ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗМЪТ И ГРАНИЧНИТЕ СЪСТОЯНИЯ НА ДУХА

Атанас Далчев (1904–1978) Менят се нещата, околната среда; човекът остава същият. Обвиняват ме, че съм печатал само добрите си стихотворения, а лошите съм криел. Не, моята

хитрост е още по-голяма: аз пиша само добрите. Песимизмът у някои е извинение за мързела им. Един простак не страда никога от чувство за малоценност. По някой път е много трудно да бъде човек естествен дори и в смъртта си. Талантливият човек е неприятен. Тълпа от поети. Най-нелепата от всички тълпи. Стадо лебеди. Хуморът е веселата смърт на поета. Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише. За забелязване е, че най-книжно е творчеството тъкмо на ония писатели, които са чели най-

малко. Поезията умира от много музика. Символизмът е мъртва поезия.

1

От всички поети на символизма, като изключим Яворов, най-голямо влияние върху нашето

поколение имаха Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. Това влияние беше толкова силно, че за да се освободят от него, някои от нас трябваше да се възбунтуват срещу тях. Това е обяснението на известни наши отрицания: нашата омраза беше любовна омраза, една неразделна част от нашето възхищение.

Има винаги едно звено между старите и младите. Това звено между символистите и новата ни

поезия беше Дебелянов... Новите поети могат да кажат без преувеличение, че те не биха създали своята поезия, ако нямаха пред себе си примера на “Нощ към Солун”, “Старият бивак” и “Един убит”.

Тенденциозното изкуство не означава съзнателно изкуство, а изкуство, което е подчинено на

чужда нему цел и поради това се губи в тая цел, престава да бъде изкуство. Тенденция и умисъл са винаги признак на едно по-голямо или по-малко помрачаване на естетическото съзнание.

Днешната литература (говоря не само за нашата) е дело по-скоро на наблюдатели, отколкото на

творци. По своята същност тя е журналистика. И спрямо плодовете на духа аз също съм чужд на всяка експлоатация. Никога не бързам да ги

откъсна, оставям ги търпеливо да узреят на дървото и ги бера чак когато почнат да падат сами. Аз бягам от успеха не заради него, а заради ония, които го имат: срамувам се да приличам на

тях. Целият живот на Далчев е равен и лишен от сътресения и бурни емоции. Дали

това е резултат от особеностите на неговия характер, или стечение на обстоятелствата е

трудно да се определи. Той е роден на 12 юни 1904 г. в Солун. Баща му е адвокат,

народен представител на българското население от Серска област в турския парламент.

След Балканската война семейството е принудено да се пресели в България и заживява

в София.

За затворения начин на живот на Далчев и бягството му от публични прояви

може би има значение и обстоятелството, че страда от силно късогледство, поради

което се налага да носи очила, прилични на лупи. За неодобрението му към показната

публичност обаче свидетелстват неговите коментари по повод на театралните пози в

живота на Яворов. Във фрагмента “Любовта на Лора и Яворов” Далчев пише

следното: “Имало е нещо нездраво още в самата основа на тоя брак между най-

големия български поет и най-хубавата жена от висшето българско общество.

Любовта им е била, няма съмнение, само суетност. Те и двамата са живеели през

цялото време под погледа на публиката като на сцена и е трябвало да играят, да

представят силни чувства, каквито вероятно не са имали, и най-после да извършат

оня трагичен жест, който са мислили, че им приляга като на изключителни

същества”.

2

Далчев в кабинета си

Първите отпечатани творби на поета са десет стихотворения в колективния

сборник “Мост” – 1923 г. (заедно с Д. Пантелеев и Г. Караиванов). От 1922 до 1927 г.

той следва философия и педагогика в Софийския университет и като студент членува в

литературния кръг “Стрелец” (1926–1927). Любопитно е, че когато закъснява вечер,

носи вкъщи оправдателни бележки, подписани от проф. Константин Гълъбов, около

когото се събира този литературен кръг.

През 1927 г. е при брат си (скулптора Любомир Далчев) в Италия, след това

живее известно време в Париж и слуша лекции по история на изкуството и философия

(1928–1929). Междувременно в три последователни януарски броя на вестник

“Пряпорец” от 1928 г. излиза неговата статия “На един литературен критик”. Тя е

отговор на статията “Хулиганството в литературата ни” на Владимир Василев –

редактора на списание “Златорог”. Това е най-невъздържаният текст, който Далчев

някога е писал. Ето един характерен пасаж от него: “И други преди г. Гълъбов са

изтъквали, че Вл. В. употребява много чуждици и не на място, но той не само че не се

отказва, но на пук продължава да сипе чужди думи, сякаш нарочно ги заучава от

“речника на чуждите думи” на Футеков”.

3

Атанас Далчев, проф. Александър Балабанов и Стоян Загорчинов

През 1936 г. Далчев отново е във Франция – в Тулуза, където завършва курсове

за учител по френски език. От 1930 до 1947 г. с малки прекъсвания е съответно учител

по български език и литература, по френски език, училищен инспектор, директор на

Първа прогимназия “Христо Ботев” в София, началник на отдел “Обществено

възпитание” при Министерството на информацията и на изкуствата. След 1947 г.

работи главно като преводач на свободна практика и като редактор в различни издания.

От 1939 г. е женен за Анастасия Атанасова. Има един син и три дъщери.

Далчев публикува стихосбирките “Прозорец” (1926), “Стихотворения” (1928),

“Париж” (1930), “Ангелът на Шартър” (1943) и книгата “Фрагменти” (1967).

Относно причините за появата на последната книга говори един от публикуваните в нея

фрагменти: “Стихът в голяма степен ме е приучил на гъсто писане, в което няма

нито една случайна или излишна дума. Но трябва да призная, че това писане сега ме

кара да се откажа от стиха”. Той превежда от руски, френски, испански (съвместно с

А. Муратов) и немски (съвместно с Ч. Шишманов). През 1967 г. е издаден на френски

сборник със стихове на Далчев. Книгата има голям успех и много бързо след това

поезията му е преведена на основните европейски езици.

Развитието на творчеството на Далчев през годините бележи една особеност.

Той пише все по-рядко и по-рядко поезия. Тази тенденция започва в годините на

Втората световна война и се задълбочава до смъртта му. Ключ към разбирането на

причините дава самият автор. Във фрагмента с пореден номер 192 той споделя

следното: “Богатите на събития епохи са повърхностни. От много преживявания

хората нямат тогава време да се вдълбочат”. А Далчев твори поезия само тогава,

4

когато дълго време е оставен на спокойствие със своите мисли, когато е видял света с

очите на ума и е прочел зад контурите и цветовете на предметния свят тайните на

битието.

Поетът умира на 17. 01. 1978 г. в София.

Поетическият свят на вещите Според единодушното мнение на критиката първите публикувани творби на

Далчев, отпечатани в колективния сборник “Мост” (1923), са силно повлияни от

естетиката на символизма. Младият поет обаче очевидно не желае да бъде един от

многото, един от закъснелите последователи на художествена практика, затъваща в

шаблона на непроменящите се поетически клишета. Той твърде скоро, още със

стихосбирката “Прозорец” (1926), заявява пристрастието си към една нова, непозната

до тогава в нашата литература поетика. Стихотворенията в тази сбирка се отличават с

търсене на необичайна тоналност на лирическото чувство, с неочаквани решения в

поетическия изказ, но най-вече демонстрират открита полемика с естетиката на

символизма. Противопоставянето се изразява главно в следното: докато символистите

определят за свой естетически обект хармоничния свят на инобитието, Далчев

съсредоточава погледа си на поет върху предметния свят тук и сега; за символизма

голямата тайна, която изкуството трябва да разкрие, е тайната на другия свят, за Далчев

това е тайната на предмета; символистите гледат през света на вещите, за да намерят

зад него прекрасния отвъден свят на хармония и красота, а Далчев призовава към

взиране във вещите, за да се открие поетически значимото. Той се опитва да види

нещо повече от очевидността на материалното, чрез обемите и релефа на

предметите да достигне до истината за света. Поради това неговият художествен

принцип е “цветовете и формите преди всичко” за разлика от символистичния

възглас, който отпраща към идеята за хармоничността на инобитието, – “музиката,

музиката преди всичко”.

Тези коренно различни постановки осигуряват на автора на “Прозорец”

свободата на новатор, но създават и трудности при конструирането на ясните граници

на естетическата му доктрина. За да бъдат разбрани нейните опори, помага едно

откровение на поета, публикувано във “Фрагменти”: “Вмъкването на белетристични,

бих казал, прозаични елементи в поезията действа като някои отрови тонически

върху нея и повишава силата й. Но това е трудно и опасно изкуство, защото малко по-

5

голямо количество от тях би я убило и превърнало в най-долнокачествена проза”. Тази

формулировка всъщност е основата на естетическите преобразования, които се

осъществяват в поезията на Далчев при прехода от творбите, публикувани в “Мост”,

към стихотворенията от първата му самостоятелна стихосбирка “Прозорец”.

Включването на предметния детайл от прозаичното ежедневие в художествената

картина на света, призивът за вглеждане в него, за да се открие същността му като

форма на битието, естетизирането на обикновеното и дори на грозното са

характеристики, които превръщат творбите на Далчев в откритие за читателя,

привикнал с предсказуемостта на символистичната поезия.

“Старите вещи” (художник Любен Зидаров)

Особено място в новата поетическа визия на Далчев за света заема грозното. В

стихосбирката “Прозорец” той запазва само четири стихотворения от вече

публикуваните преди това десет в “Мост”. Това са “Вечер”, “Старите моми”,

“Болница” и “Хижи”. Важно е обаче, че при включването на тези творби в новата

сбирка авторът предприема частични редакции, като допълва поетическата картина с

нови отблъскващи детайли и акцентира върху непривлекателността на света. Ето как

изглежда например последната строфа от “Болница” в първоначалния вариант и в

следващата редакция: Тишината стаена и тези прозорци тъжовни, по които ридае и пее скръбта на дъжда, и звънът, и звънът на големия черен часовник сякаш тежките стъпки и тъмния глас на смъртта. (Редакция от “Мост”)

6

Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът, и звънът, и звънът на големия стенен часовник сякаш тежките стъпки на близката смърт. (Редакция от “Прозорец”) Последователното вглеждане в уродливото, усетът за грозното и

непривлекателното присъстват неизменно в поезията на Далчев. В “Хижи” малките

къщици от края на града са със “стени с опадала мазилка/ като че с белези от

струпеи”; вратите от “Врати” са “мокрени от дъжд,/ изгнили от вода и зима” и

гризани от “червеи безброй”; “стари, мършави кранти” в “Път” влачат “пожълтял

като восък мъртвец”; а градът от “Сняг” е “черен като въглен” и белият сняг в него е

тъпкан от мръсните обувки на “стражарите и проститутките”. Дори и в последните

стихотворения на Далчев грозното е част от картината на света. Децата от “Грешният

квартал” са “бледи и мръсни”, а по кубетата на катедралата “Александър Невски” след

мъглата “съхне сякаш още пласт от тиня” (“Александър Невски в мъгла”).

Франциско Гоя – “Сатурн, изяждащ своите деца” (ок. 1823)

Естетическото пристрастие на Далчев към грозното напомня за обединяващия

момент между творчеството на художника Франциско Гоя (1746–1828) и

символистичната поезия на Шарл Бодлер – т. нар. акалофилия (“любов към

грозното”). В същото време поезията на Далчев е съпричастна и към темата за

дяволското. Във връзка с това критиката неведнъж говори за присъствието на

7

диаболистични елементи в стихотворенията му. Така къщата, в която “мракът спи и

през деня във стаите”, сякаш “сам дяволът” е дал под наем (“Къщата”), убиецът от

“Убийство” се спуска “по дъжда като паяк”, а лирическият човек от “Дяволско”

преживява своето битие като ад с дванайсет кръга. Чрез естетизирането на зловещото

художествената практика на Далчев отново отпраща към поезията на Бодлер, а и към

широко дискутираната връзка на тази поезия с творчеството на късния романтик Едгар

Алан По в аспекта на общия им интерес към тайнството на злото и греха и към

безнадеждността като лирическа тоналност. Така видяна, естетиката на Далчев като

че ли затваря кръга – художествените характеристики, които стават люлка на

символизма, се превръщат и в негов гроб. Разбира се, творчеството на Далчев показва

само тенденциите, то не е нито знаме на постсимволистичната епоха, нито има

претенции да я обясни. По-важно е, че в него ясно могат да се видят началата на

раждащото се ново естетическо съзнание.

За Далчев принципът на авангардното изкуство да се рушат стереотипи, да се

предизвиква шок у читателя на основата на парадокса, да се разкъсват логическите

връзки, за да не се допусне баналността на здравия смисъл да умъртви будната съвест,

се оказва недостатъчен. Той се стреми да концептуализира художествения свят, да му

придаде философска дълбочина. Поради това не фрагментът, към който са толкова

пристрастни и Гео Милев, и Чавдар Мутафов, и Сирак Скитник, а предметният детайл

става предпочитан компонент в поетическата визия на Далчев. Неговият художествен

свят не е нито фрагментарен, нито пък крещящо алогичен. Това е свят, чието

пространство е изпълнено от значещи вещи; свят, който разказва вечната и тъжна

приказка на битието тук и сега:

Отдавна всички книги са прочетени и всички пътища на спомена са минати, и ето сякаш сто години как разговарям само със портретите. И ден и нощ, и ден и нощ часовникът люлее свойто слънце от метал. Понякога аз се оглеждам в огледалото, за да не бъда винаги самотен. А по стената се изкачват бавно и догоряват на потона дните ми: без ни една любов, без ни едно събитие животът ми безследно отминава. И сякаш аз не съм живеел никога, и зла измислица е мойто съществуване! (“Повест”)

8

За призрака на смъртта и смисъла на изтичащото битие В статията си за творчеството на Жан-Пол Сартр (1905–1980) в списание

“Балкански преглед” (1946) Атанас Далчев отбелязва между другото, че френският

екзистенциалист е ученик на философа Мартин Хайдегер (1889–1976). Близки до

възгледите на Хайдегер за света и човека са и идеите на самия поет, който следва

философия в Софийския университет между 1922 и 1927 г. За това свидетелства

следният пасаж от статията за Димчо Дебелянов, която студентът Далчев публикува в

сп.“Българска мисъл” една година преди отпечатването на фундаменталния труд на

немския философ „Битие и време“ (1927): “Има откровения, които се купуват само с

цената на живота, и Д. Дебелянов ги купи с цената на своя. Смъртта му разкри

тайни, които иначе никога не би постигнал. Смисълът на живота му се открои чак

след като смъртта го беше белязала; защото само като се надмогне животът и се

излезе вън от него, може да се разбере неговият смисъл”.

Може да се каже, че този пасаж е едно от малкото теоретични свидетелства за

пристрастието на Далчев към доктрината на екзистенциализма. Вместо да

философства, той предпочита да коментира театъра на битието в поезията си. Основни

актьори в стихотворенията му са самотата, тлението, болестта и смъртта. Тези теми

са типични и за творчеството на екзистенциалистите Жан-Пол Сартр, Албер Камю

(1913–1960), Антоан дьо Сент-Екзюпери (1900–1944), които смятат, че срещата с тях

води към прозрение за битийната истина.

Още в първия самостоятелен сборник на поета “Прозорец” смъртта е тема на

почти всички творби. Тя е населила със своя призрак пространството, в което

поетическият Аз познава страшната истина на съществованието. Светът на познанието

е свят на отблъскващата вещност, зад която наднича ужасяващият образ на тайната –

неотменната смърт. Далчевият свят на предметите е свят на потреса

(екзистенциалистката формула на Сартр е “погнусата”), на невъзможните събития

(според Сартр “несъстоялото се приключение”) и в края на краищата на несъстоялия

се живот. Така се появява и типичната екзистенциалистка метафора на книгата за

чуждия живот, чието писане или четене замества живеенето на Аза:

На К. Гълъбов Пред мене е книгата разтворена и денем, и нощя; все сам, аз не познавам хората, не зная и света. Прилитат и отлитат птиците,

9

изгрява ден, залязва ден: аз дните си като страниците прелиствам уморен. Години да четеш за чуждия живот на някой чужд, а твоят, никому ненужен, да мине глух и пуст. До мене ти не стигна никога, о, зов на любовта, и аз изгубих зарад книгите живота и света. (“Книгите”) В предметния свят на Далчев човекът е вещ между вещите. Отвъдните селения

на духа не съществуват. Дори самият дух е съположен с камъка, вратите, балконите,

чекръците. Според Далчев шанс за безсмъртие има по-скоро камъкът (“Камък”),

отколкото духът. Същински обект на художествено съзерцание остава предметният

свят, а театърът на живота и смъртта е възприеман като театър на вещите. Истинското

битие на Аза започва тогава, когато той се взре в лицето на смъртта и това вглеждане го

впише в предметността на света. Така се появява типично Далчевата метафора

“душата стая” (“Метафизически сонет”), а интериорът на пространството между

четирите стени става картина на опредметената духовност. Пожълтели портрети,

спрели часовници, замъглени от прах огледала – все символни варианти на темата за

лабиринта и безизходността от спрялото време на повторението и имитацията

(“Стаята”). Човешкият дух е немощен в своята жажда за прозрение, той се лута из

предметния свят и последен шанс му предоставя вглеждането в смъртта.

Изключителният шанс и за другите е да преживеят шока от видението на смъртта и зад

нея да прозрат истината. Затова единствено възможното поетическо послание към

човеците е провокацията видение на обесения върху прозореца:

Не искам състрадание от хората! Аз имам всичко: моя е смъртта. И аз ще се изплезя на света, обесен върху черния прозорец. (“Дяволско”) Внимателният читател обаче открива още един важен участник във

философската мистерия на Далчев. Това е водата. Тя е представена във всички

възможни тематични варианти и емоционални регистри и участва в най-разнообразни

поетически аранжименти.

10

Например Далчев много често вгражда в картините на тление темата за мъртвата

вода на мъглите. В “Есенни вихри” “гроб от жълта проклета мъгла” поглъща “поля

разнебитени”. В “Болница” побледнелите и меланхолни лица на страдащите са “с

пожълтелия цвят на студената зимна мъгла”. В “Път” колелата на “черната кола” с

жълтия “като восък мъртвец” скрибуцат “сред дълбока и глуха мъгла”.

Тези символни функции на мъглата се запазват и в късните творби на поета. В

“И зимата” мъглите зад прозореца “напомнят мълчаливи/ за въздуха мъглив и сякаш

димен/ под буките оголени и сиви”. Това е част от скръбната картина, описана след

горестния вопъл на лирическия човек “и зимата ще ни затвори скоро”. Мъглата е

въплъщение на умъртвяването, тя поглъща форми и цветове и “на мъглата във

небитието/ несетно всичко видимо изчезва” (“Александър Невски в мъгла”).

Все пак в цялостния тематичен регистър на водата най-силно е пристрастието на

Далчев към символното поле на дъжда. Още в поетическия сборник “Мост” се налага

на вниманието на читателя особената емоционална атмосфера на стихотворението

“Дъжд”:

Шум и стъпки и плач и молби. То дъжда край стените понесен пее своята горестна песен по стъкла и в дъждовни тръби. Друмник, морен от път, той снове и потраква със страх по прозорците и очаква смирен да отворят и приседнал на прага зове. Той обхожда с плач всички врати, коленичил в калта и посърнал, ала злобно от всички отвърнат той проклятия черни реди. И понесен самин из града и коси посребрени разпуснал – като старец с повехнали устни – той върви и покрусен ридай. Бледен скитник без сън и приют и обречен на скръб и неволи, под небето стъмено се моли и проклина от никой нечут. Това е своеобразна оркестрация на темата за екзистенциалната самотност и

битието като безсмислено скиталчество. Важна във функционален план е и обилно

използваната символика на страданието и всепроникващото зло: кал, умора, плач,

горестна песен, безсъница, безприютност, нечута молитва...

11

Дъждът е постоянен участник в картините на болест и тление в ранните

стихотворения на Далчев. В “Болница” тъжовните прозорци са с “петна от мухи” и “с

бразди от прахът и дъждът”. В “Хижи” “често дъжд и зли вихрушки/ стени и

покриви разкъртват”. А вратите в стихотворението “Вратите” са като че ли винаги

мокри от дъжд, “изгнили от вода и зима”. Разложението, разпадът са постоянните

спътници на битието. Те са потресната сянка, която поетът съзира зад силуета на

живота. С удивителен усет за възможностите страховете на философстващия разум да

бъдат представени с инструментите на поетическото говорене Далчев очертава в

“Коли” една тъжна екзистенциална картина. Основни актьори в нея са пътят, колите и

дъждът. Безкрайният път сред пустинните полета, старите и груби коли със

скриптящите безспир колела и непрестанният дъжд – това е една колкото поетическа,

толкова и философска символика. Символика на автоматизираното битие, на битието,

което не познава себе си, което никога не е заставало дори и за миг пред лицето на

другостта, за да прозре истината. То е само един безнадежден кръговрат – кръговратът

на неизвървения път, на неизтеклата вода и на въртящото се колело:

Дъжд и път, дъжд и път пуст и черен и понякога бедни села; съмо скръбната песен размерна на скриптящи безспир колела. И в по-късните творби на Далчев дъждът получава същите роли в поетическото

представление на думите. В “Къщата” например той отново е ключов елемент при

разгръщането на темата за изтичащото време. При това дъждът е не само част от една

тъжна история, която напомня за преходността на материалното. Той е като че ли

самата първопричина за всичко случващо се: Дъждът гризе мазилката и бяга през счупените водоскоци от олово и като пот по челото на болен по сивите стени избива влага. Потресните видения на тленността се отливат и в почти сюрреалистичната

картина от стихотворението “Дъжд”. Стрехите са “мъхнати” и “криви”, дворовете са

“тъмни”, локвите са от “мръсна вода”, а чадърите приличат на “дяволски гибелни

гъби” и над всичко това властва лудото тракане на дъжда, като че ли “зли ненаситни

петли” кълват по покривите. Сходен емоционален регистър носи и стихотворението

“Нощ”. Тягостната атмосфера, породена от натрапливото барабанене някъде навън на

12

стичащата се вода върху чадър, е придружена в пустотата на стаята от плашещото

усещане, че все по-черният и по-тежък мрак на нощта постепенно поглъща самотния

Аз:

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван, неспирен дъжд бразди студените стъкла. Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам през себе си нощта: [...] Като река лъщи асфалтът под дъжда. Дърветата треперят измръзнали и мокри. Зловещо някъде под някой нисък покрив барабани чадър. При този тъмен звук нощта се сепва сякаш, уплашена сама от свойта пустота, и три пъти по-чер, по-тежък стъва мракът и мойта самота. Диаболичните мотиви, съпътстващи темата за дъжда, предполагат акцент върху

силите на злото. Така е например в “Убийство”. Убиецът се спуска “по дъжда като

паяк”, а малко след това “измива тревожно/ под капчука петната от ножа,/ който

все неизмит си оставаше”. Кой всъщност е убиецът? Не е ли това изтичащото време на

“капките и часовете”? И не са ли съучастници в злокобното умъртвяване на живота

“дъждът, тъмнината и вятърът”:

От стрехите на къщите слитаха звънко капките и часовете. Но дъждът, тъмнината и вятърът бяха овреме скрили следите му. Между другото в “Камък” е използвана подобна конструкция, но на силите на

тлението е противопоставена твърдостта на камъка: “Остаряват хора и дървета;/

падат дни, нощи, листа и дъжд;/ неизменен в есента и летото,/ камък, ти стоиш все

същ!”.

Във всички коментирани случаи разказът за дъжда е функционално обвързан с

мотива за изтичащото битие. Капките вода са капки време. Те отмерват отминаващите

минути и часове. Те оставят следи и рушат. Например “Ти познаваш този миг” започва

със следния знаменателен стих: “Часовете капят върху пода.” Това е метафора, която

няма нужда от коментар и която същевременно е един от ключовете за разчитането на

символиката на дъжда в Далчевото творчество. С особена атмосфера в това отношение

се отличава и фрагментът “Градът” (фрагмент 369):

13

Образът на тоя град се беше запечатал дълбоко в паметта му [...] И всеки път той пожелаваше в сърцето си да слезе и разгледа тоя град, и всеки път това не му се удаваше.

И ето веднъж след много години, когато беше вече остарял, една случайна работа го отведе там. Но още на другия ден заваля силен, проливен дъжд, който не спря и до края на престоя му. Той трябваше да стои в квартирата си при запалена лампа и да гледа часове поред светлинната реклама на една паста за зъби, монтирана върху покрива на отсрещното здание.

Така той и сега не можа да разгледа тоя град. Тук непрестанният дъжд е част от усещането за самотност и за принудата да

пазиш стаята, затворен между четирите й стени и залостените прозорци. А всеки, който

внимателно е чел Далчев, знае как тягостни са за неговия лирически човек

херметическите пространства и колко важна е символиката на отворения прозорец.

Като че ли чрез тях той иска да направи по-близки на читателя понятията от

философията на екзистенциализма “битие в себе си” и “битие за себе си”.

Със съвършено други стойности се характеризира в стихотворенията на Далчев

картината на бързо преминаващия дъжд. Краткият пролетен или летен дъжд е “съ-

битие”. Той е “приключение”, както би казал Сартър, и чрез него се разкриват

възможностите за битийно познание. Тайната на внезапно рукналата вода, която също

така неочаквано спира, напомня за тайната на битието. Изчаканият под уюта на някоя

стряха или балкон кратък дъжд носи трепетите на прозрението. Във фрагмента

“Дъжд” например Далчев споделя следното: “Обичам дъжда. Като ме заставя да

престоя в бездействие четвърт-половин час под някоя стряха, той ме освобождава

от моя бяг подир грижите и ми връща погледа за света; благодарение на него аз

отново гледам и мога да бленувам” (фрагмент 51).

Още в характерното със заглавието си ранно стихотворение “Младост”, където

лирическият човек не е пленник на стаята, е намекнато за тази сила на краткия дъжд.

Духът все още не е окован от автоматизмите на сивото ежедневие: “четях, вървейки,

гласно фирмите/ и гледах спрян под някой покрив/ как по трамваените релси/ тече

дъждовната вода”. Вместо затвора на четирите стени лирическият човек е предпочел

откритото пространство, живеенето се е освободило от омагьосания кръг на

повторенията. И в краткото време на изчакване дъждът да се извали разумът наблюдава

с любопитство изтичането на битието, получил щастливата възможност за миг да

излезе извън неговия пръстен. В “Пролетна нощ” това усещане за свобода и наслада е

представено с особено поетическо вдъхновение:

Този пролетен дъжд сякаш пада само дето гори светлина. Колко много трептящи звена над потоците, локвите, вадите!

14

Ето нощ на небесния склон. Опустяха съвсем тротоарите. Мигар цялата нощ ще прекарам под заслона на този балкон? Като струни струите звучат и без полъх, без птици, без вятър се люлеят и пеят дърветата, и светлее вечерният път. Аз забравям и пътя, и хижите; аз забравям скръбта; и една от небето дошла хладина ми измива лицето от грижите. Няма вятър, дъждът пада само там, “дето гори светлина”, а струите вода звучат

“като струни”. Дори вечерният път “светлее”, а балконът е приказен заслон, под

който душата забравя за грижите и скърбите на битието.

Балконът в поезията на Далчев служи на божиите създания – птици, просяци,

скитници, влюбени. Много често обаче “го не съзира/ на минувача празното око”. Този

отминаващ, без да вижда, поглед е част от разказа за баналността на “живота в себе

си”. Самите стопани на жилището “дори не подозират,/ че къщата им имала балкон”,

защото вратата му е зазидана, но “неговата четвъртита стряха” все пак е щастливо

място за среща на двама скитници “след дълга и невесела раздяла”: Той е железен, каменен, старинен; такива има с хиляди в света, обикновен, но само че зазидан: един балкон без никаква врата. Кой знай кога и от кого построен, е станал непотребен изведнъж, но не за всички: птичките спокойно от вазите му пият хладен дъжд и неговата четвъртита стряха събира в някоя дъждовна нощ след дълга и невесела раздяла отново двама скитника ведно. Но през деня отвън го не съзира на минувача празното око. Стопаните дори не подозират, че къщата им имала балкон. (“Балконът”) Когато в късната поезия на Далчев “приключението” дъжд е споделено с друг,

особено с дама, е разгърнатата темата за уюта на защитената взаимност. В тези случаи

балконът, стряхата и чадърът стават вълшебни убежища и вършат чудеса. В

“Мадригал” например “аленото чадърче” на любимата е не само укритие от рукналата

15

небесна вода и “по опнатата му коприна/ дъждът със капки трополи”. То е “небе”,

създаващо “чуден свят”. То е “платно на кораб,/ кубе и свод; и всеки път/ със

формата си до умора” напомня за формата на гръдта на любимата. Така

индивидуалният свят се е превърнал в място на възможната взаимност и дори на

любовта. Мигът на щастието е създал свои етически измерения, откъснал е Аза от

спиралата на повторителността и му е дал друг образ на битието.

Вълшебната сила на чадъра да гони скуката на дъждовното време е възхвалена и

в стихотворението “Дъждобранът” (1960). То е посветено на един от най-близките

приятели на поета, Радой Ралин, който често го спасява от самотата със своята

компания. Чадърът “е вехт”. Той висне заспал “като прилеп в мрака на антрето”, “но

има сила странна” да прогонва облаците и дъжда: И тогава грабвам дъждобрана. Тръгвам. И над моята глава в миг се пръскат облаците сбрани, грейва безпределна синева. Преграда пред “яростта на неочаквания дъжд” и уютно убежище за двама са

дори и разлистените клони на дърветата. В “Неочакван дъжд” поспирането “под

стряхата на тъмния и гъст листак” събужда спомена за вълненията на “две влюбени

деца във къщи на тавана”. Така миговете на взаимност и спомени усукват пътя на

времето и в тази крива на докосване между “тогава” и “сега” дъждът е като че ли

вечният свидетел на историята на една любов, а мигът на срещата на настоящето с

отминалото ражда изключителната метафора на шумящите капки “по керемидите

зелени на дървото”.

За разлика от трогателните истории, посветени на краткия дъжд приключение,

темата за постоянно течащата вода е обвързана с особеното виждане на Далчев за

отминаващото време. То го плаши. Той вярва, че течението трябва да бъде спряно, за да

се разбере смисълът на живеенето. В този аспект водата наистина е ужасният символ на

неспирния поток на безсмисленото или по-скоро на неосмисленото битие, което краде

идентичността на човека: Да не беше никога изгрявал оня жарък и задушен ден! Изгорен от жажда се наведох, знойни устни за да разхладя, а ликът ми падна омагесан в ручея въз бързата вода и вълните мигом го понесоха надолу – кой го знай къде... (“Ручей”)

16

Потокът на времето убива мига. Той руши контури и цветове. Враг е на всяка

оформеност, защото тя е видима само когато забрави за своята подвижност. Не

случайно в “И сърцето най-сетне умира” лирическият човек на Далчев споделя с тъга:

“На годините бързеят всичко отнася”.

Дори и моментно застиналата огледална вода в творчеството на Далчев е част от

стратегията на грабителя време. Коментирайки стихотворението “Ручей” в “През

огледалото в загадката”, Клео Протохристова заявява следното: “С възхитителното

съчетание на аскетичен лаконизъм и филигранна изразност в “Ручей” поетът

изгражда образа на първичния човешки страх от загуба на идентичността. Това

значение се активизира от самата природа на водното огледало, която подсказва

възможността за разтваряне или поглъщане на надвесилия се над него.

Парадоксалното внушение в стихотворението на Далчев се ражда от смисловата

контаминация с парадигмата вода – поток – време и конституираната в съгласие с

нея магнетична оптическа илюзия, чието очарование се дължи освен другото и на

абсолютната й невъзможност”.

Така цялата гама от огледала в творчеството на Далчев функционално отпраща

към темата за небитието (вж. стихотворенията “Повест”, “Стаята” и др.). Отразеният

образ е надникване в истината за неговото изтичане, а актът на познанието като част от

огледалната символика се слива с акта на смъртта. Между другото единствената

приказка, при това определена като приказка за възрастни, публикувана от Далчев и то

през време на неговото следване в Софийския университет (“Вестник на жената”,

1924), разказва за водата и огледалата, в които потъва и изчезва светът. Тази история

започва със стандартно начало: “Имало някога град с много улици, с високи къщи от

мермер, със златни църкви”. На пристанището на този град спрял “голям черен кораб”,

“мачтата му била черна и висока, сякаш сочела небето като гигантски кръст”, а на

кораба се разпореждало “едно гърбаво джудже”. Когато слязло на брега, “в ръцете си

джуджето държало голямо огледало с позлатена рамка и огледалото блестяло на

слънцето като второ слънце”. Когато то влязло в града, “всичко, което срещнело по

пътя” си, се отразявало и “влизало в огледалото”:

Къщите, паметниците, издигнати в чест на великите мъже на града, статуите, ваяни от най-

големите ваятели на света, църквите с позлатените си сводове, улиците, хората, камъните – всичко влизало в огледалото и от тях не оставало нито знак върху земята. Джуджето вървяло, без да спира, и събирало града в огледалото и през където минело, зад него ставало пусто [...] От града не останало нито камък, а огледалото станало толкова тежко, че джуджето едва го носело на гърба си, като ковчег. То се

17

качило на една висока канара. Слънцето – голямо и червено – било потънало наполовина в морето и вълните го гризели. Тогава джуджето хвърлило огледалото долу в морето, нещо светнало, полетяло като светкавица през въздуха и паднало с трясък във водата, водата го погълнала, втурнали се вълните, сблъскали се и се сключили. Морето набъбнало и се подигнало нагоре. Денят угаснал. След това канарата се разпукала и джуджето влязло в нея.

(“Приказка”) В тази философска притча прави впечатление веригата от отражения

поглъщания. Огледалото поглъща града, но то самото е погълнато от водната стихия.

От своя страна, носещото го джудже с брада, която е “като разпенен поток”, е

погълнато от разпукалата се под напора на прииждащите води скала. Изтичане,

отражение, поглъщане – един безкраен кръговрат.

“Ангелът на Шартър” (худ. Борис Ангелушев)

Не случайно реката на времето е един от средищните символи в поетическите

илюстрации на философията на екзистенциализма, предложени от Далчев:

Шуми стъмената река и като времето тече; би казал, с нея ще отплуват стената, зданията, Лувър, момчето, сивото врабче. (“Есен на Ке Волтер”) Течението заличава границата между живота и смъртта, която е само едно

отплуване. И напълно естествено в “Посред ровината” захвърлянето на счупената

китара и любовта като “два трупа” в реката се усеща от читателя като битийна

трагедия.

18

Особено остро болката от загубената невинност и отказаните прости радости в

потока на дните се разгръща чрез обединяването на темите за детето и течащата вода.

Няма нищо по-тъжно от бледото лице на малкия пленник на дъжда – детето, което “въз

стъклото лепнало челце,/ часове като затворник гледа” (“Дъждобранът”), и нищо

по-потресно от историята на синеокото момче – невръстен мъдрец, което, оставило

своята игра сред тропота на пролетния дъжд, “във здрача слуша/ как расте

градинската трева” и започва да говори “с лястовиците, със вечерта,/ със

помръкналите кръгозори,/ с бога и света” (“Синеокото момче”).

Самият лирически човек на Далчев изповядва в стихотворението “Вода”: “Аз се

боя от всичко, но най-много/ на тоя свят боя се от вода;/ сърцето ми неспирно бий

тревога/ като чадър тропотещ под дъжда”. Тези четири стиха носят една от тайните

на неговото творчество. Те са ключ за разбирането на символиката на водата в поезията

му и за разчитането на философските послания и емоционалните регистри, които носят

описанията на дъжда, мъглата и реката. И може би именно поради тази концептуална

яснота Далчев се е отказал от стихотворението, съдържащо цитираната строфа. След

публикуването му в “Стихотворения” (1928) във всички последвали издания то е

изоставено.

В заключение е наложително да се коментира и особената символика на извора в

творчеството на Далчев. Според неговата концепция достигането на първоизточника

дава успокоение. Това не са мътните талази на реката, отнасящи всичко със себе си,

нито игривите води на ручея, крадящи образите на битието, или непрестанният дъжд,

обричащ на самотност духа между четирите стени на стаята и зад затворените

прозорци. Просто огледалият се след дългия път на битието в неговия извор е познал

хармонията:

Денят полека се изнизва и уморен от дълъг път, аз спирам в сенчест кът, при извор, от който никой не е пил. И там, когато се надвеся един над извора дълбок, от дъното изплава весел ликът на древен горски бог. (“Пан”) Източникът (изворът, кладенецът, чешмата) пои мечтите и сънищата. Той е част

от приключението на другото съществование и от радостите на излизането извън

“битието в себе си”: “[...]След като поприказвах с домакините, прибрах се в стаята,

19

която ми бяха приготвили. Прозорецът бе отворен и в нощната тишина аз особено

ясно слушах шуртенето на чешмата. Унасян и стряскан от него, на няколко пъти се

събуждах и заспивах пак. И все сънувах, че ходя покрай някоя река, потапям ръце в

някое студено планинско поточе, на дъното на което се виждат обрасли със зелен

мъх камъни, или пия по корем, от някой извор и гледам как мърдат песъчинките от

струята. Чешмата през цялата нощ поеше сънищата ми” (“Чешмата”, фрагмент

225).

Темата за извора се появява и във фрагмента “И на оня свят ще си спомняме”

(фрагмент 337), където отново е обвързана с идеята за съглеждането на отвъдната

хармония: Бяхме скитали по пладнешкия пек из голата планина два-три часа, без да турим капка вода в

устата, когато открихме изворчето. То бликаше в една падинка, цялата зелена наоколо, под сянката на две дръвчета. Там заварихме

наколеничил един старец. Когато се напихме и си наляхме манерките, седнахме до него и ние. Тази сянка, тази зеленина и това изворче, което ромонеше сред нея, ни държаха като омагьосани. Не ни се тръгваше. Старецът, изглежда, отгатна това:

– Нали е хубаво това място?... Толкова е хубаво, че и на оня свят ще си спомня човек за него. Чарът на простите неща Стихотворенията на Далчев на пръв поглед оставят впечатление за безкраен

песимизъм, а картините в поетическия му свят като че ли избягват темата за доброто в

човека. С подобни характеристики впрочем дълги години у нас бе определяна и

доктрината на екзистенциализма, като че ли никой от критиците на този философски

поглед към света не беше чел книгата “Малкият принц” на Екзюпери.

Лирическият герой на Далчев не само обича хората, той иска да ги спаси от

безсмислието на живота бит. Затова търси подкрепа за силите на своя дух. В това

отношение стихотворението “Молитва” е изключително с трепетната си чистота и

същевременно с желанието си за близост до хората: Аз не помня, аз не съм видял минаха ли моите години? Ти не ме оставяй да загина, господи, преди да съм живял! Изведи ме вън от всяка сложност, научи ме пак на простота: да отдавам сетния петак от сърце на срещнатия просек. Да усещам своя радостта на невинното дете, което

20

първите снежинки от небето сбира със отворена уста. И без свян да мога да говоря с простите на прост неук език... Научи ме, господи велик, да живея като всички хора. “Молитва” проправя път към душите, за да ги пречисти. Докато

експресионизмът посредством ефекта на шока търси потрес у читателя, крещи и

гримасничи, за да извади човека на делника от света на клишето, поезията на Далчев

прибягва до провокативното, за да обнови душите. Неговата естетика е своеобразно

връщане към естетиката на катарзиса, родена във великата античност на Есхил,

Софокъл и Еврипид. Неслучайно духа на своята поезия Далчев извежда от

конфликтността на драмата: “За разлика от много стихотворни произведения, които

изразяват настроения, почти всяко мое стихотворение почива на един конфликт,

представя една малка драма” (“Мисли и впечатления”).

Неговата поезия не разтърсва читателя чрез фрагментиране на света и

синкопирана реч; тя го изправя пред парадоксите на битието, като разказва просто и

описва обстоятелствено. И в този разказ и интериор основен герой е неотменната

смърт. Подробно описана и ясно показана, смъртта вече не е страшна, душите не

тръпнат в ужас пред непознатото, те са примирени, но и пречистени. И пред

прояснения поглед на прозрелия истината светът на бита започва да разкрива своите

малки очарования и се превръща в битие. От “свят в себе си” той става “свят за

себе си”, който се самопознава и осмисля.

Така помъдрелият открива простотата на битието. Той си припомня времето,

когато “е крепнела невръстната душа,/ играла е със палавия вятър/ и е била сестра на

вси неща”. За прозрелия в тайната вече не е страшно откритието, че “годините растат

и те затварят,/ и те зазиждат в твойта самота” (“Съдба”). Самото осъзнаване на

битийната трагичност е спасение. Погледът дири чара на живота в “Неочаквания

дъжд” и “Задните дворове”. Случайното, привидно незначителното, периферното

спасяват духа от тежестта на централните и важни въпроси на живота.

Най-светлите творби на Далчев са всъщност стихотворенията, посветени на

обикновените житейски неща от простия бит на малкия човек – любовта (“Любов”) и

семейството (“Работник”). Това не са нови за творчеството на Далчев поетически

тоналности. Просветленият поглед към битието не е продукт на нова философия и

смяна на поетическите мерки за света, както твърдят редица изследователи на неговото

21

творчество. Още през 1926 г. Далчев посвещава стихотворението си “Пролетна нощ”

на красотата на случайното и на тайнството на мига: Този пролетен дъжд сякаш пада само дето гори светлина. Колко много трептящи звена над потоците, локвите, вадите! Ето нощ на небесния склон. Опустяха съвсем тротоарите. Мигар цялата нощ ще прекарам под заслона на този балкон? Като струни струите звучат и без полъх, без птици, без ветър се люлеят и пеят дърветата, и светлее вечерния път. Аз забравям и пътя, и хижите; аз забравям скръбта; и една от небето дошла хладина ми измива лицето от грижите. Отказът от логиката на съсредоточената мисъл, която дълбае мъчително въпроса

за стойностите на битието, също е път към просветление на духа. В стихотворения, в

които на мястото на логиката са се настанили асоциациите, се появяват нови лирически

тоналности. В тях играта на мисълта, свободата на духа в периферията на своите зони

раждат необичайна, почти сюрреалистична, но в никой случай тъжна картина на света: Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове от земята дори до високото сиво небе и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват много черни чадъри над локви от мръсна вода. (“Дъжд”) Както и “Пролетна нощ” това стихотворение е създадено твърде рано (1925), за

да може да се говори, че представя някакво естетическо обновление в творчеството на

поета. То е част от цялостната философия на Далчев за света и за човека, която той

съхранява до края на живота си.

22

Допълнителна литература:

Атанасов В. Атанас Далчев: алтернативният проект. – http://liternet.bg, 2001 Да четем Далчев. София, 2006 Дакова Б. Дадено и действително в поезията на Атанас Далчев. – Електронно списание LiterNet, 2007, №

4 (89) Далчев А. Стихотворения. Фрагменти. Мисли и впечатления. София, 1978 Далчев, Атанас. Критически прочити. София, 2000 Добрев Д. Изтичащото битие. – Български език и литература, 2000, № 3-4 Жеков С. Зазиданият балкон. – http://zhekov.pero-publishing.com, 2013 Каролев С. Атанас Далчев. София, 1988 Каролев С. За любовта в поезията на Атанас Далчев. – Пламък, 2004, № 5-6 Кирова М. Другият Далчев, “човекът на общността”. – Български език и литература, 2005, № 5 Лазовски А. Атанас Далчев. София, 1966

Литературната критика за Атанас Далчев: Константин Гълъбов: “За всеки, който е вникнал по-дълбоко в предпоставките на А. Далчевата

поезия, е ясно, че едно пълно откъсване от разсъдъчния живот би значело тръгване по пътища, чужди на младия поет. Той трябва само да се освободи от чувството на неизживяност, да се приближи повече до живота, без да изневери на мислещия човек”;

Георги Цанев: “Поетът взема своите изразни средства от суровата действителност, без да търси в нея символи. Взема я проста, каквато си е. Възстановиха се правата на сетивата, които символистите бяха пренебрегнали. По-право, те не им се доверяваха. Мислеха, че виждат по-сигурно с очите на душата си. Ала новите поети, без да отричат това прозрение, поискаха да виждат, да чуват, да пипнат като всички хора”;

Милена Цанева: “Пожълтял като есен мъртвец влачат крантите по зимния път, в дъждовната нощ като паяк се спуска убиец; заедно с писъка на вятъра в къщата се втурва сянката на заровен мъртвец. Стаи без обитатели, къщи без стопани, мъртви часовници със спряло махало. Ако търсим някаква по-пряка идейно-емоционална близост между ранния Далчев и неговото най-непосредно литературно обкръжение, трябва да се обърнем не към поезията, а към прозата от този период с нейните зловещи “диаболистични увлечения”;

Радой Ралин: “А. Далчев, който бе престоял с месеци из Италия и Франция тъкмо по време на авангардните им школи футуризма и сюрреализма с техния неповторим модернистичен бум, той не “донесе” от Запада нищо “актуално” (но и конюнктурно!), нищо фрапантно, със загадъчна философия, извънсетивна образност и атракционно оригиналничене. Урбанизмът на световните градове не го омагьоса... Далчев не пожела да повлече крак подир господстващите сред европейската литература тенденции към абстрактна лирика и безсюжетна проза. Той потърси в предметите конкретно превъплъщение на своя дълбок универсален хуманизъм”;

Санте Грачоти: “Когато прочетох първите преводи от Далчев, разбрах, че това е един европейски поет. Когато прочетох всичките му творби, на италиански, се уверих, че той е поет от световен мащаб”;

Свилен Каролев: “Символистично обезплътеният лирически герой-страдалец в ранните Далчеви творби е заменен от тревожния субект на отчуждението в големия град. Съзнанието е обладано не от мистико-религиозни и сантиментално-скръбни видения, а от гнетящите го “модерни” вечни проблеми: за живота и смъртта, за плътта и духа, за материята и съзнанието, за свободата и трагически ограничената в съзнаваните и невидими окови на времето и пространството свободна воля, за смисъла на човешкото съществуване сред потискащата действителност”.

23

Въпроси и задачи: 1. Далчев е с увредено зрение и призракът на слепотата витае около него. Късогледството на

поета е осем диоптъра. Според някои критици съществува връзка между този биографичен факт и склонността на поета да се взира настойчиво и като че ли за последен път в заобикалящия го свят и да претворява неговите предметни детайли в творбите си. Разсъждавайте върху това критическо мнение. При разсъжденията си вземете предвид и следния пасаж от “Фрагменти”: “У мене мисленето е било винаги свързано със зрението: аз като че виждах мислите си”.

2. Пред Радой Ралин Далчев казва следното: “Думите загубиха вече своята интензивност. Цветовете са по-неизчерпаеми”. Коментирайте това негово мнение във връзка с естетическите му възгледи.

3. Разгледайте репродукциите на платна от Франциско Гоя. Сравнете естетическото въздействие на тези творби със стихотворенията на Далчев.

Франциско Гоя – “Разстрел на въстаниците в нощта на 3 май 1808” 4. Сравнете стихотворения на Шарл Бодлер със стихотворенията на Далчев “Болница”, “Старите

моми”, “Хижи”, “Вратите”, “Път”, “Повест”, “Стаята”, “Убийство”, “Дяволско” и др. Коментирайте резултатите от съпоставките.

5. Посочете в стихотворенията на Далчев мотивите, отпращащи към общата за модернизма тема за детето, като въплъщение на доброто и хармонията.

6. Обяснете високата честота на думите “прозорец” и “врата” в поезията на Далчев. Подкрепете мнението си с примери.

7. Според Огнян Сапарев огледалото, портретът, спрелият часовник са “демонични предмети” от поетическото пространство на страха и смъртта. Открийте в кои творби на Далчев присъстват те. Обяснете тяхната художествена функция в текста.

8. Според литературния критик Свилен Каролев в стихотворението “Вятърът” Атанас Далчев “единствен сред поетите от средата на 20-те години посреща с проклятие вятъра, превърнал се в един от символите на идейно-естетическо обновление”. След като прочетете творбата внимателно, се опитайте да обясните тази специфика, като се съобразите с характера на творчеството на поета.

9. Атанас Лазовски в очерка си “Атанас Далчев” казва следното за стихотворението “Коли”: “Няма песен, няма мелодия, само едно непрекъснато а-а-а”. Кой е специалният литературно-стилистичен термин, използван за назоваване на подобно натрупване на гласни звукове? Изследвайте стихотворението “Коли”, за да прецените истинността на наблюденията на критика. Обяснете естетическата функция на забелязаните от вас особености във фонетичната система на творбата.

10. Според Любен Любенов – автор на книгата “Римата и стихотворното майсторство” (1970), Далчев е един от поетите, използващи най-често асонансна рима. Припомнете си що е асонанс и асонансна рима. Изследвайте стихотворенията на поета и открийте рими от подобен тип. Опитайте се да обясните тяхната художествена функция.

11. Прочетете романа “Погнусата” на Жан-Пол Сартр. Потърсете общите моменти между възгледите за света на Антоан Рокантен и лирическия човек на Далчев.

24