Пилешка супа за женската душа101 истории, които стоплят сърцето и възвисяват духа на жените

Джак Канфийлд, Марк Виктор Хансен, Дженифър Рийд Хоторн, Марси Шимоф

Много са начините, по които може да бъде определена една жена: дъщеря, майка, съпруга, професионалист, приятел, учен. Всяка жена е особена и неповторима, но между тях съществува нещо общо. Това, което свързва всички жени, са съизмеримите преживявания на любов и израстване: да по-чувстваш ласката на любовта; да изковеш приятелство за цял живот; да се докажеш в избраната професия; да родиш нов живот; да балансираш умело с отговорностите на професионалните и семейните ангажименти.

Блестящият сборник ПИЛЕШКА СУПА ЗА ЖЕНСКАТА ДУША е изпъстрен с подобни моменти. Тези малки разкази са доказателство за силата и красотата на женската душа. Ще откриете вдъхновение, радост и утеха, заложени в изключителните послания, посветени на любовта, постигането на мечти, преодоляването на препятствия, брака, майчинството, остаряването, връзката между поколенията, отношението към света, самоуважението и висшата мъдрост. Независимо дали сте жена с професия или майка-домакиня, девойка или старица, млада жена в началото на живота или опитна светска дама, тази великолепна книга ще ви бъде близък приятел в годините занапред.

ПИЛЕШКА СУПА ЗА ЖЕНСКАТА ДУША е едно от най-успешните заглавия от серията „Пилешка супа за душата" превърнала се във феномен на световното книгоиздаване през последните години. Сред преведените на повече от 30 езика и излезли вече в над 20 милиона екземпляра книги от тази завладяваща серия заслужават да бъдат отбелязани и новите заглавия: „Пилешка супа за оцеляващата душа", „Пилешка супа за душата на тинейджъра", „Пилешка супа за душата на майката" и „Пилешка супа за християнската душа".

Ето някои отзиви за книгата:,,Пилешка супа за Женската душа" е приказна колекция от вдъхващи надежда истории за жени.

Какъв великолепен начин да споделиш опита си с други жени! Тази книга ще стопли сърцето и ще възвиси душата ви!"

Ан Ричардс, бивш губернатор на щата Тексас„Като жени, ние раздаваме толкова много от сърцата и душата си на другите. Пилешка супа за

женската душа ще ви изпълни отново с любов, радост и вдъхновение и ще ви помогне да усетите по-пълно магията да си жена"

Барбара Де Анджелис, писателка,,Пилешка супа за Женската душа” - тази книга от поредицата Пилешка супа ме развълнува

особено силно! Моля ви, продължавайте да пишете, защото аз съм вече зависима от тези книги по време на дългите си самолетни пътувания!"

Дейзи Фуентес, модел, актриса, официален говорител„Тези истории ни напомнят какво всъщност означава да си жена или момиче в днешния сложен

свят - да имаме смелостта, самоуважението и учителите, които да ни вдъхнат сили и упование да достигнем мечтите си. Всяка работеща жена трябва да отдели пет минути от напрегнатия си ден, за да прочете тези истории. Те ще й върнат бодростта, ще й донесат надежда и ще внесат равновесие в деня й!

Лесли Смит, изпълнителен директор на Националната асоциация на жените„Тази порция Пилешка супа за женската душа има силата да прогони студенината от

човешкото сърце"Маргарета Арвидсон Седерот, бивша Мис Вселена

За авторите

Джак Канфийлд

1

е президент на семинарите по самоуважение и на фондацията за самоуважение в град Калвър, Калифорния. Той е ръководил интензивни семинари за лично и професионално развитие за повече от 500 000 души в Съединените щати, Канада, Европа, Австралия и Азия.

Той е и автор на няколко книги за развитието на самоуважението в образованието и е бил консултант на стотици компании и професионални съюзи.

Марк Виктор Хансене известен мотиватор и маркетингов агент за професионалисти, които искат да бъдат сред 10-те

най-добри в своята професия и които искат да утроят доходите си за три години. Той изминава над 400 000 километра годишно, за да предаде на хората своята увереност.Той е и популярен водещ от радиото и телевизията.

Дженифър Рийд Хоторн и Марси Шимоф,съавторките на Канфийлд и Хансен, са основателки на фирмата „Естийм груп",

специализирана в програми по самоуважение и усъвършенстване за жени.Двете са професионални лекторки и преподавателки, разговаряли с хиляди жени по света по

въпросите на личностното израстване, саморазвитието и професионалния успех.Феноменална женаХубавици се чудят на тайната ми.Не съм ни особено сладка, ни с тяло на манекен,но като почна да обяснявам,мислят, че лъжи разтягам.Казвам им,тайната е в дълбоките недрана моите обятия и бедра,в стъпката ми напета,в усмивката непревзета.Аз съм женавъв всичко.Феноменална жена -това съм аз.

Влизам аз някъдебез никакво притеснениеи до единвсички мъже стават от уважениеили падат на колене.После се скупчват около менкато рояк пчели.Казвам им,всичко идва от пламъчето в очите,от блясъка на зъбите,от полюшването на бедрата,от радостта на краката. Аз съм женавъв всичко.Феноменална жена –това съм аз.Самите мъже се чудяткакво толкова виждат в мен.Напрягат цялата си силада открият къде се е скрилатайната на моя женски феномен,но все без успех,

2

Когато реша да им покажа?твърдят,че нищо не могат да разберат.Казвам им,тя е в сластната дъга на гърба,в слънчевата усмивка,в пружинирането на гърдите,в изящната стойка, в нежната извивка.Аз съм женавъв всичко.Феноменална жена -това съм аз.

Сега разбирате, нали,защо не ходя с наведена глава.Не се налага да си повишавам гласаили да правя сцени.Ако ме видите да минавам край вас,от гордост ще се разтопите завчас.Казвам ви,тайната е в потракването на токчетата ми,във вълните на косите ми,в дланите на ръцете ми,в нуждата от грижите ми.Защото аз съм женавъв всичко.Феноменална жена -'това съм аз.

Мая Анджелоу

С обич посвещаваме тази книгана 3-те милиарда феноменални женина света. Дано тези истории стоплятсърцето и възвисят душите ви.Посвещаваме тази книга и на нашите родители,Елън Тайлър и Фред Анджелис,Уна и Пол Хансен, Морийн и Брукс Рийд,Луиз и Маркъс Шимоф, за неоценимитедарове на любовта и живота,с които са ни дарили.

БлагодарностиПилешка супа за женската душа беше писана, подбирана и редактирана повече от година. За

всички нас това бяха „усилия на любовта". Една от най-големите радости при създаването на тази книга, беше съвместната ни работа с хора, които наред с времето и вниманието си, вложиха в нашия проект сърцата и душите си. Искаме да благодарим на следните хора за тяхната всеотдайност и приноса им, без които тази книга нямаше да съществува:

На нашите семейства, които ни обичаха и подкрепяха през цялото време и бяха пилешка супа за нашите души!

На Дан Хоторн, затова, че никога не губеше вяра в нас и в смисъла на нашия труд. Дан, благодаря ти, че ни помагаше да виждаме нещата в правилна перспектива и да не се вземаме прекалено на сериозно. Дълбоко ценим твоята обич и прекрасното ти чувство за хумор!

3

На Ръсти Хофман, за безусловната му любов, за изключителната помощ, огромното сърце и необикновените му способности в областта на Интернет. Ръсти, благодарим ти, че постоянно ни напомняше да се радваме на мига. Ти си истински светец!

На Морийн Х.Рийд, задето прочете стотици истории и ни разказа за тях, както и за постоянните й насърчения и бодрост. Обичаме те!

На Луиз и Маркъс Шимоф, за безкрайната им подкрепа и любов. Благодарим ви за постоянната готовност да проучите всяко нещо, което ни бе необходимо, и затова, че бяхте едни от най-добрите източници на нашите истории. Обичаме ви!

На Елинър Хол, която подпомагаше работата ни във всяко отношение, от грижата за офиса на Пилешка супа за женската душа до правенето на справки и раздаването на емоционална подкрепа. За нея нямаше важна ми маловажна работа, благодарим ти за твоята любов, приятелство и неизчерпаема радост- без теб нямаше да се справим!

На Рон Хол, за безграничния му ум, прозрение и любов.На Каръл Клайн, за невероятните й умения в четенето и проучването на стотици истории, както

и за интервюирането на няколко жени и записването на техните важни истории, така че да бъдат включени в книгата, Каръл, дълбоко сме ти признателни за постоянната любов и приятелство.

На Джоана Кокс, за безбройните часове, прекарани в преписване на първоначалните ръкописи и затова, че винаги беше готова да се отзовеш с безкрайно търпение. Влюбени бяхме в твоята благотворна подкрепа, за нас беше удоволствие да работим с теб!

На Нанси Бърг и Ейлийн Лорънс, за първокласната работа по редактирането на безбройните ни разкази. Дълбоко сме ви признателни за това, че винаги успявахте да уловите есенцията на Пилешка супа за душата в историите, върху които работехте.

На Дан Кларк, за това, че сподели толкова много от своите истории и за това, че работеше до късно през нощта, за да редактира разказите, спазвайки сроковете.

На Сузан Лолър, за направените проучвания и за великодушното й сърце.На К.Бърнард, Боби Рот, Сюзън Шаткин, Емили Следж и Мери Зайлбек за редакторската им

помощ.На Питър Верко и Гари Сайдлър от „Хелт Комюникейшънс" за това, че повярваха в нашата

книга от мига, когато я предложихме, и затова, че я предоставиха на милиони читатели. Благодарим ви, Питър и Гари!

На Кристин Белърис, Матю Дийнър и Марк Колучи, нашите редактори от „Хелт Комюникейшънс" за великодушните им усилия да доведат книгата ни до това ниво на съвършенство.

На Ким Уайс и Ариел Форд за превъзходния труд, вложен в областта на рекламата и обществените връзки.

На Пати Объри и Нанси Мичъл, съавторки на Пилешка супа за оцеляващата душа, които ни помогнаха да изминем процеса на създаването на тази книга и неотклонно ни вдъхваха смелост и надежда. Пати, благодарим ти, че винаги беше готова да се отзовеш с нужните отговори и разбиране. Нанси, благодарим ти за изключителната работа по получаването на разрешение за публикуване на историите в тази книга.

На Хедър Макнамара, за редактирането и изготвянето на текста с такава лекота, умение и яснота. Дълбоко ценим твоето търпение и ценните те предложения. Ти си истинско съкровище!

Вероника Валензуела и Джули Нап, задето помагаха в офиса на Джак работата да върви гладко.На Розали Милър (леля Ро), която ни подкрепяше с гозбите и обичта си през последните

седмици от подготовката на текста.На Бари Спилчук, за споделените истории, карикатури, цитати - и когато се налагаше,

курабийки. Бари, високо ценим твоята подкрепа и чувството ти за хумор!На Марк Тъкър, задето разказа на слушателите си по цялата страна за тази книга. Неговите

усилия бяха възнаградени със стотици разкази, които хората ни изпратиха.На Реси Мобли, Даян Монтгомъри и Джени Брайсън, задето помолиха професионалните

оратори в своите агенции да ни предоставят техни истории.На Меивис Кордеро и Женското дружество за подкрепата, която оказаха на проекта ни и ни

поканиха да участваме в тяхната нюйоркска конференция на жените „Неповторими жени"На Дан Фийлдс, Илейн Глусак, Джоан Ландрет и Шерил Вестал за това, че отразиха

появяването на Пилешка супа за Женската душа в своите публикации.

4

На Бони Бартлет и Елизабет Колдър, за активната им подкрепа и за разпространяването на новината, че събираме истории.

На Алайза Шърман от „Сайбъргърл Интернет Медия" за проектирането на страницата ни в интернет.

На следните хора, които се справиха с невероятния труд по изчитането на предварителните текстове, помогнаха ни да направим окончателния подбор и ни дадоха безценни идеи за подобряване на книгата: Пати Объри, Ким Банкс, Кристин Белърис, Памела Байс, Лора Чити, Лейн Коул, Деби Дейвис, Линда Лоу ДеГрааф, Пам Фингър, Елинър Хол, Джийн Хамънд, Стефани Харуард, Ейми Хоторн, Рейчъл Дасоргенсън, Кимбърли Кърбъргър, Робин Коток, Нанси Лийхи, Джанет Лайзефски, Присила Линч, Тереза Линч, Барбара Маклофлин, Карън Маклофлин, Хедър Макнамара, Барбара Маккуейд, Джаки Милър, Нанси Мичъл, Синди Паладжак, Дебра Халпърин Поунман, Мориш Х. Рийд, Уенди Рийд, Каръл Риктър, Лорън Роуз, Марджъри Роуз, Хедър Сандърс, Уенди Шийтс, Луиз и Маркъс Шимоф, Каролин Стрикланд, Пола Томас, Дебра Уей и Ким Уийл. Искрено ви благодарим за героичния труд!

На Крейг Хърндън, за помощта му по печатането на текста и за въвеждането и организирането на всичките ни данни. Трудът на Крейг беше от ключово значение при захранването ни с информация от читателите на ръкописите, за да успеем да подберем окончателно 101 истории.

На „Феърфийлд Принтинг" особено на Стефани Харуард и Дебора Робъртс, за активната им подкрепа на нашата книга и готовността им по всяко време да позволят Пилешка супа за женската душа да измести почти всички други задачи.

На Джил Рубис и Обществената библиотека във Феърфийлд, на Тони Кейноскас и книжарницата „21 век" за изключителното им сътрудничество.

На Рик и Айрийн Арчър, за уменията им на художници и за дизайна на прекрасните ни рекламни материали.

На Фелисити и Джордж Фостър, за великолепния дизайн и цветово оформление.На Джери Теплиц, за сътрудничеството му при оформлението на корицата.На Тери Джонсън, Бил Ливейси и Блейн Уотсън, за неотклонните им напътствия по някои

аспекти на проекта ни.На Джорджа Ноубъл, за това, че ни предостави дома си през последните дни на начинанието

ни, както и за това, че ни дари със светлината и любовта си към красивото.На М., за дарената мъдрост и знания.На следните хора, които дадоха своя принос под формата на емоционална подкрепа и

насърчение по време на работата ни: Амшива Милър, Робърт Кениън, Лин Робъртсън, Лорън и Клиф Роуз, Джанет Дженкинс, Дейвид и Софая Дейда, както и на подкрепящите ни групи.

На много от хората, които ни изпратиха материали за предишните книги от поредицата Пилешка супа за душата, за любовта им към нашето начинание и не-секващата им готовност да споделят своите истории.

Искаме също така да благодарим на стотиците хора, които ни изпратиха разкази, стихотворения и цитати за евентуално включване в Пилешка супа за Женската душа. Нямахме възможност да включим всичко, което ни изпратихте, но бяхме дълбоко трогнати от искреното ви желание да споделите съкровените си мисли и преживяванията си с нас и нашите читатели. Благодарим ви.

Поради мащабността на нашето начинание. може да сме пропуснали името на някого, който ни е помогнал в работата. Ако е така, молим за извинение - трябва да знаете, че ценим работата на всички вас.

Сърдечно благодарим на многото ръце и сърца, благодареше на които тази книга се превърна в реалност. Обичаме Ви!

ВъведениеТази книга е истински дар за нас. От мига, когато беше замислена, ние на всяка стъпка

усещахме любовта, радостта и несломимия дух на жените, надяваме се, че тази книга ще бъде дар и за Вас.

Вече години наред ние четиримата изнасяме лекции пред публика, главно женска публика, за това как да изживяваме живота си по-пълноценно и по-щастливо. Ние се вълнуваме, направо сме

5

запленени от пламенното желание на жените да споделят душата, преживяванията и уроците на живота си. Именно от това вдъхновение се роди идеята за Пилешка супа за женската душа.

По време на създаването на книгата всеки ден бяхме заобиколени от чудеса! Имахме чувството, че сме направлявани от невидима ръка.

Един пример: повече от година издирвахме Филис Волкънс, авторката на „Целувка за лека нощ" за да поискаме разрешение да препечатаме историята й. След дълги усилия открихме една нейна далечна братовчедка, която ни съобщи, че Филис се била преместила да живее в Айова заедно със съпруга си, „само на няколко мили от Дженифър и Марси"! Още по-забележителна обаче беше реакцията на съпруга й, Стенли, когато се свързахме с него. Той сподели колко се радва, че сме му се обадили. От години те двамата била почитатели на Пилешка супа за душата, но на Филис й оставала още само една седмица живот. Сега изгарял от нетърпение да й каже, че ще участва в книгата ни; по-късно той ни разказа колко много означавало това за нея. А два дни по-късно тя починала.

Жените, които ни изпращаха своите разкази постоянно отбелязваха колко са благодарни за възможността да седнат и да ги запишат. Според тях, дори историите им да не влезели в книгата ни, те щели да бъдат доволни, че са намерили начин да ги изразят и сега се чувствали пречистени и обновени.

Тази книга оказа влияние и върху нас. Сега виждаме по-ясно кое е наистина важното в живота. Ценим по-дълбоко човешките преживявания. И изживяваме мига по-пълноценно.

Жените даряват на света толкова прекрасни неща със своята откритост, състрадание и мъдрост. Нашето най-голямо желание е всеки път, когато четете тези разкази да се чувствате по-ценни и по-значими -за себе си, и за другите - както беше за всички нас.

Или както прекрасно го е изразила Мери Михалия една от жените, които ни писаха:„Всички жени в живота си преминават през периоди, когато върху плещите им се стоварват

множество задължения - семейство, работа, съпруг, бивш съпруг, деца, заварени деца, родители.Много е важно и е истински необходимо да се отдръпнеш малко настрани и да преоцениш

приоритетите си, да се замислиш върху мисията си в този живот. Защото само когато се грижиш за своята душа, можеш да приласкаеш и да се погрижиш и за другите. Понякога се налага да кажеш: „Спри! Изслушай ме. Искам да ти разкажа нещо"

И така, от все сърце ние ви предлагаме Пилешка супа за женската душа. Надяваме се и вие, докато четете тази книга, да изпитате чудото на любовта. Дано стопли сърцето ви и възвиси душата ви.

Джак Канфийлд, Марк Виктор Хансен, Дженифър Рийд Хоторн и Марш Шимоф

1

ЗА ЛЮБОВТА

Най-добрите и най-красивите неща на светане могат нито да се видят,нито да се докоснат.Те трябва да бъдат почувствани със сърцето.Хелън Келър1

Бялата гарденияНа всеки рожден ден след 12-та ми година получавах по една бяла гардения от анонимен

изпращач. Към нея никога нямаше нито картичка, нито бележка, а от цветарския магазин нищо не можеха да кажат, защото поръчката винаги бе плащана в брой. След известно време се отказах от издирването на изпращача. Просто се наслаждавах на красотата и на омайния аромат на това вълшебно, съвършено бяло цвете, сгушено в гънките на меката розова хартия.

Никога обаче не се отказах да си мисля за това кой ли би могъл да ми я изпраща. Едни от най-щастливите мигове на живота ми бяха, когато се унасях в мечти за онази прекрасна и вълнуваща, но твърде срамежлива ми ексцентрична персона, която не желаеше да се разкрие. В юношеските години

1 Хелън Келър, американска писателка, която е била сляпа и глухоняма, но въпреки това от малка се научава да чете и пише. - Б. прев.

6

ми беше много приятно да си представям, че това е точно момчето, в което съм влюбена, или пък дори някой непознат, на когото съм направила неотразимо впечатление.

Майка ми често се включваше в моите гадания. Питаше ме на кого съм направила някаква особена добрина, кой е този, който така анонимно ми засвидетелства признателността си. Напомняше ми за случаите, в които съм била навън с колелото, докато съседката ни се е прибирала с кола, натоварена с покупки и деца. Аз винаги й помагах да разтовари колата и наглеждах децата да не изтичат на пътя. А може би загадъчният изпращач бе възрастният господин, който живееше от другата страна на улицата. През зимата често се случваше да му прибера пощата, за да не се налага да слиза по заледените стъпала.

Майка ми много се стараеше да разпалва въображението ми по отношение на гарденията. Тя искаше децата й да имат творческо мислене. Искаше също така да се чувстваме обичани и ценени не само от нея, а въобще - от всички.

Когато бях на 17 години, едно момче разби сърцето ми. Вечерта, когато той се обади за последен път, аз заспах в сълзи. Когато се събудих на сутринта, на огледалото ми с червено червило беше написано: „Знай със сърцето си, че когато си отидат полубоговете, идва ред на боговете." Дълго време мислих над този цитат от Емерсън и го оставих да стои на мястото, където майка ми го беше написала, докато сърцето ми заздравя. Когато най-сетне реших да го избърша, майка ми вече можеше да бъде сигурна, че всичко отново е наред.

Имаше обаче няколко рани, които майка ми не успя да излекува. Месец преди да завърша училище, баща ми почина от инфаркт. Чувствата ми се меняха от обикновена скръб до отчаяние, страх, недоверие и непреодолим гняв, че баща ми ще пропусне едни от най-важните събития в живота ми. Загубих всякакъв интерес към наближаващото завършване, към представлението на горните класове и абитуриентския бал - събития, в които бях вложила усилия и които бях очаквала с нетърпение. Замислих се дори дали да не си остана да уча в местния колеж вместо да замина, каквито бяха плановете ми, защото ми се струваше по-безопасно.

Майка ми, съкрушена от собствената си скръб, не даваше и дума да издумам за подобни неща. В деня преди смъртта на баща ми, двете с нея обикаляхме магазините в търсене на абитуриентска рокля и открихме нещо наистина впечатляващо - безкрайно количество коприна в червено, бяло и синьо. Облечена в нея, аз се чувствах като Скарлет О'Хара. Обаче нямаха моя размер и когато баща ми почина на следващия ден, аз напълно забравих за роклята.

Майка ми обаче не бе забравила. В деня преди бала същата рокля - точно мой размер - ме очакваше преметната величествено върху дивана в хола, подарък, направен по толкова деликатен и изпълнен с любов начин. Аз може и да не се бях погрижила за нова рокля, но майка ми беше помислила за всичко.

Тя обръщаше голямо внимание на самочувствието ни. Вдъхваше ни усет към обаянието на света, тя ни научи да откриваме красота дори в нещастието.

Всъщност, майка ни искаше децата й да виждат себе си като гарденията - прекрасни, силни, съвършени, с ореол от вълшебство и може би малко загадъчност.

Майка ми умря, когато бях на 22 години, само 10 дни след сватбата ми. Същата година гардениите престанаха да пристигат.

Марша Арьнс

Думи от дълбините на сърцето

Най-горчиви са сълзите, пролети над гробове заради неизказшш слова и неизвьршени дела.Хариет Бийчър Стоу

Повечето хора имат нужда да чуят „двете думи". И понякога се случва да ги чуят точно навреме.

Запознах се с Кони в деня, когато постъпих като доброволка в болницата. Бил, съпругът й, стоеше притеснен до носилката, от която я прехвърлиха на болничното легло. Макар да беше навлязла в последните етапи от борбата си с рака, Коки беше бодра и весела. Настанихме я. Написах името й върху всички болнични вещи, които щяха да й служат, и я попитах дали има нужда от нещо.

7

- О, да - отвърна тя, - бихте ли ми показали как да си пускам телевизора? Страшно обичам сериалите и не ми се иска да пропусна нещо.

Кони беше романтична душа. Обичаше телевизионни сериали, романи и филми с вълнуваща любовна история. Когато се опознахме по-добре, тя сподели колко било потискащо в продължение на 32 години да бъде съпруга на мъж, който често я наричал „глупава жена"

- Знам, че Бил ме обича - обясняваше тя, - но той не е от тия дето ще кажат, че ме обичат, или ще ми подарят картичка.

Тя въздъхна и погледна навън през прозореца към дърветата в двора.- Всичко бих дала поне веднъж да ми каже „обичам те", но той просто не е такъв човек.Бил посещаваше Кони всеки ден. Отначало седеше до леглото й, докато тя гледаше сериалите.

По-нататък, когато тя започна да спи през повечето време, той крачеше нагоре надолу из коридора пред стаята й. Още по-нататък, когато тя вече даже не гледаше телевизия и въобще рядко се будеше, аз започнах да отделям повече време на Бил.

Той ми разказа че на времето работел като дърводелец а сега обичал да ходи за риба. Двамата с Кони нямали деца, но откакто били пенсионирани си прекарвали добре, пътували много, но после Кони се разболяла. Бил не можеше да изрази чувствата си, свързани с предстоящата смърт на жена му.

Един ден, докато си пиехме кафето в барчето, заговорих на тема жени и колко е нужна малко романтика в нашия живот; колко ни е приятно да получаваме сантиментални картички и любовни писма.

- Казваш ли на Кони, че я обичащ? - попитах го аз (знаейки отговора), а той ме погледна така, сякаш съм луда.

- Няма нужда - отвърна той. - Тя си знае, че я обичам.- Сигурна съм, че го знае - рекох аз и се пресегнах да докосна ръцете му - груби ръце на

дърводелец, които стискаха чашата така, сякаш беше единствената им опора, - но тя има нужда да го чуе, Бил, има нужда да чуе какво е означавала за теб през всичките тези години. Моля те, помисли си за това.

Върнахме се в стаята на Кони. Бил изчезна вътре, а отидох да навестя друг пациент. По-късно видях Бил седнал до леглото. Той държеше ръката на Кони, докато тя спеше. Това беше на 12 февруари.

Два дни по-късно, както си вървях из отделението по обяд, видях Бил, подпрян на стената в коридора, втренчил очи в пода. От старшата сестра вече знаех, че Кони е починала в 11 часа сутринта.

Когато Бил ме видя, той си позволи да се отпусне в прегръдките ми за по-дълго. Лицето му беше обляно в сълзи и цял трепереше. Накрая се облегна на стената и пое дълбоко въздух.

-Трябва да ти кажа нещо - рече той. -Трябва да ти кажа колко добре се чувствам, че й казах.Той се прекъсна, за да си издуха носа.- Много мислих за онова, което ми спомена, и тази сутрин й казах колко много я обичам... и

колко се радвам, че съм се оженил за нея. Трябваше да видиш усмивката й!Влязох в стаята да се сбогувам на свой ред с Кони. На масичката до леглото й стоеше огромна

картичка по случай празника на влюбените - Свети Валентин. Нали ги знаете, ония сантиментални картички, в които пише: „На моята прекрасна съпруга... Обичам те"

Боби Липман

Мамината тенджера

Твърде много безценни неща в живота си приемаме за даденост, чиято стойност не осъзнаваме, докато някой не ни я покаже по най-неочакван начин. Така стана и с мамината тенджера.

Още я виждам как стои на печката в цялото си величие, с очукания си синьо-бял емайл, нещо вътре клокочи, а парата се издига нагоре сякаш от вулкан. Когато влизах в къщи през задната портичка, от аромата й не само че ми потичаха лигите, но се чувствах на сигурно място. Независимо дали мама стоеше над тенджерата и бъркаше с дългата дървена лъжица, или не, аз знаех, че съм си у дома.

8

Нейната супа минестроне нямаше определена рецепта. Тя всеки път беше уникално творение. Така било още по времето, когато мама била малко момиченце в Пиемонтските планини в Северна Италия, където научила тайната й от своята „нона" (баба), наследила я на свой ред от поколения „нони"

За нашето голямо емигрантско семейство мамината супа беше гаранция, че няма да останем гладни. Тя беше един къкрещ символ на сигурността. Рецептата й се създаваше спонтанно от онова, което имаше в кухнята. От съдържанието й можехме да съдим за икономическото положение на семейството. Гъстата супа от домати, макарони, боб, моркови, целина, лук, царевица в месо означаваше, че в дома на семейство Бускалия нещата вървят добре. Рядката супа беше знак за оскъдни времена. У дома никога не се изхвърляше храна. Това беше смъртен грях. В крайна сметка всичко отиваше в тенджерата.

За мама готвенето на супата беше свещен процес. За нея то беше празничен ритуал в чест на Божието провидение. Всеки картоф, всяко късче пилешко се пускаше в тенджерата с признателност и благодарност. Всеки път, когато чета главата „Притчи" от Библията, се сещам за мама: „При това, става докле е още нощ, и дава храна на дома си... Чадата й стават и я облажават."

В един момент обаче мамината тенджера се превърна за мен в повод за смут и притеснения, защото се страхувах, че заради нея ще загубя новия си училищен приятел. Сол беше слабо тъмнокосо момче и необикновен другар за мен, понеже баща му беше лекар и живееха в най-хубавия квартал на града. Сол често ме канеше в дома си на вечеря. Семейството имаше облечена в бяла униформа готвачка, която готвеше в кухня с блестящ хром и лъскави съдове. Храната беше добра, но на мен ми изглеждаше безвкусна, липсваше й живецът на гозбите, сготвени в опушената и почерняла тенджера в моя дом. Самата атмосфера беше безвкусна като храната. Всичко беше толкова официално. Майката и бащата на Сол бяха любезни, но разговорите около масата бяха надути и безинтересни, И никой никого не прегръщаше! Най-многото, което видях да направят Сол и баща му, беше да се здрависат.

В нашето семейство всички постоянно се прегръщахме - мъже, жени, момчета и момичета, а ако някой не целунеше мама, тя питаше:

- Какво има, да не си болен?Но точно в този момент от живота ми всичко това ми причиняваше само притеснение.Знаех, че Сол иска да дойде у нас на вечеря, но на мен никак не ми се щеше. Моето семейство

беше толкова различно. Никое друго дете нямаше на печката си такава тенджера, нито пък майка, чиято първа работа като те види да влизаш в къщи беше да те сложи на масата с лъжица в ръка и пълна паница отпред.

Хората в Америка не правят такива неща - опитах се аз да убедя мама.Е, аз не съм хората - отвръщаше гордо тя. – Аз съм Розина. Само луд човек може да не хареса

моето минестроне.Накрая Сол съвсем директно попита дали не може да дойде у нас на вечеря. Нямаше как да му

откажа. Знаех, че мама ще се зарадва ужасно много, но аз се притеснявах, уверен бях, че Сол ще се отврати от храненето с моето семейство.

- Мамо, защо да не хапнем нещо американско, хамбургери или пържено пиле?Тя ме изгледа с вледеняващ поглед и на мен веднага ми стана ясно, че е излишно да разпитвам

повече.В деня, когато Сол щеше да идва у нас, аз се бях побъркал от притеснение. Мама и останалите

девет членове на семейството ми още на вратата го посрещнаха с прегръдки и потупвания по гърба.Скоро всички седяхме около тежката резбована маса, покрита със стари лекета и петна,

голямата гордост и радост на татко, застлана с ярка, шарена мушама.И както се досещате, докато татко каже молитвата, пред всеки от нас вече се мъдреше пълна

паница със супа.- Е, Сол - попита мама, - Знаеш ли какво е това?- Не е ли супа? " отвърна Сол?- Каква ти супа - сериозно рече мама. - Това е минестроне!И се впусна дълго и разгорещено да обяснява каква сила дава минестронето: как лекува

главоболие, настинка, корем, черен дроб, подагра и болки в сърцето.

9

След като опипа мускулите на Сол, мама го увери, че супата ще го направи силен като италиано-американския герой Чарлс Атлас.

Бях убеден, че за последен път се срещам със Сол. Предположих, че той никога не би дошъл отново на гости в къща, пълна с толкова ексцентрични хора, говорещи със странен акцент и консумиращи необичайна храна.

Но за моя изненада Сол не само изяде супата си, но и два пъти си поиска „допълнително".Много ми харесва - каза той, докато сърбаше. Когато се сбогувахме, Сол заяви:- Имаш страхотно семейство. Де да можеше и майка ми да готви така.И добави:- Голям си късметлия!Късметлия ли, зачудих се аз, докато той се отдалечаваше по улицата и ми махаше усмихнато с

ръка.Днес вече и аз знам, че съм бил късметлия. Знам, че топлотата, която Сол е почувствал на

нашата маса, е била много повече от физическата и духовна топлина на маминото минестроне. Това е била чистата и неподправена радост на семейната трапеза, около която пируваше любовта.

Мама почина преди много години. Някой изключи огъня под нейната тенджера за минестроне в деня на погребението й и с това приключи една славна епоха. Но любовта към живота и сигурността, които клокочеха сред ароматните й съставки, и днес стоплят сърцето ми.

Двамата със Сол продължихме да бъдем приятели през годините. Аз бях кум на сватбата му. Наскоро бях у тях на вечеря. Той се прегръщаше с всичките си деца, те прегръщаха и мен. После жена му ни донесе димящи паници със супа. Пилешка супа, гъста и пълна със зеленчуци и късчета месо.

- Ей, Лио - обърна се към мен Сол, - знаеш ли какво е това?- Не е ли супа? - усмихнах се аз.Каква ти супа - презрително изпухтя той. – Това е пилешка супа! Лекува настинка, главоболие,

стомашни болки. И за черния дроб е много добра! - намигна ми Сол.Почувствах се отново у дома.Лио Бускалия

Точно навреме

Една вечер късно, към 11:30 часа, на магистралата за Алабама стояла възрастна тъмнокожа жена и едва устоявала на проливния дъжд и бурния вятър. Колата й се била повредила, а тя на всяка цена трябвало да продължи пътя си. Прогизнала до кости, тя решила на всяка цена да спре следващата кола. Човекът, който я взел, бил млад бял мъж - нещо нечувано при бурните събития от 60-те години в сърцето на Американския юг. Мъжът я закарал на сигурно място, помогнал й да потърси помощ и я настанил в едно такси. Тя наистина много бързала! Записала си адреса му, благодарила му и заминала.

Минали седем дни и на вратата на мъжа се почукало. За негова голяма изненада, в дома му внесли гигантски телевизор с голяма стерео уредба към него. Към доставката имало бележка, в която пишело:

Скъпи г-н Джеймс,Много Ви благодаря, че ми помогнахте онази вечер на пътя. От дъжда не само дрехите, но и

духът ми беше клюмнал съвсем. И тогава се появихте Вие. Благодарение на Вас успях да стигна до леглото на съпруга ми преди той да издъхне. Бог да Ви благослови за помощта и за безкористната готовност да услужите на хората.

Искрено Ваша,г-жа Нат Кинг КолДан Кларк

Дарове на сърцето

Любовта, която даряваме, е единствената обич,

10

която остава при насЕлбърт ХъбардВ суматохата, в която живеем, е много по-лесно да начислим нещо на кредитните си карти,

отколкото да направим подарък от сърце.А подаръците от сърце са особено нужни по време на празници.Преди няколко години се заех да подготвям децата си, че тази Коледа няма да бъде много

богата. Те отвърнаха:- Да, мамо, и преди си ни го казвала!Децата вече не ми вярваха, защото и миналата година им бях говорила същите неща, докато

течеше делото за развод. Но след това бях отишла и бях изразходвала всичките си кредитни карти докрай, Дори открих и някои особено хитри начини да им осигуря по нещо в Коледните чорапчета. Тази година определено щеше да бъде различно, но на тях не им се вярваше.

Една седмица преди Коледа си зададох въпроса: Как мога да направя тази Коледа различна? Във всичките ни жилища преди развода, винаги отделях време да се занимая с вътрешните ремонти и обзавеждане. Научих се да лепя тапети, да слагам дървени и керамични плочки, да шия пердета от чаршафи и още много неща. Но в тази квартира нямах много време да се занимавам с разкрасяване, а и парите не достигаха. Освен това ме беше яд на това грозно място, с червено-оранжевите си килими и тюркоазено зелени стени. Нямах никакво желание да влагам пари в него. Вътре в мен крещеше гласът на наранената ми гордост: „Няма да се задържим дълго тук!"

Никой не роптаеше срещу квартирата ни освен дъщеря ми Лиза, която винаги се опитваше да превърне стаята си в уютно кътче.

Време беше да приложа уменията си. Обадих се на бившия си съпруг и го помолих да купи на Лиза една набелязана от мен покривка за легло, Погрижих се за съответните чаршафи.

На Бъдни вечер купих един галон боя за 15 долара. Освен това купих най-красивата хартия за писма, която някога бях виждала. Целта ми беше проста: Щях да съм заета с шиене до Коледа сутринта, така че да не ми остане време за самосъжаление на този толкова тържествен семеен празник.

Вечерта раздадох на децата по три листа от специалната хартия за писма и пликове. Най-горе на всеки лист написах следните думи: „Това, което обичам у сестра си Мия", „Това, което обичам у брат си Крие", „Това, което обичам у сестра си Лиза" и „Това, което обичам у брат си Ерик". Децата бяха съответно на 16, 14, 10 и в години и се наложи да ги поубеждавам малко, за да ги уверя, че ще намерят поне едно хубаво нещо, което харесват един у друг. Те се пръснаха да пишат в усамотение, а аз отидох в стаята си да опаковам малкото купени подаръци.

Когато се върнах в кухнята, децата бяха свършили с писмата си един за друг. На всеки плик пишеше по едно име. Разменихме си прегръдки и целувки за лека нощ и децата си легнаха. Лиза получи специално разрешение да спи в моето легло, след като обеща да не наднича до сутринта на Коледа.

Залових се за работа. в малките часове на Коледната утрин аз довърших пердетата, боядисах стените и се отдръпнах назад да се възхитя на произведението си. Чакай, чакай - защо да не нарисувам дъги и облачета както тези на завивките? Измъкнах четките, гримовете и боите си и към пет часа сутринта всичко беше готово. Твърде изтощена, за да се тревожа за моето - по израза на статистическите рубрики - „мизерстващо" домакинство, отидох в стаята си и намерих Лиза просната с разперени ръце и крака в леглото. Реших, че не ми се спи в неравна борба с детски ръце и крака, така че я вдигнах внимателно и на пръсти я занесох до стаята й. Когато полагах главицата й върху възглавницата, тя рече:

- Мамо, стана ли сутрин?- Не е, бонбончето ми, не отваряй очи докато не дойде дядо Коледа.Сутринта се събудих от развълнуван шепот в ухото ми:- Мамо, много е красиво!По-късно всички се надигнахме, седнахме около елхата и отворихме малкото на брой

опаковани подаръци. След това раздадох на децата пликовете. Прочетохме написаните думи с просълзени очи и червени носове. Накрая стигнахме до написаното за най-малкия в семейството. Ерик беше на осем години и не очакваше да чуе нищо хубаво. Брат му беше написал: „Това, което обичам у брат ми Ерик е, че не се бои от нищо." Мия беше написала: ,,Това, което обичам у брат ми

11

Ерик е, че може да си говори с всеки!" Лиза беше написала: „Това, което обичам у брат ми Ерик е, че може да се катери по дърветата по-добре от всеки друг!"

Усетих как някой лекичко ме подръпва за ръкава, после една малка ръчичка се сви около ухото ми и Ерик прошепна:

- Мамо, до днес си мислех, че никой от тях не ме харесва!И в най-лошите ни периоди изобретателността и творческото мислене ни даряват с най-

прекрасните мигове на живота ни. Сега вече съм стъпила финансово на крака и сме отпразнували множество „богати" Коледи с купища подаръци под елхата, но когато стане дума коя е най-хубавата Коледа, всички се сещаме за тази.

Шерил Никълсън

Другата жена

След 21 годиш брачен живот открих нов начин да поддържам пламъчето на любовта и близостта в отношенията със съпругата ми:

Напоследък започнах да се срещам с друга жена.Всъщност, идеята беше на жена ми.- Сам знаеш, че я обичаш - смая ме тя един ден с думите си. - Животът е твърде кратък. Човек

трябва да прекарва повече време с хората, които обича.- Но аз обичам теб - възразих аз.- Знам. Но обичаш и нея. Сигурно няма да ми повярваш, но според мен, ако вие двамата

прекарвате повече време заедно, това ще сближи и нас.Както обикновено, Пеги се оказа права. Другата жена, с която съпругата ми ме окуражаваше да

излизам, беше майка ми. Майка ми е вдовица на 71 години и живее сама, откакто баща ми почина преди 19 години. Веднага след смъртта му аз се преместих да живея на 2500 мили от Калифорния, където създадох собствено семейство и професионална кариера. Когато преди пет години отново се върнах да живея близо да родното си градче, аз си обещах, че ще прекарвам повече време с майка си. Но покрай работата и трите ми деца така и не успявах да се виждам с нея освен по време на семейните празници.

Тя реагира с голяма изненада и подозрение, когато се обадих и и предложих да излезем двамата на вечеря и после да идем на кино.

- Какво има? Да не би да се местите да живеете надалеч с внуците ми? - попита тя.Майка ми е от този тип жени, които смятат, че всяко по-необичайно нещо - късно позвъняване

на телефона или ненадейна покана за вечеря от страна на най-големия й син - означава, че се е случило нещо лошо.

- Реших, че би било хубаво да се видя с теб - обясних аз. - Само ние двамата.Тя се замисли над думите ми за миг.- Да, хубаво би било - рече тя, - и на мен ще ми бъде приятно.Притеснявах се много, докато карах към дома й в петък вечер след работа. Чувствах се като

пред среща с ново гадже - а пък аз просто щях да се видя с майка си, за Бога!За какво ще си говорим? Ами ако не й хареса ресторантът, който съм избрал? Или пък филмът?Ами ако и двете не й се харесат?Когато паркирах пред дома й, разбрах, че тя се вълнува не по-малко от мен. Чакаше ме на

вратата, облечена с палто, с накъдрена коса. Усмихваше се.- Казах на приятелките ми, че ще излизам със сина си и те много се впечатлиха - отбеляза тя,

докато влизаше в колата. - Нямат търпение до утре да чуят как сме прекарали вечерта.Не отидохме кой знае къде - в едно обикновено ресторантче наблизо, където можехме да си

поговорим. Когато влизахме, майка ми ме хвана под ръка - къде от обич, къде, за да й помогна да изкачи стъпалата до салона.

Когато се настанихме на масата, аз прочетох менюто на глас, за да го чуе и тя. Тя различаваше само големи форми и светлосенки. По средата на ордьоврите аз вдигнах очи. Мама седеше срещу мен и просто ме гледаше. По устните й играеше дяволита усмивка.

- Мина времето, когато беше малък, аз ти четях менюто - рече тя.Моментално се досетих какво всъщност искаше да каже тя. Взаимоотношенията ни бяха

направили пълен оборот по въпроса за помощта.12

-Значи е време да си отдъхнеш и да ми позволиш да ти върна грижите - казах аз.По време на вечерята си поговорихме. Нищо Бог знае какво, просто се осведомихме за

развитието в живота на единия и на другия. Толкова се увлякохме в приказки, че изтървахме филма.- Ще излезем заедно пак, но само ако ми позволиш следващия път аз да те поканя на вечеря -

рече майка ми, когато я оставих пред дома й. Аз приех.- Как мина срещата? - поинтересува се жена ми, когато се прибрах у дома същата вечер.- Добре... по-добре, отколкото очаквах - обясних аз. Тя ми отвърна с многозначителна усмивка,

която означаваше „нали ти казах".От тази вечер нататък започнах да излизам редовно с мама. Не излизаме всяка седмица, но се

опитваме да се видим поне два пъти в месеца. Винаги излизаме на вечеря, а понякога ходим и на кино. Но в повечето случаи просто си говорим. Аз й разказвам за ежедневните си грижи в работата. Хваля се с децата и със съпругата си. Тя ме информира за клюките в семейството, с които никога не съм много в крак.

Разказва ми и за миналото си. Сега знам за живота на майка ми, когато е работела във фабрика по време на Втората световна война. Знам, че там са с запознали с баща ми и са се задиряли покрай товарните колички през тези трудни времена. Докато слушах разказите й, осъзнавах колко важни са те за мен. Те са моята история. Никога не мога да им се наситя.

Но ние не си говорим само за миналото. Говорим си и за бъдещето. Майка ми не е добре със здравето и затова се тревожи за бъдещето.

- Толкова много живот ме чака - каза тя една вечер, - Трябва да съм тук, когато внуците ми растат. Не искам да пропусна нито миг.

Като повечето от приятелите ми, рожба на 60-те години, аз постоянно бързам нанякъде, гледам разписанието ми за деня да е винаги запълнено до крайност, зает съм с постоянната борба да съвместявам професията, семейството и приятелите в живота си. Често се оплаквам колко бързо лети времето. Прекараното с майка ми време ме научи колко е важно да забавиш темпото. Сега вече знам какво означава един израз, който съм чувал милион пъти: пълноценно време.

Пеги беше права. Срещите ми с другата жена наистина подобриха нашия брак. Сега аз съм по-добър съпруг и баща, а надявам се и по-добър син.

Благодаря ти, мамо. Обичам те!Дейвид Фарьл

Докосването на Рамона

Минали бяха едва няколко седмици след операцията ми и аз трябваше да отида на контролен преглед при доктор Белт. Беше точно след първата ми химиотерапия.

Белегът ми беше все още много чувствителен. Цялата ми ръка стоеше като изтръпнала. Тази смесица от неповторими и странни усещания ми приличаше на положение, в което имам нов съквартирант, с когото деля общата квартира, позната доскоро като двете ми гърди, а сега наричана галено - „гърдата и ребрата".

Както обикновено ме въведоха първо в манипулационната, където ми взеха кръв, за пореден път - за мен това си остава ужасяваща процедура, понеже страшно се плаша от игли.

Легнах на манипулационната маса. Облечена бях с широка карирана вълнена риза, под която носех фланелка. Надявах се хората да приемат този грижливо обмислен ансамбъл като небрежна елегантност в избора на облекло. Ризата прикриваше новата конфигурация на гръдния ми кош, фланелката го предпазваше, а копчетата на ризата улесняваха медицинския преглед.

Тогава влезе Рамона. Топлата й лъчезарна усмивка ми беше позната и рязко се открояваше на фона на страховете ми, Виждала я бях преди няколко седмици в кабинета. Тогава с мен се занимаваше друга сестра, но запомних нея, защото се смееше. Смееше се с дълбок, гърлен, богат глас. Спомням си, че се зачудих какво толкова забавно има зад тази лекарска врата. На какво толкова е намерила да се смее в такъв момент? Затова реших, че не се отнася много сериозно към цялата работа и че ще се опитам да си намеря патронажна сестра, която е достатъчно сериозна. Но не бях права.

Този ден всичко беше различно. Рамона и преди ми беше взимала кръв. Тя знаеше, че се страхувам от игли и тактично скри цялата кинкалерия под едно списание с ярко синя снимка на

13

кухня в ремонт. Разкопчах ризата, съблякох фланелката и отдолу се показа пресният белег със стърчащ от него катетър.

- Как заздравява белегът? - попита тя.- Доста добре, струва ми се. Всеки ден го обмивам внимателно.Споменът от шибащите струи на душа по изтръпналата ми гръд проблесна в паметта ми.Тя нежно протегна ръка и я прекара по белега, за да провери дали белегът зараства равномерно

и дали кожата е гладка. Аз тихо се разплаках. Тя са наведе към мен, погледна ме с топлите си очи и рече:

- Не си го докосвала още, нали?- Не съм - отвърнах аз.И тази прекрасна, сърдечна жена положи дланта на златисто кафявата си ръка върху бялата ми

гръд и я остави да лежи там. Дълго. Аз продължавах кротко да плача. С ласкав глас тя рече:- Това е част от тялото ти. Това си ти. Няма нищо лошо вВ това да го докоснеш.Но аз не можех. Затова тя го докосна вместо мен. Белега. Заздравяващата рана. А под нея

докосваше сърцето ми.После Рамона рече:- Ще подържа ръката ти, за да го докоснеш и ти.Тя положи ръка върху моята и двете останахме така без да казваме нищо. Това бе

незабравимият дар на Рамона.Същата вечер, когато си легнах да спя, поставих нежно ръка върху гръдта си и я оставих да

лежи там, докато заспя. Знаех, че не съм сама. В леглото бяхме, метафорично казано, всички заедно - гръдта, ребрата, дарът на Рамона и аз.

Бети Абуси Елис

,,Ти Бог ли си?"

Една студена вечер по време на Коледните празници едно малко момченце на шест-седем годинки стоеше пред витрината на голям магазин. Детето нямаше обувки и беше облечено в истински дрипи. Една млада жена, която минаваше наблизо, забеляза детето и прочете копнежа в светлите му сини очи. Тя взе детето за ръка и го заведе в магазина. Вътре му купи нови обувки и цял комплект топли дрехи.

Двамата излязоха на улицата и жената се обърна към детето със следните думи:- Сега можеш да се прибереш у дома и да се веселиш на празника.Момченцето вдигна глава към нея и попита:- Госпожо, ти Бог ли си?Тя му се усмихна и отвърна:- Не, синко, аз съм само едно от неговите деца.Момченцето се замисли малко и рече:- Знаех си, че сигурно сте роднини.Дан Кларк

Електрически свещички

Веднъж месечно, В петък сутрин, работя на доброволни начала в местната болница, за да разнасям свещи за празничния сватбен ритуал на еврейските жени, които се лекуват там. Паленето на свещи е традиция, с която те отбелязват празничния свят ден, но в болницата не е разрешено да се палят истински свещи. Затова им предлагаме заместител -електрически свещи, които се включват в контакта и се запалват в началото на еврейския Сабат в петък на залез слънце. Сабат свършва в събота вечерта. В неделя сутрин аз събирам свещите и ги прибирам до следващия петък, когато друга доброволка ги разнася на пациентките за съответната седмица. Понякога се случва да заваря пациентки от миналата седмица.

14

Една петъчна сутрин, докато разнасях свещите, попаднах на много възрастна старица, навярно към 96-те. Косата й беше къса и снежно бяла, изглеждаше мека и пухкава като памук. Кожата й беше жълта и сбръчкана, сякаш костите й се бяха свили изведнъж и бяха оставили кожата наоколо без нищо, което да я крепи. Тя падаше на меки гънки по ръцете и лицето й. Изглеждаше малка в леглото. Ръцете й, положени върху одеялото, бяха възлести и загрубели, ръце, работили много. Но очите й бяха ясни и сини, а гласът й беше изненадващо бодър. От списъка, който бях получила, знаех, че се казва Сара Коен.

Каза ми, че ме е очаквала, защото никога не пропускала да запали свещи в къщи и ме помоли да ги включа в контакта близо до леглото й.

Изпълних молбата й и и пожелах всичко хубаво за Сабат. Когато се обърнах да си вървя, тя рече:

- Надявам се внуците ми да дойдат навреме, за да се сбогуват с мен.По лицето ми вероятно се е изписало смайване от нейното делово изказване за предстоящата й

смърт, но аз докоснах ръката й и рекох, че аз също се надявам да успеят.На излизане от стаята едва не се сблъсках с млада, около двайсет годишна жена. Облечена беше

в дълга пола в селски стил, а косата й беше покрита с кърпа. Чух как госпожа Коен каза:- О, Малка! Радвам се, че успя да дойдеш. Къде е Дейвид?Трябваше да продължа да разнасям свещите, но една частица от мен не преставаше да мисли за

това дали Дейвид също ще успее да дойде навреме. Не ми е лесно просто да оставям свещите и да си тръгвам, когато знам, че някои пациенти са много болни, че някои от тях навярно ще умрат, че някой ще страда, защото ги е обичал. Предполагам, че по някакъв начин тези жени ми напомнят за майка ми, когато тя беше в болницата на смъртно легло. Вероятно затова пожелах да върша тази работа на доброволни начала.

По време на целия Сабат мисълта за господа Коен и нейните внуци не ми даваше мира. В неделя сутринта отидох пак в болницата, за да събера свещите. Когато вървях към стаята на госпожа Коен, видях внучката й да седи на пода пред вратата. Тя вдигна глава при звука от количката ми.

- Извинете - рече тя, - не бихте ли могли да оставите свещите още няколко часа?Аз се изненадах от молбата й и тя реши да ми обясни.Разказа ми как двамата с брат й Дейвид били научили всичко свързано с религията от госпожа

Коен. Родителите им се били развели, докато те с брат й били още много малки, и понеже родителите им работели до късно, повечето почивни дни тя и брат й прекарвали с баба си.

- Баба ни правеше истински Сабат - разказа ми Малка. - Готвеше, чистеше, правеше сладки и цялата къща изглеждаше и миришеше - по един особен начин, който не мога да обясня. Когато отивахме там, ние се чувствахме като в друг свят. Там двамата с брат ми намирахме нещо, което никъде другаде не можехме да получим, Не знам как да ви обясня какво означаваше за нас този Сабат - за нас тримата - баба, Дейвид и аз - това беше временно спасение от всичко останало в живота ни. Беше прекрасно и затова двамата с Дейвид се приобщихме към нашата вяра. Сега Дейвид живее в Израел. Най-ранният полет, който е успял да намери, е за днес. Би трябвало да пристигне към шест часа, затова ви моля, ако може, да оставите свещите дотогава, а после аз сама ще ги прибера.

На мен не ми стана ясно какво общо имат свещите с пристигането на Дейвид. Малка ми обясни.- Разбирате ли? За баба Сабат беше денят, в който бяхме щастливи заедно. Тя не би искала да

умре по време на Сабат. Ако успеем да я накараме да повярва, че Сабат не е свършил, може би ще успее да изчака пристигането на Дейвид. Само докато и той успее да се прости с нея.

В този миг нищо на света не би могло да ме накара да се докосна до тези свещи. Обещах на Малка, че ще дойда да ги прибера по-късно. Не можех да кажа нищо повече, затова просто стиснах ръката й.

Има такива мигове, такива случаи, които могат да сближат напълно непознати хора. Това бе такъв миг.

През останалата част от деня аз продължих да си върша работата, но не можех да престана да мисля за драмата, която се разиграваше в болницата. Старицата в болничното легло беше съсредоточила сетните си сили да се задържи жива още малко.

И усилията й не бяха заради самата нея. Пред мен тя вече бе показала, че не се страхува от смъртта. Явно знаеше, че часът й е ударил и всъщност беше напълно готова да се прости с живота.

15

За мен Сара Коен олицетворяваше една сила, каквато не подозирах, че съществува, и една обич, която не знаех, че може да бъде толкова силна. Тя бе готова да съсредоточи цялата си сила, за да остане жива по време на Сабат. Не искаше любимите й внуци да свързват радостта и красотата на празника със скръбта поради нейната смърт. А вероятно искаше внуците й да придобият и чувството на завършеност от това, че са успели да се сбогуват с човека, оставил най-дълбока следа в живота им.

Когато се върнах в болницата в неделя вечер, заплаках още преди да стигна до стаята й. Погледнах вътре. Леглото беше празно, а свещите бяха изгасени.

Тогава зад себе си чух тих глас.- Той успя.Погледнах лицето на Малка, по него нямаше сълзи.-Дейвид пристигна следобед. Сега се моли. Успя да се прости с нея, а й донесе също една

чудесна новина -двамата с жена му очакват дете. Ако е момиче, ще се казва Сара.Новината някак си не ме учуди.Увих шнура на свещите около стойката им. Бяха още топли.Марша Арънс

Нещо повече от стипендия

Великите мисли говорятсамо на големите мислители,ала великите дела говорят на всички хора.Емили БиселНавярно сте чували за Осиола Маккарти. Тя е онази старица от щата Мисисипи, дето е на

много години и повече от 75 години е работила като перачка. В деня след пенсионирането си отишла в банката и за своя най-голяма изненада открила, че скромните й месечни спестявания възлизат на повече от 150 000 долара. И тогава за най-голяма изненада, тя взела, че дарила 150 000 долара - почти всичките си спестявания - на университета на Южен Мисисипи за създаването на стипендия за афро-американски студенти с недостатъчно средства. Дори във вестниците писаха за това.

Това, което вероятно не сте чули. е как дарението на Осиола повлия на моя живот. Аз съм на 19 години и съм първата студентка, получила стипендията на името на Осиола Маккарти.

Бях много добра ученичка и от все сърце исках да отида да уча в университета на Южен Мисисипи. Но на приемните изпити не ми достигна една точка, за да се класирам за обикновена стипендия, така че единственият начин да се запиша там беше чрез външна стипендия.

Една неделя ми попадна статия за Осиола Маккарти и нейното щедро дарение. Показах статията на майка ми - и двете смятахме, че постъпката й е много благородна.

На другия ден отидох в бюрото за финансово подпомагане и оттам ми казаха, че все още няма пари за мен, но ако нещо се появи, ще ми се обадят. След няколко дни, тъкмо вече тичах към колата, за да ме откара мама на работа, когато телефонът иззвъня. Върнах се да го вдигна и докато майка ми нетърпеливо натискаше клаксона, за да ме накара да побързам, ми съобщиха, че съм избрана да получа първата стипендия на името на Осиола Маккарти, Щях да полудея от радост! Изтърчах по най-бързия начин при майка ми, за да й кажа новината. Тя се обади лично в бюрото, за да провери дали е истина.

За пръв път се запознах с Осиола на една пресконференция - запознанството ми с нея беше като среща с близък роднина. Осиола нямаше нито съпруг, нито деца, така че стана като член на моето семейство. Двете с баба ми редовно си говорят по телефона, ходят заедно насам натам, освен това тя винаги идва на семейните празници.

Веднъж: се заприказвахме за сладолед. Открихме, че Осиола не е опитвала сладолед, така че всички се натоварихме в колата и отидохме в „Дейри Куийн" където поръчахме на Осиола първия й „банана сплит"2! Днес тя редовно си похапва сладолед.

2 Dairy Queen (англ.) - заведение за сладолед; „банана сплит" - вид мелба с разрязан на две половини банан със сладолед и сметана. Б. прев.

16

Осиола се е трудила през целия си живот - от ранна утрин до залез слънце е прала дрехи на ръка. На път за училище минавах с колата покрай дома й. Навремето разбира се не знаех, че това е нейната къща, но бях забелязала колко е поддържана ливадата й и как всичко е чистичко и подредено. Наскоро попитах защо през цялото това време не съм я видяла нито веднъж, и тя отвърна:

- Сигурно съм била отзад, да пера.Сега, когато Осиола е вече пенсионирана, тя седи по цял ден да чете Библията. Разбира се,

когато не е заета да получава поредната награда! Всеки път, когато отида да я видя, има по някоя нова награда. Ходила е дори в Белия дом. Толкова е

щастлива и горда, но никак не се е възгордяла от това. Едва успяхме да я уговорим да си купи видео, за да може да записва предаванията и да се гледа по телевизията - тя просто седи и се усмихва.

Осиола ми даде нещо много повече от стипендия. Тя ме научи на изкуството да даваш. Сега знам, че по света има добри хора, които вършат добрини. Тя се е трудила неуморно цял живот и е давала на другите, в замяна на това ме научи как да давам и аз, когато мога. Решила съм един ден и аз да добавя нещо към фонда за нейната стипендия.

Иска ми се да дам на Осиола семейството, което никога не е имала, затова я „осинових" за моя баба. Тя дори ме нарича своя внучка, А когато завърша университета, тя ще седи сред публиката между майка ми и баба ми - точно там, където й се полага.

Стефани Бълок

Няма да ме заболи

Да направя някояи друга добрина - хм!

Казах на съпруга си,че го обичам.В кутията с обядана сина си сложихбележка, в която пишеколко е неповторим.

В магазина отворихвратата на една женав инвалидна количка.

Оставих за пощаджиятакутия с курабийки. Пуснах един човекда мине пред менна опашката в супера.

Обадих се на брат мида му кажа,че ми е домъчняло за него.

Изпратих на кмета писмо,за да му благодаряза добре свършената работа.

Занесох цветяв старческия дом.

Няма да ме заболи.

Няма да ме заболи.

Няма да ме заболи.

Няма да ме заболи.

Няма да ме заболи.

Не ме заболя.

На него също му билодомъчняло за мен!

Няма да ме заболи.

Няма да ме заболи.

17

Направих пилешка супаза една болна приятелка.

Поиграх с дъщеря ми.

Благодарих на продавачката,която прибрапокупките ми в торбата.

Разреших на помощника сида отсъстваедин денбез да му го удържам.

Поиграх на топка с кучето си.Поканих една жена, която не може да шофира,на обяд и после на кино.

Получих писмо.

Да направя някояи друга добрина - хммм,може пък да изкарам такаи цяла година,

Няма да ме заболи.

Беше забавно.

Тя грейна цялата.

Заболя ме съвсем мъничко.

Беше приятно.

Прекарах добре.

Беше прекрасно.

Няма да ме заболи.

Санди Езрин

Целувка за лека нощ

Всеки ден, когато застъпвах следобед за нощно дежурство, обикалях по коридорите на старческия дом, спирах на всяка врата да си побъбря и да видя какво става. Често заварвах Кейт и Крис седнали всеки с големия албум на коленете, унесени над снимките си. Кейт гордо ми показваше снимки от миналото: Крис, висок, рус и хубав; Кейт - красива, тъмнокоса и засмяна. Двама млади влюбени, които минават със смях през сезоните на живота. Каква прекрасна гледка бяха двамата, седнали заедно, светлината от прозореца озаряваше побелелите им глави, сбръчканите им от годините лица бяха засмени при спомена за отминалите години, уловени и пленени завинаги в албума.

Колко малко знаят младите за любовта, мислех си аз. Колко глупаво е да си мислят, че държат монопола върху такава ценна стока. Възрастните наистина знаят какво е любовта; младите могат само да гадаят.

Докато персоналът вечеряше, случваше се Кейт и Крис, хванати за ръце да минат покрай вратата на столовата. Тогава разговорът неизменно се превръщаше в дискусия около тяхната любов и привързаност и какво би станало, ако единият умре. Всички знаехме, че Крис е силният и че Кейт зависи от него.

Какво ще прави Кейт, ако Крис умре пръв, питахме се често ние.Часът за лягане беше същински ритуал. Когато разнасях вечерните лекарства, Кейт обикновено

седеше в стола си по нощница и пантофи и очакваше идването ми. Под бдителния взор на нас двамата с Крис, Кейт си вземаше хапчетата. След това Крис много внимателно и помагаше да стане от стола и да отиде до леглото, където нежно завиваше крехкото й тяло.

Наблюдавайки ласкавите му грижи, хиляди пъти съм си казвала: Господи, защо в старческите домове няма двойни легла за брачни двойки?" Цял живот са били заедно, а в старческия дом трябва да спят в отделни легла. Отнемат им удобство, на което са се радвали цял живот.

18

„Колко са глупави тези правилници" мислех си, докато гледах как Крис се пресягаше да загаси лампата над леглото на Кейт. После се навеждаше внимателно и двамата се целуваха. Крис я милваше по бузата и двамата се усмихваха. Той вдигаше страничната преграда на леглото й и едва след това се обръщаше да вземе и своето лекарство, На излизане чувах думите на Крис: „Лека нощ, Кейт", после нейния глас: „Лека нощ, Крис", а леглата им бяха в двата края на стаята.

Един ден се върнах след двудневна отпуска. Първото нещо, което чух като прекрачих прага на дома беше:

- Крив почина вчера сутринта.- Как стана?- Масивен инфаркт. Стана много бързо.- Как е Кейт? - Зле.Влязох в стаята на Кейт. Тя седеше на стола си, неподвижна, скръстила ръце в скута си с

втренчен поглед. Взех ръцете й в своите и рекох:- Кейт, аз съм, Филис.Тя продължи да гледа втренчено, без да помръдне. Поставих ръка под брадичката й и бавно

повдигнах главата й така че да ме погледне.- Кейт, току-що научих за Крис. Много съжалявам.При името на Крис погледът й се оживи. Погледна ме озадачено, сякаш се чудеше откъде съм

се появила.- Кейт, аз съм, Филис. Много съжалявам за Крис.По лицето й пробегна споменът за случилото се.Очите й се изпълниха със сълзи, които потекоха по набръчканите бузи.- Крие си отиде - прошепна тя.- Знам - рекох. - Знам.Известно време глезехме Кейт, оставяхме я да се храни в стаята си и я заобикаляхме със

специални грижи. След това, полека-лека персоналът я вкара в стария режим. Когато минавах покрай стаята й, често я виждах да седи на стола с албум в скута и да гледа с тъга снимките на Крис.

Часът за лягане беше най-тягостното й време. Макар че й разрешиха да се премести с леглото на Крис, макар всички да бъбреха весело и да се смееха, докато я завиваха за през нощта, Кейт си оставаше все така мълчалива, занесена и тъжна. Когато минавах през стаята й час след като я бяхме завили в леглото, я намирах напълно будна, загледана в тавана.

Минаха седмици, но часът за лягане си оставаше все така труден за нея. Кейт изглеждаше толкова напрегната, толкова несигурна. „Защо така", чудех се аз. „Защо точно по това време на деня?”

Една вВечер, когато влязох в стаята й и я заварих пак съвсем будна, рекох спонтанно:- Кейт, да не би да ти липсва целувката за лека нощ?Наведох се и я целунах по сбръчканата буза. Сякаш отпуших същински потоп. Лицето й се

обля в сълзи, ръцете й се вкопчиха в мен.- Крис винаги ме целуваше за лека нощ - изхлипа тя.- Да, знам - прошепнах аз.- Толкова много ми липсва, през всичките тези години той ме целуваше за лека нощ.Тя млъкна за малко, докато й бършех сълзите.- Изглежда не мога да заспя без целувката му.Тя вдигна към мен очи, преливащи от благодарност.- Благодаря ти за тази целувка.В ъгълчетата на устните й трепна усмивка.- Знаеш ли - доверително промълви -тя, - Крис ми пееше една песен.- Така ли?- Да - кимна побелялата й глава, - нощем лежа тук и си мисля за нея.- Каква беше песента?Кейт се усмихна, хвана ме за ръката и прочисти гърло. После гласът й, изтънял от старост, но

все още мелодичен, се издигна в песен:Целуни ме, любов моя, на раздяла.

19

Та като стана твърде стар, за да мечтая,целувката ти сърцето ми да сгрява.Филис Волкънс Разказът е предоставен от Джейн Хана

БЕЛЕЖКА. НА РЕДАКТОРА: Филис Волкънс, авторката на този разказ, почина два дни след като я открихме с много усилия, за да поискаме разрешение да отпечатаме нейната история (виж Въведението). Нейният съпруг, Стенли, ни каза колко много означавало за Филис това, че сме я включили в книгата „Пилешка супа за женската душа" За нас е чест да отпечатаме „Целувка за лека нощ" в памет на Филис.

Подаръци

В ръцете си държа едно старо издание на „Класика на научната фантастика" от Жул Верн, разкъсаната опаковка на получения по въздушна поща колет се търкаля в краката ми. Надписът гласи: „На Мат, с обич от дядо Лорън, Сан Франциско" Защо моят 75-годишен баща изпраща на 9-годишния ми син книга от 511 страници? Неподходящият подарък ме ядосва - купил го е набързо, без да помисли. А може би не е честно от моя страна да очаквам от баща ми да знае какво ще се хареса на едно деветгодишно момче. И се сещам за миналата пролет, когато бяхме в Сан Франциско. Баща ми хукна да гони трамвая, сграбчи Мат за ръката и скочи вътре, по-късно се наведе да вдигне от улицата едно петаче.

- Мат, гледай! Когато оставиш монета на релсата, трамваят почти я прерязва на две!Още ги виждам как стоят там, глава до глава, захласнати един в друг.Вече по-малко ядосана, поглеждам през прозореца и виждам Хондо, който спи на терасата. Той

живее с нас откакто беше на осем седмици. Муцуната на лъскавата му черна глава е покрита със сиви косми, долните клепачи на кафявите му очи висят отпуснато. Големите му лапи на лабрадор се разчекват леко, когато ходи, между възглавничките растат все по-сив и косми. Сещам се за брадата на баща ми и как бях наблюдавала ивиците сиво да растат, докато накрая не остана нищо друго.

Фрекълс лежи до Хондо, дългата и козина на граничарско коли се полюшва в лекия вятър. Повечето от бебешките и петна са избледнели. Сещам се за миналото лято.

Четиринайсет години са много за едно куче. Животът на Хондо се изнизваше, намаляваше с всеки слънчев залез. Явно бе дошло време да си вземем второ куче, но въпреки всичко, угризенията ни бяха големи, когато доведохме Фрекълс в ранчото. След като тя се измъкна от камиона на още несигурните си крака, Хондо се държа като истински джентълмен. Подуши я, тя се сви. Тя заскимтя, той я близна. Размахаха опашки и така се роди едно ново приятелство.

Долу при конюшнята Фрекълс видя как Хондо, който беше прекрасен учител, търпеливо седна и зачака докато оседлаваме конете. Тя също седна и зачака. Котките се отъркаха в краката на Хондо и Фрекълс също се научи да не ги гони. Тръгнахме да нагледаме юниците и Хондо предано заприпка подире ни. Фрекълс се научи, че не бива да тормози кравите и сърните. Фрекълс се източи на ръст и в походката на Хондо взе да се забелязва една нова пъргавина. Годините минаваха. Ние отново започнахме да му хвърляме пръчка, за да я гони, и той я носеше докато челюстите му не мо-жеха повече да я държат. На Фрекълс тази игра така и не й хареса, но въпреки това го подкрепяше и насърчаваше. Хондо се радваше на временната отсрочка, на втората си младост.

Но един летен ден жегата и твърде многото мили, извървени по прашните пътеки след добитъка, взеха своето. Хондо изгуби съзнание в оградения двор за добитъка. С нежни думи и ласки успяхме да го свестим. Мат и Фрекълс гледаха отстрани как той се изправи несигурно на крака и се отърси от праха. Хондо пи жадно от кофата до къщата, после се качи на верандата и зае поста си до вратата. Следващия път, когато оседлахме конете, за да отидем до пасбището, го затворихме в конското ремарке. Той надничаше между дъските, обиден и огорчен без да разбира защо.

- Всичко е наред, старче - рекох аз, - ще се върнем.Но той беше твърде глух, за да ме чуе. След това отново започнахме да го взимаме с нас.

Животът му щеше да си отиде независимо от желанието ни да го опазим.Оставям тежкия том на Жул Верн на масата и вдигам опаковката от пода. Навън, по застланата

с чакъл алея минава кола. Фрекълс чува колата и се изправя, наострила уши. Хондо продължава да 20

спи. Фрекълс започва да лае, бързо и високо - съвсем различно от гърленото, басово предупреждение, опазвало дома ни в продължение на 14 години. В края на краищата Хондо се събужда, но не от шума на колата; пронизителното лаене преодолява напредналата му глухота, той повдига глава и се оглежда. Вижда, че Фрекълс е на поста си, изправена в поза на бойна готовност. С дълбока въздишка на примирение той отпуска глава върху лапите си и затваря очи.

Иска ми се да изляза и да взема в ръце благородната глава на Хондо, да погледна в кафявите му очи и да му поговоря нежно, така че да почувства със сърцето си думите, които вече не може да чуе. Иска ми се да остане още малко в моя живот.

Вместо това вземам книгата и препрочитам надписа.,,На Мат, с обич от дядо Лорън” Изведнъж подаръкът придобива смисъл. Между Хондо и

Фрекълс има четиринайсет години разлика. Между дядото и внука има шейсет и пет години и хиляда мили разстояние. Предстоят им още само няколко години за размяна на подаръци. Баща ми също брои всеки залез, наблюдава как животът му се изнизва. Времето не му позволява да изпраща само подходящи подаръци. Ако след десет години Мат отвори книгата, готов да се потопи на 20 хиляди левги под водата, думите на неговия дядо ще му пожелаят на добър час.

Внимателно оставям тежката книга върху масата, отварям вратата и излизам на верандата. Козината на Хондо блести на слънцето. Той усеща стъпките ми по трептенето на дъските и опашката му бавно се поклаща напред-назад.

Пейдж Ламбьрт

1 716 писма

На 15 ноември 1942 година с готовност казах „Да" на моя напет жених, гордо изправен в изрядната си парадна униформа на Американската армия. Само осем месеца по-късно го призоваха под бойните знамена, за да участва във Втората световна война, изпратиха го неизвестно къде в Тихия океан за незнаен период от време.

На заминаване, с моя млад жених си обещахме, докато сме разделени да си пишем всеки ден. Решихме да номерираме всяко свое писмо, за да знаем, ако някое се загуби. Пишейки всеки ден, открихме, че в много случаи няма какво друго да си кажем освен „Обичам те" Но тези думи присъстваха във всяко писмо.

Войната изпрати съпруга ми, военен зъболекар, на фронтовата линия. Независимо от това дали беше в разгара на някоя битка на Алеутските острови, В Окинава или на Филипините, всеки ден намираше време да ми пише. Понякога дори намираше време за нещо повече от писане. Когато успееше да открадне някой свободен миг, той ми правеше бижута от местни материали.

По време на едно затишие на Филипините беше успял да ми издяла прекрасен махагонов нож за отваряне на писма, името ми беше старателно гравирано от едната страна на дръжката, а от другата пишеше „Филипините, 1944" Писа ми, че ножът бил предназначен да си отварям всеки ден неговите писма. След повече от 50 години същият този нож продължава да стои на бюрото ми и си отварям с него пощата, макар че писмата, които получавам днес, далеч не са толкова важни, колкото писмата от съпруга ми по време на войната.

Имаше дни и седмици, през които не получавах нищо. Естествено, тогава се страхувах за съдбата на съпруга си - мнозина от другарите му в неговата част вече бяха загинали. Но всеки път пощата пристигаше и получавах наведнъж цяла купчина писма. Неизменно се заемах да ги подредя по ред на номерата, за да ги прочета в хронологичната им последователност и да се насладя на всяко поотделно. За съжаление, всички писма минаваха през военната цензура и се налагаше да попълвам с въображението си написаното в почернените редове.

Докато беше в Хавай, съпругът ми ме молеше в едно писмо да му изпратя мерките си, за да ми поръча пижама при прочутите китайски шивачи на острова. Аз веднага му ги изпратих - в9-60-91 (колко отдавна беше това.) Съпругът ми получил писмото, но мерките били почерпени от военните цензори, които явно са решили, че се опитвам да му съобщя нещо с таен код. Както и да е, пижамата ми стана.

През ноември 1945 войната вече беше свършила и съпругът ми най-сетне се прибра у дома. Не се бяхме виждали от заминаването му преди две години и четири месеца. През цялото това време бяхме говорили само веднъж по телефона. Но тъй като бяхме спазили обещанието да си пишем

21

всеки ден, всеки от нас бе написал на другия в5в писма - общо 1 716 писма, които ни бяха помогнали да преживеем войната.

Когато съпругът ми се върна от войната, имахме късмет да се сдобием с миниатюрен апартамент, въпреки че пазарът на недвижими имоти в Сан Франциско беше невероятно труден. Тясната ни квартира едва побираше нас двамата, така че се наложи да се простим с всичките си писма. През времето след края на войната не сме се разделяли за повече от два дни, за-това не сме имали случаи да си пишем отново.

Но през всичките тези години съпругът ми не престана да засвидетелства пред мен, пред децата и внуците ни предаността и обичта, която ми бе засвидетелствал в онези ранни години. Наскоро отпразнувахме 53 години щастлив съвместен живот и макар писмата от първите ни години заедно вече да ги няма. Любовта, вложена в тях завинаги ще остане в сърцата ни.

Луиз Шимоф

Тайната подправка на Марта

Малката метална кутийка дразнеше любопитството на Бен всеки път, когато менеше през кухнята. Тя стоеше на полицата над печката на Марта. Навярно нямаше да му се натрапва толкова и нямаше толкова да го тормози, ако Марта не му бе повтаряла често да не я пипа. Защото, според обясненията й, вътре имало „тайна билка" от майка й и понеже нямало откъде да вземе нова, тревожела се да не би Бен или някой друг да я вземе, да погледне какво има вътре и без да иска да я изпусне и разсипе безценното й съдържание.

Кутийката не беше нищо особено. От старост първоначалната й окраска на червени и златни цветя беше избеляла. Личеше си къде е била пипана хиляди пъти при вземането и отварянето й.

Не само пръстите на Марта бяха държали тази кутийка, но и тези на майка й и на баба й. Марта не знаеше със сигурност, но смяташе, че и прабаба й е използвала същата кутийка и „тайната й билка".

Бен знаеше само, че скоро след сватбата им майката на Марта донесе кутийката и каза на Марта да я използва със същата обич, с каквато я била използвала и тя,

И Марта неизменно го правеше, Бен никога не бе виждал Марта да готви нещо без да снеме кутийката от полицата и да поръси гозбата с мъничко от „тайната билка". Дори когато правеше сладкиши, пайове и курабийки забелязваше, че винаги поръсва по малко точно преди да сложи тавичката във фурната.

Каквото и да съдържаше тази кутийка, явно вършеше добра работа, защото според Бен на света нямаше по-добра готвачка от Марта. И не само той смяташе така - всеки, който някога се бе хранил на трапезата им, се прехласваше по гозбите на Марта.

Само че защо тя не даваше на Бен да докосне кутийката? Наистина ли се страхуваше, че ще разсипе съдържанието й? Как ли изглежда тази „тайна билка"? Явно беше стрита на много фин прах, защото когато Марта поръсваше ястието, Бен не виждаше нищо. Освен това явно използваше съвсем мъничко от нея, понеже нямаше откъде да вземе още.

Все някак си Марта бе успяла да направи така, че съдържанието да не се свърши през целия им 30-годишен брачен живот. И винаги постигаше такъв ефект, че всички си облизваха пръстите.

Бен се изкушаваше все повече и повече да надникне в кутийката поне веднъж, ала все не събираше достатъчно сили.

Но ето, че един ден Марта се разболя. Бен я закара в болницата, където я задържаха по-дълго. Когато се прибра вкъщи, Бен се почувства страшно самотен. До този момент Марта никога не бе нощувала извън къщи. А когато наближи време за вечеря, той се зачуди какво да прави - Марта толкова обичаше да готви, че на него никога не му се бе налагало да си приготви сам нещо за ядене.

Докато се мотаеше из кухнята и надничаше в хладилника, кутийката на полицата все му се набиваше в очи. Погледът му се отклоняваше натам като привлечен от магнит - той бързо извръщаше очи, но любопитството му го връщаше отново.

Любопитството не му даваше мира.Какво имаше в кутийката? Защо не бива да я пипа? Как изглежда тази „тайна билка" Колко ли е

останало от нея?Бен отново извърна очи и повдигна капака на една голяма форма за сладкиши на кухненския

плот. Ах ... Вътре имаше повече от половината на един от великолепните сладкиши на Марта. 22

Отряза си едно голямо парче, седна на кухненската маса и още преди да е изял и хапка, очите му се върнаха върху кутийката. Какво толкова ще й стане, ако погледне вътре? Защо изобщо Марта беше така потайна, когато ставаше дума за тази кутийка?

Бен си отхапа още сладкиш и продължи спора със себе си - да го направи ли, или не? В продължение на още пет големи хапки той продължи да размишлява, вперил поглед в кутийката. Накрая не издържа.

Отиде бавно в другия край на кухнята и много внимателно взе кутийката от полицата - ужасяваше се да не се случи най-страшното - да разсипе съдържанието й при опита си да види какво има вътре.

Сложи кутийката на плота и внимателно свали капака. Дори го достраша да погледне вътре! Когато пред него се разкри изцяло вътрешността на кутийката, Бен опули очи от изненада - ами че вътре нямаше нищо ... освен малкото сгънато листче на дъното.

Бен едва напъха голямата си ръка вътре. Взе внимателно хартийката за едното ъгълче, извади я и бавно я разгъна под светлината на кухненската лампа.

Бележката беше съвсем кратка и Бен веднага позна почерка на тъща си. Написаното беше съвсем просто: „Марта, във всичко, което правиш, слагай по мъничко обич."

Бен преглътна с усилие, върна бележката и кутийката на място и тихичко се върна да си довърши сладкиша. Сега вече му беше напълно ясно защо е така вкусен.

Историята е предоставена от Дот ЕйбръхамСписание „Реминис"

2

ЗА ОТНОШЕНИЯТА И САМОУВАЖЕНИЕТО

Човек не може да избира кога и как да умре.Може само да определи как да живее.

Джоан Бейз

Бъди кралица

БЕЛЕЖКА НА СЪСТАВИЛИТЕ: Години наред ние черпим вдъхновение от посланията за обич за силата на избора, които великите жени на този свят са ни оставили. Едно от най-възвисяващите послания е вложено в думите, действията и примера на една от най-обичаните и уважавани жени в наше време, Опра Уинфри. Тя постоянно ни напомня, че у всяка жена живее кралица, която чака да изяви величието си. Във връзка с темата, използвана от Мариан Уилямсън в книгата й .,,Цената на една жена", Опра се обърна със следната реч към абитуриентките от женския колеж Спелман през 1993 година:

Бъдете кралици. Дръзнете да бъдете различни. Бъдете първооткривателки. Бъдете начело. Бъдете жени, които в лицето на неприятностите продължават да прегръщат живота и вървят безстрашно към предизвикателството. Приемете го! Бъдете търсачки на истината и владейте своето кралство, каквото и да е то - Вашия дом, работа, семейство - с изпълнено с обич сърце.

Бъдете кралици. Бъдете нежни. Не преставайте да раждате все нови и нови идеи и да се радвате на женското си начало ... Най-горещата ми молитва е за това да престанем да си губим времето в ежедневна суетня и посредственост ... Ние сме дъщери на Бога - тук сме, за да научим света как да обича...

Няма значение какво сте преживели, откъде сте, кои са родителите ви - нито пък социалното или икономическото ви положение. Тези неща са без значение. Значение има само как избирате да обичате, как избирате да изразявате любовта си чрез своята работа, чрез семейството си, чрез това, което сте избрали да дадете на света. ..

Бъдете кралици. Бъдете господарки на силата и величието си!Опра Уинфри

23

Маминия план

Навярно фактът, че първият ми внук, Джейми тръгва на училище, ме върна в горчивосладкия спомен за времето, когато аз бях в първи клас. Годината беше 1942-а. Госпожа Една беше от онези чудесни старомодни учителки, които с радост отдаваха целия си живот на училището. Обичах училището: миризмата на тебешир и цветни моливи; аромата на дървения под, след като байчото, Джим, го лъснеше; да имам чин, който да ми е точно по мярка. С училището обаче беше свързан и един непреодолим проблем – Милдред.

Всеки ден на път за вкъщи Милдред ме дразнеше, удряше и плашеше. Мисълта за нея ме хвърляше в ужас. Тя беше за втора година в първи клас и беше с една година по-голяма от мен. Милдред нямаше приятели и изглежда усилията й бяха съсредоточени главно в създаването на неприятели. Аз бях сред най-дребните деца в първи клас и заради това тя ме избра за свой главен враг.

На път за вкъщи тя неизменно ме настъпваше по петите и ми изуваше обувките. А когато спирах, за да ги оправя, Милдред ме удряше по гърба с всичка сила. щом удареше последният звънец, сърцето ми е като лудо и аз започвах да премигвам бързо за да не се разплача.

Скоро мама усети, че нещо в училище не е наред. Не ми се искаше да й разказвам за Милдред. Седях до радиото и слушах „Самотният ездач" преструвайки се, че не чувам въпросите й за училище. Мама продължаваше да ме разпитва и в края на краищата, през много хлипане и подсмърчане, чу цялата история.

- Нищо не можеш да направиш, мамо. Нищо. Всички ще решат, че съм мамино детенце.Нямаше никакъв начин мама да идва да ме взема от училище. Тя ходеше на работа. Баща ми

беше починал преди няколко години. Нямах нито братя, нито сестри, които да се грижат за мен. Не можех да си представя как мама може да ми помогне. Уверена бях, че проблемът ми няма решение - за толкова голям проблем въобще няма решение.

На следващия ден в училище госпожица Една се наведе над чина ми и прошепна;- Марион, би ли останала след училище, за да ми помогнеш с една работа? Снощи говорих с

майка ти и тя каза, че няма нищо против.Сините й очи ме гледаха разбиращо и тя миришеше прелестно на одеколон. Тогава си

помислих, че сигурно всички ангели имат такива сини очи и миришат на същия одеколон. Кимнах радостно.

Когато последният звънец иззвъня, аз с удоволствие останах на чина си. Милдред беше леко озадачена, но се изниза заедно с другите. Не след дълго госпожица Една каза, че е време да си вървя. Тя стоеше на стъпалата на училищния праг и ми махаше с ръка, Затичах се нагоре по хълма без никакъв страх. И тогава, точно когато стигнах върха на хълма, чух зад гърба си познати стъпки. Милдред ме бе причакала. Моментално настъпи обувката ми и ме плясна по гърба. Аз се разплаках. Не можах да се сдържа.

Когато мама се прибра от работа и ме видя, се зае да ме разпитва. Аз и се молих да не ходя на училище и през нощта почти не спах. На сутринта тя рече:

- Марион, днес ще дойда с теб до хълма. Навярно ще срещнем и Милдред.Милдред идваше на училище от другия край на града. На път за училище тя никога не ме

тормозеше, само на връщане.- Мамо, моля ти се, недей! Недей да говориш с Милдред, Само ще я ядосаш повече. Нека си

остана вкъщи. Моля ти се, мамо.- Обличай се по-бързо, Марион - отвърна тя с ласкав, но твърд глас.- Моля ти се, мамо.- Повярвай ми, Марион. Имам план.Коремът ми се бунтуваше. Толкова ли не разбираше майка ми, че какъвто и план да е

измислила, той няма да свърши работа? Навлякохме се срещу хапещия студ и тръгнахме нагоре по хълма. Може би няма да срещнем Милдред, надявах се аз. Но майка ми имаше много уверен вид. Познавах добре този вид и с ужас си мислех, че ще видим Милдред и мама ще приложи своя „план”

И разбира се, точно когато стигнахме върха на хълма и аз трябваше да тръгна в посока към училището, а мама в другата - към работата си в банката, забелязахме Милдред. Изчакахме я, докато се изравни с нас. Тя се престори, че не ни вижда, понеже видя, че съм с майка си.

24

- Здравей, Милдред - тихо поздрави мама. Милдред се спря и замръзна като статуя. Лицето и ръцете й бяха ярко червени от студа. Възголямото й палто беше разкопчано. На него имаше само две копчета. Останалите липсваха Отдолу беше облечена с памучна рокля, сякаш беше лято. Аз бях увита с толкова дрехи, че едва ходех. Навлечена бях дори с няколко долни фланели.

Мама се наведе така, че да се изравни с Милдред. Отначало нищо не каза. Вместо това закопча копчетата на палтото й и вдигна яката така, че да й скрие врата. После приглади назад непокорния кичур, който постоянно висеше пред очите на Милдред. Аз стоях отстрани и гледах как дъхът ни излиза пред лицата в ледения утринен въздух, надявайки се, че никой от съучениците ми няма да мине наблизо и маминият план ще свърши бързо.

- Аз съм майката на Марион. Имам нужда от твоята помощ, Милдред.Милдред гледаше майка ми с изпитателен поглед и с изражение, което не можех да определя.

Лицата им бяха само на няколко пръста едно от друго. Докато мама говореше, нейните облечени в ръкавици длани държаха измръзналите ръце на Милдред.

- Марион няма нито брат, нито сестра. Тя има нужда от някоя особено добра приятелка в училище. Някой, който да я изпраща до върха на хълма след училище. Струва ми се, че ти би могла да й бъдеш приятелка. Би ли станала приятелка на Марион, Милдред?

Милдред захапа долната си устна, като непрестанно премигваше, накрая кимна.- Благодаря ти! - рече мама с голяма увереност и благодарност. - Знаех си, че мога да разчитам

на теб.След това тя прегърна Милдред дълго и силно. Мен ме прегърна набързо и след това извика

подире ни, сякаш не се бе случило нищо необичайно.- Довиждане, момичета. Приятен ден.Двете с Милдред вървяхме заедно по пътя до училище, вдървени като механични играчки,

вперили очи пред себе си без да продумаме нито дума, Веднъж само я стрелнах с поглед. Милдред се усмихваше! Никога дотогава не я бях виждала да се усмихва.

Всеки ден след училище се прибирахме заедно нагоре по хълма. Скоро започнахме да си приказваме, да се смеем и да си споделяме разни тайни. Милдред започна да си прибира косата назад така, както мама й я беше прибрала. Понякога дори си слагаше панделка в косите. Някой заши копчета на палтото й и тя закопчаваше всичките и винаги носеше яката си вдигната. Така стана, че започнах да й викам ,,Мил”. После и другите, дори госпожица Една.

- Ей, Мил, ела да седнеш при мен - провикваше се някой на обед.- Не, Мил ще седне при мен - молеше се друг.Милдред им отвръщаше с радостна усмивка, но винаги сядаше до мен на обяд. Мама

обикновено слагаше в кутията ми по нещо специално за Мил - дори бележки с благодарности. Мил винаги ме пускаше да мина преди нея на опашката за чешмичката с вода.

През 40-те години свети Валентин беше много важен празник в първи клас. Направихме си огромни кутии и ги подредихме на чиновете за размяна. Към края на празника аз изтеглих огромна Валентинка. Всички се вдигнаха на пръсти, за да я видят по-добре. Беше купена от магазин! И очевидно струваше доста скъпо. Почти всички бяха направили своите Валентинки от червена хартия, дантели и лепило. Из класната стая се разнесоха „ах" и „ох" и продължиха да се носят из въздуха, докато отварях великолепната Валентинка. На картичката, с големи дебели червени букви пишеше: „От най-добрата ти приятелка"

Погледнах към Мил. Тя седеше, скръстила ръце на чина, озарена от най-голямата си усмивка. Косите й бяха хванати с червена панделка. Милдред вече се усмихваше много често. Освен това получаваше и по-добри бележки и не си тъпчеше книгите под чина. Очите й се вдигнаха и срещнаха моите. Тогава разбрах, че планът на мама е успял.

През 1942 не разбирах добре плана на мама, нито пък доста години след това. Но с течение на времето разбрах откъде мама беше измислила забележителния си план. Научих също, че този план върши работа при какви ли не ситуации: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост... не безчинствува... не се сърди... Всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада" (1 Коринтяни 13:4-5, 7-8)

Марион Бонд Уест

25

Разказ за два града

Един пътник наближил някакъв голям град и попитал една старица, седнала край пътя:- Какви са хората в този град?- Какви бяха хората там, откъдето идваш?- Ужасна пасмина - отвърнал пътникът. - Злобни, подли, отвратителни във всяко отношение.- Аха - рекла жената, - същите ще откриеш и в този град.Едва отминал първият пътник, ето че се спрял друг и също попитал що за хора живеели в града.

Старицата отново го попитала какви били хората там, откъдето идвал странникът.- Прекрасни хора - честни, трудолюбиви и щедри до един. Тръгнах си с мъка на сърцето -

заявил вторият пътник.Мъдрата старица рекла:- Такива ще ги откриеш и в този град.Из „Най-хубавото накратко"

Къде да застанат русалките?

Което е добро за един, може да не е добро за друг. Може да се наложи да настояваш на своето и да направиш нещо необичайно в очите на другите.

Ейлийн Кади

Трябваше да играем на Великани, Магьосници и Джуджета.Оставили ме бяха да се грижа за осемдесетина дечурлига на възраст между 7 и 10 години,

докато родителите им се занимаваха с родителски работи. Събрах дружината си в залата при църквата и се заех да обяснявам играта. Тя е нещо като разширен вариант на играта Камък, Хартия и Ножица и е свързана с мислене и вземане на решения. Всъщност истинската цел на играта е децата да вдигнат голям шум и да се гонят насам-натам, докато всеки забрави на чия страна е и кой е победил.

Да организираш пълна стая с навити като пружинки първолаци в два отбора, да им обясниш основните правила на играта като постигнеш консенсус по въпроса за груповата принадлежност - това не е шега работа, но с помощта на добра воля се справихме и бяхме готови да започнем.

Възбудата от гонитбата вече достигаше критичната си точка. Аз изкрещях с всичка сила:- Кой какъв е сега - ВЕЛИКАН, МАГЬОСНИК или ДЖУДЖЕ!Докато групите се суетяха като бесни и шушукаха помежду си, усетих, че някой ме дърпа за

крачола. Едно мъничко момиченце стоеше с вдигната глава и питаше със сериозен глас:- Къде да застанат русалките?Къде да застанат русалките?Последва дълго мълчание. Много дълго мълчание.- Къде да застанат русалките ли? - попитах аз.- Да. Защото аз съм Русалка.- Няма никакви русалки.- Има, аз съм Русалка!Тя не се виждаше в ролята на Великан, Магьосник или Джудже. Тя знаеше точно към коя

категория се числи и нямаше никакво намерение да напуска играта, за да стои до стената като някой загубен глупак. Тя желаеше да заеме мястото си там, където Русалките стоят я общата схема на нещата, без да страда достойнството или самоличността й. За нея беше ясно, че за Русалките има място и че аз трябва да знам къде е то.

Та къде да застанат Русалките? Всички Русалки -Всички тези, които са различни, които не се вместват в нормите и не приемат предварително разчертаните кутийки и квадратчета?

Отговорете на този въпрос и ще можете върху тази основа да изградите училище, народ или цяла вселена.

Какво отговорих аз тогава? Случва ми се понякога да кажа и аз нещо на място.- Русалката застава ето тук до Краля на морето!(Да, точно тук до Главния глупак, рекох си на ум.)

26

И застанахме двамата ръка за ръка да приветстваме нестройните и диви пълчища Магьосници, Великани и Джуджета.

Между другото, не е вярно, че Русалки не съществуват. Аз лично познавам една. Държал съм я за ръка.

Робърт Фулгъм Разказът е предоставен от Рашаун Гетьр

Пиратът

Виждаме нещата не според товакакви са те, а според това какви сме ние.Анаис Нин

Един ден госпожа Смит седеше в чакалнята на своя лекар, когато вътре влезе малко момченце с майка си. Момченцето привлече вниманието на госпожа Смит, защото имаше черна превръзка на едното око. Учудваща бе явната невъзмутимост, с която понасяше загубата на окото си и тя с интерес го проследи как последва майка си до един стол наблизо.

Този ден лекарят имаше много работа, така че госпожа Смит имаше възможността да заговори майката на момчето, докато то си играеше с войниците си. Отначало седеше мирно и ги редеше на облегалката на стола. После хвърли бегъл поглед към майка си и тихичко се смъкна на пода.

В края на краищата госпожа Смит намери подходящ момент да попита момченцето какво му е на окото. То се замисли над въпроса й, после отвърна като повдигна превръзката,

- Нищо ми няма на окото. Аз съм Пират!И продължи да си играе.Господа Смит чакаше в кабинета, защото беше изгубила крака си от коляното надолу при

автомобилна катастрофа. Днешното и посещение имаше за цел да определи дали раната е зараснала достатъчно, за да и се сложи протеза. Загубата на крака беше съкрушителна. Въпреки че полагаше всички усилия да бъде силна, тя се чувстваше инвалид. С ума си съзнаваше, че загубата не бива да попречи на по-нататъшния й живот, но емоционално просто не можеше да го преодолее. Лекарят й беше предложил упражнения за визуализация и тя бе опитала, но не можеше да си създаде емоционално приемлив и траен образ. В съзнанието си тя се виждаше като инвалид.

Думата „пират" промени живота й. Моментално се пренесе мислено в друг свят. Видя се преоблечена като Джон Силвър, застанал на палубата на пиратския си кораб. Стоеше с широко разтворени крака - единият дървен. С подпрени на хълбоците ръце, с високо вдигната глава тя гледаше усмихната право в окото на бурята. Ураганният вятър развяваше палтото и косите й. Ледени пръски морска вода хвърчаха над перилата при всяко разбиване на огромните вълни. Корабът се клатеше и стенеше под силния напор на бурята. Но тя стоеше здраво стъпила на крака - горда и неустрашима.

В този миг образът на инвалид в съзнанието й бе заместен и смелостта й се върна отново. Тя погледна момчето, заето с войниците си.

След няколко минути сестрата я повика. Докато пазеше равновесие на патериците си, момченцето забеляза ампутирания й крак.

- Ей, госпожо - извика то, - какво ви е на крака? Майката на момчето щеше да потъне в земята от срам.

Госпожа Смит погледна надолу към скъсения си крак. После се усмихна и рече:- Нищо. И аз съм пират.Марджьри Уоли

Та ... вие какво отглеждате?

Богатството не е в това, което имаме, а в това, без което можем.Имануел Кант

Жилището на Санди е толкова тясно, че когато се върне от супермаркета, трябва да реши какво да извади навън, за да направи място за покупките си, Всеки ден тя полага неистови усилия да

27

нахрани и облече себе си и четиригодишната си дъщеричка като припечелва оттук оттам като журналистка на свободна практика.

Бившият й съпруг отдавна се е запилял нанякъде и едва ли ще се появи отново. Колата й често решава, че има нужда от почивка и отказва да се помръдне. Което пък означава да яхне колелото (ако времето позволява), да ходи пеша или да се моли на приятели да я закарат.

Вещите, които според американците стоят в основата на човешкото оцеляване - телевизор, микровълнова печка, стерео уредба и маркови маратонки - са твърде назад в списъка й на нещата, които „може би някой ден".

Питателна храна, топли дрехи, обитаемо жилище, вноски за изплащане на студентския заем, книжки за дъщеричката, най-необходимите лекарства и по някое сутрешно кино - тези неща поглъщат всичките й оскъдни доходи.

Санди вече не си спомня на колко врати е тропала, за да си намери прилична работа, но все има нещо, което не е наред - липсва й стаж или не е подходяща за мястото, ми пък е невъзможно да се грижи за детето си.

Историята на Санди не е нещо необикновено. Много самотни родители и по-възрастни хора едва се преборват с икономическата ни система и изпадат в цепнатината между тези, които действително могат да се издържат, и тези, които живеят в достатъчно дълбока мизерия, за да получават социална помощ от държавата.

Това, което отличава Санди от всички останали, са възгледите й.- Аз нямам много под формата на вещи или на американската мечта - сподели тя пред мен с

искрена усмивка.- Това не те ли притеснява? - попитах аз.Понякога, когато видя някое момиченце на възрастта на дъщеря ми, облечено в хубави дрешки

и с хубави играчки, или което се вози в хубава кола и живее в хубава къща, тогава се чувствам зле. Всеки иска децата му да бъдат добре - отвърна тя.

- Не им ли завиждаш?- На какво да им завиждам? Не умираме от глад, облечени сме и въобще имаме най-важното в

живота - обясни тя.- И кое е то? - попитах.- Според мен, независимо колко неща можеш да си купиш, независимо колко пари имаш, в

живота си можеш да задържиш само три неща - рече тя.- Какво значи да „задържиш"?- Искам да кажа, че тези неща никой не може да ти ги отнеме.- И кои са те? - попитах.- Първо, преживяванията ти; второ, истинските приятели; и трето, това, което отглеждаш вътре

в себе си - отвърна тя без колебание.За Санди „преживявания" не означава нещо грандиозно. Те са тъй наречените обикновени

моменти с дъщеря й - разходки в гората, дрямка под сянката на някое дърво, малко музика, топла вана или прясно изпечен хляб.

Определението й за приятели е по-обширно.- Истинските приятели са тези, които никога не напускат сърцето ти, дори когато известно

време изчезнат от живота ти. Дори след много години продължаваш с тях оттам, откъдето сте прекъснали и дори ако умрат, те остават да живеят в сърцето ти - обясни ми тя.

А по въпроса за това, което отглеждаш вътре в себе си, Санди рече:- Това зависи от човека, нали така? Аз не отглеждам завист или тъга. Мога, ако искам, но

предпочитам да не го правя.- И какво отглеждаш ти? - попитах.Санди погледна ласкаво дъщеричката си и после отново обърна поглед към мен. После посочи

очите си, които преливаха от нежност и признателност и искряха от радост,- Аз си отглеждам това.Филип ЧардИсторията е предоставена от Лори Уолдрън

28

Баба Руби

Майка съм на две много палави момченца, на седем и на една годинка, и затова много се притеснявам да не обърнат наопаки добре наредената ми къща. В невинните си игри често се случва да съборят любимата ми лампа или да обърнат с главата надолу грижливата ми подредба. В такива моменти, когато за тях няма нищо свято, си припомням урока, който научих от моята мъдра свекърва, Руби.

Руби има 6 деца и 13 Внуци. Тя е олицетворение на нежност, търпение и любов.Веднъж на Коледа всички деца и внуци се бяха събрали, както обикновено, в дома на Руби.

Само преди месец Руби си беше купила прекрасни нови бели килими, след като 25 години беше живяла все със същите стари килими.

Деверът ми Арни току-що бе раздал подаръците на всичките племенници и племеннички - скъпоценен домашно произведен мед от личните му кошери. Децата бяха страшно въодушевени. Но така стана, че осемгодишната Шийна разсипа кофичката си с мед върху новите килими на баба си и поля с него цялата къща.

Обляна в сълзи Шийна влетя в кухнята и се озова в прегръдките на баба Руби. - Бабо, разлях си меда по твоите нови килими.

Баба Руби коленичи до нея, погледна Шийна право в преливащите от сълзи очи и рече:- Не се тревожи, сладката ми, ще ти намерим друг мед.Лин Робъртсьн

Проблем или решение?

Годината бе 1933. Съкратиха ме от работата, където и без това не бях на постоянно място, така че вече не можех с нищо да допринеса за семейния бюджет. Единствените ни доходи бяха парите, които мама докарваше като шиеше на други жени.

Тогава мама се разболя и няколко седмици не можеше да работи. От електрическата компания дойдоха и ни прекъснаха тока, защото не си бяхме платили сметката. След това и газовата компания ни спря газта. Спряха ни и водата, само че от здравната служба ги накараха да ни я пуснат от хигиенно-санитарни съображения. Шкафовете вкъщи се опразниха съвсем. Добре че имахме една зеленчукова градинка и си готвехме отгледаното в нея на огън, който палехме в задния двор.

Един ден малката ми сестра доприпка вкъщи от училище и рече:- Утре трябва да занесем в училище нещо за бедните.Мама понечи да каже:- Че има ли по-бедни от нас?Но майка й, която по това време живееше при нас я дръпна за ръката и я спря, смръщила вежди.- Ева - рече тя, - ако втълпиш в главата на детето мисълта, че е бедно, то цял живот ще си

остане бедно. Имаме останал един буркан мармалад. Може да го занесе.Баба намери отнякъде хартия и розова панделка и уви с тях последния ни буркан с мармалад.

На другия ден сестра ми се запъти към училище гордо понесла своя „дар за бедните"И винаги след това, ако около нас възникнеше някакъв проблем, сестра ми естествено

приемаше, че трябва да се включи в разрешаването му.Едгар Бледсоу

Такъв, какъвто си

Моят приятел Марк Тъкър режисира и представя пред публика мултимедийни представления из цялата страна.

Една вечер, след едно от представленията му на Източното крайбрежие на Съединените щати, при него дошла една жена и рекла:

- Знаете ли, трябва да използвате музиката на сина ми във вашето шоу.

29

И Марк се заел да я обработва по обичайния си начин. Първо, синът й трябвало да направи демо касета. Не било нужно да е професионално направена, обяснявал той. Синът й просто можел да влезе в спалнята си и да изсвири нещо на китара - колкото Марк да разбере каква музика свири.

След като й обяснил всичко, жената го изгледала малко странно и рекла:- Моят син е Били Джоел.След като се окопитил, Марк веднага се втурнал да й обяснява, че синът й няма нужда да

изпраща демо касета! После жената му предложила да помисли дали да не използва една от песните на сина й. Според нея в песента се казвало нещо много положително за самостойността, което прекрасно би се вписало в работата на Марк. И тя му разказала как семената на песента били посети още в ранното детство на сина й.

Когато бил малък, споделила тя, Били Джоел често мечтаел да е друг, а не такъв, какъвто бил. Изглежда му се подигравали, задето бил по-нисък от останалите деца. Често се случвало да се върне от училище или от игра и да се оплаче, че за нищо не става. Той наистина вярвал, че ако е само мъничко по-висок, всичко ще е наред.

Майка му, разбира се, и за минута не допускала, че синът й може да бъде друг освен съвършен. Затова всеки път, когато той казвал нещо лошо за себе си, тя му отвръщала:

- Не се тревожи - това няма значение. Не е нужно да си като някой друг, защото и така си съвършен. Всички сме различни и неповторими. У теб също има нещо прекрасно, което да дадеш на света. Обичам те, какъвто си.

Нали знаете старата поговорка за думите, които се връщат и не те оставят на мира? В този случай, думите на една майка, която обичала сина си безусловно, се върнали години по-късно под формата на песен. Когато пораснал, Били Джоел открил какъв е и каква е неговата мечта - да твори музика за хората. И милиони хора усетили в сърцата си, както навремето го чувствала майка му, думите на неговата спечелила награда „Грами" песен:

Не се променяй,за да ми угодиш...Обичам те каквато си.Дженифър Рийд Хоторн

Същинска красота

Когато запитали майка Тереза как успява да изглежда така млада, въпреки трудния си живот, тя отвърнала:

- Понякога доброто вътрешно усещане върши повече работа от посещение в козметичен салон!

За Деня на майката Джийни дълго беше мислила и се беше постарала да избере нещо много специално на майка си, Бес. От първите си няколко заплати беше събрала пари, за да й подари посещение и консултация при специалист по козметика и облекло. В уречения ден младата дъщеря доведе свитата си, невзрачна майчица в моя салон.

По време на избора на цветове и гримирането Бес призна, че години наред вниманието й било изцяло отдадено на семейството, а тя била на заден план. Затова никога не се била и замисляла какви дрехи й отиват и как да се гримира.

Когато започнах да поставям красиви цветове край лицето й, тя разцъфтя, макар сама да не го съзнаваше. След полагането на финалните щрихи руж и червило за подчертаване на цвета, я поканих да се види в голямото подвижно огледало. Тя се разглежда дълго, сякаш изучаваше непознат човек и пристъпва- ше все по-близо и по-близо до образа си. Накрая, без да откъсва очи, със зяпнала уста, тя лекичко докосна огледалото.

- Джийни - махна тя на дъщеря си, - ела.Тя придърпа дъщеря си наблизо и посочи образа си в огледалото.- Джийни, Виж ме. Аз съм красива!Младата жена се усмихна на по-възрастната в огледалото и очите и се напълниха със сълзи.- Да, мамо, ти винаги си била ... красива.Шарлот Уорд

30

Думичката на Анджела

Когато Анджела беше малка,На две-три годинки дете,Майка й и татко йЯ учеха да не казва НЕ.Учеха я, че с всичко, което й казват те,Тя трябва да се съгласява,А ако не, я пошляпвахаИ я изпращаха да си ляга.

Ето че Анджела пораснаОбразец на възпитание и доброта;Не правеше никакви пакости,Никога не даваше воля на яда.Винаги къщовна и грижовна,Не се заяждаше, с благ нрав,Каквото кажеше някой от родителите й,майка й или баща й,Тя винаги смяташе, че е прав

В училище Анджела се учеше отлично,Представяте си - държеше се напълноизрядно и прилично;Учителите казваха колко възпитана била,Колко кротка и добра,Но как се чувстваше АнджелаТака и никой не разбра.

Анджела си имаше приятели,Които харесваха нейната усмивка;Знаеха, че тя е момиче,Което заради теб и на край света прави отбивка;Дори когато се разболеешеи трябваше да почива, както си му е реда,Ако я помолеха за нещо,Тя винаги отвръщаше с ДА.

На трийсет и три Анджела бе съпруга на адвокат,Имаше дом, семейство, живееха в квартал богат,Дъщеричката бе на четириА синът - деветгодишен;Щом я питаха как е,Винаги отвръщаше „Добре съм".

Но една зимна нощ, малко преди Коледа,Докато цялото семейство спеше,С ужасни мисли в главата тя будна лежеше;Кой знае защо и кой знае как,Прииска й се живота си да отнеме;Затова се помоли на Който я бе оставил тук,Ако може, да си я вземе.

31

И тогава чу, някъде много отвътре,Едно дълбоко и нежно гласче,Което рече само една думаИ думата беше ... НЕ.

От този момент нататък тя си представиДостатъчно добре какво трябва да прави.Животът й зависеше от тази дума,И ето какво близките й взеха да чуват:НЕ, не желая;НЕ, не съм съгласна;НЕ, това е работа за теб;НЕ, от това се дразня;НЕ, аз исках друго;НЕ, това не ми се нрави!НЕ, уморих се, сега съм заета,НЕ, няма, не ми се прави!

Близките й се смаяха страшно,Изненадата на всички беше огромна;Но Анджела не бе вече същата,Промяната в погледа бе преломна;Защото от онази предколедна нощВ него липсваше онази кротост и подчинение,Когато Ангелчето АнджелаДа казва НЕ получи разрешение.

Днес тя е най-напред личност,А след това майка, съпруга, Знае къде започва и свършва, Живее свой живот, без да слугува.Има свои дарби и свои амбиции,Има чувства, нужди, стремления.Има собствена сметка в банката И изказва собствено мнение.

А на децата си казва следното:„Добре е, когато сме съгласни един с друг;Но ако не можеш да кажеш НЕ,от теб няма да станеТова, заради което си се появил тук.И понеже ви обичам страшно много,Понеже знам, че понякога и аз съм същата,За мен вие си оставате ангелчета,Дори когато с НЕ ми отвръщате"Барбара К Басет

Просто кажи „да"

Животът е или дръзко приключение, или нищо!Хелън Келър

32

Аз съм комедийна актриса. Работех в една радиостанция в Ню Йорк, съобщавах прогнозата за времето под името Джун Ийст (не дотам известната сестра на Мей Уест3). Един ден се обади някаква жена от вестник „Дейли Нюз" и каза, че искала да пише статия за мен. Когато свършихме интервюто, тя ме попита:

- Какви са по-нататъшните ви планове?Точно в този момент нямах никакви планове, така че я попитах какво има предвид, колкото да

спечеля малко време. Тя обясни, че искала да проследи професионалния ми път. Ето ви значи тази жена от „Дейли нюз" която твърдеше, че се интересува от мен! Затова реших да й кажа нещо. Без да се усетя изтърсих следното:

- Смятам да подобря рекорда на Гинес за най-бързоговореща жена в света.На другия ден статията излезе и авторката беше включила последната ми реплика за

счупването на световния рекорд за най-бързо говореща жена. Към 5 часа следобед ми се обадиха от шоуто на Лари Кинг и ме поканиха да участвам. Казаха, че желаят да се опитам да подобря рекорда и казаха, че щели да дойдат да ме вземат към 8 часа - защото искали да го направя още същата вечер!

Никога не бях чувала за шоуто на Лари Кинг и когато жената спомена, че било предаване на телевизионния канал на Манхатън, аз си рекох „Хм, не беше ли това един порно канал?" Но тя бе достатъчно търпелива да ме успокои и да ме увери, че предаването се излъчва по националната телевизия и че тази възможност и този шанс ми се дават само веднъж - или тази вечер, или никога.

Вперих поглед в телефона. Същата вечер имах представление в Ню Джърси, но никак не ми беше трудно да реша кой от двата ангажимента предпочитам. Трябваше да намеря заместник за представлението в 7 часа, така че се заех да въртя телефоните на всички комедийни актьори, които познавах. Слава Богу, накрая открих един, който се съгласи да ме замести и пет минути преди определения краен срок се обадих да уведомя Лари Кинг, че ще отида.

След това седнах да реша какво въобще ще правя в предаването. Обадих се в Гинес, за да разбера как точно се подобрява рекорд по бързо говорене. Те ми казаха, че ще трябва да изрецитирам нещо я от Шекспир, я от Библията.

Моментално зарецитирах Псалом 91 - молитва, на която ме бе научила майка ми. С Шекспир не се погаждахме особено добре, затова реших, че единствената ми надежда е в Библията. Повтарях го отново и отново. Чувствах се едновременно притеснена и развълнувана. В осем часа дойде лимузината да ме вземе. Упражнявах се по целия път и когато вече стигнахме в студиото в Ню Йорк, езикът ми отказваше да се помръдне. Попитах жената, която отговаряше за предаването:

- Ами ако не успея да подобря рекорда?- Лари не се интересува дали ще го подобрите, или не - обясни тя. - Единственото, което го

интересува, е да направите първия си опит в неговото предаване.И тогава се запитах: „Кое е най-лошото, което може да ми се случи? Да се изложа по

националната телевизия! Голяма работа - рекох си аз, защото вярвах, че това е нещо, което мога да преживея. Но ако пък взема, че подобря рекорда?

Затова реших да се опитам и го направих. Подобрих рекорда и станах най-бързо говорещата жена като по националната телевизия изрекох 585 думи за една минута. (Две години по-късно отново го подобрих, казвайки 605 думи за една минута.) Кариерата ми пое нагоре.

Хората често ме питат как съм успяла да го направя. И как въобще съм постигнала много от нещата в живота си, като например за пръв път да изнеса лекция, за пръв път да изляза на сцена, за пръв път да скоча с ластично въже. Обяснявам им, че в живота си следвам една много проста философия - винаги казвам най-напред „да" а едва след това се питам: „Какво трябва да направя, за да го постигна?"

После си задавам въпроса: „Кое е най-лошото, което може да ми се случи, ако не успея?" Отговорът е, просто да не успея! А кое е най-хубавото, което може да стане? Да успея!

Какво повече може да поиска животът от вас? Бъдете каквито сте и се забавлявайте!Фран Капо

3 Джун Ийст (June East - Юни Изток), шеговита отпратка към името на известната актриса Мей Уест (Мае West - Май Запад).- Б. Прев.

33

Дарбата да бъбриш

Макар постоянно да ми повтаряше да не разговарям с непознати, майка ми винаги го правеше. На касата в супера. Докато разглеждаше щанда за чанти на Маршъл фийлд. В асансьора, докато всички се взираха усилено в копчетата. По летищата, на футболни мачове и на плажа.

Слава Богу, следвах съвета й по отношение само на непознатите с по-заплашителен вид. Вярвам, че е било за добро.

Навикът на майка ми да подхваща разговор с хората покрай нея сега ме кара да се усмихвам, но през особено чувствителните години на пубертета ме караха да се чувствам доста неловко.

- И на Лин това ще й бъде първият - споделяше тя с жената, която пазаруваше с подрастващата си дъщеря в отдела за сутиени на местния универсален магазин. Идваше ми да изтичам и да се скрия под една голяма хавлия, но вместо това станах мораво червена и едва процедих през стиснати зъби:

- Майййко.Почувствах се съвсем незабележимо по-добре, когато майката на другото момиче рече:- Опитваме се да намерим нещо подходящо за Сара, но всичките са прекалено големи.Не всеки отвръщаше на репликите на мама, когато се опитваше да завърже кратък разговор.

Някои хора само стисваха устни в полуусмивка и извръщаха глава. Други пък не й обръщаха никакво внимание. Когато бях с нея в такъв момент, усещах, че я заболява малко, но тя само свиваше рамене и продължавахме нататък.

В повечето случаи обаче, щом мръднех за малко настрани, обикновено я заварвах да бъбри с някого с всичка сила. Някой път се случваше да се разтревожа, че съм я загубила в тъмата, но после чувах мелодичния й смях и някоя забележка от рода на:

- Да, да, и аз също.Чрез тези спонтанни разговори, майка ми ме научи, че светът е прекалено голям - или

прекалено малък, както предпочитате - за да не намерим време да протегнем ръка към човека до нас. Тя ми подсказа, че като жени, ние се радваме на по-особен вид родство, нищо, че не сме чак толкова еднакви. И при най-простите ежедневни занимания, имаме общи неща, които ни свързват. Може би причината е в това, че предпочитаме хартията пред пластмасата, или убеждението, че един тъмносин пуловер никога не е излишен, или как винаги ни полазват тръпки, когато слушаме химна.

Един от последните ми спомени за мама е как, докато беше в болницата, няколко часа преди да умре от рак на гърдата, който я беше стопил до 42 килограма, с немощна усмивка споделяше със сестрата най-добрия начин да се садят луковици на лалета. Стоях притихнала на вратата, имах чувството, че ще заплача, но вместо това ми стана мило за майка ми. Тя ме научи да виждам пролетта у хората. Никога няма да го забравя, особено когато сега се обръщам към някого и казвам:

- Не ви ли се струва прекрасно, че...Лин Роджърс Петрак

В шести клас бях истинско плашило

Добрите думи може да са кратки и лесни за казване, но ехото им е наистина безкрайно,Майка Тереза- Как не те е срам! В шести клас, а продължаваш да се държиш като дивачка! - изръмжа

госпожа Брим като ме натисна да седна на хлъзгавата дървена пейка в дирекцията.(Ние, децата тайничко й викахме „Баба Грим". Типично за моя късмет беше, че точно тя се

случи дежурна на двора, когато реших да дам заслужен урок на най-злостния си мъчител, Джони Уелсън.) Страховитата учителка на трети клас, с идеалната си, черна, равно подстригана коса, която се поклащаше край белите като на гейша бузи, повдигна неодобрително изрисуваните си с молив вежди над режещите като кремък очи.

Колко различна бе тя от госпожа Питърсън, достолепната ми учителка в шести клас - дори когато беше сериозна, тя имаше вид като че всеки момент ще се разсмее. Но госпожа Питърсън не се виждаше никаква. ,,Никой никога не е на моя страна!" рекох си аз, борейки се със страха с помощта на гняв и възмущение, „Джои и другите момчета могат да ме блъскат, да ме спъват и да ме наричат как ли не цяла година, а всеки път, когато реша да си го върна, тая идва и хвърля цялата вина върху мен!"

34

- Кога най-после ще пораснеш и ще започнеш да се държиш като млада дама? - просъска госпожа Брим, когато най-сетне ме пусна с отвращение, - Стой тук? Госпожице Мос - изкомандва госпожа Брим, когато сепнатата физиономия на секретарката се подаде иззад един висок канцеларски шкаф, - не изпускайте от очи тази малолетна престъпничка!

Госпожица Мое сви набръчкания си врат като стресната кокошка и обърна поглед към калното ми лице и убийствения поглед на госпожа Брим, размаха ръце безмълвно по посока на отворената врата към вътрешния кабинет и побърза да се скрие зад бюрото. Госпожа Брим влезе с бойна стъпка в кабинета на господни Суенсън и тръшна тежката врата зад гърба си. Въпреки това отвътре се дочуваха от време на време словесни залпове от рода на „Абсолютно невъзможна!" и „Пълно безобразие!"

Госпожица Мое се сниши още повече зад бюрото и взе да драска нещо по листовете пред себе си, да отваря и затваря чекмеджетата без видима причина, докато аз тайничко -се опитвах да установя какво бе останало от ръката над лакътя ми. Същата ръка, която Джон Рос - най-харесваното момче в класа, и приятелят му, Джон Уелсън, бяха избрали да удрят, докато ме наричаха „Върлина", „Плашило", Грозна муцуна" „Изрод" или сочеха грубите ми обувки с думи като ,,Великанските ботуши на Линда Легри" (прозвище, което всъщност намирах за ласкателно, като се има предвид страховития образ на Саймън Легри4).

Сама си признавам, че не бях красавица. Поникнала бях до сегашната си незавидна височина от метър и седемдесет и шест, въпреки че преди година бях изкарала детски паралич, поради което бях „клъощава като оскубана гарга" както обичаше да казва баба ми. Шините, които носех на горните и долните си зъби, ортопедичните обувки и омразните очила никак не подобряваха картинката. Колкото и да се изгърбвах и да свивах рамене, за да изглеждам по-ниска, пак бях най-висока от всички деца в училището. И на всичкото отгоре ме бяха върнали с един клас назад - уж, за да си наваксам пропуснатото по време на боледуването, но всъщност за да ми дадат възможност да пооправя малко отчайващите си бележки и поведение.

Майка ми възлагаше големи надежди на госпожа Питърсън - високата, спокойна учителка в шести клас; майка ми дори бе доверила на приятелките си в женския клуб, че „ако някой изобщо може да направи от Линда човек, това е тя." Е. сега беше средата на ноември и от началото на учебната година вече за трети път ме изпращаха при директора, защото съм се била. Внезапно вътрешната врата се отвори и госпожа Брим изфуча навън с едно последно „направо безобразно!" Господин Суенсън се появи смален и с изтощен вид на прага, изглеждаше по-сразен от самата мен. Ако госпожа Питьрсън ще прави от мен човек, рекох си аз, няма да е зле да побърза.

Седмица по-късно, след петдневно временно изключване от училище и наказана с много допълнителна домакинска работа у дома, след голямо двойно родителско конско и кошмарно пътешествие с родителите ми до дома на Джони Уелсън, където бях принудена да се извиня, мрънкайки с най-неразбираемия си възможен глас, аз се върнах в училище. Сега стоях пред класната стая, откъдето долиташе радостно жужене и усещах, че ще повърна при. мисълта за самодоволните физиономии на съучениците си. И ето че в този миг на рамото си усетих нечия ръка и чух топлия глас на госпожа Питърсън:

- Ето те и теб, Линда! Слава Богу, ужасно ми липсваше.Аз вдигнах глава към нейните сбръчкани очи и цялото и лице грейна в усмивка.- Искам да те помоля за една услуга днес, по време на часа по ръчен труд - продължи тя и

същевременно незабелязано ме въведе в стаята. - Реших, че стаята ни има нужда от разкрасяване. Може би една стенна картина с някой от ония изправени на задни крака коне, които толкова често рисуваш в тетрадките си. Достатъчно си висока, за да го нарисуваш на цялото табло до прозореца, освен това можеш да работиш по рисунката по време на класното четене и винаги, когато си свършила с работата си в клас.

Аз й се усмихнах, забравила за миг предстоящото изпитание.- Би ли дошла при мен, когато класът седне, за да ти обясня по-точно какво имам предвид?Аз кимнах, както винаги зарадвана и горда от оказаното внимание. Тя ми стисна приятелски

ръката и се обърна.Алис Лий се ухили и ме сръга, докато минавах покрай чина й. Погледнах надолу към кръглото

й, весело лице и тя тихичко ми каза:

4 Така се нарича злият надзирател в романа на Хариет Б. Стоу „Чичо Томовата колиба". - Б. прев.35

- Здрасти!Изведнъж, иззад гърба си дочух кикотене и висок шепот.- Ей, плашилото се върна.Това беше Шери. Ще я пипна след часовете, рекох си аз гневно, а коремът ми се сви като

юмрук.- Урод, урод - пропяваше едва чуто Санди Мастърсън, а през кисканията се чу гласът на Джон

Рос:- Как е времето там горе, върлино?Смехът растеше и сякаш изгаряше цялото ми тяло. След това се чу друг глас, звучен и

мелодичен, който моментално заля шушуканията и смеха.- Върлина ли? - попита той, изпълнен с невярващо удивление.Всички се обърнахме да видим откъде идва гласът и видяхме как госпожа Питърсън, която се

бе навела да разгледа релефната картина на Дениз, се изправи в целия си ръст и се обърна, ококорила широко очи от изненада.

- Нашата Линда ли някой нарече „върлина"? - повтори тя недоумяващо.Госпожа Питърсън сякаш се носеше във въздуха и излъчваше спокойствие, което завладя

всички ни.- Нашата Линда - Госпожа Питърсън караше думите да звучат важно и тържествено, сякаш

казваше Отче наш. В смайването си почти забравих да дишам.- Аз пък винаги съм смятала, че нашата Линда е момичето ни от агенция „Пауърс".В лицето й се втренчиха двайсет и девет чифта неразбиращи очи.- Не сте ли чували за нюйоркската модна агенция „Пауърс"? - запита госпожа Питърсън,

обгръщайки всички с топлия поглед на лешниково кафявите си очи.Ние едновременно разтърсихме глави сякаш бяха закачени на един и същи конец. Ню Йорк! На

другия край на света от Огдън, щата Юта.- В модната агенция „Пауърс" работят най-известните манекенки на света - продължи тя

драматично разказа си пред захласнатата публика. - Техните момичета са високи задължително поне метър и осемдесет.

Целият клас ахна, включително и аз. Няколко чифта очи ме огледаха преценяващо, но този път, вместо да се свия още повече, аз изправих рамене и за пръв път в живота си пожелах да съм още по-висока.

Госпожа Питърсън продължи.- Знаете ли защо манекенките трябва да са толкова високи? - попита тя.Отново последва едновременно поклащане на глави. - Защото високите жени са като статуетки

и на тях дрехите им стоят по-хубаво.Като статуетки! Що за израз. Госпожа Питърсън обгърна с усмивка цялата група и сякаш

вдигна магията, с която ни бе държала. Тя докосна харесваната (но за жалост недостатъчно развита на ръст) Анел Крабтри по ръката и рече:

- Готова ли си с черновата си, Анел? - и се обърна.Аз отидох до чина си с царствена походка. Децата между чиновете, дори Джон Рос, на бърза

ръка се свиха, за да ми направят път да мина. Предстоеше ми да мисля за много неща, да направя множество скици и да взема много решения. Дали да стана манекен в агенция „Пауърс" преди да стана борец срещу горските бракониери, после ветеринарен лекар, или пък след това? Дали световната известност няма да ми попречи да живея на върха на пожарникарска кула в някоя планина? Седнах си на изподрания чин, погълната от мисълта за новата ми надежда - като статуетка! В мислите ми огнени жребци препускаха и се изправяха на задните си крака. Коне като статуетки! Каква прекрасна стенна картина ще стане!

Линда Джесъп

3

ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ПРЕПЯТСТВИЯ

36

Пъстротата на човешките преживяванияби била лишена от радосттана удовлетворението,ако нямаше препятствия за преодоляване.

Хелън Келър

Ако има воля

В телевизионното ни предаване „На живо с Реджис и Кати Лий" двамата с Реджис Филбин честваме Деня на Майката като молим зрителите да ни пишат за необикновени майки. Всяка година получаваме хиляди писма.

Хора, които никога не биха писали за себе си, отварят душите си и ни пишат за обичаната майка. Предлагаме ви една от тези необикновени и вълнуващи истории, предоставена ни от Стейси Нейзълроуд.

Аз съм третото дете на майка ми, родила ме е на двайсет години. Когато съм се родила, акушерките ме изнесли от стаята преди да е успяла да ме види. Лекарят внимателно й обяснил, че лявата ми ръка от лакътя надолу липсва. И той и дал следния съвет: .

- Не се дръжте с нея по-различно, отколкото с другите момичета. Напротив, изисквайте от нея повече.

Така и направила!Още преди баща ми да ни напусне, мама трябваше отново да започне работа, за да издържа

семейството. У дома, в Модесто, щата Калифорния, бяхме пет момичета и всички трябваше да помагаме в домакинската работа. Веднъж, когато бях на седем години, избягах от кухнята, хленчейки:

- Мамо, не мога да беля картофи. Аз съм само с една ръка.Мама дори не вдигна очи от ръкоделието си.- Върви в кухнята да белиш картофи - нареди тя. - И никога повече да не съм те чула да се

оправдаваш с това!Разбира се, че можех да беля картофи - със здравата ръка, докато ги притисках към масата с

другата. Начин винаги има и мама много добре го знаеше.- Ако наистина се постараеш - казваше тя, - можеш да направиш всичко.Във втори клас учителката строи класа на игрището и каза всеки от нас да мине по катерушките

като се залюлява на всеки прът. Когато дойде моят ред, поклатих глава. Зад мен няколко деца се изсмяха. Прибрах се у дома разплакана.

Вечерта разказах на мама за случилото се. Тя ме прегърна и забелязах в очите й погледа, който сякаш казваше „ще я видим ние тази работа". Когато се прибра от работа на другия ден следобед, тя ме заведе в училище. На пустата площадка мама внимателно огледа лостовете на катерушките.

- Хайде, изтегли се нагоре с дясната си ръка - посъветва ме тя.Мама застана отстрани, докато аз се борех със всички сили да се изтегля с дясната си ръка така,

че да успя да се закача с левия си лакът за лоста. Упражнявах се дни наред и тя ме хвалеше за всеки напречен лост от катерушката, който преодолявах.

Никога няма да забравя мига, когато класът ни отново се строи пред катерушките. Аз минах всички лостове и гледах надолу как децата, които ми се бяха присмивали, стояха със зяпнала уста.

И във всичко останало беше така: вместо да ми спестява разни неща и да ме извинява, майка ми настояваше да намеря начин да се справя сама. Понякога не можех да я понасям. Тя не знае какяо е, мислех си. Не я интересува колко ми е трудно. Но една вечер, след танцова забава я училище, аз лежах и хлипах в леглото.

- Какво има? - попита внимателно мама.- Мамо – отвърнах аз през сълзи, - никое момче не иска да танцува с мен заради ръката ми.Дълго време не чух нищо. После тя рече:- Скъпа, ще видиш, че един ден ще се чудиш как да се отървеш от тях. Ще видиш.Гласът й пресекваше и едва чувах какво казва. Надникнах изпод завивките и видях, че по

бузите й се стичат сълзи. Тогава разбрах колко се измъчва заради мен. Но тя никога не ми показваше сълзите си, за да не ме кара да се самосъжалявам.

37

По-късно се омъжих за първия мъж, който реших, че ме е приел. Само че той се оказа незрял и безотговорен. Когато се роди дъщеря ми Джесика, исках да я предпазя от моя несполучлив брак и се освободих от него.

През петте години, докато бях самотна майка, мама беше моята опора. Когато ми се плачеше, тя ме прегръщаше, Когато се оплаквах колко е трудно да тичам подир прохождащото си дете след цял ден работа и училище, тя се смееше. Но всеки път когато започнех да се самосъжалявам, я поглеждах и си спомнях: „Та тя бе отгледала пет!"

Омъжих се повторно и сега със съпруга ми Тим имаме прекрасно семейство с четири деца. Може би защото майка ми бе пропуснала да прекара толкова моменти със собствените си деца, сега тя си наваксваше с внуците. Много пъти съм я гледала как люлее Джесика в скута си и я гали по главата.

- Ще я разглезя до невъзможност и после ще я върна на майка й да я възпитава - казваше тя. - Сега това е мое право.

Но всъщност не го правеше. Просто се отнасяше с децата с безкрайна обич и търпение.През 1991 година откриха, че мама има рак на белите дробове и казаха, че й остават не повече

от шест месеца живот. Три години по-късно тя все още си живееше при нас. Лекарите казваха, че било цяло чудо; според мен любовта й към внуците я накара да се бори до последно. Мама почина пет дни след 53-ия си рожден ден. Дори днес, като си спомня, ме боли при мисълта, че човек, който е преживял толкова несгоди, трябваше толкова да страда на края на живота си.

Но тя ми даде отговор и на този въпрос. Когато бях малка, не разбирах защо трябва да се боря за всичко толкова. Сега знам - трудностите ни правят такива, каквито сме. Усещам мама винаги до себе си. Понякога, когато ме е страх, че не мога да се справя, виждам отново лъчезарната й усмивка. Тя не се боеше да се изправи пред нищо. Научи и мен, че мога да се справям.

Кати Лий Гифърд и Стейси Нейзълроуд

Колко сме се променили

Жената е като торбичка чай: не знаешкаква е силата й докато не я пуснеш в гореща вода.Нанси Рейгън

Днес, през 1996 година, ние жените сме обвързани помежду си и се поддържаме не по-слабо, отколкото мъжката половина го е правила в продължение на десетилетия. Светът днес е много по-добронамерен към жените, отколкото преди 40 или 50 години. Винаги когато почувствам особено самодоволство при този факт, се сещам за майка ми - и се питам дали аз бих понесла Всичко, което тя е преживяла навремето.

През 1946 година майка ми, Мери Силвър, вече седма година е била съпруга на Уолтър Джонсън и е имала четири буйни и шумни деца. Аз бях най-голямата, почти на шест; останалите ме следваха без голяма разлика: две момчета, съответно на четири и на две, и едно момиче, още бебе. Живеехме в много стара къща и наоколо нямаше никакви съседи.

Не знам много за живота на родителите ми по това време, но след като съм отгледала две деца в по-отдалечените краища на страната, представям си какво им е било, особено на майка ми. С четири малки деца, със съпруг, чиято представа за задълженията му се изчерпва с донасянето на бекона вкъщи и косенето на тревата в двора, без съседи и почти никаква възможност да си намери приятелки, тя просто не е имала никаква възможност да се освободи от голямото напрежение, което не може да не е се трупало у нея. Кой знае защо, баща ми бе решил, че тя „кръшка". Кога въобще би могла да намери време и с кого би могла да се среща, а още по-малкото да „кръшка" след като ние четиримата непрестанно й се мотаехме в краката - това си остава пълна загадка за мен. Но баща ми си го беше навил на пръста и край.

Един пролетен ден през 1946 година, майка ми излезе сутринта да вземе мляко за бебето. Когато се върна, баща ми стоеше на единия от прозорците на горния етаж с пушка в ръка.

- Мери, ако се опиташ да влезеш в тази къща, ще застрелям децата ти - рече той.Това бе начинът, по който я уведоми, че подава молба за развод.

38

Това бе последният път, когато майка ми видя тази къща. Принудена бе да си отиде само с дрехите на гърба, парите в портмонето си... - и един литър мляко. Днес тя вероятно би имала различни възможности: подслон за бездомни, телефон 800, приятели, колеги в работата. Щеше да има чекова книжка и кредитни карти в джоба си. И без срам би могла да се обърне към роднините си за помощ. Но през 1946 тя не е разполагала с нито една от тези възможности. Хората тогава просто не са се развеждали.

И така тя останала съвсем сама. Татко ни беше успял да настрои собствения й баща срещу нея. Дядо ми забранил на баба ми да говори с дъщеря си, точно когато тя имала най-голяма нужда от това.

В един момент, преди да започне делото, баща ми се свързал с нея и рекъл:- Слушай, Мери, аз всъщност не искам да се развеждам. Направих го само, за да ти дам добър

урок.Майка ни обаче разбирала, че в колкото и окаяно положение да се намира, по-добре било така,

отколкото да се върне при баща ни и да ни отгледа при него. Затова рекла нещо от рода на:- Не. Стигнали сме дотук, няма връщане назад.Къде можела да отиде. Не можела да се върне при родителите си. Не можела да остане в

Амхърст, първо защото знаела, че никой няма да я приеме в дома си; второ, защото при завръщащите се масово войници нямало никакъв шанс да си намери работа; и на последно място, което обаче било най-важното - защото баща ми бил там. Затова взела автобуса и заминала за единственото място, където виждала някаква надежда за себе си - в Ню Йорк.

Майка ми притежавала едно преимущество. Имала добро образование - завършила била математика в колежа Маунт Холиок. Но след това постъпила по обичайния за жените през 30-те и 40-те години начин: от училище отишла направо в колеж, след това веднага се омъжила. Нямала представа как да си намери работа и как да се издържа.

Ню Йорк пък имал няколко положителни страни: бил само на 200 мили, така че успяла да си купи билет дотам; пък и бил голям град, така че все някъде щяло да се намери работа за нея. Трябвало на всяка цена да намери начин да издържа нас четиримата. При пристигането си в Ню Йорк тя намерила едно общежитие на Християнската асоциация на младите жени, където можела да преспи за долар и 50 цента на вечер. Наблизо имало автомат за храна, където можела да пуска монети по пет цента и да си избира ядене от витрината, така че за около един долар на ден можела да се нахрани със сандвичи с яйчена салата и кафе. И така тя се заела да обикаля и да търси работа.

В продължение на няколко дни, които прераснали в няколко седмици, не успяла да намери нищо: нямало работа за висшисти по математика, независимо дали били мъже или жени, а за жени пък въобще нямало работа. Всяка вечер тя се прибирала в общежитието, изпирала си бельото и бялата блузка, окачвала ги да съхнат, а на сутринта изглаждала блузката с ютията и дъската за гладене на общежитието. Това били всичките й дрехи, заедно с една сива вълнена пола. Грижата за тях запълвала част от дългите вечери, които прекарвала сама в общежитието. Без книги, без излишен цент за вестник, без телефон (пък и на кого да се обади), без радио освен във фоайето на общежитието (а цените там били доста страховити), нощите й навярно са били ужасни.

Естествено, парите й се стопявали, намалявал и списъкът с агенции по труда. Накрая, един четвъртък, стигнала до положението, че й оставало да посети последната агенция по труда в града, а в джоба си имала по-малко от нужните долар и 50 цента за нощувката в общежитието. С всички сили се стараела да не мисли за нощта, която трябвало да прекара на улицата.

Изкачила се няколко етажа до въпросната агенция, попълнила задължителните формуляри и когато дошъл нейният ред за събеседване, тя се стегнала, за да посрещне поредната лоша новина.

- Много съжаляваме, но нямаме нищо за вас. Не успяваме да намерим работа дори за мъжете, които трябва да настаним.

Защото мъжете, естествено имали предимство при осигуряването на работни места.Майка ми не усещала нищо, когато станала от стола и се обърнала към вратата. Напълно

безчувствена, тя била вече почти излязла, когато осъзнала, че жената всъщност е измърморила нещо друго.

- Извинете, не ви чух добре. Какво казахте? - попитала тя.Казах, че има места при Джордж Бък, но тази работа никой не я иска. Никой не се задържа там

- повторила жената и кимнала с глава към една кутия с фишове върху канцеларския шкаф.

39

- Каква е работата? Кажете ми - разпалено заразпитвал майка ми, като седнала отново на дървения стол. - Съгласна съм на всичко. Кога мога да започна?

- Ами става дума за работа като застрахователен инспектор, за което вие имате необходимата квалификация, но заплащането не е особено добро и съм сигурна, че няма да ви хареса - отвърнала служителката и извадила съответния фиш от кутията. - Чакайте да видим, тук пише, че можете да започнете по всяко време. Това сигурно ще рече, че можете да слезете долу още сега. Сутринта още не е минала.

Майка ми разказваше, че буквално издърпала фиша от ръката на служителката и изтичала долу по стълбите. Дори не спряла да си поеме дъх след като изтичала няколкото пресечки до адреса, написан на фиша. Когато се представила на смаяния завеждащ „Кадри" той заявил, че ако тя желае, наистина може да започне работа още същата сутрин - натрупала се била много работа. Оказало се, че този четвъртък бил и ден за плащане. В онези дни повечето компании плащали на служителите си за периода изработено време, включително деня на плащане - и ето че като по чудо, когато станало пет часът, на майка ми й връчили няколко банкноти за петте часа изработено време през деня. Не било много, но и стигнало до другия четвъртък, после до по-другия и така нататък.

Мери Силвър Джонсън продължила да работи при Джордж Бък цели 38 години и се издигнала до много достойно място в компанията, Спомням си, че имаше ъглов кабинет - което не е никак малък подвиг в центъра на Манхатън. След десет години работа в компанията тя успя да ни купи къща в предградията на Ню Джърси, на половин пресечка от автобусната спирка до града.

Днес всяко второ семейство се оглавява от самотна майка и човек лесно забравя, че до неотдавна подобен начин на живот е бил немислим. При мисълта за постигнатото от майка ми се чувствам едновременно малка и същевременно съм готова да се пръсна от гордост! И ако днес съм постигнала толкова неща, малката ми, това е защото голяма част от моя път е бил подготвен от усилията на много, много други жени преди мен - начело с тази забележителна жена, моята майка.

Пат Бони Шепьрд

И възмездието не закъсняло

Бащата на Хари Дей починал точно преди Хари да постъпи в Станфордския университет и вместо да учи, Хари бил принуден да поеме грижата за семейното ранчо. Животът не бил никак лек, в малкия дом от глинени тухли на границата на Ню Мексико нямало нито електричество, нито вода и бил доста отдалечен от най-близкия град.

Но животът си вървял и Хари взел, че се ооженил за Ейда Мей. Когато се родило първото им дете. те изминали целия път до Ел Пасо, за да роди жена му там, а след това довели детето, Сандра, у дома, където животът й започнал с оскъдните средства, осигурявани от ранчото.

Наоколо нямало училище, до което да може да се стига дори и с кола. Така че Ейда Мей се заела да свърши необходимото и започнала да обучава малката Сандра още на четири годинки, часове наред й четяла на глас. Но Хари и Ейда Мей били решили, че дъщеря им ще учи в колеж - което Хари бил пропуснал - затова по-късно изпратили Сандра в най-доброто училище-пансион, който можели да си позволят.

Сандра не само че отишла в колеж, но през 1952 година завършила право в Станфордския университет, била сред отличниците в класа и уверено се заела да се утвърди като водещ член в престижна адвокатска кантора. По пътя на Сандра обаче все още имало няколко препятствия за прескачане. Предлагали й работа само като юридически секретар.

Затова тя започнала работа в Сан Матео, в Калифорния, като помощник районен прокурор. По-късно двамата със съпруга й се преместили в Аризона, където тя си изградила блестяща адвокатска кариера.

Минали били цели 29 години от завършването на Станфордския университет, когато по телефона и се обадил Главният прокурор Уилям Френч Смит. Президентът Рейгън бил определил нея - Сандра Дей О'Конър - за първата жена съдия във върховния съд на Съединените щати.

Из „Най-хубавото накратко"

40

Ден без коса

Когато току-що сте навършили 16 години, често стоите пред огледалото и внимателно изучавате всеки сантиметър от лицето си. Страдате болезнено, че носът ви е прекалено голям и на едно място ви пониква нова пъпка - на всичкото отгоре се чувствате тъпа, косата ви не е руса и онова момче от групата по английски още не ви е забелязало.

Алисън никога не бе имала подобни проблеми. Преди две години тя беше красива, харесвана и умна единадесетокласничка, без дори да споменаваме, че беше вратарка на отбора по лакрос5 и воден спасител. С високото си стройно тяло, бистри сини очи и гъста руса коса, тя приличаше повече на манекен за бански костюми, отколкото на гимназистка. Но през лятото с нея стана голяма промяна.

След като цял ден бе прекарала в тренировки като воден спасител, Алисън нямаше търпение да се прибере вкъщи, да се изплакне от солената вода и да приведе в ред разрешените си коси. Тя метна напред изсветлялата си от слънцето коса.

- Али! - извика майка й, - какво си направила? Майка й бе забелязала едно оголено място на главата на дъщеря си.

- Да не си го обръснала? Да не би някой да го е направил докато си спала?Набързо решиха загадката - Алисън навярно е усукала ластика на опашката си прекалено

стегнато. Скоро случаят бе забравен.Три месеца по-късно откриха още едно голо петно, след това още едно. Скоро цялата глава на

Алисън беше покрита със странни голи петна с големината на монета. След диагнози от рода на „Навярно се дължи на стреса" до всевъзможни мехлеми, един специалист започна да й прави кортизонови ижекции, 50 на всяко петно, ако трябва да сме точни. Всеки две седмици, за да крие разкървавената си глава, на Алисън официално бе разрешено да носи бейзболна шапка на училище, което иначе представляваше непростимо нарушение на училищния правилник. Тук-там кичурчета коса пробиваха през кървавите кори на главата й, само за да изпадат отново след две седмици. Заболяването й бе тежка степен на алопеция, загуба на окосмяване, и нищо не можеше да го спре.

Слънчевият характер и приятелите на Алиеън я крепяха, но имаше и доста черни моменти. Както например денят, в който сестра й влезе в стаята с увита с кърпа коса, за да й срешат косата. Когато майка й разви кърпата, Алисън видя как оплетените гъсти коси се разлюляха край раменете на сестра й. Сграбчила излинялата си коса с два пръста, тя избухна в сълзи. Това бе първият път от началото на цялата тази неприятна история, когато тя се разплака.

С течение на времето кърпата измести шапката, която вече не можеше да скрие оплешивяващия й скалп. Останали й бяха само шепа мизерни кичурчета - дойде време да й купят и перука. Вместо да се опитва да съживи едновремешната си дълга руса коса, преструвайки се, че сякаш нищо не е загубено, тя си избра кестенява перука до раменете. Защо пък не? Хората постоянно си режат и боядисват косата. С новия си вид, самочувствието на Алисън укрепна. Даже когато перуката отлетя през отворения прозорец на колата на приятеля й, всички възприеха случилото се с чувство за хумор.

С наближаването на лятото Алисън започна да се тревожи. Ако не може да носи перука във водата, как ще работи като спасител?

- Защо, да не би да си забравила да плуваш? - попита баща й. Тя схвана намека му.След като един ден се измъчи с неудобната плувна шапка, тя събра смелост да се покаже

напълно плешива, въпреки втренчените погледи и по някоя и друга забележка от страна на по-невъзпитаните разхождащи се по плажа: „Заради тая смахната пънк мода, хлапетата взеха да си бръснат и главите"

Алисън свикна с новия си вид.Есента тя се появи в училище без коса, без вежди, без мигли, перуката бе забутана най-отзад в

гардероба. Както бе решила още преди, тя щеше да се кандидатира за училищен председател - щеше да промени само малко речта си за предизборната кампания. С поредицата диапозитиви на известни плешиви водачи от Ганди до Мистър Клийн, Алисън накара учениците и преподавателите да заритат от смях на столовете си.

5 Лакрос - игра, която се играе от два отбора по десет мъже или дванайсет жени, които трябва да вкарат малка гумена топка във вратата на противниковия отбор, придвижвайки я с ракети с дълга дръжка и отпусната като торбичка мрежа; играта се е играела от местното индианско население. - Б. прев

41

При първата си реч на избран вече училищен председател, без да крие вида си, Алисън се изправи смело и без смущение отговори на всички въпроси. Облечена в тениска с надпис: „Ден с рошава коса", тя посочи себе си и рече:

- Когато повечето от вас се събудят сутрин и не харесат вида си, могат да облекат тази фланелка.

Тя навлече още една фланелка върху първата и продължи:- Когато аз се събудя сутрин, обличам тази.На нея пишеше: „Ден без коса". Всички буйно я аплодираха. И Алисън, красива, харесвана и

умна, без да споменаваме още вратарка на университетския отбор, спасител и вече училищен председател в отговор се усмихна от подиума с бистрите си сини очи.

Алисън Ламбърт,съвместно с Дженифър Розенфелд

Също като теб

Когато стигнах предпоследния клас а гимназията, в живота ми се случиха две много важни неща. Първото беше, че се влюбих в младеж на име Чарли. Той беше абитуриент, играеше във футболния отбор, беше страхотен! Аз не се съмнявах, че това е мъжът, за когото ще се омъжа и ще имаме деца. За съжаление, имаше един сериозен проблем: Чарли не подозираше за съществуването ми. Нито пък знаеше за нашите планове!

Второто важно нещо бе, че не желаех повече да ми оперират ръцете. Родена бях с шест пръста на всяка ръка и нямах кокалчета. Започнали да ми оперират ръцете, когато съм била на шест месеца. На 16 години имах вече 27 операции. Хирурзите бяха отстранили излишните пръсти, скъсили бяха някои от наличните и ми бяха направили кокалчета. Аз бях подрастващ индивид, показван от време на време пред 500 хирурзи на ръце. Ръцете ми може и да не бяха още „нормални" но на мен ми беше дошло до гуша.

Смятах, че на 16 години имам право да заявя:- Оставете тялото ми на мира!Останалите членове на моето семейство подкрепиха решението ми и казаха, че мога да се

оперирам отново по-късно, когато порасна. Но аз си мислех друго: „Не. Повече не. Ръцете ми ще си останат такива" И толкова.

След известно време станах много близка с Дон. Бяхме израснали заедно от първи клас и бяхме наистина добри другарчета. Един следобед Дон дойде вкъщи и двамата се заприказвахме за абитуриентския бал, който наближаваше - двамата бяхме решили твърдо да не се прибираме цялата нощ след бала. Нямахме представа какво точно ще правим цяла нощ, но страшно се вълнувахме при мисълта, че няма да се приберем цяла нощ.

И изведнъж Дон ме погледна и каза:- Ти много си падаш по Чарли? Нали?- Да, много го харесвам - отвърнах аз.- Керъл, нали разбираш, че има един проблем: Чарли никога няма да те хареса - продължи Дон.- Защо да не ме хареса? - попитах аз.Знам, знам - ще си боядисам косата руса, мислено разсъждавах аз. Знам, че ефектът от това е

страхотен. Не, не, сещам се - ще стана водач на момичешката агитка към спортния отбор. Всеки си пада по момичетата от агитката.

Но Дон рече:- Керъл, ти не разбираш, Чарли няма да те хареса, защото си саката.Чух го. Повярвах му. Заживях с тази мисъл.Думите му ме нараниха. Станах учителка на първокласници, защото реших, че това е

подобаващо място за сакат човек.През първата ми година като учителка в класа си имах едно малко момиченце на име Фелисия.

Тя беше най-прекрасното момиченце, което бях виждала. Един следобед се учехме да пишем буквичката „А" За първокласника това означава дебел червен молив, разграфена зелена хартия и невероятно усилие да придвижи молива „по цялото кръгче и после надолу" Класната стая притихна докато децата се трудеха усърдно.

42

Погледнах, както честичко правех, към Фелисия и видях, че пише с кръстосани пръсти. Отидох тихо до нея, наведох се и прошепнах:

- Фелисия, защо пишеш с кръстосани пръсти? Момиченцето ме погледна с огромните си, прекрасни очи и отвърна:

- Защото, госпожице Прайс, искам да съм точно като вас.Фелисия не виждаше никакъв недъг, само една особеност, която искаше също да притежава.

Всеки от нас си има нещо, което считаме, че не е съвсем „наред" -някакъв недъг. Можем да гледаме на това като на недъг или като на особеност. Този избор определя и как ще изживеем живота си.

Керъл Прайс

Малка червена количка

Ако трябва да бъда съвършено честна, първият месец беше истински рай. Джийни, Джулия и Майкъл бяха съответно на шест, четири и три, когато в деня на развода ми се преместихме от щата Мисури в родния ми град в Северен Илинойс, и аз бях напълно доволна, че си намерихме място, където отсъстваха постоянните разправии и грубости.

Само месец по-късно обаче открих, че старите приятели и съседи много ми липсват. Липсваше ми и хубавата, модерна тухлена къща, стил „ранчо" в едно от предградията на Сейнт Луис, особено след като сега обитавахме паянтова, варосана къща на 98 години, за наема на която оскъдният ми следразводен бюджет едва стигаше.

В Сейнт Луис имахме всички удобства: пералня и миялна машина, сушилня, телевизор, кола. Сега нямахме нито едно от тях. След първия месец, прекаран в новия ни дом, усещах, че сме минали от удобството на средната класа към паниката, типична за живеещите в мизерия.

Спалните на горния етаж в нашата дребна къща дори не се отопляваха, но децата сякаш не го забелязваха. Студеният линолеум под босите им крачка само ги караше сутрин да се обличат по-бързо и вечер да се мушват по-бързо в леглата.

Когато пред декември вятърът взе да вее през всички прозорци и врати в старата паянтова постройка, аз се оплаквах от студа. Децата обаче само се кикотеха, когато ставаше дума за „Ветровитите местенца из къщи" и се гушеха под дебелите юргани, които леля Бернадин ни донесе още щом се нанесохме.

По въпроса за телевизора щях направо да откача.- Какво ще правим вечер без любимите си предавания? - питах се аз.Страдах, че децата ми ще изпуснат всичките специални коледни предавания. Но трите ми деца

бяха доста по-оптимистично настроени и изобретателни от мен. Измъкнаха всичките си игри и вкупом ме молеха да играя с тях на карти и на дама.

Сгушени на куп върху охлузения сив диван, който ни бе оставил хазяинът, ние четяхме книжка след книжка, взети от местната библиотека. По тяхно настояване слушахме плочи, пеехме песни, пукахме пуканки, сглобявахме великолепни кули и играехме на криеница из разхвърляната стара къща. Децата ме научиха да се забавлявам и без телевизор.

Един ледено студен декемврийски ден, само седмица преди Коледа, след като бях изминала пеша две мили от временната ми почасова работа в един магазин за каталожна продажба, се сетих, че тази вечер е ред за седмичното пране. Бях капнала от мъкнене и избиране на чуждите подаръци за Коледа и ми беше малко мъчно, че не мога да си позволя да купя почти никакви подаръци за собствените си деца.

Веднага щом прибрах децата от дома на жената, която ги гледаше, натрупах четири огромни панера с мръсни дрехи в малката детска червена количка и четиримата се запътихме към пералнята, която се намираше на три пресечки от къщата ни.

Там се наложи да чакаме да се освободят перални, после за маси за гладене и сгъване. Прането, сушенето и подреждането ми отне необичайно много време.

Джийн ме попита:- Мамо, носиш ли ни бисквити или стафидки?- Не. Ще вечеряме веднага щом се приберем вкъщи - троснато отвърнах аз.Майкъл беше залепил носле на замъгления от парата прозорец.- Виж, мамо! Вали сняг! Какви големи снежинки! Джулия се обади:

43

- Улицата е мокра. Снежинките са само във въздуха, а на земята ги няма!Техният ентусиазъм само ме разстрои допълнително. Сякаш студът не ми стигаше, ами сега

трябваше да се борим със снега и кишата. Още не бях разопаковала кашона с ботушите и дебелите ръкавици.

Най-сетне чистото и подредено пране беше събрано в панерите, а панерите наместени два по два в количката. Навън беше тъмно като в рог. Кога стана шест и половина? Нищо чудно, че бяха гладни! Обикновено вечеряхме към пет.

С децата се придвижвахме с мъка в студената зимна вечер и се пързаляхме по кишавите тротоари. Малката ни процесия от трима дребосъци, кисела майка и четири панера току-що изпрано пране в старата червена количка се придвижваше бавно, студът хапеше лицата ни.

Пресякохме оживената широка улица на кръстовището. Когато стигнахме отсрещния тротоар, предните колела на количката се подхлъзнаха на леда, количката се обърна на една страна и всичкото пране се изсипа в една черна кална локва.

- Не! - отчаяно изстенах аз. - Джийн, дръж панерите! Джулия, хвани количката! Майкъл, качи се на тротоара!

Натъпках мокрите кални дрехи обратно в панерите.- Не мога повече! - изкрещях аз.От очите ми рукнаха гневни сълзи. Не можех повече да бъда бедна, без кола, без пералня, без

сушилня. Не можех да понасям това време. Не можех повече да бъда самотна майка, която да носи цялата отговорност за три малки деца. И без всякакво съмнение мразех Коледните празници.

Когато пристигнахме вкъщи, отключих вратата, хвърлих чантата си в другия край на стаята и се отправих ядосана към стаята си, за да се наплача на спокойствие.

Хълцах и хлипах достатъчно силно, за да ме чуят децата. Съвсем егоистично исках те да разберат колко нещастна се чувствам. Животът не можеше да бъде по-лош от това. Прането пак беше мръсно, Всички бяхме гладни и уморени, а аз още не бях започнала да приготвям вечерята и нямаше никакви изгледи за по-добро бъдеще.

Когато в края на краищата сълзите ми секнаха, седнах на кревата и се втренчих в дървената икона на Исус Върху стената над долния край на леглото. Имах я от малка и я носех със себе си във всички къщи, където бях живяла. На нея беше изобразен Исус с ръце, разперени сякаш да обгърнат земята, готов да реши проблемите на целия свят.

Взирах се в лицето му, сякаш очаквах да стане чудо. Гледах, чаках и накрая рекох на глас:- Боже, не можеш ли да направиш нещо, така че животът ми да стане по-добър?Много ми се искаше някой ангел да слезе на облак при мен и да ми дари спасение.Но никой не дойде ... освен Джулия, която надникна иззад вратата и ми каза с тъничкото си

гласче на четиригодишно момиченце, че е сложила масата за вечеря.От хола се чуваше гласът на Джулия, която подреждаше прането на две купчини: „Мръсно, май

чисто, мръсно, май чисто"Тригодишният Майкъл се втурна в стаята ми и ми подари току-що направената си рисунка на

първия сняг.И знаете ли какво? В този момент видях пред себе си не един, а три ангела: три малки

херувимчета, изпълнени с безкраен оптимизъм, които отново ме изведоха от мрачното ми и обречено състояние и ме върнаха в света, където „утре нещата ще се оправят, мамо".

Тази година отпразнувахме една наистина вълшебна Коледа, заобиколени от много силна обич, която се проявява винаги, когато правим заедно нещо простичко. Едно е сигурно: съдбата на самотната майка никога повече не ми се струваше така страшна и потискаща както вечерта, когато прането се изсипа от червената ни количка. Тези три коледни ангелчета поддържаха духа ми силен и бодър; дори днес, двайсет години по-късно, благодарение на тях Божието присъствие продължава да изпълва сърцето ми.

Патриша Лоренц

44

Уроците на татко

Баща ми беше от онези едновремешни пътуващи проповедници, които бълват стихове от амвона и карат слушателите си да се тресат от страх на пейките. Той можеше да изрецитира цели глави от Евангелието на Йоан без дори да погледне към Библията, която неизменно стискаше в ръка.

Един следобед двамата с татко пътувахме по стар прашен път, за да посетим една от възрастните дами в енорията, Току-що бях получила новата си читанка за трети клас. Това беше първата ми книга с истински твърди корици и много се гордеех с нея. Вече бях прочела един от текстовете на баща ми и тъкмо започвах втори, когато стигнах до дума, която не знаех. Вдигнах книгата така, че татко да може да я види. Той измърмори нещо от рода, че не можел да я прочете докато кара, така че аз бавно му я казах буква по буква, Баща ми продължаваше да кара и да мълчи. Ядосана, аз викнах:

- Какво, не можеш ли да четеш?Баща ми отби колата край пътя и изключи двигателя.- Не, Кати, не мога да чета - едва чуто прошепна той. – Не, не мога да чета.Пресегна се и взе новата читанка от ръката ми,- Не мога да прочета нищо от тази книга – рече той с такава мъка, че дори аз, осемгодишното

дете, я почувствах.Много тихо, баща ми заговори за детството си, за голямото семейство, което едва се изхранвало

от тежкия физически труд, полаган от всичките му членове. Когато било време за жетва, училището и книгите можели да почакат. През лятото трябвало да плевят и копаят памука, а през есента да го събират. През зимата трябвало да колят животните и да консервират месото. Гърлата за хранене били много и всеки трябвало да участва, както може. Не стигало това, но двама от братята на баща ми били недъгави, така че останалите трябвало да вършат и тяхната работа, в резултат на прекомерните му отсъствия от училище, баща ми пропуснал няколко класа. Желанието му за учение се изпарило и на шестнайсет години завинаги се отказал от училището.

Никога няма да забравя мъката в гласа на баща ми докато ми разказваше тази история. Беше толкова засрамен и толкова натъжен, че не може да помогне на петте си деца с уроците в училище.

- Но, татко, как тогава в църквата четеш цели глави от Библията, без да пропуснеш нито дума? - възкликнах аз.

Той ми обясни, че запаметявал пасажите, докато майка ми му ги четяла на глас по няколко пъти. Когато чух това, обикнах татко повече от всякога, Той беше забележителен човек и в този момент си дадох дума, че ще го науча да чете.

Преподавах на татко всичките си уроци от училище. Учех го на четене и писане така, както учеха мен. Когато в училище прочетяхме някоя приказка, аз се връщах вкъщи и учех татко да чете. Когато трябваше да науча някое ново понятие, татко го учеше заедно с мен, в замяна на това, той ми помагаше да откривам начини за по-лесно запаметяване на това, което ми трябва за изпитите. Скоро той се научи да пише по-лесните стихове и разказчета. След това можеше вече да записва разни цитати и да си води 6ележки за проповедите. Най-гордият миг в живота ми беше, когато баща ми чете Светото писание - наистина го чете - за една от неделните си проповеди.

През 1977 лекарите откриха на баща ми „нелечим рак на белите дробове" и след девет месеца той почина. През тези последни месеци той прочете Библията от Битие до Откровение. Най-горда се почувствах, когато той затвори Библията, уверен, че може да прочете всичко, което е написано в нея.

Преди да умре, баща ми специално ми благодари за подаръка., който му бях направила. Той обаче не знаеше за подаръка, който той ми бе направил: разбрала бях, че както неговото призвание бе да стане пастор, така моето бе да стана учителка по четене. Благодареше на баща ми днес вярвам, че ако съм могла да спестя на едно дете болката и унижението от неграмотността, моите години като учителка не са минали напразно. Благодаря ти, татко.

Кати Даунс

На кого да вярвашЛекарите ми казаха, че никога повече няма да ходя. Майка ми каза, че ще ходя. Повярвах на

майка ми.Уилма Рудолф

45

Искам да ви разкажа за едно момиченце, родено в много бедно семейство в една колиба в най-затънтената част на щата Тенеси. От 22-те деца в семейството тя била двадесета, недоносена и с крехко здраве. Съмнително било дали въобще ще оживее. Когато била на четири години, изкарала двойна бронхопневмония и скарлатина - смъртоносно съчетание, което я оставило с парализирано и напълно негодно ляво краче. Наложило се да й сложат желязна шина. Но въпреки това тя имала късмет, че майка й не я изоставила и постоянно я насърчавала.

Та същата тази майка казала на дъщеричката си, която била много будно дете, че въпреки шината и парализирания крак, тя можела да постигне в живота си точно това, което пожелае. Казала й, че й трябват само вяра, упоритост, смелост и несломим дух.

И така, на девет години, момиченцето свалило шината и направило онази стъпка, която лекарите й били предрекли, че никога няма да направи. След четири години тя вече имала ритмична походка, което според медицината било истинско чудо. След това момичето си наумило да направи нещо невероятно - пожелала да стане най-голямата бегачка в света. Как така, какво всъщност иска да каже - бегачка с този крак?

На 13 години се записала да участва в състезание. Класирала се последна - много далеч след другите. В гимназията участвала във всички училищни надбягвания и всеки път се класирала последна. Всички я съветвали да се откаже. Един ден обаче тя се класирала предпоследна. И ето че дошъл денят, когато спечелила състезанието. Оттам нататък Уилма Рудолф печелела всяко надбягване, в което участвала.

Уилма се записала в щатския университет на Тенеси, където се запознала с треньора Ед Темпъл. Треньорът Темпъл почувствал несломимия дух на девойката, видял колко голяма била вярата и вродения й талант. Тренирал я толкова добре, че през 1960 година тя заминала за Олимпийските игри в Рим.

Там тя се състезавала с най-голямата бегачка в света, германката Юта Хайне. До този момент никой не бил успял да победи Юта Хайне. Но на бягането на 100 метра Уилма я победила. Победила я и на бягането на 200 метра. Уилма спечелила два златни олимпийски медала.

Дошъл ред на щафетата на 400 метра. Уилма отново се изправила срещу Юта. Първите две бегачки в отбора на Уилма предали първи щафетата. Но когато третата бегачка предавала щафетата, била толкова възбудена, че я изпуснала и Уилма Видяла как Юта поема напред по пистата. Невъзможно било някой да догони пъргавата и бърза като стрела девойка. Но ето че Уилма успяла да го направи! Уилма Рудолф спечелила третия си златен олимпийски медал.

Този ден тя влязла в историята като първата жена, спечелила три златни медала на едни олимпийски игри. А лекарите й били казали, че никога няма да проходи...

„Още семена за посев"

Белезите на живота

Съотборниците ми от отбора по ски за инвалиди на САЩ се шегуваха с мен заради гръдната ми обиколка - казваха, ме най-големият ми недъг бил не толкова липсата на крак, колкото липсата на бюст. Де да знаеха, че това ще стане истина. Миналата година за втори път през живота си разбрах, че имам рак. този път и на двете гърди. Направиха ми двустранна мастектомия.

Когато за пръв път чух, че ще ме оперират, реших, че няма да е кой знае какво. Дори се шегувах с приятелите си:

- Ще бъдете информирани за развитието на нещата с едни гърди напред.В края на краищата, бях изгубила крака си при своята първа среща с рака на 12 години, а след

това взех, че станах световна шампионка по ски бягане. В отбора по ски за инвалиди на всеки от нас му липсваше по някоя и друга част от тялото. С очите си се уверих, че мъж в инвалидна количка може да бъде изключително секси; че жена без ръце може да изглежда така, сякаш нищо не й липсва. Целостта зависи не от наличието на всичките ти телесни части, а от духа. Колкото и добре да го знаех, с изненада установих колко трудно бе да свикна с новите си белези.

Когато след операцията ме върнаха в съзнание, аз се разплаках истерично и започнах да дишам много учестено. Изведнъж открих, че не искам да се изправя лице в лице със загубата на още една част от тялото си. Нямах никакво желание отново да се подлагам на химиотерапия. Не исках отново да се правя на смела и силна и да раздавам усмивки наляво и надясно. Искаше ми се да заспя и да не

46

се събудя повече. Дишането ми стана толкова несигурно, че анестезиологът ми даде кислород и, слава Богу, отново ме приспа.

Когато тръгнах да правя ски-спринтове по пресечен терен, за да се подготвя отново за ски състезанията, сърцето и мускулите ми целите горяха - често имах чувството, че нямам никакви сили да се боря повече. След това се замислях за състезанието - за мечтата ми да постигам все повече и повече, за удоволствието да преминавам собствените си бариери - и това ми даваше сили да се справя със спринтовете. Същата упоритост, която ми помагаше по време на спринтовете, ми помогна да преодолея и втората си среща с рака.

След двустранната мастектомия разбрах, че за да се приведа във форма, трябва отново да започна да тренирам, така че се отправих към местния басейн. Под душовете за пръв път в живота си установих, че се заглеждам по гърдите на другите жени. Гърди с размер D и с размер А, увиснали гърди и щръкнали гърди. Внезапно и за пръв път, след толкова години без крак, аз почувствах ужасен срам. Не можех да събера сили да се съблека.

Реших, че е крайно време да реша проблема си. Същата вечер у дома се съблякох гола и дълго време разглеждах жената в огледалото. Тя приличаше на мъж. Лицето ми без грим, приличаше на симпатично момчешко лице. Раменете и ръцете ми бяха силни и мускулести от патериците. Нямах гърди, на тяхно място ясно се виждаха два белега. Коремът ми беше прибран и доста секси, имах изпъкнало дупе и добре развити бедра поради многогодишните тренировки. Десният ми крак завършваше с друг дълъг белег точно над коляното.

Открих, че харесвам мъжкото си тяло. Отиваше на характера ми - съответстваше на по-мъжката, агресивна страна от мен, която обичаше да се вижда с шлем, наръчници и наколенки, и допълваше по-нежната, женствена страна, която копнееше един ден да има деца и искаше да се облича в красиви копринени рокли, да излиза вечер с обожател на ресторант, след това да легне и да се остави той да я съблече бавно.

Открих, че белезите на гърдите и на крака ми имат огромно значение. Те бяха белезите на живота ми. Всички носим белезите на живота си; просто при някои тези белези не си личат така ясно. Белезите ни не са маловажни. Те ни напомнят, че сме живи, че не сме се крили от живота. Когато видим белезите си ясно, можем да ги познаем, както аз ги познах този ден -това е нашата неповторима красота.

Следващият път, когато отидох в басейна, влязох гола под душа.Даяна Голдън

Полет на свобода

Не е лесно да откриеш щастието у себе си, а другаде е невъзможно.Агнес Реплиър

Нова къща, плувен басейн в задния двор, две хубави коли на алеята за паркиране и бременна с първото си дете. След деветгодишен брак аз имах всичко - или поне така си мислех.

Няколко дни преди раждането на първото ми дете един разговор със съпруга ми разби света, в който живеех.

- Искам да съм тук за раждането на детето, но мисля, че не те обичам вече - рече той.Не можех да повярвам на ушите си! По време на бременността ми той малко се беше отчуждил,

но аз го отдавах на страховете и тревогите по предстоящото бащинство.Когато настоях за обяснение, той ми каза, че преди пет години преживял една любовна

авантюра и оттогава бил престанал да ме обича. Мислейки единствено за детето и изпълнена с желание на всяка цена да спася брака си, аз му казах, че мога да му простя всичко и не искам да изгладим нещата.

Последната седмица преди да се роди синът ми попаднах в истинска емоционална буря. Вълнувах се много заради бебето, страхувах се ужасно, че ще изгубя съпруга си, а от време на време се чувствах виновна, защото смятах, че всичко се случва заради бебето.

Ти Джей се роди един петъчен ден през юли. Беше толкова красив и невинен. Нямаше представа какво става в света на майка му. Той беше на четири седмици, когато открих истинската причина за отчуждението на баща му. Не само, че преди пет години имал любовна връзка, но беше започнал нова по време на бременността ми, което продължаваше и сега. Така че когато той беше на

47

пет седмици, двамата с Ти Джей напуснахме новия дом, плувния басейн и всичките ми разбити мечти. Преместихме се в един апартамент на другия край на града.

Потънах в дълбините на депресия, каквато не бях подозирала, че съществува. Никога не бях преживявала нещо подобно на самотата, която изпитвах, докато час след час се грижех сама за новороденото си дете. Имаше дни, в които отговорностите ми натежаваха прекалено много и цялата треперех от страх. Семейството и приятелите ми помагаха, но въпреки това имах твърде много часове, изпълнени с отчаяние и мисли за разбити мечти.

Плачех често, но се стараех Ти Джей никога да не ме вижда разплакана. Твърдо бях решила тази история да няма отражение в живота му. Дълбоко в сърцето си винаги успявах да намеря усмивка за него.

Първите три месеца от живота на Ти Джей минаха през завеса от постоянни сълзи. Отново тръгнах на работа като се мъчех да скрия от всички какво става вътре в мен. Срамувах се, макар да не знаех защо.

Една събота сутрин, когато Ти Джей ставаше точно на четири месеца, стигнах до дъното. След поредната бурна кавга с бившия ми съпруг, той си отиде сърдит и гневен. Ти Джей спеше в креватчето си, а аз се озовах на пода в банята, свита на кълбо и люлееща се напред-назад. Чух се да казвам на глас думите:

- Не ми се живее повече.Последва непреодолима тишина.Вярвам, че Бог е бил с мен в този ден. След като изрекох тези думи, поседях още малко така, по

бузите ми се стичаха сълзи. Не знам колко време е минало, но отнякъде дълбоко в мен се надигна такава сила, каквато не бях усещала никога дотогава. Тогава реших да поема живота си в свои ръце. Никога повече нямаше да позволя на съпруга ми да влияе върху моя живот по такъв отрицателен начин. Осъзнах, че като съсредоточавам толкова много сили и внимание върху неговите слабости, аз всъщност позволявам на тези слабости да рушат живота ми.

Същия ден стегнах багажа ни с Ти Джей и заминахме да прекараме почивните дни при брат ми. Това беше първото пътуване, което предприемах сама с Ти Джей, чувствах се толкова силна и независима! Спомням си как се смях по време на двучасовото пътуване с кола, говорех на Ти Джей и му пеех по целия път. Тогава осъзнах, че през тези няколко месеца синът ми е бил моят спасител. Съзнанието за това, че той съществува и че ежедневно има нужда от мен, ме караше да живея и всяка сутрин ме вдигаше от леглото. Какъв божествен дар бе той в живота ми!

От този ден нататък се стараех винаги да съсредоточавам вниманието и усилията си върху увереността и силата, която ме бе вдигнала от пода на банята. Като насочих вниманието си към положителен начин на мислене, аз промених живота си по невероятен начин. За пръв път от месеци насам отново можех да се смея и ми харесваше да се срещам с хора. Започнах постепенно да откривам личността, която бях крила в себе си толкова дълго - процес, който и днес продължава да ме радва.

Започнала бях да ходя при една психиатърка малко след като с Ти Джей се изнесохме от къщата, продължих да ходя още няколко месеца след деня, когато разбрах, че съм стигнала дъното. Когато вече почувствах, че нямам нужда от нейните съвети и напътствия, спомням си последния въпрос, който тя ми зададе преди за последен път да изляза от кабинета и.

- Какво научи? - попита ме тя. Без дори да се замисля отвърнах:- Научих, че щастието идва отвътре.Това е урокът, за който се сещам всеки ден, и който искам да споделя с другите. Допуснала бях

грешка, поставяйки основите на личността си върху брака и материалните неща, които ме свързваха с бившия ми съпруг. Сега знам, че аз отговарям за живота и щастието си. Когато животът ми е изцяло съсредоточен върху друг човек и се опитвам да изградя живота и щастието си около него, аз не живея истински. За да живея истински, трябва да освободя духа вътре в мен и да се радвам на неговата уникална неповторимост. Само тогава любовта на другия се превръща в радост, а не в нещо, което се страхуваме да не изгубим.

Пуснете духа си да се рее свободно във висините!Лори Уолдрьн

48

Сълзи от радост

Обичайте най-напред себе сии всичко останало ще си дойде на мястото.Трябва наистина да обичаш себе си,за да постигнеш нещо на този свят.Люсил БолПлачът е уникална човешка черта, плачът от радост още повече. Аз плача всеки ден.Плача за всичките години, когато съм имала нужда и съм искала да плача, но не съм. Плача

заради самотата и преживяната болка. Плача от най-чистата радост, че съм жива. Плача от удоволствието при движението на тялото ми, заради способността да танцувам, да се протягам, да се потя. Плача от благодарност за живота, който водя сега.

Аз бях симпатично момиченце. Обичах да се смея и да играя с другите деца. Когато станах на осем години, преживях опустошителната душевна травма на кръвосмешението. За да преживея този физически, душевен и емоционален ужас, аз несъзнателно взех две решения: първо, поисках да съм колкото се може по-грозна; второ, не исках нито да мисля, нито да чувствам каквото и да било. Знаех, че ако си позволя да усетя нещо, няма да мога да го преживея.

Затова започнах да се тъпча с ядене. Когато ме обземеше страх, започвах да ям; когато ме болеше, ядях. На 12 години тежах 100 килограма.

Почти по цял ден прекарвах сама, занимавах се с някакво ръкоделие или гледах телевизия. Дори сред братята и сестрите си се чувствах сама. Никой не ме канеше на срещи, на танци или на кино. За хората навън аз просто не съществувах.

На 25 години тежах близо 200 килограма. Лекарят ми твърдеше, че ми остават още шест месеца живот. Тялото ми не можело да поддържа тлъстините, които бях натрупала. В продължение на две години не излязох от къщи. Буквално не можех да се движа. Ако исках да живея, трябваше да отслабна. И аз реших, че ще направя каквото ми каже лекарят, за да отслабна.

Когато свалих първите 50 килограма, се почувствах толкова лека, че ми се прииска да танцувам. Но ето че отново взех да наддавам и осъзнах, че ще трябва да навляза по-дълбоко и да се справя с истинската причина за проблема ми - неизживяната болка. Записах се на терапия. Включих се в програмата „Дванайсет стъпки" и приех обичта и подкрепата, които близките ми предлагаха. На 35 години плаках за пръв път от осемгодишна. Преживяната и почувствана болка бе истинската тайна на отслабването ми.

След като бях направила тази първа стъпка, от мен зависеше да продължа и да се осъзнавам ден след ден. Това беше процес на нарастващо самопознание и възприемане. Продължих терапията си. Започнах да се занимавам с диетология и разбрах, че на мен яденето на мазни храни ми действа като приспивателно. Наблюдавах поведението си, за да открия кое по-ражда нуждата ми да ям. Когато се озовях затънала до гуша в сладолед, спирах и се питах как съм стигнала дотам.

Имаше моменти, в които се отчайвах и правех крачка назад, но желанието да приема себе си с всичките ми силни, но и слаби страни, ми помагаше да се съвзема и да продължа. Желанието ми бе да постигна нещо по-добро, не чак съвършенство.

Когато днес виждам затлъстели деца, страдам ужасно. Никой не си и помисля да се присмива на дете без ръка, без крак, или в инвалидна количка. Хората обаче обичат да дразнят и не търпят край себе си деца, затлъстели от прекомерно ядене. Не разбираме, че прекомерното тегло на тези деца се дължи на бремето на болката, скрита в тях.

Изцелението на моя живот не се състоеше само в сваляне на телесното ми тегло. Трябваше да се науча как да живея като голям човек. Аз не бях усвоила и най-елементарните умения за поведение В обществото - веднъж, докато бях на работа, един мъж ме заговори край автомата за вода и аз се разкикотих като 14-го-дишна ученичка. Заех се да се науча как да порасна и да имам нормални отношения.

Сега съм на 46 години и съм вече голям човек. Сега съм личност, която наистина обичам. Теглото ми е в рамките на нормалното, редовно се занимавам с физически упражнения, обичам и работата си на лектор-мотиватор. Осъзнавам добрите неща, които дължа на годините, прекарани с болката и самотата на детството ми: любовта ми към класическата музика, способността ми да шия и да правя стъклописи - да създавам красота с ръцете си. Дори умението ми да говоря хубаво и

49

ангажиращо може би се дължи на многото часове, прекарани в гледане на такива големи актьори като Люсил Бол и Милтън Бърл по телевизията.

Днес съм благодарна за всички хубави неща, които са ми се случили, приемам събитията от живота си като дарове на израстването, които подсилват характера и вярата. Днес сълзите ми са в знак на благодарност за живота, който имам.

Джоун Фаунтин, съвместно с Керъл Клайн

4

ЗА БРАКА

Няма вече дъжд да ви вали,Защото ще си бъдете един другиго заслон.Няма вече да сещате студ,Защото ще се топлите един друг.Няма вече самота за вас,Защото ще си бъдете един другиму другар.Сега сте две тела,Но пред двама ви животът е един.Вървете във вашата обител,Пристъпете прага на съвместното си битие.Дано са много и добри дните ви на тази земя.

Благословия на индианците апахи

Завинаги у дома

Най-ценното, което един мъж може да притежава на този свят,е сърцето на една жена.Джоузия Дж. Холанд

Беше един от онези редки дни. Знаете ги много добре. Когато се събудих сутринта, усетих, че съм в пълен мир с целия свят. Слънцето грееше. Въздухът беше изпълнен с уханието на свежа зеленина. Денят беше прекрасен и всичко по света беше наред.

Този ден беше почивен за мен и честно казано очаквах с нетърпение да се заема с почистването на къщата и прането. Работя като рехабилитационна сестра в много натоварен старчески дом и имам дни, в които домакинската работа ме разнообразява и ми доставя удоволствие. Не винаги. Но понякога е освежителна промяна.

В 8:00 телефонът иззвъня. От другия край на линията чух гласа на майка ми. Беше малко напрегнат и инстинктивно разбрах, че нещо не е наред. Майка ми звучеше така, сякаш всеки момент ще се разплаче,

Разказа ми, че дядо ми, нейният баща, бил ужасно разстроен, защото в старческия дом, където го бяха приели преди две седмици, все още не го били настанили в една стая с баба ми. Такава била предварителната уговорка: да го настанят в една стая със съпругата му Бяхме му го обещали и той разчиташе на това.

Преди седем години и половина настанихме баба в старчески дом, защото разви бързо напредваща болест на Алцхаймер и дядо ми не можеше да се грижи за нея. Когато я приеха, тя беше на 90 години, а той на 91. В продължение на следващите седем и половина години той вървеше една миля дотам и една миля обратно, за да прекара деня си с нея. Хранеше я, решеше и косата, милваше я, говореше й нежно и й казваше колко много я обича. Макар тя да не можеше да говори и да отвърне на неговите състрадателни и ласкави грижи, дядо ми ежедневно бдеше над нея.

50

Всеки път, когато отидех да я видя, той ми разказваше историята на тяхното запознанство - деня, който никога няма да забрави. Разказваше ми как я зърнал сред цяла тълпа хора на панаира и как го пленила „прекрасната й червена фльонга, която носела в чудесните си тъмни коси" След това изваждаше портфейла си и ми показваше снимката й, направена онзи ден на панаира. Винаги я носеше със себе си, Помня как ми я показваше, когато бях малка.

В крайна сметка дядо ми също остаря толкова, че не можеше повече да живее и да се грижи сам за себе си. Понякога дори забравяше да се храни. Всички разбирахме, че скоро и за него ще настъпи момент, когато ще трябва да бъде предоставен на грижите на други хора.

За него беше много трудно да приеме този факт. Цял живот беше живял подчертано самостоятелно. До 93-та си година караше сам автомобила си, а до 96-та играеше голф всеки ден, когато времето позволяваше. До 97-мата си година сам плащаше сметките си, грижеше се за апартамента, переше си дрехите, пазаруваше и си готвеше. Но когато наближи 98, вече не можеше да се грижи сам за себе си.

С много увещания, обич и подкрепа, дядо прие да постъпи в старческия дом, където бе настанена и баба където бе настанена и баба ми, но само при едно условие: да бъде в една стая с баба, иначе не. Това беше неговото задължително условие и семейството се съгласи. Той държеше да бъде, както се изразяваше „при своята любов".

Директорката на дома се съгласи да изпълни молбата му и дядо ми бе настанен в старческия дом. При постъпването му обаче тя обясни, че били нужни два-три дни докато преместят жената от стаята на баба другаде, за да настанят там дядо ми. Уверихме дядо, че всичко е наред. И си тръгнахме с убеждението, че там ще се погрижат за всичко.

Само че дните станаха цяла седмица, а дядо ми още не бе настанен при баба. Той ставаше все по-объркан и летаргичен. Не разбираше защо да не може да бъде при нея. И още по-лошо, неговата стая беше на друг етаж и той дори не можел „да я намери".

Въпреки че майка ми постоянно питала защо още не са преместили дядо и на какво се дължи забавянето, явно нямало кой да чуе въпросите й. Накрая директорката й обяснила, че според тях за дядо ми не било добре да бъде в една стая с баба ми. Според тях при неговото крехко състояние той можел да си навреди при опитите да се грижи за нея. Та нали се бил грижил за нея пред очите им в продължение на седем години. Според тях можел да се нарани при опит да я премести или повдигне. Познавали го добре. Познавали независимия му характер - желанието му всичко да е направено както трябва.

Отначало майка ми приела решението им, но после тревогата й взела да расте. Разделен от съпругата си, дядо ми явно не се чувствал добре. Единственото му желание било да бъде с нея - със своята „любов" от 68 години насам. Непрестанно говорел за това. И бил постоянно тъжен. Искрата в прекрасните му сини очи едва мъждукала.

Сутринта, когато телефонът ми иззвъня, аз не бях виждала дядо от деня на постъпването му. Когато майка ми, едва преодоляваща сълзите си, ми разказа за случилото се, ме обзе голяма тъга. Дядо ми, когото обичах толкова много, които беше идолът на детските ми години и когото бях опознала и обикнала още повече като голяма, прекарваше последните си години обезсърчен и самотен. Той, моята връзка с безкрайността, бе паднал духом. Отказваха да му дадат възможност да избира и да направлява сам живота си. Възмутих се от тази постъпка, която за мен беше истинска несправедливост.

След разговора с майка ми реших да взема нещата в свои ръце. Обадих се на директорката на дома и се поинтересувах за развитието на случая. Тя повтори информацията, която вече знаех от майка ми. Аз кротко обясних, че според мен дядо трябва да бъде преместен в една стая с баба ми, както са му обещали. Тя продължи да настоява, че той може да се пресили и да си навреди при опитите да се грижи за баба. Аз настоявах, че трябва да спазят обещанието, което са му дали, и че двамата ще се чувстват емоционално по-добре, ако бъдат настанени в една стая. В края на краищата, живели бяха заедно в продължение на 68 години. Не виждах никаква причина защо, в края на изпълнения им с взаимна обич съвместен живот, трябва да бъдат лишени от присъствието на другия. Двамата много се обичаха и предварителната уговорка беше да бъдат заедно.

След дълги спорове, аз вече не можех да се сдържам, чувствата ми взеха надмощие и попитах:- Какъв е смисълът? Ако дядо ми, който е на 98 години, има високо ниво на холестерол в

кръвта и страшно обича да яде сирене - какво си мислите? Че няма да му дам ли? Не само, че ще му

51

дам, ами ще отида да му купя от най-любимите му сирена! И ако той не може да се храни сам, аз ще му давам. За него е важно да бъде в една стая с баба ми. важно е за емоционалното му благоденствие. Важно е за духа му. Важно е за живеца в очите му.

В другия край на линията последва дълго мълчание. След това директорката на дома ми каза, че разбира какво имам предвид и че ще се погрижи за това.

Разговорът ми с директорката приключи към 9 часа сутринта и й казах, че до 2 следобед трябва да са настанили баба ми и дядо ми в една стая. Уведомих я също така, че ако и този път това не стане, аз лично ще ги отпиша от дома и ще ги преместя в друг, където ще могат да бъдат настанени заедно в една стая.

След това се обадих на майка ми и й казах:- Остави всичко и вземай чантата. Отиваме да видим баба и дядо.Отидох до дома на майка ми, като по пътя спрях да купя цветен телевизор за дядо. Мама ме

посрещна на вратата усмихната и двете заедно отидохме до старческия дом, чувствайки се прекрасно, тъй като бяхме овладели ситуацията.

Когато пристигнахме, баба спеше дълбоко, а дядо седеше до нея и милваше косите й. На лицето му грееше усмивка, а в прекрасните му сини очи светеше предишното пламъче. Спря се да й оправи завивките, да опъне чаршафа на леглото. И ми разказа за пореден път за своята „любов" и ме увери колко много я обича. Бъбреше за панаира и за червената панделка в прекрасните й тъмни коси. Показа ми снимката от портфейла си. Най-сетне си беше у дома.

Джийн Боул

Малко коледно вълшебствоБъдни вечер винаги е бил любимият ми ден в годината. На 24 декември 1969 година, бях сама в

първото си самостоятелно жилище. Оставаха ми няколко часа до семейното събиране в дома на майка ми, така че реших да изляза на последна обиколка по магазините.

На третия етаж на най-стария и най-хубав универсален магазин в града купих голяма кошница с деликатесни сирена, пушени стриди, бутилка вино и винени чаши, които да занеса на близките си. Докато слизах надолу, асансьорът спря на втория етаж, където слязоха всички с изключение на една по-възрастна двойка и мен - и се качи висок, хубав мъж в тъмносин костюм. Асансьорът тръгна надолу; изведнъж усетихме рязко друсване. Асансьорът се разтресе и спря. Ето че се оказахме заседнали в асансьора - точно на Бъдни вечер!

Слава Богу, в асансьора имаше телефон и възрастният мъж се обади на техниците, които ни увериха, че скоро асансьорът ще тръгне отново. Трийсет минути минаха в опити да водим светски разговор, след това отново се обадихме. Оказа се, че асансьорът имал нужда от нова част и трябва доста да почакаме.

На този етап ние - възрастната двойка, в лицето на господин и господа Филипс; Джон, хубавецът в тъмносиния костюм, и аз - седяхме на пода и си разказвахме коледни спомени. Мина един час, после два, всички разговаряхме така разпалено, че забравихме, че се намираме в спрелия асансьор. Докато се редувахме да разкриваме дреболии от миналото си, си поделихме и кошницата със сирене и вино. В момента не го знаех, но всъщност си създавахме още един незабравим коледен спомен.

Пет часа по-късно, асансьорът най-сетне тръгна. Когато вратите се отвориха, разтревоженият управител на магазина, установявайки с облекчение, че сме в прекрасно разположение на духа, ни раздаде по една кошница с деликатесни сирена и обеща оттук нататък всяка година да ни изпраща коледни картички.

Успях да отида у майка ми за традиционното семейно събиране - малко късно, но все пак успях. Когато вечерта затворих очи, пред погледа ми не се появиха захаросани плодове, а красив мъж в тъмносин костюм.

В Коледната вечер се завърнах в жилището си, натоварена с коледни подаръци. Там ме очакваше една червена роза и плик, пъхнат под вратата. В плика имаше следната бележка: „Бих се радвал да ми помогнете с изяждането на кошницата със сирене, Джон." Накрая имаше телефонен номер.

Двамата с Джон се оженихме на следващата Бъдни вечер - сватбената ни церемония беше по залез слънце на брега на един Хавайски остров. Всичко това се случи преди много-много години, но

52

и до ден днешен си разменяме коледни картички със семейство Филипс и посрещаме Коледа като си похапваме кошница с деликатесни сирена и пийваме вино. И винаги на Коледа, сутринта се събуждам изпълнена с вълнение и радост при мисълта за вълшебството на Коледния ден.

К. М. Дженкинс

Париж през пролетта

Един пролетен ден бях в градината и наглеждах розите си, когато Дан коленичи пред мен и ме помоли да стана негова жена. Казах му да ме помоли отново след три месеца. В края на краищата бяхме преживели и добри, и лоши моменти, и не бях съвсем сигурна че и той, и аз бяхме готови за такова съдбовно решение.

Три месеца минаха и заминаха. Той не ми направи предложение и двамата продължихме предпазливо връзката си, упражнявайки с ново старание трудното изкуство на човешките взаимоотношения.

През зимата решихме, че през пролетта ще направим пътешествие до Париж. Не знам защо, но цялата ми душа и сърце копнееха да видят Париж, винаги бях искала да видя този град заедно с Дан. Ето че сега това мое желание щеше да се сбъдне.

Париж беше невероятен! Преди двайсет години говорех френски и ето че сега станах преводачка на Дан. Моят френски беше ужасен, но понеже Дан не знаеше нито дума, реши, че е идеален. Никога не му омръзваше да ме слуша как се извинявам на келнерите, че така безобразно осакатявам изтънчения им език или докато се напрягах да поръчам нещо, което ще бъда в състояние да позная, когато го сервират на масата ни.

Романтика и любов витаеше навред, където отидехме. Дан постоянно ме разпитваше как било на френски това или онова, например „целувка", „дай ръка” и ,,обичам те". Разходихме се с лодка по Сена, вървяхме по засенчените от дървета булеварди часове наред, пиехме кафе в кафенетата на тротоара и отново се чувствахме влюбени до уши.

Една вечер, тъкмо бяхме седнали в едно малко, старомодно ресторантче, когато Дан се наведе напред и рече:

- Как се казва на френски „Ще се омъжиш ли за мен"?Отвърнах, че не съм много сигурна как се казва, но може би е нещо подобно на: ,,Veux-tu me

marier?"- Veux-tu me marier?- повтори той.- Скъпи, чудесно го каза! - възкликнах аз. - Произношението ти наистина става все по-добро!- Не, не - натъртено рече той. - Veux-tu me marier? И той побутна една кадифена кутийка на

масата. Отворих я и вътре видях два прекрасни пръстена - годежен и сватбен - и тогава разбрах какво става. От очите ми бликнаха сълзи, всички келнери се събраха около масата ни, суетяха се наоколо и възклицаваха колко било прекрасно. Още не бяха престанали да ни снимат, когато погледнах Дан и най-сетне казах:

- Oui, cheri!Дженифър Рийд Хоторн

Брачен съвет от 1886 година

Нека любовта ви бъде по-силна от омразата или гнева.Научете се на мъдростта на компромиса, защото е по-добре да се превиеш малко отколкото да

се пречупиш.Вярвай на най-доброто, а не на най-лошото.Хората имат свойството да се проявяват като добри или като лоши в зависимост от мнението ти

за тях.Помнете, че истинското приятелство е основата на всяка трайна връзка. Човекът, за когото

решите да се ожените, заслужава учтивостта и любезността, с която се отнасяте към приятелите си.Предайте този съвет и на децата си и на децата на децата си: колкото повече нещата се

променят, толкова повече остават същите.Джейн Уелс (1886 г.) Предоставено от Каръл Абс

53

Шепа изумруди

Животът не се състоиот крайпътни камъни, а от мигове,Роуз Кенеди

Когато в един бурен съботен ден преди 16 години двамата с Джеф се оженихме, съвсем не ми мина през ума, че ще дойде време, когато това ще ми изглежда отдавна минало. От този ден нататък живяхме в осем различни града и отгледахме три деца. Преполовили сме вече третото си шише със сос Табаско и наскоро скъсах последния от сватбените ни чаршафи за парцали. За съжаление, повечето от ужасните мебели, които си купихме за първото ни жилище, все още са здрави. Сватбената ми рокля виси най-отзад в гардероба. Ципът и още се закопчава (при условие, че не е на мен). Сменихме четири коли (уви - никоя от тях не беше нова), и безброй много добри и лоши мигове.

Един ден обаче си спомням много ясно. Тогава живеехме в източните щати и моите родители ни бяха дошли на гости. Нямахме пари и бяхме още млади и измъчени родители, затова моите родители любезно предложиха да ни платят сметката за една седмица почивка на морския бряг в щата Ню Джърси. Самолюбието на Джеф беше леко наранено от това предложение, а аз самата бях в ужасно настроение, така че двамата се изпокарахме ужасно глупаво по време на една игра на „Монополи". Той излезе и отиде отсреща на плажа. Два часа по-късно, докато го очаквах на брега, той се появи откъм океана страшно изгорял от слънцето понесъл надуваем дюшек.

- Къде ти е халката? - попитах аз.Той погледна смаян лявата си ръка. Пръстът му се беше свил от студената вода докато е плавал

с дюшека, халката се бе изхлузила и потънала някъде сред актиниите. Разплаках се.- Свали си халката и я хвърли и ти в морето - помоли ме той.- Защо по дяволите да изхвърлям златна халка, след като нямаме достатъчно пари да си купим

бензин, за да се приберем? - изхленчих аз.- Защото така и двете ни халки ще бъдат заедно в морето.Практичността удържа победа над сантименталността и до ден днешен аз си нося халката. Този

спомен обаче ми е помогнал да преживея много моменти, когато не ми е било до романтика.Когато наближи годишнината от сватбата ни, винаги се сещам за онзи ден на брега на морето.

Сещам се и за думите, които покойният Чарли Макартър казал на Хелън Хейс, когато я срещнал на едно събиране.

Дал й една шепа фъстъци и рекъл:- Иска ми се това да бяха изумруди.След много години брачен живот, когато Макартър бил вече в края на дните си, той й дал една

шепа изумруди и рекъл:- Иска ми се да бяха фъстъци. - На мен също.Ребека Крисчьн

Това, което жените не разбират у мъжете

Противно на това, което жените си мислят, не е никак трудно да поддържаш дълготрайна, сърдечна и взаимно удовлетворяваща връзка с индивид от мъжки пол. Индивидът разбира се трябва да е лабрадор. С човешките индивиди това е безкрайно трудно. Така е, защото мъжете не схващат какво точно разбират жените под думата „Връзка".

Да речем, че мъж на име Роджър покани жена на име Илейн да отидат на кино. Тя приема; прекарват чудесно. След няколко дни той я кани на вечеря и отново си прекарват чудесно. След това продължават да се виждат редовно и скоро става така, че и двамата не се виждат с никой друг.

Тогава, една вечер, на прибиране у дома, на Илейн и хрумва една идея. Тя казва:- Даваш ли си сметка, че с теб се виждаме вече точно шест месеца?

54

В колата настъпва мълчание. На Илейн тишината й се струва оглушителна. Тя си мисли: „Боже, дали пък не го стреснах с тези думи? Може би се чувства ограничен от нашата връзка. Може би си мисли, че се опитвам да го тласна към някакъв вид обвързване".

А пък Роджър си мисли: „Леле, шест месеца"Илейн си мисли: „То пък и аз не съм чак толкова сигурна, че наистина искам тази връзка. Каква

е крайната цел - брак ли? Деца? Цял живот заедно? Готова ли съм да се отдам до такава степен? Дали въобще го познавам достатъчно добре?"

А Роджър си мисли: - „Това значи ... я да видим ... февруари започнахме да се виждаме, което беше точно след като взех колата, което пък означава ... чакай да погледна километража ...Охо! Че то станало време да сменям маслото."

А Илейн си мисли: „Разстроен е. По лицето му личи. Може би не съм права - може би на него тази връзка не му е достатъчна - може би има нужда от повече интимност, по-голяма обвързаност. Може би смята, че съм прекалено сдържана. Да, това ще да е. Страхува се да не го отблъсна."

А Роджър си мисли: „Трябва пак да им кажа да погледнат ходовата част. Не ме интересува какво говорят тия идиоти - скоростите нещо не са наред. И този път само да посмеят да кажат, че било от студеното време. Навън сега е 25 градуса, скоростите ми работят като на боклукчийски камион, а пък им платих на тия задръстени, подли кретени цели 600 долара!"

А Илейн си мисли: „Ядосан е и не му се сърдя. И аз щях да се ядосам. Чувствам се толкова виновна, че го подлагам на всичко това, но така се чувствам. Просто не съм сигурна"

А Роджър си мисли: „Сигурно ще кажат, че гаранцията е само 90 дни. Точно това ще кажат!"А Илейн си мисли: „Може би съм прекалена идеалистка, чакам моят рицар да дойде на бял кон,

докато до мен седи един прекрасен добър човек, който страда заради моите егоистични, детински фантазии"

А Роджър си мисли: „Гаранция? Ще им дам аз една гаранция!"- Роджър - проговаря на глас Илейн.- Какво? - отвръща Роджър.- Такава съм глупачка - разхълцана казва Илейн. – Аз и без това знам, че няма никакъв рицар

на бял кон.- Какъв кон? Няма никакъв кон - отвръща Роджър.- Мислиш ме за глупачка, нали? - казва Илейн.- Не! - отвръща Роджър доволен, че се е сетил за правилния отговор.- Просто ... просто ми трябва малко време - обяснява Илейн.След 15-секундна пауза Роджър се опитва да измисли някакъв подходящ отговор.- Да - казва той накрая.Илейн, дълбоко разчувствана, докосва ръката му.- О, Роджър, наистина ли мислиш така?- Как? - казва Роджър.- Че е нужно време - казва Илейн.- О - казва Роджър, - да.Илейн се взира толкова дълбоко в очите му, че той започва да се притеснява какво ли ще каже

тя в този момент, особено пък ако отново е замесен някакъв си кон. Накрая тя казва:- Благодаря ти, Роджър.- Аз ти благодаря - отвръща той.След това я закарва до тях, тя си ляга в леглото -объркана и смутена душа, която плаче до зори,

докато Роджър се прибира у дома, отваря един пакет чипс, пуска телевизора и моментално се заплесва по повторението на тенис мача между двамата чешки играчи, чиито имена никога не е чувал. Едно едва чуто гласче в главата му казва, че в колата се е случило нещо много съдбовно, но той смята, че е по-добре да не мисли за това.

На другия ден Илейн ще се обади на най-близката си приятелка и ще си говорят в продължение поне на шест часа. Ще анализират подробно всяка нейна и всяка негова дума. Седмици наред ще обсъждат тази тема без да стигнат до определен извод, но и без да им омръзне да я нищят.

Междувременно един ден Роджър, докато играе тенис с някой от общите им приятели с Илейн, ще се спре преди сервиса и ще попита:

- Норм, Илейн имала ли е някога кон?

55

Тук не става въпрос за различна настройка на вълната. Тук става въпрос за различни планети в съвършено различни слънчеви системи. Илейн не може да контактува смислено с Роджър, защото крайният извод от цялата му мисловна дейност, посветена на тяхната връзка, е: „А?"

Неговият мозък е мъжки, което означава аналитичен орган, предназначен за решаване на проблеми. Той трудно вирее сред мъгляви понятия от рода на „любов" „нужда" и „доверие". Ако на мъжкия мозък му се наложи да си съставя мнение за някой друг, предпочита то да се основава на факти; например неговия или нейния среден целогодишен доход.

Жените трудно схващат и приемат това положение. Те са убедени, че мъжете непременно прекарват известно време в размишления над връзката си с тях. Как е възможно да се вижда с някого ден след ден, вечер след вечер и да не си мисли за връзката си с него? Така си мислят жените.

И грешат. Мъжът в една връзка е като мравка, застанала на върха на камионна гума. Мравката усеща, че това нещо трябва да е доста голямо, но няма и смътна представа какво е. И ако камионът се задвижи и колелото се завърти, мравката усеща, че става нещо важно, но докато колелото се завърти до долу и мравката попадне под колелото, единствената мисъл в главичката й ще бъде: ,,А?"

И така първото нещо, което жените трябва да запомнят, е никога да не си мислят, че мъжът проумява установената вече връзка. Идеята трябва да се внедри в мислите му с помощта на постоянни „тънки" намеци от рода на:

- Роджър, би ли ми подал захарта, доколкото все пак имаме някаква връзка?- Събуди се, Роджър! В хола има крадец и ние имаме някаква връзка! Двамата с теб имам

предвид.- Добри новини. Роджър! Лекарите казаха, че ще си имаме четвърто дете - още едно

доказателство, че ние с теб имаме някаква връзка!- Роджър, тъй като самолетът ни е на път да се разбие и ни остава само минута живот искам все

пак да знаеш, че прекарахме чудесни 53 години съвместен брачен живот, което несъмнено представлява трайна връзка.

Жени, никога не се отказвайте. Набивайте неуморно тази идея и в края на краищата тя ще проникне в главата на мъжа. Някой ден той дори може сам да се замисли над нея. Ще се заговори с някой друг мъж за нещо и ето че от немай къде ще каже:

- Ние двамата с Илейн „ такова ... ние с нея ... такова де ... имаме таковата.И несъмнено ще бъде искрен.Дейв Бари

Изгубени вещи

Уинона беше на 19 години, когато през лятото на 1928 се запозна с Едуард - висок, млад красавец. Дошъл беше в Детройт, за да посети сестра си, която се сгодяваше за брата на Уинона. Едуард беше отседнал у свои близки и макар престоят му да бе само няколко дни, имаше достатъчно време, за да се запознае с живото тъмнокосо момиче, което го бе заинтригувало още от първата им среща. Обещаха си да си пишат и Едуард се върна в Питсбърг.

Месеци наред си пишеха дълги, подробни писма, в които споделяха всички новости в живота и мечтите си. И после също така изведнъж както се бе появил в живота й, Едуард изчезна. Писмата му секнаха и Уинона постепенно свикна с мисълта, че той повече не се интересува от нея. Едуард не разбираше защо Уинона е престанала да пише и също се примири с факта, че жената, в която се бе влюбил, не отвръща на любовта му.

Няколко години по-късно, Уинона се омъжи за Робърт, представителен мъж с десет години по-възрастен от нея. Родиха им се трима сина. Покрай снаха си научаваше какво става около Едуард. Няколко години след сватбата на Уинона Едуард също се ожени, на него също му се родиха три деца.

При едно от нейните посещения в дома на брат й в Бъфало, той й съобщи:- Отиваме в Питсбърг на сватба - дъщерята на Ед се омъжва. Искаш ли да дойдеш?Уинона не се поколеба дори и миг и всички тръгнаха. В колата тя с притеснение си мислеше

какво ще каже на мъжа, когото не бе виждала от 30 години. Дали ще си спомни за писмата? Дали ще има време да поговори с нея? Дали въобще ще иска да я види?

Още в началото на сватбеното тържество Ед забеляза Уинона в другия край на залата. Бавно се приближи до нея. Сърцето на Уинона щеше да изскочи, когато си стиснаха ръцете и си казаха

56

„здравей" Когато седнаха на една от дългите маси да поговорят, сърцето на Уинона биеше толкова силно, че се страхуваше Ед да не го чуе. Очите на Ед се насълзиха, докато двамата си говореха любезно за сватбата и своите семейства. За писмата не отвориха дума, а след няколко минути, Ед се върна към задълженията си на баща на булката.

Уинона се върна в Детройт, където продължи да дава уроци по пиано, да работи в една рекламна агенция и както винаги да се възползва по най-добрия начин от това, което животът й предлага. Тя скъта спомена за кратката среща с Ед надълбоко, при другите си спомени за него.

Когато десет години по-късно съпругата на Ед почина, Уинона му изпрати съболезнователна картичка. Две години след това почина съпругът на Уинона и Ед й писа. Отново започнаха да си кореспондират.

Ед пишеше често и неговите писма се превърнаха в основно събитие във всекидневието на Уинона. На път за работа тя се отбиваше в пощата, за да вземе писмата и ги четеше в колата, ако светофарът е червен. в края на половинчасовото си пътуване, писмата бяха прочетени и това бе радостно начало за деня на Уинона. Постепенно Едуард започна да изразява любовта си към своята „скъпа Уинона" и двамата уредиха нещата рака, че той да дойде в Детройт по време на отпуската си.

Уинона се бълнуваше и притесняваше покрай негово-то посещение. В края на краищата, с изключение на кратката им среща по време на сватбата, не бяха прекарали нито миг заедно от 40 години насам. Пишеха си само от шест месеца, а ето че Едуард идваше за цели две седмици.

Беше прекрасен топъл юнски ден, когато Уинона тръгна към летището, за да вземе Едуард. Този път, когато видя Уинона, той се втурна към нея и я прегърна продължително и сърдечно. Докато чакаха за багажа и на път към колата, двамата се разбъбриха щастливо. Началото беше лесно.

По пътя към хотела на Едуард, той извади от джоба си малка кадифена кутийка и наниза годежен пръстен на ръката на Уинона. Тя онемя. в писмата си той бе намекнал за брак, но това беше твърде внезапно и твърде скоро. Дали всъщност беше така? Дали не бе чакала толкова години, за да познае любовта му?

В продължение на две седмици Ед ухажваше Уинона. Дори й пишеше писма от хотела. Тревогите на Уинона постепенно се разсеяха под струите на неговата любов и сърдечната подкрепа от страна на близки и приятели. На 18 септември 1971 година, облечена в дълга розова рокля, Уинона мина под венчило, водена под ръка от най-големия си син. Двамата с Ед се ожениха и по думите на Уинона, „Живяха весело и щастливо"

А писмата, които бяха секвали така внезапно преди много години? Оказа се, че майката на Ед унищожавала писмата на Уинона, защото не искала да изгуби най-малкия си син. Четиресет и три години по-късно Уинона го бе открила.

Елиньр Дейли Хол

Дядовата валентинка

От всички роднини, аз живеех най-близо, така че именно на мен се обадиха от старческия дом. Състоянието на дядо ми се влошавало бързо. Непременно да отида. Нямаше какво друго да правя освен да го държа за ръката.

- Обичам те, дядо. Благодаря ти, че винаги си ми помагал.Той си отиде кротичко.Спомени ... спомени ... шест дни седмично, селянинът в старата си синя риза и гащеризон се

грижеше за хърфордските си говеда, които толкова много обичаше ... в летните жеги разтоварваше балите със сено от каруцата, ореше, сееше царевица и боб, есенно време събираше реколтата ... от сутрин до вечер не се спираше на едно място. Оцеляването изискваше работа, работа, работа.

Но дойдеше ли неделя, след като свършеше сутрешните си задължения, обличаше сивия си костюм и слагаше сивата си шапка. Баба се издокарваше с винената си рокля и огърлица от слонова кост и двамата отиваха на църква. Нямаше много обществени събития. Дядо и баба бяха кротки и мирни хора, които без много емоции всеки ден вършеха каквото трябва. Той беше мой дядо - цели 35 години. Трудно ми беше да си го представя в каквато и да е друга роля.

Сестрата се извини, но се налагало да ме помоли веднага да изнеса от стаята вещите на дядо. Работата нямаше да ми отнеме много време, защото нямаше много вещи. И тогава я намерих в най-горното чекмедже на нощното му шкафче. Беше много стара, ръчно направена валентинка. Това, което навремето явно е било червена хартия, сега беше избеляло до розови петна. Къс бяла хартия

57

беше залепен в центъра на сърцевидната валентинка. Върху нея, изписано с почерка на баба, прочетох следното:

НА ЛИЙ ОТ ХАРИЕТС най-голяма обич,14 февруари, 1895Жив ли си? Истински ли си? Или си най-прекрасният сън, който съм сънувала? Ангел ли си, или

плод на въображението ми? Някого, когото съм сътворила в мислите си, за да запълня празнината? Да облекча болката? Кога намери време да слушаш? Как успя да разбереш?

Ти ме накара да се смея, когато сърцето ми плачеше. Ти ме заведе да танцувам, когато не можех да направя и крачка. Помогна ми да си поставя нови цели, когато животът ми гаснеше. Показа ми капките роса и за мен те бяха диаманти. Донесе ми диви цветя, за мен те бяха орхидеи. Запя ми и сякаш ангелски хор зазвуча. Взе ръката ми в своята и те обикнах с цялото си сърце. Даде ми пръстен и аз станах твоя. Станах твоя и преживях всичко това.

По лицето ми потекоха сълзи, докато четях тези думи. Представих си двамата старци, които бях познавала цял живот. Трудно е да си представиш баба си и дядо си в някаква друга роля. Прочетеното от мен бе толкова красиво и свято. Дядо ми го бе пазил през всички тези години. Сега тази картичка виси в рамка над тоалетната ми масичка, скъпоценна част от семейната ми история.

Илейн Рийс

Последното писмо на един войник

Седмица преди битката за Бул Рьн (известна още като битката при Манасас6), Сьливан Балу, майор от втора доброволна рота от Роуд Аилънд, пише на жена си в Смитфийлд:

„14 юли, 1861 ВашингтонСкъпа ми Сара, Усилено се говори, че след няколко дни ще се местим, може би още утре. В случай, че не успея

да ти пиша отново, чувствам се задължен да ти драсна няколко реда, които може би ще прочетеш, когато мен вече ме няма. Не изпитвам никакви съмнения и колебания относно каузата, на която съм се посветил, и се чувствам все така сигурен и уверен в смелостта си. Съзнавам колко голямо е упованието на американската цивилизация в победата на нашето правителство и колко голям е дългът ни към онези, които са минали преди нас през кървавите изпитания на революцията, И аз съм готов - напълно готов - и решен да се простя с всичките радости на този живот, за да помогна на правителството и да изплатя своя дълг.

Сара, любовта ми към теб е безсмъртна. Тя сякаш ме обвързва с мощни въжета, които нищо освен всемогъщия не може да разкъса. И въпреки това любовта към отечеството ме обгръща като силен вятър и ме носи неудържимо, заедно с всичките ми окови, към бойното поле.

Споменът за всички щастливи мигове, които съм преживял с теб, ме връхлитат и аз благодаря на Бога и на теб, че съм могъл да им се радвам толкова дълго. Колко ми е трудно да се откажа от тях и да превърна в пепел надеждите за бъдни дни, когато - ако е рекъл Бог - бихме могли да живеем и да се обичаме и да се радваме на синовете си, достойно възмьжали покрай нас.

Ако не се върна, скъпа ми Сара, никога не забравяй колко те обичам; когато падна на бойното поле, с последния си дъх ще изрека твоето име. Прости множеството ми грешки и болките, които съм ти причинил. Колко неразумен и глупав съм бил понякога.

Но, Сара! Ако мъртвите могат да се връщат на земята и да витаят около любимите си същества, аз винаги ще бъда с теб в най-светлите дни и в най-тъмните нощи. Винаги. Винаги.

: И когато сетиш лек лъх върху страните си, това ще е моят дъх; когато хладен повей лъхне пулсиращото ти слепоочие, това ще е духът ми, който витае край теб. Сара, не тъжи за смъртта ми: Представи си, че съм заминал и ме чакай, защото ние ще се съберем отново.

Майор Съливан Балу" Предоставено от Нанси Уонг

6 Манасас - рекичка в Североизточната част на щата Вирджиния, Бул Рън - град в Североизточната част на щата Вирджиния; край тях по време на Гражданската война се състояли две битки (1861 и 1862), при които силите на Съюза (Севера) били разбити, - Бел. прев..

58

БЕЛЕЖКА НА СЪСТАВИТЕЛИТЕ: Съливан Балу загинал седмица по-късно при първата битка край Бул Рън.

Такава обич

Никой, дори и поетите, не е успял да измери колко побира едно сърце.Зелда ФицдЖералд

Бях на 23 години и по целия път към болницата мислех какво ще кажа на мама преди да я отведат, за да оперират сърцето й, в чийто център смятах, че стоя аз; та нали тя цял живот ми бе повтаряла, че за нея аз съм най-важното нещо на света?

Докато си пробивах път през болничните коридори, репетирах началните си думи, които трябваше да попаднат точно на място. Кой освен мен би могъл да й даде силите и увереността, от които имаше нужда тя? Чие лице, освен моето, би желала да види последно, преди да започнат да я режат и евентуално да умре? Чия целувка освен моята...?

Завих край един ъгъл и видях майка си да лежи на носилка в коридора, в очакване да я отведат. Надвесен над нея стоеше баща ми. Нещо в положението на двамата ме накара да спра и после, докато ги гледах, ме накара да остана на мястото си, сякаш ни делеше стена, която ги ограждаше.

Изведнъж ми стана ясно, че за момента извън тях не съществува нищо; съществуваха само мъжът и жената. Тя не ме виждаше, нито пък се интересуваше дали съм там. Двамата не разговаряха. Той я държеше за ръката. Тя го гледаше в очите и се усмихваше; кълна се, че двамата разговаряха на език, който на 23 години аз все още не разбирах, а още по-малко говорех. Но с очите си виждах как те го правят, буквално ги виждах, и се приближих, за да виждам по-добре, замаяна, захласната, изпълнена с ревност затова, че след като вече се бях влюбвала, бях се омъжила, аз нито веднъж не се бях докоснала до това, което виждах в болничния коридор.

Следващият път, рекох си аз, ще знам повече. И аз ще обичам така.Линда Елърби

Всичките дни на живота ми

Майка ми и баща ми се канеха да празнуват 50-та си годишнина. Майка ми се обади страшно развълнувана.

- Той ми подари дванайсет бели рози!Звучеше като гимназистка, която току-що са поканили на абитуриентски бал, бърбореше за

това колко се радвала, колко била доволна и щастлива.Тази годишнина ми разкри една страна от живота на моите родители, която не познавах. На

венчалните им халки например е гравиран един и същи стих: „Изпращам ти кремаво бяла роза" Това ми го каза баща ми един ден в кухнята, а майка ми възкликна: „О, Джон" сякаш искаше да го спре. А баща ми отвърна: „О, Клеър".

Родителите ми си бяха такива в отношенията си, никога не ги демонстрираха. Никога не са проявявали сантименталност пред нас, децата. Това, което ние виждахме бяха двама приятели, един екип.

- Помниш ли стихотворението? - попитах аз баща ми онзи ден в кухнята, докато разглеждах халката му под лампата. Той ме погледна, пое си въздух и започна да рецитира „Бяла роза" от американския поет от ирландски произход Джон Бойл О'Райли. Нито веднъж не се запъна; сякаш от половин век насам си го беше рецитирал на ум всеки ден.

- „Червената роза мълви с шепот страстен, / Бялата мълви любовна песен" - поде той.Майка ми понечи да го прекъсне:- О, Джон!„О, червената роза е орел властен, / Бялата е гълъб нежен."- О, Джон! - рече пак майка ми и излезе.„Изпращам ти кремаво бяла роза / С листец едва заруменял и свеж - продължи той, както бе

застанал до мивката. - Защото и на любовта най-мила и свята / По устните трепти страстен копнеж"

59

Баща ми спря.- Не е ли прекрасно? - усмихна се той.Отидохме да намерим майка ми, която седеше в хола, скрила лице в ръцете си.- Прекрасно е! - обърнах се аз към нея.- Кара ме да се чувствам неловко - рече тя.Тя бе жена, която в младите си години никога не бе виждала щастлив брак и не разбирала защо

хората толкова го желаят. Вместо това тя си представяла как ще стане учен литературовед, специалист по Чосър. В колежа срещите с момчета й се стрували умерено интересни. Но ето че се запознала с баща ми.

Той бил най-достойният мъж, когото била срещала. Именно мъжът, а не брачната институция я привлекли. Минала под венчило, както по-късно ни разказа самата тя, сякаш скачала от висока скала.

През първата година след сватбата им баща ми заминал на война. Майка ми била бременна в петия месец и изпитвала ужас. Родила бебето и зачакала. От време на време ядяла шоколадова мелба с ядки, за да сгрее сърцето и душата си.

Баща ми се върнал, казал „здравей" на седеммесечния си син и заедно с майка ми скоро си купили къща. След това им се родила дъщеря, после още една дъщеря, а накрая аз.

Още от малка виждах, че моите родители не са като другите. Татко предпочиташе да прекарва време с мама вместо да играе на боулинг в мъжка тайфа. А когато него го нямаше, тя не въртеше очи и не шегуваше за сметка на мъжа си, както правеха другите жени. Вместо това казваше:

- Трябва да знаете, че той никога не ме е разочаровал. По случай 50-та годишнина от своята сватба родителите ми организираха подновяване на

брачния си обет в църква. На ритуала присъстваха 75 души. Докато повтаряше брачната клетва, баща ми се задави и се наложи да млъкне за малко. Майка ми произнесе своята с такава страст, с каквато никога не я бях чувала да говори. С поглед, впит в неговия, тя заяви:

- „... и за цял живот"След церемонията имаше голямо тьржество, на което баща ми целуна майка ми и рече:- Добре дошла във вечността.През повечето време тя мълча, каза само:- Това е най-щастливият ден в живота ми. А след това добави:- По-хубав е от деня на сватбата ни, защото сега знам какво следва!Джийн Мари Ласкас

5

ЗА МАЙЧИНСТВОТО

Решението да имаш дете е от извънредно голямо значение. Това означава да решиш завинаги сърцето ти да се разхожда извън тялото ти.Елизабет Стоун

То ще промени живота тиПриятелката ми няма много време. Седнали сме да обядваме и тя уж между другото споменава,

не двамата с мъжа й смятат да „създадат семейство" Всъщност иска да каже, че биологичният й часовник сигнализира края на репродуктивната й възраст и се налага да реши дали ще става майка или не.

- Правим проучване - полушеговито казва тя. – Дали да имаме бебе, ти как мислиш?- То ще промени живота ти - предпазливо рекох аз, като внимавах да говоря с неутрален тон.- Да, знам - отвърна тя. - Край на излежаването до късно в събота, край на спонтанните

решения за заминаване на почивка...

60

Но аз нямам точно това предвид. Гледам приятелката си и се опитвам да реша какво да й кажа.- Иска ми се да й кажа това, което никога няма да научи в курса за бременни и майки. Иска ми

се да й кажа, че физическите травми от раждането ще заздравеят, но майчинството ще й нанесе такава емоционална рана, че цял живот след това ще бъде уязвима.

Мисля си дали да й кажа, че никога няма да може да прочете вестник без да си каже: ,,Ами ако това беше моето дете?" Че новината за всяка самолетна катастрофа, за всеки пожар ще я преследват неспирно. Че когато види снимка на гладуващи деца, ще се пита дали има нещо по-ужасно от това да гледаш как детето ти умира.

Гледам грижливо поддържания маникюр на ръцете й и елегантния и костюм и си мисля, че колкото и да е изискана, майчинството ще я върне към примитивното състояние на мечка, която защитава малкото си. Че един тревожен вик „Мамо!" ще я накара да изтърве на мига суфлето или най-скъпата си кристална ваза, без да се поколебае.

Чувствам как трябва да я предупредя, че независимо от многото години, посветени на професионалното й усъвършенстване и развитие, майчинството ще я изкара от релсите на кариерата. Може да намери жена, която да гледа детето, но един ден ще й се случи да отиде на важна бизнес среща с натрапчивата мисъл за сладката миризма на своето бебе. Ще й се наложи да употреби цялата си дисциплинираност, за да не изтича до вкъщи, само за да се увери, че детето й е наред.

Искам да й кажа, че незначителните ежедневни решения вече няма да бъдат толкова лесни. Че желанието на едно петгодишно момченце в Макдоналдс да отиде в мъжката тоалетна, а не в дамската може да прерасне в извънреден проблем. Че точно там, сред тракането на подносите и детските викове, въпросът за самостоятелността и половата принадлежност ще трябва да се сложи на везните срещу възможността в мъжката тоалетна да дебне някой перверзен тип. Колкото и да е независима в работата си, като майка тя постоянно ще бъде изпълнена с колебание и неувереност.

Гледам хубавата си приятелка и ми се иска да я уверя, че в крайна сметка ще свали килограмите от бременността, но никога няма да се чувства по същия начин. Че колкото и да е важен личният й живот, той винаги ще бъде на второ място след този на детето й. Че ще се жертва без да се замисли, ако се налага да спаси рожбата си, но ще започне да се надява на дълъг живот - не за да осъществи собствените си мечти, а за да види как детето й постига своите. Иска ми се да разбере, че белегът от цезарево сечение и лъскавите следи от стрий ще се превърнат в почетни белези.

Отношенията и със съпруга й ще се променят, но не по начина, по който тя си мисли. Иска ми се да разбере колко повече можеш да обикнеш един мъж, който никога не пропуска да напудри бебето или никога не отказва да си поиграе с детето. Мисля си, че трябва да й кажа как ще се влюби отново в съпруга си заради неща, които сега ще й се сторят твърде прозаични.

Иска ми се приятелката ми да усети връзката, която ще почувства с жените на всички времена, които отчаяно са се опитвали да предотвратят войните, злините и шофирането в нетрезво състояние. Надявам се да разбере защо аз мога да разсъждавам трезво през повечето време, но да стана временно невменяема, когато бъдещето на децата ми е застрашено от избухване на ядрена война.

Иска ми се да опиша на приятелката ми радостта от това да видиш как детето ти се научава да удря бейзболната топка. Иска ми се да чуе гърления плътен смях на малкото дете, което за пръв път докосва мека кучешка козина. Иска ми се тя да вкуси от радостта, която е толкова реална, че чак боли.

Озадаченият поглед на приятелката ми ме връща към действителността и аз осъзнавам, че очит е ми се пълнят със сълзи.

- Никога няма да съжаляваш - казвам аз накрая.После се протягам през масата, стисвам ръката на приятелката си и изричам молитва за нея, за

мен и за всички, обикновени смъртни жени, които с мъка вървят по пътя на това най-свято от всички призвания.

Дейл Хенсън Бьрк Историята е предоставена от Карън Уилър

Докато те гледам как спиш

Скъпо мое дете, промъкнах се в стаята ти, за да поседя при теб докато спиш, да погледам как гърдите ти се повдигат и спускат. Очите ти са затворени кротко, а меките ти руси къдрици обрамчват ангелското ти личице. Само преди няколко секунди, докато се занимавах с разни сметки и

61

документи в моята стая, ме връхлетя непреодолима тъга при спомена за събитията от деня. Не можех повече да се съсредоточа върху работата си и затова дойдох да ти поговоря, докато спиш.

Сутринта бях много рязка, защото се мотаеше и обличаше бавно, казах ти да престанеш да се туткаш. Скарах ти се, че не си сложил на място купона си за обяд, а на закуска ти хвърлих за десерт неодобрителен поглед, защото разсипа храна по ризата си.

- Пак ли? - въздъхнах аз и поклатих глава. А ти ми се усмихна глупаво и рече:- Довиждане, мамо!Следобеда аз говорех по телефона, докато ти си играеше в твоята стая, пееше с глас и си

ръкомахаше, а всичките ти играчки бяха подредени в бодри редици на леглото. Махнах ти раздразнено с ръка да пазиш тишина и да престанеш да вдигаш толкова шум и продължих още цял час да говоря по телефона.

- Веднага върви да си учиш уроците – изкомандвах по-късно като фелдфебел. И престани да си губиш времето.

- Добре, мамо - смирено рече ти и веднага седна на бюрото с молив в ръка.Оттам нататък в стаята ти беше тихо. Вечерта, докато работех на бюрото, ти се приближи

неуверено.- Мамо, ще четем ли приказка довечера? – запита ти с искрица надежда в гласа.- Не, тази вечер не - рязко отвърнах аз, - стаята ти на нищо не прилича! Колко пъти трябва да

ти напомням?Ти се изниза набързо с наведена глава, а по-късно надникна иззад рамката на вратата.- Какво има пък сега? - попитах с раздразнение.Ти не каза нищо, само изтича при мен, метна ръце около шията ми и ме целуна по бузата,- Лека нощ, мамо, обичам те - каза ти и ме стисна здраво. И след това си отиде, също така бързо

както се появи.Аз останах дълго време да седя с поглед, вперен в бюрото, и чувствах, че ме залива вълна от

срам. В кой момент бях изтървала нишката на деня, питах се аз, и на каква цена? Ти не беше направил нищо, за да ми развалиш настроението. Ти си беше просто дете, което расте и се учи. Днес аз се изгубих в света на възрастните, изпълнен с изисквания и отговорности и за теб не ми останаха никакви сили и енергия. Днес ти беше мой учител с порива си да изтичаш и да ме целунеш за лека нощ, дори след трудния ден, през които трябваше внимателно да ходиш на пръсти около мен, за да не си навлечеш гнева ми.

Сега, като те гледам да спиш дълбоко, иска ми се денят да започне отново. Утре ще се държа със същото разбиране, каквото ти ми показа днес, за да бъда истинска майка - която да те посрещне сутринта с топла усмивка, с насърчителна дума след училище, с интересна приказка на заспиване. Ще се смея с теб, когато се смееш и ще плача, когато ти плачеш. Ще внимавам да не забравям, че си дете, а не възрастен и ще се радвам на ролята си на майка. Твоят несломим дух ме трогна днес и затова идвам при теб в този късен час, за да ти благодаря, дете мое, учителю и приятелю мой, за подарената обич.

Даян Лумьнс

На вече порасналия ми син

Ръцете ми заети бяха през деняНе можех да играя или да ти почета;Когато молеше и канеше ме ти,За теб минутка аз не отделих.Днес кърпих дрехите и сготвих, после прах,Ти дотърча с рисунка и със весел смях,И каза: „Мамо, Виж каква шега?"Аз рекох „Синко, чакай малко, не сега"Внимавам хубаво да те завивам,Молитвата като си кажеш, и излизам,на пръсти отивам лампата да загася ...А трябвало е още миг да постоя.

62

Животът кратък е, годините летят и изведнъж –Момченцето пораснало е и е вече мъж.Не е край теб с молбите си безкрайни И не споделя скъпоценните си тайни. Албумите с картинки са прибрани, Игрите до една са изиграни. Молитвата вечерна, целувка за нощта –Това са вече минали неща.

Ръцете ми, заети постоянно,сега притихнали стоят.Тъй бавен, муден, празен е денят.Да можех да се върна и да сторяОния нещица, които искаше ти с: „Мамо, моля!"Неизвестен автор Предоставено от Елиньр Нюбьрн

Бягство

Един невероятно напрегнат ден, когато двамата със съпруга ми трябваше да свършим хиляди неща и да тичаме в стотици посоки, се наложи неколкократно да се скараме на нашия четири и половина годишен син, Джьстин Карл, защото постоянно вършеше пакости. След поредната беля, съпругът ми Джордж най-сетне го изпрати наказан в ъгъла. Джъстин не каза нищо, но явно не му стана никак приятно. След известно време той заяви:

- Ще избягам от къщи.Отначало се изненадах, а после думите му ме ядосаха.- Така ли? - рекох.Но когато се обърнах да го погледна, той имаше вид на същинско ангелче, толкова мъничък,

невинен, с безкрайно тъжна физиономия.В сърцето си усетих мъката му и си спомних, че когато бях малка, самата аз бях изрекла същите

думи, спомних си как си мислех, че никой не ме обича и се чувствах самотна. Джъстин искаше да каже много повече неща от изречените думи. Той сякаш викаше: ,,Не ме пренебрегвайте! Моля Ви, забележете ме! Аз също съм важен. Моля ви, направете така, че да се чувствам желан, безусловно обичан и необходим"

Добре, Джъси, можеш да избягаш от къщи - нежно прошепнах аз и започнах да събирам дрехи. - Ще ни трябва пижамата ти, палтото...

- Мамо - попита той, - какво правиш?- Ще ни трябват още моето палто и нощницата ми.Събрах всички тези неща в една чанта и ги сложих до пътната врата.- Е, Джъси, сигурен ли си, че искаш да избягаш от къщи?- Да, но ти къде отиваш?- Ами щом ти ще бягаш от къщи, мама също ще дойде с теб, защото не искам да те оставям

сам. Обичам те много, Джъстин Карл.Докато си говорехме, двамата се гушнахме.- Защо искаш да дойдеш с мен? Погледнах в очите му.- Защото те обичам, Джъстин. Животът ми никога няма да бъде същият, ако ти си отидеш.

Затова искам да се уверя, че нищо няма да ти се случи. Ако ти си отидеш, и аз идвам с теб.- Може ли и татко да дойде?- Не, татко трябва да остане у дома с братята ти, Ериксън и Тревър. Татко трябва също така да

работи за да се грижи за къщата, докато нас ни няма.- Може ли Фреди (хамстера ни) да дойде?- Не, Фреди също трябва да си остане вкъщи.Той се позамисли малко и рече:

63

- Мамо, може ли да си останем вкъщи?- Разбира се, че можем да си останем вкъщи.- Мамо?- Какво, Джъстин?- Обичам те.-Аз също те обичам, скъпи. Искаш ли да ми помогнеш да направим пуканки?- Добре.В миг аз разбрах чудния дар на майчинството, разбрах, че свещената отговорност да помогнеш

на едно дете да се почувства на сигурно място и да се уважава не е маловажна и трябва да се отнасям сериозно към нея. Осъзнах, че в ръцете си държа безценния дар на детството; прекрасен къс глина, който копнее да бъде гушкан и моделиран умело, за да се превърне след години в самоуверен шедьовър. Научих се, че в ролята на майка никога не бива „да бягам" от възможността да покажа на децата си, че са желани, важни, обичани и че са най-ценният Божи дар.

Лоис Крюгър

Заслужен отдих

Да си жена и да работиш е трудно, но да работиш и да гледаш деца е още по-трудно.Има една история за майка на три буйни момченца, която един летен ден след вечеря си

играела с тях на „полицаи и разбойници" в задния двор.Едно от децата „гръмнало" майка си и извикало:- Бам, убих те.Тя се проснала на земята и понеже не се надигнала веднага, един съсед изтичал да види дали не

се е наранила при падането.Когато съседът се навел над нея, преуморената майка отворила едно око и рекла:- Шт, тихо. Не ме издавай. Това е единственият ми шанс да си почина.Из „Най-хубавото накратко"

Търси се: Идеалната майка

Преходът към майчинство може да се окаже труден за всеки.- Просто не съм скроена да бъда добра майка - чувам уморения глас на приятелката си по

телефона. -Не мога да накарам бебето да спи през нощта. Непрекъснато крещя по другото, дето вече прохожда и прави пакости. А пък шестгодишната ми дъщеря непрестанно хленчи, че няма какво да прави. В работата ми поне има кой да ми покаже как се прави това или онова, а имам и почивни дни.

Напълно я разбирам, защото и аз съм майка. Трудното е не само при първоначалния преход. Най-труден е постоянният преход от едно състояние на личността и начин на живот в друг, за да бъдеш майката, от която детето има нужда на дадения етап от развитието си.

Идеалната характеристика на лицето, което би било идеална майка за едно бебе например, е може би нещо такова:

Търси се - Спокоен, неприпрян, любвеобилен индивид, който да се грижи за бебе. Да обича да люлее и гушка, търпеливо и без да нервничи да държи бебето по време на хранене в продължение на 20 минути на всеки три-четири часа. Да има лек сън и да се буди рано. Висше образование не е задължително. Да може да поеме всички смени, на 7-дневна работна седмица. Без право на почивни дни, освен ако не уреди собствената си майка да го замества. Никакви шансове за растеж в работата.

Година и половина по-късно идеалният кандидат за майка на същото дете би отговарял на следното описание:

Търси се - Спортист в идеална форма за охраняване на неизтощимо прохождащо дете. Необходими бързи рефлекси, неизчерпаема енергия, безкрайно търпение. Свръхестествените способности биха били от полза. Задължителни умения по оказване на първа помощ. Да може да шофира, да готви, да говори по телефон, да работи въпреки постоянното разсейване. 15-часов

64

работен ден. Без право на почивка за кафе или обяд освен ако детето не е заспало. Предпочитат се медицински сестри с педиатричен стаж и олимпийски постижения.

След още 18 месеца същата майка трябва да има следната квалификация:

Вакантно място - Специалист по начално детско образование, който да осигури стимулираща, творческа и предразполагаща атмосфера за индивидуално обучение на дете в предучилищна възраст. Необходим стаж в областта на изкуството, музиката, спорта, да говори поне един чужд език. Познания в областта на езикознанието, психологията и Монтесори. Два часа почивка дневно при петдневна работна седмица, когато забавачката работи и детето е здраво.

Мястото става малко по-стабилно, когато детето е между 6 и 12 години. За да се справят добре, майките трябва да отговарят на следните изисквания:

Добра възможност - За специалист в следните области: активен отдих, лагеруване, индиански изкуства, всички спортове. Добър рефер. Да има желание да бъде майка на цялата бърлога, на стаята, на квартала. Изявени умения в областта на обществените отношения. Да се справя ефикасно с учители, активисти от родителско-учителския комитет и други родители. Необходими познания в областта на сексуалното образование и аритметиката. Охотно да търпи кал и мръсотия, сбирки от насекоми, домашни животни, съседски деца.

Майката отново сменя длъжностната си характеристика, когато детето стигне 13 или 14 годишна възраст и трябва да отговаря на новите изисквания.

Вакантна длъжност - За специалист по юношеска психология с опит в готвенето на значителни количества храна. Основно изискване - толерантност. Препоръчителна е лека загуба на слуха, в противен случай да си носи тапи за уши. Да усеща кога присъствието му е нежелателно за детето и да изчезва на мига.

След 18 години в ролята на работеща майка, жената може да запълни още само една квалификационна празнина:

Спешно се търси - Лице за финансиране на студент с пари, дрехи, музика, кола. Съвети не са необходими. Длъжността е безсрочна. Предоставя достатъчно свободно време, което да се посвети на доходоносна работа.

Като при повечето обяви, длъжностните характеристики не споменават някои неща: (1) Майка с повече от едно дете трябва да заема едновременно няколко поста; (2) тези, които се справят с работата най-добре, сами се задължават да напуснат поста си; и (3) възнаграждението и удовлетворението от работата са по-големи от всичко, което човек може да си представи.

Джоан Бек Предоставено от Джийнет Лайзевски

Ден за порастване

Майката не е човек,на когото да се облегнеш, а човек,който да направи облягането ненужно.Дороти Канфийлд Фишър

Днес Кати тръгва на детска градина. Кати е най-малкото от децата ми и аз изпитвам лека носталгия. Ако имах смелост да си призная, бих казала, че съм тъжна и малко уплашена. Защо ли се чувствам така? Не се чувствах тъжна, когато Рената, кака й, тръгна на училище. Дори се радвах на новата й свобода.

65

Сякаш беше вчера времето, когато Кати беше такова кротко и щастливо бебе. Всички много й се радваха. Играеше си тихо с плюшените играчки и кучето. Двамата с кучето много обичаха да се крият заедно под палатката, която им правех, като метнех голямото одеало на един от фотьойлите.

Днес и нейният живот, и моят щяха коренно да се променят. Тя щеше да навлезе в живота извън нашия дом. На мен щеше вече да ми бъде трудно да я опазя от ударите и драскотините на живота.

Може би се държах малко прекалено покровителствено с нея, защото на три годишна възраст на Кати й открих много рядко заболяване. Никой друг освен нас, най-близките й роднини, не знаеха за това и дори не забелязваха нещо особено у нея.

Сега тъкмо се готвя да изляза от кухнята, за да събудя Кати за съдбовния ден. Но ето я, че тя пристига, ококорена и засмяна, облечена в новата си червена плисирана поличка и блузка. Поздравяваме се с „Добро утро" и се прегръщаме силно.

- Добро утро, днес си станала рано-рано! - посрещам я аз.- Добро утро, мамо - чува се приглушеният й глас откъм престилката ми, където е забила глава

заради силната прегръдка. - Виж, мамо, облякох се самичка и даже сама се сресах.Завърта се гордо, за да ми се покаже.- Само че не мога да си сложа панделката - и ми връчва четка, ластик и червена панделка.А аз съм смаяна от това колко сръчно се оправя тази сутрин.Докато се занимавам с косата и панделката, питам за пореден път:- Искаш ли да дойда с теб до училище, като за първи ден?И получавам същия отговор като вчера:- Не, мамо, мога да отида и сама. Вчера ходих с Рената и Лесли до училището и те ми показаха

пътечката през гората, дето води точно до детската площадка. И мамо, знаеш ли, вече е готова и всичко е съвсем ново - пързалката, люлките и баскетболните табла. Чудесно ще бъде!

Аз отвръщам на ентусиазма й с думите:- Стой мирно, за да мога да ти оправя панделката.После лекичко я побутвам към масата. Тя се настанява бързо на стола и се нахвърля на

закуската. Обръщам се към кухненските шкафове и поемам дълбоко въздух, но това не смалява буцата, която е заседнала в гърлото ми, нито тъпата болка в гърдите ми.

Поглеждам часовника.- Няма да тръгваш преди 8:30, така че яж по-бавно и дъвчи хубаво.След няколко минути тя вече е пресушила чашата с мляко. Без подсещане отива в банята да си

измие зъбите и се връща с пуловера си.- Време ли е вече да тръгвам? - умолително пита тя.- Когато тази стрелка отиде на 6 - показвам й аз часовника.Боязливо понечвам отново да попитам:- Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб до училище?- Не, мамо, искам да отида сама.Тя излиза на верандата да извика кучето и да провери какво става в задния двор.- Време ли е вече? - подскача тя нагоре-надолу.С въздишка казвам:- Да, скъпа.Прегръщаме се силно и продължително и тя хуква по ниските стъпала пред вратата. Застанала

на най-горното стъпало на горния етаж я Виждам през прозореца как тича по тротоара. Изведнъж обаче тя спира, обръща се и се втурва обратно вкъщи.

- Господи - казвам аз, готова вече да се преобуя, за да я изпратя все пак до училище.Входната врата се трясва и тя изтрополява нагоре по стъпалата, за да ме прегърне още веднъж с

малките си ръчички и да притисне буза в корема ми. Дългата силна прегръдка завършва, когато тя вдига към мен очи и сериозно заявява:

- Нали ще се оправиш без мен, мамо? Аз ще се върна на обяд.И тя отново се втурва в новия си свят на училищни приключения, развълнувана и щастлива, че

вече е пораснала и е излязла от бебешката възраст. С насълзени очи я проследявам как излиза от алеята пред дома ни. Обръща се отново и ми махва с ръка. Аз също й махвам и откривам, че вече мога да се усмихна.

66

Ьуцата в гърдите ми се е стопила при спомена за нейната засвидетелствана обич. Да, и аз ще се оправя в моите нови приключения. За мен днес също е ден, в които пораствам.

Мери Ан Децлър

Писмото на една майка до целия свят

Скъпи хора по целия свят,Днес синът ми тръгва на училище. Известно време ще му бъде ново и чуждо. Иска ми се да

бъдете добри и мили към него.До този момент той беше пълен господар на дома, командваше всичко живо в задния двор. Аз

бях винаги край него, за да се погрижа за раните му и да го утеша.Но сега нещата ще се променят.Тази сутрин той ще излезе, ще ми махне с ръчичка и ще започне своето голямо приключение,

което вероятно ще включва войни, трагедии и страдания.За да живее в този свят, ще са му необходими вяра, обич и смелост.Затова, хора, иска ми се да го хванете за ръка и да го научите на нещата, които трябва да

знае. Научете го, но ако може, нека това да стане с грижа и любов. Научете го, че на всеки мошеник се пада и по един герой; че на всеки недостоен политик се пада и по един всеотдаен водач; че на всеки враг се пада по един приятел. Научете го на чудесата на книгите.

Дайте му достатъчно време, за да размишлява на спокойствие над вечната загадка на птиците в небето, пчелите в слънчевата светлина и цветята по зелените склонове. Научете го, че е много по-достойно да загубиш, отколкото да измамиш.

Научете го да има вяра в собствените си идеи, дори ако всички твърдят, че не е прав. Научете го да продава мускулите и ума си на най-високата цена, но никога да не продава сърцето и душата си.

Научете го да запушва уши при освиркванията на тълпата ... но да се изправя и да се бие, ако смята, че е прав.

Научете го с нежност, хора, но без да го разглезвате, защото само в огъня се закалява чистата стомана.

Молбата ми е голяма, хора, знам, но вижте какво можете да направите. Той е толкова мило момченце.

Неизвестен автор

Да дариш живот

Ти отвори очички само преди миг, а вече ти се спи. Иска ми се да отвориш очи и да ме погледнеш. Дете мое ненагледно, ангел, слязъл от небето... това е последния миг, в който сме заедно. Докато те притискам към себе си и усещам топлината на мъничкото ти телце до моето ... очите ми не могат да ти се нагледат. Ти си такова малко човече, а аз искам да видя у теб толкова много неща ... за толкова кратко време. След няколко минути ще дойдат да те вземат. Но сега сме само двамата и ти принадлежиш само на мен.

Бузките ти са още възпалени от раждането - толкова са меки и нежни под пръстите ми, като крилце на пеперуда. Веждите ти са сбърчени съсредоточено - сънуваш ли нещо? Миглите ти са прекалено много, за да ги преброя, но искам всичките да ги запечатам в съзнанието си. Не искам да пропусна нищо от теб. Нормално ли е да дишаш така често? Не разбирам нищо от бебета - може би никога няма да се науча. Но едно нещо знам със сигурност - обичам те от все сърце. Обичам те толкова много, а няма как да ти го кажа. Надявам се един ден да разбереш. Давам те на други, защото те обичам. Искам в живота си да имаш всичко, което не съм имала аз - сигурност, съчувствие, радост и добър прием. Искам да те обичат такова, каквото си, иска ми се да се мушнеш отново вътре в мен - още не съм готова да те дам. Ако можех завинаги да те държа така и никога да не се изправям пред утрешния ден - дали тогава всичко би било наред? Не, знам, че всичко ще е наред, ако те дам, просто не очаквах, че ще се почувствам така - не знаех, че ще си толкова прекрасно и така съвършено. Имам чувството, че вадят сърцето ми на живо. Не допусках, че така ще ме боли.

67

Утре твоите мама и татко ще дойдат в болницата да те вземат и ще започнеш нов живот. Моля се на Бога да ти кажат за мен. Надявам се да разберат колко храбра съм била. Надявам се да ти кажат колко много те обичам, защото аз няма да съм покрай теб, за да ти го кажа сама. Вътрешно аз ще плача всеки ден, защото ще ми липсваш много. Надявам се един ден да те видя отново - но искам да пораснеш силно и красиво и да имаш всичко, което искаш. Искам да имаш дом и семейство. Искам един ден да имаш на свой ред деца, прекрасни като теб. Надявам се, че ще се опиташ да ме разбереш и няма да ми се сърдиш.

Сестрата влиза в стаята и протяга ръце към теб. Нима трябва да те дам? Усещам как сърцето ти бие бързо-бързо и най-сетне ти отваряш очи. Поглеждаш ме с доверие и невинност и сърцата ни се сливат в едно. Подавам те на сестрата. Имам чувството, че ще умра. Сбогом, дете мое - частица от сърцето ми ще остане завинаги с теб. Обичам те, обичам те... обичам те ...

Пати Хансен

Ден на майката

Един ден, когато бях още в началото на трийсетте си години, както си седях в една църква в Средния запад, избухнах в сълзи. Беше Денят на майката и всички жени, млади и стари, от какви ли не модели и десени, приемаха приветствия от страна на домочадието си и цялото паство. Всяка получаваше по една прекрасна роза и се връщаше обратно на мястото си, където само аз седях с празни ръце. С мъка на сърцето, аз вярвах, че съм пропуснала своя шанс да участвам в това велико приключение, да се включа в отбрания кръг на майките.

Всичко това обаче се промени един февруари, когато вече наближила четирийсетте и напъвайки с всички сили, родих Гейбриъл Закарайъс. Цели 24 часа се мъчих, докато успях да родя това двукилограмово изворче на радост. Нищо чудно, че онези дами получаваха цветя!

Всяка майка, оцеляла след раждането, се удивлява на желанието си да роди втори път. Джордан Рафаел се роди на следващата година през март. Той беше още по-малък и мъките ми бяха по-кратки, но въпреки това бях уверена, че съм заслужила цветята.

Женското общество, чийто член станах, има изискване за продължителен наказателен период: девет месеца натраплив копнеж по странни храни, с който не можеш да се пребориш; неудържимо наддаване на тегло; походка, смесица от походката на патица и бивол; уникални конструкции от възглавници, за подпиране на издутината и попълване на празнините така, че да няма никакво напрежение върху пикочния мехур; както и множество белези от разтягане на кожата; и всичко това завършва с мъчителни родилни болки.

С раждането изпитателният период завършва. Но с появата на детето въвеждането в този елитен кръг едва започва. Болезнените терзания на сърцето надминават всички физически мъки при раждането. Първото порязване на големия ми син, високите температури, продължителната пневмония; кошмарите на по-малкия от голямото лаещо куче, колата, която за малко не го премаза, смъртта на хамстерчето му.

Макар изпитателният период да ви се е сторил дълъг, периодът на приемните изпитания никога не свършва. Будя се всеки път, когато някой от синовете ми закашля. Чувам как плюшените им мечета тупват меко на пода до леглата им. В супермаркета се обръщам на всеки детски вик „Мамо!" въпреки че децата не са моите!

Вече съм минала първите стъпки на отучването от биберон, сядането на гърне, първите дни в училище и първото посещение при зъболекаря. Предстоят ми първите любовни мъки, първите любовни страдания и първите опити зад автомобилния волан. Надявам се един ден да видя и двамата щастливо женени със собствени деца. Тогава ще бъда приета в онзи още по-отбран кръг на „бабите".

Засега паролата за сърцето ми е „Мамо" и благодаря на синовете си за това. Особено в деня на раждането им, особено в онзи специален неделен майски ден7. Синовете ми още не съзнават колко високо ценя това почетно членство и не се сещат да го отбележат с цветя, освен ако не ги подсетя. Но всеки път, когато се разхождаме, те ми откъсват по някое цвете „просто така".

Тази година очаквам с нетърпение Деня на майката - божественото постижение на физическото, великото приемане на обикновеното, изключителната признателност за това да виждам как синовете ми стават неповторими и самостоятелни. Благодарение на Гейбриъл и Джордан, аз днес

7 В английски говорещите страни Денят на майката се празнува през Втората неделя на месец май. - Б. прев. 68

съм пълноправен, редовно плащащ членския си внос, член на Клуба. И с радост си казвам: „Честит Ден на майката!"

Шарън Никола Креймьр

6

СЪКРОВЕНИ МИГОВЕ

Днес ново слънце изгрява за мен; всичко е живо, всичко се радва,всичко сякаш говори за моята страст,всичко ме подканва да й се насладя ...

Ан дьо Ланкло

След бързанетоРаботата ще почака докато покажешна детето си дъгата, но дъгатаняма да почака да си свършиш работата.Патриша КлафърдБързах.Профучах през трапезарията, облечена в най-хубавия си костюм, съсредоточена върху

приготовленията за вечерната бизнес среща. Джилиан, четиригодишната ми дъщеричка, танцуваше под звуците на любимата си мелодия от „Уестсайдска история".

Бързах много, на път бях да закъснея. Но въпреки това вътре в мен се обади едно гласче: „Спри".

И аз спрях. Погледнах я. Протегнах ръка, хванах ръчичката й и я завъртях. Седемгодишната ми дъщеря Кейтлин, влезе в орбитата ни, хванах и нея. Трите се понесохме с щуро въртене из трапезарията и хола. Заливахме се от смях. Въртяхме се като пумпали. Дали през прозорците съседите не ни виждаха колко сме откачени? Не ме интересуваше. Песента завърши с няколко драматични такта и сложи край на нашия танц. Потупах децата по дупетата и ги изпратих да се къпят.

Те се запътиха нагоре по стълбите като едва си поемаха дъх, а от кикотенето им стените на къщата ехтяха. Аз се върнах към работата си. Наведох се да прибера нужните книжа в куфарчето си, когато чух малката да казва на кака си:

- Кейтлин, нали мама е най-добричката на света?Замръзнах на мястото си. От много бързане, за малко щях да пропусна този миг. Мислите ми се

върнаха към наградите и дипломите, окачени в кабинета ми. Никоя награда, никое постижение не може да се сравни с това: „Нали мама е най-добричката на света?"

Дъщеря ми го каза, когато беше на четири. Не ми се вярва да го каже на четиринайсет. Но на четирийсет, когато се наведе над дървения сандък, за да се сбогува с тленната обвивка на моята душа, иска ми се да каже тогава:

„Нали мама е най-добричката на света?"Тези думи не се вписват в служебната ми биография. Но искам да бъдат гравирани върху

надгробния ми камък.Джина Барет Шлейзингър

Съвсем не маловажен акт на милосърдиеАко на едно сърце попреча да замре,То ненапразно съм живяла;Ако направя болката да спре,Или от мъка съм спасила,Или пък болното врабчеВ гнездото съм качила,

69

То ненапразно съм живяла8

Емили Дикинсън

Беше четвъртък, денят, който си бяхме определили да бъдем полезни на другите. Това беше наша седмична традиция, която заедно с двете ми дъщери започнахме преди години. Четвъртъкът беше денят, в който правехме по нещо добро за хората и затова го наричахме „благодарен". Точно този четвъртък нямахме никаква представа какво точно ще правим, но бяхме сигурни, че все нещо ще се появи.

Докато карахме по една оживена улица в Хюстън и се молехме да ни осени някаква идея каква добрина да направим тази седмица, за да осъществим нашия Акт на милосърдие, обедният час накара коремчетата на дъщерите ми да се обадят. Те не пропуснаха да ме уведомят - както си карахме, направо взеха да скандират: „Макдоналдс, Макдоналдс, Макдоналдс". Аз склоних и се заех да търся най-близкия Макдоналдс. Изведнъж забелязах, че на всеки ъгъл, покрай който минавахме, стои по един просяк. И тогава прозрях! Щом моите деца бяха гладни, значи и просяците са гладни. Идеално! Вече ми беше ясно какъв ще бъде нашият Акт на милосърдие. Ще купим обяд за просяците.

След като открихме Макдоналдс и поръчах на дъщерите ми по едно детско меню, поръчах още 15 обедни менюта и тръгнахме да ги раздаваме. Беше много вълнуващо. Спирахме до някой просяк, давахме му по нещо и му пожелавахме нещата да се оправят. После казвахме:

- А, между другото ... ето тук нещо за обяд.После избръмчавахме до следващата пресечка.Това беше най-подходящият начин да дадем нещо. Нямаше достатъчно време да се

представяме и да обясняваме какво смятаме да правим, нито пък те имаха време да ни отвърнат. Този Акт на милосърдие беше анонимен и възвисяващ за всички ни, пък и ни харесваше гледката в задното огледало: приятно изненаданият човек държеше хартиената торба в ръка и гледаше подире ни, докато се отдалечавахме. Беше прекрасно!

Стигнахме вече до края на определения маршрут, където видяхме една дребна жена, която просеше дребни монети. Пуснахме й по нещо, подадохме й торбата с обяда и незабавно завихме в обратна посока към къщи. За съжаление светофарът ни хвана и спряхме на същото кръстовище, където бе застанала жената. Смутих се много и не знаех как точно да се държа. Не ми се искаше да се почувства задължена да говори с нас или да прави нещо.

Тя дойде до колата ни и аз свалих прозореца точно когато тя заговори.- Досега никой не е правил такова нещо за мен - смаяно рече тя.- Радвам се, че ние сме първите - отвърнах аз, чувствах се много неловко и исках да придвижа

разговора в друга посока, затова попитах:- Е кога ще си изядете обяда? Тя ме погледна с огромните си, уморени тъмни очи и рече:- Скъпа, този обяд няма да го изям аз.Почувствах се още по-объркана, но тя продължи: - Вкъщи и аз си имам едно малко момиченце, което страшно обича Макдоналдс, но никога не

мога да си позволя да му купя нещо оттам. Обаче довечера ... довечера тя ще си хапне вечеря от Макдоналдс!

Не знам дали децата забелязаха сълзите в очите ми. Толкова пъти се бях питала дали проявите ни на милосърдие не са твърде дребни и незначителни. Но в този момент осъзнах колко верни са думите на майка Тереза:

„Ние не сме способни на велики дела - само на дребни неща, но породени от велика любов"Дона Уик

Последното бурканче желе

Децата ни отраснаха със сандвичи с фъстъчено масло и желе. Даже и ние със съпруга ми понякога се промъкваме тайничко през нощта да мушнем по някой сандвич с чаша мляко. Вярвам, че дори самият Граф Сандвич ще се съгласи, че успехът на този всеобщ любимец сред сандвичите се

8 Превод на стиховете - Мая Калоферова 70

дължи не толкова на вида фъстъчено масло колкото на желето. Хубавото желе е празник за сетивата, а домашно приготвеното желе е най-добрият възможен избор.

В моето семейство не аз съм майсторката на желе. Свекърва ми го правеше. И не държеше на разнообразието. Правеше го или от грозде, или от боровинки. Ограниченият избор беше огромно облекчение за мен в дните когато бях заобиколена от прохождащи дечурлига, роднини и кутрета. При множеството решения, които постоянно трябваше да вземам, приготвянето на сандвич с фъстъчено масло и желе беше лесно. И тъй като и двата вида ни харесваха много, обикновено взимахме бурканчето, което стоеше най-отпред в килера или хладилника.

Единственият ми принос в приготвянето беше събирането на бурканчетата от бебешки храни, които свекърва ми пълнеше с вкусното желе, запечатваше с восък и ни изпращаше обратно. През всичките 22 години брачен живот, винаги, когато исках да направя сандвич с фъспгьчено масло и желе за себе си или съпруга ми. или някое от децата, трябваше само да взема някое от тези бурканчета, които винаги бяха под ръка. За свекърва ми правенето на желе беше начин на съществуване. Винаги го правеше, следвайки един и същи ритуал - от брането на плодовете до подреждането на пълните бурканчета върху полиците на малкото кухненско килерче.

Свекър ми почина преди няколко години, а през декември миналата година се спомина и свекърва ми. Сред всички останали от нея неща, които децата й трябваше да си поделят, бяха и консервите в килерчето. Всяко от децата й си избра по нещо от множеството бурканчета доматен сок, зелен фасул и желе. Когато съпругът ми донесе бурканчетата у дома, ние ги прибрахме внимателно в нашия килер.

Онзи ден посегнах да взема бурканче с желе за един бърз сандвич и тогава го забелязах. Стоеше самичко в дъното на една полица - бурканче с желе от грозде. Капачето беше ръждясало на места. Върху него с черен маркер беше написано „ГР" - грозде, както и годината, когато е било направено.

Взех го и чак тогава забелязах нещо, което дотогава не бях забелязвала. Върнах се и отворих вратата на килера, за да се уверя. Да, точно така, това беше последното бурканче с „бабино желе" Винаги можем да си купим желе от магазина, но това беше последното бурканче с желе, приготвено от търпеливите, грижовни ръце на свекърва ми. Нея я нямаше вече цяла година, но толкова много от нея продължаваше да е край нас. Почти не се случваше да отворим бурканче с желе на масата, без някой да се пошегува за хилядите бурканчета, които е напълнила. Децата ни никога не са минавали и ден без желето на баба си. Виждаше ни се нещо толкова дребно, че го приемахме за дадено. Но днес това бурканче ми се видя голямо съкровище.

Държах го в ръка и сърцето ми се върна назад през годините, за да си спомня моята първа среща със свекърва ми. Видях я как плаче на сватбата ни, как по-късно целува и прегръща децата ни сякаш нямаше и други пети внука. Видях я как обикаля пеша нивите и полята, как търпеливо изчаква другите да свършат с кравите. Видях я как се разхожда из гората или се вози в каруцата със сено зад трактора. Видях лицето й, каквото бе, когато я срещахме неочаквано в църквата. Видях я как се грижи за болния си съпруг, видях я заобиколена от любовта на децата си на погребението му.

Оставих бурканчето обратно на полицата. То вече не беше просто бурканче с желе. Това бе краят на една семейна традиция. Вярвах, че докато то стои там, част от майка ми ще продължи да живее в нас.

Имаме много неща, които навремето са били на родителите на съпруга ми. Пушки, инструменти, плетени пуловери и покривки, даже някои мебели. Имаме стотици снимки и много други спомени. Неща, които човек очаква да оцелеят с годините, за да ги предаде на децата си. Но не съм готова да се простя с това последно бурканче с желе, както и с всички спомени, които самото му присъствие ми позволява да задържа. Бурканчето няма да изтрае дълго. Ще трябва или да го изядем, или да го изхвърлим ... но нека да не е днес.

Анди Скидмор

Коледна приказкаОставаха още няколко дни до Коледа в Сан Франциско и предпразничното пазаруване из

центъра на града започваше да ми идва до гуша. Спомням си тълпите хора на малките бетонни островчета в средата на улицата, където чакаха тромавите автобуси и трамваи. Повечето от нас бяха натоварени с пакети и имах чувството, че мнозина вече се питат дали всичките тези безкрайни

71

роднини и приятели наистина заслужават толкова много подаръци. Това не беше Коледното усещане, с което бях отраснала.

Когато най-сетне се озовах буквално изрината като с лопата на стъпалото на претъпкания трамвай, мисълта, че ще трябва да стоя там, притисната като сардела по целия път до вкъщи, ми дойде в повече, отколкото можех да понеса. Какво не бих дала да седна! Сигурно съм била окончателно замаяна от изтощение, защото хората постепенно намаляха, без аз да забележа кога е станало възможно да се диша. И тогава с ъгълчето на окото си зърнах нещо. Едно дребно, тъмнокожо момченце - надали е било на повече от пет-шест годинки - което дърпаше една жена за ръкава и питаше: „Искате ли да седнете?" И я заведе на едно свободно място. След това тръгна да търси друг уморен пътник. Веднага щом се появеше някое свободно място, то тръгваше бързо из тълпата в търсене на друга натоварена жена, на която страшно й се иска да седне.

Когато накрая задърпа и мен за ръкава, бях като заслепена от прекрасните очи на това малко момче. То ме хвана за ръката и рече:

- Елате с мен.Имах усещането, че цял живот няма да забравя тази усмивка. Докато бях заета да оставям

торбите си на пода, малкият пратеник на любовта незабавно се обърна и тръгна да търси следващия си обект.

Хората в трамвая, както обикновено, старателно избягваха очите на другите, но ето че сега започнаха да се споглеждат и да си разменят плахи усмивки. Един делови мъж предложи част от вестника си на непознатия човек до него; трима души се наведоха да вдигнат един пакет, който падна на пода, хората започнаха да говорят помежду си. Това малко момченце осезателно беше променило нещо - всички се отпуснахме, почувствахме се стоплени и с радост чакахме крайните спирки по маршрута си.

Не забелязах кога детето е слязло. В един момент просто погледнах и него го нямаше. Когато трамваят спря на моята спирка, аз сякаш летях, докато слизах, пожелах на ватмана весели празници, искрящите коледни светлини по улицата сякаш светеха по един нов, незабелязан досега начин, А може би ги виждах по оня стар забравен вече начин, както се чувствах, когато самата аз бях на пет-шест години.

- Значи това е смисълът на „И малко дете ще ги поведе..."Бевърли М. Бартлет

Кой спечели?През 1968 година станах свидетел на прекрасен пример на милосърдие по време на

Специалните олимпийски игри по лека атлетика. Сред участниците имаше едно недъгаво момченце с мозъчно увреждане, Ким Пик, което щеше да участва в бягането на 50 метра.

Ким се състезаваше с още две деца с церебрална парализа. Те бяха в инвалидни колички, Ким беше единственият бегач на пистата. При сигналния изстрел Ким бързо излезе пред другите двама. С преднина от двайсетина метра - на 10 метра от финиша, той се обърна да види къде са другите двама. Момиченцето беше обърнало количката си срещу една стена. Другото момченце буташе количката си заднишком с помощта на краката си. Ким спря, върна се и добута момиченцето до финиша. Момченцето, което буташе количката си заднишком, спечели състезанието. Момиченцето се класира на второ място, Ким беше последен и загуби състезанието.

Но дали това беше загуба? Публиката, която бурно аплодира Ким, станала на крака, не смяташе така.

Дан Кларк

Маратонки за госпожа Буш

Притеснявах се. Стоях наредена на опашка преди официалната вечеря в Белия дом - да, в Белия дом - и чаках да се здрависам с Президента и госпожа Буш, опитвах се да задържа подобаваща усмивка и да измисля какво умно да кажа. Унесена в мислите си, чух съпругът ми да казва:

- О? Кристин с удоволствие ще й нарисува един чифт.Вдигнах глава и какво да видя - президентът гледаше надолу към обувките на съпруга ми.

Тъмните, изрисувани на ръка гуменки, не бяха това, което повечето хора очакват да видят на краката на един мъж във фрак. С течение на времето, докато съпругът ми Уоли Еймъс се занимаваше да

72

популяризира „прославените" си бисквити :с шоколадени късчета, аз бях създала доста уникални произведения на изкуството върху дрехите му, а последните ми забежки бяха в областта на обувките.

Следващите няколко мига са ми малко смътни и до ден днешен, но в края на краищата се оказа, че Уоли е обещал от мое име да изрисувам един чифт маратонки за съпругата на президента, Барбара. Първата ми реакция беше:

- Благодаря ти, скъпи. Надявам се, че няма да възразиш да ме отмениш в домакинската работа за една седмица, докато аз съм заета с рисуването на президентските маратонки.

След това реших, че това е било само жест на учтивост - колко хубаво, че президентът е забелязал маратонките на съпруга ми. Обаче след една седмица от Белия дом пристигна куриерска пратка с чифт маратонки, които да нарисувам за първата дама, както и специална благодарствена бележка.

- Е, рекох си, нали е за първата дама.Естествено, след като осъзнах, че всичко това не е на ужким, се хванах сериозно за работа.

Нарисувах кучката Мили, внуците, книги (заради специалната подкрепа на госпожа Буш в областта на ограмотяването), дъги, слънца, палми - върху езиците, страните, върху връзките. Когато заминаха обратно за Вашингтон, обувките бяха истински произведения на изкуството и аз се гордеех с тях.

Внезапно установих, че редовно проверявам пощата, за да видя какъв е бил ефектът. След няколко седмици получих много сърдечна, ръчно написана бележка от първата дама, която ми благодареше надълго и нашироко за прекрасните обувки.

Но и това не беше всичко. Няколко месеца по-късно съпругът ми отново беше поканен в Белия дом на обяд, на който госпожа Буш трябваше да държи реч. Точно преди обяд, госпожа Буш открила, че Уоли е сред гостите и пратила един от помощниците си да донесе чудните маратонки. Обула ги, снимали се двамата с Уоли - той разбира се също бил със своите - и останала с тях по време на обяда. Ето я значи госпожа Буш, в официалните си дрехи на първа дама, и с новите си изрисувани маратонки на краката. Почувствах се дълбоко трогната.

Моят непосредствен съпруг никога не пропуска нищо. Този път получава моите благодарности за това, че благодарение на него сега имам такъв ценен спомен. Надявам се, че тези шарени и весели маратонки продължават да се мотаят някъде из гардероба на госпожа Буш - ако досега Мили не ги е сдъвкала.

Кристин Харис Еймьс

Леко като перце

И всички най-прекрасни неща на светаса толкова прости, тъй ми се струва на мен. Една Сейнт Винсьнт Милей

В пети клас седях на третия чин вляво, със скръстени ръце и здраво стъпили на пода крака. Пастор Бийкмън всяка сутрин ни изреждаше Десетте божи заповеди и ние бяхме свикнали да ги предъвкваме, преглъщаме и да се боим от тях. Това представляваше същността на началното ми образование: учи наизуст и рецитирай. Селското училище ме накара да свикна с униформеното облекло и железните правила в един свят, където мъжете бяха на почит, а жените - незабележими. Мъжете откриваха нови земи, обясняваха законите на Вселената и пишеха Библията. Но моята душа бе пробудена за живот от една жена, която ме призова да се вгледам в живота, да обичам от сърце и да откривам Бог във всичко наоколо.

Една сутрин пасторът обяви, че отива на друга работа и напуска училището. След това ни представи учителката, госпожица Нюхарт, която ще го замести - стаята зажужа от вълнение. Висока жена с бухнала като кошер коса; обувки с високи платформи и пола, която почти разкриваше коленете, госпожица Нюхарт беше едновременно силна и лека. Ръцете й бяха, големи и покрити с ярки лунички като гръд на червеношийка и говореше с жестове, които бяха толкова широки, че изпълваха въздуха край нас. От огромната си като куфар торба извади птичи пера и раздаде по едно на всеки. Обясни ни, че това бил подарък от предишните им собственици - птици, които се били

73

разделили с излишната си перушина и не искали да носят ненужни неща със себе си. Тази сутрин нашият свят се промени, а скоро и самите ние щяхме да станем различни.

В час по история госпожица Нюхарт ни разказа за Христофор Колумб. След дълго време в морето, моряците на кораба му се разбунтували и поискали да се върнат в най-близкото пристанище. Понесла се мълва за метеж на кораба и казват, че Колумб за малко не се простил с живота. Една сутрин обаче от небето се спуснало перо - знак, че наблизо имало суша. Госпожица Нюхарт обясни, че тогава моряците забелязали няколко чайки, които крещели и кръжали във въздуха, и толкова драматично разпери ръце, че покритата с лунички кожа на мишниците й се разлюля. Тя се завъртя така, че полата й се разпери настрани, а краката й бързо-бързо запристъпваха в кръг. Помислих си, че и тя като нищо ще вземе да хвръкне във въздуха и ще полети. Тази жена ми помогна да видя това, което онези моряци са видели: надежда може да се открие и в най-малкото нещо.

На другата сутрин торбата на госпожица Нюхарт щеше да се пръсне по шевовете. Вътре имаше огромен плакат е „Тайната Вечеря", четка за рисуване, компас и дълга цилиндрична тръба. От тръбата извади черно - бяла рисунка и я забоде с кабърчета върху талашитената дъска. На рисунката се виждаше кръг с нарисуван вътре човек, ръцете му бяха разперени настрани и достигаха окръжността, а краката му отдолу бяха широко разкрачени; върху листа бяха изписани множество измервания, цифри, схеми и фигури.

- Да Винчи - прошепна тя - не е бил обикновен художник. Той изучавал предметите продължително, за да ги опознае добре: и човека, и природата, и науката, и математиката...

- А за перата знаел ли е? - попитах аз.Жената с прическа на развълнуван кошер се прехласна от въпроса ми.Първооткривателят в областта на аеродинамиката, Леонардо да Винчи бил изучавал перата.

Когато погледнеш перо откъм върха, то изглежда изпъкнало, извито леко нагоре и навън, позволява на въздуха да минава над него без никакво съпротивление. Когато събереш много пера на едно място, като в крило, те създават аеродинамична форма, която осигурява точно необходимото съпротивление срещу въздуха, минаващ през перата. Госпожица Нюхарт, която не беше обикновена учителка, и Леонардо да Винчи, който не е бил обикновен художник, ми показаха как да виждам необикновеното в дребните неща.

По-късно през деня госпожица Нюхарт ни изведе от сковаващите училищни стени и отидохме в едно поле, цялото обрасло с високи бурени. Легнахме сред избелелите от слънцето треви и се покрихме целите с клечки, листа и изсъхнали сламки. Това бяха нашите гнезда, прозорци към небето. Така скрито и притихнали, ние се научихме как да стоим мирно, да се отпуснем и да наблюдаваме, да оставим буболечките да пълзят по нас и около нас, да слушаме птичките и да изучаваме движенията им.

Когато си тръгвахме следобед, госпожица Нюхарт застана на вратата и докосваше всекиго по рамото с думите „Довиждане" или ,,Всичко хубаво” Спомням си колко топли и леки бяха ръцете й. Често ме помолваше да остана след часовете, за да оправя столовете, да подредя разхвърляните книги и да избърша дъската. По време на един от тези благодатни следобеди аз споделих една мисъл, която тайничко ме измъчваше. Казах на госпожица Нюхарт, че може би обичам птиците повече, отколкото обичах Бога - според Десетте заповеди това беше непростим грях. Моята учителка взе да рови из разхвърляното си чекмедже, намери Библията си, отвори на „Псалми" и прочете:

- „С перата си ще те покрива, /И под крилата му ще прибегнеш;/ Неговата вярност е щит и упование"9.

Тя написа стиха на едно листче и ми го даде. И до днес го пазя. Тогава не знаех какво е упование - не че това е най-важното - но нещо дълбоко вътре в мен се пробуди: дадено ми бе пълно разрешение да обичам всичко от сърце, защото Бог бе навсякъде и във всичко и ми го е дал. Този следобед на път към къщи си представих, че мога да летя. Тичах с всички сили с разперени настрани ръце и опънати назад крака, аз прелитах из улиците сякаш бях птица.

На врата си нося златен талисман - птица, която ми подариха, когато бях по-малка. Крилете на птицата станаха мой символ. Напомнят ми за улиците, през които прелитах преди толкова години, както и за всички пътища, които съм изминала оттогава. Самата аз съм се превърнала сякаш в перо през изминалите години: не се съпротивлявам така яростно на това, което животът ми предлага, натискът и напрежението сякаш по-лесно преминават през мен. Аз съм учителка и превеждам децата

9 Цитатът е от Псалом 90:4. - Б. прев.74

през нелеките и понякога доста буйни води на дробите, правописа и съмненията в собствените им сили. Когато се изгубят, изкарвам ги на здрав и сигурен бряг. Научих се от време на време да е спирам на някое тихо място и да се освобождавам от нещата, които вече не са ми нужни, като угризения, обиди, скръб. Сега притежавам вътрешна сила, мирно съществуване и вярвам от все сърце, че никой не може да разруши упованието ми.

Мелъди Арнет

365 дни

Според приятелите и колегите ми, аз съм стабилна, образована, умерено интелигентна, добре организирана и творческа натура. Но през по-голямата част от живота си, в продължение на 14 дни всяка година, се чувствах точно обратното на всички тези неща. Каква бе причината, ще попитате. Не беше предменструална депресия, а нещо по-лошо - годишното посещение на родителите ми. Докато живеехме разделени на 1600 мили през 351 дни в годината, аз се справях чудесно с живота си като съпруга, майка, общественичка и делова жена. Но посещенията на моите родителите ми причиняваха неописуеми страдания.

Историята е стара като света - първото дете, което никога не удовлетворява очакванията на родителите си. В очите на другите, аз бях човек, който успява в начинанията си, но не и за баща ми. И през по-голямата част от живота си аз не можех да го понасям заради това, а всъщност не можех да понасям и себе си.

Не само аз страдах при посещението на родителите ми, но и всички околни. Определено моят прекрасен съпруг от 32 години насам, Дейв, също страдаше заедно с мен. Седмици преди тяхното посещение, аз започвах да чистя и да търкам из къщи, да досаждам на съпруга си да направи разни дребни поправки, купувах нови завеси, възглавници, чаршафи - и въобще изправях семейния бюджет на нокти. Планирах кулинарни специалитети, правех сладкиши, докато фризерът се препълнеше и постоянно повтарях на децата да си оправят стаите, да се държат прилично и да не говорят на висок глас. По време на посещението постоянно присъстващият ореол на напрежение ме съпътстваше като невидима пелена. (А може би ще е по-добре да го сравня с мокро вълнено одеало.) След посещението се точеха дълги нощи, в които със съпруга ми беседвахме върху това или онова. Аз се опитвах да разтълкувам какво е вложил или не е вложил баща ми в думите си. И обикновено заспивах обляна в сълзи, неутешима, като отхвърлено и изтощено от усилията си дете. Трийсет и две годишният ми брак имаше своите добри и лоши моменти, но истинското изпитание за любовта на Дейв беше времето, когато ми помагаше да оцелея при тези посещения!

Когато станах на 40 години, мисълта за безсмъртието (или по-точно липсата на такова) започна да надига досадната си глава. От няколко години се занимавах с духовни науки, нещо като периферно проучване на идеи. Бях нещо като екстрасенс, без да го признавам публично. Но всяка година, в продължение на 14 дни духовните ми способности ме напускаха и аз оставах гола, беззащитна и уязвима като петгодишно дете.

И ето, една година лекарите откриха, че баща ми е болен от Паркинсон. За кратко време той се превърна от жизнен, интелигентен, спортен тип мъж - истински бог, какъвто го познавах в детството си, в неуверен, слаб и объркан старец. Часовникът тиктакаше все по-бързо и за него, и за мен, и аз осъзнах, че преди баща ми да си е заминал от този свят, трябва да поправя обърканите ни отношения и да му кажа как се чувствам при вечното му недоволство от мен. Но как? Опитала бях всичко, което ми бе дошло на ум. Оставаше ми единствено да му простя.

Така и сторих. Самият факт, че гласно казах: „Прощавам ти”, промени изцяло вътрешното ми усещане от неувереност към мир и покой. Простих се с „би трябвало", „можеше" и „защо не съм". При това простих и на себе си.

Никога не казах на баща ми, че съм му простила, но той явно го е схванал на някакво равнище, защото отношенията ни се промениха изцяло.

Лятото преди баща ми да умре, той ни гостува сам за две седмици през август. От моя страна нямаше нито маниашко чистене, нито пазаруване на чаршафи, нито напрежение. Бях му простила и вече можех да говоря с него като равна, като приятел, а не като разочарована и наранена дъщеря, изпълнена с неприязън. Говорихме си за живота му, брака и войната, за любовта му към дърветата и животните. За пръв път в живота ми той сподели колко се възхищавал от моята интуиция и ум, колко харесвал нашия дом и прекрасните ни градини. Заедно с него се заехме да изучим някои

75

алтернативни методи на лечение и той сподели някои потресаващи свръхестествени явления в живота си. Но най-потресаващо от всичко бе, че за пръв път ми каза, че ме обича.

Баща ми повече не дойде у нас. След смъртта му, майка ми поръча да й направят видео филм с кадри от живота на баща ми, с музикален съпровод. Сега, докато пиша виждам видеокасетата, прибрана на полицата. Никога не съм я гледала. Моят живот с баща ми продължи две седмици през август. В спомените си виждам татко, как седи в плетения стол на верандата, цял облян в светлина, сред преливащите от цветя саксии, как се шегува, как говори, как споделя - как ме обича.

Пълната и безусловна прошка ми донесе утеха за душата и отвори за мен вратата към един живот, който никога не бях смятала за възможен.

Днес, освен че съм съпруга, майка, баба и екстрасенс, аз съм пълноценна личност през всичките 365 дни в годината.

Розмари Гайсингьр

Разноцветни петна

- Скъпи, някой е оставил някакво палто в гардероба на майка ти - извиках аз на съпруга си.Жакетът от изкуствена леопардова кожа беше мушнат в дъното на гардероба до стената и

въобще не се връзваше с останалите тъмни палта и пуловери. Зачудих се кой ли е решил да крие дрехи в гардероба на свекърва ми. Ровехме из него, защото на нея и предстоеше да се върне от болницата седмица след като я бяхме откарали с „Бърза помощ"

- Палто ли? Какво палто?Съпругът ми вдигна очи от пощата, която преглеждаше. Извадих го на светло, за да го види по-

добре.- А, това палто ли? Мама си го купи много отдавна, още когато бях малък ... нали помниш, че

по едно време бяха модерни. Двамата с татко даже се скараха заради него.Замислих се за жената, която познавах от 30 години. Тя си купуваше халати и костюми с

панталони от изкуствен плат от Кеймарт или Сиърс, държеше посивелите си коси плътно прибрани под мрежичката за коса и винаги избираше най-малкото парче месо в блюдото, когато се хранехме заедно. Знаех, че не е любител на крещящите дрехи и никога не би си купили палто от имитация на леопардова кожа.

- Не мога да си представя мама да носи такова нещо - рекох аз.- Мисля, че никога не го е носила извън къщи - отвърна съпругът ми.Свалих палтото от тапицираната му закачалка, занесох го на леглото й, където го разстлах

върху бялата плюшена постелка. То се просна там като екзотично животно. Ръцете ми се плъзнаха по гладката, гъста козина, петната меняха оттенъка си, когато прекарвах пръстите си пред тях.

Съпругът ми застана на вратата.- Навремето гледах как мама прекарва пръстите си по кожата точно като теб - рече той.Когато пъхнах ръцете си в ръкавите, от палтото се разнесе ухание на гардении и мечти.

Полюшваше се от раменете ми, високата му яка милваше бузите ми, леопардовата имитация беше мека като кадифе. Всичко това бе спомен за отдавна минали, но пищни времена - времето на Лана Търнър и Джоан Крофърд - и сякаш нямаше нищо общо с гардероба на моята практична 83-годишна свекърва.

- Защо не си ми казвал, че мама има палто от леопардова кожа? - прошепнах аз, но съпругът ми вече бе излязъл от стаята, за да полее цветята.

Ако някой ме бе помолил да направя списък на нещата, които свекърва ми никога не е имала през живота си, палтото навярно би било някъде в началото. Но откритието му промени отношенията ни. То ме накара да разбера колко малко познавах надеждите и мечтите на тази жена. Занесохме й го, за да го облече на връщане от болницата. Тя се изчерви, когато го видя, а доброжелателните закачки на персонала я накараха да поруменее още повече.

През последните три години на нашето съжителство, аз й подарявах парфюми, лосиони и гримове вместо практични подаръци като бельо и домашни пантофи Веднъж седмично излизахме да обядваме заедно и тя си обличаше леопардовото палто, започна да си къдри косата, така че за нашата среща да е бухнала и разкошна. Разглеждахме албумите й със снимки и аз най-сетне свикнах да виждам у нея младата жена с извити като Купидонов лък устни.

76

Сега изкуствените кожи отново са на мода. Човек може да ги види по витрините и на улицата. Всеки път, когато видя тези кожи се сещам за свекърва ми и нейното палто, за това, че всеки от нас си има свое тайно „аз” което има нужда да бъде насърчавано и споделяно с любимите ни същества.

Грацина Смит

7

ИЗЖИВЕЙ МЕЧТИТЕ СИ

Алиса се разсмя:- Няма смисъл да опитваш - рече тя. – Човек не може да вярва в невъзможни неща.Струва ми се, че нямаш много опит в тезинеща - отвърна Кралицата. - Когато бях натвоите години, всеки ден се упражнявах по половин час. Понякога се случваше да повярвамв цели шест невъзможни неща още преди закуска.Луис Карол„Алиса в огледалния свят

Вятърът под крилете йДалеч, далеч в слънчевите висини се реятмоите най - възвишени стремления.Може и да не ги достигна никога,но мога да вдигна глава нагореи да се възхищавам на красотата им,да вярвам в тях и да се опитвамда ги последвам.Луиза Мей Алкот

През 1959, когато Джийн Харпър била в трети клас, учителката дала на класа съчинение на тема ,,Какъв искам да стана, когато порасна". Бащата на Джийн бил пилот на селскостопански самолет в малкото стопанство в Северна Калифорния, където отраснала и тя. Джийн била изцяло запленена от самолетите и летенето. Тя изляла цялото си сърце и душа в това съчинение, описала в него всичките си мечти; искала да пръска нивите, да скача е парашут, да сее облаци (нещо което бе виждала в епизод от филма „Крал на небесата") и да бъде пилот на пътнически самолет. На съчинението й писали двойка. Учителката рекла, че това са празни приказки и измислици, и че никоя от тези дейности не е работа за жена. Джийн се почувствала смазана и оскърбена.

Тя показала съчинението на татко си и той й обяснил, че нищо не й пречи да стане пилот.- Нали си чувала за Амелия Ерхарт - рекъл той. - Твоята учителка не разбира от тези неща.Но с течение на времето Джийн била смазана от липсата на подкрепа и от отрицателното

отношение, които срещала всеки път, когато говорела за бъдещата си професия: „Жена никога не може да стане пилот на самолет, това никога не е било и никога няма да стане. Не си достатъчно умна, ти си луда. Невъзможна работа." Докато накрая Джийн се предала и се отказала.

Последната година в гимназията учителката й по английски се казвала госпожа Дороти Слейтън. Госпожа Слейтън била строга и взискателна учителка, която имала високи изисквания и не приемала никакви извинения. Никога не се отнасяла към учениците си като към деца, очаквала от тях да се държат като големи, разумни и отговорни хора, каквито трябвало да бъдат, за да успеят в реалния свят след завършване на училище. Отначало Джийн била много уплашена от учителката, но постепенно харесала нейната твърдост и справедливост.

Един ден госпожа Слейтън дала на класа съчинение. „С какво ще се занимавате след десет години?" Джийн се замислила над темата. Пилот? Глупости. Стюардеса? Не съм достатъчно хубава -

77

няма да ме приемат. Съпруга? Че кой мъж ще ме вземе за жена? Сервитьорка? Ето, това бих могла да стана. Това й се сторило достатъчно подходящо и тя писала за него.

Госпожа Слейтън събрала съчиненията и повече не станало дума за това. Две седмици по-късно учителката им върнала работите, раздала ги обърнати наопаки върху чиновете и задала следния въпрос:

- Ако имахте неограничени финансови възможности, неограничен достъп до най-добрите училища, неограничени таланти и способности, с какво щяхте да се занимавате?

Джийн почувствала прилив на предишното си въодушевление и с ентусиазъм написала за старите си мечти. Когато учениците свършили да пишат, учителката попитала:

- Колко от вас писаха същото, като от другата страна на съчинението си?Нито една ръка не се вдигнала.Думите, казани след това от госпожа Слейтън, променили изцяло живота на Джийн.

Учителката се навела над чина й и рекла:- Искам да ви издам една малка тайна. Вие наистина имате неограничени способности и

таланти. Наистина имате достъп до най-добрите училища, а ако наистина искате нещо толкова много, ще намерите начин да си уредите неограничени финансови постъпления. Така е! Когато излезете от училище, ако вие не се постараете мечтите ви да се сбъднат, никой друг няма да го направи. Ако наистина искате нещо, можете да го постигнете.

Оскърбленията и страховете, натрупани през годините отрицателно отношение, се стопили пред истината в думите на госпожа Слейтън. Джийн се почувствала окрилена и малко уплашена. Останала след часа и отишла до учителската катедра. Джийн благодарила на госпожа Слейтън и й разказала за мечтата си да стане пилот. Госпожа Слейтън се понадигнала и ударила с ръка по масата.

- Тогава го направи!Джийн така и постъпила. Не станало бързо и лесно. Нужни били десет години упорита работа и

борба при съпротива, която варирала от мълчаливо недоверие до откровена враждебност. Джийн не била свикнала да отстоява позициите си, когато някой й отказвал или я обиждал. Вместо това кротко се опитвала да намери друг начин.

Станала частен пилот, а след това получила необходимия клас, за да превозва въздушни товари и дори пътници, но винаги като втори пилот, Работодателите й откровено си признавали, че не смеят да я повишат - защото е жена. Даже баща й я посъветвал да се захване с друго.

- Невъзможна работа - казвал той, - Престани да се опитваш да разбиваш стената с глава!Но Джийн отвръщала:- Не съм съгласна с теб, татко. Вярвам, че нещата ще се променят и искам да бъда в центъра на

събитията, когато това стане.Джийн продължила да прави всичко, което учителката й в трети клас била обявила за

невъзможно - торяла ниви със самолет, направила стотици скокове с парашут и дори засяла няколко облака през летния сезон като пилот в метеорологична станция. През 1978 година тя била сред трите жени пилоти, приети за обучение в „Юнайтид Еърлайнс" и една от общо 50-те жени-пилоти в цялата страна през това време. Днес Джийн Харпър е капитан на Боинг 737 в компанията „Юнайтид Еърлайнс".

Такава е силата на една единствена, казана на място положителна дума, насърчителна искра възпламенена от дълбоко уважаваната от Джийн жена, която дала на неуверената девойка силата и вярата да превърне мечтата си в реалност. Днес Джийн казва:

- Избрах да повярвам в думите й.

Керьл Клайн съвместно с Джийн Харпър

Каква искаш да станеш?

Въображението е най-високото хвърчило, което можеш да пуснеш,Лорьн Бъкол

Преди няколко седмици ми се случи нещо невероятно хубаво. Бях в спалнята и преобличах едно от бебетата, когато петгодишната ни дъщеря Алиса, дойде и се тръшна до мен на леглото.

- Мамо, ти каква искаш да станеш, когато порастнеш? - попита тя,78

Реших, че си играе на някаква измислена игра и за да се включа подобаващо, отвърнах:- Амиии, когато порасна, искам да стана майка.- Не, не можеш да станеш майка, защото вече си. Каква искаш да станеш?- Ами тогава, когато порасна, може да стана свещеник - отвърнах аз втория път.- Не, не, мамо, ти вече си тези неща!- Съжалявам, скъпа - рекох, - но не разбирам какво трябва да кажа.- Мамо, просто ми кажи каква искаш да станеш, когато пораснеш. Можеш да станеш всичко,

което си поискаш!В този момент бях толкова смаяна, че не можах да отговоря веднага. Алиса се разочарова и си

отиде.Тази случка - тези нищо и никакви пет минутки - ме разтърсиха до дъното на душата ми.

Развълнувах се, защото в невръстните очи на моята дъщеря аз все още можех да бъда всичко, което поискам! Годините, сегашната ми работа, петте ми деца, съпругът, бакалавърската и магистърската ми степен: никое от тях нямаше никакво значение. В нейните невръстни очи аз все още можех да мечтая и да летя в облаците. В невръстните й очи аз можех да „стана" космонавт или пианистка, а защо не и оперна певица. В нейните невръстни очи на мен все още ми предстоеше да раста и в живота ми имаше да „стават" много още неща.

Най-хубавото в този разговор с дъщеря ми открих, щом осъзнах, че в своята откровеност и невинност тя би задала този въпрос и на баба си и дядо си, на прабаба си и прадядо си.

Писано е: „Старицата, в която ще се превърна, ще бъде много различна от жената, която съм днес. Друго Аз се задава..."

Така че ... каква искаш да станеш, когато пораснеш?Преподобна Тери Джонсън

Здравей, Доли!

Трябва да си имаш мечта.Ако си нямаш мечта, как ще се сбъдне?Блъди Мери от филма „Южен Пасифик"

Според мен, музиката е това, което ще ме крепи, когато стана твърде стара за секс, а още не съм съвсем готова да се представя пред Бога. Тя винаги е била съществена част от мен. Откакто се научих да говоря, можех да римувам думите. Прихващах всичко, което имаше някакъв ритъм и го правех на песен. Вземах двата тона на пъдпъдъка привечер и ги превръщах в начало на песен. Вземах ритъма от пукането на зеления боб, докато майка ми го чистеше в кухнята и преди да разбера какво става, вече чуках по някоя тенджера с лъжицата и пеех. Не знам как е звучало това на семейството ми, но в главата ми всичко беше прекрасна музика. Обичах да слушам как дивите гъски прелитат в небето. Заслушвах се в музиката на граченето им и пеех с тях. Мисля, че те особено много ми харесваха, защото знаех, че летят нанякъде. Имаха прекрасен повод да пеят. Можеха да летят с вятъра, светът бе техен. Песента ме свързваше с тях. Където и да отидеха, те вече носеха със себе си частица от мен.

Когато се наложи вече сама да осъществявам музикалните си мечти, започнах да удрям здраво по старата си мандолина със струни от пиано. Научих се да свиря доста добре, доколкото въобще беше възможно да се свири на нея, и хората взеха да ме забелязват. Точно това исках и аз. Никога не съм била човек, който се свива и избягва вниманието. Накрая вуйчо ми Луис повярва, че намеренията ми са сериозни и се зае да ме научи да свиря на китара. Подари ми една стара китара „Мартин" и аз много бързо научих основните акорди. За мен това бе като манна небесна. Най-сетне можех да изсвиря песните, които звучаха в главата ми. Всички роднини на мама бяха много музикални и аз постоянно им досаждах: „Научи ме на този номер" или „Хайде да изсвирим това заедно". Татко и преди трудно можеше да ме накара да работя на полето, но сега дори той разбра, че е безсмислено.

Сядах на купчината дърва, свирех и пеех с цяло гърло. Понякога вземах някой прът за низане на тютюн и го забивах в пукнатините между дъските на предната веранда. Слагах на него тенекиена кутия и той се превръщаше в микрофон, верандата ми беше сцена. Правех представления за всеки и за всичко, което можех да накарам да ме гледа. По-малките деца, които поверяваха на грижите ми, се

79

превръщаха в неохотна публика за поредното ми шоу. Вниманието на едно двегодишно дете не може да се задържи дълго. Тъкмо си мислех, че съм страхотна, когато по средата на песента ми публиката започваше да се изнизва нанякъде. Толкова силно бе желанието ми да пея и да изнасям представления, че не веднъж съм пяла на кокошките, прасетата и патиците по двора. Те не ми ръкопляскаха много, но с помощта на малко зърна, поне можех да разчитам, че ще се задържат по-дълго.

С годините мечтата ми за по-добра публика растеше. Исках да пея на Големия фестивал „Опри"! Но хората смятаха, че нямам шансове и искаха да ми спестят разочарованието, затова ми казваха неща от рода на: „Ти си още дете" или „Трябва да си член на певческия профсъюз" или пък каквото се сетеха. Само че аз не се отказвах толкова лесно.

За да пееш на „Опри" трябва да имаш определено място в програмата, а аз нямаше как да получа такова. Но накрая Джими Нюман, който една събота вечер имаше запазен час в програмата, се съгласи да ме пусне на негово място. Макар да бях постигнала мечтата си да пея на „Опри" сякаш не осъзнавах какво всъщност става. Вечерта заех мястото си зад сцената, както винаги страшно нафукана и самоуверена, все едно всяка вечер пеех на „Опри".

Когато дойде време да изляза на сцената, ме представи не някой друг, а самият Джони Кеш.- Има тук едно момиче от Източния край на Тенеси - рече той. - Татко й сега слуша радиото у

дома и ако не си изпее песента тази вечер, страшно ще загази, затова дайте я насам!Едва тогава осъзнах какво всъщност става. Публиката не беше само там, на място: много добре

знаех, че всичко се предава на живо по радиото из цялата страна, всички щяха да ме чуят.Излязох пред микрофона с познатите букви WSM върху малката рамка около микрофона. Ето,

истина е, помислих си. За миг бях като турист, който разглежда микрофона - същият като на хилядите снимки на звездите, от които се възхищавах. Застанала бях на същата сцена, на мястото, където те стояха, откъдето само преди пет секунди Джони Кеш ме бе извикал на сцената - мен, Доли Ребека Партън от Локъст Ридж.

Някой от публиката блесна с фотосветкавица и това ме изкара от състоянието на зяпач. Никак не бях сигурна, че ще мога да пея. Но Бог ме бе докарал до тук бе вложил в мен нещо, което не можеше да стои на едно място. Когато чух оркестърът да свири началото на моята песен, аз вдигнах глава и погледнах към прожекторите. Усмихнах се на хората от балкона и си пуснах гласа. Пях за Бога, за мама и за татко. Пях за всички, които някога бяха повярвали в мен. Някак си, самата аз вярвах в себе си. Предполагам, че това си е проличало в гласа ми.

Смаях се от реакцията на публиката. Никога дотогава не бях виждала две хиляди души, събрани на едно място. Никога не бях чувала публика да вика, да свирка и да ръкопляска по такъв начин. И всичко беше заради мен. Три пъти ме викаха на бис. Бях подготвена за бис, но не и за три пъти, не и на „Опри". По-късно някой ми каза: „Имаше вид, сякаш казваш: „Ето ме, това съм аз." И това бях аз. Не само пред тази публика, ами пред целия свят. Оттогава насам правя само това.

Доли Партън

Да откриеш крилете си

Протегни се високо, защото звезди се таятв душата ти. Мечтай дълбоко навътре,защото мечтите предшестват целта.Памела Вол Стар

Като повечето момичета, докато растях практически нямах никакво самочувствие. Съмнявах се в способностите си, не вярвах във възможностите си и подлагах на съмнение стойността си като личност. Когато получавах добри оценки, си казвах, че това е просто късмет. Лесно се сприятелявах, но вярвах, че когато ме опознаят по-добре, приятелството ще изчезне. Когато се случеше нещо хубаво, смятах, че случайно съм попаднала на подходящо място в подходящ момент. Отхвърлях хвалбите и комплиментите.

Изборът, който правех, бе отражение на представата ми за себе си. Когато бях съвсем млада, привлякох към себе си един мъж с ниско самочувствие. Въпреки буйния му нрав и изключително бурната ни връзка, аз реших да се омъжа за него. Още помня думите на баща си миг преди да ме

80

поведе към олтара: „Сю, все още не е съвсем късно. Все още можеш да се откажеш" Близките ми разбираха каква ужасна грешка правя. Само няколко седмици по-късно аз също разбрах.

Няколко години търпях физическото насилие. Преживях няколко тежки травми, през повечето време ходех покрита със синини, а на няколко пъти дори ме вкарваха в болница. Животът ми се превърна във вихрушка от полицейски сирени, лекарски освидетелствания и ходене по съдилища. Въпреки всичко, аз не се отказвах от нашата връзка, надявайки се, че един ден нещата ще се оправят.

След като се родиха двете ни дъщери, имаше периоди, когато издържах само благодарение на техните пухкави ръчички около врата ми и бузките им, притиснати до моите, както и безценните им детски гласчета, които казваха: „Няма нищо, мамо. Всичко ще се оправи". Но аз знаех, че няма да се оправи. Трябваше да направя нещо, за да променя положението - ако не заради мен, то за да запазя двете си деца.

И тогава нещо ми вдъхна достатъчно сили да се заема с промяната. Започнах работа и успях да посетя няколко семинара за професионално развитие. На единия от тях лекторката говори за превръщането на мечтите в реалност. За мен това беше много трудно - трудно ми беше дори да мечтая за по-добро бъдеще. Но нещо в думите й ме накара да се вслушам.

Тя ни помоли да помислим над два важни въпроса; „Ако можехте да бъдете, да направите и да имате каквото си поискате, ако знаехте, че не можете да се провалите, какво бихте си избрали? И ако можехте да си създадете идеален живот, какви мечти бихте се осмелили да имате?" В този миг животът ми започна да се променя. Аз започнах да мечтая.

Представих си, че имам смелостта да се преместя заедно с децата в наше собствено жилище и да започна всичко отначало. Представих си един по-добър живот за мен и за момичетата. Представих си как ще стана международен лектор-мотиватор, за да вдъхвам на хората сили, както водещата онзи семинар ми бе вдъхнала на мен. Видях се как описвам историята на своя живот, за да вдъхна смелост на другите.

Така че се захванах да създам ясна визуална картина на новия си успех. Представих си как, облечена в червен елегантен костюм, с кожено куфарче в ръка, се качвам на самолет. Това бе твърде много за мен, защото по това време не можех дори да си позволя костюм.

И все пак знаех, че ако ще мечтая, най-важното е да изпълня сетивата си с подробности. Затова отидох в един магазин за кожени изделия и си представих себе си с куфарче пред огледалото. Как щях да го усещам и да изглеждам? Как мирише кожата? Пробвах няколко червени костюма и дори намерих една снимка на жена в червен костюм, с куфарче в ръка, която се качва на самолет. Закачих тази снимка на място, където можех да я виждам всеки ден. Тя ми помогна да задържа мечтата си.

И скоро промените започнаха една по една. Преместих се с децата в малък апартамент. С моите 98 долара седмично се хранехме със сандвичи с фъстъчено масло и карах стара таратайка. Но за пръв път в живота си се почувствах свободна и сигурна в себе си. Занимавах се сериозно с продажбите и през цялото време се концентрирах върху своята „невъзможна мечта".

Един ден вдигнах телефона и от другия край ме помолиха да говоря на наближаващата конференция на компанията. Приех и речта ми бе посрещната с интерес. Това доведе до поредица от повишения, а накрая ме направиха инструктор по продажбите на национално ниво. Заех се да развивам собствена лекторска фирма и обиколих много страни по света. Моята „невъзможна мечта" се бе превърнала в реалност.

Вярвам, че успехът започва от момента, когато решиш да разтвориш криле - да си убеден в собствената и стойност, да вярваш в себе си, да се грижиш за себе, да си поставиш цел и да си създадеш собствена стратегия. Тогава дори невъзможните мечти се превръщат в реалност.

Сю Огюстин

Баба Моузес и аз

„Стара съм, късно е, въртеше се отново и отново в главата ми. Бях обезсърчена и крайно изтощена след края на брака и на адвокатската ми кариера, които настъпиха по едно и също време. Въпреки силното ми желание да стана писателка, аз се съмнявах в способността си да постигна успех. Нима бях пропиляла годините си в преследване на погрешни цели?

Бях много потисната, когато гласът по радиото започна да разказва историята на баба Моузес. Ан Мари Моузес напуснала дома си на 13 години, родила 10 деца и се трудила до изнемогване, за да

81

отгледа оцелелите пет от тях. Борейки се за залък хляб из бедняшките стопанства, тя успявала да си осигури малко красота като бродирала гоблени.

На 78 години пръстите й се вдървили и не можела повече да държи иглата. Вместо да се остави на старостта да я победи, тя отишла в хамбара и се хванала да рисува. Върху шперплатени дъски тя създала пъстри, изрисувани с много точни детайли сцени от живота на село. През първите две години тя ги подарявала или ги продавала за нищожни суми. Но на 79 години тя била „открита" за света на живописта - останалото е вече история. Нарисувала над 2000 картини, а илюстрациите на „Нощта преди Коледа" завършила, когато била на 100 години!

Докато слушах радиото, настроението ми се промени. Щом баба Моузес беше успяла да подхване нова кариера и да постигне успех след 80-та си година, за мен също има някаква надежда след 30-та ми година. Още преди края на радиопредаването, аз бях включила компютъра си, за да се захвана отново с романа, който почти бях изоставила.

Осем месеца по-късно той бе издаден.Лиа Крафт-Кристейн

Тук сме за да се учим

Бъдещето принадлежи на онези,които вярват в красотата на мечтите си.Елинър Рузвелт- Шестнайсет - рекох.Вече не помня математическата задача, която Джойс Купър, моята учителка във втори клас, ми

бе задала този ден, но никога няма да забравя отговора. В момента, когато числото излезе от устата ми, целият клас в началното училище Смолуд в Норфък, щата Вирджиния, започна да се смее. Почувствах се като най-големия глупак на света.

Госпожа Купър изгледа класа строго и каза:- Тук сме, за да се учим.Друг път госпожа Купър ни помоли да напишем съчинение за това, което се надяваме да

постигнем в живота си. В моето аз заявявах „Искам да стана учителка като госпожа Купър".Под съчинението ми тя написа: „От теб ще стане изключителна учителка, защото си старателна

и упорита" Тези думи носих в сърцето си цели 27 години.След като завърших гимназия през 1976 година, аз се омъжих за един прекрасен мъж, Бен,

който беше механик. Не след дълго се роди Латоня.Всеки цент отиваше само за прехраната ни. За колеж или преподаване не можеше да става и

дума. Все пак накрая си намерих работа в училище - като помощник домакин. Всеки ден чистех по 17 стаи в началното училище Ларимор, включително и стаята на госпожа Купър. Беше се преместила в Ларимор след като затвориха Смолуд.

Споделях с госпожа Купър, че продължавам да искам да преподавам, а тя винаги повтаряше думите, които бе написала на съчинението ми преди години. Но сметките за битови нужди винаги се оказваха непреодолима пречка.

Един ден през 1986 аз се замислих над мечтата си - колко много исках да помагам на децата. Но за да го направя, трябваше да отивам там сутрин като учителка - а не следобед, за да мия пода.

Обсъдихме го с Бен и Латоня и всичко се уреди: записах се в университета Олд Доминиън. Седем години ходех там да уча сутрин преди работа. Когато се връщах от работа, учех. В дните, когато нямах занятия, работех като помощник учител при госпожа Купър.

Понякога се питах дали ще ми стигнат силите. Когато за пръв път получих слаба оценка, започнах да говоря за напускане. По-малката ми сестра Хелън отказа да слуша подобни неща.

- Нали искаш да станеш учителка - рече тя. - Ако се откажеш, никога няма да постигнеш мечтата си.

Хелън разбираше от тези неща - тя се бореше с диабета. Когато някоя от нас се предаваше, тя казваше: ,,Ти ще успееш. Ние с теб ще успеем."

През 1987 Хелън, едва на 24 години, почина от бъбречна недостатъчност, вследствие на диабета. Сега на мен се падаше да постигна нещо от името и на двете.

На 8 май 1993 година моята мечта се сбъдна - получих дипломата си. Дипломата от колежа и разрешителното за учителска дейност официално ми даваха право да преподавам.

82

Кандидатствах за работа в три училища. В началното училище Коулман Плейс директорката Джийн Томлинсън ми каза:

- Лицето ви ми изглежда познато.Преди повече от десет години бях чистила стаята й и тя ме помнеше.Предложения за работа обаче нямах. Обадиха ми се едва когато бях подписала осемнайсетия си

договор за помощник домакин. В Коулман Плейс ми предлагаха да преподавам в пети клас.Малко след като започнах работа там, се случи нещо, което ме върна в миналото. Написах на

дъската изречение, пълно с граматически грешки. След това помолих учениците да излязат и да ги поправят.

Едно момиченце стигна до средата, обърка се и спря. Другите деца се разсмяха и по бузите на детето потекоха сълзи. Аз я прегърнах и й казах да пийне глътка вода. След това, спомняйки се за госпожа Купър, изгледах строго останалата част от класа.

- Тук сме, за да се учим - рекох.Чарлс Слак

Собствена стая

Книгата на Вирджиния Улф „Собствена стая" от рано ме запали да си потърся свое самостоятелно място за покой и усамотение. Душата ми копнееше за красотата на някое място край езеро - където да вдишвам уханието на боровете, да слушам вятъра в дърветата, да гледам безкрайната сивкаво синя водна шир и да осъществя там мечтата си - да се занимавам само с писане и нищо друго.

В крайна сметка последвах сърцето си, зарязах адвокатската кариера и започнах да пиша книги. Тогава писането почти ми стигаше да се изхранвам. Продажбите на книгите и поканите за лекции също започваха да растат. Пролетта се усещаше навсякъде и на мен не ми пукаше от нищо.

От година насам изплащах едно прекрасно кътче земя край езерото Окони. Това парче земя беше истински дар - цената беше смешно ниска, защото никой не се беше сетил, че имотът е с изглед към езерото. Опънала бях

там една палатка и ми доставяше удоволствие да спя в това райско кътче, което бе моя собственост. Но ето че сега бях готова да предприема нещо повече. Без никакви спестявания или възможност за ипотека, аз бях твърдо решена да си построя къща, свой собствен дом.

Но как? Не познавах абсолютно никого в цялата област освен агента по недвижими имоти, който ми продаде мястото. Не разбирах нищо от разрешения за строеж, строителство и общински разпоредби. Единственото ми желание бе да си свия свое собствено гнездо. В местния железарски магазин събрах имената на няколко дърводелци, обадих се тук-там и открих двама, които проявиха интерес. Спазарихме се за надница на час - без да имам никаква представа как точно се прави това.

По собствения ми проект за къщата прецених горе-долу колко дървен материал ще ми трябва. След това затаих дъх, докато пристигне, уплашена, че съм купила прекалено много или прекалено малко. Изкопах дупки, налях бетон, нарязах дървения материал за стените и още първия ден пуснах в действие чисто новичкия си чук в продължение на цели 11 часа. Пришките станаха естествена част от пейзажа на ръцете ми.

Постройката се вдигна в целия си ръст от два етажа и половина и радостта ми започна да се примесва с ужас - изпитвах непреодолим страх от високи места. Когато дърводелците имаха нужда да им подавам греди на скелето, аз се преборвах с гаденето и свършвах работата. Никой друг не разбра какво съм преодоляла - оттогава страхът ми не се е връщал.

В края на петия пълен работен ден сложихме покрива. Дори без стени и прозорци това приличаше на къща, която може да ме предпази поне от дъжд, Така че в пристъп на неистова радост аз пренесох спалния си чувал вътре, при дъските и стърготините и седнах там сам сама, прехласната, доволна и с невероятна мускулна треска.

Месеци наред, при всеки свободен миг и с всеки долар, който можех да намеря, завърших стените и поставих 27 прозореца като постоянно откривах по-добри начини да се справям с нещата. Където и да бях, каквото и да правех, аз бях подчинена на манията си да измислям и планирам следващите си ходове. Каква прекрасна мания.

83

След това се сблъсках с огромните предизвикателства на водопровода и електричеството. Понеже не можех да си позволя да наема специалисти, аз си купих книги и месеци наред ги изучавах преди да посмея да се заема с новия си проект.

Първоначалният ми труд издържа проверката на районния инспектор, но аз знаех, че дори той не може да прецени дали тръбите ще издържат на водното налягане. Най-сетне настъпи часът, когато трябваше да пусна водата. Ако бях допуснала големи грешки, водата щеше да наводни къщата ми.

След като пуснах външния кран, изтичах вътре и започнах да се ослушвам за угасяващия звук от капеща върху дъските вода. Обиколих сантиметър по сантиметър всички стени. Тишина. С неописуема радост пуснах водата във всички мивки и се разсмях на глас. Цяло чудо беше да имам течаща вода след повече от година строителство! Освен това познавах всяка колянна и Т-образна връзка на водопровода, защото ги бях сложила сама.

Договорите ми като писател растяха и аз намерих пари да наема специалисти, които да ми направят септичната яма и изолацията. Три дни преди Великден - година и осем месеца след изкопаването на първата яма - поставих последната плочка в кухнята. Баща ми и втората му жена дойдоха на обяд за Великден - за първото ястие, сготвено в мъничката ми нова фурна. И заедно с тях отпразнувахме получаването на ключовото „Разрешение за настаняване" издадено от районния инспектор. Загледана в искрящите сини води ма езерото, върху които танцуваха бели листенца от горски цветя, сърцето ми преливаше от такова безмерно щастие, че не можех да говоря.

Мечтата ми изцяло се бе сляла с мен. И както аз самата непрестанно се променям и напредвам, така е и с къщата. Мечтата ми за прост подслон се превърна 6 къща с беседка и веранди, където мога да пиша и творя. Свих свое гнездо, където намирам утеха и закрила.

Научих се как да постигна голямата си цел като мечтая за малките неща поотделно. Научих се как да се наслаждавам на най-дребното постижение и удобство. Да упорствам, когато не се вижда никакъв изход. Да градя вместо да виня. Това приключение неизменно прави живота ми по-пъстър, докато мечтая нови мечти и поставям основите им.

Лиа Крафт-Кристейн

Среща с Бети Фърнес

Възможностите обикновено са маскиранис много работа, затова повечето хоране ги познават.Ан ЛандьрсБеше през 1964 - годината, когато на прочутата крайбрежна улица в Атлантик сити туристите

се смесиха с делегатите на националната конференция на Демократическата партия.По това време работех като сервитьорка в известен ресторант, отглеждах пет деца и помагах на

съпруга ми в най-новото ни начинание - издаване на седмичник. Поради това, въпреки изобилието от клиенти и препълненото ми с бакшиши портмоне, се чувствах безкрайно скапана и ми се искаше всичко да свърши по-скоро.

Една вечер се приближих до поредния гост на ресторанта без особен ентусиазъм. Беше по-слаба и по-изискана, отколкото през 50-те години, когато отваряше и затваряше вратите на хладилници в рекламите на Уестингхаус, но жизнерадостният й делови глас никога не бих сбъркала. Жената, която се готвеше да вечеря сама, беше Бети Фърнес.

Нейната сърдечност и топлота надмогнаха страхопочитанието ми към звезда като нея. Научих, че е пристигнала в Атлантик сити, за да отрази в своето ежедневно радиопредаване конференцията на Демократите от гледна точка на жените. Когато дойде време да й представя сметката, бях събрала достатъчно смелост, за да я помоля да даде интервю за нашето малко вестниче. В отговор тя ме покани на обяд.

Когато пътувах към хотела й два дни по-късно, едновременно ликувах при мисълта за късмета си и се притеснявах от предстоящото ми интервю с жена, която навремето получаваше по 1300 писма от почитатели седмично.

Подготвила се бях и вече знаех доста за обекта на интервюто ми. На 14 - манекен на агенцията „Пауърс", на 16 - киноактриса, след това успешни прояви на театралната сцена. Най-голямата й популярност се дължеше обаче на кариерата й като „реклама номер едно" на Съединените щати.

84

Името на Бети Фърнес беше станало нарицателно във всяко американско семейство, както беше Уестингхаус и телевизионното им предаване от Студио номер едно.

Ето защо, по време на интервюто, отношението й към тази дейност ми се стори твърде невероятно - но пък беше идеално начало за статията ми: „Никога повече няма да правя телевизионна реклама, докато съм жива".

Разказа ми как, когато затворила за последен път вратата на хладилник за телевизионна реклама през 1960, взела твърдо решение да си изгради нова кариера - този път в областта на новините.

- Знам, че светът е пълен с новини и хората са жадни за информация - обясни тя. - Искам да участвам в този процес.

И въпреки че работеше за новинарската програма на СиБиЕс, постоянно й напомняли, че тя всъщност не е новинарски кореспондент.

- Аз страшно искам да бъда точно това, но новинарските среди и публиката отказват да възприемат желанието ми да се занимавам сериозно с новини.

Нещо в нейния разказ дълбоко ме впечатли. Всички гледаха и на мен като на „обикновена сервитьорка" а не като на писателка.

- Писателят е човек, който пише - казваха те.Но кога щях да имам достатъчно пари, време, сили и упорство, за да стана това, което исках -

също като тази жена, постигнала успех в четири различи професии, за които повечето жени биха се избили, а сега се бе устремила към още една, за да се сдобие с истинско удовлетворение.

Но истинската мяра за нейната личност, „измеренията" на живота на тази жена, се очертаха в прощалната й реплика:

- През целия си живот съм се ръководила от една философия: Върши това което можеш най-добре, и ще срещнеш възможност да работиш това, което истински желаеш.

В годините след чудната ми среща с Бети я наблюдавах как прилага мъдростта си на практика. Малко след конференцията, благодарение на силната си воля и положителен мироглед, тя се прехвърли успешно в новата си нелека кариера на специален помощник на Линдън Джонсън по въпросите на потребителите. След това оглави комисията на Съвета за защита на потребителите в щата Ню Йорк и стана член на Комисията по въпросите на потреблението на Ню Йорк сити. Когато научих за това, спомних си нейната философия и й пожелах на добър час.

По-късно я гледах по телевизията всяка вечер в ролята й на първата репортерка по въпросите на потреблението по нюйоркския Пети канал. Смях се одобрително, когато разказваше за калъфите за матраци, които не отговаряха на размерите на леглата. Зарадвах се, когато ми описа какво съдържат в действителност някои от продаваните без рецепта лекарства. А един от последните й репортажи беше особено типичен: как да се предпазим от болниците - и това по времето, когато тя самата постоянно влизаше и излизаше от разни болници, за да се лекува от рак.

Години наред аз продължавах да изучавам думите й, които бях залепила върху подарената лично от нея снимка с автограф. В живота ми станаха невероятни неща, когато се опитах да приложа тези думи на практика - думи, потвърдени по-късно от митолога Джоузеф Камбъл, който казва: „Следвай щастието си и за теб ще се отворят врати там, където не ги е имало дотогава".

Занимания, каквито нито бях очаквала, нито бях желала, се превръщаха за мен в любима работа; неочаквани пътища ме отвеждаха на места, за които дори не бях мечтала. В крайна сметка, стъпка по стъпка, препъвайки се, аз започнах да вярвам и се издигнах от сервитьорка до управител на салон, след това до директор по връзките с обществеността на една болница; от репортер във вестник до помощник редактор на няколко списания; от инструктор по писане до международен инструктор - и накрая достигнах мечтата си да стана писател.

В деня, когато видях известието за смъртта на Бети, прочетох, че на 76 години тя си била спечелила титлата ,,най-възрастен работещ репортер в телевизията" Докато четях за нейния живот и постижения, неизменно се връщах към моето интервю от преди много години, когато тя бе споделила с мен тайната на успеха си. Тогава не осъзнавах щедростта на подаръка, който тази великодушна жена ми бе направила, осъзнавайки моето разочарование в онзи момент.

Помня как се щурах около делегатите на конференцията, изпълнена с усещането, че животът ми не е това, което искам. Но ето, че се натъкнах на възможността да я интервюирам, нали така?

85

Върши това, което можеш най-добре и ще срещнеш възможност да работиш това, което истински желаеш.

Да, с течение на времето ние поотделно бяхме следвали мечтите си и бяхме срещнали нашите възможности. Нужни ни бяха талант, перспектива, упорство и всеотдайност, и най-важното, силна вяра, че можем да претворим себе си.

Но всичко започна в онзи миг, на улиците на Атлантик сити. Поемайки дълбоко въздух, аз се бях гмурнала в тълпата, отхвърляйки настрани пирамидално нарастващите ми мечти за статията, която щях да напиша по-късно вечерта за Бети Фърнес. Най-напред трябваше да свърша добре настоящата си работа. Трябваше да нахраня своя сектор от 14 000 демократи.

Барбара Хейнис Хаует

8

ЗА ОСТАРЯВАНЕТО

Остарей заедно с мен! Най-хубавото предстои ...

Робърт Браунинг

Да догоня Баба ... и другите „старци”

Винаги съм се ужасявала от старостта. Не мога да си представя нищо по-лошо от това да бъдеш стар, немощен и може би сам. Навярно е ужасно да нямаш какво друго да правиш по цял ден освен да зяпаш в стените или да гледаш телевизия.

Когато миналата седмица кметът предложи да отпразнуваме Седмица на възрастните като всеки от нас създаде радост на някой стар човек, аз се заех да го направя. Реших да навестя новия си съсед, възрастен пенсиониран господин, овдовял наскоро, който - както смятах аз - се бе настанил да живее при дъщеря си, защото е твърде стар, за да се грижи сам за себе си.

Изпекох шоколадов сладкиш с ядки и без да си направя труда да се обадя по телефона (нали старците не чуват телефона), се запътих да създам радост на въпросния старец.

Когато позвъних на вратата, „старецът" ми отвори по тенис шорти и поло - изглеждаше също толкова стар и немощен, колкото Дони Осмънд.

Съжалявам, че не мога да ви поканя да влезете - рече той, когато се представих, - но в два часа трябва да съм на корта. Днес е полуфиналната ми среща.

- О, няма нищо - рекох, - изпекла съм ви сладкиш ...- Чудесно! - прекъсна ме той и грабна кутията от ръцете ми. - Точно това ни трябва за бридж

турнира утре! Много ви благодаря!- ... и реших да се отбия за малко. Но няма нищо! Ще изтичам отсреща да видя какво прави

Баба Грейди. (Баба Грейди не ми е истинска баба; тя е просто възрастна жена, която живее в нашия квартал, откакто се помня и всички й викат „баба”)

- Няма смисъл - обясни той. - Баба Грейди надали си е вкъщи. Знам, защото преди малко й се обадих да й напомня за срещата ни по танци довечера. Сигурно е в козметичния салон. На закуска спомена, че имала час за боядисване.

Пожелах му успех на срещата по тенис (макар че много повече ме вълнуваше срещата му с баба Грейди) и се сбогувах с него.

Аз обаче не се отказвам лесно. Наумила си бях да навестя някой старец и на всяка цена щях да намеря някой нещастен старец, когото да посетя!

Обадих се на братовчедката на майка ми (на 83 години); тя беше в болницата ... продаваше подаръци в магазина.

Обадих се на леля ми (на 74 години); тя беше заминала на почивка в Китай.Обадих се на чичото на съпруга ми (на 79 години). Забравила бях, че е на меден месец.

86

И тогава се сетих за сестра Маргарет, възрастната монахиня, която ми преподаваше в началното училище. Тя живееше в старчески дом за монахини и не бях ходила да я видя няколко годиш. Зачудих се дали няма да е вече прекалено стара и оглупяла, за да си спомни за мен.

Старицата обаче я нямаше там.- Кого точно търсите? - попита жената на рецепцията, когато попитах дали ще е удобно да я

посетя.- Сестра Маргарет - повторих аз.- Сестра Маргарет ли - зачуди се жената. - А, явно имате предвид Мерседес! Тази седмица тя е

на турне.- Мерседес ли? - попитах аз - На турне?- Мерседес е театралният псевдоним на сестра Маргарет - обясни жената. - Когато стана

актриса, прие името Мерседес. защото винаги се била възхищавала от Мерседес Маккеймбридж и защото Мерседес звучало много по-съблазнително от Маргарет.

- Станала е ... актриса? - смаях се аз и се зачудих кога точно сестра Маргарет е научила думата „съблазнителен".

- Всъщност тя е по-скоро продуцент и режисьор - продължи жената на рецепцията, - Преди две години организира театрално представление за възрастни хора, което в крайна сметка прерасна в пътуващ театър. Пътуват из целия щат и дават представления. Ще се върне в четвъртък, но същата вечер заминава за Вашингтон. Нали знаете, че е член на Комисията по проблемите на възрастните към Белия дом?

Не, не знаех, и не мога да си представя как е попаднала в тази комисия след като очевидно си няма представа от проблемите на възрастните!

Аз също нямам никакво желание да научавам!Все още се страхувам от старостта, повече и от преди. Просто не съм сигурна, че ми е по

силите.Тереса Блумингдейл

Танцуващите баби

Щом се почувстваш твърде стар за нещо,направи го!Маргарет Диланд

Преди дванайсет години, когато бях на 50, се питах: ,,Какво ли е да си на 60? Или на 70?" Като се оглеждах наоколо, виждах само един начин на живот. Не е честно, казвах си. Младите могат да избират да живеят по толкова много начини - могат да са юпита и хипита или както им викам аз „нормални хора" - а старите имат само една възможност и тя не ми се вижда особено приятна. Не забелязвах някой от тях да се забавлява. Повечето хора (включително и аз) общо взето не се харесват на стари години. Определено не ми харесваше видът ми, а пък и не се чувствах достатъчно с ума си, за да се справям с всичко, което ме заобикаля. Чувствах се пак като несигурно момиче в пубертета!

Реших да предприема нещо по този въпрос, нещо практично. Заех се да се приведа в добра физическа форма, като се записах да играя гимнастика. След няколко години, двамата със съпруга ми се преместихме да живеем в едно селище за възрастни и там поисках да водя часове по аеробика. От управата на селището не искаха да ми дадат помещение, така че се налагаше да се промъкваме и да си търсим свободна стая за заниманията.

Един ден от управата ме потърсиха и ме попитаха дали мога да се включа в организирането на забавленията за хавайската вечеринка, която искали да направят. Съгласих се. (Аз съм си такава - първо се съгласявам, чак след това сядам да мисля как ще го направя!) После уговорих още пет от другите дами да танцуват с мен. Че какво толкова трудно има, рекох си аз. Хулата ли? Нищо работа - само поклащаш бедра насам-натам! Изиграхме една хула и един боен танц и публиката щеше да събори залата от овации. Някой беше донесъл фотоапарат да ни снима и после изпратил снимки на местния вестник. Получихме покани за още изяви, което на свой ред увеличи популярността и ангажиментите ни. Скоро ни канеха да изнасяме представления по цялата страна. Така се родиха „Танцуващите баби"!

87

Най-тъжното беше, че срещахме съпротива главно от страна на близките и връстниците ни. По-възрастните жени се възмущаваха, когато ни гледаха да танцуваме по трика и често повтаряха думите на децата ни, които ни съветваха да се държим „подобаващо за възрастта си" Какво означава това? Да кретаме едва-едва прегърбени и да хленчим? Не, благодаря! (Разбира се, след като ни поканиха в Белия дом да играем пред Президента, госпожа Буш и високопоставените им гости, децата ни запяха друга песен.)

Често се сблъскваме с предубеденост по отношение на възрастта, Особено младите предполагат за възрастните разни неща, които не винаги са верни. Веднъж ни бяха поканили да играем в един университет в щата Уисконсин и ни настаниха да пренощуваме в студентското общежитие. Студентите взеха че си разглобиха леглата заради нас, бабите! Явно бяха решили, че няма да можем да се изкатерим на горните легла или ако се изкатерим, ще вземем да паднем.

Представленията ни също не винаги протичаха съвсем гладко. Първото ни участие в парадно шествие беше истинска катастрофа! Съчинила бях хореографски етюд, според конто трябваше да се появим като стари баби, с мрежичките за коса и размъкнати халати, а после да се преобразим в готини баби като си сложим шапки и ръкавици и съблечем размъкнатите халати. Идеята ми излезе лоша! Опитвали ли сте се някога да се преобличате и да танцувате, докато вървите в шествие? Освен това, докато марширувахме по улицата, хората, които виждаха старите баби не бяха същите, които после виждаха готините баби, така че целият смисъл на нашия танц се загуби. Накрая взехме, че изостанахме, за да можем да се преоблечем и след това се наложи да тичаме, за да настигнем шествието. На публиката страшно й хареса!

Хората се удивляват на натоварената ни програма. Ние правим шпагати, цигански колела, лицеви опори на една ръка, салта и високи отскоци. Най-добрата ни майсторка на циганско колело е на 72 години.

Но според мен истинската тайна на „Танцуващите баби" се крие в отношението ни към това, което правим. Отраснала съм в голяма бедност - мизерия и глад. Ако искахме играчки, трябваше да си ги измисляме и да си ги правим, така че се научих да бъда много изобретателна. Трябва да знаете, че бедността се оказа едно от най-хубавите неща, които са ми се случвало, защото се научих да търся съкровища.

Това правя и до днес - търся съкровището на старостта. Ставам все по-добра. Досега не съм чула нито един млад човек да каже:

- Умирам от нетърпение да остарея - струва ми се толкова забавно!Но това е напълно възможно. Ние отместваме обвивката си все по-надалеч, като живеем все по-

дълго в един съвършено друг свят. Когато бях малка и ходех на гости на баба си, винаги ми казваха:- Внимавай да не повредиш джунджуриите на баба си. Не пипай нищо. Стой тихо.Когато моите внуци ми идват на гости, обичат да се състезаваме и аз си казвам:- Няма да се оставя на тия синковци да ме надвият!И да знаете само колко весело си прекарваме!Вярно е, че към антиките трябва да се отнасяме малко по-различно, с повече внимание, но те

също си имат своята прелест.

Бевърли Джеминяни съвместно с Керьл Клайн

Любовна история през 90-те за хора на 70 години

Старостта не ви предпазва от любов.Но любовта до известна степен ви предпазва от остаряване.Жана Моро

И ето че се появи той, висок красавец на 71 години. Ето ме и мен, почти навършила 70, и неговият образ влезе право в сърцето ми.

Чакахме да ни приеме един и същи лекар в малка болница в щата Айова. Седнах точно до него и двамата забихме погледи в списанията, но аз не можах да запомня нито една от прочетените този ден думи. Един час по-късно, на местното пазарче, се смаях като го видях да чака на гишето за рецепти, когато влязох да поговоря с аптекарката.

88

- Трябва да престанем да се срещаме така - рекох аз.Той отвърна нещо учтиво, но по-късно установих, че той дори не ме е забелязал първия път!Казваше се Бил. Докато бъбрехме, с изненада установих, че този привлекателен непознат е

баща на учителката на моята внучка в детската градина. Неговият внук бил в същата група и двете деца били загадъчно привлечени едно към друго.

И двамата се бяхме преместили да живеем в Айова от двата края на страната, за да сме по-близо до децата и внуците си. И двамата бяхме загърбили неуспешни любовни авантюри и един вид започвахме всичко от начало.

Колкото повече научавах за този мъж, толкова повече ме интригуваше. Построил бе къщата си така, че да не замърсява и да не вреди на околната среда. Беше художник и преподавател по история на изкуството. По време на войната бил член на движението за ангажирана съпротива срещу войната и въобще, крачка по крачка откривах, че неговата стойностна система напълно съответства на моята.

След няколко разговора по телефона двете ни семейства се събраха на централния площад на града за някакъв концерт. Дъщеря ми настоя да направя курабийки. Тази вечер се получиха особено добре.

Един ден Бил се обади и се извини, че не ме бил изпратил предишната вечер до вратата. Уверих го, че съм свободомислеща жена, която няма нужда от подобни глезотии, а той отвърна:

- Не, имах пред вид, че ако те бях изпратил до вратата, можех да те целуна за лека нощ.Казват, че най-важното в живота е да избереш подходящия момент. До скоро преди това се бях

грижила за една жена, страдаща от болестта на Алцхаймер и трябваше да се местя да живея другаде. Затова временно бях отседнала в тесничката квартира на сина ми и семейството му и се оглеждах да си взема някъде стая под наем. Останах при Бил само няколко дни, когато той рече:

- Би било добре да планираме заедно една градинка. Това означаваше животът ни да продължи заедно, а аз не можех да си представя по-голямо

щастие.Скоро, по своя мил и деликатен начин, Бил предложи да се оженим, за да не пострада доброто

ми име в малкия градец, където живеехме. Казах му, че тези неща не ме интересуват. После, след няколко седмици, които бих могла да опиша само като върховно щастие, един ден се озовах в неговия скут. Той ме погледна, усмихна се и тихичко рече:

- Би било хубаво да планираме заедно сватбата си. Не подозирах, че сърцето ми може да изпита такава радост. Как бих могла да му откажа?

Запланувахме изискано сватбено тържество през юни, вечерта, когато луната изгрява. Толкова много хора пожелаха да присъстват на бракосъчетанието ни, че се наложи да поместим обява в местния вестник под формата на покана от страна на четиримата ни внуци, които приканваха всички да дойдат на сватбата на дядо им и баба им.

Когато положихме брачната си клетва, аз заявих:- През целия си досегашен живот не съм правила друго освен да се подготвям за този вълшебен

миг.Надявам се, че нито миг не е бил пропилян напразно.Двамата с Бил се събрахме в момент, когато всеки от нас бе „отдал своето на света". Преживели

бяхме много мъки и много хубави мигове в живота си и всеки от нас бе постигнал някакъв вътрешен мир, самозадоволеност и дори самодоволство.

Когато си мисля за нашата връзка, сещам се за един пасаж, който бях чела на времето: Трябва да се преборя със самотата си сал.Трябва да бъда щастлив със себе си -какво друго мога да предложа.Две половинки нямат що иначе да сторятосвен да се съединят;и ето - двете правят цялост.Но две целости съвпаднат ли изцяло ...Това е красота. Това е то любов.Лилиан Дар

89

Беси

Малцина знаят как да остаряват.ЛарошфукоБЕЛЕЖКА НА СЪСТАВИТЕЛИТЕ: Следващият откъс е от книгата ,,Нека се чуе и нашият

глас: Първите сто години на сестрите Дилейни", мемоари на Беси и Сейди Дилейни, две забележителни американки от африкански произход, създали кариери на зъболекарка и учителка още преди американските жени да имат право да гласуват. Беси се спомина на 25 септември 1995 на 104 години. За нас е особена чест да включим този разказ в нейна памет.

Ще ви разкажа една история: Живеем в къща-близнак и понякога съседите чуват гласовете ни през стените. Един път, имали на гости някаква жена, която вдигнала страшна олелия. Ама страшна олелия! Късно през нощта била чула звуци, нещо като смях, откъм нашата половина и била уверена, че това са духове. Да, да, помислила ни за духове.

Съседката дойде на другия ден да ни разпитва. Рекох и:- Никакви духове няма, просто двете се кикотехме.На тях въобще не им идваше на ум, че две старици на нашата възраст могат да се държат така.

Навярно си мислят, че старците са хора, които могат само да седят на едно място и да се цупят. Ама не е така. В никакъв случай! Когато хората ме питат как живея, откакто съм над 100 години, аз казвам:

- Съкровище, ние двете никога не сме се омъжвали. Никога не сме имали съпрузи, които да ни изтормозват до смърт!

Обичам да се смея. Спомням си една песничка от 90-те години на миналия век, която ние, черните деца си пеехме. Двете със Сейди я намирахме за невероятно смешна. Не съм се сещала за нея от около ... от около 100 години! В нея се казва така:

Пасторът отиде на ловЕдна неделя сутрин,Както си му е редът,Взе пушката на рамо.И застреля яребици цяла дузинаНа път за панаира.А по нататък пък видяГоляма мечка гризли.Мечката застана насред пътя.Пасторът застана на колене.Толкова се развълнува.Че се покатери на едно дърво!Пасторът остана на дървотоМай цяла целеничка нощ.После вдигна поглед към Бог на небетоИ му рече тъй: О Боже,Нали ти отърва пророк ДанаилОт леговището на лъва?И също тъй брат ЙонаОт корема на кита,И когато трите малки еврейчетаХвърлиха в горящата пещ?О Боже, моля ти се пощади и мен!Ама, мили ж, ако на мен не помогнеш,Моля ти се и на мечката недей помага!

Та така, съкровище, според нас това накрая беше най-смешното нещо на света. Хората, лишени от свобода, имат добро чувство за хумор. Помисли си за евреите. Те знаят как да се смеят и на себе си! Е, ние, негрите сме също такива. Ние, цветнокожите не се предаваме лесно.

90

Има някои наложени щампи, които са обидни. Някои от тях обаче не ме притесняват. Мами, например, от „Отнесени от Вихъра" винаги ми е била страшно симпатична. А предаването „Еймъс и Анди" по радиото много ми харесваше. Та както виждате, тези неща определено не са ме изтормозили. Аз им се смея.

Двете със Сейди се забавляваме с неща, които са станали преди много, много време. Говорим си за хора, които са умрели толкова отдавна, че ние двете сме единствените на тази земя, дето си спомняме за тях. Винаги намираме начин да отпразнуваме спомена за нашите близки и приятели. И до днес продължаваме да празнуваме рождения ден на татко, макар да не е на този свят от 1928 година. Приготвяме му любимото ястие за рождения ден, точно както той го обичаше: пиле със сос, ориз, сладки картофи, шунка, макарони със сирене, зеле, карфиол, броколи, цвекло и моркови. За десерт правим торта - голяма торта - и амброзия, от портокали и пресни кокосови орехи.

Общо взето, не пием алкохол. Само от време на време си правим желе с вино. Съвсем просто е, само заместваш част от водата с вино. Отпуска те, но не се напиваш. Истината е, че никога през живота си не съм се напивала.

Друго нещо при нас двете със Сейди е, че гледаме да стоим колкото можем по-настрана от доктори. И не ходим по болници, защото, съкровище, там ще те довършат. Лекуват те до изнемога. А когато разберат на колко години си и че си още с акъла си, започват да те показват като на изложба: това тук е експонат „А", това е експонат „Б". Или пък викат:

- Ей, сестро, ела да видиш тук една страшно запазена старица...Даже не се държат с теб като с човек, ами като с някаква вещ.Един лекар веднъж помоли Сейди да се подложи на изследване на умствените й способности.

Естествено, справи се чудесно. След една година я помоли пак да го направи, а тя рече:- Не си губи времето, докторе.И отговори на всичките въпроси от миналата година още преди той да ги е задал. А после се

обърна към мен и рече:- Хайде, Бес, да си вървим оттук.Хората си мислят, че двете със Сейди на нашата възраст вече сме изкуфели. Само че ние сме

съвсем с ума си, и още как! Уморявам се понякога, физически. Но коя съм аз, че да се оплаквам? Бог не се уморява всяка сутрин да вдига слънцето в небето, нали? Коя съм аз, че да се оплаквам от умора?

Странното е, че в някои дни се чувствам като малко момиченце, а в други се усещам като в гроба, точно все едно съм вече в гроба. Затова е много важно да запишем всичко това, защото човек никога не знае кога ще трябва да се представи пред Господа на небето.

Беси Дилейни

,,Забавляваме ли се, а?”

Човек не престава да се смее,защото е остарял; човек остарява,защото престава да се смее,Майкъл Причард

Когато бях малка. Всяко лято родителите ни водеха за две седмици на почивка в един курорт в Северна Минесота. Ясно си спомням как поради огромното вълнение, с което очаквахме това годишно събитие, не можехме да мигнем през нощта преди пътуването, а пък аз всеки път усещах онзи странен гъдел под лъжичката когато колата спираше на моравата пред курорта.

Курортът беше на едно езеро, наречено Картоф. Честна дума, езерото и до ден днешен се казва така и отсега да ви обясня – не, хората там не ловят картофи е въдица. Спомням си, обаче някои особено симпатични имена на лодки: „Сладък картоф" „Пържен картоф" и „Компир”. Баща ми дошъл за пръв път тук, когато бил дете, и ни разказваше как бил запленен от красотата на природата и добротата на хората. И когато двамата с мама се оженили, той някак си успял да я убеди, че това би било най-подходящото „местенце за уединение" по време на медения им месец. Мама, естествено, се влюбила в местността и така се започнали ежегодните ни почивки тук.

Не си спомням кога за пръв път видях Делорес. Тя ни беше като роднина. Нали знаете как става, израстваш покрай някого и той постоянно е наоколо. Делорес живееше заедно със

91

семейството си в една дървена къща накрая на курорта и те винаги активно участваха в почивката на всички. Сега се смея като казвам активно, защото Делорес в курорта я наричаха „Началник активистката", понеже постоянно организираше нещо.

Тази жена беше истинско вдъхновение за мен. Нали знаете как понякога срещаш човек, който успява да проникне в душата ти, сякаш сам Господ ти го е пратил. Делорес беше такъв човек за мен. Дребничка жена на около 60 години, с постоянен загар и усмивка, от която цялото й лице грейваше. Любимата й фраза беше:

- Забавляваме ли се, а?Делорес винаги се обличаше в пъстри дрехи, с шапки, с брошки и огърлици, направени от

внуците й. Лесно се разчувстваше и постоянно пускаше сълзи за щяло и нещяло: някое дете я било гушнало, чула хубава песен или видяла прекрасния залез. Навсякъде около себе си Делорес излъчваше вяра. Когато тя беше наоколо, човек винаги чувстваше и себе си, и околните добри. Тя намираше по нещо положително у всекиго, а понякога това не е никак лесно. Помня думите й:

- Бог ни е създал и го има у всички нас ... просто у някои се налага да търсиш малко повече.Всичките й познати бяха наясно с приоритетите й: Бог, семейството, приятелите и обичта към

живота. Участваше активно в църковния и обществения живот, беше правоспособна сестра и двамата със съпруга й, Рич, отглеждаха шестте си прекрасни деца.

Всяка година около Четвърти юли Делорес организираше голямо тържество с парад на лодки, изяви на различни таланти, вдигане на знамето, за най-малките - лов на лакомства, волейбол, шведска маса, фойерверки и песни около лагерния огън. Винаги се чуваше мърморене и недоволство от хората, които искали „просто да си почиват", но в края на деня всички така или иначе се оказваха включени и, съдейки по смеха и веселието, вярвам, истински се забавляваха.

През есента на 1991 лекарите откриха, че Делорес има рак. Всички бяха потресени от новината. Но аз все си мислех, че в края на краищата всичко ще се оправи. Всяка година ние край езерото си мислехме, че това ще е последният й „Четвърти юли", но всеки път тя пристигаше със своите разноцветните сини, червени и бели шапчици да организира тържеството и питаше всички:

- Забавлявахме ли се, а?През есента на 1994 тя вече беше прикована на инвалидна количка и се хранеше на системи.

Всички знаехме, че не й остава много да живее. Една от дъщерите й ни разказа, че един ден Делорес поканила свещеника си и му рекла:

- Отче, никога не ме е било страх от смъртта, защото знам къде отивам, но не бях готова да си отида преди близките ми да са готови ... а сега ми се струва, че вече са.

А след това добавила, че е време да планира бдението си. Свещеникът й отвърнал:- Разбира се, Делорес, както кажеш.Свещеникът се заел да обяснява подробностите покрай бдението и погребението, но Делорес го

прекъснала и рекла:- Не, отче, вие не ме разбрахте, аз искам да присъствам на бдението!Две седмици преди смъртта си, Делорес присъствала на собственото си „Ирландско бдение" с

всички роднини и приятели, с ирландско уиски и бренди, всички пели, танцували и се смели, Делорес седяла в центъра на стаята в инвалидната си количка, облечена в зелено със зелена ирландска шапчица и значка, на която пишело „Целуни ме, аз съм ирландка". Какъв празник на живота!

Два месеца след смъртта на Делорес, семейството й седяло около масата в кухнята и истински тъгувало за нея. Марк, един от синовете й, рекъл:

- Знаете ли, не ми се ходи повече на църква. Откъде всъщност знаят дали наистина има Бог и Рай?

И точно тогава се чул силен трясък! Всички подскочили, а Марк изтичал и вдигнал една табелка, която била паднала от стената. Табелката си висяла там от край време. На нея пишело: „Кухнята на Делорес"

След този разказ седяхме като треснати. Тогава някой взе да се кикоти и всички избухнахме в смях. Защото всички си представяхме Делорес, с някоя от смешните си шапки на главата, да ни гледа отгоре и да ни се усмихва:

- Забавляваме ли се, а?Ким Милър

92

9

ВИСША МЪДРОСТ

Чудесата са нещо естествено;щом не стават чудеса,значи нещо не е наред.

Хелън ШулмънМолба за чудесаПреди години писателката и поетесата Мая Анджелоу научила, че единственият й син, Гай,

трябва да се подложи на спешна операция. Преди седем години претърпял катастрофа и сега се били появили някакви усложнения. Затова Мая се помолила за чудо. Ето какво разказва тя.

Веднага заминах за Сан Франциско, за да бъда при Гай. Когато на другия ден операцията вече започна, отидох в Мисията Долорес да се помоля. И преди бях ходила там в тежки моменти - когато бях бременна с Гай и имах нужда да ми позволят да се запиша по-късно В програмата за лятното училище, за да си довърша гимназията. Помолих се тогава пред статуята на Света Богородица и молитвата ми се сбъдна. Сега се помолих за живота на сина си.

Когато шест часа по-късно се върнах в болницата, там ме очакваше лекарят на Гай.- Успешно - рече той.Точно тази дума исках да чуя най-много. Незабавно се обадих на сестра ми да й съобщя

добрата новина. Гай се събуди малко след това. Тогава вече беше станало късно следобед и всичко вървеше добре. Останах в болницата да поговоря с него и после се върнах в хотела.

Към полунощ ми се обади лекарят,- Госпожо Анджелоу - каза той, - Гай си отива. Върнахме го в операционната и май си отива.

Стойте там и чакайте да ви се обадим.Аз разбира се, не си останах в хотела. Моментално отидох в болницата, но не отидох в

операционната. Вместо това отидох при неговата стая и обикалях из коридорите. Минавах край всички полуотворени врати и понякога както си стоях изведнъж имах чувството, че стоя върху мокър пясък, който се изплъзва изпод краката ми. Тогава казвах:

- ХВАНИ ЖИВОТА СИ. ДРЪЖ ГО ЗДРАВО. НЕ ГО ПУСКАЙ - казвах го силно, на глас.Три часа вървях и говорих. Тогава се почувствах стабилна. Лекарите от операционната

дойдоха.- Госпожо Анджелоу - рекоха те, - много съжаляваме. Той е жив, но е парализиран от врата

надолу.- Да, ясно, разбирам - прошепнах аз.Слязох в реанимационната и закрачих навън-навътре, докато синът ми се събуди. Към седем

сутринта той отвори очи, влязох при него и го погледнах. Навсякъде по него стърчаха тръби.- Мамо - рече той, - случи се това, от което най-много се страхувах. Парализиран съм.- Така си мислиш - отвърнах аз,- Аз съм ти единствено дете - продължи той, - и знам колко ме обичаш, но не желая да живея

като говореща глава. Ако няма никакъв шанс да се оправя, много те моля, направи това, което никой не бива да моли майка си да направи.

По лицето му се стичаха сълзи,- Ако няма шанс да се оправя, моля ти се, направи нещо и ме остави да си умра.- В такъв случай - рекох, - ПЪЛНО ИЗЦЕЛЕНИЕ, ВИЖДАМ ПЪЛНО ИЗЦЕЛЕНИЕ.

ВИЖДАМ ТЕ ДА ВЪРВИШ, ДА СТОИШ, ДА ИГРАЕШ БАСКЕТБОЛ И ДА ПЛУВАШ. А СЕГА ПРЕСТАНИ, СТИГА ТОЛКОВА. КРАЙ.

Точно това казах. Гай взе да се смее.- Мамо, моля ти се, не си изпускай нервите. Тук има много болни хора.Лекарите влязоха да поговорят с мен.

93

- Госпожо Анджелоу, Гай е преживял осем часа с кръвен съсирек в гръбначния стълб. Гръбначният мозък е толкова нежен, че не смеем да дишаме покрай него. Гай никога повече няма да се движи.

А аз им рекох:- Не ви питам, казвам ви. Моят син ще излезе на крака от болницата и благодаря на Бога за това

- още сега!Един от лекарите понечи да каже:- Всички трябва да ... А аз отвърнах:- Вие нищо не можете да ми кажете. Аз отивам толкова надалеч, че вас там въобще ви няма!И на всеки час след това повтарях:- ПЪЛНО ИЗЦЕЛЕНИЕ. БЛАГОДАРЯ ТИ, БОЖЕ. ИСКАМ ГО ЗА СИНА СИ БЛАГОДАРЯ

ТИ. ПЪЛНО ИЗЦЕЛЕНИЕСледващите два дни бях доста заета. Обадих се на Доли Макфърсън, избраната от мен

посестрима, и тя събра от мое име цялата ни молитвена група в църквата. Имахме и една посестрима еврейка, която свика хората си в синагогата, Една приятелка католичка пък свика хората от своята енория.

-Идете и съберете всички - рекох. - Направете каквото можете.На втората нощ лежах на кушетката в чакалнята при реанимацията, когато сестрата влезе при

мен и рече:- Госпожо Анджелоу, Гай си размърда пръстите на крака.Двете заедно отидохме в стаята на Гай. Тя вдигна одеалото и аз видях как Гай си размърда

пръстите на крака. Аз казах:- БЛАГОДАРЯ ТИ, БОЖЕ! НЕ ТИ ЛИ ГО ПОИСКАХ И ТИ НЕ МИ ЛИ ГО ДАДЕ.

БЛАГОДАРЯ ТИ. БЛАГОДАРЯ ТИ, БОЖЕ!На другата сутрин, когато влязох да видя Гай, той рече:- Мамо, благодаря ти за вярата. Ще изляза на крака от тази болница.И точно това и стана няколко месеца по-късно. Знам, че молитвата може да промени нещата.

Знам го. не се съмнявам. Знам.Мая АнджелоуКакто е разказано на Шерил Рут Андерсън и Патриша Хопкинс

Камъкът на мъдрата старица

Една мъдра жена, както си пътувала из планината, намерила в един поток скъпоценен камък. На другия ден срещнала друг пътник, който бил гладен и мъдрата жена отворила торбичката си да сподели с него храната си. Гладният пътник видял скъпоценния камък в торбата на жената, възхитил се от него и помолил мъдрата жена да му го даде. Мъдрата жена му го дала без да се замисли.

Пътникът си тръгнал, зарадван от съкровището си. Той знаел, че това съкровище може да го осигури за цял живот.

Няколко дни по-късно обаче той се върнал и отново потърсил мъдрата жена. Когато я намерил, той й върнал камъка и рекъл:

- Размислих. Знам колко е ценен този камък, но ти го връщам с надеждата, че ще можеш да ми дадеш нещо много по-ценно. Ако можеш, дай ми това нещо у себе си, благодарение на което ми даде камъка.

Из „Най-доброто накратко''

„Let it be"10

Беше сутринта на 13 май 1993, когато секретарката ми подаде една бележка, където пишеше, че на другата линия чака сестра ми Джуди. Спомням си, че ми се стори странно, че не е оставила съобщение, но й се обадих с бодро „Здравей!"

10 (англ.) - Да бъде, известната песен на „Бийтълс". - Б. прев94

Чух сестра ми да хлипа, сякаш сърцето й се къса, докато се мъчеше да събере сили да ми каже какво е станало. През главата ми минаха всички възможни трагедии. Да не би нещо да се е случило с леля Крис или чичо Лио, нашите втори родители, минали вече 80-те? Съпругът на Джуди не беше в града. Господи, дано не се е случило нещо с него! Може би не е чак толкова ужасно - може би нещо в работата на Джуди.

Нищо не би могло да ме подготви за думите, които Джуди в края на краищата изрече:- Съни, тази сутрин нашият Томи загина в автомобилна катастрофа.Не може да бъде! Томи, любимият ми племенник, единственият син на Джуди, тъкмо

завършваше предпоследния си семестър от следването в университета в щата Мисури. Като добър спортист, бе избрал да завърши спортен маркетинг. Двете му сестри, Джен и Лиза, обожаваха големия си брат - за тях той беше герой. Всички обичахме високия, хубав млад мъж с веселия му смях и добър характер. Целият живот на Томи беше пред него и съзнанието ми отказваше да приеме думите, които току-що бях чула. Бях готова да попитам: „Сигурна ли си?" но веднага осъзнах, че Джуди не би ми се обадила, ако не беше истина.

Споменът ми за следващите няколко дни са смътни и нереални. Двете с Лин, третата ни сестра, останахме при Джуди и семейството и през цялото време и всички се подкрепяхме взаимно. Не знам кое бе по - болезнено: загубата на Томи или да гледам как сестра ми се крепи храбро, след като знам, че целият й живот е съсипан.

Денят, когато уреждахме погребението, беше особено труден. Не бива на една майка да и се налага да избира ковчег за детето си. Джуди толкова много искаше да види момчето си още веднъж, да докосне ръката му, да приглади назад косите му. Но организаторът на погребението каза, че не може да го види. Сбогуването трябваше да се направи с подбрания с много обич ковчег.

Същият следобед аз стоях в предния двор на сестриния ми дом и се молех племенникът ми да ни даде някакъв знак, че е добре ... някак си да ни покаже, че е отишъл на място, по-прекрасно от живота, който предвиждахме тук за него.

- Съкровище, можеш ли да ни кажеш, че си добре?Не вярвах в такива неща и подобен род „знаци" но когато сърцето ти се къса от мъка, то търси

утеха по свой начин. Любимият бейзболен отбор на Томи беше Кардиналчетата от Сейнт Луис, така че аз го помолих да ни изпрати едно кардиналче11.

Като се сещам сега, застанала в двора, изпълнен със спомени от детството на Томи, това бе просто една мимолетна мисъл.

- Моля ти се, намери начин да ни кажеш, че си добре. Знакът, който ще очаквам, е едно кардиналче.

Джуди беше организирала погребението на сина си така, че да бъде като честване на целия му живот. По мое настояване бе включила и чудесната песен на Пол Маккартни „Let it be" Братовчедите му храбро четяха Светото писание пред олтара. Младият свещеник, който водеше погребалната служба, се бореше със сълзите през цялата сутрин.

В един момент, когато свещеникът спря, за да се съвземе, отвън внезапно долетя птича песен. Силна, настоятелна песен, която не спря до края на службата.

Едва по-късно следобед обаче всички ние осъзнахме, че Томи ни бе изпратил вест. Един близък приятел се отби да сподели колко била хубава погребалната церемония и след това рече:

- Когато птичката запя така силно, аз се обърнах и видях едно великолепно кардиналче, кацнало на прозореца на църквата!

Аз бях получила своя знак.Две седмици по-късно Пол Маккартни дойде в града ни за концерт по случай Деня на

падналите във войната. Много преди това бяхме купили билети за Томи и няколко други членове на семейството, така че решихме да не се отказваме от намеренията си. Сутринта преди концерта, докато сестра ми Лин се обличала за работа и слушала както обикновено, любимата си радиостанция, чула двамата дисководещи да говорят за интервюто, което се надявали да вземат същия ден от прословутия бивш член на „Бийтълс"

Без да се замисли, тя направила нещо съвършено неочаквано за нея - обадила се в радиото и изведнъж взела да разказва трагедията на Томи и на цялото семейство, както и за голямата му любов

11 Вид американска птичка от рода на врабците с яркочервен клюн и гребен на главата; кръстена е така заради окраската си като кардиналска роба. - Б. прев.

95

към „Бийтълс". Дали биха могли да предадат тази история на Пол? Казали й, че не могат да й обещаят нищо, но непременно щели да се опитат.

Същата вечер ние всички се приготвихме да отидем на концерта на открито в чистия, ясен и свеж въздух, увити в пуловери и сгушени един в друг, за да се топлим. Над 30 000 души се бяха събрали под обсипаното със звезди нощно небе. Пол Маккартни откри концерта си с една песен, която изпълни на фона на невероятно красиви фойерверки. Когато песента свърши, той изчака публиката да утихне и рече:

- А сега, дами и господа, следващата ни песен е за едно много специално семейство сред нашата публика. Семейството на Томи.

И тогава, за моите две сестри, за племенниците ми и за мен, Пол Маккартни запя „Let it be "Докато стояхме, хванати за ръка, а сълзите течаха по бузите ни, из публиката запалиха

свещички и запалки. Това бе за нас и най-вече за Томи.К. Лин Тауз съвместно с Мери А. Тауз

Не сме сами

След като съпругът ми почина внезапно от инфаркт на тенис корта, целият ми свят рухна. Шестте ми деца бяха съответно на десет, девет, осем, шест, три години и осемнайсет месеца и на мен се стовариха всички задължения за това как да припечеля пари, да се грижа за децата и въобще да държа някак главата си над водата.

Имах късмет да си намеря жена, която да се грижи за децата през седмицата, но от петък жечер до понеделник сутрин бях сама с децата и честно да си призная никак не се чувствах уверена и сигурна. Всяко изскърцване, всеки необичаен звук, всяко късно телефонно позвъняване - всичко ме изпълваше с ужас. Чувствах се невероятно самотна.

Една петъчна вечер се прибрах у дома и заварих на стъпалата пред къщи голяма великолепна немска овчарка. Това прекрасно силно животно с всичко показваше, че смята да влезе вътре и да се настани като у дома си. Аз обаче не бях толкова сигурна. Откъде се бе взело това очевидно добре гледано животно? Дали бе безопасно да разреша на децата да си играят с толкова голямо куче? Макар да изглеждаше добро, беше доста силно и внушаваше уважение. Децата моментално харесаха „Джърман" и започнаха да ме молят да го пусна вътре. Съгласих се да го пуснем да преспи в мазето, но на другия ден щях да разпитам съседите дали не знаят кой е стопанинът му. Тази нощ спах добре за пръв път от седмици насам.

На другата сутрин се обадихме по телефона и прегледахме обявите за загубени немски овчарки, но без никакъв резултат. Междувременно Джърман се превърна в истински член на семейството и търпеше да го гушкат, да се борят с него и да си играе на двора. В събота вечерта той продължаваше да е при нас, така че отново му разреших да спи в мазето.

В неделя бях намислила да заведа децата на пикник. Реших да оставя Джърман у дома, в случай че собственикът му се появи, така че потеглихме без него. Когато спряхме да заредим на една бензиностанция с изненада установихме, че Джърман е дотичал подир нас. Не само че дотърча при колата, ами скочи на капака и залепи муцуна върху предното стъкло така, че ме погледна направо в очите. Нямаше начин да го оставим. Той се настани отзад в нашето комби и така пристигнахме на мястото за пикника. Джърман остана с нас цялата неделя.

В понеделник сутринта го пуснах навън да потича, докато децата се приготвят за училище. Той не се върна. Стана вечер, а Джърман го нямаше и всички бяхме много разочаровани. Всички бяхме сигурни, че се е върнал у дома или собствениците му са го намерили и че никога повече няма да го видим. Но се оказа, че не сме познали. В петък вечер Джърман отново цъфна на вратата. Ние отново го прибрахме и той стоя при нас до понеделник сутринта, когато домашната ни помощничка дойде.

Това се повтаряше всяка седмица в продължение на близо десет месеца. Ние се привързвахме все повече към Джърман и с нетърпение очаквахме посещенията му. Престанахме да гадаем откъде идва - той си беше наш. Чувствахме се сигурни в неговото силно, сърдечно присъствие, усещахме се в безопасност, когато той беше покрай нас. Когато гледахме как Джърман заема позата мирно и наостря уши и чувахме гърленото му ръмжене, знаехме, че има кой да ни защити.

Така Джърман се превърна в истински член на семейството и считаше за свой дълг да проверява всяка спалня, за да види дали децата са настанени добре в креватчетата си. Когато се

96

увереше, че всички са настанени в леглата, той заемаше позиция до предната врата и оставаше там до сутринта.

Всяка седмица, между посещенията на Джърман, аз постепенно ставах все по-силна, по-смела и по-способна да се справям с положението; през почивните дни се радвах на присъствието му. Но един понеделник сутрин ние го потупахме по главата и го пуснахме, както се оказа, за последен път. Той не се върна повече. Повече нито чухме, нито видяхме Джърман.

Често се сещам за него. Той се появи, когато имах най-голяма нужда от него и остана, докато заякна достатъчно, за да продължа нататък. Може би за посещенията на Джърман в дома ни има съвършено естествено обяснение - може би неговият собственик е заминавал някъде през почивните дни - може би. Но аз вярвам, че Джърман е бил изпратен, защото сме имали нужда от него и защото независимо колко изоставени и самотни се чувствахме, някак, някъде някой знае и се грижи за нас. Никога не сме наистина сами.

Мери А. Милър

Отвличането

Полетът от Ню Йорк за Флорида започна редовно. Стюардесите посрещаха пътниците, помагаха им да си подредят багажа, водеха ги до местата им. Аз бях старша стюардеса и за мен това бяха процедури, които след седем месеца полети ми се струваха съвсем привични. При предварителния оглед на салона мъжът с черната велурена каубойска шапка на третия ред седалки не ми направи особено впечатление.

Беше облачен ден през 1983 година. Десет минути след като излетяхме от Ню Йорк, самолетът излезе над облаците. Тръгнах да проверявам билетите на пътниците, приближих се до мъжа с каубойската шапка и се наведох да го попитам за билета му За частица от секундата нормалният ни полет се превърна в отвличане.

Мъжът скочи и изви лявата ми ръка зад гърба ми, в ухото ми той прошепна:- Имам пистолет. Заведи ме в пилотската кабина.Когато ме мушна с пистолета си в гърба, прочетох израз на смъртен ужас в очите на жената,

която седеше до него с малкото си момиченце. Поех си дълбоко въздух и отправих към жената и момиченцето окуражителен поглед.

Мъжът беше силен, ръката ми тръпнеше от болка. Със забит в гърба пистолет казах на похитителя, че вратата на пилотската кабина е затворена херметически и няма да се отвори още 15 минути, когато самолетът стигне височина 9 000 метра. Слава Богу той не знаеше, че не съществува подобно нещо като херметизираща се пилотска кабина.

Бавно и постепенно отведох похитителя до задната част на самолета, колкото е възможно по-далече от пътниците и пилотите. Само няколко души разбраха, че нещо не е наред. Майкъл, един от стюардите, сервираше напитки и забеляза физиономията ми. Не знам как е прозвучал гласът ми, но успях да му кажа, че имаме малък проблем и трябва да отидем на опашката на самолета.

За мен бе болезнено ясно, че далеч не само моят живот е застрашен. Помислих си за екипажа, за пътниците и за близките им, които ги чакат нищо неподозиращи на летището. Оцеляването на всички ни зависеше от това доколко ще успея да запазя самообладание -имах неистова нужда да се успокоя по някакъв начин. Опитвайки се да не обръщам внимание на острата болка от пистолета, забит в гърба ми, започнах да си повтарям една молитва, която бях научила като момиче - Молитва за спокойствие:

,,Боже, дай ми достатъчно спокойствиеда приема нещата, които не мога да променя;смелост да променя нещата, които мога,и мъдрост да различа едните от другите.”Докато си повтарях Молитвата за спокойствие, всички процедури, които бях научила по време

на тренировките за справяне с похитители, нахлуха в съзнанието ми като вълна: „Преди да обявиш, че става дума за отвличане, трябва да видиш оръжието."

Събрах всички сили и казах на похитителя, че трябва да видя оръжието му. Той го заби още по-силно в гърба ми.

- Пистолетът е 32-ри калибър и ако ме попиташ отново, ще ти пробия дупка в гърба.После се обърна към Майкъл и рече:

97

- Обади се на пилота и му кажи, че отиваме в Хаити.Майкъл се подчини. След няколко ужасяващи секунди мълчание, похитителят каза на Майкъл

да се обади на пилота и да му каже първо да кацне в Ню Джързи, където да свали пътниците и да продължи към Хаити само с екипажа. Тези нови указания ми помогнаха да си съставя план за действие. Няма да е лесно, но може би щях да успея да убедя похитителя да слезе заедно с мен в Ню Джързи. Следващите 40 минути ми се сториха дълги, колкото цял живот, но накрая, с пистолет все още забит в гърба, започнахме да се снижаваме над пистата В Ню Джързи. Обърнах се към похитителя и рекох:

- Няма да ти се размине, ако наистина отидеш чак в Хаити. Ще те арестуват и ще те вкарат в затвора за цял живот. Ако слезеш от самолета тук с мен ще ти помогна да си намериш кола и да се измъкнеш и никой няма да разбере какво е станало.

Той отвърна:- Не, отиваме в Хаити.Самолетът се приземи и когато най-сетне окончателно спря той се обърна към мен и каза:- Реших друго - слизам тук.Мълчанието в салона беше оглушително.Майкъл спусна автоматичната стълбичка, двамата с похитителя слязохме сами по стъпалата и

прекосихме пистата. Докато вървяхме заедно, ръката ми про-дължаваше да стои извита зад гърба, а пистолетът беше забит в ребрата ми. Чудех се къде точно ще го заведа и какво ще го правя.

Изведнъж, изневиделица, на летището се появи патрулна полицейска кола. Похитителят ме завъртя така, че да застана пред него, за да се предпази с тялото ми от полицаите.

В този момент бях сигурна, че ще умра. Видях цялото си семейство да скърби за мен. Но Молитвата за спокойствие отново изпълни мислите ми.

„Смелостта да променя нещата, които мога..." Тогава почувствах спокойствието на приемането и това се превърна в моя сила.

Погледнах назад към самолета, видях как стълбицата се вдига и самолетът се изтегля назад на безопасно място заедно с колегите и приятелите ми и всички останали пътници на борда. Установих с ужас, че съм сама.

Похитителят ме бутна към най-близката сграда. Изчака в коридора, докато аз вляза в близкия офис, за да му взема телефон. Искаше да се обади да му изпратят кола, с която да избяга. Когато пусна ръката ми за пръв път след повече от час аз внимателно се отдалечих от него и влязох в офиса.

След като уведомих напрегнатите хора в офиса за опасността, се обърнах и махнах на похитителя да влезе. Спокойно му обясних, че двамата мъже зад бюрото ще му помогнат да получи кола. Когато се зае с телефона, за пръв път от началото на инцидента вниманието му се отклони от мен. Знаех, че това е единственият ми шанс да избягам.

И аз хукнах. Мислех, че сърцето ми ще изскочи от гърдите, но продължавах да тичам. Невъзможно ми е да опиша чувството си на облекчение, когато се озовах заобиколена от цяла тълпа агенти на ФБР и полицаи.

След петнайсет минути те успяха да заловят похитителя. Незабавно ме отведоха в една малка стаичка, където ме помолиха да разкажа подробно на полицията и на ФБР какво точно се е случило. Изострената ми памет си припомни всеки детайл от полета, от поведението на екипажа и похитителя. Те ме изгледаха с учудване и рекоха:

- Как сте се справили? Ние тренираме хората си с години, за да се справят като вас в подобни ситуации Направили сте всичко, както трябва.

Аз им обясних, че това се дължи на съчетанието на няколко неща: доброто обучение, добрият екипаж и пътници, способността ми да се владея в стресови ситуации и най-вече - вярата ми. Когато станах да си вървя, погледнах надолу и под стъклото, с което бе покрита масичката видях копие от Молитвата за спокойствие.

Анонимен източникКакто е бил разказан на К Бърнард

Чудо в Торонто

Нямах абсолютно никаква представа какво ме изкара от топлото кафене в ледено студената телефонна кабина насред Торонто. Както си пиех кафето в непознатия за мен град. внезапно

98

почувствах странен, но непреодолим подтик да погледна в телефонния указател на Торонто. Не познавах никого в Торонто и затова желанието ми се стори съвършено безсмислено.

Аз съм англичанка, но по това време живеех в щата Айова. Трябваше ми нова работна виза за Съединените щати, така че бях отишла в Торонто, защото там беше най-близкото консулство. И ето, че без всякаква видима причина започнах да прелиствам телефонния указател на Торонто. Пръстите ми спряха на името Макинтайър.

Името не ми беше непознато. Преди дванайсет години в Англия промениха законите за осиновяване и аз най-сетне бях успяла да открия рождената си майка, Издирването ми разкри три факта за нея - имала червена коса, родена била някъде край Глазгоу и се казвала Маргарет Макинтайър Грей. Диренето ми тогава обаче се оказа безуспешно и аз се постарах да забравя за него.

Но ето, че сега стоях тук, на хиляди мили от мястото, където бях започнала живота си, и се взирах в няколкото страници с името Макинтайър. Имаше толкова много имена дори само под Макинтайър М. Разтърсих глава. Защо се занимавах с това? Обиколила бях толкова много градове по света и никога не бях изпадала дотам да чета телефонния указател!

В следващия момент видях, че съм отворила на Грей, М.Макинтайър, Лотън булевард № 85, Торонто. Мозъкът ми спря да работи в този миг - чувах само биенето на сърцето си. Това е тя, това е тя, повтаряше то. Но как така? Та аз бях в Канада, дори по някакво странно съвпадение тя да е тук, вероятно сега е омъжена и носи друго име. Дори да се обадя, какво бих могла да й кажа? Въпреки всичко набрах номера.

От другия край се чу непознат сигнал. Телефонът не отговаря. Късно, рекох си аз. Това е била да, но е вече мъртва. Обадих се на „Повреди". Любезният глас ме уведоми, че има друг номер, но той е поверителен

- Вижте, сигурно ще ме помислите за луда - избърборих набързо аз? - но мисля, че това е номерът на истинската ми майка, която не съм виждала. Дали не може да се разбере нещо повече?

Телефонистката се съгласи, но когато се обади на въпросния номер, някаква жена казала, че госпожица Грей никога не се била омъжвала, така че навярно е станала грешка. Изненадана от дързостта си, рекох:

- Извинете, но бихте ли се обадили отново? Кажете й, че госпожица Грей може и да не се е омъжвала, но аз съществувам! Кажете й, че жената, която търся е родена на 9 юли 1914 година в Грийнок, Шотландия.

Така се добрах до Бети, приятелката на Маргарет Макинтайър. Тя ми разказа, че госпожица Грей се била разболяла през лятото и била отишла да живее в старчески дом. Странно, но Бети, която не я била посещавала от три седмици, смятала да отиде да я види същия този ден следобед.

На другия ден Бети ми се обади.- Имаш късмет - рече тя. - Разказах всичко на Маги и тя веднага си призна за теб. Само че

стегни се сега - тя не желае да те види.Бях смазана. Но знаех, че на следващия ден получавам визата си и ще трябва да отлетя вкъщи в

неделя. Може би. щом се върна в Щатите, ще мога отново да загърбя цялата тази история. Но когато на следващия ден отидох в консулството, се оказа, че визата ми ще се забави поради някакви бюрократични недоразумения и ми казаха, че ще трябва да остана в Торонто цели три седмици. Три седмици в града, където живееше тъй дълго търсената ми майка без никакъв шанс да я видя! Не бих могла да го понеса.

Два дни по-късно, когато телефонът иззвъня, аз го вдигнах омърлушена; Обаждаше се Бети, която едва говореше от вълнение.

- Майка ти иска да те види в неделя в три часа! - възкликна тя.От радост ми се зави свят и трябваше да седна.Когато дойде неделята, аз бях прекалено развълнувана, за да хапна каквото и да било за

закуска. Пристигнах рано на уреченото място и два пъти обиколих квартала. Тогава я видях ... дребна възрастна жена в зелен костюм и с буйна медено-златиста коса.

- Здравей, скъпа - рече тя със силен шотландски акцент.Сграбчи ме за раменете и ме целуна по бузата, след това двете се погледнахме за пръв път от 46

години.Влязохме вътре и тя се зае да ми показва снимките в албумите си. Аз не можех да откъсна очи

от нея, надявах се да открия дали имам нейния нос, нейните ръце. Но в този ден ми се разкри духът

99

й, придобих едно цялостно чувство за нея. Не ми трябваше дълго време, за да установя, че я харесвам.

Минаха трите седмици, които трябваше да изчакам за визата си, и през това време се виждах с майка си почти всеки ден. За двете ни това беше незабравимо време.

Когато най-сетне получих визата си. отидох да се сбогувам.- Знаеш ли, скъпа - рече тя, - исках да те задържа, наистина исках, но просто не виждах начин.Уверих я, че всичко е наред и успях някак да се откъсна от нея, за да се върна у дома.- Не забравяй, че ти си моето бебче - рече тя накрая.На вратата се обърнах и й помахах. Тя вдигна ръка с царствен жест за сбогуване.Три седмици по-късно майка ми влезе в интензивното отделение на Централната болница в

Торонто, където не особено успешно се опитваше да се пребори с тежка пневмония. Отлетях отново за Торонто, за да я видя. Когато влязох в стаята й, веднага забелязах един лист хартия на масичката. Това беше бележката, която бях изпратила, за да й благодаря, че ме е родила на този свят. На другия ден тя почина.

Сю Уест

Военна история

Англия, 1939 година. Бях на 15 години и толкова се вълнувах, че не успявах да задържа вниманието си върху уроците. Бях твърде заета с приготовленията си за заминаването ми във Франция, където щях да прекарам един незабравим месец на разменни начала. Семейството, при което отивах, имаше дъщеря на моята възраст и тя щеше да дойде по-късно същото лято, за да прекара един месец в нашия дом.

Най-сетне дойде денят на заминаването ми и аз бях готова. Майка ми дойде с мен до лондонската гара Виктория, след което ме качи на влака за ферибота в Дувър. Въобще не ставаше дума да пътува с мен дотам. На мен винаги ми бяха гласували доверие като на разумно момиче и на никого не му идваше и на ум да си помисли, че не бих могла да се справя сама с пътешествието.

И така аз се качих на кораба през Ламанша и голямото ми приключение започна. Моето „френско семейство" ме посрещна в Париж, където разгледахме невероятни забележителности - особено добре си спомням красивите замъци покрай река Лоара - преди да продължим с кола до селцето Аржан-сюр-Солдр, където щеше да бъде моят дом през следващите четири седмици. Но всъщност останах само три.

Това бяха три щастливи седмици. Заобиколена бях от множество млади хора и до днес вярвам, че те научиха от мен повече английски, отколкото аз от тях френски. Но с течение на времето започнах да разбирам, че нещата в континентална Европа не вървяха на добре. Заговори се за война.

Войната не е нещо, което се вмества в разбиранията на едно 15-годишно съзнание. Един господин, който говореше нещо подобно на английски, ме отведе настрани и ми посочи заглавията в един вестник. Дали не искам да се върна у дома? Аз не усещах спешна нужда от подобно нещо. Франция не беше толкова далеч от къщи; та нали пътуването дотук не беше кой знае колко дълго.

Но все пак долавях някакво напрежение във въздуха и усещах, че нещо не е наред. Родителите ми нямаха телефон, не бях получавала и телеграма от тях, така че нямах представа докъде са стигнали нещата.

И тогава, една сутрин, се събудих и просто усетих, че трябва да се прибера у дома. Интуицията ми подсказваше, че трябва да се прибера в Англия. Моментално споделих чувствата си с домакините. Те никога не бяха показвали пред мен, че искат да си тръгна, но след като аз вече бях решила, всички се разбързахме.

В тъмни зори на следващата сутрин аз вече пътувах с влака за Париж, придружавана от чудесната ми френска майка. В 6 часа сутринта улиците на Париж: бяха призрачно пусти ... освен безкрайната върволица камиони, пълни с френски войници на път за линията Мажино, твърдо решени да спрат настъплението на нацистите.

След тъжното сбогуване с моята скъпа домакиня една седмица преди уреченото време, аз поех сама на път към дома. Пътешествието беше изпълнено с напрежение и трая три пъти по-дълго от обичайното - а аз бях само на 15 години. Пристигнах в Англия в полунощ, нямаше никакви таксита или автобуси, които да ме закарат през последната една миля от гарата до дома. Въпреки че бяхме изпратили телеграма, родителите ми нямаха представа по кое време да ме посрещнат, защото

100

разписанията на влаковете бяха абсолютно непредвидими. И така 24 часа след като напуснах Франция, аз трябваше да измина последната една миля сама в пълен мрак. Никакви думи не могат да опишат чувствата, които изпитвах, когато най-сетне позвъних на вратата.

Няколко дни по-късно войната избухна!Така и не разбрах кое ме накара да се прибера у дома в този час. Определено, здравият разум, в

който родителите ми ме бяха възпитали, бе изиграл ролята си. Но аз продължавам да вярвам, че моята интуиция всъщност ме бе спасила от това да прекарам годините на войната далеч от семейството си в една чужда страна.

Морийн Рийд

Връзка

Двете с майка ми сме дълбоко свързани с необичайната способност да си предаваме мисли една на друга.

Преди четиринайсет години живеех в Евънсвил, щата Индиана, на 800 мили от майка ми ... моята довереница ... моята най-добра приятелка. Една сутрин, кротко отдадена на съзерцание, почувствах непреодолимо желание да се обадя на мама и да попитам дали е добре. Отначало се поколебах. Майка ми е учителка в четвърти клас и телефонно обаждане в 5:15 сутринта би могло да смути деня й и да я накара да закъснее за работа. Нещо обаче ме накара въпреки всичко да й се обадя. Говорихме три минути и тя ме увери, че всичко е наред и е добре.

По-късно през деня телефонът иззвъня. Обаждаше се мама, която каза, че моето сутрешно обаждане й било спасило живота. Ако била тръгнала от къщи три минути по-рано, щяла сигурно да стане жертва на голямата катастрофа на междущатското шосе, където били загинали няколко души и пострадали още много.

Преди осем години открих, че съм бременна с първото си дете. Терминът ми беше на 15 март. Казах на лекаря, че това ми е малко рано. Датата трябва да е някъде между 29 март и 3 април, защото тогава майка ми е в пролетна ваканция. А аз разбира се исках тя да е при мен. Лекарят обаче настояваше, че датата била в средата на март. Аз просто се усмихнах. Рийд се роди на 30 март. Мама пристигна на 31 март.

Шест години по-късно очаквах следващото си дете. Лекарят каза, че терминът ми бил към края на март. Казах, че този път ще трябва да е по-рано, защото - отгатнахте, нали - ваканцията на мама се падаше в началото на март. Двамата с лекаря се усмихнахме. Бриан се появи на 8 март.

Преди две години и половина мама се бореше с раково заболяване. С течение на времето силите й се стопиха, апетитът, способността й да говори също. След като веднъж прекарах с нея почивните дни в Северна Каролина, аз трябваше да се приготвям за връщането си в Средния запад. Коленичих до леглото на мама, взех ръката й в своята и рекох:

- Мамо, ако мога, искаш ли да дойда пак?Очите й се разшириха от усилието да кимне утвърдително.Два дни по-късно се обади вторият ми баща. Майка ми умирала. Семейството се събирало за

последните церемонии по сбогуването. Включиха телефона на микрофон, за да чуя службата.Същата нощ се опитах с всички сили да изпратя изпълненото си с обич послание до майка ми.

На другата сутрин телефонът иззвъня: Мама била още жива, но била в кома, чакали я да умре всеки момент. Но тя не умирала. Не и този ден, нито на другия. Нито на по-другия. Всяка сутрин ми съобщаваха същото: щяла да умре всяка минута. Но тя не умираше. Всеки ден болката и мъката ми растяха.

Така минаха четири седмици, накрая на мен ми хрумна: мама очакваше мен. Тя ми бе дала да разбера, че иска да отида пак, ако мога. Незабавно резервирах билет за самолета.

В пет часа следобед същия ден аз бях легнала до нея и я държах в прегръдките си. Тя продължаваше да е в кома, но аз прошепнах:

- Тук съм, мамо, можеш да се отпуснеш. Благодаря ти, че ме дочака. Можеш да си починеш вече.

Няколко часа по-късно тя издъхна.Мисля, че когато една връзка е толкова силна, тя живее на място, много по-дълбоко от всякакви

думи и е неописуемо красива. Колкото и голяма да бе мъката ми от загубата, за нищо на света не бих се отказала от прелестта и силата на тази връзка.

101

Сюзьн Б. Уилсьн

Висша обич

Двете с мама сме замесени от едно тесто. Имаме същата права тъмна коса, същите късогледи кафяви очи, същото телосложение. Мама беше моята опора в живота. въпреки всичките си постижения в областта на учението, аз бях свита и неуверена, а тя винаги ме подкрепяше. Мама преподаваше социални науки в училището, където учех и аз, и всичките ми приятели я познаваха и обичаха.

Когато бях на 15, откриха, че мама е болна от лупус и я приеха в болница за пет месеца. След това тя се оправи, върна се в училище и всичко сякаш отново влезе в нормалните си релси. След една година тя се разболя от нищо и никаква настинка, която прерасна в сериозна пневмония. Само седмица след това тя почина. Целият ми свят се срина. Вратата пред толкова много възможности се затръшна. Всичките ми въпроси за живота и чувствата на мама, за собствената ми напъпила женственост, за привидно обикновени неща - като например рецептата за любимите ни коледни сладки и прочутия лимонов пай с целувки на мама - останаха без отговор. Мама я нямаше вече и аз бях тъжна и самотна.

В този момент цялата ми личност сякаш се промени. Дотогава бях открита и идеалистично настроена; сега от ден на ден ставах все по-заядлива и саркастична. Сякаш сърцето ми си бе сковало броня от скръб и вина. Преследваха ме картини от нещастния живот на майка ми. Спомням си я седнала на ръба на кревата, разплакана, докато останалите членове на семейството се караха. Спомнях си толкова много моменти, когато ми се струваше, че съм можела до направя нещо повече, за да я утеша.

През втората ми година в колежка се научих да медитирам и бавно започнах да излизам от предпазната черупка, която бях изградила около себе си. Медитацията ми помогна да се справя ефективно със своята скръб. Сядах със затворени очи и сълзите ми потичаха.

Една сутрин, докато медитирах, си спомних как се грижех за мама, когато тя се върна от болницата. Беше ми неприятно, че трябва да се грижа за раните й вместо да изляза навън с приятелите си. Вътре в мен се надигна вълна на срам и чувство за вина, когато се сетих каква егоистка съм била.

И точно тогава в главата ми нахлу един спомен. Беше една история, която мама ми бе разказала за дядо ми, който се разболял от рак на гърлото, когато тя била на осем години. Преди да умре, той й казал:

- Евалин, помни това: Ако нещо се случи с мен и ти наистина имаш нужда от мен, повикай ме и аз ще дойда.

Мама каза, че когато била в колежа се влюбила в един младеж, който разбил сърцето й. Чувствала се толкова отчаяна, че от цялата си душа се обърнала към баща си.

- Изведнъж ми се стори, че стои на вратата на стаята ми. Усетих се толкова силно обичана от него, че почувствах как всичко ще се оправи.

Струваше си да опитам, така че в съзнанието си повиках мама.- Съжалявам - хлипах аз отново и отново. Тогава стаята се промени. Времето спря и аз усетих

наметало от спокойствие да се разстила над мен. В сърцето си чух майка си да казва:- Всичко е разбрано. Всичко е простено. Няма нужда да се разкайваш. Бремето, което носех от

години се вдигна в този миг. Тогава се почувствах толкова свободна, колкото никога не си бях представяла, че е възможно.

Няколко години по-късно, в навечерието на брака ми с един прекрасен мъж на име Тони, усетих, че майка ми ми липсва, както не ми е липсвала от години. Искаше ми се да участва в моя празник, имах нужда от нейната мъдрост и благословия. Отново повиках майка си.

Денят на сватбата ми беше слънчев и величествен - скоро бях изцяло погълната от различните церемонии. По-късно моята дългогодишна приятелка Мерилин се приближи към мен с обляно в сълзи лице. Тя ми каза, че не тъгува, а само иска да сподели нещо с мен. Отделихме се в едно по-тихо кътче в антрето.

- Познаваш ли някой си Форше? - попита тя.- Ами да - отвърнах аз. - Моминското име на майка ми беше Форшар, променено от френското

Форше. Защо питаш?102

Мерилин продължи по-тихо.- По време на сватбената ти церемония се случи нещо невероятно. Видях двама ви с Тони

облени в светлина и едно присъствие, изпълнено с обич към вас двамата. Беше толкова прекрасно, че чак се разплаках. И това име, Форше, постоянно се свързваше с него.

Бях твърде смаяна, за да отвърна нещо. Мерилин продължи.- И тогава се появи и послание за теб. Същото това присъствие искаше да ти предам, че винаги

ще бъдеш обичана, да не се съмняваш в това и че тази обич винаги ще ти се явява чрез твоите приятели.

В този момент вече и аз плачех, двете с Мерилин се прегърнахме. Най-сетне разбрах, че смъртта не може да разруши една връзка, изкована от обич. До ден днешен понякога зървам нещо в очите на приятел или близък, или дори в собствените си очи в огледалото и знам, че майка ми е там и ме обича.

Сузан Томас Лольр

Чудно ми е защо нещата са такива, каквито са

През предпоследната година в гимназията господин Рейнолдс, учителят ми по английски, раздаде на всеки списък с мисли и твърдения, изказани от другите ученици и след това ни даде задача да напишем съчинение върху някоя от тези мисли. На 17 години аз бях започнала да се питам много неща, затова си избрах следното изречение: „Чудно ми е защо нещата са такива, каквито са?"

Вечерта написах под формата на разказ всички въпроси за живота, които ме озадачаваха. Разбирах, че на много от тях е трудно да се намери отговор, а на други въобще не може да се отговори. Когато предадох съчинението, се страхувах, че може да получа слаба оценка, защото не бях отговорила на въпроса ,,Чудно ми е защо нещата са такива, каквито са?" Не бях написала никакви отговори, само въпроси.

На другия ден господин Рейнолдс ме извика пред класа и ме помоли да прочета съчинението си пред другите ученици. Подаде ми листа и седна най-отзад. Класът притихна и аз започнах да чета творението си:

Мамо, татко ... Защо?Мамо, защо розите са червени? Мамо, защо тревата е зелена и небето синьо? Защо паякът

живее в паяжина, а не в къща? Татко, защо не мога да си играя с твоите инструменти? Учителю, защо трябва да чета?

Мамо, защо не мога да си слагам червило, когато ходя на дискотека? Татко, защо не мога да се прибирам по-късно от 12 часа? Другите деца могат. Мамо, защо ме мразиш? Татко, защо момчетата не ме харесват? Защо съм толкова слаба? Защо трябва да нося скоби и очила? Защо трябва да съм на 16 години?

Мамо, защо трябва да завършвам училище? Татко, защо трябва да порасна голяма? Мамо, татко, защо трябва да ви напусна?

Мамо, защо не ми пишеш по-често? Татко, защо ми липсват старите приятели? Татко, защо ме обичаш толкова много? Татко, защо ме глезиш? Твоето момиченце става вече голямо. Мамо, защо не идваш да ме видиш? Мамо, защо е толкова трудно да си намериш нови приятели? Татко, защо ми е мъчно за вкъщи?

Татко, защо сърцето ми прескача, когато той ме погледне в очите? Мамо, защо краката ми се разтреперват, когато чуя гласа му? Мамо, защо да си „влюбен" е най-великото усещане в живота?

Татко, защо не ти харесва да ти викат „дядо"? Мамо, защо пръстчетата на моето бебе стискат така здраво моите?

Мамо, защо децата порастват? Татко, защо децата напускат дома? Защо трябва да ми викат „бабо"?

Мамо, татко, защо ме напуснахте? Имам нужда от вас.Защо младите ми години изминаха така бързо? Защо лицето ми се усмихва с усмивката,

която съм дала на приятел или непознат? Защо косите ми блестят със сребрист блясък?Защо ръцете ми треперят, когато се наведа да откъсна цвете? Защо, Боже, розите са

червени?"

103

В края на съчинението ми очите ми срещнаха погледа на господин Рейнолдс и видях как една сълза бавно се търкулна по бузата му. Тогава разбрах, че животът се крепи не винаги на отговорите, които получаваме, но и на въпросите, които задаваме.

Кристи Картър Коски10

МОСТ МЕЖДУ ПОКОЛЕНИЯТА

Аз съм Жената, която крепи небесата.Дъгата минава през моите очиСлънцето чертае пътя към моята утроба.Моите мисли оформят облаците.Но словата ми са още неродени.

Поема на индианците Юта

За раждането на нов животКогато се роди дете, раждат се и баби.Джудит ЛевиИма какво да се каже по въпроса за това, че оставяш част от себе си под формата на дете. Преди

двайсет и седем години за пръв път погледнах дъщеря си, когато я положиха върху корема ми, с все още непрерязана пъпна връв. Тя ме погледна с малките си очички, които бяха сякаш бездънни, видях частица от себе си да лежи там, а същевременно тя беше уникална по един чуден и неповторим начин.

Днес съм застанала до нея, бърша лицето й и й напомням да се съсредоточи върху родилните движения на тялото си, а не върху болката и страха. Тя винаги е изпитвала безкраен ужас от болката. Но ето я сега ... отказала всякакви медикаменти ... преживява решението си да роди своето дете, както го е предопределила природата, както са го правили преди нея безкрайната върволица от нейни пра-прабаби.

След продължително напъване и. Многократни въздишки - ето че полагат дъщерята на моята дъщеря върху гърдите на майка й и тя се вглежда в нейните очи. Великата мистерия отново ме е благословила, като ми позволява да видя моята внучка, късче от мен, която ще продължи в бъдещето и на свой ред ще оформи в утробата си своето дете, моето правнуче.

Кей Кордел Уитекьр

Кукла за прабаба

Когато дядо ми умря, моята 83-годишна баба, толкова жизнена преди, започна да линее. Не можеше повече да се грижи за дома си, затова се премести да живее при майка ми, където често идваха да я навестяват други членове на семейството (две деца, осем внука, 22 правнука и двама праправнуци). Макар понякога да имаше по-добри дни, трудно беше да я заинтригуваш с нещо.

Но един студен декемврийски следобед преди три години двете с моята дъщеря Мийгън, която тогава беше на осем години, се бяхме настанили да гостуваме дълго на „Джиджи", както я наричаха роднините, когато тя забеляза, че Мийгън носи любимата си кукла.

И аз си имах специална кукла, когато бях малка - рече тя на ококорената Мийгън. - Получих я за Коледа, когато бях на твоите години. Живеехме в стара селска къща в щата Мейн, с мама, татко и четирите ми сестри, и първият подарък, който отворих онази Коледа, беше най-прекрасната кукла, която си виждала.

Имаше изящно, рисувано на ръка, порцеланово личице, а дългите й тъмни коси бяха прибрани с голяма розова панделка. Очите й бяха най-сините на света и можеха да се отварят и затварят. Помня, че тялото й беше от ярешка кожа, а ръцете и краката й се сгъваха в ставите.

Гласът на Джиджи утихна и тя заговори с благоговеен тон.- Куклата ми беше облечена с разкошна розова рокля, украсена с фина дантела. Но най-добре

си спомням фустата и от най-тънка батиста, с безкрайни волани от изящна дантела. С истински миниатюрни копченца на ботинките.... Такава хубава кукла беше истинско чудо за отрасналото на

104

село момиченце, каквото бях аз - родителите ми е трябвало да пожертват толкова много, за да ми я купят. Но колко щастлива бях аз онази сутрин!

Очите на прабаба се напълниха със сълзи и гласът й затрепери от вълнение докато си спомняше онази отдавнашна Коледа.

Цялата сутрин си играх с куклата. Беше толкова прекрасна кукла ... И тогава .., Майка ми ни извика в трапезарията за тържествения коледен обяд, аз положих куклата много внимателно върху масата в антрето, и когато отидох до празничната маса, чух силен трясък.

Не беше нужно дори да се обръщам - знаех си, че това е моята кукла. Дантелената й фуста висеше от ръба на масата точно толкова, че най-малката ми сестричка да може да се протегне и да я дръпне. Когато изтичах от трапезарията, видях куклата да лежи на пода, личицето й бе разбито на хиляди парченца. Още си спомням как майка ми се опитваше да ми я събере наново. Но това не можеше да стане. Куклата вече я нямаше.

Няколко години след това сестричката на Джиджи също си отишла от този свят, разказа тя на Мийгън, повалила я тежка пневмония. Сълзите, конто се бяха насъбрали в очите й, потекоха - сълзи, които бяха не само за изгубената кукла и за изгубената сестричка, но и за изминалото време.

Мийгън, която през цялото време, докато бяхме там стоеше притихнала, веднага щом влязохме в колата възкликна:

- Мамо, хрумна ми нещо! Нека да купим на баба нова кукла за Коледа, ама същата като онази, дето се счупила. И тогава няма да плаче, когато си спомня за нея.

Сърцето ми се изпълни с гордост, когато чух състрадателните думи на дъщеричката си. Само че къде да намерим кукла, която да е същата като в безценните спомени на Джиджи?

Но както се казва в поговорката, когато има желание, намира се и начин. Щом разказах на най-добрите си приятелки, Лиз и Крис, за проблема си, Лиз ме свърза с местния майстор на кукли, който правел глави, ръце и крака от керамика, която напомняла доста старите порцеланови играчки. Чрез нея поръчах ръчички, краката и кукленска глава като тези от преди 75 години - специално подчертах, че трябва да има „големи сини очи, които се отварят и затварят" От един склад за кукли поръчах дълга тъмна перука и тяло от ярешка кожа, двете с Мийгън избрахме плат, дантели и панделка, които да съответстват на направеното с такава обич описание. Лиз, която имаше известен опит с инструмента за горещо лепило, пожела сама да сглоби куклата, а когато наближиха последните дни преди Коледа, Крис ми помогна да ушием дрехите на куклата, заедно с дантелената фуста. Докато трите с Лиз и Крис бяхме заети да търсим кукленски ботинки с истински копченца, Мийгън написа и илюстрира историята за изгубената кукла.

Накрая творението ни бе готово. В очите ни то бе съвършено. Разбира се, не можеше да е съвсем точно като куклата, която Джиджи бе обикнала и изгубила навремето. Дали въобще щеше да й заприлича на нея?

На Бъдни Вечер двете с Мийгън занесохме весело опакования си подарък на Джиджи, където тя седеше, заобиколена от деца, родители, лели, чичовци и братовчеди,

- Това е за теб - рече Мийгън, - но най-напред трябва да прочетеш историята, която върви с подаръка.

- Прочети я на глас - обади се едно от децата. Джиджи едва успя да стигне до края на първата страница, гласът й пресекна и тя не можа да чете нататък, но Мийгън продължи. След това настъпи моментът да отворим подаръка.

Никога няма да забравя лицето на Джиджи, когато вдигна куклата и я притисна до гърдите си. По бузите й отново потекоха сълзи, този път радостни сълзи. Гушнала куклата с немощните си ръце, тя повтаряше отново и отново:

- Точно като моята кукла, точно като моята.И вероятно не го казваше само от учтивост. Колкото и невъзможно да изглеждаше, ние

вероятно бяхме успели да създадем близко копие на куклата от спомените й. Но докато гледах как моята осемгодишна дъщеря и Джиджи разглеждаха заедно куклата, ми хрумна друго обяснение. Това, което Джиджи всъщност разпозна в куклата може би беше обичта, вдъхновила подаръка. А обичта, независимо откъде идва, винаги изглежда еднакво.

Жаклин Хики

105

Изпращане до дома

Ако оставим мама да живее сама в къщата, това е все едно да я оставим на произвола на съдбата.

Думите на брат ми по телефона задвижиха цяла поредица от действия, които имаха за цел да помогнат на майка ни да се премести от малката къща, където живееше вече близо 60 години, в един апартамент в селище за възрастни хора на стотина мили оттам. Необходима ни бе една седмица, за да я преместим. виждам я в представите си, застанала безпомощно насред жълтата си кухня, с увиснали рамене, явно долавяща, че става нещо „лошо" но не винаги си спомня какво точно. Нямам сили да си представя как ще прекара последните си дълги седем дни в тази къща - сама, с мисълта за сърцераздирателната раздяла с безценните си корени.

На другия ден си изкарвам часовете и след това хващам късния полет, за да отида да й помагам.Седемте дни, прекарани с нея тогава, са едновременно мили и тъжни: едни от най-ценните дни

в живота ми, а също така едни от най-трудните и горчивите. Състоянието на мама се забелязва моментално. По телефона тя ми каза, че е започнала да си приготвя багажа, но когато пристигам, единственото, което виждам, са два кашона в задната спалня. На дъното на единия кашон лежат две дантелени покривчици, изплетени още преди двамата с татко да се оженят. В другия има три ролки тоалетна хартия. Дотук е стигнала с опаковането, останалото й е дошло в повече.

- Не знам откъде да започна, Рита. Вътрешно аз вече плача заедно с нея.Ние не се захващаме да прибираме багажа. Всъщност цялата седмица, докато съм там, не

сваляме нито една картина, нито по някакъв начин разваляме подредбата на къщата. (Инструкциите на сестрите ми са: „Рита, ти ще си челният ни отряд. Просто стой при нея, докато тъгува и се сбогува с дома си. Когато дойдем ние, тогава ще й приберем багажа. Ясно?")

Опитвам се да измисля нещо, с което да повдигна духа на мама: може би да си поговорим край езерото - това със сигурност ще помогне. Едни от най-ранните ми и отчетливи спомени за мама са от ходенето пеша - навсякъде, защото семейството ни нямаше кола.

Каква уверена и весела пешеходка беше тя. Една особено ярка картина се е запечатала в деветгодишното ми съзнание: Горещ августовски ден. Мама крачи бодро покрай езерото до къщата ни - запътила се е към болницата на отсрещния бряг - за да роди сестра ми Мери. Непосредствено преди да роди? И крачи? Бодро? Да. Татко едва успяваше да я догони.

Всъщност, ходенето пеша винаги е било най-доброто мерило за състоянието на мама. Ходенето й помага да поддържа и гради положително отношение към себе си, даваше й усещането, че е жива и енергична.

По-късно през годините, когато всичките нейни деца се пръснахме по света, разходките около езерцето до дома станаха ежедневно удоволствие за мама - въпреки че вече има кола и не е нужно да ходи пеша. Това ни е любим ритуал, когато идваме на гости. През последните три-четири години обаче, с болезнено подутите си крака, мама не може да ходи много - за голямо нейно съжкаление и разочароваше. Въпреки всичко, преди да тръгна, винаги питам:

- Можеш ли да ходиш днес, мамо?Първия ден след пристигането ми, за моя голяма изненада - сякаш го бе чакала - тя отвръща:- Разбира се, че мога!Езерото е не повече от пет-шестстотин метра околовръст. Обикаляме го три пъти без почивка и

на всяка обиколка спираме да видим дали не е време да се прибираме у дома.- Нека повървим още малко! - усмихва ми се широко мама. („Виждаш ли, още мога!”)И двете сме приятно изненадани от нейния нов пристъп на енергия. Тя е особено горда.Но през следващите дни тя почти не може да ходи, а за обиколки около езерото и дума не може

да става; дори влизането и излизането от колата е голяма мъка.- Сигурно първия ден съм прекалила, Рита. Въпреки всичко, всеки ден, когато аз съм готова да

изляза да се поразходя, неизменно я каня да дойде с мен, в случай че точно днес е готова за такова нещо. И двете сме много разочаровани, когато не може да ходи дори бавничко.

През тези седем дни двете с мама се смеем много и плачем по малко. Животът си тече доста нормално. Сутрин понякога ходим на църква. Понякога каним стари познати на обяд. По всяко време на деня или нощта се разполагаме на креслата в хола, откъдето се наслаждаваме на любимата си гледка: езерото и дърветата срещу къщата ни. Колко обича мама това езеро! Всички го обичаме. Гледаме по малко телевизия - новините, особено времето, Лорънс Уелк, Колелото на Фортуна.

106

Всеки ден в пет часа настъпва „радостният час”. В пет без пет мама започва да подрежда ордьоврите, докато аз приготвям питиетата. Винаги се чукваме с чашите, за да отбележим официално, че е настъпил „радостният час". (Неведнъж през тази седмица думите за наздравица засядат в гърлото ми.) След радостния час, приготвяме заедно вечерята. След това пуканките. Понякога играем малко на карти Но през цялото време, над всички тези простички неща, на които сме се радвали през годините, са надвиснали мрачни облаци.

Мини-инсултите на мама от преди няколко седмици са я направили неспособна да кара кола, така че ние вършим дреболиите, които тя не може да направи сама - ходим до банката, до бакалията, до супера за таблетки, за изкуствените й зъби и за други неща. Откарвам я за последен път при фризьорката, която къдри косата и от 35 години насам, водя я да й изчислят данъците при същия чиновник, който е правил сметките на семейство Бреснахан от началото на 30-те години до сега. Когато се връщаме отново вкъщи, се озоваваме неизменно седнали и загледани в езерото, понякога мълчаливо, понякога си разменяме спомени.

Някои неща покрай езерото не престават да я вълнуват:- Виж как блести водата, също като диаманти.- Днес вълните са доста големи, нали, Рита?- Фонтанчето е много хубаво, нали?- Виж колко хора се разхождат днес. Виждаш ли онзи със смешната червена шапка?Твърде рано времето ми с нея свършва. През последния ми ден в този дом, последния ден,

прекаран в тази къща, ставам рано, за да се раздвижа преди да потегля за летището. Мама е будна, но още лежи в леглото и на обичайната ми покана да се поразходим, тя отвръща с тъжен глас:

- Не, краката ме болят много. Ти върви. Излизам с натежало сърце в студената мъглива илинойска сутрин, с видимост не повече от стотина метра. Тръгвам с бърза крачка и виждам още няколко смелчаци, като сенки в мъглата, излезли за сутрешната си ведрина. Правя три-четири обиколки на езерото и когато завивам зад завоя, който извежда пред нашата къща, зървам една самотна фигура в дълга дреха, която бавно се придвижва през мъглата, фигурата приближава и аз успявам да разпозная майка си. Тя вдига ръка за поздрав и аз бързам насреща й с вик:

- Мамо!Наметнала е дълъг кафяв шлифер над тънката си нощница.- Прииска ми се да те посрещна, Рита. Ще правиш ли още една обиколка?- Не знам, мамо. На теб ходи ли ти се?Тя млъква за миг, разкъсвана сякаш от вътрешна борба - между неукротимия й дух, обикалял

около езерото близо 60 години, жадуващ за още една последна разходка, и всяко мускулче и кост в краката, които не могат по-вече да я носят и крещят: „Не, в никакъв случай!"

Борбата се изписва по лицето й, тя бавно поклаща глава, поглежда езерото с голяма мъка и едва-едва промълвява:

- Ох, Рита, нека... просто... повървим... до вкъщи. Обръщаме се и ръка за ръка, стъпка по стъпка двете с мама изминаваме петте минути път до къщата. Това е последната ни разходка заедно, и двете го знаем. И двете плачем. Усещам как гърдите й се повдигат, докато я държа под ръка. Що се отнася до мен, 58 години спомени напират и потичат по бузите ми. Стисваме силно ръцете си.

Малката къщичка ни посреща и ни подслонява под уютния си покрив. Повече от всякога на мен ми се струва, че това е свещено място, наситено с пълноценния живот, изживян тук. Свещено място, където като малка се научих не само да вървя, но и да „вървя редом с друг". Заливат ме вълни на благодарност за всичко което родителите ми са ме научили тук, за разходките на мама... особено за нейните разходки...

Помагам на мама да съблече мокрия шлифер и я загръщам с плътния й син халат с дантелени маншети. Цялата разтреперана, тя завързва колана на халата си, отива право до печката и слага чайника на котлона както правеше всяка сутрин през последните 60 години.

- Хайде, Рита. Сядай да пийнем по чаша чай.Рита Бреснахан

Как се става жена

Двамата с татко гледахме как мама слиза по стълбите, Най-напред се показаха връхчетата на обувките й от червен сатен, следвани от гладките кремаво бели крака. Долният край на сивата й

107

копринена рокля „Шанел” се спусна като мъгла. Полата се събра нагоре в стегнатата талия, откъдето отново се разшири към гордо вирнатите, подпрени с банели гърди, напиращи под големия червен атлазен шал, обвит около голите й рамене и загърнат под лактите. Облечена беше по последния вик на модата на 60-те. Парфюмът й достигна до нас, разкошен, опияняващ.

Обърнах се да видя как баща ми възприема тази гледка и останах като вкаменена от непознатото изражение на лицето му, Той гледаше нагоре към това създание, което вече не бе неговата съпруга, със светнал поглед, който сякаш я пронизваше цялата като карфица пеперуда. Тя се спря на средата на едно стъпало. Устните й трепнаха в малко плаха усмивка:

- Е - промълви тя - как изглеждам?- Ела тук - каза той със заповеден тон.Гледах тези двама души, които до скоро познавах като мои родители. Помежду им имаше

някаква тайна, която - колкото и странно да бе това - нямаше нищо общо с мен. Обзе ме внезапно желание да се мушна между тях. Видях го да намята официалното палто върху раменете й. Наведе се и прошепна нещо в косите й, а тя отметна назад глава. Очите й светеха с таен блясък. Като блендата на фотоапарат съзнанието ми улови този миг, който се задържа дълго след като вратата се затвори след тях.

На другия ден седях на стола на баща ми и го чаках да си дойде. Облечена бях в роклята на майка ми с колан, пристегнат много след последната дупка, Открих, че ако си глътна корема и повдигна гръдния си кош, се създава впечатлението, че имам бюст. Чаках, протегнала босите си крака напред в позата на манекен. Забелязах петното от червило, там където флакончето падна от ръката ми, отскочи от плота в банята и се плъзна по полата. Скрих следите в гънките на плата. Тогава чух ключа в ключалката. Бързо надух гърди.

Той се сепна като ме видя, тъкмо се канеше да каже обичайното „Здравей" когато забеляза, че нещо е различно. Видях как целия работен ден изпадна от мислите му като прашна раница, докато оглеждаше роклята, гримираното ми лице, позата ми. Погледът му омекна и на лицето му светна усмивка със стопроцентовия чар на филмов артист.

- Виж ти! - рече той. - Днес явно ми върви. Я да те огледам.Станах от стола и внимателно, шумолейки с роклята, пристъпих към него. Погледът му стигна

до следите от червило върху роклята и радостното пламъче в очите му изчезна. Погледна ме строго. Спрях, осъзнавайки за пръв път какво всъщност съм направила: любимата рокля на майка ми, скъпа до невъзможност, коледният й подарък от татко. Двамата се спогледахме, очите му щяха да ме прережат на две...

Изведнъж той се наведе и ме погледна отблизо. Видях бръчиците край очите му, тънички бели, незагорели от слънцето лъчи, меките тъмни коси с изсветлелия горен слой. Видях собственото си слабо телце, потънало в океана от сива копирна. Тогава го чух да прошепва:

- Знаеш ли, много бързо растеш? Няма да разбера кога си пораснала голяма и си станала красавицата на града. Старият ти татко няма да успее да се добере до теб от момчета. Нали?

Изведнъж ме грабна и ме стисна в гигантска мечешка прегръдка. Обувките на майка ми се изхлузиха от краката ми и тупнаха тихичко върху килима. Остави ме без дъх, поникналата през деня четина на брадата му ме накара да се разкискам глухо преди да ме остави на земята. Той отново се наведе към мен.

- Да не вземеш да порастеш прекалено бързо - заповяда той и ме чукна по плоския, незабележителен нос.

За пръв път не го нарече „развъдник на лунички".Дони Тамблин

В памет на татко

Баща ми умря три седмици след 80-ия си рожден ден. Във вестниците не писаха, понеже той не бе изобретил нищо, за което да си заслужава да се пише, нито беше известен актьор, нито бе натрупал огромно богатство. Най-голямата му заслуга бе в това, че бе добър човек. Но за това рядко пишат по вестниците.

„Харолд Халпърин, Добър човек, починал на 80 години" През по-голямата част от живота си той държеше една аптека заедно със зет си. Тя бе едно от онези старомодни магазинчета, където те

108

обслужват като стар приятел, има щанд за газирани напитки и машина за дъвка, където дъвката все още струва един цент и може даже да ти се падне и „награда", която да размениш за друго лакомство. В новата модерна аптека на отсрещния тротоар клиентите можеха да си купят по-евтино лекарствата по рецепта, но те идваха при татко, защото неговото „Здравейте, господин Джоунс!" беше по-лечебно от всички лекарства.

Когато се пенсионира на 70 години, баща ми се хвана на друга работа - ходеше в местните сладкарници и супермаркети да зарежда щандовете с шоколади и други лакомства на „Хърши” Въпреки че трябваше да изхвърля стоките с изтекъл срок на годност, едно от най-големите удоволствия в живота му беше да ги раздава на съседските деца или да ги носи на местната кухня за бездомни за радост на бедните. Всички го наричаха Шоколадения човек.

Цялото му боледуване - от момента, когато откриха, че има рак на панкреаса, до смъртта му - не продължи и четири месеца. Тези четири месеца бяха истински подарък за него и за нас - за него времето не беше толкова дълго, че да се измъчи прекалено, а за нас бе достатъчно, за да можем да си вземем сбогом и да не страдаме от внезапната загуба. За мен това бе времето, когато успях да забележа не само кой бе той, но и как баща ни ни даряваше с обичта си. Дотогава не бях успяла да го забележа.

На погребението, аз произнесох надгробното слово.Вчера сутринта, в Сабат - деня отреден за отдих и молитва, почина моят прекрасен баща,

Докато мислех какво да кажа на погребението му, ми хрумна следната мисъл: „Какво посвещение да се измисли за човек, чийто живот е бил изцяло посветен на другите? Посветен на добрини, грижи и щедрост. Думите са излишни, защото животът на баща ми говори достатъчно силно и ясно сам по себе си?

Всички знаем кой бе Харолд Хатьрик Той беше любим приятел на всички. Любим съсед. Любим чичо. Любим началник Любим служител. Нямаше нито един враг на този свят. Струва ми се, че няма човек, който да го е познавал, и да не го е обичал. Той беше добър и благороден.

Не че беше съвършен -никой от нас не е. Но през целия си живот, дори в най-трудните за него моменти - а има няколко случая, в които наистина съм му опъвала нервите - не съм имала чувството, че не ме обича с цялото си сърце и душа.

Ще ни липсва на всички. На мен ще ми липсва, защото той беше единственият, който редовно ме уверяваше, че съм толкова хубава, че е трябвало да стана кино звезда - и наистина го вярваше.

На децата ще им липсва, защото нямаше по-любвеобилен дядо от него. Съжалявам, че не сте го виждали как си играе с внуците. Обичта в очите му, начинът по който ги обожаваше - а пък и те колко го обичаха! Постоянно се чуваше: „Дядо, виж това", „Дядо, виж онова" „Дядо, виж ме", „Дядо, гледай!" „Дядо, ела да си играем!" И той отиваше, търкаляше се по пода заедно с тях, без да се замисли колко трудно ще му е после да се изправи.

А майка ми - какво да кажа за тяхната обич? В продължение на 47 години двамата с нея бяха изцяло отдадени един на друг. Вчера съпругът ми си говореше с мама и тя рече: „Иска ми се вие двамата с Деби да имате брак като нашия с Харолд. През всичките 47 години нито ведньж не сме си легнали скарани". На което мъжът ми отвърна: ,,Сил, ние май вече сколасахме".

Един от най-ярките ми детски спомени е, когато татко се връщаше за вечеря в шест и половина. Двамата с брат ми чувахме звънеца - редовно се шегувахме, че ще има да звъни, докато слезем долу. Обикновено ние си бяхме горе и си пишехме домашните или гледахме телевизия, почвахме да си викаме един на друг: „Татко се прибра, Татко се прибра!" После хуквахме по стълбите да отворим вратата, а той винаги казваше: „Защо се забавихте толкова?"Най-хубавата част от деня беше, когато татко се прибираше у дома.

Другият ми много ярък спомен е ритуалът по време на вечеря. Когато сядахме да вечеряме, татко слагате ръка на рамото на мама и казваше: „Знаете ли вие двамата, че имате най-прекрасната майка на света?" Казваше го всяка вечер.

И през последните няколко седмици от живота му двамата с майка ми живяха, както са живели през целия си съвместен живот - по 24 часа на ден майка ми обгръщате скъпия си, любим съпруг с грижи и любов. Тя направи всичко възможно той да умре с достойнство и без да страда в собственото си легло.

А баща ми, когато му оставаха дни, дори часове живот, продължаваше да се тревожи дали всичко е наред за жена му и семейството. Преди няколко дни татко беше вече толкова отслабнал,

109

че не можеше да говори, аз бях при него и му говорех колко го обичаме, колко прекрасен баща е той и какъв късмет имаме двамата с Лари, че сме негови деца. Говорех ли говорех, изливах душата си, а накрая просто рекох: „Толкова те обичам, татко" Той прошепна нещо в отговор. Отначало не можах да го чуя, затова доближих ухо и попитах: „Какво каза?" Той събра всичките си сили и повтори: „Погрижи се да сменят спирачките на колата. Не искам майка ти да кара с неизправни спирачки".

Днес вестниците постоянно пишат, че нямало достатъчно герои и велики хора, които да служат за пример на децата ни. Баща ми може и да не е спечелил Нобелова награда, но ако ви трябва пример за велика личност, не е нужно да търсите по-далеч от Харолд Халпърин.

Двете с мама никога няма да забравим колко ведър и спокоен изглеждаше ти сутринта, когато издъхна, когато слънцето светеше през източния прозорец и осветяваше сребристите ти коси сякаш хиляди ангели танцуваха около теб.

Никога няма да забравим как кучето на съседите, което се скъсваше да лае всяка нощ през месеците на болестта ти, не гъкна през нощта, когато ти почина, а стоя като вкаменено часове наред, загледано в прозореца на стаята ти сякаш бе гвардеец на пост пред райските врата.

Толкова те обичаме, татко. Мъртъв ти бе също тъй прекрасен, както и през живота си. Ще ни липсваш, но никога няма да забравим какъв беше, винаги ще си спомняме за теб и ще разказваме на децата и внуците си за техния дядо, който макар да вярваше, че всичко може да се ремонтира с канап и тиксо, в нашите очи беше един от най-великите хора на този свят.

Върви сега при Бог и почивай в мир.Обичаме те.Дебра Халпърин Поунман

Спомени от едно минало детство

Повечето от всички други хубави нещав живота идват по две или три наведнъж,по десетици и стотици. Много са розите,звездите, залезите, дъгите, братятаи сестрите, лелите и братовчедите,но само една е майката на този свят.Кейт Дъглас Уигин

Тя седи безучастно пред телевизора. Няма значение какво дават, важното е да не се налага да превключва на друга програма. Ходенето, както и всичко останало, представлява непреодолима трудност. Трябва й помощ, за да се облече, да яде, да се къпе. Не защото тялото й е остаряло и немощно - тя е едва на 48 години - проблемът е в главата й. Тя е болна от Алцхаймер. Моята майка.

Понякога ми се струва, че не беше толкова отдавна, когато бях малка и двете с нея ходехме на екскурзии с образователна цел. Разходките сред природата бяха една от големите страсти на майка ми. Водеше ме на брега на океана да изследваме живота в приливните локви. Скачахме от скала на скала, старателно избягвайки вълните, които се разбиваха само на крачка от нас. Показваше ми морските таралежи с лилави бодли и ярките цветове на морските звезди. Още усещам капчиците морска вода и уханието на соления морски въздух. Обичаше да ме води на разходка в горите от секвоя след като е валял дъжд. Търсехме бананови охлюви, които светеха с ярко жълтата си окраска като малки фенерчета в горския сумрак, вдишвахме влагата на горските листа, докато бродехме сред гигантските горски небостъргачи и се губехме във величието на това вълшебно място.

Дълбоко повлияна от политическата активност на 60-те години, майка ми вярваше, че човек трябва да се бори за правдата, и да протестира срещу неправдата. Тя не беше радикално настроена; просто беше загрижена за целия свят и хората в него. Помня как веднъж, когато бях на десет години, участвахме заедно с нея в мирен поход. Походът беше мирна нощна разходка през центъра на града. Всеки от нас носеше свещ, която осветяваше нощта и символизираше надеждата ни да изпратим светлината на нашето безмълвно послание по целия свят.

Образованието бе другото важно нещо за майка ми. Тя беше учителка и завърши университета, докато аз бях в началното училище. Още не знам как е успяла да го направи. Даже по време на най-напрегнатите и периоди не си спомням да е имало момент, когато да не е била на мое разположение.

110

Понеже самата тя беше в системата на образованието, дълго време избира детска градина, в която да ме запише. Докато повечето родители просто се спират на училището, което е най-близко до дома им, майка ми ме заведе да разгледаме няколко детски градини, преди да направи окончателния си избор.

Сега често гледам собствената си дъщеря и виждам в нея майка ми. Виждам не много тъмната й коса на изящни вълни със златисти отблясъци. Виждам леко издадената напред брадичка на продълговатото тясно лице, както и гънката в повече на единия клепач. Това навярно са същите черти, които моята майка е виждала, когато ме е гледала и е виждала себе си.

Напоследък забелязвам, че се обграждам с неща, които ми напомнят за нея. Всеки път, когато си направя чаша „приспивен" чай, успокояващият аромат ми напомня за всички безсънни нощи, в които майка ми ме е държала, защото съм била болна. Когато се обличам сутрин, билковият лосион и сладката плодова миризма на лака за коса, който използвам, са същите, които навремето майка ми си купуваше. Когато слушам политическите песни на Джоан Бейз или ритмичния такт на регето на Джими Клиф, сякаш чувам гласа на майка ми. Рядко минава ден, в който да не чуя, подуша, вкуся или видя нещо, което да ми напомня за нея. Тези неща са много успокоителни и ми позволяват да се върна в детството си, когато майка ми все още беше такава, каквато я помня.

Болестта бързо ми отне жената, която познавах навремето. Тя бе винаги толкова активна, а сега може само да седи на едно място. Веднъж прочетох едно стихотворение „На моята болна от Алцхаймер майка", където всичко е казано много добре:

„Мила майко, със сини очи тъй добри,Как празни са сега - сърцето ми кърви.”Майка ми може и да не помни всичко, което е повлияло на живота ми, но аз не съм забравила.

Най-трудното за мен е да се науча да обичам майката, която имам сега, докато все още се радвам на спомените за това, каква беше преди. Моля се за нея всяка нощ, но молитвите ми сега са други. Навремето се молех така: „Господи, нека открият някакъв лек" Сега се моля просто: „Господи, нека бъде щастлива в своя свят, както навремето правеше мен щастлива в моя." Понякога, с надеждата, че може да ме чуе, прошепвам: „Мамо, обичам те. Липсваш ми."

Саша Уилямс

Нишките, които ни свързват

Любовта е символ на вечността;тя обърква всички представи за време.Ана Луиз дьо Щал

Завивката очевидно беше много стара. Повечето златни нишки се бяха разпаднали от старост, но завивката пак беше красива. Беше съшита от множество малки парченца плат, тип „Дърварска колиба", и беше обточена откъм две съседни страни. Платът беше износен и избелял, но явно за завивката бяха полагани добри грижи през годините.

Учителката вдигна постелката, за да я видим всички. - Това е завивка тип „Дърварска колиба" много популярна в средата на 19 век. Точно тази явно

е ушита от някой, който е имал достъп до голямо разнообразие от платове, което си личи от пъстротата на изделието. Когато я купих, забелязах, че първоначално трябва да е била по-голяма. Някой я е разрязал наполовина.

Всички в класа ахнаха. Кой може да е разрязал такава прекрасна постелка.Керван от каруци, отправили се на Запад; било 1852 година...Замислена върху събитията през последните три години, Катрин загърна по-добре себе си и

сестра си Люси със завивката. Днес бе щастлив ден; Катрин и Люси бяха отпразнували заедно рождения си ден. Катрин бе станала на 13, а Люси на 3. Когато сестричката й се роди, Катрин тъкмо навършваше 10 години. Колко се радваше, че най-сетне ще си има сестричка! Всичките й приятели имаха големи семейства и Катрин отдавна искаше да си има братче или сестричка. Накрая желанието й се сбъдна: имаше сестричка и то родена в същия ден като нея. Цялото семейство се радваше много. Струваше им се, че нищо лошо не може да се случи.

Трагедията обаче ги сполетя, когато Люси беше само на годинка и половина. Майка им почина. Скоро след това татко им реши, че цялото семейство трябва да замине на Запад. Продадоха и

111

раздадоха всичко, което не можа да се събере в колата, и те потеглиха. Въпреки радостта си по случай празненството за рождения ден, Катрин потрепери и придърпа завивката по-плътно около тях. Завивката бе всичко, което й бе останало от майка й и от дома им.

Люси прекъсна мислите на Катрин: - Разкажи ми приказка - помоли тя. - Разкажи ми приказка от завивката.

Катрин се усмихна. Същото се повтаряше всяка вечер. Люси обичаше да слуша приказки от завивката, а Катрин обичаше да ги разказва. Така си спомняше по-щастливите времена.

- Коя да бъде? - попита тя.Люси плъзна ръка по завивката, докато стигна до едно светлосиньо парченце на цветя.- Ето това, Кати - рече тя и погледна сестра си. Люси често се спираше на синьото парченце, то

беше любимата й приказка.- Ами това - започна Кати, - е парченце от балната рокля на едно момиче с чудни червени коси.

Казвала се Нел и всички казвали, че е най-хубавото момиче в целия град...След малко Люси вече спеше, но Катрин продължаваше да стои будна, загледана в завивката.

Всяко парченце си има своята история, помисли си тя и започна да си ги припомня. Спомени за дома, приятели, роднини и по-щастливи времена нахлуха в главата й. Майка им беше шивачка, така че почти всички парченца бяха различни. Много от тях бяха копринени и брокатени парченца от балните рокли на момичетата от града. Някои бяха от роклички на Катрин. Едно дори беше от бебешката рокличка, с която бе кръстена Люси. Друго бе от празничната рокля на Катрин, когато беше на осем години. Тук имаше парченце от булчинска рокля, там парченце от престилката на баба. Тази вдъхваща спокойствие и утеха завивка беше единственото нещо, което даваше радост и сили на Катрин да продължава нататък и тя заспа, благодарна, че я има, утешена и успокоена от присъствието й.

Дните се нижеха бавно един след друг и малкият керван каруци напредваше през откритите равнини. Не беше лесно, но всички се стараеха да бъдат колкото е възможно по-весели и да си мечтаят за новия по-добър живот, който ги очаква там. Всяка вечер си разказваха истории от завивката.

Минали бяха три седмици от началото на пътешествието им, когато Люси се разболя, взе да я тресе. Катрин правеше всичко възможно, за да помогне на Люси да се почувства по-добре. През деня, докато пътуваха, седеше вътре в каруцата при Люси. Галеше я по косите, оправяше й възглавницата и й пееше. Вечер й разказваше приказки от завивката и я държеше в прегръдките си, докато заспи под звуците от песента на щурците. Сърцето на Катрин се свиваше от страх за скъпата й сестричка. Загръщаше старателно завивката около двете, сълзите й течаха ли течаха, докато тя търсеше утеха в уютната топлина на завивката.

Един ден късно следобед, когато спряха да починат през деня, Катрин остави Люси да лежи и отиде да донесе студена вода от близкия поток. Когато вдигна кофата, я обзе чувство на покой и тя помисли, че Люси скоро ще се оправи.

Катрин тръгна бавно през меката трева към водата. На потока тя напълни кофата и поседна за малко, водата бълбукаше успокоително и освежаващо ромолеше по камъчетата. Катрин легна, вдигна очи към синьото небе и си припомни няколко утешителни думи: „Това е денят, който Господ е създал. Радвай се и бъди доволен, че го има." Може би всичко ще се оправи, рече си тя.

Мина известно време и Катрин си каза, че е време да се връща. Тя стана, вдигна тежката кофа и тръгна по пътя към каруцата. Когато превали височинката и погледна надолу, тя се закова на място. Трима мъже копаеха наблизо до колата.

- Гроб! Люси! - изкрещя тя. - Люси! Люси! Люси!Катрин пусна тежката кофа и затича надолу. По бузите й се стичаха сълзи и тя имаше

чувството, че сърцето й ще изскочи от гърдите, когато най-сетне стигна до каруцата и се покатери в нея.

Там започна да трепери неудържимо. Завивката беше старателно сгъната на мястото, където бе лежала Люси. Катрин се измъкна назад като едва не падна от каруцата. Като замаяна тя си проправи път до баща си, който седеше край мъжете. Той държеше притихналото телце в ръцете си. После вдигна зачервените си подпухнали очи и погледна Катрин.

- Тя намери своя покой - простичко рече той.

112

Катрин само кимна с глава. Обърна се, цялата изтръпнала от скръб, една от жените я прегърна през рамото и я поведе обратно към тяхната каруца.

- Съжалявам, Катрин - рече по-възрастната жена, - но ще ни трябва нещо, в което да я увием. Не е нужно да е много голямо.

Катрин кимна и се покатери в каруцата Намери някак ножиците. Внимателно вдигна завивката и с натежало от мъка сърце се зае да я реже наполовина.

Ан СийлиПредоставено от Лора Дж. Тиймър

Слава на жените в моя живот

На жените в моя живот,Които ми показаха как бива и как не,Чиято сила и състрадание носеха напред факела и ме зовяха да ги следвам,Чиито слабости и невежество затъмняваха пътя и ме насърчаваха да потърся друг път,На жените в моя живот,Които ми показаха как да живея и как не,Чието благородство, успехи и благодарност ме издигнаха до пълното отдаване на Бога,Чиято злоба, завист и лъжливи дарове бяха предупреждение за празнотата на самолюбието.На Жените в моя живот,Които ми показаха какво съм и какво не съм,Чиято обич, насърчения и увереност ме обгръщаха ласкаво и подтикваха нежно,Чиито присъди, разочарования и неверие ме призоваха към по-големи дълбочини на

всеотдайност и решителност.На жените в моя живот, които ме научиха да обичам в мрак и в светлина,На тези жени днес казвам: Бог да ви благослови и благодаря от дълбините на сърцето и душата

си, защото съм изцелена и освободена чрез вашата радост и вашата саможертва.Преп. Мелиса М. Бауърс

Превод Мая Калоферова

113