jivotat na dushata (psyhologia)

АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ

ПСИХОЛОГИЯ

(ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА)

Това изследване точно съответства на държавния образователен стандарт по психология, утвърден от МОН. То е преработено и допълнено издание на моята книга “Животът на душата: психология”, издадена през 1997 и през 1999 г. и срещнала много добър прием сред разбиращите читатели, на които искам тук най-сърдечно да благодаря!

Ноември 2001 Авторът

СЪДЪРЖАНИЕ:

1.Познавам ли… самия себе си?1.Кой съм аз? 2.Какво мога да узная за себе си?3.”Най-трудно е да познаеш себе си” 4.Кой щеме подкрепи в моето самопознание?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНООСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

2.Как се става… “психолог”?1.Съществува ли “нещото”, наречено душа?2.Как да разбирам психичната реалност?3.Какво етова,моята субективност?


3.Какво представлява психологичният проблем?1.Какво е “психичен проблем”? 2.Как изследвадушата “чистата психология”? 3.Имаме ли нуждаи от практическа психология?


4.Какъв подход да изберем?1.Кои са възможните психологически методи?2.Интроспекцията, “гледането навътре”,“самонаблюдението” 3.Какъв е този “хаос” впсихологията?


5.Как се прави психоанализа?1.Кой е д-р Зигмунд Фройд? 2.Какво става вкабинета на психоаналитика? 3.Кои са “частите”на душата? 4.Какво става в душите ни?


6.Как се отнасям към света и към самия себе си?1.Как да се ориентирам в “кълбото” на човешкитеотношения? 2.Кои са чистите човешкиотношения? 3.”Полюсите” на душата


7.Моят “АЗ” - разбирам ли го?

1.Аз-ът - какво е това? 2.Как съществуваавтентичният Аз? 3.Какво стои зад простото “Азсъм…”? 4.Кога Аз-ът казва “имам”?


8.Кога Аз-ът страда?1.Как идва “объркването” на Аз-а? 2.А какъв екоренът на проблема? 3.Как ставаме…самосъзнателни? 4.Дали душата ни търпинасилието? 5.А какво представляват “душевнитекризи” и “болестите” на душата?


9.Какво иска тялото ми?1.Каква е “същината” на тялото ни? 2.А как даразбираме безсъзнателното? 3.А какво иска тялотои безсъзнателното?


10.Дали разбирам своята сексуалност?2.И така, кои са ефектите на сексуалността върхудушата? 3.Какъв е истинският смисъл на секса илюбовта?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНООБСЪЖДАНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

11.Коя е моята сексуална ориентация?1.А какво прави либидото? 2.Какво става когатопотискаме желанията си? 3.Как възникватсексуалните ориентации? 4.”Мъжкото” и“женското” у мен самия

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНООБСЪЖДАНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

12.Как “тинейджърът” изявява своятасексуалност?11.Нима съществува и… детска сексуалност?2.Какво е избор на сексуален обект? 3.А какво едушевното състояние на търсещия любовтатинейджър? 4.Трябва ли юношата да е свободен всексуалните си прояви?


13.Чувствителен човек ли съм?1.Какво е човекът? 2.Но какво става в душатакогато аз чувствам? 3.Емоционалното съдържаниена музиката 4.И за какво все пак ни “служат”чувствата? 5.Каква е тази несъвместимост начувството с разума? 6.А можем ли с пример даразграничим ясно чувството от ума?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНОИСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

14.Удава ли ми се… мисленето?1.Как съзнавам? 2.Какво прави мислещият? 3.Новсе пак как мисля? 4.Дали мисленето не е… игра?


15.Как да овладея волята си?1.Какво е воля? 2.Може ли свободната воля да сесхване “научно”? 3.Каква е същността на волята?4.Какво представлява категоричното “аз искам”на волята?


16.Как да направя волята си свободна?1.Има ли изразителна ситуация, в коятоестеството на волята “изпъква” най-ясно? 2.Адали именно волята ми не ме правииндивидуалност? 3.Как да постигна свободата си?4.Кой избор е свободен? 5.А какво трябва да правя?6.Как да разбера какво мога? 7.“Искам,значи…мога” – така ли е?


17.”Да бъда личност” - как да го постигна?1.Отстраним ли е недостатъкът на “научнияабстракционизъм”? 2.Какво ни казва самата дума – “личност”, “персона”? 3.Скрива или разкрива нещоличността? 4.Кога се ражда личността?


18.Как да стана силна личност?1.Кой е изворът на човечността? 2.Можеш ли дабъдеш човек, но не и личност? 3.А откъде идесилата на суверенната личност? 4.Кога изобщо се“ражда” личността?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНООСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ :

19.Приемат ли ме другите?1.Кое е по-ценното у човека - “индивидуалното” или“социалното”? 2.Искам ли да съм различен? 3.Кой еконформист? 4.Колко личности човек “притежава”?5.Какво означава желанието “да бъдеш като другите”?


20.Как “се става”… мъж (или жена)?1.Защо съществуват половете? 2.Какви са различиятамежду мъжа и жената? 3.Разбирам ли “мъжественото”и “женственото” в душите ни? 4.Трябва ли да полагамгрижи за своята мъжественост (женственост)?

ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИДЪЛ И ЗААРГУМЕНТИРАНЕ В ДИСКУСИИТЕ:

21.Полът. Какви са различията между мъжа ижената?1.Къде минава “границата” между половете? 2.Коикачества са “мъжки” и кои - “женски”? 3.Кое мъжкотяло е красиво? 4.Каква е образцовата женственост?5.Защо красотата ме ентусиазира така силно?

22.Какво за мен е любовта?1.Сексуалността ли е извор на любовта? 2.Защо сепоявява и какво изразява сексуалното желание?3.Какво е “отредено” на мъжа и какво “подобава” зажената в секса и любовта? 4.Съществува ли“платонична любов”, любов без секс? 5.Мога ли да севлюбвам когато поискам?

ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИСЪЛ И ЗААРГУМЕНТИРАНЕ В ДИСКУСИИТЕ:

ЗАКЛЮЧЕНИЕ1.И напреднах ли в познанието на самия себе си?2.Проблемът да нямаш проблеми - какво е пъктова?! 3.Ще полети ли “крилатата колесница” намоята душа?

1.Познавам ли… самия себе си?

Наистина, питам ли се понякога така? Мога ли да изпитвам любопитство не към нещо друго, а тъкмо към себе си, към това какво съм аз самият? Загадка ли съм аз самият за себе си? Как така? Или пък тук “всичко е ясно”?

Зная много неща за света “около мен” и усърдно уча все нови и нови, увличам се в познанието - независимо от трудностите, с които се сблъсквам на всяка крачка. Искам да проясня погледа си, с който гледам “света”, изпитвам интерес към природата и към “нещата”, с които тя е преизпълнена. Но самият аз съм “част” от тази природа, не се ли получава, че без да искам изключвам човека (в свое лице) от нея и от своя познавателен устрем? Другояче казано, не става ли така, че забравям много често на “най-важното”: себе си, човека, неговата същност и живот? Ясно е, че ако допускам това, и особено без да съм го искал, то… “трябва да се поправя”, да отстраня непростимия пропуск. Общо взето, настойчив ли съм в така нареченото самопознание – след като съм осъзнал потребността си от него? Съзнавам ли истински задачата пред себе си: да съм наясно с мен самия, да разбирам своя вътрешен (и “външен”!) живот, да се грижа всекидневно, да не занемарявам своята личност, да се опитвам да се променям към “по-доброто” и въпреки това да съм верен на самия себе си. Да бъда себе си – нима това не е първото, което трябва да ме занимава?

1.Кой съм аз?

Въпросът “познавам ли себе си?” звучи по-добре по този начин: кой съм аз? Какво стои зад това “аз” и зад това “съм”? “Кой” и “какъв” съм аз? - нима това не е най-съкровен въпрос, който не мога да оставя без отговор?

На някой може да се стори, че това са… “излишни въпроси”. Действително, бива ли да съм такъв “психар”, че да се питам “кой съм аз?”? Трябва ли да се преструвам, че… не познавам себе си, след като непрекъснато съм… “при” самия себе си - и чувствам това с цялото си същество? Как така да… “загубя” себе си и възможно ли е да… “избягам” от себе си? Какво изобщо мога да зная по-добре от своето интимно “аз”, което съвпада тъкмо с мен самия?! Та нали аз от него никога не се разделям, как тогава мога да се… “откажа” от него? Аз съм аз - какво повече има да се мисли тук?! Нима моето аз не ми е ясно непосредствено - та това съм аз самият?! Всеки познава най-добре именно себе си, никой друг не може да ме познава по-добре от мен самия, аз съм най-близкото, най-вътрешното на себе си - нима тук има нещо повече, което мога да зная?!

Всичко това е вярно, но нека все пак да се опитам да отговоря на въпроса “Кой съм аз?”. Мога ли да кажа “нещо повече” за себе си? Примерно ако ми се налага да се представя пред някой, който съвсем не ме познава и иска да разбере “що за човек съм” - какво бих могъл да му кажа? Наистина, мога ли да опиша накратко и ясно себе си, своите особености и качества, които ме правят това, което съм?

Мога, разбира се, всеки може да създаде - с помощта на думите - “някаква представа” за себе си у другите, у другия човек, който се е заинтересувал от мен.И какво ще кажа в отговор на това “Кой си ти?”, което се чете в очите на човека, на който вече не съм безразличен?

Когато опитам да говоря за себе си, с удивление установявам, че нещата не са така прости - както си мислех предварително. Какво да кажа, какво обикновено казвам в отговор на горния въпрос? Дали това, което ще кажа, няма да е някаква… “баналност”, “нещо нищо не значещо”?

Обикновено отговарям така “Аз съм… казвам се… Антон… на 16 години съм, роден съм в град…, ученик съм… в … клас…”. Казвам това и усещам, че “нещо не се получава”, че най-важното ми убягва, опитва се да ми се изплъзне, неизразимо е. Виж ти, не било лесна работа да кажеш кой си, струваше ми се лесно, а сега? Почувствал трудността, се опитвам да я преодолея, и с облекчение въздъхвам когато се сетя например за това: “Аз… обичам да спортувам… занимавам се с джудо, аз съм… съвсем… нормален човек… любима певица ми е…, възхищавам се на артиста…”. Но дали наистина е “само това”, което исках и мога да кажа? Не пропуснах ли нещо? О, разбира се, много мога да говоря, но… нещо не се получава, вероятно не съм в настроение да говоря “за тези неща”!

Ами ако това, което казах, не се оказва всъщност бягство от истинския смисъл на въпроса? Усетил трудността, се отървах от “досадния въпрос” с нещо, което “не е точно това”, което исках (и бях длъжен!) да кажа! Налага се да опитам пак, нали не искам да създавам “невярна” представа за себе си? В края на краищата нали съм “нещо повече” от това, което успях да… “измъдря” ето сега? Кое е това, “останалото”, което ми убягва? Наистина, няма ли нещо, което мога да установя и кажа за себе си, но “в момента” не се получава, “бяга ми”, съпротивлява се на опитите ми да го схвана и изразя?

2.Какво мога да узная за себе си?

Ясно е, че става дума за нещо… “от мен самия”, нещо, което касае мен или изразява “това, което съм” - как да го постигна?

Получава се нещо наистина парадоксално: като че ли “по принцип” или “по начало” едва ли има нещо “у мен самия”, което да не зная, поне като възможност. Но ето сега не мога да достигна до него, губи ми се “контакта” с него и затова си позволявам да говоря само “общи неща”, “баналности”, несъществени фрази! Излиза, че някога, при съответните условия, при “подобаващата” нагласа от моя страна, ще успея “да засека” изплъзващото ми се сега, “неуловимото” поне за момента. Какво се иска от

мен, за… да открия себе си? И при това ако не в своята цялост (това едва ли е достижимо!), то поне “оная част”, която сега се оказва незнайна, скрита, потънала “някъде” в моите дълбини, неизвестно къде? Мога ли да постигна това? Как да го направя?

Щом като се оказа, че в някакъв смисъл съществуват “неизвестни” в моята същност и душа, то към тях аз трябва да намеря път. Те явно подлежат на изследване, на изясняване - нима мога да се откажа от себе си, уплашен от трудността на познанието на самия себе си?! Ако се откажа от това, то тогава не пренебрегвам ли нещо безкрайно значимо? Нещо, без което не мога да живея както аз искам, тоест пълноценно? Не, аз това няма да допусна!

Преди двадесет и пет века древният мъдрец Талес осъзнал и написал това:

3.”Най-трудно е да познаеш себе си”

Да, изглежда е така. Макар че в началото ми се струваше точно обратното, все пак ми се налага да си променя мнението. Лошо ли е да си променям мненията - особено когато сам съм разбрал, че “нещо не е наред” в тях? Защо да е лошо? Нима мнението, само понеже е мое, трябва да ми е по-скъпо от истината?!

Безспорно е това: никой не може да се откаже от задачата да е наясно със себе си, без да се изложи на риска (в някакъв смисъл) да… загуби себе си, своята личност и самостоятелност, своята неповторимост, своята… раз-личност. Впрочем, искам ли да бъда различен? Мога ли да бъда личност ако се “загубя” сред другите? Ако не се откроявам с нещо свое, то тогава не съм ли се обезличил? Мога ли да допусна да загубя своето лично своеобразие, индивидуалността си? О, това не бих допуснал никога…

Когато “нещо” у някой друг ми харесва, аз обикновено се опитвам да му подражавам, стремейки се да стана “като него”. Но тогава не губя ли нещо от себе си, не “изневерявам” ли на това, което съм? Аз или харесвам нещо у себе си или не го харесвам - как го правя, ако не съм наясно със самия себе си като цяло? А също: харесвам ли себе си, удовлетворен ли съм от това, което съм, искам ли да бъда “нещо повече от това”, как да го постигна, не съм ли обречен да бъда “все същият”, мога ли да се променя и т.н.? - вижда се, че въпросите нямат край. От друга страна погледнато, мога да се запитам и това: а как ме възприемат другите, държа ли на тяхното мнение за мен, трябва ли да се съобразявам с техните преценки? Когато заради “някой друг” самият аз “тръгвам срещу себе си” (може би за да му угодя или за да му се харесам!) - какво е станало, не е ли прекалена жертвата?

Лутайки се из дебрите на подобни въпроси (а ние всекидневно се питаме “за тези неща”!), мога да си давам кураж единствено така: не бива да подценявам тези въпроси, не мога да си позволя един такъв лукс, те са съдбовно важни и значими, от тях зависи моето бъдеще на човек, който иска да разполага свободно с живота си, а значи и със… себе си.

Ако това е така, то все пак

4.Кой ще ме подкрепи в моето самопознание?

Това, че никой друг не може да ме замени в познанието, касаещо единствено мен самия, е безспорно. Но да искам подкрепа и дори насърчение, е съвсем различно.

Най-голяма и искрена е подкрепата от най-близките ми хора - родители, приятели, от любимия човек, нея нищо друго не може да я замени. Но понякога тя не е достатъчна, все пак човек така или иначе е оставен на себе си. Не може непрекъснато да бъда “воден”, а пък често

дори и най-близки хора съвсем не ме разбират. Има проблеми, които с никой друг не мога да споделя, и затова с тях “сам си блъскам главата”. Тогава?

Оказва се, че винаги мога да имам един сигурен “помощник” в трудното дело на самопознанието - и това е психологията, а също и философията. Те всъщност само за това и съществуват: да помагат на човека в търсенето на истината за себе си, в разгадаването на тайните на човека, живота и свободата. Философията и психологията са най-разбиращите събеседници на младия човек, пред тях той може без опасения да се изповядва: в един пълноценен диалог с техните идеи и ценности. От него в замяна те искат само едно нещо: доверие…

Готов ли съм да им се доверя?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.В какво настроение (или в каква ситуация) сме особено предразположени “да се занимаваме” със самопознание? Често ли ви се случва да размишлявате за “това, което аз съм”?2.Възможно ли е някой “отстрани” да вижда у вас нещо, което сам не знаете? Познава ли ви някой по-добре от мас самия?3.Случвало ли ви се е да сте абсолютно несъгласни с преценки за вас самия, дадени ви от хора, които все пак ви познават добре, например родители, приятели и др.? Ако е така, как е възможно, защо те са склонни да съдят за вас така невярно?4.Кое качество у себе си най-много харесвате? Признават ли другите същото това качество или са “слепи” за него?5.Кое е вашето “най-лошо” качество - или особеност на характера? Ако няма такова, не значи ли това, че сте изпаднали в своеобразно “самодоволство” от себе си? Забелязали ли сте какво другите най-много не харесват у вас?6.Започнете и проведете една такава игра: двама-трима от класа излизат за малко от стаята, а в това време останалите предлагат за всеки от тях ония качества, които смятат, че са му присъщи. На дъската в колонки се записват (за всеки поотделно) качествата, които излезлите притежават по мнение на другите ученици. Когато завършите (записва се всичко, за което се сетите, което е предложено от някой, независимо какво е то!) излезлите или оценяваните влизат и биват помолени да открият себе си в някои от “списъците” с качества. Интересно е също да се чуе и тяхното отношение към приписваните им качества.7.Направете тест 1 от приложението и въз основа на получените резултати (и използвайки и онова, което “сами си знаете”) си направете описание (“портрет”) на присъщите ви личностни черти и качества. Даде ли ви нещо теста за вас самите, което преди не знаехте? “Верен” ли е резултатът от него, тестът “позна” ли някое ваше известно ви качество?

2.Как се става… “психолог”?

Интересът към човешката душа (или “психика”, то е същото!) и задоволяването му чрез познание се нарича психология (“наука за душата” ако се преведе от гръцки на родния език). Един такъв интерес е присъщ на всеки човек - ние не сме безразлични към преживяванията си, към така различните прояви на своята душа. Уменията в самопознанието (познанието на “вътрешния свят” на този човек) ни правят “психолози” - независимо дали сме го искали специално или дали го съзнаваме. В свое лице всеки един от нас познава човека, на тази почва ние “изработваме” и представите си за другите, които след това прилагаме в своите многообразни отношения с тях, внасяйки и нужните корекции във вижданията си “човека до мен”. И ако душата е невидимата същност на човека, то следователно психологията всъщност не у друго, а наука за човека. От това следва, че не трябва да пренебрегваме и тялото като

“другата половина” на нашата същност, като съществено измерение на “мен самия”. Тялото и душата ни са дълбоко и неотделимо свързани, тях вероятно ги разделя само смъртта. Впрочем,

1.Съществува ли “нещото”, наречено душа?

Това, че говорим всекидневно за “душата” си не е достатъчно основание да приемем, че душа съществува: “зад” думата може да не стои нищо, тя може да е празен звук. Когато казваме душа какво точно разбираме?

Някой може да каже: “няма душа, нека да говорим за… мозъка (или дори за… “сърцето”!) и за неговите функции, за неговата дейност”. Мозъкът е душата - какво означава това?

Мозъкът е най-важната част на тялото, той “управлява” цялото тяло. В мозъка протичат “нервно-енергийни процеси”, по някакъв тайнствен начин свързани с нашето съзнание и психика. Но дали, изучавайки дейността на мозъка, ще можем да разрешим загадката на душата, на човешката психика и съзнание? Едва ли, колкото и да “дълбаем” в мозъка, ще намерим само “клетки”, “зони” и връзки между тях, но няма да срещнем… мисли, чувства, преживявания. Мозъкът не съвпада с нашия ум, въображение, воля, вяра и т.н. Оказва се, че науките за мозъка (физиология и пр.) не могат да заместят психологията.

Остава другата възможност: душа съществува, това е нашият вътрешен живот, това са нашите мисли, емоции, настроения и т.н., това е невидимото “нещо”, благодарение на което “съм това, което съм”, това е моят аз. Нима мога да се съмнявам в това, че аз самият съществувам? Нима съществуването на моята душа не е най-непосредствената истина, в която е безумие да се съмнявам? Аз съществувам, аз съм реалност - ето я непосредствената даденост на психиката, която е толкова очевидна истина, че не се нуждае от доказване. Всичко друго е съмнително и спорно, но само това не е…

Добре, нека да е така, но тогава

2.Как да разбирам психичната реалност?

Мога ли да я опиша, какви са нейните основни свойства, по какво се различава тя от всяка друга реалност, от всяко друго нещо, което изобщо съществува? - това не са маловажни въпроси. Щом искам да сме “психолог”, длъжен да отговарям.

Да “разгледам” една… мисъл, съществуваща “някъде”, вероятно “вътре” в мен самия, неизвестно къде. Този, който “я мисли”, съм аз, човекът, който се представя за мислещ. Но моето аз не е “нещо”, което е “някъде”, то не е “вещ” или “инструмент”, който… “копае” вътре в мен. Следователно и самата мисъл като проява на моя мислещ аз не е “нещо”, та не може да се “види” или “пипне”, тя не заема място в пространството както това е обичайно за нещата или вещите. Тогава? Какво изобщо може да означава една такава “невидима реалност”, свързвана с мислите, с психиката като цяло?

Означава поне това: психичната реалност е нематериална тъкмо защото не може да се “пипне”, “види” и “усети” по обичайния начин, и защото “материално” е всичко онова, което се поддава на такива операции. Видимото, нещата, вещите и пр. тъкмо защото са сетивно-възприемани, са материални, но това не значи, че нищо друго (по свой, по друг начин съществуващо!) изобщо не съществува. Някои са склонни да казват: “Вярвам само на очите си, това, което не мога да видя (или пипна), за мен не съществува!”. И понеже никога не били виждали… мисъл (!), при това с очите си, би трябвало, ако са последователни, да отрекат съществуването на мислите, на мисленето, на психиката по начало и по принцип. Впрочем, дали за такъв човек мислене съществува, щом като той, казвайки това, най-

убедително демонстрира, че в случая изобщо не мисли?! За немислещия как да съществува мислене, как той да е склонен да го признае и да му отреди особен статус след като - поне в случая - то липсва при него?!

Но нали самата мисъл, с която се отрича съществуването на мислите, е доказателство, че… мислене съществува?! А щом съществува (независимо дали е “вярна”, мисълта, разказваща, че “мисъл не съществува, понеже… не може да се види или пипне”, сама по себе си е съществуващ факт!), то оттук трябва да се признае и съществуване на психична реалност от особен род, за която си струва да говорим.

Оказа се, че психичната реалност е несетивна, т.е. съществува по съвършено различен начин в сравнение със сетивно възприеманото, нещата. И ако идеята е “същност” и “душа” на мисълта като проява на психиката, то оттук следва, че психичната реалност е идеална, сиреч съществува подобно на идеята, мисълта. Да спра дотук: подетият разговор може да продължи единствено в полето на философията, тук не мога да се вглъбяваме в него…

Но има и един друг въпрос:

3.Какво е това, моята субективност?

Психиката, душата ми не е друго, а аз самият, моите мисли, чувства, преживявания. Аз не съвпадам с никой друг, аз съм различен, моята душа е нещо уникално (само веднъж съществуващо и неповторимо!) и индивидуално. Аз мисля по свой начин, аз държа на чувствата си като “реакции”, изразяващи моите дълбини, аз “имам” воля, намерения, желания, страсти и т.н., които са мои, които са израз на моята субективност, другояче казано, на моята специфична човечност. От казаното следва нещо съвсем разбираемо, напълно понятно: субективно е онова, което е свободно, субективността е свобода, човекът е субективност доколкото е себе си, а е себе си, доколко е свободен, т.е. разбира и се “ползва” от свободата си. Да държиш на свободата си означава да не се отказваш от себе си, да усещаш своята неповторимост и самобитност, или, другояче казано, да чувстваш своята субективност, тази твоя субективност да е горда, а не потисната и унизена. Свободният човек е достойният човек - нима това не е ясно?! Всяка личност, доколкото държи на себе си, е субективност с усет за свобода и достойнство: значи ли това, че “всички сме личности” - в истинския смисъл на думата?

Самопознанието, “психологизирането” на съществуването, заниманията с психология насърчават човека в търсенето на самия себе си, подпомагат усилията му да бъде личност и да чувства свободата си. Нима е малко това?! Нима има нещо по-значимо за човека?!

Щом като целта е ясно: да откриеш себе си, своята личност, неповторимия си аз и свободата като първо условие на моята човечност, то вървенето към нея вече не може да не предизвиква вдъхновение и да не поражда страст. А това е показателно, че посоката е вярна, щом душата се чувства така окрилена. Аз, живеейки, всъщност търся истината за самия себе си - онази дълбоко лична истина, която никой друг не може да ми я даде.

Готов ли съм да поема по този път? Ще издържа ли на “изкачванията”, по които едва си поемаш дъх? Ще бъда ли дързък и смел в изпитанията? Или… ще се върна назад при първата трудност? Накъде ли ще ме доведе това “назад”?

Не знам, но това “назад” не ми харесва…


1.През 19 век някои учени-физиолози смятали, че както черният дроб отделя жлъчен сок, така и мозъкът в своята дейност отделя “секрет” (“сок”,

“течност”), която не е друго, а… съзнанието, психиката на човека. Те се надявали науката на бъдещето да успее да открие “химичния състав” на нашите мисли, чувства и пр. и, вероятно ако продължим по-нататък тяхната теория) на тази основа да се стигне до произвеждането на… хапчета, чрез които “да гълтаме” наготово мисли, идеи, дори ценности. Как се отнасяте към подобна “дръзка” теория?2.Как разбирате твърдението “за човека най-голямата загадка на този свят е самият човек”? Вярно ли е то?3.Опитайте се да проследите следното доказателство. Ако душата е нематериална (идеална) същност, то следователно тя е неделима цялост, т.е. не се състои и дели на части (“частите” винаги предполагат пространствени измерения, които тук липсват: идеалното е непространствено!). Това, което не се състои от части, не може да се разпада, а всяко унищожение или смърт не е нищо друго освен разпадане. Разпадат се или умират материалните образувания, например нашето тяло след смъртта. От казаното следва, че човешката душа е вечна, безсмъртна същност, и тя при смъртта на човека се отделя от тялото, за да продължи живота си под друга форма. Смятате ли, че изложеното твърдение наистина е доказателство за безсмъртието на човешката душа?4.Защо се казва, че “ние мислим с мозъка си”, а също че “емоциите са разположени в сърцето”? Това само метафора ли е или наистина се сочат двете “места” в тялото, претендиращи да са “обител” на душата?5.Може ли психологията да е наука след като нейният предмет - душата, съзнанието - е толкова тайнствен: невидим, несетивен, идеално съществуващ, не заемащ място в пространството? Има ли и други науки, които да изследват подобни странни обекти?6.Ако психологическото познание е трудно, дори най-трудното (но и най-възвишеното, както твърди Аристотел!), то това не ви ли изпълва със съмнения относно неговия успех - поне що се отнася до вашите собствени опити “да познаеш себе си”? Имате ли и някакви надежди, някаква увереност в успешното разрешение на подобна наистина прекалено сложна задача?7.Какво е вашето субективно отношение към психологията като модерна наука? Очаквате ли тя да е в състояние да ви помогне във вашите опити да разберете изчерпателно самите себе си? Не се ли живее по-лесно без психология и без излишно… “психологизиране” (“психарстване”?!)?

3.Какво представлява психологичният проблем?

Става дума за проблеми, които си поставя психологията като наука. Тя се стреми да разбере, опише и по възможност обясни психичната реалност “у” човека, да намери “досег” или “контакт” с нея. Казахме, че тази тайнствена реалност е “неуловима”, “хлъзгава”, “изплъзваща” се, при това в по-голяма степен отколкото живакът не може да се хване с пръсти. Изследванията “върху” душата на човека могат ли обаче да бъдат безразлични спрямо ония чисто човешки проблеми, които всички ние всекидневно срещаме в опитите си да въведем ред в преживяванията си, в своя вътрешен свят? Едва ли, и тогава не следва ли да се запитаме най-напред за това

1.Какво е “психичен проблем”?

Неизвестно защо мнозина от нас се плашат да признаят че са изправени понякога пред свой “психичен проблем”. Смята се, че това е “много лошо” - един вид “не си наред психически”, “запътил си се към… психиатрията” или… “лудницата”. Такива хора предпочитат да крият безкрайно психичните си проблеми, да ги държат в тайна, да не смеят да ги споделят дори и с най-близки хора. Ясно е, че това се дължи на глупаво неразбиране и на предразсъдък: всеки жив човек непрекъснато е изправен

пред психични проблеми от най-различно естество. Например ако в един момент открия, че съм прекалено разсеян, то това всъщност е мой психичен проблем. Същото е ако в друг момент съм “нервен”, потиснат, тревожен, загрижен, “избухлив”, “невъздържан”, афектиран (податлив на бурни, но кратковременни “емоционални взривове”) и дори безразличен, самодоволен, безчувствен и т.н. Това, че наистина много често не си даваме сметка или не осъзнаваме психичните си проблеми съвсем не означава, че те не съществуват или пък че душата ни по несъзнаван начин не се опитва да се справи с тях. Незабелязването на психичните проблеми и потискането им, т.е. извеждането им извън сферата на съзнанието неминуемо води до натрупването на напрежение, което в един момент може да постави пред сериозно изпитание душевния живот на личността. Едва тогава (когато се стигне до невъзможност повече да се търпи) се стига до душевна криза, която вече не може да се крие - макар че нейните симптоми много преди това са били налице, но са били подценявани. Затова чакането нещата “да се подредят от само себе си” понякога може да се окаже фатално: когато минат години в неразумни страхове “да не се изложиш” като признаеш проблема си (включително търсейки подкрепа и насърчение при психолог) в един момент вече е късно, често непоправимо късно. Тогава е дошло психичното заболяване, което разстройва цялостно жизнените сили на душата и тялото и поставя пред голямо изпитание личността. В такъв случай човек вече е длъжен да търси лечение (“изцеление”) при психотерапевта или психиатъра, но дотук нямаше да се стигне ако навреме беше обърнал внимание на психичните си проблеми и дълго не беше подценявал ситуациите в своя душевен живот.

Но да се върнем на нашия въпрос: дали психичните проблеми на човека (които, както изглежда, са негово всекидневие) са онова, което лежи в основата на психологията като наука, обособявайки една потребност от нея? Опитвайки се да разбере “естеството на душата” психологията не може да стои встрани от душевните проблеми на личността, напротив, тя е длъжна да попадне в тяхната “сърцевина”. Но тъй като психичните проблеми са изключително многообразни, то психологията не може да се занимава пряко с тях, с техния произход, развитие, средства за преодоляването им и пр. Нейната задача е друга и затова нека да се запитаме така:

2.Как изследва душата “чистата психология”?

Нарекох “чиста” психологията, която много често определят като “обща” психология, другояче казано, теоретичната психология. Но за да не се смята, че последната се занимава изключително с “общи въпроси” (“общи приказки”!), то ние предпочитаме да я наричаме “чиста психология”: “чистотата”, каквато и да е тя, никога не може да е нещо осъдително, лошо. Чистата психология е “изчистена” от подробности, “дребнавост”, баналности и пр., тя е насочена към търсенето на принципите, на които се подчинява нашият душевен живот. Това означава, че чистата психология поставя не толкова общи, колкото коренни (основни, фундаментални) въпроси, касаещи човека и човешкото. Как обаче тя постига това?

Най-напред чистата психология търси подход, ефикасен метод, чрез който да може да проникне в психичната реалност на човека - съществуваща по толкова различен начин в сравнение с всяка друга реалност на този свят. Тя търси “пролука”, през която да може да проникне в една изплъзваща се действителност: вътрешният свят на човека, тайнствения “микрокосмос” на душата. Това е главната задача на чистата теоретична психология, от която зависи всичко останало.

На основата на своя метод (а в психологията съществуват няколко метода, благодарение на които са се обособили много психологически школи) по-нататък психолозите се заемат с описание на отделните душевни прояви, с вникване в естеството на душевните сили -мислене, ум,

съзнание, чувствителност, интуиция, воля и т.н. Търсят се “механизмите”, чрез които душата проявява самата себе си в многообразните отношения на човека към света, към другите хора и към собствената личност. Целта на тези изследвания и анализи е всичко в душевния свят на човека да заеме “своето си място”, “нещата да се подредят”, целостта на психичната реалност да бъде разбита и всяка “част” да бъде постигната в нейната истина, в действителната й същност, да се отстрани привидния хаос в душевния живот и т.н. Тук най-важното е да не се загуби дълбоката вътрешна връзка на душевните сили, да не се елиминира целостта на душевния живот, да се възстанови в един жив синтез “разваленото” в анализа единство на психичния живот. Това е най-обширната част на чистата психология, която също има да решава и такива задачи: да показва начина на конституиране (обособяване) на душевните сили в

тяхното различие и в тяхната връзка; да разграничава ясно отношението между съзнавано и несъзнавано в

психичните взаимодействия; да проследява етапите, през които преминава развитието на отделните

душевни сили или “функции” на душата, тяхното състояние в детството, юношеството, младата възраст, “зрелостта” и старостта (задача на т.н. “възрастова психология”);

да изследва връзката между живота на душата и този на тялото, да открие несъзнавания корен на всяка душевна проява (напр. влиянието на сексуалността, на “инстинкта към живот” и към възпроизвеждане на живота, наречен “полов нагон”, което той има върху душевните преживявания и състояния) и т.н.

С това като че ли “същинската част” на психологията е изчерпана. Накрая тя трябва да “изпита” верността на своите обобщения, достигнатата проницателност върху такива сложни прояви като личността, полът, любовта, вярата и др.такива.

Вижда се, че чистата психология е основата на всяко разбиране на психичното, тя прояснява “погледа” на човека върху неговия душевен свят и неимоверно обогатява представата за това, което “всъщност сме” - като същества, надарени с душа. Но това ли е всичкото, което психологията може да ни даде - макар че и то съвсем не е малко?!

Има и нещо друго, и то се съдържа във въпроса

3.Имаме ли нужда и от практическа психология?

Тя би трябвало да прилага достигнатото знание в конкретни случаи (в разбирането на душата на този отделен човек, на тази жива и неповторима индивидуалност) и да помага на хората в справянето им с някои техни душевни проблеми. Добрият психолог се познава по това, че не “бяга” от задачата да вникнеш в душевния свят на даден човек, а, напротив, нагърбва се с решаването й и с оказването на ефективна помощ на тези, които са я потърсили при него. Чистото знание и разбиране е безкрайно възвишено, но ако бъде подкрепено с една практическа полезност, то ореолът му не помръква, напротив, засилва се: психологията по идея е нещо твърде човечно, тя е преизпълнена с любов към човека. Не е случайно, че най-великият психолог на ХХ век по общото признание (превърнал се в един от символите на този век) д-р Зигмунд Фройд, създателят на психоанализата, е прочут най-вече със своя практически метод за решаването на душевни проблеми и терапията на психични аномалии. При него психотерапията (лечението) е неотделима част от учението, от “чистата теория”, а и двете са проникнати от дълбок хуманен дух.

Ние сме “устроени” така, че всеки психологичен факт, всяко знание (понеже касае нас самите, изразява нашата собствена същност, душата ни) мигновено го прилагаме, двата момента съществуват в органично единство и са немислими един без друг. Не съществува психика извън моята и твоята

душа, извън душата на всеки един от нас - затова и “чистотата” на теорията се дължи по един особен начин на нейната неотделимост и обвързаност с душевния свят на човека. Тук самоцелността на теорията се свежда до една цел: човека, т.е. аз, ти, той… Водени от това разбиране, което ни задължава да не забравяме посочената цел, ще направим опит за съчетаването на двата момента (теоретичния и практическия) в едно живо единство - надявайки се така да отговорим на истинската мисия на модерната психология.


1.Каква е разликата между “психология” и “психиатрия”? Може ли да се приеме, че психологията изучава “душевно здравите”, а психиатрията лекува “психично болните”? Бихте ли отишли на консултация при психиатър без никакво опасение за това “какво ще си помислят другите”? А при психолог? Вярно ли е, че психологията не е “медицина”, докато психиатрията е точно това? В какво тогава е различието между двете?

2.Влияе ли възпитанието върху душевното здраве на човека? Какво е било възпитанието на хората, които един ден ще станат… “ненормални”? Впрочем, кои и какви са… “нормалните”, и кои и какви са… “ненормалните”? Защо първите са толкова уверени в своята… “нормалност”?

3.Каква е ролята на средата (условията, в които живеем, “обстоятелствата”) за психичното развитие на индивида. Как реагира спрямо “лоши обстоятелства” индивидът, чиято душа е здрава?

4.Прав ли е френският психолог Жане, написал: “Психологията засяга абсолютно всичко. Тя е универсална. Психологически факти се срещат навсякъде .”?

5.Прочетете и след това обсъдете смисъла на дадения по-долу пример (по П. Дако: “Блокиралият човек”)

“Да си представим човек, който не подозира за съществуването на радиовълните. Не подозира за съществуването на радиостанции и радиоапарати. Един ден му предлагат такъв апарат и му казват: “Ако включите щепсела в контакта ще чуете музика.” Човекът прави това и чува музика. Очарован е, нищо че не знае как става, нито откъде идва музиката. Знае само, че един жест е достатъчен. Да си представим сега, че човекът не се е променил през целия си живот. Той слуша същия вид музика, същите гласове, същите думи, живее в една и съща “духовна атмосфера”. Човекът не подозира за съществуването на стотици други възможни радиостанции, гласове, мелодии.

Но ето че веднъж в дома му идва техник. Доволен, човекът му показва радиото. Техникът се вглежда и забелязва, че апаратът е блокирал на Радио Париж. Установява също и повреден кондензатор. Техникът разблокира кондензатора. И изведнъж прозвучават стотици гласове, стотици мелодии, езици. Целият свят нахлува изведнъж. Поразеният човек, изпълнен със съжаление за пропуснатото, започва да разбира: въобразявал си се, че живее с музиката на света, но се е лъгал…

Милиони хора приличат на този човек. През целия си живот са блокирали върху няколко идеи, върху няколко заучени мисли, няколко повтарящи се рефлекси… Не са осъзнали нито отправната точка, нито крайната цел. Не са осъзнали дори и собствените си възможности. Всички те смятат, че живеят. А всъщност се въртят в кръг като риби в аквариум. Докато един ден някой техник…”

6.Случвало ли ви се е да признаете пред някой човек свой психичен проблем? А осъзнавали ли сте такъв свой проблем? Как обикновено постъпвате когато установите, че сте душевно неразположени? Ако някой твърди, че никога в живота си не се е сблъсквал с подобна ситуация, то какво ще си помислите за него? Какъв е този човек с… “прекалено здрави нерви”? Завиждате ли на такива щастливци?

4.Какъв подход да изберем?

Това, което казахме в края на предишната тема - че ще съчетаваме “теоретичното” с “практическото” - едва ли може да се нарече изследователски подход, приложим в нашите опити да разберем и опишем психичната реалност “у” човека. Това е един вид принцип, който се задължаваме да спазваме и “провеждаме” тук, но не е психологически метод, който ни е необходим и на който ще се опрем в своите анализи. Ето че сме изправени пред задачата да разгледаме нещо изключително важно, а именно да отговорим на въпроса

1.Кои са възможните психологически методи?

Ясно е, че едва на тази основа ще можем да изберем един от тях, за който решим, че е най-добър, най-ефикасен и надежден.

За повече от един век интензивно развитие като наука психологията (тя възниква през 1879 г. в Германия, нейния създател е философът Вилхелм Вунд) е предложила няколко основни метода, които сме длъжни да знаем - както в предимствата им, така и в техните недостатъци.

В психологията най-напред се оформят два фундаментални психологически подхода, касаещи принципното отношение към душевната реалност. Според първия, “атомистическия”, човешката психика в основата си съдържа “най-малки частици” (“елементи на съзнанието”, нещо като… “атоми”!). Такива са усещанията, възприятията, биващи вътрешни и външни, т.е. възприятия на вътрешното състояние на самата психика и възприятия на външни по отношение на съзнанието предмети. “Градивните частици” на психиката по-нататък се съчетават и комбинират и така образуват онова, което наричаме “душевен свят”, “връзката” на първичните компоненти (усещанията, възприятията). Това е разбиране на Вунд.

Този подход обаче не удовлетворява други психолози, които смятат, че психиката е цялост и “всеобхватност”, а също и че “душевната връзка” не може да се породи чрез механичното “прибавяне” на нейните съставки, елементи и “части”. Нещо повече, дори отделното възприятие (напр. слушането на една мелодия) не може да бъде възприето извън първичната душевна цялост, която го обуславя: ние “разпознаваме” мелодията не след като сме изслушали всичките тонове, а още с първите от тях, които “събуждат” в психиката ни структурата на цялата мелодия. Следователно първичното тук не са “елементите” на психиката, а нейната цялост (дълбока вътрешна структура, “органика”, всепроникваща тоталност), която обуславя след това всички психични прояви (виждане, слушане, мислене, представяне и т.н., въображение, памет и пр.).

Другояче казано, първият подход се стреми да обяснява реалността на душата чрез изброяването на съставящите я “сили”, “причини” и “елементи” и установяването на техния “механизъм”. Противно на това вторият подход се опитва да разбира психичната реалност в нейната интуитивно долавяна и неделима цялост, да постига нейния живот, изхождайки от самия него и опирайки се на чувството, интуицията, непосредственото “съзиране” на истината, свързвана с човешката субективност. В съвсем определен смисъл двата подхода са несъвместими, те не могат да бъдат помирени, те изразяват различни принципи на отношение към душата: кой от тях да изберем? Ясно е, че решението може да бъде резултат на дискусия, която “занимаващите се с психология” са

длъжни да проведат. Помислете добре и в спор изяснете позициите си: нека в спор победи “по-доброто”… А нали то е такова не за друго, а защото е по-близо до истината?!

Избрахте ли? Можахте ли да постигнете съгласие? Ще разбираме или ще обясняваме своя душевен живот? Ще търсим ли “елементите” на психичното или ще се доверяваме на “целостта”, откриваща ни се като вътрешност на човека и човешкото? “Обективен” метод ли ще следваме или ще подкрепим “субективния”, който обаче ни дава някои недостижими по друг начин истини - за живота, човека, свободата, личността, духа, за безсмъртната същност, наречена душа? Чисто научна ли психология ще “строим” или ще търсим път към една философска, т.е. човечна психология?

Хората са различни и в случая всеки избира според себе си. Даваме ли си сметка какви сме и съобразно с това на какво ще наблягаме? Едно поне е сигурното: не сме еднакви - и това е добре, това е най-голямото богатство на човешките същества…

А има ли други методи, които да са по-конкретни, “по-приложни”, не така кардинални? Има, ето първия от тях:

2.Интроспекцията, “гледането навътре”, “самонаблюдението”

Казахме, че психичните прояви не могат да се “наблюдават” по простата причина, че са невидими, че са нематериални, че не са “вещи”, а субективни отношения, “нещо” идеално. Има психолози, които не доосъзнават това и смятат, че… душа не съществува само защото не можем… “да я видим” (!). Те намират изход в изследването на напълно наблюдаваното поведение. Те се наричат бихевиористи (по английската дума behaviour, означаваща тъкмо “поведение”). За тях “поведението” е точно съответствие на “несъществуващото”, което се наричало “психика”, “душа”. Как се отнасяте към становището на тези прекалено “научни” психолози? Едно и също нещо ли са “поведението” и “психиката”? Дали науката е обречена да се занимава само с “видимото” и наблюдаемото, с това, което може да се съзре с просто око?

Поведението обаче е нещо “външно”, това са действия, видими реакции, постъпки, мимики и пр. Достатъчно ли говорят те за “вътрешния” психичен стимул, чиято реакция (израз) са те? Дали ние сме “еднозначно реагиращи организми”, подобно на кучетата на знаменития И.П.Павлов? Ето един проблем, която трябва да бъде решаван внимателно…

Но щом като с наблюдението на реакциите ни срещаме известни затруднения, то дали изход от тях не е “наблюдаването” на нашите собствени душевни преживявания, старателното “взиране” в това, което “става в моята душа”? Ясно е, че думата “самонаблюдение” не е сполучлива, тя подвежда: не може да се “наблюдава” и “гледа” вътрешното, в нашите дълбини скритото, например чистата емоция - такава, каквато тя е (в своя неподправен вид!) и непосредствено “в” душата. Можем ли изобщо “да обърнем”… погледа си навътре, за какъв “поглед” и за какво “виждане” тук става дума?

Това, че езикът ни не е годен да изразява сполучливо “психологическите тайнства” не е случайно: думите общо взето “обозначават и “сочат” външното (прояви, неща, действия, предмети, отношения и пр.). Нека засега да не обръщаме особено внимание на трудностите в “боравенето” с езика и да се опитаме да схващаме един вид… метафорично. Всеки разбира израза “гледам навътре”, в света на собствените си преживявания (мисли, чувства, настроения). И това е достатъчно, за да си представяме точно какво прави интроспекцията, “самонаблюдението”.

Можете ли да си дадете сметка за нейните предимства и недостатъци? Не е ли прекалено субективен този метод? Лошо или добро е

това? Не е ли обаче за сметка на това единствения метод, която ни позволява пряко, непосредствено да се “приближим” до душевния живот, да установим “контакт” с нашата собствена “вътрешност”? Познато ли ви е самонаблюдението, обичате ли да се “вглеждате” в състоянията на своята душа, в онова, “което ви е на… сърцето”? Постигате ли нещо значимо по този начин или все не ви се удава “да засечете” нещо сигурно, безсъмнено, непосредствено ясно?

Всъщност интроспекцията е “експеримент” със своята душа, в който участвам само аз, отделният човек. Но експерименталните методи в психологията са много и ние ще се запознаем практически с някои от тях: тестове, игри, анкети, интервюта и др.

Що се отнася до метода на психоанализата, то на него ще отделим по-специално място: не е случайно това, че неговият създател д-р Зигмунд Фройд е водеща фигура сред психолозите на ХХ век.

Но казаното дотук не ни ли навежда на такава “еретична” мисъл:

3.Какъв е този “хаос” в психологията?

В психологията наистина като че ли е налице невъобразим “хаос” - различни и несъвместими принципи, много методи, за които още се спори, безчет теории за душата, една от друга по-провокиращи, всякакви “движения” и школи на психолози, всяка от които претендира за приоритет и между които съществува прекалено голямо несъгласие и дори конфликт? Нима има друга наука, в която да е налице подобен бурен “ферментационен процес”? Дали това се дължи на обстоятелството, че тя е млада наука (въпреки че философията е развивала учения за душата от хилядолетия!) или пък има други основания?

Едно е безспорно: в психологията не цари скука, тя е преизпълнена с живот и страст. Вярно е, че повърхностният поглед върху всеки живот, върху всяко нещо, което наподобява живота, си съставя представата, че “тук хаосът е безпределен”, че “бъркотията е невъобразима” и пр. Не могат да проумеят, че все пак животът е за предпочитане - в цялото му великолепие и многоликост! - пред стерилния ред на убийствената скука…

С психология се занимават най-пълноценно ония, които не странят от великото тайнство на живота, а се опитват да се преизпълнят с него, оставят се на неговия непреодолим порив.

Когато преди много векове суров неприятел превзел богат и знаменит град, то жителите му тръгнали да бягат зад стените му - всеки награбил каквото може да спаси. Само някакъв философ не носел нищо. Когато го попитали защо така прави, той отвърнал: “Всичко свое нося в себе си”. В действителния хаос на голямото бедствие само той бил невъзмутим, спокоен и блажен: истинското богатство на този проницателен човек не можело да бъде загубено, отнето, откраднато, пропиляно…

Къде тогава е “хаосът”? За кой хаос става дума след като психологията в края на 20 и началото на 21 век вече има самочувствието на онзи мъдър и богат човек?


1.Как възприемате изказването на М.Вертхаймер, гещалтпсихолог от Германия (от немската дума “гещалт” - образ, структура, цялостна форма):

“Това, което се проявява в отделната част на цялото, се определя от вътрешния структурен закон на самата тази цялост и следователно не може по никакъв начин да се изведе от свързването на неговите части. Този закон лежи в основата на разбирането на психичните явления (подобно на принцип) - като се почне от простото възприятие, та се стигне до мисленето, паметта, действието… Да прибегнем за яснота до примера за

мелодията: ако позната мелодия бъде изпълнена в друга, различна тоналност (и тогава отделните тонове сами по себе си звучат другояче!), то независимо от това ние я разпознаваме още с възприемането на първите тонове. Ясно е, че това е възможно тъй като в нашето съзнание вече е закрепена представата за нейната цялостност, т.е. структурата й е запазена…”

И още едно изказване, сочещо съществуването на идентичност (строго съответствие, “покриване”) по гещалт между физическото (тялото, мозъка) и психическото (съзнанието):

“Да си представим, че човек танцува. В танца му има много привлекателност, емоционалност. Действително ли тук имаме, от една страна, сума от физически движения на тялото и неговите части и, от друга страна, - нещо психическо, съзнателно, емоционално? Разбира се, не… Може строго да се докаже, че характерът на физическото събитие по гещалт е идентичен на характера на вътрешното събитие и на начина на неговото протичане в психичен план.”

Замисляли сте се за такова просто, ясно само по себе си нещо, каквото е… ходенето, или пък танцуването? Има ли проблем в това как то става?

Впрочем, ако човек мисли за всяка стъпка поотделно (в танца или дори в обикновеното ходене) извън целостта на движението, то ще може ли изобщо да танцува или да ходи?

Как изобщо танцуваме, как да разберем това сливане, тази плавност на стъпки, мелодия (емоция), красиви движения, гъвкавост на тялото и пластичност на душевното настроение, пораждащо танцуването?

Защо човек не може да танцува ако не е налице съответното разположение на душата и отдаденост на тялото на спонтанното движение, съответстващо строго както на ритъма, така и на цялостната емоция (в музиката и в душата)?

2.Какво по ваше мнение означава да си “обективен” в самопознанието (интроспекцията)? “Обективност” в психологията значи ли абсолютна безпристрастност? Как е възможно да се постигне тя? Възможно ли е човекът да се абстрахира тъкмо от… себе си?3.Съществуват ли субективни истини, валидни само за този конкретен човек, за неговата душевност, възприемчивост, чувствителност, мислене?

5.Как се прави психоанализа?

“Психоанализата” е три неща едновременно: а)психологически метод за изследване и познание б)начин за преодоляване на душевни проблеми, кризи и трудности от различно естество, но също и за лечение (терапия) на психични заболявания и в)учение, теория за душевния живот на човека и за влиянието върху него на несъзнавани, дълбинни и свързани с естеството на самата жизненост импулси. Тя е създадена от д-р Зигмунд Фройд (1856-1939 г.) и постепенно се утвърждава като най-влиятелното направление на модерната психология и психотерапия. Терминът “психоанализа” означава буквално “разчленяване” (анализ) на душата, задълбочено вникване в нейния вътрешен живот - който за много хора си остава “тайна, запечатана със сто печата”. Подложен на психоанализа, индивидът намира път към реалната ситуация, в която се намира неговият неадекватен, объркан, страдащ и неудовлетворен Аз. Психоанализата освобождава натрупаната и блокирана психична енергия, пораждаща напрежение, деформации и комплекси и по този начин подсилва и “заздравява” Аз-а, възстановява душевното равновесие на личността, помага й да погледне по-трезво върху самата себе си и върху “задачата на живота”, която е с безкрайно много неизвестни. От гледна точка на това можем ли да си позволим “лукса” да се запознаем по-подробно с психоаналитичния метод на д-р З. Фройд - още

повече че у нас това може да стане с 50-годишно закъснение (по времето на комунизма “фройдизмът” беше забранен!).

1.Кой е д-р Зигмунд Фройд?

Накратко казано - един от символите на ХХ век, човекът, чиито авангардни идеи преобърнаха представите на хората за самите себе си, психологът, чието влияние върху културата едва ли някога ще бъде признато в пълна степен. Той се е родил в град Фрайбург, Моравия, учи във Виена, където получава степен доктор по медицина, а след това има дългогодишна практика в същия град.

Научната кариера на Фройд започва във връзка с интереса му към лечението на болни от истерия (болният страда от частична парализа на крайници, загуба на гласа или нервни тикове, от припадъци, оплакванията му не са предизвикани от органични увреждания, а се дължат на неосъзнати психични напрежения). Оказало се, че при прилагането на хипноза болният си спомнял и разказвал за събития от миналото, за мъчителни преживявания, кой знае защо пробудили се по време на сеанса. Когато тези откъслечни спомени се съпровождали с бурни прояви на чувства, то изведнъж, неизвестно защо, болезнените симптоми на истерията изчезвали и настъпвало (за известно време) облекчение. Този метод получил наименованието катарзистичен, и Фройд ентусиазирано започнал да ги прилага. В това време той вече бил убеден, че съществуват несъзнавани психични процеси (намиращи се извън “сферата” на съзнанието), които оказват силно влияние на душевния живот без пациентът да знае за това. Обяснението на Фройд за невротичните разстройства (свързани с тревожност, някакви психотравми, пренапрежение, стрес, при тях, за разлика от психозите, болният обективно съзнава болестното си състояние) е следното: те се дължат на т.н. “изтласкани афекти”, силни, но задържани в безсъзнателната област преживявания. Ако с помощта на хипноза болният успее да оживи (осъзнае) тези травмиращи го преживявания и “изразходва” (отреагира) натрупаната психична енергия, то настъпва освобождаване на напрежението, а соматичните прояви (парализа и пр.) изчезват. В един момент Фройд разбира, че хипнозата се оказва неефикасна като средство за лечение, тъй като среща съпротива, срещу която е безсилна. Той започнал да търси други пътища и след време ги намира в свободно изплуващите представи и спомени, свързани по някакъв начин (асоциирани) една с друга и обособяващи дълбинни психични комплекси, в тълкуването на сънищата, в прекалено повишената или понижена чувствителност, в спонтанните грешки в речта, при писане, в поведението и др. Използването и интерпретацията на този разнороден материал, даващ информация за дълбочинните (несъзнаваните) състояния на психиката д-р Фройд нарича психоанализа - нов метод за психологически изследвания и нова форма за лечение на душевните страдания.

Така Зигмунд Фройд започва своята знаменателна научна кариера, която скоро го довежда до върховете на славата - макар че на първо време учението му да е било прието с яростни отрицания, скептицизъм, враждебност. Причината за такова посрещане на едни нови идеи е следната: утвърденото от Фройд безсъзнателно било свързвано от него със сексуалността на човека, а в тази област (за която не било прието открито да се говори!) лицемерието, фалшивата морална загриженост и предразсъдъците до ден днешен са колосални и непобедими. Що се отнася до научната общност (резервирана към Фройд и фройдизма до днес), тя дълго време се преструвала, че не забелязва ставащото - въпреки популярността на Фройд и влиянието му в най-широките културни среди.

Фройд е известен най-вече благодарение на своите книги, написани разбираемо, по един неподражаемо интересен и вълнуващ читателя начин. След 50-годишна забрана у нас (защо ли толкова са се страхували от него?!)

книгите му вече са достъпни за всеки, който иска с тяхна помощ да “надникне” в душата си. Няма да изброяваме заглавия, Фройд е написал много книги, една от друга по-дълбоки и интригуващи…

Ясно е, че тук не можем да разкрием цялото богатство на учението на д-р Фройд, дълбините на неговата проницателна мисъл. Но да започнем все пак с това, а именно

2.Какво става в кабинета на психоаналитика?

Кабинетът на психоаналитика е нещо като символ (подобно на изповедалнята в храма) и затова е уместно да започнем именно с него…

Живеем в един “пъстър”, усложнен и тревожен свят, толкова масивен и грамаден, че в него сякаш човекът може да се загуби и дори “разтвори” без остатък. Светът ни е “съзнателно устроен”, “разумен”, “подреден”, създаден е за наше “удобство”, и въпреки това понякога го чувстваме чужд, той често плаши и потиска. Около нас, подобно на сенки, крачат непознати и забързани хора, чиято главна грижа като че ли е да създават впечатлението, че знаят накъде отиват, че не познават тревогата и съмнението. От мига, в който сме напуснали (без да ни питат искаме ли го!) уютната майчина утроба и с писък сме се озовали на този свят, той неотклонно ни “съпровожда” по пътя, имащ един ужасен и нелеп край: смъртта, за която се стараем да не мислим. Но същият този свят не е “извън нас” единствено, той е и “в” нас, той се “проецира” по безброй начини в нашето съзнание и душа, ние в някакъв смисъл “носим” света на плещите си и затова изнемогваме от неговата тежест. Намираме ли време да се вглеждаме внимателно в “света в нас самите” - поне толкова, колкото сме заети с “външния свят” - или сме склонни да го пренебрегваме? Дали не ни е страх “да се надвесим” над бездната, която е вкоренена в нашата “вътрешност” или не усещаме подобна потребност да го правим - понеже този свят няма как да ни “избяга”?

Мястото, в което можем да направим опити да съзрем скритото в нас самите и да потърсим яснота относно себе си, е кабинетът на психоаналитика. В него е уютно, тихо, завесите са полуспуснати, светлината е малко, в здрача разпознаваме диван (или кушетка), на която ни предлагат да легнем и да се отпуснем. Аналитикът седи зад бюрото си някъде зад нас и само тихият му глас се чува отвреме-навреме, няма и часовник, който да трака и да ни отвлича, времето като че ли е спряло. Светът бучи някъде далече, неговият тътен е приглушен от дебелите стени, ние забравяме за света и оставаме насаме със себе си. Гласът на аналитика само ни окуражава да се справим с непосилната задача, от която винаги сме бягали: бездната на душата ни е “пред нас” и ни предлагат да се спуснем в нея. От нас искат едно: да казваме всичко, което “минава” в съзнанието ни и може да се каже (не е лесно!) с думи. В този кабинет можеш да се наприказваш до насита и да си сигурен, че ще те изслушат най-внимателно, аналитикът е търпелив, неговата дискретност е несъмнена, той няма да те прекъсне, да изрази несъгласие, да те оценява или поучава все едно си малко дете. С удивление установяваш, че ние сме се разучили не само да говорим истински (честно, искрено, без преструвки и фалш, “от цялата си душа”), но и да слушаме човека, който иска нещо да ни каже, да ни се довери без никакво опасение: аналитикът ни доказва, че това последното е възможно, и ти си възхитен и окрилен от откритието си. Двамата (“пациентът” и “терапевтът”) създават една атмосфера на пълна откритост, доверие и човечност, която в някакъв смисъл дори превъзхожда интимността на влюбените: онова, което даже няма да кажеш и пред любимия, тук си предразположен да го кажеш без никакви опасения. (Изглежда така вярващият говори с Бога, който и без това знае всичко, но аналитикът е само разбиращ човек!)

Аналитикът говори съвсем малко, а в повечето време само мълчи, неговата задача е да слуша и да разбира. Той ни отменя в “слушането” (по-

скоро във вникването), ние сме уверени, че казаното от нас ще бъде внимателно чуто и разбрано. Малко ли е това? Понякога започва да ни дразни мълчанието на аналитика, казано ни е обаче, че и в такъв случай сме длъжни да говорим за раздразнението си. Значи можем дори да обиждаме аналитика си, ако “обидата” е налице в душата ни, ако по някакви причини ни е овладял гняв или раздразнение! (И знаеш при това, че той няма да ти отвърне със същото, а ще “преглътне” и премълчи своята емоция! Става ли това в обикновения живот?) И така дедн след ден по няколко часа: “бягаш” от света и оставаш със себе си пред лицето на един друг човек, който обаче не е като другите, а е различен. Психоаналитичното лечение продължава месеци, понякога години: който чака бърз, магичен резултат и “пълно изцеление”, нека да потърси не психоаналитик, а някой… “шарлатанин”…

Но всичко това е само външната страна на психоаналитичния метод, същността, истинския смисъл на ставащото все още ни предстои да разберем. Прилагайки своя метод, Фройд е открил ред факти за душевния живот на човека, които е обобщил в теория. Да разберем ставащото в кабинета на психоаналитика означава да се запознаем с основното в нея.

3.Кои са “частите” на душата?

Знаем, че душата на човека е нещо единно, тя е неделима цялост. Тогава за какви “части” изобщо може да става дума?

Психиката ни се проявява по различни начини, всеки един от тях е способност на душата или, другояче казано, душевна сила (Фройд предпочита да я нарича “душевна инстанция”). Ние “имаме” съзнание, чувства, воля, въображение, но това са все прояви на единната душа, които условно можем да определим като нейни “части”. Анализирайки душевния живот ние хо необходимост прибягваме до мнимо “разкъсване” на цялостната душа - за да можем да “огледаме” всяка част поотделно и така да намерим път за разбирането на тяхното взаимодействие, взаимно отношение. Но да оставим това и да се запитаме така: как се обособяват душевните сили?

При раждането ни душата като че ли е “кълбо” от несъзнавани импулси, инстинкти (за хранене и пр.), в него е заложен живота, самата жизненост на бъдещия, на още “нестаналия” човек. Графично това може да се представи така:

Малко по малко “Аз-ът” на детето бавно “изплува” от този първичен “океан” на несъзнаваното. Върху новороденото се “нахвърлят” родители и възрастни, светът “нахлува” и започва да нанася своите деформации върху първичната несъзнавана цялост на душата. “Кожата” на несъзнаваното в резултат на това изтънява и се “пропуква” и там се появява “израстък” - Аз-ът на детето, чрез който то установява някакви връзки със света (нещата, родителите, възрастните с техните правила, забрани, “поучения” и пр.). Получава се нещо такова:

Ето ги двете “душевни инстанции” - несъзнаваното (Фройд го нарича Id, То) и “съзнанието” (Ego, Аз). “Покрай” Аз-а се образува негова “част”, в някакъв смисъл негово “ядро”, наречена от Фройд Super Ego (Свръх-Аз), това са нормите, предписанията на възрастните, забраните,

представите за “позволено” и “непозволено”, моралът. От друга страна самото несъзнавано също не е единно, в него се откриват “пластове”, “слоеве”, “ядра”. В крайна сметка психиката ни представлява това:

(По Пиер Дако)

(Където ТО-1 е “резервоар” на първичните жизнени импулси, това е… “дъното” на душата ни, ТО-2 са дълбинните представи и чувства на човечеството (АРХЕТИПОВЕ, СИМВОЛИ), ТО-3 са т.н. “изтласкани” съдържания: преживявания, неудовлетворени желания, “лична история”, опит, “забравеното” и пр., СВРЪХ-АЗЪТ е “цензура” в зависимост от морални норми и представите в обществото за позволеното и непозволеното, и само най-горният пласт на психиката е СЪЗНАВАНОТО.)

“Частите” на психиката се намират в непрекъсната динамика, в сложно взаимодействие, резултат на което са както нашите “моментни” състояния, така и цялата история на душевния ни живот. В психоанализата, на която се е подложил даден индивид, се установява картината на душевната динамика при него, особеностите на отношенията между Аз, Свръх-Аз и То (несъзнаваното), наличието в дълбините на душата на комплекси (“вторични образувания”), които се проявяват на съзнавано ниво като симптоми (това, от което се оплакваме), като неразбираеми, неизвестно защо появили се и особено мъчителни преживявания. Сега на основата на казаното можем да погледнем ясно на най-важното, а именно, да отговорим на въпроса

4.Какво става в душите ни?

Ще хвърлим светлина върху “механизмите”, стоящи в недрата на душевната динамика, която иначе настина си остава непроницаема тайна.

В дълбините на несъзнаваното (а то не е друго освен един “врящ котел” на желания от различно естество, сред тях най-силни са сексуалните) непрекъснато се зараждат пориви или импулси, които “атакуват” Аз-а по начин, за който той не може да си даде отчет (нали са тъкмо несъзнавани!) и които могат да бъдат осъзнати (рационализирани) само чрез прилагането на различни техники. Свръх-Азът е нещо като “цензор”, който бди за спазването на нормите и морала (представите за “позволено” и “непозволено”), а Аз-ът се “разкъсва” между тези двама капризни господари и се опитва по някакъв начин да удовлетвори прищевките им. Когато някакво желание, подмолно “промъкващо” се към Аза (търсейки удовлетворение и разход на определящата го енергия) заяви за себе си, то Аз-ът мигновено го съотнася с предписанията на Свръх-Аза и само ако този последният се произнесе утвърдително, то “желанието може да получи желаното”. (В този случай “всички са доволни”, но това общо взето е рядък случай - или поне се отнася за “баналните неща”: глад, жажда, “почесване” и пр.) В другия случай несъзнаваният импулс влиза в противоречие с предписанията на Свръх-Аза, този последният казва “твърдо НЕ”, а Азът е принуден да изразходва енергия за потискането, за “изтласкването” на на безсъзнателното желание отново там, откъдето то е дошло. Временно равновесието е възстановено, но изтласканото желание

скоро отново ще се появи с удвоена енергия: и тогава много по-трудно ще бъде да се откаже удовлетворяването му. Излиза, че желанията “изплуват” на нивото на Аз-а непрекъснато и той, подобно на “регулировчик”, се разпорежда и сочи посоката, съобразявайки се както със самия себе си, така и с претенциите на Свръх-Аза. Когато в действията на Аза се установи трайна тенденция към потискането на даден род желания (и това най-често са сексуалните!), то изтласканите пориви са причината за натрупването на несъзнавано напрежение, което може да “взриви” психичната организация на човека. Тогава Аз-ът “обърква” движенията на “кръстопътя” и това може да предизвика катастрофа!) В другия случай в недрата на несъзнаваното ще се образува “друг Аз” (“сателит”, “комплекс”, “втора личност”), което също ще разстрои душевният живот, който е загубил вече своето единство и хармония. Тогава се появяват симптомите (оплакванията, неразположеността, тревожността, общата неудовлетвореност и пр.), които с времето ще придобият очертанията на душевна криза (в лекия случай) или пък на душевно разстройство (“болест на душата”, психично заболяване, невроза и пр.)

При психоаналитичната консултация или лечение се търсят възможности на укрепване на Аз-а, за засилване на неговия ресурс по пътя на осъзнаването на травмиращите преживявания от миналото (стигащи чак до периода на детството), при което се освобождава натрупаната или блокирана енергия, стига се до облекчение на страданието. Психоанализата помага в някакъв смисъл за прераждането на личността, благодарение на което душата овладява възможностите си за пълноценен, здрав и “некомплексиран” (естествен) живот. Постигането на хармония и разбиране между “съставките”, от които се състоим самите ние - нима това не е главното, което можем да искаме? Дали тук не се намира “ключа” на щастието?


1.Разгледайте схемата (по П.Дако) и проследете динамиката на душевния живот, показана тук:

Дали не е вярно, че ние наистина се движим по повърхността на психиката, подобно на човек, качен в лодка насред езеро, чиито дълбини не подозира? Умеем ли да се “гмуркаме” в “езерото” на душевния си живот или предпочитаме да си стоим в “лодката”? Ами ако “лодката” ни се окаже пробита?

2.Един от начините за “гмуркане” в психиката е чрез т.н. “свободни асоциации”. Направете тест № 2 в приложението и се опитайте да интерпретирате получените резултати в светлината на психоанализата. Получихте ли нещо, което преди не сте знаели за себе си? “Вярно” ли е това, което тестът ви дава като резултат? Имаме ли право да преценяваме нещо като “вярно” и “невярно” след като става дума за несъзнаваното?

3.Лично вие бихте ли се подложили на психоанализа - тя се прави и на “съвършено здрави” хора, които просто се опитват да разберат по-добре самите себе си? Кое (или какво) може да ви спре в желанието ви да прекрачите прага на психоаналитичния кабинет? Или няма такова нещо?

4.Бяхте ли чували за Фройд и психоанализата до запознаването ви с нея в часовете по психология? Какво именно? Какво според вас е отношението към нея у нас?

5.Интересуват ли ви сексуалните теории на д-р Фройд? Ще стигнем и до тях съвсем скоро…

6.Как се отнасям към света и към самия себе си?

Ако несъзнаваното е “първична даденост” на психиката, то всичко останало в нея е “вторично”, “прибавено”, постигнато и т.н. в резултат на нейното саморазвитие, при което човекът встъпва в изключително многообразни отношения към света и към самия себе си. Тук сме изправени пред задачата да “повдигнем завесата”, скриваща от погледа ни конституирането (“образуването”, разгръщането, обособяването) на различните душевни сили, които израстват върху “природния океан” на безсъзнателното - подобно на островите, които не са нищо друго освен застинала лава на вулкани. Вероятно най-напред сме длъжни да се запитаме така:

1.Как да се ориентирам в “кълбото” на човешките отношения?

Тези човешки отношения са изключително многолики, тяхната динамика и “преплитането” им пораждат невероятни трудности пред опитващото се да ги “разнищи” разбиране, на тази основа като че ли е неизбежен хаоса в интерпретацията на душевните сили, който можем да установим при запознаването ни с някои други учебници по психология. Ние обаче не искаме да ни сполети това, ние искаме на всяко нещо да намерим неговото място, ние се стремим към яснота - тогава къде е изходът?

Потребен ни е подход, който да постави всяко “нещо” на “неговото си място” - а не където ни хрумне да го поставим. Мисленето, умът, разсъдъкът, интелектът, съзнанието, познанието, чувствителността, емоциите, усещанията, интуицията, паметта, фантазията, волята, проницателността, вярата (списъкът може да бъде продължен!) като форми на душевен живот трябва да бъдат разбрани в тяхната “сърцевина” (същност, истина) и в тяхното отношение, в тяхната незаменимост, уникалност, но и в тяхната общност и единство - нима това е лесна работа, която можем да си позволим да подценяваме? Тайнственият микрокосмос на душата също има своите планетни системи, галактики, съзвездия и млечни пътища и пътешествието в неговите пространства е не по-малко вълнуващо от това на астронавтите (достигнали, впрочем, само до Луната!), при това то трябва да бъде доведено докрай. Кои могат да ни бъдат “опорните точки” в предприеманата одисея към самите себе си?

Ако започнем анализа откъдето ни се “прииска” или хрумне, то ще бъдем изложени на опасността да се въртим в безброй омагьосани кръгове. Не може да се разбере отделното (да речем мисленето “като такова”) без яснота относно цялото, а именно спрямо принципа, от позицията на който може да се схване естеството на всяка душевна сила в нейното своеобразие. Как да постигнем този принцип, без който сме безпомощни - или осъдени на “нищонеказване”? (Най-лошото, което може да сполети някой психолог, е това да говори, без същевременно при това да казва нещо особено или значимо; това, впрочем, е опасност и пред всеки човек. Коварното е, че го прави, без да съзнава какво точно прави - без принцип сме “слепи”!)

Принципът е “височина”, високо място, от което се вижда всичко - там, където то е; благодарение на него всяко нещо отива на мястото си, ние нямаме право да го поставяме където ни харесва или където ни хрумне. Как да се изкачим на такава удобна позиция, от която да можем да съзрем скритото в нас самите? Има един възможен начин и той се свежда до отговора на въпроса:

2.Кои са чистите човешки отношения?

“Чисти” са тези отношения само в смисъл, че не са примесени едно с друго, при тях е налице единствено собственото им естество, то е “изчистено” и стои пред нас в изначалната си… “девственост”, “невинност” и дори блясък. От друга страна обаче тези отношения на човека (към света и към самия себе си) трябва да бъдат и “коренни” (основни, фундаментални), т.е. те един вид са “корен”, от който след това са израснали всички останали многообразни човешки отношения. Ако открием търсените чисти и коренни човешки отношения, то работата ни неимоверно ще се облекчи и пътищата пред нашето познание ще бъдат открити.

За краткост ще постъпим така. Питаме кои са възможните “реакции” на човека при срещата му с нещо ново, неизвестно, с нещо, което го подбужда да насочи или открие субективността си за него. Понеже вероятността да “съчиняваме” винаги е налице, ние се отказваме от нея и ще се стремим единствено към това да открием интересуващото ни. Затова нека да вземем един пример, в който не може да не се съдържа търсеното.

Нека да се спрем на това. Пристигате в непознат град, преструвате се известно време, че ви интересува “градът”, но когато се появи… скуката и за да избягате от нея, се оказвате в една… дискотека (примерно, или пък в заведение, кафене). Там има млади хора като вас и, естествено, е “по-интересно”, приятно е, нещо не пречи да се отпуснеш и “да убиеш времето си”. Но това последното трудно се удава на едно младо тяло, преизпълнено с жизненост, и на една душа, която е жадна за живот…

Какво може да стане в дискотеката, какво обикновено става там? Ясно е на всеки, но да не забравяме, че ти си само един непознат, който бавно отпива от своето питие и “мести” погледа си върху телата и лицата на младите хора, отдадени на жизнерадостния танц. Какво ли става в душата ти? Можеш ли да вникнеш в ставащото сега, гледайки на него “отстрани”?

Ако нашият герой е момче, то вероятно в един миг в плетеницата от тела ще се открои лицето на девойка, което магнетично привлича. Това е най-естественото, а после?

Първата спонтанна реакция не може да бъде друга: “харесва ми!” (или: “не ми харесва!”). Внезапно появилата се симпатия между едно момче и една девойка е най-важното: тя може да забележи погледа ти, да се вгледа в теб, преструвайки се все пак че не те забелязва, но когато двата погледа се срещнат, то всичко е ясно. В сърцата ви се е породила емоция, която трудно може да бъде “извадена” оттам. Какво може да последва по-нататък всеки прекрасно знае: в един миг припламва искрата на любовта, силата на душите ни, срещу която сме изцяло… безсилни. Ето го първото естествено, чисто и спонтанно човешко отношение: емоционалното.

Но коя ли е непознатата отсреща, “що за човек” или каква личност е тя? - този въпрос идва впоследствие. Искаш да знаеш поне нещичко за нея, налага ти се да се запознаеш с нея, да научиш нещо за нея и тя да узнае за теб, остава само желанието да удовлетворим този интерес да вземе превес и решителността ще се появи. Важното е да не го направите по един тъп начин (“Извинете, колко е часа?”), а да покажете изобретателност, разсъдливост, ум, да намерите подходящите думи, чрез които да удовлетворите “познавателния” си интерес към онова там момиче. (Ето това е истинският интерес към познание, а не като в училище: науките, скуката, мъчнотията, мътилката!) И така, появилото се любопитство е знак, че тук е налице другото човешко отношение: познавателното.

Накрая вие пристъпвате един към друг, водени от могъщи сили (скрити в дълбините ви и изразяващи желанието ви за живот), протягате ръце, запознавате се, обменяте си вълнуващи думи, нещата могат да се задълбочат и в отговор на това в някой бъдещ миг вие, разбира се, ще се целунете… В тази поредица от действия, без която нищо не може да стане “в действителност” (за да си остане иначе само в мечтите!), може да се

открие едно трето човешко отношение, което е продукт на другите две: практическото.

Да оставим примера, вече всичко е ясно, и да се опитаме да обобщим откритото. При емоционалното отношение на човека в чувството душата постига развълнувана някакъв жизнен смисъл, който я преизпълва с трепет по живота, тя е овладяна от ценността на “предмета” за мен самия (“харесва ми!”, “красива е!”, “вълнуващо е!”, “колко ми е приятно да я гледам!”, “симпатичен ли съм й поне малко?!” и т.н.). Нека да наречем това отношение ценностно, то е чисто, при това изцяло коренно, от него зависи много - ако не всичко.

При другото, познавателното отношение, душата се пита какъв е “предмета” сам по себе си, (вече не за мен, не в моята емоция!), какво мога да зная за него, каква е истината, каква е “същността” му. Този интерес поражда именно познавателни инициативи (при човека, чиито интелект не е… заспал!), а целта на всичкото е човек да бъде “информиран” за “това, което е, такова, каквото то е”.

При практическото отношение, тясно свързано с първите две, но все пак различно, се появяват действия, тук решителността и волята е водещото - за да може изобщо нещо да стане в действителност. Чрез действието душата като че ли намира “излаз” навън, “обективира” се, изразява себе си в постъпки, направлявани от нейните желания, страсти, интереси.

Това ли са всички чисти и коренни човешки отношения? Има ли други такива? Освен да чувстваме, да знаем и да искаме (и да “правим” това, което силно желаем!) има ли още нещо друго, което също така да е чиста и коренна способност на душите ни - и на човека като “одушевена същност” или “същество”?

Има още много други човешки отношения, но те не са така “чисти” (и значи са “примесени” с нещо друго), или пък не са коренни (и значи са производни, основават се на нещо друго, произлизат от някакво по-основно от тях отношение). Тези останали отношения (а те са безброй, прекалено многообразни) са сложни, смесени, в тяхната основа могат да се открият именно тези три чисти и коренни човешки прояви, смесени в някаква своеобразна “пропорция” - или поне две от тях в някакво друго съотношение. Намерихме ли търсения “фундамент” на човешкото и на душата като негова същност? Нима нещата са така прости? Дали простото не е белег на несъвършенство? Или обратното - на съвършенство? Този ли е принципа на разбиране, който търсехме?

Принципите на една наука трябва да са ясни и прости - за да можем с тяхна помощ да проясняваме всичко останало - а не да го усложняваме до невъобразимост. Ако поставим в основата “непонятността” и “сложността”, самата “обърканост”, то какво ще постигнем накрая? Който смята, че научно е равно на “безкрайно трудно” - и значи е разочарован от нашата “теория”! - е тръгнал по неверен път, който доникъде няма да го доведе.

3.”Полюсите” на душата

Ценностното, познавателното и практическото човешки отношения стоят в основата както на нашите реакции спрямо света (с “нещата”, които го преизпълват), така и на отношението, което можем да изпитваме и към самите себе си. Въпросът “Кой съм аз?” не е нищо друго освен израз на чисто познавателно отношение към собствената личност. Въпросът “Харесвам ли себе си?” е ценностна реакция спрямо самия себе си, той е израз на самооценка на своята “стойност” в собствените очи. Както задоволството от себе си, така и неудовлетвореността пораждат опити да се променяш, да предприемаш нещо спрямо самия себе си - или пък да държиш на човечността си, към която… “нищо повече не може да се желае” (както някои наивно си мислят!) - и това е израз на едно практическо отношение, свеждано обикновено до въпроса “Какво да правя?”.

Оказа се, погледнато от друга страна, че душата ни обособява в самата себе си два “полюса”: на по-знанието (към света и към себе си), това е нейният стремеж към истината за съществуващото, и на “вчувстването” в света и в своята субективност, чрез което постигаме ценността. Тези два полюса “обрастват” със съзвездия от душевни сили, които са се нагърбили със задачата да реализират и осъществяват възможностите, заложени в тях. Така се стига до следния “модел” на “структурата” душата:

В дясната страна на схемата е изобразена познавателната ориентация на душата “по посока към света” - и това са нейни способности като усещане, възприятие, представяне, мислене, ум, разсъдък, интелект, съзнание. В лявата част е полюса на ценностната човешка ориентация, която по ред причини е насочена към субективността, към самата вътрешност на човека и душата - и защо е така предстои да разберем. Тук са “разположени” психични реалности и сили като безсъзнателното, интуицията, усета, вдъхновението, емоционалността и пр. В центъра на всичко е Аз-ът, който обаче не е нещо “еднородно” и “сиво”, а се проявява като самосъзнание, самочувствие, самоволие, дори понякога като самовлюбеност, себевладеенето и самоконтролът също са тук - и секторът отдолу помества тези способности и прояви. Накрая в сектора отгоре са сложните, “синтетичните” душевни сили: памет, въображение, воля, разум, вяра и др. такива. Намери ли си “мястото” всяка душевна сила, която можем да открием в себе си? Дали не пропуснахме нещо? Това ли е “всичко”?

Не, това е само началото на пътя, който ни предстои да изминем. Важното е, че дотук успяхме поне да си намерим “компас”!


1.Във всяко сложно душевно състояние бихме могли да открием както познавателен, така и ценностен, а също и практически момент (“компонент”). Анализът му в психологически план означава да се намерят съответните моменти и да се посочи тяхното основание (защо са се появили, какво изразяват, могат ли да бъдат други, какво пречи за по-ясното им изразяване и пр.) Можете ли да потърсите “корените” на: стеснителността веселостта недоверчивостта самовлюбеността гордостта виновността отчаянието оптимизма любознателността и пр.

2.Как си представяте характера на човека, в чиято душа доминира (преобладава) чистото познавателно отношение, т.е. разсъдливостта? Как изглежда отстрани такъв човек, приятно ли ще ви бъде да сте в неговата компания? Познавате ли такива хора в “реалния живот”, в действителността? При вас лично проявява ли се подобна тенденция на душевността? Добре ли е на млада възраст да си разсъдлив човек?

3.Опишете хората с доминиращо ценностно отношение към “нещата от живота”. Какви черти се проявяват при тях в резултат на прекалено развитата им чувствителност? Вие лично предпочитате ли тези хора пред “прекалено разсъдливите”? Какви са недостатъците на едните и другите?

Можете ли да дадете някакъв съвет на “емоционалния човек” - в смисъл как да “преодолее” едностранчивостта си?

4.А “практиците” и “практичните”? Практични ли са разсъдливите? А емоционалните хора? Вие лично практичен човек ли сте? В какво се изразява практичността например в ученето? А непрактичността в същата област? Може ли да постигне успех в живота си емоционалният непрактичен човек и в какъв смисъл? А практичният разсъдлив човек? А непрактичният разсъдлив “труженик”?

5.Направете упражнението “Жизнените цели” от практикума. Забелязахте ли при провеждането му кои от вас “залагат” повече на разсъдъка, кои на чувствата, а кои на чистата практичност, на действието? Какви са предимствата и недостатъците на всяка група хора поотделно?

6.Може ли човек да променя общата си нагласа (доминирането на един от трите коренни момента) или това е вродено, зависи от това с каква душа “разполагаме” и значи нищо не може да се направи?

7.Моят “АЗ” - разбирам ли го?

Човекът е непосредствено единство на душа и тяло: душата живее чрез тялото, а тялото ни “подкрепя” душата в нейните опити да постигне пълнотата на живота, да се преизпълни с автентичния живот. От друга страна погледнато, тялото има за свой “представител” в душата на човека несъзнаваното, явяващо се в някакъв смисъл дълбоката основа на душевния живот. Ако при човека несъзнаваното можеше да наложи своята пълна власт над душата, то това би означавало той да стане “животно” в пълното значение на тази дума. Благодарение обаче на “нещото”, наречено АЗ, ние все пак успяваме да запазим своята човечност, от което пък следва, че Аз-ът “очовечава” нашата несъзнавана природа, непрекъснато придава посилната за отделния индивид и изключително оригинална човечност. Именно по тази причина се налага да започнем своя анализ тъкмо с отговор на въпроса

1.Аз-ът - какво е това?

Вече си даваме отчет за това, че Аз-ът е действителен център, “ядро”, “средоточие” на душевния живот на човека, “фокусът”, в който всички без никакво изключение душевни сили се “пречупват”, получавайки определена насока, той е “властващата инстанция” на душата, която или налага себе си и своето единство, или пък не успява да изпълни тази своя интегрираща роля, което довежда до “разпиляност”, хаотичност, небалансираност на душевните прояви, да загубване на целостта и самата жизненост (“здравето”) на душата. Когато обаче Аз-ът се справя с ролята си, това води до хармонизиране на душевния живот, Аз-ът тогава отстранява “грапавините” в него, работи за регулиране на непрекъснатите противоречия и само така внася мир в душите ни. Това са изводи от вече казаното - нали започнахме с отговор на въпроса “А кой съм аз?”?! - и затова сега можем да тръгнем от по-твърда основа в своите търсения нататък.

Ние непрекъснато казваме това “аз”: “аз мисля”, “аз искам”, “аз чувствам”, “аз мога”, “аз помня”, “аз желая”… - и това е съвсем естествено. Не може да има мисъл например без “аз”, който да мисли (или да я “измисля”!), не може нещо “да се иска” без да е налице “искащото” в лицето на един знаещ какво иска Аз, не можем да си представим какво е това “чувстване” без да го свържем с един “аз”, който да е овладян от едно искрено и дълбоко чувство и т.н. На онези, които (неизвестно - ли по-скоро прекалено известно! - защо) се дразнят от изтъкването на “някакво си” АЗ -

и затова вместо “аз” предпочитат да казват безличното “ние”: “ние мислим”, “ние можем!”, “ние смятаме” и пр.! - сме длъжни да кажем още сега, че Аз-ът е истинското богатство на душата, той е свидетелство, че тази душа и този човек държат на себе си, не си позволяват да се крият зад безличното “ние” - и затова чувстват своята мощ и превъзходство, самостойната си ценност, уникалността и свободата си. На тази основа подобни хора би трябвало да се запитат “Какво е станало с моя Аз?” или “Дали аз изобщо съществувам?” (щом не подозирам за себе си, щом с такава лекота се отказвам тъкмо от самия себе си!) и ако успеят да разберат, то вероятно ще онемеят от трагичността на онова, което ги е сполетяло, от съдбовността на онова, което са направили със себе си.

Ние сме обречени да си даваме непрекъснато сметка за едно: моят Аз е мое творение и постижение, той не ми е даден наготово или по рождение, аз самият съм изцяло отговорен за това, което става с мен самия, всеки човек сам избира какъв ще бъде съобразно степента, в която е постигнал свободата си - или е овладян от нейния вечен и божествен дух. На всеки от нас Бог е дал “само” това: живот и време и ни е оставил възможността да правим с тях каквото искаме; затова всеки човек изцяло е отговорен за това, което е направил със себе си, за онова, което е и което ще бъде по-нататък. Ако не съзнаваме във всеки миг тази проста истина (и затова непрекъснато се оправдаваме, т.е. хвърляме вината върху някой друг или пък върху… “обстоятелствата”!), то нашият Аз е “избягал” от своята мисия, изневерил е на себе си и се е “подхлъзнал” по път, който не води доникъде, или по-скоро води само до нищото на един неизживян живот. Впрочем, това е интересна тема за обсъждане, даденото тук разбиране просто провокира един разговор върху нея, в такъв разговор могат да се прояснят основните гледни точки спрямо своя Аз - както и да се открие смисъла, която всяка от тях носи в себе си. Нали най-лошото, което може да ни се случи е по всеки въпрос на психологията да бъдем… бездушни “единомишленици”?! (Впрочем, мислят ли изобщо ония, които си позволяват лукса да мислят… еднакво?)

И така, нека да продължим с неизбежния въпрос

2.Как съществува автентичният Аз?

Ще наричаме “автентичен” или “истински” Аз-ът, който живее пълноценен и хармоничен живот, която се справя със задачата си и при това умее да постига цялостната, “неощетената” с нищо душа и личност. По идея да си човек означава да бъдеш автентичен и дори горд Аз, който е преизпълнен с живот - и с най-важното, с удовлетвореност от живота, значи такъв човек не страда от “тежестта на живота”, а е превърнал живота сив наслаждение, в онова, което древните с основание са наричали блаженство или дори благодат (получена обаче не по “снизхождение” от боговете, а изцяло заслужена!). Много ли е това, което се иска от нас - да се стремим към “автентичния живот”? Не е ли непосилно тежка една такава задача? Това, че вероятно малцина постигат описаното по-горе състояние може ли (трябва ли?!) да ни изпълни с отчаяние, с чувство за безнадеждност? Или ще ни активира към постигането на нещо много повече от това, което… “и така си имаме”? Въпросите могат да бъдат бе край - щом веднъж сме се “издигнали” до тях, щом сме осъзнали задачата на живота си, а отговорите ще ги дава всеки един от нас с “течение на времето” и то не иначе, а с живота, който сам си е избрал…

Когато човек е наясно със своя Аз той всъщност е наясно със себе си. В отделното (която и да е душевна сила: мислене, чувстване, влечение, воля…) “просветва” Аз-ът, но това е, така да се каже, отразена светлина: Аз-ът обаче е източникът на тази светлина, подобно на Слънцето, около него се въртят “планетите”, душевните сили и различните “функции” на психиката ни. Излиза, че душата в своята цялост е “планетна система”, чиито център е Аз-ът, самосъзнанието. Изправени сме пред невероятно

трудната задача да “проумеем” този Аз - до степента, до която това е по силите ни, не повече…

Да можеш с право да казваш “аз” означава да съзнаваш себе си, да си наясно с онова, което наистина си, т.е. да “имаш” самосъзнание, другояче казано, да си АЗ в своята индивидуалност, уникалност, “безподобност”. “Аз съм Аз” - това е формулата на самосъзнанието, чието определение е ясното съзнание за себе си, за своята душа и своето тяло с всичко онова, което им принадлежи като раз-личност, неповторимост, самобитие. Всичко останало “извън” този суверенен Аз е “не-Аз”, т.е. е друго, не-мое, чуждо, външно - дори и любимият човек не съвпада изцяло с “мен самия”, ние се допълваме, но не сме едно и също нещо, всеки един от нас в любовта запазва своята личностна неповторимост и дори я дообогатява неимоверно. Аз-ът е “душевната инстанция”, която се разпорежда и контролира (по идея, но не винаги става точно така!) душевния ни живот, помирява по свой начин несъзнаваното с “горните пластове” на душата, преодолява конфликтите между душевните сили и хармонизира техните искания. Всяка личност има свое особено, лично самосъзнание, което я прави тъждествена на самата себе си, относително устойчива и неповторима, в някакъв смисъл неподвластна на времето. (Нали и старецът дълбоко в себе си не е “друг човек”, а е “някогашният младеж”, сега страдащ по младостта си, чийто дух обаче трябва да е съхранил в себе си!) И така, Аз-ът е съзнание за себе си като уникална личност, която разполага с тази конкретна душа. Но

3.Какво стои зад простото “Аз съм…”?

Когато стане дума за някоя негова душевна особеност, човек обикновено (например) казва това: “Аз съм умен” или “Аз имам ум”. Каква е разликата между тези иначе така безобидни “Аз съм” и “Аз имам”?

“Аз съм” като форма на изразяване означава, че този човек разглежда своите душевни сили (мислене, честване, воля…) като необходими прояви на своя Аз, органично произлизащи и дължащи се на него. “Аз съм мислещ, умен, съзнателен” означава, че мисленето, умът, съзнанието не са “нещо”, наред с Аз-а съществуващо, а че са слети с моя Аз, тъждествени са с мен самия, че са този Аз, а той е мислене, ум, съзнание. Аз самият “сега-и-тук” съм това мое мислене, то не е “нещо”, външно “прибавено” (“пришито”) към Аз-а, а съвпада с него, Аз-ът е идентичен със своето мислене и мисъл. Следователно те не могат да се разглеждат като две различни “неща” (от една страна един Аз, а от друга - мисленето), встъпили в някакви външни отношения помежду си. Напротив, един такъв Аз разбира мисленето като вътрешна трансформация на самия себе си и като своя органична проява и изява, той не се чувства отчужден и противостоящ на мисълта си, а е “извор”, от който бликат тези мисли, той е техен “родител” или творец. В мислите си този Аз вижда и усеща самия себе си, те са негово лично и отговорно дело, те са му интимно близки, скъпи, съкровени - защото са породени от него, защото са негов “плод”. Затова той, казвайки “Аз съм мислещ”, изцяло гарантира и удостоверява своята принадлежност към мисълта си и нейната родственост с него самия, неразделната общност на двете, естествената им идентичност. Този Аз изцяло стои “зад” своята мисъл - защото тя го владее точно толкова, колкото и той “разполага” с нея, тук е налице някакво “вживяване” на Аз-а в мисълта, което е признак на един автентичен, изразил себе си в автентична мисъл Аз. Накрая това “съм” означава битие, т.е. съществуването на Аз-а е немислимо извън мисленето, а съществуването на дадена мисъл е дълбока проява на живота на самия Аз. Следователно възникнало е ново битие, в рамките на което съ-съществуват един Аз и мисълта на този Аз - и затова когато някой “отстрани” погледне на случилото се, ще каже: “Да, той е мислещ човек!”, но никога няма да каже: “Той има мисъл”. (Същите разсъждения, същото разбиране е валидно в още

по-голяма степен и в изразите “Аз съм чувствителен”, “Аз съм волева личност” и пр.)

Вижда се, че е трудно да се разкрие изчерпателно огромния смисъл, който е скрит зад това просто “Аз съм”, но значи ли това, че трябва да се отказваме от него?

4.Кога Аз-ът казва “имам”?

В светлината на казаното можете ли самостоятелно да вникнете в смисъла на другата, на “Аз имам”-формата? Тя не е това, което “Аз съм”-формата изразява, тя е “точно обратното” на нея; при нея Аз-ът не се справя с ролята си - тогава как разглежда мислите си един такъв неавтентичен Аз? Да кажеш: “Аз имам мисъл!” е нещо различно от “Аз съм мислещ!”, какво всъщност казва оня, който си го позволява?

Вероятно формата “Аз имам” показва някакъв основен дефект на Аз-а, който не разбира себе си и не е наясно с това, което всъщност е. Ще кажем само това, че мислите, чувствата, волята на такъв Аз са се превърнали в откъснати от него “сателити”, “спътници”, кръжащи в хаотични орбити от него, те в крайна сметка водят някакъв собствен “живот”, независим от Аз-а и от неговата продуцираща активност. В същото време естествената човешка мисъл необходимо произлиза от Аз-а, тя е проекция на тази Аз в перспективата на бъдещето и затова без него нищо не представлява, тя е жива мисъл само в своето единение и цялост с Аз-а, откъдето получава своите импулси за живот. Аз-ът ражда мислите си съобразно своя мисловен хоризонт, - има ли го това при “Аз имам”-формата? Дали Аз-ът, който си позволява да каже “Аз имам мисли”, не смята своите мисли по начало за мъртвородени, нежизнеспособни, непълноценни, безкрайно бедни (ако изобщо са негови!) или пък - за “взети назаем” отнякъде, “присвоени”, “научени наизуст”, “прибавени” към него с пълно безразличие към тях и пр.? Достоен ли е за мисленето казващият “Аз имам мисли”, разбира ли той какво е мислене? Почувствал ли е някога в себе си живия порив на самостоятелната мисъл, раждаща се мъчително от недрата, или такъв се “препитава” само с чужди мисли? Има ли особена полза от “книжното знание” и “мислене”? Разпознавате ли (в живота, в образованието, в науката) “шарлатаните”, чиято глава не е родила нито една оригинална мисъл и които се представят за “учени” и “знаещи” само чрез придобити по незаконен начин (наготово!) чужди мисли?

Но нека засега да спрем дотук…


1.Опитайте се да определите кои от изразите (с “форма съм” и с “имам-формата”) ви звучат “по-непринудено”, по-естествено, по-близко до вашето лично разбиране: Аз съм мислещ - Аз мисля Аз имам мисъл Аз съм съзнателен Аз съзнавам Аз имам съзнание Аз съм умен “Аз умнея”, умувам Аз имам ум Аз имам воля Аз съм личност с воля Аз съм волеви човек Аз съм чувствителен Аз чувствам Аз имам силна чувствителност

Аз имам чувства и емоции Аз съм страстен Аз имам силни страсти Аз си въобразявам Аз съм фантазьор Аз имам прекрасни мечти Аз мечтая често Аз съм паметлив Аз имам добра памет Аз съм влюбен При мен дойде любовта и т.н.

Подчертайте избраните от вас по-подходящи, по-“естествено звучащи” изрази. Можете ли да си дадете отчет каква е ситуацията във вашия Аз - като използвате получените резултати от този тест? Вярно ли е това, което тестът ви дава, или той греши? Дали пък тук не става дума за изцяло несъзнавано отношение?

2.Как си обяснявате това, че и мъже, и жени еднакво казват “аз”, въпреки че думата е от мъжки род? Защо само “отстрани” (по повод на други хора, но не за себе си) казваме родовите форми “той”, “тя”, “то”, но “аз” е само една неизменна форма за всички? Защо няма дума “аз” и от женски род, това пропуск на езика ли е?

3.Дали честата и непрекъснатата употреба на думичката “аз” не е белег за нескромност, за известна самонадеяност и “горделивост”, за прекалено самочувствие? Дали скромните хора и тези с нормално самочувствие не обичат да казват така често думичката “аз”? Пропускането й (вместо “аз мисля” казваме “мисля”!) само за краткост ли е или има и психологически смисъл? Ако има- какъв е той?

4.Какво по ваше мнение символизира честата употреба на думичката “ние” вместо прекалено личното “аз”? Дали хора, които предпочитат да казват “ние” вместо “аз” не са егоисти за разлика от другите, влюбените в своето суетно аз (“ego” значи тъкмо “аз”!)? Как могат да се нарекат “неегоистите”, какво е станало с техния Аз?

5.Направете теста “Опити за самопознание” от практикума. Какво ви показват избраните от вас (безусловно присъщи ви!) качества от списъка на Мърей-Норакидзе? Какви изводи си правите за Аз-а, който “притежавате”? Има ли основания за известно безпокойство или поне за загриженост за собствения Аз? Какво най-много харесвате у себе си и има ли нещо у вас, от което дори да се отвращавате?

8.Кога Аз-ът страда?

От Аз-а никой не може да “избяга” или да се “скрие”, неговият Аз съществува дори и човек да не подозира за това - та нали Аз-ът съм аз самият? Какъвто и да съм - с ясно, неясно, “бистро” или “мъгливо” съзнание за себе си, дори и да съм изпаднал в някакво състояние на “безпаметност”. Но на Аз-а могат да се случат ред “премеждия” или изпитания по пътя към неговото истинско назначение. Затова нека да се запитаме така:

1.Как идва “объркването” на Аз-а?

Аз-ът съзнава, чувства, преживява, съхранява чрез паметта устойчивото и значимото в своите състояния, използва силата на въображението или енергията на волята, съпротивлява се или приема нахлуванията на несъзнаваното. Аз-ът не е “механичен продукт” или пък

“сбор” от многообразните действия на душевните сили, но той в определени случаи може да стане това - и тогава имаме един Аз с неблаговидна, неподобаваща за естеството му роля. Какъв е този Аз?

Един зависим и производен Аз, който е загубил - или още не е намерил - способността си да направлява и обединява душевните сили и затова няма власт над тях, е пасивен, страдащ Аз. Такъв Аз се е оставил на произвола и хаоса на спонтанните пориви на душата и най-вече на стихията на безсъзнателното. (Нали в някои случаи казваме: “ТО е по-силно от мен!”: когато става дума за някакъв душевен проблем, например този, че по няколко пъти се връщаме да проверим дали сме заключили вратата, въпреки че иначе добре знаем, че сме я заключили?! Това “ТО” е именно несъзнаваното, “Id” на Фройд, или тук имаме негов ефект.) Аз-ът обаче по естеството си е “инстанция”, която притежава свой собствен ресурс, макар че черпи енергия от потенциала на душевните сили, с които разполага. Истинският, отговарящ и адекватен на предназначението си Аз е самата активност, която внася ред, равновесие и помирение в живота на душата, следователно той не е проста “резултантна” от действието на душевните сили, а е нещо много повече от това. Липсата на обединяващ и насочващ център на душевния живот води до разконцентрираност, до отсъствие на посока, до вземане на превес от страна на някоя душевна сила, която е успяла да стане хегемон и “тиранин”. Ясно е, че такъв един Аз неизбежно е станал… слуга, удовлетворяващ капризите на господаря (например разсъдъкът при прекалено разсъдливите хора вероятно е станал техен тиранин, а те - негови слуги!). Това, че често в действителност е станало точно така при много хора съвсем не означава обаче, че Аз-ът друго не може и да бъде. Личностите с такъв Аз могат да бъдат уподобени на река без твърди брегове, която се разлива навсякъде в низината, разпилява водите си, опропастява плодородни земи и образува вместо тях блата и тресавища. Личност с подобен Аз губи своя вътрешен потенциал и своята енергия в безсмислено “линеене” на душата, чието иначе чист, кристално бистър поток е отишъл да запълва вредни и опасни блата, тресавища и застояли води (в които се чувстват уютно единствено грозните чудовища и влечугите!). Подобни състояния на душата, чиито Аз е допуснал такова опропастяване на своя потенциал, неумолимо водят до кризи, вечни проблеми, трудности от различно естество, да душевни заболявания и страшни изпитания. Затова познанието и откриването на собствения Аз, на своя личен и отговорен Аз, е първостепенна грижа за ония индивиди, които искат да живеят пълноценно. Техният стремеж е един: да бъдат наясно със себе си, т.е. да укрепват своя Аз. Но що се отнася до другите, които са успели да объркат действията на Аз-а, то при тях е належащо да се запитаме:

2.А какъв е коренът на проблема?

Най-напред това “имам”, за което вече стана дума, изразява точно корена на проблема за такива хора: те наистина имат, но не нещо друго, а едно неадекватно, неавтентично, неподобаващо отношение към своя Аз. Това означава: те не са успели да бъдат и да отстояват себе си, своя самобитен и неповторим Аз, своята “сам-ост”, “себе-стност” (както понякога казват философите, а след тях и някои психолози). Тяхното “имам” е дошло да замени онова “Бъди себе си!” (Аз) или “Стани какъвто си!” (Гьоте), което е същност на уверения и свободно разполагащият със себе си и с живота си Аз. Това, което наистина “притежава” един човек е само неговия Аз и душата на този Аз, разглеждана като цялост (а не… “продрана черга”!), органически образувана “около” този Аз. Така отделните душевни сили вече не са “притежание” или “имане” на един слаб Аз, те не са отделени от него, а са този Аз, която, от друга страна, по естествен начин се проявява чрез и в тях - защото те са единно битие, бидейки проникнати едно с друго и затова неотделими. Аз съм това мислене, чувстване, воля,

благодарение на тях съм което съм (и което искам да бъда!), Аз-ът навсякъде носи своите душевни функции или сили подобно на аура или ореол - затова не може да бъде нещо “извън” или “покрай” тях. Той е тяхна субстанция, най-дълбока същност на човечността в нашите гърди. Как обаче се постига това, или

3.Как ставаме… самосъзнателни?

Не е случайно традиционното отъждествяване на Аз-а и самосъзнанието - или поне приемането, че самосъзнанието олицетворява Аз-а, явявайки се негов “фокус” или “призма”, която всичко пречупва през себе си. Какво по-точно значи това?

За да реализира себе си като Аз, като направляващ и хармонизиращ център на душата, Аз-ът се опира най-вече на ресурса на само-съзнанието. На ниво Аз чрез съзнаването отделните душевни сили се проявяват като познати и осъзнавани, т.е. те вече не са слепи и смътни желания, влечения, копнежи, импулси и пр., а са сили, “впрегнати” за постигането на истинските цели на Аз-а. Да зная, да съ-знавам какво искат и каква е силата на моите душевни способности (и на дълбинните, несъзнавани по принципи енергии и подбуди) означава да си осигуря възможността за контрол и власт над тях. В противния случай не аз, а “те” ме владеят, а аз съм станал тяхна жертва или съм просто техен слуга. Не-съзнаването означава, че някаква душевна сила или някакъв неизвестен за мен импулс (комплекс, натрупано образование в дълбините на “ТО” в резултат на минали изтласквания) подмолно контролира Аз-а, а той не знае това, т.е. станал е зависим, “безволев”, апатичен, “робуващ” и пр., такъв Аз значи непълноценно изпълнява ролята си на Аз. Но тук има и нещо още по-опасно.

Станало е така, че Аз-ът съзнава и владее само една “част” на душата (при това неимоверно “изкривена”!), а друга нейна “част” е започнала - поради “изпадането” й от орбитата на Аз-а - да придобива самостоятелно значение и сила извън системата на този Аз. Започнал е да се образува несъзнаван втори център на душата, тя се е “разцепила”, което в крайна сметка може да доведе до “разкъсването” на душата и на личността. Целостта на душата, първото условие за пълноценното й съществуване, е изправена пред фатално изпитание, поради което под въпрос е поставен животът й. Това е т.н. “шизофренно” (“шизофреногенично”) състояние, което е тежка разруха на душата и личността, поставя я пред неописуеми психични и житейски страдания, това е път към “лудостта” (в крайна форма), която е непоправим провал на човека.

Ясно е, че тук не става дума за това, че безсъзнателното като такова (“То”) по самото си естество е извън системата на Аз-а. Бидейки изцяло несъзнавано, “ТО” е другият (освен съзнанието, опитващата се да се проясни представа за свят) полюс на душата, а между тях е разположен техният център, балансиращата инстанция, наречена Аз и опираща се на целия потенциал на единната душа. Аз-ът е “мензура” или дори “цензура” (Фройд), която пропуска или спира въздействията, тръгнали от единия полюс на душата към другия. Единствено чрез осъзнаването, което ни дава информация що за въздействия са те, какво точно представляват и какво искат, Аз-ът има възможността да решава кое да пропусне и кое да спре, да го “изтласка” и върне обратно - там, откъдето то е дошло. Аз-ът в този смисъл се оказва нещо като “регулировчик” на кръстопът. Тази аналогия точно илюстрира ситуацията, в която се намира всеки Аз: да регулира въздействията, идещи от двете страни и устремени към противоположната посока. Един разстроен, “разцепен”, не функциониращ добре Аз обърква движенията на “кръстопътя” - защото е загубил критерия и оценката какво може и какво не бива да преминава, а следователно е безсилен, пропуска каквото му “скимне” или “както дойде”, случайно, без разбиране и осъзнатост (все едно че “кръстопътят” е обвит в непрогледна мъгла!). Още

по-лошо става тогава, когато от едната или другата му страна се е образувал някакъв “втори Аз”, който не е истинският, а е вторично образование, имащо възможността и силата да упражнява контрол по друг начин в сравнение с обичайния за истинския Аз (какво става когато регулировчиците на кръстопът с усилено движение са двама и всеки дава различни команди всеки може да си представи!). Тогава хаосът и суматохата в душевните движения на такава болна, разстроена душа става пълен, настъпило е душевното заболяване, изгубена е - понякога безвъзвратно - балансиращата функция на нормално действащия Аз, който иначе съумява да се справя с противоречията, пречките, дисбалансите, с прекомерно нарасналите претенции и сили от страна на някоя “част” на душата. Съзнаващият ясно ситуацията в душата Аз, Аз-ът с развито самосъзнание, което притежава силата да регулира стройно и ефикасно движенията и да внася ред в душевната динамика, осъществява своята незаменима роля благодарение на съзнаването. Такъв Аз съумява да се справя с “тъмните” и подмолни сили на душата, които се домогват незаслужено до властта над нея и над човека.

Ние тук не можем да се задълбочаваме повече - за да не се озовем незаконно в полето на философията. Да запомним обаче основното: Аз-ът “притежава” механизма на осъзнаването, явяващ се ресурс на неговото самосъзнание, чрез който осъществява себе си като действителен център на душевния живот и властваща инстанция на душата. И другото: осъзнаването на всяка от атакуващите Аз-а душевни сили, познаването и признаването на й за налична и действаща, е предпоставка за съотнасянето и съпоставянето им, т.е. за тяхното балансиране и хармонизиране. За да изпълни незаменимата си роля Аз-ът е подпомаган от самочувствието, “своеволието”, самоувереността и пр., които са “представители” в него на другите душевни сили, “бдящи” за не накърняването на правата им. Но да се запитаме

4.Дали душата ни търпи насилието?

Всяка проява на душата може да бъде осъзната, макар че много често механизмът на осъзнаването е противоположен на нейната собствена природа, на вътрешното й естество. Какво например означава едно чувство да бъде осъзнато? Може ли “съзнанието за чувство” да изчерпи естеството, “същината” на едно живо чувство? Дали вътрешното естество на чувствата не се съпротивлява и не се поддава на “разглеждането”, което осъзнаването иска да постигне? Аз-ът затова разполага с още един ресурс (притежаващ възможности, които пряко се синхронизират с вътрешната природа на чувствата), и това е самочувствието, “чувството за чувство”. Какво прави самочувствието? Как се постига разбирателство между тези две велики сили на душата и човека - съзнанието и чувствата, умът и емоцията? Нека отговорът на тези въпроси бъде ваше собствено достижение…

Аз-ът, който се “вслушва” в поривите на своите душевни потенции и следователно не е едностранчив и едноизмерен, е развит и разумен, а също и свободен: душата не търпи произвола и насилието.

Един такъв Аз, зачитащ свободата, успява безболезнено да преодолява конфликтите на душата или да избягва гъвкаво опасността от задълбочаването и изострянето им. Той не оставя никоя своя душевна сила да страда, а тя страда тогава, когато е пренебрегната и незаслужено потисната, когато е “обидена” или пък - без вина “наказана”. Опасността от задълбочаването на душевните конфликти става застрашителна (и тогава душевният мир е поставен под въпрос!) ако даден Аз си позволява произвол спрямо своите душевни сили, когато постъпва неадекватно спрямо тях, а значи игнорира някоя от тях за сметка на толерирането на други, произнася се несправедливо, позволява си да е груб и ненужно строг към тях. Самият факт или наличието на такова неподобаващо отношение на Аз-а към

неговите душевни прояви и към заложбите му (самите душевни сили и тяхната енергия) вече е симптом на душевна криза, която предвещава провал на самосъзнанието, на Аз-а и на личността. Такъв провал неизбежно настъпва ако Аз-ът не намери сили да надмогне кризата, да открие причините, неумолимо пораждащи я, ако допусне тази тенденция в дейността и активността на Аз-а да стане устойчива, трайна, постоянна. Ако това последното се случи душата няма друг изход освен да търси “спасение” в болестта, явяваща се последна възможност пред нея.

5.А какво представляват “душевните кризи” и “болестите” на душата?

Ясно е: болестта се оказва “бягство” на душата от контрола на един несправедлив и неразбиращ Аз и косвено - наказание на Аз-а, който е длъжен да извлече от него съответните поуки (стига да не е станало късно за това!). Следователно душевната криза е симптом, а болестта е категорично доказателство за дълбоката вътрешна потребност от прераждане на този неадекватен Аз, т.е. за потребността от раждането на нов Аз. Болестта е опит за самостоятелно трансформация на Аз-а и бунт на душевните сили срещу техния Аз, който не може или не иска да ги разбере. Душевното заболяване е дълбоко “разтърсване” на душевните пластове подобно на земетресенията, които са неизбежни когато в земните недра се е натрупало страшно напрежение и огромна енергия.

Както земетресенията, който понякога предизвикват взрив с колосална мощност и истинска катастрофа, така и някои разтърсвания на душевните пластове са напълно опустошителни, а страданията на душата - неописуеми, жестоки, представляващи страшна трагедия за живия и страдащ човек, а също и за неговите близки. Лечението на такъв човек от разбиращ психотерапевт е помощ и подкрепа за неговата душа и за неговия разбит Аз. При него (психоанализата!) Аз-ът на болния намира опора в Аз-а на лечителя, за да намери собствени сили и от отломките да съгради нов, жизнеспособен, адекватен спрямо душата Аз. Разбира се, тук описваме екстремна и все пак рядко срещаща се (дали?!) в живота ситуация, което ни позволява да откроим същината на душевните аномалии и болести.

Обикновено човекът с душевни проблеми търси помощ на по-ранни стадии на заболяването, когато възможностите за лечение са значително по-големи - и ако го направи, е постъпил разумно. Защото чакането, безразличието към своя Аз и подценяването на съдбовността на ставащото в нашия душевен живот почти винаги, “гарантирано” се плащат на висока цена и дори с… “лихвите”!


1.Забелязвате ли душевните си проблеми, чувствителни ли сте към тях? Или смятате, че “душевният проблем за мен е нещо невъзможно”? А дали “човекът без душевни проблеми” просто не ги съзнава, въпреки че те си съществуват “някъде дълбоко в него” Кое е по-лошото: да се “мъчиш” с душевните си проблеми или пък да не ги съзнаваш и така да си независим от тях?

2.Можете ли да споделите някои от душевните си проблеми с… учителите (и така те поне за известно време “да ви оставят на мира”!)? Има ли съвременният млад човек такива душевни проблеми, които не би споделил дори и с най-близките си хора? Какво трябва да направи такъв човек? Може ли вечно да се “заплита” още по-дълбоко в проблема, неподаващ се на споделяне? Дали тук помага по-голяма доза безгрижност?

3.Дали пък душевните проблеми не притежават свойството да се разрешават “ от само себе си”, т.е. с времето? Нужно ли е сега да се измъчваме от проблем, който след време неизбежно сам ще си “отиде” - и ние знаем това? Има ли опасност “оставения на спокойствие” душевен проблем още да се изостря? Може ли в някой момент (вместо да изчезне!) да се появи с нова, още по-голяма сила? Тогава?

4.Естествено ли е между влюбените да съществува пълна откритост относно проблемите и на двамата? Когато крием свой душевен проблем дори и от любимия дали той не е най-сериозен? Или в реда на нещата е хората да имат тайни?

5.Ако приятелят (или приятелката) ви попита директно: “Мастурбираш ли?” как ще реагирате? А ако за това ви попита психологът, при който сте отишли на консултация? Каква ще бъде разликата в реакциите ви и в трите случая (когато пита приятелят, приятелката, психологът)? Как си обяснявате различното - ако има такова?

6.”Силен”, “слаб” или “средно ниво” е вашият Аз по собствена преценка? А по известните ви преценки на другите (за тях можем и да се досещаме!)? Ако съществува несъвместимост в оценките кой тогава е по-вероятно да греши: “аз” или “те”? Кой по-добре знае и кой е “по-обективен”? Не са ли крайно спорни тези въпроси? Защо?

7.Направете упражнението “Изследване на особеностите на паметта” (“за вампирите”) по начина, по който там е посочен (за това трябва да се погрижи вашият преподавател). Можете ли при обсъждането да направите обобщение за самосъзнанието (Аз-а) на лицата, които са участвали в него, за тенденциите в проявите на техния Аз?

9.Какво иска тялото ми?

Всяка психология, която разглежда душата откъснато от живота на тялото, допуска грешка, коварно недоразумение, водещо до абсурди: човекът е цялост и взаимна проникнатост на тяло и душа, ние не сме… ангели, тялото ни е част от нас самите и не може да бъде пренебрегнато в науката също толкова, колкото и живота ни - “тук”, “на тази земя”, “под това прекрасно небе”. Тялото и душата ни са така дълбоко свързани, че тях ги разделя може би само смъртта.

Живеейки, сме длъжни да се вслушваме в своето тяло и да го разбираме. Ако го пренебрегваме, то трябва да знаем, че тялото има силата да ни отмъсти и да ни принуди да го слушаме. Ако обаче овладеем силата, с която то е преизпълнено, ще умножим потенциала си и ще се проникнем от усещане за неизчерпаема мощ

Тялото на човека иска грижи (обличане, хранене, къпане…), то ни “занимава” със себе си през целия ни земен път (настинки, стареене, болести, капризи…), редки са миговете, в които то е доволно и ни оставя в покой. В някакъв смисъл тялото е като малко дете, чиято “палавост”, “непослушност”, непресекваща енергичност и подвижност, отдаденост на игрите и капризите е добре известна на всички. Има ли нещо, което все пак не знаем за тялото си? Понеже то “се вижда”, дали има нещо, което може и трябва да се знае, макар че е невидимо за очите? Впрочем, дали наистина познаваме своето тяло,

1.Каква е “същината” на тялото ни?

Струва ли си да се замислим за това? Замисляли ли сме се някога, и то съвсем сериозно, какво е това, човешкото тяло, каква е истината, скрита в него?

О, да, разбира се, та ние едва ли за нещо друго толкова много мислим, при това непрекъснато! “Какво да облека?”, “Дали съм красива днес?”, “О, ужас, прическата ми нещо не е наред!”, “Като че ли съм уморен?!”, “Как изглеждам?”, “Гладен съм, дали не е време да похапна нещо?”, “Боли ме… врата, май съм настинал…”, “Студено ми е…” - ето съвсем малка част от вълненията и безпокойствата, които тялото във всеки миг поражда в душите ни. Но не за тях става дума, не това са мислите, който трябва да имаме за тялото си - и които наистина са ни жизнено необходими. Потребно ни е дълбоко разбиране за това, което наричаме тяло, тялото също има своя “вътрешност”, невидима за очите и дори за съзнанието, то крие в себе си своя тайна, която трябва да разгадаваме. (Но тя съвсем няма… анатомически измерения!) Заблуждават се ония, които си мислят, че тялото е само “видимото”, “външността”, “повърхността” на човека: в тялото е скрита най-дълбока същност и “сърцевина”, която не се достига лесно. Как да се доберем то нея?

Единствено чрез интуицията, която ни казва истини, ненуждаещи се от доказване и разбирани пряко от “сърцето”. Анатомията и физиологията ни казват какво е тяло, но те никога няма да проумеят каква е истината на тялото. Философията обаче отдавна е казала тази истина, а психологията я е потвърдила. Най-ясно от всички заявява тази истина Артур Шопенхауер (1788-1860), написал великата книга “Светът като воля и представа”. Какво ни казва той?

Загадката на тялото се разкрива чрез една дума: воля, и това е истина, която всеки разбира непосредствено. Същината на тялото ни е волята за живот. А какво е волята?

Волята за живот е безсъзнателна стихия, тя е самата жизненост, вкоренена в тялото или, което е същото, чиито израз (“обективация”) е тялото. Това означава, че волята за живот е “сляпа”, импулсивна, ирационална (неразумна), “жадна”, вечно стремяща се и “ненаситна”, непризнаваща нищо друго освен самата себе си сила на битието (съществуващото в неговата истина). В този смисъл тя е принцип на тялото, началото, от което то иде, негова същност и най-дълбока основа. И тъй като нашето тяло не е друго, освен воля за живот, а, от друга страна, светът не фикция, а изпълненост с тела, то следва, че волята е същност на целия свят, тя е силата, чиито израз е самият свят.

Безсъзнателната воля за живот е непознаваема, тя се намира отвъд формите на познанието (мисленето, логиката), тя е постижима само ирационално (понеже и нейната същност е от този род!), т.е. чрез чувството, усета, интуицията. Това означава, че ако някой не чувства волята за живот у себе си, не “вярва” в нея, то на такъв не може да бъде обяснено, че тя съществува. Затова не от науката, а от изкуството (и от една философия, тази на Шопенхауер) можем да очакваме адекватното познание на волята: във вдъхновението и творчеството на гения самата воля достига до самопознание, тя сама себе си постига и изразява. Най-непосредственият и чист израз на волята за живот е музиката (представляваща наситен поток от чисти емоции), а въздействието й върху душата може да бъде разбрано само ако се вземе предвид, че тя ни разкрива нашата дълбока същност, истинското естество на човека, наречено воля за живот. Ето че се убедихме, че тялото не е нещо “случайно” и “повърхностно”, а е безкрайно значимо за човека и живота.

И какво излезе? Да обобщим: волята за живот съответства на безсъзнателното, тя не е нищо друго освен безсъзнателния порив към живота на тялото, а тялото е “материализация”, носител и непосредствен израз на самата воля. Тялото е символ и въплъщение на волята за живот, с други думи, на безсъзнателното. Следователно тялото “присъства” в душата чрез безсъзнателното, то е негов представител, тук е скрита тайнствената “връзка” на душа и тяло. (Нашето време е наречено от един изследовател “шопенхауерова цивилизация”, тъй като вижда именно в тялото върховна ценност и ядро на своята култура, на самосъзнание и

мирогледа както на съвременността, така и на хората, които живеят в нея. Дали е прав?)

2.А как да разбираме безсъзнателното?

Знаем, че психологията на д-р З.Фройд поставя в основата на душевния живот тъкмо интересуващото ни безсъзнателно. Ето че отново сме на “почвата” на психологията - ако някому се е сторило, че сме я напуснали…

Щом като безсъзнателното въплъщава и изразява собствения вътрешен живот на тялото, то от това изходно положение могат да се изведат твърде значими следствия. Първо, безсъзнателното е “мост” между тялото и душата, в него ние виждаме липсващото преди звено между тях - осигуряващо единството на човека и личността. Второ, душата не е “откъсната”, изцяло самостойна и чиста същност, противостояща на тялото, а се намира в дълбока връзка и единение с него - макар че не е обречена вечно да му служи (както смятат “материалистите”!). Трето, безсъзнателността (т.е. нещо, което по начало и пряко не може да се знае) на жизнеността, виталността, въплъщавана от тялото, е основната причина, предпоставяща невъобразимата трудност на изследванията върху безсъзнателното, осъществени все пак през ХХ век. Накрая именно затова тези изследвания и достижения са станали един от символите на този век наред с откритията в ядрената енергетика, компютърната технология, космонавтиката и, уви, несрещаните по-рано в историята изстъпления на доктрини като комунизма и фашизма. Не е случайно споменаването на последното: и фашизмът (националсоциализмът) и особено комунизмът в крайна сметка са различни по характер и насоченост “изблици” на безсъзнателни, ирационални и разрушителни сили, коренящи се в дълбоките пластове на душата и човека, които - подобно на един бесовски нагон към смъртта! - при благоприятни условия излизат на повърхността. Дали нагонът към смъртта не е “опакото” на великия нагон към живота, свързан с волята?

Безсъзнателното чрез тялото реализира себе си, а животът на тялото се свежда до непрекъснатото “искане”, до “сляпото” желание за удовлетворение. Затова нека да си зададем въпроса

3.А какво иска тялото и безсъзнателното?

Това е въпрос, на който ние вече почти знаем отговора - и ние дължим този отговор на идеите на Шопенхауер и на изследванията върху безсъзнателното, осъществени от Фройд и последователите му.

Тялото иска да живее, тази воля за живот е дълбок израз на фаталната за тялото преходност и тленност, който по парадоксален начин я потвърждава и доказва. Тялото е предопределено да умре без да остави и следа, отпечатък върху земята и върху света, то е обречено да се превърне в пръст, в… “тор, обработена добре от червеите”. Тази негова неотвратима орис го кара да превърне именно живота в в свой шанс и в своя съдба, а също и в свой принцип. Страстната жажда да живее колкото се може повече и по-пълноценно, не пропускайки нито миг, е един вид компенсация и заместител на предусещаната от него участ да умре, тук се крие трагичния привкус на тази всеотдайна привързаност на тялото към живота. Краят, за който е родено тялото, го принуждава да се държи здраво за живота: защото тялото, впрочем, друго няма и не може да има. Със смъртта и разпадането на един организъм и на едно конкретно тяло животът, вечната виталност, жизнената сила сама по себе си няма да пресекне, но именно обречеността на това конкретно тяло в крайна сметка завинаги да се раздели с живота го кара безкрайно силно да обича живота, да е влюбено в него. Волята за живот е вечна и неунищожима сила на живота, но преходни и смъртни са индивидите, посредством които тази воля

реализира себе си. Затова всяка индивидуална воля у човека е така “жадна” и “ненаситна” спрямо живота - в своя копнеж и страст по него, затова тя е неизтощима в своя порив да живее, в своя потенциал, служещ само на живота. Затова всичко онова, което служи на живота, което по естеството си е живот или пък само го наподобява, е безсъзнателно желано от волята, тя има неоспорим “нюх” към тези неща. Ето че се приближихме до отговора на въпроса какво желае безсъзнателното, какво иска тялото и неговата воля.

Безсъзнателното иска само едно нещо: удоволствия, и съответно “бяга” неудържимо от неудоволствието и страданието, болката. Удоволствието има тази особеност, че създава усещането за пълнота на живота, в удоволствието като че ли самата жизненост потвърждава себе си. Затова безсъзнателният живот на тялото има един единствен център и една единствена грижа: удоволствието. Тялото е страстно влюбено в удоволствието, то, впрочем, и няма друг избор: удоволствието гарантира, че животът е “тук при нас”, че не се разминаваме с него. Единствен съперник на удоволствието, що се отнася до неговата също така могъща интензивност, е болката. Но трябва да прибавим и това: както тялото така всеотдайно се стреми към удоволствието, така то влага същата страст в бягството от болката. Болката е непоносима за тялото, но както се увеличава нейната непоносимост и абсурдност от гледна точка на тялото и на волята, така и с увеличаването на желанието се увеличава и страстта и ангажираността, всеотдайността и отдадеността на тялото и на безсъзнателното към удоволствието. Затова тялото иска удоволствия непрекъснато: по-малки и за предпочитане възможно най-силни, тук важи изискването “колкото повече му даваме, толкова повече ТО иска”, затова волята е неуморима в търсенето и получаването на удоволствия.

Отговори ли ни това на въпроса “А какво иска тялото ни?”? Дали Шопенхауер и Фройд не се заблуждават нещо? Можем ли да приемем безусловно “подарената” ни от тях истина?

Ако нещо е истина, то трябва да бъде безусловно прието от всички: не истината зависи от нас, а ние от нея…


1.Какво чувствате когато сте “насаме” със своето тяло, например когато застанете… голи пред огледалото? Случвало ли ви се е да правите това? Можете ли да опишете преживяването си? Можете ли да допуснете друг да разглежда голото ви тяло - и как бихте се чувствали? Как си обяснявате срама на хората от голотата?

2.”Вълнуващо” ли е за вас да гледате голото тяло на някой друг човек? Обръщате ли внимание на телата на хората, които са около нас, какво най-вече ви впечатлява в тези тела? Грижите си се за това вашето тяло да изглежда привлекателно? Как го правите?

3.Какъв е ефекта върху душата при човека, чието тяло е:а) изключително красиво;б) “прекалено грозно”;в) “с нищо не отличаващо се”?Можете ли да вникнете в преживяванията на хората, които страдат заради телата си? А можете ли да разберете чувствата на ония, които са “влюбени” в своето тяло?

4.Как възприемате едно общество от… голи хора, например това на нудисткия плаж или пък в обществената баня? Как лично вие ще се чувствате ако се окажете в такова “общество”? Какво си мислите за японците например, които имат обичай цялото семейство да посещава…

обществената “смесена” баня? Дали това не е признак за “варварство”? Или пък то е израз на една друга култура, носеща в себе си принципно различно отношение към тялото? Дали освобождаването от срама, свързан с голотата на тялото, не е симптом за израждане на модерния човек - който все повече изпитва засилен интерес към своето тяло?

5.Можете ли да предадете с думи усещането, което дава на душата телесното наслаждение? Какво чувства тялото когато: а) изпитва удоволствие; б) изпитва болка; в) “с нищо не е заето” и вероятно “скучае”? Достатъчно познати ли ви са тези три състояния на тялото “от опит”? Отличава ли се вашето тяло с някакви особености в преживяването им? Дали на него не му е присъща засилена потребност от удоволствия? Или пък тялото ви по ваше мнение не само е способно да търпи болката, но и да намира някакво… удоволствие в нея? Това последното изобщо разбирате ли го? А обича ли тялото ви да “скучае”?

6.До какво води неразбирането на естествения телесен живот, т.е. устойчивото потискане на желанията на тялото? Дали душата е по-свободна когато е… независима от желанията на тялото? Или, напротив, в този случай и тя страда, но не го съзнава? Имате ли силата напълно да отречете желанията на собственото тяло за удоволствия, т.е. да станете аскет? Защо, впрочем, тази дума няма… женски род? Случайно ли е това, или на жените не им е по силите да се откажат от телесните желания?

8.Има ли… “мързеливи тела” или душата е отговорна за това, че едно тяло е станало такова? Какво изобщо най-вече обича тялото - движенията или покоя? Какво изразява “ленивостта” на тялото? Дали “ленивото тяло” по начало не е по-слабо, по-безжизнено?

10.Дали разбирам своята сексуалност?

Навлизаме в област на психологията, в която честността - най-вече пред самия себе си! - е първото условие за успешно движение напред. Ако тук си позволим да държим на своите предразсъдъци, ако не сме склонни да се отказваме от тях, ако се срамуваме и затова се опитваме да лъжем, ако държим на илюзиите относно себе си и ни е страх от истината, то по-добре да се… върнем назад и да… захлопнем вратата на самопознанието, през която само бяхме надникнали! Желанието да разберем себе си до своя корен, смелостта да “гледаме право в очите” дълбокото естество на човека - независимо какво ще ни се открие там - е другата възможност, която избират “дръзките” и всеотдайните, изцяло откритите и доверилите се на психологическото познание, т. е. стремящите се към пълната яснота и към цялата истина за човека, за себе си. Имаме ли такава готовност, ще вървим ли напред или ще се откажем? Ще се спуснем ли в “подземията”, в “дълбините”, където е скрито неизвестното или ще си останем на повърхността: за да не накърним “душевния комфорт”, в който пребивават “плитките натури”, с малко задоволяващите се, по просешки скромните в науката? Всеки решава за себе си: който не иска да ни последва, нека просто… прескочи тези страници! И така, открихме, че принципът на удоволствието е единственото нещо, на което се подчинява безсъзнателното, а също и тялото - ако погледнем в техните дълбини. Открили този принцип на безсъзнателното, свеждащ се до неутолимата жажда за удоволствия, потребно е да се запитаме: А кой род удоволствия обича най-силно тялото? Кое удоволствие е в състояние да задоволи най-пълно и истински неговата страст и любов към удоволствията?

Тук отговорът е един: “половата любов”, “използването” на гениталиите (половите “органи”) - по израза на Кант и Шопенхауер - сексуалното удоволствие, търсенето и достигането до оргазъм, “при който

силата на удоволствието е несравнима с нищо друго” (Ницше, Фройд). Наистина, наслаждението на тялото, желано от него според самото му естество на безсъзнателно (на което тялото служи всеотдайно и изцяло!), достига най-голямата си интензивност и се усеща най-пълно именно при сексуалните наслаждения, при удоволствието, получавано от секса - и това нито един морализъм не може да отрече.

Споменаваме това, защото особено на Фройд се е налагало да влага толкова усилия в защитата на една разбираема за всеки човек истина: че сексуалното удоволствие е най-силното и е най-привлекателно за безсъзнателното, и, респективно, безсъзнателно е най-желано от всички. Правил го е, защото това разбиране е било посрещнато с дружен вой на отрицание от всички моралисти и лицемери, с които той, а и до ден днешен, се налага да се спори. Но тук трябва да уточним нещо, което не се разбира от защитниците на изначалната чистота и “непорочност” на човека: безсъзнателното, заложено дълбоко в тялото и душата на човека, иска и се стреми към удоволствия - и най-вече към онова от тях, което е най-пълноценно и силно! - а не човекът по принцип и не душата като цяло. Следователно с тази истина не се казва нещо, което приписва… “порочност”, изначално вродена в човека, а открива такава “порочност” и я определя като вътрешна сърцевина на безсъзнателното, което, впрочем, е “част” от нас самите, с която трябва да се съобразяваме. И друго нещо трябва да се знае: безсъзнателното е отвъд всяка оценка тъкмо защото е безсъзнателно. И затова тези, които си позволяват да го оценяват (“ТО” било такова и такова: “лошо”, “мръсно”, “порочно”, “животинско” и пр.) нека знаят: никаква оценка не може да засегне самото безсъзнателно (или… тялото ни!), с нещо да му повлияе или… да му навреди. Всяка оценка по начало се разминава, не може да докосне безсъзнателното точно затова, че то е безсъзнателно, т.е. не знае и не иска да знае “тези неща”, то си знае само едно, да иска удоволствия, при това най-вече най-силните, сексуалните!

Макар че в светлината на казаното е вече ясен, но нека все пак да поставим въпроса

2.И така, кои са ефектите на сексуалността върху душата?

Удоволствието е проява на телесен живот и на телесна активност, то трябва да бъде разглеждано каквото е, а изследователят е длъжен да се въздържа от каквито и да е оценки. Безсъзнателното следователно “обслужва” тази активност и я “представя” (изразява) в душата -бидейки неин фундаментален пласт, нейна основа. Импулсите, желанията и поривите на тялото се раждат в неговите дълбини, и стремейки се към изява и удовлетворение, дават своята категорична заявка пред непрекъснато заседаващия “симпозиум” (гръцка. дума, означаваща “пиршество”!) на душата. На него са представени всички без никакво изключение душевни сили, а всяка от тях иска да наложи себе си, да направи своите искания “решения” на цялата душа. Безсъзнателното наистина не знае какво иска, неговото искане се проявява като сляпо влечение, като неосъзнат порив, но именно затова пък то е в състояние да представи силно и безапелационно своите искания пред душата. Тъкмо неосъзнатият, “подмолен” начин на действие на безсъзнателното способства за засилване на действието му, за необичайния ефект на неговите прояви върху душата.

Появата на една безсъзнателно влечение става факт на съзнанието тогава, когато то срещне било съпротивата на едната част на душевните сили, било благоприятното разположение, подкрепата на другата част от тях. (Коя ли част от душевните сили винаги е ентусиазирана при появата на сексуални желания и кой яростно им се съпротивлява? Чувството или разсъдъка, волята или въображението?) Действието на безсъзнателното с

това вече е довело до ситуация на фактическо признаване - независимо дали то се изразява в отхвърляне или приемане. Сред желанията на тялото и на безсъзнателното основното е това, което е свързано с половия нагон или либидото (латинска дума, означаваща “желание”, “удоволствие”). Д-р Фройд въвежда по следния начин това понятие: “С понятието либидо ще означаваме силата, с която се проявява сексуалния нагон, подобно на глада при нагона за хранене”. Ясно е, че либидото олицетворява способността и желанието за изпитване на еротично удоволствие, именно то въплъщава енергията на половия нагон или пък енергията на живота изобщо - както смята К.Юнг, най-видният от учениците на Фройд. Либидото обаче не бива да се разглежда разширително, като стремеж за получаване на удоволствия от всякакъв характер и като желание за всякакви наслаждения. Удоволствията от ядене, движение, отпускане, гледане и пр. са соматични (телесни), но не винаги са натоварени с еротичен смисъл или пък тяхната еротичност не е пряка, а косвена, свързана е по отдалечен начин с еротичното. Символ на удоволствието изобщо, я също и цялостно еротично преживяване е генитално-сексуалното удоволствие ( правенето на секс с “участието” на половите органи, на пениса и вагината), което е естествена и пълноценна проява на либидото. Либидото обаче може да се пренася и върху други органи освен тези, “където му е мястото”, половите органи, в такива случаи силата на наслаждението отслабва, а преживяването е по-специфично (някои наричат това “перверзия”, “сексуално отклонение”, но правят грешка: допускат оценка!).

Оказва се, че така разбираното либидо е център, ядро на безсъзнателното, а сексуалността - най-съществена страна и пълноценен израз на живота на тялото. Сексуалният живот на човека е непосредствено единство на живота на тялото с този на душата, тук двата потока на живота се сливат в един - и това е непостижимо с ума тайнство, в което може би са скрити всички загадки. При това този поток на живота може да е както хомогенен, хармоничен, истински “слят” - и тогава душата и тялото получават своето, нито едно от тях не страда и не е пренебрегнато! - така и нехомогенен, разединен, хаотичен, което се изразява в дълбока неудовлетвореност от живота и на тялото, и на душата. Подобен дисбаланс в сексуалния живот дава своя отпечатък особено върху душата, която скрито или явно страда, търсейки някакъв изход в болестта, в перверзията, в заместители от най-различен характер, накрая, в аскетическото отрицание и отказ от секса - при т.н. резигнация на волята за живот. А как ли пък в това време страда тялото, “животното” у човека?

Но нека тук да завършим с един такъв въпрос:

3.Какъв е истинският смисъл на секса и любовта?

Ще тръгнем от нещо основно, коренно.“Разполовеността” на човека има две съществени измерения.

Първата “раз-пол-овеност”, двойнственост се изразява в това, че съществуват половете, човекът е налице в две форми, мъж и жена. Другата не по-съществена “разполовеност” се проявява при всеки отделен индивид, това са двете “половини” на индивида, неговата душа и неговото тяло. И двата рода съществувания и живот трябва да намерят своето единение за достигането на пълнота, хармоничност и цялост. Двойнствеността на половете намира своето единство и примирение в половата любов и в сексуалния живот на мъжа и жената, които чрез него достигат до завършеност като човешки същества, влюбени на първо място в живота. Преодоляването на този първи род “разполовеност” се отразява и рефлектира върху съответното примирение на другата разполовеност и двойнственост, тази в отделния индивид - между душата и тялото му.

Излиза, че равновесието между душа и тяло в индивида, хармонизирането на двете “половини” в него е естествено достижимо само

чрез онази хармония между две души и две тела, която достигаме в секса и любовта, в сливането на два живота чрез еротичните преживявания, при които хармонията е пълна или пък - както често се случва! - не се удава. Но и в този последния случай Еросът - тази велика изначална сила на живота - продължава да иска своето и индивидът се оказва в безусловната му власт, търсейки своята “половина”, другият индивид, благодарение на когото може да постигне единството и на своята душа и своето тяло.

И какъв ли може да бъде извода от казаното дотук?Може би този: ония, които си мислят, че са “независими” от своята

сексуалност, че стоят “над” нея, всъщност са варварски зависими от нея - нищо че не го признават или пък дори че не го съзнават. Те не са се справили със задачата да я очовечат и облагородят, поради което тя им е отвърнала с нещо по-лошо, дори жестоко: тя сексуалността на такива хора “не им дава мира”, вместо радост им е дала непосилна мъка, направила ги е свои слуги (високомерни при това!), които непрекъснато мърморят и си мислят, че са нещо повече от господаря. Всеки знае, че такива са най-лошите слуги: господарите им ги правят жалки, злобни и непрекъснато им се надсмиват…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОБСЪЖДАНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Прочетете и обсъдете следния текст, взет от книгата “Психология на сексуалността” на д-р З.Фройд:

“Хората се делят на две ясно разграничени групи според своя тип избор на обект - тип на придържане (човек се влюбва в лица, съответстващи на образеца на майката или нейния заместител) и нарцистичен тип (влюбват се в лица, които отговарят на самите тях като любовен обект)…

Истинската любов към обект от типа на придържане е характерна за мъжа. При жените е съвсем друго: поради едно характерно “самодоволство” от себе си, характерно най-вече за красивите жени, те обичат само себе си така силно, както ги обича мъжът. Всъщност тяхната потребност не се състои в това да обичат, а да бъдат обичани, и те харесват този мъж, който изпълнява това условие… Защото, изглежда, нарцисизмът на едно лице привлича силно онези, които изцяло са се отказали от собствения си нарцисизъм и които се опитват да спечелят любовта на обекта. Но голямата привлекателност на нарцистичната жена има също и своята обратна страна - незадоволеността на влюбения мъж, съмнението в любовта на жената; оплакванията за загадките на женската същност се коренят в това несъвпадение на типовете избор на обект.”

Как се отнасяте към изложеното разбиране? Знаете ли кой е Нарцис (на гръцки Наркис)?

(Той бил юноша с необичайна красота, който обаче бил безразличен към жените, които се “домогвали” до любовта му. Когато в него се влюбила нимфата Ехо, Нарцис отхвърлил нейната страст: от мъка Ехо “изсъхнала” така, че от нея останал само гласът. Заради това богинята Немезида му отмъстила жестоко: връщайки се от лов, Нарцис погледнал в бистър извор и, видял своето отражение в него, така се влюбил в себе си и в своята красота, че не могъл да се откъсне от съзерцание на самия себе си, и умрял, когато решил… сам себе си да прегърне. На мястото на неговата гибел пораснало цвете, наречено “нарцис”.) Забелязвате ли в себе си нарцистични наклонности? Какви изводи си правите от казаното от д-р Фройд? Дали е вярно това, че мъжете се влюбват най-вече в жени, които съответстват на образа на тяхната майка? Струва ли си да се влюбват в красивите, но нарцистични жени?

2.Направете тест № 2 от практикума. Научихте ли нещо за своята сексуалност? “Вярно” ли е то? Как разбрахте че е (не е) вярно?

3.Какво означава един млад човек да е… “моралист”? Значи ли това, че “висшите отдели” на душата са победили “нисшите”, т.е. поривите на сексуалността? Лошо или добро е това?

11.Коя е моята сексуална ориентация?

Темата за сексуалния живот на човека, намираща се в пряка връзка с душата му, със “спускането” в нейните дълбини, поражда неимоверно много въпроси, на които сме длъжни да отговорим. Първият от тях е може би този:

1.А какво прави либидото?

Либидото е енергията на половия нагон, то е един “резервоар” от енергия, която търси излаз, изразходване, “оттичане” (Фройд) и реализация в подходящ обект на сексуалния интерес - при посредничеството на който може да се получи физическа наслада, сексуално удоволствие. Телесното сексуално удоволствие, получавано от дразненето на определен сетивен орган (кожата при допир или докосване, пениса или вагината, където това удоволствие е центрирано, пряко локализирано и пр.) се възприема като еротично преживяване, което се отличава с “материалност”, непосредственост и изключителна сила на ефекта върху тялото и душата. Когато обектът, “носещ в себе си възможността да доставя удоволствие”, е външен спрямо собственото тяло (т.е. принадлежи на друго тяло), то тогава либидото се насочва (проецира) върху него (проецира се) до такава степен, че такъв обект може да се определи като “зареден с либидо” (Фройд) от страна на субекта. Нека запомним това, то е важно: ние се привличаме от това, което нашето собствено либидо и безсъзнателно е “вложило от себе си” в потенциалните обекти на сексуалния интерес, поради което те ни изглеждат така желани, “съблазнителни” и пр.

Естествената насоченост на либидото е към подобни външни обекти (предмети, животни, хора, ситуации - всички те могат да бъдат източници на… нежност), които са натоварени с либидо и следователно могат да бъдат желани и обичани. В този случай преживяването е чисто еротично, а съответният обект може да доставя еротични наслади, да бъде еротичен и пр. Другият случай, в който обект на подобно преживяване е собственото тяло или определена част от него, е проява на автоеротичност. Такава автоеротичност е присъща на всеки индивид, тя е необходим етап в развитието на сексуалността: човек ли харесва, или не харесва своето тяло, възбужда се от “предвкусваното” наслаждение, което дадени органи носят в себе си и могат да ни го дадат и пр., а всичко това е автоеротично обусловено. Либидото обаче като тенденция трябва да надмогне автоеротичността и да постигне чистата еротичност, добивана чрез проецирана върху други обекти и тела, но кореняща се така или иначе в собственото тяло. В някои случаи това не се удава, либидото се насочва предимно и трайно върху собственото тяло (респективно не намира обекти извън него). Това е проява на отклонения като нарцисизъм, а на тази почва (наред с много други основания) може да прерасне в хомосексуална еротична организация.

Освен реално съществуващи обекти либидно заредени могат да бъдат и дадени еротични представи, фантазии и други образования (в сънищата особено!), например символи, за които даже не подозираме, че носят в себе си еротичен смисъл - той остава скрит за субекта, но явен за самото безсъзнателно, бидейки негов порив.

Продължавайки въвеждането на необходимата за анализа на сексуалността терминология трябва да отбележим, че частите на

собственото или на друго тяло, към които либидото проявява особен интерес и притежава силна склонност за проециране, се наричат ерогенни зони. Това са “местата” на удоволствието, които го пораждат, “носят”, засилват и “разреждат” сред максималното му засищане. Зараждането с либидо се пренасочва независимо от волята на субекта, ние съзнаваме съвсем малка част, само “повърхността” на обичайните трансформации и активности на либидото, при това обикновено нашето съзнаване е “изкривено”, пречупено е през призмата на Аз-а, Свръх-Аза и душата като цяло. Така например обектът на привличане и влечение неочаквано за субекта може да се превърне в отблъскващ и неприятен без да е ясно как е станало това, т.е. защо либидото е преживяло подобна трансформация. Не винаги при такава трансформация либидото се е пренасочило към друг обект или заместител на обект: загубата на либидно заредените обекти се явява криза на либидото, която поставя на изпитание безсъзнателния живот, а и по принцип живота на човека. Ония, които си мислят, че са абсолютни “господари” на чувствата си, а също и на влеченията, на сексуалните си “предпочитания” и пр., в един момент ще разберат, че са се лъгали: такава възможност не ни е дадена, има безброй неща в нас самите, които не зависят от нас…

2.Какво става когато потискаме желанията си?

Либидото рядко или почти никога не остава бездейно, спокойно и удовлетворено. Неговата активност обаче си остава общо взето скрита за нас, ние не знаем за нея тъкмо защото е несъзнавана. Когато поривите му достигнат до нивото на съзнанието (и едва тогава човек съзнава, че към даден обект или род обекти изпитва силно влечение, дава си сметка за това), то само в такива случаи му обръщаме някакво внимание. А какво става в останалите случаи, когато в недрата ни кипи цял “котел” от страсти, подбуди и влечения на либидото?

Обикновено потискаме желанията на либидото си, връщаме ги оттам, откъдето са дошли, не им позволяваме да достигнат до нивото на съзнанието ни, “пропъждаме” ги за да не ни досаждат. Потискането на желанията за сексуално удоволствие, “прогонването” им сферата на съзнанието поражда и илюзията, че сме се избавили от тях. Но това е само за известно време. Всъщност неудовлетвореното желание е било върнато в областта на несъзнаваното, откъдето можем да го очакваме да дойде отново с удвоена сила и енергия. В края на краищата се разбира, че подобна борба с либидото и с безсъзнателното поначало е безнадеждна: постоянното изтласкване на неговите импулси води до натрупване на неизразходвана по предназначение сексуална енергия, която е в състояние (при определени условия) да предизвика срив в структурата на душевната и либидна организация на личността и по този начин пренебрегнатото безсъзнателно има възможността жестоко да си отмъсти. Другият изход е тази енергия (при определени условия отново) да се изразходва под друга форма, явяваща се заместител на сексуалното удоволствие. Има се предвид творческа активност от определен характер (да речем, изкуството на художника, поета и пр., или пък дейността -особено страстна и всеотдайна! - на политика, спортиста и дееца във всяка друга сфера на човешката активност). Този механизъм на заместване и изразходване под друга форма на натрупаната сексуална енергия се нарича сублимация.

Хората обикновено си мислят, че са независими от своето безсъзнателно и либидо или пък че са в състояние да го поставят под контрол. Това убеждение се основава на възможността да “отсрочваме” удовлетворяването на сексуалните си желания и влечения: когато ги съзнаваме като налични обаче, когато поривите на либидото са достигнали до нивото на предсъзнанието и тяхното влияние върху душата и човека е било поне почувствано. Вярно е, че човек в такъв случай може да окаже съпротива на сексуалните си желания и трепети - щом в определена степен

е наясно с тях. За тази цел той разполага с мощния ресурс на Аз-а, на волята и на своето съзнание. Коварното е обаче това, че либидните импулси в огромната си част са несъзнавани, а как можем да се противопоставяме на онова, за което и не подозираме, да противодействаме на сили, за които не знаем, че съществуват, да потискаме влечения, за които нямаме представа, които не сме и усетили?!

Оказва се, че властта на несъзнаваното върху човека е безусловно по-голяма от онзи негов ефект, който пряко сме изпитали и за който знаем, онова, което не знаем и не съзнаваме, тъкмо по тази причина е многократно по-силно и по-влиятелно, неговата сила се разпростира необезпокоявана от нищо и затова не поражда, не може да породи съпротива и противодействие. В такъв случай човек съществува опасността човек да се окаже под безусловната власт на несъзнаваното у себе си, срещу която е безсилен. Несъзнавайки зависимостта си от безсъзнателното, от несъзнаваните импулси и желания на тялото, човек започва да живее с илюзията, че такава зависимост “не съществува”. Всъщност той само си мисли и смята, че не съществува, а в същото време тя е налице и необезпокоявана го владее. За да се доберем до дълбокия, неявен и скрит смисъл на определени влияния от страна на безсъзнателното е необходимо: внимателно да разпознаваме неговите ефекти върху всички останали

душевни прояви, с които имаме контакт; да изследваме старателно тяхната трансформация под влияние на

безсъзнателното; да търсим реалния смисъл на действия и прояви, на които преди не сме

обръщали особено внимание, прибързано смятайки ги за “маловажни”, но които в крайна сметка се дължат на безсъзнателното, то е техен източник;

да тълкуваме своите “малки странности”, напр. сънища, грешки от различен род (при говорене, при писане и пр.), остроумията, вицовете и пр., които особено силно ни впечатляват и др.

Тъй като нямаме и не можем да имаме пряк контакт със самото безсъзнателно, от нас се иска пренастройване или пренагласа на съзнанието, което е длъжно по друг начин и с нови очи да погледне на разнообразните душевни прояви, търсейки в тях нов смисъл и скрити, неявни на пръв поглед ефекти и отражения на безсъзнателното. Това може да стане чрез разбирането на “безсмислици” като спонтанни грешки в речта, при писане, някои действия, кой знае как появили се (т.е. такива, за които обикновено не си даваме отчет), като сънища (на които от най-древни времена се е приписвало огромно значение, но които ние обикновено сме склонни да подценяваме), накрая, отклонения от “нормата” в душевния живот, “душевните аномалии”, симптомите на криза или болест на душата, в които картината на нарушените взаимодействия между душевните инстанции изпъква релефно и ясно, а от нас се иска само да я разберем и да установим резултат на какво се явява тя и пр. Всички тези разнообразни прояви са онзи предмет на психоаналитичното изследване, който ни доставя изобилен материал за тълкуване, разбиране и в крайна сметка за специфично познание на безсъзнателното. Но да спрем засега дотук и да се запитаме

3.Как възникват сексуалните ориентации?

Тъй като знаем, че либидната организация на субекта е в основата на неговия безсъзнателен живот, то тъкмо в особените прояви на сексуалността трябва да търсим истинското поведение на безсъзнателното. А това би ни дало “ключа” за разбирането на иначе неуловимата същност на конкретния индивид.

Оказва се, че човекът не е такъв, за какъвто се мисли, нито пък такъв, какъвто го “виждат”другите хора. Действителния лик на човека не е непосредствено установим във външното и очевидното, в наблюдаемото с

“просто око”, а се крие в дълбоко вкорененото в недрата на субекта - т.е. в безсъзнателното.

Странното е, че човекът при това се опитва да скрие даже и от себе си действителната си същност, а какво остава за това без страх да я признае и заяви пред всички други. От тази гледна точка човек не е нищо друго освен същество, непрекъснато “сеещо” и “оглеждащо”…илюзии, чрез които се опитва да скрие собствената си същност от своите и чуждите очи. Защо го прави - независимо от това дали го прави тайно и незабележимо даже и за себе си, неумишлено и несъзнавано, или пък с определена степен на осъзнатост и дори показаност? Да крие истинската си същина от себе си и от другите вместо нея да се задоволява с илюзии - нима това не е твърде показателно за неудовлетвореноост от своята същина и от своя безсъзнателен живот, нима това не е своеобразна демонстрация на неблагополучие? Срамът, с който обикновено се съпровождат даже и намеците за сексуалността и сексуалните отношения, приемането, че “за тези неща не се говори”, а също и изискването “на бъдеш чист” и “неомърсен” - сякаш стоиш “над” или пък си “независим” от своите сексуални проблеми! - какво е това? Нима категорично демонстрирания “отказ” и съзнателно натрапваното “неведение” всъщност не са също така категорично потвърждение, че прекалено често ситуацията със свързани със собствената сексуалност е далеч от благополучието и удовлетвореността? Накрая защо най-жестоките обиди и ругатни са все свързани с неизчерпаемия “сексуален репертоар” и защо те са способни да събудят у нас, цивилизованите хора, арханично желание за незабавно кръвно отмъщение - което като че ли нищо друго не е в състояние да предизвика? Нима бягството и в същото време особената ранимост, които предизвикват подобни сексуални “откровения” не са доказателство за това, че истинската същност на човека, от която той обикновено иска да скрие, е дълбоко вкоренена в безсъзнанието и се намира в пряка зависимост от неговия сексуален живот?

Повечето хора съвсем не са склонни да признаят това и страстно се съпротивляват на такива твърдения - грозящи с изобличаване или самоизобличаване на една неудовлетвореност на от секса и наличието на сериозни аномалии в него. Този факт обаче изобщо не може на същината на работата, която тук изследваме и искаме да разберем, напротив, косвено потвърждава правилността на горните твърдения. Отхвърлянето на всякакви предубеждения от рода на това, че “не бива да се ровим там” (сякаш сме длъжни да се боим да не се “изцапаме”!), откритостта на съзнанието и готовността за търсене на истината и тук се явяват първо условие на стремежа за разбиране. Желаещият да живее със заблудите си и в тях да намира мним комфорт, няма да тръгне по пътя на едно такова изследване, което може да разтърси душевния му мир, но за сметка на това ще помогне за “пренареждането” му съобразно природното естество и отговарящата на него истина. Естествената реакция на неизвратения човек обаче е нещо друго, той просто е благодарен че са му помогнали да се отърси от заблудите и да отвори очите си: за да може да погледне реалността такава, каквато тя е…

Ще започнем с нещо основно: сексуалните ориентации, типовете “конституция” на сексуалността при човека. Те са три: хетеросексуална (привличане и възбуждане, а също и желание да правиш секс единствено и само с представители на другия пол), бисексуална (сексуално влечение и възбуждане едновременно и от двата пола) и хомосексуална (разбирана като привличане и възбуждане, а също и желание да правиш секс с индивиди от своя пол). Има ли тук нещо, което да предизвиква въпроси?

Разбира се, и при това цяла “лавина”, един от друг по-важни и провокиращи. Нека да започнем с това: как са възможни такива основни различия в насоките на изявяване на сексуалността?

Това е труден въпрос, неговия отговор ще засегне много други, също така важни и трудни въпроси. Това сега не можем да направим, то би ни

отнело много време и място. Затова ще се “отървем” с изтъкването на нещо, което частично все пак хвърля известна светлина.

В секса и любовта търсим своята цялостност като човешки същества, целостта, която сме изгубили и която се опитваме да си възвърнем. Ние вярваме, че в голямата любов обичаме другия, но всъщност търсим себе си чрез другия - и така се надяваме да си възвърнем целостта (т.е…. мъж и жена едновременно! Нека това засега да не ни фрапира, нали човекът съществува и като мъж, и като жена!). В любовта сливаме две природи - мъжката и женската - и ставаме едно, при това цялостно “същество” - състоящо се все пак от два индивида. Какво следва от това?

Излиза, че човешкото е “разкъсано” на две части: мъжко и женско. Вътре в отделния индивид тази двойнственост се запазва: съществуват “съзнаваща” и “несъзнавана” част на душата (а също и налице е двойнствеността душа-тяло). Но носталгията по първичната цялост (при раждането сме нещо единно: изцяло несъзнаващи!) е налице, от нея не можем да се избавим, за нея забравяме само в безценните мигове на любовта. Тогава?

4.”Мъжкото” и “женското” у мен самия

Изводът може да е само този: всеки индивид се “състои” от мъжка и женска “част”, независимо от пола дълбоко в себе сме едновременно… мъже и жени, а само на повърхността (съзнателно и като “видимост”!) едната част изпъква и се налага. Мъжът “изтласква” женското у себе си дълбоко в безсъзнателното и така осигурява територия за разцвет на мъжкото, на мъжествеността си. При жената е точно обратното: тя “отгоре” или “външно” само е жена, а в дълбините си крие един… изтласкан мъж, който обаче не се е примирил с положението си. Развитието, осигуряването на простор на едното (на мъжествеността например) неминуемо води до потискането на другото, съществуването на двете едновременно води до загубване на ясния облик, до възникването на нещо неопределено, аморфно. Дали това е така? Не е ли една прекалено философска… “спекулация”?

Това, което сме потиснали (и точно затова сме или мъж, или жена, и само в най-редки случаи… “мъж-жена” едновременно, да речем при травеститите) и чиято загуба все пак ни гнети, намираме извън себе си, т.е. в любовта и секса. Така си възвръщаме загубената цялост, поне си осигуряваме илюзията за такова придобиване на цялост. Някои търсят “другото”, своята “половинка” цял живот и все не я намират. Защо ли обаче така страстно я търсят? Случайно ли е това?

“Истинските мъже” са силно зависими от… жените, те без жената не си представят съществуването - явна хетеросексуалност, резултат на категоричното потискане на “женското у себе си” и на засилена потребност от него в резултат на това. Тази зависимост е налице и при хетеросексуалната жена по отношение на мъжкото, мъжете, това поне е ясно. Жизнената необходимост на един “истински мъж” от жена и на “истинската жена” от мъж едва ли се налага да бъде обосновавана, това е факт на живота, който не се налага да бъде аргументиран, тук поне като че ли всичко е ясно. Какво обаче става в другите два случая?

При бисексуалността нещата като че ли са по-ясно очертани: тези, които са едно цяло сами по себе си (“мъж и жена едновременно”, разбира се, в един по-скоро символичен смисъл!), са еднакво зависими от мъжкото и женското, на тях изглежда затова им е все едно с кой правят секс, с мъж или жена. При тях “изтласкването” на “другото” не е така решително, но било мъжкото (при мъжете), било женското (при жените) все пак доминира и е водещо. Тези хора не губят своята мъжественост (женственост), но и не са безжалостни в изтласкването на “другата си половина”, което им осигурява възможността да бъдат по-толерантни и не така зависими от

пола на партньора си. Дали това обяснява нещата при бисексуалността? Едва ли, но поне е една основа, която трябва да се премисля по-дълбоко…

Най-трудно обаче е да се разбере хомосексуализмът. Вероятно и там има изтласкване, и при това или по-решително, или пък съвсем слабо. И в двата случая е възможно да намалее потребността от другия пол за “допълване” на собствената цялост. Основанията защо става така тук не можем да анализираме в пълния им обем, те са достатъчно сложни (конституиране на сексуалността в ранната детска възраст, отношенията към родителите, към бащата и майката, динамика и фиксации на либидото, “регресия”, връщане назад към надмогнати начини на задоволяване и пр.). Важното е, че мъжествеността (при мъжете) става по някакъв начин самодостатъчна за достигането на цялост и удовлетвореност, поради което мъжът се насочва към мъже за получаването на наслаждения от богатството на “мъжкото само по себе си”, за постигането на онова от мъжествеността сама по себе си, което все пак липсва на индивида, което е необходимо за допълване на собствената мъжественост до цялостната идея за мъж. (При жените принципът е същият, наричат ги “лесбийки”, от името на остров Лесбос, където в древността живеели жените, обичащи жени, с което този остров бил прочут.) Активната и пасивната хомосексуалност (макар това разграничение да е доста условно, защото и при двете се търси пълнотата на еротичното удоволствие като такова) съответно са различни насоки в разгръщането на сексуалността на хомосексуалиста, но и в двата случая той държи на своята специфична мъжественост, не се отказва от нея (както е при травеститите). Оказва се, че мъжествеността все пак може да бъде в някакъв смисъл… нежна и женствена (пасивност), но тя може си остане и напълно мъжествена, активна, “проникваща”, твърда и подчиняваща (независимо от своя копнеж по мъжкото, един вид по… самата себе си!) - при активните, играещите ролята на мъжа в секса хомосексуални мъже.

Дали това отчасти ни помогна да разберем поне корена на генезиса, свързан със сексуалните ориентации, дали то ни даде поне неговия принцип? Но нека казаното тук се схваща само като начало на един разговор, проникнат от така необходимата ни страст към истината, от която в случая толкова много зависи нашата човечност…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОБСЪЖДАНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Ако любовта е велик порив към красота, то значи ли, че красотата е самата идея за цялост на самия живот? Но ако е така, защо тогава красотата може да бъде… “мъжка” и “женска”? Или тя е… безполова, от което следва, че красивият мъж и красивата жена са родствени в красотата си? Но дали красотата, независимо при кой пол се проявява, не е строго индивидуална? Нима красотата на отделния човек е винаги неповторима?

2.Опишете своите представи за красиво мъжко и женско тяло? Разбират ли представителите на съответния пол красотата на своя пол или не я разбират - понеже са овладени от красотата на другия пол? Сравнете описанията на девойките за мъжка красота с тези на мъжете за мъжка красота. Какво открихте, има ли общи неща, на какво се дължат ако има? Направете същото и по отношение на представите на девойките за женска красота и представите на мъжете за нея - какво откривате? А ако се “кръстосат” сравненията - могат ли да се засекат общи неща? Само те ли влизат в пълноценната идея за човешка красота?

3.Кои части на тялото на красивата жена притежават най-силно еротично излъчване и затова мъжете… затаяват дъх даже и при представата си за тях? А в тялото на мъжете има ли “зони”, заредени с непобедимо еротично

въздействие, на което жените мигом се подчиняват? Как си обяснявате тези въздействия или те са: а)ясни сами по себе си б)необясними изобщо.

4.Какво означава да бъдеш мъж в истинския смисъл на тази дума - според жените и мъжете? А да бъдеш жена? Можете ли да изброите качествата, правещи мъжа мъж и тези, които са неотделими от жената? Прав ли е П.Дако, написал следното: мъжествеността е: действена, “проникваща”, “пробождаща”,

оплождаща, агресивна, рационална, мислеща, твърда; женствеността е: гъвкава, “проникната”, оплодена, ирационална,

интуитивна, сантиментална, нежна, мека, отстъпчива.

5.Значи ли обаче, че мъжът не трябва да бъде, примерно, нежен, мек, сантиментален, гъвкав? И че жената не може да бъде, да речем, действена, мислеща, твърда, агресивна? А дали човешката личност, която е уравновесена и хармонична, не притежава едновременно “мъжки” и “женски” качества? Как тогава да разбираме и да се отнасяме към по-феминизирания мъж и към по-маскулизираната (“мъжествена”) жена? Има ли такива личности около вас, какво е вашето отношение към тях?

12.Как “тинейджърът” изявява своята сексуалност?

Юношеството, възрастта на тинейджърите, е време на интензивно развитие, “кипеж” и окончателно конституиране на сексуалността на младия човек. Това е периода на т.н.”пубертет”, половото “съзряване” на индивида, който обаче се съпровожда от търсенето на психична зрялост, от необичаен “ръст” на самосъзнанието и на чувството за свобода и самостоятелност, от мъчителни опити за постигане на своята идентичност, на собствената личност. В основата на тези значими промени лежи грандиозна “система” от отношения на Аз-а и несъзнаваното, която може да се проследи особено ясно и отчетливо чрез анализ на сексуалния живот на юношата - където може да се открие техния корен. Ние вече знаем, че тук е скрита “загадката на всички тайни”, а останалото (мислене, въображение, чувствителност, воля и т.н.) са само “планетите”, които кръжат около своя център, невидимото “светило”, скрито в нашите гърди - и затова могат да бъдат разбрани само в неговата светлина. В периода на юношеството Аз-ът и несъзнаваното влизат в решаваща битка, арена на която е човешката душа - от изхода и зависи бъдещето на личността, нейната удовлетвореност (или: нейното разочарование, неразбиране и пр.) от живота. Затова можем ли да си позволим да пропуснем ставащото в тази фатална, но важна възраст на човека?

Нека да се запитаме първо така:

11.Нима съществува и… детска сексуалност?

От една страна откъде да тръгнем в своя анализ на юношеската сексуалност, а от друга страна - откъде тръгва, започва своето развитие тази сексуалност, какво тя е “заварила” от предходния период? Двата въпроса са свързани, те са едно и също нещо, нали? И така: откъде тръгваме? Явно не от нищото, както на мнозина им се струва. Те смятат неоснователно, че детството е “пълна лишеност” от сексуални пориви и въжделения и затова “изведнъж”, един вид от нищото, започва бурен кипеж на сексуалността в началото на юношеската възраст. Тук ще покажем, че това мнение е неразбиране, най-обикновена заблуда.

Както казахме, често се смята, че половият нагон и свързаното с него либидо се събуждат едва по време на пубертета. Тогава именно гениталиите достигнали развитата си и “годна” за секс форма, ясно се проявявала тяхната основна функция, “внезапно” индивидът започвал да усеща и разбира, че има сексуален интерес, желание, възбуди и потребност

от удовлетворение, едва тогава младите хора започвали да са така чувствителни към своето тяло и към телата на индивидите от своя и от противоположния пол. Тази обикновена представа, която без замисляне повечето хора споделят, не издържа и най-елементарната проверка за истинност, тя и затова трябва да бъде изоставена като негодна за научна употреба.

Защото, първо, от нея не става ясно как така от “празно място”, един вид от нищото, изведнъж и необусловен от едно подготвително предходно развитие, започва от такъв бурен и интензивен кипеж на сексуалността - какъвто имаме през пубертета. Не може да се смята основателно убеждението (стоящо в основата на този възглед), че едва сега започва развитието на сексуалността, защото просто в този период… “ и е дошло времето”, а преди него тя е била “консервирана”, “заспала” или дори “замразена”. От друга страна, и на второ място, сме длъжни да се запитаме: нима и безсъзнателно, съвкупния безсъзнателен живот на индивида, ядро на който е сексуалността, е бил в същото “консервирано” и “замразено” състояние в т.н. предпубертетен период, периода на детството с всичките му фази?

Ясно е, че не, напротив, именно през ранното детство (когато става мъчителното и постепенно обособяване и конституиране на отделните душевни сили!) безсъзнателното е в своята стихия и се проявява необезпокоявано от нищо. Едва по-късно, успоредно с развитието на душевните функции и способности, започва неговото ограничаване и изместване от тях. Това, че през пубертета сексуалните пориви започват все по-често да “изплуват” до нивото на съзнанието, съвсем не означава, че преди този период те не са съществували - просто защото за били несъзнавани.

Вземайки предвид тези основни съображения, се оказва, че отделни периоди на детството са време на интензивно несъзнавано развитие и конструиране на сексуалността и на либидото и следователно там трябва да търсим техния корен, генезис. Сексуалността на юношата и на младежа не са поява на “изведнъж” и на “празно място”, а се определят от несъзнаваното и развитие през периода, започващ чак от ранното детство и дори от кърмаческата възраст. Така детството (този пръв поглед толкова “невинен” и “чист” период от живота на човека - що се отнася до проблематичната “лишеност” от сексуални пориви и дейност!) се оказва наистина основа на по-късните прояви на сексуалността и на либидото и решаващ етап на тяхното формиране и организация. Ключът за разбирането на по-късните прояви на сексуалността - независимо дали те са “нормални”, патологични или перверзни - се намира в особеностите на либидната организация, установена в периода на детството, както и във възможността за регрес, т.е. за връщане към по-ранни и преодолени като че ли начини за удовлетворяване на либидото (в случаите, когато то е срещнато иначе непреодолима пречка в намирането на обект или в своята проява в установената вече форма). Конституирането, обособяването на либидната организация на индивида се осъществява в периода на детството под действието на голям брой фактори: силните, импулсивни и изцяло несъзнавани прояви на половия нагон и

на свързаното с него либидо; откриването на отделни ерогенни зони в собственото тяло и също така

установяването на тяхната способност да доставят удоволствие; отношението към родителите, носители на символа на Бащата и

Майката, и особено привързаността на детето към родителя от другия пол (“Едипов” комплекс и “Комплекс на Електра”), а също и

несъзнаваната враждебност, определяща все пак индентификацията (стремежа към съответствие с образа) към родителя от същия пол;

несъзнавана враждебност и неприемане на по-късно появилото се братче или сестриче, което “поема” по-голямата част от дължимата към детето нежност;

степен на невротичност на родителите, която моделира според самата себе си детето, неговата съзнавана и несъзнавана психика и отношенията между двете;

трудности и пречки в преодоляването на либидно заредената привързаност към родителите и пренасочване на либидото към нови обекти и пр.

Всички тези фактори встъпват в сложни отношения помежду си и от тяхното взаимодействие в крайна сметка се определя това, което може да се нарече “конституция на либидото”. Тя е строго характерна и индивидуална за отделното човешко същество - независимо от общите й черти със сексуалната ориентация, към която то принадлежи.

Детската сексуалност преминава през три фази: орална, анална и генитална. През всяка от тях либидото открива заложена в съответния орган (устата, ануса и гениталиите) възможност за изпитване на удоволствие, първоначално свързана с естествената (несексуална) функция този орган. Например сученето от гърдите на майката или дойката започва да доставя (несъзнавано!) удоволствие, различно от удоволствието от засищането, задоволяването на глада в прекия смисъл на думата. Подобно удоволствие, имащо вече ясен либиден характер, се закрепва и става все по-желано - и затова детето се стреми да го получава и от такива заместители каквито са пръстите на ръката и биберонът. (От такива “вредни” навици, знаем, малките деца твърде трудно се отказват, нищо че са напълно “безполезни” и не служат на храненето, което показва самостоятелното им еротично значение!) Подобно еротично удоволствие детето започва да открива и при отделянето на фекалии (изпражнения), а след това се научава да получава някаква тръпка на удоволствие и при поглаждането на тази ерогенна зона при къпане и при други манипулации. Излишно е да се казва, че всичко това става на несъзнавано ниво и с нищо не накърнява невинността и чистотата на детето. Накрая либидото открива възможността за получаване на по-силни еротични усещания при дразненето на гениталиите, особено на пениса като “външен” полов орган на момчето. Появата на такова ново и силно удоволствие (тук съвсем не става дума за мастурбирането в собствения смисъл, което е много по-късна проява) съвсем естествено се съпровожда от безсъзнателния страх да не загуби пениса си като източник на най-силното удоволствие - особено когато открие съществуването на индивиди, на които “това вече се е случило”, момичетата. Тази амбивалентна (смесваща удоволствието с неудоволствие, със страх) проява закономерно ляга в основата на т.н. “страх от кастрация” или “кастрационен комплекс” (Фройд), който е дълбоко вкоренен в мъжката психика. Постепенно и успоредно с така разнообразните прояви на либидото в периода на детската сексуалност (от раждането до 6-7 години) се появяват и започват да придобиват все по-голямо значение психичните “отражения”, свързани със сексуалността, които можем да открием в скоро възникналите еротични фантазии, сънища и пр.

Следователно в началото на пубертета сексуалността на младия човек е претърпяла период на продължително латентно (скрито) развитие и вече е напълно оформена, приела е определена насока и й остава само окончателно да се изяви. Казаното не се нуждае от особено обосноваване и доказване, а самия факт на съществуване на детска сексуалност е безспорен. Толкова години след Фройд това вече не се възприема и оценява от повечето хора като “скандално” и “непоносимо” от гледна точка на лицемерната загриженост за морала на децата - който, впрочем, с нищо не е засегнат поради несъзнаваността на сексуалния живот при тях.

Казаното дотук ни подготви да поставим въпросите на юношеската сексуалност на дължимата плоскост, а също неимоверно облекчи нашето изследване. Първият такъв въпрос не може да бъде друг освен

2.Какво е избор на сексуален обект?

В пубертета остава само предпоставките за сексуалността, които вече са налице, окончателно да се изявят, да достигнат своята пълноценна форма. Решаващата и последна фаза в развитието на либидото тук е избора на сексуален обект. Тази основна трансформация на либидото - от автоеротичност към същинска еротичност - съвсем не е за подценяване, с нея е свързано огромното внимание, което се отделя на т.н. “трудна възраст”. Какви зависимости съществуват тук?

Природата достатъчно добре се е погрижила, що се касае до тялото, до неговото развитие и оформяне: из дълбините на тялото напира една мощна жизненост и тя неуморно си пробива път, придобива съответстващия на нея телесен израз. За няколко години тялото на младия човек се преобразява: видимо от момчето става мъж, а от момичето - жена. В този естествен процес на същностна промяна, казахме, всичко става без наше участие, единственото, което може да се направи, е да помогнем (чрез спорт, чрез доставяне на тялото на така необходимите му движения!), а не да пречим. Тялото на юношата решително търси съответстваща на заложената в него жизненост телесна форма - и тук младият човек може само да се удивлява на ставащото, да го приема с възторг като нещо отдавна чакано! Но щом тялото се мени, става все по-мъжествено (женствено) и неузнаваемо в сравнение с детския му “характер” преди, то и отношението на младия човек към него също така решително се променя. В този значим процес ясно се открояват две страни: отношение към собственото променено тяло и отношение към телата на другите (телата на връстниците и на по-големите от същия и от другия пол). Какво тук можем да кажем за тези така важни отношения, които общо взето непрекъснато занимават съзнанието на юношата?

Това са преди всичко оценъчни отношения, в основата на които стои чувството, преживяването: или харесва тялото си и промените в него (и се изпълва със своеобразна гордост!), приятно му е да разглежда и докосва тялото си и да се възхищава от промените в него, или пък да не харесва промененото си тяло и затова да се изпълва с неудовлетвореност, понякога с горчиво страдание. В никакъв случай обаче юношата не е безразличен към своето тяло и към неговата красота - и това е присъщ на всяка самоидентификация естетически момент. Юношите проявяват “прецизност” в отношенията към собственото тяло, проявяваща се във внимателна преценка на всяка “част”, орган на тялото и пр., като централният интерес е към онези от него, които са носители на самата мъжественост или женственост: гениталиите, гърдите (при момичетата), рамене, крака, талия, таз и към проявяващите се чрез тях първични и вторични “полови признаци”. Главното в този непресекващ интерес е: доколко моето тяло е съблазнително, привлекателно ли е то за “околните”, “дали нещо не е наред?” и пр.? Вижда се, че тези безпокойства са безкрайно важни (колкото и са “безсмислени”, защото от него почти нищо не зависи!), те изразяват едната част на кардинално значимия преход от автоеротичност към същинска еротичност. В същото време в това кипящо от жизненост тяло сексуалността и либидото не спят, напротив, те водят безкрайно динамичен, преизпълнен с мощни пориви живот. За да стане сравнително безболезнен споменатия преход към еротичност е важно как либидото ще се насочи към външни сексуални обекти, т.е. какви отношения възникват към телата на връстниците и от двата пола.

На основата на автоеротичността и нейната насока либидото мъчително се “отлепва” от собственото тяло и започва да си търси външни обекти, върху които да се проецира, т.е. да ги “зарежда” с еротичност, да открива в тях привлекателност, “симпатичност”, желаност, “съблазнителност” и пр. Този процес е преди всичко несъзнаван, макар че отвреме-навреме (и то все по-често!) Аз-ът усеща, че е “бомбардиран” от сексуални пори и желания, пробиващи си път от страна на безсъзнателното. Аз-ът от своя страна потиска еротичните копнежи, “връща ги обратно”,

което обаче не им пречи да го атакуват отново с още по-голяма сила. В един момент тинейджърът (юношата) разбира, че сексуалната желаност на някои външни обекти е значително по-голяма от либидно заредените “зони” на собственото тяло, което е решаващ етап в преориентацията на либидото навън, към телата на така страстно желаните възможни и бъдещи партньори в… “един истински секс”. Това е естествен процес, който се извършва толкова по-безболезнено, колкото юношата по-ефикасно успее да пренесе върху новите обекти онази част от либидото (нежността), която смята, че дължи на родителя си (обикновено) от другия пол. Другояче казано, преориентацията на либидото среща пречки, свързани с неизживения Едипов (Електров) комплекс, и колкото по-бързо стане преодоляването им, толкова по-пълноценна се оказва новата форма на същинска еротичност, лягаща в основата на бъдещия сексуален живот на младия човек. Ясно е, че всичко това се съпровожда от смътното усещане на вина (в несъзнаван вид!) към “изневярата” спрямо собственото тяло, така и в естествения отказ от по-голяма нежност към майката (респ. бащата). От това следва, че родителите, почувствали “отчуждеността” на своето дете от предишната топлота на предишните им отношения със своите деца, трябва да се радват на такъв един резултат (той е знак, че всичко е наред в еротичността на тяхното вече пораснало дете!), а не -както често се случва - да се съпротивляват на промяната, държейки се сляпо към стереотипа на дълбоката емоционална привързаност спрямо (и от) детето си. Тук ясно изпъква нещо фатално важно: мъдро постъпват родители, които не се месят, не се съпротивляват и така не вредят на развиващата се пред очите им безкрайно сложна ситуация, в която либидото на техните пораснали деца търси автентичната форма на своята изява. (В другия случай, например когато майката “иска да задържи за себе си сина”, или пък бащата - своята дъщеря, то пораженията могат да бъдат страшни и непоправими.) Следователно известно “охлаждане” на отношенията между родители и деца в този период е напълно естествено и цялата работа се свежда до това гъвкаво да бъдат избегнати конфликтите. Ако пък се появят, то едната страна (най-често тази на родителите) трябва незабавно да отстъпи: в противен случай в бъдеще ще страдат най-вече техните деца, а това не желае никой родител.

Смущенията в така описаната, съвсем бегло, впрочем, трансформация на либидото са изключително разнообразни, поради което тук не можем да им отделим дължимото внимание. Ако навреме не се реагира - адекватно и съвсем деликатно! - либидото на юношата може да преживее криза, изхода от която е непредвидим. Подобно “объркване” на естествените пориви на либидото води до “избликването” им в съвсем нежелана посока (възможни отклонения, перверзии, непълноценни заместители, душевни кризи, неврози, дори в крайна сметка и цялостен разпад на младата личност) и затова в такива случаи консултацията с психолога и психотерапевта е задължителна: всеки случай е уникален, тук общите предписания не помагат и затова се въздържаме от тях.

3.А какво е душевното състояние на търсещия любовта тинейджър?

Изглежда, общо взето, човек не е нищо друго освен…” кипящ котел” от сексуални желания и любовни пориви - и затова не само юношата, но и всички други на тази земя като че ли само това правят: да търсят любов. Разбира се това че се преструваме, че “не точно така стоят нещата” съвсем не променя същината на работата: ние правим толкова много други неща, но търсенето на пълноценната любов е първото и най- важното сред тях. По някакъв начин без любов животът губи смисъла си: да бъде наслаждение и радост, не мъка и разочарование. Онези, които са се отказали от любовта в такъв случай от какво са се отказали?

Юношите чувстват, че любовта е съвсем близо, иска се малко усилие да я “уловиш”, но за това все пак е нужна решителност.Решителността - явяваща се адекватен отговор на напиращите от гърдите желания за живот - не се появява с “опита” и с “времето”, а е нужна сега, всеки миг и час. Но удовлетворяването по… ”подобаващия начин” на едно сексуално желание и на един смътен любовен копнеж в човешкия свят не може да стане с появата му, до него трябва да се извърви дълъг път (само животните веднага удовлетворяват “сексуалните си желания”, но ние сме хора!). Ясно е, че нетърпеливостта не иска да се съобразява с това, от което следва, че юношата е “прекалено неудовлетворен”, “раздразнителен”, “вглъбен в проблема си”, “тъжен” и пр. или пък - “прекалено буен”, “неуравновесен”, “нагъл”, “безсрамен”, “нервозно весел и щастлив”, “направо неудържим” и дори “бесен”. Тези душевни състояния (списъкът им може да бъде продължен почти безкрайно!) се сменят едно с друго, което е добре, лошото е затъването в едно неизменно състояние, установяването на тенденция в душевния живот, от която трудно се излиза. От казаното следва едно: на юношите повече отколкото при всяка друга възраст е необходима свобода както на душевните прояви, така и в… практическите действия, в непосредствения живот. Разбира ли се това от родителите и наставниците? Какво постигат те с намесите си, с поученията, с “високо вдигнатия показалец” и т.н.? Могат ли, стремейки се да помагат и да искат добро, да постигат - обратно на Мефистофел - само зло, да пречат и да вредят? “Като не можем да помогнем защо поне не се въздържим от това да вредим?” - казват ли си това понякога другите, “по-опитните”, “наставниците” и пр.?

И така стигаме до най-важния въпрос:

4.Трябва ли юношата да е свободен в сексуалните си прояви?

От казаното дотук единственият смислен отговор е: естествено ДА! Въпреки рисковете, тревогите на родителите, възможните провали, грешките, изпитанията и т.н. Защото през всичкото това юношата трябва да премине сам, самостоятелно да открие своите ориентири, опорните си точки, посоката, желаното и красивото за него самия, дълбините на собствената си емоционалност и на удовлетвореността си от живота. И, разбира се, за всичко да свикне да поема цялата отговорност, да “изпие чашата до дъно”. Ограничаването на свободата от някой друг, включително и от най-близък човек, означава той да е готов да поеме отговорността за живота на младия човек - но това не е неговия, а един друг и нов живот?!

И затова днес - понеже свободата не се дава, тя се “взема”! - младите, които се чувстват свободни (може би младост и свобода съвпадат!), са си присвоили големи възможности за свободен сексуален живот - живота, който иска тяхното вътрешно естество. Ако разбират свободата си, те няма да “злоупотребят” с нея - тя включва и пълната отговорност за всичко, което може и трябва да се случи. Единственият проблем се свежда то това, че за да има любов (и секс) са необходими… двама! А кой ще поеме отговорността за другия ако той самият не я разбира?

Обществото като че ли се е примирило с тази ситуация, в която младите все едно са “пощръклели” на тема секс: приема се за нормално да дружат и да ходят един с друг, да се целуват, да са влюбени, да имат емоционална и дори “психосексуална” близост, да правят секс и дори да прекаляват в тази насока. Доколко е важно всичко това за оформянето на една здрава и жизнеспособна сексуалност, която е основа на психичната, на личностната зрялост, всеки може да разбере сам…ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Ако единствената цел на либидото е получаването на удоволствие, то в такъв случай кога удоволствието е най-голямо? Дали либидото се стреми най-силно към “максималното удоволствие”? Имаме ли право на тази основа да изведем “нормата” на сексуалния живот така: “нормално в секса е онова, което съвпада с целта на либидото, не се отклонява от нея”? А дали всичко останало е “отклонение”, “перверзия” и дори “извратеност”? Има ли смисъл изобщо да се поставя въпроса за “нормално” и “ненормално” в секса - след като съвременният човек познава (и ползва!) толкова много начини за сексуално задоволяване, всеки от които служи така или иначе на целта на либидото?

2.Може ли да се смята, че “нормалността”, валидна за сексуалното мнозинство (т.е. хетеросексуалната “нормалност”) закономерно обявява за “отклонение” начините за сексуално задоволяване, присъщи на малцинствата (на хомо- и би- сексуалните) ?Доколко е основателна подобна преценка? Може ли да се говори за специфична “нормалност”, валидна за малцинствените сексуални ориентации? В такъв случай има ли смисъл изобщо да се поставя въпроса за “норма” и “отклонение” (“перверзия”), за “естествено” и “извратено” в сексуалния живот на човека (от трите сексуални ориентации)? Или перверзиите и извратеностите трябва да се търсят извън тези три специфични и основни “нормалности”?

3.Как се чувства един гей (хомосексуален) в хетеросексуалната среда? Как се оценява неговото различие (различност) от страна на мнозинството? Основателна ли е непримиримостта към… “обратните”? Могат ли те да бъдат “превъзпитани” в сексуалните си предпочитания? Как хомосексуалният преживява невъзможността да обяви открито (да “манифестира”) сексуалността си? Или такава невъзможност у нас не съществува, т.е. обществото е непълно толерантно и търпимо към сексуалните различия?

4.Какво е емоционалното състояние на юношата, срещнал първата си любов? Можете ли да го опишете с нужната конкретност? Преживявали ли сте подобно състояние? Може ли да се говори за първата любов не от позицията на непосредствено преживяното, а от позицията на страстното й очакване?

5.На какво е израз прекаленият срам и неспособността да се разговаря по един съвсем естествен начин за секса и любовта - две толкова човешки прояви? Изпитвате ли подобни неудобства или се чувствате напълно освободени? Как можете да ги преодолеят ония, които се чувстват много затруднени когато им се налага да говорят за секс и любов?

13.Чувствителен човек ли съм?

Психологът - както и всеки човек, който се пита “Какво съм аз?” - в крайна сметка е длъжен да отговори на основния въпрос:

1.Какво е човекът?

В зависимост от гледните точки, съществуващи в рамките на психологията и философията, са възможни поне три отговора на този въпрос, а именно:

а)”Човекът е мислещо същество”;б)”Човекът е чувстващо същество” ив)”Човекът е искащо същество”Тези три разбирания се основават на приемането, че в човешкото

съществуване е най-значимо преобладаването на една от следните чисти и коренни душевни сили: мислене, чувстване, воля. Човешкото всъщност в

същност е точно това: да искаш, да чувстваш, да мислиш. Тези три душевни прояви задават спецификата на човешката реалност и към тях трябва да прибавим само още една: да действаш - която произлиза от тях и служи за реализирането на човека в света. Ако това е така, то тогава има ли смисъл да се питаме коя от тях е “главна”, водеща, доминираща сила и проява на душата и човека?

Макар че научната нагласа изисква да не даваме предимство на нито една за сметка на другите, този въпрос има определен смисъл. Той може да се изрази така: коя от тези душевни прояви е най-концентриран израз на човешкото, негов център, ядро и фокус, в който се съсредоточава човечността в нейната неподправеност, чистота?

Ако така се постави въпросът, изглежда няма да сгрешим, отговаряйки: най-чистият израз на непосредствената душевност на човека е чувствителността, способността за емоционални преживявания и “реакции”. Това не означава елиминиране на другите две способности или “засенчването” им, но тяхното достойно място не е първото в определения смисъл: емоционалността пряко изразява живата субективност на човека, неговата чиста душевност в дълбините и вътрешността й, “сърцевината” на човешкото у него. Съперник на чувствата за първото място е волята, искането (и те едва ли някога могат да бъдат помирени!), докато мисленето, въпреки цялата му претенциозност и действителна ценност смирено трябва да отстъпи… дали и… защо?

Чувствителността е чист израз на човечност, и тъй като последната не е нищо друго освен индивидуалност и свобода, то тъкмо в чувствата си ние най-много сме такива и сме най-близо до себе си. Ние търсим съпричастност към нашите чувства и съпреживяваме, “заразяваме” се с чувствата на другите, което също е израз на човечност. Всяко породило се в душата чувство я ангажира без остатък и ни превръща – нас самите! - в емоция, в “радост”, “гняв”, “мъка”, “тревожност” и т.н., а имитацията на чувство, фалшът мигновено се самоизобличават и биват разпознати./ С мисли можеш да подведеш човека, да го излъжеш и “надхитриш”, но с чувства - ако е здрава чувствителността му - никога!/ Идентифицирането с друга личност, характерно за изкуството на актьора, означава доближаване до неговата чувствителност, което е невъзможно без родство на душите, но и то не е отъждествяване с душата на героя. Последното би било “възможно” само ако по някакъв магически начин актьорът успее да “получи” душата на своя герой до степента на пълно вживяване в неговата чувствителност, но това е само идеал. Мисленето изцяло се поддава на възпроизвеждане и за един актьор не е особена трудност да усвои мислите на героя, да се преизпълни с неговата мисловност и начин на изразяване. Същото може да се каже и за волята, желанията, целите, които все пак, макар и по-трудно, се поддават на възпроизвеждане и превъплъщаване. Чувствителността обаче е самата уникалност (“безподобност”!) на индивида и тя именно е неуловимото, изплъзващото се, дълбоко субективното, тя придава изцяло оригиналния, неповторимия и индивидуален лик на този конкретен жив човек, който е неотделим от неговата същност. На нея се дължи “мъчнотията” на умелите актьорски превъплъщения, които се стремят да достигнат дълбините, сърцевината на душата (на героя), непрекъснато убягваща на опитите за “удвояване”, подражание и възпроизвеждане.

2.Но какво става в душата когато аз чувствам?

Има нещо магическо в раждането и в живота на чувствата, те са някаква чудна мистерия, която увлича душата и така й разкрива тайнството на съществуването. На това се дължи изключителната трудност на психологическите описания на чувствителността: науката “немее” пред такива “странни” реалности, но душата прекрасно ги разбира. Нека все пак да опитаме…

Емоциите, чувствата са душевни вълнения, също и състояния, които обхващат широк диапазон и дълбочина, а също така притежават особена интензивност при овладяване на душата. Да бъде разбрана чувствителността на един индивид или пък да бъде “почувствано” изчерпателно едно чувство, дори и най-елементарното, означава то да бъде преживяно наново, т.е. душата да се “потопи” в емоционалността и да се овладее от съответното чувство “без остатък”. Но с това се постига само “възпроизвеждане-удвояване” на емоцията, а разбирането изисква изразяване на тази реалност с други средства, извън непосредственото й преживяване, например описание на дадено чувство. “Превеждането” на емоционалните състояния на езика на описанието представлява изтръгването им от непосредствеността на душата и преживяването им в друга сфера на живот - словото. Между двете сфери - живото чувство в сърцето и словото, проникновено изразяващо една емоция - трябва да съществува съответствие, адекватност. Постижима ли е тази адекватност? Как все пак разбираме и изразяваме своите чувства? Може ли психологията да използва език, който да се добере до самата интимност и “сърцевина” на чувствата, на чувствителността? Едва ли, но това нали е нейната цел?

От най-древни времена поезията е всепризнат език на чувствата, тя успява да сътворява чувства, да ги предава на читателя, да го “заразява” с тях чрез силата на внушението, което не е във възможностите на психологията, а и не влиза в целите й. Словото, явяващо се средство за изразяване на емоции, се оказва преграда, пречка пред постигането им: думите назовават и “обозначават” емоции, но думите в същината си са мисловни структури, поради което думата-посредник застава между нашата душа и емоцията, по-скоро между “мислещата” и чувстващата “част” на душата - и… самата емоция се “изплъзва” на опита за рационално постигане. Едва съотношението между думите в поетичното слово успява да постигне магията на живата емоция, то “прескача” преградата на думите-понятия с тяхната абстрактност и така постига живата непосредственост и конкретност на емоцията. В това се състои и основният проблем пред поетическото изкуство, най-годно сред изкуствата на словото (литературата) да изразява емоции.

3.Емоционалното съдържание на музиката

Но има един универсален език, изразяващ без посредник, непосредствено живота на емоциите - и това е музиката, “пряко гледаща в сърцето” (А.Шопенхауер). Музикалните тонове не обозначават, а са самите трептения на душата, емоционалните движения: ако самата душа имаше възможността да издава звуци тя би го правила, излъчвайки в ефира музика (инструментална!), музикални звучения, симфонии.

Откривател на това превъзходство на музиката пред останалите изкуства, който го обоснова изчерпателно с философски средства, е Артур Шопенхауер, а негов най-горещ привърженик е Рихард Вагнер. С вътрешната същина на музиката се обяснява силното й въздействие върху душите, затова тя е разбираем от всички и универсален език за изразяване на емоции, който намира отклик във всяка душа. Чистата музика, инструменталната, не е нищо друго освен… “извадена на показ”, “овъншностена” чувствителност на дълбоко преживяващата своите състояния душа, душата на композитора - която при това умее да им дава музикален израз.

Всичко това обаче не може да ни помогне когато пред нас е психологическата задача: ясно разбиране на естеството на чувствата и на човешката емоционалност. При това търсеното разбиране трябва да бъде изразено чрез рационални средства - думи, понятия, разсъждения, аргументи. Ще започнем с отговор на въпроса: какво става в душата когато тя е преизпълнена с едно дълбоко чувство?

Емоционалното отношение е изцяло субективна реакция, при която няма разграничение на субект и обект, а двете са в непосредствено единство, слятост, неразличимост. Виждам красив предмет или човек, но тази красота се поражда в емоцията ми, той е красив за мен, красотата му се изживява от мен като мое вътрешно състояние, състояние на оценяващия субект. Същият предмет или човек може да остави друг човек абсолютно безчувствен или “непроницаем” за тази красота и тогава какъв е той (предметът) или то (лицето) - красив или не, красиво или не? Самото преживяване за красота е субективно, вътрешно състояние, неговата интензивност зависи от чувствителността на душата. Във и чрез самото преживяване се заражда и реализира оценката, т.е. жизненият смисъл и значение, което този субект дава на предмета или на едно човешко лице. Полето за развиване на моята емоция е моята субективност, специфичната ми душевност; изцяло в нейните предели възниква смисълът-оценка, който аз давам на този предмет или човек. Казахме, че е съвсем възможно друга чувствителност или друга душа да останат изцяло безразлични към същия предмет или лице и следователно за красота в обективния - безотносителен към субективното - смисъл не може да се говори.

При емоцията душата се “вживява” в предмета, а това означава, че тя не стои външно дистанцирана от него и противопоставена, а е постигнала “сливане” и “поглъщане”, “потопила” се е в цялостното преживяване, при което предметът се оказва без остатък въвлечен в полето на субективността, “погълнат” е от нея. Другояче казано, чувстваме не предмета, а своята емоция и страст по него, своето удоволствие (или неудоволствие) като дълбинно състояние на душата. За душата при емоцията е съществен не предметът сам по себе си, а такъв, какъвто той е за нея самата. Ако предметът си остане външно противопоставен на субекта, ако той не бъде въвлечен и погълнат от чистата емоционалност на човека, ако този предмет не е станал “част” или проява на “развълнуваната душевност” на този субект, то всъщност за емоция тук не може да се говори, а породеното отношение е всичко друго, но не емоция. Чувството ражда и създава дълбокия жизнен смисъл на предмета за субекта. Този жизнен смисъл не “лежи” на повърхността, за да може от дистанция да го “видим” или “наблюдаваме” безстрастно и с безразличие. В емоцията предметът става родствен на душата на преживяващия, т.е. красив, мил, вълнуващ и т.н., т.е. такъв, какъвто той не е бил сам по себе си и преди зараждането на емоцията и извън нея. Но тук може да възникне един такъв въпрос:

4.И за какво все пак ни “служат” чувствата?

Емоцията оживотворява и одухотворява развълнувалия душата предмет и го прави “наситен”, “натоварен” с чувство и смисъл, надарен с жизненост и дух. Предметът става нещо ново, добива различно измерение, неимоверно се обогатява със значение и смисъл. Сътворената от някой емоция може да ангажира нечия друга душа само ако последната извърви самостоятелно същия път, успее да породи в себе си същото чувство и се овладее от него, подбудена от настроението, с което първият субект я е заразил. Затова всяка жива и пълноценна емоция е истинско вълшебство, изпадане на душата в магичното и дори “мистичното” (това последното не е нищо друго освен чувство за дълбокото родство на душата ни с “душата” на този или онзи предмет, човек или каквото и да било - картина, икона, музикална мелодия, поема и т.н.). Неоценимият смисъл на чувствата за човешкото съществуване се дължи на точно това: те създават за човека нов, магически свят, в който преживяващия индивид се чувства безкрайно богат, преситен със смисъл, значение, ценност, в който животът е истински, а усещането за пълнота и удовлетвореност от него е съвършено дълбоко и непостижимо по друг начин. Любовта е такова чувство, нейния ефект е точно такъв. Но особеностите на любовта (като концентрирана и сложна

емоция, даваща смисъл на живота изобщо) са характерни и за всяко друго чувство, различието е само в степен. Дори и така наречените “негативни” емоции - омраза, ревност, гняв, завист и пр. - по същество се преживяват по същия начин, но с “обратен знак” или насока.

Да, но тази гледна точка спрямо чувствата и чувствителността не прекалява ли с изтъкването на тяхната “безмерна” ценност, не преувеличава ли значението им? Не изпадаме ли тук в някаква крайност, която е подобна на незачитането, подценяването на чувствата - което също много често се прави? Не чуваме ли около себе си непрекъснато предупреждения от рода на: “Не се предоверявай на чувствата!”, “Не постъпвай емоционално, помисли повече!”, “Той греши непрекъснато, защото слуша чувството, не разума си!” и дори “Горкият, колко е емоционален?!” и пр. Какво всъщност става тук: от една страна чуваме възхвала на чувствата като истинско богатство на душата, а от друга страна също толкова често и като че ли с основание ни сочат, че прекомерната емоционалност е недостатък, признак за слабост, “опасна страст”, която ни подвежда и непрекъснато предизвиква нашите грешки и провали?

5.Каква е тази несъвместимост на чувството с разума?

Действително чувствата са коренно различни от разума, по-скоро от разсъдъка, който тук се има предвид. Чувство и мисъл, емоционалност и разсъдъчност наистина се намират в конфликт, те са различни човешки реакции и отношения към нещата, два пътя, по които върви душата в опитите си да разбере света и съществуването, накрая, два особени психологически “механизма”. Логиката на разсъдъка и на мисълта е една, на нея обаче не могат да бъдат подчинени чувствата: те си имат своя логика и свой разум, законите на сърцето са различни от тези на ума, на интелекта, на главата. От позицията на разсъдъка емоциите са “излишна страст”, “бързо припламващ огън, който изгаря, но не топли”, “липсва на здрав смисъл”, непонятно “размекване” на душата, което прави човека нерешителен, овладян от блянове, химери, капризи, а също и безкраен “субективизъм”, “опиянение” и “екстаз”, който е добре да се отбягват. Разсъдъкът не иска, а и не може да разбере чувствата и живота на сърцето, които не се вместват в неговата “рамка” и в неговите обяснителни схеми, излизат извън тях и представляват нещо коренно различно. Интересно е, че и чувството отвръща на разсъдъка със същото. От позицията на чувството разсъдъчността е синоним на “убийствена скука”, “непоносима сложност”, “сивота”, “обърканост”, “сухота”, “ледена скованост” и дори “мъртвина”, която не разбира живота и затова се мъчи да го “прикове” към своите умъртвяващи схеми, канони, постулати и т.н. (Дали ум не иде от “у м-ъртявам?) Затова от позицията на чувството великият Гьоте е написал: “Суха е, приятелю, теорията, а дървото на живота зеленее…”, дали е бил прав?

Състоянието на конфликт между тези две душевни сили - отвреме-навреме прерастващо във “война”! - е известно на всеки човек, но всеки по различен начин го тълкува, заема различна страна в зависимост от това какъв е той лично е, каква е неговата душа. Могат ли обаче някога “сражаващите” се да постигнат помирение и съгласие?

Вродената враждебност на разсъдъка и чувствата не бива да бъде основание за подценяването на едното за сметка на другото. Тук вече навлизаме в полето на философията, която единствена може да реши поставения проблем. Тя ни казва следното: разумът, разбиран в истинският му смисъл, помирява чувството с мисълта, сърцето с разсъдъка, знанието с ценностите, а към подобно единение на двете велики сили на човека върви по свой път вярата, също дава на душата и човека хармония и равновесие. Психологията, установявайки противоположността между разсъдъчното и емоционалното, не навлиза в такива дълбини, а се задоволява със следното:

а)емоцията е особено душевно отношение на човека, което е различно от познавателното, олицетворявано от ума, разсъдъка, интелекта;

б)емоциите не бива да се смесват с разсъдъка, с умствените движения на душата, защото двете са автономни, независими;

в)трябва да бъде разбрана специфичната за емоционалното отношение чистота, непримесеността му с нещо друго;

г)тази особеност трябва да се търси в своеобразния психологически “механизъм” на емоционалното преживяване, на “вживяването” на душата в един естетически възприеман (т.е. като красив или като безобразен, приятен или неприятен и пр.) предмет.

Възниква неизбежно въпросът:

6.А можем ли с пример да разграничим ясно чувството от ума?

Можем, примерите са безкрайно много, те обаче само илюстрират, нищо не доказват. Ето един…

Нека да разгледаме възприятието на една картина от “заинтересувал” се от нея човек. В картината художникът е дал израз на определено настроение, въплътил е емоционално състояние на своята душа, което трябва да бъде почувствано от рецепиента (възприемащия) в пълноценното художествено възприятие. Какви възможности се откриват тук?

Ако възприемащият подходи към картината чисто познавателно - един вид само я “изучава” - той ще установи какво е нарисувано на нея (да речем, ваза с цветя), ще се опита да схване от какъв материал е направена вазата (дали е порцеланова или стъклена) и от какъв вид са цветята (карамфили, рози, хризантеми…), по-нататък неговият познавателен интерес е възможно да се “задълбочи” дотам, че подобен “ценител” на изкуството да се запита за качеството на боите, платното и рамката, а след това, удовлетворил своето любопитство, да се отправи към следващата картина. Разбира се, не този е смисъла на истинското художествено възприятие, на естетическото отношение към нещата и изкуството, в случая изобразителното. Такъв човек съвсем не схваща смисъла, т.е. не разбира какво е длъжен да прави, стоейки пред една картина.

Възприятието на добрия ценител на изобразителното изкуство обаче е от съвсем друг род: той съзерцава картината в едно чисто или незаинтересовано отношение, при което душата се изпълва и овладява (съвсем спонтанно и непринудено) от силно емоционално преживяване, вживява се в чувството и настроението, вложено там от художника, и само така постига жизнения смисъл или ценността, които той е открил в изобразяваните предмети. Накратко казано, ценителят на тази картина се любува на красотата, която картината носи или открива, на виждането, което художникът е открил и което така го е развълнувало, че той не е могъл да се въздържи да го предаде на другите - също способни да изпитат това изключително чувство, да се овладеят от него и така да обогатят душата си с една дълбока и жизнена емоция. В резултат на такова живо художествено възприятие душата изпитва наслаждение и удовлетворение - при това част от него се дължи и на възхищението от майсторството, с което художникът е успял да постигне такъв ефект.

Дали казаното хвърля достатъчно светлина върху основния въпрос: как чувстваме, какво означава да си чувствителен човек? Впрочем, подобен род въпроси са неизчерпаеми, и те наново и наново трябва да бъдат поставяни…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ИСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Можете ли да опишете, да предадете с думи въздействието, което предпочитаната от вас музика има върху вашата чувствителност, върху душата ви? Какви трудности срещате в своя опит да говорите върху ефекта на музиката върху “сърцето”? На какво се дължат те?

2.Защо дадени хора са невъзприемчиви към даден вид музика? На какво се дължат различията в музикалните вкусове? Защо музиката в някои случаи среща “неподатлива”, “непроницаема” за емоционалността й душа? Има ли изобщо “лоша” (“тъпа”, “просташка”, “алармаджийска” и пр.) музика - или и такава музика обслужва потребностите на някои души от някакви емоции? Какви емоции съдържа в себе си подобна музика?

3.Ако трябва да сравните по ефект, по сила на внушението, по способността да предизвикват емоционално опиянение в душата и пр. различните изкуства, то кое от тях лично при вас е най-въздействащо, любимо и предпочитано? Казва ли ви това нещо за особеностите на вашата емоционалност?

4.Казват, че хората изобщо били два основни типа: “лирици” и “логици” (доминиране съответно чувствителността и разсъдливостта). Съгласни ли сте с това разграничение или има и трети, междинен тип? Лично вие от кой тип сте? Давате ли си сметка за предимствата и недостатъците, които ви дава това? Може ли да се говори за коренно превъзходство на единия пред другия основен тип душевност? Ако се проведе дискусия между “лирици” и “логици” в една група какво ще се получи, коя страна ще “победи”?

5.Съвременният американски изследовател на чувствата К.Изард (в книгата “Емоциите на човека”) определя редица емоции за основни, а всички останали - за производни от тях. Основни според него са следните:1) интерес-вълнение,2) радост,3) учудване,4) мъка-страдание,5) гняв,6) отвращение,7) презрение,8) страх,9) срам и10) вина.Основните емоции при комбинирането си пораждат останалите най-многообразни емоционални състояния, например “тревожността” съчетава “гняв” и “интерес-вълнение”. Как се отнасяте към неговия опит за класификация на чувствата? Любовта какви основни емоции включва в себе си - от десетте? А ревността? Враждебността?

6.Способността за съпреживяване, съчувствие, съпричастност и пр. обозначава споделяне на някакво емоционално състояние от дадена душа, която се вживява от чувството, овладяло друга душа, и в психологията се нарича емпатия. В каква степен е развита тази способност при вас? Как оценявате човека, чиято душа не познава (и не признава!) емпатията?

7.Думата “стрес” (от английски означава “натиск”, “напрежение”) много често се употребява, при това не съвсем коректно. Дистрес е дума с противоположно значение, означава “мъка”, “нещастие”, “линеене на душата”, “нужда”. В стрес ли изпадат пътниците на самолет, които са разбрали за “проблеми” с двигателя? А майката, която е получила трагична вест за своето дете, например за сина, отишъл на война? А в стрес ли се оказва човекът, който е разбрал, че получава огромна сума пари, например

при неочаквано завещание или при “удряне” на джакпота от тотото? За стрес или дистрес става дума в горните ситуации?

8.Фрустрацията е близка до стреса, но трябва да бъде различавана от него. От латински се превежда като “измама”, “напразно очакване”. Дали е фрустрация преживяването на човек, чиито нов костюм току-що е изпръскан от водата на мръсна локва, през която е минал кола или автобус? Какъв ефект ще има такава случка лично върху вас, как вие ще ви се отрази такова неприятно преживяване? Дали всички хора еднакво реагират - и биха реагирали - ако им се случи подобен инцидент?

9.Познато ли ви е чувството, наречено скука? Чувство или настроение е това, скуката?

10.Дали разнообразието, динамиката в смяната на емоционалните състояния, редуването на емоции с различна насоченост е характер помагат за удовлетвореността на човека от живота? Ако си безметежно щастлив дълго време как ще се чувстваш, колко дълго можем “да издържим” на щастието? Вярна ли е това, че страданието облагородявало душата и човека? Ако е така - как си го обясняване, ако не е - защо? Защо все пак желаем щастието и в същото време “мразим” страданието? Какво стои в основата на нашата безмерна страст по удоволствията и щастието? Ако даден човек има “обратна” на тази чувствителност как ще го възприемете?

11.Проявите на страст могат ли да бъдат предпочитани през безстрастието? Лошо ли е да си страстен - и безстрастен, неподатлив за големи страсти?

12.Афект е емоция, която се появява внезапно, протича буйно и обикновено трае кратко. Как протичат афектите при вас, улавяте ли се често афектирани? Дали не трябва да оставим душата си да “излее” емоцията си чрез афектираност - или е по-добре да потискаме внезапно овладелите ни буйни чувства?

14.Удава ли ми се… мисленето?

Целта на познавателното отношение е истината, т.е. знанието за това, което е - “такова, каквото то е”. Но за да достигне до нея душата трябва да извърви дълъг път. Нека най-напред да се запитаме така:

1.Как съзнавам?

Ще изследваме душевната способност, наречена съзнание. Приемаме, че чрез съ-знанието в по-знанието душата достига до знанието. Не e случайно, че коренът на тези думи е един и същ: знание. Мисленето, упражняването на ума (разсъдъка, интелекта) е само един етап в познанието, в нашите познавателни инициативи, много съществен, но не единствен. Преди - или паралелно на него - е съзерцанието, възприемането на нещата чрез сетивата, при което ние добиваме информация, която е необходима на мисленето и се явява негов “материал”. Това разделяне на познанието на сетивност и мислене е условно, само за нуждите на анализа. В действителност познанието е единен поток на съзнанието, който не спира, в който всичко е смесено неразчленимо. Всички актове на съзнанието са спонтанни или целенасочени цялости, чрез които светът се явява за нас самите и чрез които ние се опитваме да вникнем в него, да разгадаем същността му. Този жив поток на съзнанието е изключително подвижен и динамичен, ако го спрем - за да можем спокойно и поотделно да “разглеждаме” съставящите го “части” и процеси - рискуваме да си създадем съвсем невярна представа. Защото “спирането” и

“разкъсването” вече е унищожило най-важното - динамиката, подвижността. Тогава ние вече ще изследваме друга, изкуствена, мъртва реалност, а не живата реалност на съзнанието в нейната вътрешност, интимност, дълбока “сърцевина”. Основната трудност на познанието на самото съзнание в психологията е в това да се “улови” и изрази естеството на това живо съзнание - без да му се прави дисекция като че ли е един труп (както правят в моргата!). В този последния случай животът вече го няма и колкото и да са изтънчени старанията и уменията на учените патолого-анатоми, най-същественото - животът! - е безвъзвратно погубен…

Съзнанието е ориентирано към външния свят, към нещата, които го съставят. Неговият интерес е да “проумее” този свят, да го подчини на себе си и така да го направи свой свят. Но да се замислим малко: нали светът се появява само с “включването” на съзнанието? Нали без съзнанието светът е само гъст, “лепкав” мрак, който се разсейва мълниеносно, озарен от светлината на съзнанието? Светът за нас възниква само чрез съзнанието, без участието на съзнанието той би бил едно нищо, потънало в инертност, груба масивност, непроницаемост. Разбира се, нещата си съществуват и без съзнанието, но само чрез съзнанието те стават свят, “този” свят, който “имаме” и “познаваме”. Съзнанието на човека не е огледало, в което светът свободно се “оглежда” и прави своите гримаси - защото един такъв възглед е пропуснал да забележи решаващото обстоятелство: светът като свят (“о-свет-ено”, идва от свет-лина!) става само чрез съзнанието, те са неразделно единство, а съзнанието е тъкмо озаряващата нещата светлина. Грешката на оня възглед е: “огледалото”, съзнанието “само си стои” и не участва, няма никаква заслуга за появата и съществуването на света. Ние не знаем и никога няма да узнаем какъв е “светът сам по себе си” - защото той винаги ни е даден чрез съзнанието, ние го намираме в своето съзнание, ако предположим, че го има без съзнанието, той, вероятно, ще бъде нещо друго, но със сигурност няма да бъде този, “нашият” свят. Казано другояче, картината на нашия свят възниква с решаващото участие на нашето съзнание, то има основната роля за неговата поява и съществуване.

Ние възприемаме света чрез сетивата (окото, ухото, носа, кожата, езика), чрез тях осъществяваме контакт с нещата, вещите, предметите. Как външният предмет се явява на съзнанието - нашата вътрешност - посредством усещанията, които имаме за него? Като че ли съществува пропаст между тези две реалности, как става така, че тя се преодолява и усещанията (възприятията) се превръщат в “мост” между нейните два бряга?

Явно това, което “имаме” в съзнанието, не е самият предмет, а неговата идеална структура, неговия образ, създаден от съзнанието и съществуващ в него. Непосредствено ни е даден не предметът “като такъв”, намиращ се “извън” съзнанието, а неговата поява, неговото явяване в съзнанието. Аз възприемам този тук пред мен лежащ предмет - например тази книга - но в съзнанието ми се явява не книгата (тя там не може да попадне!), а нещо друго, различно, именно нейният “образ”, който вече е психичен “факт на съзнанието” или феномен на моето съзнание. (От гръцката дума “феноменон” - “явяващото се”, “явлението”.) Ако приема, че реалната вещ е същото, което и явлението й в съзнанието, ще допусна очевидна грешка: тя е “там”, на мястото, до което стига ръката ми, вземаща ето сега тази книга, а второто, феноменът, явлението, е “тук”, в мен самия, в моето съзнание, възприемащо книгата. Следователно на съзнанието ни са дадени непосредствено само феномените, явленията на самото съзнание, на тях трябва да разчитаме, стремейки се към познание - но чрез тях “имаме” вещите, света.

Следващият момент е този, че феноменът в съзнанието е непрекъснато насочен към своя предмет, съотнася се с него. Това свойство на съзнанието се нарича интенционалност (от лат. дума “интенцио”, стремеж, стремление, насоченост) и представлява основна характеристика на съзнанието и неговите актове. Всички актове на съзнанието, като се

тръгне от възприятието и се премине през спомнянето, фантазията, желанието, мисленето, са предметни, т.е. са определени от съответно на предмета. Интенцията конституира (създава) съзнанието (и света!), изпълвайки го със съдържание, знание и смисъл. Тази динамична интенционалност на актовете на съзнанието е причината за удивителната пъстрота и многообразие на феномените на сетивността (усещането, съзерцанието, възприятието, представите), на които се дължи красотата на света. В съзерцанието възниква и се проявява светът като прекрасна хармония на форми, цветове, аромати и пр. Следователно колкото по-възприемчива и по-впечатлителна е душата на даден човек, толкова по-богат и многообразен е светът, в който живее тази душа. Но да спрем дотук и да се запитаме нещо друго, а именно

2.Какво прави мислещият?

Незаинтересованото съзнание, което се “оставя” просто отворено към нещата, нахлуващи спонтанно в него, е рядко срещана възможност. Обичайното е, разбира се, душата да се грижи за потока от свои впечатления, да не е безразлична към него, да го направлява съобразно някакъв интерес. Съзнанието не е слънце, което може наведнъж всичко да огрее и да види, а по-скоро е “прожектор”, чиито сноп лъчи се движи и осветява само онова, което искаме - и можем - да видим и разберем. Нашето оглеждане, вслушване и т.н. в нещата, в тяхното съществуване не може да спре на нивото на сетивността, а трябва да продължи по-нататък.

Най-напред ние забелязваме само как нещата изглеждат отвън, познаваме тяхната повърхност. Ако искаме да “прескочим” тази граница или периметър на сетивността, на сетивно даденото, т.е. да отидем отвъд нея, а значи да познаем невидимата им същност, тяхното естество, цялата истина за нещата и света, се налага да мислим, да разгадаваме чрез мисленето тяхната скрита за сетивата същност. При мисленето душата използва целия си потенциал и всички свои възможности за познание - стремейки се да проникне в дълбините на предмета, които са недостъпни за сетивно възприемане. Душевната способност за познание и мислене открай време се нарича ум, разсъдък, интелект и дори - не съвсем основателно - разум. Интелектът има един истински интерес: знанието. В мисленето съзнанието се оставя да бъде “овладяно” от знанието, и затова прави всичко възможно да се “потопи” пълноценно в него. Тази цел на познанието е толкова примамлива защото се основава на увереността, че чрез знанието съзнанието ще придобие дълбоката същност на нещата, техния закон, самата истина за тях. Дали тази увереност и тези надежди са оправдани?

Човекът така или иначе е мислещо същество, което разсъждава и мисли непрекъснато, даже и тогава, когато не го иска или пък не го съзнава дори. Мисленето е едно от обичайните занимания на душата, “подгонена” от своето любопитство, а преди това удивлението си. Има безкрайно много наистина удивителни неща, но те трябва да бъдат открити, забелязани и разбрани като такива, способността да бъдеш удивен от нещо е ценно качество, което не трябва никога да губим - след като сме го притежавали всички в детството си. Удивителното е такова за способния да изпита удивление, за онзи, който вече не притежава такава способност, то съвсем не съществува. Всъщност съзнанието за непонятност и неизвестност е началото на познанието и мисленето. Любопитството, направлявано от учудването и удивлението, е силата, която ни движи по пътя към потребното ни знание и към жизнето значимата за човека истина.

Мислещият човек стои пред света със своите питания и целеустремено търси отговора им. Предметът, обектът на познанието, е безмълвен - или пък ние сме се разучили да го чуем? Можем ли да чакаме от него отговор на своите въпроси и търсения?

Безмълвието на съществуващото увеличава тайната, пред която сме изправени, но в разгадаването й трябва да разчитаме единствено на себе си: мисленето е процес, осъществяващ се изцяло в сферата на субективността. Задълбочавайки се в самата себе си, мислещата душа се откъсва от зависимостта си от външния предмет и въпреки това - или благодарение на това! - успява да проникне в скритата от погледа ни същност, в неговата сърцевина. Така мисълта се появява и връща при предмета с цялата мощ на прозрението и успява да го овладее и подчини на себе си. Силата на човешката мисъл е толкова голяма, че философът Кант с право е определил разума за “законодател на природата”.

3.Но все пак как мисля?

Психологическата страна на мисленето може да бъде разбрана ясно в съпоставка с неговата логическа природа. Според логиката (науката за правилното мислене според законите на самата мисъл) хората, опитвайки се да мислят правилно, т.е. да спазват правилата на истинната мисъл, необходимо започват да мислят еднакво, т.е. при еднакви и верни предпоставки неизбежно да стигат до едни и същи изводи. Логиката не се интересува от това какво мислим, също и от това за какво мислим, а само за това как мислим и кои са правилата на необходимата, вярната, общовалидната мисъл. Психологията обаче, признавайки тази логическа природа на мисленето, се интересува и изследва неговата човешка страна. Тя тръгва от също безспорния факт, че хората въпреки всичко - и въпреки самата логика! - мислят твърде различно, нееднакво, индивидуално и дори субективно. Феноменът на мисленето от гледна точка на психологията се проявява чрез изключително многообразие и богатство на мисловни нагласи, стилове, индивидуални особености, ситуации и конкретни мисловни актове. Следователно реалното протичане на мисловната активност е естествената територия на психологическото изследване на човешката мисъл. Психологията се стреми да разбере защо така мислим, т.е. какви са условията и психологическите “механизми” на естествената човешка мисъл.

Най-напред тя изучава мотивите, вътрешните подбуди, обуславящи мисловната активност на душата. Ясно е, че чистата любов към знанието съвсем не е единственият мотив, пораждащ мисленето на човешките същества - заети обикновено с решаването на проблеми и задачи на своя всекидневен живот. Оказва се, че обикновеното човешко мислене “обслужва” решаването на практически задачи на живота, което означава, че многообразието на мотиви и подбуди е твърде голямо. Ето я една от причините за психологическия индивидуализъм на човешкото мислене, за необичайните различия в него. (От това следва ли, че не бива да се питаме как можем да постигнем истинското мислене?)

Мисленето, безспорно, обслужва поведението на хората, регулира тяхната дейност, решава практически и само понякога теоретически, чисто познавателни задачи. Начинът на нашето ориентиране в света и картината на нашия свят, т.е. знанието, което “имаме”, е от голямо значение в протичането на мисловните процеси. Но поведението на човека се “управлява” не само от неговите знания и опит, то зависи и от неговите ценности, т.е. от смисъла, който той е открил за себе си в този свят. Затова мисленето на човека не е чисто и логическо, а е една “сплав” от значения, ценности, цели, импулси и пр., която стои в основата на човешкия интелектуален живот. Затова хората не намират еднакъв изход от аналогични ситуации на живота, затова понякога даже ако изходът е ясен и безспорен, то индивидът е в състояние свободно да избере нещо друго, дори и да е “неразумно” и т.н.

Мислейки, човек въпреки всичко е длъжен да извършва някои “процедури” или операции, лежащи в основата на всяко мислене - ако иска да се занимава с мислене, а не с нещо друго. Да видим кои са те.

Мисленето тръгва от представи за неща, ситуации и конкретни обекти, които се явяват “материал” на мисловната активност, онова, което подлежи на “обработване” по-нататък. Представата винаги е образ или феномен на съзнанието, който представя нещо конкретно и единично, което вече сме възприемали, но то сега не е непосредствено пред “взора” на това съзнание. Мога да имам представи за всичко: за този или онзи човек, за тази или за някоя друга вещ, за една или друга ситуация. Съзнанието е преизпълнено и “гъмжи” от такива феномени-представи, а мисленето не е нищо друго освен начин за внасяне на ред в тях с цел проясняването на погледа, при което душата “вижда” неимоверно повече и по-добре. Мисленето е ориентиране и хармонизиране на света на собствените представи. Първият такъв опит на душата е т.н. представно или нагледно-образно мислене, мисленето чрез представи. Всекидневното, обикновеното мислене на хората е повече представно, то обслужва добре потребностите на живота, макар че е доста хаотично, несъгласувано, вътрешно противоречиво. Така нареченото “същинско” мислене - мисленето чрез понятия - от своя страна е способност за създаване и свързване на понятията, породени от душата за нейните познавателни нужди. Как се образуват понятията?

Най-напред конкретните, “плътни” представи за даден род неща (например хора, човешки същества, които “познаваме” или сме виждали) биват подлагани на разчленяване, т.е. цялото се разделя на съставните му части и всяка се “оглежда” поотделно. Тази процедура се нарича анализ. По-нататък чрез сравнение и наблягане (акцентиране) се открива общото, повтарящото се в отделните представи, отхвърля се несъщественото, случайното, второстепенното в тях и се задържа само значимото, характерното, или просто интересуващото ни. Тази процедура е абстрахирането, образуването на абстракции, в резултат на това в съзнанието възниква нова структура или феномен, наречен понятие (понякога го наричат “концепт” или “обща представа”). За да възникне обаче понятието, валидно вече за вид или род неща, се прилага друга процедура, обратна на анализа, т.е. синтезът, който свързва и придава единство на елементите (признаците), присъщи на даденото понятие. Прилагането на анализа и синтеза, или аналитико-синтетичната дейност и активност на съзнанието (образуваща понятията), е първата стъпка на мисленето, неговото начало: най-напред понятията трябва да бъдат направени ясни. Така същинското мислене може да се дефинира като способност за образуване на понятия и за “опериране” с тях. Тук лошо звучащата дума “опериране” (и също “боравене”) може спокойно да бъде заменена с игра и тогава мисленето се оказва свободна игра с понятията, която все пак преследва определени цели.

4.Дали мисленето не е… игра?

Да играеш свободно с понятията на своето съзнание означава да се упражняваш в мислене. Всъщност най-голямата свобода, която притежаваме, като че ли наистина е в сферата на мисълта: няма нещо, което да не можем да си помислим, няма сила, която може да ни попречи да мислим така, както ние искаме - и каквото искаме. Мисленето е способно да създава нови светове, да продуцира идеи и понятия, да твори звездни системи от ценности и смисъл, да бъде чиста проява на активност и духовна сила, която не знае предел. Свободата наистина е първото условие на мисълта, без нея мисленето ни е лишено от жизненост и дух - и затова е фалшиво, изкуствено и дори мъртвородено. Отричането на свободата в пределите на мисълта е убиване на нейния порив и на дълбокия патос на самото мислене. Само свободното мислене може да открива новото и да постига неизвестното, да разсейва мрака на незнанието, да мечтае, да фантазира и да се надява. Творческата, продуктивната сила на мисленето е въображението (фантазията), то подхранва неговата свободна и

съзидателна мощ. Затова мисленето е истинско “царство на свободата”, имащо за свой корен човешката душа (представителка в човека на вечния и надчовешки дух), която е способна да създава, а не само да “отразява” света. Без фантазия мисленето нищо ново не може да роди, то само се върти в кръга на известното, на “баналното” и “изтърканото от употреба”, на стереотипното, на онова, “което си знаем и без да мислим”…

Използването на понятия (а това са думите!) и на изречения, изглаждащи тъканта на мисълта, всъщност означава, че мисленото е неотделимо от речта. Когато мислим “на ум”, ние го правим под формата на “вътрешна реч”, когато говорим, ние всъщност мислим на глас и това е речта в собствения смисъл. Мисълта се ражда в изразяването - вътрешно или външно - в основата на което лежи определено усилие за свързване на понятия. Тяхната връзка, разбира се, не е случайна, тя е открита от душата в конкретния мисловен акт, който е неотделим от изразяването. Противно на това, което обикновено се смята, ние много рядко знаем какво точно искаме да кажем преди да сме го изразили, “узнаваме” го чрез изразяването и пак благодарение на него можем да внасяме корекции в мислите си. Това означава, че “съзнателният контрол” и дори “управление” на собствените ни мисли става постфактум, т.е. след факта на изразяването. Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнство: спонтанното и независимото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението, “озарението”) е израз на свобода и творческа мощ. Когато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото (!) ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим само отдавна известни неща, дори сме станали “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтъркана от употреба и стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена. Голям пласт от нашите мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също (което ни е известно, “което си знаем”, и пр.!) и подхранвани от умствената ленивост, от която някои хора не могат да се отърват цял живот. Немислещият, неинтелигентният човек се задоволява точно с такива “мисли”, взети “назаем” или незаконно присвоени отнякъде. Излиза че при такова говорене е елиминирано тъкмо… мисленето, то не участва или е сведено до някакъв минимум. Стига се дотам (и това е своеобразна “извратеност”, “перверзия” на ума!), че някои хора виждат проява на някаква “интелигентност” точно в това да говориш само заучени, отдавна казани от някой неща. Опитват се да смаят събеседника си и го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки ги при това за свои. Но тук няма интелект, а само… фалшификат.

Впрочем, замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не скучае когато му говорим и сме го превърнали в слушател? Как може да бъде прогонена скуката от нашите “сериозни”, опитващи се да бъдат дълбоки и “интелигентни” разговори? А дали изобщо водим такива разговори? Кога в училището ще изпитваме наслаждение, истинско блаженство от познанието - а не мъка и трудно поносима сложност? Възможно ли е изобщо това?


1.Как се отнасяте към изложеното по-долу разбиране за интелигентността? Може ли интелигентността да се “мери” количествено и да се изразява в цифри? Какво в такъв случай измерват т.н. “тестове за интелигентност”, които са твърде разпространени - “типът мисловност”,

“логичността”, “разсъдливостта”, “пресметливостта”, “умението за аритметическо употребяване на ума” или нещо друго? Може ли да се “засече” качествената страна на способността за мислене, в това число и на интелигентността?

Интелигентност в собствения смисъл на думата е способност да мислиш самостоятелно и да изразяваш мислите си така, че да влагаш съдържание на своята душа, собствен смисъл и виждане на нещата. Това човешко качество няма нищо общо с “информираността”, с надутата ученост и с празната ерудиция (с която някои толкова се хвалят!), дори и образоваността не е гаранция за възникването и проявлението му в дадена личност. Интелигентният човек е в състояние да пречупи под своя ъгъл на виждане, през своята субективност всичко, при него дори и чуждите мисли се прераждат и се появяват наново, обогатени с различен смисъл - защото върху тях той налага печата на своята оригиналност и самобитност. При него всяка мисъл е съ-битие,, т.е. съ-участие в живото битие на човешкото мислене и мисъл. Истинската интелигентност е интелектуална мощ на душата, жив и непрекъснато буден ум - който създава оригинални мисли, за пръв път казани и помислени…

Разговорът с мислещ човек е празник и дори пиршество на живата и свободна човешка мисъл. Когато такъв човек говори и най-обикновени, тривиални неща, при него те получават импулси за нов живот, изглеждат необичайно и вълнуващо (той всичко вижда под ъгъла на своята неповторима субективност), така се открива неподозиран смисъл, живата мисъл на интелигентния човек всичко оживотворява, превъплъщава, обогатява. Такава мисъл не знае покой и изтощение, ленивост и скука. Тя е интелектуална наслада, откровение, вдъхновение, интензивност, спонтанност, свобода, дух… За мислещия човек свободното мислене е, повтарям, чудо, на което сме способни, дързост, вдъхновение, наслаждение, мощ и патос, несъкрушимо “оръжие”… Из “Животът на душата: психология”, ЛИК 1997 и 1999 г.

(А.Грънчаров)

2.Може ли всеки да се научи да мисли? Поддава ли се на “научаване” и “обучение” мисленето? Вие лично мислещ човек ли сте? Дали пък всички по рождение не сме… мислещи - щом сме човешки същества?

3.Какво трябва да бъде образованието с оглед на дълбокото естество на мисленето и познанието? Дали нашето образование не се нуждае от промяна - за да се постигне истинския му смисъл? Кои явления в нашето училище са несъвместими с идеята за автентично образование, помагащо на човека в опитите му да постигне тайната на човешкото мислене и мисъл?

15.Как да овладея волята си?

Дотук изследвахме последователно отделни душевни сили - несъзнаваното, сексуалността, чувствата, сетивността, мисленето, а също и Аз-а, самосъзнанието. Сега пристъпваме към първата синтетична душевна сила, волята, която наред с разума, вярата, паметта и въображението представя друго, по-високо ниво на душевния потенциал. Нарекохме ги така - синтетични - защото те обединяват или синтезират чистите прояви на душата в по-сложни образувания. Вървейки по този път, ние ще можем да възстановим нарушената от анализа цялост на душата и по този начин ще се приближим по-плътно до нейната истина.

Нека да започнем с най-важното, а именно

1.Какво е воля?

“Идея” е онова, което съдържа истината - в случая на волята. Следователно интересува ни автентичното естество на волята, опитваме се да постигнем пълноценно разбиране на това, което се нарича воля. Работата обаче не е в това да “проследим” съществуващите представи за волята, а да “издигнем” тези представи до разбиране на същината, т.е. да им помогнем да се преизпълнят с истината, с идеята за човешка воля. Можем ли да изпълним подобна отговорна задача? Нищо не ни пречи да се нагърбим с нея…

Волята не се ползва с благоразположението на всички психолози. В много учебници по психология такава тема липсва или пък, ако все пак я има, тя не е разглеждана като нещо отделно, а във връзка и по повод на нещо друго. Истинската причина за заобикалянето на проблема за човешката воля е: дълбоко вродена боязън и дори страх от философските - чисто човешките - измерения на един толкова значим, в някакъв смисъл съдбоносен въпрос. Тъй като векове наред волята е била и си остава тема на философията, то в психологията като млада и модерна наука все още не е изживян респекта пред силата на философското прозрение и пред възможностите на философското познание. Това страхопочитание пред философията - пораждащо нерешителност за психологически изследвания на волята - може да прерасне в своеобразен “комплекс за малоценност”. Ние не можем да си позволим това и разсеяно да пропуснем проблема и темата за човешката воля.

Ще започнем с онова, което философията е дала и завещала на психологията като наследство - що се отнася до волята. А то е: човешката воля е свободна - и това е принцип, лягащ в основата на разбирането на волята. Срещата на воля и свобода, която намираме в човешката душа, е онова, което неимоверно усложнява проблема, и то е причината за преотстъпването му на философите, за което стана дума. Науката винаги търси причини, върху които строи своите обяснения, и упорито бяга - когато се изправи пред явления като свобода, живот, дух, които са безпричинни, необусловени, спонтанни (или поне й изглеждат такива). Съществува нагласа сред прекалено научните психолози, че “свободна воля” е термин-нонсенс, т.е. безсмислица, или ако не е съвсем така - то поне не се поддава на научно третиране и изследване. Имало е психолози, и то дори в ХХ век, които са виждали като основен смисъл на своите занимания това… да гонят свободната воля от човешката душа. Понятието за свободна воля им се струвало годно за религията и за старата философия и затова трябвало да бъде безпощадно гонено от пределите на науката. Онова, което е свободно, на такива психолози се струва… “мистично”, “непонятно”, “ирационално” (неразумно) и затова - ненаучно. Дали е така? Нима подобни “хватки” са достойни за една наука? Дали те не са признание за слабост?

Въпросът обаче си стои: действително

2.Може ли свободната воля да се схване “научно”?

Може ли да се “види” този проблем през оптиката на една наука, която - както всяка наука - търси причини и изпада в недоумение и в неведение когато пред нея застане феноменът свобода? Ако всичко това е така, ако - както твърди философията - човешката воля е свободна, то не остава ли за психологията само един изход: бягството?

Още в самото начало на този курс по психология - когато търсехме “частите” на душата - открихме, че волята не само я има като проява на душата и проблем пред психологията, но и че тя е сред основните душевни сили. Беше казано, че практическото отношение на човека към света и към самия себе си, което е чисто конституивно отношение на душата, лежи в

основата на волята, която, от своя страна, го изразява и въплъщава, превръща го в действителност благодарение на действието. Щом воля съществува (а задача на науката е да постигне съществуващото тъкмо каквото е!), то за нас всички пътища за отстъпление са отрязани и следователно без никакво смущение трябва да се заемем с този проблем - какъвто и да е той и каквито и трудности да предполага.

Практическото отношение на човека, от което тръгваме, възниква на основата и под въздействието на другите две - познавателното и ценностното - които вече разгледахме. Това облекчава до известна степен изследването: ние знаем какво тези две отношения представляват. Познавателното отношение, мисленето, ни даваше знания за това какво представляват нещата сами по себе си - и то формираше съзнанието, ума, интелекта. Другото отношение, ценностното, търсеше смисъла, човешките измерения, значението на нещата за субективността като такава - и то се представяше от чувствата, от чувствителността като душевна проява. Практическото отношение възниква на основата на тези две чисти отношения и представлява синтез на знание и чувство, на мисъл и смисъл, на интелект и чувствителност. Самата душа прави това единство на знанието и чувството (ценността) и на тази основа поражда нещо ново: волята. Същевременно волята, подхранвана от тези два корена, израства и се превръща в нещо обособено и самостоятелно, което трябва да бъде разбрано само по себе си. Ние ще я разгледаме точно така, търсейки отново нейното естество, нейната същност и сърцевина. И така, ето че стигнахме до “фронталния сблъсък” с главния въпрос:

3.Каква е същността на волята?

Волята е насоченост на душата, възникваща когато в нея се съпостави “това, което е” с “това, което трябва да бъде”, т.е. знанието с ценността, смисъла, значимото за човека. Първото - “това, което е” - ние го “знаем” и сме го постигнали (не изцяло обаче!) в познанието, мисленето. Втората съществена половина я предчувстваме, нея ни я доставят чувствата, емоциите. Светът (“това, което е”) не е нещо изолирано и противостоящо на човека, това е неговият личен свят или светът, видян с очите и мисълта, а също и през чувствата на човека. Смисълът на нещата за човека, разбиран чрез чувствата, неотделимо участва в общата картина на света. Това е моят свят, светът, какъвто моята душа го е създала, видяла, почувствала, помислила, преживяла и т.н. Тук имаме непосредствено единство на “вътрешно” и “външно”, на душа и свят, на субект и обект. За човека двете страни съществуват само едновременно и неразделно, така като че ли предполага и обуславя другата - и без нея е нищо, безжизнена абстракция. Така стоят нещата с “това, което е” в душата на човека.

Но с “това, което трябва да бъде” работата е още по-сложна за разбиране и изразяване. Синтезът на знание и чувство, който вече имаме в съзнанието за общата картина на света, обединява представата за “нещата в себе си” (или “сами по себе си”) и нещата каквито са те за човека - съобразно техния жизнен смисъл. Знаем, че чувствата, субективните преживявания на душата вземат основно участие във възникването на ценностите. Самото емоционално преживяване не е нищо друго освен преживяване на смисъла, ценността, то е откриване на чисто човешките измерения на съществуващото, а значи и на субективността за самата себе си. Развълнуваната от чувството душа продуцира, създава дълбокия жизнен смисъл на нещата, тяхната човечност. Овладяна от емоция, душата “добавя” към нещата огромен смисъл, какъвто те - разглеждани сами по себе си - нямат и не могат да имат. И именно тук се поражда несъответствието, двойнствеността, противоречието между човек и свят, между нещата “в себе си” (сами по себе си) и нещата каквито те са за човека. Несъответствие, което е толкова по-голямо, колкото по-интензивен е животът на душата. За развитите души това несъответствие е пропаст.

Констатирайки несъответствието, душата е изправена пред потребността да го преодолее с достъпните й средства. Тук е корена на човешката воля, той се заключава в посочения дисонанс. Волята започва с осъзнаването на противоречието между човек и свят, между “вътрешно” и “външно”. Първото, което волята прави, е изграждането на представа за това, което “трябва да бъде”, т.е. пораждането на проект, образец, идеал за дължимото, за онова, което не е, но (за човека) трябва да бъде. Това “да бъде” всъщност е извор на волевата активност на душата: от него зависи бъдещето на човека. От него тръгва мощното “аз искам” на волята и нейното “трябва”, с което обикновено я свързваме.

Волята е в състояние да концентрира душевната и жизнената енергия на субекта в една точка, да обедини целия потенциал на душата и да я активира за такива действия и за такъв живот, чрез които става възможно “прехвърлянето” на мост между двете половини, на които се е разцепило битието, между “което е” и “което трябва да бъде”, между действителност и възможности, шансове за човека. Целите на волята възникват когато в съзнанието (и при участието на чувствата!) се съпостави “това, което е” (сега съществуващото) и “това, което трябва да бъде” (едно възможно и желано бъдещо съществуване). Външната страна на волята, действията по “прекрояването” на света според жизнено значими човешки цели, е реализация на волята, превръщането й от възможност в действителност, осъществяването й чрез дела. Двата момента на волята - нейното “аз искам” и нейното “аз мога” - които заедно изчерпват естеството й, за нуждите на анализа трябва да бъдат разгледани поотделно, като и при двата не трябва да забравяме наличието на тази най-човешка проява: свободата. Душата чрез волята (овладяна от автентичната свобода!) намира “излаз” навън, обективира самата себе си и побеждава инертността на света - демонстрирайки своето превъзходство, своята сила и мощ.

Преди да се заемем с конкретен анализ, нека особено да подчертаем нещо важно. Ние приехме, че душата е цялост от способности и прояви, непосредствено единство на душевен живот. В този смисъл волята присъства като неотменен компонент на всяка душевна проява, на всяко душевно движение. При познанието, например, онова “аз мисля” на душата (чрез което тя осъзнаваше себе си като душа, “заела” се с познание!), е невъзможно дори за представяне (да не говорим за осъществяване!) без характерното за волята “аз искам” - съзнателно или безсъзнателно проявяващо се. Това е разбираемо, всяка душевна активност имплицитно (скрито) съдържа волевия импулс, който я определя и насочва. Така актовете на мисленето са обусловени в основата си пак от волята: тук “аз мисля” неизбежно означава “аз искам да мисля”. При чувствата компонентът на волята също е налице, тук даже няма нужда да казваме “аз искам да чувствам”: защото самото “аз чувствам” означава, че душата в чувството изцяло е отдадена на него и напълно го желае и иска. Всяко чувство е дълбоко “желание за чувство” и пълна отдаденост, ние знаем, че то е безсъзнателно влечение, в което волята участва и го направлява. Следователно същата сила на волята е налице и при паметта и още повече при въображението - навсякъде, където има концентрация и насоченост на активност и енергия в някаква посока.

И така

4.Какво представлява категоричното “аз искам” на волята?

Зад това “аз искам” на волята стои душата с всичко, което й принадлежи, душата “с цялата й свита”: безсъзнателни импулси и влечения, които непрекъснато атакуват Аз-а, подбуди от съзнателно естество (мисли, осъзнати цели и желания), сетивни впечатления, емоционални настроения и чувствени мотиви, спомени и други образувания

на паметта (изпитващи носталгия към предишни преживявания от най-различно естество), накрая силата на въображението, което е в състояние от целия този материал да изработи проекти и дори химери, един от друг по-примамливи и желани. Следователно тук не става дума за “сблъсък” на два-три мотива, при които е победил “по-силният” (както обикновено ни го представят!), още по-малко пък имаме само “съзнателен избор” на една от няколко цели, и то тъкмо оная, която била… “обществено значимата” (както се опитваше да ни убеждава онова, което се наричаше “материалистическа психология” от времето на комунизма). Ако волята на човека се подчиняваше на подобни механични зависимости, то тогава човекът наистина би бил една, макар и сложна, машина, но това, за щастие, не е така. Стремежът към истината и уважението, признанието на човешкото достойнство ни задължават да не допускаме подобни “опростяващи” абстракции, които, наистина, облекчават работата, но за които се плаща прекомерно висока цена.

И така, връщаме се към точката, до която бяхме стигнали: зад “аз искам” на волята стоят всички сили и потенции на човешката душа без никакво изключение. Волята е подобна на призма, в която се пречупват твърде много лъчи: всяка “част” на душата изпраща към нея във всеки момент своите излъчвания и така или иначе налага своя отпечатък в специфичната “интерференция”, съответстваща на този момент. Ефектът, резултатът от тези пречупвания е непредвидим, ние не знаем какво точно може да поиска душата ни в един следващ момент, каква душевна сила и кой подтик ще надделее, каква страст и кое настроение ще вземе надмощие и така ще даде нов импулс на волята.

Да, ще каже някой, но нали тъкмо волята е тази, която овладява по свой начин разнообразните влияния на отделните душевни сили и ги концентрира в една посока, преодолявайки всички противоборства вътре в душата? Този въпрос е напълно оправдан, той ни насочва към онова коварство на проблема за волята, което кара всички да бягат от него. Той засяга начина, по който волята изиграва своята мисия да интегрира, да свързва в едно разнопосочните душевни сили, да им придава обща насоченост в някаква все пак свободно избрана посока.

На нивото “аз искам” волята като че ли ясно съзнава какво точно иска, но кой може да ни каже как се е стигнало до това “аз искам”, при което наистина противоборствата са стихнали и в резултат е изкристализирало едно съзнателно решение - или поне що-годе съзнаван мотив?

Преди нашето “аз искам” е кипял цял океан от подбуди, мотиви, влечения, страсти и пр., той по някакъв начин е “прекипял” и утихнал и е останала само… “пяната”, крайният ефект, който приемаме да наречем съзнаван волеви акт, първа съзнавана стъпка на волята, изразена в прословутото “аз искам”. Това, че в края на краищата волята стига до приемането на съзнателно решение, е подвело мнозина изследователи да приемат, че всички предишни стъпки са определяни тъкмо от съзнанието. Така онова, което всъщност имаме едва накрая - съзнателността, съзнаваемостта - бива незаконно пренасяно върху решаващия предходен етап (непредвидимия сблъсък на душевните сили!), поради което и него го описват в термините на съзнанието. По този начин волята се оказва не нещо друго, а форма на мислене, проява на вездесъщото съзнание, най-обикновена умствена способност от рода на смятането, на събирането и изваждането на числа. Оказва се, че другите значими прояви на душата, които по естеството си са извън съзнанието (а именно чувствата, паметта, нагоните, дълбочинните импулси и инстинкти, изтласканите в сферата на “ТО” преживявания и пр., накрая, въображението, което също не е слуга на разсъдъка!) биват без остатък елиминирани и пренебрегнати, поради което волята неоснователно се обявява за придатък и прост израз на съзнание. Ето го тук и онова “облекчаване” на задачата в много чист вид, което мнозина психолози си позволяват: волята се оказва нещо, за което ни е

много по-просто само да мислим (понеже и тя била съзнателна и израз на мислене!), като категорично сме се отказали от разбиране (последното е нещо много повече от елементарното обяснение!).

Дотук решавахме принципни въпроси, от които зависи вярното поставяне на проблема за човешката воля. Ако сме наясно с тях, то тогава главната задача - как да овладея волята си, да стана “човек с воля” - вече няма да е непреодолимо трудна, неизпълнима. Дано казаното да е помогнало на всеки “искащ и търсещ волята си” в постигането й, в проправянето на път към една наистина свободна воля, без която животът е напразен и безсмислен. Но тук всеки решава и постига всичко сам, рецепти не могат да се дават…


1.Можете ли да откриете разликите между “воля за живот” (в смисъла на А.Шопенхауер, т.е. като същност на тялото и на безсъзнателното) и “човешка воля” (като душевна сила, придаваща единство на способностите на душата, концентрираща душевния потенциал в една - свободно и… необходимо избрана! - посока)? А кое е общото между тях?

2.Опитайте се да определите степента на развитост (и проявеност) на своята воля, изхождайки от разбирането на същината на волята. Свободна или несвободна е волята, която “имате”? Забелязали ли сте, че около вас има хора, чиято воля превъзхожда вашата собствена в някакво отношение? В какво именно? А дали пък вашата воля не е “по-добра” от волята на другите? В Какъв смисъл?

3.Представете си, че човекът, който е открил, че друг човек “има” душевна сила (някаква!), превъзхождаща неговата собствена, започне да завижда за това, поради което е готов да пожелае “да получи” например неговата воля (или ума, съзнанието, мисленето, чувствителността и пр.)? По същия начин както можем да пожелаем за себе си по-красивото тяло на друг човек и сме готови на драго сърце да си… “разменим” телата - стига да беше възможно! Готови ли сте да участвате в такъв мисловен експеримент? Тогава разсъждавайте поотделно за различните душевни сили, изброени по-горе. Какво означава да успеете да си размените волята с тази на един съвършено друг човек - не обаче душите си като цяло?! И така нататък. А какво би означавало - внимание! - да пожелаете да получите нечий друг и чужд… Аз (самосъзнанието) и да сте готови да си ги “размените”? Какво ще се получи в последния случай - стига да беше възможен? А ако науката в някакво бъдеще открие технически една такава възможност? Ще се пожелаят ли желаещи да се възползват от едно такова откритие?

4.Какви цели обикновено си поставяме - такива, които “отразяват” нас самите (каквито сме) или пък други, които отразяват идеала ни за нас самите, т.е. каквито искаме да бъдем? Кое е по-силно желаното, това, което “имаме”, или това, което ни липсва? Може ли здравият да си постави за цел здравето? А дали някои хора, без да знаят това, всъщност са си поставили за цел (като че ли!)… болестта - което, щом така го желаят, няма как да не ги сполети?! Може ли богатият да си постави за цел богатството? Защо много често постигаме не това, което желаем и към което се стремим, а точно обратното? Дали не е станало така, че ние просто сме се самозаблуждавали, че имаме някаква цел и че работим за нея, докато в действителност сме имали друг, при това несъзнавана цел, която тъкмо затова и постигаме - без съзнателно да я желаем?!

16.Как да направя волята си свободна?

Ще продължим своя анализ, пристъпвайки вече към “по-конкретни” и дори практически въпроси. Целта е все същата: осветляване на загадката, наречена воля, човешка воля - от която зависи много, ако не всичко. Разсъждавайки, проникнати обаче от едно искрено желание за разбиране, ние си облекчаваме задачата, която се свежда до едно: да се справим с трудностите, с неразборията в своя душевен живот, да поставим всяко нещо на неговото място, да разполагаме преди всичко със себе си и с живота си. “Средството”, с помощта на което можем да постигнем това, се нарича свобода.

Обикновено изискваме примери, смятайки, че благодарение на тях по-лесно се разбира. Затова нека се запитаме така:

1.Има ли изразителна ситуация, в която естеството на волята “изпъква” най-ясно?

Има, разбира се, ние непрекъснато сме в такава ситуация, въпреки че рядко си даваме сметка за това. Ето една, която в случая първа се набива на очи.

Когато човек започва да прави нещо, той вероятно си мисли, че това се дължи на избора, направен в началото на делото, с което се е заел. Да речем, аз сядам да пиша книгата си - и като че ли го правя “защото така съм решил”. Излиза, че съм мислил преди това дали да пиша, дали да изляза да се разхождам, дали да ходя при приятелите си (за да поиграем карти, например), дали, накрая, да седна да гледам телевизия и пр. Съпоставяйки тази малка част от безброя възможности, които ми се откриват във всеки момент, аз съм избрал именно тази: да пиша книга. Да приемем, че всичко това е така, от всичко друго съм се отказал по някакви си свои съображения и съм се заел с “най-важното” за момента. Сядам, преизпълнен със съзнание за собствената си значимост и за сериозността, с която гледам на отговорностите в живота си, клавиатурата на компютъра ми започва приветливо да трака, но…

Скоро осъзнавам, че възниква съвсем неочакван проблем: писането не върви! Нещо в душата ми се съпротивлява на уж съзнателния и дори “свободен” избор, който преди малко така разсъдливо направих. Оказва се, че всичко друго - отхвърлено преди минути от мен! - е много по-силно и по-желано. Не ми остава нищо друго освен да спра писането и да отида поне на разходка. Защо ли стана така?

Но преди това се “двоумя”: ако продължа да държа на съзнателното си решение да пиша “въпреки всичко” (“Какъв е този внезапен каприз, длъжен съм да пиша?!”), ясно е, че едва ли нещо ще се получи. Разбирам, че написаното ще се окаже негодно, лошо, безжизнено, “измъчено”. Чудя се как е възможно: та нали в друг случай аз - същият човек! - пиша с лекота и с увлечение, при това без да съм решавал специално дали да седна зад компютъра или пък да отида някъде?! Но сега не ми остава нищо друго освен да напусна топлата стая и да тръгна по снега в този ранен зимен следобед: изведнъж ми проблясва в съзнанието, че… друг избор нямам! Какво е това? Дали не е свидетелство, че съм… човек без воля и характер?

Ясно е, че в двата случая ситуациите са коренно различни. В първия случай душата ми не желае да изпълни “съзнателния избор”, а във втория цялото ми същество стои зад моето безсъзнателно желание да пиша и затова то ми се удава. Значи в последния случай (без да зная това, без да си давам отчет и да ми се налага да се самопринуждавам!) в мен е надделяло силното желание и дори страстта ми да пиша. И затова “съзнателният избор” и “претеглянето на различните мотиви” и възможности се оказват съвсем ненужни. Всяка от “частите” на моята душа “си желае нещо свое” и нищо не може да я принуди да се откаже от него и да приеме желаното от друга душевна сила. Аз не зная как едно и също желание (и една и съща възможност) в един случай надделява, а в друг случай това съвсем не й се

удава. Излиза, че не мога да контролирам “съзнателно” нещата, които душата ми иска да прави: защото важното е душата ми да иска нещо, а не само съзнанието, което е нейна “част” и затова няма абсолютната власт да й се налага. Съзнанието ми не се постара да се допита до другите ми душевни сили и тъкмо затова те казаха твърдо “не!”, решително се противопоставиха на съзнателния ми каприз да пиша книга точно сега, поради което ситуацията беше обърната в тяхна полза.

Навън, на чистия студен въздух подобни мисли ме връхлитат внезапно и спонтанно, благодарение на нещо не съвсем ясно за мен самия в душата ми се заражда силен порив да пиша и след минути аз отново съм зад компютъра си: вече всичко е променено, аз… “все едно съм друг човек”, този път пиша с вдъхновение и лекота, а не като преди час, когато писането за мен беше истинска мъка…

Ето сега вече можем да се запитаме за нещо друго:

2.А дали именно волята ми не ме прави индивидуалност?

Индивидуалността - възможността да бъдеш себе си, да си различен както по отношение на другите, така и по отношение на своето минало - е винаги отворена пред всеки един от нас. Ако волята, както забелязахме, се държи индивидуално, то значи ли това, че на нея дължим индивидуалността си?

Индивидуалността на всяка конкретна човешка воля се дължи на това, че има безкрайно много възможности за особени съчетания на отделните душевни сили при превес или надмощие на някоя от тях. Няма общ за всички човешки същества закон, който да предопределя тяхната “обреченост” да искат едно и също нещо - или пък да го искат еднакво силно или по един и същ начин. Индивидуалността се поражда от особеното съотношение на душевните сили на тази конкретна душа, което слага силния си отпечатък върху цялата личност. Ясно е, че една емоционална душа ще има воля, която се различава твърде много от волята на разсъдъчната, мислещата, потискащата чувствата си душа. Нюансите на особените съчетания на разсъдък, чувство, въображение и пориви от страна на “ТО” (безсъзнателното) са изключително многообразни. Затова и индивидуалността, породена на основата на някакво специфично съчетание на душевните сили, не прилича на никоя друга (не съвпада с ничия друга), затова и индивидуалностите на този свят са толкова, колкото са и човешките същества - лутащи се по земята и правещи (всеки за себе си) своя живот. Но също толкова са и техните воли, всяка от които е с нещо различна от останалите. Коренът на човешката индивидуалност е във волята, от която зависи “лицето”, своеобразието на всеки отделен човек. Изводът е един: искаш ли да бъдеш индивидуалност (равно на своеобразна личност, на личност с особено своеобразие) погрижи се за волята си, а преди това направи нужното за да дадеш простор за развитието на своите душевни сили, на душата си като цялост от заложби и прояви. Пренебрежението към душевния живот поражда само скучни “еднаквости”, т.е. безличия…

Ето че се доближихме до въпроса:

3.Как да постигна свободата си?

От казаното по-горе следва нещо също така важно и значимо за разбирането. Възможността за непредвидими съчетания на душевните сили във волята е основата на свободата като същност на човека и човешкото. Единственото, на което можем да разчитаме, е свободата, заложена в нашите гърди, по-скоро “присвоена” и постигната от нас самите, от всеки един поотделно. Съзнателното регулиране на душевните сили е вид насилие над тях, но душата не търпи насилието: свободата е единствената й почва. Всяка душа е “склонна” и обича да държи на нещо, но това зависи

от самата нея, от целия й потенциал. Дори и вътрешният “самоконтрол” е резултат на свободен избор. Човекът не е орисан да бъде слуга или оръдие на някоя своя душевна сила или доминираща потребност. Но свободата като определител на човечността, излъчвана най-силно от развитите души (душите, живеещи богат душевен живот), е точно в това: непринудено и по своя воля да съотнасяш, разполагаш и “композираш” душевните си сили в стройни съчетания, без да си зависим и да не робуваш на нито една от тях.Волята е въплъщението на така разбираната свобода, в този смисъл воля и свобода са едно и също нещо, истинската воля е свободната воля. Всяка друга воля в същината си съдържа момент на несвобода и е нещо друго (непълноценност, извратеност, нездрава проблематичност, комплекс или синдром на психиката, непълноценен, фалшив заместител и пр.), но не е воля в истинския смисъл на тази дума. Тук ме интересуваше дълбоката връзка на воля и свобода, която в психологически план е особено интересна за изследване - стига да разполагаме с подходящ за това метод. Например интересно е да се запитаме за проблем като този: възпитание на волята, което всеки самостоятелно може да направи и да се опита да потърси отговора. Ясно е, че тук става дума за самовъзпитание, защото тъкмо волята външни влияния не търпи.

И така, самоопределящата се воля е по своето най-вътрешно естество източник, вечен извор на човешката душа и на човешкото като такова. Балансирането, търсенето на спонтанно достиганото равновесие между душевните сили (без пренебрегването или пък предоверяването на само една от тях!) е израз на вътрешна свобода. Обратното, потискането и залагането, разчитането на само една доминираща душевна сила или способност ни отнема възможността за баланс и равновесие и ни обрича на зависимост, автоматизъм, несвобода. Например ако моят разсъдък е успял да стане доминанта на моята душевност (за сметка на останалите ми душевни сили: чувства, въображение, интуиция, безсъзнателни импулси и пр.), то аз съм станал човек с бедна и деформирана, направо “осакатена” душа (и воля!), която при това е зависима пряко, автоматично от капризите и своеволията на този разсъдък, т.е. изгубил съм свободата си. Накратко: станал съм слуга на собствения си разсъдък. Своеволието на разсъдъка не е онази свободна воля, която ми е потребна - ако искам да съм човек с воля. Всяко свое-волие означава накърнена, дебалансирана воля, която пряко зависи от някаква психична сила, която е взела превес пред останалите и си иска само своето. Същевременно тя е сразила и победила другите душевни сили, станала е техен господар, упражнява безразделна власт над тях, изисква само подчинение и дори дисциплина. Не им позволява и те да кажат своето, да й повлияят или да оспорят предимството й. Тук имаме, следователно, по-скоро не-воля, а не воля: такава отречена воля (не-воля) е напълно зависима, в случая, от разсъдъка. Подобна зависимост може да се получи и от друга душевна сила, например чувствата (макар че именно разсъдъкът е основният претендент за упражняване на хегемония и господство в пределите на душата), което не променя факта, че това също е тирания и неволя. Потвърждаване на волята следователно имаме в независимостта, балансирането и хармонизирането на душевните сили в тяхната пълнота и единство. Едва тогава отделните “неволи” отстъпват мястото на единната, суверенна и ненакърнима воля на свободния човек. Именно по този начин си осигуряваме така потребната за живота на душата свобода, избягвайки слугуването и тиранията само на един господар - независимо какъв и кой е той. (А дали другият случай: когато слугуваме не на един, а на двама господари, не е по-лошият? Нима тогава душата не се “разкъсва”, а волята е парализирана? Докъде човек стига когато е създал подобна непоносимост в недрата на душата си?)

Ясно е, че достигнахме до нов въпрос, а именно:

4.Кой избор е свободен?

Нека все пак да обобщим добитото дотук в няколко извода:а)Първият е едно неизбежно следствие от всичките разсъждения, а

именно, че изборът, лежащ в основата на онова “аз искам” на волята, е спонтанно достиганото равновесие (баланс) на всички без никакво изключение душевни сили. Така установяваме, че проблемът за някакъв “съзнателен избор на цели” (осъществяван в пределите само на ума, разсъдъка, интелекта, мисленето) всъщност е псевдопроблем, т.е. той не съществува като проблем;

б)Изборът, за която в действителност става дума, е свободен избор, а полето за неговото разгръщане и осъществяване е цялата душа - не просто голия разсъдък, не суетното чувство, не празното въображение и не хаотичността на безсъзнателното;

в)Нашето “аз искам” на волята е резултат на взаимодействие, взаимно отношение и дори “пречупване” на различните душевни сили. То е легализирано (узаконено) от тях и следователно ако срещнеше силна съпротива (з която ние не можем да знаем), то нямаше да бъде такова, а друго.

г)При т.нар. “съзнателен избор” всъщност нямаме избор, а диктат на съзнанието и разсъдъка: за да има избор трябва да са налице поне две различни душевни сили, които да си противостоят и между които да може да се избира. “Съзнателният избор” не допуска алтернатива на съзнанието-разсъдъка, а направо елиминира другите душевни сили, отрича възможността за алтернатива на нещо, стоящо извън него и различно. (Тук не става дума за разумния избор, който допуска алтернативи на съзнанието и избира между всички душевни сили.);

д)Алтернативи, от друга страна, могат да бъдат не съзнаваните цели (всяка цел е построение на разсъдъка!), подбудите от различно естество, които и предоставят възможността за действителен и свободен избор;

е)Така стигаме до друг значим момент, а именно, че избиращата инстанция на душата е Аз-ът, самосъзнанието като квинтесенция на единната душа, а не някоя отделна нейна способност, сила или проява. Терминът “само-съзнание” не бива да ни подвежда, Аз-ът не е съзнанието, а висш израз и отношение на душата към самата себе си, аз като тъждество на всичките душевни сили на индивида. Волята в такъв случай е проява на този Аз и на тази душа, а не е функция на някоя отделна душевна сила;

ж)Аз-ът, който допуска своеволие на някоя отделна душевна сила, е несвободен и точно поради това страда от чувството за ущърб и непълноценност. Казахме също, че и неговата воля е несвободна, защото иска автоматично само едно, а не си е осигурила възможността за свободен избор между многото желания, идещи (под формата на подбуди и мотиви) от недрата на пълноценно живеещата, здравата душа;

з)Накрая трябва да отбележим, че разстройствата на волята, безволието (специализираният термин е абулия) се дължат на невъзможност за хармонично съчетание на душевните сили и техните подбуди: тогава една от тях, независимо от какво естество е тя, е станала доминанта, господар. Такава воля е загубила (или още не е намерила!) способността си за свободен избор между различните мотиви, тя слуша безволево само един мотив и не чува гласовете на другите душевни сили с техните подбуди. Затова тя не може да направи синтеза “аз искам” (при нея имаме: “То иска”!) в указания смисъл, тя автоматично иска все едно и също, поради което се е превърнала в тежка неволя и непосилно бреме за душата и човека.

Казаното е предпоставка всеки сам да вникне в ситуацията, в която се намира неговата воля и свободно да открие онова, което пречи или създава трудности. Ясно е, че тук отново всеки отделен случай е уникален и общите предписания са ненужни: само на себе си трябва да разчитаме - ако искаме да освободим волята си, да “отприщим” нейната съзидателна мощ. Затова нека да преминем към следващия въпрос:

5.А какво трябва да правя?

Дотук засегнахме дълбоката вътрешна, субективна страна на волята, която в крайна сметка (и преминавайки през много изпитания!) достига до своето “аз искам”. Съотнасянето на “аз искам” с “трябва” - с ценностите на личността и на нейния свръх-Аз - е друг аспект на волевата активност, който трябва да разгледаме.

Само по себе си съотнасянето на “аз искам” с “трябва” е един конфликт, който е неизбежен и изпълнен с последици. Появява се ново раздвоение в пределите на душата, което волята решава нееднозначно, изправяйки се пред нови възможности и алтернативи. Тук също свободата на избора е условието, благодарение на което волята осъществява самата себе си. Признаването на влиянието на ценности, идещи от страна на свръх-Аз-а, не става автоматично и по общ механизъм, който да заставя волята към определен избор. Този избор отново е дело на волята и на Аз-а, той е избор, като аз правя, разчитайки единствено на себе си. Индивидът в себе си открива опорните точки и основанията на своя личен и отговорен избор. Тук отново възниква драма - в някои случаи имаща характер и на трагедия! - подобна на оная, която установихме при борбата на мотивите и подбудите, която доведе до т.нар. “аз искам” на волята. Всеки индивид намира някакъв свой изход от това противоречие на волята с личните и общите човешки ценности. При този избор своеобразието и индивидуалността на отделната воля се засилва допълнително и така се потвърждава. Полюсите на възможните избори са два: да пожертваш своето “аз искам” заради някаква приета от теб ценност или пък да отстояваш докрай “аз искам”, потъпквайки тази или онази ценност, която противоречи на твоето искане. Тези два полюса така или иначе имат характера на произвол, независимо от противоположността на тенденциите, които се крият в тях. Между тях, между тези две крайности се разполагат възможните човешки решения, които не са просто резултат на склонност, навик или стремеж, а съдържат в себе си “необремененост”, т.е. свобода, изразяваща се този път в гъвкавост, възможности за “лавиране”, недогматичност, откритост към новото, толерантност и пр. Тук някъде се заражда човешката съвест с нейното разбиране за дълг, която е неотделимо свързана със свободата на волята. На това ниво на душевен живот се преживява вярата като интимно отношение към абсолютната ценност - Бог - или пък, ако душата не е достигнала до това висше ниво на различие - към някоя друга, достойна или недостойна ценност, превърната в кумир, идол или друг предмет за поклонение или подражание.

Но ето че възниква въпросът:

6.Как да разбера какво мога?

Съотнасянето на “аз искам” с “трябва” е първото самоограничение на волята по пътя на нейната реализация. Самоограничаването на волята на почвата на избора не накърнява свободата, а - напротив - я демонстрира, тук свободата отново потвърждава себе си. Човек разбира, че волята му не е безпределна и абсолютна, а е крайна и човешка воля, т.е. човекът със своята душа е нейният предел - също така както е и нейният корен. Вторият съществен момент на волята, нейното “аз мога”, при което белезите на тази конкретна човечност и индивидуалност се конституират окончателно и безвъзвратно. При “аз мога” на волята се опитва да построи мост между субективното и обективното, между двете реалности, на които се беше “разцепило” битието, между душата и света, “вътрешното” и “външното”.

Аз-ът вече знае какво иска, но неговата воля се изправя пред потребността да разбере какво може. Има невъзможни намерения и хрумвания, но тяхната невъзможност се осъзнава едва при съпоставянето на възможното за душата - като неин “ресурс”, набор от сили и качества - и възможното за самата ситуация на живота, в която сме попаднали.

Ситуираността на живота в даден момент предпоставя не всички, а само някои възможности - и ние трябва да разберем кои са те. (Ако искаме “да ни излязат сметките” в определянето им отново трябва да заложим на целия потенциал на душата си, а не само на някоя нейна “част”, например на разсъдъка, както обикновено се случва: и тогава обикновено в крайна сметка се проваляме!)

Няма воля на този свят, която да посмее да заяви: “аз мога всичко!”. Ако я има, тя е достойна за съжаление - защото “не е в ред”, нещо в нея е объркано, не е както трябва. Онова, което е лесно за някоя воля - Аз-ът го оценява като “лесно” и затова с лекота го прави - за друга воля се оказва безкрайно трудно и самата воля е блокирана. Един пример: да целунеш момичето, което харесваш - лесно или трудно е това? “Най-лесното на този свят е това!” - ще каже някой, бе замисляне става и го прави, щом го е поискал. Същата задача - която като ситуация е лесна, стига да я има решителността - изправя индивида с друга воля и душа пред изключителни изпитания и терзания: не защото по принцип “не може”, а защото волята се е оказала в капана на това “аз така не мога”, от който понякога трудно се излиза. Една и съща ситуация поражда две съвършено различни реакции на двамата - излиза, че не от ситуацията, а от волята зависи всичко, всичко зависи от човека, “притежаващ” една или друга воля.

Решителността е качество на добрата, развитата воля, която не бива да се свързва със способността с усилия да преодоляваш трудностите - както много често си мислят. Понякога или по-скоро винаги главното е преценката дали трудностите си заслужават труда, щом се е появила трудността и усилието, нещо във волята не е наред. Защото трудът и усилието при добрата воля не се усещат и не са изпитание, при нея всяко усилие се прави с лекота, без напрежение. “Трудно” и “лесно” сами по себе си не съществуват, те са такива за този или онзи, и следователно определящото са потенциите, способностите на душата.

За да поясним горната мисъл ще дадем един пример.Повечето от хората никога в живота си няма да напишат книга,

роман, да речем (да оставим настрана това, че много от тях няма и да… прочетат някоя поне книга!). За тях това ще бъде безкрайно трудно, невъзможно, за писането се иска талант и призвание, а различните хора си имат различни дарби. Добрият писател пише книгата си с увлечение, лекота и удоволствие - независимо от трудностите, които се изправят пред него. Неговата воля преодолява изключителни трудности и е истинска до момента, в който писането не е станало мъчение. Когато се появи мъката, е безсмислено да се упорства, упорството тук е гавра и издевателство над волята. Изчезнало е вдъхновението и никаква воля не може да му помогне. Ако продължи да пише “на инат”, като сляпа и обречена съпротива срещу възникналата трудност и породената от нея мъка, това съвсем няма да е признак на добра или силна воля. Онези, които разбират волята като”инат”, като безсмислено упорство, като насилие над волята си, съвсем не разбират какво е воля. За нашия писател, чието вдъхновение неусетно е изчезнало, волята означава да спре да пише - до появата на ново вдъхновение. Когато то се появи, волята за писане като че ли не е необходима, отново се е появила и лекотата, и увлечението.

Ето го парадоксът: истинската воля е онази, която с лекота, неусетно и без мъка преодолява трудностите, която като че ли не е… воля и затова незабележимо активира душевния потенциал на личността. Накратко казано, волята не е друго, а вдъхновение, истинската воля е изпълнена с вдъхновение, вдъхновената воля. Ако пък забележим, че трябва да прилагаме насилие над волята си за правенето на нещо, то такава самоизмъчваща се “воля” вече не е воля, тя е… “не-воля”!

Сега да се върнем в началото на разсъждението, което започна с това, че повечето хора никога няма да напишат роман или друга книга. Случва се обаче - съвсем рядко - някой от тях да пожелае да напише книга. Всички усилия за постигането на такава цел ще бъдат по начало смешни,

волята му без остатък ще бъде инат и нищо повече. Да иска да стане ”писател” без усещането за непреодолимо вътрешно призвание и без душа, овладяна от потребността за изразяване чрез словото, е безперспективна идея за този човек, приумица. Грешката тук е, че на него му се струва, че щом иска - значи може. Призванието, а именно вътрешната потребност на душата да въплъти своя живот в словото, в случая “не влиза в сметките”, а волевите усилия, колкото и да са грандиозни, са само трагично-смешни…

7.“Искам, значи…мога” - така ли е?

Девизът “искам, значи мога” е двусмислен, с тези думи много се спекулира и злоупотребява. Ако го има призванието то явно се проявява в страстно желание да бъдеш и да станеш това, за което си роден. Призванието е вътрешната необходимост, щом го има, то така или иначе се реализира в дела: разпознаваме го по това, че поражда особени, съкровени желания. Щом едно желание е много силно, съкровено, то е израз на призвание и на него е съдено непременно да се сбъдне. Призваният за нещо човек едва ли може да избяга от своето назначение (пред-назначение!), той по-скоро не може да бъде друг, несъответствуващ на способностите си, на заложбите и дори на предопределението си, което в този смисъл е негова съдба, “орис”. По начало всякакви искания и желания са възможни, но огромната част от тях не са нищо повече от това, на тях не е съдено да преминат в сферата на “мога”, на действителното осъществяване. Тогава какво остава от прословутото “искаш, значи можеш”?

Излиза, че способният за нещо и да не го иска така силно, може да го направи и в края на краищата го прави. Ако го има призванието, то с лекота постига самото себе си, волята без усилие насочва активността в тази посока, а “трудностите” се оказват преодолими (не без труд, но не и с мъка!), успехът - постижим. Правилото “искам - значи мога” е довело много хора до страшни трагедии на тяхното съществуване: когато липсва призванието и “качествата на душата”, а човекът просто е решил да иска нещо, което му се е сторило привлекателно, “престижно” и пр. Има много хора, които не са на мястото, което съответства на тяхното призвание или пък не искат да признаят истинското си призвание (доколкото все пак имат такова). Има и такива, които не правят друго освен да се опитват да заемат нечие чуждо място, мястото, което не им се полага (ако се изходи от това какво те всъщност са!). това се нарича амбициозност и такива хора разхищават огромна енергия за да постигнат нещо, за което нямат дарби и способности. Тяхната воля може да се нарече нещастна воля, нещастието й се дължи на това, че си е позволила да бъде пленена от безпочвени амбиции. (А иначе амбициите са нещо естествено, добро и оправдано!) Успехът на такива хора, които са нагледно въплъщение на неправилно разбраната максима “искам, значи мога”, е временен, те виреят особено много в несвободните общества, а иначе свободата поставя всеки на мястото му. Свободните общества създават външните условия за реализирането на индивидите, в тях всеки има възможността да бъде оценен по достойнство и да намери своето призвание, в тях няма особени пречки пред инициативните и способните.

И какво излезе от всичко това? Дали успяхме да постигнем тайнството на човешката воля? Едва ли, това тайнство човек го разбулва само с живота си, не иначе…

Но нека да не забравяме поне следното. Волята не е магическо средство, което може да ни позволи да искаме и да можем всичко, а предпоставка да бъдем само онова, което всъщност сме. Истинското богатство на човека е в душата му и ако някоя душа е бедна, неразвита, с притъпени способности и пр., то на нея никаква воля не може да й помогне. Волята обаче е силата на душата и щом свободата е намерила свой дом в нея, то няма външна стихия, която да може да противостои на непреодолимата дързост на такава душа…


1.Ако един човек (например) уверено твърди, че иска да откаже цигарите, но че “не му достига воля за това”, то какво ще си помислите за неговата воля? Какво всъщност повече и по-силно иска такъв човек - да пуши или да не пуши? Ако истински желае (с цялото си същество!) да не пуши, то какво тогава може да му попречи да постигне желанието си? Дали пък такъв човек само не си мисли, че иска да откаже цигарите, докато в действителност (и несъзнавано!) повече си иска да пуши?! Нали ние правим най-вече онова, което желаем най-силно? В такъв случай отказването на цигарите е нещо най-просто и се получава тогава, когато силно сме го пожелали - по-силно отколкото ни се иска да пушим и да получаваме удоволствие от пушенето. Така ли е? Ако една “част” на душата желае едно, а друга - съвсем друго или противоположното, коя от тях ще победи и ще се наложи? Дали не тази, която по-силно желае и затова постига надмощие?

2.Навик - какво е това? Как се появяват и как могат да бъдат преодолени навиците ни по отношение на нещо? Склонност и навик едно и също нещо ли са? А какво е стереотип? Дали привикваме по-лесно към приятното отколкото към неприятното? Ако привикнем към нещо неприятно дали то тогава ще се превърне в приятно? Дали “желаното” е желано заради това че ни доставя именно наслаждение? Какви изводи следват от това?

3.Консервативен човек ли сте, държите ли на навиците си, на “традициите” и стереотипите си? Как оценявате това качество? Дали известна доза консервативност все пак не е излишна? Какво ни носи тя, дава ли ни някакви предимства? Как бихте нарекли противоположното на нея качество? Притежавате ли го и в каква степен?

4.Според психолога К.Юнг съществуват четири типа душевност и съответстващо на нея самосъзнание. Според това коя е водещата душевна сила (“функция” на душата) имаме съответно рационален (мисленето), ирационален (или емоционален, при чувстването), интуитивен (интуицията) и естетически (сетивността, усещането) тип душевност. Два от тези психологически типа изразяват ориентация на душата към външните обекти, към света (екстраверсия), и това са рационално-разсъдъчния и естетически тип. Другите два (емоционалният и интуитивният) се основават на една ориентация към вътрешния свят, към самата субективност (интровертна нагласа, интраверсия). Излиза, че хората биват “екстраверти” и “интраверти” съобразно нагласата, която е доминираща в тяхната психика, а също според това коя от четирите душевни функции е потисната, поставена на заден план, и коя - изведена напред. Как смятате, вие лично: а)екстраверт или интраверт ли сте? б)към кой психологически тип принадлежите? Можете ли да отговорите на тези въпроси, основавайки се на данни от самонаблюдението? (Сравнете резултата с получения в т.5)

5.Направете упражнението “Изследване на личността” от Практикума по указания там начин.

6.Какво е характерно за волята на екстраверта и интраверта? Как екстраверсията и интраверсията се отразяват на волята? Кой от четирите психологически тепа има най-добра или най-силна воля, и кой - “най-лоша” и “слаба”? Не може ли да се направи избода (понеже при всеки от типовете

има доминираща и потиснати функции), че по принцип свободната воля е недостижима, т.е. съществува само като идеал?

7.Какъв съвет бихте дали на човек, който се оплаква от “слабоволие” и дори от “безволие”? Може ли да се помогне на такъв човек или ситуацията с волята му наистина е безнадеждна (например каквато е при… “слабоумието”, “малоумието”!). Лично вие как се справяте с проявите на слабоволие и безволие в поведението си? По какъв начин “мобилизирате” волята си?

17.”Да бъда личност” - как да го постигна?

Ето че достигнахме това, към което се стремяхме през цялото време и за което се подготвяхме: личността. Познанието на душевно-телесната цялост, наречена човек, може да се увенчае по един достоен начин - с разбирането на личността.

Съществен недостатък на научното познание на човека е неговият абстрактен, обобщаващ характер, който неизбежно влиза в противоречие с разбирането за реално съществуващата човешка субективност - съществуване, което винаги е конкретно, индивидуално, уникално и неповторимо в своята самобитност. С други думи казано “човекът изобщо” на на науката и психологията не съществува, както не съществува и абстрактната, обща и схематична душа на този всеобщ образ на човека, който научно-психологическата представа е принудена да рисува и създава. Разбира се, няма и не може да има наука, която да е в състояние да се занимава с всеки човек - въпреки се реално съществуват именно конкретните, живи и индивидуални човешки същества, всяко от които “притежава” своята, неприличаща на никоя друга, уникална душа и съдба. И така

1.Отстраним ли е недостатъкът на “научния абстракционизъм”?

В прекалено научните учебници и книги по психология читателят научава почти всичко за някакъв си безличен, всеобщ и колективен “субект” на науката и почти нищо, което да му напомня за него самия, за неговите собствени - и така непосредствено дадени - душевни преживявания. Можем ли тук да се предпазим от тази опасност?

Можем, и то по един изпитан начин. Първо, синтезът на философия и наука (към който последователно се придържаме) ни дава пълноценно разбиране на душевния живот на отделната душа - нещо, което психологията като наука сама никога няма да достигне. Всичко, написано по този начин, е значимо и се отнася пряко до личността и душата на всяко човешко същество. Защото философията не абстрахира и не отделя един от друг компонентите на жизнената и жива човешка представа, а постига тяхното пълноценно - живо и непосредствено - единство, тяхната цялост. При философията (за разлика от науката!) не участва само разсъдъкът, напротив, тя е израз на цялата душа на философстващия, тя разкрива богатствата, скрити в гърдите на открития към живота човек. Философията ражда идеи, които са непосредствени единства на мисъл и чувство, на знание и ценност, смисъл на нещата - “във” и “извън” човека съществуващи, тя прониква в жизнено-човешката цялост благодарение на несравнимите с нищо друго възможности на интуицията и поради това разбирането й носи в себе си такъв потенциал и мощ, такава проницателност.

На второ място нагласата ни към практическите измерения на съществуващото, наречено човек, ни дава предимства, които чистата теория не може да има. Психологията не е “знание за самото знание” или пък “наука за самата наука”, тя е знание, което мигом се прилага към

собствения душевен живот, съотнася се с него и го прояснява, постигайки недостижими иначе (без подкрепата на философията!) дълбини и висоти. Животът на душата е жива конкретност и непосредственост, той е неразчленимост и дори “слятост”, която трябва да бъде овладяна каквато е - а не каквато я прави абстракционизмът на теорията и науката. Затова психологията, оживотворена от философската проницателност, с основание може да се нарече екзистенциална антропология (“екзистенция” - “съществуване, живот; “антропос” - човек; “логос” - знание, слово, смисъл), такава психология не може да остави безразличен нито един човек, тя безпощадно прогонва скуката и самоцелната сложност. С този изтънчен “инструментариум”, съответстващ на естеството, което искаме да постигнем, вече можем да пристъпим към поставената тема: личността. Личността, както и душата, е нещо интимно, “фино”, “крехко” и дори “хвъркато” (Платон) и затова не бива да се “докосва” грубо…

2.Какво ни казва самата дума - “личност”, “персона”?

Ще започнем с думата “личност”, която на латински език е “персона” (и оттук е влязла в много западни езици). Първоначално думата “персона” е служела за обозначаване на маската в античния театър, или “булото”, което актьорът слагал, играейки ролята си. Тази маска изразявала основното съдържание, един вид водещата гримаса на изобразявания персонаж. Трябва да запомним основния и изначален смисъл на думата персона: това е маската, с която актьорът криел своето лице, но която напомня и намеква за лицето на пресътворявания герой. “Персоната” стои между двете лица: непоявилото се в своята цялост и многоизмерност лице на героя (сътворявано в неговата същина, неприкритост!) и “истинското”, но несъществено лице на артиста. Затова тя е знак и символ, който намеква за нещо невидимо, но което именно е “истинското”, автентичното. По-късно римляните използват думата персона за понятие “лице”, или “лицето пред закона”. За тях е било естествено това, че робът, несвободният човек не може да бъде “персона”, което иде да намекне за дълбоката връзка между личност и свобода.

В езиците със славянски корен думата “личност” произлиза от “лице”, “лик”, външен об-лик, онова, което днес наричаме “физиономия”. Трябва да се отбележи, че “лик” е дума във възвишен план, докато в ругателния смисъл лицето бива наричано “рожа”, “мутра”. От друга страна лицето обозначава човешката особа и в същото време служи и за назоваване на по-добрата, предната, лицевата страна на предмета в противоположност на задната, не-главната, онази, която е отзад и встрани от фасадата. Ясно е, че нещо е лично когато е принадлежащо на конкретното частно лице, на този човек или мое. “Личен” е оня, който се откроява от другите като върху някакъв фон, той е раз-личен, т.е. по-особен, по-друг, по-красив например и пр., докато останалите са просто “при-лични”. Казваме също “аз лично ще направя това”, като разбираме непосредствено, пряко, аз самият, моята се захваща да го прави, а не чака друг да го свърши вместо нея. Знаем също кой е от-личен със звание или орден (а може би просто с шестица в бележника!), той се е откроил с нещо в сравнение с другите, “от-личил” се е над тях, показал е лице и своеобразие, докато те си стоят там неразкрили се или “без-лични”. И така, след тази разходка около корена на думата личност и неговите разнообразни и раз-лични смисли можем по-подготвени да пристъпим към нейното разбиране и към психологически анализ. Да помислим най-напред за това

3.Скрива или разкрива нещо личността?

Личността е лицето, самостоятелното, отделното човешко същество, притежаващо една конкретна индивидуална душа и това тяло. Да бъдеш личност означава способност да проявяваш себе си смело, без заобикалки,

без страх от своето лице и облик, а единствено със страх и нежелание да бъдеш безличност, да “избледнееш” и да се превърнеш в “задна страна на фасадата”, която е противоположна на лицевата и следователно е сянка, е просто фон. Личност е оня, който отстоява своето лице и своята физиономия, а също умее да си слага подходяща и желана… маска пред другите - за да не издаваме истинското си лице сме принудени да играем роля, свободно или безсъзнателно избрана. Анализът на личността непрекъснато ще се сблъсква с тези две противоположни движения на смисъла: от една страна да разкриваш лицето си, същността си, точно и безпогрешно и, от друга страна, да скриваш облика си и наличната си физиономия зад подходяща маска. Защо е така? Заслужават ли другите да ме видят в истинското ми лице и облик? Дали разкриването на това лице не се възприема отстрани като “наивност”? Мога и искат ли другите да оценят по достойнство интимното, отговарящото на вътрешната същина на човека, лице, лицето, което “само аз виждам и разбирам” като никой друг, т.е. моето автентично лице? Личността има някакво лице, някакъв облик или някакви качества и същност, тя проявява лицето си и затова е личност, но въпросът си стои: това “видимо” отвън лице съответства ли на действителния лик на човека? Нима всеки разкрива изцяло и напълно действителната си същност и я представя на всеобщо “обозрение” пред другите - без нищичко да е скрил за себе си, без никакъв остатък? Тук съвсем не става дума за лицемерието в истинския му смисъл, т.е. когато някой съвсем преднамерено представя пред другите коренно различно лице от това, което има. Такъв човек лице-мери, старателно и премерено “отрязва” същинското си лице след като е преценил кое лице подхожда за пред другите, а кое трябва да бъде скрито и запазено “за себе си”. Вижда се, че лицемерникът прекалява с “меренето” и с “мярата” (неговият аршин е съвсем произволен!), но нима всеки човек не е изправен пред същата ситуация: какво или колко да скрие зад подходяща маска?

Нека да размислим малко: нали и фасадата на най-обикновена къща подвежда, нали “вътрешността” на къщата не е изнесена на показ и затова не може да бъде разбрана по външния вид и “показана” на лицето й? Тогава защо искаме при човека явното, видимото лице да “отразява” напълно вътрешната същност, която да личи изцяло в него и нещо да не бъде “покрито”, нищо да не бъде оставено извън обсега на “общия взор” на другите? Откъде-накъде човекът да е длъжен да се “разголва” пред тях, нима той няма правото да пребегне до маска - за да запази нещо и за себе си, нещо интимно и суверенно? Тялото си крием зад дрехите, дали и душата си не трябва да потулваме зад особена “дреха”, която претенциозно наричаме личност?

Личността не е, разбира се, само физическото лице на човека, тя е и личното и личащото в нейните душевни качества, в проявите на индивида, които са “отпред” или са “изнесени” на фасадата и затова така личат и се виждат от другите, а също са “полирани” и “лъснати” - за да привличат, вероятно, погледите. Личността е човекът, но не сам по себе си (или “за себе си”), а какъвто е той за нас, за другите, какъвто се представя “пред нас”. Външната проява на вътрешната човешка същност във и чрез личността е основното в смисъла на понятието за личност, което тук се опитваме да разкрием. Ако “човешка същност” са вътрешните, душевните качества на конкретния индивид - една безкрайно динамична и подвижна реалност! - то изявяването на тази същност “навън”, проявяването и в отношенията с другите и със света е онова, което конституира сферата на личността и на личностното у човека. Ясно е, че между двете сфери - на вътрешно-душевното и външно-проявеното, личностното - няма и не може да има пълно покритие, а само съответствие в степен. Всеки човек е личност, доколкото проявява себе си навън и реализира на дело възможности и способности. В този смисъл

4.Кога се ражда личността?

Единственото, което е заложено и дадено на “все още не станалия човек-личност” е Божията искра, нетленната душа с всичките й възможности, която Бог ни е дал и завещал заедно с живота. Всичко останало вече зависи от самия човек и от свободата, с която той разполага. Съответно личността се развива успоредно с душевността на човека, тъй като и двете неумолимо водят до прояви навън на вътрешните съкровища (или: на изключителната нищета и бедност!) на душата, т.е. на личността, доколкото и каквато я “имаме” - или по-скоро сме. От гледна точка на казаното, имащо значение на принцип или на начало на разбирането, е съвсем ясен отговорът на въпроси от рода на “Кога човек става личност?” или “Детето личност ли е?”, а също и “Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?”.

Дотук предпоставките на нашата тема “Как да стана и да бъда личност?” вече са налице. На тази основа може да се върви към отговор на всеки от безброя въпроси, които съпровождат проблема за личността. Ние ще разгледаме някои от тях на съответното място.


1.От предложения по-долу текст можете да разберете основното в идеите на Алфред Адлер за душевния живот и развитието на индивида. Текстът е от книгата “Индивидуалната психология: теория и практика” (Изд. къща “Здраве и щастие”):

Индивидуално-психологическото изследване се стреми към задълбочаване на познанието за човека, което може да се постигне само чрез разбиране на становището на индивида спрямо социално определената му задача. Само линията на движение, при която може да се покаже и почувства социалната активност на даден човек, ни дава обяснения за сливането на този човек с изискванията на живота, на ближните му, на вселената. Тя ни позволява да си обясним неговия характер, неговите пориви, телесно-умствените му желания. Тя може да се проследи до първоизточниците от времето на формиране на Аза и ни показва там, в най-ранната позиция на човешката рожба, първата съпротива към външния свят, формата и силата на желанието, както и опитите те да преодолени. През тези най-ранни детски години, лутайки се и неосъзнато, детето си създава своите образци, своите цели и кумир, своя план за живота, който то следва осъзнато-неосъзнато. Като образец му служат възможностите за успех и примера на другите победители. Рамката му се определя от обкръжаващата го култура.

На тази дълбока линия на движение на индивида, за която той нещо знае, чието основополагащо значение вечно не разбира, се базира и цялата духовна структура. Всички желания, целия кръг от мисли, интереси, асоциации, надежди, очаквания и опасения произтичат в коловоза на тази динамика. От нея и в нейна защита произтичат мирогледа, задвижващите и спирачни механизми и всяко преживяване се извърта така, че да отдаде полезния си ефект на собственото личностно ядро, на онази двигателна линия.

Нашата индивидуална психология установи, че двигателната линия на човешкия стремеж произтича най-напред от смесване между чувството за общност и стремежа към лично превъзходство. Двата основни фактора се изявяват като социални образувания; първият като вроден, укрепващ човешката общност; вторият като придобит, като леснообяснимо общо изкушение, което мисли само как да използва обществото за собствения си престиж.

Не беше много трудно да обясним политиката на престиж на отделния индивид пред психолозите, педагозите и невролозите. За мен и учениците ми не е изненада, че официалната наука се стреми да се откъсне

от влиянието на нашата индивидуална психология и че се стреми чрез финтове и по заобиколни пътища не само да атакува, но и да заимства нашите разкрития. Но от самия факт, че тя винаги закъснява след нашите разкрития за опиянението от властта, че никога не ги надминава, прави да избледняват собствената й надменност и надутост.

По-трудно ще ни бъде да обясним общозначимия принос на чувството за общност, тъй като тук се сблъскваме със съвестта на отделния индивид. Той много по-лесно понася доказателството, че като всички други се стреми към блясък и превъзходство, отколкото безсмъртната истина, че и него го обгръщат връзките на съпринадлежността към човечеството, която той хитро прикрива от себе си и от другите. Телесната му същност го насочва на извода, че език, морал, естетика и разум се стремят към всеобща валидност, предпоставят я, че любов, работа, човечност са реалните изисквания на човешкото общежитие. Срещу тази неразрушима действителност се бори и бушува стремежът към лична власт или хитро я дебне. В тази неотслабваща борба обаче се изявява признаването на чувството за общност.

Познанията на хората за движещите мотиви на действията им, всеобщото разбиране за душевните явления при здрави и невротици, които винаги биха могли да значат нещо друго когато са изразени повърхностно, са недостатъчни ако остане скрита водещата черта в тяхното формално изграждане и динамика. Това, което водачите на човечеството са схванали като деяние на бога, на съдбата, на идеята, на икономическата основа, индивидуалната психология ни го показва като властолюбиво оформяне на формалния закон: присъщата логика на човешкото общежитие.

2.Как възприемате разбирането, че личността е “социалната същност на човека” - или “социалното у човека”? Какво всъщност означава едно такова разбиране?

18.Как да стана силна личност?

Тръгваме по път, който трябва да очертае контурите на пълноценната личност - личността, която държи на себе си тъкмо защото е преизпълнена с живот, с жизненост и жизнеустойчивост, която не забравя за достойнството си, тъй като сама го демонстрира и показва всеки ден. Здравата личност умело синхронизира душевно и телесно, индивидуално и социално (“общо”, “общностно”, характерно за групите, към които принадлежи в някое свое качество), съзнавано и несъзнавано, интуиция и интелект и т.н. и на тази почва постига удовлетвореност от живота, която е сравнима с така желаното от древните блаженство, със “здравия дух”, владеещ едно силно и съзнаващо силата си тяло. Дали подобен идеал за личността е изцяло чужд на нас, съвременните хора - с нашата усложнена душевност, с нашите неврози и комплекси? Можем ли да се върнем към простотата на едно съществуване, в което човекът е при себе си - преди да е “навсякъде другаде”, пък било и това да са звездите и другите планети?

Ще започнем тук с това, което може би е най-важното:

1.Кой е изворът на човечността?

Една голяма и богата личност, българинът Петър Увалиев (живял през по-голямата част от живота си в емиграция защото не е могъл да приеме комунистическата агресия спрямо личността) малко преди смъртта си (11 декември 1998 г.) пише така: “Съвременното човечество се нуждае от човечност…”. Дали пък загадката на личността не е скрита в човечността?

Човек се ражда и от този миг пред него застава задачата: да стане човек, да направи от себе си - сам и по свой избор! - това, което иска да бъде, т.е. оригиналната, неповторима личност с нейната своеобразна душевност. Личността и човечността не ни е дадена наготово, те трябва да

бъдат наше собствено достижение. Дали трите значими модуса - душевност, човечност, личност - не се намират в някаква зависимост, която тук трябва да бъде разгадана? Кое от тях е първото, определящото, началото в развитието на индивида?

Ще приемем, че човечността съвпада с душевността - тъй като тялото, носещо в себе си една специфична душевност, придобива под нейно влияние съответстващ й, също така специфичен облик, двете реалности са синхронизирани. Нашето допускане трябва да бъде проверено.

Ако човечността (равно на душевност) се проявява чрез личността, екстериоризира (“овъншностява”) се чрез нея, то следователно появата на първото - душевността - вече означава и прояви на личността. Човешките, душевните качества и същности се съпровождат от съответните личностни реминисценции, “отблясъци”, те проличават и достигат своя лик тъкмо чрез личността. Това означава, че и най-първите прояви на душевност (и човечност) у детето всъщност са прояви на неговата личност, двете прояви са неразделни. Излиза че всяка, дори и най-елементарната душевна и човешка реакция на детето (емоция, чувство, осъзнаване, внимание и пр.), доколкото е надмогнала и “очовечила” пряката си биологична или физиологична основа и следователно й е придала специфично човешки израз и форма, е вече проява на “личността” на това дете, колкото и малко да е то, тя в същото време е и проява на неговия характер и темперамент. Личността не може да се появи един вид от нищото едва в периода на “съзряването”, тя затова преминава определено развитие и конституиране преди това, което е успоредно на развитието на психиката и човечността. А и трите всъщност не са нещо друго освен три модуса, три начина за назоваване на тоталността (“всеобхватността”) “душевност-човечност-личностност”. За нуждите на психологическия анализ сме принудени да разчленяваме, да “разглобим” тази тоталност на съставните й части, но никога не трябва да забравяме, че реалното им съществуване е в тяхното единство и цялост. Такъв аргумент напълно подкрепя излаганата тук концепция за паралелното развитие на трите форми, а също и разбирането на личността като външен израз и екстериоризация на душевно-човешкото.

Оказа се, че изворът на човечността е в нашите гърди, душата ни подхранва този извор, душевният живот е субстанцията (най-дълбоката същност) на човечността и на личността. Оттук следват големите отговорности на всяко човешко същество пред него самото: неизменната грижа на човека е да живее пълноценно, да оживотворява чрез свободата съществуването на душата и на личността си, да бъде личност във всичките си прояви и да не “занемарява” личностното у себе си. От гледна точка на това отговора на въпроса

2.Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?

е закономерно отрицателен: не, няма такава възможност, за да си човек трябва да бъдеш и личност. Проблематичното обаче е друго, а именно доколко и дали наистина си… човек, което зависи и се определя от насоката и характера на развитие на душевните качества на индивида. Ясно е, че онзи, който по определени причини е успял да загуби човешкия си облик (или още да не го е намерил) и вместо да развие душата си със всичките й способности я е оставил да дегенерира биологически до нивото на животното, съвсем не може да претендира за личност - защото тъкмо животните никога не могат да бъдат личности (и индивидуалности).

Но понеже личността е лицето на душата, а също и на човека, то неизбежно душевният живот налага своя отпечатък върху нея: лицето строго и точно съответства на корена, от който израства. В този смисъл думата безличност означава неспособността да изявиш себе си пред другите, което се дължи на трудности в адекватното съществуване на душевните качества и сили, на липсата на ясна тенденция в изявата на своя душевен живот, свидетелствуваща за неовладяност, неорганизираност и

хаотичност на този последния. Липсата на лик, на лице или об-лик (що се касае до проявеността на собствената душевност), е често срещана ситуация - толкова често, колкото са и безизразните лица, с които се разминаваме по улиците в своето всекидневие. Това е така, макар че физиономичната безизразност (която ни оставя абсолютно безразлични към подобни лица и погледи!) се различава по-лесно от онази безизразност, която свързваме с душевността - явяваща се наистина по-неразличима, по-неуловима и скрита, по-замаскирана. (Дали душевната безизразност може да бъде наречена “бездушие” - или пък… “бездуховност”?) Физическата и душевната безликост не трябва да бъдат смесвани, те са два плана на съществуване на човешкото, всеки от които трябва да бъде разбран в неговото своеобразие - нищо че са дълбоко свързани и дори неразличими с “просто око”. Качеството, което трябва да имаме, за да можем да улавяме различното в тези съответствия се нарича психологическа проницателност (прозорливост). Другояче казано, става дума за съответствието между двете лица: истинското, онова, което наричаме “лице”, физиономия, и другото, това на душата, наречено личност. Кое от тях е истинското и кое е само фасада или лустро - това е проблем, който се нуждае от внимателно тълкуване. Можете ли самостоятелно да се справите с такава наистина трудна задача? Опитайте, а след това сравнете добитите резултати с казаното по този въпрос в моята книга “Животът на душата: психология” (ЛИК, 1997 г.), където от стр. 175 до стр. 180 се предлагат две алтернативи на разбирането. Коя от тях вие лично споделяте? Кое е автентичното “лице на тялото” - физиономията или… гениталиите и в каква връзка се намира то с “лицето на душата”, т.е. със сърцевината на личността? Ако засега въпросът ви звучи най-малкото странно, опитайте се да вникнете в него с помощта на съответния текст, който тук, за съжаление, не можем да приложим - поради липса на място.

Дълбоката връзка между тяло и душа, по някакъв начин определяща съществуването (и генезиса, раждането) на личността, която от своя страна може да се определи като същност на човека, е проблем, от който зависи насоката на нашето основно питане: как да стана и да бъда личност? Ние тук обаче можем да посочим само предпоставките, от които зависи това, а начина на съчетаването и реализирането им в една жизнена и оригинална личност зависи от отделния човек, разполагащ със своята индивидуална душа. Това е интимна сфера човешкото, в която никой друг не може да се меси, в която всичко решава отделният индивид, основаващ се единствено на себе си. Затова отново ще се въздържим от даването на общи предписания и “съвети”, които - тъкмо заради това, че са прекалено общи! - са изцяло негодни и неефикасни. Сътворяването на собствената личност - главното дело на човека и смисъл на живота му - е напълно лично и свободно постижение, то е завоевание, заслугата за което принадлежи единствено на самия човек. Но това не ни пречи да се запитаме за следното:

3.А откъде иде силата на суверенната личност?

Едва ли някой иска неговата личност да е слаба, болна и уязвима, прекалено “крехка” и податлива на външни влияния, несамостоятелна, “сива” и с нищо не отличаваща се. Но това, че не го искаме, съвсем не може да ни помогне, налага се да можем да бъдем силни и здрави личности, които уверено разполагат с живота си, не се боят от него и се ползват от предимствата, давани ни от това, че сме човешки същества. Силният индивид, личността, която заслужава да бъде наричана така в пълния обем, е силен затова, защото е успял да победи (или поне ефективно да потиска!) слабото у себе си - и съответно е дал простор за разгръщането на силата, която му е отредена. Човешкото е единство на сила и слабост, ние не сме богове - за да бъдем само силни, да не познаваме слабостта. Едната част от нашата “същина”, следователно, е слаба, склонна е към слабостта, тя не познава (и не признава!) опиянението на здравия живот и точно поради

това се опитва да ни тласка към разпад и провал, към “умирането” и в крайна сметка към смъртта. (Резултат на тази тенденция и категорично потвърждение за нейната неумолимост е и факта, че “все някога” умираме, т.е. че не сме безсмъртни - колкото и да ни се иска да сме вечно в живота!) Подмолното (и отравящо очарованието от живота) влияние на този нагон към смъртта (наречен от Фройд Танатос, противостоящ на Ерос, символизиращ влечението ни към живота) винаги е налице дори и при най-силните, отдадените на силата на живота индивиди и личности, която от своя страна се въплъщава от първичния нагон на живота, от самата воля за живот, символизирана от древногръцкия Ерос. Двете космически и битийни същности - Ерос и Танатос - се намират в безжалостна борба за надмощие, арена на която е човешката душа, а земния път, съществуването на индивида е резултат и проявление на тяхната непресекваща никога съдбовна схватка. Отделният човек с всичко, което всекидневно прави, така или иначе осигурява временен компромис между Ерос и Танатос, регулира тяхната взаимна ненавист, потиска слабостта и осигурява разгръщане на силата на живота, потвърждение на което е поне това, че е жив, че предпочита живота пред смъртта и че все пак се ползва от предимствата, радостите и насладите на напиращата от дълбините му жизненост. Оттук следва, че силната личност е силна дотолкова, доколкото ресурсът на силата и на жизнеността у нея не е потиснат и застрашен и, съответно, “човешката слабост” е изтикана в един далечен и краен “ъгъл” на душата и съществуването. Такава личност концентрира силата, а не слабостта си, тя всеотдайно служи на искащото да живее, а не на стремящото се да умира и на неспособното за живот вътре в самата нея. “Майсторството” в регулирането на жизнеността в пределите на душата (и на тялото, на човека изобщо!) е главната предпоставка да бъдем силни и във всеки миг да чувстваме силата си. Противно на това, отпускането, “занемаряването” и пренебрежението към самия себе си и към своя душевен живот е предпоставка за “затлачването” на изворите на силата и на живота, което, от своя страна, допринася за подхранването на слабостта. Оттук следва, че слабата личност е слаба дотолкова, доколкото е по-голямо неумението й да се справя с проблемите на своя душевен и телесен живот, такава личност е склонна “да вдига ръце” пред тях, да “немее”, “линее” и да се предава - вместо да се бори и да ги надмогва. Другото име, следователно, на слабостта у човека и личността е несвобода: слабите личности са слаби и затова, защото не познават свободата, изгубили са превъзходството й и произлизащите от него предимства. Свободната, разполагащата със свобода на душевните и на телесните си прояви личност е силна затова, защото нито една душевна и телесна сила при нея не е пренебрегната и не страда, тя “поема” силата, вкоренена във всяка една от способностите си, от свойствата си на развита душа. Такава душа е многоизмерна (не-неедноизмерна, както е при слабите личности, при които само една душевна сила е взела надмощие и подобно на вампир изпива силата на останалите!) и на тази основа неимоверно подсилва една също такава личност, разполагаща с неизчерпаем ресурс и потенциал. Такава личност с основание може да се нарече суверенна, тя зависи единствено от себе си и то свободата, която е придобила, тя не се плаши от агресията на “социалното” (другите!), проявяваща се в опитите му да нивелира (изравнява) различията и индивидуалностите, самостоятелността и самобитността на индивидите. И тъй като в Свещеното писание е казано: “Най-много от всичко пазете сърцето си, защото там са изворите на живота”, то здравата и силна личност се отличава с богат душевен и емоционален живот, тя не е позволила на разсъдъка да “засенчи” и “пресуши” извора на жизнеността, свързван с чувствата и сърцето. Оказва се, че нашият интелект, с който обикновено свързваме толкова много мними достижения и една външна мощ на човека (техника, наука, производство, материални постижения: пари, удобства и пр., способстващи за отслабване на духа и борбеността), в крайна сметка служи на човешката слабост -

когато е успял да стане хегемон и тиранин, когато е потиснал жизнеността на тялото и на не-съзнаваната душевност и така е пренасочил тяхната енергия в съвсем друга посока. Оттук следва, че силният човек и неговата личност са постигнали разбирателство между чувството и интелекта, между субективното и обективното (света и съзнаваната ориентация към него), при тях враждебността на двете велики сили е била преодоляна от една пълнота и хармония, която е допълнителен стимул за творческа мощ и несъкрушимост на жизнеността и нейния дух. Личностите от този екзистенциален тип издигат душата си до нивото на чистия дух, който трябва да се разбира именно като тъждество на живот и съзнание за него, като висша примиреност на чувствителността с интелекта, на мисълта и емоцията, на обективното и субективното, на тялото, душата и човека с истината на самото битие. Следователно именно духът е субстанцията на силните души и личности той е вечният извор на жизнеността и на човечността, той е самата мощ, в която се корени всяка сила и всяко превъзходство. Но с казаното вече стъпихме в полето на философията, търсейки основанията за проницателност на психологическия анализ (той нали не трябва да бъде… “сляп” и “пипнешком” да налучква посоката?!) - и затова нека спрем дотук.

Накрая нека се запитаме и за това

4.Кога изобщо се “ражда” личността?

Раждането на личността - както и всяко друго раждане - започва с… “зачеване” (в първите и решаващите всичко години на детството), продължава с “износване на плода” (в периода от 7 до 13-14 год., в който самостоятелността трябва да бъде култивирана и усетена), непосредствено преди “раждането” има “тежка бременност”, съвпадаща с годините на юношеството и пубертета - когато младият човек се чувства “бременен” със своята личност, учи се да я познава, съзнава и отстоява, достига до самосъзнанието за своя уникален Аз и за свободата си, прави решаващите усилия за “помиряването” на душевните сили и синхронизирането им с жизнените импулси на тялото. Онези, които си мислят, че личността “изведнъж” се появява (неизвестно откъде!) в началото на “зрелостта”, дълбоко грешат: ако личността не е старателно “отглеждана” и насърчавана от най-ранната възраст и от зората на живота, то тя никога няма да се появи, а ако пак се появи, то това ще бъде нездрава и слаба, непълноценна личност. Грешат коварно и възпитателите (родители и пр.), които смятат, че задача на възпитанието в по-ранните периоди е да “пречупят” всички пориви към самостоятелност и личностност, да “попарят” стремежите към проявяване на характер и сила (наричат това “детски инат”), да съсипят наченките на свобода и жизнерадост и на тази основа да направят детето “сериозно” и прекалено “отговорно”. Единственият начин да не се пречи на интимното и дълбоко прераждане и на превръщането на малкия човек в свободна личност е предоставянето на цялата необходима и възможна свобода, т.е. неограничаването на свободата (с която се раждаме!) отвън и на тази основа създаването на предпоставките за това свободата сама да достигне до собствени ограничения, до осъзнаването на своите граници и на естествения си предел. Предубеждението, че детето “не разбира” и затова трябва да бъде “водено” довежда до това, че то никога няма да усети, да се “закърми” със свобода. За такива деца свободата си остава чужда и непозната, поради което един ден те остават безпомощни пред изпитанията на живота, с които трябва да се справят сами. Личността на такива деца се оказва деформирана и в някакъв смисъл осакатена откъм най-важното, такава личност никога няма да се справи с дефектите на неизживяното (свободно и непринудено!) детство и точно поради е слаба, страдаща и болезнено нежизнеспособна.

И така, личността се ражда едва в края на юношеството, но преди това е преминала период на продължително оформяне и създаване,

раждането на “изпъкваща” в своите достойнства и недостатъци личност е акт и “финал”, преди който тя е преживяла процес на търсене, култивиране и доказване - определян изцяло от вътрешните “закони” и изисквания на свободата, първото условие и “жизнената среда” на личностното и на личността. Разбираме ли сега, че свободата не е “куха дума”, а е съдбовност, “орис” и всекидневна участ на живия човек? Дали тя е същност на живота ни или е… “абстракция”, за която си позволяваме лукса да мислим само отвреме-навреме? Дали пък субективното отношение към свободата, доколкото то е живо в човешкото сърце, не е точен измерител на личността, на “будността” на личността, прозираща в нашата същност? Как да събудим личността у себе си, можем ли да я държим постоянно будна, кога личността “спи” - нищо че човекът е с отворени очи?

Живият усет за свобода, оказващ благотворно влияние върху съществуването на душата и човека, точно съответства на личността - ако той е налице, то личността не позволява някой друг да накърнява светостта на свободата. Познато ли ни е чувството за святост и ненакърнимост на свободата? Доколкото ни е познато, дотолкова сме личности, т.е. заслужаваме това име…

Неслучайно философът Хегел е написал: “Ако духът на човека е жив, то само при споменаването на думата свобода гърдите му се вдигат нагоре…”, защото оттук иде високото достойнство да си човек. Но то трябва да се заслужи - с преданост към нея, разбира се…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ :

1.Прочетете и след това обсъдете следния текст, изразяващ концепцията за личността на големия психолог Карл Густав Юнг:

Цялостната личност Става дума за образ на пълния потенциал на човека, възникващ на

основата на “прообраза”, на първичният тип, архетипа, съответстващ на човека. Цялостната личност като обединяващ принцип в човешката психика заема централна позиция на авторитет по отношение на психологическия живот и следователно на съдбата на индивида. Понякога Юнг говори за цялостната личност като начална в психичния живот, друг път посочва нейната реализация като цел. Схващането за цялостната личност не може да се разглежда отделно от нейното сходство с образа на Бога. “Цялостната личност е не само центърът - пише Юнг, - но също и целият кръг, който включва и съзнаваното, и несъзнаваното, тя е центърът на тази тоталност също както Аз-ът е центърът на съзнаващия ум.” В живота цялостната личност изисква да бъде опозната, интегрирана, реализирана , но няма надежда за включване на повече от един фрагмент от тази огромна тоталност в ограниченият кръг на човешкото съзнание. Затова и връзката на Аз-а с цялостната личност е един никога несвършващ процес. Процесът съдържа опасност от инфлация, ако Аз-ът не е достатъчно гъвкав и способен да постави индивидуални и осъзнавани (като противоположни на архетиповите и неосъзнавани) граници. Продължаващото цял живот взаимодействие между Аз-а и цялостната личност, което включва и активната съотнесеност между тях, се изразява в индивидуалността на живота на всеки човек…

Макар че, както пише Юнг, “Аз-ът се отнася към цялостната личност както движеното към движещото, или като обект към субект”, той признава, че двете големи психични системи се нуждаят една от друга. Защото без анализиращата сила на Аз-а и неговата способност да улеснява самостоятелното съществуване, като го отделя от детските и други зависимости, цялостната личност остава без присъствие във всекидневния свят. С помощта на Аз-а ценната помощ на цялостната личност животът да

бъде живян по-задълбочено и с по-висока степен на интеграция става достъпна за всеки мъж или жена.

От гледна точка на развитието в индивида се появява една силна и жизнеспособна ос Аз-цялостна личност, която зависи от определено качество на връзката между майка и дете, от равновесието между заедност и разделеност, между развитие и одобрение на отделните способности, между познанието на външния свят и саморефлексията.

Съгласно концепцията на Юнг цялостната личност може да бъде дефинирана като архетипова претенция да се координира, релативизира и уравновесява напрежението между противоположностите. Посредством цялостната личност човек се конфронтира с полярността добро и зло, човешко и божествено. Взаимодействието изисква упражняване на максимума човешка свобода пред лицето на привидно противоречивите изисквания на живота. Единственият и окончателен арбитър е откриването на смисъла.

Из “Критически речник на аналитичната психология на К.Г.Юнг” от А.Самюелз, Б.Шортър, Ф. Плаут

2.Дали за обществото в някакъв смисъл е… изгодно личността да е слаба и унизена? Как се отнасяте към обществата, които поставят “колектива” над индивида и личността? Какво човек “печели” и “губи” от живота в едно такова общество? “Човешко” ли е то?

19.Приемат ли ме другите?

Достойната личност е “ценност сама по себе си” /”самоценност”/ тя е значима преди всичко за самия индивид, тя е негово постижение и неоценимо богатство, което превъзхожда всяко друго. Но - от друга страна погледнато - личността е “нещото”, с което се представяме пред другите, те нас ни разбират /или не могат да ни разберат!/ единствено и едва чрез /благодарение на/ личността -явяваща се, както беше казано, олицетворение и образ на човека в неговата цялост. “ Със” своята личност ние встъпваме в изключително многообразни отношения с другите, “със социалния свят”, който е “съставен” от индивиди, всеки от тях отличаващ се с уникална, по същество неповторима личност. “Обществото” обаче не е абстракция, а непосредствена човешка реалност, съставена от “слоеве”, групи, по-малки общности обединяващи индивиди тъкмо на основата на общото, което те намират “между” себе си и на което придават определено значение. Встъпването в някаква /все пак свободно избрана по принцип!/ общност в някакъв смисъл е отказ, пренебрегване, потискане и дори “ саможертва” на индивидуалното в угода на “социалното”, общностното, “надличното” или просто… “безличното”: в противен случай самата общност като “връзка” на свободни индивиди не може да възникне. “Поставеният” в общността индивид изпитва определени влияния от нейна страна, приема ги или се съпротивлява срещу тях,”държи” на индивидуалността си, на различието и на личността си, или пък заради някакъв комфорт вътре в нея е склонен да се отказва от себе си, от своето своеобразие заради запазването на общностната връзка, на общото, “сродяващото “ го с другите. Същевременно тази втора страна - възможността не само да си повлиян, но и активно да влияеш на групата - е твърде показателна за “равнището” на личностност у конкретния индивид, която не бива да се пренебрегва. Защото как тогава дадена общност може да получава подтици към живот и развитие ако липсват инициативи и активност вътре в нея, т.е. от страна на индивидите, които я съставят? Общността е невидима връзка, която “пронизва” и свързва с фини нишки група индивиди: от индивидите, следователно, зависи всичко - дали връзките ще бъдат запазени и заздравявани, или пък ще бъдат скъсани когато са се превърнали в пречка за личностна изява. Възникват изключително интересни феномени на груповите взаимоотношения и на

груповото съзнание, които се нуждаят от изследване. Нали се казва “С каквито се свържеш, такъв ще станеш”/така ли е?/, но, от друга страна, индивидът има неотклонната възможност за избор /нали индивиди са тези, които правят общностите!/- как се съчетават подобни противоречиви тенденции, какъв ефект имат те върху самочувствието и живота на човешките същества? Въпросите, които тук неизбежно възникват, са прекалено много, но нека все пак започнем от главния, а именно

1.Кое е по-ценното у човека - “индивидуалното” или “социалното”?

Ето един въпрос, който всеки човек непрекъснато решава - независимо дали го съзнава или не го съзнава. Във всеки човешки контакт, във всяка междуличностна връзка “прозира” определено, независимо какво, решение на “проклет” въпрос. Има човешки връзки, които възникват заради потвърждаване на индивидуалното, но налице са също връзки, които изискват “жертва” на индивидуалното заради нещо “извън самото него”, такова е и не може да бъде друго освен “социалното”, “социалността” сама по себе си. Всяка човешка реакция и постъпка е “по посока” било на индивидуалното, било на социалното: какво тогава ни дава едното и другото? Какво “губим” и какво “печелим” когато съзнателно сме тръгнали или пък сме се “подхлъзнали” в едната или другата посока?

Трябва добре да се разбере смисъла на тези въпрос. В тях не става дума за избор между “крайности”: крайният “индивидуализъм” (“пълното” скъсване с другите и със социума и “затварянето” в своята субективност) може да се разбере като израз на абсолютна зависимост от социалността по същия начин както и крайното “социализиране” (“разтварянето” на индивида без остатък в социалното, пълното му обезличаване, загубата на себе си заради “другостта”), а и двете са възможност, която рядко се реализира и която по същество е патологична, е израз на личностно-душевна патология, болезненост и болест. Не става дума за избор между две патологии (“извратености”), а за откриването на факторите, които съхраняват здравата личност, оставят я при нейната личностност въпреки опитите на разлагащата личността социалност, на “другостта” и “заедността”, които така или иначе искат да наложат своята безличност над самостойните индивиди. В този смисъл по-ценното е онова, което е здравата основа на душевно-личностната хармония, което съхранява личността в условията на непрекъснат натиск от страна на общностите. Трябва да решим - всеки за себе си - въпроса за тенденцията, на която искаме да се подчиним: никой не е напълно независим от общността, но на кое си струва все пак да заложим, на себе си, или на “другостта у себе си”, на общото, противостоящо на различното и индивидуалното? Накратко казано, трябва да сме наясно с въпроса:

2.Искам ли да съм различен?

Който държи на различното у себе си и не се бои свободно да го изявява (независимо от това как другите приемат неговото различие!), е дал един, при това решителен отговор на горния въпрос. Той е готов да поеме рисковете, съпровождащи и следващи неговия избор, той е осъзнал предимствата на своята нагласа към индивидуалното и в някакъв смисъл е презрял другата възможност, оценявайки я като пагубна за неговата личност. Но нима това е единствената възможност, нима не срещаме в своето всекидневие хора с удивителна предразположеност към социалното, т.е. хора, които се страхуват от това да бъдат “набедени” за различни? И затова правят всичко за да се сродяват със “себеподобните”, да се “сливат” до неразличимост в “масата”, в аморфната общност! Как да постъпя - нима това не е основен, в някакъв смисъл наистина съдбовен избор?

Човекът, по определението на Аристотел, е “политическо” (обществено) “животно” (същество), той се нуждае от другите и не може да живее извън някаква общност. В нас, следователно, е заложен някакъв стаден инстинкт, който сме длъжни да “очовечим”, а не да го оставим в природния му вид и така да се превърнем в… стадо. От друга страна погледнато, индивидът е единство на общо и различно, на социално и индивидуално. В такъв случай нашият въпрос за “по-ценното” може да се преформулира така (тъй като разумният човек е склонен да желае именно истински ценното!): “Общото или различното у човека го прави личност?”, и следователно, “Кое да искам за да бъда личност - общото или различното у себе си?”, като тук се приема, че личността е безусловна ценност, нещо, което не може да не се желае. За да отговорим (всеки за себе си, тъй като тук “общият отговор” нищо не струва!) трябва да вземем предвид следното, а именно:

3.Кой е конформист?

Конформист е този, чиято личност се стреми към “разтваряне” в общностното, към “сливане” с него с цел постигането на уют и безметежност в средата на другите. Стихия и страст на конформистите е нагаждането, приспособяването към социалния фон, към средата, в която те живеят и без която не могат да представят съществуването си. Конформисткото отношение към другите не предполага и не съдържа различие с тях, напротив, то се свежда до жертването на всякакви различия в угода на социалното, на “колектива”, на групата. Конформистът като че ли е готов да се откаже от себе си, но никога - от своята среда, от другите, от своя “колектив”. Интересно е да се разбере защо го прави?

Изглежда в другите такъв човек намира подкрепа на своята безличност, на своята, вероятно, посредственост. Защо е така?

Защото какво друго, впрочем, може да привлича така силно, като магнит, конформиста към едно социално обкръжение, освен импулса да се сроди със себеподобните. А и дали “подобното” може да е личностно “изпъкващо” и “различно”, или то е някакво друго, но съвсем не онова?

В колектива, следователно, имаме единство на… безличията, защото в него важи общата норма, “усредненото”, той не търпи различното и индивидуалното, а само онова, което не се отличава с някакви особени качества. (Кой е харесван и кой “дразни” колектива и “колективистите”?) Това именно е посредственото (“по-средата”, т.е. нито “по-горе”, нито по-долу”!), което тъкмо затова е така упорито в своята конформност и респективно изпада в дива озлобеност срещу всичко онова, което го превъзхожда. Ясният психологически тип на конформиста, на “завършения” конформист, е, разбира се, абстракция на психологията, но в живота на конкретните хора съществува несъмнената тенденция към конформност, според която едни са по-склонни да се подчиняват на социалното, а други - и това е друг човешки тип - да се съпротивляват, да й устояват. Живият човек по свой начин се отнася към тези противоположни тенденции на личностното проявление, изпитва пориви както към подчиняване, така и към отхвърляне на конформността. В повечето случаи хората са по-склонни да й се подчиняват и само малцина са способни на устойчива съпротива срещу нея, а значи и срещу безличността. Това е особено характерно за посттоталитарните общества, за обществата, пострадали от комунистическата агресия срещу личността (”комуна” е тъкмо “общност” на еднаквите, “равните”!). В тях тенденцията към конформизъм се опира и на неизживения, все още жив безсъзнателен страх от социума, а също и на диктата на държавата над индивида.

Противно на това личността, която не желае да се слива със социалния фон, в средата на който тя съществува, и следователно рязко изпъква на него (прави го именно фон), е личност с подчертано неконформистко отношение или, другояче казано, обособява

психологическия тип на неконформиста (”нонконформиста”). Това е личност с ярко проявена индивидуалност, поради което тя не иска (а и не може!) да прилича на другите, тя е раз-лична и държи на различията си, демонстрира ги открито и не се срамува от тях. Това е типът на т.н. “конфликтна” личност, която не умее да се приспособява към “колективите”, непрекъснато ги провокира, дразни ги и разваля разлагащото ги спокойствие, подобни личности затова се заплитат в конфликти с колективистката стереотипност. В основата на тези конфликти стои съпротивата срещу безличността, срещу обезличаващите норми и канони но социалното обкръжение, с които подобна личност не иска и не може да се примири и затова предизвикателно ги отхвърля. “Конфликтите на поколенията” много често имат тази основа. Неконформистът е ярка личност със засилена потребност от изява на различното у себе си, в голяма част от случаите такъв човек е носител на ценни сами по себе си позиции спрямо нещата, на напредничави идеи и възгледи, на духовно превъзходство. Подобни хора “раздвижват” съществуването на общностите, в които са попаднали и така им придават живот, предпазват ги от “мухъла” на прекаленото спокойствие и на безпределното самодоволство. Неконформистът е добре или се чувствува добре когато е в… раздор с другите, той изпитва силна страст да не се примирява и да не се нагажда, по душа той обича рисковете и предизвикателствата, а също и авантюрите. Разбира се с малко на брой личности, близки и родствени на самия него, т.е. също така презиращи “стадната психология” на колектива. Не обича в много от случаите публичността, но когато натискът от страна на социалната среда стане неудържим, конформистът умее да й даде решителен отпор - и, съответно, да изразходва прекалено много енергия, навличайки си и беди, на които малцина устояват: общността обикновено е безпощадно жестока спрямо ония, които са си позволили лукса да я презират…

И какво излезе от всичко това? Индивидуалното и различното ли са по-ценни или социалното и общото? За кой са по-ценни - за личността или за общността? За какво живее човекът - за себе си или за другите? Дали трябва да се стремим към това другите да ни се радват, да ни харесват и да ни ръкопляскат - или пък можем да се подложим на омразата им, на тяхната завист, имаме ли правото да ги накараме да се чувстват унизени заради своята личностна непълноценност - и заради нашето личностно превъзходство? Всеки тук решава сам, изхождайки от себе си, от това какво представлява и… “колко струва”…

На основата на казаното вече можем да пристъпим към решаването на принципния въпрос:

4.Колко личности човек “притежава”?

Едно или много са “лицата на душата”, т.е. една или много са личностите на човека? - това не е маловажен въпрос, която обаче може да се реши едва в резултат на по-горните предпоставки.

Знаем това, че човек душата си (и особено самосъзнанието) съвсем не може да смени. Личността съответства на душата и следователно човек има една личност “в развитие”, която се променя успоредно с проясняването на душевните способности. Човек има само една личност - своята, съответстваща на неговата душа, т.е. “истинската”, неподправената, оная, която е лицето зад маската. Нас всъщност ни интересува само тази личност, а другите - маските, персоните - могат да бъдат безкрайно много, което е без особено значение: нали зад маските стои едно и също лице с неговите гримаси? Гримасите не променят устойчивата, суверенната личност, още по-малко пък душата, с която този човек “разполага”. Лицето или личността “гримасничи” и се мени в разнообразните отношения с другите, но нали след изчезването на гримасата остава едно и също, неукрасено вече с “грим” лице, от което и

маските са паднали. Ето това е личността, съответстваща на душата на този човек, която е единствена и истинска. Личността винаги е индивидуална, общото между личностите е несъществено, по същия начин както общите неща във физиономиите ни (уста, носове, очи, чела и пр.) само са основа на своеобразието, индивидуалния неповторим лик на всяко лице, което не прилича на никое друго. Човешката личност е индивидуална, несъвпадаща с никоя друга, самобитна, уникална. Другата личност, т.н. “обща личност”, общото в личностите (или социалното в тях) е нещо, което е безлично и неиндивидуално, то е и “нечовешко” и може да се разпознае в ролите, които индивидите са принудени да играят пред другите и респективно - в маските, които са свикнали да си слагат. Това е така, защото в социума почти никой не се интересува от истинското лице на индивида, достатъчни са “сценариите”, които сме се нагърбили да спазваме, и които изразяват “приетото”, “разпространеното”, стандартното, онова, което е “в реда на нещата”, “което се прави” и пр. безличности, т.е. социални роли и норми. Но множеството социални роли и игри, които индивидът е принуден да приеме и да играе, а също и съответните им маски не са и не могат да бъдат личности, които човекът има “под ръка” и с които свободно разполага: те са по-скоро без-личностите, лицата-маски, които наистина могат да бъдат неограничен брой. Много са възможностите за безличие, за скриване, за “потулване” и маскиране на истинското лице, а също и за не-явяване, не-изразяване на своята същност и душа, на адекватното явление, изразяване на своята душа, на нейната външна форма в личността, е само едно и единствено. Всъщност установяването на тази личност на човека е разпознаване на единството в това подвеждащо многообразие, откриването на личността зад маските и ролите, намирането на достъп до неподправената душевност и индивидуалност на конкретния човек. Затова нека се запитаме

5.Какво означава желанието “да бъдеш като другите”?

Стремежът да надмогнеш себе си, своята индивидуалност, желанието “да бъдеш като другите”, е отказ от своята личност и стремеж към сливане с безличността, “порив” към безличието на човешката “маса” и на колектива, което комунизмът така упорито и жестоко насаждаше в опитите си да изкорени личността и личностното у човешките същества. Общността от хора затова е общност - защото си създава общи, усреднени норми и представи за “нормалност”, които след това се опитва да наложи на всички, опитва се да накара индивидите да се вместят в тях, а това не означава нищо друго освен стремеж да ги обезличи, да ги превърне в безличия. Социалното е точно това, то е “усредненото”, общото, средната мярка за “нормалност”, изравненото, не-своеобразното, чуждото, не-личното, “другостта”, не-конкретното, абстрактната “заедност” на конформизма, достигнала под формата на комунизъм своя апогей и абсурд. Следователно утвърждаването на собствената личност се определя от съпротивата срещу нивелиращите тенденции на социума, това да бъдеш личност означава способност да се противопоставяш на инертността, водеща в крайна сметка до обезличаване, т.е. до фалша да цениш маската повече от лицето, социума повече от човека, комуната повече от индивида и т.н. Личност е индивидът, който е запазил лицето и своеобразието си, устоял е на възможността да бъде с нищо особено незабележим “един от многото”. Такъв човек е запазил човешкото у себе си, своята душа, съхранил е оригиналния си об-лик във всички отношения, достъпни за човека.

Това е така, защото човешката същност, задавана от душата на човека, е такава особена същност, която е в състояние да се проявява в безкрайно многообразие от индивидуални и неповторими форми, всяка от които е толкова по-човечна, колкото е по-индивидуална, по-своя, по-неприличаща на другите, по-оригинална. Различието е ключът към

човешката природа, а “при-личието”, “приликата”, еднаквостта, общността е убийствена и унищожителна за личността. Личностното не е “социална същност”, задължителна за всички и налагана безжалостно, социалното създава не друго, а “фабрикува” бездушните и затова безлични фигури на социума, които са безкрайно скучни: докато личността внася живот в социалната структура, в общностите. Ясно е, че свободата - този корен на човешкото - е причината за проявата на човешката “същност”, съществуваща само чрез безкрайно многообразие от индивидуални форми и воли. Именно в отделният индивид се срещат реално свобода и несвобода, дух и материя, принципът на личностното и принципът на социално-безличното, индивидуалното и общото и пр. В зависимост от това кое от тези две начала надделява и доминира или се ражда индивидуалната и суверенна личност, или пък - както това доста често се случва - се е получил “полуфабрикат”, “масов индивиди”, “член на колектива”, “бурмичка от машината” и пр.

Казаното дотук ни позволява да хвърлим светлина върху основния проблем - “механизмите” за потискане и разгръщане на личността в отношението й към социалното, които стоят в центъра на личностното развитие и израстване на човека. Приемането от страна на другите, от което тръгнахме, съвсем не е безобидно нещо, “нагонът към заедността” си има своята цена, която всеки решава дали да я плати. Не бива обаче да си позволим “лукса” да не разбираме или да “недоразбираме”: не става дума дали да живеем заедно с другите - това е съвсем естествено и непреодолимо - или да “страним” от тях, да се откъсваме и да се уединяваме със и в себе си. Важно е да се разбере границата, отвъд която “доброто става зло”, а необходимото - пагубно, и също така да се култивира волята да не преминаваме тази граница, да не се увличаме и “подхлъзваме”, мислейки си че печелим, докато всъщност много повече губим. Ако държим на себе си и на свободата си, тази крехка граница ще ни помогне неотклонно да вървим по пътищата на живота (с неговите изпитания и “безполезни страсти”!) в единствено вярната посока: пълноценната и здрава, знаещата какво иска и затова силна личност, която не допуска да бъде използвана тъй като достойнството е нейна цел, смисъл на живота й. Да живееш за едното достойнство, да не допускаш да бъдеш унижаван - много ли е това, което животът иска от личността?


1.Може ли човек да каже, че е постигнал своята личност - или пред нас винаги съществуват перспективи, нови възможности за развитие и промяна? Ако у нас съществуват винаги неизразходвани възможности за личностна реализация, значи ли това, че всяка личност е неразвита, “неразгърнала “ се, не докрай проявена? Как се отнасяте към изрази като “нормална личност”, “нормално развита личност”, “аз съм обикновен като другите” и пр.?2.Как обществото се отнася към “нестандартните” личности? Как то избира своите личности-водачи, лидери и “кумири”(които харесва и на които се прекланя)? Каква е личността, която се харесва едновременно на огромен брой различни хора? Лично вие имате ли своя личност-кумир, образец за подражание? Как оценявате подражанието на друга личност, какво означава то?3.Може ли да се говори за три основни типа личности: силни, най-добри, ”аристократи” (от гр. дума “аристос”- “най-добър”), слаби, нищожни, “човеци-мравки” и накрая, “посредствени”, средни, “с нищо неотличаващи се”, “безлични”? Дали групата е склонна да признава превъзходството на някоя личност, да й се радва за това, че е нещо повече от другите - или това е невъзможно? Вие лично как се отнасяте към човека, който е по-добър от

вас в някакво отношение? Измъчвате ли се понякога от завист към такива личности?

4.Прочетете описанието на “идеалните типове индивидуалност” (личност), дадено от Едуард Шпрангер (1882-1963) в книгата “Формите на живота”. Как се отнасяте към тази класификация? Лично вие към кой от тези типове принадлежите?

А.Теоретическият човек - който в чист вид познава само една страст: страстта към проблема, към въпроса, която води до обяснение, установяване на връзките, теоретизиране. Това е личност, проявяваща тенденция към разсъдъчната едностранчивост. Въплъщава се от професионалните учени (но и от многоликата тълпа на псевдоучените, “умуващите”, разсъдливите, обясняващите и пр. скучни хора).

Б.Икономическият човек, който обаче не бива да се свързва непременно с производството. Основен мотив, определящ най-различните сфери на личността и характера на нейното битие, се явява мотивът полезност. Такъв човек (а той може да се нарече и практичен, дори прагматичен) е този, който във всички жизнени връзки на първо място поставя полезността, а значи икономисва материал, сили, време само за да извлече от това максимална полза.

В.Естетическият човек - преживяващата емоционално и естетически личност. Тя одухотворява чрез фантазията и интуицията си всичко съществуващо и затова пребивава в света на духовното, на идеалното. Такива хора са от “сорта” на мечтателите, романтиците, идеалистите, т.е. хората с поетична душа.

Г.Социалният човек - за него е характерен особен акт, а именно обърнатостта към чуждия живот чувството за себе си в другия. “Самоотричането” заради другия е именно социална жизнена форма и тя е налице когато подобна потребност стане водеща. Това е тип на алтруиста, тип на християнина (защото тук отделният човек става предмет на любовта като средоточие на ценности). “Извратената” противоположност на този тип се свежда до неистовото желание да се месиш в живота на другите, да пречиш и да вредиш на останалите, да се опитваш да ги командваш, брутално да нарушаваш тяхната автономност и техните човешки права. Това е социалитарен “полу-тип”, свързан най-вече с комунизма, възникващ на основата на такава фалшива “загриженост” за другите - която унищожава свободата им и ония, които не искат да се подчинят на такъв диктат над личността.

Д.Политическият човек, за него водеща ценност е властта. Съществуват активни и пасивни политически натури. Първите се стремят към висок социален статус и само тогава, в качеството си на лидери, в лъчите на славата, се чувстват на своето място. Вторите, пасивните натури, не могат да се ориентират в живота без ръководство, те са несамостоятелни в своите вкусове, действия, разсъждения, светоглед. Това се изразява в служене и подражание на другия. Накратко, съществуват “властни” и “подвластни” личности.

Е.Религиозният човек е този, чиято духовна структура постоянно и изцяло е насочена към достигането на висшето преживяване на ценностите, персонализирано в лицето на Бога. Тук вярата като синтетична душевна способност е в основата на личностната изява.

5.Правите ли разлика между характер и темперамент? /”характер” е гръцка по произход дума, означаваща “вдълбан знак”; в психологията и в езика с нея се свързват особеностите на личността, придобитото своеобразие. “Темпераментум” е латинска дума, означаваща смес, съотношение”; използва се за назоваване на природните свойства на душата, предразположеността й към даден род прояви. Смята се, че характерът на човека се мени, докато темпераментът от рождението до смъртта е един и същ. Вие от кой темперамент сте (по теста на Айзенк)?

Има ли “лоши” и “добри” темпераменти? А характери? Дали на основата на всеки от темпераментите могат да се появят личности с висока ценност?

6.Дали по погледа, по очите може да се “чете” и разбира същината на душата, личността и човека? Какво изразява погледа? Как ви въздейства чуждият поглед, “вторачен” във вас самите, във вашите очи? Направете експеримент, при който “доброволци” се гледат в очите до момента, в който някой от тях не издържи и отмести погледа си. Какви изводи могат да се направят въз основа на резултатите, каква е личността на “победителя” спрямо тази на “победения”? Лично вие можете ли да издържите дълго при такъв опит? Какво чувствате по време на експеримента - участниците и “наблюдателите” отстрани?

7.Харесвате ли своята личност? Какво именно харесвате, защо го харесвате - и от какви черти сте особено недоволни, ненавиждате ги? Правите ли нещо за да се промените? Чуждо ли ви е самодоволството?

20.Как “се става”… мъж (или жена)?

Освен че е личност, човекът е… мъж или жена. Това е истина, която не може да бъде отмината с безразличие от нито една сериозна психология. Пренебрегването на това основно различие - половата диференциация на психиката и човека - което често се прави, довежда до откъсването на анализа и разбирането от живата реалност и от непосредственото й съществуване: абстрактното говорене “за душата и човека” ни дава толкова малко и почти с нищо не ни ангажира. Ясно е, че зад представата за “общия индивид” с неговата “обща душа” - индивид-хермафродит с душа на кастрат - нищо реално не стои, тази представа на повечето психолози за “човека изобщо”, нивелираща половите различия, няма конкретен аналог и значи не се отнася за нито едно отделно човешко същество: което е или мъж, или жена (и само в изключително редки случаи - хермафродит). Съществува определена тенденция да се пренебрегват половите различия в психиката и да се подценява тяхното значение, техния смисъл за живота и човека, а това е съвсем неоправдано. Защото всяка отделна душа живее в модуса на мъжкото и женското и е неотделима от него. Следователно никой не може да си я представи - а какво означава да я въплъти! - извън нейния модус и “встрани” от нейното естество, задавано от мъжката (или женската) природа на този човек. Вярно е, че опитите да бъде разбрана поотделно “душата на мъжа” и “душата на жената”, а след това на тази основа да се потърси тяхното съотношение и хармония - без която животът е немислим и невъзможен! - съвсем не предполагат отсъствието на сериозни трудности, напротив, обуславят онази “проклета мъчнотия”, която винаги съпровожда истински научното изследване. Но ние няма да се уплашим от това, защото искаме да разбираме…

Нека да започнем с въпроса

1.Защо съществуват половете?

За пола в нашия случай може да се разговаря по два начина, между които трябва да изберем единия. Първият е да се изложи по един дискурсивен маниер (като последователно разсъждение от името на науката!) проблематиката, свързана с темата за “мъжкото” и “женското”. Този подход има своите предимства (систематичност, последователност, задълбоченост и пр.), но също така е обременен с неотстраним недостатък: той е монологичен, докато за пола е задължително да се разговаря, да се води диалог, да се обсъжда, да се съпоставят гледни точки в непосредствено общуване (най-вече интересни са разбиранията на мъжете

и тези на жените!), да се търси в съвместни усилия истината по тези въпроси, която е толкова значима за живота. Вторият подход, разбира се, има огромни предимства, той предполага свободно търсене в живия диалог, опити за самостоятелно вникване, въвлеченост в разговор, влагане на страст и чувство, липса на всякакво предпоставяне предпоставяне на готови отговори, постигане на лични прозрения и открития, които са особено скъпи и остават за цял живот. И тъй като първият подход по тази проблематика вече беше приложен в книгата ми “Животът на душата: психология”, то явно вторият тук трябва да получи нашите предпочитания, още повече че той ни дава възможност да изявим добитата вече проницателност и уменията за самостоятелно разбиране. Съгласни ли сте да тръгнем по един наистина нов път, който е толкова многообещаващ? Имате ли готовността да се нагърбите с всеотдайно вървене по него, понасяйки изцяло всевъзможни трудности? Да разчиташ единствено на себе си, на свободата си - можете ли да се справите без “водачи” и “наставници”? Разбира се, че можете, затова нека да опитаме.

По-надолу следват поредица от въпроси, които имат предимно насочващ характер - колкото да се започне разговор в групата, класа. Когато разговорът се “разгори”, то въпросите вече ще се раждат непринудено и списъкът може да бъде захвърлен, той ще стане излишен. Но когато разговорът и споровете стихнат и никой вече не се сеща какво да каже, отново можем да се обърнем към него - той все пак е достатъчно провокиращ. Ще се убедите, че по този път ще постигнете много повече, при това добитото ще бъде изцяло ваша заслуга. Това е естествено: по темата за пола, секса, еротиката и любовта “уроците” и ”поученията” са съвсем неуместни, всичко зависи от нас самите, то трябва да бъде наше откритие и постижение - защото касае единствено отделния човек и неговия живот. Едва ли тук някой се нуждае от убеждаване, затова нека да започнем.

(Вие решавате как да “организирате” разговора. Възможно е да пожелаете да сформирате два “отбора”, които се състезават и се стремят да постигнат победа - чрез присъждане на точки. Който от отборите не знае, не може или не иска да отговаря на поставен от другия отбор въпрос, губи точка, а другият печели, след това ролите се сменят. Възможно е да решите отборите да са “смесени” - с представители и от двата пола - или пък създадени по полов признак: “мъже” срещу “жени” (момчета срещу момичета). Възможно е, накрая, всеки да представя себе си, играта да бъде спечелена индивидуално от най-разбиращия, най-открития, най-атрактивния, най-допринеслия за постигането на яснота.)

Ето един въпрос, обединяващ една поредица от въпроси:

2.Какви са различията между мъжа и жената?

Мъжкото и женското са неотделими от личността на отделния човек - как да ги разбираме?

Дали за мъжа подобава да иска да е мъж и мъжествен, да се стреми към мъжественост, към прояви на мъжкото у себе си?

А дали жената е длъжна да е жена и да е женствена? Или всичко това ние “по природа” дадено и няма защо да го искаме? Има ли ясно очертана граница между качествата, “правещи мъжа мъж”,

и чертите, от които зависи женствеността на жената? Къде да я търсим? До какво води пренебрегването й, т.е. смесването на качествата, които

са чисто “мъжки” или “женски”? Можем ли да смятаме различията между половете за несъществени, за

не така важни? Какво означава това? Кои различия могат да отпаднат и кои - не? Как се отнасяте към тенденциите към сближаване и изравняване на

половете, т.е. към отпадането на основни различия?

Дали да се държи на различията е признак на “архаичност”? (“остарялост”, “демодираност”, “консервативност”)?

Какво е съвременното, модерното отношение към тези въпроси, можете ли да го намерите в себе си?

Дали мъжете превъзхождат в нещо жените, а жените - мъжете? Трябва ли човек да съзнава и да живее със съзнанието за

“превъзходство” на неговия пол? Ако харесвате да сте мъж(или жена), то какво по-точно ви кара да го

правите, дава ви основание да сте горди с принадлежността си към своя пол?

Готови ли сте да признаете предимствата на “противния” пол? Можете ли безпристрастно да ги изброите? Какви са основните различия между мъжкото и женското тяло? Можете ли да изброите телесните признаци на всеки от половете

поотделно? Кои са тези основни различия? Какви са основните различия между мъжкото и женското тяло? Можете

ли да изброите телесните признаци на всеки от половете поотделно? Кои са тези основни различия?

Може ли да се сметне, че главното различие между телата на половете се свежда до различията между половите органи? Пенисът ли е символ на мъжествеността? Какво изразява този символ, разбирате ли смисъла на това, че мъжете “имат” пенис?

Дали пък вагината символизира женското в тялото на жената, женствеността? В какъв смисъл?

Има ли други телесни “индикации” на мъжкия и женския пол? Кои са те? Как възприемате “женски” телесни качества у някой представител на

мъжкия пол? (Например прекалена нежност или дори “по-развити”, едва ли не женски гърди?) Вреди ли това на неговата мъжественост?

Как се отнасяте към “мъжки” телесни особености у някоя жена? (Например… мустаци, окосмени крака, ръце и пр.) Как се отразява това на женствеността й?

Какви изводи си правите във връзка с казаното по горните два въпроса? Съществува ли пълна несъвместимост между телата на мъже и жени? Това ли е границата между половете, която е непроходима?

Какво е характерно за образцовото мъжко тяло? Можете ли да го опишете, без да спестявате подробности? Ако жена прави описанието дали то ще бъде различно в сравнение с мъжката преценка? (Опитайте се да сравните “мъжко” и “женско” описание на красивото мъжко тяло.)

Как мъжът възприема красивото в тялото на жената? Как жената възприема образцовото женско тяло? Какво открихте, сравнявайки двете описания?

Възможно ли е смесването на “мъжки” и “женски” (вътрешно-полови) черти на телата в горните описания?

Как се отнасяте към онзи, който не схваща основни различия в телата на мъжа и жената, не ги забелязва? Дали са възможни изобщо такива “дефектни” възприятия - или “всеки всичко разбира”?

След като дотук засегнахме “външните”, “видимите с просто око” различия между “мъжкото” и “женското”, нека сега да преминем към търсене на скритото и дълбинното чрез отговори на въпроса

3.Разбирам ли “мъжественото” и “женственото” в душите ни?

Може ли изобщо да се говори за “мъжка” и “женска” душа? “Различими” ли са мъжете и жените по душевното си “устройство”?

Може ли да се говори за “женски” и “мъжки” темперамент - или и мъже, и жени от даден темперамент изцяло си приличат, “еднакви” са? Съществуват ли “мъжки” и “женски” характери?

Ако един мъж по неизвестни причини е придобил “женски характер”, как това ще се отрази на неговата мъжественост? Дали тогава “телесно-мъжкото” ще избледнее и ще изгуби значението си? (Отговорете и на аналогичните въпроси, касаещи жените.)

По какво се различават “мъжките” и “женските” реакции спрямо нещата от живота? Или е глупаво тук да се търсят различия в тази насока - защото всички сме личности независимо от пола ни?

Какво ще произлезе от “вместването” на “мъжка душа” в женско тяло и то “разполагането” на “женска душа” в едно мъжко тяло? Съществуват ли изобщо такива възможности? Забелязали ли сте “нещо такова” в някои хора около вас, във всекидневието?

Може ли да се говори за душевни и личностни качества, строго характерни за мъжа и за жената? Съществуват ли възможности за близост в тази насока? Как оценявате подобни реални случаи - ако сте ги наблюдавали в живота?

Как влияе полът върху душевността? Телесните различия между половете ли определят душевните? Или пък “полово определената душевност” подсилва телесния израз на пола?

Може ли да се представи “мъжествеността” (и “женствеността”) като самостоятелна (независима от чистата телесност) душевност или характер? Можете ли да изброите чертите, отличаващи типично “мъжкия” от типично “женския” характер?

Суетността само “женско” качество ли е? Какво е станало със “суетния мъж”?

Вярна ли е разпространената (главно сред мъжете) представа, че мъжкият пол превъзхожда жените по умствен потенциал? Умната жена по-малко женствена ли е?

Вярно ли е това, че жените са по-страстни и по-чувствителни (понеже могат… да плачат!)? Чувствителният, емоционалният и страстен мъж по-малко мъж ли е? Вредят ли тези качества на неговата мъжественост? (Според мъжете и според жените)

Силната воля “мъжко” качество ли е? А практичността? Дали пък жените не са - в някакъв смисъл - по-практични от мъжете? Как е възможно това?

Дали мъжете са “по-вятърничави” от жените, т.е. са по-големи фантазьори?

А жените дали не са по-големи романтици? Кой от половете се отличава с по-силна памет - или всичко тук е индивидуално? Могат ли да се правят заключения за половете “като цяло” по отношение на техните душевни способности?

Има ли смели жени и мъже-страхливци? Защо тогава добродетелта храброст според Аристотел е мъжко качество, това е качеството мъжество? Кой от двата пола се отличава с по-голяма степен на развитие на качеството деловитост?

Дали жените са по-зависими от качествата на тялото (от красотата) си, а на мъжете подобава да са по-независими?

Вярно ли е това, че жената цени ума у мъжа, а мъжът най-вече… краката или… гърдите й?

И така нататък, проявете изобретателност в поставянето на такива въпроси, свързани с душевността на половете. Нека обаче да преминем към друг основен въпрос

4.Трябва ли да полагам грижи за своята мъжественост (женственост)?

Ако даден човек занемари (не обръща особено внимание и е безразличен) към своята мъжественост (или женственост), то какъв ще бъде ефекта от това?

Дали мъжествеността (женствеността) може сама по себе си да си пробие път, да разцъфти независимо от нас? В какво отношение от нас нищо не зависи? А в какво отношение много зависи от нас самите и затова “чакането” е (може да бъде) съдбовно, да доведе до непоправими последици?

Кой от двата пола повече се грижи за тялото си? Дали мъжете или жените повече спортуват в наше време? За кой - за мъжа или за жената - е “по-опасно” да пренебрегне тялото си, да не се грижи за него?

Как възприемате прехвърлянето на характерни за единия пол прояви и грижи към другия? Какво изразява това че мъжете си слагат, например, обеци и гривни (нещо абсурдно преди години!), а жените се обличат много често като мъже? Дългата коса (боядисаната коса) само женска “привилегия” ли е и дали възприемането й от другия пол е в някакъв смисъл… “изневяра” спрямо мъжествеността?

Съществува ли пълно сближаване на двата пола по отношение на характерните грижи за тялото и душата? Как оценявате такава тенденция - стига да съществува?

Привлекателни ли са жените по-женствените мъже, мъжете, при които мъжествеността сякаш е потисната? Или те са по-привлекателни за… някои мъже? Дали са привлекателни за мъжете “по-мъжествените жени”, “мъжкараните”? Как се отнасяте към изнежените мъже и към жените с “мъжки облик и държане”? Могат ли те да бъдат красиви и привлекателни за другия пол? А за своя?

В какъв смисъл полът ме прави човек? Какво ми дава моят пол? Наясно ли съм с предимствата и недостатъците на своя пол? А на другия? Гордеете ли се с това че сте мъж или жена?

След като всеки сам си отговори на последните въпроси, в което ще проличи определен ефект от разговора дотук, може да се премине към нова поредица от въпроси. Но нека те да се обособят в друга тема, нека около тях да започнем нов разговор в различна насока.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИСЪЛ И ЗА АРГУМЕНТИРАНЕ В ДИСКУСИИТЕ:

1.Ето текст, който може да се използва в разговора:Според З.Фройд либидото е единственият източника на психична

енергия. Потискането на сексуалността дава възможност тази енергия да се превключи в други видове дейност - труд, художествено творчество и др. (сублимация). “Освобождаването” на либидото би довело до това, че хората биха престанали да се трудят, сексът би погълнал всичките им физически и психически сили. Освен това твърде лесното задоволяване на сексуалните потребности (Ерос) би довело в край на краищата до тяхното обезценяване, като това ще засили другия фундаментален импулс на човешката психика - инстинкта на смъртта и разрушението (Танатос), което би означавало упадък на културата. “Това е вярно както за индивидите, така и за народите”, добавя Фройд. Затова потискането на либидото предизвиква неврози, но неговото разкрепостяване би означавало всеобща анархия и гибел на културата.

2.Според Айзенк същестуват 4 главни типа или групи хора, различаващи се по характера на сексуалните чувства и поведение: Индивиди със слабо либидо, но напълно удовлетворени от своя полов

живот; това са стабилни интроверти, които формират най-моногамния слой от населението и опората на съответния морал;

Стабилни екстраверти, които съчетават високо либидо с висока неудовлетвореност, но не се твърде стабилен сексуален живот;

Хора (най-често интраверти), у които слабо либидо се съчетава със силни задръжки, с чувство за вина и комуникативни трудности, резултат от които е сексуална неудовлетвореност;

Хора със силно либидо и същевременно с високи показатели по отношение на психотизъм или съчетаващи висок невротизъм със силна екстраверсия; такива хора не само че изпитват сексуална неудовлетвореност, но и представляват опасност за околните (потенциални изнасилвачи, сексуални престъпници).

3.Най-разработената съвременна типология на любовта, предложена от Д.А.Ли и емпирично проверена от Клайд Хендрик, различава 6 стила или “цвята” любов: ерос - страстна, изключителна любов-увлечение, която се стреми към

пълно физическо обладаване; людос - хедонистична любов-игра, която не се отличава с дълбочина на

чувството и сравнително лесно допуска възможността за измяна; сторге - спокойна, топла и надеждна любов-дружба; прагма - възникваща от смесването на людос и сторге, разсъдъчна,

лесно поддаваща се на съзнателен контрол - “любов по сметка” мания - появяваща се от смесването на ерос и людос, ирационална

любов - маниакалност, за която са типични неудовлетвореността и зависимостта от обекта на влечението;

агапе -безкористна любов-самоотдаване, синтез на ерос и сторге.

Доказано е, че любовните преживявания и нагласи на младите мъже съдържат повече “еротични” и особено “людични” компоненти, докато у жените са по-рядко изразени “прагматичните”, “сторгичните” и “маниакалните” черти. Както и това, че “маниакалните” увлечения са по-типични за 12-16 годишните и юношите, доколкото за възрастните; че мъжките и женските предпочитания при избора на партньори не съвпадат и т.н.

(По И.Кон - Въведение в сексологията”)

21.Полът. Какви са различията между мъжа и жената?

Мъжът и жената са "пол-овинки" на цялото, човека. Да си човек означава да съществуваш под ясната форма на мъж или на жена (третата възможност – мъж-жена", двуполовостта – е рядък случай, инцидент, аномалия, нещо нежелано). Мъжкото и женското са неотделими от личността на отделния, конкретния човек, явяващ се или мъж, или жена – как да ги разбираме?

За мъжа подобава да иска да е мъж и мъжествен, да се стреми към мъжественост, към прояви на мъжкото у себе си; жената е длъжна да е жена и женствена – всичко друго е неестествено, крайно смущаващо, внушава съжаление и понякога отвращение.

1.Къде минава “границата” между половете?

Наистина, съществува ли ясно очертана граница между качествата, "правещи мъжа мъж" и тези, които определят жената като жена? Къде да я търсим? - ето два въпроса, по които не е зле да се замислим.

Много хора не съзнават, че е необходимо да се очертае такава ясна граница между половете: струва им се, че различията между мъжа и жената “не са така важни” или по-скоро “са несъществени”. Но ако пренебрегваме границата между качествата, които са чисто “мъжки” или чисто “женски”, ако си позволим лукса да ги смесваме, то тогава настъпва същински хаос - и то не само в главите ни, но и в живота ни. Тогава именно жените ще започнат да искат да играят мъжки роли, да се държат като

мъже, а пък мъжете - или поне някаква част от тях - ще изневерят на мъжкото у себе си, ще почнат без смущение да възприемат женски маниери или поведение, двата пола малко по малко ще размият различията помежду си, докато един ден стигнем до положението да ни е безразлично дали сме мъже или жени, тогава няма да има особено значение дали си мъж или жена! Мисля, че всеки ясно съзнава какво означава това - деградация на половете; а пък има ли по-жалка картина от мъже-дегенерати или от неженствени жени оставям на всеки сам да прецени…

Вярно е, че животът се мени, а заедно с него и ние. В днешно време може и да не е така провокиращо една жена да се държи като мъж, но преди десетилетия това е било скандално. И тогава, и днес обаче, един мъж да показва с всичко, че му харесва да е женствен, си е същински скандал. Това, че сме все по-освободени обаче не ни дава право да посягаме и на онова, което ни дава най-значимата характеристика, от която зависи удовлетвореността ни от живота - половата. Мнозина днес смятат, че да се държи на различията между мъжете и жените е проява на “демодираност”, на лош консерватизъм - но дали пък точно в тази сфера консервативността не е задължителна? Ами ако започнем да губим в застрашителни размери своята същност - половата принадлежност! - ако станем антитрадиционалисти в главната ни задача - да сме достойни за своя пол и за изискванията на самия живот пред него! - то нима тогава не е настъпила страшна подмяна на ценностите?! Да държи човек на “мъжкото у себе си”, да насърчава своята мъжественост, най-просто казано, да иска и да може да е мъж - това не е и не може да е “архаичност”, защото ако е, горко ни! За жените важи същото, те трябва да искат да са жени, иначе никога няма да са щастливи…

Защото свободата ни не може да е безгранична, тоест да стига дотам, че ние да тръгваме срещу самите себе си, срещу онова, което самият живот иска от нас.

2.Кои качества са “мъжки” и кои - “женски”?

Добре де, говорим за “мъжки и женски качества”, но можем ли тук ясно да си дадем сметка кои са точно те? Може ли тези качества да се представят така, че да заглъхнат всички спорове? От една страна уж всички разбират какво е това да си мъж, но попитайте някой ясно да ви го каже с думи - какво ще се получи? Едва ли ще успее да каже нещо кой знае колко смислено - най-трудни са ония въпроси, които изобщо не си задаваме…

Да се опитаме да си представим какво изобщо може да се каже по тези въпроси.

Първото е, че поне “външно” мъжът и жената доста се различават, мъжките и женските тела имат, така да се каже, “очебийни” различия. За телесните признаци на двата пола като че ли особени спорове няма. Най-напред ни хрумва, че мъжът и жената се различават по… половите си органи, мъжът има онова, с което така се гордее, а жената - онова, което така магнетично привлича мъжката сексуалност. Това е ясно, пенисът е символ на мъжествеността, но дали пък той именно ни прави мъже? Явно не, защото има “мъже”, които, независимо от това, че имат пенис, много-много не го ползват “по предназначение” (имам предвид в леглото!) и… обичат да вдигат крака повече от жените. Тогава?

Символът на мъжкия пенис трябва да бъде разбран, констатацията, че той е “мъжки атрибут” не е достатъчна. Същото може да се каже и за вагината като символ на женското и на жената. Мислил ли е някой по тези въпроси?

Вагината символизира женското и женствеността - какво означава това? И в какъв смисъл трябва да се разбира този израз?

Колко копнежи, спотаени желания, надежди и… страхове се свързват при мъжете с пениса - защо е така? Общо взето с пениса ние свързваме и общата си удовлетвореност от живота - какво е мъжът без неговия пенис?!

И за жените е така, но не съвсем: жените поне нямат ония притеснения, които внасят толкова безпокойства в мъжката душа и същност. Да бъдеш “мъж на ниво” - нима това не го свързваме най-вече със своя пенис и негова потентност?

Нека някой да се опита да отрече тази истина - няма ли да стане мигом толкова жалък? Древните гърци поставяли изображения на еректирал фалос (пенис) върху фасадите на своите обществени сгради - какво ще стане ако в днешно време и ние украсим входа на… Министерския съвет с един…, добре де, с една… мъжка “пишка”?! Защо дори се чувстваме неудобно да споменем дори думата - какво говори това за нашата преданост спрямо мъжкия символ и атрибут?!

Да опиша пределно ясно и изчерпателно символа на мъжкия пенис е огромна задача, достойна за цяла една книга; същото може да се каже и за вагината на жената. Но да не се задълбавам прекалено…

Пенисът символизира оплодяващото начало на живота, активната сила, която зачева и дарява живот, от пениса започва всичко и… до пениса свършва. Вагината е приемащото тази сила “място” и начало, оплодената от пениса вагина поема и отглежда живота, изнася го и го ражда: от вагината е започнал земния живот на всеки един от нас, това поне е ясно. Нека засега спрем дотук, а пък това, че в сексуално отношение нашите полови органи са… незаменими, е нещо, което всеки разбира!

3.Кое мъжко тяло е красиво?

А има ли други телесни "индикации" за това кой е мъж, и кой – жена? Тук вече става въпрос за същностни различия между мъжкото и женското тяло, кои са те?

Мъжките тела са твърде разнообразни и различни, но всяко различие всъщност е отклонение от прототипа, образеца за мъжко тяло, негова деформация в една или друга насока. Има мъжествени тела, които като че ли се доближават плътно до образеца и един вид го символизират, представят го нагледно за другите, предизвиквайки, особено у жените (и у някои мъже, които… харесват мъже!) неудържими телесни и душевни трепети на мощно привличане, на което жените специално съвсем не могат да устоят. Това са отделни, рядко срещащи се силни и развити “екземпляри”, чието тяло е носител на мъжествеността в нейната ясна и съвършена форма, наричана обикновено мъжка красота, която - независимо от индивидуалните си прояви - е една и съща, и ние тук сме длъжни да си я представим.

Красивото мъжко тяло носи и съдържа в себе си всички ония елементи на вечната представа за гордата мъжественост, която е така скъпа за мъжете - и е така привлекателна за жените. Това красиво тяло на мъжа е преизпълнено с енергия, сила и активност, то е една самодостатъчност, която потиска и подчинява душата със своята завършеност, пропорция и хармония. В него всичко е “точно на мястото си” и точно “такова, каквото трябва да бъде”, т.е. по-красиво не може да бъде. Конкретните телесни елементи, обединени от споменатата хармония и пропорция, са следните.

Ръстът на красивото мъжко тяло е точно в “нормата”, т.е. е среден и над средния, това е мярата, уравновесяваща крайностите на прекалено високия и прекалено ниския ръст, които не могат да бъдат наистина красиви, понеже не съответстват на мъжката същност. Безспорно е това, че мъжете винаги трябва да превъзхождат жените по ръст, макар че общо взето тази характеристика, ръстът, не е така решаваща…

Торсът на истински мъжественото тяло е стегнат, изваян от мускули, които трептят от енергия под кожата, те придават на тялото изискващата се гъвкавост, тонуса на мъжката динамичност, която не знае покой и затова е преизпълнена с желание да овладява, да подчинява на себе си, да “потиска” жената до степента, при която “краката й се подкосяват”, а

тялото й е обзето от копнежа да легне и да усети върху себе си мощта и тежестта на това силно мъжко тяло. Представата за мъжественост изисква тялото на мъжа да е мускулесто, набито, твърдо, стегнато, да му липсва отпуснатост дори и в най-малка степен, но в рамките на идеалната мяра. Защото например прекомерната и самоцелна мускулна развитост на културиста, надвишаваща тази мяра, предизвиква чувството, че “нещо не е така”: тук масата от мускули в своята едностранчивост потиска и тушира останалите мъжествени черти, не им позволява да се изявят. Съответно раменете на мъжкото тяло са хармонично широки, ръцете - здрави и силни, способни да “сграбчват” и притискат силно до стегнатата гръд крехкото и нежно женско тяло, тазът и коремът са добре оформени, стегнати, близо два пъти по-тесни от раменете, задните части, задникът е силен и леко заоблен - защото тази средна част на тялото носи в себе си символа на мъжката сила и на мъжествеността изобщо. Става дума за гениталиите, които увенчават средната част, бидейки в пълна хармония и единство с мощта на тялото, и изразявайки неговата неизтощима потенция и властност. Както вече казах, пенисът е “лицето” и “образа” на мъжкото тяло, в него е концентрирана и центрирана мъжката същност, сърцевината на мъжката телесност. Формата на пениса точно съответства на тялото, затова по пениса може най-ясно да се разбере спецификата, характера на тялото, неговата потентност и неизтощима сила. И тъй като пенисът най-ясно издава самата същност на тялото, то тъкмо затова този орган на тялото бива така старателно сриван, евентуално с надеждата, че “дълбоката тайна на този мъж” няма да бъде разкрита, демаскирана, изявена докрай (явно някои мъже и няма с какво особено да се “похвалят” в тази област и затова изпадат едва ли не в ужас като си помислят, че някой може да ги види голи: страхът от голотата е страх пред свободата, нека всеки помисли защо е така!).

Краката на мъжа са здрави, яки, мускулести, на тях той стои непоклатим, гордо и сигурно стъпил върху земята, и едновременно с тази сила съдържат и възможността за грациозни движения, за леката и плавна походка на завоевател или на хищно животно. Накрая прекрасното мъжко тяло е увенчано със също така прекрасна глава върху здрав и силен врат, а лицето пряко изразява душата и личността на мъжа, заедно с очите и погледа - и затова с описанието им ще се занимавам на друго място, когато трябва да се опише мъжествената душа.

Ясно е, че мъжественото тяло е младото, преизпълненото с потенция и сила тяло, тялото на мъжа в периода на 20-40 годишна възраст, тялото във времето на разцвета на мъжествеността. Мъжката “нежност” е парадоксалната нежност на силата, тя е именно одухотворяващото, красивото в тялото на младия мъж, именно тя постепенно повяхва и се губи след 40-45 годишната възраст - което довежда до изчезването на очарованието, излъчвано от младото мъжко тяло. Стройност е обща характеристична черта, обединяваща в единство и хармония частите на мъжкото тяло, тя именно привнася дълбоката цялостност и пълноценност на мъжествеността като такава. Затова стройни могат да бъдат не само, да речем, краката на мъжа, стройно по начало е цялото тяло, което може да се нарече красиво. Същият характер имат и черти на мъжкото тяло като гъвкавост, елегантност (със специфично мъжки дух), атлетичност, жизненост, твърдост и пр.

4.Каква е образцовата женственост?

А сега да “разгледаме” най-прецизно красивото женско тяло, което също е в състояние да побере в себе си толкова много неземна и божествена красота. Такова тяло е въплътената женственост, така дълбоко и силно вълнуваща и владееща душите на мъжете - чиито разнолики представи за женско тяло и женска красота така или иначе съответстват на нея. Вълнението, обхващащо гърдите на мъжа при срещата на красива жена е

толкова по-голямо, колкото по-близко е съответствието на нейната индивидуалност със заложената в неговата душа представа за женственост, а в един поне случай - вещаещ неземно щастие, преобразяващо изцяло живота - на него му се струва, че това съответствие е пълно и изцяло: и тогава се е повила любовта! В основата й стои удивлението, обзело мъжката душа, че именно тази жена е живият образ на женственост и красота, който може да бъде срещнат на тази земя - единствен и неповторим! - и затова такова поразително чувство активира мъжа да направи всичко, за да запази тази жена единствено за себе си като… “своята половинка”, като “моето друго”, предвкусвайки редките наслади, които “шанса да имаш тази жена” може да му даде. Мъжкото начало в живота е орисано изглежда да прави точно това: да овладява жената, да я подчинява на своята страст, да предизвиква съединяването на душите и телата, което поражда усещането за цялост и пълноценност на съществуването. Жената пък, срещайки подобна всепобеждаваща активност и целеустременост на мъжа, е предопределена да й откликне без съпротива, да изпълни появилото се от дълбините на женската природа желание за отдаване, за пасивно приемане на мъжествеността и на мъжката сила в своето лоно - или в своята бездна! - за отпускане, “омекване” пред неудържимия напор на “мъжкия гений” и дори за изгубването на своето суетно, непълноценно само по себе си женско Аз, което в любовта към един истински силен мъж се преражда из основи. Така се появява изключителния феномен на влюбената и всеотдайна жена, на обичаната и обичащата жена, който придава на живота изобщо, и особено на живота на мъжа, най-прекрасното очарование на този свят. Жалка, изпълнена с непълноценност и безсмислие е жизнената съдба на една жена, която не е познала любовта към един истински силен мъж, същото може да се каже и за мъжете, които не са се впуснали в стихията на женската страст. Жената достига предела на своето битие единствено във връзката си с такъв един мъж, тогава тя изпълнява мисията и отговорността си на този свят, а именно да бъде пълноценно човешко същество, обичащо живота и предано на него - каквото жената става само чрез мъжа, чрез единството си с мъжкото начало на живота. Затова Библията - великата книга на човечеството - нарича жената “на човека помощник, нему подобен”, затова там жената съществува защото “не е добро за човека да бъде сам”, по тази причина мъжът “ще се прилепи към жена си, за да бъдат двамата една плът”. Тези думи съдържат истината на живота, на които и двамата - мъжът и жената - трябва да бъдат верни. Затова - казано в рамките на шегата - не подобава на жената да поема в себе си мъжката същност, тя да се прилепя към мъжа, каквато тенденция се наблюдава в днешните модерни времена, в които много жени - овладени от глупавата страст да бъдат активни в любовта и секса и поемайки върху себе си мъжката роля и мисия - се увличат, за да лишат мъжете от възможността да бъдат мъжествени, да се изявяват като мъже, поради което те, подценени и поразени в най-значимото, дълбоко страдат. Страдат, защото такава “смяна на ролите” и в сексуалните отношения, която се мержелее като идеал на феминистките (толкова нещастни, впрочем, именно като жени, непознали любовта на един поне силен мъж!), е провява на извратеност, на упадък и дори на патология, пораждаща или поне съпровождаща трагедията и непълноценността на толкова много съществувания. Впрочем, казаното изглежда не е просто шега, а, напротив, една горчива истина…

И така, длъжен съм вече да представя “образцовата женственост” под формата на женско тяло. В тялото, във “външността” на жената съществува точна асиметрия на мъжкото тяло, мъжкото и женското тяло са точно асиметрични, взаимно допълващи се: за да могат, прилепяйки се едно към друго, да образуват една хармонична и жизнена цялост, единството на живота на човека. Затова пропорцията на женското тяло е обратна на тази, която носи в себе си тялото на мъжа. Това не значи, че тялото на жената,

нарушавайки мъжката хармоничност, в определен смисъл е “противно”, т.е. “грозно”, отблъскващо. Напротив, женското тяло в оригиналната си по отношение на мъжката собствена хармония създава твърде различна, но също така прекрасна пропорция, която особено силно впечатлява и изпълва с буйни, неотразими копнежи истинските мъже. Да представя вече схематично “елементите” на красивото женско тяло.

“Образцовата”, красивата жена има ръст малко над средния (за жените), който е малко по-малък от ръста на красивия, съответстващ за тази жена мъж; ясно е обаче, че тази характеристика, ръстът, не е от решаващо значение, нищо че е така важна. Раменете на красивата жена са крехки и нежни, също такива са и ръцете й - и по този начин се намират в рязък дисонанс с мъжките рамене и ръце. “Мястото”, придаващо силното и неповторимо излъчване на женственост при жените са, разбира се, гърдите, трептящи от нежност и мекота, от ефирна женска плът - и затова така силно влудяват навсякъде твърдия мъж. Женската талия е крехка и тясна, толкова, колкото да може почти да бъде обхваната с ръцете от мъжа. Женският таз е оформен от извита линия и е заоблен така, че да контрастира с раменете, тук мярата на красивото е изключително фина и затова така рядко е “изпълнена” при отделните реални жени. Това “място” на женското тяло е втория полюс, придаващ очароващата така силно мъжете женственост: защото тук се намира “неотразимо притеглящата по-силно от магнит” вагина, разположена под финия и малък корем. От само себе си се разбира, че женският таз е противоположен по форма и размери на мъжкия с неговата здравина, стегнатост, и почти два пъти по-малък размер в сравнение с мъжките рамене - и с големината на женския. Краката на красивата жена са дълги, нежни, оформени от прекрасна линия. Тук мярата също е трудно изразима и постижима и затова толкова рядко се срещат жените с наистина красиви крака. Това е “фаталната” за жените част на тялото им не само защото отчасти се вижда, бидейки показвана, а и защото именно краката са онова, което първо фокусира вниманието на мъжа-естет. Истински красивите женски крака завършват с крехки и привлекателни крачета (стъпала), хармониращи и изразяващи най-ясно нежността и елегантността на краката и тялото. Ще завърша своето почти “анатомическо” описание - така е, защото думите не достигат за да изразя неизразимото! - с главата на красивата жена, “поставена” от Божествения скулптор върху лека, малко издължена шия, като лицето и очите, както и общото излъчване на физиономията, са крайно индивидуални поради връзката им с душевността, чието “лице” са те.

Основни характеристични черти на младото женско тяло - защото и при жените тялото е красиво докато е младо - са стройност, грациозност, изтънченост, финес, слабост, нежност, крехкост, трептяща “мекота” (противоположна на мъжката твърдост!), елегантност и пр. Тези черти и качества са преизпълнени с женственост, макар че някои от тях са общи с “изтъканите” от мъжественост черти на красивия мъж. Удивителна е - няма как да не вметна и това! - съществуващата възможност за съчетаване (“прилепяне”) на две красиви тела - мъжко и женско - при което възниква взаимно допълваща се хармония и цялост, представата за която пробужда в душата неудържими приливи на еротични чувства, на еротични желания. Това са еднакво силни еротични подбуди на привличане, във властта на които едновременно се намират всички, и мъже, и жени. Изобщо в красивите тела всичко красиво е еротично и всичко, притежаващо еротично излъчване, неизбежно се оценява като красиво, а и двете са “небезразлични” както за мъжете, така и за разбиращите живота жени. Следователно в основата на еротичните вълнения стоят силни, безкрайно мощни естетически подбуди, а естетично е всичко нова, което, първо, се определя от нещо прекрасно, красиво или възвишено и, второ, представлява непосредствено съзерцание (и изпитване на удоволствие) на такава ценност под сетивна форма: красиво, естетично и еротично не може

да е онова, което не може да се види, да се… пипне, дори да се “вкуси” с език, да се помирише…

5.Защо красотата ме ентусиазира така силно?

Същевременно, за да бъде разбирането ни пълноценно трябва да отбележа изключителната интензивност на телесните еротично-естетически преживявания и желания, които изразяват първични жизнени, безсъзнателни и ирационални импулси, а това обяснява тяхната власт и сила върху човека, техния “неудържим” характер, техния властен потенциал. Те се явяват същност и основа на живота и на жизнеността (в това число и на живота на душата), поради което в никакъв случай не бива да бъдат подценявани. В този смисъл мога да кажа, че човекът е същество, еротично и естетически преживяващо и възбуждащо се, което е по-фундаментален признак от всички, изтъквани досега (че човекът е “мислещо”, “играещо”, “произвеждащо” и прочие същество!). За да се поясня бих добавил, че единствено при човека първичните сексуални и безсъзнателни импулси на живота и жизнеността израстват до една естетическа и еротична форма на преживяване и удовлетворяване, което довежда до самостоятелната и човешки преобразената роля на сексуалния живот за човешките същества, които разбират и обичат живота като такъв. Затова при човека сексуалността е човешки и очовечен феномен, т.е. естетически и екзистенциален феномен, която удовлетворява една самостоятелна потребност от еротично-естетически преживявания и удоволствия. При човека тази потребност е надмогнала и победила биологичната функция за продължаване и възпроизвеждане на рода, което е признак на човечност и дори особена одухотвореност: стига човек да търси в секса красотата и да я преживява естетически и чисто еротично, а не по някакъв друг, животински и дори… растителен начин. И това е дотолкова вярно, че с право може да се каже следното: нечовешки са тъкмо ония прояви на сексуалност - при някои дълбоко нещастни и ощетени човешки същества - които виждат своя смисъл и “задача” в секса само в продължаването на рода, в създаването на дете - и затова са изгубили своята човечност, т.е. своята естетическа еротичност, своята свръхбиологична мисия в живота, сексът за тях е загубил своя хедонистичен (търсещ чистото удоволствие и наслаждение) характер. На това именно се дължи и нещастността на подобни индивиди, които не са прозрели и изпитали един най-съществен аспект на живота: наслаждението от него, а животът ни е даден за да му се наслаждаваме. Такова нещастие нищо друго не може да го компенсира…

Ето едно описание на интересуващите ни проблеми, което съвсем не е пълно, но… има и неизразими с думи неща, за които трябва да имаме сърце и да ги разбираме без думи. Сега ни остава да си дадем сметка за резонанса, предизвикван в душата от възприемането на собственото тяло и, на второ място, на красиви тела от същия пол. Това ще ми позволи да допълня казаното вече за отношението ни и към противния пол.

Обикновено се смята, че на мъжете и жените подобава да са безразлични към красотата на своя пол - толкова повече, колкото повече им е небезразлична красотата на противоположния. Същевременно като че ли само на жените се прави концесията да имат право да се увличат от женската красота - и това се нарича кокетство, една женска добродетел, от която мъжете трябвало да бъдат изцяло лишени. Засилената потребност на мъже да се грижат и съответно любуват на своята красота, характерна за т.н. “дендита” и “контета”, не се ползва с благоразположението на хората и се смята за несъгласуваща се с мъжествеността - и затова си позволяват да я осмиват. Съответно на това се насърчава интереса на жените към собственото тяло и красота и се смята, че той не противоречи на женствеността, напротив, изисква се от нея. Тази остаряла и все повече губеща сила в днешните времена за различно, типично “мъжко” и “женско”

отношение към собственото тяло независимо от всичко съдържа и нещо позитивно: мъжът като че ли не трябва да е толкова суетен спрямо своето тяло и неговата красота, той не трябва да съзнава своя чар, предназначен не за него самия, а за жената - и това се смята за “подсилващо” мъжествеността. Докато - съответно на женската природа - жените трябва да правят точно обратното и с това да засилват провокациите си спрямо мъжа, да предизвикват неговата настъпателност и агресивност чрез умишлените “дразнения”, които отправят към мъжкото съсловие и специално към отбраните, красивите екземпляри (“расовите мъже”) от него. Защото нали от мъжа се очаква да бъде активен и покоряващ, а жената трябва да бъде пасивно очакваща в своята всеотдайност към харесвания мъж - и тогава как тя може да предизвика любопитството му ако не притежава силното оръжие на кокетството, така влудяващо мъжете?! Съобразно с казаното подчертаването на собствената телесна красота от един мъж се възприема като пасивно предизвикване на интерес към своята особа, то е очакване на настъпателност от страна на слабия пол, а това е признак на дегенерация на мъжкото и на мъжествеността. Именно това се оценява като противоречащо на мъжката природа, като проява на женственост и дори - като проява на латентна хомосексуалност, опитваща се да предизвиква дразнение у мъжете по повод на това нескрито предизвикателство. Ясно е, че тук не става дума за всекидневната хигиена на собственото тяло, която е задължителна еднакво и за мъжете, и за жените, а за нещо съвсем различно - и то трябва да се разбира съобразно казаното. Смятам обаче, че под влияние на хомосексуалната култура (пробиваща си път и осигуряваща си влияние включително и чрез мъжката мода) традиционното мъжко отношение към своето тяло - демонстриращо незаинтересованост и показно безразличие към мъжката красота и към собственото тяло - се оказа подкопано из основи и днес всички, и мъже, и жени, като че ли се надпреварват да подчертават и да изтъкват чрез модата, облеклото и по начало красотата на своите тела, да бъдат еднакво предизвикателни и провокативни, да дразнят интереса и любопитството независимо на кой пол, на своя или на другия. Влиянието на т.н. “gay-култура” върху манталитета на младото поколение може да се разбере като стремеж на младежта към необичайното и нетрадиционното, а този стремеж - като израз на любов към свободата. Така се породи съвременното, нетрадиционно отношение към красотата на собственото тяло, което изцяло провали старата, подчертано хетеросексуална природа на това отношение, което аз вече се опитах да представя по-горе. Това ново и съвременно отношение към своето тяло и към своя пол премахна овехтелите предразсъдъци и позволи да се разкрият до дъно и в “разголен” вид истинските механизми на отношение към своето тяло, които преди бяха покрити с тежки, непрогледни покривала. Какво всъщност ни казва това ново, променено отношение?

Най-напред това, че нашето тяло е една реалност, от която в никакъв случай да се срамуваме - особено ако нямаме основание за това. Защото красотата на човешкото тяло, независимо от това мъжко или женско е то, е изключителна ценност, към която никой не може да бъде безразличен, още по-малко пък враждебно настроен. Така изключителната хетеросексуална нагласа на миналото, изискваща пълно безразличие към телата на своя пол, се оказа напълно разклатена и съкрушена - и от нейните развалини израсна нормалното човешко отношение, включващо така естествения интерес и към своето, и към телата от “моя” пол. Действително, възможно ли е мъжът например да е напълно безчувствен към мъжката красота и особено към красотата на своето тяло? Невъзприемчивостта на мъжа към мъжката красота (и на жената към женската красота) и в същото време изключителната насоченост и “впечатлителност” красотата само на противоположния пол наистина създават противоречие, от което може да се излезе единствено като се допусне, че човекът или е чувствителен към красотата изобщо - независимо от какъв “род”, “мъжки” или “женски” е тя! -

или пък, и това е възможно, е безчувствен към всяка красота - и едва тогава нещата стават разбираеми. Всяка красота има свойството да поражда душевен трепет, вълнение и емоция у чувствителната душа, безразличието, закритостта на душата към определен род красота предизвиква съмнението дали тази душа е в състояние пълноценно да възприема и всяка друга форма на красота, дали изобщо е способна да я открие някъде. Струва ми се, че естетическото отношение на мъжете към мъжката красота и към мъжествеността изобщо (и на жените към женствеността) неизбежно съществува, но е поставено под табу или под забрана и затова за него не е прието да се говори. Изглежда е така за да бъдат удовлетворени претенциите на изключителната хетеросексуална нагласа, налагаща ни да говорим само за красотата на противоположния пол и никога - за красотата на собствения. Затова изискването на нагласата на т.н. “сексуално мнозинство” е да се представяш за абсолютно безчувствен към своя пол, което се смята за “нормалност”, за нещо “в реда на нещата”. За психологията обаче, която търси основата на подобни забрани и табута и следователно се опитва да постигне истинския им смисъл, подобни опасения не струват нищо и могат да бъдат пренебрегнати - за да се разкрие онова, което стои зад тях, което те наистина носят в себе си. Затова казаното по-горе наистина трябваше да се каже, и то без никакъв опит за премълчаване и изкривяване на нещата, а то, в категоричния му израз, изглежда така: мъжете не са и не могат да бъдат безчувствени към мъжката красота и към мъжествеността, но чувството, което тя поражда у тях, е коренно различно от онова, което жените изпитват към нея. Ясно е, че изкривеното или изродено съвсем плахо, впрочем, мъжко възприятие на мъжествеността е това на пасивния хомосексуализъм, което в основата си е родствено на типично женското отношение към нея. Същото може да се каже и за нормата и патологията на специфично женското отношение към женствеността и към женската красота. Накрая, и за двете - по отношение и на мъжете, и на жените - може да се каже, че пълното безразличие към красотата на собствения пол и дори към собственото тяло, особено когато показно се демонстрира, представлява не нещо друго, а неумел опит за илюзорно преодоляване на латентни, скрити хомосексуални влечения. Това е така, защото психологът се пита защо е необходимо така силно да се отрича нещо, което по природа съществува и затова няма смисъл да бъде отричано, защото е просто и твърде човешко; а то може да се изрази така: “моят пол също може да бъде красив за мен”, и тогава… защо аз трябва да бъда абсолютно сляп и безразличен към неговата красота? Яростното отричане на тези прости разсъждения е явен симптом на латентен хомосексуализъм, който индивидът не иска да признае даже и пред себе си - и затова с отрицанието им единствено се… самоизобличава.

Към казаното трябва да се прибави едно необходимо разяснение. Естественото човешко отношение към красотата на собствения пол не може да бъде друго освен приемането й като безспорен факт и като ценност. Интересуващото ни отношение към собствения пол трябва да се разбира като форма на идентификация, при която даден индивид съпоставя себе си с друг индивид и с образеца, валиден за неговия пол. Явно е, че този механизъм на идентификация реално съществува и той е твърде значим, когато е потребно да се разбере какво всъщност става в тази интимна област, областта на половите и вътрешно полови отношения и идентификации. От друга страна безспорно е, че идентифицирането с противоположния пол е истинска аномалия, особено когато този стремеж стане устойчив и постоянен, т.е. включи и неприемане, нежелание да се идентифицираш със собствения пол. Затова идентификацията със собствения пол е съвсем естествена проява, стояща в основата на нормалното полово и психично развитие, която ни позволява да го разберем. От друга страна обаче много често идентифицирането с “прекрасния друг индивид от моя пол”, съпоставянето с него съвсем ясно показва не друго, а собствената непълноценност. А това може да породи

цяла гама от преживявания, някои от тях с определено отрицателна насоченост - например комплекси за липса на мъжественост или пък за сексуална непълноценност изобщо. Човек е склонен да се идентифицира с индивиди, стоящи по-близо до образеца за неговия пол, и ако резултатът от това съпоставяне е “малко човешка завист”, основания за безпокойство няма. В огромната част от случаи нещата стоят точно така, обезпокоителни са част от случаите, в които неудовлетворението от себе си и от своето тяло прераства в много по-сериозни психични промени и дори разстройства. Тук трябва да се търсят част от основанията за затруднено психично развитие особено през периода на половото съзряване, когато стремежите за идентифициране са изключително интензивни, а резултатите от тях - не съвсем благоприятни за индивида. Сравнявайки се с красивите и по-мъжествени връстници или с по-големи младежи например, младият човек може да се овладее от болезнено чувство за непълноценност, което, ако се задълбочи, може да доведе до една твърде усложнена картина на психичен живот, а в редки случаи - и до опропастяване и на живота изобщо. Съществува като че ли само едно “успокоително” обстоятелство, което довежда до спадане на напрежението, и то е: човек винаги може да открие около себе си и… по-грозни от него, а това по парадоксален начин успокоява, изпълвайки ни с известно чувство за превъзходство. Същевременно не всички са така чувствителни и не притежават такава изтънченост на своята естетичност и еротичност, което “съвсем спасява положението”, т.е. психичните заболявания и самоубийствата не са така масови, каквито щяха да бъдат ако ги нямаше тези две обстоятелства.

А що се отнася до душевните характеристики и измерения на “мъжкото” и “мъжествеността”, и, респективно, на “женското” и на женствеността”, т.е. за мъжката и женската душа, явяващи се все пак най-значимо различие между двата пола, явно тук този въпрос не мога да го поставя на изследване, той може да е предмет на друго изложение. Че този аспект е решаващ личи от простото положение: какво от това, че някой “външно прилича” на мъж, а… не е такъв, не се съзнава като такъв, не се е овладял от съзнанието за безспорните предимства на своя пол?! Същото може да се каже и за жената, която не иска да е жена и се измъчва, че се е родила в женско тяло. Психичните качества на половете са значима тема, която, надявам се, може да бъде решена на друго място…

22.Какво за мен е любовта?

Тайнството “любов” трябва да бъде разгадано: всеки човек може да намери своята любов, любовта, внасяща очарование в живота му - и едва тогава, след като го е преживял, ще разбере истински самото тайнство. Който обаче не е преживял любовта(някои я търсят цял живот!) е длъжен да я разбере предварително поне по идея: за да може да я “разпознае” когато тя дойде. Извиращият от дълбините ни най-съкровен копнеж по любовта е ориентирът, който трябва да следваме в своите опити да вникнем в смисъла й, оживотворяващ по-късно човешкото съществуване. Тогава какво ни пречи да започнем разговор за любовта - “мистерията” на живота и битието?” Дали любовта е чудо - или е нещо най-естествено, но въпреки това безкрайно ценно: ето главното, което трябва да решим.

Такъв въпрос обаче е “финал” на разговора, който предприемаме, “глобален извод” от откритото, а не “начало” и “предпоставка”, просто нуждаещи се от илюстрация и доказване. Откъде да започнем( пак под формата само на въпроси!)? дали не е уместно да тръгнем оттук

1.Сексуалността ли е извор на любовта?

Възможно ли е да се запитаме най-напред така? Да опитаме, пък ще видим…

Дали привличането между половете има за основа най-вече човешката сексуалност?

Съществуват ли индивиди, “излъчващи” непреодолима еротичност (“сексапилност”), която да е предпоставка за “желаност” от другия пол и следователно за любовни успехи?

С какво се отличават подобни “екземпляри”, можете ли да опишете с думи еротичното у тях?

С тялото ли трябва да се свързва еротичното излъчване? Могат ли да въздействат еротично душевните особености на индивида? Кои въздействия са по-силни - на телесния или на душевния характер?

Можете ли да опишете еротичното съдържание на мъжката сексуалност? Кои прояви на мъжественост са особено еротични, т.е. предизвикват буйни сексуални пориви (желания) у жените?

Разбират ли мъжете предизвикателствата, които тяхната сексуалност (еротичност) отправя към другия пол? Трябва ли да се грижат за засилването на своя сексапил или тук всичко е съвсем спонтанно?

Как жените (респ. мъжете) разбират естеството на женската сексуалност, на женствеността с нейната специфична еротичност, която така мощно влияе на мъжете?

Кои особености на женския пол са еротично заразителни, трябва ли те непременно да се свързват с тялото?

Вярно ли е, че да си мъж означава да разбираш и да владееш, да си господар на една развита, ясно изразена мъжка сексуалност? Как се постига това?

Разбират ли мъжете отговорността си в тази насока? Какви изисквания спрямо мъжката сексуалност имат жените?

Мъжете неслучайно съществуват, създадени са от природата с определена цел - така ли е това? Как разбирате необходимостта от съществуването на мъжката природа, до какво се свежда горната цел?

С оглед на нея какво означава да си мъж в истинския смисъл на тази дума? (По мнението на мъжете и на жените)

(Формулирайте серия от въпроси, отнасящи се за женската сексуалност, които са аналогични на последните два, отнасящи се за мъжете. Отговорете старателно на тях.) Дали мъжете и жените разбират адекватно собствената си природа и

особено отговорността пред нея? В какъв смисъл полът изразява природата на мъжа и жената? Какво би

представлявал човекът при слабост на характеристиките, свързани с пола? Какъв би бил неговият живот?

Какво мъжете знаят за женската природа и сексуалност - и какво жените искат от мъжката природа и сексуалност?

Разбират ли се двата пола в своите представи и изисквания към противоположния пол?

До какво води неразбирането на своя и на противния пол? Разбираме ли своя пол именно в неговата противоположност (“другост”) спрямо “не-моя” пол?

С какво чувство ме изпълва принадлежността към моя пол? Можете ли да си дадете ясен отчет за тези чувства?

Как ще реагирате ако някой се усъмни в принадлежността ви към собствения пол?

Дали мъжете са благодарни на природата че са мъже, а жените - че са жени? За какво именно са благодарни: “мъжете - че са мъже”, а “жените - че са жени”?

Възможно ли е човек да е недоволен от принадлежността си към своя пол? Какво означава това, как те го разбират?

Налага ли ми се да правя нещо за да насърчавам развитието на пола у себе си (и на свързаните с него еротичност и сексуалност)?

Възможно ли е - без да зная и без да го искам - да преча на развитието си като мъж (или като жена)?

Но между половете не съществува “стена”, нали? Те съ-съществуват, влияят се, изпълнени са с пориви към взаимност, свързани са един с друг, образувайки целостта, наречена човек - така ли е това?

Мъжът и жената, мъжкото и женското, мъжествеността и женствеността са неотделими, едно без друго не могат - в какъв смисъл и в каква степен? Тази ли е основата на половата любов и на сексуалния живот на мъжа и жената?

До какво обикновено води “изолацията”, “самозатварянето” на индивида в пределите само на неговия пол? Какво изразява показното (съзнателно изразяваното) и скритото, но фактическо безразличие към другия пол? А към своя пол?

Добро или лошо за индивида е да признава зависимостта си от другия пол?

Какво дава на човека сексът като непосредствено и живо единение на мъжа и жената? Какъв би бил животът за мъжа без жената - и за жената без един истински силен мъж до нея?

За какво свидетелствува силата на нагона, търсещ свързването на мъж с жена? На какво е израз слабостта на този нагон при някои индивиди?

Разбираме ли истинския смисъл на секса за живота ни?И така нататък, въпросите могат да продължат до безкрайност. Но

нека да се запитаме нещо друго, а именно

2.Защо се появява и какво изразява сексуалното желание?

Дали сексуалното желание е наистина най-силното желание на тялото? Защо е така - ако е така?

Имат ли тялото и душата други пориви, които могат да се конкурират по сила със сексуалното желание?

Може ли да се приеме, че сексуалното желание се свежда до търсене на удоволствие (телесно наслаждение)?

Вярно ли е, че сексът дава на човека най-силните удоволствия? Как си го обяснявате - ако е така? Ако не е - защо?

Свързвате ли преживяването на сексуалното удоволствие с преживяването, с усещането за пълнота на съществуването?

Сексът допринася ли с нещо за постигането на хармония между душа и тяло? Как да разбираме това?

Какви възможности за реакция спрямо сексуалното желание (и удоволствие) има душата? Какво означава това даден човек да е “твърд противник” на сексуалните копнежи и желания?

А да е “безразделен техен привърженик”? Значи ли последното, че такъв човек е “сексманиак”?

Кои от душевните сили (съзнание, разсъдък, чувствителност, въображение, воля и пр.)са предразположени благоприятно спрямо сексуалните желания?

А кои от тях са настроени враждебно към секса, не искат да го приемат и затова се мъчат да потискат сексуалния порив?

Дали потискането на сексуалните желания е ефективен начин за справянето с тях? Докъде води то?

Какво е по-нататъшното поведение на “елиминираното” по този начин сексуално желание? Примирява ли се лесно то - след като му е отказано “неговото”?

Как се “държат” в тази насока личните ви секс-желания? Как оценявате устойчивата тенденция към потискане на сексуалните

желания у някой човек? До какво води обикновено продължителната сексуална

неудовлетвореност, явяваща се резултат на потискането? Какво става в душата на човека, който е овладян от сексуално желание?

Кои са душевните трепети, свързани със сексуалните пориви?

Как протичат душевните процеси и състояния в ситуацията на силно сексуално желание, на непреодолима еротична страст?

За какво свидетелствува силното и слабото (“вялото”, неизразителното, безстрастното) проявление на сексуалния порив? Лошо или добро е да си страстен (безстрастен)?

Възможно ли е в тази област да сме умерени, “полустрастни-полубезстрастни”) Вярно ли е, че сме просто различни в тази насока?

Как се отнасяте към призива да сме “нормални”? Какво би означавало това?

Давате ли си сметка за силата на сексуалните желания върху душевния живот на човека? Какво означава сексуалността да е “господар”, а човекът - нейн “роб” или “слуга”? Какъв изход виждате?

Може ли обект на сексуалното да е част (орган) на собственото тяло? Какво означава това? Познати ли са ви разновидностите на такава автоеротичност?

Как човек удовлетворява подобни желания? Какви специфични удоволствия могат да ни доставят отделните части на нашето тяло?

Как протича пренасочването на сексуалното желание от собственото към някое друго тяло, към външен обект?

Какво е различното в същинската еротичност, безболезнено заменила автоеротичността? Защо някои хора мастурбират цял живот, независимо дали имат сексуални партньори?

Кога едно сексуално желание е било непълноценно задоволено? Кой е критерият за пълнота на задоволяването?

Кой начин за удовлетворяване сексуалните желания може да ни достави подобна пълнота? Съществуват ли различия между хората в това отношение?

Дали тук могат да се търсят “норми” или всичко е индивидуално? Гениталното (пенисът, вагината) задоволяване ли е “връх” на удоволствието изобщо? Защо мислите така?

И т.н., но да преминем към нова серия от въпроси, обединени така:

3.Какво е “отредено” на мъжа и какво “подобава” за жената в секса и любовта?

Дали проявите на сексуалността в половата любов, бидейки човешко отношение, предполагат известно “разпределяне” на ролите?

Активността, прилагана за реализиране на целта либидото, равномерно ли е разпределена между двата пола или не?

На кой - на мъжа или на жената - подобава да бъде активен или “водач” в секса и любовта? Заслужава ли да се замислим за това?

Сексът и любовта са израз на взаимност - това не предопределя ли безсмислеността на горните въпроси? Можем ли да приемем, че мъжът и жената необходимо са еднакво активни в секса, са напълно равнопоставени?

Значи ли това, че те (независимо че единият е мъж, а другият - жена!) играят една и съща роля, поделят си активността “поравно”?

Ако сексът и любовта са игра, в която за участниците важат едни и същи правила, то това ли е идеалното разпределяне на ролите? Еднакво свободни ли са двамата партньори?

Съществуват ли изобщо правила (макар и неосъзнати, макар и спонтанно проявяващи се) или пък свободата не търпи никакви правила и разпределения на ролите?

Но кой от партньорите все пак трябва да направи “първата стъпка”, а в същото време другият “да остане на мястото си” и да приеме неговата инициатива?

Не трябва ли единият от партньорите да инициира действието (акта, поведенческата проява), а другият да откликне, да го посрещне и да му отвърне по друг, по-различен начин?

Стремежът към пълна равнопоставеност в секса не означава ли, че никой не иска да отстъпи от своята егоистичност, бои се да не остане “засенчен”, да не изгуби инициативата, в някакъв смисъл да се подчини и да приеме предимството (превъзходството) на другия?

Безразлично ли е това, че единият е мъж, а другият - жена, щом и двамата еднакво се борят да бъдат “първи”, всеки се страхува да не остане по-назад, да не бъде “изпреварен”, и “задминат” в активността си?

Или пък трябва и двамата еднакво да са изпълнени с готовност непрекъснато да отстъпват, да са еднакво нерешителни - щом никой не се е решил да приеме “първенството” на другия и не е приел за себе си “втората роля”?

Съществува ли някаква скрита “война на половете” за надмощие (в наше време)? Дали временният “победител” в нея само временно е “водач”, а “победеният” му се подчинява само докато сам не спечели следващата “битка”?

Има ли надежда тази обречена “война” някога все пак да завърши? Какво може да се направи за това?

Може би пък “по-опитният” неизбежно “диктува играта”, а другият просто го следва, изпълнен с доверие? Но ако и двамата са еднакво неопитни?

Може би тогава “по-силната” личност неизбежно се налага - неизбежно дали е мъжът или жената?

Ако жената се е оказала по-силната личност и “водач” в секса и любовта, то как тогава ще се чувства мъжът, разбрал, че му е отредена ролята на “слабата страна”?

А как ще се чувства жената уловила превъзходството си над мъжа, който обича? Няма ли да пострада “мъжкото достойнство” на един такъв пасивен, потиснат мъж?

Може ли (дамата, госпожицата, госпожата) да се почувства нещастна и потисната когато разбере, че е влюбена в един истински силен мъж (мъж, който е активен, “водач” и “глава” в секса, любовта и живота)? Дали достойнството й като жена и човек ще бъде в този случай жестоко уязвено?

Как жената ще възприеме своя партньор ако усети, че(в секса и в любовта) той заема “изчаквателна” и пасивна позиция, винаги оставя на нея инициативата, с нищо не подпомага достигането на удоволствие, стреми се да “получава”, но не и да “дава” удоволствие?

Ако на мъжът му харесва жената да бъде активна - какво означава това? А ако на жената й харесва нейния партньор да бъде пасивен?

Ако на мъжът му харесва жената да бъде пасивна - какво означава? Може би проява на “лош вкус”?

А ако на жената й харесва мъжът да е активен, по-силен и по-инициативен? Ще приеме ли тя такова явно превъзходство на мъжа в секса и в любовта?

Кога удоволствието е по-силно: когато “получаваш” или когато “даваш”, доставяш удоволствие на другия?

Ако “класическата”(мисионерската) сексуална поза (жената “отдолу”, мъжът “отгоре”) е остаряла, “демодирана”, потискаща жената, то нима тогава “некласическата”(обратното) е изцяло съвременна, “модерна”, отговаряща на самосъзнанието на младите хора днес?

Еманципацията на жените (освобождаването им от “игото” на мъжете) доведе ли до абсолютно равенство на половете в секса и в любовта? Какво означава това последното, в какво се изразява, как го оценявате?

Трябва ли да се простим с представата, че “жената е слаб пол”(“жените са слабия пол”)? Съществува ли тенденция към “феминизиране” на мъжете (т.е. че стават “по-женствени”, че губят традиционно ”мъжкия” си облик)? Как се отнасяте към подобна промяна - ако е налице?

Дали пък другата страна на този процес не е “маскулинизация” на жените (т.е.те стават “по-мъжествени”, поемат “мъжки роли”)? Прави ли се днес точна и ясна граница кое е “мъжко” и кое - “женско”? Как оценявате такава тенденция?

Може би изходът от тези противоречия на “традиционно” и “съвременно” е намерен вече от самия живот, открил потресаващо разнообразие на начини за сексуално задоволяване?

Съществуват ли такива начини, при които ролите непрекъснато се менят, не се знае “кой е активен и кой - пасивен”, “кой е мъж, а кой жена”?

Вие лично как възприемате свободната любов, която не прави никакви ограничения в секса (в това число и разграничаването на ”мъжки” и “женски” роли и “задължения”)?

Дали пък ограниченията( самоограниченията) не са органична част от пълноценно разбираната свобода в любовта (и секса)?

Истински свободен ли е онзи, който прави “всичко, което му скимне” и му се прииска в секса? Има ли неща, които неусетно, но невъзвратимо рушат естествеността на връзката, т.е. такива, за които след това ще съжаляваме?

Съществува ли проблем за активността и пасивността при секса и любовта между индивиди от един и същ пол? Как става разпределянето на активна и пасивна роля при хомосексуалистите?

Съществува ли там трайно закрепяване на съответната роля за дадения индивид? Дава ли това съответно отражение върху душата, характера, личността?

Дали пасивният хомосексуалист не е по-женствен, а активният - по-мъжествен, държащ на мъжествеността си?

Отказал ли се е от своята мъжественост пасивния хомосексуалист? Няма ли това да навреди на любовта на партньора му, влюбен в него именно като “мъж в мъжа”?

Каква ще бъде вашата реакция ако ваш връстник от същия пол сподели, че е влюбен във вас? Готови ли сте да отхвърлите безцеремонно (безсърдечно, твърдо, жестоко) чувствата му?

Дали хомосексуализмът е откритие на модерните времена - или е съществувал винаги?

И така нататък, вижда се, че въпросите от тази подтема нямат край, добре би било вие сами да предложите интересуващи ви въпроси относно сексуалното поведение, “разпределянето” на ролите в секса и в любовта и т.н. Нека сега да поставим друг кръг от въпроси, обединени от един твърде важен проблем, а именно:

4.Съществува ли “платонична любов”, любов без секс?

Какво разбирате под любов? Интересува ли ви истината, която крие в себе си любовта? Можете ли да откриете нейния автентичен смисъл (смисъл, който касае нас самите и живота ни)?

Как се отнасяте към твърдението, че любовта е душевно-телесна връзка, насочена към достигане на жизнена и човешка цялост и пълнота? Какво би се получило, ако единият момент - стремежа към единение на телата например - се изключи от идеята за любовта, дори от представата за любов? А ако другият момент - родството, общността на душите, взаимното чувство - бъде пожертван, за да остане чистото телесно-сексуално общуване?

Дали истински чиста е само любовта, която не включва в себе си “примес” на нищо телесно-еротично? Как се отнасяте към “чистия секс”, напълно еротичната любов - без “ примес” на нищо душевно, на чувствата? Възможна ли е такава любов - и от двете форми?

Ще се появи ли сексуална възбуда, силно желание на тялото ако липсва емоцията, благоприятното разположение на душата към “душевно-

телесната цялост” на партньора? Осъществим ли е сексът в състояние на пълна “безчувственост”, на емоционално “бездушие” и безразличие към другия?

Може ли мъжът да достигне ерекция ако в душата му не е налице емоция, подсилваща еротичното желание - и същевременно явяваща се негов израз? Какво преживява жената ако в половия акт не е емоционално ангажирана, т.е. изпълнена е с безразличие, “тъпота” и пр.?

Какво означава това да си напълно безразличен към “ставащото” - когато правиш секс? Можете ли да го опишете, какво тогава все пак “става” в душата?

Вярвате ли в “платоничната любов”, т.е. чистата душевна връзка без примес на нищо еротично, телесно сексуално? Дали е прав Платон, смятащ, че тъй като жената е “носител” и “въплъщение” на телесността (”жената е… тяло”!), то чисто душевна връзка не е възможна между мъж и жена, а само между… мъж и мъж (мъжът въплъщавал чистата душевност, умът и разумността!) - и това е приятелството?

Възможно ли е приятелство между мъж и жена, или то винаги се “изражда” (или… възвисява!) в любов?

Дали платонична не е любовта, която се получава наслаждение само от съзерцанието (без докосване и обладаване) на тялото и от възхищение пред душата на партньора? Вярно ли е това, че подобни наслаждения са по-силни от получаваните в секса? Или пък пълноценното душевно-телесно-еротично удоволствие (“същинската” любов) все пак е по-силно и по-истинско?

Възможно ли е платонична да е любовта, в която не участват гениталиите, половите органи, а всичко останало е… “както трябва да бъда”? Дали тогава телесните наслаждения са по-силни и… по-възвишени? Какво е това възвишеното в любовта, как да го разбираме? А съществуват ли, респ., “нисше”, “низко”, “долно”, “низост” и други такива?

Как се поражда чистият естетически момент в любовта, т.е. чистото удоволствие от съзерцанието на самата красота? Съществува ли… “душевна еротика”, еротичност в пределите само на душата? Какво правят любовниците, залагащи само на нея?

Ако изключим само един момент от пълнотата на любовното преживяване, например усещането от съприкосновението на пениса с вагината, ще се засили или ще отслабне удоволствието, което човек получава?

Кое преживяване е по-силно - от очакването, от страстното желание и от неудовлетворената възбуда, или пък от задоволяването, от непосредственото изживяване на удоволствието, преди само “предвкусвано”? Какво чувства човек когато е получил всичко, което е желал, т.е. след преминаване на “върховната наслада”, екстаза, оргазма? Защо тогава, поне за известно време, ново желание не може да се появи?

Дали само сексът не синхронизира живота на тялото с този на душата, не ги слива в единен поток? Той ли само обединява преживяването, възможностите за удоволствие и за чувство, вкоренени в едното и в другото? Може ли другояче да се постигне подобен ефект? Как, дали пък не… платонично?

Дали влюбените, които все още нямат решимостта и не са изпитали… “отровата на сладострастието”, не са в известен смисъл нещастни? Или пък стават такива едва след това? Какво е отношението на сексуалната удовлетвореност към усещането за щастие?

И други такива въпроси могат да се поставят в един жив разговор…Нека да завършим - темата за любовта е неизчерпаема! - с началото

на любовта, с раждането й, с влюбването. И така

5.Мога ли да се влюбвам когато поискам?

Как си представяте съществуването без любов, съществуването на зрелия човек, който никога не е бил влюбен и затова не познава любовта?

Какви чувства владеят човека във всекидневното, в прозаичното съществуване? Какво внася в това последното любовта? Как се променя “оптиката на виждане” спрямо света, другите и самия живот когато в душата се зароди любов?

Еднакъв ли е светът за влюбения и за чуждия на любовта човек? Да си чужд на любовта - какво означава това?

Какво е душевното състояние на влюбения? Как той възприема “обекта” на своята любов? Правите ли разлика между истинска и мнима влюбеност? Как да ги различим?

Каква е ролята на сексуално-еротичните желания за влюбването, за пораждането на любов в душата? Може ли човек да бъде еднакво и едновременно влюбен в двама (и дори в повече!) души? Какво би означавало това?

Как се отнасяте към способността за лесно влюбване, към прекалената влюбчивост? Познавате ли такива мигновено влюбващи се хора? Какво мислите за тях, превъзхождат ли те с нещо другите, по-умерените в чувствата си?

Можем ли да се влюбваме в когото си поискаме - или това не зависи от нас? От какво тогава зависи? Можем ли да се влюбваме когато си поискаме? Трябва ли просто да чакаме времето, в което любовта сама реши да дойде при нас? Или трябва да я… “грабваме” - за да не съжаляваме после?

Различават ли се по нещо чувствата на влюбените - мъж и жена? Как обича влюбения мъж и как - влюбената жена? Какви душевни промени настъпват под въздействието на силната любов на мъжа и у жената?

Превъзхожда ли с нещо единия пол другия - по отношение на способността им да обичат, да са истински влюбени? Какви са поведенческите прояви, издаващи състоянието на влюбеност при мъжа и при жената?

Какви са преживяванията на влюбената двойка хомосексуалисти? Различава ли се по нещо хомосексуалната влюбеност по отношение на хетеросексуалната - става дума за изпитваните чувства? Променя ли нещо това дали бива обичан мъж или жена - от мъж или жена, или от жена и мъж?

Може ли човек да се заблуждава в това дали е влюбен? Как може да сме сигурни, че това, което става с нас, е любов, е автентична влюбеност?

Как започва и протича “разлюбването”? Можем ли да го спрем след като е започнало? Дали тези, които лесно се влюбват, лесно и разлюбват? Едновременно ли настъпва “отрезвяването” или неизбежно единият си тръгва, а другият е изоставен? Какво е душевното състояние на влюбения, когото са разлюбили? Мъжете или жените са по-непостоянни в чувствата си? Изоставената жена ли страда по-дълбоко и силно или изоставеният мъж?

Ако между влюбените дълго време не настъпва интимна сексуално-еротична близост, изложена ли е на опасност тяхната любов? Откъде може да дойде опасността, възможно ли е да ти “отмъкнат” любовника понеже… “спиш” или си прекалено нерешителен да изпълниш желанията си?

Трябва ли да се бърза със секса с цел да се заздрави връзката? Възможно ли е сексуална несъвместимост да е решаващото условие за “умирането” на една любов? Какво разбирате под “несъвместимост” в секса?

Какви качества на личността са необходими за да издържиш с чест изпитанието на една любов? Може ли любовта да бъде наречена изпитание? В какъв смисъл тя е изпитание?

………И други такива въпроси, които неизбежно ще се появят в един

свободен и непринуден разговор. Имахте ли чувството, че предлаганият разговор (с дългите поредици от въпроси!) не е достатъчно непринуден? Направихте ли нещо за да стане такъв?

ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИСЪЛ И ЗА АРГУМЕНТИРАНЕ В ДИСКУСИИТЕ:

1.Прочетете следния текст от книгата на Ангел Грънчаров “ЕРОТИКА И СВОБОДА: психология на пола, секса и любовта”:

Как да постигнем пълнотата на живота (изчерпателния смисъл на живота за човека) в строго индивидуалната форма на личността (каквато всеки от нас е – или поне трябва да бъде!) и в какво отношение се намира "всичкото това" с любовта – ето я темата, в която можем да покажем своята вече окончателно проявила се психологическа и човешка прозорливост. Ясно е, че по някакъв начин именно еротиката лежи в основата на личностната пълноценност – или поне тази последната съвсем не може да бъде постигната извън нея. Та нали даже когато си мислим, че сме постигнали "пълна независимост" от своята сексуалност в някоя сфера на личностната и жизнената си реализация (например, проявявайки извънредна активност и талант в образованието, науката, изкуството, културата, политиката, спорта и т.н.), то и тогава нашите достижения се оказват израз на… сублимация, т.е. са в някаква степен "заместител" на сексуалния живот? Не се ли явяват тези наши достижения "преобърната форма" на еротичното удоволствие, "изкуствена употреба" на витално-сексуалната енергия, чиито естествен, съобразен с естеството на живота, и при това непосредствен израз е единствено сексуалното и еротично преживяване: автентичната любов и "здравият", неизроден секс? Това, че сме живи и преизпълнени с живот, с откритост спрямо живота, неминуемо ни прави еротични, отдадени на еротиката същества. Доколкото живеем, дотолкова (в същата степен) сме ядро и сърцевина на един вечен "еротичен космос", който носи в себе си тайната на битието, неговата идея и съдба. Сексът и любовта следователно не могат да достигнат своя "дълбинен патос" без едно такова мистично чувство на всеотдайна въвлеченост в битийно-космическото световно и човешко – тайнство, без отдаденост и дори пристрастеност към тяхната животворна стихия и дори "магия". Сблъсквайки "рационално-разсъдъчното" ("интелектуалното") гледане на секса – достигнало своя връх в ХХ век в лицето на т.н. "сексуална революция" и на предимно телесния хедонизъм – и класическото, древно и общочовешко извечно разбиране на еротиката като "магия", тайнство и дори "сакрално-символистично действие", причастяващо ни във вечна вярност на живота и битието, ние ще се опитаме в един свободен разговор да потърсим основанията на така жадувана жизнена, душевно-телесна, цялост – без която е немислимо постигането както на своята, индивидуалната, така и на "нашата", общата (и същностната) човечност. (Да посоча все пак, че "отломките" на класическото разбиране на еротиката така или иначе "витаят" в нашето обременено от "култура", "цивилизованост" и "съвременност" – а също и от прекален прагматизъм, изключително плосък при това – съзнание .)

Но тук вече въпросите всеки трябва да си ги задава сам, при това съобразно себе си, според своята индивидуалност и личност. Предлагането на "общи въпроси" от страна на някой към "всички останали" е изцяло неуместно: не съществува "образцова личностност", която да налага себе

си, своите виждания и разбирания; ценното на личностите е тъкмо раз-личното, индивидуалното, неповторимото, никой няма право да ни "води" и да ни се натрапва, всеки от нас е самоценност и "самоцел", всеки сам на себе си задава най-важните, съкровените въпроси, които никой друг не знае и не може да ги зададе. Често такива въпроси съвсем не могат да се "формулират" – общи "формули" по най-значимото няма и не може да има – дефиниции не съществуват, а и "съобщимостта" на разбиранията и идеите е безкрайно затруднена; да не говорим за "техниките", уменията и подходите по пътя на "себедостигането" и "саморазбирането". И тъй като най-трудното можем да извършим единствено сами, без да разчитаме на чужда помощ и вмешателство, то ни остава само една възможност: смело да се нагърбим със задачата, която неотменно ни съпровожда до последния ден, да проявим извънредна сила и доблест в решаването й, да покажем оригиналност и творчество – отхвърляйки всяко подражание и всеки опит за "кривването" по лекия път, който обикновено доникъде не води. През многото отчаяния и провалени надежди всеки в крайна сметка "напипва" твърдата почва под краката си, но ако сме малко по-прозорливи, то най-добре е това да стане по-рано, а не когато е вече съвсем късно. Но главното е в нито един миг да не се опитваме да "надхитрим" живота – това никой не е успял да стори – или пък да се поставяме "над него": животът е всичко за всяко живо. Ако си човек, трябва да признаеш, че извора на твоята човечност по непонятен начин съвпада с никога непресъхващите извори на живота, които носим в себе си, в своето сърце. Но също трябва да разберем, че човекът е, уви, само "средството" за пренасянето – без никаква загуба – на самия живот, на живота като висш израз на битието. Не бива да забравяме поне това: "Загадката на човека трябва да бъде разгадана…" (Достоевски), на живота – в не по-малка степен. Но кой ще го направи ако не живеещият човек именно със своя живот. А животът си заслужава да се живее само пълноценно, не иначе…

2.Обсъдете следния текст от книгата на И.Кон “Въведение в сексологията”:

Според най-древните индийски вярвания, представени в Ригведа, желанието е първичната сила, създала света. Упанишада (6-3 в.пр.н.е.) уподобява човека, постигащ духовното начало, на мъж, който се намира в обятията на любимата жена. “Сред безбройните неща, създадени от Небето, най-скъпоценното е човекът. От всички неща, даряващи на човека благоденствие, нито едно не може да се сравни с интимната близост. Онези, които разбират нейното значение, ще могат да задоволят своята природа и ще продължат живота си; онези, които ще изпуснат истинското й значение, ще си нанесат вреда и ще умрат преждевременно” - се казва в един древен китайски текст.

Още древните гърци правят разлика между сетивното, телесно влечение и потребността от душевна, психична близост, както и между страстната любов, жаждата за обладаване на любимото същество (“ерос”) и нежната любов, където преобладава потребността от самоотдаване, желанието да се разтвориш в любимия (“агапе”). Ерос и агапе не са не са синоними на чувствените и духовните елементи на любовта, които античната култура признава за еднакво правомерни, макар че поставя душевната близост по-високо от телесната. Освен това не бива да се забравя, че платоновият идеал за любовта, определяна като “жажда и стремеж към цялостност” се гради върху хомоеротична основа. Платон смята, че Всенародната Афродита (Пандемос) символизира любовта между мъже и жени, и при нея водещото е телесната основа. Еросът на Небесната Афродита (Урания) произхожда от богиня, имаща отношение само към мъжкото начало, поради това “вдъхновените от този Ерос се обръщат към мъжкия пол, предпочитайки го като по-силен по природа и надарен с повече ум”. По-късно идеята за платоничната любов се отделя от началната хомоеротична основа, но затова пък придобива болезнен антисексуален

оттенък (принизяване или пълно отрицание на чувствеността и телесността)…

Изяснено е, че (данните са за 45 общества) отношението към хомосексуалността корелира (съотнася се) значимо с характерното за дадена култура общо развитие на сексуална тревожност, т.е. колкото повече страх и тревога предизвиква у хората сексуалността като такава, толкова по-враждебно те се отнасят към хомосексуалистите… Най-разпространената форма на ритуализирани хомосексуални контакти между възрастен мъж и момче (юноша) може да се види при церемонията инициация. Еднократният или повтарящ се няколко пъти орално-генитален (фелацио) или анално-генитален контакт, в който възрастният задължително изпълнява маскулинната роля, символизира предаването на момчето на физически и психически (мъжественост, смелост, ум и пр.) качества, характерни за възрастния мъж. Смятали са, че зависимите от жените момчета не могат да станат мъже, че мъжественост може да се “прихване” само от мъж, и то в сексуален контакт между момче и мъж…

В съвременната култура значително отслабнаха забраните относно голотата; достатъчно е да си припомним еволюцията на плажните костюми и на другите видове дрехи. Разшириха се границите на речевата пристойност: много думи, доскоро смятани за нецензурни, сега широко се използват… Това означава, че хората са престанали да се страхуват от дадени явления, започнали са по-свободно да се отнасят към тях…

3.Преценете разсъждението на Ксенофонт (от книгата “Домострой”):Природата на двата пола от самото раждане бог е пригодил:

природата на жената за домашните работи и грижи, а природата на мъжа - за външните. Тялото на мъжа той е направил така, че той е по-способен да понася студ и горещина, пътешествия и военни походи, поради това той му е предназначил работите извън дома. А тялото на жената бог е създал по-малко способно за това и поради това, трябва да се признае, той й е предназначил домашните грижи.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Душата на човека е свят и дори вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб - стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един величествен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия. От живия човек се иска най-вече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали, напротив, той е длъжен да създава и поддържа великолепието, многообразието, цъфтежа, “плодоносността” и въобще живота на ефирната духовна субстанция, каквато представлява човешката душа - и особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност. Изкуството на живота, което единствено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвременна психология, пронизана изцяло от философски дух. Нашата задача беше да разкрием началата на тази психология, която може да даде много на опитващия се да разбере себе си млад човек.

1.И напреднах ли в познанието на самия себе си?

Не казахме “всичко” (това е невъзможно!), но се стремяхме да вникнем в най-важното, в онова, което определя всичко останало. А останалото вече зависи от отделния човек, от теб, от мен, нея, него и т.н.,

от всеки за себе си и за неговия си живот. Може и трябва ли тук да се каже още нещо?

Най-напред всеки е длъжен да се овладее от доверие към самия себе си и особено от доверие към своята способност да разбира - и също да схваща със собствения си ум. Трудностите в нашия път са затова да бъдат преодолявани, към тях трябва да се нахвърляме със страст, с една ясна и свободно разполагаща със себе си упоритост, с дързост и дори с вдъхновение: залогът тук е прекалено голям: аз самият, моят живот и съдба. Трябва също да сме непримирими спрямо объркаността в нашия душевен живот, в никакъв начин не бива да позволяваме съзнанието ни да се превръща в… “боклукчийска кофа”, в която културата и светът изхвърлят своите отпадъци. Грижата на искащия да живее пълноценно, на човека, който изпитва увереност в бъдещето си, е една, и тя стои пред всички други загрижености, проблеми и суетности: да бъдеш себе си, да разполагаш свободно със себе си и със своя живот, да постигаш, следователно, чистота в своя душевен живот, да поставяш всяко нещо на неговото място. Усещаме ли всекидневно безпокойство, свързано със съдбовния избор на себе си и на едно бъдеще, което е достойно за нас, а ние - за него? Отговаряме ли с откритост на дълбокия порив за яснота, който напира от цялото ни същество, или сме склонни да се оставяме на абсурдното живеене в тъмнина, т.е. “както се случи”, “както дойде”, “слепешком” и пр.?

Човешкото съществуване, всекидневността с нейната хаотичност, регламентираност и неспонтанност може да постигне своята истина само чрез решаването на цяла поредица от коварни екзистенциални проблеми, които не търпят отлагане, за които отлагането подготвя страшен провал в такова едно бъдеще, което едва ли може да бъде желано от някой. Психологията в тази насока е дълбоко потребна, а философията - направо незаменима. Ако за живота са необходими умения и дори специфична техника, то за добиването им не е достатъчно да чакаме, уповавайки се само на вкоренения порив на вродената ни жизненост, но сме длъжни да търсим и да пробваме, да започваме и да се отказваме, да се разочароваме и да се изпълваме с крехка надежда че прекрасната индивидуалност, която Бог ни е отредил, няма да ни се изплъзне. Това да си човек не е дар, а е постижение, лично завоевание, дори съдба, за която обаче сме отговорни благодарение на свободата си. Безразличието към самия себе си е признак на несвобода и то се заплаща със страдания: “Човекът е осъден да бъде свободен” (Ж.-П.Сартр)

Да разчиташ на себе си е достойно, но понякога се налага да търсим помощ: когато сме успели да се объркаме прекалено подкрепа можем да намерим само от страна на немного, на близки хора, но… понякога именно те са част от ситуацията, която ни е довела до душевни страдания и проблеми. Търсейки изход, човек може да се обърне - не винаги обаче само като крайно средство, защото тогава може и да бъде късно! - и към психолог или психоаналитик, както това се прави във всички развити общества (у нас обаче се обръщат към… врачки и ясновидки!). Защо обаче става така у нас и докога може да продължава така?

2.Проблемът да нямаш проблеми - какво е пък това?!

Хората ги е страх и изпитват непреодолимо неудобство да споделят душевните си проблеми - особено сексуалните! - пред чужд човек, да не говорим пред психолога, психотерапевта или психоаналитика. Изпитваме див ужас от това да “разголим” душите си пред друг човек - по-силен дори от този когато ни се налага да съблечем голи телата си. Защо е така, как да разбираме тези страхотни неудобства, във властта на които е мнозинството от хората у нас, ако не и всички?

Да те е срам или да те е страх да се разголиш, независимо дали телесно или душевно, е ясен симптом за неблагополучия в душевния живот,

нещо повече - то е израз на назряваща душевна криза и дори заболяване, особено когато този срам и страх е наистина див, траен, непреодолим по никой начин, парализиращ човека. (Понякога дори и в секса и любовта се наблюдава такава патология, свеждаща до преживяването на ужас от голотата!). Душевният живот изисква откритост, гъвкавост, желание за промяна, пренебрежение към стереотипите: нима даже не можем да си представим, че “под дрехите си” (каквито и да са те, “телесни” или “душевни”) сме голи, че голотата е естественото състояние на човека. (Да се поучим от малките деца: те не се срамуват от голотата си, и затова съвсем не са комплексирани, докато ние, вероятно, сме!) Тук обаче става дума за душевното разголване, което е ясен симптом (в крайната си форма) за сериозни психични и личностни проблеми, за обърканост и дори нищета, нищожност на душевния живот: човек се срамува от разголване когато… няма какво особено да покаже.

Ситуацията, описана по-горе, не се дължи, както видяхме, на предразсъдък, но нека да го определим така. Но се налагат разяснения.

Важното е хората у нас на успеят да преодолеят съществуващите предразсъдъци, които водят до нерешителността да прекрачиш прага и дори да потърсиш кабинета на психотерапевта (чиято мисия е единствено да помага там, където човек не може да се справи сам). Същите хора, изпитващи неудобство, страх и срам да споделят с психолога или психоаналитика своите душевни проблеми или кризи, с охота и без смущение говорят за своите соматични (телесни) неразположения и болести - и без никакво неудобство се тълпят пред вратите на лекарите в болниците, търсейки изцеление…

Оказва се, че като че ли телесният недъг или заболяване на някой телесен орган е някак си… “по-престижно” от заболяването на душата - което, веднъж появило се, довежда до цялостно разстройство на жизнените функции на целия организъм и до изчерпване на жизнената му сила. Съществува предубеждението, че от заболяването на черва, бъбреци, бял и черен дроб и пр. неизбежно се умира (и то си има своите основания!), но от болна душа… не се мре и затова такава “болка не за умиране” се крие и понася безкрайно. Този предразсъдък, дължащ се на основно неразбиране на душевния живот, може да се опровергае така: от болест на душата не се мре, само се “живее”, но се живее така, че все едно си… закопан жив в гроба. Жестоко е, но истината е такава, нека всеки избира сам ако е изправен пред такъв избор: да “живее” с вечни душевни страдания, при това криейки ги и преструвайки се че не съществуват, или да потърси решителен изход пред задаващото се душевно заболяване. Няма такъв човек, който при телесна болка не оставя всичко и не тръгва при лекаря, следователно няма опасност някой да се остави заради такава болест да умре… без помощта на лекар. Но, уви, мнозина са ония, които се оставят да живеят с душевното си състояние, напрежение, кризи и болести така, че все едно са живи закопани и даже с поглед, търсещ в гроба избавление от страшните неволи на душата. Наистина, от душа не се мре, защото по начало душата е нетленна същност, смърт за душата не съществува, тук и смъртта не е спасение. Ако душата ни е безсмъртна, то нима не трябва най-напред за нея да се погрижим?!

3.Ще полети ли “крилатата колесница” на моята душа?

“Завършвайки” иначе безкрайните по своите смислови и жизнени значения тема за душата и човека, се надяваме казаното да е поне ориентир, позволяващ на всеки изучаващ-себе-си (а такъв е всеки жив човек!) да свърши самостоятелно най-съществената работа: да достигне до разбиране на самия себе си, до оня адекватен спрямо своята душа Аз, до разумния Аз, който уверено държи юздите на крилатата колесница с впрегнати в нея буйни, диво и бясно препускащи коне, на които древните

много мъдро са уподобявали човешката душа. Ясно е какво може да сполети водача на такава колесница, който е изпуснал конете на техния вихрен устрем и необуздана воля, или пък (и това е възможно!), му се е скъсала някоя юзда. Конете са душевните сили, колесницата е душата, а водачът е нейния Аз, самосъзнанието с цялата му свита. Уменията, техниката на управлението на тези коне не може да се научи отникъде и не може да се преподава. Всеки от нас разполага със своите си “коне”, с техния особен нрав и сам управлява, доколкото и както може, “колесницата” си. Тук всеки е предоставен на самия себе си и единствено ясното разбиране на естеството на човека и Аз-а може да му помогне да сложи ред и да внесе мир в душата си.

Всеки един от нас всекидневно и безсъзнателно, а много често и по неволя, се изживява като психолог, изучаващ своята душа и своя Аз. Понякога хората успяват и се справят - с цената обаче на много лутания, кризи и често с непрекъснати проблеми. Познанието на собствения Аз спестява подобно разпиляване на душевна енергия, която - ако е налице разбирането - може да се насочи за значително по-полезни цели.

jivotat na dushata (psyhologia)

Documents