1

КИРИЛ МИЛЧЕВ

Древната българска история КИМЕРИЙЦИ. ХУНИ. БЪЛГАРИ

София

2014

Посвещавам на паметта на Г.С.Раковски,

който още през 1865 г. издигна теорията за

кимерийски произход на българите.

СЪДЪРЖАНИЕ:

Първа глава. Кимерийци………………………………………………………………...4

Въведение. ………………………………………………………………………………….4

Прабългарската религия………………………………………………………………….16

Името „българи“…………………………………………………………………………..19

Произход на името „хуни“………………………………………………………………..21

Прозвището на българите в Хунската империя…………………………………………26

Какъв е произходът на кимерийците……………………………………………………..32

Кимерийското море………………………………………………………………………..35

Имало ли е кимерийци след VІ в. пр.н.е.?..........................................................................47

Втора глава. Хуни………………………………………………………………………...52

Европейските хуни и езика им…………………………………………………………....52

Хунската писменост от VІ в………………………………………………………………55

2

Хунофобия…………………………………………………………………………………60

Хуните не изчезват след средата на V в………………………………………………..61

Кои са хазарите?.................................................................................................................62

Ирник и Изтока…………………………………………………………………………..67

Воюва ли Ирник с Персия през 484 г.?............................................................................69

Кой е Ирник от „Именникът на българските князе“?....................................................73

Хунският съюз от народи……………………………………………………………….75

Бичът Божий……………………………………………………………………………..78

Европейските епоси величаят хуните………………………………………………….81

Хуни, хони, хионит……………………………………………………………………...83

Велика България е създадена преди Кубрат…………………………………………..86

Краят на Атила и началото на Ернак…………………………………………………..90

Трета глава. Българи………………………………………………………………….95

Извори за българите……………………………………………………………………..95

Българи и кимерийци…………………………………………………………………..108

Бурджан…………………………………………………………………………………116

Ат-Табари за българите………………………………………………………………..121

Ал-Мас`уди за българите……………………………………………………………..123

Низами от Гянджа за българите……………………………………………………….125

Арабската кръстословица……………………………………………………………...126

Волжко-българските книги……………………………………………………………129

Чертков или Манасиевата хроника?..............................................................................134

Българското заселване на юг от Дунав през 681 г……………………………………136

Венелин………………………………………………………………………………….139

Кимерийска ли е българската граматика?.....................................................................141

Заберган внук ли е на Ирник?........................................................................................146

Как Мугел бе объркан с гепида Мундо……………………………………………….154

Кой основа българският род Дуло?...............................................................................159

3

Атила в българския фолклор…………………………………………………………..163

Царският род на Реан…………………………………………………………………..167

Хазарският цар Йосиф за българите………………………………………………….168

Произход на титула „юбиги кан“……………………………………………………..172

Алцек и неговите българи……………………………………………………………..175

Кубрат в Константинопол……………………………………………………………..177

Кимерийски имена и топоними сред българите…………………………………….179

Кои са кавказките наследници на кимерийците?........................................................181

Къде е „Карвунската земя“ на българите?...................................................................184

Аспарух потомък ли е на Атила?..................................................................................185

Дъщерята на Ирник……………………………………………………………………188

Жената на Ирник: Воа, Аспеведа…………………………………………………….192

Кога умира Ирник?........................................................................................................197

Легендата за петте сина на Кубрат…………………………………………………...197

Държава ли е била Велика България?...........................................................................202

„Джагфар тарихи“……………………………………………………………………...205

Древни български селища в Армения………………………………………………...210

Български топоними и хидроними в Азербайджан………………………………….211

Аспарух в „Джагфар тарихи“………………………………………………………….212

Карабългарите…………………………………………………………………………..214

Персийското знаме на българите………………………………………………………219

Началото на нашите начала…………………………………………………………….222

Коя е най-древната българска държава?........................................................................224

Еврейски извори за произхода на българите………………………………………….226

Партският цар Валаршак и българите………………………………………………....232

Приложение 1. Ефталитите и епохата на Ирник……………………………………..235

Приложение 2. Държавата на авари и българи в Панония………………………….310

Благодарности…………………………………………………………………………..350

4

ПЪРВА ГЛАВА

КИМЕРИЙЦИ

ВЪВЕДЕНИЕ

1.

Имат ли българите древна история и колко древна е тя?

За разлика от много други народи, за късно-античната българскадържава, е съхранено чуждо, византийско сведение, че тази държава Българияе „древна“ [1] (Хрониката от ІХ в. на Теофан), че е „стара“ [2] (Бревиария отІХ в. на Никифор).

Още през 555 г. сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор (наречен етака, понеже това е анонимния преводач от гръцки на сирийски на хроникатана Захарий Митиленски) дава сведение, че българите имат градове вПредкавказието. „И след Вратата на хуните (т.е. Дербент – бел. м.) сабългарите с техния собствен език, езически и варварски народ, и те иматградове“ [3].

5

Забележете, сведението че „и те….имат градове“ е във връзка сконтекста на превода, в който се съобщава, че градове имат и аланите. „Иаланите, и те имат пет града “ [пак там].

Излиза, че българите имат „градска култура“ и то във време, когатотюрките още не са се появили в Предкавказието.

И така, имат ли българите древна история и колко древна е тя. Как да ятърсим?

Една от особеностите на хипотезата на П. Добрев за това, че древнатабългарска история е на териториите на средно-азиатска Бактрия [4], е отказаот възрожденските сведения за произхода на българите. Тази грешка на„балхарската теория“ е фатална за нейната състоятелност.

Напоследък се опитва да си пробие път „автохтонната теория“ запроизхода на българите [5]. Тази теория демонстрира отказ от всичкиисторически сведения за произхода на българите и е странна.

Дали има трети път? Път, който да не открива „колелото“ и „топлатавода“, т.е. да отдаде заслуженото и на възрожденските титани на България икойто да не демонстрира отказ от историята, след като е на полето наисторията?

Нека да повторя защо хипотезата на Добрев не постигна целта си.Защото тя, честно казано, нямаше за цел да търси древността на българскатаистория, иначе не би комплектовала своя изходен материал от индийскиприказки и епоси. Освен това, сведение за държава Балхара няма. Тази странасе нарича Бактрия и то не само на гръцки. На древ-персийски Baxtris, нававилонски Ba-ah-tar, на египетската стела Бентреш, открита в Карнак -Bekhten... Целта на теорията на Добрев бе да се атакува статуквото, чебългарите имат тюркски произход. Целта бе правилна, но Добрев не намеринеобходимите средства, просто защото няма как само българите да не са катопроизход тюрки, такива са и хуните, които са неразривно свързани скъсно-античната българска история [6].

И така, ако се откажем от сведенията на нашите възрожденски писателиза произхода на българите, не ни остава нищо друго, освен да подходим

6

глотогенетично и на основата на езикови еквилибристики, да вещаем що сабългарите. Добрев също стъпи на този грешен път, и то при условие, чецялата крехка постройка на теорията, че прабългарите са тюрки, се крепиединствено на глотогенетични вавилоно-езикови кули. Тракедонизмът, т.е.автохтонната теория, също е изцяло (от „а“ до „я“) – глотогенетичнаконструкция [7].

Трябва да се върнем към онези възрожденски писатели, които даватсведения за произхода на българите и то особено към онези от тях, коитовинаги са били по незнайни причини пренебрегвани.

Става дума за Раковски [8]. Неговите исторически и езикови търсенияоще преди Освобождението са попарени от славистът Иречек, който гообвинява във „фантастика“ [9]. Но защо, БАН десетилетия след това не сеопита да направи поне една научна конференция за Раковски като историк, накоято да се посочат както неговите слабости, но…и да се посочи, че Раковские единственият възрожденски български историк, който има хипотеза запроизхода на българите от кимерийците. При това Раковски не стига до тазиидея по умозрителен път, а понеже през 1856 г. получава в Белград ръкопис отАтон, донесен от Хаджи Найден Йоанович и този ръкопис предполага да сепотърси кои са все пак тия кимерийци, дето се съобщава, че са прабългари.

Паисий Хилендарски няма теория за древната българска история, внеговата „История славянобългарска” историческото време започва от епохатана Валент, т.е. от ІV в. от н.е. [10].

Раковски е единственият, който има хипотеза за древно-българскатаистория и това не среща десетилетия наред добро отношение нито навън,нито у нас. Сякаш има нещо „еретично“, ако не дай си Боже се окаже, чебългарите имат древен произход и той е от кимерийците (Kimmerier,Cimmerians, Kimmerians; на гръцки: Κιμμέριοι, Kimmerioi; асирийски:Gimir-ri/Gimir-rai, Gimir, библейски: Gomer).

По времето на Златарски [11] в началото на ХХ в., процъфтяваразбирането за мощните български племена утигури и кутригури. Но,независимо от това, че Прокопий Кесарийски през VІ в. пише, че технитепредци са кимерийците [12], нито един български историк не проявява

7

таланта на Раковски да търси кои са тия кимерийци и колко древна ебългарската история?

След 1945 г. за европейските хуни вече не се говори, че идват от СреднаАзия. Причината за това са критичните статии на американския историк ОтоМенхен-Хелфен [13]. През 1948 г. Томпсън в книгата си за хуните [14] отказвада ги отъждестви със средно-азиатските монглоиди хсионг-ну.

През 1960 г. Л.Н.Гумильов също отрича, че е имало „великопреселение“ от Ордос и Жълтата река на хсионг-ну и скромно се опитва дадокаже как е мигрирал само „един конен отряд“, който във фантазиите наГумильов оплодил всички маджарки и пасионарно се появил етноса„европейски хуни“ [15].

През 1973 г. посмъртно излиза в Калифорнийския университетмонография „Светът на хуните“ на Ото Менхен-Хелфен [16]. В десета глава,авторът твърди, че произходът на европейските хуни е от българите [17].Книгата не е преведена в нашата страна.

Още след 50-те години на ХХ в. една група съветски учени, междукоито Сиротенко [18], Гумильов [19], Плетньова [20], Новоселцев [21] и т.н.работят по нова задача: да се докаже, че българите се появяват късно вЕвропа, чак по времето през средата на VІ в. от н.е., т.е. когато идваткаганатските тюрки. Така се ражда теорията за „алтайския произход“ набългарите. В НРБ се появява и газирана напитка „Алтай“, освен че тазитеория е наложена в учебниците.

По времето на Ю. Венелин от първата половина на ХІХ в.[22] заевропейските историци всички на изток от Москва са били нещо като„татари“. По времето на Златарски в първата четвърт на ХХ в. – има хипотезаза „тюрко-фини“. Тези теории потъват постепенно в пясъка на познанието,поради несъстоятелност. Същото става и с предположенията на Златарски завръзка на българите с хунну (хсионг-ну) в Ордос, една теория заета от него отИностранцев [23].

Както казахме, от 50-те години насетне в съветската историческа наукабългарите вече не са хуни, но…ако преди това „тюркският синдром“ е билсвързан с предположението, че средно-азиатските хсионг-ну, са тюркоезични,

8

то след 1950 г. тюркоезичието сред българите се търси не във връзка схсионг-ну, а защото според съветските стратези българите са част от самитекаганатски тюрки дошли в средата на VІ в. в Предкавказието и Приазовието.Разбира се, в Орхонските тюркски надписи [24] българи няма, едва в ХІ в. втюркски речник на ал-Кашгари [25] за първи път са включени и българите.Самият Ибн Фадлан, посетил през 921 г. българите на Волга и Кама, не пише,че са тюрки, при условие, че знае тюрките и е имал среща с огузи [26].Липсата на исторически извори, не пречи на съветската хазароложкаПлетньова да изобретява „доказателства“ [20]. Според нея, българският титул„чоргубоил“ и тюркския „чоргу“, са едни и същи. Българският династиченрод Дуло, бил според Плетньова, едно и също с цялото тюргешко племедулуси (???).

Невероятно, тези учени пропускат цял един период, когатобългари-кутригури и авари-тюрки имат обща държава в Панония (от 568 до619 г.г.). Период, през който няколко тюркски титула и тюркски именаочевидно са възприети от българите, и се внушава, че изобщо българи нямапреди средата на VІ в. в Европа.

За целта, в съветската наука след 1962 г., вече никой не пише, чеутигури и кутригури са българи, понеже няма как те да са дошли на запад скаганатските тюрки в средата на VІ в., тъй като именно тях, т.е. утигури икутригури, нападат същите тези каганатски тюркски войски на ябгу Истемитогава. Последният от руските учени, който си позволява да пише, че утигурии кутригури имат нещо общо с българите, е Артамонов във второто,поправено, издание на книгата си за хазарите от 1962 г. [27].

Започват да се раждат съветски легенди, че Кубрат и Орган са тюркскиханове, а Гумильов даже отрича, че те са приели християнството вКонстантинопол [19].

2.

9

И така, оказва се, че имаме необходимите извори, но те саинтерпретирани неправилно.

На запад е общоприето, че хуните не произхождат от монглоидитехсионг-ну в Средна Азия, но все още произходът им не е решен.

През 1993 г. в Женева излезе книгата на Асколд Иванчик закимерийците [28] и едва с нея в световната историческа наука бе поставенвъпросът за „историческите кимерийци”, които по време на първите сведенияза тях от асирийските клинописи през VІІІ-VІІ в.в. пр.н.е., се намират на юг отКавказ и на север от държавата Урарту.

Държавата Урарту заема голямото плато, разположено между източнитеобласти на Мала Азия, северозападната покрайнина на Иран и СевернотоДвуречие. На север Урарту включва басейна на Аракс и южните притоци наКура. На север от Урарту, зад областта Гуриана в Колхия, се е намираладържава на на кимерийците, известна от асирийските текстове катоГамирая…

Има вече достатъчно изследвания [29, 30] за този период в Древнияизток, които постепенно ни дават да разберем онова за кимерийската древнаистория, което Херодот не ни съобщава [31, 32]. При наличието на тазинаучна база за кимерийското минало, ние имаме право да преразгледамекритично хипотезите за произхода на хуни и българи от кимерийците, коитосрещаме при Прокопий и в някои арабоезични извори [33].

Ако преди, когато четяхме при Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е., чехуни и българи произхождат от кимерийците, не знаехме нищо за тиякимерийци, сега вече не е така. Между другото, данните които дава Прокопийв неговите исторически книги, са залегнали в историческите учебнициотдавна. Но сведението му за кимерийското минало на хуни и българи, енезаслужено забравено.

През ХІХ в. Раковски неистово се опитва в „Българска старина” даразбере кои са тия кимерийци, но по негово време знание за тях, освенбеглите сведения на Херодот, няма. През ХІХ в. кимерийците се бъркат скимврите и Раковски също заема тази хипотеза. Днес ние знаем повече за„историческите кимерийци”, но Раковски като историк е очернен от Иречек,

10

че е „фантазьор” и никой не иска да тръгне по дирята на Раковски. Да посочикое е положителното, да покаже кое е данък на времето му и вече е остаряло.

През 517 г. сироезичния летописец Йешу Стилит дава сведения, чехионит и европейските хуни, са едно и също [34, 35, 36]. Още през 1901 г.любознателният историк Макуарт [37] дава сведение, че името на хионит сесреща още в VІ в. пр.н. в Деветия Яшт на Авеста [38]. Това се дебатира дълговреме в науката [39]. Учените обаче и до днес отказват да отъждествят хионити хуните, и не свързват сведението за хуни в Авеста, с възможността това да евъншно име на кимерийците, които именно по онова време губят хегемониятаси в Предна и Мала Азия и попадат в обкръщението на залязващите урарти.Именно урартите се самонаричат „бийан, бунд“, а сведение за „българинБунд“ в арменската история от VІ в. на Мовсес Хоренаци [40], е засеганай-древното упоменаване на името „българи” към ІІ в. пр.н.е.

От съобщението в историята на Амиан Марцелин [41] (кн. ХVІІ, 5.1.),че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, ставапределно ясно, че хионит са предкавказки народ [35], такъв какъвто сагеланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116),който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточникпък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ,очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен отдърво, името му е Геланос.” [42].

И така, възприетото в науката сведение, че хуни, хони и хионит не саедно и също, не почива на историческите хроники, а е един научен силогизъм,който е в основата на грешната представа днес, че произходът наевропейските хуни трябва да се търси в Средна Азия, а не на юг от Кавказ,при кимерийците, както пише Прокопий. Тоест, за да имаме адекватна древнабългарска история, няма как да приемем старата теория за произхода наевропейските хуни. Напротив, като стъпим на последните научни постиженияпри американския хунолог Ото Менхен-Хелфен [16], трябва да повдигнемотново въпросът за произходът на хуните и да търсим в посока накимерийското минало, още повече, че вече можем да използваме една добракимерология [28, 29, 30, 31, 32], която ни дава вярната представа за„историческите кимерийци”.

11

Теорията за кимерийски произход на българите е създадена презБългарското Възраждане, тя е и на първата страница на „Зографскатаистория” [43]. Отказът от българските възрожденски традиции в тази посока,е нещо недопустимо за българската историческа наука.

Литература:

1. The Chronicle of Theophanes Confessor: Byzantine and Near Eastern History AD284-813. Tr. Cyril Mango and Roger Scott. Oxford, 1997.

2. Византийские исторические сочинения: “Хронография” Феофана,“Бревиарий” Никифора”. М. Наука. 1980.

3. Захарий Ритор - глава 3 от книга 7 и глава 7 на книга 12

http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor_-_glava_3_ot_kniga_7_i_glava_7_na_kniga_12.html

4. Петър Добрев. Сага за древните българи - прародина и странствания (С.,2005); Златният фонд на българската древност - Държавност, стопанство, цивилизация (С.,2005).

5. Ганчо Ценов. Произходът на българите и начало на българската държава ибългарската църква“ (1910, 2002).

6. Кирил Милчев. Първият български владетел. С., 2009

http://history.rodenkrai.com/files/kiril_milchev_purviat_bulgarski_vladetel.pdf

7. Павел Серафимов. Истинската българска история – Раждането на една новатеория. С., 2013

8. Г. С. Раковски. Българска старина. Букурещ, 1865., с. 200

http://books.google.bg/books?id=1pcR7frat70C&dq=inauthor:rakovski&pg=PR2&redir_esc=y#v=onepage&q&f=false

9. К. Иречек. Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870., 1872.

10. Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, С., 1998.

11. В. Златарски. История на българската държава през Средните векове. Т.1Първо българско царство. Ч.1 Епоха на хуно-българското надмощие (679-852), С. 1918, 3изд. С. 1970.

12

12. Procopii Caesariensis. Opera omnia/Rec. J. Haury. G. Wirth. Lipsiae, 1962 - 1963.Vol. 1 - 3.; Прокопий Кесарийски. Войната с готите, кн.ІV.5:

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели потези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тяхвластвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият –Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците сипо свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури.Всички те живеели на едно и също място , имали едни и същи обичаи и начин на живот, ине общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море-бел.м.),защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да гипресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали дапробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така нареченитеготи-татраксити (…), значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всичкиостанали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понежевсички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричанисавромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко младикимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата.Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волятана божеството, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Тампреследваното животно в миг изчезнало (Кой може да каже как е било точно? Според мен,животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.),но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочакванивъзможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите иуведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целиянарод се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се билиизнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания.Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тяхубили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и женитеси и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. м.) стигнали до земите наримляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това спозволението на императора се заселили в Тракия“.

13. O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine ofthe Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.

14. Е. А. Thompson. The Huns, 1948

http://books.google.bg/books?id=k3-yZXnhtZgC&printsec=frontcover&dq=Thompson+Huns&hl=bg&sa=X&ei=6wY2T7zPF4bJswbiqvmsDA&ved=0CC0Q6AEwAA#v=onepage&q=Thompson%20Huns&f=false

13

15. Л. Н. Гумилев. Хунну, М., 1960; Хунны в Китае, М., 1974.; Л. Н. Гумилев.Хунны в Азии и Европе: В. Ритмы Евразии, С. - Петербург, 2000, с. 474 - 529; препечатка от„Вопросы истории”, 1989, № 6 - 7.; Л. Н. Гумилев. Некоторые вопросы истории хуннов; В:журнале Вестник древней истории, 1960, №4/74/; Лев Гумильов. Хуните (историята нанарода хуну). С., 2007.

16. Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History andCulture. University of California Press, 1973.

http://books.google.bg/books?id=CrUdgzSICxcC&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

17. Ранните хуни в Източна Европа (любителски превод на Х-та глава от The world ofthe Huns: studies in their history and culture от Otto Maenchen-Helfen, Edited by Max Knaith,University of California Press/ Berkeley/ Los Angeles/ London/1973).

http://history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evropa.html

18. Сиротенко В. Т. История международных отношений в Европе во второйполовине IV — начале VI в. Пермь, 1975

19. Л. Н. Гумильов в книгата му за тюрките; Вж. Древните тюрки. С.,2007, с.234,235.

20. Плетньова. Хазары, М., 1976.

21. А. П. Новоселцев. „Хазарское государство и его роль в истории ВосточнойЕвропы и Кавказа” , М., 1990.

22. Юрий Венелин. Древние и нынешние болгары в политическом,народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам.Историко-критические изыскания. Т. I. Москва, 1829.

23. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386и 525—564 ; Златарски: „Идентичността на китайските хун-ну с европейските хунинапоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса заетническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска,турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставенакато несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представителивсе още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталистиусвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върхутълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческиявървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече

14

разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание висторическата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка отспоменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр.353—386 и 525—564 и посочената там литература.” (Виж 11.)

Ето за това изследване става въпрос - Иностранцев К.А. Хун-ну и Гунны(библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, опроисхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов);(начало) С.353-386.

24. Лившиц В. А. О происхождении древнетюркской руническойписьменности // Советская тюркология. 1978. № 4.

25. Махмуда ал-Кашгари «Диуани лугат ат-тюрк».

26. Ибн Фадлан. Пътешествие до Волжка България, С., 1992.

27. М. И. Артамонов. История хазар. Л., 1962.

28. A.I. Ivantchik. Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis.CXXVII. Fribourg, 1993.

29. Lanfranchi G.B. Cimmeri // History of the Ancient Near Eastern. Studies. II.Padova, 1990.

30. Kristensen A.K.G. Who were the Cimmerians and where did they come from? ,1988.

31. И. Н. Медведская. О скифском вторжении в Палестину / Вестник древнейистории , 2000 г., № 2.

32. Паркер В. О чем умалчивает Геродот. Заметки о передаче сведений окиммерийцах у греческих авторов помимо Геродота.

http://ancientrome.ru/publik/article.htm?a=1367584785

33. К. Милчев. Арабският историк Мирхонд за Кимер и сина му Булгар.http://letopisec.blog.bg/history/2012/08/02/arabskiiat-istorik-mirhond-za-kimer-i-sina-mu-bulgar.985034.

34. К. Милчев. Данни за хуни от VІ в. пр.н.е. в "Авеста".

http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2013/06/v.html

„ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, те са хуните,нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той

15

и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашатаземя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията иобезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в днитена императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бепредадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието нагенерал Адаи.” (Хрониката на Йешу Стилит, ІХ).

35. К. Милчев. ВЪПРОСИ НА ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ: името„хуни” и неговите форми „хони” и „хионит”.

http://letopisec.blog.bg/history/2011/08/05/vyprosi-na-istinskata-bylgarska-istoriia-imeto-huni-i-negovi.796676

36. К. Милчев. Кои са хионит на цар Грумбат? Краят на една историческа лъжа!

http://letopisec.blog.bg/history/2012/05/04/koi-sa-hionit-na-car-grumbat-kraiat-na-edna-istoricheska-lyj.949312

37. Marquart J. ,1901, с. 50-52.

http://onlinebooks.library.upenn.edu/webbin/book/lookupname?key=Marquart%2C%20J.%20(Josef)%2C%201864-1930

38. http://blagoverie.org/avesta/yashti/yasht9.phtml

39. http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2013/06/v.html

40. К. Милчев. Арменската област ВАНАНД и българската ранна история.http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/blog-post_07.html

41. Амиан Марцелин. http://www.thelatinlibrary.com/ammianus.html

42. Херодот. История, ч. ІІ, с. 39; С., 1990.

43. Зографската история http://ziezi.net/zograf/3.htm

ПРАБЪЛГАРСКАТА РЕЛИГИЯ

16

Прабългарите не са били монотеисти, вярвали са в много божества,които били олицетворение на природните стихии. Основните култове сапочитани около скали, капища и в свещените гори.

В много от българските думи е съхранен спомен за култови домашнипредмети. Един от тях е „хурката“, чието име е запазило спомена за древнитехури. Това предположение се потвърждава и от българската дума „метани“(поклони), съхранила в значението си другото название на хурите, т.е. иметомитани.

Хурито-урартската култура оказва влияние не само нагръко-тракийските божества, но и на кимеро-българите, чиято древна държаваГамирая е била през ІХ в. пр.н.е. на север от Урарту.

Влиянието, което хуритския божествен пантеон оказва на хетската идревногръцката митологии, е посочено отдавна. От 1937 г. (Ф. Дорнзайф) до1957 г. (А. Лески) постепенно се налага научният извод, че в основата надревно-гръцката митология има архаично хуритско влияние.

Ето защо е добре да кажем нещо и за произхода на хурито-урартскияезик. Днес сред езиковедите се смята за доказано родството нахурито-урартския с древните източно-кавказки езици. Урартурската думаbedә 'страна' — изт-кавк. *p'VdV 'id.'; xyp. fâvanә 'гора', урарт. vâvânә 'id.' (судвояване) — изт-кавк. *f˙anV 'id.'; xyp. tâlә 'дърво' — изт.-кавк. *t˙wāl1ỹ1)'талпа’; хур. ŝawalә 'година' (ср. с диал. бълг. "сабале"), урарт. šâlә 'id.' —изт.-кавк. *swyrHo 'id.'; хур. ill - 'говоря' — изт.-кавк. *Hīḉḉ ḉḉV-3) 'id.'; хур.ḫukrә 'крак', урарт. qurә — изт.-кавк. *k ḳwirV 'id.'( I. M. Diakonoff, S. A.Starostin. Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language. München, 1986).

Според Вяч. Вс. Иванов голяма част от балто-славянските думи водятпроизхода си чрез хатския и хуритския езици.

www.inslav.ru/images/stories/pdf/1983_Ivanov_Istorija_nazvanij_metallov.pdf

Много кимеро-български думи са свързани с хурито-урартския език. Дане забравяме най-вече урартската дума "хини" (син, поданик) във формите„хони, хуни“. Урартската дума за оръжие „шури” ( šurә) и близоста й с

17

българската дума „шурей”, е също интересно съвпадение. Още по-интересносе оказва името на стария анатолийски слънчев бог „Истану” и българскатадума „истина”. Това ме подтикна да сравня думата „дилом” от „Именникът набългарските князе” с анатолийската дума за „змия” (илуян), а не с тюркскатадума, чийто произход е очевидно месопотамски и посредник при усвояванетой, е явно согдийската писменост, откъдето водят произхода си и орхонскитетюркски руни. Същото може да се каже и за думата в „Именникът...” – „вери“,нейният произход е ВУРУНЦИМУ (ВУРУШЕМУ) - т.е. „Слънце от Арина”,главна богиня на хетския пантеон, съпруга на Тару. Има аналог в „Именникана българските владетели” – „вери”. И при волжките-българи – „вараж,барадж“.

Очевидно главните прабългарски божества са се съхранили и до днес вбългарският фолклор и това са Коледа и Сурва.

Арменският късно-античен историк Мовсес Каланкантуаци пише, чехуно-българите почитат бог Куар като основно свое божество. Той посочва, чеслед VІ в. сред тях е проникнал от тюрките и култа към Тангри-хан, „койтоперсите наричали Аспандиат“. „Если громогласное огненное сверканиемолнии, обжигающее эфир, поражало человека или другое животное, то онисчитали, что это жертва, посвященная богу Куару, и служили ему. И ещепочитаемому ими идолу какому-то, огромному и безобразному богуТангри-хану, которого персы называют Аспандиат, приносили в жертву конейна кострах“ (Историята на Алуанк, кн. ІІ, гл. ХL).

Кой е бог Куар (= Кубар, Сувар, Сурва) ? Той, заедно с Халди (=Коледа), е засвидетелствуван в урартския пантеон!!!

"Среди урартских эпиграфических памятников мы в большомколичестве встречаем надписи на стелах, в которых речь идет лишь опосвящении надписи царем какому-нибудь божеству. Кроме этой формулы, вэтих надписях иногда помещена также титулатура царя-посвятителя. Этистелы, повидимому, ставились в определенных культовых местах или сами посебе образовали культовые места, места жертвоприношений тому божеству,которому посвящалась данная стела.

18

Большинство дошедших до нас таких стел посвящено верховному богуурартийцев — Халди, но имеются также стелы, посвященные богам Тейшеба(ЦУПМГ, 22), Шиуини (CICh, 85), Хутуини (CICh, 84). До сих пор былиизвестны такие надписи, которые посвящены лишь одному какому-нибудьурартскому божеству. Но оказывается, что имеется такая же стела-надпись,посвященная двум урартским богам. Это надпись на стеле царя Менуа,опубликованная в транскрипции в «корпусе» урартских надписей (CICh, №94). На стеле дважды повторяется одна и та же посвятительная надпись;начало этой надписи в транскрипции Леманн-Хаупта представлено в такомвиде: [D al-di-e e-ú-ri-e Ime-nu-ú-a-še I]iš-plu-u-i-ni- i-ni-še] i-ni p[u-lu-siḫ ḫku-gu-ni] (стк. 1-4); при повторении же у Леманн-Хаунта дается: D al-di-[i-eḫe-ú-ri]-e-i Ime-nu-ú-a-še] Iiš-pu-u-i-ni- [i-ni-še] i-ni pu-lu-si ku[-gu-ni], т. е.ḫ«Богу Халди, владыке, Менуа сын Ипшуини эту надпись написал».Фотография с эстампажа этой надписи, опубликованная в том же «корпусе»(табл. 65), показывает, что чтение, данное Леманн-Хауптом, нуждается всерьезных поправках: [181] в частности на фотографий в 13-й строке ясночитается вместо eurie («владыке») имя хорошо известного урартского богаКуера; согласно этому, и во 2-й строке нужно восстановить не eurie (как уЛеманн-Хаупта), a quera. Итак, на самом деле, мы должны читать в этойнадписи, стк. 1-4: [D al-di-e Dqu-e-ra Ime-nu-ú-a-še I]iš-p[u-u-i-ni- i-ni-še] i-niḫ ḫp[u-lu-si ku-gu-ni] и при повторении в стк. 12-15: D al-di-[i-e] [D]qu-e-raḫIme-n[u-ú-a-še] Iiš-pu-u-i-ni- [i-ni-še] i-ni pu-lu-si k[u-gu-ni], т. е. «БогуḫХалди(и) богу Куера Менуа сын Ишпуини эту надпись написал». Такимобразом, получается, что в этой надписи мы имеем случай (пока чтоединственный) установления урартским царем посвятительнойстелы-надписи сразу двум богам — богам Халди и Куера..." (МеликишвилиГ.А. Урартоведческие заметки: V. Об одной урартской посвятительнойнадписи; Вестник древней истории, 1951, № 3).

ИМЕТО „БЪЛГАРИ“

19

През годините са правени много опити за изясняване на произхода наимето „българи“. Цялата литература по въпроса добросъвестно е събрана отХристо Тодоров-Бемберски в неговата книга „Името българи – история исъщност“.

Досега все още не е правен опит да се потърси значението на името„българи“, във връзка с името на древните кимерийци, независимо, че внашата възрожденска историческа книжнина и в световната историческалитература има много данни, че старото име на българите е „гимери икимери“.

През 1991 г. в София пристига един от най-добрите световникимеролози Асколд Иванчик, който изнася пред своите колеги доклад точно заетнонимът „кимерийци“ (Иванчик А. И. Об этнониме „киммерийцы“ //ActaAssociationis Internationalis. Terra Antigua Balcanica VІ, Sofia, 1991).

Така българските учени научават, че значението на самоназванието накимерийците, т.е. *gam-ir(а), което И.М.Дяконов тълкува чрез ирански като„преден, подвижен отряд“, Иванчик допълва, като обръща внимание, че такъв„преден отряд без обоз и жени“ трябва да включва корена „bal“, ако се вземепредвид скитския език. Превода на „конен отряд“ на скитски eзасвидетелствуван в ономастиката (ο αδτόβαλος) като „бал“ (А. Иванчик),ὐосвен това е съхранен и в осетинския, като „балц“.

Сиреч, още от 1991 г. се знае много ясно, че същите *gam-ir(а), известнив VІІІ/VІІ в. пр.н.е. чрез асирийските клинописи, на иранският диалект наонези скити, които са преобладавали на територията на по-късните осетинци,са известни като „бал“, просто защото „балц“ на осетински е „преденподвижен отряд, без обоз и жени“.

Скитският език (или езици) е обобщаващо понятие за иранските езиции диалекти, разпространени на огромна територия в Източна Европа, ЗападенСибир и Средна Азия между VІІІ век пр. Хр. и V век сл. Хр.

С излизането през 1993 г. в Швейцария на монографията на Иванчик закимерийците, учените промениха много от старите си представи за този

20

древен, исторически народ. Вече е общоприето, че кимерийската родина ебила на територията на дн. Северна Армения и южна Грузия. Тоест,сведението на Херодот, че кимерийците са живели първоначално на Крим и чеса подгонени от скитите на юг през Кавказ, се оказа просто една „скитскалегенда“, на фона на асирийските клинописи.

В тази връзка се уясни, че когато Херодот пише, че първият сблъсъкмежду кимерийци и скити става на р. Аракс, той не е имал предвид Волга,нито птоломеевското й име Ра. Много скитолози, особено онези които имаханаучна доблест, промениха старите си концепции и днес в науката е прието,че кимерийската история не е „придатък“ към скитската и че „кимерийци“ нее някакво „общо име“, включващо в себе си като част и името на скитите.

Един от първите който приветства новите изследователи бе ветеранаИ.М.Дяконов, който добросъвестно се отказа от своите остарели виждания ипредрече, че този нов поглед на кимерийската история ще доведе до ощеизследвания и дори до научен бум, какъвто преди 100-тина години имаше вегиптологията.

Що се отнася до произхода на етнонима „българи“, за нас е видно, чезначението на самоназванието на кимерийците (*gam-ir(а)), е съхранено вскитския език и дори можем условно да посочим откога скитите наричат„*gam-ir(а)“ с името „bal“.

Земите на север от Урарту, т.е. дн. Северна Армения и южна Грузия, саземите на държавата Гамирая (Иванчик, 1993). Между Гамирая и Урарту есъществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”.Когато през 714 г. пр.н.е. кимерийците атакуват Урарту, между двете държавие била тази област.

През VІ в. пр.н.е. кимерийците загубват своята хегемония в Мала Азияи Предния изток. Предвид на упоменатите топоними и хидроними от Херодотпрез V в. пр.н.е. в Приазовието, като гр. Кимерий, Кимерийски боспор и т.н.,можем да допуснем, че те са обърнали поглед на север от Кавказ, т.е. точнокъм скитските земи.

Следователно термина „балгар” вероятно е съставен от „бал”(скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар”

21

(„Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту по асирийскитеи урартските клинописи…

ПРОИЗХОД НА ИМЕТО „ХУНИ“.

Какъв е произхода на името „хуни“ ? Как българите организират воененсъюз, чието име става „хуни“? Тоест, как отделните народи в този съюз, чиитоимена са упоменати в летописите на Амиан Марцелин, Приск Панийски,Тавстос Бузанд, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Йордан и др., саорганизирани от българите (утигури и кутригури) във военен съюз, приелимето „хуни“ като общо?

Кои са тези народи?

Още Амиан Марцелин през ІV в. пише, че „Витимир, избран следнеговата (на Херманарих – бел. К.М.) смърт за цар (на източните готи –бел.К.М.), оказа за известно време съпротивление на аланите (аланите са едниот първите в хунския съюз – бел.К.М.), опирайки се на друго племе от хуните,които той за пари привлече в съюз към себе си ” (ХХХІ.3.3.).

Според Приск от V в. акатирите и сарагурите са хунски племена, аоколо Дунав хуните са включили в своя военен съюз „амилдзури (готите–амали на Валамер и Теодорих), итимари, табосури, биски (траките-беси) идруги”.

Според арменския историк от V в. Тавстос Бузанд в хунския съюз са„пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич иегерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) иалани (кн.ІІІ, гл.VІІ ). Тези имена са известни и от „Арменската география отVІІ в.“ („Ашхарацуйц“) на Анани Ширакаци, с изключение на „гати и глуар”,т.е. готите и герулите (елуар).

22

След смъртта на първородния Атилов син Елак, командването върхуголяма част от хунските народи (без гепиди и остроготи), поема вторият синДенгиз и летописеца от VІ в. Йордан упоменава, че под властта му са„ултинзури, ангискири, битугури и бардори”. Денгиз се застъпил и за„садагиите” (явно славяни, от „сад”, градинари), народ, който готитепритеснявали.

Агатий Миринейски, писал през втората половина на VІ в., отбелязва:„Хуните някога обитавали около тази част от Меотийското езеро (Азовскоморе – бел.К.М.), която била обърната на изток и живеели северно от р.Танаис (Дон- бел.К.М.), както и другите варварски народи, които обитавали вАзия зад Имейската планина (според античните и късно-античните географиАзия е започвала веднага на изток след р. Дон, това е била азиатската част наСарматия; пак според тях, цялата планинска верига от кримския Тавър, презКавказ, през месопотамския Тавър до Памир, е било една планина –бел.К.М.). Всички те се наричали хуни, или скити. По племена били различнии едни от тях се наричали котригури, други утигури, някои – ултинзури, ивуругунди” (кн.V,11).

Сироезичният автор, известен като Псевдо-Захарий Ритор, описва през555 г. 13 народа по земите на север от Кавказ, между които и българите.По-голямата част от изброените (ауангур, аугар, сабир, бургар, кутаргар,хазар, дирмар, сирургур, баграсик, базгун, кулас, абдел и ефталит) сапост-атилови хуни. Интересното е, че и този автор, подобно изброенитедотук, не познава племе с етноним „хуни”(?).

Мимоходом църковния историк от ІV в. Филострог пише, че хунитепроизхождат от неврите, а религиозния гот от VІ в. Йордан, разказва суеверналегенда, че техните майки са били вещици.

Единственият, който е дал изчерпателна генеалогия за хуните еПрокопий Кесарийски от VІ в.: „В древността огромен брой хуни, коитотогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума,и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двамасина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато бащаим починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по своеиме. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури.

23

Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начинна живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида(Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води инямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от товатолкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещнатастрана на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити[…], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всичкиостанали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити,понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, анякои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, аколегендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с технитекучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладаниот хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята набожество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещниябряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как ебило точно? Според мен, животното имало само тази цел да причининещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, коитопретърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможностиза битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите иуведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. Итогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това времевандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, авизиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападналиживеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали вбягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напусналиродните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите наримляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население,но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий.Войната с готите, кн.ІV.5).

Дали в това сведение, че хуните произхождат от кимерийците не се криезагадката за произхода на името „хуни“?

През 1993 г. проф. Асколд Иванчик, на основата на нов, критиченпрочит на асирийските клинописи посочи, че кимерийците са обитавали

24

земята, където днес е „Северна Армения и Южна Грузия.“ И от тук нападатпрез 714 г. пр.н.е. Урарту.

books.google.fr/books

От VІІІ в. пр.н.е. до VІ в. пр. н.е. кимерийците са военен хегемон врегиона на Предна Азия, Месопотамия и Анатолия. Военните им набезистигат до Лидия и Йония на запад в Мала Азия.

Дали пък не е възможно самите урарти да са нарекли кимерийците симето „хуни“? За целта бе необходимо да се обърна към античната история наУрарту (=Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописиотговор.

Думата "хини (ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", всмисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син (= хини-ли) наМенуа, предишния цар.

Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта"Аргиштихинили".

Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са муна Аргишти? Явно не са му всичките деца, нали? Тоест, думата „хини“ („ли“е афикс) е имала още едно значение, освен „син“ и то е било „поданик,зависим, подчинен“.

Затова ли българите са нарекли всички свои подчинени „хуни“? На тозивъпрос ще търсим заедно…

Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид навоенната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и сеименува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) вурартският език, освен семейно значение, е имала и значение близко догорепосочените, в случая "зависим, подчинен". Все пак, Сардури ІІІ, след катосе именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическазависимост.

Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същатазависимост (хини-ли) към създателя на града.

25

С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. губят своята мощ вАнатолия и се завръщат в родината си Гамирая („северна Армения и южнаГрузия"), са били приемани на път за там и в поселища на пост-урартците(бундур), които също през VІ в. падат под зависимостта на Мидия.

Едно от тези селища е било Занави и данните са съхранени вгрузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”: „Тогава дойдеотделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелятна Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. Ивладяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл. І).

Превода на думата „гамир“ (кимерийци) на др.иран. е „конен отряд“(И.М. Дяконов). Превода на „конен отряд“ на скитски (ο αδτόβαλος) е „бал“ὐ(А. Иванчик). Дали сме близо към истината за произхода на името „българи“?

Земите на север от Урарту, както казахме, явно са били кимерийскипрез VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област,именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”.

Тоест, преносът на този топоним „Гур“ от Задкавказиетонепосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птолемей от ІІ в. отн.е.) е бил извършен след края на ІV в. пр.н.е., когато в дн. Грузия се появяватиберските племена и това явно води до миграция на кимерийци/хони иурарти/баян на север от Кавказ.

Биайн (Биайнили, Биайнид, Бунд, Бундурк), е всъщност самоназваниетона Урарту, както стана ясно при разчитането на урартските клинописнинадписи. Урартийците наричат царството си Биайн (оттук е произхода и набългарската дума „Баян“), откъдето идва и арменския топоним Ван (Վան).

Изглежда към VІ в. пр.н.е. кимерийците получават две външниназвания. „Хини“ (хони, хуни) от урартите и „бал“ от скитите, които те саатакували на север от Кавказ.

В епоса от началото на ХІІІ в. на персийския поет Низами „Искандернаме“ съществува интересна легенда за произхода на българите. Според неяоще по времето на Александър Македонски имало двама воини „Бун и Гар”,които се разболяли неизлечимо и били изоставени в една пещера, която се

26

казвала Болгар. Те обаче не умряли, а оздравяли и решили да се нарекат поимето на пещерата, т.е. българи.

Интересното в тази легенда е, че „Бун“ е етнонима на урартите, а „Гар“е онзи топоним „Gu/Qu-ri-a-ni-a” до Урарту от VІІІ в. пр.н.е., който през ІІ в.от н.е. Птолемей фиксира вече на север от Кавказ.

Низами Ганджяви в началото на ХІІІ в., според волжко-българскатакомпилация „Барадж тарих”, бил преписал тази легенда за произхода набългарите от Бун и Гар, от епоса от ІХ в. на волжко-българският автор надастани Микаил Башту…

ПРОЗВИЩЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В ХУНСКАТА ИМПЕРИЯ

Много често четем, че българите са ядрото на хунския съюз и това енаистина така, но не срещаме директно етнонима им в късно-античнитесведения за хуните до Атила. Причината е, че не си даваме сметка, че вименната култура на българите, те са славели прозвището си не по-малко отсобственото си име.

Прозвището носи спомена за прародината.

Сведението за българските племена кутригури и утигури, е дадено запърви път от Прокопий Кесарийски през VІ в. То е повторено от неговитеученици от втората половина на VІ в. Агатий, Менандър, Теофилакт и през ІХв. от Теофан, който обаче не споменава утигурите, а пише че Кубрат евладетел на „Велика България и на котрагите”. С други думи, учените отдавнадопускат, че името „утигури” е външно наименование за българите, въведеноза първи път през VІ в. от Прокопий, за да диференцира онези хуни, които сасъюзници (за разлика от кутригурите) на византийския император ЮстинианІ, които начело с утигура Грод посещават през 528 г. Константинопол, където

27

императора става кръстник на Грод и припознава него, а не брат му Мугел, завладетел на Боспор, дн. Керч. В „За сградите” Прокопий директно пише, чеБоспор бил „хунски град”. „Ако вървиш от град Боспор(дн. Керч) към градХерсон(дн. Севастопол), който е разположен в приморската област и отдавнае подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена сварвари от народа на хуните” (Прокопий Кесарийски. Войната с готите., ІV.5).

Към 555 г., т.е. по времето, когато Прокопий твърди че от земята насагините в северен Кавказ до Меотида (Азовско море) е пълно с утигури,сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор изброява над 10 северно-кавказкинарода, но не познава никакви утигури, а пише за българи.

Готският историк Йордан от VІ в., чиято история е писана към 551 г.също не познава името „утигури”, а пише, че северното Черноморие езаселено от българи.

letopisec.blog.bg/history/2014/04/29/iordan-551-g-bylgarite-jiveiat-po-severnoto-chernomorie.1260789

В „Тайната история”, където Прокопий вече пише против Юстиниан І,той не споменава въобще утигурите и кутригурите по имена, а употребява затях единствено името „хуни”.

През същият VІ в. Касиодор слага знак на равенство между хуни ибългари, а Енодий пише в панагерика си, че до готския крал Теодорих през504 г., българите не са знаели загуба и са владеели всичко, с което директновместо името „хуни” употребява името „българи”. Павел Дякон от VІІІ в. всвоята „История на лангобардите” пише за българи, убили първиятлангобардски вожд още през втората половина на ІV в., следвайки учителя сиКасиодор.

По времето, когато Прокопий е бил официозен историк в обкръжениетона Юстиниан І, той очевидно е бил задължен от последния да даде генеалогияна съюзническия народ утигури (= българи). Така постъпва през вторатаполовина на същият VІ в. Агатий Меринейски със съюзническите наВизантия лази. С други думи, сведението на Прокопий, очевидно не е самонякаква учена приумица, а може би е ползвал български информатор, от койтознае и легендата за братята Утигур и Кутригур...Това донякъде се

28

потвърждава от факта, че Прокопий не се е интересувал сериозно от хунскатаистория по времето на Атила и преди това. Всеизвестно е, че той прави две„непростими грешки”, на които обръща внимание още през ХVІІІ в. ЕдуардГибон. Вмества хунското нашествие над Херманарих едва по времето следкато вандалите превземат Картаген, а атаката на Атила през 452 г. надсеверните италиански градове я определя като време след смъртта на Аеций(ум. 455 г.). Всичко това показва, че Прокопий е бил специално натоварен пополитическа линия да се занимава с миналото и настоящето напост-атиловите хуни и да формира тяхна генеалогия. Сиреч, той като историкна утигури и кутригури явно е имал информатори българи, от които е черпелсведения в Константинопол и такъв очевидно е не само Грод (528 г.), но идруги. Прокопий дори знае кой и кога е подхвърлил на Юстиниан идеята, чеможе да всее вражда вътре между хуните, понеже те са два народа, това гоправят готите-тетраксити от Крим.

Отказът на Прокопий в анти-юстиниановия трактат „Тайната история”да употребява имената кутригури и утигури, наричайки ги само с общото„хуни”, е допълнителен знак, че той е бил натоварен по тази тема катоофициозен историк на Юстиниан І. Тоест, не можем да допуснем, че името„утигури” си го е измислил лично, следователно това име е имало явнонякаква стойност за българите и те са му го съобщили.

Каква може да бъде тази стойност?

На този въпрос можем да отговорим едва сега, тъй като в последните 30години в науката за кимерийците се стигна до изясняването, на база навнимателен анализ на асирийските клинописи от VІІІ-VІІ в.в. пр.н.е., черодината им не е била при Азовско море, а на територията на „севернаАрмения и южна Грузия”, т.е. точно там, където е била територията надревните уди, чието име на арменски е Ути/Утик („к” е типичен арменскисуфикс), а съседна с нея областта „Гуриана”.

С други думи, именно чрез въведеното от Прокопий през VІ в. име„утигури” се изяснява, че сведението му, че утигури и кутригури – които некаповторим в „Тайната история” нарича с общото име „хуни” – произхождат откимерийците, не е някаква негова учена измислица. Напротив, ако Прокопийне бе писал за „утигури”, тежестта на констатацията, че хуните произхождат

29

от кимерийците, не би била по-значима от данните на Филострог, че хунитепроизхождат от неврите или на Йордан, че произходът им е свързан с вещици.Точно името „утигури” превръща генеалогията на българите от кимерийцитепри Прокопий в нещо повече от измислица.

Защо?

Защото Прокопий споменава името, но с арменска му форма, докато ниепознаваме и неарменската му форма „уди, аудан, улдин”. Ούλτίν.

А така също и името на най-големият хунски народ, според Агатий, т.е.ултинзурите.

През VІ в. Агатий Миринейски пише, че ултинзурите „билинай-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и наживеещите по това време римляни.” И изведнъж ние вече не чуваме и думаот другите историци за този голям народ, сякаш е изчезнал в небитието.

А името Улдин/Ούλτίν, което е прозвище има славна писмена историядотогава.

Това хунско име ни е познато от късно-античните летописи като Улдин(Созомен, Зосим) и Ултинзур (Йордан). „Предводителят на живеещите надИстър (Дунав) варвари Улдин, нахлу с многобройна войска през реката иразполагайки се на лагер до границите на Тракия, превзе с помощта на измамамизийския град Кастра Мартис (дн. гр. Кула в България). Извърши нападенияи над Тракия, като горделиво не искаше да сключи съюз с римляните. Когатопрефектът на тракийските войски провеждаше разговори с него за мир, тойпосочил към изгрялото слънце и казал, че ако пожелае, ще покори всичкатаземя, която то огрява по пътя си и това даже нямало да му коства големиусилия.” (Sozomen, кн.ІХ, 5.2).

Тук се съобщава за събития от 408 г., но три години по-рано (през 405 г.)западните римляни на Стилихон побеждават германските пълчища наРадагайс, благодарение на хунската помощ на Улдин.

„Срещу Радагайс римляните наеха двама езичника – готскиятпълководец Сар и хунският Улдин” (Павел Дякон, Historia Romana, кн.ХІІ.12).

30

Между другото, след убийството през 408 г. на западния префект Стилихонфункциите му са поети именно от Сар. Името „Улдин” се среща и въвволжко-българските средновековни компилации, но като „Аудан”.

Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” твърди, че Атила имал „прозвищеАудан”: „Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападналалманците и фарангите...” (Джагфар тарих, С. 2005., с.19).

Освен като име-прозвище, при Йордан и Агатий то се среща и катоназвание на един от хунските народи през втората половина на V в. Йордантвърди, че след смъртта на първородния Атилов син Елак (убит през 454 или вначалото на 455 г.), вторият брат Денгиз застанал начело на няколко народа,между които „ултинзурите” са изписани от историка като първи в поредицата.Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”(Йордан, Гетика, ч. ІІ) Агатий Миринейски пък отбелязва, както казахме, че„ултинзурите”: „били най-могъщи и знаменити във времената на императорЛъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.” (Агатий Миринейски,История, кн.V, 11). Същият историк упоменава, че малко преди 554 г. „Улдах –хун” със своите хунски войски помогнал край гр. Пезаро на византийскияпълководец Нарзес и нанесъл силно поражение на Левтарис, съюзник наготите (кн.ІІ.; 2,3).

За първи път хунски пълководец с име Улдин е упоменат от историцитепрез 400 г., когато опитът на Гайна да премине на север от Дунав край гр.Нове (дн. Свищов) е осуетен от войските на хунския предводител Улдин,който убива Гайна и изпраща главата му в Константинопол (Zosimus, V, 22,1-3).

Очевидно е, че този хунски генерал от 400 г. е същият от 405 г. и от 408г., но не може да е „Улдах”, чиито хунски войски помагат на римляните вИталия срещу готите малко преди 554 г. И все пак - двамата носят едно исъщо име-прозвище, което явно съвпада с хунския народ, от койтопроизхождат.

Прокопий пише за хунски пълководец „Хиниалон”, т.е. може дадопуснем, че името е леко сгрешено от Прокопий и то може да бъдевъзстановено като „Хун-Алон” (виж. „Улдах-хун”, при Агатий). Този

31

кутригурски военачалник Хиниалон, според Прокопий, бил повикан отгепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е билпосъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че еразполагал с 12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военнотодело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопийразказва, че Юстиниан му дал много подаръци и злато, а две хиляди отнеговите хуни-кутригури заселил в Тракия.

Йордан в неговия исторически летопис (551 г.) отбелязва към 460 г. несамо хунски народ „ултинзури”, но и „Ултинзур”, когото нарича син на Атила(Гетика, ч. ІІ).

Ако погледнем сериозно на генеалогията от кимерийците, дадена отПрокопий, и то през призмата на съвременните постижения на науката закимерийците, става ясно, че „ултинзури” и „утигури” е едно и също. Това етопос, име на местностите на старата родина на кимерийците.

През VІ в. Агатий Миринейски дава една интересно сведение, споредкоето на север от древно Урарту, в Колхида, се намира Оногурия.

В своя труд "За царстването на Юстиниан", кн. ІІІ, 5 пише: „Римлянитепо съвет на Мартин се подготвили веднага да нападнат с всички сили надперсите, като обсадят Оногурис. Тази местност се казва така от древността,когато по всяка вероятност хуните, наричани оногури, на същото това мястосе сражавали с колхите и били победени, и това име в качеството си на трофейбило присвоено от местните. Понастоящем от мнозинството тази област не сенарича така, но на името на издигнатия наблизо храм на Св. Стефан /…/, нона мен нищо не ми пречи да използвам старото название, както и подобава заисторик. И така, римската войска се подготвила за поход срещу Оногурис…“.

Това е същата местност Gu/Qu-ri-a-ni-a, която е била между държаватаГамирая и Урарту, т.е. намирала се е в източна Колхида. За тази местностсведение има в асирийските клинописи от VІІІ в. пр.н.е. Тя е упомената катоGu/Qu-ri-a-ni и в урартските текстове, като разположена на север от Урарту.

32

КАКЪВ Е ПРОИЗХОДЪТ НА КИМЕРИЙЦИТЕ?

През VІІ в. арменския географ Анани Ширакаци съставя, на основата наГеографията от ІІ в. на Птолемей, един географски атлас на света(Աշխարհացույց), който има много преписи. Различните варианти на„Ашхарацуйц“ са издадени през 1843 г., но малко преди 1881 г. отец Сукриоткрива в библиотеката на мхитаристите във Венеция още един списък наАрменската география, който е много по-различен от останалите. Той е почтидва пъти по-голям от вече публикуваните през 1843 г. варианти, освен това внего се дават над 300 нови имена на местности в Предкавказието,Задкавказието и Предна Азия. Разширеният арменският вариант е по-пъленкато описание на страните дори от запазеният съкратен конспект на самиятПтолемей в хронографията на Папа Александрийски.

Текста на Աշխարհացույց е издаден през 1881 г. във Венеция. В негоима две сведения за един и същи регион:

„А”: „Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети:Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, коетоотделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон(Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни нареки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”

„В”: „Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар пришълци, иЧдар-Болкар”... ”се именуват по названието на реки”.

И така, текст „А” служи за шаблон на текст „В”, който отсъства вГеографията от ІІ в. на Птолемей. Тоест, тази карта на Предкавказието отвремето на Птолемей, е използвана от автора на Арменската география(Ашхарацуйц), за да даде и данни от своето време (VІІ в.), които липсват приПтолемей.

Анани Ширакаци използва същият модел, когато пише, че„Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар - пришълци, и

33

Чдар-Болкар”...”се именуват по названието на реки”. С други думи, имамеуникалната възможност да сравним един регион и населяващите го етносипрез ІІ в. от н.е. и през VІІ в. от н.е.

Сондас (Isondae) са синдите, т.е. синдо-меотите. Упоменати са по тезиместа още от Херодот през V в. пр.н.е. Вероятно има някаква връзка междусинтите-траки на Балканите и синдо-меотите в Приазовието?

Едно интересно сведение дава волжко-българският компилативен трудот ХІІІ в. „Барадж тарих“. Според него: „А трябва да се каже, че сеид Якубтака е разказал за далечното минало на племето българи в своя „Кади китаби”(„История на България”- бел.ред.), позовавайки се на сведения от „Хазартарихи” („История на Хазария”) на Абдулах бин Микаил Башту:„...Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали влегендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто.Камирците толкова я почитали, че кръщавали с нейното име и момченцата”(Джагфар тарих, С., 2005, с. 17).

През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкияисторик ал-Гарнати, в който ал – Гарнати твърди, че при посещението си презХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга иупоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамидал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в Историяна Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците наАбу-л-Масали Джувейни...”). Този „български кадия” е „сеид Якуб“, син наНугман. Ето защо можем да подходим критично към съобщението на „сеидЯкуб“, но и да погледнем на него като на извор. Още повече, че началото на„Барадж тарих“ започва с едно странно сведение, което гласи: „Началото нанашите начала е в племената синд и имен” (пак там, с. 14). Това очевидно енай-древната легенда за произхода на българите, съхранена при волжкитебългари.

Дали действително синдо-меотите са предци на кимерийците?

За родство между тях пише и в изследването си М. И. Артамонов -,,Киммерийцы и скифы (от появления на исторической арене до конца IV в. дон. э.), Л.: ЛГУ, 1974“.

34

Във волжко-българският извор имаме сведение, че името накимерийците произхожда от божеството-прамайка „Камир-Аби“. Съгласноасирийските клинописи, самоназванието на кимерийците е Gamir (ra).Сведението във волжко-българският манускрип е интересно, защото то правинякаква връзка между кимерийците и името на хуритското божество„Кумарби“.

Но как е станала тази връзка? Кога и как синдо-меоти мигрират на юг отКавказ, където в обкръжението на народи от хурито-урартската групавъзприемат култа към старото хуритско божество Кумарби?

Нека посочим, че Кумарби е много старо божество, в Урарту се почитанеговият син Тешуб, а спомен за Кумарби няма. Тоест, миграцията насиндо-меоти е очевидно много стара и фиксира период преди ІХ в. пр.н.е.

Ако е имало такава миграция на част от синдо-меотите на юг от Кавказ,можем да очакваме, че тя е засечена поне от асирийските клинописи, нотакова нещо няма. Асирийците обаче не са знаели за Черно море, а Херодотсочи полуострова около Синоп като най-ранна локализация на кимерийците.

При Псевдо-Скимн (Ps.-Scymn. 945—952, изд. Geographi Graeciminores. I. P., 1855. P. 196—237) имаме странно сведение, че Синоп е създавандва пъти. Първо от някакъв Хеброн, а след това от други, при това второтосъздаване автора отнася към времето на кимерийската хегемония в Мала Азияпрез VІІ в. пр.н.е., докато първото не става ясно кога е? И независимо, чеПсевдо-Скимн предполага, че първият основател на Синоп е убит откимерийци, възможно е обратното. Тоест, самото селище Синоп да водипроизхода си като име от името на синдите и да е заселено много предигръцката колонизация на Синоп. Съхраненото име на основателя на Синоп,което е Хеброн, изглежда потвърждава нашето първоначално предположение,че синдо-меоти и синтите-траки, имат общ произход. Но явно този общпроизход е отпреди ХІІ в. пр.н.е. Тоест, може да бъде допуснато, чекимерийците по произход са синдо-меоти, т.е. тракийци.

Така се оформя следната картина: около ІХ в. пр.н.е. синдо-меотимигрират на юг от Кавказ и попадат в обкръжението на народи и езици отхурито-урартската група. По онова време хурито-урартската култура вече е

35

оказала влияние над зараждащата се гръцка теогония и митология, исиндо-меотите около Синоп попадат под култа на божеството Кумарби, коетообитава хуритската митологична планина Хундури, населена с кумийци.

Т.М.Кузнецова в своята статия „Киммерийская проблема и скифскаяархаика“ очертава следният кимерийски географско-държавен ареал:„държавата Гамир може да бъде локализирана на териториите между Урарту(Задкавказието) и Боспор Кимерийски (Предкавказието), като вПредкавказието не само традиционно са концентрирани, но и се фиксират отархеологията топоними, свързани с кимерийците“.

КИМЕРИЙСКОТО МОРЕ

Евстатий е живял през ХІІ в. Бил е митрополит на Тесалоники и освентеологични съчинения е писал и коментари към епосите на Омир. Тълкувал епоемите на Пиндар, комедиите на Аристофан, землеописанието на ДионисийПериегет и др. По негово време са съществували произведения на античнаталитература, които не са достигнали до нас и това прави коментарите муценни. Коментарът на Евстатий за кимерийците е във връзка със сведениетоза тях, дадено от Омир в Одисеята.

Омир, който е живял в VІІІ в. пр.н.е., пише за кимерийците в„Одисеята” (ХІ, 14) следното:

„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.

Там кимерийски мъже населяват града и земята.

Те са обвити от вечна тъма и мъгла.

Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”

36

Δύσετό τ' ήέλιος, σκιόωντό τε πάσαι άγυιαί.

ή δ' ές πείραθ' ΐκανε βαθυρρόου Ώκεανοΐο.

ένθα δε Κιμμερίων ανδρών δήμος τε πόλις τε,

15 ήέρι και νεφέλη κεκαλυμμένοί ούδέ ποτ' αυτούς

ήέλιος φαέθων έπιδέρκεται άκτίνεσσιν,

ούθ' όπότ' αν στείχησι προς οΰρανόν άστερόεντα

ούθ' ότ' άν άψ έπι γαΐαν απ' ούρανόθεν προτράπηται

αλλ' επί νύξ όλοή τέταται δειλοΐσι βροτοΐσιν.

Средновековният учен задава интересни въпроси и търси технитеотговори. Той се учудва защо „кимерийците, народ известен в историята,поетът иска да пресели в съседство с Аид“ (К ХІ, 14)?

Всъщност, идеята, че Омир описва Аид (подземния свят) в горния стих,идва от Страбон, географ от І в.пр.н. е/І в. от н.е., който пише: „знаейки закимерийците, че обитават Кимерийския Боспор, мрачна страна на север, той(Омир) съвсем подходящо ги е пренесъл на мрачно място, в съседство с Хадес– място удобно за неговото творчество в описанието му на скитанията (наОдисей). Това, че ги е познавал разкриват и хронографите, като датиратнахлуването на кимерийците малко преди Омир или по негово време”( Кн.І,гл.ІІ.9).

Какво точно ни казва Страбон? Той твърди, че Омир е знаел заКимерийския босфор (дн. Керченски провлак), което не отговаря на истината.

Другото, което казва Страбон, е че Омир е пренесъл поетичнокимерийците в съседство с Хадес, понеже Кимерийския босфор е „мрачнастрана на север“. Тоест, Страбон директно пише, че кимерийците не живеяттам, където е Хадес, а са пренесени от фантазията на поета, понеже странатаим при Кимерийския босфор е „мрачна“.

37

Тук имаме два момента и те са схванати през ХІІ в. много добре отЕвстатий. Първият е, че древногръцката дума за името на `кимерийците`, т.е.`Κιμμέριοι` и древногръцката дума за `зимни`, т.е. χειμερ νός, са сходни вῐзвуково отношение. А вторият момент е, че Омир, според Страбон и Евстатий,е приложил „свободата на митическото творчество“ (Евстатий, пак там) и така„омировите кимерийци във фантазията са пренесени от северните местностина запад“ (Евстатий, пак там).

Защо на запад? Защото вратите към подземния Хадес, според древните,са били в Италия, близо до Неапол.

Страбон счита, че омировите кимерийци са преселени от Омир в дн.Кампания (в Южна Италия) близо до ез. Авернус (Lago D’Averno), където се есмятало, че е входът към Хадес. Тъй като тези места са разположени близо дозалива на Неапол, разположен точно там, където е описан от Кратет (атинскифилософ от I в. пр. Хр., създател на глобуса), е възможно Омир да е ималпредвид точно този залив.

Защо Омир е постъпил така с кимерийската родина, премествайки я назапад, при Хадес? Защото изпитвал, според Страбон, неприязън къмкимерийците, които по негово време нападнали йонийците. А Омир е йониец.Страбон пише, че Омир „ги е поселил в съседство с царството на Хадес,макар и да го е направил навярно заради всеобщата омраза, изпитвана отйонийците по онова време към това племе, всъщност, както казват, тъкмо повремето на Омир или малко преди това, е станало кимерийското нашествие,което е стигнало чак до Еолида и Йония” (Кн.ІІІ, гл.ІІ,12).

Евстатий през ХІІ в. следва същата логика: „Ариан казва, че скитскотоплеме кимерийци, вдигайки се от своята родина и нанасяйки вреда на всичкипо пътя си, дошло до Витиния. Херодот разказва, че по време на царуванетона Ардий, син на Гиг, кимерийците изгонени от домовете си отномадите-скити, дошли в Азия и превзели Сарди. Други казват също, че присвоето нашествие те разграбили светилищата на боговете в Азия. Ето защопевците, нямайки възможност да им навредят по друг начин, с измисленотоим преселване (до Хадес – б.м.) отмъстили за грубите постъпки на този

38

народ, вследствие всеобщата, така казват, вражда към тях от страна найонийците. А поетът, стоящ начело на тия поети, също е йониец.“

Ето така през ХІІ в. Евстатий разкрива, че кимерийската родина не епри Хадес, а е поместена там от Омир, поради йонийската омраза къмнашествениците кимерийци през VІІ в. пр.н.е. над западна Мала Азия.

Евстатий се съгласява със Страбон, че кимерийската родина е приКимерийския боспор на север, а Страбон вярва, че Омир е знаел това, т.е. чете живеят на зимно място и за да си отмъсти, ги е пренесъл на още по-мрачномясто, в съседство с Хадес.

И така, както Страбон през І в., така и Евстатий през ХІІ в., дават едно исъщо обяснение защо Омир е заселил кимерийците до Ада, Хадес, където теса лишени от слънчева светлина: „Те са обвити от вечна тъма и мъгла. Неизлъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце…“

От йонийска омраза към нашествениците кимерийци.

А дали е наистина така?

През 1991 г. на симпозиум в София Асколд Иванчик представи статиятаси „За името „кимерийци“. Учените отдавна обръщат внимание, че вгръко-езичните източници, още от „Одисеята” на Омир от втората половинана VІІІ в. пр.н.е, етнонима им е известен като „кимерийци” (Κιμμέριοι), докатов асирийските клинописи от VІІІ в. пр.н.е., библейските данни за Гомер и варменските сведения, те са с начална буква „г” [Акадското „KUR/Gamir (ra)].

На основата на сведенията на Херодот, през 1981 г. Дяконов разработвахипотезата, че самоназванието „Гамир” е препредадено на гърците чрезпосредничеството на тракийския език, при това в онази епоха на единство натрако-фригийския, където той фиксира отсъствие на звук „g”. Така, пак наосновата на Херодот за предскитски старини в северното Черноморие,Дяконов датира това време на посредничество към ХІІ в. пр.н.е.

Иванчик през 1991 г. изказа различно гледище. Проводник на името накимерийците към гърците, както смята той в статията му от София, не сатраките, а лидийците, които нямат „g”, при това препредаването на името, не

39

може да е преди 714 г., когато асирийските клинописи дават първо сведение закимерийската начална хегемония, визирайки атаката им над Урарту.

Това предположение на Иванчик, с което Дяконов се съгласи, все пак емалко неловко, понеже то вменява на „Одисеята“ на Омир ролята едва ли нена новинар за събития, станали по време на създаване на епоса. Ето защо всвоята нова книга „Накануне колонизации. Северное Причерноморье истепные кочевники VIII-VII вв. до н. э. в античной литературной традиции:фольклор, литература и история. Москва, Берлин: Палограф, 2005.“ Иванчикдопуска, че сведението при Омир за кимерийците и тяхната страна, имапо-стар източник и той е в легендите за Аргонавтите…

И така, независимо, че Страбон от І в. е внесъл идеята, че Омир епознавал кимерийците от Боспор Кимерийски и дори е доживял техните атакинад йонийци (според асирийските клинописи, гр. Сарди е превзет откимерийците през 644 г.) и заради това от омраза е „пренесъл“ родината им назапад при Хадес, и трите момента очевидно не са верни.

Омир не е познавал Кимерийския боспор. Омир не е описалкимерийците чак след техните атаки над йонийските градове през VІІ в.пр.н.е. И, трето, вероятно причината за стиха на Омир в „Одисеята“ не седължи на горепосоченото, а на нещо друго, което остава извън полезрениетона учените.

Около І в. пр.н.е., когато Страбон учено изследва древните текстове наОмир, е живял и работил и Филон, автор на произведението „Финикия”. Впредговорът Филон казва, че трудът му е превод от древните финикийскитекстове на Санхуниатон, който вероятно е живял в края на второтохилядолетие пр.н.е., защото това произведение съдържа религиозни вариантиотпреди древногръцката митология.

„Финикия” на Филон не е запазена до наши дни, но е цитирана отЕвсебий Кесарийски. Филон, който е бил от гр. Библос, изброява четирипоколения богове. Първото било Елиун, на гръцки Хюпсистос, второто билоУран – Небе, третото Елос, т.е. финикийския Ел и накрая, четвъртото билобогът на бурята Баал – Хадад, съответник на Зевс. „Сходството на тазиконцепция с представената от Хезиод митология отдавна било забелязано, но

40

понеже Филон бил автор от римската епоха, произведението му дълго времебило считано за подражание на Хезиод. Едва с откриването на източниятхуритски мит за Кумарби, както и на текстовете от Угарит и превеждането им,учените променили това твърдение, а реабилитираната „Финикия” станалаценен източник за опознаване на финикийската религия...Разказът на Филон,изложен от Евсебий, е съкратен по необходимост, но приликите смесопотамско-сирийската митология проличават, а това свидетелства запопулярността в сирийските среди на концепсията за четирите поколениябогове, борещи се помежду си за господство над света. Следователнопроизведението на Филон от Библос потвърждава тезата за източното влияниев „Теогония” и едновременно с това посочва възможността за съществуванетона сирийско-финикийско посредничество при навлизането на чужди елементив гръцката митология.” (Maciej Popko. Wydawnictwa Artystyczne I Filmowe,Warszawa, 1976).

Източно-хуритският мит за божеството Кумарби разказва за ламтежа наКумарби да не предаде властта си на своя син Тешуб. За тази цел Кумарбисъздава отрочето-скала Уликуми (ули=унищожител, на Куми), което стъпилона гърба на хуритският Атлас и израснало над морето, за да скрие слънцето…

Голяма част от хуритския пантеон е стигнал до нас, посредствомхетските взаимствания и преводи. Най-древният хуритски бог е Алала. Захуритския пантеон е характерна смяната на поколенията. Бог Анупървоначално прислугва на Алала, а след това влиза в битка с него и гоонаследява. Когато Ану става върховен бог, на него му прислугва Кумарби,чието име Дяконов превежда „този, който [е бог ] на кумийците”. Именно„кумийците” са „олимпийците” на хуритския пантеон.

Както Ану сразява Алала, така и Кумарби смъква от божествения тронАну. В битката между тях Кумарби поглъща детеродните органи на Ану.Последният го проклина и му заявява, че от погълнатото ще се пръкнебогът-гръмовержец Тешуб, който след време ще срази Кумарби. Този мотив госрещаме по-късно и в „Теогония” на Хезиод, където Кронос кастрира Уран.След това той обаче поглъща собствените си деца, а не бременее с тях, както епри Кумарби. Рея, сестрата-жена на Кронос, подменя Зевс с камък и Кроноспоглъща камък, вместо бъдещия гръмовержец Зевс. Младите богове също

41

низвергват Кронос, така както хуритския Тешуб трябва да срази Кумарби поличбата на Ану (Ану, Уран = Небе).

В хуритската митология Кумарби, за да се отърве от Тешуб, решава дасъздаде камъка-скала Уликуми, чието име в превод е „разрушителят на Куми”.Както вече посочихме, „кумийците”, т.е. хуритските „олимпийци”, живеят вграда на властващите богове Куми. Това е на планината Хундури, където е игръмовержеца Тешуб. С други думи, Кумарби смята да разруши божествениясвят и местопребивалището на боговете, и за целта създава каменнотосъщество Уликуми. Как смята да стори това?

Кумарби надява своите „крилати ботуши” и напуска своя град Уркиш,който се намира в горната долина на река Тигър. Влиза в едно езеро и сесъвокуплява неколкократно със скала. Това води до водно сътресение и Океанизпраща своя вестоносец Ипелури да покани Кумарби на пир, за да бъдепочетен и умилостивен. Сервират се храни и питиета, а посреднощ богинитена съдбата донасят новото дете на Кумарби и го слагат на колената на бащаму, за да му бъде дадено име. Кумарби го нарича Уликуми. Отрочето есъздадено с мисия: след като порасне, то трябва да превърне в прах и солТешуб и да разруши (=улли) Куми (=хуритския Олимп). Кумарби трябва даостане самодържец на Хундури. Но, за да стане това, първо Уликуми трябвада отрасне и да бъде скрит от погледа на кумийците (хуритскитебогове-олимпийци). Кумарби прибягва до помощта на демоните Иршира,които занасят Уликуми при Упелури (това е фигурата на Атланта по-късно вдревногръцката митология), който крепи земята и го поставят тайно на рамотому, за да може оттам Уликуми да израсне нагоре...Но преди това Иршира всепак показват отрочето на бог Ил и той открива, че детето е от камък. Нарамото на атланта Упелури отрочето Уликуми започва бързо да расте и скоросе показва като огромна скала над водите. Той е впечатляващ, устремен даскрие слънцето, което ужасено уведомява Тешуб. Кумийците на планинатаХиндури започват да оплакват бъдещата си съдба, а сестрата на Тешуб,хуритската богиня Шавушка (Иштар) започва да пее и се опитва да съблазниУликуми. Но „Голямата вълна” й казва: „Пред кого пееш? Този човек е глух ине чува, този човек е сляп и не вижда, и няма милост. Върви Иштар, призовибрат си, докато Камъка не се е оскалил и главата му не е укрепнала.“

42

Кумийците позлатяват рогата на своите бикове и започва битка настихиите с Камъка, но безуспешна. Уликуми расте и големее...Хаос и ад.

Очевидно при Омир в „Одисея” е съхранен откъс-алюзия именно оттози мит за скриването на слънцето и текста няма нищо общо с алюзиите къмХадес, вменени по-късно:

„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.

Там кимерийски мъже населяват града и земята.

Те са обвити от вечна тъма и мъгла.

Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”

Вселенският шум от битката между кумийците и Уликуми, не дававъзможност на съпругата на Тешуб, чието име Хебат изследователитесвързват с библейската Ева, да разбере какво става. Тя получава послание отТешуб да се скрие на специално място (райската градина ?), докато не дойдечаса на победата. Успоредно с това, кумийците вече се чудят къде по-нагоре впланината Хундури да се скрият, предвид на израстването на Уликуми, т.е.разрушителя на Куми. По съвет на Тасмис, приятел и брат на Тешуб (и той,освен Тешуб, е плод от детеродните органи на Ану, погълнати от Кумарби,както и реката Тигър), се свързват със стария бог на първичните води Еа. Еаразбира проблема и се обръща към атланта Упелури, за да го пита, не знае лислучайно какво става. Атланта отговаря: „Когато върху мен построиха небе иземя, аз не усетих нищо. Когато дойдоха и отрязаха земята от небето, пак неусетих нищо, но сега усещам: дясното ми рамо ме боли, но кой е този бог, незнам.”

Чувайки това, Еа се обръща към „старите богове” е ги моли за онзикрив меч (името му е „куруци”), с който някога небето е било отрязано отземята. Еа иска да използа „куруци” срещу Уликуми и да го отреже...

43

Общо взето това е съхранено. В крайна сметка, очевидно Тешубвъзстановява „божествената традиция” и въпреки Уликуми, сменя Кумарби набожествения трон...Името на Тешуб се чества и при урартите, като Тешейба.

Добре, но каква е връзката на кимерийците от Боспор Кимерийски схуритски мит като този за Кумарби?

Все пак, кимерийците са на север от Кавказ, а хуритско-урартскатакултура на юг?

В основата на доскорошното схващане за кимерийското минало стояхасведенията на Херодот, които учените съвместяваха с древно-източнитеданни, особено тези от асирийските клинописи, и така оформяха своитетеории. Разбира се, Херодот отдавна не е единствен източник за събитията вДревния изток, но беше преференциалният източник за общата картина отсъбития, които се случват там и в чиято картина кимерийското минало, е самоотрязък от събитията, случили се малко повече от 100 г. преди превземанетона Асирия от Вавилон и Мидия.

Но днес нещата се промениха. Херодот пише за скити и кимерийципрез V в. пр.н.е., т.е. логографските му сведения са почти от два векапо-късно, от кимерийското и скитското нашествие в Предна и Мала Азия.Асирийските клинописи, които са от VІІІ в.пр.н.е. и от VІІ в. пр.н.е., сасъвременни на кимерийското нашествие и учените приеха те да са водещиятелемент при проучването на въпроса, а не Херодот.

Освен асирийските клинописи и античните сведения, важно е иархеологическото проучване на кимерийците. Както пише Иванчик: „Разбирасе, археологическите източници са не по-малко важни, отколкото писмените,за да се проучи кимерийския проблем. Понятието "кимерийска култура" евъведено от най-ранните изследователи на предскитската археология наСеверното Черноморие. Сега то е здраво закрепено в археологическаталитература, която се използва за обозначаване на културата на предскитскотонаселение на Северното Черноморие. В този случай, по-голямата част отархеолозите от дълго време не разбираха, а много не си дават сметка и сега, завсичките условности на това понятие. Те не се съмняват, че "кимерийскатакултура" наистина е принадлежала на реалните кимерийци от историческите

44

източници, което съвсем не е очевидно и никога не е било доказано.Съмнението относно точността на това мнение се появи през последнитегодини и въпросът за археологията на реалните исторически кимерийци е биледин от най-важните, обсъждани в този дебат (…).Първият проблем, койтопродължава да създава противоречия, е локализацията на областта, заета откимерийците по време на победата им над войските на урартския цар Руси I.“

Според Иванчик, първите сведения за кимерийската „страна и народ“ саот асирийските клинописи от 714 г. пр.н.е. и те локализират тяхнотоместопребиваване на север от Урарту, на териториите на дн. „СевернаАрмения и Южна Грузия“. Това е региона на „страната и народа“ накимерийците, според асирийските клинописи, а не Приазовието. Наличиетона кимерийски топоними на север от Кавказ и в Приазовието, е важно заизследването на кимерийското минало, но не е априорно доказателство, четам са най-старите им обиталища. Така твърди Херодот, но неговите сведения– както казахме – са от V в. пр.н.е., т.е. два века след времето на кимерийскатахегемония в Предна и Мала Азия. С други думи кимерийската „страна инарод“ на Омир, не е била на Боспор Кимерийски, а на юг от Кавказ, в единрегион, където кимерийците са имали допир с хуритската култура. Ето защоможем да допуснем, че сведението на Омир от „Одисеята“, е заетодействително преди 714 г. пр.н.е., вероятно от легенди за Аргонавтите.

Страната на кимерийците е била позната не само на колхите, които сабили съседи с тая страна, но и на мореплавателите на „Арго“ от запад…Нещоповече, източната част на Черно море от носовете Карамбис и Овнешко чело,е носило името „Кимерийско море“, сведението за което са съхранени до VІІв. от н.е.

На картата на Исидор Севилски (560-636) най-неочаквано откриваме, чеедна част от Черно море в миналото се е казвала "КИМЕРИЙСКО МОРЕ"(МАRE CIMERICUM). Оказва се, че това не е късно-антична картографскагрешка.

Павел Орозий (V век) в неговата „История против езичниците”(HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS) на няколко места споменава закимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море,което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между

45

колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят наКаспийското море, се издига планината Кавказ.”

Новата научна вълна германски и руски кимеролози в последните 30години изведе в приоритет асирийските сведения за кимерите (Gimir), с коетовъпросът за историческата достоверност на кимерийците получи Задкавказки,Предно-азиатски и Малоазийски характер. Тази нова научна гледна точка,както пише Иванчик, не отхвърля античните гръцки източници, а предполагатяхното анализиране като вторични, спрямо асирийските, които сасъвременни на VІІІ-VІІ в.пр.н.е. (www.helsinki.fi/science/saa/).

В статията на немският учен В. Паркер „Какво премълчава Херодот.Бележки относно сведенията за кимерийците при гръцките автори,независимо от Херодот”, се обръща внимание, че при Страбон има архаичнийонийски данни за кимерийците, които Херодот не може да не е знаел, нокоито той по някаква причина премълчава (ancientrome.ru/publik/article.htm).

Сведенията на античните извори след Херодот за кимерийцитевсъщност не го повтарят, а разширяват представата ни за тях и учените са внедоумение защо Херодот ги „замълчава”, фаворизирайки скитите, чиятоистория, както се оказа, е по-незначителна от тази на кимерийците, що сеотнася до присъствието на кимерийци и скити в Предна Азия, Анатолия иБлизкия изток?

Определено може да се каже, че след 80-те години на ХХ в. редицазападни и руски учени (Lanfranchi G.B. Cimmeri // History of the Ancient NearEastern. Studies. II. Padova, 1990; Kristensen A.K.G. Who were the Cimmeriansand where did they come from? København, 1988., така също руският ученА.И.Иванчик - Les Cimmériens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis.CXXVII. Fribourg, 1993.; изброяването е непълно, но непременно трябва да сеспомене и И.Н.Медведская) усилено работят, на основата на асирологията ина археологичните сведения за т.нар. „ранно-скитската култура” в посока напреосмисляне на значението и ролята на кимерийците през VІІІ/VІІ в.в.пр.н.е. Вече е ясно, че няма пречки да се говори за АРХЕОЛОГИЧЕСКАКИМЕРИЙСКА КУЛТУРА, като нещо различно от скитската. Различието сеосновава на хронологията на присъствието на кимерийци и скити в регионана Предна и Мала Азия, тъй като тя вече е ясна, благодарение на прецизният

46

прочит на асирийските клинописи. Тоест, не може да се наричат "скитски"паметници към 714 г. пр.н.е., когато се знае, че скити се появяват в регионаповече от 50 години по-късно...Тези паметници се наричат вече "кимерийски".А след като са времево по-рано като присъствие, тогава и скитскитеартефакти от този етап на археологическата култура, е редно да се наричат„кимерийски”... “Ассирийские тексты на протяжении 75 лет, начинаяпримерно с 714 г. до н.э. фиксируют от Ирана и Закавказья до Малой Азиипреимущественно киммерийцев. Скифы упоминаются только в Иране в 670-егг. до начала восстания. Предположение о скифском вторжении в Иран в 613г., косвенные свидетельства которого якобы имелись в Хронике Гэдда, иподчинение тогда скифами мидийцев, теперь отклонено (С. Завадский).Дольше всего киммерийское присутствие отмечается источниками назападных рубежах Ассирийского царства. Сорок с лишним лет активныевоенные действия киммерийцев в этом регионе влияли на политику Ассириии ее соседей. Уже Асархаддон назвал в списке недружественных ему народовименно киммерийцев. Очевидно, и Библия сохранила память о большеммогуществе киммерийцев, назвав Гомера отцом Ашкеназа (Бытие 10:3). Вформуле «отец-сын» хронологический смысл не заключен и, очевидно,использовался критерий культурно-политического лидерства,существовавший во второй половине VII в. до н. э. (время составления этоготекста - ближе к концу этого века)“ (Медведская, Инна Николаевна. ДревнийИран накануне империй (IX - VI вв. до н. э.): история Мидийского царства,2007; Дисертацията от 2007 г. на И.Н.Медведская, която през 2010 г. беиздадена като книга.)

ИМАЛО ЛИ Е КИМЕРИЙЦИ СЛЕД VІ В. ПР.Н.Е.?

Днес имаме сравнително добри изследвания за кимерийската историядо VІ в. пр.н.е., но проблемът за съдбата на кимерийците след VІ в. пр.н.е.отново не е разгледан в светлината на един възможен кимерийско-хунски

47

синтез. Търсенето на такъв синтез непременно ще постави и въпросът засъответната археологична култура (А. Иванчик

historylib.org/historybooks/Askold-I--Ivanchik_Nakanune-kolonizatsii/ ).

И така, нека да припомним къде за последно са „изоставени“ от наукатакимерийците към VІ в. пр.н.е.?

След като почти 100 години преди падането на Асирия под напора наВавилон и Персия към 609 г., основен неин враг след 714 г. пр.н.е. са именнокимерийците, последните около втората половина на VІІ в. пр.н.е. вече не сахегемон на териториите от Иран до Йония. Ако отсъстваха асирийскитеклинописи, ние и досега щяхме да вярваме на подвеждащите данни от V в.пр.н.е. на Херодот, че кимерийците са били нещо по-слабо от скитите и саимали само ок. 28 г. присъствие в Анатолия (И.Н.Медведскаяhistory.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/za_skitskoto_nahluvane_v_palestina.html).

Как обаче да проследим какво става с кимерийците след VІ в. пр.н.е.?

Несъмнено те и урартите са претърпяли силен крах по това време.Кимерийците от лидийците, а урартите от Мидия.

Съдбата на бундурк, т.е. бун (Ван, Бийан – самоназванието на Урарту) иGamir/Gimir (самоназванието на кимерийците), е проследима вкъсно-античното грузинско съчинение „Мокцевай Картлисай“, къдетосрещаме и топонима „Херки“.

В това грузинско съчинение, за наша радост, кимерийците са наречени„хони“, което ни дава донякъде шанс да проследим как и кога се появяваспрямо кимерийците името „хони“. Но в случая, за нас е по-важно името„Херки“, понеже в един от асирийските надписи, се съобщава за град накимерийците „Харцала“. „В последните две издания на аналите IT и H,съставени съответно в 640 и 639 години, се съобщава, че кимерийският царДугдамми, който се намирал в трудно положение " назад ... се върна встраната си " или " армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцала"(местоположение на този град не е известно)“ (И.Н.Медведская, пак там).

48

В персийско-византийския мирен договор от 562 г., преразказандословно от Менандър, присъства един непознат на учените термин за проходв Кавказ, който не е Дербент и основателно учените предполагат, че еДарялския проход над Грузия. Никой обаче друг византийски летописец не еупоменал този проход като Хоруцон. Следователно можем да предположим,че това е персийско название, което явно има много по-древна история и езаето в персийския език от асирийския, където четем за град Харцала . „Щепокажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка:персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на другиварвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода,наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (МенандрВизантиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860)

И така, очевидно кимерийският древен град Харцала се е намирал на югот Дарялския проход и е дал и иметоХоруцон на прохода в Кавказ...

Грузинският църковен документ „Мокцевай Картлисай“ не знае явно, че„Бундурк” са Урарту (арм. Историк Хоренаци също не знае, че „Баоеан”,който упоменава е Урарту – бел.ред.) и съвсем в духа на библейскатагенеалогия им преписва, че са библейските йевусейци, коренните жители наЙерусалим преди юдеите. Той съобщава, че Александър Македонски през ІVв. пр.н.е. воювал с тях около Кавказ. „Удивил се Александър и проучил, че тебили потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му давоюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейцитевойнствено племе хони и измоли от владетеля на Бундур място за заселване икато даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък,и тази местност се нарича Херки” (гл. І).

Харцала, Херки…

Постепенно картината се изяснява. Така стигаме до историята наПартия.

Партското царство е доминиращата сила в Иран от края на ІІІ в. пр.н.е.до началото на ІІІ в. от н.е. и контролира обширни територии, включителноМесопотамия между 190 г. пр.н.е. и 224 г. от н.е. То е основано и управляваноот династията на Аршакидите.

49

Партанския цар Фраат (176-171 пр.н.е.) предприема поход към Кавказпреди 171 г. пр.н.е. След това Фраат е онаследен от брат си Митридат (171-138пр.н.е.).

През 1938 г. един от най-добрите изследоветели на партанската история(A POLITICAL HISTORY OF PARTHIA, BY NEILSON C. DEBEVOIS;CHICAGO · ILLINOIS, 1938) дава следните данни : „Скоро Фраат обърнасвоето оръжие срещу народите , които обитавали горите Елбрус на юг отКаспийското море. В частност, той депортирал мардите и ги преселил вХаракс около Каспийската врата (Дербенд – бел. м.)“ [с.41].

Харцала, Херки, Харакс...

Според Debevois, след идването на Митридат на власт през 171 г. пр.н.е.„започнал един от най-значимите периоди на партанската история“ [пак там;с. 41].

Митридат е наследен от сина си Фраат ІІ (138-128 пр.н.е.). През 130 г.пр.н.е. селевкидският владетел Антиох ІІ Сидет (139-129) решава окончателнода се разправи с Партия и превзема вавилонските земи. Много от царете,данъкопладци на партите, изоставят Фраат ІІ, но не и някакъв васал Гимер,чието име е интересно, защото повтаря етнонимът Гимир.

През 129 г. пр.н.е. Антиох ІІ Сидет е убит и именно Гимер ставафаворит на Фраат ІІ, който му дава да управлява западните земи, а самиятФраат ІІ отива на изток, за да воюва със саките.

Очевидно името Гимер не е случайно и е прозвище на кимерийския цар,васал на Фраат ІІ. Защо предполагаме това? Именно този Гимер държивластта на партите над Вавилон и по време на неговото наместничествотопрез 129 г. пр.н.е. древният град Александрия-Антиохия на Персийския заливе преименуван на… Харакс. През 127 г. пр.н.е. арабите на вожда Гаспаосинвоюват срещу Гимер и успяват да превземат Харакс, който става известен катоХаракс-Спасино, по името на Гаспаосин, а арабското царство е известно оттукнататък, като Харацена…

50

За пълководецът Гимер сведения дават Iustin. XLII. 1.3; Posidonius. Hist.XVI, fr. 13 (J. Bd. II A. P. 228 = Athen. Deip. XI. 466). Диодор Сицилийски гонарича погрешно Евемер (Ενήμερος) (Diod. Sic. XXXIV. 21).

Дали съществуват ли в летописите някакви сведения обединяващипарти и кимери?

Според Манасиевата хроника, древният легендарен египетски царСесострис „на хуни прочее дари земята асирийска, а парти назва хуните”.

Но хуни не са превземали Асирия или части от нея. Затова пъккимерийци са превземали. Този откъс в Манасиевата хроника се пропуска отизследователите, които твърдят, че името на „хуните” е архаизирано.Възможно е да е така, но все пак в светлината на кимерийско-хунския синтез,откъсът дава допълнителна семантика…

Можем да допуснем, че в хрониката на Манасий има архаизиране наимето „хуни”. Но все пак, ако има някаква връзка между хуни и кимерийци,тогава значи не сме свидетели само на „екзотично сведение”, а и на някакваисторическа логика?

Мухамед ибн Хавендшах (1433-1493), известен повече средарабоезичните историци като „Мирхонд”, е автор на съчинението от 7 тома„Градина на чистотата” (Роузат-ас-сафа фи сират-ил-анбия вел-мулуквел-холаф). В своята книга от 1841 г. „Гюлистан-и Ирам” (вж. изд. Баку., 1991)Аббас-Кули-ага Бакиханов, дава подробни сведения от изворите на Мирхондот ХV в., упоменавайки и патронима на кимерийците като „Камари”:„Камари, когото наричат още Кемак, бил ловец на зверове, човек с весел нрав.Той се заселил на това място, което впоследствие нарекъл по името на свояпо-голям син Булгар, а по-малкия му син, се казвал Партас.”

Много интересно сведение, чакащо да му се обърне внимание, приусловие, че същото е записано и в“Ориенталска библиотека” на Ербело деМоленвил (1697 г.)?

През VІ в. Прокопий Кесарийски дава интересно сведение за миналотона българските племена кутригури и утигури, и това сведение не е беззначение за нас, още повече, че е общопризнато, че тези племена са българи.

51

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци,живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело натях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият секазвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата сиподелили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое времеедните се наричаха още утигури, а другите – кутригури... (Войната с готите,кн.ІV.5)”.

ВТОРА ГЛАВА

ХУНИ

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ХУНИ И ЕЗИКА ИМ

52

Американския историк Ото Менхен-Хелфен умира през 1969 г. Няколкодни преди кончината си той предоставя на издателството на Калифорнийскиятуниверситет своя ръкопис „Светът на хуните”. Текстът е издаден през 1973 г.Монографията The World of the Huns: Studies in Their History and Culture еиздържана изцяло в академичен стил, тя е необходим за всеки историческифакултет лекционен справочен материал по късно-антична история.

Всъщност, американският хунолог е известен още от 50-те години наХХ в. със статиите си за европейските хуни (O. Maenchen-Helfen. The Hunsand Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion,1945.), в които оборва техният средно-азиатски произход от монглоидитехсионг-ну.

През 1960 г. (ВДИ,4) съветския историк Л.Н.Гумильов решава да сепротивопостави на възраженията от 50-те години на ХХ век на американскияизследовател Ото Менхен-Хелфън, който е посочил, на основа на археологияи етнография, че въпроса за произхода на европейските хуни все още не еокончателно решен в историческото познание. В своята статия (Некоторыевопросы истории хуннов; В: журнале Вестник древней истории, 1960, №4).Гумильов си поставя за цел да защити хипотезата от 1900 г. на руския ученИностранцев за това, че средно-азиатския народ „хсионг-ну” (Hsiong-nu) иевропейските хуни (Huns) са един и същ етнос. За целта Гумильовизфабрикува идеята за т. нар. „конен отряд” хсионг-ну (”хун - ну”, „сюну” наруски), който избягал от хсиенг-пи (”сянбийци” на руски) и стигнал до Волга.Там те си взели жени и по логиката на „пасионарната теория” на Гумильовбили създали за два века нов народ – „гуны” (европейските хуни).

В своята посмъртна монография (Otto J. Maenchen - Helfen. The World ofthe Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press) от1973 г. Ото Менхен-Хелфън в гл. Х (”Ранните хуни в Източна Европа” -http://history.rodenkrai.com/) намира начин да отговори на съветския историк:„Л.Н.Гумильов (ВДИ 1960,4,123-125) отива най-далече в изводите си (…) В155 г. под натиска на хсионг-пи (сянбийци в речника на Гумильов – бел.м.),хсионг-ну (хун-ну в речника на Гумильов-бел.м.) побягнали от Тарабаг назапад. В 160 г. те вече били на Волга. При други обстоятелства /от тяхнатаистория – бел.м./ хсионг-ну са се преселвали с покъщина, но сега те

53

преодолели без нея 2600 км за две или три години. Постоянно воювайки спреследващите ги хсионг-пи те не смогли да вземат със себе си деца, жени истари хора. Те продължили да бягат на запад от изгрев до залез слънцедотогава, докато техния враг най-накрая ги изоставил. Самонай-издръжливите оживели в отчаяното бягство. Мъртвите тела на хунскитежени били разпръснати по цяла Средна Азия. В тези хиляда дни на преход,всички видове висока социална организация били разрушени, всичкипрекрасни културни достижения на миналото били изгубени. На р. Волгавоините хсионг-ну били длъжни да намерят жени от чужди народи. Хсионг-нусе превърнали в „гуны”. Това наистина е чудесна история, само където ощепо-чудесна се явява елементарната грешка в смятането: 2600 км разделени на1000 дни не е 26 км на ден преход, както пише Гумильов, а 2,6 км. Дистанция,която не би била трудна даже за бременните хунски жени.”

В същата Х глава от своята монография Хелфен обръща внимание, ченай-ранното автентично сведение за хуни по северното Черноморие е това нагеографът Птолемей от ІІ в. от н.е. Хелфен пише, че тези хуни от ІІ в. не сатюркоезични и водят произхода си от българите (уногундури), според него.

„Тюрколозите навярно откриват тюрки навсякъде, германските учениоткриват германи на невероятни места. Убеден в това, че протобългаритеговорят на тюркски, Nemeth предложил привлекателна тюркска етимологияна Аспарух; друг тюрколог обяснил името по своему, очевидно не по -убедително. Днес нещата се изясниха, че Аспарух се явява иранско име (…).Това, че хуните са включвали тюрко-езични племена може да бъде приетокато установен факт, единствено, ако по-голямото количество лични иплеменни имена на хуните са несъмнено тюркски. В случая, така както думатаorfevre е французка, goldsmith – английска, а Goldschmied – немска, еднотакова тюркско име е *alp-il-čur (Хелфен, глава ІХ. Език).“

Що се отнася до племето „алпидзури“ (*alp-il-čur), за което Хелфен екатегоричен, че името му е тюркско, той все пак отбелязва: “

Αμίλζουροι,

Ιτμαροι, Τούνσουρες и Βοϊσκοι при Приск Панийски, се явяват при Йордан катоАлпидзури, Алкилдзури, Итимари, Тункарси и Боиски (гл. ІХ)“. Хелфен нямаобяснение защо при Приск отсъства името „алпидзури“ и там имаме„амилдзури“. Въпреки, че като цяло е критичен към готския историк Йордан,

54

Хелфен не допуска, че Йордан може и съзнателно да е подменил Αμίλζουροι,виждайки в това име родът на Теодорих Велики, т.е. Амалите (?). Хелфенпредпочита в случая да се довери на руския учен Крашенинников от 1915 г.,според когото текста при Приск, е съдържал името „алпидзури“. Товастановище е неловко от научна гледна точка, при условие, че все пак имасъхранен препис от Приск от Х в., където четем „амилдзури“ и нямаменикакви основания да смятаме, че писците на Константин Багрянородни саимали мотив за подмяна на името, докато при Йордан такъв мотив има: иметона тези „амилдзури“ сякаш са едно и също с името на царски род на Амалитепри остроготите (?). Само ще допълня, че по времето, когато Йордан пишесвоята история, т.е към средата на VІ в. (551 г.), вече наистина иматюрко-езични племена и вероятно „Алпидзури“. Освен това, не друг, а именноЙордан пише, че готите са заели много хунски думи в езика си, така кактолатинците са заели от гърците. Като гледам немският не е наполовинатюркски, а числото на гръцките заемки в латинските езици, е потресаващо.Това за сетен път повдига въпросът: тюрко-езични ли са били хуните или всеоще си живеем в един мит, наложен в науката априори през ХІХ и ХХ в.в.?

ХУНСКАТА ПИСМЕНОСТ ОТ VІ В.

През 555 година сироезичният летописец Псевдо-Захарий Ритор давасведение, почерпено от очевидци, че хуните на Боспор имат писмен език, скойто са преведени части от Светото Писание.

През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор се среща с двама сирийци, върнали сеот Боспор. Срещата им е в региона на гр. Амид при р. Тигър. Единият секазвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископв манастира Бет-Айшахун в околностите на гр. Амид. Двамата разказват наПсевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.

55

„След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откаранипри хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.)останали в тяхната земя 34 години.”

За какво точно иде реч?

През януари 503 година персийският цар Кавад напада Византия, спомощта на отпуснатата му от хунския цар през 499 година „голяма войска”(Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит) хуни-ефталит. Тези предкавказкивоини (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей) в периода 503-504години превземат много византийски градове в региона на реките Тигър иЕфрат в полза на Персия, между които е и град Амид (= Диарбекир).

Амид е град от прословутото някога първо християнско царство Осроенна династията на Авгар (ІІ в. от н.е.). По-късно през ІІІ в. от н.е. попада подвластта на Римската империя. През ІV в. и през V в. градът е сироезиченхристиянски теологичен, книжовен и граматичен център на Византия, наред сЕдеса и Антиохия.

От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме,че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е взел през 503 г. „18500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Споредлетописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко.Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпратипоследните на хунския цар в Боспор (Псевдо-Захарий Ритор, ПрокопийКесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му етъст (Йешу Стилит).

Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуватхристиянството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовиетомного културни и строителни умения. Според Псевдо-Захарий Ритор, по товавреме била създадена писменост за хунския език и са направени преводи на„Светото Писание на хунски език”.

Има резон да бъде потърсена силна държава на българите след 465 г. врегиона на Боспор, Приазовието и Предкавказието. През 555 г.Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове вПредкавказието. Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото

56

Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”. Явно е бил град нахуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва дасложи своето протеже утигурът Грод за владетел на хуните именно там.Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хроникатана Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”,защото през 524 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да сесрещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг отКавказ, за да помогне на грузинците.

Проб разказал на връщане на императора за християните-сирийци,живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове(явно от Херсон – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещеннипособия (Псевдо-Захарий Ритор). През това време сирийците „си взимали тамжени, имали деца”.

Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва на Псевдо-ЗахарийРитор през 555 г., че през това време християнската колония имала иепископи, те идвали от аранската митрополия. Седем години преди да ситръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години натяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост.

Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аранпрез Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговотоепископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание нахунски език”. Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископЙоан). Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Катоприбавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза иседемгодишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действителнооколо 20 години назад от 555 г. Ще рече, точният период на създаването (илина приспособяването-N.B.) на писменост за хунския език, т.е. за кимерийскияезик на утигурите, и преводи чрез него на части от Светото Писание, е между530 г. и 537 г.

Коя е тази писменост от началото на VІ в.? Че тя е няколко века предисъздаването в началото на VІІІ в. на орхонските тюркски руни, е ясно, номожем ли да осветлим събитията около тази писменост?

57

От разказа става ясно, че създаването на хунска писменост се свързваедва с времето, когато в сирийската диаспора на Боспор (а тя е от 503 г.) идвааранския епископ Кардост (530 г.). В този случай, понеже от началото на V в.араните, т.е. кавказките албанци, имат създадена писменост, е реално да сепредположи, че всъщност лично Кардост или сирийци-християни от неговотообкръжение, са приспособили албанската писменост към хуно-българскияезик, под ръководството на епископа? Вероятността да става дума заприспособяване на чужда писменост към хуно-българския език, се подкрепя иот факта, че ако става дума за създаване, а не за приспособяване, няма как дане се величае името на създателя, а двамата сирийци Тома и Йоан в разговор сПсевдо-Захарий Ритор не биха пропуснали името на този свят човек. Таковаобаче няма, а се славослови името на аранския епископ, но като епископ ипокръстител на определени хуни, а не като създател на писменост. И все пак,най-знаменателното, която разказват Тома и Йоан е, че са направени преводина „Светото Писание на хунски език”.

Кавказко-албанската писменост се появява около 422 г., когатохристиянството става официална религия в държавата (албанския цар Урнайрприема християнството още в началото на ІV в.). По това време талантливиятарменски учен Месроп Маштоц, след среща с албанския свещенникВениамин, създал албанския алфавит (Арм. история на Корюн, 1962:105–106). Биват създадени много богослужебни текстове на тази писменост,преводи на Св. Писания и литургични служебници. В началото на VІІІ в.региона на Армения и Кавказка Албания попада под властта на арабскияхалифат и представител за всички християни става само арменската църквата,така както след падането на Балканите от османците, тази роля поемагръцката патриаршия. Албанската църква загубва независимостта си,богослужението се води на арменски, престанали да се преписват и пишаткниги на албански (т.е. на удински, може да срещнете и следните термини затази писменост: агвански, алуанк, арански ). Създадените в периода V-VІІ в.в.книги с албанската писменост били унищожени от арменската църква, катоголяма част от тях били използвани за палипсести.

В някои стари арменски книги бяха намерени през ХХ в. листове скавказко-албанската азбука, открити бяха и няколко надписа, но достатъчноголям текст, който да бъде проучен и да се докаже какъв е бил все пак езика на

58

кавказките албанци, липсваше до 2009 г. Днес вече знаем, че това е билисторическия език на удините, населението чиито корени учените търсят чакв древните кутии от ХХІV в. пр.н.е.

През кимерийската епоха от VІІ в. пр.н.е. кутиите/уди са поданици накимерийският цар Дугдам, както пишат асирийските клинописи. По-късноудини са хората, които са били жители не само на арменския гавар Утик, но ина държавата Кавказка Албания, при все че е имало и други племенни групи,говорещи езици от нахско-дагестанската група.

След създаването на хунския съюз от кимеро-българите, името наудините (улдин, ултинзури) е било прозвище на българите в Хунскатаимперия. Прозвище свързано с древните кимерийски земи.

През 1975 г. по време на ремонт в Синайският манастир „Св.Екатерина“, е открита тайна килия под олтара на църквата Св. Георги, къдетомонасите намират и над 1100 манускрипта, с които попълват старотокнигохранилище. Между новата находка имало и 142 грузински кодекса напергамент, като 9 от тях били палимпсести, т.е. грузинския текст е писанвърху по-стар. Два от тези палимпсести, след щателна обработка, се оказалоче в ниския слой са били писани с албанско писмо. Основната заслуга заоткритието е на грузинския учен Заза Алексидзе, а през 2009 г. международенекип от учени издава текстовете в Белгия, като книгата съдържа евангелие отЙоан и литургии, но основната й заслуга е щателна лингвистична обработка идешифриране на езика и неговата граматика.

Има исторически извори от началото на VІ в. за хунска писменост(Псевдо-Захарий Ритор), на която е превеждано Св. Писание. То съссигурност не е превеждано на тюркски руни? След 2009 г. окончателно бедешифрирано аранското (агванското, удинското, кавказко-албанското) писмо.От Аран идва в първата половина на VІ в. епископ Кардост на БоспорКимерийски и покръства там доста хуни. Напълно вероятно е точно товаписмо, тази писменост, да е била приспособена към кимерийско-хунския, т.е.утигурския (българския) език. И това не би било прецедент, напр. урартитепишат с асирийски клинописи на своя си урартски език и т.н.

59

Към 860 г. (според Асемани доста по-рано, към 848 г.) Св. Кирил, повреме на своята хазарска мисия, е бил подпомаган от „двама самаряни” в гр.Херсон (дн. Севастопол), както става ясно от житието му. Самаряните саарамейско говорещи сирийци. Те са имали книги на иврит и на арамейски, итях е чел Св. Кирил. Но освен тези книги, самаряните са запознали Св.Кирили с християнски преводи на Св. Писание на „роски писмена”. Алфабетът бил,според Св. Кирил, без вокали, което ще рече, че е близък до сирийскотописмо. Тази писменост очевидно е „роски писмена“, защото е на териториятана Дороската митрополия в Крим.

Дали тези свещенни текстове, които е държал Св. Кирил в ръцете си, саспомен от „Светото писание на хунски език“?

ХУНОФОБИЯ

Не бива да мразим истинската си българска история, а да научим колкоизкривен образ е създаден за късно-античните хуно-българи впросвещенско-модерната историческа наука и как „белите полета” вхунологията (да не се бърка със сюнологията) деформират изобщоисторическите представи за древнобългарската история.

Миналото на хуно-българите е прикрепено през ХVІІІ в. къмизучаването на Римската история през ІV и V векове. Същото може да се кажеи за миналото на готите, но тяхната късно-антична история се обособява вотделен научен проблем и се фаворизира като национално древно минало нагерманската държава.

Обща заслуга на германската и руската исторически школи, е въпросътза късно-античните хуни да бъде вкаран в една абстрактна формула, наречена„велико преселение на народите”. Тя априори вменява, само на ниво мнение,че хуните имат своята прародина в Средна Азия и са тъждествени с Hsiong-nu

60

(хсионг-ну), за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е. ПрезХVІІІ в. Гибон определено мисли така и причислява предците на атиловитехуни към монглоидите от Жълтата река и Ордос Hsiong-nu. Все пак модернатаисторическа наука в Западна Европа през ХХ в., във връзка с критичниятметод, изоставя тази хипотеза-мнение, предвид нейната несъстоятелност илипсата на археологически данни за велико преселение през ІV в. чак отСредна Азия в Европа. Но в Русия не е така. Изоставеното в западна Европапросвещенско мнение за идентичност между европейските Huns имонглоидите Hsiong-nu, процъфтява от 1900 г. в Русия, когато руският ученИностранцев се заема да превърне германското мнение в научна доктрина.

За съжаление в първата четвърт на ХХ в. забележителният българскиучен проф. Златарски, е под влияние на тази руска доктрина и дава грешнапредстава за произхода на хуно-българите от средно-азиатските хсионг-ну.

Руската историческа наука през ХХ в. не разработва самостойновъпросите на хунологията, а просто превръща последната в придатък насюнологията. Така въпросите около късно-античното хунско минало, което еспорадично експлицирано през ХVІІІ в. и ХІХ в., покрай изучаването наримско-византийската история, през началото на ХХ в. е прехвърлено отруската наука като придатък към изучаването на сюнологията в Средна Азия.

Руската имперска наука в началото на ХХ в. в лицето на Иностранцев,Бернщайн и т.н., тотално отхвърля предкавказкият произход на хуните, койтое отбелязан от всички късно-антични летописци. Дали това е случайно илиима нещо общо с руските имперски амбиции в Кавказ след средата на ХІХ в.,не е наша тема тук. Все пак, имайки предвид, че потискането на паметта запредкавказкият произход на хуните не е единично явление в рускатаисторическа наука, където до края на ХХ в. не се разработвашеволжко-българското минало на една държава, съществувала няколко века презСредновековието (Х-ХІІІ в.в.), може да бъде допуснато, че въпросите саповече субективни, отколкото обективни.

61

ХУНИТЕ НЕ ИЗЧЕЗВАТ СЛЕД СРЕДАТА НА V В.

В учебните помагала по късно-античната и средновековната история наЕвропа се е наложила идеята, че пост-атилови хуни са изчезнали от битиетосамо около 18 г. (!?) след пика на европейската хунска история през 452 г.,когато те превземат цяла северна Италия. Отъждествяването пък в летописитена хуни и българи, според някои изследователи не било въпрос наидентичност, а маниер и стил на писане на византийските автори, коитоизползвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. ведно обобщено значение за варвари, чужденци.

Менандър от VІ в. обаче посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името наимператор Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор сПерсия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия дане пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия. Дори дадопуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” вобобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавендоговор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписалдобросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия санаречени „хуни” само... като ефимизъм на варвари? Напротив, от текста ставаясно, че се разграничават понятията за хуни и варвари:

„Ще покажем какво е съдържал договорът за мир. Решено било катопърва точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нитона други варвари да достигат до римските владения, като преминават презпрохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата...(Дербенд – бел. ред.)”.(Менандр Византиец., фр. 11; в: Византийские историки. СанктПетербург,1860).

Името на Дарялския проход на Кавказ като „ХАРЦАЛА” може да сесрещне още в асирийските клинописи.

62

КОИ СА ХАЗАРИТЕ?

Около 463 г. аварите нападат чувашо-езични племена, известнипо-късно с името „савири“ и ги прогонват на запад от Волга. Действието серазвива в източната част на Хунската империя и византийският съвременниклетописец от V в. Приск Панийски пише, че българите са воювали с аварите,във връзка с тази агресия.

Очевидно, както ще стане ясно след малко, българите са направилинай-малко четири неща: 1) усмирили са агресията на чувашо-езиковитеплемена към няколко хунски племена; 2) дали са им българското име„савири“; 3) направили са ги свои поданици; 4) спрели са агресията нааварите от изток.

Името на „българите“ (Βούλγαροι) обаче през Х в., когато части отосемтомната история на Приск са преписвани за нуждите на сборник,поръчан от Константин Багрянородни, е отпаднало. Това обезличаване наимето „българи“ от летописа от V в. на Приск, е направено очевидно позаръка на Константин Багрянородни, който в своята книга „За устройство наимперията“ пише с омраза към българите, бичува предшественика си заженитбата на дъщеря му с българския цар Петър и не пише почти нищо запроизхода на българите, на фона на обилните сведения за други народи.

Осемтомната история на Приск не е съхранена, а откъси от нея сапоместени в два раздела (титули) на сборника от Х в., за които стана дума.Единият е бил титул 27, който е бил посветен на категорията „посолства отстрана на римляните към народите”. Други части от историята на Приск зануждите на сборника на Константин Багрянородни през Х в., са вкарани вкатегорията „посолства на народите към римляните”, която по предположениена Нибур е била титул 26 или 28. Фрагментът, за който стана дума е 30: „По

63

това време (ок. 463 г.) към източните римляни изпратили посолствасарагурите, урогите и оногурите, племена изселили се от родната земя зарадивраждебното нашествие на сабирите, изгонени от аварите понеже те самибили прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напусналисвоята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана иот появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните нямада изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени оттези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние даги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите,притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и воювайки с тях вмного битки покорили това племе и дошли при римляните, желаейки даполучат тяхната благосклонност. Императорът и неговите приближени гиполаскали и им дали подаръци преди да ги изпратят обратно.“

За щастие в енциклопедичния сборник „Суда“ от Х в. в параграфа„Авари“ ( Άβαpις) съставителя е използвал същият текст на Приск Панийски иот сравняването на двата ни става ясно, че блюдолизците на КонстантинБагрянородни са видоизменили Присковият текст, за да е угоден за т.нар. отучените категория на сборника на Багрянородни „посолства на народите къмримляните”, а името на българите е пропуснато.

В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρειςο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας,μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώρανπολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθοςναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπωνγένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντωνδυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα οΣαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο.....„Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите,понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (тепък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се отприливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял сеслух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешкирод. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, коитопък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По

64

този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли приуните-акатири и им поискали земя.”

Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията„Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорнозначение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение„приятели“.

Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., таканапр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи(Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, билверен на Евтропий“. Имаме и алан с име „Савар“.

Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетиепр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно„Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.

През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своятакнига „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеелв Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическотобожество „Sabier” (т. е. Субар).

Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартскияпантеон към VІІІ в. пр.н.е., заедно с бог Халди/Коледа, а арменскияткъсно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) даваинтересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областтаУтик, откъдето е и родното село Каланкатуйк на летописеца) , че хунитепочитат „бог Куар“.

И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приетив хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописциги упоменават вече не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий).

Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. вазиатска Сарматия и те са на разположение на българският владетел. Таканапр., когато през 514/515 г.г. българи подпомагат бунта на ромееца Виталианвъв Византия, хуните-савири нападат Византия по източните граници в

65

координация с българите (Теофан). "Язык хазар, подобно языку болгар, былнепонятен для остальных турок..." , пише в началото на ХХ акад. В.В.Бартольд (Тюрки, Алматы, 1998, с. 50), който допуска, че този език ечувашкия. По същото време В. Минорски от Англия пише: „Езикът наволжките българи, от който на нашето внимание има само няколко къснинадгробни надписи, е бил по всяка вероятност родствен със съвременниячувашки, който е особен и наистина различен от другите представители натюркското езиково семейство (...). Разбира се, съвременните чуваши – това сасамо малка част от древните българи, голяма част от последните е билаотюречена. Тази отюречена част от старите българи вероятно може да сепроследи сред т.нар. „волжки татари”” (Коментари към § 51., Hudud al-Alam.The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl.by V. Minorsky ).

И така, след 463 г. сред българите навлиза и чувашо-езичие, така кактослед средата на VІ в. навлиза и тюрко-езичие, предвид на общата държава,която правят през 568 г. в Панония българи и авари-тюрки.

Въпросът какъв е бил тогава българският език до V в. и след това,независимо, че този български език е бил в средищност преди и след V в. нагото-езични, латино-езични, гръко-езични, чувашо-езични, тюрко-езични,славяно-езични и т.н., е актуален въпрос и днес.

Арабоезичният географ, пътешественик и историк от Х в. ал-Мас`уди(творил между 943 и 947 г.г.) посочва, че старото име на хазарите (поперсийски са наричани „kazaran“) било „sabir“. Подобно сведение дава иеврейската книга от Х в. „Йосипон”. Хазаролозите (Бартолд, Новоселцев) сасклонни да приемает, че именно савирите, приети след 463 г. отхуно-българите, са хазарите.

Към 565 г. тюркските орди на ябгу Истеми завладяват създадената през465 г. „древна Велика България“ на Ирник и българи и савири (името `хазар`идва от името gar` гора, но с характерната чувашка ротация r-z, gaz`ar ) са подтюркско иго до 629 г., когато Орган и Кубрат освобождават Велика България.

Четиридесет години по-късно, т.е. през 669 г., възползвайки се отвраждата в управляващата българска династия след смъртта на Кубрат през

66

660 г., савирите/хазари, с помощта на каганатските тюрки, извършват преврати смъкват престолонаследникът Бат-Боян, превръщайки го във васал (тудун) и„данъкоплатец“ (Теофан, Никифор).

Савирите/хазари, които са български поданици, успяват за първи път от463 г. да наложат собствен династ, който е носил първоначално титлата набългарите „sar” (Шехтер), а след това титлата на каганатските тюрки „каган”.

ИРНИК И ИЗТОКА

През 455 г. гепидите убиват първородният син на Атила край р. Недао вПанония. Така започва краха на великата Хуно-българска империя. Другитедвама сина на Атила – Денгиз и най-малкият Ернак, са отблъснати от готите вМалка Скития, дн. Добруджа. Това сведение дава готският историк Йорданпрез VІ в. През същият век Прокопий Кесарийски пише, чебългарите-утигури, заедно със „своя владетел“ се върнали на Дон.

Имайки предвид, че през 469 г. вторият атилов син Денгиз е убит крайДунав, изследователите определят, че именно третият атилов син Ернак, евладетеля на върналите се на изток българи-утигури към 467 г. (Бъри,Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Артамонов, Мюсе).

През 1930 г. Стивън Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място внашата история само защото дейността му е била насочена предимно къмзавладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел,може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, иможе би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

Защо Рънсиман смята, че дейността на Ернак, третият син на Атила, нее била насочена на запад? Просто изворите са категорични: след смъртта наДенгиз през 469 г., всъщност никой от хуно-българите не притесняваВизантия и едва император Зенон ги кани отново в Мизия към 485 г.

Ернак е забравен от историческата мисъл, просто защото не е водилвойни за завладяването на Запада. А точно той след 465 г. съхранява

67

източните земи на Хунската империя около Приазовието и Предкавказието,трансформирайки ги в „древна Велика България“.

Тъжно е, че нито един български историк не се заинтригува от въпроса:за какви „местни войни“ на Ернак съобщава Приск Панийски и не биха лимогли да се намерят сведения за тях ? „Глава36. По това време пристигнало отсиновете на Атила до император Лъв посолство, чиято цел била да разяснипричините за съществуващите по-рано разногласия и да утвърди, че трябва дасе сключи мир и на основата на старите обичаи да се възстанови търговскияобмен на Истър (Дунав – бел.ред.) с римляните и те да предлагат свои стоки ида има взаимен оборот. Пристигналото с тази цел посолство се върнало безуспех, защото императорът не искал хуните, причинили толкова много вредана земята му, да се ползват от римските търговски услуги. Синовете на Атила,когато получили чрез посолството този отговор, се скарали помежду си:Денгиз при неуспешното завръщане на посолството решил да подновивойната с римляните, а Ернак се отказал от участие в нея, понеже бил зает отместни войни... „[Exc de leg., р. 44 Par., 160—161 .Nieb].

С кого воюва на изток Ернак ?

Най-значима опасност представляват по това време савирите, които сапритеснени от тюрките-авари. Савирите мигрират на запад, като минаватВолга и по северния каспийски бряг навлизат в териториите на хунскатаимперия. Но българите на Ирник не воюват със савирите, а с аварите. Тоест,можем да допуснем, че савирите, подгонени от аварите, са искали помощ отбългарите. Така пише и в Свидас, в главата за аварите.

Свидас (на гръцки: Σουΐδας) или по-правилно Суда (на гръцки: Σο δα) е обемистаῦвизантийска гръцка историческа енциклопедия от 10 век. Тя е енциклопедичен лексикон с 30 000статии, много от които черпят от древни източници, които по-късно са загубени. Името „Суда“ идваот византийската гръцка дума суда, означаваща „крепост“ или „укрепление“. Алтернативното име„Свидас“ произлиза от грешка на Евстатий, който взема заглавието за собственото име на автора.

В Свидас под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατκράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τνπαρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δπλθος ναφανν· περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδελαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ)φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοιςγένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже

68

сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна попричина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони:разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род.Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояниеда ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от другинароди, отишли при уните-акатири и им поискали земя.”

Оказва се, че данни за военни действия на Изток от пост-атиловитехуно-българи, има и в грузинското житие от V в. „Мъченичеството наШушаник”, чийто автор е свещеник Яков Цуртавели.

Още през 467 година, както става ясно от грузинското житие от V в.„Мъченичеството на Шушаник” на свещенник Яков Цуртавели, грузинскиятвасал на Персия Вараскен е повикан в столицата Ктезифон от персийския царПероз (459 - 484) и получава заповед да отблъсне появилите се околоДарялския и Дербентския проход в Кавказ хуни. „Това беше през осматагодина на персийският цар”, пише Яков Цуртавели.

Вараскен решава да предприеме поход, казвайки преди тръгване наЯков Цуртавели: „Известно ти е, свещенико, че отивам на война с хуните”(VІІ). По-късно същият Вараскен посещава и Дербенд. „Скоро той се отправикъм Чор” (Х). Тоест, очевидно първото появяване на пост-атиловите хуни към467 г. е при Дарялският проход над Иберия. Но проблеми явно има и при Чор(Дербенд).

Това са два извора, които дават отговор на въпроса къде е бил Ирникслед 467 г. и защо не успява да окаже помощ на войната на брат си Денгизпрез 469 г., когато, както пише летописецът от V в. Приск Панийски, „Ернаксе отказал от участие в нея, понеже бил зает от местни войни... „[Exc de leg.,р. 44 Par., 160—161 .Nieb].“

Според "Именникът на българските канове" именно Ирник, третият синна Атила, създава след 465 г. "древна Велика България".

ВОЮВА ЛИ ИРНИК С ПЕРСИЯ ПРЕЗ 484 г.?

69

В своята история от 1762 г. Паисий пише, че е съществувал българскицар, който е превзел Персия. „Гърците от завист го нарекли Хасан, Касан...Той превзел Армения и Мидия. Те били отначало две царства – армени имиди...Нарекли го... пръв български цар.” (Паисий Хилендарски „Историяславянобългарска”, С., 1998, с. с. 177, 178).

Кой е този „пръв български цар” и откъде Паисий заема сведението сиза него? Защо нито един български изследовател не е обърнал внимание натова съобщение на Паисий? Всеизвестно е, че до 387 г. Армения е билаотделно царство, след което византийци и перси си поделят територията й. Внякои източници окупираните части на Армения от Персия, са известни като„Персоармения“. Персия анексира и Грузия и границата й на северозападстига до кавказките проходи Дербент и Дарял.

Късно-античните гръкоезични историци, за да демонстрират ерудиция ивисок стил, много често наричат сасанидска Персия (от ІІІ в. от н.е. до средатана VІІ в.) – Мидия. Независимо, че Мидия като държава залязва през 559 г.пр.н.е. с възкачването на Кир, който поставя началото на ахеменидска Персия,в очите на късно-античните историци Мидия, ахеменидска Персия, Партия исасанидска Персия са на едни и същи територии, ето защо съвсем витиеватоПриск Панийски през V в. нарича шахиншаха на Персия Пероз (459-484) –„партски цар”.

„Армения и Мидия” в текста на Паисий е просто синоним на Персия.

Паисий заема сведението за български цар, който завоювал Персия, отисторията от 1601 г. на добровнишкият историк Мавро Орбини.

Орбини първи се докосва до някакъв източник, от който научава забългарски цар, чието име било „Касан” (с.62). Орбини веднага решава, че тойе „неправилно наричан от гърците” (с.61, 62) така и го прекръства на „ЯсенВелики” (с.61). Орбини пише: „Той тръгнал срещу Гвалд Втори, арабскихалиф, победил го и съсякал двадесет хиляди араби. И възвръщайки си къмцарството Армения и Медия, заслужено получил от император Лъв името

70

цар” (с.62). Хронологично този Касан (Ясен) е вместен от Орбини следТервел, изключително прочут на запад с битката си срещу арабите крайКонстантинопол през 717/718 г. Сиреч, Мавро Орбини просто е нагодил„Касан” към анти-арабската военна политика на Тервел.

И все пак, по-важното е друго.

Около времето на „император Лъв” (ако това е Лъв І) „Армения иМедия” (т.е. Персоармения и Персия) са действително превзети през 484 г. Аимето „Гвалд” (с.62), което Орбини е превърнал в несъществуващ арабскихалиф, учудващо съвпада с името „Кавад” (488-496/499-531), сина напобеденият персийски шахиншах Пероз (459-484).

Но Кавад и Пероз, както и Лъв І, са исторически фигури от V в., а не отVІІІ в.?

Още Шарл Дюканж се усъмнява в съобщението на Мавро Орбини:„Азанер (така пък той нарича Ясен, Касан – бел.ред.) наследил баща сиТервел; ако е истина това, което разказва Мавро Орбини” (с.34)

Паисий Хилендарски през 1762 г. в своята „История славянобългарска”компилира от Мавро Орбини. Паисий нарича този владетел „ пръв българскицар” (с.178) и смята, че гърците „ от завист го нарекли Хасан, Касан” (с. 177).Той го именува „Асен Велики” и „Асен Първи” (с. 177). Освен това „Гвалд”(Орбини) при Паисий става „Кафила” (с.177), а „император Лъв” (Орбини) емодифициран от Паисий на „Лъв Исавър” (с.177).

С развитието на историческата наука се изяснява, че Тервел не енаследен от Касан (Ясен, Азанер, Асен) и сведенията за този „първибългарски цар” при Мавро Орбини и Паисий Хилендарски потъват в забрава.Никой не си задава въпросът какво може да се крие зад тази информация.

Произходът на името „Касан” при Орбини и Паисий, което съществуваи в запазените откъси от волжко-българския ръкопис от ХІІІ в. „Бараджтарих” (виж „Джагфар тарих”, С., 1995), трябва да бъде търсен в името(топоним) „Гар" и в персийският афикс (окончание) „ан, ен”. В чувашкиятезик, приносител на който в Предкавказието са очевидно савирите от V в.(по-късните „хазари”), е съхранена ротацията r-z, вследствие на което „Гар” е

71

ротирано в „Газ” и оттук води произхода си, както Касан (Орбини, Паисий) иГазан (Барадж тарих), така и патронима „Хазар”, който не случайно през Х в.хазарският цар Йосиф редопоставя като произход до патронима „Българ”, вкореспонденция си с андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут...

И все пак откъде през 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини,който пише първата сериозна историческа хронология на българите следРенесанса (която има обем от „77 печатни страници, от 397 до 474” вмонографията му „Царството на славяните”), е заел сведението за тозибългарски цар?

За да състави своя труд основно Мавро Орбини ползва библиотеката надука Д`Урбино в италианския гр. Пезаро.

Град Пезаро, заедно с Равена и още три града, е формирал прочутият всредновековието „Равенски Пентаполис”. От Теофан знаем, че точно там себил заселил един от петте сина на Кубрат с хората му. Според историците,това е Алцек, за който пише през VІІІ в. Павел Дякон в своята „Лангобардскаистория”. Българите на Алцек се заселили в Италия. Дякон пише само, че понеизвестни причини се отделили от своите и дошли. Той твърди, челангобардския крал Гримоалд (662-671) ги поселил в Кампания, около дн. гр.Неапол. До Беневент. Гръцките историци от ІХ в. Теофан и Никифор неспоменават името на владетеля на българите Алцек, но твърдят, че кубратовсин отишъл в Равенския Пентаполис.

Всъщност, особено противоречие между данните на Павел Дякон иТеофан/Никифор, няма. Напротив, от интегрирането им даже научавамемаршрута на заселване. Българите явно са били и във византийският екзархатПентаполис в Италия, но те не стават римски поданици, а лангобардски.Обръщат се към лангобардският крал Гримоалд (662-671), който – споредПавел Дякон – ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пуститеритории около дн. гр. Неапол. И до днес топонимите в тази италианскаобласт са свързани с българите от VІІ в. на Алцек. Според Павел Дякон, тепрез VІІІ в. говорили все още на своя език, въпреки, че употребявали илатински.

72

Известието от 1601 г. на Мавро Орбини за български владетел „Касан”,който завоювал „Армения и Медия”, произхожда очевидно от гр. Пезаро вРавенския Пентаполис. Основателно можем да допуснем, че това сведение есвързано като произход с легенди на алцековите българи в Италия. Как те сапопаднали в библиотеката на дука Д`Урбино в Пезаро, си остава загадка.

Никой български историк, освен Паисий Хилендарски, не е написал, чебългарски цар е завоювал Персия през 484 г., когато хунските войски нападатот „северо-запад” (Захарий Митиленски, Йешу Стилит, Михаил Сириец,Бар-Ебрей) Персия и убиват шахиншах Пероз.

Прокопий пише през VІ в., че персите били „две години под властта натия варвари”?

Кой е този български владетел, който превзел Персия чак до гръцкитеземи, които са около р. Тигър? Арменски историк от V в. Елише го нарича„хон Херан”, а в „Именникът на българските канове” той е известен като„Ирник от рода Дуло”…

„Хон Херан победил в Албания персийската войска и в своята инвазиядостигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, отарменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, разделVІ ).

КОЙ Е ИРНИК ОТ „ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ“?

Американският учен от руски призход Вернадски е убеден, че„българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение наседмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкотобългарските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак,можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на

73

утигурите.” (G. Vernadsky. A History of Russia. Vol. 1, New Haven, 1943; vol. 2 -Kievan Russia, New Haven., 1948). Вернадски се основава на Стивън Рънсиманв заключението си, че Ернак (упоменат от Приск Панийски през 448 г. катотрети син на Атила) и Ирник (от „Именника на българските канове”), са еднои също лице.

И действително Рънсиман (Runciman. The History of the First BulgarianEmpire, 1930, P. P. 279 - 281.) има специално „Приложение ІІІ”, озаглавено„Ернак и Ирник”. Преди Рънсиман двама от най-значителните европейскиучени Бъри (J. B. Bury. Byzantinische Zeitschrift, XX, P. P. 135 - 136 (1910 г.).) иМакуарт (J. Marguart. Osteuropaische und ostasiatische Streifizuge, Hildesheim,1903.) вече са формулирали, на основата на историческите факти хипотезата,че Ернак (Приск) и Ирник („Именника...”), са едно и също лице.

Златарски през 1918 г. отхвърля тази хипотезата на Бъри и Макуарт,като се мотивира, че „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Дуло” (ВасилЗлатарски. История на българската държава през средните векове, т. 1. Първобългарско царство, част 1 - Епоха на хуно-българското надмощие, С., 2002,трето фототипно издание., с.42).

Рънсиман (1930 г.) опонира на Златарски: „аргументът би билубедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал къмрода Дуло”. Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място в нашатаистория само защото дейността му е била насочена предимно къмзавладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел,може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, иможе би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

Не само Бъри, Макуарт, Рънсиман, Артамонов и Вернадски смятат, чеИрник е същият Ернак, третият син на Атила, описан през 448 година отПриск Панийски, когато посещава военния лагер на Атила в Панония. Същотосмята и учен като Мюсе. Люсиен Мюсе пише: „българската традиция включвав началото на своите ханове един от синовете на Атила”. (Люсьен Мюссе.Варварские нашествия на Западную Европу: волна вторая. С. - Петербург,2006, с. 20).

74

Изглежда само в учебниците по българска история не се знае кой еИрник?

ХУНСКИЯТ СЪЮЗ ОТ НАРОДИ

Хунската империя е включвала различни народи, както четем вмножество късно-антични летописи. Още Амиан Марцелин през ІV в. пише,че „Витимир, избран след неговата (на Херманарих – бел. К.М.) смърт за цар(на източните готи – бел.К.М.), оказа за известно време съпротивление нааланите (аланите са едни от първите в хунския съюз – бел.К.М.), опирайки сена друго племе от хуните, които той за пари привлече в съюз към себе си ”(ХХХІ.3.3.). Агатий Миринейски, писал през втората половина на VІ в.,отбелязва: „Хуните някога обитавали около тази част от Меотийското езеро(Азовско море – бел.К.М.), която била обърната на изток и живеели северно отр. Танаис (Дон- бел.К.М.), както и другите варварски народи, които обитавалив Азия зад Имейската планина (според античните и късно-античните географиАзия е започвала веднага на изток след р. Дон, това е била азиатската част наСарматия; пак според тях, цялата планинска верига от кримския Тавър, презКавказ, през месопотамския Тавър до Памир, е било една планина –бел.К.М.). Всички те се наричали хуни, или скити. По племена били различнии едни от тях се наричали котригури, други утигури, някои – ултинзури, ивуругунди” (кн.V,11).

Народите в хунския съюз са имали статут, не по-различен от този нафедератите в Римската империя и готският историк от VІ в. Йордан се хвали,че остроготите, които до 455 г. били хунски народ, имали собственивладетели.

75

Византийският историк от V в. Приск Панийски, който през 448 г.посещава хунският град (вероятно Ветвар, старото келтско селище Корнунт,на отсрещният бряг на дн. Виена – бел.К.М.) на Атила в Панония, ни еоставил разказ как васалите на различните хунски народи са вечеряли заеднос Атила в обща трапезария. В градът на Атила, според историкът, се говорелона различни езици и той разпознал гръцката, латинската и готската реч, аостаналото разнолико множество нарича - „скитски и хунски” езици.

Това са събирателни понятия, скитски език вече е нямало, но народи,които обитават на територията на стара Скития, има. Такива, според Приск, саакатирите, които били многоброен народ, управляван от различнистарейшини.

Приск директно пише, че сарагурите са на север от Кавказ. „§37.Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели походпротив персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явноЧор, Дербенд – бел.К.М.), но намирайки я заета от персийската охрана,преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход надГрузия – бел.К.М.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат снабези селищата на арменците”.

През VІ в. готският историк Йордан, чийто летопис учените датираткъм 551 г., посочва, че местоположението на българите е - Ultra quosdistenduntur supra mare Ponticum Bulgarorum sedes - по северния бряг на Черноморе. Точно век по-рано на същото място летописецът Приск Панийскиупоменава, че са акатирите. “Аз отидох към жилището на Атила с подаръци занеговата съпруга. Името й е Крека. Атила имаше от нея три сина, от коитонай-големия е владетел на акатирите и на другите народи, заемащиприпонтийска Скития“ (фр. VІІІ).

Около Дунав, според Приск, живеели хунските народи „амилдзури,итимари, табосури, биски и други”. Явно под „хунска” реч, чута от Приск вграда на Атила, е имал предвид народите, които са на изток от р. Танаис. Те сабили доста, ако имаме предвид изброяването им от арменският автор от V в.Тавстос Бузанд: „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб ичилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посоченимасгути (масагети) и алани (кн.ІІІ, гл.VІІ ). За хуни-масагети, пише и

76

Прокопий, а още през ІV в. Амиан Марцелин съобщава, че аланите станаливасали на хуните. Те са такива до 406 г., когато алани и вандали избягват назапад от р. Рейн и войските им мигрират в северна Африка. „Гати и глуар”,изброени от Бузанд, са готите и герулите (елуар).

Гепидите и лангобардите в Панония са били също хунски народи, понедо 455 г., когато вожда на гепидите Ардарих убива първородният син на АтилаЕлак, край р. Недао. След смъртта на Елак командването върху голяма част отхунските народи, които не се отцепват от империята, подобно гепиди иостроготи, поема Денгиз, а Йордан упоменава, че под властта му са„ултинзури, ангискири, битугури и бардори”. Денгиз се застъпил и за„садагиите” (явно славяни, от „сад”, градинари), народ, който готитепритеснявали.

По същото време третият син на Атила Ернак поема под властта сибългарите, наричани от Прокопий „утигури” (а от другите летописци„ултинзури”), които се връщат към 465/467 г. около Боспор и Азовско море, зада бъдат асимилирани изгонените от аварите на запад от Каспийско моресавири. Последните през VІ в. са вече известни на византийските писателикато хунски народ, т.е. от врагове през V в., са превърнати във васали.

Сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор описва през 555 г.тринадесет народа по земите на север от Кавказ, между които и българите.По-голямата част от изброените (ауангур, аугар, сабир, бургар, кутаргар,хазар, дирмар, сирургур, баграсик, базгун, кулас, абдел и ефталит) сапост-атилови хуни. Интересното е, че и този автор, подобно останалите, непознава племе с отделно име „хуни”...

Касиодор, който до 530 г. пише готска хроника, повтаря казаното към507 г. в панагерика на епископ Енодий, и отъждествява името „хуни” само сетнонимът „българи”. Същото прави през VІІІ в. и лангобардският историкПавел Дякон, ученик на Касиодор, по отношение на първите лангобардскивождове към ІV в., победени от българи, според него.

Причината обаче за приписването на общото съюзно име „хуни” самокъм „българите” от готските историци Енодий и Касиодор, е опитът им дазаличат, че остроготите са били хунски народ до 455 г. и през 451 г. участват

77

във войната на Атила в прословутата Каталунска битка, когато убиватвизиготския крал, съюзник на римският генерал Аеций.

След 488 г. Теодорих Амал от остроготите прави обща държава навизиготи и остроготи в Италия, но визиготите явно не са се отказали лесно откралския си род на Балтите и от спомена за братоубийствената война,нанесена им от остроготи през 451 г. Новата обединителна идеология наТеодорих Амал е изисквала да се вмени, че остроготите са били „роби” наАтила и Енодий през 507 г. пише, че Теодорих Амал победил българите, коитонякога притежавали каквото си пожелаят. „На него до теб принадлежешевсичко, което той искаше”, пише патетично Енодий. Касиодор следва тозистил и упорито пише, че остроготите са били роби през 451 г. и затова неможело да не слушат Атила, от него преписва Йордан. Всички те, с всякаквисредства се стараят да изчистят образа на остроготите и на царският им родАмали, от хунското им битие в Панония до 455 г. Йордан дори подменя през551 г. упоменатите през V в. от Приск „амилдзури“ с тюркското име„алпидзури“ (?).

БИЧЪТ БОЖИЙ

Църковната късно-антична историческа литература има преди всичко зазадача да разкрие сложните пътища на съборното християнско учение и даразкаже как се е случила догматичната история. В нея светската история ифакти имат второстепенен характер.

Ако за езическият свят времевите цикли са се символизирали отолимпиадите, за християнският свят това са били Вселенските събори, тъйкато те дават представата за божествения ойкумен. Основният комуникативенезик тогава е бил библейският език, той е зареждал представата за ойкумена,

78

чрез формулите си. Светската история и факти, за църковните писатели, сасъщо част от божественият промисъл.

Греховното в „римският свят” още в „Откровението“ на Йоан Богослове обрисувано с образи от Старият завет, алюзията към „блудницата Вавилон“и т.н. За варварите в християнският свят също са в ход квалификации отВехтият завет, като „Гог и Магог“ и т.н. Тук ще се съсредоточим специалновърху това как се формира представата върху варварите като „Бич Божии“!Една негативна „ипостасност“ на божественото, с която То наказвахристиянския свят, заради грехове и ереси.

През 324 г. Константин І (325-337) нарежда да започнат строителниработи по възстановяването на гр. Византион на Тракийският босфор. На 11май 330 г. новият Рим е осветен като християнска столица. Четиридесетгодини по-късно римският свят е потресен от хуните, чието ядро са българитеи които превземат цяла Скития и вече са на източната граница на римскатапровинция Панония.

Първата хуно-българска вълна в Европа ощетява най-много готите,които навлизат към 375 г. в Панония и Мизия като огромна бежанска маса. Носъщо така и лангобардите (Павел Дякон). Двадесет години по-късно, през 395г., хуно-българите вече са и на персийската граница на Византия.

Римският свят попада сякаш в шепите на хунската империя, с дяснатаси ръка хуните са в източна Панония, а с лявата си ръка са при горен Ефрат иТигър.

През 408 г. Йероним, преводача на библията на латински, живее вЙерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римският свят стревога. През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните„днес голяма част от Римският свят напомня на древна Юдея”.

Църковните писатели не приличат на днешните историци, за тяхисторията – както казахме - е божи промисъл, а библейският език итеологичният речник са основното средство за възприятието на ойкумена(света, вселената). Ойкуменът е част от Божията воля! И Йероним пръв задававъпроса каква е ролята на хуните в Божия промисъл?

79

Преди това, през 404 г. в гр. Едеса (близо до горен Тигър) свещеникАбсамий, племенник на Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение вземите на старият Осроен през 395 г. Въпросите на Абсамий тревожно питатБог защо е допуснал първият християнски град Едеса (градът на цар Абгар)да пострада от хуните?

През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор заролята на хуните, като част от Господната воля в историята. Именно Йеронимформулира доктрината за... бичът Божий. Йероним сравнява хуните с ролятана асирийците и халдеите при стара Юдея. Господ, според него, е изпращалпоследните срещу израилтяните, заради неверието на божия народ. Хунитеднес изпълняват същата Господна воля срещу римският свят, който страда отневерие и ереси.

Несторий, набеден че е еретик, също обвинява от заточение в Египет(431-451) колегите си, че страдат от хуните, защото са пренебрегнали правотоучение и вървят след Евтихий. Неговият трактат на сирийски е издаден чакпрез 1910 г., той е под псевдонима Ираклид Дамаский и е известен като„Трактатът на Ираклид”.

Клерикалната семантиката на късно-античната формула „Бич Божий“, есъздадена изключително заради хуно-българите и техният владетел Атила. Впревод тя означава: Бог изпраща хуните срещу нас, заради ересите. Изглежда,най-точно е формулирана от Исидор Севилски: „Те (хуните) бяха гневаГосподен. Толкова често, колкото Неговото възмущение нарастваше противвярващите, Той ги наказваше с хуните и така ги очистваше чрез страдания, зада отхвърлят вярващите съблазните на този свят и неговите грехове, и да иматправ път до небесното царство” (Historia Gothorum, 29).

Следователно, късно-античната представа за хуните-варвари като „гнявГосподен” си остава безсъдържателна до момента, в който значимостта натеологичната формула за „Бичът Божий” не се съпостави със значимостта надогматичните формули за вярата на Вселенските събори, които сапобеждавали причините за неверието и оттук искрено са вярвали, че спираттриумфа на ересите, заради които Бог наказва вярващите чрез хуните.

80

Всичко това ни помага да разберем как църковната образност е нещоповече от съвременните метафори. Образът на хуните днес е тоталноизкривен, на преден план е изведен готският фактор в територията на дветеримски империи, а фундаменталната роля на хуните в Европа през ІV и V в.,е потисната и дори отречена в просвещенско-модерната историческа наука.Църковната формула „Бич Божий“ се възприема само като метафора, безисторическа значимост, което е неправилно.

В църковните истории и хрониките светските факти за готите през ІV в.и V в. са действително много повече от тези за хуните, но при дешифриранетона късно-античният Европейски свят, просвещенско-модерната историческанаука вече не използва библейските клерикални образи, за да реконструирадействителната историческа картина по онова време, а потребява само голифакти. Културологията едва тепърва трябва да допълва късно-античнатаисторическа карта на Европа в тази посока отвъд голите факти, които – кактовече казахме – са били второстепенни за късно-античните църковниисторици...

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЕПОСИ ВЕЛИЧАЯТ ХУНИТЕ

Най-древен предтеча на готския род на Амалите, според Касиодор иЙордан, е Хумли. Обаче Хумли в народната памет, ако се вярва на „Песен заХльод” в Старшата Еда, е владетел на хуните:

„Хумли, както се знае, владеел над хуните.

А над гаутите – Гицур,

Ангантюр над готите,

Над даните – Валдар,

81

А над валамите – Киар

И Алирек Храбри – над народа на англите.”

Хльод, един от претендентите на готския трон, е „роден в хунскатаземя”. Хумли, хунския крал, е баща на неговата майка, която е женена за готаХайдрег. Ангантюр е брат на Хльод, но не е от същата майка. Хльод е наречен„наследник на Хайдрег” и правото му да владее над по-голямата част отизточните готи, чието „гнездо” (хрьод) е около Висла и Днестър, не сеоспорва от Ангантюр. Но Гицур, който е бил възпитател, както на Хайдрег,така и на Ангантюр и е според епоса „много стар”, обижда майката на Хльод,хунката. Самият Хльод не само е роден в хунската земя, но е и възпитан отхунския вожд Хумли.

И така, „Песен за Хльод” разкрива династичен брак между готския царХайдрег и хунската принцеса, дъщеря на Хумли и майка на Хльод. ЗаКасиодор и Йордан през VІ век Хумли е първият в потеклото на благороднитеготски царе от рода на Амалите. Тоест, хунския древен владетел Хумли еготизиран, но не и в народната памет на Старшата Еда, където ясно се пее, четова е владетел на хуните. Готизирането на Хумли е нормално за времето си,тъй като е част от ранните хуно-готски династични бракове, когато Днестървсе още е готска прародина, тоест периода е преди 375 година. Същият Хумлипри Саксон Граматик е наречен „Хумблус” и е определен като син на Дан,първия датски крал.

За автора на „Видсид”, древноанглийска поема от VІІ век, най-великитевоини за всички времена са Александър Македонски, а след него Етла (Атила)и едва на трето място е готският легендарен вожд Херманарих.

Ролята на хунския династичен двор при зародиша на германските,английските и скандинавските кралски родове е слабо проучена тема, ноепосите недвусмислено сочат такова присъствие. То разкрива една картина наустойчив стремеж на варварите от великото преселение на народите къмдинастично обвързване с хуните, особено в периода на тяхната европейскахегемония от края на ІV век до 455 година.

Във „Втора песен за Гудрун” в „Гренландските речи за Атли” (ХІ век –ХІІІ век) Гримхилд иска да омъжи дъщеря си Гудрун за Атила и го представя

82

с думите (строфа 30): „ аз съм ти избрала първият измежду всички, навсякъдетой е признат...” В строфи 25-26 четем: ”Съкровищата на Будли ще бъдаттвои, цялата в злато ще си, ако се омъжиш за Атли.”

ХУНИ, ХОНИ, ХИОНИТ

От средата на ІV в. започва разцветът на хунската военна мощ ипървият владетел на хуните, който побеждава персийския шах Шапур ІІ(309-379), е известен – това е Грумбат (сравни това име с Кормисош, Крум, атака също с Крим).

Амиан Марцелин, независимо, че пише на латински, е заел отсироезични източници, че народа на Грумбат се казва „хионит” (кн.ХVІІІ,6.20). Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски вПанония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит наГрумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са.От съобщението му в неговата история в кн.ХVІІ, 5.1., че Шапур ІІ сключилмирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, чехионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последниятетноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будинитенаселяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, еХеродот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсемсини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му еГеланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи пътхуните, преди те да превземат алани и готи, съобщава, че те първоначалнообитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14).Последните са същите „гелани”, до които са хионитите, с които през 358 г.

83

персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитскиятцар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций изаедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., многодобре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също: „ В наши дниперсийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните,нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги,все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те дапреминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видноот споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха наВизантия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий иХонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена връцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието нагенерал Адаи” (ІХ).

„Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.),са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните наимператорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии наВизантия, т.е. това са хуните от Панония, които атакуват през Кавказ (ОтоМeнхен-Хелфън). Ето защо, е важно да си изясним, че хионит, хуни и хони, сапросто три форми на едно и също име. Дори можем условно да допуснем, чекакто произходът на формата „уни, хуни” е западна, така формата „хони” е скавказки произход, а формата „хионит” има сироезичен произход...

Арабоезичното житие на Св. Григорий, което явно е превод отсирийски, нарича хуните – „куани”, форма, която е близка до „кионайе” наЙешу Стилит. „Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святымГригорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482,22;”. В този текст е посочено, че вдните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ прихуните: ”И изпрати той (Св.Григорий) Йоан като епископ над страната накуаните.”

Ефталитите пък се самонаричат „хион”, по данни на ефталитскатанумизматика (``вж. специално R. Ghirshman., 1948; W. Henning.,1960``, където

84

ясно е посочено, че самоназванието на ефталитите е хион ``на монетитеOIONO``).

За първи път името на хионитите се среща в Деветият Яшт на Авестакато „хийаона“, т.е. ок. VІ в. пр.н.е. През 1901 г. Marquart J. (1901, стр. 50-52)обръща внимание на сведението в пехлевийското съчинение „Ядгар Зареран“за хионита Арджатасп, който воювал с цар Ваштаспи.

onlinebooks.library.upenn.edu/webbin/book/lookupname

В Бехистунският надпис персийския цар Дарий (521-486 г.г. пр.н.е.)твърди, че е син на Ваштаспи. Малко по-нататък в надписа Дарий упоменава,че баща му Ваштаспи пребивава в Партия и там воюва с метежници.

Маркуарт, а след него и всички останали, са сигурни, че това са хионит,упоменати през ІV в. от н.е. и от историка Амиан Марцелин. През 1932 г.Bailey H. W. (1932, р. 946) твърди, че това е реален противник на персите.Доразвива идеите си през 1954 (р. 20-21). През 1959 г. към въпроса се обръщаAltheim F. (І, стр. 52-53), който дори посочва, че в `Яшт ХІХ, 30` хийаона саописани с „осровръхи шлемове“. През същата 1959 г. Ото Менхен-Хелфенпита къде е била тази мощна федерация от племена, врагове назороастрийците, след VІ в. пр.н.е.?

Във „Вавилонската хроника“ (т.нар. Хроника на на Геда) от 609 г. пр.н.е.е упомената "Бит Хануния", област на Урарту. Но учените изобщо невъзприемат сведението на Прокопий Кесарийски от VІ в. за връзка междукимерийци и хуни. Макуарт разрешава въпроса с името „хийаона“ в ДеветиятЯшт на Авеста, като допуска, че религиозните перси са си променили през Vв. от н.е. от омраза към хуните-ефталит (хионит) свещените текстове (?).Според него, след атаката над Персия през 484 г. от н.е., ефталитите (намонетите им ``OIONO``) са били толкова омразни на персите, че името им„хионит“ дори е вписано в Авеста като врагове и „негодници“ (стих 30) (?).

Общо взето на това ниво е проблема и днес. Тоест, след като не може дасе намери коректно обяснение, се допускат чудатости. През 1901 г. Макуартпредлага още една „чудатост“. Изпраща областите на хионит на изток отПерсия. Амиан Марцелин през ІV в. пише, че персийският шах Шапур ІІвоюва през 357 г. с „еусени и хионит”, а през 358 г. сключил мирен договор с

85

„хионити и гелани”. През 359 г. царят на хионитите Грумбат е вече съюзникна Шапур ІІ и заедно окупирват византийският град Амида (дн. Диарбекир),който е до р. Тигър. "Изобретателният" Макуарт решава да даде хипотеза къдеса били тези „хионит“ и предлага сведението на Амиан за „еусени” да се чете„кусени” (кушани ?). А защо не „кадусени“, които се упоменават в Персиядори през 503 г. по времето на Кавад в хрониката на Йушу Стилит от началотона VІ в., не е ясно? Оттогава „хионит“, са разположени някъде на изток отПерсия. Това изобретателно хрумване на Макуар от 1901 г. и днес се повтаряот учените, които искат да виждат териториите на хионит на изток от Персия.Независимо, че същият Амиан Марцелин пише в кн.ХVІІ, 5.1., че Шапур ІІсключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”. Тоест, ставапределно ясно, че „хионит“ са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите.Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише:„Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък наПомпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите навсички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво,името му е Геланос” (История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

За хуни, които първоначално воюват с Шапур ІІ, а след това ставатнегови съюзници, пише в повествувателна форма и арменският историкМовсес Каланкантуаци: „През това време настъпи хун на хуните по имеХонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратилвестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (Историяна Алуанк, кн.ІІ, гл.І). Така станали съюзници...Възможно е Грумбат иХонагур да са една и съща личност, второто име е явно прозвище (хон отГеруа, област на север от Дербенд, упомената още през ІІ в. в Географията наПтолемей). Действието разказано в историята на арменския средновековенавтор Мовсес Каланкантуаци се развива в Задкавказието, в област Сюника.

ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ Е СЪЗДАДЕНА ПРЕДИ КУБРАТ

86

Внимателният прочит на сведенията за Велика България в хрониката отІХ в. на Теофан и в „Бревиария“ на Никифор от ІХ в. показват, че нито един отдвамата не пише, че Кубрат е първият създател на държава с име ВеликаБългария. Никифор даже изрично отбелязва, че там „била разположенаотдавна още така наричаната Велика България” и допълва, че е „стара ВеликаБългария”. Теофан я нарича пък „древната Велика България”.

Подобни определения за старина не могат да бъдат прикачени към еднадържава, ако тя за пръв път се появява в епохата на византийският императорИраклий (610-641), ето защо и двамата летописци не отбелязват, че Кубрат есъздателят на „древната Велика България”.

Теофан и Никифор черпят данни от неизвестен източник от краят на VІІв. и този извод днес е общоприет от учените. При това преписват от негобуквално, което става ясно от сведението им, че Бат-Боян още плаща данък нахазарите. Последното е нормално за краят на VІІ в., но не и за ІХ в.

За този неизвестен автор от края на VІІ в., няма как създадената отКубрат държава в началото на VІІ в., да е „древна” („стара”) държава. Теофан,който е по-многословен от Никифор, пише, че хазарите превзели„Задпонтийска България”, а после я нарича „първа България”, явно имайкипредвид от позицията на ІХ в., че Аспарух през 681 г. създава втора в Мизия.По-интересното в случая е, че той не нарича превзетата от хазарите българскадържава към 669 г. „древна Велика България”, което ще рече, че подпоследната явно има предвид много по-стара страна от тази, която хазаритепревземат. Теофан познава две Българии: „древна Велика България” (туккомпилира от „неизвестният източник“ от края на VІІ в.) и „ЗадпонтийскаБългария” (така нарича превзета от хазарите Кубратова държава), последнатапък, в сравнение с държавата на Аспарух именува и „първа България”.

В началото на VІІ в. Орган и Кубрат оглавяват наистина държаваБългария, но тя очевидно е само приемник на традицията на тази „стараВелика България”, за която пишат Теофан и Никифор? „Неизвестниятизточник“ от краят на VІІ в. на Теофан и Никифор не отбелязва Кубрат катопърви създател на „древна Велика България”. Кой е първи създателят тогавана тази Велика България, която в очите на неизвестният летописец отпоследната четвърт на VІІ в. е била „стара, древна“ страна?

87

Теофан: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо,българите и котрагите. По тази страна на северните брегове на Евксинскияпонт (Черно море – бел. К.М.), зад езерото, наричано Меотийско (Азовскоморе – бел. К.М.), откъм страната на океана по сарматската земя тече рекаАтел (Волга – бел. К.М.); към тази река се приближава р. Тапаш, която извираот Иберийските (Грузинските) врата в Кавказ; от сближението на р. Танаис (р.Дон) и р. Ател, които са над Меотийското езеро и се разклоняват в различнистрани, извира р. Куфис и се влива в Понтийско море, близо до мъртвитеврата, срещу полуострова Овнешко чело. От горепосоченото езеро морето,подобно река, се съединява с Евксинският понт при Боспор Кимерийски(Керченският провлак – бел. К.М.), където вадят мурзила и друга риба. Наизточните брегове на Боспор Кимерийски, зад гр. Фанагория, освен евреи,живеят много народи. Зад това езеро нагоре, където е р. Куфис, в която ловятбългарската риба ксист, се намира древната Велика България и живеятсъплеменните на българите котраги. По времето, когато Константин беше назапад (стъпва в Италия през 662 г.-бел.К.М.), Кроват, владетеля на България икотрагите, починал...” (с.138).

Никифор: „Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни ибългари, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по рекаКуфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България итака наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето наКонстантин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тезиплемена, умрял...” (с.49).

Този Константин, за когото пишат Теофан и Никифор, е Констанс(641-668), син на Константин и внук на Ираклий, от потомството на първиятбрак на Ираклий. Вторият брак на Ираклий е с племенницата му Мартина.

Кубрат е бил известен в Константинопол още след 619 г. След 641 г.(смъртта на Ираклий) Кубрат се среща с Мартина, вдовицата на императора,която го моли да помощ. Последният идва с посолство в столицата и отзвук оттова събитие е съхранен в „Бревиарият“ от ІХ в. на Никифор. Веднага следсмъртта на императорът, сената, въпреки завещанието на Ираклий, отказва дапризнае Мартина за царица-вдовица и изработва формулата „майка наимператори”. „Ти все пак имаш уважение като майка на императори, а те –

88

като императори и господари” (Никифор, с.44). „Ти не можеш госпожо – биликазали сенаторите – да водиш преговори с варвари и чужди племена, дошли внашата държава; не дай боже до такова състояние да стигне ромейскатадържава” (Никифор, с.44).

Йоан Никиуски в своята хроника от началото на VІІІ в. (гл. СХХ; 46,47)пише, че Мартина и константинополският патриарх Пир били написалиписмо до военачалникът Давид в Кападокия, т.е. до стратега на Анатолика,чието име било Давид Матаргуем. Преносител на писмото до стратиега бил„47. Кубрат, владетелят на хуните, племенник на Орган, който бил приет младв християнството в Константинопол и отраснал в императорският дворец. 48.Между него и Ираклий имало дружба и мир и той, след смъртта наимператора доказал привързаността си към синовете му и Мартина. ...49. Сегатой подкрепял интересите на Ираклий (синът на Мартина – бел. К.М.) и сепротивопоставил на тези на Константин (наследник на Ираклий от първиятму брак – бел. К.М.)...”

Мартина изпраща Кубрат с тайно писмо, в което предлага навоеначалника на Анатолика Давид да се ожени за нея и да стане император.Мисията е била секретна и изисквала доверен човек, какъвто за Мартина ебил Кубрат. Тя се е надявала да запази статуквото си на царица. Нейният ходне е нещо ново в историята на империята. Ариадна, съпругата на Зенон(474-475;476-491) също се омъжва за Анастасий (491-518), за да запазиположението си на царица. В планът на Мартина е въвлечен и патриархът настолицата Пир.

Въвлечен в този заговор, Кубрат застава зад Мартина и през Кавказ сесреща в Кападокия с военният стратиг Давид, на когото занася писмото наМартина и патриарха за женитба. Явно Мартина и патриарх Пир много добреса съзнавали, че само благодарение военната сила на Давид, Мартина щезапази престола си като царица. Може би Мартина е разчитала и на военнаподкрепа от страна на Кубрат при необходимост, но той явно се е въздържалот такава авантюра и заговорът пропада, като властта преминава в ръцете наКонстанс (641-668), син на Константин и внук на Ираклий, т.е. в потомствотоот първият брак на Ираклий.

89

Ако този всеизвестен в Константинопол владетел е бил първиятсъздател на „древна Велика България“ и тя е била учредена към 629/632 г. г.,това щеше да бъде известно на Теофан и Никифор от ІХ в. Нещо повече, то нее било известно дори на „неизвестният автор“ от краят на VІІ в., от койтоТеофан и Никифор заемат легендата за петта сина на Кубрат.

КРАЯТ НА АТИЛА И НАЧАЛОТО НА ЕРНАК

Още Приск Панийски [фр. VІІІ], чиято историческа книга е описваласъбитията до към 477 г. и фрагменти от която са запазени в преписите,правени през Х в. за Константин Багрянородни [последният е автор наняколко съчинения, между които и Constantine Porphirogenitus. Deadministrando imperio. Washington., 1967], съобщава, че сред хуните есъществувало поверие, че след смъртта на Атила огромната му империя щерухне, но на третия му син Ернак било предопределено да я възстанови.

През 448 г. Приск е секретар в посолството до Атила на Максимин,изпратен от византийския император Теодосий ІІ. Целта на посолството ебила да урегулира отношенията между ромеи и хуни, след опустошителнатавойна на Атила на Балканите през 447 г. [Otto J. Maenchen - Helfen. The Worldof the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press,1973; гл. ІІ, абзац „Атила”], когато според едни историци са превзети 100града на Византия, а според други само 60.

В летописа си Приск разкрива, че преводачът на посолството Бигилабил натоварен от константинополският префект Хрисафий и от императора стайна задача - да занесе пари на могъщия хунски генерал Едеко [фр. VІІ],бащата на Одоакър, за да бъде убит хунския династ Атила. Заговорът, закойто посланиците Максимин и Приск не били уведомени, не успял, понежеЕдеко разкрил пред Атила опита на евнуха Хрисафий да го вербува запокушението, когато Едеко и Орест били в Константинопол през пролетта на448 г., за да получат 6000 фунта злато като залог за примирието по уговорката

90

от края на 447 г. между Атила и византийския преговарящ патриций Анатолий[фр. V].

Очевидно, още към 450 г. Атила се подготвя да направи същото съсЗападната римска империя, което е постигнал с Източната след войната от 447г., а именно да урегулира окончателно границите си с римския свят в Европа.До тази година, по сведение на Приск Панийски, полиетническата империя нахуните е обхващала земите от Каспийско море до средни Дунав [фр. VІІІ].Вероятно до Виена, където е бил хунският град Ветвар (бивш Карнунт)[Асемани, Ханзиций]. От арменският историк от V в. Елише знаем, чеарменски нахарари са искали помощ на север от проходите Дербент и Дарял вКавказ от хуните малко преди 450 г., във връзка с готвено от тях въстаниесрещу окупацията на страната им от Персия (арменските и грузинскитеизвори ги именуват „хони”). Приск е оставил сведение, че в лагера на Атила вПанония още през 448 г. е имало слух, че той ще напада Персия [фр. VІІІ].Така става ясно, че граница на Хунската империя с Персия е била планинатаКавказ.

Западна граница на хунските територии в Европа към 450 г. е рекаРейн. На запад от Рейн хунски войски са атакували до 450 г. само катосъюзници на римските войски на Теодосий І, Стилихон, Аеций и Литорий[Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns; гл. ІІ, абзаци - „Атака нахунската конница в Галия”; „Улдин”; „Октар и Руа”].

Атила към 450 г. се готви да атакува онези територии на запад от реката,които са под протекцията на Рим, но номинално - а именно земите набургунди, гали и франки [Приск, фр. ХІІІ] и поселищата на визиготите вТулуза. Римските претенции към тези територии са наложени още до 434 г. ито благодарение на хунската помощ на чичото на Атила и Бледа - Руа, коятотой оказва на римските пълководци Литорий и Аеций.

Военният съюз между хуни и западни римляни преди смъртта на Руапрез 434 г. е продължен и по времето на общото ръководство на Бледа и Атиланад хуните след 434 г. Когато през 445 г. Атила става самодържец,договореностите с Рим и Валентиниан ІІІ са подновени от посолство наКарпелион, сина на Аеций, до него [фр. VІІІ]. Явно по това време на Атила, взнак на приятелство, хитроумно и добре премислено, е връчен и най-висшия

91

римски военен чин magister militum, за да получава съответните лична игарнизонна заплати, като с последната, подобно всички римски висшивоеначалници с този чин magister militum, той е можел да поддържа вещевоцяло съответно военно подразделение, което е било очевиден материаленжест от страна на Аеций и Валентиниан ІІІ към новия господар на всесилнитехуни. По този повод през 448 г. Приск научава от Константиол (родомримлянин и съветник на хунския династ), че Атила бил казал надменно привръчването му на този чин: ”Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са неговислуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори” [фр.VІІІ]. Но не се отказал от заплатите.

Договореностите между западните римляни и хуните, са положени отАеций още след 424 г., откогато е изпратен от византийския императорТеодосий ІІ в помощ на Гала Плацидия и сина й Валентаниан ІІІ [Теофан ]. Вголяма степен Аеций прави шеметна военна кариера на запад благодарение надоверието, с което се ползва пред хунския династ Руа (422-434), който сменябрат си Донат (вж. запазените фрагменти от историята на Олимпиодор приФотий) или Дуа (ок. 406-422) и който подкрепя с хунска военна помощ Аеций.В знак на благодарност пък, последният изпраща римски юристи на Руа,които са му нужни, за да изгради администрацията на хунската държава поримски стандарт. От този момент (около първата четвърт на V в.) хуните вечене нападат, преди да са изпратили посолство със съответните пълномощия,което е интересен поврат във външната им политика, оглавявана от хунскиядипломат Есла [Приск, фр. І].

При Атила (445-453), научаваме от Приск Панийски, има вечеовластяване на римските му съветници, които не само успешно са сеинтегрирали в хунското общество, но и имат привилегии с останалите хунскивоенни аристократи и дори стоят на по-горна степен от хунскитериксове-васали. Благосъстоянието сред хунската върхушка на римляни катоКонстантиол, Онегесий и брат му Скот, Орест, Констанций и др., ги превръщакъм 450 г. в истински хунски придворни, които заедно с Атила, Едеко и Еслачертаят новата западна военната стратегия на хуните в посока напревземането на градове като Мец , Орлеан, Милано, Аквилея, Рим...

92

Когато през 451 г. прословутата Каталунска битка между Атила и Аецийзавършва без ясен победител, последният не преследва хуните, но и Атила,въпреки че е знаел явно от разузнаването, че визиготите (помощници наАеций) се връщат в Тулуза, не подновява атаката си. Тази битка еединствената, в която Атила не е победител, но тълкуването й в легендите, чее победен, е пресилено.

През 452 г. армията на Атила се насочва към Италия и прониквадълбоко в самата западна империя, което налага самият римски папа Лъв даоблече мантията на посланник пред Атила. Последният пък никога явно не еискал, подобно на готи и вандали, да превзема Рим, защото амбициите наАтила са били двете римски държави да са му данъкоплатци, както отбелязваоще през 448 г. Приск [фр. VІІІ]. Целта на хунския династ е да утвърдипостоянни граници в Европа на империята си, така както постоянни са билиграниците му с персите при кавказките проходи Дербент и Дарял.

Но Атила не успява да урегулира границата си със западната римскаимперия, както е сторил от 447 г. с източната. През 453 г. той умира.

Почти веднага след смъртта на Атила, още през 454 г. или в началото на455 г., първородният му син Елак е подложен на вътрешно-хунски метеж отгепидите [Йордан, готски историк от ок. 551 г., De origine actibusque Getarum],едни от най-доверените хунски народи по времето на Атила. Ардарих,вождът на гепидите, дори успява да убие Елак при един сблъсък край р. Недаов Панония. Гепидите решават да станат римски федерати и търсят среща сновият византийски император Маркиан [De origine actibusque Getarum].Остроготите, верни почти сто години на хунските царе, решават да последватпримера на гепидите и те да станат федерати.

През 456 г. гепиди и остроготи вече са предали без бой хунскитетеритории в горна Дакия и цяла Панония на римляните, които са ги загубилиоще до 406 г. Сидониус Аполинарис пише Panegyric on Emperor Abutus, вкойто на 11 януари 456 г. в Рим възхвалява новият западно-римски императорАвитус, че е „възвърнал изгубената Панония след много поколения”.Всъщност Авитус не е възвърнал нищо. Просто гепиди и остроготи ставатримски федерати, така както дотогава са били хунски, и започват да получаватежегодни помощи от Рим за това [De origine actibusque Getarum].

93

Хунската империя загубва земите си в централна Европа, а вториятатилов син Денгиз, който се задържа дълго на север от Дунав и около р. Сава,е убит през 469 г. [Васил Златарски. История на българската държава презсредните векове, т. 1. Първо българско царство, част 1 - Епоха нахуно-българското надмощие, С., 2002, трето фототипно издание., с. 41] без дауспее да сключи споразумение с византийският император Лъв І и да прокараинтересите на хунското търговско съсловие да продава и купува с Византия пор. Дунав [Приск, фр. ХХХ].

Хунската империя обаче след 469 г. запазва земите си на изток от р.Днепър до Кавказ, като начело е Ернак, третият син на Атила.

Изглежда пророчеството, което научава Приск Панийски през 448 г., сесбъдва. Огромната империя на Атила рухва, но Ернак, който всички западниучени са категорични, че е една и съща личност с Ирник от „Именникът набългарските князе“, основава мощна държава след 465 г. от Днепър до Кавказ,която през 565 г. е превзета от каганатските тюрки на Истеми, а през 629/632г. е освободена от Орган и Кубрат, с името си „древна Велика България“…

94

ТРЕТА ГЛАВА

БЪЛГАРИ

ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРИТЕ

Във втората редакция на Анонимния латински хронограф от 354 г.съществува сведение за българите (Ziezi ex quo Vulgares). Това сведение дълговреме бе премълчавано в науката преди 1989 г., а след това претърпя небивалиинтерпретации. Всеизвестно е, че сведението отсъства в първата редакция нахронографа от 268 г., ето защо най-логичното би било да се предположи, четози Зиези и тия българи, са вмъкнати по някакъв повод в хронографа през354 г. и това дава възможност на изследователите да потърсят дали и в другилетописи от ІV в. няма още сведения за този Зиези.

49. Nomina filiorum Sem primogeniti Noe:

95

tribus XXV: hi habitaverunt contra orientem.

50. filii autem Sem.

51. Helam, ex quo Helamite

52. Asyr, ex quo Asyrii.

53. Arfaxat, ex quo Chaldei.

54. Luth, ex quo Lazici.

55. Haram, ex quo Iturei.

56. ze Bul ex quo Lidii.

57.Gathera, ex quo Gasfeni.

58. Arfaxat ex quo Sala.

59. Sala, ex quo Heber.

60. Heber.

61. ex quo Falecg.

62. et Iectan.

63. Iectan genuit Helmodat, ex quo Indii.

64. Sala, ex quo Betrii.

65. Aram, ex quo Arabes.

66. Hiduram, ex quo Gamer.

67. Oderba, ex quo Mardii.

68. Lezel, ex quo Partii.

69. Dehelam, ex quo Zedirusii.

70. Asal, ex quo Hiscite.

71. Asal autem genuit Melchi.

72. Melchi genuit duos filios,

id est Melchi et Melchisedech.

96

73. Abimelech, ex quo Hircani.

74. Sabebi ex quo Arabes.

75. Eiulat ex quo Grymnosophiste.

76. Mamsuir, ex quo Armenii.

77. (Ziezi ex quo Vulgares.)

В летописът от ІV в. на Амиан Марцелин е разказано за Зизаис. Далитози Зизаис и Зиези не са една и съща личност? Да не би пък случайно Зиезиот 354 г. да е действал в друго време от Зизаис и така това да са две различниличности?

Сведението в летописа на Амиан Марцелин от ІV в. за „Зизаис“, ниразкрива как всъщност името Зиези е попаднало във втората редакция (354 г.)на „Анонимният латински хронограф“. Зизаис е от онези сармати, споредАмиан, които са съюзници на римския император Констанций (337-361).Няколко години преди 357 г. една част от сарматите, наречени от АмианМарцелин „свободни сармати”, се отделя от друга част (Амиан ги нарича„роби-сармати“) и „Зизаис” получава подкрепата на Констанций (337-361), зада стане цар на „свободните сармати”.

Амиан пише: „18. Някога местните хора в това царство били могъщи иблагородни, но таен и престъпен заговор въоръжил срещу тях робите им. Итъй като обикновенно правото при варварите е на страната на по-силния,по-малко смелите, но по-многобройни роби, победили господарите си. 19.Последните уплашени и объркани, избягали при победните хали (холас еетноним известен на Страбон, а Псевдо-Захарий Ритор даже ги изписва вКавказ – бел.ред.), които живеели отдалечено от тях. Те предпочели, кактобива при нещастие, да се подчинят на защитниците си, отколкото да слугуватна своите роби.”

Херодот: „При завръщането си след тъй дългото 28 годишно отсъствиеот родината си, скитите били посрещнати от едно затруднение, което не билопо-леко от борбата им с мидийците: намерили се лице в лице с войска, коятоне била малка; защото жените на скитите при дългото отсъствие на мъжете сиходели с робите.(...) От тези роби и от техните жени израснали млади мъже,

97

които като научили какъв бил произходът им, се опълчили срещу скитите,връщащи се от Мидия” (Херодот, История, ч.ІІ, С.,1990, с.9,10).

Ето този легендарен разказ на Херодот, обхващаш събития преди V в.пр.н.е., Амиан интерполира в съчинението си, за да опише сарматите наЗизаис. При това Амиан допуска, че Констанций бил трогнат от тази история,вменявайки, че самият Зизаис му я разказал: „След като измолили милост ибили взети под покровителството на императора (Констанций проявява тазимилост преди 357 г., в която отива от Рим на втори поход срещу„робите-сармати” в Панония; т.е. от 354 г., от когато датира съобщението заЗиези в Анонимният латински хронограф, свободните сармати на Зизаис саму съюзници. Това определено поставя знак на равенство между Зиези иЗизаис, освен това дава отговор по какъв повод името на Зизаис и българите, епопаднало в Анонимният латински хронограф – бел.а.), сарматите сеоплакали от това си положение и поискали защита на свободата си.Развълнуван от извършената над тях неправда, императорът ги извикал и предочите на цялата войска се обърнал към тях с ласкави думи (тук има намек, чеЗизаис е бил дори в Рим, тъй като се знае, че до 357 г. Констанций е там –бел.ред.) и им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият негои на римските пълководци (това може да се тълкува и като сключване нафедеративен договор – бел.ред.). 20. А за да има възстановената свободаповече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за тозивисок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.

За този българин-сармат има сведения не само в Анонимния латинскихронограф от 354 г. и не само в летописа от ІV в. на Амиан Марцелин, но икосвено сведение в Глава XLI на Историята на Рим («De Caesaribus») от ІV в.на Аврелий Виктор, писал преди Амиан Марцелин: „А Юлий Констанций,приел властта на Август, в продължение на 23 години бе постоянно зает свъншни и граждански войни. Почти не прибра оръжието, а с негова помощпобеди много тирани, удържа натиска на персите, даде на сарматите цар (?) ипрекара за тяхна възхвала известно време сред тях.”

Ето кой е Зиези/Зизаис. Историческа личност от ІV в., за който сведенияима в има три източника от ІV в.

98

Но защо до 1989 г. сведението „Ziezi ex quo Vulgares“ в „Анонимниялатински хронограф“, се отричаше? Причината очевидно е в това, чепризнаването на Зиези за българин в Анонимният латински хронограф от 354г. и съпоставянето му със „Зизаис и сарматите“ (Амиан Марцелин, АврелийВиктор), дава отговор кои са всъщност българите. Те са част отцивилизацията в Азиатска Сарматия, чиито територии според географаПтолемей от ІІ в. са от устието на Дон в Азовско море до устието на Волга вКаспийско море и на юг до Кавказ.

2.

Павел Дякон е лангобардски историк от VІІІ в. В своята хроника тойотбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочакванопрез нощта го нападнали българи” (История на лангобардите., кн.І,16), убилиго, а дъщеря му взели в плен.

За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо даизясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардитесе казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвъртинаследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок” (кн.І,18).Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19) от последната четвърт на V в.

Това сведение включва 5 лангобардски вожда, от които за Лет знаем, чее управлявал 40 г. Колкото и да са управлявали останалите, обективносттаизисква събитието по нападението на българите над първия лангобардскивожд Агелмунд да бъде датирано поне през втората половина на ІV в. от н.е.

3.

99

Мавро Орбини през ХVІ в. е съхранил един откъс от незапазената днесготска хроника на Касиодор (487-583), който отсъства и при компилациите наЙордан от VІ в.

„Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеитеоще по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след многобитки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърналаСирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

4.

Според летописеца Йоан Антиохийски към 486 г. византийскиятимператор Зенон кани в Мизия „така наречените българи”. За последно предитова пост-атиловите хуно-българи са били в региона на долни Дунав и Савакъм 469 г., когато е убит Денгиз, вторият син на Атила. Ернак - третият син,още през 465/469 г. се отказва от западна военна политика (Приск).

През 504 г. българите воюват срещу готите, които са окупиралиСирмиум, тогава гепидски град.

През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих отостроготския царски род на Амалите, възхвалявайки го, че е победилбългарите, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван дотогава.„На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетичноЕнодий.

Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под 504 г. е записал:„В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорихбяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още:„Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийския поход, изпитатриумфът над хуните в числото на тези народи и обрече на смърт българите,страшни по цялата земя.“

Между другото, тук израза „отново овладя Сирмиум“ има смисълединствено, ако Касиодор е писал преди това, че Италия си е възвръщала вече

100

Сирмиум. Тоест, думите на Касиодор в съхранения цитат при Мавро Орбиниза 390 г.: „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали сромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ;след много битки българите били победени около 390 г. и Италия сивъзвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С.,1983, с.51-52).

5.

През 513 г. византиеца Виталиан вдига бунт срещу централната власт вКонстантинопол на император Анастасий (491-518) и се обръща за помощкъм българите над Дунав. Те не само, че му помагат, но активизират своитеподчинени на Кавказ савири, които нападат Византия по източните й граници(Теофан).

Във връзка с кулминацията през 515 г. на бунта на Виталиан, „хуните,наречени савири” (л.м.6008), пише Теофан, минали през Каспийската врата,нахлули в Армения и опустошили Кападокия, Галатия и Понт и „сеустановили досами Евхаити”. Това станало в годината, в която починалаАриадна, жената на Зенон и на Анастасий...

Мнозина учени обръщат внимание, че участието на хуните-савири вбалканският бунт на Виталиан не може да е случайно и че хуните-савири наКавказ явно са мобилизирани от българите, съюзници на Виталиан. ТакаВиталиан заплашва централната власт в Константинопол на Балканите, но иот изток, в Мала Азия.

Кои са савирите?

Чувашо-езикови родове, подгонени на запад от Волга от тюрките-аварикъм 463 г. са получили името „савири“ от българите, които ги приемат подсвоя закрила и прогонват тюрките-авари пак на изток от Волга, както пише вглавата за аварите в сборника от Х в. Судас.

101

В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις οΒούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται.γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰκεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρνβορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροιςνέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερκα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест,„Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами билипрогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна попричина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множествогрифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целиятчовешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пъкне били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин исарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.”(Този текст го има и в конспекта, който е подготвен за Константин Богрянородни през Х в.,на части от историята на Приск Панийски от V в., но хората на Багрянородни са изтрилиимето на българите. Учените, изследвали текстовете на Багрянородни са категорични, четой е българофоб и това обяснява защо е изтрито името им, при преписите на ПрискПанийски от V в.).

Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията„Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорнозначение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение„приятели“.

Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., таканапр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи(Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, билверен на Евтропий“. Имаме и алан с име „Савар“. Древността на името„субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумериса наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за товаиме на хурито-митаните, е теофорна.

През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своятакнига „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеелв Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическотобожество „Sabier” (т. е. Субар).

102

Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартскияпантеон към VІІІ в. пр.н.е., а арменският късно-античен летописец МовсесКалакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си„Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното селоКаланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“.

И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приетив хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописцивече ги упоменават даже не само като „савири“, но и като „хуни-савири“(Агатий).

Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. вАзиатска Сарматия

6.

През ХІV в. български средновековен преводач се заема с невероятнатапо онова време задача да преведе стихотворната хроника на КонстантинМанаси от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи нагръцките. Това, според специалистите, бележи "етап в развитието накнижовния език" (с. 31, Иван Буюклиев). Освен това, българския преводач ебил и историк, той въвежда допълнителни 19 сведения в хрониката, коитолипсват при Манасий, и които засягат българската история. Всичките 19добавки, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да сеотличават от преводния текст, са изписани от него с ...червено мастило (тук вкурсив).

Ето един пример: „При Константин Брадати стана шестият вселенскисъбор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнехана гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земяпреди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха итая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби,и прочия, всички са едно” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с.143,144).

103

Какво се знае за горната добавка на българския преводач?"Разположението на тази добавка в Cod.Vat.Slavo 2,fr.124r твърде интересно.Първата част от нея ("При Константин Брадати стана шестият вселенскисъбор") е на 7 и 8 ред отгоре надолу (на осмия ред започва обяснителнабележка-приписка на латински език). Следва миниатюра представяща същотосъбитие (Вж. Дуйчев. И. Миниатюрите на Манасиевата летопис. С., 1964,№45). Под миниатюрата е изписана останалата част от добавката..." (с. 234).

Българският читател може да се запознае с хроника(http://www.speedyshare.com/vr3MQ/MANAS.pdf ), която отдавна е предмет напроучване от специалистите и която е ценна част от старобългарскаталитература, писана по нареждане на цар Иван Александър (1331-1371).

"...Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна наДунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички саедно”(Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144)...".

За да се разбере какво има предвид българския книжовник във връзка сгорния пасаж, е необходимо да се знаят и другите негови добавки къмМанасиевата хроника. Така напр., когато Манасий пише за Новохудоносор исъобщава колко земи е превзел, българския преводач прави следната добавка:"От този Новохудоносор халдейското, асирийското, мидийското ивавилонското царство бяха едно" (с. 64). Тоест, българския преводач, поотношение на пасажа, че "власи, и сърби, и прочия, всички са едно" имапредвид, че са подчинени от българите...

Особено ценно е и това сведение на българският тълмач: „При този царАнастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха приБъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и следтова цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г.".

Това е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518)българския средновековен преводач на Манасиевата хроника (Хрониката наКонстантин Манаси., С., 1992, с. 123).

7.

104

Кутригурският военачалник Хиниалон, според византийскиятлетописец от VІ в. Прокопий Кесарийски, бил повикан за помощ от гепидитекъм 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тяхда нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с 12 000конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че гоописва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан Іму дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригуризаселил в Тракия.

8.

През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари-тюрки ихуно-българи, съюзниците са наричани също „вархони”, в която ръководителстава аварския вожд Боян, който заема титлата „каган”, а негов заместник евладетеля на хуните-кутригури, който заема за първи път тюркската титлатаябгу (заместник на кагана, ювиги).

През 594 г. Петър, в ролята на главнокомандващ на византийците, повелармията в Odessus (дн. Варна), а оттам в Marcianopolis (дн. Девня). Оттамотишъл в Zaldapa и през Iatrus (дн. Кривина), се отправил към Novae (дн.Свищов), където тържествено влязъл на 23 август 594 г. Останал два дена ипродължил на запад, като изпратил пред себе си разузнавателен отряд от 1000войника.

Последните срещнали по пътя си десет стотника българи, които билиспокойни, понеже знаели, че между българите, аварите и Маврикий имасключен мир. Ромеите обаче провокирали конфликт и българите се опиталида ги убедят да не нарушават мира, но се стигнало до ръкопашен бой.

„Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха втесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставихаромеите да се обърнат в бягство”, пише за тези събития от краят на август 594

105

г. византийският летописец от края на VІ в. и нач. на VІІ в. ТеофилактСимоката (кн.VІІ,ІV,4).

Не само Теофилакт Симоката през VІ в. нарича кутригурите от другитехроники на епохата с името „българи“. Същото през VІ в. прави и епископТоненски.

Виктор Тоненски, на лат. Victor Tonnennensis, е епископ насеверноафриканския град Тонен в средата на VІ в. Умира в Константинополок. 569/570 г., където в манастир в края на живота си написва всемирнахроника, от която са съхранени само сведенията за периода от 444 г. до 566 г.

Още през 1797 г. Йохан фон Енгел в произведението си „История настраните, подвластни на Унгарската империя”, в което помества обширнастудия за българската история под надслов „История на българите в Мизия”,отбелязва, че епископ Тоненски нарича „българи” същите онези, които отдругите хроники са известни като „кутригури”.

“Българите нападнаха Тракия и стигнаха до Сик при Константинопол.Срещу тях излезе патриция Сергий, който преди ръководеше войската вАфрика, но бе разбит на части и заловен. Но те понесоха поражение отвойската на патриция Велизарий и обърнати в бягство се върнаха зад Дунав”,пише през 60-те години на VІ в. епископ Виктор Тоненски в своя летописEPISCOPI CHRONICA.

Тук става дума за атаката на Заберган през 557 г. над Константинопол(Теофан).

www.vostlit.info/Texts/rus17/Victor_Tonnenensis/frametext.htm

www.documentacatholicaomnia.eu/02m/0555-0555,_Victor_Tununensis_Episcopus,_Chronicon_Continuans_Ubi_Prosper_Desinit,_MLT.pdf

„... Беше взет Безипол от хуните. И изпрати императора (Юстиниан І –бел. ред.) военачалника Маркел и своя племенник (Юстин ІІ- бел. ред.) сголяма войска, за да освободят града и Персида. През април беше превзетАнастасиопол от тракийските хуни” (Хрониката от ІХ в. на Теофан, л.м.6054).

106

В първото изречение има неправилен препис и учените не могат дареконструират правилно името на града (Безипол ?), но става пределно яснокой и къде е този град, ако се има предвид второто изречение. Къде и кой градсе казва Анастасиопол? Теофан е дал сведение за това (л.м. 6000):„...император Анастасий огради стените на Дар, голямо и укрепено място вМесопотамия, на границата на римските и персийските владения, построи внего църква, пекарни за хляб, водоем и порти, и нарече тази крепостАнастасиопол; освен това построи в него две обществени бани и му дадеправа на град.”

Крепостта Дар се намира на изток от гр. Амида, в близост доперсийската граница на Византия. При р. Тигър. Анастасий (491-518)извършва постройки в нея, но основното строителство в Дар, както пишеПрокопий в „За сградите”, било извършено от Юстиниан, при когото Дарокончателно израства от крепост в голям град. Римският гарнизон в гр. Дар еимал за задача първи да посреща атаките на персите срещу Византия и такаДар поема ролята на фронтови град от Амида.

Така става ясно какво точно казва Теофан.

„Тракийските хуни“ са българските войски на Заберган, които през 557г. атакуват Тракия и окупирват Константинопол. Две години по-късно, т.е.през 559 г. същите изминават разстоянието от Дунав до Кавказ и атакуват наюг, като превземат Теодосиопол и Анастасиопол на византийско-персийскатаграница.

Това съобщение на Теофан ни напомня стари моменти от хунскатаистория. През 395 г. хуните от Панония, през Кавказ атакуват на същото мястооколо горен Ефрат и Тигър (Приск, Едеската хроника, Йешу Стилит)...

9.

"Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги наричакимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“

107

(кн.2, 4)., пише Никифор Григора от ХІV век в своята „Римска история“ забългарите и допълва как те са създали Дунавска България: „А как това място еполучило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър (р. Дунав,к.м.) има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Булга; от неяса получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, аскити. Когато зловредното иконоборство тревожило православните, българитесе вдигнали оттам с децата и жените си, и в безчислено множество сепрехвърлили през Истър. Преминавайки през двете Мизии разположени поИстър и ограбвайки ги напълно, което останало като някаква поговорка, катоот скакалци, или като от мълния, те завзели Македония, с прилежащата заднея Илирия, доволни от тези удобства, които намерили там. Столица вбъдеще им станал този град, който Юстиниан удостоил с честта наархиепископия и й дал име, както казахме, Първа Юстиниана. После по иметона народа, заселил се там, тази страна била преименувана в България, а първаЮстиниана призната за митрополия на България. По-късно цар ВасилийБългароубиец, след много битки, в края на краищата ги съкрушил и поробил;а тези, които обитавали по-нагоре, се изселили в долна Мизия към Истър;независимо от разпоредбите, името, като някакъв паметник от тях, останалоза архиепископията“ (кн.2, 2).

БЪЛГАРИ И КИМЕРИЙЦИ

1.

Нашият възрожденец и историк Г.С.Раковски упоменава в своята книга„Българска старина“, излязла през 1865 г. в Букурещ, че древните българинякога през VІІ в. пр.н.е. са се наричали „гимери и кимери“ (с. 200).

Както знаем Раковски живо се интересува от старото население поБалканите, чиято старина според него е отпреди гърците, но той не смята,

108

подобно Цани Гинчев, че сме траки. Шишманов изрично упоменава встатията си („Тракийската теория на Цаня Гинчев“, Иван Шишманов,„Избрани съчинения“, Том 2, 1966 г.) това.

Раковски посочва, че именно кимерийците са древните българи, защотого научава от един ръкопис, намерен в Атон и донесен му през 1856 г. вБелград от книгопродавеца Хаджи Найден Йоанович. Последният е един отнай-забележителните наши книгопродавци, родом е близо до Пазарджик ибиографията му е написана от Никола Начов (Хаджи Найден Йоанович. // Период.сп. на БКД, кн. 65. - София, 1904, с. 100-123. С добавки и в: Бълг. книга, 1930, № 4-5, с.

364-379).

„Гимери и кимери“ са се звали българите още преди АлександърМакедонски, пише в ръкописа открит от Хаджи Найден в Атон и предаден наРаковски през 1856 г. в Белград.

Раковски се впуска в търсене от 1856 г. до 1865 г. кои са тези „гимери икимери“? Той прочита при Херодот, че те са минали покрай Черно море и санападнали Анатолийските земи (Мала Азия). Една от версиите, базирана наданни на географа Страбон от І в. е, че техният път е през Балканите и дорипрез ХХ в. Артамонов не изключва този вариант, независимо, че днес внауката е общоприето че пътя на кимерийците към Анатолия е на юг презКавказ до Черно море, а не покрай Балканите.

Раковски смята че кимерийците идват от Волга на Балканите и оттукнападат Мала Азия. Той допуска още една грешка, но и тя не е лично негова,а също е плод на научните хипотези през ХІХ в., където се обсъжда, че„кимерийци“ и „кимври“ са едно и също. Раковски не открива нищо повече закимерийците и започва да изучава кимврите…

Зографската история от ХІХ в. също съобщава, че българите попроизход са кимерийци. Авторът на „Зографската история“, не самопотвърждава на първата си страница версията от Атон, огласена вече през1865 г. от Раковски, че произхода на българите е от „кимери и гимери“, но идопълва оригинала. В първоизточникът от Атон, който е на стр. 200 откнигата „Българска старина“ на Раковски, пише само за Волга, откъдето те са

109

дошли. В „Зографската история“, освен Волга е добавена още една дума„Скандинавия“.

Причината за това добавяне, е ясна. „Зографската история“ е писанаслед книгата на Раковски от 1865 г. и авторът на „Зографската история“ е билзапознат с търсенията на Раковски относно кимврите от Скандинавия. Такатой решава, че атонското сведение за кимерийци на Волга преди Ал.Македонски не е достатъчно и предвид на проучването на Раковски закимврите, допълва и „Скандинавия“.

За съжаление тези търсения на Раковски, които са били в духа нанауката от ХІХ в., не са критично продължени, те просто са забравени изцялопрез ХХ в., когато българските учени от Българската академия на наукитеналожиха табу над темата „Г.С.Раковски като историк“. Няколко поколениябългари бяха възпитани, че Раковски е само революционер, но не и учен.Срамно е, че поне един учен от ХХ в. не си е задал очевадния въпрос: откъде„анонимния автор“ от Атон или дори Раковски до 1865 г., знаят не самогръцкото название „кимери“, но и асирийското, което е с „г“.

Кои са кимерийците?

За тях преди откриването на асирийските клинописи през ХІХ в. сезнаеше много малко и то на основата на античните автори като Омир, Херодоти Страбон. Независимо от това все пак се е знаело, че те се казват Κιμμέριοι.Но с откриването на асирийските клинописи кимерийската история придобипо-точни контури и най-вече стана ясно, че самоназванието им е всъщност„гимир”. „Акадското „Gimir (ra)”/ „Gаmir (ra)“…

Първите асирологични публикации в Русия са от края на 90-те г. на ХІХв. На запад пък едва през 1889 г. е издадена първата граматика на акадскиезик, а през 1896 излиза първия речник. Тоест, нито един учен от ХХ в. не си езадал въпроса: откъде Раковски през 1865 г. - ако е „фантазьор“ както гообижда Иречек, - е знаел за акадското сведение, че те се наричат и Gimir (ra), ане само Κιμμέριοι ?

Откъде атонския монах, написал че българите на Волга преди Ал.Македонски са се звали „кимери и гимери“, знае не само гръцкото Κιμμέριοι,но и името им с „г“, т.е. така както е било тяхното самоназвание, видно и от

110

съхранените имена в еврейски, арменски и грузински: Гомер, Гамирка,Гимри?

Проблемът е, че съществуват десетки сведения, че произхода набългарите е кимерийски, но и до днес на тях просто не им се обръщавнимание.

2.

Още през ХVІІ в. френският ориенталист Ербело дьо Моленвил заемасведения от османския книжовник и историк Кятиб Челеби, за да съставипрочутата си „Ориенталска библиотека”, завършена и издадена за пръв път отАнтоан Галан в 1697 г.

Кятиб Челеби (1609-1658) написва съчинението Cihan-numa (Огледалона света), илюстрирано с 39 цветни карти и таблици. Именно от Челеби езаето сведението “Друг син на Гомари, разчиствайки пътя си, стигнал досъщата река [Волга] и имал двама сина: Булгар и Бертис...” в „Ориенталскабиблиотека“ на Ербело дьо Моленвил.

Самият Челеби ползва за извор Мухамед ибн Хавендшах (1433-1493),известен повече сред арабоезичните историци като „Мирхонд”, който е авторна съчинението от 7 тома „Градина на чистотата” (Роузат-ас-сафа фисират-ил-анбия вел-мулук вел-холаф).

Мирхонд е цитиран и от Аббас-Кули-ага Бакиханов през 1841 г. вкнигата му „Гюлистан-и Ирам” (вж. изд. Баку., 1991).

Според Мирхонд от ХV в.: „По Библията Яфет имал осем синове:Гомер, Магог, Мадий, Йаван, Елиса, Тувал, Масок и Тирас. Може дадопуснем, че Магог, Гомер и Масак се явяват упоменаваните от арабитеМаджудж, Камари и Масек. Камари, когото наричат още Кемак, бил ловец назверове, човек с весел нрав. Той се заселил на това място, което впоследствие

111

нарекъл по името на своя по-голям син Булгар, а по-малкия му син, се казвалПартас (Баку, 1991, с. 71).

3.

Интереса на арабоезичните средновековни историци към древността накимерийците е проследим при Абу Рейхан Мохамед ибн Ахмед ал-Бируни(973-1048), който е роден в гр. Кят, старата столица на Хорезм. Той пише:„Първият човек е бил не Гаюмарс, а Гомер, син на Яфет, син на Ной“. Идобавя: „Той е бил вожд на племе и е имал дълъг живот. Заселил се в горитеДунбавед и властвал там, докато не станало делото му велико, независимо, четогава хората все още живеели в началото на света и по време на първитетворения. Гомер и някои от неговите потомци завоювали всички области наземята. В края на дните си Гомер се възгордял и се назовал Адам и рекъл:„Всеки, който ме нарече с друго име, ще остане без глава“ (Бируни АбуРейхан. Памятники минувших поколений. Пер. и прим. М. А. Салье //Избранные произведения, Том I. Ташкент: Фан, 1957.)

Дунбавед или Дамаванд е гора на североизток от дн. Техеран.

Интересно е наблюдението на ал-Бируни, съпоставящо персийскиятлегендарен праотец Гаюмарс с библейския Гомер. Дали пък Бируни не еразчел старият топоним Аудан, свързан с „названието Уди получено каторефлекс от Quti“ (И.М.Дяконов, С.А.Старостин starling.rinet.ru/Texts/hururt.pdf ,с.166),като името на библейския Адам?

„Говорят – пише ал-Бируни – че Ной е построил своя ковчег в Куфа и чеименно там „закипяла като от пещ [водата]“ (ср. Коран,ХІ,42) и че ковчега се

112

спрял на горите на Джуди“. В случаят, арабското „дж“ е персоезичното „г“,т.е. Гуди е всъщност името на Гутии (кутии или гутеи, аккад. Kuti-im,Gutebu-um; вавил. Gutu-um, Guti-u; нововавил. Quteu; ассир. Guti). Куфа е гр. вМесопотамия, в древен Вавилон.

В мюсюлманската традиция именно върху горите на Джуди, е спрялслед потопа Ноевия ковчег.

4.

В анонимното арабоезично съчинение „Моджмал ат-таварих",съставено около 1126 г., има една много интересна легенда, в която името наБулгар е заменено с това на Кимари. В легендата се разказва за патронимитеСаклаб, Рус, Хазари и… Кимари.

„...И Саклаб отишъл при Рус, за да се настани, но Рус му отговорил, чемястото е недостатъчно, такъв отговор му дали и Кимари, и Хазар. Между тяхзапочнала кавга и сражение... ("Сбор от истории", Техеран, 1939., с. 98-105)”.

Фактически, по това време не само на изток, но и на запад се знае, чебългари и кимерийци, е едно и също: "Древните мъдреци предават различноимето им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни- с общото име скити“ (кн.2, 4)., пише Никифор Григора от ХІV век в своята„Римска история“ за произхода на българите, които дошли на Балканите отрека Волга.

5.

113

През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкияисторик ал-Гарнати, в който ал – Гарнати твърди, че при посещението си презХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга иупоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамидал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в Историяна Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците наАбу-л-Масали Джувейни...”).

Благодарение на издадения в края на ХХ в. средновековен свод откомплации на волжките българи „Джагфар тарихы”, се разкриха и ощесведения от днес изгубената книга от ХІ в. „История на България”, в която сепосочва, че най-древните имена на българите били „имен и синд“, асиндийците (древните синдо-меоти около Азовско море) са предци накимерийците: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защотовярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби оттесто” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 17).

Името на тази „прамайка“ „Камир-Аби” почти дословно повтаря иметона хуритското божество Кумарби, което в хуритската митология, за да запазибожествеността си срещу своя син Тешуб, който трябвало да го онаследи(именно от поколенческите божества при хуритите, древните гърци заематмита за смяна на боговете, вж. Хезиод) „ражда” Уликуми, отроче-скала,което ...скрива слънцето.

Излиза, че при волжките българи се е запазила легенда, че кимерийцитеса клон на синдийците (синдо-меотите около Азовско море, упоменати като„синд” и от Херодот) и че името „камирци” води произхода си от хуритскотобожество Кумарби (?). Ето и най-древната легенда за произхода на българитепри волжките българи: „Началото на нашите начала е в племената синд иимен” (пак там, с. 14).

Разбира се, даваме си сметка за сложния компилативен характер наволжко-българските средновековни ръкописи и за това, че „Джагфар тарих“ епредмет на критика, поради липсата на оригинал, но не може да неотбележим, че очевидно произхода на текста е автентичен, а след ХІІІ в. е билподлаган на съзнателни изменения и компилации, което не прави ръкописа„криминален“, понеже арабоезичната средновековна историческа литература

114

има жанровата специфика да допуска изменения и компилации от по-късниавтори.

6.

"В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци,живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело натях.", пише Прокопий Кесарийски, летописец от VІ в., в книгата си Войната сготите, кн.ІV.5.

По-данни на арменските късно-антични извори (Агатангелос, ТавстосБузанд) старото име на Кападокия (за първи път името "Кападокия" еупоменато в Бехистунския надпис от края на VІ в. пр.н.е.) е било...Гамирк.

Очевидно, след анатолийската хегемония на кимерийците след VІ в.пр.н.е. е започнал процеса на опознаването на кимерийците и под името хуни.Прокопий пише да това дословно: „В древността огромен брой хуни, коитотогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума,и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двамасина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато бащаим починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по своеиме. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури.Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начинна живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида(Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води инямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от товатолкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещнатастрана на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити[…], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички

115

останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити,понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, анякои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, аколегендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с технитекучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладаниот хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята набожество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещниябряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как ебило точно? Според мен, животното имало само тази цел да причининещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, коитопретърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможностиза битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите иуведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. Итогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това времевандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, авизиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападналиживеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали вбягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напусналиродните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите наримляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население,но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий.Войната с готите, кн.ІV.5).

Превода на думата „гамир“ (кимерийци) на др.иран. е „конен отряд“(И.М. Дяконов). Превода на „конен отряд“ на скитски (ο αδτόβαλος) е „бал“ὐ(А. Иванчик).

БУРДЖАН

116

В кореспонденцията през Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкияеврей и министър Хасдай ибн Шапрут, се упоменава народа „в-н-н-т-р“, койтохазарите победили. „Нашите предци хазарите – пише в писмото на Йосиф -воювали с тях. В-н-н-т-р били многочислени, толкова многочислени, колкотопясъка в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставили своятастрана и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до река по имеРуна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо до Кустантини,а хазарите и днес са на тяхната земя.”

Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, ареката Руна е „Дунав“.

Това сведение на Йосиф идва от разширената редакция на писмото му,открита от Фиркович в началото на ХІХ в. в караимските архиви в Евпаторияи мнозина изследователи допускат, че сведението за „в-н-н-т-р“ може да не еоригинално, а вторично заето от арабските летописи от Х в., където има достасведения за народ „в-н-н-т-р“. Разширената редакция на писмото на Йосиф,въпреки съмненията около нейното изнамиране, не е фалшификат, споредучените. Просто съставителя на тази редакция през Х в. е в знак на равенствос арабските сведения за „в-н-н-т-р“ и българите. И действително, ние знаем,че в повечето арабски средновековни исторически книги, българите отДунавска България, са наричани „бурджани“, а държавата им „Бурджан“.

Този въпрос е изисквал внимателно проучване във връзка с древнатабългарска история, но – както ще покажем – учените са подходилиповърхностно.

Кои са „в-н-н-т-р“?

Логиката изисква, ако това сведение се среща само вхазарско-еврейската кореспонденция от Х в. и в арабоезичната средновековнаисторическа литература, то да се свърже с името „Бурджан“, както масово енаричана Дунавска България от арабските автори и да се потърси какъв епроизхода на това име.

Но не се постъпва така.

117

Още през 1875 г. Гаркави решава да обясни названието „V.n.nt.r“ чрезимето Oύnnogoundouroi (**уногундури), което съобщава през ІХ в. Теофан всвоята "Всемирна хроника", а оттам то попада, както в латинския превод, такаи през Х в. е преповторено от Константин Багрянородни в съчинението му „Затемите“, кн. ІІ: “Преминаването им през река Истър (Дунав) било в края нацаруването на Константин Брадатия и оттогава името им станало известно, апреди ги наричали Уногундури.“

www.vostlit.info/Texts/rus11/Konst_Bagr/De_Thematibus/text2.phtml

Както знаете това име е често цитирано в научната литература на ХХ в.,но за съжаление нито един учен не си е направил труда коректно да посочи, чев 16-те съхранени до днес преписа на популярната "Всемирна хроника" наТеофан се срещат и други форми на това име: „Ονογουνδούρων d,’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z,Onogundurensium А.“

Една от тези форми е Οννοβουνδοβουλγάρων (уновундобългари, т.е.хуни: вунд и българи).

Моето предположение е, че името „вунд/бунд“ отдавна е свързано симето българи, но как и защо ще уточним след малко. Нека сега припомним,че „Бунд“ и неговият народ „v`hndur“са наречени „българи“ и в арменскатахроника от VІ в. на Мовсес Хоренаци. И наистина, какъв е този народ наБунд, който освен своето име е и …българи? Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ сеспусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричалиБезлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българиVh`ndur на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. Идосега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя ипотомци.”

Допълнително в „Арменската география от VІІ в.“, приписвана наАнани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`.

И така, след Гарнави всички учени свързват хазарското сведение за„V.n.n.t.r“ (българи) не с арабското за „V.n.n.t.r“ и „Бурджан“ (ДунавскаБългария), а с името „уногундури“, при това без дори да посочат, чепоследното е едно от няколкото стари имена в 16-те преписа на Теофановата

118

хроника. Тоест, свидетели сме на „научен европоцентризъм“, вследствие накойто в науката се е наложило едно едностранчиво мнение, че „V.n.n.t.r“ вхазаро-еврейската кореспонденция от Х в. са "грешно изписване на еврейскина името „Ονουνογουνδούρων („Ряд ученых вполне логично полагает, что этонеточно переданное в древнееврейской транскрипции имя болгарскогоплемени оногуров (утигуров), кочевавших в VII в. в Восточном Приазовье,кроме того, река, до которой преследовали болгар хазары, называется не«Руной», а «Дуной», т. е. Дунаем, который действительно в 70-х годах VII в.форсировала болгарская орда, предводительствуемая ханом Аспарухом.“(Плетньова. Хазары, гл. 1. hagahan-lib.ru/library/pletneva-hazary2.html)

Плетньова изобщо изпуска, че има редица средновековни арабоезичнихроники, където името „V.n.n.t.r“ също е налично и те са от Х в., т.е. няма какимето там да е вследствие „древноеврейска транскрипция“ на европейскиназнания за хуно-български племена като уногундури, оногури, утигури…

Ето защо коректният подход изисква не априори да свързваме „V.n.n.t.r“с „Ονουνογουνδούρων“, а да проследим и арабоезичните сведения за „V.n.n.t.r“във връзка с произхода там на името „Бурджан“, понеже последното е винагив семантика с Дунавска България, а Йосиф директно пише: „И до днес те саразположени около река Руна (Runa (версия A רונא) или Duna (версия B דונא)) иса близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.”

Б.Н.Заходер смята, че „такива названия, като Бурджан” са заети наарабски от „писмеността на персийски език” (Каспийский свод сведений оВосточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1). Което ще рече, че неговиятпехлевийски вид е „Бурган”, предвид на прехода на иранското „г“ в арабско„дж“.

Произходът на думата „burgana” със значение „кула” е урартски, пишатна с. 99 I. M. Diakonoff и S. A. Starostin в монографията си `Hurro-Urartian asan Easterr. Caucasian Language.`(München, 1986). Авторите смятат, чепроизхода на тази дума е източно-кавказки и оттам прониква в урартския,като твърдят, че в арменския, под формата „burg”, тя попада от урартския.Нещо повече, те предполагат такъв произход и за древно-гръцката думаπύργος (с. 99).

119

И така, произходът на думата „Бурджан“, с която арабоезичнитесредновековни историци наричат „Дунавска България“ е в урартският език,т.е. в държавата, която се е самонаричала „Биайн“, както стана ясно в първатаполовина на ХХ в., след дешифриране на урартските клинописи.

В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабскатагеографическа наука. Той тълкува някои от основните географски топонимина Птоломеевата география (ІІ в. от н.е.) и стига до заключението, че„Бурджан” съответства на птоломеевското разбиране за „Сарматия”. А споредПтоломей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ.

Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребяване само „Бурджан“, но и формата „Бунджар“. Последната пък в началото наХІІІ в. в поемата „Искандер наме“ на Низами е изкуствено разделена на „Бун“и „Гар“, които в епоса са воини оставени в една пещера да умрат от болест, ночерна течност ги излекувала и те приели занапред да се наричат на името напещерата. А то било „Булгар“, пише Низами от гр. Гянджа (азерб. Gәncәḉ )…

За първи път арабоезичното отъждествяване между името „бурджани” и„българите” от Балканите, е прокарано през ІХ в. от историка от персийскипроизход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”), който ебил във византийски плен, откъдето е откупен през 845 г.

Аз самият доскоро смятах, че арабоезичните източници са въвелиусловно в употреба топонима „Бурджан” като етническо наименование надунавските българи, за да ги разграничават от приелите исляма волжкибългари. Но този мой извод е грешен, понеже конфесионалнотоофициализиране на волжките българи от гр. Болгар, става едва към 922 г.,след халифатското посолство, в което участва Ибн Фадлан, докато ал-Джармиоще към средата на ІХ в. нарича държавата, която византийските летописиотбелязват като България, с името Бурджан. Тоест, причината за именуванетона дунавска България в арабоезичните източници като Бурджан, не ерелигиозна. Те правят това не за да разграничат мюсюлманите българи наВолга и Кама, от езичниците, а след това християни-българи на Балканите.

120

С други думи, употребата на названието „Бурджан” и „бурджани” не еусловно, а обратното – тук става дума за интерполация в арабскатасредновековна географска и историческа наука на едно старо име, което идваот Урарту (Бийан), чрез посредничеството на персийския и сирийския езици(сведението за „Бунд“ при Хоренаци идва от сирийски извор, Мар АбасКатина от ІІІ или ІV в. от н.е.).

Това сведение за древните българи и техните съюзници „бояните“(Биайн, Бунд, Бунджар, Бурджан, „v`hndur“, „в-н-н-т-р“, `W(u)l(u)ndurBulkar`) присъства и сред няколкото форми на името „уногундури“ във"Всемирната хроника" на Теофан от ІХ в., където е дадено сведение занякакви хуни (уни, уно), които се казван вунд и българи(Οννοβουνδοβουλγάρων).

АТ-ТАБАРИ ЗА БЪЛГАРИТЕ

Арабоезичните средновековни исторически летописи са изключителноценен извор за изясняване на българското минало в късно-античния период.Арабоезичните историци, голяма част от които са с персийски произход, даватмного важни сведения, чийто произход е в персийски извори от сасанидскатаепоха, т.е. до VІІ в. от н.е. Именно тези сведения съдържат ценен материал заизясняване на българското минало до VІІ в., което все още не е пълноценнопроучено, тъй като е експлицирано предимно на основата само нагръкоезичните и латинските късно-антични летописи.

В арабоезичната историческа литература Абу Джафар Мухамад ибнДжарир ибн Йазид ибн Касид ибн Гилиб ат-Табари (839-923) дава първисведения за „банджар” (или „бунджар”), които изписва и като „бурджан”. Тезисведения имат при ат-Табари сасанидско-персийски произход от времето на

121

царуването на Кавад (488-496; 499-531) и синът му Хосрой Ануширван(531-579) .

Тук ще обърнем внимание на едно съобщение на ат-Табари, което имасъответствие при Прокопий Кесарийски (писал след 527 г.).

Ат-Табари пише: „...абхазите, банджар, баланджар и аланите сеобединили за атака на страната на Хосрой Ануширван и нападнали Армения,за да подложат населението й на грабеж...” (История на пророците и царете,ХХІІ). Ат-Табари дава сведение за народ „банджар” (Ахунов кодифицираетнонимът като „бунджар”, а в истанбулският препис на Бел`ами са изписани„булджар“). Ат-Табари (Глосарий, DХСI) употребява и формата „бурджан”, скоято арабските средновековни историци масово наричат Дунавска България.

Ат-Табари проследява ролята на „банджар” и „баланджар” и по-късно,по времето, когато за първи път към 565 г. каганатски тюрки, начело с ябгуИстеми, стъпват в Предкавказието.

Прокопий в „Тайната история” дава сведение, което има аналог приат-Табари. Събитието се развива през 541 г. и е във връзка свизантийско-персийският конфликт по това време. „Хосрой току-що бешеизпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за даотвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната налазите“ (Тайната история, С., 1983, с.22).

В „Тайната история“ Прокопий нарича с общото „хуни“ именно„кутригурите“ и „утигурите“ от другите му трудове. Това е много важно.

Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали втова нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г.петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята нааланите в атаките през Кавказ на юг. „Ще покажем какво е съдържал договораза мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито нахуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римскитевладения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и презКаспийските врата (Дербенд – б.м.)” (Менандр Византиец., отрывок 11; в:Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

122

Византийските историци познават народите „алани“ и „абхази” и садали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „бунджар” и„баланджар”, упоменати от ат-Табари заедно с алани и абхазци при атаката.Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с името„хуни”, а Прокопий и след него Агатий, Менандър, Теофилакт, ги именуват„кутригури” и „утигури”. В „Тайната история“ Прокопий ги нарича с общото„хуни“.

От ат-Табари (и от неговият персийски извор) научаваме, че дватапост-атилови хунски народа, които Прокопий в трудовете си преди „Тайнатаистория” нарича „кутригури” и „утигури”, са познати на ат-Табари сетнонимите „бунджар” и „баланджар”. При което, под „бунджар” наат-Табари, явно трябва да се разбират „кутригурите” на гръкоезичните автори,а под „баланджар” – „утигурите”. Артамонов също смята през 1962 г. вкнигата си за хазарите, че баланджар на арабоезичните автори са българите.

У ат-Табари „бунджар”/бурджан са упоменати само веднъж, докато„баланджер” се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т.н. Това не е случайно, бунджар/бурджан ги няма, понеже те са същите, коитоизбягват заедно с дезертьорите авари от тюркската армия на Истеми. Тоест,това са кутригурите, които завеждат 20 000 авари в Панония (ТеофилактСимоката).

А „баланджер”, които остават и са посочени многократно от ат-Табари,са очевидно „утигурите” на гръкоезичните византийски късно-античниисторици. Утигурите не напускат Предкавказието и Приазовието. Те не отиватпрез 568 г. в Панония, подобно кутригурите, когато към 565 г. тюрките на ябгуИстеми завоюват Древна Велика България, създадена към 465 г. от Ирник,третият син на Атила.

АЛ-МАС`УДИ ЗА БЪЛГАРИТЕ

123

„Градът на булгар е разположен на брега на морето Майутис (чети:Меотида, т.е. Азовско море – бел. К.М.). Виждам, че те са в седмия климат. Теса от типа на тюрките. Караваните пристигат от страната им в Хорезм,минавайки през Хорасан, или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят импресичат становете на други тюрки, те са принудени да конвоират керванитеси. Понастоящем в 332 г. [от хиджра, = 4.ІХ.943 – 25.VІІІ.944] царят на булгаре мюсюлманин. След като е имал видение, е приел исляма, по времето насултан (халиф – бел. К.М.) Муктадир билах след 310 (= 12.V.921 – 1.V.922).Един от синовете му ходил на поклонение [в Мека] и при минаването си презБагдат е донесъл на халифа Муктадир билах знаме, черни кожи и многомонети. Те [булгар] имат джамия.

Царят им нападнал ал-Кустантинийа, начело на повече от петдесетхиляди конници. Връщайки се оттам, той извършва набези по земята наромеите, Андалусия, и земите на бурджан (чети: Мизия, Тракия – бел. К.М.),джаллаликах (= гали) и ифранджиах (= франки)” (Райна Заимова. Арабскиизвори за българите., С., 2000 с. 43, 44).”

Ал-Мас`уди (ум. 956) и неговите източници, са предмет на дискусиимежду арабистите. Учени като Бартолд, Захондер и др. са на мнение, чеал-Мас`уди е ползвал различни и често непознати за другите съвременнинему арабоезични историци и географи, сведения. Отгоре на всичко това,понеже ал-Мас`уди пише „по тема”, сведенията му (както и в случая „темата”за българите) са без почти никаква хронология и това е една от особеноститена арабоезичния исторически жанр, който следват и автентичнитеволжко-булгарски летописи...

Когато учените четат първата част на горният пасаж (втората, за „царя”нападал даже Андалусия, изобщо не е интерпретирана) те посочват, чеизточник на сведението за ислямизирането на волжките българи, е явнолетописа от 922 г. „Записки от Булгар“ Ибн Фадлан. Но ал-Мас`уди вкарваразлични интерполации и някои учени допускат, че ал-Мас`уди е ползвалтакъв текст на Ибн Фадлан, който днес е непознат (?). Това предположение етрудно допустимо, понеже никой от другите многобройни компилатори наИбн Фадлан не пишат за български град на Азовско море и за караванна

124

търговия на тези приазовски българи с Хорезм през Хорасан (Персия). Тоест,маршута е през Кавказ и на юг покрай брега на Каспийско море доюго-източното Прикаспие, където е Гиркания, столицата на Хорезм иАбаскун, голям търговски град с пристанище.

Волжките българи, по записките на Ибн Фадлан, имат търговия сХорезм, но маршутът на търговския им път е минавал покрай източният брягна Каспийско море и е пресичал табуните на огузите („другите тюрки” наал-Мас`уди). Това е бил и маршута на халифатското посолство през 921 г. доБолгар, описан от Ибн Фадлан.

Следователно, сведението на ал-Мас`уди за приазовския град набългарите и за търговията им с Хорезм през Хорасан, е всъщност известие отсъвсем друга епоха, която очевидно визира Кубратова България.

За българската история това сведение е изключително важно, защотохвърля светлина на търговските отношения на Велика България с Хорезм.

А сега да обърнем внимание на втората част на пасажа!

Кой е този български цар, който не само, че нападнал Византия, нопочти едновременно с това е водил и западна военна политика срещу гали ифранки, стигайки до Испания (Андалусия)? Аз лично не познавам друг такъв,освен Атила в периода 447-451?

При арабоезичните средновековни източници имаме достоверност насведенията, но липса на достоверна хронология. И това е специфика наисторическия жанр там. Пише се по „тема“, т.е. в случая всичко известно за„българите“, но без хронотоп.

НИЗАМИ ОТ ГЯНДЖА ЗА БЪЛГАРИТЕ

125

Една от най-интересните легенди за произхода на българите есъхранена в епосa „Искандер-наме” на персийския поет Низами, който тойпише в самото начало на ХІІІ в. Низами е роден в гр. Гянджа, дн. натериторията на Азербайджан.

Според легендата, Александър Македонски имал двама воини - Бун иГар, които участвали в походa му в непознатите земи на север, но двамата серазболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията, билиизоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаквачерна течност или кал. Пещерата се наричала „Булгар” и двамата решилиотсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

Най-интересното в тази легенда е, че „Бун” и „Гар”, т.е. „Бунгар“ наарабски, където персийското „г“ преминава в „дж“, е „Бунджар“.

АРАБСКАТА КРЪСТОСЛОВИЦА

Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923г.) в своята „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик)посочва „Бунджар” и „Бурджан”. В константинополският вариант на същатакнига, т.е. текста на Бел`ами, „Бунджар” (банджар) даже е редактирано на„Булджар”.

Непосредствено със сведенията на арабоезичния персийски историкат-Табари, друг ирански арабоезичен историк Ибн Рушдъ (903 - 913 г.) пише,че съществуват три вида българи.

„Те са три вида. Единият се нарича б. р. сула, другият - ас - к. л., атретият б. л. к. р.” „Худад ал-алам” (ок. 982) и Гардизи (1050 - 1059 г.)компилират от Ибн Рушдъ и повтарят същото.

126

Посочени при Ибн Рушдъ и неговите компилатори „б. р. сул”, приАт-Табари са упоменати като „баланджер” и се срещат в годините по хиджра:20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н.

На мястото на „бунджар” (ат-Табари) Ибн Рушдъ и неговитекомпилатори поставя „б. л. к. р”.

Б. р. сул, Б. л. к. р. Какъв е извода? Фактически, във визията наат-Табари бунджар изчезват (упоменати само веднъж,), а баланджер(Артамонов, 1962, дава данни от „Дарбент наме”, че под това име трябва да серазбират „българите”) остават. Ибн Рушдъ пък и неговите компилатори даватвече едно по-общо сведение, че българите са „три вида” и „б. л. к. р” не бивада се бърка с „б. р. сул” (баланджер). Следователно, „б.л.к.р” на Ибн Рушдъ са„бунджар” на ат-Табари, т.е. са същите онези, които други арабоезичниизвори от Х в., (а и писмото на хазарския цар Йосиф до андалузкия евреинХасдай ибн Шафрут), наричат - V.n.n.d.r.

Фактически, класическото за гръкоезичните късно-антични извориделение на българите на два вида: кутригури и утигури, е съхранено и тук,имайки предвид, че „ас-к.л.” е всъщност наименование на страна (Аскал,Ишигел), а арабоезичните извори правят разлика между страна и народ,посочвайки v.n.n.d.r, като обитаващи именно в страната Аскал. Особено ценене анализа на Минорски по тази тема

(http://www.kroraina.com/hudud/hud_53_c.html §.53. Рассказ о странеV.n.nd.r http://odnapl1yazyk.narod.ru/bulkar.htm)

Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята набългарския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.” Гардизи и Бакрикомпилират свободно от Ибн Рушдъ.

Ахмед ибн Фадлан (921 г.) пише: „Друга група била с царя на някаквоплеме, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя наБолгар)”.

Къде е била тази българска страна „Аскал/Есгел/Ишкил” ни става ясноот Ибн Рушдъ, Гардизи и Бакри. Тя е българско княжество, а наименованието

127

й влиза в употреба в арабоезичната историография след 922 година, когато епосолството на Ибн Фадлан в гр. Болгар на реките Волга и Кама.

В своите „Записки” (Рисала) Ибн Фадлан пише, че владетеля на гр.Болгар е „малик” (цар) на „ас-сакалиба” (ас-к.л.). След това Фадлан обяснява,че княза на Аскал е подчинен на Алмъс, владетеля на гр. Болгар. Фактът, чеИбн Фадлан посочва двама владетели, би трябвало отдавна да насочиизследователите на този щекотлив въпрос в историческата наука, къмпредположението, че техните правомощия не са на една и съща територия. Впротивен случай не биха били двама. Фадлан не бива да бъде подценяван, тойе грамотен мъж и много добре е знаел, че владетеля на гр. Болгар е „балтавар”(васал), спрямо Хазария, в чиито земи е този град. Спрямо земята на Аскалобаче, която на запад граничи с Маджария (Унгария е в Панония), а на изток спеченегите, за Алмъс може да бъде казано, че е „малик” (цар). Ето защо,според Ибн Фадлан, владетеля на гр. Болгар е „малик на ас-сакалиба”.

Аскал (Есегел) е българска провинция с особен статут, която обаче се еподчинявала на владетеля на гр. Болгар.

Консултирах се с проф. Чуков, известен наш арабист, дали е възможно„ас-сакалиба” да са „ас - к. л.”? Vladimir Chukov: „Да, разбира се, че могат;става въпрос за различни граматични форми на корена с.к.л.”

Това княжество е волжко-българско, независимо, че по-голямата част отподаниците са били славяни (ас-сакалиба).

През Х век византийския император Константин Багрянородни в своятрактат „За устройство на империята” надлежно описва териториите насимпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Тойпише (гл.37), че на запад страната Пачаникия е на един ден път разстояние отКиевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканскатадържава България. Императорът-писател уточнява, че на територията отчетирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин, древляни илензити”...Последните два народа са славянски, а може би и антски...”Древляни” (горци) и „поляни” (от lend, лензити). Но кои са ултин? Ултинзури? Отговорът вече го знаем. Трябва също така да имаме предвид, че

128

упоменаването на „уличи” в староруските текстове, не е свързано със славяни,а с българи.

Арабоезичните източници по този въпрос са внимателно и детайлнопредставени от Минорски. Единственото, на което той не е обърнал вниманиее, че арабските историци не слагат знак на равенство между наименованиетона даден народ и наименованието на страната, в която обитава. В случая, тепоставят на едно и също място народ „V.n.nd.r” и независимата държава с име„Аскал”/„Исигел” (Hudud al-Alam. The Regions of the World. A PersianGeography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky; §§ 45, 46).

ВОЛЖКО-БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

След ІХ в. васалните българи в Хазарският каганат преместват свояадминистративен център от Приазовието на север, при реките Волга и Кама,вследствие на което р. Атил, чието птоломеевско име от ІІ в. е р. Ра, получаваимето си Болга. Гръцизираната форма става всеобща в Киевска Рус по-късно:Волга.

Докато дунавските българи запазват своя матерен индоевропейскикимерийски език, обогатил значително лексиката на балто-славянските езици,волжките българи след ІХ в. са отюречени и постепенно, както пише поета отІХ в. Микаил Бащу, хонският език (разбирай: кимерийския), е асимилиран.

След посолството на Арабския халифат през 921 г. в гр. Болгар на Волгаи Кама, волжките българи приемат арабицата като писмо. Волжко-българскиисторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват втайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях. Изобщотюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява вСанкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската

129

академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да сеползва от изследователите.

Едва през 1962 година във фондовете с ръкописи е позволено на тримаучени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание.Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. Теработят под редакцията на А. Н. Кононов. Това библиофилско описание епредприето от тогавашния предходник на ИВ на РАН, т. е. от Институтът нанародите на Азия към Академията на науките на СССР. Едва през 1963 годинаръкописите са заведени по правилата на библиографията и им е даден шифър.През 1965 година в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркскихрукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”.Срещу всеки шифър е направено кратко описание какво съдържа ръкописа, нотази деликатна дейност се е извършвала под „наблюдението” (с. 6) на някаквозагадъчно „Методическо бюро” (с. 6), което не е нищо друго, освен специалнацензура.

www.orientalstudies.ru/rus/images/pdf/c_dmitrieva_co_1963.pdf

Още на втора страница добросъвестните библиографи уточняват, черъкописите пред тях са огромен брой „съчинения, писани на турски, узбекски,уйгурски, татарски (разбирай „български” - б. м.), азърбайджански итуркменски езици”. Те твърдят, че текстовете са писани с „арабско писмо” (с.3). Освен това, „историческите съчинения по време на написването обхващатпериод от Х до началото на ХХ в.” (с. 6).

Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята наВолжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура до1963 година. Трите текста, които единствено са били заведени до 1963 г., са отколекциите на Дал, Савелев и един от неизвестна колекция. Библиографитетвърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36- 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани)през ХVІ век (с. 247).

Досега се знаеше, че средновековни волжко-български ръкописи сабили преписвани през 1680 г. (ХVІІ век) от секретаря на Сеид Джагфар, чието

130

име е Бахши Иман. Оказва се, че един век по-рано се е правило същото натериторията на Казанското ханство.

Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им едаден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г.,а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43(2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310);50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515).

Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш.751) и 41 (н. ш. 750). Общият брой е 20! Описателните номера са 36 - 55.Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България.

Ръкопис под № 56 има шифър 3492 - І. В горната група (36 - 55) ръкописс номер 46 (3492 - ІІ) съвпада с 56, което означава, че авторът е един и същ. Идействително № 56 е известната в Казан (от 1870 г.) книга на Шараф ад - динибн Хасан ад - дин ал - Булгари (така е изписан на оригинала на арабски,въпреки че този автор сега в Татарстан не го наричат ал - Булгари, а ал -Муслими - б. м.) „Рисала - и таварих - и Булгарийа”. Явно № 46 е дубликат на№ 56 и понеже № 56 (горната книга) е издадена в гр. Казан през 1780 г., можеби № 46 са чернови на ал - Булгари.

Оттук обаче започва „теорията на конспирацията”, ако мога така дакажа.

Всички описани ръкописи (36 - 55), в нарочният раздел „Автор”, сапоставени под името на „ал - Булгари”, без да става ясно този човек от ХІХ в.ли са имали предвид библиографите или множество автори (преписвачи икомпилатори) волжки българи, които масово са слагали низбата „ал-Булгари”,за да демонстрират народностното си самосъзнание?

Болшинството от ръкописите (36 - 55) са постъпили в съветскитеархиви през 1938, 1939 и 1940 години, вследствие сталиновата заповед всичкистароръкописни книги на арабица да бъдат иззети от собствениците ибиблиотеките от НКВД (КГБ). Онези, които ги укриват, ги е заплашвалакаторга или разстрел.

131

При описът на ръкописи 36 - 55, извършен през 1963 г., се оказва, чепо-голямата част от сбирката е от личната колекция на Вахидов. Забиблиографите не е било никак трудно да го разберат, понеже Вахидов е ималовален печат с текст „С. Вахиди катепханасе” (Библиотека С. Г. Вахидов).

В началото на издадената през 1965 г. книга „Описание тюркскихрукописей Института народов Азии, т. І, История” може да бъде прочетенаофициалната версия как от 1818 г., с учредяване на Азиатския музей, са сепопълвали архивите на Русия и СССР с източни ръкописни колекции. Идватръкописи отвсякъде. Братът на Жан-Жак Русо, Ж. Л. Русо, дарява на два пътиръкописи на просветената императрица Екатерина Велика. Изреждат се именана бележити колекционери като Дал, Френ и т. н. Посочено е, че през 1934 г.се състояла „Археографическа експедиция” на АН на СССР. Като дарител потова време е посочен и С. Г. Вахидов. Има данни, че Вахидов действителнопрез 1934 година е извършил дарение, но не на средновековни ръкописи, а нафолклорни материали, които е събирал. Основните ръкописи, които епритежавал Вахидов, не са дарени от него, а са му конфискувани през 1938година от КГБ, а самият той е арестуван. След това не се знае нищо за него,нито къде и кога е убит от съветските комисари.

Присвоените ръкописи от Вахидов, КГБ (тогава НКВД) регистрира катоколекции на три подставени личности. Съобщава се, че единият доставил идарил ръкописи от Татария, другият - от Средна Азия, а третият - отБашкирия (с. 4, в Описът от 1965 г.). Или чекистите няма въображение, илипък това е някакъв чекиски код, но и трите личности са с фамилии, коитозапочват с буквата „З”: Забиров, Зарифов, Зарипов...

На стр. 4 в книгата от 1965 г. четем за дарени колекции „от 1939 г. на В.А. Забиров, от Татария; от 1940 г. на М. З. Зарифов, от Средна Азия; от 1940 г.на Х. М. Зарипов, от Башкирия”.

Получава се следният каламбур: В предисловието се съобщаваофициозната версия кои са колекционери на източни ръкописи и средголемите, заслужили учени, са съобщени също трите „З”. След това обаче,когато започва практическият процес на описване през 1962 г. и 1963 г., сеоказва, че такива колекционери няма. В специален раздел „Указател”,библиографите посочват собствениците на описваните от тях ръкописи и от

132

кои колекции са. Трите „З” не са сред „неизвестни колекции”, те са известни,според държавната съветска версия колекционери от 1939 г. и 1940 г. Алаколекциите носят знак (печат, автограф) на колекционера, и там ги няма трите„З”. Тоест, в казионната съветска историята колекционерите ги има, а когатотрябва да се види на практика кои ръкописи са колекционирали, ги няма. Вразделът „Указател на колекционерите” (с. 252), ги няма…Ще рече, това саявно подставени псевдо-колекционери, които трябва да прикрият, че повечеторъкописи (с номера от 36 до 55) от Татария и Башкирия, са на Вахидов и са мубили конфискувани от КГБ, а онези, които не са на Вахидов, са на другижертви, които са имали доблестта, въпреки заповедта на Сталин от 1938 г., дасъхраняват исторически книги на арабско писмо през 1939 г. и през 1940 г. оттези два региона.

Трите „З” и досега са част от „руските колекционери” на източниръкописи.

Наскоро О. Ф. Акимушкин направи доклад как се е формиралСанкт-Петербургския филиал от „мюсюлмански ръкописи” (вече не са„исторически”) на ИВ на РАН: „К истории формирования фондамусульманских рукописей”.

www.orientalstudies.ru/rus/index.php

В докладът му Х. М. Зарипов е отъждествен с М. З. Зарифов. Вече саедно лице! Акимушкин изписва този „колекционер” така: „Зарифов (Зарипов)М. З.”. А третото „З”, т. е. В. А. Забиров, който според описвачите от 1963 г.дарил през 1939 г. колекцията си, според Акимушкин е починал през 1938година (?). Ако той е бил сътрудник на Институтът по изтоковедение наАкадемията на науките на СССР, нима е държал до смъртта си ръкописивкъщи, че те чак през 1939 г. са предадени в архива? Вахидов, споредАкимушкин, дарил през 1934 г. - 362 ръкописа. През 1934 г. се състояла и т.нар. „Археографическа експедиция” (?), в която, според Акимушкин,участвали В. А. Забиров и С. Г. Вахидов. Излиза, че В. А. Забиров не е дал всъветските архиви нищо до смъртта си, а същевременно „Археографическатаекспедиция”, според данните които ползва Акимушкин, донесла „1564ръкописа” от Татария и Башкирия.

133

ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%85%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2,_%D0%A1%D0%B0%D0%B9%D0%B8%D0%B4_%D0%93%D0%B0%D0%B1%D0%B4%D1%83%D0%BB%D1%8C%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

Кога ще се запознаем с тези ръкописи?

ЧЕРТКОВ ИЛИ МАНАСИЕВАТА ХРОНИКА?

Руснакът Чертков (1789-1858) е интересна личност. Той първи осъзнава,че славяните трябва да получат старина, т.е. „удревление” и започва да гитърси преди VІ в. от н.е., откогато са първите сведения в изворите за тях.

ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%B2,_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%80_%D0%94%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87

Потомствен дворянин, напомпан със самочувствие след войната от 1812г., Чертков от 1822 г. започва да се занимава с история, след като посещаваИталия. Той е основател на теорията, че траките са славяни и разработваидеята, че изселени на север от Дунав до Балтийско море траки, са бъдещитеславяни („Очеркъ древнейшей исторiи прото-словенъ”. Москва, 1851; «Опереселении Фракийских племён за Дунай и далее на север, к Балтийскому

134

морю, и к нам на Русь»). Една хипотеза, която в България след 1878 г.прегръща и популяризира Цани Гинчев, с подкрепата на русофилската дружба„Славянска беседа” в столицата. А след това продължена от Г. Ценов.

За българската история, която трябва да мине под сянката наславянството, Чертков е като Макиавели на запад. Това е човекът, който първипредставя старобългарския превод на „Манасиевата хроника” с добавките набългарския преводач, но като истински „сив кардинал” на панславянството,Чертков не се колебае да излъже, че българите не били „многочислени” и чеславяните ги претопили. Оттогава насетне тази лъжа на Чертков се повтарявъв всяка книга по славянска история, независимо, че старобългарскияпреписвач през ХІV в. е написал точно обратното, а именно че българите сабили…”многочислени”.

«О переводе Манассииной летописи на славянский язык, с очеркомистории болгар, доведенной до XII века». (М., 1842): „Болгаре, о которыхговорит переписчик Манассиевой летописи, при первом переходе их заДунай, не были еще Словенами. Они прямо пришли с берегов Волги ипринадлежали к племени Гуннов (45). Болгаре превратились в Словен толькотогда, как поселились в Мисии и других землях, населенными Словенами,точно также, как руссы смешались со Словенами жившими в России. 2.Словене с незапамятных времен обитали по обеим берегам Дуная, в Дакии,Мисии, Фракии, Македонии, Иллирии, и проч. и едва-ли еще не приМакедонских царях и владычестве римлян, которым они известны были подобщим именем Иллирийцев, Македонян, Фракийцев, Мисян и проч., как этоможно доказать названиями многих мест, хотя изуродованными Греческими иримскими писателями (46) 3. Византийцы нигде неговорят о пришествииСловен и водворении их, вместе с болгарами, в VI веке, в Миссии. Греческиелетописцы напротив того упоминают только о дозволении (при КонстантинеПогонате) одной Болгарской орде поселится в Мисии, именно в том самомместе, где, как они сами говорят, жило уже давно по семь поколенийСловенских. Эта Болгарская орда, после дальнего перехода от Волги и многихсражений и потерь, не могла быть многочисленна. Болгарское царствосделалось могущественным только по присоединении всех Словенскихнародов к поселившимся в Мисии Волжским Болгарам и простиралась, вблестящую эпоху своего существования, от Черного моря до Адриатического

135

и от Дуная до Греции и почти до Византии. Оно было могущественноецарство Словен южных…(kirsoft.com.ru/mir/KSNews_358.htm)."

А ето какво пише старобългарският преводач на Манасиевата хроника всвоята приписка: „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор.При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха нагърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земяпреди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха итая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби,и прочия, всички са едно” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с.143,144).

В „Манасиевата хроника” старобългарският преводач пише, чебългарите са били „многочислени”, но Чертков лъже, че тук става дума заорда: „Эта Болгарская орда, после дальнего перехода от Волги и многихсражений и потерь, не могла быть многочисленна.”

След 1842 г. тази догма на Чертков е наложена върху българскатаистория и не е преразглеждана от българската историческа наука.

БЪЛГАРСКОТО ЗАСЕЛВАНЕ НА ЮГ ОТ ДУНАВ ПРЕЗ 681 г.

Какво знаехме досега? Една лъжа: българите на Аспарух били малко наброй (орда ?), но някакси победили Византия. След това те срещнали многославяни на Балкански полуостров, но незнайно защо славяните в Пелопонесне наложили своя език, а на територията на България успяли? Как станалотова, не се знае, но българите не само дали името си на тези земи и не само гиръководели от столиците си, но и се претопили сред подчинените си, същокакто Рюрик (варяжки военачалник ок. 830 - 879) и неговата дружина варяги,които били претопени от славяните.

136

Ето по този руски модел бе формирана старата българска история.

Къде е разликата на Аспаруховите българи с варягите на Рюрик?

Разликата е, че имаме поне десетина сведения, че българите са билигосподари на земите от Дунав до Волга и в летописа от Х в. на СимеонЛоготет даже директно си пише, че те през 680 г. просто са се „отделили отсвоите“ и са преминали Дунав на юг, завоювайки и Мизия.

Симеон Метафраст или Симеон Логотет (на гръцки: ΣυμεώνΜεταφραστής) е византийски светец, държавник, църковен писател-хронист,поет, историк и агиограф. Роден е в Константинопол, умира ок. 960 г. ПрезХІV в. е направен превод на летописа на Симеон Логотет на старобългарски.По същото време, когато е превеждана и „Манасиевата хроника“.

През ХVІІ в. този български ръкопис е в Молдова. За ръкописа сегрижели архиепископ Анастасий Кримка и молдовския воевода ВасилийЛупул, управлявал от 1634 г. до 1654 г. В края на ХІХ в. летописа е вече вСанкт-Петербурската Академия на Науките и от 1898 до 1905 г. е подготвян заиздаване. „Симеон Метафраст и Логофет. Съписание мира от Бытия илетовник собран от различных летописец.“ Изд. В. Срезневский. СПб, 1905.Препечатки в Лондон (London, 1971) и Мюнхен (München, 1971).

Старобългарският преводач навсякъде подменя името на „склавините“(славяни) в оригинала и ги превежда „българи”. Тази особеност е забелязанаоще през 1908 г. от В. Златарски, който проучва превода и издава книга от 161страници: "Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраст иЛоготет" С., 1908.

http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2014/04/blog-post.html

Според българският преводач от ХІV в., българския народ минал Дунави се заселил край Варна, „отделяйки се от своеплеменните си.“

Това сведение се потвърждава от „Именникът на българските князе“,където също ясно пише, че преди Аспарух да създаде своя държава на юг отДунав през 680 г., българите са имали „515 годишна история отвъд Дунав“,

137

т.е. на северо-изток от Дунав. С други думи, няма как Аспаруховите българида са били малко, те владеят територии от Дунав до Днепър преди 680 г., следкато през 669 г. изгубват земите си в Приазовието, Крим и Предкавказието отхазарите.

Две години преди да се появи книгата на Чертков, т.е. през 1840 г.,Юрий Венелин също твърди, че „Молдовия и Юго-източна Русия са [били]части от Българското царство.“

Един източник директно пише, че земята на север от Дунав се е казвала„България“. Това са протоколите от VІ Вселенски събор, където единмонотелит моли на събора православните за помирение между монотелититеи тях, понеже липсата на помирение е „божия гняв“, с който днес, т.е. през681 г., ги наказвала България. Това е контекста на думите на Константин отАпамея: "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква,която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм отАвраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да випоуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхметази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България." (Протоколина VІ Вселенски събор).

Много правилно основните византийски извори през ІХ в., т.е.„Всемирната хроника“ на Теофан и „Бревиария“ на Никифор, наричат тазидържава „Древна Велика България“. Теофан пише, че Аспарух създалдържавата си на юг от Дунав, след като хазарите превзели „Първа България“.

Българите на Аспарух са били многобройни. За това пише още през Х в.хазарския цар Йосиф, съобщавайки, че те към 669 г. били като „пясъка вморето“. Мнозина автори са склонни да виждат тук метафора, но имаме ощедва източника, които ясно пишат, че българите са залели целите Балкани съссвоето живо присъствие, което както ще покажем е и езиково.

„А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. Насевер зад Истър (р. Дунав, к.м.) има земя, по която тече немалка река;местните я наричат Булга; от нея са получилите името си самите българи,които по произхода си не са други, а скити. Когато зловредното иконоборствотревожило православните, българите се вдигнали оттам с децата и жените си,

138

и в безчислено множество се прехвърлили през Истър“, пише през ХІV в. всвоята „Римска история“ (кн.2, 2) византийския историк Никифор Григора идопълва: "Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги наричакимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“(кн.2, 4).

Толкова „многочислени” били българите на Аспарух, според припискана българския преводач през ХІV в. на „Манасиевата хроника“, чебългаризирали целите Балкани, чак до днешна Албания. „При КонстантинБрадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българитепреминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят идосега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъйкато бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак доДрач и по-далече…” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).

Ако българите са с кимерийски произход, дали са говорили кимерийскиезик? Този език е индоевропейски, както посочва Леман Хауп и е нещо средномежду тракийски и ирански, според него. Трябва да се прави разлика междуезика на славяните и този на българите. Това са били очевидно много близки влексикално отношение езици, но с различна граматика.

ВЕНЕЛИН

На 23 април 1802 г. в северна Унгария се ражда Георгий Хуза. Тойзавършва гимназия в Ужгород и става стипендиант за свещеническа кариера.Влюбен в историята, избягва в гр. Лвов, където ходи да слуша лекции поистория в университета. За да се отърве от задълженията си къмсвещеническата стипендия променя името си на Юрий Венелин. Венелин сампише, че „южна Русия“ е била някога българска земя, ето защо, дори и в

139

енциклопедиите да се води за украинец, той е възприемал себе си за „адвокатна българщината“, както сам пише на Васил Априлов.

През 1823 г. Юрий Венелин е в Кишинев. През 1829 г. той издава вМосква книгата си „Древние и нынешние Болгаре в политическом,народописном, историческом и религиозном их отношение с Россиянам.”Книга оказала значимо влияние по време на Българското Възраждане.

През 1830 г. се опитва да посети България. „Когато въ 1830 год.приснопаметниятъ Ю. Венелинъ пристигн лъ въ Варна съ ц ль да п туваѫ ѣ ѫпо България, особено Македония, той се отчаялъ, като вид лъ, че споредъѣтъкмо сключения миръ рускит войски вече били почн ли да напускатъѣ ѫБългария, и че поради това неговиятъ задушевенъ планъ — да п тува до катоѫе руската армия въ турската територия — съвършено пропада. Съ съкрушеносърдце Венелинъ тръгн лъ пр зъ Добруджа, която била овце въ руски р ц ,ѫ ѣ ѫ ѣза Влашко, като се ут шавалъ съ мисъльта, че и тукъ ще може да сеѣвъзнагради сторениятъ трудъ, понеже добр пр дполагалъ, че ще може даѣ ѣоткрие запазени стари български р кописи.“ (Б л жки отъ едно научноѫ ѣ ѣп туванье въ Ромъния. Отъ Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура. (СбНУНК, кн.ѫIX, София 1893)). www.promacedonia.org/lm_da/lm_da_belezhki.htm

През 1831 г. книжката на Венелин попада в ръцете на един българинтърговец и рентиер в Одеса и той става пропагандатор на идеите му. Казва сеВасил Априлов и започва да води кореспонденция с Венелин, като страстно сеинтересува кое е най-важното, за да се обори теорията за татарския произходна българите. Венелин му отговаря: „Для меня было приятно знать, что естьхотя один болгарин, который наконец захотел оценит мое слабое адвокатствов пользу его соотечествеников, но еще было бы приятнее, если бы послал оннародную песен”.

След като не успява да посети Българските земи, Венелин издава през1940 г. „Влахо-болгарские или дако-славянские грамоты, собранные иобъясненные Юрием Венелиным — Спб.: 1840 — /3/, XVI, 359

www.promacedonia.org/jchorb/jv/index.html

„О Княжестве Бесарабском вообще“

140

"Бесарабия от древността обхваща цялата плоска страна, прилежащакъм Дунав от север, от границите на Унгария до Галац и река Серета(северния ръкав на Дунав – бел. К.М.). Тя в ново време е преименувана наВлахия. Времето на първото образуване на това княжество под особено,собствено управление, е неизвестно, защото то се отнася към онази епоха, вкоято византийските летописи не прониквали на север от Дунав. Все пак,достоверно е, че това воеводство се е образувало във време на Българскотоцарство и владенията му били не само тук, но и в Молдовия и Юго-източнаРусия. Чак когато България от 1020 г. до 1185 г. била под властта наВизантийската империя, тогава Бесарабия, заедно с Молдовската земя,останали независими. Именно от Бесарабия се организирали опити заосвобождението на България от игото на гърците и едва последния опит наБесарабските българи, под ръководството на Князете Асен и Петър, сеувенчал с успех.“

Бесарабия е историко-географска област в днешна Молдова и Украйна,разположена между реките Прут и Днестър (Вж. Любомир Милетич. Изследванияза българите в Седмиградско и Банат www.promacedonia.org/lm_bs/gal/index.html ;пТодорБалкански. Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия.Ономастика. Просопографии., Велико Търново, 1996 www.promacedonia.org/tb2/index.htm )

КИМЕРИЙСКА ЛИ Е БЪЛГАРСКАТА ГРАМАТИКА?

След ХІІ в. в писменият език на българите се наблюдават промени,които поставят пред учените въпроса коя е причината писмениятстаробългарски от ІХ в. до ХІІ в. да е един, а след това различен?

Това промени в езика ли са и ако е така, защо те имат аналог само вбългарският писмен език след ХІІ в., но не и в останалите славянски езици?

Българските езиковеди са в дълг на българския език, нито един от тяхне си задава въпроса: ако съществува такава рязка и коренна промяна в

141

граматичната система и в част от звуковата система на българския език следХІІ в., тогава чий е бил писменият ни език от ІХ до ХІІ в.в.?

Как чий? Изворите са категорични, княз Борис-Михаил каникирило-методиевите ученици, които са създали азбука на езика на славяните итези ученици, а между тях най-вече Климент Охридски и Наум Плисковски,продължават делото на учителите си в България и превеждат книги наславянски език.

След като българи и славяни не са едно и също, и след като очевиднославянския е бил близък лексикално до българския, тогава българите на какъвезик са говорили? Защото, ако славянския не бе разбираем за княза и народа,тогава по каква логика е избран този писмен език, за да имачерковно-славянско богослужение, при условие, че същото би вършилогръкоезичното или латиноезичното богослужение? Защо прабългарите, ако сабили тюркоезични, както се твърди без основание, са предпочели единнеразбираем език, пред два други, също неразбираеми?

Като се зададат тези въпроси, се вижда в каква тиня е вкарана нашатаистория и език. Как се внушава, че прабългарите били тюркоезични, при товаза пример се сочат волжките българи, но и дума не се обелва, че е възможноте да са били отюречени чак след VІІ в. от н.е. Същевременно, за дунавскитебългари смело се твърди, че те са ославянчени след VІІ в., а прабългарскатаорда била малка и славяните я асимилирали. Но българският език задававъпроси и езикознанието ни показва неща, на които само идеологията ирепресията могат да затворят устата…

Кои са тези неща?

След ХІІ в. българския език е коренно различен, с изключение налексиката, която е индоевропейска и славянска, а много от думите са явнокоренно български.

След ХІІ в. старата падежна система рухва, но това не се случва востаналите славянски езици.

142

След ХІІ в. езика демонстрира здрава членна форма, т.е.определителният член е специфично българска особеност и различавабългарския от останалите славянски езици.

След ХІІ в. инфинитивната форма е различна, с „да“ конструкция: напр.(искам) да ида.

След ХІІ в. старите форми на степенуване изчезват и виждамесъчетания на „по“ и „най“ с прилагателна форма (по-добър, по-лош,най-добър, най-лош).

След ХІІ в. бъдещето време се изразява различно, с частица „ще“ (ше,че, ке, жъ) и определена глаголна форма, напр. „ще ида“, а не както преди„ПОИДЪ“ или „ХОШТИ ИТИ“.

След ХІІ в. се оказва, че българския, за разлика от славянските езици,има сложна глаголна система от темпоралност на свършени, несвършени,минало време в бъдеще и т.н. глаголни времена, които днес са ужас за всекичужденец, който учи български. Дори има и „преизказна форма“: „Казват, ченаписал в блога“, от което става ясно, че някой е казал за трето лице нещо,което може да бъде експлицирано без да се верифицира подлога. („Бил съмбил пил.“) Подобен изказ в славянските езици не може да съществува безподлога…

След ХІІ в. навлизат местоименни конструкции от вида „мене ме, менеми, тебе те, тебе ти и др.“ Напр.: „Тебе те е страх, Тебе ти е кеф…Мене ми сепише, Мене ме е страх“…

След ХІІ в. няма двойствено число, а бройната форма засъществителните от м.р. мн.ч. се формира с един звук „а“: „един бор, дваборА, един стол, два столА“…

След ХІІ в. имаме окончание „ове, ови“ при едносрични имена на м.р.:„кум, кумове, сват, сватове“.

След ХІІ в. имаме „а“-спрежение: „гледам, гледаш, давам, даваш…“

143

След ХІІ в. имаме притежателни местоимения: „негов“, техен, нихен,нихни“, които при славянските езици са си родителен падеж и няма такованещо като в българския…

Всички тези особености на българският език след ХІІ в. ни стават ясниот писмените паметници, така както езика преди ХІІ в. ни е ясен пак отстаробългарските писменни паметници, т.е. каквото имаме на пергамент, понего съдим за езика и трябва човек да е сляп, за да не види, че това, което естанало след ХІІ в. не е „развитие“ на славянския език, характерно само забългарите, а различен в граматично отношение език, който след ХІІ в. навлизаот устната реч в писмената…

Българите, както пишат източниците, са били „многочислени“(българския превод от ХІV в. на „Манасиевата хроника“), „като пясъка вморето“ (хазарско-еврейската кореспонденция от Х в.), „безчисленомножество“ („Римска история“ (кн.2, 2). Никифор Григора). Славяните сабили по-малко от българите на юг от Дунав, но през ІХ в. княз Борис приемаучениците на Кирил и Методий, които бягат от Моравия и решава да въведеславянския език като черковен и литературен, за да се разграничицърковно-държавно, както от гръцката църква във Византия, така и отлатинската в Рим.

Това е ход на мъдър политик и държавник. При това е последователен.Дотогава дипломацията на Борис е успяла вече да създаде собственаархиепископия, при това с името „България”. VІІІ църковен събор наизточните патриарси прекръства Илирийския диоцез на Български. Това ебило условието на княз Борис, за да се откаже от Римската църква.Константинопол дава архиепископия с име „България” и българскиархиепископ. Но Борис не спира дотук, а продължава делото по автономия набългарската църква, като въвежда с помощта на Кириловите ученици катописмен език славянския. И то по всеизвестна причина: този език, който не ебил български, е бил разбираем за българите, не само за славянскитеподаници в България.

До ХІІ в. писменият славянски е език на черквата и на политическатавърхушка, но след това той започва да става общобългарски писмен език итогава българската реч започва да навлиза със своята особена граматика, което

144

води до „разрушение словесъ“, както пише през ХІV в. КонстантинКостенечки.

Всъщност, българската реч е била лексикално близка до славянската,което става ясно и от думи като „мед“ и „здрава“ („страва“), които саупотребявали хуно-българите (Приск, Йордан). Хуно-българският език екимерийски (Прокопий), което ни подсказва, че т.нар. „прабългари“, а ихуно-българите, не са никакви тюрки, а са говорили кимерийски език, койтолексикално е близък до славянския и всъщност българите „ограмотяват“ следVІ в. славянския с много кимерийски думи (вкл. дн. руска дума „кумир“),така като арабския и персийския езици ограмотяват след VІ в. тюркския.

Езиковедите не се занимават с философия на езика, за съжаление.Единствено акад. Вл. Георгиев имаше доблестта да се опълчи и да каже, ченашия език има два етапа на развитие, а не три, както и до днес се учи вуниверситетите: старобългарски, среднобългарски и новобългарски.

Първият етап, според акад. Вл. Георгиев, е писмения старобългарскипреди ХІІ/ХІІІ в. в. А вторият етап, е въвеждането, при това видимо, нааналитизъм в писмения български след ХІІІ в.

Философията на историческата граматика на българския език сочи, чеоколо ХІІ в. не „старобългарския преминава в среднобългарски“, кактоординарно пишат езиковедите, а в граматиката на писменияцърковно-славянски навлиза българската реч с нейната особена граматика изаявява претенциите си за писмено експлициране. И ги налага, презВъзраждането.

Разликата в граматично и падежно ниво между българския и останалитеславянски езици е повод да се търси, кой е този език, близък до славянските,който обаче е имал собствена граматична история.

Такъв език, според Леман-Хаупт е бил кимерийския. „ПоЛеманну-Гаупту, язык киммерийцев мог быть «потерянным звеном» междуфракийским и иранским языком. Георг Хольцер [Prof. Dr. Georg Holzer.Entlehnungen aus einer bisher unbekannten indogermanischen Sprache imUrslavischen und Urbaltischen (=Sitzungsberichte der Philosophisch-HistorischenKlasse der österreichischen Akademie der Wissenschaften, 521. Band), Wien 1989

145

(Habilitationsschrift). Das Erschließen unbelegter Sprachen. Zu den theoretischenGrundlagen der genetischen Linguistik (= Schriften über Sprachen und Texte, hrsg.von G. Holzer, Bd. 1), Peter Lang, Frankfurt am Main/ Berlin/ Bern/ New York/Paris/ Wien 1996.georg.holzer@univie.ac.at; Seite an der UniversitätWien;http://www.oeaw.ac.at/balkan/] выдвинул гипотезу существованияотдельной индоевропейской ветви, которую он отождествил с киммерийцами.Он обратил внимание на ряд балтийских и славянских слов, в которыхнарушаются регулярные соответствия с индоевропейскими языками. Слав.*poto (> рус «путы») и лит. pantis (путы) — по правилам соответствийдолжны восходить к и-е *pent-, но такого корня в и-е языке нет. Есть *bhendh-(«связывать»), откуда нем. binden (связывать), > нем. Band (лента) > рус. бант.Слав. *tes-to (тесто) похоже на причастие от и-е *dheigh- (месить тесто, ср.нем Teig), но корня *teik- в и-е тоже нет. Слав. *trotъ, лит. tranas (трутень),тогда как в и-е название трутня восстанавливается не как *tron-, а как *dhron-(напр., греч. θρώναξ — дронас). И тому подобное. Хольцер рассмотрелзначительное количество слов вместе и обнаружил, что эти отклонения отстандартной системы сами по себе образуют систему”.

Патриарх Евтимий прави цяла книжовна реформа през ХІV в., за давърне писмения в правилата на кирило-методиевата книжовна норма, но неуспява. Константин Костенечки също не успява в България с реформата наезика, но най-изненадващо успява в Сърбия, където хората, понеже саславяни, си говорят с падежите и няма "нарушение словесъ".

ЗАБЕРГАН ВНУК ЛИ Е НА ИРНИК?

В краят на живота си византийският летописец от VІ в. ПрокопийКесарийски пише една емблематична историческа книга, „Тайната история”, вкоято отхвърля авторитетът на Юстиниан І (527-565) и напуска ролята, която еиграл цял живот като официозен историк. Прокопий подлага на критика почти

146

всичко от дейността и характера на Юстиниан и дава сведения, които преди епремълчавал в книгите си.

Едно от тях касае Теодора, съпругата на императора, която се е месила вделата на държавата и мъжа й не е вършил нищо, без нейно съгласие.Прокопий съобщава, че тя дори била написала писмо до Заберган, в което го емолела да окаже влияние върху персийският шахиншах Хосрой Ануширван(531-579), за да не напада той Византия: „Колко много те ценя, Забергане – азвиждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоробеше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнениетоми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава.Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той невърши нищо без моето съгласие” (Прокопий, Тайната история, с.23).

Коментаторите на този текст се чудят кой е този Заберган, който е ималтакава власт над Хосрой и въпреки, че името на този адресат на писмото наТеодора съвпада с българският (кутригурски) владетел от VІ в. Заберган, неправят връзка между двамата. Те пишат, че това бил някакъв персийскиблагородник и вменяват косвено на читателската аудитория, че един такъвперсийски служител може да си води лична кореспонденция със саматавизантийска царица, при това без да го е страх, че тя му обещава „голяманаграда от страна на мъжа ми”...

Но ако този Заберган е владетелят на кутригурите, то как да си обяснимфакта, че Теодора очаква от него да има влияние върху персийският цар?Откъде той може да има такова влияние?

Теодора моли Заберган да убеди Хосрой Ануширван да не нападаВизантия, а перса идва на власт през 531 г. Явно молбата й се отнася заперсийската атака през 538 г., когато Хосрой, както пише Теофан, превзелАнтиохия (градът бил силно пострадал от пожар и нечувано земетресениедотогава) и стигнал до р. Йордан. Следователно, посолството на Заберган вКонстантинопол, за което става дума в писмото, е в периода 530 – 537 г.

Царицата Теодора изрично пише, че Заберган е бил „с посланничествопри нас”, т.е. в Константинопол. Очевидно той е получил протоколната в този

147

случай „награда”, след като тя в писмото си му обещава още, т.е. „обещавамголяма награда от страна на мъжа ми”.

През 528 г. в Боспор Юстиниан І се опитва да издигне в хунскивладетел едно свое протеже, утигурът Грод, но той е свален от Мугел. След528 г. Мугел прави военен поход срещу Византия през 530 г., когато воювасрещу византийският пълководец от гепидски произход Мундо.

Следваща атака на юг от Дунав на хуни-кутригури имаме чак през 538г., която съвпада с персийското превземане на Антиохия от Хосрой. Тоест, впериода 530-537 години трябва да отнесем, както посолството на новиятхуно-български владетел Заберган във византийската столица, така и писмотона Теодора до него, явно писано непосредствено преди 538 г.

Това писмо Хосрой прочита публично пред войската си през 541 г.,използва го като коз, за да тушира някакъв вътрешен бунт в армията му, коятоне искала да воюва с ромеите през 541 г. в Лазика (Прокопий Кесарийски„Тайната история“).

Теодора умира през 548 г., така че не можем да очакваме писмото й доЗаберган, което се намира в Хосрой, да е използвано от последният по-късноот датата на нейната кончина, още повече, че Прокопий пише, че Хосройискал да внуши на войниците си, че Византия се управлява всъщност отжена...

През 538 г. кутригури и перси заедно атакуват империята на ромеите.Първите на юг от Дунав, вторите на източните граници на стара Сирия.Срещу кутригурите воюват ромейският пълководец на Мизия Юстин (убит вбоя) и на Скития (Добруджа) Баударий. През 541 г. персите навлизат вкавказките области на лазите, а Хосрой „изпратил и една хунска войска срещуподвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и даприкрие действията си в страната на лазите.” (Прокопий, Тайната история,с.22). За тази атака пише и арабоезичният историк от Х в. ат-Табари. Забергани Хосрой отново действат като съюзници.

Защо тогава Заберган от писмото на Теодора да не е хуно-българскиятвладетел Заберган?

148

Все още обаче остава неясно защо Теодора е убедена, че Заберган имавлияние над Хосрой Ануширван? Последният е син на Кавад (488-496,499-531), а Кавад пък е син на Пероз (459-484).

През 483 г. „хунския цар”, според летописите на Йешу Стилит,Прокопий Кесарийски и Агатий Меринейски, воюва с Пероз, нападайки от„северо-запад” (Захарий Митиленски, Бар Ебрей). Последният е вкаран впроход, обграден отвсякъде с гори. Армията на Пероз е в капан, но до военнидействия не се стига. Хунският цар обложил Пероз с налог и данък, взел вплен синът му Кавад, докато плати налога и изискал Пероз да му се поклони.Последният приел унизителните условия, а когато се покланял застаналсрещу слънцето, понеже магите го посъветвали като навежда глава предхунския цар, да си мисли, че се кланя не на него, а на слънцето. Пероз сеприбрал съкрушен в столицата си Ктезифон и започнал да събира пари, за даплати налога и да си върне Кавад. Болката му била толкова видима, че вПерсия се появил даже роман, според който всички синове на Пероз, освенКавад (Прокопий, Ат-Табари), били обрисувани като избити. Това обаче небило вярно, защото Замашп, по-малкият брат на Кавад, си стоял вкъщи натопло (Йешу Стилит).

Шахиншахът обложил населението с нови данъци (Йешу Стилит) иизпратил посолство до византийският император Зенон (474-491), като казална посланиците да повтарят, че ако не е Персия тия варвари вече да са вримската земя и да я опустошават, както сторили някога в дните на Аркадий иХонорий, синовете на Теодосий Велики, т.е. през 395 г.(„ В наши дниперсийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните,нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги,все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те дапреминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видноот споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха наВизантия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий иХонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена връцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието нагенерал Адаи” (ІХ).

149

Зенон изслушал персийското посолство, осведомил се явно и отЕвсевий, когото бил изпратил посланик до Пероз, във връзка с изтичанедоговора по преотстъпването на гр. Нисибин на персите за 120 г., договор отвремето на Йовиан през 364 г. (Йешу Стилит). Евсевий разказал подробности(голяма част от тях са в разказа на Прокопий Кесарийски). Той споделил, чеПероз нападнал хуните в един проход без изход и се движел толковасамонадеяно сред непознатите места, че някои от пълководците в уплахпомолили Евсевий, който бил гост на Пероз при похода, да го спре някак отзаслепението и гордостта му. Евсевий разказал една притча за един лъв, койтовидял на скала козел и тръгнал да го изяде, но стопанина на козела билзавардил пътя и лъва пострадал. Пероз се замислил над притчата, но билокъсно. Армията му вече била заобиколена от хуни, които излезли от засада иоткрито демонстрирали силата си.

Зенон разбрал, че положението в Персия е наистина сериозно и серазпоредил да бъдат отпуснати пари на Пероз. Той обаче отново върналЕвсевий в Персия, за да доведе до край преговорите по връщането на гр.Нисибин на Византия. Това станало през 483 г.

През 484 г. Пероз изплатил налога на „хунския цар” и си върнал Кавад.Хунският владетел изпратил свои хора в персийската столица Ктезифон, за давземат и данъка. Според Бар Ебрей, те казали: „Не ни удоволетворява данъка,който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, аако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. Притези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал насмърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследватези, които заминали.” Пероз предприел нова война и потеглил в посока наобластта Бет-Китаризе, която се намирала между Армения и Сирия.

Сироезичният преводач на Захарий, благодарение на който е съхраненаголяма част от хрониката му е посочил, че хуните-ефталит са на Кавказ.

history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor__glava_3_ot_kniga_7_i_glava_7_na_kniga_12.html

Всички сироезични автори след това пишат, че хуните-ефталит, убилиПероз през 484 г., идват от Предкавказието…Това са Йешу Стилит, МихаилСириец, Бар Ебрей.

150

Xavier Tremblay (Pour une histore de la Sérinde. Le manichéisme parmi les peoples et religionsd’Asie Centrale d’aprés les sources primaire, Vienna, 2001), който твърди, че въпросът захуните-ефталит, все още не е решен на академично ниво, независимо от приносите на много ученив тази област.

Има един сирийско-персийски източник от самото начало на VІ в., вкойто е посочено в коя географска местност Пероз е убит през 484 г. Тозиизточник никога не е бил вземан предвид от изследователите. Текстът е наректора на християнската академия в персийския гр. Нисибин, чието име емар Нарсай (NARSAI, Homilies. 2 vols. — San Francisco: Patriarchal Press,1970). Богословът Нарсай малко преди 503 г. се позволява да напишеслово-мимра, в което порицава самонадеяността на Пероз, убит според него, в`Bath Q.t.r.z`.

Йоан Ефески в „Църковна история”, кн.VІ, гл.14, посочва, че именнообластта между Армения и Сирия, се е наричала Китариз: „Той се насочи дасе разположи между Армения и Сирия, т.е. в Китариз“.

Когато хунския цар получил известие за новият поход на Пероз, чулкритика от някои от своите, че е пуснал Пероз първият път жив, спореддокладите на посланик Евсевий (Прокопий). Той обаче успокоил духовете ивзел спешни мерки, като заповядал да бъде изкопан дълъг ров, който след товада бъде внимателно замаскиран отгоре. Бил оставен един малък проход, презкойто да могат да минават само двойка конници („Стратегикон“ наМаврикий). Хунският цар изпратил един конен отряд и заповядал катопривлекат вниманието на персите, да обърнат гръб и да побягнат назад, всеедно са обхванати от страх. Като стигнат рова да се групират в редица и даминат през прохода. Персите се хванали на уловката и се втурнали дапреследват конницата на хуните, така ненадейно първите редици на армиятана Пероз изпопадали в рова, а след това били атакувани от хуните.

В разгорялата се битка през 484 г. загинал шахиншахът на Персия,Пероз от династията на Сасанидите. Според Прокопий, който е чел докладитена Евсевий, хунският цар взел държавната обеца-бисер от ухото на Пероз и сеобявил за господар (Бал, Балас, Балаш, Балах) над персите. Прокопий, пак наосновата на докладите на Евсевий, пише, че „две години персите бяха подвластта на тия варвари”...

151

През 484 г. хунския цар, както пише Йешу Стилит, се омъжил задъщерята на Пероз и бил вписан в официалните персийски царственици като„Господарят” („Бал”, според Теофан; „Балас”, според Прокопий и Агатий;„Балаш”, според Йешу Стилит; през 527 г., според Йоан Малала, съпругата нахунския цар била вдовицата Воа, нейният мъж се казвал „Балах”).

Балас управлявал Персия от 484 г. до 488 г., когато тронът билофициално предаден на Кавад, а хунския цар и сестрата на Кавад, се върналина север от Кавказ, в гр. Боспор.

Персийските маги решили да потулят факта, че Персия е билауправлявана 4 г. от владетел, който не е Сасанид и фалшифицирали вцарственика, че Балас бил брат на Пероз, но както пише през Х в. ат-Табари,Йезигерд ІІ (438-457) имал само двама сина – Хормизд ІІІ (457-459) и Пероз(459-484).

Кавад поел трона на Персия през 488 година в труден момент за народаи армията. Хазната била празна и той изпратил един слон до византийскияцар Зенон. Това било подарък, с който той молел Зенон да му даде пари. Засъжаление още докато слона бил на път за столицата на източната римскаимперия Константинопол, Зенон починал (Йешу Стилит). На трона билмиропомазан Анастасий (491-518). Кавад поискал и от него пари, но новиятимператор гневно му отговорил, че персийските маги тормозят арменскитехристияни (Йешу Стилит). Арабските бедуини като разбрали, че Кавад нямапари за армията, започнали свободно да нападат керваните по великият път накоприната. Положението на Кавад ставало все по-трудно, на всичко отгоре тойвсекидневно бил обвиняван от жреческото съсловие, че подкрепя плъзналатапо цялата персийска земя Хорасан ерест на маздакизма.

Всичко това подробно ни разказва сирийския летописец от началото наVІ век Йешу Стилит. Той бил книжовник в град Амид, който някогапринадлежал на първото християнско царство Осроен, което римляните презІІІ век анексирали и то сега било в пределите на Византия.

Кавад управлявал Персия от 488 година до 496 година, когато разбрал,че жреците и брат му Замашп са в заговор срещу него, като армията също еподкупена в предстоящия метеж.

152

Той изпаднал в униние и решил една нощ да се измъкне тайно ипредрешен от столицата. Заедно с най-доверения си приятел Сеос избягал насевер и успял да стигне до Балах. Воа посрещнала брат си разтревожена, ахунския цар го приел в покоите си и го закрилял. Той често давал вечери вчест на Кавад, пише византийския историк от VІ век Агатий Меринейски, ивдигал наздравици, за да го ободри. Един ден Кавад, според летописеца ЙешуСтилит, се свлякал пред нозете на домакина и започнал да плаче и да го молида му даде армия, с която да се върне в Персия, да избие аристокрацията иотново да завоюва трона си от Замашп, който вече бил избран за цар отармията и жреците.

Хунският цар не отказал, но не бързал да удоволетвори щенията му.Времето течало бавно.

Настъпила 497 година, а след нея 498 година.

Настъпила 499 година...

Една сутрин Воа (Прокопий я нарича „Аспеведа”) влязла в покоите набрат си Кавад и му казала, че е сънувала пророчески сън, от който ставалоясно как да омилостивят Господаря. Воа била сънувала, че върховните жрецина Персия обявили за цар на страната плода, който носела в утробата нейнатадъщеря. Тя разгорещено хванала брат си за раменете и го разтърсила, сякашискала да го събуди. Воа била разтълкувала съня. Кавад трябвало да се ожениза нейната дъщеря. Вуйчото щял да стане съпруг. Така не само ще бъде зет наБалах, което ще го омилостиви и той ще даде армия, но и дъщеря й ще родипрестолонаследник на Кавад, чието име ще бъде Хосров Ануширван. Коетозначи „с безсмъртна душа”.

Дъщерята на Ирник и Воа се родила в Персия изглежда около 485година и в началото на 499 година навършвала тринадесет години и започвалачетиринадесет. Кавад в миг осъзнал, че именно този брак ще отвори пътя му итой ще може да си върне Персия. Така и станало. Хунският цар станал тъст наКавад.

Това потвърждават всички летописци – Йешу Стилит, ПрокопийКесарийски, Агатий Миринейски. Според Прокопий, Кавад получил „голямавойска” (Йешу Стилит, Прокопий), оттогава персите започнали да наричат

153

хунския цар и с прозвището Амбазук (Прокопий)...Начело на тази „голямавойска” Кавад безпрепятствено се възцарил в персийската столица за вторипът през 499 г., а брат му Замашп даже не се съпротивлявал, доброволноотстъпил трона.

Започнал нов период в живота на Кавад. Бунтовните арабски племенабили умиротворени, а армията нахлула в пограничните райони на Византия имного бързо превзела стратегическите градове Едеса и Амид. Последният сепредал през януари 503 година.

Глон станал градоначалник на Амид, а Кавад депортирал около „18 500сирийски християни”, както съобщава Йешу Стилит, и ги дал подарък на своятъст, хунския цар. „В знак на благодарност”, отбелязва летописеца. Те билизаселени около град Боспор на Азовско море и основали там своя колония,като развивали книжовна дейност и се женили и омъжвали за хуни, коитопокрай тях ставали християни...Те имали епископи, най-известен между коитобил Кардост, който съдействал части от Светото Писание да бъдат преведенина „хунско писмо”, както ни съобщава хрониката от VІ век на сирийскиялетописец, известен сред учените като Псевдо-Захарий Ритор.

И така, Кавад не само че се омъжил за дъщерята на своята сестра Воа(Йоан Малала) или Аспеведа (Прокопий Кесарийски) и станал зет на хунскияцар (Балах, Ирник), но тя му родила Хосрой Ануширван, който не билпървороден син на Кавад, но той твърдо бил решил именно него да направипрестолонаследник. Прокопий разказва, че Кавад е молел Юстин І (518-527)да осинови Хосрой, за да не го убият в Персия. Омразата към Хосрой явноима дълга предистория, но царуването на този цар след 531 г. се оказваренесанс за Персия.

Ако Мугел е син на Ирник, а Заберган (оттук нататък българскитевладетели носят и персийски имена, като Орган, Кубрат, Аспарух, Безмер...) енегов внук, тогава Заберган и Хосрой Ануширван, който пък е син на Кавад ина дъщерята на Ирник, са родственици (първи братовчеди).

Именно заради това хуните са били съюзници на персите, както пишеПрокопий в „Тайната история”. „Юстиниан беше прахосал огромна сумакентенарии за да постигне мир с Хосрой. Обаче безпричинно стана на своя

154

глава най-големият виновник за скъсването на договора, като се стремеше навсяка цена да привлече за приятели на своя страна Аламундар (сарацин,арабин - бел.ред.) и хуните, съюзници на персите...” (С.,1983, с.50).

А Теодора явно много добре е знаела, че Заберган може да има влияниенад Хосрой и би евентуално могъл да го възпре да нападне Византия, етозащо писмото й не е адресирано до някакъв персийски благородник, а дохунския владетел от VІ в. Заберган...

КАК МУГЕЛ БЕ ОБЪРКАН С ГЕПИДА МУНДО.

Сведения за гепида Мундо черпим от хрониката на Йоан Малала: “20.Когато Деций бил консул, Мундо преминал на страната на ромеите… Тойпроизхождал от гепидите и бил царски син, а след смъртта на баща си отишълпри своя чичо Травстила и живял в Сирмиум. Като узнал това, владетелят наРим Теодорих, син на Валамер, повикал при себе си Мундо. Той се съгласил иотишъл при него с хората си, останал да живее там и се биел на страната наТеодорих, син на Валамер. След това Мундо се оттеглил от Рим и стигнал дорека Дунав. Той проводил пратеници при император Юстиниан (527-565) и гопомолил да стане негов поданик. Императорът го приел с хората му, направилго военачалник на Илирик и го изпратил в неговата военна област. След катотой заел областта Илирик, хуните го нападнали с голяма войска, съставена отразлични варвари. Той излязъл срещу тях и унищожил всичките, а взетатаплячка и единия от техните царе изпратил [в Константинопол]. В Тракиянастанал мир и оттогава варварските племена били обхванати от страх“.

Същият Малала е написал в своята хроника, че Атила по род бил гепид.Това сведение на Малала очевидно е грешка, понеже от хрониката наКасиодор и от компилациите на Йордан, много добре знаем, че именногепидите на Ардарих убиват първородния син на Атила и именно гепидите са

155

в основата на краха на Хунската империя в периода 455-469 г. Няма как Атилада е гепид и на сведението на Малала трябва да се гледа именно в светлината,че точно гепидите убиват първородният син на Атила Елак и явно тук се еполучила инверсия. Ако Малала бе посочил, че Атила по род е от някое отдругите хунски племена, известни през V в., то това би било повод заизследване, но понеже сочи именно гепидите, убийци на първородния Атиловсин Елак, е видно, че става дума за инверсия и грешка.

Но до какво води тази грешка?

През 505 г. готи и българи воюват за Сирмиум, дн. Сремска Митровица.

Българите са поканени още през 485 г. в Мизия от византийскияимператор Зенон, който с тяхна помощ прокужда готите от Балканите вИталия.

След като Теодорих напуска Балканите, прогонен отбългарите-наемници на Зенон, той окупира северна Италия и създавапреходна готска държава. Апетитите му на изток свършват с гр. Сирмиум,временно зает от гепидите, федерати на Византия. Теодорих от рода наАмалите, син на Валамер, както става ясно от Малала, кани Мундо и чрезнегова помощ иска да присъедини Сирмиум към своите владения.

Между другото, когато през 568 г. българи и авари създават държаватаАвария и прогонват гепидите от Панония, гепидите, за да не попадне градСирмиум в български и аварски ръце, го предават на византийците. Сирмиуме градът, където император Теодосий Велики е коронован през 379 г.Фактически града след това е в юрисдикцията на Източната римска империя,след като през 395 г. Теодосий разделя единната Римска земя и дава западнатана по-малкия си син Хонорий, а източната на по-големият Аркадий.

През 505 г. българите, като наемници на Византия, се насочват къмСирмиум и воюват срещу готите за този град. Или както пише Енодий впанагерика си за Теодорих, враговете нямали подобни на себе си по света иреторично възклицава: „Сблъскваха се два народа, на които бягството никогане беше помагало във време на сражение. И готите и българите са учудени, чеима хора, подобни на тях, които виждат всред човешкия род противник, равен

156

на себе си.“ Наистина звучи патетично, било е предназначено да се чететържествено пред Теодорих и свитата му.

Обаче, незнайно защо Енодий пише, че Мундо и „неговите българи“били врагове на Теодорих, след като е обратното? Още Златарски обръщавнимание на този момент: „Ennodius, c. XII, ibid., p. 210—211, като разказва,че Сирмиум бил завзет от Теодориховия пълководец Пиций, продължава:quibus (Pitzia exercituque eius) ibi ordinationem moderantibus per foederatiMundonis attrectationem Graecia est professa discordiam secum Vulgares suos intutela deducendo ...“ В преизданието през 1970 г. на Златарски, редакторътПетър Хр. Петров отбелязва: „[He е вярно твърдението на В. Златарски, че въввойската на Мундо имало българи. В същност българите са били неговипротивници и са се намирали във византийската войска, командувана отпълководеца Сабиниан (вж. А. Бурмов, Въпроси из историята напрабългарите, стр. 14—15).]“.

Е, наистина не е вярно, но Енодий го пише. Тоест, не е виновенЗлатарски, а ние, че не можем да разберем какво става.

Йордан от VІ в., заемайки сведението за българите на Мундо от Енодийи преписвайки от Малала чрез Касиодор, че Атила е гепид, даже допълва, че„Мундо е от рода на Атила“ (Jordanes, ibid., c. 58, § 301, p. 135: nam hic Mundode Attilanis quondam origine descendens Gepidarum gentem fugiens etc.).Марцелин Комес също знае за Мундо, дето води потеклото си от рода наАтила.

И така, очевидно е, че имаме пред себе си два източника, откъдетоследващите хронисти заемат сведението. Първият е панагерика на Енодий,който знае две имена на пълководеца на българите: едното като Мундо, адругото като Сабиниан. Второто име, няма как да не ни направи впечатление,е прозвище. Субар, Сурва е името на хунското божество Куар, Кубар, Субар.Това име е много разпространено сред хуно-българите под различни форми.Понеже Енодий не пише за двама български пълководци, е видно, че тойпросто е объркал името на гепида Мундо, приписвайки му българи.

С кого го е объркал? Най-близко по звук е името на утигурът Мугел,упоменат от Малала, във връзка със събития 20 г. по-късно. През 528 г. Грод е

157

свален от Мугел в Боспор и Мугел възстановява езическия култ, който брат мусе е опитал да подмени с християнството, четем в хрониката на Малала.

Другият източник, освен Енодий, е несъмнено Малала. МарцелинКомес заема от Малала, че Атила е гепид и респективно значи и гепидаМундо е от рода на Атила. Към 530 г. Касиодор завършва своята хроника изаемайки данни от Комес репродуцира това сведение, което го виждаме заетои от Йордан.

Проблемът е, че втората вълна източници, независимо от родословнотообвързване на Мундо с Атила, много добре знаят, че той се бие на страна наТеодорих, а при Енодий излиза, че командва българи, противниците наТеодорих.

И така, какво е станало?

Малала пише: "Той (Мундо) произхождал от гепидите и бил царски син,а след смъртта на баща си отишъл при своя чичо Травстила и живял вСирмиум. Като узнал това владетеля на Рим Теодорих, син на Валамер,повикал при себе си Мундо. Той се съгласил, отишъл при него с хората си,останал да живее там и се биел на страна на Теодорих, син на Валамер."

Тоест, видно е, че „Мундо“ (и „неговите българи“) на Енодий, не е„Мундо“ на Малала, съюзника на готския вожд Теодорих???

Сиреч, Енодий е сбъркал името. Написал е Мундо, вместо Мугел, койтодействително би могъл да командва българи в битката срещу готите приСирмиум. Същият Мугел е имал явно прозвище „Сабиниан“, което Енодийсъщо е знаел. Той много добре е знаел и още нещо, че предвождащиятбългарите е победен при Сирмиум, но не е убит.

И така, историческата кръстословица, че името на българина Мугел еобъркано с това на гепида Мундо, е решение, което ни дава светлина потемата:

През 485 г. Зенон кани българи в Мизия. Тези българи прогонват готитена Теодорих в Италия. Между готи и българи има важна битка през 505 г. заСирмиум, когато явно Ирник изпраща лично своя син Мугел да я ръководи.

158

Битката завършва с първата победа на готи над българи. Във връзка с товаепископ Енодий пише панагерик за готския вожд Теодорих Амал и в негопространно разказва, че никой никога до тоя момент не е побеждавалбългарите и че те са световен военен лидер.

Все в тоя дух, Касиодор даже пише, че именно българите са хуните,които воюват през 390 г. с Теодосий Велики за гр. Сирмиум.

В панагерика си Енодий погрешно изписва името на победеният Мугел,сгрешавайки го с близкозвучащото Мундо, съюзник на готите на Теодорих.За да акцентира на християнската победа на Теодорих, Енодий упоменава ипрозвището на Мугел, формирано от езическия теоним `Сабар, Субар`, катоСабиниан. Той не е убит, само страда, че не е умрял в боя, според Енодий.

„Обърнат беше в бягство българският народ и с това, че се спаси, бенаказан по-тежко. Разтърсвана от копитата на конете, земята затрепери. Следкато видяха, че са вън от всякаква опасност, те, вайкайки се силно,продължиха да препускат бързо. Боже, небесни съднико, умножи дадените визобилие дарове! Те, които никога не се съмняваха в победата и на които сеучудваше светът, сега се оттегляха, след като загубиха бойните си знамена, и,смутени от това, че са оцелели, се провикват, че много по-щастливи са онези,на които се бе паднало да загинат.“

КОЙ ОСНОВА БЪЛГАРСКИЯТ РОД ДУЛО?

В периода 410 - 420 г., според американският изследовател на хунскатаистория Ото Менхен-Хелфън books.google.bg/books, летописецът от V в.Олимпиодор участва в посолство на западния римски император Хонорий дохунския рикс (цар) Донат.

159

Името на този хунски владетел „Донат”, според изследователите, елатинизира форма (при това срещана често) на оригиналното име на хунскияцар. Кое е това оригинално име и защо предполагаме, че именно това е Дуло,бащата на Атила и родоночалника на българския династичен род Дуло?

Целият текст на летописа на Олимпиодор е изгубен. Откъс от него епреписан и съхранен от патриархът на Константинопол Фотий през Х в. внеговата Библиотека. Ето преразказаният текст на Фотий: „Той (Олимпиодор -б. ред.) разказва за Донат, за хуните, за невероятното умение, с което кралетеим (рикси) стреляли с лък, и за това как той, като историк, бил изпратен спосолство при тях и при Донат; пише за своето трагическо пътуване поморето и за опасностите, и за това как Донат, коварно излъган от клетва, билпрестъпно убит. Също за Харатон, първият от риксите (владетелите на хуните- б. ред.), който бил обладан от гняв, заради убийството и как императорскитедарове го успокоили. Това е съдържанието на първите десет книги от неговатаистория” (§ 18).

В осемнадесет параграфа, всеки от по няколко изречения, Фотийпреразказва всички книги на Олимпиодор. Това несъмнено оказва ущърб надошлите до нас сведения. Що се касае до интересуващият ни „фр. 18”, евидно, че Фотий е редуцирал едно пространно изложение на Олимпиодор, вкоето се разказва за хуните и което предшества с няколко десетилетиялетописа за тях на Приск Панийски, който ги посещава през 448 г.

Основната хунска фигура в текста на Олимпиодор е Донат.Западно-римското посолство на император Хонорий (ум. 423 г.) е отправенокъм него.

Името на владетелят на хуните Донат е незаслужено пренебрегнато отисториците, в едно обаче те са прави. Липсват сведения за Донат, но понякогаотсъствието на данни е също информация. Очевидно е, след като посолството,в което участва Олимпиодор, отива при Донат, че това е фигурата, коятоолицетворява властта на хуните в първата четвърт на V в.

Донат не е известен наистина като участник в хунските помощниподразделения на западно-римският префект Стилихон (405 г.), той не епопулярен като Улдин, неговата роля е очевидно на територията на Мундияк и

160

той на румънските и унгарските земи обвързва хетерогенните хунски племенас „клетвен договор”, както пише Олимпиодор.

Кога Донат започва да създава хунска държава от нов тип?

От 375 г. до 406 г. аланите са под ръководството на хуните, през 406 г.обаче те поемат по свой път и заедно с вандалите пресичат Рейн на запад инавлизат в Галия. Защо аланите напускат хуните и земите на Мундияк, етрудно да се каже, ако се няма предвид началото на държавната деятелност наДонат точно в този период, по обвързване на различните племена в клетвенсъюз към Хунската държава. Очевидно аланите, които по-късно привандалите винаги отстояват вътрешно-собствет статут, макар и съюзници, ине са асимилирани от победители вандали в общата им 85 годишнаКартагенска държава в северна Африка, още към 405 г. се разграничават отновата държавна политика на Донат, в която хунските племена са бивалиобвързани с клетвен договор, за да признаят един общ династичен род начело.С най-висша фигура в хунския съюз, а не вече пръв измежду равни, както ебило до реформата на Донат/Дуло...

През 408 г., по време на новият рейд в Тракия на Улдин (първият рейдза връщане на дезертирали васални племена е през 405 г.), с който е целялподновяване на старите данъчни уговорки и при възкачилият се в 408 г. новвизантийски император Теодосий ІІ, от хунската армия дезертират скири идруги племенни войници, съблазнени от римския начин на живот. Улдин сеспасил на север от Дунав само със „собствените си хора”. Очевидноултинзурите. Всичко това показва, че в периода 405 г. – 408 г. при хуните е вход нова държавна реформа, но в какво точно се е изразявала тя, можем дапредполагаме от формулата на Олимпиодор, че се е сключвал клетвендоговор.

Пред кого са се клели новите васали? Определено пред Донат, той есъздателя на династичната ангажираност на различни племена към един род.Дотогава хунският съюз е определено хетерогенен, след това племеннитеводачи са „сътрапезници” на династа.

Кога се създава нов тип държавно управление сред хуните?

161

Очевидно, когато топонима на т.нар. Втора Германия, т.е. Мундияк,става прозвище на Донат, явно точно той е Мундзук (Йордан), бащата наАтила. А понеже днес от всички сериозни учени е признато, че Ернак, третиятсин на Атила и "Ирник от рода Дуло" в "Именникът на българските царе", еедна и съща личност, то тогава явно не само Атила е от българскиядинастичен род Дуло, но и именно баща му е основател на династията.

Ото Менхен-Хелфън пренебрегва ролята на Донат и вижда в Харатонпървият хунски рикс (Олимпиодор), но Харатон въобще не е първият отпознатите предводители на хуните, преди него знаем Баламер, Улдин. Тоест, вслучая с Харатон сме свидетели единствено на писмен източник(Олимпиодор), който първи е посочил новият тип хунски рикс (цар). Харатонне би бил такъв, ако Донат/Дуло не бе извършил дотогава черната работа поклетвените договори и ако не бе убит, във връзка с тази си държавна дейност.

Ето защо, когато през VІ в. Йордан пише, че бащата на Атила се еказвал „Мундзук”, трябва да виждаме в това име на Донат прозвище, което муе дадено, във връзка с топонима „Мундияк”, упоменат в началото на V в. отисторикът Олимпиодор.

Олимпиодор е посочил в своята история от V в. (фр. 17) топоним симето „Мундияк”. С този топоним, който очевидно е бил общоупотребителенот готите, е фиксирана, освен всичко друго, и местността в дн. Румъния надБукурещ, Мунтания. Между другото, Олимпиодор във фр.17 отбелязва, четопонима Мундиак бил известен и като „Втора Германия”. Имайки предвид,че Германия на старата карта на Птоломей граничи на юг с Панония по Дунав,определено може да се каже, че Мундияк се припокрива с цялата територияна Панония, т.е. не само с Панония на средни Дунав (където към 411 г. сесамопровъзгласява за римски император самозванеца Йовин), но и с оназичаст от Панония, която стига до Карпатите и включва румънските иунгарските територии.

Историкът Олимпиодор къде се срещне с Донат? Хелфен пише:„Предполагайки, че Олимпиодор е бил отправен при хуните от Византия,повечето историци разполагат центъра на хунската власт някъде около

162

северните бреговете на Черно море. Това е изключително неправилно. КактоТомпсън обърна внимание, „Историята” на Олимпиодор описва изключителноЗападната империя. Хедеке предполага, че Олимпиодор е бил на служба вимперския двор в Равена. Знаенето на латински, използването на латинскидуми, латинските форми на варварските имена от Олимпиодор, са все неща,които не ни оставят убедително съмнение в това, че Хедеке е прав.Олимпиодор е изпратен от Хонорий (западният римски император в Равена,ум. 423-бел.К.М.) при хуните и не е пресичал Черно море, а Адриатическо.Хуните, които той е посетил, са живяли в дн. Унгария.” (Ото Менхен Хелфън,1973, с.97, 98).

Ето защо, когато през VІ в. Йордан пише, заемайки от Приск от V в., чебащата на Атила се е казвал „Мундзук”, трябва да виждаме в това имепрозвище на Донат, което му е дадено, във връзка с превзетите от неготеритории на Мунтения, дн. Румъния и на север до дн. Унгария.

Топонима „Мундияк” е упоменат в началото на V в. от историкътОлимпиодор.

АТИЛА В БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР

Стефан Стамболов (1887 - 1894) е бил бесен на късогледите учени,които обявяват най-известната в Европа българска книга „Веда Словена”, зафалшификат. Той предлага на събирачът на българския фолклор Гологанов дасе пресели в София и му обещава пенсия. На тесногръдите учени отговаря:„Всички европейски академии се заинтересуваха от родопските песни”.

През Х в. третият син на цар Симеон, Вениамин (с прозвище Боян)написва епос.

163

Юрий Венелин и Г. С. Раковски са убедени, че упоменатият в „Слово запохода на Игор” писател Боян, е българин. Ако се сравни какво казва за Боян(третият син на Симеон) кремонският епископ Лиудпрад, когато през 949 г.идва с немско посолство на Балканите, с онова, което казва за писателят Боян,летописецът на „Слово за похода на Игор” (ХІІ в.), ще установим, че то епочти едно и също. Според Лиудпрад, Боян имал магически способности(разбирай „езически”) и ставал „веднага на вълк и на какъвто друг звярпоискаш”.

Явно Боян е почитател на един езически обред, съхранен и до днес въвфолклора на българите в Република България под името „кукери”, къдетотанцуващите се обличат в животински кожи.

Според летописецът на „Слово за похода на Игор” (ХІІ в.), писателятБоян бил езичник, нарича го „син на Велес”. Той е епичен певец и:

„мисълта му се понасяше

като катерица по дърво

като сур вълк по земята,

като див орел под облаците”

Следователно, магьосничеството на Боян у Лиудпрад не е само чистоезичество, но е и - писателска дарба. Християнският летописец на „Слово запохода на Игор” постоянно спори задочно с „приумиците на Боян”, но именнопо тази причина някои от „приумиците” са се съхранили в „Словото...”

Вениамин е наречен в народната памет Боян, защото е писал за народа„боян” (баан) и за цар Боян (или Батой ???).

Фолклорен вариант на епосът е съхранен във вторият том на „Ведасловена” (1881 г.) от стр. 393 до стр. 557. Източникът е един природнообразован българин - мюсюлманин с име Исиин, от с. Лъжене, Неврокопско.

Атила присъства в западните епоси, би трябвало да присъства и вбългарският фолклор?

След вечеря се разказват героични легенди, според „Веда Словена“.

164

Същото се правило и при Атила, според Приск Панийски, койтоприсъства на такава вечеря и е бил на една трапеза с Атила през 448 г.

Цар Боян в епоса започва с хвалба на своите велики хунски предтечи:

„Атле ми Диа,

Диа ми Яра.

Фалба ти фала.

На небе, на земе.

На земе, на поле,

На поле, в гората,

На море, на Дунав” (с. 490, т. ІІ)

Учените все още спорят дали това са славянски веди /?/, стари колкотосанскритските и сякаш никой не иска да види, че това не е славянскамитология (Атле не е славянски бог), а български фолклор със силенисторически подтекст.

Наскоро в интернет прочетох руски превод на „Веда Словена”. Там Бана(Боян) се превежда Пан (пане, „господин” на полски език). Все еднопомашкият епос пее: ”Господине Кралю” или „Господине Царина”???

Баан, Бан е лично име, Боян...

Естествено, че нито Атле, нито Диа са пра-исторически божества. Товаса исторически личности и единият от тях, Атле, е като „агне кушуту”, спрямодругият, Диа (Дуа, Дуло).

„Атле ми Диа,

Суру ми агне кушуту” (с. 493, т. ІІ)

Цар Бана продължава своята възхвала към основателите на династиятаДуло:

„Стана ми Бана от трапеза,

165

На трапеза хору ми играе,

Хору ми играе, песна пее:

Тебе си, Атле, фали.

Атле ле, Диа ле,

Диа ле, Яра.

Яра ле, Прена.

Седиш ли на небе;

Ясну ти лику палиту” (с. 495, т. ІІ)

Явно така грее (палиту) родовата памет. Апогей на трапезната възхвала,е когато епичния герой Боян (Батой - ?) кани ритуално Атле (Атила) на своятавладетелска маса:

„Гозба ти, Атле, госте,

Гозба е ясна бъдница,

Ясна бъдница, ясна мреница

.............................................

Със хору та фале,

Със хору, със песна -

Как та е фалил бабайку ми,

Бабайку ми на Край-земе”.

Бана в българският епос е първият владетел на новата земя. Баща му(бабайку му) е бил владетел на Крайна земя. Алюзията към Кубрат еочебийна. Какво е правил Кубрат? Къде е той?

„Как та е фалил бабайку ми,

166

Бабайку ми на Край-земе.

Чи си имал Ясна книга.

Фъркнал си на небе-ту,

На небето при тебе.

Та му даде Ясна книга,

Учил си го йоще научил

Да си пее Ясна книга,

Да си те фалба фали” (с. 496, 497, т. ІІ).

В завършек е добре да уточним, че името „Боян” сред кимеро-българитее прозвище, а „Бат” е титул, където „byt“ е „дом, територия, място“.

„Боян“ е всъщност самонаименованието на държавата Урарту, известнакато „Урарту” именно в семитските езици, докато на езика на бояните, тя е –„Бийан”. Кимерийците побеждават Урарту още през 714 г. пр.н.е., а вбългарската именна култура прозвищата се носят като трофей на устнатапамет.

В този смисъл, не можем да не отбележим, че името на Аспарух в някоиизточници като „Батой“, вкл. и при Паисий Хилендарски, е всъщност титул ие нормално Аспарух да го е носил, особено след раздялата си с брат сиБат-Боян (чието име, според „Именникът на българските владетели“ е„Безмер“) и предвид на собствената си дейност по създаването на ДунавскаБългария през 681 г.

ЦАРСКИЯТ РОД НА РЕАН

167

През 1761 година Блазиус Клайнер съставя „История на България”. Внея той заема от унгарски първоизточник името на рода на Аспарух и Тервел.

Клайнер пише, че царския род се казвал „Реан” (История на България отБлазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Под редакцията на Иван Дуйчев и КаролТелбизов, гл.V). Узурпаторът Телец унищожил „целия род Реан, койтодотогава властвал над тях” (българите), пише Блазиус Клайнер.

Кой е Реан?

Много изследователи, между които и Светлозар Попов („Либерт –„владетел на страшните българи”; Историческа конференция „България всветовната история и цивилизации, 27 – 28 април 2013 г., Варна), правилнообръщат внимание, че това е името на Ернак, третият син на Атила, т.е. наИрник от откритият през 1870 г. „Именник на българските князе“.

Тоест, няма противоречие между сведението в "Именникът..." задинастичния род Дуло и в сведениято на Блазиус Клайнер, че всичкидунавско-български царе от Аспарух до Телец, са от царския род на "Реан"(Ернак, Ирник), понеже от "Именникът..." става ясно, че Ирник, третият синна Атила, е от рода Дуло.

ХАЗАРСКИЯТ ЦАР ЙОСИФ ЗА БЪЛГАРИТЕ

В периода 954-961 г.г. андалузкият министър-евреин Хасдай ИбнШапрут пише писмо до хазарският цар Йосиф и получава отговор от него.

В писмото си Шапрут, който разбира от хорасански (персийски)търговци, че в Хазария държавната религия е юдаизма, пита откъде сахазарите.

168

Йосиф му отговаря, че техният предтеча е Тогарма и дава следноторазяснение как е създадена Хазарската държава: „В нашите книги е записано,че когато моите предци били все още малочислени, Всесветият, Който еблагословен, им дал сила и мъжество. Те повели война след война с многонароди, които били могъществени и по-силни от тях. С Божия помощ обаче гипрогонили и заели тяхната страна, а някои от тях плащат данък и до днес. Встраната, в която аз живея, преди това живеели „В-н-н-т-р“. Нашите предцихазарите воювали с тях. В-н-н-т-р били многочислени, толкова многочислени,колкото пясъкът в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставилисвоята страна и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до рекапо име Руна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо доКустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.”

Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, ареката Руна е „Дунав“.

„Но как все-таки малочисленные хазары сумели победитьмногочисленных, "как песок у моря", булгар? Несомненно, здесь большуюроль сыграла вражда между сыновьями Куврата. Но ведь Аспарух ушел назапад, преследуемый хазарами, и, следовательно, до этого булгары - плохо ли,хорошо ли - действовали против врага вместе!“ (А.П.Новосельцев. Хазарскоегосударство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа. Глава третья.ВОСТОЧНАЯ ЕВРОПА V - первой половины VII в. И ОБРАЗОВАНИЕХАЗАРСКОГО ГОСУДАРСТВА 6. Становление Хазарского каганата).

Що се отнася до това кои са тези „в-н-н-т-р“, общото мнение на ученитее, че това са българите. „Ряд ученых вполне логично полагает, что это неточнопереданное в древнееврейской транскрипции имя болгарского племенионогуров (утигуров), кочевавших в VII в. в Восточном Приазовье, кроме того,река, до которой преследовали болгар хазары, называется не «Руной», а«Дуной», т. е. Дунаем, который действительно в 70-х годах VII в. форсировалаболгарская орда, предводительствуемая ханом Аспарухом.“ (Плетньова.Хазары, гл. 1. http://hagahan-lib.ru/library/pletneva-hazary2.html)

А. Смирнов пише през 1937 г. в рецензията към книгата на Артамонов„Очерки древнейшей истории хазар. Л. : Соцэкгиз, 1936“: „Первая главапосвящена доказательству положения, что В-н-н-т-р письма царя Иосифа —

169

болгарская орда, унногундуры византийских историков, после разгромахазарами отступившая за Дунай. Для доказательства своего положения авторпривлек многочисленные письменные свидетельства и путем взаимойпроверки фактов доказал свое положение. Эта глава местами производитнесколько сумбурное впечатление благодаря чрезмерному обилиюпривлеченного материала, который, не имея прямого отношения кзатронутому вопросу, без всякого ущерба мог быть опущен.“

(http://annales.info/hazar/art_rec.htm)

"ПИСЬМО ХАЗАРСКОГО ЦАРЯ. Из параллелей названию V.n.nd.r намосталось рассмотреть V.n.nt.r ,/В-н-н-т р'ы**/ וננתר имеющееся в еврейскомписьме, предположительно посланном хазарским царем Иосифом в ответ написьмо Хасдая бен Шафрута, агента кордовского халифа Адб ар-Рахмана(912-961 н.э.).

961 год - terminus ante quem изначального письма Хасдая, ответное жеписьмо царя должно было последовать в течение неслишкомпродолжительного периода. Как было недавно установлено (1924), осуществовании письма царя Иосифа было известно уже Йахуде бенБарзиллаю (жившему около 1100 н.э.), которого интересовало, "было ли оноподлинным или нет". Вопрос осложняется наличием двух версий этогодокумента: первая (A), имеющая краткую форму, была опубликована вКонстантинополе в 1577 году (этот текст очень близок Christ Church CollegeMS. 193 (манускрипту колледжа Церкви Христа No 193)); вторая (B), в болееполной форме, увидела свет лишь в 1873 году среди манускриптов изсобрания Фирковича. Сей факт (** поздняя дата публикации), в видуподозрительных действий самого коллекционера, был не в пользу того, чтобыпринять на веру содержание этой особой версии.

Фрагмент, в котором содержится название V.n.nt.r есть только в версииB. Хазарский царь утверждает, что его предки сражались против "многихнародов", которых они изгнали и чьей страной завладели. Далее следуетдополнительный абзац: "В стране, в которой я живу, прежде жили V.n.nt.r.Наши хазарские предки воевали c ними. V.n.nt.r были более многочисленны,многочисленны как песок морской, но они не сумели противиться хазарам.Они оставили страну свою ... " После этого обе версии сходятся в

170

утверждении, что враги были изгнаны за великую реку Runa (версия A רונא)или Duna (версия B דונא), и "по сей день они расположены на реке Runa/Duna,близ Куштантинии/Кустандины (Kushtantiniya/Kustandina) [i.e. (** т.е.)Константинополя], а хазары заняли их страну." (В.Ф.Минорски. Комментариик § 53. V.n.nd.r. http://odnapl1yazyk.narod.ru/bulkar.htm).

В завършек, нека посочим и известието на Константин Багрянородни вкнигата му „За темите, кн. ІІ“: „С тех же пор, как богоненавистный народБолгарский перешел реку Истр, император принужден был, вследствиенабегов Скифов и Болгар, возвести также и Фракию на степень области и датьей военачальника. Переход же их через реку Истр последовал в концецарствования Константина Погоната; с тех пор имя их сделалось известным, апрежде называли их Оногундурами.“

http://www.vostlit.info/Texts/rus11/Konst_Bagr/De_Thematibus/text2.phtml?id=73

И така, още през 1875 г. Гаркави решава да обясни названието „V.n.nt.r“, което се среща в еврейско-хазарската кореспонденция на цар Йосиф сандалузкия юдеин Хасдай Ибн Шапрут, като известното име на българите -Oύnnogoundouroi (**унногундури).

Както видяхме, съществуват редица арабоезични летописи, къдетоимето „V.n.nt.r“ е също засвидетелствувано, т. е. предположението наПлетньова, че това име е „неточно переданное в древнееврейскойтранскрипции имя болгарского племени оногуров (утигуров)“, не се връзва сфакта, че то присъства и в арабоезичната средновековна литература, при товав няколко извора, които са независими един от друг.

Върху какво искам да обърна вниманието тук?

Името „уногундури“ се появява, заедно с други форми, в хрониката отІХ в. на Теофан. Предполага се, че точно формата „уногундури“, за сметка надругите форми, попада в „Бревиария“ на Никифор, който пише по-късно отТеофан през ІХ в.

171

В Х в. същата форма е предпочетена в латинския превод на хроникатана Теофан от Анастасий Библиотекар, очевидно понеже на нея акцентираНикифор.

Пред същият Х в. Константин Багрянородни, както видяхме по-горе,употребява същата форма „уногундури“ като пише, че така са наричанибългарите преди VІІ в., но не уточнява кой ги е наричал така. Тоест,Багрянородни също черпи от Никифор или Теофан.

И така, имаме 16 преписа на хрониката на Теофан, където освенуногундури, се срещат и други форми. Гръцките преписи и латинският текстна хрониката на Теофан дават следните форми на името на народа на Кубрат:Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА,Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.

Източникът е един, това е хрониката на Теофан, всички останализаемат от него.

А сега забележете следното: всички изследователи още от 1875 следватедна и съща матрица (при която гръкоезичният извор априори се обявява заеталон ?) и никой не иска да обърне гледната си точка и евентуално дапотърси не е ли правилното името за народа на Кубрат като „V.n.nt.r“ и не е лигръкоезичната форма Ονογουνδούρων всъщност грешно изписване на товаиме. Да потърси тази гледна точка, при условие, че освен арабоезичнитетекстове и еврейско-хазарската преписка, името v`hndur го имаме още варменската история от VІ в. на Мовсес Хоренаци, която визира моменти отдревнобългарската история. Допълнително в „Арменската география от VІІв.“, приписвана на Анани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`.

Защо гръкоезичното название на народа на Кубрат е прието на довериеот науката, при условие, че дори при Теофан една от формите на името еΟννοβουνδοβουλγάρων (уновундобългари), да не говорим, че името „V.n.nt.r“се среща в множество документи, за които вече стана дума.

Ето това не мога да си го обясня. Може би се дължи на предпочитан„европоцентризъм“ при учените от ХІХ и ХХ в.в.? Но дали е достатъчно, заедна обективна представа за името на народа на Кубрат?

172

ПРОИЗХОД НА ТИТУЛА „ЮБИГИ КАН”

Към 560 г. тюрки за първи път превземат Предкавказието и регионаоколо Азовско море. Веднага след това ябгу Истеми, чийто брат е каган, счаст от войските си отива на изток, за да воюва с ефталитите в Согдиана.

Именно по това време победените кутригутите-българи в Приазовиетовлизат в заговор с част от стануващите там авари-тюрки и ги завеждат чак вПанония. От византийският летописец от втората половина на VІ в.Менандър научаваме, че 10 000 българи (кутригури) подлъгват 20 000 авариот армията на тюркския завоевател ябгу (= зам.каган) Истеми.

Аварският вожд-дезертьор се самообявява през 568 г. в Панония закаган. Доста дръзка постъпка, при условие, че самият Истеми е зам- каган.Така в Панония през 568 г. е създадена държавата Авария от 20 000 авари(тюрки) и 10 000 българи-кутригури (хуни, хони). Когато авари-тюрки ихуни-българи избягват в Панония през 568 г., тя е в ръцете на гепидите, коитоимат разправии с лангобардите. Авторът на съчинението от края на VІІ в. (илинач. на VІІІ в.) Ravennas Anonymus (ІV,14) отбелязва: „ …там се намират двемного обширни земи, които се наричат Дакия Първа и Втора. Последната сенарича и Гепидия. Там отскоро живеят хуни, които се наричат и авари."

Менандър е съхранил думите на тюркският пълководец ябгу Истеми, чеще се върне и ще накаже изменниците, защото "ВАРХОНИТЕ" (т.е. `авари ихони`, така наричат дезертьорите самите тюрки, според Менандър), не били скриле, за да литнат, заканвал се Истеми.

Неговият наследник Турксанаф яростно кълне пред едно византийскопосолство, че войските му даже няма да се бия с вархоните, а само конскитекопита ще ги смажат. И за да демонстрира още повече яростта си Турксанафпренася в жертва двама хуни, пред очите на византийците, и се хвали, че

173

утигурите му се подчинили, но хуните (т.е. кутригури) избягали на запад саварите. Нарича ги с общо: „ВАР-ХОНИ“.

Българи и авари заедно създават Аварската държава в Панония през 568г. и владетелите на българския династичен род Дуло, са били зам. кагани(ябгу). Оттогава този тюркски титул, под формата „юбиги кан“, присъства вбългарската титулатура до християнското покръстване от Борис І през 864.

В паметни надписи през първата половина на IX в. българскиятвладетел Омуртаг, а след него и синът му Маламир, използват титлатаKANAΣYBIΓI (известни са KANAΣYBHΓH и още няколко начина заизписване), в превод – „кан ювиги”, „кан сюбиги”, „канас убиги” и др. Внадпис върху надгробна ара, намерен край с. Маломирово, Ямболско,описващ войната на Крум с Византия, е използвана титлата ΑΡΧΟΗ ΥΒΗΓΗза обозначаване на българския владетел. Ясно се очертава гръцката титла„архонт” пред българската „убиги”.

През 619 г. българския династичен род Дуло, в лицето на Орган,посещава Константинопол и се среща с византийския император Ираклий.Гланата на Дуло се ориентира към провизантийска политика и изоставякаганския аварски двор, независимо, че доста българи остават в Авария и тене само участват през 626 г. в аварско-византийската битка, но през 631 г.дори издигат своя кандидатура за каган в Панония.

След срещата с Ираклий в Константинопол през 619 г., Орган оставяКубрат във византийската столица и така гарантира, че наистина е готов нанова, провизантийска политика.

През 620 г. Само/Шамбат, който според „Барадж тарих“ е брат наКубрат, напада - явно по заръка на Орган - аварите и така дава глътка въздухна Ираклий, притиснат от изток от перси, а от запад от авари. Последнатабитка между авари и византийци е през 626 г.

Шамбат/Само прави държава в областите Каринтия и Щирия в дн.Южна Австрия. Той е първият владетел, който е създал преди това крепост намястото на по-късния град Киев. Багрянородни през Х в. пише, че Киев предисе е казвал „Самбатос“. Напълно е вероятно именно братът на Кубрат да елегендарния Кий от славянските легенди, още повече, че в областите

174

Каринтия и Щирия, заедно със Само, се установяват много славяни-дулеби. Вруската легенда Киий има братя Хорив и Щек. Всъщност, това савидоизменени имена на местностите Каринтия (Хорив) и Щирия (Щек) в дн.Южна Австрия, където 35 г. е съществувала държавата на Само/Шамбат.

Само води войни „от три страни“ с Дагоберт, както пише в летописа от871 г. „Покръстването на баварците и карантийците“. Очевидно е, че отчетвъртата страна…е притеснявал аварите и те вече не са можели да сесъсредоточат изцяло в набези над Византия. Това дава възможност Ираклийда обърне всичките си войски на изток и през 627 г. да превземе Персия.

Към 629 г. Орган, съучастник в плановете на Ираклий, обявявавъзстановяването на България в Предкавказието и Приазовието, и прогонватюрките на изток. Гръцките летописи, наричат държавата на Кубрат и Орган:„Велика България”.

АЛЦЕК И НЕГОВИТЕ БЪЛГАРИ

В хрониката от VІІ в. на Фредегарий Схоластик има интересно сведениеот което разбираме, че българите имат такова значение в Аварската държава,че след смъртта на аварския каган през 631 г., българите са имали право даиздигнат своя кандидатура за ръководител на държавата: „ІV, 72. През тазигодина (631/632 – бел.м.) в Панония, в царството на аварите, наричани ощехуни, възникнали ожесточени разпри, тъй като един от аварите и един отбългарите спорели за властта, кому от двамата се пада да я наследи. И така,като събрали хората си, двамата почват да воюват помежду си. Най-сетнеаварите надвили българите. А като били победени, девет хиляди българи,заедно с жените и децата си, изгонени от Панония, отишли при Дагоберт и гопомолили да им позволи да останат в земята на франките. Дагоберт заповядална баварците да ги приемат да презимуват, докато се посъветва с франките

175

какво трябва да се направи по-нататък. И като били разпределени по домоветена баварците, за да презимуват, по съвета на франките Дагоберт заповядал набаварците в една нощ всеки един от тях да избие в своя дом българите заеднос жените и децата им. Това било изпълнено незабавно от баварците. И никойот тези българи не останал жив, освен Алциок. Той със седемстотин мъже,заедно с жените и децата им, се спасил във Венетската марка“.

Защо Дагоберт се допитва до франките как да постъпи с българите вБавария и откъде идва тази жажда за мъст сред франките, които принуждаватДагоберт да иска смъртта им от баварците? Според латинския летопис от 871г. „Покръстването на баварците и карантийците” Само воювал към 620/622 г. саварите, но създал своя държава западно от Авария, на териториите наобластта Каринтия и Щирия, в дн. Южна Австрия. Тази държава на Самопросъществувала пълни 35 години (с.129, по Асемани). Шамбат (Само)воювал на запад с крал Дагоберт, „който водил война срещу Само от тристрани”, пише в летописа от 871 г. (с.126, по Асемани).

Имайки предвид текста от 871 г. „Покръстването на баварците икарантийците“, ни става ясно, че вероятно 9-те хиляди българи – мъже, жении деца, действително са искали само да презимуват сред баварците и напролетда се насочат към дн. Южна Австрия, за да се присъединят към държавата наСамо/Шамбат. Очевидно тази държава на Само е българска, иначе не е яснозащо християнин като Дагоберт, който е толкова религиозен, че строиБазиликата „Сен Дени” при Бенедиктинския манастир северно от Париж, щепослуша войниците си да избие мирните българи в Бавария. Причината еявно, че Дагоберт „водил война срещу Само от три страни”, както пише влетописа от 871 г. (с.126, по Асемани) и е виждал в българските семейства вБавария, българи като Само (?).

Събитието в Бавария става през 631/632 г., а българите на Алцек, закоито пише през VІІІ в. лангобардският историк Павел Дякон, се заселват вобластта ок. Неапол след 662 г., според хрониката му.

Очевидно е, че хрониката на Фредегарий, която е от VІІ в., вече знае заАлцек, но сочи не Неаполската марка, а Венетската. При Теофан и Никифорот ІХ в. пък има даже допълнение, че става дума за Кубратов син и се сочиРавенския Пентаполис. Но име Алцек не се споменава от Теофан и Никифор.

176

Кубрат, ако е роден през 600 г., около 632 г. е на 32 г. и едва ли Алцек отхрониката на Фредегарий е негов син, но Алцек от хрониката на П. Дякон, бимогъл да е син на Кубрат, както пишат в хрониките си Теофан и Никифор презІХ в.?

Очевидно става дума за две личности с едно и също име. При това, акоКубратов син ще се заселва в Италия, е неясно къде е бил преди това и защода е бил в Авария, при положение, че баща му Кубрат командва от МалаСкития до Кавказ държавата Велика България? С други думи, имало е Алцеки той наистина заселва българи в Италия. На колко вълни и как, е спорно.Ясно е само, че според Павел Дякон, българи през VІІІ в. има в областтаКампания около Неапол, и както пише, говорели все още на своя език, освен,че ползвали и латински.

Какъв е бил Алцек от хрониката от VІІ в. на Фредегарий Схоластик наКубрат, е трудно да се каже, но едно е исторически факт, съхранен в„Бревиария“ на Никифор. През 635 г. Кубрат напада аварите и жестоко воювас тях. Той не разширява Велика България в Панония, аварската държава епревзета окончателно чак от Карл Велики през 796 г. Военните действия наКубрат срещу аварите имат само един смисъл: Кубрат през 635 г. отмъщава за„онзи” Алцек, изгонен с 9 000 българи през 632 г. Това се случва 3 годинислед прогонването им от аварите.

КУБРАТ В КОНСТАНТИНОПОЛ

Йоан, християнски епископ в гр. Никиу в Египет, е писал своятахроника в началото на VІІІ в. на гръцки, но по-късно тя явно е преведена наарабски, откъдето още по-късно е преведена на етиопски. Запазена е наетиопски език. Хрониката започва от Адам и завършва с времето напревземането на Египет от арабите при император Ираклий (610-641).

177

Очевидно никиуският епископ е бил монотелит, понеже обвинявахалкедонското вероизповедание като причина (божествен гняв) за арабскотонашествие.

В хрониката на Йоан Никиуски, са дадени сведения за Кубрат, коитодопълват образа му от хрониката на Теофан и Бревиария на Никифор от ІХвек. Именно епископ Йоан дава сведенията, че в младостта си Кубрат е билкръстен в християнската вяра и отрасъл в обкръжението на Ираклий. John,Bishop of Nikiu: Chronicle. London (1916)., СХХ.,47.: "And when the inhabitantsof Byzantium heard this news, they said: ‘This project is concerned with Kubratos,chief of the Huns, the nephew of Organa, who was baptized in the city ofConstantinople, and received into the Christian community in his childhood andhad grown up in the imperial palace.’ 48, And between him and the elder Heracliusgreat affection and peace had prevailed, and after Heraclius’s death he had shownhis affection to his sons and his wife Martina because of the kindness (Heraclius)had shown him."

През 619 г. Орган, чичото на Кубрат, посещава Константинопол и сесреща с византийския император Ираклий (610-641). От `Бревиария` (Х в.)на Никифор научаваме, че тази визита на „господаря на хунския народ“, епосрещната много пищно в Константинопол. Учените са категорични, че подфразата „господаря на хунския народ“ се има предвид Орган, още повече, чеимето на Орган директно е упоменато в хрониката от VІІІ в. на ЙоанНикиуски. Орган получава почетният сан патриций и той, заедно с цялотообкръжение на своя господарски род Дуло, приема християнството(Никифор). Кубрат присъства на тази среща и също е покръстен (ЙоанНикиуски).

Причината за пищното посрещане на Орган в Константинопол е, че тойпрез 619 г. влиза в конфликт с аварският каган, чийто заместник (ябгу, ювиги)е и решава да скъса отношенията си с него, демонстрирайки провизантийскаполитика. За Ираклий това е като милост от небето. Притиснат от изток отперси и от запад от авари, Ираклий по същото време се е подготвял да избягаот трона, поради безисходица. Отгоре на всичко се влюбва в дъщерята насестра си, което в очите на Църква и клир, е кръвосмешение.

178

Ираклий е знаел явно много добре, че от 568 г. българите на Орган саосновна сила в аваро-българската държава в Панония. Орган, като залог запровизантийската си политика, оставя Кубрат при Ираклий. Вероятно към 619г. Кубрат е 18 годишен. Кубрат остава почти 7 години в двора на Ираклий(Йоан Никиуски). Той е имал добро и признателно отношение към Мартина,втората жена на Ираклий и когато тя през 641 г. наследява мъжа си й оказвапомощ (Йоан Никиуски). Връщането на Кубрат при Орган съвпада спосещението, което през 626 г. Ираклий предприема на север от кавказкиятпроход (Теофан).

През 627 г. Ираклий разгромява Персия. През 629 г. (или 632) еосвободена от каганатските тюрки „древна Велика България” и Орган поставяплеменникът си Кубрат начело на държавата.

Орган въздига на тронът на Велика България своя племенник Кубрат,понеже - както става ясно от откритите в края на ХХ в. волжко-българскикомпилации на летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих” - няма син, а само дъщеря.Внукът на Орган, според „Барадж тарих“, се казвал „Кумик”. Това за сетенпът показва, че българите са възприемали кимерийците за свои предци, следкато Орган дава на внук си това име.

Кубрат е живял 60 години, според „Именника на българските канове”.Неговата смърт настъпва към 662 г. (Теофан, Никифор). И двамата историципосочват, че когато Констанс, внукът на Ираклий, отива на запад, е времето насмъртта на Кубрат. Констанс акостира в южна Италия, за да воюва слангобардите, през 662 г.

КИМЕРИЙСКИ ИМЕНА И ТОПОНИМИ СРЕД БЪЛГАРИТЕ

Каква е ролята на античното Кимерийско-боспорско царство забългарската история? Да посочим за пример най-лесното: какво би станало

179

при съпоставяне имената на боспорски владетели (и топоними) отБоспорско-кимерийското царство още преди ІV в. от н.е., с имената навладетели (и топоними) от Дунавска България след 681 година?

Камасария е съпруга на боспорския цар Перисад ІІІ (180 - 170 г. пр. н.е.). Кормисош е български владетел от 739 до 756 г. от н. е. И на дваматаимената произхождат от древното хуритско божество Кумарби, чиятоетимология е дала имената Грумбат, Крум. В компилативниятволжко-български летопис „Барадж тарих” и съхранен този спомен:„Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали влегендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто”(Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 17). Тестът допълва, че масовобили кръщавани момичета, но и момчета с това име на прамайката.

Боспорската династия Перисад и името на българският владетелПерсиан (836 - 852). Перисадската династия управлява през различни периодив Кимерийско-боспорската държава до ІІ век от н. е. Има „петима Перисади”.

Боспорският цар Аспург (11 г. пр.н.е.-38 г. от н.е.) и основателят наДунавска България (680 г.) Аспарух (Исперих).

Боспорският цар Асандр (ок. 47 г. пр.н.е.-17 г. от н.е.) и българскиятАсен (ХІІ век).

Река „Тертер” на Кавказ и българският владетел Тертер.

Боспорският цар Тарнак (63 г. пр.н.е.-47 г. пр.н.е.) и името на третатабългарска столица Търново. Топонимът Трапезунд в Крим и кварталаТрапезица във Велико Търново. Трапезунд като град съществува и на южнотоЧерноморие. Но данни за кримски Трапезунд има при Стефан Византийски:„Хермонаса: малък остров с град на Кимерийския Боспор, йонийска колония.Менип в „Перипл на двата Понта” нарича това място Трапезунд, а Хекатей[Милетски] и Теопомп казват, че това е град” [FHG.208].

Защо древният автор Менип е написал „Перипл за двата Понта”? Танали Понт Евксински, т.е. Черно море, е едно?

180

Географът Страбон от началото на нашата ера, съобщава, че Черноморе, всъщност се състои от … две морета: „Евксинският Понт се състои отдве море, разделени почти по средата му от два полуострова . Един от Европа,от северната страна, а другият от противоположната, от Азия. Те са разделениот пролив и така образуват две големи морета. Европейският нос се наричаОвнешко чело (най-издадената в Черно море част на Кримският полуостров –б.м.), а азиатският – Карамбис (до Синоп на южното Черноморие – б.м.).Растоянието между тях е приблизително хиляда стадия. Западното море едълго от Византион (град на Тракийския босфор – б.м.) до устието на р.Бористен (Днепър – б.м.) три хиляди и осемстотит стадия, а широко двехиляди стадия. На него е о. Белий (о. Левка, дн. Змийния остров на устието нар. Дунав – б.м.). Източното море има продълговата форма и е дълго до заливана гр. Диоскуриада (до устието на р. Фазис, при стара Колхида – б.м.) петхиляди стадия или малко повече, а в ширина около три хиляди…” (Страбон,ІІ, 5, 22).

Страбон не ни казва как се е наричало източното море на ЕвксинскиятПонт, но ние знаем от други източници. На картата на Исидор Севилски(560-636) , е посочено, че източната част от Черно море в миналото се еказвала "Кимерийско море": МАRE CIMERICUM. Същото твърди и ПавелОрозий през V век от н.е. в неговата „История против езичниците”(HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS). На няколко места той споменава закимерийско море, разбирайки под последното югоизточната част на Черноморе. Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море иалбаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”

КОИ СА КАВКАЗКИТЕ НАСЛЕДНИЦИ НА КИМЕРИЙЦИТЕ?

Версия за кимерийски произход на абхазо-адигите предлага Л.И.Лавров (О происхождении народов Северо-Западного Кавказа // Сборник

181

статей по истории Кабарды. - Вып.3. - Нальчик, 1954., с.198–199). Хотко същое убеден, че адигите имат кимерийски произход (С. Хотко "История адыгов всредние века V-XV").

За кимерийско произхождение на черкезите пише Ф.А. Щербин(Щербина Ф.А. История кубанского казачьего войска. - Т.1. - Екатеринодар,1913., с.166–248; Т.2., с.4). Лавров също смята, че черкезите/керкетите санарод с кимерийски произход, но допълва списъка на народите с кимерийскипроизход, като включва също така таврите, меотите, зигите, ахейте и синдите(О происхождении народов Северо-Западного Кавказа // Сборник статей поистории Кабарды. - Вып.3. - Нальчик, 1954., с.198–199).

Шилов също причислява меотите към кимерийците (Шилов В. П. Орасселении меотских племен // Советская археология. - 1950., №15. ,с.110–111). Подобно е мнението и на етнографа Сергей Токарев (Токарев С. А.Этнография народов СССР., М., 1958., с.221).

Според М. Артамонов, синдо-меотите са „остатъци от кимерийскиясъюз, ако не са собствено те кимерийците“ (Артамонов М.И. К вопросу опроисхождении боспорских Спартокидов // ВДИ. - 1949., №1. с .34). Що сеотнася до боспорско-кимерийската династия на Спартокидите, Артамоновсмята, че „не е изключено Спарток да не е бил тракиец, дори по име“.

С. Хотко пише: „В российской историографии было предпринятонесколько попыток этимологизации термина «киммер». Характерно, что всеэти опыты этимологии были предприняты на материалах индоевропейскихязыков, при полном игнорировании данных абхазского, адыгского илиубыхского языков. Подобный подход не вызывает удивления, принимая вовнимание вышеизложенные «доводы» Трубачева. Последний переводит«киммер» с фракийского kir(s)mar-io («черноморские») [Трубачев О.Н. Квопросу о языке индоевропейского населения Приазовья // Античнаябалканистика. - М., 1975. - С.42]. Предложенная этимология не кажетсяубедительной. Эллины называли киммеров «киммериой»; ассирийцы -«гиммираи», а их страну «Гамир» или «Гамирра»; древние евреи - «Гомер»; вперсидской эпиграфии [бехистунский памятник] есть упоминание о народе«гимири»; наконец, армяне знали страну «Гамира» (позднейшая Каппадокия).Этимология Трубачева с основой «крсмр» носит искусственный характер и не

182

совпадает с оригинальной основой этникона «кмр»=«гмр». Столь жемалообоснованны этимологии В. Иванова и И. Дьяконова: согласно первому,этникон восходит к хеттскому gimra («степь»), согласно второму, этниконвосходит к авестийскому gwa-m-ira>gam-ir(a) («обладающие действиемхождения», «находящийся в движении», «подвижный отряд») [Иванов В. Клингвистическому и культурно-антропологическому аспектам проблемантропогенеза // Ранняя этническая история народов Восточной Азии. - М.,1977. - С.11; Дьяконов И.М. К методике исследований по этнической истории(«киммерийцы») // Этнические проблемы истории Центральной Азии вдревности. - М., 1981. - С.97–98].

С. Хотко много иска да намери абхазо-адигски произход на името накимерийците. Той пише: „Для понимания связи между киммерами иабхазо-адыгами необходимо остановиться на эволюции термина«кумир»=«гумир» в индоевропейских языках, на которых говорили почти всенароды, что окружали абхазо-адыгов в древности. В.Ф. Миллер возводилрусское «кумир» к названию киммерийцев . Вслед за ним В.И. Абаевсопоставил с этниконом «киммериай» осетинское слово goumiri=gumeri; атакже указал и на картлийское gmiri («герой», «богатырь») [Абаев В. И.Историко-этимологический словарь осетинского языка. - Т.1. - М.–Л., 1958. -С.530]. Согласно фольклору осетин goumiry были великанами и жили вОсетии еще ранее нартов.(…) Абхазо-адыгская лексика не содержит слова«кумир», а великан по имени Гумир не фигурирует ни в одном из эпическихциклов.“ И допълва: „Отсутствие термина «кумир» в лексике абхазо-адыговвполне естественно, поскольку ни один народ не называет легендарныхвеликанов или героев собственным именем.“ Хотко би искал, но нямадоказателства, кимерийците да са абхазо-адиги. За съжаление, разсъждениятаму остават на ниво глотогенеза и пропускат възможността да проследятлетописно взаимодействието между адиги и кимерийци. В адихейскиятречник, дори през ХІХ в. при Шора Ногмов, имаме сведения за „кимерийскидомове“, което очевидно не е название за адихейските къщи, а касае другнарод.

Хотко обаче настоява и цитира легендата от анонимния арабски трактат«Моджмал ат-Таварих»: «… И Славянин пришел к Русу, чтобы тамобосноваться; Рус ему ответил, что это место тесное; такой же ответ дали

183

Кимари и Хазар. Между ними началась ссора и сражение, и Славянин бежал идостиг того места, где ныне земля славян. Затем он сказал: «Здесь обоснуюсьи им легко отомщу» [Новосельцев А.П. Восточные источники о восточныхславянах и Руси VI–IX вв. // Древнерусское государство и его международноезначение. - М., 1965. - С.391.]. Учитывая сведения Дионисия Периэгета (II в.),поместившего киммерийцев между синдами и керкетами, можно сделатьвывод о принадлежности киммерийцев к абхазо-адыгскому этнокультурномумиру“, заключава Хотко.

Онова, което логически следва от горната легенда е, че липсва името„Булгар“ и вместо него анонимното арабоезично съчинение „Моджмалат-таварих" ("Сбор от истории", Техеран, 1939., с. 98-105), съставено около1126 г., употребява името „Кимари“.

КЪДЕ Е „КАРВУНСКАТА ЗЕМЯ” НА БЪЛГАРИТЕ?

В съчинението „Български апокрифен летопис“ има следното сведение:„Исае, възлюблени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим,отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земятаКарвунска…“.

Възможно ли е анонимния автор да е употребил погрешно думата„куман/и“, вместо „Кумир/и“ (Кимер/и) [?]. Апокрифният ръкопис е от ХІ в.,според учените, но дава сведения още отпреди Аспарух, а куманите (половци,кипчаци) нападат Европа чак през Х в. (?). Предположение, че автора имапредвид „кумири” идва от разбирането на античната география къде е

184

„Карвунската земя“, т.е. „Керавнската земя“, която в никакъв случай не е приКаварна, както са се опитали определени учени да изтълкуват текста до днес.

Още Милер извежда произхода на дума „кумир“, от названието накимерийците (Миллер В.Ф. Осетинские этюды. - М., 1881., с. 125).

Очевидно е, че семантиката на текста на българския апокриф, битрябвало да съдържа логичен смисъл. Как да разберем правилно цитата „идина запад от най-горните страни на Рим“ ?

„Керавнска/Карвунска“ земя, е всъщност името на част от Кавказкатапланина. Според географа от ІІ в. от н.е. Птолемей, „Керавнските планини” сав Азиатска Сарматия на „82, 30 – 84, 52“ (Птолемей, кн. V, гл. ІХ, 15) градусаи са вблизост до „Албанската врата“, както е била наричана Дербент.

Кавказките албанци стават известни на Рим по време на похода наПомпей през 66 г. пр.н.е. Преследвайки Митридат VІ Евпатор, Помпей вАрмения се разположил на юг от Кавказ, до р. Кура, на лагер. Тоест, дограницата на Кавказка Албания. През декември същата година албанския князОроз преминал р. Кура и нападнал римляните, но бил отбит. През лятото наследващата година Помпей тръгнал на север и победил албанците. Междудругото именно тази атака на Помпей, се връзва логически с цитата наанонимният български апокриф, че българите, като една трета част откимерийците, са отведени „на запад от най-горните страни на Рим“.

Точно тази географска посока, във връзка с военните действия наПомпей през 65 г. пр.н.е., се връзва логически с цитата „иди на запад отнай-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, нареченибългари, и насели земята Карвунска“.

Кимерийската прародина е била, според Иванчик, на север от Армения.

Трябва да отбележим, че при предложеното от нас тълкуване на цитатаот Българския апокрифен летопис от ХІ в., изчезват логическите и географскинеясноти, и единствено думата „кумани“, не си е на мястото. Ето защо ниедопускаме, че тя е вписана погрешно от религиозния преписвач, за когото„кумири/кимери“ не е значило вече нищо през ХІ в. и той при разчитането наетнонима от по-стар текст, го изписва „куман/и“…

185

Нашият религиозен автор от ХІ в., очевидно ползва по-старисторически текст, но в духа на своето средновековно време вменява тезиисторически събития на сотериологичен герой, какъвто е библейскиятИсайа…

АСПАРУХ ПОТОМЪК ЛИ Е НА АТИЛА?

В „Именникът на българските владетели“ Ирник от българскиядинастичен род Дуло е една и съща личност с Ернак, третият син на Атила(че са една личност е признато от Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски,Артамонов, Мюсе), но и от написаната българска история през 1761 г. отБлазиус Клайнер, който знае, че всички от българския династичен род доТелериг, били от Реан. Тук Клайнер явно визира именно „Ернак“, изписван икато „Херан“ в арменската история на Елише от V в.

Аспарух бил от рода на Реан, пише Клайнер, т.е. от рода на Атила,понеже щом Ернак/Реан е от българския династичен род Дуло, следователно ибаща му Атила е от този род?

Първото сведение за хуните дава географът Птолемей от ІІ в. от н.е. и тофиксира присъствието на хуни на запад от Азовско море. Почти по същотовреме Дионисий Периегет (лат. Dionysius Periegetes; III век), който едревногръцки географ от гр. Александрия, откъдето е и Птолемей, давасведение за поселенията на хуните около западното крайбрежие на Каспийскоморе. Той е автор на географското съчинение «Periegeses», преведено налатински от Присциан, в което е посочено: „Първи - скитите, които населяваткрайбрежието около Кронийското море по устието на Каспийското; след това– уните, а след тях - каспиите, след тях - войнствените албани и кадусии,живеещи в планинска страна…“.

186

През ІV в. летописецът Евнапий дава сведение, че хуните са отдавнаизвестни на старите автори, но са ги наричали с други имена. Филострог,който е църковен историк от ІV в., също знае, че неурите са били хуни. Иособено интересно е, че след ІV в. ние вече не срещаме името неури (неври),популярно при Херодот, а знаем само за хуни. Между другото, напълно евъзможно неурите да са хунизирани, при условие, че Птолемей посочвахуните „между бастараните и роксаланите“ и до тях „навари“, т.е.неури/неври (География., кн. ІІІ, гл. V, 25).

В един стар документ от ІV в. (Анонимный географический трактат„Полное описание вселенов и народов”. Приложение / Византийскийвременник, т. 8, М., 1956; т.нар. „Дорожник от Эдема”) е посочен етнонима„дисомони”, който ни е известен по-късно от историята от 551 г. на готскияисторик Йордан, като „росомони”. Според Анонимният трактат, хунитепроизхождат от тези „дисомони“.

И така, ние виждаме, че още от първите упоменавания за хуни през ІІ,ІІІ и ІV в.в., става ясно, че тук имаме съюз от народи. Същото потвърждавапрез ІV в. и Амиан Марцелин в своята история.

Сега, да започнем отзад напред.

До VІ в. пр.н.е. хегемон на огромни територии в Предна и Мала Азия,са именно кимерийците. Те са такава мощна сила от VІІІ в. пр.н.е. до VІ в.пр.н.е., че побеждават последователно урарти, асирийци, манейци, фригийци,лидийци, йонийци. Изведнъж, след VІ в. пр.н.е. името на кимерийцитеизчезва масово. През V в. пр.н.е. Херодот упоменава много местности околоПриазовието с името на кимерийците, но не познава на живо нито единкимериец.

Възможно ли е кимерийците да са вече под името „хони, хуни, хион,хионит”?

Птолемей не знае през ІІ в. кимерийци, но посочва нос Кимерий(География, кн.V, гл. 9. 5. :"Устието на река Вардан 68 - 48,20; нос Кимерий66,30 - 48, 30") и хуни.

187

Дионисий Периегет през ІІІ в. пише, че около Керченския провлак(Кимерийския босфор/боспор) „до хладното подножие на Тавр живеят многокимерийци“(164-169, Периегесис). Той допълва: „В съседство съссавроматите живеят един след друг синди, кимерийци и вблизост до Евксин(Черно море – бел. м.) керкети….“ (680).

И така, ако при Птолемей не можем да установим откъде са дошлихуните, поселили се между бастарани, роксалани и неури, то при Дионисийясно виждаме тяхното място на север от албаните, т.е. със сигурност на северот р. Кура, или с други думи имаме пълно основание да търсимпредказказкият произход на хуните, които са обитавали онези местности,където според новите проучвания на кимерологията, е била страната накимерийците, т.е. държавата Гамира.

ДЪЩЕРЯТА НА ИРНИК

Една историческа грешка в науката, а именно, че Персия през 484 г. не епревзета от пост-атиловите хуно-българи, а от някакви "източни" на Персияхуни и...цял период от българската история между 465-488 г., липсва.

В краят на 496 г. положението на Кавад на персийския трон в столицатаКтезифон, е станало толкова опасно за него, във връзка със залитането му къммаздакиската ерес, че той избягва при хунския цар и сестра си.

Но не бяга на изток, а на Боспор, при Азовско море. При тях престоявадо 499 г., когато се жени за дъщерята на „хунския цар” и получава „голяма

188

войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит), с която си връща трона отбрат си Замашп, удобно поставен от аристократи и маги начело на Персияслед бягството на Кавад.

Кавад започва война с Византия в последните месеци на 502 г. ЙешуСтилит в началото на VІ в. пише, че причината за тази война е отказът наАнастасий да му даде злато: „Той започна войната с римляните заради това, чене му било дадено златото” (фр. ХІХ).

Повече подробности научаваме от Прокопий Кесарийски: „Кавад нямалвъзможност да върне на царя на ефталитите парите, които му дължал ипоискал римският автократор Анастасий да му заеме тази сума” (Войната сперсите, кн. І, VІІ, 1). По повод на това искане на Кавад, Анастасий свикалсъвещание, на което го увещават, че за Византия „не е изгодно да съдейства навраговете си (т.е. персийците – бел.ред.) да имат съюз с ефталитите и че многопо-изгодно е да ги скара помежду им.” Пари не са дадени. „Заради товаКавад, без всякаква друга причина, решил да започне веднагавойна...”(Прокопий, пак там, VІІ, 32), независимо, че било зима.

Така става ясно, че през 499 г. Кавад е получил армия от хунския цар,обвързвайки се с него не само чрез женитбата на дъщеря му, но и с някаквозадължение, което той се е надявал Анастасий да кредитира, за да спазиуговорката си. Към 502 г. Кавад е бил вече в тригодишен срок от 499 г., когатому е дадена армията. Понеже Анастасий отказва да даде злато, с което Кавадда се издължи на хунския цар, Кавад явно е бил поставен пред единственотовъзможно решение как да се снабди с плячка и предприема война срещуВизантия през 502 г.

Кавад изплаща дълга си към хунския цар през 503 г., изпращайки мумного злато и сребро, конфискувано в гр. Амида, след предземането му презянуари 503 г. Освен това Кавад изпраща на хунския цар голям брой пленници,сирийски християни. За съдбата на тези пленници пише подробноПсевдо-Захарий Ритор, който разговаря лично с двама от тях по-късно, през555 г. Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният, по времето насрещата (ок. 555 г.), е епископ в манастира Бет Айшахун край гр. Амида. Теразказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхнатабиография: „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и

189

откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата -бел. ред.) останали в тяхната земя 34 години”. През това време сирийците „сивзимали там жени, имали деца”. Тоест, не са били роби, а имат своя диаспораи са развивали църковна и стопанска дейност, имат право дори да получаватподаръци от римския император, както ще стане ясно след малко. Йоан,епископът на манастира Бет Айшахун разказва, че християнската колонияимала и епископи. Те идвали от аранската митрополия. Седем години предида си тръгнат Йоан и Тома към Амида (т. е. в срока на тези общо 34 години натяхното пребиваване) дошъл епископ Кардост.

Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел и заминал отАран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време нанеговото епископство в сирийската диаспора се извършил превод на „Св.Писание на хунски език”.

Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 годининазад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).Сирийските пленници са отведени след януари 503 г. Като прибавим 34 г.пребиваване сред хуните на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишнатамисия на Кардост, се оказва, че в промеждутъка от 530 г. - 537 г., е билсъздаден хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание.

Вероятният период на епископската и книжовна дейност на християнскатаколония, ръководена от Кардост, е между ок. 524 г. и ок.532 г., ако приемемвсички сведения на Псевдо-Захарий Ритор, включително, че византийскиятпосланник Проб се е срещал с Кардост в гр. Боспор.

Пигулевская датира визитата на Проб в 526 г., а Артамонов в 522 г.Очевидно и двете хипотези не се връзват със сведението на Прокопий, чевизитата на Проб е имала за цел да бъде платено на хуните да окажат помощна грузинския цар. Последният, който е васал на Персия и е бил номиналенуправител на Грузия, е сменен от Кавад през 523 г. и на негово място встъпваперсийски марзбан. Явно това подтиква грузинския владетел да моли запомощ Юстин І, който изпраща Проб още на следващата 524 г., за да плати нахунския владетел и да го подтикне да се намеси на страната на грузинскиявасал, тъй като директна помощ от Византия би означавало нова война с

190

Персия, която Юстин І не може да си позволи, защото в този регионинтересите му са към лазите. Проб не успява в мисията си.

Броят на пленените и изпратени в Боспор в началото на 503 г. гражданиот Амида и нейните околности е бил няколко хиляди. Имайки предвид, чеЙешу Стилит дава сведение, че Кавад само от едеските околности взел 18 500пленици, можем да си дадем сметка, че гр. Амида и областта са сполетяни отсъщото.

Руският учен Н.В.Пигулевская проучва въпроса със сирийскитепленници при хуните два пъти. Първият път тя е убедена, че пленниците сапрекарани през Дербендския проход на Кавказ и са отпратени на изток.Причината да смята така е официалната версия-догма, че хуните-ефталит сана изток от Каспийско море и нямат нищо общо с пост-атиловите хуни.Псевдо-Захарий Ритор обаче е дал едно много важно сведение: сирийскатаколония е посетена от византийския пратеник Проб, който разказал като севърнал в Константинопол за тези хора на императора Юстин І, който пък, каторазбрал за тях, разпоредил от съседните римски градове да им се изпратятхранителни запаси и свещенни пособия.

Пигулевская нарича този Проб „византийски посланик” и посочва, чеспоред източника той се е срещал с Кардост (Zachariae Rhetori — Historia,ibid., p.216). Проблемите, засегнати от нея в „Сирийский источник VI в. онародах Кавказа // Вестник древней истории. №1 М. 1939”, са доразвитипо-късно в изследването й „Заметка об отношениях между Византией игуннами в VІ в.”, където сведенията за Проб са допълнени, откъм данните наПрокопий за него.

Именно Прокопий е дал сведенията, че Проб, който е „племенник напредишния император Анастасий” (Войната с персите, кн.І, ХІІ, 6), е билизпратен с „много пари” в Боспор (N.B.), „ за да склони с дарове войската нахуните да отидат на помощ” (пак там, ХІІ, 6) на грузинския цар. Мисията наПроб е по изричната заръка на „василевса Юстин”, който бил „специалнообещал” (пак там, ХІІ, 6) тази помощ на грузинския владетел.

Кавад превзема Амида на 11 януари 503 г. Той, според Прокопий,„заповядал на персите да ограбят богатствата, а останалите живи граждани да

191

бъдат пленени в робство” (пак там, VІІ, 32). Благодарение на Прокопий ставаясно, че една значима колония от сирийските християни пленници, взети отКавад през 503 г., са изпратени от него не на изток, а на... Боспор. (N.B.)

Както пише Пигулевска в „Сирийский источник VІ в. о народахКавказа...”: „Когато през 502 г. персийският цар Кавад подготвял коалицияпротив Византия, той обещал да възнагради хуните-ефталит от плячката, вкоято очевидно влизали и роби-военопленици”.

Кавад изпраща тези пленници на Боспор и те през 524 г. са видяни отПроб именно в Боспор, което отново потвърждава хипотезата, чехуните-ефталит не са нищо друго, освен пост-атилови хуни.

Сборът от сведенията за Проб при Прокопий и Псевдо-Захарий Риторразкриват една нова картина кои са хуните-ефталит и къде еместоположението на техният цар. Учудващо е, че тези данни изобщо сапренебрегнати от изследователите. А всичко това е част от непроученатаистория на „древна Велика България” и нейният „хунски цар” в Боспор, дн.Керч при Азовско море.

ЖЕНАТА НА ИРНИК: ВОА, АСПЕВЕДА

През 527 г. Юстиниан І става самодържец във Византия и поемайкитрона изпраща посолство до хунския владетел Балах. Той е починал ипосолството е прието от вдовицата царица Воа. Посолството донася исканетона Юстиниан да бъдат възпрени 20 000 хуни, които подпомагат персийскияцар Кавад срещу ромеите. „По това време се присъединила към ромеите иВоа, предводителката на хуните-савири, жена по мощ и разум, подобна намъж. Вдовица, майка на двама млади синове, имаща под свое началство 100000. Тя, след смъртта на мъжа си Влах, управлявала земята на хуните.Василевсът Юстиниан, като й подарил много царски одежди, различна

192

сребърна посуда и немалко пари, я подбудил да хване в плен двама другипредводители на хуните, които Кавад, царя на персите, склонил на съюз с негопротив ромеите. Тази същата предводителка Воа ги застигнала, когато те сеотправяли в Персия към цар Кавад с голяма 20 000 войска, която изцялозагинала в схватката. Заловявайки единият от техните предводители по имеТиранкс, тя го изпратила вързан в Константинопол при василевсът Юстиниан,който го обесил на онази страна на [Златния Рог], близо до Св. Конон.Другият вожд на тези същите хуни, Глом (Γλώμ) бил убит по време на биткатаот воините на предводителката [Воа]“.

www.vostlit.info/Texts/rus15/Malalas/frametext.htm

Интересно защо всички изследователи смятат, че сблъсъкът е станалмежду хуните-савири и кавказките хуни? Всъщност, 20 000 хунска армия,ръководена от Тиранкс и Глон, е армия на хуните-ефталит, които са на изтокот Персия към 527 г.

Защо твърдим това?

Този Тиранкс (Τύραγξ) не е всъщност никой друг, а всеизвестниятефталитски цар от ок. 500 г. Торомана (Toramāna), който в един индийскинадпис е наречен „великият Торомана, прославен владетел на земята“.

Глон е ефталитът Галас. Той през първата четвърт на VІ в. ,„стремейкисе да завоюва северна Индия, нападнал с многочислена конница и околодвеста слона. Това бил поход на белите хуни (ефталитите), начело с Галас…“ (Н. Пигулевская. Византия на путях в Индию. М., Л., 1951, гл. „Торговляшелком и караванные дороги”).

Колко интересно. Хората, които изучават ефталитите, знаят прекрасноза Торомана и Галас, но и наум не им идва, че това са същите Τύραγξ и Γλώμ,упоменати от Йоан Малала (ок. 491-578) в неговата всемирна хроника.

Кой е Глом, Глон?

През 484 г. хунския цар, царя на хуните-ефталит, побеждава персийскияцар Пероз и Персия е, както пише Прокопий, „две години под властта на тияварвари“. По това време, т.е. от 484 до 488 г., на персийския трон е Балах.

193

Името съвпада едно към едно с това на покойния хунски цар Блах от 527 г.,когато посолство на Юстиниан идва при вдовицата Воа.

Сироезичният хронист Йешу Стилит към 517 г. дава сведение, че през484 г., когато е бил убит Пероз, хунския цар се жени за дъщеря му. Тоест, женисе за сестрата на Кавад, сина на Пероз. Сестрата на Кавад, според Прокопий,се казва „Аспеведа“. Малала, както си спомняме от цитата по-горе, наричаВоа, предводителка. Ако тя е яздела на кон (аспа) до хунския цар, можем дадопуснем, че Воа на Малала и Аспеведа на Прокопий, е просто една и същажена ?

Когато се натрупат толкова повторения, човек има право да се запитакакво става?

През 499 г. Кавад, който заема трона на Персия от 488 г. следчетиригодишно управление на Балах, бяга при сестра си и при хунския цар.Жреците, армията и брат му Замашп му готвели преврат, заради ереста намаздакизма.Там, в изгнание при хунския цар и сестра си, се жени заплеменницата си, т.е. за дъщерята на сестра му от брака с хуна, и става зет нахунския цар. Това е бъдещата майка на Хосрой Ануширван (531-578).

Това пишат всички хронисти (Йешу Стилит, Прокопий, Агатий).Ставайки зет на хунския цар Балах, той получава „голяма армия“ (ЙешуСтилит, Прокопий) и с нейна помощ си връща трона от брат си Замашп. Следтова през 502 г. напада с тази армия хуни-ефталит Византия и в началото на503 г. окупирва и превзема стратегическия византийски град Амида, дн.Диарбекир.

Когато Кавад на 11 януари 503 г. превзема Амида, той продължававойната, а в този град оставя въоръжен отряд, начело с Глон, героят който ниинтересува в случая. Прокопий пише, че по-късно градът е обкръжен отримски войски, но те не могат да го превземат и той остава окупиран и подвластта на персите до началото на военните преговори, когато „перситеполучили от римляните хиляда либри злато” ( ІХ, 4), за да им го върнат.

Тук Прокопий разказва и за Глон. Той го нарича „персиец”, но товатрябва да се тълкува като персийски градоначалник на Амида. Няколкосирийци в крепостта са на служба при Глон, за да се поддържа чрез тях

194

порядъка сред населението на този голям град: „Скоро, оставяйки гарнизонот хиляда човека, начело с Глон, родом перс и няколко нещастни амидяни,които за прехрана били длъжни да служат на персите, Кавад с останалатавойска и пленените се върнал обратно у дома” (кн.І, VІІ, 33).

Преди да бъде върнат града на византийците, които платили откуп занего, Глон, според Прокопий, бил убит. Той дори разказва една легенда как естанало това, която знае и гръкоезичният Захарий Митиленски, коетоозначава, че или двамата ползват общ извор, или пък Прокопий заема отЗахарий. Някакъв селянин, безпрепятствено и тайно, въпреки римскатаобсада, бил влизал редовно в Амида и носел на Глон „птици, хляб и плодове”.Същият бил казал на римския военачалник Патрикий, че ако получи награда,ще им предаде Глон. Римлянинът му обещал, че ще получи всичко, коетопожелае, само да бъде убит шефа на персийските окупатори... Селянинътизлъгал Глон да излезе от крепостта да убие някакви скитащи се уж римлянии така бил убит.

Йешу Стилит, който е изключително сериозен автор, не знае тазилегенда и единственото, което съобщава е, че край Амида е убит един отперсийските марзбани. Това не може да е Глон, чието име е всеизвестно катонай-главната личност в окупираната Амида.

Теофан в своята хроника от ІХ в. явно не вярва на тази легенда наПрокопий. Той преразказва много неща от него, но специално за събитиятаоколо Глон не го следва и не пише, че Глон е убит край Амида. Самоотбелязва, че Кавад „узнавайки, че и Глон, защитавайки Амида, неизбежнотрябва да загине, с голяма потеря отстъпи по друг път...” (л.м. 5997). Теофанне преразказва и версията на Прокопий как е убит Глон. Причината е, че той,имайки на разположение хрониката на Йоан Малала, следва неговотосведение, че Глон намира смъртта си чак през 527 г. Тогава посолство наЮстиниан І иска от хунската царица Воа тя да се справи военно със Тиранкс иГлонис, които помагат на Кавад в коалиция срещу Персия към 526 г. (Теофан,л.м. 6020).

Излиза, че през 527 г. Юстиниан І моли Воа да се справи схуни-ефталит? Как мислите, ако тези ефталит нямаха нищо общо спост-атиловите хуни, щеше ли Юстиниан да търси царя на хуните Балах?

195

Всички тези данни ни дават възможност да реконструираме следнатакартина: през 504 г., когато фактически е краят на започналата през 502 г.война между Персия и Византия, една част от голямата армия хуни, дадена наКавад през 499 г., явно не се връща при хунския цар и Глон е измежду тях.Размерът на армията, която дезертира, е около 20 000 конници (толкова сахуните на Зилинг през 522 г., толкова са и тези на Тиранкс и Глон през 527 г.-бел.ред.).

Настъпва криза между хунския цар и Кавад и тя е провокирана явно отпоследния, който подлъгва тези елитни войници, които не се връщат през 504г. при Балах, съпругът на Воа. Кавад ги пренасочва отвъд източните пределина Персия, явно смятайки да наложи чрез тях собствената си власт в старитеразмирни кушано-кидарски територии (?).

Във връзка явно с това, по същото време хунският цар подобряваотношенията си с Анастасий и както пише Прокопий, даже искал да мупродаде правата върху Дербендския проход. Очевидно „Амбазук”, кактоизписва Прокопий името му (кн. І, Х), е бил доста обиден на Кавад.

Както обърна внимание Ото Менхен-Хелфен в „Светът на хуните”(1973, гл.ІХ. Език. Ирански имена.) името Амбазук означава „притежаващияторъжието и властта” на персийски (от древ.иран. ama-bazuka). Това име нахунския цар е явно иранско нарицателно за Балах, заето вероятно отПрокопий оттам, откъдето произхожда и легендата за ролята на селянина приубийството на Глон. Това иранско прозвище на хунския цар се припокрива собраза на човека, притежаващ военната сила и властта, който дава армия отхуни-ефталит през 499 г. на Кавад.

Какво точно е станало в отношенията между Кавад и хунския цар, етрудно да гадаем. Кавад успял, според Прокопий, да си върне правата надДербендската врата (кн.І, Х). Конфликт явно е имало. Оттук насетне Кавадтърси помощ през 522 г. и през 527 г. само от онези хуни, които „живеели въввътрешните предели” (Теофан, 6020). Кои са те, става ясно от хрониката отначалото на VІІІ в. на Йоан Никиуски, който изрично подчертава, че„Боарикс” („Воа” при Йоан Малала), е от „външните хуни” (Jean de Nikiou, p.390).

196

През 527 г. Юстиниан І (според Малала) изпраща посолство до хунскатацарица Воа, чийто мъж Влах бил починал, с молба да се справи със Тиранкс иГлонис, чиято 20 000 конница Кавад мобилизирал срещу Византия. Така ставаясно, че Глон от 504 г. е жив до 527 г., когато е убит от „външните хуни” (ЙоанНикиуски) на Воа. Дотогава Глон е от ония хуни, които „живеят далеч въввътрешните предели” (Теофан), явно на Персия.

Малала нарича Воа царица на хуните-савири и по този начин е далтериториалното й място в Предкавказието. Воа управлява 100 000 хуни, кактопишат Малала и Теофан. Това показва, че към 527 г. Воа е царица на целияхунски съюз след смъртта на мъжа си, а не само царица на савирите.

Нейните „двама млади синове” са очевидно Мугел и Грод. А дъщеря й емайка на Хосрой Ануширван, син на брат й Кавад…

КОГА УМИРА ИРНИК?

Ирник, наричан при хронистът Йоан Малала „Балах“, е бил покойниккъм 527 г., т.е. починал е очевидно не по-рано от 526 г., след като Малалапише, че вдовицата Воа, била все още „предводителка“ (аспа) и царица нахуните, вкл. и на савирите.

През 448 г. Ирник е описан като „малък“ от летописецът ПрискПанийски, който посещава лично Атила в Панония.

Ирник е бил явно на ок. 5 г., понеже не присъствал на трапезата, адошъл само да целуне баща си за лека нощ, според Приск. Атила многообичал Ирник и го „пощипнал по бузата“. Повечето от васалите на Атила,

197

присъстващи на вечерята, не знаели какво значел този жест, според Приск. Нодруги, явно от народа на Атила, им казали.

И така, ако към 448 г. Ирник, посочен в „Именникът на българскитевладетели“ като член на българския династичен род Дуло, е бил ок. 5годишен, тогава към 526 г., когато умира, е бил около 82 години.

ЛЕГЕНДАТА ЗА ПЕТТЕ СИНА НА КУБРАТ

Чрез византийските летописци от ІХ в. Теофан и Никифор е достигналодо нас сведение от неизвестен извор от краят на VІІ в., където е разказаналегендата за петте сина на Кубрат.

При внимателен прочит на сведението за петте сина на Кубрат, севижда, че са съобщени имената само на Бат-Боян и на Аспарух. На двама отт.нар. „синове” изобщо не е споменато името, но историческата наука твърди,че това били Кубер и Алцек. На третият, името е дадено от Теофан и Никифоркато Котраг, което както знаем е етноним на котрагите (кутригурите).

Един от синовете на Кубрат, четем по-нататък в разказа (достигнал донас чрез Теофан и Никифор), се бил заселил в Равенския Пентаполис. ГрадРавена и още четири града наоколо, са формирали т.нар. „РавенскиПентаполис”. Летописецът от VІІІ в. Павел Дякон съобщава в своята хрониказа български предводител Алцек, който потърсил земя за заселване в Италияот лангобардския крал Гримоалд (662-671). Павел Дякон съобщава и за областБългария на Апенините. Алцек обаче, според данните от Павел Дякон, не сезаселва в Равенския Пентаполис, а около Неапол, където миролюбиво едопуснат от лангобардския крал Гримоалд (662 - 671) и Алцек получаватитлата „гесталд” (зам. херцог), а хората му са заселени в три града околоНеапол.

198

Защо Алцек идва с войска и хора в Италия? Той действително ли екубратов син? Имал ли е Кубрат пет сина или в легендата, разказана отТеофан, сме свидетели на сведение за разселване на българи от Кавказ доНеапол и Стара планина?

В „Арменската география от VІІ в.” (Анани Шираканци) и в писмото нахазарският цар Йосиф (Х в.) до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, сеспоменава само за един кубратов син, който тръгнал на запад от р. Дон и товае Аспарух. Няма сведения за други поели на запад. Това налага отновокритично да прочетем съобщението достигнало чрез Теофан и Никофор, и дасе опитаме да дешифрираме какви сведения те са почерпили от своя източник.

„Големият син Ватваян, съблюдавайки бащиното завещание останал вземите на своите предци; вторият син, негов брат по име Котраг,преминавайки Танаис (Дон) се заселил отсреща на батко си; четвъртия ипетия, преминали Истър, или Дунав, и единият се покорил на аварския каган,а другият, пристигайки в Пентаполиса при Равена, на християнските царе.След това третият по старшинство, на име Аспарух, преминавайки Днепър иДнестър и установявайки се при Онгъла, на реката течаща северно от Дунав,се заселил между първите реки и тази последната, намирайки се отвсякъдеобезопасен и обграден: отпред от блата (очевидно има предвид широкатаделта на Дунав – бел. К.М.), а от другата страна защитен от реките (т.е.Днестър и Днепър – бел. К.М.). И така, този народ заслабя, вследствие наразделението, и не бе вече опасен за враговете. Когато те по този начин серазделиха на пет части и станаха малочислени, тогава хазарите, значим народ,излязоха от Берзилия, която е област в най-отдалечените части на ПърваСарматия (т.е. Азиатска Сарматия, чиято територия е от Дон до Кавказ иустието на Волга– бел. К.М.), и овладяха цялата Задчерноморска/ЗапонтийскаБългария до самото Черно/Понт море, като направиха данъкоплатецнай-големия брат Ватваян/Бат Боян, владетеля на Първа България, който и дасега плаща данък.“

Много отдавна на историците им прави впечатление, че сведението наТеофан, че Бат Боян и „до сега плаща данък“ не може да бъде вярно за ІХ в.,когато пише Теофан. То е вярно за краят на VІІ в. Сиреч, Теофан и Никифор,заемат буквално сведението за петте сина на Кубрат от стар и неизвестен

199

летопис от края на VІІ в. Точно този „неизвестен ръкопис” нарича ВеликаБългария „древна“ (при Теофан) и „стара“ (при Никифор). За съжаление, нитоедин историк не си е задал логичния въпрос: може ли автор от края на VІІ в.да нарича „стара“ една страна, която е създадена към 632 г. от Кубрат? Тоест,само преди около 40 г.? Очевидно, не. Той явно има предвид по-древнадържава, а и Теофан никъде не пише, че Кубрат е създателя на „древна ВеликаБългария“.

Ако това се имаше предвид от учените, тогава отдавна щеше да станеясно, че сведението за така наречения „син Котраг“, който заселилкутригурите на запад от Танаис, има аналог при Прокопий Кесарийски от VІв., който дава данни, че родните земи на кутригурите са на изток от Дон, но тесе заселили след 469 г. между Херсон (дн. Севастопол) и р. Танаис, т.е. назапад от утигурите, които сами се поселили на старите земи на изток от Дон.

Що се отнася до така наречения „четвърти син“, който приел да е подвластта на аварския каган, то този епизод ни напомня времето от българскатаистория между 568 г. до 619 г., когато българите и аварите задно създават вПанония обща държава, където българския владетел е заместник на аварскиякаган.

Изобщо, какво можем да кажем за странния ръкопис от края на VІІ в., откойто черпят през ІХ в. Теофан и Никифор? Според мен, този ръкопис е писанв средата на дунавските българи на Аспарух, независимо, че авторът му е билгръкоезичен или сироезичен писец. При това този странен автор от края наVІІ в., не е много грамотен, видно от факта, че в духа на географи отпредиСтрабон от І в., смята, че р. Танаис извира от Кавказ, което говори, че тукимаме просто писец, а не ритор. Писец, на който му е разказвана българскатаистория, такава каквото тя е била до смъртта на Кубрат, която той своеволнофабулира като събития около смъртта на Кубрат и разгръща като деяния нанегови синове. Не бива да се забравя и факта, че думата „син“ не предполагасемантично само роднинска връзка, каквото е значението й днес.

Несъмнено герой на този странен ръкопис от края на VІІ в. е именноАспарух. Колкото безлични са сведенията за българските синове при авари и вИталия, толкова подробно са описани владенията на Аспарух преди 680 г.

200

Да си припомним как хронологично разполага събитията нашия авторот краят на VІІ век: умира Кубрат, неговите пет сина се разделят, при което –забележете – те се разселват на земи от Кавказ до италианския град Равена ина юг до Мизия. Всички те, с изключение на Аспарух, се покоряват на някого.Един на аварите в Панония, друг на християнските крале в РавенскияПентаполис, Бат-Боян на хазарите (явно на тях и Котраг, понеже той бил до р.Танаис, т.е. Дон).

Теофан нарича тази българска земя „Запонтийска България”, явно за дапокаже, че хазарите овладяват не цялата Велика България, за която той вече еписал по-рано, а само части от нея „до самият Понт” (Черно море). Аспарухпък преминал Днепър и Днестър и там установил домовете си (ол), т.е. отсеверния приток на Дунав, сиреч р. Серег, до Днестър и Днепър. Първитереки, които преминал, са упоменати от Теофан като Днепър и Днестър, апоследната като северния ръкав на Дунав. „Заселил се между първите реки итази последната“, пише Теофан, т.е. прословутият „онгъл”, който всъщност е„ол” (домове) на Аспарух, е съвсем ясно посочен от Теофан: от Днепър, презДнестър до р. Серег (северния ръкав на Дунав). А това е огромна територия.Хазарите не разширяват държавата си на запад от Днепър.

В разказа на Теофан причината за превземането от хазарите на тазитеритория от Велика България (но в никакъв случай цялата), която Теофаннарича „Запонтийска България”, е представена така: Кубрат умрял, синоветему се разпръснали и това било причината хазарите да превземат тази част отВелика България.

Интересно е как се изброяват синовете, които се разпръскват. ПървоБат-Боян, следва Котраг, който преминал Танаис, явно от изток на запад. Следтова четвъртият и петият, единият в Панония при аварите, другия – вРавенския Пентаполис. Накраят, третият, т.е. Аспарух.

Ето схемата: 1-2-4-5-3.

1 – е Бат-Боян, а 3 – е Аспарух.

По реда на изброяването, първи е Бат-Боян, последен – Аспарух. Но покаква логика 2-4-5 са между тях?

201

Трудът на Теофан е хронография, по години. Едва ли можем дадопуснем, че Теофан сам е автор на подобен странен начин на изброяване напетте сина на Кубрат. Първият, вторият, четвъртият, петият и третият, за койтотой дава обилни сведения.

Да кажем, че беглото сведение за четвъртия, който отишъл при аварскиякаган, е нормално оскъдно като информация, но да се определи петият син,който отишъл в Равенския Пентаполис, само като подчинен на„християнските царе”, е вече доста оскъдно като информация. Изворът наТеофан и Никифор не знае дори името му. И все пак извора, който ползваТеофан, е интересен с мащабността на разслоението на българите в Европа.От земите на запад и на изток от Дон, до Неапол и Стара планина.Маршутътминава през земите от Днепър до долни Дунав и в Авария, т.е. в Панония.

Изворът , който ползва Теофан, е прецизен в детайлите си само относноАспарух, а така също и в констатацията, че и „досега” ръководителя на„първата България” (Бат-Боян) плаща данък на хазарите.

Коя е втората България е вече ясно, това е държавата на Аспарух след681 г. в Мизия.

Документът явно е писан в Дунавска България, очевидно по заръка наАспарух, което личи от факта, че въпреки голямото разслоение на братя поПанония и Италия, само Аспарух не е подвластен, а останалите са. Дорипървият син на Кубрат плаща данък на хазарите. Но и самите хазари, споредлегендата, превземат „първа България”, земята на Бат-Боян, чак следразпръскването на петте сина, т.е. на Аспарух даже не се вменява отдокумента, че е победен от хазари, докато в „Арменската география от VІІ в.”(Анани Ширакаци) и в разширената редакция на писмото от Х в. на хазарскияцар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, пише, чеотстъплението на запад на Аспарух, е заради хазарите.

Документът лъха на Аспарухофилство, ако мога така да кажа, и е можеби първият държавен документ, писан в новото царство на Аспарух наБалканите. Изглежда текста е бил лаконичен, може дори да има и камененпървообраз.

202

На основата на разказаното от българите, гръцки (или сироезичен)книжовник неточно e преработил данните, вкарвайки ги в своя фабула окололичността на Кубрат и неговите синове. Очевидно, текста на този летопис открая на VІІ в., е бил на папирус или пергамент и така е попаднал (или неговокопие) във византийските архиви, от които са черпели Теофан и Никифорпрез ІХ в.

ДЪРЖАВА ЛИ Е БИЛА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ?

На съветската историческа наука дължим много от нещата, коитосериозно са повредили правилната представа за ранната българска етногенеза.На първо място това е отъждествяването на династията на хуните Дуло стюргешкото племе „дулуси” от VІ в., които участват в създаването на първияттюркски каганат. Все едно Ирник (Ернак, третият син на Атила) от V в. от н.е.,упоменат в „Именника на българските князе”, е отишъл в Средна Азия и естанал тюргеш? Плетньова дори смята, че „рода Дуло (Дулу) в Тюрскиякаганат се борил за власт с управляващият род Ашина” (гл. 2, Хазары, М.,1976).

През 1937 г. М. И. Артамонов издава „Очерки древнейшей историихазар”. Това е по времето, когато Н.Я.Мар (1864-1934) е разработил вечехипотеза за произхода на българи и чуваши от Месопотамия. Под егидата наМар, младият Артамонов пише, че Кубратова България не е вече „раздробенаот хуно-български племена”, а е „държава”.

През 1950 г. обаче лично Сталин във в. „Правда” посмъртно развенчаватеориите на Мар. Езиковедският яфетизъм на Н.Я.Мар наистина има своитеслаби страни, но за съжаление, – нещо характерно за тоталитарно общество -заедно с езиковедските изследвания на Н. Я. Мар е натирена и „българскатапредистория”, която е изпратена от съветските идеолози в планината Алтай.

203

А. П. Новоселцев в „Хазарское государство и его роль в историиВосточной Европы и Кавказа” (М., 1990) повтаря след Плетньова, че „ВеликаБългария” (VІІ в.) не е била истинска държава, а някакво обединение наномадски племена. Те били „племенно-родови обединения”, според него.Същото е мнението през 1976 г. и на Плетньова, дефинирайки държавата наКубрат като „самостоятелно обединение” (гл. 2).

Да се твърди, че Велика България не е била „държава” става догма,спусната от Москва, пред която и български учени като проф. Рашев и проф.Ив. Добрев се подчиняват, налагайки си „автоцензура” да не пишат, че Кубрате ръководел държава. Още по-малко градска държава. И всичко това приусловие, че Псевдо-Захарий Ритор още през 555 г. в своята сироезичнахроника посочва, че българите на север от Кавказките проходи имат градове:"И след Вратите са българите с техния собствен език, езически и варварскинарод, и те имат градове.”

http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor__glava_3_ot_kniga_7_i_glava_7_na_kniga_12.html

Теофан и Никифор от ІХ в. пишат следното:

Теофан: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундобългарите и котрагите. По тази страна на северните брегове на Евксинскияпонт (Черно море – бел. К.М.), зад езерото, наричано Меотийско (Азовскоморе – бел. К.М.), откъм страната на океана по сарматската земя тече рекаАтел (Волга – бел. К.М.); към тази река се приближава р. Тапаш, която извираот Иберийските (Грузинските) врата в Кавказ; от сближението на р. Танаис(р. Дон) и р. Ател, които са над Меотийското езеро и се разклоняват вразлични страни, извира р. Куфис и се влива в Понтийско море, близо домъртвите врата, срещу полуострова Овнешко чело. От горепосоченото езероморето, подобно река, се съединява с Евксинският понт при БоспорКимерийски (Керченският провлак – бел. К.М.), където вадят мурзила и другариба. На източните брегове на Боспор Кимерийски, зад гр. Фанагория, освеневреи, живеят много народи. Зад това езеро нагоре, където е р. Куфис, в коятоловят българската риба ксист, се намира древната Велика България и живеятсъплеменните на българите котраги. По времето, когато Константин беше на

204

запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел.К.М.), Кроват, владетеля на България икотрагите, починал...” (с.138).

Никифор: „Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни ибългари, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по рекаКуфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България итака наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето наКонстантин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тезиплемена, умрял...” (с.49).

Констанс II (гр. Κώνστας Β', Kōnstas II, 7 ноември 630 - 15 септември668) е византийски император през 641-668 година, син на Константин III ивнук на Ираклий.

„ДЖАГФАР ТАРИХИ”

На 25 февруари 1997 г. казанският историк И. Тагиров отбелязва, че„...не бива да се игнорират такива съчинения като „Шан кизи дастани” и„Джагфар тарих-и”. Те не са могли да възникнат на пусто място и, несъмнено,имат реални корени. Съвсем друга работа е, че появата на тези материали есъмнителна. Някои даже казват, че това е фалшификат. Ако е така, то тозифалшификат трудно може да не се признае за гениален. Къде са тиягении?”[1].

205

През 1993 година, по времето на либералният руски президент БорисЕлцин, в град Оренбург са издадени волжко-български средновековнилетописи, писани между ХІІІ век и ХVІ век.

През 1680 година Бахши Иман е секретар на сеид Джагфар. Рускатаполитика по онова време лишава волжко-българските мюсюлманскиблагородници от титлите и феодалните им имения. Оставени са само на тези,които приемат християнството, а те не са много. Чак Екатерина Велика презвтората половина на ХVІІІ век ще поправи тази несправедливост.

Феодалните имения на сеид Джагфар в Казанската губерния ставатцентър на вълнения и бунтове срещу руския царизъм през 1680-1682 години[2]. Именно през този период неговият секретар Бахши Иман е натоварен отгосподаря си да събере и да препише в една книга (свод) старитеволжко-български летописи, които по това време са все още налични [3].

Ръкописните исторически хроники са собственост предимно нааристократите [4] във Волжка България до падането й през ХІІІ век подвластта на монголо-татарите. Едва по-късно един отхудожествено-историческите епоси, написан от гениалния поет на ХІІІ векКул Гали, ще се преписва сред народа и почти всяка фамилия ще се стреми даима копие. Поемата на Кул Гали „Сказание за Йосиф” става доризадължителен антрибут от сватбените ритуали.

През 1938 година семейството на Ибрахим Мохамед-КаримовичНихматулин от град Кизил Яр в СССР, са собственици на свода от няколкоръкописа [5] „Джагфар тарих-и”. Дали в родословието на Ибрахим е ималокараими, приели мюсюлманството? Затова ли освен Мохамед, са го наричалии с прозвището Каримович? Това са въпроси, на които тук не можем даотговорим. Ролята на караимите [6], при съхраняването на средновековниръкописи и реликви става ясна още през 1872 година, когато Фирковичизнамери сред семейни караимски архиви дори пространна редакция написмото от Х век на хазарския каган Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибнШафрут.

През 1938 година Сталин решава в целия СССР да има само единалфабет, кирилицата. Любимата латиница на Луначарски е изгонена от

206

пролетарската държава. На арабската азбука е отредена същата трагичнасъдба. Разпоредено е да бъдат конфискувани всички старопечатни книги [7]от архиви и библиотеки, а граждани на СССР, които имат в дома си стариръкописни книги, са длъжни да ги предадат на властите. Ибрахим, койтодържи в дома си ръкописи на арабско писмо, е истински уплашен. КГБ, коетотогава се нарича НКВД, вече е придобило своята мрачна слава. Ибрахимрешава да преведе на руски език съдържанието на текстовете, а оригинала даго даде на властите. През 1939 година е вече готов.

Въпреки, че демонстрира уважение към безумните болшевишкизаповеди и сам предава ръкописа, НКВД обискира къщата му. Чекиститетърсели дали няма и други текстове на арабица. По онова време многоизтоковеди стават жертва на сталинизма, от любов към ръкописи. Чекиститене се заинтересували въобще от тетрадките на Ибрахим с руски преводи на„Джагфар тарих-и”. Те действали, както пише племенника му, по ясна„заповед от горе”. Така съдържанието на ръкописа било съхранено, но наруски език.

Именно тези преводи са издадени, чрез редакцията на вестник„Булгария”: Бахши Иман. Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей 1680года. Изложение текста „Джагфар Тарихы” на русском языке, сделаноИ.М.-К.Нигматуллиным.- Оренбург, КОПФ „Оренбург-пресс-контакт”,редакция вестника „Булгария”, 1993.

Появата на волжко-български средновековни ръкописи в краят на ХХвек не е чак толкова стресиращ факт, като се има предвид, че през целия ХХвек постоянно се откриват ръкописи. Не само прословутите кумранскиръкописи... През 1953 година в Мадрид бе открита книгата от ХІІ век наандалузкия географ, историк и пътешественик ал-Гарнати [8].

Проблемът е, че волжко-българския свод е в превод на руски, няма гооригинала. Не се и търси. А НКВД не е унищожавала източните ръкописи,всичко е давано в т.нар. „Азиатски фонд”.

През 2005 година „Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей 1680года” бе преведен и в София, но появата му не предизвика особено вълнениесред професорите по история, които - както знаем - са особено консервативни.

207

На изданието бе погледнато с недоверие, дори прибързано бе обявено зафалшификат. Между другото, руското „Слово за Игор” също нямаоригинали…

Летописите действително са трудни за интерпретиране. Особено„Барадж тарих” от ХІІІ век [9]. Трябва да се има предвид, чеарабо-персийската средновековна историческа литература, чиято жанроваспецифика следва и тюркоезичната историческа литература на ВолжкаБългария след 922 година, е компилативна. Допускало се е по-къснитепреписвачи да видоизменят и допълват текстовете.

В „Барадж тарих” има много имена, които съзнателно са калкирани втюркоезична посока. Персийското име Кубрат (Ховрат) е възприемано катотюркоезичното „Курбат” [10], което на тюркски означава „близост, родство”.

Ако се има предвид компилативната специфика на ислямскатаисторическа и географска литература, става ясно, че някои от текстовете наволжко-българският исторически свод не могат (а и не бива) да се възприематбуквално. Но това не омаловажава тяхната контекстуална достоверност.

Що се отнася до ранната българска история, „Барадж тарих” е цененизворов материал [11], ако бъде сравнително изследван с други, вечеутвърдени гръцки, латински, арабски, персийски, сирийски, арменски игрузински източници.

Тук ще посочим само три примера. В началото на „Барадж тарих”четем за някакви „китайски тюрки” [12]. Това би било абсурд, ако не сезнаеше, че по същият начин Фирдоуси в „Шах наме” нарича тюрките(тюрколати) от Първият каганат.

„Барадж тарих” разказва, че аварският водач Тубджак направилбългарите свои васали (ок. 567 г.). Български владетел тогава бил Боян [13],който сключил вар-хонския съюз между кутригури (хони, хуни) и авари (вар,тюрки) и отстъпил своето име на аваринът, като знак на приятелство.Аварският вожд започва да се нарича Боян. Точно този каган на аварите, коитокутригурите завеждат чак в далечна Панония, описва византийския историкот VІ век Менандър [14]. Той носи име Боян.

208

И третият пример. „Барадж тарих” последователно използва термина„хони” за известните на запад „Huns”. Трябва да кажем, че арменските игрузинските късно-антични извори, също ги наричат така, т.е. „хони”.

Трябва да се създаде някакъв консенсус около ценното в Джагфартарихи, останалото да се каже, че са публикации на Нурутдинов и като секодифицира този източник, вече спокойно да се дискутира за компилативнатаму същност, която не го омаловажава никак. В края на краищата, да не сеотричаме от ценното зърно, защото и руснаците нямат оригинал на „Слово наИгор”, но днес е част от културната история на Русия…

Древната българска история не може да е заложник на Нурутдинов,който във фантазиите си от 2011 г. в книгата си "Болгар тарих" стигна доридотам, да пише, че трак е турското тьорк и да вменява на българите, че саавтохтонни траки...Да не забравяме, че Фоменко преди няколко годинииздигна тезата, че трак и турк е едно и също, а субекти като Павел Серафимовлъжат българите, че Дионис завел траките в Китай. Каква е целта на тази„митология”? Може би се подготвя втора серия, в която „Дионисиевитетраки” да се върнат на запад от Китай като тюрки?

Стига вече гаври с българската ранна история. Да отдадем заслуженотона вуйчото на Нурутдинов, Ибрахим Нихматулин, съхранил т. 1 от Джагфартарих, изд. през 2005 г. и в България, и да порицаем Нурутдинов, че списането на т.2, т. 3 и т. N, всъщност съсипва делото на чичо си.

Литература и бележки:

1. Сп. „Эхо веков”, бр. 1/2, 1997.

2. Вахит Имамов. Запрятанная история татар. Национально-освободительная борьбататарского народа в ХVІ-ХVІІІ веках за создание независимого государства. 1991.

3. Бахши Иман. Джагфар тарихи. С., 2005, с.9/Предговор към руското издание отФ.Нурутдинов/.

4. Бахши Иман, Цит.съч., с.105

5. Пак там, с.9 - с.11

6. К.Б.Старкова.Рукописи Колекции Фирковича./ Письменные памятники востока,Ежегодник 1970, М., 1974

209

7. Списъкът на учените-изтоковеди, които стават жертва на тази чистка на НКВД, епубликуван в интернет.

8. Путешествие Абу Хамида ал-Гарнати. М. 1971

9. Баба Худжей. Барадж тарих; В: Бахши Иман. Джагфар тарихи, С., 2005, с.13 – с.164

10. Пак там, с.22

11. Васил Ат. Василев. „Джагфар тарихы” като извор на българската история. С., 2007

12. Баба Худжей, Цит.съч., с.14

13. Пак там, с.21

14. Менандр. Византийские историки. Санкт Петербург., 1860

ДРЕВНИ БЪЛГАРСКИ СЕЛИЩА В АРМЕНИЯ

Арменският историк от VІ в. Мовсес Хоренаци дава стари сведения насироезичния историк от ІІІ в. Мар Абас Катина, за българи и техни поселищав земите на древно Урарту, северно от ез. Ван.

Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на пределаШара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, авпоследствие, заради колонизаторите българи Вхндур на Бунд, заселили се

210

там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носятназвания, получени от имената на неговите братя и потомци”.

Дали наистина е имало такива имена на селища дори през VІ в. и как лиса се казвали?

Арменския историк от V в. Елише в своята книга за пълководеца ВарданМамиконян и неговата „арменска война”, посочва (между другото) и списък симена на арменските християнски епископи, митрополиите и селищата,откъдето произхождат. Пасажът е в края на летописът му. Между останалитеса посочени и следните:

„Левонд, йерей от Вананд, е от селището Иджеванк”.

„Аршен, йерей от Багреванд, е от селището Елеген”.

Нас ни интересуват имената на селищата. Оказва се, че МовсесХоренаци е дал правдиво етнографско сведение, че „и досега” (т.е. презвтората половина на V век и през VІ век) има селища, чиито имена са нипознати от хунската история.

Името „Иджеванк” ни е познато като „Иджик”, любимият син налегендарният патроним Боян (=Бунд), от който, според волжко-българскаталегенда в летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”, произхождат хоните(кавказките хуни).

А името „Елеген” ни е познато като „Елак”. Към 448 г. така се казва,според Приск Панийски, първородният син на Атила.

БЪЛГАРСКИ ТОПОНИМИ И ХИДРОНИМИ В АЗЕРБАЙДЖАН

211

На 4 април 1637 г. немският учен и пътешественик Адам Олеарий(1599-1671) описва в дневника си река Балгар на територията на дн. окръгБилесувар в Азербайджан (Пушкински район, по време на АзербайджанскатаССР), посочвайки я с името „Балхара“ (Путешественники об Азербайджане,вып. I, Баку, 1961, с. с. 276, 347).

В този регион са известни още ойконимите (гръц. ο κος (жилище) +ἶгръц. νομα (имя)) „Болгар, Болгаркент, Болгар-Кок-тепе“ (Велиев М. Г.ὄНаселение Азербайджана — музей этнографических сокровищ.Азербайджанский настольный календарь. — Баку, 1924—1925., с. 396).

Иван Иванович Шопен (1798-1870), по произход французин, пристига вРусия около 1825 г. и е на гражданска служба в Кавказ. Шопен дава сведение,че едно от подразделенията на племенната общност "кенгерли" вАзербайджан през ХІХ в. са се наричали „болгарлы“ (Новые заметки надревние истории Кавказа и его обитателей ,СПб., 1866).

Според Г.А.Гейбуллаев, река Болгар „протекала в прошлом по границерасселения талышей“ (Топонимия Азербайджана, Баку, 1986, гл.І,§3) .

АСПАРУХ В „ДЖАГФАР ТАРИХИ”

Сведенията, които се дават в летописът „Барадж тарих” от ХІІІ в. (отсводът „Джагфар тарихи”, С., 2005) за Аспарух са изключително важни, етозащо си заслужава те да бъдат критично интерпретирани.

Кубрат, заедно с чичо си Орган възстановяват към 629/632 г. държавата,останала във византийските хроники с името „древна Велика България”.

212

Към 662 г. Кубрат умира и на трона стъпва първородният му синБат-Боян. Той управлявал „спокойно три години” и тогава срещу политикатаму се изправил Аспарух, според летописа „Барадж тарих”.

Коя е причината за тази братска вражда? Аспарух застанал на странатана чичо си Шамбат, според текста.

От летописа „Барадж тарих” става ясно, че при появата на хазаритепървият, който воюва с тях, е Аспарух (с. 25). Защо престолонаследникаБат-Боян е в изчаквателна позиция?

Всъщност, съгласно българското династично право, Бат-Боян не е билпрестолонаследник, а е узурпирал трона, който по право се е падал на чичо муШамбат. Сведение за династичното онаследяване при българите, е съхраненоот Йоан Екзарх през Х в.: „И при българите отначало князете били понаследство – синът на мястото на бащата, и братът на мястото на брата” (ЙоанЕкзарх, български писател от Х в.; В книгата му „Шестоднев”, изд. С., 2000.,с.159). Тоест, първородният син не е онаследявал по право баща си на трона, асе е възкачвал чак след чичо си. Бат-Боян, по незнайни причини, нарушаватази традиция и това води до краха на Велика България и превземането й отхазарите. Аспарух, като честен и доблестен българин, се противопоставя набрат си и застава на страната на чичо си. В името на династичното право.Крамолите в Българската империя довеждат до ослабването наотбранителната й мощ и тя е превзета от хазарите, като Бат Боян приема да евасал на хазарския каган. Аспарух отказва и се установява на ония българскитеритории, които са на запад от Днепър.

Всеизвестно е, че Хазария стига до около Днепър и не се разширява назапад.

Волжките българи се възприемат в летописа „Барадж тарих” катонаследници на Бат Боян, ето защо в легендите им може да срещнем едноотрицателно отношение към Аспарух, дори и името му не е предаденоправилно, а е отъждествено с топонима Атилкезе (упоменат през Х в. и отБагрянородни) между Днепър, Днестър и Дунав, където е пребивавалАспарух, преди да нападне на юг от Дунав през 680 г.

213

За синът на Кубрат, основал през 681 г. държава на Балканите с имеБългария, има сведения: в Хрониката от ІХ в. на Теофан; в Бревиария от ІХ в.на Никифор; в Арменската география от VІІ в., приписвана на АнаниШиракаци; в еврейско-хазарската кореспонденция от Х в. на хазарския царЙосиф с андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут; в Църковните протоколи наVІ Вселенски събор; в Именникът на българските канове - като Исперих; вБългарският апокрифен летопис от ХІ в. – като Испор.

В разширеният вариант на „Арменската география от VІІ в.”(Ашхарацуйц), приписвана на Анани Ширакаци, се съобщава следнотосведение: „От Хипийските планини избяга сина на Худбадр (чети: Хубраат,както по-горе в същият текст е изписано името на Кубрат).” В тази географияот VІІ в. р. Волга ("Ател","Ра") тръгва „от Каспийско море на север с дваръкава, които се съединяват”, а след това се обръща на запад към т. нар.„Хипийски планини” и стигайки до дн. град Донецк се влива в р. Дон(Танаис). Античната представа откъде извира река Танаис е визирана вгеографията от ІІ в. от н.е. на Птолемей и мястото е планинските възвишенияточно над дн. град Донецк.

КАРАБЪЛГАРИТЕ

Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята”(Х в.) разказва една легенда за моравския княз Светополк (името му сеизписва и като Звендоплук), според която преди смъртта си той извикалнаследниците си и им показал сноп пръчки. Дал им по една и те я счупили, но

214

снопа никой не успял да прекърши. Така княза им завещал наследствен урок,че докато са заедно са непобедими, но ако се разделят са слаби.

Как легендата за урока, който дал Кубрат на синовете му, епоморавчена?

На мястото на ослепения княз Ростислав, от 870 г. на трона на Моравияе Светополк. Кой е Ростислав? Той е син на Моймир. Именно Ростислав каниКирил и Методий в Панония.

Кой е Моймир? Моймир е васал на българите, известни чрезКонстантин Багрянородни като „карабългари“.

През 825 г. папа Евгений ІІ (824-827) пише едно писмо до „князетеТутунд и Моймир, и до знатните, войската и народа на Хуния, която се наричаи Авария, и Моравия” (с. 116, по Асемани). Наблюдателният Асемани, катоизследва писмото на папа Евгений ІІ, стига до следния извод: „От това писмосе стига до заключението, че не само хуните (чети: аварите- бел.К.М.),покорени през 796 г. от Карл Велики, са били привлечени към вярата в Христапрез 798 г. от Ювавенския, т.е. Залцбургския архиепископ Арнон, както епосочено по-горе (не в този цитат, Асемани вече е изследвал тоя въпрос –бел.К.М.), но че също и моравците, и другите хуни (чети:карабългарите-бел.К.М.) установили се в Хуния, Моравия и Панония, саприели християнските тайнства благодарение на Лавреакския архиепископУролф, и то, както изглежда, през 805 г...” (с. 117).

Още през ХVІІІ в. блестящият Асемани е знаел за „други хуни”, коитоса в Панония и не са авари, понеже аварските владения са превзети през 796 г.от Карл Велики. Тогава аварите били покръстени от Ювавенския(Залцбургски) епископ Арнон, докато „другите хуни”, т.е. карабългарите накаган Абрахам и славяните на съуправителя му Моймир, са покръстени след805 г. от Лавреакския архиепископ Уролф.

От 568 г. до 619 г. българите са съюзници на аварите в Панония, следкоето „господаря на хунския народ” (Никифор) става съюзник навизантийския император Ираклий (610-641). През 629 (или 632 ?) евъзстановена „древна Велика България” и тюрките са отблъснати на изток. Винтерес на истината, възможността за възстановяването на България, е във

215

връзка и със сериозните проблеми на западните тюрки с уйгурите след 629 г.През 669 г. хазарите, които са старите савири, и западните тюрки, създаватХазарския каганат и Велика България загубва териториите си от Кавказ доДнепър. На запад от Днепър обаче българите запазват своето влияние иименно тук пребивава Аспарух преди 680 г., когато създава нова българскадържава на юг от Дунав, в Мизия.

Именно тази българска територия на запад от Днепър след 669 г.,византийският император Константин Багрянородни (Х в.) упоменава катопринадлежаща на „карабългарите”, а през същият Х в. арабските историцисочат, че е българска. Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята напеченегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата намадиярите.”

Кой е Тутунд, до който пише папа Евгений ІІ през 825 г.? „Тудун” eхазарската титла, това не е лично име. Очевидно българският династичен родв Хазария, е получил от кагана подчинената титла „тудун“.

Хазария се разпростира на запад до р. Днепър, докато териториите назападните българи („карабългари“) са били от Днепър до Виена, където е играда Ветвар. Тоест, българският династ от рода Дуло, наследник по тазилиния на Бат-Боян (Теофан и Никифор пишат, че в края на VІІ в. Боян,по-големия брат на Аспарух, става данъкоплатец на Хазария), е бил васал(тудун) на хазарския каган, но на запад от Днепър, е бил суверен на земите накарабългарите.

Основавайки се на Бертинския и Мецкия ръкописи, Асемани пише, чепрез 805 г. „Тудун“ поискал от Карл Велики да го признае за каган. Асеманипише: „Императорът се съгласил с неговите молби и заповядал на хаганът дапоеме цялата власт, според техния древен обичай, както описах по-горе към805 г. след Христа, според Айнхард и Бертинския и Мецкия аналисти” (с.118).

За Карл Велики тази титла „каган” едва ли е значела нещо, но чрез неяпрез 805 г. „Тудун“ издига рода Дуло до нивото на каганската институция ифактически Карл го обявява за равен на хазарския каган.

216

Можем ли да разберем името на този български тудун? Условието, коетоприел този тудун, за да бъде признат от Карл Велики за каган, било да сепокръсти в християнството. „През 805 г. Кабуан (чети: хаганът) отишъл пригосподаря Карл и хаган Абрахам бил покръстен над Фискаха” (с.118, поАсемани). Новото християнско име на тудуна било Авраам (във форматаАбрахам). Асеманий пише: „Ханзиций стига до заключението, че споменатиятвладетел на хуните Абрахам не е бил по-различен от Тутунд” (с. 118).

Седалището на този български владетел на запад било срещу Виена,където е град Ветвар, старият Карнунт. Именно на този български владетел еподчинен Моймир.

Ханзиций отбелязва в книгата си „Свещенна Германия“: „Но изглеждасигурно, че Ветвар е бил град на хуните, а не на моравците. Защото „Вар” ухуните означава същото, каквото у германците е „бург”, т.е. „крепост”;същото значение на тази дума е запазено и до днес у унгарците. Вероятноселището Ветвар се е намирало близо до Дунав, откъм Моравия. Защотоморавците живеели до Дунав. По протежението на реката, близо доразвалините на стария Карнунт Тутунд (или Тудун), владетел на хуните, серазположил заедно със своите; и на него между другите после е писал писмопапа Евгений” (цитата е по Асемани, с. 119).

„Без съмнение – пише Асемани – един и същ е този, който е наречен отпапа Евгений Тутунд , и този, който се назовава от Франкските анали Тудун, асъщо и от Бертинския аналист към 795 г.” (с.119).

Ето и текста на писмото на папа Евгений от 825 г. до българскиятвладетел на карабългарите Абрахам:

„Поради желанието за спасение на душите ви, най-скъпи во Христесинове, когато чухме за покръстването ви в християнската религия и запреуспяването на светата вяра и на делата ви, ние бяхме обхванати отвърховна радост и ликуване. Вестоносец на тази желана вест бешедостопочтенният Уролф, архиепископ на светата Лавреакска църква и пресвятнаш брат, а ваш духовен баща, който чрез своята света проповед ви е създалкато деца, осиновени от Бога. И така той, идвайки на доклад в храма наАпостолите, ни препоръча да подкрепим създаването на новата църква с

217

нашата апостолическа благословия, която е учредил да бъде управлявана покатолически.(По това време още няма разделение между Константинопол иРим в църковно отношение, така че тук се говори за общоцърковен обред –бел.К.М.) У тях отдавна, още по времето на римляните и гепидите, кактостава ясно от неговото изложение, в седем епископски области технитепредшественици са получили епархии със свое митрополитско право. Споредтова право и тоя закон споменатият предостоен в Бога архиепископ е поелзадължението като евангелски сеяч сам той да засее дълго отхвърлянитесемена на небесния живот и да отгледа за вас кълнове, покълнали отново вдушите ви, за да бъдат спечелени за Господа Христа, в онази земя, отранохристиянизирана и поверена на грижата на неговите стари предшественици,която вие с тайното застъпничество на всемогъщия Бог сега имате внаследство (тук папата директно казва, че Хуния не е старата Авария, авладенията на Тутунд и Моймир са създадени „сега”, като „наследство”- бел.К.М.). Този тъй учен служител на Божието слово, познавайки го катонеобходим във всяко отношение за вашето спасение, изпитан във вяра ипример, ние ви изпратихме от страна на светата майка – Римската църква, зауправител и с каноническо решение поверяваме нему и на неговитеприемници да упражняват нашата апостолическа функция и епархиалното ицърковно право, и практиката и властта на неговите предходници, именно наархиепископите на светата Лавреакска църква, в гореказаните области Хуния,която се нарича и Авария, и Моравия, а също и в провинциите Панония иМизия (горна Мизия – бел. К.М.), като потвърждаваме решението на този нашдекрет с подпис.”

Малко по-нататък папата съветва църковни дейци и светскитеръководители на Хуния, т.е. Тутунд и Моймир, да слушат наставленията наархиепископ Уролф: „Поради това и вие, събратя и съепископи съумейте дапроявявате на свой ред към него по-голяма почит и като благоразумни синоведа се подчинявате на здравата доктрина на небесното учение за вашатайерархия, а вие също, мирски първенци и народе, подчинявайте му се порадинеговите най-спасителни наставления не само като на човек, а като на Бог, иостанете твърди в католическата вяра, която сте приели в името на ГосподаИсуса”. (с.116, 117, по Асемани).

218

Няма съмнение, че тези „други хуни“, щом не са аварите, са именнокарабългарите.

Кои са тези кара-българи?

Изворите се оказват изключително оскъдни за тях. От византийскителетописи не можем да научим нищо повече, от едно кратко изречение (гл. 12)в „За устройство на империята” на Константин Багрянородни: „Знай, че таканаречената Черна България може да воюва с хазарите”.

Самият термин „кара” доскоро бе превеждан само чрез турската дума„черен”, но волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” съдържатекст, който изрично уточнява, че хуно-българската дума „кара” е ималазначение „запад”. „Западните българи (...), които останали под зависимосттана аварските хакани, започнали да се наричат Кара-българи, т.е. западни, а нечерни, както смятали тюрките. Защото българите наричали запад „кара”,изток „ак”, север „кук”, а юг – „сара” или „саръ”...” ( Бахши Иман. Джагфартарихи. С., 2005, с.21 ).

Друго основание тюркската дума „кара” да не бъде възприеманабуквално, е наличието на хазари, които по време на юдейската религиознатареформа на Булан са били наричани „кара хазари”, не защото са с по-черенцвят на кожата, а понеже са обявени за езичници от кагана. С термина „карахазари” са били наричани онези хазарски поданици, които въстават срещуБулан и отстояват старото езическо божество Кубар (Сувар, Сурва).Въстаническите центрове, които били на запад от хазарската столица Итил,наричали себе си „кубари”. В тяхното число влизали не само хазари, но иголяма част от васалните българи. За „кабари” пише в гл. 39 от „За устройствона империята” и Константин Багрянородни. Те били причина, според него, да„избухне междуособна война” в Хазария, а по-късно напуснали каганата иотишли да живеят с маджарите в Панония.

219

ПЕРСИЙСКОТО ЗНАМЕ НА БЪЛГАРИТЕ

„Конска опашка” ли е била старобългарското знаме?

Независимо, че догмата за непогрешимостта на папата е католическа, вправославна България също са повярвали, че папа Николай І (858-867) е казалистина, а не метафора, отговаряйки на въпросите от България през 866 г.

От `глава 42` става ясно, че въпросите са подготвени от близкитесъратници на цар Борис І, т.е. от боилския съвет. Въпросите към папата билизададени на гръцки и са превеждани на латински. Един от въпросите е засегяли българското бойно знаме. В своя отговор папата пише: „Глава 33 - Виезаявявате че когато сте влизали в сражение, досега обикновенно сте носиликато военно знаме конска опашка, и искате да узнаете какво трябва да носитевместо нея. Какво друго освен знака на светия кръст?”

Наистина ли българите са казали, че употребяват вместо знаме „конскаопашка” или папата просто сравнява знамето с „конска опашка” и така ощеповече изпъква заръката му: ”Какво друго освен знака на светия кръст?”

Един интересен епизод, съхранен в компилативния волжко-българскилетопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” ни дава основание да допуснем, чебългарското знаме не е било конска опашка, но е приличало на нея. Може бизаради това папата употребява този израз?

Учудващо е как така българите, за които бойния кон е бил светиня и неса разрешавали същият да се употребява за кърска работа, са …рязали точноопашката му? А да режат опашки от впрегатни коне за бойни цели, също етрудно допустимо? Не на последно място, няма нито едно друго сведение,освен думите на папа Николай І в отговорите си до Борис І, че българскитезнамена са конски опашки. Та, ако бе така, това би било предмет на мнозинавизантийски задявки. Всяка особеност е правела впечатление на хронистите ие била пищно съобщавана. Например, Теофан не пропуска да отбележи, че

220

аварския каган помолил да му бъде изпратен слон, за да види каквопредставлява това животно. Примерите са много.

През втората половина на V век Ирник, владетелят на Кавказ, получаваот страна на савирите прозвището „Газан”/”Газар”.Българската думата gar,звучи като gaz, благодарение на характерната езикова ротация r-z, съхранена вчувашкия език. `Газ` с иранско окончание е `Газ-ан` (ср.` Казан`), а с чувашкоокончание е `Газ-ар`, тоест `Хазар`.

Според легендата за Газан и Хазар, съхранена в летописа „Бараджтарих”, Газан в масгутско обкръжение (разбирай: персоезичие) станал цар.Коронясването му било извършено не под хунското знаме, а под флаг, койтопредставлявал „закрепено върху копие плъстено червено кълбо с разноцветниленти”. Хуните, според тази легендата, поискали от Газан да замени товазнаме със знамето на Иджик, сина на прародителя Боян. „Царят не сесъгласил и забранил дори да се говори за това. Хоните търпели това унижение400 години и трупали омраза към масгутите, в чието обкръжение бил родаДуло” (Джагфар тарих, С.,2005, с.15).

Тук имаме хиперболизирано време. Става дума не за 400 годишноунижение, а за четири годишен период (от 484 година до 488 година), презкойто Ирник (Газан) бил персийски, а не масгутски цар. Това са два различнинарода, но и двата говорят ирански, което явно е довело до объркването. Нетрябва да забравяме, това е легенда.

Паисий Хилендарски също ни е оставил съобщение за „пръв българскицар”, който превзел Персия. В своята история от 1762 г. той пише: „Гърцитеот завист го нарекли Хасан, Касан...Той превзел Армения и Мидия. Те билиотначало две царства – армени и миди...Нарекли го... пръв български цар.”(Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, С., 1998, с. с. 177, 178).

Ирник превзема Персия през 484 година и е персийски цар, под иметоБалах/Балас/Балаш до 488 г., т.е. 4 г., а не 400 г., както е останало всъхранената волжко-българска легенда в „Барадж тарих”. Ставайки цар наПерсия той приел ново знаме. Коронясването му било извършено не подхунското знаме, а под флаг, който представлявал „закрепено върху копиеплъстено червено кълбо с разноцветни ленти” (Джагфар тарих, С.,2005, с.15).

221

Логично е да се допусне, че това е персийското знаме, което явно вочите на един папа може да прилича на „конска опашка”, но дали еперсийското знаме наистина?

„Кожа на копие”, „украсена с плат” и с „цветни ленти”. Точно такаФирдоуси в „Шах наме” описва митичното персийско знаме на легендарнияКава.

„То знаме поднял он над головой, -

Оно казалось полною луной.

В цветные ленты кожу разубрал он,

И знаменем Кавы ее назвал он.” (Фирдоуси. Шах-наме, М., 1972, с. 51)

НАЧАЛОТО НА НАШИТЕ НАЧАЛА

Хрониката на вавилонския цар Набонид от VІ в. пр.н.е. потвърждаваистината от Библейската книга за Данаиил, че Балтазар е назначен засъуправител на Вавилония. Такъв става и Данаиил.

Сред волжките българи и техните предци е съществувал титула"балтавар" (господар `бал` на крепостта `вар`; Птолемей през ІІ в. от н.е.нарича р. Кубан с името "Вардан"), чиято прилика с "балтазар" (господар`бал` на ашур, азар) ни кара по внимателно да се взрем в Древния Изток,

222

където кимерийците са били наричани от асирийските писци с названието"уман манда" (бич Божий).

Титулът „балтвар” при волжките българи е засвидетелствуван от ИбнФадлан (в оригинала на risala на Фадлан е **[alm.sh** b.n sh.lki b.ltuar; =Алмъш, син на Шилки балтавар) и в летописа „Историята на Бейхаки”.

Във волжко-българските средновековни летописи пише, че "Началотона нашите начала е в племената синд и имен" (Джагфар тарихи., С., 2005, с.14). В случая „синд” са синдо-меотите, упоменати и от Херодот през V в.пр.н.е. при дн. Азовско море, а "имен" е месопотамски термин за "земя,владение, държава". Последното научаваме от книгата на пророк Данаил вБиблията.

Думата „имеон” (имен, мене) е с месопотамски произход, освен това еи специално изтълкувана в библейската книга на пророк Данаил, където„мене” е синоним на „владение, земя, царство”.

Вавилонският владетел Балтазар, който притежава свещените съдове на„Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и даги използва за храна на масата си. В този момент, според версията, някаквиневидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царскиядворец” (Дан, 5:5). „Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите набедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил,който разчита и тълкува:

„И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.

Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и мутури край;” (5:25, 26).

Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.

Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкоточовешката цивилизация. Засвидетелствувано е още в древното название назикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето).Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на

223

израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарениегръцкия превод: Бет - Ваал - Меон). Племето, което основава гр. Спарта и е внякаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия,която описва Херодот), се нарича „лакед – емон”. Самите лидийци, споредХеродот, преди се казвали „меонийци”. Вавилония превзема своята севернасъседка, една държава, която е известна като Мана. Тя се споменава запоследно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е. Имало е и планина Имеон(Агатий Миринейски, Михаил Сириец).

Интерес представлява, че и основният герой във фолклорните остатъцина волжко-българския дастан на Микаил Башту „Шан кизи” от ІХ в.,навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече:владенията (=имен) на Боян.

Което означава, че действително в старата памет на българите, Боян не ебило само лично име, а титул, получен навярно отдавна. Именната култура надревните българи е заемала подобни чужди имена, като трофей от важнивоенни битки. За сведение, самоназванието на Урарту е било Бийан.

Формата bēl paŋāti се среща още в урартските клинописи и означава„градоначалник”. Арамейско-сирийското пък „byt” (дом, поселище) присъствав българския като „бат, батко”.

Единственото обяснение за присъствието на тези архаичниакадо-асирийски и арамейски термини в старата памет на българите вПредкавказието, е възкресяването на една хипотеза от средата на ХІХ в. на Г.С. Раковски, която търси кимерийски произход на българите.

Единствено Гамирите (кимерийците), които до VІ в. пр.н.е. иматмало-азийско и предно-азийско присъствие биха могли да са преносителитена Кавказ на стари хето-хуритски културни пластове (очебийни и в нартскиятепичен цикъл) и на месопотамски лексически фонд (включ. Теоними отУрарту/Боян, каквито Халди/Коледа и Куар/Кубар, Сувар, Сурва).

През първата половина на ХІХ век българският възрожденскикнигопродавец Хаджи Найден, който според акад. Никола Начов е родом отПазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение:

224

българският народ, който е дошъл на Балканският полуостров от Черно мореи Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери” .

КОЯ Е НАЙ-ДРЕВНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА?

Номади ли са кимерийците?

В историческата литература и досега, във връзка проблемите околономадите скити, кимерийците също се определят като такива. Което не еправилно. Т.М.Кузнецова в своята статия „Киммерийская проблема искифская архаика“ отбелязва следното: „И ако косвените данни на писменататрадиция (Омир, Херодот) позволяват да бъдат определени кимерийците катоуседнал и дори цивилизован народ, то за тяхно номадство няма дори икосвени сведения. Вероятно, мнението за номадски образ на кимерийците се еформирало по асоциация, предвид номадският живот на скитите.”

Що се отнася до асирийските клинописни извори за начина на живот накимерийците, акадското „KURGamir (ra)” - e етноним, снабден с определителза страна“ (Иванчик).

По-нататък в същата статия Т.М.Кузнецова пише: „Древноизточните игръцките извори позволяват страната на кимерийците да се търси в областтана Кавказ. Гръцката традиция, упоменаваща Боспор Кимерийски, Кимерийскаобласт, гр. Кимерик, Кимерийски вал, Кимерийски брод, Кимериада,позволява на учените да локализират кимерийците „в пределите на Таманскияи Керченския полуостров, т.е. в Северо-западен Кавказ“ (Крупнов, 1957, с.122). Тоест, държавата Гамир може да бъде локализирана на териториитемежду Урарту (Задкавказието) и Боспор Кимерийски (Предкавказието), като вПредкавказието не само традиционно са концентрирани, но и се фиксират отархеологията топоними, свързани с кимерийците. Изхождайки от всичко това,е необходимо да се обърне внимание вече не толкова на номадските елементи

225

в археологическите култури на този обширен регион, а на културата науседналото население (преди всичко на материалите на поселенията). (…)Няма необходимост да се свързват с кимерийците паметниците на номадскияоблик на предскитския период или да се отнасят тези паметници към скитите,удревлявайки ги насила.“

Съгласно асирийските клинописи става ясно, че кимерийците правятнахлуване в Урарту (714 г. пр.н.е.) почти 50 г. преди в този регион да се появятза първи път скити.

Държавата на кимерийците е била на север от Урарту (Бийан).Включвала е региона Гуриана до източна Колхида. На север около Дарялскияпроход в дн. Грузия, е бил кимерийският град Харцалас. Още по-северно еКимерийският Боспор, дн. Керченски провлак на Азовско море.

Това е била една велика протобългарска държава и ние сме длъжни да йотдадем заслуженото.

ЕВРЕЙСКИ ИЗВОРИ ЗА ПРОИЗХОДА НА БЪЛГАРИТЕ

Еврейско-хазарските писма от Х в. между хазарския цар Йосиф иандалузкият евреин министър Хасдай ибн Шафрут.

Кембриджкият документ от Х в.

Книга на Йосипон (Сефер Йосейфон) от Х в.

Киевското писмо от Х в.

226

В Киевското писмо от Х в. се споменават българските имена „Кубар,Сувар, Мен (Имен), Гостун, Кубан”.

Род Кубар е имало дори по времето на кан Омуртаг.

+ Κανα συβιγι Ωμου[ρτ]αγ

ω Νεγαβον[αη]ς ο ζερα ταρ-

κανος θρ[επτος] ανθροπος

μου εγενετο [κε α]πελθον [ις]

το φουσατον επνηγην ισ τη[ν]

Τησαν τον ποταμον ητο δε

γενεας Κουβιαρης

----

+ Кана субиги Омуртаг

Негавон зера тарканът

беше мой хранен човек

като отиде във войската

се удави в река Тиса

той беше от рода Кубиар

През ХІІ век от н.е. един от най-образованите учени на епохата Мошебен Маймон (известен като Маймонид, 1135-1204) написва своята знаменитакнига „Пътеводителя на колебаещите се”, в която съобщава, че когато Авраамживеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическотобожество „Sabier” (т. е. Субар).

227

Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетиепр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно„Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.

Трактатът от Х век на византийският император КонстантинБагрянородни „За устройство на империята” е предшестван от мащабнаработа на цял екип от историци, които подготвят и преписват стари ръкорисии архиви, а специални съгледвачите носят съвременна информация. Трудът езамислен като своеобразна енциклопедия от различни познания, в това числои религиозни. Авторът-василевс решава да прояви компетентност и тълкуваислямския призив „Аллах Акбар” по оригинален начин. Той пише: ”Те семолят на звездата на Афродита, която наричат Кубар и изричат възгласа„Алла уа Кубар”, което означава: ”Бог и Афродита”. Защото „бога” теобозначават с думата „Алла”, а „уа” употребяват вместо съюза „и”, „Кубар”пък наричат „звезда” и заради това говорят „ Алла уа Кубар””. Това учение,според автора, се простирало на „р. Ефрат”.

Няма съмнение, че Багрянородни е сбъркал древното анатолийскобожество Кубар със семитската дума „акбар” (велик) и така е приписал наисляма несъществуващ култ. По-интересно е, че сред античните извори, коитое чел при подготовката на трактата си, явно е имало и такъв, койтоповествовува за древното анатолийско езическо божество Кубар, което явнодревните гърци са отъждествявали очевидно със своята Афродита.

Бог Куар е засвидетелствуван в урартския божествен пантеон, наред сХалди/Коледа, а аранският късно-античен историк Мовсес Калакантуацидиректно пише в своята "История на Алуянк", че хуните почитали бог Куар.

В „Кембриджкият документ“ от Х в. образован хазарин дава следнотосведение: „Името на нашата родина, така както го намерихме в книгите, еАр-к-нус, а името на столицата днес на нашето царство е Козар“. През 1932 г.Коковцев отхвърля достоверността на това сведение, сочейки, че хазарскатастолица се казва Итил. Но Новоселцев през втората половина на ХХ в. изкараарабоезични сведения, че вътре в Итил, царския квартал действително се енаричал Хазаран. Сведението на Кембриджкият документ го има и в „Книгатана Йосипон“ (VІ, 56, с. 872, изданието на Breithaupt ), където се говори занарода „Urganus” ( Орган се казва и чичото на Кубрат – бел. К. М.), които

228

живеели в съседство с аланите. По времето на Ал. Македонски именноUrganus помогнали на аланите, които били заключени около Дербент отАлександър, според „Книгата на Йосипон” от Х в. Това сведениекореспондира с грузинското съчинение от V в. მოქცევაი ქართლისაი(Мокцевай Картлисай), че бундурки (пост-урарти) и хони оказали съпротивапрез ІV в. в Кавказ на Ал. Македонски.

Бундурк живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тезиместа, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІVв. пр.н.е.): „ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и гиотблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепитеплемена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхнитепредградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети:цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети:царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).

Упоменаването на цитателите и на градовете отделно дава много ясноуказание, че тук става дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятнонаселението на такава мощна антична държава като Урарту да изчезнебезследно след VІ в. пр.н.е., когато е превзета. Несъмнено под името насвирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от урарти,тъй като при разчитането на урартските клинописи в началото на ХХ в., сеоказа, че самонаименованието им не е Урарту, а Биайн.

Крепостта, наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня иметона урартския владетел Сардур І (има и негови потомци Сардур), който еоставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на градТушла”. Езерото Ван дори през Х в. пр.н.е. е било наричано „морето Наири” васирийските клинописи, но благодарение на самоназванието на урарите, езапазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.

Очевидно е, че грузинският църковен документ не знае, че „Бундурк” саУрарту и съвсем в духа на библейската генеалогия им преписва, че са потомцина библейските йевусейци, коренните жители на Йерусалим преди юдеите:„Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците.Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи.Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от

229

владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха вЗанави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се наричаХерки” (гл. І).

Тук под името „хони” не може да се разбира нищо друго, освенкимерийците, които през VІ в. пр.н.е. напускат Анатолия и се връщат на северот Урарту. Пътят на кимерийците минава през Урарту и очевидно в „МокцевайКартлисай” се е запазил спомен от древни времена.

Според изследователят Г. Д. Грумба, „хоните са догрузинско населениена Картли” (Иберия – бел.м.), което дошло „от юг на Кавказ” („Об истокахисторической концепции грузинского историка ХІ века Леонтии Мровели”).Това сведение за „хоните” се потвърждава, според Грумба, от„древноарменските и древногрузинските писмени източници за преселениетоим под натиска на вавилонците” (пак там).

През Х в. андалузкият министър Хасдай ибн Шафрут разбира отхорасански търговци, че в Хазария се проповядва юдейската религия. Това гохвърля в неистов смут и той след много усилия успява да изпрати писмо дохазарския цар Йосиф, питайки го за родословието му. Йосиф обаче отговаряна Хасдай, че хазари и българи произхождат не от Сим, а от Тогарма...

Защо Йосиф отговоря така? Все пак трябва да знаем някоиподробности. Тогарма, преди да стане прародител в Библията, е област,известна в асирийските клинописи.

„Тогарма съответства на асирийския топоним Tilgarimmi в Melitene,посочен при Саргон II (722-705 г. пр.н.е. ) заедно с Kammanu и Sinaheribom изаедно с Hilakku. Но името на библейския Тогарма със сигурност обхващапо-голяма територия и както посочи Gesenius (Buhl, ор. cit, стр. 870) в нея евключено и Урарту. Емблематично за този извод е, че в библейските текстове,в които се споменава Тогарма (изключение прави I Хрон., I, 6, Езекиил XXVII,14 и XXXVIII, 6), напълно отсъства Урарту”.

apsnyteka.org/file/VDI_Latyshev_Izvestiya_drevnih_pi

230

На въпросът на Хасдай как са приели юдаизма, Йосиф дава сведение занякакъв Булан, който бил положил началото. Същевременно истинскарелигиозна талмудиска реформа, според Йосиф, станала чак при хазарскиявладетел Обадия, който не е упоменат за непосредствен наследник на Булан, аза негов потомък. Йосиф дава сведение за някакви стари книги, които сенамирали близо до кавказкия гр. Семендер (около дн. Махачкала в Дагестан)в някаква еврейска кинеза, която била в пещера.

Но Булан не е еврейско име.

Кореспонденцията между Йосиф и Хасдай е от ок. 960 г., споредучените. Йосиф упоменава, че дейността на Булан била преди „340 години“,т.е. преди 620 г. от н.е. По онова време обаче няма Хазарска държава (?), аОрган и Кубрат подготвят освобождаването на „древна Велика България“ наИрник, превзета през 565 г. от тюрките на Истеми.

Особено интересно е какво приписва Йосиф на Булан: той нападнал наюг от кавказкият Дарялския проход и превзел страната „Ар-д-вил“. Там Буланполучил две торби: едната със сребро, а другата със злато. Йосиф описвавсичко това, като обещание, което еврейския бог дал на Булан (?) .

Но от кого, ако се върнем на почвата на историята, е взел Булан товасребро и злато? Това налог и данък ли са, кой му ги е дал? По какъв повод?Териториите на юг от Кавказ в онова време са под протектората на Персия.

Името Булан е близко до упоменатият от летописецът Йоан Малала (ок.491 - 578) хунски цар Балах?

Описвайки „древна Велика България“, Теофан сочи: „На източнитебрегове на Боспор Кимерийски, зад гр. Фанагория, освен евреи, живеят многонароди.“

Ако Булан е легендарния хунски цар Балах/Балас, бихме могли даочакваме, че евреите като негови поданици, са го запознали с ценналитература, като напр. „Книгата на Нох“, която има само български, етиопскии открит в Кумран екземпляри?

231

Във "Вестник древней истории", №1, от 1993 г. на с. 66 в статията наД.И.Даньшин „Фанагорийская община юдеев“, има едно изключителноинтересно сведение за надгробие с древноеврейско писмо на „сарматскотоиме в гръцка форма – Балакос“, датирано от V/VІ в.в.

Значението на самоназванието на кимерийците [*gam-ir(а)]И.М.Дяконов тълкува чрез ирански като „преден, подвижен отряд“. Иванчикдопълва, че такъв „преден отряд без обоз и жени“ трябва да включва корена„bal“, ако се вземе предвид скитския език. Превода на „конен отряд“ наскитски e засвидетелствуван в ономастиката (ο αδτόβαλος) като „бал“ (А.ὐИванчик), освен това е съхранен и в осетинския, като „балц“.

Освен скитската дума "bal" чието значение е съхранено прихуно-българите, понеже Прокопий пише, че наричали коня (или конниците?)"Булан", в широка употреба е била и семитската дума за "господар" (bal).

Що се отнася до името Балас, трактовката че то е всъщност "Бал" едадена едва при Теофан, в неговата хроника от ІХ в. Такава трактовка нямапри Прокопий, от който Теофан заема данни за Балас. Няма и при ЙешуСтилит, нито при Агатий Миринейски или Йоан Малала. Последният пише захунски цар Балах, който през 527 г. е вече покойник.

Още в ІІІ в. от н.е. при мага Ардашир има персийски надпис за област"Баласакан", която е на територията на дн. южен Азербайджан. Тазитеритория била под властта на „хон Херан”, според арменския историк от V в.Елише, преди той да завоюва Персия.

ПАРТСКИЯТ ЦАР ВАЛАРШАК И БЪЛГАРИТЕ

През първите десетилетия на VІ в. Прокопий знае само историята наарменският повествувател Тавстос Бузанд (V в.), която цитира в своя труд

232

„Войната с персите”. Прокопий пише съчинението си „За сградите” къмсредата на века и очевидно именно по това време той се запознава сарменската история на Мовсес Хоренаци (VІ в.), в която е прокарана идеята,че първите арменски царе били от средата на ІІІ в. пр.н.е. - Валаршак и синътму Аршак. В „За сградите”, Прокопий пише: „Нека никой не мисли, чеАршакидите са родом арменци, както ни съобщава за това историята наАрмения”.

„Аршак, предводител на племето „парное”, започнал да обединяваПартия и сложил край на Андрогор, който представлявал по това време тамвоенната власт на Селевкидите. Тиридат, брат на Аршак, успял за завоюваГиркания и Партия. Така се образувала Партанската държава (династията наАршакидите е от 250 г. пр.н.е. до 224 г. от н.е.).” (Пигулевская, в „ИсторияИрана с древнейших времен до конца ХVІІІ века”, Л., 1958, гл. І, § 15).

Арменският историк Мовсес Хоренаци в своя труд (кн. І, 8) пише, чеВаларшак бил брат на Аршак Велики, който създал Партия и твърди, чеАршак поставил своя брат за цар на Армения. За да придаде историческадостоверност на образа на този първи арменски цар, Хоренаци включва втруда си две събития, свързани с Валаршак.

Той твърди, че историкът Мар Абас Катина бил секретар на Валаршак ипо негова заповед бил ходил да събира сведения за древното минало наарменците в стари месопотамски архиви. Както отдавна бе посочено отучените, това съобщение на Хоренаци не е верно, Мар Абас Катина е живялкъм ІV в. от н.е. и много от неговите исторически проучвания Хоренацисъзнателно приспособява към миналото на арменците.

Второто сведение, свързано с Валаршак, е героично. Древните, споредХоренаци, наричали арменската местност Вананд преди с името „горенБаоеан” (кн.ІІ, гл.6).

Тук историка споменава, както стана ясно след разчитане на урартскитеклинописи в ХХ в., самоназванието на Урарту - „Бийан”.

Територията на север от ез. Ван до извора на р. Кура (Cyrus), където еместността Коха (Кола), е арменската област Вананд. Описвайки героичнитеподвизи на Валаршак, арменският историк Хоренаци дава сведение, че той

233

привършил разпоредбите си, като покорил Вананд. Съобщавайки това,Хоренаци вметва, че преди местността се казвала „Баоенан”, но зарадиколонизатора Бунд, който бил българин, тя започнала да се нарича на иметона неговият народ „вхндур” (vh`ndur), т.е. Вананд.

Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на пределаШара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, авпоследствие, заради колонизаторите българи Вхндур на Бунд, заселили сетам, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носятназвания, получени от имената на неговите братя и потомци.”

Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак (това е син на Валаршак, т.е. значиАршак ІІ – бел.ред.) възникнаха големи смутове в пояса на великата планинаКавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха, дойдоха в нашатастрана и се заселиха за дълго време под Кола (Kogh), на плодородна земя,обилна на хляб.”

„По данни на арменските летописи, българите заселили част отАрмения още през ІІ в. пр.н.е. Най-старият писмен източник, съобщаващ забългарите, е свидетелството на сириеца Мар Абас Катина, живял през ІІІ в. отн.е., за това, че българи, обитаващи на север от Кавказ, през 149-127 г. пр.н.е.нахлули в Армения”. Това пише още през 1888 г. П.В.Голубовский („Болгарыи хазары. Киевска старина. №7, с.25).

Същото съобщава, за последен път в руската наука, през 1951 г. А. П.Смирнов (Волжские Булгары, М., 1951).

234

Приложение 1

ЕФТАЛИТИТЕ И ЕПОХАТА НА ИРНИК

Проучването в тази студия е опит за изчерпателно анализиране на „ефталитският въпрос”, соглед на късно-античните летописни източници за него. Ъгълът, от който се разглеждат проблемитеоколо хуните-ефталит, е оригинален и представлява опит за разширяване на научните изводи отвъдвече познатите хипотези и теории по темата. Заслужава внимание извода, че късно-античните исредновековните летописи не са привлечени достатъчно детайлно в съществуващият модереннаучен дебат кои са ефталит.

Аз разглеждам феномена „ефталит“ като Предкавказко хунско явление и свързвам тяхнатапоява и инвазията им на изток до Согдиана и Тохаристан, с краят на пост-атиловата хунска империяв централна Европа и със създаването след 465 г. от Ернак, третият син на Атила, на държаватаВелика България.

235

Дали това води до нов принос по темата и до нови отговори относно късно-античниятпериод на българите в годините 465 – 486, когато Ернак води „източна политика” (както бепосочено още през 1930 г. от историка Стивън Рънсиман), оставам да прецени читателя.

L'étude de Cyril Miltchev dans cette étude est une contribution à l'analyse complète de " questionEphthalite " en vue des sources de la chronique fin de l'Antiquité pour elle . L' angle sous lequel ilconsidère que les problèmes autour des Huns - Eftalits est original et représente une tentative d'élargir lesconclusions scientifiques au-delà des hypothèses et des théories maintenant familiers sur le sujet.Remarquablement affirmation de l'auteur selon laquelle la fin des chroniques antiques et médiévaux nesont pas attirés suffisamment de détails sur le débat scientifique moderne existant qui sont Eftalits . CyrilMiltchev considérée comme un phénomène Eftalits predkavkazko phénomène Huns et relie leur aspect etleur invasion est de Sogdiane et Tokharestan la fin de l'après- atilovata empire HUNS en Europe centraleet de l'établissement après 465 , de Ernak , troisième fils d'Attila , de État Grande Bulgarie ... peutcertainement dire que cette étude est une nouvelle contribution sur le sujet et conduit à de nouvellesréponses sur la fin de la période antique de la Bulgarie dans les années 465-486 , quand les eaux Ernak "politique orientale " comme indiqué plus en 1930 par l'historien Steven Runciman .

Глава 1.

Сирийската версия

Кратката, малко повече над петдесетгодишна, история нахуно-ефталитската династия в земите на Согдиана, северна Индия иТохаристан свършва към 567 г., но зараждането на държавата им и произходътна тези хуни е все още в сферата на догадките.

Всеизвестно е, че на източната граница на Персия съществувадържавата на кидарите, с която персийският цар Йезигерд ІІ (438-457) водиняколко войни с променлив успех, а през 468 г. с тях воюва и наследникът муПероз (459-484).

През 484 г. същият Пероз е убит в битка с хуните-ефталит.

Преди това през 483 г. Пероз е водил още една война с тях, която е същовъв времето на византийския император Зенон (476-491).

236

Появата и възходът на хуните-ефталит хвърля и досега учените вразнопосочни версии.

Зенон е посочен от късно-античните летописи като посредник междухуните-ефталит и Пероз. Още тук възниква въпросът по каква логика Зенон сеявява посредник между Пероз и хуните-ефталит, след като летописецътПрокопий от VІ в. твърди, че те са на изток от Персия?

В своите книги Прокопий Кесарийски (р.ок.500 г.) започва да описвасъбитията като свидетел едва след 527 г., а за събития преди това ползваразлични източници. Към това ще се върнем в Глава 5.

Не може да се очаква, че дипломацията на Зенон има такъв обхват вСредна Азия, който при това остава неизвестен за летописците. Привизантийско-тюркските посолства след втората половина на VІ в. и началотона VІІ в. не е така: контактите на Юстин ІІ (565-578), Тиберий (578-582) иИраклий (610-641) с тюрки, са обилно осветлени от летописите. Дориепизодичното посолство на непознатите дългокоси авари-тюрки, посетилиЮстиниан І (527-565) в края на живота му, е отразено от летописците.

Ако царският двор на Зенон е имал контакти с източни съседи наПерсия, това нямаше да остане безмълвно в аналите!

Но защо хуните-ефталит трябва да са на изток от Персия? И колкоизточно са ?

Л.Н.Гумильов определя тяхната прародина в Припамирието, а Маршак -някъде на изток от Тохаристан. И двете версии са хипотетични. За ефталитпишат и китайските извори, обозначавайки ги като „йе-да”.

Прокопий Кесарийски (VІ в.) фиксира „Горго“, т.е. Гиркания наизточния бряг на Каспийско море като поселища на ефталитите.Локализацията е приета от учените почти на доверие, според анализа наМаршак.

Персийският цар Пероз воюва два пъти с ефталитите. Първият път (483г.) Пероз е бил вкаран от хуните-ефталит в някакъв проход, обграден в кръг отгори. Прокопий уточнява, че с него се е движел византийският посланик

237

Евсевий, който му разказал една притча, с което помогнал натрезвомислещите персийски военачалници, ужасени от самонадеяността наПероз. Разказът твърди, че Пероз лично е предвождал армията си.

Очевидно византийският посланик Евсевий е при Пероз по това време,във връзка с даденият от Зенон (474-475; 476-491) ход на преговорите повръщането на гр. Нисибин от Персия, след изтичането на договора на Йовиан(363-364) с тях, по който Нисибин им е преотстъпен за 120 г., за което пише иЙешу Стилит (виж. Глава 2).

Както ще покажем по-нататък, Евсевий е единият от източниците наонези сведения при Прокопий, за които последният е нямал друг летописенизвор. Евсевий не е знаел, че синът на Пероз Кавад е бил заложник прихуните. Освен това, когато описва похода на Пероз към тях през 483 г. твърди,че е нямало военни действия.

От сироезичният летопис на Йешу Стилит, писан към 517 г., става ясно,че Кавад не само е бил заложник при хуните, но и даже „отрасъл” при тях.

Освен Евсевий като източник, Прокопий допълва, че преразказвасъбитията и „по думите на персите” (Войната с персите, кн.І, ІV, 18), а такасъщо заема данни от „История на арменците” (кн. І, V, 1). Подробно тозивъпрос ще го разгледаме в Глава 5.

Несъмнено, що се отнася до военните действия около гр. Амида през503 г. в персо-византийската война, е видно, че Прокопий черпи отгръкоезичния Захарий Митиленски, писал преди него или и двамата ползватобщ източник. Прокопий имплицитно полемизира със Захарий, че ефталит санаистина хуни, но не са пост-атилови хуни. Захарий твърди, че сапост-атилови в запазените откъси (гл. ІІІ, кн. VІІ) на летописа му прианонимен сирийски автор от средата на VІ в., известен в науката катоПсевдо-Захарий Ритор.

Сборът от данни за хуните-ефталит при Прокопий е много интересен –той целенасочено се стреми да ги разграничи от другите хуни, които санападали през ІV в. и V в. Европа и Византия. Още Едуард Гибон през ХVІІІв. обаче посочи, че Прокопий е бил слабо запознат с тази част от историята нахуните, която обхваща ІV и V в.в. Той допуска „непростими грешки” –

238

поставя тяхната инвазия на запад от Дон (по Йордан към 375 г.) следвандалското превземане на Картаген в началото на V в., а успехът на Атиланад Аквилея през 452 г. смята, че е след смъртта на Аеций (455 г.).

Въпреки очевидната грешка (а може би анахронизъм), с която Прокопийвменява „източен произход” (на изток от Каспийско море) на хуните-ефталит,той все пак е най-вещият специалист историк в юстиниановата епоха(527-565) за пост-атиловите хуни: кутригурите и утигурите. Той има данни затехния произход от кимерийците. Знае легенда, според която Кутригур иУтигур са братя от общ баща, но се обособяват и създават собствени племена(кутригури и утигури), които живеели на изток от Дон без да знаят, че назапад има други хора (отзвук от легендата за сърната на Евнапий от края на ІVв.). След това Прокопий преразказва легендата на Евнапий как те са поели назапад с помощта на прекарала ги по плиткото през Керченския провлак сърна,макар че се усъмнява в достоверността на преданието. После обяснява какслед краха на атиловата държава към 460 г. утигурите са решили да се върнатна предишните си места на изток от р. Дон, а кутригурите останали междувизантийския северночерноморски гр. Херсон (дн. Севастопол) и р. Дон.

Тук Прокопий дори вметва, че гр. Боспор (дн. Керч) станал „хунскиград” и такъв бил „доскоро” (не става съвсем ясно дали Византия си го връщапо времето на Юстин І или при Юстиниан І).

В края на живота си Прокопий пише анти-юстиниановата историческакнига „Тайната история”, в която не споменава нито името „утигури”, нитоимето „кутригури”, а ги нарича с общото им - „хуни”. Това свидетелстваопределено за политически елемент при разграничението им, което правипо-рано в съчиненията си. При това, съзвучен с политиката на Юстиниан І.

Макар и родствени, според тази политика, утигури и кутригури не сапод властта на един владетел. Когато Прокопий пише, че хуните-ефталит били„под властта на един цар”, изтъквайки това като разлика с другите, „познатитени” хуни, е видно, че под последните има предвид не Атила, който е примерна еднолично управление, а пост-атиловите хуни кутригури и утигури.

„Ефталитите са хунско племе и се наричат хуни, но те не се смесват ине общуват с онези хуни, за които знаем, защото не граничат с тях и не са

239

разположени в близост до тях, но съседстват с персите в северните импредели, там, където на самия край на Персия има град Горго. Тук, зарадипограничните земи те обикновенно воювали един с друг. Те не са скитницикато другите хунски племена, но отдавна живеят отседнало на плодоноснапочва. Те никога не са нападали римските земи, освен заедно с персийскитевойски. Сред хуните само те са светлокожи и не са неприятни на вид. Техниятначин на живот не е скотски, както при онези. Тях ги управлява един цар итяхното държавно устройство е основано на закони, живеейки помежду си исъс съседите си честно и справедливо, не по-зле от римляни и перси. Богатитеот тях имат сътрапезници, на брой до двадесет човека, а понякога и повече, скоито делят храна и богатства, понеже имуществото им е общо. Когато този,който им е бил водач на групата умре, тези мъже по съществуващия при тяхобичай сами лягат с него в гроба.”

Най-интересното в това съобщение не е етнографския портрет, който вкитайската хроника „Бей-ши” е обратен (номадски), а предприетата отПрокопий ретроспекция: говори за хуните – ефталит на пръв поглед общо, новсъщност ги дели след 502-506 г., когато те заедно с персите нападат Византияи преди това. Това деление е прокарано като метод в цялата архитектоника напасажа. Основа на делението е - „нашите хуни” и хуните-ефталит. Дели ги навъншен вид, дели ги в начин на живот, дели ги териториално, дели ги катоначин на държавно управление (хуните-ефталит имат един цар)... Маркер наделението е: и те са хуни, но са други хуни...

Когато говори за утигури и кутригури (= „нашите” хуни), Прокопийсъщо ги дели, но по политически принцип: едните са съюзници на Юстиниан,а кутригурите са врагове. За разлика от „нашите” хуни, за които има хипотезаза произхода им, за хуните-ефталит Прокопий няма сякаш версия за произход.Но това не е съвсем така: ефталит, според Прокопий, са също хуни.

Тази общност (хуни са), търсена дори като съпоставка, макар и внегативен смисъл от Прокопий, е тотално пренебрегната от изследователите,дори не е експлицирана в работна хипотеза, наред с безбройните версииоткъде са дошли ефталит.

Последните са интерпретирани от учените като произхождащи от юг наПерсия, от изток на Персия, от северо-изток, но не и от Кавказ, независимо,

240

че Псевдо-Захарий Ритор (555 г.) ги поставя точно там (гл.7, кн. 12). Вмодерната наука не е дори задълбочено поставян въпросът дали ефталит -тези хегемони в Согдиана, северна Индия и Тохаристан през първатаполовина на VІ в., не са пост-атилови хуни.

Прокопий е родоначалник на теорията, че хуните-ефталит са етническии териториално различни от познатите на римския свят хуни, но са хуни.Китайските извори ги наричат „йе-да”, а индийските - „хуна”. На монетите сиефталит се самонаричат „хион“.

Хуните-ефталит се появяват в края на V в., независимо от опитите дабъдат одревностени от някои учени. Според китайската хроника „Бей-ши”,към 516 година вече има ефталитски цар, в чиято столица – както съобщаваедин китайски монах – имало будиски храмове.

Сведения за ефталит в китайската хроника „Бей-ши”:

„Трета част, § ІV

55.[йе-да]. Владеещите териториите на „йе-да” (ефталит) произхождатот един род с Големите Юечжи. Други пък казват, че йе-да са клон нагаогюнското племе. В началото териториите им се простираха отвъдсеверните ни граници, на юг от Алтайските гори, на запад от Хотан.Столицата им е на 200 ли от река Ухюй на юг, а от Чан-ан на 10 000 ли. Царятим пребивава в град Бадиян. Този град е дворец на владетеля; в окръжностобхваща около десетина ли. В него има много храмове и будиски обелиски,всичките украсени в злато. Обичаите им са сходни с тюкуеските. Братятасподелят една жена. Ако една жена е едноомъжена носи шапка с един ъгъл, амногоомъжената умножава ъглите на шапката си, според числото на братята ина одеждата си има също толкова броя шевици. Те са с остригани глави.Езикът на жителите е различен от жужанския, гаогюйския и тюркския.Населението е около сто хиляди души. Градове нямат, а живеят на места смного трева и вода, в шатри. През лятото избират прохладни места, а преззимата - топли. Жените на владетеля живеят отделени на 200 и 300 ли една отдруга и той, посещавайки ги подред, всеки месец е на различни места, а повреме на зимата три месеца не пътува. Трона не се предава наследствено, а гополучава най-способния от родствениците. В техните владения няма талиги, а

241

употребяват носилки. Имат много коне и камили. Наказанията между тях саизвънредно строги. За кражба, независимо от количеството на откраднатото,се отсъжда отсичане на главата; откраднатото се връща в десеторен размер.Починалите от богатите домове ги погребват в каменни надгробия, а отбедните в изкопани ями. Заедно с починалия погребват и вещите му. Те санарод жесток и смел, способен на сражения. От йе-даския владетел взападния край зависят Кангюй, Хотан, Шал, Анси и до 30 други по-малкивладения. Йе-да се счита силна държава и е в брачно сродство с жужанците.От времето на управлението на Тхай-ан (455 г.), владетеля им често ни еизпращал посолства с дарове. В края на управлението на Чжен-гуан (525 г.),той ни изпрати лъв. Когато посолството дойде до нашите възвишения, Гуйнусе вдигна на бунт, ето защо лъва не стигна и отново беше изпратен, след бунтана Гуйну. От времето на управлението на Юн-си (532 г.), размяната на даровебе прекратена. Преди това, по време на управлението на Сипхин Мин-ди(516-527, династия Юян-вей) в 516 г. бе отправено посолство в западния крайза събиране на будиски свещенни книги. В това посолство участваха и двамабудиски монаха Фали и Хойшен. Посолството се върнало в средата науправлението на Чжен-хуан, т.е. през 523. Хойшен не донесъл никаквисведения за състоянието на държавите по маршута им, нито за разстояниетона пътищата, но само кратко съобщил общи неща (от тук идва сведението застолицата – бел. К.М.). В 12 - тата година от управлениета на Да-тхун, т.е. в546, владетелят им изпрател посолство с местни произведения. Във вторатагодина на Фей-ди, т.е. през 553 и през втората на Мен-ди, т.е. 558, от нашияЧжеу са били пращани до тях посолства с дарове. След това тукюесцитеразориха владенията на йе-да и те се разселиха, вследствие на което иносенето на взаимни дарове, се прекрати. При династията Суй, по време науправлението на Да-йе (605-616), владетелят им изпратил в китайския дворпосолство с дарове. От Йеда до владенията Цао са 1 500 ли, на изток доТуа-чжеу 6 500 ли.”

И. Маршак пише: ”К. Еноки показа, че съгласно китайските източницикъм 479-510 г.г., но не по-рано, се отнася експанзията на ефталит на север и наизток от Тохаристан.”

Преди 484 г. за хуните-ефталит се знае от летописите само това, ченякъде след 476 г. (когато Зенон се утвърждава като самодържец) водят една

242

първа война с Пероз. Повечето изследователи са на мнение, че тази първавойна не е станала много по-рано от втората, за която със сигурност се знае,че е през 484 г., и затова я датират през 483. Пероз е убит при вторият сблъсъкс хуните-ефталит през 484 г.

Периодът, посочен от Еноки (479 – 510 г.) може да се разглежда двояко:и като много кратък, и като прекалено дълъг, за да се изясни ефталитскатапроблематика и това кои са хуните-ефталит.

Откъде са се появили хуните-ефталит? Къде са били преди това? Каквоса всъщност: етнос или управляваща върхушка в земите на Согдиана, севернаИндия и Тохаристан?

Хуни-ефталит, за които Прокопий знае, са и „голямата армия”, коятопрез 499 г. хунският цар дава на Кавад и с която той не само си връща тронана Персия от брат си Замашп, но и атакува в края на 502 г. Византия в районана градовете Амида и Едеса при сирийските византийски земи. Основнитесъбития от тази персийско-византийска война (502-506) са в периода 502-504г., и са били разказани в недостигналата до нас хроника на ЕвстатийЕпифанийски, която е доведена към 12 г. от царуването на Анастасий(491-518), както пише Йоан Малала, т.е. до 503/4 г.

Пигулевская предполага, че сведенията на Прокопий за Пероз в периода483-484 г. са заети от Евстатий Епифанийски, но самата тя признава, че ЙоанМалала, който ползва Евстатий, знае само името на Пероз и нищо друго.Евагрий също ползва Евстатий, но не знае нищо за Пероз и хуните-ефталит.

Тоест, трудно е да се приеме хипотезата на Пигулевская, че Прокопийползва Евстатий за войната на Пероз с ефталит. По вероятно е, предвидобщите сведения при Захарий Митиленски и Прокопий, около военнитедействия в персо-византийската война около гр. Амида през 502-504 г.Прокопий Кесарийски да е заел данни от Захарий Митиленски за Пероз ихуните, но ги е заел полемично, опонирайки на сведението на Захарий, че теса от Предкавказието и поставяйки ги анахронично на изток от Каспийскоморе, където те са били вече по времето, когато Прокопий пише катоочевидец, а това е чак след 527 г.

243

Точно тези хуни-ефталит, които нападат Византия заедно с персите през502 г., са упоменати от Прокопий, откъдето може да се допусне и хипотезата,разбира се условно, че изобщо разцветът на ефталитската династия вСогдиана, северна Индия и Тохаристан, е свързан по някакъв начин с„голямата армия”, която хунският цар дава през 499 г. на зет си Кавад.Размерът на армията, както ще покажем по-нататък, дори през 522 г. и 527 г., е20 000 конници.

Все пак, за да се направи заключение, че хуните-ефталит произхождатот пост-атиловите хуни, е необходимо да се размести целият историческипъзел в посока на следната версия: през 484 г. Пероз е победен и убит отпредкавказки хуни. Сведенията на Захарий Митиленски и на Йешу Стилит отначалото на VІ в. и хрониката от ХІІІ в. на Бар Ебрей, потвърждават тозиизвод.

Хуните окупират Персия (Прокопий, а след него и Теофан, пишат, чеПерсия е две години окупирана след 484 г.), а през 488 г. е възкачен напрестола Кавад, син на убитият през 484 г. Пероз. През 496 г. Кавад бяга отперсийската столицата (и брат му Замашп заема престола на Персия) прихунския цар, но не бяга на изток в Тохаристан, а в Предкавказието. Хунскиятцар е женен за сестра на Кавад още през 484 г. или 485 г., според летописа наЙешу Стилит. Дъщеря им от този брак става съпруга на Кавад през 499 г.(потвърждават го Прокопий, Йешу Стилит, Агатий, Теофан). Хунският царстава тъст на Кавад и му дава „голяма армия” (Прокопий), с която Кавад сивръща трона от брат си Замашп (Йешу Стилит, Агатий), а през 502 г. с неянапада Византия.

През 504 г. персийско-византийската война свършва с мирен договор(подпосан през 506 г.) и „голямата армия” хуни-ефталит са дислоцирани вПрипамирската долина Ефтал (Л.Н.Гумильов), която явно оттогава носитяхното име. Оттам те поемат в посока към Тохаристан (Ат-Табари) и това ечаст от политиката на Кавад за налагане на силен протекторат в старитеизточни кушано-кидарски земи.

Между 504 и 516 г. се появява първият ефталитски цар („Бей-ши”) наизток в Согдиана, но тези „вътрешни” (както ги наричат Йоан Никиуски иТеофан) на Персия хуни, дори през 522 г. и през 527 г. са в някаква зависимост

244

от Кавад и увеличават армията му с 20 000 конници, когато той ги мобилизирапри политиката си срещу Византия по времето на Юстин І (518-527) и вначалото от управлението на Юстиниан І (527-565).

Не е ясно защо изследователите не са причислили „вътрешните хуни”на Зилинг (522 г.) и на Стиранкс и Глонис (526/7 г.) към хуните-ефталит?Двете имена „Стиранкс и Глонис” (Малала), под формите Торамана и Галас,са част от ефталитската история в началото на VІ в. в Согд и северна Индия...

„В VІ в. Средная Азия пережила новую смену кочевого владычества.Наследники Кушанского царства в V в., эфталиты, разбитые персидскиморужием в VІ в., были вынуждены уступить свое место тюркам. Еще вовторой четверти VІ в. один из эфталитских царей, стремясь захватитьсеверную Индию, выступил с многочисленной конницей и двумя сотнямислонов. Этот поход белых гунов (эфталитов) во главе с Галасом (= „Глонис”на Йоан Малала – бел. К.М.) имел своей главной целью захватить богатуюдобычу. Лет 30-40 спустя они были вынуждены двинуться тем же путем, ужетеснимые персам и потерпев поражение от тюркских орд” (Н. Пигулевская.Византия на путях в Индию. М., Л., 1951, гл. „Торговля шелком и караванныедороги”; с. 73 по сайта на Яков Кротов).

„В самом конце V – первом десетилетие VІ в. во главе индийских гуновстоял Торамана (= „Стиранкс” на Йоан Малала – бел. К.М.), который в однойиндийской надписи называеться „знамениты Торамана, безмернопрославленный правитель земли” (Б.Г.Гафуров. Таджики. Древнейшая,древняя и средновековая история, кн. І, изд. ІІ,., Душанбе, 1989).

Зилинг, Стиранкс и Глонис (Йоан Малала) веднага откликват напоканата на персийския шахиншах Кавад през 522 г. (Зилинг) и през 527 г.(Стиранкс и Глонис) с по 20 000 конници и двата пъти, а освен това ясно садиференцирани от „външните хуни” в Предкавказието (Йоан Никиуски,Теофан), които са под властта на Балах (Йоан Малала). Щом хуните наЗилинг, Стиранкс и Глон са някакви „вътрешни хуни“, помощници на Кавад(Йоан Никиуски, Теофан), защо те не са причислени от учените къмхуните-ефталит? Просто никой не е съпоставял Стиранкс с Торамана и Глонисс Галас ?

245

Глон се появява за първи път в летописите на Йешу Стилит, ЗахарийМитиленски и Прокопий Кесарийски като окупатор на гр. Амида през 503 г..През 527 г. същият Глонис, според хрониката на Йоан Малала, е пак настраната на Кавад. Но към този въпрос ще се върнем в Глава 7.

Летописите на Прокопий и хрониката на Йоан Малала на две местадават общи имена, но те не са анализирани от учените по неведоми причини.Малала съобщава, че мъжът на хунската царица-вдовица, посетена отпосолство на Юстиниан І през 527 г., се е казвал „Балах”. Това име подформата „Балас, е известно от персийските царственици и от сироезичните игръкоезичните летописи от VІ в., като име на персийски цар в периода484-488.

Прокопий съобщава за Глон през 503 г., по време на превземането отперсите на византийския гр. Амида и твърди, че е убит по-късно там. Малалаобаче съобщава, че Глонис през 527 г. е още жив. Теофан следва Прокопий исъщо пише за Глон при преразказа за завземането на гр. Амида в своятахроника. За разлика от Прокопий обаче той не е убеден, че Глон е убит и непреразказва версията за смъртта му, описана от Прокопий. Тоест, Теофан явноотъждествява този прокопиев Глон с Глонис на Малала, който е дал сведение,че смъртта му е чак през 527 г.

Захарий Митиленски и Прокопий, както казахме, ползват общ извор засъбитията около Амида през 503-504 г. Захарий също, подобно Прокопий,разказва легендата как е убит Глон, но Йешу Стилит е категоричен, че товаубийство край Амида е на персийски марзабан, а за Глон не съобщава нищо.

Нашата хипотеза също заслужава да бъде подложена на анализ.

За целта е необходимо отново да бъдат преразгледани летописнитеизточници и особено сирийските летописи на Йешу Стилит от ок. 517 г., наПсевдо-Захарий Ритор от 555 г. (съхраненото там от гръкоезичният ЗахарийМитиленски) и хрониката на Бар Ебрей от ХІІІ в. А така също и „Войната сперсите” на Прокопий (VІ в.).

Още през 1941 г. руската изследователка на сирийската късно-антична исредновековна култура Н. Пигулевская обръща внимание, че сирийскитеизвори за хуните-ефталит не са включени в научен оборот: „Ако вземем под

246

внимание крайно ограниченото число на историческите паметници насредноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменскитеизточници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогавасирийските извори придобиват особено важно значение”.(Н.Пигулевская.Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6).

Тя обръща внимание, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн иВезендок са оформяли своите хипотези за ефталит без да вземат подвнимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на ЙешуСтилит, части от хрониката на Захарий Ритор...” (пак там, с.7).

Пигулевска стига до констатацията, че „сирийските извори изискватпреразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит. В какво се изразява товапреразглеждане не става ясно. Пигулевская като сиролог се отказва явно дапреразглежда догмата, че хуните ефталит произхождат от територии на изтокот Персия. Все пак тя се опитва да бъде вярна на сироезичните сведения ичаст от тях руската професорка успява да прокара в издадената през 1958 г. отЛенинградският университет колективна монография „История Ирана сдревнейших времен до конца XVIII века” (Н. В. Пигулевская, А. Ю.Якубовский, И. П. Петрушевский, Л. В. Строева, А. М. Беленицки).

Пигулевска е автор на гл.ІІ в тази монография и описва хуните-ефталитпо времето на Пероз така: „Новый мощный враг занял место у персидскойграницы и грозил ему вторжением. Для ведения дальнейших войн Перозубыли необходимы деньги, которые он попытался получить в Византии.Денежные субсидии выдавались Константинополем Ирану, чтобы грознаясоседка вела войну с кочевыми народами, бывшими их общим врагом. Но вэтих дотациях Византия видела также способ умиротворить Иран, когдаего взоры устремлялись на ее собственные провинции. Пероз считалвозможным просить дотации у Византии, ввиду нападения гуннских племенна Кавказ, где охрана границы была в интересах обеих держав. Трения междуотдельными ордами гуннских племен вызвали их движение. Они двигалисьпо побережью Каспийского моря, пытаясь пройти Дербендские ворота, нопуть им был прегражден охранявшим их персидским гарнизоном. Онидвинулись другим путем, через иберов (Грузию) и напали на армянскиеселения. Персы стали просить у Византии субсидии, чтобы иметь

247

возможность охранять крепости Кавказского хребта, так как по мнениюперсов это было и в интересах империи. Однако последняя никаких денег неуделила Ирану, хотя и проявила известный интерес к борьбе Пероза сэфталитами. Войны Пероза были длительными, и персы терпели неудачи,даже сам шаханшах попал в плен к эфталитам. Из плена шаханшах был будтобы выкуплен императором Зеноном, который и примирил его с эфталитами.(с.54)”.

Пигулевска остава вярна на информацията за хуно-персийската войнаот 484 г., която идва от сирийските източници. Тя изглежда е единствениятизследовател, който твърди, че Пероз е нападнат от хуните-ефталит презКавказ, а не някъде на северо-изток или юго-изток от Каспийско море.

Разбира се, както вече казахме, тя не си поставя като професионалназадача да променя старата версия (придобила статут на научна догма) , чеефталит са източен народ (тя е блестящ сиролог и учен химярист), но в крайнасметка, що се отнася до географският ареал и мястото, където Пероз през 483г. и 484 г. воюва с хуните-ефталит, тя се доверява на сирийските летописи и еубедена, че те „изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит.

Задълбочаването на това преразглеждане е възможно само, ако отновосе върнем към първоизворите и потърсим там отговор на въпроса възможноли е все пак да е подценена ролята на пост-атиловите предкавказки хуни приформирането на ефталитската проблематика ?

Летописът на Йешу Стилит е първият по време (ок. 517 г.), описващсъбитията с Пероз, и фактите в него са много по-достоверни от тези приПрокопий Кесарийски, писал по-късно през същия VІ в. Както казахме,според учените Прокопий пише като очевидец за събитията след 527 г. ОщеАгатий Миринейски, който пише във втората половина на VІ в., саморъчнообръща внимание, че поправя в летописа си някои от пропуските наПрокопий. Авторитетът на Прокопий е обаче толкова голям във Византия, че вкрая на VІІІ в. и началото на ІХ в. Теофан повтаря в своята хроника някои отгрешките му и те остават запечатани в традицията. Но, както ще покажемпо-нататък, повтаря само някои от тях. Там, където хрониката на Теофанползва като източник хрониката на Йоан Антиохийски (и Малала),

248

неточностите на Прокопий са коригирани, какъвто е случаят с Глон, например(виж. Глава 7.).

Интересното е, че сборът от корекции над Прокопий при Агатий иТеофан води до едно автентично изложение, почти тъждествено на летописана Йешу Стилит. Това несъмнено превръща последния в най-достоворнияизточник за събитията при Пероз и Кавад, т.е. за времето между 484 г. и 499 г.В науката за хуните-ефталит обаче ролята на последният е пренебрегната, а напреден план са изведени Прокопий и ат-Табари (също и Бел`ами), т.е.изворовият материал не е кодифициран. Това наистина е смущаващо. Многоповече се знае за хуните-ефталит от художествените разкази в персийскияроман за Бахрам Гур и от епоса на Фирдоуси „Шах-наме”, отколкото отлетописа на Йешу Стилит.

През 517 г. Йешу Стилит в параграф ІХ на своята хроника пише: „ Внаши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе(хионит-бел.ред.), сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите,не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва и искашепари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Каквовпечатление правеха тези думи, е видно от спомена за опустошенията иобезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е.395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на ТеодосийВелики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им заради предателствотона префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).

Тук няма деление на два вида хуни, както при Прокопий. За ЙешуСтилит, хунските врагове на Пероз (483 г., 484 г.) са същите онези хуни, коитопрез 395 г. опустошават източно-сирийските области на Византия.

Хуните през 395/396 г. превземат градове-крепости като Арсамосата наизточен Ефрат, Амида на горен Тигър. Едеса е опустошена. Стигат доКелесирия. Превземат един от най-големите византийски градове - Антиохия.В Мала Азия стигат до р. Халис в централна дн. Турция. Американскиятпрофесор Ото Менхен-Хелфън, в издадената през 1973 г. в Калифорниямонография „Светът на хуните”, проучва сериозно фактологичността насъбитията до 395 г.: хуните атакуват на запад от Дон (ок.375 г.), превзематСкития и огромна част от земите на Панония, участват като наемници в

249

атаката на Теодосий І над западния узурпатор Магнус Максим (383-388) през388 г., а след това са негови съюзници и срещу другия западен узурпаторЕвгениус (392-394) през 394 г. След това през 395 г. панонските хунски войскисе вдигат от дн. унгарски и румънски земи и правят преход до Кавказ, минаватдербентския проход и атакуват през пролетта на 395 г. земите наПерсоармения и Византия. Последното твърди и Приск в летописа си,преразказвайки думи от 448 г. на западно-римския посланик Ромул, който етъст на хунския съветник на Атила Орест.

През 387 г. Теодосий І (379-395) и персийският цар Шапур ІІІ (383-388)са си поделили Армения, като по-голямата част (до Дербентския проход, безземята на лазите при р. Фасиз) попада под властта на Персия. Арменскитестари земи стават известни и като Персоармения.

Xavier Tremblay (Pour une histore de la Sérinde. Le manichéisme parmi lespeoples et religions d’Asie Centrale d’aprés les sources primaire, Vienna, 2001)твърди, че въпросът за хуните-ефталит все още не е решен на академичнониво, независимо от приносите на много учени в тази област.

Глава 2

Какво точно казват летописите?

Още през 467 г., както става ясно от грузинското житие от V в.„Мъченичеството на Шушаник” на свещенника Яков Цуртавели, грузинскиятвасал на Персия - Вараскен е повикан в столицата Ктезифон от персийскияцар Пероз (459 - 484) и получава заповед да отблъсне появилите се околоДарялския и Дербентския проход в Кавказ хуни. Самият Пероз презследващата година (468) воюва на изток с кидарите.

250

Не е ясно доколко се е справил грузинския васал, но през 483 г. Перозпредприема първи поход срещу хуните-ефталит. Причината за тази война енеясна. Единствено в книгата на арменския историк Елише, който умира към480 г., е интерполирано едно сведение (явно от по-късен преписвач) занякакъв „хон Херан”, който след като станал „цар на Баласакан” (вперсийските надписи Баласакан е между Албания и веднага на север надДербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцкитеграници. Ако се доверим на този пасаж при Елише, именно Баласакан (къдетое и стратегическият Дербендски проход) явно е причина за войната.

През 467 г. се знае, на основание на Яков Цуртавели, че хуните са приДарялския проход над Грузия (Иберия), но те явно са и при Чор (Дербенд).Вараскен бил ходил, според Цуртавели, и там. По-късно ще дадемподробности от това житие, чиито сведения са важни, за да стане яснаприемствеността на проблемите на Пероз в Кавказ, обхващащи единпродължителен период от 467 г. насетне.

Грузинският източник намира съответствие и при сведенията на Прискза сарагурите, които нападнали Персия преди 469 г. (смъртта на Денгиз,вторият син на Атила).

За Пероз кавказкият проход Чор (още едно персийско название наДербенд) е стратегическо място, северозападната граница на Персия и тойдоста самонадеяно е вярвал, че ще се справи с хуните-ефталит още в първатаси война с тях. Но за тази „война” без военни действия знаем самоблагодарение на записките на Евсевий, т.е. напълно е възможно Пероз да еходил по мирни въпроси при хунския цар, във връзка с изплащане на част отзалога за Кавад, сина му. Ако Кавад наистина е „отрасъл” сред хунския цар,както твърди Йешу Стилит, явно той не става заложник през 483 г., а е такъвот по-ранно време?

Войската на Пероз е примамена през 483 г., според Eвсевий (от коготозаема Прокопий Кесарийски) в проход и заобиколена от хуните-ефталит.Пероз попада в капан, но според Прокопий Кесарийски, до воени действия несе стига и хунския цар му дарява живота, след като се сключва договор запримирие. Пероз е обложен с тежък налог.

251

Захарий Митиленски пък описва събитията малко по-иначе: хуните вечевзимали данък от Пероз, но искали той да го увеличи и да е толкова висок,колкото бил данъка, взиман от тях преди от римляните.

В хрониката от ХІІІ в. Бар Ебрей цитира вече казаното от ЗахарийМитиленски. Освен задължения по налога, свързани със задържането наперсийският престолонаследник Кавад при хуните, Пероз е бил обвързан и сданък. Хуните били казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш,ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще сеготвим за война”(Абу-л-Фарадж Иоан Григорий бар-Ебрей, Всеобща история,79).

Понеже нашата версия съвпада със сведението на Захарий Митиленски(VІ в.) и на Бар Ебрей (един от най-образованите сирийци в Арабския халифатпрез ХІІІ в.), че хуните, победили Пероз, са пост-атилови хуни (взимали саданъци от римляни), може да припомним, че през 447 г. Атила, след катосключва договор за мир с Анатолий (патриций при Теодосий ІІ), също облагаВизантия с налог и с данък.

За да прекрати военните действия срещу Византия, с които през 447 г.разорява над 60 града на Балканите, Атила получава еднократен налог от6000 фунта злато, а успоредно с това договаря от 449 г. да получава ежегоденданък от 2 100 фунта злато, които Източната римска империя се задължава подоговор да изплаща.

Същото наблюдаваме и по отношение на Пероз. Той е трябвало даизплати голяма сума налог (или залог), за да освободи Кавад, но явно заедно стова е обложен и с данък. Пероз обаче, според Бар Ебрей, „ги излъгал и казал,че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Но Пероз, когато придобилсила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка ирешил да преследва тези, които заминали” (пак там, 80). Тоест, Пероз, следкато изплатил залога и си върнал Кавад, е нарушил договора. Убил епроводените хуни, които е трябвало да получат сумата от договорения данък ипредприема нова война през 484 г.

В битката персите загубват, а Пероз е убит на бойното поле.

252

Скоро след победата хунският владетел се омъжва за дъщерята наПероз. Сведението за този династичен брак е дадено от Йешу Стилит. Иметона съпругата е известно. Според византийския историк Йоан Малала (VІ век)„Воа” около 527 година, е вдовица-царица на хуните в Кавказ.

Според Йоан Малала, покойният мъж на хунската царица Воа (нарича я„царица”), се казвал „Влах” (Балах) . Същото име при Прокопий като „Балас”,е име на персийския цар след смъртта на Пероз (484 г.).

Кавад, синът на Пероз, се възкачва на трона на Персия през 488 година.Все още не е съвсем ясно кой всъщност е бил персийски цар в периода 484 г. -488 г. Кой е „Балас” (Прокопий, Агатий) ? „Балаш”, при Йешу Стилит?

Ат-Табари (Х в.), който е категоричен, че Йезигерд имал само двамасина Хормизд и Пероз, бърка името на Замашп с това на Балаш, наричайки гобрат на Кавад, какъвто е Замашп.

Прокопий Кесарийски в своя исторически труд, описвайки събитиятастанали с Пероз и неговият син Кавад, използва много и разнообразниизточници. За събитията случили се до 503 г. Прокопий е нямал писменвизантийски летопис (освен Захарий Митиленски, но последният не пише заефталит, а за кутригур), от който да заеме сведения за двете войни на Пероз схуните-ефталит и перипетиите по царуването на Кавад, ето защо той етрябвало сам да потърси източници и да се справи с хронологията. Прокопийвменява, че версията му е „по думите на персите”, но както ще покажемпо-нататък, Йешу Стилит и Агатий също излагат версии „по думите наперсите”, които са различни от версията на Прокопий.

„Думите на персите”? Необходимо е тази неясна формула да бъдеосветлена.

„Думите на персите” стигат до летописците чрез посланицитевизантийци, които ходят при тях. Така описва някои от своите източници поперсийската история Йешу Стилит, така и Агатий получава за първи пътписмен превод на персийските царствени документи от преводач на имеСергий.

253

Източник за Прокопий пък са явно документи, архивирани от посланикЕвсевий. По всяка вероятност данните, които е заел Прокопий от него, сасъдържали сведения между 483 г. и 486 г., които Прокопий е смесил с данниот арменски извор (почти буквален превод на гл. LІV от кн. ІV на арменскатаистория на Тавстос Бузанд) и с данни от неизвестен ирански роман, който еразказвал за Пероз и Кавад. Така Прокопий Кесарийски е оформил своятаверсия за събитията от ок. 483 до ок. 499 г. в Персия. Сведенията пък заначалото и за основния ход на персийско-византийската война през 502 – 504г. Прокопий е заел от летописа на Евстатий Епифанийски. Това изискваподробен анализ, какъвто даваме в Глава 5.

В своето изложение „по думите на персите” (= ирански роман),Прокопий охотно разказва една почти вълшебна приказка за огромен бисер,пазен в морето от хищна риба и за един самоотвержен перс рибар, койтопожертвал живота си, за да вземе бисера и да го подари на своя цар Пероз.Като образован ритор Прокопий много добре е знаел как да задърживниманието на аудиторията и продължава да описва съдбата на безценниябисер. Хунският цар го намерил на ухото на Пероз след битката от 484 г. и гоприсвоил. Римляните, като разбрали за това, се свързали с хунския двор ипожелали да го купят. Ето тук става ясно, че още след смъртта на Пероз през484 г. византийският император Зенон е изпратил специално посолство доония хуни, които са убили на Пероз. Ние много добре знаем от ЙоанАнтиохийски, че по-същото време Зенон е поканил в Мизия „така нареченитебългари”. Дали става дума за едно и също посолство на Зенон дохуно-българите? Прокопий само отбелязва, че римляните не успели да купятбисера-обица на Пероз. В завършек Прокопий добавя, че по-късно хунскиятцар го подарил на Кавад.

Можем да допуснем, че в тази легенда има зрънце истина. Но не бисерпрез 488 г. дава хунския цар на Кавад, а персийската корона. След 484 г.Персия, според Прокопий, е две години окупирана. Очевидно към краят на484 г. хунския цар се оженва за дъщерята на Пероз. Йешу Стилит екатегоричен, че е имало династичен брак. Според Прокопий, сестрата наКавад се е казвала „Аспеведа”. Можем да гадаем дали името е „Воа” (Малала)или „Веда”, пред която имаме „аспа”. Във всеки случай, Малала уточнява, че

254

тя била „царица, предводителка”, което в йерархията може би означава, че еяздела на кон (аспа - иран.), заедно с хунския цар.

Прокопий греши като смята, че сестрата на Кавад (т.е. Аспеведа), емайка на синът му Хосрой Ануширван (Теофан повтаря след Прокопий, чеКавад бил женен за сестра си). Ситуацията е по-различна.

От хрониката на Йешу Стилит става ясно, че Кавад, след като севъзкачва на персийския трон през 488 г., управлява до 496 г., когато имасериозни проблеми с персийските жреци (магите), във връзка с маздакизма -персийска секта, която Кавад покровителства. През 496 г. Кавад избягва отперсийската столица, под страх от преврат и търси убежище при хунския цари сестра си. Пребивава при хунския владетел до 499 г. През тези повече от тригодини, според Йешу Стилит, „той плачел пред царя ежедневно, като го молелда му даде войска в помощ, за да може той да отиде, да избие враговете сиизмежду знатните и да си върне държавата”.

Според византийския историк Агатий Миринейски (536 - 582), хунскиятцар приел Кавад „благосклонно и не престанал да го утешава, прогонвайкипадналия му дух с ласкави думи, които съответствали на неговото убеждениеда насочва мислите му към добро. Към това добавил богата трапеза, на кояточесто вдигал наздравици в негова [на Кавад] чест. Подарил му разкошнидрехи и изпълнявал всичките задължения на гостоприемството. След известновреме даже дъщеря му се омъжила за госта. Дал му войска, достатъчна запоход и го отпратил, за да възстанови предишното свое благополучие и даунищожи враговете си.” В това отношение Агатий е много по-близко досирийската хроника от началото на VІ век на Йешу Стилит, в която също сесъобщават подробности от почти четиригодишното пребиваване на Кавад прихунския цар. Тези данни липсват при Прокопий.

Йешу Стилит уточнява, че дъщерята на хунския цар, която е дадена засъпруга на Кавад през 499 г., е всъщност дъщеря и на сестрата на Кавад,съпругата на хунския цар. Сиреч, вуйчото Кавад станал съпруг.

Към 499 г. дъщерята на хунския цар и на персийската принцеса (акодинастичният им брак е в периода 484-486 г.), е вече над 13-годишна. Това ебъдещата майка на Хосрой Ануширван, сина на Кавад. За нея Михаил Сириец

255

(ХІІ в.) дава следните сведения: „Майката на Хосрой още приживе на Кавадбила заболяла от бесове. Персийските маги не успели да я излекуват и тянамерила един монах Моисей, който се помещавал в манастира близо доДара. Той я изцерил, като й дал част от мощите на мъченика мар Кириак и тяпостроила в страната си молитвен дом, онзи, който е наречен манастирът наМоисей Тармелски” (279).

Изглежда повече от три години (496 - 499) Кавад е търсил начин как даспечели благоразположението на хунския цар до такава степен, че да получиот него войска. Според Прокопий Кесарийски, това било „наистина голямавойска”. Йешу Стилит я определя по същия начин. Най-накрая Кавад успява(може би не без подкрепата на сестра си) и става зет на хунския цар и насобствената си сестра. Женитба не е била необичайна за Персия, за разлика отВизантия, където всички са в стрес, когато Ираклий (610-641) сключва вторибрак с племенницата си Мартина, дъщеря на сестра му.

Тази хунска армия, дадена на Кавад, ще върне не само властта му върхуПерсия през 499 г., но и ще превземе, заедно с други по-малкиарабско-лахмидски и арменски подразделения, важните сирийскистратегически центрове на Византия, градовете Амида (януари 503 г.), Херан,Едеса (Йешу Стилит изброява над 10 селища). Прокопий пише, че следсмъртта на Пероз в битката с хуните (484 г.), „две години се намираха перситепод властта на тези варвари.”

Агатий в своята история дава списъка на всички персийски царе,преписвайки го директно от едно копие, което някакъв „преводач Сергий”направил. В персийската столица, според Агатий, Сергий „помолилначалниците и хранителите на царските летописи” да препише имената навладетелите, с мотива, че така те ще „бъдат почитани” и сред римляните(византийците). Те „бързо удовлетворили молбата му, считайки, че делото щее полезно за славата на техните царе”. Имайки пред себе си този списък,Агатий пише, че персийски цар в „продължение само на четири години” (т. е.484 - 488), е „Валас”. Следвайки Прокопий, Агатий твърди, че „Валас” е братна Пероз.

Йешу Стилит също твърди, че „Балаш” е брат на Пероз и определя тозицар като „смирен и миролюбив”, но чужд на персийските обичаи: „магите го

256

ненавиждали затова, че пренебрегвал техните закони (явно жречески – бел.ред.) и искал да построи бани за къпане в градовете” (фр. ХІХ).

Между другото водата, заедно с огъня, имат ритуални функции и сачаст от храмовата обрядност сред персите-зороастрийци. Желанието на Балашда построи обществена баня за къпане, е било възприето явно катопренебрегване на жреческите порядки, а на учените напомня на желанието наАтила да построи баня в града си.

И така, Агатий и Йешу Стилит, независимо един от друг, ползват катоизточник официални персийски документи. Кой е техният източник щеобясним в Глава 5.

Но Прокопий ползва друг вид извори. И от тях твърди, че след 484 „двегодини се намираха персите под властта на тези варвари”. Версията наПрокопий е следната:

Пероз през 484 г. е убит, заедно с всички синове (?), освен Кавад. ТукПрокопий явно ползва ирански извор, защото през Х в. арабоезичниятисторик от персийски произход ат-Табари упоменава същата легенда заизбитите до крак синове на Пероз, освен Кавад, което не отговаря наисторическата истина. Две години персите са под хунска власт, споредПрокопий. Следва легенда за Кавад. Той идва на власт след Пероз, но бивазатворен в „Замъка на забвението” (тук Прокопий заема една глава отарменската история на Тавстос Бузанд, чиято цел е да обясни що за затвор етова), откъдето след перипетии избягва. Отива при хунския цар, омъжва се задъщеря му, получава „голяма войска” (хуните-ефталит) и с нейна помощ сивръща трона, зает от чичо му Валас. Версията на Прокопий звучи като роман,особено там, където разказва как жената на Кавад съблазнила тъмничаря на„Замъка на забвението” и как Кавад избягал, преоблечен в нейните дрехи. Повсяка вероятност това е бил някакъв местен провинциален персийски роман,понеже там се прославят особено имената на аристократичния род наГусанастад и потомъка му Адергудунвад (Войната с персите; кн.І, V,4 иVІ,15).

Прокопий знае, че Кавад е бил два пъти на персийския трон, ноисторическите подробности как и кога е станало това, му се изплъзват.

257

Най-точен за двата периода на царстването на Кавад е Йешу Стилит. Всвоята сирийска хроника той правилно датира възкачването на Кавад (през488 г.). Царуването му (до 496 г.) и бягството му при хунския цар, причинатаза което е, че Кавад подкрепя маздакизма и си навлича гнева на мощнотоперсийско духовенство и аристократите. Йешу Стилит дори съобщава точнотоиме на ереста на Маздак - „зарадуштакан”. Йешу Стилит, подобно Агатий,пише че от 484 г. до 488 г. управлява „Балаш” (ср. с Валах на Малала).

Според византийския историк Йоан Малала „Влах” е пък хунски цар.Съпругата му „Воа” към 527 г. е вече вдовица.

И така, Йешу Стилит и Агатий Миринейски очевидно ползват едни исъщи данни, произхождащи от официални персийски документи, в които епосочено, че 4 години след смъртта на Пероз (484 г.) на власт е „Валас”(Агатий), „Балаш” (Й. Стилит). В тези официални източници е замълчано задвегодишната власт на хуните над Персия. Прокопий обаче, който ползвадруги източници, е добре осведомен за това.

Двегодишната „власт на варварите” над Персия е увеличена явно с ощедве години чрез династичен брак на хунския цар с Воа (Малала) или Аспеведа(Йешу Стилит) и едва през 488 г. тронът е предаден на сина на Пероз,сасанида Кавад.

Можем да допуснем, че хунският цар с прозвище Балас (Валас,Балаш), получено може би още от завоюването на Баласакан (думата „кан” в„Баласакан” има в персийския език собствен произход; др.иран. дума „cand”,т.е. град, произхожда от корена *kan „копая”), е две години окупатор (484 -486), ако се доверим изцяло на Прокопий, а след това още две години е цар наПерсия и Армения (Персоармения), след като сключва династичен брак сдъщерята на Пероз (Йешу Стилит).

Тази хипотеза ще бъде детайлно разгърната в Глава 5, за да останеколкото може по-малко съмнение в нея...

През 488 г. тронът е предаден на Сасанидския наследник, синът наПероз - Кавад.

258

Агатий, който се възхищава на Прокопий като историк, все пак пише(ползвайки официални персийски документи), че Кавад не е единствениятостанал жив син на Пероз след 484 г., както смята Прокопий, а допълва, четой има и друг син Замасф (Замашп при Йешу Стилит), който е на властмежду 496 - 499 години. Тук Агатий е отново по-близо до сирийската хроникана Йешу Стилит.

Замашп, според хрониката на Йешу Стилит, сменя Кавад, когато тойизбягва при хуните през 496 г. и управлява Персия до 499 г. През 499 г., спомощта на дадената му хунска войска, Кавад лесно си връща трона от братси Замашп, когото даже оставя жив. Така Кавад действително е два пъти навласт, но не по схемата на Прокопий, а по тази на Йешу Стилит. Агатий същоследва, чрез своите официални персийски източници, схемата на ЙешуСтилит за двата периода на властването на Кавад.

Всичко това ни дава основание да заключим, че „Воа” (Малала),„Аспеведа” (Прокопий) е дъщеря на Пероз, която чрез династичен брак с„Валах” (Малала), „Валас” (Прокопий, Агатий), „Балаш” (Йешу Стилит)осигурява на съпруга си място в официалния царственик на Персия, катоперсийски цар в периода 484 - 488 г.

Не е изключено Йезигерд ІІ (438-457), освен синовете си Хормизд ІІІ(457-459) и Пероз (459-484) да е имал и трети син Балаш (484-488), но е многопо-вероятно персийските царственици да са превърнали в мним трети син наЙезигерд човека, който завоюва през 484 г. Персия и който сключвадинастичен брак с дъщерята на Пероз (Йешу Стилит). Всъщност не енеобходимо да се гадае дали Йезигерд е имал трети син Балаш, понежеАт-Табари, както вече посочихме, ясно и категорично е написал, че той е ималсамо двама сина: „Йезигерд имал двама сина: единият от тях, по име Ормузд(чети: Хормизд ІІІ), бил цар на Седжестан, а другият наричали Фируз (чети:Пероз; на персийски името означава Победител)” (ат-Табари (839 - 923 г.) в„История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик, ХІІІ).

Четиригодишно управление на Балаш (484-488) върху Персия, еполуокупация (убива Пероз), но и полусасанидско, женен е за дъщеря му. Къмподобно заключение подтиква и съобщението на Прокопий, че „две години сенамираха персите под властта на тези варвари”. Но вписването на

259

Блах/Балас/Балаш в царския персийски регистър, запазен изключително засасанидския род, би било възможно само поради брака му с дъщерята наПероз. Явно тогава се ражда и легендата, че той е брат на Пероз. Легенда,която прикрива един мним Сасанид, който реално е женен за сасанидскапринцеса, но за да не се наруши свещенния произход на приемственост наперсийския трон само от Сасасиди, е било необходимо и отбелязването му вцарственика от жреците като брат на Пероз. Явно бракът не го е правилдостатъчно приемлив за традицията, която в никакъв случай не е отбелязала,че Персия е била две години окупирана, както пише Прокопий.

В Персия браковете между сродници са нормално явление, кактоказахме. Във формирането на легендата, че Балаш е брат на Пероз и се жениза дъщеря му, участие явно има същата формула при Кавад. Той самият сежени за племенницата си. Изглежда формулата на неговия брак е прехвърленаретроспективно и върху Балаш заради царственика, по усмотрение нажреците и става популярна, щом като и в романа, който ползва Прокопий,Балас е представен като брат на Пероз.

Според Пигулевска, по времето на Балаш с „исключительным влияниемпользовался Зармихр из знатной фамилии Карен, правитель провинцииСакастан, а также Шапур из фамилии Михраи, правитель Рея. Оба эти лицаоказали влияние на престолонаследие, и Зармихр остался во главегосударственных дел во все время царствования Валаша” (с.55). Това може дабъде изтълкувано и така: Балаш управлява от 484 г. до 488 г. чрез протекторат,делегирайки правомощия на регионалните аристократични управители катоЗармихр и Шапур, преди да възкачи през 488 г. сасанидския наследник Кавадза цар на Персия.

Йешу Стилит дава сведение, че Балаш, че след като поел властта надПерсия през 484 г., е искал пари от Зенон. Той тълкува отговора на последниякато отказ, но всъщност Зенон, който действително не праща пари порадипроблеми с узурпатора Леонтий и с Ил, все пак дава полуофициално съгласиеБалаш да взема данъка от гр. Нисибин, независимо, че с тази постъпка напрактика се проточват преговорите по връщането му на Византия по договораот 364 г.

260

Йешу Стилит започва своята хроника именно с тези данни. „През 297-8г. римляните стават притежатели на гр. Нисиби и той остава под тяхна власт65 години. След смъртта на Юлиан в Персия, която бе през 362-3 г., Йовиан,който царува над римляните след него, предпочитайки мира над всичко, сесъгласи персите да притежават Нисиби 120 г., след което те трябва да говърнат. Тези години изтекоха по времето на римският императорЗенон...”(фр.VІІ).

Следователно Зенон все пак дава косвено пари на Балаш.

Юстин ІІ (565-578) все още ще иска безуспешно Нисибин: „... ниеискаме от вас (от Хосрой І Ануширван (531-579) – бел.ред.) Нисиби, защотограда принадлежи на римляните и е бил временно отдаден на Персия, подусловие, така както е записано в актовете...” (Михаил Сириец, 332).

През 484 г. и през 485 г. се случват важни неща в Грузия и Армения,които отново ни карат да се усъмним, че Балаш е сасанид.

Едва ли е случайно, че грузинският герой Вахтанг Горгасал сваля отвласт и умъртвява послушника на персите, грузинския васал Варскен, точнопрез 484 година, когато войската на Пероз е разбита от хуните-ефталит?

През 485 г. насилваните в религиозно отношение от Йезигерд и Перозарменски християни получават правото на свободно вероизповедание. Наарменските епископи е позволено през четиригодишната власт на Балашсвободно да проповядват християнството в Персоармения след многогодишназабрана: „По времето на персийския цар Балаш християните, които живеели вперсийското царство, се насладили на спокойствие, защото този цар непозволявал да се преследват християни.” (Михаил Сириец, 254, 255).

Това един истински сасанид като Кавад няма да го търпи. Същото сеотнася и до сина му. „Хосрой започна да преследва християните” (пак там,344).

През 484/5 г. се случва и най-знаменателното събитие за персийскитехристияни, наричани не съвсем точно „несторияни”. Те се събират на събор в„Бет-Лапат (в Сузиана) и провъзгласяват за първи път своето докриналноотделяне от Църквата на гърците” (А.В. Карташев. Вселенские соборы,

261

М.,2006, с.483). Тоест, създадена е самостойна персийска църква, която сеотделя от опеката на антиохийския диоцез и избира католикос. Християнскатацърква в пределите на Персия не е монофизитска и проповядва халкедонскиясимвол, но не приема православното отлъчване на отци като „вселенскияттълковател” Теодор Мопсуестийски и ученика му Несторий.

Встрани от изследователите на хуните-ефталит остават сведенията наПсевдо-Захарий Ритор от 555 г. и на Бар Ебрей от ХІІІ в., че хуните-ефталитса предкавказки феномен. Последният, компилирайки от ЗахарийМитиленски, дори изрично подчертава географски откъде са дошли убийцитена Пероз. По времето на Бар Ебрей вече се е настанила традиционно въввизантийската историография версията на Прокопий за това, че хуните от 484г. нямат нищо общо с другите, пост-атиловите хуни. В тази връзка сириецътот Арабският халифат Бар Ебрей акцентира върху факта, почерпен отгръкоезичния Захарий Митиленски (чрез сироезичния Псeвдо-Захарий), чехуните-ефталит преди 484 г. вече са взимали данъци от римляните, с коетодиректно ги отъждествява с атиловите хуни:

„(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийскотоцарство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили сехуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка,който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, аако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. Притези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал насмърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследватези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, коитобил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали[хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, следтова опустошили Персия и се завърнали в своята земя”.

Въпросът за налога, данъка и за опустошаването на Персия от хуните, еупоменат и от Михаил Сириец (ХІІ в.), но текстът му е редактиран в посока нагръцката версия. Подробностите при М. Сириец подсказват, че той е ползвалсъщия източник, който през ХІІІ в. ползва и Бар Ебрей, т.е. ЗахарийМитиленски. Не е ясно дали самият Михаил Сириец е поправил версията в

262

духа на Прокопий или това е станало при по-късните преписи на труда наяковитския патриарх.

„[256] По времето на Зенон хуните (изобщо не ги нарича ефталит, същокато Захарий Митиленски и Йешу Стилит – бел.ред.) нахлули в персийскатаземя. Персийският цар Пероз събрал цялата си войска и тръгнал срещутях...Те живеели в северо-източните части...(отделянето на това изречение смноготочия подсказва, че явно тук има вставен текст, освен ако е нямалпредвид североизточните части на Кавказ – бел.ред.). Когато Пероз видял, чете били разположени за битка, той ги излъгал и им обещал, че ще плати.Съгласно обещанието[257] персите им дали налога и някои от хуните севърнали обратно в своята земя. Имало от тях, които останали, за да получат иданъка. Пероз променил решението си и намислил да предаде на смърт тези,които били при него и да води война с другите. След известно време хунитепредприели атака и започнали победоносно срежение с персите, аперсийският цар Пероз бил убит. Хуните взели многочислени пленници отцялата персийска земя, разграбили я и се върнали в своята страна.”

През 1971 г. руският учен Маршак си задава въпроса, който интересуваи нас: „Кое е заставило почти всички специалисти да считат, че в разказа насирийската хроника се съобщава за събития в източното, а не в западнотоПрикаспие”? Маршак обаче развива своя отговор диаметрално на въпроса си.Tой отхвърля версията, че хуните-ефталит започват своята атака приГиркания, премествайки тяхното начало чак на североизток от Тохаристан.Тази версия е също толкова условна, колкото и предположението наЛ.Н.Гумильов, че те идват в Тохаристан от юг, от Припамирието, където билапрародината им.

В сила остава само констатацията на К. Еноки, ”че съгласно китайскитеизточници към 479-510 г.г., но не по-рано, се отнася експанзията на ефталитна север и на изток от Тохаристан.”

Въпросът за техния произход и откъде са се появили при двете сивойни с Пероз, все още остава в сферата на догадките...

263

Глава 3

Хуните на юг от Кавказ

Едва с публикуването на монографията „Светът на хуните” (1973) наамериканския професор Ото Менхен-Хелфен окончателно беше разясненвъпроса за хунската атака през Кавказкия проход в Персия и Византия през395 г.

В светлината на сирийските извори по темата става ясно, че еедностранчиво да се акцентира само върху хунската атака към 375 г. (поЙордан, годината е условна) на запад (т.е. през Дон до Панония), при условие,че хуните очевидно още преди тази дата са извършвали военни походи вЗадкавказието, Персия и сирийските земи на Византия.

Годината на атаката на юг от Кавказ (395) е в почти един и същивремеви период с атаката на запад от Дон (ок. 375). Тук става дума загеостратегически интереси на хуните, в които запад и юг не могат да бъдатдиференцирани тотално (чрез формулата „велико преселение на народите”).

Западният приоритет при изследването на хуните дълго време беасимилирал факта, че техният южно-кавказки приоритет не можехронологично да бъде разграничен от ранния им период до 375 г.Европоцентричният маниер и тук си е казал думата в методологията наизследванията за ранните хуни. Този европоцентризъм е разбираем взападните късно-антични летописи, но не е ясно защо буквално е пренесен и вмодерните изследвания за ранните хуни?

Южният фактор на хунската геостратегия става реален за наученоборот, чак след коректното му експлициране от Ото Менхен-Хелфен (1973).

Въпросът е дали това предполага и нов методологичен поглед насъбитията до 375 г.?

264

Мащабите на месопотамската и малоазийска атака на хуните през 395г., не са сравнявани с мащаба на атаката им срещу Херманарих ок. 375 г.Южният фактор, както условно наричаме тази геополитика на ранните хунина юг от Кавказ, е бил винаги омаловажаван за сметка на западния (инвазиятапрез Дон).

За западния фактор имаме формирано едно грандоманско понятие„велико преселение на народите”, а за южния фактор на хунската инвазия –едно ниглежирано разбиране за бандитска атака. Но това не отговаря налетописните данни в предимно сирийски извори за хунската атака от 395 г.,които едва Ото Менхен-Хелфен в издадената през 1973 г. в Калифорниямонография „Светът на хуните” разглежда сериозно.

На юг в Месопотамия през 395/396 г. хуните превзематградове-крепости като Арсамосата на източен Ефрат, Амида на горен Тигър.Стигат до Келесирия. Превземат един от най-големите византийски градове -Антиохия. В Мала Азия стигат до р. Халис в централна дн. Турция (Житиетона Евтимия и гота, Едеската хроника, Йешу Стилит, Йоан Ефески, LiberChalifarum и т.н. ). Тези „южни земи” спрямо Кавказ не са били непознати нахунската армия до 395 г., така както и „западните земи” до Панония не сабили неизвестни за тях до 375 г., въпреки легендата са сърната, благодарениена която окрили земите на запад от Азовско море?

Това са все въпроси на липсата на сериозна научна методология поотношение на хунската ранна история.

Отзвук за тази хунска интервенция в Персоармения през 395 г. има и всъчинението на Приск Панийски (V в.). Той научава за тези техни подвизипрез 448 г., разказват му ги Ромул и Константиол. Последният е съветник наАтила. Той живее в неговия град, но произхожда от римско семейство отПанония. Именно този Константиол (Констанций) е старият съветник наАтила, преди през 448 г. да дойде младият Констанций.

Константиол разкрива пред Приск, че Атила има генералски чин,заплатата от която получава, вместо данък от Валентиан ІІІ и Аеций. Даванетона този чин може да е станало само по време на посещението на Карпелион(син на Аеций) до Атила. Това посещение не може да бъде датирано преди

265

смъртта на Бледа, т.е. станало е през 445 г. с възкачването на Атила катосамодържец на хуните. Константиол е дошъл тогава с Карпелион и по заръкана Аеций (Приск) е останал като съветник на Атила.

Аеций е имал необходимост от такъв свой човек при Атила. Дотогаватой е фаворизирал само първородния Бледа (праща му подаръци, джуджетоЗерко). Убийството на Бледа от Атила през 445 г. е било сериозно изпитаниеза Аеций, който хитро провожда при новия хунски владетел Атила своя син.Карпелион не е обременен от отношения с Бледа, за разлика от Аеций.Римлянинът използва сина си, за да поднови чрез него традиционно добритеотношения с хуните.

Между другото, Карпелион е явно този, който занася и указа наВалентиниан ІІІ, с който Атила е издигнат в римски генерал (явно magistermilitum) и му се дава съответната заплатата за този висш чин (плюс парите,които са давани на тези римски генерали, за да поддържат вещево гарнизонаси). Това вече е доста по-голяма сума от една суха лична заплата. По тозиповод гордият Атила бил казал следното, според Константиол (Приск гозаписва):

„Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моитепълководци са равни по чест с римските императори” (Приск). Междудругото, децата на пълководците на Атила Орест и Едеко, т.е. Ромул Августули Одоакър, доказват правотата на тези думи на Атила...

Така Атила коментирал подарения му римски генералски чин, но отпарите не се отказал. Не се отказал и от Константиол, когото изпратил катопосланик при Теодосий ІІ (408-450). Очевидно това е станало преди 447 г. ипосолството на този Констанций може би е било във връзка с действията наепископа от гр. Кастра Марга, който ревностно разрушил хунското езическокапище в енорията си.

Разказахме по-подробно тези събития, за да очертаем образа наКонстантиол (Констанций), който е бил доверено лице на Аеций при Атила,след 445 г. Когато Приск разговаря с Константиол през 448 г., последният е несамо отлично осведомен за хуните (легендата за „меча на Арес” Прискнаучава от него), но е и изразител на вижданията на военно-политическият

266

кабинет на Аеций за хуните. Може би в обкръжението на Аеций е билаобсъждана хунската атака през 395 г. в Персия, изглежда във връзка с идеятахуните да бъдат дипломатично отклонени от римските земи в посока къмПерсия. Както между другото е постъпено някога от Теодосий І (379-395) ипрефектът му Руфин през 394 г. Тази стратегия обаче е отхвърлена от Аеций, аКонстантиол е упоменат от Приск като неин изразител.

Думите, за които ще стане реч, на Константиол пред Приск иостаналите римляни, не са случайни. Зад тях явно се крие по-висшополитическо решение.

Римляните, изпратени до Атила от посолството на Византия(Максимин, Приск Панийски...) и тези от посолството на Западната империя(Ромул...), са се събрали на обща раздумка в града на Атила, докато чакат подипломатически си дела. Ромул, тъст на хунския сановник Орест и началникна западното посолство, разказва, че хуните някога са атакували Персия.Разпалените римски събеседници веднага подемат тази тема и подхвърлятдали не е по-добре Атила да бъде насочен и сега към Персия, тогава биоставил на спокойствие Рим.

Константиол се е включил в компанията на беседващите. Той еримлянин от Панония, но е на служба още от 445 г. като съветник на Атила,както вече казахме. До този момент той мълчи и слуша отстрани спорещите,но изведнъж взема думата и обеснява на двете посолства, че идеята им емного грешна, понеже ако Атила превземе Персия, а той имал тазивъзможност, това нямало да означава, че ще изостави римските земи.Напротив, твърди Константиол, ако Персия падне под властта на Атила, тойвече няма да взима парите от генералската си заплата, която му дават вместоданък, а ще отхвърли титлата (? magister militum), която са му дали и щепоиска императорската. И тук той допълва, че когато Атила е получилгенералския чин (на което Константиол е бил свидетел) той непринудено билрекъл, че „Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моитепълководци са равни по чест с римските императори”.

Ето го и целият пасаж при Приск Панийски:

267

„Никога на никого от предишните владетели на Скития или даже надруги страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратковреме и да владеят както островите на океана (островите в Каспийско море,потънали по-късно – бел.ред.), и отгоре на това цяла Скития, дори иримляните да имат за свои данъкоплатци. Стремейки се дори да увеличи ощеповече огромните си земи, които има, и да придобие нови, той (Атила) дажеиска да нападне Персия. Когато някой от нас попита по какъв път той може дастигне до Персия, Ромул допълни, че Мидия се намира на недълго разстояниеот Скития и че на хуните им е познат този път, те отдавна са нападали Мидия,когато страната им е страдала от глад, а римляните пък не са ги атакувалитогава (има предвид техните останали войски в Панония – бел.ред.), зарадислучилата се по онова време друга война (явно има предвид войната наТеодосий І с узурпатора в Рим Евгениус – бел.ред.). По този път отишлитогава в Мидия Басих и Курсих от царските скити, предводители на огроменсбор от хора, тези двамата впоследствие дойдоха в Рим и с тях беше сключенвоенен съюз (има предвид съюза със Стилихон срещу Радагайс през 405 г. –бел.ред.). Дошлите тогава разказаха, че те преминали през незаселени места исе насочили към езерото, което Ромул смята, че е Меотида (Азовско море) иоттам след 15 дни път, преминавайки през някакви гори, нахлули в Мидия.Докато те опустошавали страната със своята конница, персите воювали с тях,като изпълвали небето със стрели, така че хуните от страх пред настъпващатаопасност обърнали назад и преминали горите с немного плячка, понежеперсите отнели доста от нея. Боейки се, че ще бъдат преследвани, хуните севърнали по друг път (нападнали са през Дербентския проход, а се върналипрез Дарялският над Грузия или обратно; прави впечатление, че хунитепознават много добре региона – бел.ред.) и покрай един огън, който излизалот една подводна скала (горящ нефтен кладенец – бел.ред.), се насочили оттуки след дни се върнали в страната си. Така и те разбрали, че Мидия се намирана неголямо разстояние от Скития (този извод в летопис противоречи сописанието там, че те много добре познават Дербентския и Дарялскияпроходи в Кавказ, и би трябвало поне учените да имат предвид, че не може дабъде приет буквално – бел.ред.). И така Атила, ако желае може да я нападне(Персия) в един такъв поход няма да претърпи големи трудности, а и пътят муняма да е дълъг, така че ще покори и мидяни, и парти, и перси, и ще гинаправи данъкоплатци, защото той разполага с военна мощ, срещу която не

268

може да издържи нито един противник. Когато ние (чухме това – бел.ред.)вкупом си пожелахме да вземе да тръгне при персите и да обърне от нас (т.е.римляните – бел. ред.) към тях оръжието си, но Константиол (дотук Прискпреразказва речта на западния посланик Ромул, който също е човек отполитическото обкръжение на Аеций – бел. ред.) взе думата и поясни, че тойсе притеснява точно от това; Атила, ако подчини бързо персите, няма дазабрави владенията си тук за сметка на онези там. Сега той получава (отзападната римска империя - бел. ред.) злато заради титлата си, но ако подчинипартяни, миди и перси (Приск тук демонстрира висока стилистика, партиотдавна няма, както и царски скити, но въпросът с географските имена приПриск е тема за отделно изследване – бел.ред.), той няма вече да търпиримляните да си приписват неговата власт (това изречение отхвърля тезата наТомпсън, че Панония е преостъпена с формален договор на Атила – бел.ред.),но открито ще ги признае за поданици и ще им постави много по-тежки инеизгодни искания (намек към Ромул, че дипломатическият му въпрос съсзлатните чаши от Ниш не е най-лошото, което може да се очаква от Атила –бел.ред.). Титлата, за която спомена Константиол, се изразява в званието му наримски пълководец (magister militum – бел. ред.), което Атила приел,взимайки заплатата вместо данък. Сумите му се изпращат като вещеви пари,както се дават и на останалите римски пълководци по името на титлата им(т.е. вещеви пари за гарнизона на magister militum на съответната провинция –бел.ред.). Константиол твърди, че след като покори мидяните, партите иперсите, Атила ще отхвърли този чин, по името на който на римляните им сеиска да го наричат, а и званието, с което те си мислят, че му оказват почест ище ги принуди да го наричат вместо пълководец, император. Та той вече билказал един път простосърдечно (пак думи на Константиол и следва преразказна думи на самият Атила – бел.ред.):” Пълководците му (на Валентиан ІІІ) санегови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори”.Вследствие на това (дето искате да го пратите в Персия – доп.ред.), щепоследва само увеличение на настоящето му могъщество. Знамение занеговата сила е дал дори и сам бог, откривайки му къде е меча на Арест, койтосе счита свещен и се слави от скитските царе, понеже собственикът му еорисан да е господар на войните, но този меч, който бил изчезнал в древнивремена, той го е открил с помощта на една крава.”

269

От целия този пасаж най-екзотичен и легендарен е образът на меча,докато имплицитните сведения, че хуните познават отличноинфраструктурата на Кавказ и очевидно не отиват там за първи път през 395г., остават без коментар в проучванията. За нас те са много важни катосведения за ранните хуни до 375 г., които преди тази популярна година накраха на Херманарих на запад между Дон и Днепър, вече са познавали южния„път до Мидия” (Персия).

Това повдига несъмнено и въпроса за предкавказкия произход наГрумбат (Амиан Марцелин от ІV в. пише за него, дейността на Грумбат е ок.357/360 г.), не само защото името му съвпада с названието на Крим(произхожда от Боспор, т.е. босфор Кимерийски) и с имената надунавско-българските канове Кормисош и Крум, но и защото Грумбат епоследователно враг и приятел на персийският цар Шапур ІІ (309-379).

В кубратовото съкровище от Малая Перешчечина бе открит счупен щитс изображение на Шапур ІІ. Както обърна внимание българският историкТодор Чобанов в монографията си „Свещените дворци на българскитеканове” (2008), този щит нито е бил здрав (за да бъде използван), нито е билпрелят, следователно за собственика му (в случаят династичния род Дуло наКубрат) той е имал музейно-историческа стойност, както бихме се изразилиднес. Този щит не е ритуално-обреден, присъствието му в съкровището наКубрат говори за наличието на историческа памет, в която явно присъства иШапур ІІ ...

Глава 4

Кои са хионит ?

Първите сведения за тях от ІV в. от н.е. са при Амиан Марцелин.Грумбат и Шапур ІІ първо воюват през 357/8 г., а след това стават съюзници и

270

хионит на Грумбат. Заедно с перси и алани участват в обсадата през 359 г. навизантийския град на горен Тигър – Амида.

За хуни, които първоначално воюват с Шапур ІІ, а след това ставатнегови съюзници, пише в повествувателна форма и арменският историкМовсес Каланкантуаци: „През това време настъпи хун на хуните по имеХонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратилвестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (кн.ІІ,гл.І).

Възможно е Грумбат и Хонагур да са една и съща личност, второто имее явно прозвище (хон от Геруа, област на север от Дербенд). Действието впоследния пасаж се развива в Задкавказието, в област Сюника.

Амиан Марцелин, независимо че пише на латински, е заел отсироезични източници, че народът на Грумбат се казва „хионит” (кн.ХVІІІ,6.20). Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски вПанония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит наГрумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са.

От съобщението в неговата история в кн.ХVІІ, 5.1.,че Шапур ІІ сключилмирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, чехионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последниятетноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будинитенаселяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, еХеродот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсемсини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи пътевропейските хуни, преди те да превземат алани и готи, съобщава, че тепървоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони”(кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са хионитите, скоито през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му сКонстанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

271

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., многодобре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също:

„В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе,сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, аподбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог„за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правехатези думи, е видно от спомена за опустошенията и обезлюдяването, коетохуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните наимператорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цялаСирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин ибезразличието на генерал Адаи” (ІХ).

„Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.),са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните наимператорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии наВизантия, т.е. през 395 г. Оттук става пределно ясно, че „хионит” (хион, хони)е просто форма на името, известно на западните автори като „хуни”.Произходът на „хионит” е явно сироезичен, така както „хион” е персоезичнонаимевание на „хуните”. Забележително е, че по данни на ефталитскатанумизматика (R.Ghirshman.,1948; W.Henning.,1960) самоназванието наефталитите е хион ( на монетите OIONO).

Гумильов отъждествява арменското название „хони” с хионит и гиразполага като произход в Согд, което си е доста своеволно, предвидкавказкия произход на етнонима „хони” в арменските и грузинските извори.

А.М.Манделщам пък вменява, че хионит са тъждествени с кидарите:”Мы имеем основания считать, что Кидара сыграл выдающуюся роль всобытиях, разыгравшихся на протяжении второй половины IV в. н.э., и сумелвозглавить хионитские племена, по всей вероятности после участия их впоходе Шапура II на запад. При их помощи он покончил с зависимостью отИрана, а затем завоевал ряд областей северной Индии, имея намерение,очевидно, восстановить кушанскую империю. При дележе захваченныхобластей возникло столкновение с частью хионитов, участвовавших в походе.Это столкновение вынудило Кидару отдать хионитам центральныйАфганистан. Часть хионитов, обосновавшаяся в Прикаспии, от Кидары не

272

отложилась и продолжала сохранять в дальнейшем тесные связи с егопреемниками, что обеспечивало этой части хионитов до определенногопериода независимость от Ирана.”( КСИЭ. Вып. XXX. 1958. С. 66-72).

Що се отнася до формата „хионит”, която и Йешу Стилит в началото наVІ в. употребява, е видно че по никакъв начин не може да се сложи знак наравенство между съобщението на Приск за „кидарите“ и на Йешу Стилит за„кионайе”, които той в един и същ пасаж свързва с предкавказките хуни от395 г.

Името „хион” не е чуждо като название за обозначаване напредкавказките хуни и в арабоезичното житие на Св.Григорий, където хунитеса наречени „куан”: Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святымГригорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482, 22. В този текст е посочено, че вдните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ прихуните: ”И изпрати той (Св.Григорий – бeл.ред.) Йоан като епископ надстраната на куаните.”

Арменският историк Тавстос Бузанд също пише, че един отнаследниците на Св. Григорий отишъл да проповядва сред хуните. Той сеопитал, според Бузанд, да посее евангелието сред масагети и хуни на север отр. Кура (Cyrus), но намира смъртта си. След това масагети и хуни нападатАрмения през реката. Армията е хунски съюз от племената „пох, таваспар,хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...”(кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани, а такасъщо и хуни (кн.ІІІ, гл.VІІ ). Почти всички са кавказки народи и могат дабъдат открити и в разширената редакция на „Арменската география” от VІІвек (Анани Ширакаци).

„Пох” е в „Арменската география” под №43 „Пух”. „Таваспар” под №46„Таваспар”. „Хечматак” под №47 „Хечматак”. „Ижмах” под №48 „Ижамах”.„Шичб” под №39 „Шил”. „Чилб” под № 40 „Чигб”. Могат да бъдат обясненилесно егер, баласич, масагети, алани и т.н.

Има обаче два народа - „гати и глуар”, т.е. готи и елуар (герулите),които са в хунския съюз със сигурност чак след 363/375 г. А след 375 г. е

273

регистрирано хунско нападение в Задкавказието едва през 395 г., така че едвали е прав Тавстос Бузанд, че хунското нападение, което описва е станало повремето на Хосров Котак (332-338), син на Трдат (286-330). Но затова пък тукоткриваме интерполирано съобщение за хунската атака в Персоармения иВизантия през 395 г., която продължила според Тавстос Бузан „почти еднагодина” (кн.ІІІ, гл.VІІ). След това враговете били изгонени до „страната набаласичите” (Тавстос Бузанд, кн.ІІІ, гл.VІІ), а земята на последните е вПредкавказието.

Както може да се предположи, допълването на съществуващитехипотези за хионит с още една не променя общия характер на разногласовост,който изобщо е присъщ в науката при опита да се даде отговор кои са хионити каква е тяхната връзка с кушани, кидари и ефталити. Пъзелите, които середят на основанието на тези четири етнонима за събитията относноизточните врагове на Персия, са относителни и са във връзка схронологичната им рамка от ІІІ в. до 468 г. от н.е., когато Пероз воювапоследно с кидари (или кушани) на изток. Кушанската и кидарската историясвършват, ако приемем появата на новия враг на Персия ефталитите, околопоследната трета на V в.

Хуните-ефталит се появяват определено в конкретния период около469/484 г. и изчезват също така ясно към 567 г.

Покрай ефталитската история има голям брой художествени писания -романът за Бахрам Гур, епосите „Худай-намак” и поемата на Фирдоуси„Шах-наме”, които още повече подхранват възможността за „донаписване” наисторията им (правил го е още арабоезичният компилатор на ат-Табари,Бел`ами през Х в.), поради липсата на факти и извори.

Донякъде помагат нумизматиката и археологията, но степента наверификация на фактите оттам се оказва също зависима от гръцките икитайските летописни сведения. Ето защо е необходимо отново да се върнемпри тези извори за хуните-ефталит и особено при византийските (гръкоезичнии сириезични), които, колкото и да звучи невероятно, не са експлицирани в

274

дълбочина и причините за хронологичната разнопосоченост в тях не са билианализирани.

Напълно е възможно да се допусне, че модерните изследвания може биса станали заложници на късно-античния летопис на Прокопий Кесарийски(VІ в.), където въпросът за източния статут на произхода на хуните-ефталит епросто анахронизъм, вследствие от реалната им инвазия там в периода следкраха на Персия през 484 г. от предкавказките хуни.

В съчинението на Томпсън за хуните (1948) има един пасаж, койтосвързва убийците на Пероз с пост-атиловите хуни. „Животът на Пероз, кактознаем, е бил съпроводен с рискове и опасности, и той вероятно е съжалявал закраха на империята на Атила” (с. 251). Ото Менхен-Хелфен (1973) същонамеква за такава възможност. Но това са изследователи на европейскатахунска история от 375 до 469 г.г., които не отделят специално внимание напост-атиловите хуни и на връзката им с хуните-ефталит...

Учените пък, които основно се занимават с хуните-ефталит, са синолозиили специалисти по Средна Азия. Атиловите хуни и техните потомци савстрани от интересите им, което става пределно ясно от такъв вещ учен катоПигулевская, която въпреки начетеността си смята, че сведенията на ЗахарийМитиленски и на Йешу Стилит за това, откъде са дошли през 484 г. убийцитена Пероз, се разминават. А двата извора всъщност се потвърждават взаимно.Йешу Стилит, недолюбван от някои модерни автори, е уникален извор, тъйкато дава и допълнителното сведение, че „хионит” и „хуни” е едно и също, скоето оборва всички модерни хипотези от времето на Макуарт (1901 г.)насетне, промоциращи, че хионит нямат нищо общо с европейските хуни.

Дори Л.Н.Гумильов, който има много проучвания за Hsiong-nu от прединовата ера в района им на Ордос и Жълтата река, не е написал почти нищо заевропейските хуни Huns, освен пасионарната теория за произхода им от единконен отряд Hsiong-nu.

Впечатляващо е, че изследователите на хуните-ефталит приематаприори версията на Прокопий буквално, без да анализират причината, коятоможе да я е породила. Без дори да се запитат дали Прокопий, който започва дапише след 527 г. като очевидец, не е допуснал анахронизъм? Та нали по

275

негово време (527 г.) хуните-ефталит вече са източно явление. Това не оказвали някакво влияние върху възгледите му, които за първи път в историятапромоцират идеята, че щом те са на изток по негово време, значи са източенна Персия автохтонен феномен ?

Може би е комфортно да се приеме конвенционалното мнение, че тезивъпроси вече са решени и възкресяването им е екзотично в очите наспециалистите, но добросъвестното отношение към първоизворите няма даостарее скоро като метод и това дава донякъде, ако не утеха, поне време заразмисъл.

Глава 5

Грешки и източници

Йешу Стилит и Агатий Миринейски ползват един и същ източник,когато преразказват събитията с Кавад в периода 496 – 499 г. Ако бъдатсъпоставени сведенията им за този период от живота на Кавад, който съвпадас тригодишното му укриване при хунския цар, може успешно да бъдереконструиран почти пълния текст на техния източник.

Нека припомним, че Кавад управлява от 488 г. до към ноември 496 г. итова е първия период от управлението му. След това избягва при хунския цар,където живее 3 години и през 499 г. се връща на трона в Персия, с помощта нахунска войска.

Според Йешу Стилит (517 г.): „Кавад се оженил при хуните за дъщерятана своята сестра. Сестра му била взета в плен по време на войната, в коятобил убит баща им (Пероз през 484 г. – бел.ред.) и понеже тя била царскадъщеря, станала жена на хунския цар, а от него имала дете момиче. Когато

276

Кавад избягал при тях (496 г. – бел.ред.), тя му дала дъщеря си за неговасъпруга. Той се ободрил, след като се свързал в родство с царя и плачел преднего ежедневно, като го молел да му даде войска в помощ, за да може той даотиде, да избие враговете си измежду знатните и да си върне държавата” (фр.ХХІV).

Според византийския историк Агатий Миринейски (536 - 582) хунскиятцар приел Кавад „благосклонно и не престанал да го утешава, прогонвайкипадналия му дух с ласкави думи, които съответствали на неговото убеждениеда насочва мислите му към добро. Към това добавил богата трапеза, на кояточесто вдигал наздравици в негова чест. Подарил му разкошни дрехи иизпълнявал всичките задължения на гостоприемството. След известно времедаже дъщеря му се омъжила за госта. Дал му войска, достатъчна за поход и гоотпратил, за да възстанови предишното свое благополучие и да унищоживраговете си”.

Агатий посочва своя източник. Това е Сергий, който му изпратил точенпревод на хронологията на персийските царе, направен от официалнитедокументи в персийската държава и помолил Агатий „да изпълни делото,заради което той е направил този превод” (кн.ІV, 30). Това „дело”, кактоуточнява Агатий, е да се даде „точна хронологична последователност” (кн.ІV,29) на персийските царе.

Агатий е съзнавал, че благодарение на Прокопий, византийскатаисториография е допуснала грешна хронология на персийските царе отвремето след Пероз до Хосрой І Ануширван, т.е. в периода 484 – 531. Етозащо, за да коригира грешките, той добавя в своя летопис и 48 годишнотоуправление на Хосрой Ануширван, отбелязвайки, че той се възкачил наперсийския трон „в петата година от царстването на Юстиниан” (кн.ІV, 29),т.е. през 532 г. Хосрой идва на власт през 531 г. и ние определено можем дакажем, че при Агатий няма грешка. Неговият източник Сергий му е далсведение по селевкидското летоброене, вследствие на което приприравняването на годините 532 е застъпена с 531, в която се възкачва Хосройпо гръцкото летоброене. Това показва, че Сергий е сириец.

Летописът от ок. 517 г. на Йешу Стилит е „написан в епистоларнаформа. Това е послание-отговор на молбата на едно лице, което автора нарича

277

„свещеник и архимандрит Саргис”” (Н. Пигулевска. Месопотамия на рубежеV и VІ в. н.е., Сирийская хроника Иешу Стилита, М.-Л. 1940). Този Саргис,т.е. Сергий, подтиква Йешу Стилит да опише събитията по време наперсийско-византийската война (502-506).

При Йешу Стилит за първи път срещаме вярна хронология наперсийските царе в периода 484-499 г.: Пероз-Балаш-Кавад-Замашп-пакКавад. Въпреки това, изследователите не са отъждествили Сергий на ЙешуСтилит и Сергий на Агатий.

Причината е може би в това, че Агатий споменава, че Хосрой (531-579)се възхищавал от дейността и преводаческите умения на Сергий. Освен товаАгатий пише, че си е кореспондирал със Сергий, а Агатий е роден през 536 г.,т.е. би трябвало това да е било поне към 556 г. Йешу Стилит пък сикореспондира със Сергий към 517 г. Ако това е едно и също лице, понежепасажите при Агатий и Йешу Стилит свидетелстват за общ източник относносведения от персийския царственик, тогава към 517 г., ако Сергий е бил около30 годишен, е към 70 г. около 556 г.

Доводите в полза на една и съща личност Сергий, който дава вернисведения за хронологията на персийските царе от Пероз до ХосройАнуширван, са много по-убедителни, предвид уникалните данни за Кавад впериода от 496 г. до 499 г., които свързват Йешу Стилит и Агатий към един исъщ първоизточник, който при това и двамата обозначават като Сергий.

Прокопий не е разполагал с този източник.

Агатий е бил във възторг, че може да коригира грешната хронология наперсийските царе в периода 484-499 г. при Прокопий (=Пероз-Кавад-Балас-пак Кавад). Агатий е възприемал Прокопий катоизключителен авторитет и не пести суперлативи за него като историк. И всепак е щастлив да отбележи, че благодарение на данните на Сергий, гопоправя: „Макар, че при Прокопий ритор някои от сведенията за Кавад сапреразказани по друг начин, то ние следвахме персийските летописи и сепридържахме към това, което те са писали, като към по-верно” (кн.ІV, 30).

В края на своя летопис пък Йешу Стилит отново се обръща към Сергий,който „знае тези неща по-добре” (фр. 47) от него.

278

И така, благодарение на Сергий, Йешу Стилит и Агатий саединствените автори, които знаят правилната хронология на персийските царев периода 484-499 г., но „достоверността”, както се хвали Агатий, е в това, чеСергий е направил копие от персийските официални документи.

Прокопий не е разполагал с този официален персийски царственик. Зада запълни знанията си, той се впуска да търси архивни данни от посолстватана Евсевий. Добира се и до арменската история на Тавстос Бузанд (кн.ІV,гл.LІV), както и до ирански легендарен роман, в който е разказана и легендатаза безценният бисер на Кавад. Цялото усърдно ровене от страна на Прокопийв „арменската история” не му помага много, но той все пак преразказва едналегенда от там, която е от времето на Шапур ІІ (309-379), където откривалюбопитни сведения за прочутият „Затвор на забвението”, за който явно имаи сведения в иранския роман като място, което е посещавал и Кавад, преди даизбяга при хунския цар.

Така Прокопий интерполира в своята книга пасажите за историята набисера, за историята на замъка-затвор на забвението и ги включва в разказа сиза Пероз и Кавад. В крайна сметка, независимо че Прокопий твърди, че следва„думите на персийците”, той е разполагал с недостатъчни данни. Това обаче,както ще покажем, само на пръв поглед е негов минус.

Прокопий е изключително ценен източник за този тъмен период между483-499 г. в Персия, защото е включил освен горепосочените източници исведения от архивните доклади на посланик Евсевий. Данните от тезиархивни доклади на Евсевий сами по себе си са много ценни, част от тях еползвал и неизвестният автор на военния трактат „Maurikios. Strategikon”,писан по времето на Маврикий (582-602), който съобщава, че през 484 г.Пероз е подлъган с военни маневри от ефталитите да попадне в направен отхунския цар ров с размери 8-10 фута в дълбочина и 50-60 в ширина.

Прокопий не е пряк източник на цифрите в горепосоченият военентрактат от края на VІ в. В летописа му, макар и да се разказва подробно зарова-примамка, благодарение на който хуните побеждават Пероз, цифри заразмера му няма. Тоест, авторът на военния трактат от края на VІ в., все още еимал на разположение докладите на посланик Евсевий.

279

Сведенията на посланик Евсевий не са запазени като отделен текст,учените предполагат, че това е „същото лице, което е и магистър официй през474, 492-497 г. и е консул през 489 г. и 493 г.” (Виж.PLRE. II. Р. 431, 433:Eusebius 18, Eusebius 19, Eusebius 28; Виж. Bury J. History of the Later RomanEmpire from the Death of Theodosins I to the Death of Justinian (A. D. 395 to A.D. 565). L 1931. Vol. 2. P. 10.). Неговото посолство до Пероз е съвпаднало спървата хуно-персийска война. Евсевий е бил пратен при Пероз най-вероятновъв връзка с изтичането на договора за гр. Нисибин. Този град, както пишеЙешу Стилит, е бил отдаден на персите за 120 г. по договор от Йовиан(363-364) на Шапур ІІ (309-379) и през 484 г. този срок изтичал.

Навярно Евсевий е посетил Пероз през 483 г. Тъй като Евсевий епосочен от Прокопий като византийският посланик, който дава съвет на Перозпо време на първата му война с хуните-ефталит, определено можем да кажем,че тя е от 483 г. Евсевий дава много ярки сведения от втората война на Перозот 484 г. с хуните, което прави най-вероятно пристигането му при Перозименно през 483 г. и съответно датирането на първата война от 483 г. С другидуми, Прокопий е заел от Евсевий много важни факти и от двете войни наПероз с хуните-ефталит.

Те могат да бъдат групирани:

1. Евсевий разказва, че първият проход, в който Пероз през 483 г. попадав капан, е заобиколен отвсякъде с гори, т.е. това не е със сигурност Дербенд,който на изток граничи с Каспийско море, но не изключва да е Дарялскиятпроход над Грузия.

2. Евсевий подробно разказва за договора по примирие, за това, чехунският цар упреквал Пероз за самонадеяността му и че Пероз му сепоклонил, имитирайки, че се кланя на слънцето, по съвета на магите.

Евсевий дава сведения като очевидец от лагера на хуните, които повреме на началото на втората атака на Пероз през 484 г. упреквали своя цар, чее пуснал първият път Пероз.

3. Евсевий дава и изключително важното сведение, че след убийствотона Пероз през 484 г., римският владетел е пратил посолство до хунския цар.Именно това посолство, което явно е под ръководството на Евсевий, може да е

280

донесло обилната информация с пряка реч на хунския цар, цитирана отПрокопий по-късно. За съжаление Прокопий обръща внимание върху товапосолство само във връзка с мисията му да купи царствената диадема-обицана Пероз, която посолството обаче не успяло да купи и не казва повечеподробности за задачите му. Но ние знаем от Йоан Антиохийски, че Зенонименно по това време се е свързал и е поканил хуни („така нареченитебългари”) в Мизия и Тракия за съюзници, които през 486 г. със сигурност вечеса там. Не е изключено посолството да е имало и тази задача.

4. Но несъмнено най-важното съобщение, заето в книгата на Прокопийот Евсевий е, че „две години се намираха персите под властта на тезиварвари”. Официалната персийска версия (Сергий, Йешу Стилит, Агатий), епотулила този факт. Тези две години прeвръщат четиригодишното управлениена уж персиеца Балас (484-488), според официалната версия, впроблематично.

Една от грешките на Прокопий е, че смята, че Кавад се жени за сестраси Аспеведа. Това по-късно, към началото на ІХ в., го повтаря и Теофан,заемайки сведението от Прокопий. Но все пак, благодарение на Прокопий,знаем името на сестрата на Кавад. Прокопий, макар и по свой път, също знае,че хунският цар става тъст на Кавад.

Грешката при Прокопий, че Кавад се жени за сестра си, се изяснява чрезЙешу Стилит, който единствен дава информацията, че хунският цар още през484 г. се жени за сестрата на Кавад, а последният през 499 г. се оженва заплеменницата си, т.е. за дъщерята на хунския цар и на сестра му.Благодарение на Прокопий знаем името на сестрата на Кавад, то е Аспеведа.Йоан Малала пък съобщава името на жената на хунския цар към 527 г. катоВоа.

Сумата от сведенията при Евсевий-Прокопий, ни рисува една многопо-сложна картина за събитията в Персия в периода 484-488 г. от тази, коятоима в персийския царственик (Сергий, Йешу Стилит, Агатий).

Кой е Балас/Балаш (484-488)?

Ако се доверим на интерпретацията на Теофан, който пише „а царсложили Влас, сиреч Вал” (5968), се оказва, че името на този персийски цар

281

води произхода си от скитската дума „бал“ („булан“): „конен отряд, конник,кон“.

Според персийските царствени документи, Балас е брат на Пероз.Ат-Табари, който знае много добре, че Йезигерд ІІ е имал само двама сина -Хормизд и Пероз, бърка Балас със Замашп и пише, че Балас е брат на Кавад.Прокопий, подобно Йешу Стилит, също пише, че Балас е брат на Пероз. ТукПрокопий е единодушен с Йешу Стилит (и Агатий пише за брат), но точнотова „съгласие” може да бъде разгледано и от друг ъгъл.

Прокопий, както знаем, поставя Балас на власт след Кавад и пише, чепричината била, че Пероз нямал други синове. Всички (освен Кавад) билиизбити заедно с Пероз през 484 г. Йешу Стилит (и Агатий) обаче знаятправилно, че Пероз има и друг син Замашп (Замасф), който е на власт вПерсия през 496-499 г. Ето защо не можем да приемем, че формулата „Балас,брат на Пероз”, е еднозначна при Прокопий и при Йешу Стилит.

При Прокопий възкачването на Кавад се предхожда от двегодишнохунско владичество над Персия и чак след Кавад е Балас. При Йешу Стилит(=официалния царственик) преди Балас (484-488) е Пероз (459-484), а Кавад(от 488) е след Балас.

Кавад се възкачва за първи път чак четири години след смъртта на бащаси Пероз, т.е. през 488 г.

Ако хунският цар се е оженил за дъщерята на Пероз и властва двегодини с прозвището Балас (разчетено като „Бал” при Теофан), тогава той вочите на магите е незаконен Сасанид. Едва ли бракът му с Аспеведа му едавал право на кръвно родство със Сасанидите, въпреки, че този брак явноима значение. Персия е управлявана и от Сасанидки, а не само от Сасаниди...Хунският цар, въпреки, че е окупатор на Персия, явно е осъзнавал особенатацарска традиция в тази държава, която признава само един царстващ род. Таваличи от сведението на Прокопий, че римското посолство не успяло да купицарския бисер на Пероз от хунския цар, а по-късно той го дал на Кавад.Изобщо перипетиите около този бисер, разказани от Прокопий, се оказватмного ценни. Едва ли можем да си представим, че хунския цар няма дапродаде бисера за злато, освен ако този трофей не е бил част от персийските

282

царски антрибути, необходими за един владетел на Персия. По същата логика,едва ли хунският цар ще даде на Кавад този бисер, ако не му препредавафактически властта?

В този смисъл е очевидно, че хунския цар препредава властта на Кавадпрез 488 г., а мъжът на хунската предкавказка царица Воа, както твърди ЙоанМалала във връзка с византийското посолство от 527 г. до нея, се бил казвал„Влах” ! (?).

Това една и съща личност ли е с Балас, Балаш?

При Михаил Сириец (ХІІ в.) се появява вече легендата за цар Балгар.

Персийският двор брани престола само за Сасаниди по същият начин,по който римският двор е наричал „римска земя” и онази територия, коятофактически е била превзета от варвари. Ако Балас не е Сасанид и е властвалнад Персия, няма как традицията да не го превърне в мним Сасанид...

Балаш, според Йешу Стилит, бил омразен на магите, защото не сесъобразявал с техните порядки и решил да построи баня. Това не е някакъвслучаен факт, защото – пак според Йешу Стилит – именно Кавад продължилтова нововъведение и построил много бани в Персия, по римски образец. Къмтези размишления ще се върнем, тъй като те увеличават под лупа многоважни подробности, пропуснати от изследователите.

Преди това ще посочим механизма, по който са били формирани ипреписвани летописите в епохата на Зенон (474-491) и Анастасий (491-518).

След Приск Панийски, чиято история завършва към 474/7 г., летописпише Кандид Исавър. Кратък конспект е запазен в „Библиотеката” на Фотий(ІХ в.). Кандид разказва за събитията от времето на възкачването наимператор Лъв (457-474) до 491 г., когато се възкачва Анастасий. ИменноКандид Исавър е източникът на по-късните преписи по летописите ихрониките за времето на Зенон и за исаврийските метежи веднага следсмъртта му. Летописът му реално свършва с края на исаврийският бунт набрата на Зенон в началото на царстването на Анастасий, който ставаимператор, понеже вдовицата на Зенон, Ариадна, се омъжва за него през 491г.

283

След Кандид Исавър хроника пише Евстатий Епифанийски от „Сириявтора”. Тя е била от две части и втората стига до 503/504 г. Именно ЕвстатийЕпифанийски е основният източник на данните от персийско-византийскатавойна (502-506) в нейната най-важна фаза от 502 до 504 г. Него ползват за товавреме Йешу Стилит, Захарий Митиленски, Прокопий Кесарийски...

Но нито Кандид Исавър, нито Евстатий Епифанийски са източници наданните за хуно-персийските войни в периода 483-484 г., които съществуватпри Йешу Стилит, Захарий Митиленски и Прокопий. Как те се формират приЙешу Стилит и Прокопий Кесарийски, вече посочихме в общи линии.

Що се отнася до гръкоезичния Захарий Митиленски (ум. ок. 536) тойявно следва една недостигнала до нас линия от Приск Панийски (V в.),понеже знае, че хуните, които изгубили търговските си връзки по Дунав сВизантия, през 484 г. вече успешно търгуват през Кавказ със сирийскитърговци. Убедеността на Захарий, че хуните искат от Пероз преди 484 г.такива данъци, каквито са взимали преди от ромеите, сродяват неговитесведения с данните на Приск за сарагурите, които започват да нападат Персияслед 466 година (ср. за тези атаки и грузинското житие от V в. на Шушаник,от свещеник Яков Цуртавели).

Въпросът дали сарагурите на Приск са пост-атилови хуни може да бъдерешен, ако си дадем сметка, че тази дума, както и думата „сарак” вХамбарлийският надпис на Крум (ІХ в.), имат един и същ персийскипроизход. „В переводе с персидского языка форма множественного числа نارسсаран (мн. от сар رس «голова», «вершина», предводитель»; в пехлевийскойтранслитерации sl) означает «предводители войска», «военачальники»”(А.К.Аликберов, Сасанидская титулатура правителий Кавказа поарабо-мусульмаским источникам.)

Както вече казахме, за Йешу Стилит хуните, които убиват през 484 г.персийският владетел Пероз, са същите европейски хуни, които през 395 г.нападат Персия и Византия. Така смятат и останалите сирийски летописци –Псевдо-Захарий Ритор (VІ в.) и Бар Ебрей (ХІІІ в.), които не пишат за 395 г.,но твърдят, че убийците на Пероз дошли от „северо-запад” на Персия и предитова взимали данъци от римляните. На фона на тази мощна гръко-сирийскаисторическа традиция, известието на Прокопий Кесарийски, че това са

284

източни на Персия хуни, е изключение. На базата на по-късния авторитет наПрокопий като историк обаче, неговото мнение е повтаряно не само въвВизантия, но и в арменската средновековна историческа школа. Въввсемирната хроника на Теофан (ІХ в.) то вече се утвърждава като норма инито един от модерните изследователи на хуните-ефталит не се усъмнява втова мнение на Прокопий, което е възприето буквално.

Защо Прокопий Кесарийски целенасочено диференцира хуните-ефталитот пост-атиловите хуни, е въпрос, който не е анализиран. Не е без значение дасе припомни, че Прокопий е най-добър като историк само в онзи период,където е очевидец и свидетел на епохата. А той става такъв след 527 г. По товавреме хуните-ефталит наистина са на изток от Персия и са в разцвета насвоята история, която продължава до 567 г. На изток тяхната инвазия сепростира даже в северна Индия и на северо-изток от Тохаристан, и кактокитайски историци, чрез визита на будиски монаси към 516 г. научават заефталит, по подобен косвен начин явно знае за тях и Прокопий. Той обачеочевидно не знае, че техните източни територии са завладяни от тях в периода484-516 г. и полемизира имплицитно със Захарий Митиленски като твърди, чеефталит наистина са хуни, но че произхождат не „северо-западно от Персия”(З. Митиленски), а от Гиркания, всеизвестна източна земя в трудовете накласиците, която Прокопий превръща в ефталитска прародина.

Този предразсъдък е толкова дълбоко вкоренен по-късно, че и досегаизследователите се чудят къде са били ефталит до 483 г.! Тъй като се знае, чеПероз през 468 г. воюва на изток с кидари, в науката се приема, чехуно-ефталитската държава се е формирала почти чудотворно на изток отПерсия в периода между 468 и 483 г. в рамките на 15 г. и ефталитският цар,печатайки собствени монети в двора си, решава да покори и Персия (?).

Глава 6

Подробен анализ на сведенията при Йешу Стилит и Прокопий

285

Според Прокопий Кесарийски, хуните-ефталит са при Горго, т.е.Гиркания. Гурган (Гиркания) е до самото югоизточно крайбрежие наКаспийско море. Приемаме, че той не е объркал Горго с Гурзан (Грузия).

Както отбелязва И. Маршак, Гурган наистина е изходен пункт, откъдетоперсийската армия тръгва за своите източни военни походи (и това неговозначение продължава и до началото на VІІ век), „но това не е доказателство,че целта на похода (на Пероз през 484 г.-бел.ред.) са били земите околоГурган”.

Прокопий твърди, че хуните-ефталит „никога не са нахлували вримските земи, освен заедно с мидийската войска”, т.е. персите. Товаизречение спомага да си изясним кое определя интереса на Прокопий изобщокъм хуните-ефталит, които са основната армия на Кавад, с която той през 502г. напада Византия.

Прокопий въобще не свързва хуните-ефталит с хионит на АмианМарцелин, които начело с Грумбат помагат през 358/9 г. на персийския царШапур ІІ (309-379) в атаката над гр. Амида. Йешу Стилит обаче наричахуните-ефталит „кионайе” (и добавя „сиреч, хуни”), като редопоставявраговете на Пероз през 483 г. и през 484 г., с хуните, които през 395 г. „вдните на императорите Хонорий и Аркадий” (фр. ІХ) опустошили сирийскитеземи на Византия. С други думи, за Йешу Стилит „кионайе” (хионит), са еднои също с европейските хуни, които през 395 г. нападат сирийската провинцияна Византия. И това е много важно да бъде повторено!

Теофан е дал следното сведение (л.м. 6000) към 505 г., когато текатмирните преговори между Анастасий и Кавад:„...император Анастасий оградистените на Дар, голямо и укрепено място в Месопотамия, на границата наримските и персийските владения, построи в него църква, пекарни за хляб,водоем и порти, и нарече тази крепост Анастасиопол; освен това построи внего две обществени бани и му даде права на град.”

През 559 г. Теофан отбелязва: „беше взет Безипол от хуните. И изпратиимператора (Юстиниан І – бел. ред.) военачалника Маркел и своя племенник

286

(Юстин ІІ – бел.ред.) с голяма войска, за да освободят града и Персида. Презаприл беше превзет Анастасиопол от тракийските хуни” (л.м.6054).

Сиреч, хуните-кутригури, които през 557 г. държат почти едногодишнаобсада над Константинопол, през 559 г. вече са на Тигър и Ефрат при гр. Дар(Анастасиопол). С други думи, военният път през Кавказ в Персия и Сирия захуните и техните наследници, е не по-малко традиционен от военния им път вЕвропа, но въпросът колко пъти те са нападали на юг от Кавказ и откога, енепроучена тема.

Прокопий Кесарийски е роден ок. 500 г. в Кесария Палестинска. Той е„елинизиран сириец” (А.А.Чекалова. Прокопий Кесарийский: личност итворчество). Завършва риторическа школа в родния си град и образованиетому е причина за „архаично-атическия” (Чекалова) му стил на писане.

Когато Прокопий упоменава даден нов народ и го въвежда в орбитата насвоя разказ, той явно – в духа на Тацит – се е чувствал задължен зарадиобразованието си да даде сведения за неговия произход и етнографскикачества. Този маниер срещаме и при Агатий, по-млад съвременик и епигонна Прокопий.

Църковните историци, които дават и много светски сведения,обикновенно заемат данни за миналото от библейската история. Прокопийсъщо е християнин, но като учен споделя професионални принципи, които госвързват с класическата школа и е много по-близо до автори като Тацит от І в.и Амиан Марцелин от ІV в., отколкото до църковния историк Зосим от V в.,например.

Политическото пристрастие на Юстиниан І (527-565) към една част отприазовските и предкавказки хуни, е причината Прокопий да даде сведения запроизхода на утигурите. Внимателният анализ обаче показва, че нито единсирийски или готски автор, съвременник на Прокопий, не познава същиянарод чрез името „утигури”. Прокопий вменява на един известен през V в.пост-атилов етнос, за когото пишат Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Малала,Йоан Антиохийски, епископ Енодий, Касиодор и Йордан, непознат за всичкитях етноним „утигури”, което буди много въпроси, включително и за външнонаименование или прозвище. Агатий и Менандър повтарят след него името

287

„утигури” за същия народ, пишейки за събития през втората половина на VІ в.Във византийската историческа школа по това време утигури и кутригури са внякаква родствена бинарна връзка.

При хрониката от ІХ в. на Теофан (л.м. 6171) бинарната връзка е вечепроменена. Вместо „утигури” се появява познатия още от VІ в. на готските исирийските автори етноним „българи”. Причината е, че Теофан дава сведенияот неизвестен източник от края на VІІ в., писал за „древна Велика България” иизточникът му е очевидно сирийски. От казаното дотук следва, че по времетона Теофан (края на VІІІ в.) се наблюдава как изкристализира фактът, че еднаголяма част от българската история е представена във византийскитегръкоезични късно-антични летописи под етнонима „утигури”. Сиреч,късно-античните летописи, които много ясно свързват пост-атиловите хуни сутигурите и кутригурите, проясняват, че утигури и българи са просто двеимена на един и същ народ. Не по-различно стои въпросът с кутригурите,наречени „българи“ в летописите от VІ в. на епископ Тоненски и ТеофилактСимоката.

Тук няма да навлизаме в подробности как и защо Прокопий е въвелетнонима утигури (утиг), но не може да не отбележим, че интересът му къмтях е обвързан с политиката на Юстиниан І те да бъдат разграничавани отвраговете на империята - кутригурите.

Прокопий въвежда това разграничение най-ясно по териториаленпринцип, пишейки, че утигурите се върнали след краха на Атила на старитеси, родни земи на кимерийския географски ареал, за да владеят там сами.

В „Тайната история” Прокопий вече не се чувства съпричастен къмимператор Юстиниан І и явно никак не е случайно, че в това произведение,преразказвайки в друга светлина стари събития, Прокопий, освен всичкодруго, никъде не упоменава за утигури и кутригури, а ги нарича с общото –„хуни”.

А сега нека припомним, че Прокопий ясно и категорично причисляваефталит към хуните, но не към „познатите ни хуни”.

Разделението, прокарано от Прокопий, не е разглеждано досега всветлината на принципа как той изобщо дели пост-атиловите хуни, а материал

288

има от начина на деление между утигури и кутригури в съчиненията му преди„Тайната история”.

Когато Прокопий пише за произхода на тези две племена, ги поставя наедна и съща територия, на изток от Дон, но когато пише за тях катопост-атилови хуни, върнали се от централна Европа, ги дели териториално,което е отговаряло и на действителността. Прокопий разполага кутригуритеот гр. Херсон (дн. гр. Севастопол) до Дон (Йордан пък пише, чепост-атиловите хуни след 469 г. са отишли към Днепър), а утигурите – наизток от Дон.

Този принцип на териториално деление е пренесен от Прокопий и върхухуните-ефталит. Според него, те са още по-източно - при Гиркания, т.е. наизточното крайбрежие на Каспийско море.

Това са все хунски народи в очите на Прокопий, така както към 555 г.сирийският историк Псевдо-Захарий Ритор дава цял списък с кавказки народина север от Кавказ и включва в него и „ефталит”.

Защо обаче Прокопий дели ефталит от „познатите ни хуни”? Защо имприписва независим произход? Причината, според мен, е очевидна:

1. Той полемизира със Захарий Митиленски. Според последния дорипред гр. Амида в началото на 503 г. има някакъв Кутригур, който Захарий поинверсия представя на страната на града, явно така е било в извора му, който– ако се съгласим с Пигулевская – е някаква градска хроника на Амида.

2. Т.нар. „познати хуни” на Прокопий, са именно онези, коитополучават от него теория за произхода и тя е за братята Кутригур и Утигур,които още преди 375 г. са хуни. В тази Прокопиева легенда няма братЕфталит, което е основанието му той, въпреки, че причислява ефталит къмхуните, да ги разграничи тотално от „познатите ни хуни”, както пише.

Делението е извършено преди всичко на териториален принцип, а що сеотнася до упоменатите от Прокопий градове на ефталит, то и Псевдо-ЗахарийРитор (555 г.) ясно пише, че предкавказките „бургар” (= утигури) също иматградове.

289

Приск Панийски през 448 г. в лагера на Атила нарича хуните всячески(скити, царски скити), но не и кидари. Когато пост-атиловите хуни след 460 г.се разсейват на изток, то Приск, вследствие огромната им миграция(ултинзурите били многобройни, според по-късния Агатий Миринейски), си епредставял вероятно, че дори източните кидари, враговете на Пероз от 468 г.,са хуни: „Партанския цар, предвид възникналата при него война с хуните,наричани кидари, отклонил молбата на царя на лазите” (кн.ІV, 25).

Както се вижда, особена загадка няма. Просто Приск е образован в духана класическата риторика. Колкото Пероз има нещо общо с партите и древнаПартия, толкова и кидарите с хуните.

Направихме това кратко отклонение, понеже то повдига непроученивъпроси за пост-атиловите хуни от втората половина на V в., които никога неса разглеждани в паралел със събитията, които се случват от 467 г. до 484 г. вЗадкавказието и Персия.

Трябва да повторим, че съобщението на Приск Панийски за третия синна Атила Ернак, който водил към 469 г., (когато не помогнал на запад приДунав на по-големият си брат Денгиз), „местни войни” на изток, намирапаралел в грузинското „Житие на Шушаник” от V в. на Яков Цуртавели. „Товабеше през осмата година на персийския цар”.

Пероз (възкачва се през 459 г., а не през 457, когато умира баща муЙезигер и първородния Хормизд управлява 2 г., преди да бъде свален и убитот брат си; + 8 = 467) извикал иберийският васал Вараскен при себе си и мудал указание да отблъсне появилите се на Кавказ врагове.

Вараскен решава да предприеме поход, казвайки преди тръгване наЯков Цуртавели: „Известно ти е, свещенико, че отивам на война с хуните”(VІІ). По-късно същият Вараскен посещава и Дербенд. „Скоро той се отправикъм Чор” (Х).

Тоест, очевидно първото появяване на пост-атиловите хуни към 467 г. епри Дарялския проход над Иберия, което има паралел при Приск с атаката насарагурите.

290

„Глава37. Сарагурите, след нападение над акатировите племена,предприели поход против персите. Отначало те се приближили къмКаспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета отперсийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите(Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошаватстраната им и да тревожат с набези селищата на арменците. Тогава персите,притеснени от това нашествие допълнително, тъй като имали преди товавойна с кидарите, отправили към римляните посолство с молба да получатпари или хора за охрана на крепостта Юроипах (явно Чор, т.е. Дербенд –бел.ред.). Това посолство повтаряло онова, което и по-преди често говорилитакива посланици, а именно че римската земя остава невредима, понеже те(персите – бел.ред.) водят битки и не позволяват на настъпващите варварскинароди да преминат през своята земя. Но на тях им бил даден отговор, чевсеки трябва да защитава своята земя и да се грижи за охраната й и така тепоели обратно без успех” [Exc. de leg., p. 44 Par., 161—162 Nieb.].

Но проблеми явно има и при Чор (Дербенд).

Когато Прокопий описва първия поход от 483 г., ръководен лично отПероз срещу хуните-ефталит, очевидно прохода-капан за персийския цар еДарял, „заобиколен отвсякъде в кръг от гори”, а не Чор (Дербенд).

Пероз навлиза в прохода и Прокопий пише „той се движел по вражесказемя”. „По средата имало широк и дълъг път, който обаче бил без изход иопирал в проход, заобиколен отвсякъде в кръг от гори” (Прокопий).

Византийският посланик Евсевий, придружаващ Пероз, е подтикнат отобкръжението на Пероз да укроти самонадеяността му, понеже те сестрахували лично да му опонират, според летописеца. Тогава Евсевийразказва на Пероз една притча за някакъв вързан козел на една скала и за единлъв, който решил да го изяде. За да стигне до жертвата, лъвът обаче влязал впроход, специално подготвен от стопанина на козела, така лъва се оказал вкапан. Пероз изслушал Евсевий и осъзнал грешката си, според Прокопий.

През 468 г. Пероз води победоносна война на изток с кидарите. Ако тойпрез 483 г. срещу хуните-ефталит се е намирал пак на изток по същите места,

291

едва ли би бил толкова ненаясно с военно-стратегическите въпроси и стипографията?

На тези „досадни” подробности не е обърнато внимание от никого отонези учени, които априори са убедени, че Пероз е воювал през 483 г. схуните-ефталит на изток от Персия(?).

Прокопий пише, че въпреки поуката от притчата, разказана от Евсевий,Пероз вече бил попаднал в капан, след което хуните излезли от засадата и„открито заели позиции и охранявали прохода, за да не може врага да се върнeназад”.

Пероз е в безизходица и иска мир, според Прокопий. Летописецът,знаейки, че читателите му ще бъдат заинтригувани, описва подробно как тойсе поклонил на хунския цар. Оттук започват различията между Прокопий иЙешу Стилит.

Последният пише, че Пероз е изплатил голяма част от наложената мусума и е оставил Кавад при хунския цар, докато намери пари да изплатицялата сума. Прокопий не знае, че Кавад е бил заложник.

Напълно е възможно Кавад, за когото не е знаел и Евсевий, да е бил вечезаложник при хунския цар, понеже Йешу Стилит пише, че бягайки от тронапри хуните през 496 г., Кавад отишъл при царя, при който бил „отрасъл”. Акотова е така, тогава византийският посланник Евсевий не е присъствал наникакъв военен поход през 483 г. и данните, че дава съвет на Пероз, са простопреувеличение. Възможно е през 483 г. Кавад просто да е отивал наобикновенна визита, за да внесе първата част от залога за Кавад. ЙешуСтилит обеснява, че за да плати залога, Пероз обложил с непосилни данъциперсите. Едва ли времето между 483 г. и 484 г. е достатъчно за едно таковамероприятие. Щом Евсевий (и респ. Прокопий) не знаят, че Кавад е даден вплен през 483 г., очевидно, че докладите на Евсевий как той, като посланник,спасил персийската армия, са просто посланическо преувеличение назаслугите му, а през 483 г. Пероз явно е носел 2/3 от големия залог за Кавад,взет в плен преди 483 г.

Ако това е така, сведението на Прокопий за Горго (Гиркания), къдетобил Евсевий, звучи още по-съмнително.

292

И така, от 483 г. до бягството през 496 г. на Кавад при хунския цар,имаме две различни версии при Прокопий и при Йешу Стилит. Твърдениетона Пигулевская, че двамата ползват общ източник, е нереално.

Когато Кавад бяга от царския трон през 496 г., Йешу Стилит вмъкваважни подробности: той бяга при познат владетел хун, при който е бил вечезаложник преди. Прокопий също пише, че бяга при хунския цар, но не ставаясно защо Кавад ще ходи при убиеца на баща си, за да търси точно от негозакрила?

Йешу Стилит внася необходимата светлина за изясняване на събитията.

Заобиколен от хуните през 483 г., Пероз оставя Кавад за заложник (илитой вече е там), докато изплати налога. Когато си връща Кавад, Пероз вече емобилизирал сили, за да води нова война с хуните-ефталит. И понеже тазивойна е от 484 г., няма друга версия кога Пероз е дал на две части залога заКавад (Йешу Стилит), освен ако през 483 г. е изплатил първата част от 2/3 отзалога (Йешу Стилит). Тоест, всички сведения за злато, което Зенон дава наПероз, предполагат, че персийският цар е получил наистина злато отимператора на Византия, с което не само, че е доплатил налога (останалите1/3) през 484 г. (очевидно сведението на Йешу Стилит за облагането наперсите с данъци е за първата сума от 2/3 от залога), за да си върне Кавад, нои се е подготвил за нов поход, с пари на Зенон. Зенон дал пари, уплашен отдумите на Кавад „за да не би те да преминат и към вашата земя” (ІХ), кактопише Йешу Стилит.

През 484 г. Пероз напада за втори път хуните (ако приемем, че през 483г. е бил на военен поход, както твърдят Евсевий и Прокопий) и е убит набойното поле. Тук Йешу Стилит дава още сведения, които липсват приПрокопий, а при Агатий са ниглежирани.

Хунският цар, според Йешу Стилит, се жени за дъщерята на Пероз.Това събитие се е запечатило и в по-късните ирански легенди, които обаче саго видоизменили в следната фабула: още приживе Пероз дал дъщеря си зажена на хунският цар, но го излъгал, пращайки му друго момиче (Ат-Табари).Тази иранска легенда, макар и фолклорно видоизменена, дава основание даотбележим, че Йешу Стилит е дал правдив исторически факт.

293

Непосредствено след 484 г. хунският цар става съпруг на персийскапринцеса от рода на Сасанидите. В периода 484-488 управлява Балас. Кавадстъпва на трона през 488 г. и управлява до към ноември 496 г., след което бягапри хунския цар и сестра си.

Оттук насетне името на тази сестра на Кавад е известно при Прокопийкато „Аспеведа”, а при Малала хунската царица към 527 г., се казва „Воа”.Йешу Стилит не го е споменал.

Кавад се жени през 499 г. за племенницата си и става зет на хунскияцар, който му дава „голяма войска” (Прокопий, Йешу Стилит, Агатий), за даси върне трона.

Според версията на Прокопий, Кавад се възкачил на трона веднага следПероз. В тази версия на Прокопий, която е грешна, Кавад бил затворен в„замъка на забвението”, заради ереста на маздакизма, която подкрепя. ЙешуСтилит също дава сведение, че Кавад е подкрепял маздакизма(=„зарадуштакан”, фр. ХХ).

Кавад през 496 г., уплетен в реформи по маздакитски идеи, бяга оттрона си от персийската столица при хунския цар. Имал е отпор от магите,готвел се е военен преврат, според Йешу Стилит. Възможно е да се допусне,че Кавад действително е бил за известно време задържан в затвора назабвението и оттам е избягал при хунския цар, за което съобщава Прокопий.Агатий специално обръща внимание, че източникът му Сергий е описал, че потова време закона е забранявал убийство или членоповреждане на Сасанид,т.е. член от царския род. Това е важно, понеже обеснява две важни сведения,свързани със сасанидския род на Пероз. Едното събитие е разказано само отПрокопий, а другото и от Йешу Стилит.

Според Прокопий, по времето на войната от 484 г. Пероз бил убит набойното поле „със всичките си синове”, освен Кавад. Както казахме,Прокопий ползва легендарно-романен източник. Пероз е имал и друг синЗамашп (Йешу Стилит) или Замасф (Агатий и Теофан), който е жив иуправлява между 496-499 г.г. Легендата обаче за всички избитипрестолонаследници, заедно с Пероз (освен Кавад) през 484 г., олицетворявакакъв отзвук е предизвикала в Персия хунската победа. Легендарното

294

убийство на почти всички Сасаниди, е съизмеримо на национална трагедия,имайки предвид каква стойност за държавата има родовото царско коляно.

Второто сведение е още по-интересно, понеже го има не само приПрокопий, но и при Йешу Стилит. Това е легендата, че Балаш (Балас), койтоуправлява от 484 до 488 г., е бил убит и са му извадени очите. Цялата версияпри Йешу Стилит е, че негови врагове са били магите (фр. ХІХ), а те държатофициалната грижа по царствените документи. При Прокопий, като убиец наБалас е представен Кавад, а начинът на убийство и ослепяването съвпада сразказа на Йешу Стилит как Балаш е убит чрез ослепяване. Това единодушиемежду Прокопий и Йешу Стилит е подозрително.

Легендарната версия при Прокопий е много интересна, тя съвпада и софициалната версия (чрез Сергий-Йешу Стилит) и ни разкрива, ако мога такада кажа, как общата иранска памет пази кръвта на Сасанидите.

Нито Балас убива Кавад, преди той да избяга при хунския цар,независимо, че му дават такива съвети (легендарната версия при Прокопий),нито пък Кавад, връщайки си трона през 499 г. от своя брат узурпаторЗамашп, го убива (официалната жреческа версия при Йешу Стилит).Единственият убит и според двете версии се оказва Балаш/Балас (?).

Ако вземем предвид съобщението на Прокопий (чрез Евсевий), че след484 две години персите са били под властта на хуните и отчетем, че тези двегодини се припокриват с половината от управлението на Балас (484-488),дадено от официалната персийска версия на магите (Сергий-Йешу Стилит),възниква въпросът: а дали изобщо Балас е бил от сасанидския царски род?

Споменът за Балас е еднакво опорочен и в легендите, и в официалнияцарственик.

Не случайно Прокопий вметва, че „него го ослепили по такъв начин, покакъвто обикновено (т.е. по традиция, по закон-бел.ред.) ослепяватпрестъпници: маслото се поставя на огън и когато кипне, се изсипва в широкоотворените очи или пък една игла се подгрява до червено и с нея се пронизваточните ябълки”. Независимо откъде Прокопий е заел този пасаж, тук имамесякаш точен препис на член от персийският наказателен кодекс.

295

Легендарният първоизточник на Прокопий сякаш не обича Балас, непо-малко от официалния първоизточник на версията при Йешу Стилит. Баласе представен като добър и спокоен управител от Йешу Стилит, но не и в очитена магите.

По времето на Балас (484-488):

• Арменците получават възможност свободно да проповядватвероизповеданието си (485), а персийското християнство се отделя отантиохийския диоцез и създава самостоятелна персийска църква (484). Тяпостепенно се разклонява в около 100 епархии в Персия.

• Едеският епископ Ива (Хива) предприема първите стъпки попрехвърлянето на старата едеската академия на Теодор Мопсуестийски вперсийски земи, в гр. Нисибин. Оттогава Нисибин става крупен християнскиакадемичен център, с над 800 богослови студенти и преподаватели внай-добрите си години.

• Персийската аристокрация се включва в държавните дела, а два отстарите аристократични родове реално държат управлението. Няма друг,освен Балас, който да е делегирал такава власт на феодали в Персия. Това не еприсъщо за Сасанидските царе.

Женитбата през 484 г. на хунския цар за персийската принцеса, може данапомня донякъде сметките на Атила да получи половината Рим, ако се ожениза римската принцеса Хонория, сестрата на Валентиниан ІІІ (425-455).

Очевидно е, че през 488 г. Кавад става цар на Персия, независимо чемощното персийско жреческо съсловие го ненавижда заради симпатиите мукъм маздакизма. Жреците са предпочитали другия син на Пероз, Замашп.Едва ли Кавад става привърженик на маздакизма чак след 488 г., но дори и дае така, това означава, че е бил в противоречие с магите. Според легендата забисера, разказана от Прокопий, хунският цар го дал на Кавад, след катоотказал да го продаде на римското посолство. Това предаване на бисера,символ на царската власт, може да се тълкува и като доброволен отказ наБалас от трона, в полза на Кавад.

296

Причините са ясни. За 4 години управление, дори и за хун става видно,че древната култура и държавна традиция на Персия не може лесно да бъдепреодоляна. Това не е Готия на Херманарих или Скития. Трудно е да сипредставим, че Персия може да преживее повече от 4 г. с полусасанид - чуждвладетел, женен за сасанидка. Този мним Сасанид, угодно наричан „брат наПероз” заради женитбата си с неговата дъщеря, все пак е окупатор.

Кавад е бил в близки отношения със сестра си, явно на нея държииздигането си на трона през 488 г. от Балас. По-късно съдбата отново срещабрат и сестра в периода 469-499 г., когато Кавад бяга от магите при нея. Кавадне само се жени за племенницата си, но и фаворизира сина си от този бракХосрой Ануширван като наследник на трона на Персия в ущърб на другите сипо-възрастни синове. Прокопий разказва, че Кавад е молел Юстин І (518-527)да осинови Хосрой, за да не го убият в Персия. Омразата към Хосрой явноима дълга предистория, но царуването на този цар след 531 г. се оказваренесанс за Персия.

Възкачването през 488 г. на Кавад на трона връща персийскатадържавност в традиционното русло и кошмарът от убийството на Перозпостепенно утихва. Страната е с разбита фискална система. Загубата през 484г. на войските на Пероз е причина да се промени дори военният устав. СпоредПрокопий, оттогава в персийската армия било забранено да се преследвабягащия противник.

Четиригодишното управление на хунския цар е присадено къмофициалния царственик на Ктезифон явно с една голяма мистификация, коятои до днес си остава загадка.

Пероз ликвидирва по-големия си брат Хормизд ІІІ още в периода457-459 г., той е нямал по-малък брат Балас, както ясно отбелязва ат-Табари.

Глава 7

Проб и Глонис

297

Първият период от управлението на Кавад като цар на Персия(488-496) e разказан накратко от Йешу Стилит: „Кавад изпратил посолство седин голям слон в дар до императора (Зенон- бел.ред.), за да иска от негозлато. Но още докато посланиците стигнали Антиохия сирийска, Зенон умряли след него се възцарил Анастасий” (фр. ХІХ).

Зенон умира през 491 г., на третата година от управлението на Кавад.Във Византия се възкачва Анастасий. Кавад, според Йешу Стилит, искал парии от него. Прокопий упоменава за посолството до Анастасий след 499 г., т.е.във втория период (499-531) от управлението на Кавад в Персия, но предизапочването на войната му с Византия през 502 г.

Анастасий отказал да даде злато на Кавад. Византийският император,според Йешу Стилит, бил „раздразнен” от „високомерните думи” на Кавад, чеако не получи пари „да приeме война” (фр. ХІХ). Освен това Анастасий„разбрал и за глупавия му нрав, с който толерирал отвратителната ерес намагите зарадуштакан (т.е. маздакизма – бел.ред.), която учи, че жените трябвада са общи и че всеки може да живее с когото си иска (последното е намек занезачитане на частната собственост – бел.ред.). Разбрал също, че той (Кавад)се отнася лошо с подвластните му арменци, принуждавайки ги да почитатогъня. Той го презрял и не му изпратил злато...” (фр. ХХ).

Йешу Стилит дава сведения за арменски бунтове и за засилени в тозипърви период от управлението на Кавад „арабски разбойничества” (фр. ХХІ,ХХІІ). Той характеризира първия период от управлението на Кавад (488-496)като „безпорядък в неговата държава” (фр. ХХІІ). „Персийската аристокрацияобмисляла тайно как да го убие...” (фр. ХХІІІ). Омразата сред висшите слоевев Персия явно се подклажда и от магите, заради „нечистите обичаи иизвратените закони” (фр. ХХІІІ) на ереста на маздакизма.

Кавад е бил явно поборник на някаква чистотата на персийската вяра иочевидно именно това го е привлякло към идеите на Маздак. „Зарадушт –

298

кан” буквално може да се преведе като „дълбочината на Заратустра”, ако тук„can” е др.иран. „копая”. Но тази „чистота” не е била нищо друго, освен ересв очите на официалното персийско жречество.

Според Михаил Сириец, Кавад поголовно се справя с манихейството вПерсия, което там има дълга история. Храмовете им предал на християните, атях ги подложил на гонение и те избягали в Армения, пише летописецът (фр.278, 279, 312). Това показва, че Кавад номинално поддържа съществуванетона персийската самостоятелна християнска църква, учредена при Балас(484/485), след като й отдава манихейските храмове, а арменците подтиска ипринуждава да почитат огъня. Явно за него тяхното християнство е форма напровизантийско влияние.

Сблъсъкът на маздакизма с традиционното жречество на магите явно ебил теологичен. За съжаление липсват точни данни за догмите на Маздак.Маздакизмът набира сили още в периода 484-488 г., вследствие отслабванетона държавният жречески институт при Балас. При възкачването на Кавад единот отраслите на маздакизма пленява новия цар с идеи, които той решава даприложи в държавната си политика. Това води до сътресения от социаленхарактер и удря върху статута на аристократичното съсловие, което показва,че Кавад се е опитвал да извърши сериозна реформа в Персия, но не успявапоради консервативните сили и избягва от трона през 496 г. Укрива се присестра си и хунския цар.

Избуяването на маздакизма при Кавад не е съпоставяно отизследователите с краха на Персия в периода след 484 г. Нито пък данните зауправлението на Балас (484-488) посредством два аристократични рода еразглеждано като форма на чужд протекторат. Прокопиевото сведение, че двегодини персите са били под властта на хуните не е намерило място примодерните проучвания на историята на сасанидска Персия, дори катохипотеза (N.B.).

И така, в края на 496 г. положението на Кавад на персийския трон встолицата Ктезифон, е станало толкова опасно за него, че той избягва прихунския цар и сестра си. Тук престоява до 499 г., когато получава „голямавойска” (хуните-ефталит) и си връща трона от брат си Замашп, удобнопоставен от аристократи и маги начело на Персия след бягството на Кавад.

299

Вторият период (499-531) от царстването на Кавад няма нищо общо спървия.

Кавад започва да гради авторитет на силен цар и няма как да неотбележим, че основната причина за това е хунската армия (ефталит), с кояторазполага. Опирайки се на нея, той само за три години (499-502) успява дастабилизира Персия и да си върне контрола над арменци и араби. При товатози контрол е бил до такава степен влиятелен от страна на държавнатаперсийска власт, че Кавад с лекота принуждава арменци и араби дамобилизират свои военни подразделения за войната, която той започва сВизантия в последните месеци на 502 г.

Йешу Стилит пише, че причината за тази война е отказът на Анастасийда даде злато: „Той започна войната с римляните заради това, че не му билодадено златото” (фр. ХІХ). Повече подробности научаваме от ПрокопийКесарийски: „Кавад нямал възможност да върне на царя на ефталититепарите, които му дължал и поискал римският автократор Анастасий да музаеме тази сума” (Войната с персите, кн. І, VІІ, 1).

По повод на това искане на Кавад, Анастасий свикал съвещание, накоето го увещават, че за Византия „не е изгодно да съдейства на враговете си(т.е. персийците – бел.ред.) да имат съюз с ефталитите и че много по-изгодное да ги скара помежду им.” Пари не са дадени. „Заради това Кавад, безвсякаква друга причина, решил да започне веднага война...” (Прокопий, пактам, VІІ, 32), независимо, че било зима.

Така става ясно, че през 499 г. Кавад е получил армия от хунския цар,обвързвайки се с него не само чрез женитбата на дъщеря му, но и с някаквозадължение, което той се е надявал Анастасий да кредитира, за да спазиуговорката си.

Към 502 г. Кавад е бил вече в тригодишен срок от 499 г., когато му едадена армията. Понеже Анастасий отказва да даде злато, с което Кавад да сеиздължи на хунския цар, Кавад явно е бил поставен пред единственотовъзможно решение как да се снабди с плячка и предприема война срещуВизантия през 502 г.

300

Кавад изплаща дълга си към хунския цар през 503 г., изпращайки мумного злато и сребро, конфискувано в гр. Амида (дн. Диарбекир) , следпредземането му през януари 503 г. Освен това Кавад изпраща на хунския царголям брой пленници, сирийски християни. За съдбата на тези пленниципише подробно Псевдо-Захарий Ритор, който разговаря лично с двама от тяхпо-късно, през 555 г. Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният,по времето на срещата (ок. 555 г.), е епископ в манастира Бет Айшахун крайгр. Амида. Те разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която ечаст от тяхната биография: „След като пленените били отведени от [земята]на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а затези двамата - бел. ред.) останали в тяхната земя 34 години.” През това времесирийците „си взимали там жени, имали деца”. Тоест, не са били роби, а иматсвоя диаспора и са развивали църковна и стопанска дейност, имат право дорида получават подаръци от римския император, както ще стане ясно следмалко. Йоан, епископът на манастира Бет Айшахун разказва, че християнскатаколония имала и епископи. Те идвали от аранската митрополия. Седем годинипреди да си тръгнат Йоан и Тома към Амида (т. е. в срока на тези общо 34години на тяхното пребиваване) дошъл епископ Кардост.

Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел и заминал отАран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време нанеговото епископство в сирийската диаспора се извършил превод на „Св.Писание на хунски език”.

Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 годининазад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).Сирийските пленници са отведени след януари 503 г. Като прибавим 34 г.пребиваване сред хуните на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишнатамисия на Кардост, се оказва, че в промеждутъка от 530 г. - 537 г., е билсъздаден хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание.

Вероятният период на епископската и книжовна дейност нахристиянската колония, ръководена от Кардост, е между ок. 524 г. и ок.532 г.,ако приемем всички сведения на Псевдо-Захарий Ритор, включително, чевизантийският посланник Проб се е срещал с Кардост в гр. Боспор.Пигулевская датира визитата на Проб в 526 г., а Артамонов в 522 г. Очевидно

301

и двете хипотези не се връзват със сведението на Прокопий, че визитата наПроб е имала за цел да бъде платено на хуните да окажат помощ нагрузинския цар. Последният, който е васал на Персия и е бил номиналенуправител на Грузия, е сменен от Кавад през 523 г. и на негово място встъпваперсийски марзбан. Явно това подтиква грузинския владетел да моли запомощ Юстин І, който изпраща Проб още на следващата 524 г., за да наемехунския владетел и да го подтикне да се намеси на страната на грузинскиявасал, тъй като директна помощ от Византия би означавало нова война сПерсия, която Юстин І не може да си позволи, защото в този регионинтересите му са към лазите. Проб не успява в мисията си.

Основателно можем да допуснем, че граматични и книжовни работи насобствения си език сирийците са извършвали в Боспор дори преди 530 г., т.е.още след 503 година. А така също явно те са пренесли в този регион и многоважни познания в областта на занаятите, търговията и строителството. Броятна пленените в началото на 503 г. граждани от Амида и нейните околности ебил няколко хиляди. Имайки предвид, че Йешу Стилит дава сведение, чеКавад само от едеските околности взел 18 500 пленици, можем да си дадемсметка, че гр. Амида и областта са сполетяни от същото.

Руският учен Н.В.Пигулевская проучва въпроса със сирийскитепленници при хуните два пъти.

Първият път тя е убедена, че пленниците са прекарани презДербендския проход на Кавказ и са отпратени на изток. Причината да смятатака е официалната версия-догма, че хуните-ефталит са на изток от Каспийскоморе и нямат нищо общо с пост-атиловите хуни. Псевдо-Захарий Ритор обачее дал едно много важно сведение: сирийската колония е посетена отвизантийския пратеник Проб (за това стана дума вече – бел.ред.), койторазказал като се върнал в Константинопол за тези хора на императора ЮстинІ, който пък, като разбрал за тях, разпоредил от съседните римски градове даим се изпратят хранителни запаси и свещенни пособия. Пигулевская наричатози Проб „византийски посланик” и посочва, че според източника той се есрещал с Кардост (Zachariae Rhetori — Historia, ibid., p.216). Проблемите,засегнати от нея в „Сирийский источник VI в. о народах Кавказа // Вестникдревней истории. №1 М. 1939”, са доразвити по-късно в изследването й

302

„Заметка об отношениях между Византией и гуннами в VІ в.”, къдетосведенията за Проб са допълнени, откъм данните на Прокопий за него.

Именно Прокопий е дал сведенията, че Проб, който е „племенник напредишния император Анастасий” (Войната с персите, кн.І, ХІІ, 6), е билизпратен с „много пари” в Боспор (N.B.), „ за да склони с дарове войската нахуните да отидат на помощ” (пак там, ХІІ, 6) на грузинския цар. Мисията наПроб е по изричната заръка на „василевса Юстин”, който бил „специалнообещал” (пак там, ХІІ, 6) тази помощ на грузинския владетел.

Благодарение на Прокопий става ясно, че една значима колония отсирийските християни пленници, взети от Кавад през 503 г., са изпратени отнего не на изток, а на... Боспор, при Азовско море (N.B.).

Както пише Пигулевска в „Сирийский источник VІ в. о народахКавказа...”: „Когато през 502 г. персийският цар Кавад подготвял коалицияпротив Византия, той обещал да възнагради хуните-ефталит от плячката, вкоято очевидно влизали и роби-военопленици”.

Кавад изпраща тези пленници на Боспор, което отново потвърждавахипотезата, че хуните-ефталит не са нищо друго, освен пост-атилови хуни...

Сборът от сведенията за Проб при Прокопий и Псевдо-Захарий Риторразкриват една нова картина кои са хуните-ефталит и къде еместоположението на техният цар. Учудващо е, че тези данни изобщо сапренебрегнати от изследователите.

Интересно е, че Прокопий е дал и още едно много важно сведение,което разкрива коя е истинската причина Кавад да отслаби военните действиякъм 504 г. и сам да стартира началото на мирните преговори, чрез Astabid(ХСV, Йешу Стилит). Прокопий пише: „Кавад с цялата си войска се върнал вПерсия, защото врагове хуни (щом не ги изписва ефталит, значи има предвидпредкавказки хуни – бел.ред.) нападнали земята му и дълго време той водилвойна с тях в северната част на своята страна” (кн.І, VІІІ, 19).

Това се случва около две години след 502 г. и ни разкрива, че именнооколо 504 г. настъпва криза между Кавад и неговият тъст, причината за която

303

ни става известна, ако вземем предвид едно сведение за Глонис на Малала от527 г.

Не само перипетиите около Проб, племенника на Анастасий, разкриват,че хуните-ефталит са боспорско явление, но и данните за Глонис приПрокопий, Малала и Теофан.

Когато Кавад на 11 януари 503 г. превзема Амида, той продължававойната, а в този град оставя въоръжен отряд, начело с Глон. Прокопий пише,че по-късно градът е обкръжен от римски войски, но те не могат да гопревземат и той остава окупиран и под властта на персите до началото навоенните преговори, когато „персите получили от римляните хиляда либризлато” (пак там, ІХ, 4), за да им го върнат.

Тук Прокопий разказва и за Глон. Той го нарича „персиец”, но товатрябва да се тълкува като персийски градоначалник на Амида. Няколкосирийци в крепостта са на служба при Глон, за да се поддържа порядъка среднаселението на този голям град: „Скоро, оставяйки гарнизон от хилядачовека, начело с Глон, родом перс и няколко нещастни амидяни, които запрехрана били длъжни да служат на персите, Кавад с останалата войска ипленените се върнал обратно у дома” (кн.І, VІІ, 33).

Преди да бъде върнат града на византийците, които платили откуп занего, Глон, според Прокопий, бил убит. Той дори разказва една легенда как естанало това, която знае и гръкоезичният Захарий Митиленски, коетоозначава, че или двамата ползват общ извор, или пък Прокопий заема отЗахарий.

Някакъв селянин, безпрепятствено и тайно, въпреки римската обсада,бил влизал редовно в Амида и носел на Глон „птици, хляб и плодове”.Същият бил казал на римския военачалник Патрикий, че ако получи награда,ще им предаде Глон. Римлянинът обещал, че ще получи всичко, коетопожелае. Селянинът излъгал Глон да излезе от крепостта да убие някаквискитащи се уж римляни и така бил убит.

Йешу Стилит не знае тази легенда и единственото, което съобщава е, чекрай Амида е убит един от персийските марзбани. Това не може да е Глон,чието име е всеизвестно като най-главната личност в окупираната Амида.

304

Теофан в своята хроника явно не вярва на тази легенда на Прокопий.Той преразказва много неща от него, но специално за събитията около Глон него следва и не пише, че Глон е убит край Амида. Само отбелязва, че Кавад„узнавайки, че и Глон, защитавайки Амида, неизбежно трябва да загине, сголяма потеря отстъпи по друг път...” (л.м. 5997).

Теофан не преразказва и версията на Прокопий как е убит Глон.Причината е, че той, имайки на разположение хрониката на Йоан Малала,следва неговото сведение, че Глон намира смъртта си чак през 527 г. Тогавапосолство на Юстиниан І иска от хунската царица Воа тя да се справи военносъс Стиранкс и Глонис, които помагат на Кавад в коалиция срещу Персия към526 г. (Теофан, л.м. 6020).

Всички тези данни ни дават възможност да реконструираме следнатакартина: през 504 г. една част от голямата армия хуни, дадена на Кавад през499 г., явно не се връща при хунския цар и Глон е измежду тях. Размерът наармията, която дезертира, е около 20 000 конници (толкова са хуните наЗилинг през 522 г., толкова са и тези на Тиранкс и Глон през 527 г.- бел.ред.).Кризата между хунския цар и Кавад е провокирана явно от последния, койтоподлъгва тези елитни войници, които не се връщат през 504 г. при Балах,съпругът на Воа, и ги пренасочва отвъд източните предели на Персия, явносмятайки да наложи чрез тях собствената си власт в старите размирникушано-кидарски територии.

Във връзка явно с това, по същото време хунският цар подобряваотношенията си с Анастасий и както пише Прокопий, даже искал да мупродаде правата върху Дербендския проход. Очевидно „Амбазук”, кактоизписва Прокопий името му (кн. І, Х), е бил доста обиден на Кавад.

Както обърна внимание Ото Менхен-Хелфен в „Светът на хуните”(1973, гл.ІХ. Език. Ирански имена.) името Амбазук означава „притежаващияторъжието и властта” на персийски (от древ.иран. ama-bazuka). Това име нахунския цар е явно иранско нарицателно за Балах, заето вероятно отПрокопий оттам, откъдето произхожда и легендата за ролята на селянина приубийството на Глон или пък от персийския роман, откъдето знае легендата забисера на Пероз. Това иранско прозвище на хунския цар се припокрива с

305

образа на човека, притежаващ военната сила и властта, който дава армия отхуни-ефталит през 499 г. на Кавад.

Какво точно е станало в отношенията между Кавад и хунския цар, етрудно да гадаем. Кавад успял, според Прокопий, да си върне правата надДербендската врата (кн.І, Х). Конфликт явно е имало. Оттук насетне Кавадтърси помощ през 522 г. и през 527 г. само от онези хуни, които „живеели въввътрешните предели” (Теофан, 6020). Кои са те, става ясно от хрониката отначалото на VІІІ в. на Йоан Никиуски, който изрично подчертава, че„Боарикс” („Воа” при Йоан Малала), е от „външните хуни” (Jean de Nikiou, p.390).

През 527 г. Юстиниан І (според Малала) изпраща посолство до хунскатацарица Воа, чийто мъж Влах бил починал, с молба да се справи със Стиранкси Глонис, чиято 20 000 конница Кавад мобилизирал срещу Византия. Такастава ясно, че Глон от 504 г. е жив до 527 г., когато е убит от „външните хуни”(Йоан Никиуски) на Воа. Дотогава Глон е от ония хуни, които „живеят далечвъв вътрешните предели” (Теофан), явно на Персия.

Малала нарича Воа царица на хуните-савири и по този начин е далтериториалното й място в Предкавказието. Савирите стават първоначалноизвестни чрез Приск Панийски, който пише, че към 460 г. те атакуват някои отпост-атиловите хунски народи, понеже савирите са прогонени от аварите.Инвазията на савирите е по северното Прикаспие на запад, но много скоро тесе включват в хунския съюз и стават органична част от пост-атиловите хуни.През VІ в. „савирите” вече са известни като „хуни-савири” на гръцкитеавтори...

Воа и нейният мъж Балах управляват 100 000 хуни, както пише Теофан.Това показва, че към 527 г. Воа е царица на целия хунски съюз след смърттана мъжа си, а не само царица на савирите.

Името „ефталит” учудващо съвпада с името „Авитохол” от „Именникана българските князе” и разгледаните от нас въпроси в тази втора част даватоснование да се предположи, че хуните-ефталит са пост-атилов хунски народ.Това твърдят Захарий Митиленски, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, БарЕбрей. Следователно загадката на името „авитохол”, който управлява 300 г.,

306

според „Именника на българските канове”, трябва да се търси не в посока нанякакъв митичен патроним, а в посока на период от българската история от165 г. до 465 г., след който започва времето на Велика България на Ирник.

Очевидно именно Ернак (Ирник от рода Дуло в „Именника набългарските канове”) е „хунският цар”, който не само, че побеждава през 484г. Пероз, но е и 4 години владетел на Персия в периода 484-488 г. (ЙешуСтилит, Прокопий, Агатий).

Така ни става ясно, че когато в края на VІІ в. неизвестен сирийски авторпише за „древна Велика България”, той няма предвид възстановената презначалото на VІІ в. от Кубрат Велика България, защото последната няма как дае „древна” и „стара” за автор от края на същият VІІ в., а има предвиддържавата Велика България на Ирник, просъществувала от 465 г. до 565 г.,когато е превзета от тюрките на Истеми.

Тази „стара Велика България” действително е имала обширнатеритория: от р. Днепър до планината Кавказ. Приазовският гр. Боспор и р.Кубан са били центъра й. Войните на Ирник я разширяват на юг от Кавказ впредна Азия и до Памир, след превземането през 484 г. на Персия от хунскияцар.

Освен това, очевидно е, че победите на хуните-ефталит на териториитена Согдиана, северна Индия и Тохаристан до средата на VІ в., са една„изгубена страница” от ранната българска история, която един ден може бище бъде проучена отговорно и задълбочено.

В завършек нека припомним проницателните думи на СтивънРънсиман, изказани през 1930 г.: „Атила заема такова видно място в нашатаистория, само защото дейността му е била насочена предимно къмзавладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел,може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, иможе би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

Оказва се, че за Ернак, който е имал прозвищата Амбазук, Газан, Баласима много сведения в летописите от VІ в. За съжаление, по-голямата част оттях не са изследвани сравнително и ако се замислим, официозната теория за

307

източния на Персия произход на хуните-ефталит в модерната наука се крепиедва на три пункта :

1. На една версия от 1901 г. на Макуарт, че „еусени” при АмианМарцелин трябвало да се чете като „кусени” (кушани);

2. На това, че при арменския историк от V в. Елише ималоинтерполацията „хоните, наричани кушани”;

3. На това, че Прокопий полемизира имплицитно със ЗахарийМитиленски и анахронично смята, че хуните-ефталит не само имат държавана изток от Персия, но и оттам е прародината им.;

Тези „три фундамента” на модерната теория за източен произход нахуните-ефталит въобще не са стабилни, ако се имат предвид и останалитекъсно-антични летописи.

Йоан Антиохийски и Йешу Стилит пишат за „кадасени” и „кудауши”(античните „кадауси”), така че версията на Макуарт за кушани при прочитаму на „еусени” от Амиан Марцелин, е наистина само едно от многотовъзможни хрумвания, а не единственото „удачно”, както смятат някои учени.

Защо Елише ще твърди, че „кушаните” са се наричали основно „хони”,при положение, че още Страбон пише за кушани, а не за хони? Очевидно е, чев издаденият от Орбели текст на арменския историк Елише има многопо-късни от V в. интерполации.

„Удревляването” на арменски късно-антични текстове преди даванетоза първи път на името „ефталит” от Прокопий през VІ в., ще си останезадълго спорно и тема на научен дебат. Арменските късно-антични изворипродължават да са предмет на дискусии и сами по себе си, така че да сеиздига теория за ефталит на тяхна основа си остава рисковано. Товаестествено въобще не е взето предвид от съветските историци, пишещи заефталит.

Що се отнася пък до Прокопий, той действително е авторитет презвремето, когато пише като очевидец след 527 г., но има много анахронизми за

308

събития преди това, включително поставянето на превземането на Аквилея отАтила (452) след смъртта на Аеций (455).

Очевидно е прав Xavier Tremblay (Pour une histore de la Sérinde. Lemanichéisme parmi les peoples et religions d’Asie Centrale d’aprés les sourcesprimaire, Vienna, 2001), който твърди, че въпросът за хуните-ефталит, все ощене е решен на академично ниво, независимо от приносите на много учени втази област.

Научният дебат предстои, а за българската ранна история той еизключително важен, понеже открехва забулени страници от миналото на„древна Велика България” и от покоряването на Персия през 484 г. от третиясин на Атила, изписан в „Именника на българските владетели” като „Ирникот рода Дуло”...

309

Приложение 2

ДЪРЖАВАТА НА АВАРИ И БЪЛГАРИ В ПАНОНИЯ

През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари и хуни,наричани общо „вархони”, в която ръководител става аварския вожд Боян,който заема титлата „каган”, а негов заместник е владетеля нахуните-кутригури, който заема титлата ябгу (заместник на кагана, ювиги).

Каквато и да е етногенезата на аварите, неоспоримо е, че те към 555година са под подчинението на азиатските войски на тюркският ябгу (джабгу)Истеми, чийто старши брат е създател на Първият тюркски каганат в края наV в. и началото на VІ век.

„Името авари в китайските източници не се среща; среща ли се вОрхонските надписи, си остава спорно; беше изказано мнение, че така трябвада бъде обяснено загадъчното народно название пар-пурум и апар-апурум,присъстващо в надписите само на едно място, където се говори за миналото.При своя последен превод Томпсън разглежда думите апар и апурум катоназвания на два отделни народа, и при всеки от тях поставя въпросителензнак. Думата авари в разни форми се среща във византийските,западноевропейските и руските източници (в руските летописи като обри);византийците различават истинските авари, загинали, по техните думи, наизток, от народа, приел името авари и под това име появил се в Европа; но,

310

както изглежда, тук имаме или един и същ народ, или, във всеки случай,народи, близкородствени помежду си. (В.В.Бартольд. Тюрки. Алматы., 1998,с.17, 18).

Тюркският военачалник Истеми стъпва на Кавказ в периода 562 – 565 г.,когато покорява там, според арабоезичният историк Ат-Табари (Х в.),народите „бунджар, баланджер и абхаз ”.

За народът „бунджар” Ат-Табари употребява и етнонима „бурджан”,като използва и двете форми, за да обозначи един и същ етнос. Вконстантинополския препис на Бел`ами „бунджар” са изписани и като„булджар”.

Банджар/бунджар не са случаен народ в Кавказ и Истеми много скороразбира, че те даже получават ежегоден данък от Персия.

Към 565 г. Истеми тръгва към Согдиана, като стратегическата му цел еда превземе държавата на хуно-ефталитската династия в Согдиана и да стигнедо северо-източната граница на Персия. Малко преди този поход обачеИстеми, по съвета на бунджарите, се насочва към северо-западната граница наПерсия, която е Дербендския проход в Кавказ.

В тази част планината Кавказ е най-близко до Каспийско море и тукперсийския цар Хосрой Ануширван (531-579) вече е ремонтирал мощна итрудно превземаема стена, която е преградена между скалистите склонове наКавказ и Каспийско море.

Дербендския проход е разкрит на Истеми от бунджар и точно те гозавеждат там, като го съветват да иска данъка, който Кавад им е плащалнякога, разказва Ат-Табари.

Истеми не само, че не получава този данък, но и не успява да мине презсилно укрепената Дербендска стена. Тогава той решава да стигне доперсийската граница откъм североизток и си поставя за цел първо да превземеСогдиана, която от 50 г. вече се управлява от хуно-ефталитска династия.

311

Когато стига на изток към Согдиана обаче разбира, че част от войскатаму в Предкавказието, която е от авари, се е отцепила от него и е сключила„вархонски” съюз с бунджарите.

Точно бунджар (известни на Ат-Табари по персийски източници), сатези, които завеждат аварите в Панония и се споменават във византийскителетописи (Прокопий, Агатий и Менандър) като кутригури.

Истеми е бесен от измяната на голяма част от аварската му армия и влетописа на Менандър (VІ в.), е запазен текст как той се заканва, че катопревземе държавата на хуните-ефталит в Согдиана, ще се върне и ще накажеотцепниците, които не са птици и не могат да избягат като отлетят...

Те обаче избягват, при това чак в централна Европа. Споредлетописецът от VІ в. Менандър, не всички авари в тюркската армия, састанали отцепници. Той изрично пише, че техният брой е само „20 000”, аТеофилакт Симоката даже нарича тези изменници авари „псевдо-авари”.

Тюркската отцепническа армия (позната в летописите оттук насетнекато „аварите”), е заведена от кутригурите (бунджар, бурджан) в Панония.

Изследователите на дунавско-българските титули след 681 г. „ювигикан“, „чоргубоил” идр., са прави, че техният произход е тюркски и товадействително е така. Но тези титули навлизат в българската военнаорганизация едва след 568 г., когато кутригури-българи и авари създават общадържава в Панония.

Никога преди това хуните не са използвали титула „каган”, щяхме дазнаем поне от един от летописците, че Атила или Заберган, са носили тозититул. Но такова нещо няма. Затова пък знаем от много извори, че до 865 г.,когато дунавско-българския кан Борис (852-889) приема официалнохристиянството, владетелската титла на аспаруховите българи е „ювиги кан”,където „ювиги” е всъщност форма на „ябгу, джабгу”. Това ни дава основаниеда заключим, че „ябгу” след 568 г. става титла с традиционен характер забългарите канове, под формата „ювиги кан”.

Произходът на тюрските военни титули сред българите, е в общиятвоенен съюз, заченат към 565-568 г. между аварите (тюрки) и кутригурите

312

(хуни) и няма никакви основания да се твърди, че аварите са хунски народ. Ахуните-кутригури, по това време са наричани и „българи”.

Забележително е, че в първите години след 568 г. в Панония аварскиякаган води военна политика, изцяло зависима от географските познания нахуните-кутригури в администрацията му. Аварският водач напада Тюрингия исе насочва към региона на гр. Мец, където франкски крал е Зигиберт. Водят себитки на р. Рейн с променлив успех, според Павел Дякон. Първо победилифранките, но при следващата атака победили аварите.

Внимателното вглеждане върху маршрута на аварите, които почтиведнага след 568 г. атакуват франките, изумително напомня, дори в детайли,маршрута на Атила към гр. Мец от 451 г. Всичко това ни дава право дазаключим, че до 611 г., когато аварите нападат лангобардите, тяхната военнаполитика е изцяло зависима от кутригурите-българи, т.е. от пост-атиловитехуни.

Аварският вожд е в непозната територия в Панония, докато кутригуритепознават тази земя, която те към 469 г. са напуснали, след смъртта на Елак иДенгиз, двамата сина на Атила.

Още през 568 г. (или 569 г.) аварско посолство отива до Константинополи изтъква пред племенникът на Юстиниан І, наследилият го на трона ЮстинІІ, странен довод, с който аварите искат данъци от византийците. Юстиниан Іумира през 565 г. и оттогава до 569 г., според аварското посолство, не билидавани данъци на утигурите и кутригурите. Посолството на аварският вожддо Юстин ІІ (565-578) иска тези пари накуп, за всичките години оттогава,понеже „в настоящето време тези народи са под властта на Боян” (Менандър,фр.28).

Това показва доколко кутригурите имат влияние в първоначалнатаполитика на каган Боян в европейска Панония.

През времето, когато авари, кутригури и лангобарди към 565 г.побеждават гепидите, византийците успяват и си връщат гр. Сирмиум(Сремска Митровица). Бояновото посолство иска, освен горепосоченитеданъци и този град, понеже той преди бил гепидски, а сега те са превзети откагана.

313

Този вид дипломация произхожда от кутригурите, едва ли тюрки могатда искат нещо, което не са завоювали. Обаче кутригурите използват похвати,които отдавна знаят в отношенията си с Византия. Те внушават на Боян даиска Сирмиум, не защото е превзет, а защото е бил под властта на гепидите, ате са победени от авари и кутригури-българи. По същата логика ощенавремето Атила иска от западния Рим изнесеното от Ниш злато припревземането му през 447 г., понеже то е било в града, който той е завоювал.Следователно му принадлежи като плячка, ако не му го дадат заплашва сатака.

Същата заплаха донася и аварското посолство, което казва, че ако небъде даден Сирмиум, кагана ще атакува Тракия.

Юстин ІІ въобще не е бил дипломат като чичо си Юстиниан І, той смятадумите на посолството за нагли и безцеременно отказва, с което допускамного важна грешка, понеже вархоните (тюрките на Истеми последователнонаричат съюза между отцепниците авари и хуните-кутригури, с термина„вар-хони”) по това време имат фронт с франките, който биха могли дазадълбочат, ако им бяха дадени исканите данъци и гр. Сирмиум. Тогава би сестигнало до сключването на мирен договор на империята с аварите и тенямаше да отворят фронт в Тракия, където заедно с кутригури, анти и славянизапочват масово да атакуват след отказа от 569 г.

Историкът Менандър от краят на VІ в., е бил юрист, но дълго времепрекарва живота си по непорядъчен начин, както той сам пише за себе си.Възхищавал се е от личността на Прокопий Кесарийски, когото смята засветило и явно това го подтиква в края на VІ в. да продължи историята наАгатий. Последният пише своята история от VІ в., като ползва основно катопървоизточник Прокопий, но добавя и свои проучвания. Историята на Агатийповествовува до края на император Юстиниан І, който умира през 565 г. Етозащо Менандър разказва за Юстиниан вече в минало време.

Наследници на трона на Юстиниан І са последователно Юстин ІІ(565-578) и Тиберий (578-582).

В историческият труд на Менандър се говори за времето от 565 г. до 581г., поне доколкото става дума за съхранените фрагменти от труда му и за

314

преразказите от историческият му трактат, които са били във византийскатаенциклопедия „Свидас” от Х в.

Историята на Менандър има редица издания. При интерпретацията наисторическият му трактат трябва да се прави разлика между авторския текст всъхранените фрагменти и преразказите на Свидас от Х в., които също савключени в запазеният свод. Така например дело на Свидас е твърдението, чекутригурите и утигурите били унищожени от аварите. Самият Менандър,когато препредава думите на аварския посланник до Юстин ІІ, пише, че те саподанници на аварския каган.

Менандър, понеже е бил юрист и явно се е изкушавал отдипломатическото изкуство, пише изключително подробно за мисиите идоговорите, които са били сключвани между Византия от една страна и перси,тюрки и авари, от друга. Това показва, че той може да бъде наречендокументален историк, тъй като пише своя труд на основата на архивнидокументи от стари договори, които явно ползва в канцеларията наконстантинополската администрация. Като юрист Менандър се впуска в точенпреразказ на тези договори и дори ползва архивните писма на посолствата довасилевса, писани по време, когато са течали преговорите. Така тойреконструира не само историческото събитие, довело до даден договор, но иработата по същество на преговарящите. В известен смисъл неговият труд енещо като наръчник как са се водили междудържавните преговори за съюзили за мир. Менандър дава сведение какво е съдържал като клаузи ощедоговора на Юстиниан І с Персия от 562 г., сключен от Петър Ибер. От тукнасетне внимателният читател може да научи имената на всички посланници,независимо дали са византийски или са били от ответната страна: персийски,тюркски, аварски...А така също какво искат от името на своите владетели, скакви похвати водят мисията си, как договорките водят до сключване на мирили началото на война...

Ако другите историци просто констатират сключването на договори,Менандър ни въвежда в лабораторията как се изработват тези споразумения иползва сведенията, които черпи, за да създаде около голите историческифакти атмосферата на причините и следствията, които в крайна сметка стигатдо личността на различните владетели и техните съветници-посланници.

315

Да вземем за пример аварският каган Боян.

Първоначалният образ за него, който може да бъде почерпан отстраниците на Менандър, е доста странен. Това е един владетел, койтопристига в непознатата за него земя Панония и се държи не като каган, а всеоще като военачалник на своята 20 000 армия; негова основна грижа е как даизхрани войниците. Той се съгласява да стане съюзник на лангобардите срещугепидите, ако те му изпратят храна, коне и добитък. После воюва с франките,а когато сключва примирие с тях, моли да му пратят храна и продукти, понежефранкския крал бил туземец, а той бил пришелец. Дори иска от римскиягенерал Вон, който защитава обградения от аварите гр. Сирмиум, да му пратималко римски наметала, за да не си помислели от обкръжението му, че енеспособен каган...

Тези „лични качества” на избягалият от тюркския ябгу Истеми войник,самопровъзгласил се за каган в Панония, обаче ярко контрастират с наличиетона държавен апарат и дипломати около него, където основна функция играяткутригурите. Последните са преки съветници на каган Боян още от времето набягството към Панония, когато те не само го прекарват от Кавказ до Европа,но и му казват какво да прави с антския владетел, който ако бъде убит няма дасъздава проблеми. В непозната за аварите земя на Панония, кутригурите са удома си и те са причината да се воюва с гепидите и франките.

Вархоните първо покоряват гепидите. Нека не забравяме, че през 455 г.първородния син на Атила Елак е убит именно от гепидския вожд Ардарихпри р. Недао в Панония.

След като се справят с гепидите, от които започва краха на Атиловатаимперия през 455 - 469 г.г., кутригурите повеждат аварите по пътя на Атила от451 г. на запад.

По това време лангобардите доброволно напуснали Панония и сезаселили в северна Италия, според Павел Дякон.

Кои са кутригурите? До 565 г. кутригурите са основен враг наЮстиниан І, който не успява да се справи с тях. Той се опитва да насъскаутигурите, но се оказва, че политиката му се свежда до това да дава данъци ина едните и на другите, както пише в „Тайната история” Прокопий, и така

316

повече мотивира вътрешно-племенна завист, отколкото реален сблъсък.Утигурския владетел пише писмо до Юстиниан, че като дава данъци накутригурите греши, понеже вълка си менял козината, но не и нрава.

Угрозата над Юстиниан откъм кутригурите е била толкова голяма, четой обяснява в сената на всеослушание какви мерки бил предприел, за даскара утигури и кутригури. Агатий завършва своята история с панагерик, четези племена се били избили помежду си, хвалейки патрона си василевс.Изводът му е неверен.

През 569 г. при Юстин ІІ, наследника на Юстиниан І, идва първотоаварско посолство, както вече казахме.

Независимо, че в повечето византийски и западни летописи новитезаселници в Панония са наречени „авари”, правилното наименование навоенно-държавната коалиция, е „вархони”. Тюркските военачалници допоследно наричат така отцепниците си, защото много добре знаят, че това неса само авари, а отцепници авари, които са заведени от хони (кутригури) вПанония. Когато умрял Истеми (Дизавул, според Менандър) неговият западентархан (Турксанф, според Менандър) принесъл в жертва четиримавоенопленници уни (хуни) (фр.45). Този тюркски военачалник постоянноименува бегълците в Панония с термина „вархони”, т.е. аваро-хони, с коетоясно показва, че новосъздаденият съюз в Панония, не е само отавари-бегълци, но и от хуни-бегълци. Утигурите също са победени на Истеми,според Турксанаф.

Турксанф е обиден на византийците, според Менандър, че те не сапоказали на тюрките северния, сухопътен маршрут до Византия, по който саизбягали вархоните. Това показва доколко 20 000-те отцепници авари-тюрки,според числото на Менандър, са били зависими от 10 000 кутригури-хуни,които са с тях, според летописеца. Именно кутригурите имат държавен опит впреговорите с Византия по времето на Юстиниан І и те оглавяват първотоаварско посолство до Юстин ІІ през 569 г.

Менандър е много навътре в дипломацията на Византия от това време,както с вархоните, така и с персите. Той акцентира на два възлови града,около които през онези години се върти византийската политика. Единият е в

317

северо-западния край на Балканите, това е Сирмиум. Той е основниятпроблем на византийско-аварските преговори. Другият град е в източният,малоазийски край на империята. Това е гр. Дар, той пък е основният проблемна византийско-персийските преговори.

Юстин ІІ в летописа на Менандър е представен като праволинеенимператор, който не притежава никакъв дипломатически усет и еизключително краен и честолюбив. По негово време Византия не само сисъздава проблеми с вархоните, понеже Юстин се държи грубо и безцеремоннос аварското посолство, но дори 50 годишния договор от 562 г. на Юстиниан І сПерсия, е пред крах.

Юстин е имал, според Менандър, „умствени проблеми” и още докато ежив през 575 г. властта е фактически предадена в ръцете на кесаря, тогаваТиберий.

Какво правят дотогава вархоните?

През 568 г. вархони и лангобарди побеждават гепидите, убиватвладетеля им Конимунд, а престолонаследника Усдивад бяга при римляните вКонстантинопол. През същата 568 година лангобардите изоставят цялаПанония на вархоните (Павел Дякон) и отиват да се заселят в Италия, на юг отюлианските алпите.

Сирмиум (дн. Сремска Митровица) е бил гепидски град, но римскиягенерал Вон успява да се настани с гарнизон там и да го върне на Византия.След като побеждават гепидите, вархоните, следвайки военният маршрут наАтила към гр. Мец от 451 г., водят две битки с франките и сключватпримирие, след като Зигиберт им дава каквото поисква Боян катопродоволствие. Река Рейн става западна граница на вархоните. На юг, в долнаПанония, те са до река Сава и гр. Сирмиум. На изток те са до малка Скития(северна Добруджа в дн. Румъния).

Основна цел на вархоните става Сирмиум и те воюват за града, като гообсаждат от север, но на юг този град е южно от р. Сава, а преминаването й епречка за вархоните. От юг идват помощи и продоволствия от Византия заСирмиум. По време на битката за града, римския генерал Вон получава рана,според Менандър, въпреки това обаче участва в преговори с вархоните, но

318

отказва да даде на Боян дори едно римско наметало. Все пак дипломацията накагана, която се ръководи от кутригури, успява да склони Вон вархонскопосолство да бъде придружено до Константинопол, за да преговаря с ЮстинІІ. По-късно, според Менандър, императора бил гневен на Вон, че муизпратил тези посланници-варвари.

Вархонското посолство се ръководи от Таргит, който предава исканиятана каган Боян: данъка даван от Юстиниан І на кутригури и утигури, да бъдевъзстановен и средствата от 565 г. до 569 г. да бъдат дадени накуп на Боян,понеже тези народи му били подвластни. Да бъде предаден на вархоните гр.Сирмиум, понеже той бил гепидски град, а те победили гепидите. Всичкигепиди са вече поданици на вархоните и заради това престолонаследникът имУсдивад, също трябвало да бъде предаден на тях. Това бил казал посланника,изпратен от каган Боян, според Менандър.

Мисията търпи неуспех, Юстин ІІ им се заканва, като заявява на Таргит,че римляните обичат да воюват и ще ги победят. Що се отнася до данъка,Менандър във фр. 24 влага в устата на лангобардите следните думи: ”Юстин ежесток враг на аварския народ и наруши отдавнашните дружествени договоримежду аварите и Юстиниан”. Изглежда последното идва не от Менандър, а отСвидас. Юстиниан не е сключвал никога договор с отцепници-авари. Цитатапо-горе е многозначителен, защото показва, че в случая кутригурите, с коитоЮстиниан има договори наистина „от отдавна”, са наречени авари, т.е. небива да се съмняваме в значимостта на кутригурския фактор вновосъздадената в Панония държава през 568 г.

Менандър пише, че въпреки отказа, Таргит участвал и в другипосолства с искане на същото. Дали е било едно посолство с няколкоаудиенций или няколко, можем само да гадаем. Все пак Таргит явно е билмного настоятелен, понеже успял поне да получи византийски дипломат, скойто да води преговори. Не може да се каже, че аудиенцията при император,е дипломация, за това е необходим специален, излъчен от императорапреговарящ.

Въпреки самонадеяността си Юстин очевидно е съзнавал сложността наедин конфликт с аварите, ето защо, както пише Менандър, „императораотпусна Таргит, като му каза, че ще изпрати с него Тиберий, който е

319

упълномощен пълководец за преговори по различни дела и от него зависи какще бъде решен всеки случай поотделно” (фр.29).

През 570 г. вархоните изпращат посолство начело с Апсих, койтопреговаря с Тиберий.

Панония е римска провинция, в която след 456 г. готи и гепиди сазаселени като федерати. Тиберий, като умел дипломат, се опитал да внуши навархонското посолство, че Византия ще им даде онова, което те вече имали.„В преговорите между тях и Тиберий било решено, че римляните ще дадат нааварите земя за поселение” (фр.33). От цитата става ясно, че Тиберийпредлага на аварите да се заселят в Панония, т.е. предлага им да станатфедерати.

Очевидно Апсих е изтъкнал несъстоятелността да им се дава нещо,което те вече са завоювали и преговорите отново задълбават около Сирмиум.

Явно Тиберий е бил склонен да отстъпи, понеже от отсрещната странаму обещават, че това ще е окончателен договор за мир и вархоните няма данападат вече Византия. В залог на това Апсих предлага децата напредводителите след кагана (а зам.каган, т.е. ябгу, както вече посочихме, евладетеля на кутригурите от Дуло, който също се казва Боян) да бъдатизпратени в Константинопол. Тиберий се свързва с Юстин ІІ, който не есъгласен и иска децата на самият каган. Тиберий му пише своето мнение:„когато ще бъдат при римляните в залог децата на скитските (чети:хунските-бел.ред.) владетели, то родителите им няма да позволят да бъдатнарушени мирните условия, дори кагана да има такъв замисъл.”

Думите на Тиберий още веднъж демонстрират какво високо положениее имал кутригурския ябгу в Авария, след като гарантира с децата си, чекагана-тюрк, дори и да има замисъл, няма да прескочи волята на българскияси заместник и договора за мир няма да е застрашен.

Юстин ІІ обаче не отстъпва и вместо да се вслуша в думите наТиберий, праща призиви на армията в Сирмиум римляните да докажат, чеобичат войната. Тиберий се вижда в чудо и е с вързани ръце, преговоритепропадат и единственото, което прави, е да посъветва генерал Вон да

320

охранява р. Сава, защото ако варварите минат през нея, Сирмиум ще се окажепод пълна блокада (фр.33).

Води се битка, но Менандър повече обича посолствата, така че от фр. 34не става ясно друго, освен че „след аварската победа и нанесенитепоражения, Тиберий приел условията и при римския император отишлопосолство”, за да сключи договор за мир. Тиберий, ужасен от грешките наЮстин ІІ, не отива в Константинопол, а праща вархонските представители снякакъв римски военен командир Дамян. Императорът, който малко предитази загуба се държал надменно и плашел с римското оръжие, сега трябвалода приеме „условията на аварите”. „Мирните договори между римляните иаварите бяха най-накрая сключени”, завършва фр. 34 на Менандър.

Във фр.34 Менандър не написва за каква победа става дума, понежетова вече е казано във фр.27. След неуспеха на посолствата за Сирмиум,аварската армия се връща временно на север от р. Дунав в Панония, а „десетхиляди уни, наричани кутригури, преминали р. Сава и започнали за разоряватДалмация”.

След кутригурската атака, през 570 г. е сключен мирния договор, скойто е възстановен данъчния режим от времето на Юстиниан І, т.е. аварскиякагански двор започва да получава ежегодния данък, даван до 565 г. отЮстиниан на кутригурите. С това посланническите мисии на Таргит и Апсих,в края на краищата успяват с условията си. Таргит е изпратен да вземе парите,които били 80 000 златни либри (фр. 65).

Разбира се, Сирмиум не е отдаден, но и кагана не се отказва от него.Много скоро (в годината на възкачването на Тиберий, т.е. през 578 г.) кагана севръща и между Сингидон (дн. Белград) и Сирмиум започва да прави мост,като обеснява на римските пълководци в гр. Сингидон, че трябва да направимост през Сава и да мине с армията си на юг, за да накаже славяните, коиторазоряват Византия. Каган Боян размахва договора с Тиберий (договора ефактически с Юстин ІІ – бел. ред.) и твърди, че императора е запознат синициативата, дори Тиберий го е помолил за това.

Римският генерал в Сингидон съзира измама и схваща, че войските накагана целят всъщност да отцепят Сирмиум от империята. Римският генерал

321

не разрешава да се строи мост и се съгласява единствено да бъде съпроводеновархонско посолство до Тиберий.

Тиберий, според Менандър, се бил предоверил на мирният договор свархоните от 570 г. и „не направил никакви приготовления за защитата наСирмиум” (фр.66). Той нямал войска, с която не само да се противопостави нааварската сила, пише Менандър, но дори и малочислена, понеже всичко билона източният фронт с Персия.

Тиберий приел посолството, изслушал тирадите им как искат да спасятВизантия от славяните и „се направил, че не разбира замисъла на кагана”(фр.66). Тиберий демонстрирал съгласие, че славяните трябва да бъдатнаказани, но обърнал внимание, че „тюрките вече са около Херсон и че акоаварите преминат Дунав, това веднага ще бъде забелязано от тюрките.”(фр.66)Той предложил аварите да изчакат, докато лично разбере какво мисляттюрките.

С други думи, Тиберий вкарва в играта външно-политически коз.Тюрките искат отдавна да накажат аварите-отцепници и ако вархоните минатДунав, няма как тюрките да не разберат и тогава, предвид старата омраза,сигурно ще се намесят, чертае версии Тиберий. Той обещава първо да проучинагласите им и тогава аварите да минат в империята и да накажат славяните.

„Не се подлъга аварския посланник, – пише Менандър – че всичко товабеше остроумно измислено от императора нарочно и че плашейки аварите стюрките, той иска да отвлече аварите от техните намерения. Посланникът сепрестори, че думите на императора са го убедили и обеща да въздържи кагана.Но, - продължава Менандър – това всъщност беше този човек, който повече отвсички подстрекаваше кагана за война с римляните” (фр.66).

Дали този човек е Таргит или Апсих не става ясно. На връщане презИлирия той е убит от славяни, явно по сведения на римското разузнаване.Имайки предвид, че личността на Апсих се появява във фр. 68 околопревземането на Сирмиум по-късно, явно става дума за Таргит. Човекът, койторъководи външната политика на кагана от 568 г. и който въвежда в оборотприоритета за старите юстинианови данъци, които вархоните наследяват, а

322

така също Таргит е и стратега на плана, че Сирмиум е вархонски град, пологиката, че е бил гепидски, а гепидите са победени.

Но пък, според летописа на Теофилакт Симоката, Таргит не е убит иактивно участва във външната политика по-късно на Авария.

Не минали много дни, пише Менандър, и кагана „изпратил в столицатадруг посланник, по име Солах” (фр. 66). Този посланник също демонстриравъншно-политически познания, той много добре знае размера навизантийско-персийския конфликт, което показва, че през цялото време,докато римляните са се съюзявали с тюрките против Персия, персийскоторазузнаване, чрез своите стари приятели кутригурите, е влияело върхуполитиката на каган Боян.

Посланникът смело заявява, че не си струва аваро-римскитевзаимоотношения да бъдат нарушавани, заради едно „градче”, както наричаСирмиум. Кагана бил съгласен всичко ценно да бъде извзето от римскитеграждани и те да напуснат Сирмиум. Той искал този град не за друго, апонеже се опасявал, че след като приключи византийско-персийскиятконфликт, Тиберий ще използва Сирмиум като военна база срещу аварите.Освен това, според аварския посланик, римляните и без това не могат даудържат Сирмиум, тъй като каган Боян вече бил направил необходимияпонтонен мост, за да премине Сава. И отново в ход е пусната старатакутригурска дипломатическа логика: кагана не може без Сирмиум, понежетой бил гепидски, а гепидите са победени от аварите.

Явно доста праволинейна кутригурска дипломатическа школа имало вкаганския двор.

Тиберий бил „силно разтревожен, гняв и скръб смутили неговия ум”(фр. 66) от чутото. Той пуснал в ход последният си коз, предложил една отдвете си дъщери за съпруга на кагана, но не се отказал от Сирмиум.

Посолството се оттеглило. То занесло на Боян, че дори аварите дапревземат Сирмиум, византийците щели да търсят мъст за това. А целта накутригурската дипломация е била неотклонно Византия да отстъпи градамирно и най-важното за дипломатите, чрез договор. Съветниците убеждават

323

кагана, че очевидно това няма да стане, римляните няма самоволно да гоотдадат с договор. Оставало единствено да бъде превзет със сила.

Пътят пред военното превземане на Сирмиум, прочутият епископскиград, където през 379 г. Теодосий Велики става източен император, билоткрит.

По същото време римските посланици на изток водят преговори съссвоите персийски колеги, за да спасят гр. Дар (Анастасиопол) от Хосрой ІАнуширван (531-579). Важният град, който бил в ръцете на персийскиявладетел, се намирал малко по-наизток от прочутият сирийски византийскиград Амида (дн. Диарбекир).

Веднага след като Хосрой идва на власт през 531 г., след баща си Кавад(488-496, 499-531), византийската императрица Теодора (527-540), жената наЮстиниан І (527-565), пише писмо до кутригурския владетел Заберган, смолба да окаже влияние върху Хосрой, за да не напада той Византия. Забергандал това писмо на Хосрой, а той го показал пред войската и за да мотивиравойниците си ги попитал що за империя е тази, която се ръководи от еднажена. Това разказва в „Тайната история” Прокопий Кесарийски.

Всичко това показва, че кутригурите разполагат не само с познания каксе водят преговори с Византия (от времето на Заберган), но и очевидно иматвъншно-политически контакти с Персия, което ги е правило изключителноценни за новоизлюпения аварски каган.

Кутригурите от 499 г. (когато дъщерята на хунският цар Балах сеомъжва за персийският престолонаследник Кавад) до 619 г. (когато Органпосещава за пръв път Константинопол при Ираклий, от името накутригурската династия Дуло), са съюзници на Персия. Връзките между хунии перси, са дори династично обвързани с два брака, известни от летописите наЙешу Стилит, Прокопий и Агатий.

Вархоните, пише по-нататък Менандър, обсадили отвсякъде гр.Сирмиум и го оставили без продоволствие, което довело до глад. Римскиятвоеначалник Теогнид отишъл на среща с каган Боян. „Хунските преводачиобяснили предложението за мир” (фр.67). Те изложили исканията на Боян,градът да бъде отстъпен без съпротива. Боян лично водел преговорите. Той

324

бил седнал на златен трон в украсена с ценни камъни платнена шатра.Теогнид отказал да отстъпи и било решено на следващия ден да започнатвоенни действия.

Сражението продължило „три дни” (фр. 68). Теогнид нямал достатъчновоенна сила, за да пробие блокадата и когато „жителите на града изпаднали вотчаяние, оплаквали своята съдба и упреквали за това римскитевоеначалници” (фр.68), Тиберий, за да спаси поне гражданите, писал наТеогнид да прекрати военните действия и да сключи примирие, но така чежителите да напуснат свободно града, като вземат със себе си само по еднадреха.

Боян приел това условие, като в договора имало и клауза вархоните даполучат тригодишен данък, понеже три години не са получавали старият(кутригурски) данък, даван им с договора от 570 г., за да не нападатримляните. Което ще рече, че пълната обсада на Сирмиум е продължила тригодини от последното посолство на Солах, който отива при Тиберий вгодината на възкачването му (578) или в началото на следващата, т.е. Сирмиумпада под властта на аварите през 581 г.

През 578 г. Солах обеснява на Тиберий, че каган Боян е направилнеобходимият мост между Сингидон и Сирмиум, за да затвори блокадата и отюг върху града. От 570 г. вархоните получават ежегодно старият кутригурскиданък, но при посолството на Солах през 578 г. данъка е спрян от Тиберий,защото Боян нарушава клаузата да не воюва с римляни, тъй като обсажда гр.Сирмиум.

Градът пада след три години, през 581.

Точно преди да бъде сключено примирието между Боян и Теогнид,кагана, явно за ужас на своите съветници кутригури, отново проявил свояхарактер, като пожелал в договора да бъде включено и връщането от римскитеземи на някакъв тюрк, когото Боян хванал в прелюбодеяние с жена си.Теогнид, смазан от загубата на Сирмиум, отчаяно му казал, че римската земя еголяма и той не знае къде се е укрил по нея прелюбодееца беглец. Все пакБоян наивно поискал те да се закълнат, че ако го намерят, ще му го пратят. Аако е мъртав, пак да му съобщат.

325

Самият каган Боян, пише на едно място Менандър, много обичал дапроизнася клетви и летописеца ни е оставил съдържанието на една от тях.Тюркският каган във фр. 65 се кълне в „небето и Бог” (разбирай: Тенгри), с„изваден меч” и използва изрази като „да падне огън от небесата”, реката „дани залее”, ако той лъже, като стоварва тези бедствия не само върху себе си, нои „върху целия аварски народ” (фр. 65).

С превземането на гр. Сирмиум от вархоните, завършват по съществофрагментите, съхранени от летописа на Менандър от VІ в.

Докато кутригурите са съюзници на аварите-тюрки в Панония,утигурите попадат под зависимостта на тюрките в Приазовието иПредкавказието.

По времето на Тиберий (578-582) при тюрките в Предкавказието еизпратено византийско посолство, начело с Валентин. Посланикът тръгнал поморе от Константинопол до гр. Синоп на южното Черно море, оттампреплувал на север до гр. Херсон, минал пеш през „планината Таврики”(Менандър), а след това „на коне през равнината, в която имало много блата”(около Азовско море) и влязъл в „страната Аккаги” (Абхазия). Оттук отишълнаправо при военния лагер на тюркския наместник Турксанф.

По това време, пише Менандър, утигурите имали собствен управник наиме Анагей (очевидно е, че това име не е тюркско), който бил васал наТурксанф, но разполагал и с определени правомощия. Така например Анагейбил назначил една жена, която да е началник на „страната Аккаги”.

Турксанф посрещнал недружелюбно посланик Валентин. Той му казал собиден тон: „Вашият цар (Тиберий) в подходящо време ще получи наказаниеза това, че той докато води с мен дружествени беседи, (зад гърба ми) сключидоговор с вархоните, които са мои роби, избягали от своя господар. Вархонитеса поданици на тюрките и те ще дойдат при мен, когато им заповядам. И дорисамо като видят конете, които ще изпратя срещу тях, ще избягат впреизподнята. Когато се осмелят да погледнат към нас, не от мечовете щебъдат убити, а от копитата на конети ни ще ги смажем като мравки. И дазнаете, че проклятието ми ще се сбъдне, относно вархоните” (фр. 45).

326

Гневната реч на Турксанф демонстрира, че тархана на армията натюрките в Предкавказието, е наясно със съдбата на панонската държавамежду тюрки-авари и кутригури-хуни (така наречените от него "вар/хони") и суспехите й в Европа.

Що се отнася до утигурите, Турксанф е доволен. Той казва на Валентин,че те първоначално се „противопоставили на непобедимия тюркски народ, ноостанали излъгани в надеждите си”. Утигурите, рекъл тархана, „са нашиподаници, те станаха наши роби”.

Менандър пише, че вожда Турксанф бил „човек високомерен итщестлав” (фр.45).

През 582 г. властта във Византия взема Маврикий, който управлява до602 г.

През 581 г., една година преди възкачването на Маврикий, големиятевропейски град (както го нарича Теофан) Сирмиум бил превзет от вархонитеи станал аварската предна крепост, откъдето те граничили с Византия.Аварите владеели и онези земите на север от Дунав, които граничили семблематичният град Томи (дн. северна Добруджа).

Покрай сключеният мирен договор с Византия, който напълнилаварската хазна с 80 000, каганът не пропуснал да демонстрира свояекзотичен характер и допълнително поискал от императора да му прати слон,за да види що за животно е това. Поискал си още и златен трон отКонстантинопол. Пратили му слон, а той след като видял що за животно етова, го върнал. Не приел и изпратената му златна постелка, като недостойназа сана му, явно е чакал наистина златно кресло.

Теофилакт Симоката по-добре от Теофан разказва за събитията, коитопоследвали. Мирът между вархоните (Теофилак ги нарича „хуни”) иВизантия, след превземането на Сирмиум, продължил „не повече от двегодини” (кн.І,ІІІ,8). През 582 г. каганът поискъл увеличение на данъка с още20 000. Маврикий отказъл.

Тогава вархоните „внезапно нападнали и превзели гр. Сингидун”(кн.І,ІV,1), дн. Белград. Те превзели също така илирийските градове Августа и

327

Виминакий (Костолац), а след това кагана стигнал с войските си чак приАнхиал (Поморие). Тук имало (има ги и сега – бел.ред), пише Теофилакт,лечебни кални бани, добре благоустроени и кагана не ги разрушил, защотожените му се къпали в тях и много ги харесали.

Маврикий изпратил посолство до кагана в Анхиал, в което влизалипатриций Елпидий (по-късно убит по особено жесток начин от узурпатораФока, който му отрязъл ръцете и краката и го пуснал в запалена лодка) ипълководеца Коментиол. Последният, според Теофилакт, произнесълпрочувствена и морална реч пред кагана, припомняйки му, че е беглец ивместо да се радва на римските земи, в които се е заселил, иска още и още...През това време кагана заплашвал, че ще срине „дългите стени”(анастасиевите).

Изглежда това посолство постигнало временно примирие, а наследващата година (583), пише Теофилакт, пак бил пратен Елпидий, койтосключил мир и данъка бил увеличен с 20 000, ставайки 100 000 (кн.І,VІ,4).

„По този начин, се оказа, че договора беше отново сключен и настъпипримирие. Но след известно време благото от този мир бе нарушено и отноворомеите бяха нападнати от аварите, но не открито, а по още по-измамен ипрестъпен начин” (Теофилакт, кн.І,VІ,6).

През 583 г. на юг от Дунав нахлуват въоръжени славянски гвардии,ръководени от човек на кагана, с име Ардагаст. Теофилакт е убеден, че това еаварска провокация и е прав. Славяните нямат военен ред, те живеят наобщинско-териториален принцип и имат старейшина, чието име е Музикий(Теофан), т.е. мужик.

Аварският каган бил събирал славяни за войници, изпращайки своидоверени хора чак до океана (Балтийско море). Това научава лично Маврикийв Тракия през 591 г., когато му довеждат трима гуслари-славяни, които мупризнават, че техните старейшини не ги пускали, защото римската земя биламного далеч. Но, нямали избор. Маврикий разпитва що за воини са славяните,гусларите признават, че те не носят военни доспехи, не знаели как се леежелязо. Все пак Маврикий внимателно огледал тримата славяни и се възхитилна ръста им.

328

През 583 г., въоръжени от вархоните и под тяхно командване славянинахлуват на юг от Дунав, под предводителството на Ардагаст (навярнокутригур Арда, ако имаме предвид, че в „Именника на българските канове”Орган е наречен Гостун; изглежда „гаст, гостун” е титул, с който кутригуритеса наричали свои командири на чужди подразделения; другият известенпо-късно командир на славяните, е Пирагаст – бел.ред.) и плячкосватримските земи чак до „дългата стена”.

Императорът много се уплашил, а Коментиол блеснал в очите му,понеже „изгонил славянските пълчища” (кн.І,VІІ,3). Теофилакт пише, че тебили на „Ардагаст, който ръководел по тези места голями отряди славяни”(кн.І,VІІ,5). Така привършила атаката на славяните, те били отблъснати насевер от дн. Родопи.

През 585 г., според хрониката на Теофан, Филипик бил назначен застратиг на Изтока и заминал да воюва с персите. На следващата година, т.е.през 586, пише Теофан, кагана „страшно воюва в Мизия и Скития” (л.м.6079). Скития в случая е дн. Добруджа.

Теофилакт пък разказва, че причината за тези страшни военни действияпредприети от кагана, бил един колобър, духовно лице в двора на кагана,който се опитал да избяга с няколко гепиди на изток, при старите си събратятюрките. Този човек, пише Теофилак, имал любовни контакти с една отжените на кагана и от страх да не бъде хванат, заедно със седмина гепиди,потеглили към тюрките на изток, но на Дунав (явно някъде при устието в дн.Румъния) бил хванат от римски постове, те го разпитали и решили да гопратят при Маврикий (кн.І,VІІІ).

Теофилакт предполага, че това е причина за яростта на кагана.

Изглежда колобъра е бил не само любовник, но и превратаджия, щомкато целта му е била да заведе гепиди при източните тюрки в Приазовието иПредкавказието? Появата на гепиди с него, едва ли е случайна, те все още сенадяват да върнат старото си положение в Панония и може да допуснем, четози колобър е водил неслучайно гепидите, които само от източните тюркибиха могли да получат подкрепа срещу отцепниците вархони.

329

Теофилакт не казва какво е направил Маврикий със заговорниците, ноочевидно те са стигнали до целта си и гнева на кагана е неописуем. Тойпревзема през 586 г. градовете Ratiaria (дн. Арчар), Bononia (дн. Видин),Almus (дн. Лом), Доростол (дн. Силистра), Zaldapa (дн. NegruVoda, награницата с Румъния), Marcianopolis (дн. Девня), Panysos (селище на р.Камчия) и Тhuidas (дн. Сливен).

Ужасен от случващото се Маврикий назначил Коментиол за стратиг и гопратил срещу вархоните. Коментиол дислоцирал 40 000 армия при Анхиал(Поморие), която трябвало да пази столицата при необходимост, а 6000подбрани войници от нея били разделени на три отряда по 2000. Единият,начело с Коментиол отива директно в гр. Томи (в дн. Румъния), за да опазитози важен епископски център от превземане. Другите два отряда серъководят от Каст и Мартин.

Каст стига чак в земите на север от дн. Букурещ и там е заловен откагана. След като пленяват Каст вархоните атакуват на юг и стигат в Тракиячак пред „дългата стена”. Оттам се връщат на север към Дунав, понеже сапритеснени от Мартин и Коментиол. Стигат до гр. Appiaria (между дн. Русе иТутракан) и го превземат с помощта на един инженер на обсадни машини Бус.

Случката е следната.

Бус бил попаднал в плен и не успял да се скрие зад стените на гр.Апиария при нападението на аварите. Той казал на кагана, че може да сеоткупи. Бил заведен, заедно с останали пленници, пред крепостта и оттамвикал за пари, но някакъв мъж, който бил любовник на жена му, убедилгражданите да не го откупват. Бус се видял в чудо и обиден на съгражданитеси разкрил пред кагана, че е инженер по обсадни машини и му направилпроекти за бойна костенурка.

Теофан въздъхва в своята хроника: „А варварите, научавайки обсаднотоизкуство, превзеха още много други градове...”(л.м.6079).

През 590 и 591 години Маврикий успява да помогне на беглеца ХосройІІ да вземе трона на Персия, така е сключен мир между двете държави иимператора започнал да прехвърля войски от изток в Тракия. Теофан пише:„В това време, когато на изток се възцари дълбок мир, от война се вълнуваше

330

Европа (чети: Балканите). Ето защо император Маврикий прехвърли войскиот изток в Тракия” (л.м.6082).

През 592 г. „каганът поискал да му бъде увеличен данъка, ноимператора не уважи думата на варварина” (Теофан, л.м.6084).

С прехвърляне на войски от изток в Тракия, Маврикий станалпо-уверен в силата на римското оръжия. Той дори лично инспектиралобластите в Тракия, „за да види следите на варварските опустошения”(л.м.6083) още през пролетта на 591 г. Теофан пише, че „полковете стъпили вТракия, отиде заедно с тях и Маврикий” (л.м.6083). Тогава в Тракия му довелии тримата гуслари-славяни, за които стана дума, които той като разпитал,пратил по живо да живеят в Хараклея, на Мраморно море.

Жена му Константия и патриарха съветвали Маврикий да не отивалично по все още смутните земи, но императора не ги послушал. По товавреме, според Теофан, се случило слънчево затъмнение (Теофилакт пише, четова станало през 9 г. от възкачването на Маврикий, т.е. 591 г.; кн.V,ХVІ,5), аедна жена родила дете без очи, без ръце и нозе, тялото му имало вид на риба.После кесаря отишъл в Анхиал (Поморие), а оттам в Хераклея. Императорътедва се спасил от буря в Мраморно море. Стигнал пеш до Константинопол,където в столицата го чакали персийско и франкско посолства. По-късноМаврикий отказва на аварския посланник да бъде увеличен данъка.

Каганът отвърнал на този отказ с атака над гр. Сингидун (Белград), ноочевидно не е започнал военни действия през зимата на 591/592. Атаката му еявно през пролетта на 592 г. Трябва да се има предвид и съобщението наТеофан, че Маврикий задържал аварския посланик шест месеца.

И така, кагана започнал пак война през пролетта на 592 г. Маврикийизпратил войски срещу вархоните, начело с Приск и Силван, коитопървоначално имат успех, но после нещата се обръщат в полза на врага,понеже кагана изпратил 8 000 армия, начело със Самура (Теофилакт,кн.VІ,ІV,11). След успеха на Самура, кагана лично повел армията си, коятопак стигнала до Анхиал (Поморие).

Вархоните след това атакували Deultum (дн. Дебелт), като използвалиобсадни машини, но гражданите „с помощта на божествени сили” (Теофан,

331

л.м.6084), се спасили. Като не успяли да превземат Дебелт, вархоните отишлина юг до Мраморно море при старият град Perintus, който вече се казвалHeraclea (Теофан, л.м.6084).

Маврикий изпаднал в паника, пред столицата стояла само Цурулскатакрепост. Тогава той пуснал в ход византийската хитрост, изпратил свое писмодо военачалника Приск, но така, че то да бъде уж случайно заловено отаварите. Каганът прочел в писмото, че императора пише на Приск да не сепритеснява от затрудненото си положение, понеже Маврикий вече бил пратилкораби, които по Дунав да стигнат до жилището на кагана и да похитятжените му. Той уговаря Приск да се държи, защото много скоро кагана ще семоли да получи семейството си.

Каганът се хванал на уловката и като сключил набързо договор с Прискза някаква незначителна сума, се оттеглил на север в земите си (Теофилакт;кн.VІ,V,16).

През късната есен на 592 г. стратига Приск разпуснал отбранителниялагер и се върнал в столицата (кн.VІ,VІ,1).

С настъпването на пролетта на 593 г. главнокомандващият (magistermilitium) Приск събрал войската в Хераклея на Мраморно море и след 24лагерувания стигнал до Доростол (Силистра).

Каганът изпратил своя опитен дипломат Кох, който попитал Приск защое тръгнал да нарушава сключения договор и да „измие солта на мира” (правивпечатление, че този дипломат използва персийски дипломатически речник).Приск отговорил, че римляните не идват да воюват с аварите. Той обяснил напосланника, че отива да накаже славяните отвъд Дунав, които пакостят наимперията.

Тази наказателна акция на Приск срещу славяните е добре подготвена,тя е включвала и гепидски агенти, които постоянно ориентират около дн.Букурещ византийците къде има славяни. Военният ръководител на славянитеАрдагаст едвам успява да се спаси, а римляните взели огромна плячка и 5 000военопленници.

332

Маврикий като изпратил Приск на тази наказателна акция, му билсподелил, че варварите винаги ще нападат Византия, ако Дунав не се охранявакакто трябва. В краят на 593 г. императора изпратил вестоносец при Приск сразпореждането той и армията да зимуват на север от Дунав, но товапредизвикало бунт сред войниците и Приск приел волята им да се върнат.

Това му коствало поста, императора решил да го смени с Петър, брат си.

На връщане през Дунав с тежката плячка от славянските поселища,Приск бил пресрещнат от кагана, който го заплашил с военни действия.Тогава Приск изпратил един лекар Теодор, който с разумна реч и притчи сеопитал да омекоти гнева на аварския владетел. Каганът бил благоразположенкъм думите на Теодор, но все пак му споделил, че Приск навлязъл в неговитеземи и си присвоил плячка от неговите поданици славяните. Каганът хитропредложил Приск да сподели с него взетото и няма да воюва. Теодор севърнал при Приск, който събрал войската и било решено на кагана да бъдатдадени петте хиляди славяни военопленици и нищо друго. Каганът приелдаденото му и Приск безпрепятствено се върнал в столицата. Но Маврикийму се разсърдил за военнопленниците и окончателно решил да го смени с братси Петър.

По време на тази наказателна акция на Приск, славяните били избиванис огън, а техният старейшина (мужик) бил убит. Гепидите действали катопартизани в тила на славяните и подпомагали Приск.

През 594 г. Петър, в ролята на главнокомандващ, повел армията вOdessus (дн. Варна), а оттам в Marcianopolis (дн. Девня). Оттам отишъл вZaldapa и през Iatrus (дн. Кривина), се отправил към Novae (дн. Свищов),където тържествено влязъл на 23 август 594 г. Останал два дена и продължилна запад, като изпратил пред себе си разузнавателен отряд от 1000 войника.

Последните срещнали по пътя си десет стотника българи, които билиспокойни, понеже знаели, че между кагана и Маврикий има сключен мир.Петър обаче провокирал конфликт и българите се опитали да убедят ромеитеда не нарушават мира, но се стигнало до ръкопашен бой.

333

„Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха втесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставихаромеите да се обърнат в бягство”, пише Теофилакт (кн.VІІ,ІV,4).

Като напердашили ромеите, българите заминали на запад, за дапредупредят кагана за прииждащата армия. Очевидно е, че българи икутригури, е едно и също.

През това време Петър съблякал дрехите на таксиарха на победенияромейски отряд и го бичувал публично за загубата.

Каганът като научил от българите за Петър пратил посолство, коетоизразило негодувание от нарушаването на мира. Петър се извинил и сеоправдал, че конфликта бил станал без негово знание и като обещал да поделиплячка с кагана, пресякъл Дунав на север. Новият командващ славянскитеотряди военен командир, след Ардагаст, се казвал Пирагаст. Той убил първитехиляда ромей, прекосили реката. Тогава Петър дал разпореждане армиятазаедно, а не по отряди, да прекоси Дунав, за да не станат лесна жертва наславянските бойци на Пирагаст. Завързала се битка и Пирагаст бил убит, аславяните, като видяли, че военният им командир е мъртав, избягали.

Петър провел наказателна акция до р. Иливакия (дн.р. Яломица) над дн.Букурещ, но там бил атакуван и победен. „Тъй като Петър изцяло бе разбит отварварите, то стратиг беше назначен пак Приск, а Петър, отстранен откомандването, се върна в столицата” (Теофилакт; кн.VІІ,V,10).

През пролетта на следваща 595 г. Приск събрал войските, миналРодопите и след 15 лагера преминал Дунав. Каганът изпратил посолство дапита Приск защо нарушава границата на земята му и дали това означава крайна договора за мир? Приск имал лична среща с кагана, римският пълководецбил на кораб, а кагана на сушата. Двамата се скарали. Приск рекъл, че това еримска земя, а кагана припомнил, че я спечелил с оръжие. Приск го обидил,като му припомнил, че е „беглец от изток” (Теофилакт; кн.VІ,VІІ,5).

По този повод летописецът Теофилакт се опитва да разкаже как аваритеизбягали от тюрките на великия каган. Разказът му е доста объркан, но вобщи линии Теофилакт правилно отбелязва, че „когато Юстиниан бил

334

император, някаква част от племената уар и хуни избягали и се заселили вЕвропа” (кн.VІІ,VІІІ,1).

Теофилакт знае, че панонските авари са от две племена. Той се опитвада назове имената на техните древни вождове и въвежда легенда. „Древнивождове на тези племена били Уар и Хуни, ето защо и някои от тези племенаполучили название уар и хуни.”(кн.VІІ,VІІ,14).

Явно Теофилакт се опитва да разгадае тюркското название за тезибегълци – вархони. Той го знае от Менандър, от когото и заема, че„котзигирите” (чети: кутригурите) се присъединили с допълнителна военнасила от 10 000 човека (кн.VІІ,VІІІ,17) към аварите някога. „Естествено, че идо наше време тези псевдоавари (така е правилно да бъдат наричани),присвоявайки си първенство в племето, са съхранили различнинаименования: едните от тях се наричат по стара привичка уар, а другите сеименуват хуни” (Теофилакт; кн.VІІ, VІІІ, 5).

Аварите са тюрки, те се наричат „уар” (авар), а кутригурите санаричани „хуни”, но по времето на Маврикий през 594 г., секретарите напълководеца Петър ги визират и като „българи”. Това показва, че етнонимътбългари е бил масово употребяван за кутригурските съюзници на аварите след565 г. Българите, които пълководеца Петър среща през 594 г. и с коитонеговите войници водят ръкопашен бой в близост до гр. Асим (ср. с р. Осъм,Asamus), са се движили спокойно, защото „между ромеите и кагана ималомир” (Теофилакт; кн.VІІ,ІV,2). Тоест, те са поданици на кагана и по всякавероятност този отряд е охранявал и наблюдавал аваро-византийскатаграница, или поне онази, която кагана е смятал, че съществува, а римлянитепостоянно нарушавали в неговите очи.

Приск и Петър много добре са знаели, че кагана има претенции къмтази земя, но са се движили с разбирането, че тя е римска. И все пак, кактоПриск през 593 г., така и Петър през 594 г., се уговарят с кагана, че щесподелят част от трофеите си с него, ако без военни действия ги допусне да севръщат от (Приск) или да извършват (Петър) наказателни акции срещуславяните на север от Дунав в дн. Трансилвания.

335

Това показва, че претенциите на кагана са имали все пак номиналнастойност.

През лятото на 595 г. разгорещената среща на кагана с Приск,завършила с думите на аварския владетел: ”Нека бог отсъди между кагана иимператор Маврикий! Да бъде отмъщение и възмездие от бога!” (кн.VІІ,Х,8).Така кагана изразил своето възмущение от присъствието на войските наПриск. Аварският владетел се заканил, че ще разруши много градове и дорипратил посолство при Приск с искане официално да бъде разтрогнат договораза мир, след като ромеите го нарушават постоянно.

През 596 г. вархоните нападнали Далмация и унищожили 40 крепости(Теофилакт; кн.VІІ, ХІІ,1). Атаките на вархоните и славяните стигат и доСолун, чиято обсада е описана в „Чудесата на Св. Димитър”.

През зимата на 599 г. срещу 600 г. войските на кагана и армията наПриск били около гр. Томи и се разузнавали без бой. Като настъпила пролеттана 600 г. войниците на Приск били омаломощени, те не били зимували встолицата, освен това ги нападнал глад точно пред християнски празникВъзкресение. Тогава каганът направил нещо, с което шашнал християнскиясвят.Той изпратил посланик при стратига Приск и предложил да бъдесключено петдневно примирие, предложил да изпрати каруци спродоволствие и светлият празник да бъде почетен заедно. Приск останал сотворена уста от почуда и се чудел каква хитрост се крие зад товапредложение. Но след клетвено потвърждение, приел ромеите да спазватпетдневното примирие.

Тогава започнали да пристигат коли с храна от кагана, а римляни ивархони „без страх се смесили едни с други” (Теофилакт; кн.VІІ,ХІІІ,4).„Такова проявление на човеколюбие от страна на варвари дори до нашетовреме се счита като едно от най-чудесните дела” (кн.VІІ,ХІІІ,5), пишеТеофилакт по този повод.

Каганът, за да не обиди Приск, пратил посланик да му иска индийскиподправки и стратига с удоволствие изпратил.

Пет дена враговете, пише Теофилакт, живеели по съседство без страх, акагана изчакал прилежно да мине Везкресение Господне и като свършил

336

празника изпратил посланик, за да бъдат върнати повозките, с които билидокарани продуктите и войските да се разделят и да заемат старите сипозиции...

През това време от юг дошъл Коментиол, в помощ на Приск. Тойразположил войските си вблизост до Iatrus (дн. Кривина), а на северният брягна Дунав се появила армията на кагана. Коментиол бил уплашен отпротивника, давал неясни заповеди на фланговете на своята войска, а послепод някакъв предлог избягъл на юг и стигнал чак до Дебел, където молил даго пуснат, за да се измие с гореща вода, но гражданите обиждали страхливиякомандир. Изоставените ромейски войници до Дунав, си плюли на петите изапочнали да бягат на юг. През това време армията на кагана минала Дунав инейни авангардни отряди завзели клисурите на Хемус (Стара планина),вследствие на което много от ромеите били избити. Аварските войскистигнали до Дебелт и този път го превзели, като сред изгорените сгради бил ихрама на мъченик Александър и мощите му.

Маврикий изпаднал в ужас в столицата от приближаването на врага иизпратил посланик да моли за мир. Той чакал 20 дена да бъде приет от кагана.

Причината да не приеме веднага посланика, била тъжна за аварскиявладетел. Около Дебелт армията му била нападната от чума, която отнела,освен живота на много от войниците му и седем от синовете на кагана. Тойбил съкрушен и едва на двадесетият ден се съвзел и приел посланика.

Бил сключен мир, според който аварският данък се увеличавал с още 20000, а Дунав била призната за погранична река, но кагана отказал да поемеотговорност за набезите на славяните през нея. Доскоро той смятал застабилна властта си над тези негови поданици, както ги бил наричал, нопредвид на раздробеният общинен живот на славяните, те трудно билиуправляеми и кагана отказал в договора да поеме отговорност за технитенарушения на дунавската граница. Това свидетелства и за нарасналата мощ наславянските племена. „С това войната между римляни и авари билазавършена” (кн.VІІ,ХV,14), пише Теофилакт. Той признава, че ромеите сабили причина за нарушаване на предишния договор за мир и това довело домного техни нещастия.

337

Маврикий защитил Коментиол от войнишките обвинения и още наследващата 601 г. през лятото пак го назначил за стратиг и той отишъл свойска към Сингидун (Белград), където се срещнал с Приск, който дошъл отТоми. „Мирът между аварите и ромеите бил нарушен. Работата е там, чеимператор Маврикий в писмо заповядал на стратигите да нарушат договора”(кн.VІІІ,ІІ,1), пише Теофилакт.

Приск и Коментиол се насочили към Веминакий, островче, което сенамирало по средата на Дунав, според Теофилакт (кн.VІІІ,ІІ,2). Коментиол сепресторил на болен и Приск след голямо колебание сам поел ръководствотона военна операция на север от Дунав в посока на р. Тиса. В битката ромеитепобеждават неколкократно, убити са четири сина на кагана, а 3000 авари ипочти 7000 славяни са взети в плен и откарани в гр.Томи. Приск стигнал до р.Тиса (дн. в Унгария) в Панония.

По това време каганът предприел хитър ход. Още докато течаливоенните действия той пратил посланик при Маврикий и заканително поискалда му бъдат върнати военопленниците. Маврикий не знаел как вървели точновоенните действия и понеже много си бил патил вече от кагана, се стреснал оттона му и изпратил писмо до Приск да върне военоплениците. „По такъвначин варварите бяха освободени от Томи и върнати на кагана” (кн.VІІІ,ІV,2),пише Теофилакт.

И при описанието на тези битки, Теофилакт упоменава, че славяните сабият в аварската войска.

През същото време уж болния Коментиол решава с войската си да севърне на юг, през старият траянов проход, който е близо до дн. гр. Ихтиман.Той намерил някакъв старец на сто години, който знаел пътя до Траяновияпроход в Средна гора и въпреки предупрежденията, че е опасно от снега,поел, защото искал да си ходи в столицата. Голяма част от войската музамръзнала от студа, а Коментиол успял да стигне до Филипопол (дн.Пловдив). Там той изкарал зимата, а с настъпването на пролетта се върнал встолицата. Маврикий пак го назначил за стратиг.

338

Изглежда Коментиол е една от фигурите, приближени на Маврикий,която има голяма вина за постепенно трупащото се недоволство на армиятакъм императора.

„На 19-та година от възцаряването на Маврикий, между ромеите иварварите не се случило нищо особено” (Теофилакт; кн.VІІІ,ІV,9), т.елетописецът има предвид след есента на 601 г.

През 602 г. императора назначил Петър, брат си, за стратиг на Европа ивдигнал свадба на сина си Теодосий.

На празника на Рождество Христово през 602 г. започнал бунт срещуМаврикий. По време на църковната служба той бил замерян с камъни, в градалипсвал хляб.

Но преди това, през есента на същата година, Маврикий заповядал наПетър, който бил с войските си до Дунав, да премине реката и да зимува сармията на север от нея. Във войската избухнал метеж във връзка с тазизаповед, а Петър започнал да сънува кошмари.

Бунтът се усилвал и размирните войници „изпратили при Петър, койтосе бил отделил от лагера на 20 мили, делегация, в чието число бил икомандира Фока” (кн.VІІІ,VІ,9). Парламентьорите поискали от Петър да върневойската да презимува вкъщи, но той отказал, като се мотивирал с писмата наМаврикий. На следващият ден Петър се опитъл да вразуми войската, но с товасамо налял масло в огъня. Още на следващият ден войниците вдигнали нащитовете си Фока и го обявили за император.

Петър решил да бяга и пратил вестоносец до Маврикий за бедите.Императора се опитал да скрие страшният преврат от партиите на хиподрума,но те вече знаели за събитията. Слуховете, че Фока идва се носели из цялатастолица. Войските около столицата също решили, че времето на Маврикий есвършило и предложили на сина му Теодосий да поеме трона. Ако не искал,предложили те, тогава нека тъст му Герман стане император.

Маврикий узнал това и обвинил несправедливо Герман за всички своибеди, а Теодосий посъветвал тъст си да се скрие, виждайки колко объркан ебаща му. Герман се крил неуспешно по църквите...

339

Маврикий скоро след Рождество Христово изпратил сина си приперсийският цар Хосрой ІІ, на когото през 591 г. бил помогнал да вземе трона,с молба той сега да стори същото за Теодосий.

Фока дошъл от север и избил цялото семейство на Маврикий,включително него и жена му Константина (дъщерята на Тиберий), сдъщерите.Теофилак пише, че и Теодосий бил убит от някакъв Александър,служител на Фока.

Но Хосрой ІІ обърнал театъра на военните действия от Балканитеотново в Мала Азия. Той разпространил слух, че Теодосий е жив и че ХосройІІ започва война срещу Фока, защото иска да помогне на сина на Маврикий.

Войските, дислоцирани от изток в Тракия по времето на Маврикий през591 г., този път, по заповед на новият император-узурпатор Фока, поели отТракия на изток. За да няма проблеми с аварите, Фока увеличил данъка и такапостигнал мир с кагана, пише Теофан (л.м.6096).

Тук трябва да кажем нещо и за славяните. Те действителнопредприемали "ескурзии" на табуни и се заселвали на юг от Дунав, дористигнали до Пелопонес и Крит, но това по-скоро е част от политиката нааварския каган, който сериозно включвал в геостратегията си постепеннотоасимилиране на балканските земи до Солун и „дългите стени” в Тракия. Аславяните били и си останали негови поданици, които той въоръжавал иобучавал как да воюват на страната на вархоните. Аварският каганобикновенно пускал в битка първо славянските дружини, след товакутригурската конница на българите и едва тогава собствените си тюркскиформирования, според летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих”. Това понякогасъздавало поводи за конфликти по отношение на трофеите...

През 611 г. аварите нападат своя бивш приятел лангобардите в Италия.Те били предвождани от „млад каган”, пише Павел Дякон, в който се влюбилалангобардската царица, която му предложила брак.

Това сведение сочи, че към 611 г. старият каган Боян, основателят надържавата на вархоните в Панония през 568 г., вече е покойник и е наследенот млад заместник.Този млад нов каган умира към 630 г., през която, както

340

знаем от Фредегарий, между българи и авари в Панония избухва разпра кой дае следващият каган.

По това време Кубрат вече е владетел на освободената през 529 г.държава България в Приазовието и Предкавказието, и имаме всичкиоснования да допуснем, че останалите в Панония при аварите българи, саиздигали именно неговата кандидатура за каган през 630 г.

Орган напуска през 619 г. вархонския съюз и ориентира политиката надинастията Дуло в посока на Византия. Теофилакт обаче пише, че презбитката от 626 г. на аварите срещу Константинопол, българи също саучаствали в съюзническата армия, когато тя за последно напада Византия.Това сведение може и да е верно, въпреки, че Теофан, когато преразказва тозиепизод, не споменава българи.

Към 630 г. в Панония все още има някакви българи, които са вАварската държава и точно тези българи се опитват след смъртта на кагана, даиздигнат за овакантеният пост свой кандидат.

Очевидно от 619 г., когато Орган напуска каганския аварски двор следразпра с кагана („Барадж тарих”), българите в Панония нямат династиченпредставител от царския род Дуло до 626 г., когато все още някои от тяхучастват в последната аварска атака над Византия. През 630 г., със смъртта накагана, те предлагат своя кандидатура за каган (Фредегарий).

Българите в Авария явно са искали, но не успяват да издигнат Кубрат закаган, те влизат в конфликт с аварите и са прогонени от последните вТюрингия, където искат подслон от крал Дагоберт. Той притворно ги приел,разквартирувал ги, но след това дал заповед да бъдат избити за една нощ.Българите били около 9 000. Очевидно Дагоберт си отмъстил над тях, зазагубите по бойните полета от Само. През 635 г. Кубрат нападнал аварите вПанония, според Никофор, което показва, че атаката му явно има връзка саварското отношение към тези българи. Тоест, несъстоятелна е хипотезата,която свързва атаката на Кубрат през 635 г., със създаването на държаватаБългария, напротив. Кубратовата България е създадена в Приазовието иПредкавказието през 629/632 г. и на запад тя вече е граничила с аварите.

341

Това явно дава самочувствие през 630 г. на българите в Панония даискат следващия каган да е от българският династичен род.

В историята на Павел Дякон се споменава, че преди 662 г. е имало,освен аварски каган в Панония и „каган в Скития”, където лангобардскиятнаследник като малък е бил отведен, за да се спаси от Гримоалд, койтозавзема престола през 662 г. Когато Павел Дякон (VІІІ в.) пише за „каган вСкития” има предвид Добруджа, тя е „Малка Скития”. Това съобщение епопаднало в летописа му, от източника, който ползва.

Павел Дякон обаче последователно смята в труда си, че титлата „каган”принадлежи само на аварския вожд и затова отъждествява „кагана в Скития”,с аварския каган в Панония. Изобщо, ако не беше малкият престолонаследникна лангобардите, който е отведен „много надалеч”, за да бъде спасен отГримоалд (доста преди 662 г., защото като се върнал към 663 г. не е вече дете,а млад мъж, който пие вино), Павел Дякон изобщо нямаше явно да препишеот своя източник (летопис за миналото на лангобардите, откъдето Дякон заемамного сведения), че престолонаследникът е отведен като „младенец” при„кагана в Скития”. А след това Павел Дякон определено греши, когаторешава, че щом става дума за каган (пропуска „Скития”), това трябва да еаварския каган в Панония, с който Гримоалд бил влязал във връзка, за да бъдевърнат беглеца. Това обаче противоречи със сведението му, че той бил върнатот „много далеч”, както пише П. Дякон, пропускайки факта, че Панония емного близко до държавата на лангобардите в Италия.

Кой е този „каган в Скития” в Добруджа, на север от Дунав, е въпрос,който не може да не предположи, че става дума за Кубрат. Никифор и Теофанпишат, че Кубрат починал, когато Констанс ІІ отишъл на запад, а последниятотива да воюва в Италия през 662 г.

Лангобардският крал Гримоалд стъпва на трона през 662 г., но нямаоснования да се смята, че той не е търсил младият престолонаследник, чийтотрон постепенно узурпира, доста преди 662 г. Това става ясно, кактопосочихме, от сведението на Павел Дякон, че дете („младенец”) e отведенопри „кагана в Скития”, а през 663 г. се връща млад мъж, който пие вино.

342

Волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” и латинскиялетопис от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците”,потвърждават, че към 622 г. единствено Само воюва с авари.

Ето защо кубратовата атака над аварите от 635 г. трябва да се разглеждавъв връзка със събитията от 631/2 г. в Авария. Тогава оттам са изгонени около9 000 българи (Фредегарий), които са избити от Дагоберт за една нощ. Товазлощастно събитие станало 3 г. след възкачването на трона на Дагобер, а тойстава крал през 628 г.

Мавро Орбини през 1601 г., като ползва книга четвърта от летописа нафранките на монах Аноний, пише, че събитието станало през „тринадесетатагодина от царуването на Дагоберт” (с.53), но очевидно е допуснатаправописна грешка, понеже Фредегарий, от който ползва сведениетоЗлатарски, сочи „три години” от възкачването на Дагоберт през 628 г. Тоест, висторията на Златарски датата 631/2 г. е правилната за поголовната сеч набългарите в Тюрингия.

За 635 г. Никифор пише: ”По същото време владетелят на уногундуритеКуврат, племенник на Орган, въстанал (воювал-бел.ред) срещу хагана нааварите и подхвърлил на много оскърбления оставените от него хора и гипрогонил от своята земя. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с негомир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той муизпратил подаръци и го почел със сана патрикий” (с. 40, 41).

Авари в Приазовието като отделно формирование от тюрките няма.Аварите са в Панония, следователно Кубрат през 635 г. воюва с тях в севернаДобруджа, докъдето е стигала държавата му.

През 619 г. Ираклий дава титлата патриций на Орган, а през 635 г. наКубрат, при това му изпратил и „подаръци”. Гръцките летописци използваттози термин „подаръци”, когато става дума за даване на ежегодни данъци нафедерати (съюзници). Договорът за feodus се сключва, с условието наримската юриспунденция, че новите заселници са на стари римски земи. Атакива към 635 г. са земите на малка Скития и в никакъв случай земите околор. Кубан.

343

За да бъде затвърдено юридически, че земята исконно е римска, навладетелите-федерати обикновенно се дава чин „патриций”, т.е. римски сан,който е играл ролята не само на почетна титла, но и на абстрактнаюридическа клауза, че владетеля-федерат е част от администрацията на Рим.

Турският ябгу Истеми към 562 г. също е бил съюзник на Византия, ноне получава титлата „патриций”, понеже не е федерат, по смисъла на римскотоправо, т.е. не е на бивши територии на римската империя.

Всичко гореизложено недвусмислено сочи, че към 635 г. владенията наКубрат са стигали до стари римски земи в „малка Скития” (горна Добруджа) итой воюва с авари там, а не при р. Кубан.

След този кратък, но важен преглед, нека продължим обзора завархоните, по времето на Ираклий (610-641). Той пристигнал от Картаген попокана на знатни столичани с кораби и свалил тиранина Фока от престолапрез 610 г. Всички си отдъхнали от масовите убийства на Фока и приели срадост Ираклий за император. Баща му, също с име Ираклий, който билславен военен командир, а след това управител на римските земи в Африка, сеползвал с уважение във Византия.

Ираклий поел управлението в труден момент за империята, сдезорганизирана армия и силни врагове от север и от изток. „Персите завзелив 611 г. Кесария Кападокийска; в 613 г. Сирия; в 614 г. – Йерусалим, къдетовзели в плен патриарха Захарий и присвоили Христовото разпятие; през 615 г.паднал Египет, а през 616 г. персите стигнали до Либия и Етиопия; през 617 г.те вече били до Халкидон и застанали лице в лице пред Константинопол. Спревземането на Египет столицата изгубила южния хляб...” (А.В.Карташев.Вселенские соборы.,М., 2006, с.472, 473).

През юни 617 г. Ираклий се опитва да се срещне с аварския каган вХераклея на Мраморно море и да сключи мир, но попада в клопка и едвауспява да се спаси преоблечен като обикновен гражданин.

Не му вървяло в столицата на Ираклий, още през 612 г. жена му Евдокияпочинала след кратък брак. На следващата година той се забъркал в любовниотношения с племенницата си Мартина, дъщеря на сестра му, и сключил с неяполузаконен брак, порицан от патриарха. По едно време даже сериозно

344

обмислял да се върне в Картаген, но патриарха го заклел да не мърда от постаси. Аварите от север и персите от югоизток вещаели нерадостно бъдеще затози император.

Войската обаче обикнала Ираклий, той бил първият император следТеодосий Велики от ІV в., който предвождал лично армията.

През 619 г. Ираклий получил подарък от съдбата. „Господарят нахунския народ дошъл във Византион (столицата - бел.ред.) и поискалимператора да приеме него и неговите придружители” (Патриарх НикифорКонстантинополски., Кратка история след царуването на Маврикий. С. 1997,с.30).

Визитата е на Орган, тя имала важно значение за поврата, койтонастъпил с Ираклий след 619 г.

Орган, според съхранените сведения в летописа от ХІІІ в. „Бараджтарих”, заменил баща си в каганския двор в Авария през 605 г. Към 617 г.кагана и Орган влезли в спор по стратегията на превземането на някакъв град,пише летописецът на „Барадж тарих”. През тази година, както уточняваТеофан, „аварите се втурнаха да воюват в Тракия” (л.м.6110).

Разпрата между кагана и Орган не завършила добре за последният.Каганът отказал да работи с него и Орган бил заменен от брат си, бащата наКубрат и Само. Но той загинал. Според „Барадж тарих” бил отровен. Така сеоказало, че нямало кой от династичния хуно-български род Дуло да заемепоста ябгу (заместник-каган), който от 568 г. по право принадлежал накутригурите. Орган, нямал син, а само дъщеря, според „Барадж тарих”.Кубрат и Само не били още на подходяща възраст, както пише и епископ ЙоанНикиу за Кубрат, който бил приел християнството като „младенец”.

През 619 г. „господаря на хунския народ” Орган организирал визитатаси при Ираклий и не случайно още при тази първа среща императора му далсан „патриций” (Никифор). Орган завел цялото си домочадие иимператорското семейство било подготвено да стават кръстници. Братът наИраклий, Тодор, станал кръстник на Орган. Ромейски велможи, пишеНикифор, покръстили хунските велможи. А жените на ромейските сановници

345

станали кръстници на жените на хуните. Изобщо церемонията била явноизключително пищна.

Зад тази парадна страна на нещата обаче се криело нещо много важноза Ираклий. За първи път хунския владетелски род, който бил от старивремена обвързан с Персия, ставал съюзник на Византия. Не се знае каквоточно са се договорили Орган и Ираклий, но сянката на хунския господарличи в много от последвалите действия на римския император.

До провеждането на тази среща Ираклий е бил заклещен между авари иперси, след нея обаче започва да се готви целенасочено за сериозна офанзивасрещу Персия.

Още през 619 г. Ираклий превъзмогва обидата и унижението, изтърпянопрез 617 г. от аварския каган и изпратил посланици за сключване на мирендоговор. Явно е дал още 20 000 към стария данък и успял да сключи мир.Едно е ясно, от 619 г. до 622 г. Ираклий се подготвя за персийски поход.

Защо пренебрегва аварите, те не са по-малко коварни и опасни отперсите?

През 619 г. Кубрат е оставен в Константинопол и отрасъл вобкръжението на Ираклий, пише епископ Йоан Никиуски, въпреки че едва лие бил толкова малък, след като в 629 г. е поставен от чичо си Орган на тронана възстановената българска държава в Приазовието. Според „Барадж тарих”,Кубрат бил роден в 600 г.

През 622 г. „Барадж тарих” упоменава, че Само получил „голям отрядот българи, анчийци и саклани” (с. 22) от чичо си Орган, т.е. имал е наразположение не само българи, но анти (прото-украинци) и славяни.

Само е изпратен явно от чичо си да нападне Авария. Той нахлул вПанония, победил аварите и създал своя държава в Каринтия (дн. южнаАвстрия), която според латинския летопис от 871 г. „Покръстването набаварците и карантийците”, просъществувала пълни 35 години. (с.129, поАсемани). Така държавата на Само обърнала сериозно главата на аварскиякаган от римските земи на Балканите към южна Австрия.

346

Шамбат (Само), освен с аварите, воювал и на запад с крал Дагоберт,„който водил война срещу Само от три страни”, пише в летописа от 871 г.(с.126).

Остава загадка дали военните действия на Само срещу Авария през 622г., не са всъщност част от договорката между Орган и Ираклий през 619г.пДоговорка, която е целяла да бъде обезсилен северния аварски враг наВизантия и Ираклий да хвърли всичките си сили срещу Персия?

Асемани (ХVІІІ в.) отбелязва, че Ханзиций в т.1 на своя труд „СвещеннаГермания” (с.103, 104) дотолкова се възхитил на Само, че бил убеден, че неможе да не е франк. Дори бил отсъдил: „той ще да е роден в село Сеногаг,намиращо се в Белгия, близо до Брюксел” (Асемани, с.129). Ханзиций смелонаписал на с.102 от своята „Свещенна Германия”: „Славяните не билиуправлявани от един отделен човек, а в древни времена живеели в пълнасвобода. После обаче, притиснати от хуните (чети : аварите – бел.к.м.), приелиза крал Само, който бил франк, дошъл при тях за търговия. През 622 г. междуславяните и аварите избухнала война, чиято причина било непоносимото заславяните иго, с което те били притиснати от хуните. Понеже в тази биткаблеснала особено храбростта на Само, славяните го избрали за крал, който впродължение на 35 години (по-точно 36 години) управлявал тази държавадейно и щастливо с многобройни поражения за аварите и франките” (с.129, поАсемани).

Така още от ХVІІІ в. Само „станал” франк, с помощта на ХенриХанзиций.

Държавникът от българския род Дуло, който от 622 г. управлява цели 35години своя държава в областите Каринтия, Щирия и Моравия, останал вевропейската историческа наука като някакъв търговец.

Във връзка с атаката на аварите в Панония от Само, на 5 април 622 г.Ираклий смело тръгнал на война в Мала Азия срещу персите, без да сепритеснява за Тракия, като застанал начело на войската си.

С това образа на господаря на хуните Орган не изчезва. Теофан ни еоставил сведение, че воювайки в Армения срещу персите, Ираклий при един

347

от рейдовете отишъл на север „в страната на хуните, която е непроходима, апътищата са планински и трудни” (л.м.6115).

Теофан много добре е знаел, че тия хуни са българите. Когатолетописеца описва атаката на аварите от 626 г. срещу Константинопол, той –за разлика от Теофилакт Симоката – не посочва българите в редиците нааварската войска, а изброява само „авари, славяни и гепиди” (л.м.6117).Теофан уточнява, че през 626 г. Византия била нападната от „западните хуни,наричани също така авари, славяни и гепиди” (л.м.6117).

Хуните, при които пък отива Ираклий през 624 г. в Предкавказието, санегови съюзници още преди хазарите, които стават такива чак през 626година.

По всяка вероятност именно през 624 г. Кубрат съпровожда Ираклий исе връща при чичо си Орган в „страната на хуните”.

Орган, според летописа „Барадж тарих”, имал духовно име Арбуга.Освен това се бил отдал на религиозна дейност и сънувал червен плащ и връхна копие. Дори последните образи да са с християнски произход, е трудно дабъде потвърдено, понеже волжките българи още след 922 г. официалноприемат исляма и спомените за християнската дейност на Орган и Кубрат саасимилирани. Можем само да гадаем дали духовното име на Орган (Арбуга),не е всъщност Андрей. Арменският историк Мовсес Каганкатваци (Историяалуанк. Санкт Петербург, 1861 г., гл. 10) ни е оставил съобщение, че човека,който свързва хазарите с Ираклий за да му помогнат до земите на дн.Азербайджан във войната с Хосрой ІІ (591-628), се бил казвал „Андрей”.

През 627 г., във връзка с успешната война на Ираклий във вътрешносттана Персия, Орган обявява освобождаването от тюрките на "древна ВеликаБългария" и две години е наместник на Кубрат, като изчаква краят навизантийско-персийската война през 628 г., за да въздигне официалноплеменника си на владетелския трон през 629 г. По същото време, тюрките вПредкавказието са заети на изток с уйгурите. Момента е избран подходящо,предвид на липсата на опасност от покорена Персия от юг и ангажираносттана тюрките с източните уйгури.

348

Теофан нарича западните врагове на Византия, които през 626 г.извършват последната си атака над империята, с общото название „западнихуни” (но ги изброява, за да няма объркване - авари, славяни, гепиди), понежезнае, че източните хуни в Предкавказието, са съюзници на Ираклий. Хазаритетой нарича „източни турци” (л.м.6117).

През 626 г. аварите обсаждат десет дни Константинопол и се опитват даго атакуват с обсадни машини. От източната, азиатска страна на Босфора, приХалкидон, пък били войските на персийския военачалник. Константинополобаче удържал, с помощта на Богомайката Дева, убеден е Теофан.

Победата на Ираклий срещу Персия възкресила като феникс Византия,но и открила пътя на арабите.

В източната римска империя официален език станал вече гръцкия. ОщеМаврикий, който не знаел добре латински, дал ход на гръцкият език, койтодотогава бил само жанр на богословските, исторически и научните трактати,да навлезе и в администрацията и армейските длъжности, но при Ираклийтози процес придобил окончателно статукво.

349

Благодарности.