Брой 7

1,50 лв.

20.-26.02 2013

Год. 22

Цветан Марангозов за агентите на ДС

по линията София - Мюнхен - София

Агентите „Драгомир“ и „Велинов“

за Цветан Марангозов

Екатерина Бончева за досиетата като

репресия и съблазън

Пламен Дойнов за литературната

стойност на досиетата

Иван Радев за Иван Шишманов и

„Походна войнишка библиотека“

Михаил Неделчев в разговор за жълтата

преса и нейните герои/автори

Поезия

Божидар Богданов

Нели Методиева

Увод в четенето

на досиетата

в българската литератураНа този брой следва да се гледа като на въвеждащ първи епизод от проектирана поредица, в която ще представим досиета, събирани за българската литература в комунистическата Държавна сигурност. Знаем, че не започваме на празно място. Помним книгата на Цвета Трифонова „Писатели и досиета“ (2004), други отделни изследвания на частни писателски казуси, автобиографичния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ (2007; 2009)…„Литературен вестник“ обаче би искал да предложи един по-скоро литературен или литературноисторически прочит на архивите на ДС – да си задава въпросите как си взаимодействат и/или се отхвърлят агентурните сведения и художествените произведения; как тайната полиция създава биографически образци, с които облепва публичните образи на български писатели; как следенето оказва пряко въздействие върху кариерата или върху творбите както на обектите на ДС, така и на агентите, когато и те са писатели; как „литературната критика в сянка“ (по думите на Никола Георгиев) изсветлява, за да зазвучи в литературни рецензии и портрети; как успоредните публичности (тайната и явната) се преплитат и пишат историята на литературата на НРБ. И много други питания, които звучат все по-конкретно.Днес наистина само въвеждаме. В този брой повече говорим за досиетата, отколкото да ги четем. Но ето – погледът ни пробягва по началните думи, изписваме първото изречение, продължаваме.

П. Д.

Четем досиетата – 1

2 Литературен вестник 20-26.02.2013

Н О В О К О Н К У Р С

Златимир Коларов е сред утвърените разказвачи от средното поколение български белетристи. Създава своята проза, без да вдига много шум. Професор по медицина, той успешно съчетава лекарската професия с писателството, доказателство за което са книгите му с медицински характер и белетристичните му сборници. Проф. Коларов вече се нарежда сред най-сериозните имена на писателите лекари в националната ни литература. Ще спомена, че сред признанията му като белетрист са националната литературна награда „Димитър Димов”. Двамата със съпругата му Валентина Фиданова-Коларова са автори на няколко документални и игрални филма, получили признание. Съпругът е сценарист, а съпругата – режисьор. Силен тандем. Между лекарската и писателската дейност има съществена връзка, защото са присъщи за хора хуманисти по природа и нравственост. Както отбелязва Деян Енев в предговора към „Прах във вятъра”, и лекарите, и писателите се занимават с болката на хората – болката на тялото и на душата.Новият сборник „Прах във вятъра” съдържа петнадесет разказа. Още заглавията им подсказват общата тоналност и настроение в тях. Урбанистичните истории се населяват с герои от крайните софийски квартали. Белетристичните интереси на автора не са концентрирани в луксозните заведения в центъра на столичния град или в провинциалния градски център. Не го интересува т.нар. хайлайф, живота на

забогателия по съмнителен начин българин, нито силиконовите блондинки, още по-малко мутрите. Доколкото се срещат, те са периферни персонажи,

защото Зл. Коларов се интересува от дълбинното, същностното. В центъра на неговия писателски интерес са унизените, оскърбените, смачканите от живота хора, на които той отдава писателското си съчувствие и състрадание. Така нареченият малък човек е основен герой в творбите му. Авторът се интересува от духовните хора, в които човешкото не е изгубило своя смисъл, защото за него очевидно те са солта на живота и придвижват света напред.Да вземем например едноименния разказ „Прах във вятъра“. По същство това е пътепис, но чрез природните описания Зл. Коларов акцентира върху духовни пейзажи.

В центъра на историята е посещение в Света гора, Атон, Зографския манастир, Карелия. Съдбите на отец Ермолаос, китаеца монах и другите персонажи се осмислят през главния въпрос: Защо? Защо отец Ермолаос се е лишил от светските съблазни и охолен живот, за да приеме отшелничеството в манастира, където е организирал безупречна медицинса служба? Кое е накарало китаеца да приеме православието и да се замонаши в Атон? Защо немският инженер е предпочел да живее усамотено и да изгради съвършена хидравлична и електросистема на манастира? И именно библиотеката, където се съхраняват ръкописи, книги и памет, е обезопасена по безупречен начин. И няколко цитата:„Не мога да си обясня – пише авторът, - как млад човек с неговите възможности разменя удоволствията и колорита на светския живот с лишенията и изолацията на монашеството.” Отговорът на отец Исая на въпроса на автора как е стигнал до Православието е забележителен: „- Когато човек търси, Бог му помага да намери отговора...”. И краят на разказа: „Сега, година след завръщането от Атон, продължавам да си задавам въпроса:- Защо?Питам се за отците, за лишенията и излишествата, за монашеския и светския живот, за вътрешния и външния изглед на нещата... Търся мотивите, разликите, същността и смисъла, осезаемото за душата и незримото за очите... По съвета на отец Исая търся, но Бог не ми помага да намеря отговора. ...И не само за Атон и монасите се питам, но и за много други неща... И всеки път, след всяко „Защо?”, вместо отговор, някъде отдалече, тихо и на пресекулки, като ехо, зазвучава дрезгавият глас на Стийв Уолш: - Всички ние сме прах във вятъра…” Още тази творба задава хуманистичния хоризонт на книгата, който се приближава с всеки следващ разказ.Герои в разказите са интелигентни и

чувствителни хора. Златимир Коларов е мек, деликатен автор, но посланията му са убедителни и категорични. Влизаме неусетно от разказ в разказ. Книгата притежава цялостно звучене. Белетристът умело съчетава реалност и фикция. Героите в разказите имат реални прототипи. Достоевски беше казал, че в живота се случват такива реални неща, които и най-гениалното писателско въображение не е способно да измисли. Известно е, че случките от „Старопланински легенди” Йовков получава от един учител в суров вид. Но какво правят тези гении от реалния факт! След факта, идеята, хрумването започва истинската работа, в която проличава дарбата на разказвача. Това, което превръща автора в писател, е МЯРКАТА.В драматичния и на места трагичен романтизъм на книгата властва тъгата, естествено узрява пречистващата сълза на надеждата. Хуманистичните внушения в разказите не пропукват тънкия лед на мярката, затова не звучат сълзливо-сантиментално и захаросано. Сред най-сериозните достойнства на творбите е, че Зл. Коларов е преодолял тези опасности. Като типаж, като съдба, като морална философия, като социален генезис Зл. Коларов открива в своите персонажи човешкото, което в някои от героите може да е закърняло, но повествователят вярва, че то не е окончателно погубено и може да се събуди отново. Стреми се в звяра да открие човека. И всичко това го постига без маниерно морализаторстване.Сюжетните изненади са още един плюс за белетристичните творби от книгата. Всички разкази имат отворен финал. Златимир Коларов никъде не предлага отговори, а поставя въпроси. Както го правят качествените белетристи.

НИКОЛА ИВАНОВ

Златимир Коларов, „Прах във вятъра”, изд. „Сиела”, С., 2012.

П Р Е М И Е Р А

За хуманизма и мярката

Ролята на миряните в Църквата е в центъра на новия 78 брой/ЗИМА на сп. „Християнство и култура”. На мястото на лаоса (на Божия народ) в евангелска и евхаристийна перспектива са посветени текстовете на Емил Трайчев и прот. Добромир Димитров. А статиите на прот. Зоран Кръстич и презв. Стефан Стефанов се спират на двете основни заплахи, пред които са изложени миряните в Църквата – клерикализация и лаицизация. Темата намира продължение в рубриката „проблеми на съвременното Православие”, в която Дилян Николчев дискутира пътя от епископската клетва до клетво-престъплението, Горан Благоев описва архонтите

като част от неофеодалната перспектива на БПЦ, а в своето интервю архим. Кирил (Говорун) предупреждава, че Всеправославният събор не е парадно мероприятие. Реми Браг и Владимир Градев разглеждат християнството в глобален контекст – възможностите на нетеократичните режими и ролята на философа пред светлината на Изтока. Калин Янакиев предлага своя богословски прочит на хронологията на Тайната вечеря, а Орлин Йорданов прави анализ на вкуса като антиномия между свобода и необходимост. Християнската проза е представена с разказа на Дейвид Ф. Уолъс Всичко това, а фотографиите в броя са дело на Александър Иванов, Тодор Русинов, Нина Комарова и Александър Николов.

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.

kultura.bg/web/ – нова

територия за гледни точки,

видео-интервюта и дебати с

колумнистите Иван Кръстев,

Калин Янакиев, Теодора Димова,

Деян Енев, Тони Николов и Андрей

Захариев.

Вижте: Николай Поппетров

за историческите митове

на „Луковмарш”; Лицето на

протеста.

Прочетете: За тихата поезия

на Иван Цанев; Въведение в

християнството на Йозеф

Ратцингер/папа Бенедикт XVI.

НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС „РАШКО СУГАРЕВ” за къс разказ, публикуван през 2012 г. в периодичния печат или в книга, на белетристи до 35 години, с подкрепата на НДФ „13 века България”.

Първа награда – 500 лв.Втора награда – 400 лв.Трета нагада – 300 лв.

Наградата се връчва на 23 април – Световният ден на книгата, в книжарница „Хеликон” («Патриарх Евтимий» 68), София.Участниците в конкурса следва да посочат трите си имена, точен адрес и телефон за връзка, както и да приложат кратка биографична справка. Публикуваните разкази трябва да се изпратят в 4 екземпляра и CD.

Краен срок – 1 април 2013 година.Адресът е: Национален дарителски фонд „13 века България” (за конкурса „Рашко Сугарев”), площад „Проф. Васил Геров” №1кв. Лозенец, 1421, София

Отличените творби ще бъдат публикувани в специален сборник, съдържащ всички наградени разкази в конкурса през годините.

Книгата „20 съвременни български разказвачи” (издание на KPMG в България) ще бъде представена на 26 февруари 2013 г. (вторник) от 11.00 ч. в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.Дарение от 1000 екземпляра от книгата ще бъде връчено на министъра на културата Вежди Рашидов за читалищни библиотеки и български училища в чужбина.

А К Ц Е Н Т И

3Литературен вестник 20-26.02.2013

Иван Цанев (1941) е поетът в алтернативния канон, към когото критиката преди и след 1990 г. почти винаги запазва добрите си думи. Въпреки отделни бледи „забележки” на най-бдителните соцреалистически критици, неговата поезия не става обект на нападки или още по-малко на отрицателни кампании в печата. Напротив, дебютът му „Седмица” (1968) остава в българската литература като една от най-адмирираните първи книги. По-късно с „Неделен земетръс” (1973) мястото му на признат автор се утвърждава, макар и вместено в литературнокритическата ниша, определена за т.нар. тиха лирика.От всички поети в проектирания персоналистичен алтернативен канон, освен почти единодушно признатия десетина години по-късно Борис Христов, именно Иван Цанев е авторът, който се радва на най-своевременните и високи критически оценки. От първите отзиви за дебюта „Седмица” до книгата на Светлозар Игов, „Поезията на Иван Цанев” (2001), събираща четири статии, писани през годините, присъствието на този поет има шанса да бъде обект на последователни и проникновени интерпретации.Затова конференцията „Иван Цанев в българската литература и култура“, проведена на 12 декември 2011 г. в чест на 70-годишнината на поета, не дойде на празно или полупразно място, а доразви вече наченатите от критиката тълкувания. Настоящият сборник е резултат от аналитичните доклади, прозвучали за пръв път на тази конференция. Организаторите от департамент „Нова българистика“ на

НБУ заедно с домакините от Унгарския културен институт фокусираха усилията си да постигнат цялостен портрет на Иван Цанев – както на монолитното му присъствие в литературата от 60-те години на ХХ век до днес, така и в конкретните проявления на неговия почерк в поредица от книги и отделни стихотворения. Към очакваните български интерпретации от над десет академични изследователи бяха прибавени и два унгарски прочита от Тошо Дончев и Дьорд Сонди – важни знаци за чуждоезичното битие на Иван-Цаневата поезия. Накратко – каква е спецификата в присъствието и разгръщането на това поетическо творчество?Появата на Иван Цанев в литературната публичност като че ли улучва момента, когато българската поезия започва да усвоява и препрочита лирическия опит на Атанас Далчев и на поетите от 40-те години. Тогава младият поет предлага своята алтернатива на соцреализма като преработка на този опит, постигайки една нова предметност в изграждането на специфично успоредно битие, което индиректно се противопоставя на доминирания от все по-перфидно насилие и пропаганден „прогрес” свят на НРБ. Става дума не просто за овсекидняване и углъбяване на съществуването чрез фигурите на „малкия човек” и построяване на лирически ситуации около „скрития живот на нещата”, а за друго равнище на изказ, чрез който проговаря самото битие с всички свои гласове, докосвайки се до подриваща „социалистическия хуманизъм” всечовешка етика.

Л И Ч Н О С Т И

„Иван Цанев в българската литература и култура“. Библиотека „Личности“ – Книга осма. Съст. Пламен Дойнов. Изд. „Кралица Маб“, Департамент „Нова българистика“ на НБУ, С., 2013, 256 с., 8 лв.Сборникът съдържа изследвания, статии и есета от Антоанета Алипиева, Биляна Курташева, Божидар Кунчев, Гергина Кръстева, Дьорд Сонди, Едвин Сугарев, Марин Бодаков, Милена Кирова, Митко Новков, Михаил Неделчев, Морис Фадел, Никола Иванов, Николай Трайков, Пламен Антов, Пламен Дойнов, Пламен Пенев, Светлозар Игов, Тошо Дончев. Изданието завършва с три приложения – биографична скица, списък на книгите на Иван Цанев и библиография на критиката за него.

Другият уникален щрих към портрета на Иван Цанев откриваме в склонността му непрекъснато да преработва, да дописва и пренаписва свои вече създадени лирически текстове. Особено прагови се оказват трите му автоантологии – „Седмоднев” (1987), „Стихове и междустишия” (1995) и „Дърво на хълма” (2001). Извън очевидните текстологически проблеми, които подходът на пренаписването задава, изправени сме пред особен случай на отношение към поетическата творба. Промените, които Иван Цанев извършва в почти всяка своя нова книга върху вече известни от други книги стихотворения, се подчиняват на една своеобразна ситуативна воля за шедьовър, т.е. воля за

постигане на съвършен текст, поместен в конкретната книга, появяваща се в конкретна литературноисторическа ситуация. Тази работа, привидно отдадена на постигането на единствения/съвършения текст, всъщност се поддържа от идеята за отвореност и незавършеност на стихотворението, което остава завинаги недописано и затова подлежащо на постоянни следващи продължения, в които понякога възниква съвсем различно, ново стихотворение. Такова майсторско упорство над точния стих българската литература не познава.

Встъпителни думи на съставителя

За Иван Цанев

Съвсем наскоро си отиде Леда Милева. Въпреки че това стана на почтената възраст от 93 години, като че ли бяхме изненадани. Аз поне бях. Струваше ми се, че това няма как да се случи, че тази жена е някак си извън времето – един жив паметник. И в този момент разбрах – паметник на Бащата.Не толкова често, но се случваше да я срещам по различни поводи – строга и достолепна, винаги перфектно облечена и фризирана, излъчваща една дистанцираща хладина, повече подходяща за английски премиер, отколкото за детска поетеса. (На мен поне винаги ми е напомняла на Маргарет Тачър.) Това, разбира се, не е толкова необяснимо – освен автор на “Зайченцето бяло”, тя има и ред други роли през дългия си живот, не всичките тъй симпатични: роли на висш, и то най-висш номенклатурчик от златната ера на соца.Но нито една от тях на мен не ми е важна тук. Това, от което бях сепнат при новината за смъртта й на 7 февруари, бе фактът, че си е отишла дъщерята на Гео Милев. Внезапно осъзнах какво всъщност губим завинаги с тази смърт; или какво бяхме притежавали до този момент, без да си даваме ясна сметка за това.Още когато в края на 1970-те П. Тонков разпитва в анкетата си стария поет Иван Мирчев за личните му впечатления от Гео Милев, за срещите си с него, това вече звучи като докосване до едно абсолютно, сюблимно, изцяло завършено в себе си минало, отдалечено на митологично разстояние от съвремието. (Самият Ив. Мирчев вече отдавна е част от това минало.) А ето, съвсем доскоро, буквално допреди една седмица, сред нас, в едно и също физическо измерение, съществуваше един човек, когото можеш

с очите си да видиш яхнал коляното на същия онзи абсолютен, сюблимен Гео Милев, отдавна превърнал се в едно Име, сякаш лишено от денотат. Съединяване на две реалности, което разумът отказва да приеме – ако не беше тази

класическа, така позната фотография, която си виждал стотици пъти в различни Събрани и Избрани съчинения, в енциклопедии и учебници.…И сега, чувайки рутинното съобщение на телевизионната говорителка: “Днес ни напусна…”, внезапно си дадох сметка, че собствената ми свързаност с Канона, с онзи абсолютен Златен век на българската литература, с “осевото” време на нейния Двайсети век – губи нещо: окончателно и непоправимо губи своята реалност, преминавайки оттук насетне изцяло в сферите на пълната абстракция. Почувствах го като лична, дълбока и най-интимна загуба – загуба на нещо, което досега съм притежавал с една непростима лекомисленост, без да го забелязвам.Виждал съм Леда Милева много пъти, най-вече на различни конференции, като тази, която Институтът за литература й посвети юбилейно преди три години. Но никога не съм имал някакъв личен, дори най-бегъл личен контакт с нея. Освен един-единствен път – първия. Беше на една конференция за Гео Милев в

Стара Загора през септември 1999. Това впрочем беше и първото ми участие в подобен форум (по това време все още живеех и работех в провинцията). Тя, разбира се, присъстваше в залата и както ми предстоеше да установя, бдеше зорко да не се изкриви линията относно паметта на митичния Баща. Докладът ми резюмираше статия върху поемата “Септември” (впоследствие многократно и съвършено произволно, без мое знание, препубликувана в различни леви издания; изобщо тази статия се оказа най-публикуваният мой текст, което е донякъде странно с оглед на това, което искам да разкажа). Основната ми теза беше по-скоро провокативна спрямо традиционното четене на поемата. Онасловен “Поемата “Септември” в своя естетически контекст”, докладът разглеждаше знаменитата творба изцяло в плана на естетическото, освободена от политическите патоси, с които беше претоварена. Ето, заявяваше докладът, вазовският идеологически Народ от предходното столетие, монументален и статичен, е деградиран в стихийна тълпа, сведена до инстинктивно-биологичното – едно “отприщено стадо от слепи животни”, помитащо всичко по пътя си. А образът на поп Андрей, единственият откроен в поемата, е този, който в най-голяма степен демаскира проблематиката й като културфилософска, а не социална – алегория на разбунтувалия се интелектуалец, обладан от посткултурен скепсис, той е еднореден с Далчевия лирически герой от същия период или с Кин от романа “Заслепението” на Канети; гранатата, която запраща в Божия храм, твърдях, е радикален нихилистичен акт, насочен в сърцето на западната цивилизация.Дъщерята слушаше с обичайната си каменна безизразност; а когато приключих, я чух да произнася кратка реплика, чийто смисъл може да бъде

резюмиран с нещо от рода на “то бива-бива, но това е вече прекалено”; мисля, че добави още една-две пестеливи фрази, в смисъл, че е недопустимо да се отнема от поемата социалната й тенденция, която е очевидна, и т.н… Може би лицето ми в този момент е изразило някакво смущение или уплах, защото Светлозар Игов, който беше водещ на заседанието, побърза да ми се притече на помощ, тактично заявявайки, че истинското богатство на една художествена творба се съдържа именно във всички онези различни и дори взаимно противоположни интерпретации, които тя скрито съдържа в себе си и поражда.

12 февруари 2013

ПЛАМЕН АНТОВ

Л И Ч Н А П А М Е Т

Леда Милева, in memoriam

Коляното на Бащата

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 20-26.02.2013

Новата стихосбирка на Десислава Неделчева „Източно време” идва след дълго време лично затишие от страна на поетесата. Разбираемо е от страна на видимата промяна в светоусещането, в чувствителността към ценностите, които тази книга регистрира, защото усещането за помъдряване и зрелост са първите знаци, белязали поезията на Неделчева. Събирателното „стихосбирка” не е съвсем подходящо, въпреки изискванията на жанрологията. Защото миниатюрите в тази книга сякаш са дневникови записки на личната екзистенция, появили се тогава, когато състоянието е изкристализирало до отбрани думи, до застинало чувство. Щемпелът „ново” не може да бъде точен за поетесата, защото и предишните й поетични миниатюри са в естетиката на делника, но развитието и зрелостта са добри описващи думи, тъй като в тази лирика човешкият живот се е придвижил напред и е отчел най-органичните си страсти – дом, майчинство, огромната дълбочина на делника, който дава най-дългосрочните любови и преданости. „Събиращото” цяло играе заглавието – „Източно време”, което за универсално информирания читател означава ляво, съхраняващо, топло, ирационално, изпълнено с необяснима привързаност към на пръв поглед незаслужаващи нищо неща. Изобщо изтокът е нещо илюзорно, измамно спокойно, но пълно с подводни течения. Такава е и стихосбирката на Десислава Неделчева, изграждаща света си въз основа на чувството, която привидно не работи с твърда сюжетираност, но успява да изгради житейски наратив именно чрез чувството, чрез наниза от детайли, от които израстват сентенциите на един „женски” живот. Без да съм адмиратор на „женското” писане, бих казала, че тази лирика е именно женско светоусещане, защото да опоетизираш бита, да обходиш ъглите на дома, да видиш женските занимания откъм духовността им, това не може да бъде направено от мъж поет, то е приоритет на крехката чувствителност на жената. Затова е и съхраняващо като концепция, емоционално като изживяване, цветно като визия, предано към раждането, борбено, за да опази топлотата и смисъла. Колкото са кратки и въздушни, толкова тези минатюри са и твърди като отстоявана позиция, като намерен собствен отговор за живота. В този смисъл чувството е градивно, то осмисля битието. Човекът израства от ежедневието, превръща го във важни детайли, събира детайлите чрез емоцията и така надмогва бита, прави бита значима почва за извличане на мъдрост, за градеж на философия:

яденето

храната е много важназащото все мисля за неямайка ми ме е училакато имам семействовсичко да предвиждамкога какво по колко за колкотова е робството бях й казалатова е един живот ми каза

Такава съхраняваща поезия по правило работи със затворени пространства, а при Десислава Неделчева това е домът. Всички важни неща се помещават там, пристиганията и заминаванията – също. Това е точката, в която се събират смисълът, емоцията, от която тръгва залезът на живота. Заминаването – това малко умиране – бавно променя, чакането необратимо придвижва нещата от една точка до друга, но животът е пълен, защото всички негови фигури са по местата си, всичко е изпълнено от вечните нужди на човека: „мъжът ми замина за пет дни/ такава му е работата/ аз пак оставам/ на това място което е друго/ но пак е същото”. Рутината на деня изтласква мислите нагоре, раждането вече се е състояло, предстои смъртта, но ежедневието я задържа далече, защото мисията на живота продължава. „Източно време” е книга за един отрязък

П Р И П И С К И

от човешкия път, даже напомня за пътя на Пенчо Славейков от „Сън за щастие”, където пред очите на читателя човекът върви напред и не се обръща – до гроба. И тук страхът от края е покрит от вечността на рутината, от порива да опазиш дома, да отгледаш

други хора, затова и само си спомняш понякога, че това твое време ще свърши:

чакал обикаля вратата митова ми разстройва нервитеидва отпред помисля нещои заминава до след малков черно прилича на баба мивсе в траур и се вайканарежда вие търси плячкатабавно и сигурно аз съм тазисмъртта не е най-трагичнотонесъмнено животавсекидневието

Естетиката на делника неминуемо провокира сюжета на провинцията, разбирана не като периферия, а като отделеност от шума на светското, като спокойната тишина на намереното аз. Провинцията е представена в най-интимната светлина и топлота на раждането, на първоначалното сдобиване с идентичност, като закрила на собствената периферия, наречена живот. Една модерна естетизация на провинциалното, реализирана като стилизация на мястото, но и като духовност на „котловинното”, като тази характерна за Балканите метафора вече е превърната не в самобитност на културата, а в идентичност на отделния човек. С други думи, колективното вече се е размило в несъзнаваното търсене на себе си. Точно този сюжет на провинцията е много показателен за придвижването на българската лирика – от 60-те и 70-те години на миналия век, през екстремната атака на крайния постмодернизъм до днешни дни – когато полярностите са се утаили и колективното се е изтекло към индивидуалното:

Добричначалото на осемдесеттесестрата на баба миима къща с влажна градинаголеми хортензиисъседка с неземни куклиаз съм малко момиченцешкафове в стенатамалки стълбички из къщатаа оттам двора друга стаяна улицата циганчетавдъхвах чужд животтолкова че да е моят

Постмодерният човек вече се е оттеглил в делника. Там живот и смърт, бит и битие са представени в картината на смирението, в липсата на изключителното. Дни и нощи се нижат, но тъкмо в това е големият смисъл на живота – да виждаш близки, растящи деца, да не се страхуваш да остарееш. „Спомнянето” на Екатерина Йосифова е неизбежно, но отделянето от нея е видимо. Десислава Неделчева е едно поколение „след”, едно смирение „над”, едно съвременно отваряне и изтичане със светла радост в делничното. Екатерина Йосифова затваря, така да се каже, съдбата в интериор, Десислава Неделчева отваря съдбата пленерно, нейните стаи, къщи и семейни сцени сякаш нямат стени, те се изтичат в делника, чакайки децата да пораснат и да заменят своите родители. Нищо не може да е трагично освен безплодието. То е краят, всичко останало е смисъл, включително и смъртта, защото най-вече тя удостоверява, че си се родил и живял. Ако използваме думите на Пламен Дойнов – „новият автентизъм”, то ще кажем, че Неделчева е именно от това

поколение поети, които „са родени” от предходната традиция, но същевременно успяват да създадат своя органика, своя екзистенциална позиция – и тя не е в нихилизма, а в съвременното живеене на битието, според които човекът е разтворен в текущото и единствено чувстването на хора, ситуации, събития го удържат като гръбнак на живота:

насъбрала ми се е росада се пръсненад клони и хълмовено няма подходящи утрини

„Източно време” е стихосбирка-знак за конкретно време и конкретно живеене. В нея е избегнат усетът за вечност, тя е книга-портрет на едно съвремие, което животът може и да отвлече, но тази сбирка вече го е фотографирала и е оставила фотоса за поколенията. Книга-музей на неофициалното, малкото, интимното живеене, което с все сили се бори за себе си и успява – защото ражда и гледа деца. Но точно раждането и отглеждането се превръщат в големите метафори на живота, избегнали биологичната точност на емпиричния живот. Тези състояния следва да се разбират като духовни станции на намерения смисъл, на пълната екзистенция, на завещанието, което е спокойно, че светът продължава. Ако едно знаково произведение на постмодернизма – „Естествен роман” от Георги Господинов, оголва до натура живота и естествеността е жестокостта на искащото тяло, то органиката на Неделчева е естествеността на най-органичното, на най-дълбокото в човешката природа – да намериш природния смисъл и да го „цивилизоваш” до степен, че той да бъде представен като съдба.

АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА

Десислава Неделчева, “Източно време”, изд. “Литературен вестник”, 2012

Ежедневието в стихове

Йордан Ефтимов, „Поетика на съгласието и несъгласието“. Поредица „Литературата на НРБ: история и теория“. Книга 6, изд. Нов

български университет, С., 2013, 318 с., 14 лв.Йордан Ефтимов е събрал и преосмислил изследванията си върху литературата на НРБ от последните години в строен, концептуално заострен масив. Най-важното постижение на книгата се състои в демонстрацията как „затвореният прочит“ може да има излази към етическото литературознание. Или: как едно прецизно поетологическо изследване притежава значими антропологически перспективи. Разбира се, такъв подход понякога крие рискове като този да откриеш типологически сходства между Монтале и италианските модернисти от времето на Мусолини, от една страна, и Левчев и „априлците“ при Живков, от друга. Но това е само щрих встрани, който отново сочи модела, на който монографията настоява – да проверяваме всичко с безпощадна интердисциплинарност. Силна книга на несъгласието.

Георги Миланов, „Последната нощ на август“, изд. „Литературен форум“, С., 2012, 224 с.С тази събрано-избрана книга Георги Миланов мисли да срещне 60-годишния си

юбилей през май 2013-а. Поезия, която накратко може да бъде определена като лирическа хроника на разминаването – низ от сладко-горчиви пропуски в живота, от малки смърти, обърнати към традицията на Далчев и поетите на 40-те, към Иван Цанев и Борис Христов. В такава лична антология няма как да не останем по-дълго при стиховете от книгата „Другият бряг“ (1999), но и да не потръпнем от повтарящите се мотиви на разделите и разминаванията, излети в изящни класически пропорции. Вкусът към строгата метрика и към закованите рими, често отекващи в сонети, може да ни вцепени от изумление в началото на ХХІ век, но се вижда, че Георги Миланов владее формата, а не формата владее него.

Кирил Попов, „Криворечие мое“, ИК „Ваньо Недков“, С., 2013, 360 с., 20 лв.Умно съчетание между

автобиографична проза и краеведско изследване, насечено от публицистични текстове, писани през годините. Синтез, който малко почерци могат да постигнат без усилие днес. Това е онази намерена мяра между „духа на мястото“ и собствения дух, в която Сестримо, Чаира, реки, храмове и домове проговарят с индивидуалния глас на пишещия човек. С особена сила е изречена втората част

на заглавието („Криворечие мое“) – мое, мое е – един патос на съкровеното, изпод който има много знание и много носталгия.

Национална литературна награда „Милош Зяпков”

Община Ракитово за пети път обявява конкурс за Националната литературна награда „Милош Зяпков”. Съучредители на наградата са Съюз на българските писатели, Сдружение на български писатели и Сдружението на писателите в град Пазарджик.Националната литературна награда „Милош Зяпков” се присъжда за поезия, хумор и сатира, проза – късите форми (разкази, есета), тъй като той е творил в тези жанрове.Тази година Наградата ще се присъди за издадена през 2012 година книга.Присъждането й ще се определи от петчленно жури.Награденият автор получава грамота, плакет и парична сума от 1000 евро.Националната награда и наградите от съпътстващите конкурси ще се връчат на специално тържество в град Ракитово, което се провежда традиционно по време на празниците на града в началото на месец юли. Авторите могат да изпращат свои книги в три екземпляра на адрес:

4640 гр. РакитовоСекретар на ОбщинатаЗа Националната литературна награда „Милош Зяпков”.

Крайният срок за получаване на книгите и предложенията в Община Ракитово е 30 март 2013 г.След приключване на конкурса книгите ще бъдат дарени на библиотеката към читалище „Будилник” в гр. Ракитово.За допълнителна информация – тел. 03542 3210, budilnik_r@abv.bg

К О Н К У Р С

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 20-26.02.2013

Винаги съм се наслаждавал на ръба на една тънка девиантност, която ми е близка – затова приемлива – и не създава нравствени проблеми на душата ми. Тази девиантност е чувствена, естетическа, еротическа, но тя е близка, досами ръба на масата, и не създава някакви особени проблеми на душата ми. Една приятелка сподели, че го имала същото. Тези жени!... Как ще живеем с тях в един свят, не зная!... Когато четох Марица Колчева, аз добих почти визуалното усещане, че тези ръбове са много, много повече. Като ръба на чекмеджета, те подават тънките си граници от въздуха и светът става сякаш че апофатически необозрим, неизчерпаем. Той изпада в някакво положение на самопораждаща се безкрайност, на апофатическа неизчерпаемост спрямо ръба на предишното свое „себе си”. Изключително тънка, фина и изящна диалектика, свидетелстваща за това, че светът има религиозно начало. И същевременно изключително свободно момиче!... Да не би то да е сътворило света?... Все едно!... Такива жени, ако не открият Бога, на практика са изгубени!...

Ще се мятат от едно усещане за Безкрайност на друго, ще се лумкат в невидими стени от въздух, никой мъж няма да им бъде достатъчен, докато не си съберат крилете от поли и ластици и не отлитнат към някоя друга Планета. Но и там – същото!... То не е ерос, да го озаптиш. То е геният на желанието да си вечно жива, млада и щастлива, естествена, самоположила се в лоното на собствената състоятелност. Но пък банално звучи, ако го кажеш така. Рационалистко, някак си, и възприемчиво. Няма изход. Затова, изходът е навсякъде!...В една група поставям авторки като Марица Колчева, Иванка Могилска, Мина Стоянова, Красимира Джисова и др. Те поддържат една перспектива – влагата на някаква онтологическа дълбочина на копнежа по Безкрайното. И същевременно са изключително естетски, фини и изящни, затворени от аурата на собствената си неузнаваемост и затова неконтактуващи особено активно със света. Те имат всичко в себе си, у себе си, и затова светът не

им е толкова необходим. Докато на по-зрялото поколение светът не му беше достатъчен... Съвсем друго направление е „академичният хипермодернизъм” или просто онзи начин на писане, който пази възприемчиви черти от постмодерна на 90-те и надредно ги съчетава с чертите на собствената воля за лице и облик, с белези на собственото си страдание и съзидание. Тук оформящите се наследници са Камелия Спасова, Мария Калинова, Яница Радева, Поли Муканова и много други. Тук и хуманитарната култура е по-голяма, и претенцията да се внесе нещо ново като академична теория – осезаемо повече. Ще чакаме да се внесе. Аз съм любознателен младеж. Така поне ме нарекоха веднъж на кръжока по фолклористика. Ще протягаме ръце като лиани над цялата флора и фауна, да видим дали над тях ще цъфне плодното цветче на нещо ново. Ако действително е ново – давам го. Така едната, застаряващата половина, неминуемо ще разпознае и другата...

ИВАЙЛО ИВАНОВ

Марица Колчева, „Ластици”, ИК „Жанет-45”, Пловдив, 2011

Надявам се да не прозвучи като неочаквано признание, ако кажа, че с втория си роман „Тит от Никомедия” Силвия Томова се изкачва на по-високо ниво не само в собственото си писателско израстване, но и в развоя на съвременната ни литература.Силвия Томова, която познавам като модерна млада жена, ежедневно свързана с новите технологии, за която общуването с много и различни хора е като наркотик, донякъде изненадващо за мен пише роман за края на III и началото на IV век и поставя акцент върху многоизмерната човешка самота. Самотата на скулптора Тит, който страда по любимия си приятел, и самотата на великия император Цезар Гай Аврелий Диоклециан Август, живеещ в охолство, но и обграден от сервилност, коварство и постоянни заплахи, отправени към престола и към държавата.Това, което ме грабна като читател още в началото, са оригиналната композиция и формата на романа. В книгата се редуват последователно хрониката (разказът на императора) и епистоларията (писмата на Тит до неговия приятел). Подобна композиция позволява да се очертаят двата основни плана на разказване – обективният (историята на Римската империя преди и по време на управлението на Диоклециан; разказът в началото е ретроспективен, а по-късно следва хронологията) и субективният (чрез проективния разказ на Тит се разкрива как историята и управниците влияят на живота на хората).Ясно открояващи се са двата гласа на героите. Гласът на Диоклециан е глас на човек, който лесно взема своите решения – по отношение на себе си, на близките си, на града, на държавата. Той носи мъдростта на старите богове, познава събитията преди своето рождение. Не се чуват нотките на колебанието. Диоклециан говори така, сякаш отговаря пред историята и своите потомци. Гласът на Тит следва очертанията на една колебаеща се душа. Той звучи ту много категорично (когато осъжда сектата от Галилея), ту съчувствено (към съдбата на Георги). В писмата му често проблясват любовните чувства, а от споделеното – за живота, за срещите с хора, за изкуството – нерядко се поражда и поезия. Сдвояването на езиците превръща романа в разноцветна тъкан – с ярки цветове, но и с нюанси.

П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

„Тит от Никомедия“ е изграден на огледален принцип, което създава илюзия за множественост. Диоклециан се съизмерва с историята, със своите предходници и с наследниците на трона. От друга страна, той е свързан

със своите градове – Рим, Никомедия, Салона. Неговата същност се проецира в статуята, която Тит и Апий сътворяват. Образът на императора се оглежда и в очите на Тит. Скулпторът го вижда не като безсърдечен, жесток и суров човек, каквато е славата му, а като енергичен и предприемчив; невероятен перфекционист.От своя страна, Тит се самооглежда в писмата си, в думите и в постъпките си и като всеки творец неговите житейски нагласи могат да се преоткрият в творението му. Тит е в търсене на красотата и съвършенството, в постигането на онази цялостност, която ще отпечата върху камъка вътрешния свят на Диоклециан.Но като в рязко извъртяно огледало понякога читателят вижда не очаквания образ, а съвсем друга, непредвидима картина. След продължителната работа по скулптурата в един момент Диоклециан застава до своя каменен образ. Но двата пътя – пътят на живота и пътят на изкуството – са извървени с различна скорост и се оказва, че разминаването между субекта и обекта е огромно. По същия начин може да бъде видян и образът на Никомедия – прекрасният, възхитителен, величествен град, перлата сред градовете, е напуснат от своята красота и пред Тит се показва и другото му лице – на нищетата, грозотата, хаоса и разпада.Безспорно продуктивно би било да се разгледат отношенията между Диоклециан и Тит – между император и творец, да се откроят срещите на съзнанията им, но и финалното им разминаване, както и красиво разтворената неяснота в романа – дали двамата са се познавали от предишни животи. Но краткостта на рецензията, разбира се, не би могла да

изчерпи цялостно интенциите на романа. Затова тук ще се спра на граничния момент, избран за основния сюжет. С проникновение и майсторство Силвия Томова ни въвежда в процеса на разпад, когато отмират старите богове и се заражда нова религия. Оттук произлизат и темите за вярата, за отстояването на ценностите, за проявите на жестокост в опита да се запазят/наложат разбиранията, за ценността на човешкия живот. Сблъсъкът между вярванията (езичество и християнство) прекрасно е разкрит във финалната среща между Георги (бившия войн и настоящ ревнител на вярата) и Атанасий (верния жрец на Диоклециан). Въздействаща е сцената на гробищата, когато Георги и Атанасий трябва да призоват своите богове, докато земята между тях се разцепва. Това е метафора на разделеността между двата свята, които не могат да се съберат отново заедно. Образите на Атанасий и Георги обаче могат да бъдат видени и като символните жертви, които трябва да бъдат дадени и от двете страни.Изведеното заглавие на настоящия текст е алюзия за една от темите на романа – краткостта и нетрайността на човешкия живот, очертани на фона на вечността. В едно от писмата си Тит пише: „И кое коварно същество вдъхва в душите ни увереност, че нашият живот е по-ценен от живота на градовете? Градове, създали историята, но чиито трупове лежат сега под пепелта. И тогава, по гребена на онези вълни и под звездите на онова небе, се заклех да не забравям, че съм се родил човек. И че дори да не успея да намеря надежда във Византион, пътуването ми през живота все пак е дар, а най-голямата добродетел в него е смирението” (с. 81).„Тит от Никомедия“ е мъдра, философска, красива и вълнуваща книга, която поставя пред съвременния читател въпросите за съществуването тук и сега, за вечните битки между новото и старото, за неизбежните жертви, които всяко време изисква… С безспорния си талант и с размаха на въображението Силвия Томова изгражда пленителен художествен свят, който продължава да вълнува дори отвъд финала на приключението, наречено четене на роман.

МИРА ДУШКОВА

Силвия Томова, “Тит от Никомедия”, ИK “Жанет-45”, Пловдив, 2012

“И сякаш наистина нищо и никога не е било…”

П О П О В О Д

Смяна на поколенията в българската

женска поезия

Рада Москова, „Ние – негероите“, изд. „Факел“, С., 2012, 152 с., 10 лв.Мемоарни истории, омесващи факт и фикция, но здраво вплетени в реалността отпреди 1989 г.

и по-нататък, прораснали от сърцето на едно дълбоко всеразбиране. Без капчица морализаторско високомерие! Работата на паметта като слизане в основите на живота, където гъмжи колкото от политика, толкова (и много повече!) от несъвършени човешки сенки. Човешко, твърде човешко – в него спорят божественото и бездарното, проектирани от писането на Рада Москова в една изтръгваща дъха прегръдка. Така терорът, страхът, униженията при комунизма изведнъж стават податливи на живеенето, на жизне-описанието на множество малки съществувания, случки, мигове и по този начин – преодолими и етически победими. Книга, която сладкодумно ни учи как да живеем с миналото без да изневеряваме на несбъднатите ни мечти.

Мира Душкова, „Semper Idem: Константин Константинов. Поетика на късните разкази“, изд. „Лени-Ан“, Русе, 2012, 298 с.Най-резонната адмирация за

тази книга е: въпреки тематичния фокус върху късните разкази, пред нас е първата цялостна монография, посветена на Константин Константинов. Образцов приносен текст. Но по-добре да се спрем във възторга си и да проследим как точно е постигната тази цялост. Около внимателния, вдълбочен анализ на разказите, който сякаш не иска да знае за друго извън себе си, нарастват силни контекстуални кръгове – биографично знание, исторически ракурси, преглед на целия творчески път на Константинов (60 страници), интертекстуални мрежи, изключително подробен справочен апарат, именен показалец… Изобщо – открит урок по темата „Как се прави монографичен труд“. Остава да го прочетем и няма да съжаляваме.

Мая Кисьова, „еМОрфей. Пет пиеси и един актьорски дневник”, изд. „Скалино“, С., 2013, 214 с., 14 лв.Книга,

сбираща драматургичните текстове на Мая Кисьова с различни жанрови профили – „мюзикъл-гротеска“, социално-психологическа драма, комедия, „абсурдистки пачуърк“… Могат да бъдат четени отделно и поставяни на сцена всеки сам за себе си. Но включеният накрая актьорски дневник на хайку-спектакъла „Безопасни игли“ съществено променя перспективата на възприемане на пиесите и въвежда ключовия концепт за „преживяването“. Могат ли да бъдат живени театърът и литературата както самия живот? – ето старият въпрос, който засяда в гърлото на читателя като кост от муза.

6 Литературен вестник 20-26.02.2013

Ще поставя книгите „Изчезващ вид. Срещи с майстори“ и „Жълт кълвач. Още срещи с майстори“ в ракурса на цялостното присъствие на Георги Гроздев в българската литература и култура – особено видимо от 90-те години на ХХ век до днес.Онези, които познават останалото творчество на Георги Гроздев, но пък им убягва цялостната негова личност, могат да се изненадат, че се появяват точно тези две книги. Но всъщност към автора на романите „Плячка“ и „Непотребния“ по естествен начин се прибавят два нови щриха, които се оказват важни за възприемане на литературната личност на Георги Гроздев. Известно е, че той не е само основател, собственик и управител на издателство „Балкани“, но и главен редактор на списание „Литературни Балкани“. През 2011 г. издателството отбеляза 20 години от основаването си. С всички свои начинания Георги Гроздев се стреми да създава общност от писатели, които са съпричастни към едно специфично дело – създаването на диалогична среда както вътре в българската литература, така и между българската литература и останалите балкански литератури.Нека отбележим: двете книги имат диалогична структура и именно през тази призма би следвало да ги възприемаме. Тоест да не гледаме на тях като на еднократни актове на общуване на автора Георги Гроздев с големи писатели, артисти, интелектуалци. Защото това не са инцидентни контакти, а натрупвания от продължително диалогично общуване с различни творци. В „Жълт кълвач“ например портретите са не само на писатели, а и на поет, драматург, философ, театрална режисьорка, скулптор, художник... Ето защо твърдя, че доминиращият жанр в тези книги е „диалогичен портрет“. Чрез формата на задълбочения диалог (не журналистическото, „текущо“ интервю!), чрез разговорите в едно трайно общуване, ден по ден, среща по среща се натрупват чертите на портретуваните автори. Това особено се отнася за „Изчезващ вид. Срещи с майстори”. Тази книга е по-бавна, по-обстоятелствена в сравнение с „Жълт кълвач”. Изграждана е повече от петнайсет години. Шансът на Георги Гроздев да срещне тези големи имена се е превърнал в отдаване, разговаряне и многолетно общуване с Генчо Стоев, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Георги Мишев. Общуване с идеята да бъдат уловени, изградени, можем да кажем да бъдат новоконструирани техните образи за периода от края на ХХ до началото на новия ХХІ век. Георги Гроздев казва, че се знае най-отдавна с Генчо Стоев, още от 1982 година като студент по журналистика, а с другите автори се запознава след 1990 година. Забележете, това е късно познанство и общуване с тях, станало именно след цялостно им осъществяване като автори. Не бих казал „в залеза на техния живот“, защото така биха се свили хоризонтът и задачите на цялата книга. Това са срещи и разговори след всичко онова, което са натрупали, извършили, написали предимно до 1989-а и с което са си извоювали имената на другите, на различните български писатели, на онези, които създават творчество – алтернатива на социалистическия реализъм.Границата на 90-те е много съществена

граница за „Изчезващ вид. Срещи с майстори“. Тя непрекъснато бива проблематизирана от Георги Гроздев, тя е във фокуса на неговия предговор, това е

основна тема във всички разговори. Той следва и изследва разликите между вчера и днес, назовава напреженията, които тези разлики произвеждат. Ще ви прочета няколко изречения от предговора:„Между тогавашното и сегашното време има дълбоко, антагонистично противоречие. За точно определени среди е важно пропастта да се размие и „забрави“, да се покрие с носталгия по „живковизма“. Миналото се охранява в ледници от мълчание, а ключът отдавна е хвърлен в морето. Нали мнозина са обладани от нов страх, страха от правото на избор и лична отговорност, който неизбежно носи риск и несигурност за разлика от онези „сигурни“ времена. И днес свободното мислене не е безопасно, то пак се преследва, само че с други средства.“Чрез думите на събеседниците си, а и в първо лице, единствено число Георги Гроздев непрекъснато създава паралели и сравнения между епохата на Народна република България и на Република България. Търси аналогии, но същевременно (това е най-систематичното и продуктивното в неговия патос!) си дава ясна сметка за съществената разлика. С това „Изчезващ вид. Срещи с майстори“ е уникална книга. Описваните писатели са представени като различни, алтернативни, но в същото време съвсем не са иконописвани. Георги Гроздев съзнава, че истинското писане за тях би било писане отвъд идолопоклонството, отвъд приемането на образите им като ненакърними. С любов и разбиране той прави все пак така, че да не замита под килима неудобните факти и неудобните подробности от битието им. Но го прави тъкмо с любов и разбиране, по начин, по който малцина автори днес умеят.Ние твърде лесно сме склонни да изпадаме в две крайности. Първата – като горещи поклонници игнорираме изцяло пропуските и компромисите на големите писатели, за да опазим и възвеличим съответното любимо име, като си мислим, че така оставаме верни на основните, главните белези на неговото творчество. Движи ни следната мисъл: „Това са големи писатели и са защитили своето име със значителни произведения, защо да говорим за компромисите, които са извършили, те не са важни.“ Това е едната позиция, тя е разбираема и доста често срещана. Другата крайност е митоборческа. Тя иска да срине авторитета на определена литературна личност, старателно изтъква точно онези пропуски, грешки, компромиси, с които да ни убеди, че всъщност няма светци, няма ангели, всички са омърсени, защото са служили на системата в НРБ и на собствената си корист.Георги Гроздев не изпада нито в едната, нито в другата позиция, а търпеливо и ще го кажа още веднъж, с разбиране и любов, едновременно с конкретно, човешко, но и с литературноисторическо разбиране прави така, че да изгради цялостните образи на портретуваните писатели. Тези образи са едновременно литературни, но и литературно-битови, екзистенциални. И така можем да възприемем цялостно представените личности. Именно чрез многостранното им разбиране, чрез поставяне на творчеството им в контекста на тяхното социално и езиково поведение се вижда колко сложно и нееднозначно, колко естествено противоречиво е тяхното битие до 1989 година. Четенето и тълкуването на Георги Гроздев на това битие след 90-те държи будно вниманието ни за нови и важни подробности.„Изчезващ вид. Срещи с майстори“ би следвало да се чете като литературноисторическа книга. Без нея

оттук нататък трудно би могло да мине всяко следващо изследване за петимата белетристи. Освен диалогичните портрети, книгата вплита в себе си техниката на самоописанието, към която прибягват самите събеседници на Георги Гроздев. Интригуващо е да видим как разказват, как преценяват живота си, как определят една или друга своя постъпка. Някои безмилостно и критично я посочват, други я завоалират и се опитват да забравят станалото. Важно е да се запознаем кой каква легенда разказва за себе си. Тези легенди ни казват много за това как „майсторите“ биха искали да бъдат възприемани от другите, независимо от изтъкнатите или премълчаните факти.Авторският текст на Георги Гроздев поддържа продуктивна дистанция спрямо самоописанията на писателите. Натрупва наблюдения, рефлексии и без да е нетактичен и нелицеприятен, доста отблизо следва подробностите от битието им. Понякога споделеното от тях с Георги Гроздев (това правят и Вера Мутафчиева в самия край на своя живот, и Йордан Радичков, и Генчо Стоев) ни отпраща на границата на покъртителното, на онази граница, след която техните образи ни стават много близки. Откриваме ги в толкова неочаквано близък план – изживяваме илюзията, че можем да разчетем подробно и докрай техните автентични образи.Няма да спестя още една важна разлика между книгите „Изчезващ вид“ и „Жълт кълвач“. В „Изчезващ вид“ и петте личности са белетристи. За мен това е доста дискусионно обособяване. Обясняваме го с пристрастията на Георги Гроздев – самият той е белетрист, търси общуване с белетристи, егоистично се стреми да почерпи някакви тайни от техния занаят, да намери слънцето в тяхната сянка и да следва това слънце. Има обаче друг проблем – в епохата на НРБ белетристите имат много по-малко възможности да бъдат алтернативни, да не следват предписанията на соцреализма. Тези писатели по условие няма как да бъдат цялостно алтернативни. Може би най-цялостно алтернативно писане

и поведение от петимата демонстрира Георги Мишев. Познавайки творчеството на всички автори, знаем, че до 1989 г. белетристиката е зона, която най-трудно би могла да се измъкне от силовото поле на социалистическия реализъм, за разлика от лириката, поради характера на поетическия език например.Алтернативният канон се състои само от поети. „Изчезващ вид. Срещи с майстори” се опитва да обърне подобна перспектива и доста успешно го прави, макар да не съм докрай убеден дали напълно е извършен този обрат. Защото самият Георги Гроздев не крие своите съмнения. С това неговото писане става още по-честно. Защото той демонстрира едновременно воля да покаже алтернативната, другата българска литература чрез нейните знакови личности и същевременно си дава сметка за съществуващата проблематичност, подчертава постигнатите творчески върхове, но осветява и сложния път, който е извървян от писателите. Едва когато си дадем сметка, че Ивайло Петров не се появява веднага с „Хайка за вълци“, а с текстове като „Нонкината любов“ и осъзнаем, че „Мъртво вълнение“ е една соцреалистическа репетиция за появата на алтернативния роман „Хайка на вълци“ през 80-те, разбираме, че няма готова рецепта за инакомислещи писатели и гении. Че големите автори всъщност се създават. Те се вписват в подвижния контекст на НРБ чрез себепреодоляване, себенадмогване, в борба с литературната среда, която са принудени да обитават, за да бъдат все пак публични. Това е един грандиозен път към самонамирането и себеустояването, който книгата на Георги Гроздев показва.Другата книга – „Жълт кълвач. Още срещи с майстори”, за мен е все още отворена. Тя може да бъде дописвана още и още. Например много повече бих искал да чета за Иван Теофилов, защото знам, че разговорите с него биха могли да бъдат истински пътешествия в недрата на поетическия език, интригуващи обиколки в страната на театъра, историята, литература… Но има и още една отвореност в тази книга – към други изкуства и творци. Дори Иван Теофилов, най-емблематичният представител на писателското съсловие в нея, е всъщност свързан с други изкуства – изкуството на театъра, на превода. Затова „Жълт кълвач“ е книга, отворена към съседни на литературата творчески зони. В тези зони общуванията на Георги Гроздев биха могли да продължат. Книгата преодолява познати наши предразсъдъци за чертаене на граници между различните изкуства. Всъщност тя ни напомня една тривиализирана, но трайна истина: колкото сме по-отворени в общуването с други творци, толкова по-талантливо ще общуваме помежду си като хора, които служим на словото.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Слово, произнесено на премиерата на книгите на 27 април 2012 г. в книжарница „Хеликон“, София, бул. „Цар Освободител“.

Георги Гроздев. „Изчезващ вид. Срещи с майстори”. Поредица „20 години „Балкани”, изд. „Балкани”, С, 2011.Георги Гроздев. „Жълт кълвач. Още срещи с майстори”, Поредица „20 години „Балкани”, изд. „Балкани”, С, 2011.

Н А Ф О К У С

Диалогични портрети

7Литературен вестник 20-26.02.2013

П.Д.: През последните няколко седмици в различни издания бяха публикувани версии за интелектуалния и културния живот у нас до 1989 г., но със сериозни контаминации със ситуацията след 1989 г. Доколко битката за миналото продължава да се води с аргументи от настоящето?М.Н.: Интересно е, че този път битката се води не на страниците на сериозните издания – независимо дали десни, или леви, дали литературни, или общополитически. Сега тя се пренесе в жълтата преса, в полето на вулгарното. И този пренос означава нещо много съществено. След като не се състоя докрай, не се завърши – тъй като у нас нито един дебат не завършва – битката на биографическите конструкти в сериозните вестници и списания, в общокултурната преса, сега тя се пренася в жълтата преса, където нещата стават съвсем сумбурни, алогични. Особено активен в това отношение напоследък е вестник „Уикенд“ – там, да кажем, се публикуваха статии за Елисавета Багряна и Дора Габе, в които те са представени като пошли развратници и едва ли не, особено ако чете човек, който не знае нищо за тях, те са равнозначни, еднотипни със съвременните скъпи проститутки от рода на чалгапевиците и манекенките. Не се прави разлика, че когато такива фигури, които имат високи реализации в сферата на културата като двете първи дами на българската литература, имат своите любовни преживявания, те са на съвсем друго равнище, включително защото не са печелили от своята чувственост, не са добивали конкретни материални облаги от нея, нито пък са я демонстрирали в публичността. По същия начин в жълтата преса се обсъжда и миналото, битието до 1989 г. на хора, които са се утвърдили след 1989 г. като антикомунисти, като хора, които по някакъв начин са изтърпели времето на комунизма без да правят грандиозните компромиси на идеолозите, на натегачите и кариеристите. И ми се струва, че това смъкване на нивото на дебата в полето на вулгарното е опит за окончателно размиване на границите. Друг е въпросът до каква степен това е съзнателно, режисирано, политика на съответните вестници.П.Д.: Но такава тенденция от край време съществува в жълтата преса. Всички тематизации на културния живот – от миналото, но и съвременния – са поставени по принцип в една плоскост. По-скоро в текстовете напоследък прави впечатление един по-висок личностен залог – сега има по-силно аз-говорене, докато се имитира „обективистичност“, разказват се истории.М.Н.: Ако говорим за новата поредица в „Уикенд“ на Юлиян Вучков, това аз-говорене трябва да придаде достоверност – ето аз съм свидетел, аз свидетелствам за всички тези неща, свидетелствам, както той казва, за всички тези „безумия“ в литературата и политиката.П.Д.: За мен има голям проблем в това, защото съществуват различни публичности. Литературната публичност до 1989 г. е много трудно проверима – особено когато излезе извън печатните медии и книгите. Публичността на радиото и телевизията, за голямо съжаление, е много малко изследвана, а достъпът до архивите на тези медии не е лесен. В този смисъл ако един автор каже за друг, че е публикувал статия за социалистическия реализъм в „Литературен фронт“, това е лесно проверимо. Когато обаче каже, че този автор е възпявал априлската линия на партията по телевизията, или по радиото, или на публична среща, това е хвърлено мнение – верифицирането е невъзможно, засяга несигурната памет.М.Н. В жълтата преса се разчита, че никой няма да проверява, да доказва,

там се тиражират твърдения, които не се нуждаят от каквото и да било доказателство. В това е и фантастичността на картината. Самият автор тук не се стреми да съгради някаква достоверност, той търси само ефектността – а това е друг тип психология и на пишещия, и на четящия, на който след това се разчита да ползва текста. Ние като нормални литератори с историческо съзнание никога не бихме допуснали да съчинителстваме. Ако нямаме пълна сигурност, ние ще премълчим. Ако нещо е легендарно и ако решим да го използваме, ще кажем на всяка цена, че е легендарно. Напротив – тук няма никакво притеснение да се съгражда фантастична действителност, а в търсенето на ефектност пишещият няма никакви задръжки, няма контрол. И аз не отправям морално обвинение към Юлиян Вучков, защото в неговите статии става дума за друга психология на писането. Той не може да бъде обвиняван, че е фантастично говорещ, че е клеветник, защото при него тази рамка не стои. Той е автор, който трябва да насити с жълтини, с колкото се може по-ефектни – и няма значение откъде са дошли – биографически сюжети. Разбира се, че тенденция съществува. И тя е в представянето на всички като аморални. Ако някои се представя за морален, точно той трябва да бъде определен като аморален. И няма значение в каква сфера – политическа, битова или друга. И това е друг тип отнасяне към човека – да говорим за толерантност, за недопустимост просто би било смешно, защото тук целта е всички да бъдат „изобличени“.Й.Е.: Когато говорим за жълтата преса и нейното отношение към интелектуалното пространство в България, все пак трябва да отбележим, че то е в динамично неравновесие с отношението към същото пространство в опитите за качествена преса (защото същинска качествена преса у нас не съществува, но медиаведите от последното десетилетие използват израза „хибридна преса“, за да разграничат общественополитическите всекидневници от типично жълтите издания). Хибридните вестници престанаха да говорят за това поле, то почти престана да съществува за тях. И когато културата и изкуствата са превърнати в абсолютно малозначителна социална дейност от тези издания, се оказва, че разказите, които жълтата преса създава, са единствените на терена. Имам предвид това, че във всекидневниците за Багряна и Дора Габе се появяват дежурни, нищожни като място, текстове само при годишнини, докато в жълтата преса излизат обширни разкази. Това увеличава тежестта на казаното в тях. Това е смущаващото за мен – изчезването на пространството за културна проблематика. През последните години например се появява обвинението „Къде са литературните критици?“, но истината е, че те трябва да са някъде.М.Н.: Аз наскоро възразих на един журналист, който твърдеше, че няма литературна критика. Казах му: „Нищо подобно, никога в България не са били издавани толкова много критически книги!“ А защо толкова много критически книги издават колегите? Първо, защото издаването на книги днес е много по-лесно, и второ, защото те нямат достъп до тиражни издания, а по някакъв начин трябва да реализират своите критически идеи. Друг е въпросът за ограничения тираж и публика на тези книги. Никога досега в България не е имало такава възможност за критиците. Само че се смени медията – вече не литературния вестник или литературното списание. Медията днес е книгата.Й.Е.: Но да върнем разговора към темата за това какво се случва с интелектуалците

в жълтата преса. Интересно е как хора, които наричат себе си така и изискват съответното уважение, пишат в жълтата преса, подчиняват се на нейния начин на представяне и интерпретиране. Най-малкото там никога не се говори за явления и процеси, а за личности и техните междуличностни отношения – при това в криминализирани сюжети.М.Н.: Когато интелектуалецът бъде обговорен в жълтата преса, това, разбира се, е по много специфичен начин. И не става дума само за омаскаряването, което винаги е осъществено в поне 90%. Омаскаряване в какъв смисъл – ти си представен като неморален човек, като човек, който има друго лице. И ето сега – това друго лице ще бъде разкрито. Например представял си се като човек, който се е пазил от компромиси с властта, като човек, който се е стремял текстовете му да са професионално високо издържани, да не са подчинени на груповски критерии, да не са подчинени на идеологиите – и изведнъж е показано „истинското“ ти лице. Но когато аз чета новата поредица на Юлиян Вучков в „Уикенд“ просто не мога да се позная. Той твърди, че съм имал редовно седмично предаване по телевизията – това не е верно. Казва, че съм имал три статии за социалистическия реализъм в „Литературен фронт“, но това може да се провери, че също не е верно.П.Д.: Засега не са открити, мога да твърдя.М.Н.: Че книгите ми са малко, което всеки може да провери колко не е истина… Но проблемът не е само в омаскаряването. Проблемът е, че когато се окажеш обговорен в тази преса, преставаш да бъдеш със собствената си индивидуалност, която си се опитвал да градиш. Оказваш се типизиран, лишен от индивидуалните си пътища и индивидуалния си израз. Тук ти се оказваш обаче типов герой и най-често – трикстер. Изведнъж ти ставаш мошеник, човек, който търси с хитрост само някакви облаги, сфери на влияние... Това е фантастично, съчинено и смешно – дотам, че не се нуждае от доказване. Аз – понеже като политик съм потърпевш – наричам

този жанр „тласкане в безчестието“. Така да се каже – има някаква пропаст, която седи пред теб, която е въображаема, или пропастта – това е всъщност внезапно разтвореното съзнание на една голяма публика за твоя лик, тя го е загубила, той е представен по неузнаваем начин. Тоест някаква група или някой, който плямпа безотговорно, извършват спрямо теб акта на „тласкане в безчестието“. И проблемът тук е какво трябва да направиш ти, когато си тласнат във безчестието? Аз не знам какво трябва да се направи. Защото в последна сметка, както каза и Пламен, това са съвсем различни публичности. Тоест твоята публичност, в която ти се опитваш да се реализираш, да се представиш със своите текстове, постъпки и жестове е минимизирана. Колкото и да си популярен със свой образ в нея, тя е несравнима, тя е друга камерна публика. Има ли рационален акт на реакция?П.Д.: За мен изходът е човек да отстоява своята публичност. Но искам да добавя друго. Преди няколко години конструирах метафората, че досиетата на Държавна сигурност са жълтата преса на комунизма. Те създават същия ред – като жълтата преса – за своите обекти. Затова е резонен въпросът: не става ли дума за един скитащ език, за матрица, която просто се употребява в разни контексти?М.Н.: Разбира се. Ето например в моя ДОН, моето Дело за оперативно наблюдение се казва как аз съм правнук на царски генерал. В текста на Юлиян Вучков също се казва, че аз съм правнук на царски генерал. А аз не съм правнук на царски генерал, аз съм правнук на генерал Фичев, който е внук на Кольо Фичето и който е български генерал. Но „царски генерал“ е словосъчетание...П.Д.: Класов маркер.М.Н.: ...словосъчетание, което идеологически заклеймява. От времето на комунизма.

14 февруари 2013

Р И К О Ш Е Т И

Какво да направиш, когато си тласнат в безчестието?

С проф. Михаил Неделчев разговарят Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 20-26.02.2013

Рубриката се поддържа с финансовата

подкрепа на Национален фонд “Култура”

I N M E M O R I A M

ОТИДЕ СИ

ТОДОР КОЛЕВСлед тежко боледуване, на 73-годишна възраст почина любимецът на няколко поколения от българската публика популярният актьор Тодор Колев.Тодор Колев е роден на 26 август 1939 г. в Шумен. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” (1965). Създал е десетки комедийни и драматични роли в театрите в Смолян, Шумен, Пловдив и в столичните “Сълза и смях” и Театър “София”. Емблема на изпълненията му на театралната сцена остава образът на Топузов в “Човекоядката” на Иван Радоев. Участва в над 30 игрални филма, сред които “Цар и генерал”, “Козият рог”, “Иван Кондарев”, “Двойникът”, “Господин за един ден”, “Опасен чар”. Автор и водещ на телевизионните предавания “Как ще ги стигнем с... Тодор Колев” и “Вход свободен”. Дълги години е преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ. През 1999 г. издава автобиографичната си книга “Варненското софиянче от Шумен” с подзаглавие “Житие и страдание на грешного Тодора”. Носител e на редица национални и международни награди, сред които и на наградата ИКАР на Съюза на артистите в България за 2011 г. за цялостен принос към българското изкуство

ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА МУ!

Тодор Колев можеше да накара хиляди да се заливат от смях, но самият той не се смееше нито лесно, нито гръмогласно. Като при всички велики комици горчивото у него беше повече. През последните години, даже десетилетие, Тодор като че ли се прибираше все повече в горчилката. Сякаш абсурдите на случващото се около нас, които той неподражаемо можеше да превърне в актьорски фойерверк, го бяха „надсвирили” и надбягали. А Тодор се беше дръпнал от пътя им с една аристократична и злъчна усмивка.Ние, мисля, така и не я разбрахме докрай. С цялото признание и обич, които му давахме, предпочитахме да не се заглеждаме в скептицизма му, да се придържаме към онези спомени, в които той беше актьорът, който ни разсмива. И изгубихме, изгубихме много. При цялата универсалност на таланта му, като цяло българските театър, кино, телевизия, пропуснаха да използват богатството на зрелостта му. Тодор Колев не беше

лесен човек, а ние лесно се отказахме да търсим път към него, да му дадем всичко онова, с което един талант като неговия би трябвало да разполага като възможности за изява. Не съумяхме да изкушим истински нашия Чаплин за онази днешна роля, която до застане до Топузов от „Човекоядката”. Можем да изброяваме много негови изключителни образи от миналото, няма ги обаче онези от късните години. Както и да го въртим – това е факт. Тодор Колев сигурно би прекъснал тези думи. Той не обичаше закъснелите въздишки, умуванията, многото говорене. С кралско достойнство на човек, който знае ценността си, той им обръщаше гръб. Той беше крал, който предпочиташе мелодията на циганската цигулка – непредвидима, капризна, истинска, увличаща…Това беше неговата мелодия.Още дълго ще я слушаме и ще й се възхищаваме… Насаме със закъснелите си думи.

ЮРИЙ ДАЧЕВ

Кралят с циганска цигулка

Две са най-популярните и клиширани представи за американски театър: пищните мюзикъли на Бродуей и психологическият театър в духа на големите драматурзи като Тенеси Уилямс или Юджийн О’Нийл. Извън тях обаче в пространствата и сцените на т.нар. off Broadway1 разнообразието е огромно и впечатляващо, неочаквано и провокативно. Съвременният алтернативен американски театър е интригуваща и изплъзваща се идентичност с много аватари. За срещата с някои от най-ярките ще стане дума тук. Можем да започнем от общото място, от ракурса, през който всички тези лица си приличат. От полза би било силно набралото популярност в последните години понятие „дивайзинг театър” (от английската дума “devise” – „изобретявам, измислям”), под което се обединяват онези явления от най-новата европейска театрална сцена, чийто отличителен белег е, че не само крайният продукт (представлението), но и текстът (драмата или пиесата, т.е. традиционната първооснова на представлението) се създават в самия процес на работа от целия творчески екип. В този тип екипи всички са равнопоставени, а авторството е гъвкава и подвижна представа, върху която имат еднакво право драматургът, режисьорът, актьорите, сценографът, дизайнерът на осветлението, композиторът и т.н. И ако това е нещо обичайно за съвременната експериментална европейска сцена, особено силно изразеното и характерното в американския театър е преднамерено търсената свързаност с проблемите на актуалния живот във всичките му измерения – културни, социални и политически. Дори ми се струва, че европейският театър има какво да научи от незавидната позиция на американския театър, който не се радва на държавни субсидии, а се издържа изцяло на комерсиален и филантропичен принцип (на базата на силно развита мрежа от донорски фондации и дарения), и то е тъкмо в тази постоянна воля за диалог и в съзнанието за реална роля в живота на обществото. Диалогът с публиката „тук и сега”, възгледът за театралното представление повече като споделено събитие, а не като продукт са заложени в естетиката на Тейлър Мак. Едновременно драматург, актьор, автор и изпълнител на песни, той е една от абсолютните „звезди” на новия американски театър. Неговият последен амбициозен проект с гръмкото заглавие „24-часов концерт върху историята на попмузиката през ХХ век”, част от който бе представена в рамките на фестивала Under the Radar, в пълния си вид би трябвало да представлява точно

това, което обещава и самото заглавие. Ни повече, ни по-малко от концерт, разгърнат

* Пътуването е осъществено по покана на организацията “Drama League” и с подкрепата на Национален фонд „Култура” и Арт Офис.1 За тях разказахме в предния брой.

до цяло денонощие, в който се проследява популярната музика от последните 24 десетилетия, заедно с 24 музиканти, като на всеки час един от музикантите напуска сцената. Самият Тейлър Мак, който притежава много мощно харизматично излъчване и общува с публиката през алтер-егото на крещящо облечен травестит (по-точното определение е drag queen), описва всичко това не толкова като представление, а като „създаване на общност”. Постига го, като виртуозно смесва елементи на кабаре и one-man-show2 с цената на тотално себеотдаване, откровеност и директност, като едновременно провокира зрителя (не му позволява удобната поза на пасивен наблюдател и непрекъснато го включва в самия акт на представлението – разхожда се полугол и разговаря с публиката, вади зрители на сцената за отделни парчета и т.н.) и го превежда през неравен емоционален терен, в който изпитва границите на неговата чувствителност, толерантност и честност. Компаниите Еlevator Repair Service и Nature Theater of Oklahoma са безспорните

хедлайнери на експерименталния театър и едни от наистина съвсем малкото, успели да се превърнат в явления и за европейската театрална сцена3. В последните около десетина години техни представления са част от афишите на най-престижните европейски театрални фестивали, където приковават вниманието на специалистите и публиката със смелостта на своите театрални ходове. Нещата, които правят, притежават оригиналност и епичен размах. Elevator Repair Service нашумяват с “Gatz” – драматизирирано четене на целия роман „Великият Гетсби” на Фицджералд, а Nature Theater of Oklahoma със своите неподражаеми вербатим представления, създадени по реални телефонни разговори, лични разкази и спомени, които биват подложени на разнообразни театрални манипулации. Последното представление на Elevator Repair Service „Arguendo” (юридически термин от латински, означаващ буквално – „за целта на аргумента”) е ярък пример за качествен документален театър. На мястото на драматургичния текст в него са поставени стенограмите от действително състоял се съдебен процес, започнал през 1991 г. и продължил да се влачи неразрешен няколко години. Той е провокиран от забраната, наложена на стриптийзьорките в нощен клуб в един от щатите да събличат дрехите си напълно, което провокира след себе си едновременно интересен и абсурден в своята разпаленост и задълбоченост дебат върху човешката голота, който запраща етиката и логиката в множество задънени улици: защо в театъра актьорите могат да се събличат, а в нощния клуб не могат, защо голотата, приемлива в „изкуството”, се счита за престъпление на „пазара” и т.н. След множество европейски турнета, продължили над 5 години, за първи път през януари Nature Theater of Oklahoma представиха в Щатите своя грандиозен и несравним с нищо друго, правено в историята на театъра, проект „Житие

2 Донякъде напомня на изключителния Найджъл Чарнок (1960 – 2012; съосновател на легендарната британска компания за физически театър DV8), гостувал два пъти в България.3 Напр. представленията от последния голям проект на Nature Theater of Oklahoma са копродуцирани от Бургтеатър, Виена (една от водещите западноевропейски театрални институции) и от някои от най-мащабните европейски театри.

и битие”4. Той се състои от няколко представления, или „епизода”, по самото определение на компанията. На този етап са реализирани „Епизод 1”, „Епизод 2” и „Епизод 3 и 4” и ако бъдат представени непрекъснато един след друг, траят 10 часа и 15 минути с 3 антракта, в които артистите от компанията предлагат храна на публиката, приготвена от самите тях. В „Житие и битие” (“Life and Times”) двамата режисьори и съоснователи на компанията, Павол Лиска и Кели Копър правят нещо изумително и невъзможно – превръщат в театрален спектакъл свалените дословно телефонни разговори с една жена (музикант в тяхната компания), помолена да разкаже абсолютно всичко, което помни и знае за себе си от раждането досега. Резултатът е вълнуващ и странен – той е много повече преживяване, отколкото спектакъл, в което зрителят неусетно поставя самия себе си на мястото на спомените и описанията и открива отново своя собствен живот. Още две имена, които си струва да бъдат запомнени са на компанията Тhe TЕAM и на единия от нейните съоснователи - режисьорката Рейчъл Чавкин, чийто спектакъл „Наташа, Пиер и голямата комета на 1812” (оригинален съвременен мюзикъл по мотиви от „Война и мир” на Лев Толстой, написан съвместно с композитора Дейв Малой) бе обявен единодушно от специализираната преса за едно от събитията на американската театрална 2012 г. Работата на Рейчъл Чавкин дава нов живот и смисъл на жанра „мюзикъл”, вмъквайки в него много по-сериозни сюжети и преплитайки по типично постмодерен начин разнообразни цитати и поведения от театрални и музикални стилове. Нейните представления са истинско събитие за всички сетива, а най-популярният от тях “Mission Drift” е поканен през юни 2013 за цели двайсет дена на сцената на самия Национален театър в Лондон.Собствен почерк и интелигентно заиграване с театралния език демонстрират и компаниите Pig Iron Theatre (сценарият за последния им спектакъл “Zero Coast House” е написан от популярния японски драматург Тошики Окада, в който той мистифицира самия себе си като автор и диалогизира с утопичните визии на Хенри Дейвид Торо), The Debate Society (тяхната „Кървава пиеса”, макар и написана в конвенциите на традиционен драматургичен текст, се родее с непредсказуемостта и мистериозността на филмите на Дейвид Линч) и Radiohole (които в своя „Надуваем Франкенщайн” кръстосват всички наративи за легендарното романтическо чудовище на Мери Шели). От богатия афиш на съвременния танц ярко се открояват хипстърската самоирония и хомоеротизъм в енергетичния, интелигентен танцов почерк на съвсем младия, но вече радващ се на силно признание хореограф и танцьор Треджъл Харел в серията от спектакли „Двайсет погледа, или Париж гори в Джъдсън Чърч”, както и концептуалният и смел „Inging”5 на Джанин Дърнинг, в който хореографията следи не толкова движението на тялото, колкото свободно леещата се реч и мисъл, освободена в преливащи се асоциации и форми.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

4 Компанията е личният ми фаворит от целия съвременен американски театър и за нейната история и почерк написах подробен текст – вж. Големият театър на Nature Theater of Oklahoma, сп. „Homo Ludens”, бр 15, 2011.5 Заглавието е непреводимо на български език. То е образувано от окончанието “ing”, което получават всички глаголи в английския език в сегашно продължително време, изразяващо действие, което се случва в момента на говорене.

Алтернативното лице на американския театър – 2*. Действащи лица.

“Житие и битие. Епизод 3 и 4”, Nature Theater of Oklahoma”

9Литературен вестник 20-26.02.2013

Агенти и доклади по линията София – Мюнхен – СофияРазговор с Цветан Марангозов

Цветан Марангозов (1933) е поет, драматург, кинорежисьор. Син на Николай Марангозов. Още като

малолетен е арестуван многократно за различни „вражески“ прояви. През 1951 г. е осъден за опит за

бягство зад граница. Между 1953 и 1956 г. е в казармата. През 1960 г. емигрира в Западна Германия (ГФР), където

става един от популярните сценаристи и режисьори. Завръща се в България след края на комунистическия

режим. Водим разговора в софийския му дом на 2 февруари 2013 г.

Първата ви книга – романът „Безразличният“ излиза в края на 50-те години на ХХ век. Как се стигна до този дебют? Какви бяха взаимоотношенията ви с редакторския апарат, с цензурата? В едно от донесенията на агент „Драгомир“, намиращо се във вашето досие от комунистическата ДС и датирано 18 юли 1957 г., се споменава, че са ви върнали ръкописа на романа от издателството „за някои преработки“ – „за да може книгата да излезе“.– Моят проблем беше, че мразех да ходя на училище. И понеже бях цапнат в устата, обиколих почти всички гимназии в София. Баща ми някак беше на моя страна. Казвах му: „Не мога да ходя на училище, защото чета „Бесове“. Той все ми извиняваше отсъствията. Когато ме изключваха от едно място, отиваше при директора на друга гимназия и т.н. Накрая – след излизането си от затвора – се озовах в Павлово, където изкарах цяла година на един чин с Коцето Павлов. Малко преди матурата човек трябваше да си вземе характеристиката, за да може да кандидатства в университета. Аз бях с присъда и лежал в затвора, знаех, че нямам никакъв шанс и затова си казах: „Майната й на матурата…“ Примирих се, че трябва да отида войник – за цели три години. Там се замислих какво ще правя с толкова загубено време. Реших за себе си да направя две неща: да се развия физически и да пиша за войнишкия живот. Докато другите почиваха, аз бях на спортната площадка, тренирах на уредите. През останалото свободно време пишех. Започнах да печатам във военните издания. Гетман много харесваше разказите ми и ги пускаше в „Български воин“. Печатах и в „Народна армия“. Когато се уволних през 1956-а, вече имах достатъчно публикации. Приеха ме в Кабинета на младия писател. Започнах да печатам в „Литературен фронт“, в „Пламък“ и „Септември“, в „Народна култура“, „Наша родина“…

Тогава ли узря идеята за романа?– Още 17-годишен, когато бях в затвора, се чудех какво да правя. „Я да почна един роман.“ Но беше трудно там да се напише нещо сериозно. Оставих темата. Едва към 57-ма година реших да я довърша. И написах романа. Баща ми се обади на Емилиян Станев, който му беше близък приятел. Аз му занесох ръкописа. Когато след седмица отидох в тях, той – много загрижен – ми каза: „Ей, момче, ти си много даровит, но това не го показвай никъде!“ Рекох си: Чак пък толкова! Мислех си, че го бях понагласил, за да може някак да излезе. Дадох романа и на Павел Вежинов. С него бях близък, често ходех у тях на „Раковска“. Той го прочете и каза: „Ще изчакаме лятото, когато всички са в отпуск. Тогава ще говоря с Атанас Наковски от „Български писател“. И така направихме. Обаче Атанас като прочете ръкописа, който завършваше със самоубийство, каза: „Е, поне това трябва да махнем! Това е невъзможно! Това няма да излезе!“ Имах подготвена и една сюрреалистична корица. И за нея каза: „Тази не може! Трябва по-нормална корица“. А пък да не говорим за заглавието „Безразличният“…

От кого беше корицата? От вас?– Не, от моя приятел Роланд Шнеевайс, художник. С него известно време живеехме заедно. Е, имаше малко „търговия“ (надлъгване) между мен и Наковски. Той не беше щастлив с тази задача. Трябва да кажа, че всъщност беше на моя страна, но нали е редактор там…

Той постави ли задачи да преработите романа?-Ами да. Дори два пъти съм го преработвал. Нали знаете: „Ето това да го спестим. Тук ще си създадем главоболия. Важното е да излезе…“

Редакторът винаги ли се допитваше да вас, когато искаше да промени нещо?– Да, да. Той май поддържаше постоянна връзка с Павел Вежинов. Кореспондираха си по този „проект“.

на стр. 10

Пламен Дойнов

Когато през есента на 2000 година Цветан Марангозов публикува няколко страници от досието си в „Литературен форум“, предизвиква малка сензация1. Най-пикантни любопитства сред литературната общност се завихрят около слуха кой писател всъщност се крие зад псевдонима на агент „Драгомир“ и какви други зашифровани имена на писатели има в непубликуваните страници от досието. Марангозов е измежду малцината български интелектуалци тогава, които не само прочитат досието си в бившата Държавна сигурност, но и печатат откъси от него2. Тази публикация и вълненията около нея стават част от аргументацията, с която няколко месеца по-късно (пролетта и лятото на 2001 г. и пролетта на 2002 г.) Сдружение на български писатели прави поредица от предложения за разсекретяване на т.нар. писателски досиета и последователно инициира няколко форума по тази тема3. Досието на Марангозов в ДС е сред малкото български примери в самото начало на ХХІ век, които конкретно – макар и в ограничена степен – демонстрират литературноисторическата стойност на секретните архиви. Защото едни от силните съмнения звучат така: Колко литературен е въпросът за архивите на бившите тайни служби? Не става ли дума все пак за груб прочит на литературната история, в който литературата радикално се политизира и битовизира?

*През четенето на досието на Цветан Марангозов, особено в частта му след 1956 г., можем да формулираме няколко точки на пресичане между текста на ДС и текста на литературата, в които се прояснява литературната и литературноисторическата стойност на тайните полицейски документи. Ето.

- Пряко влияние върху творчеството и творческия избор на писателите – обекти на ДС:Информациите, донесенията и справките на ДС в по-малка или в по-голяма степен моделират творбите и езиковото поведение на следените литератори. Усещането, че е наблюдаван и провокиран се експонира в говоренето и писането на следения обект, в придвижването му из литературното поле, в избора на теми и тяхното преработване. - Непряко въздействие върху оценката на творчеството и на литературната личност, която е обект на ДС:Текстовете на тайната полиция задкулисно лансират оценъчни характеристики за автори и текстове и така създават паралелно знание за литературата, което се преразпределя както в конспиративната публичност на ДС, така и във видимата литературно-политическа публичност на комунистическата държава. Понякога оценките за отделни творби и личности се оказват изключително влиятелни и трайни, каталогизиращи ги дълго след края на тоталитарния режим.- Пряко въздействие върху почерците на обектите на ДС:

1 Вж. публикациите на осем документа в: Марангозов, Цветан.

Доносът като литературен жанр. Писателят Цветан Марангозов

разтваря част от досието си – Литературен форум, бр. 7, 10

– 16.10.2000; бр. 8, бр. 9, бр. 10, 31.10 – 6.11.2000.2 Важно обстоятелство е, че Цветан Марангозов чете и преснима

досието си в ДС през 1999 г., по тогава действащия Закон за

достъп до документите на бившата Държавна сигурност и

бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб, отменен

през 2002 г.3 Двата най-големи форума, организирани от Сдружение на

български писатели, са: Досиетата на Държавна сигурност в

българската култура. Кръгла маса, 16.07.2001; Архиви, досиета,

литература. Автори и текстове на Държавна сигурност.

Конференция, 15.05.2002. Стенограмата от кръглата маса и

докладите от конференцията са публикувани в периодиката.

Чрез сътрудниците си ДС директно или уклончиво съветва своите обекти да синхронизират писането си с официалната политестетическа доктрина в НРБ, усилва инстанцията на автоцензурата – поставя под заплаха от надзор и наказание не само създаването на произведения, предназначени за публикуване, но и на „текстове за чекмеджето“, над които тегне вероятността да бъдат официално конфискувани или тайно преснети от личния архив на автора.- Пряко влияние върху творчеството и творческия път на писателите агенти и сътрудници на ДС:Това е важен – обърнат – ефект, насочен не към обектите, а към субектите на тайната полиция. Сътрудничеството (писането) за службите осигурява или поне стимулира успешна литературна кариера; държавни поръчки, специални контрактации (в т.ч. поръчки от самата ДС за създаване на произведения), пътувания в чужбина – често на разноски на ДС; достъп до секретни архиви в НРБ и до трудно достъпни архиви зад граница и т.н. Това е специфично управление на вдъхновението, при което се гарантира производството на текстове и авторитети, които понякога дори могат да звучат алтернативно спрямо официалния властови дискурс, за да набавят обаче образ и престиж, с цел отново да бъдат използвани в услуга на режима. Принадлежността към тайната публичност на ДС снабдява сътрудниците й със силни инструменти при символната борба в деавтономизираното литературно поле на НРБ.- Ретроспективно премоделиране на образите на следените (обектите) и следящите лица (агентите):Прочетените след края на НРБ досиета ретроспективно променят рамката, през която се възприема творчеството и личността – както на обекта, така и на субекта на ДС. Често текстовете на тайната полиция при пресичането си с художествени, мемоарни и други текстове предизвикват напрежение в разбирането на творби и езикови поведения. Понякога се постига истински ефект на пренаписване на биографията и на творчеството на съответното лице. Не е изключено да бъде отключено различно разбиране не само на присъствието на следения и следящия човек, но и на „трети лица“, преминали през документите от досието. При всички случаи обаче досието представлява текстови корпус, който сам по себе си винаги страда от недостатъчност при интерпретацията на писателските образи. Затова всяка интерпретация се нуждае от още и още документи, творби, статии, мемоари, текстови следи – за да ни отведе към по-цялостни и повече значения на представените литературни личности.В досието на Цветан Марангозов тези пет белега за стойността на конспиративните лични дела в ДС са видими в различна степен. Спецификата им се подчертава от отделните жанрове, използвани от щатните и нещатните сътрудници на комунистическите тайни служби. Оказва се, че тъкмо изборът на жанрова форма (донесение, справка, информация, рапорт и пр.) и изковаването на езикови формули за описание на обекта предопределят образа на Марангозов, конструиран в неговото досие. Същевременно обаче те осъществяват продуктивни връзки и конвергенции с формите на официален литературен живот – беседи, рецензии, срещи. Така зоните на тайната публичност на ДС и на видимата литературна публичност на НРБ обменят образи и биографически конструкти, оценки и характеристики.

Въвеждащ откъс от по-голям текст под заглавие „Писател, български писател“, посветен на досието на Цветан Марангозов в Държавна сигурност

Литературна и

литературноисторическа

стойност на досиетата

×åòåì äîñèåòàòà � 1

10 Литературен вестник 20-26.02.2013

Кога излезе книгата?– През есента на 58-ма. И Георги Караславов, който ме знае от дете, понеже и той е близък с баща ми, като видял книгата и заглавието й, веднага се обадил на баща ми и го смъмрил: „Не виждаш ли какво прави синът ти!“

Какво стана после?– Никога не ходех на събранията на Кабинета на младия писател. Иначе всеки обед ходех да се храня в стола на писателите. Един ден Павел Матев, който отговаряше за Кабинета, ме извика и ми каза: „Ти си даровит човек, но ти е сбъркан акълът. Ще те изпратим в института „Максим Горки“ в Москва, където талантът ти ще се развие.“ Аз: „Моля? Москва? В общежитие? Никога!“ Той: „Ти си луд! Ти не знаеш какво говориш!“ Отказах. И понеже той намекна, че съм развращавал другите, т.е. ние, „хемингуейците“ (Васил Попов, аз и още неколцина) сме ги развращавали… решават да свикат събрание на младите, на което да говори Караславов. Аз обаче съм командирован от списание „Септември“ в Родопите, в едно село, „между народа“. Завръщам се след един месец и забелязвам, че някои не ме поздравяват. Скоро научавам, че Караславов бил събрал младите писатели и им говорил, че съм сбъркан и какво ли не. Преди това пред Павел Матев бях направил грешката да подчертая, че през 56-а, когато ме бяха пуснали при майка ми в Западна Германия, не съм останал на Запад, а съм се върнал. Беше глупаво от моя страна като аргумент, но го казах: „Нали се върнах!“ И после Караславов в речта си ме сравнил с оня селянин, който след Освобождението поискал пенсия, защото имал възможност, но не предал Левски. И казал за мен: на този – публикации – нула. Все пак в „Септември“ излезе репортажът ми „Серпантини“ за селото в Родопите. И пак скандал! Защото разказвах и за неща отвъд политиката, не спестих някои работи. Нали шило в торба не стои. След този нов скандал уволниха Любен Дилов, когото обявиха за отговорен като редактор в списанието. А той си беше…

За това ще ви попитам по-нататък.– Тази шизофрения… Аз Любо го познавам много добре. Той ми е гостувал после в Германия. Идваше редовно през две години. Всеки път се отбиваше. Знаех, че не пускат някого просто така. Като се върне, знам, че трябва да пише. Но тогава през 1960 г. Любо го уволниха. Забраниха книгата и я иззеха. Обаче тя вече беше разпродадена. Имаше и голямо обсъждане в Съюза на писателите на „Безразличният“, след което в „Литературен фронт“ излезе сатира за обсъждането от моя приятел от детинство Сашо Карасимеонов. Знаехме се още отпреди Девети. Бащите ни бяха приятели. Живеехме на „Шипка“ съвсем наблизо. Познавах се и с брат му Матей, който направи голяма дипломатическа кариера при Живков. И като прочетох сатирата, си рекох: „Тука за мене вече май няма хляб“. Пък и като че ли нещо сякаш снобистко имаше в мене. Не знам каква и откъде беше тая идея, че България е малка за мен, че тук не мога да се разгърна… Едни такива маниашки младежки импулси. Тогава реших да се махам.

И какво точно направихте?– Бях много близък с Георги Джагаров. Тогава той не беше никакъв. Беше просто млад комунистически поет. Той гарантира за мен, за да ми дадат паспорт да гостувам отново на майка си, знаейки, че няма да се върна.

Директно ли му казахте, или той просто го е усещал?– Не, директно му го казах: „Аз се махам оттук“. Бяхме много близки. Обзавеждал съм му апартамента на „Солунска“. С него сме се напивали. Имаше слабост към мен, понеже бях „западняк“. Казваше: „Ела да ме обзаведеш, имаш вкус“. Едно съвсем празно място го обзаведох с плетени мебели. Така че Джагаров знаеше, че няма да се върна.

Имахте ли други проблеми със заминаването?– Когато взех паспорта с големи трудности, получих повиквателна за запас. Но ги изиграх. Тичам при военните на „Дондуков“ и им казвам, че имам паспорт и заминавам. Те: „Ще заминеш след запаса, след един месец.“ Усетих, че някой отзад режисира тази работа. След два дни трябваше да се явя с куфарчето си на събирателния пункт. Но не отидох. Рискувах. Явих се на другия ден, когато всички вече бяха заминали, и казах, че съм имал бъбречна криза. Веднага ме изпратиха на преглед във военна болница. Там попаднах на един симпатичен лекар, на когото му разказах, че имам паспорт, че трябва да пътувам и т.н. Той ми даде една карфица и ми прошепна: „Като отидеш да даваш урина, пусни една капчица кръв в нея и готово“. И така направих. Имах кръв в урината – признак, че съм с бъбречна криза. Ония, военните, се

опулиха. Така ми се размина. И успях да тръгна. А късметът ми беше, че имах билет за Хамбург, но слязох в Мюнхен. Защото Ханс Вернер Рихтер ме

беше поканил. Той беше идвал в България и баща ми го развеждаше. Аз го бях издебнал един път и му доверих, че искам да отида в Германия. Той каза непременно да му се обадя. Затова от гарата в Мюнхен взех такси и се озовах при него. У тях имаше някакви непознати господа и той започна да ме запознава: Гюнтер Грас, Мартин Валзер, Енценсбергер… За мен тези имена нищо не говореха тогава.

Значи така започна емигрантският живот – с Гюнтер Грас и Енценсбергер?– Носех със себе си романа, няколко публикувани разказа. Разказа ми „През зида“ го преведоха на немски и излезе в седмичника „Die Kultur”. Ханс Вернер Рихтер ме покани на следващото четене на „Група 47“. Но аз се уплаших. Какво ще правя там! Кой съм аз! Къде ще ходя между тия асове да чета! Не, на мене немския ми стига да пиша радиопиеси и сценарии. Макар че винаги съм го говорел перфектно от дете. Това ми е първият език. И не отидох на четенето. Но така завързах приятелство с Вернер, с Грас и с още няколко писатели.

Може ли обаче да ви върна още малко в България? Срещата на Караславов с младите писатели е на 16 март 1960 г. Вие си тръгвате от България през август същата година. Значи при създалата се атмосфера около вас за около три-четири месеца вземате решението за емигрирате…– Не взех леко това решение. Съвсем не беше спонтанно. От две години имах приятелка, с която много се обичахме. Тя също избяга по-късно от България и стана преводачка на Митеран, професорка в Сорбоната – Антония Пеева. На нея не й стана приятно, когато й казах, че не издържам и ще се махам. Бях се забъркал с онези хора в Съюза на писателите. Цапнат бях в устата. Като седя в „Бамбука“ не внимавам какво казвам и пред кого го казвам. Понеже имах лошо детство и не се бях научил да се самоконтролирам, да се преструвам.

В беседата си през март Караславов казва, че сте объркан и разглезен млад автор, че на обсъждането на романа ви имало клакьори и подставени критици, които да ви хвалят…– Това не беше възможно тогава.

А помните ли самото обсъждане на романа?– Да. Дори го помня цялото. Бяхме на президиум – аз, Васил Попов… Беше пълно. Невероятен интерес! Приятелката ми Тони беше довела красивите си приятелки. И това го взеха за повод, за да кажат, че уж „зозитата“ са се събрали да ме честват.

Да, ако бяха грозни, щеше да е по-леко.– Някои се изказаха, че не съм в правата линия. Тогава стана едно младо момче – Атанас Свиленов, и ме защити горещо – че това е модерна книга и какво ли не. Други станаха също. Георги Крумов, поет – и той възторжен. Други се изказаха „по комсомолски“, но положително. Нямаше много истински дискусии тогава. И това стана повод за провокация.

Да останем още малко в България. В страниците от вашето досие, които познавам, главна роля играе агент „Драгомир“. Той съобщава, че изцяло симпатизирате на Унгарското въстание от 56-а. Какво си спомняте за това?Съобщава как сте слушали чужди радиостанции и после сте осведомявали други млади…– Всяка нощ. Само това правехме. Ние бяхме ужасно развълнувани. В скоби ще кажа, че има голяма разлика между поколението, което е тръгнало на училище в царска България и следващото поколение – на родените

при диктатурата. Аз тръгнах в училище „Априлов“ на „Шипка“ през 41-ва година. Нашето поколение знаеше какво е било преди, а тези след нас – не. Ние сме живели нормално ежедневие, без страхове. Затова моето поколение е много по-смачкано и накърнено в сравнение с поколенията след нас, които не знаеха, че е имало нещо друго освен диктатура. Когато започна Унгарското въстание, то се превърна за нас в ирационална надежда – че сега ще тръгне по всички източноевропейски страни. Беше невероятно, че там се надигат хора с оръжие. Не бях на себе си. Ходех при различни приятели, информирах ги. Трудно се чуваше „Свободна Европа“, защото я заглушаваха, но аз слушах RIAS Берлин, други немски и френски станции. После осведомявах. Трябва да призная, че тогава – не знам защо – не се пазех от „Драгомир“, понеже и той е израснал в Берлин. Мисля, че по царско време баща му е бил в нашата легация там. Любо говореше перфектно немски и с него имахме контакти почти всеки ден. Минавах през тях. Макар че имах някакви съмнения, защото го определиха да отговаря за младите писатели. Но как да кажа, тогава това не играеше особена роля. Ако някой кажеше за друг, че е сътрудник на Държавна сигурност, по-скоро започваха да му завиждат. Познавах едно момче, което се правеше на агент на ДС, за да си осигури известно уважение. Но пък след това го хванаха и го направиха наистина агент.

Пак пред „Драгомир“ сте казали през 1957 г., че промяната не може да стане по пътя, който опитаха унгарците, а от Съветския съюз; че въстанията са излишни героизми, които водят до трагедии… Цитирам ви грубо…– Ние бяхме много отчаяни и търсехме някаква нова рационална перспектива. Бях ужасно ядосан. После след като първия път се връщах от Хамбург, където ходих при майка си, минах нарочно през Будапеща и там се отбих при Нино Николов. Изкарах десет дни с него. Видях разрушената Будапеща. С Нино също бях много близък, но и той се оказа... И то с чин. Още тогава подозирах, защото майката беше кадровичка в ЦК. Няма начин. Нино си купи „Изета“ – ходеше с мотора до Виена и се връщаше, а ние нямахме тия възможности. Въпреки всичко бяхме близки. Десет дни в Будапеща имаше само една тема – въстанието. Нино все пак беше ученик на Дьорд Лукач, имаше философски интереси.

Преди да решите да емигрирате агент „Драгомир“ ви дава няколко характеристики, основаващи се на разговори с вас. Едната е, че бихте искали да отидете на Запад, но ще се върнете, защото сте амбициран да станете писател, и то български писател. Втората – че нарочно говорите политически глупости, за да симулирате политическа незрелост пред другите.– И казва, че трябва ме спечелят.

Да, до края на 60-те години „Драгомир“ е на мнение, че можете да бъдете спечелен на страната на режима. По-късно той оснъзнава, че няма как да бъдете спечелен. Само щетите от вас могат да бъдат минимализирани.– Макар че има един случай. През 1969 г. при мен се появиха Димитър Дублев и Кръстьо Станишев. Носеха писмо от Джагаров, който вече беше станал „голям човек“. Джагаров ми се обаждаше и по телефона. Веднъж – от Рим, когато бил с делегация при папата. Друг път – от ГДР. Въпреки моята вътрешна ярост и гнус, имаше симпатия между нас. Все пак съществува някаква шизофрения – приятелят си остава приятел. Джагаров ми пишеше, че няма никакъв проблем да посещавам България. Вече бях прочут в Германия. Няколко години бях най-високоплатеният кинорежисьор там, с най-голям брой зрители на филмите. Но не съм

Агенти и доклади по линията София – Мюнхен – София

от стр. 9

Кирил Кръстев,

Цветан

Марангозов

и Николай

Марангозов на

семейната вила

в Иваняне през

1959 г.

11Литературен вестник 20-26.02.2013

наивен. Аз дори не ходех във Виена. Е, ходех на ски в Австрия, дори и във Виена бях два пъти, но с едно напрегнато чувство. Знаех, че там е задграничната централа на Държавна сигурност. Също избягвах да ходя в Египет и в други страни „съюзници“ на комунизма. А до Западен Берлин, където трябваше често да ходя, винаги летях със самолет, никога не пресичах ГДР с кола.

Други покани от България получавахте ли? – Често получавах подобни... През 80-те години една кинокритичка – Мария Рачева – много интелигентна, но ачик агент. Живееше близо до нас и идваше при мен. Говореше ми: „Вече не е оня Живков от едно време, когото познаваш. Няма проблем да се върнеш…“ Понеже тя нормално си ходеше в България и пак се връщаше – играеше живо доказателство. Имаше най-различни. Един емигрант веднъж ми вика: „Имам нещо за тебе“. Беше само година след емигрирането ми. Извади от портфейла си телеграма, адресирана до мене. В нея пишеше, че като невъзвращенец съм осъден от българския съд на 10 или 5 години, не помня. Питам го: „Как попадна това у тебе?“, а той: „По погрешка ми го изпратиха“. Веднага разбрах. Да знам поне кой в Мюнхен отговаря за тези неща.

Според досието вас ви посещават в Мюнхен Димитър Дублев… – Кръстьо Станишев…

Това не става ясно от досието… Любен Дилов, но и Цветан Стоянов.– Да, и той дойде. И то още на третия месец – на връщане от Лондон. Изведнъж го виждам в Мюнхен: „Абе ти, какво правиш тука?“ Той ми се усмихва: „Останаха ми още малко пари от Лондон и реших да те видя“. Бях в един малък хотел. И направо се опулих: откъде знае адреса ми! Остана почти една седмица. Запознах го със Стефан Йовев – бивш кореспондент на „Зора“ на източния фронт, истински фашист. На другия ден случайно ги видях да си говорят в един ресторант. След това Цветан ми вика: „Тоя е феномен! За него Франко и Испания са последната крепост!“ Беше му странно и забавно, че има такива хора.

Всичко това формира ли у вас едно постоянно напрежение, че сте желан обект на наблюдение за ДС?– Един от тях, който пък се връщаше от Холандия, ми каза: „Хайде сега да помислим какво да пиша, когато се върна!“ Викам: „Пиши това, което говорим или премълчи, че си бил при мен.“ Той ми отвръща: „Да, ама знам ли те тебе…“ До каква степен подозрението беше взело връх! После видях в досието си доноса му. Нищо не е излъгал.

Това не е „Драгомир“…– Не. Бях нещо като таен културен консул. При мен идваха много хора – Рангел Вълчанов, Едуард Захариев… От киното – почти всички. Да не говорим за Веско Бранев, който ми е най-близкият приятел… Бях се абонирал за български издания. През цялото време получавах „Литературен фронт“, „Септември“, „Пламък“, „Народна култура“. Имаше периоди, когато прочитах някакво заглавие от тях и си виках: „Добре, че не съм там!“

Българската преса като лекарство срещу носталгията.– Ами да! По-добро няма.

Впрочем агент „Драгомир“ пише в едно от донесенията си, че сте го помолили да ви абонира за „Работническо дело“ и за литературни издания.– Да. По това го познах кой е. Понеже веднъж имаше проблем. Май бях закъснял с абонирането. И когато той се появи, помолих го да ме абонира. Дори и за „Работническо дело“, защото по това време беше започнало да става интересно. И по това го познах после кой е, макар че отдавна знаех. Само него бях помолил да ме абонира, никой друг.

Ако резюмирам вашия образ от документите, създадени от агентите и разузнавачите, които ви посещават в Мюнхен, вие сте един успял, свръхуспял режисьор, който води охолен живот. Доста подробно изброяват, че имате две коли, три телевизора, всякаква скъпа техника и т.н. Но същевременно непрекъснато се повтаря това, че не сте доволен от живота в Германия, че искате да постигнете нещо голямо, а статуквото не ви удовлетворява. И ви описват като циник – смятате, че изкуството не е толкова важно, по-важно е да се правят пари, защото така или иначе ще се стигне до атомна война, в която всички ще загинат. Как преценявате днес този ваш образ?– Понеже предполагах, че всички, които ме посещават, пишат доклади в България, играех роля, за да ги заблудя, че уж съм недоволен от живота си. Защото там никой не може да те защити. На моята врата е звънял човек, когото веднага познах по мутрата, че е човек от Държавна сигурност. Той ми каза: „Господин Марангозов, идвам от Дания. Вашият приятел Веско Бранев ме помоли да се отбия. Много здраве!“ Това се случи скоро след убийството на Георги Марков. Аз направо му отговорих: „Кажи на вашия началник, че ако ми направите нещо, ще ми окажете голяма чест!“ И

му затворих вратата. Ако той извади оръжие, никой не може да те защити. При другите срещи малко играех.

Донасят още, че сте били политически неангажиран, че правите комерсиално кино…– Трябва да видите филма ми „Бунтът на покорните“ и други мои сценарии и пиеси от 60-те. В първите си години на емиграция наистина се борех против комунизма. Пишех антикомунистически пиеси, които излъчваха по RIAS Берлин. Така се случи, че бързо успях да стана автор там. Имах само една идея – как да навредя на тези хора, заради които избягах. Когато дойдох на Запад, имах чувството, че съм инвалид. Постепенно се осъзнавах: „Олеле, какво сме ние с нашите комплекси, с нашите самохвалства!“ Трябваха ми 15 години в Германия, докато се изчистя от тези наслоения.

Как се справихте?– Първата книга, която купих в Германия, беше „1984“. Веднага я прочетох и бях разочарован: „Ооо, ние в България сме живели още по-абсурдни неща, които почти не могат да се опишат!“ До днес имам този проблем. Опитвам се да пиша за онова време, но не с неговия език. Трябва да се намери нов подход, нов език, за да бъде описано, за да се вникне в тази шизофрения, в тази самоомраза, която изпитваше всеки. И аз не мога да го хвана както трябва.

В един план за действие на ДС от 1969 г. спрямо вас се набелязват няколко основни задачи – засилване на носталгия към България, внедряване на агент към обекта и т.н. Усещахте ли някакви конкретни действия в изпълнение на тези задачи?– Изпращаха ми грамофонни плочи от Агенцията за българите в чужбина („Филип Кутев“ и пр.), пощенски картички, списания, брошури… Реклама, пропаганда. Естествено, че изпитвах носталгия. Но беше смешно да си мислят, че с плочи и картички ще я направят непреодолима.

А използваха ли за тази цел след смъртта на баща ви предмети, свързани с него? Това също е сред задачите в плана на ДС.– Не. Обикновено ми подхвърляха репликата: „Не смяташ ли да се върнеш вече?“

Усещахте ли около вас внедрен агент?– Мария Рачева. Мисля, че тя специално се занимаваше с мене.

Това през 80-те години. А преди това?– Всъщност винаги съм усещал.

Как реагира човек в такова силово поле?– Казах вече, че когато се появи при мен човек от ДС, си мислех: „Никой не може да ми помогне!“ Не съобщавах за това в полицията, понеже знаех, че това няма да има последствия. Ако решат да ти направят нещо, няма как да реагираш.

При един разпит на Веселин Бранев в ДС той казва, че сте „аполитичен космополит“. Да не би да сте се уговорили с него така да пише за вас?– Дали са го разбрали това? Те са толкова тъпи! Още в началото в Германия без да искам си сложих псевдоним. Защото хазайката ми не можеше да изговори Марангозов. Казваше със запъване – Маркацоров, Маразонов и пр. Затова разделих фамилията си на две имена – Маран Гозов. И така започнах да се подписвам. И тия от ДС така и не ме откриха в първите години.

В досието пише също, че сте имали намерение с Георги Марков да издавате българско емигрантско литературно списание. Доколко е било сериозно? И друго – на места ви цитират, че се изказвате не особено ласкаво за Георги Марков. Защо?– В „Свободна Европа“ работеше една редакторка – Минка Миндолова. Един ден тя ми се обади и каза, че иска да изпрати при мен един български писател. Не бях чувал това име. След малко пристига един нахакан, нахъсен маниак, който говори само за себе си. Разказа ми всичко – за пиесата „Комунисти“ и за какво ли не. Говори ми часове наред. В един момент в яростта си се изпусна: „Българският народ е путьовски народ!“ Прекратих разговора. Но се разбрахме да се виждаме, когато идва от Лондон в Мюнхен да чете репортажите си. Понеже в самия Мюнхен „Свободна Европа“ не се чуваше (беше специално насочено радио), нямах представа какво пише и чете по радиото. Минка после ми изпрати книгите му – „Жените на Варшава“, „Портретът на моя двойник“, пиеси – „Асансьорът“… Погледнах: изтъркан сюжет. Не разбира какво е диалог. Но всеки път щом идваше в Мюнхен, Джери се отбиваше и при мене. Казах му, че няма как да слушам репортажите му и той веднъж ми даде ръкописа на „Задочни репортажи за България“. Но по това време правех някакъв филм и бях много напрегнат. Оставих ръкописа настрана и не го прочетох. И когато той отново се появи – за последен път в Мюнхен – каза: „Познавам един Пейчинов. Има пари. Говорих с него. Хайде да направим едно списание.“ Викам: „Добре, ще участвам.“ Обсъдихме как да го правим, какви материали да публикуваме и т.н. Нещо като български вариант на „Континент“. Малко след това Джери го убиха. Аз

веднага прочетох ръкописа на репортажите. И така се ядосах на себе си! И си викам – изпуснах един важен човек! Бях подведен от този негов български напорист характер. Нещо подобно – но без убийство – стана с Фасбиндер. Той непрекъснато ме причакваше, искаше да ми става асистент. Но колкото повече настъпваше, толкова повече аз се дърпах.

Значи съжалявате за разминаването си с Георги Марков?– Казах си: „Видя ли той какво написа!“ Защото онова, което Джери написа, можех – хипотетично – и аз да го напиша. Но беше и време, когато вече доста се бях отдалечил от българската тематика. Интересното е, че след години прочетох в досието си за тази идея да издаваме списание. Но аз не бях говорил с никого за това. Направо се втрещих. Може Джери да се е похвалил на някого в Би Би Си.

Когато днес четете досието си, усещате ли, че някой друг (Държавна сигурност) е бил иззел и дори управлявал вашия живот? Подобна е ситуацията в „Следеният човек“ на Веселин Бранев, но все пак вие сте на решаваща спасителна дистанция – живели сте в чужбина.– Дори там винаги имах усещането, че съм под наблюдение. Но знаех, че става дума за игра, за двояка игра. Бях дошъл от система, в която всеки без да иска учи играта. Но нямах чувството, че са иззели живота ми. Все пак изиграх всички. Израснах в интернати, в детски домове – понякога при баща ми, понякога при майка ми, в Германия, в България… От малък знам: Аз съм най-важният човек за себе си. Понеже не съм бил важен за другите. Майка ми казваше: „Без тебе войната щеше да бъде двойно по-лека!“ Изобщо аз й бях виновен, че има война. Никога не съм имал чувството, че някой може да ме владее.

Явно не сте се чувствали обичан?– Никак. Нула. Майка ми никога не ме е целунала. Беше комунистка. Обичаше „децата на света“. А баща ми беше олимпиец. Не се интересуваше от битови проблеми. Друг такъв човек не съм срещал. Но за мен беше школа – да видя, че може да се живее и така. По-късно и аз се опитах да живея по този начин, но частично. Никъде не съм назначаван. Никога не съм имал началник.

Преди началото на разговора ни споделихте, че когато сте прочели досието си, сам сте взели решение, че нямате право да се изказвате по обществени въпроси. Какво толкова прочетохте, от което ви стана неудобно?– От глупостта ми. Всичко, което съм правил, са глупости. Особено в детските и младежките ми години – опитът за бягство, затворът и т.н. И „въоръжената конспирация“, която направих. Всички участници в конспирацията, с изключение на мен, бяха доносници. И всъщност мисля, че баща ми зад кулисите е управлявал цялата работа. Той имаше приятели генерали от ДС. Съсед по вила в Иваняне ни беше генерал от Държавна сигурност. Той ме спасяваше три пъти, но при „конспирацията“ – нямаше начин. Аз бях единственият наивник. Просто ме е срам.

Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Публикува се със съкращения

Цветан Марангозов като режисьор в Мюнхен, 1968 г.

12 Литературен вестник 20-26.02.2013

Ñòðîãî ñåêðåòíî! Óïðàâëåíèå ІІІ ÄÑ

Äîíàñÿ: �ÄÐÀÃÎÌÈÐ� Ïðèåë:Ïðèåòî íà 18.VІІ.57 ã. Ñò. ðàç. Âàñèë Âóòîâ, 17 ÷àñà Îòäåëåíèå ІІ, îòäåë ІІ.

ÀÃÅÍÒÓÐÍÎ ÄÎÍÅÑÅÍÈÅ

Íà 15 þëè ïî îáÿä ñðåùíàõ Öâåòàí Ìàðàíãîçîâ. Ïîðàçõîäèõìå ñå èç óëèöèòå è ãîâîðèõìå îòêðîâåíî çà íÿêîè íåùà ñâúðçàíè ñ íåãî. Ïîïèòàõ ãî êàêâî ñòàâà ñ íåãîâîòî çàìèíàâàíå çà Çàïàäíà Ãåðìàíèÿ êàòî èçðàçèõ íåäîâåðèå, ÷å òîé âúîáùå ùå çàìèíå íÿêîãà. Êàçàõ ìó íàïðàâî, ÷å ñå ñúìíÿâàì äàëè ùå ãî ïóñíàò. Òîé êàçà, ÷å ùå ãî ïóñíàò. ×å èìà âðúçêè è ÷å ðàíî èëè êúñíî íåïðåìåííî ùå çàìèíå. Íî â äóìèòå ìó èìàøå íåóâåðåíîñò. Êàçà ìè, ÷å ñåãà íå ìîæå äà çàìèíå, çàùîòî ìó âúðíàëè îò èçäàòåëñòâîòî êíèãàòà çà íÿêîè ïðåðàáîòêè, êîèòî òðÿáâà äà íàïðàâè, çà äà ìîæå êíèãàòà äà èçëåçå. Îïëàêà ìè ñå, ÷å íå ìó ïðèåìàò ðàçêàçè è äâå ìàëêè ïîâåñòè çà ïå÷àò, çàùîòî áèëè ìíîãî íåóäîáíè ïîëèòè÷åñêè. Èçãëåæäàøå ìíîãî ïîñúðíàë. Êàçà ìè, ÷å ìó áèëî òåæêî äà æèâåå. Íÿìàë ïàðè, òâîð÷åñêè íåóñïåõè, íå âÿðâàë, ÷å ìîæåëî ïîëèòè÷åñêîòî ïîëîæåíèå â Áúëãàðèÿ äà ñå ïðîìåíè, êúì ïî-äîáðî. Çàäóøàâàë ñå îò òàÿ �ëèïñà íà ñâîáîäà� è ãëàâíî çà òîâà ìó ñå èñêàëî äà çàìèíå. Àêî çàìèíåë, íÿìàëî äà ñåäè â Çàïàäíà Ãåðìàíèÿ, à ùå íàïðàâåë îïèò äà ó÷è è æèâåå âúâ Ôðàíöèÿ. Çà òàçè öåë îò ñåãà óïîðèòî ïðåç ñâîáîäíîòî ñè âðåìå ó÷åë ôðåíñêè åçèê. Ïîêàçà ìè ðàçíè ñàìîó÷èòåëè è ðå÷íèöè ïî ôðåíñêè, êîèòî íîñåøå â ñåáå ñè. Èñêà äà ïîæèâåå íà Çàïàä, äîêàòî ñè èçâîþâà íÿêàêâî îáùåñòâåíî ïîëîæåíèå, äà çàâúðøè óíèâåðñèòåò èëè êèíîðåæèñóðà, äà ñè èçâîþâà àâòîðèòåò è òîãàâà äà ñå âúðíå, çà äà ìîæå äà òâîðè è äà íå ãî ãàçÿò òàêà ðåäàêòîðèòå. Áåçñïîðíî ãîâîðåøå îòêðîâåíî è èñêðåíî. Ïîäìåòíàõ ìó çà íåãîâèòå ïðèÿòåëè, êîèòî ñà âñå îùå îïîçèöèîíåðè. Òîé êàçà, ÷å å ñâúðçàí ñ òåçè õîðà ïîâå÷å äóøåâíî, è ÷å ñà ìó ñèìïàòè÷íè â ñâîÿòà áåçèçõîäèöà, ÷å òå ñà ãåðîèòå íà ìíîãî íåãîâè ñåãàøíè è áúäåùè ëèòåðàòóðíè ïðîèçâåäåíèÿ. Ñ ïîëèòèêà, êàçà òîé, íå èñêàì è íÿìà äà ñå çàíèìàâàì. Îìðúçíà ìè. Íå ìå èíòåðåñóâà âå÷å êàêâî ñòàâà ïî ñâåòà. Íÿìàì íèêàêâè íàäåæäè è èñêàì ñàìî äà ñè ïîäðåäÿ ëè÷íèÿ æèâîò, äà æèâåÿ äîáðå, äà ðàáîòÿ, äà äèøàì ïî-ñâîáîäíî. Íÿìàì íèêàêâî ïîëèòè÷åñêî âåðóþ � êàçà òîé, íå ìèñëÿ, ÷å êàïèòàëèçìúò å ïî-äîáúð, íî çàïàäíàòà äåìîêðàöèÿ å ïî-äîáðà çà ëè÷íîñòòà, êîÿòî òàì ñå ðàçâèâà ïî-ñâîáîäíî. Ó íàñ â òîâà îòíîøåíèå å ìíîãî òåæêî. Ìîæå áè òîâà ïîëîæåíèå å ñàìî âðåìåííî, ìîæå áè íÿêîãà äà ñòàíå ïî-õóáàâî, êîãàòî ñå ïîñòðîè êîìóíèçìà, íî òîâà àç åäâà ëè ùå äîæèâåÿ, à àç èñêàì ñåãà äà æèâåÿ õóáàâî, ñåãà äà áúäà ñâîáîäåí äà ïðàâÿ è äà ïèøà êàêâîòî ñè èñêàì. Åäèíñòâåíàòà ìó íàäåæäà áèëà â òîâà çàìèíàâàíå.Êàçà ìè îùå, ÷å íÿêîãà ãîâîðåë òàêèâà ðåàêöèîííè ðàçêàçè ïðåä êîìóíèñòè êàòî Ãåîðãè Äæàãàðîâ è äð. ïèñàòåëè, ìàêàð ÷å çíàåë, ÷å å îïàñíî çà íåãî, íå ñ íÿêàêâà öåë, à î ò ïèñàòåëñêè èíòåðåñ, çà äà âèäè êàê òå ùå ðåàãèðàò, äàëè ñà ñå ïðîìåíèëè â ðàçáèðàíèÿòà ñè.Ïî òîâà âðåìå ñå ãîâîðåøå âå÷å çà èçêëþ÷âàíåòî íà Ãåîðãè ×àíêîâ, Ä. Òåðïåøåâ è Éîíêî Ïàíîâ îò ÖÊ íà Ïàðòèÿòà. Àç ãî ïîïèòàõ êàêâî ìèñëè ïî òîâà. Òîé ìè êàçà, ÷å íèêàê íå ñå ðàäâàë. Ñïîðåä íåãî òîâà îçíà÷àâàëî,

÷å â íàøèÿò ÖÊ âçåìàëî âðúõ �ñòàëèíñêîòî êðèëî�, ÷å ñå ïîãðåáâàëè ó íàñ ðåøåíèÿòà íà ÕÕ êîíãðåñ íà ÊÏÑÑ.Âúðíàõ ðàçãîâîðà ïàê êúì çàìèíàâàíåòî ìó. Òîé îáà÷å, î÷åâèäíî, íå èñêàøå äà ãîâîðè ïî òîâà. Ïîïèòàõ ãî ïî êîå âðåìå ñìÿòà, ÷å ìîæå íàé-ðàíî äà çàìèíå. Êàçà ìè, ÷å ùå íàïðàâè îïèò ïðåç åñåíòà. Íàìåêíàõ ìó çà åäèí ïðåäèøåí íàø ðàçãîâîð, êîãàòî áÿõ ìó êàçàë, ÷å ùå èñêàì òîé äà ìè ñâúðøè íÿêîÿ ðàáîòà, ÷å ùå ãî ñâúðæà ñ íÿêîè õîðà îò Çàïàäíà Ãåðìàíèÿ. Ïî-ðàíî òîé áåøå îáåùàë. Ñåãà ìè êàçà: �Àêî å íåùî ïîëèòè÷åñêî, íå èñêàì. Íå èñêàì äà ñå áúðêàì â òàêèâà ðàáîòè.� Óïðåêíàõ ãî, ÷å òîé ñàì ìè å äàë ïîâîä äà ìó íàïðàâÿ òàêîâà ïðåäëîæåíèå, ÷å ïî-ðàíî ìè áåøå êàçàë, ÷å å íóæíî äà ñå âîäè âíèìàòåëíà, ñúãëàñóâàíà è îðãàíèçèðàíà áîðáà. Îáúðíàõ âñè÷êî íà øåãà è ìó êàçàõ, ÷å ìîæå äà áúäå ñïîêîåí, ÷å íÿìàì íàìåðåíèå äà ãî çàìåñâàì â �íÿêàêâè ðàáîòè�. Òîé ìè êàçà, ÷å ïî-ðàíî ìîæå áè ñúì ãî ðàçáðàë ãðåøíî. Òîé å ãîâîðèë íå çà ïîëèòè÷åñêà áîðáà, à çà èäåéíà áîðáà ñðåä èíòåëåêòóàëöèòå, ñðåä ïèñàòåëèòå, çà äà ñå ïðîìåíÿò íÿêîè ðàçáèðàíèÿ, çà äà ñå âíåñå åäíî ïî-äåìîêðàòè÷íî ìèñëåíå ó íàñ, êîåòî ùÿëî äà ñïîìîãíå äà ñå ïîäîáðè è àòìîñôåðàòà íà æèâîòà â Áúëãàðèÿ, äà ñå ñúçäàäàò óñëîâèÿ çà ñâîáîäíî òâîð÷åñòâî, äà ñå ïðåìàõíå ñêîâàíîñòòà íà äóõîâåòå îò ñåãàøíàòà �ïàðòèéíà ïðèíöèïíîñò�, äà ñå îáëàãîðîäè è ñàìàòà êîìóíèñòè÷åñêà èäåîëîãèÿ ñ íàé-äîáðèòå ïðèíöèïè íà õóìàíèçìà è ïàðëàìåíòàðíà äåìîêðàöèÿ, êàêòî òîâà ñòàâàëî â èçâåñòíà ñòåïåí â Ïîëøà è Þãîñëàâèÿ. Çà òàêàâà áîðáà ãîâîðåë òîé, à èìåííî òÿ òðÿáâàëî äà ñå âîäè âíèìàòåëíî è ñ òúðïåíèå, êàòî ñå ïå÷åëÿò ïðèâúðæåíèöè, ÷ðåç óáåæäàâàíå, ÷ðåç ïîñâåùåíèå, â èìåòî íà ñâîáîäàòà íà ÷îâåøêèÿ äóõ.Òîé ìè öèòèðàøå íÿêàêâè ñòàðè èäåîëîãè÷åñêè àâòîðè è ôèëîñîôè, êîèòî êàçâàëè, ÷å ñâîáîäàòà å áèëà âèíàãè îáåêò íà áîðáèòå íà õîðàòà, ÷å íàðîäà, ÷åñòî â ðàçðåç ñúñ ñòàðèòå èíòåðåñè ñå å áîðåë è ïðîëèâàë êðúâ çà òàÿ ñâîáîäà, êîÿòî íå âèíàãè ìó å áèëà ÿñíà, ÷å òîâà å ïî-ñêîðî íÿêàêúâ áèîëîãè÷åñêè ñòðåìåæ, îòêîëêîòî ñîöèàëåí, è ïîëèòè÷åñêè. Çà òîâà áèëî íóæíî äà ñå ñúáèðàìå íà ãðóïè, â êîìïàíèè, ìëàäè ïèñàòåëè, õóäîæíèöè, àðòèñòè, æóðíàëèñòè, äà ðàçèñêâàìå, äà ñïîðèì, äà ÷åòåì êíèãè, íî íå ñàìî ñúâðåìåííè êíèãè, íî äà èçó÷àâàìå è ñòàðèòå ôèëîñîôè, êîèòî ìîãàò äà íè íàó÷àò íà ìíîãî íåùà, äà îáëàãîðîäÿò íàøèòå óñèëèÿ. Òîé ñïîìåíà ìåæäó ôèëîñîôèòå � Êàíò, Íèöøå, Øîïåíõàóåð. Êàçà, ÷å òðÿáâà äà ïîòúðñèì è íàìåðèì êíèãèòå è íà íÿêîè ñúâðåìåííè çàïàäíè ôèëîñîôè. Íèùî ÷å ãè îáâèíÿâàëè â ðåàêöèîííîñò. Âñå íåùî ìîæå äà ñå íàó÷è îò òÿõ. Âàæíîòî å äà íå ñå èçêîïàâà ïðîïàñò ìåæäó êóëòóðàòà íà Çàïàäà è íàøàòà êóëòóðà, çàùîòî òîâà ùÿëî äà áúäå âúâ âðåäà íà íàøàòà êóëòóðà, êîÿòî ùÿëà äà ñè îñòàíå â ñâîÿòà ïðîâèíöèàëíà çàòâîðåíîñò. òîçè äóõ òîé ãîâîðè äîñòà äúëãî âðåìå, íî òîâà å ñúùèíàòà íà âñè÷êè, êîåòî êàçà. Ñðåùàòà íè áå íåî÷àêâàíî ïðåêúñíàòà, çàùîòî îò íÿêúäå ñå ïîÿâè íÿêàêâà íåãîâà ïðèÿòåëêà, ñ êîÿòî ùåëè äà õîäÿò íà êèíî ñëåä îáÿä.

�ÄÐÀÃÎÌÈÐ�

ÑÏÐÀÂÊÀ: Öâ. Ìàðàíãîçîâ � èçâåñòåí.

ÇÀÄÀ×È:Êîìåíòàð è ïî ïëåíóìà ñðåä ïèñàòåëèòå è äðóãèòå êóëòóðíè äåéöè.ÄÑ 1 åêç.22.VІІ.57 ãîäèíà

Ñòðîãî ñåêðåòíî!ÓÏÐÀÂËÅÍÈÅ VI ÄÑ ÑÚÎÁÙÀÂÀ: àã. �Âåëèíîâ�ÎÒÄÅË III ÏÐÈÅË: ìàéîð Àíãåë ÆåëåâÎÒÄÅËÅÍÈÅ III Íà 13.III.1969 ãîä.

ÌÂÐÓÏÐÀÂËÅÍÈÅ VI � Äѹ222616 àïðèë 1969 ã.ÑÎÔÈß

ÀÃÅÍÒÓÐÍÎ ÑÂÅÄÅÍÈÅ

Îò èçòî÷íèêà íàó÷àâàìå, ÷å Öâåòàí Ìàðàíãîçîâ, ðîäåí 1933 ãîäèíà, ñèí íà Íèêîëàé Ìàðàíãîçîâ � ïèñàòåë, ïîíàñòîÿùåì æèâåå â Ìþíõåí (ÃÔÐ) íà àäðåñ Ãåîðãèåíùðàñå (georgienstr) ¹ 53, òåë. 37-98-33. ÃÔÐ æèâåå îò 1960 ãîäèíà.Äî ìîìåíòà íà íàïóñêàíåòî íà Áúëãàðèÿ Öâåòàí Ìàðàíãîçîâ ñå çàíèìàâàøå ñ ðèñóâàíå íà êàðèêàòóðè è ïèñàíå íà ðàçêàçè. Ãîëÿìà ÷àñò îò ðàçêàçèòå ñà áèëè ïóáëèêóâàíè â ñï. �Áúëãàðñêè âîéí�, �Ïëàìúê�. Èçäàäå è åäèí ðîìàí � �Áåçðàçëè÷íèÿò� � èçäàíèå íà �Áúëãàðñêè ïèñàòåë�. Ïðè íàïóñêàíåòî íà Áúëãàðèÿ Ìàðàíãîçîâ ñå çàñåëâà â Ìþíõåí. Äîêîëêîòî å èçâåñòíî íà èçòî÷íèêà, ìàéêàòà íà Öâåòàí å ãåðìàíêà, êîÿòî æèâåå â Õàìáóðã. (Íèêîëàé Ìàðàíãîçîâ ñå ðàçâåæäà ñ íåÿ ïðåç 1943-45 ãîäèíà îæåíâà ñå ïîâòîðíî). Îò âòîðèÿ ñè áðàê èìà ñúùî ñèí. Ïî èçêàçâàíèÿ íà Öâåòàí, òîé íèêîãà íå áè îòèøúë ïðè ìàéêà ñè äà èñêà ïàðè. Òîâà å âúçìîæíî, ñëåä êàòî èçòî÷íèêúò äîáðå ïîçíàâà Öâåòàí.Îùå ñ îòèâàíåòî ñè â ÃÔÐ Öâåòàí èçäàâà â íÿêîè çàïàäíîãåðìàíñêè âåñòíèöè ñâîè ïðîèçâåäåíèÿ, êîèòî èçòî÷íèêúò å ÷åë. Õàðàêòåðíî çà òåçè ðàçêàçè å, ÷å â òÿõ ïðåîáëàäàâà òåíäåíöèÿòà íà èçêîðèñòÿâàíå íà ñîöèàëèñòè÷åñêàòà äåéñòâèòåëíîñò â Áúëãàðèÿ. Áèâàò ÷åòåíè íåãîâè ïðîèçâåäåíèÿ è ïî àìåðèêàíñêàòà ðàäèîñòàíöèÿ â Çàïàäåí Áåðëèí (ÐÈÀÑ).  ïåðèîäà 1960�1963 ãîäèíà Ìàðàíãîçîâ ñå ïîäïèñâà ñ ïñåâäîíèì Öâåòàí Íèêîëàé.  åäíà ìàëêà áèîãðàôè÷íà áåëåæêà ïî ïîâîä íà åäèí ðàçêàç îò Ìàðàíãîçîâ â Ìþíõåíñêèÿò âåñòíèê �________________� ñå êàçâà, ÷å òîçè ìëàä àâòîð, ñëåä çàâúðøâàíå íà ãèìíàçèÿ çàïî÷íàë äà ðàáîòè êàòî æóðíàëèñò è ïèñàòåë. Áèë îáà÷å èíòåðíèðàí çà äâå ãîäèíè â ëàãåð, ïîðàäè ïîëèòè÷åñêè ñõâàùàíèÿ. (Èñòèíàòà å, ÷å òîé íå å áèë â ëàãåð � âðåìåòî, çà êîåòî ñòàâà òóê âúïðîñ, òîé å ïðåêàðàë â êàçàðìàòà 1952�1953 ãîäèíà â Áëàãîåâãðàä èëè íÿêúäå íàáëèçî òàì). Ñëåä òîâà òîé ðåøàâà äà íàïóñíå Áúëãàðèÿ. Òàçè âúçìîæíîñò ìó ñå áèëà îòäàëà ïðåç 1960 ãîäèíà, îòêîãàòî æèâååë â ÃÔÐ.Èçòî÷íèêúò ïðåç 1963 ãîäèíà ñëóøà åäíà ðàäèîïèåñà îò Ìàðàíãîçîâ ïî Çàïàäíîãåðìàíñêîòî ðàäèî. Òóê Ìàðàíãîçîâ ñå îïèòâà äà ïîêàæå ðàçäâîåíîòî ñúçíàíèå íà åäèí ïðîêóðîð â ñîöèàëèñòè÷åñêà Áúëãàðèÿ. Ïðîêóðîðúò å ïðè÷èíàòà äà îñúäÿò íà 10 ãîäèíè çàòâîð åäèí íåâèíåí ÷îâåê è ñúâåñòòà íà ïðîêóðîðà çàïî÷âà äà ãî êàðà äà ñúæàëÿâà çà ïîñòúïêàòà ñè, îáà÷å

íå ÿ ïîïðàâÿ, çà äà áúäå äîáðå ïðåä âèøåñòîÿùèòå îðãàíè. Öåëèÿò ðàçêàç íà ðàäèîïèåñàòà äèñêðåäèòèðà ñîöèàëèñòè÷åñêîòî ïðàâîñúäèå.Ïðåç 1964 ãîäèíà Ìàðàíãîçîâ çàïî÷âà äà ñíèìà ôèëìè � êúñîìåòðàæíè, ñ êîèòî ñå ïðåäñòàâÿ è íà ôåñòèâàëà çà

êúñîìåòðàæíè ôèëìè â Ãåëçåíêèðõåí (ÃÔÐ). Íå å èçâåñòíî äàëè å ïîëó÷àâàë íàãðàäè èëè ïîîùðåíèÿ, îáà÷å â íÿêîè çàïàäíîãåðìàíñêè âåñòíèöè êàòî �Äè Öàéò� èçëèçàò ìàëêè ñúîáùåíèÿ çà íåãî, êúäåòî ñå ïîÿâÿâà ïîä íîâ ïñåâäîíèì Ìàðàí Ãîçîâ. Òîâà å ìàëêî ñëåä 1965 ãîäèíà (ÿíóàðè èëè ôåâðóàðè). Ñëåä òîâà çàïî÷âà ñíèìàíåòî íà ôèëìè çà ãåðìàíñêè òóðèñòè íà î-â Ìàéîðêà â Ñðåäèçåìíî ìîðå. Ïðåç 1967 ãîäèíà è íà÷àëîòî íà 1968 ãîäèíà Ìàðàíãîçîâ ñíèìà ôèëì, êîéòî âäèãà â Çàïàäíà Ãåðìàíèÿ äîñòà ãîëÿì øóì. Çà Ìàðàíãîçîâ ïèøàò ñïèñàíèÿ, êàòî �Äåð Øïèãåë� è �Ùåðí�, êúäåòî èìà è íåãîâè ñíèìêè.  áèîãðàôè÷íèòå äàííè òàì ñå ïðîêðàäâà äðóãà åäíà âåðñèÿ, ÷å Ìàðàíãîçîâ å áèë îôèöåð â Áúëãàðñêàòà àðìèÿ, ïî ïîëèòè÷åñêè ïðè÷èíè îáà÷å çàáÿãíàë â ÃÔÐ è ñå óñòàíîâèë â Ìþíõåí. Äî òîçè íåãîâ ïåðèîä íå å èçâåñòíî êàê Ìàðàíãîçîâ å èìàë è êîé ãî å ôèíàíñèðàë ïðè ôèëìîâàòà ìó äåéíîñò.Îò íÿêîè ñâîè ïîçíàòè, êàòî Àõèíîðà Êóìàíîâà (ñúùî çàáÿãíàëà îò Áúëãàðèÿ, äúùåðÿ íà áèâø îôèöåð) è íÿêîè äðóãè, çà êîèòî èçòî÷íèêúò ìîæå äîïúëíèòåëíî äà äàäå ñâåäåíèÿ, Ìàðàíãîçîâ å âçåìàë ïàðè â çàåì, êîèòî íèêîãà íå å âðúùàë. Îò äðóãà ñòðàíà å æèâÿë äîñòà íà øèðîêî, âèäíî îò íÿêîè ñíèìêè, ïðèòåæàíèå íà íåãîâèÿ áàùà è íà Âåñåëèí Áðàíåâ, äðóã íåãîâ ïðèÿòåë (Áðàíåâ � ñèí íà Íåäåë÷î Áðàíåâ, âúðõîâåí ñúäèÿ, íàêàç. îòäåëåíèå, ñöåíàðèñò íà ôèëìà �Íàé-äúëãàòà íîù�, ñúñòàâèòåë íà ñáîðíèê ðàçêàçè, íàïèñàë è åäíà íîâåëà). Ñ Âåñåëèí Áðàíåâ Ìàðàíãîçîâ å â êîðåñïîíäåíöèÿ, ñàìî êîãàòî Áðàíåâ å â ÷óæáèíà.Îò ñíèìêèòå, êîèòî èçòî÷íèêúò å âèæäàë, ïðàâè âïå÷àòëåíèå, ÷å Ìàðàíãîçîâ å â ìíîãî áëèçêè îòíîøåíèÿ ñ åäíà ñúùî òàêà çàáÿãíàëà áúëãàðêà � Êðèñòèíà Ìåðäæàíîâà, æèâÿëà íÿêîãà íà óë. �Ã. Ãåíîâ� ¹30 � Ñîôèÿ. Òîâà íàâåæäà íà ìèñúëòà, ÷å Ìàðàíãîçîâ ìîæå è äà ïîääúðæà âðúçêè ñ áúëãàðñêè åìèãðàíòñêè ñðåäè.Ñïîðåä ñïèñàíèå �Äåð Øïèãåë�, Ìàðàíãîçîâ å ñêëþ÷èë äîãîâîð ñ èçâåñòíà ôèëìîâà êúùà â Ìþíõåí çà âðåìå îò 3 ãîäèíè, êàòî ìåñå÷íî âúçíàãðàæäåíèå ïîëó÷àâàë íàä 3 000 çàïàäíîãåðìàíñêè ìàðêè.Ôèëìúò, êîéòî òîé íàïðàâè ïðåç 1967/68 ãîäèíà å îçàãëàâåí �Äåâñòâåíèöàòà îò Áàìáåðã�, ïðîæåêòèðàí ñ óñïåõ â Çàïàäíà Ãåðìàíèÿ (8 èëè 10 ñåäìèöè íå å ñëèçàë îò åêðàíèòå). Ìàðàíãîçîâ å ñìÿòàí çà åäèí íàäåæäåí ðåæèñüîð â Çàïàäíà Ãåðìàíèÿ.

13.III.1969 ãîäèíà �ÂÅËÈÍÎÂ�

Ñïðàâêà ïî ñâåäåíèåòî: Îòíàñÿ ñå çà Öâåòàí Ìàðàíãîçîâ � èçìåííèê íà ðîäèíàòà îò 1960 ãîäèíà, ïîíàñòîÿùåì æèâóù â ãðàä Ìþíõåí � ÃÔÐ.Çàñå÷åíè ëèöà: - Âåñåëèí Áðàíåâ îò Ñîôèÿ, êîéòî ïîääúðæà âðúçêà, ÷ðåç êîðåñïîíäåíöèÿ ñ Ìàðàíãîçîâ, êîãàòî å çàä ãðàíèöà.Ìåðîïðèÿòèÿ: Ïðåïèñ îò ñâåäåíèåòî äà ñå èçïðàòè íà óïðàâëåíèå I è II ÄÑ.Äà ñå íàïðàâè êàáèíåòíî ïðîó÷âàíå íà Öâåòàí Ìàðàíãîçîâ è âðúçêàòà ìó ñ Âåñåëèí Áðàíåâ.Ïîñòàâåíè çàäà÷è: Íà àãåíòà ïî ñâåäåíèåòî íÿìà ïîñòàâåíè çàäà÷è.

Îòïå÷àòàíî â 4 åêç.¹1 � ÐÄ íà àãåíòà¹2 � ó-íèå I Äѹ3 � ó-íèå II ÄÑ ÌÀÉÎÐ: ________________¹4 � îòäåë VIIÇàïèñàë: À/Æ.

Из досието на Цветан Марангозов

13Литературен вестник 20-26.02.2013

Екатерина Бончева е втори мандат член на т.нар. Комисия по досиетата. Журналист с дългогодишна

практика във в. „АБВ“, в. „Демокрация“, радио „Свободна Европа“, телевизия „Европа“. В последните пет години

има множество публикации и публични изяви по темата за досиетата.

Разговаряме с нея на 12 февруари 2013 г.

Вече втори мандат сте в Комисията по досиетата. Спомняте ли си с какви очаквания влязохте в нея и как те се промениха в практиката?– Чисто личните ми очаквания бяха, че ще работя нещо интересно. Сега съзнавам, че тогава не съм си задавала въпроса дали ще работим добре като екип. Нито съм се замисляла каква би била ролята на председателя на комисията. Което си е лекомислие. Вече виждам какво огромно значение има това, че създадохме екип през първите пет години и колко е важно, че председателят е човек, който не се страхува да поема удари. Защото срещу комисията и до ден днешен съществува силна съпротива. Душманите ни са живи и действат. Още повече, когато се променят ключови текстове в закона за досиетата, които го правят по-либерален, т.е. дават възможност да осветяваме все повече категории хора, сътрудничили на бившата Държавна сигурност. И не съм си представяла, че за пет години ще успеем да съберем 13 километра архив.

Още колко километра очаквате да изминете?– Едва ли ще стигнем архива на ЩАЗИ, който е 170 км. Но нашите 13 км са всъщност доста повече, защото това са само документите на хартиен носител. А имаме и други – магнетофонни и филмови ленти, дискове и прочее документи на електронен носител. Може да стигнат и 20 километра, но това не е толкова важно, а по-скоро онова, което виждаме в тях…

Важното е да ги изминем.– Да, важното е да ги изминем тези километри, а ние сме все още по средата на пътя.

И кои бяха най-големите ви разочарования, докато стигнете дотук?– По-често изпитвах не толкова разочарование, колкото потрес. Първо – от мащабите на Държавна сигурност. Не е имало сектор от публичния живот, който да не е бил наблюдаван. Пример за това са т.нар. литерни дела. Те дават най-добра представа какво е представлявал октоподът Държавна сигурност. Може би очаквате да кажа, че съм потресена и от многото унищожени документи. Да, но с годините се убедих, че трудно може да бъде заличена истината. Една следа води към друга следа. Най-простият пример – документите на един агент са унищожени, но откриваме негови доноси или „сведения“ в досиетата на неговите жертви. Като в пъзел образът на ДС съвпада с една действително зловеща репресивна система.

А т.нар. малки разочарования – от хора, от доскорошни авторитети?– В това се състои голямото отмъщение на Държавна сигурност. Както казва Адам Михник, отварянето на досиетата е посмъртната победа на КГБ. Но това не означава, че не трябва да ги прочетем. Напротив! Вярно е, че от средите на интелектуалците излязоха имена на агенти, при чието разсекретяване изживях шок. Например, като се започне от името на човек, който беше в един период главен редактор на вестник „Демокрация“ и се стигне до хора, които лично съм канила в студиото на „Свободна Европа“ в качеството им на стожери на демокрацията. Някои бяха дори мои приятели.

Но и много от техните досиета са унищожени.– Факт е, че в последните дни на ДС именно документите на Шесто управление най-масово са унищожавани, но това е още едно отмъщение на същата тази ДС. Ако някой си е мислел, че така прави услуга на агентите с унищожени досиета, жестоко се е лъгал. Защото са оставени достатъчно следи, по които пак разбираме кой е вербуван за агент, без обаче да имаме възможност да прочетем документите, които да покажат какво точно е вършил и писал той, т.е. дали е бил ефективен агент на ДС.

В процеса на оповестяване на бивши агенти и сътрудници, които са заемали или заемат публични длъжности, научихме и имена на писатели. Но нямаше да ги узнаем, ако не бяха заемали тези постове след 1989 г. Законът не предвижда изрично разсекретяване на досиетата на членовете на т.нар. творчески съюзи и писателите имат основание да се смятат за ощетени.– Вярно е, че законът не визира като специална категория писателите, за да бъдат те осветени. Но пък и вие сами сте си виновни. Защото законът дава възможност на гражданските организации, т.е. и на творческите съюзи да поискат т.нар. предварителна проверка. До този момент нито един творчески съюз – вече шеста година – не е поискал проверка на своите членове. Представляващият съответната организация, със съгласието на членовете, може да подаде заявление за проверка за принадлежност на всеки. При това – нашият отговор не е публичен, а в специално писмо до самата организация. Но нито един писателски съюз не е направил това. И вероятно това е отговор на въпроса какво е било

писателското съсловие през онези години. Защото виждате, че писатели, които в един момент са заемали публични длъжности, най-неочаквано се оказват свързани с репресивната система. Но ако искате да научите колко от тях, под и над тях и около тях са били свързани с Държавна сигурност, това зависи само от вас.

Споменахте за литерните дела. Но съм чувал, че много от тях са унищожени. Как стоят наистина нещата?– Да, действително е така. Най-силно е прочистен архивът на Шесто. Например имах повод да науча, че ги няма литерните дела на Клуба на младия кинодеец, на Българската кинематография… Говори се, че може да са някъде другаде. Но пък хубавото на закона е, че прекрати търговията, спекулацията и изнудването с тези документи. Все пак наличните литерни дела не са малко, защото те са се образували от ДС за почти всичко.

Тук е проблемът. От една страна, има много създадени литерни дела, но и много са унищожени.– Все пак достатъчно са запазени. И ако свържете едно литерно дело с лично дело, може да реконструирате доста правдоподобна картина.

Оказа се, че трябва търпеливо да възстановяваме пъзела. Както стана ясно, много от досиетата на агентите са унищожени, но можем да открием техни доноси в досиетата на техните жертви, т.е. на обектите на ДС. Доколко обаче това е надежден инструмент? Можем ли да сме сигурни например, че сведението, което агент „Атанас“ дава за Константин Павлов, принадлежи именно на агента, който вие разсекретихте и се оказа Вера Мутафчиева?– Открихме не един, а три доноса на Вера Мутафчиева. Всеки агент е имал уникален номер. Псевдонимите са се повтаряли, но номерата са били уникални.

Значи не може да спорим за това?– В никакъв случай. Доносът на агент „Атанас“ в нечие досие си носи и съответен номер. Съпоставяме този номер с номера в регистрационната бланка и в дневника и така установяваме, че става дума за едно и също лице. Самото осветяване на Вера Мутафчиева предизвика потрес у мен. Но особено един от доносите й ме порази. От него се разбира, че дъщеря й е посетила една конференция в Югославия и след завръщането й е разпитвана от майка си какво се е случило там. Тя не донася срещу дъщеря си, но я използва, за да донася. Настръхнаха ми косите. Така че, за съжаление, грешка няма. Това са просто изключително печални страници.

Какво да правят историците и другите изследователи, които иначе трябва да пишат история, без да премълчават нито едно име и факт, станали им известни, но пък законът им забранява да обявят например кой стои зад един или друг псевдоним на агент, който не е разсекретен?– Колкото и да е либерален законът за досиетата, в него има текстове, попадащи в обсега на закона за защита на личните данни. Има друг забранителен текст – че нямаме право да обявяваме имената на починали лица. При приемането на закона са се чули гласове, че един починал човек вече няма как да се защити. Това обаче до голяма степен ощетява историята.

А това отнася ли се и за т.нар. исторически личности?– За тях не се отнася. Все пак четем не само буквата на закона, но и неговия дух. Правим всичко възможно, спазвайки закона, да осигурим максимална откритост. Дори да не се разгласи всичко за една личност, поради несъгласието на нейните наследници, документите за нея могат да се прочетат. И трябва да се прочете всичко, защото архивите на ДС представят другата страна на историята. Например в едно литерно дело се разказва за това как една цяла сватба е арестувана и сватбарите са изпратени в лагер, защото не отменили сватбата, състояла се в деня на смъртта на Сталин. Обаче когато четеш този документ оставаш с впечатлението, че не става дума за сватба, а за сбор от хора, събрали се, за да съборят властта. Тези архиви имат няколко пласта и човек трябва да бъде внимателен при тяхното четене, за да не бъде подведен от паралелната действителност, която представляват.

Поне в България все още не е достатъчно изследван езикът на тези документи. Как го разчитате вие?– Доносът като текст е интересна тема. Трябва обаче да разделим двата основни вида документи – служебната документация и личните дела (досиетата). В служебния архив на ДС доминира административният новоговор. Но ми направи впечатление, че особено в първите десетилетия след 1944 г. нашите служби са си кореспондирали със съветските на руски език, като помежду си се наричали „братовчеди“. Това е белег за изключителна близост. От друга страна, е знак за лишаване на българските служби от суверенитет. При личните дела се наблюдава опит за представяне на ДС като пазител на националната сигурност. Старателно се прикрива нейният репресивен характер. Например никъде в документите не се употребява думата „донос“. Почти навсякъде се използва понятието „сведение“. Що за сведения са текстове, които са подписани с псевдоним

и започват – за още по-голяма тайнственост – с фразата „Един приятел ми каза…“. Целият разказ на агента е в трето лице единствено число – „Той ми каза… Той беше там…“ Понякога самият агент присъства като обект в своя донос със собственото си име, за да бъде още повече законспириран. Като цяло езикът на документите е подчертано репресивен – както към лицата, които трябва да бъдат притиснати и вербувани, така и към личности от „предишния режим“, които са наричани „бивши хора“ или просто „бившите“. С развитието на системата постепенно репресията се трансформира в съблазън. Държавна сигурност започва да съблазнява своите бъдещи агенти и сътрудници, изкушавайки ги с привилегии и кариера. Тук е големият грях на интелектуалците, които са се поддали на тази съблазън.

Натъквали ли сте се на случаи, при които обекти на ДС през 70-те и 80-те години пряко са страдали от репресията на службите? Или просто след 60-те години лицата са били следени „за всеки случай“?– О, да, натъквала съм се!

Задавам този въпрос, защото ми се иска да погледнем отблизо един мит – че след средата на 60-те години, когато в НРБ вече няма концентрационни лагери, комунистическият режим става по-мек и ДС става просто един „по-внимателен“ спрямо българските граждани правоохранителен орган; че липсва пряката репресия, а има само игра на взаимно опитомяване между системата и хората.– Това е един удобен мит. Репресията като тънка червена линия минава през всички 45 години на режима. А да не забравяме, че през 80-те лагерът в Белене отново е отворен – за етническите турци. Но ако първоначално следенето често е водило до физическа смърт или до лагер, до изселване или малтретиране, постепенно репресията започва да се видоизменя. Съблазняването с облаги и кариера също е репресия. Например се вижда, че голяма част от хумболтовите стипендианти, пък и други хора на умствения труд – стипендианти, участници в конгреси и пр. – са били изкушени и са дали съгласие да сътрудничат на ДС. Тогава се появява нова дума в езика на ДС – „маршрутиране“. Това означава, че на съответния агент, натоварен със специални задачи зад граница, се поемат всички разноски по пътуването и пребиваването. Понякога се поемат и разноските на неговото семейство.

А какво ще правите с т.нар. доверени връзки (ДВ) и доверени лица (ДЛ) на Държавна сигурност? Те в момента не подлежат на разсекретяване.– Аз ги наричам „скритият щат на Държавна сигурност“, защото те не са имали централна регистрация. Иначе, макар и с по-малка степен на свързаност с ДС в сравнение с агентите, те са изпълнявали доста сходни функции. Цялата българска погранична зона е била опасана като с броеница от хиляди доверени лица и доверени връзки. Това са били кръчмарят, говедарят, кметът, учителят… Но те нямат централна регистрация, а са фигурирали с истинските си имена единствено в тефтера на оперативния работник, който ги е ръководил. Затова ние обявяваме доверените лица и връзки само ако са направили „кариера“ и са пораснали в агенти.

Колко дела загуби досега Комисията по досиетата, заведени от засегнати лица?– Не знам точно. Две или три. Няколко. По-важното е защо сме ги загубили. Загубихме ги не защото сме сгрешили с установяването на връзката на съответното лице с ДС, а защото сме нямали право да го проверяваме. Нямаме нито едно дело, загубено заради фактическа грешка, защото работим само по документи.

Защо все още не сте проверили работещите в литературната периодика? Имам предвид редакторите, членовете на редколегиите и дори водещите на рубрики в литературни вестници и списания, а защо не и в алманаси.– Заради по-големия интерес и огромния обем от работа проверихме само ежедневниците, както и някои седмичници. Литературните седмичници, списания и алманаси, излизали от началото на 90-те до днес, също ще бъдат проверени, но не тази година.

Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Досиетата – между репресията и съблазънтаРазговор с Екатерина Бончева

14 Литературен вестник 20-26.02.2013

Иван Радев

Всъщност тази дейност на проф. д-р Иван Д. Шишманов е една от многото, които са останали непривлечени от специалистите, занимавали се с характеристика на неговото дело. За съжаление в публикувания му „Дневник” (С., 2003) не попадаме на лични свидетелства за нея. Убягнала е и на автора, който е осъществил най-солидното изследване, което досега му е посветено – „Иван Шишманов. Строител на българската национална наука и култура” (С., 1988). А тя е показателна за неговата позиция във време, когато целокупната българска общност е въвлечена в съдбоносни изпитни – в непосредното си битие, в духовно-нравствен и психологически план, в чисто физическото си обезкръвяване.Проследим ли мястото и ролята на проф. Иван Д. Шишманов за осъществяването на „Походна войнишка библиотека”, се убеждаваме, че така не разкриваме някакви нови черти на характера и присъствието му в публичното пространство. Те са познатите – пламенна ангажираност, толерантност и обективност в общуването, ерудиция и широта на възгледите. В този смисъл целта на новооповестяваните архивни свидетелства е скромна и е с практически последици – да се обогати архивът на неговото епистоларно наследство в очите на специалистите и да се разкрие още една полоса, потънала в забрава, на неговото присъствие в социума.Впечатлението е, че не всички писма от преписката на проф. Иван Д. Шишманов с Щаба на армията през 1917-1918 г. са запазени в Централния военно-исторически архив – Велико Търново. Изводът се отнася преди всичко за неговите – тъй като другите са винаги извеждани с номер, с оставяни копия и пр. А тези на Шишманов са по правило писани на ръка, на случайни листове, с различни бланки и т.н. Но и наличната част от разгърналата се кореспонденция е достатъчна да реконструира напрегнатите усилия около подготовката и издаването на внушителния корпус книги от библиотечната поредица. Именно това е основанието да бъдат специално прокоментирани неговата роля и заслугите му за успеха на начинанието. Естествено е съставеният списък на изтъкнати дейци, до които е изпратена първата версия на проекта с допитване за тяхното мнение, да включва и името на проф. д-р Иван Д. Шишманов. На него той отговаря сдържано и лаконично със следното писмо (ръкопис, оригинал), запазено в Държавен военно-исторически архив:

Многоуважаеми г-н Полковник,Сърадвам Ви горещо за идеята да уредите за войниците на фронта походна библиотека.Мисля, че ще направите най-добре да поискате от Министерство на Просвещението списъка, изработен от Специалния Просветителен комитет за набавка на книги за читалищата в новите земи. София, 15.1. 1917.С особено почитаниеПроф. д-р Шишманов”

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 16)

Но с датата 4 февруари 1917 г. проф. Шишманов получава второ писмо от Щаба на действащата армия, в което му се предлага да влезе и да оглави Редакционния комитет на вече оформилата се идея за „Походна войнишка библиотека”:

4 февруари 1917Кюстендил До Господина Проф. д-р Ив. Д. Шишманов София

Уважаеми Господин Професоре,Ценейки Вашите заслуги и компетентност по книжовното дело, Щабът на Действующата Армия ви моли да вземете участие в Редакционния Комитет на „Походната войнишка библиотека”. Схващайки голямото морално влияние, което ще има тя върху войниците на фронта, Щабът вярва, че Вий ще се отзовете на тая негова покана със същата готовност, с която приехте да участвувате в съставянето списъка на книгите, които ще се издават. Желателно е веднага да влезете в сношение с другите членове на Редакционния Комитет г.г. проф. Боян Пенев и проф. д-р М. Арнаудов, за да се пристъпи веднага към работата, реализирането на която трябва да стане в най-скоро време.Началник Щаба на Действующата АрмияОт Генералния Щаб Полковник ЛуковЗа началник на Оперативния отделОт Генералния щаб Подполковник: „не се чете”.

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 36)

Със същата дата – 4 февруари 1917 г. - до проф. Шишманов е изпратено и второ писмо, което е на бланка: „Щаб на действующата армия. № 2950, 4 февруарий 1917 г., Кюстендил”:

До господина Председателя на Редакционния Комитет на „войнишка библиотека”

Щабът на Действующата армия, като Ви съобщава, че всички технически въпроси по изданието са възложени на поручик Паскалев Александър, който ще се яви при Вас за уреждане подробностите, Ви моля да направите, щото за възможния най-кратък срок да бъдат приготвени следните:1. П. К. Яворов: „Хайдушки копнения” (избор – 1 книжка)2. Ив. Вазов: „Немили-недраги” (една книжка)3. „ „Разкази” (избор – 1 книжка)4. „ „Стихотворения” (избор – 1 книжка. Да се имат предвид особено сбирките „Сливница”, „Под гърма на победите”, „Песни за Македония” и последните му стихотворения върху мотиви из войната с румъните, печатани във в. „Военни известия” и”Мир”).5. Йордан Йовков: „Разкази” (”Земляци”, „Балкан” и други и от последните – 1 книжка; по-ранните му работи се имат предвид за втора книжка).6. Захари Стоянов: „Записки по българските въстания“ (съкратени – в една или най-много две книжки).7. Елин- Пелин: „Разкази” (избор – 1 книжка).8. А. Страшимиров: „Разкази” (избор из „Смях и сълзи” – една книжка). Същевременно да се сондира автора и за издаване във втора книжка някои от работите му от „Война и освобождение”.9. Илия Р. Блъсков: „Разкази” (засега – 1 книжка)10. Л. Толстой: „Севастополски разкази” (1 или 2 книжки).11. Народни приказки (1 книжка)12. Какво трябва да знае всеки българин (1 книжка)

При избора трябва да се предпочитат сюжетите из войнишкия бит. Щом бъде готов един номер, веднага го предавайте на администратора, за да се почне печатането. Желателно е по възможност да се спазва определения размер 6 печатни коли – без да сте ограничени строго в него.Началник щаба на Действующата армияОт Генералния щаб полковник ЛуковНачалник на Оперативното отделениеОт Генералния щаб Подполковник…

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 40)

Отговорът на проф. Иван Шишманов, получавайки това делово предложение във връзка с категоричното решение за библиотечната поредица, не закъснява. Той се изразява не просто в благодарност за оказаното доверие, но и във вече заложената програма за практическото осъществяване на проекта. Новооповестяваното тук негово писмо е ръкопис оригинал, издържано изцяло в присъщия му приповдигнат, но и конкретен с подробностите си стил. Както трябва да се очаква, то, а и следващите с това обръщение, са отправени до полковник Луков, очевидно натоварен да отговаря за този тип дейности към Генералния щаб:

Многоуважаеми г. Полковник,Благодаря Ви за мисията, с която ме натоварвате. При всичките си занятия приемам я на драго сърце, защото Вие осъществявате и една моя отдавнашна мечта. Още когато по инициатива на Нейно Величество Царицата се образува комитет за четиво на болните войници, в който влизах и аз, предложих да се разшири нашето дело, та да засегне и войника на фронта. Но по липса на материални средства моята идея трябваше да заглъхне.Днес, благодарение на Вас, тя е осигурена. Бъдете уверен, че ще имате винаги моята най-деятелна подкрепа. Още в деня, когато получих писмото Ви, аз се срещнах със своите колеги Б. Пенев, д-р М. Арнаудов. Прегледахме Вашите наредби и разпределихме си труда, както следва: Аз взех да редактирам и приготвя за печат: „Немили-недраги”, „Разкази” по избор, „Стихотворения” (избор) от Вазова и „Разкази” от Блъскова. Д-р М. Арнаудов ще стъкми „Хайдушки копнения” от Яворов, „Разкази” от Елин Пелин и ще състави една книжка „Народни приказки”.Боян Пенев се натовари с „Разказите” на Йовкова, Страшимирова, със „Записките” на Зах. Стоянова, „Севастополските разкази” на Толстоя.Изработката на № 12 („Какво трябва да знае всеки българин”) ще се възложи, може би някому отвън.Желателно е само по-скоро да се яви при мене поручик Паскалев, за да уредим технически въпроси: формат на книжките, корица, шрифта и пр. С него ще обсъдим и някои малки въпроси, незасегнати в Наредбите Ви. Ако от негова страна всичко е готово, от нас няма да има никаква задръжка.Вчера нарочно ходих у Вазова по възложената мене работа. Той е също възхитен от предприятието Ви и изказва готовност да прегледа с мене разказите и стихотворенията, които мисля да вместя в кн. 3 и 4 от „Походна войнишка библиотека”.Една просба: уредете начин за преми сношения с Вас.С отлично почитание: Ул. Шипка, 7. проф. д-р Шишманов

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 47)

Тъй като горецитираното писмо на проф. Шишманов няма дата, а в следващото на полковник Луков се разискват въпроси, които досега не откриваме в преписката, остава да заключим, че липсва някакъв факт от кореспонденцията между двамата. Ето текста и въпросното интересно писмо, отправено до проф. Ив. Шишманов с дата 5 февруари 1917 г.:

Началник Щаба на Действующата армия5 февруарий 1917 год.Кюстендил

Уважаеми Господин Шишманов,Писмото ви получих.Поетическите мотиви из робството и картините на една минала епоха, в която нас ни интересуват преди всичко проявите и качествата на българина, няма с какво да засягат сегашните ни чувства и отношения към турците. Ние не можем да се откажем от нашето минало и от литературата, свързана с него. Антитурският дух и тенденции в някои от произведенията няма защо, прочее, да ви смущава. Ограничения в това отношение не Ви се налагат. По-строг критерий би трябвало да се прилага само доколкото се касае до някои по-широки обобщения нъпху основни качества на турския народ (варварски, неподатлив на култура и пр.), както и съждения и алюзии от политически характер (за историческата съдба на турската империя, за мястото на турците в Европа и пр.), под ъгъла на които сегашните ни отношения могат да се представят като неприемливи и неискрени. Същото се касае и за вдъхновенията от последните войни: желателно е да се предпочитат мотиви, не нараняващи особено остро турското военно честолюбие.Относително авторските права, макар да би могло да се очаква, че нашите писатели ще се откажат от всякакви претенции, трябва да се признае, че безвъзмездното използване на чуждите литературни произведения би било в някои случаи действително несправедливо. Това се касае не толкова за произведения на починали автори, на техни наследници, на издатели, а повече за живи автори, които са имали намерение да издадат, или току-що са издали свои книги. Като се има предвид материалното състояние на повечето български писатели, приемливо е да се заплати на някои от тях за трудовете им, които ще бъдат издадени в библиотеката. Толкоз повече, че макар да не съществува закон за литературната собственост, обаче по общия закон те могат да претендират обезщетение за причинените им загуби от намаляване литературния им пазар.Комитетът в такъв случай ще се ръководи от „Положението”, като разглежда заявените претенции и (в зависимост от значението на автора, ценността на произведението, времето, когато е издадено и пр.) ще излага мотивирано мнението си за хонорара, който би трябвало да се даде на известен автор. Окончателното определяне на последния ще става от Щаба. За норма ще се взема намалението на читателската публика, което причинява това издание като се има обаче предвид, че разпространението на библиотеката е ограничено, само за войсковите части. За да се избягнат пък чрезмерни претенции, Щаба направи предложение да се допълни закона за реквизицията, като се даде право да се реквизират литературни и художествени произведения, както и интелектуалния труд.Заменяването на Марк-Твеновите разкази с приказките на Грим и Андерсена може да стане.Приемете уверенията в отличното ми към Вас уважениеПолковник Луков.

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 937, л. 42-43)

В запазената част от преписката между Щаба на армията и Шишманов, която ни предлага архивът, като че ли започват да преобладават предписанията на Началството. Потвърждава го и следващото по време изпратено писмо:

Разузнавателна№ 29658 февруари 1917 г.Кюстендил До господина Професора д-р Ив. Д. Шишманов в ст. София

Многоуважаеми, Господине Професоре,В допълнение на писмото ни под № 2947 съобщава ви се, че Щабът на Действующата армия назначава за членове на Редакционния комитет и следните лица – професори д-ри Л. Милетич, Б. Цонев, Ст. Младенов и библиотекаря Ст. Чилингиров.Временното положение за походните библиотеки, приложено към същото писмо, нека се счета по работите както на редакционния комитет, тъй и на администратора-офицер като един проект, който подлежи на разглеждане в първото заседание на комитета и след това удобрено от Щаба на Действующата армия.Отменява се писмото под № 2950 от 4. 2. 1917 год.Датата на първото заседание умолявате се да съобщите както на всички членове на комитета, тъй и в Щаба.Началник Щаба Действующата армия

В О Е Н Е Н А Р Х И В

Проф. Иван Д. Шишманов и неговите заслуги за

„Походна войнишка библиотека”

15Литературен вестник 20-26.02.2013

От Генералния щаб полковник ЛуковНачалник на Оперативното отделениеОт Генералния щаб подполковник Нойков.

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 46)

Следващото стигнало до нас писмо на проф. Иван Д. Шишманов до полковник Луков (ръкопис, оригинал) е със следното съдържание:

Многоуважаемий г. Полковник,Усложнения в плеврата ме принудиха да пазя близо две недели стаята. Можете основателно си представи колко съм Ви признателен за телефона, който ми улеснява значително сношенията с членовете на редакционния комитет, с администратора, печатницата и коректорите.Поручик Панов е вече тук. Повече от 20 книжки са готови за публикуване.Изникна по реда си един въпрос, по който трябва да искам Вашия съвет. За мнението Ви по известните съображения от деликатен характер и по възнаграждението на някои писатели – благодаря. То е много ясно формулирано. Съобщих го на комитета за сведение и ръководство. Поручик Панов настоява на корицата на всяка книжка да стоят имената на всички членове на редакционния комитет. Това се вижда нам и непрактично, и излишно: едно, че форматът на книжките е миниатюрен, друго – защото работата, която вършим не е Бог знае каква, та седем професора да си слагат имената върху всяка корица.Ние сме на мнение само в първата книжка с няколко думи от страна на Щаба да се изложи историята на изданието. Тук ще се поменат и имената на редакторите. Това стига. Одобрявате ли това, господин полковник?Едно ходатайство в полза на делото. Не е ли възможно да се премести д-р Александър Балабанов в нашия комитет, гдето той може да бъде полезен и със своите съвети като опитен цензор. Това ще му даде между друго по-голяма възможност да чете лекциите си в Университета, гдето поради моята болест и командировката на д-р Арнаудов в Добруджа, катедрата по литературна история ще остане известно време съвсем незаета.Приемете, господин полковник, уверение в отличното почитание на Вашия предан Иван Шишманов.София, 2. 4. 917 г.Ул. Шипка – 7.

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 97)

Съхранен е и отговорът на полковник Луков на това писмо (машинопис), отправено до председателя на Редакционния комитет на „Походна войнишка библиотека“, въпреки че по съдържание то се отнася за целия екип:

Многоуважеимий Господин Шишманов,Съображенията Ви са прави: действително, излишно е да се поместят във всяка книжка на библиотеката имената на членовете на Редакционния комитет. Достатъчно е това да стане само в първата книжка, в която да се направи и една, най-кратко, съобщение за почване на изданието и за неговата цел - да се запознае Българският войник с най-ценните произведения на националното творчество, в които са изтъкнати основните качества на Българския народ и възпроизведени типичните страни на народния бит. Всякакво друго, каквото и да било, историческо изложение, което би визирало личности и изтъкнати заслуги, ми се вижда крайно неуместно.За освобождаването на проф. Балабанов от Цензурата и оставането му на разположение на Комитета, ще направя нужното.Приемете уверенията в отличното ми към Вас уважениеПодполковник Луков.

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 100) Следващото писмо на проф. Шишманов (ръкопис, оригинал) до полковник Луков също разисква по-общи въпроси по възникващите проблеми сред Редакционния състав:

11.4. 1917 г.Многоуважаеми г. Полковник,Бях изпратил вече последното си писмо, когато изникнаха два принципиални въпроса.А. Администраторът, длъжностите на който са определени от наредбите, иска настоятелно да се предават нему протоколите на Редакционния комитет. Но комитетът поддържа прями сношения със Щаба на Армията и по всички важни въпроси, изникнали в течение на разискванията и често непротоколирани, защото са от деликатно естество, там се е долагало. Защо е потребно трето лице да се меси в тия сношения.Моля Вашите наставления.Б. Г-н поручик Панов мисли, че книжките от ПВБ не бива да бъдат по-големи от 6 – 6 1/2 коли.Съгласни. Но има някои съчинения, които могат да надминат до 1-2 коли тоя размер. Трябва ли напр. „Бай Ганю” да се заличи от одобрения списък, защото ще заеме около 7-8 печатни листа може би? Има и други някои трудове от тоя род: „Капитанская дочь” от Пушкин, „Изгубена Станка” на Блъсков, съкратеният „Дон Кихот”, силно съкратената „Чичо Томова колиба” от Бичер Стоу. И тук очаквам Вашето мнение.Нека се има предвид, че други книжки ще имат значително по-малък размер (от 3-4 коли). С отлично почитание Д-р Шишманов Моля извинение, че Ви пиша на чужди бланки. Комитетът

няма свои, та и няма голяма нужда от такива. Стига само делото да успява. Ш.

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 136)

От горното писмо разбираме, че в работата на Редакционния комитет се е създало известно напрежение. В основата му е опитът на офицера администратор да се намеси по-осезателно във вземаните решения, да има по-съществен дял в реализацията на „Походна войнишка библиотека”. Не е тук мястото да се изяснява що за личност е поручик Тодор Панов. Само ще подчертая, че той неслучайно се оказва на тази длъжност. Ще напомня, че до момента на назначаването си към Редакционния комитет на „Походна войнишка библиотека” на него дължим книгите „Социология. Приложена към военното дело” (1913, 167 с.), „Примери за причините и последиците при паника от войните през 1812-1913 год.” (1915, 235 с.), „Румънските зверства” (1916). И най-вече „Психология на българския народ” (1914) – книга, първа по рода си по тази проблематика в нашата литература. Читателят може да удовлетвори своето любопитство, като намери нейното второ издание (вж. Т. Панов, Психология на българския народ, В. Търново, 1992, послеслов – Ив. Радев), а и като се запознае с писаното за него в последно време (вж. Милена Тодоракова, Забвението над една личност и над едно дело, сп. Архивен преглед, 1999, кн. 3-4; също Лъчезар Георгиев, Книгоиздаване и книжнина, В. Търново, 2011, с. 58-65). От следващото писмо на проф. Иван Шишманов (ръкопис, оригинал) до полковник Луков се убеждаваме, че ситуацията е преодоляна и усилията на Редакционния комитет продължават да дават своите резултати:

23. 4, 1917 г.Многоуважаемий господин Полковник,В последното заседание от 17 т. м. се прочете Вашето писмо, в което се определят отношенията на офицера-администратор към Редакционния комитет и се констатира еднаквост на схващанията ни. И до сега практиката е била такава, каквато я иска Щабът.Разгледа се заявлението на Елин Пелин да му се плати за разказите по 200 лева за печатен лист. Комитетът е на мнение да се възнагради с по 150 лева на кола пред вид на това, че тия разкази са вече издавани.Това мнение съгласно едно Ваше писмо подлежи на утвърждение от Щаба на Армията.Проф. Цонев, който Ви изпраща с настоящето един екземпляр от своите „Отбор народни песни” с особено заявление/приложено тук/ иска да му се позволи да напечата двете книжки Народни умотворения, които му е определено да избере и редактира за Походната войнишка библиотека, с фонетичния правопис, употребен во „отбора му”. Пращам заявлението му с просба за наставление.С отлично почитаниеПроф. д-р Шишманов. (ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 152)

Архивът предлага запазено едно писмо, изпратено от проф. Шишманов, в което не е упоменато лицето на адресата (ръкопис, оригинал). Но и то със сигурност се отнася до полковник Луков, който тъкмо по това време е произведен в генералски чин:

Многоуважаеми г. Генерале,В отговор на писмото на Вашия адютант чест имам да Ви изпратя имената на лицата, които са… излезлите до сега 20 книжки от Походна войнишка библиотека.От авторите, която заявяват претенции за литературна собственост досега само Елин Пелин се е съобразил с Вашето искане. Нему определихме по 150 лева на печатна кола.Йовков и Вазов по едни или други съображения се стесняват да подадат писмени заявления, а мисля обаче, че е справедливо Щабът по своя инициатива (или по негова препоръка) да им дадем… хонорар.Вчера нарочно говорих с Вазова за това и получих впечатление, че предпочита Щабът по свое собствено усмотрение да го възнагради. Няма ли такава възможност, естествено че няма да роптае и при всичката си сравнителна бедност ще подари труда си на обожавания български войник.Ползвам се от случая, Господин Генерале, да Ви честитя най-сърдечно тъй заслуженото отличиеВаш предан д-р Шишманов.София, 14. 6. 917.

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 937, л. 165)

С датата 6 декември 1917 г. проф. Шишманов получава последното писмо, което му изпраща тясно общувалият при реализацията на проекта „Походна войнишка библиотека” висш офицер от Щаба на армията – полковник Луков, наскоро произведен генерал и поел друга, по-висока служба:

До Председателя на Редакционния Комитет на П. В. Б. – проф. д-р Иван Д. Шишманов,София

Многоуважаеми Господине Професоре,По случай привършването на първата серия книжки от Походната Войнишка Библиотека считам за свой приятен дълг да изкажа, от страна на Щаба на Действующата Армия и от свое име, Вам и на ръководения от Вас Редакционен Комитет сърдечна благодарност за

положения по редактирането на Библиотеката труд.Няма да преувелича ако кажа, че нашата благодарност съвпада с признателността на българския народ, понеже делото, което върши Походната Войнишка Библиотека, преследвайки целта да поддържа в тия усилни времена духа на Армията, е дело същевременно за народа, тъй като спомага без съмнение във висша степен да се образува у него едно цялостно българско самосъзнание и възпламенява у всички трайно и непоколебимо отечестволюбие.Като напускам поста си, пожелавам на редакционния комитет да продължи започнатото с такъв жар и блестящ успех дело до край.Началник Щаба на Действующата армия(п) генерал-лейтенант ЛуковВерно,Началник на Военно-политическото отделениеОт Генералния Щаб, полковник Ганчев (?). (ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 954, л. 32)

Така стигаме до последното съхранено в Държавния военно-исторически архив – Велико Търново писмо на проф. д-р Иван Д. Шишманов до Щаба на армията (препис, машинопис). Върху него личи клеймо с надписа и датата на неговото получаване: „Щаб на Действующата Армия. 30.III. 1918 г.”:

Председател на съюзана българските учени,писатели и художнициСофия, ул. Шипка, № 726.III. 1918

Многоуважаеми Господине Генерале,Бях помолен от г-н полковник Нойков, вероятно по Ваша инициатива, да напиша една книжка от 2-3 коли за нашите войници от фронта върху Украйна. За голямо мое съжаление, назначението ми за пълномощен министър и извънреден пратеник при Украинската република идва да ми попречи да изпълня обещанието си.Открива ми се именно служебна работа, която ми отнема всичкото свободно време. При това, като Председател на българските учени, писатели и художници, съм цялата неделя зает с организацията на лекциите на проф. Билдинг и неговите колеги.Като Ви моля да ме извините пред полковник Нойков, моля Ви да приемете уверение на дълбокото ми уважение, което храня към човека и войника Жеков.Проф. д-р Ив. Шишманов.

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 954, л. 232)

Всъщност оказва се, че идеята за книга, посветена на току-що откъсналата се от Русия Украйна, принадлежи на поручик Павел Орешков. На 7 март 1918 г. той като Началник на Политическо-културната секция изпраща до началниците си специална Служебна бележка в този дух (вж. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а. е. 954, л. 234). Въз основа на това негово предложение от Щаба на армията се обръщат към проф. Ив. Шишманов да се заеме с написването й. Но идеята така и остава неосъществена.На полковник Нойков се пада честта да финализира проследената тук кореспонденция между Щаба на армията и Редакционния екип, осъществил „Походна войнишка библиотека“, главно в лицето на неговия председател проф. Иван Д. Шишманов:

Писмо № 614329 април 1918 г.Гр. Кюстендил До Господина Професора Д-р Ив. Д. Шишманов Председател на П. В. Б. СофияЩабът на Действующата Армия счита за свой дълг да Ви покаже, Господине Професоре, по случай Вашето заминаване, голямата си Благодарност за положения от Вас труд по редактирането на П. В. Б., като досегашен председател на Комитета.Щабът ще продължи делото на П. В. Б. и се надява, че нейното преуспяване ще Ви бъде и занапред тъй близко, както досега.За Началник Щаба на Действующата Армияот Генералния щаб полковник: Нойков.

(ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 954, л. 235)

В О Е Н Е Н А Р Х И В

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. “Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Пламен Дойнов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Божидар Богданов

В КРАЯ НА КРАИЩАТА

- На какво ви напомня костенурката, деца? - На летяща чиния, госпожо.

Поетът е като Ахил,който преследва костенурката,праобраз на света,прикрит зад броня от знации космически скорости.О мир, поспри!Забрави за апориитеи философските спекулации.Потъни в мига,разтегли мита – античен щит срещу стрелите на времето.О мир, поспри! Усещам как езикът ми се вкаменява.

МИТОИСТОРИЯ

Какво ще ни дадеш, историйо... Н. Вапцаров

Между главите на убититеи главите на историятаизрастват плевели, ръждясват брони.

До края на мита,до края на светакуп кости на герои и горгони.

ИСТОРИЯТА ВЪРХУ ГЛАВИТЕ НИ

Първо беше голото тялос щастлива глава в неведение.След венеца от тръниизлязоха на мода ореолите,преди да ги развенчаятшапкарите от Венецияи фригийският калпакда гилотинира короните.Тогава дойдоха цилиндрите,парата и парата станаха господарите.Но париите въстанахаи петолъчките на будьоновкитев тържествен марш възвестихавсеобщото равенствона глава от населението,което днес най-сетнесъбира клошаря и милиардера,Африка и Северна Америка.Глобално погледнато,различаваме се вечесамо по рекламните надписи.

НЯКОЛКО ВОЛТА МЕТАФИЗИКА

Отвъд смъртта на сетиватаумът Волтеров няма властдори над собственото тяло.И само някой Волтаподал би малко напрежениена просветените човешки мускули:повтарящо се свиване, разпускане,както в крайника на жаба.(Последни Опити по хуманизъм!)Отвъд Обществения договордецата на Русо – е-мили на Първосъздателя,си припомнят молитвите,подгъват коленете си.Няколко волта метафизикавинаги действат отрезвяващо,преди гилотината да затвори веригата.

КЪМ МЕТАФИЗИЧНАТА ИСТОРИЯ

На Н. Бердяев

Този Зимен дворец с безчетниколони и призрачни зали,с картини и орнаменти.Този зимен дворец,сътворен от Ра/з/стрели и лед,тъне в покой.Цяла смърт няма да стигнеда обиколиш кухните,да надникнеш в покоите на Царицата.Сега лежиш досами царя,споделяш плътта на принцесите.А пред всички тайни изходи:само звезди, звезди на будьоновки.

В ДВОРЕЦА НА НЕОЛИБЕРАЛНАТА МОНАРХИЯ

Това е салонът на историята,отопляван от четири камини,напомнящи фронтони на антични храмове,върху които са наредени тотеми от Африка и Америка.Креслата са от епохата на Луи ХIV,а махагоновите библиотеки са пълни с книгиот Ренесанса до Просвещението.Картините вървят чак до Шагал,преди умаленият модел на гилотина(от чисто злато, с острие от диаманти)да смути въображението на коронованите особи,чести гости на този дом,в който венецианските огледалабездруго удвояват силата на Капиталачрез соцарт бюстове на Маркс и Енгелс.

РЕМИТОЛОГИЗАЦИЯ

Митовете отдавна са мит,издимял в жертвени пламъци.Светът вече не е същият – повтарят ни медиите – медеи.Мигът – виртуален ерзац на мита,пробутват ни Гьоте-реот екраните и страниците,докато ни затрупват фейс-буците,срутват се билбордовете,изгасват екраните.И ние, ослепели епопеи, се завръщамев митопоетическите бездни на дедите си.

ПАК ТАМ ИЛИ ЩО Е КУЛТУРА

На хиляди притчи от Библиятапросветеното човечество си сменя тотемите.Нови вещи и вещициподпалват иконите,тези митични търсачки на щастие,които срамежливо крият светците сив катакомбите на изкуството,прикриващо първичносттас един смокинов лист ортодоксалност.

МЕЛНИЦАТА НА МИТА

Въртят се още перките,стърже хромелът.И се сипе брашно:за краваите по Коледа,за козунаците по Великден.Колко черна работа трябва да свършат глаголитев тези вятърничави времена,лековерно изправили нив първо лицесрещу мелниците на времето.

АРХАИЧНИ ТЕХНОЛОГИИ

Всички храмове по светанапомнят космически кораби,които никога не отлитат.Само боговете се въртят в орбитаи се скачват с човецитекакто и преди – според вярата им.

ИДЕ ТО, ИДЕ

И ще заплачат пак нещата. К. Павлов

И от нищо по нищо.Глобална епидемияот нищо по нещата.

Из „Метафизика на движенията”, под печат в изд. „Фабер”

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Нели Методиева

***

На С. (и на това, което не зависи от него – да ме сънува)

Ти никога не ме сънуваИ натежала от копнеж Изпадах в безтегловност Гравитация не ме ловешеИ само се отлепваха нозете ми вървели в лятото.Един див гръцки остров пълнеше ирисите миС избуяло синьоИ тогава молех небето да залее очите ми със светлинаобезумяло триех ръцете сив камъните от грапавите ти очертания и галех вълните без пощада.

Тогава ме притегли вятърътИ ме пронизаИ се отдадох несънувана и му подарих косите сис ухание на мускус

и придойдоха жените от сънищата тис разширени ноздрии налетяха върху мен – (несънуваната)иразкъсаха паметта мии заплюха тялото мии го вързаха за земята.

Зрящи за позора и слепи за траура ---на сърцето,останало без молитва. ........................................(Ти не се събуди)Нито от вятъраНито от женитеНито от синьото

ПОКЛОНЕНИЕ

Кога спря да бие сърцетои се разплиска звукът от камбанаи тръгнаха бабите с черни забрадкипо прашните селски пътища. Колко са жилавии как гледат смъртта право в очитекато най-силната истина.В ръцете си стискат цветя от градините,а дъхът им ухае на минало.А това, което блести вместо сълзав очите им, е самото небе –защото цял живот са обичали.

***

Не затваряй очи, бабоПръстта няма да влезе в тяхНали искаше да видиш къщатаЗа последно.Ръцете ти никога не престанаха да плетат въздухаИ усети как свършва кълбото на времетоВ теменуженосиньо(в) очите на дядо...