АРМАГЕДОНАртър Ленгли

РОМАНИздателство „Атлантида" София, 1998г.

Артър ЛенглиАРМАГЕДОН

Роман, първо изданиеХудожник на корицата: Полина Герджикова

Редактор: Петя ДимитроваГрафичен дизайн: Иван Стойков

Издателство „Атлантида"тел. 468142

Няма по-голям порок от страхаВсяка дума в тази книга е истина. Събирана от смел и добросъвестен автор, фрагмент по фрагмент, тя

разказва най-страховитата история от създаването на света.Живеем в Съкратените времена преди края на века. Текстовете на Учителите и Посланиците много сериозно

обозначават последните години преди финала на безумния XX век като гранична точка на цивилизацията ни. Всеки ден носи нови доказателства за техните пророчески и предупредителни Слова. Въздействията върху човешкия мозък са част от голямата игра, която се води срещу всеки един от нас. Който владее техниката на психовъздействията чрез психогенератори и чрез мозъците на мощни сензитиви, той ще овладее света.

Прочетете тази книга, за да решите дали сте В числото на жертвите. И за да разберете, че противоотрова има, защото всяко действие предизвиква контрадействие.

Битката АРМАГЕДОН никога не е приключвала нито на Земята, нито в другите светове. Сега ние се намираме в една от нейните заключителни фази. Предстои ни да заемем позиция и да предпочетем светлата или тъмната страна, да навлезем в Новата Епоха като същества с разширяващо се съзнание.

Няма по-голям порок от страха и романът „АРМАГЕДОН" недвусмислено го доказва. Историята на тази книга е мъчителна, но въпреки всичко тя бе написана. Авторът й преживя многобройни удари, но това не повлия върху решението му да я направи достояние на всички. Да знаеш и осъзнаваш какво извършват шепата хора, които искат да владеят света чрез невидимите оръжия на психовъздействията вече означава съпротива. Съпротивата на всеки от нас ще преодолее дори Мрака -това ни казва авторът и неговото твърдение няма алтернатива.

Кураж и светлина!

Според Библията Армагедон е последната битка между Светлината и Мрака преди края на света.

I частКанада, зимата на 1955 година

На 18 януари знаеше, че полудява. В осем и петнадесет мъчението се засили. Обилният снеговалеж заглушаваше малкото шумове на и без това пустата в неделята улица. В белезникавия остър въздух едва се долавяше високият строг корпус на градската катедрала. Не изглеждаше като спасителен остров, нито като място, охранявано от зли духове. Безжизнена катедрала, безразличен град, безумна самота...

И, о, какъв страх, мили боже, по дяволите, колко ужасно се чувстваше... Последните три часа се мяташе в леглото, подгизнал от потни кошмари. Бълнуванията пак го водеха към позната от предишните сънища улица. Не я бе виждал наяве никога и никъде, където и да бе пътувал. Тясна и мръсна, с полурухнали стени, лишени от осветление. Не знаеше какво търси там, но знаеше, че къщите излъчват заплаха. Те го наблюдаваха смръщено, къщи-капани, които само чакаха да го примамят. Краката му го носеха разтреперани по изронения асфалт, в паметта му се впиваха хищните морави цветчета, избуяли по занемарените тротоари.

И да не би, по дяволите, това да е адът, само някакви рухнали стени и хищни морави цветчета, разтреперани крака и потно тяло...

В края на кошмара къщите придобиваха живот, стените започваха да въздишат и да изпускат бял дим. Отровен, защото с първите глътки стомахът му се задавяше в спазми и изхвърляше погълнатото. Впрочем, напоследък той се хранеше малко и повръщаше главно жлъчен сок. Горчив, от него устните му се напукваха.

Да се отиде на лекар? Самата дума караше тялото да се облива в гореща пот. Какво би му казал, ако все пак се надмогнеше и го посетеше? Че сънува кошмари? Къщите изригват бяла отрова, хищни морави цветчета пронизваха мозъка му, о, да, навярно нечия приумица го изпраща в ада и го връща оттам... А той

1

полудява, всъщност вече е полудял...Прозорецът на стаята му бе изрисуван с ледени цветя и някакви букви пишеха там сложно

съобщение, но той не можеше да го схване. Зад стъклата дишаше ленивият океан. Въздухът бе бял, както небето и водата. Дали бяло върху бяло не означаваше сливане, разпадане, изчезване?

Прах си и на прах ще се превърнеш, прах при прахта, пръст при пръстта - изричаше забързано и строго пасторът в родното му село. Обичаше да плаши дечурлигата, този пастор с ококорени кукленски очи, на ставане и на сядане все говореше за смъртта... Не би искал да го срещне никога повече, а ето че двадесет и три години след като бе казал сбогом на селцето, пасторът пак нахълта в паметта му... Краката му отказаха да удържат тялото и като търсеше подкрепа в стените, той бавно се довлече до леглото и рухна в него.

Казваше се Леополд Станковски, майка му го наричаше Лео. В селцето им, на четиридесетина километра от Шчечин, нямаше хляб и той тръгна да го намери по света. Накрая емигрантските му скитания го доведоха в глухото канадско градче. По-честно щеше да бъде, ако признаеше, че пасторът бе направил всичко възможно, за да го отдалечи от Бог, а и Бог не бе сторил нищо, за да облекчи живота на един отруден емигрант... Майка му бе умряла отдавна, нямаше никакви роднини, а емигрантите рядко имат приятели, така че онова, което познаваше най-добре в живота си, бе самотата. Дали не полудяваше от самота?

От две седмици насам нощем в стаята му влизаха силуети, изтъкани от онзи бял дим, който изригваха живите къщи на смахнатата улица. Те се движеха и докосваха, а той лежеше смазан и без сили да издаде дори глас. Силуетите използваха стаята като наематели и не му обръщаха никакво внимание... Мили Боже, само направи така, че да се махнат и ще повярвам в тебе. Само ми помогни, не ме оставяй...

На тридесет и четири години Леополд Станковски, който от половин година работеше по поддържането на местната електростанция, бе сигурен, че полудява. Той се молеше безмълвно, полужив в квартирата си под наем, отдалечен еднакво от хората и техния Бог.

Кралска болница „Виктория", МонреалСградата отдавна се различаваше от първообраза си върху фотокартичките по случай нейното

тържествено откриване преди тридесет години. Късният и викториански стил вече издаваше възрастта си, а и парите за ремонти не достигаха. В другия край на града вече се издигаха двата модерни корпуса на новата болница „Сейнт Джеймс" и всичко тук бе оставено на доизживяване.

В подземието на лявото крило, закрито от сребърни борове, се намираше моргата. Патологоанатомията разполагаше с три стаички, свързани с тесен олющен коридор. Отдавна никой не можеше да каже със сигурност за какво служат останалите помещения. Болните намаляваха все повече, защото предпочитаха „Сейнт Джеймс" и смъртните случаи се брояха на пръсти. Поне от седмица моргата бе празна.

Изкарващият дежурствата си с четене и прозявки паталогоанатом д-р Клозъм чуваше понякога шумове в другите помещения. Той не беше сляп и забелязваше военните джипове, доближаващи входа, които стоварваха обемисти сандъци. Вероятно апаратура, казваше си докторът и продължаваше да чете медицинските си списания. Мяркаха се също и военни, мъже в шлифери, меки шапки и с размерите на гардероби, които потъваха в подземията.

Д-р Клозъм копнееше да се пенсионира, светът му бе омръзнал и той горещо желаеше да го напусне, заедно с труповете му. Единственото сигурно нещо бе, че един ден всеки се превръщаше във вкочанено тяло, без дъх и топлина. В младостта си лекарят изпитваше недоумение от несправедливостта на смъртта, която увенчаваше всеки живот, какъвто и да бе той, но с времето привикна. С годините смъртта се превърна в неговия свят, по-разбираем и по-близък от туптящия в телата живот. Смъртта не бе измамница, кокетка или шизофреничка, тя бе просто точен убиец, който издаваше накрая всички тайни. Щом скалпелът разтвореше плътта, причините за всяка болест се изясняваха моментално.

В 16 ч. и 30 мин. позвъниха от приемното отделение със съобщението, че ще докарат мъртвец. Тъй като персоналът навсякъде бе намален до минимум, това стана чак след час. Д-р Клозъм изчака санитарите да изпълнят обичайните процедури и бавно навлече гумената престилка. Чувстваше се малко натежал и ленив и би искал да подремне или поне да поседи още, загледан в крехкия скреж, който обливаше боровете с течно сребро.

- Какво се е случило? - с неохота запита той, нахлузвайки ръкавиците. Тялото върхумраморната маса за дисекции бе подпухнало, цялото в морави синини, но никой от тях неможеше да предизвика чак смърт.

Санитарят ровеше за нещо в джобовете си. И той не гореше от желание за работа.- Съседите чули удари - неохотно изрече той. - Полицията го открила да се хвърля

върху стените. Нямало е никой друг. - Санитарят най-сетне измъкна мъничко ключе ивъздъхна. - Умрял в линейката.

Мъжът върху дисекционната маса сякаш ги слушаше с участие. Очите не бяха съвсем затворени и през цепнатините се промъкваше някакво ехидство. Понякога Теодор Клозъм изпитваше чувството, че неговите мъртъвци могат да отговорят на въпросите му, стига да си направеха труда. Ала леността на

2

смъртта трябва да бе преголяма и тя държеше устните им безмълвни.- Знае ли се кой е? - попита лекарят машинално, като оглеждаше гръдния кош с масивни кръвоизливи

върху бялата кожа.- Някакъв емигрант, май поляк.И двамата се обърнаха, защото вратата се отвори. В полумрака на коридора стоеше едър мъж. Той

свали шапка и неуместно се усмихна с върха на дебелите си устни:- Д-р Клозъм, трябва настоятелно да ви помоля за нещо. Санитарят се измъкна

тихомълком и затвори вратата. В 20 часа лекарят се опитваше да обясни на мъжа, който селегитимира като агент на ЦРУ

- Рядко съм виждал толкова разрушен мозък. Изглежда като че го е пръснал минивзрив.- Може ли със сигурност да се каже какво е причинило смъртта?- Е, да, нали ви споменах този ... минивзрив... Имал е халюцинации, удрял се е в стените на дома си,

като че се е сражавал с някого... Напълно си е загубил ума. Ловил е призраци, тъжна работа...- Да не се е наливал с нещо? — във въпроса на мъжа като че имаше страх. Ръката му премина по

изпъстреното с червени жилчици лице на човек, който здраво набляга на концентратите. Пръстите имаха забележим тремор .

- Черният му дроб е абсолютно здрав, сигурно не е пиел и капка - с разбиране към събеседника си отвърна д-р Клозъм. - Ако пък е имал психично разстройство, по мозъчната кора, там където се е съхранила, все щеше да има някакви следи. От инсулт, тумор, аневризма, поне от склероза на артериите... И никое психично разстройство не се развива за три дни. Ако го е имал, нямаше да го държат на работа, на тия неща не гледат през пръсти. Видях и работния му картон, не е нанесено нито едно провинение, дори не е закъснявал...

Мъжът от ЦРУ си водеше бележки. Почеркът му изглеждаше леко разкривен върху бялата тъкан на специалния бележник с водни знаци върху всеки от листовете - двуглав орел в окръжност.

- Мозъчната тъкан изглежда като оризов пудинг. Нямам спомен за нещо подобно, а цялживот съм се занимавал с мъртъвци. Не е и поражение от вирус, зная как изглежда това...Надявам се да не е някоя ужасна нова болест...

Д-р Клозъм продължаваше да се чуди. Присъствието на ЦРУ в неговата морга даваше сигнал за тревога. Най-малкото, което би искал сега, преди да се пенсионира, е случайността да го превърне в откривател на нова болест. Шум, пресконференции, о, не...

Пръстите на агента се извиха, сякаш държеше невидима чаша. Погледът му издаде жажда и той почваше да губи търпение.

- Последно, най-близката до истината версия е, че този човек е починал от мозъчен инсулт -малко припряно каза той.

- Глупости! — изтръгна се от лекаря. — Тук виждаме последствията, колкото до причината...- Настоявам - агентът приближи до него едрото си лице, - естествено само за истината... Той

се изправи тромаво и разкърши тялото си. — Заделете ми парче от този мозък... И други вашиколеги би трябвало да видят тъканта... Би трябвало да се знае, че мозъчният инсулт давапонякога такива страхотни поражения.

Най-сетне д-р Клозъм разбра. В 21 ч. и 10 мин. той подписа смъртния акт. Като причина за смъртта бе изтъкнат мозъчен инсулт, вследствие на повишено артериално налягане, довело до склероза на съдовата система.

Агентът, който не седна повече, го изчака и си тръгна с малкото пакетче мозъчна тъкан. Чак когато се сбогува и излезе, лекарят разбра, че през цялото време бе изпитвал силно напрежение, макар от гардеробестия мъж да не се излъчваше заплаха. От него идеше нещо друго, страховито, като че бе демон, приел въплъщение на агент от ЦРУ Сякаш бе прескочил тук от някое дяволско сборище, колкото да отмъкне парченцето мозъчна тъкан. И за какво му е тя, недоумяваше д-р Клозъм, който започна да си отдъхва. Той седна да пие зелен китайски чай, който обещава дълголетие. Настани се в стола си срещу сребърните борове, които блестяха в нощта и вдигна крака върху табуретката, за да осигури нормално оросяване на крайниците си.

Чувстваше се изтощен и, странно, малко гузен. Но в края на краищата, кой ли го интересува толкова, тромаво разсъждаваше той. Мъртвецът бе само един емигрант, без роднини и близки. По някаква причина от мозъка му се интересува ЦРУ. Те желаят смъртта да е причинена или да изглежда като причинена от инсулт. Има ли някакво значение от какво е дошла тя, след като вече е факт.

Въпреки горещия чай по тялото му пълзяха тръпки. Докторът посегна към тубичката аспирин. Съдбата на емигрантите е тъжна, някак разпокъсано мислеше д-р Клозъм... Този... Леополд Станковски наистина е нямал късмет.

Ванс, КанадаПрез 1995-та Саймън О'Нийл работеше като лаборант по контрола на токсичните вещества във

3

въздуха и водата. Развлеченията в тъпото провинциално градче бяха малко, почти единствен вариант за разнообразие оставаше пиенето. Саймън не си падаше по жени, но не налиташе и на мъже: тих и свит, той бе преживял шестгодишен злополука и част от детеродните органи му липсваха.

След работа излизаше на голямата централна улица и оглеждаше облицованите с пъстри кахлени плочки къщи, които я ограждаха от двете страни. Небето винаги бе ясносиньо и безжизнено. Домакините се прибираха с покупки за вечеря. По кейовете клечаха рибари с високи гумени ботуши и неразгадаеми лица. Светваха първите електрически крушки, някой кораб издаваше глух вик в пристанището. Понякога имаше вятър, понякога не. Кротки звезди надвисваха неизменно над градчето.

Дива скука връхлиташе Саймън и той започваше обиколката си по кръчмите. На руснака се натъкна в края на август.

Океанът светеше в мътно зелено, слънцето пареше очите, по улиците се мотаеха моряци от непрестанно акостиращите от цял свят кораби.

Руснакът беше изпаднал, мърляв, тялото му излъчваше спарена миризма, дрехите му бяха смачкани и целите в петна от машинно масло. Беше и очевидно смахнат, защото при цялото му нещастие, усмивката не слизаше от слабото му лице с черни окръжности около сините очи. Седеше в тъмната част на моряшка кръчма, полупразна в този час. На Саймън му заприлича на стопен от алкохол актьор, забравил да махне тебеширената пудра след спектакъла.

Руснакът нямаше повече пари, но му се пиеше още. На Саймън пък не му се пиеше сам. И преди бе пил с руснаци, броеше ги за сладури и което бе по-важното: руснаците никога не мислеха за бъдещето, те извличаха само наслада от мига, сякаш утре нямаше да се състои.

От цялата последвала каша той запомни някаква побъркана история. Руснакът се наливаше безстрашно и не спираше да бърбори на сносния си английски. След втория час почна да губи равновесие, но се вкопчваше в ръкава на Саймън и очевидно спомените го караха да рони детински сълзи.

Саймън издърпваше ръкава си от трескавите пръсти и стоически слушаше. Както разбираше, бе срещнал един гений. Руснакът му разказа най-малко три пъти как измислил машина. Тя лекувала с петминутно излъчване страхотиите на този свят - от туберкулоза до рак. Да измисля машини при него си било по наследство, от дядо му, който конструирал дори компютър, но никой не му обърнал внимание.

Саймън си представяше дядото като мрачен мужик с дълга брада. Очите му горяха фанатично. Неотдавна внукът сънувал този свой дядо и той му предал пълната тайна на новата конструкция. Обадил му се от Отвъдното, където го пратили по бързата процедура с електрошокове в психиатрията. Там попадали всички в Русия, които се занимавали със странни неща. Новите власти в Русия ненавиждали странните и моментално ги натиквали в психиатричните лечебници. Странните имали нелепото качество да се съмняват в режима и той им го връщал тъпкано.

След съня внукът пренесъл веднага издиктуваните данни върху чертеж, събрал части, сглобил ги и машината заработила. Първият пациент бил той. Седнал срещу машината, помолил се и натиснал копчето на излъчвателя. След пет минути язвата, с която имал ужасни неприятности и кръвоизливи, изчезнала, сякаш не е била.

По същия начин, но с по два петминутни, за по-голяма сигурност, сеанса, излекувал куп съседи, които изобщо не вярвали, че един зелен лъч може да ги изправи на крака след години хапчета и инжекции. Но се наложило.

Когато се насъбрали много случаи, той извършил статистически анализ. Сред ликвидираните завинаги болести имало рак на панкреаса и левкемия, цирози, полипи, разнородни тумори, диабет, камъни в жлъчка и пикочен мехур. След облъчването два полутрупа, които донесли на ръце при машината, се изправили, проходили и почнали да мислят, както си били преди. Прогледнали трима слепци, а две напълно отритнати от медицината като безплодни жени, забременели.

Слуховете за машината се разнесли и почти веднага откъдето трябва дошли. На първо време пробутали като пациент мъжага към четиридесет с безумна хипертония, аритмия, напреднала цироза и начален диабет. След като поседял безмълвно пред зеления лъч, онзи си направил изследвания, черният дроб и панкреасът му били Б.О., а кръвното като на момченце.

Пациентът се оказал капитан и предложил закрилата на КГБ, по-специално на отдела за техническо разузнаване и открития. Под закрила те си разбирали да сложат ръка на изобретението, да го засекретят, а изобретателят да поставят под контрол. Такива неща вече се били случвали на дядо му, който свършил земния си път между лудите. Военните винаги заграбват всичко свястно, от това няма спасение.

Военните ли? - повтори Саймън О'Нийл в моряшката кръчма на тъпото канадско градче. -Военните - отвърна смахнатият руснак. - Той се поклащаше напред-назад, машинално и лицето му бе напълно загубило цвят, прозрачно като оризова хартия. - Защо не, ако си плащат? -попита Саймън. - Първо, техните военни не плащали, удряли го на патриотизъм и интернационализъм и си вземали всичко, което им трябвало. А второ - руснакът се наведе към ухото на Саймън, - познавал си добре изобретението и то далеч не можело да лекува... Дядо му в Отвъдното строго го предупредил за една друга негова особеност - и още каква, но засега

4

е тайна и нямало да я разкрие, докато не му дойде времето... И още: дебело досие, репресирани роднини и в очите на властите минавал за неблагонадежден. Роднините му, тези, които успели да се върнат от лагерите, го заклели никога да не работи за КГБ. - Никога! - тържествено и мрачно изрече руснакът, изтупвайки прашинки от мърлявото си сако. - Ние сме горди хора, освен това съм вярващ. - Вярващ, о, да, разбирам - кимна Саймън и поръча още. Още значеше двойно уиски и водка, които пиеха от четири часа насам. - Вярвам в Господ-Бог - руснакът пак заплака и попи сълзите с края на покривката. - Онзи, горе, дето вижда всичко.

Саймън не се интересуваше от религия. Ако Господ-Бог управляваше съдбите, защо бе допуснал злополуката в детството му, която го остави половин човек? Ами къде е Господ-Бог, когато има войни, катастрофи, умиращи в мъки?

Главата му силно се въртеше. Според Саймън, руснакът отдавна би трябвало да е мъртъв след толкова алкохол, но ставаше точно обратното - всяка нова чаша водка го оживяваше.

През 1955-та всеки барман в това тъпо градче бе инструктиран да проявява бдителност. Градчето бе приютило няколко военни лаборатории и цехове за производства на психотропни вещества. Бдителността бе важно задължение, особено когато двама толкова пияни мъже говореха странни неща в моряшка кръчма. Затова и сутринта пред сградата, в която работеше Саймън, спря военен джип.

Три часа по-късно още повтаряше до затъпяване всичко, което бе чул от руснака снощи. -Той е алкохолик, параноик и всичко това са пиянски дрънканици - отпаднало редеше Саймън. Болеше го глава, пред очите му плуваха разноцветни петна с мътни краища, ръцете му трепереха.

Руснакът бе открит и прибран същия ден. Разбра се, че е беглец, някак си успял да се скрие в трюм на товарен кораб в Мурманск, акостирал в местното пристанище преди двадесет часа.

След онзи запой Саймън не близна алкохол три дни, но взе да усеща как отново се заглежда в кръчмите. Руснакът, разбира се, изчезна и Саймън с плаха надежда обиколи тук-там, но от него нямаше и следа. Скуката започна да го измъчва и да го тласка към алкохола, но този път съдбата му извъртя съвсем странен номер.

Две седмици след срещата с руснака, хора от специалните служби навестиха Саймън и много любезно го поканиха в някакъв офис. Малко по-късно, когато Саймън зяпаше прекрасната кожена гарнитура и картините с масло, в просторния кабинет влезе руснакът. Избръснат, с добър цвят на лицето и в прекрасен костюм, той се усмихваше. Изглеждаше изпълнен с надежди и сили. Потупа го по рамото, нарече Саймън свой талисман, защото му провървяло точно след пиенето с него в оная кръчма. Машината малко отнесено вдигна показалеца си той, след това го доближи до устните си, за да му каже, че тайната продължава да си е тайна. Предложи му да стане негов сътрудник. Приближи се до огромния френски прозорец, зад който започваше океана, млечнобял и бавен в този час. Прегърна Саймън и пак повтори предложението си за сътрудничество. -Докато смъртта ни раздели - сега вече върху лицето му нямаше усмивка и кожата отново се опъна и избледня като оризова хартия.

Така през октомври 1955 г., по силата на случайността, Централното разузнавателно управление на САЩ получи и възстанови точната конструкция на излъчващата машина. Почти две години след онзи късен следобед пред млечнобелия бавен екран, машината получи точното си название: психогенератор. Тогава и започнаха да се сбъдват думите на нейния създател: бъдещето на изобретението бе страховито и далеч нямаше да служи само за лечение. То щеше да работи с материята на човешките мозъци. В края на следващата година изобретателят Сергей Афанасиевич Лептов загина при нелепа автомобилна катастрофа.

Начало на експериментите, Ванс, КанадаСглобената машина, която възпроизвеждаше лъчението, се побираше в неголям сандък. Веднага след

като смахнатият руснак, както Саймън О'Нийл никога не спря да нарича в себе си Лептов, продаде изобретението си, военните започнаха да експериментират.

Само веднъж Саймън, който сега имаше отлично платена Работа и избягваше да пие, попита Лептов дали помни онзи разговор в кръчмата, преди да го арестуват и преди неговия възход, разговорът, свързан с Господ-Бог. Руснакът се усмихна по своя си обичай - малко измъчено и притеснено.

- Но, Саймън, ти разбираш, нали, щом Бог ме е оставил да стигна дотук, до тази лаборатория, значи такива са могъщите му планове. Какво знаем ние за доброто и злото, ние само можем да се досещаме. А всичко останало знае Той, затова и ме преведе от Мурманск до онази кръчма, в която ти заплати сметките... А сега аз ти върнах всичко и много пъти отгоре, дадох ти работа...

Тогава разговорът им се прекъсна, в стаята влезе един от техниците, после позвъниха от централата и този или подобен разговор повече никога не се състоя.

Саймън сега работеше близо до машината. В началото проследяваше със свръхчувствителни сензори параметрите на мозъчното излъчване. Това беше необходимо, за да бъде поставен определен обект под контрол. Изследователската група реши да експериментира със самотници. Обикновено те бяха емигранти, които живееха затворено и имаха само бегли контакти с работодатели, продавачи, чистачки. Подбираха се хора без установени психически отклонения. Беше им нужен човек, който, подложен на лъчението, да реагира

5

по възможно най-естествения начин. В този смисъл полякът от селцето край Шчечин се бе оказал привлекателен материал.

Работната група нае апартамент точно под неговия. Те монтираха излъчвателя върху висока метална конструкция, достигаща тавана. Точно под леглото, където се мяташе и смяташе, че полудява полският емигрант.

Всеки мозък има собствено излъчване. „Хванато" от енцефалограмата, то може да го различи от всеки друг. Линиите върху дланите са строго индивидуални и никога не се повтарят, същото е и с мозъчните вълни. След като те бъдат прихванати от машината, тя започва да излъчва резонансни вълни. Мозъкът е идеална карта с точно нанесени центрове - на удоволствието, на страха, гнева, депресията, самоубийството: на всичко, което ни движи. В началото, когато машината не бе усъвършенствана, излъчването й се насочваше не към един, а към повече центрове на мозъка. Можеше да се задейства центърът на страха, но едновременно да бъде възбуден и центърът на удоволствието. Тогава се получават най-идиотски реакции. Полякът имаше халюцинации, които го караха да се бои ужасно, но с течение на времето отсъствието им, когато излъчвателят по някаква причина заработваше със закъснение, го депресираше. Така машината го бе научила да обикне своите призраци и да им се радва. В началото генераторът работеше хаотично и това бе причината немалко обекти да бъдат извадени от живота. Разбира се, никой и не подозираше, че някое самоубийство или полудяване могат да бъдат предизвикани от лъченията на една машина. По времето на студената война се разработваха достатъчно оръжия, но никой не можеше и да подозира, че ерата на стрелящите и избухващи оръжия бе пред началото на своя край.

В началните етапи от експериментите обектите, поели от лъчението, действаха почти непредсказуемо. При това бе достатъчно обектът да се измъкне от зоната на облъчването, за да започне бързо нормализиране на мозъчните функции. Но с течение на времето успяха да намалят обема на генератора и да прецизират обсега на лъчението.

Изследванията върху реакцията на човешкия мозък се обогатяваха. Мозъкът реагираше със съпротива на облъчването, а после се самоунищожаваше. Сякаш нещо съвсем отделно от тялото, той изтърпяваше лъчението, което активираше в синхрон няколко центъра. Това бе все едно като да натискаш едновременно всички копчета, от старт до стоп, и да очакваш механизмът да работи нормално. Полякът, например, просто се бе самовзривил. При аутопсията патоанатомите не знаеха какво Да кажат, освен да поставят тривиалната диагноза: мозъчен инсулт.

Истината, според Саймън бе, че мозъкът не търпи подобни намеси и когато лъчението продължи дълго, той просто взема Мерки, за да се самоунищожи.

Саймън не допускаше да споделя с някого мнението си. Взаимоотношенията в първата работна група, която експериментираше с генератора, бяха хладни. Саймън подозираше, че всички - от физиците до психолозите и обслужващия персонал, са доста луди. Тихо луди. Засега.

КГБ, 23 отдел, Москва, ноемвриМайор Иван Чумашов започваше дежурството си. Свръхсекретният отдел, в който работеше, отдавна

се занимаваше с научните открития, направени където и да е по света. Иначе казано, с шпионаж. В рамките на служебните им задължения попадаше територията на огромната страна, плюс останалия свят. Занимаваха ги новите оръжия, технологиите за нефтопроизводство, новостите в самолетната индустрия, компютърни елементи и всяко нещо, което бе резултат от научно откритие.

КГБ съвсем ненапразно бе в първата тройка на най-мощните разузнавания. Нищо, изобретено в тайните лаборатории по света, не оставаше неразгадано повече от три месеца. Не беше задължително тези открития да бъдат внедрявани в гражданската промишленост, въпреки че имаше изключения. Повечето от новите открития почти веднага и съвсем безшумно се оползотворяваха във военните заводи, които произвеждаха самолети, танкове, автомати и ракети.

Работата в отдел 23 бе изпълнена с опасности и от сътрудниците се изискваха сериозна подготовка и високи интелектуални качества. Тъкмо за това в отдел 23 се трудеха най-добрите умове на страната.

Върху бюрото на майора лежеше смахнат доклад. С него колега от друг отдел довеждаше до знанието им, че в страната е изобретена странна машина. По необясним начин излъчванията й можели да ликвидират всякакъв вид изключително опасни и тежки заболявания. По своя инициатива колегата се бе подложил на облъчването.

Изобретателят, Сергей Лептов, 34-годишен машинен инженер, неосъждан, неженен, без особени белези, а и без качества, според служебната му характеристика, сякаш на шега развличал съседите си с изобретението. То било укрито в груб сандък с тесни процепи, държано в килер. Пациентите влизали, сядали на стол и прекарвали върху него пет-десет минути. По време на сеанса никой не усещал нищо и повечето говорели за дефицитни стоки или домашни дреболии. Били напълно излекувани двадесет тежки случая, между които рак, левкемия, последствия от инфаркти и инсулти. В ролята си на пациент колегата усетил влиянието на машината, която ликвидирала напълно и без остатък неговия диабет и тежка хипертония. Последните му медицински изследвания показвали, че всички физически параметри са в пълна норма.

6

С въпросния доклад колегата предлагаше на отдел 23 да обърне внимание на тази история. Датата беше 18 юли. Днес бе 20 ноември и изобретателят отдавна бе успял да изчезне в чужбина с товарния кораб „Андрей Краснов". Това бе точно установено естествено достатъчно късно.

Още на 20 юли сътрудник на отдел 23 се бе обърнал със съответните въпроси към виден академик, специалист по физика. Академикът бил потресен от глупостта на задаваните му въпроси. Не, такова нещо не можело да бъде изобретено. Или авторът на доклада бил шизофреник, или ставало дума за масова хипноза сред останалите излекувани, дали показания. Тук на академика били предложени за сравнение медицинските изследвания. Академикът казал, че изключенията само потвърждават правилото: тези хора се самоизлекували от силния стрес. Или въпросният Сергей Лептов бил опитен хипнотизатор, или цялата работа е силно преувеличена.

След заключението на уважавания академик делото отиде към архив.Но на 6 октомври до отдел 23 се промъкна нова информация. Резидентът им в неголям канадски град,

разположен в близост до секретни военни лаборатории, съобщаваше, че по всяка вероятност е създадена машина с особено лъчение. На 20 октомври дойде ново съобщение, което уточняваше, че на въпросната машина се гледа твърде сериозно, още повече, че тя веднага е произведена по чертежите на нейния създател Сергей Лептов, понастоящем изменник на родината. Резидентът заключаваше, че откритието е твърде перспективно, съдейки по изключителните мерки за сигурност.

Трета информация нямаше, защото резидентът изчезна. Месеци по-късно успяха да установят, че във втората си информация той не бе преувеличил. Вероятно резидентът бе допуснал грешки в опитите си да се доближи до изобретението. Изключителни мерки за сигурност означават, че всеки подобен опит на външен човек се наказва със смърт.

Професор Шафика Вайзер АлександрияВ ранния следобед корабът напредваше сред кехлибарените вълни. С приближаването към брега

водата започваше да променя цвета си в яркозелено. След двадесет години професор Шафика Вайзер се завръщаше в родината. Тъй дългото отсъствие бе изпълнено с един щастлив брак, завършил със смъртта на съпруга й преди месец и с вземането на докторат по психология. Това като че беше всичко. Двадесет години на тихо съществуване, разходки по алеите на Цюрих, планините книги и всички тези експерименти... Въпреки че ги пазеше в пълна тайна, все пак нещичко се беше промъкнало в страниците на нейния труд. „Той е малко ...странен", така се бе изразил професор Макс Хинде, връчвайки й папката с официалните документи, удостоверяващи титлата.

Шафика Вайзер, родена Олаф Акрам, наистина се бе потрудила доста. „Ти винаги си била различна" казваше съпругът й, преподавател по квантова физика. Той бе смугъл, крехък човек, пушеше много и смяташе, че Айнщайн се нуждае от корекции. Преди двадесет години той бе доведен в техния дом от приятел на баща й. Бракът стана бързо, защото баща й умираше от рак и това бе неговото желание.

Двамата с баща й ненавиждаха Египет, въпреки че съдбата бе го довела точно тук, за да забогатее и умре. Той бе оставил достатъчно на единствената си дъщеря, за да не изпитва никакви затруднения, парите му щяха да стигнат за два живота.

В Цюрих тя купи огромна къща, обзаведе свой кабинет и пожела да бъде оставена на мира, за да работи. Мода, забавления, партита, коктейли, следобедни чайове, о, тя бе предпочела да ги зачеркне. Смисълът на нещата изобщо бе различен за всекиго и тя нямаше намерение да пилее времето си. Разбира се, тези нейни привички я бяха изолирали от обществото, но нали пък тъкмо това бе нейната цел.

7

Години на учене, на експерименти... Тя откри качества на мозъка, за които не подозираше все още никой, освен онези, които ги притежаваха. Това бе дълга история, но сега тя имаше стотици страници със записани резултати от експериментите и можеше да докаже,че мозъкът готви изненади на човечеството. Изследванията й върху човешкото биополе и онова, което то можеше, й бяха донесли изумителни резултати.

Всичко това трябваше да се подреди и осмисли. Смъртта на съпруга й бе последното нещо, което я свързваше с другия свят. Тя се завръщаше сега при духовете на старите гробници, при сенките на фараоните, които продължаваха да скитат нощем по улиците, а и Египет бе нейна родина. Нищо не бе останало от старата й ненавист към Александрия, шумния, дрипав, влажен и мръсен град. С течение на времето професор Шафика Вайзер бе осъзнала, че родината й е населена с живи и топли човешки същества, които реагираха като живи и топли човешки същества.

Цюрих и другите столици бяха я отдалечили от себе си заради нормите, студенината, егоизма на обитателите им. Ненапразно тя не можа да осъществи постоянна връзка с нито един човек оттам. Може би просто бе късмет, че срещна съпруга си. Якоб я разбираше и я обичаше. Бог да те благослови, Якоб, ти ми беше добър спътник. Почивай си сега, където и да си.

Вече се виждаха сградите на пристанището и люлеещите се светлинки на двата фара. Двадесет години мюезинът сякаш не беше спрял своята песен от високата джамия. Нареждаше я с дрезгав, страстен глас. Звездите, все още бледи върху потъмняващото небе, си бяха същите. Ще се прибера вкъщи и ще започна да работя. В татковия кабинет. Там са книгите му по алхимия, така и не разбрах дали не търсеше в тях елексира на безсмъртието. Нямам чувството, че някога си умирал, татко. Усещам те и сега тук, при мен, облегнат на перилото. Толкова много работа ми предстои... Корабът спря, чуваха се виковете на моряците.

Москва, отдел 23Майор Иван Чумашов се втурна по следите на излъчващата машина стремително, както

обикновено. Висок и слаб, той имаше сивкав цвят на лицето, но метличиновите очи понякога му придаваха благост и предразполагаха към доверие. Следствените обикновено признаваха повече неща пред него, а веднъж един убиец от пиянска свада му каза, че прилича на светец. Даже измъкна смачкана хартиена иконичка от ръкава си и я подържа малко на дланта си. Върху хартийката майорът видя собственото си лице. Тънките горчиви устни, правилния изящен нос, дори същата бемка по средата на високото чело. Очите на неизвестния светец бяха копие на неговите, различаваше ги само студенината. Очите на Иван Чумашов често нямаха израз, като очите на куклите от ГУМ с ясни, анатомично изработени зеница и ирис.

Убиецът отдавна не бе между живите, а лицето от хартиената иконичка започна да преследва майора. Той никога не узна на какъв точно светец принадлежеше то, всички руски икони си приличат, те винаги са тъжни, излъчват мъка и не дават никаква надежда. Лицата на руските светци недвусмислено говореха, че краят на света няма да се отмени, независимо дали някой вярва в него или не.

Размишленията на майора от КГБ си бяха лично негови и той не би допуснал никого до тях. Работеше по силата на обстоятелствата с най-добрите умове на страната, но бе сигурен, че никой от тях няма да възприеме размислите му. Още повече, че онова лице наистина го преследваше. То увисваше всяка сутрин, точно в осем и тридесет пред прозореца в кабинета. После се преместваше от другата страна, фронтално срещу бюрото и наблюдаваше своя жив двойник. В началото майорът приемаше устойчивото видение като проява на шизофрения. Вероятно нещо в мозъка му се бе повредило и той виждаше несъществуващи неща. Светци или безплътни същества просто няма, разсъждаваше Чумашов, втренчен в онзи отсреща. Но с течение на времето нови халюцинации не се появиха и това го успокои, може би шизофренията му бе влязла в устойчива фаза.

Много отдавна детето Иван Чумашов рисуваше с цветни моливи и хората от сибирското селце се чудеха на рисунките му. Те не наподобяваха нищо познато, нямаше ги стадата, юртите, зимата. От листовете хартия ги гледаха никому непознати издължени лица и градове.

Иван сънуваше почти всяка нощ. Сънищата му го отвеждаха много далеч и още, той знаеше, че това, което вижда, не е на Земята. Градът там, далече, извън Земята, бе целият в кехлибарена мъгла и островърхи постройки...

След това го взеха в Суворовско училище. С рисунките се свърши от само себе си, защото във военното училище никой не би погледнал с добро око подобни глезотии. Майорът достигна до тридесетата си година винаги хвален, а отдел 23 бе върхът на кариерата му.

Цялата получена до този момент информация за излъчващата машина бе невероятна и сигурно уважаваният академик, дал заключение за невъзможността тя да бъде създадена, бе в известен смисъл прав. Академиците са устойчиви същества и на повърхността винаги ги държи твърдият консерватизъм. Те казват, че едно нещо не може да бъде, защото не може да бъде и това е всичко. Те не изпитват угризения на съвестта, нито пък съмнения. Светът сигурно се крепи на такива като тях, затова е скучен, оразмерен и жесток.

8

Но излъчващата машина бе просто факт. С поведението и действията си ЦРУ бе доказало поне това. Обикновено повечето от откритията никога не се реализираха в собствената им страна. Като по силата на черна магия, изобретателите никога не бяха признавани в родината. Най-често те бяха примамвани зад граница, купувани, а нерядко и убивани, щом даваха онова, което бяха създали. По-нататък с откритието им се разпореждаха чужди хора, обикновено военни, защото те бяха най-богатите. Нямаше държава в света, която да жали средства за военните си. Като че светът бе обречен вечно да воюва и да си прави мръсни номера. Създаденото от хора винаги се обръщаше срещу самите тях.

Днес лицето на неговата халюцинация отсъстваше от обичайното си място и Иван Чумашов го изтълкува като добър знак. Той опъна униформеното яке и натисна звънеца. Личният разпит на свидетелите бе винаги много по-важен от онова, което се записваше в протоколите.

Първият свидетел влезе в девет и тридесет.Пет часа по-късно Чумашов събра на едно място пръснатата информация. Мъжете, те бяха петима,

се държаха стреснато и уважително. Разказваха без увъртания. Жените, те бяха три, не бяха разговорливи и избягваха да го гледат в очите.

Всички изглеждаха прекрасно, реакциите им бяха живи, смислени.В шест часа лицето на неговата халюцинация дойде отново. Край главата плуваха ясните очертания

на светлочервената аура. Доколкото Чумашов знаеше, светлочервеното излъчване говори за засилена работа на мозъка. Той не знаеше откъде го знае, то бе знание, дошло внезапно, както знанието за различните цветове на дните в седмицата. Понеделник винаги идваше в сивкаво-протяжен нюанс, вторникът - жълтеникав, срядата - перлено чиста, стегната, точна, четвъртъците носеха алените си взривове, петъците — белотата си, съботата -портокалово жълтото, неделята - утаеното виолетово. Нещо повече, дори неуловимата промяна в цвета на деня предсказваше на майора какво го очаква днес. Тайната му бе като че смешна, но нямаше случай цветовете да го излъжат и той винаги знаеше кога го очакват неприятности, бъркотии или пък радости. Всяко нещо имаше собствен цвят, той знаеше това още като дете.

Нерядко майорът от КГБ се питаше колко още измежду неговите колеги, осъществявали блестящи операции, слушаха съветите на вътрешния си глас, мъгляво наричан интуиция. Впрочем, съветската наука, пък и в голямата си част и тогавашната западна наука не признаваше това понятие и го отминаваше с насмешка. Интуицията, аурата, предчувствията, виденията, халюцинациите, това бе работа на окултистите и теософите, тези смешни хора, които не живееха с действител ността.

Канада, Агент ХочисънВ началото изчезването на Саймън О'Нийл не предизвика съмнения. Още повече, че бе поискал три

дни отпуск, за да довърши ремонта в наскоро купената къща. На четвъртия ден Саймън не дойде в лабораторията, нито пък се обади. В 10 ч., както бе по устав, дежурните по охраната отидоха у тях.

Не откриха следи от борба, нито от някакви необичайни действия. Саймън О'Нийл сякаш се бе изпарил. Независимо от понататъшния развой на събитията, този факт бе изключително неприятен и налагаше вземането на бързи мерки.

Агент Хочисън, преминал към ЦРУ от военното разузнаване, за първи път се занимаваше с толкова секретно нещо, като психогенератора. Той бе квадратен, подозрителен и умееше да върши работата, за която му плащаха. В новата ситуация всяко оставане на лабораторията тук криеше рискове и клопки. Както неведнъж бе подчертавал агент Хочисън, руснаците щяха да поискат да си върнат загубената машина. Той не ги подценяваше и в това бе главното му достойнство. Евакуирането на лабораторията трябваше да започне спешно и при изключителни мерки за сигурност. Най-късно утре сутринта. Като се задъхваше и разтриваше с лявата ръка сърцето си, той се зае да напише своя спешен доклад, който Щеше да достигне до два часа висшето ръководство.

Работата тук му се струваше тиха. Излъчвателят се поддържаше от малък персонал. Обикновено поставяха доброволец в някоя съседна стая. След първите експерименти с облъчване на избрани предварително места, работата по пренасянето и монтирането на генератора се бе оказала трудна и в последна сметка се отказаха от нея.

Наистина главната цел на нейния създател бе лечението. До ден днешен обаче никой от специалистите в разните му науки не можеше да даде разбираемо обяснение как ракова клетка след десетминутно облъчване се превръща в нормална. Как се топяха тумори, как ставаха като нови износени артерии, как инсулинът или кръвното налягане, или разнебитените бъбреци се нормализираха.

МК - УЛТРААгентът бе наблюдавал няколко пъти какво се случва по време на експериментите. Обектът сядаше

в обикновена стая. Първо снемаха енцефалограмата. След това според целите на програмата, кодирана с инициалите МК-УЛТРА, излъчвателят влизаше в действие. Вече бе установено, че съвсем малки разлики в

9

честотния импулс в диапазон 1,4-2,2 мгХц въздействат по съвършено различен начин.Първите етапи на програмата целяха да установят как реагира на лъчението всеки отделен индивид.

Импулс с честота 1,5 мгХц, отправен към центъра на удоволствието, с времетраене половин час, можеше да предизвика еуфория, равна на онази след приемането на наркотик. Обектът потъваше в блаженство. Случваше се да разговаря с мъртви роднини и нерядко те му отговаряха. Всичко това бе толкова нелепо, че специалистите обърнаха внимание на дивите диалози доста по-късно.

Хочисън присъства на експеримент 14-А. Първите цифри отговаряха на поредния номер в опитите, буквата след тях фиксираше дали обектът е доброволец. Букви В и С бяха предназначени за специалистите и разкодираха степента, в която обектът се поддаваше на лъчението.

Експеримент 14-АОбектът беше техник от съседната лаборатория. Беше му съобщено, че срещу добро заплащане ще

бъде извършен опит за заснемане на мозъчните му излъчвания от разстояние. Гарантираха, че няма да има болка или неприятни усещания.

Начало 9.26 мин.Честота на импулса 1,7 мгХц.Техникът, заоблен мъж на тридесет и седем, женен, с три деца, без компрометиращи навици, сякаш

заплува на половин метър от пода. Усещането за безплътност и слаба зависимост от гравитационните закони е силно. Лицето му губи израза на солиден мъж, той се превръща в хлапе, което пуска хвърчила от хълма и едничката му грижа е надпреварата с ветровете.

Въпрос на оператора:- Какво изпитваш?Отговор:- Ами, просто си летя.Въпрос:- Това сигурно само ти се струва.Отговор:- О, не. Наистина е. Мога да отлетя където си поискам, например при теб, в другата стая...

Да дойда ли?Въпрос:- Смяташ ли, че ще можеш?Пауза. Тялото на обекта си стои на едно място и изобщо не помръдва. Очите са отворени, но

изразът е отсъстващ.Въпрос:- Е? Ти стоиш на място и изобщо не помръдваш.Отговор:- Глупости. Дойдох при теб и се върнах. Искаш ли да ти опиша всичко точно?Въпрос:- Какво имаш предвид?Отговор:- Ти седиш зад пулта, в лявата ти ръка има синя книжна салфетка, до теб има лист и писалка

със златен писец. Връхчето на капачката е пукнато. Пукнатината има формата на буква Н...Достатъчно ли ти е?

Оператор:- Всъщност... Какво да ти кажа...Обектът:- От лявата страна на сакото ти виси конец. Розов е, десетина сантиметра. Вижда се само

когато сядаш и подплатата увисва. Накарай онзи, квадратния, в коженото кресло до вратата, дадойде и да види.

Пауза.Обектът:- Е, защо се бавиш? Между другото, онзи, квадратният, има язва. Голяма е колкото

петцентова монета и е в третата свивка на дванадесетопръстника.Операторът:- ... Това за конеца е вярно, и за пукнатината в капачката. И за язвата е така... Как става така,

че както седиш оттатък, виждаш какво става при нас?Отговор:- Излизам от тялото си, глупако. Толкова е просто.Въпрос:

10

- Излизал ли си от тялото си, както го наричаш, и друг път?Отговор:- Никога, но това е дяволски приятно. Ще го правя отсега нататък.Въпрос:- А язвата, как разбра за язвата?Отговор:- Не знам. Но съм сигурен за нея. Изведнъж нещо ми каза: този човек има язва на

дванадесетопръстника...Въпрос:- Можеш ли да посетиш и друго място, като ...излизаш от 28

тялото си?Отговор:- Защо пък не? ... Сега почакай, докато се върна и ще ти разкажа.Пауза. Честотната вълна се сменя с няколко деления напред. Тялото на техника седи върху стола

си, но е някак празно и прилича на кукла.Обектът:- О, по дяволите, по дяволите!Въпрос:- Къде беше?Отговор:- На площада. Там е станала катастрофа. Един камион е бутнал възрастна дама с цветя...

Тъкмо я поставяха на носилка... Но аз се чувствам ужасно... Смазан съм... Това не може дапродължава... Не понасям това тяло, то само ме измъчва... И тежи, о, Боже, колко ми тежи товатяло...

Обектът рухна. Веднага прекратиха излъчването. Той разкъсваше сакото и опитваше да върже вратовръзката в моряшки възел. Отнеха му я, но той се опита да избоде очите си с пръсти. Беше придобил невероятна физическа сила и едва не се отскубна от охраната. Агент Хочисън, смаян от разкритието за язвата му, го държеше за ръцете.

Обектът сякаш утихна, но говореше бързо и неразбрано, по-скоро шепнеше, сякаш се молеше. Вече по средата на коридора той придоби гигантска сила и се откъсна от охраната. Тялото му излетя от седмия етаж, врязвайки се в стъклата на двойните прозорци.

Това беше то, работата на лабораторията, която агент Хочисън охраняваше. Рано на другия ден, четвъртък, започна нейната евакуация. Един военен кораб щеше да пренесе апаратурата и всички сътрудници в Щатите. Без Саймън О'Нийл. Той продължаваше да бъде в пълна неизвестност. Ако Хочисън вярваше в някоя чудодейна сила, той със сигурност щеше да й се помоли да му върне Саймън. Но нито Хочисън, нито руснаците вярваха в чудеса. Двете разузнавания нерядко вземаха превес едно над друго. Хочисън беше убеден, че този път КГБ ги е изиграло.

Саймън О'НийлПримамиха го просто. Двама руски агенти с истински паспорти на канадски граждани влязоха в

страната без никакви пречки. Месеци преди това бяха подробно обсъждани биографиите на хората от секретния екип около излъчващата машина или поне онова, до което успяха да се доберат. Неизвестните бяха доста, но от събраната информация решиха, че най-податлив и най-запознат с машината е Саймън.

Четиринадесет дни Саймън преживя в мазето на една хижа високо в планините. Към него се отнасяха внимателно, хранеха го редовно. По негови пресмятания не му позволяваха да спи повече от четири часа, но той не се нуждаеше от дълъг сън, защото в храната му добавяха стимулатори. По някакъв начин онова, което приемаше с храната, правеше действителността безболезнена. Той не страдаше, както в самото начало, когато го отвлякоха.

Те си бяха послужили с леля му. Саймън нямаше други живи роднини и привързаността му към нея бе силна. Лелята живееше до самата граница с Щатите и когато му се обади, той пресметна, че пътят му с кола дотам ще трае около шест часа. Леля му се оплака от стария си бронхит, преминал в нова пневмония и странна отпадналост. Боеше се, че ще умре. Саймън поиска отпуск и тръгна с кола почти веднага. След сто и десет километра по пусти планински пътища той се принуди да спре заради черния ролс, поставен напряко на шосето.

Така или иначе руснаците бяха осведомени отлично кой му се обажда по телефона, както и за намеренията му. Агент Хочисън просто се беше провалил, защото те действаха под носа му. Но вече нямаше кому да го каже.

Хората, в чийто капан бе попаднал, говореха перфектно езика и Саймън никога не разбра кои всъщност са те. Понякога долавяше далечна прилика с Лептов, но това бе сигурно защото възстановяваше

11

неговата излъчваща машина. Сергей Лептов отдавна се бе възнесъл и нямаше вече никакви грижи. В известен смисъл Саймън завиждаше на неговия гарантиран покой Оттатък.

За тези четиринадесет дни той отслабна, спря да се бръсне и придоби видима лекота. Направи всичко, което се искаше от него, за да се свърши най-после и да го оставят намира. Правеше в унес планове как наистина ще отпътува при леля си и ще изчезне от този смахнат свят. Той се опитваше да се огради от него и придобиваше все повече вид на отшелник. Веднъж с учудване видя в огледалото лицето си - приличаше на тибетски монах и на християнски светец едновременно. Откритието го разсмя и натъжи: нима двойнствеността щеше да го съпровожда винаги.

На петнадесетия ден сутринта Саймън съобщи, че това е всичко, което си спомня за проклетата машина на Лептов. Зададоха му още няколко въпроса, но той мълчаливо гледаше в пространството. На обяд към храната му прибавиха още нещо. То подейства почти светкавично и Саймън О'Нийл не страда много.

Шест дни по-късно изтръгнатото от него лежеше върху бюрото на майор Иван Чумашов. Сега вече никой на света не можеше да попречи на руснаците да започнат и свои експерименти. Дори и всемогъщия Господ Бог, помисли вяло Иван Чумашов.

В кабинета му бе пусто и хладно. Халюцинацията му не го навестяваше от дни. Беше четвъртък и от сутринта той знаеше, че ще му върви.

Александрия Проф. Шафика ВайзерСтарата библиотека бе обвита в пламъците на късното слънце. То изтръгваше алени отблясъци от

червеното дърво, облицовало стените и въздухът сякаш пламтеше. Дотук не достигаха уличните шумове, спирани и от високата ограда на градината. За всичките тези години прислугата, оставена в стария дом, бе вършила съвестно работата си. Градината приличаше на рай, но рай твърде подкастрен и подреден за нейния вкус.

Шафика възнамеряваше да остави прислугата да поотдъхне и да даде свобода на градината си. Искаше й се да остави растенията да следват собствения си път, а това значеше да пусне духа на свободата сред тях. Последните научни открития говореха, че съществува поне още една цивилизация до нашата тук, на Земята, и тя бе цивилизацията на растителния свят. Лабораторно се доказа, че растенията разпознават хората с добри или лоши намерения, че обичат нежните думи и някак си се влюбват в онзи, който е достатъчно мил с тях. Тогава те се развиват превъзходно, а става обратното, когато не харесват някой около себе си.

Последните открития, напълно фантастични доскоро, говореха, че науката, поне в сегашния й вид, знае твърде малко за онова, което става в Невидимия свят. Какво ли пък ставаше в света на делфините и другите висши животни? Дали около нас не съществуваха милиони светове със собствени закони. И навярно част от тях се опитваше да влезе в диалог, но хомо сапиенс бе твърде зает със себе си, с покоряване, тъпчене, с рушене на създаваното милиони години от природата. Диалозите му с растителните и животинските светове така и не се състояха никога. Това рано или късно щеше да доведе до непредсказуеми последици.

Планетарните процеси вероятно са допускали създаването и развитието на двукракото същество, въобразило си, че е венец на всичко. Развитието му би трябвало да почива върху принципите на хармонията и равновесието, но и двете отсъстваха. Така че рано или късно драмата щеше да достигне апогея си.

Вероятно, планетата щеше да започне да си отмъщава. Тя разполагаше с мощен арсенал -земетресения, епидемии, проливни дъждове, цунами, тайфуни. Тя управляваше моретата, но също и Земята. Скоро един от сензитивите, който се бе съгласил да участва в експерименти, бе казал на Шафика Вайзер, че е вероятно планетата да се самозащитава и чрез хората с паранормални качества. Напълно възможно бе, според него, внезапното развитие на телепатията, ясновидството, диагностиката, въздействието от разстояние по някакъв начин да бяха провокирани от самата планетарна същност.

Повечето медиуми говореха за Същност, Разум, Съзнание, за Планетата като за живо същество. Някои от тях смятаха, че влизат в контакт с нея. Шафика бе прочела дълги записи от тези диалози. Те бяха странни.

В началото професор Вайзер бе силно въодушевена от този контакт, но по-късно откри, че получената информация винаги е съизмерима с интелигентността на контактьорите. Приличаше на онова, което може да роди тъкмо техният мозък. Не бе по-силна от съзнанието им, нито по-слаба. Информацията бе като тях или още по-просто, бе самите тях, но излята във въпроси и отговори. Въпреки това не можеше просто така да се отхвърли огромният въпрос с получаването на информация отнякъде. Идещата информация обикновено се стремеше да докаже колко погрешен е поетият от цивилизацията ни път и как той ще доведе до задънена улица.

Съществуваха контактьорски записи от далечни планети, изпълнени с предупреждения. Голямата 12

им част напомняше, че около 1990 г. ще започнат необратими процеси, които ще доведат до екологичен взрив.

По свой начин проф. Вайзер се научи да отличава информацията, идеща от Вселената, от тази, която даваше Планетата. Планетата бе загрижена за себе си, а Вселената бе загрижена за Планетата. Но и в двата случая не ставаше въпрос за нищо повече от предупреждение. Шафика считаше, че следващият етап от контактьорските записи ще бъде посветен на Намесата. Ако тези, които си даваха труда да предупреждават земните жители, бяха не само загрижени, но и засегнати, те, разбира се, трябваше да вземат някакви мерки.

Шафика бе размишлявала дълго върху проблема: как, защо и по какъв начин в мозъците на отделни индивиди, почти едновременно, в различни части на Планетата, бяха припламнали паранормални качества. Днес вече смяташе, че е възможно да става дума за единен процес, в който участваха както Планетата, така и Вселената.

Наличието на по-особени същества между останалото земно население по някакъв начин даваше доказателства за Разум, който бе на много по-високо равнище.

Съдбата на земните сензитиви обаче бе трагична, нелепа, объркана. Повечето от тях предпочитаха да съхраняват паранормалните си възможности в дълбока тайна, в противен случай рискуваха да си навлекат омраза, насмешка, неразбиране. В планетарното развитие личността винаги бе осъждана. Нещата се бяха стекли именно по този пагубен начин още от времето на шаманите и кладите с вещици. Чрез огън, а по-късно и чрез присмех и изобщо чрез отстраняване по всевъзможни пътища,, човешката маса се бе самозащитавала от различните.

Но тъкмо различните бяха онези, които можеха да посочат новите пътища и начините за придвижване по тях. Дали пък някой, неизвестно кой или пък кои, не се намесваха категорично и чрез оформяне на обществено мнение и канони, целейки отстраняването или поне забавянето на духовния прогрес? Цивилизацията устремно крачеше по своя машинен път, развивайки само физическите качества и разчитайки само на онова, което долавяха сетивата. Всичко останало бе причислявано към халюцинациите и лудостта. Сякаш две могъщи течения в дълбините водеха битка. Самата тя се чувстваше като участник в нея, без засега да може да посочи другата страна, която винаги оставаше невидима, но действаше мощно и ефективно.

Малките общества в Тибет и Непал, Мексико, Китай, Африка и Австралия сякаш бяха успели да съхранят нещо от онова, което бе убягнало по редица причини на Америка и Европа. Крайно „изостанали" в техническо отношение, те се лекуваха с билки и енергия, почитаха божествата си, разговаряха с тях. „Напредналите" страни ги сочеха като деструктивни и замръзнали завинаги в развитието си, като екзотика и ги гледаха със съжаление. На почит в напредналите технически общества бяха парите, машините, материалният просперитет и всичко, което следваше от него.

Те не искаха и да знаят, че съществува и нещо друго. То интересуваше като че само нея. И тя принадлежеше, може би, към различните, белязаните, макар да не бе като тях, но точно като тях да бе поела рисковете на едно пътуване в неизвестността. Сега, когато бе решила да обработи и класифицира записките от експериментите си, това пътуване започваше отново, изпълнено с приключения, като изкачването на осемхиляден връх, обвит ту в яростно слънце, ту в мъгла. Липсваше дори намек за пътека.

На 18 юни, преди две години, проф. Шафика Вайзер най-сетне успя да се добере до своя колежка, педиатър. Разговаряха и вечерта отидоха в малък индийски ресторант на Целерщрасе. Там Шафика бе задала без предисловия своя въпрос:

- Ще ми кажеш ли, Ада, откъде знаеш това, което узнаваш веднага, щом влезе пациентътти?

Защото си бе точно така, стига човек да бе малко по-наблюдателен. Ада Стивънсън, 45-годишна, бе знаменит педиатър и консултираше тежките и безнадеждни случаи. Шафика присъстваше в кабинета й, когато внесоха момченце в кома. Всъщност то бе повече от мъртво, така че нямаше време за кръвни анализи и рентген. Д-р Стивънсън погледна телцето и моментално и съвсем автоматично ръката й се протегна към спринцовката със силен антиалергичен препарат. За алергия липсваха външни данни, детето бе припаднало внезапно, посиняло и се отпуснало. Сърдечна дейност просто липсваше. В подобни ситуации който и да е лекар изчаква лабораторните анализи и се грижи единствено за сърцето. Това, което можеше да се случи в паузата, бе само въпрос на късмет. Пациентът или го имаше, или го нямаше. Никой не можеше да бъде обвинен, освен смъртта, разбира се. Но д-р Стивънсън си бе извоювала славата на лекар, влязъл в добри отношения със смъртта. Процентът на фатален изход при нейни колеги бе повече от висок, когато ставаше дума за такива случаи. Нейните пациенти обаче по-често се връщаха във физическия свят, затова д-р Стивънсън бе така търсена и високо заплатена.

Почти веднага след инжекцията с антиалергена, детето даде признаци на живот. Дишането се нормализира, пулсът стана ясен. Десет минути по-късно момченцето отвори очи и поиска вода.

13

Шафика наблюдаваше смаяно как д-р Стивънсън разговаряше с него и го галеше по ръцете и главата. За миг й се стори, че от дланите на лекарката излизат синкави вихрови струи, устремяващи се към детското телце. Д-р Стивънсън се усмихваше и не изпитваше никакви притеснения за малкия си пациент, сякаш бе попитала някъде и оттам й бяха дали оптимистичен отговор.

Проф. Вайзер повтори своя въпрос:- Кажи ми, откъде узна, че това е алергия, а не каквото и да е друго?Ада Стивънсън вдигна към нея кафявите си очи. Кожата й бе чиста и гладка, въпреки 45-те години.

Миг-два тя се поколеба, но все пак Шафика бе видяла какво се случи в кабинета й. Проф. Вайзер единствена се бе досетила.

- Откъде знаеш? - потрети Шафика. Д-р Стивънсън се засмя:

- Винаги знам, скъпа. Винаги знам диагнозата, стига да погледна човека. След секунда узнавам какво му е... Е, отпращам го на рентген или в лабораторията, защото не мога да му обясня откъде знам... Резултатите винаги се потвърждават...

Сега вече тя не се усмихваше, очите й придобиха наситен черен цвят:- Но ти разбираш, нали, трябва да остане тайна. Ако се разчуе, с мен е свършено.

Майор Иван Чумашов, Източен Сибир. Програма „Лебед"В края на септември се получи разрешение за експерименти с ПРОТОН-В, кодираното име на

психогенератора. Индивидуалните опити протекоха бързо и дадоха резултати. Човешкият мозък реагираше на излъчванията според предварителните предвиждания.

Но в края на септември вече ставаше дума да се проследи какво се случва, ако се облъчват големи човешки маси. Нарекоха програмата ЛЕБЕД и това ефирно име предизвикваше усмивки в екипа.

Съставен според всички мерки за секретност, оглавяван от майор Иван Чумашов, има всички шансове да достигне до бързи успехи. От техническите лица до физиците и лекарите, той бе сякаш група от гениални личности, които действаха и като сработен екип. Бе цяло удоволствие да се работи с тях. Те не задаваха досадни въпроси и най-често имаха готови и умни отговори, за каквото и да се отнасяше. Прекрасно обезпечени, галеници на съдбата, те сякаш бяха подбрани и по друг принцип: липсваха им сантименталност и мекосърдечие, съсредоточени в една идея, те просто действаха за осъществяването й.

Нееднократно Иван Чумашов бе наблюдавал лицата им, по-точно липсата на израз върху лицата им по време на индивидуалните експерименти. Те извършваха опитите докрай, това бе думата. Обектите на експериментите - мъже и жени, сякаш не принадлежаха към човешкия род, бяха просто обекти и толкова. Същото би се случило, ако местата им бяха заети от бели мишки или морски свинчета.

В повечето от половината от случаите резултатите от облъчванията завършваха със смърт. Останалите полудяваха безвъзвратно. За тях бе създадено специално отделение в засекретена психическа лечебница, където опитите продължаваха - в нея се изучаваха и резултатите от прилагането на психотропни вещества. Употребата им върху животни никога не даваше истинските резултати, тъй като имаше разлика между човешкия и животинския вид. Точен отговор за въздействието на лекарство или психотропен препарат можеше да даде само човешки организъм. Разбира се, светът никога не научаваше за същинските измерения на опитите в тази и други лаборатории, светът само се досещаше. Отвреме навреме в някоя свободна преса избухваха същински скандали, но и те отминаваха бързо, защото репортерите им имаха само догадки. Истински доказателства липсваха и щяха да липсват винаги, защото който си позволеше да проговори, умираше и в това отношение не можеха да се хранят илюзии за пощада.

Краят на септември бе хладен. Колкото повече се придвижваха на север, толкова студът ставаше все по-сух. Тук-там валеше сняг, но повечето места, през които минаваше силно охраняваната автомобилна колона, бяха сковани от остър лед. Майор Чумашов придоби усещането, че те сякаш се плъзгаха по него, прелитайки на милиметри и че всъщност всичко бе нереално: земята, пустите селца, ниските раздърпани облаци. Той бе израснал на Север и умееше да разпознава времето. Очакваше ги странно, пустинно време, изпълнено с мъгли, които събуждаха ставни болки, главоболие и кошмари.

14

В края на седмицата тромавата колона достигна целта си. Лагер А-318, издигнат в степта, отдалечен на стотици километри от всяко населено място. Никой беглец не можеше да разчита, че ще преодолее ледените пространства, обитавани само от пронизителни ветрове.

Източен Сибир. Лагер А-318Екипът се настани в дървени къщички на около петстотин метра от дългите бараки на лагера.

Предварителните проучвания и настройването на ПРОТОН-В отнеха пълни два дни.Валеше остра суграшица, която затрудняваше дишането. В тези два дни съкратиха с два часа

работното време на лагерниците , които вадеха фин пясък от дълбоки кариери. Към порциона им прибавиха по парченца масло и херинга, допълнително канче грузински подсладен чай и кръгло овесено хлебче. Психолозите наричат това създаване на празник. Психиката се отпуска, храната намалява чувството за самотност, пълният стомах настройва целия организъм към предусещане на по-добри събития. Отбеляза се, че в тези дни конфликтите намаляха, юмручните схватки и избухващите почти без причина побоища се разредиха. Общата мрачноватост и настръхналост на затворените зад оградите мъже се разведри. Дори самото небе над лагера изглеждаше по-високо, общото настроение бе успяло да разпръсне облаците и да създаде по-ясна светлина.

Вечерта обявиха, че утре няма да се работи и всеки може да се заеме с каквото пожелае.

Начало на експеримента - 8.00.Лагерниците, хиляда осемстотин тридесет и двама, някои криминални, но повечето обвинени в

политически престъпления към режима, бяха облъчвани тридесет минути.При индивидуалните експерименти беше регистрирано, че излъчване с интензитет 21 мгХц,

предизвиква остри негативни емоции, стремеж към разрушение, прилив на озлобление. Събуждаха се стари спомени за вражди, отмъстителността завладяваше тялото, лавина от отрицателни възпоминания потапяше мозъка в черна вълна на безнадеждност. Лъчението заливаше лагера от петстотин метра разстояние. От съображение за сигурността на охраната, вратите на бараките бяха залостени здраво, като самата охрана остана извън обсега на лъчението.

В осем и тридесет и шест откъм бараките се чу мощен, предизвикващ ужас вой. Той нарастваше постепенно, сякаш една уста с хиляда осемстотин тридесет и две гърла ридаеше и пищеше от болка, от скръб. В осем и петдесет изключиха ПРОТОН-В за кратко.

Онова, което видяха през прозорците на бараките, надминаваше всяко въображение. Съществата вътре бяха изгубили човешки облик. Струята на лъчението бе отмило дори спомена за хора. Те се търкаляха на купчини по пода, ридаещи, смазани, предадени на безименен ужас. Между наровете се гърчеха в клупове, направени от всичко подръчно, мъже, надянали примката на шиите си. Чумашов запази ясен спомен за един около четиридесет годишен мъж, който режеше вените си с капака на консервна кутия и върху лицето му цъфтеше дива усмивка. В бараките отнемаха живота си с каквото могат. Изглеждаше, че не изпитват болка и инстинктът за самосъхранение бе напълно угаснал, за да ги накара да се втурнат към смъртта с радост.

Ако само за миг си представеха на мястото на лагерниците една вражеска армия... Армия, която след тридесетминутно облъчване захвърляше оръжията си или просто се самоубиваше с тях, войници, които се гърчеха обезумяло до каските и оръдията си...

В девет и десет минути излъчвателят заработи с лъчение от 23 мгХц. При индивидуалните експерименти мозъкът губеше всичките си прегради. Нямаше вече никакво значение дали напред има танкове, армия, вода, огън, минно поле. Нямаше вече нищо.

В девет и двадесет и осем залостените врати на бараките рухнаха под напора на тълпата. Те се разцепваха от устрема на човешката река. Тя помиташе всичко и вече пред самите телени огради се разбра, че не могат да я спрат. Тогава охраната откри огън с всички видове оръжия. Но смъртта на стотиците не попречи на следващите да преминават през тях, да се катерят върху планините от тела, да щурмуват, да щурмуват...

Само спирането на лъчението постави край на започващата катастрофа. Но ПРОТОН-В още не беше разкрил пълните си възможности.

Аризона. Военна база „Северна звезда", сряда, 9 часа- Как е името ви? - попита плътният артистичен глас, който идеше от скрития в стената интерком.- Исайя Бенсън -отвърна след кратко забавяне високият светлокос мъж от креслото си в центъра на

експерименталния кабинет. Приличаше на норвежец с италианска кръв. Фините черти на матовото му лице се оживяваха забележимо от тъмните бадемови очи с извити мигли. Имаше слабо телосложение и приличаше на пианист с дългите си пръсти, легнали сега спокойно върху коленете му.

- Кога и къде сте роден? — попита гласът от интеркома.- На 29 юни 1923 година, в Абсахан, селце на границата между Иран и Турция.

15

Семейството ми е било много бедно и съм осиновен от третия братовчед на баща ми - ХамзиАмруд. Учих в Техеран и Лондон. Имам докторат по философия.

От интеркома зазвуча лека музика. Мъжът с белезникавата коса притвори очи и се унесе. Изглеждаше, че медитира сред прекрасни места, защото върху лицето му се появи щастлива усмивка.

Тихичко щракване прекъсна плавната музика след три минути.- Как е името ви? - попита плътният артистичен глас от интеркома.- Норман Коски - живо отвърна мъжът от креслото в средата на експерименталния кабинет. Сега

вече лицето му бързо придобиваше нов израз и човек получаваше усещането, че той е търговец или нещо такова.

- Кога и къде сте роден? - попита гласът от интеркома.- На 6 февруари 1923 година в Норд, Исландия. Майка ми е умряла млада, отгледал ме е баща ми.

Учил съм в държавното училище „Ана Стоун". Работех като търговски пътник на фармацевтична фирма. От три години имам магазинче в Стокхолм, на улица 236-та, в Моряшкия квартал. Продавам всичко, търговията върви средно, затова и направих в задната част на помещението нещо като сексшоп. Моряците си падат по такива работи. От полицията ме предупреждаваха няколко пъти. Подозират ме и в търговия на наркотици, арестуван съм два пъти, но нищо не можаха да докажат.

От интеркома зазвуча тиха музика. Нежна флейта съпровождаше изящна цигулка. Мелодията изобразяваше сякаш дантелен сняг, който се сипеше в приказка за лека нощ. Мъжът се отпусна отново и притвори очи. Въпреки музиката, върху лицето му се появи нещо хищно, фините черти изгубиха мекотата си. Сега мъжът заприлича на безмилостен убиец, който няма да се колебае с неизбежната жертва.

Тихо щракване прекъсна музиката.- Как е името ви? - попита гласът от интеркома.- Андрю Шепърд.- Кога и къде сте роден?- На 24 август 1923 година в Ню Мексико. Родителите ми са 41 загинали при пожар във фермата.

Отгледан съм в приют. Крада и живея без постоянен адрес от четиринадесетгодишна възраст. Имам условна присъда. На седемнадесет години станах сутеньор. Убивам отдавна. Вършил съм черната работа на доста хора, дето искат тоя или оня да го няма.

Тихо щракване и от интеркома зазвуча музиката. Този път мъжът не затвори очи дълго и направи опит да се съпротивлява. Но нещо невидимо, устремно и безкомпромисно го връщаше отново в креслото и залепваше гърба му за седалката. Съпротивата му трая осем секунди. След това вълната изглади чертите на лицето му, приспа очите и повика отново щастливата усмивка.

Военна база „Северна звезда" Сряда, 10 ч. и 45 минутиАгент Хочисън се облегна назад, също като онзи, дето накрая каза, че името му е Шепърд, Андрю

Шепърд. Лично познаваше този Шепърд и собственоръчно го бе застрелял на пристанището в Хага при акция на Интерпол, където работеше преди години. Андрю Шепърд беше мръсно копеле, убиец, наркоман и отчаян тип, и стреля срещу полицията до последния патрон. Видя трупа му и знаеше, че той не можеше да бъде толкова малко умрял, че да възкръсне.

Типът в стаята за експерименти на секретната лаборатория малко приличаше на оня, но не толкова, че да ги сбъркаш. И въпреки това, след няколко сеанса с психогенератора, той си вярваше, че е Андрю Шепърд. Момчетата от лабораторията дълго бяха търсили тъкмо такъв; самотен, безработен, човек, който не върши нищо и преживява само с помощи. Скиташе от години, спеше където дойде, но не беше пияница: на тях им трябваше неповреден от алкохола мозък. Скитникът с трите идеално изпипани биографии на трима души в главата си, прекара в базата четири месеца. Екипът бе работил с него стъпка по стъпка, защото не искаха да похабяват материала.

Тишината в стаята се наруши от деликатното покашляне на цивилната клечка, пристигнала снощи от много високо. Приличаше на сабльор, висок, жилав и енергичен, с някакви стари белези отдясно.

- Сър? - почтително се обади полковник Гилбърт, началникът на психолабораторията, и го погледна напрегнато. Месестото му лице бе станало още по-червеникаво от прилива на кръв. Гилбърт се вълнуваше: от днес, може би, щеше да започне неговата кариера.

- Поразително - отвърна клечката от много високо с отчужден и изпълнен с непонятен респект глас. - Признавам, че никога не бих повярвал, ако ми бяхте разказали за това.

- След обработка с различен интензитет на лъчение мозъкът, чийто и да е мозък, се вживява, така да се каже, обраства с личността на трите програмирани в него личности и напълно вярва, че е всяка от тях.

В нужния момент този човек в креслото е Исайя Бенсън, Норман Коски и Андрю Шепърд. Той е този от тях, който ни е необходим за избрания момент.

- Програма на три нива за три абсолютно различни личности - покашля се цивилният. -Поразително. И имате ли представа колко е времетраенето на вложената програма?

16

- Всъщност, точно това не е много ясно - каза полковникът. Но при всички положения всяка от трите вложени личности - от спомените за родните места до имената на улиците, където е живял, - ще бъде жива поне година.

- Както се опитвам да разбера, излъчвателят напълно изтрива истинската личност и запълва празните депа на паметта с нова информация.

- Приблизително, все още никой не е наясно, но такива са фактите.- Означава ли, че сега вече ще могат да бъдат използвани за различни цели много такива

програмирани личности?- Означава, сър.- Мисията в Алмейн е сложна и има изключително значение, вие го разбирате.

Естествено, няма да го пуснете там сам.- Ще се движи винаги с двама от нашите, сър. Той ще се добере до Алмейн като Исайя

Бенсън и ще влезе във връзка с някои екстремистки групи от ирански произход. С бърза иподходяща операция, променяща външността, той може да съществува известно време вличността на Норман Коски. В нужния момент ще бъде препрограмиран в Андрю Шепърд.Всичко останало, връзките му, разговорите, действията, предхождащи операцията, ще бъдат абсолютно изличени. Никой и по никакъв начин няма да успее да измъкне от него каквато и да е информация, просто защото той е вече Андрю Шепърд. Той е само един наемен убиец. Но мозъкът му няма информация кой стои зад убийството. Мозъкът му наистина не знае, защото е получил тази информация в самоличността на Норман Коски. Светът ще узнае само, че някакъв наемен убиец е извършил поредното престъпление. Никой никога няма да се добере до нас.

- Да се надяваме - малко меланхолично се усмихна цивилният. - Ще докладвам и вие,разбира се, можете да разчитате на пълна подкрепа. Сега да продължим.

Полковникът се наведе към интеркома. Натисна копчето и тихата музика спря. Двамата наблюдаваха през стъклото, изглеждащо от другата страната като обикновено огледало, как светлокосият мъж в креслото се събужда.

- Исайя Бенсън - меко произнесе полковникът. - След три дни заминавате. Знаете ли къде?- Не. Предполагам, ще ми бъде съобщено в последния момент. Напоследък работя върху историята

на ранния ислям. Предполагам, пътуването е свързано с посещението на исторически места.Полковникът изключи интеркома и се обърна.- Както чухте, сър, той все още не знае, че ще убие един президент. Ще го научи само час преди да

застане в засада. Ще го научи, когато застане в личността на Андрю Шепърд. Този негодник беше безпогрешен стрелец. Както знаете, в нашата картотека се намират касети със записите на мозъчните излъчвания на стотици хора. След това генераторът разкодира записа, кодира го отново и под формата на импулси го влага в жив мозък.

- Да се надяваме, полковник, че касети с моите и вашите мозъчни излъчвания никога няма да влязат в тази картотека — направи опит да се пошегува клечката от много високо място.

- Обратното! За мен това би било висока чест, сър. Това означава, че полковник Гилбърт може да продължи да живее в различни тела, поне още сто години. А това е почти вечност!

Александрия, Египет- Цялата смахната история - с горчив глас произнесе Михрам Леви, - цялата мръсна, смахната

история...Седеше в дълбокото кресло до библиотеката, потънал в тъмноалените отблясъци на слънцето.

Нямаха нужда от климатик, времето бе захладняло след тежките горещини и сега през тюлените пердета, покрили разтворените прозорци, нахлуваше влажен въздух.

Проф. Шафика Вайзер почти знаеше какво има предвид сухият, започнал да се прегърбва петдесетгодишен мъж. Ако вярваше в Бог, щеше да сметне, че и е изпратен от Него. Той се появи преди четиринадесет дни в една сряда, когато тя си блъскаше главата над хипотеза откъде можеха да получават знанието си тези, които хората наричаха ясновидци.

Три дни преди това Михрам Леви позвъни от Базел. Предаде поздрави от д-р Хайне, единственият приятел на починалия й съпруг. Някак си се бе случило така, че д-р Хайне, запознат отблизо с изследванията й върху висшата сетивна перцепция, му се бе доверил дотолкова, че да разкрие координатите й, които тя пазеше в тайна.

Д-р Хайне, физик и астроном, приел д-р Михрам Леви в дома си в Базел по негово настояване. В следващите часове, разположен върху малкия диван в кабинета му, Михрам Леви разказал на домакина си, че знае за главоблъсканиците му, свързани с откритието на тежка звезда на 100 светлинни години оттук. Нещо повече, знаел не само за нея, но и причината за странното й поведение върху небосклона.

17

Д-р Хайне помислил, че срещу него седи колега астроном. Михрам Леви не го опровергал. Колибри-I, така д-р Хайне назовал черната гигантска звезда и това име било изречено от госта. Очевидно бил или колега, работил паралелно с него, или крадец, добрал се до сейфа с информацията за откритието.

Нито едното, нито другото, но д-р Хайне го осъзнал по-късно. Михрам Леви съобщил, че поведението на звездата е в пряка зависимост от гравитационни аномалии. След осем дни, около три часа след полунощ на 4 декември, черната звезда щяла да избухне. Колосалният взрив можел да се наблюдава със земни телескопи.

Д-р Хайне загубил дар слово. Гостът му казал, че не вижда причина да се тревожи толкова от избухването на някаква си звезда, но на негово място би взел веднага мерки за кръвното налягане. В момента то било 190 на 145. Д-р Хайне, почти пред припадък, го премерил с домашния си апарат. Стрелките на уреда показали 190 на 145.

Михрам Леви го помолил да легне по гръб и както си седял, го погледнал някак особено. Очите му като че станали абсолютно прозрачни и направени от жълтеникав кристал. Д-р Хайне усетил да го прегръща мощна хладна струя, зеленикава по цвят. Веднага му олекнало.

- 140 на 80! Можете да сверите с апарата! - сухо произнесъл гостът. - Толкова било.Всичко това се развило за някакви си два часа. Навън се стъмвало. Д-р Хайне понечил да попита

нещо, но го връхлетяло непобедимо желание за сън.Михрам Леви помолил да бъде оставен да погостува осем дни, до датата, когато те двамата щели да

наблюдават избухването на черната звезда. Заспивайки, д-р Хайне кимнал в горещо съгласие.В следващите дни д-р Хайне се чувствал като двадесетгодишен. Паметта му работела кристално,

спомнял си цели страници от прочетена някога книга, служел си с километрични цитати и го изпълвал забравен оптимизъм.

След осем дни двамата наблюдавали избухването и д-р Хайне направил научно съобщение. Към шест часа сутринта двамата пиели чай. Михрам Леви казал, че чувства безпокойство, но все още не можел да определи причината за него. В седем и половина той ясно произнесъл думата „Китай". Малко по-късно помолил д-р Хайне да го свърже с Шафика Вайзер.

В писмото, което изпратил с бърза поща, д-р Хайне наричаше състоянието си през тези дни „състояние извън". Извън обичайните параметри на старото му износено тяло, извън обичайната памет, извън обичайните усещания. Той молеше Шафика да приюти Михрам Леви, тъй като не се съмнявал в думите му, че от дълго време тя изпитва затруднения в работата си. Каквито и да са те, пишеше д-р Хайне, с помощта на този човек те ще бъдат разрешени по най-добрия възможен начин.

В послеписа д-р Хайне съобщаваше, че след пладне в същия осми ден чул по радиото за страшно земетресение, отнело живота на 50 000 души. То се бе състояло по същото време, когато Михрам Леви казал, че изпитва безпокойство. В Китай.

Сега този човек, отгатнал прекалено много за един здрав разум неща, седеше срещу нея. Тя се изправи и му наля силен черен чай без захар, какъвто и двамата обичаха.

- Защо не се разходим?- Невъзможно е - вяло отвърна Михрам Леви. - Те са по следите ми. Твърде дълго ги

пренебрегвах... - Той разтриваше пръстите си, чуваше се лекият пукот на ставите. - Огромна безнадеждна пустота на тази земя - тихичко продължи той. – Където и да съм, тя ме следва... Трябва да си тръгна, Шафика. Аз нося нещастие на всички... Вярвах, че ще се скрия при теб. Ще остана тук и ще ти помагам... Сега вече знам, че е невъзможно.

- Трябва да ми кажеш кой, все пак си ти? Да ми кажеш поне малко за себе си.- Аз съм Михрам Леви, роден с дарбата да знае. Знаех всичко, което ще се случи, отговорите на

всеки въпрос и това бързо се разчу. Още от петнадесетата ми година тайните служби се надпреварваха да ме имат. Осигуриха ми колеж, жилище, пари, всичко. Само за да отговарям на въпросите им. Кой ще спечели изборите? Кой уби еди кой си? Какви са болестите на президента или министър-председателя, кои са слабите им места? Какво разработват руснаците в лабораториите си?... Животът ми се превърна в ад... Няма по-голямо наказание от това да знаеш какво ще се случи...

- Искаше ли го това знание? - живо попита Шафика.- Не. Получих го внезапно и то никога не ме напусна... От месец и половина бягам от службите...

Но кръгът се стеснява, усещам.- Има ли някой друг като теб?- Двама. Мъж и жена.- Тогава да изчезнеш е невъзможно, ако те пожелаят да те открият.- Възможно е те да не пожелаят да ме открият. Не искам да работя за никого, искам само да ме

оставят на мира. Може би ще го разберат.- Кажи ми още за мъжа и жената.

18

- Той е грузинец, тя е от Сенегал. Мъжът работи за англичаните, жената за американците.-А ти?- Аз работех за МОСАД. Когато се наложеше - и за други... Сега, слушай ме внимателно. Те, които

и да са те, ще искат да се доберат до архива ти, за да вземат имената на хората, които си открила. Ще ги принудят да работят за тях.

- Ще ги принудят ли?- Това, което не се купува с пари, се купува с много пари. Когато откажеш парите, поставят те до

стената, шантажират те, заплашват близките ти...- Съвсем сама съм на този свят. Животът ми почти премина. Нямам деца.- Работата ти, изследванията ти, не са ли те твоите деца?- Да, да - разсеяно каза Шафика. - Ще ти налея още чай... Всичко това, което говориш сега, някак си

не ме засяга... Отдавна исках да ти задам няколко въпроса. Много са важни. Ще ми отговориш ли? Блъскам си главата откъде можеш да знаеш ти или някой като теб за точния час, в който ще избухне една звезда? Как определяш границите на кръвното налягане? Как успяваш да го нормализираш и то от три-четири метра разстояние, без видимо да правиш каквото и да е? И изобщо, как знаеш кога какво ще се случи, знаеш ли откъде го знаеш?

Източен СибирДвадесет и три дни след експеримента от програма „ЛЕБЕД" над лагера тържествуваше

безнадеждност и смърт. Прибраха загиналите при щурма на телените заграждения мудно, нямаше и достатъчно техника, за да изкопаят по-бързо общите гробове. По изрично и секретно нареждане общите гробове трябваше да бъдат навътре в тайгата, на дълбочина пет метра. По-лесно щеше да бъде ако употребяха взрив, но заповедта забраняваше каквато и да е дейност, която „можеше да бъде забелязана от чужди лица". Макар че „чужди лица" в дълбоката тайга изобщо не можеше да има, тук не би оцелял дълго дори евенк, навикнал на адския климат.

Заповедта изискваше и „да се наблюдават участниците в заличаването на следите от експеримента. Всякакви прояви на малодушие и отклонение от задачата да се тълкуват еднозначно и въпросните лица да бъдат надеждно отстранявани." В заповедта се указваха мерки за заличаването на общите гробове с мъх, листа и борови иглички. С една дума, да бъде напълно ликвидиран споменът за деветстотин шестдесет и осем лагерници, загинали при експеримента от програма „ЛЕБЕД".

Към останалите живи се отнасяха сравнително меко. Мнозина от тях показваха белези на силно умствено увреждане. Специален медицински екип изследваше състоянието им и в повечето случаи заключаваше, че липсва надежда за съвземането на мозъка.

Оцелелите бяха запазили в различна степен само физиологичните си функции, но не можеше да става дума за каквато и да е умствена дейност. Сякаш огнен смерч бе изгорил мозъчната тъкан и пресякъл завинаги емоциите и интелекта. Паметта бе изтрита, липсваха елементарни спомени дори за нещо, вършено преди секунди, например поглъщането на лъжица супа. Всеки път отново и отново им показваха как се прави това, втикваха лъжицата в ръката, повдигаха я заедно със супата до устата и изчакваха да задейства гълтателният инстинкт.

Оцелелите не запомняха, че допир до горещ предмет изгаря кожата, остриетата я прорязват и кръвта трябва да се спре, за да не умрат. Те не знаеха кои са, какво може да им навреди и повечето не умееха да се държат изправени, а се придвижваха с лазене.

Беше се случило нещо страшно. Никое изобретявано досега оръжие не бе нанасяло по-ужасяващи последствия върху мозъка, както „ПРОТОН-В", другото име на генератора.

Майор Иван Чумашов остана в лагера още няколко дни. Конвоят бе заминал, нямаше да се прави кой знае какво, но нещо го задържаше. Той се движеше през лагера, влизаше в бараките, наблюдаваше работата на медиците, луташе се в тайгата, пътуваше с камионите, които извозваха труповете до общите гробове. Не говореше много, бе станал враждебен и необщителен. Не че му задаваха кой знае какви въпроси или пък хората от охраната или медицинският екип горяха от желание да говорят с него. Те говореха само по служба и като правило го избягваха.

Иван Чумашов някак си олицетворяваше великото зло, нанесено с изобретяването на „ПРОТОН-В", чието излъчване бе експериментирано върху живи хора. В известен смисъл, дори ако новото оръжие бе огнен ураган, който стопява за части от секундата всичко живо, то щеше да бъде възприето по-лесно.

Но това, което се случи, излизаше от рамките на всяка човешка представа. Изобретяването на атомната бомба бе детска играчка в сравнение с „ПРОТОН-В", въпреки че Иван Чумашов не можеше да предвиди за какво би могъл да послужи оттук нататък той. Съществуваше само един вариант: „ПРОТОН-В" да бъде унищожен и забравен до края на времената. Само че, даваше си сметка, никой нямаше да го позволи. Не можеше да има забрава там, където бяха загинали толкова много хора. Беше неизбежно историята с катастрофата, въпреки мерките за сигурност, да се разчуе. Освен това, подобно оръжие

19

владееха онези зад океана, и те с положителност нямаше да бъдат толкова сантиментални. Възможно бе този някой зад океана, а може би и в други точки на планетата, да бе допуснал същото предозиране на лъчението, за да види какво ще се случи и сега също като него да си блъскаше главата върху по-нататъшната употреба на дяволското изобретение. Този някой нямаше да погребе това оръжие.

Майор Чумашов се чувстваше нелепо. В осмия ден от експеримента той не бе мигнал и секунда. Напълно будното му съзнание не изпитваше глад за сън. Това не бе нормално, но той не искаше да потърси помощ. Сънотворните нямаше да променят нищо в него.

В нощните часове изпитваше усещането, че мозъкът му се разширява като огромна мембрана, възприемаща милиони нечувани никога досега звуци. Нерядко тялото му си оставаше там, където беше, а някаква частица, смислена и съдържаща всичките отличителни белези на майор Иван Чумашов, го напускаше.

Частицата нямаше затруднения да прониква през стени, прегради и разстояния. Тя обикаляше лагера, надничаше в бараките, разглеждаше спящите медици, минаваше покрай нищо неподозиращата охрана и щурмуваше тайгата. Обикаляше мястото на общите гробове, сякаш се прощаваше с мъртвите, легнали под петметровия пласт замръзнала земя, сетне отлиташе към огромната ледена луна. Лунният път бе стремителен, но плавен и на частицата Иван Чумашов му се искаше никога да не свършва и така да продължи до безкрая — обливан от кристалната светлина. И още: никога да не се завръща в тромавото, съсипвано от угризения и противоречия тяло на Иван Чумашов.

В разсъмването на деветия ден майор Чумашов започна ясно да долавя някакъв стон. Стенанието звучеше в главата му, прекъсвано от несвързани думи. Изби го студена пот, тялото му затъна в треска, но мозъкът му все така, като радиостанция, продължаваше да хваща прииждащите думи.

,,...и всичко това ... огромният свят... чувам всичко... как говори сребърният бор и совата... даже телената мрежа говори с вятъра и аз чувам, Господи... това не е било никога, чувам, чувам..."

И след това стонът изчезна, сякаш радиостанцията се повреди. Случилото се в бледото раздърпано утро бе не съвсем човешко. Иван Чумашов бавно идваше на себе си, докосвайки с ръце тялото си, за да се убеди, че е цял, че е той, че все още не се е разпаднал, не се е разчупил като леден блок, ударен с чук.

До обяд той подписа всички протоколи, даде последни нареждания, взе заключенията на медицинския екип и прекрати работата му. Към два часа, стегнат, с вдървена походка, майор Чумашов потегли с военен камион, който щеше да го откара до военно летище и оттам да се върне в Москва.

Затворник 1244 Захар НиканоровВ четири следобед разхвърляха последните пластове мъх, листа и замръзнали борови иглици върху

общите гробове. Сега никой не би могъл да ги отличи от околната тундра, а първият обилен сняг щеше да заличи всички следи.

В четири и десет лагерник 1244 Захар Кондратиевич Никаноров, един от малкото, незасегнати от излъчването, защото бе почиствал бетонния бункер на охраната през неговото времетраене, а сега включен в погребалната команда, се изправи. Той извади парче хляб от джоба си, отхапа от него и бавно пое към тайгата. Премина охраната съвсем спокойно. Войниците се държаха така, сякаш изобщо не го забелязваха. Затворник 1244 бавно се скри между дърветата. Охраната довърши работата си, натовари се в камионите и се върна обратно в лагера.

Отсъствието на Захар Никаноров бе забелязано на другия ден сутринта, но и тогава, поради бюрокрацията и хаоса при отчитането на погребаните, никой не можеше да каже със сигурност, че той е избягал. От лагера не бягаше и никога нямаше да може да избяга нито едно живо същество, защото на стотици километри бе заобиколен само от пустош. Човек трябваше да обладава свръхестествени сили, за да напусне ледения капан. Така че паника в охраната нямаше.

Привечер едно от войничетата, присъствало в тайгата, внезапно си спомни.Затворник 1244 дъвчел хляб, когато тръгнал към тях. Преминал охраната, без тя изобщо да го

забележи. Гърбът му се скрил зад боровете. Войничето разказа спомена си на старшината. Отвърнаха му, че трябва да е бълнувал, подобно нещо не можеше да се случи.

Няколко часа по-късно старшината внезапно бе пронизан от спомен. Привидя му се застиналата в кръг охрана и един затворник, който дъвчейки хляб, тръгна към нея. Сивите му очи сякаш излъчвали забрава, като сив облак, който ги покрил, забрава, която шушнела в ушите на войниците: „Нищо не виждате, никой не преминава покрай вас." Той виждал, но всъщност не реагирал, като че съзнанието му се подчинявало на могъща воля.

Войниците написаха докладна. Така или иначе Никаноров не бе открит в списъците на погребаните. Учител от Пенза с десетгодишна присъда като проводник на идеологическа диверсия, той бе изчезнал без следа. Историята, докладвана от войниците, не се побираше в рамките на здравия разум. Впрочем, в лагера не умуваха над нея дълго и изпращайки показанията в Москва, я забравиха бързо.

“Президентът на Алмейн загина на осми септември точно в осемнадесет часа и тридесет и седем 20

минути. Бронираният кортеж се движеше бавно по главната улица на столицата. Президентът, нисък, набит мъж с мрачен поглед, седеше между двамата си телохранители. В осемнадесет часа и тридесет и шест минути кортежът спря пред президентството. Президентът слезе от черния мерцедес, направи само крачка и се строполи. Когато го обърнаха, той имаше малка чиста дупка точно по средата на челото.”

Александрия, Египет, 8 септемвриМихрам Леви бе необичайно разговорлив. С негово разрешение Шафика записваше онова, което

той казваше. А то бе странно, нелепо, объркано. Много пъти очите му се насълзяваха, нерядко замлъкваше, сякаш всяка дума му струваше жестоко усилие. Разказваше на Шафика и магнетофонната лента историята на своя живот.

- Смятам - бавно съшиваше той изреченията, че информацията, която идва при мен, трябвада е записана някъде. Разбираш ли, аз просто задавам въпрос и веднага след него идва отговор.Това става все по-бързо и по-бързо и отговорите са нерядко мигновени. Например, ако някомуе нужно да знае кога ще умре даден човек и от какво, достатъчно е само да ми каже името му.Повтарям това име безмълвно и моментално идват датите за бъдещата смърт и нейнатапричина... Разбира се, опитвах се да не злоупотребявам с това, но хората, на които служех,живо се интересуваха от подобни неща. Имало е много случаи, в които са ми съобщавали иметона вече мъртъв човек, отишъл си от света преди много години. Правеха го, за да ме изпитат.Представяха ми този човек за съвсем жив и ми задаваха въпроса: кога и от какво ще умре.Задавали са ми такива въпроси през 1954-та, 57-ма, 62-ра, а ставаше дума за хора, умрели предигодини. Когато ми омръзна да ме проверяват, ги заплаших, че ще кажа на всеки от тях кога и откакво ще умре. Представяш ли си как се бояха...

Михрам Леви се смееше леко, смехът му приличаше на тих пукот, сякаш вятърът свличаше от дърветата пресъхнали листа.

- Достатъчно е само да искам да знам и научавам - продължи той. - Сякаш някой отгръща страница, където има отговор на всеки въпрос и бързо ми го прочита. Ако вярвах в Бог или нещо подобно, щеше да ми е ужасно трудно, но аз не вярвам в нищо. Само питам и някой ми отговаря. Но не е Бог. Не е Сатаната. Не е нищо, измислено от човека. Човеците са малки и ограничени, и нещата, които могат да измислят също са малки и ограничени...

- Ти също си човек - каза Шафика.- О, приличам. Но не съм много сигурен какво точно съм.- Какво е усещането да не си много сигурен?- Огромна тъга. Дълга, непрекъсваща тъга. Познанието е горчиво. - засмя се той. - Моля те за малко

чай.Шафика се надигна и изключи магнетофона. Големият стенен часовник отмери шест и петнадесет.

Михрам Леви бе казал, че ще напусне дома й след полунощ. Затова сега тя бързаше. Искаше да научи колкото може повече. Откъде знаеше той това, което знаеше? Какво предполагаше? Какви бяха уменията на другите - жената от Сенегал и онзи грузинец. И още: -то бе много странно: към десет сутринта той започна да срича думи на непознат език. Сякаш ги изговаряше някой вътре в него, а той ги преповтаряше с учудване, повдигнал високо тънкото си лице, обрасло с побеляла брада.

- Какво? - попита Шафика. - Какво става сега?- Господи, это не бывало никогда... я слышу, слышу... - повтори Михрам Леви.- Според мен, ти говориш на руски.- Не, не, не аз... Говори някакъв Захар... Той е в гора, има много сняг, бяга, нещо се е случило с

мозъка му. Не говори повече, но мозъкът му излъчва... По дяволите, това е чак в Сибир... В Сибир...След това той отказа да обясни каквото и да е и се оттегли в стаята си. Към петнадесет часа излезе

от нея, каза й, че е написал всичко, което я интересува, но тя ще го прочете по-късно, когато той си отиде, след полунощ.

Шафика влезе с поднос с чая в двадесет и двадесет. Михрам Леви седеше тихичко, затворил очи, пребледнял. Тя постави тихо подноса на широката маса от абаносово дърво. Той дишаше бързо и прокъслечно. Хвана ръката й със сухата си гореща длан.

... - Пушката е странна, но проверена... Ръчна изработка... Оптически мерник, но не съвсем обикновен... Намира се зад малка стена, която отде ля тавански балкони... Ще стреля... абсолютно съм убеден... кортежът приближава... Боже мой, никой не очаква някой си да стреля... някаква атомна бомба... в главата на този човек е хаос. Гласът му стана внезапно висок, яростен и отчужден, сякаш се бореше със себе си. - Шафика, опитвам се да му изпратя мисълта да спре, да се махне оттам, защото... защото това не е той, не е той, той е някакъв човек с три личности в себе си, но не го знае.

Шафика се пресегна и натисна копчето на магнетофона. Бе развълнувана, трудно удържаше 21

треперенето на ръцете си.- Този човек не е този човек - ясно повтори Михрам Леви.- Сега той се прицелва. Сега в него говори само един човек, който е предназначен да бъде там, зад

стеничката на таванските балкони, и този човек е недосегаем, дори за мисълта, която му отпращам аз... Сега натиска спусъка...

Шафика машинално погледна стенния часовник: осемнадесет и тридесет и седем минути. Осми септември.

" ...Президентът на Алмейн направи само крачка и се строполи по лице. Когато го обърнаха, топ имаше чиста дупка точно в средата на челото.

Александрия. 9 септември, 0 ч. и 10 мин.,Дълбока нощ шестваше над водите. Дрипави облачета се носеха под ниските звезди и провисваха

по лунния тънък сърп. Далеч от елегантното крайбрежие и града живееха бездомници, просяци, болни, самотници и луди. Те струпваха убежищата си от стари сандъци, тръстика, картони и домъкнати от морето дъски. Нищетата на тези места отблъскваше дори властите.

Открай време Създателят, както и да го наричаха, бе предопределил тези места за последно убежище на отритнатите от живота и бе направил добре: те също се нуждаеха от пристан.

Убийци по призвание и по стечение на обстоятелствата, крадци, избягали затворници, наркомани, пропили се дервиши, проститутки, прокажени, сифилитици, фалирали длъжници, дори романтици, непонесли обществото, ето какви хора имаше тук. Тук можеше да открие най-сетне спокойствието си всеки, който имаше смелостта да се засели тук. Липсваха условности, норми, традиции, принципи, закони. Тук свободата бе така истинска, че се брояха на пръсти онези, които напускаха. Случваше се понякога някой да си отиде, решен за нов живот. Но той се връщаше скоро, отвратен от този живот и никога не предприемаше повече друг опит. Истинската свобода, независеща от други хора, ето какво властваше тук.

Михрам Леви пое към това място на свободата веднага след полунощ. В голямото антре, цялото облицовано с огледала, той хвърли последен поглед върху лицето си, преди да го покрие с дълбоката качулка от кафяво зебло.

Шафика се наведе и бързо го целуна по дясната страна.- Винаги можеш да се върнеш тук. Михрам Леви

кимна леко.- Помня - каза Шафика, - всичко, което ми каза. - Ще прочета онова, което си написал. Помня, че

каквото и да се случи, стига да те повикам, ти ще дойдеш.- Каквото и да се случи, неизбежно ще бъде разкрито - не се страхувай от нищо. Всичко, което се

случва, е неизбежно.- Това противоречи на цялата наука, която съм учила досега.- И д-р Хайне казваше същото. Но всичко се сбъдна, Шафика. Макар че бих предпочел да сбъркам.

Знаеш ли, вярвам, че е достатъчно да сбъркам само един, единствен път, и цялото ми доверие в мен ще рухне. Отчаяно се боря цялото ми доверие в моите способности да рухне, разбираш ли това?

- За да доживееш живот, приличащ на всички останали?- За да бъде обикновен, съвсем във всичко.- Знаеш, че е невъзможно. Въпреки това, ти пожелавам от цялото си сърце да направишгрешка. Да загубиш цялото доверие в себе си, да станеш един от нас. Но мисля, че ще ти бъде

скучно...- Сбогом, Шафика.Той докосна бързо ръцете й, обърна се и тихо премина през задния двор. На излизане се обърна още

веднъж и изчезна в уличката.„Прилича на всеки уличен просяк - помисли Шафика, - никой не може да го различи." Тя погледна

градината, която избуяваше към луната с диво великолепие. Чувстваше се изтощена до смърт, сякаш цялата й жизнена сила бе попила в земята или се бе разпиляла в тревогите по Михрам.

Виеше й се свят. Тя дръпна тежките завеси и се строполи в леглото. Пропадна веднага в дълбоката цепнатина, разтворила се между битието и връхлитащия я сън, цепнатина от черен гладък гранит, която излъчваше високомерен студ. Шафика пипна тази черна стена и ръката й премръзна. „О, не вярвам, - успя да си помисли тя, - не вярвам, че това наистина съществува. Не вярвам!" Но пропадна още по-дълбоко.

Вълк и ГарванЗатворник № 1244 възприемаше новия си живот особено. Сякаш присъстваше само телом в него и

наблюдаваше съвсем отстрани онова, което се извършваше наоколо.От момента, в който Захар Кондратиевич напусна обсега на войнишкия кордон и потъна в тангата,

изтичаха осем денонощия. Смъртта, достигнала събратята му по съдба от лагера, го отмина и сега учителят

22

от Пенза вървеше свободен. На стотици километри тук нямаше човешко жилище, а ловците-евенки избягваха да предприемат толкова далечни и опасни преходи.

Захар не изпитваше глад и жажда, нито страдаше от студа, макар нощем температурите да падаха под минус двайсет. Той знаеше, че по някаква причина тялото му бе станало неуязвимо за всички човешки нужди. Дори не му се и спеше. През деня крачеше покрай огромните борове, преодоляваше стръмнини, подхлъзваше се в снеговете, хлътваше в деретата. Вечер, когато светлината намаляваше, той по-скоро по навик се приготвяше за сън, като избираше хралупа или се подслоняваше до брадат от северния мъх скален къс. Бавно започваше да си дава сметка какво се случи с него. Сега - след бягството, стига да пожелаеше нещо - и то се сбъдваше. Както пожела да мине през кордона, войниците да го виждат, но някак си да не го забележат.

В тайгата, още от втория ден, започна да чува съвсем ясно гласовете на дърветата. Вълците също разговаряха помежду си и той ги разбираше. Невъзможно бе да опише тънките им дълбаещи гласове, които си съобщаваха разни неща, ту за идваща снежна буря, ту за болен елен, който се мъкнеше с последни сили. А на четвъртия ден един вълк, който се намираше съвсем наблизо, започна да предупреждава други вълци за него. Казваше им, че прилича на болно животно и дрехите му пръскат остра мъртвешка миризма. Каза също: тоя няма да го бъде дълго.

Захар бе мек, тих човек и никога никого не бе наранявал или обиждал. Още от детството, от бабините приказки, той беше съвсем уверен, че животните и растенията си говорят, само че ние не схващаме езика им. А сега, след облъчването, вече разбираше техния език. И сам можеше да разговаря, защото езикът на животните бе просто мисъл, която те си изпращаха. Достатъчно бе да помисли: „Миличък, аз съвсем не ставам за ядене, ще те отровя, а дрехите ми миришат от труповете, дето ги погребвахме" - и ето, че вълкът започна да се колебае.

Слънцето висеше върху най-високите клони, когато вълкът се появи. Разбира се, той знаеше, че Захар няма оръжие. Те се гледаха - „Здравей, аз съм Захар" - „Аз съм Вълк. Ти ли говориш?" - „Аз" - „Човеците не говорят с нас" - „Аз мога" - „Къде отиваш?" - „Не знам".

Вълкът стоеше до боровете, огромен и сивкав, и наблюдаваше човека Захар. Човекът Захар не издържа този поглед и вдигна глава. Ниско в снежните клони се люлееше Гарван. „Здравей, Захар" - „Откъде знаеш как се казвам?" - „Подслушах" - каза Гарванът. - „Ако не беше говорил с Вълка, досега да те е разкъсал." - „А сега?"

- „Продължавай да говориш с него - посъветва го Гарванът - не спирай. Говорът гохипнотизира. Кара го да се чувства важен. Вълците не се обичат много и все са сами. На тозиму е омръзнало да е все сам."

По-късно Захар продължи пътя си. Вълкът го следваше. Той вървеше кротко, с наведена глава като куче, понякога въздишаше. Гарванът прелиташе напред, губеше се някъде, после се връщаше. Беше любопитен Гарван, а в тайгата забавленията са малко.

Москва, Майор Иван ЧумашовСлед завръщането си от Сибир, майорът предаде очакваните доклади и се разболя. Лекарите

сметнаха, че става дума за остропротичащ грип, но не намериха нищо тревожно. Чумашов гълташе лекарства, но отказа да легне в болница и се затвори у дома. След полунощ на втория ден температурата му се покачи до четиридесет градуса. Тя го люлееше в горещото мътно море, а малко по-късно му докара халюцинации.

Върху стената на стаята срещу леглото си той виждаше съвсем истински картини от последните дни на лагера, където бе осъществен експеримента от програмата ЛЕБЕД. Картината се развиваше така, сякаш всичко се случваше именно в момента, в нея имаше движение и думи. Майорът изгуби представи, че халюцинира. Той вече се намираше в тайгата и слушаше нейните гласове. Видя как един затворник тръгна през кордона на охраната до общите гробове и никой от войниците не го забеляза, макар очите им да бяха отворени.

След това майорът се превърна в затворник № 1244 и някак си влезе в тялото на Захар Кондратиевич Никаноров, учителя от Пенза, оцелял физически след облъчването с психогенератора.

Майорът крачеше заедно с него през тайгата, но едновременно го наблюдаваше отстрани. Когато дойде Вълка, той заедно със Захар разговаряше с него и пак така наблюдаваше отстрани. Заедно със Захар лягаше привечер до някоя брадата от мъха скала, заедно с него не изпитваше глад, студ, жажда, желание за сън. Не усещаше абсолютно никаква умора. Тялото му бе сякаш робот, в който липсваха мускули и кости, които да се изморяват и премръзват.

Иван Чумашов се рееше в тайгата и наблюдаваше промяната на слънчевата светлина, взираше се в огромните ниски звезди и тьничкия лунен сърп. Перата на Гарвана блестяха от бисерните му лъчи, а птицата тананикаше преди да заспи.

И когато настъпи нова нощ, Вълкът полегна до Захар и сложи глава в коленете му, Иван Чумашов 23

се реши.„Захар! - простена в мисълта си той. - Това съм аз, майорът от лагера. „Здравей, Иван -отвърна

Захар, - отдавна чакам да заговориш". „Някак си виждам всичко, което става около теб и чувам това, което мислиш". „Аз също те чувам, майоре, потънал си в поти имаш температура"

— „Какво се случи с нас, Захар?"—„Не знам. Ти трябва да знаеш повече от мене, майоре", -„Страшно ли ти е?" - „Вече не знам. Страх ме беше в началото, а сега свикнах". - „Всичко,което става с нас сега, не може да бъде, нали разбираш? Аз само те сънувам. Това е оттемпературата" -,,Мисли, както искаш" - безмълвно отвърна Захар и погали Вълка. Вълкътчуваше и този разговор и в очите му гореше остър безумен пламък.,,Ние употребихме оръжие,Захар. Нищо такова не е било измисляно досега". - „По-добре да бяхте застреляли хората отлагера - тъжно отвърна Захар. – По-лесно е за тях и за вас, щом толкова ви трябваше да гиубивате". - ,, Де знаехме какво ще се случи след облъчването" - „Но сега нали научи. На тебе тисе случи същото, каквото и на мен". - „По-добре е просто да умрем, Захар. Един куршум вмозъка и край на мъките". - „Никакъв край няма да бъде, знам го това. Не си мисли, че ще се отървеш" - „Вярваш ли в Господ?" - „Вярвам". - „Ами как изглежда Господ, знаеш ли?" -„Светъл е, от светлина е. И е добър. Понася ни". - „И какво още?" -,, Де ти ли стига, че ни понася още?"

Призори Иван Чумашов вече бе съвсем зле. Той се мяташе и крещеше несвързано. Домашната прислужница, която дойде сутринта, веднага повика линейка. Лекарят го завари втренчен в тавана да моли някого за прошка и да ридае горчиво. Онемели, той и прислужницата слушаха как майор Иван Чумашов уговаря Господ да му прости. ,,Убий ни, Господи! Всички нас! Ти си добър, ще склониш... Накажи ни с огън, изтреби ни, където и да сме по света... Убий ни, моля те на колене!"

„Какво е да те убият?" - попита Вълкът в тайгата, който слушаше носещите се думи. - „Да изчезнеш, все едно не си бил?" - „Не изчезваш, щом си бил — отвърна Вълкът. - Ти си тревата, ти си клонката, ти си Вълка, ти си Гарвана, ди си облак, ти си Луна. Как можеш да мислиш такова нещо, смятах те за по-умен от мен?" - „Е, отвърна учителят от Пенза, - ние сме глупави същества. Убиваме другите и себе си..."

Майор Чумашов изпадна в кома. Върху лицето му цъфтеше и не се изтриваше щастлива усмивка, сякаш бе там, където не можеше да бъде никой друг. И там му беше добре.

ВенецияПрез март Артур Зодерман изпадна в тежка депресия. Инженерът работеше в голяма

фармацевтична фирма. Водеше тих живот. Плащаха му добре, притежаваше къща и отличен зеленикав „Форд". Два пъти седмично идваше жена да чисти, която имаше грижа да зарежда хладилника. В останалото време не идваше никой, но Зодерман не правеше трагедии от това. Шумът от навалицата по улиците и кафенетата го отвращаваше.

Понякога се разхождаше след полунощ, предпочиташе крайбрежните улици, а във Венеция почти всички улици започват и свършват до водата.

През април Зодерман разбра, че Венеция му е опротивяла. Чувстваше се странно изморен, без сили. Опита се да релаксира с тиха музика. След това взе приспивателни. Сутрин обаче строгото спокойствие липсваше. Светът изглеждаше черен и отвратителен и Зодерман не откриваше смисъл нито в работата си, нито в съществуването си. Премина на силни невролептици. Предписваше си дозите сам, защото имаше опит, а и не желаеше да посещава лекаря на фирмата. Така или иначе оплаквания като неговите винаги се разчуваха.

В четвъртък не можа да се накара да отиде на работа, и се зае да пише онова, което го измъчваше. Беше абсолютно сигурен, че не може да продължава с лекарствата и чернотата, заела всички часове на денонощието.

Октопод, написа той. Оприличаваше онова, което става с него на октопод, направен от мрак, който се промъкваше през всяка цепнатинка.

Перспектива, написа Зодерман под първия ред. Имаше перспективи, но те вече не го привличаха. Напълно все едно му беше дали ще го повишат, ще пътува ли, ще има ли семейство, не го интересуваше нищо, което терзае другите хора.

Видения, написа на третия ред. Помисли и добави: думи. Откъслечни думи се появяваха в главата му. Не пускаше вече радиото, защото някоя дума се закачаше и въртеше в мозъка до полудяване. Водата, която течеше от крана на баня, внезапно бе проговорила. В шуртенето Зодерман започна да улавя думи, срички, викове на тревожност. Всяко поскърцване беше дума, всеки звук от къщата беше дума. Той не бе подозирал, че вещите, които са мъртви, издават живи звуци. Не знаеше как да нарече мрака и видението. Виденията прииждаха в стаята му на цели тълпи. Първо идваше бяла плазма и се настаняваше устойчиво по ъглите. После се раздвижваше и започваше да създава форми.

Силуетите се разхождаха, преминаваха стените и се връщаха, за да го нагледат. Повечето нямаха лица, но тези, които имаха, даваха израз на някакъв вътрешен живот.

24

В началото Зодерман се изплаши и разбра, че плазмата превзема ума му: мислеше кратко и едностранчиво. Както животните. С времето усещането, че мозъкът му се размеква, започна да изтлява.

Този четвъртък Зодерман написа кратко писмо до фирмата, с което известяваше напускането си по „лични причини". Успя да се пребори със себе си и слезе безпрепятствено до пощенската кутия на десет метра от къщата си. Остави при портиера и парите за жената, която почистваше. После влезе в кварталното магазинче. Купи супи на прах, сухари и консерви. Вече на улицата осъзна, че се запасява с трайна храна, сякаш му предстоеше да отиде на далечно място, където тя липсваше.

В този час автомобилите бяха малко. Във въздуха се носеше обичайната канална влага. Облаците пътуваха през избелялото небе. Застанал до водата, Зодерман отчетливо виждаше притичващите по влажния пясък плъхове, розовата пластмасова кофичка, побутвана от вълничките, сенките на малките риби. Водата беше слабо зеленикава. В далечината, натоварена с птичи клетки лодка доближаваше малък кей. Пликът с храната се изплъзна от ръцете му и тялото се разтрепера конвулсивно. Плачът го заля, сълзите се стичаха в яката на ризата му.

Никакви силуети, никакви видения, думи, осъзна Зодерман. Нищо не го безпокоеше. Водата не говореше, облаците пътуваха, пластмасовата кофичка си беше пластмасова кофичка. Той прокара ръце по тялото си, усети го. В обувката му бе влязло камъче. Благодатната болка в стъпалото го караше да се чувства щастлив, защото от седмици липсваше телесната чувствителност. Мозъкът му не мислеше еднозначно. Той правеше връзки, оприличаваше, спомняше си. Видя се петгодишен и баща му го водеше за ръка, пред тях тичаше Мили, черната булонка с петънце на носа и гонеше топката си. Ветрен полъх сушеше сълзите му. Кожата леко смъдеше. Нищо не се бе променило и за миг Зодерман погледна с недоумение пръснатата в краката си храна. После се досети. Октопод, усмихна се той. Перспектива. Видения. Нямаше ги.

Бавно засъбира супите и консервите. Най-сетне осъзнаваше, че в къщата му се случва нещо, което го изваждаше от релси, мътеше мозъка и го превръщаше ... В какво?... Онова, което се случваше там, го лишаваше от правото да бъде човешко същество, защото човешките същества имат свободна воля и права да разполагат със себе си. Могат да живеят, могат да прекъснат живота си. Движат се. Вземат решения. За изтеклото време Артур Зодерман бе почти лишен от способността да се съпротивлява. Бяха го превърнали в протоплазма. Подгизнала от ужас и първоинстинкти протоплазма. Нещо се бе погрижило да бъде дишаща все още протоплазма. Нещо или някой?

Тръгна бавно по улицата. Постоя кратко пред врата на къщата си. От разтворения прозорец се чуваше бесен телефонен звън. Той не спираше. Това бе чудо, телефонът не бе звънял от седмица.

Съвсем предпазливо Зодерман влезе при телефона, като се стараеше да не гледа как в ъглите започва да се кълби противната пара, която разяждаше силуетите. Вдигна слушалката.

- Зодерман? - попита бърз женски глас, - Артур Зодерман?- Да, - почти беззвучно отвърна той.- Аз съм приятел — изрече гласът, - зная какво се случва с вас. Чуйте! Излезте бързо от къщата.

Вземете само малко пари...- Боже мой, вие не може да знаете какво...- Зная - отвърна бързо жената. - Елате в Александрия. По най-бързия възможен начин. Не говорете с

никого, не приемайте никакви познанства. Слезте на пристанището. Чакайте. Аз ще ви намеря.- Това също е лудост - уморено отвърна Зодерман. - Примамвате ли ме някъде? ... Не ви вярвам...

Оставете ме, по дяволите, най-сетне ме оставете...- Когато бяхте петгодишен и с баща си ходехте на разходка, носехте зелено палтенце и шапка с

пискюл... А Мили? Толкова хубава черна булонка с бяло петънце на носа...- Боже мой, изрече Зодерман, като гледаше как от ъглите се надига плазмата и започвада се носи около тавана. - Вие не може да знаете и за Мили...- Зная - отвърна жената и сега в гласа й имаше умора - зная повече, отколкото можете да си

представите. Чуйте ме, излезте от къщата още сега и тръгнете. Трябва да го направите. Иначе ще ви унищожат. Ще ви чакам, когато и да пристигнете. И ще ви разкажа още за Мили.

Телефонът щракна и връзката се прекъсна.Зодерман стоя до него още кратко. След това стана и като гледаше в краката си, отиде до малкия

сейф и извади оттам всичките налични пари. Затвори прозореца. В сърцето му бавно се надигаше същото гадно усещане, което познаваше до болка. Малко по-късно щеше да го връхлети страха и да посегне към флакона със силните успокоителни. И да наблюдава призраците.

Не и тази вечер. Той затвори прозореца, изключи газта и пътем взе само якето си. Ключалката щракна. Затича надолу и не се обърна нито веднъж назад.

Александрия Шафика ВайзерСедмица след изчезването си, когато си бе тръгнал, патетично произнасяйки прощалните думи,

25

Михрам Леви се върна.Както обикновено, Шафика дешифрираше записките си, този път с прочут адвокат. Предпочиташе

лишената от лекомислените звуци на деня нощ, тогава мисълта й течеше по-ясно.Михрам подраска леко на задната врата, откъм градината, и Шафика потрепера. Сетивата й се бяха

изострили до крайност, но го приемаше като естествен резултат от общуването със сензитивите. Тя се бе враснала постепенно в ефирните им тела, създадени от материя, пригодена сякаш специално да ги извае с всичките им чудатости и магьосничества.

Шафика усети с кожата си присъствието на Михрам Леви. Нито попита кой е, нито издаде звук, а само широко разтвори масивната врата. Той се шмугна вътре, носейки сякаш част от мрака. В антрето веднага стана студено. Очите му, когато махна дълбоката качулка, приличаха на топчета дълбок лед. Тя го настани в креслото, където си беше обикнатото му място, и отиде да донесе чая. Когато се върна, Михрам спеше. Отблясъците на червената ламперия придаваха живот на лицето му, обикновено малко бледо. По-късно Шафика си даде сметка, че той бе живял доста дни сред просяците в южния край на града и морето и слънцето бяха върнали жизнеността му.

Остави го да поспи и се върна към работата си. Адвокатът бе влязъл в полезрението й случайно. Елитен представител на професията си, той бе известен с това, че печелеше всичките си дела. Изглеждаше здрав, угнетяващо здрав за другите от колегията, винаги оплакващи се от някакви болести.

Запознаха се на един симпозиум в Танерифе, малко глупаво и претенциозно назован: „Всички ние срещу разрухата на планетата". Не беше пацифичен, нито екологичен в чистия си вид.

Изказваха се всякакви предложения. Най-откаченото настояваше да се изселят всички от Австралия, да се прочисти територията, да се замразят машините, електро- и атомните станции, да се махне горният почвен слой, просмукан с торовете и химическите оръжия на цивилизацията. Да изчезне всичко, което носи следите на XIX и XX век, Земята да се остави сама на себе си за двадесет години и чак тогава в нея да се поселят най-добрите и най-смелите, тези, които ще могат да преживеят без хладилници и автомобили, без синтетични лекарства и дрехи, без нито едно от изобретенията на последните двеста години.

Предложението направи възрастен господин, който четеше своя текст чисто и интелигентно. Шафика погледна в информационния лист: той беше доктор на три университета, владееше десет езика, имаше купища издадени книги. Идеята му предизвика като че недоумение, липсваха дебати и тя елегантно бе отпратена в забвение. На повечето от участниците, колкото и радикални да бяха възгледите им, всичко това им се стори може би хубаво, но абсолютно невъзможно.

Адвокатът, с който бе разговаряла по-късно и чиито записки разшифроваше сега, седеше в залата до Шафика. Тя го чу да промърморва: „Защо не? Защо не Австралия? Това е най-умното, което се каза дотук." Шафика го погледна заинтересувано: „Най-умното, защото не ни остава много време" — ведро се усмихна Бернли. Адвокат Херман Бернли, така се представи той и остана недоволен, че идеята на господина за Австралия бе забутана в архивите на симпозиума.

В следващите дни те се сблъскваха често, а и стаята на Бернли се случи на нейния етаж. Кимваха си, даже разговаряха няколко пъти пред залата, където течеше симпозиумът. „Не остава никак много време, госпожо - поясняваше Бернли - и повечето го знаят. Знаят го най-вече онези, управляващите, но се правят на ударени. Те само чакат да изтече тихо и мирно мандатът им. Някой ден може да се сетят за съдбата на внуците си, но тогава времето ще е свършило напълно."

Стори й се твърде директен, нахално мрачен, като че му доставяше удоволствие да говори страхотии. Причината за идещите катастрофи Бернли обясняваше някак високомерно и като че с досада, сякаш му бе втръснало да обсъжда до болка познати неща. Непрекъснато се позоваваше на някакви тайни, на заслужаващи безпрекословно доверие източници и бе дотам откровен, та Шафика заподозря нещо нередно. Накрая помежду другото заговори с възхита за Нострадамус. На всяко друго място щеше да изглежда несериозен, въпреки образованието си, но независимо от всичко господинът не оставяше впечатление нито за занесеност, нито за откаченост. Още нещо: Шафика откри внезапно, че адвокатът Херман Бернли не спи като всички други. По всяко време на нощта господинът бе в кафето на хотела, което не затваряше никога, зачетен в дебели книги. Сякаш чакаше някого под жълтата светлина на копринените абажури. В девет часа, изкъпан и избръснат, стегнат в сивия си скъп костюм, той сядаше на мястото си в залата и вслушваше докладите от първата до последната дума.

Шафика се смееше в себе си: човек би казал, че тя халюцинира и си съчинява. Той като господинът наистина приличаше на измислица. Бе известен адвокат, печелеше делата си, каквито и да бяха те, четеше книги по философия, беше в отлично здраве, почиташе Нострадамус и не се нуждаеше от сън. Даде й адреса на една от канторите си в Мюнхен. Впрочем, онова, което я изуми бе, че в един от разговорите им се промъкна името на Михрам Леви. Пак ставаше дума за пророци и за хора, които могат всичко - точно тогава името се бе промъкнало от устата му.

Някаква фина мрежа заплиташе тези хора в едно, или поскоро ги свързваше. Нейната роля бе да

26

отгатва възможните отговори, които никой нямаше да й даде изцяло, да поставя въпроси, на които да си отговаря сама. О, да, вече навикна на това. Смяташе самотата за дар, защото човек трябваше да навикне да изтърпява сам себе си, преди да се обвърже с други.

Да си бъде самодостатъчен, за да може да оцени според мярката им другите. Съществуването в група просто губеше време, там мислите ставаха общи и изтляваха в неяснотата на общата идея, винаги разпадаща се на отделни островчета. Веднъж Михрам й бе казал: „Доверявам ти се напълно, ти отказваш да живееш като другите и не се движиш като тях."

Той се събуждаше. Дишането му стана откъслечно. Щом отвори очи, Шафика му подаде чая в голяма чаша зеленикав фарфор, любимата му. За разлика от Херман Бернли, Михрам понякога спеше. „То не е точно сън - беше й обяснил веднъж. - Отивам на разни места, тук и там, горе и долу, и се съветвам с някои хора. С някои същества..."

- Къде беше сега? - попита Шафика. - При хора или същества?- Хубав чай - отвърна той унесено. Не отговаряше на въпросите й, когато не искаше. Понякога пък й

отговаряше, без да е питала. - Дали ще можеш да направиш нещо вместо мен?- Ако не ме караш да левитирам - пошегува се тя.- Ще се обадиш по телефона. Във Венеция. Човекът се казва Артур Зодерман... Сега не е вкъщи, но

след около двадесет минути ще чуе телефона и ще си влезе.- Е, дори и ти не можеш да знаеш кога точно ще се прибере един човек, чак във Венеция...- Знаеш, че знам... Ще ти обясня. Впрочем, когато той започне да пита и да се дърпа, и да се чуди

защо пък да дойде чак в Александрия, ще му кажеш едно име. Мили. Мили е името на неговото куче от детството и само той знае за него. А също и за зеленикавото палтенце и шапката с пискюл, когато е излизал на разходка с Мили. Черната булонка с бяло петънце на носа... Защо ме гледаш така?

Тя му поиска да й обяснява още и още. Но нямаше много време и те оставиха обясненията за после, след като се обади по телефона във Венеция. Тогава Михрам изчезна отново, за да се върне в уречения ден.

Сега двамата очакваха Артур Зодерман. Пристигаше в Александрия с кораба „Зарин" на шведска мореплавателна фирма, който бе взел от Гетуик, Турция. „Зарин" трябваше да акостира около 20 часа. - О, боже - бе питала Шафика, - ти знаеш дори името на пристанището, откъдето ще се качи, дори името на кораба? И откъде?

- И ще вали дъжд - отвърна Михрам. - И спри да ме питаш откъде знам, защото и аз не знам откъде го знам. Но е вярно.

- Ами адвокатът, Херман Бернли? Той се опитваше да научи нещо от мен за теб. Знае ли със сигурност, че сме се срещнали и ти идваш тук или само предполага?

- О, и знае, и предполага. Но още не е време да се боим от Бернли. Ще мисля за него, когато му дойде времето. Няма да е много далеч.

- Да не би пък да е шпионин? Шерлок Холмс, Зорге, КГБ, ЦРУ, МОСАД или дяволите да го вземат, от някое забутано разузнаване?

Михрам помълча малко, сякаш за да я вразуми. После погледна към стенния часовник.- Трябва да тръгваш. Вземи си чадър. Зодерман ще е смазан и уплашен, имай предвид.

Говори му тихо, спокойно. Вземи такси и го доведи тук. Усмихвай му се, говори му за фараони,гробници, музеи, не спирай да говориш. Той е съвсем самотен и търси подадена ръка. Направиго.

Санаториум „Берьозка"Трети месец майор Чумашов се възстановяваше в един подмосковски санаториум. Пораженията от

прекарания грип не бяха оставили здраво място по тялото. Освен разнообразните бъбречни увреждания, той носеше последствията от ревмокардит, не виждаше и не чуваше добре, кръвното налягане гонеше зашеметяващи стойности.

Лекарите се видяха в чудо и предписваха всички лекарства, за които се сещаха. Имаше седмици, през които те му вливаха чрез системи по двадесет и осем медикамента. Черният дроб блокира два пъти и едва го измъкнаха от острата чернодробна недостатъчност. Кръвната картина стана заплашителна, сякаш във вените течеше бавнодействаща отрова. Жлъчката се запуши с пясъци и камъни. Майор Иван Чумашов се превърна във все още жив наръчник за повечето известни болести. Но той носеше още една, за която бе напълно сигурен: тя бе непозната на съвременната медицина.

В един от критичните моменти Чумашов изчезна от тялото си. Плавно и безболезнено той се намери в средата на болничната стая. Трябваше му време да осъзнае, че с него се е случило нещо особено. Стоеше си до прозореца и наблюдаваше как сестрата и двамата лекари масажираха спрялото му сърце и биеха камфор. Стоеше си до прозореца, беше му леко и топло, нищо не го тревожеше, болката бе останала в тялото, което посивяваше върху леглото. Даже му стана смешно като ги гледаше как се потяха, за да запалят гаснещите искрички живот.

27

Новото му тяло бе направено от светлина, която се сливаше с дневната, и притежаваше всичко, което имаше и плътта. Мислеше, както и преди. Разликата бе във всеобхващането, не можеше да намери друга дума. Всеобхващането да знае всичко за всичко. Достатъчно бе да пожелае някаква информация и моментално я получаваше.

От мястото си до прозореца той видя как лекарите бавно се отказват да го съживяват. По-възрастният, май скоро щеше да става професор, силно се натъжи. Смъртта на Чумашов може би щеше да стане спънка в кариерата му. Постоянно в услуга на високопоставените в апарата, лекарят си бе пробил път с хиляди компромиси. Задължителното членство в партията постигна трудно, защото в родната му станица бяха набедили баща му в кулачество. Един издигнат роднина, слава богу, някак си беше изтрил от досието му този ужасен факт. Роднината, който се боеше от петно и върху себе си, доказа, че старикът е бил просто побъркан, а от един луд не може да се търси отговорност. Въпреки спасителната легенда, информацията все пак беше останала някъде. И досега лекарят се боеше от провал, а смъртта на толкова важна фигура като Чумашов със сигурност нямаше да му се размине. Съветската действителност бе пълна с абсурди.

Ето какво го мъчеше сега и това разбра Чумашов, застанал в светлината. Информацията от мозъка му изтече моментално и това наистина бе забавно. Когато екипът унило излезе от стаята, Чумашов поиска да узнае какво да прави отсега нататък, защото не можеше вечно да седи до прозореца. И светкавично разбра, че времето му да се махне съвсем още не е дошло и ще трябва засега да се върне към тялото, грозно проснато върху леглото. Да се върне. Чумашов нямаше представа кой му отговаря, защото не чуваше глас, а само научаваше отговорите на въпросите си.

Събуди се в леглото, беше му тежко, студено и самотно. Над главата му бяха пак лекарите и нисичкият сега се страхуваше по-малко. Сърдечната дейност се подобряваше, кръвта, макар и неохотно, пое през тялото. Чумашов бе толкова отслабнал и така зле, че в един миг се попита защо ли пък хората със зъби и нокти се държаха за живота. Животът бе по-често отвратително състояние на плътта и болката произлизаше тъкмо от съпротивата й да съществува на всяка цена. Да се въртят обменните процеси, да пулсира сърцето, да дишат дробовете.

До този момент Чумашов не се интересуваше от медицина, но след завръщането си в тялото внезапно придоби знания за плътта. Някак си знаеше какви са пораженията в бъбреците и черния дроб. Достатъчно бе да затвори очи и да насочи мисълта към кръвта, за да види червените и бели кръвни телца и десетките съставки на червената течност, а и не беше сложно да „види" самото делене на клетките. Не изпитваше нито боязън, нито страх от внезапно придобитите умения. Просто ги имаше и не си заслужаваше да ги казва и обсъжда с когото и да е.

В нощните часове се питаше какво ли още може да види едно човешко същество. Вътрешното му зрение се бе изострило и той знаеше, че усещанията на сетивата са просто дреболия, светулчица в сравнение с огъня на безкрая.

По един или друг начин Чумашов придоби уменията си в сибирския лагер след експериментите по програма ЛЕБЕД. Странните му разговори с бившия затворник Захар Никаноров, учителя от Пенза, през дистанцията на пространствата, го бяха научили, че той няма просто слухови халюцинации. Нищо от това, което се бе случило с неговия мозък, не бе халюцинация, но Чумашов трябваше да пази тайна, за да не бъде обявен за луд.

Той си спомняше колко много хора, проявили странни способности или пък просто казали думи против режима, бяха попаднали в психиатриите. Обявяваха всички за шизофреници. Повечето бяха интелигенти, лекари, учители, музиканти, все хора с образование, за съжаление, достигнати от разрушителната болест. Психиатриите бяха наблъскани с тях, като че шизофренията бе по-заразна от чума. И ето че Чумашов, ръководителят на програма ЛЕБЕД, се превърна в един от тях.

За останалите майорът просто боледуваше от последствията на тежък грип. Преместиха го в санаториум, но възстановяването му вървеше бавно. Нещо му пречеше да се завърне окончателно в този живот с всичките му задължения.

Предпочиташе малката си стая, в която надничаха листата на един стар клен, слънцето, което влизаше сутрин, а вечер възпламеняваше въздуха. Освен това бе започнал своите експерименти.

Нощем, когато липсваха шумове, Иван Чумашов напускаше болното тяло. Излизаше бавно през главата и се озоваваше веднага в центъра на стаята. Бе съвсем цял, само че невидим, и освен това можеше да пътува със силата на мисълта си. Достатъчно бе само да помисли, че тръгва, за да тръгне. Навлизаше в сиянията на звездите и наблюдаваше оттам кълбото на Земята, после се издигаше още и още. Бе се случвало да отива на Луната и можеше да начертае точна карта на тъмната й страна. Светлата страна му бе скучна и не се задържаше дълго там. Врязваше с в слабото привличане на планетата и се прилуняваше върху ръба на някой кратер. Тишината бе такава, че не можеше да се опише. Сивите лунни зъбери бяха самата вечност, а звездите в открития космос - деца на тази вечност.

Той си почиваше върху кратера и нерядко виждаше други същества. Накъдето и да поемеше, в

28

каквато и да е посока, Вселената бе изпълнена с милиони и милиони същества. Ефирни като него, те притежаваха и чувство за такт и никога не приближаваха при него, защото Чумашов не желаеше срещата.

Случваше се да види лица, които познаваше. Хора, които бе изпращал в последния им път на Земята, а ето че сега ги срещаше в пътешествията си и това не го стряскаше. Просто ги възприемаше, макар все още да не бе готов да разговаря с тях, защото там, на Земята, го чакаше едно тяло, в което трябваше да се завърне. Веднъж вече бе поискал да си отиде от него, но му бе казано, че времето не е настъпило. Щом вече това му бе казано, той знаеше, че животът му на Земята има по-далечен прицел, цел и същност, за която сега не подозираше.

В себе си майорът бе съвършено спокоен. Познаваше вечността, докосна се до нея, пътува през нея. По време на последните си пътувания той започваше да осъзнава, че скоро ще настъпи моментът да се съвземе физически. Не си задаваше въпроса как сринатото тяло ще се възстанови, но бе съвсем сигурен, че е достатъчно да поиска и ще се изправи на краката си. Вече знаеше, че щом поиска каквото и да е, то ще се изпълни.

ПарапсихологияСлед многогодишни експерименти стана ясно, че нещата достигат глуха улица. Всичко, което

науката можа да изтръгне от откритието на Лептов, бе разработено, класирано и ретранслирано към други клонове. Военните трескаво работеха, за да внедрят принципа на Лептов в лазерните оръжия. На бял свят дойдоха оръжия, които поразяваха мозъка и очите. При една бъдеща война милиони полубезумни слепци щяха да скитат по планетата, просейки къшей хляб. И руснаците, и американците събираха под знамената най-добрите си умове за разработка на стратегическите психотронни оръжия. Но въпреки всичко се стигна до положението, когато идеите за понататъшното им развитие спряха в непреодолима стена. Беше ясно, че науката е пред праг, който не може да прекрачи.

Междувременно тайните започнаха да се промъкват иззад свръхсекретните институти. Нееднократно руснаците и американците успяваха да си откраднат сведения за вече постигнатото. В периода на студената война нито едните, нито другите осъзнаваха, че ще дойде ден, когато свръхсилите горчиво ще съжаляват, че не са работили заедно. Защото някои малки, но богати страни вече упорито се стремяха да получат данни за новите разработки. Те не жалеха време, сили и средства, както и живота на своите камикадзе, за да получат поне трохи от трапезата.

Почти едновременно в специалните служби на две малки, но предизвикващи опасения заради своята непредсказуемост страни възникна идеята: дали не беше възможно изработената от Лептов машина да бъде дублирана - като модел и действие, от хора с паранормални възможности.

29

Парапсихологията принадлежеше към граничните науки, но по-консервативните я смятаха за чисто шарлатанство. Научните среди в свръхсилите, които определяха и общественото мнение, я отричаха напълно. Промъкването на феноменалното в науката бе толкова умряла работа, както се изрази водещият американски физик Ричард Клейбърн в интервю, че не си заслужаваше усилията и парите. Когато вестниците вдигаха шум около някоя мистична личност, винаги се намираше учен, който да я разобличи. Осемнадесет нобелисти подписаха прочутото писмо срещу астрологията, в което я правеха на пух и прах. Излезе поредица от книги, финансирана от държавата, които разгромяваха шарлатаните. Между порицаните се включваха Ури Гелер, който бе спрял от разстояние лондонския Биг-Бен и за броени секунди бе накарал семенце от шепата му да израсне в стрък, както и пастор Артър Форд, наречени измамници. Но тиражите на разобличителните издания се купуваха слабо, за разлика от онези, в които се описваха феномените. Статистическите данни говореха, че хората твърдо вярват в безсмъртието на душата, в лечението на болестите чрез полагане на ръка или от разстояние, в чудесата.

През периода на студената война и дълго след него никой учен с всичкия си не смееше да застане открито зад парапсихологията.

Северозападно от МОСУЛ, августВъздухът бе силно сгорещен от обедното слънце. Уханията на сладник и тамариск, подправени с

горчивия привкус на напечени тръстикови ниви, навлизаха в помещението, въпреки климатизатора. Часът бе петнадесет. След тридесет минути трябваше да започне обещаното чудо. Жената, наедряваща брюнетка с чисто и гладко лице, почти дремеше в креслото. Облечена в червеникава роба, тя излъчваше спокойствие, сякаш всички удари на времето се разбиваха в нея. Сякаш ги поглъщаше и отпращаше, където им е мястото и превръщаше черното в неговия антипод. Професор Кюлман разсъждаваше накъсано и емоционално, съзнаваше го, но откакто тази жена бе пристигнала тук с един военен джип, доста неща за него се бяха променили.

Групата им положи доста усилия, докато доведе Леандра.Няколко седмици повече от петдесет човека преобръщаха печата от последните десет години. В

компютрите залегнаха данните на известни феномени. Способностите им, доколкото се базираха на вестникарска информация, бяха описани, голяма част от тях - поканени на лични срещи, където пред отбрани специалисти бяха помолвани да демонстрират способностите си. Цялата операция, под кодовото название „ПЛАТОН", бе извършена трескаво, сякаш очакваха да открият мини-атомна бомба, направена от гений в някое мазе, която само изчаква часа си.

Професор Кюлман, лекар и физик, бе помолен да оглави операцията. Разбира се, от тайните служби му описаха подробно вижданията си как един или няколко феномена биха могли да обърнат хода на времето, да въздействат на индивид или на тълпи, вдъхвайки им илюзорна представа за действителността, да разчитат тайни документи, без изобщо да ги виждат. Всичко звучеше доста диво, като несвързано бълнуване, но професор Кюлман не бе навикнал да обсъжда поведението на тайните служби. Той им бе благодарен, навремето те го спасиха от Аушвиц, където загинаха много и много водещи учени. Бяха спасени по списък, съставен неизвестно от кого, двадесет и петима учени от цяла Европа. Предоставиха им лаборатория и условия за работа. Професор Кюлман можеше да изброи поне двадесет смайващи научни открития, направени тъкмо от спасените от смърт.

След войната на повечето от тях предоставиха нови лаборатории и апаратури и те се пръснаха из страната. Самата страна, създадена след войната, им беше добър дом и те се отблагодаряваха с каквото могат.

Понякога професор Кюлман се питаше кой или кои бяха тези хора, които знаеха, че точно тук, върху тези земи след войната ще бъде създадена една нова държава. Защото години преди края на войната спасените учени бяха доведени да работят точно тук, в полупустинята. Но това бе история. Сега страната му се нуждаеше от разгадаване на тайни. На чужди тайни. Целта бе далечна, а едно от средствата за нейното постигане седеше в дълбокото кресло и се наричаше Леандра.

Екипът се добра до нея чрез сложни и внимателни сондажи. Освен няколко откъслечни информации в пресата, за нея липсваха сведения. Знаеше се, че предсказанията й за бъдещето се бяха сбъднали с голям процент точност. Тук нямаше лъжа и измама, защото тя си правеше труда да ги отпечатва в едно малко издание поне година преди времето, за което се говореше за тях. Информацията съществуваше, Леандра знаеше как да я измъква от несъстоялото се. На първо време това им бе достатъчно.

Крайно предпазливо внедриха на сеанс при нея свой агент.Тя приемаше само един ден седмично в малката си къща в близко до столицата селце. В доклада си

агентът бе вписал, че в помещението липсвали икони, магически атрибути, свещи, кристални кълба, пирамиди. Сеансът, според доклада му, бе протекъл така:

„Тя ме помоли да седна и да се съсредоточа. Докато се опитвах да го направя, ми каза, че открива малък тумор вляво на щитовидната жлеза, с размери на две грахови зрънца. Откри също изострено

30

възпаление на коремната стена, жлъчна дискенезия, начален абцес в черния дроб и камък в десния бъбрек. Съобщи ми, че мога да си запиша всичко и да си направя медицински изследвания, които да потвърдят думите й. Отвърнах, че не се съмнявам, но откъде иде честото ми главоболие. Леандра отвърна, че високата граница на кръвното ми налягане има за първопричина камъка в десния бъбрек и като последствие то се дължи на тумора вляво в щитовидната жлеза. Каза ми, че стрелкащите се болки около сърцето се дължат на сраствания между ребрата след падане, при което съм се търкалял по склон, обсипан с дребни, остри камъчета. Вероятно това се е случило през август на осмата ми година, или задължително през август, когато съм бил на дванадесет години. Това бе самата истина, през август на осем години паднах от дърво и се търкалях дълго по склона. Никой не ми е правил рентгенови снимки, но болката ме мъчи и до днес.

Попитах защо, ако нещо не се е състояло през осмата ми година, то е неизбежно през дванадесетата и Леандра отвърна, че всички събития, които трябва да ни се случат, стават в определени фази от живота ни. Възможно е само да бъдат забавени. Нима животът ни е предопределен? Без никакво съмнение, господине. Ще ви кажа, например, че скоро, още до вечерта, вие ще се срещнете с по-възрастен мъж. Той е избегнал насилствена смърт, от която са загинали много други хора. Занимава се с разни науки, слаб и дребен, с прошарена брада, сантиментален и изпълнен с демони и спомени, които не му дават да спи, има заболяване в ставата на десния крак, накуцва и е с един започващ Паркинсон, наследен от майка му. Майката е починала между четиридесет и четиридесет и две години: силен тремор, повръщане, отслабване. Истинската причина за края й е не болестта, а отвращението й от живота. Днес тя е свободен дух, господине, с чувство за хумор и сега ми се усмихва, жалко, че не можете да я забележите, застанала е точно до рамото ви от лявата страна. Ето сега ми казва, че онова, с което се е заел синът й, мъжът, с когото ще се срещнете още тази вечер, има бърз и окончателен успех, че в ръцете му ще се съсредоточат много сили, че ще направи толкова, колкото и не е сънувал,но в последна сметка трябва да бъде много внимателен. Казва ми още, че е бил спасен от смърт в лагера, тъкмо за да извърши онова, което вече е започнал и че съдбата му го е измъкнала от там, за да извърши мисията си... Но, както вече ви казах, всяко нещо, което ни се е разминало веднъж, все някой ден се случва, така че да бъде изключително внимателен след девет месеца, през април..."

Леандра затворила очи и дала знак, че сеансът е приключен.Агентът бе отказал всякакъв коментар, което бе необичайно, но очевидно е бил толкова смаян, та е

предпочел мълчанието. Професор Кюлман разпозна в доклада себе си, както и здравословното си състояние, с което бе наясно. След два дни агентът, внедрен на сеанс при Леандра, донесе и медицинските изследвания. Те отразяваха съвсем точно думите на Леандра. Впрочем, агентът бе толкова потресен, че се наложи да излезе в продължителен отпуск, за да възстанови психиката и здравето си.

След две седмици екипът организира среща между професор Кюлман и Леандра.

Операция „Платон"Малка част от екипа на проф. Кюлман се състоеше от жени. Те бяха хубави, самоуверени, владееха

всички познати оръжия, отровителството, организирането на катастрофи, при необходимост убиваха без притеснения и сантименталности. Кръвта на повечето бе смесена -родителите им бяха пристигнали в новата си родина от целия свят. Професорът винаги бе изпитвал възхита от своите момичета. Освен другото те можеха да сготвят, да оправят легла, да прибират смет, да извършват сложни банкови операции, да засаждат цветя и да умират, ако се наложи, тихо и без превземки.

В операция ПЛАТОН участваха жени, посветили живота си на шпионажа, повече бойци от мнозина мъже. На тях не трябваше да им се обяснява далечния замисъл на операцията, колкото и странна да изглежда тя. Извънземни същества, духове, вещици, трансмедиуми, тези предизвикващи страх думи се равняваха за тях на оръжие, тайна квартира, конспирация в името на родината им.

Леандра назначи срещата с професора във вторник в 17 ч. Той тръгна с малката си кола, предварително притеснен, че сигурно ще завари тълпа пред дома й и ще се наложи да чака. В някакво ъгълче на съзнанието си той се съмняваше, че тя ще разиграва театър. Тълпата щеше нагледно да му подскаже колко търсена и ценена е тя, което всъщност си беше истина, но подобни хора винаги носеха и мегаломания у себе си. Беше се подготвил да изслуша хвалбите й и много истории, в които тя бе централната фигура, беше подготвен да я насърчава и да се съгласява с нея, за да види докъде ще стигне.

Така или иначе, съществуваше докладът на агента, комуто тя бе отгатнала даже неподозирани болести. Фактите, засягащи лично него, бяха зашеметяващи, особено в частта, която се отнасяше до майка му. Да, тя наистина се бе уморила да живее. Дребничката побеляла жена беше имала нещастието да вижда и да чува повече от околните. С течение на времето повтарящата се лудост на живота я бе изтощила прекомерно. И когато го схвана, някакъв часовник се включи в нея. Той отброяваше часовете, активира болестите й, те изтощиха слабото й тяло. Замина си от света с благодарност, че всичко най-сетне приключи.

Напълно възможно бе Леандра да притежава зрение за случилото се, което винаги остава в паметта. Може би разполагаше с ключ за информацията в чуждата памет. А цялото бръщолевене за духове, за

31

усмихнатия дух на майка му, застанал по време на сеанса до лявото рамо на агента, сигурно беше част от театъра. Никой добър театър няма успех, ако му липсват впечатляващи декори. Духовете бяха подправката, която се слага по малко, но създава вкуса.

Проф. Кюлман често се бе сблъсквал със смъртта и често мислеше за края. Много хора, в редица случаи по-добри и способни от него, умряха. Краят им бе мъчителен, но и имаше ли смърт без мъчения? Животът, който измъчваше, изгаряше, терзаеше, приключваше с един последен дъх и оставяше подир себе си плът, която не ставаше повече за нищо. Това бе толкова нелепо, че човек не можеше да не си зададе въпроса дали след умирането на тялото не следва нещо друго.

Приоритет на религиите, съществуването на душата бе описвано мътно, изпълнено с противоречия, а разните автори и течения даваха разни тълкувания - всичко това предизвикваше съмнения. Абсурдността на всеки живот, който завършва с превръщането в прах, караше мнозина да се ровят в книгите. Но никой не бе поднесъл изпълнен с доказателства отговор, никой не се бе завърнал от смъртта. Оставаше само вярата.

Малката къща с плосък покрив стоеше пред него. Някога тук е било пустиня, а днес околността цъфтеше. Финиковите палми, алоето, сочнозелените кактуси и свежата трева отморяваха погледа. Професорът пое към къщата. Нямаше никой и той се почувства изпълнен с внезапно придошла, заляла го като огън радост. Съмненията и мъките му сякаш изтляха в този нов огън и каквото и да се случеше, оттук нататък нямаше да има друго значение, освен онова, което му придадеше той.

Тя бе малко пълна, приветлива жена, седнала пред кръгла маса от червено дърво в празното бяло помещение. Арабските й тъмни и удължени очи го следяха топло, докато той седна на втория стол от другата страна на масата.

- Наред ли е всичко? - попита тя, сякаш бе излязъл за малко с някаква поръчка и сега се връщаше.- Казвам се Кюлман - несигурно произнесе той, защото не знаеше как да се държи.- Как е онзи човек? Който беше тук дни преди вас, с многото болести?- Объркан. Но което сте му казали, е точно.- Проверихте, нали - разсмя се тя. - С много медицински машини и доктори, за да докажете вярно

ли е онова, дето ви е казала една съвсем неука жена.- Така е. Без тези проверки никой нямаше да повярва... Смаянсъм, защото онова, което се отнася до майка ми, не го знае никой друг.- Да не би аз да ровя в главата ти и да вземам оттам каквото си искам, това питаш, нали?- В общи линии. Как става това, което става при вас?- Не знам - тя повдигна широките си рамене. - Може някой да ми го казва, може да си е записано

някъде и аз да го прочитам.- Кога започна?- Като момиченце се разболях. Ти знаеш, когато хората са бедни, болестите идват бързо. Всичките

ми братя и сестри умряха тогава от шарката. Загубила съм съзнание от температурата и като прогледнах, се видях на една поляна с цветя и ручеи. Хубаво беше и нямах вече температура. Напих се с вода и тогава дойде един мъж. Стар, но не като нашите старци, те са винаги болни и тъжни и гледат отчаяно, като гладни кучета. Този се усмихваше. Хвана ме за ръка и ме поведе. Доведе ме до голяма река. Каза ми: не тъгувай, трябва да се върнеш. Аз ще съм с теб, когато ти потрябвам. И оживях.

- А после?- После едно дете от нашите колиби се загуби. Нямаше го три дни и никой не знаеше къде да го

търсят. Може да беше паднало в пропаст, да се е пребило, но може и да беше живо в нея. Майка му виеше денонощно. Тогава заспах и дойде белият мъж. Каза ми: детето е в пещерата над Соления хълм, изплашило се е от койот и не смее да слезе... Отидох при майката, пошушнах й... Намериха го в онази пещера. Е, и почнаха да идват и да ме питат разни неща. Оставяха ми фурми, питки, някога кибрит и сапун, кой каквото имаше...

- Все онзи бял мъж ли ти отговаряше, когато го питаше?- Само в началото. После някак си знаех... Но преди войната дойде отново. Седях пред колибата, а

той влезе и седна до мен. Ще има голяма война, ми каза. Ще умрат много хора. Накрая руската мечка ще надвие. От един самолет ще пуснат голяма бомба и ще се затрият два града.

- Нагазаки и Хирошима - прошепна Кюлман.- Светът ще се закрепи криво-ляво, ще има пак малки войни докъм 1998-2000 година.- А после? - жадно попита професорът.- За после няма да ти кажа - усмихна се Леандра. - И без това нищо не можеш да направиш, нито ти,

нито някой друг. Така че, какво те интересува за после!С всичкия си опит и дипломи, с всичкия си авторитет, той се почувства като дете, което пъдят в

ъгъла. Погледна машинално часовника си. Бяха отминали два часа, които не бе усетил, а би могъл да се закълне, че е стоял тук двайсетина минути.

32

- По следите си на една машина. Но машината може да не свърши това, което ти е нужно. Трябват ти хора. Като мен.

- Така е - смаян отвърна професорът.- А знаеш ли, когато намериш тези хора, какво ще ги караш да извършат?- Неща, които машината не може да прави.- Власт над другите - без никаква връзка каза тя. Сега очите й бяха абсолютно черни и лицето й

имаше замръзнал и хищен израз.- Може би. Сам не знам докъде ще се стигне - смънка той.Тя замълча и той пак изгуби усещането за време. Струваше му се, че в бялото помещение е влязла

мощна зелена, бездънна река и го залива целия.- Ще опитам, ще опитам - измърмори Леандра и гласът й го върна на повърхността.- Да дойда ли пак?- Идната седмица. Ще пратиш да ме вземат, ще седнем при теб и ще попитаме Белия мъж. Само той

може да каже всичко.Някак си отстрани той се видя как се изправя, потен и смачкан. Чу се как казва със слаб, трепкащ

глас: Ще получиш всичко, което ти трябва. Каквото искаш: пари, автомобил, нова къща...Тя се взря в него някак съжалително, с тъга и затвори очи. Срещата бе приключила.

Отвъд страхаВоенният джип изникна иззад облака червеникава прах в десет часа. Проф. Кюлман чакаше

пристигането му до прозореца. Присвиваше го сърцето, малко му се виеше свят, в ушите му се бе настанил слаб шум, като от течаща река. Това лято жегата бе плътна, обемна и навличаше тежка ризница върху телата още преди изгрев. Сега слънцето висеше в бледото небе -тъмножълта опушена топка, и предвещаваше нетърпимата около обед жега. Дробовете трудно поемаха горещите глътки въздух, самите те обезводнени и смалени. Така че слабият шум в ушите си професорът възприемаше като благословия, защото му напомняше вода. Въпреки отскочилото нагоре кръвно налягане, той изпитваше утехата на преминал пустинята пътник , достигнал изтощен до дълбока и силна река. Дори тя да е халюцинация, това също е щастие за пътника в пустинята, защото ще умре от милостива смърт.

Леандра слезе от джипа, бавно и тежко. Върху червеникавите й коси бе метната зелена кърпа, дългата виолетова роба достигаше петите. Беше обута с леки кожени сандали и носеше плетена торба.

Професорът бе наредил никой от екипа да не се мярка, но сега знаеше, че и те като него жадно наблюдаваха жената, обещала да стори чудо. Разбира се, професорът не бе словоохотлив, но им бе споменавал това-онова. Например, за войната след 2000-та, за което Леандра не пожела да му каже нищо.

Той си даваше сметка, че срещата с Леандра го бе променила. Оттогава професорът затъваше в тих унес и мислите му ставаха отчетливи, но и облечени във форма, изглеждаха напълно материализирани и сякаш се прожектираха на филмова лента. Цветна. Освен това професорът някак бе престанал да се интересува от смъртта. Преди всяка болка, поникваща в тялото, той неотменно си спомняше смъртта. Тя извикваше у него ужас и безсмислие. Той се справяше с това състояние, но никога не можа да го премахне. Ако някой би му поставил диагноза, щеше да оприличи страха от смъртта на клаустрофобия - ужас от затворени пространства. И тъй като човек прекарва живота си предимно в затворени пространства, един толкова натрапчив страх можеше да означава, че той е годен да живее само в пустинята. Или в просторна пещера, съвсем близо до изхода, за да вижда деня и нощта, и да усеща ветровете.

Смъртта бе така несъвместима с живота, както клаустрофобията с цивилизацията. Но страхът от смъртта, който измъчваше професора, бе и нетърпимост към всяко напомняне на тялото, подсказващо износване, болест и приближаване към края. А след срещата с Леандра този страх бе отстъпил встрани. Съществуваше, но материализирал бодливото си противно клъбце на пет крачки о"т него, което му даваше относителна и непозната по вкус свобода.

Професорът се бе борил със своята тайна болест цял живот, но постепенно тя така го бе измъчила, че често, когато оставаше сам, не можеше да се справи с истерията и сълзите. И това сигурно бе една от причините, които му пречеха да се ожени. Останала му бе само работата.

Към медицината постепенно се прибавяха дипломи - биохимия, философия, психология, бе специализирал успешно върху мозъчните трансплантации. Пет години от живота му се стопиха, докато открие, че лявото полукълбо няма нищо общо с визуализирането и изграждането на представните фантоми. О, той се беше потрудил достатъчно, за да попие хиляди страници знание. Бе работил самоотвержено, до пълно изтощение, бе достигнал до идеята, че генетиката може да спаси света от болестите и мутациите. Но с течение на времето пак така безпощадно осъзна, че генетиката носи само временни постижения. Защото на мястото на старите, ликвидирани с генно инженерство болести, идеха нови, още по-чудовищни мутации. Някой или нещо - много по-силно от човешките усилия да променят природния ред и да го създадат отново, по свой вкус - пречеше...

33

Долови бавните стъпки на Леандра. Тя застана пред вратата от другата й страна, сякаш откриваше нещо много интересно там. Същевременно усети нежни пръсти да преминават по лицето му и леко да обгръщат раменете му, да го тласкат към вратата и той вече тичаше да я отвори. Леандра му кимна и прекрачи към отредения за гости зеленикав кожен фотьойл. Кратко време тя разглеждаше Кюлман и после внезапно се усмихна.

Дневник на експеримента по програмаПЛАТОН. 28 август, 11 ч.

Секретна лаборатория MX-I.Ръководител проф. Кюлман.

„Уточнихме обекта на експеримента. Според Леандра, в затворената от всички страни стая ще се появи светлокос мъж, духовният й водач, както го нарича. Той не е от плът и кръв, отдавна пребивава в други измерения, но може да се появи като живо човешко същество. Според научните терминологии сега, ще стане пробив в пространствено-времевия континиум, изкривяване, преминаване през нула-пространството, получаване на съответната информация и нова ретранслация, докато всичко застане по обичайните си места. (Не съм много сигурен, че който и да е от споменатите термини може да се приложи към онова, което се случи.)

Леандра се втренчи в една точка. Тя обгърна с поглед няколкото метра разстояние от стола до прозореца, покрит с плътни щори. В единадесет и десет минути стаята започна осезателно да се изстудява. Термометърът много бързо падна до 9 градуса С, поколеба се на 7 градуса и спря на 4 градуса С. За сравнение, температурата в пустинята отвън по това време е + 50 градуса по Целзий на сянка, ако я има. След това се промени цветът на въздуха. Забълбука като течност и премина няколко трансформации от синьозелено до огненожълто. Видимо се пръскаха искри като от бенгалски огън, независимо, че липсваше какъвто и да е източник. Физическото ми състояние е в норма, ако се пропусне сърцебиенето и чувството за лекота, което ме издигна на педя от пода.

Леандра произнесе бърза фраза и се хвана за облегалките на фотьойла. Гостът се появи в този момент. Излезе от въздуха. Висок, светлокос мъж, около 37-годишен, в бял хитон и бос. Пространството зад гърба му бе видимо живо. Там се прожектираше мястото, откъдето Гостът бе пристигнал. Виждаше се път, покрит със златиста прах, обграден от сини потоци, облаците носеха керемиден оттенък, а фонът на небето бе наситенозелен. Гостът не идваше от Земята. (Непрестанно изпитвах усещане за недействителност, може би виждах холограма, с която можеше да се осъществи контакт.)

- Е, - Гостът се усмихна, - слушам ви. Вие сте човек с тежест в това общество и, доколкото разбрах, имате да ми зададете някои въпроси.

- Откъде идвате? - беше първото, което ми хрумна.- Алдебаран.- Кой сте?- Не е интересно. Не разпитвам и вас по този въпрос.- Извършваме експеримент... Както вече разбрах, след вашето идване тук, в

свръхсекретна и охранявана лаборатория, ние не знаем почти нищо за мозъка. Мозъкът лигенерира енергията, която ви доведе тук?

Картината зад него се промени. Сега се виждаше тиха повърхност на синя вода, от която идеше спокойствие и безметежност.

- И да, и не - отвърна Гостът. - Зависи как гледате на мозъка: като на орган или като на енергия, която временно се възползва от този орган.

- Не зная, представите ми се объркаха.- Енергия, която временно се възползва от материята - кротко произнесе Гостът. - Енергия, която

временно обитава материята, дрехите на тялото.- Ужасно! Никога не бих могъл да го докажа. Това ще преобърне всичко.- Не и в близките двадесет години. Ако го кажете сега, ще ви тикнат в лудница.- Запознат ли сте с бъдещето, което идва?- За съжаление, да.- Вие ли го съобщавате на Леандра?- Когато се наложи и ако това знание може да помогне за осъществяването на някои цели.- Кои са целите?- Невъзможно и нецелесъобразно е да ги обявя сега. Целта на експеримента ви беше да се докаже,

че ме има. Мен или каквото и да е друго. Имате ли нови въпроси?- Мозъкът - забързах, защото Гостът ми показа, че времето изтича, - мозъкът ли е най-важното за

нас? Експеримент ли сме самите ние? Докъде ще достигне еволюцията, ако сме експеримент или ако сме 34

случаен набор от ДНК, мутирал до хомо сапиенс?Гостът ме погледна много внимателно, от светлите му очи струеше насмешливост, примесена с

кротка обич: той се отнасяше с мен като с дете.- Професоре, беше ви необходимо да ме видите. Това се случи. Колкото до отговора на

останалите ви въпроси, имате в недалечно време пълната възможност да научите всичко, коетови интересува.

Гостът се обърна към Леандра и чак сега тя отвори очи. Помаха й, тя му отвърна с щастлива усмивка.

- Това е всичко засега — произнесе Гостът. - Може би ще се видим скоро и тогава щеговорим колкото поискате. Може би още през април.

Леандра затвори очи и тогава Гостът изчезна. Термометърът се закатери и достигна много бързо до обичайна за помещението температура, когато кондиционерът не е включен: + 38 градуса по Целзий. Погледнах часовника: беше изминал само половин час. Някъде по коридора чух предпазливи стъпки - екипът вече проявяваше нетърпение.

Изпитвах възторг, силен, стремителен, чист. Тогава нещо затрополи по прозореца. Навън се лееше щедър, вълшебен, благодатен дъжд, първият от много месеци насам."

Крайреченск, ранната пролет на 1962 годинаВ края на зимата, когато снежните преспи започнаха да се размекват и подпухват, когато блатата

станаха непроходими и прогнилите дънери издаваха ехтящи писъци, полурухналата къщурка до реката оживя. В началото пушек от запален вътре огън заизлиза от цепнатините, а малко по-късно един много слаб мъж се зае да оправя съборетината. Той закърпваше процепите в дървените стени с довлечени от реката дъски. Редки минувачи и ловци, които пристигаха от тайгата, го виждаха да се труди упорито и постепенно пушекът заизвива лентата си само от комина, а зад прозорчетата цъфна алено цвете в прясно сковано сандъче.

Мъжът живееше в компанията на голямо куче, което поразително приличаше на вълк. Нерядко движенията му бяха проследявани от съпровождащ го навред гарван, който също така се разхождаше покрай громолящата с топящите се ледове река.

Изпосталялото и измъчено от дългата зима поселище не се впечатляваше от новия си жител. Крайреченск бе омразно име, свърталище на всякакви хора, повечето бивши или избягали затворници, убийци, луди, старообредци, пророци, жени с леко поведение, алкохолици. Властите не се мяркаха често, макар веднъж-два пъти в годината да извършваха акции и разбира се, прибираха когото успяваха да заловят. Залутаното в недрата на Русия поселище привличаше като с магнит отрепките и изобщо онези, които по разни причини бяха скъсали с нормалния живот.

Телефонната линия редовно се изключваше при дъжд, а често валеше неспирно седмици. Зимата напълно откъсваше това парче земя от континента. Хората тук се препитаваха с риболов и лов, често умираха от злополуки и недохранване, и дървените къщурки рядко бяха много населени. Педи години тук изпратиха милиционер, който трябваше да заведе живущите на отчет, да ги подреди в списъци и да следи за реда, но още на втората седмица той излезе на риболов и се удави. Ходеха слухове, че лодката му изведнъж започнала да се пълни с вода. Извърши се следствие от дошли от континента оперативни работници, но нищо не можа да се докаже и съмненията за злонамерено действие отпаднаха. Впрочем, поселището така и си остана без постоянен милиционер и къщурката му запустя.

През почти цялата пролет новодошлият, който назова себе си Игор Петрович Разумовски, често преброждаше тайгата и крайбрежната ивица. Сушеше тънки зелени водорасли, изхвърлени от водата, събираше лишеи, мъхове, кори, корени и стръкове на разни треви. В къщата му увиснаха на снопове див чесън, лайка и кантарион, гъби, много от които не бяха известни като годни за храна.

Игор Петрович говореше малко и не се интересуваше от ставащото в поселището. Често го виждаха да се връща преди залез, придружен от Вълка си, а веднъж един съсед надникнал в къщурката му и бил посрещнат от Гарвана. За птицата се говореха всякакви неща, но истината бе, че тя разбираше въпросите и отвръщаше чисто по човешки. Гласът й бе малко креслив и рязък, но разбираем. Свикнаха, че тя се отнасяше с всички различно - към едни с досада, към други - ласкаво, а трети просто съветваше, но изпадаше в ярост, когато трябваше да общува с пияници. Неприязънта й към тях бе общоизвестна, затова и не повярваха на един от тия вечно подмокрени алкохолици. Пийнал обичайните четиристотин грама, той нахълтал в къщата на Разумовски, но внезапно изгубил гласа си. Въпреки туй задавал въпроси наум и Гарвана му отговарял, следователно четеше мислите.

През май ловяха великолепни екземпляри от гигантска бяла риба, която прииждаше към плитчините, за да хвърли хайвера си. На 18-ти в поселището пламна странна и опасна болест. Тя нападаше с температура, треска и халюцинации. Тялото се обезводняваше, но не приемаше дори водата, която изхвърляше през всички отвори. За три дни умряха двайсет мъже и жени и мнозина вече бяха на път.

35

Опитаха се да се свържат с континента, но телефонната връзка пак бе повредена. Един човек пое с лодка към най-близкия град, който се намираше на пет дни път по вода, но не се завърна. Предположиха, че болестта го е повалила насред път.

Нямаше вече никакъв изход, когато се появи Разумовски, събра по-големите съдове в къщите и започна да вари в тях сухи гъби и треви. Поеше болните и все още здравите с горчилката три пъти на ден. Разтриваше ходилата и дланите им с отвара, в която имаше брезова кора, някакви сребристи лишеи, щипка лилав мъх и шепи бяла пръст. През цялото време Вълкът стоеше покрай казаните и врящите съдове и не допускаше до тях никой, освен стопанина си.

Двама най-близко до смъртта разказваха после, че Гарвана ги успокоявал, като им шепнел, че отварата ще излекува болестта, защото Разумовски знае всичко на този свят.

Епидемията бе ликвидирана за седмица и повече никой не умря. Хората се изправяха на крака и поемаха с готовност новите отвари, които им даваше Разумовски. Дори тези, които преди изпитваха недоверие, се подреждаха пред къщата му с канчета и паници и той разливаше с черпак горчилките. Вече нямаше човек, който да не изпитва респект и благодарност към Игор Петровия. Всички странности, които ставаха около него, се възприемаха като нормални и повече никой не коментираше лечителя. Напротив, приемаха думите му, за каквото и да се отнасяха, безпрекословно и всеки опитваше да се отблагодари с каквото може. Здравите мъже изкопаха кладенец в двора му, за да не ходи до реката, дърводелците потегнаха покрива, някои жени садяха за него зеленчук.

КрайреченскДневник на Захар Никанорович, учител от Пенза, единственият оцелял след

експеримент с психотропно излъчване в сибирски лагер.14 декемвриБеше много трудно да достигна до тук. Поселището ми се видя рай, оазис, нищо, че е толкова бедно

и малко. Много е студено почти през цялата година. Повечето хора са лениви, тромави и отнесени и не вършат почти нищо, особено през зимата. Прехранват се с каквото има, а то не е много, особено ако нямат късмет в реката или в тайгата.

Преминах стотици километри. Живях на различни места по малко и за кратко. Много е важно да не бъда открит и никой да не се досети, че може да съм жив, макар тези, които биха се интересували, да ме смятат за мъртъв отдавна. Не знам дали не съм повече мъртъв, защото не съм жив в обичайния смисъл. След онова, което се случи в лагера, едва си припомням истинското си име, сякаш то е принадлежало на друг човек. Аз, след онова, което се случи, и аз, отпреди то да се случи, сме съвсем различни същества. В онзи живот бях учител и се казвах Захар, в този съм скитник и реших да се назова Игор Петрович Разумовски. В онзи живот не умеех почти нищо, в този умея почти всичко.

30 декемвриУспях да потегна къщурката. Пълна съборетина, в поселището някой ми каза, че в нея от сто години

винаги са живели лечители и баячки. Те всички изчезвали от един момент нататък и се считало, че къщурката носи нещастие. На мен ми харесва. Твоя съм, чух я да казва, споена съм с вълшебства и билки, вятър не ме руши, дъжд не ме кара да прогния съвсем. Ще изкарам още сто години и тук все ще идват такива като теб, Захар...

Игор съм - чух се да отвръщам, - вече съм Игор.Все ми е едно, отвърна къщурката с въздишка, - ти само живей в мен и ще видиш как всичко ще ти

се оправи. И птицата, и вълка ти, и те ще ти станат по-умни, при мен всички стават по-умни, порастват като боровете...

Възвишена реч, щастливо посрещане. Отдавна не съм бил щастлив, защото непрестанно скитам, а сега имам говорящ дом. Впрочем, откакто къщурката ми каза, че всичко ще е наред, реката довлича почти до вратата дъски, с които мога да изкърпя стените. Един ловец ми отстъпи двайсет пирона срещу кожа от сребърна лисица. Когато я убия някой ден, ще му я дам...

17 януариПонеже зная почти всичко за лекуващите растения, обикалям тайгата, за да ги търся. Това не е

лесно заради снега, но много често Вълка и Гарвана ми посочват точните места, където те са покрити от преспите. Заведоха ме и в отдалечено място, където има няколко, свързани една с друга кръгли поляни. Странно е, но там няма сняг, сякаш под земята има топли извори, които не дават на ледовете да вцепенят земята. Поляните са заобиколени с гигантски борове и когато има слънце, гледката е неописуема. То виси в клоните им дълго, сякаш ме наблюдава и сребърните иглици искрят в милиони цветове.

Отдавна, още от времето на бягството ми, почти отвикнах от човешка храна. Мога да пиша за едно познание, което се появи внезапно в ума ми. Нерядко то идва като глас, който ми обяснява свойствата на растенията и как човешкото тяло може да оцелее само с растителна храна.

Губя по няколко часа, за да вадя точно определени корени и да открия точно определени мъхове. 36

Приготовлявам ги с малко вода, понякога е необходимо, според инструкциите на гласа, само попарване, понякога ги пека или ги заравям в горещата пепел на огъня ми. А понякога те са отлични и съвсем сурови, дялкам с ножа си късчета и ги дъвча. С мъховете и с някои стебла е съвсем същото. Оказва се, че по този начин набавям абсолютно всичко на тялото си, включително и сол. Научих също така, че организмът може да оцелее десетилетия само с по няколко зрънца овес или жито.

27 януариЗабравих да напиша, че човешкото тяло може да оцелява и като се поддържа с енергия. Тя е

отлична храна за клетките - чиста, силна, храна, която стяга мускулите и те прави щастлив. Енергията е преизобилна - от слънцето и звездите и от още много други субстанции - тя е предостатъчна, за да се живее. Да я поемаш, за да продължаваш да си жив и силен. Попиваш я като цветето - дъжда. Енергията на облаците, вятъра, стихиите, гръмотевиците е от същото естество.

5 февруариЕнергията от сънищата може да поддържа тялото дълго. Поръчвам си нощем сънища. Ако имам

нужда от радост- поръчвам си да ми се появи мама. Тя идва, по-скоро аз отивам при нея там, където е тя сега. Винаги ме чака сред обсипани с милиони цветя поляни. Говорим си, тя ме утешава и ми вдъхва кураж. Сутринта се будя олекнал от радостта, която ме съпровожда през целия ден. Ако съм болен - поръчвам си сън за сила и здраве. Той идва с картината на горещ минерален извор, изтичащ направо от недрата на земята. Виждам се как потапям тялото си в него и на сутринта съм напълно здрав.

13 февруариТрябва да отбележа, че продължавам да разговарям телепатично с онзи майор - името му е Иван

Чумашов. Той ръководеше експеримента с новото оръжие в лагера. Знам, че е много болен. Разговаряме за всичко. Каза ми, че е умирал няколко пъти досега и че тялото му е пълна развалина. Но винаги, когато умирал, го връщали обратно. Не лекарите. Обикновено му прилошавало, изгубвал зрение и изчезвал. Озовавал се в тунел и силни вихри го тласкали към края му. После внезапно придобивал особена лекота и се виждал да витае над тялото си. Връщането в него било особено мъчително, сякаш се вмъквал в ръждясала ризница.

Сега се възстановява в разни санаториуми. Говори ми и за лицето на някакъв светец, но не знае кой е. Може би ще го попита за името някой ден. Знам, че е тъжен и объркан. Какви сили измъкнаха този военен и консервативен в миналото мъж, какви сили го тласкат и към тунела, и към завръщането в тялото? Кой непрестанно иска Иван Чумашов да бъде в най-горещите точки на експериментите? Нима само съдбата? Или други сили, за които само се досещам. Тук, на земята, но повече в отвъдното, каква ли драма ще се наложи да преживее още.

МартНапоследък си говоря с един много странен човек. Казва си името: Михрам Леви. Засега не ми

съобщава точното си местонахождение, но щом се обади, веднага го виждам застанал до изумрудено море.

Москва, августИван Чумашов хвърли последен поглед в огледалото. Широката повърхност го отразяваше -следите

от мъчителното боледуване се бяха заличили и кожата бе възвърнала предишния си здрав цвят. Леки сенки под очите и новопоявили се бръчки издаваха, че тялото му бе преминало през ада на болестите. Не харесваше също така и лекото изгърбване, въпреки усилията да се държи изправен. Не само отпуската, но и всички допустими срокове за отсъствие по болест се бяха стопили и вчера сутринта той получи заповед да се яви при генерал-майор Авдеев. В девет нула нула.

Нещата не можеха да бъдат повече отлагани. Въпреки нелепите и странни ситуации по време на предългото боледуване, въпреки виденията и излизането от тялото, той си оставаше офицер. Дълбоко в него бе залегнал навикът да се подчинява и да не обсъжда заповеди. Даваше си сметка, че бе напълно невъзможно да подаде рапорт за оттегляне по собствено желание. Надеждите, които възлагаше на лекарската комисия да даде мнение за пенсионирането му по болест, отпаднаха.

Напълно неочаквано - и за медиците, и за него, тялото му започна да се възстановява бързо. Лекарите наблюдаваха с изумление как черният дроб се прибра и заработи, как камъните, пясъците и възпаленията се стопиха, как сърцето възстанови мощния си ритъм. Кръвните анализи бяха превъзходни, енцефалограмите - в абсолютна норма. Когато човек ги разглеждаше, никога не би повярвал, че майорът е участвал в смъртоносния експеримент по програма „ЛЕБЕД".

Оздравяването започна на 10 юли с внезапно огладняване и завърши точно след двадесет дни. От пълна развалина, каквато беше, Иван Чумашов заприлича на себе си от времето преди злощастния експеримент. Дори очите възвърнаха стария си блясък и тъмножълтото болезнено оцветяване на еклерите се стопи.

Разбира се, лекарите отдадоха оздравяването на правилното лечение, макар някои да се съмняваха и да приписваха чудото на новороденото му тяло повече на късмет. За късмет обаче не бе прието да се

37

говори, когато всички успехи на медицинската наука бяха приложени.Случаят Чумашов, болест без изяснена причина, но с отлично оздравяване, приключи блестящо. И

сега той трябваше да се върне към работата си. Отдел 23 на КГБ можеше да бъде напуснат само поради смърт. Дори пенсионираните по възраст оставаха завинаги свързани с него. Шпионите са бивши, само когато се венчаят със смъртта.

Сряда, 9 августВтори ден Чумашов четеше документите, описващи новите 96 модификации на психотронния

излъчвател. За кратко време нещата бяха напреднали значително.Паралелно с намаляване на размерите, апаратурата бе разкрила някои нови свои качества. Сега

специалистите от засекретените лаборатории работеха едновременно по усъвършенстването на психотронните излъчватели, предназначени за по-обширни територии. Друга група се трудеше върху излъчватели, които зомбираха жертвите персонално, буквално върху няколко квадратни метра, например в банята или тоалетната.

Създаваше се впечатлението, че каквото и да бе създал Лептов, то се развиваше твърде леко. Особено щом ставаше дума за зло, защото въздействията не можеха да бъдат определени с друга дума. Лечението, с което бе започнал Лептов, някак бе послужило като примамка -онези чудотворни излекувания, с които тръгна цялата история. Чумашов можеше да си ги спомни без затруднения: докладваха му за ликвидиране на болести чрез няколкоминутно облъчване. При това за болести, развиващи се едновременно, когато за да бъде изтрита едната, се налагаше да бъде унищожена първата. Другата водеше за ръка нова и този дяволски кръг, който би побъркал дузина професори, бе ликвидиран с излъчване в рамките на няколко сеанса.

Това бе отдавна: също така отдавна спецлабораториите се бяха съсредоточили върху различен отсек от възможностите на излъчващата машина и ги бяха трансформирали в нужната им посока. Сега документите описваха въздействия върху отделни личности. Те всички бяха подбирани по принципа на известността и свободомислието им. В стагнацията на политическия режим свободомислието, дори когато то не бе открито афиширано, се наказваше строго. За целта специални отдели на КГБ се занимаваха с благонадеждността на гражданите. Тя, от своя страна, можеше да бъде доказана единствено чрез въвеждането на тайните агентурни наблюдения. Отдавна бе стара практика да се вербуват и отделни членове на семействата, които докладваха за настроенията на роднините си.

Нерядко доносничеството, издигнато от пропагандата като добродетел, ставаше на доброволен принцип. При избрания човек - син, дъщеря, зет, снаха, брат или изобщо близък до онзи, от който политическите служби се интересуваха, идваше специален агент. Той се възползваше от неудобна за бъдещия агент ситуация, от страшна за признаване склонност или изобщо от тайна слабост. Вербовчикът често говореше пространно за патриотизъм и за нуждата на държавата да се съхранява от вътрешни врагове, които я ерозираха. Всъщност, думата „враг" бе твърде популярна. Да създава подозрителност и конфронтация между поданиците си бе една от функциите на политическото разузнаване. Именно в обстановката на постоянно раздухвана подозрителност гражданите донасяха един за друг и само тогава контролът бе такъв, какъвто бе необходим.

Да се контролира, да се знае всичко - далеч преди идеите да се облекат в някаква форма, описани или устно споделени, тъкмо това означаваше пълната и тотална власт и това бе едно добре усвоено още от древността правило. В такъв аспект властите се нуждаеха от хора, които донасяха за всичко и които бяха внедрявани в колективите и в най-малките клетки на обществото, както наричаха семейството.

Ако някога архивите и досиетата бъдеха отворени, което само по себе си бе абсурдна мисъл, хората щяха да се натъкнат на ужасяващи доносничества, които в немалко случаи бяха стрували човешки животи.

Всичко това обаче бе отминало. След системата на досиетата и доносничеството бе дошла ерата на друга, гигантска манипулация и тя носеше името психогенератор. Сега Чумашов стоеше пред разтварящата се за новия ад врата. В известен смисъл той бе съпричастен към този процес, дори се бе превърнал в негова жертва. Бе ръководил експеримент, при който загинаха много и много хора, а след това едва не умря. Психотронният излъчвател бе развил в ума му телепатични способности и го бе надарил с опитности за проникване в бъдещето. Бе свалил булата на помътеното и първосигнално съзнание и сега той умееше да узнава къде се намира човек, който му е нужен, да разговаря с него или пък да прониква в мислите му. Можеше да се каже, че психотронното облъчване в сибирския лагер бе го превърнало в нещо различно, особено, нечовешко. Тепърва щеше да установи дали новите му способности не го превръщаха в чудовище, демон, в нещо, което имаше човешка форма, но не беше човек. И в новата си същност дали трябваше да търси съюзници, променени също като него, както онзи учител от Пенза, с когото разговаряше телепатично. И дали тези съюзници нямаше всъщност да се окажат врагове. Промяната бе така огромна и страшна, че размиваше познатите стойности и даваше нов знак на досегашните принципи, по които се бе движил животът му. И сигурно не само неговия, сигурно на мнозина от тези, където и да се намираха те по

38

планетата, които бяха трансформирани в друга същност от психотронните облъчвания.Стенният часовник в кабинета му изпя няколко такта. Шестнадесет часа. Навън се заоблачаваше.

Чумашов отвори акуратно подредената папка. Стори му се, че листовете излъчваха топлина.

Ленинград Д-р Галина БоярскаяВ началото всичко изглеждаше като проява на климактериум. Симптомите бяха като че ясни.

Събуждаше се трепереща в прогизналата от ледена пот нощница. Чаршафите, възглавницата и завивките бяха мокри и се налагаше да ги сменя поне два пъти през нощта. Отиваше на работа недоспала, раздразнителна, денят минаваше тежко. А трябваше да бъде любезна, защото лекуваше високопоставени пациенти в една специализирана за тях и семействата им клиника.

После, една сутрин, когато се развиделяваше и за пореден път сменяше спалното бельо, тя започна да мисли ясно. Това бе точната дума, защото откакто започнаха нощните кошмарни изпотявания, живееше като обвита в плътна мъгла. Сякаш тази сутрин най-сетне се бе завърнала отново в себе си. Наплиска се с вода в банята. Вдигна очи и от огледалото я погледна мрачна, възпълна жена, с прошарени, влажни и смачкани кичури. Лицето й бе подпухнало като тесто, бледо, обсипано с лишеи и дълбоки горчиви бръчки. Това, което видя в огледалото, я слиса.

Д-р Боярская винаги бе държала на външността си. Веднъж седмично тя имаше запазен час на „Малая Набережная" в трудно достъпен фризьорски салон. Косата й винаги имаше отличен меден цвят, върху ноктите полагаше слаборозов лак, червилото й бе в същата тоналност. Поради обширността на контактите и мястото, където работеше, Галина Боярская не изпитваше затруднения и при набавянето на модни дрехи.

Предният зъб вляво бе грозно счупен. Върху шията личаха следи от издрасквания. Ноктите й бяха изгризани до кръв. Бялото на очите бе мътно, а долните клепачи алени. Тялото я сърбеше от дребен противен обрив.

Д-р Галина Боярская имаше високи изисквания както към себе си, така и към персонала, който ръководеше. Тя бе позната като педантичен, точен, висококвалифициран и напълно заслужаващ доверие лекар.

Жената в огледалото докосна с изядените си до кръв нокти драскотините по шията и изскимтя от болката. Езикът трескаво опипваше дупката от счупения зъб. Трябваше да се вземат мерки и на първо време...

Най-сетне тя схвана, че мисли за себе си като за двама души. Жената в огледалото и Галина Боярская бяха две различни личности. Мисълта я успокои за миг и я накара да се усмихне. Дупката от счупения зъб зейна и тя разбра, че се е случило нещо ужасно. Нямаше две личности. Онова, което я гледаше от огледалото, бе самата тя.

Върна се настръхнала в спалнята. Бе разхвърляно, сякаш в стаята бе вилняло стадо маймуни. Край леглото се търкаляха четири празни бутилки от коняк. Тя ги разгледа изумено, нямаше спомен да е понасяла някога алкохол. Но те говореха, че не само понася, но и има нужда от алкохол. Как бе ходила в това състояние на работа? Защо никой от колегите не бе забелязал очевидно ненормалното й състояние? Изобщо, какво се бе случило? Колкото и да ровеше в съзнанието си, натрапваше се само споменът за ужасните ледени нощи. Тя осъзна, че възприема реалната действителност, но паметта бе покрита с плътна завеса.

С мъка се зае да оправя стаята. Откриваше удивителни неща. На моменти трябва да се бе забавлявала да обръща чекмеджетата върху пода, да гаси фасове върху облегалката на канапето... Нарязала бе на лентички прекрасните си шотландски пуловери... Бе изпокъсала книгите си, драскала върху тях, бе изляза цяла чаша мазнина върху най-скъпите си заглавия. И... храчки по пода, някои засъхнали, други не...

Кога се бе случило всичко това и защо нямаше спомени. Като че бе умряла и мястото й бе заето от нов човек. Бе се превърнала в личност, която не харесваше. Която предизвикваше отвращение. Дебела, запусната жена, която си гризеше ноктите, изсипваше чекмеджетата, режеше дрехите си, наливаше се с коняк и плюеше върху пода.

Пак започна да се облива в гореща пот, която почти мигновено изстудяваше и я караше да трепери. Тя се вкопчи в облегалката на дивана. Не, о, не, не биваше да се предава... Трябваше да си спомни, да си спомни поне нещо... Казваше се Галина Боярская. Беше лекар с двайсетгодишна практика. Нямаше спомен да е боледувала. Не е алкохоличка, въпреки бутилките, които се търкаляха, значи не е в делириум... Тялото й си беше нейното... Напипа плътната бемка точно под далака. Там си беше. Прокара ръка по тялото. То имаше спомени. Беше си нейното, познаваше го и то нямаше как да я излъже...

И тогава чу леко кристално позвъняване. В главата си. Като звънче. Сякаш отпуши нещо... Потекоха някакви думи... Заля я нова гореща вълна. И ужасно желание за смърт... Смазващо... Мощно... В съзнанието й изплува тревичка, стъпкана от някакъв ботуш... Тревичката не можеше да се изправи повече... И какви думи... Няма смисъл, няма, свършено е ... няма смисъл, свършено е, не се страхувай, просто

39

прекрати... това съществуване... всичко е толкова противно... никога няма да се оправиш, свършено е... Умри, умри, умри, Льова също умря... няма за какво да живееш повече, свършено е, примири се...

Льова, кой беше Льова... Льовочка! ... Сигурно го познаваше, но не можеше да си спомни...Успя да се добере до банята и пусна с пълна сила душа. Водата отмиваше останалите звуци и

думите, заглушаваше ги .... Льова! Лев Владимирович... Болничен коридор и едър гръб на мъж в бяла престилка... Влезе в кабинета си. На табелката пишеше: Доцент Л. М. Владимирович, завеждащ катедра мозъчни заболявания...

Сега въпреки водата придойдоха думи, нови думи... Спомни си, така е, и какво от това... Но как какво от това! – остро извика тя на гласа. - Започвам да си спомням, значи не всичко е загубено... Каквото и да се е случило, не всичко е загубено... Мога да се оправя... Сега в главата й звънна откровен, жизнен смях. Няма да се оправиш, ще постъпиш както ти се казва, нямаш друг изход... Защо да нямам друг изход? ...Защото така трябва... Да изчезнеш... Тя завъртя рязко крана за водата и топлината потече още по-мощно по тялото й... Внезапно видя себе си и Лев. Бяха в подземието на клиниката, там, където наскоро оборудваха свръхмодерна лаборатория за мозъчни изследвания...

Кой знае защо повечето от хората във висшата власт трябваше да минат и оттук, през тази модерна апаратура... Довеждаха ги, когато им извършваха профилактични прегледи. За тях се грижеха добре, на всеки два месеца, ако нямаха оплаквания, задължително извършваха прегледи на общото състояние... Те много работеха и се налагаше здравето им някак да бъде поддържано... После изникна ново видение. Тя и Льова, в някаква гора, пролетна и дъхава... Имаше много жълтурчета, пчели, въздухът бе кристален, лек... Знаеш ли, каза Льова, струва ми се, че с тази апаратура се извършва нещо ужасно... Прелитаха птици, някакви мънички птици с пъстри крила... Седнаха на тревата и той я прегърна. Целият изсивял, уморен, отвратен... Не зная какво да направя, продължаваше шепнешком той. - Трябва да кажа някому... Може би с писмо към чужбина... Познаваш ли някой в чужбина? Имаше братовчед в Канада, работеше в посолството... Да, да, ще изпратя това писмо, но какво толкова страшно се е случило? ... Той се усмихваше само с устни... Никога няма да повярваш, никога, това не се вмества в представите ми за разумност... Ще изпратя твоето писмо...

Спря водата. Облегна се на влажните топли плочки... Писмото! Онзи неин братовчед беше син на майчината й сестра. Винаги са били в добри отношения... Писмото! Боже мой!

Пред очите й изплува ясна картина. Разтворената балконска врата на клиниката. Осмият етаж. Льова, който вървеше бавно, като че вратата го викаше към себе си... Не се обърна нито веднъж и тя не успя да види лицето му за последен път... После - тялото му върху асфалта.

Писмото!... Какви глупаци са били... Написаха всичко за подземието и апаратурата и го изпратиха с въздушна поща. И братовчедът е информирал когото трябва... Нали?...

Пак я връхлетя ужасна гореща вълна. Главата й се замайваше. Започна да й се повръща, да й горчи, краката й трепереха... Едва, едва премина стаята... Как настойчиво я викаше балконът... Хайде, пошепна гласът. Няма смисъл, приключи с всичко това... Ти вече си свършила, погледни се на какво приличаш... Полудяла си... Смъртта на Льова те побърка, не може да издържиш...

Тя разтвори вратата. Градът просветваше в тъмното. Слаб вятър я обгърна... Аз съм Галина, д-р Галина Боярская... Тъмнината пак придойде към нея, изпита чувството, че прилича на тъкан, на плат, който задушливо обвива лицето й ... Боже мой, където и да си, който и да си ти, помогни ми!... Не дойде никакъв отговор... Смачканите чаршафи, нарязаните пуловери, мазнината по книгите, храчките по пода, потта, празните бутилки... Льова, скъпи... Идвам... Ето ме... Чу нежната мелодия на кристалното звънче.

Дневник на Захар Никаноров 26 априлКъм изгрев разбрах, че в къщата има някой. Събуди ме Гарвана. Той крещеше високо и уплашено. В

просъница разтрих очи и забелязах, че тъмнината в средата на стаята се бе сгъстила особено. Можех да се закълна, че там имаше човек.

Вгледах се - усещането, че там стоеше изправен висок и белокос мъж в дълга бяла дреха, не ме бе излъгало. Той се обърна към мен, лицето му бе старо и прорязано с мощни бръчки, като стар дънер. Не излъчваше заплаха, затова и Вълка го наблюдаваше, без да издаде звук.

Небето просветляваше и Гостът ставаше все по-забележим... Надигнах се. Нямах представа какво да направя по-нататък и изпитах слаба надежда, че сънувам. Внезапно гостът се раздвижи и протегна ръка. Тогава Вълка се хвърли с мълниеносен скок, а Гарвана спря да крещи...

Тревогата им бе напразна. Вълка не улови никого, защото Гостът бе видение. Мощна холограма на Михрам Леви, проектирана от самия него.

Веднага след изгрев той се свърза телепатично с мен, за да ми обясни постъпката си. Продиктувана е от необходимостта най-сетне да се видим, защото досега имахме само бегли разговори в етера. По някакви си свои пътища, Михрам знаеше подробности за експеримента в лагера. Нещо повече, той твърди, че през цялото време на скитанията в тайгата ми е вдъхвал сили, боравейки с етерния ми двойник, и че е

40

обучавал моите Вълк и Гарван. За човек с неговите способности да обучава телепатично и поддържа телата от разстояние или да предвижда събития не е задача с повишена сложност.

Сега Михрам ми каза да изляза на слънце, да се съсредоточа, да затворя очи и да отговарям ясно и точно на въпросите му. Седнах върху рехавата тревица пред къщата и затворих очи. Вълка и Гарвана ме последваха. Според Михрам, проекцията му в стаята ми е продиктувана от необходимостта съзнанието ми да привикне към неговия сегашен физически облик.

Той ми съобщи за един Съюз между Деветимата на планетата, които нарече Посветени. Самият той е последен между първите и неговата сегашна задача е да коригира и направлява някои важни за бъдещето на планетата промени. Създалата се ситуация с употребата на психотронни оръжия силно е разтревожила Посветените и сега задачата им е да я направят сравнително по-безболезнена и не така наситена с негативна енергия.

Според Михрам, свързаното с психогенератора е дело на тъмната част от Същностите, които управляват световете. Това изобретение е проникнало в мозъка на своя изобретател Андрей Лептов от тъмния свят, който му е създал улеснения, за да бъде разработено то в САЩ, Израел, Русия, Китай.

Михрам и другите Посветени са убедени, че нещата са твърде напреднали, за да бъдат спрени по лесен начин. Посветените възприемат ситуацията като фаза на битката Армагедон. Доколкото приближаваме края на времената, както е указано в информацията, която те имат, тази битка ще се води с всички средства, на живот и смърт. Тя не е по-различна от онези, които са се водили от трите съществуващи досега цивилизации. По-големият проблем е, че изчезването на четвъртата цивилизация ще постави край на живота на планетата изобщо.

Нещо подобно вече се е случвало - при първото превъплъщение на души във физически тела на Атлантида. Превъплътените обаче са се увлекли твърде много по удоволствията, които предоставя плътта, и са били изкушени от факта, че могат да сменят физическите си тела като омръзнала им дреха. Тъкмо това им е дало свободата да действат както искат и в нарушение на законите, които движат Мирозданието. Последствията - след използване на кристалите и лазерните оръжия, на неутринни бомби - са ясни. Атлантида се е взривила и е изчезнала след гигантска катастрофа в морските дълбини.

Може да се каже, че в известен смисъл всички последвали цивилизации са били сътворени и движени от преродените от Атлантида, но това е ставало с всички възможни грешки. Силите на тъмнината, които са деструктивни и свързани с изкушения за телата, винаги са вземали превес в определен момент и оттам нататък е възниквала нова причина за битката Армагедон.

Тя винаги се води от противоположностите: тъмното и светлото, минуса и плюса, чистото и нечистото, топлината и студа, сухотата и влагата, гладкото и неравното, между материите с привичен произход и между онези, които имат нова структура. Да се обобщава, че битката Армагедон винаги води до победа на плюса над минуса и към надмощия на светлината над тъмнината, ще бъде невярно. Доколкото нито едното, нито другото могат без своята противоположност.

Армагедон просто трябва да изравни везните между едното и другото. Армагедон има и друго име и то е: Равновесие. Везните се държат от точната ръка на Мирозданието и то е, което решава дали не натежава едната или другата страна. Армагедон поддържа огъня и в двете противоположности, но така, че нито едната, нито другата да не получават в притежание територии от онова, което се стремят да подчинят... Армагедон означава всеобемане в равни части на единия от другия полюс, но така че никой да не бъде накърнен с дори няколко атома.

Естествено е, че Армагедон ще търси своите привърженици и от двете страни, ще ги мотивира и им създава улеснения, за да вървят в посоката на първоначалния тласък, който им е бил даден. Който знае колко е трудно и често невъзможно да се поддържа равновесието в кой да е процес, ще може да си даде сметка какво точно означава Армагедон.

Посветените имат своите пълномощници и ги събират сред физическите хора, имайки предвид не само кармата и предишните им превъплъщения, но и бъдещето, в което те ще изиграят своята роля. Този подбор прилича на строга шахматна игра, в която се знае много за развитието на следващия ход. Нерядко в ролята на пълномощници и изпълнители на ключовите роли могат да влязат най-обикновени хора, които често не са и подозирали за възможностите на своите умове. Понякога, дори в рамките на една нощ, те успяват да впрегнат целия си потенциал, да прозрат истината и неизпълнените си задачи от предишни инкарнации, да осъзнаят сложността и неотменността на онова, което трябва да извършат.

Силите на светлината и мрака, двете страни на Армагедон, имат своите коренно различни методи и начини на действие. Вторите винаги извършват акт на съблазняване, който се отнася до всички сфери на онова, което се нарича благополучие. Нерядко техните представители се появяват като Златната рибка, изпълняваща всякакви желания.

За разлика от тях, силите на светлината не използват никакви чудеса и вълшебства, те само дават възможност на избрания от тях ум да осъзнае, да оразмери и разкрои с максимална точност онова, което се

41

очаква да извърши или целия начин, по който ще изиграе своята роля.Силите на светлината могат да бъдат различени от другите по това, че никой процес и никое

прохождане, което ще доведе до сближение с тях, не са безболезнени и лесни. Мярката за измамата, когато се оценява кои сили ви привличат към себе си, е степента на трудностите, изпречващи се по пътя ви. Защото трудност означава преодоляване и развитие, докато чудеса и леснота означават леност и забавяне за всеки, който бърза. Затова не се радвайте, когато нещо върви с леснота, то е винаги съмнително.

Когато се опомних, слънцето бе изминало съвсем малка част от пътя си, стрелката на часовника бе отчела не повече от тридесет минути. Вълка се бе свил на кълбо и спеше като упоен, Гарвана угрижено бе пъхнал глава под крилото си и мърмореше в просъница. От някоя от къщите в далечината придойде гъст и лютив дим, обви с облака си клоните на калината и отлетя.

Чувствах се изненадващо олекнал и очите ми проследиха пътя на малък пухкав облак. Той се движеше забързано и се топеше като снежинка. Когато съвсем изчезна, небето не изглеждаше така благосклонно, то се лиши от израз и струящата от него светлина загуби яркостта си. Денят отново се превърна в онова, което винаги е бил - равен, скучен, безличен, безрадостен.

Ада БондарчукНевисоката, жилава и мрачна жена бе изминала целия път от ученичка на авиоклубовете до

командир на самолет ИЛ. Разбира се, тя зае командирската седалка в последните години преди пенсионирането си, защото мъжете трудно преглъщаха факта, че една жена се справя не по-зле от тях.

За двадесет години във въздуха Ада Бондарчук не бе допуснала грешки. Като втори пилот на самолет АН-24 бе приземявала при огромен риск машината. Първият път, когато командирът получи сърдечен пристъп и едновременно с това отказа двигател. Ада Бондарчук имаше натоварена до тавана машина и до себе си един гърчещ се от болка мъж, от чиито очи надничаше смъртта. Тя нямаше да забрави как се изключи напълно за околните дразнители, така нарече в себе си дори командира, който агонизираше на седалката до нея. Положението беше лошо, самолетът получи силен крен, появи се и неотбелязан в метеосводките насрещен вятър. А тя разполагаше само с един двигател.

След като описа положението по радиото, тя знаеше, че не може повече да разчита на земята, освен да й осигурят най-дългата възможна писта, линейки и пожарни.

Слава богу, че в този ден летището на северния град не бе така натоварено. Лошото бе, че всъщност не разполагаше с писта, достатъчно дълга за безопасното кацане на самолет, който се държеше непредсказуемо.

Успя да се приземи. Не уби пътниците и себе си, съхрани машината. След този полет й остана спомен за един труп - на командира, който получи погребение, каквото се полагаше на бивш военен пилот. Докато вървеше след ковчега и стискаше букет рози, Ада Бондарчук улавяше погледите на колеги. В някои от тях се четеше завист, в други одобрение.

Пет месеца по-късно същият тип самолет се оказа с блокирал колесник и те трябваше да се въртят във въздуха два часа и седемнайсет минути до изразходване на горивото.

Този път тя се бореше за мястото на командир и до нея седеше инструктор, който трябваше да подпише бревета й за пригодност. През времето, в което се въртяха във въздуха, Ада се държеше спокойно. Беше й ясно, че рискът е безумен, защото трябваше да кацне по корем и от този момент не разполагаше с нищо друго, освен с теоретичен късмет. Инструкторът, неин колега от авиоклубовете, остави цялата ситуация в ръцете й. Може би, ако на негово място седеше някой друг, той би поел управлението от страх, че тя ще реагира неадекватно. Но инструкторът бе мъж, навикнал на опасности, а и познаващ уменията й на пилот.

При приземяването машината се разцепи и се запали, но успяха да евакуират без жертви пътниците и да потушат пламъка.

Седмица след инцидента Ада получи командирските си нашивки - четири златни звездички върху пагона на униформената риза.

Наскоро след това тя направи първия си задграничен полет. Пресата я ухажваше, почти нямаше вестник или списание, които да не публикуваха снимката й, застанала пред стълбичката на самолета.

В чужбина тя даде няколко интервюта. Неприятностите дойдоха по-късно. Извикаха я в политотдела и й показаха текст от английски вестник, където тя говореше критично за организацията на гражданските полети в страната си. Наистина липсваха по-съществени ругатни, но от общия тон на изказването й можеше да се заключи, че съветските авиолинии имат сериозни проблеми и не са много сигурни. Въпросният текст бе доста засилен в негативността си, а Ада не можеше да докаже какво точно бе говорила. Въпреки всичко, посочените недостатъци си бяха жива истина и дори и тя да ги бе премълчала, те не бяха тайна за интересуващите се на Запад.

Три дни по-късно на първата страница на задокеански вестник бе поместена нейна снимка. В статията се разказваше за нея. И след като внушаваха доверие към професионалните й качества, следваше

42

въпрос на репортера, в който той я питаше за ролята на политическите отдели в гражданската авиация. Те нямат място в нея, бе отговорът. Обикновено начело там са хора с нисък професионален рейтинг, но с широки връзки. В тях е цялата власт, която може да качи един пилот в кабината на самолета или да го свали завинаги. Всъщност, пилотите се оценяваха според степента им на преданост към комунистическата идеология. Ако тази преданост липсваше или не бе непрестанно доказвана, професионализмът нямаше почти никакво значение, тези хора просто биваха отхвърляни.

Неприятностите на Ада Бондарчук нямаха край. Наистина тя не беше говорила всичко това, но го бе намекнала. Но смяташе, че дори да има последствия, нямаше да я изхвърлят. Не и сега, когато бе толкова известна. Както и да постъпеха с нея, тя винаги можеше да си поговори с някой западен репортер и да предизвика нов скандал. Разчетите й се оказаха правилни и тя продължи да лети. Но в следващите й задгранични полети на борда неизменно присъстваха двама мъже, които я придружаваха като сенки, ако решеше да прескочи до аерогарите.

Покрай другите досади зачестиха поканите за профилактични прегледи. Вечно мереха кръвното налягане, правеха енцефалограми, а напоследък на два пъти извършваха цялостни изследвания с особена и свръхмодерна, както казваха, апаратура. Тя си обясняваше всичко това с желанието някои хора да открият здравословни причини, за да я махнат поскоро. Анализите не показваха нищо тревожно.

Една нощ, когато се прибра от полети, с нея се случи нещо странно. Изпита усещане за внезапно пропадане и сякаш изчезна за миг от себе си. Не беше припадък, а просто изчезване. Когато се върна, в ушите й пищеше тънък звук. Тя успя да легне, да затвори очи и да се опита да разбере какво става. Когато отвори очи, в стаята имаше някой. Той беше съставен от пихтиеста маса, която пулсираше. Краищата й се разлитаха в противни огнени пръсти, които нагорещяваха стаята... От всичките пори на тялото й извираше пот, самото тяло сякаш започна да се разтича...

Ада Бондарчук не напразно бе изминала дългия път на всеки пилот, тя трудно можеше да бъде извадена от релси. Но въздушните проблеми, рисковете от катастрофа бяха детска играчка в сравнение с това, което ставаше в стаята й.

Онова нещо май се опитваше да се движи... На всичкото отгоре се стараеше да изрича някакви думи... Приличаха на бумтене от далечен водопад... Нечленоразделна реч - а-а-а, с-с-с... Змийско съскане...

Тя напрегна тялото, събра всичките си сили, концентрира се, умееше това... Главоболието нарастваше, пулсираше в слепоочията... Онова нещо започна да се разтяга и да превзема всяко ъгълче... Полудявам - студено си постави тя диагноза. - И веднага след това се изправи. Краката й държаха. Заби ноктите на дясната ръка в лявата: изпита болка, което беше добре. Пое дълбоко въздух, задържа го и като броеше до десет, го изпусна. Мозъкът й се проясни. Онова нещо продължаваше да се раздува, да боботи и съска... Някак отстрани Ада Бондарчук се видя как го приближава с твърди крачки... Как протяга ръка, за да докосне горещата шепнеща като сто отровни змии мъгла... И пак се видя отчетливо отстрани: как навлиза в онази мъгла... За да се спасиш от урагана, трябва да отидеш до самия център, до окото на бурята... Там е най-спокойно... Стигнала до хаоса от светлинки, разпълзяваща се мъгла и остра горещина, Ада Бондарчук стана първото човешко същество, което опита да разбере какво става. Какво се извършва върху него. Физическата и психическата й устойчивост не позволиха да рухне. Колкото и да беше трудно, тежко и почти немислимо да се съпротивлява, тя започна да го прави. Такива дни и нощи й предстояха. Кълбото боботеща мъгла щеше да започне да се появява в други форми и образи.

Все пак пилот Ада Бондарчук бе навикнала да общува с небето. Щом си близък с него, ти не можеш да бъдеш друг, освен този, който си. Небето не допуска двусмислие и паникьори. С него трябва да се отнасяш като с лъв. В момента, в който допуснеш страх или паника, ти си обречен.

Не и аз - повтаряше си тя, облята в гореща пот и невярваща на очите си. - Няма да се побъркам. Ще издържа... Нечленоразделната реч и съскането, топлината и стрелкащите се светлинки се превърнаха в част от нейното ежедневие. В края на петата седмица тя прецени, че трябва да изчезне, макар и за известно време. Подаде рапорт за отпуск и не обясни никому къде се канеше да замине. Когато излизаше от дома си, взе всички мерки за сигурност. Нещо й подсказваше, че вероятно я следят. Този ден тя дълго ходи на пазар, купува някакви дрехи. Прибра се и излезе. Отново се върна и след час пак излезе. Който и да наблюдаваше дома и, щеше да се обърка. Към три и половина през нощта Ада Бондарчук напусна апартамента. По улиците нямаше никой и тя се промъква дълго до гаража, където държеше малката си кола. Той бе в самите покрайнини. При изгрев тя вече пътуваше.

Иван ЧумашовОнзи, който бе докладвал начина, по който се държаха жертвите на облъчването, притежаваше

литературен дар. Описанията му не бяха сухи и от време на време в тях се долавяше съчувствие. Вероятно някой далечен ден той ще събере спомените и записките си и ще издаде книга. Но Чумашов знаеше как агентите на отдел 23 държаха на работата си. Това не бе пламенна любов към онова, което вършеха, а по-скоро страх. Никой никога нямаше да издаде тези записки, това означаваше, че не само агентът, а и

43

семейството му щяха да имат огромни неприятности.Чумашов разкърши схванатото си тяло. В по-голямата си част тези, които по някакви причини се

превръщаха в жертви на психотронното излъчване, трябваше да бъдат обявени за луди. Внезапна шизофрения и всичко, което те твърдяха, се превръщаше в сапунен мехур. Нямаше никакви специални апаратури в подземието на специализираната клиника, както бе известила в писмото си до Канада д-р Галина Боярская и нейният любовник доцент Лев Владимирович... Сами си бяха виновни, не се ли бяха досетили, че всяко писмо, което напускаше страната, се проверяваше най-внимателно... Галина Боярская се бе хвърлила от балкона си... Бе последвала Лев Владимирович... Ада Бондарчук също трябваше да направи нещо, което да даде да се разбере, че нервите й не издържат и че има раздвоение на личността... Колко жалко, щяха да си кажат всички, значи тя е преувеличавала, не е имала обективен критерий за действителността... Цената на онова, което бе говорила пред западните репортери, веднага падаше, все едно, те бяха трибуна на една луда жена...

Боже мой, - помисли майорът, - никога не е ясно докъде може да се стигне така. Отделни хора можеха да бъдат смазвани и довеждани до лудост, но все едно, не можеше да бъде възможно това да става с по-големи маси от хора... Всъщност защо не? Какви огромни поражения за човешкия мозък... Той си спомни за миг картината от лагера, където бе извършен първият експеримент по програма „ЛЕБЕД"... Ревящите и рушащи всичко по пътя си напълно обезумели тълпи... Труповете, по които следващата човешка вълна се изкачваше... И все пак, засега все още не беше докладвано, че тълпите можеха да бъдат накарани да мислят еднакво... Да реагират с одобрение или с отхвърляне на чужди мисли... Без ексцесии, без драми, всички, цялото общество ръкопляскаше или ненавиждаше нещо...

Иван Чумашов усещаше как дълбоко вътре в него се надига мъничка надежда, като стъбълцето на бъдещо дърво. Самият той, разкъсван от служебните си задължения и едновременно разговарящ телепатично със Захар Никаноров. Изпитващ колосални трусове, когато започна да излиза от тялото си и да има видения... Стегнат в униформата си военен, който ръководеше най-секретните експерименти... Най-секретните и най-опасните от създаването на света...

Боже мой, безгласно възкликна той в мрака на кабинета си, - къде е краят на всичко това... Нямаше отговор. Но всичко едва започваше.

Той освободи служебната кола, искаше да повърви. Нощна Москва бе някак унила. Тук-там светеха прозорци - живи снопчета топлина. Чумашов крачеше отмерено. Завръщаше се сякаш от много далеч. Беше му студено по особен начин, тялото му мръзнеше като риба в дълбоки антарктически води.

САЩ, ОнтариоОт няколко месеца продажбите спадаха. „Лагуна" бе малка компания, създадена преди пет години

от мъж с гръцко потекло. Стефанос Мицоянис се бори дълго, за да утвърди на пазара производството на вълшебна газирана напитка с карамелов вкус, но не постигна кой знае какво. Освен от нови машини и бутилиращи линии, компанията му непрестанно се нуждаеше от големи суми за реклама. Мицоянис бе търпелив човек, но в последните години непрестанната несигурност му докара хипертония и една сутрин като ставаше от леглото си, той умря от инсулт.

Компанията бе поета от сина му. Младият Лестър, роден и израснал в Щатите, бе решен да успее на каквато и да е цена и в никакъв случай да не повтори бащината си участ. За няколко дни той се запозна с всички сметки и стигна до извода, че или се налага да обяви фалит, или да измисли нещо. Едничкото, на което можеше да разчита, бе обаче само някое чудо.

Междувременно слуховете за предстоящия и неизбежен фалит се разпространяваха навсякъде. Банките отказаха кредит, малкото останали приятели се изпокриха или дадоха да се разбере, че не са в състояние да помогнат.

В четвъртък вечерта, в края на един сух и горещ април, Лестър седеше на верандата, връхлитан от черни мисли. Шансовете му да се измъкне от кашата бяха равни на нулата.

Едрата бяла луна осветяваше нощта, няколко звезди пулсираха жизнерадостно. Когато звънна телефонът, Лестър палеше поредната цигара. Обади се мъж, чието име не му говореше нищо - Скот Андерсън. Гласът бе настойчив и самата му властна интонация изключваше възможността да отклони срещата, която му предлагаше.

- Предложението ми ще ви заинтересува.- Ясно, утре в девет в кафето на Глория - Лестър имаше предвид, че в 10 е срещата му с адвокатите,

на която трябваше да се обсъждат неприятните процедури по обявяването на фалита.В седем той вече беше на крака. Нямаше лоши предчувствия. Не бе угнетен и притеснен, както от

дълго време насам. Тръгна пеш към кафето на Глория, макар да ръмеше ситен дъжд.Скот Андерсън изглеждаше червендалест и як, бе ловък в разговорите и успя да постигне каквото

искаше. Типично ченге, Лестър бе сигурен. Онова, което му говореше, изглеждаше нелепо и диво, но Лестър кимаше и се съгласяваше. В безизходица съм, повтаряше си той, ще приема.

44

Ставаше дума за експеримент. Скот Андерсън властно покани Лестър да продължат обсъждането на друго място. По-късно, но тогава беше вече наистина късно, Лестър си даде сметка, че не би могъл да се противопостави. Скот Андерсън можеше да поиска от него каквото и да е и той щеше да го изпълни. Когато излязоха и поеха към дългата кола с тъмни прозорци, очите му попаднаха върху витрина. От нея му се усмихваше огромен пъстър палячо. Беше само кукла, но въртеше очи и движеше ръце, за да привлича вниманието на минувачите. Почти всеки спираше пред витринатa .

Ченгето отвори вратата на колата, прилична на едър делфин. Потеглиха. През стъклата в синкав оттенък слънцето изглеждаше безжизнено. В последния миг преди да завият, Лестър пак видя палячото. Механизмът се бе повредил и сега той стърчеше замръзнал.

ВторникЛестър се събуди в приповдигнато настроение. Преди да стане, се опъна блажено в топлите

чаршафи. Припомняше си вчерашната среща. Те го заведоха в продълговата празна канцелария. Влязоха още двама, отлети по калъпа на Андерсън.

- Приятно ми е, Лестър, аз съм Сиймор - представи се единият с вратовръзка на аленикапчици. - Сигурен съм, че ще работим успешно.

Всъщност те искаха само да им предостави пълна свобода. Пълна свобода в рекламната дейност. Лестър се бе подготвил за какво ли не, но тук забуксува. За какъв дявол ще се грижат за рекламата на газираната му напитка? Обаче не зададе въпрос и не почна да разпитва. Нещо в него му казваше да слуша и да кротува.

- Разбира се, ние ще преведем на твоя сметка известна сума — това каза Сиймор. - Но тя енищо в сравнение с онова, което можеш да очакваш.

Лестър кимаше. Имаше чувството, че е натъпкан с памучна мъгла. И сега, във вторник сутрин, той пак си беше натъпкан с памук. Чувствата му бяха замръзнали в точката на пълното отпускане, никакви тревоги и безпокойства. Всичко е наред, съвсем наред, тананикаше си той и вършеше обичайните си сутрешни задължения. Не бе подписвал никакви документи. Тримата не приличаха на рекламни агенти, но му задаваха много сносни въпроси. Накрая му казаха, че довечера в централна емисия на известен тв канал ще се излъчи първата реклама на неговата газирана напитка.

Не можеше да се отрече, работеха светкавично, като че бяха уверени в неговото съгласие. Но пък кой не знаеше за положението на фирмата му и те трябва да са били напълно сигурни, че само ненормален би им отказал. Улучили са точно в целта. Сега той щеше да отложи и срещите с адвокатите, сега вече ще има глътка въздух и може да се изчака.

До настъпването на новинарската емисия никой не обезпокои Лестър. Телефонът не звънна нито веднъж, но това не му направи впечатление, макар дневно да имаше поне десетина обаждания. Изобщо не изпитваше необходимост да общува с когото и да е, нито дори да звънне на изпълнителния си директор, който ръководеше производството.

Лек като перце, Лестър бродеше из стаите на обширния апартамет и времето течеше бързо.Понякога му се струваше, че пред очите му предметите като че изгубват точните си очертания,

разтичат се и изглеждат сякаш са под пласт вода\ От ръцете му излитаха чаши и чинии, прибори. Но всичко това бяха дреболии и Лестър продължаваше да пърха из стаите като канарчето от детството си, което пускаше често да лети на свобода, предварително затворил прозорците. Лестър притежаваше милостиво сърце и понякога се превъплъщаваше в канарчето - затворено в клетката, то се чувстваше ужасно, сигурен бе...

Рекламата на карамелената газирана напитка не отне повече от двадесет секунди. Бе напълно обикновена, показваха човечета от етикета, хванати за ръце върху фон от искрящи мехурчета. „Тонизираща и вълшебна" - произнесе развълнуван женски глас зад кадър. После потекоха други новини и други залпове от реклами...

Нищо особено не беше, каза си Лестър и внезапно почувства остра жажда. Тя изсушаваше гърлото му и раздираше с парене хранопровода. Той преглътна няколко пъти и пак се загледа в екрана. Паренето и драскането се засилваха, той опита да преглътне, но се оказа, че му липсва слюнка. Жажда, колко беше жаден, жаден... „Тонизираща и вълшебна" - каза развълнуваният женски глас от рекламата. Нещо в интонацията му напомняше мекотата на течност, в съзнанието му възникна картинката върху етикета на неговата карамелена напитка... Той стана, отиде до хладилника, където държеше резерв от двайсетина малки бутилчици. Изля съдържанието на една от тях в гърлото. Колко необикновен, прекрасен вкус, помисли Лестър, но жаждата се появи отново. И отново пи. Пак стигна до заключението за вълшебния вкус на напитката, произвеждана в неговите цехове. До полунощ бе опразнил и двайсетте бутилчици.

Колкото повече пиеше, толкова повече му се пиеше. Непрестанно възникваше ново желание да отвори следващата бутилчица. Малко след полунощ Лестър реши, че ще прескочи до близкия супермаркет и ще се запаси с поне пет бутилчици. Офисът му сега бе затворен и не можеше да си ги достави оттам.

45

На улицата пред супермаркета въпреки напредващата нощ имаше доста хора. Лестър се загледа. Повечето товареха в багажниците на автомобилите си цели опаковки от по двайсет бутилчици. От неговата карамелена напитка. От напитката, която се продаваше едва-едва до този момент.

Влезе вътре и започна да оглежда рафтовете.- Искам да си купя Съни-тоник - съобщи той на мъж от обслужващия

персонал. Човекът го изгледа странно.- Съни-тоник - натърти Лестър. - Не може да нямате.- Имахме и всичко се разграби - мъжът изглеждаше объркан. - За няколко часа. Хората грабят, като

че са полудели... Но елате утре, ще успеем да заредим... Ако искате друг тоник, има колкото щете.- Съни-тоник! - изпищя Лестър. — Тонизиращ и вълшебен! И вие не сте никакъв супермаркет, ако

нямате Съни-тоник!Почти крещеше и гласът му огласяше помещението. Двете възрастни касиерки го гледаха

стреснато.След три дни направиха равносметка. Продажбите бяха нараснали значително и заявките

продължаваха да се увеличават. Директорът на производството организира и нощна смяна. Въпреки това не успяваха да смогнат, пред портала непрестанно висеше опашка от камиончета, които искаха да заредят с карамелената напитка. Ако всичко продължаваше по същия начин, след по-малко от месец Лестър щеше да достигне до заветната си мечта. Да достигне до първия милион. Неприкосновен капитал. Това означаваше, че е спечелил поне още толкова, за да върти производството. Да изтегли от неприкосновения си капитал и да замине за топлите морета. Лестър по природа бе пират. Топлите морета го викаха и в сънищата си той ги преброждаше с фрегата, развяла на носа си черно знаме с кръстосани кости... Лестър продължаваше да изпитва усещането, че е натъпкан с памучна мъгла...

Прекарваше част от времето си в цеховете. Бяха назначили много нови работници, кипеше денонощен труд. Камиончетата на доставчиците поемаха нови и нови порции... Всички в щата пиеха Съни-тоник. Прекрасен, тонизиращ, вълшебен. Рекламата минаваше всяка вечер по тв екрана. Малка и скромна... Онези момчета работеха отлично, мислеше си Лестър. Те го навестяваха отвреме навреме и се радваха заедно с него. Липсваха обяснения, а и той не питаше. Никога не разпитваш, когато ти върви. Затваряш си очите и ушите.

Момчетата го поощриха да пусне в производство ново разхладително питие в метални кутийки. Топ-тоник. Отново се погрижиха за реклама. Тя беше както и старата, малка и скромна. Ефектът беше умопомрачителен. И Топ-тоник донесе вдъхновяващи печалби.

Топлите морета, фрегатата и кораловите острови се привиждаха на Лестър поне три пъти дневно.

Агент ХочисънАгент Хочисън четеше пресата. Обърна внимание на няколко кратки материала, в които се

говореше за все по-засилващото се напрежение. Обясненията бяха мъгляви и правеха опит да дълбаят в изоставащата икономика на Полуострова. Анализите не се отличаваха със свежест. Някои издаваха скуката на авторите си, които от години предъвкваха едно и също. Авторите вещаеха неприятности на местните комунистически партии, които отдавна управляваха въпросните територии. Журналистите се зъбеха, но като куче, което е нахранено и сега дъвче за забавление ръкавица.

Агент Хочисън, който отдавна бе направил стремглава кариера в йерархията на супертайните служби, знаеше какво търси по страниците на струпаната от секретарката му преса. От месеци разполагаше с недоказани сведения за изтичане на информация. Тя можеше да бъде пагубна и да последва ефектът на гадната история с изнасяне на тайната за атомната бомба.

Ерозирането на срещуположните по всякакви начини бе еднакво приоритетна задача и на двата противостоящи си лагера. По времето на студената война те си пробутваха шпиони, самолети без отличителни знаци летяха над чужди територии, крадяха си учени, примамваха писатели и актьори, даваха чували с пари, за да измъкнат сведения за дислокацията на чужди войскови части или пък за технически открития.

Иронията на съдбата бе, че един руснак, Андрей Лептов бе сътворил и изнесъл зад граница тайната на психотронното оръжие. Сега то работеше на пълни обороти и срещу неговата родина.

Агент Хочисън бе допринесъл също за това. От онези далечни времена в Канада, когато секретната лаборатория, чиято охрана ръководеше, извърши първите си експерименти, той предчувстваше, че нещата ще се развият по един изключителен начин. Предчувствията му не бяха го излъгали. Веднага след като лабораторията беше евакуирана след смъртта на Саймън О'Нийл, тя премина на пълен секретен режим. С напредването на работата по усъвършенстването на психотронните излъчватели, тя получи последователно първа и нулева, висшата степен на секретност, обозначавана с „А", което означаваше „Антарес".

В страната се оформиха две супертайни. До част от тях нямаше пряк достъп дори президентът. За да бъде информиран той за определено събитие — кацане или пленяване на извънземен въздушен кораб

46

или пък за началото на психотронен терор, президентът трябваше да изчака 12 човека. 12-те носеха кодовото название „Мажестик" и само при единодушното им решение президентът можеше да бъде уведомен за случилото се.

При руснаците, разбира се, беше обратното. Там за всичко научаваше първо генералният секретар на партията и чак след него останалите в списъка им.

Сега агент Хочисън зачете преводите, направени специално за него. В големия по формат руски вестник на страница 6 преводачката бе поставила с червен химикал три удивителни. Особено важно.

Погледът му премина през встъпителната част и най-сетне откри. Потвърждението за изтичане на информация.

ЦРУ е разработило план, според който най-голямата страна на Полуострова ще се разпадне до няколко години на отделни територии. Всяка от тях ще претендира за собствено правителство и управление. Войната между отделните части на страната е неизбежна. Раздробена на отделни парчета, тя ще се превърне в отличен полигон за влияние.

Звучеше налудничаво, но беше самата истина. Скрит зад прозаичното име Иван Андреев авторът вещаеше зловещи дни за Полуострова. В някои от малките страни нямаше да бъде допуснато развитието на военни действия и проливането на кръв, но щеше да бъде експериментирано ново оръжие. Постепенно и бавно новото оръжие, което не стреляше, а излъчваше лъчеви импулси, щеше да съсипва кръвоносната система на живите организми. Инфаркти, инсулти и устойчиви заболявания на съдовата система щяха да морят хората. Очакваше се бум на престъпността в най-дивите й форми - братоубийства, изнасилвания на стари жени, кланета. Населението щеше да се държи като вързано в здрава невидима мрежа, но нямаше да го осъзнава. То щеше да бъде манипулирано чрез мощни психотронни излъчватели. Самите излъчватели щяха да имат разнообразни задачи. Знаеше се, че те могат да предизвикват смазващи депресии и вълна от самоубийства, изблици на агресивност и жестокост.

Според автора на статията, отделни квартали щяха да бъдат облъчвани в определени моменти, между три и четири през нощта. Облъчванията щяха да свалят рязко жизнената вълна и да създават пробиви в имунната система, правейки телата податливи на болести. При нужда определените райони можеха да бъдат облъчвани с дози, които гарантираха масови депресии, нежелание за действие. Друг път - да предизвикат тълпата към екстремизъм. Трети - да карат мозъците безкритично да възприемат онова, което се говореше и пишеше в медиите. Сваляне прага на критичността при възприемане на действителността бе значително постижение. То означаваше, че психотронните генератори могат да определят развоя на всяка ситуация.

Всеки политик можеше да бъде накаран да изпълнява онова, което се искаше от него, без да се прибягва към подкупи или заплахи. Достатъчно бе само върху мозъка му да бъде въздействано в подходящия момент.

Бърза червенина започна да залива лицето на агент Хочисън. Под мишниците му потта се стичаше на капки. Това, което прочете в многотиражния вестник на врага, бе вярно. То можеше да означава, че освен изтичането на информация, руснаците разполагат със същия спектър на въздействие и елегантно им го съобщават директно чрез пресата.

Хочисън и много други знаеха, че отвъд желязната завеса работят десетки свръхзасекретени институти. Те разработваха не само онова, което се наричаше парапсихологически или свръхестествени свойства на мозъка, но и въздействията на психотронните генератори. Руснаците демонстрираха чрез тази статия своя напредък. И ние сме не по-малко напреднали, вяло и объркано помисли агент Хочисън. И кой знае кой още. Вече никой нямаше да хвърля пари за бомби и изобщо за техника, която остарява. Сега всички изсипваха чували с пари, за да разработват въздействията върху мозъка. Който овладееше неговите механизми и начина на въздействие върху тях, щеше да владее света.

Неговата свръхсекретна лаборатория бе пожънала наскоро първите огромни успехи, внедрявайки в невидимата за окото част на кадъра от тв реклама заповед за покупка на една, само на една разхладителна напитка. Хората се бяха стекли масово, те купуваха, пиеха и харесваха само една, заповяданата им напитка. По този начин можеше да се постъпи с абсолютно всичко. Хората можеха да бъдат накарани да гласуват за който се иска от тях, да подкрепят безрезервно война, крайни мерки или изобщо действията на правителството си - без резерви и угризения.

Експеримент ЗИТАЕдин млад, наперен психолог, който беше част от екипа на института за психотронни изследвания,

на име Джак Лили, бе осенен от дива идея. Когато я представи пред ръководството, той трябваше да изтъква аргумента, че колкото по-нелепо и налудничаво е онова, което ще бъде извършено след внушаване на определено действие, толкова по-стойностни ще бъдат резултатите.

Полковниците умуваха кратко. Повечето от тях отдавна бяха привикнали на онова, което ставаше в института и се бяха приучили да не го вземат чак толкова надълбоко. Отдавна нямаше нищо на този свят,

47

което да може да ги учуди или развълнува: всички в института бяха вече привикнали в мисълта, че няма нищо невъзможно.

Мястото на експеримента бе държава на Полуострова. Целта: да бъде внушено на ръководещи отбраната на страната висши военни, че на отдалечено място сред пустош и скали, извънземни са заровили несметни съкровища. По-късно към съкровищата, което само по себе си звучеше несериозно, бе прибавено, че на дълбочина 100-200 метра извънземна цивилизация е оставила огромна статуя и контейнер със знания. Джак Лили разработи идеята си прецизно. Контейнерът със знания касаеше бъдещето развитие на цивилизацията, в него имаше данни за контакти с чуждопланетни кораби и начинът, по който те можеха да бъдат осъществени. Също така: описание на технологии, непознати на никого на земята, знания за телепатично свързване, за апаратура, чиито качества далеч надхвърляха и най-смелите фантазии.

Джак Лили оглави група от десет човека. Заедно с трима от тях той се разходи до Полуострова. Страната, която бе избрал за експеримент ЗИТА, бе малка и окаяна, според неговата преценка. Естествено бе да се очаква, че нейните висши военни ще бъдат консервативни и ограничени. Но колкото по-неосвободено бе тяхното съзнание, колкото по-дресирано, толкова повече предизвикателства се изправяха пред него.

Джак Лили, влязъл в страната като търговец на хладилна техника, се ослушваше. Той четеше вестници, но в тях не откриваше онова, което му бе необходимо. Трябваше да се свърже с онези малки групи, които се занимаваха с окултизъм, почитатели на парапсихологията и на феноменалното в най-широкия му аспект. Хората му пръскаха пари и присъстваха на всякакви места, където можеха да открият онези, които търсеха. Те посещаваха даже и църквите, но това начинание излезе безплодно. Храмовете бяха пусти и хладни и традиционността на ритуалите едва ли беше привлекателна за хората с по-разчупено съзнание.

Почитателите на един известен пророк, починал преди години, организираха своите сбирки на няколко места в страната. Бяха им връчени подаръци и двама от агентите присъстваха на тези сбирки. Но и оттам не излезе нищо, защото тези мъже и жени се бяха вкопчили в словата на пророка си и единственото, с което се занимаваха, бе да ги препрочитат гласно и да изпитват благоговение пред думите.

Най-сетне Джак Лили попадна на малка окултна група. В последна сметка перипетиите му не бяха толкова сложни, защото членовете й отдавна искаха да се свържат с мощни спонсори. Бедността, в която живееха, бе пословична, но и повечето от тях не работеха нищо. Неизвестно бе как се препитават. Но така или иначе те посрещнаха и приеха с благодарност паричната помощ на търговеца на хладилна техника, който им се представи като покровител на духовните школи.

Джак Лили загуби три седмици. Заедно с двама от окултистите той се мотаеше по манастири и свещени места, обикаляше страната, за да се запознае с различни феномени.

Което бе вярно, бе вярно. Той се натъкна на удивителни способности, при това повечето от хората, с които го запознаваха, владееха много умения наведнъж, а не поотделно, както бе почти навсякъде по света. Случваше се често един феномен да може да диагностицира, да лекува и предсказва. Някои влизаха в контакт с мъртви и можеха да опишат не само външността, но и навиците им, да говорят с техните гласове, да препредават напътствията им. Други контактуваха с различен по тип разум, за който твърдяха, че им говори от звездите.

Но имаше, разбира се, и много шарлатани, както навсякъде по света. Така че накрая, след дълго обмисляне и анализ, Джак Лили остави само три имена в картотеката си, които заслужаваха внимание.

Междувременно той наблюдаваше развоя на ситуацията, която бе планирал и на която бе дал ход. Естествено, тъй като имаше много бизнес дела, се наложи да отпътува за съседната страна на юг, като остави агентите си да следят развоя на събитията.

Междувременно бе извършено насочено излъчване към сградата, в която се помещаваше щабът на висшите военни. Излъчването бе кодирано и импулсите му обливаха сградата три пъти дневно. Засега действаха почти на сляпо, като всъщност облъчваха масово всички, които се намираха там - от секретарките до мъжете с пагони. По-късно можеше да се премине към индивидуално облъчване, зомбиране, както отдавна го наричаше в себе си Джак Лили. Всеки ден чрез кодирани разговори, Лили получаваше пълна информация за онова, което се случваше. Подредено в доклад, то изглеждаше така:

Един от групата на окултистите, изследовател на феноменалното, най-подходящ с характеристиките си на гръмогласност и нетърпимост към чуждо мнение, най-пробивен и настоятелен, кръстен с името Ханс, си записа час за посещение. Посещението при човек с висок военен ранг не бе лесна работа, но Ханс проби чрез една напълно омаломощена секретарка, интимна приятелка на генерал-лейтенанта.

Облъчването преди часа на посещението бе изключително интензивно. То бе така силно, че по коридорите хората ходеха като пияни и на мнозина им се привиждаха несъществуващи неща. Оплакваха се масово от стягащо главоболие.

Зомбиран многократно чрез облъчване, Ханс знаеше урока си наизуст. Той се появи с папка

48

документи, указващи точното място на съкровището и на контейнера със знания. Това, което поиска, бе армията да започне спешно разкопки.

Генерал-лейтенантът изпита силен интерес към налудничавото искане. Той захласнат слушаше разказите на Ханс за контактьорските му умения, за извънземни и кацащи в района на бъдещите разкопки летящи чинии. Те му бяха описани особено художествено и не един път бе изтъквано, че онова място е зона за контакт и че всеки може да се увери в това.

Ханс поиска пълно съдействие за разкопките. Генерал-лейтенантът извика тримата си заместници. Всички те проявиха горещ интерес и се изказаха за колкото може по-бързото започване на разкопките.

Ханс обясни, че ще доведе изтъкната контактьорка, която ще посочва точното място, където да се започне работата. Това бе прието с възторг и още следобед тя бе представена на генералитета.

Целият щаб се впрегна в работа. Всички бяха абсолютно уверени, че на посоченото място ще бъде открито и съкровище, и контейнер с изключителни технологии. Настроението на всички бе приповдигнато и те се държаха помежду си като заговорници, като конспиратори, които имат да разрешават проблем със световно значение.

Вечерта генерал-лейтенантът прескочи до мястото. Джипът му едва се добра до него, тъй като пътят бе черен и със сложни серпантини, от скалите падаха камъни и на километри нямаше жив човек. Оказал се на мястото, генерал-лейтенантът излезе и четиридесет минути се взира в тъмното небе. Той наистина видя няколко бели фосфоресциращи кълбета да се плъзгат в нощта. Звездите бяха окръжени от странен ореол. Генералът се чувстваше като Колумб. Нему бе дадено да направи най-великото откритие в историята на земята.

След три дни към мястото пое колона от военни автомобили. Те бяха натоварени с войници и техника. Около мястото се оборудва малък лагер с всичко необходимо. Контактьорката се вслуша в своите гласове и посочвайки кръг от три метра - под две борови дървета, даде ход на разкопките.

Въпреки че бяха засекретени, пресата успя да се добере до тях. Отделни вестници се надпреварваха да описват метър след метър копаенето. Бе хвърлен много труд, ля се много пот, похарчиха се колосални суми. В тунела влязоха само доверени офицери, тъй като изпитваха притеснение да пуснат там обикновени войници.

Експеримент ЗИТА придоби демоничен оттенък. В някои от вестниците бе съобщавано, че навлизащите все по-надълбоко офицери се натъквали на блуждаещи огньове, на призраци. Тунелите имали много гладки стени, така сякаш земекопната техника просто отмахвала пластове пръст от отдавна направени коридори.

Облъчванията продължаваха. Сега в кодировката им бе вмъкната вълна на силна емоционалност и висока патриотична нотка. Изказванията на двама от висшите военни пред пресата говореха, че след като се достигне до съкровищата и до контейнера с познания, страната ще придобие изключителна мощ.

Джак Лили се притесняваше там, зад границата. Самият той бе създал една брилянтна илюзия, в която всички вярваха. Но дали пък тази илюзия нямаше да се окаже истинска? Ето докъде се стигна след толкова новини в пресата, които като че съвсем точно отмерваха всеки метър, приближаващ страната към нейното богатство и могъщество.

Съседните държави изпитаха тревога от целия шум. Те също се плашеха дали цялата история нямаше да обърне политиката на Полуострова и да размени местата на онези, които досега бяха в първите редици.

Джак Лили прелетя океана, за да докладва. Неговите полковници като че съчувстваха на колегите си, питайки се дали един ден те самите нямаше да бъдат поставени в центъра на див експеримент. ЗИТА получи най-висока оценка.

Но трябваше да се сложи край. Джак Лили отново влезе в страната, намъкнал на лицето си усмивката на бизнесмен, който започва да оглупява от прекомерна работа. В късото си сако и удобни кожени обувки пак закръстосва по манастири, целият се вмириса на тамян и се накапа с восък от свещите, които палеше пред олтари и икони. Той така се вживя в ролята си на религиозен човек, че на много свети места свикнаха да го виждат постоянно и даже го сочеха за пример на не много усърдните останали миряни. Но когато бе освободен от ролята си, Джак Лили продължаваше довършителната дейност по експеримент ЗИТА.

Контактьорката, която указваше местата за копаене, полудя. Това стана пред очите на всички. Независимо от шума, ентусиазмът сякаш бе започнал да намалява. А и някои се досещаха.

Първи се досети полковник, възпитаник на руски военни академии. Може би му бяха подсказали, защото руснаците веднага се ориентираха откъде духа вятърът. Полковникът започна да отсъства от работа и си стоеше вкъщи, където облъчването не го достигаше. Когато контактьорката полудя, той я взе при себе си и повика Ханс и останалите окултисти, които бяха запалили фитила. Разбира се, Ханс се дърпаше ужасно и продължаваше да отстоява твърдението си, че в онова място има и съкровище, и контейнер със знания.

49

Когато полковникът го попита откъде знае това, което знае, Ханс се позова на интуицията си. Той сякаш не се досещаше, а може и наистина да не се досещаше на каква обработка е бил подложен мозъкът му. Във всеки случай полковникът изгради стройна хипотеза и седмица след началото на ЗИТА сградата на щаба започна да се проверява и охранява. В нея влязоха тихи мъже с някаква апаратура и когато разбра за това, Джак Лили схвана, че руснаците са се досетили.

Пресата внезапно замлъкна и не разказваше нищо за хода на изкопните работи. Генералът и помощните му бяха настанени в различни санаториуми, защото при всеки от тях бяха открити силни здравословни аномалии.

Една вечер Ханс и контактьорката, която той бе извел на разходка, връщайки се при полковника, където обстойните разговори и разследвания продължаваха, свършиха със себе си. Неизвестно как и двамата се бяха качили на последния етаж, бяха се прехвърлили през капандурите на таванските помещения и бяха литнали отгоре.

Другите двама от окултната група, свидетели на честите срещи между Ханс и Джак Лили, отпътуваха при любимите си високопланински езера. Те изчезнаха там и телата им бяха открити чак следващата пролет, когато снеговете се разтопиха.

Джак Лили и хората му напуснаха страната. Няколко месеца по-късно полковникът, който се бе досетил и който бе твърде словоохотлив и говореше наляво и надясно за някакви психогенератори, зомбиране и психотронно облъчване, беше намерен убит. Пресата обаче наложи с пространни писания версията за самоубийство.

Но научавайки, Джак Лили се закле, че няма нищо общо с убийството. То бе дело на другата, единствената възможна страна, която бе поставила края на ЗИТА. И тя, като неговата, не по-малко се боеше от разкритията на досетливите или дяволски почтените. Който не мълчи, го самоубиват, измисли си той текст към игрива песничка. Тананикаше си я, щом паднеше вечерният мрак.

Александрия, Шафика ВайзерСлабото жужене на хладилния шкаф се вплете в звъна на будилника. Шест часът, изрече глас до

главата й. Шафика отвори очи, защото този глас й бе познат: той бе нейният собствен. Снощи, както обикновено тя бе поръчала да бъде събудена точно в шест. Със същия успех можеше да поиска който и да е час или каквото и да е - и то щеше да се състои. На този трик я бе научил, естествено, Михрам. Съвременната наука би разтълкувала случката като поръчка, която изпълнява биологическият часовник на всеки индивид. Това, че се обаждаше и глас, тази наука би приписала на самото подсъзнание, което се намесва за по-голяма яснота.

Обаче не бе подсъзнателно онова, което Шафика Вайзер вършеше от няколко седмици, почти месец. Михрам Леви й бе обяснил твърде много неща един следобед, малко преди поредното си изчезване. Следобед бе твърде условно казано, защото няколкото часа се разтегнаха сякаш в цяла година, толкова много неща й бе съдено да чуе.

Стройна и цялостна система за създаването и ръководенето на света; злото и доброто, равновесието, движещите сили на Всемира и планетата; цивилизациите; кое е смърт и кое не; има ли изобщо смърт: прераждането; основните мотиви на всяка личност, която е безсмъртна, защото е душа, слязла в съответните инкарнации в различни тела; идващото време, което щеше да бъде наречено Нова Епоха и всичко онова, което можеше да му попречи то да се състои — само част от нещата, които й бяха преподавани.

Защото Михрам си тръгна, но остана друг. Учителю, с нежност помисли тя. Усещаше го като присъствие. Закрила. Мотивация. Жизненост. Яснота. Дали това не бяха думите, обозначаващи любовта?

Шафика стана и тръгна към трапезарията. Движеше се леко. От известно време не усещаше тялото. Нито като тежест, нито като затвор. Никакви болки. Всички функции се изпълняваха от само себе си, както работи всеки отлично синхронизиран механизъм.

Чаша мляко за този механизъм, развеселено помисли тя и наля студената течност в чашата, която обичаше.

Слабо и застаряващо, това би трябвало да бъде тялото, защото тя приближаваше петдесетте. Никога не бе притежавала желязно здраве, но от онзи следобед с Михрам, чувствителността й към неприятностите, които създаваше сърцето, бе изчезнала. Екстрасистоли и необосновани аритмии, нерядко тромбофлебити, кръвното налягане играеше, камъните в бъбреците...

Млякото бе вкусно, доля си още. Доставяше й удоволствие да знае, че е съвсем сама. Вероятно и Михрам бе схванал това, затова бързо отведе със себе си Артур Зодерман. Историята с неговото извикване в Александрия не й бе ясна до ден днешен, но тя не любопитстваше.

Бе видяла уплашен и смазан отвътре човек, който трепваше при всеки шум. Зодерман не говореше почти никак и на всички въпроси отговаряше едносрично и мъгляво. Накрая, почти

6650

веднага след онзи следобед, Михрам го бе отвел със себе си. Имал необходимост от някой, който да може да служи за свръзка, куриер, посланик, ако се наложи. Но той е почти развалина, възрази Шафика. И освен това, ако си сигурен, че е жертва на психотронна обработка, не може ли той да служи като индикатор. Ето, сега се намира при нас и мозъкът му излъчва. Не е ли този сигнал като позивни на радиостанция? Не приемаш ли повече риск, отколкото е необходимо?

Скъпа моя, бавно бе отвърнал той, изтегнат в любимото си дълбоко кресло. Не изпитвай съмнения в нищо от онова, което извършвам, защото не го правя сам. И аз като теб имам Учител. Макар йерархията да е различна, влезеш ли в нея, най-малкото, което имаш, е защита. Защита, подчерта той, разсеяно усмихнат. Като чадър ли изглежда? - развеселено попита тя. -Чадър с червени, зелени и сини цветчета. Със слончета и слънца, с пиленца? С луни, с вятър, с джуджета и малки духчета, с котараци и феи, с облаци и звезди, вълнички и пирамиди...

Като споменаваш пирамиди, каква е тая смешна история с приказките, че в пирамидалното пространство ножчетата за бръснене се подостряли отново и месото не се разваляло. Това ли е фараонското постижение - да си подостряме старите ножчета за бръснене и да използваме сечението, за да съхраняваме труповете на животните, които ядем?

Нали си наясно, че всеки оценява каквото и да е, според гледната си точка. Тя пък е резултат от онова, което се нарича интелигентност.

Мъчно ми е за фараоните, нали си представяш след тази дивотия за какво величие изобщо ще говорим... Между другото, имам да ти кажа някои неща за пирамидите. Малка и неразравяна в последните двеста години. На запад от Луксор. Преди двеста години са отмъкнали каквото е имало, а имало доста, нали разбираш, всичките тези злата, маски и съдове - то е сложено, за да отвлича вниманието. Малка пирамида на Аменхетеп, втората, но любима съпруга на Амани, династия III.

Златна маска, малахитов ковчег, богинята на смъртта от сребро с мед...Аменхетеп е един псевдоним. И Амани също. Те са дошли от звездите, откъм съзвездието Пегас.

Били са, после са оставили телата си тук и са се върнали, откъдето са дошли. Това всичко е записано, само че никой никога не го е повярвал. Отдават го на митологическия фолклор. Но техните предшественици са написали Книга на мъртвите. Съвсем точно са си свършили работата и са разчитали, че ще се научим какво е смърт, по-точно, че я няма. Представяш ли си как би се развила цивилизацията, ако бе отмахнала смъртта като страх, край, финал...

Всичко щеше да е обратното.Както е обратното във Всемира. Нямаше да има страх. Страхът обръща нещата в ужасна посока.

Ето и ти се боиш от Зодерман.Не се боя, мисля си, че е глупаво да попаднем в полезрението на онези, които го превръщат в

жертва.Нали разбираш, че каквото и да правят, няма да им бъде позволено да нанесат вреда поне на

определени хора. Защото тези хора са нужни, за да бъдат спасени други хора. Не можем да им позволим да победят. Позволяваме им само мънички победи или действия, за които те си мислят, че са победи.

Кой избира онези, на които не може да бъде навредено?Всъщност въпросите ти са толкова много, че ще ми трябва цял следобед, за да ...доведем нещата до

равновесие. Под равновесие разбирам да отсъства страх от каквото и да е... А Зодерман аз ще отведа. Ще останеш сама. Имаш нужда да останеш сама.

Сама ли?За каква самота можеше да става въпрос. Тя погледна струпаните върху бюрото си страници.

Пишеше, пишеше. Достатъчно бе само да се съсредоточи и тогава нейната ръка започваше да препуска по листовете. Диктовка? Диктовка чрез нейната ръка. Нямаше нищо против. Все някой трябваше да го свърши. Защо не тя? По-скоро точно тя.

Учителю, с нежност помисли Шафика. Като си помисля само, че ние се познаваме толкова отдавна и че животът ми е протекъл според Плана, който ме доведе дотук. А сега ще плисна вода на лицето си и ще продължа да записвам. Изпълнена съм с радост, че дори на мен да се гледа като на инструмент, то е поради факта, че съм добър инструмент.

Благодаря. Ето ме. Цялата съм тук. Докъде бяхме стигнали? До „Странстванията на душата".Слушам те, продължаваме.

1968 годинаВ различни части на малкия земен свят абсолютно засекретени служби започнаха своя лов.С течение на времето се бе доказало и вече се смяташе за потвърден фактът, че екип от най-малко

трима сензитиви могат да постигнат зашеметяващи резултати.Те можеха: да променят хода на всяко събитие; да ускорят или забавят катастрофи; да навлизат

свободно в бъдещето; да диагностицират с компютърна точност; да прогнозират началото и развоя на всяка 51

болест; можеха да лекуват и да вдигнат на крак дори човек, стъпил вече в Отвъдното; можеха най-после да предизвикат смъртта на всекиго. Нямаше никакво значение коя е личността, обект на техния енергиен удар - шеф на фирма, уличен чистач или президент на държава. Комбинацията от усилията на трима силни сензитиви можеше, а и променяше света.

В секретните архиви бяха документирани най-успешните експерименти. Всичко, което до този момент изобщо не би и хрумнало на писател-фантаст, беше описано там като факт, наблюдаван и потвърден с подписите на напълно заслужаващи доверие източници.

Проблемът бе главно в това, че да се открият поне трима изключително силни с параспособностите си сензитиви, бе задача с трудно решение.

Когато, отделно една от друга, секретните служби на СССР, САЩ и Китай започнаха своята работа, нещата вървяха с лекота. В началото експериментираха с един сензитив, но после стана така, че се намериха още двама. Тримата обединиха таланта и волята си.

В СССР резултатите от това начало се отчетоха така: на 27 юли експерименталната група от две жени и един мъж, всичките над тридесетгодишни, спряха и отклониха течението на река в Сибир.

Никой не вярваше, че това изобщо е възможно, но когато реката спря движението си, в наблюдаващите се забеляза паника. Видя се как водата започна да се разлива вляво и вдясно, като напускаше обичайното си русло. Сякаш невидима преграда бе застанала пред сивосинята река и тя безпомощно започна да търси за себе си странични пътища.

В тримата сензитиви липсваха признаци на умора. Те изглежда съставляваха единен организъм, един дух в три тела. Никой не се оплака от болки или претоварване, съзнанието им бе ясно, усмивките лъчисти. Знаеше се още, че руснаците са успели да съживяват мъртъвци, при това се носеха диви слухове, че съживяването ставало дори и дни след смъртта. Мълвата говореше, че някаква силна енергия карала тъканта да регенерира, за да се върне в нея искрата на духа. Разбира се, тези информации не бяха потвърдени, а и всяка от конкуриращите се секретни служби можеше да подхвърли дезинформация на другите.

Американците също получиха подарък от съдбата: те лесно събраха своя тричленен екип. Спряха се на мъже, всеки над 40-годишна възраст. Единият беше чернокож, другият -индианец, третият - бял. Групата се сработи бързо, бяха създадени един за друг, бяха като братя и помежду им липсваха пререкания или завист.

С първия си експеримент американската група успя да спре урагана Дейзи.Всичко бе филмирано до последната секунда. Върху кадрите се виждаше как Дейзи набира

мощност и излиза от разярения океан. Огромните фуниевидни пипала загребваха всичко по пътя си. Ураганът достигна северното крайбрежие в 8 ч. и 36 м. в четвъртък на 14 август.

Сензитивите втренчиха погледи в него и се хванаха за ръце. Изглеждаха като единен дух, пръснат в три тела. Дейзи спря внезапно, сякаш се блъсна в невидима стена. Пипалата от тъмен въздух, вода и пясък се гърчеха, опитвайки се да пробият стената.

Две минути по-късно ураганът се оттече в черни спирали, падащи в океана.Китайската група бе също от трима, но в напреднала възраст сензитиви. Двамата мъже бяха

прекарали живота си в будистки храмове, жената си изкарваше прехраната с ясновидство.Китайската група успя да материализира сенки от Отвъдното. Това бяха духовете на лечители от

миналия век. В плът и кръв сенките се появиха в средата на залата за експеримента. Заснеха Духовете от всички възможни страни. Те не бяха мулажи, защото се усмихваха и даже отвръщаха на въпроси. Гласовете им бяха слаби, но отчетливи. Отговорите им бяха изтрити по-късно от фонограмата. Стенограмата остана в единствен екземпляр и легна в таен сейф, до който имаше силно ограничен достъп.

Можеше да се каже, че на секретните служби им потръгна в самото начало. Никой още не си задаваше въпроси как толкова лесно успяха да открият внимателни, талантливи и всеотдайни екипи. Чак по-късно, когато екипите внезапно се разпаднаха, винаги след настъпилата при неизяснени обстоятелства смърт на един от тях, чак по-късно започнаха да си задават въпроси.

Най-черногледите от службите бяха на мнението, че някой просто им е подхвърлил тези сензитиви, за да ги убеди във всемогьществото на психическата енергия.

И по-късно този някой е започнал да забавя нещата, уплашен, че се е стигнало прекалено далеч.

ИпсилонТринадесети час адвокат Херман Бернли обобщаваше събраната информация. Тя бе дошла при него

по различни канали - от светските хроники, случайно изпусната дума на коктейл или делова среща, завършваща с удвоени дози джин; преки информации от агентурата му, кодирани в прелестни лични писма; от събираните по цял свят данни за и чрез различни сензитиви... И накрая, но съвсем не на последно място, Херман Бернли разшифроваше записките си, направени след дългите периоди на излизания от тялото...

Херман Бернли, разбира се, бе името му за пред света. Носеха го петте проспериращи адвокатски 52

кантори, пръснати в елитните столици, двете вериги от ресторанти за бързо хранене, двайсетте киносалона в по-бедни градове на средно богати държави, четирите му медийни компании, които притежаваха осем вестника и шест тв канала.

Херман Бернли бе свръхбогат и могъщ в очите на обществото. Но само неколцина на планетата знаеха за колосалната му мощ, която нямаше много общо с парите. Той винаги гледаше да не изпъква много и да стои в сянка. За него работеха всякакви специалисти и те го представяха пред съответните държави, пред данъчните власти, пред обществеността, когато това се наложеше.

Обичаше числото тринадесет. Преди тринадесет дни се усамоти в двуетажната си вила в колониален стил на брега на океана. Петдесет хектара борови гори ограждаха вилата. Десетки хитроумни алармени инсталации и тежковъоръжена, подготвена със специални бойни и психологически техники охрана, предотвратяваха всяко нежелано присъствие. До втория етаж, където се намираше, бе изключен всякакъв достъп, ако не бе желан от него.

Сега той седеше в просторния си кабинет, обзаведен в кристал, малахит и алуминий с висок процент сребро. Изпитваше желанието да свали кожата си, както правят гущерите. Напоследък забеляза проблеми с дишането. Обстойните анализи на авангардна техника не откриха отклонения, но въпреки всичко Бернли дишаше плитко и не успяваше да напълни белите дробове с достатъчно въздух.

Седеше върху удобния стол с фантастичен дизайн, копие на един от храмовите престолите на Майя - изчезналия народ. Почти всичко във вилата бе копие на най-знаменитите паметници на земните култури, възсъздадено от кристал, малахит и сребро... Би трябвало да се чувства добре, но му идеше да свали кожата си. Струваше му се, че тогава дишането му щеше да се облекчи и да напълни най-сетне дробовете си с въздух...

Върху бюрото му, издялано от гигантски къс планински кристал, лежаха няколко папки. Предстоеше да вкара информацията от тях и догадките си в компютъра...

Той се изправи и отброи двадесет крачки до прозореца. Мракът носеше шепота на боровете. Океанът се плискаше кротко и излъчваше сивкаво сияние. Стори му се, че би могъл да си пошепне с океана: най-заслужаващия доверие събеседник. Щеше да втъче във вълните си всичко, което ще научи. И никой никога не би разбрал смисъла на онова, което е споено с живата плът на водата...

Херман Бернли произлизаше от бедно индийско семейство. Шестгодишен го осинови случайно минаващ през онези ужасяващо бедни райони бял търговец. Херман никога нямаше да забрави усмивката на своя нов баща, тя украсяваше лицето му и го променяше напълно. Рой Робин Бернли, неговият осиновител, бе по онова време четиридесет и пет годишен, возеше се в зелен кадилак и имаше прекрасна къща в Бомбай. Негови бяха и няколко кораба, които пренасяха товари по целия свят.

Само за няколко дни шестгодишното хлапе получи всичко, за което може да се мечтае на този свят, включително и новото си име. Три години учи в най-добрия градски колеж, за него се грижеха домашни учители, камериерки и легион прислужници. Почти веднага Херман започна да изгубва типичните индийски черти на лицето си, тенът му се избистри.

Когато отпразнуваха десетия му рожден ден, Рой отведе Херман в Европа. Предстоеше му да учи в три световни столици. Той се дипломира с отличие, научи превъзходно пет езика и му предстоеше да специализира право в Кембридж. Те не се виждаха много често с Рой, но поддържаха превъзходни отношения и бе закон да се чуят поне два пъти седмично по телефона, където и да се намираха. Прекарваха всяка Коледа заедно, разменяйки си мили подаръци. Една такава Коледа преди две години Херман бе уведомен, че семейството му е загинало при голям пожар, каквито се случваха често в онази отдалечена пустош. Херман не знаеше дали да тъгува или не, затова запази неутралитет, помълча кратко в знак на траур и следобеда отиде на кино.

Гледа странен филм, в който се говореше за Индия. Пред очите ум минаваха кадри от индийски градове, хората говореха непознати диалекти, движеха се със своите сарита и почитаха Буда. Когато сълзите рукнаха от очите му, Херман разбра, че тъгува за онова място, което го бе родило и за онези мъж и жена, които сега бяха мъртви. Знаеше, че не бива да им се сърди, задето се бяха съгласили да бъде осиновен. Това бе израз на любовта им, защото те никога нямаше да могат да му осигурят друго, освен бедност, глад и болести.

Прибра се у дома разстроен и с подпухнали очи. Рой не го разпитва за нищо, само му пожела лека нощ и го помоли да освободи два часа от утрешния си график. Между 12 и 14 часа. Щял да го заведе на важна среща. Точно в дванадесет Рой Робин и Херман Бернли бяха приети в кръглата кула на замъка Стоунхендж. Имението бе изолирано и охранявано по същия начин, по който Херман организира по-късно охраната на своето.

Рой Робин се усмихна с незабравимата си усмивка, потупа го по рамото и му пожела кураж. След това се отдръпна, направи му път и затвори вратата след него.

Херман се запозна с тримата мъже, които съставляваха част от групата ИПСИЛОН.

53

ИПСИЛОН - организация от седем мъже, в чиито ръце е съсредоточена изключителна мощ. Те притежават над седемдесет процента от богатствата на планетата, предизвикват и дирижират политическите и икономическите процеси. Планетата се развива според начините, които те прогнозират. ИПСИЛОН разпалва войните и локалните конфликти, тя разпределя територии, средства, оръжия. Смяната на правителства, на държавен строй, на неудобни личности не представлява голям проблем.

И т.н., и т.н. ... помисли Бернли. Чувстваше леко отегчение. С течение на годините методите се бяха сменили. Не бяха така груби. Напоследък, например, се разрастваха всякакви нови движения за духовност, хората-цветя предизвикваха умиление. Дулата на пушките чезнеха от погледа на обществеността, налагаше се един по-умекотен климат в планетарен мащаб, който да поддържа взаимоотношенията между държавите и личностите. От това повечето хора правеха заключение, че човечеството поумнява и цивилизованите начини на общуване започват да подменят старите бесове и дрънкането на оръжие.

С течение на времето ИПСИЛОН бе сменял два пъти хората, които го ръководеха и с всяка такава смяна всичко ставаше все по-рафинирано. Онези старци, с които той се срещна за първи път, лежаха отдавна в семейните гробници. Сега мястото им бе заето от други трима и един от тях беше Херман Бернли. С останалите двама - Алфа и Бета, кодовите им имена, той се срещаше четири пъти годишно, а при нужда и по-често. Никой от тях, нито Алфа, нито Бета, нито той не знаеха и не бяха се виждали никога с останалите четирима. ИПСИЛОН е организация от седмина мъже. Останалите четирима, може би, бяха безсмъртни или пък изобщо не съществуваха, но пък къде тогава отиваха огромните отчисления от всички печеливши компании, които ръководеше всеки един от тримата. Парите потъваха в дълбоко законспирирани сметки и изчезваха оттам. Много и много милиони.

Нерядко Бернли изпитваше угнетяващо чувство. Сякаш те тримата непрестанно бяха наблюдавани и употребявани от някой, който стои в сянка. Напълно безмълвен. Но който така или иначе ръководи играта.

Веднъж той сподели това с Рой Робин, но той му каза да не се тревожи. Имал ли нужда от нещо? Не бил ли доволен от тоталната си икономическа власт? Всичко каквото поискал, в който и да е момент, и за каквото и да се отнасяло, можело да му бъде доставено на минутата. Не е ли така?

Рой Робин не остаряваше, макар да се отдръпна от светския живот и да изчезна в една глуха провинция. Построи си замък в скалиста планина в Непал, прокара до него сносен път и изгради площадка за хеликоптери. След това съобщи, че се оттегля да прекара последните си години и моли да не бъде обезпокояван без повод.

Рой Робин не му липсваше. Нищо не липсваше на Херман Бернли, освен мизерното късче индийска земя, където бе роден. То изплуваше в сънищата му, крехко и пясъчно, безводно. Колко странно, той имаше всичко, но не можеше да се върне в бедното си детство.

Херман бе благодарен на Рой и заради принципите на тайната доктрина, които той му преподава почти година. Само по себе си познанието, което е било религия на праисторическия свят, изглежда като напълно загубено, разказваше Рой. Но не е. Адепти на тайната доктрина са се погрижили всичко, което е могло да бъде използвано за напредъка или пък за разрухата на цивилизациите, да изчезне. Изчезнали са папируси, спасени от горящата библиотека в Александрия, санскритски трудове, изчезнали са истинските древни текстове и коментариите към тях, свещената и окултна литература на Вавилон, Китай и Япония...

Адептите на тайната доктрина са укрили всичко, за да бъде то извадено пред света в някакви по-просветени времена. Укривайки текстовете на това познание, Адептите са угасили за непосветения свят мощта на окултните сили. И някои, в частност организации като ИПСИЛОН, са се заели да издирват тайното познание, а когато не са го откривали, са правели възможното, за да го намерят наново. Затова и ИПСИЛОН е най-мощният покровител на учени и философи, на всякакви експерименти, които могат да го доведат до едно абсолютно могъщество. Властта над човешкия мозък...

Ако не древните резултати, поне по пътеката към могъществото, това гласеше един от принципите на ИПСИЛОН. В последна сметка дори Адептите да съществуват, разсъждаваше Рой, неизвестно е как, кога и защо, и дали въобще ще употребят тайната доктрина. ИПСИЛОН следва пътя на тайната доктрина, но той ще преобразява и разкроява човешкия свят според неговите мерки.

Впрочем те с Рой Робин никога не бяха говорили достатъчно върху тази част от нещата. Ако имаше късмет, може би един ден Рай щеше да позвъни и да го извика в своя дом сред скалите на Непал, за да му разкаже още. А сега на ход бе друго, нещо, което Херман бе започнал още от онзи момент, когато се появи на симпозиума в Танерифе. Целта му бе да се срещне с Шафика Вайзер, макар тя никога да не заподозря намеренията му. Херман искаше да си състави лично мнение за нея, защото тя отдавна бе влязла в полезрението му и според натрупаната информация, щеше да играе ключова роля в онова, което предстоеше.

Тя бе умна, начетена, чувствителна. И интуитивна. Досещаше се. Засега тя се досещаше половинчато и отдаваше изводите си за висшата сетивна перцепция на самата природа. Засега тя само

54

трупаше информация и я обобщаваше, но вероятно нямаше да е далеч денят, в който щеше да се досети и за друго.

Освен това на нея й се помагаше. Херман бе изгубил в последно време следите на Михрам Леви, но да го открие не беше чак толкова трудно. При Шафика Вайзер личеше неговият почерк.

Един от четиримата особено силни сензитиви на планетата бе потърсил свой съюзник в лицето на една жена. Дал й бе много повече информация, отколкото бе допустимо. Дал й бе примери за способностите си. Бе тласнал мисленето й в необходимата посока.

Херман би могъл да се закълне, че Михрам Леви е един от Адептите. Той знаеше твърде много и можеше твърде много. Включително и за ИПСИЛОН. На чия страна играеше сега Михрам Леви? Какви бяха далечните му цели? Ето въпроси, над които си заслужаваше да се потруди.

Наистина се нуждаеше от кислород, дишането му стана плитко и съзнанието му започна да се замъглява. Като се улови конвулсивно за прозореца, Херман го разтвори силно. Полъхът на океана го съживи. Дробовете поеха въздух. Но ако перфектната медицинска апаратура не открива никакъв дефект с дишането ми, следователно някой ми пречи да дишам, осъзна внезапно той. Толкова беше просто. Някой искаше да го елиминира и дистанционно блокираше дишането на етерния му двойник. Някой искаше Бернли да разбере, че трябва да спре. Да спре какво? Да събира информация и да я употребява. Например, да насочи вниманието си към други неща, а не към Шафика Вайзер и към Михрам Леви... Да ги остави на мира... Да се върти само в собствения си кръг...

Боже мой, помисли Бернли, не мога да се спася от това... Почти губеше съзнание, белите му дробове блокираха... Да спре, да спре..., е, добре, ще спре, ще спре...

Опрян на прозореца, той не осъзна веднага, че натискът върху дробовете му изчезна. Сега дишаше пълно и дълбоко... Стори му си, че долови как силуетът на Михрам Леви премина по пясъчния бряг.

Ръцете му трепереха. Един от най-силните хора на планетата, от когото зависеше толкова много, схвана ясно, че бе попаднал в капан, от който можеше да го измъкне само смъртта. Смъртта на един от двамата. Неговата. Или на Михрам Леви.

КРАЙ НА I ЧАСТ

55

II частВОЙНАТА НА ПОЛУОСТРОВАВ нощта срещу 22 декември Лазар Драшкович четеше една стара книга. Тя бе голяма колкото две

тухли и толкова тежка. Попадна в ръцете му вчера, когато се изтегляха от градчето Крайна.Отрядът им превзе Крайна призори и след кратка битка изтласка врага зад чашата на язовира,

където започваха гъсти борови гори. Едва им остана време да хапнат сухи сандвичи с побелял салам, когато врагът опита отново да се върне на старите позиции. И без бинокъл се виждаше как боровите гори бълваха нови и нови войници, притичващи в тънка нишка към къщите в началото на Крайна. С минометен огън Отрядът пресичаше пътя им. Заваля твърд, сух сняг и върху него ясно се виждаха мъртвите в черните им униформи. Бяха много, най-малко петдесет покосени мъже, замръзващи в острия студ.

Към три часа слънцето се промъкна от мътилката, завзела небето, стана по-весело. Ян, готвачът на Отряда, успя да свари кофа силно кафе и топла юфка. Когато я насипваше в металните дълбоки чинии, той я поливаше със зехтин, намерен някъде по къщите. Навярно за вечеря щеше да сготви кокошки и петли, защото се чуваше как в дворовете тропат с ботуши помощниците му и безжалостно разстрелват пернатите. Както обикновено, стопаните бяха успели да избягат, оставяйки на войната добитъка, петлите, кокошките, кучетата и котките си.

Лазар и Сергей бяха изпратени да охраняват малкия западен път, по който се предполагаше, че могат да дойдат танкове. Нееднократно в предишните битки, часове след затишието, Отрядът бе атакуван с танкове и те никога не забравяха, че не бива да се отпускат, дори в съня си. Добре нахранени с юфка, двамата почти не усещаха студа. Висок и сламенорус, Сергей Иванович Сергеев, който трудно успяваше да стои на едно място, обикаляше с лек бяг ниските, обрасли с храсти, хълмчета около западния път и се връщаше. Лазар си избра позиция зад дебелия ствол на старо дъбово дърво. Сега започна да усеща силни тръпки по цялото си тяло и се сети, че през цялото време на битката, още от сутринта, бе се сражавал облечен само в зелената си тениска. Мразеше късото си кожухче, защото то стесняваше движенията му, но ето че настина. Мечтаеше за глътката коняк, която се плискаше на дъното на манерката му. Малко му се свидеше да я разделя със Сергей, който се връщаше сега от обиколката си със зачервено от излезлия вятър лице. Но от друга страна не биваше да му се свиди, защото днес Сергей го спаси от смърт. Това стана при второто нападение. Лазар преместваше миномета си на по-добра позиция, но се спъна в някакви корени, изпусна оръжието си и се търкаля по склона няколко метра. Когато опитваше да се изправи, видя точно пред себе си войник на врага с насочен автомат. Видя жълтеникавите ириси на своята смърт и бенката точно в средата на челото. Видя и автомата, върху чийто спусък щяха да натиснат пръстите на смъртта, но Сергей се оказа наблизо. Той бе по-бърз и застреля врага в гръб. Прониза го с почти половин пълнител и кръвта опръска тениската на Лазар.

Лазар почти не можеше да си спомни колко пъти те двамата си бяха спасявали живота. Воюваха още от началото на войната, когато няколко малки държави се изправиха една срещу друга.

Сергей дойде на тази война като доброволец от Украйна. Разказваше, че през Втората световна война баща му преминал през същите тези територии като освободител с Червената армия. Загинал край градче в северната част на страната, на чиято земя сега воюваше и Сергей. Наистина нещата се бяха променили. Тогава войната бе срещу фашизма. Сега воюваха хора, които говореха еднакъв език и до вчера религиите им не бяха пречили да съжителстват мирно. Различните религии? Това ли бе единствената причина за нетърпимостта?

Може би за пети път, за пети път ми спасява живота, пресметна Лазар, като потропваше, за да се стопли. И той бе спасявал Сергей. Сега му дължеше още един път своя. Бяха се сприятелили. През дългите часове, когато стояха на пост през нощта, си говореха за родните места. Сергей не беше много привързан към своето, обичаше да пътува. Казваше, че Полуостровът му харесва и един ден, когато остарее, ще се върне и ще се засели някъде тук. Но не преди да премине през Тибет и Индия, Китай, Лаос, топлите острови. Сергей научи Лазар и на хармонията тай-дзи дзюан. Това бяха особени движения на тялото. Човек го настройваше да

улавя с всичките му фибри енергията на въздуха, езика на вятъра и тревите. Тай-дзи дзюан бе древна двигателна медитативна гимнастика. Спомагаше за концентрация и за разбирателство с невидимите енергии, които заобикаляха човека.

Сергей се опита да зарази и другите с философията тай-дзи дзюан, но бойците капваха след преходите й боевете, и само търсеха място, където да се сврат и да заспят. Не и Сергей. Той използваше всяка свободна минута, за да раздвижи тялото си с кротките плавни движения. И сега, привършил със загряването, Сергей остави автомата долу и изпъна тялото си. Слънцето кротко лееше оптимизъм, наоколо бе пълна тишина. Ясно е, че танковете няма да тръгнат скоро, ако въобще дойдат.

Сергей попиваше слънцето. Лазар наблюдаваше как към протегнатите му, обърнати с дланите нагоре ръце, то се стича в кристални потоци и кожата го поема като вода. Оттам щеше да проникне в

56

кръвта...Лазар продължаваше да изпитва остри тръпки. Помисли с копнеж за коняка и най-сетне се реши.

Плъзна ръка към вътрешния джоб на кожухчето, което така и не го стопли, и напипа гладката повърхност на манерката. Сергей продължаваше да пие жълтото слънце. Внезапен пукот на сухи клони отдясно счупи тишината, над главата на Лазар премина дълъг автоматен откос. Той се сви инстинктивно, опирайки гръб в ствола на дъба, извади дясната си ръка и прехвърли автомата в нея. Започна да стреля по посоката, от която дойдоха изстрелите. Пълнителят свърши, презареди. Затича напред и тогава видя стрелеца. Пълзеше ранен, като тромаво извиваше тялото си, оставяйки ярка кървава следа. Лазар го довърши в гръб, огледа се и затича обратно. Явно беше някой от самотните камикадзе на противника, които излизаха в акция, дебнеха постовете и ако им се усмихнеше късметът, често убиваха или раняваха някой от Отряда. Тичайки обратно, Лазар си даде сметка колко бяха уморени от преходи и сражения, толкова уморени, че в този ден тишината ги опи и остротата на сетивата им се притъпи...

Те никога не говореха за смъртта, макар непрестанно да се сблъскваха с нея и накрая съвсем привикнаха с вечното й присъствие. Въпреки твърде многото й лица тя в последна сметка си беше вечно една и съща и винаги побеждаваше. Сега дойде в разгара на танца. Посред общуването със слънцето, за да прекрати движението на кръвта и всички онези мисли, които бяха заети с живота, само с него.

След стрелбата всичко изглеждаше съвсем спокойно, нищо не изглеждаше променено, дори треската си отиде от мускулите. Съвсем обикновен и незабележим ден, само Сергей бе мъртъв. Лазар взе главата му в коленете си и приседна до него.

Откосът бе преминал през гърдите и шията, но главата бе съхранена. Очите още гледаха живо и смислено. Лазар не ги затвори, нека попият още от слънцето.

След малко дотичаха трима бойци от Отряда и заедно пренесоха Сергей до Крайна. Трябваше бързо да изкопаят гроб. В боровите гори зад чашата на язовира далечните постове доловиха раздвижване, контраатаката нямаше да закъснее. Освободиха Лазар, за да изкопае гроба.

Земята бе замръзнала и въпреки усилията за час той не можа да проникне дори на половин метър. Вече се здрачаваше.

Когато от гората се чуха първите изстрели и започнаха оръдейните залпове, командирът заповяда да напуснат Крайна.

Увит в някакво случайно попаднало одеяло на розови прасенца, принадлежало на някое дете, Сергей продължаваше да наблюдава небето. Сега очите бяха леко помътени, но още изразителни.

Лазар разбра, че Сергей щеше да повтори съдбата на своя баща, останал без гроб. Врагът щеше да хвърли тялото в някоя яма и всичко щеше да се забрави и изтрие.

Нямаше какво повече да се направи. Той извади манерката и изля глътката коняк в изцапаната с кръв длан на Сергей. Прости ми, безмълвно изрече Лазар Драшкович на Сергей Сергеевич в селцето Крайна, забутано на Полуострова, където винаги се водеха войни.

Догонвайки своите и като стреляше напосоки, Лазар видя как една от запалените къщи изригна в облак искри и се срина. До краката му взривът донесе нещо тежко. Вдигна предмета машинално. Пламъците осветиха голяма и подвързана с кожа книга. Не знаеше какво го привлече в нея, но той я взе и я напъха под колана на панталона. Носи я със себе си до полунощ, когато Отрядът навлезе в своя територия.

Сега в палатката Лазар четеше на жълтата светлина на походната лампа. Книгата бе „Вечен календар". В самия й край имаше пророчества на двама мъже, живели в Крайна преди век. Дане иДраган Милотинович. Шрифтът се разчиташе трудно, а и листовете бяха прогорени на някои места. Но тези братя, Дане и Драган, описваха тази война. Която се водеше в момента. Дори времето бе посочено... Лазар четеше смаян и дори повярва, че ей сега ще прочете за Сергей и за смъртта му днес под зимното слънце...

Начело на голяма държава ще дойде човек с белег на челото. Той ще разлюлее камбаните на света и ще преобърне половината свят... Ще умре презрян и самотен, защото ще е носител на разорение, плач и ужас... Много хора ще умрат поради деянията му. Не от куршуми, не и от глад, макар че ще има и такива. Ще умират, както ходят, наскърбени, смазани, защото животът им ще е отричан... Онзи мъж ще познаете по петното, което прилича на белег от огън, почва от средата на челото и се раздвоява вдясно. Този мъж ще говори, че предотвратява войни, но ще е подпалвач на голямата война, която ще дойде след онова, което той е извършил.

В палатката ставаше все по-студено и тръпките пак връхлетяха Лазар. Той се изправи и опита няколко бързи движения. Усети, че няма никакви сили да продължи по-нататък. Срина се върху тясното легло, разтърсван от ридания.

Би дал всичко, за да върне Сергей при живите.После заспа, разтреперан и облян от сълзи.Лазар Драшкович, двадесет и една годишен, се записа в Отряда, който бранеше границите на

разпокъсана държава. На Полуострова войните винаги бяха дълги и кръвопролитни. Но тази избухна 57

неочаквано, защото всички се надяваха, че ще се размине. Толкова години голямата държава бе оцеляла в мир и нямаше човек, на който да му се вярваше, че бойната наистина ще се състои.

Сега различните народности започнаха да воюват помежду си и да се отделят в малки държави. Най внезапно различните религии, на които никой не обръщаше внимание преди това, станаха база за конфликти. Различните етнически групи се въоръжаваха до зъби, защото оръжието се стичаше като река тук. Пълноводна река, която течеше към Полуострова от Всички краища на света. Всякакво оръжие, дори най-модерното. Навсякъде се стреляше и избухваха бомби. Когато една голяма държава е разделена на много по-малки, заплахата от силата на общността отпада от само себе си, това е азбучна истина дори за децата.

Лудостта бе така масова, че до вчера обичани от всички исторически места се бомбардираха и сриваха до основи. Воюваше се на живот и смърт с всички възможни средства.

Възродиха се лагерите за военнопленници, имаше масови разстрели, режеха се глави. Изплува от мътилката на времето богът, когото почитаха едни, и с неговото име поемаха да воюват срещу другия бог и тези, които вярваха в него. Православието бе забранено и храмовете затворени -в онези места, където изповядваха католицизъм. Джамиите напредваха срещу храмовете и на много места ги изравняваха със земята. Мохамед извика под знамената и професионални отряди. Православието доведе тук хора като Сергей и Лазар.

От близо месец Отрядът, воюващ за православието, водеше тежки битки в околностите на Крайна. Градчето бе почти унищожено, както и стотици поселища в околността. Крайна бе невралгичен момент, защото представляваше своеобразна врата към морските пристанища. Който я имаше, щеше да има излаз на море.

Отрядът не бе постоянен като състав, числото на бойците се променяше. Често идваха доброволци, за да заместят ранените и убитите. Нямаше хора, които да помнят какво е било тук преди половин година, защото никой не доживяваше толкова.

Подготвяха ги добре. Здравите и необременени с предразсъдъци момчета се обучаваха да стрелят и после ги изпращаха на фронта. Нямаше заплащане освен символични суми, които служеха за дребни раз ходи. Имаше устно обещание, че в случай на смърт преките роднини ще получат обезщетение, но досега никой не бе го потвърждавал.

Понякога умората надвишаваше всички човешки представи, защото се случваше да се бият и по шестнадесет часа. Изминаваха огромни разстояния, за да достигнат зони, в които се нуждаеха от подкрепления. Бяха Отрядът, на който разчитаха и много мирни граждани.

Тези няколко часа, в които Лазар и тези, които не бяха на пост, можеха да поспят спокойно, бяха изключение.

„ПОРТОКАЛ"Операцията, в която трябваше да се експериментира с психотронното излъчване по време на бой, се

ръководеше лично от Джак Лили. „Портокал" целеше да концентрира облъчване върху подбрани бойни подразделения. Днес то бе съсредоточено върху Отряда.

Джак Лили отхвърли възможността да извърши експеримента върху каквато и да е военна сбирщина, отрепките и наемниците стояха извън неговия критерий. Беше му необходим Отряда, съставен от подготвени и мотивирани хора, които никога не бяха извършвали ужасяващи действия срещу врага. Войната можеше да се води просто като война, със стрелба, настъпления и отстъпления. Но можеше да се води и с адски зверства. За Отряда такива факти не бяха известни, което означаваше, че липсват, защото бе неизбежно да се разчуят.

Имаше някакъв романтичен ореол около името на Отряда. Обичаха ги, посрещаха ги като освободители, надяваха им се и очакваха от тях справедливост. Наистина Отрядът беше изпълнявал смъртни присъди, но те винаги се произнасяха от осемчленен щаб и никой не изпитваше съмнение във възмездието.

Точно такъв обект за експеримент бе нужен на Джак Лили. Извършеното при операция „ЗИТА" недвусмислено доказа, че човешкият мозък може да бъде управляван. При определена честота на облъчване той послушно възприемаше най-дивите идеи като свои и се впускаше с плам в тяхната реализация.

Много специалисти разсъждаваха върху развоя и постигнатото при операция „ЗИТА". На онзи етап бе достатъчно носителят на дивата идея - търсене на съкровища с армейски части, да бъде облъчен и програмиран. Носителят на идеята, онзи смешен Ханс, послужи като ретранслатор. Облъчването на сградата, в която се намираха висшите военни, допринесе за сваляне на бариерите за критичност. Генералитетът възприе всичко и спретнатите военни колони се отправиха на лов за съкровище.

Специалистите признаха, че без психотронна обработка щеше да бъде напълно невероятно да се постигнат подобни резултати. Бяха признали, че психотронното облъчване с кодирана програма премахва прага на критичността и обективните умозаключения. И още: личността изгубва представата за физическа

58

умора, възможно е тялото да прекара и шестдесет часа без сън, поддържайки в прилична форма функциите си. Можеше да не се приема храна. След интензивно психотронно облъчване човешкият организъм придобива някакви странни свойства и като че преминава в периметъра на енергийното захранване.

След експериментите в различни райони на света специалистите достигнаха до извода, че която и да е личност придобива изключителна физическа издръжливост, не се нуждае от вода и храна, от сън, от допинги, може да изминава между двадесет и четиридесет километра дневно с бърз ход, да вдига тежести, равняващи се дву- и трикратно на собственото й тегло. Мозъкът развива телепатични свойства и придобива знания, които идват сякаш от въздуха. Има данни, че езикът на растенията и животните става разбираем. Хората, преминали през експеримента, наричаха тревите, дърветата, цветята и цялата растителност с името паралелна цивилизация, с което впрочем обозначаваха животните, рибите и птиците. Те твърдяха, че няма нищо мъртво -дори камъните, и че всичките имат своя език, който може да бъде изучен и чрез който може да се влезе в контакт.

Разсъжденията им завършваха с твърдението, че съществото хомо сапиенс е враждебно на всички паралелни цивилизации на планетата и оттам произлиза неразбирателството му с тях.

Специалистите настояваха за още и още информация по тези въпроси, но проблемът бе, че психотронното облъчване не можеше да продължава твърде дълго, колкото им бе нужно на тях. При трикратно интензивно облъчване повечето от обектите полудяваха завинаги и слагаха край на живота си. Най-обичайната причина за смъртта им бе мозъчен инсулт, с който тялото слагаше край на експериментите.

Затова Джак Лили предпочете на този етап да не задълбочава опитите за увеличаване времето на облъчването, а да насочи експеримента в нова посока.

Войната на Полуострова бе добре дошла за него. Точно в три и петнадесет даде старт на псигенератора.

Базата на Джак Лили се намираше в гъстите борови гори зад язовирната чаша на Крайна. Екипът бе само от трима души, снабдени с мобилна техника и всички необходими документи, ако се наложеше да се легитимират. Бяха внедрени в страната като подразделение на Червения кръст и досега никой не си позволи да извърши враждебни действия срещу тях.

Излъчването бе центрирано към поляната, на която мирно спеше в палатките си Отрядът.На разсъмване Отрядът бе изминал с бърз ход двайсетина километра. Хората се надигаха от леглата

си в някакво особено състояние на напрегнатост и вцепененост, сякаш не бяха на себе си. Лазар Драшкович прие заповедта за нападението, което щяха да извършат, както всички - без никакви разсъждения. Надигна се, облече се, взря се в небето, от което струеше фин сняг, взе оръжието и пое. Преходът към целта бе дълъг. Бойците се плъзгаха в тъмнината като сенки, бързаха в индийска нишка. Еднократните подвиквания на водача ги предупреждаваха за препятствията. С развиделяването те ускориха своя ход.

Целта им бе неголямо селище, принадлежащо към териториите, които врагът искаше да окупира завинаги. То не бе пострадало от войната и Лазар с почуда разглеждаше просторните сънни домове, върху които нямаше и следа от куршуми.

После нещо се случи. Бойците изваждаха хората от домовете... Командирът явно се опитваше да преодолее нещо, което се надигаше в него, и когато изрече заповедта, гласът му беше непознат, прегракнал и слаб. Въпреки това и да не беше изрекъл нищо гласно, бойците щяха да разберат, защото тази заповед звучеше някак си в техните умове...

Цялото селище, сто двайсет и седем души -мъже, жени, старци и деца, бяха изклани на площада. Бойците вършеха работата си без никакъв израз, автоматично. Виковете и сълзите те не забелязваха изобщо. Работеха като в кланица....Някой пищеше обезумяло... Чак тогава Лазар видя лицето... Момиченце по нощница... Държеше го за яката на нощницата с лявата ръка... В дясната му ръка имаше нож... пищеше... извиваше се... ирисите бяха жълти, кристални... Приличаше на Сергей... слънцето... тай-дзи дзюан... хармонията... сипа в шепата му глътката коняк, за да го топли там, в смъртта... одеялцето на розови прасенца... остана без гроб, ще го хвърлят в някоя яма... Момиченцето се сгърчи цялото в кръв и падна като дрипа... Кръвта бликаше по нощницата, Господи, колко много... димеше... просветна слънце... той ли го бе извършил... нима той...

Джак Лили, който следваше отряда от дистанция, стана свидетел на последните етапи от клането... С малката камера, скрита в ръкава му, засне финалните сцени... Той изпитваше тръпката на истинския смелчага, който не се уплаши да документира резултатите от облъчването. Все пак това беше негов експеримент и за нищо на света нямаше да го изостави... Скрит зад оградата на двуетажна къща Джак Лили засне как бойците от Отряда доубиваха хората с автомати...

По-късно, когато отлетя с този филм и заснетото подробно се обсъждаше и анализираше, Джак забеляза как един от войниците, висок и слаб млад мъж, застанал посред труповете, се олюляваше и някак странно забиваше поглед в небето, сякаш очакваше от него отговор... Писъците и предсмъртните ридания бяха стихнали, бойците се движеха сред труповете с каменни лица... Високият слаб мъж видимо не получи отговор от небето, в което изгряваше слънце и подобряваше качеството на заснетия материал. Всеки

59

професионален оператор би похвалил тези кадри. Войникът вдигна дулото на автомата, опря гръб в стената на една къща, постави спусъка на автоматичен режим и го натисна. Откосът надупчи плътно горната половина на тялото, но не нанесе повреди на главата.

Тялото се сгърчи като дрипа, олекна и кротко се строполи до трупа на момиченце в кървава нощница.

Името на самоубиеца бе Лазар Драшкович, но Джак Лили не можеше да го знае. За него това самоубийство говореше само, че експериментът не бе стопроцентово успешен. Един бе усетил и излязъл от въздействието на облъчването. Не е понесъл онова, което е видял, и не е повярвал, че го е извършил той, в ясно съзнание и воля. И е предпочел смъртта.

Но и деветдесет и девет процента успех вече бе значително постижение. Работата трябваше да продължи.

ПРОГРАМА „СВЕЩ".ТЕЛЕПАТИЯВ края на септември Иван Чумашов получи изненадващ доклад. Времето след откритието на

Андрей Лептов и днешния ден изтече между догадки, постижения, драми, опити. През годините се създадоха три извънредно засекретени института. Пръснати в отдалечени краища на огромната страна, те се посветиха на отделни етапи от изследването на паранормалното. Високата степен на секретност не допускаше каквото и да е изтичане на новини и ако в единия от институтите бе направено някакво откритие, другите даже не подозираха за него. И трите института дадоха подслон на могъщи умове, специализирани в отделни клонове на земните науки. Физици, биолози, химици, математици, астрономи, генетици, лекари, психолози, философи, военни -всеки от тях подписа клетвена декларация, че ще запази в тайна разработките си.

Чумашов кръсти институтите с първите букви на латиницата. В края на всеки месец отделът му получаваше подробни доклади от ръководствата им.

Преди месец на всички поставиха една и съща задача: събирането на информация за онова, което вършеха сродните им институти зад желязната завеса. Разбира се, тази информация щеше да бъде събирана по специфичен път, а данните на разузнаването да служат за корекция и сверяване.

Институт „Алфа" - кой знае защо Чумашов изпитваше към него вътрешно раздразнение -предложи да започне разработките си с получена по телепатичен път информация. Изобщо шефът на „Алфа", отвеян старик с буйна грива, май свеждаше всичко до телепатията, най-малкото за него тя бе фундаментът на паранормалното. Неговите екипи разнищваха и изравяха всякакви данни, които я доказваха или отхвърляха.„Алфа" работеше по специална програма, кодирана под името „СВЕЩ". Имаше се предвид, че искрата на телепатичното общуване е на етапа, на който може да бъде оприличена с пламъчето на свещичка. За да бъде закрепено огънчето, бяха нужни нови и нови доказателства.

Според ръководителите на „СВЕЩ" телепатията е предаване на данни, факти, сюжети, картини, настроения с думи или с образи. То се извършва чрез крайно неясен за науката носител, наричан мисловна енергия. Целият въпрос е как да бъде насочена тази мисловна енергия и дали приемникът ще може да долови изпращаната му информация отчетливо.

Съществуваха редица доказателства за спонтанно предаване на мисли и образи, но почти липсваха новини около насоченото им предаване. Спонтанното излъчване на ясни съобщения бе описано в редица източници. Най-често то се случваше между близки роднини. Не един и два пъти син съобщаваше на майка си за своята смърт, материализирайки се в помещенията, където се намираше тя.

Сензационно е скорошно съобщение за историята на морски капитан, паднал зад борда по време на северна буря. Три месеца той или по-скоро фантомният му образ изниквал пред сина му, за да изрече, че е все още жив и се намира на малък скалист остров. Посочил и точните му координати. Капитанът изглеждал такъв, какъвто си бил и разговарял по обичайния си маниер - рязко, кратко, сдъвквайки гласните. Тялото му се виждало под ужасно изпокъсания капитански костюм, имал огромна брада и очевидно бил отслабнал с поне двадесет килограма. Капитанът имал треска, която изпивала жизнените му сили и помолил също и за лекарства. Приютил се в някаква пещера, която успял да огради с довлечени от морето дъски. След като изговорил всичко това, се обърнал и изчезнал.

Синът - боцман от военноморския флот, бил в този момент съвсем сам. Той не докладвал никому за случилото се, но го описал подробно, назовал координатите на островчето, запечатал плика и го предал на дежурния офицер с молба да бъде прочетен след четиридесет и осем часа.

След това боцманът екипирал здрава моторна лодка и влязъл в страховито разбушуваното Северно море. Пустинното парче земя, където го повикал баща му, се намирало сравнително близо, но далеч от обичайния път на охраняващия границата катер. Синът открил по-тихо заливче и пуснал котвата. Някак си успял да излезе на островчето, следвайки скалните отломъци, които стърчали над водите. Открил веднага пещерата - плитка дупка в посипания със ситен чакъл бряг. Баща му лежал зад дъските, за които споменал, имал висока температура и очевидно агонизирал.

60

Капитанът оцелял след добри лекарски грижи. Оставеният от сина плик бил междувременно разпечатан и прочетен. Събитието предизвикало шок сред военните, които се сблъсквали с такова нещо за първи път.

От „Алфа" веднага командироваха бащата и синът при тях и двамата бяха подложени на най-старателни изследвания. Но всичко, до което се добраха, бе, че капитанът, полумъртъв след тримесечното си принудително отшелничество, изобщо опровергаваше идеята за целенасочена мисловна дейност. Според разказа му - нуждаел се от лекарства, и понеже умирал, искал, по дяволите, да бъде най-сетне открит. Когато минало дълго време и никой не идвал, той просто легнал, завил се в парцалите на униформата си и се простил с всички, които обичал. Казал сбогом и зачакал смъртта. Но отричаше да си е представял някой от близките си, да е изграждал мисловна картина и строил ясно съобщение за точните си координати. Капитанът повтаряше непрекъснато, че в последните дни е бил в полусъзнание.

Синът описа появата му като напълно реално присъствие. Както преглеждал някакви документи на бюрото, нещо го подтикнало да вдигне очи. Въздухът край вратата просветнал и се сгъстил. Помещението изстинало силно. Синът отричаше да е мислел настойчиво и постоянно за баща си, моряците са корав народ и смъртта за тях си е смърт, а според фактите баща му е бил мъртъв отдавна. Дали тъгувал? По-скоро не или само в началото. Съжалявал, че един тъй смислен и бурен живот завършил нелепо, но нали всички умираме някой ден.

Видението обаче било така истинско и неподлежащо на съмнение, че той, след като чул думите му, веднага взел решение да отиде до острова. Написал писмо,в което разказал за всичко случило се. Нарочно помолил то да бъде прочетено след четиридесет и осем часа, за да провери твърденията на видението или да го отхвърли като халюцинация. Но през цялото време, докато пишел писмото, твърдо вярвал, че му била съобщена чистата истина. Това е, не може да обясни повече.

И бащата, и синът бяха педантично прегледани от лекари. Енцефалограмите им бяха напълно нормални.

В „АЛФА" съществуваше и отдел, който събираше в писмени източници сведения за телепатията. Започнаха с фолклора. Той беше изпълнен с тях. Там за никой от героите не представляваше трудност да общува с животни, камъни, облаци, птици, дървета или пък помежду си. Разстоянията нямаха значението на пречка.

В по-късни източници се описваха предчувствия, които в „АЛФА", макар и след кратко съмнение, присъединиха към телепатията. Най-често се срещаха описания на близка смърт. Обектът споделяше с близки и предчувствията се сбъдваха. Предстоящата смърт му беше оповестявана от друг, когото обикновено обектът не познаваше. Приносителят на съобщението изникваше внезапно, предупреждаваше и се стапяше във въздуха.

Най-щедри бяха източниците от войните. Стотици и стотици случаи на реализирани предчувствия откриваха в съхранени писма или отделени от устната традиция. Обикновено обектът, получавайки съобщение за предстоящата си смърт в скорошна битка, се привеждаше в ред, бръснеше се и се къпеше, ако имаше с какво и къде. Написваше писма или пък разказваше на приятели не само че скоро ще бъде убит, но и как точно ще стане това. Над деветдесет и девет процента от направените приживе описания се сбъдваха.

Руската императрица Екатерина се събудила една нощ с импулса да отиде в тронната зала. В императорския стол видяла да седи своя двойничка. По-късно в коридора тя отново се сблъскала със себе си и имала възможност да види как изглежда без помощта на отражение в огледало, а със собствените си очи. Двойничката и оригиналът разговаряли кратко.

После императрицата се затворила в покоите си, направила пълно и точно завещание, отменила едни назначения и насрочила други. Посетила изповедника си, съобщила за разговора с двойничката си и помолила събитието да бъде описано в хрониките. Знае се още, че изповедникът й съобщил, че същата история се била случила с почти всички нейни предшественици кратко преди смъртта им, но никога не била оповестявана.

Базата данни на институт „АЛФА" трупаше сведения и за велики личности. Различните източници сочеха, че почти през цялото време на завоеванията си Наполеон е разговарял с някой невидим. Способностите му са били изключителни, диктувал е многобройни писма едновременно, знаел е развитието на всяка от битките си до минути. Според мемоарите на един от адютантите му рано сутринта преди Ватерлоо, когато пиел подсладената си вода, той разговарял с някой, който нямал очертанията на физическо тяло. Говорел му остро и с мъка, и се съпротивлявал на решението Груши да бъде завлечен в оная кал, което предрешавало изхода на сражението. Накрая се заслушал в нечуваните от другите отговори, притихнал и вдигнал рамене.

Адютантът му твърди, че Наполеон не общувал само с един източник, който и да бил той. Разговарял като че с двама, при това с напълно противоположни позиции по въпроса за изхода на битките му. Адютантът предпазливо споменаваше за две сили, витаещи над императора, но не уточняваше кои, видимо разчитайки на интелигентността на читателите си.

61

Изследователският институт „АЛФА" очерта три възлови посоки за бъдещата си работа.Спонтанната телепатия. Възниква внезапно, без никаква подготовка. Обектът научава за бъдещи

събития чрез пряко съобщение, чийто източник е неизвестно кой.Направляваното телепатично общуване. Към него спадаха хилядите описания на предаване на

мисли и на приемането на отговори. Тече диалог. Източникът не се вижда или чува с физическите сетива.Събирането на данни за източника, споменаван в различните текстове като Бог, Ангел-Пазител,

Фортуна, Провидение, Карма, Наказание или най общо като Смъртта.В „АЛФА" достигнаха до заключението, че на всяка цена трябва да се доберат до Онзи, Който

Приема и Изпраща информация до съответния обект. Какви са причините, за да започне този безсловесен диалог? Защо с точно определен обект? Защо не с всички?

Тук започна да се оформя предпазливото мнение, че всъщност мозъкът при всички е напълно пригоден да изпраща и приема телепатични вълни, но само единици можеха да схванат съобщенията или да ги транслират.

Около половин година се работи трескаво върху хипотезата, че в мозъка има определено място -точка, възел, неврон, което определя телепатичните способности. Към „АЛФА" изпращаха десетки трупове на хора от различни възрасти и мозъците им бяха най-старателно преравяни и оглеждани милиметър по милиметър. Особен интерес представляваха мъртъвците, за които имаше данни, че боравят с предчувствия и бяха имали глупостта да споделят ярките си сънища или пък да твърдят, че в скоро време ще се извърши определено събитие. Те бяха получили по някакъв начин информация за още несъстоялото се.

В научната група изникна нещо като съревнователен момент и всеки гледаше да аутопсира повече и повече материал. Възникна даже предложението да се надникне в мозъците на морския капитан и неговия син. Предложението, разбира се, не бе официално изречено, но то витаеше във въздуха.

Капитанът и синът му отдавна бяха по работните си места и с разпитите, на които бяха подложени, бе приключено. Въпреки тях не получиха никаква по-съществена информация. Както липсваше и видима анатомична разлика в мозъците на аутопсираните. Никъде не се откри аномално изменение на мозъчната кора или каквото и да е друго, което да ги отличаваше от останалите.

Безизходицата на научната група бе така пълна, че именно тя породи онова витаещо във въздуха кръвожадно предложение да се проникне някак си в главите на капитана и неговия син. Може би там най-сетне щяха да открият центърът на телепатията?

Тихомълком се оформи намерението и двамата да бъдат повикани за нови разговори и медицински изследвания.

Но три дни по-късно се разбра, че и двамата бяха изчезнали. Едновременно, сякаш се бяха изпарили, и както изглеждаше, завинаги.

Изчезването им бе съобщено в сряда. Един от специалистите в екипа си направи труда да извади от паметта си точния миг, когато възникна предложението да бъдат призовани капитанът и неговият син. Тъй като идеята бе главно негова, той можа да го проследи с голяма точност. Тя го навести в понеделник, в ранния следобед между петнадесет и шестнадесет часа.

При извършеното разследване колегите на изчезналите твърдяха, че двамата излъчвали особена напрегнатост и мрачност. Различавали се в поведението си от всеки друг път, макар да не правели нищо по-особено от необичайното. Знаеше се само, че излезли в дванайсетчасов отпуск и повече не ги видял никой.

Така специалистът след обстоен анализ достигна до заключението, че неговият мозък е излъчил чудовищната мисъл, която се криеше зад предложението двамата да бъдат повикани отново в „АЛФА". И че тя е била възприета и разкодирана от двамата, и послужила като импулс за изчезването им.

В мозъка липсваше център на телепатията. Следователно онова, което се случваше, ставаше извън мозъка. Твърдението бе диво и нелепо, но вярно. То предхождаше с много години откритието на известен квантов физик, нобелист, който оповести на света, че всъщност мисленето е резултат на особен вид поле. Нещо повече, той си послужи и с по-силни думи: ние не мислим с мозъка - бяха те. Най-вероятно той е само координатор на физическото тяло, но нищо повече. Мисловните процеси, предчувствията, Всичко, което е продукт на онова поле, наричано ментално, а в някои източници - и етерно, се намираше извън тялото.

Онова, което специалистът никога не сподели, бе хрумналата му внезапно идея, че във Вселената съществува някакъв център, който приема и запаметява цялата възможна информация и я използва по предназначение; който наблюдава и координира всевъзможните процеси в света и световете; който наблюдава и координира онова странно поле, чийто продукт са мислите; този център бе назован от редица философи и учени с разчупено мислене с кратката дума БОГ.

Тези мисли, революционни за един твърд марксист, силно го измъчваха и предизвикваха почти паническа постоянна тревога. За да я заглуши, специалистът, виден неврохирург, специализирал мозъчни операции, посегна към водката. Зависимостта му от нея се оказа така силна, че той никога не успя да я спре. Поглъщаше повече от литър всекидневно, а един ден превиши това количество с още толкова. Когато умря,

62

се разнесоха бледи слухове, че е подсилил ефекта на алкохола с шепа сънотворни, но малцина повярваха, защото той нямаше никаква причина да се самоубива. Впрочем подобна съдба не бе рядкост за мнозина учени, посветили се изцяло на железния материализъм. Но тъй като те така или иначе един ден бяха навестявани от странни мисли, предпочитаха да разрушат тялото си с алкохол и сънотворни, за да спрат мислите за безполезността и заблудата на своя живот.

В „АЛФА" се работеше много, но се работеше хаотично. Навярно грешката, предизвикваща нова серия от грешки, бе, че мисленето на самите научни екипи гравитираше само около материализма, и то не допускаше нещо извън него. Като че се въртяха в гигантски кръг, стотици човешки мравки обикаляха от началната точка и достигаха крайната, която всъщност бе началната и отново... Много и много пъти повтаряха едни и същи опити като омагьосани. Затваряха в отделна стая експериментатор, който излъчваше или поне се опитваше да излъчи мисловен импулс. Поставяха пред него картончета с размери на карти за игра и той ги отгръщаше една по една. Разглеждаше вписания там символ, затваряше очи и си представяше как мисловната вълна го отнася в друга стая на същия етаж. В нея пък седеше реципиент, който записваше символите, които улавяше от въздуха. Достоверността на резултатите бе повече от ниска и спадаше към случайните ефекти.

Една сутрин шефът на един от екипите, Максим Толстой, тъкмо затваряше прозореца на кабинета си, когато му се стори, че зад гърба му има някой. Той бе сдържан човек, известен с трудовете си по физика, преподавател в университет. Страдаше от чести пристъпи на мигрена и тази сутрин се чувстваше особено зле. Главата му бучеше, светлината дразнеше очите, съсредоточаваше се мъчително. Когато усети, че нещо се извършва зад гърба му, Максим Толстой го отдаде на мигрената и на неточната преценка на действителността. Затова се обърна бавно и започна да изтрива стъклата на многодиоптровите си очила. Щом свърши, ги постави на очите си и най-сетне погледна.

Въздухът изглеждаше силно сгъстен и твърд. От тази особена твърдина прекрачи един крак, после втори. След това се видя долната част на човешки торс и след нея от белезникавата гипсова гъстота се отдели фигурата на капитана от военноморските сили, открит от сина си на пустинния остров. Капитанът изглеждаше зле, лицето му бе обляно в черна кръв, лееща се от рана върху черепа. Дишаше трудно. Вдигна ръка, за да избърше кръвта и погледна Максим Толстой. В този момент той някак си узна, че капитанът е убит при случаен пиянски скандал на гара Северянная... И още нещо узна Максим Толстой от мъртвия... След смъртта не е това, което ни набивахте в главите - произнесе без думи капитанът, като се усмихна широко... Завърна се твърдата материя, от която бе излязъл. После в кабинета увисна плътна и страшна тишина.

Зашеметен, Максим Толстой дълго не можа да дойде на себе си. Най-сетне седна и разкривено описа онова, което се случи. Върху листа то изглеждаше още по-невероятно и той дълго се колеба дали да го направи достояние на ръководството.

Направи го. Първото, което предприеха, бе да издирят гара Северянная. Наистина снощи в бюфета на гарата бе станал пиянски скандал. Имаше един убит. Влязъл в бюфета малко преди да започне боят. Никой не можеше да каже как е попаднал в центъра на полесражението, но бил убит със счупена бутилка от бира. Липсвали му всякакви документи и го откарали в местната морга, където прибираха неидентифицираните трупове.

Не бяха открити никакви следи от сина му.Сега изникнаха два въпроса.Капитанът е излъчил предсмъртен импулс с информация за случилото се. Тази информация бе

открила мозъкът на Максим Толстой. Съвсем очевидно тя е изпратена от едно помътено съзнание и не към точно определен човек. Това можеше да означава, че е приета може би от повече хора.

Освен това имаше разлика в часовете на излъчването и на приемането на информацията. Побоят и убийството са станали около дванадесет през нощта в четвъртък. А появата на капитана в кабинета на Максим Толстой бе станала в петък малко след осем сутринта. Къде се е носила през това време тази информация? Може ли да се допусне, че тя е бродила, за да открие онзи, който по силата на някакви неизвестни качества ще може да я възприеме. Дали такава информация не се излъчва, веднъж генерирана, като постоянна жива картина? И се излъчва дотогава, докато не бъде приета от някого. Означава ли това, че Максим Толстой се явява телепатичен кореспондент с качествата на своя мозък?

Черепната кутия на капитана бе преровена старателно. Не се откри нищо по-различно от онова, което вече знаеха.

Максим Толстой се намираше в състояние на полусъзнание. То щеше да продължи дълго.Вършеше всичко, влизащо в кръга на задълженията му, но някак отстрани. Долавяше и още една

странна насмешливост в отговор на всичките си въпроси и лутания. Тази насмешливост присъстваше като постоянен фон, като последното винтче, без което сложните машини не могат да действат. Проблемът бе, че никой нямаше понятие нито как изглежда то, нито пък самата машина.

Наблюдавайки се отстрани, Максим Толстой стигна до заключението, че главният измежду другите 63

въпроси бе къде всъщност е информацията, донесена от капитана в петък сутринта? Криеше ли я някой? Генерираше ли я някой? Решаваше ли някой кому да я предостави? И кой бе той?

мостътВ ранната сутрин на 13 октомври Шафика се почувства зле. В последните месеци работеше повече

от седемнадесет часа в денонощието. Купчини изписани от ръката й листове лягаха върху бюрото и страниците вече надвишаваха хиляда.

Понякога тя се зачиташе в текстовете изумена, защото бяха изпълнени с огромна информация. За да се събере и подреди тази информация, със сигурност щеше да бъде нужен трудът на поне сто прилежни секретари. Шафика не познаваше нито един, аи не й бяха необходими, защото информацията течеше към нея в прав и подреден текст. Значеше ли това, че тя всъщност бе прилежният секретар, вършещ черната работа, или пък довереният приемник, на който се поверяваше този труд.

Сутринта бе някак странна. Шафика с труд премина двайсетината крачки до кухнята, като пътем загръщаше отслабналото си тяло в пясъчната коприна на сарито. През открехнатите прозорци прииждаше солен и хладнеещ вятър, през октомври морето помътнява и понякога придобива цвета на пресен сняг. Водите имат сто хиляди израза и всеки от тях идва със своя цвят. Когато накрая приключи с този труд, ще си даде малко почивка. Ще медитира до морето, защото само то е онази същност, която прилича на Мирозданието. Направено е от светлина, превърната във вода, даваща живот на милиарди организми. Един ден водата ще се превърне отново в светлина и този кръговрат в преливане на едното в другото ще се повтаря много милиарди години. Вероятно моделите, по които е скроена Земята, приличат или напълно съвпадат с всички онези, пръснати посред Мирозданието планетарни структури. Не съвпадат само очевидните разлики в различните етапи на тяхното съществуване, защото някои са изградени по-рано, други вече са загинали и са пред прага на новата трансформация... Каква дума, зад нея се крият процеси и превъплъщения на дух в материя и на материя в дух.

Тя си направи силен чай почти машинално, усещайки се уютно в прегръдките на вятърния полъх, нахлуващ отвън. Ръцете на вятъра са силни и тя би се заклела, че той е едно толкова живо нещо, както и всичко друго на тази и на другите планети -от дърветата до най-малката песъчинка.

След първата глътка от зеления чай й се допуши. Взе отворения пакет „Кемъл", до който не се бе докосвала поне месец. Димът бе вкусен. Под ръцете й бяха излезли първите хиляда страници на КОСМОГОНИЯ. Генезисът на Мирозданието. Откъде започва всичко, кой го управлява в различните му нива, създаването и контролирането на живота тук и навсякъде другаде. Навярно бе дошло времето всичко това да се каже на онези, които искат да го чуят. След това щяха да отминат много години, докато прочетеното постепенно започне да се възприема от съзнанието. И пак така бавно то да го трансформира в създаването на ново общество с ново мислене, което в никакъв случай нямаше да бъде обвързано с ограничената малка планета.

Векове човечеството пълзеше по дъното на въздушния океан и едва ли силите му щяха да стигнат, за да отмахне похлупака. Пред него имаше малко пътища и всички те бяха глухи и отегчително заобиколни, ако някъде помежду тях то не поемеше по пътищата на Мирозданието. Самото Мироздание нямаше да се намесва силово в опитите съзнанието на планетарното население да бъде разширявано, за да обхване смисъла на съществуването, който бе в истината за единността на всички животи, където и да бяха пръснати те.

Бавно и постепенно на бял свят трябваше да бъде извадена истината за смъртта като финал и край на всичко. Душата е онова, което крепи телата, и тя е, която се завръща в различни инкарнации, за да достигне нова опитност и с тях - просветлението.

Много и много затворени общества бяха обсъждали темите за смъртта и за започващото след нея, имаше много литература, но въпреки всичко тези познания не бяха си пробили път. Хората предпочитаха да не мислят за тях, ограничени в тесния си живот, в битките за хляба, под похлупака на огромния въздушен океан, зад който започваха звездните империи. Това поведение полека бе довело до демотивация, ентропията се засилваше бавно, но неумолимо. Смисълът на живота се губеше, а когато липсва крайна цел отвъд смъртта, всеки започва да се чувства изтрит и обезсмислен. Именно смъртта продължава да бъде най-големият страх.

Управляващите обществата структури на властта ненапразно бяха водили войни срещу окултизма и познанието, което отрича смъртта и я нарича просто преход. Свободата ги плашеше. Свободата, която би изпитвал всеки, ако наистина е сигурен, че е имал поредица от съществувания и му предстои още по-дълга. Тогава за хората оставаше само да се грижат за нравствения закон и да отхвърлят богатството и материалното проспериране, което служеше за мотивация в създадените човешки общества.

Истината, върху която почиваше култа на християнството, също бе далеч по-различна от онази, която се проповядваше. Самите евангелия бяха съставени 300 години след смъртта Му. Те бяха редактирани, осакатявани, пренаписвани според хрумванията на църковните институции. Като всеки Учител

64

и Христос бе проповядвал катехизиса на душата. От него очакваха месианство, но след няколко чудеса, които стреснаха околните, и след смъртта му всичко се обърна с главата надолу.

Наместо ограниченията в потребностите на тялото - издигаха храмове с водопади от злато и скъпоценности. Бяха убивали, грабили и тероризирали, често - унищожавали цели народи. Бяха създали диви, театрални и в същността си некрофилски ритуали, като съхраняваха кости и балсамирани части от тела, украсявани и превръщани в идоли.

От някои оцелели текстове са заличили думите, в които ясно се говори за преражданията, а там, където въпреки огъня и меча са запазени някакви източници, е правено всичко възможно да бъдат унищожени или укрити навеки. Но главното -унищожавали са всичко, което е извън границите на разбиранията им, превръщайки тази религия в средство за диктат и манипулация. Онези, които са се досещали, са имали ужасна съдба. С огън и меч са изтривани библиотеки, тайни хранилища, хора...

Ако се разсъждава хронологично, може да се стигне до извода, че и преди завръщането на неколцината Адепти в тяхното измерение - Буда, Мохамед, Христос, на Земята са властвали само злото и мракът.

Злото е инерцията, леността, подчинението, страхът. Всички тези компоненти формират бедността, глада, войните, ужаса да си жив, ако не приемеш общите правила на играта, наречена живот.

Би било, разбира се, много жалко, ако хронистите от далечното бъдеще поставят огромен знак минус на голяма част от човешката история. Едно и също е и това няма край. Злото бе вездесъщо и бе открило своя истински дом на малката Земя.

Шафика изпита слаб световъртеж и вътрешни спазми, след които винаги я обливаха горещи вълни. Горещи и ледени, ледени и горещи, колко огромно напрежение стовари върху малкото си тяло и то, разбира се, реагираше. Впрочем може би най-добрият начин да изминеш физическия живот е да не обръщаш внимание на тялото, да не позволиш на хипохондрията и страховете да станат твой двойник. Тялото е нещо сложно, което се регулира само и тази способност трябва да бъде поощрявана, като му се дава шанс без никакви намеси под формата на лекарства и напътствия да се справи със своите проблеми. То е умна машина, която издава заповеди и координира всичките си системи. Когато всичко е изчерпано, тъкмо тялото поставя точка на личното си съществуване. Но имаше една малка тайна, която мнозина не разбираха. Тялото можеше да премине всички разумни срокове на физически живот, ако го поддържаше не храна, а висока мотивираност. Мотивираност и кураж, въпреки ужасяващите битки, за да се съхрани свободната воля на всяко същество.

Ако се задълбочеше много, Шафика би трябвало да загуби надежда, но след срещата с Михрам Леви тя придоби изненадваща сила, която я тласкаше да преодолее безумното напрежение. Личността му бе загадъчна и смайваща, макар нищо вече да не бе в състояние да я изненада. Вече не. Трудеше се неуморно, за да извади с Онзи, който Диктуваше, едно забравено познание, една тайна доктрина, чието разбулване щеше да даде тласък за създаването на Новото общество. Като че засега това бе достатъчно и сигурно Михрам бе изчезнал, давайки да се разбере, че следващият миг от битието й ще настъпи само като ясно последствие от това, което извършваше преди него. Осигуряваше й тишина и покой, за да завърши започнатото. Човешките контакти не й липсваха, затворена зад стените на дома си, тя не изпитваше необходимост да се движи навън.

Бе започнала като че случайно, с изследвания на висшата сензитивност и достигна до определени изводи. После, сякаш напълно заслужено, й възложиха задачата да завърши едно колосално дело. Диктуваше й Учител, който засега не бе дал знак, че иска да й се представи. Не знаеше името му, но знаеше, че мъдростта му е колосална. Шафика смяташе, че този Учител може би най-сетне ще вземе мерки срещу злото на планетата. Отпуснато му е било много време, позициите му са закрепени и е сигурно, че то няма да си отиде лесно. Ще си отиде само щом срещу него застане безкомпромисен противник.

Главата й се размътваше. Откога не бе се хранила? Веднъж месечно момчето от близкия магазин идваше да зарежда хладилника й. Но храната почти не намаляваше... Самият дом постепенно започна да напуска оковите на твърдите си очертания. Полека той се проектираше в паралелно измерение, където материята е по-рехава и силата да я преодолее не е в мускулите, а в ума. Призрачен дом... Къде ли бе сега Михрам? В какви ли светове се сражаваше, защото един Воин няма какво друго да прави. Остави я съвсем сама и вече не се явяваше дори в сънищата й, нито като образ, нито с гласа си, нито със съветите си...

В ушите й звънтеше ниското кръвно налягане, приличаше на входния звънец, но сигурно само йсе причуваше... Хубаво ли е да замине? Индия, Тибет. Дълго пътуване през планините. Огньове в

черните нощи. Ще зъзне призори под одеялото и ще се гледа с избеляващите звезди. Много рано сутрин слънцето е като плазмен яростен поток, укротяващ и най-силните ветрове. После ще пие чай и ще разговаря с някой лама. Те са словоохотливи и добри учители. Преподават противоотрова срещу бързането и тъгата, като ликвидират самите източници на тъга - неправилните действия или бездействието, угризенията, чувството за вина пред другите или вина за несвършеното, натрупването на вещи и всичко, което се прави в тяхно име.

65

Ламите почти нямат нужда от храна, от дрехи, от жилище. Дом са им манастирите в скалите. Общуват повече с небето и са съвсем наясно, че повечето неща принадлежат единствено на тлението. Ала животът им е противостояние на тлението... Не, наистина някой натискаше звънеца на входната врата. Тя остави чашата и тръгна към вратата. Огледалата в антрето отразиха тялото й: колко мъничка съм станала, като дете.

Отвори.Нямаше много спомени след това освен двамата едри мъже с безжизнени лица. Единият прекрачи и

впи ръка в шията й. Другият затвори вратата. Поставиха й силна упойваща инжекция. Положиха я на дивана, здраво опакована в две тънки одеяла с втъкани фрески от гробницата до Нил. После методично прибраха всички ръкописи в непромокаеми пликове. Изнесоха тялото й през задния двор до чакащия маслиненозелен джип с тъмни стъкла.

Пътуваха около половин час и Шафика, която идваше в съзнание отвреме навреме, долови, че я качиха на кораб, чу приглушената му свирка и това, върху което лежеше, се залюля напред-назад. Плуваха по море.

Спомни си, че веднъж Михрам я бе предупредил, но тя не обърна внимание. Та аз нямам деца, никой не може да ме шантажира с нищо, бе възразила. Но ето че сега ръкописите, превърнали се в най-важното нещо в живота й, онова, което за повечето хора са децата, бяха похитени заедно с нея. ...О, лама, кротко повика тя, как ми е нужно да поговоря с някого. Ламата се появи, усмихнат, седна срещу нея и протегна ръце. От тях заструи утешаваща ласкавост. Поспи, каза ламата, чието име Шафика не знаеше. Няма да се случи нищо лошо. Не искам да се тревожиш. Каквото трябва да се случи, се случва и то е неизбежно, знаеш го. Никакво безпокойство... Събирай сили... Тя се приюти в ласкавата топлина... Ти мислеше за злото - ламата докосна челото й с ръка, но то е книжен тигър. Страшно е само, ако се уплашиш. Но ти отдавна не се плашиш от нищо, нали? Шафика опита да поклати глава в отговор, но може би само й се стори, че го направи. Не искам да те залъгвам с детински приказки, искам да знаеш, че щом си започнала това, което правиш от години, ще трябва да воюваш. Първата ти битка вече е на прага. Почивай си сега... Аз съм тук, ако ти потрябвам...

Беше й уютно, топло и чисто. Ламата до нея блестеше с ясно слънчевото си сияние, а очите му излъчваха безстрастна сила.

КРАЙРЕЧЕНСК.ОГЪНЯТВ поселището пристигна нов милиционер. Беше як, риж мъж, обрасъл като тигър в пухкави светли

косми. Усмихваше се често, държеше се кротко, вслушваше се в хората. Дотолкова не приличаше на нито един от предишните и разликата му с предишните беше така огромна и не за вярване, че веднага получи прякор Душенка. Щом прозвището се лепна за него, повечето с почуда видяха, че мъжът, въпреки пагоните и другите си атрибути, е повече жена. Униформата прикриваше цялата му женственост, но след време, когато се отпусна, го виждаха да ходи из къщурката си и дори по двора пременен в лъскава нощница с бродирани цветя. Виждаха го да танцува вяло сам със себе си, с полуотворени щастливи очи, прегърнал някой невидим. То се знае, в поселището няма тайни, а и Душенка все забравяше да пусне басменото перденце на прозореца си.

Вечер Душенка отскачаше до кръчмата, пееше с всички, наливаше се, участваше призори в риболова, но не го биваше със стрелбата. Гърмеше все на халос по зверовете, а веднъж, когато група ловци удари прекрасен елен, Душенка дори малко си поплака заради смъртта на красавеца. Невъзможно беше да го накарат да дере кожи и да цапа ръцете си с кръв.

Хваналите се гуша за гуша пияници разтърваваше кротко, без насилие, повече като им приказваше и ги държеше за ръцете. Хората полека навикнаха с него, вече не му се присмиваха за нощницата и за сълзите заради смъртта на един елен, още повече че Душенка не наказваше и гледаше през пръсти на служебните си задължения. Пропускаше покрай очите и ушите си много дребни престъпления и с него се живееше тихо и мирно.

Два месеца след като Душенка зае поста на местния милиционер, в Крайреченск се дотътриха трима избягали от някакъв си лагер в тайгата. Слухът веднага обходи къщите и хората, един по един, отидоха да ги нагледат и да си поприказват с тях. Щом се разбра, че не са убийци и безобразници, нито крадци, а имат нещо с властта, почнаха да им носят водка и храна. За да заблудят Душенка и да не предизвикат никакви съмнения, мъжете в кръчмата се сменяха постоянно и гледаха да не го оставят сам. Но през нощта на третия ден, откакто дойдоха затворниците, в хижата, където ги приютиха, се завихри страшно пиянство с побой и клане. Виковете се чуваха навред из поселището и Душенка пристигна там, като се опитваше да спасява каквото може. Стените бяха омазани в кръв, навсякъде се търкаляха счупени парчета от бутилки и строшени чаши. Душенка успя да измъкне единствения останал жив от затворниците и да му даде първа помощ при себе си. Той изля върху ранения шише с йод и го превърза надве-натри, но раните бяха дълбоки и се налагаше намесата на хирург. Душенка се опита да се свърже с континента по телефона, но откри, че

66

жиците бяха нагло прерязани.Душенка арестува оцелелия беглец и го лекува два дни. На третия работата тръгна на зле, раните

забраха и затворникът потъна във висока температура и треска. Грижите на милиционера бяха така трогателни, че някак от само себе си една милозлива жена, която переше бинтовете от кръвта, му каза за Игор Разумовски. Сам дошъл, то се знае, от Бога пратен, изникнал си просто от тайгата и излекувал половината село от страшната болест миналата година. Без него всички щели да си идат и с Крайреченск щяло да се свърши.

Душенка никога не бе срещал Разумовски в кръчмата и май изобщо не знаеше нищо за него. Сега, щом чу разказа за лечителската му сила, той малко помисли, после стана, заметна се с полушубката и заръча на жената да се грижи за затворника, който видимо береше душа. Видяха го да минава през центъра на поселището, да свива по уличката вдясно и да тръгва по крайречната пътека.

Щом се загуби зад стените на къщите, с Душенка започнаха да стават метаморфози. Ако някой го наблюдаваше, щеше да види, че отпуснатият му гръб се изправя, краката, които обикновено повличаше, придобиват стоманена гъвкавост и понасят пружиниращо и отмерено стегнатото му сега тяло. Рижата коса той отметна назад и се откри високо чело. Тъмните и ококорени обикновено очи сега промениха израза си и започнаха да наблюдават света предпазливо. Щом излезе близо до реката, Душенка се загърна грижливо, стегна колана на полушубката и опипа кобура, увиснал под лявата мишница. Постоя минута-две до студената ленива река, пое въздух и сякаш напълно пронизан от него, стана и той частица от мощната речна енергия - метална и сивкава.

Видя двора отдалеч. До вратата неподвижно стоеше Вълкът и го наблюдаваше вцепенено. Но не стори нищо, за да му попречи да влезе.

Душенка натисна с длан леко притворената врата и тя се поддаде. В лицето го удари силна пара с мирис на билки. Душенка пристъпи, като усещаше слаба болка в сърцето си.

Седнал до буйния огън в огнището, градено с речни камъни, Захар Никаноров, затворник номер 1244, познат в поселището като Игор Разумовски, не откъсваше поглед от врящото котле. Душенка пристъпи още малко и тогава стопанинът вдигна очи от огъня, огледа госта и слабо кимна.

Измина време, докато някой от тях заговори. Чуваше се само как водата клокочи в гърнето и изхвърля силна пара. Душенка скръсти ръце, като гледаше ръката му да е по-близо до пистолета. Болката в сърцето неуморимо тлееше.

-Изненадан ли си?-попита накрая Душенка, загледан с някакво доловимо възхищение в слабия, напълно побелял мъж до огъня.

-Чаках те - Разумовски протегна ръка и сякаш погали пламъците.-Много се забавихте.-Беше сложно. Организирахме цяла операция, докато се доберем до теб.-Как разбрахте, че съм жив? - Душенка поклати глава.-В началото не вярвахме някой да е останал жив след оня ад. После охраната си спомни как си

минал покрай тях.-Дъвчех хляб и мислено им заповядах да гледат, но да не виждат. Те ме гледаха, но не ме виждаха.-След време си спомниха... И още: ние отдавна работим с други като теб.-Ясновидци ли?-Нещо такова.-И те са резултат от психотронните ви лудости - с безразличие каза Разумовски.-Сигурен съм, че сте

напреднали.-Даже е трудно да си представиш колко... От два месеца съм тук и всяка седмица получавам от

центъра доклад за онова, което мислиш и което правиш.-Те ме виждат през пространството?-Работят върху една твоя стара снимка отпреди много години. Тя е достатъчна, за да изградят

етерния ти двойник. Оттам нататък те следят, нищо че се намират на хиляди километри от теб.-Толкова много труд – с горчивина каза Разумовски.- Организирахте цяло бягство на трима

затворници, побой, двама са убити... Бавно и полека, сцената на всичко...-Не искахме да те изплашим. Всичко трябваше да става бавно и полека.-Ти виждаш, аз не правя нищо особено, бера билки, ловя риба, лекувам хората. Надявах се да

узнаете това и да ме оставите намира.-Знаеш, че с всичко това трябва да се приключи... Имаме нужда от теб... Някой ден ще можеш само

да береш билки и да ловиш риба и ще правиш, каквото си поискаш... Но сега ни трябваш.-За какво?-За да работиш... Знаем, че можеш много.... Другите, които са като теб...-С увредени от излъчване мозъци... Те виждат, чуват, знаят онова, което нормалните не могат...

Искам да бъда нормален. Обикновен. Глупав, кротък, тих. Да не мисля за друго освен за хляба, за водката, за къщата... Това бреме, което стоварихте върху мен, аз не съм искал.... Това бреме, което сте стоварили и

67

върху другите, за които споменаваш...-Страната се нуждае от теб -твърдо произнесе Душенка, облегнат върху стената. Разговорът се

проточваше твърде дълго и това не му харесваше. С тях винаги трябва да си нащрек, помисли той, спомняйки си как една нощ Хенриета Фьодоровна бе предизвикала същински ад в една от лабораториите. Младата жена побесня без причина и тогава върху главите на сътрудниците започнаха да се стоварват вратите. Бюрата летяха като перушинки, стъклата се пръсваха, апаратурата бе разпердушинена за някакви си минути, водопроводните кранове се разкъсваха и водата биеше в таваните, килимите се завиваха сами и като живи започнаха да блъскат хората... О, Боже, не искаше да си спомня за Хенриета, не искаше да си спомня за никой от тези... мутанти, весело му подсказа един насмешлив глас. Да, мутанти. Хора и не хора. Впрочем дявол знае точно кои са същинските хора и кои не, защото професор Лапошников, ръководещият лабораторията, веднъж изказа хипотеза, че тези, които сега се наричат мутанти, са същинските стопани на планетата... Тя си е тяхна и те са си нейни с всичките им чудеса и параспособности, а другите - немутантите, обичайните - те пък са гостите. Закърнелите, тъпоумните, обичайните и само се пречкат и объркват всякакви процеси. Накрая Хенриета така, както си стоеше, накара книгите една по една да скочат от полиците и да се саморазкъсат... лист по лист... Те не са това, което трябва да са, не са истинските, пълни са с глупости и заблуди, изкрещя тя. Но това стана чак на следващия ден, когато я стегнаха в усмирителна риза, а самата риза бяха надянали, след като успяха да й инжектират конски дози успокоителни...

И тя направи всичко това само за да отмахне, да ликвидира тоновете книги, пълни с лъжи... Хенриета Фьодоровна умря късно през нощта, защото не понесе дозите успокоителни или дявол знае каквото бяха инжектирали в тялото й... Дали тялото й не го понесе или пък бяха усилили дозите, защото никой не можеше да си представи степента на гнева й, когато дойде на себе си... Кремираха я набързо и в дълбока тайна и праха й пуснаха в дълбока изоставена шахта, а отгоре изсипаха със самосвали тонове пръст и камъни. За да не възкръсне, бояха се от нея, дори от праха й, като дявол от тамян... И това беше пак поредната глупост, защото после се разбра, че тялото умира, но онова, което го движи -не...

-Страната ли?-усмихна се Игор Разумовски.Но тя не ме интересува...-Е, не можеш да говориш така... Понякога са правени грешки, но сега страната разчита на теб и на

такива като теб.... Времената се менят и методите също. На нас ни трябват много знания. Защото те са власт. Ти можеш да се добереш до всякакви тайни... До тайните на онези, които работят срещу страната.... Ще ти предоставим абсолютно всички условия, ще получиш, каквото пожелаеш...

-Знам. Ще ме употребявате, докато има полза. После ще получа инсулт или пък много-много дози успокоителни инжекции, докато спра да дишам...

-Може би преувеличаваш - Душенка се изпотяваше. Свали ръцете си, да се уповава на оръжието под мишницата бе все едно като да стреля в изригващ вулкан. Безполезно.

-Теб също няма да те търпят дълго. Знаеш прекомерно. Тези, които знаят много, си отиват бързо... Даже знам, че към края на годината ще загинеш в автомобилна катастрофа. Колата е черна, с номер 4478... Страницата вече е прочетена.

-Няма да се хвана. Знам, че си измисляш, за да ме притесниш. Преувеличаваш. -Харесваш тази дума. Но ти казвам истината... Сега Разумовски го гледаше напълно открито с ясните си немигащи очи.

-Остави ме да си ида... Искам да се махна. И без това ми донесохте много зло... Оставете ме да правя с живота си, каквото пожелая...

-Невъзможно е... Хората знаят, че съм при теб. Сега ще идем, ще полекуваш ранения... Но раните са дълбоки, налага се операция, затова ще повикаме катер. Той ще пристигне тук и ще ни отведе тримата на континента... Там ще си починеш, колкото искаш, и после ще поработим...

Пламъците доизяждаха последния брезов пън и бавно гаснеха. Иззад басмената завеса безшумно излетя едра черна птица и кацна върху рамото на Игор Разумовски.

-Време е - каза гостът. Гласът му сега звучеше успокояващо. - Не можем да изоставаме. В света също бързат. Започна голямата война, по-голяма от нея не е имало никога на Земята... Остава да се види кой ще победи.

Разумовски се изправи бавно. Гарванът си стоеше на рамото му. С бавни стъпки се приближи и Вълкът.

-Е, щом толкова настояваш - кротко произнесе той. – Но ти ми дай малко време, да се сбогувам с къщата и реката... А знаеш ли как се казва войната, за която говориш?

-Война, не знам друго име.-Армагедон - със същата кротка усмивка каза Разумовски.-Не съм чувал.-Това е името... Ти ме почакай навън, аз ще се пооправя, няма да оставя нещата тук така, нали ще се

върна някой ден. Може и да ме пуснете някой ден, нали?-Да, да, защо не, някой ден... Всичко зависи от теб.-Почакай ме, почакай ме навън.

68

Вълкът приближи госта и някак особено го побутна с рамо, напомни му, че трябва да изпълни молбата на стопанина. Изведе го навън и застана до него. Вече не го гледаше нито с добро, нито със зло.

Душенка извади цигарите. От реката подухна влажен, пронизващ вятър. Нещо сребърно се замята сред водите и като напрегна очи, Душенка видя как реката завря от сребрист рибен пасаж. Беше толкова голям, че плуваха и играеха една до друга, бързи, направени като че от метал риби. Облаците стремглаво заприиждаха и почнаха да се спускат над водите, и те особени, живачни, невероятни.

Внезапно Душенка усети как в лицето го блъсна черен отровен дим. Къщата пред него беззвучно избухна с огромен виолетов пламък, обхванал я от всичките й четири страни. Душенка напипа пистолета, извади го, но се сети, че Разумовски няма откъде да избяга, целият двор е като на длан и ако не иска да изгори, трябва да излезе.

Заревото ставаше все по-огромно. С ужас, който го парализираше, Душенка видя, че в селището една подир друга пламват къщите. Пламъкът ги връхлиташе, дошъл отникъде, висок и виолетов, весел...

Душенка внезапно видя, че рибният пасаж изскочи от водата и пое към облаците, сякаш те бяха реката, заплуваха по небесните течения, все още живачни, пъргави, запълващи целия хоризонт...

Невярващ на очите си, въпреки всичко онова, на което вече се беше нагледал, офицерът от секретен институт „Б" видя как в небето прекрачиха силуетите на Игор Разумовски с Гарвана на рамото си. Вълкът ги следваше. Малко преди да се потопят в металната тъкан на небето, Вълкът обърна злите си очи към мятащия се на земята офицер. Очите му светеха жълто и противно като фарове в нощта.

Крайреченск гореше от всички страни.ЕНЕРГИЙНИ ЗАЩИТИЗа Джак Лили бе определена специална мисия.Той разбираше, че според часовника му е изминал половин час, но интуитивно усещаше, че е

прекарал в пространствата на световете много повече. И това, което е напълно сигурно, е, че Крайтън или някой друг му е преподавал особени знания. Тези знания Джак вадеше сега като фокусник, измъкващ без никакви усилия зайци и гълъби от цилиндъра си. Понякога, когато преподаваше, хората напълно изключваха целия останал свят и го гледаха като хипнотизирани. Джак Лили преподаваше на офицери от свръх-секретни армейски подразделения психически техники за въздействие. Използваха ги в сложни мисии, където свръх-концентрацията играеше огромна, а в повечето случаи и решаваща роля. Джак ги обучаваше да приемат и изпращат телепатични сигнали, да въздействат от разстояние, да диагностицират всекиго и в съответствие с тази диагноза да прилагат спрямо него съответстващи мерки. Легендарна стана историята с един африкански лидер, когото трябваше да отстранят елегантно.

Офицерът, внедрен в елитната охраняваща група, постави диагноза на този генерал. Тя не се различаваше от медицинските в най-общи линии. Скенерната диагностика не обхваща симптомите на болестта, тя търси и открива причината. Медицинската диагностика отреагира на симптомите и лекува тях, но не открива огнището на болестта и затова нерядко усилията й са смехотворни.

Сканирането е способност на мозъка да влиза във физическите тела и да напипва най-фините структури на техния строеж, да разчита - като електронен уред - енергетиката на тялото или отделния орган. Сканирането позволява да бъде направена прогноза за развитието на всяка болест, само чрез него може да се разработи индивидуална схема за приемане на лекарства, билки и, разбира се, отрови.

Това разбиране ръководеше онзи офицер, когото по-късно Джак посочваше като пример за находчивост. Той сканира африканския генерал и стигна до извода, че в осем часа вечерта енергетиката на сърдечния му мускул ще бъде под критичния минимум. Тогава генералът посягаше към чашата си с уиски, за което твърдеше, че укрепва сърцето му. Тъкмо в тази чаша бе поставено кубче лед. Сред другите три то изглеждаше точно като тях. Кубчето съдържаше слабо концентриран разтвор на АТЗ ХФ, ново откритие на тайната лаборатория към специалния армейски корпус. То нямаше цвят и мирис, но молекулите му предизвикваха ускорено съсирване на кръвната плазма.. Преминаващите през коронарните артерии кръвни потоци ставаха бавни, изпълнени с по-големи и по-малки кръвни съсиреци.

В девет без десет генералът получи силен задух, лицето му посиня. Медицинската констатация бе масивен инфаркт. Голям тромб бе заседнал в отвора на аортата и с налягането си предизвика нейното пръсване. Ниският енергиен тонус на организма бе допуснал това да се случи, организмът обикновено се справя с такива съсиреци и след кратка сърдечна криза пациентът оживява отново. По всяко друго време слабо концентрираният разтвор на АТЗ ХФ, толкова нищожен, че не може да бъде открит чрез никакви анализи, не би повлиял съществено върху кръвта.

Знанията за енергийните въздействия бяха дошли в главата на Джак внезапно, но стройно след неговото пътешествие в компанията на Крайтън. Когато започна да записва онова, което течеше в главата му, то почти не се нуждаеше от редактиране и допълнително изясняване. То бе готов текст, който услужливо му даваше информация за онова, което трябваше да преодолее и научи.

Джак бе проследявал развитието на психогенератора в техническите му параметри още от самото начало. Даде някои идеи за усъвършенстването му. По негови чертежи психогенераторът доби обема на

69

половин дипломатическо куфарче.Паралелно руснаците като че постигаха същото. Те също намалиха размерите на своя

психогенератор и го нарекоха „Делта". Също разработиха прецизни техники за индивидуални и масови въздействия.

Всеки друг би решил, че този синхронен процес на приличащи си открития е дело на шпиони. Със сигурност ги имаше, но нещата имаха съвсем различно обяснение.

Джак Лили знаеше, както и руснаците, че всяка идея, появила се в главата на един човек, неизменно се влива в общо информационно поле, наречено от техния академик Вернадски ноосфера. Тя се намира близо до Земята и в нея се вливат излъчените от всички живи същества мисли от създаването на планетата досега. Причината да няма тайни е, че цялата информация за каквото и да е се отпечатва ясно в тъканта на ефирната ноосфера. Хора като него, той не се съмняваше, посетени от Крайтън или от някой от компанията, имаше и при руснаците. Те просто разчитаха вече излъчената от нечий мозък информация. Достатъчно бе нещо да хрумне в главата на американците и то веднага се разшифроваше и усвояваше от руснаците, както и обратното. Напълно вероятно бе и други държави да използват същите източници на информация.

Този, който знаеше, знаеше, че няма тайни на планетата и затова всяка идея трябваше да бъде реализирана максимално бързо.

Успехът на операция „ЗИТА" дойде само защото тя бе проведена почти светкавично и без колебания.Тогава руснаците още не бяха научили, че всяко нещо, което изглежда нелепо, диво и налудничаво, може да бъде истинско. Прословутата им славянска леност, както и склонността на официалната им наука само към твърд материализъм,им играеше лоши номера.Но по всичко личеше,че с течение на времето те преодоляваха инерцията и вече не губеха време в умуване и съвещания.

Успехът на „ЗИТА" тласна Джак към нови идеи. Трябваше,разбира се,да бъде крайно внимателен,когато ги обмисляше.Точно затова,когато имаше нови идеи,той предпочиташе да се отдалечава от мястото,където работеше, и да пътува,да се движи,сменяйки непрестанно и без предварително оповестяване посоките си.

Джак Лили използваше и няколко енергийни защити,които го пазеха не само от евентуални въздействия,но и позволяваха следите му да се губят.Съзнанието му създаваше екраниращ енергиен пласт,който обвиваше тялото като камбана и прекъсваше достъпа на външни влияния,като едновременно прекъсваше информацията,генерирана в мозъка му.Като допълнителна мярка Джак се приучи да не мисли подробно и детайлно,за да не позволи нейното разчитане,след като вече бе втъкана в ноосферата.

Операция „Сребърна нишка" му допадна като име, бе твърде необичайна като замисъл,а в названието бе дълбоко кодирано онова,което възнамеряваше да извърши.

Свързваща нишка между физическото и астралното тяло е наблюдавана от практикуващите астрална проекция. Силван Малдоун,техен сензитив, я описа така:„Моите две еднакви тела са свързани с еластична нишка.В единия си край тя е привързана към астралното,а другият е между очите на физическото тяло.Дължината й е около два метра в пространството, което дели двете тела.

По време на проекция еластичността на нишката е неограничена. Второто тяло може да се отдалечи на милиони километри от първото. При плътно доближаване нишката притегля астралното тяло към физическото."

„Сребърна нишка" отговаряше на замислите му. Той щеше да бъде в единия край на нишката. Да я изтегля и усуква, да я отрязва или скъсява.

Предстоеше гигантска работа.СТРАТЕГИЯСтарата пословица гласи:„Когато двама се карат, печели третият."Отношенията между великите сили на планетата далеч не можеха да бъдат наречени добри.

Непрестанната гоненица, в която всеки очакваше да излезе пръв на финала, ставаше все по-задъхана и безкомпромисна.

В такава обстановка трета страна може дълго и с почти максимална сигурност, необезпокоявана, да върши своето.

След обстоен анализ на всичко случило се професор Кюлман начерта стратегията за бъдещата дейност на лабораторията си. На първо място -създаването на самостоятелна програма за по-нататъшните експерименти. Тя в никакъв случай не биваше да се съсредоточава само върху практическата полза от откритията. Кюлман отдавна научи, че всичко, което се създава само от и за материалния свят, е обречено. То има кратък живот, нищо че той може да бъде мерен с векове. Напротив, онова, което оставаше зад завесата на прагматичността, бе еднакво важно, нищо че някои гледаха на него с насмешка и недоверие.

Професор Кюлман имаше неограничени права да прави каквото иска, според личната си преценка. Това стана веднага, когато той с получените резултати доказа, че от експериментите му страната ще има полза, която не може да се изчисли с никакви пари. Оттук се правеше изводът, че дори да върши нещо,

70

което повечето не разбират, то един ден ще постави отново родината в първите редици на държавите, диктуващи Новия ред.

Сътрудниците му получиха задача да преобърнат цялата окултна литература, доставяна от различни точки на планетата. Създадоха гигантска библиотека и запечатаха върху микрофилми всичко, което можеше да ги ориентира в далечната и най-близката история на света. Като правило се възприе да бъдат елиминирани официалните исторически трудове и да се издирват сведенията на онези историци и философи, които различните официални власти низвергваха.

Сред по-близката история на света специален интерес предизвикаха разработките на мистичния кръг ТУЛЕ и онова, което те наричаха силата ВРИЛ.

Известно е, че целият ръководен кръг на националсоциалистите се е консултирал с астролози и сензитиви. Нацистите са били напълно отворени за идеи, които никога не са се побирали в рамките на здравия разум.

Още по тяхно време са започнали опити за клониране на хора и е напълно вероятно те да са били успешни. Изследователите се натъкваха на следи: идеите им за завладяването на света съвсем не са били свързани само със силата на оръжието. Сякаш през цялото време са подпомагани от странна сила, наречена от тях ВРИЛ, която е била източник на фантастична информация и технически нововъведения. Липсваха каквито и да е данни за връзка с неземни сили, но пък се натъкнаха на свидетелства, че те са правили опит да влязат в контакт с тях.

Използвали са медиуми - хора с отворена сензорика, чието съзнание е могло да навлиза в нови светове, недостъпни за сетивата на физическото тяло. Отхвърлили са мнозина, провалили се в опитите си да установят контакт с Отвъдното, докато са се натъкнали на Катерине Шрьодер и Макс Алекзандер.

По същото време Адолф Хитлер вече е започнал своя триумф по стадионите и площадите. Професор Кюлман многократно гледаше запазени филмови кадри от неговите речи. Хитлер се съсредоточаваше, горната част на тялото му странно се уголемяваше, сякаш той вдъхваше невидима, но фантастична по силата си енергия. В древните текстове будистите я обозначават като прана. Тя се намира навсякъде, струи в колосални и непрестанни количества, източник е самият Космос. Целта, разбира се, винаги е била да се открие техника тя да бъде приета от физическото тяло.

Хитлер е съсредоточил усилията си в стоически медитации, ръководени от будистки свещеници, по онова време само в Берлин те са наброявали повече от хиляда. Изглежда че е научил следното: прана се вдъхва с дробовете. Кратко преди това съзнанието я визуализира -според древните описания тя прилича на белезникава енергийна форма, приела очертанията на дървото например, което е във вечен обмен с нея. Прана е нещо като второ отражение на всяка физическа форма, но се различава от астралната проекция на материалния носител. Вероятно астралната проекция е проникната от прана и тя е мостът, който позволява на прана да тече към физическото тяло и да осъществява вечния енергиен обмен между двете. Но има случаи, когато едно тяло се нуждае от шоково количество енергия и ако чрез окултни техники се достигне до това познание, резултатите са впечатляващи.

С нищо не може да се обясни огромното психическо влияние върху милиони човешки маси. Историческите тълкувания на социалната обстановка са безпомощни да обяснят вдигнатите за поздрав ръце, искрящите очи, изпънатите тела -на цяла нация, подкрепяща като един своя фюрер. В същото време той извън действието на прана, е болно, невротично, кряскащо човешко същество с налудничави идеи. Въздействието му обаче - неговото или на силата, която стои зад него, е колосална първопричина за една от най-големите касапници от създаването на света.

Хората на професор Кюлман се добраха до информация, според която в Андите нацистите са имали институт за парапсихологически изследвания. Там, сред вековните борове, са се разхождали мъже и жени, които са можели да управляват вятъра, да разсейват чрез психически концентрации облаците или да ги събират на определено място, за да предизвикат бури и проливни дъждове. Практикували са се различни техники -визуализации, призоваване на етерни духове, дори вуду магия, като първооснова за дистанционни въздействия.

Катерине Шрьодер и Макс Алекзандер са открити като че случайно. Медиум в отлични отношения с кристалните структури, които носят информацията - сол, захар, утайка от кафе, Катерине не си е изкарвала хляба чрез практикуване на уменията си. Тя само се е забавлявала и това е ставало в тесен приятелски кръг.

Малко преди националсоциализмът да изплува на повърхността на историята, тя е имала впечатляващ медиумичен сеанс с духа на мъж, материализирал се зад магическия кръг, за да й опише настъпващото бъдеще.

Катерине и Макс Алекзандер записват всичко. Върху четирите листа, изпълнени с едър готически шрифт, фигурират напълно непознати имена - Хитлер, Гьобелс, Гьоринг, Калтенбрунер, Майер и още редица функционери на създаващия се Райх. В тези феноменални записки, направени на 1 януари 1929 г. в Бремен, се четат имената на Волга, Сталинград и Курск, описано е поражението на Ромел, превземането на

71

Париж, бомбардировките над Лондон. Свастиката, такава, каквато е позната от нацистките щандарти, е изведена като централен знак на четири места в диктовките.

По онова време съдържанието им е изглеждало напълно нелепо. Те са четени само пред приятели, които двамата канели всяка петъчна вечер.

Когато нещата започват да вървят в посоката, очертана в диктовките, плъзват слуховете и интересът към двамата се засилва. Те са посещавани от банкери и партийни функционери, от семействата им, и на повечето от тях бъдещето е очертавано от Катерине с точни и конкретни детайли. Може би е по-вярно да се каже, че информацията е пристигала чрез Катерине и тя е използвана само като неин говорител. Но при сеансите мнозина си спомнят, че тя сякаш изчезвала от тялото си, говорела с плътен и възглух глас, а след това не си спомняла нищо от предреченото. Легендарна е историята с капитан Рьом, в началото -един от организаторите на партийните структури, а впоследствие -унищожен от съратниците си. Знае се, че Рьом е предупреден за Нощта на дългите ножове, както влиза в историята този вътрешнопартиен погром. Той изслушал предупреждението и не повярвал в него, защото то изглеждало абсурдно, а и по онова време се ползвал със силно и като че ли непоклатимо влияние в своите среди.

Катерине и Алекзандер се превръщат в нещо като ръководители, директори на онзи институт в Андите. Знае се, че те са дали чертежите на бъдещата сграда, настоявали са за облицовка от черен мрамор в залите за медитация, за многоръки златни канделабри, огледалата са правени от специално транспортиран планински кристал. Хранели са се само в сребро и навред в сградата, бисер на авангардната архитектура, са били пръснати кръгли басейни, облицовани със зелен камък. Тя не е понасяла съвременната живопис, а само мрачната сияйност на малките холандци и Брьогел. Картините им са се намирали на всеки етаж, където тя е имала специално обзаведена спалня, която едновременно е била и работен кабинет. Черното е издигнато като официален цвят, черни са дрехите им, килимите, дори на много места стените са облицовани в черно кадифе. Специално подбран от различни краища на света симфоничен оркестър е бил денонощно на разположение и е свирел звънлива предкласика или индийска медитативна музика, скрит зад огромни черни завеси, спускащи се от самия таван.

След многобройни прецизни търсения те се спират на неголяма група хора с изявена сензитивност. Обучават ги, едновременно обучавайки и себе си в диалозите с онзи мъж от Астрала, който продължавал посещенията си и отговарял на въпросите им.

Тайната около Катерине и Алекзандер, тяхното изчезване и съдбата на института им в Андите след поражението на Райха, е пълна. Всички данни за експериментите в Андите са надеждно засекретени. Години по-късно малко австрийско списание публикува сведения на хора, които са живеели в околностите на института. Те разказват за портокалови светлини в небето, за огнени кълба и нещо, което не подлежи на описание -някакво особено чувство за присъствие, напълно непознато им дотогава. Смятало се, че там, в онази охранявана отвсякъде сграда, националсоциалистите държали в плен Дракула, всякакви вампири и вещици. Плъзнали кръвожадни слухове, което, разбира се, е несериозно.

Впрочем факт е, че онзи брой на австрийското списание, публикувал тези свидетелства с многозначителното „следва" под тях, е бил последен. Изданието фалирало и никога повече не се появило на бял свят. Затова пък в Аржентина петнадесет години по-късно някакво изглежда жълто вестниче, излизащо веднъж месечно, започнало поредица любопитни публикации.

Професор Кюлман ги проследи много внимателно. Редакторът на месечника, чийто тираж нараства брой след брой, което гордо е публикувано на първа страница, пише, че в пощенската му кутия попаднал ръкопис. По всичко личало, че е дневник, воден в някакво особено, планинско място, доколкото се споменават стремителни борове, проболи небето според израза на романтичния му автор, чието име е неизвестно. Тук-там в текста се прокрадват описания на „черни стени", „вълшебни невидими музиканти", „тюркоазено-зелени" басейни, даващи приказна енергия на изтощените тела. Описана е и някаква слаба, прозрачно бледа жена, която води странни диалози с мъж от Астрала.

Съвпаденията са достатъчно, за да бъде идентифициран парапсихологическият институт в Андите. Веднага след това следва една друга история. Авторът твърди, че нацистките тайни служби са успели да внедрят в най-близкото обкръжение на Йосиф Джугашвили - Сталин, човек, който е можел да му влияе силно. Да го потиска или превъзбужда психически, да го прави агресивен или отпуснат, да усилва параноята и страховете му, да го мотивира, за да разстрелва хората, с чиято помощ е установил и държал в пълна власт огромната страна.

Този човек, известен само с инциалите К. Р.(вероятно произволно избрани букви), е бил неговият масажист. В Москва от онези години са популярни масажистите, иначе казано, биоенерготерапевтите, продължаващи традицията на прочутия Месмер. Чрез докосване или поглаждане, с леки разтривки, те са лекували различни болест и славата на някои от тях е била безкрайна.

На няколко пъти Сталин е изпадал в плашещи състояния, гранични с пълно вцепенение и каталепсия. Вдървявало се е цялото му късо тяло, говорът е изчезвал, зениците са се разширявали. Лечението с познати на медицината медикаменти не е давало никакъв резултат.

72

Забелязано е, че подобни състояния са настъпвали след като е излизал пред големи аудитории. Двадесет до тридесет минути след като напуснел трибуната, Сталин получавал описаното вцепеняване, прилично на инсулт. Някои слухове отдавали болестта му на Божие наказание, тъй като той бил пълен атеист, вероятно отвратен от ритуалите на църквата още докато прекарал кратко време в семинарията. Той е човекът, настоявал атеизмът да бъде издигнат като разкрепостяващ начин на живот, освободен от страхове, догми и ритуали.

Веднъж Сталин, излизайки от поредната си криза, когато чул как лекарите обсъждат състоянието му, промърморил странна фраза. Произнесъл глухо като че думата обсебване. Не последвало нищо повече, но присъстващите лекари запомнили и някои си позволили тълкувания. Може би от това произлиза и неговата необяснима омраза към лекарите изобщо. Той постановява цяла поредица от процеси срещу тях и ги нарича не другояче, а отровители, термин, въведен за първи път по негово време.

Не е известно как, но със сигурност по негова лична заповед, в обкръжението му е въведен К.Р. Те се затворили и разговаряли повече от три часа. На сбогуване си разменили някои странни думи, които биха били разтълкувани само от човек с окултни познания, но такива нямало в екипа на първия ръководител.

К. Р. напълно излекувал Сталин, който никога повече не получил подобни припадъци. Докато стоял на трибуните, К. Р. винаги бил наблизо и все по-често се застоявал в кабинета му. Седял в далечния ъгъл, винаги в сянка. Много от генералите описват в спомените си как нещо ги вцепенявало, когато пристъпели прага на кабинета. Омеквали вътрешно, сякаш мощно поле изтривало съпротивата им по повод на едно или друго решение, и им позволявало само да се подчиняват и съгласяват, все едно какво било искано от тях.

Нещо повече, някои усещали тежестта на Сталиновия поглед години след като се състояла последната им среща. Той сякаш ги наблюдавал непрестанно от пространството и управлявал мозъка и поведението им.

Приближени забелязвали, че се доверявал единствено и неизменно на К.Р. и много се боял да не го загуби. Веднъж, през март, получил тежка хипертонична криза, но изгонил лекарския екип и наредил К.Р. да бъде доведен светкавично.

Тази информация узна професор Кюлман, след като тайните му служби се добраха до лелята на Катерине Шрьодер. Жената на преклонна възраст, която никога не напуснала баварското селце и нямала понятие с какво се занимава племенницата й, получила в края на войната един пакет. Донесъл го войник, който предал поздрави и я посъветвал да съхрани в най-голяма тайна пакета.

Катерине не се явила никога да си го вземе, затова пък израелските тайни служби го получили. В доклада им е отбелязано, че тежката склероза на лелята им позволила да навлязат безпрепятствено в нейния свят. В кратките умствени проблясъци й предавали пожелания за дълъг живот и здраве, разопаковали подаръци и непрестанно подчертавали, че Катерине ще се върне скоро, но преди това й е нужен онзи пакет. Всъщност службите работеха, водени от чиста интуиция, която накрая се оказа вярна. Лелята повярвала и посочила една от дъските в кухненския под. Пакетът бил там, недокоснат.

Впрочем Кюлман отдавна схвана, че никога в нищо няма случайно стечение на обстоятелствата. Нерядко той се усмихваше вътрешно, когато разбереше, че е достатъчно да си постави ясно формулирана задача. Тогава нещата тръгваха по един внезапен начин, тласкани от невидима сила, която уреждаше обстоятелствата така, че той да открие своя отговор.

Всичко това започна от онзи момент, когато посети Леандра. Дали е важно да схванеш, че ако поставиш точен въпрос, ще получиш точен отговор, разсъждаваше професорът, или получаваш верния отговор само когато трябва да го имаш по силата на неясно какви причини. Или пък ти задаваш точен въпрос едва когато си узрял, за да го формулираш, което пък предопределя, че точните отговори идват само при онези, които трябва да ги имат, за да се намесят с тях в бъдещето.

Животът му пое в напълно нова посока след срещата с Леандра, но пък не се ли случи тази среща тъкмо защото той изпитваше необходимост да го промени и открие нова мотивация за съществуването си.

Като че Леандра бе силата, необходима за да потръгне всяко нещо, а той я откри привидно случайно. След материализацията на високия светъл мъж, изумителният успешен експеримент в лабораторията, Леандра се усамоти и помоли да не я притесняват. Наистина тя даде уклончиво обещание, че ще помогне, ако възникне изключителна необходимост.

Какво бе „изключителна необходимост"? Хората от неговата лаборатория притежаваха всички възможности на света, за да правят онова, което той преценеше за необходимо. През последните месеци на няколко пъти се получи важна оперативна информация за терористични намерения на враждебни към страната групировки. След обстойни анализи назря решението за няколко експеримента.

Уговориха условия с трима сензитиви, с които работеха отдавна. Настаниха ги в отделни помещения и им поставиха предварително въпрос. Трябваше да опишат местонахождението на нисък, мускулест, тъмен мъж, известен с много псевдоними, мозъкът на терористична организация. Нейните членове бяха камикадзе и избухваха заедно с взрива, който носеха, привързан около телата си. Принципно бе почти невъзможно такъв решен на смърт терорист да бъде открит в тълпите на универсалните магазини

73

или навсякъде, където се струпваха много хора.Сензитивите се съсредоточиха над въпроса. Час след това получената информация изглеждаше

така:Ниският мускулест тъмен мъж се намира на малко разстояние от река. Облечен е в тъмнокафяв

панталон и зелена риза. На лявото слепоочие има пресен влажен белег от рана. Има проблеми с язва на стомаха, която доскоро е кървяла. Здравословното му състояние показва изтощение, много му се спи, но постоянно е нащрек.

Помещението, в което се намира, е облицовано с дърво, върху стените има цветни петна или текстилни пана, или плакати.

При него влизат и излизат хора. Там много се говори и жестикулира. Общият фон е напрегнат и изпълнен с разнопосочни енергии.

Гледано от височина, мястото, където се намира, е между три и пет километра от малко селище, чието има започва с В. Селището има нещо като цех за преработка на дървесина, вижда се складиран дървен материал.

Всички получени по този нетрадиционен начин данни свериха с картата. Северозападно от пустинята малко поселище носеше името Вилда. На по-малко от шест километра от него течеше тиха река. Във Вилда имаше цех за преработка на дърво.

Веднага натам пое отряд от батальона, наречен „Светкавица". Командосите се ориентираха по очертаната от сензитивите карта.

В три през нощта в дървено бунгало, малко встрани от реката, те заловиха ниския мускулест тъмен мъж, който ръководеше терористичните нападения и бе донесъл толкова сълзи и страдания на страната. Заедно с него в капана попадна и много оръжие, и петима фанатизирани мъже, бъдещи камикадзе.

От време на време професорът съсредоточаваше усилията на екипа си, за да проникнат в замислите на двете велики сили. Троха по троха информацията оформяше пъстротата на една изпълнена със заплахи мрачна картина. Нито руснаците, нито американците бяха спрели на едно място.

Парапсихологията скоро щеше да се намеси във всяка дейност и процес. Общото между двете противопоставящи се сили бе, че те полагаха все повече усилия за компрометирането на парапсихологията и свръхестественото изобщо, за да ги използват само в тесен кръг. Разбирането и прилагането им от големи човешки маси би довело до непредсказуем хаос и това щеше да налага хвърлянето на все повече средства за опазване на секретността. Проникването в човешкия мозък, разузнаването на бъдещи събития, измъкването на информация от всякакви нива бе стратегия от изключително важно, съдбоносно значение. Тъкмо това бе причината сензитивността и парапсихологията да бъдат отричани публично, да бъдат правени смешни и разобличавани като мошеничество. Големите човешки маси имаха масово поведение, което прекрасно се пренасочваше в нужната посока от медиите, които създаваха т. нар. обществено мнение. В известен смисъл отново бе настъпило времето за лов на вещици.

МИХРАМБе изминало дълго, дълго време и той започна да изпитва онази тъга, която почти не се поддаваше

на контрол. Мощна и властна, тъгата приличаше на кафява сбръчкана жена, облечена в дрипи. Косите й, редки и невчесани, се подаваха като кълбета объркани конци изпод странната шапчица, каквато носеха слугините в най-затънтените селца. Тя не се влияеше от уговорки, молби или заповеди, не беше възможно да я прогониш, щом решеше да се появи. Тъгата му придоби странния навик да пристига винаги към три. Точно тогава слънцето увисваше над назъбените тибетски върхове и ги полираше в слабо жълто. Въздухът пък придобиваше ален оттенък и планинските води го поемаха. Дълго след това водите в малкото езеро, с което делеше самотата, си оставаха алено непроницаеми и в тях не се оглеждаха бързите сенки на облаците. Тъгата му винаги идваше отляво, излизаше с провлачената си походка иззад скалата, прилична на срязан на две лунен сърп, поглеждаше кратко небето, но то не бе нейното вдъхновение. Тъгата винаги тежи и затова този товар я дърпа към земята, надолу, ада гледа към небето за нея е непосилен и празен труд.

В началото, година преди да изкачи своя връх и да остане в малкия заслон, Михрам успяваше да я прогони. Неговите медитации и кратки заклинания му даваха възможност да извършва колосална работа с ума и съзнанието си, и да се огражда от каквито и да е пришълци. С изтичането на времето, в което се съвземаше от предишния живот и предишните битки, Михрам придобиваше все по-голяма бистрота на съзнанието си. Изчезнаха десетките болезнени спомени, смалиха се бодващите сърцето чувства, намаля желанието да напусне завинаги този свят, за да потърси своя дом, който бе далеч сред звездите. Той започна да си дава сметка, че е погълнал значително количество от отровата, в която едва мъждукаше животът на четвъртата земна цивилизация.

Знаеше, че си е позволил да се съвзема дълго, твърде дълго. Появата му в този свят бе предизвикала странни процеси, много от които тепърва започваха да набират скорост. Всеки с неговите феноменални качества трябваше да си дава сметка, че в ръцете му е съсредоточена необозрима власт да влияе, трансформира и променя. Сред общия сивкав фон на обичайните човешки същества съществуването на

74

феномени, както бе общоприето да се наричат хората с особени качества на психиката, служеше едновременно като укор и заплаха. По-умните възприемаха развитието на мозъка и неговите свойства като предизвикателство, но останалите подозираха изкористяване на феноменалните способности. Те имаха, разбира се, право, съществуваха десетки примери за това как феномени бяха предложили услугите си на мощни тръстове, на нефтени компании, на промишлени гиганти. Самолетната индустрия, както и космическата, дължаха много на неколцина титанични феномени, които предотвратяваха не една катастрофа и спестиха милиарди, посочвайки правилния път за развитието на новите технологии.

Знаеше се, че големите борсови играчи рядко предприемат ход напред без консултация с избран и проверяван многократно феномен. Трудно бе да се намери правителство в световната история, не прибягвало до услугите на такъв човек. По-скоро бедата тук бе, че феномените изобщо не са толкова много и в мащабите на планетата се водеха битки, за да бъдат привлечени тези, които си заслужаваха.

Военните също гледаха да не изостават и разузнаванията им си нанасяха удари в хода на операции, които далеч не винаги бяха ясни дори за висшите ешелони. Този ход бе ясен само за избраници, които се консултираха с дълбоко засекретени феномени.

Но в последна сметка работата на това поле се превърна в досада за Михрам, защото тя винаги опираше до пари.

Всичко, което се вършеше, се вършеше, за да бъдат спечелени още и още пари. Това бе безумен кръг и който влезеше в него, не успяваше никога да го напусне освен като развалина, лишена от емоции, от мотивация, стремеж, желание за съществуване, дори от най-простата радост.

И ето че, заличавайки всички следи и прекъсвайки контакт дори с хора, които обичаше, като Шафика Вайзер, Михрам напусна света. Той се промъкна през струпаните направо върху пясъците на Александрия бидон-вили на просяците и отхвърлените от обществото. Вървя продължително на юг, като спираше само за кратко, колкото да си купи храна. Спеше под небето в студ и дъжд. Превърна се постепенно в сянка на самия себе си и никой никога не би го познал. Три месеца Михрам си забрани да мисли за каквото и да е, за да спре да излъчва чрез мозъка си и по този начин да даде доказателства, че е жив. Знаеше, че неколцина са онези, които могат да прихванат мозъчната индивидуална вълна и чрез нея да обозначат координатите на онзи, който я излъчва.

Далеч преди ерата на имплантираните зад ухото или в носа миниатюрни чипове, феномените можеха да вършат същото не по-малко успешно. Някои от тях успяваха да идентифицират местонахождението на всяка личност, включително дали тялото е живо, или е настъпила смърт. С тяхна помощ многократно бяха проследявани и улавяни дори онези, които мислеха, че са извършили всичко за надеждната си защита.

За да не настъпи този момент, Михрам знаеше, че трябва да спре излъчването на вълна, характерна за неговия мозък. Трябваше да се превъплъти в друга личност, но най-главното бе да не мисли за каквато и да е, освен за дребни битови задачи, да се любува на небето и да върви, да върви.

До ерата на изкуствените имплантанти оставаше още десетилетие, макар имплантанти отдавна да се употребяваха от извънземните. Технологията, с която те отвличаха, бе винаги напълно идентична. Бяха им необходими колосални количества ДНК и те си я набавяха, като отглеждаха цели колонии човешки родове. Така, както биологичните лаборатории имат помещения, в които съществуват всички условия, за да поддържат живота и да отглеждат за целите на опитите си различни животни. Никой човек, разбира се, не би приел да бъде сравняван с което и да е животно, но това не променяше факта, че по-висша разумност е възприела планетата като резерват, като огромна биологична лаборатория, където можеше да експериментира, при това в естествени условия, всичко.

Изглежда че такъв беше порядъкът във всички материални светове, а материални светове във Вселената има в гигантски количества. Самите извънземни бяха само родени в някои от тези светове и техните мотиви и поведение така или иначе се диктуваха от материални стимули. В този смисъл нямаше нищо ново под слънцето, тъй като един привързан към материята разум не може да бъде много по-различен от друг, също така привързан и породен от нея разум.

По съвсем друг начин стояха нещата, когато различните нива на разумност не възприемаха материята като форма, а оттам и като мотив и необходимост, която да предопределя и коригира съществуването и поведението им.

Имаше светове, подчинени единствено на ментално-визуалния принцип на създаване на формите; светове на кристалните структури, в чиято колосална памет се пазеше всичко съществувало, и които сами от един момент можеха, обработвайки информацията на вече отминалото, да построят модела на предстоящото. Те бяха създадени от самата Вселена като нейна хроника Акаша и тя ги бе създала така, че да могат да възпроизвеждат не само себе си, но и всеки модел, който отговаряше на тяхното ниво на разумност. Прототипи на библиотеките от бананови листа, пръснати из Индия, върху които на древно-тамилски е записана съдбата на всяко човешко същество, нерядко те действаха, като пропускаха информация за нововъведения, които помагаха на бита да стане по-лек.

75

Когато влезеше в излъчваната от тях информационна вълна, Михрам можеше да види принципа на придвижване през времето, обозначен десетилетия по-късно като червеева дупка. Напреднали умове щяха да разшифроват тази информация, за да стигнат до извода, че Вселената е лесно проходима и че няма неизмеримо далечни обекти. Някои водещи физици щяха да схванат, че става дума за свиване на материята, а оттам и на времето, чрез прийоми, отдавна известни на нисшите животни - червеите. Те преминават през различни пластове материя, свързвайки ги със самата линия на прохода, който създават. Движейки се през преградата от пръст, плодова или каквато и да е тъкан, те могат да тръгнат от единия край и да достигнат до другия, напредвайки в произволна посока. След това свързването на отделните преходи в един е елементарна задача.

Общата лептонна вълна щеше да навести по-будните умове, давайки им да схванат принципа на компютъра и на мигновената обработка на всяка информация. Приближаваха дните, в които свързването на двама души в разни краища на света щеше да става за по-кратко от едно мигване време. Те щяха да четат върху екрани онова, което пишеха в момента. Щяха да бъдат изобретени много и много уреди, но голямата част от тях щеше почти веднага да бъде насочена към ограничаване свободата на личността и към лишаване от нейните тайни. Всяко откритие щеше да има двуяко приложение. Първото, външното, щеше да изглежда като улеснение и придобивка, а второто -винаги да бъде обръщано така или иначе срещу мнозинството. Малцината, които управляваха света, бяха взели всички мерки за двойния модел. Напредването на технологиите нямаше да доведе до нищо добро, защото още в самото начало то съдържаше всемогъщата формула за власт и надмощие над по-голямата част от света. Това неравновесие винаги се бе изразявало в схемата богати-бедни държави, богати бедни хора, региони на спокойствието и региони, в които вечно избухваха безредици и войни.

В играта влизаше също надмощието на произвежданите от богатите държави стоки, които трябваше да бъдат купени от бедните държави. Това ставаше по различни пътища, но главно чрез унищожаването на ресурсите и производството на бедните страни. Веднъж ограбеното от тях се възвръщаше пак при тях, но вече с десеторна цена.

В този смисъл информацията за новите технологии, които улесняваха всъщност управлението и диктата на малка част от човечеството над голямата част от него, бе изиграла далеч не положителна роля. Хрониката Акаша, всемирната информационна библиотека, бе сама по себе си нещо изключително ценно, но не и нейното отваряне към светове с ниска степен на отговорност и зрялост като земния.

Понякога в своите медитации Михрам се отправяше на дълго пътуване. Той излизаше от тялото и извършваше колосални преходи не само във видимата Вселена, но и далеч след нея. Случвало се бе да напуска тялото си за дни, в които преброждаше неизмеримо количество светове. Веднъж, когато се завърна от изтощителното си пътуване, той най-сетне разбра защо така трескаво преодоляваше пространствата и световете, които сами по себе си бяха неизбродни и безчислени.

Той търсеше среща със Създателя. Не го назоваваше по име. Не го викаше като Буда, Йехова, Христос, Мохамед, Митра - името бе напълно без значение.

Създателю на всичко, което е -видимо и невидимо; Създателю на Светлината и на Мрака, на вулкана и лавата, на тревата и морския пясък, на водите и стихиите, на символите, религиите, вярата и неверието, на формите -в плътност или извън нея, на световете; на гнева и любовта, на омразата и страха -каквото и да означава това; на живота и смъртта -каквото и да означава това; Създателю, щеше да му каже, искам твоя отговор само на един въпрос: Защо съм тук и сега?

Но тази среща никога не се състоя. Той бе преминал през всяко състояние на материята и духа, бе приемал познатите форми и трансформации, бе приемал всякакви мисъл-форми и излъчвал всякакви мисъл-форми. Бе се стремил яростно, истински, самоотвержено, бе желал, плакал и се молил.

Тази среща никога не се състоя. В пространствата сякаш имаше всичко, но нямаше и следа от техния Създател. Михрам затъваше все повече в силата на своето желание и своя стремеж; да го открие, каквото и да му струва това.

И най-сетне достигна до деня, в който се изправи пред Онзи, когото търсеше. То бе в медитация и толкова дълбоко навлизане в поднивата на световете, каквото не бе извършвал никога. Внезапно му се стори, че неговият летеж спря, сякаш някой постави пред него висока бяла стена. После пространството се структурира пред него и постепенно възприе формата на малкото езерце, с което делеше самотата си в Тибет, с познатите скалисти и назъбени върхове, напоено със синевата на един въздух, който му бе така познат. Видя пред себе си, до самото езерце, висок и изправен слаб мъж, облечен в прокъсано наметало от козя вълна, който стоеше там в гръб.

Сърцето му потъна и го обля радост, той се затича напред. Пристъпи и тогава видя лицето. Видя самия себе си или точното копие на самия себе си.

И тогава разбра. Бе пропътувал и пребродил много и много светове, за да открие, че отговорите на въпросите са съвсем близо и че Създателят им бе самият той, защото той създаваше Въпросите и нямаше кой друг да им отговори освен самият той.

76

Той, Създателят. Създателят на въпросите и на отговорите, на световете, на идеите и на мотивите. Чрез това видение най-сетне се добра до онова, което всъщност бе така просто.

Дори да имаше друг Създател, той бе създал самия него. По свой образ и подобие. Следователно очакваше от него да се превърне сам той в Създател. Това се очакваше от всички, но колцина бяха онези, които тръгваха на среща със самите себе си, и колцина бяха онези, които изобщо можеха да проумеят дълбочината и неизмеримостта на световете, дадени в ръцете на всяко същество, създадено по образ и подобие на Създателя. За да се срещнеш с него, трябваше да имаш мъжеството да се срещнеш със самия себе си.

Това бе краят на неговото отшелничество. Да си тук и сега означаваше да поемеш -като Създател -отговорност за света и световете.

ПРОТИВОСТОЯНИЯНещата не вървяха добре, това бе фразата, която от месец звучеше непрестанно в ума на Бернли.

При все че ако ги разгледаше според досегашната си гледна точка, не се бе случило нищо особено. Но той съзнаваше, че светът, такъв, какъвто го познаваше, вървеше към своя край. Понякога изпадаше в странни състояния и не правеше нищо. Вцепенен в някаква точка на пространството, не изпитваше желание, а и нямаше сили, да повдигне дори ръката си.

Занемари всичко, изключи телефони и забрани на куриерите си и доверените си хора да дават каквато и да е информация за него. Уедини се в малка дървена къща на метри от планински поток в Скалистите планини. Обслужваше се сам и за първи път разбра колко малко е достатъчно на човек. Чаша вода, слънце, остър планински въздух, малко хляб и да бъде в мир със себе си. Изглежда че последното му се удаваше най-трудно, както и при толкова много човешки същества.

Не знаеше какво би правил оттук нататък. Защото знаеше, че бе постигнал абсолютно всичко, включително и връзка с извънземните. Точно това навярно го срина така бързо, веднага след смъртта на Шафика Вайзер.

Той не се бе отнесъл грубо с нея, нито пък хората му. Освен упойващите инжекции, докато я транспортират до убежището на един самотен остров, за нея бяха полагани най-специални грижи. И въпреки това, тя никога не излезе от комата, в която изпадна веднага след похищението.

Стоеше до нея дни и нощи наред и й говореше. Достигна дотам, че й обясняваше всичко за себе си и даже целта на това отвличане -искаше само да обмени с нея мислите, които го измъчваха. Призна дори, че съществуваше и една друга цел, поставена пред него от Малкълм Крайтън, онова същество, което дойде при него и което винаги се появяваше в човешка форма, макар да не бе човек.

Крайтън проявяваше силна заинтересованост към съществата на планетите, които развиваха паранормални способности. Той бе запознат с онова, което публикуваше Шафика Вайзер, и по някакъв странен начин и с онова, което стоеше в нейните папки. Бернли си спомняше как Крайтън със сухия си, леко проскърцващ глас постави задачата Шафика да бъде отвлечена и доведена на острова. И как той без никакви въпроси и главното - без съпротива, се втурна да изпълнява задачата му.

Очите му - сега той знаеше това, очите - дълбоки, бадемовидни, всепоглъщащи, сковаваха волята и зомбираха. Те нямаха нужда от нищо друго освен от силата на внушението, което се излъчваше от парализиращите им погледи.

Бернли си спомняше как бе станал свидетел на толкова много ужасяващи неща, които в самото си начало изглеждаха като проява на добра и загрижена съдба, като късмет, стоварил се върху него от небесата.

Осиновяването му. И до днес не знаеше защо именно се бяха спрели на него, макар напоследък да го преследваше ярък сън. И по силата на странна и мощна интуиция започна да търси отговор в него.

Витаеше в пространство, но не като каквато и да е форма, а като част от него. То бе гъвкаво и моментално се подчиняваше на всяка мисъл, която излъчеше. Например бе възприемчиво към всички цветове, които отпращаше към него. Така той блуждаеше, заобиколен от искрящо виолетово със златни точици; бледорезедаво с гълъбово; алено с черни пулсиращи линии; съдбоносно златно с побеждаващ аквамарин; перлено сребристо със слънчеви пулсации... Веднъж това му омръзна и той сътвори три гигантски дъги, виещи своите мостове навред в голямата му самота, сред която той твореше и той оценяваше сътвореното. Дойде времето, в което се досети, че също такива сенки, отблясъци и импулси, създания от светлина, могат да дойдат като гости в неговата вселена. Създаде ги и този акт бе предизвикателството, за което не знаеше дали да съжалява по-късно.

Защото, щом пожела самотата му да бъде населена с невъплътени същности, тя се изпълни с тях и не един път някоя от тях му казваше, че самата тя внезапно е достигнала до мисълта да насели своята вселена със себеподобни. Защото всички притежаваха своите вселени и правеха, каквото си искат в тях, но всички в един миг бяха навестени от мисълта да повикат други като себе си.

Тогава и стана първото съприкосновение на стотици светове, които постепенно се сляха в един. Тепърва щеше да се оценява дали тъкмо тогава не бе поставено началото, което по-късно щеше да бъде назовано Края на времената.

77

И после ги осени още една идея: да въплътят енергийните си същности във физически тела. Нямаха нищо подходящо, създадено от твърда материя, а самите те не можеха да бъдат творци на материя, макар да бяха отлични архитекти на Вселената от енергия. И някак си, Бернли не знаеше как, твърдите светове започнаха да се появяват един подир друг.

Някой създаде ослепителното и горещо кълбо и го нарече Слънце. Невъплътените сметнаха, че това решение е твърде неподходящо, защото всяко материално нещо не издържаше чудовищните температури.

В отговор някой друг създаде твърдо тяло, което по-късно получи името Венера. То бе малко по-поносимо, но далеч от онова, за което всички мечтаеха. Постепенно мечтите им започнаха да придобиват образи и един ден те ги подредиха в скалата на желанията си:

Трябваше да има океани. Сини, гълъбови, бели, топли необятни води. Други води, безсолни, но вкусни. Значи трябваше да има извори и реки. Твърда суша, по която да се движат телата на онези, които желаеха да се въплътят в тела върху земя, скали, пръст.

Трябваше да има земя. Красива, зелена, топла, изпълнена с дървета и растения. Привързаните към ниските температури веднага пледираха за ледове, ледени шапки, снегове, замръзнали пространства. Романтичните съчиниха атмосфера, облаци, ветрове.

Но им бяха нужни тела. На всички искащи. И един ден ги получиха. Озоваха се в нещо, което имаше два крака и две ръце, уста, език, очи, уши, глава и куп вътрешни органи. Тъй като още нищо не бе съвсем ясно, те се озоваха в телата си на място, което нарекоха Атлантида.

Тя бе прекрасна и те бродеха през земята й, заобиколена с топли солени води, потресени от новите усещания. Но с времето трябваше да се научат, че телата изискват храна, въздух и вода. Трябваше да се справят с онова, което знаеха и което сега, когато имаха тела, можеха да осъществят наяве.

Бернли бродеше през сънищата си и в тях той срещаше много и много хора, които познаваше. Позна своя осиновител. В съня му двамата градяха кристална кула и прекрасно боравеха със слънчевите енергии, които кристалът трансформираше. Неговият осиновител бе синеок и белокос мъж и двамата се разбираха отлично, често без никакви думи. Те градяха... това бе толкова дълго, че често Бернли се събуждаше през нощта и ставаше, за да направи няколко крачки към широко отворената врата на балкона. Той стоеше под звездите, вцепенен и странно отчужден от всичко наоколо. После лягаше и сънят с градежа започваше отново. Той никога не си спомни за какво разговаряха, докато кристалната кула порастваше към слънцето, но разговорите бяха значителни и истински, знаеше го с всяка фибра на кожата си.

Преминали през безброй физически тела, един ден те се срещнаха. И той със сигурност е търсел да открие тъкмо момчето от далечното индийско село, защото е знаел. Знаел е за градежа и за това как енергийните им тела са се въплътили в онова прекрасно място, за което никой никога не е открил доказателства. Онзи континент, дом на първите въплътени: Атлантида.

По-късно те са го разрушили. Предизвикали са гигантски взрив, защото са употребили лазерни оръжия и кристални структури, поемащи огромна енергия, която в някой миг се завръща към своя източник.

...Ослепителна светлина като от сто атомни слънца, това Бернли помнеше ясно. Болката от разкъсване на тялото, това помнеше също. Ужасът от онова, което бе предизвикал -тогава, строейки кристалната кула, слънчев ретланслатор. Цялото слънце сякаш бе поето от кристалните й структури... С неговия сегашен осиновител те са имали предвид, че управлявайки мощната енергийна вълна, ще успеят да подчинят повечето от новите заселници на континента. Вечната страст към власт, към налагане на твоето мислене...

Самата човешка форма променя много от мисленето, разсъждаваше Бернли. Плътта принизява мисленето и нерядко го кара да извършва унизителни деяния... Впрочем онзи, който създаваше за тях различните твърди тела и бе така отзивчив да създаде планетата Земя за тях, сигурно е знаел, че един ден неговият експеримент ще има печален край. Или печалният край бе също така предвиден. За да стане по-късно разселването в Египет и оттам в няколко точки на света, на онези, които са оцелели след взрива. Може би в сценария влизаше новото заселване на планетата с невъплътени, които да избират новите си тела и новите си животи, за да имат време да отработят натрупаната вече карма. Сценарият продължаваше от живот към живот в нови тела. Раждане, смърт, живот, смърт. Кратки паузи между живота и смъртта, в които се осъзнаваше серията от грешки. Следваше ново превъплъщение, в което се даваше възможност те да бъдат коригирани.

Бернли осъзнаваше себе си като разрушител. И ето че отново - в този живот - той Влезе пак в ролята на разрушител.

Разбира се, бе напълно възможно никога да не осъзнае това и да не се досети, че всички подаръци на съдбата, цялата му финансова мощност, бяха само ходове, които щяха да му попречат да осъзнае истината. Истината, която таи в себе си един разрушител, на когото отново се предлага да влезе в ролята на разрушител, о, не, сега вече Бернли никога нямаше да приеме този аспект.

Всичко, което му предложиха извънземните, бе пак да влезе в ролята си на разрушител. Впрочем тях 78

Бернли вече осъзнаваше като следваща точка от Големия сценарий. Най-вероятно в тяхната роля влизаха въплътени в странните им физически тела, но от други Вселени. Навлизането им в зоната, която бе поле за действие на същностите от Атлантида, само доказваше, че Вселената е безкрайна и Онзи, който пишеше сценария, използваше времето, за да разиграва сцените на сблъсъците върху земната територия.

Истината е, че повече не искаше. Не искаше нищо - нито въздуха, нито водата на тази планета, нито което и да е измежду онова, което се налагаше да върши всяко човешко същество и да го нарече живот. Не искаше да бъде повече човешко същество. Нито пък да продължава живот в плътта. Тялото го ужасяваше. Избягваше да се разглежда в огледало, сякаш знаеше, че онова, което вижда, отговаря на реалността, но е много далеч от онова, което стои зад нея.

Невидимото, което стоеше зад видимото, ето кое го викаше. То бе попрището, на което трябваше да стъпи, за да дойде на себе си и най-сетне да си даде сметка кой е той и защо е бил тук, на Земята. Каквито и въпроси да си задаваше, те нямаха отговор, поне докато бе в тяло. С една дума Бернли желаеше онзи преход, възприет от всички земни цивилизации с кратката дума смърт.

НЕЩО НАПЪЛНО НЕДОКАЗУЕМОС помощта на подбрани сензитиви Джак Лили усъвършенства своята операция „Сребърна нишка".

Той хвърли много усилия, за да я тласне в посоката на астралните пътувания, но неговите шефове настояваха за нещо по-прагматично. Не е ли възможно, бе попитал най-високопоставеният от тях, да се изнамери начин да се влияе с някакво поле върху подбрани персони. Шефът имаше предвид, разбира се, влиятелни фигури в политиката и властта на чужди държави. Под „поле" той разбираше нещо напълно недоказуемо, което да не може да бъде уловено с каквато и да е апаратура.

Шефът бе далеч от мисълта да навлиза в детайлите на онова, което се разработваше в отдела на Джак Лили, понеже се боеше. За него всичките тези полета квантови или торсионни, или както и да ги наричаха, бяха неясни, а и той не искаше да се затормозява. Тайно в себе си бе убеден, че нормалните хора трябва да стоят далече от всички тези психотронни и мозъчни въздействия, защото иначе рискуваха да полудеят. Шефът се интересуваше само от резултатите, а не от начините, по които се стигаше до тях.

Работата върху астралните пътувания не му говореше нищо. Чак по-късно Джак се досети да ги представи като „астрални разузнавания". Излизането от тялото бе стара, но непозната техника. Чрез нея сензитивите можеха да проникват в тайни сейфове, да изчитат секретни документи и да присъстват на охранявани места. Но беше необходимо върху тези техники не само да се работи и да се обучават сензитиви, а и да се получават доказателства за автентичността на докладваните резултати. Това бе дълъг процес, защото данните трябваше да се сверяват с разузнаването. Дотогава Джак се съсредоточи върху „полетата", както ги наричаше шефът му.

С трима души той опита да изгради особено мозъчно поле, което те излъчваха към подбрания обект на експеримента. Визуализираха неговото тяло и после създаваха енергийна стена около етерния му двойник.

Джак искаше сам да се увери в онова, което изпитваше обектът, и влезе в неговата роля. Той се затвори в отдалечен кабинет. Никой не знаеше местонахождението му. Според уговорката сеансът започна в три следобед.

По-късно, когато разглеждаше заснетите от скритите камери кадри, Джак изпита неуютно чувство за студ и безсмислие. Лицата на сензитивите, впрегнати да създадат мисловно енергийно поле, се променяха. Чертите изтляваха и се сливаха в обща маса, която ставаше все по-равна и губеше очертанията на човешко лице.

В онзи отдалечен кабинет в три и седем минути Джак усети как го обгърна странна, студена вълна. Тя се катереше по тялото, преодоляваше органите от долу на горе, смразяваше кръвта, така че той изпита усещане, че се е превърнала в ледени кристалчета. Сам той се усети като дънер, самотен сред ледена пустош. Почти невъзможно бе да мисли. Мислите му се блъскаха, накъсваха, оставаха само отделни думи... Самите думи някак бяха лишени от смисъл... После всичко изчезна внезапно, сякаш някой бе разтопил със силна струя топъл въздух лед върху стъклото на прозорец. Джак погледна часовника си. Сеансът бе траял единадесет минути.

След това той вече бе напълно наясно как може да се борави и работи с тези полета, създавани и поддържани от мозъка наистина недълго, но достатъчно. След петдесет експеримента върху нищо неподозиращи обекти, повечето от които сред персонала на неговия отдел, Джак сумира данните.

Създаваното поле въздействаше абсолютно винаги. Полът, възрастта и здравословното състояние нямаха значение. При всички полето влияеше еднакво. В най-общи линии жертвите на експеримента се оплакваха от паметови разстройства, усещане за силен студ, сковаващ страх и невъзможност да вземат каквото и да е решение. Бе се стигнало дотам, че барманката от кафенето на втория етаж се вцепени с протегната към каничката за кафе ръка. По-късно се оплакала на свой приятел, разбира се, той я изслушал внимателно, за да напише подробен доклад: тя изведнъж забравила за какво служат предметите около нея. Сякаш нещо изтрило всичко от главата й.

79

След подробния си рапорт Джак получи нова задача почти веднага. Ставаше дума за експеримент върху виден източен ръководител.

Това се случи на седемнадесети януари. Самолетът кацна на едно от военните летища, където бе строена почетна рота. Източният ръководител идваше на официално посещение. Срещу него бяха насочени десетки камери и микрофони. Президентът слизаше бавно от самолета, когато започна въздействието. Джак следеше от много близо развоя на събитията. Лицето на държавника започна да пребледнява, движенията му станаха тромави, размахваше ръце като робот. Той слезе най-сетне от стълбичката и погледът му се втренчи във всичките тези хора, изправени срещу него. Липсваше всякаква мимика. Сътрудниците му не знаеха какво да правят. Той постоя така, глух, ням и сякаш парализиран, може би минута, и след това внезапно се обърна и сковано започна да изкачва стълбичката обратно към самолета.

Точно за шест минути постигнаха нещо, което никой никога не си бе представял. Джак проследи как президентът бавно се изгуби в самолета. Скандалът бе потушен, обясниха, че внезапно му прилошало и е предпочел наместо да падне пред камерите, да събере силите си и да се върне обратно.

Това бе прекрасно обяснение и медиите го възприеха.Джак получи още много пари и за своите астрални разузнавания, и нещата се развиваха добре до

момента, в който някой започна да му пречи. Черни коли с тъмни прозорци го следваха, където и да поемеше. Мъже в черни костюми го следяха и когато ядеше сандвича си. В къщата си на няколко пъти откри видими следи от влизане, защото някой се бе постарал да ги остави забележими.

Сензитивите, с които работеше, бяха непрестанно притеснявани с известия за заболявания, пожари, кражби и смърт на близките им роднини. Често дори по засекретените им телефони те получаваха брутални заплахи. Докато се стигна до деня, в който хората, с които бе работил така успешно, категорично отказаха да продължат връзките с него и неговия отдел. Всеки от тях имаше различно обяснение, но то звучеше всъщност еднакво: опустошителна умора и страх.

Джак вдигна рамене и изчезна за пореден път. Направи необходимото, за да не остави дори случайна следа за пребиваването си, и изглежда успя. След седмица изнурителни заблуждаващи ходове той напусна страната нелегално и се скри в една полуразрушена колиба в Мексико. Трябваха му още три дни, за да си изясни онова, което се бе случило, и той вярваше, че съдбата ще му ги отпусне.

В почти същото време Иван Чумашов, шефът на „Отдел 23", се намираше в същото положение.АСТРАЛНИ ПЪТУВАНИЯОтделите на руските секретни параинститути работеха като бесни. Почти по същото време, когато

на Джак Лили хрумна идеята за мозъчни въздействия върху подбрани обекти, тя навести и Иван Чумашов.Подхвърли му я Максим Толстой, който продължаваше да броди през реалния свят, начумерен и

съвсем очевидно вън от него. Максим Толстой със сигурност притежаваше безумна интелигентност и начин да я приложи, и това бе причината никой да не го закача и да не му натрапва оперативни задачи. Него просто го оставяха да мисли, защото знаеха, че накрая той винаги създаваше нещо, което не би хрумнало на никой от останалите.

Напоследък Чумашов се усещаше вдъхновен от странните нощни посещения на Захар Никаноров, бившия затворник номер 1244, прекръстен по-късно на Игор Разумовски, създал толкова ужасни главоболия на хората от „Отдел 21". Пряко подчинен на силно консервативен, но упорит до безсъзнание полковник,„Отдел 21" непрестанно крадеше различни операции от „Отдел 23". Операцията по залавянето на Разумовски, печално завършила с тотален пожар в Крайреченск, бе тяхно дело. Чумашов изпадна в бяс, когато разбра какво се е случило там, и заложи целия си авторитет, за да поиска забраната на „Отдел 21", който се месеше в чужди работи.

Неговият рапорт, изпратен до най-високия шеф, никога не получи отговор. Това даде основание на Чумашов да разбере, че вече не му позволяваха да ръководи самостоятелно параинститутите и всичко, което произтичаше от това.

Най-сетне мнозина бяха схванали, че става дума за апетитно парче от тортата, предполагаща почти неограничена власт. Особено след появата на неидентифицираните летящи обекти, които разстроиха дейността на напълно секретните ракетни бази, положението заинтересува мнозина в различните ешелони на властта. Те никога нямаше да забравят настъпилата тогава паника и затова почти светкавично се отпуснаха пари за създаването на специализирани части. В тях включиха различни учени, уфолози, военни, медици. Разбира се, всяко от тези подразделения, които дебнеха НЛО и събираха всякаква информация за тях, имаше свое ръководство.

Новите началници споделяха различни разбирания и прилагаха разнороден подход към делата на подчинените си, но общото бе, че изведнъж всички започнаха да укриват голямата част от информацията, до която успяваха да се доберат. Тя очевидно отиваше в някакъв единен център, макар за него да отсъстваха каквито и да е данни. Възможни бяха само два варианта: или отделните подразделения укриваха информацията от другите, за да глътнат един ден лъвския пай от онова, до което щяха да се доберат, или го вършеха по нареждане на митичния център.

80

Дали изобщо съществуваше център, поне като обичайна структура? Или пък бе толкова различен от онова, което се очакваше, че навярно не бе дело на човешки ръце.

Засега Чумашов успя да сумира -като резултат от досегашните изследвания върху телепатията, че: телепатия изглежда няма; телепатията е спонтанно явление, което съществува напълно реално и може да бъде генерирано от мозък, който може да го генерира.

С една дума, резултатите от дългите експерименти бяха напълно еднакви със заключенията преди началото им.

Чумашов все по-често започваше да мисли, че всичко изглежда така, сякаш върху работата на параинститутите бе поставен някакъв невидим печат на забрана. И до извода, че този печат не може да бъде положен от земен източник.

Защото не само телепатични контакти, но всякакви други, изглеждащи като чудеса, процеси ставаха бързо и лесно, когато някой решаваше, че те трябва да станат. Например всичко, случило се с Максим Толстой, или пък онова, което непрестанно се случваше със самия него? Навярно онзи невидим печат означаваше, че все още е твърде рано не само телепатичните контакти, но и парапсихологическите въздействия да станат достояние на масовия човек.

Защото след овладяването на определени техники, а много рядко и спонтанно, изведнъж телепатията, материализацията, астралните пътувания ставаха факт, и то доказуем факт. Но беше достатъчно те да бъдат поставени на експериментална основа и с тях да се занимават много хора, за да започне дългата серия от провали.

За Иван Чумашов не бе никакъв проблем да общува с Отвъдното, да излиза от тялото и да пътешества астрално. Три дни след пожара в Крайреченск късно през нощта в спалнята му се появи Игор Разумовски.

Той влезе, като отвори кротко вратата, по човешки. Не се материализира от въздуха, не пръскаше искри и страх. Просто отвори вратата и, усмихвайки се, доближи леглото и седна върху него. Беше в странни сиви широки дрехи и върху косите му лежеше диадема от мънички светлинки, като светулчици.

Нямаше студ, нито топлина, той бе просто гост, въпреки че бе загинал според официалната версия в пожара, лумнал в Крайреченск и унищожил поселището до основи. Разумовски не приличаше на мъртвец и това успокои Чумашов, който бе напълно сигурен, че не спи.

Разумовски идваше от място, което нарече с общото име Отвъдно.Дом, убежище, приют за напусналите завинаги поредното си физическо тяло. Ад или Рай,

Чистилище или просто истински дом, според онова, което избереше извършилият прехода след смъртта. В повечето случаи бе Училище, в което се изясняваха много от неусвоените уроци и се извършваше подготовката за следващото прераждане във физическо тяло.

В най-общ смисъл мястото, което се наричаше Отвъдно, бе поредният избор за Духа. То пазеше всичко за всяка личност, живяла някога на Земята. Информация, която винаги можеше да се прочете.

Разумовски беше първият, който предупреди Чумашов за предстоящи събития. Те се развиха в следния ред. Първо се появи Максим Толстой. Той се отби една сутрин в кабинета на Чумашов, седя като омърлушена птица и дълго се налива с чай. Очите му бяха напълно прозрачни, стъклени и като че лишени дори от искрица живот. С тихия си безизразен глас Толстой предложи своя план, който обхващаше експериментална група, която да се занимава с мозъчни въздействия върху подбрани обекти. На второ място, тази група щеше да започне обучение по астрални пътувания, които един ден да се превърнат в астрални разузнавания.

Толстой бе събрал трима многократно проверявани сензитиви. Двама мъже и една жена. Преди да е получил още каквото и да е разрешение, той намери за тримата луксозни жилища край Москва, осигури отлично материалното им положение и дори им назначи охрана. С една дума, Толстой бе действал така, сякаш изобщо не се съмняваше в подкрепата на своя пряк шеф Чумашов.

Дори си бе позволил да извърши първия си експеримент, продължаваше той с безизразния си глас. Дали на Чумашов е направило впечатление поведението на капитан Корестельов, адютанта на ръководителя на „Отдел 21"?

Чумашов бе чул, разбира се. Корестельов, жизнено и яко момче, внезапно изпитал остър страх, разкрещял се и панически почнал да се отбранява от нещо, което го нападало от всички страни. Той се сражавал, като че ставало дума за живота му, извадил пистолета си и стрелял напосоки, счупил два стола и помел всичко, което се намирало върху заседателната маса. Това се случило по време на сутрешната оперативка и само по една случайност нямало жертви от хаотичната стрелба.

Корестельов никога не близвал и грам алкохол, нямал никакви психически отклонения и въпреки това предизвика най-голямата паника от създаването на отдела досега. Най-странното е, че след пристъпа той бил напълно вменяем и разказвал как го връхлетяла вълна от смразяващ ужас, който родил някакви раздърпани създания, чиито намерения били да промушат очите му.

Капитан Корестельов бил идеалният обект за експеримента с мозъчно въздействие и резултатите 81

показали, че Толстой не се е излъгал в преценките си.Освен това Толстой направил две докладни записки по случая, едната до Чумашов и другата до

големия шеф, който навярно вече я е прочел.При така поставената ситуация Чумашов трябваше да се съгласи, още повече че неговото

разрешение бе вече формално.Още същия ден големият шеф го извика и му нареди да започне операцията, разработена от Максим

Толстой. Обектите за експерименти бяха няколко, всичките държавници и членове на чужди правителства.Тъй като бе вече установено, че обектите за мозъчна атака можеха да се намират на стотици и

хиляди километри разстояние, се даде ход на операция далеч извън пределите на страната. Избраха голям прием по случай национален празник на държава, отношенията с която непрестанно създаваха проблеми. На приема присъстваха трима агенти, които заснемаха всичко със скрити камери.

Сензитивите създадоха енергиен дубъл на един известен по целия свят държавник. Приемът започваше в шест часа. В шест и десет държавникът слезе от колата си, помаха на журналистите и се придвижи към входа.

Сензитивите стабилизираха мозъчното поле и обградиха с него енергийния му двойник. Това мозъчно поле обгръща жертвата отвред, създавайки визуална представа за изтръгваща въздуха от дробовете жива тъмна материя, с навици на метал. Тялото започва да се гърчи, загубило рефлексите си за дишане и способността да се държи, както е навикнало. Кръвта трудно се придвижва, сърцето започва да прескача, ритъмът му става алогичен, дробовете сякаш са циментирани. Същевременно мозъкът губи ролята си на телесен координатор и забравя да подава команди. Жертвата не губи съзнание, но изпитва най-големия, ужас, който изобщо може да се преживее.

Заснеха изцяло суматохата, която се създаде на приема. Гледката бе ужасяваща. Въздействието се прекрати на шестата минута, доста преди до жертвата да се появи медицински екип и да му бъдат дадени първите животоспасяващи медикаменти. Виждаше се как държавникът, веднага след прекратяването на въздействието, се изправя и започва да диша, как лицето му възвръща нормалния си цвят, но ужасът, изписан на него, остава за дълго, сигурно за цял живот.

С пълен успех бяха завършени още три подобни операции. После започна да се случва нещо странно. Тримата сензитиви започнаха да се чувстват несигурни, съобщаваха, че някой непрестанно ги наблюдавал, въпреки охраната. Мъжете вдигнаха високо кръвно налягане и единият бе сполетян от нещо като инсулт, което го извади от строя за дълго. Всичките трима се оплакваха от неприятности, свързани със семействата им, връхлетени от поредица от кражби, пожари, заплахи, внезапно протичащи болести, някои от които завършили със смърт.

Групата се разпадна напълно, когато останалите двама категорично отказаха да продължават заниманията си с мозъчни въздействия. Нищо не бе в състояние да ги убеди да продължат, поне засега.

Чумашов изпадна в нелепа изолация. Той знаеше, че почти всички информации около тази операция вече го заобикалят и достигат директно до големия шеф или до онзи митичен център, за който имаше само бегла представа.

Една нощ Разумовски дойде отново и го предупреди, че е назрял моментът Чумашов да бъде ликвидиран, като избраният начин е автомобилна катастрофа. Всичко бе свършено: Чумашов знаеше повече от всеки друг, в ръцете и главата му бе съсредоточена всемогъща власт: той трябваше да умре.

Това не беше някаква изненада за Иван Чумашов, шефа на „Отдел 23", оглавил свръх-секретни проучвания, анализи и експерименти, свързани с психотронните въздействия. Той бе кадрови военен и знаеше, че когато се движиш по острието на бръснача, един ден неминуемо ще се подхлъзнеш и ще прережеш важна артерия. Знанието, което имаше, бе огромно преимущество, но и колосална заплаха, и така е било винаги във всички човешки общества.

Беше понеделник, три часът сутринта. Тъмнината зад прозореца слабо просветляваше, чуваше се упорит лай на куче. Огромният каменен дом спеше дълбоко. Чумашов стана и светна лампата само в антрето. Влезе в тъмната кухня и си приготви кафе почти пипнешком. Дълго след като махна кафеника, гледа в лумналите като венче пламъци на газовия котлон. Светлината го викаше и той едва откъсна очи от синкавия жизнен пламък.

Знаеше, че не му остава да решава кой знае колко. Знаеше също така, че изчезването му, ако изобщо има късмет, ще бъде чудо. Познаваше всички механизми на агентурните връзки и следенето, безмилостните пипала на едно мощно разузнаване. Да се измъкнеш от него е почти невероятно. Но може би предимството му беше точно в знанието на онези дребни детайли, които не бяха известни дори на най-близките му сътрудници.

С течение на времето усвои техниката на енергийна защита, така че дори въздействието на мощно мозъчно поле върху него можеше да се отрази и размие. Бе се убеждавал многократно, че самият той може да въздейства и да променя физическото и психическото състояние на друг човек. Отмина времето, когато си задаваше въпроса нравствено ли е да се използват тези способности. Някак от само себе си бе

82

пристигнал отговорът: щом е дошло времето, в което те да излязат на бял свят, значи самото време или самото Мироздание има необходимост от това. Нравствеността тук няма нищо общо, тя е човешка категория и в повечето случаи се прилага хаотично и според изгодата на съответния момент. Нравствеността, както и политиката, както истината или лъжата, както заблудата или почтеността, са пълни с абсурдите на разни тълкувания според разните гледни точки.

Не беше ли случилото се със самия него, врамките само на някакви десетина години, от една страна чудовищно, зверско посегателство върху свободната човешка воля? Не беше ли тъкмо той дал ход на откритието на Андрей Лептов, не беше ли той човекът, който заповяда експеримента в лагера, където загинаха много и много човешки същества? И едновременно не започнали тъкмо с него да се случва онова, което няма име, но което го докосна до Мирозданието, до Отвъдното, до всички тънки и крехки светове, стоящи зад завесата на сетивата? Дали не бе платил достатъчно за престъпленията си с цялата болка на онова, което осъзнаваше и придобиваше като знание и като опитност? И накрая, дали всичко това не се беше случило тъкмо с него именно, за да получи той, Иван Чумашов, способностите, които го отделяха от повечето човешки същества. Заедно с които той осъзнаваше цялата изключителност на ситуацията, в която някой го направляваше и ръководеше, в която някой му даде сетива да чуе и усеща Игор Разумовски, единствения оцелял след психотронното облъчване на сибирския лагер.

Всичко, случило се с него, бе така странно, но можеше ли да бъде иначе, питаше се Чумашов, допивайки последната глътка горчиво кафе в полумрака на кухнята си. Сега той осъзнаваше миналото като етап от едно училище, което трябваше да бъде посетено и чиито уроци усвоени. Тези познания не можеха да дойдат по друг начин освен като минеше през тях физически, а не умозрително. В това и бе цялата разгадка.

Някой го ръководеше досега, за да го доведе тъкмо до този момент. Някой, на когото той трябваше именно такъв, какъвто бе вече сега. Опитен и почти непобедим. Воин. Но обикновените армейски чинове и знаци тук нямаха никакво отношение. Той осъзнаваше себе си като Воин и това имаше значение в онази грандиозна битка, която пламтеше както Горе, така и Долу. В небесата и на измъчената планета Земя.

Някой му даде сили да стигне до този момент и му изпрати Игор Разумовски като свой посланик. Някой изпрати жертвата при своя палач. Може би, за да даде последен знак, че всичко е простено и че така трябва да бъде. Или че за да се прости всичко, трябва да се работи срещу онова, от което сам той бе част доскоро. Той, Иван Чумашов, който никога повече нямаше да бъде шеф на какъвто и да е отдел, който никога нямаше да облече униформа. Той, Воинът без доспехи. Въоръжен само със силата на ума си и подкрепен от онзи Някой, който неизменно го бе наставлявал.

Светлината и Мракът, Сянката и Същността, Доброто и Злото, Любовта и Нелюбовта бяха въпрос на терминология, думи. Зад тях стояха океани от същности, които се променяха неотклонно и вечно. Като приливи и отливи. Но онова, което караше приливите и отливите да идват и си отиват, онова, от което те бяха изградени, оставаше вечно. То само се видоизменяше. Или му се създаваха условия, за да се видоизменя. Дали този Някой не се чувстваше понякога самотен в цялото си всемогъщество? Дали самият той не изобретяваше тогава онова, което се нарича Зло, каквото и да значи това, и онова, което се нарича Добро, каквото и да значи това? И дали той не беше онзи Някой, предопределящ сблъсъците между тъмното и светлото? Дали той не създаваше онази мощна същност, която привличаше едни или други човешки същества към тъмното или към светлото? И дали тези сблъсъци и войни не бяха само за да бъде даден вариант на избор. Да бъде предоставен на всекиго вариант на избор, наричан още свободна воля. И някъде по средата на този свободен избор всекиму предстоеше да се включи в една от армиите на битката Армагедон. И дали със самия акт на избора не се приключваше една дълга тъмна страница от живота на Земята, преминал за много поколения в състояние на полусъзнание и доверие само към телата и техните сетива? Дали фактът на принадлежност -към някоя от страните на битката Армагедон, не ознаменуваше идващите светли векове. Когато умовете щяха да знаят и предусещат толкова много, колкото и онези, които се наричаха богове.

Чашата му бе празна отдавна. Събра два пуловера и дебели чорапи в малка раница. Обу стари, но здрави обувки, облече изтрит анорак и си сложи омачкан каскет. От огледалото го погледна уморен мъж, който отиваше рано на малката си виличка или пък на риба. Обикновен човек, който щеше да се загуби в тълпите на метрото.

В едно дъждовно лято, изпълнено с меланхолия и мигрени, в няколко европейски страни се появиха странни текстове. Те напомняха на бълнувания и в началото почти никой не им обърна внимание.

Чак след като авторитетно списание отпечата кратка статия, разказваща за особени опитности, между които и астралните пътешествия при излизане от тялото, специализираните служби започнаха да ги следят и обработват. Такива служби, наричани „четящите отдели", имаше всяка уважаваща себе си страна, особено ако притежаваше ядрено и психотронно оръжие. Специално обучените им агенти проследяваха всички излизащи по света издания. Те се интересуваха не само от свързаното с науката в най-широките й аспекти, но и от публицистиката, и от художествената литература, сред която заемаше специално място

83

фантастиката. Всички промъкнали се в пресата или казани по радиото и телевизията - нерядко случайно изплъзнали се фрази, отнасящи се до открития, намерения, психика, психотроника, медицина, клинична смърт, екстрасензорни възприятия, бяха старателно анализирани и вмъквани по азбучен ред в електронна памет.

Авторитетното списание описваше създаването на армейско подразделение в голяма държава.Неговите бойци преминаваха през суперспециални техники на обучение. Развиваха парапсихичните

си способности и можеха да общуват телепатично, да откриват чрез мозъчната му вълна всеки източник, където и да се намираше той, да проследяват движението на подводници и траекторията на спътници, да си служат с енергийни защити и да напускат тялото си, за да извършват астрални пътувания. Напълно естествено бе астралните пътувания да се концентрират върху астрално разузнаване.

Чрез техниките за излизане от тялото беше натрупана много информация за състоянието, външния вид, препятствията, климатичните особености и астрономическите промени на планетите от Слънчевата система и видимата Вселена. Двама особено надарени с парапсихични качества феномени донесоха безценни данни. Те обходиха Меркурий и Юпитер, подробно изследваха Луната и Марс. Сведенията им бяха напълно потвърдени по-късно, когато по начертаните от тях пътища поеха космически сонди.

Онези странни текстове, промъкнали се тук-там в пресата, главно във вестници с по-сериозен характер и оттам с по-малък тираж, описваха виденията на един сензитив по време на излизане от тялото. В контекста на публикацията в онова авторитетно списание разказът му изглеждаше автентичен и тъкмо в това „четящите отдели" откриха необяснима заплаха.

Ето дума по дума какво се разказваше в тях.Ден първиУсещам чуждо присъствие. В медитация съм и не мога да фокусирам много ясно, схващам

присъствието по-скоро като жива светлина. Тя е дружелюбна и ме вика. Всъщност по-късно осъзнавам, че не мога да й се противопоставя. Нейното дружелюбие е по-скоро жест на добро възпитание, но иначе тя е непреклонна. Трябва да тръгна с нея.

Не съм имал досега подобно преживяване. Винаги, когато съм напускал тялото си, съм бил напълно сам.

Прелетях цялата Земя и близките планети, мога да опиша умиращи и свръхнови звезди, пръстените на Сатурн, кристалната бистрота на Юпитер, Меркуриевите трансформации, стоманените ледове на Плутон, подземието на Марс, което съхранява останки от загинала цивилизация, розовите Венериански облаци, приближавал съм Слънцето ни и знам как пулсират и други слънца; влизал съм в паралелни светове но винаги съм бил абсолютно сам. Никаква същност или енергийно същество не ме е доближавало, нито пък са давали знак, че са някъде наблизо.

От това следват изводи, първият от които е глупав. Не бива да се прави заключението, че няма -в никой от световете, други скитници, приели великия дар да напускат тялото и отново да се завръщат в него; нито пък, че в пространствата не скитат невъплътени духове. Естествено е да ги има, затова моята самота е подозрителна, като че старателно подсигурена. Сякаш разчистват пътя ми, за да усвоя сам всички техники на астралните пътувания и да придобия лична опитност без водачи, някои от които със сигурност и злонамерени. Да съм предпазен от разни влияния и да съм напълно сигурен в онова, което „ще видя и чуя". (Кавичките са заради факта, че тези понятия се отнасят до физическите очи и уши, а ми липсват други думи да опиша онова, което се случва при излизане от тялото: то е виждане и знаене едновременно).

Летя след светлината. За мигове напускаме планетата и я виждам отгоре: позната гледка на прорязано с тъмни и бели петна кълбо, което свети в синьо.

Тук светлината придобива за кратко форма и с изненада откривам, че с нея е облечен всъщност мъж в прокъсан хитон от козя вълна. После светлината се връща към себе си, повтаря ми да я следвам и ние вече летим, докато слезем до облаците и се гмурнем през тях. Над планина сме, с назъбени и остри сивкави върхове. Пустош. Избледняла синева. Ледове. Светлината ме оставя да привикна с всичко това, после се сбогува и ми казва, че утре ще имаме по-сериозна работа.

Тя се слива с въздуха и изчезва. Чувствам се нелепо, сякаш съм имал халюцинации. Рязко се завръщам в тялото си, отпуснато върху коравото легло. Както обикновено, имам усещането, че влизам в ръждясала ризница. Асоциацията с ризницата винаги ме преследва. В някое от миналите си прераждания трябва да съм свършил като рицар на бойното поле - пронизан, задушен и отвратен, без сили да се измъкна от нея.

Ден вториЧетири и половина следобед. Влизам в медитация. Светлината ме чака и този път не обикаляме

планетата, нито пък се мотаем над някаква планина и ледения й самотен въздух.Навлизаме в пещери, които се разширяват пръстеновидно в дълбочина. Те стават все по-огромни,

тук-там сред ледовете виждам и димящите петна на малки езерца. Очевидно слизаме все по-близо до яростната земна топлина.

84

Спираме сред зала, залята от портокалова светлина. Не пещера, а зала, изцяло полирана - от пода до високия таван. Един мъж седи спокойно отпуснат в каменното си кресло, край него е огромно куче, прилично на вълк. Върху лявото рамо на мъжа е кацнал гарван. Малко по-надолу край кръгла масичка от полиран бял камък стоят пред шахматна дъска още двама мъже - единият с широки скули, светлоок, другият - с тъмно лице, в което се долавят остри индиански черти.

Това са Иван и Джак, информира ме светлината те играят шахмата на света. Сложно е не преместването на фигурите, а предвиждането на ходовете. Ако избързат, ако се забавят, ако не дообмислят който и да е свой ход, светът ще се обърка задълго.

Нима са богове, глупаво питам, нови богове с имена Иван и Джак?Не знам, признава светлината, но във всеки случай те и още неколцина са поели отговорността за

света и световете. А, ето идва още един от тях. Херман. Някога той носеше името Бернли и мислеше, че е сред най-могъщите на планетата.

Към шахматната дъска приближава умислен мъж. Иван и Джак леко се отдръпват и му дават правото да премести черния кон назад.

Отстъпление, казва светлината в ухото ми. Важното е да си сигурен, че отстъпвайки, всъщност напредваш. Но откакто са тук, никой от тях не е бъркал.

Тримата изглеждат погълнати от размислите си, задълбочени и може би вдъхновени, но не и щастливи. Няма и как да бъде другояче, кой ли може да бъде щастлив в тъжния земен свят.

О, да, съгласява се светлината, която подслушва мислите ми, знаем, че е тъжен, нали и ние идваме от този свят. Освен това той е и опасно място за живеене и със сигурност ще става все по-объркано и по-лошо, освен ако...

Тук светлината възприема човешка форма на мъж с прокъсан хитон от козя вълна. Лицето е матово, съсредоточено, сурово. Здравей, поздравява ме светлината, името ми е Михрам.

- Освен ако?-повтарям аз думите, които не довършва преди малко.- Какво „освен ако"?Михрам се усмихва внезапно, махва с ръка и върху полираната стена отсреща пламва жива картина.

Там, насред степта крачи неизброима армия. Светлината на факлите им се разсипва в милиони огънчета, начупена от повърхността на щитовете. Войниците вървят в прииждаща вълна към другата част на картината, където под огромно дърво стои познат на всички ни човек.

-Гаутама!-изкрещявам.-Тихо!-спира ме Михрам.-Не му пречи, той ще се справи. Винаги се справя, защото е пробуден.

Буда.И армиите на мрака, огромни и вечни, никога несвършващи, доближавайки Гаутама под неговото

дърво, започват да изстрелват стрели със запалени върхове. Безчислени стрели свистят към Буда, но само със силата на една кротка заповед той ги превръща в падащи лотосови цветчета. Милиарди живи цветчета, родени от нападателния пламък, се сипят навред.

Живите картини гаснат. Тогава към шахматната дъска се приближава мъжът с Гарвана на рамото. Взима птицата в ръка и я поставя в свободните от фигурки шахматни полета. Гарванът се навежда и внимателно премества една бяла пешка напред.

-Това е другият измежду нас, равен между равни, Захар, затворник номер 1244 -казва Михрам. -Силата, Гарванът и Вълкът винаги са с него. И с нас.

Залата пламва в топлорозово, детинско топлорозово, което те кара да си спомниш хубавите неща от своя живот.

-Нали разбра сега? - пита ме Михрам. - Буда и другите като него отблъскват армиите на мрака стотици години, но те винаги ги заплашват. Трябва да се опитаме да продължим тази битка, иначе светът ни е обречен.

Всичко в розовата полирана зала е така тихо и умиротворено, че въпросът ми прозвучава нелепо:-Коя битка?-Армагедон - ведро отвръща Михрам.„Четящите отдели" съобразително започнаха да изтръгват нужната им информация. Упоменатите в

текстовете лица бяха все имена на ключови фигури. Иван Чумашов, шефът на „Отдел 23", който се занимаваше с параспособностите на мозъка; Джак Лили, създал важни звена в секретни армейски подразделения, осъществил не една бляскава операция, свързана с мозъчния контрол и въздействия; Херман Бернли, могъщият човек, управлявал световни концерни; прочутият феномен Михрам Леви.

Всички тези мъже бяха изчезнали безследно от света, но никога не бе съобщавано да са откривани телата им или каквито и да е следи от тях. Сякаш нахлупили шапки-невидимки те бяха се загубили за света заедно с всичките си тайни и единствената информация за тях досега бе в озадачаващите текстове.

Само името на Захар, упоменато там, предизвика известно недоумение, но руските служби веднага си спомниха пожара в Крайреченск и онзи мъж, тогава под името Игор Разумовски, прекрачил в небето, съпровождан от Вълка си, с Гарван, вкопчен в рамото му.

85

Специалистите изтълкуваха появата на текстовете в печата като предупреждение. Не им беше известно за какво точно се отнася то, но те предчувстваха, че неприятностите тепърва започват. След дълги анализи се стигна до заключението, че никоя държава и армия вече нямаше да си позволи удари с тайни оръжия, защото намеренията й веднага щяха да станат достояние на света. Все едно по какъв начин, защото начин непременно щеше да се открие - щом онези мъже - Иван, Джак, Херман, Захар и Михрам, които знаеха толкова много и със сигурност имаха свръхвъзможности, се бяха притекли на помощ.

На помощ на света, където продължаваше да пламти невидимата битка, наречена с името Армагедон.

И дори да нямаше победители, това състояние на нещата бе пак една победа. Защото нямаше да има и победени. За известно време светът щеше да бъде в относително равновесие.

Тази глътка въздух му бе нужна, преди да навлезе в ерата на биологичните, лазерните и генните оръжия. Тогава адът отново щеше да слезе на Земята.

СЪДЪРЖАНИЕПредговор ................................................................................................. ПЪРВАЧАСТКанада, зимата на 1955 година ............................................................... Кралска болница „Виктория", Монреал ................................................. Ванс, Канада ............................................................................................ Начало на експериментите, Ванс, Канада .............................................. КГБ,„23 отдел", Москва, ноември ......................................................... Професор Шафика Вайзер, Александрия ............................................ Москва,„Отдел 23" ................................................................................ Канада, агент Хочисън .......................................................................... МК-ултра ................................................................................................ Експеримент 14-а .................................................................................. Саймън О'нийл ....................................................................................... Александрия, професор Шафика Вайзер .............................................Майор Иван Чумашов, Източен Сибир. Програма Лебед" ................ Източен Сибир. ЛагерА-318 ................................................................. Начало на експеримента-8.00 ...............................................................Аризона, Военна база „Северна звезда", сряда,9 часът ..................... Военна база „Северна звезда", сряда,10 ч. и 45 минути ....................Александрия, Египет ............................................................................. Източен Сибир ....................................................................................... Затворник 1244 Захар Никаноров ........................................................ Александрия, Египет,8 септември ....................................................... Александрия,00 ч. и 10 мин., 9 септември .......................................... Вълки гарван .......................................................................................... Москва, майор Иван Чумашов ............................................................. Венеция .................................................................................................. Александрия, Шафика Вайзер ............................................................. Санаториум „Берьозка" ......................................................................... Парапсихология ..................................................................................... Северозападно от МОСУЛ, август ...................................................... Операция„ПЛАТОН" ............................................................................ Отвъд страха .......................................................................................... Дневник на експеримента по програма „ПЛАТОН" ........................... Крайреченск, ранната пролет на 1962 година ..................................... Крайреченск ........................................................................................... Москва, август ....................................................................................... Ленинград, д-р Галина Боярская .......................................................... Дневник на Захар Никаноров, 26 април ............................................... Ада Бондарчук ....................................................................................... Иван Чумашов ....................................................................................... САЩ, Онтарио ....................................................................................... Вторник .................................................................................................. Агент Хочисън ....................................................................................... Експеримент „Зита" .............................................................................. Александрия, Шафика Вайзер .............................................................

86

1968 година ............................................................................................ „ИПСИЛОН" ........................................................................................ ВТОРАЧАСТВойната на полуострова ....................................................................... „Портокал" ............................................................................................. Програма „СВЕЩ". Телепатия ............................................................ Мостът .................................................................................................... Крайреченск. Огънят ............................................................................. Енергийни защити ................................................................................. Стратегия ................................................................................................ Михрам ................................................................................................... Противостояния ..................................................................................... Нещо напълно недоказуемо ................................................................. Астрални пътувания ............................................................................

87