Брой 14 1,50 лв - bsph.org · 8-14.04.2020 Год. 29 Брой 14 1,50 лв. 9 771310 956004...

8-14.04.2020 Год. 29

Брой 141,50 лв.

9 771310 956004

14ISSN 1310-9561

Г-жо Андреева, заради заплахата от новия коронавирус културата внезапно изпадна в неочаквана критична ситуация. Какви очаквате да са последиците за нея? Кои са най-уязвимите сфери и сегменти от културния спектър?Културата е един от най-засегнатите сектори в националната политика. Още на 8 март, след потвърждаването на първите случаи на заболяването с COVID-19, културните институции бяха затворени. Тази рестриктивна, но необходима мярка засегна държавни, общински, частни, неправителствени организации, както и свободните артисти. При държавните и общинските културни организации действат различни модели на финансиране и по време

Какви действия биха могли да се предприемат, за да се овладее кризата? Какви мерки предприемат различните страни в Европа, а и по света? Загрижеността за културата в тази ситуация въпрос на финансови възможности на различните държави ли е, или на осъзнаването й като стратегически приоритет?Няколко са основните мерки, които могат да се предприемат. На първо място, в момента сме в процес на актуализация на държавния бюджет на Република България. Очаква се да бъде предоставена възможност на правителството за увеличаване на държавния дълг – мярка, която ще позволи покриването на разликата, която се получава от по-малкото събрани приходи в бюджета. Това е един от подходите, който може да се приложи, именно чрез увеличаване на публичните финанси за Министерството на културата за създаване на спасителни мерки и специализирани програми, насочени към всички артисти и организации от изкуствата, културните и творчески индустрии. За разлика от всички държави - членки на Европейския съюз и страните - членки на Съвета на Европа, България, за съжаление, остана единствената държава без работещи алтернативни източници на финансиране.

Културата е атестат за всяка държава по време на кризаРазговор с Диана Андреева-Попйорданова, директор на Обсерватория по икономика на културата

на стр. 3

на извънредно положение или форсмажор бюджетът и моделът на финансиране може да се променя, така че да се осигури заплащането на труда в културните институции. По-голям проблем, нерешен близо три десетилетия, е финансирането, устойчивото развитие, оцеляване и поне минимално заплащане на труда при независимия културен сектор – частни, неправителствени, самоосигуряващи се артисти и тези, които работят на временен договор или на проектен принцип. Настоящата ситуация е и своеобразен стрес тест за културната ни политика – предвидени ли са достатъчно защитни механизми за всички участници в културните процеси, стратегията за управление на рискове може ли да издържи подобна ситуация, има ли достатъчно буфери за преодоляване на кризисни ситуации. Настоящата картина показва много ясно, че липсват инструменти от културната политика, които биха осигурили устойчиво развитие на сектора. В Закона за закрила и развитие на културата чл. 2 постановява: „Основни принципи на националната културна политика са: т. 3. равнопоставеност на творците и културните организации“. След като един от основните принципи е равнопоставеност, следва, че държавата не само в кризисен момент би трябвало да се погрижи за частните, неправителствени организации и свободните артисти, но това е трябвало да се случи още с приемането през 1999 г. на ЗЗРК.

Литература, кино и пандемия, или къде се пресичат реалният и въображаемият святГалина Георгиева разговаря с:

Елена Алексиева Васил Георгиев Владимир Полеганов Дечо Таралежков Драгомир Симеонов

Средна Европа в съвременната литератураАнджей СташукЯхим Топол

ПрозаБоян КрачоловБеким Сейранович

СценаКамелия Николова за Тадеуш Кантор

Лице на брояДоротея Табакова

Але

ксан

дра

Чау

шов

а,

“Тро

ен п

орт

рет

”, м

асле

н па

стел

и а

крил

вър

ху х

арт

ия, 8

9,5x

57cm

, 201

9

2Литературен вестник 8-14.04.2020

Съвременните проблеми на православието са в центъра на новия бр. 147/Зима на „Християнство и култура“. Джордж Демакопулос се спира на въпроса за „Църковната юрисдикция, националната държава и призракът на Византия“, а Дмитрий Узланер й за „Източноправославната идентичност и „агресивният либерализъм“: не-богословски аспекти на конфронтацията“. Темата е продължена и в разговора с д-р Василий Чернов, посветен на „Пътища на

Руската църква“, както и в статията на протойерей Сава (Щони) Кокудев за „Еклисиологичните предпоставки на „Основи на социалната концепция на Руската православна църква“ – няколко въпроса за размисъл“. Богословските проблеми са разгледани в рубриката Християнство и истина с текстовете на Светослав Риболов „Коментарът на Теодор Мопсуестийски (352–428) върху Евангелието според св. ев. Йоан“ и на Смилен Марков „Християнският хуманизъм и кризата на европейската идентичност“. Рубриката Християнство и общество е представена със статията на Светослав Малинов „Артюр дьо Гобино: примиряване на расизма с християнството“, а Християнство и история – с текста на Невена Димитрова, посветен на „Общността на сестрите евхаристинки, или как и къде се случва диалогичното битие на благодаренето (Мария и/или Марта: за думите и действията, сестра Максимилиана)“. В рубриката Християнство и философия ще откриете текста на Гюнтер Меншинг за „Значението на Дионисиевото мислене за европейската политическа традиция, а в Християнство и изкуство е статията на Вячеслав Иванов „Достоевски. Трагедия – Мит – Мистика“. Медийният преглед е дело на Мартин Осиковски, а броят е илюстриран с фотографии на Ивелина Берова от фотошкола „Паралакс“.

н o в о Н О В О

Интелектуалците – това е темата на брой 03 на сп. „Култура“. Има ли антиинтелектуална ситуация и осъзнават ли интелектуалците новата си роля? – пита проф. Ивайло Знеполски в един разговор, проведен в редакцията. Френските историци Мишел Винок и Жак Жюлиар размишляват над „края на интелектуалците“, а лекцията на немския социолог Волф Лепенис е посветена тъкмо на тази „оплакваща се класа“. Друг дебат в броя е „Европа все още ли е християнска?“ – с гледните точки на Жан-Франсоа Колосимо и Жан-

Пиер Дени. „Един ироник на отчаянието“ – така е озаглавен разговорът с Георги Господинов, в който той размишлява над „биографично близкото минало, което още не може да бъде изговорено“. Актьорът Марин Янев изговаря своето „чувство за летене“, а полският поет Тадеуш Домбровски разсъждава над писането „на ръба на езика“. На реконструкцията на центъра на София са посветени два текста – кратките бележки на арх. Павел Попов по преустройството на площад „Св. Неделя“ и една позабравена статия на писателя архитект Чавдар Мутафов – „Градоустройствени проблеми на Банския площад“. И още в броя: Фиона Сампсън, авторката на „Колсхил“ – за поезията като духовно упражнение; режисьорът Анри Кулев в юбилейно интервю говори не само за кино и анимация, но и за „прекрасния хаос, наречен живот“, а драматургът философ Ерик-Еманюел Шмит изповядва вярата си, определяйки себе си като „син на книгите си“. Александър Секулов прави равносметка на проекта си „Одисей“ – година по-късно, а есето на поета Иван Теофилов „Светкавиците на интелигентността“ е в памет на художника Андрей Даниел. Оперната певица Красимира Стоянова разказва за проектите си след своя майсторски клас, а фотографът Димитри Стефанов, автор на много от фотографиите в броя, обяснява какво е за него „да улови светлинката“.

КОНКУРСЪТ НА ПОРТАЛ КУЛТУРА ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА Е ПРОДЪЛЖЕН ДО 30 АПРИЛ 2020 Г.

Във връзка с извънредното положение Конкурсът за Годишните награди на Портал Култура в областта на прозата и хуманитаристиката продължава до 30 април т.г.

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари – 31 декември 2019 г. Те трябва да са дело на съвременни български автори; да имат безспорни художествени достойнства и приносен характер за българската словесност, както и в отстояването на общочовешките и християнски ценности.

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 30 април т. г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта на Портал Култура.

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, Фондация „Комунитас“, бул. „Патриарх Евтимий“ 22, етаж 3, за Годишните награди на Портал Култура.

Телефон за контакти: Фондация „Комунитас“ 02/981 56 66 или Портал Култура: 02/434 10 54.

Александра Чаушова e родена в София през 1985 г., живее и

работи в Брюксел. Завършила е Националната художествена

академия в София, а през есента на 2018 г. - и докторат

по изкуство и науки за изкуствата в Свободния

университет в Брюксел в сътрудничество с Ла Камбр.

Нейната практика е разнообразна и включва

илюстрация, графика, текст и рисунка. Работи

на Александра Чаушова са излагани във ВИЛС Център за

съвременно изкуство, Музей М – Льовен, Ла Сетрал - лаб, СС Стромбек, БОЗАР и Ной

мюзеум (Нюрнберг) и др. Носител е на наградата БАЗА

(2015), наградата Вокацио на Фондасион белж де ла вокасион

(2014), наградата СОФАМ за най-добра самостоятелна изложба по време на панаира

Арт он пейпър, Брюксел (с галерия „Йожа“) (2016).

В другия си живот Мария Попова е авторитетен специалист по теория на масовата комуникация. В живота си като поет Мария пише чрез термините на виртуалния и на медийния човек за душата. Душата, за която неотдавна Светлана Алексиевич заяви, че е неподвластна на новите информационни технологии; жива и неуловима.Затова стихотворенията стават „особено чувствителна информация“. Нещо повече, Мария забавя скоростта на движението по информационните магистрали. И вижда в дълбочина какво се случва в съвременния човек. Затова светът – нейният и на другите – не е монотонно сив, както е най-често на поне моята собствена средна възраст. Напротив, в двете й нови книги той прелива от живота на чисти цветове.Мария обаче припознава като свой черния цвят на траура: една доблестна градска самота насред несрещнатите хора, с които дори не е могла да се размине. Лирическият Аз е умен и сдържан. Той няма никакви претенции за неповторимост, напротив, осъзнава митологичната закваска у всеки от нас, и в самия себе си, в едно своеобразно опразване на Аза...Всичко това е проява на характер. Мария Попова мимоходом признава, че мъдростта е хладна – и продължава да вижда себе си в другите хора – в старици и скитници от идеалния градски център на нашето съществуване. Да вижда себе си дори не раздвоена, а – още по-объркващо и напрегнато – разтроена.

Един от паметните образи в тези стихотворения е Комуникационната Венера. Действително нещо липсва. Липсват ръцете – и чрез

Мария и стихотворенията

Връчването на Националната литературна награда за къс разказ „Рашко Сугарев“ се отлага

Във връзка с въведеното извънредно положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. по повод разпространението на COVID-19 на територията на страната и Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, НДФ „13 века България“ преустановява временно процедурата по избор на носител на Националната литературна награда за къс разказ „Рашко Сугарев“ за автори до 35-годишна възраст.След отмяна на извънредното положение процедурата ще бъде възобновена.

П Р И П И С К И Х У Д О Ж Н И К Н А Б Р О Я

„изричането“ си Мария възстановява липсващото:…измислям се като героиня на

грандиозен спектакълв опит да открия дали мога

да бъда искрена…Ти се отчуждаваш от самия себе си, твоята празнота се запълва с митологични истории, с ненаписаното в имейлите... Самотата се осмисля. Любовта я има и я няма. Грижата да няма смущения в комуникационния канал е налице и затова се появява истината: аз вече няма, а ти никога не е съществувало... Между аз и ти има изтощаваща и вдъхновяваща връзка, в която все повече се губим. Но съществува щастието от думите – думи, които запълват празнината в нас и опровергават усещането, че тя е безкрайна. Щастливи думи.

МАРИН БОДАКОВ

Мария Попова, „Аз – Ти“, изд. „Авангард прима“, София, 2019Мария Попова, „Гълъбите и Мария“, изд. „Авангард прима“, София, 2019

С Ъ О Б Щ Е Н И Е

Връчването на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2020 се отлага

Във връзка с въведеното извънредно положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 по повод разпространението на COVID-19 на територията на страната и Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, НДФ „13 века България“ преустановява временно процедурата по избор на носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2020.След отмяна на извънредното положение процедурата ще бъде възобновена.

Литературен вестник 8-14.04.2020 3

Това означава, че в сегашната ситуация разчитаме на публични финанси и евентуално преструктуриране на оперативните програми на Европейския съюз. През тази седмица творческите съюзи се обединиха в общо писмо до министър-председателя, министъра на културата и министъра на финансите и поискаха допълнителни средства от актуализацията на бюджета за Министерството на културата.Над 70 държави в глобален мащаб (от Аржентина до Южна Корея и от Австралия до Канада) осигуриха кризисни мерки, специални програми, безвъзмездно финансиране или кредитни програми. Фокус на тези програми, и то с безвъзмездни средства, са самоосигуряващите се артисти. Дали с покриване на минимално месечно заплащане (в това число със заплащане на социални и здравни осигуровки) или чрез пряко проектно финансиране, но това са първите мерки, които предприемаха различните държави за областта на културата.Безспорен факт е, че голяма част от държавите, особено страните – членки на Европейския съюз, са научили болезнените уроци от предходната криза от 2009-2010 г., когато финансирането на културата бе съкращавано драстично.

Съпоставима ли е според вас сегашната ситуация в културата с предходни кризи? В България за последните 30 години преминахме през няколко кризи – икономически и финансови. Те бяха свързани с драстично обедняване на населението, рецесии, хиперинфлация, системен риск за икономиката. Настоящата ситуация се отличава, доколкото бихме могли да я определим като екзистенциална криза, засягаща в пряк смисъл живота и здравето на гражданите, както у нас, така и по света. Глобална пандемия, с непредвидими последици – екзистенциални, социални, икономически и обществено- политически. Иска ми се да вярвам, че в България уроците от предишните кризи по отношение на културата – оптимизирането на публични финанси, рестриктивното финансиране, съкращаването на проектното финансиране, на първо място, са научени и грешките няма да се повтарят. От последната икономическа криза се възстановявахме 5-6 години. Сега сме заплашени при допускането на същите грешки, отказ или палиативни мерки да се лишим от някои форми в изкуствата, да се появи т.нар. „непълен пазар“. Културата е атестат за всяка държава по време на криза. Чест и национално отговорно поведение е да не позволим културата да изпадне в състояние на хронично недофинансиране.

Споменахте, че особено високи са рисковете за независимата културна сцена. Свързаните с нея творци излязоха с призив за подкрепата й и с конкретни предложения. Как бихте ги коментирали, виждате ли перспективи за прилагането им и какъв ще бъде ефектът им?Абсолютно закономерно е искането на свободните творци и организации в културата. А именно – да бъдат подкрепени в настоящата ситуация чрез създаване на Социален и структурен фонд. За целите на предложенията им бе направено анкетно проучване с повече от 1000 респонденти. Както по-горе отбелязах, в ЗЗРК е вписан основен приоритет за равнопоставеност на културните организации и творци в Република България. Липсата на

адекватна подкрепа в настоящата ситуация би ликвидирала съществуването на голяма част от тях. Изграждани международни партньорства, иновативни артистични събития, формиране и надграждане на аудитория – всички тези аспекти на дейността им не би било целесъобразно да се губят с лека ръка. В проведените две срещи с министъра на културата са поставени двете искания за финансиране с допълнителни средства от държавния бюджет и преструктуриране на европейски програми, диалогът продължава, но се губи ценно време за социална подкрепа. Необходими са бързи и решителни мерки, без протакане във времето. Инициативността на министъра на културата и решимостта му са определящи за културата.Ефектът от тези мерки – създаването на социален фонд – означава заплащане на всеки артист, поне с минималното възнаграждение, както и социални осигуровки – за времето на извънредното положение, както и след това. Структурен фонд би дал възможност за устойчиво развитие на организациите и по-леко преминаване през кризисната ситуация, но и с един неизвестен фактор – колко време ще продължи.В актуализацията на държавния бюджет на Република България е предвиден притеснителен текст, а именно „§7 При изпълнение на бюджетите си за 2020 г. първостепенните разпоредители с бюджет създават необходимата организация за финансиране на вече поети ангажименти и въз основа на оценка на приоритетите в системата си прилагат мерки за максимално ограничаване на поемането на нови ангажименти за разходи, включително и за официална помощ за развитие“. А именно – възможността да бъдат създавани програми за развитие и за създаване на нови договорни отношения, свързани с нови разходи. И двете инициативи – социален и структурен фонд, попадат в рамките на този текст от актуализацията на бюджета. Необходимо е изключване на Министерството на културата от рестрикцията на този текст по линия на оптимизиране на разходите. Столична община изпревари Министерството на културата в предприемането на комплекс от мерки по отношение на независимите културни организации и свободните артисти. Запазвайки част от програмите за проектно финансиране, но и предвиждайки създаване на нови, с фокус разпространение в онлайн среда и събития на открито. Осигурена е и подкрепа за независими организации извън общинските културни организации.

В момента творците търсят алтернативни пътища към публиката. Смятате ли, че настоящата ситуация ще доведе до трайни промени в съществуването и функционирането на културата, или, когато ситуацията се нормализира, ще се върнем към познатите форми?След 8 март културните организации приложиха още един дистрибуционен канал. Успяха да привлекат многохилядна аудитория, в пъти надвишаваща залата, в която обикновено имат представления, концерти и т.н. В бъдеще това може да продължи като дистанционен модел на съприкосновение с аудиторията. При живите изкуства обаче традиционната форма не би могла да се замени, казвам го с убеждение. Настоящата ситуация допринесе за привличане и на нова аудитория, дано след приключване на извънредното положение тази нова аудитория се превърне в рационално пристрастена към културните дейности не само в онлайн среда. Предполагам, че кризисното време ще създаде нови бизнес модели, ще промени не само културната политика. Не бива да пренебрегваме и психологическия консерватизъм на аудиторията, с който ще се сблъскат културните институции и организации. Дори и да приключи по-бързо извънредното положение, завръщането на публиката, масовото събиране в затворени пространства и зали ще отнеме доста по-дълъг период. Хората ще бъдат резервирани и предпазливи, това също трябва да бъде отчетено. На второ място, естествено ограничение ще възникне и от намаляването на домакинските бюджети – културата може и да е необходимост за част от домакинствата, но всички ще излезем с по-ниски доходи, респективно с намален бюджет на домакинството, културните дейности ще се превърнат в луксозна стока или услуга за част от населението.

Много творци, организации и институции в момента се стремят да отговорят на нуждите на обществото от контакт с културата. Наблюдавате ли промени в отношението на обществото към културата в този момент на криза? Вероятно още е твърде рано за наблюдения и изводи, но повишава ли се търсенето на изкуство и култура, или минава на заден план? В момента се наблюдава увеличение на участието на гражданите в културни дейности в онлайн среда. Търсят се подходи и модели, които да не оставят далеч аудиторията, да поддържат интереса й чрез гореспоменатите нетрадиционни дистрибуционни канали. В световен мащаб културните институции позволиха свободен досег до техните архиви и произведения. В последните

седмици в България се наблюдава и засилване на онлайн поръчките за доставка на книги. Това е една от най-оптимистичните новини – българските граждани използват активно повечето свободно време за четене.Нашите нагласи, вглеждането в света около нас, възприятията ни ще бъдат други, надявам се, натоварени с повече смисъл. Връщането ни към нормален ритъм на живот и преоткриване на общуването ни без социална дистанция ще включва културата като наш личен, неотменим приоритет. Несъзнавана необходимост за голяма част от хората преди кризисната ситуация. Българското общество, въпреки голямото изпитание в момента, трябва да застане на страната на творците и да ги подкрепи в този кризисен момент. Вярвам, че след това изпитание културните институции ще се превърнат от упование, каквото са в момента, в неразделна свързаност в новия ни, бъдещ живот, за който в момента все още предполагаме – няма как да е същият, ще има промени, вярвам, за добро.

Какво ще изгубим като общество, ако допуснем културната сфера да изпадне в дългосрочен колапс? Какво ще спечелим, ако тя бъде подпомогната и съхранена до излизането от кризата?Има три сценария, когато оценяваме риска, с голяма неизвестност за какъв срок става въпрос, колко време ще продължи това изпитание за човечеството и за нашата страна. Първият сценарий – оставяме сферата на българската култура, културните организации, свободните артисти без достатъчна подкрепа. Изчезва голяма част от независимия сектор в културата, както и по-горе казах, ще усетим липса на някои форми от изкуството. Връщаме се минимум десет години назад. Възстановяването ще е трудно и мъчително. Втори сценарий – културните институции, независимите организации, свободните артисти получават палиативни мерки. Единствено и само разчитайки на преструктуриране на финансирането на Министерството на културата и Национален фонд „Култура“. Рискуваме голяма част от културните организации във всички изкуства, културни и творчески индустрии да бъдат хронично недофинансирани, рискуваме загуба на професионализъм, невъзможност за покриване на екзистенц-минимума.Трети сценарий – осигурява се допълнително финансиране от държавния бюджет, от преструктуриране на европейски фондове и програми, създават се Структурен и Социален фонд за всички независими организации, самоосигуряващи се и свободни артисти. Осигурява се на държавните и общинските културни институции заплащане на труда на заетите на трудов и граждански договор – без съкращения в тази кризисна ситуация, минимално заплащане на труда на независимите, самоосигуряващи се артисти от всички изкуства, гарантира се получаването на структурно финансиране в средносрочен план. Реализирането на този сценарий ще покаже, че няма да се повтарят натрупани грешки от миналото, устойчивото развитие на културата би се случило с незначителни загуби, бихме запазили заетостта в културата, културните организации, събитията, които са създавани с много труд, ентусиазъм и енергия в последните три десетилетия. Надявам се да надделее мъдростта, а не деструктивното отношение и неглижирането на културните процеси.

4 април 2020 г.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Културата е атестат за всяка държава по време на кризаот стр. 1

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Сн. Яница Радева


В И Т Р И Н А Е В Р О П Е Й С К И И З М Е Р Е Н И Я Н А К Н И Г О И З Д А Т Е Л С К А Т А П А Н О РА М А

Яна Генова

Представяме едно изследване, правено преди времето на Ковид-19 и преди кризата, в която в момента се намира книжният сектор в цяла Европа. Струва си да възобновим разговора за присъствието на българска литература в превод именно в този момент, в който публичното финансиране за култура в България отново има опасност да отпадне от приоритетите и малкото натрупана история, експертиза, контакти и международен интерес да се изгубят в плаващите пясъци на кризата и нестабилното финансиране.

Този текст представя със съкращения част от главата, посветена на финансирането на превода в различни европейски държави, включена в изследването Diversity Report или Доклад за многообразието1. Представеният откъс е продължение на темата за ролята на публичното финансиране в „износа“ на национална литература, която авторката проследява и в предишните издания на Доклада, както и в екипното изследване „Превод и преход“2. Данните за публичните средства за преводи от български език, които включваме тук, са само от програма „Преводи“ на Национален фонд „Култура“, тъй като програмата на Националния център за книгата към януари 2019 г. нямаше официално достъпни отчети за подкрепените заглавия и отпуснатите суми.

Как програмите за финансиране на преводи (не) реагират на трансформациите в книжния пазар Тук ще ни занимават няколко национални програми за финансиране на превода, както и многонационалната схема „Подкрепа за превода“ на програмата „Творческа Европа“ на ЕС. Набор от интересни въпроси ще останат незасегнати. Няма да се занимаваме например с ефекта на финансирането върху присъствието на „малките“ литератури в превод, за това как самите програми формулират своята мисия и цели или със самите издателски кандидатури, които са индикатор от кои автори се интересуват издателствата.В контекста на темата на целия Доклад за многобразието и на предишни наши изследвания ще се интересуваме от това как – и дали – тези програми са се променили през годините и как се позиционират на фона на сериозните трансформации на европейския книжен сектор. Изборът на програмите е само до известна степен случаен – търсихме географски баланс, но и програми, които имат особено интересни характеристики. Общата тенденция е, че в сравнение с преди десетина години националните програми за подкрепа на превода са в по-малка степен движени от идеята да налагат своята литература и повече се вслушват в търсенето. Други новости от последните години са:– отчитане на логиката на книжния пазар, т.е. акцент върху живи, съвременни автори и отваряне на възможностите за финансиране и към нелитературни произведения или към автори, които не 1 Докладът е дело на екип международни изследователи и консултанти по линията Виена (Рюдигер Вишенбарт и Михаела Анна Флайшхакер) – Любляна (Миха Ковач) – София (Яна Генова) и от 2008 г. насам има пет издания. Всяко от тях има различен фокус, но общата цел на изследването е да представя променящата се картина на потоците на преводна литература в Европа, да проследи кариерните пътища „в превод“ на отделни автори, да анализира сложните взаимоотношения между състоянието на издателската индустрия и превода на художествена литература. Rudiger Wischenbart, Miha Kovać, Yana Genova, Michaela Anna Fleischhacker: Diversity Report 2018, Verein für Kulturelle Transfer, Vienna 2019. Пълният текст на доклада на английски език е наличен безплатно на https://www.wischenbart.com/page-10 2 Превод и преход. Българската литература в превод (1989-2010): статистики, коментари, препоръки. Пълният текст е наличен безплатно на http://www.npage.org/list?type=resource

принадлежат към „високата литература“; – по-нюансирано разбиране за това какво е „националната“ литература, т.е. отваряне на подкрепата и към автори с мултикултурен произход или дори към такива, които пишат на други езици;– активно стимулиране на дигитални формати и други форми на разширяване на аудиториите чрез нови медии;– обмен на опит и координация между националните програми, най-вече чрез мрежата ENLIT (European Network for Literary Translation).

Какво значи „устойчивост“ и „добри практики“Магическата дума „устойчивост“ в случая означава две прости неща: продължителност на програмите във времето и размер на бюджета. Могат да се добавят и други параметри, по които да оценяваме програмите, например прозрачност, отвореност към партньорства и членство в мрежи, степен на зависимост от политически или административни промени, капацитет за иновации и саморефлексия върху собствените практики. Все пак да погледнем нещо измеримо – бюджета. Четирите програми се различават значително по отношение на размера на средствата, предоставяни под формата на субсидии за превод на чуждестранни издателства. Това да имаш много пари в никакъв случай не е гаранция за успешен ефект на програмата. Успехът се обуславя по-скоро от комбинацията от гъвкавост и устойчивост във времето, подплатена с достатъчно средства.

Програма на: бюджет 2016-2017 (в евро)

Швеция 959,831

Словения 317,754

Австрия 288,495

България 33,745

Драматичните разлики в бюджетите и последното място на България не са голяма новина. Но дори и в съотношение с БВП на съответните страни, инвестицията на Швеция отново е три пъти повече от тази на Австрия, а тази на България – 10 пъти по-малка от тази на Словения. Разлики има и между инвестициите в преводи в сравнение с книжната продукция на оригинални литературни заглавия – и по този показател Швеция отново е на първо място, а България – на последно.Освен устойчивост във времето и прилични бюджети, програмите с „добри практики“ са онези, които прилагат разнообразие от инструменти за подкрепа на излаза на своята литература навън и не се ограничават само с издателски субсидии. Такива инструменти са например субсидиране на промоцията, информация (каталози, онлайн профили на автори и заглавия, бюлетини и т.н.), подкрепа за международните професионални контакти (издателски визити, конференции и работилници, мобилност за писатели), подкрепа за литературните преводачи (годишни срещи, награди, резидентски програми). Прилагани заедно, тези мерки най-често целят да спечелят сърцата на чуждестранните издатели за автори от съответната литература, но и таргетират цялата екосистема на превода, в която участват много повече играчи. Времената, в които националните програми налагаха на света „навън“ своята версия за това какво от националните литератури е стойностно и трябва да се преведе, са отдавна отминали. Друг е въпросът какви канали ползват отделните издатели и доколко информацията в тях изобщо влияе на избора им.

Разпределение по език-целБез значение с колко пари разполагат, повечето програми за финансиране на преводи навън все повече разширяват

Превод и (държавни) париобхвата си по отношение на езика-цел. Ето на кои езици, по реда на популярността си в програмите, са финансирани най-много преводи от словенски и от български.

програма на JAKRS за преводи от словенски

немски, английски, хърватски, чешки, италиански, македонски, испански, сръбски

програма на НФК за преводи от български

македонски, украински, турски, чешки, гръцки, словенски, френски и немски

И в предищните изследвания по Доклада3 отбелязахме, че много от програмите не успяват да достигнат много надалеч отвъд региона на съответната страна и непосредствените си съседи. Това се вижда и от схемата горе, в която преводите от словенски на хърватски, сръбски и македонски все още са в първата осмица. Но в нея влизат на първите места и „големите“ езици, докато в българската програма английският напълно отсъства, а другите големи езици са слабо представени, т.е. програмата на НФК все още остава в регионалното и източноевропейското поле на обмен. Причината е, разбира се, в липсата на каквато и да било целенасочена промоция на самата програма за финансиране – илюзорно е да се предполага, че възможността за субсидия от няколко хиляди евро сама по себе си ще привлече качествените издателства от Европа и англоезичния свят към българската литература.Известен регионализъм в литературната комуникация беше видим само допреди две години и в анализа на програмата на ЕС, в която процентът на вътрешнорегионални преводи (например на Балканите или в Скандинавието) от всички подкрепени преводи беше над 50%. Това вече не е така. Словения например категорично излиза от постюгославското пространство и стратегически инвестира в преводи на немски във връзка с предстоящото й през 2022 г. представяне като фокусна страна на Панаира на книгата във Франкфурт. Словения е също и показателен пример за успехите на публичната инвестиция в излаза на словенската литература в неевропейски територии. Само няколко стипендии за участие в неевропейски фестивали на ключови имена в литературата доведоха до появата на словенска литература в Пуерто Рико и в Мексико, а също и на „екзотични“ езици като арабски, бенгалски, азербайджански, фарси, корейски, непалски и др. Най-видим, разбира се, е засиленият обмен с Азия и най-вече с китайския, на който всички държави – освен България – вече имат финансирани преводи. Едновременно с това нито една от програмите на страните от Източна Европа, нито тази на ЕС могат да се похвалят с особени успехи по отношение на превода на езици като норвежки или исландски – скандинавските издатели като цяло нямат навика да прибягват до външно финансиране или разчитат на сериозната подкрепа, която собствените им държави предоставят.В мултиезиковата програма „Преводи“ на ЕС в последните две години също продължава тенденцията от 2016 г. към разширяване на езиковия обхват и разнообразяване на езиковите комбинации. Това означава, че програмата си върши работата, макар и може би не с очакваните темпове. Възходът на „периферията“ се изразява във все по-намаляващ брой заглавия от английски – 25%, и от другите два големи езика, френски и немски – общо 29% (виж фиг. 1).Нека не се обнадеждаваме прекалено: възходът на „периферията“ се дължи

3 Например в Diversity Report 2016.

Никола Матийо, „А след тях и децата им“, превод от френски Владимир Сунгарски, изд. „Парадокс“, С., 2020Романът на Матийо e издаден в оригинал през 2018 г. и получава наградата „Гонкур“. Най-отличителната му черта е социалният ангажимент – чрез историята на героите си Матийо изследва социалната маргинализация на цели поколения, настъпила вследствие на деиндустриализацията на Франция в края на миналия век. Книгата е и роман за израстването, за търсенията на младостта и сблъсъка с реалността. Авторът подчертава, че сюжетът е свързан със собствения му опит, но това не прави книгата автобиографична – тя по-скоро е опит за портрет на едно поколение. Интервю с писателя, гостувал наскоро в България, четете на стр. 15.

Стефан Цвайг, „Огнената тайна и други новели“, превод от немски Димитър Стоевски, ИК „Колибри“, С., 2020Стефан Цвайг е един от най-издаваните у нас чужди автори. Към досегашните идания се прибавя и новата поредица от три тома на издателство „Колибри“, която съдържа три сборника с новели, организирани на тематичен признак и съставени от самия Цвайг в началото на миналия век. „Огнената тайна“ е първият от тях, а заглавието, дадено му от автора, очертава и общата тема на творбите в него – „Първо преживяване.

Четири новели от света на детството“.

Петя Александрова, „Предимства и предизвикателства на късите форми. Модели и практики на българското късометражно игрално кино“, изд. Институт за изследване на изкуствата – БАН, С., 2019За съвременното българско кино се говори много, но все още рядко по аналитичен и задълбочен начин, който да очертае цялостни процеси. В монографията си Петя Александрова се стреми да направи именно това в областта на кратките филмови форми. Книгата проследява процесите в българското късометражно кино от 1989 г. насам, изследва жанровия му обхват, вписва го в общия културен и социокултурен контекст.


разпространителска мрежа и репутация. Разгледаните в Доклада програми – с изключение на тази на ЕС и на Швеция, изглежда все още живеят с представата за европейското книгоиздаване отпреди 20-ина години и не отчитат колко то се е променило по линия на появата не само на електронната книга, но и на на дигиталните услуги за самоиздаване и самопревеждане, на малки издателства с офиси в няколко държави, на навлизането на гиганти като Amazon с техния Amazon Crossing в полето на преводната литература. Сред обичайните заподозрени – т.нар. „малки и средни издателства“ на качествена преводна литература, които често имат почти персонална връзка с „малките“ литератури, бавно се промъкват нови играчи и нови бизнес модели. Такива са малките транснационални издателства от типа на Peter Lang или Hispabooks, но и опитите да се издават преводи на големи езици директно от издателските офиси в самите „периферни“ страни (както правят Писателската асоциация в Словения, Геопоетика в Сърбия, Aris Laskaratos в Гърция, ICU в България). Необичайни играчи в света на преводното книгоиздаване са и местните офиси на големите корпорации от типа на Planeta, Penguin Random House или HarperCollins, които засега само шведската програма за финансиране на превода е успяла да привлече на своя страна. Англоезичният пейзаж също не е какъвто беше, защото художествените преводи на английски надскочиха мрачните 3% от общата продукция и на полето се появяват нови играчи не само от САЩ и Великобритания, но и от Канада, Индия и Австралия.

Темата със сигурност е дълга, но анализът на пазарните процеси и на програмите за подкрепа на превода в досегашните пет Доклада за многообразието неслучайно вървят ръка за ръка. Защото публичните инвестиции може и да изглеждат като създаващи паралелни на пазара вселени, но в дългосрочен план имат съществено влияние. Случаят „Швеция“ е вече христоматиен в това отношение и поставя под въпрос всеобясняващата сила на стигмата „малък език“. Шведските и датските автори са сред малкото неанголезични автори, които присъстват редовно сред европейските бестселъри. С известни уговорки можем да кажем, че огромният ръст на преводите от шведски в Европа и света – и то на всякакви книги и на всякакви автори, се дължи именно на комбинацията от Стиг Ларшон-ефекта и на умната и гъвкава външна културна политика на страната. С други думи, влиянието на националните схеми за промоция на литература, както и на програмата на ЕС, особено при „малките“ езици, е съществено и има какво да се изследва и нататък.

В И Т Р И Н АЕ В Р О П Е Й С К И И З М Е Р Е Н И Я Н А К Н И Г О И З Д А Т Е Л С К А Т А П А Н О РА М А

най-вече на присъствието на автори от „малките“ езици, които са носители на Наградата на Европейския съюз за литература. Иначе казано, ако схемата на ЕС за подкрепа на преводи прекрати практиката си да окуражава преводите на носителите на наградата, първите последствия ще са за наградените от „малките“ езици4. Статистиката се обръща и заради опитите на издателите от Източна Европа да вземат нещата в свои ръце, като самите те издават преводи на английски, немски и френски, заобикаляйки по този начин очевидно незаинтересования „западен“ издател. Интересна новост сред субсидираните заглавия е и появата като език-източник на украинския (макар и почти само с преводи на Сергий Жадан) и на грузинския. Това си е истински пробив, тъй като и двете страни са отскоро в програмата, а и още нямат носители на наградата.

Жанрове и автори Доста време отне на някои национални програми за финансиране на превод да се оттласнат от изискването за „репрезентативност“ на подкрепяните от тях заглавия, които допреди десетина години бяха предимно класически произведения, написани от бели мъже. Сегашните програми са по-чувствителни към търсенията на читатели и издатели, категорично залагат на съвременни заглавия и допускат различни видове и жанрове. Швеция води и по този показател – 81% от всички финансирани през 2017-2018 заглавия са публикувани за първи път на шведски след 2000 г., а почти половината от тях – дори след 2014 г. Разнообразието на видове и жанрове също е впечатляващо – в първата петица на най-популярните сред кандидатстващите издатели шведски автори са трима автори за деца и тийнейджъри, една авторка на графични новели и… Бергман5. Само 28% от общо 218-те заглавия, подкрепени през 2018 г. от шведски, са художествена литература за възрастни. Останалата част са нехудожествена литература (21%), детски книги, комикси, поезия, драматургия. Словенската селекция също включва предимно съвременни автори, макар и да не е толкова жанрово разнообразна. Авторите с най-много подкрепени чуждоезикови книги са Евалд Флисар, Алеш Щегер и Драго Янчар. Програмата на българската държава, както вече посочихме, е твърде ограничена, за да се правят каквито и да е изводи. Алек Попов е единственият автор, който се появява с повече от едно заглавие, а съвременните автори като цяло формират 60% от цялата селекция. Интересно е, че авторите, за чиито книги издателите кандидатстват пред

4 За ефекта от Наградата на Европейския съюз за литература, виж Diversity Report 2016. 5 Списък на авторите в топ 10 има в самия доклад Diversity Report 2018.

националните програми, се появяват също и в резултатите на „Творческа Европа“. Този факт не е любопитен с това, че може да става дума за „двойно финансиране“, а защото свидетелства за популярността на определени автори от „малките“ езици сред издателите. И то за автори, които не са носители на Наградата на ЕС, т.е. автори, за които издателите кандидатстват, защото автентично ги харесват и искат да ги издадат.България пак е изключение – само трима са българските автори, които не са получавали Наградата на ЕС за литература, но които европейските издателства са избрали за „Творческа Европа“. Това са Георги Господинов (с три заглавия), Емил Андреев и Георги Константинов. С други думи, ако успехите в преводната траектория на автори като Драго Янчар могат да бъдат свързани и с комбинираните усилия на националната и на европейската програма, българските автори като че ли трябва да разчитат повече на подкрепа от ЕС, отколкото на собствената си страна.

Видове издателства: необичайните заподозрени Когато става въпрос за парите на данъкоплатеца, винаги ще се намери някой да каже, че парите не са стигнали до когото трябва или че все едни и същи издателства ги получават. Последното обвинение е доста странно, като се има предвид, че няма безкраен избор от качествени издателства, които да са готови да поемат риска да издадат незнаен автор с непроизносимо име от малко известна страна. Страхът субсидиите да не се ограничат до малък брой издателства или автори противоречи и на пазарната логика, защото работата по налагането на едно име на пазара трае дълго и от едно-единствено заглавие не може да се очаква голям ефект. Някои публично финансирани програми се поддават на тези страхове и видимо предпочитат да бъдат мили с всички, да покрият полето „в широта“, вместо „в дълбочина“. Програмата на ЕС, както и тази на словенската държава са намерили добрия компромис, като имат специални схеми за стратегически инвестиции, отделни от кандидатстването на общо основание.

Каквото и да си представят програмите за финансиране, екосистемата на преводното книгоиздаване в Европа е също толкова хетерогенна, колкото е и самата Европа. Изборът на издателства се усложнява допълнително, когато програмите поискат да се разширят към неевропейски територии и се сблъскат с непознати за тях издателски светове в арабския свят, Китай или Южна Америка. Дори и автори на „високата литература“ като Янчар, Господинов или Бернхард се издават в различните страни от издателски компании с много различен профил, обхват, достъп до

Брой

заг

лави

я

Фиг. 1

Рубриката е подкрепена

от

Джеймс Джойс, „Портрет на художника като млад“, превод от английски Николай Б. Попов, изд. „Лист“, С., 2020Издателство „Лист“ преиздава на български романа на Джойс, публикуван у нас за първи път още в началото на 80-те години в превода на Николай Б. Попов, използван и в новото издание. Всъщност това е третото издание на книгата у нас, макар и за първи път в самостоятелен том. Но преиздаването на подобни класически, основополагащи книги е твърде важно – то ги контекстуализира в актуалната литературна среда, приближава до тях нови поколения читатели, нерядко става и стимул за нов етап в рецепцията им.

Боян Знеполски, „Епоха на разломи. Криза на идентичностите и социална критика“, изд. „Изток-Запад“, С., 2020Трудът на Боян Знеполски изследва социалните трансформации, белязали последните десетилетия, и причинената от тях криза на колективните идентичности. Книгата вписва и българската проблематика в широкия контекст на съвременността. Паралелно с изследваните явления авторът изследва и промените, настъпващи в понятията и парадигмите, чрез които традиционно са анализирани подобни процеси, (не)способността им да се справят с днешната социална ситуация.

Йордан Костурков, „Болка, или Немият лебед“, ИК „Хермес“, Пловдив, 2020Този роман на пръв поглед изглежда силно металитературен; изобилства от препратки към различни автори и творби, а главната му героиня пише роман. Но този пласт всъщност не цели да създава ерудитски значения, той е източник на мека ирония в контраста си със събитията около героите, чиито животи се стичат някак неусетно между обичайното всекидневие и заучените от книгите очаквания. Това е и основното качество на книгата – едновременно разбиращото и иронично отношение на повествователя към героите с цялата им човешка наивност и заблуди по отношение на самите себе си.


Въображаемият свят придобива все по-голяма тежест в дни като тези, става ни по-близък и някак по-важен в ситуация на глобална пандемия. Настоящето все повече заприличва на внезапно сполетяла ни антиутопия, в която историите се повтарят ту като трагедия, ту като фарс, а бъдещето като че ли задълго е отседнало в един ретроутопичен хоризонт. В тези обстоятелства се обърнахме с пет въпроса към петима автори на художествени и публицистични произведения, а техните коментари публикуваме тук (по азбучен ред на имената им).

1 Днешната ситуация, свързана с вирусната пандемия, е нова и

критична за нас, за Европа, за света. В литературата и киното обаче подобни екстремни ситуации са описвани и пресъздавани многократно. Дава ли ни това основание да им се доверим? Може ли естетическият опит с филми, книги, а и видеоигри да ни предостави инструменти за справяне?

2 Има ли произведения, които бихте отнесли към житейската ни

ситуация днес, или тя изисква да бъде пресътворявана по изцяло нов начин?

3 Имаме ли реални основания да мислим бъдещето като минало,

както в „Дванайсет маймуни“ на Тери Гилиъм, или е рано за подобни темпорални обрати?

4 Как мислите, ще има ли трансформации в полето на

културата, след като излезем от настоящото положение – нови форми, нови канали, – или бързо ще се върнем към познатите ни неща?

5 Ако днес решите да напишете книга (сценарий) върху

извънредната ситуация в света, какъв би бил нейният (неговият) финал?

ВАСИЛ ГЕОРГИЕВ (писател, автор на антиутопичните романи „Апарат“ и „Екс орбита“, преподавател по правни науки)

1. Литературата дава възможност за преживяване на опит, при това безболезнено, но това преживяване си има и своите ограничения. Четящият човек може да се окаже по-подготвен от другите хора, когато се случва някакво извънредно събитие, защото може да предвиди някои последици по-добре от невежата. Но не бива да се осланя само на този свой опит – литературата носи своите правила, които я правят читаема, реалният свят не търси читатели, затова произведенията му не се подчиняват на литературните алгоритми. От това следва, че читателският опит не е достатъчно легитимен в реалността. Не само това, опасно е да се предоверяваме само на него. Читателският опит има и предимство над реалния, защото литературата не е ограничена от законите на действителността, тъй като литературата не е само отражение на обективната действителност. Това обаче още повече утвърждава необходимостта от разграничение между двата опита.

К А У З А Т А Н А К Н И Г И Т Е

2. Много е динамично положението. Днес е по-скоро „В очакване на варварите“ – в добрият случай – на Кавафис, в лошия – на Кутси. Утре може да е „Слепота“ на Сарамаго, важно е вдругиден да не е „Пътят“ на Маккарти.

3. Най-често действителността не е толкова драматична или поне драматизмът й се губи, защото кризите идват постепенно и една след друга, на последователни порции. Вирусът няма да затрие света, това е ясно, но ще накърни равновесието на социалната ни система, което ще доведе както до предвидими катастрофи (икономическа, социална, миграционна), така и до такива, рискът от настъпването на които (или въобще техния характер) не можем да преценим все още.

4. При добро стечение на обстоятелствата нищо няма да се промени, защото творческият стимул в съвременното консумативно общество не е импулс, а е рефлекс – на това, което иска масата. Социалните мрежи и лайк културата ще продължат да определят формите. Чудя се дали неодобрението ми към тази посока е резултат на трезва преценка, или се дължи на това, че съм представител на едно предишно поколение, за което авангардът, ъндърграундът и некомерсиалното изкуство означаваха нещо. При лошо стечение на обстоятелствата обаче ще се появят нови форми, защото съвременното консумативно общество ще е приключило. Тогава хората ще се ориентират към по-ниските нива на пирамидата на потребностите и културата ще се еманципира от положението си на обслужваща консуматорския пазар дейност. Това ще лиши много творци от препитание, но ще възроди изкуството от мазетата. А то е в основата все пак.

5. Не знам дали въобще ще може да се говори за финал. Тази криза ще доведе до икономическа криза, тя може да доведе до социална криза, тя може да доведе до миграционна криза и така – много. Има и екологична криза, която за известно време не ни прави впечатление, но това не значи, че я няма. Занимавал съм се вече да ги пиша тези неща, само дето ги бях сложил с десетина години по-късно.

ВЛАДИМИР ПОЛЕГАНОВ (писател, автор на книгите с фантастична проза „Деконструкцията на Томас С.“ и „Другият сън“, преводач)

1. Литературата, особено художествената, учи на емпатия, или поне така казват немалко изследвания от последните години. Не знам дали това е достатъчно основание да се доверим на нея, на киното, на видеоигрите. За мен е. Важно е да се трупа такъв естетически опит – който минава през изследването

и обитаването (като читател, зрител, геймър) на модели на света ни, които не са негови преки отражения, каквито предлага, да кажем, нехудожествената литература, есеистиката, документалното кино. Четенето на „безотказните“ формули на реализма понякога е истинският ескейпизъм. В последните едно-две десетилетия ми се струва, че има някакво желание да се подчертае като важно отдалечаването от измислицата. Не знам колко голям е обхватът на този феномен и дали е феномен изобщо, но той е видим в много уж несвързани области – в литературата това са повишеният интерес към личната история и мемоарния разказ и вниманието към научните текстове; в медиите – търсенето на новината, която не е фейк, и паралелно с това бумът на всякакъв род риалити формати. Въпросът е къде ни отвежда това демонстративно дистанциране от измислицата и дали в нейна замяна не получаваме някаква манипулирана или в най-добрия случай внимателно курирана реалност, която е само на крачка от това да бъде поредната илюзия и да не бъде разпозната като такава просто защото е удобно и приятно позната. Каквото и да е, това е интересна „тревожност“, която заслужава да бъде следена.

2. Има немалко произведения, които по един или друг начин са провидели днешната ситуация или са описали свят, близък до нейния. За мен такива са не само пряко разказващите за вируси и пандемии, но и многото фантастични романи и разкази, които се занимават с фрагментирането на общностите и проблематизирането на физическата близост – процеси, видими в последните десетилетия в обществото ни благодарение на развитието на медиите и технологиите и изострени от сегашното извънредно положение. По-конкретно за такива моменти особено подходящи ми се струват произведения като романът „Стената“ на Марлен

Хаусхофер и повестта „Мрак“ на Андре Карнейро, в които случилото се е неуловимо дори и за научната мисъл и темите за самотата и крехкостта на връзките с другия остават единствените възможни за изследване.

3. Мисля, че бъдещето винаги е донякъде минало. Поне в смисъла, в който най-често говорим за него. Дори във фантастичните произведения то е просто модел на миналото или настоящето. Между другото, тук ми се струва уместно да отбележа, че няма литература, по-взряна и обсебена от настоящето от фантастичната. А дали мрачното минало заплашва да даде „лицето“ на бъдещето – има основания за такива страхове, особено днес, когато живеем във времето на емоционалната (и емотиконна) краткотрайна реакция, която, изглежда, е достатъчна да задейства всички и всякакви промени и процеси в обществото.

4. Сигурно ще се върнем към познатите ни неща, и то бързо. Към всички структури на изкуството, които са доказали своята стабилност и съответно носят усещане за сигурност и комфорт. Даже сега има призиви да гледаме познатото, да мислим през познатото, да сме спокойни, защото бъдещето ще е познато, видимо, възможно за описание с прости думи и чрез близки сцени. Иначе казано, да се успокояваме, че нас – във вида, в който съществуваме сега – ще ни има там и тогава. Още една тревожност, съвсем нормална и разбираема. И вероятно знак за възможности, които ще изпуснем. А тревожността ще се усилва, защото след тази битка предстои още по-голямата – тази да се научим да живеем в условията на непредвидимо променящ се климат и природа (и география) с все по-изменчиви черти.

5. Отворен. Вероятно към пространство, в което досегашният език или вече не работи, или продължава да работи, но неуловимо за нашите сетива и от нас се очаква да създадем нов.

ДЕЧО ТАРАЛЕЖКОВ (съсценарист на филмите „Слава“ и „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, сценарист на видеоиграта Elea)

1. Възможно е може би да си подготвен за типа човешко поведение, което да очакваш да се прояви при пандемия и извънредно положение. Това при условие, че говорим за психологически дълбоки произведения, защото в този жанр има и предостатъчно плява, която дори не търси истини за човешкото състояние отвъд бързооборотната сензационалност. Не мисля, че са много онези хора, които са наистина „подготвени“ по смисъла на, да речем, героя на Майкъл Шанън

Литература , кино и пандемия, или къде се пресичат реалният и въображаемият свят

Кадър от филма „Дванайсет маймуни”

Кадър от филма „Подслон”


К А У З А Т А Н А К Н И Г И Т Е

от изключителния филм „Подслон“ на Джеф Никълс, където един баща получава видения за края на света и започва да строи бункер за семейството си. Очаквано цялата му общност го взима за луд. И действително – подобен тип подготовка е трудно отличима от манията. Според мен обаче е почти невъзможно човек да предвиди собственото си поведение в ситуация, в която никога не е бил. Това би означавало да действа роботски, а ние много добре знаем, че емоционалните реакции в кризисни моменти обикновено взимат надмощие над рационалните. С други думи, този, който твърди, че знае много добре какво трябва да прави, защото е чел книги, гледал филми или играл игри, е поредна жертва на всеобщата илюзия за контрол. Тъкмо това е, което извънредните ситуации разпиляват с лека ръка – заблудите ни, че контролираме каквото и да било.

2. Бих търсил в сюжетите, които се въртят около параноята, отшелничеството, социалната изолация – какво правят хората, когато се превърнат в затворници на собствените си домове, как се изкривява психиката и изострят отношенията, когато свободата е ограничена и когато ближният е потенциален преносител на зараза (в момента не ми хрумват конкретни заглавия за пример). Според мен житейската ни ситуация в момента далеч не е толкова драматична, колкото в една драматургична форма, чиято задача е да бъде драматична. Не живеем в трилър по смисъла на набралия отново популярност „Заразяване“ на Стивън Содърбърг, а по-скоро в социална драма за семейства, изгубили прехраната си, за конфликти вътре в семейството, които дълго време са дремели и сега, при наложената постоянна близост, избухват, за загубата на близки хора в битката срещу болестта, за което обаче по-голямата заслуга не е на вируса, а на системни проблеми в здравеопазването и социалното осигуряване. Разбира се, задължителни са и сюжетите за опортюнисти и спекуланти. Но „изцяло нов начин“ на пресътворяване на ситуацията – не съм сигурен, че можем да говорим за каквото и да е „изцяло ново“ в разказването на истории.

3. Не смятам, че Covid-19 ще е причинителят на такъв тип апокалипсис като представения в „Дванайсет маймуни“. Да не забравяме, че там заразата беше дело на един психопат с мания за пречистване на човечеството. Всъщност филмът изобщо не се занимава с обществените промени, настъпващи в контекста на противоепидемични мерки – сюжетът изпуска точно този етап от историята. Що се отнася до темпоралните въпроси, нещата, които занимават новото ни ежеднение, са далеч по-тривиални, и макар и да провокират мисли за всичко онова, което е можело или е трябвало да бъде свършено в миналото, си остава факт, че екзистенциалната заплаха изобщо не е на дневен ред. Даже излиза, че пандемията всъщност донякъде допринася да се забави същинската екзистенциална заплаха – климатичният колапс.

4. Макар и като цяло да съм скептичен относно способността на човечеството да излъчва нови културни форми, все още е рано да се каже. Зависи колко дълго ще продължи извънредното положение и как и доколко ще се влошава ситуацията занапред. Ако кризата се задълбочи дотолкова, че да достигне, не дай си Боже, екзистенциални размери, тогава – ако се ориентираме по пирамидата на потребностите – културата първа ще падне жертва и да, последвалите й форми ще се изменят, но дали ще са нови или рециклирани стари, това не знам.

5. В момента изживявам свой собствен, доста драматичен филм, в който майка ми се нуждае от спешна сърдечна операция точно в момента, в който цялата система е в епидемичен ступор, което води до неочаквани препятствия и бавене, а едно заразяване с Covid-19 в тази ситуация наистина би коствало живота й. Направен за публика обаче този филм би бил една лоша социална драма, в която героите са жертви на системата и ситуацията и нямат собствен ход на действие. Ясно е, че искам щастлив финал за тази история и стискам всички палци той да е такъв. Извън тази лична нота, въпросът е твърде общ – „книга (сценарий) върху извънредната ситуация“ може да бъде много неща с много различни герои, проблеми, сблъсъци, тоналност, мащаб. Няма еднозначен отговор на този въпрос. Ако го пиша аз, познавайки се, финалът сигурно по някакъв начин ще намеква за непоправимостта на човешкия вид.

ДРАГОМИР СИМЕОНОВ (журналист, водещ, съавтор на филмовия подкаст „Тихо, филмът започва“)

1. Естествено, че естетическият опит дава богат инструментариум за справяне с кризисни ситуации, както и многообразие от кризи, които да припознаем като извънредни. Все пак премеждията на протагониста (физически и ментални) се основният двигател на сюжета. Когато изпитанията биват преживявани от общността обаче, те винаги са мислени свръхдраматично. Заплахата се увеличава правопропорционално на броя на заплашените. Колкото повече са те, толкова жанрът се измества в посока апокалиптичен хорър-трилър. От друга страна, личните кризи могат да бъдат схващани в диапазон от трагедия до водевил. Ако Азът не се усеща подвластен на колективното Ние, това засилва още повече емоционалното му трептене в някоя от посоките – става съдбовно обречен на страданието или в по-редки случаи – открива неговата абсурдна, комична, дори нелепа конструкция. Инструментите, които лично аз предпочитам да използвам в екстремни ситуации, са изцяло подчинени на сарказма. Той не пренебрегва болката (неслучайно идва от гръцката дума за дране), но оставя вратичка за преживяването на следваща криза, докато мелодрамата често пъти се взима за финална и необратима.

2. Всяка нова ситуация изисква и ново пресъздаване, така че тепърва ще правим творческа оценка на кризата, от която

все още не сме намерили изход. На този етап ние сме като цял клас Анушки, презапасили се с олио, което да разлеем, но абсурдът е, че трамваите не вървят. Нашият Берлиоз пак ще се хлъзне нелепо, ще счупи крайник, ще се измърля до уши и ще се почувства обезглавен пред събралото се множество, а утре отново ще трябва да иде на заседанието. И кой знае, вече безгрижен и окрилен от новия живот, току-виж се задавил с шоколадовия бонбон, с който черпи за здраве колегите. Мисля, че Булгаковият Воланд много би се развеселил от грижите ни, ако това неговото изобщо е някаква веселост.

3. Миналото е бъдеще – такава е по-скоро ситуацията сега. Предстои преосмисляне на свободите, нови нива на недоверие и мизантропия, които си мислехме, че са останали в историята. Колкото и вербално да се упражняваме в този дебат, все ще изпуснем поантата: сега е сега. Преди и после само ще нарушат баланса, който в момента имаме шанс да оценим, но сме твърде заети да мислим в други категории.

4. Част от нас винаги ще бъдат приповдигнато щастливи от преодоляването на кризата и ще празнуват, друга част – мрачни и огорчени от ненаучените уроци. Едно е ясно, не съществуват и никога не са съществували нови форми. Културата е култивиране на личността и зависи най-вече от съдържанието, не от формата на грижата. Способността да забравяме обаче също е ключова за оцеляването ни, така че, избягвайки старите си грешки, със сигурност ще направим серия от нови. Не ми се иска да ги предсказвам, за да не съм в позицията на ония неприятни хора, които викат: казах ли ви. Пък те са се шегували всъщност.

5. Разбира се, ще използвам “deus ex machina“. Ще се случи нещо изненадващо, неочаквано, чудотворно, което ще ни накара или да повярваме в Бога, или в самите нас (едва ли и двете заедно). После всичко ще стане мюзикъл, защото радостта от оцеляването ще ни накара да пеем. Първо в гаражите си, че ще сме малко мнителни, но после пак събрани навън. И ще объркаме земния тътен с дръм енд бейс, а той ще е от нещо съвсем друго. Няма да издавам какво, ще го оставя за следващия епизод на сценария си.

ЕЛЕНА АЛЕКСИЕВА (писател, драматург, автор на романите „Нобелистът“ и „Свети Вълк“ и на сборниците с пиеси „Ангелски огън“ и „Жертви на любовта“)

1. Нека първо да уточня, че сегашната пандемия е нова за нас единствено в смисъл, че не сме виждали подобно нещо в рамките на живота си, на повече или по-малко ограничения си жизнен опит. Но тя, както и всякакви други бедствия, които са спохождали и ще продължават

да спохождат човечеството, всъщност съвсем не е нова – примерите за това са безброй. Няма човек, който да е подготвен – независимо от теоретичния си опит или дори от практическия си такъв – за тежките си лични изпитания, като например болестта или загубата на най-близките ни. По същия начин няма как да сме подготвени и за случващото се в момента. Естетическият опит може донякъде да ни помогне психически, да ни даде известни ориентири, да бъде полезен за психичната устойчивост, но само

толкова. По-важна е, струва ми се, мисълта, че отново ще настъпи момент, когато хората ще могат да естетизират травматичните си преживявания, да ги превърнат в изкуство – да научат уроците си, може би дори да се променят. Защото в крайна сметка човек се учи не да се справя с тежките ситуации, а със себе си в тях.

2. Тя ще бъде пресътворена, сигурна съм, но ще е нужно време. И понеже засяга всеки от нас лично, това ще стане не по един, а по най-различни нови начини. Откакто започна пандемията, в мислите ми – съвсем обяснимо – постоянно е „Чумата“ на Камю. Физическото оцеляване е немислимо без морално оцеляване. В моменти като сегашния то е по-решаващо от всякога.

3. Играта между минало и бъдеще е една винаги интересна, но и неизбежно абстрактна игра. Настъпва време, когато реалността, настоящето, измества и най-увлекателните фикционални светове. Ние живеем в него, то е единственият ни дом, единственото ни убежище. Миналото е опит, бъдещето – надежда. Но да направим нещо смислено от тях можем само сега.

4. Честно казано, не ме вълнува особено дали културата ще се промени осезателно, или не. А и връщането към познатото не е непременно лошо, то дава стабилност, стига да не си останем завинаги там. По-важно е да се промени моралът ни, чувството ни за отговорност. Да проумеем, че сме крайни, ограничени същества и че най-силните ни жизнени опори, независимо дали ни харесва или не, са винаги извън нас. За тях трябва да се грижим.

5. Не бих седнала да пиша точно сега за ситуацията в момента – както казах, за това е нужно време, дистанция, осмисляне. Но финалът (не на книгата, на ситуацията) ще бъде добър. Не щастлив, просто добър, по един чисто човешки начин. Ще се справим с пандемията. Дано също и да си теглим поуките – за да успяваме да се справим с всичко, което ни предстои.

Материала подготви ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

Александра Чаушова, „Юлия”, маслен пастел и акрил върху

хартия, 205x111cm, 2019

Кадър от филма “Пътят” по романа на Кормак Маккарти


Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

На 6 април отбелязваме 105 години от рождението на един от най-оригиналните авангардни артисти на ХХ век – полския театрален режисьор, художник, сценограф, визуален артист и теоретик на театъра Тадеуш Кантор. Той е роден на тази дата през 1915 г. в малкото градче Велополе в югоизточна Полша. Учи живопис и сценичен дизайн в Художествената академия в Краков (1933-1939), където се запознава и е силно привлечен от символизма, конструктивизма и Баухаус. Още по време на обучението си той се откроява като неспокоен и провокативен артист, който не само изобретателно и оригинално следва предпочетените течения и естетически стратегии, но и дръзко търси свой път в изкуството. През 1938 г. Кантор основава първата си театрална трупа от състуденти и приятели, която нарича „Ефимерен (Механичен) театър“ и с която прави дебютната си постановка. Това е „Смъртта на Тентажил“ на Морис Метерлинк – една от ключовите пиеси на символизма. Няколко години след дипломирането си, през 1942 г. по време на нацистката окупация в Краков той създава своята следваща трупа – нелегалния „Независим театър“. Трупата се състои от млади художници и с нея Кантор продължава театралните си експерименти. Основните му спектакли с „Независим театър“ са „Баладина“ на Януш Словацки (1942) и „Завръщането на Одисей“ на Станислав Виспянски (1944). Последният спектакъл се оказва ключов за целия следващ път на Кантор като режисьор, художник и визуален артист. В него той за първи път формулира трите основополагащи идеи на своя радикален експериментален театър, с който от средата на 70-те години на миналото столетие добива световна известност и се превръща в една от знаковите фигури на театъра на ХХ век – концепцията за предмета, концепцията за реалността от най-нисък ранг (бедната сценична реалност) и концепцията за автономното пространство. Тези три концепции Кантор неуморно и методично изследва, развива и трансформира в продължение на повече от 45 години, до смъртта си по време на репетициите на последния си спектакъл през 1990 г. Готовият предмет, взет от бита, лишен от своите обичайни утилитарни функции и поставен на сцената, се превръща в център и основно средство на театъра на Тадеуш Кантор. Причината за това, многократно изяснявана от режисьора в манифестите и теоретичните му текстове1, е, че по време и след Втората световна война традиционната действителност, която театърът е възпроизвеждал реалистично или в абстрактните форми на историческия авангард, вече не съществува. Наследеният разрушен свят е изпълнен единствено с отделни оцелели предмети, изпочупени и овехтели, загубили предназначението и притежателите си. Тези „празни“ предмети са единственото, с което артистите разполагат, за да представят реалността, която ги заобикаля, за да поставят и отговарят на болезнените въпроси, пред които тя ги изправя. В своите работи през следващите десетилетия Кантор освобождава идеята си за предмета като основен театрален обект, присъстващ в спектакъла наравно и в специфична неразривна връзка с актьора, от конкретния следвоенен контекст и я превръща в универсална концепция за човешкото съществуване изобщо. Концепцията на Кантор за реалността от най-нисък ранг се изразява в убеждението му, че материалната среда на представлението трябва да бъде бедна и оскъдна, като при изграждането й се използват само най-прости, изхабени и непретенциозни материали. За него вътрешното богатство на спектакъла идва от интензивността, постигната във взаимоотношенията на актьорите и предметите на сцената и от силно въздействащите необичайни визуални образи, създадени от тези взаимоотношения, а не от скъпия реквизит. Схващането за представлението като свободно автономно пространство също остава базисно за

1 Kantor, Tadeusz. A Journey through Other Spaces: Essays and Manifestos: 1944-1990. (Ed. and trans. Michal Kobialka), Berkely: University of California Press, 1993.

театъра на Кантор, независимо че е конкретизирано по различен начин в различните периоди на неговата практика. Преди всичко той е убеден, че това е пространство, в което режисьорското и актьорското съзнание и въображение се самоизразяват напълно свободно, в което всичко е позволено, в което не важат предубежденията, законите и забраните на ежедневието, в което се случват неочаквани срещи, комбинации и открития – пространство, в което се случва един „невъзможен“ театър.След войната, през 1947 г. Кантор прекарва известно време в Париж, където затвърждава идеята си за готовия предмет като материал на изкуството и близостта си до ташизма и неоформализма. Завръщайки се в Краков, той основава през 1948 г. известната Краковска група, включваща авангардно настроени художници и става преподавател в Художествената академия в града. В следващите няколко години на налагане на социалистическия реализъм и на политическа стагнация в Полша той обаче е принуден да напусне преподавателското си място, както и да прекрати режисьорската и публичната си художническа практика. През 1955 г. Тадеуш Кантор основава, заедно с Мария Ярема, своята трета и най-важна театрална трупа, с която работи до края на живота си и развива напълно идеите на своя оригинален експериментален театър. Трупата се нарича КРИКОТ 2 (като продължение на съществуваща в Краков преди войната театрална компания КРИКОТ) и включва художници, актьори и млади хора, отдадени на сценичното изкуство. В първите петнайсет години от съществуването на трупата Кантор и актьорите му са силно увлечени от абсурдистите и Станислав Виткевич (Виткаци) и най-значимите им постановки от този период са по неговите пиеси „Сепията“ (1956), „Лудият и монахинята“ (1963) и „Водната кокошка“ (1969). В тях Кантор доразвива своята концепция за предмета като основен обект и средство на театъра, обединявайки в едно специфично неделимо цяло жива и нежива материя чрез съчетаването на актьора и предмета на сцената в нова смесена форма, наречена от него „биообект“. Особено добре изразяваща идеята му за „биообекта“, за това трансформиращо и двете страни сливане на предмета и човека, е рисунката му „човек, носещ маса“ (на гърба си). Другото важно развитие, което претърпява концепцията на Кантор за предмета в работата му в КРИКОТ 2, е трансформацията й в идеята му за амбалажа. Тази трансформация той обявява в своя „Манифест на амбалажа“ (1963). Според него определяща за човека във всички времена е неговата склонност да „опакова“ (т.е. да съхранява, скрива, предава на другите) живота си във вещите, с които си служи, в предметите на бита, с които се заобикаля. Изоставени от него (темата за смъртта и за раздялата на вещите с хората е постоянна и основополагаща за творчеството на Кантор), тези предмети запазват присъствието на напусналите ги обитатели. Ползвани и захвърлени, те се движат през времето и пространството, попадат от ръце в ръце, от една ситуация в друга, „опаковат“ живот след

живот. Те са пътешестващ амбалаж2. В спектаклите на Кантор през следващите десетилетия „опаковането“ на човешки същества и предмети от други предмети става постоянна стратегия, както и въвеждането на манекена като постоянно напомняне за кратковременното съжителство на човека с неговата тленна и бързо изоставяща го „опаковка“ – неговото живо тяло, което смъртта превръща в предмет, в амбалаж.В края на 60-те години, след дълги опити да преодолее сцената, разширявайки максимално границите й, за известен период Кантор я изоставя като място, съществуващо в определена връзка със зрителя, и се насочва към хепънинга. Той му позволява да реализира дръзките си естетически замисли в реалната житейска среда, във всяко пространство, което намери за подходящо като част от ежедневието на хората, които се окажат на мястото на представлението.

Особено интересна негова работа от това време е „Панорамен морски хепънинг“ (1967), в който

художникът Едуард Красински дирижира „концерта“ на морските вълни, изправен на диригентски пулт във водата, а посетители на плажа наблюдават изпълнението от брега, седнали в плажни кресла. В своите хепънинги, създадени до завръщането му към театралната сцена в началото на 70-те, и в манифеста си „Театър – хепънинг“ (1967) Кантор изследва възможността на всекидневната реална среда да бъде „готов предмет“.През 1975 г. Тадеуш Кантор публикува манифеста си „Театърът на смъртта“. Това е неговият най-известен и до голяма степен завършващ философските и естетическите му трансформации теоретичен текст. В него той едновременно обобщава дотогавашните си театрални концепции и експерименти и ги насочва в нова посока. Най-кратко би могло да се каже, че с този манифест започва голямото изследване на Кантор на паметта, на творчеството и функциите на художника „като хроникьор на ХХ век“3. Спектаклите последвали този манифест – „Мъртвият клас“ (1975), „Велополе, Велополе“ (1980), „Нека пукнат артистите“ (1985), „Никога повече няма да се върна тук“ (1988) и завършеният от актьорския екип след смъртта му „Днес е моят рожден ден“ (1991) донасят световна слава на режисьора и на КРИКОТ 2 и остават неговото най-значимо театрално наследство. Това са своеобразни автобиографични спектакли, в които шестват хора и предмети от различните етапи в живота на художника (особено от детството и ученически му години), от негови картини и рисунки, от предишните му представления и хепънинги. В тях той инвентаризира до или, по-точно отвъд възможния предел лабиринтите на своето въображение, на своята „стая на паметта“. Взети заедно, те създават едно несвършващо представление, което чрез своите предмети, чрез своите пътешестващи амбалажи продължава и след края на своя създател и обитател.През 1980 г. в Краков под ръководството на самия Кантор е създаден Център за съхраняване на творчеството му и за работа на театър КРИКОТ 2 под название КРИКОТЕКА. През следващото десетилетие центърът се утвърждава като база на трупата и пространство за събиране и документиране на изкуството на художника. Така още приживе, с личното му активно присъствие и с участието на актьорите от КРИКОТ 2, Кантор започва реализацията на желанието си неговият дързък, мощно визуален и дълбоко философски театър, отнел (в буквалния смисъл на думата) целия му живот да не се превърне в мъртъв експонат, съзерцаван в музея, а да има своите срещи със следващите поколения, да продължи „пътешествието си през други пространства“, както гласи заглавието на книгата с негови текстове и манифести.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

2 Ibid.; Виж също: Николова, Камелия. „Големият амбалаж“ на Кантор като музей. В: „Белези от нищото. Статии и есета за театъра“. София: ГЕА 200, 1998, с. 156-157.3 Kobialka, Michal. Tadeusz Kantor. – In: Fifty Key Theatre Directors. London and New York: Routledge, 2005, p. 72.

Тадеуш Кантор – пътешественикът през други пространства

Тадеуш Кантор (6.04.1915 – 8.12.1990)


Из „Корабен дневник“Анджей Сташук

...Разбира се, географията не е толкова важна, колкото въображението, дори и заради това, че по-често е капан, отколкото подслон. Не по-малко обаче тези две области, толкова далечни една от друга, са свързани с възел, по-силен от разсъдъка и лудостта взети заедно. Дори и само заради това, че по-благородната форма на бленуването наяве винаги има за предмет пространството. За времето им пука само на тези, които се надяват нещо да се промени, тоест на непоправимите глупаци.Използвам пергел като някогашните географи, откриватели и предводители в старите войни: с него измервам разстоянието. Само че неговата основна, тоест геометрична функция, сама се налага. И така, забивам иглата в мястото, на което съм сега, и на което, както по всичко личи, ще си остана. Другото рамо го слагам там, където съм се родил и съм прекарал по-голямата част от живота си. В крайна сметка това е основната величина, когато се опитваме да помирим собствената си биография с пространството. Между моя Воловец и Варшава по права линия е около триста километра. Разбира се, не мога да устоя на изкушението и чертая около Воловец тристакилометров кръг, за да означа своята Централна Европа. Линията минава горе-долу през Брест, Рувне, Черньовце, Клуж-Напока, Арад, Сегед, Будапеща, Жилина, Катовице, Ченстохова и свършва там, където започва, тоест във Варшава. Вътре има парченце от Беларус, доста от Украйна, прилични по размер и съизмерими пространства от Румъния и Унгария, почти цяла Словакия и частица от Чехия. А също и някаква си една трета от Родината. Няма Германия, няма Русия, което приемам с известно учудване, но и с дискретно атавистично облекчение. В интерес на истината на юг има война, но засега я печелим. Във всеки случай разрушихме в Нови Сад последния мост на Дунав и Бащата на реките без усилие ще задържи все по-демоторизираните и съвсем лишени от авиация сърби, които, откакто Турция се захвана със собствените си дела, не могат да си намерят мястото. Независимо обаче от всичко, не мисля, че момчетата от „тъндърболтовете“ са разбирали много-много от това, което виждат долу. В крайна сметка, като живееш в Америка, то цял живот срещаш само американци и мисълта, че могат да съществуват съседни държави, които едновременно с това са чужди, но пък не чак толкова, напомня неразрешимата дилема за транссубстанционалността на пепси и кока-колата.

И така, Бащата на реките. Донау, Дунай, Дуна, Дунав, Дунареа – при изброяване и назоваване от извора до устието. На десет километра от дома ми минава карпатският вододел. Под Явожина Конечнянска се намира Регетовският проход. На север от него се стича потокът Регетувка, който се влива в потока Здиня, а потокът Здиня изчезва във водите на река Ропа, която на свой ред се размива в течението на Вислока, а тя пък, на свой ред, водена от лингвистична родственост, изчезва веднъж завинаги в сивите вълни на Висла. На юг се стича потокът Регетовска Вода и чрез Каменец и Топия се свързва с Ондава, която край Земплин се влива в река Бодрог, която пък река Бодрог, след като пресече унгарската граница край Шатораляуйхей, си сменя националността, но не си сменя името и отърквайки се о лозята по варовиковите земплински хълмове, се влива в “Tisza“ при Токай, а тя се вие в меандри през цялата шир на маджарската равнина, сбирайки седмоградските води на Карош и Муреш, за да се свърже най-накрая, вече като “Tisa“, с Дунав, във Войводина след Нови сад. Наистина количеството път и пейзажи е значително. Ако добавим и това, което трябва да преодолее самият Дунав до делтата си, излиза три пъти повече от разстоянието между същия Регетовски проход и Гданск. Самото разстояние, като изключим човешкото, което всъщност е маймунско, любопитство към далечните страни, ни кара, както сме възседнали карпатското било, инстинктивно да заслизаме към по-слънчевите скатове. В крайна сметка, ако си представим, че сме писмо в бутилка, със сигурност щяхме да предпочитаме да ни прочете Исак Бабел в Одеса, отколкото, да речем, Стриндберг в излъскания и студен Стокхолм. Освен ако вие не мислите обратното. (…)

***В чешкия „Голям атлас на света“, който използвам в момента, моята Родина е синя на цвят. Същия цвят имат също Австрия, България и Норвегия. Португалия вече е малко по-светла. Само дето не става дума за цвета, защото, макар и напълно изискан, той винаги може да бъде сменен и едва ли някой би се обидил, камо ли да предприеме дипломатическа интервенция. Обаче атласът ми, публикуван през 1988 г., прилича на свидетелство за чешката храброст и пророчески способности. Ето че съществуващият все още СССР има абсолютно същия оттенък като доизживяващата дните си Федерална република Германия. Под общ розов знаменател са подведени държавите, обречени на упадък. В действителност катастрофите им не бяха сходни, нито дори сравними, но все пак предвиждането на толкова радикална промяна в Европа по онова време, при това от напълно легално издателство, си е нещо.Но не за това ми беше думата.

Яхим Топол

Бутилките оставихме долу, раниците метнахме горе. Влака го избра Чап1. Влак на изток в петък вечер. Словаци, украинци се връщат от работа. От чешкия Запад. Да намерим купе, дето не е пълно. Две възрастни ромски дами, момиченце. Като ни видя, плъзна се като змийче и се шмугна между двете дами. Крие се зад списание Girl. Другите хора това купе го подминаваха, защото бяха трезвени. Ние се правим, че уж ни е все тая при кого ще влезем в купето. Тоя влак си е чисто мъжки. Дамите ни подсказаха къде е вагонът с бюфета. Ракията ни свърши твърде бързо. Като се има предвид, че аз пия съвсем предпазливо. Преди няколко дни спрях антабуса2. Че по-разумно ще е да пия по време на пътуването ни, бях казал само на Стояк.3 От нашата четворка той е най-съобразителният. Трябва да пиеш, инак няма да оцелееш, посъветва ме той. Добре. Въздържанието ми издържа половин година, наруших го в Берлин точно със Сташук4. И пак хлътнах, чак докато почнах да пия антабус. И най-якият богатир ще се смали в крехък Мармеладов, който нормално ще изтормози до смърт жена си, а щерка си Соня ще прати да проституира. Тъкмо това разправям сега на момчетата. Кимат с глава. Чап, нашият водач, е седнал до прозореца. Слава богу, че сме в наш гнусен, изпонаповръщан източноевропейски влак! Тук прозорците се отварят и човек спокойно може да подиша чист въздух. Стояк одобрява и тези ми приказки. Само Ирка Зиндрам5 напомня, че Храбал нормално си е пиел до осемдесетгодишен, докато да се гътне. На туй няма как да възразиш.В Берлин бяхме на литературно четене и с Юрий Андрухович. Сташук от рано-рано помъкна със себе си из целия Берлин бутилка шнапс. Доизпихме я на самия подиум. Нашата проява стана am Dienstag, 18. November, 20.00 Uhr im Roten salon der Volksbühne6 под заглавие Ostwarts7! Тъкмо се бях похвалил малко преди това на Юрий, че вече успешно не пия. Като човек от родина на водката, той знае за какво става дума. С Юрий разговарям на английски, с Анджей на руски. За тези, които по една или друга причина не познават добре съвременната литература, ще добавя, че Юрий е украинец. Като Оксана Забужко8. С Анджей той разговаря на полски. С други хора пък на френски, немски, италиански, както му дойде. Анджей говори на полски. Мисля, че цялата му кореспонденция я води Моника,

1 Чап – измислено име за Петър Плацак (1964) – чешки писател, музикант и журналист. – Б. пр.2 Антабус - медикамент, използващ се при лечение на трайно зависими от алкохола хора. – Б. пр.3 Стояк – измислено име за Виктор Стоилов, по произход българин, собственик на чешкото издателство „Торст“, където излизат повечето книги на Топол. – Б. пр.4 Става дума за писателя Анджей Сташук. – Б. пр.5 Иржи Зиндрам – измислено име за журналиста Иржи Пеняс (1966). – Б. пр.6 …am Dienstag, 18. November, 20.00 Uhr im Roten salon der Volksbühen (нем.) - …във вторник, 18 ноември, 20.00 часа в червения салон на „Фолксбюне“. – Б. пр.7 Ostwarts (нем., арх.) – Пазители на Изтока. – Б. пр.8 Оксана Забужко (1960) - украинска писателка, поет, есеист и публицист. – Б. пр.

жена му. Блазе му! Тогава, в Берлин, грабнах бутилката му и точно както е описано в „Москва-Петушки“, взех да я изливам в гърлото си. Докато да светнат прожекторите. За миг не пуснах от хватката си бутилката на Аджей. Юрий ми изсъска: “Осторожно“! Руската реч подчерта очевидните му притеснения за мен. Направо ме трогна! Ние сме писатели, които се подкрепят. В рецензиите след участието ни писаха за нас, че сме нещо като мъдреци от Изтока и варвари пред крепостни порти. Майтап.С Анджей за първи път се срещнахме на едно четене в Прага. В театър „Виола“. С Алекс9 четохме или преди, или след него. Прочете от затворническата си книга „Стените на Хеброн“ ужасяваща сцена за един пандизчийски проститут. После се видяхме в един малък замък в Германия. И там не разговаряхме кой знае колко. Анджей се изгуби. Да не забележиш в спретнатата немска провинция двуметровия поляк с бутилка в ръка е невъзможно. Намерили го и го докарали, но аз в туй време съм заспал в гората. По-късно в Литерарни новини10 той писа, че ме бил търсел. Искал бил да ме попита дали и аз имам две бани. По-късно пак имахме четене в Германия. И после пак. Последния път в Лайпциг. Buchmesse11. Запознахме се с Милена Ода. Тя пише на немски. Превежда на източноевропейците, прибрани на топло в германски и австрийски затвори. Така се е срещала с какви ли не далавераджии. Развличаше ни на вечерята, с която ни почерпи, че как инак, Катарина Раабе.12 Там разправях на Анджей и на Моника за горското стопанство „Била лабут“. Гласяхме се да посетим Карпатите. Иска ни се просто да преминем от Източна Европа в Средна. Ще тръгнем по следите на нашите дядовци и бащи от Дукла13. Ние там живеем, казаха съпрузите. Елате ни на гости. (…)

За първи път влязох в Полша през Кладско. Минах границата сам през нощта, защото по онова време не пускаха никого с дълги коси. Полша беше дива и подривна. С влак се пътуваше по цели дни. Да отидеш далече. В Чехия, за да им се изплъзне, за Ческе Будейовице човек пътуваше през Путим и пак го прибираха. Онзи път бях си хванал косите с шнола, та милостиво ме пуснаха да мина. След разпит, естествено, гадняри чешки. Спах в една канавка, събуди ме полски полицай. Ритна ме в хълбока. С автомат в ръцете.

9 Става дума за Алекс Зукър (1964) – американски преводач на чешка художествена литература. – Б. пр.10 Literární noviny (чеш.) – чешко културно периодично издание. – Б. пр. 11 Buchmesse (нем.) - Панаир на книгата. – Б. пр.12 Катарина Раабе (1957) - известна редакторка, работеща за едни от най-известните немски издателства от 80-те години досега. От 2000 г. отговаря за източноевропейската програма на издателство Suhrkamp. – Б. пр. 13 Дукла – малък полски град в близост до полско-словашката граница, край който се е състояла голяма битка на чехословашката армия. Боевете се водят през септември и октомври 1944 г. и са част от Карпатско-дукленската операция към края на Втората световна война. – Б. пр.

на стр. 11

Из „Супермаркетът на съветските герои“

на стр. 10

Темата за Средна Европа винаги е била силно свързана с литературата – може би защото не друг, а писатели

като Милан Кундера, Данило Киш и мнозина други през 80-те години на миналия век превръщат Средна

Европа в утопично пространство, чиито граници се чертаят не от географията и политиката, а от

културата и духовността. Преди 1989 г. идеята за Средна Европа играе ролята на алтернатива

на един силно двуполюсен, разделен между Изтока и Запада свят. Затова би могло да се предположи, че след падането на Берлинската стена темата за Средна Европа ще изгуби своята значимост и

притегателност. Но не става точно така – поне не и в литературата. И през настоящия век тя ясно се

откроява в творчеството на редица автори, знакови за съвременните източноевропейски литератури. Тук публикуваме откъси от две есета, посветени

на средноевропейската идентичност и написани в началото на XXI в. – на поляка Анджей Сташук и на

чеха Яхим Топол. Смесвайки фикция, документалност и есеизъм, те очертават границите на съвременната

интерпретация на тази очевидно неизчерпаема тема. Предстои есетата да бъдат публикувани у нас

в сборник, подготвян от издателство „Лектура“, заедно с трето есе – на украинския писател Юрий Андрухович, посветено на същата проблематика.

А. Б.

Средна Европа в съвременната литература

Але

ксан

дра

Чау

шов

а, „

Пер

гел”

, мас

лен

паст

ел и

акр

ил в

ърху

хар

тия

, 86,

3 x

48,7

cm

, 201

9


В Полша полицаите и войниците ходят навън с оръжие. Много преди да въведат военното положение. В Чехия това бе табу. Да си показваш патлаците и военната техника. Сигурно заради инвазията на петте армии. Всичко започваше още от Кладско. Конски каруци. Пияни мъже. Циганки гадателки. Други цигари. Екстра силни, „Кармен“, за милионери. Какво, кай, продавате? Полските кучета бягаха в Чехия да се наситят, а ние в Полша - да се налаем. Копнеж по свобода. (…)

Пита накъде сме тръгнали, а на нас това ни и трябва. Щото Ирка твърди, че Воловец бил на един хвърлей от нас, а Чап, че ще ни трябват седем часа път. Мъжът ни пита дали не отиваме при Сташук, когото той познавал много добре. Казва, че е от Вроцлав. Чап го пита дали познава Мирек Ясински14. Мъжът отвръща, естествено, че го познава, познавал и Хавел. Чап му казва, че сме от тия, дето са се противопоставяли на режима и дали нещо му говори „Солидарност чешко-полска“? Мъжът отговаря, че е неин редови член и добавя, че по-правилно е да се каже: Солидарност чешко-полска-словашка. Чап почервенява. Аз казвам, че съм познавал Яцек Курон15! А добре ли го познавахте?, пита мъжът. Не, отвръщам. Защото аз го познавах много добре. Да пием за скъпия ни Курон. Чап казва, че слабо е познавал Курон, а още по-малко Адам Михник16. Мъжът казва, че го познава много добре. Сдъвкваме някакво задоволство. По този начин визитките са разменени, вече сме приятели. Сетне Олег изразява недоволство от скапания превод на Швейк на украински. Сравнява го с полския. Нищо не разбирам. Питам дали познава Юрий Андрухович. Казва, че много добре познава Юрий. Пита дали познавам Оксана Забужко. Отвръщам, че не. Трябва да вървим, подритва ме Чап. Само че понякога се случва някой да ни бъде гост. Приготвям нес кафе на спиртника. Чап и Олег разговарят за вроцлавския затвор, за злославния двайсет и трети блок. Изглежда, че Олег е бил навсякъде. Пием нес кафе. Сетне пък бира. Нелоша комбинация.Олег ме слуша с интерес, като му разправям, че пътища за скатаване към Полша винаги е имало! По начина на Станда Девати17 мнозина от нас успяха да се скрият у вас. За това ще сме ви вечно благодарни!, казвам на Олег. Прегръщаме се. В Полша по-чувствителните мъже понякога се прегръщат. В Чехия не. Във Франция се разцелуват по бузите. В Гърция вървят по улиците, хванати за ръце. Туй не бих го преживял. Навремето учех и полски!, додавам. Имаше най-добрите за времето си речници, обажда се Чап. Разправям на пичовете за усойния военен затвор в Шкларска Поремба18. С Лапмер19 ни пъхнаха в една и съща килия, казвам. После обаче всеки в различна, разправям на тия, дето не са лежали в полски затвор и нямаше как да знаят за какво става дума. Поляци млатеха поляците, нас не. Нас ни биеха чак у нас нашите, разправя на потресените мъже Чап. (…)

Отново мочурища. Изкачили сме баира и се оказваме на плато, притиснато от хълмове. Трева до кръста. Пътечка, чезнеща сред локви. Скачаш по дебели сопи и камъни, между сопите, хвърлени в калта от минавали оттук преди теб, ти хлътва обувката. Пътеки от наслагани сопи и пръчки. Разпръскваме редицата, защото всеки иска да мине по избраната от него пътека. Следващия път и аз като Стояк ще се снабдя с кубинки. Главата ти жули слънце, пръстите на краката, слизести като пиявици, измръзват в обувките. Стигам до раздърпана телена ограда, хващам се за нея. Придържайки се, вървя предпазливо, очаквайки най-сетне да стъпя на пътя. Другите се държат за хилави дръвчета, щръкнали на места тук-там. Жалки, хилави дръвчета без листа. Сега ще продължим нататък съвсем, съвсем бавно. Нашите бащи и дядовци, дето по тия места са мъкнели, да речем, безоткатни оръдия тогава, когато конете казали: Не!, днес трябва да са над осемдесетгодишни. Както и тия от Варшавското въстание. Да не говорим за действително оцелелите неколцина от Еврейската бойна организация. От Словашкото народно въстание. Това е шестдесетата му годишнина. На следващата кръгла годишнина със старците едва ли ще може поне да си побъбрим просто така, тях явно няма да ги има. Ужасно неприятно е да стъпиш в калта и да се нанижеш на здрав, твърд камъш. Чап се провиква, да вървим след него. Трудно е да го открием, млъкне ли. През целия път ме изумява липсата на каквито и да е насекоми. Това е краткият период след най-големите наводнения, когато щипалковците се изпокриват, за да може после да атакуват цялата новодобита територия. Преди

14 Мирослав Ясински– полски дисидент. – Б. пр.15 Яцек Курон (1934 – 2004) - полски дисидент и политик. – Б. пр.16 Адам Михник (1946) - полски общественик, дисидент и публицист, един от най-активните представители на нелегалната опозиция в ПНР в периода 1968 – 1989 г. – Б. пр.17 Станислав Девати (1952) – чешки адвокат, политик, дисидент. В края на 80-те години, за да не бъде арестуван, бяга в съседна Полша. – Б. пр.18 Шкларска Поремба – градче в Югозападна Полша. – Б. пр.19 Иван Лампер (1957) - чешки журналист и дисидент. – Б. пр.

много години, когато с Чап и Антон подехме поход „По стъпките на партизанските битки“, попаднахме на село Комаров. Източна Словакия. Тогава почувствах американските филми за бедствия и катастрофи, без да бях гледал още нито един. Комарите обсипваха тялото, задушаваха те. При всяко поемане на въздух човек поглъщаше облаци от тях. Опаковахме се в дъждобрани и избягахме. Гонеха ни покрай локвите, откъдето за един миг комарите се надигаха и връхлитаха. Мехурчетата в загнилата вода гъмжаха от кръвопийци. Слава богу, че сега се мотаем из тиха кал. Чап бе стигнал чак до втвърдената от слънцето пръст. Не, никаква почивка не си дадохме в прогизналата галицийска земя. Крачим през пустош направо към хълма. От глината лъха студ. Дърветата се изцеждат по короните си, слънце се не вижда. Не зная къде сме. Половин ден вървим в дъжд по склонове. По стръмен склон през гнили съчки се дотътряме до върха на баира. Там има кръст и надпис. Тук е бил Войтила.20 Нататък преплуваме бледите пари, надигащи се от земята, от гнилите листа. Мързи ме да си изсипя водата от обувките. И другите ги мързи. Дървена постройка от трупи. Човешка постройка, да се чудиш какво прави тук. Едва не се сблъсквам с мъж, който се измъква оттам с раница на гърба. Раницата му е почти като моята. Глобализирана. Едно време през връх Снежка прекарвахме контрабандна стока. С полската група си разменяхме раниците. Нелегално. Старите ни соцраници бяха еднакви. Незабележимата замяна все още е възможна. Само дето не знам с какво да ги напълним. От кой град си? Питам просто така. Катовице. А ти? От Прага. Усмивки. И двамата сме горди, че сме се срещнали на такова затънтено място. Вътре е тъмно. Около постройката изведнъж също притъмня. (…)

Вървим. От двете страни на асфалтовото шосе една подир друга статуи на Христос и Дева Мария. Боите им греят. Нас, хуситите, това ни дразни. Но са достоверни. Тука са, защото така са искали, да са тук. Проверявам дали на постамента на светиите няма надпис Made in Honkong. Няма. В автобуса силно пусната дискомузика. Разглеждаме териториите на Христос, неговите стада от едър и дребен добитък. На всяка спирка има малък магазин за дрехи втора употреба, върху кашони са изложени тениски, краставици, дървени готварски бъркалки, чешки карти пексесо. Навлизаме в града, слизаме при паметника на патриотите, убити от Гестапо. Къде сме? Кросно? Сенкова? Картите са у Чап. Сгради с опадала мазилка. На спирката „Танин“ магазин за платове, стока от Запада. Яд ни е, че сме в град. Това ти изсмуква напълно енергията. Със следващия автобус към Дукла. Чета имената на градовете, които съм срещал из книгите. Ивла. Момчетата нещо си приказват, но аз не ги чувам. Господ ме е дарил с тинитус. Имам го от две години, няма спасение от него. Пищене в ушите, шумолене, бучене. Пиша за това с надежда, че тези мои редове ще стигнат и до някой вълшебен лечител. Площадът в Дукла прилича като да е от Дивия запад. Около градчетата в Ню Мексико също навсякъде има поддържани гробове. Много от тях с надпис Killed by Apaches. И там същите пластмасови слънчогледи. На площада има паметна плоча, посветена на партизаните, които са ликвидирали коменданта на града. На витрината на една малка книжарничка книга с фотографии от въстанието. Твърде скъпа. Купуваме пощенски картички. Дукла в меден сумрак, изглед на Дукла от връх Хеленовка (545 м н.в.), на заден план връх Цергова – 716 м н. в., фотограф Б. Шурек. Цергова е най-високо, там отиваме. Други снимки на Дукла с различно разположена бойна техника. От следващата будка купуваме същите картички. Инак тук имат топла бира в бутилки и словашка кофола21. Изумяват ме безбройните свещници и свещи. Стъклен съд за свещи,

20 Карол Юзеф Войтила (1920 – 2005) - св. папа Йоан Павел ІІ. – Б. пр.21 Кофола – газирана напитка, напомняща кока-кола. – Б. пр.

не знам как му се казва. Инстинктивно тръгваме към музея на Дукла. Мuzeum Historyczne, Pałac w Dukli, Trakt Węgierski.22 Бойна техника. Има и неголяма реклама на Музея на войната в Свидник. Ирка ни сочи модел на Лавочкин.23 В детството си Ирка се занимавал с моделиране. Брат ми и той. Поливахме самолетчетата с течно лепило, палехме ги и ги хвърляхме във ваната. Много народ. Музеят е дървен, на входа обуваме лапти, завързват се за петата. Излизам за малко на коридора, искам да остана сам. Връщам се. Момчетата тихо се плъзгат по паркета. Придвижваме се като пеперуди. Долу снимки на аристократичния род на Дукла. Идилия. Лов на благородни елени с дванайсет разклонения на рогата. Следват униформи от Първата световна война. На горния етаж камари от простреляни каски, съветски, полски, чехословашки, словашки въстанически, словашки фашистки и немски. Сблъскваме се с Чап гърбом, теглим си по една майна. Падна ми моливът. Чап също си води записки. Втренчвам се във фотографията на „англичанини“ с чинийоподобни каски. Руснаците са наричали „англичанини“ чехите, дошли на изток от британската и френската армия. Пиели водка тъмен цвят и пушели папироси, правени във фабрика. Много от тези „англичанини“ не можели да свикнат с Карпатите. Щото войниците на Свобода воювали по съветските норми, например осем дни без храна. В сравнение с „англичанините“ хората от Гулага, научили се да ядат корите на дърветата и глина с определен цвят, навярно са били в малко по-изгодна позиция. На отсрещната стана карта на населението на Галиция, избито от немците, на избитите в Гулага, в Средна Азия, война, холера, глад, освобождение, НКВД, социализъм. През годините след войната, откогато е и тази карта, в Ню Йорк И. Б. Сингер на един мъртъв език пише разказите си за срещи с мъртвите. Горният етаж на дървения музей скърца под краката ни. Снимка на словашки войници. Пред атака срещу полската съпротива си слагали ленти със свастика. Обзалагам се, че в Свидник24 нещо такова в никакъв случай не са изложили! По-нататък различни типове картечници. Знаем ги от училищните четива. Картечница „Максим“, приятел в трудни времена. И други имат тук. Както и бракониерски оръжия от какъв ли не калибър, ега ти! Нещо подобно бях виждал у разни байовци из някои затънтени селца, през които случайно съм минавал. Прикладът съветски, огнестрелното тяло от немска пехотинска карабина. И мушката запоена по някакъв начин. На приклада шест прореза. Вместо ремък връв. Стряскащ байонет от Първата световна война. Народна мъдрост, селски ум. Местното население на Галиция в никакъв случай не е било стадо овце, в никакъв. До тях манерки, повечето продупчени от куршуми. Простреляни униформи. Самоук резбар спретнал тук сцена на Рождество Христово в чест на въстанието. Бойци с автомати. И още една дърворезба в памет на партизаните, ликвидирали коменданта на града. Снимки на командири от Словашкото народно въстание. Сред тях има и такива, екзекутирани от комунистите. След като ги махнаха от чехословашките витрини и учебници, дали са ги махнали и поляците? Снимка от Освиенцим. Под нея надпис: „Тук немците са избили милиони хора от цяла Европа“. По-нататък цветен антиболшевишки плакат от онова време. Надпис: „Ще насилват жените и дъщерите ви, а вас ще убият“. Казаци с червени давидови звезди на калпаците тип папаха. Музеят е музей на самия себе си. Не мога повече. Ирка е седнал навън. Отиваме със Стояк при него. Ирка става, тръгва нанякъде. Забравил си е там запалката, та му я вземам. Тръгваме. Аха, затова навсякъде по будките продават тия надгробни символи. Статуя на Войтила в надчовешки размери. Свещи, цветя. Благославя загиналите. Обелиски с надписи, мъча се да разчета полския. Абе, глупако, казва ми Чап, от другата страна е на чешки! Минавам оттатък. Осемдесет и четири хиляди загинали съветски войни, шест и половина хиляди чехословаци, немци никъде, отбелязвам за идните поколения.Павилионът със сувенири от живота на св. Йоан от Дукла е затворен. Жалко. И той е целият от карпатско дърво. Пак става жежко. Ирка се връща и ме моли да го снимам с Войтила. Снимам го и му давам запалката. Връщаме се на площада. Задържа ни сблъсъкана конска каруца с румънски пикап. От румънската кола се чува дискомузика. Стояк казва, че това е песен, която е на върха във всички хит паради. Румънска, най-после и те са пробили, мърморим под мустак. Къде ще отидем следващия път?, казва Чап. Това е моментът, когато се планират следващите ни пътувания. Щото това ни пътуване не е както очакваме, и всички сме мокри, гладни и скапани някъде под дъжда, затуй си и фантазираме как следващия път всичко ще е прекрасно. Или пък щото членовете на експедицията са обзети от еуфория и си мислят с радост за по-нататък. Нашият случай е от вторите. Ще отидем в Румъния. В Литва. През Вихорлат ще се спуснем в Украйна, ще отидем на гости на Юрий. В Молдова, просто в някоя нормална страна, казва някой.

Преведе от чешки ВАСИЛ САМОКОВЛИЕВ

22 Мuzeum Historyczne, Pałac w Dukli, Trakt Węgierski (пол.) - Ис-торически музей, Дворецът в Дукла, Пътят към Унгария. – Б. пр. 23 Семьон Алексеевич Лавочкин (1990 – 1960) – руски авиационен инженер-конструктор. – Б. пр.24 Свидник – град в Източна Словакия, където има музей, посветен на Карпатско-дукленската операция. – Б. пр.

от стр. 9

Из „Супермаркетът на съветските герои“

Але

ксан

дра

Чау

шов

а,

“Мим

икри

я (Н

икол

ай)

II”,

рис

унка

с м

олив

, 26x

18cm

, 201

8


Не точно за цветовете, а за формите. Ето че от всички европейски държави моята определено има най-красиви очертания. Много се приближава до идеала на кръга. Никоя друга европейска държава не притежава граници, очертани толкова разумно, граници, които в действителност напомнят за някакъв геометричен просвещенски модел, който да даде представата за идеалната държава, в която са се погрижили за хармонията между пространството и центъра, тоест между властта и поданиците. Испания малко се доближава до доста високите фигурални резултати на моята Родина, но първо, малко я нащърбва Португалия, второ, оформя Атлантика заедно със Средиземно море, а както е известно, водата е прастара и доста безразсъдна стихия, което значи, че никаква испанска заслуга няма тук. За Англия по-добре да не споменавам. Люлката на съвременната европейска цивилизация – Франция – изглежда като просната излиняла риза. Италия със своята силно несериозна форма изпада в трагично противоречие със самата себе си като фундамент на Европа. Австрийския пелмен можем да го подминем дори и само за да му спестим страданията и спомените какво е бил нявга. По същите причини ще подминем и Унгария. По този начин на бойното поле всъщност ще остане само Румъния. Единствено тя може да се мери с нас в този дуел на хубостта и хармонията. Нейните благородни пропорции се доближават до нашите, а известната заобленост и лекото разтегляне в посока на паралела внушава известна родствена връзка. Всъщност единственото, в което може да бъде упрекната, е малко безцеремонното й отношение към морето. Твърде много му обръща гръб, да не кажа, че му се дупи. Мда, единствена тя – нашата румънска сестра.Освен това – и това е най-важното – на чешката карта моята Родина наистина лежи в центъра на Европа, в нейното абсолютно сърце. До такава степен, че симетричната вертикална ос на страницата „Европа – политическа карта“ преминава точно през Колушки и в същите тези Колушки с нея се кръстосва хоризонталната ос. Този справедлив съюз от Колушки е точно толкова далеч от Глазгоу, колкото от Ереван, а Мадрид става абсолютният антипод на Уфа.

И така, средата, центърът, както и формата, са по-скоро учебникарски, отколкото житейски. Наоколо се простират стари държави, здраво наръфани от времето, което в чистата география приема формата на монотонен напор на морски вълни върху брега. Затова пък там, където се появява историята, неспокойната линия на границата сякаш се поуспокоява и опростява. Започва да прилича на мисъл, която е свикнала да се придвижва от точка А до точка Б по най-правия път. Полезна лекция по идеализъм е дори беглото поглеждане към политическата карта на Африка, където границите на пустинните държави просто са начертани с линия. Където няма естествени прегради от рода на реки, планински вериги или струпвания на хора, говорещи различни езици, географският проблем по силата на обстоятелствата се превръща в естетически. Хипотетичният омнипотентен бъдещ тиранин, като се оправи с цялата камара области като икономика, демография, отбрана, пардон, исках да кажа „агресия“, с хаоса от свои и чужди народи, с безсъниците на геополитиката, вече като стане тиранин в пълния смисъл на думата, най-вероятно ще се захване с разчертаването на идеалните карти. Като вземем предвид вкуса на тираните, който като цяло напомня пресаден неокласицизъм, за черната работа тоя тип най-вероятно ще наеме някого от рода на картографски Алберт Шпеер.

Така, както не съм привърженик на големите равнини, така не съм голям фен и на центъра. Да живееш по средата означава да живееш никъде. Когато във всички посоки ти е еднакво близо или далеч, получаваш отвращение към пътуването, защото светът започва да прилича на голяма паланка. Фактът, че в пътешествията и откритията водещи са морските държави заради тяхната „морскост“, представлява по-удобната част от истината. Другата част, негероичната, ни подсказва, че преди да достигне до нещо непознато, пътешественикът просто е започвал да се измъчва от скука. Хайде да си представим, че тръгваме от Варшава на изток и след седмица езда нямаме особена промяна: равно, плоско, растат брези, народът говори напълно разбираем език. Колкото по-нататък отиваш, толкова повече е същото, само дето това „същото“ става все повече в природен аспект, затова пък, да кажем, в антропологичен – все по-малко. В даден момент дори конят ни, привикнал към перспективата на обора, започва да се държи налудничаво и усеща как изцяло изчезва в безкрая.В другата посока, на запад, е малко по-различно, което не значи, че е по-добре. Пейзажът продължава да не ни устройва внезапни изненади, но с това вече сме успели да свикнем. Брези, борове, пясък, могилки, пространството не е нищо особено, само дето сякаш е малко по-малко. Във всеки случай нито човекът, нито животното се чувстват в него особено самотни. Така можеш да си пътуваш и да си пътуваш, тук-там да спираш на приятни местенца за престой. Но като откриватели както обикновено ще се върнем с празни ръце, защото, потъвайки все по-надълбоко, ще установим, че всичко вече дважди и трижди е било открито.Разбира се, тези две въображаеми пътувания се допълват и в основата си взаимно се изключват. В първия случай ни е победило пространството, във втория с нас се е справило времето.

Жестоко се лъже обаче този, който открива в горните думи следи от вопли или вайкане от типа: ако баба имаше звънче, щеше да е първокласен велосипед. Това е само реализъм, който ни пази да не се сринем до нивото на добиче или да литнем като ангел. Когато си гражданин на идеална държава, трябва много здраво да стъпваш по земята. Трябва да се гледат карти и да се мерят разстояния, за да се знае, в случай на нужда, къде е по-близо. Що се отнася до мен, точно съм си го изчислил. От Воловец до Баница има-няма четири километра, и още пет до Яшонка. Тук започва участък без никакви пътни знаци, затова пък пълен със следи. Цивилизованият човек е свикнал всичко да е описано, снабдено със стрелкичка, и с малко тренинг може да се движи по света както по летището във Франкфурт. Какво да сторим обаче с причудливите острови, на които едва довчера са живели хора, а днес тревата крие очертанията на домовете им и е нужен животински инстинкт или опитност на археолог, за да открият признаците на скорошен живот? Какво да сторим с пустеещите провлаци между единия и другия цивилизационен масив? Когато водя в този район някой човек от Запада и се опитвам да му обясня, че върви през многолюдно и шумно село, не може да повярва, че разказвам истории отпреди петдесет, а не петстотин години. „И нищо ли не е останало?“. „Нищо.“ За да остане нещо накрая, просто трябва да има доста в началото, при това най-добре от устойчиви на въздействието на времето и историята материали. Затова сравнително голям шанс обикновено имат гробищата. Още в самото начало е предвидено да са вечни, така че успяват да оцелеят малко по-дълго от нещата, създадени с мисълта за обикновения живот. Във всеки случай тук е така – в Чарне, Незнайова, Радоцин и Длуге. Още по-прагматична причина е фактът, че къщите бяха просто от дърво, което значително по-лесно сдава багажа може би защото сравнително по-бързо расте. В крайна сметка геологията, със своето каменно потомство, е по-близо до вечността от биологията, която само мами вечността с помощта на проблемното съществуване на видовете. И така, натам води моят европейски път, моят граничен пункт към северната страна на планината и тук потъва моето въображение, отегчено до смърт от запада, изтока и севера, в чиято дълга сянка прекарах по-голямата част от живота си. Тази историческа пустош изпълнява ролята на „мементо“, когато ти идва на ум някакво изречение в наклонение, различно от условното. Моят съсед е лемко1. Депортациите от 1947 г. разпръснали рода му из Западна Полша. Други роднини се озовали в Съветския съюз, изкушени от пропагандата за свобода, благоденствие и Русия като матушка на всички славяни – особено на православните. Самият той избегнал съдбата им, защото баща му – за да е още по-сложно – бил гражданин на Съединените американски щати. Такива неща са се случвали и тук.От известно време разговорите ни се въртят около това какво може да се гледа по телевизията. Даваме ухо също на самолетите. Това не е трудно, защото до момента в нашето въздушно пространство се появяваше само един самолет дневно. Редовно хвърчеше в пет следобед някъде от юг на север. Но в един мрачен ден нещо горе бръмча от сутринта до вечерта. Правата линия, започваща, да кажем, от Белград и минаваща точно над нашите къщурки, достига полярния кръг в Рованиеми във Финландия, тоест в родината на Свети Миколай2. Разбира се, не на този православния, а на онзи, който е наужким. Нито военните, нито политиците като цяло имат такова чувство за хумор, така че нашата лична тревога, която вдигаме, е преждевременна. Но за войната говорехме. Може би не направо, нито пък за тази, конкретната война, защото не сме никакви стратези, нито пък дипломати. В действителност дори самата политика не ни интересува. Съседът ми разказва за своите гостувания в западната част на страната, където, право да си кажем, все още донякъде се живее със стегнати куфари, защото нали това са си немски къщи, немска земя, а в леглата, тук и там, оставали пухени юргани, все още сгрети от протестантска топлина. Подареното нещо – стига да е достатъчно голямо – никога не става собствено. Най-вече това се отнася за земята. Особено тази, която по-рано е била отнета и върната на мястото на друга заграбена. Виси над нея двойното проклятие на собственото и чуждото нещастие. Когато всичко това се знае от собствен опит, по съвсем друг начин се гледат далечните войни по телевизията. Постоянните, привидно ненакърними разстояния стават размити и проблемни, а очертанията на картите означават толкова, колкото и треперливият, променлив образ на екрана.Съседът ми обичаше да си припомня старите времена. Поне са установени веднъж завинаги и в тази област по-скоро не ни заплашват промени. Разказва например как във времена на мизерия и лоша реколта са ходили да припечелват в Унгария. Мен това малко ме учуди, но по правило вярвам на възрастните хора, затова усърдно мълчах, без да разпитвам за подробностите. Освен това винаги е приятно да се разговаря с някого, който е пътувал толкова надалеч във времена, когато пътуванията не са били така популярни както днес. Пред очите ми се появяваха плодородните долини на Тиса и Бодрог, където земята без проблеми се справя с доматите, дините и гроздето, а заради топлите ветрове, духащи от Балканите, обикновените домати са два пъти по-големи от тези от нашата страна на планината. И едва с времето, през завесата от

1 Лемки – източнославянска етническа група, част от русините, населяващи главно някои части на Карпатите. Признати са за една от четирите малцинствени групи в Полша. Преобладаващо изповедание при лемките е православието. – Б. пр.2 На полски Дядо Коледа се нарича Св. Миколай. – Б. пр.

екзотични бълнувания, се промуши простата учебна информация, че съвсем неотдавна Унгария е започвала на петнадесет километра оттук. При това започвала без никакво предупреждение – ей така, просто се минавало от едно село в друго, прекосявайки например прохода Бескидек или споменатия вече Регетовски. Отгоре на всичко и от тази, и от онази страна хората говорели еднакво, тоест на лемковски език. Говорят го и досега, а от другата страна сините табели с названията на населените места са не само на словашки, но и на кирилица. Затова пък на полски е един надпис в градчето Зборов на десет километра от границата. Виси на оградата и съдържанието му е следното: „Евтина водка отворено“. Абсолютно вярно е. Установявам го всеки път, когато минавам оттам. Но още по-голямо удоволствие ми доставя разговорът с продавача, когато двамата правим взаимни лингвистични компромиси, от което се получава някакъв забавен крайграничен волапюк3, доста приличащ на съдържанието в касата на магазина, където лежи валутен калкулатор за словашки крони и злоти.

Картата на Европа прилича на чиния с някакво несполучливо ястие. Немска пържола, маса руски картофи, френска салата, италиански аспержи, испански десерт и британски компот за разреждане. Тук-там всичко равномерно наплескано с лекета от различни сосове. Унгарски сос, чешки сос, румънски яйца на очи, шведско-норвежка херинга с треска за предястие, горчица от Бенелюкса, полски спанак, нахапана и натрошена гръцка филия – с една дума, пълна каша.Като гледам на това от високо, единственото нещо, което ми идва на ум, е някаква подреждаща интервенция или просто голямо чистене, като след бурен и небрежен купон. Фактически тиранията е вид педантичност. Ако някой обича вкъщи да му е чисто и подредено и случайно в ръцете му попадне някаква прекомерна власт, резултатите често са плачевни за поданиците. Разхвърляните тирани често оставят повече свобода. Дори и да е от чист мързел и немарливост. Калигула твърде много е обичал удоволствията, за да причинява зло на някого, който не е положил специални усилия за това. По негово време е било достатъчно да се държиш настрана от него и толкоз. Властта оставала справедлива по свой начин, унищожавайки тези, които са искали да участват в нея. Много е възможно тази ексклузивност на риска и удоволствието в значителна степен да е била причинена от несъвършенството на тогавашните карти. Едва-едва обозначените земи, едва очертани, размиващи се в мъглата досущ Хиперборея, ставали плячка само частично. По-скоро анексирали названията, отколкото територииите, да не говорим за някакви абсурдни варвари, които, след като не можели да скалъпят на латински едно „Добър ден“, значи не съществували.Едва прецизността на картографията и любовта към еснафския порядък създават тирани от ново поколение. Тяхната ужасяваща прозаичност в макромащаб всъщност е била отражение на ужаса на сивата, подредена екзистентност. В техния живот ужасяваща е всъщност липсата на ексцесии. В крайна сметка какво значи жалкият романс на Хитлер с непълнолетна или семейната трагедия на Сталин? Нищо. Или пък в най-добрия случай материал за четвърт колонка в някой вестникарски парцал. Тяхната истинска страст са били разтребването, чистата покривка и разговорът. Ненапразно това, което е останало от тях, е под формата на „Разговори на масата“ или спомени от обикновени запои, при това без несериозната женска компания. Когато имаш сто дивизии и по-голямата част от живота си прекарваш на маса, волно или неволно се стига до: Европа, нейната топографска визия, рано или късно ще събуди желание, сравнимо с инстинктивната тъга по това ножът да е отдясно, а вилицата отляво. Разбира се, това е епистемологичен редукционизъм, но не можем да скрием факта, че повечето импулси са ни заложени у дома. В този реалния или в този, в който е отгледано нашето въображение.

Преведе от полски ДИЛЯНА ДЕНЧЕВА

3 Изкуствено създаден в края на XIX в. международен език, чийто автор е Йохан Мартин Шлайер. – Б. пр.

Из „Корабен дневник“от стр. 9

Але

ксан

дра

Чау

шов

а,

“Сер

жан

т-м

айор

I”,

рис

унка

с м

олив

, 26

x18

cm, 2

018


Елена Алексиева

Приказка за свършека на света

В покрайнините на един голям град, в една къща с петнайсет стаи, живеел старият Тътрузко. Той имал дъщеря. Тя не била нито млада, нито особено хубава, но Тътрузко си имал само нея и бил принуден да се примири. Освен това той знаел, че имало и далеч по-стари и грозни дъщери, а някои и по характер били много лоши. Навремето Тътрузко си посторил такава голяма къща, защото обичал децата и си представял как някой ден дъщерята ще му народи цяла сюрия внучета и те ще припкат из къщата и ще я огласят от сутрин до вечер с гласчетата си. Обаче не станало точно така. Дъщерята на Тътрузко изобщо не обичала децата и не щяла нищо да ражда. Вместо това тя по цял ден четяла философски книги и смятала на едно сметало. Тътрузко бил много разочарован. Той се затворил да живее в единия край на къщата, а дъщерята – в другия. И понеже му било ужасно скучно и нямал с какво да си запълва времето, често ходел напред-назад по коридора, влачейки протритите си чехли. Не го правел нарочно, просто вече бил много стар и всичко му тежало, особено собствените му крака, които с мъка повдигал от земята. Веднъж дъщерята дошла при него. Тя била страшно ядосана. – Престани да се тътрузиш! – викнала на стария си баща. – Пречиш ми да мисля!Тътрузко малко се обидил. – Ти пък за какво толкова мислиш? – попитал я той. – Как за какво? За свършека на света. Опитвам се да пресметна кога ще настъпи той, за да уведомя властите. Обаче ти така ме дразниш с твоето тътрузене, че днес се ядосах, запратих сметалото в стената и то се счупи. Сега с какво ще смятам?Старият Тътрузко се почувствал виновен. Знаел, че дъщеря му е умна, но не предполагал, че чак пък толкова. Освен стар обаче, той бил в известна степен и мъдър, затова измислил следното решение:– Я вземи ми оплети едни дебели вълнени чорапи. Ще ги обувам вместо чехлите и така няма да вдигам шум, като ходя. А пък аз ще ти поправя сметалото, да си смяташ на воля. Речено-сторено. Тътрузко и дъщеря му се помирили и заживели в мир и любов. С новите чорапи той ходел безшумно по коридора, като индианец, и дори му било по-топло на краката отпреди. А дъщерята най-после пресметнала с поправеното сметало кога щял да настъпи краят на света и уведомила властите. Те обаче не й обърнали никакво внимание. Така, когато дошъл краят на света, всички загинали, защото били неподготвени. Оцеляла само дъщерята на Тътрузко. Тя взела една торба сухари, която си била приготвила отнапред, и тръгнала да странства из опразнената земя. Скоро обаче й омръзнало, защото нямало с кого да си говори. Затова тя също умряла, понеже, макар и късно, стигнала до извода, че все пак е най-добре да е като всички.

Приказка за лявата и дясната ръка

Веднъж на един човек, който кротко си спял през нощта, лявата му ръка се разбудила и не искала повече да спи. Напразно се въртял в леглото си, напразно търсел по-удобно място – ръката отказвала да го слуша и не му давала мира. На сутринта, когато станал от сън изтощен и недоспал, лявата ръка му заявила:– Омръзна ми все да съм на второ място и нищо важно да не правя в тоя живот. Аз не съм по-малко силна или сръчна от дясната ръка, а постоянно ме пренебрегват и не ми се доверяват. Дори лъжицата със супа не ми дават да държа! Затова реших да тръгна по белия свят и сама да си търся късмета. Човекът много се уплашил, че ще остане без една ръка. – Слушай – помолил я той, – помисли пак. Толкова добре си живеем заедно. Какво ти липсва? Никога не съм те пренебрегвал. Та ти правиш такива важни неща!– Какви например? – поискала да знае ръката. Тук обаче човекът, който и без това бил крайно разстроен, се затруднил и не могъл да отговори.– Ето, виждаш ли! – рекла тя и още повече се обидила. – Не се сещаш дори една-единствена работа, за която да съм ти необходима! Не мога повече така! Трябва да потърся друга цел и друг смисъл в своя живот, иначе ще умра!И с тези думи лявата ръка се откачила от тялото и поела сама по света. Човекът дълго страдал за своята ръка и въпреки че дясната се справяла и без чужда помощ, той не можел да се примири. Мисълта за това, че собствената му ръка се скита немила-недрага и се излага на всякакви опасности, без да има кой да я нахрани и приюти, не му давала покой. Човекът бил готов на всичко, само и само да си върне ръката. Като видяла това, дясната му рекла:– Стопанино, къса ми се сърцето да те гледам как се измъчваш. Затова ми разреши да ида да намеря онази неблагодарница и да ти я доведа. Обещавам да не се бавя много. – И таз добра! – възкликнал човекът. – Че какво ще правя сега и без двете си ръце!– Нищо няма да правиш – отвърнала дясната ръка. – Ще седиш на един стол и ще си почиваш. А аз ти давам дума, че до довечера ще се прибера заедно с бегълката. Тогава тримата ще се съберем, ще се наядем вкусно и ще легнем да спим. Човекът помислил и като се уверил, че друг изход няма, ако иска да стане отново цял-целеничък, се съгласил. Дясната ръка му придърпала един стол да седне, после се

откачила от тялото и поела на път. Тя не вървяла особено дълго, защото добре познавала нрава на лявата ръка и знаела къде да я търси. Стигнала до съседния град и се отправила към площада. Било пазарен ден. Имало най-различни сергии с лакомства и свирела музика, а точно в средата от едно огромно буре точели бира и пред него се извивала опашка. Там дясната ръка видяла лявата. Лявата много пъти се редила на опашката и хубавичко се почерпила с бира. После дясната ръка забелязала, че онази съвсем не била сама. Тя си била довела приятелка, с която се смеели и танцували. Това била друга лява ръка, тънка и бяла, с нежна като коприна кожа и цялата отрупана с гривни и пръстени. Ноктите й били дълги и остри, боядисани в най-различни цветове и блестели на слънцето. До нея първата лява ръка, която иначе не се отличавала с нищо особено, изглеждала подчертано здрава и мъжествена и това й придавало голяма самоувереност. Най-сетне, когато бирата в бурето свършила и търговците започнали да се разотиват, дясната ръка се приближила и рекла:– Добре си отдъхна и се позабавлява. Хайде сега тръгвай с мен да се прибираме, че стопанинът ни чака. – Дума да не става! – сопнала се лявата ръка. – На мен тук си ми харесва! Освен това си имам компания!И тя закачливо пощипнала своята приятелка над лакътя, при което онази доста неприлично се разсмяла. Дясната ръка се видяла в чудо как да постъпи. Дълбоко в себе си тя знаела, че двамата с човека прекрасно могат да се справят и без лявата ръка, но му била обещала да я върне и трябвало да спази обещанието си. Тя дълго я увещавала, молила я, привеждала всякакви аргументи, а лявата само се опъвала. На нея страшно й харесвало, че дясната ръка, дето винаги била по-силната и по-сръчната, сега е принудена да се

унижава и да я моли. – Хубаво – рекла най-после лявата. – Ще се върна, но при едно условие: моята приятелка да дойде с мен. Аз толкова се влюбих, че не искам повече да живея без нея. На дясната тая работа хич не й се понравила, но отнемай-къде приела, понеже била готова на всичко, за да убеди лявата ръка. Така трите ръце тръгнали обратно към дома. Когато стигнали, вече било нощ и стопанинът седял на стола си и горчиво плачел. Той смятал, че ръцете му са го изоставили и не му остава нищо друго, освен безпомощен да чака смъртта. Затова, когато ги видял, страшно се зарадвал. Лявата ръка обаче, която вече много се била одързостила, казала:– Не съм съгласна да обитавам едно тяло с дясната ръка. Тя ме потиска и ме кара да се чувствам непълноценна. Затова ще се върна на старото си място само ако дясната отстъпи своето на моята приятелка. Ние с нея се обичаме твърде силно и не желаем да се делим. Нямало какво да се направи и дясната ръка се съгласила. Така двете леви ръце застанали от двете страни на тялото, сякаш никога не се били отделяли от него. Дясната ръка била сигурна, че подобна аномалия до нищо добро няма да доведе, затова решила да се скрие и спокойно да изчака как ще се развият нещата. Човекът отначало бил доста объркан. Трудно му било да свикне с новата ръка, която не само била лява, но и постоянно налитала да се занимава с разни женски дейности, на каквито човекът изобщо не бил навикнал. Тя ту ровела с пръстче в косата му, ту протягала длан и се любувала на шарените си нокти, ту с повод и без повод подрънквала с гривните си, понеже държала всички да й обръщат внимание. Човекът малко се срамувал от нея и все гледал да не я показва много-много. Постепенно обаче разбрал, че новата му ръка имала и редица предимства. Така например тя умеела извънредно сръчно да замрежва чорапи, да пришива скъсани копчета и да разбърква яденето на печката най-добре от всички. А най-много му харесвало това, че понеже била женска, ръката била особено нежна и деликатна и всеки път, когато го докосвала, му доставяла неизказано удоволствие. Преди, когато имал една дясна и една лява ръка, той дори се бил замислил дали да не се ожени, но сега се отказал. Не му трябвала жена в къщата, да го овиква и да недоволства. Нали си имал женска ръка, тя му стигала и за ласките, и за женската къщна работа. От своето скришно място в килера дясната ръка все повече и повече се убеждавала, че нещата не се развиват в нейна полза. Много й било мъчно, но понеже била вярна и предана на своя стопанин, отказвала да постави своя интерес по-високо от неговия. А и тъй като била свикнала да се справя с всичко сама, дясната ръка била твърде горда, за да плаче и да се моли. Затова тя отново отишла в града, където започнала да търгува с канцеларски материали. Скоро търговията й потръгнала, защото била трудолюбива и оправна. Така дясната ръка се замогнала и заживяла честито и независимо, понеже работела само за себе си.

Александра Чаушова, „Услуги II”, рисунка с молив, 26x18cm, 2018

Але

ксан

дра

Чау

шов

а,

„Очи

лат

пол

ски

кова

ч”, р

исун

ка с

мол

ив и

ак

варе

л, 5

3,5x

38cm

, 201

8


Боян Крачолов

Ахил и костенуркатаОткъде-накъде, мислиш си, докато се клатушкаш в трамвая, им е хрумнало на древните да оприличават слънцето на гигантска огнена колесница с неудържими коне, ето на този въпрос не можеш да си отговориш, гложди те, иначе казано, пък на всичкото отгоре и буйна, препускаща лудо сиреч, ала никакъв отговор не ти хрумва, каква колесница, какви пет лева, никаква колесница не е това, а костенурка, която се прокрадва тихомълком покрай теб, без да я усетиш, като че ли е някаква игра това, колко пъти може да мине около теб, без да я усетиш, колко може да ти скъси живота, без да я забележиш, надбягване впрочем, което няма шанс да спечелиш, само че ето нА – принуден си да тичаш, да се състезаваш с него, както оня древен елин е принудил Ахил да се състезава с костенурката, правилата са страшно прости, казал му, ето те теб, човек сред човеците, войн сред войните, а ето една най-обикновена костенурка, трябва само да я надбягаш и ще докажеш мъжеството си, та какво доказване на мъжеството има в това, презрително го изгледал Ахил, ами такова, казал елинът, че чисто математически ти не можеш да я надбягаш, а математиката, както сам знаеш, е наука от боговете, надбягай я, победи я и ще докажеш мястото си сред тях, е, все пак, за да бъде честно, ще й дадем известна преднина, но това не би трябвало да означава нищо за теб, виж се какъв си здрав и едър, всеки бог свой знак е турил върху теб и прочее, а това е една нищо и никаква костенурка, ще я отвееш като стой та гледай, само минутка ще ти отнеме, а после ходи прави каквото намериш за добре, и речено-сторено, затегнал си Ахил сандалите, сложили елините костенурката на там някакви си метри пред него, дали знак за начало и той хукнал да бяга, само че това, което не знаел, било, че докато той измине разстоянието до сегашната й позиция, тя ще се отдалечи още малко, та той ще трябва да измине и новото разстояние, но междувременно тя ще е изминала още малко, той ще трябва да претича и него, и така нататък, а Ахил изведнъж бил обзет от ужас, защото разбрал, че е измамен, че финал всъщност никъде няма, или ако има, то нито костенурката ще се добере до него, нито пък той, има само едно вечно догонване, но вече било късно да се откаже, не бил той човекът, който лесно ще се предаде, а кой знае защо изведнъж се видял стар и грохнал, все така догонващ проклетата костенурка, и в този момент, когато се видял такъв, мъжественото му сърце не могло да го понесе, пръснало се на парчета, а той се строполил мъртъв насред пистата, докато костенурката спокойно продължила пътя си, пресякла финала и продължила необезпокоявана към хоризонта, а елините се струпали около Ахил и горчиво ридаели, най-вече ридаел онзи елин, който му спретнал тоя номер за забавление, а впоследствие написали епос, в който дали на великия герой възможност за по-героична смърт, сиреч такава, която повече му приляга, защото срамно било да кажат, че той починал, гонейки някаква костенурка.И не е само Ахил, мислиш си, има ли някой, който да е надбягал тая костенурка, с която сам се надбягваш всеки ден, и дори в момента, докато си мислиш това, някъде сигурно пада по някой Ахил, или пък двама, или трима, докато костенурката невъзмутимо продължава победните си обиколки...Измама е това, всичко е някаква измама, сигурно и Фаетон е бил измамен така, по същия начин, решили са да му спретнат номер, качили са го на костенурката, но му завързали очите сигурно, но му казали, че го качват на огромна колесница с необуздани коне, и костенурката тръгнала, а всички му се смели, преди да разберат, че той е паднал мъртъв от страх.Измама е, всичко това е измама някаква, измамен си и ти, набутал си се в това състезание, дето Бог знае къде ще му излезе края, кой знае кога и ти, като Ахил, ще се строполиш някъде насред пътя си, без да си изпреварил костенурката, само че ето нА, вече няма за кога да се отказваш, ще трябва да се опиташ пак и пак, състезанието трябва да се води, и улисан в тези мисли, изобщо не забелязваш кога си изпуснал спирката си и кога трамваят те е отвел някъде, на някакво място, от което нямаш идея как ще се върнеш. Ватманът с яд те кара да слезеш, защото е стигнал депото, а ти глух ли си да не си чул всичките му предупреждения.Слизаш, без да имаш никаква идея къде си и тръгваш по първата изпречила се пред теб улица. Все ще те отведе някъде, казваш си. Само трябва да внимаваш сърцето ти да не се пръсне от страх.И докато вървиш по улицата, виждаш, че някъде пред теб храстите прошумоляват, а в тях се шмугва нещо малко и зелено.

ПодаръкЗаключваш се в малката стая, която понякога, ако се чувстваш твърде аристократичен, наричаш свой кабинет, а иначе е просто килер, който си успял да натъпчеш с всичките си книги и картини, че и бюро си успял да си домъкнеш отнякъде, отново, бюро се казва, когато усетиш прилив на синя кръв да бушува по вените ти, иначе е някаква набързо скована масичка, когато си реалист, настаняваш се на това същото бюро (!), което си сложил точно до прозореца, който прозорец впрочем е най-голямото постижение на тоя кабинет (!), та, настаняваш се там и го отваряш, защото ти се пуши, изобщо не разбираш хората, които могат да четат или да пишат, без да пушат, та, вадиш си тефтера, запалваш си цигара и се залавяш с писане, когато нещо от едната картина прошумолява, сигурно е вятърът, казваш си, допушваш набързо и затваряш прозореца, и аха да продължиш с писането, когато отново дочуваш същото това шумолене, като че ли нещо се изхлузва от тая картина, такова шумолене, ставаш и отиваш да провериш какво става, спомняш си я тая картина, разбира се, автопортрет на една художничка, с която излизаше навремето, подари ти я, когато се разделяхте, за да си я спомняш, понеже, още докато се учеше как да я сваляш, си й бил споменал, че точно тая картина страшно много й харесваш, не, нищо нередно няма, все същата картина, само малко прашасала, връщаш се на бюрото (!) и продължаваш да си пишеш разказа, да си ме спомняш, каза ти тя, странна работа, как се заби тая реплика в главата ти, при все че от толкова години не си си я спомнял, и продължаваш да пишеш, разказът нещо буксува, не върви, не си тук, някъде другаде си, в едно минало, което не се осъществи, защото ти трябваше да се разделяш с нея, впрочем може би не беше правилният момент, ти тепърва навлизаше в мъжеството си, тепърва се учеше сутрешно време кои болтове се затягат, за да не скърца толкова леглото ти нощем, а тя търсеше друго, което не можеше да й дадеш в тоя момент, е, минало-заминало, както се казва, да си ме спомняш, и без да се усетиш, ръката ти сама изписва думите по листа и изведнъж замръзва, не можеш да я мръднеш, и усещаш, че се вкаменява и рамото ти, и гръдният кош, после кръстът, и тръгва към краката, но не е рязко, внезапно, напротив, всичко сякаш се случва много бавно, макар и много добре да знаеш, че става за секунди, и пак чуваш шумоленето зад теб и се обръщаш, трудно, но все пак успяваш, към картината, и точно преди да замръзнеш окончателно, виждаш, че платното е бяло. И така и оставаш, взрян в тая картина.Оставяш четката. Не очкаваше да излезе той, не и след толкова време, колкото и относително да е то. Отстъпваш назад и оглеждаш картината. Не се получи зле, само дето не знаеш защо гледа толкова уплашено към теб. Просто си усетила, че е правилно. Загасяш лампата в ателието си – което наричаш така само когато искаш да се почувстваш аристократ, защото ти става леко неудобно, имаш усещането, че си го шпионирала, че си го хванала в някой интимен момент, и докато се пъхаш под завивката, си помисляш дали той понякога се сеща за теб. Едва ли, казваш си, много време мина.И заспиваш.

Лятно киноВ някой топъл следобед, докато се разхождаш из улиците на крайморския град, в който си се озовал, и се дивиш на празнотата му, защото, ако трябва да сме честни, кой изобщо би излязъл навън в тая жега, освен някой заблуден турист, какъвто всъщност си, колкото и да мразиш това определение, тая дума, уви, приляга на случая, затова въздъхваш и продължаваш да се разхождаш из града, който се превръща в призрак на обед, адска пещ от светлина, и дори ти се струва, че асфалтът се топи, а може и наистина да се топи, впрочем, мислиш си, докато джвакаш из улиците, остават няколко часа до здрача, попаднал си на място, където здрачът е по-ценен от зората, стигаш до скелета на едно лятно кино, а колоната пред него рони плакатни сълзи, е, казваш си, нормално е, асфалтът не издържа, какво остава за едно лепило, и надзърваш през решетката на вратата, а там единствено има екран, който, както ти се струва, също сълзи, и каква сцена би било всичко това, помисляш си неволно, точно за филм на Фелини, град, който от жегата се разтапя, а по средата – изпотен киноекран, и понечваш да си тръгнеш, но изведнъж разбираш, че

асфалтът наистина се топи, а ти си потънал неусетно до кръста в тия плаващи крайморски пясъци, и май това беше, няма да дочакаш здрача, докато той дойде, ще си се разтопил и ти и ще си потекъл на вадичка надолу по улицата, колкото и да се мъчиш, все не можеш да излезеш, и няма сила на тоя свят, която да те измъкне, и точно тогава над главата ти с трясък се отваря прозорец, а от рамката му се подава гола до кръста жена, която шумно си поема въздух, и сякаш рязко попадаш директно във филм на Фелини, помисляш си, ето, ако му кажеха „снимай жена, която не издържа на горещини“, той щеше да заснеме точно такъв кадър на прозорец, който се отваря, кънтейки, а от него се подава жена и си поема въздух, но това не е филм, тя наистина е там, не е мираж, макар и да може да е Фата Моргана, но кой да знае, и само ако си пуснеше косата надолу, ако й беше още малко по-дълга, щеше да се изкачиш по нея, Господи, та тоя принц от Рапунцел бил всъщност поет, толкова години са минали, а ти едва сега го разбра, да се изкатериш по женски коси – това го могат само поетите, но това не е поезия, а всеки момент прозорецът може да се затръшне, и изведнъж тя те вижда, затънал до кръста в асфалт, и мигновено се скрива, край, казваш си, това беше, изпусна я, но поне ще помниш тая гледка до сетния си час, който ще дойде скоро, и тя отново изниква в рамката и ти хвърля един чаршаф, а докато хвърля платното, от него сякаш за момент се мерва нечие лице, което ти намигва, и ти незабавно се хващаш за него, напрягаш мишци и усещаш, че лека-полека се измъкваш от врящата асфалтова прегръдка, а ако някъде из улиците на тоя град обикаляше Фелини и си блъскаше главата как да заснеме мъж, който не понася горещини, то щеше да съжалява, че не е минал оттука, защото щеше да изпусне как се изкатерваш по чаршафа чак до нея, защото това да се изкатериш по чаршаф до прозореца на някоя жена в тоя стопен следобед е чист вой, крясък, защото хората не сме създадени да живеем на тия температури, та винаги трябва да дочакваме я здрача, я зората по двойки, и ето че тя разбира твоя крясък и дори не затваря прозореца след теб, защото ще се издушите.И докато слънцето бавно се скрива, та да позволи на асфалта отново да се втвърди, из думите на развалени езици, които си подхвърляте в затъмнената стая (много от тях изпускате и падат по пода), ще уловиш, че тя се казва Моргана. И докато слизаш, този път по стълбите, ще си помислиш, че в крайна сметка може и да е било само мираж, или пък някой образ, излязъл от лятното кино, та да се разхлади. Но за всеки случай не поглеждаш натам, да не би да се окажеш прав.

Александра Чаушова, „Сержант-майор II”, рисунка с молив, 26x18cm, 2018


Беким Сейранович

Беким Сейранович е сред нашумелите в последните години имена в хърватската проза. Роден през

1972 г. в Бръчко, днешна Босна и Херцеговина, той живее между Скандинавия и Балканите и участва

едновременно в литературния живот на Хърватия, Норвегия и Босна.

Носител е на наградата „Меша Селимович“ (2009) за романа си „Никъде, отникъде“. Книгите

му са преведени на норвежки, английски, словенски, македонски, немски, чешки, италиански и полски.

Романът му „Твой син Хъкълбери Фин“ (2015) е част от онази традиция в литературата, при

която за героите пътуването се превръща в път към самите тях – в случая пътуването е с лодка по река

Сава. Предстои книгата да бъде издадена у нас от издателство „Ерго“.

Повредата

Утрото изплува от водата и се издига към небето леко като душа, която започва нов жизнен цикъл. Най-напред се дочуват дребните пойни птици: славеи, косове, синигери, щиглеци, червеношийки, после се събуждат и малко по-големите, които също така спадат към пойните (въпреки че би трябвало да се наричат кресливи), свраки, врани, дори и гарвани. Едновременно с крясъците и савските чайки започват агресивно да се обаждат и да прелитат ниско над водата. Щъркелите и сивите чапли не са толкова шумни, но можеш да доловиш как тракат с големите си клюнове и удрят с крила по въздуха. Чуват се и хищните риби, най-вероятно щуки, как ловят закуската си в плитчината. Често можеш да усетиш и как рибарите удрят с кльонка по повърхността на водата, в опит да раздразнят стария и мазен сом и да го накарат най-накрая да се надигне от тинята и да се закачи на въдицата. После, ако се намираш в близост до някоя къща или село, се чуват и петлите, те винаги звучат някак прегракнало, сякаш са сънени и махмурлии, сякаш цяла нощ са лудували, а не са спали в топлия кокошарник.Реката носи ехото на житейско разнообразие като звуков тунел с висок резонанс. Често, докато останалите спяха, аз по цяла нощ слушах разговорите на рибарите по няколко километра срещу или по течението от нашата лодка и тогава размишлявах за това как всъщност всичко, което виждаш или чуваш, е вече безвъзвратно минало. Докато осъзнаеш собствения си живот, и вече те няма.Когато реката започва да се издига към небето под формата на пара и птиците съзвучно като филхармоничен оркестър начеват утринния си концерт, небето на изток започва да поруменява. После, лека полека, като на истинска театрална сцена, музиката става по-силна и по-остра, кулисите изсветляват и се появява и първото късче от истинския господар на нашия живот, най-старото човешко божество, негово величество Слънцето. След известно време целият изток избухва в оранжев блясък, парата за секунди изчезва от повърхността на водата, птиците след последното кресчендо най-накрая замлъкват, всичко някак се избистря и започва новият ден.Тогава аз се заемам със своя сутрешен ритуал на лодката. Най-напред скачам гол в реката, за да се събудя. Трябва да скоча от носа, защото ако сме пуснали котва, реката бързо те отнася и ако течението е силно, а си невнимателен, после не можеш да доплуваш до лодката. Тогава ти остава само да се обърнеш по гръб и да се носиш, или, ако имаш сили, да доплуваш до най-близкия бряг.След сутрешното къпане ходя по нужда, малка или голяма, както се случи, държейки се за кърмата, така че речното течение да отнесе всичко със себе си. После се качвам на лодката, съхна на слънце, вдигам котвата, оставям реката да ни понесе, защото не искам да паля мотора и да събудя Моку, Петер, момичетата и кученцето.Винаги се събуждам пръв, където и с когото и да съм.След известно време все пак паля мотора, но те и тогава не се събуждат. Всъщност поне не го показват. Едва след това, когато намеря някакво място на брега, където може да се спре, и когато усетят мириса на кафе, чай и пържени яйца, стават един по един, търкат очи, отиват на брега по нужда, връщат се, мълчат и са малко намръщени. След това обикновено отново паля мотора, откарвам ни до средата на реката, гася мотора и оставям течението да ни носи.Моку прави йога на покрива, Петер готви обяда, а аз

направлявам лодката с греблото, да не ни отнесе на брега.И това е всичко.

Също като живота. Течението те носи, а ти се мяташ ту вляво,

ту вдясно, но то, течението, житейското или водното, въпреки това винаги те дърпа напред. Няма назад.И пак, все някак си същото.Същата река, същата гора, същият ти.И този ден всичко беше същото, освен факта, че моторът упорито не искаше да запали. Още от вчера сме закотвени тук и аз, сам не знам защо, повярвах, че той ще се поправи от само себе си и след безсънната нощ ще запали. И това се е случвало. Моторите, особено старите, понякога са като живи същества, като децата: трябва да си търпелив и да вярваш в тях. Но сега наистина нямаше начин. Опитвах да го стартирам, дърпайки въженцето за запалване почти половин час, но той нито веднъж не показа и най-малък признак на живот. Когато останалите “членове на екипажа“ станаха, аз им изложих плана. Можем да вдигнем котва и полека да се спускаме по течението с надеждата, че ще попаднем на някое село или да се обадим на един приятел, когото срещнахме преди няколко дни в Сремска Митровица, десетина километра по-нагоре, да дойде и да ни поправи мотора. Всъщност единственият реален проблем беше, че нямахме достатъчно вода. Още само няколко литра, а в горещия летен ден за нас шестимата, включително и кучето, това е твърде малко.Избрахме приятеля, млад доктор, който преди няколко дни заши раната под окото ми, а той каза да не се притесняваме за нищо и да не мърдаме, защото веднага праща майстор.Отдъхнахме си, сега трябваше само да чакаме. Можехме да се отпуснем, да се къпем, да се печем... Все пак час по час попоглеждахме срещу течението. След известно време наистина нещо взе да се приближава. Това беше една малка жълта гумена лодка Елан и в нея младеж с дълга черна коса, вързана на опашка. В лодката имаше още един мотор за лодката, така наречената „пента“, „Томос“ четири конски сили, в случай че не успеем да поправим нашия мотор. Така ни обясни младият майстор Йован.Майсторът опитваше какво ли не, но моторът не издаваше нито звук. Смени свещите, почисти карбуратора, прочисти дюзите, не знам вече и аз какво прави, но нищо. Между другото поприказвахме с него, пийнахме, пушихме, къпахме се, смяхме се, денят се проточи, слънцето започна да залязва, но никой от нас не се притесняваше много.Накрая Йован ни предложи да сложим „Томоса“, да тръгнем назад към Митровица и там да поправим нашия „Евинруде“. Никога не съм обичал да се връщам. Затова го попитах колко иска за „Томоса“. Правех си сметка, че не може да струва повече от няколко стотин евро, нашия ще го поправим, като стигнем в Шабац, а този ще ни остане като резервен, винаги може да потрябва.И тогава майсторът започва да бърника нещо по резервоара. На него има един малък вентил за въздух. Ако

той се затвори, моторът спира да работи. Вентилът, разбира се, беше затворен. Последния път, когато сме сипвали бензин от тубата, някой от нас без да иска е завил вентила и след няколко минути моторът е спрял да работи. Майсторът го отвинти, дръпна въженцето три-четири пъти и моторът забоботи, изпускайки гъст дим. Всички викнахме в един глас:– Йееееее...!!! – и започнахме да се смеем и да се прегръщаме от радост. Само кученцето Яране не разбираше за какво става дума, но за всеки случай пискливо лаеше към нас и махаше с кривата си опашка.Пихме по още една ракия, запалихме по някоя цигара, пресякохме всичко с един голям джойнт. Майсторът ни гледаше и не можеше да повярва, че сме такива наивници и че сме се запътили към Черно море, а дори не можем да си сменим свещите на мотора, камо ли да отвъртим вентила на резервоара.Питах го колко му дължим, а той вика – нищо. Само за бензина, който е изхарчил. Дадох му почти двойно повече, но при условие, че няма да разкаже на никого в Митровица какво всъщност ни се е случило. Там бяхме прекарали десетина дни и намерихме много приятели. Той се смееше:– Е, това ще ви струва малко повечко.После трябва да е помислил, че имаме кинти и се опита да ни продаде този мотор „Томос“, но му казах, че не ни трябва. Защото, ето, ако не ни се беше случила тази глупост с вентила, никога нямаше да се запознаем с него и нямаше да прекараме деня заедно. Така ще бъде и следващия път. Ако моторът ни пак се развали, ще срещнем някого, който ще ни помогне и ще го поправи. Но моторът повече не се развали, ако и това изобщо можеше да се нарече повреда.– Ако ви потрябва нещо, имаш номера ми, само ми се обади. Познавам всички оттук до Белград! – провикна се майстор Йован,

палейки мотора на гумената си лодка. Известно време седяхме на палубата на покрива и му махахме.После той изчезна зад завоя и никога повече нито сме го видели, нито чули.Но не съм го забравил, мисля, че и той нас не е.После запалих мотора и “Савски бръмбар“ заплава по течението, носейки ни към нови случки и несгоди, които нетърпеливо чакаха реда си.

***А капана за маймуни, ако някой го интересува как работи, мога да ви разкажа. Обичам да говоря за такива неща. Стария обича да ме слуша, казва, че не съм чак толкова глупав, колкото си е мислел. Да, мисля си, и ти не си, но дълго време ни отне, за да го осъзнаем. Горе-долу цял един живот. Затова Черния с право мислеше, че и двамата сме идиоти. Знае човекът какво казва, израснал е без баща, не знае нито къде е, нито дали е жив, а майка си рядко е виждал. Омъжила се и го оставила при баба му в Орашйе. А той раснал с хъшлаците от махалата и орашките ялияши. За онези, които не знаят, ялия или ялияши са хората, които живеят покрай реката или на земята, образувана от нейните наноси. Значи хора без земя, които са получили земя даром от реката. А земята значела за хората същото, което и животът.Но реката една година дава, а другата взима обратно. Както земя, така и живот.Има различни видове капани, но те могат да се разделят основно на такива, които убиват животното на място, такива, които го раняват и такива, най-остроумните, които хващат животното живо и здраво. Капанът за мишки спада към първия вид, железата, с които някога са хващали мечки, вълци и лисици към втория, а капанът за маймуни – към третия. Капанът за маймуни е прост и съвършен, защото е предназначен за хващане на жива и здрава маймуна и според мен разчита на най-доброто и на най-лошото качество на хора и животни: любопитството и лакомията.Трябва ви един сандък, на който пробивате дупка, колкото маймуната да пъхне вътре своята тънка, но силна космата лапа, която толкова прилича на човешка ръка, че я наричаме така. После в сандъка се слага плод, най-добре портокал, после ще ви обясня защо. След това сандъкът се закрепя за подложка, земя, пън, повалено дърво, в среда, в която има много маймуни. Ако капанът е поставен добре, с малко късмет (което е необходимо за всеки вид лов) рано или късно ще го забележи някоя маймуна. Ще поразгледа четвъртития сандък и бързо ще открие дупката. Тогава на сцената излиза любопитството на маймуната. Ще надникне вътре и ще зърне портокала. Любопитството й нараства. Ще пъхне лапа, или ръка, както искате, и ще разбере, че това е нещо за ядене, покрито с кора, като банан, но не е банан.

Из романа „Твой син Хъкълбери Фин“

Александра Чаушова, “Мимикрия III”, рисунка с молив, 26x18cm, 2018


Любопитството й ще нарасне още повече. Ще опита, разбира се, да го извади, но уви, радиусът на дупката е по-малък от този на портокала и няма такъв закон на физиката, вещ трик или вълшебство и черна магия, който да помогне на портокала да напусне сандъка. Именно тук става ясно и защо за този капан портокалът е по-добър от банана. Маймуната, поне тази, която е малко по-сръчна, по-силна или с повече късмет, някак си би промушила, преполовила или смачкала банана. А може би любопитството й би намаляло, “майната му на банана“, би го пуснала и би скочила пъргаво на първия клон за да изчезне в короните, по които често има именно банани. Но на портокала, това все още слабо познато лакомство в света на маймуните, не може да се устои. И тогава, когато маймуната се закачи за портокала като сом на въдица, тя не го пуска, на сцената излиза нейната лакомия. Спира за секунда, почесва се по корема и по главата, размишлява нещастницата: ако е влязъл през дупката, трябва някак си и да излезе през нея. Тогава се появяват ловците, които до този момент са били скрити в близкия храсталак. Те се затичват, но не защото се плашат, че маймуната ще пусне портокала и ще избяга, не, това още никога не се е случвало, поне според някогашния ми съквартирант в Осло Афам, който по произход е от Африка, от Нигерия, от района Биафра, близо до град Абуджа, от племето игбо, католик по вероизповедание. Така се представяше, когато някой го питаше кой е, що е, откъде е. Да не питаш повече, ето ти всички данни.Ловците тичат, защото когато маймуната ги забележи, тя се изнервя, започва да квичи и се опитва със сила да издърпа ръката си и портокала, но както ви казах, не става и не става. Това сигурно е ясно и на маймунчето, но в това време съзнанието му вече е обладано от лакомията, която на този свят създателят е пръснал по само нему известни причини. И тогава тя може да стане и агресивна, може да ухапе или да издере ловците, затова те тичат към нея, хвърлят мрежа или просто я хващат, без тя да се усети. Но дори ако не успеят да я изненадат и ако нещастницата започне да се брани със зъби и нокти, тя пак не пуска портокала. Афам казваше, че и след като ловците я спипат, тя не пуска плода и трябва да й бият инжекция с успокоителни, за да я подмамят, или ако нямат, тогава го изтръгват насила. Пръст по пръст, двама човека понякога се борят с една маймуна и по половин час. Добре, може би Афам малко преувеличава, пък и аз, вече ви го признах, винаги добавям по малко, не мога да се сдържа. Черния, не Афам от Осло, а този моят, Алмир от Орашйе, казва: Лъжеш, та пушек се вдига, но е някак искрено, от сърце.Не може, казва, да ми се сърди. Затова, мисля си, и ме търпи, защото съм бил, както каза веднъж в наркоманско-лиричен унес: рибар, който не лови риба, лъжец, който разказва истински истории, работохолик, който никога не е имал истинска работа, капитан без кораб, професор без катедра, аристократ без потекло. Може би Черния и не използва точно тези думи тогава, всъщност не каза нищо от това, но знаех, че го чувства някак си така, само че не може да се изрази. На пръв поглед мислеше всичко най-лошо за мен и нерядко ми го казваше, понякога се шегуваше, а понякога наистина ставаше лош и искаше да ме обиди, но все пак си бяхме най-добри приятели. Бих искал да вярвам, че е нещо подобно и със Стария. Това, че ме обича, но не знае как да го покаже, освен когато малко го “побутна“ с някоя моя “лековита субстанция“.Понякога ми се струва, че ние сме като маймуната, а животът е капан. Животът е пълен с капани за маймуни, със сандъци с дупчици, в чиито недра се крият портокали, за които се закачаме и които ще ни струват и нерви, и сила, и свободата, и самия живот накрая, но ние не искаме или може би не можем да ги пуснем. И това е всичко. Ще ви разкажа за някои собствени капани, само да си обеля един портокал. Това ми е любимата закуска. Обелвам го, хвърлям парченцата кора в Сава, отхапвам, наслаждавам се на сладко-киселия сок, захарта малко ме тонизира, да не задрямвам, полека гледам как парченцата като някакви регати плават към Черно море, малко им завиждам, и често след това сам паля мотора и отплавам след тях.

Преведе от хърватски ДИМАНА МИТЕВА

Наскоро френският писател Никола Матийо се срещна с българските си читатели, за да представи книгата си „А след тях и децата им“. Матийо е роден в Епинал, Франция, през 1978 г. Получава образованието си в частно католическо училище, което бележи и първия важен период в живота му - там за първи път се сблъсква със сериозните социални различния, които по-късно ще станат тема на романа му, но и прави първите си опити в литературата. Още дебютният му роман му носи няколко литературни награди и е адаптиран и за телевизионен сериал. За втория си роман, „А след тях и децата им“, получава наградите „Гонкур“ (2018) и „Гонкур в България“ (2019).

Вие сте част от поколението, което описвате в романа си, и сте свидетел на последствията от периода на деиндустриализацията. Има ли автобиографичен елемент в разказа Ви?Аз съм от поколението на децата на тези, които са понесли последствията от деиндустриализацията, както героите в книгата. Израснал съм в този декор, цялото ми детство и юношество беше в този контекст. Но не съм го преживял по начина, по който главният ми герой го преживява, независимо че и романът, и образите в него са захранени от собствения ми опит като юноша. Както героят, и аз съм се влюбвал в момичета, които не са ми отговаряли със същото. Страдал съм от социалните различия. Имах мотопед и също много харесвах канабиса. Летата бяха дълги и скучаехме много. Тази част от мен е описана в романа.

Преживявали ли сте ситуации, които да ви уплашат – например хубаво парти да стане ужасяващо парти? Бях 16-17-годишен, когато започнах да излизам по партита. Никога не съм преживявал лично ситуцаии, които да се превърнат в ексцесии. Идвах от сравнително скромна социална среда и родителите ми ме бяха записали в частна гимназия. Но когато ходех на такива партита, те обикновено бяха в големи буржоазни къщи и това, което много силно ме беляза, бяха социалните различия. Акцентирал съм изключително много на социалната пропаст, която може да раздели хората, защото го изживявах много болезено. Веднага съпоставях това, което имахме вкъщи – едно кожено канапе и телевизора отстреща, и съотвено огромното пространство, с огромното огледало на стената в буржоазните къщи. Бил съм унижаван социално и това много ме травмира. Това изживяно унижение ми служи като гориво днес и ме кара да пиша. Всъщност моето убеждение е, че човек никога не може да се излекува от начина, по който е прекарал юношеството си.

Тревата, хашишът, кокаинът през 90-те бяха възприемани и като „новата модерност“ заради гръндж периода. В този смисъл и дрогата е един от главните герои в романа. Как тя оформи поколението, което описвате? Нямам теория. Канабисът и марихуаната имаха място, защото имаше празнота в нашия живот и те даваха възможност да се запълни. Нямаше споделени хоризонти, към които да се стремим всички. Нямаше революция, нямаше Бог и какво ни оставаше – да пушим трева. Първото следидеологическо поколение са тези, които са живели през 90-те години. Може би ни служеше като упойка, за да можем да понесем всичко това.

Истинският конфликт, бунт, страх, срам се заражда в семейството и на улицата. Смятате ли, че ако един тийнейджър има шанса да попадне на добри учители и ментори, които да му помогнат да развие талантите си, това може да го изтръгне от участта на произхода?Дали е възможно? Да, но винаги е изключение. Всъщност социалното правило е възпроизводството. Тоест човек не умира, както в географски, така и в социален смисъл, много по-далеч от там, където се е родил. Разбира се, има единични случаи, при които благодарение на училището или благодарение на качествата на личността той може да премине в друг социален слой. Такъв частично е моят случай. Според мен едно общество, което се развива добре, е това, което предоставя все повече места в асансьора, който ви дава възможност да отидете нагоре. Ако едно общество дава две места в асансьора, а другото – десет, става дума за различни общества. Днес във Франция неравенството в училище се засилва все повече и повече

Звучи доста песимистично...Не е нито песимистично, нито оптимистично, просто така стоят нещата.

Имате ли деца? Имам малко момченце.

Сега сте от страната на родителите. Промени ли се възгледът Ви за възпитанието, описан в романа: „Възпитанието е голяма дума, може да бъде вкарана в книгите и циркулярните писма. Но всъщност всички правят това, което могат. Трудят се до изнемога или го удрят през просото, но при всички положения крайният резултат винаги крие своята тайна. Ражда се дете, вие имате планове за него, прекарвате безсънни нощи. В продължение на петнайсет години ставате в ранни зори, за да го заведете на училище. На масата непрестанно му повтаряте да дъвче със затворенауста и да не се прегърбва. Трябва да му намирате забавления, да му купувате маратонки и гащи. Детето се разболява или пада от колелото си. Калява волята си на ваш гръб. Възпитавате го, като в същото време губите силите и съня си, ставате бавен, остарявате. И после в един прекрасен ден се озовавате лице в лице с враг, дошъл в собствения ви дом. Това е чудесен знак. Детето вече е почти узряло“?Отглеждането на децата повтаря начина, по който ние сме били отгледани. За първи път отидох при психотерапевт преди да се роди синът ми. Единственото нещо, което искам, е да възпитам детето си, но не по начина, по който са го направили моите родители. Да се проваля във възпитанието по мой собствен начин. Нали знаете този случай, когато пациентка на Фройд го попитала: „Какво да направя, за да отгледам добре децата си?“. А той отговорил: „Каквото и да направите, няма да е добре, все ще е зле“. Така че успех би било за бащата или за майката да се провали в отглеждането на детето, но по свой собствен начин.

Героите Ви напомнят за определението на Жан-Жак Русо за „дивака“, който живее в градовете. Но той е вярвал, че това ще бъде човек, безгранично обичащ свободата. Триста години след визията на Русо свободата все още се изразява като бунт от младите хора. Нужен ли ни е всъщност този бунт, за да пораснем?Вместо свобода, бих избрал думата „автономност“. Всъщност най-лошото от възможните неща е младите да са в хармония със света, в който живеем. Не би било редно. За да порасне, човек винаги трябва да е в състояние на бунт с родителите си. Но залогът не е толкова свободата, колкото суверенитетът – човек да бъде себе си.

Въпросите зададоха МИХАЕЛА ПЕТРОВА

И ТОМА ГЕОРГИЕВ

Най-лошо би било младите да са в хармония със света, в който живеемР а з г о в о р с п и с а т е л я Н и к о л а М а т и й о

Але

ксан

дра

Чау

шов

а,

“Усл

уги

II”,

рис

унка

с м

олив

, 26x

18cm

, 201

8

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Лице на броя

На 11.02.2020 отпразнувахме 29-ия

рожден ден на„Литературен вестник“.

До навършването на неговата кръгла годишнина ще излиза рубриката „Лице

на броя“. Тук ще срещнем автори, читатели,

приятели на вестника, които довършват

по своеобразен начин изречението „Чета ЛВ…“. Защото ЛВ е вестникът с

хиляди лица.

Доротея Табакова: Чета ЛВ и си свиркам

Фот

огра

фия

: К

амел

ия С

пасо

ва

Доротея Табакова

Ars poetica

Аз няма да напиша Ars poetica.Каква ти Ars, то пада от небето,а може би от крушата – увисналона някой клон, отрупан с плод – крадливчесъседче, ни орало, ни копало,но нагло да бере и да ядетам горе, между клоните, и сокътсе стича между мърлявите пръстчета.То жадно суче от гръдта небеснаи тайничко през рамо се оглежда –да го не спипат, че краде от времето,за труд и за досада запасено.А после тупва от дървото, хуква,подгонено от възмутени крясъцина всичките орали и копали,покрай стените, току-що варосанисъс гладки мисли – и тъй както тича,изписва с въглен глупости по тях.Каква ти Ars – аз дишам му праха,долавям дъх на плодове презрелии щуравите думички записвам.

Молитва към Афродита

Не, не ме спохождай отново. Стигатвойта факла с огън ме е горила.Доста са ми всички строшени порти. Стара съм вече.

Погори онези, що сиви къдрипод измамни багри сега не крият.Тормози онези, които вярват, че си навеки.

Афродито, стига безсънни нощи!Стига тръпки ледени, пот и трепет!Остави покрития с рани воин да си отдъхне.

Не закачай моя покой, до койтотрудно и тревожно едва достигнах.Приеми, че в моя живот дошло е време за мъдрост.

Но ако, Кипридо, е оредялатвоята войска и не ти достигатопитни войници – така да бъде! Въоръжи ме!

Космогония

This is the way the world ends Not with a bang but a whimper. T. S. Eliot

Почнал е, казват, с big bang – и ехото още се носивътре във нашите клетки, повтаря го ритъм безкраен,атоми мъртви трептят, с грохот въртят се слънцата –всичко, което долавяме, просто е ехо от Него,от прародителя-звук, разрушител на древния Хаос.Ехо, безбрачната нимфа, безстрастно света управлява,своето тяло отрекла, изляла плътта си във отглас.Нищичко ново в света – и кръжат повторения вечни,животворящото Слово го няма, та да се намеси –нимфата вечно мъсти, че от любов е лишена.Сила за взрив заключителен няма. Светът ще завърши,вперен във свойто лице, а ритъмът бавно ще стихва,ще се изгладят последни вълни – и във спрелия образще се познае светът, непостигнал своята цялост.

Охлювен сонет Във мен навити на кълбо са пътищата ми изминати,Надиплили асфалт и пек, пазарища и катедрали,Море и дъх на розмарин, и прах, и юг ведно събралиИ кръчми – лек за самота, и свежи глътки за пустините. И като ценен ръкопис аз ги разгръщам през годините,Припомням си вкуса тръпчив на охлювните им спирали,Наслука пак оттук-оттам чета и свитъците галя,Учудена, че все така във тях не изветрява виното. И преждата навивам пак – расте с годините кълбото,Но все по-малко ми тежи, със въздуха е все по-слятоИ по спиралата вървя към синевата безвъпросна. А във сърцето й е скрит, протяжен колкото живота,най-трудният ми земен път: от душен дом до птиче ято,И както охлюв своя дом, така бездомността си нося.

Завой

Зад завоя внезапносе променя пейзажъти гората е синяи червена рекатаа небето зелено

райски птици по негов храсталаците – змейовеи делфини из локвите Зад завоя внезапнотвоят свят подменен еВ златна папка поднасятза душата ти договори усмивки без хорате обсаждат отвсякъдеСамолети излитатвъв шестнайсет посокии билетът за всякъденатежава във джоба ти Зад завоя внезапноти самата си другакато чайка стремглавагъвкава като видракато бухал премъдракато прилеп във мракакато гущер под слънцетои със девет животакато истинска котка Трябва само едничко –да завиеш нататък.Да завиеш нататък.

Тъга по юга, казано накратко.По градовете амфитеатрални,в които и морето е спектакъли можеш да го гледаш ден и нощ. Тъга по огнедишащия въздух –за дробовете ритуал пречистващ –тъга по юга, в който проумявашкакво е състрадание и страх. Тъга по сухотата на езика,със който призоваваш боговете,по близостта им в тръпнещия въздухи в ниските като гроздя звезди. Тъга по тялото, което можеда изкачи последното стъпалои там, изплувало над маранята,сияещия свят да понесе.

Брой 14 1,50 лв - bsph.org · 8-14.04.2020 Год. 29 Брой 14 1,50 лв. 9 771310 956004...

Documents