27.02-5.03.2019 Год. 28

08

Брой 81,50 лв.

Нашите читатели си спомват как „народната“ noeтeca Дора Габе бе прославена от нас заради изрядната й дарба да движи махалото на своя поетически часовник в огромни амплитуди. Ние обнародвахме нейните две стихотворения, посветени на царските деца, които тя беше написала, когато имаше защо да се пишат такъв род литературни подмазвания. В тия свои творения госпожа Габе даже беше потревожила и Света Богородица, обвинявайки я, че уж била целунала принцесата и по тоя начин направила трапчинка върху страните й... Въобще, трогателно вдъхновение.Когато обаче шареното кобургско знаме биде свалено от Софийския дворец, поетесата прегледа набързо политическите кръгозори и веднага направи нова оценка на ценностите, както се изразяват диалектиците oт в. „Работническо дело“. И като потопи перцето си в червено мастило, тя написа с най-героически усилия поемата „Вела партизанката“. Последствия: влезе в настоятелството на Писателския съюз и 80 хиляди лева награда oт Камарата на културата. |Но „апетитът дохожда с яденето“, както казва французката поговорка. Pазгърнахме списанието „Звънче“, издавано за българските деца от Съюза на работниците по просветата и редактирано oт г. Ст. Ц. Даскалов. (За г. Даскалова и подобните на него писатели ще стане дума по-сетне, когато започнем да обнародваме така наречената „Галерия на проскубаните литературни папуняци“). На първата страница, година II, книжка 3 на това гласовито „Звънче“ прочетохме следното стихотворение:

ЖЕЛАНИЕ

Oт всички станах аз най-рано, облякох се и съм готов –да може да ме види само отнейде Георги Димитров!

Обичал той децата много,с голяма бащинска любови толкоз много им се радвал,добрият Георги Димитров.

Затуй му пеем песен чудна за: „Сталин, Тито, Димитров“,затуй съм днеска ранобудно,за него пълно съм с любов.

Той имал, казват, много грижи и все замислени очи –Републиката ни е нова и трябва да я подреди!

Ще му помагаме и ниеи радости ще му дадеми грижите му ще изтрием,когато хубаво растем!

Сега ще пиша и ще уча, с уроците да съм готов –да може само да ме види другарят Георги Димитров!

Дора Габе

..............................................

..............................................С това многоточие ние изразяваме учудването си, не защото е написано славословие на г. Димитрова – това нещо множество пишущи колективни вдъхновения правят най-чистосърдечно – но защото тъкмо старозаветната поетеса Дора Габе прави това.Наказанието й впрочем се съдържа във факта, че цитираното стихотворение е лишено от всякакви литературни достойнства, няма никакво вдъхновение и уличава авторката в грубо подмазване.Колкото се отнася до твърдението на госпожа Дора Габе че г. Георги Димитров имал „замислени очи“, това трябва да е вярно: та как да не се замисли човекът, когато се нахвърля куцо и сляпо от писателските мекотели да му посветява плодовете на своите раболепни вдъхновения.

Народно земеделско знаме, бр. 68, 6 април 1947.

Още текстове за приобщаването на Дора Габе към властта след 1944 г. – на стр. 16.

Р ЕТ РОН Е П Р Е М ЪЛЧ А НО

Новите подвизи на Дорчето с моторчето, или По-дълбоко – по-голяма риба

Без съд и присъда, илиКак Станислав Вихров уби Борю Зевзека на 10 септември 1944 година

Защо ми се струва, че съм бил там онази нощ, когато Станислав Вихров отведе Борю Зевзека?Тъмнината ги грабна – неестествено мека, като чуждо одеяло, прекроено със нож.

Не чух изстрели – беше поне един.Разкъса късна усмивка, повлече и двамата, направо ги хвърли горе – дълбоко, дълбоко в ямата на небето... Вихров слезе да търси Елин Пелин.

Не го намери. Спаси се геният онази нощ.Смъртта на Борю Зевзека спечели уж малко време добрият приятел на Царя най-нужните вещи да вземеи после да стане приятел на новия вожд.

Дали паметта ми е силна – не мога да отрека.Но кой ли помни Зевзека? И Вихров кой ли го помни?И кой сега ги сънува виденията зловонни, които блуждаят нощем над Перловската река?

Историята е проста като речитатив.Прозрението след нея никога не просветва:Убиецът сам завлича в забравата своята жертва.И можеш да си безсмъртен, ако останеш жив.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Литература на границатаНиколай Аретов: Западната граница на ОриентаМихаил Неделчев: По границите на литературата и изкустватаПламен Дойнов: Писатели на границата на епохите

Литературен архив на НРБОколо Дора Габе през 1947: атаки и защити

КритикаЕлка Трайкова за Мирела ИвановаРосица Чернокожева за Борислав СкочевАнтоанета Алипиева за Александър Пейчич

In memoriamГеорги Гроздев за Стоян ЦаневМорис Фадел за Лъчезар Харалампиев

2Литературен вестник 27.02-5.03.2019

н o в о Н О В О

П А М Е Т И П Р О Ч И Т

„РАДИОТЕАТЪРЪТ НА 80“ е темата на брой 02 на сп. „Култура“. В текста си Георги Каприев проследява перипетиите на тези 80 години радиодрама в България, вписани в световната перспектива, Теодора Димова размишлява над това какво е „да слушаш със сърцето си“, а звукоинженерът Димитър Василев споделя мисли върху „постановката в звук“. Темата за Европа, нациите и културната провинциализация намира неочаквано пресичане в една лекция на философа Ортега-и-Гасет от 1955 г. и актуално интервю с писателя Марио Варгас Льоса. Проблематика, която театроведът проф. Жорж Баню също смисля в лекцията си, озаглавена „Театърът и духът на времето“. В броя още можете да прочетете интервюта с писателя Захари Карабашлиев за „вечните сюжети, случващи се сега“, както и с Цвета Софрониева за „поезията и изтриването на изреченото“. На „Пловдив 2019“ е посветен и репортажът на Митко Новков „В Пловдив на другия ден“. В рубриката „Галерия“ Чавдар Попов анализира изложбата, посветена на „новата предметност в българското изкуство през 30-те и 40-те години на ХХ в.“, Красимир Илиев представя

„неизвестния Атанас Пацев“ с ретроспективата „Творби и размишления“, а Диана Попова се спира на проекта „Природата на изкуството“ в галерия „Структура“. В броя може да прочетете и за новия роман на Мишел Уелбек „Серотонин“, както и рецензии за книгите на Чавдар Ценов, Елена Алексиева, Уила Катър, Роберт Зееталер и Оливие Клеман. Досието в КГБ на големия кинорежисьор Сергей Параджанов е представено с публикацията на Едуард

Андрюшченко от архивите на службите за сигурност на Украйна. В интервю за броя оперната певица Дарина Такова размишлява над „една щастлива кариера“, а Мила Искренова анализира моноспектакъла на Михаил Баришников във вселената Бродски. Броят е илюстриран с фотографии от проекта „Контекст“ на Маргарита Русева и Раймондо Варсано. А разказът в рубриката „Под линия“ е на Ангел Иванов.

КОНКУРС НА ПОРТАЛ КУЛТУРА 2019 ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА

Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:– проза (сборник с разкази, повест, роман);– хуманитаристика;

А също и на следните специални награди:– две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); – една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас” на личност, която с дейността си променя българското общество).В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари – 31 декември 2018 г. Те трябва да са дело на съвременни български автори; да имат безспорни художествени достойнства и приносен характер за българската словесност, както и в отстояването на общочовешките и християнски ценности.В двата конкурсни раздела се присъждат:

– I награда (в размер на 5000 лв.)– II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т. г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта на Портал Култура (http://kultura.bg/web/).Предоставените екземпляри не се връщат, а се предоставят на книжния фонд за дарения на Фондация „Комунитас” в подкрепа на библиотеките в страната.

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: Фондация „Комунитас“, София 1000, бул „Патриарх Евтимий” 22, етаж 2, за годишните награди на Портал Култура.Телефон за контакти: Портал Култура, 02/434 10 54.Имената на победителите в конкурса ще бъдат обявени на официална церемония на 1 ноември, в Деня на Народните будители.

Предизвикателствата пред вярата в днешния свят са в центъра на вниманието на новия 138 брой на сп. „Християнство и култура“. „Откритост и избягване на триумфализма“ – така в интервю за броя архим. Кирил Говорун определя предизвикателствата пред новопризнатата Православна църква в Украйна. „Томосът за Украйна“ е и обект на анализ в

статията на църковния историк Владимир Бурега. За предизвикателствата на вярата става дума и в християнската публицистика на о. Яков Кротов „Между унинието и тъгата“, както и в кратките есета на Калин Михайлов, озаглавени „Вяра, живот, творчество“. „Евангелските църкви се стремят да представляват всички, останали непредставени на пазара на интереси“ – настоява в специално интервю за броя Франк Отфрид Юли, епископ на Евангелската църква във Вюртемберг. „Евангелието не е само книга за посветени“, заявява от своя страна католическия свещеник Мишел Заноти-Соркин, а журналистът Андрю Съливан изследва „новите църкви на Америка“. Над предизвикателствата на вярата размишлява и големият германски богослов Роберт Шпеман в посмъртно публикуваното си интервю „Необходимият лек“. В рубриката „Християнство и история“ е отбелязана 100-годишнината от рождението на епископ Лазар Младенов, а проф. Антонина Желязкова разсъждава над казуса „Копти ли са ромите?“, един размисъл от пропуснати страници от османското минало. А в рубриката „Свидетели на вярата“ можете да прочетете за Рихард Вурмбранд – един глас на нелегалната църква в Румъния. Съвременното богословие е представено със статиите на архим. Йов Геча „Изповедта и духовното ръководство в Православната църква“ и на Радостин Марчев за „Езика като рамка на Откровението. Бележки върху херменевтиката на Бернар Рам“. Броят е илюстриран с произведения на Крум Дамянов от изложбата „Скулптура“ в Националната галерия. Фотографиите са на Николай Трейман.

Лъчезар Харалампиев бе от онези студенти, които не могат да не следват „Литература“. Неговото поведение бе съсредоточено в жеста. Категоричност и завършеност. Застиване в образ. Образите, в които съм го запомнил – изпитото лице, рязката смяна на мимиките, бледността, която бързо преминаваше в червенина, слабостта, черното тясно палто, сивото поло – изразяваха неприемане на усреднения начин на живот, желание да се предизвика застиналото в мързел мислене, клишето. Нямаше никаква поза, никаква изкуственост. Никакво желание да бъде интересен. Да се харесва. Никакъв флирт с публиката. Напомняше ми първите модернисти. Самотни. Уверени в себе си. Безкомпромисни. Възприемащи всичко, което правят, напълно сериозно. Макар че, разбира се, никога не съм виждал тези модернисти. Така и не разбрах кога онова, което говори, е лишено от ирония и кога не е. Иронията му не бе елементарна. Нямаше шеги, подигравки, самовлюбени каламбури, но нещо в интонацията му намекваше, че има и друго отношение към предмета на изказването си. Не щадеше похвалите. Ала, похвален от него, човек се чувстваше и в равна степен подложен на критика. Позитивното и деструктивното някак съвпадаха в поведението му. Не използваше ежедневна реч. Стремеше се да избегне случайните изрази. Говореше с подбрани думи, художествено. Изказванията му бяха безупречно граматически верни. Но зад този порядък усещах добре скриваните напрежения.

Иронията, събрана със сериозността, патосът – с деструкцията, правилният изказ – с неговото

разрушение могат да бъдат видени в книгата на Лъчезар Харалампиев „Лейди Фофо“. Тя бе неговата магистърска теза в програмата по творческо писане, която Лъчезар завърши в Нов български университет. Характерно за тази програма е, че нейните студенти могат да предпочетат да защитят не традиционните дипломни работи, а да представят литературни произведения. Лъчезар се яви с една вече издадена книга – тази. Не бих искал, повлиян от онова, което се случи по-късно, да мисля, че „Лейди Фофо“ е предчувствие за смъртта, макар че книгата завършва с фрагмента „Цикламена смърт“, патетично, но и иронично подхващащ прочутата Ботева фраза: „Пейте ги, пейте ги тез тъжни песни!“, който може да се чете като обръщение към всички, които ще пишат и говорят за Лъчезар. По-скоро книгата

сблъсква двете водещи разбирания за фрагмента: като побиращ в себе си една цялост и като изказващ част от цялото. В „Лейди Фофо“ можем да срещнем фрагменти, които искат максимално стегнато да изразят нещо голямо и сложно. „Безсмислицата е същността на злото. Всяко зло е само конкретна изява на безсмислицата“ или „В този свят човек е сам в своя скафандър, в своята капсула. Около него зее пустота, разяждащо нищо, адски вакуум“. Същевременно ще открием фрагменти, които разделят смисъла от буквата и звука: „Цердебозести лимфени разизпредостлят рантикрадзи. / Сащипаски наски онтомуджинаци фолдерзи. / Чекрилечи ощурмени хуйопести гъ“.

*„Лейди Фофо“ е християнска книга. Не в показния смисъл на думата – като теми, мотиви или „образност“ – а в един особен баланс, който е присъщ на християнската литература: балансът между дистанцията от света заради неговата свързаност с греха и въпреки това утвърждаването на творението. Между „Хората са се изродили от непрестанен грях. Те дори за миг не могат да помислят трезво. Техният ум е извратен“ и „Човек разбира плана за неговото спасение. От човека се иска само доверие, търпение“. Защото „Смъртта е невъзможна… просто няма начин“.

МОРИС ФАДЕЛ

Лъчезар Харалампиев, „Лейди Фофо“, „Авангард принт“, Русе, 2015.

Във фрагменти Факултетът по славянски филологии към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Ви кани да вземете участие в традиционния международен форум, който през 2019 г. ще бъде на тема:

ОТ СЛОВО КЪМ ДЕЙСТВИЕ: РАЗКАЗИ И РЕПРЕЗЕНТАЦИИ

Темата поставя въпроса за отношението между слово и колективно действие. Какво може да бъде обект на репрезентация в настоящето? Как съвременната хуманитаристика се отнася към наследствата и какви алтернативни разкази изработва? Каква е ролята на езика в процеса на репрезентация, какви са техниките, които превръщат света в разказан свят? Каква е преводимостта между знак, действие и образ в литературата и другите изкуства? Възможно ли е колективно действие със статут на събитие при разбягването на малките общности? Как се поражда „ефект на реалността“, но и как чрез подражание могат да се създават образци? Въобще как разпознаваме единичното, изключителното, събитийното и как го превръщаме в разказ?В рамките на конференцията на Факултета по славянски филологии основните направления ще бъдат:

I. Езиковедски четенияII. Литературоведски четения

Дата на провеждане: от 2 до 4 май 2019 г. (от четвъртък до събота).Основни езици на конференцията: всички славянски и английски.Срок за изпращане на заявките с резюме до 10 реда: 31 март 2019 г.Срок за изпращане на известие за одобрение на заявката: 8 април 2019 г.Електронен адрес за изпращане на заявките: slavkonf2019@gmail.com

П О К А Н А

Литературен вестник 27.02-5.03.2019 3

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

I N M E M O R I A M

Обърнахме се към деца между 8 и 14 години с въпроси, които търсят отговори в опасната зона около удоволственото и задължителното четене. Ето въпросите:1. Довърши изреченията:Приятно ми е да чета, когато...Не обичам да чета, когато...2. Кое произведение, изучавано в училище, предпочиташ и защо?3. А кое произведение, изучавано в училище, не харесваш или просто не искаш да изучавате? Защо?4. Ако ти се заемеш да напишеш книга за деца, за какво би се разказвало в нея?5. За какво друго, освен за четене, може да послужи една книга?

Лилия, 11 години1. Приятно ми е да чета, когато ми е удобно и когато имам време.Не обичам да чета, когато е горещо и когато вали.2. Митове и легенди, защото са много интересни и ми е любопитно.3. Народни песни, защото са скучни.

Народните песни са скучни, а книгите служат и за декорацияАнкета с най-млади читатели

4. За приключенията на Лили.5. Да си изправиш стойката.

Лили, 13 години1. Приятно ми е да чета, когато съм тъжна или ядосана. Книгите и комиксите ме карат да забравя за лоши неща и случки.Не обичам да чета, когато ми се спи. Много лесно се изморявам.2. Досега в училище сме изучавали само „Една българка” и „Немили-недраги”. Мисля, че и двете произведения ми харесват.3. Не мисля, че нещо, което съм чела напоследък, не ми харесва...4. За свят, в който сънищата и реалността се сливат. Винаги съм се интересувала какво би станало, ако това се случи. Наскоро гледах и един филм, базиран на тази идея.5. Аз уча, докато чета. Една книга може да послужи за получаване на информация.

Тодор, 9 години1. Приятно ми е да чета, когато съм вкъщи и в училище.Не обичам да чета, когато съм изморен.2. За Агата и Лари.3. Не знам.4. За детективи и убийства.5. За поука.

Рая, 12 години1. Приятно ми е да чета, когато обстановката е приятна и уютна.Не обичам да чета, когато е тъмно или когато книгата не е интересна.2. Обичам „Радини вълнения“ [от „Под игото“], защото ми показва какви са били хората навремето и „Принцът и просякът“, защото ми показва желанието

на хората да опитат противоположния на техния живот.3. Не искам да изучаваме „Представлението“ [от „Под игото“], защото досега само то не ми харесва и не ми е интересно като съдържание.4. За размяна на животи.5. За декорация например.

Михаил, 12 години1. Приятно ми е да чета, когато е тихо, прохладно и удобно.Не обичам да чета, когато е шумно, горещо, неудобно и нямам време.2. Гръцките митове и легенди, защото са интересни и научаваш в какво са вярвали елините.3. Народни песни, защото има много непознати думи и са скучни.4. Бих написал книга, където момче отива в бъдещето и излита в Космоса на мисия за спасение на Земята.5. Едно дете да се научи да пътува във времето (мислено), да строи ракета и да направи кула за играчките си (мислено).

Алекс, 8 години1. Приятно ми е да чета, когато съм вкъщи.

Не обичам да чета, когато съм изморен.2. За детективите Агата и Лари.3. Не знам.4. За обрати.5. За да научиш нещо ново.

Евгений, 13 години1. Приятно ми е да чета, когато имам време и чувствам удоволствие.Не обичам да чета, когато нямам време и не чувствам удоволствие.2. Аз предпочитам да изучаваме „Автобиографията“ на Нушич, защото е интересна и смешна.3. Не предпочитам да изучаваме „Патиланско царство“, защото е много детска книга.4. В моята книга ще се разказва за мъж, който е живял в Тексас и благодарение на болестта си става безсмъртен.5. Използвам книгата още за подложка, за фокуси, за гараж за колички, за правене на сгради и кули.

Валентин, 14 години1. Приятно ми е да чета, когато няма какво друго да правя.Не обичам да чета, когато играя.2. „Немили-недраги“, но не цялата.3. Нищо друго не ми харесва, защото е скучно.4. Не искам да стана писател. Но ако напиша книга, може да е за това как съм капитан на отбор по футбол и ставаме световни шампиони.5. За поставка... Можеш да използваш книгата и да се отбраняваш, ако нямаш друго оръжие.

На 5 февруари 2019 в Бургас ни напусна художникът Стоян Цанев. Роден през 1946 г., той завършва Академията за изящни изкуства във Варшава (1973). Творчеството му е открито за европейската публика през 1979 г., когато в галерия Льо О`Паве, Париж той открива самостоятелна изложба. Негови изложби са представяни в почти всички европейски страни, в Канада, Индия, Русия, Япония, Сирия и др., както и във всички големи държавни и частни галерии на София и страната. В негова памет публикуваме едно неотдавнашно есе на Георги Гроздев, посветено на голямото творчество на Стоян Цанев.

Когато се говори за талант като Стоян Цанев, чието творчество отдавна е надхвърлило регионалното, национално значение и е станало конвертируемо още през осемдесетте години на миналия век, не бива да си затваряме очите за средата, в която е родено то. Среда съвсем конкретно социална, творческа, колегиална, лична. Стоян Цанев избра родния си град за своя обител, пристан, ателие, място за приятелски срещи. От десетилетия той е в Бургас, от десетилетия художникът е все по-космополитен и универсален, отколкото мнозина, които увеличават предимно народонаселението в някои престижни столици. Адресът на големите не е непременно на прочутите авенюта. С дързост, стоицизъм, абсолютна вяра в себе си и в своето призвание (те днес изглеждат още по-невероятни на фона на емиграционната експлозия от последните 15 години), Стоян Цанев отстоява географията на своята духовност и първоизвора на вътрешните си глъбини. Той ли не е имал право, а и възможност да обяви родната среда за проста,

невежа, недостойна, бедна и глупава за прозренията му? Оставането на твореца изисква много повече мъжество и стоицизъм, много повече вътрешна сила и любов, отколкото непрестанните бягства, отшелничества. Проста е истината – и на Северния полюс да отидеш, пак със себе си ще имаш работа. Винаги съм се възхищавал на тази негова устойчивост: да преживява катарзиса на творчеството, пропаданията в неговите бездни, извисяванията в тихата самота на върховете му именно тук. Такова творческо поведение е своеобразно завещание и пример за идващите подир него. Убеден съм, че с годините и личността му, и творбите му ще бъдат преоткривани. Както и много други духовни богатства, които паниката на скорозрейните социални утопии и катаклизми, тъй характерни за нашите земи, затъмняват, затулват с писъци, стремят се да удавят в масовите наводнения на още по-масовата култура.Дори и в най-енигматичните си търсения художникът сглобява, а не взривява. Търси хармонията, доброто, помирението, а не омразата, крушението. Абстрактните форми от най-последните му творби ми напомнят абстракциите от Айнщайновата теория на относителността, където 1+1 не е равно на 2 и никога не може да улучи този отговор. Мисля, че Стоян Цанев упорито се домогва до едно друго, четвърто измерение на духовната си вселена, в което всеки знак е това, което е, но и нещо съвсем второ, трето или пето именно в контекста му към останалите и останалото. Творецът отдавна не търси един отговор и една истина. Ще го разберем ли, ако следваме само “своята” истина?Стоян Цанев не е приказлив, рядко коментира свои творби или го прави съвсем откъслечно. Имаме роднинска близост и известни общи спомени

за роднини и предци, преселници през Балканската война от Ковчаз, Лозенградско, неизменно присъства и общият дядо дюлгерин от Трявна. Още от първите ми срещи преди много години съм го възприемал повече като философ, отколкото като бохема. Макар външно погледнато второто да се е набивало на очи, да е изглеждало лесно установимо.Песента на багрите, стенанието на болката, остротата на окото, тръпката на ръката омесват амбивалентния стоянцаневски свят, който не може да бъде аутопсиран, разфасован и подреден в разграфените шкафчета на елементарното или доскоро познатото мислене. Не може да бъде хербаризиран и класифициран. Изплъзва се!Творчеството е трудна, че и аристократична работа. То е мислене и пак мислене, но със специфични художествени средства. Както казва първият балкански нобелов лауреат Иво Андрич, мисленето на Балканите не е много предпочитано. Често се вкопчваме в първата ни попаднала мисъл,

Думи за Стоян Цанев която сетне браним със зъби и нокти, за да стане на нашето, а не на чуждото, да не прекрачим оттатък границата на собствената си предубеденост, да не признаем правото и на другия на собствено мнение.В редките си интервюта Стоян Цанев с разбраемо постоянство говори и за свободата, абсолютната свобода, необходима като въздух за твореца. Художникът може и да няма какво да яде, но трябва да има какво да диша! Споменатият Андрич посочва като недостатък на балканската културна психика себичността, обикновения егоизъм. Мнозина обичат себе си в изкуството, а не изкуството в себе си. А пътят към успеха минава през истинска нестинарска жарава и няма гаранция, че тя непременно ще бъде осребрена.Заради това че не е леснодостъпен, че не е елементарен, че е надраснал средата, в която е покълнал, Стоян Цанев е бил възприеман и като странно, може би неразбираемо цвете. Интелектуалец и професионалист в творчеството си, той по дефиниция е извън гротескната българска маса на парвенюта и авантюристи от полуинтелигентската масовка, на чийто герб още Алеко постави образа на Бай Ганьо. Те обичат да се самоизтъкват чрез медийните кокили, да размахват мнението си над главите на останалите като присъда – прислужници на статуквото, слуги на конюнктурата.Не е вярно, че само картините, акварелите, графиките, литографиите, керамиките на художника Стоян Цанев имат значение и ще имат значение просто като експонати. Неговото творческо дело е инвестиция в българския дух, в балканската и европейската, в световната художествена култура.И достойно предизвикателство към всички, които вървят по този път сега и ще вървят по него в бъдеще!

ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ

4Литературен вестник 27.02-5.03.2019

В И Т Р И Н А П О С Т М А Н И Ф Е С Т

Ивайло Знеполски, „Романи – семиотични прочити“. Изд. „Просвета“, С., 2019, 352 с., 19 лв.Книгата съдържа текстове, писани

през годините по конкретни поводи, свързани преди всичко с представянето на съответната романова творба пред по-широка аудитория – предговори, послеслови или пространни студии, които при първите си публикации между 1974 и 2002 г. въвеждат българския читател в романовия свят на Умберто Еко, Маркиз дьо Сад, Владимир Набоков, Юлия Кръстева, Артър Конан Дойл и др. Ивайло Знеполски настоява на множествена интерпретация, в която критика и литературознание, културология и семиология, социология и история зазвучават заедно, за да предложат винаги едно тълкувание в повече.

Симеон Янев, „Проза за прозата“. Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2018, 240 с., 15 лв.Книга за мислене и за оспорване е композирал от отделни студии и есета Симеон Янев. Посветена на новите тендеции

в белетристиката от 60-те/80 те години на ХХ век, тя дефинира ключови особености на т.нар. „инфантилна проза“, с подчертано внимание към творчеството на Кольо Николов, на Янко Станоев и на дистанцирания от нея Димитър Яръмов. Най-ценното са наблюденията и малките аналитични срезове на конкретни творби, докато опитите за концептуални литературноисторически обобщения рядко успяват. Понякога в текста избива някакъв полемичен патос към други (анонимно въведени) изследователи на литературата от същата епоха

– енергия, с която Янев не знае какво да прави. И все пак книгата е важно тематично събиране на идеи и хипотези за колебливото преодоляване на соцреализма в белетристиката на НРБ.

„Памет за Яворов в Анхиало / Поморие. Юбилеен сборник със слова и доклади. 2012–2017 г.“. Съст. Елка Трайкова, Михаил Неделчев, Изд. център „Боян Пенев“, Поморие – София, 2018, 200 с.Три са най-важните

Яворови градове – Чирпан, Поморие, София. Този том е поморийски. Събира научните и есеистичните текстове, прозвучали в продължение на шест години (между 2012 и 2017 г.) по време на летните Яворови дни в Поморие. Имената на Михаил Неделчев, Елка Трайкова, Димитър Михайлов, Цветан Ракьовски, Мирела Иванова, Бойко Илиев, Владимир Зарев, Добрина Топалова се повтарят в кръга от автори, за да потвърдят ритуалното служене на мита Яворов. В това служене няма надвикване, а се чуват гласовета на научна страст – най-нужното, за да направиш образцова малка конференция, след която да останат важни думи.

Пламен Дойнов

Нито онези първи фрагменти от 2016 г., нито тези нови фрагменти от 2018 г. имат и най-малката амбиция да бъдат четени като манифест, който възвестява тенденция, още по-малко – новородено литературно движение.Новата политическа поезия не желае да бъде тъкмо такава – сцена за колективна акция; преиздадено ръководство за нелепи авангардистки и неоавангардистки пози; лирически учебник по омраза на класи, съсловия, нации и хора; социален отдушник за гласовете на унижените и оскърбените; кресливо движение, ръкомахащо наляво, но и надясно за повече обществено внимание.Новата политическа поезия помни предупреждението от далечната 1904 г. на взискателния Пенчо Славейков, че „социалните“ стихотворения на Яворов са създадени „по партизанско социалистически маниер, изкълчени и фалшиви“; не й дават мира заклинанията на д-р Кръстев срещу „вестникарите“ в литературата. Затова и днес тя изживява ужаса от дори смътната вероятност да се превърне в „тенденциозна“ поезия, която обслужва класов или национален субект, присвоена от лакоми идеологии, които оставят единичния човек да обитава подземията на разума.Новата политическа поезия е лична платформа, посветена единствено на поезията и на онова сияние около самотата на човека, което остава след края на поезията.

*В основанията на новата политическа поезия стои идеята за автономия на литературата, разграничила се и от жълтите сирени на пазара, и от попълзновенията на реалната политика. И въпреки това подозренията към новата политическа поезия, че служи на нещо друго, остават. Неизбежно е. Защото конкретността на фигурите в нея непрекъснато предизвикват ефекта на разпознаването: този агент е видян като личността Х, онзи министър се идентифицира с Y, премиерът е винаги Z, президентът, кметът...По-важното е поезията да продължи да практикува онази съдбовна съпротива срещу реалността, в която отстоява себе си. Да разчита на директните метафори като ракети за бърз пренос на значения, чрез които извежда образите в пространството на полиса, на сцената на живия град. Директните метафори препращат имена и образи към прототипи и действителност, но новата политическа поезия държи да ги надраства и преобразява в художествен свят, да ги препраща едни към други и да ги разтваря в многозначни алегории. Художествената истина не е равна на съвпадането между реалност и думи, а трепти в свободата на мисълта между тях.

*Интимизиране на политическото. Политизиране на интимното. Това са двете взаимообратими формули на новата политическа поезия. Но сами по себе си те не са достатъчни. Нуждаят се от все по-висок личен залог, иначе ще останат да се реят като празни балони от поредна художествена идеология. И още: няма как да бъде постигнат баланс между тях в границите на едно стихотворение. Винаги ще надделява едното над другото. Дори ще има стихове, в които няма да има нито следа от политическото, и стихове, в които то изяжда интимното пространство на гражданина, за да остави само социалната кожа на лирическия персонаж.Впрочем тъкмо такива са главните лирически герои в новата политическа поезия – граждани, над които висне постоянна заплаха за неприкосновеността на техния интимен свят.

*Една мисъл на Чеслав Милош ни държи нащрек в етическото си колебание: „Целта на поезията е да ни напомни колко

Нови фрагменти към нова политическа поезия

трудно е да останем един и същ човек“. Но колко и какви човеци можем да бъдем? Не става дума само за различните социални и интимни роли, които играем. Залогът е самата същност на човешкото, пронизана от динамична, променяща се автентичност. Това там в стиховете не са редуващи се маски, а няколко истински лица на един човек. Лица от плът и слово, които вчера, днес и утре го правят различен, въпреки че името му е винаги едно и също.

*Новата политическа поезия разбира всяка лична история като несвършваща битка за човешка идентичност. Тя знае, че героят не винаги е бил герой; предателят не винаги е бил предател; невинният днес може би е бил крадец или насилник вчера; утрешният убиец е детето със светли очи от днес; мъдрият сладкодумен старец с бистри очи в едно неприятно минало се оказва изнасилвач; агентът е ту демон, който отмъщава с думи, ту му поникват крила на ангел, за да не навреди с доносите си на своя „обект“; жената отсреща е абортирала преди години четири пъти, после хладнокръвно е оставила петото си дете в дом за сираци, а днес осиновява две мургави момиченца и не престава да плаче; министърът, който урежда нечиста сделка, ще се събуди с болки в сърцето утре и ще се зарече да не взема пари под масата до края на живота си, който приключва вдругиден; писателят, бивш символист, се настанява в дома на съден от Народния съд, апелира за строгост, възпява режима, а после се превръща в благороден старец, излъчващ аристократизъм... Новата политическа поезия помни лицата на всички тези идентичности.

*Новата политическа поезия иска да сподели всичко, което знае. В това е нейната особена безпощадност. Да, понякога тя изглежда някак заядлива и жестока. Но дали това е наистина така? Колко немилостива може да бъде поезията в назоваването си? И дали всъщност тази крайност на изричането не е парадоксална проява на милост?Новата политическа поезия не би искала нито да обвинява, нито да съди, нито дори да свидетелства. Тя по-скоро се стреми да поеме вината; да надникне в кладенеца на съществуването, да види отблизо незнанието, да усети цялата болка от узнаването и от споделянето на узнатото. Да направи всичко това, вслушана в желанията и в суверенния избор на човека да бъде такъв какъвто би искал да бъде. И да назове цената на този избор, готова да я плати със самото говорене за нея – без пестене.

*Чрез новата политическа поезия поезията отива при политическото, за да си вземе езика обратно, присвоен от лицата на властта и пазара, от монопола на жълто-кафявите медии и да възстанови изличения смисъл на думите, да реабилитира

достоверността на лирическото изказване, да върне съвестта на езика. А другото име на съвестта е паметта.*Известно е, че паметта е възможна благодарение на забравата. Забравяме едни неща, за да можем да помним други. И все пак новата политическа поезия се опитва да не забравя нищо; тя не иска да се прави, че нещо, станало някога, не я засяга. Нещо повече, тя се стреми към цялата памет, към паметта на всеки, вплетена в

жива историческа тъкан от писмени и устни знаци, от изречени и премълчани спомени. Но и по-нататък: вместо да участва в безкрайната гражданска война на паметта, новата политическа поезия изговаря историческата вина като своя. Тя възприема съвременния човек като отговорен за действията или бездействията на своите предци; експонира го лице в лице с миналото, което – дори случило се преди десетилетия и векове – винаги е негово и му се налага да го мисли и разбира, да воюва и да се помирява със сенките му. Родовото, националното, общочовешкото минало се възправя като лично наследство, което чака човека от днес.

*Понякога новата политическа поезия неуслужливо подава огледало, пред което „политическото животно“ и „интимното същество“ се изправят, за да изберат: кой образ да видят там – на човека или на чудовището. А може би на чудовището в човека? Или на човека в...Понякога това изглежда лесен избор. Но огледалото е там и въвлича погледа в нови и нови ситуации на избор – между откровеното крайно зло и кратковременното зло, което твърди, че работи за победата на доброто; между лъжата, с която спасяваш другия и истината, която те погубва; между памет и непамет; между видовете състрадание и съпричастност към повече любими и по-малко любими жертви; между победа, постигната с пренебрежимо малка нечестност, и загуба, която те учи да побеждаваш – вероятно също нечестно; между срама от тъмно петно в миналото и гордостта от биография, лишена от всякакви светлини и сенки...Понякога отказваш да избереш. Но и тогава новата политическа поезия не те оставя да премълчиш този неизвършен избор.

*Новата политическа поезия е „непринадлежаща, изживяваща илюзията, че не може да бъде употребена за друго, освен за повече свобода“, „нещо като ничия земя – обитавана от граждани, които помнят“. Така започва първият от деветте „Фрагменти към нова политическа поезия“ от февруари 2016 г. Всъщност дали е честен този фрагмент? Възможно ли е да бъде ничия каквато и да е политическа поезия, пък била тя и нова? Във всеки случай онези думи казваха по друг начин ето това: Не пипайте поезията с партизански пръсти! Не я ползвайте за друго, освен за повече свобода, за повече поезия! Не се изкушавайте да й приписвате интерес за обслужване на користни лични, групови и прочее актуални политически каузи! Не я замесвайте в кампании!Кой трябва да чуе?

Фрагментите са публикувани в програмката за авторското четене „Нова политическа поезия: ВТОРА НОЩ“, състояло се за първи път на Камерна сцена „Миракъл“ в Театър „Българска армия“ на 19 ноември 2018 г.

Литературен вестник 27.02-5.03.2019 5

В И Т Р И Н А

Национален дарителски фонд „13 века България“

П Р О Ч Е Т Е Н О О Т Н О В О

Мая Иванова, „Туризъм под надзор. Балкантурист – началото на международния масов туризъм в България“. Институт за изследване на близкото минало,

изд. „Сиела“, С., 2018, 304 с., 17 лв.За такъв дебют могат да мечтаят повечето историци у нас. През фокуса на „Балкантурист“ е разказана историята за срещата на чуждестранните туристи с НРБ. Книгата е пронизана от множество малки сюжети и казуси – за двойните стандарти в отношението към чужди и родни туристи, за пълните с недоразумения срещи между западни и източни хора, за културния шок у едните и другите, за частните квартири и хазяите, за хипари и дискари, за културата на потребление в „Кореком“ и т.н. Получило се е цялостно, четивно изследване, чрез което разбирането на туризма като стопански и социален феномен се е разраснало към културни и антропологически пространства, в които картината на миналото оживява.

Добромир Банев, „Любов до синьо“. ИК „Персей“, С., 2019, 64 с., 12 лв.От осем години има и такъв поет, който преди две седмици по повод своята 50-годишнина бил издал седма

книга (три от тях са в съавторство с Маргарита Петкова). На премиерата в Националната библиотека било пълно, социалните мрежи се прокъсвали от възторг и въздишки, все пак – поет на любовта. Може би сме свидетели на пореден социокултурен феномен, при който масови читатели не забелязват тривиалната философичност и протъркана образност, вживяват се в обтеклия от сълзливост сантимент, тактуват в ритъм с римуваната чувствена баналност. При учителката му М. Петкова е почти същото, но все пак с по-овладяна литературна направа, с един майсторлък в повече. Друг е въпросът, че от „Любов до синьо“ могат да се изберат текстове за т.нар. „естрадни песни“. Да се пеят, не да се четат.

„Под знака на музата Клио“. Съст. Румен Генов, Лъчезар Стоянов, Светла Янева, Живко Лефтеров. Изд. Нов български университет, С., 2018, 640 с.Макар и позабавил

се с издаването си, този внушителен юбилеен сборник, създаден по повод 20-годишнината на департамент „История“ на Нов български университет, събира текстове на 37 изследователи, очертаващи акценти в научната работа през годините – от философия и „теория“ на историята, през теми от всички исторически периоди до днес. Написаният с особен „неформален“ тон мемоарен предговор на Лъчезар Стоянов ни повежда по 20-годишния път на департамента, но по-важното е, че целият том излъчва усещане за общност, за професионално достойнство в изпълнението на мисията да образоваш и да изследваш.

През 2019 г. НДФ „13 века България“ организира за двадесет и втори път Националния конкурс „Рашко Сугарев” за къс разказ. В конкурса могат да вземат участие автори до 35 години, чиито разкази са публикувани в периодичния печат или в книга през 2018 г.

Жури в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова ще определи носителите на:

I награда – почетна грамота и 700 лв.II награда – почетна грамота и 500 лв.III награда – почетна грамота и 400 лв.

От 1997 г. досега в литературния конкурс, провеждан от Фонда, са отличавани имена като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Владимир Полеганов, Яница Радева, Росен Карамфилов…

Церемонията по награждаването ще се състои на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора, от 16:00 часа, в Галерия „Средец“ на Министерството на културата, София.

Изпращайте вашите творби в 5 екземпляра на хартиен носител с информация къде и кога са публикувани, с кратка автобиография и телефон за връзка, на адрес:

София 1421кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров” № 1НДФ „13 века България”За конкурса „Рашко Сугарев”

При допълнителни въпроси:02 963 48 07; 0889 648 927

Краен срок 25 март 2019 г.

Всяка книга има своя съдба, белязана от болката по обич, от разпадащите се смисли, от властните страхове и натрапливото усещане за всепоглъщаща самотност. Но това ли събира между своите естетски оформени корици „Седем” на Мирела Иванова? Какво ни разказват нейните стихотворения с биографии – във време, разпънато между обречени илюзии, горчиви спомени и несвършващ преход? В един век, в който човек е по-чуплив и прозрачен от всякога. И точно в това хаотично времепространство поетесата ни дарява с много искрено споделени частици живот, извайвайки толкова опори – невидими за нас – другите, за да устоим, за да продължим напред въпреки, но и заради. Мирела Иванова ни посочва едни светли, криволичещи пътеки от преболени смисли, които да ни преведат през деформираните процепи на живеенето. Тя просто иска да ни накара да повярваме в бялата магия на сбъднатите желания, въпреки че падащите звезди – толкова красиви и невинни, често сбъдват „нечии зли желания”. Да оттласне от нас все по-натрапливото усещане, че Аркадия е някъде другаде, където думите са „камъни за градеж, не за замеряне”.Мирела Иванова е от малцината български поети – необременени от предателства към Словото. Тя вярва, че поезията не е поетика, а съпреживяване. Затова нейните стихове не са паяжина, оплитаща ни в алегории и метафори, в алтернативни и постмодерни клишета. Нейните стихове са личните й биографеми, преживени в този или в други животи и от нас. Защото тя е поет, но и жена, която не иска митологично да властва над света, като го категоризира в абсолютни истини и непроменливи формули. За нея поезията е сакрална изповед на духа и разголващо откровение на душата. Тя е говорена между посветени, на общ език, а той не се определя от еднаквите думи, а от оголената сетивност, от готовността да съпреживееш и разбереш света на другия. Затова всеки стих е споделяне, чрез което тя свенливо или дръзко, печално, уморено или иронично (колко изискани са нейните иронии и самоиронии) ни допуска в своя свят. А той е най-свободното съчинение на любовта – отчаян флирт, недосънуван сън или многословни разсъждения. В него една невинна „гаргара с лайка“ трябва да успокои онази безкрайна болка по пътя,

по който пред всяка следваща крачка има по едно препъващо не – на прегради, предателства, приятелства, провали и проиграни провиденчества. А нали това са онези малки илюзии – ежедневни, пъстри, надничащи от витрините – въплътили в едни красиви и непостижими обувки мечтата ни за другаде, за

друго или за друг и пукащи се като балони в онова смазващо ни с непоносимата си лекота битие. Те са щастливото усещане за неочаквани и неподозирани моменти безвремие, но и смирено усещане за изтичащото време. Само истинската жена вижда в огледалото пътищата, кръстопътищата и скобите на своите страхове и болки, възторзи и обзетости, на кратките любови и дългите изневери. Защото тя е онази жена, която ще остане свята в своята греховност и вечна в своята тленност. Тя е прамайката и за всички идващи след това жени, които носят бремето на атавистичната мъдрост и невинността на неродените. Жената, която вижда отвъд видимостта на образа в огледалото, защото тя е била и ще бъде. Така М. Иванова моделира своята духовна самоличност. Тя е изправена пред избор и търси правилния път чрез молитви и ритуали, прекосявайки истории, легенди и брутална реалност, живяна тук и сега.В метаморфозите на своето битийно и емоционално настояще – тя се опазва цяла и някак недокосната, въпреки че „рухва върху себе си самата”, от въпроси и отговори, потъва в неразчистени руини на миналото с неизкупени вини и срам. Но все пак тя оцелява горда и силна, красива и свободна като стрелата, която сочи нанякъде в картината на Георги Божилов – Слона.Да, Мирела Иванова си играе с времето и с неговите сюжети. Това е несъвместимата игра на думи и смисли. Но това не са игрословици или неразбираеми ребуси, които подреждат поредния екзистенциален или поетически пъзел. Те са сбъдващи се предчувствия, те ни провокират да се усъмняваме в смисъла на самия промисъл, в

изговорените думи, в случващите ни се цветни и безцветни неща.Стиховете на М. Иванова се ситуират в подвижни темпорални пластове, те са и реална, и фикционална картина на един човешки живот, в който се подрежда мозайката от разпилени парченца на копнежи по илюзорни бягства и реални невъзможности, по мистериозни архетипове и апокалиптични случвания от заобикалящата ни реалност. Те събират абсурдното единство на доброто и злото, красивото и грозното, преди сънят, наречен живот, да се размие в „смирения оксиморон” на края.„Седем” е книга за духовните пространства на съвременния човек. Те са многолика, сложна реалност, населени с малки чудеса и тривиални събития. Това е едно фрагментарно битие, в което монолитната подреденост е старомодна мечта. Освободената асоциативност и интелектуалната рефлексия на М. Иванова универсализират посланията в нейната книга. В нея аз прочетох най-мъдрото, най-истинското и смело послание към дъщерята – „Проследяване на погледа”. Преживях отново и трудно излязох от празнотата на загубата след смъртта на бащата. Защото и аз като нея разбрах, че след живота остава празнина и нищо. Това всъщност е онази среща, в която тленният човек осъзнава своята уязвимост в безкрая на времето. И така, поетесата ни кара да надникнем в мрачния хаос на собствената си душа и понякога с ужас да разберем, че посивелите ни и изтънели коси не могат да ни изтеглят, извадят, изтръгнат от „всеподавящото наникъде” като „Баронеса Мюнхаузен“. Трудно ще излезем и от дългото заглавие на нашия преход – пълен с толкова несъвместими изречения – без главна буква и без надежда за край. Но има и едно ритмично повтарящо се „все някога“ през цялата книга. То звучи като зов, като надежда, като очакване, като знак, маркиращ пътя към хармонията и светлината. Път, по който Мирела Иванова върви осъзнала своята свобода и опазила свободната воля за живот и поезия.Талантлива, различна – на границата между младостта и зрялата мъдрост, тя наистина е уникално явление в нашата поезия.

ЕЛКА ТРАЙКОВА

Мирела Иванова, „Седем. Стихотворения с биографии“. ИК „Хермес“, Пловдив, 2018.

Стихотворения с биографии

К О Н К У Р С

Лило Петров с наградата в конкурса за нова пиеса на НБУ

Лило Петров беше отличен с наградата в третото издание на конкурса за нова пиеса на Нов български университет за драматургичния си текст „Добролюб“. На церемония на 25 февруари 2019 г. в галерия „УниАрт” на НБУ той получи престижния приз (сертификат, парична премия и право за сценична реализация на пиесата) от ректора проф. д-р Пламен Бочков.Тази година темата на конкурса беше „Тайните“.Останалите номинирани бяха Васил Балев за „Свлачище“, Димитър Бочев за „Отровена пиеса за той и тя“, Галина Георгиева за „Астероид 35 111“, Николай Гундеров за „Цугцванг“ и Таня Шахова за „Шест“. Между 18 и 22 февруари 2019 г. всички номинирани автори участваха в лаборатория, водена от актьора Валентин Ганев и унгарския драматург Жолт Пожгай. В края на лятото отличените пиеси ще бъдат публикувани от издателството на НБУ в традиционния, трети по ред, сборник със заглавие „Пиеси за тайните“. Конкурсът за нова пиеса на НБУ е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г.

ЛВ

Н А Г Р А Д И

Националeн конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев – 2019“

6Литературен вестник 27.02-5.03.2019

Н А Ф О К У С

Признавам, потънах в тази книга и се стараех да държа главата си над водата, защото мощните й подводни течения повличат неусетно. Това е епохален труд, който респектира и наред с това те обсебва неусетно.Книгата започва с главата „Концлагерът, който съпътстваше комунистическа България“. Борислав Скочев обосновава своя интерес към изследването на точно тази тема:„Някога намирах за несправедливост на историческата памет, че концлагерът „Белене“ се е превърнал в символ на комунистическата репресия, а имената на десетки други концлагери, които също са „най-вярна витрина на социализма“, в които също се изработва приложеният по-късно в цяла България модел на изолация от свободния свят, на безправие, на пълна зависимост в труда и бита, на страх и мнителност, са потънали повече или по-малко в мъглата на забравата. Още в началото на изследването си вече знаех, че в това има и логика, и справедливост. „Белене“ не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година почти без прекъсване“.И тук идва първото стъписване на незапознатия с тези събития – че „Белене“ съществува чак до 1987 г. Това звучи абсурдно. Та тогава е родено последното поколение млади хора, които са сега на около 30-ина години.С какви хора е бил заселен в 1949 година концлагерът? Това са бивши полицаи и офицери, предвоенни държавници и политически дейци, членове на младежките националистически организации и ВМРО, анархисти и троцкисти, уволнени съдии, прокурори, чиновници, университетски преподаватели, изключени студенти и още, и още… Вижда се, че като пипала на огромен октопод репресивната машина е обхванала всички области на обществено-политическия живот. Парализирани са всяка свободна мисъл, чувство, действие. Попълването с лагеристи фактически функционира в един 40-годишен мирен период, което по същество е война на тоталитарната държава със собственото й население.Каква е задачата на „Белене“? Главното е да произвежда хора, които след концлагера да бъдат други – с тотално промити мозъци. Да се откажат от политическа борба, от политически възгледи, да забравят етническата си принадлежност, влечението към културата на свободния свят. Тук Борислав Скочев обобщава и изрича най-страшното: „Да заменят изолацията на телените мрежи с отшелничеството на страха и подозрението. Да бъдат готови да предадат най-близките си“. Как „Белене“ постига своята цел? Авторът прави сравнение със съветските и нацистките лагери и достига до извода, че българският комунистически концлагер е по-чист образец – постига задачите си без ужаса на индустриализираната смърт и без утилитарната многомилионност на ГУЛАГ. Това се дължи на активната агентурно-оперативна работа, която се извършва с перспектива – да създаде „новия човек“. А той е без политически убеждения, с идеологически лицемерна лексика, саморазкайващ се публично.Борислав Скочев разкрива механизма на това как се е извършвало самото въдворяване. Произвол и пълна липса

на права. Лагеристът е без присъда, причината за въдворяването му не се съобщава, срокът може да е доживотен, освобождаването е също

толкова мъгляво и зависи от анонимни органи на ДС. Каква е истинската равносметка? За цялото съществуване на концлагера „Белене“ през него преминават над 15 000 души – 11 000 без съд и присъда и 4000 (1952-1953). Както казва авторът: „Това са голяма част от най-авторитетните в своята среда, най-непримиримите към налагания ред личности“. Колко красноречиво говорят думите на Георги Марков, че едва ли има българин, който да не познава някой жив или мъртъв обитател на „Белене“. Така името „Белене“ с ширещата се неизвестност става синоним на потенциална опасност и заплаха. В тази глава авторът изследва и характерните особености при повторното откриване на лагера през 1956 г. и при третото – през 1964 г.Изследването продължава с преглед през различните периоди на лагера, като всеки от тях има своята характеристика: „Инструмент на съветизацията“, „Контри и хулигани“, „Концлагер на минимална мощност“, „Инкубатор на „социалистическа нация“. Следват глави, които детайлно разглеждат организацията на коцлагерната система, агентурно-оперативната работа и културно-просветната работа. Също – охраната и надзора, режима, наказанията, жилищни и санитарно-хигиенни условия. Специална глава е отделена на бягствата и разстрелите.Казах, че последната глава „Човешката съпротива“ е по-специфична – тя внася особена светлина в мрака на унижаването на човешкото достойнство. В основата на тази глава стои отговорът на въпроса дали въобще е възможно в концлагера човекът да остане човек. Борислав Скочев се позовава на Александър Солженицин, Варлам Шаламов и Хана Аренд, които посвоему обосновават дали това е възможно, или не. Дали остава само злобата – ако не – и ако е възможно и приятелство, значи условията не са били достатъчно трудни. Друго мнение е, че въпреки смазващите условия, отпор към насилника е възможен. Стъпка по стъпка концлагерът се стреми да ликвидира човешката индивидуалност и да сведе чoвека до първични реакции на оцеляване.Авторът обстойно представя отделните актове на съпротива, като те не са само теоретично регистрирани, а разказани като истории на конкретни хора. Скочев започва този преглед на съпротивителни действия с най-радикалния акт, който отнема възможността друг да разполага с живота, тялото, свободата и волята на личността – самоубийствата. Друга радикална, но жизнелюбива реакция срещу несправедливостта са бягствата. И тук

всяка разказана история е на конкретен човек. Но онзи акт на съпротива, който руши самия фундамент на концлагера като място за безправие – пише авторът – са протестите. Това може да е протест като неизпълняване на непосилните норми при работа, може да е отказ от храна,

която е в такъв вид, че трудно може да се нарече храна, може и да е случай, когато бригадата хвърля лопатите в отказ да работи. Тук се цитира случаят с концлагерист съботянин, който колкото и да е пребиван от бой, не отстъпва от житейското си кредо да не работи в събота. Атанас Москов, чиито спомени са едни от най-емоционалните свидетелства за условията в лагера, пише: „Отслабва волята, помръкава мисълта, потъва идейността. Грубо започват да стърчат първичността, инстинктът, животинското“.Още по-конкретен е Петко Огойски: „Мнозина, под напора на този глад, се изкушаваха и да крадат от колегите си, получили нещо в колет“. Скочев обръща внимание и на един специфичен народопсихологически нюанс – как се проявява чувството за приличие и култа на труда у българския селянин при тези ненормални условия. В своето сакрално чувство към земята те не разбирали, че като работят съвестно, без да искат навреждат, като вдигат нормата на по-слабите и немощни лагерници, които не могат да се мерят физически с тях. Интерес представляват и казусите с лагерници, които не са могли да издържат и са се поддали на натиска, като са били вербувани. Другарите им са знаели кои са те и са се стремели да ги изолират. Но много важна е и по-сетнешната ситуация – какво става с психиката и живота им при евентуалното им освобождаване. Чести са случаите, когато гузната съвест ги е водила до самоубийство или самоизолация. Това са драматични и травматични последици, които трудно избледняват дори до края на жизнения им път. И не само това. Всички близки на лагерника неминуемо са засегнати. Тази парализираща отрова е проникнала и в техния живот. Това са посттравматични последици и до днес, които изискват психоаналитична и терапевтична работа с тези хора.Тъй като една от най-перфидните цели на агентурно-оперативната работа сред лагеристите е да бъдат разкъсани

човешките връзки между тях, да няма взаимопомощ и доверие, в тази насока не са били пестени усилия. Целта е била пълна обществена изолация – без кореспонденция, без колети, без свиждания. Но това довежда до реакция с обратен знак. За разлика от фашистките и руските концлагери основното чувство между лагеристите в „Белене“ е на солидарност, а не на оцеляване чрез смъртта на другия до теб. Наред с това обаче, според наблюденията на Стефан Власков, това проявление е характерно само за групите от политически съмишленици. Много силно е проявено и земляческото чувство за солидарност. Взаимопомощта е била ярко изразена и сред николапетковистите, анархистите и легионерите. Борислав Скочев изследва и какви са били връзките на верска и етническа основа. През 1985 г. Димитър Пенчев например е посрещнат в „Белене“ от лагерници турци. Те го снабдяват с дрехи, а работниците на външни обекти му изнасят нелегално писмата. В лагера съществува пълна солидарност между българи и турци, между хора с различни вероизповедания, както е това и в българските политически затвори от 40-те до 80-те години. Понякога регистрираните от автора истории на взаимопомощ, особено като осъзнат нравствен реванш, са на ръба на трудното възприемане като реалност, граничеща с фантастика. В „Белене“ Стефан Бочев среща следователя, който е измъчвал баща му. Дава му от своята храна. Така – от човещина. И обяснява: „…Ама, от оная християнската… че нали, дето е казано в Писанието, кога на злото от врага ти му отвръщаш с добро, ти „трупаш жупел на главата му“. За човешкото у човека лагерист говори отношението към всяко живо същество. Животът, не само човешкият, в тези условия добива други измерения, друга ценност, друг смисъл. Лагерниците са си имали и любимци – едно петле и едно коте. Докато имаш сили да цениш и пазиш всяка форма на живот – ти си човек.Специално място в тази глава Борислав Скочев отделя на две изключителни личности – д-р Иван Балев и д-р Никола Грозев. И още от абсурдите на строя. Почти гротескно звучат думите на апаратчика. От ДС се обръщат към д-р Балев: „Цял народ се е запретнал да строи социализма, а ти, Балев, си направил лазарет за излежаване и почивка. – И ние помагаме за строежа на социализма, Господин Ялъмов. – Как? – Страдайки“. Атанас Москов пише за д-р Балев, че при тези нечовешки условия, той самият болен, д-р Балев не е щадял нито сили, нито време, нито лични средства, за да спасява човешкия живот. Бил е морална опора и за болни, и за здрави. Затова още

по-цинчно звучат думите на началника на охраната: „Ние сме ги докарали тук да ги угробваме, а той ги изважда от гробовите им“. И наредил д-р Балев да бъде изпратен в карцера. Хиляди са и хората, които д-р Грозев е спасил, без да прави разлика по политически убеждения, религия, цвят на кожата. Като легенда се разказва случаят, че е поискал да остане още дни след изтичане на присъдата му, за да се увери, че оперираният затворник е добре. Затова при изпращането му, спонтанно, като от цял полк, се чува мощно: „Ура“. Борислав Скочев изтъква една важна стратегия в репресиите – целта е да се смаже индивидуалността и да се пресече всякакъв опит за лидерство сред лагеристите.

За (без)граничното в човешкия духКнигата „Концлагерът Белене. 1949 – 1987. Островът, който уби свободния човек“

Литературен вестник 27.02-5.03.2019 7

Ч Е Т Е Н Е Б Е З Г Р А Н И Ц И

И въпреки нечовешките условия, е имало личности, които успяват да съхранят кураж и остроумие, да поддържат духа и на другарите си с шеги и вицове. Това е умението да се надсмееш над насилника. Особено легендарна е личността на майор Страхинов, който с находчивостта си винаги е успявал да помогне на страдащите. Началникът на лагера го пита как е посрещнато съобщението за смъртта на Сталин, а Страхинов му отговаря: „Без особена радост, но и без някаква скръб, гражданино началник“. Резултатът от думите му е вкарване в карцера. Особено силно въздействащи са описанията за стремежа на лагеристите да използват всяко свободно време за осмисляне на абсурдния живот, който водят там, за запазване на духовното и интелектуалното в себе си. Създават се кръжоци по изучаване на френски език, четене на литература, създава се творчество – стихове, рисувани шаржове, портрети и скици от лагерния живот.За съхраняване на човешкия дух и вяра говорят и опитите да се отбелязват тайно религиозните празници, спазването на обреди и извършването на църковни служби. Сформира се дори хор за пеене на църковни песни. Четат се текстове от Евангелието и се призовават богомолците за молитва към Бога.Към края искам да се спра и на стила на Борислав Скочев в тази книга. Намерен е най-оптималният изказ. Няма излишно белетризиране на споделеното, но и липсва сухото регистриране на фактите. Стилът на Скочев се отличава с изисканост, точност и изразителност на фразата. С една особена, специфична само за него, пълноценност на изразяването. Прави впечатление богатата нюансираност – от безкомпромисността и категоричността при изобилстващата ахуманност до мекотата и съпричастността при проявите на човечност и емпатия. Наред с това книгата се отличава с много дълбоко промислена концепция и с особена логическа архитектоника. Впечатляващ е и помощният библиографски апарат от 1761 бележки под линия, включващи хиляди архивни единици. Прочетени са стотици споменни книги и документи на лагерници и хора, свързали живота си с тази тематика. Това мащабно изследване е резултат от десетгодишната работа на Борислав Скочев в архивите на Държавна сигурност, на Политбюро, на Министерския съвет, на отдел „Затвори“ в ЦДА, на Радио „Свободна Европа“, лични архиви и още многобройни източници. Книгата има изключителен принос към българската историография. Особено ценна е за специалисти, изкушени от темите за антитоталитарната литература, етническите взаимоотношения в България и не на последно място за отношенията между литература и политика. Този труд, написан с толкава ерудиция, трябва да бъде прочетен от историци, учители, студенти, ученици.В началото на века един гениален учен и човек, сам пострадал от антисемитизма – Зигмунд Фройд – който се е стремял през целия си живот да развенчава и собствените си, и на човечеството илюзии, изследва генезиса на злото, агресията, разрушението. И стига до извода, че за да не разрушим себе си с мазохизма, залегнал в нас, трябва тази сила да насочим навън, към разрушението на другите. Тъжен извод за етиката. И негови са думите, че човекът и в доброто, и в злото може повече, отколкото предполага.

РОСИЦА ЧЕРНОКОЖЕВА

Борислав Скочев, „Концлагерът Белене. 1949–1987. Островът, който уби свободния човек“, Изд. „Сиела“, С., 2017, 924 с., 29,90 лв.

Монографията на Александър Пейчич „Литературното дело на Любен Каравелов“ е първият опит да се представи книжовното наследство на Любен Каравелов, създадено в Сърбия. Анализирано е художественото, документалното и критическото творчество на българския писател, като Пейчич търси не само систематизация на отделните творби, но постига задълбочен анализ на теми, герои и естетики. Българският исторически и културен контекст фигурира ограничено, но затова пък сръбският контекст е изграден адекватно, целенасочено и подробно, с което се постига вписването на Каравеловото дело в чуждата култура. В популярното културно съзнание на българите творчеството на Любен Каравелов е афиширано преди всичко с канонните прозаични и поетични произведения, като в строго специализиран план остават публицистичните му статии, фолклорните и етнографските му занимания, лексикографията, политическата му проза, нумизматиката. Сръбският му период винаги се подчертава, но без особени подробности.Александър Пейчич обглежда сръбското дело на Каравелов откъм мултикултурна гледна точка. Особено важно е афиширането на това, че Каравелов не е ползвал сам сръбския език. Помагали са му преводачи, хора с оригинална сръбска култура, които са „съавторствали“ в културния превод на неговите произведения. Това е повече добре, отколкото зле, защото в чисто психоаналитичен план Каравелов постига не само културно обединение на славянските култури (руска, босненска, хърватска, българска, сръбска), но и е визионер в геополитически план – вижда балканския регион като общност (Букурещ, Цариград, Белград, Нови Сад, София, Одрин, Пловдив). Идея, която винаги е съществувала и даже е

била отчасти реализирана в лицето на бивша Югославия. Монографията подчертава обобщителните ключове към рецепцията на сръбското дело на Каравелов – славянския, балканския, сръбско-българския. Потопен в сръбския

контекст обаче, Каравелов остава отчасти неинтегриран, и това вероятно е поводът до ден днешен този мултикултурен автор да не бъде нито популярен, нито оценен и припознат от сръбската култура и литература. Александър Пейчич подчертава два много важни аспекта в сръбския период на Каравелов – това, че Каравелов е основател на критическия реализъм в сръбската литература и това, че в произведенията, писани на сръбски език, той е урбанист, а не рустикален автор. Каравелов въстава срещу идеализацията и романтическия уклон на сръбски автори, които пренебрегват реалните проблеми на живота и обществото. Точно тази му естетическа и историческа платформа го превръща в силно социален автор, който разработва актуалните проблеми на социума, вижда неговите рани и предлага начини за лекуване. В този смисъл важни са разбиранията му за жената, която през този период в Сърбия е гледана през призмата на патриархалната култура, жената, която е жертва на „мъжката“ власт и насилие. Каравелов развива цяла тема за нейното еманципиране и равностойно положение в отношенията

между мъжа и жената. Българската рецепция често пъти стеснява Каравелов до изброяването на няколко емблематични произведения – „Българи от старо време“, „Маминото детенце“, „Хубава си, моя горо“, „Хаджи Ничо“, „Нашият обществен живот“… Тази представа конфронтира със сръбското амплоа на писателя. В българската канонна визия Любен Каравелов работи предимно с открити пространства, подчинява природната красота на изграждащата се тогава национална идеология. В сръбския си период, особено в „Наказал я бог“ или в „Крива ли е съдбата?“, в мемоарната проза „Из мъртвия дом“ Каравелов е типичен урбанист, у когото „[…] социалната среда е придобила по-съществено пространство: семейството, градския живот (Белград, Сараево), и особено ярко е изразена в социално-политическите обстоятелства, при които концептуализацията на героите не се пренебрегва (представителност, социална психологическа мотивация)[…]”1 В „Крива ли е съдбата“ Каравелов постига не само забележителна топография на важни сръбски градове, но и населява тези топоси с основните социални персонажи. Така оживява целият градски свят от средата на 19. век, поместен във важните балкански градове като Белград и Нови Сад.

Точно този сръбски период в цялостната биография на Любен Каравелов поражда опозициите градско – селско, патриархално – модерно, които за 19. век не са особено популярни в българската култура и литература. В същия аспект, като плод на модерна фигура на своето време, може да се разгледа и критическото наследство на Каравелов в Сърбия. Нещо, което Александър Пейчич е направил в главата „Концепциите на сръбската реалистична критика“. Наравно със С. Маркович Каравелов сменя романтическия дискурс с разбирането, че прекаленото отчуждение от действителността не е от полза: „Също така в този контекст трябва да се интерпретира и отношението му към вредната роля на въображението. Не че той не обръща внимание на важността на въображението за цялостното (художествено, научно) творчество, но оспорва ролята му в създаването

1 Пеjчић, А. Књижевно дело Љюбена Каравело-ва на српском jeзику, Институт за књижевност и уметност, Београд, 2018, с. 44.

на измислени светове – предпочита мимезиса пред въображението. Ето защо, наред с други неща, той отхвърля средновековната история като материал за литературни произведения в полза на съвременни обществено-политически теми“2. Въпреки че на въображението са „сложени граници“, реалистичните и позитивистични ракурси у Каравелов често са размити от есеистичен дискурс, от изненадващи анализи на човешката или обществената психика. Недовършеният роман „Крива ли е съдбата?“ например е първото литературно произведение в сръбския реализъм, посветено на живота в Белград. Дисекцията на социума постига ярка психологичност, градът е представен и като топонимия, и като социална йерархия. Цивилизационните влияния от Централна Европа оформят градска среда, обобщена от Каравелов в културологичен

план. В последната глава „Любен Каравелов и сръбската литература“ Пейчич прави равносметка на мястото на Каравелов в сръбската култура. Въпреки краткия период на пребиваване, този автор оставя трайни и бихме казали, фундаментални следи в сръбския културен дискурс. Най-вече с модерните идеи, които налага, но както и самият Пейчич отбелязва, Каравелов влияе и на езиково, и на културно, и на ментално ниво. Каравелов е автор, който, отдаден на реализма като естетика, успява да преобърне и художествения, и критическия дискурс в сръбската литература и публицистика. Възниква един съществен въпрос. В главата „Тих патриотизъм“ Любен Каравелов е обявен за носител на сръбския патриотизъм. За това има основание, защото често Каравелов говори „ние, сърбите…“. Но пък и в България е обявен за един от най-големите наши патриоти. Тук авторът избягва напрежението, като обобщава мултикултурната природа на Каравеловото интелектуално дело. Пейчич решително извежда тезата, че литературното дело на Каравелов на сръбски език заслужава далеч по-голямо внимание от страна на сръбската критика. Защото една адекватна оценка на това дело и от сръбска страна не само би сближило българската и сръбската култура, но и би показало, че балканските култури могат да формират общо поле и да търсят помежду си симбиози. Като цяло монографията на Александър Пейчич е много полезна книга, тя обогатява не само сръбското, но и българското литературознание. Чрез сръбското дело на този голям български възрожденец България открива малко известен негов образ – на модерен писател-урбанист, концептуален критически реалист, геополитически визионер, мултикултурна личност в областта на славянството и балканистиката.

АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА

Пеjчић, А. „Књижевно дело Љюбена Каравелова на српском jeзику“. Институт за књижевност и уметност, Београд, 2018.2 Пак там, с. 152

Сръбският литературен период на Любен Каравелов

8Литературен вестник 27.02-5.03.2019

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

„Опит за летене”от Йордан РадичковРежисьор Стоян Радев, драматург Розалия Радичкова, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Теодоси Спасов, фотограф Стефан Н. ЩеревУчастват Благовест Благоев, Валентин Ганев, Валери Йорданов, Георги Мамалев, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Зафир Раджаб, Йосиф Шамли, Марин Янев, Мария Каварджикова, Николай Урумов, Павлин Петрунов, Христо ПетковПремиера 13 и 14 ноември, 2018Номинация за ИКАР’2019 за майсторско техническо осъществяване

Текстът на Радичков се появява отново на театралната сцена в момент, когато привидно за съвременния човек са отпаднали преградите, съществували във времето на комунизма. Свободната му воля е неограничена, пътуването не е проблем, както и възможността сам да избере къде да се установи и работи. Днес всичко това е въпрос на личен избор и инициатива. Въпреки че текстът е писан преди около 40 години в условията на тоталитарно управление, той звучи болезнено актуално и днес. В съвременния свят, в ситуация на разделение на обществото на все по-малки и затворени общности и групи, слабо интересуващи се едни от други; където издигането на стени (реални и виртуални) се оказва стратегия за защита от непознатото, впускането след неизвестното, след мечтите има способността да разширява границите на светогледа. Сценичният прочит на Стоян Радев се придържа към текста и посланията, които Радичков задава. Режисьорът остава верен на драматургията, като

се стреми да подчертае и изведе една основна линия, която се превръща в централна за спектакъла. Той се концентрира върху човешките взаимоотношения и се стреми да превърне персонажите в реални, дишащи хора,въпреки абсурдисткия характер на пиесата. В „Опит за летене“ режисьорът подчертава патриотичната линия, бледо скицирана в текста. Именно този елемент може да се определи и като авторския подход към Радичковата пиеса. Темата, която режисьорът извежда е необходимостта от обединение около общи ценности, които да бъдат отстоявани от цялото общество, а не от отделни фигури. Груповият полет в спектакъла е метафората за необходимостта от общи, а не единични действия. Призивите: „Да гребем заедно, братя!” прозвучават силно емоционално. Засиленият патриотичен патос на спектакъла е деликатно вплетен и чрез музиката, която има важна роля в представлението. Композициите за кавал на Теодосий Спасов изграждат образа на така важния елемент за цялостната атмосфера на пиесата и спектакъла – мелодията на балона, звука на неговата душа. Балканът и неговите шумове също имат място

сред системата от поетични образи. Неговата звукова тема също е представена от кавала на Т. Спасов. Вятърът и звукът на балона са фундаментални

елементи, които допринасят за изграждането на живописния Радичков свят на постановката, където живеят неговите чудаци, зевзеци и простодушни добряци. Познатите ни маргинални, чудати и силно характерни персонажи от произведенията на Радичков в спектакъла на С. Радев са смекчени, огладени и някак по-земни. Откроява се единствено Бабина душица (в ролята Марин Янев), чийто образ е контрапункт на голямата група простовати, грубовати селяни от Аврамови махали. Режисьорът е запазил виталността на образа, в който Марин Янев умело се превъплъщава, добавяйки характерна походка и деликатни маниери.Ролите на двете групи преследвачи са разпределени така, че да подхождат на физическите черти на

актьорите и техните характерни особености, което до голяма степен предопределя и актьорската игра, базираща се на външни белези. Режисьорът Стоян Радев е успял да изгради актьорски

Копнежът за полет оживява на сцената на Народния театър

ансамбъл, в който отделните изпълнения са равностойни. Артистите Марин Янев, Георги Мамалев, Валентин Танев, Зафир Раджаб, Валери Йорданов, Христо Петков, Павлин Петрунов естествено и органично, с похватите на психологическия театър влизат под кожата на своите персонажи, майсторски скицирани от Радичков. Единственият женски персонаж Аврамовица е поверен на Мария Каварджикова. За разлика обаче от плътните и силно реалистични изпълнения на актьорите в ролите на преследвачите, М. Каварджикова предлага една силно схематична игра. Актрисата остава външна на света, който режисьорът е градил до момента. Нейната поява в постановката изглежда като пришита към общата реалистично-психологическа линия. Тя не успява да постигне органиката на останалите. Това най-силно се усеща в начина, по който актрисата произнася монолога си. Тя се появява на сцената, застава в центъра на изградената от сценографа Венелин Шурелов полусфера и поднася репликите си на един дъх, докато около нея преминават преследвачите. Това решение на образа вероятно произтича от необходимостта от противопоставяне и оценка на „лекомисленото“ поведение на мъжете – аврамищата (по Радичков), тръгнали да преследват мечтите. Опитът за такъв резоньорски глас обаче е пренатегнат и той не изпълнява напълно задачата си.Действието в спектакъла се развива в едно абстрактно пространство, в неопределено време, на почти гола сцена, в центъра на която е поставена метална полусфера, напомняща на загадъчно подаващ се купол. В същото време този семпъл и изчистен елемент създава асоциация с извивките на Балкана, сред който са пръснати Аврамовите махали. Това решение е и предпоставка за създаването на динамичен мизансцен, който представя преследването на балона. Групата преследвачи се движи нагоре-надолу по „хълмистата“ сцена до момента, в който той слиза толкова, че те могат да хванат въжетата му. Следва визуална трансформация на пространството – появата на преследвания обект.Сценографът Венелин Шурелов създава впечатляваща картина на балона. Пред очите на зрителите се разкрива една малка част от подробно описваното до момента летящо тяло, тази част обаче е достатъчна, за да може всеки да доизгради в съзнанието си образа на „небесния скитник“. Това, което прави визията въздействаща, е комбинацията между увисналите на въжетата актьори и въртящата се полусфера на сценичния под. Въпреки фактическата статичност на решението (актьорите на практика остават на едно място), сценографът е успял да създаде силно внушение за движение – за реален полет. Това е постигнато благодарение на въртенето на кръга, добавения пушек и осветлението, което се отразява в металната повърхност на купола и напомня на проблясъците на слънчевите лъчи. Пространственото решение действа като обобщение на цялостната идея на постановката. На пръв поглед то е изключително семпло и обрано, но именно тази простота на изразните средства създават силното, дори епично на някои моменти внушение. Стремежът към полета на духа е синтезирано в епизода, в който изпълнителите се реят с балона из небесните ширини. Времето на полета, свободен и непредвидим, е моментът на катарзисното пречистване. Именно тук се случва и срещата между живите с починалите им роднини. На неутралната територия. Това е и кулминационната сцена в постановката. Този най-съкровен миг, който е на границата между реалността и съня, е прекъснат от оглушителния звук на оръжието. Свободният полет е брутално прекъснат. Възможността човек да се повдигне над ежедневието си, да огледа света

си от високо и да потърси „грешките“ в живеенето си е отнета. Опитът за отлитане е прекратен. Остава единствено замаяното чувство, като след свръхреалистичен сън, който е бил толкова истински, че е трудно да бъде осъзнат като илюзия, създадена от ума. Темата за полета на духа е съпроводена от въпросите какво ограничава свободната воля, мисълта и мечтите. Отговорът, който спектакълът на Стоян Радев предлага, е, че най-големите ограничения са тези, които се поставят не толкова от властта или външните фактори, а тези, които човек сам поставя пред себе си.

АЛБЕНА ТАГАРЕВА

Сцена от „Опит за летене” от Йордан Радичков, режисьор Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов”, фотограф Стефан Н. Щерев

Сцена от спектакъла, фотограф Стефан Н. Щерев

Сцена от спектакъла

Литературен вестник 27.02-5.03.2019 9

Николай Аретов

Менталното картографиране (вж. Шенк 2001) на Европа е крайно интересен проблем. Същността му е в поставянето на маркери, които определят координатната система, която очертава някаква територия, в определянето на някакъв център и съответната му периферия, в прокарването на разграничителни линии. „Граничните“ региони като Източна Европа и Балканите представляват важни елементи в процеса на това картографиране. Понятия като Централна Европа (Mitteleuropa, с варианти Средна Европа, Централна Източна Европа), (вж. Pelinka, A. 1995; Eastern Europe 1991; Миллер 2001; Григоров 2003) изковани в опозиция на Източна Европа и Балканите, също заслужават внимание от гледна точка на идеологията, която определя менталното картографиране. Съпоставянето на начините, по които са мислени различните периферии на Европа – Балканите, Скандинавският полуостров, Иберийският полуостров, а също и островите, на които са разположени Великобритания и Ирландия, показва, че очевидно перифериите също имат своите варианти.Проблемът за менталните карти на Източна Европа (Улф 2004) и свързаната с него по-частна представа за Балканите като периферия на Европа (Тодорова 1999) възникват, поне в днешния си вид, по време на Просвеще-нието имат различни аспекти. Тук вниманието ще бъде насочено към един от тях – границата между Запада и Ориента, между Европа и Азия, видяна както „отвън“, така и „отвътре“, от чужденци и от българи.Наблюденията върху различни текстове от това време (Константин Иречек, Васил Попович, поп Минчо Кънчев и др.) разкриват интересното съчетание на ориенталист-ки и оксиденталистки идеи във и за Балканите и сред българите от втората половина на ХІХ в. и лансират различни, понякога противоположни представи за това къде минава границата с Ориента. Видян от западна глед-на точка, полуостровът като цяло изглежда ориенталски или поне полуориенталски; поне част от местната инте-лигенция отхвърля този образ и прокарва друга граница на своите ментални карти, но не може да преодолее трав-матичното усещане за нещо ориенталско в себе си. Или, според прочутата фраза на Алеко Константинов, „Евро-пейци сме ний, ама все не сме дотам!“Гледан отвътре, регионът се оказва прорязан от една по-усложнена мрежа от граници между Запада и Ориента, според която определени територии и населения могат да се окажат анклави на ориенталското в една повече или по-малко европейска среда, а и обратното. Това явление е анализирано от М. Бакич-Хейдън и наречено „гнездящ ори-ентализъм“ (Bakic-Hayden 1995).В този контекст прибягването до идеите на Е. Саид за ориентализма е ако не неизбежно, то поне напълно при-мамливо. Проявите на ориенталистко мислене могат лесно да бъдат открити в литературни и историограф-ски текстове, в публицистиката и масовото съзнание. Един от парадоксите им е, че в някои сфери на живота, независимо от негативното отношение и съзнателно-то разграничаване от ориенталското, някои прояви на „свои“ ориенталски черти са охотно посочвани. Тази тен-денция е стара и е още напълно жива, емблематичната й проява се открива във вероятно най-популярната не само в България българска литературна творба – „Бай Ганьо“ (1895), а също и в цялостното творчество на Алеко Константинов. От една страна, ориенталското е тъм-ната, несъвършена страна на своето, сянката (според терминологията на Юнг). От друга обаче, тя е допускана в някои сфери, възприемани като по-ниски, битови, напри-мер в кулинарията, в някои обичаи. Теорията на Майкъл Хърцфелд за „културната интимност“ предлага отлична възможност за навлизане в тази проблематика (вж. Хър-цфелд 2007).Нещата са малко по-различни, когато става дума за ок-сидентализъм (вж. Бурума и Авишай Маргалит 2006). Откриването на белезите му в собствената култура означава косвено признание, че тя не е (напълно) „запад-на“, което, независимо от всевъзможните уговорки, в този контекст означава и „нешлифована“, недостатъчно цивилизована -“le plus ou moin de civilization” по фраза на маркиз Салабери, цитирана от Улф (Улф 2004: 87). По тази причина широката публика, а дори и изследователи-те неохотно коментират проявите на оксидентализъм в своята култура, затова и е трудно да се потърсят коре-ните им. Тази особеност се прояви и в дебатите по време на конференцията, посветена на оксидентализма, органи-

ЛИТЕРАТУРА НА ГРАНИЦАТА ЛИТЕРАТУРА НА ГРАНИЦАТА

Западната граница на Ориента

на стр. 10

Пламен Дойнов

В реч пред ЦК на РМС от 7 декември 1945 г. Георги Димитров оповестява тактиката за налагане на „ново отношение към интелигенцията”, продиктувано от „сегашните условия, когато партията е укрепнала, когато тя е станала и управляваща партия”. Подчертава, че здравата част от интелигенцията, „най-способните специалисти, учени, хората на културата и изкуството трябва да бъдат или непосредствено в нашите редици, или да сътрудничат с нас и нашите съюзници в Отечествения фронт”. Водачът на БРП (к) настоява:

„Трябва идейна борба, а трябва и въздействие и помощ от страна колектива. Процесът за превъзпитаване известни слоеве от интелигенцията трябва да се доведе докрай.[...] Необходимо е не да се говори за „гнила” интелигенция, а да се работи с аргументи и убеждения, за да се спечелят за делото на Отечествения фронт тези, които са били така или иначе под влиянието на фашистката идеология и разните нейни прояви.”

Разбира се, има различни степени на „гнилота” сред интелигенцията и по-специално сред писателите. Димитров не смята да бъдат привличани всички хора на ума и перото, които доскоро са били под влиянието на фашистката идеология. Има такива, които заради осъждането им от Народния съд или заради категоричен мълчалив отказ от ангажимент към ОФ-властта, минават в графата „непотърсени” или „пасивни”, или просто оставени на мира. Но все пак достатъчно от писателите, особено най-авторитетните, които могат да прелеят и качества, и престиж на новата власт, стават обект на специално отношение.Впрочем почти всички речи на Тодор Павлов пред СБП съдържат подобни акценти. Те, разбира се, са силно повлияни от преките указания на Политбюро на ЦК на БРП (к) и лично на Георги Димитров и представляват по-конкретизирани изявления по литературната политика на управляващите. Дори в началото на 1947 г. Павлов все още уверява, че „произведенията на социалистическия реализъм ще се наложат не чрез покровителство и администриране, а чрез доказване на безспорните им качества в състезание с творбите на другите демократични школи и течения”. Ясно е, че състезателният характер на литературната ситуация е доста условен, доколкото опозиционният сектор остава в зоната на периодично инкримирана публичност. Но в същината си тезата за състезанието между школи и течения се стреми да не отблъсква, а да привлича некомунистическите автори, да ги успокоява и да формира поне временен консенсус сред всички включени в организирания литературен живот.Другите, нелицеприятните имена на „приобщаването” са нагаждане и приспособяване. Всъщност тъкмо с тях редица съвременници морално маркират поведението на не малко представители на писателската и културната общност.В писма до Атанас Смирнов и до Радой Ралин още от 1945 г. поетът и завеждащ отдела „Обществено възпитание“ при Министерството на пропагандата Атанас Далчев скептично вмята, че „за да отвикне човек от вкусове и наслади, каквито е имал в изкуството, ще

е потребно много повече време и повече усилия” и че подозрителни му се виждат „всички бързи метаморфози на някои наши писатели”1. Далчев снизходително описва как в СБП „писателите са се разделили на секции, правят доклади, разискват, пишат домашни упражнения на тема „Първи май”, но май всичко е напразно: „зорлен хубав не се става”. Прогнозира, че „новата поезия ще я създадат новите хора, които ще дойдат с новия опит и новите очи”2. Младият критик и публицист Иван Богданов в книгата си „Между примирието и мира” (1946) коментира чрез думите на своя протагонист:

„И у нас, тоя страх, който е сковал всички сърца! Не виждам пред себе си хора, а някакви манекени. Няма самоотвержени, достойни хора; всеки бърза да се приспособи, да излъже, да се прокара за герой, да наклевети ближния си.”

Разбира се, създаването на новия НРБ-писател все още предстои. Затова трескавото преобразяване през 1945/1946 г. съответства на по-скромните претенции на „отечественофронтовската ера” – влиятелната интелигенция да бъде привлечена към политиката на правителството, като периодично декларира публично подкрепата си за неговите инициативи.Причините за неискреното и користно приспособяване се търсят в специфичната атмосфера на страх и несигурност, наложена веднага след 9 септември 1944 г. и в усещането за постепенното установяване на режим, който толерира онези, които безкритично откликват на поръчките на ОФ-властта. Страхът от „революционния терор” остава на дъното на историческите събития, за да се превърне в постоянна психологическа основа, върху която политиката на приобщаване започва да ражда плодовете на лоялността и единството. След като през първите два месеца след 9 септември Елин Пелин се крие („почти не излизал от къщи“3), заради съвсем реални страхове от комунистическите групи за предварителна чистка, по-късно е приобщен към публичния литературен живот. На 3 март 1946 г. в сградата на Българо-съветското дружество СБП устройва „другарска среща” в негова чест, по случай 50-годишнината от началото на литературната му дейност. Председателят на съюза Стоянов открива тържеството, подпредседателят Петканов лично прочита разказ от юбиляря, прозвучава и специално поздравително писмо от регента Тодор Павлов. В ответното си слово Елин Пелин отбелязва, че облажва

1 Вж. Писмо на Атанас Далчев до Атанас Смирнов (21 февруари 1945) – В: Далчев, Атанас. Писма. Съст. Румяна Пенчева, С., 2006, с. 20.2 Вж. Писмо на Атанас Далчев до Радой Ралин (16 май 1945) – В: Пак там, с. 126.3 Вж. свидетелството за това на Младен Исаев в: Стефан Коларов. Младен Исаев. Литературна анкета, С., 1980, с. 125–126.

Писатели на границата на епохите: (не)приобщаване

на стр. 14

10Литературен вестник 27.02-5.03.2019

зирана от Българското общество за изследване на ХVІІІ век, проведена през 2005 г. (Оксидентализмът 2005).Като изходна точка могат да се използват добре позна-тата просвещенска гледна точка към Балканите, откри-вана в пътеписите от ХVІІІ в. (Мери Уъртли Монтагю, Джорджина М. Макензи, Аделина П. Ърби, граф Д’Отрив, Руджеро Бошкович, Шарл дьо Пейсонел и др.). С някои ню-анси тяхната гледна точка е несъмнено ориенталистка, тя се проявява не само в текстовете им, но и в личните срещи между представителите на европейския център и балканската периферия, между модерното и предмодер-ното. Подобна гледна точка и реакциите, които тя по-ражда, могат да бъдат открити в учебници по география, в печата и другаде.Изключително интересни са менталните карти, които могат да се извлекат от една важна група български ав-тори. Те са участници в Априлското въстание и борбите за освобождение от османската власт, след това са съ-дени, хвърлени в затворите или изпратени на заточение в Анадола; по-късно описват своите преживявания в мемо-арни текстове. В различна степен всички те са свързани с модерността, действат и пишат като модернизатори. Техните мемоари предлагат нов вариант на въобразената география на Османската империя. Описанията на българ-ските земи и на българския народ (главно в „Записките” на Захари Стоянов) се различават от предварителните идеи на автора и от националистическия мит, който се изгражда по това време. За разлика от него „Записки по българските въстания“ (1884-1892) подчертано стесня-ват българското пространство в географски и етнически смисъл и го противопоставят както на Европа, така и на Османската империя, виждана като земя на азиат-ското варварство. Вторият аспект е описанието на азиатските части на империята в мемоарите на заточе-ниците (Захари Стоянов, поп Минчо Кънчев). В тях може да се открие интересна промяна на оптиката – в Анадола българските заточеници нерядко възприемат гледната точка и дори идеите на европейските пътешественици и дори на ориенталистите (вж. Саид 1999; Аретов 2005). Българите в столицата Константинопол също са в не-привична ситуация – от една страна, те се възприемат като унижени поданици на друговерци, от друга – като европейци сред ориенталци.Ясна граница като че ли няма, цялата европейска част от Османската империя (Turkey in Europe, Turquie en Europe) се оказва граница.След учредяването на новата българска държава (1878) тя става обект на други погледи. Различни чужденци пристигат и заемат различни обществени позиции, ад-министративни постове и социални роли. Но въпреки променената политическа ситуация старите и добре установени опозиции остават актуални: Изток (Ориент) – Запад, център – периферия, модерно – предмодерно. Те се откриват в нови текстове, които пораждат различни реакции.Отношението на чешкия историк Константин Иречек от времето на неговия престой в България (1879-1884) представлява отлична илюстрация за динамиката и на-преженията между различните представи за българите и за общностите, към които те принадлежат. В неговите текстове и социални жестове идеята за славянското единство в неговия централноевропейски вариант се съ-четава с ориенталисткия дискурс, което означава сниз-ходително и покровителствено отношение на европейци-те към местните, виждани като част от Ориента. Това поражда реакции, които напомнят за оксиденталисткия дискурс, което води до интересен и важен за изследова-телите сблъсък на гледните точки, представи и образи на Другия, зад които могат да се потърсят различни гру-пови интереси и борба за доминация.Впечатленията на младия чужденец са документирани в неговия „Дневник“ (за него вж. Кирова 2014), който е добре познат не само на специалистите, но и на една от-носително по-широка аудитория. Дневникът е издаден по-късно, а по време на престоя си в княжеството Ире-чек публикува други текстове. Един от тях е интерес-ният пътеписен фрагмент – „Рилский Манастир“, който излиза първо на чешки, след това е преведен на български в „Периодическо списание“, под заглавието е пояснено „Из чешкото списание Osveta, 1883, кн. 8, 9 и 10). Името на преводача не е посочено, но последвалите упреци към него, отправени от В. Попович, не са основателни. Не са основателни и всички упреци към самия текст, който е добре написан, съдържа интересна информация, особено за чуждите читатели, а и отношението към България и българите е по-скоро добронамерено. Вярно е единстве-но, че казаното за самия манастир и за неговия патрон е сравнително малко. Интересно е, че по-късно Иречек на-истина публикува по-разгърнато и по-детайлно описание на същите места в книгата „Пътуване по България”. Тя е

издадена първо на чешки през 1888, след това в съкратен немски ва-риант (1891) и накрая на български (1899) в превод на Ст. Аргиров от чешки с известни добавки на автора (вж. Иречек 1974).

Навсякъде Иречек декларира възхищението си от българ-ската природа, интереса и познаването на българското минало и съчувствие към българите. Когато стига до самия манастир, той дори заявява, че имал усещането, че е попаднал в „il paradiso terrestre” и го завладяла „лъсти-вата мисъл да си докарам тука книгите, да се отрека от света, от неговите бури и страсти и да остана тук”. И все пак, два абзаца, които не присъстват в по-известния текст на книгата „Пътувания по България”, биха могли и да породят известна реакция у един по-взискателен, по-чувствителен и не съвсем обективен читател:

Особито усещане обзема пътувака, колчем се доближи на един разкрач към границата на турското царство. То е съзнанието, че стоиш още въз почва християнска и цивилизувана, ала че там, зад оная чърта се зачина по-луизвестната страна с непристъпни тайни, гдето няма лична безопасност и человешки права, гдето по пътя е потребна будна предпазливост и през която без особена правителствена протекция не може да се ходи по проста научна любознателност. Познат ми е той учуден поглед от нееднократен опит и винаги ми се вестеха неволно в паметта стиховете не знам на коя класическа френска трагедия, че сме там, ou finit L’Europe et commence L’Asie (Иречек 1885).

Не е много ясно коя „класическа френска трагедия визира авторът, фразата е използвана от Волтер в девета песен от „Анриада“ (Voltaire, s.a.) и от Шатобриан в „Геният на християнството“ (Chateaubriand, s.a.)Формално погледнато, тук България е представена в Европа, но твърде близо до границата с нецивилизована Азия. Трябва да се поясни, че представеното усещане обхваща Иречек някъде недалеч от Горна Джумая (днес Благоевград), който при това е от другата страна на гра-ницата. А и позицията на автора е несъмнена, той идва като цивилизатор, представител на Европа и нейната култура, който не се чувства длъжен да си спомни името на „класическата френска трагедия”, нито нейния автор.Фразата едва ли е случайна, тя е вариант на често среща-ни по това време, а и по-късно, подмятания, натоварени с ясен идеологически смисъл. Най-известният вариант принадлежи на австрийския канцлер Метерних, за кого-то се твърди, че е казал „Азия започва от Ландщрасе”, като имал предвид известна улица в източната част на Виена. Още през ХVІІІ в. на път за Петербург, на пруско-полската граница френският посланик граф Луи-Филип дьо Сегюр бил констатирал, че е „напуснал Европа” (Улф 2004: 27).Вторият епизод от пътните бележки на Иречек, който представя пристигането в село Рила, е още по-недвусмис-лен:

Слязохме в хана, обядвахме варен боб с чесън, големи круши и от нашите консерви, па си отпочинахме малко, разбира се, долу на рогозките. Сегиз-тогиз низ прозореца продължавах в народописните си студии. Вънка около нашите вързопи стояха няколко селянки, с наивна любо-знателност разглеждаха моето пардесю и с усмихнато

лице тихо си приказваха като как се прави за него плат и как се шие то цялото. Чудно ми беше, че тука подаят децата, които вече ходят, до третя година и по-късно, особито най-младите жени, което по-сетне съгледах из други български краини. Освен това трябва да спомена, че тука, ако и нарядко, се срещат люде пулести, с поличби на кретенизъм (Иречек 1885).

Този абзац сякаш се опитва да събере колкото се може повече белези на сблъсъка между цивилизацията и ди-вачеството: странната и груба храна („боб с чесън”), която въпреки щедростта на природата („големи кру-ши”) трябва да се допълни от „нашите консерви”. Не е пропуснато отсъствието на задължителните елемен-тарни атрибути на цивилизацията – пътниците трябва да почиват „разбира се, долу на рогозките”, т.е. на пода. Чужденецът е учен наблюдател, който изследва през про-зореца аборигените, които се чудят на произведенията на цивилизацията и не знаят как да отглеждат децата си. Чудно ли е тогава, че сред тях се срещат „люде пулес-ти, с поличби на кретенизъм”. Малко парадоксално тази ситуация не е напълно непозната на защитника на своите Попович. Той едва ли би признал дори и пред себе си, че е гледал с подобни очи към сънародниците си. И все пак началото на ръкописа „Труженик”, статията „Трябва ли да бъдем здрави…” и други негови текстове говорят, че някакъв по-мек вариант на подобно виждане не му е на-пълно чужд (Попович 2000: 35-73, 557-565).Една интересна фраза от първата среща на Константин Иречек с Клотилда Цветишич, неговата бъдеща годени-ца, но не и съпруга. Разглеждал съм другаде сложното раз-витие на техните взаимоотношения (вж. Аретов 2001), тук ще спомена накратко един техен разговор, докумен-тиран от самия Иречек. Двамата се срещат на борда на кораб, който ги отвежда по Дунав към българските земи. Иречек е поласкан от факта, че младата дама си спомня неговите думи „човек може да привикне, да се аклимати-зува на Изток, ала не бива да излиза вън – впечатленията от запад правят връщането в Ориента много горчиво“ (Иречек 1932: 188). Няма как тук под Ориент да не се раз-бира България, а в очертанията на Запада да не попаднат Прага и Загреб, откъдето идват двамата млади пътници. Ефектната фраза, самоласкаещата поза карат Иречек да забрави дори симпатиите към природата и народа, декла-рирани другаде. Фразата не е случайна, тя е натоварена с ясни идеологически внушения, споделяни от двамата цивилизовани средноевропейци.Разгледаните текстове на К. Иречек, както и други текстове на образовани славяни, слависти и славянофи-ли градят един особен образ на България и Балканите. Това е място с чудесна природа, където живеят особени хора – те едновременно са свои – „братя славяни” и чуж-ди – явни аборигени и покварени с отровата на Ориента дребнави псевдоинтелигенти, които трябва да бъдат цивилизовани. (Какво се разбира под цивилизоване и кой има изгода от него е друг въпрос, който е изключително важен от политическа гледна точка. Да приемем, че хора като К. Иречек и В. Попович не си дават сметка за него и да го оставим настрани, за да избегнем взривоопасния

Западната граница на Ориента

от стр. 9

Литературен вестник 27.02-5.03.2019 11

българската култура от модерната епоха (ХIХ – ХХ век). София.Н. Аретов, 1995,Българското възраждане и Европа, Со-фия.Н. Аретов, 2001, Криворазбраната цивилизаторка. За един епизод от живота на Клотилда Цветишич в София. – В: Тя на Балканите. Благоевград.Н. Аретов, 2005, Въобразената география на Османската империя в спомените на трима български революционери (Захари Стоянов, Стоян Заимов и Минчо Кънчев). – Slavia Meridionalis. Studia linguistic Slavica et Balcanica 5, Warsza-wa, p. 113-128.И. Бурума, Ав. Маргалит. Оксидентализмът. Кратка история на антизападничеството. Прев. Гр. Атанасов. София: Кралица Маб, 2006.В. Голдсуърди, Измислянето на Руритания. Империали-змът на въображението. Прев. Л. Дуков София: Кралица Маб, 2004.Д. Григоров, „Средна Европа: Защо сме такива“, Littera et Lingua (e-journal), Spring 2003, – http://slav.uni-sofia.bg/naum/node/1683М. Кирова, Qui bene labuit… Константин Иречек в София, София в Българския дневник на Иречек. – Литературата, 2014, № 15.Ал. Кьосев, Микрометодология: Отношението „център – периферия” като методологически проблем на сла-вистичната компаративистика. – В: Studiorum Causa. Сборник по случай 50-годишнината на Радосвет Коларов. София, 1994.А. И. Миллер. Тема Централной Европы: История, совре-менные дискурсы и место в них России. – Новое литера-турное обозрение, 2001, 6, № 52, 42-61.Ед. Саид. Ориентализмът. Превод Леонид Дуков. София: Кралица Маб, 1999.М. Тодорова, Балкани. Балканизъм. Прев. от англ. П. Йосифова-Хеберле. – София: Фонд. Бълг. наука и култура, 1999.Л. Улф. Изобретяването на Източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението. Пър-во издание. Превод Росица Панайотова. 608 с. Формат 84/108/32. ISBN 954-533-060-0. Мека корица, 2004.М. Хърцфелд, Културната интимност, социална поетика в националната държава. София: Просвета, 2007.Фр. Б. Шенк, Ментальные карты. – Новое литературное обозрение, 2001, 6, № 52, 42-61.Milica Bakic-Hayden, Nesting Orientalisms: The Case of Former Yugoslavia. – Slavic Review, Vol. 54, No. 4 (Winter, 1995), pp. 917-931. (Български превод – https://balkansbg.eu/bg/content/biblioteka/581-2018-02-20-19-33-27.html)François-René, vicomte de Chateaubriand, Fragments et Va-riantes du génie du christianisme. – http://www.poesies.net/chateaubriangenieduchristianismevariantes.txtEastern Europe… Central Europe… Europe. Ed. Graubard Stephen R. Boulder: Westview Press, 1991.A. Pelinka, Mythos Mitteleuropa. In: Gerlich, P., Glass, Krz. and Serloth, B. (Hg.) Neuland Mitteleuropa: Ideologiedefizite und Identitätskrisen. Wien: Österr. Gesellsch.fürmitteleurop. Studien, 1995.Voltaire, Henriade. – http://www.corpusetampois.com/cle-18-voltaire-henriade9.html

материал.) Цивилизаторите са добре подготвени и раз-полагат с необходимите институционални средства, с които да изградят и наложат своя дискурс за аборигени-те. Този дискурс, субективно добронамерен и съчувствен, гради познанието за аборигените, което ги представя и пред свои (пред славяните) и пред другите (пред Европа и учения свят). След М. Фуко, Е. Саид и постколониалната критика не ни е разрешено да не си дадем сметка, че това познание е и власт, че то е форма на подчиняването им.Част от местната интелигенция, много често получи-ла образованието си в големите славянски средища, се чувства засегната и изтласкана на заден план от цивили-заторите. И тя се стреми да изгради контрадискурс, с който да се противопостави на външните цивилизатори, да ги изтласка и да заеме мястото, което смята, че й се полага. В различни текстове и социални жестове В. Попо-вич търси основанията на своя контрадискурс в патри-архалния консерватизъм и в стилистиката на религиоз-ната книжнина. Съществуват и други възможности – на-пример проевропейски дискурс, извеждане на преден план на други етнически компоненти на българската нация (прабългари, траки), виктимизиране, етнически месиани-зъм и пр. Част от възможностите са разглеждани като не особено уместни по политически причини – изтъкване на близостта с врагове като гърците (древни и модерни) с турците и османската империя. Донякъде същите при-чини се оказват преграда и пред по-активното налагане на представата за балканската общност, която също би поставила българите редом със споменатите враго-ве. И още една, не по-малко съществена причина. Дори когато се противопоставят срещу нежелания дискурс, опълчилите се възприемат част от него, включително и менталната конструкция „Балкани”. За българите (а и за останалите християни и славяни от полуострова) Балка-ните и до днес са нещо, което не е повод за гордост, нещо „чуждо”, ориенталско, срамно, но и „интимно“ свое.Сходствата в обвиненията може би подсказват, че конфликтът не е единствено между патриархалното и модерното, между центъра и периферията, а и между две сходни личности или групи, споделящи едни и същи предразсъдъци. Или между две крила на славянската идея – руското и централноевропейското. Либералните и консервативните обвинения може да се окажат само аргументи, само оръжия в един друг сблъсък. Той може да изглежда междуличностен, но в същността си е кон-фликт между две социални роли, между обществени пози-ции и свързаните с тях дискурси.Първата роля е тази на цивилизатора, дошъл отвън в Ориента, за да донесе плодовете на Просвещението и да ги наложи със сила. Втората е на местния интелигент, който се съпротивлява срещу цивилизатора, защото от-казва да бъде обект на цивилизоване и да бъде третиран като по-нисш. В този конкретен случай той може да чув-ства, основателно или не, че му е отнета ролята на ци-вилизатор, която сам играе или май-малкото – за която се е готвил, която репетира. Може да се допусне, че поне от известна гледна точка става дума за конкуренция за роля, възприемана като централна и за двамата кандида-ти. Всъщност и Попович, роден в Браила, днешна Румъ-ния, и завършил Московския университет, и Иречек са се формирали другаде, идват отвън и имат сходни амбиции.За да артикулират своите претенции и да отстранят конкурентите, и двамата прибягват до сходни аргумен-ти, познати от вече съществуващи дискурси. Езикът на Попович носи паметта (бих казал – инструментализира) за дискурса на страха от заплахите на „европаизма“, фор-мулирани по-рано и широко използвани през епохата на Възраждането; вероятно не напълно съзнателно той гра-ди някаква модерна версия на оксиденталисткия дискурс. Това го поставя сред разпространителите на слухове и клюки за частния живот на Клотилда Цветишич. От друга страна, зад патриархалните интонации на разказа, който критикува „чуждите нрави“, прозира европейски речник – Дон Жуан, Дулцинея, използвани като нарица-телни.Речникът на Иречек, на европейския цивилизатор, прибяг-ва в аргументацията си до клишета като „ориенталски харемски идеи“, „полувизантийски характер“, които идват от вече изградения арогантен, също изпълнен с предразсъдъци и далеч не безкористен европейски дискурс за Ориента. Предварителните очаквания са това да е един „либерален“ дискурс. Всъщност дали е чак толкова либерален вариантът на европейския дискурс, използван от Иречек? (След Саид е резонно да се запита и дали ар-хетипът му е либерален.) Чужденецът също е склонен да прибегне до патриархални аргументи в своите обви-нения срещу Попович дори и в личния си дневник, което ще рече – когато е насаме със себе си. Патриархалното му мислене се проявява и в това, че той всъщност не предлага някакви аргументи за развалянето на годежа си с Клотилда. Може да се допусне, че гледан от Прага, Загреб (част от Австро-Унгарската империя, към коя-то принадлежи и Прага), също може да изглежда доста „ориенталски“. Отказът да се предложи каквото и да е обяснение може да се приеме и за проява на гузно патри-архално съзнание. Несъмнено патриархално е разбирането, че бъдещият младоженец всъщност е подчинен на волята на семейството си, което има някакви резерви към брака

с образованата хърватка.Реакцията на В. Попович към текстовете на Иречек за България и българите не е единствена, но и не е общопри-ета. В представителните текстове от епохата доми-нира друго, по-скоро противоположно отношение. Иван Вазов например възприема гледната точка на Иречек както в пътеписите, така и в някои от белетристични-те си творби. В една от ключовите за жанра у нас свои творби „Великата рилска пустиня“ (1892) Вазов охотно се позовава на Иречек като на специалист по български-те въпроси. Нещо повече, народният поет го възприема като образец и като цяло възприема гледната точка на чужденеца и дори някои от неособено ласкателните му наблюдения върху „гушавите” туземци (Вазов 1956: 27, 31, 44, 51):

С тая цел вземах със себе си освен картите и три-чети-ри съчинения, които съставляват всичката литература за Рилската планина… Рилский манастир от д-ра К. Ире-чек…Погледнете дунавските голи равнини, там селяните живеят още в земята като троглодити… С какво се хранят тука хората? Навярно и те с шума [като козите им]? Няколко гушави жени и деца, що се мяркат там, допълнят тъжния ефект на тая жалка картина (Вазов 1956: 27, 31).

В заключение, развитието на образа на Балканите може да бъде проследено от епохата на Просвещението и пъ-теписите на хората, посетили региона по това време, до ХІХ в. и новите посетители, през записките на бълга-рите, попаднали като заточеници или по други причини в Анадола. Сблъсъкът между ориенталистките и оксиден-талистките гледни точки и границите, които те про-карват на менталните си карти представлява интересен и важен изследователски обект, в който доминиращите идеологически елементи са примесени с лични мотиви.

Литература

Текстове

Ив. Вазов, 1956. Събрани съчинения. Т. 10, София.Ст. Заимов, 1983, Миналото. Под редакцията на А. Мела-мед. Бележки А. Меламед. Литературни редактори-кон-султанти Ил. Тодоров и Сл. Иванова. София.К. Иречек, 1885, Рилский Манастир. – Периодическо спи-сание, № 18.К. Иречек,1932, Български дневник. Т. 1-2, София.К. Иречек,1974 (1 изд.1899), Княжество България. Т. 2. Пътувания по България. Превод Ст. Аргиров. Второ изд. под редакцията на Евлоги Бужашки и Велизар Велков, Со-фия.Поп Минчо Кънчев, 1985, Видрица. Спомени, записки, коре-спонденция. Разчели и подготвили за печат К. Възвъзова-Каратеодорова и Т. Тихов. Второ изд. София.Оксидентализмът или (тенденциозните) „източни” пред-стави за „Запада” – http://www.bulgc18.com/occidentalism/ 2005 (последно посетена на 4 март 2018)В. Попович, 2000, Съчинения. Издири и подготви за печат Н. Аретов. София.З. Стоянов, 1983, Записки по българските въстания. – В: Съчинения. Т. 2, София.

Изследвания

Н. Аретов, 2001, Балкански идентичности в българска-та култура от модерната епоха (ХIХ – ХХ век). Към по-становката на проблема. – В: Балкански идентичности в

12Литературен вестник 27.02-5.03.2019

Михаил Неделчев

Стоящият в подзаглавието на този текст въпрос очевидно е реторичен. Убедеността във валидността на една хипотеза за учестеността на срещите на изкуствата в годините на резки трансформации, на радикални противопоставяния в иторията на литературата се основава на проучвания за една цяла култура на преломите, на пропаданията, на прекъснатостта (говоря за проект, иницииран от Института за литература при БАН и ръководен от доц. Мариета Гиргинова, осъществяван в момента съвместно с колеги от Украйна). Знаем, големите разкази на националните литературни истории обикновено „прескачат“, замазват, пренебрегват случващите се в литературния процес процепи, хиатусите, самата точка на поемането на съвсем нови посоки. Те не знаят как да снаждат историческия разказ, когато се случват драматичните „оразличавания“ (Никола Георгиев), „взривовете“ с тяхната „принципна непредсказуемост“ (Юрий Лотман). А може би тази взривност на оразличаването се случва и чрез някакъв тип особено разливане, чрез разпространяването на феномените на литературата и върху други „съседни“ изкуства, заразяването им със сякаш собствено литературна тематичност, стиловост, дори – колкото и да е странно – жанровост. Разбира се, такива срещи на изкуствата се случват не само в точките, в годините на подобно радикално оразличаване в полето на литературата. Има и съвсем друг тип конвергенции – например, когато се търсят вагнерианските сливания или прокламираните от Вячеслав Иванов и осъществени например от Александър Скрябин с неговите поеми на екстаза синтези. Или когато темите от трактатите и есетата на американските трансценденталисти, на Торо и Емерсън, оплождат поезията на Уолт Уитман, а след това се пренасят не само като теми, но дори и като използване на култовите топоси (напр. Уолдън или Конкорд) в самите названия на симфониите, сюитите и квартетите на големите американски композитори от Чарлз Айвз от началото на ХХ век, та чак до минималистите Филип Глас и Джон Адамс днес. Но това са по-скоро възвисявания, единни устремявания в националните култури. Не включвам сега в търсещия такава специфична типология обзор и осъществяванията на грандиозните лични, силно персоналистични художествени утопии от типа на извънградското, селско обиталище на шведския художник Карл Ларшон с неговия дом-модел за хармоничен живот, с няколкото огромни серии от картини за къщата, семейството, двора и околностите, полето, реката и езерата, с произведените впоследствие книжки с превърнати в гравюри картини, с поучителните и вдъхновяващи надписи (всичко това стои в основата на идеологията на „Икеа“, но е и тиражирано навсякъде из Швеция, а дори и в Германия) или пък с приютяващата всяко лято артистичния елит на Русия кула в Коктебъл, Крим, на поета и художествен критик Максимилиян Волошин – буквално тапицирана и с неговите картини. Или пък многопосочните реализации на своята яркоцветна екоутопия от австриеца Хундертвасер и в архитектурата, и в живописта и дизайна, но и цялата поредица от манифести като „Твоето право на прозорец – твоето задължение към едно дърво“, "„Манифест на плесента срещу рационализма в архитектурата“, „Дискурс в голотата“, „Далече от Лоос“ и пр. А те са си цяла литература.Моята хипотеза се основава по-скоро на явления на декаданса. Но същевремнно това са и най-често случвания не на загуба на смисъл, на енергиен упадък, а на съвместно – инициирано най-често, но не задължително, именно от литературата – творене на нови визии, нови подходи, нови интонации и нови ритми. При това понякога темите и мотивите на литературата, тръгнали от литературата, могат да намерят дори по-силен, по-мощен израз в артефакти на другото изкуство, най-често в музиката и живописта – както е например в гениалната картина „Меланхолия“ на поляка Яцек Малчевски, представяща в един синтез романтически полското – чрез събраните в един трагически обречен устрем към отнеманата светлина образи на поетите, на композиторите и националреволюционерите, на заточениците в Сибир от всички полски въстания на XIX век, на митологизираните персони от Великата емиграция на първо място...И още два предварителни тезиса: в редица случаи литературата сякаш търси подкрепата и на другите изкуства за експериментите си, за своите стремежи към радикално обновление. Много важни за нашата тема са

случаите, когато от позицията, от гледната точка на едно изкуство (на литературата) ти говориш с манифести, с възвания,

с програмни художествени текстове и на другите изкуства, отправяш послание към всички. Ще представя тук хронологично и съвсем лапидарно, направо лаконично, една поредица от подобни явявания в българската, но и в чужди литературни култури...

1. Млада ПолшаМлода Полска. Всъщност вече започнах това представяне чрез картината на Яцек Малчевски. Всеки, който е надзъртал в знаменитата Яма Михаликова (Избата на Михалик), в „Зельони балоник" на улица „Флорянска" в Краков е получил наглед от окаченото по стените и от общата атмосфера за диалога на изкуствата, който несекващо е протичал в средите на тази неформална общност от писатели, художници, артисти, музиканти, архитекти от началото на ХХ век. Млада Полша е и декаданс, но и вторичен синтез на наследството на Великата емиграция и същевременно една цялостна модернистка трансформация на фолклорната гуралска култура. Безспорно всред всички тези артисти, творили обикновено в няколко изкуства, най-забележителната в това отношение фигура е Станислав Виспянски с неговата цялостна концепция за театър (искал е да се направи открит театър на Вавелския хълм), с огромното му драматургично творчество, което всички определят като най-изразителното последование на традицията на Словацки, с невероятните му витражи, с нежната серия от детски главички, с изповедните му лирически фрагменти – израз на обич към Краков, с ето това: Ниех никт на гробем ми ние плаче...Една от най-загадъчните картини от Млада Полша е „Dziwnyo grod“ („Необикновената/странната градина“) на Юзеф Мехофер – една от емблемите на художественото направление. През тази пролет в град Лвив, в Украйна, открих за себе си стенописите на Мехофер в древната арменска катедрала. Бил е поканен да изпише няколко стени и купола, направил го е в духа на запазените много по-стари стенописи на арменски художници и същевременно е пак сецесионен художник. Наистина удивително!А какво да кажем за цялостните художествени стратегии, с които големият поет Ян Каспрович съгражда за себе си, за съратниците си по изкуства и за колекциите си в своя гуралски дървен дом „Харенда“ близо до Закопане – едно комплексно произведение на изкуствата, където Боян Пенев, а и Дора Габе често гостуват?!

2. Българановската смехова култураБългарановската смехова култура е комплексно социокултурно явление от първото десетилетие на ХХ век – третата българска смехова култура след румелийската и тази около „Весела България” на Алеко Константинов. Явлението „Българан“ не е само прочутият хумористичен вестник от първото десетилетие на ХХ век, както и сборникът, календарите и авторските поетически сбирки; това са и всекидневно-художествените ритуали в заведението на бай Георги на ул. „Раковски“, вечеринките, пародийните юбилейни чествания, това е един цялостен охудожествен в смехова насока бит. Българановци са поетите и писатели Александър Балабанов, Елин Пелин, Андрей Протич, художникът карикатурист Александър Божинов, националреволюционерите и стихотворци Христо Силянов и Александър Кипров, артисти, архитекти, предприемачи, журналисти. Цялостният художествен и социален стил на б ъ л г а р а н е опозитивно напрегнат спрямо жреческото ритуално поведение на кръга „Мисъл“, алтернативен е с пародийността си спрямо намусената сериозност. Българан непрекъснато играе, подиграва се, смее се, весели се. Всеки от българановците

е стилизиран с оглед на изпълняването на някаква роля в пределите на общността (ето как Александър Божинов ни е дал шаржов образ на Елин Пелин, напомнящ известни илюстрации за самия Дон Кихот). Гениалният карикатурист Александър Божинов (за него Пьотр Бицилли пише, че „ценността на Божиновото изкуство е именно в неговата класичност, неговата строгост, в неговата изключителна стилност“), та той е не само изключителен художник, а е и тънък пародиращ най-вече ранния символизъм поет. Но художник, отличен българановски карикатурист е и самият Елин Пелин. Въобще в българановската смехова култура изкуствата щастливо се сплитат.При ред свои акции и дейности българановската общност конвергира с бохемския кръг около списание „Звено“ на Димитър Подвързачов – Димчо Дебелянов, който също включва художници и творци от други изкуства.

3. ОПОЯЗ във взаимоотношенията им с руския авангардЦялостната дейност на Обществото за изучаване на поетическия език е класическият пример от 20-те-30-те години за въвлечено литературознание – въвлечено, потопено, разтърсвано от ходовете на самия литературен и общохудожествен процес, точно във времената на избухването на руския художествен авангард, на жестикулациите на имажинизъм, конструктивизъм, поетически заум и пр. Революцията, която руските формалисти извършват в литературознанието, се разпростира и върху други дисциплини; авангардното изкуство ги обсебва, но и те го облъчват с идеи и предложения за нови визии. И Тинянов, и Шкловски, и Осип Брик, и Якобсон не само се интересуват от кино и пишат за него (по-късно първите двама и ще участват в правенето му), но и ще дадат на самия Сергей Айзенщайн необходимите му теоретични постулати за неговото ново кино. Те са в непрекъснато общение не само с Маяковски и Серапионовите братя, но и с художници супрематисти и с архитекти конструктивисти.Ето един малък фрагмент от статията на Юрий Тинянов „Кино-слово-музика“ (1924), който дава представа какви провокации отправят руските формалисти към другите изкуства: „Музиката в киното се поглъща – вие почти не я чувате и не следите за нея. (И това е добре – музиката, която сама по себе си е интересна, ще ви отвлече от действието; тя се вмъква в киното като чужда.) Музиката се поглъща, но се поглъща не даром: тя дава за речта на актьора последния елемент, който му липсва – звука. Речта се е разложила на съставните си елементи в това абстрактно изкуство. Речта е дадена не в цялостния си вид, не в реалната връзка на нейните елементи, а в тяхната комбинация.“Това е един перспективен поглед върху киноизкуството, който не се сбъдва напълно, но е безкрайно любопитен с проявеното теоретическо въображение по отношение на съотнесеността на досега някак паралелно и самостоятелно съществуващите различни изкуства, които ето, сега, правят своя синтез в киноизкуството.А ОПОЯЗ експериментира в областта на акустиката – с оглед на звучащата поезия, но и на музиката. Той, те, неговите членове се втурват непрекъснато в изкуството, в изкуствата и в предложенията им всички се вслушват. Възпитаницата на ОПОЯЗ, голямата Лидия Гинзбург, предава следния анекдот:„Чуковски разказвал на Боря как Маяковски писал в Одеса „Облак в гащи“ и чел на Корней Иванович наброски.Там имало наброска, която започвала „Мария, отдай се!“– Ама вие какво – казал Чуковски. – Кой сега говори на жените „отдай се“? – просто „дай!“Така Маяковски създал знаменитото: Мария, дай.

По границите на литературата и изкустватаПо-учестени, по-интензивни ли са срещите и взаимоотношенията на изкуствата във времената на бохемско върлуване, на радикални сривове, на многопосочно експериментаторство?

Литературен вестник 27.02-5.03.2019 13

Какво остава за генезиса на тези стихове от циничната фраза на Корней. И никакво тук снизяване на стила, което толкова обичат да тълкуват. Патос!“

4. Случаят Габриеле д’АнунциоКултът към Габриеле д’Анунцио е удивително и в голяма степен уродливо съчетание на елементи на декадентство и аранжирана по фашистки националистическа героика. Гигантското въплъщение на този култ е имението му "Ел Виториале" на брега на езерото Гарда в Северна Италия. Това са цяла сложна система от жилищни и представителни сгради, хангари (в тях са самолетите и правените само за него, в един екземпляр, модели спортни автомобили), театрон в античен стил, където според завещанието може да се играят само неговите пиеси, възкачен на един рид самият кораб на Д’Анунцио, огромен траурен мемориал, мавзолей, пристанищната кула „Свети Марко”, стотици скулптури в парка, аркади, балюстради, стълбища, обелиски, фонтани и водоскоци и какво ли още не. Интимните пространства в домовете, будоарите, баните, стаите за развлечение – музикални, за правене на любов и за пушене, са направени в ярък сецесион, цялостите от цветни полускъпоценни камъни, фарфорните вази, декоративните чинии и изящни камеи са навсякъде; огромна вана е изцяло от искрящ син полускъпоценен камък. Минава се през истинска върволици от кабинети – специален за драматургически занимания, друг – за поезия и т.н., като стените са с библиотеки с хиляди и хиляди книги – голяма част от тях издания на самия свръхплодовит като писател Д’Анунцио на всички възможни езици, както и със стотици картини – множество от тях портрети на писателя декадент и национален герой. Светлината прониква през витражите. Отделно е ритуалната и също специално декорирана от най-големи художници трапезария, където са били канени само веднъж в годината избрани гости на обед. За Мусолини е било чест да бъде всред тях. Всичко това трябва чрез съзвучието на всички изкуства, чрез това чрезмерно натрупване, да символизира универсалния гений на Габриеле д’Анунцио – писател, воин, пътешественик – летец и мореплавател, публицист – будител на нацията. Италианската образователна система не е направила необходимото да деконструира този култ; гимназистите продължават да обикалят из имението и ексурзоводи и учители им го преподават едно към едно, така, както е създаден от самия мустакат артист.

5. Френските и испанските сюрреалистиФренските и испанските сюрреалисти живеят в непрестанно екстатично състояние, в една плуралистична художествена среда като артисти едновременно в неразчленимото като цяло изкуство. Сюрреализмът има амбицията да бъде не само художествена идеология, но и цялостна философия на живота. Същевременно той наистина е и най-радикалната и с най-широко пространствено разгръщане революция в изкуството. Законодателят Андре Бретон определя така сюрреалистическите синтези в своя Втори манифест: „Всичко ни кара да вярваме, че съществува определена точка в духа, погледнати от която животът и смъртта, реалното и въображаемото, миналото и бъдещето, горе и долу престават да изглеждат противоположности. И напразно ще търсят в сюрреалистичната дейност друг подтик, освен определянето на тази точка. Какво могат да очакват от сюрреалистичния експеримент тези, които се грижат за мястото, което заемат в света?“Всички сме изтръпвали, когато сюрреалистите – вече неясно дори кой, – режат окото в чудовищния филм. А има ли интелигентен тийнейджър, който и днес не би се изкефил на всички многопосочни, отправени наистина към всички изкуства провокации на лудия Салвадор Дали? И отново един свръхамбициозен, „наслагван“ през годините дом в Порт Лигат – комплексно „обективиране“ на творчеството на гения със завитите като на котарак мустаци.

6. Сръбските суматристиПрез 1920 г. сръбският поет и бъдещ голям белетрист (автор на прочутите преселения) Милош Църнянски публикува своето стихотворение "Суматра", което започва така:

Сад смо безбрижни, лаки и нежни.Помислимо: како су тихи, снежниврхови Урала.

И завършва така:

Пробудимо се ночу и смешимо, драго,на Месец за запетим луком.И милуjемо далека брдаи ледене горе, благо, руком.

Литературният критик и историк Богдан Попович (автор на класическата „Антология новие српске лирике“) моли новия поет да поясни какво означава това „Суматра“. В отговор Църнянски пише своя манифестен текст „Обяснение за Суматра“, който поражда и едно литературно и не само литературно направление с дълга история и традиция –суматризъм. Суматра е и

заклинание, с което поетът в своите мечтания има възможност да живее в далечни идеални пространства, да бъде истински себе си и някой друг. Суматра е това, което дава въображаем шанс на поколението на Църнянски да се освободи от следвоенната депресия. Суматра остава в литературата и културата на Сърбия като перспектива към далечни екзотични пространства, като излаз от клаустрофобическата балканска затвореност. Суматра става свързващ творби от различни изкуства мотив и тема. Суматризмът минава през сръбския надреализъм, за да вдъхнови и такива късни творби като знаменитото стихотворение "Към Федър" на Йован Христич:

И това още искам да знаеш, скъпи мой Федре, живеехмевъв времена съмсем отчаяни. От трагедиятаправехме комедия, от комедията трагедия (...)

И финала:

О, скъпи мой Федре, докато се разхождашс душите достойни по Острова на блаженитеспомени понякога и нашето име:

Нека звукът му се разпростре из звънкия въздух,нека поне тръгне към небето, което никога не достига,нека поне във вашия разговор душите ни си починат. (превод Светлозар Игов)

Цяла голяма колекция с комплексни (т.е. срещи на литературата с други изкуства) артефакти на сръбския суматризъм може да се види в Народния музей в Белград. А в един друг текст можем да поговорим и за нещо като „български суматризъм“...

7. Ямболският авангардЕдин от най-радикалните колективни жестове на ямболския авангард е основаването на Дружеството за борба против поетите. И може би като акт на отмъщение фигурите на стихотворците Теодор Чакърмов и Тодор Драганов са отхвърлени, дори не само маргинализирани, но и едва ли не осмени. А те, повярвайте ми, са едни от истинските създатели на българския футуризъм и на българския сюрреализъм.Като малка реабилитация, големият литературен критик и изкуствовед, есеист и мемоарист Кирил Кръстев възкресява последователно паметта за деянията на ямболския авангард. Той показва защо и как звучи техният повик за забраната на поезията и за заклеймяването на публичната личност на поета. А това е и един опит за забрана на остарялото изкуство. Ето и началото на един авангардистки манифест на Кирил Кръстев от 1926 г.: „Изправени пред ПОСЛЕДНОТО: добрият читател, дилетантът, буржоата, а негли и ХУДОЖНИКЪТ се питат: Защо умира вчерашната вяра – която ни се струва последна? Дайте ни вечното Днес и мостовете, които оставят Вчера назад! – болезненият вик на съвременната художествена реалност“.Истинско щастие за нашата култура е, че Кирил Кръстев чрез биологическото и творческото си дълголетие свърза десетилетието на ямболския авангард с нашето съвремие.

8. Френските структуралисти около Ролан БартКогато Ролан Барт пише своите „Митологии“, той ги твори с идеята за неразлъчимото единство в света на културата, за взаимопроникнатостта на всекидневен бит и висока култура. Изисква се интелектуална смелост, за да определиш „Тур де Франс“, колоездачната обиколка на Франция, като национална епопея – и то съвършено сериозно. Защото си убеден, че функционалността на събитието е точно толкова интегративна за френската съвременна общност, каквато трябва да бъде функционалността на една истинска национална епопея. Но самото списание, което събира интелектуалците, хуманитаристите от различни националности около Ролан Барт се казва „Tel quel“, „Такъв какъвто“ – „животът такъв, какъвто наистина е“. И този деклариран стремеж да се привличат разнотипни зони на битието не само като интепретативен материал за литературоведи, философи и изкуствоведи, но и като суров и сякаш аморфен материал, който може чрез тази интерпретация да се структурира и да зазвучи като образец на всекидневна художественост, давала винаги основите и на високите творчески осъществявания, е един от двигателите тук. Така мисълта на хуманитариста руши прегради, граници между широк бит и отграничен художествен свят и това на пръв поглед е странно за мислители, които са структуралисти, които сякаш изповядват догмите за един затворен прочит. Самото списание „Тел кел“ е отворено като проблематика към всички изкуства и ги чете някак съвместно.С такава широта на обхвата на всички изкуства, но и на въвличане на полоси от широката действителност е направена и една изключителна книга на съмишленик

на парижките структуралисти около „Tel quel„ и издателство „Seuil4 – „Portrait de l’artiste en saltimbanque“, „Портрет на артиста в трико“, на женевския литературовед Жан Старобински, представяща множествената фигура от модернистичните изкуства – на клоуна, на Пиеро, на Арлекин и пр.

9. Авторският литературен театър на 90-те в БългарияПомним повечето от нас как през 90-те членовете на новата Четворка от „Литературен вестник“ (Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов) се превъплъщаваха във фигурите на писателите от „Мисъл“, как се снимаха, застинали в техните пози. Но и как разиграха в един култов спектакъл (гледахме го в Студентския дом) драмите и културалните претенции на Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Петко Тодоров и Яворов – попаднали внезапно в нашето съвремие. Това беше истинска деконструкция – направена с изследователската страст на разглобили една култова играчка „enfants terribles“, едни ужасни деца, но и сторено с нескривана синовна, всъщност внуческа обич. Чрез този игрови авторски театър новите поети заявяваха желанието си да удвоят постмодерните си послания от личните им стихотворения с подобни теми и сюжети, да мултиплицират амбивалентно звучащите си художествени визии. И такова мултиплициране през 90-те се случваше някак във всички изкуства. Авторският театър на Четворката съвсем не бе единствен – съперничеха му „Петък 13“ на тандема Бойко Ламбовски-Мирела Иванова и още редица акции (на театрална работилница „Сфумато“) и дори някак случайни събития. Сякаш самата жадна за свобода публика очакваше всичко да се превръща в хепънинг и да се привижда като инсталация.

10. Постмодерни персоналистични казусиПостмодернизмът роди или преутвърди множество термини, които обозначават някакъв тип свързване на хетерогенни обекти в една цялост: констелация, конфигурация, ризома, локус, хетеротопия, диспозитив, конструкт. Като много важни жанрови форми на самото изкуство на постмодернизма често се посочват пастишът, колажът, т.е. текстове някак произволно и импровизационно съставени от чужди първоначално един на друг елементи, дошли от широката действителност или от разножанрови текстове на изкуството.А ето и четири персоналистични постмодернистки казуса – представени с по едно-две изречения: – Руснаците Дмитрий Пригов, с неговия концептуализъм, при който в стиховете му от 70-те и 80-те „вестникарският“ и „журналистическият“ жаргон прерастват един в друг, и Иля Кабаков, при когото по-късно в разножанровото му творчество се разиграва в единно художествено движение „слово-вещ-изображение-игра„ (по формули на Михаил Епщейн);– Недко Солаков, който – както знаем – обкръжава рисунките си с дълги словесни послания;– Роналд Брукс Китай – големият английски художник, когото нашето списание „Демократически преглед“ представи пиратски с репродукции на картини и с откъси от манифестите му;– Николай Панайотов – и като живописец, и като сценограф (знаменитите му декори и костюми за постановките на Вагнер в Софийската опера), и като скулптор той създава цялости, стоящи някак не като знаци за други явления, а завършени, самодостатъчни сами по себе си. Такива малки творби-предмети с използване на кутии за компактдискове бяха едно намигване и към музиката.Разказаните накратко художествени явления са така многообразни, че не могат да бъдат сведени към един-единствен модел за взаимодействията на изкуствата чрез, с посредничеството, с участието на литературата. Но – вярвам – тези кратки разкази са подкрепили хипотезата ми, че във времената на преломи всичко това се случва някак по-учестено и по-видимо.

30 ноември 2017 / 15 февруари 2019, София

14Литературен вестник 27.02-5.03.2019

младите писатели и им завижда, защото „живеят във време, когато българската литература се възражда и издига”4, а във финала на доклада си Борис Делчев го титулува „живият класик на българската литература”. Такова колегиално честване е само началото на повторното утвърждаване и легитимиране на Елин Пелин от новия режим. Грижите за него стават съвсем конкретни. През септември 1946 г., когато по време на почивката си в Пампорово получава сърдечна криза, правителството изпраща от София кардиолог, който стои неотлъчно до него. Венец на приобщаването на Елин Пелин, разбира се, е държавният юбилей, организиран през 1948 г. по случай 70-годишнината на писателя.Фигурите на други безпартийни писатели, ползващи се със забележим литературен авторитет, също попадат в зоната на специално отношение. Мемоарни и документални свидетелства посочват, че смятаният за „ренегат” сред някои комунистически среди Асен Разцветников също е сред целите на групите за предварителна ликвидация на „врагове” през есента на 1944-а.5 Той пише може би първото стихотворение за 9 септември, което обаче остава непубликувано. Наред със зачестяващите параноични пристъпи Разцветников адресира до различни инстанции „обяснения” за редица свои действия и текстове от миналото. Борис Делчев, който по това време е част от Агитпропа на ЦК на БРП (к), го увещава „да направи решителна стъпка за сближение с нашите писателски среди”. Постепенно го привличат към контролирано сътрудничество – препредават му поръчка, направена уж лично от Георги Димитров (да преведе стихотворението на Ерих Вайнерт „Песен за Александър Войков“); поместват му басни по актуални теми; регистрират желанието му да се включи в трудово-културните бригади; позволяват му да дебютира като драматург с пиесата „Подвигът”, въпреки усложненията в предварителното й обсъждане и т.н. Както мемоарно констатира приятелят му Фурнаджиев, „партията се заинтересува от него, успокои го и му помогна”, а Разцветников „разбра нейната широка политика и заработи уверено със своите другари”6.Приобщаването на Ангел Каралийчев също се осъществява двустранно. През ноември той се разминава с изключване от писателския съюз, въпреки решението на БРП (к) за това и личното настояване на регента Тодор Павлов. Само решителната защита на тогавашния председател на СБП Трифон Кунев, който заплашва да си подаде оставката, предотвратява този акт. Междувременно Каралийчев пише писмо до „най-отговорното място в партията“, уверявайки съответната инстанция в „своята безрезервна подкрепа на новата власт“7. Започва да публикува в правителствената преса, а по повод сборника му с разкази „Соколова нива” (1946) официалната критика твърди, че е схванал „вярно историческия акт от 9 септември и е намерил „богата тематика в променените условия на нашия живот”, дистанцира се от предишните си творби „и в това се заключава неговото преустройство като писател, който подава ръка на народа си, за да му служи беззаветно и предано”8.След като през есента на 1944 г. безпартийната Дора Габе застава начело на отдела за културни връзки с чужбина в Министерството на пропагандата, по-късно оглавява българския ПЕН-клуб, а за парламентарния вот през ноември 1945 г. става секретар на Централната избирателна комисия за наблюдаване на изборите9, нейното творчество бързо се синхронизира с дискурса на властта. За поемата си „Вела” (1946), посветена на загиналата партизанка Вела Пеева, получава награда „Отличие” в размер на 80 000 лева от Камарата на народната култура. Издава и книгата „Поеми“ (1946), посветена „на светлите воини от Червената армия,

4 Вж. Другарско чествуване на Елин Пелин – Литературен фронт, бр. 27, 9.03.1946.5 Вж. тези свидетелства в: Радевски, Христо. Живи като живите. Второ преработено издание, С., 1987, с. 212–213, както и в документи, оставени от самия А. Разцветников, цитирани в: Пенчева, Радка. „Моето име ще пребъде в българската литература“ (Малко известни документи за Асен Разцветников) – Литернет, 10.11.2007, № 11 (96), http://liternet.bg/publish9/r_pencheva/moeto.htm 6 Фурнаджиев, Никола. За Асен Разцветников (По случай 10 години от смъртта му) – В: Фурнаджиев, Никола. Съчинения в четири тома. Том 4, С., 1973, с. 312.7 Радевски, Христо. Живи като живите..., с. 238.8 Пенев, Пенчо. Соколова нива, разкази от Ангел Каралийчев – Отечествен фронт, бр. 741, 1.02.1947.9 Дора Габе е излъчена за член на Централната комисия за наблюдаване на изборите от името на СБП. За член на столичната избирателна комисия е предложен Панчо Михайлов. В мотивите за предлагането на двамата, изложени в доклада за 1945 г. на писателската партийна организация се посочва, че са имали предвид „тяхната безпартийност и честно антифашистко държане”. Вж. ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а.е. 1, л. 3.

творческо преустройство писател. Владимир Полянов си спомня за тази ситуация:

„Ако бях по-приспособим, би се наредило нещо, но аз все още не чувствах вътрешна свобода да тръгна в крак с живота, който се уреждаше. […] Бях в раздвоение. Всичко написано трябваше да има своя адрес, да бъде насочено към някакъв смисъл, а за да бъде одобрено и напечатано трябва да бъде полезно за развиващия се живот. Имах ли аз право на такова творчество? Ще повярват ли в искреността ми? Има хора, които лесно дигат ръце и викат ура или пишат удобни книги.[...] И все пак трябваше да се живее. Служба някаква.“16

Такава служба се намира, макар и извън София. През 1946 г. изпращат Вл. Полянов режисьор в Бургаския народен театър, за да се превърне до пенсионирането си в истински скитащ (командирован) театрал в различни български градове. В писането обаче реномираният белетрист не бърза да се преустрои, а преминава към създаване на научнопопулярна литература и преводи за частното издателство „Знание“. Остава в маргиналиите на литературното поле, полуприобщен, оставен да се справи с дилемите на собствената си творческа индивидуалност17.

*Случаите през 1946 г. на (не)състояло се привличане и превъзпитание на известни писатели наистина са разнообразни. Разбира се, не става дума само за писатели, а за музиканти, артисти, художници и прочее творци и интелектуалци. Тяхното присъединяване към ОФ и особено към БРП (к) се превръща в конфликтна тема, на терена на която се води една от битките между управляващи и опозиция. От Комунистическата партия понякога радостно разтръбяват, когато видни фигури на културата станат нейни членове. Така например се случва с приемането на народния артист Кръстьо Сарафов и на заслужилия артист Стоян Бъчваров. От своя страна, язвителната опозиция внимателно следи процесите и намира поводи да атакува нагаждането и преобразяването. Публикува снимки и творби отпреди 1944 г., за да злепостави преминали на страната на управляващите писатели, учени и други хора на изкуството. Протичат изобличения, опровержения и обяснения, в които се уточняват обстоятелства и мотиви. Николай Райнов е представен в опозиционната преса като автор на читанки от 1942 г. за второ и трето отделение, в които очаквано има посвещения на Царя и на Престолонаследника. Той разпалено отговаря, че автор на творбите е съставителят на читанките Христо Николов. Но пък след това е посочена друга статия на Райнов от 1940 г. в „Литературен глас“, където прекалено ласкаво се изразява за цар Фердинанд.Като ответна реакция на един фейлетон от Светослав Минков срещу опозицията се припомнят книгите му „Другата Америка“ и „Японската литература“, както и работата му по време на войната в българската легация в Токио. Не е спестено нищо на Асен Разцветников при съпоставката между авторската му антимонархическа приказка „Колко тежи умът на царя“ от август 1946 г. с траурното му стихотворение за цар Борис III от 1943 г.„Народно земеделско знаме“ публикува снимка на вечеря от 1938 г., на която се вижда Богдан Филов сред множество именити писатели, под заглавие „Вчерашните приятели на Богдан Филов днешни най-ревностни републиканци“. Отпечатани са и подписите, дадени на гърба на снимката. Личи присъствието на А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев, Д. Б. Митов, Д. Габе, Георги Цанев, Св. Минков, Е. Багряна, К. Петканов, Е. Пелин, А. Разцветников, Малчо Николов, Ана Каменова, Вл. Василев и др. В „Отечествен фронт“ Георги Цанев нарича тази публикация „шантаж“, обяснявайки, че снимката е от вечеря на българския ПЕН-клуб, на който по това време Филов е председател18. Подобни припомняния на дела и думи от миналото се отправят към Спиридон Казанджиев с позоваване на пасажи от книгата му „Военна психология“ (1943), посветени на клетвата за вярност към Царя. Дори отдавна известният като ревностен комунист Младен Исаев не е подминат заради наличието на името му под два позива от писатели до ученици и учители по случай настъпването на 1942 г., в които се изразява признателност и почит към цар Борис III. Първите месеци на 1947 г. „Народно земеделско знаме“ се заема с въпроса за нагаждането на Дора Габе към всяка властова 16 Полянов, Владимир. Зад завесата на театъра, литературата и обществения живот. Спомени за събития и личности. 1905–1945., С., 1997, с. 343, с. 446, с. 347. Тези мемоари са датирани 1986.17 Вж. характерен пасаж за тази трудноразрешима дилема: „В новия живот всеки писател можеше да намери какво да пише, но той не можеше да излезе от себе си и писаното го издаваше. Тъкмо тази творческа индивидуалност на писателя често го сблъскваше с редакторите в издателствата. Писателят трябваше да отстъпва или да не печати. Отсъпването, разбира се, беше за сметка на оригиналността и качеството.“ – В: Полянов, Владимир. Зад завесата на театъра, литературата и обществения живот..., с. 348.18 Цанев, Георги. Нов шантаж срещу отечественофронтовските писатели – Отечествен фронт, бр. 606, 27.08.1946.

минали през България и спрели на почивка“, и съдържаща „Внуците“, „Лунатичка“ и „Добруджа“. Тъкмо за нея Георги Караславов иска съвет от комитета на писателската партийна организация какво да направи, защото от Министерството на народната просвета го били натоварили да я рецензира – „как да постъпи при известния характер на тия нейни стари стихове и особено на „Лунатичка”. Комитетът взема решение: „Да даде положителна рецензия”10. Караславов се преосигурява и получава картбланш.Своеобразен лирически връх в приобщаването на Дора Габе е публикацията пет дни преди изборите за Велико народно събрание на стихотворението „Нова вяра”, която е „калена в труд и във любов“ и пряко изповядана, защото „носи наше, просто име“: „Другарят Георги Димитров!“11.Елисавета Багряна следва конюнктурата с по-бавна скорост. Няма особена социално-политическа активност. Участва по-скоро с мълчаливо съгласие в работата на СБП. Ограничава се със спорадични публикации на стихотворения в пресата, които се стремят да откликват на теми от националния календар и да заобикалят датите на комунистическата пропаганда – за войната, за възраждането на „славянската идея“, за народната пролет на 1945 г., за началото на Парижката мирна конференция, по случай Деня на земята и пр. Писането и поведението на Багряна през 1945/1947 г. се отличават с обща, „абстрактно“ изразена в лириката лоялност към държавната власт, характерна за некомунистическата зона на Отечествения фронт. В това впрочем я улеснява принадлежността на тогавашния й съпруг Александър Ликов към НС „Звено“ и сътрудничеството му във вестник „Изгрев“.Един от малцината писатели, към които политиката на приобщаването не сработва, е Славчо Красински. Не просто изключен от СБП при чистката от ноември 1944 г., но и арестуван, с опасност да бъде изправен пред Народния съд, Красински избягва съденето, но до октомври 1945 г. минава през лагерите, „Белица”, „Росица” и „Дупница”. Тъкмо тогава (вероятно чрез застъпничеството на приятелите си комунисти Славчо Васев и Лозан Стрелков) той влиза в полезрението на властовите фактори като претендент за възстановяване на членството му в СБП, но след отлагането на този въпрос му е внушено, че би било да си направи самокритика, за да спечели ново доверие. Когато на 24 март 1946 г. статията на Красински излиза в „Отечествен фронт“12, всички виждат как самокритическият текст всъщност критически е пренасочен „към онези писатели, които прибързано, неискрено и угоднически след септември 1944 г. са декларирали своята лоялност към новата власт“. Красински набързо отбелязва старите си „грехове“ (книгата с фейлетони „Пропаднали революционери“, 1941), за да се задълбочи в индиректни упреци към писателската общност в користно угодничество, неосъзнато отношение към промените и липса на достойнство, което се отразява на творчеството – ето защо „много от следсептемврийските творби на големи писатели не откриха пред нас нито смислено отричане на миналото, нито нужното величие на настоящето“13. Самокритическият текст на Красински има обратен ефект. Вместо да го анонсира като готов за преображение писател, той му спечелва трайна неприязън с критиката си към недостойно нагодилите се писатели. На събрание на писателите комунисти от 11 април, въпреки твърденията, че ЦК на БРП (к) е за неговото привличане, статията му се преценява „като противопартийна и несамокритична“ и се гласува единодушно, че „той няма качествата, които са необходими, за да се правят усилия за неговото изправяне“14. В пресата следват статии, осъждащи го като „затъпял грешник“, неизпълнил зададената самокритическа норма15. Този епизод държи Славчо Красински десет години извън официалната писателска общност – приет е отново за член на СБП през ноември 1956 г. Своеобразен случай е отношението към Владимир Полянов, чието противоречиво близко минало го оставя леко встрани от политиката на приобщаване. Едва се разминал с изключване от СБП през 1944 г., защитен донякъде от политическата си принадлежност към НС „Звено“, но неразминал се с изключване от Съюза на артистите, бившият директор на Народния театър и опера заминава доброволец на фронта, а след приключването на войната остава в изолация. Изказването му на Националната писателска конференция през септември 1945 г. трасира пътя му на резервиран към бързото преображение и неискреното

10 Протокол № 3/ 19.12.1946 г. от заседание на партийния комитет на партийна организация „Христо Ботев” – ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а.е. 3, л. 2.11 Габе, Дора. Нова вяра – Отечествен фронт, бр. 655, 22.10.1946.12 Красински, Славчо. Към едни мои читатели – Отечествен фронт, бр. 12, 24.03.1946.13 Пак там.14 Из непубликувани страници от Дневника на Борис Делчев. Запис от 11 април 1946 г.15 Вж. Безсрамието на един затъпял грешник – Народ, бр. 469, 13.04.1946; Кюлявков, Крум. Така не може. По повод на една самокритика – Отечествен фронт, бр. 513, 8.05.1946.

Писатели на границата на епохите...от стр. 9

Литературен вестник 27.02-5.03.2019 15

конюнктура, чието „име е толкова близко до познатата гъба сюнгер, която в каквато боя се натопи такава боя изпуска при изстискване“ и се числи към онези, „които сами подлагат гръб и стават глашатаи на всяка раздаваща блага власт“.Независимо от опозиционните атаки, БРП (к) последователно следва тактиката си за инкорпориране на интелигенцията в политиката на властта. В заключителната си реч по повод разискванията във Великото народно събрание на програмната декларация на новото правителство на 13 декември 1946 г. премиерът Георги Димитров стига до поименно изброяване на личности от различни сектори, които „нашият народ високо цени” и „счита за чест, че има в своята среда”, противопоставяйки ги на „умопомрачени опозиционери”, занимаващи се усърдно с „разрушителна и разлагаща дейност”. По този начин Димитров индиректно ги определя еднозначно на страната на правителството; изтъква имената на ударници и изобретатели, на инженери и геолози, но най-дълго изброява учени, композитори, артисти, художници и писатели – Елин Пелин, Людмил Стоянов, Димитър Полянов, Георги Райчев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Гьончо Белев, Крум Кюлявков, Георги Караславов, Мария Грубешлиева, Орлин Василев, Константин Петканов19. Причисляването към един лагер на комунисти и безпартийни прозвучава като своеобразна равносметка на политиката на приобщаването. По различни „тактически” съображения са пропуснати имената на Николай Райнов, Стоян Загорчинов, Асен Разцветников, Константин Константинов и още неколцина, но и така списъкът предизвиква раздразнението на опозицията още в пленарната зала20. Премиерът недвусмислено набляга на циничната, но прагматична теза, че властта предпочита „обществени деятели”, които „са били жертва на заблуждение и са допуснали известни прегрешения в миналото, но са осъзнали искрено своето заблуждение”, като „днес служат честно и предано на народа” пред други „девственици” в миналото, които обаче сега се намират в лагера на реакцията и служат на народните врагове”; подчертава, че за властта е важно сегашното отношение на всеки деятел към нея, а не вчерашните конфликти и вражди.След дни „Народно земеделско знаме” коментира (също поименно) „тоя красив букет от нови партийци и приобщеници”:

„Ето ви инженер Калбуров, най-големия германофил преди 9 септември, ето ви ученият д-р Ораховац, организаторът на санит. бълг. влакове за армията на Хитлер. Ето ви професорите Баламезов, Петко Стайнов и Янулов. Ето ви писателите Елин Пелин (най-интимният приятел на престъпния Борис III, учителя на децата му), Елисавета Багряна, Дора Габе (неразделните приятелки на Богдан и Кина Филови), композиторите Панчо Владигеров, Филип Кутев, които бяха любимците на Борис III, композираха всички кантати в негова чест; артистите Кръстйо Сарафов, Стефан Бъчваров, Владимир Трендафилов (неразделният приятел на народния убиец генерал Кочо Стоянов). Иван Димов, Христо Бръмбаров, Михаил Попов, Петя Герганова, Зорка Йорданова, Ирина Тасева, Таня Цокова, Ст. Македонски, Нели Карова, Петър Райчев. Писателят К. Петканов, художниците и скулпторите: Вл. Димитров, Андрей Николов, най-близкият сътрудник на Борис III, Cт. Иванов, Н. Маринов, Борис Ангелушев, Иван Пенков, Илия Бешков, Васил Стоилов, Кирил Тодоров, когото в. „Работническо дело“ изруга и отрече да е бил член на РП (к) кога и да е било.“21

После вестникът отпечатва снимка, която онагледява как през войната проф. Ораховац говори на софийската гара с нацисткия генерал Брукман при предаването на санитарен влак за Източния фронт. Някои от засегнатите „приобщенци“ реагират. „Народно земеделско знаме“ дори помества отговор от скулптора Андрей Николов, който се разграничава от твърденията, че се е приобщил и декларира, че запазва свободата си, защото „без свобода няма творчество“, но приветства речта на премиера Димитров и опитите му за „разхладяване на нажежената политическа атмосфера“ и за организиране на „всички народни сили“; накрая уточнява, че е не е бил „съветник“ на цар Борис III, а „само сътрапезник“, приятел „по чисто човешка линия“, като понякога си е позволявал да му дава съвети22.В обясненията и атаките срещу опозиционната критика се включва СБП, който чрез Ч. Тодоров (псевдоним на Никола Фурнаджиев) квалифицира един от водачите

19 Вж. Вчерашната реч на м-р председателя във ВНС. Между думите и делата на Отечествения фронт няма противоречие – Отечествен фронт, бр. 703, 14.12.1946. Там сред имената на представители на други изкуства са посочени композиторите Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Филип Кутев, Светослав Обретенов, Веселин Стоянов, артистите Кръстю Сарафов, Стефан Бъчваров, Владимир Трендафилов, Иван Димов, Христо Бръмбаров, Михаил Попов, Петър Димитров, Петя Герганова, Райна Михайлова, Зорка Йорданова, Ирина Тасева, Таня Цокова, Марта Попова, Стефан Македонски, Нели Карова, Петър Райчев, Радка Стефанова, Боян Петров, Стефан Караламбов, Георги Громов, Георги Георгиев, художниците Владимир Димитров (Майстора), Андрей Николов, Стефан Иванов, Никола Маринов, Иван Фунев, Борис Ангелушев, Стоян Венев, Иван Пенков, Илия Бешков, Васил Стоилов, Кирил Тодоров.20 Никола Петков често репликира премиера Георги Димитров: „Елин Пелин – приятел на цар Бориса! Най-интимният приятел на цар Бориса!“ [след споменаването от Димитров на името на Багряна] И тя също! […] Приятелите на цар Бориса са при Вас. […] Приемате всеки, който Ви признае за бог.“ – вж. Стенографски дневници на 6 Велико народно събрание. Стенографски дневник на 17 заседние. Петък, 13 декември 1946 г., с. 183.21 Вътрешното положение. Новите партийци и преображенци – Народно земеделско знаме, бр. 212, 15.12.1946.22 Николов, Андрей. Без свобода няма творчество – Народно земеделско знаме, бр. 222, 27.12.1946.

на опозицията Никола Петков като „клеветник“ и „враг на писателите“23. Пререканията понякога заглушават най-важните аргументи в спора. До тях се стига постепенно. От една страна, гласове от опозиционния сектор възразяват на министър-председателя да не се кичи със сътвореното от знакови хора на изкуството и че личности като К. Петканов, Е. Пелин, А. Николов, Н. Маринов, К. Сарафов „от 30-40 години правят културното дело на България, а не на някое партийно теке, следователно никое правителство, а най-малко днешното, може да си присвоява някаква заслуга за това”. От друга страна обаче адресират в условно наклонение предупреждение към самите хора на изкуството – никой писател, художник, артист и интелектуалец не може да се нарече народен, „ако не се намери при своя народ, когато той страда под гнета на една диктатура”, „ако подло се приюти под крилата на властта и спокойно осигури за себе си блага, похвали, ордени, чествувания, академически титли, властнически усмивки, банкети, когато народът пъшка под своеволия, арести, побоища и други всевъзможни оскърбления на човешкото достойнство”24.В рамките на сякаш предопределения исторически ход към тоталитарна диктатура всеки извършва своя индивидуален избор. Огромната част от активните и популярни писатели с биография предпочитат да се свържат с новата власт, изпълнявайки непосредствено поставени задачи в литературата. По същество това наистина е приобщаване и начало на превъзпитание. Но е твърде едноизмерно, ако такава същностна трансформация сред „старите” писатели бъде определена просто като повратливо нагаждане към новата конюнктура или като пресметливо користно преобръщане на почерка и поведението. Разбира се, съществува и това, но то е само на равнището на бързите морализаторски оценки, които рядко вникват в основанията и мотивацията на подобна трансформация.Ключово алиби за страха сред мнозина писатели и поддаването им на кадифения властови натиск е афиширането на ново съзнание, че страната поема в нов път и човекът на изкуството го възприема като изпълнение на нов дълг към народа. Повечето от лоялните на димитровското правителство автори некомунисти не само че не смеят да си признаят страх или корист, а изживяват избора си и като автономен, и като исторически наложен. Те имат усещането, че се движат в крак с времето, че през последните години е спечелена не просто поредната конюнктурна битка за държавната власт от една партийна групировка, а е настъпила базисна и дълготрайна историческа промяна.

*Острият тон на водача на опозицията Никола Петков в парламента и в пресата, подет в различни регистри от опозиционната критика и публицистика в лицето на Трифон Кунев, Петър Горянски, Стилиян Чилингиров и др., се опитва да вмени поне някакво чувство за вина сред „приобщенците“. Но почти винаги предизвиква или мълчание, или ответни реакции, които уверяват, че изборът към прибщаване е осъзнат и доброволен, защото вярват на министър-председателя Георги Димитров, който ги призовава да помогнат „в името на народното бъдеще“, подтиква ги „към ново творчество, като не прави различие между партийци и непартийци“25. Планираното от правителството единение под ръководството на ОФ и лично на Георги Димитров се реализира с помощта на всякакви стимули – от високи хонорари и битови облаги до държавни почести. В началото на 1947 г. с орден „9 септември – 1 и 2 степен” са наградени 31 писатели, а с орден „За гражданска заслуга” – от втора до пета степен – още 30 писатели, общо – 61 души. Изведнъж обаче орденоносното изобилие парадоксално предизвиква недоволство, защото изгражда сред близките до властта писатели нови йерархии и неравенства. Камен Калчев, засегнат от това, че е отличен едва с орден за гражданска заслуга V степен, коментира как един другар бил прав, като му казал, че „тези ордени са дадени, за да бъдат оскърбени онези, които ги получават“. Докато Здравко Сребров е огорчен, че с нищо не е удостоен и затова му е неудобно да предложи на издателя си свой роман за ново издание.26 Единението се оказва сложна културна политика. Когато обаче бъде сведена до осигуряване на битови предимства в замяна на лоялността на твореца към властта, проработва веднага. Разбира се, членството в СБП осигурява на отделни негови членове извънредни помощи и заеми, но в ситуацията на тежък дефицит на всякакви храни и стоки от първа необходимост до организираните писатели стигат продукти, които са по-ценни от дадените им допълнително левове, с които трудно може да се купи нещо съществено.Едно съвсем битово измерение на наградата за принадлежност и лоялност е огласеното от опозиционната преса писмо до всеки член на СБП от 29 ноември 1946 г., с което писателите се уведомяват, че от Камарата на народната култура срещу домакински 23 Вж. Тодоров, Ч. [Никола Фурнаджиев] Никола Петков срещу нашата култура – Литературен фронт, бр. 13, 14.12.1946; Враг на писателите – Литературен фронт, бр. 14, 21.12.1946.24 Офе-власт за хората на културата – Народно земеделско знаме, бр. 216, 20.12.1946.25 Вж. това убеждение, изказано от съпруга на Елисавета Багряна: Ликов, Ал. Партизанството по-горе от нацията. – Отечествен фронт, бр. 707, 19.12.1946.26 Из непубликувани страници от Дневника на Борис Делчев. Записи от 4 и 8 януари 1947 г.

книжки ще им раздават фасул, леща и лук. Само месец по-късно, в самия край на 1946-а, СБП започва да организира раздаването на платове, което е повод за неочаквани срещи в канцеларията му. На първо време тази лоялност може да се сведе до сдържан неутралитет, до почти формална организационна принадлежност, нищо повече; писателят би могъл публично да мълчи под различни предлози, да се задържи в ситуация на неписане и неангажиране с актуалната политика. Но с приключването на 1946 г. и с овладяването на почти всички етажи на властта от БРП (к) натискът се засилва: изисква се не просто мълчалива лоялност, която тъкмо мълчанието я прави двусмислена и ненадеждна, а изявено участие чрез говорене и писане. Властта повелява не само епизодични декларации в нейна подкрепа и сливане с мнозинството по време на писателски събрания, свикани по повод поредната кампания, а настоява за творчески доказателства – художествени текстове, популяризиращи нейните идеи и акции.В статията „Писатели-мъдреци” от март 1947 г. Иван Бурин огласява това нетърпение и раздразнение, давайки примери за „вредна пасивност” и „склонност към мълчание” на редица поети, белетристи и критици през последните години. Личи със сигурност упрек към Атанас Далчев, защото е цитирано неговото стихотворение „Човек бе сътворен от кал, но...“, за да се изтъкне, че не е дал „и два стиха израз на гняв към фашистките мракобесници“ и все още сърцето му „не може да се излее в радост по новото прекрасно строителство“27. Служителят в Министерството на информацията и изкуствата Далчев е призован да се върне към активно писане в лирическите жанрове, но разбира се, насочвайки се към нови теми, предписани от директивния дискурс. Критиката в официозите вече не увърта – държи писателите да пишат по-често и по-правилно; вече не е достатъчно да са неутрални, трябва да бъдат активни, политестетически ангажирани.Тезата за единството на СБП перодично се разтръбява от вестниците на управляващите. Всъщност то представлява особен тип съгласуваност на публичните позиции на съюза под похлупака на партийната дисциплина. На практика единството е по-скоро единодушие при гласуването на важни решения, както се случва на общото годишно събрание на СБП от 14 февруари 1947 г. Тогава форумът единодушно избира нов, доста хомогенен като политическо представителство управителен съвет, в който не влизат „звенари“, а комунисти, ОФ-земеделци и лоялни безпартийни. В резолюцията на събранието се подчертава, че през 1946 г. писателите са показали „организационно и национално единство“, а целокупната дейност на СБП се основава на творческата програма на правителството на ОФ, оглавявано от Георги Димитров.След края на 1946 г. представата за единство все повече се укрепва чрез единодушието. Доминацията на Комунистическата партия в СБП външно бетонира организацията, превръща я в институционален агент, който непрекъснато работи за легитимността на действията на правителството и лично на водача Димитров. В действителност писателското единство е илюзия, която обаче е функционално ефективна за властта на ОФ. Нищо че още през април и май 1946 г. Борис Делчев тревожно записва в дневника си разделението в партийната организация на писателите комунисти на групи, чиято основа „не е политическа, а литературно-фракционна“ – това са все още съществуващи „литературни групи от миналото“, напреженията между които един ден могат да доведат до „някакво стълкновение“. По-същественото е, че под надзора и арбитража на Комунистическата партия разделенията между писателите не се задълбочават до степен на разцепление в СБП, а се капсулират. Взривните конфликти се обезвреждат или избухват имплозивно – поразяват общността навътре, засягайки отделни зони, групи или личности. Така СБП трайно съхранява мнимото си единство под маската на единодушието, а младата диктатура винаги има подръка готови на всичко писатели, подредени в единен строй.

27 Бурин, Иван. Писатели-мъдреци. – Отечествен фронт, бр. 785, 26.03.1947.

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Пламен Дойнов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Тук и на първа страница публикуваме текстове от периодиката през 1947 г., посветени на проблема за „приобщаването и преображението“ на поетесата Дора Габе след 1944 г. Можем да допуснем, че в основата на всички статии в опозиционния „Народно земеделско знаме“ стои Трифон Кунев. Отговорът на Дора Габе в „Отечествен фронт“ не закъснява, но бива последван от нова принципна статия в опозиционния вестник. Тази полемика е част от големия дебат за приспособяването и преустройството на българските писатели в годините 1945/1947.Публикацията се осъществява в рамките на модула „Литературен архив на НРБ“ от научноизследователската програма „Литературата на НРБ (1946–1990) на департамент „Нова българистика“ на НБУ.

Поезия, поети, наградиМежду избраните в настоятелството на Писателския съюз е и госпожа Дора Габе. Освен това отличие, Дора Габе е удостоена с паричен дар от Камарата на народната култура в размер на 80 000 лева за нейната поема „Вела партизанката“. Именитата поетеса не веднъж се вдъхновява от обществените събития. Тя обяви преди известно време, че свободни избори като последните не е имало никога. Тя също така велегласно съобщи във вестниците, че почувствувала близка до сърцето си РП (к).Един любител на българската поезия ни изпраща две стихотворения, които уважаемата поетеса е печатили в списание „Беседа“, с молба да им дадем място, за да разбере българското общество, че любвеобилното сърце на госпожа Дора Габе винаги е горяло от любов – само че в разни геометрически посоки.

Малка Богородица

Нa нашата мъничка княгиня Н. Ц. В. Мария Луиза, по случай именния ден

Cвета Богородица насън ме целунала и на двете бузички две трапчинки турнала.

В две трапчинки сладичкидве усмивки легнали и в два реда зъбчета като бисер грейнали.

А в косите къдрави чисто злато сложила.За мен Богородичкамного се тревожила.

Царският син

Ангели донасят на земята всяка детска мъничка душичка,а я чакат майката, бащата – като братче или пък сестричка.

Но когато твоята душица през небето с ангела премина, екнаха топове и камбани, затреперя цялата родина.

Радваха се милиони братя,милиони братя и сестрички,три дни и три нощи песен пяха и горяха като пламък всички.

Ах, как трепна сърчицето живо, щом очички първи път отвори.Земна хорска радост те залива, ангелите-стражи бдят отгоре.

ДОРА ГАБЕ

Бележка на редакцията:

След деветаго септемврия поогледало се Дорчето, понапънало си мислите и на главата моторчето:

„Бре, далече съм загазила във дворцовите метания –я, дайте бързо перцето ми –ще пиша за Вела сказания.“

И драска, и писа факирката, и мина пътя на влечугите, докат на срещите на Културата й начетоха левчугите.

Народно земеделско знаме, бр. 44, 25 февруари 1947.

Л И Т Е Р А Т У Р Е Н А Р Х И В Н А Н Р Б

Г-жа Дора Габе и С-иеГосподин редакторе, Пo понятни причини не съобщавам името си. Акo намерите за потребно, дайте място в уважавания в-к „Народно земеделско знаме“ на следните редове:

Изнесените стихове за царските деца, писани от г-жа Дора Габе, будят редица мисли, които искам да споделя с останалите читатели на най-четения български вестник.Дребнаво е да се занимаваме с една жена, ако чрез това не се посочи една морална язва за някои от съвременните културни деятели.Културата стои по-високо от политиката, тя носи по-постоянни и независими ценности, отколкото политиката. Но ето, че в живота на народите има периоди, когато диктатурата се налага като средство за управление. Диктатурите са смъртни врагове на две неща – на свободата на народа и на независимостта на мисленето. Всяка диктатура раздава облаги, за да купи продажни съвести. С идеи те не могат да увлекат и зарад това си служат с низки средства – облаги, постове, награди или имащите същата цел – засенчване, заплашване, задушване. Така те правят културните „работници“ свои глашатаи, с чиито наемни писания балансират недостатъчното си демократично основание да властвуват.У нас в близкото минало беше така: властта ласкаеше и даряваше културните хора според това колко те бяха склонни да се навъртат около нея, да не я критикуват, да се правят на слепи и глухи за беззаконията й, да я венцехвалят и с това да си осигурят едно спокойно и доволно съществувание.Мнозина от писателите не се вълнуваха от терора и беззаконията, живееха отдалечени от живота, а други пишеха неща, с коию блюдолизнечеха пред авторите на тоя терор, пред силните на деня.Какво бе изумлението на честните хора обаче, когато след 9 септември тия последните се наредиха заедно със силните на новия ден!За писателите, за поетите въпросът има особено значение. Кой може да накара една поетеса да пише дитирамби за момичето и момчето на един цар и след няколко години пък да пише поема за Вела партизанката, която се бори срещу същия цар? 16-17 годишни момчета може да се увличат в бранничество и легионерство, но една побеляла поетеса? Тези момчета могат да носят изкупление на своето увлечение, а поетесата не само, че не носи изкупление, но поради своето приобретение да получава 80 000 лв.? Или пък тя им показа пътя и облагите от него и с това се издигна като духовен водач на младежта? Впрочем не е само до г-жа Габе, чието име е толкова близко до познатата гъба сюнгер, която в каквато боя се натопи, такава боя изпуска при изстискване. Въпросът е до мнозина, които сами подлагат гръб и стават глашатаи на всяка раздаваща блага власт. Не се отнася до Вела партизанката – Вела е героиня, осквернена от едно подло перо.Къде остават честта, характерът, интелектът? Ако има поне сянка от честна съвест у ония, които и днес, подобно вчера, са се приютили отново на топло и отново се правят на глухи и слепи и отново оправдават беззаконията, би трябвало да се засрамят, но могат ли? Смеят ли?Те ще разсмиват бъдещето със своите превъплъщения.Колкото до днешните им господари – комунистите, те не бива да им се сърдят. Като апостоли на диктатурата, комунистите отричат самостоятелността и независмостта на писателя; според тях писателят, поетът трябва да бъде трубадур на своето време.Г-жа Габе и С-ие са трубадури на своето време. Виновни ли са те, че времената се менят?

Народно земеделско знаме, бр. 51, 6 март 1947.

Защо съм с Отечествения фронт На „Зеленото земеделско знаме“

Оше преди около две години – преди да бъда делегирана от Писателския съюз в Централната комисия по наблюдение на изборите – г. Трифон Кунев ми предаде една дописка срещу мене, пратена до редакцията, която остана ненапечатана. Но като следях непрестанните нападки на в. „Земеделско знаме“ (оп.) срещу първите ни хора, клеветени безогледно и злобно, само защото не са с „тях“, знаех, че ще бъдем изредени всички. И ето, оняденшният брой на същия вестник се залавя за две мои детски стихотворения, писани през време на раждането на престолонаследника, когато нашият жаден за малко радост народ си беше създал тридневен празник. Целият печат отбеляза тоя факт. И децата имаха своя дял. Не се правеше политика от това, а тия мои две детски стихотворения, първото писано по едно народно поверие, второто по стих. „Ангел“ от Лермонтов – бяха едни от най-невинните.Но авторът на дописката, отпечатвайки с много грешки тия две стихотворения, явно не държи на съдържанието им, а разчита на оня свой читател, който няма да чете стиховете, а ще чете неговите коментарии и заключения. В своето старание той слиза толкова низко, че поднася на читателя си една пошла и бездарно написана епиграма, без да мисли, че го обижда, като го счита за толкова малокултурен и прост.Мислите ли вие, които стоите зад тоя съчинител, че въпреки всичко, читателят ви напълно вярва? Мислите ли, че той не усеша как го ограбвате от вярата му във нашите дейци, без да му ги заместите с други? Не се ли спирате над недоумението, което ще настъпи у него, когато прочете детето му дописката и го погледне с чистите си очи: „Защо черните тая, която ние всички обичаме?“ Защото те знаят, че аз не ги лъгах, когато четяха моите „Мълчаливи герои“ и моя „Малък добруджанец“. И аз ще кажа на тях и на бащите им: Не вярвайте на ония, които ви лъжат! Знайте, че моят баща избяга от царска Русия и в нашия дом не се говореше за царе. По стените на нашата къща висеха портретите на великите руски възрожденци и те ни възпитаха в почит към борческото и героичното!Но кои сте вие и кой ви даде право да клеймите всекиго, без да избирате начините, само защото не е с вас? Къде бяхте през 1939 год., когато ме влачиха по съдилища, зашото, бидейки от друга раса, съм си позволила да сложа името си върху корицата на буквар, спечелил конкурса? В съдебната зала имаше много любопитни, защо ви нямаше поне между тях?Защо не ви затрябвах, когато противоеврейските закони оскърбяваха паметта на моите родители в гроба и целия ми род – когато ваши приятели, които виждам в редовете ви, не ме поздравяваха, а пратените агенти разравяха книгите и вещите ми – когато ми беше забранено да върша каквато и да било културна работа?Кой се бореше тогава, за да излезем от тоя кошмар? Името „Отеч. фронт“ беше за мене равноценно на свобода и спасение. И когато то дойде, завари ме готова да дам своите последни години на творческа работа в помощ. Но вие тъкмо това не искате. Как мога да бъда с Отечествения фронт и как мога да не му изменя! И веднага идва вашето шаблонно обяснение, под чийто знаменател слагате всички културни дейци от Отечествения фронт: домогване до власт, интерес! Вие не забелязвате и не се сещате дори как изпадате в най-жалко положение, когато заговорите за пари! Моята премия ви жегнала! Как, за какво, с какво е заслужила, сигурно се е продала, защо инак ще й дават пари? И в своята тревога не мислите, че ако аз държах на пари, щях да бъда с вас, щях да се боря с честни н нечестни средства и с нокти шях да се залавям да запазя имота си.А като си помисля, че това лято си дадох нивите в Добруджа, да ги раздаде държавата на малоимотни селяни, без да съжалявам, с чувство на радост, че и аз давам нещо в помощ. Защо не ми завидехте на тая радост! Нивите струват сто пъти повече от тая премия. Но вие дори завиждате на дребно.И това са хората на нашата опозиция! Опозиция, която мисли, че да критикуваш с желание да рушиш, без нещо да създаваш, е някакво дело!Можете, прочее, да продължавате вашите атаки. Не ще изместите от позициите нито едного от нас, които помагаме в това преходно болно време на ония, които целия си живот посветиха да се борят за свободата на човека и на народите. Те не са виновни, че тая свобода не е още извоювана, още има път да се извървява и борба да се води. В тоя път една от спънките сте вие.Не светотатствувайте с името на Вела, пред която всеки истински българин трябва да снеме шапка. И ако ми трябваше днес нов герой за поема, не бих могла да го намеря всред вас, а животът ми не стига за дa опиша подвизите и геройствата на ония, срещу които сте излезли днес!

ДОРА ГАБЕ

Отечествен фронт, бр. 766, 2 март 1947.