Литературните, театралните и филмовите ... · 2018-12-25 ·...

19-25.12.2018 Год. 27

42

Брой 421,50 лв.

Литературните, театралните и филмовите събития на 2018 г.

Абонамент!

„Литературен вестник“

Каталожен номер 424

В пощенските клонове

или онлайн на адреси

http://www.abo.bgpost.bg

http://www.dobipress.bg

Книгите на 2018 г.

ЛВ пожелава на своите автори и читатели светла Коледа и щастлива Нова година!

Очаквайте ни отново на 9 януари!

Hou

ston

, we

have

a C

hris

tmas

!, х

удож

ник

Дам

ян Д

амян

ов

2Литературен вестник 19-25.12.2018

н o в о Н О В О

Проблемите на Православието в светлината на споровете около Украинската църква са в центъра и на новия брой 136 на сп. „Християнство и култура“. Анализаторът Николай Митрохин изказва мнението, че Създаването на единна православна църква в Украйна е невъзможно без участието на УПЦ – МП, а Вера Г. Ченцова анализира Синодалното решение от 1686 за Киевската митрополия. Друг тематичен център е християнството и историята, в който е публикувано изследването

на Момчил Методиев за Държавна сигурност срещу забранената литература. Случаят на отец Петър Василковски и на Елмира Василева за Протестантският вестник „Зорница” и българите. Историческата тема е продължена в рубриката Лица на Българската православна църква, посветена на 180-та годишнина от рождението на Старозагорски митрополит Методий Кусев. Годишнината е отбелязана със статията на Борис Цацов, озаглавен Народен будител и пламенен патриот и с откъс от книгата на митр. Методий, озаглавена Самоубийството. Неговите дълбоки истински причини. На отношението между християнството и литературата е посветен текстът на Пол Клодел Религия и поезия, а съвременното православно богословие е представено със статията на Джон Бер По-стара от цялото творение. Цветанка Еленкова се спира на Жестът в Рилската икона на Свети четиридесет мъченици ‒ Стълба с три стъпала, а Венцислав Каравълчев припомня основни моменти от биографията на починалия наскоро литургист архим. Робърт Франсис Тафт. Броят е илюстриран с творби на художника Милко Божков и включва интервю с него, озаглавено Усещане за чудо.

100-годишнината от рождението на Александър Солженицин е тема на новия брой 04 на списание „Култура“. В него може да прочетете прочутото есе на Солженицин „Да не живеем в лъжа“, разговора между Деян Кюранов и Пламен Дойнов „Писане с тялото. Солженицин и България“, както и статията на френския философ Реймон Арон „Сартр и Солженицин“. Темата за паметта и миналото намира продължение в есето на писателя Даниел Келман „Какво означава традиция“, както и в разговора на Марек Милер с полския писател и журналист Ришард Капушчински от книгата „Писането“. В рубриката „Сцена“ можете да прочетете портрета на режисьора Младен Киселов (1943-2012), дело на Анна Топалджикова, анализа на Анелия Янева „Диана Добрева – на нова страница“, както и статията на Асен Терзиев, посветена на новата постановка на дуото Душан Парижек-Самуел Финци по романа на Давид Гросман

„Един кон влязъл в бар“. „Писателят е осъзнат проводник на гласове“ – твърди Милен Русков в специалното си интервю в броя, а пък фламандската поетеса Мириам Ван хее размишлява над „писането като заклинание“. Стогодишнината на Бергман е отбелязана с есето на френския режисьор Оливие Асаяс, а режисьорът Галин Стоев разсъждава над своята „кино-градина на обещанията“. Специално от Флоренция Соня Александрова се спира на ретроспективата на Марина Абрамович, с която тя „разчиства миналото си“,

а оперната прима Анна Томова-Синтова разказва за своето „връщане с радост“ в България. Розмари Стателова прави анализ на „феномена естрада“, с който през 60-те години на ХХ в. у нас навлиза популярната музика. Броят е илюстриран с фотографии от виенската изложба „Натюрмортът. Упорството на нещата“.

П О К А Н А

20.12, 18:00 часа, София

Полският институт в София кани на „Стихове и минотаври. Вечер с Георги Господинов и неговата поезия (и проза) на полски език”.

Представянето на полските издания на книгите му: „Физика на тъгата“ („Fizyka smutu”, Wydawnictwo Literackie, 2018, превод: Магдалена Питлак.) и „Край на минотаврите. Избрани стихотворения“ („Koniec minotaurów. Wiersze wybrane”, wyd. Dom Literatury w Łodzi, 2018, подбор и превод: Северина Плачкова, Крум Крумов).

Със специалното участие на Георги Господинов и преводачите Крум Крумов и Северина Плачкова.

Модератор: доц. Д-р Диляна Денчева

Поетичен Никулден 2018

Мирела Иванова със „Седем/стихотворения с биографии” и Рада Панчовска с „Космически елегии” са новите носители на Наградата за нова българска поезия Николай Кънчев 2018. Наградата им беше връчена на традиционния вече дванадесети Поетичен Никулден 2018.

Другите номинирани за наградата бяха поетите Албена Тодорова за „Стихотворения, от които ти се живее”, Антоний Димов за „Дивергенции” и Бистра Величкова за „Бог в очакване на дилъра”. Петимата поети прочетоха свои стихове, а традиционното слово „Апология на поезията” изнесе Александър Секулов, носител на Наградата „Николай Кънчев” за 2017 г.

Поетичният Никулден 2018 се организира от съпругата на поета Федя Филкова и актьора Милен Миланов, с подкрепата на Министерството на културата – галерия „Средец”.

Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“За осми пореден път Националният дарителски фон „13 века България“ ще връчи на 11 май 2019 г. Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“.Наградата ще бъде присъдена за български роман, издаден през 2018 г.Журито за 2019 г. е в състав: проф. д-р Амелия Личева — председател, Владимир Зарев, Марин Бодаков, доц. дфн Пламен Дойнов и Светлозар Желев. Книгите трябва да бъдат предоставени от издателя или от автора в 6 екземпляра до 31 януари 2019 г. на адрес:София 1421 кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров“, 1 НДФ „13 века България“ За конкурса: Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“

К О Н К У Р С

Дебютната книга на Мария Лалева „Живот в скалите” е различна, многопластова и емоционална. Откровена и вълнуваща, тя е смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори. Поне според Георги Тошев, чиито думи убедително са изписани на гърба на книгата. По-излъгана отдавна не се бях чувствала.Да започнем с основната история – неизлечимо болна млада майка и 8-годишният й син пристигат в Созопол. Там те се запознават с няколко души, които впоследствие ще отгледат детето след смъртта на майката. Михаил, Демир, Луиза и баба Настасия. Това са хора колкото различни, толкова и многопластови. Макар и сякаш избирани с натруфен конкурс „Кой е по-по-най философ” в главата на авторката, дотук историята интригуващо загатва трагедия, състрадание и въпроси за бъдещето. Вече нямаш търпение да разбереш с какво тази книга си е заслужила рекордните продажби.Историята се върти около възпитанието на момчето и това да му се „набият” колкото се може повече философии за живота. Разделена е на 5 части и се разказва от 5-те различни гледни точки на главните герои. Това е интересен похват, който обаче не намирам за много подходящ, тъй като в книгата реално не се случва нищо особено. Основните моменти са смъртта на майката и последващите я, в течението на живота, част от героите. А, има и 1 сватба. Авторката явно се е вдъхновила от заглавието на филма „4 сватби и 1 погребение”, но е решила да размени цифрите, за да бъдат нещата малко по-напрегнати. Не мога обаче да отрека емоционалните

трепети, които тези моменти пораждат, заедно с чувството за съпричастност към драматичния и все пак деликатен начин на

представяне на събитията. Историята за харизматична млада майка, която знае, че скоро ще напусне този свят, оставяйки малко дете, е жестока сама по себе си. Начинът, по който жената е описана и външно, и

вътрешно, те кара да се влюбиш в нея, без дори да си я срещнал: „Без да е смразяващо красива, изпъкваше и привличаше погледа с тиха женственост и сексуалност, без сянка от агресия и показност… тя не изпитва нужда мъжете да я харесват и да й го казват… родена кралица” (91 стр.). В книгата са описани доста емоции – от изневяра и пропусната любов, до разочарование и сбогуване с любими хора. Няма как да не се разпознаеш поне в една от тях и да не се захласнеш в четенето на мъдростите, които трябва да ти помогнат да израснеш духовно. Или поне да се почувстваш по-добре. Но лично за мен това се случи в доста по-малко моменти, отколкото книгата обещава. Нещо, което предизвика положителни емоции (всъщност, едни от малкото пробудени такива) е избраното място за развитие на действието – Созопол. Градът и небезизвестните негови скали играят съществена роля в сюжета на книгата. Може би защото имам лично отношение към града, но Лалева докосна слабото ми място и само при споменаването на малките, с мирис на море улички, успяваше да ме пренесе в китното градче и изпитвах нуждата и аз да умра там, при скалите, в мир със себе си.Дотук с що-годе хубавото. Определено очаквах повече като сюжет. Четейки, често имаше моменти, в които „аха”

да се случи нещо и…. нищо. Историята сякаш вече бе разказана, а малки надежди даваха просто различните гледни точки на героите. Но това, което безспорно ми дойде в повече, бяха философските изказвания. Дълбоки и още по-дълбоки мъдрости, цитати и поуки. Ела и си вземи. И с всеки следващ цитат авторката сякаш си е повтаряла: „Колкото повече – толкова повече”. Баналности, като че събирани от различни книги и струпани в 340 страници с надеждата да променят живота на читателите. Малко примери за тях са: „Господ знае кога да ти прати ангел” (42 стр.), „Няма човек, който да не се страхува” (26 стр.), „Голямата любов не се среща” и въпросите: „Обичам ли е най-красивият глагол”, „Какво означава „достатъчно” (308 стр.), „Това ли е любов от пръв поглед” (201 стр.), „А Бог обича ли ме?” (57 стр.), „Това ли е щастието?” (16 стр.).Бързо ще ви пренеса към края, на погребението на един от главните герои, където вече порасналото момче среща така желаната от всички любов и заедно се отправят към скалите за предстоящото им преоткриване. Романтично, нали?Книгата определено има своите силни моменти, но ненужно големият пиар и предварителната й слава й изиграха лоша шега. Очаквах прекалено много, а препълненото с нейни цитати интернет пространство разкри почти всичко от и без това липсващия сюжет. И все пак, ако все още не сте разбрали нищо за смисъла на живота, за любовта и смъртта и искате да се обогатите с първото си кафе рано сутрин – може би това е вашата книга. Или не.

МАГДАЛЕНА ХРИСТОВА

Мария Лалева, „Живот в скалите“, София: „Книгомания“, 2018 г., 344 стр., 15 лв.

Живот в клишетата1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я

Н А Г Р А Д И

Национален дарителски фонд „13 века България“

Литературен вестник 19-25.12.2018 3

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Н А Ф О К У С

Роман на годината Франкфурт 2017 на български

„Много се смях, когато я четох“: така коментира книгата моята приятелка Елвира, преводачка в Европейката комисия. „Забавно е да четеш и да откриваш прототипите“, продължи тя. В книгата жива свиня тича по улиците на Брюксел, става свидетел как убиец бяга от хотела си, нахвърля се настървено върху разследващия комисар…Р. Менасе (р. 1954) завладява въображението ни още с първите сцени – те са изпълнени с парадоксален хумор. Писателят е силен и утвърден глас в австрийската литература, известен е на български с майсторските си творби „Блажени времена, крехък свят“, „Изгонване от ада“, „Залезът на Европа“ (изд. „Леге Артис“). В своите политически възгледи е убеден защитник на наднационалната идея в политиката.В „Столицата“ Европейската комисия празнува 60-ата си годишнина с голям „юбилеен проект“. Комисията като изпълнителен орган на ЕС взима и прилага решения от всякакъв характер, рефлектиращи върху живота на обикновения европеец. Тя е най-критикуваната и недолюбвана европейска институция и затова има нужда „да подобри своя имидж“. Това е първоначалната идея на една от фигурите на романа. Менасе разгръща сюжетната

линия около подготовката на юбилея. Нищо не е оставено на случайността. Пътищата на главните герои се преплитат в мрежа от биографични връзки. Австрийският чиновник в ЕС Мартин Зусман среща гръцко-кипърската кариеристка Феня Ксенопуло, която пък е обвързана с обиграния германец Кай-Уве Фриге. На заден план конците дърпа шефът на кабинета на председателя на Комисията Ромоло Строци, потомък на италиански аристократичен род. Към тях се добавят и фигурите на оцелял от Холокоста белгийски евреин, на професор и на свиневъд от Австрия, на белгийски полицейски комисар, както и на убиец католик от Полша. В романа Менасе разказва биографиите на своите герои и техните фамилии, докато в един момент всеки от тях намери мястото си в пъзела на историята му, в една обща и същевременно за всекиго индивидуална орбиталност до момента, в който героите успяват да развият достоверна и кохерентна образност.Тласък на развитието е търсенето на изход от кризисното положение на Съюза, например да се определи нова европейска столица.Чехи срещу германци, британци срещу французи и поляци срещу всички. Проектът се проваля заради националистични тежнения в Европейския съвет. „Столицата“ обаче не е пародийно преувеличение на съвременните предразсъдъци срещу ЕС. Не е изследване на средата, в която виреят сивите

костюми на брюкселската бюрокрация, не става въпрос и за интриги или за закона, колко крива трябва да е краставицата. Той е визия на автора за бъдещето, достигната чрез анализ на историческите събития и израз на неговата позиция за реформи в Европейския съюз.Преводът на романа е на проф. Ана Димова. Такъв важен и високооценен текст за немскоезичната литература се поява на български почти веднага след оригинала в безупречна езикова форма и стил. Ана Димова избира преводаческите стратегии на верния пред тези на красивия превод и дава точна представа за текста на изходния език. С минимална синтактична и прагматична намеса тя предава на български добре построените от автора изреченски структури. Има и интересни похвати, подчинени на общата преводаческа стратегия. Така например за играта с фразеологизма „Schwein gehabt!“ (стр. 10, букв. „Имам прасе“, в смисъл „късмет“) тя използва похвата на разширяване: „Мамка му и прасе! Късмет извадих, все пак!“ За ексцентричния шеф на кабинета на Председателя („ein bunter Hund“ стр. 278) тя избира красноречивата метафора „шарено пиле“. „Да затворим сергията“ е удачен еквивалент на „Wir könnten in Europa das Licht ausmаchen und den Laden schließen“ (стр. 282). Преводачката използва успешно и на място похватите на изпускане, модулация, допълнение и разширяване, за да предаде по-точно и еквивалентно в българския език значението на някои

„Столицата“ от Роберт Менасесловосъчетания и вербални конструкции, уточнявайки тяхната фазовост.На фона на прецизния превод, учудваща е небрежността, с която е извършена редакторската работа. Почти изцяло липсва погледът на редактора, чрез който да проличи подкрепата и помощта на издателството. Художественото оформление е банално и твърде еднопланово, между него и заглавието на корицата не съществува каквато и да е връзка.Романът на Менасе е както политическа, така и художествена реакция на важни, исторически събития на европейския континент. Той е препоръчително четиво както за евроскептици, така и за еврооптимисти. Всеки любител на високата художествена литература, всеки читател би оценил уникалното преживяване на четенето му.

СИЛВИЯ ВАСИЛЕВА

Роберт Менасе, „Столицата“, прев. Ана Димова, София: „Леге Артис“, 2018, 448 стр., 18 лв.

Тони Джъд (на български предаван и като Джуд) имаше своята първа среща с родните читатели преди десетина години с появата на български език на неговия исторически опус „След Войната: История на Европа след 1945 година“ („Сиела“, 2010 г.). „Да мислиш двайсети век“ („Колибри“, 2018 г.) предлага на читателя един много различен текст, който освен история е и своеобразен опит върху мисленето за историята. Самата книга се появява вследствие на сложна човешка ситуация: след като Джъд е диагностициран с дегенеративно нервно заболяване, което обикновено води до парализа и смърт, неговият колега и приятел Тимъти Снайдър му предлага написването на една история на идеите на XX в. Освен тези идеи, някак естествено в текста се засяга и битието на самия Джъд – битие, което, изглежда, е органична част от динамиката в интелектуалния живот от втората половина на XX в. Въпреки сложните обстоятелства около създаването на книгата, тя впечатлява със силния си антисантиментален дух и рационален патос. Резултатът не е жалейка по отминалия живот, а по-скоро нещо в духа на The Show Must Go on на Фреди Меркюри.

Джъд и Снайдер разговорят тук и сега за идеите на XX в., като в техния разговор – през нещо като интертекстуална призма – личат и други големи интелектуални дебати, например този между икономистите Кейнс и Хайек. Но и самият Джъд говори полифонично. Стефан Цвайг, Джордж Оруел, Артур Кьостлер, Ерик Хобсбаум, Милан Кундера, Лацек Колаковски, Тимъти Гардън Аш – отговорите му са отправени колкото към Снайдер, толкова и към тези всепризнати мислители на XX в. Не на последно място трябва да се отбележи и казаното за самата историческа наука, професионалното поприще на Джъд. Тези страници, посветени на историята

Историята отблизо и отдалеч: Тони Джъд среща българската публика

като научна дисциплина, спокойно могат да се прочетат и като принос към дидактиката и философията на историческото знание.

У Тони Джъд липсва патосът на мнозина историци от следвоенното поколение, които са силно повлияни от духа на времето. Джъд се заявява по-скоро чрез фигурата на аутсайдера, който се приближава и отдалечава от обектите на своята страст със силния си избор на позиция. В ролите му на бунтар, преподавател, публицист и интелектуалец той преживява и сложни откъсвания: охладняването между него и младежките му другари ционисти, когато става свидетел на шестдневната Арабско-израелска война от 1967 г.; острите нападки от близки либерали за подкрепата, която дава на американската военна намеса срещу режима на Милошевич през 1999 г. и обратно, публично разкъсване от милитаризираното обществено мнение, когато застава срещу започната от администрацията на Буш военна кампания в Ирак. В крайна сметка личното повествование на Джъд завършва с препотвърждаване на неговата по-скоро лява обществена позиция, изразена и в един повик, че бъдещето принадлежи на социалдемокрацията. Тази позиция – трябва непременно да се отбележи – е открито изразена и не се прикрива зад красиви форми на релативизъм или през алибито на световния интелектуалец.

Целият този словесен свят, населен от множество хора и идеи, не е безформен. Джъд създава своеобразна геопоетика, която обхваща следвоенна Англия, Израел, комунистическа и посткомунистическа Централна Европа, както и последното негово убежище – САЩ, на което посвещава дълбок анализ на разделенията между метрополиса Ню Йорк и намиращото се отвъд тази космополитна витрина американско социокултурно пространство. Дали обаче Джъд не препотвърждава нещо, от което

на пръв поглед иска да избяга? Увлечен от своята генеалогична предразположеност към разно-родство, той сякаш разбира този феномен като всичко-родство. Отвъд мисленето за и върху XX в. остават цели късове: Южна Европа присъства само косвено, а Балканите на практика се губят около Букурещ… Дали в името на едно разумно повествование, или поради все пак едно степенуване, този факт сякаш идва да ни докаже, че всеки универсализъм в крайна сметка се ограничава до наличния универсум на изследователя.

Но се повдига и друг въпрос: как този личен универсум се разпознава и тълкува в различните страни? Да погледнем в сравнителен план чешкото (т.е. централноевропейското) и българското (т.е. източноевропейското) издание. Заглавието на чешката версия гласи: „Един интелектуалец през XX в. Разговор на Тимъти Снайдър с Тони Джъд“. Този доста свободен превод на оригиналното Thinking the Twentieth Century е адресиран към една читателска общност, която вече има изградена представа за интелектуалец (във въпросната културна традиция свързан с гласа на обществената съвест) и интелектуален разговор (да спомена само каноничния за чешката публицистика текст на Карел Чапек „Разговори с Томаш Масарик“, публикуван през 1936 г.). От своя страна, българският превод избира да остане максимално близко до оригиналното заглавие, без да се впуска в заиграване със смисъла на текста. Този избор изглежда обособен от българската ситуация и подсказва, че четем един не наш текст.

Дистанция се усеща и от големия брой бележки, с които преводачката обяснява кой кой е в предполагаемо чуждия нам свят на Джъд.

Не на последно място, да видим и кориците. Докато от чешкото издание

Джъд гледа благо към читателя – като към негов близък,

то корицата на българското, дело на Стефан Касъров, маркира дистанция чрез използването на различни клиширани образи и лесно разпознаваеми емблеми на XX в.: на фона на напукан бетон са представени двата знака X, образуващи римското число ХХ; сякаш изписани със спрей, в техния горен край се мъдрят компютърни платки; в средата маршируват войници, а от основата на корицата се подават свастика и сърп и чук.

Дали обаче тази дистанцираност не е по особен начин вярна и дали тя не задава – специално за нас, българските читатели на Джъд – и един въпрос, който самият той не задава пряко, а именно: до каква степен XX в. е преживян еднакво динамично и може да се каже, пълноценно от всички нации?

МЕТОДИ МЕТОДИЕВ

Тони Джъд, „Да мислиш двайсети век“, прев. Невяна Андреева, София: „Колибри“, 2018, 472 стр., 28 лв.


Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Фердинанд Шмац е гост на Софийския международен литературен фестивал. В миналия брой на ЛВ

публикувахме негови стихове, предоставени специално от Гьоте институт. Сега с тяхно съдействие представяме

и този разговор с писателя.

Илия Илиев: Добър ден, господин Шмац. Радвам се за тази среща. От колко дни сте в България, как Ви харесва нашата страна? Всъщност за пръв път ли сте тук?Фердинанд Шмац: Да, за пръв път съм тук, пристигнах вчера. Днес е вторият ми ден, затова не мога да кажа много за страната, но вчера казах на една българска придружителка, че при пристигане на ново място, в нов град, имам първоначално чувство – за София то бе добро. Летището, разбира се, не е мечтана гледка, но имаше детайли, както и самият град, които ме привлякоха и ме накараха да се чувствам поне малко като у дома – и това е наистина изключително. Не познавам социалните отношения, но като изключим това, се чувствам добре тук. Вече виждам обаче и различия, например в сравнение с Виена, в социалния имидж, може би и в организацията на търговията; тук има много дребни търговци – намирам това за много хубаво; подобно нещо е напълно изгубено в Австрия, както и в Запада.

И. И.: Да, знаете ли, преди присъединяването на страната към Европейския съюз и преди уеднаквяванията, които сами по себе си са хубаво нещо, но са в ущърб на по-дребните търговци, те са били още по-процъфтяващи.Ф. Ш.: Да, разбирам. Тези дребни търговци са само пример – виждам някакъв вид модел, комуникация, хората разговарят един с друг, избирам сам и казвам: „Бих искал това и това“. Чувам отговор – и това е вид комуникация, която с удоволствие бих водил. Виждам, разбира се, и последствията от комунизма от съветски тип, може би виждам клишета, но е така – например в сградата, в която се помещава изложението, – там е повече от осезаемо.

И. И.: Позната ли Ви е съвременната българска литература, и ако да, кои смятате за нейни най-ярки представители?Ф. Ш.: Трябва да призная, че не съм много запознат, но това може би е типично състояние за старото разделение, особено в Австрия, на Изток и Запад. Сега нещата постепенно се подобряват, в този смисъл се европеизират. Това би било хубаво за Европа, а не тези политически директиви, за които Вие споменахте – те може би са лоши. Точно затова има едно отваряне и тази среща тук ме накара да се активизирам и да мисля и чета повече за български писатели. Има един автор – Георги Господинов, който е известен (което не е задължително да е знак за качество, но при него слава богу е) и превеждан в Австрия, в издателство Droschl. Неговия „Естествен роман“ наистина ме впечатли – аз самият пиша по различен начин, но имам сходни разбирания относно формата и какво един роман може да постигне в днешни дни. Това подемане, още в заглавието, тази иронична игра, рефлексия, есеистичност, фрагментарност, същевременно понятията „естествен“ и „изкуствен“ – той прави някаква комбинация, която намирам за прекрасна, тук не се определят различия, а може би възможности за разклоняване. Освен това срещнах и една интересна поетеса в издателство Wunderhorn – Галина Николова, в една антология. Всъщност утре имам разговор с Йордан Ефтимов, когото обаче не познавам толкова добре. Тези имена обаче ми казват нещо. За мен лично е интересен и философа Боян Манчев, въпреки че неговата сфера не е литературата, а теорията на изкуството; при него виждам интересни перспективи, тъй като аз самият преподавам в Университета за приложни изкуства във Виена.

И. И.: Третият въпрос е свързан с втория: Какъв отзвук има българската литература в Австрия, ако изключим Господинов?Ф. Ш.: Както вече стана дума, присъствието не е такова, каквото трябва да желаем – и това се отнася за цялото източноевропейско пространство. Смятам обаче, че чрез антологии и чрез дебата ни тук започва подобряване, което ние, немскоговорещите автори, можем да продължим. За мен, разбира се, е важен и

моментът на разлика между поезия и проза, а съвременният пазар предпочита прозата (което винаги е било така, но напоследък още повече). Т.е. разказвателната литература – романите, да кажем, – се

котират много повече от поезията. Аз самият съм заинтересуван повече за поезията, а за нея в Германия и Австрия няма почти никакво поле за изява. Все пак, както за широката публика, така и за по-тесните литературни кръгове съществуват Европейските дни за литература в Австрия, организирани от автора Валтер Гронд, а там съществуваше обмяна, присъстваха няколко български писатели, които, за съжаление, не мога да назова по име. За съжаление обаче отзвукът, поне според мен, не е толкова голям. Но съм изпълнен с надежда, че ще става по-голям. С моята част ще се опитам да допринеса за това, като знам повече за български автори – за Георги Господинов, за Галина Николова, за Йордан Ефтимов.

И. И.: Следващите въпроси са относно Вас и Вашето творчество. С коя книга участвате във фестивала и тя последно написаната от Вас книга ли е?Ф. Ш.: Размишлявах и реших да взема 3 книги, едно от по-големите ми произведения в жанра проза – Durchleuchtung (Просветляване), втората е последната ми стихосбирка Quellen (Извори), а тази, която може би ще взема утре (неделя, 16.12) – все още размишлявам върху това – е последната, Das gehörte Feuer (Чутият огън), с подзаглавие Orphische Skizzen (Орфееви скици). Тук има и връзка с България – Орфей, който е от тази местност. Може би тази книга ще взема утре за разговора. В нея съм се опитал да установя различни взаимовръзки между мита и отделни фигури от не толкова далечната история…

И. И.: Да, мисля, че аз четох нещо от точно тази книга. В нея присъстват Мерилин Монро и още двама известни персонажи…Ф. Ш.: Мерилин Монро, Пиер Паоло Пазолини и един певец от еврейски произход – Йозеф Шмит. Тези три фигури изникнаха в процеса на творбата – преди да пиша, нямам готова концепция, имам план с определени отправни точки; опитвам да се да развия творбата циклично, фрагментарно, но без основополагащ план. Според Набоков писателят трябва да има някаква представа, преди да седне да пише, в противен случай е откачен – в такъв случай съм откачен, предварително знам много малко за бъдещия текст. Исках да напиша нещо за раждането на гласа; гласът, който е свързан и с раждането на тялото и с развитието на езика. Смятам, че в течение на живота ни това развитие бива одомашнявано от различните системи на граматиката, на синтаксиса, а и на политиката, които трансформират тялото и започват да се помещават навсякъде. Натъкнах се на статия за Пазолини, в която ставаше дума за това как поетът със силно политическо мислене е убит на плаж в Остия в Рим. И това убийство е било политическо, а не заради хомосексуализъм. Тази съдба по някакъв начин ме свърза (или аз свързах) съвсем банално или наивно с Орфей – прочетох стихотворенията, политическите трудове, автобиографията на италианския режисьор и изведнъж видях взаимовръзки. В едно съчинение на Пазолини срещнах пасаж, в който той описва ситопечат на Мерилин Монро от Анди Уорхол. Не съм толкова, как да кажа, плакатен, че да избера Монро – това не би ми хрумнало. Но тогава видях, че Пазолини пише за Уорхол и за Монро, а и този ситопечат беше отпечатан в книгата – беше един вид копие на копие. След това проучих живота на Монро и разбрах, че тя е икона, която е водила своенравен и забележителен живот, и то много по-интересен, отколкото се мисли, че той е трагичен, фрагментарен, че тя е и писала, и то въобще не безинтересно. Третото беше гласът – Йозеф Шмит, който е пеел прекрасно, тенор, но не е могъл да излиза на сцена, защото е бил много нисък. Бил е обаче една от

първите радиозвезди – през 20-те и 30-те години, ето Ви медия, – и важен е гласът. И този феномен – предаване, нова медия – Орфей с лирата, Йозеф Шмит с микрофон, Монро говори в самия филм – всичко това са медии – и това беше интересно. След това научих и неговата история – бил е евреин и е възпрян от германските нацисти, от Гьобелс, още преди да има по-сериозен успех, трябвало е да напусне Австрия и Германия, избягва в Швейцария, искал е да емигрира, но там умира от белодробно заболяване. Ето Ви отново съдба, подобна на Орфеевата. Монро се самоубива – кой я е видял? Орфей се обръща, запитах се кой е видял Монро. Видяло я е обществото, на екрана, където няма „аз“. И начинът, по който умират, прилича толкова на този на Орфей: Орфей е разкъсан, Пазолини е премазан от кола, а Шмит умира в този швейцарски лагер, но му е устроено съвсем малко траурно шествие; впрочем Пазолини пише стихотворение на Йозеф – така се е казвал неговият любовник, и това стихотворение е ономатопоетика. Извинявайте, че бях толкова подробен, описах Ви как при мен се появява книга.

И. И.: Въпрос относно утрешния Ви разговор с Йордан Ефтимов: с него ще говорите за това какво охарактеризира добрата поезия и каква е нейната роля в един все по-забързан и повърхностен свят. Бихте ли могли обаче накратко да споделите за читателите на „Литературен вестник“ Вашето мнение по този въпрос?Ф. Ш.: Работа на поезията е да открие отговора, аз не мога да съм категоричен. Смятам, че тук може да се подходи само с метафори и практични насоки. От една страна, поезията се нуждае от още повече забързване, и от друга страна (и по-важната за мен), определено от тишина и прекъсване на динамичността, но не в смисъл на реакционно съзерцаване на миналото, а в най-добрия смисъл на това, че тишината е пълнота, че поезията, а може би и литературата, романът, но преди всичко стихотворението могат да си издействат място тук. Да окуражиш читателите да вникнат в това положение е постижимо. От трета страна, няма как да забравим медиите. Да, светът е дигитализиран, но в крайна сметка и езикът е един вид дигитална форма. Ако разменим една буква например, ще имаме или 1, или 0. Т.е. езикът работи донякъде с компютърни параметри. Дигиталното напредва и в него могат да се открият нови форми с помощта на хипертекста, на програми – това за мен е предизвикателството. Важно е също до каква степен езикът ще бъде поставен в центъра на новото усещане за изкуство. Медийните творци казват, че езикът е част от информацията и го вграждат, използват програми, като го комбинират с картина и звук. Така се появява сложно информационно образувание; за мен обаче е важно понятието за послание, трябва да го има – не за да бъде подобрен светът, а за да се достигне до някого. С такава употреба на езика обаче все още не съм добре запознат. Смятам, че всяка форма на изкуството трябва да оперира на определена височина – квалитативно, но не елитарно, – да има предвид спецификата на своята медия. Така бихме имали комбинация между различни форми на изкуството, където поезията има един вид партньорска роля. Тогава тя ще е също толкова важна, колкото всяка картина и звук. Тя трябва да остане самоуверена, но и да се отвори за диалог. Това са доста общи думи, но повече не бих могъл да кажа.

И. И.: Какви са наблюденията Ви относно фестивала, който се провежда в НДК и в тази връзка: до каква степен при популяризацията на литературата чрез реклама, която е насочена към предпочитанията на масовата публика, може да се говори и за �профанизация на литературата?Ф. Ш.: Профанизация, която има въздействия върху съдържанието, би означавала тотален крах. Важно е обаче това, което се чете в редовете на последните два въпроса: как тази не напълно достъпна форма, каквато е при мен, но не само, има я и при Йелинек, и при други съвременни романи, да бъде поднесена на читателите. Трябва да се мисли по отношение на медиите, трябва да се опитаме да намалим прага, който е труден за прескачане. В това отношение съществува играта на думи като кратковременна форма, която е прозрачна и може да бъде представена и на улицата. Така претенцията за вечност на литературното произведение би могла да бъде забравена за момент, за да може човек да реагира актуално и креативно.

Разговора води и преведе ИЛИЯ ИЛИЕВ

Поезията се нуждае от забързване и тишинаРазговор с Фердинанд Шмац


Национален дарителски фонд „13 века България“

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

“Oh, hello.” “Hello.” “By now.” “By then”.Бекет ли е това, разговор от негов роман, от негова пиеса, или нещо друго? Of Books and Long Tails (2018 г.) е новата, втора книга за деца на писателя Николай Грозни и художничката Ива Сашева. Книгата е в издание с твърди корици на английски език и е публикувана в малкото издателство на Грозни и Сашева „Бегемот“, където миналата година излезе първата им книга за деца, озаглавена „Луна“. Както и в „Луна“, и тук героите са двама, и тук са животни – в „Луна“ бяха мравояди, а в „За книгите и дългите опашки“ са мишки, и тук, най-сетне, сцената е по-скоро необичайна и насочваща не толкова към приключение, колкото към съзерцание. Двете мишки на име Елоиз и Пърсивал обитават книжарница в северния край на Чикаго, близо до парка „Линкълн“, наречена Longtail Books.Докато в „Луна“ обаче съзерцанието беше, така да се каже, метафизично, то тук, в „За книгите и дългите опашки“ е налице и нещо като сюжет. Пърсивал, изглежда, е влюбен в Елоиз, споделя чувствата си в любовна поема като че от Жак Превер, Елоиз първоначално не приема писмото като любовна поема, ами като неразбираема поезия, докато един сън за двамата в Барселона не й разкрива смисъла на написаното, а и на собствените й чувства. Повечето елементи на романтичния любовен сюжет са тук: и първоначалното неразбиране на чувството; и разминаването на двамата влюбени в опита им за споделяне на чувството; и някаква друга реалност на любовната двойка, представена чрез сън, който може би ще се осъществи… Ако читателят знае предварително тези неща, той би очаквал сюжет с перипетии и по всички конвенции на жанра – с хепиенд.Хепиенд има, но условен и доколкото го позволява едно писане, което от изброените елементи не построява „Дафнис и Хлоя“ на Лонг, а по-скоро „Първа любов“ на Бекет. Това е книга в духа на Бекет, но за деца, без горчилката на Бекет, все още без екзистенциалния товар на възрастните. Но какво в нея е в духа на Бекет? Първо:

имената на героите, тези Елоиз и Пърсивал, които, слаби и облечени в сериозни тъмни дрехи и високи яки, загатващи за строго католическо поведение, спокойно можем да си представим и в някоя пиеса на великия ирландец. Второ: техният екзистенциален профил. У Елоиз и Пърсивал има нещо абсурдно, което изглежда още по-абсурдно поради това, че се подчертава, без да се коментира. Тя е мишка с рижи мустачки, която се тревожи за своята кариера, но всъщност няма нито рижи мустачки, нито кариера, а той е библиотечен плъх, който по необясними причини е shell shocked: непреводим израз, означаващ един вид психическо разстройство при войниците в Първата световна война, причинявано от неспирния артилерийски обстрел.И трето, тази атмосфера в книжарницата, която е съвсем като атмосферата у Бекет. Елоиз и Пърсивал са като че ли последните хора, т.е. мишки на земята. Да, книжарницата е в северния край на Чикаго, да, научаваме, че Елоиз обича да стои в червения стол, който някога принадлежал на бащата на Ред Бредбъри (между другото, има такъв вид столове, които се наричат Bradbury и нямат нищо общо нито с писателя, нито с баща му), да, споменава се прочутата кафене-сладкарница Caelum в Барселона, където двете мишки сънуват, че ядат сладкиши, но нищо от тази конкретика не работи в реалността на текста като конкретика. Това са просто графични точки от един екзистенциален вакуум, позволяващ поведения като това на Пърсивал, който поправя счупени часовници, защото е убеден, че времето, което те измерват, е същото като времето, което кара слънцето да изгрява сутрин и залязва вечер; или това на Елоиз, която смята, че е по-важна от звездите и галактиките, защото тя може да види тях, а те нея – не.Екзистенциален вакуум. Имаше го и в „Луна“, но докато там героите го запълват с разговори за същността на нещата, то тук, в „Дългите опашки“, те по-скоро мълчат. Разговорите са кратки, всъщност единственият разговор се свежда до размяната на „Здравей!“ и „Здрасти“, цитиран в началото. Героите

Книжката на Бекет за децамълчат от свян, защото със заглавията си, които виждаме нарисувани, говорят книгите около тях. Мълчат обаче и поради друго. Защото, както внушава Бекет, за любовта не просто не може да се говори, ами думите я нараняват и по особен начин разрушават. Любовта може или да се преживява мълчаливо, или да се сънува и мечтае. Неслучайно една нощ Елоиз, която си мисли, че любовната поема на Пърсивал е част от някаква книга, я поставя не другаде, ами между Витгенщайн и „Тълкуване на сънищата“ от Фройд. „За това, за което не може да се говори, трябва да се мълчи“, припомняме си знаменития финал от Tractatus Logico-Philosophicus на Витгенщайн.Та малка, почитаща мълчанието книга, но увличаща със същото, с което ни увличат Бекет и Йонеско. С потока на речта, която хем не реферира към нищо извън пространството на книгата, хем означава нещо пълноценно, което всички се досещаме какво е. Дали децата ще я разберат, при положение че нямат литературната култура на авторите? По-малките едва ли, но някое дете тийнейджър, което тъкмо е открило Бекет, ще я оцени.

ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Nikolai Grozni, Iva Sasheva, Of Books and Long Tails, Sofia: Begemot, 2018, 39 p. (книгата може да се закупи в книжарница „Елефант“ в София или да се поръча от сайта на издателство „Бегемот“).

1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я

„И двете са жени и макар да няма пълно притежаване, има пълно отдаване.“ Да участва, да бъде страна в такава любов – в това се състои хепиендът, който Галин Никифоров отрежда на своя герой в „Тяло под роклята“.Героят му е обсебен от жените – от майката, през сестрата близначка, с която са едно, и лелята, която го контролира и манипулира, до Розалия, която му прощава, и Ева, която има нужда от него и която той трябва да разгадае и заслужи. Героят е обсебен от жените, а също от бременността и раждането.Жените в неговите очи се отдават и раждат, а мъжете? Мъжете са ловци. Най-старият мъжки инстинкт е „да убиваш, за да живееш“. На фона на тази дихотомия Галин Никифоров поставя въпроса за природата на пола и евентуалната му смяна; разполага спектъра на описаните в науката сексуални ориентации между крайностите два морала – женския и мъжкия. По този начин той вече не разглежда пола толкова като природна (анатомична или физиологична) или като социална, а преди всичко като морална категория.Друга тема, чието развитие можем да проследим от началото до края на романа, е темата за евтаназията, за „изключването“ на нелечимо болните, на пациентите в продължителна кома или във вегетативно състояние. Тя преминава като червена нишка, но за разлика от въпроса за пола не бива специално обговаряна. Вместо това има структурираща функция, около нея се завърта действието, от нея то се задвижва, тъй като още от първите страници историята се „устремява“ към момента, когато пациентката в кома ще бъде „изключена“. Като трета червена нишка преминава и друга тема от репертоара на съвременната биоетика – за „умствено изостаналите деца“, например с аутизъм или със синдром на Даун, към които героят на Никифоров цял живот проявява любов под формата на грижа. Погледът на тези специални деца е неговият морален коректив: защото те „са напълно открити и никога не лъжат. Те са истински.“Върху така изтъканата теоретична канава се разгръща умело конструираният сюжет. Историята на главния герой се разкрива сегмент по сегмент, постепенно и убедително. Книгата се чете леко, има хубав ритъм. С малки изключения стилът й е непретенциозен, без грапавини; само тук-таме на автора се е изплъзало по някое насилено сравнение („понесъл скорошните си спомени като върху дискос, който трябва да напълни с надежда,“ с. 105). Съвременната българска

действителност, особено пошлостите в нея, в отделни моменти намират отражение в романа, който иначе се рее в състояние на безтегловност, безотносителен е към пространството и времето, защото всъщност е притча. Драмата на главния герой няма нужда от контекста на българската действителност, за да се случва, нито от това да се разиграва в нашата епоха на прехода или на пост-прехода. Независимо дали намерилите място в „Тяло под роклята“ репортажни картини са дан, платена на някаква литературната мода, или опит на автора да отговори на предполагаемите очаквания на читателя, все пак редуването им става с мяра, така че не нарушава собствената атмосфера на творбата.В книгата има някои очарователни и оригинални идеи, а също и намигвания към читателя, които акцентират елемента на условност и игра. Сред оригиналните декоративни елементи е например появата на бяла лястовица, боядисана с боя за коса. Сред намигванията – приликата, включително физическа, на леля Лео със Старшата от „Полет на кукувиче гнездо“ (едрата й фигура, цветът на косата, стегнатата прическа, колосаната бяла престилка, хладната, стигаща до садизъм, пресметливост в изкуството да се държат в подчинение душите на хората). За разлика от „Пилето“ на Уилям Уортън, романът на Кен Киси не се цитира изрично и все пак чрез образа на леля Лео присъства в голяма част от книгата. В атмосферите и в тематиката на „Тяло под роклята“ ясно се долавя ехо от филма „Говори с нея“ на Алмодовар. Не е трудно да се посочат още подобни отгласи и закачки, да се открие по нещо и от криминалния роман, и от приключенския, и от екшъна, и от „Престъпление и наказание“. Напразно обаче бихте търсили психологизъм в класическия смисъл на думата: героите тук са икони, маски от древногръцкия театър или от комедия дел арте, но са по своему симпатични, диалозите са сполучливи и цялата машина на романа работи. С една дума, смело замислена и добросъвестно написана творба.Какво обаче ни остава веднъж прочели тази увлекателна приказка? Несъмнено съзнанието, че историята на героя е само повод, предлог да се сложат на дневен ред актуалните въпроси за пола и за евтаназията и вечните въпроси за любовта и опрощението. Повод да се напомни, че това как ще отговориш на едните, зависи от това как отговаряш на другите. Така че романът хем е актуален, хем на едно друго ниво изобщо не се интересува от актуалността, а от това да установи измеренията на

човешкото – такива, каквито са открай време, във всяка епоха и във всяка култура.Като деца, преди пубертета, героят на романа и сестрата му близначка са неразличими: „В този миг двамата си приличат толкова много, че ако не са дрехите им, никой не би забелязал, че са от различен пол“ (с. 29). Като деца се гледат в очите „с познатото успокояващо чувство за собственото си отражение“ (с. 33). Героят на Никифоров винаги е бил отчасти жена. Вече в зряла възраст той може да обясни на доктора, който ще го оперира, че не е хомосексуалист, нито транссексуална жена. Той е мъж, който като всеки друг мъж е отчасти жена (а всяка жена е отчасти мъж). И женската му страна се проявява повече в мислите и чувствата му (или в душата), отколкото в сексуалните функции на тялото. Героят на романа има женска и мъжка половина – и това е, защото е човек. В неговия случай обаче женската му половина е обективирана в сестра му, с която са едно цяло – преливат един в друг и само когато са заедно, са цялостни.Романът проследява пътя, който човечеството в лицето на героя на Никифоров изминава или трябва да измине, за да преодолее мъжкото начало – това на „тестостеронните войни“ и да вложи силите си в женското – това на раждането и отдаването. „Ако махна мъжа от себе си,“ казва героят, „ще остане жената и се надявам тя да бъде по-полезна на всички, които са ми скъпи“ (с. 98). Затова хирургът, който го оперира, заявява, че се гордее с пациента си – защото пациентът е осъзнал „нещо, което другите обикновено не осъзнават. Нещо, което и обществото рядко разбира.“ А то е, че смяната на пола е свързана не „само с физическа промяна“, а и „с ценностно израстване“ (с. 100). Така че в крайна сметка, „Тяло под роклята“ е роман за ценностното израстване от мъжкото към женското. Излиза, че това е феминистки роман, който да причислим към доста престижната макар и не особено богата традиция на феминистката литература, писана от мъже.

ИВА МАНОВА

Галин Никифоров, „Тяло под роклята“, София: „Сиела“, 2018 г., 242 стр., 14 лв.

Роман за пълното отдаване


П Ъ Т П Р Е З К О Л Е Д Н А Т А Д Ж У Н Г Л А

Христо Трендафилов

Рани от бой са лекарство против злото, също и ударите, които стигат до вътрешността на утробата.

Притчи Соломонови 20:30

Старият Завет Епизодът, за който ще стане дума, се чете в Книгата Числа, четвърта по ред от вехтозаветното Петокнижие. Бягайки от египетския плен, израилтяните се движат към Обетованата земя и с голяма агресивност помитат народите по пътя си. Подтикнат от цар Валак и моавитските князе, въпреки несъгласието на Господ, пророк Валаам тръгва със своята ослица и двама слуги, за да прокълне израилтяните и спаси по този начин изпълнените с боязън моавитци. Наративният сюжет е сложен и заплетен поизточному, но става ясно, че причината Валаам да изпълни молбата на Валак и неговия народ е неговото сребролюбие. Изпратен от Господ Ангел с меч в ръка му препречва пътя и ослицата, която го вижда, спира. Но Валаам не го вижда и разлютен я бие три пъти с тояга. Тогава Господ отваря устата на ослицата и тя проговорва с човешки глас:...какво ти сторих, та ме биеш, ето вече трети път?

Числа 22:28

После Ангелът се разкрива, алчният пророк-чародей се връща при Валак. Следват други събития, на които няма да се спираме. Прокарва се идеята, че никакви проклятия не могат да навредят на евреите, ако имат Божията закрила. Затова Валак и Валаам са изобличени и осмени, особено в епизода с проговорилата подяремница. Моавците търпят поражение от израилтяните, техният цар и Валаам са убити, но преди това пророкът изрича едно от най-важните пророчества за идването на Месията и по-скоро на неговия родов предшественик Давид (Числа 24:17). В проповедническите съчинения името му рядко се споменава, тъй като пророкът-маг се смята за одиозна, богунеугодна фигура. Все пак в библейски текстове то се среща 50 пъти и винаги като негативен и опасен пример на човек, развращаващ еврейския народ. В Стария Завет се среща освен в цитирания вече пасаж, в Числа 31:8,16, Михея 6:5, Второзаконие 23:4-5. В Новия Завет Валаам се упоменава в 2 Петър 2:15, Юда 1:11, Откровение 2:14. Но пророкът не е митологично-условна фигура, защото името му е запечатано на един надпис в Йорданската долина и показва, че славата му на прорицател се е пазела дълги векове. За нас в случая същественото е, че изпълнителното домашно животно е бито три пъти несправедливо от лош, неморален и жаден, с репутация на маг човек. Още по-показателна е неговата безпомощна, но същевременно чудодейна реакция на злото: вследствие намесата на ангела ослицата продумва с човешки глас и превежда по този начин на езика на хората своето страдание и несправедлива обида. Подобен сюжет-физическо издевателство над невинно същество или страданието му, както и жалостивия му, лишен от злост негов отговор, ще видим продължен както в Новия Завет, така и в редица шедьоври на световната литература, в частност на руската класическа. Отговорът на оскърбените без вина е винаги въпрос, какъвто задава и ослицата на своя стопанин: Какво ти сторих?

Новият Завет

По време на съда пред Синедриона, Иисус е бит няколко пъти от присъстващите слуги. Особено характерен е епизодът, изложен в Йоан 18:22-23:22. Един от слугите, който стоеше наблизо, удари плесница на Иисуса и рече: тъй ли ти отговаряш на първосвещеника ?23. Иисус му отвърна: ако говорих зле - докажи го; ако ли добре, защо ме биеш? Така Иисус се изправя с една почти антична логика на справедливостта срещу вкаменелите стереотипи на източната деспотия. В други от Евангелията побоят над Иисус е съпроводен с издевателски игрови елемент, който усилва унижението. Така напр. в Лука 22:62-63 се казва: „...и като го забулиха, удряха го по лицето и го питаха: проречи, кой те удари”.Виждаме, че в тези случаи Иисус донякъде е в ролята на

битата несправедиво Валаамова ослица, няколко деня преди това, на Цветница, той пристига в Йерусалим именно върху ослица, нейното осле припка до нея. Тук Иисус припомня старозаветните цитати за подяремницата и нейния син,

символизиращи Девата и Божия Син. И вехтозаветната ослица на пророк Валаам, и нейният новозаветен наследник Иисус със своята безгранична доброта, жертвоготовност и човешки глас в прекия и символен смисъл намират своите превъплъщения в руската класическа литература; тя, както е известно, в много случаи почива върху фундамент от раннохристиянски, и по-точно византийски представи, и подобна трансплантация изглежда естествена.

Драмата „Маскарад” на Лермонтов, написана през 1835-1836. Краят на Второ действие, в който по време на играта на карти протича конфликт между двама от героите, Арбенин и княз Звездич: А р б е н и н

Подлец сте, и ви заявявам -обидно е със вас човек да се познава.(хвърля картите в лицето му).Князът е така поразен, че не знае какво да направи.

После Князът заплашва безуспешно с разплата Арбенин, но се отказва страхливо от дуела и моли отчаяно за пощада. Тук унизителният еквивалент на плесницата е хвърлянето на картите в лицето на неприятеля и е част от неписания кодекс на хазарта, той е премислен, а не импулсивен, породен от обстоятелствата акт.Драмата „Маскарад” и конкретно посочената сцена оказват известно влияние върху романа „Идиот” на Достоевски, за което писателят намеква сам.

Повестта „Шинел” на Гогол (1842).

Героят на тази най-известна „петербургска” повест на Н. В. Гогол Акакий Акакиевич Башмачкин е дребен и безличен чиновник, писар в едно столично учреждение, получава отчайваща заплата (която не му позволява да си купи нов шинел и той е принуден мъчително да спестява част от нея). Подложен е на присмех и издевателства от другите чиновници в департамента, които търпи безропотно. В редки случаи в него се надига обида от униженията: „Само ако шегата беше наистина непоносима или ако му блъскаха ръката и му пречеха да си гледа работата, той казваше: „Оставете ме на мира, защо ме обиждате? (...) в тези трогателни думи звънтяха други слова: „Аз съм твой брат”. В един от по-младите чиновници настъпва прераждане и той престава да се надсмива над нещастния си колега.

Романът „Война и мир” на Л. Н. Толстой (1865-1869), Т. II, ч. VIII.

Описани са родилните мъки на малката княгиня, съпругата на княз Андрей Болконски, който в това време се завръща като по чудо жив след тежкото раняване в битката при Аустерлиц. Но идването му не предизвиква у нея очакваната радост, то не смекчава с нищо нейните мъки, болката от това, че страда, без да е причинила никому нищо. Цитираните думи на мъдрия вехтозаветен цар, изречени преди хилядолетия, и стиховете в поемата на великата поетеса, написани през 1924 г., обясняват болезнено критично състояние на раждащата княгиня: Рани от бой са лекарство против злото, също и ударите, които стигат до вътрешността на утробата. Притчи Соломонови 20:30 Аз съм само едно животно,само че ранено в корема. Марина Цветаева, Поема за края (Поэма конца)

Нейните страдания и мъчително изражение на лицето са запечатани по аналогичен начин от Лев Толстой на три пъти в тази глава на романа. Най-напред - непосредствено преди раждането, после, след като вече е родила, но е починала, и накрая - на самото погребение, в ковчега. Ще приведем тази трикратно повтаряща се сцена със стенещата, а после и починала княгиня, напомняща как Валаам бие три пъти ослицата си, преди да чуе болезненото „Защо ме биеш”, изречено с човешки глас:

1. Аз обичам всички ви, никому не съм направила зло, защо се мъча? Помогнете ми, сякаш казваше нейното изражение.2. Аз обичах всички ви и никому не съм сторила зло, а какво сторихте вие с мене? - сякаш казваше нейното прелестно, клето и мъртво лице.3. И в ковчега беше същото лице, макар очите й да бяха затворени. „Ах, какво сторихте с мене” - продължаваше да казва то и княз Андрей почувства, че нещо се скъса в душата му, че той е виновен и тая вина не може да я поправи и няма да я забрави.

Романът „Идиот” на Ф. М. Достоевски (1868-1869). Втори по ред от романите, съставящи т.нар. Петокнижие на писателя: „Записки от мъртвия дом”, „Идиот”, „Престъпление и наказание”, „Бесове” и „Братя Карамазови”.

Между многото открояващи се сцени в романа несъмнено изпъква несправедливото и грозно посегателство върху главния герой, княз Лев Николаевич Мишкин. Ганя, жалък и безскрупулен търгаш, е заплют при скандал от сестра си Варя, посяга да я удари, но князът застава между тях и му попречва. Тогава: „(Ганя) разярен до крайна степен, с пълен замах удари на княза плесница (...)Князът пребледня. Със странен и укорен поглед изгледа той Ганя право в очите,устните му трепереха и се мъчеха нещо да изрекат; някаква странна и абсолютно неуместна усмивка ги гърчеше (...) закри с длани лицето си, отстрани се в ъгъла, застана с лице към стената и с пресеклив глас изрече:- О, как ще се срамувате за постъпката си! (...)- И ще се ракайва! - завика Рогожин. - Ще се срамуваш, Ганка, че такава... овца (той не можа да намери друга дума) оскърби! Княже, душо моя, зарежи ги; плюй на тях, да вървим! Ще разбереш как обича Рогожин!”Рогожин очевидно иска да каже агнец, символизиращ кротката Христова саможертва, но грубия му, уличен език на гуляйджия-търговец стига само до профанната версия на думата - овца.Между „Маскарад” и „Идиот” действително има общи черти и те са отбелязани от самия автор чрез героя Коля, който откровено съчувства на княз Мишкин и се опитва да го успокоява. В драмата Арбенин опозорява княза не чрез плесница (както прави Ганя), а като хвърля картите за игра в лицето му. Освен това и двамата унизени са князе, но княз Звездич е слабоволен, подъл и страхлив интригант, а княз Мишкин изглежда мек, безпомощен, непрактичен, наивен и дори простоват, но всъщност притежава характер, интелект и нравствена извисеност. Знае се, че Достоевски влага в образа на княза черти от облика на Христос, както и на двама именити и непрактични герои на световната литература, Дон Кихот на Сервантес и Самюел Пикуик на Дикенс. Влага в него, разбира се, и много от себе си (епилепсията, Православието). Ролите на четирите персонажа в произведенията са наглед сходни, но на практика са разменени: княз Звездич и княз Мишкин, Арбенин и Ганя. Ако князът в „Маскарад” е безлична креатура на княза в „Идиот”, Ганя е алчна и страхлива травестия на хазартно-мъжествения и достоен, склонен към рискове картоиграч Евгений Арбенин. Арбенин напомня своя съименник Онегин от едноименния роман в стихове на А. С. Пушкин, по същия начин друг известен герой на Лермонтов, Печорин, се съотнася с Онегин най-малкото като имена-хидроними (Печора - Онега). Същевременно обаче той предхожда появата на неудържимо страстния бонвиван, с външно страховита и вътрешно престъпна нагласа, но същевременно честен, прям и посвоему справедлив Парфьон Рогожин от романа „Идиот”, а по-нататък предхожда и Митя Карамазов от романа „Братя Карамазови” (показателно е, че в киното един и същ актьор играе и Рогожин, и Митя - Михаил Улянов). Тези негови качества личат и в съвсем краткия пасаж, който приведохме. И така, в четири знаменити творби на руската класическа литература, „Маскарад” на Лермонтов, „Шинел” на Гогол, „Война и мир” на Лев Толстой и „Идиот” на Достоевски се долавят превращенията на Валаамовата ослица и нейния слаб, пълен с болка и укор, но наистина човешки глас: Какво ти сторих, та ме биеш?Над тези думи висне смъртта. Във всички описани случаи се извършва престъпление, отправят се заплахи за убийство или направо дебне самият свършек.1. Числа. След думите на проговорилата ослица Валаам й казва: „...задето се поруга с мене; да имах в ръка нож, сега те бих убил”. Не след дълго обаче е убит от израилтяните самият той, заедно с цар Моав.2. „Маскарад”. Арбенин е заплашен с дуел от княза. Такъв не се състоява, но Арбенин отравя жена си от ревност и сам обезумява. 3. „Шинел”. С цената на огромни лишения Акакий Акакиевич се сдобива с нов шинел, но той е откраднат, потресеният и лишен от близки герой се разболява и бързо умира.4. „Война и мир”. Малката графиня умира при раждането, княз Андрей - след Бородинския бой. 5. „Идиот”. Подобно на Валаам, Рогожин се опитва да убие с нож княз Мишкин, но се отказва, потресен от епилептичния припадък на княза. По-късно Рогожин пронизва смъртоносно главната героинята Настася Филиповна и сам изпада в безумие, Ганя си остава нищожество - и в социален, и в човешки план, сестра му Варя пък си остава сплетница.

Ослицата на Валаам и литературните й превращения


П Ъ Т П Р Е З К О Л Е Д Н А Т А Д Ж У Н Г Л А

П р и т у р к аТРИ ПЛЕСНИЦИ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Нашите примери бяха взети от руската литература на XIX в. и се подириха техните библейски първоизточници. Но няколко плесници изплющяват и в новата българска литература (1878-1918). Техните извори и идейна насоченост обаче са други и се отнасят до националното революционно движение през Високото възраждане и до социалната атмосфера у нас през първите десетилетия след Освобождението. Две от тях четем в произведения на Иван Вазов и се стоварват върху мекерета на турската власт.1. В одата „Левски” от „Епопея на забравените” (1883) виждаме как по време на комитетско събрание Апостолът:

Плесна плесница на един подлец, и излезе тихо из малкий градец.

Причините за плесницата са политически и предпазват комитета от попълзновенията на османската агентура. Същевременно Левски дава пример на комитетските хора за наблюдателност и решителост спрямо дебнещия враг. 2. Глава XVII на романа „Под игото” (1894) е наречена Плесницата. Действително студентът Кандов удря в кафенето плесница на агента на властта Кириак Стефчов. В случая обаче Стефчов злослови срещу морала на Рада Госпожина, всъщност се е срещнала с годеника си, революционера Бойчо Огнянов, но това се тълкува от конформистки настроеното гражданство като безнравствен акт от страна на една монахиня. Тогава и Кандов му удря плесница, а посетителите ги разтървават. Подбудите на студента обаче не се диктуват само от морални съображения и от политическа ненавист към мекерето Стефчов; той е и влюбен в Рада и брани не само нейната чест, но и своите чувства, впрочем Стефчов също не е безразличен към Рада и това сплавя политическата страст с любовната (обожател на Рада е и друг персонаж, Стефан Мердевенджиев, псалт и учител по турски език). Освен това като читатели на руска литература, Вазов и героят му сигурно помнят плесницата в романа „Идиот”. Че Кандов познава някои романи на Достоевски, се долавя и в следващата, XVIII глава на „Под игото”. В нея се описва намерението му да убие същия Стефчов, позовавайки се на опита на Родион Разколников, главния герой на романа „Престъпление и наказание” и неговото желание да убие напразно живеещата лихварка Лизавета. Третият пример намираме при Стоян Михайловски и неговата най-популярна творба.

3. „Книга за българския народ” (1897-1898). През т.нар. Осмий ден е разказана посвоему трогателната съдба на Хилми паша, който е получил не една, а безброй, при това тежки плесници, докато се придвижи забележимо по стъпалата на кариерното израстване: Хилми паша, глухарят, който, казват,бил оглушал от тежките плесници,които получавал час по час - когато бил някъде писец, при някой бирник,или при някой пристав, веч не помня (...) ... Хилми паша, сега посланик в Лондон.

Макар да е рисковано на човек със сериозни сетивни проблеми да се поверява дипломатическа Мисия Лондон.Вижда се, че плесниците при Стоян Михайловски не са породени и не пораждат високи нравствени функции, а са инструмент за сатирично изобличаване на целеустремения социално чиновник-лакей. Що се отнася до смъртта или до заплахите за убийство в сюжетите, припомнени в Притурката, те висят винаги над Левски, а във въстанието загиват Кандов, Бойчо Огнянов, Рада. Само Хилми паша се любува безметежно на Лондон.

Художник Яна Левиева



Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

1. Кои са според Вас събитията на театралната 2018?2. Кои бяха основните проблеми според Вас в театралния живот през 2018?3. Какъв театър бихте си пожелали през 2019?

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Театрална анкета се обърнахме към 11 театроведи, театрални изследователи и театрални критици.

АСЕН ТЕРЗИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик1. В международен план: „Три сестри“ на Новосибирскиятеатър „Красный факел“ под режисурата на Тимофей Кулябин, който бе в програмата на МТФ „Варненско лято“ и „Световен театър в София“ като прожекция. Качественият театър си личи дори и на кино. У нас акцентите според мен бяха моноспектаклите в Театър 199 „Чамкория“ със Захари Бахаров по романа на Милен Русков и под режисурата на Явор Гърдев и авторският „Приятно ми е, Ива“ на Ива Тодорова. Алтернативната сцена също имаше попадения, като моите фаворити са перформативната инсталация на Християн Бакалов “Pure/ReaImagination” и „Щастливият Бекет“ с режисьор Марий Росен и Ана Вълчанова в главната роля в „Червената къща“. Репертоарният театър ме зарадва с подновения интерес към качествената съвременна драматургия: „Палачи“ от Мартин МакДона в Театър „София“ под режисурата на Стоян Радев, „Петел“ от Майк Бартлет в Младежкия театър под режисурата на Стайко Мурджев. 2. Те не са нови: лошото състояние на театралнитесгради; маргинализирането или пълното отсъствиена драматург и литературен мениджър в театъра;комерсиализацията на цената на масово производствоот евтини и безвкусни халтури; отсъствието насмислена стратегия и критерии, които да поощряватхудожественото качество и международния диалог.3. Смислен, смел, неочакван и вълнуващ.

ИНА БОЖИДАРОВА, филолог, театровед, театрален критик1. Два спектакъла на Театър 199 върнаха радостта иудоволствието от театралната сцена за мен през тазигодина – „Чамкория“ и „Приятно ми е, Ива“. Случайно илине и двата са моноспектакли. Сценичната преработкана романа „Чамкория“ на Явор Гърдев е нещо ново затеатралната ни сцена. Не по отношение на талантана режисьора, който е безспорен, но по отношение наизбора на текста и театралния разказ в спектакъла,постигнал силното му въздействие. Не подценявамЗахари Бахаров, който създава плътта на спектакълаи го довежда до зрителя с актьорското си обаяниеи съучастие. Той беше и продължава да е фаворит напубликата, съдейки по дългите опашки, които се извиватвсеки месец при пускането на билети за следващитеспектакли. Другият, авторски моноспектакъл на ИваТодорова, в афиша на театъра е едновременно актьорска,театрално-жанрова и емоционална изненада, поднесена нис връщането на актрисата на сцена след дълго отсъствие.Откровеността на споделеното, чувството за хумор исамоиронията ведно с таланта на Ива Тодорова с лекотапрехвърлят сценичната рампа, за да увлекат зрителяв завладяващо съпреживяване. „Неодачници“ на ИванПантелеев – едно съвсем различно театрално приключение.Заредено с друг дух, с различен език и дързък режисьорскизамах. Спектакъл, който интригува, предизвиква иумисля. Едновременно предизвикателство и постижениеза нашата сцена. И разбира се, отново „Световен театърв София“ и NT Life. Това са форумите, които поддържатжива връзката ни с чуждия театър, театъра отвъднашите географските и езикови граници. Излишно е даизброявам заглавията на националния английски театър, ноще спомена „Три сестри“ на режисьора Тимофей Кулябин,спектакъл на Театър „Красный факел“ – Новосибирск,Русия, което остави неизличими следи с нестандартнатаинтерпретация на Чеховия спектакъл. Театралнитеспектакли Network на Иво ван Хове в Националниятеатър и The Inheritance на Стивън Долдри в Ноуел Кауърдтеатър в Лондон са другите две театрални събития,които обогатиха театралната ми 2018 година.2. Не бих се наела да идентифицирам проблеми вбългарския театър, защото само ги актуализираме всрещи и разговори отново и отново без някакви сериознипоследици. Не са новост нито репертоарните, нитотворческите или организационни проблеми в театъра.3. Какъв театър да си пожелая? Дори само постановките,които посочих да се множат и разнообразяваткартината на българския театър стига, но кой би могълда ни го обещае?

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА, театровед, театрален изследовател и критик1. От българския театрален афиш събитията за менпрез изтеклата 2018 г. са „Дивата патица” от Ибсен,

режисьор Крис Шарков, „NeoДачници“ по Горки на Иван Пантелеев и „Опит за летене” от Йордан Радичков на режисьора Стоян Радев в Народния театър, „Петел“ от Майк Бартлет под режисурата на Стайко Мурджев в Младежкия театър, „Палачи“

от Мартин МакДона на Стоян Радев в Театър „София“, „Чамкория” по романа на Милен Русков на Явор Гърдев и авторският спектакъл „Приятно ми е, Ива“ на Ива Тодорова в Театър 199. От спектаклите на независимата сцена непременно ще откроя „Щастливият Бекет“ на режисьора Марий Росен в „Червената къща”, театралната инсталация „Pure” на Християн Бакалов, показан в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято” 2018 и в програмата на ДНК, танцовият пърформанс „Госпожица Юлия” по Стриндберг на Живко Желязков и Дерида денс център, „Произведени за щастие” на Ива Свещарова и Вили Прагер в ДНК, „Кралят Елен” по Гоци, на Анастасия Събева в Нов театър, НДК.От чуждите спектакли, показани в България през 2018 г. моите безспорни фаворити са „Хеда Габлер” от Ибсен с режисьор Иво ван Хове на Националния театър в Лондон и „Три сестри“ на Новосибирския театър „Красный факел“ под режисурата на Тимофей Кулябин, които бяха представени в програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и на „Световен театър в София“ като сателитни прожекции. Като много интересно постижение тук бих поставила и „Опиянение и гняв. Изследвания върху авторитарния характер“ на немския колектив LIGNA в сътрудничество със Стефан А. Щерев и Емилиян Гацов.2. Като най-открояващ се проблем на театралнияживот в България през 2018 г. бих посочила липсатана (достатъчно) креативност, изобретателност иактуално мислене в немалка част от спектаклите.3. Театър, в който има много „театър”! С други думи –театър, в който има любопитство и познание за случилотосе и случващото се в театъра и като история и катоактуално развитие, изобретателен, дързък, увличащ срадостта си и насладата си от играта, от възможноститена сцената за дълбок и неочакван поглед към живота (ни).

ИЛКО ГАНЕВ, театровед, театрален критик1. Едно от големите събития за мен е встъпването вдлъжност на петима млади директори на извънстоличнитеатри. Това е и един от най-добрите примери, с коитоМинистерството на културата може да се похвали поотношение на водената от него културна политика и тазипрактика трябва да продължи! Гостуването на Дойчестеатър, Берлин със спектакъла „Власт и съпротива“ врамките на платформата „Световен театър в София” едругото събитие, което мога да отлича като значимо забългарския театър за изминалата година.2. Липсата на достатъчно финансиране. Лошият вкус,който водещите театри в страната ни предлагат катоспектакли с висока художествена стойност. Липсатана смели, нешаблонни, ярки театрални спектакли иексперименти.3. Автентичен, оригинален, нов, провокативен.

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ, театровед, театрален изследовател и критик1. Като театрални събития за 2018 г. бих посочил двачужди спектакъла, които бяха излъчени в програмите на„Национален театър - Лондон на живо“ и “Stage Russia”във Варна и в София. Става въпрос за „Хеда Габлер“ отИбсен с режисьор Иво ван Хове на Лондонския националентеатър и „Три сестри“ от Чехов на режисьора ТимофейКулябин на театъра в Новосибирск, Русия. Макар ина видеоекран, българската публика успя да види двеоригинални, силно експресивни постановки, коитодават упование на всеки, който обича театъра. Небих могъл да откроя само един български спектакъл,който да нарека „голямото събитие за 2018 г.“. По-скоро бих изброил няколко заглавия, които мисля, чеимат театрална стойност. По реда на тяхното гледанетова са: „Приятно ми е, Ива“ авторски моноспектакълна Ива Тодорова в Театър 199 – едно артистично,направено добре и с вкус one-woman show; „Диватапатица“ от Х. Ибсен с режисьор Крис Шарков в Народниятеатър – съвременна интерпретация на знаменитияИбсенов текст, в която има собствена позиция иинтелигентност; „Драконът“ от Е. Шварц в постановкана Явор Гърдев във Варненския театър – неочакван исмел репертоарен избор, защото спектакълът трябвада се справи с „прекодиране“ на значенията и смисъла натекста, пренасяйки ги от една специфична историческаситуация в днешно време. Нека да добавя, че все още несъм гледал програмата „Радичков“ в ТР „Сфумато”, къмкоято имам очаквания. Вероятно съм пропуснал и някоидруги интересни неща, но не съм чул от колеги за новиспектакли, които на всяка цена трябва да се видят. А

това вече, струва ми се, е проблем… 2. Самият факт, че има толкова субсидирани театрив България, също и програми за финансиране на отделнипроекти, а трудно могат да се изброят 10 заглавия,които да предизвикват професионално любопитство ида се радват на високо публично признание, е проблем сампо себе си. И в случая не става въпрос, че подхождам снякакъв необосновано висок критерий. Просто мисля, четрябва да има годишно десетина театрални спектакъла,за които да се говори в театралното съсловие, да сепишат с удоволствие критически рецензии за тях ида можеш да ги препоръчаш без да се замисляш на единкултурен човек да отиде да ги види. А поне два-три оттях би следвало да бъдат конкурентни и на международнасцена. Това ми се струва нормално за страна катоБългария, напълно постижимо, но не може да се реализирапоследните няколко сезона. Проблем е също така, чеподобна констатация тревожи съвсем малко хора.3. Театърът има смисъл, когато не служи само заразвлечение, а създава усещане за друго възможно битие на човека. Той винаги е удоволствие, но удоволствие за душата и ума на зрителя, иначе се свежда само до зрелище. Пожелавам си театър, който ме вълнува, провокира и респектира с професионализма си.

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА, театровед, театрален критик1. В моята лична класация се подреждат няколко театралниспектакъла на репертоарни театри – „Чамкория“, реж. ЯворГърдев и „Приятно ми е, Ива“, авторски спектакъл на ИваТодорова в Театър 199, „NeoДачници“, реж. Иван Пантелееви „Дивата патица“, реж. Крис Шарков в Народен театър„Иван Вазов“. От независимите проекти силно впечатлениес интересния си подход ми направиха „Щастливият Бекет“,реж. Марий Росен и театралната инсталация „Pure” наХристиян Бакалов.2. По-скоро бих го нарекла негативна тенденция,която ми прави впечатление – изключително силнатакомерсиализация на театралното изкуство. Това обаче нее явление, характерно изключително и само за българскияконтекст, а обща тенденция за времето, в коетоживеем. Така че може би театърът в този момент еотговорът на този всеобхватен процес.3. Бих се радвала на театър, който засяга съвременнисоциално значими проблеми или който се случва катодълбоко лично преживяване. При всички случаи сипожелавам театър, направен с вкус, със съзнание засмисъла и въздействието на това изкуство, добрекомуникиращ със своята публика, многогласен, актуален,търсещ, вълнуващ, директен.

АЛБЕНА ТАГАРЕВА, театровед, театрален критик1. Събитията на театралната 2018 г. според мен бяхапредимно с международен характер, а някои от тяхи с активно българско участие. Това са вълнуващитеспектакли „Три сестри“ на Тимофей Кулябин и „ХедаГаблер“ на Иво ван Хове. Въпреки че българската публикаимаше възможност да ги види само като прожекции,те определено оставиха ярък отпечатък в българскиятеатрален жвот. Копродукцията на Дойчес театърна текста на Илия Троянов „Власт и съпротива“под режисурата на Душан Давид Парижек, част отпрограмата на „Световен театър в София”, и „Опиянениеи гняв. Изследвания върху авторитарния характер“ нанемския колектив LIGNA в сътрудничество със СтефанА. Щерев и Емилиян Гацов – Елби (с три гостувания презгодината) също предизвикаха вниманието с темитеи театралния си език. Спектаклите „ЩастливияБекет“ на Марий Росен и „Кралят елен“ на младиярежисьор Анастасия Събева се откроиха с оригиналнитережисьорски похвати, енергия и ярка театралност.2. Част от проблемите на театралния живот вБългария продължават да са свързани с театралнатаинфраструктура и липсата на достатъчно пространстваза съвременни изпълнителски изкуства. Друг важенпроблем е краткият живот на независимите продукции итрудното им достигане до зрителите.3. Преди всичко вълнуващ – както сетивата, така имисълта.

МИРА ТОДОРОВА, театровед, тетрален критик1. Едно от събитията на годината са гостуваниятана режисьорите Галин Стоев (въпреки че Галин започнаработа в края на 2017) и Иван Пантелеев в Народниятеатър, които направиха спектакли с трупата натеатъра – съответно „Танцът Делхи” и „Неодачници”.Тук няма да обсъждам самите постановки, за мен еважно да отбележа колко освежаващо и благотворно сеотразява присъствието на подобни фигури в българскиятеатър, сцена, среда. Лично за мен естетическии интелектуално благодатни бяха срещите сартистичната практика на Дженин Дърнинг, Ню Йорк,която бе на резиденция в ДНК, както и с работата наЛуси Герън, Австралия, които показахме в рамкитена платформата „Мигриращото тяло”. И дветехореографки (Дженин е и изпълнител на хореографиитеси) демонстрираха много сериозна, лична и порадитова оригинална работа с движението и потенциаламу да въплъщава идеи и чувствителности. Същотака спектакълът „Три сестри” на Тимофей Кулябин,показан в рамките на „Световен театър в София”, енещо, което ме впечатли със смелото, категоричноразлично и същностно обосновано цялостно решениена познатия материал. Още едно лично, но мисля ивсеобщо разпознато събитие беше спектакълът на ИваТодорова „Приятно ми е, Ива!”. Интелигентно, забавно исъкровено – сложна и фина комбинация!

Театралните събития на 2018

на стр. 14

„Щастливият Бекет“, режисьор Марий Росен, ЦКД „Червената къща“


МИРЕЛА ИВАНОВА, поетеса:За мен най-вълнуващи бяха различните тържествени, научни, литературни и книжовни събития, с които бе отбелязан 140-годишният юбилей на П. К. Яворов, преоткриването в слова и слово на гениалния ни трагически поет. Прочетох и много интересни български книги в различни жанрове: радвам се на младата ни поезия, харесвам Бистра Величкова и Албена Тодорова и техните стихосбирки „Бог в очакване на дилъра“ и „Стихотворения, от които ти се живее“.В прозата съм пристрастна и пристрастена към „Кедер“ на Йорданка Белева, а току-що прочетох на един дъх и „Жажда“ от Захари Карабашлиев.Забележителни са двуезичните, огледални томове на българския и украинския поетичен авангард, издадени от Института по литература на БАН, който заслужава поздравления и за юбилейния сборник „Памет за Яворов в Анхиало/Поморие“.Върна ли се към Яворов, не мога да пропусна тъничката и изумителна книжчица с трите слова за поета на проф. Михаил Неделчев. Като антисъбитие ще отбележа възобновяването на чудовищната догматична реч покрай скандала около литературната награда „Иван Пейчев“. Не е за вярване, че от идеологическия нафталин на 50-те години на отминалия век могат да бъдат извадени и въведени в употреба толкова разпенени, клеветнически, омерзителни думи днес.

АНТОНИЯ ВЕЛКОВА-ГАЙДАРЖИЕВА, професор във ВТУ:Не се наемам ценностно да йерархизирам художествените творби, литературоведските изследвания и културните събития през изминалата година, както го изисква отговорният критически труд и както са го правили най-авторитетните естетически ценители в годишните прегледи от миналото. И все пак ще посоча книгите, които са провокирали размисли, оценки. „Христо Ботев. Да драснем кибрита на въстанието… Политическият роман на поета“, съставителство, предговор и бележки към изданието Иван Радев. Акад. Радев конструира post factum недописания политически роман на Ботев, подреждайки в единно цяло статиите му от в. „Знаме” под общото заглавие „Да драснем кибрита на въстанието…” Това е проза на късото дихание, на смъртоносното горене. „Българска литература от Освобождението до Първата световна война. Част 2” на Милена Кирова – една крайно необходима история на следосвобожденската ни литература, потапяща в най-фасциниращото ни литературно време, увлекателно разказана като алтернативни истории за книги и авторски фигури, но и като есенциалистки поднесени профилиращи щрихи. Излязла в края на 2017 г., „Прочити върху християнския дух на българската литература” на Мария Огойска провокира липсата на традиция в българското литературознание да се осмисля родната художественост през призмата на религиозно-православното, на верско-духовното. Въпреки че има за обект на своите аналитико-интерпретативни наблюдения крайно различни творби в идейно-тематично, в жанрово-поетологично, в светогледно-почерково отношение, авторката впечатляващо ги сговаря в полето на християнската православна култура. „Воля за всеобхватност: Иван Богданов”, съставители Михаил Неделчев и Пламен Дойнов - за първи път в българската литературна история се постига колективен портрет на една многофункционална литературна личност, проблематизирани са различните професионални и социални роли на писателя – на критик и историк на литературата, на архивист, енциклопедист и биограф, особено чувствителен към драматичните фигури в българския духовен живот; успял да превърне следдеветосептемврийската институционална изолация в предимство на изследвача. „Memento vivere: Константин Константинов и неговите съвременници” на Мира Душкова – респектираща с всеобхватността си и интердисциплинарността си проникновена монография за една от представителните писателски фигури на модерната българска интелигенция. Блазни ме мисълта, че изследователският модел на конструираните множество сюжети и диалогични връзки между К. Константинов и ярките творчески присъствия на времето, чрез които се изгражда сложният образ на писателя, е зададен от монографията „Васил Пундев и българската литература”. Винаги съм възприемала биографиите на публичните и героическите личности

Литературно събитие на годинатаКакто всяка година, и тази зададохме въпроса „Кое е според Вас литературното събитие на годината?“ Ето отговорите на поети, писатели, литературни критици и публицисти.

като изкуство да се разказват истории, но и да се мисли националната съдба. „Автобиография” на Райна Княгиня е поредното доказателство.Събития: кръглата маса „Ботев и българската литература”, посветена на 170-годишнината на поета и проведена във ВТУ, с непознатите до момента ракурси и интердисциплинарните прочити е сред приносните национални форуми от тази година. Годишните награди на портал „Култура” – достойна за уважение естетико-хуманитарна селекция, никаква случайност в избраните заглавия и творчески персони.

АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА, литературен критик, лектор в Белградския университет:Не бих отбелязала творба или автор, които ярко да съм преживяла. Отдавам го на това, че не всичко съм проследила. Ще посоча книгата на един поет, когото ценя: Ивайло Иванов и неговото избрано „Просторът ми е сетният престол. Избрана лирика”. С голямо любопитство се отнесох към „Автобиография” на Райна Княгиня. Винаги съм била заинтересувана от поредицата на Института за изследване на близкото минало. Ще отбележа „Орбити на социалистическото ежедневие” от Иван Еленков. Събитията? Мина един шумен и безсмислен литературен скандал, в който се оказа, че всички, включително и градските журита, дълбоко чувстват литературата. Но това, което истински преживях, беше смъртта на моя приятел и колега Вихрен Чернокожев. Този мъж притежаваше голям човешки и професионален морал. Неговата смърт беше събитие, за съжаление, печално, невъзвратимо.

ДИАНА АТАНАСОВА, старобългарист, преподавател в СУ:Сред личните ми литературни събития за тази година са „Мир вам” на Емилия Дворянова и „Всичките наши тела” на Георги Господинов от българската проза и „Ето ме” на Джонатан Сафран Фоер (в превод на Петя Петкова) от преводната. В полето на хуманитаристиката това са книгите на Елка Мирчева „Староизводните и новоизводните сборници – преводи, редакции, преработки, книжовноезикови особености” и на Румен Даскалов „Големите разкази за Българското средновековие”.

ЯНИЦА РАДЕВА, писател:За литературно събитие за календарната година обикновено се обявяват книги, които са нашумели и е добре този шум да е бил произведен три дни преди попълването на анкетата, докато събитието не е забравено. Очаквано е за литературно събитие да се обявят книги, които участващите в анкетата са прочели. Тъй като крайният срок на анкетата съвпада с Панаира на книгата, то много заглавия, предвидени да бъдат представени там, не могат да бъдат споменати и в следващата анкета, защото едногодишният период е достатъчно дълъг, за да бъдат забравени. Затова ще спомена няколко книги, които излязоха или в последния месец на 2017 г., или през първата половина на 2018 г. Правя уговорката, че те не са писани от български автори, но бих желала да са. Това са „Сватбата на Кадъм и Хармония“ от Роберто Каласо в превод на Толя Радева, „Вратата“ от Магда Сабо в превод на Нели Димова, „Репетиции“ от Владимир Шаров в превод на Здравка Петрова. Те са ценни със света, който показват и с начина, по който са написани, и понеже са преводни, и с работата, която преводачите са свършили. Ще спомена и друга книга – „Фрагменти“ от Архилох в превод на Георги Гочев и Петя Хайнрих. За български роман, който смятам, че има важно място в тазгодишната анкета, е романът „Мир вам“ от Емилия Дворянова. Смятам, че е важно да се спомене и невръчването на Националната награда за поезия „Иван Николов“. Жестът на учредителя - „Жанет 45“ в лицето на г-жа Божана Апостолова, сигнализира за нещо, което би могло да се нарече анитисъбитие. Трудността на съвременната българска поезия да заяви нов и запомнящ се почерк, каквито са тези на Иван Цанев, Георги Рупчев или Николай Кънчев. Но въпреки тази трудност похвални са усилията за възраждането й и огласяването в камерното пространство „Хралупата“ в София. Вероятно има още такива места и тяхното зараждане е необходимо за обновяване на съвременната литература.

МАНОЛ ГЛИШЕВ, поет и публицист:Събитието през 2018 г. е, че няма събитие. Не че Нобеловата награда за литература винаги е на ниво (например в 2016 г. тя беше пълен абсурд, колкото и да си падаме по песните на Дилън), но сега направо я няма. Случвало се е и преди, разбира се, но това става относително рядко и си струва да се отбележи. Нима в момента по света няма значими автори или пък те до един са я получили?Ако си говорим специално за България (която сама по себе си обикновено е едно голямо не-събитие, антисъбитие, липса на събития, територия без събитийност), то тук все пак излязоха лекциите „За поезията“ на Кирил Кадийски - което е чудесно, защото е среща с професионализма в тази уж неподдаваща се на професионализиране човешка дейност. Пламен Дойнов пък ни прочете най-новите си политически стихотворения, а те, както винаги, са забавни, духовити, някак странно изискани и вероятно ще оцелеят доста по-дълго от моментните поводи за написването си. Признавам, не ми е безразлично, че и аз успях да издам третата си книга. За всеки автор е приятно да види работата си в готов вид. Но това е събитие най-вече в личен план. Друго? На български излезе „Да мислиш двайсети век“ от Тони Джъд. Книгата е ценна и в този смисъл е събитие... ако я прочетат повече хора.

БОЯН ПАПАЗОВ, драматург:Моето литературно събитие за 2018 г. е „Царството“ на Еманюел Карер. Изданието е от 2016 г., но я четох това лято. Всеки просветен би трябвало да я има в библиотеката си.

КРИСТИН ДИМИТРОВА, писател и преводач:„Втора кожа” от Катерина Стойкова. Респект пред смелостта й.„Тази вечер нищо не е случайно” от Палми Ранчев – за хората далеч от властта и парите; „Зелените очи на вятъра” от Здравка Евтимова – за хората далеч от големия град; „Накъде тече реката” от Чавдар Ценов – за хората далеч от трескавата деятелност на времето ни. Благодаря им, че са верни на себе си. Очаквам с нетърпение да прочета „Водната кула”. Младата Диана Петрова не се плаши нито от еротика, нито от жанр и напредва с широки крачки.„Българска литература от Освобождението до първата световна война – част 2” от Милена Кирова. Биографии, отношения между писателите, заявени доктрини и реални постижения са разказани с дълбоко познаване на периода и справедлива дистанция на преценката. От преводната хуманитаристика – Тимъти Снайдър с „Пътят към несвободата”. Обяснява доста неща от днешната международна политическа ситуация, които ги няма в пресата, а вероятно и няма да се появят.

Художник Дамян Дамяянов

на стр. 10


ИВАН ХРИСТОВ, поет:Кое е моето литературно събитие за 2018 г.? Митко Новков, „От Мърквичка до Минотавъра“: заради това, че ми показа, че не всичко в съвременната българска критика е лъжа, скудоумие и претенция; и Лора Динкова, „Диагноза тишина“: заради това, че ми показа, че не всичко в днешната българска поезия е леко, сладко и просто.

РУМЯНА Л. СТАНЧЕВА, преподавател в СУ и преводач: Компаративните ми предпочитания за 2018 започват с „Отело, мавърът от Валона“, роман от съвременния албански писател Бен Блуши, в превод на Екатерина Търпоманова. Предизвикателен с антиципациите към Шекспир, с нов албански и европейски мит за значимостта на средновековна Валона, днес пристанището Вльора, поддържало някога близки търговски (и любовни) връзки с Венеция.Разширеният и към културните процеси поглед (антологии, преводи…), психологическото вглеждане, обвързването с общи за европейските литератури тенденции придават ново звучене в идеите на българските писатели, включени в „Българска литература, част 2. От Освобождението до Първата световна война” от Милена Кирова.С причудлива корица от Петра Керкенезова, сборникът „Литература и техника“, съставен от Надежда Стоянова, Сирма Данова, Владимир Игнатов и Мария Русева носи компаративен потенциал, свързан с идеите от първата половина на ХХ век, авангарда и футуризма, а и с много други разклонения по темата.

ВЛАДИМИР ТРЕНДАФИЛОВ, литературен критик и преводач:При поезията, може би неслучайно, най-ярките книги за годината излязоха в началото и в края й. В хронологичен ред това са: „Втора кожа“ на Катерина Стойкова, „Черно. Избрана поезия“ на Илко Димитров, „Ти, непрестанна новина“ на Иван Ланджев и „Уважаеми пътници“ на Кристин Димитрова. От чуждоезичната поезия бих откроил томчето „Съвременни португалски поети“, в превод на Мария Георгиева и Цочо Бояджиев, а от родното стихотворно наследство – второто допълнено издание на „Завета на дедите“ на Иван Йончев. В прозата 2017 г. беше по-силна от 2018-а, но все пак: „Тази вечер нищо не е случайно“ на Палми Ранчев. В областта на високата хуманитаристика най-силно ме впечатли сборният том на Умберто Еко „Средновековното мислене“, в превод на Ина Кирякова и Цочо Бояджиев, а от родните заглавия – вторият том на „Българска литература“ на Милена Кирова.

ФЕДЯ ФИЛКОВА, поет и преводач:„Доброто стихотворение е принос към действителността”, твърди големият Дилън Томас. Негово ново и допълнено издание в блестящия превод на Александър Шурбанов ни поднесе предколедно издателство „Жанет 45“.И понеже ще се огранича само в „прокрустовото ложе” на поезията, иначе изброяването ми би надхвърлило рамките на определените редове, ще спомена следните поетически книги, които според мен са „принос към действителността”: Мирела Иванова със „Седем/стихотворения с биографии”, Издателска къща „Хермес”; Албена Тодорова със „Стихотворения, от които ти се живее”, издателство „Жанет 45“; Бистра Величкова с „Бог в очакване на дилъра”, издателство „Ерго”; и Манол Глишев с „Извънсезонни наблюдения”, Black Flamingo Publishing, София.„Принос към действителността”, към нашата действителност, бяха и стихотворенията от ноемврийското поетическо четене на поета Пламен Дойнов под надслов „Нова политическа поезия: Втора нощ”.Или както казва той в един от своите фрагменти към нова политическа поезия: „Чрез новата политическа поезия поезията отива при политическото, за да си вземе езика обратно, присвоен от лицата на властта и пазара, от монопола на жълто-кафявите медии и да възстанови изличения смисъл на думите, да реабилитира достоверността на лирическото изказване, да върне съвестта на езика.А другото име на съвестта е паметта.”Думата „памет” от фрагмента на Пламен Дойнов ме задължава да спомена непременно и представителната и удивителна антология „Български поетически авангард”, дело на Михаил Неделчев, Елка Трайкова и Мариета Иванова-Гиргинова и издадена двуезично (на български и украински) от Издателски център „Боян Пенев”, София.

МИТКО НОВКОВ, литературен критик и публицист:„Седем стихотворения с биографии“ – Мирела Иванова;„Дордето слънцето се пръсне“ – Дилън Томас, превод Александър Шурбанов;„Кедер“ (разкази) – Йорданка Белева; „200 линейки на час“ (разкази) – Йордан Д. Радичков; „7 смъртни гряха“ (роман) – Иван Стамболов; „Накъде тече реката“ (роман) – Чавдар Ценов; „Тази вечер нищо не е случайно“ (разкази) – Палми Ранчев; „Пиафè“ (роман) – Недялко Славов;„Търговецът на начала на романи“ (роман) – Матей Вишниек, превод Огнян Стамболиев; „Седмата функция на езика“ (роман) – Лоран Бине (превод Владимир Сунгарски); „Морска книга или Изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона“ (роман-есе) – Мортен А. Стрьокнес, превод Мария Змийчарова; „Голямата война“ (роман) – Александър Гаталица, превод Таня Попова; „Джин в окото на славея“ (приказни истории) – А. С. Байът, превод Димана Илиева и Ангел Игов;„За Полша – с любов. Българските гласове на полската литература“ (интервюта) – Емил Басат;Двете изкуствоведски книги-албуми за Елиезер Алшех и Цанко Лавренов.

РУМЕН БАРОСОВ, поет и главен редактор на списание „Ах, Мария“:Литературното събитие на 2018 г. ли? За мен (нескромно, но пък лично) – излизането на новия брой на литературното хартиено момиче „Ах, Мария“, питащо се кои са най-превежданите БГ автори. За първи път броят на списанието е билингва – на български и английски и включва 36 автори на 360 страници. Редактор на текстовете на английски е британският поет и преводач Том Филипс, живеещ в България. Впечатляваща селекция и вдъхновяващо приключение с автори, в които „Ах, Мария“ вярва. С новия си брой 28-годишната нимфетка отбелязва още едно десетилетие, което отминава. Обръщайки погледа си едновременно навътре и навън – към и от съвременната българска литература.

ИВАН ТЕОФИЛОв, поет:С благодарност към някои от книгите, достигнали до мен:„Космически елегии“ на Рада Панчовска. Книга със самоотвержена прямота и критически език, бичуваща този травмиран и алогичен свят, който години наред сме създавали неотстъпно и безпаметно. Поезия за силата на духа, непринудено съчетание на необикновена откровеност и чувствителност до краен предел с впечатляваща ерудиция и неукротима енергия.„Всичките наши тела“ на Георги Господинов. Една (и моята) насъщна книга, която колкото пъти разгръщаме, толкова пъти ще ни озарява и обдарява. Майсторска книга, в която и най-крехкото превъплъщение съдържа енергията на високото писане. За писател с такъв изключителен езиков дар, европейска нагласа и завидна лична култура е било неизбежно да стигне до най-лапидарния слог, тоест до въжделения изказ на творчеството си.„Черно“ на Илко Димитров. Поезия на синтеза, заета изцяло с параметрите на вътрешното пространство. Видният поет и естетик е обединил три от книгите си в изящна панорама от избистрени размишления, разгърната в множество житейски, философски и културни интерпретации, ревностно заети със загадките на човека и света, и съответно на поезията.„Ти, непрестанна новина“ от Иван Ланджев. Книга, която ще зарадва истински почитателите на поезията. Нейното провокиращо заглавие не само сумира написаното, но е и действителен предвестник на стойностна поезия. Поезия, свързана с търсенето на „своя“ идентитет, с вътрешния монолог за творческите си усилия и непримиримост и с разреждането на това лирическо напрежение от тънкия, чувствителен хумор и насмешливата усмивка на Иван. ЕМИЛ БАСАТ, литературен критик:1. Александър Шурбанов – „Дендрариум“, избрани и нови стихотворения.2. Преводите на Александър Шурбанов: „Самсон агонистът“ от Джон Милтън и „Дордето слънцето се пръсне“ от Дилън Томас.3. Ървин Ялом, „Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър“, превод Ангелин Мичев.4. Тони Джъд в сътрудничество с Тимъти Снайдър: „Да мислиш двайсети век“, превод Невяна Андреева.5. 66 съвременни немски поети. Антология на Венцеслав Константинов.6. Карел Хинек Маха, „Избрано“, превод Жоржета Чолакова и Анжелина Пенчева.7. Симеон Радев, „Силуети и портрети из литературата и изкуството“, неиздаван ръкопис, предговор, съставителство и бележки Ива Бурилкова и Цочо Билярски.

8. Антон Страшимиров, „Червени страници“, подготвена и предговорена от Цочо Билярски.9. Двутомникът с избрано на учителя на толкова много литератори – професор Никола Георгиев.Тематичните броеве на ЛВ, посветени на Збигнев Херберт, подготвен от Маргрета Григорова и „Полската литература между двете двете световни войни”, подготвен от Маргрета Григорова и Кристиян Янев, излезли с подкрепата на Полския институт в София.

ВАЛЕРИ ВАЛЕРИЕВ, поет:„Втора кожа“ на Катерина Стойкова;„Кедер“ на Йорданка Белева;„Извънсезонни наблюдения“ на Манол Глишев.

ПЕТЯ ХАЙНРИХ, поет и редактор на сп. НО ПОЕЗИЯ:Ако под събитие разбираме книга, то нека тогава да посоча една. Такава действително се появи тази година, отлепи и се издигна високо. Актуална, майсторки написана, по острието. Книга, която остава. Добре дошъл, страх! Стихосбирката „Втора кожа“ (изд. ICU) на Катерина Стойкова.

БОЙКО ЛАМБОВСКИ, поет:Литературното събитие е скандалът в Шведската академия и „празната година“ при Нобеловите награди за литература. Това е могъщ индикатор за промяната в обществата към субординациониия компонент при отношението „писател – читател“, знак за девалвация на „култа“ към творците като цяло, в частност – към литературните такива. Все повече обществата сякаш казват на литературния съзидател: „Ти си просто комедиант при буквите, Шехеразада за миг, която обаче не ща и да виждам. Забавлявай ме, ако можеш, още малко, щото инак влизам в чата...“Разбира се, излязоха хубави книги у нас - ще спомена имената на Иво Беров и Алек Попов, на Деян Енев и Галин Никифоров, на Йорданка Белева и Кристин Димитрова, на Здравка Евтимова, Недялко Славов и Елена Алексиева, още блестящото издание на Дилън Томас в превод на Александър Шурбанов. И поне още трийсетина равностойни на тях имена и заглавия... Но не бих ги нарекъл събитие, а сгъстяване на рефлекторната реактивност, нов и богат спазъм на колективната памет.

ПЛАМЕН АНТОВ, поет, литературен историк и критик, Институт за литература – БАН:Ще посоча няколко неща от различен порядък, които смятам посвоему важни – всяко в своята област – без да ги степенувам.Първото – скандалът около Юлия Кръстева... Впрочем какво скандално има тук – просто Властта за пореден път разкри бруталното си лице, смилайки, или опитвайки се да смеле онова, което многократно я надвишава – и „преди”, и „сега” (без да правя същностна, принципна разлика между двете). По обичайния си начин, криейки се под маската на благовидни предлози като „истина”, „демокрация” или „свобода на словото”. За мен чертата минава не между „преди” и „сега”, не между „отсам” и „отвъд”, а между Властта преди и сега срещу Интелектуалеца – това е фундаменталната, принципна позиция, от която съдя всички конкретни казуси. Властта винаги оперира гнусно и подло – и „преди”, и „сега”; и „отсам”, и „отвъд”. – Поредният повод за отприщване на ниските страсти на малки хора, несъзнаващи ролята си на подлайващи покрай ботушите й палаши, оставили се да бъдат употребени под някакъв изглеждащ красиво предлог.Второ – т.нар. скандал около „Култура”. Присъединявам се към преобладаващото удовлетворение от щастливата в крайна сметка развръзка. Щастлива, макар и по един парадоксален начин: старата „Култура” продължи да съществува под нова титра, а под старото име се появи едно напълно ново издание. Прекрасно – две вместо едно. И двете необходими, допълващи се – чета ги с радост. Да продължи да ги има!Трето – този път без скандали: романът „Мир вам” на Емилия Дворянова. Един извънредно достоен писател, който успява да си върши работата без да прекрачва границата на пошлостта, т.е. да се остави да бъде смлян от масовите медии, както, за съжаление, се случва с други талантливи писатели. Лично аз се моля лепкавият нос на масмедиите да не я надуши скоро. Зная, ще прозвучи старомодно, но в цялата тая логорея и оплетеност на групови стратегии, все по-важно ми се струва интелектуалецът да успее да опази отстранеността си.Накрая в нехудожествената литература искам да отбележа две книги. Едната е скрупульозното изследване на Елена Азманова-Рударска за Иван Грозев. През фигурата на един творец, който литературната история, вторачена в няколко „големи” имена от канона, високомерно отминава като „малък”, Елена е извлякла максимум, който далеч надхвърля номиналния си обект

Литературно събитие на годината


– обзряна е цялата вътрешна динамика на течението на символизма и цялата епоха (че дори няколко епохи). Достойно изследване, което казва повече, отколкото заявява на пръв поглед.В същия дял ще посоча и една книга на Младен Енчев – „Балада за Нангияла. Прагматика на смъртта в детската литература”, включително и защото тя, така да се каже, еманципира един жанр, към който по принцип сме склонни да се отнасяме пренебрежително. Показва нагледно, по далчевски – и струва ми се, за първи път в български контекст – как за детската литература може да се пише напълно „сериозно”, философски, като „за възрастни”.

ЧАВДАР ЦЕНОВ, писател:„Аметисти & Ахати“ на Никита Нанков и „Тази вечер нищо не е случайно“ на Палми Ранчев.

КАТЯ ЗОГРАФОВА, литературен историк:Моето събитие е книгата на Лоран Бине „Седмата функция на езика“, която може би трябва да се чете успоредно с „Пътувам себе си“ на Юлия Кръстева. Интерпретаторски интригуващи са Биляна Курташева с „По ръба на сравнението“ и Видка Николова със „Западът и Изтокът в България. Думи за протестантското присъствие в България“. Новият сборник с есета на Иво Андрич „Изтръгнато от живота - моя и твоя“ не бива да бъде пропуснат, още по-малко – новият превод на Дилън Томас от Александър Шурбанов – „Дордето слънцето се пръсне“. Тази година се появиха и ценните антологии: „Европа“, съставена от Михаил Неделчев, и „Антология на българския модернизъм“ (билингва - български и украински), също негово дело, в партньорство с Елка Трайкова и Мариета Гиргинова. Сред българските поети бих откроила Валентина Радинска със „Защото е студено“, Рада Панчовска с „Космически елегии” и Амелия Личева със „Зверски кротка“. Сред белетристите: Яна Букова със „Записки на жената – призрак“, Кристин Димитрова с „Обади се, когато пристигнеш“, Яница Радева с „Пътят към Тива“, Божидара Цекова с „Паяжина от тайни“. И за да има поне едно мъжко име: Димитър Паунов с „Малки състезания. Самотният пътник за Берлин. Биплан в дъжда и последният му незавършен ръкопис“.

ДЕЯН ЕНЕВ, писател:В областта на хуманитаристиката: „Разговори със Светлозар Игов” на Антония Велкова-Гайдаржиева. Тази книга е литературна вселена. И неслучайно взе наградата на портал „Култура”.В поезията: „Топло животно и други стихотворения” на Златозар Петров. Може би най-силната поетична книга на изтичащата година. Пропусната с лека ръка от много видни журита.В прозата: сборникът с разкази „Техническа проверка” на Ангел Иванов. Макар и излязла в самия край на годината, тя влива много силна и свежа кръв в българския разказ. И затова догодина тук, на същото място, пак ще се пише за нея.В превода: „Кървав меридиан” на Кормак Маккарти. Преведена гениално от Станимир Йотов.

НИКОЛАЙ АРЕТОВ, литературовед, професор в Институт за литература – БАН, гл. редактор на изд. „Кралица Маб“:Сред немногото нови български прозаични книги, които прочетох тази година, се открои „Тяло под роклята“ на Галин Никифоров. Наистина различна, с лекота преодоля скептицизма ми. И не заради трансджендъра, дори въпреки него. Още не съм довършил „Накъде тече реката“ на Чавдар Ценов, но съм убеден, че си струва. Със закъснение прочетох „Вундеркинд“ (2014 г.) на Николай Грозни; не я открих сам – сериозната критика ме насочи към нея. Чудесна книга, с която изпитвам желание да споря, но не ми излиза от съзнанието. За мен е събитие, въпреки че громенето на близкото минало ми изглежда попресолено. А авторът, който най-много четох тази година (извън заниманията ми с литературна история) е Иън Макюън, връщам се и към филмите по романите му. Очаквах повече от словото му в Университета, но гостуването му си е събитие.Антисъбитие или поне неприятна тенденция продължава да бъде субективизмът и юбилейността на литературните награди. И понеже стана дума за субективност, лично аз се чувствам огорчен, че литературните авторитети отказват да забележат четиритомното издание на Асен Христофоров.

ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и преводач:Поетическото четене на Пламен Дойнов „Нова политическа поезия: Втора нощ“, състояло се на 19 ноември на камерна сцена „Миракъл“, Театър „Българска армия“.

ЮЛИАН ЖИЛИЕВ, литературен критик:Много добри поетически книги излязоха с имената на Рада Панчовска – „Космически елегии”, Яна Букова – „Записки на жената призрак”, Никита Нанков – „Аметисти & Ахати”, Мира Душкова – „Ангели и сняг над Монреал”, Роза Боянова – „Обратна гравитация”, Иван Сухиванов – „Непревзето море”, Кръстьо Раленков – „Кислород”, Борис Бухчев – „Октомврийски напеви”, Мина Кръстева – „В пустинята на света”, Иван Ланджев – „Ти, непрестанна новина”. Поезията на Иван Ланджев с (цели) двама редактори, на Никита Нанков с двама ангели хранители – самотният поет е другаде.В прозата бих отбелязал романа-приказка „Мир вам” на Емилия Дворянова и разказите на Палми Ранчев в „Тази вечер нищо не е случайно”. Превъзходна година и за бургаските разказвачи с книгите „Намръщени веселяци” от Георги Йочев, „Сенките на времето” от Милка Иванова, „На стоп” от Николай Фенерски, „Перо от черен котарак” на Лилия Христова, „Дънди на борда” от Митко Джунгуров. „Една любов на Суан” от Марсел Пруст в новия превод на Росица Ташева. Защитената от Виктория Кирилова дисертация „Кант и По следите на изгубеното време от Марсел Пруст” с научен ръководител проф. Никола Георгиев (с пожелание да се превърне в книга). „Космос” от Витолд Гомбрович (пр. Катерина Кокинова), „Морска книга” от Мортен Стрьокснес (пр. Мария Змийчарова), „Ноа Ноа” от Пол Гоген (пр. Валентина Бояджиева).Антисъбитието – повече специалисти по досиетата, отколкото читатели на Юлия Кръстева: към осветени бъднини.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, литературовед, професор в НБУ:Ще посоча първо безспорното за мен антилитературно събитие на годината: продължаващата през цялата година, с десетки и десетки публикации и изказвания, безсмислена и клеветническа кампания на Съюза на българските писатели и на неговия вестник „Словото днес” срещу двечките стихотворения на Петър Чухов, срещу всички, които подкрепиха двукратните решения на журито за наградата „Иван Пейчев” в Шумен, срещу всички литератори, които защитиха Чухов като прекрасен поет. Кампанията даде възможност на Боян Ангелов, Иван Гранитски, Панко Анчев и компания да се представят като антиевропейци, антинатовци, като жадуващи прокомунистически реванш. Те се изявиха като хулители, които не са се постарали да мотивират с каквито и да е доказателства, с какъвто и да е прочит на нови книги (освен на двете кратки стихотворения на Чухов), с примери, с литературоведски интерпретации своите безумни твърдения за разруха на „традиционните” ценности на литературата, за унищожаване на литературния канон и какви ли още не престъпления, извършени от нас, „соросоидите, жълтопаветниците, толерастите“ от Сдружението. Но тяхната просташка кампания даде възможност на колегите от Шумен проф. Добрин Добрев, проф. Пламен Шуликов, поета Антонин Горчев, критика

Иван Карадочев и представителката на общината г-жа Десислава Златева да проявят по категоричен начин своята доблест, принципност и гражданска решителност.А за мен литературното събитие на 2018 г. е комплексно: засилващата се/ускоряваща се динамика на социализирането, на масовизиращото се читателско обгрижване на високи образци на най-новата ни литература; явяването – очаквано и неочаквано, на най-различни малки и по-големи, вдадени в текстовете публики, в София и навсякъде из страната. Наблюдавах всичко това при премиери на книги, юбилейни литературни тържества, обсъждания на творчеството на Теодора Димова, Деян Енев, Пламен Дойнов (на новата му политическа поезия), Владимир Зарев, Емилия Дворянова, Александър Секулов, Мирела Иванова, Недялко Славов, Амелия Личева, Георги Господинов, Алек Попов, Захари Карабашлиев, Милен Русков (на драматизации и екранизации по негови романи) и на още десетки и десетки прекрасни писатели. А част от тези събития бяха организирани и водени артистично в Клуба на Столична библиотека от литературния „демон” Петър Чухов.

ИННА ПЕЛЕВА, литературовед, професор в ПУ „Паисий Хилендарски“:През 2018-а прочетох и новоизлезлите книги на Д. Дилова, Х. Карастоянов, З. Евтимова, Н. Славов, Е. Дворянова, П. Ранчев, К. Филипов, Е. Алексиева, Р. Захариева, Ч. Ценов, К. Донков, Г. Никифоров, С. Коспартов, Д. Юсколова.Особено ме впечатлиха:„Мир вам” на Е. Дворянова (в този разказ за Вярата няма назидателно-фалцетни тонове, има спокойна светлина и тих омагьосващ български език);„Свети Вълк” на Е. Алексиева (физиономичното за предишната белетристика на авторката си е налице, обаче се е появило и нещо ново – една саркастична и жестока човечност, такава-онакава, но човечност; аз съм „за”);„Отпечатък от никого” на К. Донков (скръбнокрасива проза, а и винаги има нужда от моралистко слово).Добри книги – и много различни една от друга – са също „Тази вечер нищо не е случайно” (П. Ранчев), „Ръкавици за студената война” (Р. Захариева), „Синът на авиатора” (К. Филипов).Браво за тома с творби на Д. Паунов; ето го и най-пълното до момента издание на Радичковите пиеси...Читава година тоест.Дано следващата пак да е щедра!

Художник Дамян Дамяянов


Емилия Дворянова, „Мир вам“, София: „Обсидиан“, 2018, 247 с., 16 лв.Антиутопия или мощна притча, новият роман на Емилия Дворянова вплита библейското в съвремието ни и далеч надскача българското като проблематика. А езикът завладява със силата си и с онази хипнотичност на образността, която познаваме и от другите романи на Дворянова.

Галин Никифоров, „Тяло под роклята“, София: „Сиела“, 2018, 242 с., 14 лв.Написан умно, завладяващо и емпатично, този роман за живота на един „джендър“ и даже „трансджендър“ по особен начин казва всичко онова, което шумните препирни около Истанбулската конвенция не казаха. Великолепен език, живи метафори, внимателно отношение към темата – отвъд сензационното. Слабите страни: смяната на пола е мотивирана

само и единствено морално; липсва размах и се усеща една типична за родното писане свитост. Въпреки това обаче – морално и естетическо събитие за българската литература.

Мирела Иванова, „Седем. Стихотворения с биографии“, Пловдив: ИК „Хермес“, 2018, 80 с., 11.95 лв.Новата стихосбирка на Мирела Иванова застава сред книгите на 2018 година не защото отнесе почти всички престижни награди за поезия – „Николай Кънчев“, „София“, „Перото“ и пр., а защото се откроява и без награди – стои излята, завършена, разлистена към днешни и утрешни

читатели като истинско послание на съвременността. Можем да я наречем отново и отново „карта на възвишеното всекидневие“ или „триумф на ироничното и самоироничното писане“, но никога не бива да забравяме, че зад всичко това стои личният залог на споделения живот – нищо извън думите.

Рада Панчовска, „Космически елегии“, София: „Сонм“, 2018, 76 с., 6 лв.Рада Панчовска е утвърдено име в съвременната българска поезия, със собствен почерк, въпреки това обаче новата й поетична книга изненадва с мащаба на прозрението, с надскачането на българското, с взирането в планетата ни с всички екологични и климатични кризи и проблеми, със захвърлеността на човешкото насред космическото и с разсъжденията за края на

света, за невъзможното спасяване на световете, и на този фон – за запазването на човешкия облик, за смирението и за живота като едно самотно занимание.

Стефан Коспартов, „Когато капят кестените“, София: „Сиела“, 2018, 552 с., 17.90 лв.В първия момент човек трудно осъзнава, че си има работа с дебютна книга. После научава, че авторът е нов, но няма как да бъде наречен млад. По-нататък се зачита и забравя за всичко това. Защото повествованието е гъсто и живо, изчерпателно в хлътването докрай сред българския град от средата на ХХ век насетне, сред комунизъм и преход, но най-вече сред плътни

човешки истории – истории от плът. Да, има тук-там малки исторически несъобразности, но те изобщо не могат да развалят вкуса при четенето на този голям роман – след „Хавра“ на Захари Карабашлиев, другият важен разказ за българското битие.

Чавдар Ценов, „Накъде тече реката“, Пловдив: „Жанет 45“, 2018, 248 с., 16 лв.„Целият ми живот е едно неизпълнено обещание“, казва един от героите в книгата. Този роман всъщност се създава от биографии, сложили се от неизпълнени цели, от нереализирани мечти и копнежи. Но това не го прави драматичен или трагичен, напротив – той е разказ за това, че и така човешкият живот е възможен и

смислен. Някои може и да разпознаят тук поколенчески опит от последните няколко десетилетия, макар романът да страни от подобни мащабни обобщения. Внимателен в детайлите, стилистично прецизиран, меко ироничен – познатият от предходните книги на Чавдар Ценов негов почерк е добре разпознаваем и тук. Читателите му са свикнали, че написаното от него е гарантирано добра проза. Новият му роман е поредното

доказателство за това.

„Български поетически авангард. Антология / „Болгарський поетичний авангард. Антологiя“, съставителство, предговор и бележки Михаил Неделчев, Елка Трайкова, Мариета Иванова-Гиргинова, превод Надия Мискив, Олга Сорока, Остап Сливински, поетически редактор на превода Анна

Процук, Издателски център „Боян Пенев“, С., 2018.„Український поетичний авангард. Антологiя / Украински поетически авангард. Антология“, съставителство и бележки Олег Коцарев, Остап Сливински, Юлия Стахивска, предговор Олег Коцарев, Юлия Стахивска, превод Албена Стаменова, Владимир Колев, Райна Камберова, поетически

редактор на превода Мирела Иванова Издателски център „Боян Пенев“, С., 2018.Солидно издание, резултат от сериозната работа на съставители и преводачи. Дори преводът на авангардната поезия сам по себе си е достатъчно постижение. Но начинанието е много по-амбициозно – изданието съдържа подробни уводни текстове и бележки, а съставителите на тома за българския авангард са подходили не просто като към издание, предназначено за чужда публика, а с амбицията да създадат възможно най-пълен образ на поезията от периода, включвайки, редом с каноничните произведения, и по-неизвестни, рядко коментирани творби. Въвели са и нови тези за историята и същността на разглежданите художествени явления.

Здравка Евтимова, „Зелените очи на вятъра“, Пловдив: „Жанет 45“, 2018, 284 с., 17 лв.„Зелените очи на вятъра“ е роман, разказващ за човека – deinos – едновременно чуден и чудовищен, такъв, какъвто е възпят от хора в „Антигона“. Героите на Здравка Евтимова са маргинали, лишени от спасението с възможните месианистични конотации. Още от епиграфа „Един баща бил толкова лош, че даже си нямал дете“ се очертават рамките на една социална сатира, в която е вписана инверсирана

справедливост – наказанието изпреварва вината, бащите предават в наследство своята невъзможност, жестокостта е парадоксална – и като такава само с езика на малко дете може да бъде предадена в разказ.

Дилън Томас, „Дордето слънцето се пръсне”, прев. А. Шурбанов, Пловдив: „Жанет 45“, 2018, 100 с., 20 лв.Към преводите на Т. С. Елиът и Е. Е. Къмингс издателство „Жанет 45“ добавя и трета англоезична фигура, знаково име за поезията от първата половина на XX в. Преводът е сензитивен към ритъма, звука и ехото, към формалното съвършенство на стиха, към неологизмите и игрите на думи, без да изпуска

смисловото (при)общение между природа и човек. Въобще един Дилън Томас, добре звучащ на български.

Жак Дерида, „Призраците на Маркс“, прев. М. Събев, Т. Минева, София: „Рива“, 2018, 248 с., 19 лв.„Призраците на Маркс“ се появява през 1993 г. като серия от лекции, посветени на въпроса за бъдещето на марксизма. Това бъдеще е обвързано с преследващите следи от миналото, със скандалното отхвърляне на смъртта на Маркс, с неочакваното завръщане и бродене на фантомите на неотминаващото, с населяването

на политическата сцена с призраци. Първа глава съполага труповете в „комунистическия манифест” и „Хамлет“, за да извлече понятието призракология наместо онтология.

Ане Франк, „Задната къща. Дневникът на Ане Франк“, прев. М. Енчева, София: „Сиела“, 2018, 312 с., 19.90 лв.

Това е нецензурираното издание на „Дневникът на Ане Франк“, писан в укритието, където Ане споделя своите чувства, желания и страхове, с които е изпълнено ежедневието й в Задната къща. Тук момичето се влюбва в сина на семейство Ван Пелс, приятелско семейство на семейство Франк, с което заедно делят убежището

си. Цензурираното и редактирано издание на книгата досега съдържаше дневника без онази част, неразделна от всяко пътуване от детството към юношеството – темата за сексуалността. Ане прекарва много време, озадачена от своите пробуждащи се сексуални желания и в опит да открие какво означава да бъдеш романтично ангажиран с някого, а не да сте просто приятели.

Това са книгите, които редакторите на ЛВ избраха като най-важни за изминалата година. Критериите

ни са: смело рефлектиране върху действителността, литературно и академично майсторство на писането,

социална значимост по дебати, свързани с актуални теми. Разглеждали сме книги, публикувани до 30 ноември

2018 г.

Рене Карабаш, „Остайница“, Пловдив: „Жанет 45“, 2018, 158 с., 15 лв.Прозаичният дебют на Рене Карабаш заимства най-доброто от собственото й поетическо писане по линия на образността, лапидарността, изчистената стилистика, експериментите със синтаксиса и пунктуацията, като го прави с мярка и го вплита в умението да сюжетира, изграждайки така специфичния си стил и на разказвач. А самата история отвежда към някои обичаи по албанските земи, които

напомнят практиката на амазонките.

Румен Петров, „Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност“, София: „Парадокс“, 2018, 355 с., 18 лв.Румен Петров е социален психолог, преподавател. Въпреки че на някои места книгата не е докрай издържана като понятия и методология, тя е изключително важна тук и сега с двете напомняния, които прави: че хуманитаристите са длъжни да заемат ясна етическа позиция спрямо изследваните от тях феномени; че социалната работа с бедността и страданието не е прищявка и харч на обществото,

а конститутивен елемент на здравия обществен живот. Не на последно място: важни разсъждения за социализма като социална травма.

И З Б О Р Ъ Т Н А Л В

Книги на годината


Илка Пап-Закор

В края на ноември в гората се появяват ангелите. Пристигат с първите слани. Опитват се да се крият от нас, но все пак не е трудно да ги откриеш поради блещукащите им светлинки. Правят си гнезда от замръзнала шума и отчупени клони. После носят яйца. Ядат скреж. Нощем се осмеляват да излязат накрай село. Пеят коледни песни на пияния пощальон и на кучетата, онождащи се при оградите.Преди години господин учителят улови един. Държа го в клетка няколко дни, но не знаел с какво да го храни, така че той умря още преди Коледа. Попитал го какво дирят тук, защо изпълват всяка есен гората, а ангелът сякаш му казал, че ни носят радост и светлини, но може господин учителят да не е разбрал добре, защото ангелът му говорел трудно с пресъхнала уста. А той не знаел дори с какво трябва да го пои.Почти сигурно е обаче, че те са откраднали звънеца от колелото на съседа.Ангели най-добре се ловуват при смрачаване заради искренето им, защото на тъмно се виждат най-добре и защото по това време даже и мъжките спят в гнездата. И най-добре е със сачми, както при зайците. По-възрастното, едро животно е колкото един приличен див заек. Макар при нас те да са малко, зиме застрелваме общо взето всичките, господин учителят казва, че трябва, както додотата, да ги оползотворяваме методично, щом като не се боят, а и да летят не летят много по-добре от една кокошка. Не знам какво е додо, но е сигурно, че господин учителят винаги е прав. Положението с ангелите обаче е такова, че човек напразно ги изпозастрелва, на следващата година отново изникват отнякъде. Наистина все по-малко са. Господин учителят каза, още десетина години щяло да ги има.Месото на ангела е вкусно и възсладко. Само дето лесно се разваля. Но в лед издържа до Коледа. А кожата му, ако остане здрава, също е превъзходна, издръжлива, трябва само да се отмие от нея бляскавия прашец, подобен на пеперудения. Почистим ли я, е като свинска кожа. Могат да се ушият обувки от нея. Както и работни ръкавици.Вечер, свършим ли с ежедневните задачи, ние, мъжете от селото, се насъбираме, от време на време вземаме и любознателните хлапета да им покажем каква е мъжката работа. Предпазливо обграждаме гнездата. Кой ли знае колко е опасно ято спящи ангели? После наведнъж по команда стреляме по тях. Не са нужни повече от няколко похода, за да се отървем за цяла година от тях. Последните, когато вече имаме достатъчно месо, ги гърмим с динамит. Заради фойерверките. В такъв случай жените се сбират пред къщите, кършат ръце. Вайкайки се, гледат стрелкащите се над гората искрящи ангелчета. По това знаем, че празникът е настъпил.Тази година аз застрелях най-много. Добре ни дойде, защото не клахме прасе. Вечер, на път за вкъщи ангелите,

висящи на гроздове от колана, се удряха в глезените ми. Жената по цяла нощ четкаше бляскавия прах от панталоните ми. Повечето одрах. От кожата направихме за децата училищни чанти, ботушки. А за мен кожен колан. И той служи за тяхно добро, така погледнато. Една част от кожите съшихме, както при котешките кожуси в града. И бездруго жената се оплакваше, че си няма топло зимно палто. Направихме и много сланина. И суджуци. Вкусни наденици от дебеличките ангелски деца. С косите им натъпкахме възглавниците. Шушнеха под главите ни и имаха особена миризма, както попът в неделите, но все пак добре се спи на тях. Един следобед издялках от ангелските костички войничета, перодръжка, а от черепчетата дребни бели камбанки за коледната елха. Най-хубавия го сложихме в лед така, както си беше. Той ще е за тържествената трапеза в красивия иноксов поднос, в устата с печена ябълка. Ангелско печено, пълнено с меденки. А и дотогава ядохме яхния, панирано месо, пастет, кюфтета. Съседите ни завиждаха. Знаеха, че на мен ми е най-лесно, защото гората започва направо от градината ни. Ангелите, идваха ли да пеят нощем, се кандилкаха под нашия прозорец. Стрелях по тях от леглото. При гърмежите се вдигаха, пляскаха с недоразвитите си чоканчета на крилете и около тях се кълбяха сребърни пухени облаци. Но не успяваха да останат дълго време във въздуха. Кацаха обратно, обкръжаваха събратята си, валящи се в снега, изненадани зашушукваха, но никога не бягаха. Сякаш не вярват на очите си. Тогава си струваше отново да стреляш по тях. Тоест, ако съседът не се беше вече събудил при врявата, понеже другите не позволяваха да ловувам сам, за да се осигурят равни възможности. За късмет ангелската кръв не си личи по снега. Има цвят като на охлювена слуз. Оставя следа по метал и дърво, но по снега въобще не се забелязва. С въдица издърпвах плячката от снега. Не се налагаше дори да ставам.Сетне по Коледа имаше една масичка поднеси храна, че ум да ти зайде. И елха. По нея меденки и камбанки. И свещички. И ангелски коси, проблясващи в светлината на свещичките. В стаята миришеше като в църква.Имаше супа, имаше риба, имаше сладкиши. Имаше и ангелски суджук, ангелски гулаш, ангелски пръжки. Иразбира се, печен ангел. С меденки. Защото ангелското месо е като рибеното, може да го ядеш и на Коледа. Само дето ти става по-тежко от него. Мазно e. И мирише на тамян. Едвам успяхме да станем от масата. Светът се въртеше пред очите ми още щом осмуках последната костичка. Децата ме крепяха от двете страни, макар самите те едва да се влачеха. Трудничко стигнахме за службата в полунощ. Аз едвам се държах на крака. Опрях се на една колона и се съсредоточих върху дълбокото поемане на дъх. Мислех си, няма да оцелея. Че ще взема да експлодирам. Най-вече, докато се удрях в гърдите, се разтрисаше цялата ми вътрешност. Ангелчетата искаха да излязат, да похвърчат. Мислех си, със сигурност и тях ги привлича светлината, както

Ангелска вечерянощните пеперуди, и сега ще вземат да се освободят и ще влетят в пламъка на свещите по олтара. Опитах да се обърна, но църквата навсякъде бе пълна със свещи. Когато вече не издържах, умих лице в светената вода. Това ме спаси от мозъчния удар, предполагам. Към края на службата вече се бях освестил, само дето бях непоносимо жаден. Но после вкъщи извадихме домашното вино и анасонлийката и се захванахме да пием за празника. Но може би не трябваше да се смесва виното с ракията, защото отново почна да ми се повдига. Какво можех да направя, като пиех както се случеше. После, когато почувствах, че повече не мога да устисквам, излязох в края на градината. Първо само си разтрих лицето и тила със сняг, надявайки се студът да ми подейства добре, понеже помнех, в църквата успях със същото. Но не ми подейства добре, защото по снега се усещаше още ангелската кръв, усетих и миризмата на тамян и от това се сетих за вечерята, и ангелите започнаха отново да шават в мен. Така че накрая се наведох, с едната ръка се хванах за оградата, с другата притиснах корема си и се постарах да изпомпам всичките онези вкусотии, които бяха в него – винцето, ракийката, супичката, сладкишите и многото ангелчета, тези вкусни месца. От повръщането сълзите се лееха изпод затворените ми очи, защото ги бях затворил, да не виждам ужаса, който се сипеше на снега. И тогава изведнъж по лицето ме докосна нещо топло и влажно и в изпълващата всичко задушаваща миризма на тамян се всели едно меко животинско изпарение, от което бунтуващата ми се вътрешност внезапно се поуспокои, макар известно време да се тресеше и вълнуваше. Поповръщах още малко със затворени очи, така и така вече бълвах с пълна пара, междувременно все повече и повече от тези твари досягаха лицето ми, сякаш ме галеха, та значи отначало си помислих, че ангелите ми са възкръснали и сега подхвърчат около мен и се удрят в мен, докато разперват криле. Но ми мина желанието да повръщам и най-сетне отворих очи. Тогава видях, че отвсякъде ме заобикалят сърни, едно доста голямо стадо, поне стотина по-големи и по-малки животни, и една след друга от гората никнеха още и още, късметлийките олизваха изцедените сълзи от лицето ми, останалите дисциплинирано чакаха реда си. Защото тези животни ужасно много обичат соленото, бяха се насъбрали заради него, а аз услужливо им поднасях главата си, мигах начесто и се стараех да си мисля за сърцераздирателни, опечаляващи и безнадеждно тъжни неща, за да продължавам да плача и най-сетне веднъж и те да имат една прилична Коледа.

Преведе от унгарски НИКОЛАЙ П. БОЙКОВ

Редактира АНДРЕА ЮЛИЙ ДРАГОВ

К О Л Е Д E Н П У Ч



А Н К Е Т А

РОМЕО ПОПИЛИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик1. „Неодачници“, М. Горки, реж. Иван Пантелеев, Народентеатър; „Дивата патица“, Х. Ибсен, реж. Крис Шарков,Народен театър; „Животът е сън“, П. Калдерон, реж.Дина Маркова, „Червената къща”2. Много работа, но малко смисъл.3. Театърът да бъде като Новата година – какъвто сеполучи.

МИХАИЛ БАЙКОВ, театровед, театрален критик1. През 2018 г. намирам за важни за театралната нисцена спектаклите на „Лисичета“ на Лилиан Хелмани „Бащата“ на Флориан Зелер в Народния театър.Макар и с премиера в края на 2017 г., но разгърнал целияси потенциал през настоящата година, спектакълът„Чамкория“ по романа на Милен Русков е определенобазисно събитие в културния ни календар. То впрочемвърви с необходимото завръщане на Явор Гърдев,направил през 2018 г., и „Драконът“ по Евг. Шварц въвВарненския театър, „Елхата у Иванови“, заедно с театър„Реплика“ и „Наблюдателите (хипотеза за отвъдното)“от Константин Илиев в Народния театър. Оказа сеголямо събитие и световният хит-мюзикъл „MammaMia“, чиято българска премиера гледахме в Националнатаопера и балет.Важни в международен план бяха и прожекцията на „Трисестри“ на Тимофей Кулябин, както и гостуването на„Власт и съпротива“ на Шаушпил Хановер в копродукцияс Дойчес театер Берлин, Германия в рамките наплатформата „Световен театър в София“ на фондация„Виафест“.

През тази година се чества и 10-ото юбилейно издание на Международния фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“ на Столичния куклен театър.Намирам за особено важна и продължаващата театрална, но и издателската дейност на група „Метеор”.2. Проблемите през 2018 г. не са проблеми от тази илипредходната година. Това са системно натрупванив последните години, добре познати проблеми. Отедна страна, това е театралната ни система катоцяло, която не толерира креативното поведение врепертоарните театри, а когато то все пак е факт– отношението към създадените спектакли е катокъм всички й е трудно да създаде мощен сценичен продукт, който да генерира интерес у нови публики. Липсва генерална промяна както във финансирането и репертоара, така и в сценичния език на предложените ни през годината заглавия. 3. Ще ми се през 2019 г. българският театър да обогатирепертоара си с повече стойностна съвременна българскадраматургия. Ще е повече от прекрасно, ако в редицитена театъра ни се влеят още нови имена в полето нарежисурата, сценографията и театралния мениджмънт.Те ще са гарант за жив и буден, за честен, смел и добренаправен театър.

МИЛЕНА МИХАЙЛОВА, театровед, театрален критик1. За събития на 2018 г. считам тези, които сеотличават с идейната си различност, съвременномислене/интерпретация, социална ангажираност,оживяване на актуални проблеми и чувствителноств нова или класическа драматургия театралнитенденции, дискусии. Стойностни в този смисълса най-новият танцов пърформанс на Дерида денс

център по „Госпожица Юлия“ от А. Стриндберг, реж. Живко Желязков, „Дивата патица“ от Х. Ибсен, реж. Крис Шарков и "NeoДачници" по М. Горки, реж. Иван Пантелеев (Народен театър „Ив. Вазов), „Албена“ от Й. Йовков, реж. Красимир Спасов (ТБА). През 2018 г. се появи и „Закачане“ – първият вербатим спектакъл на голяма сцена в София, реж., концепция и текст Неда Соколовска (Театър „София“), последван и от спектакъла й „Поп-фолк хроники: Бели птици и куршуми“, отново на документална основа (МГТ „Зад канала“), в чиято значимост се убеждават все повече актьори, имащи шанс за запознаване с тази нова за България театрална естетика. „Световен театър в София“ 2018 ме вдъхнови с „Власт и съпротива“ по романа на Илия Троянов на Театъра в Хановер и Дойчес театър, Берлин и с филмиран вариант на „Три сестри“, реж. Тимофей Кулябин, извел класическата Чехова пиеса на жестомимичния език на глухонемите. Запомняща се и приносна дискусия, проведена в Гьоте институт, е „Политическото в театъра“, както и „Говорейки за революция? (50 години по-късно: свобода, бунт, политически театър или липсата им)’ 68 - част от АСТ Фестивал 2018. Значимо беше и гостуването на руския драматурт Николай Коляда по време на фестивал-лаборатория NEDRAma International. 70-годишнината на НАТФИЗ също озари театралната 2018. 2. Основен проблем, но не само през 2018 г. е еднаквосттана повечето театри у нас, театри без профил, безестетическа специфика, предвидими и разпознаваеми в„уюта“ на познатото. Затова и толкова много ме радватгорепосочените театрални, изпълнени с живот събития.3. Пожелавам си театър неочакван, разнороден втърсенията и копнежите си и с широко отворени очи за„тук и сега“ – днес!

1. Кои са според Вас събитията в българското кинопрез 2018 г.?2. Кои са според Вас събитията в световното кинопрез 2018 г.3. Какво бихте пожелали на българското кино за 2019 г.?

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Киноанкета се обърнахме към трима киноведи и кинокритици.

ДЕЯН СТАТУЛОВ, киновед, кинокритик1. На първо място като безспорно събитие наотминаващата година е успехът на филма „Ага“на режисьора Милко Лазаров. С него се закримеждународният фестивал в Берлин, а през годинатаполучи множество награди по света и у нас, включително„Златна роза“ за най-добър български филм. Филмът яркосе отличава с кинематографично въздействие, коетонадхвърля обичайните тематичните и естетическитърсения в съвременното българско кино.Друго събитие е почти нулевата година за производствона българско кино, поради блокирането на неговотофинансиране. Да се надяваме, че приетите променив Закона за филмовата индустрия ще възстановятнормалния ритъм в живота на киното в България.Необяснимото отсъствие на наградите на Българскатафилмова академия, както и обидният аргумент, скойто се отложи фестивалът „Златен ритон“, също сасъбития, но за съжаление – с отрицателен заряд.2. Мога да отлича две събития, които са част отпроцеси, които съпътстват или движат развитието насветовната кинематография. На първо място, това е всепо-голямото влияние на стрийминг платформите не самовърху разпространението, но върху производството нафилмово съдържание. Най-силно доказателство за товае наградата „Златен лъв“ във Венеция за филма „Roma”на Алфонсо Куарон и получените номинации за „Златенглобус“. Платформи като Netflix все по-категорично щедиктуват развитието на киното в бъдеще.Другото събитие е задълбочаващата се криза наидентичност в световното кино с налагането наполитическата коректност като естетически критерий(вж. „Формата на водата“, „Черната пантера“ или„Бохемска рапсодия“).3. Много и добри филми, както и зрители. Най-важнотое да се възстанови нормалният ритъм и среда за производство и разпространение. Трябва по-категорично и смело да се заяви подкрепа на младите творци, които имат добри идеи и проекти. Не спирам да се надявам, че може и трябва да се изработи и приеме нов Закон за филмовата индустрия.

БОЖИДАР МАНОВ, киновед, кинокритик1. Над всички е „Ага“ на реж. Милко Лазаров. Един многосилен европейски и световен филм, както и да се разбиратова непрофесионално определение. Закъснелият дебютна Надежда Косева „Ирина“ също е добър филм от

обещаващ режисьор.2. Чак зашеметяващи събитияняма, но добри филми са „Рома“(Мексико, реж. Алфонсо Куарон),„Щастливият Лазар“ (Италия,

реж. Аличе Рорвахер), „Магазинни крадци“ (Япония, реж. Хироказу Корееда), „Черният ку-клукс-клановец“ (САЩ, реж. Спайк Лий), „Капернаум“ (Ливан, реж. Надин Лабаки), „Йомедин“ (Египет, дебют на А. Б. Шауаки). Събитие е обаче мощното навлизане във филмовия бизнес на стрийминг платформата Netflix. 3. Да се направят крайно необходимите исъществени промени в иначе наскоро поправения Закон зафилмовата индустрия само за да не спре финансирането.И повече нискобюджетни филми, които са огромен шансза млади и талантливи кинематографисти.

НАДЕЖДА МАРИНЧЕВСКА, киновед, кинокритик 1. Парадоксално най-значимият български филм през2018 няма нищо общо с българската действителност.„Áга“ на Милко Лазаров е минималистичен, поетичен и философски филм за семейството, любовта, смъртта, смисъла на най-простите човешки действия, прошката, краха на цивилизацията. Действието се развива в Далечния север, сред ослепяващо бял снежен пейзаж, за да изчисти смисъла на филма от всичко познато и да прехвърли посланието в полето на екзистенциалното. Първичните човешки жестове почти без реплики ни връщат към откровенията на първозданието, които ние, като човечество, сме загърбили. Изумителната визуална красота на филма (оператор Калоян Божилов) e постижение в световен мащаб. След изключителната чест да закрие един от най-престижните световни фестивали „Берлинале“ „Áга“ получи още десетки отличия, а на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ беше удостоен с цели пет награди. Другият филм, който направи силно впечатление, беше „Възвишение“ на Виктор Божинов по романа на Милен Русков. Погледът към българската история е лишен от фалшиви и приповдигнати героизации, а това го прави истински и узнаваем за българския зрител. Съвсем не е случаен и успехът, с който филмът мина по екраните.2. Бих искала да се фокусирам върху анимационното кино,което традиционно остава встрани от вниманиетона анкети и класации. Ще се спра на два филма,представители на две противоположни категории филми– мейнстрийма и артхауса, но обединени от възроденияинтерес към кукленото кино. „Островът на кучетата“

на Уес Андерсън, макар и нетипичен представител на мейнстрийма, все пак е насочен към най-големия пазарен дял – семейната и детската аудитория, като преформатира в удобен вид жанра на антиутопията чрез приказно действие. Постижението на филма обаче се състои в изумително добре изработените кукли, блестящата анимация и фантастично постигнатата мимика на косматите четириноги. „Тази прекрасна торта“ на звездната анимационна двойка Емма де Суаф и Марк Джеймс Рулс може да догони предишния рекорд на „О, Уили!“ с техните над 300 номинации и 80 международни награди от цял свят. Авторите използват необичайна техника с изработени от специална вълна и филц кукли, която от известно време стана обект на подражание от млади творци от филмовите школи. Фактурността на вълната дава възможност да се постигне убедителна мимика на лицата и едновременно с това да се съхрани условното, „куклено“ усещане за персонажа. Филмът изключително добре намира баланс между драма, трагедия, черен хумор, абсурд и обикновена глупост. „Тази прекрасна торта!” е необичайно увлекателен разказ в 5 части, изпълнен с горчива сатирична злъч и самоирония спрямо превъзходството на европееца пред другите и неочаквано – с необичайна нежност към онеправданите.Връщането на интереса у толкова различни авторикъм кукленото кино с неговата „материалност“ иубедителност на персонажите вече е придружено и снараснало майсторство в изграждането на движенията.3. 2018 година беше кризисна за производството на новибългарски филми, тъй като ИА „Национален филмовцентър“ беше лишен от възможността да разпределядържавната помощ за кино, поради това, че българскотозаконодателство не беше своевременно приведено всъответствие с европейските норми. По този начиндори спечелилите субсидия филми бяха оставени в

състояние „на изчакване“, продуцентите им трябваше да подписват договори „под условие“, а финансирането стана възможно едва след приемането на Закона за изменение и допълнение на закона за филмовата индустрия (обнародван в „Държавен вестник” едва в края на ноември 2018). Това дълго изчакване не само се отразява пагубно върху творческия процес (който в киното и без това е дълъг), но и обещава дупка в продукцията през следващите две-три години. Пожелавам на българските творци през следващите години гладко протичане на творческата им дейност без инфарктните ситуации от 2018.

Анкетитå подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Филмовите събитèя на 2018

Театралните събития на 2018

„Възвишение” по рамана на Милен Русков, реж. Виктор Божинов

Кадър от филма „Ага“, режисьор Милко Лазаров

от стр. 8


1.

Красивата самота

Хрътка пие от лодка, пълна с дъжд.

2.

Кози с бели лица

Всичко е отвес и слънце, сенки зад окото; скокове, насочени от гравитацията;любов, която не зависи от нищо.

3.

Кафявите планини под краткото слънце - те познават баща ми. Извръщам се, сянката им и върху мен пада.

4.

Дива

Животно съм, което клечи и оглежда в околния въздух своята клетъчна радост.

5.

От сива скала, пустинната църква имаше всичко, което е необходимо на храм – свое място, свои стени сред шир с четири измерения.

6.

Път към пътя

търсехме и вкусвахме всяка крачка по обраслата със свои, превръщащи се в наши, тайни земя.

Крилете ми станаха перки на риба(Деветнайсет стихотворения)

7.

Икар

Вятърът стана син.Крилете ми станаха перки на риба; и трепнаха изящно.Очите ми блеснаха.Високото вече бе вътре.

8.

Очите ти, гълъби, къпали се в бели облаци, поглеждам и виждам.

9.

Там, в клетките ми, където съм вода, на която е свойствено да се движи, там е надеждата ми; не в бог.

10.

Накрая на това лято

Очаквах миналото да се върне, но то бе на друга планета с откъснат галактически път.

11.

Морето

от синьо злато, ковано от вятър – то отговаря на сърцето ми, когато сърцето ми му отговаря.

12.

Защо е тържествено всичко?Морето ветрено в славна светлина, знаме на планетата; боровете лъчисти ухаят дълбоко в сърцето.Духа. Това е сутринта след миналото.

13.

Чисто, просторно стояхме под октомврийските звезди.От камъни дървета растяха и рибите се хранеха с въздух; а нашите пера блестяха.

14.

Животът отпреди

сам се възпяваше – красиви, изправени стени от плочи, освободени от покрив; високи арки, празни от прозорци, през които се виждат, живи, царствени дървета и безсмъртно море.

15.

Вървях в пустошта и тя ме дишаше; бе свежа, бе гъста.Имах по кожата си ток.

16.

Нека да миришем на своите страсти!Да миришем на игри с октоподи и на секс с любими мъже!И на мътно море, което стига от единия до другия край на всички неща; в което ние, които го харесваме като кръвта си, не можем да се удавим.

17.

Лицата ни, твоето и моето, едно о друго – големият живот, който никой вятър над морската повърхностне може да хване.

18.

Моето бъдеще, тържествено като висока песен на гръцки, непроницаемо щастливо като Гарсия Лорка, влизаше. Държах му вратата.

19.

Оставє всичко; дори скъпоценното. Времето е пожар.

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Худ

ожни

к Я

на Л

евие

ва

Маргарита Серафимова

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Георги Гочев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Худажник на броя Дамян ДамяновПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Родена е през миналия век, когато е получила и професионалното си образование в Националната художествена академия – първите три години в социалистическа, а последните три – в демократична атмосфера. Най-напред постъпва на работа в сферата на хигиената – „оператор на метла” и става една от най-търсените чистачки в София. След това се заема усърдно с придаване на форма и обем на текстовете на наши и чуждестранни автори, които, както тя самата казва, в онези години (90-те) извираха от всеки ъгъл. Напоследък се занимава със същото. Но и нещо повече: днес е сред петимата най-известни и предпочитани художници (оформители, дизайнери) на книги у нас. Кои са останалите четирима ще разберете от следващите ни броеве. Яна Левиева, казва, че не живее в Тутракан и не е разведена. С други думи, живее в София с един мъж и едно дете. Книгите, които е рисувала и/или моделирала художествено, надхвърлят 100… В момента специална комисия уточнява техния брой. Но едва ли е затруднена особено, защото „Стилът Левиева” е измежду най-характерните и запомнящи се стилове в оформлението на книги в България.

Как бихте описали работата, която вършите?Подреждане на разни знаци и цветове.

Какво Ви помага да имате винаги нови идеи за това как да изглежда една книга?Шоколад и ходене по улиците.

Цветът, който предпочитате – за книгите, в природата, на Вашите дрехи?Който си отива с другите.

Последният път, когато отказахте да илюстрирате книга?Миналата година.

Кой е постоянният и най-трудно разрешим проблем във Вашата работа?Дали да дам знак, че някоя книга не си струва.

Какво влияние върху идеите във Вашата работа оказва бюджетът за издаването на една книга?Никакво.

Представата Ви за коректен и добросъвестен издател?Организираният.

Любимите Ви книги за четене?Това може да се каже след като се прочетат.

А нелюбимите Ви?Не знам, нали не ги чета.

Книгите, илюстрирани от Вас, на които най-много държите?Които са хубави за четене.

Каква книга никога не бихте рисували?А ла Дисни или Барби.

Кое изкуство поставяте на второ място след изобразителното?Така са разположени, че не могат да се подреждат.

Усещате се силна, когато…?... спасявам буболечка от удавяне или залепване.

Усещате се слаба, когато…?... съм преяла.

Мястото, на което никога не сте били, но искате непременно да отидете?Египет.

С шапка „невидимка“ между знаците и цветовете

I N M E M O R I A M

Най-запомнящото се изречение от книгите, които сте рисували напоследък?Стаята просто привличаше лъчите, на източната стена имаше огромен, „парцелиран” прозорец, при което всяко от петте крила беше разделено на девет еднакви полета, та поради многобройните прозорчета всичко можеше да се сравни с оранжерия в ботаническа градина, в която вместо растения зреят книги.

Коя книга най-много напомня за живота, който живеете?Сега я пише един много известен автор.

Литературен герой, който Ви е най-симпатичен?Йосиф (без братята).

Най-забавната случка с книга през живота Ви?Една муха живя с мен, затворена в стаята ми, докато рисувах едни мравки. Накрая се опитоми и когато й подадях пръста си, кацваше върху него, после спокойно слизаше върху листа и се разхождаше между нарисуваните мравки. Един ден се оттегли много деликатно, защото и аз взех да се привързвам.

Вашата рецепта за хубаво книжно тяло?- Четене- Хартия- Мастило- ЛепилоОт всичко по колкото и където трябва.

Бел. ред.: Това е може би единственото интервю на Яна Левиева, което тя дава на Пламен Дойнов за брой 1 на сп. „Книгите днес“ през март 2005 г. за рубриката „Лица и книги“.

Вестта, че Яна Левиева си е тръгнала завинаги, ни сполетя в разгара на Коледния панаир на книгата. Усети се и по щандовете, където помръкнаха лицата на създадените от нея книги. „Литературен вестник“ приема тази загуба като смърт в семейството. След Стефан Десподов губим още един наш художник, който рисуваше лицето на вестника през 90-те. Яна се появи в редакцията веднага след Стефан, през есента на 1995-а, ненавършила 30 години. Според редакционното каре нейният първи брой е № 33 в седмицата от 18 до 24 октомври 1995, а последният – година по-късно: № 32 от 16 – 22.10.1996 г. Едва една година, а сякаш завинаги. Яна остави следите на своите леки чудеса, създавани с неподражаемо присмехулство – низ от кротки гениални решения. Случи се някак от само себе си. С нейното художествено майсторство вестникът стана по-хубав и по-съвременен – възникваше точно в сърцето на вкуса, изразявайки нещо, което някои днес наричат „духа на 90-те“.После Яна Левиева излезе от вестника, но не и от нашия живот. Защото продължи да ни помага – със съвети и мостри, с очи и душа. И разбира се, продължи да рисува нашите авторски книги... Впрочем това за книгите е отделна и безкрайна тема, защото Яна стана най-виртуозният, най-реномираният, най-търсеният, най-обичаният дизайнер на книги в България. Кой не е разлиствал с блеснали очи нейните страници? Кой не е извръщал глава след нейните корици? Кой не е завиждал на издателствата, които имаха привилегията да работят с Яна? Кой качествен автор не е искал поне веднъж негов художник да бъде Яна Левиева?Сега се прощаваме с Яна. Нека рисува голямата книга на небето!

ЛВ

Прощаване с Яна Левиева

Снимка: efotobg

Литературните, театралните и филмовите ... · 2018-12-25 ·...

Documents