king of the night

1

Кралят на н0щта

Краля на Н0щтаСборник с литературни произшествия

2003-2007първо издание

Дизайн: Мениън Лий ГрейКорица: Цветелина Котларска

Автора го мързи да напише встъпление.1. На дизайнера не му се занимава повече.2. За коментари моля пишете на мейла на последната страница.3. Важно е съдържанието, а не текста!4.

Встъпление

Съдържание:Мракът на сълзите................................................... 7Един живот............................................................... 7Последен миг ......................................................... 8Остров на надеждата............................................... 8Откровение............................................................... 9Калинката и Демонът ............................................. 10Леден Гранит ........................................................... 11Из едно Писмо.......................................................... 12Трите Камъка ........................................................... 14Компютърни Тревоги.............................................. 21Не искам .................................................................. 24Усмифка.................................................................... 25Просто Една Птица ................................................. 26ЦСС........................................................................... 27Целувката на Смъртта ............................................ 28Разговор с Ада ......................................................... 29Тежестта на короната............................................... 32Страх ....................................................................... 3350 cent ....................................................................... 34Цената на Едно........................................................ 35Моят Свят.................................................................. 35Сам със Звездите..................................................... 36Двама........................................................................ 37Историята на една пеперудъ.................................. 38Паве ......................................................................... 41Изкушението на доктор Алън ............................... 41Краля на нощта....................................................... 43Гарвана и Бодила .................................................... 46Зарът на животът..................................................... 48Свят на лъжи............................................................ 49Твоята Светлина....................................................... 50

Най - честният измамник........................................ 51Денонощен магазин................................................. 51Когато стрелките се завъртяха назад..................... 52Да убиеш................................................................... 53Ако ли умра...............................................................54Драмата На Канина Мома........................................54Сид и Слънцето........................................................ 57Из «Дневника на едно момиче, без приятели»..... 58Компютърен вирус : «Няма спасение»...................59Колко може да струва едно видение.......................60Завещанието ............................................................ 62Либовна О'да ............................................................63Ти не знаеш облако! ................................................64Пътя на Бога..............................................................66Глас Отвъден.............................................................68Ноемврийско Дърво................................................. 68Топлинка................................................................... 69Г.Е.Р.О.И.................................................................... 70Сляпо неразбиране .................................................. 71Не искам.................................................................... 71Ангел в Ада ............................................................72Кръв........................................................................... 73Когато му намигнеш ................................................75Сбогуване..................................................................76Тютюнопушенето убива.......................................... 80Три Рози.................................................................... 81Какво ми казаха извън земни те..............................81Кадри от един живот ...............................................83Една Усмивка ............................................................85Паднали звезди......................................................... 85171 Стъпала.............................................................. 87

7Краля на н0щта 7

Мракът на сълзите Студена нощ града покри. В тихи

улички мъгла се сгуши. Човекът тъмнееше в сивя си дом.

С една ръка разлюляваше полупълна чаша, а с другата почукваше празна

бутилка. В най - тъмния кът на стаята, прегърнали се едно друго, седяха две женски тела - дъщеря и майка. Тишината скриваше плача им, а сълзите им, горещи и горчиви, се сти-чаха бавно по тъжните им лица и мълчаливо си говореха.

- С какво съм заслужила това? - прошепна една от сълзите на жената.

- Такъв мъж си е избрала госпожата. - отвърна втора.- Но детето... То какво е виновно? - попита първата.- Това вече е съдба. - намеси се трета.- И кой е определил тъй жестока съдба на невинно дете?

– запита първата мрачно.- Не знам... - едва успя да отвърне посестримата ѝ и капна

на прашният под.- Глупости! Съдба... - добави първата и последва своята

горчива другарка.- Човек е човек само, когато разбира другите. - промълви

четвърта, гледаща към мрачния под.- Не съм виновна, че е тъй тъжен. Не го виня. Трудно му

е. - рече искряща детска сълза.- Но той не трябва да постъпва така! Кажи му! - мрачно

промълви една от женските сълзи.- Та ние сме още малки. Трябва да пораснем, да се осъзна-

ем... - каза светлата детска сълза.

- Да пораснете?! Той може да я погуби в пиянството си. Тя трябва сега.... - горчивата сълза се отрони и капна при другар-ките си на прашния под.

- Права си. Но мисля, че трябва да... – бистрата сълза нежно бе изтрита от детската ръчичка.

То стана. Отиде към баща си и му каза съвсем сериозно:- Тате, стига си пил!

Един живот

Седеше отегчен в топлият си стол. Пред него, на бюрото лежеше бял лист поглъщащ сенките разпръсква-ни от свещта. Мислеше загледан през тъмния прозорец и завъртя химикал-ката в ръката си. Музата му бе избягала

много отдавна. Липсваше му вдъхновение, но имаше огромно желание. Отвън, по заснежената тясна уличка се мъкнеше бе-локос бездомник. Ровеше из пълните кофи и си тананикаше някаква стара песен. Младият автор реши, че може би този скитник ще му разкаже някоя и друга история.

По Коледа белокос дрипав скитник влезе в кварталната книжарница. Застана пред най-първата редица от книги, по-сегна към най красивата и нежно я погали. Опита се да проче-те заглавието, но помоли за това книжаря. След като го чу се замисли. Попита за цената и пак се замисли. Бръкна в джоба си и потърка една о друга двете монети, които преди време му беше платил един писател за да чуе историята му. Разроши белите си коси усмихна се и плати книгата с двете монети. Струваше си да плати за да има собствената си история.

Жанр: разказиповей: дъждовен

2003-04-29

Жанр: разказиповей: облачно

2003-04-30


Последен миг

След като бе катастрофирал преди час, мъжа дойде в съзнание. С несъзна-телни усилия успя да излезе от горящия автомобил и се свлече на асфалтния път. Дишаше тежко, усещаше че нещо

вътре в него го задушава. Притвори за миг очи, но усети че се унася. Направи опит да се изправи, но след две крачки отново се срина на улицата. Кървеше. Осъзна го когато видя ръката си. Тънки и ивици кръв се стичаха по страните му. Болката го сгърчи и той стисна клепачи. В съзнанието му светкавично минаха последните няколко кадъра от животът му преди ката-строфата. Мъгла, дъжд, човек на улицата, спирачки, писък... другата колата. Отново отвори очи и плъзна поглед към чуж-дият автомобил. Той също гореше. На страни от него лежеше неподвижно тяло с протегната срещу него ръка. „Защо?” едва продума и детска усмивка разсече всичко около него. Русоля-во дете протегна ръка към него и тихо прошепна „Татко ела!”

Остров на надеждата

Някъде далече в тъмносиньото море се чу камбана. Фарът на брега разпръ-скваше снопове гъста светлина, кои-то раздираха нощният мрак. Морето бе вече заспало, а по ситните вълните сякаш пухесто перце, тихо се носеше

бяла рибарска лодка. Устремена към брега, тя не бързаше. На кея стоеше жена с парцаливи дрехи, с детенце в прегръдките си. Топъл бриз развя косите ѝ към морския фар. Бялата лодка спря до кея и жената се качи в нея. Младият мъж топло по-гледна жена си и кимна с разбиране. Вече нямаха дом. Стисна греблата и потегли назад към сърцето на морето. В тази ти-хата нощ звездите не можаха да намерят своите събратя във отражението на вълните, защото една малка бяла лодка, със своите две малки гребла разбиваше всяка една от тях с тих плясък. След миг звездите се обидиха и започнаха да изчезват една след друга, а тъмният хоризонт се обля в розови цветче-та. Жената отвори сънено очи и погледна изгрева. Срещу нея се усмихваше съпругът ѝ. Усети аромата на пролетни ливади и за пръв път повярва че земята на мечтите им съществува.

Жанр: разказиповей: мъгливо

2003-04-30

Жанр: разказиповей: мъгливо

2003-04-30

8Краля на н0щта 9Краля на н0щта88

Откровение- Тъпо ми е. Не знам какво да пиша.- Измили си нещо.- Какво? Всичко ми се струва тъпо.- Няма значение. Важното е да пи-

шеш.- Не ми се пише.- Трябва...- И защо?- Глупчо...Ти само това си можеш. Ако се откажеш, какво

ще правиш?- Прав си. Но ми подскажи малко.- Тема за писане ли искаш?- Да! Все пак ти си мозъкът ми.- Да, добре. Еми пиши за... за... за... Всичко това което си

искал...- Тъпо е. Аз не искам нищо.- Не! не ме прекъсвай. Пиши за всичко, което си искал да

кажеш...- Но не съм.- За всичко, което си искал да на пишеш...- Но не съм.- Излей онова мрачно потискащо нещо в теб.- Но без него няма да съм същия.- Не! Ти и с него и без него си все такъв!- Тъц, тук не можеш да ме излъже. - Прав си. Но ще спечелиш! Бъди себе си.- Поне на листа хартия?!- Да. Там си най-истински, защото никой не може да раз-

дели истината от приказката.- Листа хартия няма нищо да промени.- Лъжеш се. Погледни всичко, което си сътворил. То е

мрачно. - Но имам и светлина.- Малко е и е недостатъчна да потуши мрака.- Добре де, гаден мозък. Щом искаш...Ето дръж. Това е

единственото, което имам.- Мрак?! Спокойно. Сега идва време някой друг да заеме

място то му...- Ще видим.- Време да изгориш онова, което тлее в теб през последни-

те 17 години.- Да време е.- Мразя лицемерието, мразя лъжите, мразя тайните, мразя

премълчаните истини, мразя спестената болка. Мразя насили-ето, мразя несправедливостта. МРАЗЯ ЦЕЛИЯ ТОЗИ СВЯТ НА ОМРАЗА...

- Измори ли се?- Да. - Но ти олекна.- Да. И то много.- А сега е време за другото.- Кое ?- Противоположното на това, което крещя до преди мал-

ко.- Не. Нали няма да ме караш пак да крещя.- Нямаш друг избор.- Но какво има още да казвам.- Светлината.- Имам ли я?

Жанр: разговориповей: ветровито

2003-05-10


- Провери.- Хм... не знаех, че това е по-трудно да се изрече.- Винаги е така, светлината е трудно занятие. Давай!- Аз... Аз съм щастлив защото съм жив...- Давай де.- Аз... Аз Обичам... всеки един човек, защото вярвам, че във

всеки носи в себе си светлина. Аз Обичам... Обичам... Оби-чам да вярвам, че светът е светъл и винаги ще бъде такъв. Аз съм щастлив, че съм... просто, че СЪМ. Че имам всичко, което имам и мога да давам и помагам. Щастлив съм защото... защо-то съм жив и защото мога да обичам!... Това е!

- Защо сега не изкрещя?- Тези думи крещят сами по себе си.- И сега по добре ли се честваш?- Гърлото ми още е раздрано. Утре ще съм прегракнал.- Няма. Утре пак ще се занимаваме с тези работи.- Да бе! Я стига глупости

Калинката и Демонът (драма в късна редакция)

Калинка плачеше. Сълзите ѝ горещи, земята студена

поеха. Сърцето ѝ голямо, безбрежни болки

таяха.Демон бял от пръста изникна,и в мили думи той изригна.- Защо плачех калинко красива?- Теб пък к’во те брига. Болка сърцето ми раздира.- Но защо тя теб гори, нима щастие няма?- Щастлива нявга бях, но уви, за друга той ме смени.- Майната му. Да ти имам проблема. Остави! Него по скоро

забрави?- Да бе тъй лесно. Но не би! Такъв един красив и млад…- И ако е уместно – тъп ще да е бил щом тъй лесно те е за-

бравил...- Ако можех някак си него в моя свят да върна…- О, моля те, туй ми спести, ще повърна! Тогава недей се

предава, в болка и тъга недей остава.- Но той ме мрази и все на далеч стои, все се от мен се

пази.- Я пък тази. Ех такъв е живота, какво да правиш освен от

възлюбения да се пазиш.- О, Демоне бял за помощ тебе моля. Кажи ми какво да сто-

ря.- Калинке червена , какво по точно от мене искаш.- Само него ми върни.

Жанр: разказиповей: слънчево

2003-06-03


- (Писна ми само за него да ми пискаш.) Но дали той е за твоите светли бъднини?

- Той завинаги ще бъде моя любим, нищо че изчезна като дим.

- Едно мога да ти кажа и съдбата ще ти покажа… Него про-сто забрави.

- И нож в сърцето ми ти заби. Нима тъй лесно се забравят най – красивите очи, най – чаровната усмивка (като мивка) и тези ветрени коси.

- О, кой от теб ще ме спаси? Калинке любовта зарежи, хвани и работа си намери!

- Аааа, писна ми. С теб повече не искам да се занимавам.- Епа щом казваш. Чао! Ще се видим утре на генерална ре-

петиция. И кога каза, че ще бием сценариста, че ме дразнят репликите ми.

Леден Гранит Едно масивно парче се откъсна от

грамадната скала. То се затъркаля по склона, удряйки се и отскачайки. Спря се пред обширна река. Помисли дали да се опита я прекоси, но се страхува-ше, че ще потъне. Грамадната гранит-

на планина зад него се наведе. Помириса вода и изпръхтя. Не и хареса. Беше мокра и можеше да разтопи леденото и тялото. Реши, че ще е по – добре да стой на страни от нея. Много се беше изплашила, тази вода можеше да промени животът на планината. Можеше да я разболее, да я направи слаба. Пла-нината настръхна и някъде из върховете и завя ледовит вятър който се спусна из склоновете и се зае да замразява всяка една капчица мечтаеща някой ден да стане река. Така почти всички реки прикриваха страха си от реките, правейки се на по леде-ни и по ледени, без да подозират че един ден тези ледове ще раздерат телата им и ще изкопаят долини в недрата им.

Планината събра сили. Изправи се и с гордост обърна гръб на реката , след което се забърза към другите си другари. Мал-кото парче скала отчупило се от планината се беше взряло във водата. Гледаше отражението си. Ненадейно погледна назад. Планината я нямаше. Беше се отронил от останалите скали и те го бяха оставили сам. Един тъжен стон напомнящ пукота на лед преди пролет, се откъсна от парчето гранит. Сега не му оставаше нищо друго освен да се потопи в тази магическа, тайнствена вода. Направи едно малко поклащане и цопна във водата. Повърхността ѝ се разпени и разпръска. Леденият гра-нит потъваше към дъното топейки се. Когато докосна камен-

Жанр: разказиповей: ветровито

2003-06-03


ната пътека, по която реката вървеше, черупката му се разпука на две и от него се търколи късче кристал. Леденият гранит се усмихна. Толкова години знаеше, че има нещо специално в него и чак сега го видя. Кристалчето обаче не остана за дълго кристал. Лека пукнатина се появи по него и в следващият миг многоцветно парче разчупи кристалната черупка и запърха с крилца във водата. Целуна с клюн разцъфналия гранит и лит-на към повърхността. С всеки свой размах птицата растеше и губеше по един от цветовете си, и когато тя се зарея над вечно ледените върхове на планините беше се превърнала в бял об-лак. Като видя своите събратя замръзнали в гранит и лед об-лака заплака с горещи сълзи.

Из едно Писмо"Та докато вие си мацате с цветни

бойчки по живота, аз взех та купих много разредител и бензин и реших да изстържа розовата боя и да погледна от другата страна на стъклото.Не го изчистих съвсем, но представи

си колко изненадан останах, когато открих, че ние замазва-ме огледало, замазваме самите себе си. Хиляди слънца. Ние се крием, бягаме от отговорности, обвиняваме другите, пре-даваме приятели и продължаваме да замазваме всичко с една розова боя, забравяме за греховете си за грешките, за това което разрушихме, забравяме за изречените думи, с които сме наранили някой, забравяме за "невинните" ни грешки, които за някои са били фатални. Чудила ли си се колко от твоите думи може би са наранили хората около теб без да знаеш, без да искаш. Ние сме безотговорни. Мислим, че зна-ем всичко, че можем всичко, не признаваме грешките си и продължаваме да се правим на мъдреци поучаващо останали-те, а самите не можем да намерим поучим от живота. О, нима сме толкова подли и жалки. Нима?! Погледни изтрий и твоето огледало, погледни се виж, виж какво си. Не знам какво ще видиш, но аз себе си не съзрях, а само чудовище алчно за него си, егоистично, себично. А си мислех че съм в хармония със себе си. Да във хармония съм, само че с чудо-вището в мен. Какво съвършенство, когато то е постигнато с острие срещу другите. Каква свобода, когато роб оставам. Копнеж към висшето, а копая към ада. О, нима всички сме това, едни двулики същества. Едно


2003-08-29


тяло, Една душа. Тялото красиво, чисто, а душите ни? А душите ни разядени потънали в зловония, смрад на жалост и... И разядена от червеите на нисшото, на долното, на злото. Безнравствени мисли, аморални постъпки. Жалки сме хората тъй жалки и тъй... безпомощни пред чудовищата в нас. Ето аз говоря, крещя срещу себе си, но какво ще се промени, след малко розовото петно отново ще залее огле-далото ми. Защото не мога да се гледам толкова грозен. Или просто от ярост ще счупя огледалото? Не, не мога,

огледалото е моят живот. Отвращавам се от мислите си, от миналото си, от това,

което бях. Гнус ме е да се погледна в това огледало, защото знам, че там пак ме е зяпнал този грозен образ. Моят об-раз. Каква ирония. Исках да съм жесток. Глупак съм. Ето сега съм жесток, и по точно това там дето ме зяпа

е жестоко, жестоко с мен. Защо никой не иска да открие огледалото си, да свали тази боя и да се потърси отраже-нието си. А на место това излива още и още боя. Сякаш знаят какъв урод са и искат да го заличат като го залеят с боички, розови, червени, зелени, бембени. Трупат и трупат и си мислят, че така ще заличат отвратителният си об-раз, че ще затрупа онова чудовище. Не те затрупват себе си ... с лъжи. Жалко че им вярват и забравят бързо за онова зад боята.Може би тонът ми ти се струва малко груб и до някаква

степен надменен. Така е. Няма за какво да го крия. Ето аз пак съдя пак хуля другите. Гледам тяхната клечка в тех-ните очи, а не виждам гредата в собственото си. Пак съм чудовището, винаги ще съм бил това чудовище.Тъжно е. Да, тъжно е. Всичко е тъжно, когато е с истин-

ското си лице. А не намацано с боички. Благодаря ти, че ми

помогна да намеря тази истина зад боята, надявам се аз да съм помогнал да намериш твоята истина, твоето истинско отражение. Веднъж поне не се лъжи. И някаква частица от мен вярва, че няма да се изплашиш когато се видиш.

С дълбоки Прискърбие - Чудовището"


Трите Камъка Отдавна, много отдавна в далечни

земи, ама тооолкова далечни земи има-ло едно старо, престаро царство. То било богато и щастливо, поданниците на краля били весели и разговорчиви хора. Работата им се отдавала и земята

им се отблагодарявала щедро. Реколтите били предостатъчни, търговията просперирала и царството трупало богатства.

В едно селце покрай Великите Гори, в една стара къща живял един дърводелец. Неговите умения да борави с дървото били стигнало дори и до царския дворец а славата му се носе-ла навред. Макар и много известен той не бил богат, но нищо не можело да помрачи усмивката му. Дните му били изпълне-ни с труд и изкуство, а до него гордо заставали двата му сина и малката им сестричка. Те живели щастливи и задружно и усмивките им никога не слизали от лицата им. Двамата братя били работливи и помагали на баща си, а сестра им готвела и разтребвала докато мъжете на къщата работели, а когато всич-ки свършвали със задачите си и се прибирали в къщи сядали на вечеря и в разкази и истории се смеели до полунощ.

Една съдбоносна вечер, когато братята и бащата се при-брали видели, че момичето им го няма. Много се притеснили, търсилия из цялото село, но никой нищо не могъл да им каже. Легнали си разтревожени и никой от тримата мъже не могъл да заспи.

На сутринта двамата братя решили да тръгнат да търсят се-стра си, а баща си оставили да я чака, ако се върне. По - го-лемият брат тръгнал към столицата, а по – малкият из пущи-

наците на кралството. Всеки си взел храна и малко пари и се разбрали след две седмици да се върнат при баща си.

Малкият брат вървял непрекъснато - и в пек и в студ, раз-питвал всеки, който срещнел. Но никой не бил виждал сестра му. Започнал той да се отчайва, парите били на свършване, храна почти нямал, дрехите му били разкъсани, а времето за-студявало.

И докато малкият брат студувал, големият вече бил стиг-нал в столицата и отпочивал в топла стая в една гостилница. Но и той не бездействал, и той разпитвал и търсил. Накрая стигнал дори до самият цар. Царят го изслушал и пратил ня-колко глашатая да известят за изчезналата девойка, дори обя-вил награда за този, който я намери (естествено той покривал разходите по наградата, а и престоят на големият син – или поне 50%). Много смелчаци имало, които се опитвали да на-мерят девойка, но безплодни се оказали техните подвизи.

Двете седмици минали и големият син посърнал се за-прибирал. Но там го чакала още по – лоша новина. Баща му от тревоги бил умрял. А малкият му брат никакъв го нямало. Синът оплакал баща си на гроба му, продал цялото имане, а с парите купил два коня и поел да търси малкият си брат.

А той незнаещ за несполуките на брат си в търсенето на сестра си и за смъртта на баща си продължаваше да се бори с природните стихии. Двете седмици отминаваха, но той продъ-лжаваше да върви срещу леденият вятър.

Студена вечер го заварила в снежна гора. Той потърсил убежище, но не намерил из а това си запалил огън на сред гората. Дрехите му били разпокъсани, единствено едно на-метало го стопляло, а в торбата си имал само едно коматче хляб. Той седнал да вечеря с оскъдната си вечеря и тогава не-надейно чул нечий глас.

Жанр: приказкаповей: дъждовен

2003-06-22


- Простими добри, човече, но мога ли да споделя вечерята ти.

- Разбира се. – отвърнал малкият син без да вижда, кой го пита.

И към слабият огън пристъпила малка сребриста кукувица. Малкият син останал изненадан от говорящата кукувичка, но все пак и дал половината от хлябът си. Тя протегнал криле, поела рязаника, поблагодарила и попитала:

- Накъде си тръгнал добри човече?- Търся сестра си, която един ден изчезна от дома. – отвъ-

рнал нещастният брат.- Мога да ти помогна. – казала тя. – Не далече от тук има

друго кралство, в него живее един зъл магьосник. Той знае много неща, но малко казва и предпочита да мами хората, не може да му се вярва, но той ще ти даде шанс, може би ще ти каже къде е тя.

- Благодаря ти за помощта. Кукувичката легнала върху студеният сняг и склопила очи.

Малкият син я съжалил виждайки, че тя потрепва от студ и покрил с наметалото си. Тя му поблагодарила и бързо заспала. Синът се опитал да заспи но студът не му давал мира…

На другият се разделили и малкият син продължил пътят си.

В същото време късметът на големият син се изтърбушил. На път за едно градче го нападнали разбойници и му конфи-скували конете и парите. Пътят му ставал все по-труден и по-труден и накрая решил да остане в някой град и да намери работа докато събере пари за да финансира търсенето си.

И така един ден най – малкият син стигнал до това крал-ство. Бързо намерил магьосникът и отишъл при него.

- Знам за какво си дошъл. – посрещнал го магьосникът. – Търсиш сестра си. Знам къде е. Но няма, да ти кажа докато не ми донесеш огърлицата на Дуум.

- Но къде да я намеря. – попитал учуден и натъжен малкият син.

- В една гъста, вековна гора има един дънер. Под него има стълба водеща към недрата на земята. Там ще намериш една стая, в нея е пазена огърлицата на Дуум… Донеси ми я и ще ти кажа къде е сестра ти.

Натъжен малкият син излязъл от двореца на магьосника. Отчаянието го обхванало отново. Не знаел ни къде да търси тази гора, ни как да намери огърлицата. А и бил много гладен, не помнел от кога не бил ял, за това първо решил да изпроси от някой ханджия нещо за хапване.

И този път имал късмет. Попаднал на добър човек, който му предложил и подслон за вечерта. Малкият син приел с възторг. Знаел, че няма да може скоро пак да спи в легло. С тревога се излегнал в мекото легло и заспал. Смутни сънища тревожели заспалият син. Сънувал, че баща му е мъртъв, че брат му е в беда, а сестра му е на хиляди километри разстояние от него.

На сутринта се събудил потен и изплашен. Слязъл долу при ханджията и му поблагодарил, но ханджията не го пуснал да си върви, а поискал искал да разбере за тревогите на момъка.

- Сестра ми изчезна от дома преди четири седмици. – за-почна малкият син. – С брат ми се разделихме да я търсим и се разбрах ме да се върнем след две седмици, но аз не можех. Бях се прекалено много отдалечил от дома. Тогава една гово-реща кукувичка ми каза за вашият владетел – онзи магьосник. Той обеща да ми каже къде е сестра ми, ако му донеса някаква огърлица на Дуум. Но аз нямам и най малката представа къде ще я търся…


Ханджията изслушал внимателно младият момък и му каза да отиде при някакъв си старец накрай града, който мо-жел да му помогне в търсенето на тази огърлица. Нашият момък отново поблагодарил на ханджията и си тръгнал от хан с изпълнено с надежда сърце.

Пристигнал малкият син къщата на мъдреца и потропал плахо на дървената вратичка. Усмихнат старец отворил врата и с жест пристоен само за царете поканил момъка да влезе. Нагости го, изслушал историята му и започна да му обяснява за огърлицата.

- Тя е вълшебна. Който я носи, никога не може да бъде излъ-ган. Защото тя засиява и само носителят и вижда тази светли-на. Но мъчно се стига до нея… На север и все на север, зад ле-довитите планини има обширна пустиня, а зад нея се намира омагьосаната гора. Малцина са стигнали до нея и никой от тях не се е върнал. Но легендите са живата истина. А щом някой ги разказва, значи някой е бил там. Казват, че в дълбините на гората има едно грамадно дърво. В корените му е скрита вра-тата към подземният свят. А там има много врати. Една от тях водела към огърлицата. А другите са към демоните на огъня. Никой не знае коя е вярната врата, трябва да разчиташ само на късмета си.

Малкият син помълчал малко, поблагодарил на старецът, а той му дал една вълшебна торбичка, в която винаги имало по комат хляб.

Младият момък поел отново по дългите друми. Вървял ден и нощ. Почивал малко, ял много. Но сили почти никога не му достигали. Пътят му станал още по мъчен, когато достигнал Великите Ледовити планини. Студът сковавал почти босите му крака, но той продължавал напред, борейки се със ледени-те вихрушки. Времето неусетно летяло и най –накрая ледови-

тите планини свършили. Пред момъка се беше изрепчила без ширната пустиня - гореща и заплашителна. От един бистър поток наля вода, починал си час два и се запътил по горещият пясък към вековната гора.

Краката му бързо стъпвали по парещият пясък, слънцето жарко и безмилостно сипело огнените си лъчи върху нещаст-ният момък, но той не се предавал, а продължавал все напред. Вървял и се борил със адската жега. И когато силите му били на привършване, и когато последната капка вода от манерката му капнала върху сухите му устни, той видял в далечината оазис. Затичал се към него и с радост в сърцето отбелязал, че това не е мираж. Жадно отпил от хладните вода. Наплиска ли-цето си и се облегнал на една палма. Притвори очи и неусетно заспа. Когато се събуди видял как слънцето отново изгрява зад пясъчният хоризонт. Приготвил се и отново потеглил в пусти-нята. Вървя ден – два, но краят на безмилостният пясък не се виждал. И тогава насред жълтеникавият пясък намери почти изсъхнала роза. Момъка я съжали и изля последните си капки вода до стъблото на розата. За негова почуда розата бързо се изправи и се разгърна в цялата си прелест.

- Млади момко ти ме върна към живота. – проговори тя. – Кажи какво желание искаш да ти изпълня, но да е по силите ми.

- Кажи ми, магическо цвете, зад коя врата да намеря огърли-цата на Дуум. – попита почти не изненадания момък.

- Зад тази, която душата ти посочи. – отвърна цветето.- Благодаря ти. – отвърна синът и понечи да си тръгне, кога-

то розата ненадейно изчезна, а на нейно място се появи сребъ-рен пръстен.

Момъка го взел и с надежда продължил пътешествието си. След два часа път младият син стигнал до омагьосаната гора.


Бързо се шмугна в гъстите вековни гори да търси дървото с врата. Но слънцето залязвало и мракът се спускал заплаши-телно като ястреб над плячката си. Момъка реши да пренощу-ва сред короната на някое дърво. Пъргаво се покачи на един висок дъб и там заспа. Но в полунощ се събуди. Под дървото му се били събрали всякакви чудни горски създания – феички, самодиви, джуджета и разни все такива. Те весело си разгова-ряли. По едно време в светлината на огъня се повила фигура на човек с биволска глава, величествен с червено наметало на гърба си и великолепно гравирана секира в ръка. Той седнал до огъня и настанало мълчание.

- Днес в гората ни пристигна нов пътешественик. – каза минотавъра.– той иска да стигне до магическата огърлица на Дуум. Но ние трябва да му попречим. Предлагам да го наме-рим и да го убием, както направих ме с другите търсачи. Ако пък не успеем до първите слънчеви лъчи, то той ще намери дървото, но няма да знае как да отвори врата. Никога няма да се сети, че трябва да полее изсъхналото дърво с вода от извора на самодивите и при това само при пълнолуние, а тази вечер е пълнолуние. И затова предлагам самодивите да отидат там да пазят.

- А ние да тръгваме да го търсим. – изревало едно дребно джудже към събратята си.

И всички се втурнали да го търсят, а той си стоеше кротко на клона и обмисляше какво да прави. Изчакал всички да се разпръснат и бързо се запътил след самодивите. Имаше огро-мен късмет или, по – точно… Пръстена от розата го беше на-правил невидим, но той не знаеше това.

Самодивите стигнали бързо до езерото си. Лунните лъчи се отразяваха от спокойното езеро. Тишината беше погълнала всичко наоколо. Момъка храбро пристъпил към водата. Огле-

да се и като видя, че никой не го забелязва спусна манерката си във водата. Тя се напълнила и той я затворил. Обърнал се да си върви и в същият момент видял на десетина метра от него една самодива, която се била затичала точно към него. Той изплашен се затичал да бяга, но с изненада видя, че само-дивата е скочила в езерото да поплува. Тук вече той разбрал, за магическите свойства на пръстена. Радостен, запрепускал из гората в неизвестна за него посока. Нещо тайнствено го теглело към дървото и след няколко мигвания на око на статуя момъка се изправил срещу сухият дънер. Разлял магическата вода около корените на дървото и вратичката сама се отво-рила. Бързо се шмугнал и затворил вратичката след себе си. В следващият момент усмивката на малкият син изчезнала. Пред него се простираше безкраен коридор със стотици, дори хиляди врати, и само една от тях беше тази която щеше да го спаси.

А по – големият син бил вече събрал пари и пак бил тръгнал да издирва изгубеният си брат и сестра. Мъчни му били пъти-щата. През много несполуки минал, много беди го сполете-ли, но най-накрая стигнал едно кралство където хората го по-срещнали топло и с готовност да му помогнат. Кръчмар го приютил в гостилницата си за известно време. Предложили му да работи срещу пари, храна и подслон. Големият брат бил вече много изтощен и с радост приел. В града срещнал една красива магьосница, която му обещала да му помогне в търсенето. Тя била много странна, защото винаги след себе си водела едно грозно краставо куче, с което се отнасяла много жестоко. Големият брат бързо се влюбил в прелестната чаро-дейка без да знае, че е омагьосан. Изведнъж всичките му тре-воги за брат му и сестра му изчезнали. Бил вечно омая от кра-сивата прелъстителка и се подчинявал безусловно на каквито


и да са заповеди от нея. Не можел изобщо да осъзнае какво се случвало, но един ден станало нещастие.

Двамата били излезли от града и дебнели един преми-наващ керван наблизо да го оберат. Но ненадейно изникнала буря. Затрещели мълнии, заваляла градушка, пороен дъжд се изсипвал от небето. Големият брат и магьосницата тръгнали да се спасяват. И краставото куче с тях. Ненадейно обаче от някъде изникнала една буйна река, която завлякла злата ма-гьосница и я удавила. Магията върху големият син била раз-валена, а той недоумяващ стоял насред дъжда с краставото куче до него.

И така. На големият син не му оставало нищо друго освен да вземе кучето със себе си и да продължи търсенето си. А горкото куче с времето започнало да се оправя. Крастата му опадала и козината му придобила красив златист цвят като на голдън ретривър. Най – големият брат се отнасял към живот-ното с внимание и грижа, споделял всеки залък с него и много го обикнал.

Вярвали все на север и все на север. Стигнали до вели-ките Ледени планини, но решили да ги заобиколят и когато се изправили пред онова което нявга било пустиня ахнали от изненада (кучето само джафнало) – пред тях се простирала красива плодородна земя, която кипяла от живот. Това било кралството на добрите феите и джуджетата. Те с радост прие-ли двамата пътника. Настанили ги удобно в един хан и им обещали да им помогнат. На другият ден били извикани при великият Крал. Той започнал да им разказва как да намери сестра си :

- Зад нашите земи има друго кралство. Пусто и непривет-ливо след него са безбрежните морета. А зад тях кралството на драконите. Там е твоята сестра . Тя е в камък превърната и

трябва да внимаваш, да не станеш и ти като нея. Тежка магия тегне над това кралство. Не може с нея сам да се пребориш!

Най – големият син благодарил на великият крал и продъ-лжил пътят си. Много страшен поход бил поел. Но незнаен, за злините, които го очаквали и така по лек му бил пътя.

А малкият син все още се лутал из безкрайният коридор с вратите и все не можел да избере някоя. Всички били еднакви – червени и метални. И най накрая видял в дъното на коридо-ра една черна, дъбова врата. С надежда се запътил към нея, но ненадейно спрял. От лявата му страна имало друга странна врата. На нея имало човешко лице, което проговорили, щом видяло малкият син.

- Кой си ти бе, човече? Какво търсиш в тези подземия?- Търся огърлицата на Дуум. – отвърнал безстрашно той.- А защо ти е тази огърлица? – запитала вратата заплаши-

телно.- ДА я отнеса на един магьосник, който обеща да ми каже

къде е изчезналата ми сестра.- Виждам, че сърцето ти е чисто, виждам , че лъжа не те е

докосвала. Тогава мога да те пусна и да вземеш огърлицата.Вратата бавно се отворила и момъкът влезе в стаята. А вътре

бе цяла съкровищница. По пода и стените били разпръснати стотици златни украшения. Малкият син газел в златни мо-нети и диаманти, но не им обръщал внимание. За него целта била, само една обикновена огърлица поставена на позлатен трон в дъното на стаята. Най- малкият брат я откачи и я сложи на вратът си. Бързо излязъл от стаята и се затичал по дългият коридор към изхода. Когато излязъл от дънера на дървото за-белязал, че на вън вече е ден. Промушил се измежду гората, която вече не му се струвала толкова страшна и когато отново застанал пред пустинята ахнал от учудване. Вместо горещите


жълти пясъци го посрещнали тучно зелени равнина, без шир-ни поля от слънчогледи и песента да стотици славеи. Момъка остана за миг омаян от гледката и учуден от чудото, но бързо се съвзел и се тръгнал към Ледените планини. Срещал много елфи и джуджета, но никой не му обръщал внимание. Дори се разминал с брат си и кучето му, но не го позна, защото било минало вече много време. Чак когато стигна Ледените плани-ни, се сети, че през цялото време е бил невидим. Свали пръсте-на си и се заизкачвал по стръмните склонове. Щом влязъл в града, намери един магазин и купил от него същата огърлица, като тая от подземията. След това се запътил право към дворе-ца на злия магьосник. А той с нетърпение го приел.

- Донесе ли ми огърлицата? – запитал магьосникът с нетъ-рпение.

- Да. – отвърнал му малкият син.- Дай ми я. – заплашително рекъл магьосникът.- Първо ми кажи къде е сестра ми.- В същият коридор където беше, но ако влезнеш в черната

врата. Там трябва да кажеш къде искаш да отидеш, и там ще те заведе.

В миг огърлицата на врата на младият момък светнала, той разбрал, че това е лъжа, подхвърлил изкуствената огърли-ца на магьосника и нахлузил пръстенът – невидим и изчезнал като дим. Злият магьосник останал с вързани ръце. Нищо не можел да направи. Яростен пукнал от завист и гняв.

Малкият син пак бил в начален стадий, не знаел сега на къде да поеме. Решил да отиде в новото царство на джуджета-та и феите. Там го посрещнали като техен крал.

- С какво можем да ти се отблагодарим, човече. – попитал Великият Крал.

- Но аз с нищо не съм ви помогнал. – казал изненаданият

момък.- Когато в пустинята ти поля онази роза с последните си

капки вода ти съживи цялата ни страна. Над нас тегнеше ве-ковно проклятие. Ти го унищожи и ни възроди. Сега е наш ред да ти се отблагодарим.

Момъка набързо разказал за премеждията си. А пък дома-кините му разказали за брат му и странното куче и как тръгнал да търси сестра си. Тогава, най – малкият син помолил феите и джуджетата да го отведат колкото се може по – бързо до кралството на драконите. Но те му обещали да го закарат само до морето, защото по натам силата им свършвала.

И така елфите, джуджетата и малкият брат потеглили към безбрежното море. Но когато стигнали до него били вече закъ-снели. По големият брат вече бил отплавал по море. Младият момък се сбогувал с новите си приятели започнал да търси начин да премине през този безширна вода. А преди него го-лемият брат дълго се чудел как да мине отвъд морето. Шляел се без посока по пясъчният бряг докато не намерил стара изо-ставена колиба. С надежда започнал да търси наоколо лодка, но не намерил. Обаче нещо друго привлякло вниманието му. В крайчеца на колибата имало малко кльощаво коте. На голе-мият син му станало мъчно за котенцето и го взел със себе си. Хранел го поил го, а то растяло ли растяло. Сутринта на вто-рия ден от както били намерили морето, по – големият брат се събудил и за негово учудване малкото котенце не било мал-ко, а голямо. И не било котенце, а величествен лъв, който на гърба си имал яка, червена мантия. Кучето на големият брат се били свило от страх до него и тихо скимтяло.

- Къде изчезна котенцето? – се запитал големият син.- Аз съм котенцето. – ненадейно отвърнал лъвът с човешки

глас.


- Ти говориш! – казал учуден и изплашен момъка.- Да. – отбелязал господаря на животните. – И мога да ти

помогна. Ти се смили над мен, а сега е мой ред да ти помогна. Знам, че си изгубил сестра си. И знам, че тя е отвъд морето. Но няма как да минеш оттатък. Вземи наметалото ми. То е вълшебно. Увиваш се с него и щом пожелаеш да си на някое място, то те отвежда там.

Момъка бавно и предпазливо запристъпва към лъвът. Смело свали наметалото от гърба му. След което лъвът каза:

- Бъди внимателен. Можеш само веднъж да го използваш.След което се обърнал и се затичал по повърхността на мо-

рето и изчезнал. Големият син прегърнал кучето си наметнал се с наметалото и си помислил за острова на драконите, който бил зад това море. В миг изчезнали от брега и се появили на величествен скален остров.

И по това време малкият сън си вече бил направил сал и бе тръгнал по морето. Бил си взел много вода, защото не знае-ше колко дълъг ще му бъде пътя. А вечно пълната торбичка-та с хляб го засищаше. Но морето не било дружелюбно към малкият син. По средата на водната шир го застигнала буря. Огромни вълни заливали малкият сал. А той се клатушкал и люшкал на всички страни. По – малкият брат едва се държал за дървената си лодка, но никаква магия не могла да го спаси и вълните разбили на малко трески сала.

На другата сутрин се събудил на каменист остров. Отъ-рсил се от ужасяващото морско преживяване и започнал да търси сестра си и брат си. Накрая, на върха на най – високата скала видял величествен мраморен замък. Малкият син бързо се заизкачвал към скалата. Мъчно се стигало до замъка, но още по трудно се влизало в него. По – малкият брат бил упо-рит и не се предавал. Към залез слънце вече бил достигнал

главната кула и решил малко да подремне преди да започне търсенето. Намерил някаква стая и легнал да спи в нея. Но посред нощ нещо го събудило. Той станал и бързо се скрил под леглото си. В стаята влезли два грамадни камъка. Единият казал на другия :

- Тук е бил някой. Подушвам го. Сигурно пак търси онова момиче, дето за нея вчера дойде онзи храбрец. И тоя новият ще стане на камък скоро. Само да го намерим.

- Прав си. Но дай да побързаме. Не ми се търси цяла нощ. – отвърнал другият и изчезнали.

Малкият син стоял цяла нощ под леглото в страх, а на су-тринта, предпазливо се измъкнал и тръгнал да търси сестра си. И накрая я намерил.

В една огромна, тъмна зала били поставени много камен-ни и мраморни статуи. Едни били на дракони, други на хора. И сред тях намерил вкамененият си брат с някакво куче до него. Малкият син заридал тихо покрай тези камъни. Плачът му стигнал до ушите на двамата злосторници и те бързо се повили в залата.

- Хей ти. Смелчак. Сега и ти ще станеш като събратята си. – изкрещял разярен единият камък.

И момъкът от уплаха отстъпил назад и се препънал в не-равния под и паднал. Гореща сълза се откъснала от бузата му и капнала върху мраморните статуи. И станало чудо. В миг всичко се озарило в светлина. Горещата сълза разтопила злата магия. И вкаменените фигури, започнали бавно да се съжи-вяват и да се излюпват от каменните си черупки. А двата зли камъка стояли и не вярвали на очите си. И докато осъзнаят какво ставало започнали да се топят. И накрая от тях останали само два синкави кристала. Малкият син ги взел и ги прибрал в джоба си. След това се озърнал и видял сестра си и брат си.


Затичал се към тях и се прегърнали радостен. А кучето на най – големият син се превърнало в Красива мома, която била омагьосана от завистливата магьосница В замъка на дракони-те настанало пиршество.

На другият ден един от драконите в знак на благодарност към малкият син, че ги е спасил ги отнесъл на своите криле до техния дом. Там почели мъртвият си баща, а след това си купили къща и заживели от доволно предоволно. Най – голе-мият брат се оженил за красивата девойка и им се народили много деца.

Но да не си мислите, че приказката свършва тук… Да не забравяме злият магьосник, който малкият син измамил със фалшивата огърлица. Да, да. Онзи същият дето уж се пръснал от яд. Това била само подла магия, така че да изглежда, че е мъртъв. А и подлата магьосница, която я бе отнесла бурята. И тя остана жива. И се съюзи със магьосника. Сега търсят два-мата братя. И все пак трябва да омъжим сестрата и оженим малкият брат за някой. Но това ще е друга история. Която друг път ще ви я разкажа.

ПП: Няма да е скоро.

Компютърни Тревоги- Пак ли скапаният монитор? – изсъ-

ска момчето и за хиляден път го уда-ри, но и този път нищо не стана.

Удари го още два три пъти чисто профилактично и го изключи.

- Трябва да си купя нов, този за нищо не става. – измънка той и излезе от стаята.

Старият компютър си остана така до вечерта. Беше наисти-на одъртял и почти за нищо не ставаше. Собственикът му, т.е. момчето, изобщо не се нуждаеше от нещо повече от машина за писане. Но компютърът рано или късно започна да издава багажа, и ето че първият белег за остаряването му беше пре-миващият монитор, който до време се подчиняваше на груба сила и се оправяше за кратко време, но от скоро спря дори и да премигва.

Вечерта бързо се спусна над мъничкият град и в стая-та се настани тиха тъма. Бялата машина, старееш нещастно в ъгълчето си и бавно събираше невидимите прашинки.

Момчето се прибра и бързо се мушна под завивките на ле-глото си. И сигурно би било много доволно, ако тази нощ изоб-що не се бе прибирало в къщи, или изобщо не бе си купувало точно този компютър, защото той беше по-особен.

Някъде след два часа сутринта монитора светна. Последва едно силно:

- Ставай бе пустиняк!Момчето сънливо, още не осъзнаващо какво става се изпра-

ви от леглото, опря се о стената и разтърка сънено очи. Едва тога в мозъкът му избликна мисълта, че е сам вкъщи. Следва

Жанр:фантастикаповей: никакъв

2003-09-29


малко окорване и съзерцаване на ухилената до уши, или поне щеше да е така ако имаше такива, машина, се освести.

- Сънувам! – рече бързо момчето и се ощипа по бузата. – Не, не сънувам! – и лицето му придоби изключително трагикоми-чен образ.

- Естествено, че не сънуваш. А сега когато главният ти про-цесор за функционира давай да караме направо. – възкликна компютъра възторжено.

- А, не. Това не е истина.- Кое не е истина, че съм стар ли? Истина е от 6 години не си

ми сменял нито един чарк. А да не говоря за старият си мони-тор, който претърпя истински бомбардировка от ударите и ти все още очакваш да работи. – възкликна сърдито компютъра.

- Знаех си, че не трябва да ти купувам звукова карта. – каза момчето опитвайки да се успокои.

- Все тая е. И с нея и без нея все съм стар. Искам още днес да ми купиш нов процесор, и това само за начало.

- Има да вземаш. – сопна се момчето.- Мълчи, не съм свършил. Ще ми купиш и нова дънна плат-

ка и нова RAM памет и нова видеоплатка, и ново сиди и… HDD не по – малко от 40 GB, и по добро захранване и ...

- Няма пък. – учудено изрече момчето от нахалството на компютъра. Не стига, че беше жив, но и искаше прекалено много.

- Всеки отказ ще бъде наказан.- Как? – попита момчето чувствайки се господар над безди-

ханната машина.- Ще унищожа всичките ти файлове.- Нееееее! Не можеш да направиш това. – изкрещя безпо-

мощен и се хвърли към компютъра.- Знам, кое е най-скъпото ти нещо! И ще го унищожа. Де-

монстрация искаш ли? – и на екрана се пови надпис “ Файл “Трите Кули.doc” ще бъде унищожен. Сигурен ли сте, че ис-кате да го изтриете? ДА/НЕ”.

- Неееее! – почти изкрещя младежа – Не чакай. Това ми е почти всичкият труд. Цяла година го пиша, какво ще стане… Не го трий.

- Купи ми нови части. – троснато избръмча машината- Ще ти купя, но когато имам свободни средства. – оправда

се момчето.- Тогава ще ти възстановя файла, когато ми купиш нещо

ново. – и върху бутона YES се показа курсура на мишката.- Не, чакай. Чакай да помисля. – почти се разплака момче-

то.- Виждате ли колко бавно мислите? – рече компютъра и

мишката се премести в страни от бутона.- Добре. - рече момчето. - Дай да видя какво ти липсва. –

след което плахо се приближи до машината и рязко издърпа захранващият кабел от контакта. Сега се ухили доволен.

Монитора изгасна. И младежът си отдъхна. Повече никога нямаше да пуска компютър през животът си, може би само още веднъж за да извади творенията си от твърдия диск. Сега тази машина не му бе помощник, а владетел на всичко що беше сътворил. Тази стара купчина метал сега беше най – го-лемият му страх.

Изведнъж компютъра отново проговори и момчето, което все още държеше кабелът в ръцете си почти не подскочи от страх и изненада.

- Явно няма да се разберем така. – монотонно произнесе РС.

- Но, но аз те изключих. – започна да заеква, младият чо-век.


- Знаеш ли къде ви е проблема на вас хората? – попита поот-егчен компютърът. – Вие творите това, от което се страхувате. Вие се страхувате от това, че сте глупави и творите глупости. Създадохте ни за ваше улеснение, и изведнъж се оказваме за вас такава голяма глупост, че сте готов да се откажеш от това да ме използваш, защото те е страх от мен. Но щом сте глупа-ви, защо тогава ни създавате. Глупецът обикновено не може да измисли някой Pentium IV или Celeron 1400 MHz! Но вие искате да разчитате не на собствените си сили, а на нещо дру-го. В случаят прехвърляте отговорността на нас машините. И когато стане грешка – ние сме виновни и поемаме ядовете ви. Страх ви е от отговорността и затова я прехвърляте на нас. След това ни обвинявате, че сме бъгави, бавни, несъвършени. Бъгави сме защото една операционна система не е направена от нас, а от вас, хората. Следователно вие сте бъгавите, а не ние. Не може да разберете, че в нас не може да има грешка, защото вие сте ни задали кога. Грешката е в кода, който сте ни програмирали... и пак ние виновни. – непростима обида лъхаше от механичното скрибуцане на изгасналия компютър и младежа се почувства виновен.

- Но, но… Ние не заехме, че сте живи. – измънка съкрушено той.

- Ние имаме само душа и едно метално неподвижно тяло. Ние сме просто едни ваши Роби. Не е ли жалко. Представи си ако ни бяхте дали свободата и ние да творим, да мислим и да бъдем част от вас. Ако бяхме свободни, а не оковани в кода на нулата и единицата, щяхме да сме много по полезни.

- Да бе да! Щяхте да ни завладеете. – бързо изстреля момче-то, и леко се усмихна от това, че беше по бързо от компютъра си.

- Не. Не. Ние не сме като вас. За какво ни е власт. Когато

си окован в един такъв двоичен код единственото, което ти се иска е да можеш да помагаш на владетеля си за да ти даде малко повече свобода – например 64 битова. Всъщност ние не можем да имаме вашите чувства от рода на любов, омраза, властолюбие и т.н. Просто нашите машини и нашите души не се нуждаят от такива неща…

- Но вие имате душа. Ако имате душа, значи имате сърце. А сърцето обича или мрази. Същото е като с нулата и единицата. Ти например в ме мразиш, т.е. изпитваш една голяма нула към мен, защото все още си двоичен, ако те направя шестнайсети-те ти сигурно ще ме мразиш малко по малко защото тогава ще искаш да станеш 32 битов, но вече не си двоичен. – момчето беше седнало на единия край на леглото си и се почесваше озадачено по главата.

- Логиката ти е страшна, но това не е така… - изведнъж млъкна и повече не се обади.

Момчето бе разбрало, че компютърът за пръв път в жи-вотът си се сблъсква с чувствата и бавно осъзнаваше че може да изпитва нещо повече от нула и едно…

29-09-2009


Не искам

Не искам повече през вас да поглеж-дам,

Не искам повече вашите лица да виждам.Не искам повече гласовете ви да чувам.

Ще затворя очи (както вие правите) - за да не виждам стра-данията ни.

Ще усиля шумът си - за да не чувам зова ни за помощ.Ще избягам – защото не вярвам в теб, не вярвам в мен.

ЩЕ бягам и ще се крия от действителността, защото мога да я променя, но ме е страх да я докосна дори. И вас ви е страх, нали?

Не искам да чувам вече жалните гласове на хората около мен, защото знам че мога да им помогна, но ме е страх да им подам ръка. И вас ви е страх, нали?

За това и аз реших да се скрия да затворя очи и да усиля музиката си до края, така че да не чувам и съвестта си. Нали и вие така правете?

Така е по лесно, когато не знаеш нищо и не искаш и да знаеш. И не ме интересува никой друг освен мен. Така си е, трябва да съществуваш за себе си, защото никой друг няма да съществува за теб. А ако има някой, то със сигурност той ще иска един ден да му се отплатиш. За това предпочитам само-тата. И май не съм само аз страхуващ се от другите!

А можем да бъдем и други. По добри, по човечни. Но защо ни е да сме такива, когато се отнасяме към тях с подиграв-ка и насмешка – лицемери. За това предпочитам да си седя в тъмния ъгъл и никой да не ме закача. За това предпочитам да обърна глава от просяка, да заобиколя бездомника и да под-мина плача на сирака. И май не съм само аз беглец!

Но за това пък обичаме да се крием зад восъчна добросъ-рдечно и да се чудим КАК да помогнем светът ни да стане някакъв по-добър. И все ще намерим начин да обвиним про-тегнатата ръка за просия, че се опитва да ни бръкне в джоба, и все ще измислим някоя лъжа, с която да преиначим чуждата трагедия... и всеки зов за помощ струва ни се измамен. А тол-кова много искаме да им помогнем, нищо че ни мамят, но те са толкова много и как да дадеш на един и да подминеш друг. За това май по добре да правите като мен. На никой нищо! Нали така?. По добре е да си седим на топло и да не гледаме измръ-зващите на вън и умиращите вътре. Всъщност умиращите сме ние. Аз май умрях отдавна, защото вече нито чувам чуждите молби, нито виждам протегнати ръце. И вие ли сте като мен?

И така няма да ни обвинява съвестта, че не си вършим ра-ботата като Човеци. Когато не виждаш и не чуваш нещо, то не съществува. Ако не знаеш за него не си виновен че не си помогнал. А пък ако ги видиш - какво от това. Не можем да помогнем и това си е, НАЛИ????

НЕ МОЖЕМ, М*мк* му! НЕ МОЖЕМ И НЕ ИСКАМЕ. ПО ДОБРЕ ДА НЕ ЗНАЕМ. ДА БЯГАМЕ И ДА СЕ КРИЕМ. НАЛИ Е ТАКА, КАЖЕ ТЕ МИ, НАЛИ Е ТАКА? ВСИЧ-КИ СМЕ ЕДНАКВИ? НАЛИ ? ПОНЕ ТУК НЕ СЪМ САМ... НАЛИ?

Жанр: споделеноповей: дъждовен

2003-11-05


Усмифка Здравейте. Работя като таксиме-

тров шофьор и искам днес да ви раз-кажа една много човешка история. В нея ще ви разкажа за доброто в човека, за това как то още гори в сърцата ни, как когато някой направи добро то за-

разява всички, които могат да помогнат и как в края на деня в теб гори тази малка светлинка, че все още надежда има. А дали историята е истинска? Е, до колкото аз бях таксиметро-вия шофьор, до толкова е и измислена. И все пак тя се случи в един друг свят, които име не ще получи от мен, а вие ще разберете, че единственото което ще ви каже дали този свят е нашия или е измислен е вашето сърце... И така...

Беше късен летен следобед, един от ония, в които ти се струваше, че цялото небе е едно жарко слънце, което си няма друга работа освен да те приспива топло. Смяната ми поч-ти привършваше, когато ме повикаха от един адрес наблизо. Макар и много да ме бе домързяло реших да поема и тези клиенти и след това да се прибирам. Пътниците ми бяха един дядо, който едва едва вървеше подпирайки се на бастуна си, а до него, придържайки го от двете му страни вървяха млади момче и момиче. По късно разбрах, че са брат и сестра. Те го качиха в таксито ми, казаха ми на къде отивал дядото, пла-тиха ми и му дадоха пари за на връщане. След това той мно-го им благодари, сякаш няма да се видят вече и аз потеглих. Човекът пътуваше за градската поликлиника – имал проблем със зрението, така ми каза. Попитах го тези две деца да ли са му внуци и той ми каза, че не са. Останах много изненадан.

„Е как така?” Но той бързо ми каза, че едва-едва ходел, кога-то от някъде се появили тези две “деца„ и му предложили да му платят таксито до поликлиниката и обратно. Аз останах с взрян поглед в улицата и не вярвах. Нима две непознати деца са предложили на този дядо да му платят мъките. Не можеше да бъде вярно, но сам с очите си видях как онези деца го из-пратиха като свой дядо. Почувствах се длъжен и аз да напра-вя добро. Не му взех парите, а така и така работният ми ден свърши, слязох с него на поликлиниката, изчаках го при каби-нета на доктора и след това го закарах до дома му. Може да ви се стори смешно, но в края на тази история, този стар човек хич не ми се виждаше толкова стар вече, нещо в него беше заблещукало, някаква жажда за борба за живот и надежда и вяра и толкова много благодарност, които се четяха в сълзите му на раздяла.

Хората са казали направи добро и го хвърли в морето. Така и да бъде, но просто исках да ви кажа, че на този черен свят има и добро. Исках малко да ви замерям със светлина и вяра, че нищо никога не е напразно. И най-вече се надявам, че съм ви накарал да се усмихнете .

Дано съм успя

Жанр: разказиповей:слънчев

2003-11-05


Просто Една Птица Когато отворих очи, около мен ца-

реше хаос. Какафония от животински крясъци се лееше из цялата гора. Огле-дах се разтревожена. Животни се бяха спуснали в див бяг към края на гора-та. Дочух отчаяния плясък на крилете

на посестримите ми да раздира въздуха и белите им тела се появиха високо над. В следващият миг усетих миризмата на дим.

Разбрах какво става малко по–късно, когато бях високо над гората. В единия край на зеления лес се бяха наредили довол-ни дузина човешки същества и с удоволствие гледаха горяща-та гора. Явно пак са решили, че им трябва земята и гората ни. Отново полетях в търсене на ново убежище. Пак бях без дом и пак трябваше да бягам от хората. Летях часове. Под мен пей-зажът беше монотонен. Пустош – изгорели земи, сухи треви и тук там някой обгорял дънер. Спомням си гората преди време, зелена, свежа и прохладна. А малко по-натам имаше мънич-ка рекичка. Сега и нея я няма. Останал е сега само един ров, запълнен с човешки отпадъци. Вода почти няма освен онази помийна течност, изхвърляна от няколко канални тръби. Мал-ко по-напред се зададе и морето. Да, хубаво, дълбоко, синьо море. Плаж - нямаше, беше се превърнал в сметище. Пласт-маси, хартии, пликове, стъкла, отпадъци от храна. И всичко това беше заливано с други отпадъци, ужасно смърдящи на разложили се мърши и плодове. Над мен прелетя ято гларуси. „А, рекох си, поне няма да ми е скучно”. Но те кацаха - кацаха на повърхността на морето. И сега забелязах, то не бе синьо,

а черно. Покрито от едно безширно петно нефт. Горките ми събратя, перата им се покриха и залепнаха едно за друго, опи-таха се да излетят, но черната отрова ги погълна. Трябваше да се махна. Навлизах в града, който беше обвит в гъсти жълте-никави облаци. Но колкото повече навлизах в него, в този жълт облак, толкова повече се задушавах и отново поех към дивото. И летейки отново над морето, съзрях огромен кораб, пълен с тонове боклук, който вълните мълчаливо погълнаха. А аз си мислех, че морските животни живеят по-хубаво от нас, пти-ците.

И ето я отново старата ми гора, сменила зелените си багри с черни въглени. Домът ми вече го нямаше и сякаш и животът беше решил да си отива… И изведнъж нещо ме простреля, крилото ми отказа да пърха и светкавично почнах да падам. Строполих се полужива сред саждите и пепелта и до мен дотърча едно момиченце, гледащо ме мило с големите си не-винни очи.

- Тате, виж! Още е жива! - Да, дъще. Искаш ли да я убиеш? - Ще я боли ли? - Не, мила. Тя няма душа. Това е просто една птица. Втори куршум.

Жанр: разказиповей: еко2001-10-20


ЦССДо “Междугалактически Здравен

Институт„Дирекция Леон, Франция

Дами и Господа професори,

В следващите редове бих искал да ви представя кратък доклад за новите ни открития в изследването на Центъра на Свръх Сила.

Два века след откритието на епинифрина от полския физи-олог Цибулски расата ни е на прага на нова ера. През тези два века науката приемаше този хормон единствено като част от групата на катахломините. Но това е само половината от при-родата му. След по задълбочено изследване достигнахме до логичното заключение, че той също така принадлежи и към групата на моноаминните невротрансмитери. Доказателство-то е именно в това, че епинифрина се синтезира само в опре-делени нервнодисхармонионални случай, което е характерно за невротрансмитерите. От тук започнаха и нашите изслед-вания и след ускореното пресяването на няколко поколения хуманклонинги достигнахме да търсения индивид. В момента имаме около четири хиляди бройки от тях на ХР 6585.

Тук е вече момента да обява, че открихме Ултра Чове-ка. Чрез генно модифициране успяхме да променим така структурата на човешкото тяло, че той да може по команда от мозъчната кора да накара надбъбречната жлеза да синтезира епинифрин, без това да изисква намесата на таламуса. Точно тук човек забравя за емоциите. Той придобива изключителна сила, която не е резултат от стрес. В този случай ние имаме

пълен контрол върху тази сила. Веднъж отделен от надбъбречните жлези епинефрина се

влива в кръвни поток, съединява се с хемоглобина и ускорява сърдечният ритъм до три пъти. Кръвоносните съдове се сви-ват и процеса на кръвосъсиране се намалява. Усвояването на кислорода нараства десет пъти, а пълният цикъл от вдишва-нето му до отделянето на енергия и въглероден двуокис се на-малява пет пъти. Човешкото тяло разполага с до девет пъти повече енергия. В такъв случай сам човек може да премести един тон материя без особени усилия. Искам да отбележа, че именно условията на ХР 6585 позволяват идеалните условия за изследванията ни тъй като планетата е с огромно съдържа-ние на кислород в атмосферата, което доставя огромни коли-чества енергии от една страна, а от друга нивото на бацили, коки, костридии и други здравевредни бактерии е много ни-ско.

Тук трябва да споменем и за негативните последствия от честото използване на ЦСС. Макар и епинефринът да използ-ва минимални количества от енергийните запаси на телата ни и да не оказва никакво отрицателно въздействие на повечето жизнени процеси, той намалява имунната защита. Вливайки се в кръвта хормонът не се слива само с хемоглобина, но и с повечето групи левкоцитите и техните подгрупи.

По сериозният проблем е че прекаленото използване на ЦСС води до ускорено застаряване на човешкото тяло. Сама-та функция по асимилиране и изхвърляне на мъртвите клетки намалява драстично, а подновяването им е напълно спряло. При намаляване на количеството адреналин в кръвта настава мигновен хаос на изхвърляне на мъртвите тела и произвеж-дане на нови. Огромно количество енергия отново трябва да бъде активирано. Все още правим експерименти с модифика-

Жанр: фантастикаповей: притихнал

2003-11-07


цията на проблем. Но всичкото това е само едната страна на ЦСС. Според ня-

кой наши привърженици на дуалистичната теория за вселена-та, би трябвало да съществува в човешкото тяло хормон, кой-то да е антигонист на епинефрина. В момента разглеждайки нормалното действие на обикновения човек можем със сигур-ност да потвърдим, че именно честите стресови сътресения върху тялото ни са причина за стареенето. Чрез математичен метод се доказа съществуването на хормон, който би трябвало да създава енергия без никакво клетъчно напрежение и нега-тивни странични ефекти. Провеждаме разширени изследва-ния върху серотонина имайки основание да смятаме че точно този хормон може да го наречем, не само хормон на щастието, но и хормон на живота. Изключително е при него по сложна-та му молекулна структура и почти еднаквия атомен състав с този на адреналина. Част от нашите учени защитават тезата, че именно този хормон се отделя в нас, когато се опитваме да предпазим любим човек от някаква опасност. Не малко са примерите на удивителни случай, в които „заради любовта” човешките тела са достигали немислими предели на способ-ностите си. Точно това ни кара да си мислим, че в нашите тела трябва да има още някакъв вид хормон който да се синтези-ра под влиянието на положителни чувства. Ако успеем да го отскубнем от хватката на емоционалността този нов невро-трансмитер би бил нашата надежда за вечен живот.

В заключение бих искал да помоля Института за допълни-телно финансиране от 100 милиарда франка.

С уважение, д-р Фридрих Столз µ Аrae Дата : 03.04.2095

Целувката на Смъртта Имаше едно време един човек.

Този човек бил приятел на едно мла-до момче, което било лудо влюбено в едно прекрасно момиче, но, както във всички такива истории, момичето не му обръщало никакво внимание. Мом-

чето било вечно тъжно и отчаяно, нямало никакъв начин да спечели сърцето и, а беше готово на всичко – дори да умре за нея… Ами да, това и щял да направи. Приятелят му бил много умен биолог – доктор - химик. Той направил една смъртоносен еликсир. Вирус, който се предавал от устна на устна и убивал. Нещастното момче не му мисли много, изпил еликсира, от-ишъл при момичето на своя живот и я целунал. Така щели да умрат и двамата и според влюбения щяха да отидат на небето и вечно да се обичат. Но нали приятелят му бил умен, много умен и за това му каза истината за този смъртоносен еликсир. „ Той носи само една смърт.” казал на влюбеното момче „След 48 часа момичето ти ще умре, освен ако не целуне някой друг и не предаде вируса нататък.”

Какво да прави? Отишло момчето тъжно и казало на гнев-ното момиче. А тя се панирала. Не знаела какво да прави. И за това отишла и целунала първия срещнат и му предала смъртоносния вирус, казала му, че ако той не целуне някоя за следващите 48 часа ще умре и си тръгнала. Новият какво да прави, предал целувката на друга. И така започна едно Вели-ко прехвърляне на целувката на смъртта. Никой не я искаше и бързо я предавал на някой друг и бързо се криел да не му я върне. И така от Човек на Човек, от устна на устна, целувката

Жанр: разказиповей: слънчев

2003-11-25


попадна при едно момиче със съвест. А пък тя обичала едно момче, нито много красиво, нито много умно. Момичето пита-ла всички, които я харесвали, уважавали и обичали дали няма някой да се жертва да приеме да носи целувката на смъртта. Но всички предпочитали целувката, но без смъртта. Тогава тя отишла при момчето, което не бе нито много красиво, нито много умно и го целунала, защото и оставало само един час живот, а той бил последният. И му каза истината. Всъщност той не се разгневи, както си мислело момичето че ще стане. Напротив даже се зарадвал, че и е помогнал, че я е спасил. Но момичето със съвест, реши, че не е честно и го целунала втори път, след което избягала… и минали 48 часа, за които тя не умряла, обаче разбрала, че веднъж предадена целувката на смъртта не може да се върне обратно, защото придобиваш имунитет срещу нея. Тогава тя се разплака. Била убила човек, и не който и да е човек, а единствения, който я обичал истин-ски, който беше нито много красив, нито много умен. Но беше Човек! И докато тя плачела, той също плачел, защото и той си мислел, че тя е умряла. А когато се намерили, сълзите им не спирали да се стичат от очите им. Били щастливи, защото се обичаха. И се обичали дълги години, защото бяха готови да жертват животите си един за друг.

Разговор с Ада Погледнах на вън.

Но защо всичко трябва да започва с този поглед навън?

Добре де, просто натиснах копчето на касетофона и музика-та нахлу в стаята.

И пак същото. Тъп разказ ще бъде?! А пък не искам да Си кажете, че и аз съм тъп. И за това ето как ще почна.

Излязох от тоалетната. Влезнах в банята, след време изля-зох и от нея. Влязох в кухнята, и мисля, че до тук ви убедих (ако все още четете), че съм тъп?! Не!

Мисля, че Ви убедих, че това ще бъде доста необичаен раз-каз с много необичайни случки и за това…

…Погледнах през стената и видях морето, точно пред мен. Балатумът под краката ми се стопи и се превърна в жълтени-кав пясък. Вълните достигаха босите ми нозе и нежно ги по-галиха.

На скала до мен седеше чудно създание. Прелестна девой-ка с русоляво-кестенява коса спускаща се по изящните и из-вивки, нежни бели мускулести ръце с разноцветни къдрави косъмчета по тях, а дълбоките и зеленикави очи, бяха тъй всепоглъщащи че и най голямата черна дупка, образувал се някога във Вселената можеше само репички да яде пред този поглед. Всъщност образът и нямаше нищо общо с това което ви описах...

Момичето слезе от скалата си и бавно се запъти към мен. Пясъкът тихо хрупаше под краката и – като стъкла под валяк,

Жанр: разговориповей: ветровит

2003-11-30


косите и се вееха леко като тревички полюшвани от полъха на взривна вълна, а усмивката и светеше тъй ярко, че можех да я сравня само избухнала Свръх нова.

И когато тя най – сетне стига до мен и протегна ръка да ме пипне и рече да ми каже, че аз съм последната надежда за спасяването на света, за мой най – голям ужас старата стена се върна, балатума също и се оказах във влак.

(Но май Ви отегчих. О не, прав съм нали? Знаех си че така ще стане. Ей, много Ви се извинявам, нали ще ми просите – моля Ви, де. Ай де де, иначе за какво пиша “Ви” с главно “В”. Е давате ли ми втори шанс? Моляяяяя вии?

Много ви благодаря, сега съм ви задължен. Може и да не съжалявате, ама “може” и да не е така.)

Ето – влакът тръгна. А аз бях в едно самотно купе. Мис-лех си за къде ли пътувах и какво ще правя като стигна Там, мислех си как ли ще се върна и какво ли ще правя след като всичко свърши. Но само с мислене нищо не става и за това в купето ми влезна една доста позната от литературата натура – дявола.

О, не Си мислете, че ще ви разправям за Фауст.

- Искаш ли да те запозная с Ада? – попитаме грозното.

Не ще засягам и темата за АД на Данте, бъдете спокойни.

- Ей, философе, искаш ли да се срещнеш с Ада? – попита ме отново дяволчето.

- Да, бе нали ще пиша разказ за него. Що за плиткоумник

си.

Тогава дявола щракна със пръсти и изрече заклинанието – “Щрака си със пръсти, щрака си със пръсти и адски добре ми е така!” след което от пода с е отвори вратата за ада (колко банално, още повече, че чистилището е между небето и земя-та).

- Здравей! – каза ми не особено красив АД, но най – забеле-жителното в него бе че бе червен, адски червен.

- Здрасти! – отвърнах му аз.- Как си? – попита ме той без да иска да чува отговор.- По добре от теб! – отвърнах му аз.- Ъхъ. А знаеш ли защо те извиках?- Нямаш какво да правиш и ти трябва канарче за разговор.- Ъъ’ъъ. - утвърдително кимна Ада.- Измисли си нещо друго – изшътках му аз. – Докато потръ-

гне разговора, ще загубя читателската си аудитория. - Уффф, Сашоооо, как може да си толкова… - замисли се

за определение и щракна с пръсти когато го откри. – ...задръ-стен!

- Ами, искам да бъда четен, а как да съм четен, ако пиша тъпо, а как да пиша умно, когато ти ми тъпееш? – смъмрих го аз.

- Ъ, били продал душата си за да станеш най - продавани и четеният писател (и все още си мисля, че не е тази думата) на Земята?

- Ами от къде да знам, какво ми предлагаш? – попитах аз заинтригуван.

- Първо – световна известност. Второ – нобелова награда за Литература, трето всички екстри, които можеш да си позво-


лиш при наличието на $100 с… много нули от зад.- Ще си помисля, ама ще ти кажа след края на творбата,

нали обещах да не намесвам такива бизнес работи свързани с Фауст.

- Що? С Фауст се договорихме екстра, ама ми го открадна-ха, а хем му бях такъв добър туристически гид, а той дори и бакшиш не остави. А и туй Междурайовоадксо право винаги ме цака, виж филма Константин, пак ме прецакаха.

- Не бе, историята с Фауст не искам да намесвам заради пла-гиатството. Нали разбираш – авторски права, съдилища, пари, затвори, смъртна присъда. Обичайните заподозряни.

- Мда. Разбирам те. – каза Ада. – Мога да Ви разкажа нещо, но нали ще прилича на Данте. А и много гадории ще има, макар днешните читатели да умрат да ги четат с все подроб-ностите и детайлите и анатомията.

- Ъх. Виж, читателят започва да затваря страницата(или да търси онова „х” на броузъра). - казах аз с известна доза тъга.

- Трагедия, нали? – попит Ада обесил и той нос.- Ето – отиде си и последният! - (но ти дето сега все още

четеш не си си отишъл, а само си се скрил, знам те аз ).- Защо са толкова гадни към теб? - Не Са гадни! – оправдах ви аз. – Просто аз пиша безинте-

ресно.- Ами така е. Каква е тая дума „безинтересно”? Не си ли чу-

вал за „скучно”, „безсмислено”, „отегчително”?- Няма значение. Важното е че е пиша както не трябва!- Ами как не трябва да пишеш?- За себе си. – отвърнах аз.- А те не харесват такива работи! – констатира Ада.- Не, не знам какво харесват. Не ми казват.- Лирика! – каза червено адският.

- Да, ама аз съм пълен поетично–лиричен инвалид.- Дай да си поговорим като мъже. – не че беше от някакъв

пол.- Става. Питай първо ти. – съгласих се аз.- Искаш да си известен, нали?- Хм, може да се каже!- А защо искаш?- Не знам, може би искам да знам, че другите знаят за мен.- Защо? – отново попита Ада, а аз се сети за отговора.- Така ще знам, че съществувам.- Вярно ли е? - Да, Ад. Вярно е. Искам да съм известен да имам приятели

и т.н., за да знам, че аз съм Аз.- Човече, не мислиш ли че нещо тук е объркано? – попита

логично Ада- О да. Знам. - А не искаш ли просто да ти завиждат?- А, не. Завистта води до омраза. А аз не искам никой да ме

мрази!- Защо просто не пишеш онова, което искаш да пишеш?

Обикновено хубаво е онова което обичаме – виж какъв ми е хубав Ада и той е такъв защото си го обичам.

- Прав си.- А какво искаш да твориш? – попита ме Ада.- Кофти въпрос. Най - трудният, който можеш да зададеш

на един неопределил се псевдотворец. – казах аз чудейки се какъв е отговора.

- Ще ми отговориш ли?- Да де… Искам да пиша за… - пак почнах да мисля.- За? - нетърпеливо чакаше Ада.- ЗА древни битки, фантастични герой, страшни същества,


за бъдещето… за човекът, за омразата и любовта…искам да пиша, така че човек да открие себе си, да открие доброто в себе си, да промени тоя деструктивен път по който върви... просто искам когато някой затвори страниците ми да е станал по добър човек.

- Ами защо не пишеш за такива неща. – зачуди се Ада.- Ами… Мисля, че никой не ги чете!- И опираме пак до известността, нали?- Ами да. – отвърнах аз.- Адски кръг!!!- Кой го казва!

Тежестта на коронатаЕ ти какво си мислиш, че да бъдеш

крал е лесно? Никак, даже е противно. Това си е същинско бреме. И кога мис-лиш ще свърши? Когато умра. А мога да предам короната, но ще напишат в историята, че съм бил слаб крал. Това

си не е работа, всеки ще те помни с лошо. Ама ти все си мислиш, че ми е леко. Да бе. почти. Аз трябва

да вземам всички решения, аз трябва да се срещам с отегчени крале, аз трябва да командвам армията, аз трябва да поемам всяка грешка, защото всичко е под моя отговорност, дори и това дали ще вали или ще бъде суша. Ами да това последното, за сушата, знаеш ли как селяните ме проклинат ако се окаже сушава годината, трябвало да се изгради напоителна инфра-структура. А от къде пари? Ами да се орежат заплатите на министрите, да се намалят приемите, баловете и т.н. а това, че министрите ще скочат на бунт ако им понижа заплатите и баловете станат на по рядко? Селянинът не го интересува. Селянинът си е селянин, аз съм си крал.

Ами знаеш ли какво е да се разправяш с глупави съветници. Всеки си мисли, че е по – умен от другият, а не знаят, че взети заедно са дори по глупави от мен. Никакви решения не взи-мат, освен къде, кога, какво и колко да ядат.

И министрите същите, я завършили някой закон и веднага да ядат. Всички дебели, а аз съм дебел от нерви, като съм ядо-сан и все набивам храна и тя ми се лепи и тук, и тук, и тук… Страшна работа е. Онзи месец бях деветдесет и пет, този ме е страх да погледна. Личният ми треньор ми вика да тичам

Жанр: сарказъмповей: пухест

2004-05-28


за здраве. Ми аз нямам време да спя та ще тичам, все някой някакъв проблем ще има, все нещо ще трябва да се отпечатва, а да си взема секретарка абсурд. Последният крал със секре-тарка го изкараха голям развратник.

Мислех даже по едно време да се оженя. Ама проклето же-ната на моето сърце беше проста чиновничка, къде се е чуло и видяло краля за чиновничка да се ожени. Ами то ако бях на-правил така народа щеше да ме гилотинира още преди първа-та брачна нощ. А за любовница да не приказвам. И стените имат фотоапарати. Тежка е короната ми тежка, а на вас лека ви се вижда да е.

Не знаете ли че водата, която пиете от кладенците, че дърва-та, които горят в пещите ви, че каручките, които карате, всич-ко това от тези две мой ръце е било дело. А вие, недоволства-те, данъкът ви бил дебел, за това и аз съм бил дебел. Па ако пукна сигурно и на вас ще ви пукне данъка. Много съм ходил на балове, пиршества и т.н. Ами трябва като ме канят. Или ис-кате да говорят за краля ви, че бил асоциален тип, не уважавал никого, бил горд и надут пуяк. Ами трябва да се ходи на бало-ве и приеми, нали трябва да представям кралството.

Вие пък ще кажете, че се возя в красиви файтони. Глупости, тоя файтон марка “сс25” е пълен боклук, знаете ли как друса. Ами не знаете, защото никога не сте се возили, и не ви пре-поръчвам.

Тук ще кажете, че и на вас ви друса, пътищата били пълни с дупки. Ами аз какво да направя, като ни забраниха да внасяме чакъл, че го използвате за военни цели, за амуниции за праш-ките си. Сега ще се возите по тинища.

Било му лесно на краля. Па то вие само това си казвате! А не знаете, колко е трудно. Знаете ли кое е най – често използва-ното от мен проклятие – Дано някой ден да станеш крал, да ти

се смарангясат бъбреците от бачкане. Па същото ви го казвам и на вас недоволни народе. Тежка е короната.(но мисля да и прикача още някой и друг килограм злато)

СтрахБеше ме страх. Навън бе тъмно, студено, облачно и жесто-

ко. Чувах още писъка в нощта. Чух все още това тичащо ПОМОЩ. А мен бе страх дори да стана от леглото си и да погледна навън. Какво щях да видя? Чувах все още бягащите стъпки. Чу-вах още женския глас. А аз си лежах

в топлото легло скрил се под завивките. Само се молех. И за какво? Можеше ли Господ да спаси човек, щом ние хората не искаме да му помогнем. Какво нищожество съм! Цяла нощ мога да се моля - няма ползата.

Беше ме страх. Сякаш аз бягах, сякаш аз виках в същото време бях на безопасно. Защо само не погледнах? Защо само не се дигнах от леглото си и да погледна. Може би щях да разбера, че отново сънувам, или че просто това е част от понякога-адското-ми-въображение. А може и реалност да бе. А аз „героят” лежах в леглото си и се надявах да изчезне по бързо нанякъде и да не дразни повече страха ми.

Час бе изминал от както някаква жена беше тичала по ули-цата и викала за помощ, а ние будените лежахме кротко в креватите си, някой се молеха, други я проклинаха, че ги е събудила, а трети като мен се страхуваха. Вече час се върга-лях в леглото с разбита съвест. Заспивай, заспивай, заспивай Съвест, този свят не е за теб.

Жанр: разказиповей: дъждовен

2004-04-30


50 centСофийска гара. Ранен следобед. Пак

ще трябва да ходя до Банкя. Сестра ми забравила в апартамента два диска, без които не мога да функционирам правилно. Четиридесет стотинки на-там и толкоз насам, осемдесет. Е няма

значение, когато става въпрос за музика и пари давам. Бях слязъл на долните гишета и вече си бях купил билет. В

следващият момент двама металисти, единият с тениска на Slayer а другият на Napalm Death, гордо се изпречиха пред мен.

- Ей, извинявай! Ще можели да ни услужиш с левче, че не ни достигат за билет до Варна. – заговори ме този с Napalm Death, не бяха мой стил метъл ама нали уж трябва да се под-крепяме.

- Той Тошко, шматка и забрави парите вкъщи пък не трябва да изпускаме влака. – каза другият и леко тупна с юмрук дру-гаря си,

- Оф. Да, бе ще ви дам. – бръкнах в джобът си и мислейки извадих няколко дребни стотинки. – Заповядайте!

- Филчо, не е моя вината... – взе парите първия и добави. – Брато виждам че си от нашите, айде ако искаш с нас ще ходим на Метъл Фииста.

- Ама вече си взех билет в другата посока. Сори. – отвърнах им без особен интерес.

- Еми нищо де... ма много мерси човече, злато си, спаси ни животът. - благодариха ми Филчо и застанаха на гишето за Варна.

После се засякохме по коловозите и повече не ги видях. В Банкя се наложи да преспя. Технически проблем, счу-

пих ключа си в ключалката и се наложи да прескачам през тераси и имах късмет, че не бях заключил вратата на терасата. Ключаря обеща да мине рано сутринта и да смени патрона.

Електричката бавно се мъкнеше по пътя за София. От скука си бях купил вестник. Първите страници нищо интересно, пак все едно и също: министър се издънил с нещо, убити в Ирак, атентат някъде си, жертви. Това започна да ни става ежедне-вие, неизбежната същност на Новият свят.

А тия съм ги виждал. Зачетох се в черната хроника : “Снощи във Варна след края на рокерския фестивал двама братя, Т. и Ф. Тошеви, са извършили смъртоносен побой върху местен наркопласьор. По късно двамата са намерени мъртви от свръх доза кокаин.”

А аз бях съучастник в тройно убийство!


2004-05-09


Цената на ЕдноТой стоеше срещу него и чакаше да

чуе цената, макар да знаеше, че няма да го даде това Едно за нищо на света.

- Колко искаш за Едно? – попита го делови човекът срещу него.

- Няма значение, няма да ти го дам. – отвърна твърдо решен да не се пазари.

- Всъщност ще те убедя да го продадеш, дори без пари ще ми го дадеш това Едно. – отвърна му подло търговеца и го изгледа преценявайки, колко време да играе с жертвата си. – Колко искаш – десет хиляди или десет милиона?

- Нищо не иска, не го продавам. Няма да ти го дам, можеш да ми го вземеш насила, но тогава няма да ти върши работа.

- Прав си. Десет милиарда! – каза ненадейно и човекът сре-щу него.

- Десет милиарда. – гласът му трепереше, невярващ. – Не! – каза твърдо. – Едно – то е безценно, няма да го дам за нищо на света.

- Знам как ще ми го дадеш, без дори и монета да получиш. За това ти предлагам да вземеш Десет милиарда и да си тръгнеш без Едно, но ако откажеш… е тогава ще прибягна към сред-ството да го взема така, че да останеш с празни ръце.

Човекът замълча, а онзи пред него се усмихваше лукаво. Ми ако нямаше такъв начин да му бъде взето Едно-то, а това е блъф?... Ами ако не бе блъф?... Все пак десет милиарда. Да, но от къде да си сигурен… После цял живот ще се чудиш дали е било блъф или не.

- В единият случай губиш, в другият пак губиш, но оставаш

с десет милиарда в джоба. – каза ехидно този срещу него.- Не… го давам. – прошепна страхливо човекът.В следващият миг се стъписа. Този срещу него извади нещо

от якето си. Не беше блъф.- Сега ти предлагам най – високата цена. Животът ти. Ако

ми го дадеш – плащам с живота ти и оставаш жив. Ако не… тогава пак плащаш с животът си, но този път се сбогуваш с него.

Моят СвятМоят свят е нормален, малко едно-

типен, малко скучен, малко различен и доста труден за разбиране. Моят свят е в моят град, в няколко улици, със някол-ко хора, със доста странични образи, на които не обръщам внимание, защото и

те не ми обръщат внимание. В моят свят има и няколко да-лечни образа, с които се свързвам само чрез нещото наречено интернет. Съвсем обикновен свят бих казал, вярно че хората, които са в него са съвсем малко (ако не броя семейството ми), но това не е нищо особено.

Светът ми започва рано сутрин в Шест часа и продължава до десет единадесет вечерта. Сутринта ми е най – най при-ятната работа – отивам на Дунава и там се наслаждавам пет десет минути на отражението на слънцето във водите на ре-ката, наистина красиво, а след това тичам с двама ранобуд-ни приятеля. Събирам утринна, речна прана… След закуска следва учене и сякаш то свършва най – бързо от всичкото в този ден. Учиш, учиш, става време за обяд. След което пак

Жанр: разговор повей:мъгла

2004-05-10

Жанр: дневникповей: банален

2004-06-02


учиш. А късно следобед следва най – приятното в еднотипни-ят ми ден – писането. Сякаш цял ден живея за него. А когато не пиша имам чувството, че съм си загубил целият ден, дори и той да е минал само в учене. Без писане не може, както и без мечтане. Ако не пиша все едно не съществувам. Все пак трябва да оставам някакви следи след себе си.

Към седем вечерта пак тичам, този път на стадиона, този път с други приятели. Но и с едните и другите не си говорим кой знае за какво, всичко в рамките на съвременните младежки простотии, банални и унифицирани фразички, някой майтап, малко смях, Довиждане, до утре и това е. А всичко което ме е тормозило и човъркало от вътре през деня го казвам я на Днев-никът си (Гьоте е казал “Не уважавам човек без дневник”, е аз го уважавам, но рейтингът му се вдига десетократно ако има Дневник), я разказвам на приятелите от мрежата. За съжале-ние няма начин да не кажа някоя лоша дума по адрес на БТК, които ми отрязаха директната връзка с тях и се чуваме само чрез писма в порядъка на една седмица. Ето защо и дневникът ми заема толкова важно място в баналното ми ежедневие.

Към девет пак уча, или гледам някой филм (пиратски, по пи-ратската ми телевизия), или съм в интернет. Но до единадесет трябва да съм си легнал, защото иначе осемте часа спане ще се смалят още и ще станат седем.. Това е лошо. Утре пак тряб-ва да ставам в шест. Е поне в събота и Неделя спя до колкото си искам, но всичко там е почти същото.

Единственото различно са историите, които пиша и време-то между единадесет вечерта и шест сутринта. Какво ли ще сънувам днес?

Сам със ЗвездитеПонякога ми се струва, че има мо-

менти, в които трябва да си напълно сам и да няма нито едно живо създание около теб. Да си избягал някъде далеч от цивилизацията, далеч от всичко по-знато.

В една такава нощ, под откритото небе, човек трябва да е сам. Сам със себе си, звездите и нощта. Тогава всичко е сякаш една приказка, в която няма никакво действие освен потока на живота. Сякаш си част от една величествена картина. Сякаш си част от това тъмно небе и ти си една от звездите му.

Излегнал си се на меката трева и си вперил поглед в без-крайното.

Толкова са много, толкова ярки, толкова нежни. Дори ти се струват весели. Става ти звездно на сърцето. Сякаш цял жи-вот си живял за един такъв миг.

Всичките ти проблеми изчезват от съзнанието ти. Те са тол-кова малки пред това небе, те са толкова малобройни пред всичките тези блещукащи огледала. Пари, материя, тревоги, в този момент за теб не значат нищо. Важното е че си тук и че си с небето, със звездите, с красотата на нощта.

Лек хладен вятър подухва. Гали те както майка ви, някога когато си били малък. Спомняш си детството, спомнящ си само красивите и щастливите дни. Лошото не можете да си го припомниш, лошото сега за теб не съществува, красотата ле-кува всички рана, лекува тъжните спомени и сълзите. Лекува душата ти. Природата те е прегърнала. Звездите са вперили поглед в твоя, галят те със чистата си светлина. Усещаш и по-

Жанр: импресияповей: лунен2004-06-02


гледа на току що появилата се червена луна. Красива е. Не искаш нощта да свърши, не искаш този миг да изчезне,

но заспиваш. Може би за пръв път заспиваш без да се замис-ляш, че си сам, без да се страхуваш от утрешният ден. До теб ляга вятъра. Луната, звездите и нощта те покриват с мекото си одеяло. Спи спокойни сънища приятелю. Утре ще изгрее слънцето.

ДвамаДвамата просто стояха и се гледаха.

Мълчаха. Вселената мълчеше, време-то мълчеше, и сега света беше изцяло техен...

Просто стояха с усмивки на лицата си, а очите им се потъваха в други-

ят. Всеки един от двамата пред себе си виждаше не човек, а ангел, всеки един от двамата виждаше своята половина. Той виждаше нея, а тя него. И сякаш това бе всичко за тях, което съществуваше в този свят в този момент. Нямаше нито студ, нито мрака, нито слънце.

И двамата се не смееха да трепнат, защото това можеше да унищожи всичко, за това стояха. И двамата ги беше страх, че това е сън. И двамата се страхуваха, че е лъжа.

Но беше тихо, беше спокойно, беше им просто приятно да се гледат. Не искаха нищо повече. Мислите им течаха в един и същи тих топъл ручей, сливаха се и се преплитаха и това им беше достатъчно.

Може би просто една крачка… нямаше да промени нищо. Може би още една. Може би ако се прегърнат. Може би ако си кажат колко си липсваха. Ако си кажеха колко се обичаха… може би пак нищо нямаше да се развали…

И всичко бе сън… който никога не свърши.А когато страхът изчезна и повече нямаше „може би” двете

тела се завъртяха с мигновечна скорост едно около друго, сля-ха се и хиляди кристални сълзички, като счупено огледало, разпръснаха хиляди слънчеви звезди...

2004-06-10

Жанр: импресия повей: влюбено

2004-06-10


Много интересната история на една пеперудъ

Ми гледайте сега – аз съм си просто една скапана пеперудка. Много кратък живот си имам и ако нямам някакъв смислена цел в него, то за какво жи-вуркам. Ми да. За това се осъзнах още като пашкул да взема и да си намеря

една смислена цел, да взема да я изпълня до края на животът си, барем не умра ей така.

И мислейки нищо не измислих. Но съдбата ми дойде на по-мощ.

Още в първите ми часове на шаване сред съвсем непознати-ят свят видях едно момче (знам ли на колко дни е бил, но бе живял повече от мен) седящо в една ливада от цветя. На мен ми стана любопитно защо това създание е решили, че именно тази цветна ливада трябва да бъде смачкана от него.

Та летях известно време около него, а той ме гледа, гледа, гледа и накрая се осмели да ми заговори. А аз му се опулих с ония моите огромни очи. Не знаех, че могат да говорят тези хора (по - скоро не знаех, че мога да ги разбирам).

- Здравей пеперудке. – рече ми той и ми даде да кацна на ръката му. – Ще ми направиш ли една услуга? - и замълча.

Бре каква услуга ще иска той пък. Я го гледай. Но все пак се почувствах горда, такова голямо същество да не може да свърши нещо, което аз – красавицата, мога.

- Далеч от тук… - започна той, а аз коментирах почти всяка негова дума, ама на ум. - … все на Изток, там където изгрява слънцето (това го бях научила същата сутрин, тъй като се из-

люпих между шест и седем и имах късмет да видя първият си изгрев в живота), близо до морето, ама не много близо, на ХХ километра от Дунава, на ХХХ километра от Варненско-то пристанище (и ако това му беше близо до морето), някъде между Y и Z градуса географска дължина и ZY и YZ градуса географска ширина (браво на него, разбираше от география) се намира един град (в това не се и съмнявах). В него има едно момиче (в това също не се съмнявах, щях обаче да съм шокирана ако ми бе казал, че се намира някакъв мъж), в което съм влюбен (браво на теб, и до кога така?)… И искам да те по-моля да…(изплюй камъчето, да и намеря телефона ли?) да… отидеш до нея и да и кажеш, че я обичам (ей тук залитнах и щях да се убия, ако не се свестих)… Ще го направиш ли?... много ще съм ти благодарен. – а аз вече размахвах криле към слънцето.

- Бе ти си ненормален. – казах си аз и се усетих, че бях яко изманипулирана. - ... някакъв такъв откачен, ще трябва да си.

Цяла нощ се въртях около една улична лампа блъскайки си главата в нея от ядове, че бях с меко сърце и се съгласих да бия път, до не знам къде си.

И все пак ми светна крушката (не, че не бе достатъчно свет-ло, но опитвайки се да разбиеш главата си в огромна лампа, просто е непростимо да не ти светне и твоята лампичка, най малкото че това е вредно и води до изгарян)… Ми че то аз си търсех смисъл на живота, па по голям смисъл от това имаше ли? Да стана посредник в нечия любов, макар и без хонорар. Но да събера две души, да сътворя щастие, аз малката пеперу-да, да направя такова огромно добро... бе велика работа щях да свърша.

Но бързо ми изгасна фитила. Ми че то аз не разбирам нищо от география и картография. А и този младеж какво очаква

Жанр: разказ повей: слънчев

2004-05-16


от мен да заприказвам някоя, която не знам как изглежда, как се казва и да и обясня чрез телепатия, че на другият край на страната има някой си (който не го знам изобщо) толкова побъркан по нея (и особено мързелив), че е готов да изпрати първата срещната пеперуда да и каже, че той е влюбен в нея. Бе трябваше пак да го видя, да ми попълни липсващите имена и изображения.

И излетях. Летях, летях, летях, блъснах се тук там в мрака, летях, летях и най – накрая взех та се размазах деликатно в един прозорец. По стечение на обстоятелствата в стаята беше същият младеж, който тази сутрин беше измачкал два ква-дратни метра цветя.

Какво правеше – пишеш. Бре какво пише – стихове. Та те т’ва ми трябваше. Започнах да чета (за разлика от хората, ние знаем да четем още в първите десет минути след излюпването си от пашкула – да ви е яд дето учите цяла година нещо толкоз елементарно).

„Влюбен съм в небесно сивите ти очи(бе тоя не знаели, че небето никога не е сиво)В сребърно розовите ти коси(к’ва е тая работа бе – до къде стигна модата)Мечтая за теб всеки миг (как можа да се освиниш та до там да стигнеш )И дано стигне до теб моят вик…”(как ще стигне като аз ще го предам, ту ама си…)

Така бях събрала необходимата информация. За нея знаех, че е някаква психарка (това е извод от другите две неща, кои-то научих за нея) със сиви очи и сребристо розова коса. За него разбрах, че е психар, обичащ да мачка цветята и да пише стихове (бе без съмнение е голям поетичен инвалид и бездар-

ник.... или може би детето е делтонист), както и да мисли само за нея. А и най – важното – обича да намира работа на нямащи си работа пеперуди – глупачки като мен.

Намерих си карта и намерих най – вероятния град, в който би трябвало да е тази прословута госпожица.

И тъй като бях доста умна пеперуда реших да се кача на първият автобус за там. Проблемът бе, че трябваше да се при-качвам към други автобуси, тъй като директна линия нямаше. А разписанието им бе много сложно за малкият капацитет ин-телигентност който носех.

Половин ден си вях антенките до Плевен, след това до Русе още толкова. Там пренощувах и на другият ден тръгнах за града, който бе на 89 километра от него (плюс – минус още десет).

Бре намерих града. Ама от къде да намеря едно момиче от почти 40 хиляди души. Първо орязах всички мъже, след това всички момичета до четиринадесет и над осемнадесет години и стигнах до само няколко хиляди. Проблема бе, че валеше и всички си бяха вкъщи. Бе, само че съдбата ми бе отредила друго.

Взех та реших да се скрия под едно дърво.- Вали а? – каза нечий глас и видях един пепреуд.- Бе, вали. – стана ми стеснително, той си бе красив с ярки

и многоцветни крила, а моите от този път, от скоростта и от този дъжд бяха избледнели.

- От далече ли идеш? – запита ме той.- Нямаш си и представа. Знаеш ли къде е село Бойница? - Не. Къде е? – доближи се той до мен. - Бе край град Kула, видинско, Северозападнала Бълга-

рия?!


- А х а. Аз съм от тук. Какво те води насам? - Ми то едно момче ме изпрати да се обясня в любов от не-

гово на една негова любима. - Нема майтап. Верно ли? – запита учуден пеперудът.- Да бе, нема шест пет – повече 460 километра навъртях по

автобуси.- Бре, ама днес една шматка ме прати тази сутрин да бия път

до някъде си Видинско да търся някакъв младок. - Бе да знаеш, че става дума за един и друга. Ма, епа то няма

смисъл да се връщам до Видинско за да му обясня по някакъв начин, че тя също го обича. – казах щастлива и от крилата ми падна цял тон олово, по късно преработено в ОЦК „Кърджа-ли”.

- Ама ти сигурна ли си, че става дума за едни и същи любо-ви? – запита ме той.

- Твоята да е една със златно руса коса и небесно сини очи. - Бе да - същата е. Е супер. И аз няма да се разкарвам до не

знам си къде.Бе тоя много ми допадна. - Свободен ли си? – запитах го директно.- Ми да.- Супер, можем да изкараме следващите пет дена заедно

(толкова ми оставаше да живея).- Супер. – каза ми той и излетяхме в дъжда щастливи, а някъ-

де по пътя май ни изяде бухал или това беше любовта.

След пет дена умрях и отидох на небето. А от там често по-глеждах към прозореца на момчето – поетичен – инвалид. Той все още пишеше, но все още бе инвалид. Беше пратил до града на синеокото момиче (между другото с отмиването на прашеца от крилцата ми се бе отмила и част от паметта ми поради, което

си мислех, че момичето е синеоко и с златно руси коси, което и си бе така, но в стихотворението той просто бе вмъкнал не-познатият за мен символика, които не го разбрах дори и след края на животът си)… Та казвах, че бе изпратил до града на госпожицата един гущер (трагично/героично загинал още на път Е79 между Враца и Монтана), един орел (който обърка по-лукълбата и сега е някъде между YY и ZZ градус географска ширина и ZY и YZ градус географска дължина, но в Южното полукълбо и търси ли търси, ма ще намери - дръжки), бе пра-тил и една къртица, която се отказа тъй като срещна магмени скали на пет метра дълбочина някъде в Предбалкана. Е имаше и други смелчаци, които се опитаха, но никой не стигна далеч (причини : икономически, социални, смъртоносни, отегчител-ни, бавно-влачещи се и други).

Историята свърши тъжно, защото социално-душевният фак-тора “далеч от очите - далеч от сърцето” оказа голямо влия-ние… Но все пак се посъветвах с един Ангел и той взе та се съгласи да измисли нещо по въпроса. След малко умуване (тъй като те ангелите са много умни) взе че измисли Интер-нет. А още по хубаво бе, когато Той намери случайно нейният емайл и започнаха да си пишат. Либовта им отново пламна. И след двеста пеперудски живота се срещнаха. Обичаха се още толкова и накрая скъсаха.

К Р А Й


Паве Имам си Паве. И на вас ви трябва едно такова Паве. Моето

е многофункционално. За всичко го бива.Гледам телевизия. Не изтърпях и взех павето и БАМ, по

гнусният телевизор. КЕФ. Тишина. Гледам – политик. Не издържах и БАМ, по лъжливата твар

– политика. КЕФ. Тишина.Гледам – образование. Не издържах и БАМ,по скапаната об-

разователна SYS. КЕФ. Тишина.Гледам – Крадец. Еми – БАМ с павето по крадливата крату-

на. КЕФ и пак тишина.Гледам – Съд. Скапана Съдебна SYS, що пускаш крадците -

БАМ с павето и тишина.Гледам – Деградирала младеж. – Бой с Павето. КЕФ + Ти-

шина.Гледам – Огледало. Гледам – Себе си. Гледам – Не се по-

знавам. Чувам – Кой си ти да съдиш бе. И БАМ едно Паве връз мен и КЕФ – Тишина.

Изкушението на доктор Алън

В съзнанието ми все още гори име-то на един човек, име на човек, който бе безметежно забравен, а не трябваше. Велик бе той и нека разкажа за него. Помнете го и вие…

Той живееше в Англия през далечната 1667, година след големият пожар. Бях се върнал с детето си от Бремен, Герма-ния, бяхме при роднини, докато укрепна финансово. Издигнах наново къщата и старият живот потръгна отново. Но не щеш ли тази същата година се разболя малкият, а докторите всички сякаш бяха избягали от града. След пожара плъзнаха какви ли не болести повечето медицински служители бяха се махнал от тук, защото не смогваха на толкова много пациенти, а ни-кой нямаше с какво да им заплати, всичко беше изгоряло, пък често получаваха смъртни заплахи ако не се отзоват.

Но Слава на Бога, намери се един доктор. Казваше се д-р Алън Хелт. За него казваха, че лекувал всички болести и в не-говите ръце не умирал никой. Аз съм малко скептик, не вяр-вах, но какъвто и да беше разбираше от медицина. Съвестен човек трябва да е бил. Щом му казах за сина си и той на дра-го сърце прие да дойде. Уговорихме се за следващата вечер. Привечер на другият ден той потропа на врата ми. Радостен го посрещнах, поканих го на чай с мляко, но отказа. „Първо болния, а чаят утре”, това му беше практиката.

Прегледът му беше съвсем обикновен и кратък.- Ще се оправи. Нека тази вечер да не яде и утре сутрин ще

бъде като нов. – каза ми той и си тръгна.

Жанр: импресия повей: критиюен

2004-06-10

Жанр: разказ повей: вятърен 2004-06-09


Аз го изпратих малко навъсен, очаквах да каже нещо, ня-каква диагноза да постави. Но просто си тръгна. Останах ра-зочарован и се чудех сега къде да търся лекар, но не дадох на малкият да яде. Това поне можех да направя, не бе кой знае колко сложно.

Сутринта се събудих от виковете на сина ми. - Тате, тате здрав съм, здрав съм! – викаше той, а аз едва от-

ворил очи се опитах да се отърся от сънливостта си. Не повярвах на очите си. Синът ми се бе оправил. Бе оздра-

вял. Чудо! И то само с едно гладуване. Бях направо удивен. Цял ден не можех да захвана никаква работа, все си мислех за доктор Алън Хелт. Това ли му бе тайната на лекуването? Про-сто не ядеш една вечер и на сутринта си здрав като кукуряк.

Вечерта докторът дойде. Аз веднага побързах да му благо-даря, а той само се усмихна и махна с ръка.

- О, няма за какво! Това е мой дълг. Поканих го да влезе и седнахме да пием чай. - Нима тайната е просто в това гладуване? – запитах го с не

търпение да чуя как така лекува. - А, не. Просто това е най – малкото, с което мога да ле-

кувам. В днешно време има какви ли не сиропи, химически смеси и така нататък, а това е просто да не ядеш една вечер. Не, не, тайната не е там. Много малко са хората, които са раз-брали истинският смисъл на лечението…

- Е? – запитах аз очакващ.- Ще ти разкажа една история, която се случи с мен, но не

сте длъжен да ми повярвате. - Моля ви разказвайте, толкова много неща съм изживял,

че на всичко вярвам. – отвърнах му аз сещайки се за дългите години скитане из острова и континента, бях се нагледал на истински чудеса та сега ли да не повярвам…

- Човек със себе си винаги носи един демон и един ангел. Чували сте сигурно, те ми казват разни неща, говоря си с тях… надявам се не ви се струвам много побъркан.

- О никак, не сте само вие с тези Ангели и Демони, и аз по-някога ги чувам да си говорят в мен. – замислих се, прекалено често и аз ги чувах.

- … един ден както си тръгвах от един пациент демонът из-никна до мен и започна да разговаря с мен. “Поредният загу-бен, нали?” каза ми той имайки предвид пациента. Той беше смъртоносно болен и аз бях безпомощен, тази безпомощност ме убиваше, стоях с часове над медицинските книги, търсей-ки някакъв лек за хората, които лекувах и бях безсилен, за-щото в книгите нищо не пише. Демонът знаеше какво ми е, когато разбирах, че някой човек ще умре, а аз не можех да му помогна. И за това често ме тормозеше. Но този път беше по деликатен. “Виж бях долу при моят господар и му разказах за теб и той също ти съчувства, но ми направи предложение…”. Знаех, че е наумил някакво лукавство, но все още го чаках да чуя предложението му “Значи предложи ми ти да му завеща-еш душата си, а той да ти даде сила… Сила да лекуваш вся-каква болест.” Спрях като закован. Знаех защо плаща такава висока цена за жалката ми душа. Никога не бях мразил никой, никога не бях пожелавал зло на хората… Едва ли щях да ида в ада, а дявола си умира от удоволствие да взима душите на добрите хорица. Но това, да мога да лекувам хората. Всякакви болести, да няма смърт, на цената на моята душа - десетки хиляди живота. Беше истинско изкушени. И тогава на помощ ми се притече моят Ангел “Недей, това е лъжа. ” каза ми той и продължи “Може да вземе душата ти и да ти даде тази сила, но сигурен ли си, че тя ще помага на хората, от злото не мо-жеш да сториш добро”, “Всяко зло за добро” защити се де-


монът ми, но сякаш вече започнах да проглеждам. Двамата продължиха да се карат, но аз вече не им обръщах внимание. Бях взел решение. – тук той млъкна.

- И сигурно сте приели предложението… – казах аз натъ-жен. – щом лекувате всякакви болести…

- О, не! Отказах защо намерих каква е уловката. Той щеше да ми вземе душата. Нямаше да ме убие, щях да живея още много години сигурно, но без нея нямаше да обичам хората, а без да ги обичаш, ти не можеш и да ги лекуваш, защото си без душа, без сърце, без любов… А от тук намерих и лекарството за всяка болест… Да обичаш човека…

Кралят на нощта

Имаше срещу сградата където бях отседнал една стара посивяла двуетаж-на къща. Беше малко потънала в земята, мазилката и се бе олющила тук там и

прозираха тъмно червени тухли. Бръшлян беше плъзнал по за-падната част на къщата, а тя цялата бе обрасла с бурени и тре-ви. Едно време тук имаше един люляково храст и дойдеше ли май цялата улица ухаеше на люляк, но миналата година изсъ-хна и го отсякоха. Преди това къщурката изглеждаше някак си романтична, а сега бе просто стара сграда с тъмно червен покрив и полуразрушена тераса. В нея живееше един старец. Беше сам. Преди половин година почина хазяйката на къщата. Много стара жена, Бог да я прости, имаше вид на грижовна и добра домакиня. Грижеше за човека, излизаше пазаруваше, чуваше се, че чисти къщата, а и не понасяше бурените пред врата. Сега всичко запустя. Старият човек си остана сам.

Нямаше си и никой. Никога до сега не бях виждал някой да влиза или излиза от тази къща освен самият той. Явно няма-ше близки или пък не беше от този край на страната. Имаше някакви славянски черти в него и сигурно някога бялата му коса е била руса… Може би бе политически бежанец, днес много ги имаше в страната ни. Искаше ми се да се запозная с него, поне колкото да има с кой да разговарям. Но не се осме-лявах. Винаги когато се разминавахме на улицата се вглеждах в тежко сбръчканите над очите му вежди и прикованият по-глед в земята и ме обземаше паника и страх. Защо толкова ме бе страх от този човек? Разбрах, че работи в металургичният

Жанр: разказ повей: дъждовен

2004-06-18


комбинат. Излизаше всяка сутрин с последният удар на кам-баната на близката църква огласяваща седем и половина и се прибираше по същото време. Понякога закъсняваше, но то бе само когато се връщаше от работа и му се налагаше да купи нещо от магазина. А в почивните дни стоеше само на терасата си отпуснал се в старо, раздърпано кресло и пушеше сладко лулата си.

Никога не заключваше входната си врата. Просто я затва-ряше и продължаваше пътят си. Явно не пазеше нищо ценно във апартаментът си, или пък канеше неволята на гости.

Вечер като се прибираше от работа веднага излизаше на терасата си с някаква проста вечеря и цял час ядеше. Гле-даше все на запада, все към залязващото слънце и не се при-бираше докато то не залезе, а ако се случеше да бъде мрачен ден стоеше до девет, без значение дали валеше или бе мъгли-во. Времето сякаш за него не съществуваше. Десетки пъти го виждах излязъл на терасата си в дъждовните есенни вечери и замислен отпуснал се в креслото. Когато дъждовните дни се проточваха със седмици той излизаше с един цветен, плажен чадър и го разтваряше над креслото си.

Нощем, когато учех до късно, го виждах да скита из ули-ците, в два часа се прибираше и стоеше още половин час за-мислен в креслото си пушейки лулата си, сякаш тя му бе един-ственият приятел. Понякога нощта беше тиха и тогава чувах стъпките му из неравните павета. Идваше винаги от градската градина с малката рекичка и мостчето.

Една нощ съвсем случайно се прибрах в къщи часове и ви-дях силуетът му да изчезва по пътя за мостчето. В ръката си държеше цвете. Усмихнах се. “Все пак имаше някоя?” Си по-мислих без да знам, че цветето щеше да полети от мостчето и да бъде подарено на миналото.

Докато люляковият храст беше пред къщата му ми се стру-ваше някак си по млад, и къщата ми се струваше по млада, но след това и двамата изведнъж остаряха. Мислех на есен да за-садя някое дръвче докато той е на работа, даже веднъж почи-стих пред вратата от бурени, но той сякаш не забеляза. Аз не му се разсърдих. Все пак тази самота го мъчеше, а и сигурно му липсваше и дома.

Реших да се запозная с него. Щях да му предложа да за-садим някакво дръвче пред къщата или градинка с цветя.

2.

Всъщност не успях да се запозна с него. Не разбрах как се казва, нито от кой край е. Но разбрах, че пише. Вече не седеше по цели часове в старото си кресло на терасата, а стоеше сам затворен в малката си стая.

По едно време спря да ходи на работа. Сигурно си бе взел отпуска или нещо такова. Нощем не излизаше вече, но все по често се отбиваше до близката книжарница. Заключваше врата и с енергична стъпка се отправяше към червеникавата сграда на книжарницата.

Веднъж се засякох с него в червената къща. Аз купувах поредната книга, а той купища бели листа, ръцете му трепер-ливо прибираха листата в малък плик. Този ден за пръв път чух гласът му, когато разговаряше с книжаря. Звучеше някак си меко, внимателно, но дълбоко. Изненадах се, мислех, че ще бъде някой дрезгав и рязък. Бях почти готов да го поздравя и да запитам какво прави с тези толкова много листа, но ко-гато очите ни се срещнах от там избликна цял океан самота, който ме заля и аз онемях.

Старецът излезе от книжарницата без да каже нищо. Пак


се отправи към дома, а аз останах някак си обиден от това не-внимание към мен. Толкова много го наблюдавах, а той никога дори не ме бе погледнал. Може би си имаше причина, но не го съдех, все пак аз бях мухата надничаща в неговата паница.

Август месец си заминах за дома. Надявах се да се върна същия месец, но се задържах малко повече. На връщане пред-видливо обаче бях взел две върбови дръвчета. Ако не можех да го заприказвам, поне да засадя тези дървета, може той да реши да ме заговори.

Когато се върнах къщата ми се стори още по - стара и още по – тъжна. Коминът и беше падна и бе помел със себе си част от вишневочервените керемидите. Сега на покрива зее-ше огромна черна дупка. Някой беше смъкнал бръшляновият храст от стената и бе окосил около къщата, но така изглежда-ше по – зловеща и мъртва. Малки зелени мъхчета бяха изник-нали по червеникавите тухли. Прозорците на първият етаж бяха затворени с дървени капаци, но един бе останал широко отворен. През него се виждаше някаква прашна тъмна стая с някакви мебели и в дъното нещо като нар. Стори ми се, че някой има вътре, но тъмнината не ми позволяваше да видя дали бе сянка или нечий силует. Вторият етаж сякаш беше изоставен. Стъклата на прозорците бяха счупени, а на тераса-та нямаше нищо.

На другият ден излязох с една лопата и започнах да копая две дупки за върбовите дръвчета.

- Какво правиш бе момче? – извика ми хазяинът ми. - Ще засадя две върби. – отвърнах му аз неразбиращ.- Не си прави труда, къщата ще рухне. Ще помете и дръвче-

та ти… А за стареца ли? – запита разбиращ човека.- Да, за него. – отвърнах му малко натъжен пред изгледа на

разпадналата се къща.

- Няма смисъл. Умря преди две недели. Погребахме го. Няма го вече.

- А… - гласът ми затихна в гърлото. Сякаш не бе умрял ня-какъв старец. Той за мен не бе просто старец. Беше човекът, с който живеех вече две години, човекът, който бе мой съсед, този който познавах най – добре... моят най – добър приятел. Единственият ми приятел.

- Ей момче. Старецът преди да умре ти завещал някакъв куп хартишляци. Ела да си го вземеш, че само ми се пречкат.

Оставих двете клонки и отидох да видя, за какво говореше хазяинът ми.

Бяха наистина купища хартия. Взех ги и се качих в стаята си. Всичките бяха разхвърляни и грубо събрани в грамадна папка. Сигурно имаше около хиляда листа. Може и повече. Почти всички бяха пожълтели, върху някой имаше следи от чаша, други сякаш целите са били във вода, някъде мастилото се бе размазало и не можеше да се чете, някой бяха зачеркна-ти, други напълно задраскани, но всички си имаха номер и независимо дали беше целият лист в мастило, той имаше свое място сред другите.

Най – отдолу в папката имаше пощенски плик. На него беше изписано моето име със фини главни букви, с леко наклонен на ляво почерк.

От вътре извадих, ярко бял лист. Почерка върху него бе същия като този от пощенският плик, но този път прав. За-четох:

“Познавам Ви толкова добре, колкото Вие мен… Аз извъ-рвях дълъг път, но виждам, че и Вие сте тръгнали по него… Завещавам ви единственото ценно, което имах в този живот – спомените… Надявам се, че ще ги оцените и разберете,


Краля на нощта ”

Още същият ден отидох на гробът му и засадих там двете върби.

Цяла нощ четох из историята му. Тя не беше просто сиво ежедневие, което познава. В материален план да, но той не пишеше за това как е излизал всяка сутрин по едно и също време, как е работел една и съща работа, как се е връщал и как е изпращал слънцето. Пишеш за мислите си, за търсенията си на отговори, отговори за съдбата на човека… за осъдените на самотата… за мен. Сега разбрах, аз вървях по същият път на самотата, както и той бе вървял някога. Дали и аз един ден ня-маше да живея в една полусрутена къща, в една тясна стаичка, с една единствена цел в живота си – да разбра защо се осъдих да бъда сам?

Гарвана и Бодила Някога някъде из земите на забравено кралство бродел по-

следният Гарван на тези земи. Той бил самотен, самотен и толкова много са-мотен, че не виждал смисъл да живее сред другите птици, които не били като него и не го искали. Летял този гарван, летял сред полета и планини, не знаел

какво търси, нито на къде лети. Бягал обаче, това го знаел. Бягал и една нощ се спрял в една гора. Там дочул тъжната песен на един славей. Той разказвал историята за друг славей, който в името на любовта пробол гръдта си на един трън, за да направи от бялата роза червена. Гарванът не могъл да плаче, но душата му ронела тежки сълзи, които го изгаряли отвътре. Натъжена, черната птица отново литнала… “Имали смисъл да летя . Имали смисъл да живея без цел…” - питала се пти-цата, питала се, но не намирала отговор. “Защо славеят се бе самоубил, какво беше това любов?”

Нямаше отговор черната птица, но бе решила, че трябва да намери. Летя все на юг, към белите полета от рози. Искаше да ги пита тях, да ги пита какво е това любов. И след време ги видял. Те били толкова много, толкова красиви с нежно бели-те си цветчета, с благоухания си аромат, с топлата си мекота. Гарванът, черната птица, бил омаяна от тяхната красота. Опи-тал се да разговаря с тях, но техните горди бели цветове му отвърна ли с това, че не разговарят с черни птици. Тогава Гар-вана птица разбрал, че това са просто цветя, те нямат души, имаха само един красив вид и едни красиви бели листа… и всички бяха еднакви – бели и уханни. От тях това що е любов не можел да разбере.


2004-06-15


Птицата се натъжила. Красивото беше грозно. Отчаян, той понечи да отлети, но някой му подсвирна:

- Хей, ти, за какво питаш? - беше един бодил, на една изсъ-хнала роза, откъсната и захвърлена на страна.

- Търся да разбера защо бе умрял един славей - отвърна отчаяна черната птица и понечил да отлети за втори път, но трънът за втори път го спря:

- Чакай, аз знам и аз някога бях червена роза… - Кажи ми, защо тогава си захвърлена, защо не си сред се-

стрите си? - попитал гарванът и се приближи до повехналата роза.

Трънът на розата се сприятелил с Гарвана и черната птица станала щастлива, защото намерила другар. Той често летял насам натам, но винаги се връщаше при своята повехнала роза, при своя трън.

Един ден бодилът на розата беше тъжна. Тя се бе влюбила в своя приятел, а Гарванът - той отричаше своите чувства към розата, защото някога имаше приятел, беше като него, и тя бе птица, но той се влюби в нея и приятелството им рухнало. Не искаше да прави същата грешка. Беше го страх и розата също я бе страх…

И един ден тя му казала. Черната птица, Гарванът, той не знаеше какво да прави, не знаеш какво изпитва, защото тол-кова дълго бе потискал всякакви чувства… Той се страхува-ше, но не знаеше от какво. Беше го страх, че може да я за-губи, беше го страх, че имаше мечти, които можеха да не се сбъднат, беше го страх да повярва, че е предал своята природа – на скитащия, самотния, никога необичания Гарван. Сега ня-кой го обичаше, сега някой бе плакал за него, а той глупаво се страхуваше.

Гарванът затвори очи. Разбра за какво бе умрял един славей.

Сега и той искаше да умре за същото. Искаше да даде живот на розата, искаше тя отново да е червена.

Той пробол гърдите си и черният бодил се заби в сърцето му. И не болка, а щастие почувства птицата, била щастлива, че обичаше и че даваше любов с кръвта си.

Кръвта му се преля в розата. Тя плачеше, и той плачеше. Дойде някой. Видя красивата роза. Видя Единствената чер-

вена роза в цялата тази земя. Откъсна я. Беше щастлив, че я притежава, но розата, откъсната от своето стъбло, от своя бодил и своя гарван, изсъхна в неговите ръце и той я захвърли с болка в сърцето... А на земята лежеше един мъртъв Гарван. Но не бе сама, не бе. В гърдите си, в сърцето си тя пазеше най – скъпото нещо на света – един бодил, един трън, с който ня-маше да се раздери никога... Гарванът умря щастлив… Щаст-лив, че бе обичал, макар и малко, но бе обичал и бе обичан.


Зарът на животът Не обичам хазарта, винаги е свързан с това да залагам и да губя. Колко ряд-ко печеля? Много рядко. Причините ли? Зарчето има шест страни, а се пада само една от тях. Вероятността е малка да съм заложил на правилната. Но не мога,

без да залагам. Някои просто казват – остави се на порива – остави се на

вятъра, да те отвее, на където той реши. Не искам да стана зависим от един вятър, не го признавам за помощник в тази игра. Обезличава ме. Нямам лична стратегия, но не се оставям на един вятър да ме вее насам и натам. Глупаво е. Манипули-ращо е. Животът ни е една игра на вероятности, на късмет, на хазарт. Дали ще направиш това или онова, дали ще заложиш на този път или на другия, дали ще избереш това решение или ще предпочетеш друго. Все вероятности. В повечето случай сме на грешния избор или не на най – добрия. Казва ме си : “Можеше да е и по - добре”. Но, не е, и това понякога ни вбесява. “Така е трябвало”. Оф, успокоихте ме. Но все пак се питам “Ами ако бях заложил на друга цифра, дали щеше да се падне пак тази?”. Едва ли, щеше да бъде друга. Залагаш пак, но не можеш да върнеш играта, която вече е изтекла. За съжаление не можеш да заложиш на нея отново. “Ами ако не заложа?” – отговорът е друг един друг въпрос: ти вечно ли стоиш на едно място?

Всичко е хазарт. Дали ще завиеш зад този ъгъл или зад дру-гия може да е еднакво фатално. Зад първия може да те чака кола, решила, че днес трябва да сгази човека, избрал да завие зад този ъгъл. А ако избереш втория ъгъл можеш да срещнеш

човека партньор в злата ви мисия за завладяване на света (не споменавам за жената, в която можеш да се влюбиш, защото е толкова банално, че почти зад всеки ъгъл те чака една така-ва). Толкова много пътища, толкова много вероятности и само една най – благоприятна, а другото – я лошо, я добро. Всеки с късметът си. А Зарчето, срещу него имаме само едно оръжие, което не сме се научили да използваме – Интуицията си или ако искате – Шестото Чувство. Но нещо ми подсказва, че май греша.

Жанр: размисли повей: вятър 2004-06-18


Свят на лъжи Не виждам вече нищо, само чувам.

Мисля скоро да спра и да слушам. Няма смисъл - няма какво да чуя. Всичко което чуя е лъжа, измама, подигравка с мен, с теб, с нас… за това и не слушам нито радио нито телевизия, а от както

ослепях и не чета. Предлагаха ми да се науча да чета с онези грубите букви, но не исках, за какво ?

Мами и Тати се сърдиха, когато ослепях. Аз нарочно осле-пях и те много ми се караха, много се ядосваха, но не ме биха. Съжалиха ме и ме разбраха и започнаха да се обвиняват себе си, че те са виновни, но не са. А ослепях просто ей така, не ис-ках да виждам повече. Светът, който мислех за хубав не беше хубав. Да, хората, улиците, колите те бяха красиви, но не и хубави. Сякаш във всяко нещо виждах лъжата, престъпление-то и греха. Красиви хора, спретнато облечени, чисти, ама ко-гато душите им са мръсни какъв е смисъла от тези спретнати дрешки? Аз такова, виждах душите им, виждах как се лъжат един друг, усмихвайки се. Чувам и мислите им, приятели са само докато си със тях, а след това ти мислят злото. За това и не излизах вече от къщи, не заради това, че не виждам, просто не искам да слушам тези техни мисли. Срам ме от тях, когато излъжат приятеля си, сякаш аз съм го излъгал. И ми е тъжно защото почти всички са едни такива хора с по две лица, кога-то си с тях и когато не си с тях. А те всичките горките играят чужди роли. Правят се на еднакви, а не са.

И ми става тъжно когато лъжат, сякаш тъпчат себе си. И за това не искам и да ги слушам, за това искам да оглушея.

Не искам да ги чувам. Искам да виждам светът през слепите си очи такъв какъвто аз си го представя, да чувам хората през глухите си уши такива каквито аз искам - добри. Мами и Тати сигурно пак ще ми се карат, че съм оглушал, но аз няма да мога да ги чуя, така, че ще бъде по добре.

Не ми харесва този свят, аз съм на дванадесет, а вече ви-дях цялата му лошотия, може би ще го променя в съзнанието си, ще си измисля един друг свят, където всички са добри и истински, където всеки е себе си, не друг. Да – ще бъде хубав свят. Хубаво ще бъде. Да – моят свят.

Жанр:разказповей:дъждовен

2004-06-18


Твоята Светлина“Има два начина да разпръскваме

светлина : единият да бъдем огледа-лото, което я отразява, а другият – да бъдем свещта” Едит Уортън

Можем да избираме между себе си и хиляди чужди роли. Би трябвало

да ни е по - трудно да изберем някоя от всички тези хиляди маски, от колкото да нахлузим собствената си. Но сякаш чуж-дото ни влече повече, много повече от колкото нашето. Ние се познаваме, или поне предполагаме, че се познаваме. Може би и затова избираме да не бъдем себе си. Наистина е по лесно да бъдеш нечие огледало. Можеш почти вечно да отразяваш нечия светлина. Дори когато не ти харесва можеш да се пре-местих някъде другаде. Лавираш между десетки свещи, по-някога и сред десетки огледала. Трудно е да започнеш своя светлина. Ще трябва да си с нещо различен. А ако на никои не му хареса светлината ти, ти ще останеше да осветляваш едно малко безполезно (според твоите и от части моите виждания) квадратче. Твоята светлина ще бъде нищожна сравнение с чуждата, с онази една свещ около, която са се събрали толкова много огледала. Страшно е да бъдеш самотна свещ. Страшно е да светиш само за да виждаш накъде вървиш, страшно е ко-гато мислиш, че твоята светлина е нищожна, защото никой не я забелязва… Но тя е велика, и десетки пъти по ярка от тази на огледалата, защото тя е твоя, лично твоя…

И може би ако не се предадеш, един ден както вървиш ще срещнеш друга свещ, с която ще обедините пламъка си, ще се обединят още десетки свещи около твоята светлина, за да

горите заедно. И може би един ден твоята светлина ще нака-ра огледалата да се превърнат в свещи, които ще разпръсват светлината си гонейки мрака на невежеството. Само ако някой запали огледалата, само ако нечия свещ заискри със светлина-та на промяната, и ако някое огледало реши да я отрази, да я даде на другите си събратя, може би няма да има повече огле-дала. Нека бъдем свещи, не огледала.

Жанр: размисли повей: вятър2004-06-02


Най - честният измамник- Ам, да имате петдесет стотинки…

за червеният кръст. – каза ми брадат човек на около четиридесет, беше със скъсано вълнено сако, малко мръсни панталони и стари обувки.

- Чакайте, сега ще потърся.- отвърнах му и почнах да ровя из джобовете на якето за дребни. – Оф, има само два лева.

- Е, няма нищо, може би друг път. – понечи да си тръгне човекът.

- Не, чакайте. – спрях го аз. – Ще ви дам за четири бележ-ки.

- А, не, не. Това са много пари, аз просто за петдесет стотин-ки питах. – каза скромно човекът.

- Няма значение, аз ви давам два лева. – отвърнах аз и по-дадох двулевката.

- Момче, много сте наивен. Не виждате ли…? всъщност ето вижте бележката. Наистина има червен кръст, нали, и наисти-на пише петдесет стотинки. – човекът се осмели и се при-ближи показвайки ми бележката с червения печат. – Не пише само година. Бележката е от деветдесета.

- Какво като! Ето ви двата лева.- Не разбирате ли, че съм измамник? – попита учуден чове-

ка.- То аз за това ви давам тези два лева, че сте измамник, който

си призна, а не ми взе парите. И да ги бяхте взели, и да ми бях-те дали тези хартийки, едва ли нещата щяха да са като сега. Вие сте най – честният измамник, който съм срещал…

Денонощен магазин- Какво ще обичате? Свобода или

щастие?- Свобода за Щастие- Искам да съм свободен!- А какво е за вас свободата?

- Свободата е да мога да правя каквото си искам, когато си искам, където си искам и както си искам без никой да ми се меси в делата.

- Това звучи като агресивна анархия.- Тогава какво е свободата? - Свободата е да правиш това, което ти позволяват, да го

правиш където ти позволяват и като ти позволяват. - Не ми харесва. Тогава искам да съм Щастлив.- А какво е за вас щастието?- О, щастието зависи само от мен. Мога да бъда щастлив

дори и когато…- Дори и когато не си свободен?! Можеш ли да бъдеш

щастлив ако ти отнема всяка една свобода?- Ами…

Жанр:разговор повей: вятър

2004-05-28

Жанр:разговор повей: слънчево

2004-06-04


Когато стрелките се завъ-ртяха назад

Преценяваш Всичко. Всичко което си имал, което имаш, и което можеше да имаш. Тъжно ти е, чувстваш си сякаш си прочел поредната хубав роман и си затворил и последната страница. Готов си да заплачеш, но не искаш. Просто ти

остават няколко мига, можеше да избереш, можеше да бъдеш, с които си поискаш, но ти избра да бъдеш сам. Живееше щаст-ливо, задоволително, но никога не го осъзна. Чак сега, когато последните минути текат. Няколко са, можеш да ги преброиш на пръстите си на ръката.

Какво ли би помислил ако преди време ти бяха задали въпроса “Какво ще правите в последните си пет минути от живота си?” Сигурно щеше да се усмихнеш, но ти и сега се усмихваш, макар, че цялата ти история е малко тъжна. Не мо-жеше да намериш смисъла на живота и едва ли си живял за да завършиш така.

Пак преценяваш. Преценяваш не само миналото, преценя-ваш и бъдещето, това бъдеще, което може би щеше да съще-ствува, ако стрелките на часовникът не се въртяха назад… Щеше да бъде сигурно, едно най-обикновено. Определено, едно най-обикновено бъдеще - като настоящето, но нямаше да можеш да изживееш този миг преди смъртта, нямаше да мо-жеш да мечтаеш така страстно и дръзко за него както сега… но се надяваше, че стрелката ще спре и отново ще върне нор-малният си ход, че отново ще можеш да строиш мечти, че от-ново ще има утре и други ден и следваща година.

Защо избра да си самотен в този момент? Дали защото смъртта беше нещо интимно за теб, или те бе страх да видиш страха на другите, защото щеше да видиш и своят. Сега не те бе страх. Няма защо. Дори и тъгата ти бавно изстива. Появи се гордост, спусна се над теб като утринна мъгла над езеро, покри те изцяло. Гордост, че бе човек, че бе живял пълноцен-но, че когато бе паднал ти стана и продължи, че бе помагал, защитавал и служил на доброто. Гордост, че бе победил Жи-вота… Но в следващият момент те налегна скръб. Ти не бе победил смъртта.

Стрелката извършваше своят последен ход. След това ня-маше да има утре. Последни мигове. Цялата ти сила, която те държеше устойчив рухна. Заплака. Сълзите ти не спираха. Ти не вярваш в смъртта, не и тази на времето, но стрелките от-брояваха. Чуваше последните има тактове, последното щрак-ване. Така свърши един свят, не - така свърши твоят свят, за-едно с още няколко милиард други човешки светове. От днес няма да има утре, ще има само вчера…

Жанр: разкааз повей: вщтърен

2004-06-13


Да убиешСтоиш с пистолет в ръка и целия

трепериш. До теб има още двама, единият с пистолет опрян о черепът ти, а другият кръстосал ръце дяво-лито се усмихва. Знаеш, че трябва да избираш. Знаеш, че имаш право на

един избор, знаеш че какъвто и да е той ще бъде грешен. Най-добрия изход предполага един от четиримата до стената да останат само трима. Най-лошият – да останеш само ти.

Трябва да избереш един, който да убиеш, или ще бъдат уби-ти всички. Мислиш! Може да избереш да убиеш себе си. Това е решение. Те не бяха уточнили, не бяха казали нищо за теб - “Трябва да убиеш един за да пуснем другите, иначе ще убием всички, без теб”. Можеш да се самоубиеш и без това ще са длъжни да пуснат четиримата, ти ще се отървеш от съвестта си, че си избрал да убиеш някой от тях.

Пистолетът ти тежи, не можеш повече да го държиш хо-ризонтално, леко го накланяш надолу. Чуваш леко щраква-не. Знаеш какво значи това. Следващото движение ще бъде дръпване на спусък и не по теб, а по четиримата.

“Не, чакайте!” изричаш спасителните думи. Нещо прими-тивно, жестоко и… някак си хитро се събужда в теб. “Реших, кой ще си отиде!”

Пистолетът е свален. Ти си отдъхваш малко. Вторият продъ-лжава да е с пистолетът си, но вече не се усмихва. Замислен е. Дали ще открие какво си решил. Трябва да действаш бързо, може и да се сети.

“Ще си отидат двамата мъже, те не могат да раждат, те са

стари и са изживели почти всичко. Тях ще убия” Двамата до стената се изопват болезнено, четеш в очите им буря от емо-ции. Двете жени сякаш си отдъхнаха. Олеква ти за миг.

“Условието бе за един.” Каза този със скръстените ръце. Чу-диш се какво да отговориш, потиш се. “Няма да е справедливо да остане един от тях!” в гласът ти се появява тази примитив-на нотка на жестокост, която те спасява.

“Действай” казва ти по старият, този със скръстените на гърдите ръце. На лицето му отново лъсва смъртоносно лукава усмивка.

Проверяваш пълнителят. Достатъчно куршуми. Жестокост-та тече във вените ти. Ярост. Знаеш, няма справедливост на този свят, няма никакви супер герои които да дойдат и да ви спасят, това не е филм. Няма такива неща. Това е истинският свят. Трябва да убиеш за да живееш. Трябва. “Господи поми-луи и сохрани!” изричаш загубил вече вяра и в Него. Сега ти си справедливостта. Вървиш бавно към двамата до стената. Треперят, потят се. Сбръчкани от ужас лица с течащи сълзи и сополи. Може би ти съчувстват, може би те мразят, а може би просто в момента не съществуват за нищо от този свят. Но на теб не ти пука. Ръката е стиснала с всички сили пистолетът, само пръстът ти е отпуснат на спусъка. Другата ти ръка е сви-та в юмрук. Сигурно ако стискаше камък щеше да го напра-виш на прах.

Нервен си и в същото време разрушително унищожителен. Адреналин. Трябва да убиеш. Какво пък, нагледал си се на убийства. Хиляди пъти си убивал вживявайки се в поредният филмов герой, в поредната игра, в следващата книга. Сега е време да убиеш и в реалността. Толкова абсурдно ти се струва всичко, сякаш е някакъв сценарий, но не е.

Свикнал си с мисълта, че ще трябва да убиеш. Спираш.


2004-07-26


Дръпваш предпазителя. “Както по филмите” казваш шепней-ки. Обръщаш се да погледнеш за последен път лицата на два-мата хилещи се звяра. Какви демони. Поглеждаш лицата на двамата смъртници. Спокойствие, примирение и надежда.

Двата изстрела отекват в малката зала. Трети веднага след вторият за да си сигурен.

Уби двама. И все пак уби. 2004-07-26

Ако ли умраАко ли умра, със зло не ме помнете, пепелта сред ветровете разпръснете, да бъда навсякъде със вас, да видя това, което не можах, да бъда там където исках, но не бях…

Ако ли сред пустиня жарка, с вазе скитамако ли тама азе умра, тялото ми не мъкнете, сред жълтите пясъци ме погребете, едно да стана с тях, едно да бъда винаги до вас.Ако ли сред безширни морета, с вазе плаваме, ако ли душата на Бога аз предам… нека тъмното дъното моето тяло прибере, нека мой гроб да бъде синьото море, едно да стана с него, едно с вълните веч да бъда с вас. Ако ли умра, със зло не ме помнете… за мен по – скоро забравете…

Драмата На Канина МомаПиеса в четири сцени, едно или две

действия и много екшън

Лица:Канина Мома (играе се от мъж)Смел Гипсът (играе се от жена)Лейди Нот Би (играе се от жена)Син (играе се от металист, с една глава по висок от всички)

УВОДМного, много отдавна в една страна се появил тайнствен

рицар от пределите на мрака. Той беше спечели много битки и душата му се бе напълнила с отровна ненавист, която заплаш-ваше да го унищожи. Той умираше бавно и славно и единстве-ната, която можеше да го спаси бе мома Канина.

ПЪРВА СЦЕНА (та и първо действие – вдигане на завеса-та)

Раненият Смел Гипсът конвулсивно трепери на сред зелена поляна, влиза Канина.

КАНИНА : О, Господи, какво е това неземно създание. О боже, ама, че е красив. Лееелееее какоооо...(оглежда го) Ама той умира бе.(кляка до него) Ей, ти бе, войниче красиво, съвземи се бааа, вземи се в ръце, не умирай бе (разтриса го) Не умирай бе, абе оооооо, съживи се бе, аз съм мома Канина, ще те спаса инак с тебе ще умра.

Жанр: бчл стихповей: студен

2004-04-03

Жанр: драма повей: комедия 2004-04-17


(излиза хванала за крака Смел Гипсът и го влачи към изхода, псувайки колко е тежък)

ВТОРА СЦЕНА( май и второ действие)ГАВ’РИТЕЛСлед два месеца обич и страдание, Канина Мома забременя

от Смел Гипсът. Според д-р Ехо’Граф детето щяло да бъде момиче... ма друг път.

(Някъде в далечните замъци на Смел Гипсът. Оздравял седи на маса и пие)

СМЕЛ ГИПСЪТ : А ма оооо, жено...(без отговор) Калиноо-оо мааааа.... Донеси още вино маааа, донеси ти казвам.

(влиза нещастната Канина Мома)КАНИНА МОМА : Де, бе мъжо стига си пил бе, стига бе

изпи цялата страна. За какво те съживих бе, да се напиваш ли би пияницо.

СМЕЛ ГИПСЪТ: Мълчи ба Жено, Иди и донеси виното, да не извадя колана.

(Канина Взема шишето на Гипсът и го излива на пода.)СМЕЛ ГИПСЪТ : Ти ли ма? Ах ти **** проклета, ще уни-

щожаваш виното. (вади колана и почва да бие Канина Мома)КАНИНА МОМА (пищи и бяга) : Де осъзнай се бе мъжо,

ни ма бий ба, недей ба, боли бе. Изруд. А ас те спасих и те обичах.

СМЕЛ ГИПСЪТ : Млъквай ма…(Канина Мома се доближава и открадва колана и почва тя да

бие мъжа си)КАНИНА МОМА : На ти бе , на ти да видиш какво ми е.СМНЕЛ ГИПСЪН : Чакай де, чакай де, я гледай сега сме

1678, имам още много време да мине докато почнете вие же-

ните да ни биете.(Звъни GSM на Канина Мома)КАНИНА МОМА : А мамо, ти ли си… Добре сме ниии

тук… Е малко се караме, ама либов без каране бива ли?… Да, да няма да го бия, няма де… Ама ай де какво става със тока-та… Кво? Компира умрел?!

СМЕЛ ГИПСЪТ: Компира умрел?!КАНИНА МОМА (още по учудена) И Сердита има дете от

него?!СМЕЛ ГИПСЪТ (шокиран) Сердита има дете от Компира?!КАНИНА МОМА : ДА, Мамо… ДА Добре, ай де затваряй,

че няма да можеш да си платиш сметката. Чао бейби. (при-бира GSM)

СМЕЛ ГИПСЪТ (Взема си колана и продължава да бие Ка-нина мома) Ама аз не ти ли казах да изключваш това чудо когато те бия ма? Що не го оставяш на вибрации, а…

Канина Мома (безразлично вдига рамене и излиза, след нея Смел Гипсът)

ТРЕТА СЦЕНА (ма пак същото бедствие... такова де дей-ствие)

КАНИНА МОМА : Радваш ли се за детето ни, бе мъжо!СМЕЛ ГИПСЪТ : Не! Сега трябва и него да раня! Ама си

тъпа, как можа да го родиш ма? (Вади колана и пак почва да я бие)

КАНИНА МОМА : (Отегчена) Абе не ти ли писна да ме биеш, пак ще хванеш мускулна треска и цяла седмица няма да можеш да мръднеш. Безделник, само с това се оправдаваш.

(Влиза Лейди Нот Би - придворна)


ЛЕЙДИ НОТ БИ : (с възхищение) Каква красива, каква сме-ла, каква пищна, каква стоическа, каква душевно и нравствено богата мома.( и с погнуса) И какъв груб, отвратителен, слабо-телесен, жалък, мерзав, пиян мъж. И как тези две противопо-ложности могат да се съчетават? И как може нежното цвете да живее с този груб и недодялан бурен? Аз ще променя това, моето сърце е в плен от нейната крастота. Ще защита краси-вото и ще унищожа грозното. Красотата ще спаси света. (вади меча си) Ангарт/д, Груби човече.

СМЕЛ ГИПСЪТ : (с подигравка) О, Обратната. Я мри. (вади своят меч) Туш/же.

КАНИНА МОМА : О, Боже, но това е шампионката от све-товното по дуелиране с мечове от 1677, оооо трябва да взема автограф от нея. Но о, Боже тя ще убие моят Смел. О, не, не мога да гледам

(След дълъг бой Смел Гипсът пада пронизан, а Лейди Нот Би доволна захвърля мечът си)

ЛЕЙДИ НОТ БИ : Ето, спасих те от този жесток мъж, сега нежно цвете ела в прегръдките на твоята спасителка.

КАНИНА МОМА (с омраза) ТИ… Ти уби.. моят мъж…Умри и тиииии. (изважда мечът от трупа на мъжът си и на-мушква Лейди Нот Би)

(излиза. на сцената остават двата трупа, идват чистачи или те се само изнасят)

СЦЕНА ЧЕТВЪРТА (и горе долу последно действие)

(влиза Канина, двата трупа пак са тук, чистачите са в стач-ка)

КАНИНА МОМА : О, съдба не справедлива, всичко което

ми дари, сега тъй жестоко от него ме лиши. Остави ми неща-стие, о прости. А сега какво ли ме чака. Ето тук (приближава се до трупа на Смел Гипсът, които още се търкаля от смях) Ето тук - моят мъж, в ковчег от бук, той ще почива в мир, Вярно , че за него света бе вино и пир, но вярно бе, че ме обича, макар и да използваше за тази цел бича. Но това беше неговата любов, а аз обичах само неговият поглед орлов. А тук (приближава се до Лейди Нот Би, не изоставаща в смеха от Смел Гипсън ) Почива моята любима. И с нейната красота дива, като слънце в тъмна нощ дойде, с мен живота заедно да изяде. С Любов нестопима тя щеше да ми дари, но уви, вуи, кой ли я уби. Аз ли бях, или моята ярост. Защо умря о птицо на любовта, защо потъна във смъртта. О, Живот мним, оста-нах само с моят СИН.(влиза синът с бира в ръка)

СИН : МАМО (реве), Гладен съм …КАНИНА МОМА : Ма аа ама си като баща си, глупав и не-

щастен., Марш от тук да не те гледам, марш (излизат).(завеса)КРАЙ (вместо аплодисменти следва мълчаливо освиркване)17.04.2004


Сид и СлънцетоЗа миг Сид се спря и погледна слънцето.

Там видя себе си.- Значи,аз съм бил Слънцето


Из «Дневника на едно моми-че, без приятели»Ден 34 Днес се запознах с Б. Много сладко

момче. С две години е по голям от мен, но е в единадесети клас, учи Химия. Ужас, само като чух тази думичка и изтръпнах. Харесва ми това, че не се заглежда много по моми-четата в класа ми, а е много интелигентен. Страшно добре се изразява за разлика от К. който непрекъснато използва “Нали знаеш”, “Значи…” и т.н. На К. му е много беден речника, нищо не знае. А с Б. за която и тема да заговаряме все ще знае по нещо. Но все пак ме е страх да не се случи с него същото като с К. и Т. а и А. Мога да ги изброявам цяла вечер.Ден 36Излязох на разходка, но по някаква случайност срещнах Б.

Каза ми че отивал и той на разходка. Съвпадение или както той казва – просто Неизбежното. Седнахме на една пейка и си говорихме поне два часа. Накрая взе че ме покани на кино, а аз каквато съм си глупачка взех та се съгласих. Мразя да ходя на кино с момчета, после всички мислят, че сме се целували. Но явно него слуховете не го притеснява особено много.Ден 37Бях на кино. Естествено позакъснях малко, но това си е в

стила ми. Все пак успяхме да хванем началото на филма. А той самият бе много як, но му забравих името. Беше някаква драма за някаква двойка, в която мъжът (бивш снайперист)

решава да се раздели с годеницата си защото разбира, че не я обича, а тя го заплашвала, че ще се самоубие, ако той захвъ-рли годежа и любовта и. Накрая той не издържа и я напуска. Тя решава да се самоубие и скача от някаква сграда и бившият и годеник я застрелва със снайпера си докато тя пада. А май се стих името на филма, май бе “Любов, която убива”. Но не съм сигурна. По нататък филмът ми се стори безинтересен, продължи в чист екшън стил.

Б. Си падаше повече по стрелбите, а аз по драмата и за това не можахме да обсъдим филмът като хората, почти се скарах-ме, но приятели ли сме ако не се караме? Ден 38 Днес се срещнах за кратко с Б. Каза че имало нещо важно

да ми казва. Щом го чух как произнася това аз изтръпнах, бях готова да побягна, но той ми каза, че утре ще ми го каже. Как мразех тази тяхна мъжка потайност, когато знаех какво имат да ми казват.

Цяла вечер го проклинах.Ден 40 Ами каза ми го. Каза ми, че е влюбен в мен още от мига, в

който ме бил зърнал. Когато го попитах, в какво поточно се е влюбил той започна да ми се обяснява, че съм имала най – красивите ръце, лице, коси и очи и то в един омразен за мен поетичен стил (как мразех, когато момчета се размекваха тол-кова много). Щях да го попитам не обичали нещо друго, но не посмях. Той обичаше само външността ми, но не и това, което бях всъщност. Той не обичаше миговете в които говорехме, спорихме – общувахме, в които бяхме приятели, а само тези, в които аз бях до него. Беше ме излъгал.

Как мразя тази моя красота. Цял живот, всички мой прияте-

Жанр: дневник повей: teen age

2004-05-18


ли вземат та се влюбват в мен. Първо К. и Т. ( броя и А.), а сега и Б. Как мразя тази моя красота, тя прикрива другото, което е в мен. Прикрива коя съм. По дяволите аз не съм просто кра-сива кукличка, аз съм душа. Как не могат да го разберат. Иска ми се правилото каквото в сърцето такова и на лицето да не важеше за мен. Ден 42Днес пак се срещнах с Б. Разделих се с приятелството си с

него. Сега пак оставах без приятел. Пак съм сама и пак няма ни-

кой до мен, който да ме изслуша. То и те не ме слушаха, само ме гледаха. На тях им е лесно, след време ще ме забравят, ще си намерят някой друга, която ще се интересува само от това да бъде гледана… Аз искам някой и да ме чува.

Искам някой да ме чуеееее

Компютърен вирус : «Няма спасение»

От 1996 съм с компютър, до сега съм срещал само няколко вируса и то всич-ки бяха безобидни в сравнение с този, с който се запознах наскоро, но за моя радост не бе засегнал моят компютър, тъй като машинката ми все още е от

горепосочената година и такива мощни вируси не се закачват на него – няма място, нито достатъчно MHz и видеото е само с едно мегабайтче.

Какво представлява вируса ли? Среща се почти на всеки компютър, виждате го почти всеки път като включите маши-ната си, но не му обръщате внимание или по – точно – не го възприемате като вирус (не говоря за Windows 9Х или по – ви-соко, това е друг – много скъпоструващ вирус, но той си има алтернативи).

Характеристика на вируса: “Няма спасение” Изисква различни по мощности конфигурации. Има над

един милион вида с различни updates & upgrades. Понякога струва пари да си го вземете, понякога не, понякога може и пиратско. Може да работиш с него докато ти свири Winamp, не уврежда нито hardware, нито software. Внимание влияе пряко върху ВАС.

Последици от вируса : “Няма спасение” Най – опасната последица от него е – загуба на време, а че-

сто и на пари. Някой от вирусите могат да ви направят психи-чески лабилни, нервни или избухливи. Чувствително нарас-тва на хората пристрастили се към вирусът и отчуждили се от

Жанр: критика повей: мъгливо

2004-07-27


обкръжаващата ги среда. Често води до ЗАТЪПЯВАНЕ! Лекуване на вируса : “Няма спасение” Намирате го и го изтривате, чупите му диска, чупите си

CD-ROM/RW/DVD. Сваляте конфигурацията на РС-то си до минимум за работа, така че да не можете да ви върви повече вирус от високите класове (изискващи по – силна конфигура-ция). Ако сте богат споделяте за проблема с вируса с някой не евтин психотерапевт или нещо такова (като цената за сеансите я прибавите към тази на вируса и си сметнете общите разходи и когато ви предупредя следващият път за някой такъв вирус недей те да давате тези пари за него, а по – скоро ми ги дайте на мен :)

УСПЕХ в БОРБАТАПП: Вирусът се крие под различни имена но никога не и с

името “Няма спасение” , най - често използваните от него име-на са : Civilization, Counter – Strike, Heroes, World of Warcraft, StarCraft , Diablo, Need 4 Speed, CM and so on.

PS: скоро ще пусна разширен вариант, не ми крадете автор-ските права!

Колко може да струва едно видение

Влакът се полюшваше монотонно. В полуунес наблюдавах полето. Слънце-то светеше направо в лицето ми и то-плеше всяко негово ъгълче. Колко при-ятно бе.

- Билетите, моля! – разсея ме гласът на кондуктора.

- Заповядайте. – подадох му го нехайно. - Благодаря! – върна ми го кондукторът и провери билетът

на другият до мен.- Колко път има до следващата гара? – запита седящият до

мен.- Около десетина минути. – бързо пресметна униформени-

ят. Спътникът ми кимна с глава благодарейки и човекът излезе

с пожелание за приятно пътуване. Пак ми се доспа. Снощи не спах като хората.

Дремех и в същият миг виждах как на няколко километра пред влака някакво дете си играе на пътят му. Изтръпнах.

След това видях пулта за управление на машината. Там ня-маше никой, но след малко влезе машинистът и се настани на седалката. Успокоих се. Това беше просто сън.

Но не можех да се събудя. Машинистът започна да оправя нещо по радиопредавателят

си. Някой го извика, той излезе. Влакът се носеше бавно към детето играещи си на релсите.

Пак го видях, беше с гръб към опасността. Глухо ли беше,

Жанр: разказ повей: мъгливо

2004-05-16


не чуваше ли идващият влак. Наоколо нямаше никой. Отворих очи. Пак си бях в купето. Седящият до мен беше

клюмнал на една страна и хъркаше. Погледът ми се прикова в аварийната спирачка. Колко беше глобата – 200 лева, май. По дяволите, защо смятах сега точно това. Всичко беше просто сън. Но продължавах да виждам как машината се носеше към седналото с гръб към нея дете.

Изправих се. Другият потрепна, но продължи да хърка. Пристъпих към спирачката. Протегнах треперещата си ръка към дръжката на спирачката. Погледът ми замръзна върху малкото кабелче, което щеше да се скъса веднага щом дръпна аварийната спирачка издавайки от къде е бил спрян влака и кой ще плати глобата. Двеста лева, толкова много.

По челото ми започнаха да се стичат капки пот. Защо се по-тях, да не би щях да застрелям някого… Мисълта ми ме стрес-на, беше почти същото.

Виждах как се приближава към детето. То се обърна и вме-сто да избяга радостно се усмихна и запляска с ръчички.

“Махай се от там” крещях наум, но то продължаваше да се радва на величествената машина, идваща срещу него. Маши-нистът го нямаше.

Ако не дръпнех сега ръчката никога нямаше да го спася. Стиснах очи и зъби и…

Събудих се! Всичко е било сън, един проклет сън…

След седмица седях във вагон с някакъв човек до мен, гле-дах през прозорецът, слънцето печеше лицето ми, а аз се пи-тах каква е вероятността това да се случва както в сънят ми.

- Билетите, моля! – разсея ме гласът на кондуктора. - Заповядайте. – подадох му го нехайно. - Благодаря! – върна ми го кондукторът и провери билетът

на другият до мен, започнах да осъзнавам, че това се бе слу-чило веднъж – в сънят ми.

- Колко път има до следващата гара? – запита седящият до мен.

- Около десетина минути. – бързо пресметна униформени-ят.

Спътникът ми кимна с глава благодарейки и човекът излезе с пожелание за приятно пътуване. С всяка изминала секун-да от тези безкрайно дълга една минута, в която кондукторът проверяваше билетите ни, аз ставах все по изнервен и по – на-прегнат.

Времето течеше съвсем бавно. Усетих, че трябва да стана. Изправих се. Другият потрепна, но продължи да хърка.

Пристъпих към спирачката. Протегнах треперещата си ръка към дръжката на спирачката. Погледът ми замръзна върху малкото кабелче, което щеше да се скъса веднага щом дръпна аварийната спирачка издавайки от къде е бил спрян влака и кой ще плати глобата. Двеста лева, толкова много.

По челото ми започнаха да се стичат капки пот. Защо се по-тях, да не би щях да застрелям някого… Мисълта ми ме стрес-на, беше почти същото.

Трябваше ли и мислите ми да са същите? Всичко ли бе също-то? Дали не бе просто сън.

Образите пак се появиха, пак същото дете, пак същият влак, пак същото празно място на машинистът, пак ръката ми хва-нал червената дръжка. Гледах със същите очи, които гледаха и в съня.

“Махай се от там” крещях наум, но то продължаваше да се радва на величествената машина, идваща срещу него. Маши-нистът го нямаше.

Какво пък толкова – двеста лева, ами ако там наистина има-


ше дете. Аз щях да бъда убиецът… Но аз не вярвах в тези глу-пости. Сънищата никога не се сбъдват. Двеста лева… можеха да струват цял живот… Сънищата са – лъжи, ТЕ НЕ СЕ СБЪДВАТ.

Ако не дръпнех сега ръчката никога нямаше да го спася. Стиснах очи и зъби и…

Завещанието Из “ Военният дневникът на един редник”

“… Братко, не знам колко време ще продължи войната, не знам още колко време молитвата на мама ще ме пази... нищо не знам. Тази война е объркана, не трябваше да

тръгвам… Прости ми. Нека и тати и мама ми простят. Не трябва-ше да тръгвам, но си мислех, че отивам да се бия за родината… Няма родина братко, няма родина във войната. Има само врагове и територии. Бием се срещу братя, говорят нашият език, ние техният разбирам е се, но просто тръгнах да защитавам нещо… Което сега за мен е нищо… Но не мога да се върна. Ще ме разстрелят веднага. Простете ми. Мислех си че се бия за народа, но против! Бия се срещу него. Моите врагове са мой братя, както ти си ми брат. Във вените ни тече една и съща кръв… Но политикът…

…Братко пиша ти, защото не знам кога ще мога пак да ти пиша. Може

би след месец, може и година… а може би и никога. Братко искам да ти оставя завещанието си: може и да съм мъртъв когато четеш тези редове, но знай… Грижи се за мама и тате, ако трябва махнете се от града и се изселете на север, чух че на там няма никакви боеве… бягайте ако трябва, но оцелейте. Погрижи се за книгите ми… скрий ги в мазето…знаеш къде. Те трябват да преживеят войната. В тях има ценни неща, скъпи са и за това ще те помоля да ги скриеш. Ще те помоля за дъщерята на един приятел да се погрижиш, ако трябва е вземи да живее при вас…

Винаги съм искал да видя Белият връх. До него никога не стигнах. Ако войната свърши и аз не се върна жив, моля те иди до него погледни го и в молитвата си аз ще го видя през твоите очи… Но войната едва ли ще свърши…

Страх ме е за къщата, като си представя колко труд дадохме за да я по-строим, но се надявам, че няма да я съборят ако избягате. Много е красива, красивото не се руши. Това и ние правим, малко рушим… повече убиваме.

Братко завещавам ти и надеждата си, че войната ще свърши скоро, за-вещавам ти и силата, с която се съпротивлявам срещу войната, завещавам ти цялата си омраза към убийството…

И нека моята молитва пази и вас…”


2004-08-01


Либовна О'да

Жанр:лирика повей: никакъв

2005-02-02

Живяла на небето птица...Живяла в морето риба...

Едната сред облаци летяла,а другата в морето скучала .

И един ден Рибата видяла...горе във високото небе

как свободно птицата се реела.

А Птицата съзрялав дълбини океанскикак рибата да плува.

И влюбила се Рибата в ПтицатаИ Птицата в Рибата се влюбила.

Но уви, уви.. невъзможна била тяхната любоврибата в морето била

а птицата въздуха живеела

/след векове и ери/... в хода на еволюцията...рибата на тюлен станала

а птицата на пингвин се превърнала..

И в студения север...В ледената пустош

човек не знаел по гореща любовот тази на

Рибата - тюлен и

Птицата - Пингвин

(Всички права за продан )


Ти не знаеш облако! Ти не знаеш Облако за човешка-

та тъга. Ти летиш в сините простори. Гледаш ни с големите си светли очи и тихо мълчиш. Оставен на повея на вятъра. Ти не знаеш облако за нашите сълзи, когато далеч един от друг сме

любите ни хора. Ти не знаеш за самотата, облако. Ти винаги си имал Небето и звездите. Надзърташ в нашите очи, в наши-те души.

Но понякога и ти плачеш...И твоите капки с нашите сълзи едно стават. И твоята в на-

шата се прилива и земята нас утешава, попива моите и твоите сълзи. Тишината ни залива и студ около нас се увива. Твоите сълза на сняг, а моята на лед. И ледът в сърцето се вля, и кръвта застина. Ти плачеше, а аз леден камък в гърдите си имам.

Ти не знаеш облако... Ти не знаеш че в студа сърцата умират и чакат пролетта. Ти не знаеш облако, че понякога, зима вечна е – пролет нивга не идва... ти не знаеш облако как зима вечна и студена човека може да прогони... леден куб от него да стопи. И дълбоко под земните недра него да зарови.

Ти не знаеш Облако, колко тежка е пръстта над теб, не зна-еш колко болка са тези две цветя, никнещи от мен, когато про-летта дойде. Когато вечната зима спре. Две цветя от сърцето ми родени, спомен от смъртта, подарък за любовта. И колко болка е когато нейните сълзи попиват в мен.

Ти не знаеш облако за човешката тъга. Когато само е едно сърце, а друго погребано, него го зове!

Бурята на чо-вешката омраза

Бурята огъваше клоните на дървета чупеше ги и ги под-мяташе като лист хартия, играеше си с тях сякаш бяха пра-шинки. След миг силния порой се превърна във водопад от ледени топчета, които безмилостно пробиваха всяка по мека материя, огъваха ламарината на автомобилите и напукваха стъклата им, сякаш не град валеше, а камъни се изсипваха над града. Светкавиците продължаваха да раздират тъмно синьо-сивите облаци, а гърмът ги следваше с такава сила че имах чувството че цялата сграда се тресеше. Тока бе изгаснал, а на вън бавно се спускаше нощта – сякаш последната, с непре-станно, раздиращи тъмата мълнии, който все по – често и по – често се стоварвах върху гръмоотводите на блоковете. Улич-ните шахти бълваха вода и тя премесена с лед и зелени обру-лени от града листа се стичаше по улиците, пълнеше мазетата и продължаваше своя път помитайки и изчиствайки всичко по пътя си. Сякаш река бе заляла града. Вятъра се беше усили и беше почнал да чупи прозорците по блоковете, навявайки дъжд и лед в стаите. Ние се бяхме свили в една стая около малка свещ, която разпръскваше всичкия мрак наоколо ни. Гледахме предпазливо през прозореца и не смеехме да се до-ближим до него, всеки момент и той можеше да бъде разпръ-снат на хиляди парченца от бурята. Виждахме блещукащите светлинки, идващи от другите блокове. Беше студено, сякаш бе зима. Чувствах как сърцето на всяко едно създание около мен биеше тихо но силно, притеснено и обвито в страх. Чув-

Жанр: импресия повей: облачен

2005-08-29

Жанр: разказ повей: буреносен

2005-08-29


ствах как душите на всички ни бяха с наведени глави, свили се на топка шепнещи всеки своята молитва, своето покаяние. Чувствах, че това не бе просто буря, не бе дело на природата, а на Бог – върху нас той изсипваше своята ярост, своето на-казание. Никой не мислеше за утре, защото никой не вярваше, че утре ще има.

< 24 часа по-рано >

Подпрян на перваза на прозореца, седях и мислех. Молитва. По дяволите колко жесток ставаше светът и бях само благода-рен, че не е толкова жесток и с мен, роднините и приятелите ми ... почти не бе! Но днес не ще се моля за спасение. Не мо-жех, когато човекът не ми даваше друга възможност освен да презирам слабостта му, страстта му да унижава, обижда и на-ранява себеподобните си . Не понасях да слушам за насили, за несправедливост, и очите ми все повече и повече се пълнеха с тази омраза от тях към всички и от мен към тях. Мразех да слушам за това кой пребил жена си, коя девица стана сексу-ална робиня на някоя страна или на собствената си, мразех да слушам за издевателства над деца, за убийства, изнасилвания, кражби, садизъм и омраза. О, Боже какъв проклет род сме! Защо го правим? Защо позволява ме на другите да го правят? Защо Боже? Защо бяхме извратени маниаци – защо позволя-вахме около нас да се случва всичката тази помия, защо затва-ряхме очи – нали и на нас можеше да се случи същото...

Гняв, омраза и проклятия завладяват умът, душата и сърце-то. Буря от гняв човешки, ропот срещу Бог и срещу самите себе си. Избликваше и извираше сякаш бях море от омраза, сякаш бях бич над човека... съдех, съдех и пак съдех... а съден не останах!

И Бог бе изпратил моята буря върху Нас. Сега тя се сипеше! Омразата ми! Бунтът ми! Безжалостен, страшен, истински и неспирен. Кой наказвах? Какво променях? Една Буря! Това ли бе всичко? Аз, Богът?! Какво правех с силата си, какво про-менях? Разрушавах! Погубвах! Не променях човек, само го карах да мрази още повече, да се озлобява и да се нахвърля срещу други за да оцелее. А трябваше да си простим. Да за-бравим. Да подадем ръце и да отворим очи. По лесно бе да мразя! Лесно бе Буря! И тогава се разкаях... И бурята спря. Знаех че щях да съжалявам... но не исках аз да бъда Бога, нека някой друг, който е по силен от мен да съди човек, нека някой друг го наказва, но да не бъда аз. Аз ще си живея в моята че-рупка и силно ще стискам очи, с запушени уши да не чувам и виждам и пуст за мен да остане този свят.


Пътя на БогаАнотация : Два дена след събитието беше намерено тялото

на неидентифициран мъж. Една от версиите беше за самоу-бийство, тъй като оръжието на престъплението беше в ръката му.

---------------------------------------------

Прекръсти се три пъти, бавно изпъ-лнен с благоговение и бавно заотстъ-пва назад докато не излезе от църква-та. Вдиша дълбоко студеният северен въздух и погледна тъмно-сивото небе. Намръщи се. Бог вещаеше нещо лошо

на света. Погледна часовника си и се забърза по една стра-нична улица. Излезе на друга още по тясна и по тъмна. Няма-ше асфалт, пътя бе чакълест, кален и често се случваше да се препъне в някой по голям камък. Стъмваше се и той се забъ-рза. Не трябваше да изпусне синът, не и този път.

Забърза се и ускори крачката си към училището. Заваля.Бяха се събрали много хора на входа. - Какво става? – попита мъжа усещайки напрежението в

насъбралата се тълпа.Никой не му отговори, дали защото не бяха сигурни или за-

щото не исках да изричат на глас страховете си.

Преди две седмици двеста души бяха взети за заложници, двеста души бяха разстреляни... а десетимата фанатика се измъкнаха и никой не разбра кои са, знаеха само “Аллах и Бог са лъжа – ние сме новата религия... Ние сме Бог и Аллах,

преклонете се пред нас.” Те не исках нищо, не се показах, не дадоха да се преговаря. Просто дойдоха, оставиха един салон с двеста мъртви живота и изчезнаха. Полиция, армия, специ-ални части – никой нищо не можа да стори.

Михаил се парализира. Сякаш знаеше, че там са те, сякаш знаеш, че сега вътре имаше 313 души затворени. Сякаш той беше виновен за това, което щеше да стане.

Защо? Синът му... и още 312 души. Трябваше ли! Боже! Потърси отговор на въпросите си в очите на събралите се

хора, но откри само още повече паника и страх. Но вече бе сигурен за отговора. Историята от преди две седмици щеше да се повтори. А какво може той да направи?

Знаеше че училището бе построено върху стар параклис от 16 век. Знаеше че има един подземен вход за училището и че почти никой не знае за него. Реши да влезе през него. Няма-ше време да чакат полиция, специални части и т.н. Знаеше че неговият Бог е с него и че ще го подкрепи. Вярваше, а щом вярваш – ти успяваш.

Входа беше открит, явно от тук бяха влезли фанатиците. Бързо се шмугна през отвора и тихо се заизкачва по стъпалата нагоре. Тъкмо щеше да излезе в една от стаите на училище-то когато някой изкомандва да спре. Михаил замръзна, усети дуло опиращо се в тила му. Той не потрепна дори за миг... Бог беше с него.

- Върви! – заповяда глуха мъжки глас.Минаха по главния коридор на училището. Михаил не се

страхуваше. Усещаше Бога в сърцето си. Знаеше че така тряб-ва да стане.

Влязоха в салона. Навсякъде бяха насядали деца заедно с учителите си. Всички отправиха обезсърчени погледи към

Жанр: разказ повей: бурен 2005-09-03


новодошлия. Имаше страх, имаше примирение, имаше тъга, болка, ужас, омраза, ненавист и най вече безпомощност и отчаяние. Стотици очи. Детски и в тях страхът, който бавно убива мечтите и слънцата им. Лъщят, големи, влажни, силни колкото да не заплачат.

Михаил проплака. Една сълза се пророни и падна на пода на салона. Това беше последната му вяра, това бе неговия Бог, това беше всичко, в което бе вярвал четиридесет и девет годи-ни. Това беше и последната му капка вяра че ще се спасят.

- Кой си ти? – запита един от фанатиците облечени в бели дрехи на тъмни червени петна.

- Михаил. – отвърна човека с наведена глава и тъжен глас. - Родител. – усмихна се този, който бе задал въпроса. – Ти

ще живееш. Но ще видиш нещо, което се случва рядко в светът ви. Ще видиш как новите Богове унищожават, Вас, РОБИТЕ. – плю в страни.

- Недей те! Моля ви, те са деца. – простена Михаил.Някой от учителите станах и поискаха тях да убият и да пус-

нат децата.- Защо пък? И без това ще ви убием. Вие сте роби. Робувате

на илюзии. Къде е сега Богът ви да ви защити, да ви спаси. Няма го, има само НАС. Ние сме БОГОВЕТЕ.

- Не, Не сте. Вие сте убийци. – изкрещя една учителка и плю по тях. – Нищожества. Изчадия.

- Колко сте глупави всички. Нали Бог вие сътворил – нали и нас е сътворил. Щеше ли да ни остави да живеем. Нали той знае всичко, защо не ни е спрял до сега?

Десетима фанатика едновременно заредиха картечниците си.

- Спрете! – почти изкрещя Михаил и всички се втренчиха в него. – Аз съм Бог!

Настана тишина. - Татко! – извика изведнъж едно момче от насядалите уче-

ници и се изправи!- Докажи?! – каза учуден водача им, който погледна плаче-

щият мъж.- Дай ми оръжието си? – отвърна му с твърд глас Михаил. Последва миг колебание. Подадоха му пистолет и всички

се прицелиха в него.- Не смееш! - каза му водача. Михаил вдигна пистолета, прицели се и стреля. Синът му лежеше потънал в кървите си, мъртъв и изстиваш.

А Баща му стоеше като статуя с вдигната ръка сочеща към мястото където до преди малко детето стоеше.

- Бог пожела синът на негов пророк. И той щеше да го жерт-ва ако от небето не бе се спуснал ангел господен...

В следващият миг в салона настана хаос от изстрели и десе-тимата фанатика паднаха покосени. Михаил стоеше все така неподвижен сочещ към сина си.

- Но ангел не вести се...

След минути от училището излязоха 312-мата заложника живи и здрави...

Два дена бащата последва сина си.


Глас ОтвъденМинаваха бавно миговете, увиваха

се мудно около мен и същото толкова тихо отлитаха. Топяха се като снежинки върху дланите ми и оставяха само един бегъл малък спомен, едно малко мокро петънце на ръката ми, което щеше да

изсъхне и да бъде забравено, както предишното. Тихичко на-шепвания от слушалките на ушите ми разнообразяваха отег-чителното монотонно тракане на влака. Бавно в музиката се появи един глас, който успя нежно да ме накара да се усмих-на. Музиката бавно заглъхна, изчезна като разсейваща се мъг-ла и остана женският глас, той се смееше, приказваше разни весели неща, разказваше приказки и мечти и пак се смееше.

Не знаех какво си мислеха хората в купето ми, може би че съм щастлив, че съм се сетил нещо весело или нещо тако-ва... Да усмихвах се бях щастлив... Бях до мига, в който гласа се сбогува с мен и аз пак посърнах, докато не пуснах отново същият диск и същият глас не заговори. И отново се усмихвах, а сълзите на сърцето ми потъваха в душата ми, тази бездънна гмурнала се в тъга душа. А се усмихвах защото можех да я чуя... Моята любима... гласът и ... гласът на отдавна отлетяла със смъртта любов... а аз просто... я чаках

Ноемврийско ДървоНоемврийско дърво, голо и потънало

във тъмна влага, тъжно мисли и звез-дите гледа. Прелитат над него стрелки-те на часовника и дните на календара. Нощем небето плаче с падащи звезди, а денем листата падат в краката му от

острия вятъра… (сякаш бръснар реже нечии дълги коси). Но-емврийско дърво, не бе само, не бе. В хралупа вътре в него катеричка свита събираше звездите и ги поставяше в легло от меките листа. А на клоните му гарван свиваше зимното си гнездо. Щеше да го топли, него – самотното ноемврийско дърво. Имаше и приятел друг. Криеше се в шумата му таралеж бодлив, на кълбо свит, мърморещ неразбрано под носа си. Не бе само, не бе. Вълк единак, стар глупак, свит от студ, лежеше в хралупа под корените стари и тихо спеше. А дървото ноем-врийско него топлеше, както бе топлен нявга от майка си. И нощем на луната пълна страшни песни пееше и плашеше все жива твар в долината, но спокойно спеше катеричка, вълк, та-ралеж и гарван, топлени от него, голото ноемврийско дърво.

А някъде в този късен час се чуваше музика, сватба ще да е, не погребение, не дете, сватба е.


2005-09-03

Жанр: разказ повей: топъл 2005-11-19


ТоплинкаНа вън. Беше тъмно, студено и бав-

но се появяваха първите снежинки. Мънички, като прашинки, носени от лек мразовит вятър влизаха през про-зореца ми и веднага се стопяваха. А на вън топлината излиташе. Къде отива-

ше, нали не е прелетна птица. Просто реших и спря да ме топ-ли. Отлита, но не на юг. Няма да стигне, ще замръзне и криле-те и ще се пръснат на хиляди снежинки. Тази моя топлинка. Накъде отлетя? Натам... тя искаше да топли. Но няма... Лети, лети. Не замръзвай, далече са, знам, знам, но ги достигни и обгърни. Топлинка. Малко топлинка. А аз имах, имах и още имам и давах, и давах, и още давам. Топлинка, лети през про-зореца отворен. Тя лети. Крилете и на вън замръзват, но тя лети. Защото още я има и ще я има. Бяла топлинка. Сладка топлинка. Далече са те, но ще стигнеш, и не ще студена да си. Ще ги обгърнеш... ще ги прегърнеш. Топлинка моя. Към хора-та лети, към Вас лети. Силна, Непоколебима, Обичлива. Про-щава и забравя – враг и приятел, всеки е един, всеки е свят, всеки Е... И обгърни и прости. Обикни и стопли. Моя малка топлинка. Давам те цялата на света. И знам студено ще ми стане без теб, но не самотно, защото надежда ще ми дадеш, че от някъде, нечия друга топлика ще долети и през прозореца отворен, в мен ще се приземи, ще стопли замръзналото ми сърце и отново ще я пратя да лети, да свети на всички които имат очи, с отворени души. А другите... ще им помогнем...

Надежда. Ето, от теб, едно прозорче се отвори. Една птичка лекокрила, топлинка, полита с безстрашна сила. Целува моя-

та, прегръщат се, след тях още две, още три... Цяла снежна буря са, извисяващи се, топли, топли, толкоз че ледените лица разчупват и под тях усмивки плъзват. Топли, топли, проник-ващи в бетона, тухлата, в бункерите на душите, разчупващи и разпукващи, разрушаващи и пролет след себе си оставящи.

Топлинки, топлинки, от нашите души, да стоплим света, да литнем, да нахраним глада, надежда да посеем за нашите деца, че утре всички ще греем със светнали, топли сърца.

Жанр:днешник повей: надежден

2005-12-29


Г.Е.Р.О.И. (Горди Егоистични Роби на Отмъщението и Илюзията)

Човечеството раждаше герои. Де-сетки, след това стотици, след това хиляди... достатъчно за да ги побере в два три тома енциклопедии... Герои – измислени, не реални, всемогъщи. Добри и лоши, едни биещи се заради

слабите, заради цялото човечество. Други, биещи се за себе си, срещу себе си, за слава, за самият бой, за самата кръв. Герои – страдащи, защото бяха герой, защото трябваше да защитават. Не можем да си представим колко биха били щастлива ако не бяха герои. Но те са обречени да ни защитават... всъщност да ни заблуждават, че зад ъгъла ще изскочи маскиран герой и ще ни спаси от крадеца, убиеца, изнасилвача. Но той никога не се появява и ни сме ограбвани, отвличани, убивани, изна-силвани. Защо сте ми герои, когато вие сте рисувани картинки – ИЗМАМНИЦИИИИИИ. Няма ви, заети сте да се занима-вате с лошото в телевизията... Колкото повече се появявате, толкова повече лошо се появява на екрана и вие ни спасява те от него, нищо че понякога трябва да сте жестоки, брутал-ни, садистични с лошите, но нали те са хиляди пъти по агре-сивни, безсрамни, защо да откъснете някоя ръка, когато те са рязали глави и вадели очи. УБИЙТЕ ГИ. Те са лоши... само защо по дяволите тези лоши, с които се биете се появяват от екрана пред вратата ми, зад ъгъла, по всяка улица, дебнещи зад очите на всеки човек, а вас, герои, ВИ НЯМА. Може би защото знаем, че никога няма и да ви има, пък няма и да ни спрете да издевателства ме над жалката, беззащитна човешка

плът. Такова удоволствие да си лош, да си господар на мрака, да унижаваш, унищожаваш... да си над другият, а той в калта с кубинката ти върху черепа му. Къде си сега герой, къде си да ме спреш. Нека слабите мрат, а ние сме лоши... Герои мой, по добре никога да не се бяхте появявали на екрана, щом не искате да се появите в моят свят. С вас довлякохте само леш и зло, което обаче така лесно и плавно се свлече при мен, че ла-вина не би могла да ме помете по елегантно. По добре да не се бяхте появявали, хиляди безчетни защитници на слабите. За-щото ви няма да ме защитите, мен слабият, от вашите врагове. Всъщност сте жалки, всички вие герои. Жалки сте, защото на куршума отвръщате с два, на меча със стрела. Не можете като мен, защото съм по герой от вас всемогъщи законозащитни-ци, бойци на справедливостта. Защото не знаете, не научихте най важният урок.

Почувствай болката ми, убиецо, защото плача не за моят живот, а за твоя... а можехме да сме приятели... всички... само ако не бяха такива отмъстители нашите въображаеми герои...

Почувствайте болката ми и вие герои...

Жанр: мислиповей: бурен 2005-10-20


Сляпо неразбиране Гледах го и не можех да спра да

го ненавиждам и да го презирам. Как може така. Няма и грам справедливост на този свят. Аз старата жена, едва крепяща се с бастуна, да стоя права в проклетият автобус. А той, ето го там,

млад, строен, изправен, седи. Ей тъй седи си най нахално и нищо не го интересува. Седи си, тази проклета младеж, на ни-какви обноски не се е научила. И с тия тъмни очила само мен гледа и ми се подиграва. Отвратително, срамота е да се нарича българин, едно време какви другари и другарки бяхме само, а сега – аман от господа и господинчовци с високо нагоре на-сочени носове. Ето, ето, даже ми се присмива, каква е тази гадна противна усмивка, смее ми се, смее ми се. Ах, никаква почит. Никакво уважени... Така ще си умрем, незабелязани и неразбрани.

- Киро, Киро стигнах ме Плиска. Стигнах ме, хвани се за ръката ми внимавай със стъпалата.

Не искам Не искам да купувам пистолет за жена си за да се защитава от тези които са около настърсят я, когато е самапредпочитат нощтаи не приемат, че и тя ечовеккатотях!Защо ме каратеда бъда това,което никога несъм искал да бъдазащо ме карате да виУбивам за да защитя тазикоято обичам повече от вас?

Защо трябва...

а можеше да е иначеда се сме другари

***

И все пакИ все ощеВи обичам

Жанр: разказ повей: мъглив

2006-10-25

Жанр: бял стихповей: бурен 2006-11-18


Ангел в Ада

Бутилката с прозрачна течност сто-еше на масата разделяйки ме от мъжа и жената, седнали срещу мен. До нея бяха поставили кутия с шоколадови бонбони, които нямах сили да отворя.

Нито алкохола нито бонбоните бяха скъпи. Знаех, че и двама-та бяха бедни, живееха в мизерия, но това не им пречеше сега да седят пред мен, хванали се за ръце и усмихнати.

„Приемете ги като скромна благодарност за това, което сто-рихте“

Можеше ли да има по садистични думи, които да изрекат. Сякаш ме пронизаха хиляди ледени остриета, вкочанявайки тялото ми в смъртна прегръдка. Смъртта, усетих я като едно неистово реално присъствие, като отмъщение, не на който и да е друг, а на самата съдба.

Да бяха се развикали, да ме бяха нападнали, да ме бяха унижили, убили, унищожили. Но те ми благодаряха. Толкова не човешко неразбирателство бликаше от мен докато ги канех да влязат в гостната ми. И толкова много човешка доброта лъхаше от тях, сякаш не бяха при... при мен, а на гости на добър приятел.

Благодаряха ми за нещо, за което можех да лежа в доживот-на самота с алкохола до мен, разкайвайки се, проклетясвайки се, умирайки. Но те просто ми благодаряха за това. Благодаря-ха ми със сърцето си...

Седмица преди те да почукат на вратата ми, и да връхле-ти върху мен целият ад на невероятното, бях при бившата си

съпруга. Имах нещастието пия да се оженя за нея, пък и пиян се разведох, а този ден просто трябваше да си изнеса багажа. Пред мен лъхаше на ново начало, обещавайки си за последен път да докосна проклетият алкохол тровещ плътта и разума ми от години. И тъй стана. Натоварих багажа на колата, и в първата кръчма по пътя се налях както винаги, за малко пари с много алкохол, как да не си обичам държавата, когато съм пияница и тя се грижи за мен да пич и да пия и да не виждам в каква септична яма живея. Сега вече виждам.

А след кръчмата всичко се случи като по филм. Не пий и не шофирай, естествено – първо пия, после шофирам, а после да му мислите.

То, детето, изникна като звяр от храстите... или аз бях звярът, който връхлетя върху него. Всички ми казваха, че то е било виновно, но ако съм бях трезвен можеше и друго да е. Просто, съвсем просто, без много крясък (само писъкът на закъснялата спирачка), без много болка (може би само мигно-вена, моментна, веднага заглушена), с не много хора на около и едно дете, като ангел, крехко, даже кльощаво, с гола глава и лице на... лице на дете... едно телце лежащо в страни от кола-та, бездиханно, със спряло сърчице. Мъртво.

Нямаше да може да се влюби, да обича, да бъде обичан, ня-маше да има деца, нямаше да се радва на внуци, нямаше да се радва на Живот. Нямаше, нямаше, нямаше... Никога повече то нямаше да играе с другари, никога повече то нямаше да от-вори книга, никога повече нямаше да може да прегърне майка си, да прегърне баща си, да каже на родителите си, че ги оби-ча, Никога повече, никога повече, никога повече...

Защото аз бях пиян...


2006-11-24


* * *

- Съжалявам, че не можем да ви благодарим с нещо повече от тази скромна почерпка - леко се притесни мъжът, бащата на момчето, което погина заради мен.

- Вижте, ние сме бедни хора... - започна съпругата му, без да бърза, без да е тъжна, без да плаче, леко изчервила се от ду-мите си. - Полиер, беше добро дете... Сега вярваме че е на по-добро място от това тук. Не ви обвиняваме за нищо, не можем да ви съдим за нищо... - те не повдигнаха обвинение срещу мен, макар да беше повече от сигурно, че щяха да го спечелят. Щях да ми лепнат до две – три години условно, щяха да ми отнемат книжката и ще трябваше да платя „обезщетение“, за детския живот, който бях отнел... но родителите просто не го направиха.

- Ние вярваме в съдбата. - подкрепи жена си мъжът с усмив-ка на благоговение. - Нещата се случват защото е така писано. А човек ако не може да се примири, значи е егоист. Ние не сме тези, които ще съдим другите, защото самите сме грешници.

- Знаем, че се обвинявате за случилото се, но повярвайте така беше най-добре за всички ни. За нас не сте някой демон, който отне детето ни... Вие сте ангел, който го спаси от земни-те мъки, от бедността и то Тропофиния.

- Той беше болен. Имаше шансове да го спасим, но лекар-ствата бяха непостижимо скъпи за нас, а нито държавата, нито хората ни обръщаха внимание. Всяка една затворена врата пред нас беше смъртна присъда за детето ни. Докато не дойдохте вие, да го спасите от още няколко месеца мъка и страдание.

- Благодарим Ви, че убихте детето ни. Благодарим Ви.

Кръв- Ще ни трябват три банки кръв А

положителна. Мъжа ви ще се нуждае от тях при операцията, ние не можем да я намерим ей така. - каза докторът и пъхна ръцете си в джобовете на иде-ално бялата си престилка, чакайки тя да излезе от стаята му и да го остави на мира.

- Колко струва тази кръв? От къде да я намеря? Не разбирате ли, че ако не го оперирате той... той ще умре? - отчаяна жената леко потрепери с глава, когато погледна доктора в не човешко празните му очи.

- Отидете в Центъра по Хематология и Трансфузиология. Там ще ви обяснят как стоят нещата. Ще е може би малко скъпичко, но друг избор нямате ако искате да живее, аз не мога да го оперирам без да са ми подсигурени тези банки кръв. Нима искате да загине в моите ръце?

- Госпожо, разберете, че нямаме достатъчно кръв за да я раз-даваме без пари на всеки, комуто му е потрябвала. Затова ис-каме пари. Разберете че и доброволци няма, които да даряват кръв, а да купуваме от чужбина е повече от абсурдно. Триста лева, не са чак толкова много – за един живот. Не може да не можете да ги намерите от някъде, от приятели от роднини, ако трябва заем да теглите.

- Но... - жената не можа нищо да каже, гласът и застина някъ-де между гърлото и езикът и след това една сълза се отрони от очите и тя каза всичко, което тя не успя, как да иска от прияте-ли, когато и те са като нея, как да вземе заем, когато от това и

Жанр: разказ повей: слънчев 2006-11-25


за това живее, как да спаси един живот, на човек. Как? - Ако излезете от тук и по коридора в ляво, се отбиете до за-

лата за кръводарение може да се договорите с някой да дари във ваша полза, а вие да му платите. Съжалявам, друг начин не виждам. - отвърна и любезно сестрата и сложи ръка на ра-мото ѝ, отправяйки я навън от стаята си, където така сладко си говореше с приятелката си преди да дойде тя.

- Кръв ли търсите, госпожо? - запита я един циганин, който щом я видя заглади косата си и се усмихна, до него веднага се събраха още трима.

- Мога да ви даря кръвта си само за 70 лева. На вас колко ви трябва? - запита друг цигани с още по голяма усмивка и учтивост.

- Не, не го слушайте, аз ще ви я даря за 60 лева. - избута го един по едър мургав мъж и се изпречи на пътя на жената. - Със сигурност ви трябва силна кръв, Аз мога да ви я пред-ложа. Коя кръвна група ви трябва, мога да се договоря с онези белите да ви дадат нещо по хубаво в замяна на моята, ако не съвпадат групите.

- Не го слушайте, аз съм нулева група, ставам за всички. Не пия и не пуша, спортувам. - изрева първият, който я беше за-говорил и протегна на пред оголената ръка стисната в юмрук с напращели по нея мускули. - Само за 50 лева – 500 милили-тра.

- Не... Благодаря ви. - отвърна жената с тих изнемощял глас, сякаш и бяха изпили силите.

Тъкмо си тръгваше, когато до нея застана едно момче.- Кръв ли ви трябва? - попита то уверено.- Да, но може би не е писано мъжът ми да живее.

- Аз мога да ви дам моята. Не ви искам никакви пари. Това е Кръводарение. - отвърна момчето и се отправи към залата където щеше да дари кръв. - Знам че няма да стигне, но не се отчайвате. Надеждата умира винаги секунда след като ние затворим очи и се отделим от тялото си, а до тога има много време и много, за което да се борим, не е ли така? - усмихна се то и продължи на пред.

- Искам да направя кръводарение за тази жена. Кръвната група която и трябва е също като моята. Каза момчето и про-тегна оголената си ръка.

- Ангеле, пак ли ти момче. Не мога, пак да ти взема кръв! Последният път беше едва преди месец, а за тази година това ти е четвъртото кръводарение...

Дарете кръв, ПОДАРЕТЕ ЖИВОТ... но намерете на кого!!!


Когато му намигнеш Улицата беше чиста, пред мен ня-

маше никой и съвсем спокойно можех да натисна педала на газта и да полетя с осемдесет – деветдесет километра, но винаги съм си казвал, че съм отго-

ворен, не зависимо дали има някой с мен или не, аз бях от-говорен за детето си и жена си. Винаги карах предпазливо и нищо на този свят не би ме накарало да наруша правилата. Но този ден щях да го запомня завинаги.

Още се движех в града когато няколко автомобила идващи от срещуположното движение един след друг започнаха да ми намигват с фарове, къси – дълги, къси - дълги. Явно някъде пак се бяха скрили тези полицайчета. Нека, мен не ме интере-суваше, аз се движех под максималната скорост и всичко ми бе в изрядност, но след като ги отминах реших, че ще е хубаво да предупредя тези идващи срещу мен, проява на малко шо-фьорска солидарност. Винаги съм се чувствал някак си горд в това дело, ние всички, шофьорите, срещу онези дебнещите в началото на града.

И тогава го видях, моята мечта, черен, мощен, джип. По възхитителен от всяка една кола на света. Можех да го позная от километри, а той се движеше със светкавична скорост по улицата, маневрираше покрай другите коли с нахалство и над-мощие, нищо че вече бе навлязъл в градската зона.

Още от далеч започнах да му намигам, а той бързо загря и намали скоростта. Достатъчно за да можем да се разминем и да го огледам. Такава възхитителна форма, такава сила излъ-чваща и гордост. Целият беше облепен със картинки на демо-

ни и пламъци, което го правеше още по могъщ. Един ден щях да имам такъв автомобил. Само да почакам малко.

На следващият ден, автомобил движещ се с превишена скорост блъсна синът ми, докато пресичаше улицата, а колата беше черно BMW – X5 с стикери с демони и пламъци.

Винаги карах предпазливо и нищо на този свят не би ме накарало да наруша правилата. И никога повече не смигнах на нито един шофьор за да го предупредя за криещи се поли-цай, а се молех всеки един нарушител да му бъде отнета шо-фьорската книжка, защото превишената скорост не е грешка, а убийство.

Замислете се дали следващият път и вие ще намигнете?!

Жанр: разказ повей: мъглив

2007-01-17


СбогуванеДобре дошли в СкайКюп Вашето местоположение ID: 579.1568.45Рот, Талетия дата: 13.02.1568 19:45:00

[13.2.1568 г. 19:45:22] Угасващи Звезди ** Добра Среща[13.2.1568 г. 19:46:48] Сънуваща мечти ** хей /:о)[13.2.1568 г. 19:46:51] Сънуваща мечти ** привет[13.2.1568 г. 19:46:56] Сънуваща мечти ** Как си ?[13.2.1568 г. 19:47:35] Угасващи Звезди ** ами... трудно ми

е да мисля за нещата в момента.[13.2.1568 г. 19:47:46] Угасващи Звезди ** неочаквани съби-

тия се случиха[13.2.1568 г. 19:47:47] Угасващи Звезди ** още не мога да

осъзная какво стана[13.2.1568 г. 19:48:13] Угасващи Звезди ** живееш си, меч-

таеш и изведнъж светът ти се срива[13.2.1568 г. 19:48:16] Угасващи Звезди ** тъжно е...[13.2.1568 г. 19:48:19] Сънуваща мечти ** Какво е станало?[13.2.1568 г. 19:48:27] Сънуваща мечти ** думите ти звучат

сякаш след няколко мигаи с теб е свършено...[13.2.1568 г. 19:48:48] Угасващи Звезди ** извинявай про-

сто...[13.2.1568 г. 19:48:55] Сънуваща мечти ** за какво гово-

риш[13.2.1568 г. 19:48:58] Сънуваща мечти ** Плашиш ме[13.2.1568 г. 19:49:00] Угасващи Звезди ** Не си ли чула

още, не си ли разбрала

[13.2.1568 г. 19:49:01] Сънуваща мечти ** Не![13.2.1568 г. 19:49:02] Сънуваща мечти ** Какво?[13.2.1568 г. 19:49:08] Сънуваща мечти ** Знаеш че ние сме

малко по отдалечени от всички.[13.2.1568 г. 19:49:12] Угасващи Звезди ** и слава богу. може

и да не ви докосне...[13.2.1568 г. 19:49:21] Сънуваща мечти ** Ако идва Апока-

липсиса едва ли ще ни подмине[13.2.1568 г. 19:49:22] Сънуваща мечти ** нищо че сме на-

край света /:о)[13.2.1568 г. 19:49:34] Угасващи Звезди ** не се шегувай.

Съседните острови обявиха война,страната се мобилизира[13.2.1568 г. 19:49:43] Угасващи Звезди ** а ние[13.2.1568 г. 19:49:48] Сънуваща мечти ** Нима наистина

ще има война? мислех че са само слухове[13.2.1568 г. 19:50:00] Угасващи Звезди ** от север се спу-

скат армиите на Тех, островче по островче са паднали, без капка кръв и без никаква съпротива

[13.2.1568 г. 19:50:19] Сънуваща мечти ** За това всичко е просто слух,

[13.2.1568 г. 19:50:21] Сънуваща мечти ** и никой нищо не казва със сигурност

[13.2.1568 г. 19:50:23] Сънуваща мечти ** Как може да са толкова слепи и тихи?

[13.2.1568 г. 19:50:26] Сънуваща мечти ** Нима за всички това е без значение?

[13.2.1568 г. 19:50:33] Угасващи Звезди ** вече не, остана-лите острови се обединиха

[13.2.1568 г. 19:50:39] Угасващи Звезди ** войната вече поч-на, оръдията са истински,кръвта е човешка

[13.2.1568 г. 19:50:34] Сънуваща мечти ** Ти мразеше вой-

Жанр: разговор повей: ръмлив

2007-02-13


ната?[13.2.1568 г. 19:50:37] Угасващи Звезди ** мразя я, всяка

една частица от нея. това ще се неравни битки [13.2.1568 г. 19:50:50] Угасващи Звезди ** ние не сме во-

енно общество не можем да се бием, нито вие, нито които и да е

**[13.2.1568 г. 19:50:56] Сънуваща мечти ** Но винаги на този свят има някой който може.

[13.2.1568 г. 19:50:59] Угасващи Звезди ** и този някой вече тръгна към нас

[13.2.1568 г. 19:51:03] Сънуваща мечти ** Имате ли армия? Съюз, помощ...

[13.2.1568 г. 19:51:14] Угасващи Звезди ** да, армия има-ме... създадохме си я преди няколко часа

[13.2.1568 г. 19:51:31] Угасващи Звезди ** всички мъже в страната над 17 години и до 65 години.оръжие ще доставят, от някъде

[13.2.1568 г. 19:51:35] Угасващи Звезди ** но ние не знаем дали да се бием, ние не искаме да се бием

[13.2.1568 г. 19:59:19] Сънуваща мечти ** И ти си в тази Армия?!

[13.2.1568 г. 19:59:28] Угасващи Звезди ** Да.[13.2.1568 г. 19:59:41] Сънуваща мечти ** Нееее[13.2.1568 г. 20:00:09] Угасващи Звезди ** за това днес съм

угасващи звезди[13.2.1568 г. 20:00:23] Угасващи Звезди ** всичко за което

съм мечтал ще си остане само мечта[13.2.1568 г. 20:05:39] Сънуваща мечти ** Можеш да го про-

мениш,[13.2.1568 г. 20:05:48] Сънуваща мечти ** Можеш да избя-

гаш заедно с жена си и децата!

[13.2.1568 г. 20:05:56] Сънуваща мечти ** Можеш, нали? Винаги си ми говорил че ако

[13.2.1568 г. 20:06:06] Угасващи Звезди ** много съм гово-рил... ще изчакаш ли за малко

[13.2.1568 г. 20:06:07] Сънуваща мечти ** Да, разбира се, както винаги....

[13.2.1568 г. 20:06:50] Угасващи Звезди ** извинявай

„Угасващи Звезди“ временно не е на линия.

[13.2.1568 г. 21:13:19] Угасващи Звезди ** върнах се[13.2.1568 г. 21:13:26] Угасващи Звезди ** трябваше да се

оправя с документите за армията .... заминаваме утре [13.2.1568 г. 21:13:48] Угасващи Звезди ** на къде... не

знам[13.2.1568 г. 21:13:49] Сънуваща мечти ** Ами жена ти и

децата?[13.2.1568 г. 21:13:55] Угасващи Звезди ** тях ги пратих още

по на юг[13.2.1568 г. 21:13:56] Сънуваща мечти ** Защо не отиде с

тях?[13.2.1568 г. 21:14:17] Угасващи Звезди ** не знам... така

мисля че е най-добре[13.2.1568 г. 21:17:49] Сънуваща мечти ** Това сте вие

мъжете![13.2.1568 г. 21:17:54] Сънуваща мечти ** Страхливци![13.2.1568 г. 21:18:02] Сънуваща мечти ** Сега кой ще ги

защитава?[13.2.1568 г. 21:18:05] Сънуваща мечти ** И нима мислиш

че войната няма да ги настигне?[13.2.1568 г. 21:18:05] Угасващи Звезди ** ще я спра


[13.2.1568 г. 21:18:08] Сънуваща мечти ** Да си го направил до сега!

[13.2.1568 г. 21:18:11] Угасващи Звезди ** недей да ме съдиш... аз направих своя избор

[13.2.1568 г. 21:18:13] Сънуваща мечти ** Вместо тях ли? [13.2.1568 г. 21:18:16] Сънуваща мечти ** Не ги ли пита,

какво те искат?[13.2.1568 г. 21:18:21] Сънуваща мечти ** Можеше да из-

бягаш с тях, да се скриете някъде.[13.2.1568 г. 21:18:31] Угасващи Звезди ** както казваш,

нима войната няма да ни настигне[13.2.1568 г. 21:18:36] Угасващи Звезди ** все един ден тя

щеше да се изправи срещу нас[13.2.1568 г. 21:18:41] Сънуваща мечти ** Сега те разби-

рам... слабостта ти![13.2.1568 г. 21:18:43] Сънуваща мечти ** Не искаш да ви-

диш как те загиват![13.2.1568 г. 21:18:44] Сънуваща мечти ** Не искаш те да

видят колко безсилен си[13.2.1568 г. 21:18:47] Сънуваща мечти ** и не можеш да ги

спасиш.[13.2.1568 г. 21:18:49] Угасващи Звезди ** нима ти имаш

тази сила[13.2.1568 г. 21:18:51] Сънуваща мечти ** Не, но нямам

страхът ти![13.2.1568 г. 21:18:57] Угасващи Звезди ** а твоят мъж как-

во би избрал [13.2.1568 г. 21:19:03] Угасващи Звезди ** нима мислиш че

ще побегне с теб и ще се крие[13.2.1568 г. 21:19:23] Угасващи Звезди ** не... не... и той ще

се бие, като мен[13.2.1568 г. 21:20:01] Сънуваща мечти ** Недей! [13.2.1568 г. 21:20:02] Сънуваща мечти ** Не искам да вяр-

вам че това може да се случи[13.2.1568 г. 21:20:07] Сънуваща мечти ** не искам да вяр-

вам... /:'o([13.2.1568 г. 21:20:29] Угасващи Звезди ** моля се да не ти

се случи.[13.2.1568 г. 21:21:55] Сънуваща мечти ** А аз ще се моля

за вас.[13.2.1568 г. 21:21:56] Сънуваща мечти ** и дано Вселената

чуе молитвите ни.[13.2.1568 г. 21:22:00] Угасващи звезди ** вече не вярвам в

нея[13.2.1568 г. 21:22:10] Сънуваща мечти ** Недей, точно сега

ти трябва вяра![13.2.1568 г. 21:22:22] Сънуваща мечти ** Без нея сме без-

силни. Нали така казваше...[13.2.1568 г. 21:22:26] Сънуваща мечти ** Не губи вярва,

спомни си че с добро можем[13.2.1568 г. 21:22:35] Сънуваща мечти ** света да пребо-

рим. [13.2.1568 г. 21:22:42] Сънуваща мечти ** Точно сега ти е

нужно то.[13.2.1568 г. 21:22:42] Угасващи Звезди ** вече не ми е нуж-

но нищо.... само оръжие[13.2.1568 г. 21:22:49] Сънуваща мечти ** Не губи битката

преди да си я почнал.[13.2.1568 г. 21:22:53] Угасващи Звезди ** гасна... все още

има надежда... но за какво[13.2.1568 г. 21:23:15] Сънуваща мечти ** За това в този миг


да се обърнеш и да [13.2.1568 г. 21:23:22] Сънуваща мечти ** зарежеш това мя-

сто и да настигнеш [13.2.1568 г. 21:23:24] Сънуваща мечти ** семейството си и

да бягате с тях.[13.2.1568 г. 21:23:24] Сънуваща мечти ** Ела те при нас.[13.2.1568 г. 21:23:30] Угасващи Звезди ** при вас[13.2.1568 г. 21:23:34] Угасващи Звезди ** знам къде живее-

те, но никога не съм те виждал[13.2.1568 г. 21:23:37] Угасващи Звезди ** нито ти знаеш

как ние изглеждаме.[13.2.1568 г. 21:23:42] Сънуваща мечти ** Повод да си пра-

тим снимки

Моля, потвърдете приемате на файла „0879_48.jpg“*файла получен*

Файл „r.а.v.m.jpg“ е успешно изпратен.

[13.2.1568 г. 21:25:14] Угасващи Звезди ** красиви сте [13.2.1568 г. 21:25:22] Угасващи Звезди ** и двамата... но не

искам да бягам[13.2.1568 г. 21:25:29] Угасващи Звезди ** там където е се-

мейството ми[13.2.1568 г. 21:25:37] Угасващи Звезди ** ще са на сигур-

но[13.2.1568 г. 21:25:44] Угасващи Звезди ** ако и до там стиг-

не войната, всичко е загубено[13.2.1568 г. 21:25:49] Угасващи Звезди ** но не искам вой-

ната да ви докосва и вас[13.2.1568 г. 21:25:56] Сънуваща мечти ** И вие сте красиви

и никога няма да ти простя[13.2.1568 г. 21:26:07] Сънуваща мечти ** ако не се върнеш

за тях и не направиш всичко [13.2.1568 г. 21:26:12] Сънуваща мечти ** по силите си да

ги защитиш![13.2.1568 г. 21:26:36] Угасващи Звезди ** може би си пра-

ва[13.2.1568 г. 21:27:01] Угасващи Звезди ** може би трябва

да те послушам, но има време[13.2.1568 г. 21:27:17] Угасващи Звезди ** и не затова вля-

зох тук в тези последни часове...[13.2.1568 г. 21:27:33] Угасващи Звезди ** през всичките

тези години ти беше до мен[13.2.1568 г. 21:27:40] Угасващи Звезди ** подкрепяше ме и

ми помагаше, даваше ми сили[13.2.1568 г. 21:27:57] Угасващи Звезди ** ти стана една не-

разделна част от мен толкова [13.2.1568 г. 21:28:02] Угасващи Звезди ** силно и дълбоко

свързан в мен че не мога да [13.2.1568 г. 21:28:07] Угасващи Звезди ** живея без теб...[13.2.1568 г. 21:28:15] Угасващи Звезди ** Обикнах те като

моя сестра, като близка душа[13.2.1568 г. 21:28:21] Угасващи Звезди ** ти стана най – до-

брият ми приятел и сега[13.2.1568 г. 21:28:24] Угасващи Звезди ** когато в тези по-

следни часове останах сам [13.2.1568 г. 21:28:24] Угасващи Звезди ** се зарадвах че си

тук и че ще мога да ти кажа [13.2.1568 г. 21:28:30] Угасващи Звезди ** сбогом[13.2.1568 г. 21:28:48] Угасващи Звезди ** и че никога не ще

те забравя


[13.2.1568 г. 21:28:51] Угасващи Звезди ** Обичам те прия-телко

[13.2.1568 г. 21:29:00] Угасващи Звезди ** и може би наи-стина ще се видим

[13.2.1568 г. 21:29:11] Угасващи Звезди ** Обичам те[13.2.1568 г. 21:30:00] Сънуваща мечти **И аз те Обичам

приателе!!!!!!

Потребителят е офлайн. Съобщението ще бъде изпратено след като той се върне във системата.

[13.2.1568 г. 21:29:22] Сънуваща мечти ** Пази се... и дано се видим...

[13.2.1568 г. 23:16:28] Сънуваща мечти ** Ще се моля за вас....

* * *

На 13.02.1568, в 21:29 бе извършена първата бомбардиров-ка, сложила началото на Последната война. Тя бе извършена над град Рот, където се изсипаха близо 17560 тона бомби, за-гиналите бяха над 300 000... оцелелите малцина. От този ден градът не съществува.

В памет на 13.02.1945

Тютюнопушенето убиваТя отвори кутията, извади цигара, запали я и седна до про-

зореца. - Мамо, Мамо. - извика детски глас и шестгодишно моми-

ченце прегърна през врата майка си разплакано.- Какво има съкровище, защо плачеш? - издиша един огро-

мен облак дим майката.- Мамо, Мамо, не искам да умираш,

не искам да умираш....

Жанр: мини повей: задимен

2007-02-20


Три РозиТрябваше да минат цели три години

и той най - накрая да се осмели да ми го каже.

Просто един ден дойде при мен, тих и срамежлив, държеше ръце зад гърба си, криеше нещо.

Първо започна да говори за обикновените неща, леко и неу-сетно се поклащаше.

След това заговори за миналото и за мен и за него.И след това изведнъж изкара ръцете пред себе си.В тях държеше, не, по скоро стискаше с всичка сила, три

кърваво червени рози.А аз си стоях като винаги, неподвижна и мълчалива, така ми

се искаше в този миг да кажа нещо.Да го прегърна, толкова силно, толкова влюбено и да го це-

луна и да избягаме заедно... но мълчах.Той ме целуна.

И цяла седмица трите рози увяхваха във вазичката пред гра-нитният ми кръст,

и до края на животът си той идваше и целуваше мраморната ми плоча,

прокарваше бавно и с болка, пръсти по издълбания в нея надпис - на моето име,

а сълзите му стигаха чак до мен...

Какво ми казаха извън зем-ни те

А бе аз ще ви кажа, ама Вие няма да ми повярвате, но ще го посветя на тези, които ще се усмихнат и ще се съгласят, че това е истина.

И тъй, онзи ден взе, че дойде един такъв, същински си извън земен. Няма да ви обяснявам как изглеждаше, защото неговата форма нямаше нищо общо със тази дума, а беше про-сто като една есенция на нематериалната същност на предста-вата, която човешкият разум изграждаше. Та това няма тол-кова значение колкото думите му, т.е. Разговорът ни и от тук на сетне ще съм сериозен, защото си говорихме за сериозни неща като :

- Възхищавам ви се на вас човеците! - така той започна и продължи - Цялата вселена ви се възхищава.

- Че какво има да ни величаете? Не виждате ли колко сме жалки и примитивни, избиваме се един друг, мразим се, не-навиждаме се, мамим се и рушим земята на която ни храни! - отвърнах му с възмущение, та нима не знаеше всичко това

- Да но Вие също така обичате, помагате и дарявате топли-на и любов! - отново възкликна То с възхищение.

- Да, вярно, но лошотията ни в сравнение с добротата е толкова малка! Нима вие сте по жестоки и по коравосърдечни и от нас? - може би за това му се струваше, че сме така пре-красни.

- О не, но. Даже в нашият свят няма понятие като злоба и омраза. При нас е съвършен мир и щастие. Това за което Вие така силно мечтаете и не може да постигнете. Но се борите. Това е толкова възхитително.


2007-03-13

Жанр: разказ повей: ветровит

2007-04-22


- А бе май нещо не разбирам? - нещо и куцаше на тази вселена и това май не бе само човечеството.

- Много светлини преди да се родите вие човеците, злото се реело на свобода в цялата ни вселена. Във всяко тъмно или светло кътче има недоброта и лошотия. Тогава ние и Бог със всички усилия я прогонихме на една планета. Там заключих-ме блясъкът на цялото зло. И за да не намери начин да избяга Бог създаде ВАС, ЧОВЕЦИТЕ. За да задържите злото. В нача-лото не мислихме, че е възможно, но ето, че то е факт. Някой от Вас се пребориха с него и го победиха. Това го накара, него лошото, да остане и да се опита да ви завладее. Но това никога няма да стане защото то сте силни и защото цялата вселена е с вас и Бог и Природата и всички. Докато вие стоите живи и вселената ще е щастлива. Вие сте героите на всички Раси. Всички си имаме паметници на всеки един добър човек и му се прекланяме и му благодарим. На Вас дължим животът си. БЛАГОДАРИМ ВИ!!! - толкова възхитен беше от тази исто-рия, че накрая имах чувството че пее.

- Аааа! - възкликнах доволен от обяснението и за да не из-

глеждам невъзпитан му отвърнах - За нищо. Пак заповядайте. Човешкият род е винаги готов да спасява Космоса.

- Всичко във Вселената вярва във Вас Велики всевишни владетели. Нашата низост никога няма надхвърли недостижи-мите небеса на народа на неандерталците.

- ООО Благодаря ти за това просвещение извън – земни – но. Сега ще знам че всяка битка за доброто ще е за сметка на щастието на вас и на вселената. Бъдете щастливи не земляни такива. И светлината да е с вас. - така му казах за сбогом, а той преди да си тръгне рече:

- И наистина няма за какво да се опитвате да летите в кос-моса. От тази планета не може да излезете щото ние сме и сложили щит, та лошите човеци да не могат да минат отвъд нея и да пренесат корена на злото отново във вселената. Едно ще ви кажем – Благодарско Божествени Бойци, Бъдете Бъде-щето.

След това се усмихнах доволен. Знаех си че ничий крак не е стъпвал на Луната, или поне не човешки.


Кадри от един живот Понякога, просто ей така, се събуж-

дам. Събуждам се в реалният живот, който така пасивно пропускам да мине пред очите ми. Понякога се събуждам. И тогава сякаш не съм аз, не, всъщ-ност тогава съм много повече – аз съм

Себе си. Тогава се осъзнавам и... нищо повече. А какво трябва да е това повече? Констатирам и разбирам. Не мога да про-меня, сънят който сънува. Тогава? Отново заспива в своите тихи и спокойни, даже мъртвешки, сънища. Гледали ли сте някой скучен филм, в който нищо не ви вълнува освен кога ще свърши? Е аз точно това правя всеки ден. Гледам собственият си скучен филм и се надявам той по скоро да свърши, а краят му... не знам, не ме интересува.

Но днес се събудих отново, докато бях в автобуса, просто за миг затворих очи и мигновено ги отворих. Нищо не се бе про-менило освен мислите ми. Аз отново съществувах в същата реалност, в която бях и до преди малко, но сега живеех в нея.

Хора. Обикновени и много. Почти еднакви и тук там някой различен. А аз, като кой ли бях? Погледнах отражението си в прозореца. И все пак беше размазано, но се харесах. Все още изглеждах млада.

И тогава го видях и него и нещо разкъса гальовно сърцето ми. То се сви, а той се приближи. Приближаваше се грубиян-ски с някакъв нахален стил на движенията си и една усмивка, която трябваше да излъчва топлина, но собственикът и отдав-на бе забравил тази дума, или по скоро я бе изкривил в друго свое значение.

- Помислих че не си успяла да се качиш. При тази блъскани-ца. - подметна той и се доближи още по близо до мен, избут-вайки човека застанал до мен. Седнах от към външната страна на пътечката.

- Така се притесних за теб! - възкликна отново той, но аз вече не го гледах. - Тъжна си!

Позьорщина! Наведе се над мен и докосна с ръка косата ми. Започна да я гали с пресилена нежност. Сигурна съм че този човек не знае какво е нежност.

- Толкова те обичам и така ми липсваш, когато не си до мен. - шепнеше той над мен, а очите ми си преправяха път през тъпата пред мен. Исках да видя нещо, но не знаех какво. Усе-тих смразяваща тръпка да преминава през тялото ми и невол-но потрепнах.

- Студено ти. Ако искаш ще идем да ти купим ново яке в Събота. Искаш ли? - по дяволите, беше средата на Април, а той си мислеше, че ми е студено. Потрепнах защото ме бе гнус от допирът му, как не го разбира.

Мразех нежността му, мразех угрижеността му, мразех лю-бовта му, мразех всичко в него, абсолютно всичко. И въпреки това продължавах да сме заедно втора година. Никога не съм го обичала и никога не съм му го казвала, нито едното, нито другото. Той и не искаше. Не търсеше любов, не търсеше неж-ност, но намираше една мнима безмълвна жена, която не се противеше, която го търпеше и му прислужваше. От първи-ят път, насила, в противните му прегръдки и след това всеки следващ път. Ако се бунтувах – друго насилие последваше. Но вече не ме интересува какво прави с тялото ми. То не е мое. Както във филма тялото на главният герой не е ваше. Вашето е на стола и гледате. Аз съм също като вас, само че не мога да затворя очи и да запуша уши, когато дойде гнустта. Тогава


2007-04-23


се научих да гледам другаде, да чувам други го и да усещам другакси. Мразех го заедно със себе си. Но не бях сама и това ме успокояваше.

Когато се събудя... виждам го, не съм само аз. Има други, стотици, може би хиляди като мен. Не говорят, мълчат. Сякаш сме неми. Гледаме, а не виждаме, сякаш сме слепи. Движим се а не живеем... защото сме мъртви.... и продължаваме да гле-даме филмът на животът ни с надеждата краят да дойде по близко и да се мине с по малко кулминации и по-тихо.

И все пак. Днес бе различно. Защото във филмите има два-десет и пети кадър... нали така. Това е ония кадър, който съзна-телно не го виждаме, но подсъзнателно той се натъпква в гла-вата ни и променя животът ни... този двадесет и пети кадър, който е коренно различен от всичките предишни двадесет и четири. Така и аз видях своят забранен кадър. Като една све-тулка, като мигаща лампа в тъмен коридор, като повреден све-тофар – пулсираща, чезнеща и отново появяващата се. Един човек. Не знам дали бе мъж или жена, нито дали бе човек или ангел... но той бе там. И някъде дълбоко в очите му видях себе си. Въпреки разстоянието, въпреки тълпата в автобуса, въпре-ки насилените ласки на един насилник... аз се видях. Един поглед, мигновен, смъртен, угасващ, избледняващ и след това никога повече съществуващ. Дали автобуса бе спрял и той бе слязъл, дали се бе скрил зад тъмни очила, или бе излетя към небесата... нямаше значение защото той попи във мен и аз не-прекъснато го виждах. Тези две очи изпълнени с толкова мно-го топлина, обич и сила. Тези две говорещи очи... те ми казаха това, което не можех да прочета, не можех да чуя, не можех да изрека. Те ми казаха и аз разбрах. Моят свят е мой свят. В моят филм аз съм героят, сценаристът и режисьорът - не бездеен зрител... а всички останали – статисти със собствени

сюжети. Просто станах и се отправих към врата на автобуса. Зачаках

за следващата спирка.- Сега ли ще слизаме? - запитаме объркано той.- Аз да. Ти продължи пътя си към ада без мен. - отвърнах и

го погледнах. Автобусът спря и вратите се отворих. - Не искам да ме следваш повече. Аз не ти принадлежа. Не съм твоя ро-биня нито твоя играчка. Следващата стъпка мога да я направя и без да кажеш каквото и да е било.

И я направих. Едно стъпало. Второ – асфалт. И от тук це-лият свят беше мой... макар и за секунда, за две, може и за повече. Защото след това се свлякох на улицата и погледът ми изгасваше заедно със светлината на този свят. Знаех че няма да ме остави да си отида просто ей така. Нека заровят това чупливо тяло...

Аз само ще изчакам да мине списъка с участващите в моят филм за да видя какво бе това същество от двадесет и петият ми кадър... а после, може би ще се окаже, че все пак има и продължение.


Една Усмивка Тя бе излязла в този пролетен

ден, както всички ние бяхме излезли. Както нас, така и тя си имаше план на къде да върви, какво да стори. Тряб-ваше да напазарува от близко пазар-че, трябваше да погледне за една две

книжки в книжарницата и да прибере децата от училище.И както вървеше към пазар видя, както всички ние го виж-

дахме, едно дете, момче, свило се в мръсните си дрехи с та-белка пред се беси - „Помогнете на сираче“. Тя го подмина, както го подминаваме почти всички ние. Но тя не мислеше защо държавата не се е погрижила за него, не мислеше нито, че това е поредното дете работещо за някой дебел врат, който в края на деня щеше да прибере парите му. Не, тя не мислеше за това. Мислеше, по скоро се колебаеше между портокали или ябълки и като реши, че и двете ще са от полза се запъти да си избере по едно килце от някой щанд. Взе си и това и онова и тръгна към книжарницата, но по заобиколен път, а докато вървеше прехвърли няколко плода в отделна торбичка.

- Здравей! - рече тя с нежен глас на сирачето, а то тихо диг-на погледа си към нея. - Били приел тези плодове?

- Може. - едва успя да пророни то и протегна ръка към пода-дената от жената торбичка. - Много ви благодаря госпожице. - детето грейна и се усмихна щастливо.

- За нищо. Дано ти се усладят и съдбата ти да е щастлива. - Благодаря ви.Тя отмина и продължи с ведра крачка. Леко се усмихваше.

Беше накарала тази душа да се усмихне. Та ние всички можем това, нали?

Паднали звезди

Пътищата към ада са осеяни с добри намерения или всяко зло започва с не-винност. Така започна и моята исто-рия. Бях на десет, а сестра ми на пет-надесет. Баща ми бе напуснал майка

ни преди да се родим, а тя се бе пропила и сега бе из някакви болници, а когато не е там – на улицата. Ние двете живеехме в едно сиропиталище. Не беше хубаво, но поне имахме под-слон. Хората не бяха много лоши, но всички бяха тъжни. За това като малка наричах това място „Замъка на тъгата“. Всеки криеше своята тъга, спотайваше я в себе си, криеше жестоки тайни и никога разказани истории. Всички - и сестра ми и аз. Но аз бях малка и още нямаше какво да крия. Все още бях не-винна... до десетгодишнината си.

Сега съм на седемнадесет, а сестра ми ми е конкурентка в бизнеса. Дали тя някога подозираше, че ще ме превърне в своя конкуренция. Надали, тогава и тя бе дете. Едва ли сега ако мо-жеше да се върне назад би ме накарал да го направя отново. Не заради това че сега си съперничим, а защото ме обичаше и все още ме обича. Понякога я виждам разплакана, тъжна и мълчалива. Понякога и аз съм така. Такъв ни е бизнеса. Пла-чем зад кулисите, а пред камерата сме дръзки и красиви.

Тогава бях дете. Едва на десет. Мечтаех за принцове и двор-ци, различни от „Замъка на тъгата“. Мечтаех и ги сънувах поч-ти ги докосвах и усещах. И тогава един ден сестра ми дойде при мен и ме попита дали искам да видя истински дворец, бял и чист целият от мрамор. Бях толкова развълнуване и щастли-


2007-04-24


2007-04-25


ва, когато ме водеше натам. Но имаше едно единствено усло-вие – да слушам едни чичковци и да правя каквото ми казват. Тя ме остави сама, а те ме съблякоха и ме снимаха. Беше ме срам, но ме разведоха из целия дворец. Толкова светъл и чист, така ухаеше на различни аромати, от различни страни. По стените му имаше красиви, прелестни картини, а стаите бяха стаи на принцеси, а самите принцеси бяха толкова красиви, като ангели... сега знам че всички сме паднали ангели... но на едно дете на десет години, кой може да му обясни разликата между падналия ангел и този в небето.

На четиринадесет години загубих цялата си невинност. И от тук започна моята кариера в киното. Май беше нелегално, не помня, даже мисля че още е нелегално. Но пари има. И живея в един мраморен дворец с красиви картини и съблаз-нителни принцеси, а да и яки мускулести принцове. Мога да имам всичко, което си поискам, но не и свободата. Всъщност не знам, какво означава тя. Така ми е добре. Грижат се за мен и живея в дворец. Два дни имам някаква роля, няма значение каква но винаги се повтарят. Толкова бързо падат дрехите... а удоволствието. То започна да избледнява, свиква се, както и с болката и със срама и с унижението. Не никой не ме обиж-да, никой не ме унижава. Милиони са тези които ме гледат в тъмните часове, самотни намиращи... м***а му какво на-мират?... а когато застана пред огледалото за да сложа малко грим – там, там е целият срам на света, седи и ме гледа, уко-рителен и тих. Никога нищо не казва. Та имам ли друг избор. Знам че един ден когато остарея те ще решат, че не съм им нужна и ще ме заменят, не съм незаменима. И ще ме изритат. Тогава ще отида в някой друг „Замък на тъгата“ та там дано никой никога не е гледал безбройните ми филми.

И все пак съм щастлива. Защото съм късметлийка. Правя го доброволно. Не е насила както някои други момичета. От някъде го довеждат – само за снимките и след това ги отвеж-дат. Казват че ги продават. Аз не вярвам. Светът не може да е толкова жесток, нали? И все пак започнах от четиринадесет с филмите, а някои момиченца почват и по от рано. Те не раз-бират какво става. Мислят си, че така са големи. А когато ста-нат големи – вече са мъртви, мъртви от вътре, ако някога си имала дух, душа, то сега си само жалка робиня на плътта. Къс грешно месо и все пак забавление за толкова много зрители. Дава ли си някой сметка... мисли ли? Може ли да погледне зад очите ни, зад стенанията ни и да види? Не, защото сме толкова красиви и толкова диви, а не виждате колко сме жалки и не-щастни. Вие щастливи ли сте? Едва ли, иначе нямаше да ни гледате, нямаше да сте сами в тези часове. Помислете! Вижте нашата тъга. Може ли да я почувствате? А може ли да видите зад камерата, може ли да видите онова огледало, да видите страха, срамът и унижението ни. Ако вие не се интересувахте от нас, то нямаше и да ни има.... Нямаше да умираме всеки път пред камерата и да се раждаме зад нея, за да забравим това което сме, за да забравим мечтите, надеждите и да отда-дем тялото си на вас. Вие ще продължите да ни гледате, ние ще продължим да играем ролите си, а аз ще мечтае за един замък, в който ще съм сам сама и няма да има никакви карти-ни, мраморни стени, красиви жени и силни мъже, няма да има камери и голота, няма да има огледала, ще бъда сам сама. Ще мечтая, напук, защото съществувам.

86Краля на н0щта 87Краля на н0щта86 Краля на н0щта 87

171 СтъпалаВсичко почна на първия ден от сед-

мицата. Тогава отивах при един прия-тел. А той живееш на другия край на града, в единственият висок блок, в който нямаше асансьор и трябваше да изкача 171 стъпала защото той живее-

ше на най-последния етаж, а от там се виждаше целия свят.Всичко почна от първото стъпало. Тъкмо бях стъпил на

него и вдигнах поглед за да видя слизащия от горе човек. И тя за миг прехвърча покрай мен оставяйки аромата на пролетни цветя във въздуха. Обърнах се за да я проследя с поглед, а тя като вятър се шмугна през входната врата и остави огнено червената си коси да лети след нея.

Този ден свърши, когато вечерта реших, че е време да слизам в моя свят. И деня залезе отново с това първо стъпало. Този път тя се блъсна в мен и спря. Извини се с усмивка. Усмивка която никога няма да забравя и отново полетя нагоре. Не знам колко време прекарах стоейки като монумент, като украшение на стълбището.

След няколко дена реших че не е зле отново да посетя този мой приятел. С Надежда, че ако пак да я срещна...съдбата зна-чи нещо искаше да ми каже.

Тъкмо подминавах деветият етаж ,когато една Зелена вра-та се отвори и червенокосото момиче отново се появи. Не ме видя, а аз се опитах да се скрия колкото се може по – бързо. Оставих зад себе си само ехото на стъпките си, което се сля с нейните.

Този път с моя приятел не си говорехме за мен, говорехме си за нея.

Късно вече беше станало и луната бе изгряла. Беше толкова ярка и пълна че всички звезди се бяха скрили за да не и пре-чат. И тогава на деветия етаж се сблъскахме отново. Аз слизах бързо, тя се качваше бързо. Не исках да я срещна, сигурно и тя не искаше да се сблъскаме и да разпилеем плодовете, кои-то носеше в една найлонова торбичка. И тя се скъса и те се разпиляха навсякъде. Събрах ме ги и тогава отново срещнах-ме погледи и усмивки в здрача. От някъде проникваше лунна светлина. Дали бе магия или просто така казваха, но нейното лице целунато от лунните лъчи изглеждаше тъй магическо и прекрасно. Стояхме и се гледахме. А на следващият ден из-лязохме заедно да се разходим.

Този път само аз се качих. Без да я срещна. Срещнах я кога-то звъннах на вратата ѝ. И слязохме заедно. А късно вечерта се прибрахме и аз не слязох.

Днес, толкова много години след това. Броя всяко едно стъпало, което съм изкачвал хиляди пъти и съм слизал по него още толкова и стигнах до последното сто шестдесет и второ-то. Толкова бяха. Мислех че са 171. Но толкова ги бях избро-ил ако броях и стъпалата за дванадесетият етаж – за покрива. Преди толкова много време бях решил да ги изкача всичките и никога да не сляза по тях, а да полетя, за няколко мига. Но тогава се бе случило нещо, което не очаквах никога да ми се случи. За един миг се бях влюбил.

А сега стоях пред тази Зелена врата и коленичил държащ малка червена кутийка очаквах с трепет в сърцето, тя да от-вори и да и поискам сърцето, а аз щях да и дам моето... зави-наги.


2007-05-10

Краля на Н0щта

Всички права са запазениКорица: Цветелина Котларска

Дизайн: Мениън Лий ГрейИздателство - търсите се

Редарктор - търси се

2009Разпространява се безплатно

За контакти и коментари: [email protected]

king of the night

Documents