2011

2

ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

СОФИЯ 2011

3

Това изследване точно съответства на държавния

образователен стандарт по психология, утвърден от об-разователното Министерство. Учебното помагало е чет-върто, преработено и допълнено издание на моята книга “Животът на душата: психология”, издавана през 1997, през 1999 и през 2002 г. – и срещнала много добър прием сред разбиращите читатели, на които искам тук най-сърдечно да благодаря! Ноември 2001 Авторът

Всички права запазени! Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора и издателството.

© Ангел Грънчаров, автор © ИЗТОК-ЗАПАД, издателство

4

СЪДЪРЖАНИЕ: 1. Познавам ли… себе си?................................................................................................8

1.1.Кой съм аз? .................................................................................................................8 1.2.Какво мога да узная за себе си?................................................................................9 1.3. “Най-трудно е да познаеш себе си” ........................................................................ 11 1.4.Кой ще ме подкрепи в моето самопознание? ......................................................... 10

2. Как се става “психолог”?............................................................................................ 13

2.1.Съществува ли “нещото”, наречено душа?............................................................. 12 2.2.Как да разбирам психичната реалност?.................................................................. 12 2.3.Какво е това, моята субективност?.......................................................................... 14

3. Какво представлява психологичният проблем?.................................................... 17

3.1.Какво е психичен проблем? ..................................................................................... 17 3.2.Как изследва душата чистата психология?............................................................. 18 3.3.Имаме ли нужда и от практическа психология? ..................................................... 19

4. Какъв подход да изберем? ........................................................................................ 21

4.1.Кои са възможните психологически методи?.......................................................... 21 4.2.Интроспекцията, “гледането навътре”, самонаблюдението .................................. 21 4.3.Какъв е този хаос в психологията?.......................................................................... 22

5. Как се прави психоанализа? ...................................................................................... 25

5.1.Кой е д-р Зигмунд Фройд?........................................................................................ 24 5.2.Какво става в кабинета на психоаналитика? .......................................................... 26 5.3.Кои са “частите” на душата? .................................................................................... 28 5.4.Какво става в душите ни?......................................................................................... 30

6. Как се отнасям към света и към самия себе си?.................................................... 32

6.1.Как да се ориентирам в “кълбото” на човешките отношения?............................... 32 6.2.Кои са чистите човешки отношения?....................................................................... 33 6.3.“Полюсите” на душата .............................................................................................. 35

7. Моят “Аз” – разбирам ли го? ..................................................................................... 38

7.1.Аз-ът – какво е това? ................................................................................................ 37 7.2.Как съществува автентичният Аз?........................................................................... 38 7.3.Какво стои зад простото “Аз съм…”?....................................................................... 39

5

7.4.Кога Аз-ът казва “имам”?.......................................................................................... 40 8.Кога Аз-ът страда?........................................................................................................ 43

8.1.Как идва “объркването” на Аз-а? ............................................................................. 43 8.2.А какъв е коренът на проблема? ............................................................................. 44 8.3.Как да се самоосъзная? ........................................................................................... 43 8.4.Дали душата ни търпи насилието?.......................................................................... 45 8.5.А какво представляват душевните кризи и болестите на душата? ....................... 47

9.Какво иска моето тяло? ............................................................................................... 49

9.1.Каква е същината на тяло? ...................................................................................... 48 9.2.А как да разбирам безсъзнателното?...................................................................... 49 9.3.А какво искат тялото и безсъзнателното?............................................................... 50

10. Дали разбирам своята сексуалност? ..................................................................... 54

10.1.Половата любов и сексът....................................................................................... 53 10.2.Кои са ефектите на сексуалността върху душата?............................................... 54 10.3.Какъв е истинският смисъл на секса и любовта? ................................................. 55

11. Коя е моята сексуална ориентация?....................................................................... 58

11.1.А какво прави либидото?........................................................................................ 58 11.2.Какво става когато потискаме желанията си?....................................................... 58 11.3.Как възникват сексуалните ориентации? .............................................................. 61 11.4.“Мъжкото” и “женското” у мен самия...................................................................... 61

12. Как тинейджърът изявява своята сексуалност?.................................................. 65

12.1.Нима съществува и детска сексуалност?.............................................................. 64 12.2.Какво е избор на сексуален обект?........................................................................ 68 12.3. А какво е душевното състояние на търсещия любовта тинейджър? ................. 70 12.4.Трябва ли юношата да е напълно свободен в сексуалните си прояви? ............. 69

13.Чувствителен човек ли съм?.................................................................................... 72

13.1.Какво е човекът?..................................................................................................... 72 13.2.Но какво става в душата когато аз чувствам? ...................................................... 73 13.3.Емоционалното съдържание на музиката............................................................. 74 13.4.И за какво все пак ни “служат” чувствата? ............................................................ 75 13.5.Каква е тази несъвместимост на чувството с разума?......................................... 76 13.6.А можем ли с пример ясно да разгранича чувството от ума?.............................. 77

14. Удава ли ми се мисленето? ..................................................................................... 80

6

14.1.Как да разбера феномена на съзнанието? ........................................................... 80 14.2.Какво прави мислещият?........................................................................................ 82 14.3.Но все пак как мисля?............................................................................................. 83 14.4.Дали мисленето не е игра? .................................................................................... 84

15. Как да овладея волята си?....................................................................................... 87

15.1.Що е воля? .............................................................................................................. 87 15.2.Може ли свободната воля да се схване “научно”? ............................................... 88 15.3.Каква е същината на волята? ................................................................................ 88 15.4.Какво представлява категоричното “аз искам” на волята? .................................. 90

16. Как да направя волята си свободна?..................................................................... 93

16.1.Кога естеството на волята “изпъква” най-ясно? ................................................... 93 16.2.А дали именно волята ми не ме прави индивидуалност?.................................... 94 16.3.Как да постигна свободата си? .............................................................................. 95 16.4.Кой избор е свободен? ........................................................................................... 96 16.5.А какво трябва да правя? ....................................................................................... 97 16.6.Как да разбера какво мога?.................................................................................... 98 16.7.“Искам, значи… мога” – дали е така? .................................................................. 100

17. “Да бъда личност” – как да го постигна?............................................................. 103

17.1.Отстраним ли е недостатъкът на “научния абстракционизъм”? ........................ 103 17.2.Какво ни казва самата дума – “личност”, “персона”?.......................................... 104 17.3.Скрива или разкрива нещо личността?............................................................... 105 17.4.Кога се ражда личността? .................................................................................... 106

18. Как да стана силна личност? ................................................................................. 108

18.1.Кой е изворът на човечността?............................................................................ 108 18.2.Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?..................................................... 109 18.3.А откъде иде силата на суверенната личност? .................................................. 110 18.4.Кога изобщо се “ражда” личността? .................................................................... 112

19. Приемат ли ме другите? ......................................................................................... 115

19.1.Кое е по-ценното у човека – “индивидуалното” или “социалното”?................... 115 19.2.Искам ли да съм различен? ................................................................................. 116 19.3.Какво значи да си конформист?........................................................................... 117 19.4.Колко личности човек “притежава”? .................................................................... 118 19.5.Какво показва желанието да си като другите?.................................................... 119

20. Полът. Какви са различията между мъжа и жената?......................................... 122

7

20.1.Къде минава “границата” между половете?........................................................ 122 20.2.Кои качества са “мъжки” и кои – “женски”?.......................................................... 123 20.3.Кое мъжко тяло е красиво? .................................................................................. 123 20.4.Коя женственост е образцова? ............................................................................ 125

22.Пътуването към самия себе си .............................................................................. 129

22.1.И напреднах ли в познанието на самия себе си? ............................................... 129 22.2.Проблемът да нямаш проблеми – как така?! ...................................................... 130 22.3.Ще полети ли “крилатата колесница” на моята душа?....................................... 131

8

9

1. Познавам ли… себе си?

Наистина, питам ли се понякога така? Мога ли да изпитвам любопитство не към нещо друго, а тъкмо към себе си, към това какво съм аз самият? Загадка ли съм аз самият за себе си? Как така? Или пък тук “всичко е ясно”? Зная много неща за света “около мен” и усърдно уча все нови и нови, увличам се в познанието – независимо от трудностите, с които се сблъсквам на всяка крачка. Искам да проясня погледа си, с който гледам “света”, изпитвам интерес към природата и към “нещата”, с които тя е преизпълнена. Но самият аз съм “част” от тази природа, не се ли получава, че без да искам изключвам човека (в свое лице) от нея и от своя познавателен устрем? Другояче казано, не става ли така, че забравям много често на “най-важното”: себе си, човека, неговата същност и живот? Ясно е, че ако допускам това, и особено без да съм го искал, то “трябва да се поправя”, да отстраня непрости-мия пропуск. Общо взето, настойчив ли съм в така нареченото самопознание – след като съм осъзнал потребността си от него? Съзнавам ли истински задачата пред себе си: да съм наясно с мен самия, да разбирам своя вътрешен (и “външен”!) живот, да се грижа всекидневно, да не занемарявам своята личност, да се опитвам да се променям към “по-доброто” и въпреки това да съм верен на самия себе си. Да бъда себе си – нима това не е първото, което трябва да ме занимава?

1.1.Кой съм аз?

Въпросът “познавам ли себе си?” звучи по-добре по този начин: кой съм аз? Какво стои зад това “аз” и зад това “съм”? “Кой” и “какъв” съм аз? – нима това не е най-съкровен въпрос, който не мога да оставя без отговор? На някой може да се стори, че това са “излишни въпроси”. Действително, бива ли да съм такъв “психар”, че да се питам “кой съм аз”? Трябва ли да се преструвам, че не познавам себе си, след като непрекъснато съм “при” самия себе си – и чувствам това с цялото си същество? Как така да “загубя” себе си и възможно ли е да “избягам” от себе си? Какво изобщо мога да зная по-добре от своето интимно “аз”, което съвпа-да тъкмо с мен самия?! Та нали аз от него никога не се разделям, как тогава мога да се “откажа” от него? Аз съм аз – какво повече има да се мисли тук?! Нима моето аз не ми е ясно непосредствено – та това съм аз самият?! Всеки познава най-добре именно себе си, никой друг не може да ме познава по-добре от мен самия, аз съм най-близкото, най-вътрешното на себе си – нима тук има нещо повече, което мога да зная?! Всичко това е вярно, но нека все пак да се опитам да отговоря на въпроса “Кой съм аз?”. Мога ли да кажа “нещо повече” за себе си? Примерно ако ми се налага да се представя пред някой, който съвсем не ме познава и иска да разбере “що за човек съм” – какво бих могъл да му кажа? Наистина, мога ли да опиша накратко и ясно себе си, своите особености и качества, които ме правят това, което съм? Мога, разбира се, всеки може да създаде – с помощта на думите – “някаква представа” за себе си у другите, у другия човек, който се е заинтересувал от мен.И какво ще кажа в отговор на това “Кой си ти?”, което се чете в очите на човека, на който вече не съм безразличен?

10

Когато опитам да говоря за себе си, с удивление установявам, че нещата не са така прости - както си мислех предварително. Какво да кажа, какво обикновено казвам в отговор на горния въпрос? Дали това, което ще кажа, няма да е някаква баналност, “нещо нищо не значещо”? Обикновено отговарям така “Аз съм… казвам се… Антон… на 16 години съм, роден съм в град…, ученик съм… в… клас…”. Казвам това и усещам, че “нещо не се получава”, че най-важното ми убягва, опитва се да ми се изплъзне, неизразимо е. Виж ти, не било лесна работа да кажеш кой си, струваше ми се лесно, а сега? Почувствал трудността, се опитвам да я преодолея, и с облекчение въздъхвам когато се сетя нап-ример за това: “Аз… обичам да спортувам… занимавам се с джудо, аз съм… съв-сем… нормален човек… любима певица ми е…, възхищавам се на артиста…”. Но дали наистина е “само това”, което исках и мога да кажа? Не пропуснах ли нещо? О, разбира се, много мога да говоря, но нещо не се получава, вероятно не съм в настро-ение да говоря “за тези неща”! Ами ако това, което казах, не се оказва всъщност бягство от истинския смисъл на въпроса? Усетил трудността, се отървах от “досадния въпрос” с нещо, което “не е точно това”, което исках (и бях длъжен!) да кажа! Налага се да опитам пак, нали не ис-кам да създавам “невярна” представа за себе си? В края на краищата нали съм “нещо повече” от това, което успях да “измъдря” ето сега? Кое е това, “останалото”, което ми убягва? Наистина, няма ли нещо, което мога да установя и кажа за себе си, но “в мо-мента” не се получава, “бяга ми”, съпротивлява се на опитите ми да го схвана и изра-зя?

1.2.Какво мога да узная за себе си?

Ясно е, че става дума за нещо “от мен самия”, нещо, което касае мен или изра-зява “това, което съм” – как да го постигна? Получава се нещо наистина парадоксално: като че ли по начало едва ли има нещо “у мен самия”, което да не зная, поне като възможност. Но ето сега не мога да достигна до него, губи ми се контакта с него и затова си позволявам да говоря само общи неща, баналности, несъществени фрази! Излиза, че някога, при съответните ус-ловия, при “подобаващата” нагласа от моя страна, ще успея “да засека” изплъзващото ми се сега, “неуловимото” поне за момента. Какво се иска от мен, за да открия себе си? И при това ако не в своята цялост (това едва ли е достижимо!), то поне “оная част”, която сега се оказва незнайна, скрита, потънала “някъде” в моите дълбини, не-известно къде? Мога ли да постигна това? Как да го направя? Щом като се оказа, че в някакъв смисъл съществуват разни “неизвестни” в моя-та същност и душа, то към тях аз трябва да намеря път. Те явно подлежат на изслед-ване, на изясняване – нима мога да се откажа от себе си, уплашен от трудността на познанието на самия себе си?! Ако се откажа от това, то тогава не пренебрегвам ли нещо безкрайно значимо? Нещо, без което не мога да живея както аз искам, тоест пълноценно? Не, аз това няма да допусна! Преди повече от двадесет и пет века древният гръцки мъдрец Талес осъзнал и написал:

11

1.3. “Най-трудно е да познаеш себе си”

Да, изглежда е така. Макар че в началото ми се струваше точно обратното, все

пак ми се налага да си променя мнението. Лошо ли е да си променям мненията – осо-бено когато сам съм разбрал, че нещо не е наред в тях? Защо да е лошо? Нима мне-нието, само понеже е мое, трябва да ми е по-скъпо от истината?! Безспорно е това: никой не може да се откаже от задачата да е наясно със себе си, без да се изложи на риска (в някакъв смисъл) да… загуби себе си, своята личност и самостоятелност, своята неповторимост, своята раз-личност. Впрочем, искам ли да бъда различен? Мога ли да бъда личност ако се “загубя” сред другите? Ако не се отк-роявам с нещо свое, то тогава не съм ли се обезличил? Мога ли да допусна да загубя своето лично своеобразие, индивидуалността си? О, това не бих допуснал никога… Когато нещо у някой друг ми харесва, аз обикновено се опитвам да му подра-жавам, стремейки се да стана “като него”. Но тогава не губя ли нещо от себе си, не из-неверявам ли на това, което съм? Аз или харесвам нещо у себе си или не го харесвам – как го правя, ако не съм наясно със самия себе си като цяло? А също: харесвам ли себе си, удовлетворен ли съм от това, което съм, искам ли да бъда “нещо повече от това”, как да го постигна, не съм ли обречен да бъда “все същият”, мога ли да се про-меня и т.н.? – вижда се, че въпросите нямат край. От друга страна погледнато, мога да се запитам и това: а как ме възприемат другите, държа ли на тяхното мнение за мен, трябва ли да се съобразявам с техните преценки? Когато заради “някой друг” самият аз “тръгвам срещу себе си” (може би за да му угодя или за да му се харесам!) – какво е станало, не е ли прекалена жертвата? Лутайки се из дебрите на подобни въпроси (а ние всекидневно се питаме “за тези неща”!), мога да си давам кураж единствено така: не бива да подценявам тези въпроси, не мога да си позволя един такъв лукс, те са съдбовно важни и значими, от тях зависи моето бъдеще на човек, който иска да разполага свободно с живота си, а значи и със себе си. Ако това е така, то все пак

1.4.Кой ще ме подкрепи в моето самопознание?

Това, че никой друг не може да ме замени в познанието, касаещо единствено мен самия, е безспорно. Но да искам подкрепа и дори насърчение, е съвсем различно. Най-голяма и искрена е подкрепата от най-близките ми хора – родители, прия-тели, от любимия човек, нея нищо друго не може да я замени. Но понякога тя не е достатъчна, все пак човек така или иначе е оставен на себе си. Не може непрекъснато да бъда “воден”, а пък често дори и най-близки хора съвсем не ме разбират. Има проблеми, които с никой друг не мога да споделя, и затова с тях “сам си блъскам гла-вата”. Тогава? Оказва се, че винаги мога да имам един сигурен помощник в така трудното дело на самопознанието – и това е психологията, а също и философията. Те всъщност са-мо за това и съществуват: да помагат на човека в търсенето на истината за себе си, в разгадаването на тайните на човека, живота и свободата. Философията и психология-та са най-разбиращите събеседници на младия човек, пред тях той може без опасения

12

да се изповядва: в един пълноценен диалог с техните идеи и ценности. От него в за-мяна те искат само едно нещо: доверие… Готов ли съм да им се доверя?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.В какво настроение (или в каква ситуация) сме особено предразположени “да се занимаваме” със самопознание? Често ли ви се случва да размишлявате за “това, което аз съм”?

2.Възможно ли е някой “отстрани” да вижда у вас нещо, което сам не знаете? Познава ли ви някой по-добре от мас самия?

3.Случвало ли ви се е да сте абсолютно несъгласни с преценки за вас самия, дадени ви от хора, които все пак ви познават добре, например родители, приятели и др.? Ако е така, как е възможно, защо те са склонни да съдят за вас така невярно?

4.Кое качество у себе си най-много харесвате? Признават ли другите същото това качество или са “слепи” за него?

5.Кое е вашето “най-лошо” качество – или особеност на характера? Ако няма такова, не значи ли това, че сте изпаднали в своеобразно “самодоволство” от себе си? Забелязали ли сте какво другите най-много не харесват у вас?

6.Започнете и проведете една такава игра: двама-трима от класа излизат за малко от стаята, а в това време останалите предлагат за всеки от тях ония качества, които смятат, че са му присъщи. На дъската в колонки се записват (за всеки поотдел-но) качествата, които излезлите притежават по мнение на другите ученици. Когато за-вършите (записва се всичко, за което се сетите, което е предложено от някой, незави-симо какво е то!) излезлите или оценяваните влизат и биват помолени да открият себе си в някои от “списъците” с качества. Интересно е също да се чуе и тяхното отноше-ние към приписваните им качества.

7.Направете тест 1 от приложението и въз основа на получените резултати (и използвайки и онова, което “сами си знаете”) си направете описание (“портрет”) на присъщите ви личностни черти и качества. Даде ли ви нещо теста за вас самите, което преди не знаехте? “Верен” ли е резултатът от него, тестът “позна” ли някое ваше из-вестно ви качество?

13

2. Как се става “психолог”?

Интересът към човешката душа (или психика, то е същото!) и задоволяването му чрез познание се нарича психология (“наука за душата” ако се преведе от гръцки на родния език). Един такъв интерес е присъщ на всеки човек – ние не сме безразлични към преживяванията си, към така различните прояви на своята душа. Уменията в са-мопознанието (познанието на своя “вътрешен свят”) ни правят “психолози” – незави-симо дали сме го искали специално или дали го съзнаваме. В свое лице всеки един от нас познава човека, на тази почва ние изработваме и представите си за другите, които след това прилагаме в своите многообразни отношения с тях, внасяйки и нужните ко-рекции във вижданията си за човека до мен. И ако душата е невидимата същност на човека, то следователно психологията всъщност не у друго, а наука за човека. От това следва, че не трябва да пренебрегваме и тялото като другата половина на нашата същност, като съществено измерение на мен самия. Тялото и душата ни са дълбоко и неотделимо свързани, тях вероятно ги разделя само смъртта. Впрочем,

2.1.Съществува ли “нещото”, наречено душа?

Това, че говорим всекидневно за душата си не е достатъчно основание да при-емем, че душа съществува: “зад” думата може да не стои нищо, тя може да е празен звук. Когато казваме душа какво точно разбираме? Някой може да каже: “няма душа, нека да говорим за… мозъка (или дори за сърцето!), за неговите функции, за неговата дейност”. Мозъкът е душата – какво озна-чава това? Мозъкът е най-важната част на тялото, той управлява цялото тяло. В мозъка протичат нервно-енергийни процеси, по някакъв тайнствен начин свързани с нашето съзнание и психика. Но дали, изучавайки дейността на мозъка, ще можем да разре-шим загадката на душата, на човешката психика и съзнание? Едва ли, колкото и да “дълбаем” в мозъка, ще намерим само клетки, “зони” и връзки между тях, но няма да срещнем мисли, чувства, преживявания. Мозъкът не съвпада с нашия ум, въображе-ние, воля, вяра и т.н. Оказва се, че науките за мозъка (физиология и пр.) не могат да заместят психологията. Остава другата възможност: душа съществува. Това е нашият вътрешен живот, това са нашите мисли, емоции, настроения и т.н., това е невидимото “нещо”, благода-рение на което съм това, което съм, това е моят аз. Нима мога да се съмнявам в това, че аз самият съществувам? Нима съществуването на моята душа не е най-непосредствената истина, в която е безумие да се съмнявам? Аз съществувам, аз съм реалност – ето я непосредствената даденост на психиката, която е толкова очевидна истина, че не се нуждае от доказване. Всичко друго е съмнително и спорно, но само това не е… Добре, нека да е така, но тогава

2.2.Как да разбирам психичната реалност?

14

Мога ли да я опиша, какви са нейните основни свойства, по какво се различава тя от всяка друга реалност, от всяко друго нещо, което изобщо съществува? – това не са маловажни въпроси. Щом искам да съм психолог, длъжен да отговарям. Да “разгледам” една мисъл, съществуваща “някъде”, вероятно “вътре” в мен самия, неизвестно къде. Този, който я мисли, съм аз, човекът, който се представя за мислещ. Но моето аз не е “нещо”, което е “някъде”, то не е вещ или инструмент, кой-то… “копае” вътре в мен. Следователно и самата мисъл като проява на моя мислещ аз не е “нещо”, та не може да се види или пипне, тя не заема място в пространството както това е обичайно за нещата или вещите. Тогава? Какво изобщо може да означава една такава невидима реалност, свързвана с мислите, с психиката като цяло? Означава поне това: психичната реалност е нематериална тъкмо защото не може да се пипне, види и усети по обичайния начин, и защото материално е всичко онова, което се поддава на такива операции. Видимото, нещата, вещите и пр. тъкмо защото са сетивно-възприемани, са материални, но това не значи, че нищо друго (по свой, по друг начин съществуващо!) изобщо не съществува. Някои са склонни да каз-ват: “Вярвам само на очите си, това, което не мога да видя или пипна, за мен не съ-ществува!”. И понеже никога не били виждали… мисъл (!), при това с очите си, би трябвало, ако са последователни, да отрекат съществуването на мислите, на мисле-нето, на психиката по начало и по принцип. Впрочем, дали за такъв човек мислене съществува, щом като той, казвайки това, най-убедително демонстрира, че в случая изобщо не мисли?! За немислещия как да съществува мислене, как той да е склонен да го признае и да му отреди особен статус след като – поне в случая – то така оче-бийно липсва при него?! Но нали самата мисъл, с която се отрича съществуването на мислите, е дока-зателство, че мислене съществува?! А щом съществува (независимо дали е вярна, мисълта, разказваща, че “мисъл не съществува, понеже… не може да се види или пипне”, сама по себе си е съществуващ факт!), то оттук трябва да се признае и същес-твуване на психична реалност от особен род, за която си струва да говорим. Оказа се, че психичната реалност е несетивна, т.е. съществува по съвършено различен начин в сравнение със сетивно възприеманото, с нещата, предметите. И ако идеята е същност и душа на мисълта като проява на психиката, то оттук следва, че психичната реалност е идеална, сиреч съществува подобно на идеята, мисълта. Да спра дотук: подетият разговор може да продължи единствено в полето на философия-та, тук не мога да се вглъбяваме в него… Но има и един друг въпрос:

2.3.Какво е това, моята субективност?

Психиката, душата ми не е друго, а аз самият, моите мисли, чувства, преживя-вания. Аз не съвпадам с никой друг, аз съм различен, моята душа е нещо уникално (само веднъж съществуващо и неповторимо!) и индивидуално. Аз мисля по свой на-чин, аз държа на чувствата си като реакции, изразяващи моите дълбини, аз “имам” во-ля, намерения, желания, страсти и т.н., които са мои, които са израз на моята субек-тивност, другояче казано, на моята специфична човечност. От казаното следва нещо съвсем разбираемо, напълно понятно: субективно е онова, което е свободно, субек-

15

тивността е свобода. Човекът е субективност доколкото е себе си, а е себе си, доколко е свободен, т.е. разбира и се ползва от свободата си.

Да държиш на свободата си означава да не се отказваш от себе си, да усещаш своята неповторимост и самобитност, или, другояче казано, да чувстваш своята су-бективност, тази твоя субективност да е горда, а не потисната и унизена. Свободният човек е достойният човек – нима това не е ясно?! Всяка личност, доколкото държи на себе си, е субективност с усет за свобода и достойнство. Значи ли това, че “всички сме личности” – в истинския смисъл на думата? Самопознанието, “психологизирането” на съществуването, заниманията с пси-хология насърчават човека в търсенето на самия себе си, подпомагат усилията му да бъде личност и да чувства свободата си. Нима е малко това?! Нима има нещо по-значимо за човека?! Щом като целта е ясно: да откриеш себе си, своята личност, неповторимия си аз и свободата като първо условие на моята човечност, то вървенето към нея вече не може да не предизвиква вдъхновение и да не поражда страст. А това е показателно, че посоката е вярна, щом душата се чувства така окрилена. Аз, живеейки, всъщност търся истината за самия себе си – онази дълбоко лична истина, която никой друг не може да ми я даде.

Готов ли съм да поема по този път? Ще издържа ли на “изкачванията”, по които едва си поемаш дъх? Ще бъда ли дързък и смел в изпитанията? Или ще се върна на-зад при първата трудност? Накъде ли ще ме доведе това “назад”?

Не знам, но това “назад” не ми харесва… ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.През 19 век някои учени-физиолози смятали, че както черният дроб отделя жлъчен сок, така и мозъкът в своята дейност отделя “секрет” (“сок”, “течност”), която не е друго, а… съзнанието, психиката на човека. Те се надявали науката на бъдещето да успее да открие “химичния състав” на нашите мисли, чувства и пр. и, вероятно ако продължим по-нататък тяхната теория) на тази основа да се стигне до произвеждане-то на… хапчета, чрез които “да гълтаме” наготово мисли, идеи, дори ценности. Как се отнасяте към подобна “дръзка” теория?

2.Как разбирате твърдението “за човека най-голямата загадка на този свят е самият човек”? Вярно ли е то?

3.Опитайте се да проследите следното доказателство. Ако душата е нематери-ална (идеална) същност, то следователно тя е неделима цялост, т.е. не се състои и дели на части (“частите” винаги предполагат пространствени измерения, които тук липсват: идеалното е непространствено!). Това, което не се състои от части, не може да се разпада, а всяко унищожение или смърт не е нищо друго освен разпадане. Раз-падат се или умират материалните образувания, например нашето тяло след смъртта. От казаното следва, че човешката душа е вечна, безсмъртна същност, и тя при смърт-та на човека се отделя от тялото, за да продължи живота си под друга форма. Смята-те ли, че изложеното твърдение наистина е доказателство за безсмъртието на човеш-ката душа?

16

4.Защо се казва, че “ние мислим с мозъка си”, а също че “емоциите са разполо-жени в сърцето”? Това само метафора ли е или наистина се сочат двете “места” в тя-лото, претендиращи да са “обител” на душата?

5.Може ли психологията да е наука след като нейният предмет – душата, съз-нанието – е толкова тайнствен: невидим, несетивен, идеално съществуващ, не зае-мащ място в пространството? Има ли и други науки, които да изследват подобни странни обекти?

6.Ако психологическото познание е трудно, дори най-трудното (но и най-възвишеното, както твърди Аристотел!), то това не ви ли изпълва със съмнения от-носно неговия успех – поне що се отнася до вашите собствени опити “да познаеш себе си”? Имате ли и някакви надежди, някаква увереност в успешното разрешение на по-добна наистина прекалено сложна задача?

7.Какво е вашето субективно отношение към психологията като модерна наука? Очаквате ли тя да е в състояние да ви помогне във вашите опити да разберете изчер-пателно самите себе си? Не се ли живее по-лесно без психология и без излишно… “психологизиране” (“психарстване”?!)?

17

3. Какво представлява психологичният проблем?

Става дума за проблеми, които си поставя психологията като наука. Тя се стре-ми да разбере, опише и по възможност обясни психичната реалност “у” човека, да на-мери досег или контакт с нея. Казахме, че тази тайнствена реалност е неуловима, “хлъзгава”, “изплъзваща” се, при това в по-голяма степен отколкото живакът не може да се хване с пръсти. Изследванията върху душата на човека могат ли обаче да бъдат безразлични спрямо ония чисто човешки проблеми, които всички ние всекидневно срещаме в опитите си да въведем ред в преживяванията си, в своя вътрешен свят? Едва ли, и тогава не следва ли да се запитаме най-напред за това

3.1.Какво е психичен проблем?

Неизвестно защо мнозина от нас се плашат да признаят че са изправени поня-

кога пред свой психичен проблем. Смята се, че това е много лошо – един вид “нещо не си наред психически”, “запътил си се към психиатрията” или направо към… “лудни-цата”. Такива хора предпочитат да крият безкрайно психичните си проблеми, да ги държат в тайна, да не смеят да ги споделят дори и с най-близки хора. Ясно е, че това се дължи на глупаво неразбиране и на предразсъдък: всеки жив човек непрекъснато е изправен пред психични проблеми от най-различно естество.

Например ако в един момент открия, че съм прекалено разсеян, то това всъщ-ност е мой психичен проблем. Същото е ако в друг момент съм “нервен”, потиснат, тревожен, загрижен, избухлив, невъздържан, афектиран (податлив на бурни, но крат-ковременни “емоционални взривове”) и дори безразличен, самодоволен, безчувствен и т.н. Това, че наистина много често не си даваме сметка или не осъзнаваме психич-ните си проблеми съвсем не означава, че те не съществуват или пък че душата ни по несъзнаван начин не се опитва да се справи с тях. Незабелязването на психичните проблеми и потискането им, т.е. извеждането им извън сферата на съзнанието неми-нуемо води до натрупването на напрежение, което в един момент може да постави пред сериозно изпитание душевния живот на личността.

Едва тогава (когато се стигне до невъзможност повече да се търпи) се стига до душевна криза, която вече не може да се крие – макар че нейните симптоми много преди това са били налице, но са били подценявани. Затова чакането нещата да се подредят от само себе си понякога може да се окаже фатално: когато минат години в неразумни страхове “да не се изложиш” като признаеш проблема си (включително търсейки подкрепа и насърчение при психолог) в един момент вече е късно, често, уви, е непоправимо късно. Тогава е дошло психичното заболяване, което разстройва цялостно жизнените сили на душата и тялото и поставя пред голямо изпитание лич-ността. В такъв случай човек вече е длъжен да търси лечение (“изцеление”) при пси-хотерапевта или психиатъра, но дотук нямаше да се стигне ако навреме беше обър-нал внимание на психичните си проблеми и дълго не беше подценявал трудностите в своя душевен живот.

Но да се върнем на нашия въпрос: дали психичните проблеми на човека (които, както изглежда, са негово всекидневие) са онова, което лежи в основата на психоло-гията като наука, обособявайки една потребност от нея? Опитвайки се да разбере ес-

18

теството на душата, психологията не може да стои встрани от душевните проблеми на личността, напротив, тя е длъжна да попадне в тяхната сърцевина. Но тъй като пси-хичните проблеми са изключително многообразни, то психологията не може да се за-нимава пряко с тях, с техния произход, развитие, средства за преодоляването им и пр. Нейната задача е друга и затова нека да се запитаме така:

3.2.Как изследва душата чистата психология?

Нарекох “чиста” психологията, която много често определят като “обща” психо-

логия, другояче казано, теоретичната психология. Но за да не се смята, че последната се занимава изключително с “общи въпроси” (“общи приказки”!), то предпочитам да я нарека “чиста психология”: “чистотата”, каквато и да е тя, никога не може да е нещо осъдително, лошо. Чистата психология е изчистена от подробности, дребнавост, ба-налности и пр., тя е насочена към търсенето на принципите, на които се подчинява нашият душевен живот. Това означава, че чистата психология поставя не толкова об-щи, колкото коренни (основни, фундаментални) въпроси, касаещи човека и човешкото. Как обаче тя постига това?

Най-напред чистата психология търси подход, ефикасен метод, чрез който да може да проникне в психичната реалност на човека – съществуваща по толкова раз-личен начин в сравнение с всяка друга реалност на този свят. Тя търси “пролука”, през която да може да проникне в една изплъзваща се действителност: вътрешният свят на човека, тайнствения микрокосмос на душата. Това е главната задача на чистата тео-ретична психология, от която зависи всичко останало.

На основата на своя метод (а в психологията съществуват няколко метода, бла-годарение на които са се обособили много психологически школи) по-нататък психо-лозите се заемат с описание на отделните душевни прояви, с вникване в естеството на душевните сили – мислене, ум, съзнание, чувствителност, интуиция, воля и т.н. Търсят се “механизмите”, чрез които душата проявява самата себе си в многообраз-ните отношения на човека към света, към другите хора и към собствената личност.

Целта на тези изследвания и анализи е всичко в душевния свят на човека да заеме “своето си място”, “нещата да се подредят”, целостта на психичната реалност да бъде разбита и всяка “част” да бъде постигната в нейната истина, в действителната й същност, да се отстрани привидния хаос в душевния живот и т.н. Тук най-важното е да не се загуби дълбоката вътрешна връзка на душевните сили, да не се елиминира целостта на душевния живот, да се възстанови в един жив синтез “разваленото” в анализа единство на психичния живот. Това е най-обширната част на чистата психо-логия, която също има да решава и такива задачи:

● да показва начина на конституиране (обособяване) на душевните сили в тях-ното различие и в тяхната връзка;

● да разграничава ясно отношението между съзнавано и несъзнавано в пси-хичните взаимодействия;

● да проследява етапите, през които преминава развитието на отделните ду-шевни сили или функции на душата, тяхното състояние в детството, юношеството, младата възраст, зрелостта и старостта (задача на т.н. “възрастова” психология);

19

● да изследва връзката между живота на душата и този на тялото, да открие несъзнавания корен на всяка душевна проява (напр. влиянието на сексуалността, на инстинкта към живот и към възпроизвеждане на живота, наречен “полов нагон”, което той има върху душевните преживявания и състояния) и т.н. С това като че ли същинската част на психологията е изчерпана. Накрая тя трябва да изпита верността на своите обобщения, достигнатата проницателност върху такива сложни прояви като личността, полът, любовта, вярата и др.такива. Вижда се, че чистата психология е основата на всяко разбиране на психичното, тя прояснява погледа на човека върху неговия душевен свят и неимоверно обогатява представата за това, което всъщност сме – като същества, надарени с душа. Но това ли е всичкото, което психологията може да ни даде – макар че и то съвсем не е мал-ко?! Има и нещо друго, и то се съдържа във въпроса

3.3.Имаме ли нужда и от практическа психология?

Тя би трябвало да прилага достигнатото знание в конкретни случаи (в разбира-

нето на душата на този отделен човек, на тази жива и неповторима индивидуалност) и да помага на хората в справянето им с някои техни душевни проблеми. Добрият пси-холог се познава по това, че не бяга от нелеката задача да вникнеш в душевния свят на даден човек, а, напротив, нагърбва се с решаването й и с оказването на ефективна помощ на тези, които са я потърсили при него. Чистото знание и разбиране е безкрай-но възвишено, но ако бъде подкрепено с една практическа полезност, то ореолът му не помръква, напротив, засилва се: психологията по идея е нещо твърде човечно, тя е преизпълнена с любов към човека. Не е случайно, че най-великият психолог на ХХ век по общото признание (превърнал се в един от символите на този век) д-р Зигмунд Фройд, създателят на психоанализата, е прочут най-вече със своя практически метод за решаването на душевни проблеми и терапията на психични аномалии. При него психотерапията (лечението) е неотделима част от учението, от чистата теория, а и двете са проникнати от дълбок хуманен дух.

Ние сме устроени така, че всеки психологичен факт, всяко знание (понеже ка-сае нас самите, изразява нашата собствена същност, душата ни) мигновено го прила-гаме, двата момента съществуват в органично единство и са немислими един без друг. Не съществува психика извън моята и твоята душа, извън душата на всеки един от нас – затова и чистотата на теорията се дължи по един особен начин на нейната неотделимост и обвързаност с душевния свят на човека. Тук самоцелността на теори-ята се свежда до една цел: човека, т.е. аз, ти, той…

Водени от това разбиране, което ни задължава да не забравяме посочената цел, ще направим опит за съчетаването на двата момента (теоретичния и практичес-кия) в едно живо единство – надявайки се така да отговорим на истинската мисия на модерната психология.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Каква е разликата между “психология” и “психиатрия”? Може ли да се приеме, че психологията изучава “душевно здравите”, а психиатрията лекува “психично болни-

20

те”? Бихте ли отишли на консултация при психиатър без никакво опасение за това “какво ще си помислят другите”? А при психолог? Вярно ли е, че психологията не е “медицина”, докато психиатрията е точно това? В какво тогава е различието между двете?

2.Влияе ли възпитанието върху душевното здраве на човека? Какво е било възпитанието на хората, които един ден ще станат… “ненормални”? Впрочем, кои и какви са… “нормалните”, и кои и какви са… “ненормалните”? Защо първите са толкова уверени в своята… “нормалност”?

3.Каква е ролята на средата (условията, в които живеем, “обстоятелствата”) за психичното развитие на индивида. Как реагира спрямо “лоши обстоятелства” инди-видът, чиято душа е здрава?

4.Прав ли е френският психолог Жане, написал: “Психологията засяга абсолют-но всичко. Тя е универсална. Психологически факти се срещат навсякъде .”?

5.Прочетете и след това обсъдете смисъла на дадения по-долу пример (по П. Дако: “Блокиралият човек”) “Да си представим човек, който не подозира за съществуването на радио-вълните. Не подозира за съществуването на радиостанции и радиоапарати. Един ден му предлагат такъв апарат и му казват: “Ако включите щепсела в контакта ще чуете музика.” Човекът прави това и чува музика. Очарован е, нищо че не знае как става, нито откъде идва музиката. Знае само, че един жест е достатъчен. Да си представим сега, че човекът не се е променил през целия си живот. Той слуша същия вид музика, същите гласове, същите думи, живее в една и съща “духовна атмосфера”. Човекът не подозира за съществуването на стотици други възможни радиостанции, гласове, мелодии. Но ето че веднъж в дома му идва техник. Доволен, човекът му показва ради-ото. Техникът се вглежда и забелязва, че апаратът е блокирал на Радио Париж. Установява също и повреден кондензатор. Техникът разблокира кондензатора. И изведнъж прозвучават стотици гласове, стотици мелодии, езици. Целият свят нахлува изведнъж. Поразеният човек, изпълнен със съжаление за пропуснатото, започва да разбира: въобразявал си се, че живее с музиката на света, но се е лъ-гал… Милиони хора приличат на този човек. През целия си живот са блокирали върху няколко идеи, върху няколко заучени мисли, няколко повтарящи се рефлекси… Не са осъзнали нито отправната точка, нито крайната цел. Не са осъзнали дори и собствените си възможности. Всички те смятат, че живеят. А всъщност се въртят в кръг като риби в аквариум. Докато един ден някой техник…”

6.Случвало ли ви се е да признаете пред някой човек свой психичен проблем? А осъзнавали ли сте такъв свой проблем? Как обикновено постъпвате когато устано-вите, че сте душевно неразположени? Ако някой твърди, че никога в живота си не се е сблъсквал с подобна ситуация, то какво ще си помислите за него? Какъв е този човек с… “прекалено здрави нерви”? Завиждате ли на такива щастливци?

21

4. Какъв подход да изберем?

Това, което казахме в края на предишната тема – че ще съчетаваме “теоретич-ното” с “практическото” – едва ли може да се нарече изследователски подход, прило-жим в нашите опити да разберем и опишем психичната реалност “у” човека. Това е един вид принцип, който се задължаваме да спазваме и “провеждаме” тук, но не е психологически метод, който ни е необходим и на който ще се опрем в своите анали-зи. Ето че сме изправени пред задачата да разгледаме нещо изключително важно, а именно да отговорим на въпроса

4.1.Кои са възможните психологически методи?

Ясно е, че едва на тази основа ще можем да изберем един от тях, за който ре-шим, че е най-добър, най-ефикасен и надежден. За повече от един век интензивно развитие като наука психологията (тя възник-ва през 1879 г. в Германия, нейния създател е философът Вилхелм Вунд) е предло-жила няколко основни метода, които сме длъжни да знаем – както в предимствата им, така и в техните недостатъци. В психологията най-напред се оформят два фундаментални психологически подхода, касаещи принципното отношение към душевната реалност. Според първия, атомистическия, човешката психика в основата си съдържа “най-малки частици” (“елементи на съзнанието”, нещо като “атоми”!). Такива са усещанията, възприятията, биващи вътрешни и външни, т.е. възприятия на вътрешното състояние на самата пси-хика и възприятия на външни по отношение на съзнанието предмети. “Градивните частици” на психиката по-нататък се съчетават и комбинират и така образуват онова, което наричаме душевен свят, именно връзката на първичните компоненти (усещани-ята, възприятията). Това е разбиране на Вунд. Този подход обаче не удовлетворява други психолози, именно гещалтпсихоло-зите – наименованието на тяхната школа иде от немската дума „Gestalt”, именно об-раз, неделима цялост, цялостна структура – които смятат, че психиката е цялост и всеобхватност, а също и че душевната връзка не може да се породи чрез механич-ното “прибавяне” на нейните съставки, елементи и “части”. Нещо повече, дори отдел-ното възприятие (напр. слушането на една мелодия) не може да бъде възприето из-вън първичната душевна цялост, която го обуславя: ние разпознаваме мелодията не след като сме изслушали всичките тонове, а още с първите от тях, които събуждат в психиката ни структурата на цялата мелодия. Следователно първичното тук не са “елементите” на психиката, а нейната цялост (дълбока вътрешна структура, органика, всепроникваща тоталност), която обуславя след това всички психични прояви (вижда-не, слушане, мислене, представяне и т.н., въображение, памет и пр.). Другояче казано, първият подход се стреми да обяснява реалността на душата чрез изброяването на съставящите я “сили”, “причини” и “елементи” и установяването на техния “механизъм”. Противно на това вторият подход, гещалтпсихологическият, се стреми да разбира психичната реалност в нейната интуитивно долавяна и недели-ма цялост, да постига нейния живот, изхождайки от самия него и опирайки се на чувс-

22

твото, интуицията, непосредственото “съзиране” на истината, свързвана с човешката субективност.

В съвсем определен смисъл двата подхода са несъвместими, те не могат да бъдат помирени, те изразяват различни принципи на отношение към душата: кой от тях да изберем? Ясно е, че решението може да бъде резултат на дискусия, която за-нимаващите се с психология са длъжни да проведат. Помислете добре и в спор изяс-нете позициите си: нека в спор победи по-доброто. А нали то е такова не за друго, а тъкмо защото е по-близо до истината?! Избрахте ли? Можахте ли да постигнете съгласие? Ще разбираме или ще обяс-няваме своя душевен живот? Ще търсим ли “елементите” на психичното или ще се доверяваме на целостта, откриваща ни се като вътрешност на човека и човешкото? “Обективен” метод ли ще следваме или ще подкрепим “субективния”, който обаче ни дава някои недостижими по друг начин истини – за живота, човека, свободата, лич-ността, духа, за безсмъртната същност, наречена душа? Чисто научна ли психология ще строим или ще търсим път към една философска, т.е. човечна психология? Хората са различни и в случая всеки избира според себе си. Даваме ли си сметка какви сме и съобразно с това на какво ще наблягаме? Едно поне е сигурното: не сме еднакви – и това е добре, това е най-голямото богатство на човешките същест-ва… А има ли други методи, които да са по-конкретни, по-приложни, не така карди-нални? Има, ето първия от тях:

4.2.Интроспекцията, “гледането навътре”, самонаблюдението

Казахме, че психичните прояви не могат да се наблюдават по простата причи-на, че са невидими, че са нематериални, че не са вещи, а субективни отношения, “не-що” идеално. Има психолози, които не доосъзнават това и смятат, че душа не същест-вува само защото не можем да я видим(!). Те намират изход в изследването на на-пълно наблюдаваното поведение. Те се наричат бихевиористи (по английската дума behaviour, означаваща тъкмо “поведение”). За тях поведението е точно съответствие на “несъществуващото”, което се наричало психика, душа. Как се отнасяте към стано-вището на тези прекалено “научни” психолози? Едно и също нещо ли са поведението и психиката? Дали науката е обречена да се занимава само с видимото и наблюдае-мото, с това, което може да се съзре с просто око? Поведението обаче е нещо външно, това са действия, видими реакции, постъп-ки, мимики и пр. Достатъчно ли говорят те за вътрешния психичен стимул, чиято реак-ция (израз) са те? Дали ние сме “еднозначно реагиращи организми”, подобно на куче-тата на знаменития И.П.Павлов? Ето един проблем, която трябва да бъде решаван най-внимателно. Но щом като с наблюдението на реакциите ни срещаме известни затруднения, то дали изход от тях не е наблюдаването на нашите собствени душевни преживява-ния, старателното “взиране” в това, което “става в моята душа”? Ясно е, че думата “самонаблюдение” не е сполучлива, тя подвежда: не може да се наблюдава и гледа вътрешното, в нашите дълбини скритото, например чистата емоция – такава, каквато

23

тя е (в своя неподправен вид!) и непосредствено “в” душата. Можем ли изобщо да обърнем погледа си навътре, за какъв поглед и за какво виждане тук става дума? Това, че езикът ни не е годен да изразява сполучливо психологическите тайнст-ва не е случайно: думите общо взето обозначават и сочат външното (прояви, неща, действия, предмети, отношения и пр.). Нека засега да не обръщаме особено внимание на трудностите в боравенето с езика и да се опитаме да схващаме един вид метафо-рично. Всеки разбира израза “гледам навътре”, в света на собствените си преживява-ния (мисли, чувства, настроения). И това е достатъчно, за да си представяме точно какво прави интроспекцията, самонаблюдението. Можете ли да си дадете сметка за нейните предимства и недостатъци? Не е ли прекалено субективен този метод? Лошо или добро е това? Не е ли обаче за сметка на това единствения метод, която ни позволява пряко, непосредствено да се “прибли-жим” до душевния живот, да установим контакт с нашата собствена “вътрешност”? Познато ли ви е самонаблюдението, обичате ли да се вглеждате в състоянията на своята душа, в онова, което ви е на сърцето? Постигате ли нещо значимо по този на-чин или все не ви се удава “да засечете” нещо сигурно, безсъмнено, непосредствено ясно? Всъщност интроспекцията е експеримент със своята душа, в който участвам само аз, отделният човек. Но експерименталните методи в психологията са много и ние ще се запознаем практически с някои от тях: тестове, игри, анкети, интервюта и др. Що се отнася до метода на психоанализата, то на него ще отделим по-специално място: не е случайно това, че неговият създател д-р Зигмунд Фройд е во-деща фигура сред психолозите на ХХ век. Но казаното дотук не ни ли навежда на та-кава “еретична” мисъл:

4.3.Какъв е този хаос в психологията?

В психологията наистина като че ли е налице невъобразим хаос – различни и

несъвместими принципи, много методи, за които още се спори, безчет теории за ду-шата, една от друга по-провокиращи, всякакви движения и школи на психолози, всяка от които претендира за приоритет и между които съществува прекалено голямо не-съгласие и дори конфликт? Нима има друга наука, в която да е налице подобен бурен “ферментационен процес”? Дали това се дължи на обстоятелството, че тя е млада на-ука (въпреки че философията е развивала учения за душата от хилядолетия!) или пък има други основания? Едно е безспорно: в психологията не цари скука, тя е преизпълнена с живот и страст. Вярно е, че повърхностният поглед върху всеки живот, върху всяко нещо, кое-то наподобява живота, си съставя представата, че “тук хаосът е безпределен”, че “бъркотията е невъобразима” и пр. Не могат да проумеят, че все пак животът е за предпочитане – в цялото му великолепие и многоликост! – пред стерилния ред на убийствената скука. С психология се занимават най-пълноценно ония, които не странят от великото тайнство на живота, а се опитват да се преизпълнят с него, оставят се на неговия неп-реодолим порив.

24

Когато преди много векове суров неприятел превзел богат и знаменит град, то жителите му тръгнали да бягат зад стените му – всеки награбил каквото може да спа-си. Само някакъв философ не носел нищо. Когато го попитали защо така прави, той отвърнал: “Всичко свое нося в себе си”. В действителния хаос на голямото бедствие само той бил невъзмутим, спокоен и блажен: истинското богатство на този проницате-лен човек не можело да бъде загубено, отнето, откраднато, пропиляно. Къде тогава е “хаосът”? За кой хаос става дума след като психологията в края на 20 и нач. на 21 в. вече има самочувствието на онзи мъдър и толкова богат човек?

ЗАДАЧА ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

Как възприемате изказването на М.Вертхаймер, гещалтпсихолог от Германия (от немската дума “гещалт” – образ, структура, цялостна форма): “Това, което се проявява в отделната част на цялото, се определя от вът-решния структурен закон на самата тази цялост и следователно не може по ни-какъв начин да се изведе от свързването на неговите части. Този закон лежи в ос-новата на разбирането на психичните явления (подобно на принцип) - като се поч-не от простото възприятие, та се стигне до мисленето, паметта, действието… Да прибегнем за яснота до примера за мелодията: ако позната мелодия бъде из-пълнена в друга, различна тоналност (и тогава отделните тонове сами по себе си звучат другояче!), то независимо от това ние я разпознаваме още с възприемане-то на първите тонове. Ясно е, че това е възможно тъй като в нашето съзнание вече е закрепена представата за нейната цялостност, т.е. структурата й е запа-зена…” И още едно изказване, сочещо съществуването на идентичност (строго съот-ветствие, “покриване”) по гещалт между физическото (тялото, мозъка) и психическото (съзнанието): “Да си представим, че човек танцува. В танца му има много привлекател-ност, емоционалност. Действително ли тук имаме, от една страна, сума от фи-зически движения на тялото и неговите части и, от друга страна, - нещо психи-ческо, съзнателно, емоционално? Разбира се, не… Може строго да се докаже, че характерът на физическото събитие по гещалт е идентичен на характера на вътрешното събитие и на начина на неговото протичане в психичен план.”

• Замисляли сте се за такова просто, ясно само по себе си нещо, каквото е… ходе-нето, или пък танцуването? Има ли проблем в това как то става?

• Впрочем, ако човек мисли за всяка стъпка поотделно (в танца или дори в обикно-веното ходене) извън целостта на движението, то ще може ли изобщо да танцува или да ходи?

• Как изобщо танцуваме, как да разберем това сливане, тази плавност на стъпки, мелодия (емоция), красиви движения, гъвкавост на тялото и пластичност на ду-шевното настроение, пораждащо танцуването?

• Защо човек не може да танцува ако не е налице съответното разположение на ду-шата и отдаденост на тялото на спонтанното движение, съответстващо строго как-то на ритъма, така и на цялостната емоция (в музиката и в душата)?

25

5. Как се прави психоанализа?

Психоанализата е три неща едновременно: а.) психологически метод за изс-

ледване и познание б.) начин за преодоляване на душевни проблеми, кризи и труд-ности от различно естество, но също и за лечение (терапия) на психични заболявания и в.) учение, теория за душевния живот на човека и за влиянието върху него на несъз-навани, дълбинни и свързани с естеството на самата жизненост импулси.

Тя е създадена от д-р Зигмунд Фройд (1856-1939 г.) и постепенно се утвържда-ва като най-влиятелното направление на модерната психология и психотерапия. Тер-минът “психоанализа” означава буквално “разчленяване” (анализ) на душата, задъл-бочено вникване в нейния вътрешен живот – който за много хора си остава тайна, за-печатана със сто печата. Подложен на психоанализа, индивидът намира път към ре-алната ситуация, в която се намира неговият неадекватен, объркан, страдащ и неу-довлетворен Аз. Психоанализата освобождава натрупаната и блокирана психична енергия, пораждаща напрежение, деформации и комплекси и по този начин подсилва и заздравява Аз-а, възстановява душевното равновесие на личността, помага й да погледне по-трезво върху самата себе си и върху задачата на живота, която е с безк-райно много неизвестни. От гледна точка на това можем ли да си позволим лукса да се запознаем по-подробно с психоаналитичния метод на д-р З. Фройд – още повече че у нас това може да стане с 50-годишно закъснение (по времето на комунизма “фрой-дизмът” беше забранен!).

5.1.Кой е д-р Зигмунд Фройд?

Накратко казано – този човек е един от символите на ХХ век. Той е човекът, чи-ито авангардни идеи преобърнаха представите на хората за самите себе си. Той е психологът, чието влияние върху културата едва ли някога ще бъде признато в пълна степен. Фройд се е родил в град Фрайбург, Моравия, учи във Виена, където получава степен доктор по медицина, а след това има дългогодишна практика в същия град. Научната кариера на Фройд започва във връзка с интереса му към лечението на болни от истерия (болният страда от частична парализа на крайници, загуба на гласа или нервни тикове, от припадъци, оплакванията му не са предизвикани от орга-нични увреждания, а се дължат на неосъзнати психични напрежения). Оказало се, че при прилагането на хипноза болният си спомнял и разказвал за събития от миналото, за мъчителни преживявания, кой знае защо пробудили се по време на сеанса. Когато тези откъслечни спомени се съпровождали с бурни прояви на чувства, то изведнъж, неизвестно защо, болезнените симптоми на истерията изчезвали и настъпвало (за из-вестно време) облекчение. Този метод получил наименованието катарзистичен, а Фройд ентусиазирано започнал да го прилага.

В това време той вече бил убеден, че съществуват несъзнавани психични про-цеси (намиращи се извън сферата на съзнанието), които оказват силно влияние на душевния живот без пациентът да знае за това. Обяснението на Фройд за невротич-ните разстройства (свързани с тревожност, някакви психотравми, пренапрежение, стрес, при тях, за разлика от психозите, болният обективно съзнава болестното си състояние) е следното: те се дължат на т.н. “изтласкани афекти”, силни, но задържани

26

в безсъзнателната област преживявания. Ако с помощта на хипноза болният успее да оживи (осъзнае) тези травмиращи го преживявания и изразходва (отреагира) натрупа-ната психична енергия, то настъпва освобождаване на напрежението, а соматичните прояви (парализа и пр.) изчезват.

В един момент Фройд разбира, че хипнозата се оказва неефикасна като средс-тво за лечение, тъй като среща съпротива, срещу която е безсилна. Той започнал да търси други пътища и след време ги намира в свободно изплуващите представи и спомени, свързани по някакъв начин (асоциирани) една с друга и обособяващи дъл-бинни психични комплекси, в тълкуването на сънищата, в прекалено повишената или понижена чувствителност, в спонтанните грешки в речта, при писане, в поведението и др. Използването и интерпретацията на този разнороден материал, даващ информа-ция за дълбочинните (несъзнаваните) състояния на психиката д-р Фройд нарича пси-хоанализа – нов метод за психологически изследвания и нова форма за лечение на душевните страдания. Така Зигмунд Фройд започва своята знаменателна научна кариера, която скоро го довежда до върховете на славата – макар че на първо време учението му да е било прието с яростни отрицания, скептицизъм, враждебност. Причината за такова посре-щане на едни нови идеи е следната: утвърденото от Фройд безсъзнателно било свързвано от него със сексуалността на човека, а в тази област (за която не било при-ето открито да се говори!) лицемерието, фалшивата морална загриженост и предраз-съдъците до ден днешен са колосални и непобедими. Що се отнася до научната общ-ност (резервирана към Фройд и фройдизма до днес), тя дълго време се преструвала, че не забелязва ставащото – въпреки популярността на Фройд и влиянието му в най-широките културни среди. Фройд е известен най-вече благодарение на своите книги, написани разбирае-мо, по един неподражаемо интересен и вълнуващ начин. След 50-годишна забрана у нас (защо ли толкова са се страхували от него?!) книгите му вече са достъпни за все-ки, който иска с тяхна помощ да “надникне” в душата си. Няма да изброявам заглавия, Фройд е написал много книги, една от друга по-дълбоки и интригуващи. Ясно е, че тук не можем да разкрием цялото богатство на учението на д-р Фройд, дълбините на неговата проницателна мисъл. Но да започнем все пак с това, а именно

5.2.Какво става в кабинета на психоаналитика?

Кабинетът на психоаналитика е нещо като символ (подобно на изповедалнята в храма) и затова е уместно да започнем именно с него. Живеем в един пъстър, усложнен и тревожен свят, толкова масивен и грама-ден, че в него сякаш човекът може да се загуби и дори “разтвори” без остатък. Светът ни сякаш е съзнателно устроен, разумен, подреден, създаден е за наше удобство, и въпреки това понякога го чувстваме чужд, той често плаши и потиска. Около нас, по-добно на сенки, крачат непознати и забързани хора, чиято главна грижа като че ли е да създават впечатлението, че знаят накъде отиват, че не познават тревогата и съм-нението. От мига, в който сме напуснали (без да ни питат искаме ли го!) уютната май-чина утроба и с писък сме се озовали на този свят, той неотклонно ни съпровожда по

27

пътя, имащ един ужасен и нелеп край: смъртта, за която се стараем да не мислим. Но същият този свят не е извън нас единствено, той е и в нас, той се проецира по безб-рой начини в нашето съзнание и душа, ние в някакъв смисъл “носим” света на плещи-те си и затова изнемогваме от неговата тежест. Намираме ли време да се вглеждаме внимателно в “света в нас самите” – поне толкова, колкото сме заети с външния свят – или сме склонни да го пренебрегваме? Дали не ни е страх да се надвесим над бездна-та, която е вкоренена в нашата вътрешност? Или пък не усещаме подобна потребност да го правим – понеже този свят все пак няма как да ни избяга? Мястото, в което можем да направим опити да съзрем скритото в нас самите и да потърсим яснота относно себе си, е кабинетът на психоаналитика. В него е уютно, тихо, завесите са полуспуснати, светлината е мека, в здрача разпознаваме диван (или кушетка), на която ни предлагат да легнем и да се отпуснем. Аналитикът седи зад бю-рото си някъде зад нас и само тихият му глас се чува отвреме-навреме, няма и часов-ник, който да трака и да ни отвлича, времето като че ли е спряло. Светът бучи някъде далече, неговият тътен е приглушен от дебелите стени, ние забравяме за света и ос-таваме насаме със себе си.

Гласът на аналитика само ни окуражава да се справим с непосилната задача, от която винаги сме бягали: бездната на душата ни е “пред нас” и ни предлагат да се спуснем в нея. От нас искат едно: да казваме всичко, което минава в съзнанието ни и може да се каже (не е лесно!) с думи. В този кабинет можеш да се наприказваш до на-сита и да си сигурен, че ще те изслушат най-внимателно. Аналитикът е търпелив, не-говата дискретност е несъмнена, той няма да те прекъсне, да изрази несъгласие, да те оценява или поучава все едно си малко дете. С удивление установяваш, че ние сме се разучили не само да говорим истински (честно, искрено, без преструвки и фалш, “от цялата си душа”), но и да слушаме човека, който иска нещо да ни каже, да ни се дове-ри без никакво опасение: аналитикът ни доказва, че това последното е възможно, и ти си възхитен и окрилен от откритието си. Двамата (пациентът и терапевтът) създават една атмосфера на пълна откритост, доверие и човечност, която в някакъв смисъл дори превъзхожда интимността на влюбените: онова, което даже няма да кажеш и пред любимия, тук си предразположен да го кажеш без никакви опасения. (Изглежда така вярващият говори с Бога, който и без това знае всичко, но аналитикът е само разбиращ човек!) Аналитикът говори съвсем малко, а в повечето време само мълчи, неговата за-дача е да слуша и да разбира. Той ни отменя в слушането (по-скоро във вникването), ние сме уверени, че казаното от нас ще бъде внимателно чуто и разбрано. Нима е малко това?

Понякога започва да ни дразни мълчанието на аналитика; казано ни е обаче, че и в такъв случай сме длъжни да говорим за раздразнението си. Значи можем дори да обиждаме аналитика си, ако обидата е налице в душата ни, ако по някакви причини ни е овладял гняв или раздразнение! (И знаеш при това, че той няма да ти отвърне със същото, а ще преглътне и премълчи своята емоция! Става ли това в обикновения жи-вот?) И така ден след ден по няколко часа: “бягаш” от света и оставаш със себе си пред лицето на един друг човек, който обаче не е като другите, а е различен. Психоа-налитичното лечение продължава месеци, понякога години: който чака бърз, магичен резултат и “пълно изцеление”, нека да потърси не психоаналитик, а някой шарлата-нин…

28

Но всичко това е само външната страна на психоаналитичния метод, същност-та, истинския смисъл на ставащото все още ни предстои да разберем. Прилагайки своя метод, Фройд е открил ред факти за душевния живот на човека, които е обобщил в теория. Да разберем ставащото в кабинета на психоаналитика означава да се за-познаем с основното в нея.

5.3.Кои са “частите” на душата?

Знаем, че душата на човека е нещо единно, тя е неделима цялост. Тогава за какви “части” изобщо може да става дума? Психиката ни се проявява по различни начини, всеки един от тях е способност на душата или, другояче казано, душевна сила (Фройд предпочита да я нарича “ду-шевна инстанция”). Ние “имаме” съзнание, чувства, воля, въображение, но това са все прояви на единната душа, които условно можем да определим като нейни “части”. Анализирайки душевния живот ние по необходимост прибягваме до мнимо “разкъсва-не” на цялостната душа – за да можем да “огледаме” всяка част поотделно и така да намерим път за разбирането на тяхното взаимодействие, взаимно отношение. Но да оставим това и да се запитаме така: как се обособяват душевните сили? При раждането ни душата като че ли е кълбо от несъзнавани импулси, инстинк-ти (за хранене и пр.), в него е заложен живота, самата жизненост на бъдещия, на още “нестаналия” човек. Графично това може да се представи така:

Малко по малко “Аз-ът” на детето бавно “изплува” от този първи-чен “океан” на несъзнаваното. Върху новороденото се нахвърлят родители и възрастни, светът “нахлува” и започва да нанася сво-ите деформации върху първичната несъзнавана цялост на душа-та. “Кожата” на несъзнаваното в резултат на това изтънява и се “пропуква” и там се появява “израстък” – Аз-ът на детето, чрез който то установява някакви връзки със света (нещата, родители-

те, възрастните с техните правила, забрани, “поучения” и пр.). Получава се нещо тако-ва:

Ето ги двете душевни инстанции – несъзнаваното (Фройд го нарича Id, То) и съзнанието (Ego, Аз). Покрай Аз-а се образува негова “част”, в някакъв смисъл него-

29

во “ядро”, наречена от Фройд Super Ego (Свръх-Аз), това са нормите, предписанията на възрастните, забраните, представите за позволено и непозволено, моралът. От друга страна самото несъзнавано също не е единно, в него се откриват “пластове”, “слоеве”, “ядра”. В крайна сметка психиката ни представлява това:

(Където ТО-1 е “резервоар” на първичните жизнени импулси, това е… “дъното”

на душата ни, ТО-2 са дълбинните представи и чувства на човечеството (архетипове, символи), ТО-3 са т.н. “изтласкани” съдържания: преживявания, неудовлетворени же-лания, “лична история”, опит, “забравеното” и пр., Свръх-Азът е “цензура” в зависи-мост от морални норми и представите в обществото за позволеното и непозволеното, и само най-горният пласт на психиката е съзнаваното.) “Частите” на психиката се намират в непрекъсната динамика, в сложно взаимо-действие, резултат на което са както нашите моментни състояния, така и цялата исто-рия на душевния ни живот. Ето още една схема, представяща динамиката на отноше-нията между душевните инстанции:

В психоанализата, на която се е подложил даден индивид, се установява кар-тината на душевната динамика при него, особеностите на отношенията между Аз, Свръх-Аз и То (несъзнаваното), наличието в дълбините на душата на комплекси (“вто-рични образувания”), които се проявяват на съзнавано ниво като симптоми (това, от което се оплакваме), като неразбираеми, неизвестно защо появили се и особено мъ-

30

чителни преживявания. Сега на основата на казаното можем да погледнем ясно на най-важното, а именно, да отговорим на въпроса

5.4.Какво става в душите ни?

Ще хвърлим светлина върху “механизмите”, стоящи в недрата на душевната динамика, която иначе настина си остава непроницаема тайна. В дълбините на несъзнаваното (а то не е друго освен един “врящ котел” на же-лания от различно естество, сред тях най-силни са сексуалните) непрекъснато се за-раждат пориви или импулси, които “атакуват” Аз-а по начин, за който той не може да си даде отчет (нали са тъкмо несъзнавани!) и които могат да бъдат осъзнати (рацио-нализирани) само чрез прилагането на различни техники. Свръх-Азът е нещо като “цензор”, който бди за спазването на нормите и морала (представите за “позволено” и “непозволено”), а Аз-ът се “разкъсва” между тези двама капризни господари и се опит-ва по някакъв начин да удовлетвори прищевките им.

Когато някакво желание, подмолно “промъкващо” се към Аза (търсейки удов-летворение и разход на определящата го енергия) заяви за себе си, то Аз-ът мигнове-но го съотнася с предписанията на Свръх-Аза и само ако този последният се произне-се утвърдително, то тогава желанието може да получи желаното. (В този случай всич-ки са доволни, но това общо взето е рядък случай – или поне се отнася за баналните неща: глад, жажда, “почесване” и пр.) В другия случай несъзнаваният импулс влиза в противоречие с предписанията на Свръх-Аза, този последният казва “твърдо не”, а Азът е принуден да изразходва енергия за потискането, за “изтласкването” на безсъз-нателното желание отново там, откъдето то е дошло. Временно равновесието е възс-тановено, но изтласканото желание скоро отново ще се появи с удвоена енергия: и то-гава много по-трудно ще бъде да се откаже удовлетворяването му.

Излиза, че желанията “изплуват” на нивото на Аз-а непрекъснато и той, подобно на “регулировчик”, се разпорежда и сочи посоката, съобразявайки се както със самия себе си, така и с претенциите на Свръх-Аза. Когато в действията на Аза се установи трайна тенденция към потискането на даден род желания (и това най-често са сексу-алните!), то изтласканите пориви са причината за натрупването на несъзнавано нап-режение, което може да “взриви” психичната организация на човека. Тогава Аз-ът обърква движенията на “кръстопътя” и това може да предизвика катастрофа. В другия случай в недрата на несъзнаваното ще се образува “друг Аз” (“сателит”, “комплекс”, “втора личност”), което също ще разстрои душевният живот, който е загубил вече сво-ето единство и хармония. Тогава се появяват симптомите (оплакванията, неразполо-жеността, тревожността, общата неудовлетвореност и пр.), които с времето ще придо-бият очертанията на душевна криза (в лекия случай) или пък на душевно разстройство (“болест на душата”, психично заболяване, невроза и пр.) При психоаналитичната консултация или лечение се търсят възможности на укрепване на Аз-а, за засилване на неговия ресурс по пътя на осъзнаването на трав-миращите преживявания от миналото (стигащи чак до периода на детството), при кое-то се освобождава натрупаната или блокирана енергия, стига се до облекчение на страданието. Психоанализата помага в някакъв смисъл за прераждането на личност-та, благодарение на което душата овладява възможностите си за пълноценен, здрав и

31

некомплексиран (естествен) живот. Постигането на хармония и разбиране между “със-тавките”, от които се състоим самите ние – нима това не е главното, което можем да искаме? Дали тук не се намира “ключа” на щастието?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Един от начините за “гмуркане” в психиката е чрез т.н. “свободни асоциации”. Направете тест № 2 в приложението и се опитайте да интерпретирате получените ре-зултати в светлината на психоанализата. Получихте ли нещо, което преди не сте зна-ели за себе си? “Вярно” ли е това, което тестът ви дава като резултат? Имаме ли пра-во да преценяваме нещо като “вярно” и “невярно” след като става дума за несъзнава-ното?

2.Лично вие бихте ли се подложили на психоанализа – тя се прави и на “съвър-шено здрави” хора, които просто се опитват да разберат по-добре самите себе си? Кое (или какво) може да ви спре в желанието ви да прекрачите прага на психоанали-тичния кабинет? Или няма такова нещо?

3.Бяхте ли чували за Фройд и психоанализата до запознаването ви с нея в ча-совете по психология? Какво именно? Какво според вас е отношението към нея у нас?

4.Интересуват ли ви сексуалните теории на д-р Фройд? Ще стигнем и до тях съвсем скоро…

32

6. Как се отнасям към света и към самия себе си?

Ако несъзнаваното е “първична даденост” на психиката, то всичко останало в нея е “вторично”, “прибавено”, постигнато и т.н. в резултат на нейното саморазвитие, при което човекът встъпва в изключително многообразни отношения към света и към самия себе си. Тук сме изправени пред задачата да “повдигнем завесата”, скриваща от погледа ни конституирането (“образуването”, разгръщането, обособяването) на различните душевни сили, които израстват върху “природния океан” на безсъзнател-ното – подобно на островите, които не са нищо друго освен застинала лава на вулка-ни. Вероятно най-напред сме длъжни да се запитаме така:

6.1.Как да се ориентирам в “кълбото” на човешките отношения?

Тези човешки отношения са изключително многолики, тяхната динамика и “преплитането” им пораждат невероятни трудности пред опитващото се да ги “разни-щи” разбиране, на тази основа като че ли е неизбежен хаоса в интерпретацията на душевните сили, който можем да установим при запознаването ни с някои други учеб-ници по психология. Ние обаче не искаме да ни сполети това, ние искаме на всяко нещо да намерим неговото място, ние се стремим към яснота – тогава къде е изхо-дът? Потребен ни е подход, който да постави всяко “нещо” на “неговото си място” – а не където ни хрумне да го поставим. Мисленето, умът, разсъдъкът, интелектът, съз-нанието, познанието, чувствителността, емоциите, усещанията, интуицията, паметта, фантазията, волята, проницателността, вярата (списъкът може да бъде продължен!) като форми на душевен живот трябва да бъдат разбрани в тяхната “сърцевина” (същ-ност, истина) и в тяхното отношение, в тяхната незаменимост, уникалност, но и в тях-ната общност и единство – нима това е лесна работа, която можем да си позволим да подценяваме? Тайнственият микрокосмос на душата също има своите планетни сис-теми, галактики, съзвездия и млечни пътища и пътешествието в неговите пространст-ва е не по-малко вълнуващо от това на астронавтите (достигнали, впрочем, само до Луната!), при това то трябва да бъде доведено докрай. Кои могат да ни бъдат опорни-те точки в предприеманата одисея към самите себе си? Ако започнем анализа откъдето ни се прииска или хрумне, то ще бъдем изло-жени на опасността да се въртим в безброй омагьосани кръгове. Не може да се раз-бере отделното (да речем мисленето “като такова”) без яснота относно цялото, а именно спрямо принципа, от позицията на който може да се схване естеството на вся-ка душевна сила в нейното своеобразие. Как да постигнем този принцип, без който сме безпомощни – или осъдени на “нищонеказване”? (Най-лошото, което може да сполети някой психолог, е това да говори, без същевременно при това да казва нещо особено или значимо; това, впрочем, е опасност и пред всеки човек. Коварното е, че го прави, без да съзнава какво точно прави – без принцип сме “слепи”!) Принципът е “височина”, високо място, от което се вижда всичко – там, където то е; благодарение на него всяко нещо отива на мястото си, ние нямаме право да го поставяме където ни харесва или където ни хрумне. Как да се изкачим на такава

33

удобна позиция, от която да можем да съзрем скритото в нас самите? Има един въз-можен начин и той се свежда до отговора на въпроса:

6.2.Кои са чистите човешки отношения?

Чисти са тези отношения само в смисъл, че не са примесени едно с друго, при тях е налице единствено собственото им естество, то е изчистено и сякаш стои пред нас в изначалната си “девственост”, “невинност” и дори блясък. От друга страна обаче тези отношения на човека (към света и към самия себе си) трябва да бъдат и коренни (основни, фундаментални), т.е. един вид като че ли са корен, от който след това са из-раснали всички останали многообразни човешки отношения. Ако открием търсените чисти и коренни човешки отношения, то работата ни неимоверно ще се облекчи и пъ-тищата пред нашето познание ще бъдат открити. За краткост ще постъпим така. Питаме кои са възможните реакции на човека при срещата му с нещо ново, неизвестно, с нещо, което го подбужда да насочи или от-крие субективността си за него. Понеже вероятността да съчиняваме винаги е налице, ние се отказваме от нея и ще се стремим единствено към това да открием интересу-ващото ни. Затова нека да вземем един пример, в който не може да не се съдържа търсеното. Нека да се спрем на това. Пристигате в непознат град, преструвате се известно време, че ви интересува “градът”, но когато се появи скуката и за да избягате от нея, се оказвате в една дискотека (примерно, или пък в заведение, кафене). Там има мла-ди хора като вас и, естествено, е по-интересно, приятно е, нещо не пречи да се отпус-неш и да убиеш времето си. Но това последното трудно се удава на едно младо тяло, преизпълнено с жизненост, и на една душа, която е жадна за живот… Какво може да стане в дискотеката, какво обикновено става там? Ясно е на все-ки, но да не забравяме, че ти си само един непознат, който бавно отпива от своето пи-тие и мести погледа си върху телата и лицата на младите хора, отдадени на жизнера-достния танц. Какво ли става в душата ти? Можеш ли да вникнеш в ставащото сега, гледайки на него отстрани? Ако нашият герой е момче, то вероятно в един миг в плетеницата от тела ще се открои лицето на девойка, което магнетично привлича. Това е най-естественото, а после? Първата спонтанна реакция не може да бъде друга: “харесва ми!” (или: “не ми харесва!”). Внезапно появилата се симпатия между едно момче и една девойка е най-важното: тя може да забележи погледа ти, да се вгледа в теб, преструвайки се все пак че не те забелязва, но когато двата погледа се срещнат, то всичко е ясно. В сърцата ви се е породила емоция, която трудно може да бъде извадена оттам. Какво може да последва по-нататък всеки прекрасно знае: в един миг припламва искрата на любовта, силата на душите ни, срещу която сме изцяло безсилни. Ето го първото естествено, чисто и спонтанно човешко отношение: емоционалното. Но коя ли е непознатата отсреща, що за човек или каква личност е тя? – този въпрос идва впоследствие. Искаш да знаеш поне нещичко за нея, налага ти се да се запознаеш с нея, да научиш нещо за нея и тя да узнае за теб, остава само желанието да удовлетворим този интерес да вземе превес и решителността ще се появи. Важно-

34

то е да не го направите по един тъп начин (“Извинете, колко е часа?”), а да покажете изобретателност, разсъдливост, ум, да намерите подходящите думи, чрез които да удовлетворите познавателния си интерес към онова там момиче. (Ето това е истинс-кият интерес към познание, а не като в училище: науките, скуката, мъчнотията, мътил-ката!) И така, появилото се любопитство е знак, че тук е налице другото човешко от-ношение: познавателното. Накрая вие пристъпвате един към друг, водени от могъщи сили (скрити в дъл-бините ви и изразяващи желанието ви за живот), протягате ръце, запознавате се, об-меняте си вълнуващи думи, нещата могат да се задълбочат и в отговор на това в ня-кой бъдещ миг вие, разбира се, ще се целунете. В тази поредица от действия, без коя-то нищо не може да стане “в действителност” (а ще си остане само в мечтите!), може да се открие едно трето човешко отношение, което е продукт на другите две: практи-ческото. Да оставим примера, вече всичко е ясно, и да се опитаме да обобщим открито-то. При емоционалното отношение на човека в чувството душата постига развълнува-на някакъв жизнен смисъл, който я преизпълва с трепет по живота, тя е овладяна от ценността на “предмета” за мен самия (“харесва ми!”, “красива е!”, “вълнуващо е!”, “колко ми е приятно да я гледам!”, “симпатичен ли съм й поне малко?!” и т.н.). Нека да наречем това отношение ценностно, то е чисто, при това изцяло коренно, от него за-виси много – ако не всичко. При другото, познавателното отношение, душата се пита какъв е “предмета” сам по себе си, (вече не за мен, не в моята емоция!), какво мога да зная за него, каква е истината, каква е “същността” му. Този интерес поражда именно познавателни ини-циативи (при човека, чиито интелект не е заспал!), а целта на всичкото е човек да бъ-де информиран за “това, което е, такова, каквото то е”. При практическото отношение, тясно свързано с първите две, но все пак раз-лично, се появяват действия, тук решителността и волята е водещото – за да може изобщо нещо да стане в действителност. Чрез действието душата като че ли намира “излаз” навън, “обективира” се, изразява себе си в постъпки, направлявани от нейните желания, страсти, интереси. Това ли са всички чисти и коренни човешки отношения? Има ли други такива? Освен да чувстваме, да знаем и да искаме (и да “правим” това, което силно желаем!) има ли още нещо друго, което също така да е чиста и коренна способност на душите ни – и на човека като “одушевена същност” или същество? Има още много други човешки отношения, но те не са така чисти (и значи са примесени с нещо друго), или пък не са коренни (и значи са производни, основават се на нещо друго, произлизат от някакво по-основно от тях отношение). Тези останали отношения (а те са безброй, прекалено многообразни) са сложни, смесени, в тяхната основа могат да се открият именно тези три чисти и коренни човешки прояви, смесени в някаква своеобразна “пропорция” – или поне две от тях в някакво друго съотноше-ние. Намерихме ли търсения фундамент на човешкото и на душата като негова същ-ност? Нима нещата са така прости? Дали простото не е белег на несъвършенство? Или обратното – на съвършенство? Този ли е принципа на разбиране, който търсех-ме? Принципите на една наука трябва да са ясни и прости – за да можем с тяхна помощ да проясняваме всичко останало – а не да го усложняваме до невъобразимост.

35

Ако поставим в основата непонятността и сложността, самата обърканост, то какво ще постигнем накрая? Който смята, че научно е равно на безкрайно трудно – и значи е разочарован от нашата “теория”! – е тръгнал по неверен път, който доникъде няма да го доведе.

6.3.“Полюсите” на душата

Ценностното, познавателното и практическото човешки отношения стоят в ос-

новата както на нашите реакции спрямо света (с “нещата”, които го преизпълват), така и на отношението, което можем да изпитваме и към самите себе си. Въпросът “Кой съм аз?” не е нищо друго освен израз на чисто познавателно отношение към собстве-ната личност. Въпросът “Харесвам ли себе си?” е ценностна реакция спрямо самия себе си, той е израз на самооценка на своята “стойност” в собствените очи. Както за-доволството от себе си, така и неудовлетвореността пораждат опити да се променяш, да предприемаш нещо спрямо самия себе си – или пък да държиш на човечността си, към която “нищо повече не може да се желае” (както някои наивно си мислят!) – и това е израз на едно практическо отношение, свеждано обикновено до въпроса “Какво да правя?”. Оказа се, погледнато от друга страна, че душата ни обособява в самата себе си два “полюса”: на по-знанието (към света и към себе си), това е нейният стремеж към истината за съществуващото, и на “вчувстването” в света и в своята субективност, чрез което постигаме ценността. Тези два полюса “обрастват” със съзвездия от ду-шевни сили, които са се нагърбили със задачата да реализират и осъществяват въз-можностите, заложени в тях. Така се стига до следния модел на “структурата” душата:

36

В дясната страна на схемата е изобразена познавателната ориентация на ду-шата “по посока към света” – и това са нейни способности като усещане, възприятие, представяне, мислене, ум, разсъдък, интелект, съзнание. В лявата част е полюса на ценностната човешка ориентация, която по ред причини е насочена към субективност-та, към самата вътрешност на човека и душата – и защо е така предстои да разберем. Тук са “разположени” психични реалности и сили като безсъзнателното, интуицията, усета, вдъхновението, емоционалността и пр. В центъра на всичко е Аз-ът, който оба-че не е нещо еднородно и сиво, а се проявява като самосъзнание, самочувствие, са-моволие, дори понякога като самовлюбеност, себевладеенето и самоконтролът също са тук – и секторът отдолу помества тези способности и прояви. Накрая в сектора от-горе са сложните, синтетичните душевни сили: памет, въображение, воля, разум, вяра и др. такива. Намери ли си мястото всяка душевна сила, която можем да открием в себе си? Дали не пропуснахме нещо? Това ли е “всичко”? Не, това е само началото на пътя, който ни предстои да изминем. Важното е, че дотук успяхме поне да си намерим “компас”!

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Във всяко сложно душевно състояние бихме могли да открием както познавате-лен, така и ценностен, а също и практически момент (“компонент”). Анализът му в пси-хологически план означава да се намерят съответните моменти и да се посочи тяхно-то основание (защо са се появили, какво изразяват, могат ли да бъдат други, какво пречи за по-ясното им изразяване и пр.) Можете ли да потърсите “корените” на:

• стеснителността

• веселостта

• недоверчивостта

• самовлюбеността

• гордостта

• виновността

• отчаянието

• оптимизма

• любознателността и пр.

2.Как си представяте характера на човека, в чиято душа доминира (преобладава) чистото познавателно отношение, т.е. разсъдливостта? Как изглежда отстрани такъв човек, приятно ли ще ви бъде да сте в неговата компания? Познавате ли такива хора в “реалния живот”, в действителността? При вас лично проявява ли се подобна тенден-ция на душевността? Добре ли е на млада възраст да си разсъдлив човек?

3.Опишете хората с доминиращо ценностно отношение към “нещата от живота”. Какви черти се проявяват при тях в резултат на прекалено развитата им чувствител-ност? Вие лично предпочитате ли тези хора пред “прекалено разсъдливите”? Какви са недостатъците на едните и другите? Можете ли да дадете някакъв съвет на “емоцио-налния човек” – в смисъл как да “преодолее” едностранчивостта си?

37

4.А “практиците” и “практичните”? Практични ли са разсъдливите? А емоционални-те хора? Вие лично практичен човек ли сте? В какво се изразява практичността нап-ример в ученето? А непрактичността в същата област? Може ли да постигне успех в живота си емоционалният непрактичен човек и в какъв смисъл? А практичният раз-съдлив човек? А непрактичният разсъдлив “труженик”?

5.Направете упражнението “Жизнените цели” от практикума. Забелязахте ли при провеждането му кои от вас “залагат” повече на разсъдъка, кои на чувствата, а кои на чистата практичност, на действието? Какви са предимствата и недостатъците на всяка група хора поотделно?

6.Може ли човек да променя общата си нагласа (доминирането на един от трите коренни момента) или това е вродено, зависи от това с каква душа “разполагаме” и значи нищо не може да се направи?

38

7. Моят “Аз” – разбирам ли го?

Човекът е непосредствено единство на душа и тяло: душата живее чрез тялото, а тялото ни подкрепя душата в нейните опити да постигне пълнотата на живота, да се преизпълни с автентичния живот. От друга страна погледнато, тялото има за свой представител в душата на човека несъзнаваното, явяващо се в някакъв смисъл дъл-боката основа на душевния живот. Ако при човека несъзнаваното можеше да наложи своята пълна власт над душата, то това би означавало той да стане животно в пълно-то значение на тази дума. Благодарение обаче на “нещото”, наречено Аз, ние все пак успяваме да запазим своята човечност, от което пък следва, че Аз-ът очовечава на-шата несъзнавана природа, непрекъснато придава посилната за отделния индивид и изключително оригинална човечност. Именно по тази причина се налага да започнем своя анализ тъкмо с отговор на въпроса

7.1.Аз-ът – какво е това?

Вече си даваме отчет за това, че Аз-ът е действителен център, “ядро”, средото-чие на душевния живот на човека, фокусът, в който всички без никакво изключение душевни сили се пречупват, получавайки определена насока, той е властващата инс-танция на душата, която или налага себе си и своето единство, или пък не успява да изпълни тази своя интегрираща роля, което довежда до разпиляност, хаотичност, не-балансираност на душевните прояви, до загубване на целостта и самата жизненост (“здравето”) на душата. Когато обаче Аз-ът се справя с ролята си, това води до хармо-низиране на душевния живот, Аз-ът тогава отстранява “грапавините” в него, работи за регулиране на непрекъснатите противоречия и само така внася мир в душите ни. Това са изводи от вече казаното – нали започнахме с отговор на въпроса “А кой съм аз?”?! – и затова сега можем да тръгнем от по-твърда основа в своите търсения нататък. Ние непрекъснато казваме това аз: “аз мисля”, “аз искам”, “аз чувствам”, “аз мо-га”, “аз помня”, “аз желая”… – и това е съвсем естествено. Не може да има мисъл нап-ример без “аз”, който да мисли (или да я измисля!), не може нещо да се иска без да е налице искащото в лицето на един знаещ какво иска Аз, не можем да си представим какво е това чувстване без да го свържем с един “аз”, който да е овладян от едно иск-рено и дълбоко чувство и т.н. На онези, които (неизвестно – или по-скоро прекалено известно! – защо) се дразнят от изтъкването на “някакво си” Аз - и затова вместо “аз” предпочитат да казват безличното “ние”: “ние мислим”, “ние можем!”, “ние смятаме” и пр.! – сме длъжни да кажем още сега, че Аз-ът е истинското богатство на душата, той е свидетелство, че тази душа и този човек държат на себе си, не си позволяват да се крият зад безличното “ние” – и затова чувстват своята мощ и превъзходство, самос-тойната си ценност, уникалността и свободата си. На тази основа подобни хора би трябвало да се запитат “Какво е станало с моя Аз?” или “Дали аз изобщо съществу-вам?” – щом не подозирам за себе си, щом с такава лекота се отказвам тъкмо от са-мия себе си! И ако успеят да разберат, то вероятно ще онемеят от трагичността на онова, което ги е сполетяло, от жестоката съдбовност на онова, което са направили със себе си.

39

Ние сме обречени да си даваме непрекъснато сметка за едно: моят Аз е мое творение и постижение. Той не ми е даден наготово или по рождение, аз самият съм изцяло отговорен за това, което става с мен самия. Всеки човек сам избира какъв ще бъде съобразно степента, в която е постигнал свободата си – или е овладян от нейния вечен и божествен дух. На всеки от нас Бог е дал “само” това: живот и време и ни е оставил възможността да правим с тях каквото искаме; затова всеки човек изцяло е отговорен за това, което е направил със себе си, за онова, което е и което ще бъде по-нататък. Ако не съзнаваме във всеки миг тази проста истина (и затова непрекъснато се оправдаваме, т.е. хвърляме вината върху някой друг или пък върху “обстоятелства-та”!), то нашият Аз е избягал от своята мисия, изневерил е на себе си и се е подхлъз-нал по път, който не води доникъде. Или по-скоро води само до нищото на един неиз-живян живот.

Впрочем, това е интересна тема за обсъждане, даденото тук разбиране просто провокира един разговор върху нея, в такъв разговор могат да се прояснят основните гледни точки спрямо своя Аз – както и да се открие смисъла, която всяка от тях носи в себе си. Нали най-лошото, което може да ни се случи е по всеки въпрос на психологи-ята да бъдем бездушни “единомишленици”?! (Впрочем, мислят ли изобщо ония, които си позволяват лукса да мислят еднакво?) И така, нека да продължим с неизбежния въпрос

7.2.Как съществува автентичният Аз?

Ще наричаме “автентичен” или “истински” Аз-ът, който живее пълноценен и хармоничен живот, който се справя със задачата си и при това умее да постига цялос-тната, неощетената с нищо душа и личност. По идея да си човек означава да бъдеш автентичен и дори горд Аз, който е преизпълнен с живот – и с най-важното, с удовлет-вореност от живота. Значи такъв човек не страда от тежестта на живота, а е превър-нал живота си в наслаждение, в онова, което древните с основание са наричали бла-женство или дори благодат (получена обаче не по “снизхождение” от боговете, а из-цяло заслужена!).

Много ли е това, което се иска от нас – да се стремим към автентичния живот? Не е ли непосилно тежка една такава задача? Това, че вероятно малцина постигат описаното по-горе състояние може ли (трябва ли?!) да ни изпълни с отчаяние, с чувст-во за безнадеждност? Или ще ни активира към постигането на нещо много повече от това, което “и така си имаме”? Въпросите могат да бъдат бе край – щом веднъж сме се издигнали до тях, щом сме осъзнали задачата на живота си. А отговорите ще ги да-ва всеки един от нас с течение на времето и то не иначе, а тъкмо с живота, който сам си е избрал… Когато човек е наясно със своя Аз той всъщност е наясно със себе си. В отдел-ното (която и да е душевна сила – мислене, чувстване, влечение, воля – “просветва” Аз-ът, но това е, така да се каже, отразена светлина. Аз-ът обаче е източникът на тази светлина, подобно на Слънцето, около него се въртят “планетите”, душевните сили и различните функции на психиката ни. Излиза, че душата в своята цялост е “планетна система”, чиито център е Аз-ът, самосъзнанието. Изправени сме пред невероятно трудната задача да проумеем този Аз – до степента, до която това е по силите ни.

40

Да можеш с право да казваш “аз” означава да съзнаваш себе си, да си наясно с онова, което наистина си, т.е. да “имаш” самосъзнание. Другояче казано, да си АЗ в своята индивидуалност, уникалност, “безподобност”. “Аз съм Аз” – това е формулата на самосъзнанието, чието определение е ясното съзнание за себе си, за своята душа и своето тяло с всичко онова, което им принадлежи като раз-личност, неповторимост, самобитие. Всичко останало извън този суверенен Аз е “не-Аз”, т.е. е друго, не-мое, чуждо, външно – дори и любимият човек не съвпада изцяло с мен самия; ние се до-пълваме, но не сме едно и също нещо, а всеки един от нас в любовта запазва своята личностна неповторимост и дори я дообогатява неимоверно. Аз-ът е душевната инс-танция, която се разпорежда и контролира (по идея, но не винаги става точно така!) душевния ни живот, помирява по свой начин несъзнаваното с горните “пластове” на душата, преодолява конфликтите между душевните сили и хармонизира техните иска-ния.

Всяка личност има свое особено, лично самосъзнание, което я прави тъждест-вена на самата себе си, относително устойчива и неповторима, в някакъв смисъл не-подвластна на времето. (Нали и старецът дълбоко в себе си не е друг човек, а е няко-гашният младеж, сега страдащ по младостта си, чийто дух обаче трябва да е съхра-нил в себе си!) И така, Аз-ът е съзнание за себе си като уникална личност, която раз-полага с тази конкретна душа. Но

7.3.Какво стои зад простото “Аз съм…”?

Когато стане дума за някоя негова душевна особеност, човек обикновено (нап-ример) казва това: “Аз съм умен” или “Аз имам ум”. Каква е разликата между тези ина-че така безобидни “Аз съм” и “Аз имам”? “Аз съм” като форма на изразяване означава, че този човек разглежда своите душевни сили (мислене, честване, воля) като необходими прояви на своя Аз, органич-но произлизащи и дължащи се на него. “Аз съм мислещ, умен, съзнателен” означава, че мисленето, умът, съзнанието не са нещо, наред с Аз-а съществуващо, а че са сле-ти с моя Аз, тъждествени са с мен самия, че са този Аз, а пък той е мислене, ум, съз-нание. Аз самият “сега-и-тук” съм това мое мислене, то не е “нещо”, външно прибаве-но (“пришито”) към Аз-а, а съвпада с него; Аз-ът е идентичен със своето мислене и мисъл. Следователно те не могат да се разглеждат като две различни “неща” (от една страна един Аз, а от друга – мисленето), встъпили в някакви външни отношения по-между си. Напротив, един такъв Аз разбира мисленето като вътрешна трансформация на самия себе си и като своя органична проява и изява. Той не се чувства отчужден и противостоящ на мисълта си, а е “извор”, от който бликат тези мисли, той е техен “ро-дител” или творец. В мислите си този Аз вижда и усеща самия себе си, те са негово лично и отговорно дело. Те са му интимно близки, скъпи, съкровени – защото са поро-дени от него, защото са негов плод.

Затова той, казвайки “Аз съм мислещ”, изцяло гарантира и удостоверява своята принадлежност към мисълта си и нейната родственост с него самия, неразделната общност на двете, естествената им идентичност. Този Аз изцяло стои “зад” своята ми-съл – защото тя го владее точно толкова, колкото и той разполага с нея, тук е налице някакво “вживяване” на Аз-а в мисълта, което е признак на един автентичен, изразил

41

себе си в автентична мисъл Аз. Накрая това “съм” означава битие, т.е. съществуване-то на Аз-а е немислимо извън мисленето, а съществуването на дадена мисъл е дъл-бока проява на живота на самия Аз. Следователно възникнало е ново битие, в рамки-те на което съ-съществуват един Аз и мисълта на този Аз. И затова когато някой отст-рани погледне на случилото се, ще каже: “Да, той е мислещ човек!”, но никога няма да каже: “Той има мисъл”. (Същите разсъждения, същото разбиране е валидно в още по-голяма степен и в изразите “Аз съм чувствителен”, “Аз съм волева личност” и пр.) Вижда се, че е трудно да се разкрие изчерпателно огромния смисъл, който е скрит зад това просто “Аз съм”, но значи ли това, че трябва да се отказваме от него?

7.4.Кога Аз-ът казва “имам”?

В светлината на казаното можете ли самостоятелно да вникнете в смисъла на другата, на “Аз имам-формата”? Тя не е това, което “Аз съм-формата” изразява, тя е точно обратното на нея. При нея Аз-ът не се справя с ролята си – тогава как разглеж-да мислите си един такъв неавтентичен Аз? Да кажеш: “Аз имам мисъл!” е нещо раз-лично от “Аз съм мислещ!”, какво всъщност казва оня, който си го позволява? Вероятно формата “Аз имам” показва някакъв основен дефект на Аз-а, който не разбира себе си и не е наясно с това, което всъщност е. Ще кажем само това, че мис-лите, чувствата, волята на такъв Аз са се превърнали в откъснати от него “сателити”, “спътници”, кръжащи в хаотични орбити от него, те в крайна сметка водят някакъв соб-ствен живот, независим от Аз-а и от неговата продуцираща активност.

В същото време естествената човешка мисъл необходимо произлиза от Аз-а. Тя е проекция на тази Аз в перспективата на бъдещето и затова без него нищо не представлява. Тя е жива мисъл само в своето единение и цялост с Аз-а, откъдето по-лучава своите импулси за живот. Аз-ът ражда мислите си съобразно своя мисловен хоризонт, - има ли го това при “Аз имам-формата”? Дали Аз-ът, който си позволява да каже “Аз имам мисли”, не смята своите мисли по начало за мъртвородени, нежизнес-пособни, непълноценни, безкрайно бедни (ако изобщо са негови!) или пък – за “взети назаем” отнякъде, присвоени, научени наизуст, прибавени към него с пълно безразли-чие към тях и пр.?

Достоен ли е за мисленето казващият “Аз имам мисли”, разбира ли той какво е мислене? Почувствал ли е някога в себе си живия порив на самостоятелната мисъл, раждаща се мъчително от недрата – или такъв се “препитава” само с чужди мисли? Има ли особена полза от книжното знание и мислене? Разпознавате ли (в живота, в образованието, в науката) шарлатаните, чиято глава не е родила нито една оригинал-на мисъл и които се представят за “учени” и “знаещи” само чрез придобити по незако-нен начин (наготово!) чужди мисли? Но нека засега да спрем дотук… ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Опитайте се да определите кои от изразите (с “форма съм” и с “имам-формата”) ви звучат “по-непринудено”, по-естествено, по-близко до вашето лично разбиране:

42

Аз съм мислещ – Аз мисля; Аз имам мисъл; Аз съм съзнателен; Аз съзнавам; Аз имам съзнание; Аз съм умен; “Аз умнея”, умувам; Аз имам ум; Аз имам воля; Аз съм личност с воля; Аз съм волеви човек; Аз съм чувствителен; Аз чувствам; Аз имам силна чувствителност; Аз имам чувства и емоции; Аз съм страстен; Аз имам сил-ни страсти; Аз си въобразявам; Аз съм фантазьор; Аз имам прекрасни мечти; Аз мечтая често; Аз съм паметлив; Аз имам добра памет; Аз съм влюбен; При мен дойде любовта и т.н. Подчертайте избраните от вас по-подходящи, по-“естествено звучащи” изрази. Можете ли да си дадете отчет каква е ситуацията във вашия Аз – като използвате по-лучените резултати от този тест? Вярно ли е това, което тестът ви дава, или той гре-ши? Дали пък тук не става дума за изцяло несъзнавано отношение?

2.Как си обяснявате това, че и мъже, и жени еднакво казват “аз”, въпреки че ду-мата е от мъжки род? Защо само “отстрани” (по повод на други хора, но не за себе си) казваме родовите форми “той”, “тя”, “то”, но “аз” е само една неизменна форма за всички? Защо няма дума “аз” и от женски род, това пропуск на езика ли е?

3.Дали честата и непрекъснатата употреба на думичката “аз” не е белег за нес-кромност, за известна самонадеяност и “горделивост”, за прекалено самочувствие? Дали скромните хора и тези с нормално самочувствие не обичат да казват така често думичката “аз”? Пропускането й (вместо “аз мисля” казваме “мисля”!) само за краткост ли е или има и психологически смисъл? Ако има – какъв е той?

4.Какво по ваше мнение символизира честата употреба на думичката “ние” вместо прекалено личното “аз”? Дали хора, които предпочитат да казват “ние” вместо “аз” не са егоисти за разлика от другите, влюбените в своето суетно аз (“ego” значи тъкмо “аз”!)? Как могат да се нарекат “неегоистите”, какво е станало с техния Аз?

43

8.Кога Аз-ът страда?

От Аз-а никой не може да “избяга” или да се “скрие”. Неговият Аз съществува дори и човек да не подозира за това – та нали Аз-ът съм аз самият? Какъвто и да съм – с ясно, неясно, “бистро” или “мъгляво” съзнание за себе си, дори и да съм изпаднал в някакво състояние на “безпаметност”. Но на Аз-а могат да се случат ред премеждия или изпитания по пътя към неговото истинско назначение. Затова нека да се запитаме така:

8.1.Как идва “объркването” на Аз-а?

Аз-ът съзнава, чувства, преживява, съхранява чрез паметта устойчивото и зна-чимото в своите състояния, използва силата на въображението или енергията на во-лята, съпротивлява се или приема нахлуванията на несъзнаваното. Аз-ът не е меха-ничен продукт или пък прост сбор от многообразните действия на душевните сили, но той в определени случаи може да стане това – и тогава имаме един Аз с неблаговид-на, неподобаваща за естеството му роля. Какъв е този Аз? Един зависим и производен Аз, който е загубил – или още не е намерил – спо-собността си да направлява и обединява душевните сили и затова няма власт над тях, е пасивен, страдащ Аз. Такъв Аз се е оставил на произвола и хаоса на спонтанни-те пориви на душата и най-вече на стихията на безсъзнателното. Нали в някои случаи казваме: “ТО е по-силно от мен!”: когато става дума за някакъв душевен проблем, например този, че по няколко пъти се връщаме да проверим дали сме заключили вра-тата, въпреки че иначе добре знаем, че сме я заключили?! Това “ТО” е именно несъз-наваното, “Id” на Фройд, или тук имаме негов ефект.

Аз-ът обаче по естеството си е инстанция, която притежава свой собствен ре-сурс, макар че черпи енергия от потенциала на душевните сили, с които разполага. Истинският, отговарящ и адекватен на предназначението си Аз е самата активност, която внася ред, равновесие и помирение в живота на душата. Следователно той не е проста резултантна от действието на душевните сили, а е нещо много повече от това. Липсата на обединяващ и насочващ център на душевния живот води до разконцент-рираност, до отсъствие на посока, до вземане на превес от страна на някоя душевна сила, която е успяла да стане хегемон и тиранин. Ясно е, че такъв един Аз неизбежно е станал слуга, удовлетворяващ капризите на господаря (например разсъдъкът при прекалено разсъдливите хора вероятно е станал техен тиранин, а те – негови слуги!).

Това, че често в действителност е станало точно така при много хора съвсем не означава обаче, че Аз-ът друго не може и да бъде. Личностите с такъв Аз могат да бъдат уподобени на река без твърди брегове, която се разлива навсякъде в низината, разпилява водите си, опропастява плодородни земи и образува вместо тях блата и тресавища. Личност с подобен Аз губи своя вътрешен потенциал и своята енергия в безсмислено линеене на душата, чието иначе чист, кристално бистър поток е отишъл да запълва вредни и опасни блата, тресавища и застояли води (в които се чувстват уютно единствено грозните чудовища и влечугите!). Подобни състояния на душата, чиито Аз е допуснал такова опропастяване на своя потенциал, неумолимо водят до

44

кризи, вечни проблеми, трудности от различно естество, до душевни заболявания и страшни изпитания.

Затова познанието и откриването на собствения Аз, на своя личен и отговорен Аз, е първостепенна грижа за ония индивиди, които искат да живеят пълноценно. Тех-ният стремеж е един: да бъдат наясно със себе си, т.е. да укрепват своя Аз. Но що се отнася до другите, които са успели да объркат действията на Аз-а, то при тях е нале-жащо да се запитаме:

8.2.А какъв е коренът на проблема?

Най-напред това “имам”, за което вече стана дума, изразява точно корена на проблема за такива хора: те наистина имат, но не нещо друго, а едно неадекватно, неавтентично, неподобаващо отношение към своя Аз. Това означава: те не са успели да бъдат и да отстояват себе си, своя самобитен и неповторим Аз, своята “сам-ост”, “себе-стност” (както понякога казват философите, а след тях и някои психолози). Тях-ното “имам” е дошло да замени онова “Бъди себе си!” (Аз) или “Стани какъвто си!” (Гьоте), което е същност на уверения и свободно разполагащият със себе си и с живо-та си Аз.

Това, което наистина “притежава” един човек е само неговия Аз и душата на то-зи Аз, разглеждана като цялост (а не продрана черга!), органически образувана “око-ло” този Аз. Така отделните душевни сили вече не са притежание или “имане” на един слаб Аз, те не са отделени от него, а са този Аз. Който, от друга страна, по естествен начин се проявява чрез и в тях – защото те са единно битие, бидейки проникнати едно с друго и затова неотделими.

Аз съм това мислене, чувстване, воля. Благодарение на своето мислене, чувст-ване, воля съм това, което съм – и което искам да бъда. Аз-ът навсякъде носи своите душевни функции или сили подобно на аура или ореол – затова не може да бъде не-що “извън” или “покрай” тях. Той е тяхна субстанция, най-дълбока същност на човеч-ността в нашите гърди. Как обаче се постига това, или

8.3.Как да се самоосъзная?

Не е случайно традиционното отъждествяване на Аз-а и самосъзнанието – или поне приемането, че самосъзнанието олицетворява Аз-а, явявайки се негов “фокус” или “призма”, която всичко пречупва през себе си. Какво по-точно значи това? За да реализира себе си като Аз, като направляващ и хармонизиращ център на душата, Аз-ът се опира най-вече на ресурса на само-съзнанието. На ниво Аз чрез съзнаването отделните душевни сили се проявяват като познати и осъзнавани, т.е. те вече не са слепи и смътни желания, влечения, копнежи, импулси и пр., а са сили, “впрегнати” за постигането на истинските цели на Аз-а. Да зная, да съ-знавам какво искат и каква е силата на моите душевни способности (и на дълбинните, несъзнавани по принцип енергии и подбуди) означава да си осигуря възможността за контрол и власт над тях. В противния случай не аз, а те ме владеят, а аз съм станал тяхна жерт-ва или съм просто техен слуга. Не-съзнаването означава, че някаква душевна сила или някакъв неизвестен за мен импулс (комплекс, натрупано образование в дълбините

45

на “ТО” в резултат на минали изтласквания) подмолно контролира Аз-а, а той не знае това, т.е. станал е зависим, “безволев”, апатичен, “робуващ” и пр. Такъв Аз непълно-ценно изпълнява ролята си на Аз. Но тук има и нещо още по-опасно. Станало е така, че Аз-ът съзнава и владее само една “част” на душата (при то-ва неимоверно “изкривена”!), а друга нейна “част” е започнала – поради “изпадането” й от орбитата на Аз-а – да придобива самостоятелно значение и сила извън системата на този Аз. Започнал е да се образува несъзнаван втори център на душата, тя се е “разцепила”, което в крайна сметка може да доведе до “разкъсването” на душата и на личността. Целостта на душата, първото условие за пълноценното й съществуване, е изправена пред фатално изпитание, поради което под въпрос е поставен животът й. Това т.н. “шизофренно” (“шизофреногенично”) състояние, което е тежка разруха на душата и личността, я поставя пред неописуеми психични и житейски страдания, това е път към “лудостта” (в крайна форма), която е непоправим провал на човека. Ясно е, че тук не става дума за това, че безсъзнателното като такова (“ТО”) по самото си естество е извън системата на Аз-а. Бидейки изцяло несъзнавано, “ТО” е другият (освен съзнанието, опитващата се да се проясни представа за свят) полюс на душата. А между тях е разположен техният център, балансиращата инстанция, наре-чена Аз и опираща се на целия потенциал на единната душа. Аз-ът е “мензура” или дори “цензура” (Фройд), която пропуска или спира въздействията, тръгнали от единия полюс на душата към другия. Единствено чрез осъзнаването, което ни дава информа-ция що за въздействия са те, какво точно представляват и какво искат, Аз-ът има въз-можността да решава кое да пропусне и кое да спре, да го “изтласка” и върне обратно – там, откъдето то е дошло.

Аз-ът в този смисъл се оказва нещо като “регулировчик” на кръстопът. Тази аналогия точно илюстрира ситуацията, в която се намира всеки Аз: да регулира въз-действията, идещи от двете страни и устремени към противоположната посока. Един разстроен, “разцепен”, не функциониращ добре Аз обърква движенията на кръстопътя – защото е загубил критерия и оценката какво може и какво не бива да преминава. А следователно е безсилен, пропуска каквото му скимне или както дойде, случайно, без разбиране и осъзнатост (все едно че кръстопътят е обвит в непрогледна мъгла!). Още по-лошо става тогава, когато от едната или другата му страна се е образувал някакъв “втори Аз”, който не е истинският, а е вторично образование, имащо възможността и силата да упражнява контрол по друг начин в сравнение с обичайния за истинския Аз. (Какво става когато регулировчиците на кръстопът с усилено движение са двама и всеки дава различни команди всеки може да си представи!).

Тогава хаосът и суматохата в душевните движения на такава болна, разстроена душа става пълен, настъпило е душевното заболяване, изгубена е – понякога безвъз-вратно – балансиращата функция на нормално действащия Аз, който иначе съумява да се справя с противоречията, пречките, дисбалансите, с прекомерно нарасналите претенции и сили от страна на някоя “част” на душата. Съзнаващият ясно ситуацията в душата Аз, Аз-ът с развито самосъзнание, което притежава силата да регулира стройно и ефикасно движенията и да внася ред в душевната динамика, осъществява своята незаменима роля благодарение на съзнаването. Такъв Аз съумява да се спра-вя с тъмните и подмолни сили на душата, които се домогват незаслужено до властта над нея и над човека.

46

Ние тук не можем да се задълбочаваме повече – за да не се озовем незаконно в полето на философията. Да запомним обаче основното: Аз-ът “притежава” механиз-ма на осъзнаването, явяващ се ресурс на неговото самосъзнание, чрез който осъщес-твява себе си като действителен център на душевния живот и властваща инстанция на душата. И другото: осъзнаването на всяка от атакуващите Аз-а душевни сили, поз-наването и признаването на й за налична и действаща, е предпоставка за съотнасяне-то и съпоставянето им, т.е. за тяхното балансиране и хармонизиране. За да изпълни незаменимата си роля Аз-ът е подпомаган от самочувствието, своеволието, самоуве-реността и пр., които са “представители” в него на другите душевни сили, бдящи за ненакърняването на правата им. Но да се запитаме

8.4.Дали душата ни търпи насилието?

Всяка проява на душата може да бъде осъзната, макар че много често меха-низмът на осъзнаването е противоположен на нейната собствена природа, на вът-решното й естество. Какво например означава едно чувство да бъде осъзнато? Може ли “съзнанието за чувство” да изчерпи естеството, същината на едно живо чувство? Дали вътрешното естество на чувствата не се съпротивлява и не се поддава на разг-леждането, което осъзнаването иска да постигне? Аз-ът затова разполага с още един ресурс (притежаващ възможности, които пряко се синхронизират с вътрешната приро-да на чувствата), и това е самочувствието, “чувството за чувство”. Какво прави са-мочувствието? Как се постига разбирателство между тези две велики сили на душата и човека – съзнанието и чувствата, умът и емоцията? Нека отговорът на тези въпроси бъде ваше собствено достижение. Аз-ът, който се вслушва в поривите на своите душевни потенции и следовател-но не е едностранчив и едноизмерен, е развит и разумен. А също и свободен: душата не търпи произвола и насилието. Един такъв Аз, зачитащ свободата, успява безболезнено да преодолява конф-ликтите на душата или да избягва гъвкаво опасността от задълбочаването и изостря-нето им. Той не оставя никоя своя душевна сила да страда. А тя страда тогава, когато е пренебрегната и незаслужено потисната, когато е обидена или пък – без вина нака-зана. Опасността от задълбочаването на душевните конфликти става застрашителна (и тогава душевният мир е поставен под въпрос!) ако даден Аз си позволява произвол спрямо своите душевни сили. Сиреч когато постъпва неадекватно спрямо тях, а значи игнорира някоя от тях за сметка на толерирането на други, произнася се несправед-ливо, позволява си да е груб и ненужно строг към тях.

Самият факт или наличието на такова неподобаващо отношение на Аз-а към неговите душевни прояви и към заложбите му (самите душевни сили и тяхната енер-гия) вече е симптом на душевна криза, която предвещава провал на самосъзнанието, на Аз-а и на личността. Такъв провал неизбежно настъпва ако Аз-ът не намери сили да надмогне кризата, да открие причините, неумолимо пораждащи я, ако допусне тази тенденция в дейността и активността на Аз-а да стане устойчива, трайна, постоянна. Ако това последното се случи душата няма друг изход освен да търси спасение в бо-лестта, явяваща се последна възможност пред нея.

47

8.5.А какво представляват душевните кризи и болестите на душата?

Ясно е какво: болестта се оказва бягство на душата от контрола на един несп-раведлив и неразбиращ Аз и косвено – наказание на Аз-а, който е длъжен да извлече от него съответните поуки (стига да не е станало късно за това!). Следователно ду-шевната криза е симптом, а болестта е категорично доказателство за дълбоката вът-решна потребност от прераждане на този неадекватен Аз, т.е. за потребността от раждането на нов Аз. Болестта е опит за самостоятелно трансформация на Аз-а и бунт на душевните сили срещу техния Аз, който не може или не иска да ги разбере. Душевното заболяване е дълбоко разтърсване на душевните пластове подобно на земетресенията, които са неизбежни когато в земните недра се е натрупало страшно напрежение и огромна енергия. Както земетресенията, които понякога предизвикват взрив с колосална мощност и истинска катастрофа, така и някои разтърсвания на душевните пластове са напълно опустошителни, а страданията на душата – неописуеми, жестоки, представляващи страшна трагедия за живия и страдащ човек, а също и за неговите близки. Лечението на такъв човек от разбиращ психотерапевт е помощ и подкрепа за неговата душа и за неговия разбит Аз. При него (психоанализата!) Аз-ът на болния намира опора в Аз-а на лечителя, за да намери собствени сили и от отломките да съгради нов, жизнеспо-собен, адекватен спрямо душата Аз. Разбира се, тук описваме екстремна и все пак рядко срещаща се (дали?!) в живота ситуация, което ни позволява да откроим същи-ната на душевните аномалии и болести. Обикновено човекът с душевни проблеми търси помощ на по-ранни стадии на заболяването, когато възможностите за лечение са значително по-големи – и, ако го направи, е постъпил разумно. Защото чакането, безразличието към своя Аз и подце-няването на съдбовността на ставащото в нашия душевен живот почти винаги, гаран-тирано се плащат на най-висока цена и дори с лихвите!

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Забелязвате ли душевните си проблеми, чувствителни ли сте към тях? Или смятате, че “душевният проблем за мен е нещо невъзможно”? А дали “човекът без душевни проблеми” просто не ги съзнава, въпреки че те си съществуват “някъде дъл-боко в него” Кое е по-лошото: да се “мъчиш” с душевните си проблеми или пък да не ги съзнаваш и така да си независим от тях?

2.Можете ли да споделите някои от душевните си проблеми с… учителите (и така те поне за известно време “да ви оставят на мира”!)? Има ли съвременният млад човек такива душевни проблеми, които не би споделил дори и с най-близките си хора? Какво трябва да направи такъв човек? Може ли вечно да се “заплита” още по-дълбоко в проблема, неподаващ се на споделяне? Дали тук помага по-голяма доза безгриж-ност?

3.Дали пък душевните проблеми не притежават свойството да се разрешават “ от само себе си”, т.е. с времето? Нужно ли е сега да се измъчваме от проблем, който след време неизбежно сам ще си “отиде” – и ние знаем това? Има ли опасност “оста-

48

вения на спокойствие” душевен проблем още да се изостря? Може ли в някой момент (вместо да изчезне!) да се появи с нова, още по-голяма сила? Тогава?

4.Естествено ли е между влюбените да съществува пълна откритост относно проблемите и на двамата? Когато крием свой душевен проблем дори и от любимия дали той не е най-сериозен? Или в реда на нещата е хората да имат тайни?

5.Ако приятелят (или приятелката) ви попита директно: “Мастурбираш ли?” как ще реагирате? А ако за това ви попита психологът, при който сте отишли на консулта-ция? Каква ще бъде разликата в реакциите ви и в трите случая (когато пита приятелят, приятелката, психологът)? Как си обяснявате различното – ако има такова?

6.”Силен”, “слаб” или “средно ниво” е вашият Аз по собствена преценка? А по известните ви преценки на другите (за тях можем и да се досещаме!)? Ако съществува несъвместимост в оценките кой тогава е по-вероятно да греши: “аз” или “те”? Кой по-добре знае и кой е “по-обективен”? Не са ли крайно спорни тези въпроси? Защо?

7.Направете упражнението “Изследване на особеностите на паметта” (“за вам-пирите”) по начина, по който там е посочен (за това трябва да се погрижи вашият пре-подавател). Можете ли при обсъждането да направите обобщение за самосъзнанието (Аз-а) на лицата, които са участвали в него, за тенденциите в проявите на техния Аз?

49

9.Какво иска моето тяло?

Всяка психология, която разглежда душата откъснато от живота на тялото, до-пуска грешка, коварно недоразумение, водещо до абсурди: човекът е цялост и взаим-на проникнатост на тяло и душа, ние не сме ангели, тялото ни е част от нас самите и не може да бъде пренебрегнато в науката също толкова, колкото и живота ни – тук, на тази земя, под това прекрасно небе. Тялото и душата ни са така дълбоко свързани, че тях ги разделя само смъртта.

Живеейки, сме длъжни да се вслушваме в своето тяло и да го разбираме. Ако го пренебрегваме, трябва да знаем, че тялото има силата да ни отмъсти и да ни при-нуди да го слушаме. Ако обаче овладеем силата, с която то е преизпълнено, ще ум-ножим потенциала си и ще се проникнем от усещане за неизчерпаема мощ

Тялото на човека иска грижи (обличане, хранене, къпане), то ни “занимава” със себе си през целия ни земен път (настинки, стареене, болести, капризи), редки са ми-говете, в които то е доволно и ни оставя в покой. В някакъв смисъл тялото е като мал-ко дете, чиято “палавост”, “непослушност”, непресекваща енергичност и подвижност, отдаденост на игрите и капризите е добре известна на всички. Има ли нещо, което все пак не знаем за тялото си? Понеже то се вижда, дали има нещо, което може и трябва да се знае, макар че е невидимо за очите? Впрочем, дали наистина познаваме своето тяло, или

9.1.Каква е същината на тяло?

Струва ли си да се замисля за това? Замисляли ли сме се някога, и то съвсем сериозно, какво е това, човешкото тяло, каква е истината, скрита в него? О, да, разбира се, та ние едва ли за нещо друго толкова много мислим, при то-ва непрекъснато! “Какво да облека?”, “Дали съм красива днес?”, “О, ужас, прическата ми нещо не е наред!”, “Като че ли съм изморен?!”, “Как изглеждам?”, “Гладен съм, да-ли не е време да похапна нещо?”, “Боли ме врата, май съм настинал…”, “Студено ми е…” – ето съвсем малка част от вълненията и безпокойствата, които тялото във всеки миг поражда в душите ни. Но не за тях става дума, не това са мислите, който трябва да имаме за тялото си – и които наистина са ни жизнено необходими. Потребно ни е дълбоко разбиране за това, което наричаме тяло. Тялото също има своя “вътреш-ност”, невидима за очите и дори за съзнанието. То крие в себе си своя тайна, която трябва да разгадаем. (И при това тя съвсем няма анатомически измерения!) Заблуж-дават се ония, които си мислят, че тялото е само видимото, външността, повърхността на човека: в тялото е скрита най-дълбока същност и сърцевина, която не се достига лесно. Как да се доберем до нея? Единствено чрез интуицията, която ни казва истини, ненуждаещи се от доказва-не и разбирани пряко от сърцето. Анатомията и физиологията ни казват какво е тяло, но те никога няма да проумеят каква е истината на тялото. Философията обаче отдав-на е казала тази истина, а психологията я е потвърдила. Най-ясно от всички заявява тази истина Артур Шопенхауер (1788-1860), написал великата книга “Светът като воля и представа”. Какво ни казва той?

50

Загадката на тялото се разкрива чрез една дума: воля. И това е истина, която всеки разбира непосредствено. Същината на тялото ни е воля, но не каква да е, а во-ля за живот. А какво представлява тя? Волята за живот е безсъзнателна стихия, тя е самата жизненост, вкоренена в тялото или, което е същото, чиито израз (“обективация”) е тялото. Това означава, че волята за живот е сляпа, импулсивна, ирационална (неразумна), жадна, вечно стре-мяща се и ненаситна, непризнаваща нищо друго освен самата себе си сила на битие-то (съществуващото в неговата истина). В този смисъл тя е принцип на тялото, нача-лото, от което то иде, негова същност и най-дълбока основа. И тъй като нашето тяло не е друго, освен воля за живот, а, от друга страна, светът не фикция, а изпълненост с тела, то следва, че волята е същност на целия свят. Тя е силата, чиито израз е самият свят. Безсъзнателната воля за живот е непознаваема, тя се намира отвъд формите на познанието (мисленето, логиката). Тя е постижима само ирационално (понеже и нейната същност е от този род!), т.е. чрез чувството, усета, интуицията. Това означа-ва, че ако някой не чувства волята за живот у себе си, не вярва в нея, то на такъв не може да бъде обяснено, че тя съществува. Затова не от науката, а от изкуството (и от една философия, тази на Шопенхауер) можем да очакваме адекватното познание на волята: във вдъхновението и творчеството на гения самата воля достига до самопоз-нание, тя там сама себе си постига и изразява. Най-непосредственият и чист израз на волята за живот е музиката (представляваща наситен поток от чисти емоции), а въз-действието й върху душата може да бъде разбрано само ако се вземе предвид, че тя ни разкрива нашата дълбока същност. Сиреч истинското естество на човека, наречено воля за живот. Ето че се убедихме, че тялото не е нещо случайно и повърхностно, а е цяла една възвишена мистерия. И какво излезе? Да обобщим: волята за живот съответства на безсъзнателното, тя не е нищо друго освен безсъзнателен порив към живот на самото тяло. А пък тяло-то е материализация, носител и непосредствен израз на волята. Тялото е символ и въплъщение на волята за живот, с други думи, на безсъзнателното. Следователно тя-лото присъства в душата чрез безсъзнателното, то е негов представител, тук е скрита тайнствената връзка на душа и тяло.

Нашето време затова е наречено от един изследовател “шопенхауерова циви-лизация”, тъй като то вижда именно в тялото върховна ценност и ядро на своята кул-тура, на самосъзнание и мирогледа както на съвременността, така и на хората, които живеят в нея. Дали е прав?

9.2.А как да разбирам безсъзнателното?

Знаем, че психологията на д-р З.Фройд поставя в основата на душевния живот тъкмо интересуващото ни безсъзнателно. Ето че отново сме на почвата на психологи-ята – ако някому се е сторило, че сме я напуснали и сме отишли в полето на филосо-фията… Щом като безсъзнателното въплъщава и изразява собствения вътрешен живот на тялото, то от това изходно положение могат да се изведат твърде значими следст-вия. Първо, безсъзнателното е “мост” между тялото и душата, в него ние виждаме

51

липсващото преди звено между тях – осигуряващо единството на човека и личността. Второ, душата не е откъсната, изцяло самостойна и чиста същност, противостояща на тялото, а се намира в дълбока връзка и единение с него – макар че не е обречена вечно да му служи (както смятат материалистите!). Трето, безсъзнателността (т.е. не-що, което по начало и пряко не може да се знае) на жизнеността, виталността, въплъ-щавана от тялото, е основната причина, предпоставяща невъобразимата трудност на изследванията върху безсъзнателното, осъществени все пак през ХХ век. Накрая именно затова тези изследвания и достижения са станали един от символите на този век наред с откритията в ядрената енергетика, компютърната технология, космонавти-ката и, уви, несрещаните по-рано в историята изстъпления на доктрини като комуниз-ма и фашизма. Не е случайно споменаването на последното: и фашизмът (национал-социализмът) и особено комунизмът в крайна сметка са различни по характер и насо-ченост изблици на безсъзнателни, ирационални и разрушителни сили, коренящи се в дълбоките пластове на душата и човека, които – подобно на един бесовски нагон към смъртта! – при благоприятни условия излизат на повърхността. Дали нагонът към смъртта не е опакото на великия нагон към живота, свързан с волята? Безсъзнателното чрез тялото реализира себе си, а животът на тялото се свеж-да до непрекъснатото искане, до сляпото желание за удовлетворение. Затова нека да си зададем въпроса

9.3.А какво искат тялото и безсъзнателното?

Това е въпрос, на който ние вече почти знаем отговора – и ние дължим този от-говор на идеите на Шопенхауер и на изследванията върху безсъзнателното, осъщест-вени от Фройд и последователите му. Тялото иска да живее, тази воля за живот е дълбок израз на фаталната за тя-лото преходност и тленност, който по парадоксален начин я потвърждава и доказва. Тялото е предопределено да умре без да остави и следа, отпечатък върху земята и върху света, то е обречено да се превърне в пръст, в тор, добре обработена от черве-ите. Тази негова неотвратима орис го кара да превърне именно живота в свой шанс и в своя съдба, а също и в свой принцип. Страстната жажда да живее колкото се може повече и по-пълноценно, не пропускайки нито миг, е един вид компенсация и замести-тел на предусещаната от него участ да умре; тук се крие трагичния привкус на тази всеотдайна привързаност на тялото към живота. Краят, за който е родено тялото, го принуждава да се държи здраво за живота: защото тялото, впрочем, друго няма и не може да има.

Със смъртта и разпадането на един организъм и на едно конкретно тяло живо-тът, вечната виталност, жизнената сила сама по себе си няма да пресекне, но именно обречеността на това конкретно тяло в крайна сметка завинаги да се раздели с живота го кара безкрайно силно да обича живота, да е влюбено в него. Волята за живот е вечна и неунищожима сила на живота, но преходни и смъртни са индивидите, посред-ством които тази воля реализира себе си. Затова всяка индивидуална воля у човека е така жадна и ненаситна спрямо живота – в своя копнеж и страст по него, затова тя е неизтощима в своя порив да живее, в своя потенциал, служещ само на живота. Затова всичко онова, което служи на живота, което по естеството си е живот или пък само го

52

наподобява, е безсъзнателно желано от волята, тя има неоспорим нюх към тези неща. Ето че се приближихме до отговора на въпроса какво желае безсъзнателното, какво иска тялото и неговата воля. Безсъзнателното иска само едно нещо: удоволствия, и съответно бяга неудър-жимо от неудоволствието и страданието, болката. Удоволствието има тази особеност, че създава усещането за пълнота на живота, в удоволствието като че ли самата жиз-неност потвърждава себе си. Затова безсъзнателният живот на тялото има един единствен център и една единствена грижа: удоволствието. Тялото е страстно влюбе-но в удоволствието, то, впрочем, и няма друг избор: удоволствието гарантира, че жи-вотът е “тук при нас”, че не се разминаваме с него. Единствен съперник на удоволст-вието, що се отнася до неговата също така могъща интензивност, е болката. Но тряб-ва да прибавим и това: както тялото така всеотдайно се стреми към удоволствието, по същия начин то влага същата страст в бягството от болката. Болката е непоносима за тялото, но колкото повече се увеличава нейната непоносимост и абсурдност от гледна точка на тялото и на волята, толкова и с нарастването на желанието се повишава страстта и ангажираността, всеотдайността и отдадеността на тялото и на безсъзна-телното към удоволствието. Затова тялото иска удоволствия непрекъснато: по-малки и за предпочитане възможно най-силни, тук важи изискването колкото повече му да-ваме, толкова повече ТО иска, затова волята е неуморима в търсенето и получаване-то на удоволствия. Отговори ли това на въпроса “А какво иска тялото?”? Дали Шопенхауер и Фройд не се заблуждават нещо? Можем ли да приемем безусловно подарената ни от тях ис-тина? Ако нещо е истина, то трябва да бъде безусловно прието от всички: не истината зависи от нас, а ние от нея…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Какво чувствате когато сте “насаме” със своето тяло, например когато заста-нете… голи пред огледалото? Случвало ли ви се е да правите това? Можете ли да опишете преживяването си? Можете ли да допуснете друг да разглежда голото ви тя-ло – и как бихте се чувствали? Как си обяснявате срама на хората от голотата?

2.”Вълнуващо” ли е за вас да гледате голото тяло на някой друг човек? Обръ-щате ли внимание на телата на хората, които са около нас, какво най-вече ви впечат-лява в тези тела? Грижите си се за това вашето тяло да изглежда привлекателно? Как го правите?

3.Какъв е ефекта върху душата при човека, чието тяло е: а) изключително красиво; б) “прекалено грозно”; в) “с нищо не отличаващо се”? Можете ли да вникнете в преживяванията на хората, които страдат заради те-

лата си? А можете ли да разберете чувствата на ония, които са “влюбени” в своето тяло?

4.Как възприемате едно общество от… голи хора, например това на нудисткия плаж или пък в обществената баня? Как лично вие ще се чувствате ако се окажете в

53

такова “общество”? Какво си мислите за японците например, които имат обичай цяло-то семейство да посещава… обществената “смесена” баня? Дали това не е признак за “варварство”? Или пък то е израз на една друга култура, носеща в себе си принципно различно отношение към тялото? Дали освобождаването от срама, свързан с голотата на тялото, не е симптом за израждане на модерния човек - който все повече изпитва засилен интерес към своето тяло?

5.Можете ли да предадете с думи усещането, което дава на душата телесното наслаждение? Какво чувства тялото когато: а) изпитва удоволствие; б) изпитва болка; в) “с нищо не е заето” и вероятно “скучае”? Достатъчно познати ли ви са тези три със-тояния на тялото “от опит”? Отличава ли се вашето тяло с някакви особености в пре-живяването им? Дали на него не му е присъща засилена потребност от удоволствия? Или пък тялото ви по ваше мнение не само е способно да търпи болката, но и да на-мира някакво… удоволствие в нея? Това последното изобщо разбирате ли го? А оби-ча ли тялото ви да “скучае”?

6.До какво води неразбирането на естествения телесен живот, т.е. устойчивото потискане на желанията на тялото? Дали душата е по-свободна когато е… независима от желанията на тялото? Или, напротив, в този случай и тя страда, но не го съзнава? Имате ли силата напълно да отречете желанията на собственото тяло за удоволствия, т.е. да станете аскет? Защо, впрочем, тази дума няма… женски род? Случайно ли е това, или на жените не им е по силите да се откажат от телесните желания?

8.Има ли “мързеливи тела” или душата е отговорна за това, че едно тяло е ста-нало такова? Какво изобщо най-вече обича тялото – движенията или покоя? Какво из-разява “ленивостта” на тялото? Дали “ленивото тяло” по начало не е по-слабо, по-безжизнено?

54

10. Дали разбирам своята сексуалност?

Навлизаме в област на психологията, в която честността – най-вече пред самия себе си! – е първото условие за успешно движение напред. Ако тук си позволим да държим на своите предразсъдъци, ако не сме склонни да се отказваме от тях, ако се срамуваме и затова се опитваме да лъжем, ако държим на илюзиите относно себе си и ни е страх от истината, то по-добре да се върнем назад и да захлопнем зад себе си вратата на самопознанието, през която само бяхме надникнали! Желанието да разбе-рем себе си до своя корен, смелостта да гледаме право в очите дълбокото естество на човека – независимо какво ще ни се открие там – е другата възможност, която из-бират дръзките и всеотдайните, изцяло откритите и доверилите се на психологическо-то познание, т.е. стремящите се към пълната яснота и към цялата истина за човека, за себе си. Имаме ли такава готовност, ще вървим ли напред или ще се откажем?

10.1.Половата любов и сексът

Ще се спуснем ли в “подземията”, в дълбините, където е скрито неизвестното

или ще си останем на повърхността: за да не накърним душевния комфорт, в който пребивават плитките натури, с малко задоволяващите се, по просешки скромните в науката? Всеки решава за себе си: който не иска да ни последва, нека просто преско-чи тези страници!

И така, открихме, че принципът на удоволствието е единственото нещо, на кое-то се подчинява безсъзнателното, а също и тялото – ако погледнем в техните дълби-ни. Открили този принцип на безсъзнателното, свеждащ се до неутолимата жажда за удоволствия, потребно е да се запитаме: а кой род удоволствия обича най-силно тя-лото? Кое удоволствие е в състояние да задоволи най-пълно и истински неговата страст и любов към удоволствията? Тук отговорът е един: половата любов, използването на гениталиите (половите органи) – по израза на Кант и Шопенхауер – сексуалното удоволствие, търсенето и достигането до оргазъм, при който силата на удоволствието е несравнима с нищо дру-го (Ницше, Фройд). Наистина, наслаждението на тялото, желано от него според само-то му естество на безсъзнателно (на което тялото служи всеотдайно и изцяло!), дости-га най-голямата си интензивност и се усеща най-пълно именно при сексуалните нас-лаждения, при удоволствието, получавано от секса – и това нито един морализъм, толкова неуместен в науката, не може да отрече. Споменаваме това, защото особено на Фройд се е налагало да влага толкова усилия в защитата на една разбираема за всеки човек истина: че сексуалното удовол-ствие е най-силното и е най-привлекателно за безсъзнателното, и, респективно, без-съзнателно е най-желано от всички. Правил го е, защото това разбиране е било пос-рещнато с дружен вой на отрицание от всички моралисти и лицемери, с които и тога-ва, а и до ден днешен, се налага да се спори. Но тук трябва да уточним нещо, което не се разбира от защитниците на изначалната чистота и непорочност на човека: безсъз-нателното, заложено дълбоко в тялото и душата на човека, иска и се стреми към удо-волствия – и най-вече към онова от тях, което е най-пълноценно и силно! – а не чове-кът по принцип и не душата като цяло. Следователно с тази истина не се казва нещо,

55

което приписва “порочност”, изначално вродена в човека, а открива такава порочност и я определя като вътрешна сърцевина на безсъзнателното, което, впрочем, е част от нас самите, с която трябва да се съобразяваме. И друго нещо трябва да се знае: без-съзнателното е отвъд всяка оценка тъкмо защото е безсъзнателно. И затова тези, ко-ито си позволяват да го оценяват (“ТО” било такова и такова: “лошо”, “мръсно”, “по-рочно”, “животинско” и пр.) нека знаят: никаква оценка не може да засегне самото без-съзнателно (или тялото ни!), с нещо да му повлияе или да му навреди. Всяка оценка по начало се разминава, не може да докосне безсъзнателното точно затова, че то е безсъзнателно, т.е. не знае и не иска да знае “тези неща”; то си знае само едно, да ис-ка удоволствия, при това най-вече най-силните, именно сексуалните. Макар че в светлината на казаното е вече ясен, но нека все пак да поставим въпроса

10.2.Кои са ефектите на сексуалността върху душата?

Удоволствието е проява на телесен живот и на телесна активност, то трябва да бъде разглеждано каквото е, а изследователят е длъжен да се въздържа от каквито и да е оценки. Безсъзнателното следователно обслужва тази активност и я представя (изразява) в душата – бидейки неин фундаментален пласт, нейна основа. Импулсите, желанията и поривите на тялото се раждат в неговите дълбини, и стремейки се към изява и удовлетворение, дават своята категорична заявка пред непрекъснато заседа-ващия “симпозиум” (гръцка дума, означаваща “пиршество”!) на душата. На него са представени всички без никакво изключение душевни сили, а всяка от тях иска да на-ложи себе си, да направи своите искания решения на цялата душа. Безсъзнателното наистина не знае какво иска, неговото искане се проявява като сляпо влечение, като неосъзнат порив, но именно затова пък то е в състояние да представи силно и беза-пелационно своите искания пред душата. Тъкмо неосъзнатият, подмолен начин на действие на безсъзнателното способства за засилване на действието му, за необи-чайния ефект на неговите прояви върху душата. Появата на една безсъзнателно влечение става факт на съзнанието тогава, ко-гато то срещне било съпротивата на едната част на душевните сили, било благопри-ятното разположение, подкрепата на другата част от тях. (Коя ли част от душевните сили винаги е ентусиазирана при появата на сексуални желания и коя най-яростно им се съпротивлява? Чувството или разсъдъка, волята или въображението?) Действието на безсъзнателното с това вече е довело до ситуация на фактическо признаване – не-зависимо дали то се изразява в отхвърляне или приемане. Сред желанията на тялото и на безсъзнателното основното е това, което е свързано с половия нагон или либи-дото (латинска дума, означаваща “желание”, “удоволствие”). Д-р Фройд въвежда по следния начин това понятие: “С понятието либидо ще означаваме силата, с която се проявява сексуалния нагон, подобно на глада при нагона за хранене”.

Ясно е, че либидото олицетворява способността и желанието за изпитване на еротично удоволствие, именно то въплъщава енергията на половия нагон или пък енергията на живота изобщо – както смята К.Юнг, най-видният от учениците на Фройд. Либидото обаче не бива да се разглежда разширително, като стремеж за получаване на удоволствия от всякакъв характер и като желание за всякакви наслаждения. Удо-

56

волствията от ядене, движение, отпускане, гледане и пр. са соматични (телесни), но не винаги са натоварени с еротичен смисъл или пък тяхната еротичност не е пряка, а косвена, свързана е по отдалечен начин с еротичното. Символ на удоволствието изобщо, я също и цялостно еротично преживяване е генитално-сексуалното удовол-ствие (правенето на секс с участието на половите органи, на пениса и вагината), което е естествена и пълноценна проява на либидото. Либидото обаче може да се пренася и върху други органи освен тези, където му е мястото, половите органи; в такива случаи силата на наслаждението отслабва, а преживяването е по-специфично (някои наричат това “перверзия”, “сексуално отклонение”, но правят грешка: допускат оценка!). Оказва се, че така разбираното либидо е център, ядро на безсъзнателното, а сексуалността – най-съществена страна и пълноценен израз на живота на тялото. Сексуалният живот на човека е непосредствено единство на живота на тялото с този на душата, тук двата потока на живота се сливат в един – и това е непостижимо с ума тайнство, в което може би са скрити всички загадки. При това този поток на живота може да е както хомогенен, хармоничен, истински “слят” – и тогава душата и тялото получават своето, нито едно от тях не страда и не е пренебрегнато! – така и нехомо-генен, разединен, хаотичен, което се изразява в дълбока неудовлетвореност от живо-та и на тялото, и на душата. Подобен дисбаланс в сексуалния живот дава своя отпе-чатък особено върху душата, която скрито или явно страда, търсейки някакъв изход в болестта, в перверзията, в заместители от най-различен характер, накрая, в аскети-ческото отрицание и отказ от секса – при т.н. резигнация на волята за живот. А как ли пък в това време страда тялото, “животното” у човека? Но нека тук да завършим с един такъв въпрос:

10.3.Какъв е истинският смисъл на секса и любовта?

Ще тръгнем от нещо основно, коренно. “Разполовеността” на човека има две съществени измерения. Първата “раз-пол-овеност”, двойнственост се изразява в това, че съществуват половете, човекът е налице в две форми, мъж и жена. Другата не по-съществена разполовеност се проя-вява при всеки отделен индивид, това са двете “половини” на индивида, неговата ду-ша и неговото тяло. И двата рода съществувания и живот трябва да намерят своето единение за достигането на пълнота, хармоничност и цялост. Двойнствеността на по-ловете намира своето единство и примирение в половата любов и в сексуалния живот на мъжа и жената, които чрез него достигат до завършеност като човешки същества, влюбени на първо място в живота. Преодоляването на този първи род разполовеност се отразява и рефлектира върху съответното примирение на другата разполовеност и двойнственост, тази в отделния индивид – между душата и тялото му. Излиза, че равновесието между душа и тяло в индивида, хармонизирането на двете “половини” в него е естествено достижимо само чрез онази хармония между две души и две тела, която достигаме в секса и любовта, в сливането на два живота чрез еротичните преживявания, при които хармонията е пълна или пък – както често се случва! – не се удава. Но и в този последния случай Еросът – тази велика изначална сила на живота – продължава да иска своето и индивидът се оказва в безусловната

57

му власт, търсейки своята “половина”, другият индивид, благодарение на когото може да постигне единството и на своята душа и своето тяло. И какъв ли може да бъде извода от казаното дотук? Може би този: ония, които си мислят, че са независими от своята сексуалност, че стоят “над” нея, всъщност са варварски зависими от нея – нищо че не го признават или пък дори че не го съзнават. Те не са се справили със задачата да я очовечат и облагородят, поради което тя им е отвърнала с нещо по-лошо, дори жестоко: тя сексу-алността на такива хора не им дава мира, вместо радост им е дала непосилна мъка, направила ги е свои слуги (високомерни при това!), които непрекъснато мърморят и си мислят, че са нещо повече от господаря. Всеки знае, че такива са най-лошите слуги: господарите им успяват да ги правят най-жалки, злобни и при това непрекъснато им се надсмиват…

ЗАДАЧА ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОБСЪЖДАНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

Прочетете и обсъдете следния текст, взет от книгата “Психология на сексуал-ността” на д-р З.Фройд: “Хората се делят на две ясно разграничени групи според своя тип избор на обект – тип на придържане (човек се влюбва в лица, съответстващи на образеца на майката или нейния заместител) и нарцистичен тип (влюбват се в лица, които отгова-рят на самите тях като любовен обект)… Истинската любов към обект от типа на придържане е характерна за мъжа. При жените е съвсем друго: поради едно характерно “самодоволство” от себе си, харак-терно най-вече за красивите жени, те обичат само себе си така силно, както ги обича мъжът. Всъщност тяхната потребност не се състои в това да обичат, а да бъдат оби-чани, и те харесват този мъж, който изпълнява това условие… Защото, изглежда, нар-цисизмът на едно лице привлича силно онези, които изцяло са се отказали от собст-вения си нарцисизъм и които се опитват да спечелят любовта на обекта. Но голямата привлекателност на нарцистичната жена има също и своята обратна страна - незадо-волеността на влюбения мъж, съмнението в любовта на жената; оплакванията за за-гадките на женската същност се коренят в това несъвпадение на типовете избор на обект.”

Как се отнасяте към изложеното разбиране? Знаете ли кой е Нарцис (на гръцки Наркис)? (Той бил юноша с необичайна красота, който обаче бил безразличен към жени-те, които се “домогвали” до любовта му. Когато в него се влюбила нимфата Ехо, Нар-цис отхвърлил нейната страст: от мъка Ехо “изсъхнала” така, че от нея останал само гласът. Заради това богинята Немезида му отмъстила жестоко: връщайки се от лов, Нарцис погледнал в бистър извор и, видял своето отражение в него, така се влюбил в себе си и в своята красота, че не могъл да се откъсне от съзерцание на самия себе си, и умрял, когато решил… сам себе си да прегърне. На мястото на неговата гибел по-раснало цвете, наречено “нарцис”.) Забелязвате ли в себе си нарцистични наклоннос-ти? Какви изводи си правите от казаното от д-р Фройд? Дали е вярно това, че мъжете се влюбват най-вече в жени, които съответстват на образа на тяхната майка? Струва ли си да се влюбват в красивите, но нарцистични жени?

58

11. Коя е моята сексуална ориентация?

Темата за сексуалния живот на човека, намираща се в пряка връзка с душата

му, със спускането в нейните дълбини, поражда неимоверно много въпроси, на които сме длъжни да отговорим. Първият от тях е може би този:

11.1.А какво прави либидото?

Либидото е енергията на половия нагон, то е един “резервоар” от енергия, която търси излаз, изразходване, “оттичане” (Фройд) и реализация в подходящ обект на сек-суалния интерес – при посредничеството на който може да се получи физическа нас-лада, сексуално удоволствие. Телесното сексуално удоволствие, получавано от драз-ненето на определен сетивен орган (кожата при допир или докосване, пениса или ва-гината, където това удоволствие е центрирано, пряко локализирано и пр.) се възприе-ма като еротично преживяване, което се отличава с “материалност”, непосредственост и изключителна сила на ефекта върху тялото и душата. Когато обектът, “носещ в себе си възможността да доставя удоволствие”, е външен спрямо собственото тяло (т.е. принадлежи на друго тяло), то тогава либидото се насочва (проецира) върху него до такава степен, че такъв обект може да се определи като “зареден с либидо” (Фройд) от страна на субекта. Нека запомним това, то е важно: ние се привличаме от това, което нашето собствено либидо и безсъзнателно е “вложило от себе си” в потенциалните обекти на сексуалния интерес, поради което те ни изглеждат така желани, съблазни-телни и пр. Естествената насоченост на либидото е към подобни външни обекти (предмети, животни, хора, ситуации – всички те могат да бъдат източници на нежност), които са натоварени с либидо и следователно могат да бъдат желани и обичани. В този случай преживяването е чисто еротично, а съответният обект може да доставя еротични нас-лади, да бъде еротичен и пр. Другият случай, в който обект на подобно преживяване е собственото тяло или определена част от него, е проява на автоеротичност. Такава автоеротичност е присъща на всеки индивид, тя е необходим етап в развитието на сексуалността: човек ли харесва, или не харесва своето тяло, възбужда се от предв-кусваното наслаждение, което дадени органи носят в себе си и могат да ни го дадат и пр., а всичко това е автоеротично обусловено. Либидото обаче като тенденция трябва да надмогне автоеротичността и да постигне чистата еротичност, добивана чрез про-ециране върху други обекти и тела, но кореняща се така или иначе в собственото тя-ло. В някои случаи това не се удава, либидото се насочва предимно и трайно върху собственото тяло (респективно не намира обекти извън него). Това е проява на откло-нения като нарцисизъм, а на тази почва (наред с много други основания) може да пре-расне в хомосексуална еротична организация. Освен реално съществуващи обекти либидно заредени могат да бъдат и даде-ни еротични представи, фантазии и други образования (в сънищата особено!), напри-мер символи, за които даже не подозираме, че носят в себе си еротичен смисъл – той остава скрит за субекта, но явен за самото безсъзнателно, бидейки негов порив. Продължавайки въвеждането на необходимата за анализа на сексуалността терминология трябва да отбележим, че частите на собственото или на друго тяло, към

59

които либидото проявява особен интерес и притежава силна склонност за проецира-не, се наричат ерогенни зони. Това са местата на удоволствието, които го пораждат, носят, засилват и разреждат след максималното му засищане. Зараждането с либидо се пренасочва независимо от волята на субекта, ние съзнаваме съвсем малка част, само “повърхността” на обичайните трансформации и активности на либидото, при то-ва обикновено нашето съзнаване е изкривено, пречупено е през призмата на Аз-а, Свръх-Аза и душата като цяло.

Така например обектът на привличане и влечение неочаквано за субекта може да се превърне в отблъскващ и неприятен без да е ясно как е станало това, т.е. защо либидото е преживяло подобна трансформация. Не винаги при такава трансформация либидото се е пренасочило към друг обект или заместител на обект: загубата на ли-бидно заредените обекти се явява криза на либидото, която поставя на изпитание безсъзнателния живот, а и по принцип живота на човека. Ония, които си мислят, че са абсолютни господари на чувствата си, а също и на влеченията, на сексуалните си предпочитания и пр., в един момент ще разберат, че са се лъгали: такава възможност не ни е дадена, има безброй неща в нас самите, които не зависят от нас…

11.2.Какво става когато потискаме желанията си?

Либидото рядко или почти никога не остава бездейно, спокойно и удовлетворено.

Неговата активност обаче си остава общо взето скрита за нас, ние не знаем за нея тъкмо защото е несъзнавана. Когато поривите му достигнат до нивото на съзнанието (и едва тогава човек съзнава, че към даден обект или род обекти изпитва силно вле-чение, дава си сметка за това), то само в такива случаи му обръщаме някакво внима-ние. А какво става в останалите случаи, когато в недрата ни кипи цял “котел” от страс-ти, подбуди и влечения на либидото?

Обикновено потискаме желанията на либидото си, връщаме ги оттам, откъдето са дошли, не им позволяваме да достигнат до нивото на съзнанието ни, “пропъждаме” ги за да не ни досаждат. Потискането на желанията за сексуално удоволствие, “прогон-ването” им сферата на съзнанието поражда и илюзията, че сме се избавили от тях. Но това е само за известно време. Всъщност неудовлетвореното желание е било върнато в областта на несъзнаваното, откъдето можем да го очакваме да дойде отново с уд-воена сила и енергия. В края на краищата се разбира, че подобна борба с либидото и с безсъзнателното поначало е безнадеждна: постоянното изтласкване на неговите импулси води до натрупване на неизразходвана по предназначение сексуална енер-гия, която е в състояние (при определени условия) да предизвика срив в структурата на душевната и либидна организация на личността. По този начин пренебрегнатото безсъзнателно има възможността жестоко да си отмъсти. Другият изход е тази енер-гия (при определени условия отново) да се изразходва под друга форма, явяваща се заместител на сексуалното удоволствие. Има се предвид творческа активност от оп-ределен характер (да речем, изкуството на художника, поета и пр., или пък дейността – особено страстна и всеотдайна! – на политика, спортиста и дееца във всяка друга сфера на човешката активност). Този механизъм на заместване и изразходване под друга форма на натрупаната сексуална енергия се нарича сублимация.

60

Хората обикновено си мислят, че са независими от своето безсъзнателно и либидо или пък че са в състояние да го поставят под контрол. Това убеждение се основава на възможността да отсрочваме удовлетворяването на сексуалните си желания и влече-ния: когато ги съзнаваме като налични обаче, когато поривите на либидото са достиг-нали до нивото на предсъзнанието и тяхното влияние върху душата и човека е било поне почувствано. Вярно е, че човек в такъв случай може да окаже съпротива на сек-суалните си желания и трепети – щом в определена степен е наясно с тях. За тази цел той разполага с мощния ресурс на Аз-а, на волята и на своето съзнание. Коварното е обаче това, че либидните импулси в огромната си част са несъзнавани, а как можем да се противопоставяме на онова, за което и не подозираме, да противодействаме на сили, за които не знаем, да потискаме влечения, за които нямаме представа, които даже и не сме усетили?!

Оказва се, че властта на несъзнаваното върху човека е безусловно по-голяма от онзи негов ефект, който пряко сме изпитали и за който знаем, онова, което не знаем и не съзнаваме, тъкмо по тази причина е многократно по-силно и по-влиятелно, негова-та сила се разпростира необезпокоявана от нищо и затова не поражда, не може да породи съпротива и противодействие. В такъв случай човек съществува опасността човек да се окаже под безусловната власт на несъзнаваното у себе си, срещу която е безсилен. Несъзнавайки зависимостта си от безсъзнателното, от несъзнаваните им-пулси и желания на тялото, човек започва да живее с илюзията, че такава зависимост не съществува. Всъщност той само си мисли и смята, че не съществува, а в същото време тя е налице и необезпокоявана го владее. За да се доберем до дълбокия, нея-вен и скрит смисъл на определени влияния от страна на безсъзнателното е необхо-димо:

● внимателно да разпознаваме неговите ефекти върху всички останали душевни прояви, с които имаме контакт;

● да изследваме старателно тяхната трансформация под влияние на безсъзна-телното;

● да търсим реалния смисъл на действия и прояви, на които преди не сме обръ-щали особено внимание, прибързано смятайки ги за “маловажни”, но които в крайна сметка се дължат на безсъзнателното, то е техен източник;

● да тълкуваме своите “малки странности”, напр. сънища, грешки от различен род (при говорене, при писане и пр.), остроумията, вицовете и пр., които особено силно ни впечатляват и др.

Тъй като нямаме и не можем да имаме пряк контакт със самото безсъзнателно, от нас се иска пренастройване или пренагласа на съзнанието, което е длъжно по друг начин и с нови очи да погледне на разнообразните душевни прояви, търсейки в тях нов смисъл и скрити, неявни на пръв поглед ефекти и отражения на безсъзнателното. Това може да стане чрез разбирането на “безсмислици” като спонтанни грешки в реч-та, при писане, някои действия, кой знае как появили се (т.е. такива, за които обикно-вено не си даваме отчет), като сънища (на които от най-древни времена се е припис-вало огромно значение, но които ние обикновено сме склонни да подценяваме), нак-рая, отклонения от “нормата” в душевния живот, “душевните аномалии”, симптомите на криза или болест на душата, в които картината на нарушените взаимодействия между душевните инстанции изпъква релефно и ясно, а от нас се иска само да я раз-берем и да установим резултат на какво се явява тя и пр. Всички тези разнообразни

61

прояви са онзи предмет на психоаналитичното изследване, който ни доставя изобилен материал за тълкуване, разбиране и в крайна сметка за специфично познание на без-съзнателното. Но да спрем засега дотук и да се запитаме

11.3.Как възникват сексуалните ориентации?

Тъй като знаем, че либидната организация на субекта е в основата на неговия

безсъзнателен живот, то тъкмо в особените прояви на сексуалността трябва да тър-сим истинското поведение на безсъзнателното. А това би ни дало ключа за разбира-нето на иначе неуловимата същност на конкретния индивид. Оказва се, че човекът не е такъв, за какъвто се мисли, нито пък такъв, какъвто го виждат другите хора. Действителния лик на човека не е непосредствено установим във външното и очевидното, в наблюдаемото с просто око, а се крие в дълбоко вкоре-неното в недрата на субекта – т.е. в безсъзнателното. Странното е, че човекът при това се опитва да скрие даже и от себе си дейст-вителната си същност, а какво остава за това без страх да я признае и заяви пред всички други. От тази гледна точка човек не е нищо друго освен същество, непрекъс-нато сеещо и отглеждащо илюзии, чрез които се опитва да скрие собствената си същ-ност от своите и чуждите очи. Защо го прави – независимо от това дали го прави тай-но и незабележимо даже и за себе си, неумишлено и несъзнавано, или пък с опреде-лена степен на осъзнатост и дори показаност? Да крие истинската си същина от себе си и от другите вместо нея да се задоволява с илюзии – нима това не е твърде пока-зателно за неудовлетвореност от своята същина и от своя безсъзнателен живот, нима това не е своеобразна демонстрация на неблагополучие? Срамът, с който обикновено се съпровождат даже и намеците за сексуалността и сексуалните отношения, приема-нето, че “за тези неща не се говори”, а също и изискването “да бъдеш чист” и “неомър-сен” – сякаш стоиш “над” или пък си “независим” от своите сексуални проблеми! – как-во е това? Нима категорично демонстрирания отказ и съзнателно натрапваното неве-дение всъщност не са също така категорично потвърждение, че прекалено често ситу-ацията, свързана със собствената сексуалност, е далеч от благополучието и удовлет-вореността? Накрая защо най-жестоките обиди и ругатни са все свързани с неизчер-паемия “сексуален репертоар” и защо те са способни да събудят у нас, цивилизовани-те хора, архаично желание за незабавно кръвно отмъщение – което като че ли нищо друго не е в състояние да предизвика? Нима бягството и в същото време особената ранимост, които предизвикват подобни сексуални “откровения” не са доказателство за това, че истинската същност на човека, от която той обикновено иска да скрие, е дъл-боко вкоренена в безсъзнателното и се намира в пряка зависимост от неговия сексуа-лен живот? Повечето хора съвсем не са склонни да признаят това и страстно се съпротив-ляват на такива твърдения – грозящи с изобличаване или самоизобличаване на една неудовлетвореност на от секса и наличието на сериозни аномалии в него. Този факт обаче изобщо не може на същината на работата, която тук изследваме и искаме да разберем, напротив, косвено потвърждава правилността на горните твърдения. Отх-върлянето на всякакви предубеждения от рода на това, че “не бива да се ровим там” (сякаш сме длъжни да се боим да не се “изцапаме”!), откритостта на съзнанието и го-

62

товността за търсене на истината и тук се явяват първо условие на стремежа за раз-биране. Желаещият да живее със заблудите си и в тях да намира мним комфорт, няма да тръгне по пътя на едно такова изследване, което може да разтърси душевния му мир, но за сметка на това ще помогне за пренареждането му съобразно природното естество и отговарящата на него истина. Естествената реакция на неизвратения човек обаче е нещо друго, той просто е благодарен че са му помогнали да се отърси от заб-лудите и да отвори очите си: за да може да погледне реалността такава, каквато е… Ще започнем с нещо основно: сексуалните ориентации, типовете “конституция” на сексуалността при човека. Те са три: хетеросексуална (привличане и възбуждане, а също и желание да правиш секс единствено и само с представители на другия пол), бисексуална (сексуално влечение и възбуждане едновременно и от двата пола) и хо-мосексуална (разбирана като привличане и възбуждане, а също и желание да правиш секс с индивиди от своя пол). Има ли тук нещо, което да предизвиква въпроси? Разбира се, и при това цяла лавина, един от друг по-важни и провокиращи. Не-ка да започнем с това: как са възможни такива основни различия в насоките на изявя-ване на сексуалността? Това е труден въпрос, неговия отговор ще засегне много други, също така важ-ни и трудни въпроси. Това сега не можем да направим, то би ни отнело много време и място. Затова ще се отървем с изтъкването на нещо, което частично все пак хвърля известна светлина. В секса и любовта търсим своята цялостност като човешки същества, целостта, която сме изгубили и която се опитваме да си възвърнем. Ние вярваме, че в голямата любов обичаме другия, но всъщност търсим себе си чрез другия – и така се надяваме да си възвърнем целостта (т.е мъж и жена едновременно; нека това засега да не ни фрапира толкова, нали човекът все пак съществува и като мъж, и като жена?!). В лю-бовта сливаме две природи – мъжката и женската – и ставаме едно, при това цялост-но “същество” – състоящо се все пак от два индивида. Какво следва от това? Излиза, че човешкото е разкъсано на две части: мъжка и женска. Вътре в от-делния индивид тази двойнственост се запазва: съществуват съзнаваща и несъзнава-на част на душата (а също и налице е двойнствеността душа-тяло). Но носталгията по първичната цялост (при раждането сме нещо единно: изцяло несъзнаващи!) е налице; от нея не можем да се избавим, за нея забравяме само в безценните мигове на лю-бовта. Тогава?

11.4.“Мъжкото” и “женското” у мен самия

Изводът може да е само този: всеки индивид се състои от мъжка и женска “част”, независимо от пола дълбоко в себе сме едновременно мъже и жени, а само на повърхността (съзнателно и като видимост!) едната част изпъква и се налага. Мъжът “изтласква” женското у себе си дълбоко в безсъзнателното и така осигурява територия за разцвет на мъжкото, на мъжествеността си. При жената е точно обратното: тя “от-горе” или “външно” само е жена, а в дълбините си крие един изтласкан мъж, който обаче не се е примирил с положението си. Развитието, осигуряването на простор на едното (на мъжествеността например) неминуемо води до потискането на другото, съществуването на двете едновременно води до загубване на ясния облик, до възник-

63

ването на нещо неопределено, аморфно. Дали това е така? Не е ли една прекалено “философска спекулация”? Това, което сме потиснали (и точно затова сме или мъж, или жена, и само в най-редки случаи “мъж-жена” едновременно, да речем при травеститите) и чиято загу-ба все пак ни гнети, намираме извън себе си, т.е. в любовта и секса. Така си възвръ-щаме загубената цялост, поне си осигуряваме илюзията за такова придобиване на ця-лост. Някои търсят “другото”, своята “половинка” цял живот и все не я намират. Защо ли обаче така страстно я търсят? Случайно ли е това? “Истинските мъже” са силно зависими от жените, те без жената не си предста-вят съществуването – явна хетеросексуалност, резултат на категоричното потискане на женското у себе си и на засилена потребност от него в резултат на това. Тази зави-симост е налице и при хетеросексуалната жена по отношение на мъжкото, мъжете, това поне е ясно. Жизнената необходимост на един “истински мъж” от жена и на “ис-тинската жена” от мъж едва ли се налага да бъде обосновавана, това е факт на живо-та, който не се налага да бъде аргументиран, тук поне като че ли всичко е ясно. Какво обаче става в другите два случая? При бисексуалността нещата като че ли са по-ясно очертани: тези, които са ед-но цяло сами по себе си (“мъж и жена едновременно”, разбира се, в един по-скоро символичен смисъл!), са еднакво зависими от мъжкото и женското, на тях изглежда затова им е все едно с кой правят секс, с мъж или жена. При тях изтласкването на “другото” не е така решително, но било мъжкото (при мъжете), било женското (при же-ните) все пак доминира и е водещо. Тези хора не губят своята мъжественост (женст-веност), но и не са безжалостни в изтласкването на “другата си половина”, което им осигурява възможността да бъдат по-толерантни и не така зависими от пола на парт-ньора си. Дали това обяснява нещата при бисексуалността? Едва ли, но поне е една основа, която трябва да се премисля по-дълбоко. Най-трудно обаче е да се разбере хомосексуалността. Вероятно и там има изт-ласкване, и при това или по-решително, или пък съвсем слабо. И в двата случая е възможно да намалее потребността от другия пол за “допълване” на собствената ця-лост. Основанията защо става така тук не можем да анализираме в пълния им обем, те са достатъчно сложни (конституиране на сексуалността в ранната детска възраст, отношенията към родителите, към бащата и майката, динамика и фиксации на либи-дото, регресия, връщане назад към надмогнати начини на задоволяване и пр.). Важ-ното е, че мъжествеността (при мъжете) става по някакъв начин самодостатъчна за достигането на цялост и удовлетвореност, поради което мъжът се насочва към мъже за получаването на наслаждения от богатството на “мъжкото само по себе си”, за пос-тигането на онова от мъжествеността сама по себе си, което все пак липсва на инди-вида, което е необходимо за допълване на собствената мъжественост до цялостната идея за мъж. (При жените принципът е същият, наричат ги “лесбийки”, от името на ос-тров Лесбос, където в древността живеели жените, обичащи жени, с което този остров бил прочут.) Активната и пасивната хомосексуалност (макар това разграничение да е доста условно, защото и при двете се търси пълнотата на еротичното удоволствие ка-то такова) съответно са различни насоки в разгръщането на сексуалността на хомо-сексуалния, но и в двата случая той държи на своята специфична мъжественост, не се отказва от нея (както е при травеститите). Оказва се, че мъжествеността все пак може да бъде в някакъв смисъл нежна и женствена (пасивност), но тя може си остане и на-

64

пълно мъжествена, активна, “проникваща”, твърда и подчиняваща (независимо от своя копнеж по мъжкото, един вид по самата себе си!) – при активните, играещите ро-лята на мъжа в секса хомосексуални мъже. Дали това отчасти ни помогна да разберем поне корена на генезиса, свързан със сексуалните ориентации, дали то ни даде поне неговия принцип? Но нека казаното тук се схваща само като начало на един разговор, проникнат от така необходимата ни страст към истината, от която в случая толкова много зависи нашата човечност.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОБСЪЖДАНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Ако любовта е велик порив към красота, то значи ли, че красотата е самата идея за цялост на самия живот? Но ако е така, защо тогава красотата може да бъ-де… “мъжка” и “женска”? Или тя е… безполова, от което следва, че красивият мъж и красивата жена са родствени в красотата си? Но дали красотата, независимо при кой пол се проявява, не е строго индивидуална? Нима красотата на отделния човек е ви-наги неповторима?

2.Опишете своите представи за красиво мъжко и женско тяло? Разбират ли представителите на съответния пол красотата на своя пол или не я разбират - понеже са овладени от красотата на другия пол? Сравнете описанията на девойките за мъжка красота с тези на мъжете за мъжка красота. Какво открихте, има ли общи неща, на какво се дължат ако има? Направете същото и по отношение на представите на де-войките за женска красота и представите на мъжете за нея – какво откривате? А ако се “кръстосат” сравненията – могат ли да се засекат общи неща? Само те ли влизат в пълноценната идея за човешка красота?

3.Кои части на тялото на красивата жена притежават най-силно еротично из-лъчване и затова мъжете… затаяват дъх даже и при представата си за тях? А в тяло-то на мъжете има ли “зони”, заредени с непобедимо еротично въздействие, на което жените мигом се подчиняват? Как си обяснявате тези въздействия или те са: а)ясни сами по себе си б)необясними изобщо.

4.Какво означава да бъдеш мъж в истинския смисъл на тази дума - според же-ните и мъжете? А да бъдеш жена? Можете ли да изброите качествата, правещи мъжа мъж и тези, които са неотделими от жената? Прав ли е П.Дако, написал следното:

• мъжествеността е: действена, “проникваща”, “пробождаща”, оплождаща, агресив-на, рационална, мислеща, твърда;

• женствеността е: гъвкава, “проникната”, оплодена, ирационална, интуитивна, сан-тиментална, нежна, мека, отстъпчива. 5.Значи ли обаче, че мъжът не трябва да бъде, примерно, нежен, мек, сантимента-

лен, гъвкав? И че жената не може да бъде, да речем, действена, мислеща, твърда, агресивна? А дали човешката личност, която е уравновесена и хармонична, не прите-жава едновременно “мъжки” и “женски” качества? Как тогава да разбираме и да се от-насяме към по-феминизирания мъж и към по-маскулизираната (“мъжествена”) жена? Има ли такива личности около вас, какво е вашето отношение към тях?

65

12. Как тинейджърът изявява своята сексуалност?

Юношеството, възрастта на тинейджърите, е време на интензивно развитие, “кипеж” и окончателно конституиране на сексуалността на младия човек. Това е пери-ода на т.н. “пубертет”, на половото съзряване на индивида, който обаче се съпровож-да от търсенето на психична зрялост, от необичаен растеж на самосъзнанието и на чувството за свобода и самостоятелност, от мъчителни опити за постигане на своята идентичност, на собствената личност. В основата на тези значими промени лежи грандиозна система от отношения на Аз-а и несъзнаваното, която може да се просле-ди особено ясно и отчетливо чрез анализ на сексуалния живот на юношата – където може да се открие техния корен. Ние вече знаем, че тук е скрита загадката на всички тайни, а останалото (мислене, въображение, чувствителност, воля и т.н.) са само “планетите”, които кръжат около своя център, невидимото “светило”, скрито в нашите гърди – и затова могат да бъдат разбрани само в неговата светлина. В периода на юношеството Аз-ът и несъзнаваното влизат в решаваща битка, арена на която е чо-вешката душа. От изхода й зависи бъдещето на личността, нейната удовлетвореност (или: нейното разочарование, неразбиране и пр.) от живота. Затова можем ли да си позволим да пропуснем ставащото в тази фатална, но важна възраст на човека?

Нека да се запитаме първо така:

12.1.Нима съществува и детска сексуалност?

От една страна откъде да тръгнем в своя анализ на юношеската сексуалност, а

от друга страна – откъде тръгва, започва своето развитие тази сексуалност, какво тя е заварила от предходния период? Двата въпроса са свързани, те са едно и също нещо, нали? И така: откъде тръгваме? Явно не от нищото, както на мнозина им се струва. Те смятат неоснователно, че детството е пълна лишеност от сексуални пориви и въжде-ления и затова изведнъж, един вид от нищото, започва бурен кипеж на сексуалността в началото на юношеската възраст. Тук ще покажем, че това мнение е неразбиране, най-обикновена заблуда. Както казахме, често се смята, че половият нагон и свързаното с него либидо се събуждат едва по време на пубертета. Тогава именно гениталиите достигнали разви-тата си и годна за секс форма, ясно се проявявала тяхната основна функция, “внезап-но” индивидът започвал да усеща и разбира, че има сексуален интерес, желание, въз-буди и потребност от удовлетворение, едва тогава младите хора започвали да са така чувствителни към своето тяло и към телата на индивидите от своя и от противополож-ния пол. Тази обикновена представа, която без замисляне повечето хора споделят, не издържа и най-елементарната проверка за истинност. Тя и затова трябва да бъде изоставена като негодна за научна употреба. Защото, първо, от нея не става ясно как така от “празно място”, един вид от ни-щото, изведнъж и необусловен от едно подготвително предходно развитие, започва такъв бурен и интензивен кипеж на сексуалността – какъвто имаме през пубертета. Не може да се смята основателно убеждението (стоящо в основата на този възглед), че едва сега започва развитието на сексуалността, защото просто в този период “й е дошло времето”, а преди него тя е била “консервирана”, “заспала” или дори “замразе-

66

на”. От друга страна, и на второ място, сме длъжни да се запитаме: нима и безсъзна-телното, съвкупният безсъзнателен живот на индивида, ядро на който е сексуалност-та, е бил в същото “консервирано” и “замразено” състояние в т.н. предпубертетен пе-риод, периода на детството с всичките му фази? Ясно е, че не, напротив, именно през ранното детство (когато става мъчително-то и постепенно обособяване и конституиране на отделните душевни сили!) безсъзна-телното е в своята стихия и се проявява необезпокоявано от нищо. Едва по-късно, ус-поредно с развитието на душевните функции и способности, започва неговото ограни-чаване и изместване от тях. Това, че през пубертета сексуалните пориви започват все по-често да “изплуват” до нивото на съзнанието, съвсем не означава, че преди този период те не са съществували – просто защото за били несъзнавани. Вземайки предвид тези основни съображения, се оказва, че отделни периоди на детството са време на интензивно несъзнавано развитие и конструиране на сексу-алността и на либидото и следователно там трябва да търсим техния корен, генезис. Сексуалността на юношата и на младежа не се появява “изведнъж” и на “празно мяс-то”, а се определя от несъзнаваното й развитие през периода, започващ чак от ранно-то детство и дори от кърмаческата възраст. Така детството (този пръв поглед толкова невинен и чист период от живота на човека – що се отнася до проблематичната “ли-шеност” от сексуални пориви и дейност!) се оказва наистина основа на по-късните прояви на сексуалността и на либидото и решаващ етап на тяхното формиране и ор-ганизация. Ключът за разбирането на по-късните прояви на сексуалността – незави-симо дали те са “нормални”, патологични или перверзни – се намира в особеностите на либидната организация, установена в периода на детството, както и във възмож-ността за регрес, т.е. за връщане към по-ранни и преодолени като че ли начини за удовлетворяване на либидото (в случаите, когато то е срещнало иначе непреодолима пречка в намирането на обект или в своята проява в установената вече форма). Конс-титуирането, обособяването на либидната организация на индивида се осъществява в периода на детството под действието на голям брой фактори:

● силните, импулсивни и изцяло несъзнавани прояви на половия нагон и на свър-заното с него либидо;

● откриването на отделни ерогенни зони в собственото тяло и също така устано-вяването на тяхната способност да доставят удоволствие;

● отношението към родителите, носители на символа на Бащата и Майката, и осо-бено привързаността на детето към родителя от другия пол (“Едипов” комплекс и “Комплекс на Електра”), а също и

● несъзнаваната враждебност, определяща все пак индентификацията (стремежа към съответствие с образа) към родителя от същия пол;

● несъзнавана враждебност и неприемане на по-късно появилото се братче или сестриче, което “поема” по-голямата част от дължимата към детето нежност;

● степен на невротичност на родителите, която моделира според самата себе си детето, неговата съзнавана и несъзнавана психика и отношенията между двете;

● трудности и пречки в преодоляването на либидно заредената привързаност към родителите и пренасочване на либидото към нови обекти и пр.

Всички тези фактори встъпват в сложни отношения помежду си и от тяхното взаимодействие в крайна сметка се определя това, което може да се нарече “консти-туция на либидото”. Тя е строго характерна и индивидуална за отделното човешко

67

същество – независимо от общите й черти със сексуалната ориентация, към която то принадлежи.

Детската сексуалност преминава през три фази: орална, анална и генитална. През всяка от тях либидото открива заложена в съответния орган (устата, ануса и ге-ниталиите) възможност за изпитване на удоволствие, първоначално свързана с естес-твената (несексуална) функция този орган. Например сученето от гърдите на майката или дойката започва да доставя (несъзнавано!) удоволствие, различно от удоволстви-ето от засищането, задоволяването на глада в прекия смисъл на думата. Подобно удоволствие, имащо вече ясен либиден характер, се закрепва и става все по-желано – и затова детето се стреми да го получава и от такива заместители каквито са пръстите на ръката и биберонът. От такива “вредни” навици, знаем, малките деца твърде труд-но се отказват, нищо че са напълно безполезни и не служат на храненето, което по-казва самостоятелното им еротично значение.

Подобно еротично удоволствие детето започва да открива и при отделянето на фекалии (изпражнения), а след това се научава да получава някаква тръпка на удо-волствие и при поглаждането на тази ерогенна зона при къпане и при други манипула-ции. Излишно е да се казва, че всичко това става на несъзнавано ниво и с нищо не на-кърнява невинността и чистотата на детето. Накрая либидото открива възможността за получаване на по-силни еротични усещания при дразненето на гениталиите, особе-но на пениса като външен и достъпен полов орган на момчето. Появата на такова но-во и силно удоволствие (тук съвсем не става дума за мастурбирането в собствения смисъл, което е много по-късна проява) съвсем естествено се съпровожда от безсъз-нателния страх да не загуби пениса си като източник на най-силното удоволствие – особено когато открие съществуването на индивиди, на които “това вече се е случи-ло”, момичетата. Тази амбивалентна (смесваща удоволствието с неудоволствие, със страх) проява закономерно ляга в основата на т.н. “страх от кастрация” или “кастра-ционен комплекс” (Фройд), който е дълбоко вкоренен в мъжката психика (мъжете за-това така внимателно пазят пениса и тестисите си). Постепенно и успоредно с така разнообразните прояви на либидото в периода на детската сексуалност (от раждането до 6-7 години) се появяват и започват да придобиват все по-голямо значение психич-ните отражения и реминисценции, свързани със сексуалността, които можем да отк-рием в скоро възникналите еротични фантазии, сънища и пр.

Следователно в началото на пубертета сексуалността на младия човек е пре-търпяла период на продължително латентно (скрито) развитие и вече е напълно оформена, приела е определена насока и й остава само окончателно да се изяви. Ка-заното не се нуждае от особено обосноваване и доказване, а самия факт на същест-вуване на детска сексуалност е безспорен. Толкова години след Фройд това вече не се възприема и оценява от повечето хора като “скандално” и “непоносимо” от гледна точка на лицемерната загриженост за морала на децата – който, впрочем, с нищо не е засегнат поради несъзнаваността на сексуалния живот при тях.

Казаното дотук ни подготви да поставим въпросите на юношеската сексуалност на дължимата плоскост, а също неимоверно облекчи нашето изследване. Първият та-къв въпрос не може да бъде друг освен

68

12.2.Какво е избор на сексуален обект?

В пубертета остава само предпоставките за сексуалността, които вече са нали-це, окончателно да се изявят, да достигнат своята пълноценна форма. Решаващата и последна фаза в развитието на либидото тук е избора на сексуален обект. Тази ос-новна трансформация на либидото – от автоеротичност към същинска еротичност – съвсем не е за подценяване, с нея е свързано огромното внимание, което се отделя на т.н. “трудна възраст”. Какви зависимости съществуват тук? Природата достатъчно добре се е погрижила, що се касае до тялото, до негово-то развитие и оформяне: из дълбините на тялото напира една мощна жизненост и тя неуморно си пробива път, придобива съответстващия на нея телесен израз. За някол-ко години тялото на младия човек се преобразява: видимо от момчето става мъж, а от момичето – жена. В този естествен процес на същностна промяна, казахме, всичко става без наше участие, единственото, което може да се направи, е да помогнем (чрез спорт, чрез доставяне на тялото на така необходимите му движения!), а не да пречим. Тялото на юношата решително търси съответстваща на заложената в него жизненост телесна форма – и тук младият човек може само да се удивлява на ставащото, да го приема с възторг като нещо отдавна чакано! Но щом тялото се мени, става все по-мъжествено (женствено) и неузнаваемо в сравнение с детския му характер преди, то и отношението на младия човек към него също така решително се променя. В този зна-чим процес ясно се открояват две страни: отношение към собственото променено тя-ло и отношение към телата на другите (телата на връстниците и на по-големите от същия и от другия пол). Какво тук можем да кажем за тези така важни отношения, кои-то общо взето непрекъснато занимават съзнанието на юношата? Това са преди всичко оценъчни отношения, в основата на които стои чувството, преживяването: или харесва тялото си и промените в него (и се изпълва със своеоб-разна гордост!), приятно му е да разглежда и докосва тялото си и да се възхищава от промените в него, или пък не харесва промененото си тяло и затова се изпълва с неу-довлетвореност, понякога с горчиво страдание. В никакъв случай обаче юношата не е безразличен към своето тяло и към неговата красота – и това е присъщ на всяка са-моидентификация естетически момент. Юношите проявяват прецизност в отношени-ята към собственото тяло, проявяваща се във внимателна преценка на всяка “част”, орган на тялото и пр., като централният интерес е към онези от него, които са носите-ли на самата мъжественост или женственост: гениталиите, гърдите (при момичетата), рамене, крака, талия, таз и към проявяващите се чрез тях първични и вторични полови признаци. Главното в този непресекващ интерес е: доколко моето тяло е съблазни-телно, привлекателно ли е то за околните, “дали нещо не е наред?” и пр.? Вижда се, че тези безпокойства на юношата са безкрайно важни (колкото и да са “безсмислени”, защото от него почти нищо не зависи!), те изразяват едната част на кардинално зна-чимия преход от автоеротичност към същинска еротичност. В същото време в това кипящо от жизненост тяло сексуалността и либидото не спят, напротив, те водят безк-райно динамичен, преизпълнен с мощни пориви живот. За да стане сравнително без-болезнен споменатия преход към еротичност е важно как либидото ще се насочи към външни сексуални обекти, т.е. какви отношения възникват към телата на връстниците и от двата пола.

69

На основата на автоеротичността и нейната насока либидото мъчително се “от-лепва” от собственото тяло и започва да си търси външни обекти, върху които да се проецира, т.е. да ги “зарежда” с еротичност, да открива в тях привлекателност, симпа-тичност, желаност, съблазнителност и пр. Този процес е преди всичко несъзнаван, ма-кар че отвреме-навреме (и то все по-често!) Аз-ът усеща, че е “бомбардиран” от сек-суални пори и желания, пробиващи си път от страна на безсъзнателното. Аз-ът от своя страна потиска еротичните копнежи, връща ги обратно в несъзнаваната сфера, което обаче не им пречи да го атакуват отново и с още по-голяма сила. В един момент тинейджърът (юношата) разбира, че сексуалната желаност на някои външни обекти е значително по-голяма от либидно заредените зони на собственото тяло, което е ре-шаващ етап в преориентацията на либидото навън, към телата на така страстно же-ланите възможни и бъдещи партньори в “един истински секс”. Това е естествен про-цес, който се извършва толкова по-безболезнено, колкото юношата по-ефикасно ус-пее да пренесе върху новите обекти онази част от либидото (нежността), която смята, че дължи на родителя си (обикновено) от другия пол.

Другояче казано, преориентацията на либидото среща пречки, свързани с не-изживения Едипов (Електров) комплекс, и колкото по-бързо стане преодоляването им, толкова по-пълноценна се оказва новата форма на същинска еротичност, лягаща в основата на бъдещия сексуален живот на младия човек. Ясно е, че всичко това се съпровожда от смътното усещане на вина (в несъзнаван вид!) към изневярата спрямо собственото тяло, така и в естествения отказ от по-голяма нежност към майката (респ. бащата). От това следва, че родителите, почувствали отчуждеността на своето дете от предишната топлота на предишните им отношения със своите деца, трябва да се радват на такъв един резултат (той е знак, че всичко е наред в еротичността на тяхно-то вече пораснало дете!), а не – както, уви, често се случва – да се съпротивляват на промяната, държейки се сляпо за стереотипа на дълбоката емоционална привърза-ност спрямо (и от) детето си. Тук ясно изпъква нещо фатално важно: мъдро постъпват родители, които не се месят, не се съпротивляват и така не вредят на развиващия се пред очите им безкрайно сложен процес, при който либидото на техните пораснали деца търси автентичната форма на своята изява. (В другия случай, например когато майката “иска да задържи за себе си сина”, или пък бащата – своята дъщеря, то пора-женията могат да бъдат страшни и непоправими!) Следователно известно охлаждане на отношенията между родители и деца в този период е напълно естествено и цялата работа се свежда до това гъвкаво да бъдат избегнати конфликтите. Ако пък се появят, то едната страна (най-често тази на родителите) трябва незабавно да отстъпи: в про-тивен случай в бъдеще ще страдат най-вече техните деца, а това не желае никой ро-дител. Смущенията в така описаната, съвсем бегло, впрочем, трансформация на ли-бидото са изключително разнообразни, поради което тук не можем да им отделим дължимото внимание. Ако навреме не се реагира – адекватно и съвсем деликатно! – либидото на юношата може да преживее криза, изхода от която е непредвидим. По-добно объркване на естествените пориви на либидото води до “избликването” им в съвсем нежелана посока – възможни отклонения, перверзии, непълноценни замести-тели, душевни кризи, неврози, дори в крайна сметка и цялостен разпад на младата личност. И затова в такива случаи консултацията с психолога и психотерапевта е за-

70

дължителна: всеки случай е уникален, тук общите предписания не помагат и тъкмо за-това се въздържаме от тях.

12.3. А какво е душевното състояние на търсещия любовта тинейджър?

Изглежда, общо взето, човек не е нищо друго освен “кипящ котел” от сексуални

желания и любовни пориви – и затова не само юношата, но и всички други на тази земя като че ли само това правят: да търсят любов. Разбира се това че се преструва-ме, че “не точно така стоят нещата” съвсем не променя същината на работата: ние правим толкова много други неща, но търсенето на пълноценната любов е първото и най- важното сред тях. По някакъв начин без любов животът губи смисъла си: да бъде наслаждение и радост, не мъка и разочарование. Онези, които са се отказали от лю-бовта в такъв случай от какво са се отказали?

Юношите чувстват, че любовта е съвсем близо, иска се малко усилие да я “уловиш”, но за това все пак е нужна решителност. Решителността – явяваща се адек-ватен отговор на напиращите от гърдите желания за живот – не се появява с опита и с времето, а е нужна сега, всеки миг и час. Но удовлетворяването по подобаващия на-чин на едно сексуално желание и на един смътен любовен копнеж в човешкия свят не може да стане с появата му. До него трябва да се извърви дълъг път – само животни-те веднага удовлетворяват сексуалните си желания, но ние сме хора. Ясно е, че не-търпеливостта не иска да се съобразява с това, от което следва, че юношата е “пре-калено неудовлетворен”, “раздразнителен”, “вглъбен в проблема си”, “тъжен” и пр. или пък – “прекалено буен”, “неуравновесен”, “нагъл”, “безсрамен”, “нервозно весел и щас-тлив”, “направо неудържим” и дори “бесен”. Тези душевни състояния (списъкът им мо-же да бъде продължен почти безкрайно!) се сменят едно с друго, което е добре; лошо-то е затъването в едно неизменно състояние, установяването на тенденция в душев-ния живот, от която трудно се излиза. От казаното следва едно: на юношите повече отколкото при всяка друга възраст е необходима свобода както на душевните прояви, така и в практическите действия, в непосредствения живот.

Разбира ли се това от родителите и наставниците? Какво постигат те с намеси-те си, с поученията, с “високо вдигнатия показалец” и т.н.? Могат ли, стремейки се да помагат и да искат добро, да постигат – обратно на Мефистофел – само зло, да пре-чат и да вредят? “Като не можем да помогнем защо поне не се въздържим от това да вредим?” – казват ли си това понякога другите, “по-опитните”, “наставниците” и пр.? И така стигаме до най-важния въпрос:

12.4.Трябва ли юношата да е напълно свободен в сексуалните си прояви?

От казаното дотук единственият смислен отговор е: естествено да! Въпреки

рисковете, тревогите на родителите, възможните провали, грешките, изпитанията и т.н. Защото през всичкото това юношата трябва да премине сам, самостоятелно да открие своите ориентири, опорните си точки, посоката, желаното и красивото за него самия, дълбините на собствената си емоционалност и на удовлетвореността си от жи-вота. И, разбира се, за всичко да свикне да поема цялата отговорност, да “изпие до дъно чашата”. Ограничаването на свободата от някой друг, включително и от най-

71

близък човек, означава той да е готов да поеме отговорността за живота на младия човек – но това нали не е неговия, а е един друг и при това съвсем нов живот?!

И затова днес – понеже свободата не се дава, тя се “взема”! – младите, които се чувстват свободни (може би младост и свобода съвпадат!), са си присвоили големи възможности за свободен сексуален живот – живота, който иска тяхното вътрешно ес-тество. Ако разбират свободата си, те няма да злоупотребят с нея – тя включва и пъл-ната отговорност за всичко, което може и трябва да се случи. Единственият проблем се свежда то това, че за да има любов (и секс) са необходими… двама! А кой ще пое-ме отговорността за другия ако той самият не я разбира?

Обществото като че ли се е примирило с тази ситуация, в която младите все едно са “пощръклели” на тема секс: приема се за нормално да дружат и да ходят един с друг, да се целуват, да са влюбени, да имат емоционална и дори психосексуална близост, да правят секс и дори да прекаляват в тази насока. Доколко е важно всичко това за оформянето на една здрава и жизнеспособна сексуалност, която е основа на психичната, на личностната зрялост, всеки може да разбере сам…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Ако единствената цел на либидото е получаването на удоволствие, то в такъв случай кога удоволствието е най-голямо? Дали либидото се стреми най-силно към “максималното удоволствие”? Имаме ли право на тази основа да изведем “нормата” на сексуалния живот така: “нормално в секса е онова, което съвпада с целта на ли-бидото, не се отклонява от нея”? А дали всичко останало е “отклонение”, “первер-зия” и дори “извратеност”? Има ли смисъл изобщо да се поставя въпроса за “нормал-но” и “ненормално” в секса – след като съвременният човек познава (и ползва!) толко-ва много начини за сексуално задоволяване, всеки от които служи така или иначе на целта на либидото?

2.Може ли да се смята, че “нормалността”, валидна за сексуалното мнозинство (т.е. хетеросексуалната “нормалност”) закономерно обявява за “отклонение” начините за сексуално задоволяване, присъщи на малцинствата (на хомо- и би- сексуалните) ?Доколко е основателна подобна преценка? Може ли да се говори за специфична “нормалност”, валидна за малцинствените сексуални ориентации? В такъв случай има ли смисъл изобщо да се поставя въпроса за “норма” и “отклонение” (“перверзия”), за “естествено” и “извратено” в сексуалния живот на човека (от трите сексуални ориента-ции)? Или перверзиите и извратеностите трябва да се търсят извън тези три специ-фични и основни “нормалности”?

3.Как се чувства един гей (хомосексуален) в хетеросексуалната среда? Как се оценява неговото различие (различност) от страна на мнозинството? Основателна ли е непримиримостта към… “обратните”? Могат ли те да бъдат “превъзпитани” в сексу-алните си предпочитания? Как хомосексуалният преживява невъзможността да обяви открито (да “манифестира”) сексуалността си? Или такава невъзможност у нас не съ-ществува, т.е. обществото е непълно толерантно и търпимо към сексуалните разли-чия?

4.Какво е емоционалното състояние на юношата, срещнал първата си любов? Можете ли да го опишете с нужната конкретност? Преживявали ли сте подобно състо-

72

яние? Може ли да се говори за първата любов не от позицията на непосредствено преживяното, а от позицията на страстното й очакване?

5.На какво е израз прекаленият срам и неспособността да се разговаря по един съвсем естествен начин за секса и любовта – две толкова човешки прояви? Изпитвате ли подобни неудобства или се чувствате напълно освободени? Как можете да ги пре-одолеят ония, които се чувстват много затруднени когато им се налага да говорят за секс и любов?

73

13.Чувствителен човек ли съм?

Психологът – както и всеки човек, който се пита “Какво съм аз?” – в крайна сметка е длъжен да отговори на основния въпрос:

13.1.Какво е човекът?

В зависимост от гледните точки, съществуващи в рамките на психологията и философията, са възможни поне три отговора на този въпрос, а именно:

а.) човекът е мислещо същество; б.) човекът е чувстващо същество и в.) човекът е искащо същество

Тези три разбирания се основават на приемането, че в човешкото съществува-не е най-значимо преобладаването на една от следните чисти и коренни душевни си-ли: мислене, чувстване, воля. Човешкото всъщност в същност е точно това: да искаш, да чувстваш, да мислиш. Тези три душевни прояви задават спецификата на човешка-та реалност и към тях трябва да прибавим само още една: да действаш – която про-излиза от тях и служи за реализирането на човека в света. Ако това е така, то тогава има ли смисъл да се питаме коя от тях е главна, водеща, доминираща сила и проява на душата и човека? Макар че научната нагласа изисква да не даваме предимство на нито една за сметка на другите, този въпрос има определен смисъл. Той може да се изрази така: коя от тези душевни прояви е най-концентриран израз на човешкото, негов център, ядро и фокус, в който се съсредоточава човечността в нейната неподправеност, чис-тота? Ако така се постави въпросът, изглежда няма да сгрешим, отговаряйки: най-чистият израз на непосредствената душевност на човека е чувствителността, спо-собността за емоционални преживявания и “реакции”. Това не означава елиминиране на другите две способности или “засенчването” им, но тяхното достойно място не е първото в определения смисъл: емоционалността пряко изразява живата субектив-ност на човека, неговата чиста душевност в дълбините и вътрешността й, “сърцевина-та” на човешкото у него. Съперник на чувствата за първото място е волята, искането (и те едва ли някога могат да бъдат помирени!), докато мисленето, въпреки цялата му претенциозност и действителна ценност смирено трябва да отстъпи. Дали и защо?

Чувствителността е чист израз на човечност, и тъй като последната не е нищо друго освен индивидуалност и свобода, то тъкмо в чувствата си ние най-много сме та-кива и сме най-близо до себе си. Ние търсим съпричастност към нашите чувства и съпреживяваме, “заразяваме” се с чувствата на другите, което също е израз на човеч-ност. Всяко породило се в душата чувство я ангажира без остатък и ни превръща – нас самите! – в емоция, в “радост”, “гняв”, “мъка”, “тревожност” и т.н., а имитацията на чувство, фалшът мигновено се самоизобличават и биват разпознати. (С мисли и обяс-нения можеш да подведеш човека, да го излъжеш и надхитриш, но с чувства – ако е здрава чувствителността му – никога!) Идентифицирането с друга личност, характерно за изкуството на актьора, означава доближаване до неговата чувствителност, което е невъзможно без родство на душите, но и то не е отъждествяване с душата на героя.

74

Последното би било възможно само ако по някакъв магически начин актьорът успее да “получи” душата на своя герой, т.е. да достигне до степента на пълно вживяване в неговата чувствителност, но това е само идеал.

Мисленето изцяло се поддава на възпроизвеждане и за един актьор не е осо-бена трудност да усвои мислите на героя, да се преизпълни с неговата мисловност и начин на изразяване. Същото може да се каже и за волята, желанията, целите, които все пак, макар и по-трудно, се поддават на възпроизвеждане и превъплъщаване. Чув-ствителността обаче е самата уникалност (“безподобност”) на индивида и тя именно е неуловимото, изплъзващото се, дълбоко субективното. Тъкмо тя придава изцяло ори-гиналния, неповторимия и индивидуален лик на този конкретен жив човек, който е не-отделим от неговата същност. На нея се дължи мъчнотията на умелите актьорски превъплъщения, които се стремят да достигнат дълбините, сърцевината на душата (на героя), непрекъснато убягваща на опитите за “удвояване”, подражание и възпро-извеждане.

13.2.Но какво става в душата когато аз чувствам?

Има нещо магическо в раждането и в живота на чувствата, те са някаква чудна

мистерия, която увлича душата и така й разкрива тайнството на съществуването. На това се дължи изключителната трудност на психологическите описания на чувстви-телността: науката “немее” пред такива странни реалности, но душата прекрасно ги разбира. Нека все пак да опитаме да проумеем човешката емоционалност.

Емоциите, чувствата са душевни вълнения, също и състояния, които обхващат широк диапазон и дълбочина, а също така притежават особена интензивност при ов-ладяване на душата. Да бъде разбрана чувствителността на един индивид или пък да бъде “почувствано” изчерпателно едно чувство, дори и най-елементарното, означава то да бъде преживяно наново, т.е. душата да се “потопи” в емоционалността и да се овладее от съответното чувство без остатък. Но с това се постига само възпроизвеж-дане-удвояване на емоцията, а разбирането изисква изразяване на тази реалност с други средства, извън непосредственото й преживяване, например описание на даде-но чувство. “Превеждането” на емоционалните състояния на езика на описанието представлява изтръгването им от непосредствеността на душата и преживяването им в друга сфера на живот – словото. Между двете сфери – живото чувство в сърцето и словото, проникновено изразяващо една емоция – трябва да съществува съответст-вие, адекватност. Постижима ли е тази адекватност? Как все пак разбираме и изразя-ваме своите чувства? Може ли психологията да използва език, който да се добере до самата интимност и сърцевина на чувствата, на чувствителността? Едва ли, но това дали е нейна цел?

От най-древни времена поезията е всепризнат език на чувствата. Тя успява да сътворява чувства, да ги предава на читателя, да го “заразява” с тях чрез силата на внушението, което не е във възможностите на психологията, а и не влиза в целите й. Словото, явяващо се средство за изразяване на емоции, се оказва преграда, пречка пред постигането им: думите назовават и “обозначават” емоции, но думите в същина-та си са мисловни структури. Поради което думата-посредник застава между нашата душа и емоцията, по-скоро между мислещата и чувстващата “част” на душата – и са-

75

мата емоция се изплъзва на опита за рационално постигане. Едва съотношението между думите в поетичното слово успява да постигне магията на живата емоция. То “прескача” преградата на думите-понятия с тяхната абстрактност и така постига жива-та непосредственост и конкретност на емоцията. В това се състои и основният проб-лем пред поетическото изкуство, най-годно сред изкуствата на словото (литературата) да изразява емоции.

13.3.Емоционалното съдържание на музиката

Но има един универсален език, изразяващ без посредник, непосредствено жи-

вота на емоциите – и това е музиката, “пряко гледаща в сърцето” (А.Шопенхауер). Му-зикалните тонове не обозначават, а са самите трептения на душата, емоционалните движения. Ако самата душа имаше възможността да издава звуци тя би го правила, излъчвайки в ефира музика (инструментална!), музикални звучения, симфонии.

Откривател на това превъзходство на музиката пред останалите изкуства, кой-то го обоснова изчерпателно с философски средства, е Артур Шопенхауер, а негов най-горещ привърженик е Рихард Вагнер. С вътрешната същина на музиката се обяс-нява силното й въздействие върху душите. Затова тя е разбираем от всички и универ-сален език за изразяване на емоции, който намира отклик във всяка душа. Чистата музика, инструменталната, не е нищо друго освен “извадена на показ”, “овъншносте-на” чувствителност на дълбоко преживяващата своите състояния душа, душата на композитора – която при това умее да им дава музикален израз.

Всичко това обаче не може да ни помогне когато пред нас е психологическата задача: ясно разбиране на естеството на чувствата и на човешката емоционалност. При това търсеното разбиране трябва да бъде изразено чрез рационални средства – думи, понятия, разсъждения, аргументи. Ще започнем с отговор на въпроса: какво става в душата когато тя е преизпълнена с едно дълбоко чувство?

Емоционалното отношение е изцяло субективна реакция, при която няма разг-раничение на субект и обект, а двете са в непосредствено единство, слятост, нераз-личимост. Виждам красив предмет или човек, но тази красота се поражда в емоцията ми; той е красив за мен, красотата му се изживява от мен като мое вътрешно състоя-ние, състояние на оценяващия субект. Същият предмет или човек може да остави друг човек абсолютно безчувствен или непроницаем за тази красота и тогава какъв е той (предметът) или то (лицето) – красив или не, красиво или не?

Самото преживяване за красота е субективно, вътрешно състояние, неговата интензивност зависи от чувствителността на душата. Във и чрез самото преживяване се заражда и реализира оценката, т.е. жизненият смисъл и значение, което този су-бект дава на предмета или на едно човешко лице. Полето за развиване на моята емо-ция е моята субективност, специфичната ми душевност; изцяло в нейните предели възниква смисълът-оценка, който аз давам на този предмет или човек. Казахме, че е съвсем възможно друга чувствителност или друга душа да останат изцяло безразлич-ни към същия предмет или лице и следователно за красота в обективния – безотноси-телен към субективното – смисъл не може да се говори.

При емоцията душата се вживява в предмета, а това означава, че тя не стои външно дистанцирана от него и противопоставена, а е постигнала “сливане” и “поглъ-

76

щане”, “потопила” се е в цялостното преживяване, при което предметът се оказва без остатък въвлечен в полето на субективността, “погълнат” е от нея. Другояче казано, чувстваме не предмета, а своята емоция и страст по него, своето удоволствие (или неудоволствие) като дълбинно състояние на душата. За душата при емоцията е съ-ществен не предметът сам по себе си, а такъв, какъвто той е за нея самата. Ако пред-метът си остане външно противопоставен на субекта, ако той не бъде въвлечен и по-гълнат от чистата емоционалност на човека, ако този предмет не е станал “част” или проява на развълнуваната душевност на този субект, то всъщност за емоция тук не може да се говори, а породеното отношение е всичко друго, но не емоция.

Чувството ражда и създава дълбокия жизнен смисъл на предмета за субекта. Този жизнен смисъл не лежи на повърхността, за да може от дистанция да го “видим” или “наблюдаваме” безстрастно и с безразличие. В емоцията предметът става родст-вен на душата на преживяващия, т.е. красив, мил, вълнуващ и т.н. Т.е. такъв, какъвто той не е бил сам по себе си и преди зараждането на емоцията и извън нея. Но тук мо-же да възникне един такъв въпрос:

13.4.И за какво все пак ни “служат” чувствата?

Емоцията оживотворява и одухотворява развълнувалия душата предмет и го

прави “наситен”, “натоварен” с чувство и смисъл, надарен с жизненост и дух. Предме-тът става нещо ново, добива различно измерение, неимоверно се обогатява със зна-чение и смисъл. Сътворената от някой емоция може да ангажира нечия друга душа само ако последната извърви самостоятелно същия път, успее да породи в себе си същото чувство и се овладее от него, подбудена от настроението, с което първият су-бект я е заразил.

Затова всяка жива и пълноценна емоция е истинско вълшебство, изпадане на душата в магичното и дори мистичното (това последното не е нищо друго освен чувст-во за дълбокото родство на душата ни с “душата” на този или онзи предмет, човек или каквото и да било – картина, икона, музикална мелодия, поема и т.н.). Неоценимият смисъл на чувствата за човешкото съществуване се дължи на точно това: те създават за човека нов, магически свят, в който преживяващия индивид се чувства безкрайно богат, преситен със смисъл, значение, ценност. Свят, в който животът е истински, а усещането за пълнота и удовлетвореност от него е съвършено дълбоко и непостижи-мо по друг начин.

Любовта е такова чувство, нейния ефект е точно такъв. Но особеностите на лю-бовта (като концентрирана и сложна емоция, даваща смисъл на живота изобщо) са характерни и за всяко друго чувство, различието е само в степен. Дори и така нарече-ните “негативни” емоции – омраза, ревност, гняв, завист и пр. – по същество се пре-живяват по същия начин, но с “обратен знак” или насока.

Да, но тази гледна точка спрямо чувствата и чувствителността не прекалява ли с изтъкването на тяхната безмерна ценност, не преувеличава ли значението им? Не изпадаме ли тук в някаква крайност, която е подобна на незачитането, подценяването на чувствата – което също много често се прави? Не чуваме ли около себе си непре-къснато предупреждения от рода на: “Не се предоверявай на чувствата!”, “Не постъп-

77

вай емоционално, помисли повече!”, “Той греши непрекъснато, защото слуша чувство-то, не разума си!” и дори “Горкият, колко е емоционален?!” и пр.

Какво всъщност става тук: от една страна чуваме възхвала на чувствата като истинско богатство на душата, а от друга страна също толкова често и като че ли с ос-нование ни сочат, че прекомерната емоционалност е недостатък, признак за слабост, “опасна страст”, която ни подвежда и непрекъснато предизвиква нашите грешки и про-вали?

13.5.Каква е тази несъвместимост на чувството с разума?

Действително чувствата са коренно различни от разума, по-скоро от разсъдъка,

който тук се има предвид. Чувство и мисъл, емоционалност и разсъдъчност наистина се намират в конфликт. Те са различни човешки реакции и отношения към нещата, два пътя, по които върви душата в опитите си да разбере света и съществуването, накрая, два особени психологически “механизма”. Логиката на разсъдъка и на мисълта е една, на нея обаче не могат да бъдат подчинени чувствата: те си имат своя логика и свой разум. Законите на сърцето са различни от тези на ума, на интелекта, на главата.

От позицията на разсъдъка емоциите са “излишна страст”, “бързо припламващ огън, който изгаря, но не топли”, “липсва на здрав смисъл”, непонятно “размекване” на душата, което прави човека нерешителен, овладян от блянове, химери, капризи, а също са и безкраен “субективизъм”, “опиянение” и “екстаз”, който е добре да се отбяг-ва. Разсъдъкът не иска, а и не може да разбере чувствата и живота на сърцето, които не се вместват в неговата “рамка” и в неговите обяснителни схеми, излизат извън тях и представляват нещо коренно различно.

Интересно е, че и чувството отвръща на разсъдъка със същото. От позицията на чувството разсъдъчността е синоним на “убийствена скука”, “непоносима слож-ност”, “сивота”, “обърканост”, “сухота”, “ледена скованост” и дори “мъртвина”, която не разбира живота и затова се мъчи да го “прикове” към своите умъртвяващи схеми, ка-нони, постулати и т.н. (Дали ум не иде от “ум-ъртвявам?) Затова от позицията на чувс-твото великият Гьоте е написал: “Суха е, приятелю, теорията, а дървото на живота зе-ленее…”. Дали е бил прав?

Състоянието на конфликт между тези две душевни сили – отвреме-навреме прерастващо във “война”! – е известно на всеки човек. Но всеки по различен начин го тълкува, заема различна страна в зависимост от това какъв е той лично е, каква е не-говата душа. Могат ли обаче някога сражаващите се да постигнат помирение и съгла-сие?

Вродената враждебност на разсъдъка и чувствата не бива да бъде основание за подценяването на едното за сметка на другото. Тук вече навлизаме в полето на философията, която единствена може да реши поставения проблем.

Тя ни казва следното: разумът, разбиран в истинският му смисъл, помирява чувството с мисълта, сърцето с разсъдъка, знанието с ценностите. Към подобно еди-нение на двете велики сили на човека върви по свой път и вярата, която също дава на душата и човека хармония и равновесие. Психологията, установявайки противополож-ността между разсъдъчното и емоционалното, не навлиза в такива дълбини, а се за-доволява със следното:

78

а.) емоцията е особено душевно отношение на човека, което е различно от поз-навателното, олицетворявано от ума, разсъдъка, интелекта;

б.) емоциите не бива да се смесват с разсъдъка, с умствените движения на ду-шата, защото двете са автономни, независими;

в.) трябва да бъде разбрана специфичната за емоционалното отношение чис-тота, непримесеността му с нещо друго;

г.) тази особеност трябва да се търси в своеобразния психологически “механи-зъм” на емоционалното преживяване, на “вживяването” на душата в един естетически възприеман (т.е. като красив или като безобразен, приятен или неприятен и пр.) пред-мет. Възниква неизбежно въпросът:

13.6.А можем ли с пример ясно да разгранича чувството от ума?

Можем, примерите са безкрайно много, те обаче само илюстрират, нищо не до-

казват. Ето един… Нека да разгледаме възприятието на една картина от “заинтересувал” се от нея

човек. В картината художникът е дал израз на определено настроение, въплътил е емоционално състояние на своята душа, което трябва да бъде почувствано от реце-пиента (възприемащия) в пълноценното художествено възприятие. Какви възможнос-ти се откриват тук?

Ако възприемащият подходи към картината чисто познавателно – един вид са-мо я “изучава” – той ще установи какво е нарисувано на нея (да речем, ваза с цветя), ще се опита да схване от какъв материал е направена вазата (дали е порцеланова или стъклена) и от какъв вид са цветята (карамфили, рози, хризантеми). По-нататък неговият познавателен интерес е възможно да се “задълбочи” дотам, че подобен “це-нител” на изкуството да се запита за качеството на боите, платното и рамката. А след това, удовлетворил своето любопитство, да се отправи към следващата картина. Раз-бира се, не този е смисъла на истинското художествено възприятие, на естетическото отношение към нещата и изкуството, в случая изобразителното. Такъв човек съвсем не схваща смисъла, т.е. не разбира какво е длъжен да прави, стоейки пред една кар-тина.

Възприятието на истинския ценител на изобразителното изкуство обаче е от съвсем друг род: той съзерцава картината в едно чисто или незаинтересовано отно-шение, при което душата се изпълва и овладява (съвсем спонтанно и непринудено) от силно емоционално преживяване, вживява се в чувството и настроението, вложено там от художника. Прави това, за да постигне жизнения смисъл или ценността, които той е открил в изобразяваните предмети. Накратко казано, ценителят на тази картина се любува на красотата, която картината носи или открива, на виждането, което ху-дожникът е открил. И което така го е развълнувало, че той не е могъл да се въздържи да го предаде на другите – също способни да изпитат това изключително чувство, да се овладеят от него и така да обогатят душата си с една дълбока и жизнена емоция. В резултат на такова живо художествено възприятие душата изпитва наслаждение и удовлетворение – при това част от него се дължи и на възхищението от майсторство-то, с което художникът е успял да постигне такъв ефект.

79

Дали казаното хвърля достатъчно светлина върху основния въпрос: как чувст-ваме, какво означава да си чувствителен човек? Впрочем, подобен род въпроси са не-изчерпаеми, и те наново и наново трябва да бъдат поставяни.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ИСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Можете ли да опишете, да предадете с думи въздействието, което предпочи-таната от вас музика има върху вашата чувствителност, върху душата ви? Какви труд-ности срещате в своя опит да говорите върху ефекта на музиката върху “сърцето”? На какво се дължат те?

2.Защо дадени хора са невъзприемчиви към даден вид музика? На какво се дължат различията в музикалните вкусове? Защо музиката в някои случаи среща “не-податлива”, “непроницаема” за емоционалността й душа? Има ли изобщо “лоша” (“тъ-па”, “просташка”, „кръчмарска”, чалгаджийска, “алармаджийска” и пр.) музика – или и такава музика обслужва потребностите на някои души от някакви емоции? Какви емо-ции съдържа в себе си подобна музика?

3.Ако трябва да сравните по ефект, по сила на внушението, по способността да предизвикват емоционално опиянение в душата и пр. различните изкуства, то кое от тях лично при вас е най-въздействащо, любимо и предпочитано? Казва ли ви това нещо за особеностите на вашата емоционалност?

4.Казват, че хората изобщо били два основни типа: “лирици” и “логици” (до-миниране съответно чувствителността и разсъдливостта). Съгласни ли сте с това раз-граничение или има и трети, междинен тип? Лично вие от кой тип сте? Давате ли си сметка за предимствата и недостатъците, които ви дава това? Може ли да се говори за коренно превъзходство на единия пред другия основен тип душевност? Ако се про-веде дискусия между “лирици” и “логици” в една група какво ще се получи, коя страна ще “победи”?

5.Съвременният американски изследовател на чувствата К.Изард (в книгата “Емоциите на човека”) определя редица емоции за основни, а всички останали – за производни от тях. Основни според него са следните:

1) интерес-вълнение, 2) радост, 3) учудване, 4) мъка-страдание, 5) гняв, 6) отвращение, 7) презрение, 8) страх, 9) срам и 10) вина. Основните емоции при комбинирането си пораждат останалите най-

многообразни емоционални състояния, например “тревожността” съчетава “гняв” и “интерес-вълнение”. Как се отнасяте към неговия опит за класификация на чувствата? Любовта какви основни емоции включва в себе си - от десетте? А ревността? Враж-дебността?

80

6.Способността за съпреживяване, съчувствие, съпричастност и пр. обозначава споделяне на някакво емоционално състояние от дадена душа, която се вживява от чувството, овладяло друга душа, и в психологията се нарича емпатия. В каква степен е развита тази способност при вас? Как оценявате човека, чиято душа не познава (и не признава!) емпатията?

7.Думата “стрес” (от английски означава “натиск”, “напрежение”) много често се употребява, при това не съвсем коректно. Дистрес е дума с противоположно зна-чение, означава “мъка”, “нещастие”, “линеене на душата”, “нужда”. В стрес ли изпадат пътниците на самолет, които са разбрали за “проблеми” с двигателя? А майката, която е получила трагична вест за своето дете, например за сина, отишъл на война? А в стрес ли се оказва човекът, който е разбрал, че получава огромна сума пари, напри-мер при неочаквано завещание или при “удряне” на джакпота от тотото? За стрес или дистрес става дума в горните ситуации?

8.Фрустрацията е близка до стреса, но трябва да бъде различавана от него. От латински се превежда като “измама”, “напразно очакване”. Дали е фрустрация пре-живяването на човек, чиито нов костюм току-що е изпръскан от водата на мръсна лок-ва, през която е минал кола или автобус? Какъв ефект ще има такава случка лично върху вас, как вие ще ви се отрази такова неприятно преживяване? Дали всички хора еднакво реагират – и биха реагирали – ако им се случи подобен инцидент?

9.Познато ли ви е чувството, наречено скука? Чувство или настроение е това, скуката?

10.Дали разнообразието, динамиката в смяната на емоционалните състояния, редуването на емоции с различна насоченост е характер помагат за удовлетвореност-та на човека от живота? Ако си безметежно щастлив дълго време как ще се чувстваш, колко дълго можем “да издържим” на щастието? Вярна ли е това, че страданието облагородявало душата и човека? Ако е така - как си го обясняване, ако не е - защо? Защо все пак желаем щастието и в същото време “мразим” страданието? Какво стои в основата на нашата безмерна страст по удоволствията и щастието? Ако даден човек има “обратна” на тази чувствителност как ще го възприемете?

11.Проявите на страст могат ли да бъдат предпочитани през безстрастието? Лошо ли е да си страстен – и безстрастен, неподатлив за големи страсти?

12.Афект е емоция, която се появява внезапно, протича буйно и обикновено трае кратко. Как протичат афектите при вас, улавяте ли се често афектирани? Дали не трябва да оставим душата си да “излее” емоцията си чрез афектираност – или е по-добре да потискаме внезапно овладелите ни буйни чувства?

81

14. Удава ли ми се мисленето?

Целта на познавателното отношение е истината, т.е. знанието за това, което е – “такова, каквото то е”. Но за да достигне до нея душата трябва да извърви дълъг път. Нека най-напред да се запитаме така:

14.1.Как да разбера феномена на съзнанието?

Ще изследваме душевната способност, наречена съзнание. Приемаме, че чрез съ-знанието в по-знанието душата достига до знанието.

Не e случайно, че коренът на тези думи е един и същ: знание. Мисленето, упражнява-нето на ума (разсъдъка, интелекта) е само един етап в познанието, в нашите познава-телни инициативи, много съществен, но не единствен. Преди – или паралелно на него – е съзерцанието, възприемането на нещата чрез сетивата, при което ние добиваме информация, необходима на мисленето и явяваща се негов “материал”. Това разде-ляне на познанието на сетивност и мислене е условно, само за нуждите на анализа.

В действителност познанието е единен поток на съзнанието, който не спира, в който всичко е смесено неразчленимо. Всички актове на съзнанието са спонтанни или целенасочени цялости, чрез които светът се явява за нас самите и чрез които ние се опитваме да вникнем в него, да разгадаем същността му. Този жив поток на съзнание-то е изключително подвижен и динамичен, ако го спрем – за да можем спокойно и по-отделно да “разглеждаме” съставящите го “части” и процеси – рискуваме да си създа-дем съвсем невярна представа. Защото “спирането” и “разкъсването” вече е унищо-жило най-важното – динамиката, подвижността. Тогава ние вече ще изследваме друга, изкуствена, мъртва реалност, а не живата реалност на съзнанието в нейната вътреш-ност, интимност, дълбока сърцевина.

Основната трудност на познанието на самото съзнание в психологията е в това да се улови и изрази естеството на това живо съзнание – без да му се прави дисекция като че ли е един труп (както правят в моргата!). В този последния случай животът ве-че го няма и колкото и да са изтънчени старанията и уменията на учените патолого-анатоми, най-същественото – животът! – е безвъзвратно погубен…

Съзнанието е ориентирано към външния свят, към нещата, които го съставят. Неговият интерес е да проумее този свят, да го подчини на себе си и така да го напра-ви свой свят. Но да се замислим малко: нали светът се появява само с “включването” на съзнанието? Нали без съзнанието светът е само гъст, “лепкав” мрак, който се раз-сейва мълниеносно, озарен от светлината на съзнанието?

Светът за нас възниква само чрез съзнанието, без участието на съзнанието той би бил едно нищо, потънало в инертност, груба масивност, непроницаемост. Разбира се, нещата си съществуват и без съзнанието, но само чрез съзнанието те стават свят, “този” свят, който “имаме” и познаваме. Съзнанието на човека не е огледало, в което светът свободно се оглежда и прави своите гримаси – защото един такъв възглед е пропуснал да забележи решаващото обстоятелство: светът като свят (“о-свет-ено”, идва от свет-лина!) става само чрез съзнанието, те са неразделно единство, а съзна-нието е тъкмо озаряващата нещата светлина.

82

Грешката на оня възглед е: “огледалото”, съзнанието само си стои и не участва, няма никаква заслуга за появата и съществуването на света. Ние не знаем и никога няма да узнаем какъв е “светът сам по себе си” – защото той винаги ни е даден чрез съзнанието, ние го намираме в своето съзнание. Ако предположим, че го има без съз-нанието, той, вероятно, ще бъде нещо друго, но със сигурност няма да бъде този, “нашият” свят. Казано другояче, картината на нашия свят възниква с решаващото участие на нашето съзнание. Тъкмо то има основната роля за неговата поява и съ-ществуване.

Ние възприемаме света чрез сетивата (окото, ухото, носа, кожата, езика), чрез тях осъществяваме контакт с нещата, вещите, предметите. Как външният предмет се явява на съзнанието – нашата вътрешност – посредством усещанията, които имаме за него? Като че ли съществува пропаст между тези две реалности, как става така, че тя се преодолява и усещанията (възприятията) се превръщат в “мост” между нейните два бряга?

Явно това, което “имаме” в съзнанието, не е самият предмет, а неговата идеал-на структура, неговия образ, създаден от съзнанието и съществуващ в него. Непос-редствено ни е даден не предметът “като такъв”, намиращ се извън съзнанието, а не-говата поява, неговото явяване в съзнанието. Аз възприемам този тук пред мен ле-жащ предмет – например тази книга – но в съзнанието ми се явява не книгата (тя там не може да попадне!), а нещо друго, различно, именно нейният “образ”, който вече е психичен “факт на съзнанието” или феномен на моето съзнание. (От гръцката дума “феноменон” – “явяващото се”, “явлението”.)

Ако приема, че реалната вещ е същото, което и явлението й в съзнанието, ще допусна очевидна грешка: тя е “там”, на мястото, до което стига ръката ми, вземаща ето сега тази книга, а второто, феноменът, явлението, е “тук”, в мен самия, в моето съзнание, възприемащо книгата. Следователно на съзнанието ни са дадени непос-редствено само феномените, явленията на самото съзнание, на тях трябва да разчи-таме, стремейки се към познание – но чрез тях “имаме” вещите, света.

Следващият момент е този, че феноменът в съзнанието е непрекъснато насо-чен към своя предмет, съотнася се с него. Това свойство на съзнанието се нарича ин-тенционалност (от лат. дума “интенцио”, стремеж, стремление, насоченост) и предс-тавлява основна характеристика на съзнанието и неговите актове. Всички актове на съзнанието, като се тръгне от възприятието и се премине през спомнянето, фантазия-та, желанието, мисленето, са предметни, т.е. са определени от съответно на предме-та. Интенцията конституира (създава) съзнанието (и света!), изпълвайки го със съ-държание, знание и смисъл.

Тази динамична интенционалност на актовете на съзнанието е причината за удивителната пъстрота и многообразие на феномените на сетивността (усещането, съзерцанието, възприятието, представите), на които се дължи красотата на света. В съзерцанието възниква и се проявява светът като прекрасна хармония на форми, цве-тове, аромати и пр. Следователно колкото по-възприемчива и по-впечатлителна е ду-шата на даден човек, толкова по-богат и многообразен е светът, в който живее тази душа. Но да спрем дотук и да се запитаме нещо друго, а именно

83

14.2.Какво прави мислещият?

Незаинтересованото съзнание, което се оставя просто отворено към нещата,

нахлуващи спонтанно в него, е рядко срещана възможност. Обичайното е, разбира се, душата да се грижи за потока от свои впечатления, да не е безразлична към него, да го направлява съобразно някакъв интерес. Съзнанието не е слънце, което може на-веднъж всичко да огрее и да види, а по-скоро е “прожектор”, чиито сноп лъчи се движи и осветява само онова, което искаме – и можем – да видим и разберем. Нашето ог-леждане, вслушване и т.н. в нещата, в тяхното съществуване не може да спре на ни-вото на сетивността, а трябва да продължи по-нататък.

Най-напред ние забелязваме само как нещата изглеждат отвън, познаваме тях-ната повърхност. Ако искаме да “прескочим” тази граница или периметър на сетив-ността, на сетивно даденото, т.е. да отидем отвъд нея, а значи да познаем невидима-та им същност, тяхното естество, цялата истина за нещата и света, се налага да мис-лим, да разгадаваме чрез мисленето тяхната скрита за сетивата същност. При мисле-нето душата използва целия си потенциал и всички свои възможности за познание – стремейки се да проникне в дълбините на предмета, които са недостъпни за сетивно възприемане.

Душевната способност за познание и мислене открай време се нарича ум, раз-съдък, интелект и дори – не съвсем основателно – разум. Интелектът има един ис-тински интерес: знанието. В мисленето съзнанието се оставя да бъде овладяно от знанието, и затова прави всичко възможно да се “потопи” пълноценно в него. Тази цел на познанието е толкова примамлива защото се основава на увереността, че чрез знанието съзнанието ще придобие дълбоката същност на нещата, техния закон, сама-та истина за тях. Дали тази увереност и тези надежди са оправдани?

Човекът така или иначе е мислещо същество, което разсъждава и мисли непре-къснато, даже и тогава, когато не го иска или пък не го съзнава дори. Мисленето е ед-но от обичайните занимания на душата, “подгонена” от своето любопитство, а преди това от удивлението си. Има безкрайно много наистина удивителни неща, но те тряб-ва да бъдат открити, забелязани и разбрани като такива. Способността да бъдеш уди-вен от нещо е ценно качество, което не трябва никога да губим – след като сме го при-тежавали всички в детството си.

Удивителното е такова за способния да изпита удивление, за онзи, който вече не притежава такава способност, то съвсем не съществува. Всъщност съзнанието за непонятност и неизвестност е началото на познанието и мисленето. Любопитството, направлявано от учудването и удивлението, е силата, която ни движи по пътя към потребното ни знание и към жизнено значимата за човека истина.

Мислещият човек стои пред света със своите питания и целеустремено търси отговора им. Предметът, обектът на познанието, е безмълвен – или пък ние сме се разучили да го чуем? Можем ли да чакаме от него отговор на своите въпроси и търсе-ния?

Безмълвието на съществуващото увеличава тайната, пред която сме изправе-ни, но в разгадаването й трябва да разчитаме единствено на себе си: мисленето е процес, осъществяващ се изцяло в сферата на субективността. Задълбочавайки се в самата себе си, мислещата душа се откъсва от зависимостта си от външния предмет

84

и въпреки това – или благодарение на това! – успява да проникне в скритата от погле-да ни същност, в неговата сърцевина.

Така мисълта се появява и връща при предмета с цялата мощ на прозрението и успява да го овладее и подчини на себе си. Силата на човешката мисъл е толкова го-ляма, че философът Кант с право е определил разума за законодател на природата.

14.3.Но все пак как мисля?

Психологическата страна на мисленето може да бъде разбрана ясно в съпос-

тавка с неговата логическа природа. Според логиката (науката за правилното мисле-не според законите на самата мисъл) хората, опитвайки се да мислят правилно, т.е. да спазват правилата на истинната мисъл, необходимо започват да мислят еднакво, т.е. при еднакви и верни предпоставки неизбежно да стигат до едни и същи изводи. Логиката не се интересува от това какво мислим, също и от това за какво мислим, а само за това как мислим и кои са правилата на необходимата, вярната, общовалидна-та мисъл.

Психологията обаче, признавайки тази логическа природа на мисленето, се ин-тересува и изследва неговата човешка страна. Тя тръгва от също безспорния факт, че хората въпреки всичко – и въпреки самата логика! – мислят твърде различно, неед-накво, индивидуално и дори субективно. Феноменът на мисленето от гледна точка на психологията се проявява чрез изключително многообразие и богатство на мисловни нагласи, стилове, индивидуални особености, ситуации и конкретни мисловни актове. Следователно реалното протичане на мисловната активност е естествената терито-рия на психологическото изследване на човешката мисъл. Психологията се стреми да разбере защо така мислим, т.е. какви са условията и психологическите “механизми” на естествената човешка мисъл.

Най-напред тя изучава мотивите, вътрешните подбуди, обуславящи мислов-ната активност на душата. Ясно е, че чистата любов към знанието съвсем не е единс-твеният мотив, пораждащ мисленето на човешките същества – заети обикновено с решаването на проблеми и задачи на своя всекидневен живот. Оказва се, че обикно-веното човешко мислене обслужва решаването на практически задачи на живота, кое-то означава, че многообразието на мотиви и подбуди е твърде голямо. Ето я една от причините за психологическия индивидуализъм на човешкото мислене, за необичай-ните различия в него. (От това следва ли, че не бива да се питаме как можем да пос-тигнем истинското мислене?)

Мисленето, безспорно, обслужва поведението на хората, регулира тяхната дейност, решава практически и само понякога теоретически, чисто познавателни за-дачи. Начинът на нашето ориентиране в света и картината на нашия свят, т.е. знание-то, което имаме, е от голямо значение в протичането на мисловните процеси. Но по-ведението на човека се управлява не само от неговите знания и опит, то зависи и от неговите ценности, т.е. от смисъла, който той е открил за себе си в този свят. Затова мисленето на човека не е чисто и логическо, а е “сплав” от значения, ценности, цели, импулси и пр., която стои в основата на човешкия интелектуален живот. Затова хо-рата не намират еднакъв изход от аналогични ситуации на живота, затова понякога

85

даже ако изходът е ясен и безспорен, то индивидът е в състояние свободно да избере нещо друго, дори и да е “неразумно” и т.н.

Мислейки, човек въпреки всичко е длъжен да извършва някои процедури или операции, лежащи в основата на всяко мислене – ако иска да се занимава с мислене, а не с нещо друго. Да видим кои са те.

Мисленето тръгва от представи за неща, ситуации и конкретни обекти, които се явяват материал на мисловната активност, онова, което подлежи на “обработване” по-нататък. Представата винаги е образ или феномен на съзнанието, който представя нещо конкретно и единично, което вече сме възприемали, но то сега не е непосредст-вено пред “взора” на това съзнание. Мога да имам представи за всичко: за този или онзи човек, за тази или за някоя друга вещ, за една или друга ситуация. Съзнанието е преизпълнено и “гъмжи” от такива феномени-представи, а мисленето не е нищо друго освен начин за внасяне на ред в тях с цел проясняването на погледа, при което душа-та “вижда” неимоверно повече и по-добре.

Мисленето е ориентиране и хармонизиране на света на собствените представи. Първият такъв опит на душата е т.н. представно или нагледно-образно мислене, мис-ленето чрез представи. Всекидневното, обикновеното мислене на хората е повече представно; то обслужва добре потребностите на живота, макар че е хаотично, несъг-ласувано, вътрешно противоречиво. Така нареченото същинско мислене – мисленето чрез понятия – от своя страна е способност за създаване и свързване на понятията, породени от душата за нейните познавателни нужди. Как се образуват понятията?

Най-напред конкретните, “плътни” представи за даден род неща (например хо-ра, човешки същества, които “познаваме” или сме виждали) биват подлагани на разч-леняване, т.е. цялото се разделя на съставните му части и всяка се “оглежда” поот-делно. Тази процедура се нарича анализ. По-нататък чрез сравнение и наблягане (ак-центиране) се открива общото, повтарящото се в отделните представи, отхвърля се несъщественото, случайното, второстепенното в тях и се задържа само значимото, характерното, или просто интересуващото ни.

Тази процедура е абстрахирането, образуването на абстракции, в резултат на това в съзнанието възниква нова структура или феномен, наречен понятие (поня-кога го наричат “концепт” или “обща представа”). За да възникне обаче понятието, ва-лидно вече за вид или род неща, се прилага друга процедура, обратна на анализа, т.е. синтезът, който свързва и придава единство на елементите (признаците), присъщи на даденото понятие. Прилагането на анализа и синтеза, или аналитико-синтетичната дейност и активност на съзнанието (образуваща понятията), е първата стъпка на мис-ленето, неговото начало: най-напред понятията трябва да бъдат направени ясни. Така същинското мислене може да се дефинира като способност за образуване на понятия и за “опериране” с тях. Тук лошо звучащата дума “опериране” (и също “боравене”) мо-же спокойно да бъде заменена с думата игра и тогава мисленето се оказва свободна игра с понятията, която все пак преследва определени цели.

14.4.Дали мисленето не е игра?

Да играеш свободно с понятията на своето съзнание означава да се упражня-

ваш в мислене. Всъщност най-голямата свобода, която притежаваме, като че ли наис-

86

тина е в сферата на мисълта: няма нещо, което да не можем да си помислим, няма сила, която може да ни попречи да мислим така, както ние искаме – и каквото искаме. Мисленето е способно да създава нови светове, да продуцира идеи и понятия, да тво-ри звездни системи от ценности и смисъл, да бъде чиста проява на активност и духов-на сила, която не знае предел.

Свободата наистина е първото условие на мисълта, без нея мисленето ни е лишено от жизненост и дух – и затова е фалшиво, изкуствено и дори мъртвородено. Отричането на свободата в пределите на мисълта е убиване на нейния порив и на дълбокия патос на самото мислене. Само свободното мислене може да открива ново-то и да постига неизвестното, да разсейва мрака на незнанието, да мечтае, да фанта-зира и да се надява. Творческата, продуктивната сила на мисленето е въображението (фантазията), то подхранва неговата свободна и съзидателна мощ.

Затова мисленето е истинско царство на свободата, имащо за свой корен чо-вешката душа (представителка в човека на вечния и надчовешки дух), която е способ-на да създава, а не само да “отразява” света. Без фантазия мисленето нищо ново не може да роди, то само се върти в кръга на известното, на баналното и изтърканото от употреба, на стереотипното, на онова, “което си знаем и без да мислим”…

Използването на понятия (а това са думите!) и на изречения, изграждащи тъ-канта на мисълта, всъщност означава, че мисленото е неотделимо от речта. Когато мислим “на ум”, ние го правим под формата на “вътрешна реч”, когато говорим, ние всъщност мислим на глас и това е речта в собствения смисъл. Мисълта се ражда в изразяването – вътрешно или външно – в основата на което лежи определено усилие за свързване на понятия. Тяхната връзка, разбира се, не е случайна, тя е открита от душата в конкретния мисловен акт, който е неотделим от изразяването.

Противно на това, което обикновено се смята, ние много рядко знаем какво точно искаме да кажем преди да сме го изразили, “узнаваме” го чрез изразяването и пак благодарение на него можем да внасяме корекции в мислите си. Това означава, че “съзнателният контрол” и дори управление на собствените ни мисли става постфак-тум, т.е. след факта на изразяването. Нерядко човек се удивлява на своите мисли, из-речени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнство: спонтанното и незави-симото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на ин-туицията (усета, вдъхновението, озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Ко-гато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото (!) ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим само отдавна известни неща; дори сме станали “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтър-кана от употреба и стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена.

Голям пласт от нашите мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също (което ни е известно, “което си знаем”, и пр.!) и подхранвани от умствената ленивост, от която някои хора не могат да се отърват цял живот. Немислещият, неинтелигентният човек се задоволява точно с такива “мисли”, взети “назаем” или незаконно присвоени отнякъде. Излиза че при такова говорене е елиминирано тъкмо мисленето, то не участва или е сведено до някакъв минимум. Сти-га се дотам (и това е своеобразна “извратеност”, “перверзия” на ума!), че някои хора виждат проява на някаква “интелигентност” точно в това да говориш само заучени, от-

87

давна казани от някой неща. Опитват се да смаят събеседника си и го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки ги при това за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат.

Впрочем, замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не скучае кога-то му говорим и сме го превърнали в слушател? Как може да бъде прогонена скуката от нашите сериозни, опитващи се да бъдат дълбоки и “интелигентни” разговори? А дали изобщо водим такива разговори? Кога в училището ще изпитваме наслаждение, истинско блаженство от познанието – а не мъка и трудно поносима сложност? Въз-можно ли е изобщо това?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Как се отнасяте към изложеното по-долу разбиране за интелигентността? Може ли интелигентността да се “мери” количествено и да се изразява в цифри? Как-во в такъв случай измерват т.н. “тестове за интелигентност”, които са твърде раз-пространени – “типът мисловност”, “логичността”, “разсъдливостта”, “пресметливост-та”, “умението за аритметическо употребяване на ума” или нещо друго? Може ли да се “засече” качествената страна на способността за мислене, в това число и на интели-гентността?

Интелигентност в собствения смисъл на думата е способност да мислиш са-мостоятелно и да изразяваш мислите си така, че да влагаш съдържание на своята душа, собствен смисъл и виждане на нещата. Това човешко качество няма нищо общо с “информираността”, с надутата ученост и с празната ерудиция (с която някои толко-ва се хвалят!), дори и образоваността не е гаранция за възникването и проявлението му в дадена личност. Интелигентният човек е в състояние да пречупи под своя ъгъл на виждане, през своята субективност всичко, при него дори и чуждите мисли се пре-раждат и се появяват наново, обогатени с различен смисъл - защото върху тях той налага печата на своята оригиналност и самобитност. При него всяка мисъл е съ-битие,, т.е. съ-участие в живото битие на човешкото мислене и мисъл. Истинската ин-телигентност е интелектуална мощ на душата, жив и непрекъснато буден ум - който създава оригинални мисли, за пръв път казани и помислени…

Разговорът с мислещ човек е празник и дори пиршество на живата и свободна човешка мисъл. Когато такъв човек говори и най-обикновени, тривиални неща, при не-го те получават импулси за нов живот, изглеждат необичайно и вълнуващо (той всичко вижда под ъгъла на своята неповторима субективност), така се открива неподозиран смисъл, живата мисъл на интелигентния човек всичко оживотворява, превъплъщава, обогатява. Такава мисъл не знае покой и изтощение, ленивост и скука. Тя е интелек-туална наслада, откровение, вдъхновение, интензивност, спонтанност, свобода, дух… За мислещия човек свободното мислене е, повтарям, чудо, на което сме способни, дързост, вдъхновение, наслаждение, мощ и патос, несъкрушимо “оръжие”… Из “Животът на душата: психология”, ЛИК 1997 и 1999 г. (А.Грънчаров)

2.Може ли всеки да се научи да мисли? Поддава ли се на “научаване” и “обуче-

ние” мисленето? Вие лично мислещ човек ли сте? Дали пък всички по рождение не сме… мислещи – щом сме човешки същества?

88

15. Как да овладея волята си?

Дотук изследвахме последователно отделни душевни сили – несъзнаваното, сексуалността, чувствата, сетивността, мисленето, а също и Аз-а, самосъзнанието. Сега пристъпваме към първата синтетична душевна сила, волята, която наред с разу-ма, вярата, паметта и въображението представя друго, по-високо ниво на душевния потенциал. Нарекохме ги така – синтетични – защото те обединяват или синтезират чистите прояви на душата в по-сложни образувания. Вървейки по този път, ние ще можем да възстановим нарушената от анализа цялост на душата и по този начин ще се приближим по-плътно до нейната истина. Нека да започнем с най-важното, а именно

15.1.Що е воля?

Идея е онова, което съдържа същината и истината – в случая на волята. Сле-

дователно интересува ни автентичното естество на волята, опитваме се да постигнем пълноценно разбиране на това, което се нарича воля. Работата обаче не е в това да проследим съществуващите представи за волята, а да издигнем тези представи до разбиране на същината, т.е. да им помогнем да се преизпълнят с истината, с идеята за човешка воля. Можем ли да изпълним подобна отговорна задача? Нищо не ни пре-чи да се нагърбим с нея, да опитаме.

Волята не се ползва с благоразположението на всички психолози. В много учебници по психология такава тема липсва или пък, ако все пак я има, тя не е разг-ледана като нещо отделно, а във връзка и по повод на нещо друго. Истинската причи-на за заобикалянето на проблема за човешката воля е: дълбоко вродена боязън и до-ри страх от философските – чисто човешките – измерения на един толкова значим, в някакъв смисъл съдбоносен въпрос. Тъй като векове наред волята е била и си остава тема на философията, то в психологията като млада и модерна наука все още не е изживян респекта пред силата на философското прозрение и пред възможностите на философското познание. Това страхопочитание пред философията – пораждащо не-решителност за психологически изследвания на волята – може да прерасне в своеоб-разен “комплекс за малоценност”. Ние не можем да си позволим това и разсеяно да пропуснем проблема и темата за човешката воля.

Ще започнем с онова, което философията е дала и завещала на психологията като наследство – що се отнася до волята. А то е: човешката воля е свободна – и то-ва е принцип, лягащ в основата на разбирането на волята. Срещата на воля и свобо-да, която намираме в човешката душа, е онова, което неимоверно усложнява пробле-ма, и то е причината за преотстъпването му на философите, за което стана дума. Нау-ката винаги търси причини, върху които строи своите обяснения, и упорито бяга – ко-гато се изправи пред явления като свобода, живот, дух, които са безпричинни, необус-ловени, спонтанни (или поне й изглеждат такива). Съществува нагласа сред прекале-но научните психолози, че “свободна воля” е термин-нонсенс, т.е. безсмислица, или ако не е съвсем така – то поне не се поддава на научно третиране и изследване. Има-ло е психолози, и то дори в ХХ век, които са виждали като основен смисъл на своите занимания това да гонят свободната воля от човешката душа. Понятието за свободна

89

воля им се струвало годно само за религията и за старата философия и затова тряб-вало да бъде безпощадно гонено от пределите на науката. Онова, което е свободно, на такива психолози се струва “мистично”, “непонятно”, “ирационално” (неразумно) и затова – ненаучно. Дали е така? Нима подобни “хватки” са достойни за една наука? Дали те не са признание за слабост?

Въпросът обаче си стои: действително

15.2.Може ли свободната воля да се схване “научно”?

Може ли да се “види” този проблем през оптиката на една наука, която – както

всяка наука – търси причини и изпада в недоумение и в неведение когато пред нея застане феноменът свобода? Ако всичко това е така, ако – както твърди философията – човешката воля е свободна, то не остава ли за психологията само един изход: бягс-твото?

Още в самото начало на този курс по психология – когато търсехме “частите” на душата – открихме, че волята не само я има като проява на душата и проблем пред психологията, но и че тя е сред основните душевни сили. Беше казано, че практичес-кото отношение на човека към света и към самия себе си, което е чисто конституивно отношение на душата, лежи в основата на волята, която, от своя страна, го изразява и въплъщава, превръща го в действителност благодарение на действието. Щом воля съществува (а задача на науката е да постигне съществуващото тъкмо каквото е!), то за нас всички пътища за отстъпление са отрязани и следователно без никакво смуще-ние трябва да се заемем с този проблем – какъвто и да е той и каквито и трудности да предполага.

Практическото отношение на човека, от което тръгваме, възниква на основата и под въздействието на другите две – познавателното и ценностното – които вече разг-ледахме. Това облекчава до известна степен изследването: ние знаем какво тези две отношения представляват.

Познавателното отношение, мисленето, ни даваше знания за това какво предс-тавляват нещата сами по себе си – и то формираше съзнанието, ума, интелекта. Дру-гото отношение, ценностното, търсеше смисъла, човешките измерения, значението на нещата за субективността като такава – и то се представяше от чувствата, от чувст-вителността като душевна проява. Практическото отношение възниква на основата на тези две чисти отношения и представлява синтез на знание и чувство, на мисъл и смисъл, на интелект и чувствителност.

Самата душа прави това единство на знанието и чувството (ценността) и на та-зи основа поражда нещо ново: волята. Същевременно волята, подхранвана от тези два корена, израства и се превръща в нещо обособено и самостоятелно, което трябва да бъде разбрано само по себе си. Ние ще я разгледаме точно така, търсейки отново нейното естество, нейната същност и сърцевина.

И така, ето че стигнахме до “фронталния сблъсък” с главния въпрос:

15.3.Каква е същината на волята?

90

Волята е насоченост на душата, възникваща когато в нея се съпостави “това, което е” с “това, което трябва да бъде”, т.е. знанието с ценността, смисъла, значимото за човека. Първото – “това, което е” – ние го “знаем” и сме го постигнали (не изцяло обаче!) в познанието, мисленето. Втората съществена половина я предчувстваме, нея ни я доставят чувствата, емоциите. Светът (“това, което е”) не е нещо изолирано и противостоящо на човека, това е неговият личен свят или светът, видян с очите и ми-сълта, а също и през чувствата на човека.

Смисълът на нещата за човека, разбиран чрез чувствата, неотделимо участва в общата картина на света. Това е моят свят, светът, какъвто моята душа го е създала, видяла, почувствала, помислила, преживяла и т.н. Тук имаме непосредствено единст-во на “вътрешно” и “външно”, на душа и свят, на субект и обект. За човека двете стра-ни съществуват само едновременно и неразделно, така като че ли предполага и обус-лавя другата – и без нея е нищо, безжизнена абстракция. Така стоят нещата с “това, което е” в душата на човека.

Но с “това, което трябва да бъде” работата е още по-сложна за разбиране и из-разяване. Синтезът на знание и чувство, който вече имаме в съзнанието за общата картина на света, обединява представата за “нещата в себе си” (или “сами по себе си”) и нещата каквито са те за човека – съобразно техния жизнен смисъл. Знаем, че чувствата, субективните преживявания на душата вземат основно участие във възник-ването на ценностите. Самото емоционално преживяване не е нищо друго освен пре-живяване на смисъла, ценността, то е откриване на чисто човешките измерения на съществуващото, а значи и на субективността за самата себе си. Развълнуваната от чувството душа продуцира, създава дълбокия жизнен смисъл на нещата, тяхната чо-вечност. Овладяна от емоция, душата “добавя” към нещата огромен смисъл, какъвто те – разглеждани сами по себе си – нямат и не могат да имат.

И именно тук се поражда несъответствието, двойнствеността, противоречието между човек и свят, между нещата “в себе си” (сами по себе си) и нещата каквито те са за човека. Несъответствие, което е толкова по-голямо, колкото по-интензивен е жи-вотът на душата. За развитите души това несъответствие е пропаст.

Констатирайки несъответствието, душата е изправена пред потребността да го преодолее с достъпните й средства. Тук е корена на човешката воля, той се заключа-ва в посочения дисонанс. Волята започва с осъзнаването на противоречието между човек и свят, между “вътрешно” и “външно”. Първото, което волята прави, е изгражда-нето на представа за това, което “трябва да бъде”, т.е. пораждането на проект, обра-зец, идеал за дължимото, за онова, което не е, но (за човека) трябва да бъде. Това “да бъде” всъщност е извор на волевата активност на душата: от него зависи бъдещето на човека. От него тръгва мощното “аз искам” на волята и нейното “трябва”, с което обик-новено я свързваме.

Волята е в състояние да концентрира душевната и жизнената енергия на субек-та в една точка, да обедини целия потенциал на душата и да я активира за такива действия и за такъв живот, чрез които става възможно “прехвърлянето” на мост между двете половини, на които се е разцепило битието, между “което е” и “което трябва да бъде”, между действителност и възможности, шансове за човека. Целите на волята възникват когато в съзнанието (и при участието на чувствата!) се съпостави “това, ко-ето е” (сега съществуващото) и “това, което трябва да бъде” (едно възможно и желано бъдещо съществуване). Външната страна на волята, действията по “прекрояването”

91

на света според жизнено значими човешки цели, е реализация на волята, превръща-нето й от възможност в действителност, осъществяването й чрез дела.

Двата момента на волята – нейното “аз искам” и нейното “аз мога” – които заед-но изчерпват естеството й, за нуждите на анализа трябва да бъдат разгледани поот-делно, като и при двата не трябва да забравяме наличието на тази най-човешка проя-ва: свободата. Душата чрез волята (овладяна от автентичната свобода!) намира “из-лаз” навън, обективира самата себе си и побеждава инертността на света – демонст-рирайки своето превъзходство, своята сила и мощ.

Преди да се заемем с конкретен анализ, нека особено да подчертаем нещо важно. Ние приехме, че душата е цялост от способности и прояви, непосредствено единство на душевен живот. В този смисъл волята присъства като неотменен компо-нент на всяка душевна проява, на всяко душевно движение. При познанието, напри-мер, онова “аз мисля” на душата (чрез което тя осъзнаваше себе си като душа, “заела” се с познание!), е невъзможно дори за представяне (да не говорим за осъществяване!) без характерното за волята “аз искам” – съзнателно или безсъзнателно проявяващо се. Това е разбираемо, всяка душевна активност имплицитно (скрито) съдържа воле-вия импулс, който я определя и насочва. Така актовете на мисленето са обусловени в основата си пак от волята: тук “аз мисля” неизбежно означава “аз искам да мисля”.

При чувствата компонентът на волята също е налице, тук даже няма нужда да казваме “аз искам да чувствам”: защото самото “аз чувствам” означава, че душата в чувството изцяло е отдадена на него и напълно го желае и иска. Всяко чувство е дъл-боко “желание за чувство” и пълна отдаденост, ние знаем, че то е безсъзнателно вле-чение, в което волята участва и го направлява. Следователно същата сила на волята е налице и при паметта и още повече при въображението – навсякъде, където има концентрация и насоченост на активност и енергия в някаква посока.

И така

15.4.Какво представлява категоричното “аз искам” на волята?

Зад това “аз искам” на волята стои душата с всичко, което й принадлежи, душа-

та “с цялата й свита”: безсъзнателни импулси и влечения, които непрекъснато атаку-ват Аз-а, подбуди от съзнателно естество (мисли, осъзнати цели и желания), сетивни впечатления, емоционални настроения и чувствени мотиви, спомени и други образу-вания на паметта (изпитващи носталгия към предишни преживявания от най-различно естество), накрая силата на въображението, което е в състояние от целия този мате-риал да изработи проекти и дори химери, един от друг по-примамливи и желани.

Следователно тук не става дума за “сблъсък” на два-три мотива, при които е победил “по-силният” (както обикновено ни го представят!), още по-малко пък имаме само “съзнателен избор” на една от няколко цели, и то тъкмо оная, която била “общес-твено значимата” (както се опитваше да ни убеждава онова, което се наричаше “мате-риалистическа психология” от времето на комунизма). Ако волята на човека се подчи-няваше на подобни механични зависимости, то тогава човекът наистина би бил една, макар и сложна, машина, но това, за щастие, не е така. Стремежът към истината и уважението, признанието на човешкото достойнство ни задължават да не допускаме

92

подобни “опростяващи” абстракции, които, наистина, облекчават работата, но за които се плаща прекомерно висока цена.

И така, връщаме се към точката, до която бяхме стигнали: зад “аз искам” на во-лята стоят всички сили и потенции на човешката душа без никакво изключение. Воля-та е подобна на призма, в която се пречупват твърде много лъчи: всяка “част” на ду-шата изпраща към нея във всеки момент своите излъчвания и така или иначе налага своя отпечатък в специфичната “интерференция”, съответстваща на този момент. Ефектът, резултатът от тези пречупвания е непредвидим, ние не знаем какво точно може да поиска душата ни в един следващ момент, каква душевна сила и кой подтик ще надделее, каква страст и кое настроение ще вземе надмощие и така ще даде нов импулс на волята.

Да, ще каже някой, но нали тъкмо волята е тази, която овладява по свой начин разнообразните влияния на отделните душевни сили и ги концентрира в една посока, преодолявайки всички противоборства вътре в душата? Този въпрос е напълно оп-равдан, той ни насочва към онова коварство на проблема за волята, което кара всички да бягат от него. Той засяга начина, по който волята изиграва своята мисия да интег-рира, да свързва в едно разнопосочните душевни сили, да им придава обща насоче-ност в някаква все пак свободно избрана посока.

На нивото “аз искам” волята като че ли ясно съзнава какво точно иска, но кой може да ни каже как се е стигнало до това “аз искам”, при което наистина противобор-ствата са стихнали и в резултат е изкристализирало едно съзнателно решение – или поне що-годе съзнаван мотив?

Преди нашето “аз искам” е кипял цял океан от подбуди, мотиви, влечения, страсти и пр., той по някакъв начин е “прекипял” и утихнал и е останала само “пяната”, крайният ефект, който приемаме да наречем съзнаван волеви акт, първа съзнавана стъпка на волята, изразена в прословутото “аз искам”. Това, че в края на краищата во-лята стига до приемането на съзнателно решение, е подвело мнозина изследователи да приемат, че всички предишни стъпки са определяни тъкмо от съзнанието. Така онова, което всъщност имаме едва накрая – съзнателността, съзнаваемостта – бива незаконно пренасяно върху решаващия предходен етап (непредвидимия сблъсък на душевните сили!), поради което и него го описват в термините на съзнанието.

По този начин волята се оказва не нещо друго, а форма на мислене, проява на вездесъщото съзнание, най-обикновена умствена способност от рода на смятането, на събирането и изваждането на числа. Оказва се, че другите значими прояви на ду-шата, които по естеството си са извън съзнанието (а именно чувствата, паметта, наго-ните, дълбочинните импулси и инстинкти, изтласканите в сферата на “ТО” преживява-ния и пр., накрая, въображението, което също не е слуга на разсъдъка!) биват без ос-татък елиминирани и пренебрегнати, поради което волята неоснователно се обявява за придатък и прост израз на съзнание. Ето го тук и онова “облекчаване” на задачата в много чист вид, което мнозина психолози си позволяват: волята се оказва нещо, за ко-ето ни е много по-просто само да мислим (понеже и тя била съзнателна и израз на мислене!), като категорично сме се отказали от разбиране (последното е нещо много повече от елементарното обяснение!).

Дотук решавахме принципни въпроси, от които зависи вярното поставяне на проблема за човешката воля. Ако сме наясно с тях, то тогава главната задача – как да овладея волята си, да стана “човек с воля” – вече няма да е непреодолимо трудна,

93

неизпълнима. Дано казаното да е помогнало на всеки “искащ и търсещ волята си” в постигането й, в проправянето на път към една наистина свободна воля, без която жи-вотът е напразен и безсмислен. Но тук всеки решава и постига всичко сам, рецепти не могат да се дават…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Можете ли да откриете разликите между “воля за живот” (в смисъла на А.Шопенхауер, т.е. като същност на тялото и на безсъзнателното) и “човешка воля” (като душевна сила, придаваща единство на способностите на душата, концентрира-ща душевния потенциал в една – свободно и… необходимо избрана! – посока)? А кое е общото между тях?

2.Опитайте се да определите степента на развитост (и проявеност) на своята воля, изхождайки от разбирането на същината на волята. Свободна или несвободна е волята, която “имате”? Забелязали ли сте, че около вас има хора, чиято воля превъз-хожда вашата собствена в някакво отношение? В какво именно? А дали пък вашата воля не е “по-добра” от волята на другите? В Какъв смисъл?

3.Представете си, че човекът, който е открил, че друг човек “има” душевна сила (някаква!), превъзхождаща неговата собствена, започне да завижда за това, поради което е готов да пожелае “да получи” например неговата воля (или ума, съзнанието, мисленето, чувствителността и пр.)? По същия начин както можем да пожелаем за се-бе си по-красивото тяло на друг човек и сме готови на драго сърце да си… “разменим” телата – стига да беше възможно! Готови ли сте да участвате в такъв мисловен екс-перимент? Тогава разсъждавайте поотделно за различните душевни сили, изброени по-горе. Какво означава да успеете да си размените волята с тази на един съвършено друг човек – не обаче душите си като цяло?! И така нататък. А какво би означавало – внимание! – да пожелаете да получите нечий друг и чужд… Аз (самосъзнанието) и да сте готови да си ги “размените”? Какво ще се получи в последния случай – стига да беше възможен? А ако науката в някакво бъдеще открие технически една такава въз-можност? Ще се пожелаят ли желаещи да се възползват от едно такова откритие?

4.Какви цели обикновено си поставяме – такива, които “отразяват” нас самите (каквито сме) или пък други, които отразяват идеала ни за нас самите, т.е. каквито ис-каме да бъдем? Кое е по-силно желаното, това, което “имаме”, или това, което ни лип-сва? Може ли здравият да си постави за цел здравето? А дали някои хора, без да зна-ят това, всъщност са си поставили за цел (като че ли!)… болестта – което, щом така го желаят, няма как да не ги сполети?! Може ли богатият да си постави за цел богатство-то? Защо много често постигаме не това, което желаем и към което се стремим, а точ-но обратното? Дали не е станало така, че ние просто сме се самозаблуждавали, че имаме някаква цел и че работим за нея, докато в действителност сме имали друг, при това несъзнавана цел, която тъкмо затова и постигаме – без съзнателно да я жела-ем?!

94

16. Как да направя волята си свободна?

Ще продължим своя анализ, пристъпвайки вече към “по-конкретни” и дори прак-тически въпроси. Целта е все същата: осветляване на загадката, наречена воля, чо-вешка воля – от която зависи много, ако не всичко. Разсъждавайки, проникнати обаче от едно искрено желание за разбиране, ние си облекчаваме задачата, която се свежда до едно: да се справим с трудностите, с неразборията в своя душевен живот, да пос-тавим всяко нещо на неговото място, да разполагаме преди всичко със себе си и с жи-вота си. “Средството”, с помощта на което можем да постигнем това, се нарича свобо-да.

Обикновено изискваме примери, смятайки, че благодарение на тях по-лесно се разбира. Затова нека се запитаме така:

16.1.Кога естеството на волята “изпъква” най-ясно?

Има, разбира се, ние непрекъснато сме в такава ситуация, въпреки че рядко си даваме сметка за това. Ето една, която в случая първа се набива на очи. Когато човек започва да прави нещо, той вероятно си мисли, че това се дължи на избора, направен в началото на делото, с което се е заел. Да речем, аз сядам да пиша книгата си – и като че ли го правя “защото така съм решил”. Излиза, че съм мис-лил преди това дали да пиша, дали да изляза да се разхождам, дали да ходя при при-ятелите си (за да поиграем карти, например), дали, накрая, да седна да гледам теле-визия и пр. Съпоставяйки тази малка част от безброя възможности, които ми се откри-ват във всеки момент, аз съм избрал именно тази: да пиша книга. Да приемем, че всичко това е така, от всичко друго съм се отказал по някакви си свои съображения и съм се заел с “най-важното” за момента. Сядам, преизпълнен със съзнание за собст-вената си значимост и за сериозността, с която гледам на отговорностите в живота си, клавиатурата на компютъра ми започва приветливо да трака, но…

Скоро осъзнавам, че възниква съвсем неочакван проблем: писането не върви! Нещо в душата ми се съпротивлява на уж съзнателния и дори “свободен” избор, който преди малко така разсъдливо направих. Оказва се, че всичко друго – отхвърлено пре-ди минути от мен! – е много по-силно и по-желано. Не ми остава нищо друго освен да спра писането и да отида поне на разходка. Защо ли стана така?

Но преди това се “двоумя”: ако продължа да държа на съзнателното си реше-ние да пиша “въпреки всичко” (“Какъв е този внезапен каприз, длъжен съм да пиша?!”), ясно е, че едва ли нещо ще се получи. Разбирам, че написаното ще се окаже негодно, лошо, безжизнено, “измъчено”. Чудя се как е възможно: та нали в друг случай аз – съ-щият човек! – пиша с лекота и с увлечение, при това без да съм решавал специално дали да седна зад компютъра или пък да отида някъде?! Но сега не ми остава нищо друго освен да напусна топлата стая и да тръгна по снега в този ранен зимен следо-бед: изведнъж ми проблясва в съзнанието, че друг избор нямам! Какво е това? Дали не е свидетелство, че съм човек без воля и характер?

Ясно е, че в двата случая ситуациите са коренно различни. В първия случай душата ми не желае да изпълни “съзнателния избор”, а във втория цялото ми същест-во стои зад моето безсъзнателно желание да пиша и затова то ми се удава. Значи в

95

последния случай (без да зная това, без да си давам отчет и да ми се налага да се самопринуждавам!) в мен е надделяло силното желание и дори страстта ми да пиша. И затова “съзнателният избор” и “претеглянето на различните мотиви” и възможности се оказват съвсем ненужни.

Всяка от “частите” на моята душа “си желае нещо свое” и нищо не може да я принуди да се откаже от него и да приеме желаното от друга душевна сила. Аз не зная как едно и също желание в един случай надделява, а в друг случай това съвсем не му се удава. Излиза, че не мога да контролирам “съзнателно” нещата, които душата ми иска да прави: защото важното е душата ми да иска нещо, а не само съзнанието, кое-то е нейна “част” и затова няма абсолютната власт да й се налага. Съзнанието ми не се постара да се допита до другите ми душевни сили и тъкмо затова те казаха твърдо “Не!”, решително се противопоставиха на съзнателния ми каприз да пиша книга точно сега, поради което ситуацията беше обърната в тяхна полза.

Навън, на чистия студен въздух подобни мисли ме връхлитат внезапно и спон-танно, благодарение на нещо не съвсем ясно за мен самия в душата ми се заражда силен порив да пиша и след минути аз отново съм зад компютъра си: вече всичко е променено, аз сякаш вече съм друг човек, пиша с вдъхновение и лекота; а не като преди час, когато писането за мен беше истинска мъка…

Ето сега вече можем да се запитаме за нещо друго:

16.2.А дали именно волята ми не ме прави индивидуалност?

Индивидуалността – възможността да бъдеш себе си, да си различен както по

отношение на другите, така и по отношение на своето минало – е винаги отворена пред всеки един от нас. Ако волята, както забелязахме, се държи индивидуално, то значи ли това, че на нея дължим индивидуалността си?

Индивидуалността на всяка конкретна човешка воля се дължи на това, че има безкрайно много възможности за особени съчетания на отделните душевни сили при превес или надмощие на някоя от тях. Няма общ за всички човешки същества закон, който да предопределя тяхната “обреченост” да искат едно и също нещо – или пък да го искат еднакво силно или по един и същ начин. Индивидуалността се поражда от особеното съотношение на душевните сили на тази конкретна душа, което слага сил-ния си отпечатък върху цялата личност.

Ясно е, че една емоционална душа ще има воля, която се различава твърде много от волята на разсъдъчната, мислещата, потискащата чувствата си душа. Нюан-сите на особените съчетания на разсъдък, чувство, въображение и пориви от страна на “ТО” (безсъзнателното) са изключително многообразни. Затова и индивидуалност-та, породена на основата на някакво специфично съчетание на душевните сили, не прилича на никоя друга (не съвпада с ничия друга), затова и индивидуалностите на този свят са толкова, колкото са и човешките същества – лутащи се по земята и пра-вещи (всеки за себе си) своя живот. Но също толкова са и техните воли, всяка от които е с нещо различна от останалите.

Коренът на човешката индивидуалност е във волята, от която зависи “лицето”, своеобразието на всеки отделен човек. Изводът е един: искаш ли да бъдеш индиви-дуалност (равно на своеобразна личност, на личност с особено своеобразие) погрижи

96

се за волята си, а преди това направи нужното за да дадеш простор за развитието на своите душевни сили, на душата си като цялост от заложби и прояви. Пренебрежение-то към душевния живот поражда само скучни “еднаквости”, т.е. безличия…

Ето че се доближихме до въпроса:

16.3.Как да постигна свободата си?

От казаното по-горе следва нещо също така важно и значимо за разбирането.

Възможността за непредвидими съчетания на душевните сили във волята е основата на свободата като същност на човека и човешкото. Единственото, на което можем да разчитаме, е свободата, заложена в нашите гърди, по-скоро присвоена и постигната от нас самите, от всеки един поотделно. Съзнателното регулиране на душевните сили е вид насилие над тях, но душата не търпи насилието: свободата е единствената й почва.

Всяка душа е “склонна” и обича да държи на нещо, но това зависи от самата нея, от целия й потенциал. Дори и вътрешният “самоконтрол” е резултат на свободен избор. Човекът не е орисан да бъде слуга или оръдие на някоя своя душевна сила или доминираща потребност. Но свободата като определител на човечността, излъчвана най-силно от развитите души (душите, живеещи богат душевен живот), е точно в това: непринудено и по своя воля да съотнасяш, разполагаш и “композираш” душевните си сили в стройни съчетания, без да си зависим и да не робуваш на нито една от тях. Во-лята е въплъщението на така разбираната свобода, в този смисъл воля и свобода са едно и също нещо, истинската воля е свободната воля.

Всяка друга воля в същината си съдържа момент на несвобода и е нещо друго (непълноценност, извратеност, нездрава проблематичност, комплекс или синдром на психиката, непълноценен, фалшив заместител и пр.), но не е воля в истинския смисъл на тази дума. Тук ме интересуваше дълбоката връзка на воля и свобода, която в пси-хологически план е особено интересна за изследване – стига да разполагаме с подхо-дящ за това метод. Например интересно е да се запитаме за проблем като този: въз-питание на волята, което всеки самостоятелно може да направи и да се опита да по-търси отговора. Ясно е, че тук става дума за самовъзпитание, защото тъкмо волята външни влияния не търпи.

И така, самоопределящата се воля е по своето най-вътрешно естество източ-ник, вечен извор на човешката душа и на човешкото като такова. Балансирането, тър-сенето на спонтанно достиганото равновесие между душевните сили (без пренебрег-ването или пък предоверяването на само една от тях!) е израз на вътрешна свобода. Обратното, потискането и залагането, разчитането на само една доминираща душев-на сила или способност ни отнема възможността за баланс и равновесие и ни обрича на зависимост, автоматизъм, несвобода.

Например ако моят разсъдък е успял да стане доминанта на моята душевност (за сметка на останалите ми душевни сили: чувства, въображение, интуиция, безсъз-нателни импулси и пр.), то аз съм станал човек с бедна и деформирана, направо “оса-катена” душа (и воля!), която при това е зависима пряко, автоматично от капризите и своеволията на този разсъдък, т.е. изгубил съм свободата си. Накратко: станал съм слуга на собствения си разсъдък.

97

Своеволието на разсъдъка не е онази свободна воля, която ми е потребна – ако искам да съм човек с воля. Всяко свое-волие означава накърнена, дебалансирана во-ля, която пряко зависи от някаква психична сила, която е взела превес пред останали-те и си иска само своето. Същевременно тя е сразила и победила другите душевни сили, станала е техен господар, упражнява безразделна власт над тях, изисква само подчинение и дори дисциплина. Не им позволява и те да кажат своето, да й повлияят или да оспорят предимството й. Тук имаме, следователно, по-скоро неволя, а не воля: такава отречена воля (не-воля) е напълно зависима, в случая, от разсъдъка.

Подобна зависимост може да се получи и от друга душевна сила, например чувствата (макар че именно разсъдъкът е основният претендент за упражняване на хегемония и господство в пределите на душата), което не променя факта, че това съ-що е тирания и неволя. Потвърждаване на волята следователно имаме в независи-мостта, балансирането и хармонизирането на душевните сили в тяхната пълнота и единство. Едва тогава отделните “неволи” отстъпват мястото на единната, суверенна и ненакърнима воля на свободния човек.

Именно по този начин си осигуряваме така потребната за живота на душата свобода, избягвайки слугуването и тиранията само на един господар – независимо ка-къв и кой е той. А дали другият случай: когато слугуваме не на един, а на двама госпо-дари, не е по-лошият? Нима тогава душата не се “разкъсва”, а волята е парализира-на? Докъде човек стига когато е създал подобна непоносимост в недрата на душата си?

Ето че достигнахме до нов въпрос, а именно:

16.4.Кой избор е свободен?

Нека все пак да обобщим добитото дотук в няколко извода: а.) Първият е едно неизбежно следствие от всичките разсъждения, а именно, че

изборът, лежащ в основата на онова “аз искам” на волята, е спонтанно достиганото равновесие (баланс) на всички без никакво изключение душевни сили. Така установя-ваме, че проблемът за някакъв “съзнателен избор на цели” (осъществяван в предели-те само на ума, разсъдъка, интелекта, мисленето) всъщност е псевдопроблем, т.е. той не съществува като проблем;

б.) Изборът, за който в действителност става дума, е свободен избор, а полето за неговото разгръщане и осъществяване е цялата душа – не просто голия разсъдък, не суетното чувство, не празното въображение и не хаотичността на безсъзнателното;

в.) Нашето “аз искам” на волята е резултат на взаимодействие, взаимно отно-шение и дори “пречупване” на различните душевни сили. То е легализирано (узаконе-но) от тях и следователно ако срещне силна съпротива (за която ние не можем да знаем), то няма да бъде такова, а друго.

г.) При т.нар. “съзнателен избор” всъщност нямаме избор, а диктат на съзнани-ето и разсъдъка: за да има избор трябва да са налице поне две различни душевни си-ли, които да си противостоят и между които да може да се избира. “Съзнателният из-бор” не допуска алтернатива на съзнанието-разсъдъка, а направо елиминира другите душевни сили, отрича възможността за алтернатива на нещо, стоящо извън него и

98

различно. (Тук не става дума за разумния избор, който допуска алтернативи на съзна-нието и избира между всички душевни сили.);

д.) Алтернативи, от друга страна, могат да бъдат не съзнаваните цели (всяка цел е построение на разсъдъка!), подбудите от различно естество, които и предоста-вят възможността за действителен и свободен избор;

е.) Така стигаме до друг значим момент, а именно, че избиращата инстанция на душата е Аз-ът, самосъзнанието като квинтесенция на единната душа, а не някоя от-делна нейна способност, сила или проява. Терминът “само-съзнание” не бива да ни подвежда, Аз-ът не е съзнанието, а висш израз и отношение на душата към самата себе си, аз като тъждество на всичките душевни сили на индивида. Волята в такъв случай е проява на този Аз и на тази душа, а не е функция на някоя отделна душевна сила;

ж.) Аз-ът, който допуска своеволие на някоя отделна душевна сила, е несвобо-ден и точно поради това страда от чувството за ущърб и непълноценност. Казахме също, че и неговата воля е несвободна, защото иска автоматично само едно, а не си е осигурила възможността за свободен избор между многото желания, идещи (под фор-мата на подбуди и мотиви) от недрата на пълноценно живеещата, здравата душа;

з.) Накрая трябва да отбележим, че разстройствата на волята, безволието (специализираният термин е абулия) се дължат на невъзможност за хармонично съче-тание на душевните сили и техните подбуди: тогава една от тях, независимо от какво естество е тя, е станала доминанта, господар. Такава воля е загубила (или още не е намерила!) способността си за свободен избор между различните мотиви, тя слуша безволево само един мотив и не чува гласовете на другите душевни сили с техните подбуди. Затова тя не може да направи синтеза “аз искам” (при нея имаме: “То иска”!) в указания смисъл, тя автоматично иска все едно и също, поради което се е превър-нала в тежка неволя и непосилно бреме за душата и човека.

Казаното е предпоставка всеки сам да вникне в ситуацията, в която се намира неговата воля и свободно да открие онова, което пречи или създава трудности. Ясно е, че тук отново всеки отделен случай е уникален и общите предписания са ненужни: само на себе си трябва да разчитаме – ако искаме да освободим волята си, да “отп-рищим” нейната съзидателна мощ. Затова нека да преминем към следващия въпрос:

16.5.А какво трябва да правя?

Дотук засегнахме дълбоката вътрешна, субективна страна на волята, която в

крайна сметка (и преминавайки през много изпитания!) достига до своето “аз искам”. Съотнасянето на “аз искам” с “трябва” – с ценностите на личността и на нейния свръх-Аз – е друг аспект на волевата активност, който трябва да разгледаме.

Само по себе си съотнасянето на “аз искам” с “трябва” е един конфликт, който е неизбежен и изпълнен с последици. Появява се ново раздвоение в пределите на ду-шата, което волята решава нееднозначно, изправяйки се пред нови възможности и ал-тернативи. Тук също свободата на избора е условието, благодарение на което волята осъществява самата себе си. Признаването на влиянието на ценности, идещи от страна на свръх-Аз-а, не става автоматично и по общ механизъм, който да заставя во-

99

лята към определен избор. Този избор отново е дело на волята и на Аз-а, той е избор, като аз правя, разчитайки единствено на себе си.

Индивидът в себе си открива опорните точки и основанията на своя личен и от-говорен избор. Тук отново възниква драма – в някои случаи имаща характер и на тра-гедия! – подобна на оная, която установихме при борбата на мотивите и подбудите, която доведе до т.нар. “аз искам” на волята. Всеки индивид намира някакъв свой изход от това противоречие на волята с личните и общите човешки ценности. При този из-бор своеобразието и индивидуалността на отделната воля се засилва допълнително и така се потвърждава. Полюсите на възможните избори са два: да пожертваш своето “аз искам” заради някаква приета от теб ценност или пък да отстояваш докрай “аз ис-кам”, потъпквайки тази или онази ценност, която противоречи на твоето искане. Тези два полюса така или иначе имат характера на произвол, независимо от противопо-ложността на тенденциите, които се крият в тях.

Между тях, между тези две крайности се разполагат възможните човешки ре-шения, които не са просто резултат на склонност, навик или стремеж, а съдържат в себе си “необремененост”, т.е. свобода, изразяваща се този път в гъвкавост, възмож-ности за “лавиране”, недогматичност, откритост към новото, толерантност и пр. Тук ня-къде се заражда човешката съвест с нейното разбиране за дълг, която е неотделимо свързана със свободата на волята. На това ниво на душевен живот се преживява вя-рата като интимно отношение към абсолютната ценност – Бог – или пък, ако душата не е достигнала до това висше ниво на различие – към някоя друга, достойна или не-достойна ценност, превърната в кумир, идол или друг предмет за поклонение или подражание.

Но ето че възниква въпросът:

16.6.Как да разбера какво мога?

Съотнасянето на “аз искам” с “трябва” е първото самоограничение на волята по

пътя на нейната реализация. Самоограничаването на волята на почвата на избора не накърнява свободата, а – напротив – я демонстрира, тук свободата отново потвърж-дава себе си. Човек разбира, че волята му не е безпределна и абсолютна, а е крайна и човешка воля, т.е. човекът със своята душа е нейният предел – също така както е и нейният корен. Вторият съществен момент на волята, нейното “аз мога”, при което бе-лезите на тази конкретна човечност и индивидуалност се конституират окончателно и безвъзвратно. При “аз мога” на волята се опитва да построи мост между субективното и обективното, между двете реалности, на които се беше “разцепило” битието, между душата и света, “вътрешното” и “външното”.

Аз-ът вече знае какво иска, но неговата воля се изправя пред потребността да разбере какво може. Има невъзможни намерения и хрумвания, но тяхната невъзмож-ност се осъзнава едва при съпоставянето на възможното за душата – като неин “ре-сурс”, набор от сили и качества – и възможното за самата ситуация на живота, в която сме попаднали. Ситуираността на живота в даден момент предпоставя не всички, а само някои възможности – и ние трябва да разберем кои са те. (Ако искаме “да ни из-лязат сметките” в определянето им отново трябва да заложим на целия потенциал на

100

душата си, а не само на някоя нейна “част”, например на разсъдъка, както обикновено се случва: и тогава обикновено в крайна сметка се проваляме!)

Няма воля на този свят, която да посмее да заяви: “аз мога всичко!”. Ако я има, тя е достойна за съжаление – защото “не е в ред”, нещо в нея е объркано, не е както трябва. Онова, което е лесно за някоя воля – Аз-ът го оценява като “лесно” и затова с лекота го прави – за друга воля се оказва безкрайно трудно и самата воля е блокира-на.

Един пример: да целунеш момичето, което харесваш – лесно или трудно е то-ва? “Най-лесното на този свят е това!” – ще каже някой, бе замисляне става и го пра-ви, щом го е поискал. Същата задача – която като ситуация е лесна, стига да я има решителността – изправя индивида с друга воля и душа пред изключителни изпитания и терзания: не защото по принцип “не може”, а защото волята се е оказала в капана на това “аз така не мога”, от който понякога трудно се излиза. Една и съща ситуация по-ражда две съвършено различни реакции на двамата – излиза, че не от ситуацията, а от волята зависи всичко, всичко зависи от човека, “притежаващ” една или друга воля.

Решителността е качество на добрата, развитата воля, която не бива да се свързва със способността с усилия да преодоляваш трудностите – както много често си мислят. Понякога или по-скоро винаги главното е преценката дали трудностите си заслужават труда, щом се е появила трудността и усилието, нещо във волята не е на-ред. Защото трудът и усилието при добрата воля не се усещат и не са изпитание, при нея всяко усилие се прави с лекота, без напрежение. “Трудно” и “лесно” сами по себе си не съществуват, те са такива за този или онзи, и следователно определящото са потенциите, способностите на душата.

За да поясним горната мисъл ще дадем един пример. Повечето от хората никога в живота си няма да напишат книга, роман, да речем

(да оставим настрана това, че много от тях няма и да прочетат поне една книга!). За тях това ще бъде безкрайно трудно, невъзможно, за писането се иска талант и приз-вание, а различните хора си имат различни дарби. Добрият писател пише книгата си с увлечение, лекота и удоволствие – независимо от трудностите, които се изправят пред него. Неговата воля преодолява изключителни трудности и е истинска до момен-та, в който писането не е станало мъчение.

Когато се появи мъката, е безсмислено да се упорства, упорството тук е гавра и издевателство над волята. Изчезнало е вдъхновението и никаква воля не може да му помогне. Ако продължи да пише “на инат”, като сляпа и обречена съпротива срещу възникналата трудност и породената от нея мъка, това съвсем няма да е признак на добра или силна воля. Онези, които разбират волята като инат, като безсмислено упорство, като насилие над волята си, съвсем не разбират какво е воля. За нашия пи-сател, чието вдъхновение неусетно е изчезнало, волята означава да спре да пише – до появата на ново вдъхновение. Когато то се появи, волята за писане като че ли не е необходима, отново се е появила и лекотата, и увлечението.

Ето го парадоксът: истинската воля е онази, която с лекота, неусетно и без мъ-ка преодолява трудностите, която като че ли не е воля и затова незабележимо акти-вира душевния потенциал на личността. Накратко казано, волята не е друго, а вдъх-новение, истинската воля е изпълнена с вдъхновение, вдъхновената воля. Ако пък забележим, че трябва да прилагаме насилие над волята си за правенето на нещо, то такава самоизмъчваща се “воля” вече не е воля, тя е неволя!

101

Сега да се върнем в началото на разсъждението, което започна с това, че по-вечето хора никога няма да напишат роман или друга книга. Случва се обаче – съвсем рядко – някой от тях да пожелае да напише книга. Всички усилия за постигането на такава цел ще бъдат по начало смешни, волята му без остатък ще бъде инат и нищо повече. Да иска да стане ”писател” без усещането за непреодолимо вътрешно призва-ние и без душа, овладяна от потребността за изразяване чрез словото, е безперспек-тивна идея за този човек, приумица.

Грешката тук е, че на него му се струва, че щом иска – значи може. Призвание-то, а именно вътрешната потребност на душата да въплъти своя живот в словото, в случая “не влиза в сметките”, а волевите усилия, колкото и да са грандиозни, са само трагично-смешни…

16.7.“Искам, значи… мога” – дали е така?

Девизът “искам, значи мога” е двусмислен, с тези думи много се спекулира и

злоупотребява. Ако го има призванието то явно се проявява в страстно желание да бъдеш и да станеш това, за което си роден. Призванието е вътрешната необходимост, щом го има, то така или иначе се реализира в дела: разпознаваме го по това, че по-ражда особени, съкровени желания. Щом едно желание е много силно, съкровено, то е израз на призвание и на него е съдено непременно да се сбъдне.

Призваният за нещо човек едва ли може да избяга от своето назначение (пред-назначение!), той по-скоро не може да бъде друг, несъответствуващ на способностите си, на заложбите и дори на предопределението си, което в този смисъл е негова съд-ба, орис. По начало всякакви искания и желания са възможни, но огромната част от тях не са нищо повече от това, на тях не е съдено да преминат в сферата на “мога”, на действителното осъществяване. Тогава какво остава от прословутото “искаш, значи можеш”?

Излиза, че способният за нещо и да не го иска така силно, може да го направи и в края на краищата го прави. Ако го има призванието, то с лекота постига самото себе си, волята без усилие насочва активността в тази посока, а трудностите се оказват преодолими (не без труд, но не и с мъка!), успехът – постижим. Правилото “искам – значи мога” е довело много хора до страшни трагедии на тяхното съществуване: кога-то липсва призванието и качествата на душата, а човекът просто е решил да иска не-що, което му се е сторило привлекателно, престижно и пр. Има много хора, които не са на мястото, което съответства на тяхното призвание или пък не искат да признаят истинското си призвание (доколкото все пак имат такова).

Има също, разбира се, и такива, които не правят друго освен да се опитват да заемат нечие чуждо място, място, което не им се полага (ако се изходи от това какво те всъщност са!). Това се нарича амбициозност и такива хора разхищават огромна енергия за да постигнат нещо, за което нямат дарби и способности. Тяхната воля мо-же да се нарече нещастна воля, нещастието й се дължи на това, че си е позволила да бъде пленена от безпочвени амбиции. А иначе амбициите са нещо естествено, добро и оправдано!

Успехът на такива хора, които са нагледно въплъщение на неправилно разбра-ната максима “искам, значи мога”, е временен. Те виреят особено много в несвобод-

102

ните общества, а иначе свободата поставя всеки на мястото му. Свободните общества създават външните условия за реализирането на индивидите, в тях всеки има въз-можността да бъде оценен по достойнство и да намери своето призвание, в тях няма особени пречки пред инициативните и способните.

И какво излезе от всичко това? Дали успяхме да постигнем тайнството на чо-вешката воля? Едва ли, това тайнство човек го разбулва само с живота си, не иначе…

Но нека да не забравяме поне следното. Волята не е магическо средство, което може да ни позволи да искаме и да можем всичко, а предпоставка да бъдем само оно-ва, което всъщност сме. Истинското богатство на човека е в душата му и ако някоя душа е бедна, неразвита, с притъпени способности и пр., то на нея никаква воля не може да й помогне. Волята обаче е силата на душата и щом свободата е намерила свой дом в нея, то няма външна стихия, която да може да противостои на непреодо-лимата дързост на такава душа…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Ако един човек (например) уверено твърди, че иска да откаже цигарите, но че “не му достига воля за това”, то какво ще си помислите за неговата воля? Какво всъщ-ност повече и по-силно иска такъв човек – да пуши или да не пуши? Ако истински же-лае (с цялото си същество!) да не пуши, то какво тогава може да му попречи да пос-тигне желанието си? Дали пък такъв човек само не си мисли, че иска да откаже цига-рите, докато в действителност (и несъзнавано!) повече си иска да пуши?! Нали ние правим най-вече онова, което желаем най-силно? В такъв случай отказването на ци-гарите е нещо най-просто и се получава тогава, когато силно сме го пожелали – по-силно отколкото ни се иска да пушим и да получаваме удоволствие от пушенето. Така ли е? Ако една “част” на душата желае едно, а друга – съвсем друго или противопо-ложното, коя от тях ще победи и ще се наложи? Дали не тази, която по-силно желае и затова постига надмощие?

2.Навик – какво е това? Как се появяват и как могат да бъдат преодолени на-виците ни по отношение на нещо? Склонност и навик едно и също нещо ли са? А как-во е стереотип? Дали привикваме по-лесно към приятното отколкото към неприятно-то? Ако привикнем към нещо неприятно дали то тогава ще се превърне в приятно? Дали “желаното” е желано заради това че ни доставя именно наслаждение? Какви из-води следват от това?

3.Консервативен човек ли сте, държите ли на навиците си, на “традициите” и стереотипите си? Как оценявате това качество? Дали известна доза консервативност все пак не е излишна? Какво ни носи тя, дава ли ни някакви предимства? Как бихте нарекли противоположното на нея качество? Притежавате ли го и в каква степен?

4.Според психолога К.Юнг съществуват четири типа душевност и съответст-ващо на нея самосъзнание.

Според това коя е водещата душевна сила (“функция” на душата) имаме съот-ветно рационален (мисленето), ирационален (или емоционален, при чувстването), интуитивен (интуицията) и естетически (сетивността, усещането) тип душевност. Два от тези психологически типа изразяват ориентация на душата към външните обекти, към света (екстраверсия), и това са рационално-разсъдъчния и естетически тип. Дру-

103

гите два (емоционалният и интуитивният) се основават на една ориентация към вът-решния свят, към самата субективност (интровертна нагласа, интраверсия). Излиза, че хората биват “екстраверти” и “интраверти” съобразно нагласата, която е домини-раща в тяхната психика, а също според това коя от четирите душевни функции е по-тисната, поставена на заден план, и коя - изведена напред. Как смятате, вие лично: а)екстраверт или интраверт ли сте? б)към кой психологически тип принадлежите? Мо-жете ли да отговорите на тези въпроси, основавайки се на данни от самонаблюдение-то? (Сравнете резултата с получения в т.5)

5.Направете упражнението “Изследване на личността” от Практикума по указа-ния там начин.

6.Какво е характерно за волята на екстраверта и интраверта? Как екстраверси-ята и интраверсията се отразяват на волята? Кой от четирите психологически тепа има най-добра или най-силна воля, и кой – “най-лоша” и “слаба”? Не може ли да се направи избода (понеже при всеки от типовете има доминираща и потиснати функ-ции), че по принцип свободната воля е недостижима, т.е. съществува само като иде-ал?

7.Какъв съвет бихте дали на човек, който се оплаква от “слабоволие” и дори от “безволие”? Може ли да се помогне на такъв човек или ситуацията с волята му наис-тина е безнадеждна (например каквато е при… “слабоумието”, “малоумието”!). Лично вие как се справяте с проявите на слабоволие и безволие в поведението си? По какъв начин “мобилизирате” волята си?

104

17. “Да бъда личност” – как да го постигна?

Ето че достигнахме това, към което се стремяхме през цялото време и за което се подготвяхме: личността. Познанието на душевно-телесната цялост, наречена чо-век, може да се увенчае по един достоен начин – с разбирането на личността. Съществен недостатък на научното познание на човека е неговият абстрактен, обобщаващ характер, който неизбежно влиза в противоречие с разбирането за реално съществуващата човешка субективност – съществуване, което винаги е конкретно, индивидуално, уникално и неповторимо в своята самобитност. С други думи казано “човекът изобщо” на науката и психологията не съществува, както не съществува и абстрактната, обща и схематична душа на този всеобщ образ на човека, който научно-психологическата представа е принудена да рисува и създава. Разбира се, няма и не може да има наука, която да е в състояние да се занимава с всеки човек – въпреки че реално съществуват именно конкретните, живи и индивидуални човешки същества, всяко от които “притежава” своята, неприличаща на никоя друга, уникална душа и съдба. И така

17.1.Отстраним ли е недостатъкът на “научния абстракционизъм”?

В прекалено научните учебници и книги по психология читателят научава почти всичко за някакъв си безличен, всеобщ и колективен “субект” на науката и почти нищо, което да му напомня за него самия, за неговите собствени – и така непосредствено дадени – душевни преживявания. Можем ли тук да се предпазим от тази опасност? Можем, и то по един изпитан начин. Първо, синтезът на философия и наука (към който последователно се придържаме) ни дава пълноценно разбиране на душев-ния живот на отделната душа – нещо, което психологията като наука сама никога няма да достигне. Всичко, написано по този начин, е значимо и се отнася пряко до личност-та и душата на всяко човешко същество. Защото философията не абстрахира и не от-деля един от друг компонентите на жизнената и жива човешка представа, а постига тяхното пълноценно – живо и непосредствено – единство, тяхната цялост. При фило-софията (за разлика от науката!) не участва само разсъдъкът, напротив, тя е израз на цялата душа на философстващия; тя разкрива богатствата, скрити в гърдите на отк-рития към живота човек. Философията ражда идеи, които са непосредствени единства на мисъл и чувство, на знание и ценност, смисъл на нещата – “във” и “извън” човека съществуващи. Тя прониква в жизнено-човешката цялост благодарение на несравни-мите с нищо друго възможности на интуицията и поради това разбирането й носи в себе си такъв потенциал и мощ, такава проницателност. На второ място нагласата ни към практическите измерения на съществуващото, наречено човек, ни дава предимства, които чистата теория не може да има. Психоло-гията не е “знание за самото знание” или пък “наука за самата наука”, тя е знание, кое-то мигом се прилага към собствения душевен живот, съотнася се с него и го проясня-ва, постигайки недостижими иначе (без подкрепата на философията!) дълбини и висо-ти. Животът на душата е жива конкретност и непосредственост, той е неразчленимост и дори “слятост”, която трябва да бъде овладяна каквато е – а не каквато я прави абс-тракционизмът на теорията и науката.

105

Затова психологията, оживотворена от философската проницателност, с осно-вание може да се нарече екзистенциална антропология (“екзистенция” – “съществу-ване, живот; “антропос” – човек; “логос” – знание, слово, смисъл). Такава психология не може да остави безразличен нито един човек, тя безпощадно прогонва скуката и самоцелната сложност. С този изтънчен “инструментариум”, съответстващ на естест-вото, което искаме да постигнем, вече можем да пристъпим към поставената тема: личността. Личността, както и душата, е нещо интимно, “фино”, “крехко” и дори “хвър-като” (Платон) и затова не бива да се докосва с груби ръце…

17.2.Какво ни казва самата дума – “личност”, “персона”?

Ще започнем с думата “личност”, която на латински език е “персона” (и оттук е

влязла в много западни езици). Първоначално думата “персона” е служела за обозначаване на маската в ан-

тичния театър, или “булото”, което актьорът слагал, играейки ролята си. Тази маска изразявала основното съдържание, един вид водещата гримаса на изобразявания персонаж. Трябва да запомним основния и изначален смисъл на думата персона: това е маската, с която актьорът криел своето лице, но която напомня и намеква за лицето на пресътворявания герой. “Персоната” стои между двете лица: непоявилото се в сво-ята цялост и многоизмерност лице на героя (сътворявано в неговата същина, неприк-ритост!) и “истинското”, но несъществено лице на артиста. Затова тя е знак и символ, който намеква за нещо невидимо, но което именно е “истинско”, автентично. По-късно римляните използват думата персона за понятие “лице”, или “лицето пред закона”. За тях е било естествено това, че робът, несвободният човек не може да бъде “персона”, което иде да намекне за дълбоката връзка между личност и свобода.

В езиците със славянски корен думата “личност” произлиза от “лице”, “лик”, външен об-лик, онова, което днес наричаме “физиономия”. Трябва да се отбележи, че “лик” е дума във възвишен план, докато в ругателния смисъл лицето бива наричано “рожа”, “мутра”. От друга страна лицето обозначава човешката особа и в същото вре-ме служи и за назоваване на по-добрата, предната, лицевата страна на предмета в противоположност на задната, не-главната, онази, която е отзад и встрани от фасада-та. Ясно е, че нещо е лично когато е принадлежащо на конкретното частно лице, на този човек или мое.

“Личен” е оня, който се откроява от другите като върху някакъв фон, той е раз-личен, т.е. по-особен, по-друг, по-красив например и пр., докато останалите са просто “при-лични”. Казваме също “аз лично ще направя това”, като разбираме непосредстве-но, пряко, аз самият, моята се захваща да го прави, а не чака друг да го свърши вмес-то нея. Знаем също кой е от-личен със звание или орден (а може би просто с шестица в бележника!), той се е откроил с нещо в сравнение с другите, “от-личил” се е над тях, показал е лице и своеобразие, докато те си стоят там неразкрили се или “без-лични”. И така, след тази разходка около корена на думата личност и неговите разнообразни и раз-лични смисли можем по-подготвени да пристъпим към нейното разбиране и към психологически анализ. Да помислим най-напред за това

106

17.3.Скрива или разкрива нещо личността?

Личността е лицето, самостоятелното, отделното човешко същество, притежа-

ващо една конкретна индивидуална душа и това тяло. Да бъдеш личност означава способност да проявяваш себе си смело, без заобикалки, без страх от своето лице и облик, а единствено със страх и нежелание да бъдеш безличност, да “избледнееш” и да се превърнеш в “задна страна на фасадата”, която е противоположна на лицевата и следователно е сянка, е просто фон.

Личност е оня, който отстоява своето лице и своята физиономия, а също умее да си слага подходяща и желана маска пред другите – за да не издаваме истинското си лице сме принудени да играем роля, свободно или безсъзнателно избрана. Анали-зът на личността непрекъснато ще се сблъсква с тези две противоположни движения на смисъла: от една страна да разкриваш лицето си, същността си, точно и безпог-решно и, от друга страна, да скриваш облика си и наличната си физиономия зад под-ходяща маска. Защо е така? Заслужават ли другите да ме видят в истинското ми лице и облик? Дали разкриването на това лице не се възприема отстрани като “наивност”? Мога и искат ли другите да оценят по достойнство интимното, отговарящото на вът-решната същина на човека, лице, лицето, което “само аз виждам и разбирам” като ни-кой друг, т.е. моето автентично лице?

Личността има някакво лице, някакъв облик или някакви качества и същност, тя проявява лицето си и затова е личност, но въпросът си стои: това “видимо” отвън лице съответства ли на действителния лик на човека? Нима всеки разкрива изцяло и на-пълно действителната си същност и я представя на всеобщо “обозрение” пред другите – без нищичко да е скрил за себе си, без никакъв остатък? Тук съвсем не става дума за лицемерието в истинския му смисъл, т.е. когато някой съвсем преднамерено пред-ставя пред другите коренно различно лице от това, което има. Такъв човек лице-мери, старателно и премерено “отрязва” същинското си лице след като е преценил кое лице подхожда за пред другите, а кое трябва да бъде скрито и запазено “за себе си”. Вижда се, че лицемерът прекалява с “меренето” и с “мярата” (неговият аршин е съвсем про-изволен!), но нима всеки човек не е изправен пред същата ситуация: какво или колко да скрие зад подходяща маска?

Нека да размислим малко: нали и фасадата на най-обикновена къща подвежда, нали вътрешността на къщата не е изнесена на показ и затова не може да бъде разб-рана по външния вид и показана на лицето й? Тогава защо искаме при човека явното, видимото лице да отразява напълно вътрешната същност, която да личи изцяло в не-го и нещо да не бъде покрито, нищо да не бъде оставено извън обсега на общия взор на другите? Откъде-накъде човекът да е длъжен да се “разголва” пред тях, нима той няма правото да пребегне до маска – за да запази нещо и за себе си, нещо интимно и суверенно? Тялото си крием зад дрехите, дали и душата си не трябва да потулваме зад особена “дреха”, която претенциозно наричаме личност?

Личността не е, разбира се, само физическото лице на човека, тя е и личното и личащото в нейните душевни качества, в проявите на индивида, които са “отпред” или са “изнесени” на фасадата и затова така личат и се виждат от другите, а също са “по-лирани” и “лъснати” – за да привличат, вероятно, погледите. Личността е човекът, но не сам по себе си (или “за себе си”), а какъвто е той за нас, за другите, какъвто се

107

представя пред нас. Външната проява на вътрешната човешка същност в и чрез лич-ността е основното в смисъла на понятието за личност, което тук се опитваме да разк-рием.

Ако “човешка същност” са вътрешните, душевните качества на конкретния ин-дивид – една безкрайно динамична и подвижна реалност! – то изявяването на тази същност навън, проявяването и в отношенията с другите и със света е онова, което конституира сферата на личността и на личностното у човека. Ясно е, че между двете сфери – на вътрешно-душевното и външно-проявеното, личностното – няма и не може да има пълно покритие, а само съответствие в степен. Всеки човек е личност, докол-кото проявява себе си навън и реализира на дело възможности и способности. В този смисъл

17.4.Кога се ражда личността?

Единственото, което е заложено и дадено на “все още не станалия човек-

личност” е Божията искра, нетленната душа с всичките й възможности, която Бог ни е дал и завещал заедно с живота. Всичко останало вече зависи от самия човек и от сво-бодата, с която той разполага. Съответно личността се развива успоредно с душев-ността на човека, тъй като и двете неумолимо водят до прояви навън на вътрешните съкровища (или: на изключителната нищета и бедност!) на душата, т.е. на личността, доколкото и каквато я “имаме” – или по-скоро сме. От гледна точка на казаното, имащо значение на принцип или на начало на разбирането, е съвсем ясен отговорът на въп-роси от рода на “Кога човек става личност?” или “Детето личност ли е?”, а също и “Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?”.

Дотук предпоставките на нашата тема “Как да стана и да бъда личност?” вече са налице. На тази основа може да се върви към отговор на всеки от безброя въпроси, които съпровождат проблема за личността. Ние ще разгледаме някои от тях на съот-ветното място.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.От предложения по-долу текст можете да разберете основното в идеите на Алфред Адлер за душевния живот и развитието на индивида. Текстът е от книгата “Индивидуалната психология: теория и практика” (Изд. къща “Здраве и щастие”): Индивидуално-психологическото изследване се стреми към задълбочаване на познанието за човека, което може да се постигне само чрез разбиране на становището на индивида спрямо социално определената му задача. Само линията на движение, при която може да се покаже и почувства социалната активност на даден човек, ни да-ва обяснения за сливането на този човек с изискванията на живота, на ближните му, на вселената. Тя ни позволява да си обясним неговия характер, неговите пориви, те-лесно-умствените му желания. Тя може да се проследи до първоизточниците от вре-мето на формиране на Аза и ни показва там, в най-ранната позиция на човешката рожба, първата съпротива към външния свят, формата и силата на желанието, както и опитите те да преодолени. През тези най-ранни детски години, лутайки се и неосъзна-то, детето си създава своите образци, своите цели и кумир, своя план за живота, кой-

108

то то следва осъзнато-неосъзнато. Като образец му служат възможностите за успех и примера на другите победители. Рамката му се определя от обкръжаващата го култу-ра.

На тази дълбока линия на движение на индивида, за която той нещо знае, чието основополагащо значение вечно не разбира, се базира и цялата духовна структура. Всички желания, целия кръг от мисли, интереси, асоциации, надежди, очаквания и опасения произтичат в коловоза на тази динамика. От нея и в нейна защита произти-чат мирогледа, задвижващите и спирачни механизми и всяко преживяване се извърта така, че да отдаде полезния си ефект на собственото личностно ядро, на онази двига-телна линия.

Нашата индивидуална психология установи, че двигателната линия на човеш-кия стремеж произтича най-напред от смесване между чувството за общност и стре-межа към лично превъзходство. Двата основни фактора се изявяват като социални образувания; първият като вроден, укрепващ човешката общност; вторият като придо-бит, като леснообяснимо общо изкушение, което мисли само как да използва общест-вото за собствения си престиж.

Не беше много трудно да обясним политиката на престиж на отделния индивид пред психолозите, педагозите и невролозите. За мен и учениците ми не е изненада, че официалната наука се стреми да се откъсне от влиянието на нашата индивидуална психология и че се стреми чрез финтове и по заобиколни пътища не само да атакува, но и да заимства нашите разкрития. Но от самия факт, че тя винаги закъснява след нашите разкрития за опиянението от властта, че никога не ги надминава, прави да из-бледняват собствената й надменност и надутост.

По-трудно ще ни бъде да обясним общозначимия принос на чувството за общ-ност, тъй като тук се сблъскваме със съвестта на отделния индивид. Той много по-лесно понася доказателството, че като всички други се стреми към блясък и превъз-ходство, отколкото безсмъртната истина, че и него го обгръщат връзките на съпри-надлежността към човечеството, която той хитро прикрива от себе си и от другите. Телесната му същност го насочва на извода, че език, морал, естетика и разум се стремят към всеобща валидност, предпоставят я, че любов, работа, човечност са ре-алните изисквания на човешкото общежитие. Срещу тази неразрушима действител-ност се бори и бушува стремежът към лична власт или хитро я дебне. В тази неотс-лабваща борба обаче се изявява признаването на чувството за общност.

Познанията на хората за движещите мотиви на действията им, всеобщото раз-биране за душевните явления при здрави и невротици, които винаги биха могли да значат нещо друго когато са изразени повърхностно, са недостатъчни ако остане скри-та водещата черта в тяхното формално изграждане и динамика. Това, което водачите на човечеството са схванали като деяние на бога, на съдбата, на идеята, на икономи-ческата основа, индивидуалната психология ни го показва като властолюбиво офор-мяне на формалния закон: присъщата логика на човешкото общежитие.

2.Как възприемате разбирането, че личността е “социалната същност на чове-ка” – или “социалното у човека”? Какво всъщност означава едно такова разбиране?

109

18. Как да стана силна личност?

Тръгваме по път, който трябва да очертае контурите на пълноценната личност – личността, която държи на себе си тъкмо защото е преизпълнена с живот, с жизне-ност и жизнеустойчивост, която не забравя за достойнството си, тъй като сама го де-монстрира и показва всеки ден. Здравата личност умело синхронизира душевно и те-лесно, индивидуално и социално (“общо”, “общностно”, характерно за групите, към ко-ито принадлежи в някое свое качество), съзнавано и несъзнавано, интуиция и инте-лект и т.н. и на тази почва постига удовлетвореност от живота, която е сравнима с та-ка желаното от древните блаженство, със “здравия дух”, владеещ едно силно и съзна-ващо силата си тяло. Дали подобен идеал за личността е изцяло чужд на нас, съвре-менните хора – с нашата усложнена душевност, с нашите неврози и комплекси? Мо-жем ли да се върнем към простотата на едно съществуване, в което човекът е при се-бе си – преди да е “навсякъде другаде”, пък било и това да са звездите и другите пла-нети? Ще започнем тук с това, което може би е най-важното:

18.1.Кой е изворът на човечността?

Една голяма и богата личност, българинът Петър Увалиев (живял през по-

голямата част от живота си в емиграция защото не е могъл да приеме комунистичес-ката агресия спрямо личността) малко преди смъртта си (11 декември 1998 г.) пише така: “Съвременното човечество се нуждае от човечност”. Дали пък загадката на лич-ността не е скрита в човечността?

Човек се ражда и от този миг пред него застава задачата: да стане човек, да направи от себе си – сам и по свой избор! – това, което иска да бъде, т.е. оригинална-та, неповторима личност с нейната своеобразна душевност. Личността и човечността не ни е дадена наготово, те трябва да бъдат наше собствено достижение. Дали трите значими модуса – душевност, човечност, личност – не се намират в някаква зависи-мост, която тук трябва да бъде разгадана? Кое от тях е първото, определящото, нача-лото в развитието на индивида?

Ще приемем, че човечността съвпада с душевността – тъй като тялото, носещо в себе си една специфична душевност, придобива под нейно влияние съответстващ й, също така специфичен облик, двете реалности са синхронизирани. Нашето допускане трябва да бъде проверено.

Ако човечността (равно на душевност) се проявява чрез личността, екстериори-зира (“овъншностява”) се чрез нея, то следователно появата на първото – душевност-та – вече означава и прояви на личността. Човешките, душевните качества и същнос-ти се съпровождат от съответните личностни реминисценции, “отблясъци”, те проли-чават и достигат своя лик тъкмо чрез личността. Това означава, че и най-първите про-яви на душевност (и човечност) у детето всъщност са прояви на неговата личност, двете прояви са неразделни.

Излиза че всяка, дори и най-елементарната душевна и човешка реакция на де-тето (емоция, чувство, осъзнаване, внимание и пр.), доколкото е надмогнала и “очове-чила” пряката си биологична или физиологична основа и следователно й е придала

110

специфично човешки израз и форма, е вече проява на “личността” на това дете, кол-кото и малко да е то, тя в същото време е и проява на неговия характер и темпера-мент. Личността не може да се появи един вид от нищото едва в периода на “съзрява-нето”, тя затова преминава определено развитие и конституиране преди това, което е успоредно на развитието на психиката и човечността. А и трите всъщност не са нещо друго освен три модуса, три начина за назоваване на тоталността (“всеобхватността”) “душевност-човечност-личностност”. За нуждите на психологическия анализ сме при-нудени да разчленяваме, да “разглобим” тази тоталност на съставните й части, но ни-кога не трябва да забравяме, че реалното им съществуване е в тяхното единство и цялост. Такъв аргумент напълно подкрепя излаганата тук концепция за паралелното развитие на трите форми, а също и разбирането на личността като външен израз и екстериоризация на душевно-човешкото.

Оказа се, че изворът на човечността е в нашите гърди, душата ни подхранва този извор, душевният живот е субстанцията (най-дълбоката същност) на човечността и на личността. Оттук следват големите отговорности на всяко човешко същество пред него самото: неизменната грижа на човека е да живее пълноценно, да оживотво-рява чрез свободата съществуването на душата и на личността си, да бъде личност във всичките си прояви и да не “занемарява” личностното у себе си. От гледна точка на това отговора на въпроса

18.2.Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?

е закономерно отрицателен: не, няма такава възможност, за да си човек трябва да бъдеш и личност. Проблематичното обаче е друго, а именно доколко и дали наистина си човек, което зависи и се определя от насоката и характера на развитие на душев-ните качества на индивида. Ясно е, че онзи, който по определени причини е успял да загуби човешкия си облик (или още да не го е намерил) и вместо да развие душата си със всичките й способности я е оставил да дегенерира биологически до нивото на жи-вотното, съвсем не може да претендира за личност – защото тъкмо животните никога не могат да бъдат личности (и индивидуалности). Но понеже личността е лицето на душата, а също и на човека, то неизбежно душевният живот налага своя отпечатък върху нея: лицето строго и точно съответства на корена, от който израства. В този смисъл думата безличност означава неспособ-ността да изявиш себе си пред другите, което се дължи на трудности в адекватното съществуване на душевните качества и сили, на липсата на ясна тенденция в изявата на своя душевен живот, свидетелствуваща за неовладяност, неорганизираност и хао-тичност на този последния. Липсата на лик, на лице или об-лик (що се касае до проя-веността на собствената душевност), е често срещана ситуация – толкова често, кол-кото са и безизразните лица, с които се разминаваме по улиците в своето всекидне-вие. Това е така, макар че физиономичната безизразност (която ни оставя абсолютно безразлични към подобни лица и погледи!) се различава по-лесно от онази безизраз-ност, която свързваме с душевността – явяваща се наистина по-неразличима, по-неуловима и скрита, по-замаскирана. (Дали душевната безизразност може да бъде наречена “бездушие” – или пък “бездуховност”?)

111

Физическата и душевната безликост не трябва да бъдат смесвани, те са два плана на съществуване на човешкото, всеки от които трябва да бъде разбран в него-вото своеобразие – нищо че са дълбоко свързани и дори неразличими с “просто око”. Качеството, което трябва да имаме, за да можем да улавяме различното в тези съот-ветствия се нарича психологическа проницателност (прозорливост). Другояче казано, става дума за съответствието между двете лица: истинското, онова, което наричаме “лице”, физиономия, и другото, това на душата, наречено личност. Кое от тях е истин-ското и кое е само фасада или лустро – това е проблем, който се нуждае от внимател-но тълкуване. Можете ли самостоятелно да се справите с такава наистина трудна за-дача?

Дълбоката връзка между тяло и душа, по някакъв начин определяща съществу-ването (и генезиса, раждането) на личността, която от своя страна може да се опре-дели като същност на човека, е проблем, от който зависи насоката на нашето основно питане: как да стана и да бъда личност? Ние тук обаче можем да посочим само пред-поставките, от които зависи това, а начина на съчетаването и реализирането им в ед-на жизнена и оригинална личност зависи от отделния човек, разполагащ със своята индивидуална душа. Това е интимна сфера човешкото, в която никой друг не може да се меси, в която всичко решава отделният индивид, основаващ се единствено на себе си. Затова отново ще се въздържим от даването на общи предписания и “съвети”, кои-то – тъкмо заради това, че са прекалено общи! – са изцяло негодни и неефикасни. Сътворяването на собствената личност – главното дело на човека и смисъл на живота му – е напълно лично и свободно постижение, то е завоевание, заслугата за което принадлежи на самия човек. Но това не ни пречи да се запитаме за следното:

18.3.А откъде иде силата на суверенната личност?

Едва ли някой иска неговата личност да е слаба, болна и уязвима, прекалено “крехка” и податлива на външни влияния, несамостоятелна, “сива” и с нищо не отли-чаваща се. Но това, че не го искаме, съвсем не може да ни помогне, налага се да мо-жем да бъдем силни и здрави личности, които уверено разполагат с живота си, не се боят от него и се ползват от предимствата, давани ни от това, че сме човешки същес-тва. Силният индивид, личността, която заслужава да бъде наричана така в пълния обем, е силен затова, защото е успял да победи (или поне ефективно да потиска!) слабото у себе си – и съответно е дал простор за разгръщането на силата, която му е отредена.

Човешкото е единство на сила и слабост, ние не сме богове – за да бъдем само силни, да не познаваме слабостта. Едната част от нашата “същина”, следователно, е слаба, склонна е към слабостта, тя не познава (и не признава!) опиянението на здра-вия живот и точно поради това се опитва да ни тласка към разпад и провал, към “уми-рането” и в крайна сметка към смъртта. (Резултат на тази тенденция и категорично потвърждение за нейната неумолимост е и факта, че “все някога” умираме, т.е. че не сме безсмъртни – колкото и да ни се иска да сме вечно в живота!) Подмолното (и от-равящо очарованието от живота) влияние на този нагон към смъртта (наречен от Фройд Танатос, противостоящ на Ерос, символизиращ влечението ни към живота) ви-наги е налице дори и при най-силните, отдадените на силата на живота индивиди и

112

личности. Силата, която от своя страна се въплъщава от първичния нагон на живота, от самата воля за живот, символизирана от древногръцкия Ерос.

Двете космически и битийни същности – Ерос и Танатос – се намират в безжа-лостна борба за надмощие, арена на която е човешката душа, а земния път, същест-вуването на индивида е резултат и проявление на тяхната непресекваща никога съд-бовна схватка. Отделният човек с всичко, което всекидневно прави, така или иначе осигурява временен компромис между Ерос и Танатос, регулира тяхната взаимна не-навист, потиска слабостта и осигурява разгръщане на силата на живота, потвържде-ние на което е поне това, че е жив, че предпочита живота пред смъртта и че все пак се ползва от предимствата, радостите и насладите на напиращата от дълбините му жиз-неност.

Оттук следва, че силната личност е силна дотолкова, доколкото ресурсът на силата и на жизнеността у нея не е потиснат и застрашен и, съответно, “човешката слабост” е изтикана в един далечен и краен “ъгъл” на душата и съществуването. Така-ва личност концентрира силата, а не слабостта си, тя всеотдайно служи на искащото да живее, а не на стремящото се да умира и на неспособното за живот вътре в самата нея. “Майсторството” в регулирането на жизнеността в пределите на душата (и на тя-лото, на човека изобщо!) е главната предпоставка да бъдем силни и във всеки миг да чувстваме силата си.

Противно на това, отпускането, “занемаряването” и пренебрежението към са-мия себе си и към своя душевен живот е предпоставка за “затлачването” на изворите на силата и на живота, което, от своя страна, допринася за подхранването на слабост-та. Оттук следва, че слабата личност е слаба дотолкова, доколкото е по-голямо неу-мението й да се справя с проблемите на своя душевен и телесен живот, такава лич-ност е склонна “да вдига ръце” пред тях, да “немее”, “линее” и да се предава – вместо да се бори и да ги надмогва. Другото име, следователно, на слабостта у човека и лич-ността е несвобода: слабите личности са слаби и затова, защото не познават свобо-дата, изгубили са превъзходството й и произлизащите от него предимства.

Свободната, разполагащата със свобода на душевните и на телесните си проя-ви личност е силна затова, защото нито една душевна и телесна сила при нея не е пренебрегната и не страда, тя “поема” силата, вкоренена във всяка една от способ-ностите си, от свойствата си на развита душа. Такава душа е многоизмерна (не-неедноизмерна, както е при слабите личности, при които само една душевна сила е взела надмощие и подобно на вампир изпива силата на останалите!) и на тази основа неимоверно подсилва една също такава личност, разполагаща с неизчерпаем ресурс и потенциал. Такава личност с основание може да се нарече суверенна, тя зависи единствено от себе си и то свободата, която е придобила, тя не се плаши от агресията на “социалното” (другите!), проявяваща се в опитите му да нивелира (изравнява) раз-личията и индивидуалностите, самостоятелността и самобитността на индивидите. И тъй като в Свещеното писание е казано: “Най-много от всичко пазете сърцето си, за-щото там са изворите на живота”, то здравата и силна личност се отличава с богат душевен и емоционален живот, тя не е позволила на разсъдъка да “засенчи” и “пре-суши” извора на жизнеността, свързван с чувствата и сърцето.

Оказва се, че нашият интелект, с който обикновено свързваме толкова много мними достижения и една външна мощ на човека (техника, наука, производство, мате-риални постижения: пари, удобства и пр., способстващи за отслабване на духа и бор-

113

беността), в крайна сметка служи на човешката слабост – когато е успял да стане хе-гемон и тиранин, когато е потиснал жизнеността на тялото и на несъзнаваната душев-ност и така е пренасочил тяхната енергия в съвсем друга посока. Оттук следва, че силният човек и неговата личност са постигнали разбирателство между чувството и интелекта, между субективното и обективното (света и съзнаваната ориентация към него). В този случай враждебността на двете велики сили е била преодоляна от една пълнота и хармония, която е допълнителен стимул за творческа мощ и несъкрушимост на жизнеността и нейния дух.

Личностите от този екзистенциален тип издигат душата си до нивото на чистия дух, който трябва да се разбира именно като тъждество на живот и съзнание за него, като висша примиреност на чувствителността с интелекта, на мисълта и емоцията, на обективното и субективното, на тялото, душата и човека с истината на самото битие. Следователно именно духът е субстанцията на силните души и личности той е вечни-ят извор на жизнеността и на човечността, той е самата мощ, в която се корени всяка сила и всяко превъзходство. Но с казаното вече стъпихме в полето на философията, търсейки основанията за проницателност на психологическия анализ (той нали не трябва да бъде “сляп” и “пипнешком” да налучква посоката?!) – и затова нека спрем дотук. Накрая нека се запитаме и за това

18.4.Кога изобщо се “ражда” личността?

Раждането на личността - както и всяко друго раждане – започва със “зачеване” (в първите и решаващите всичко години на детството), продължава с “износване на плода” (в периода от 7 до 13-14 год., в който самостоятелността трябва да бъде кул-тивирана и усетена), непосредствено преди “раждането” има “тежка бременност”, съв-падаща с годините на юношеството и пубертета – когато младият човек се чувства “бременен” със своята личност, учи се да я познава, съзнава и отстоява, достига до самосъзнанието за своя уникален Аз и за свободата си, прави решаващите усилия за “помиряването” на душевните сили и синхронизирането им с жизнените импулси на тялото. Онези, които си мислят, че личността се появява “изведнъж” (неизвестно от-къде!) в началото на “зрелостта”, дълбоко грешат: ако личността не е старателно “отг-леждана” и насърчавана от най-ранната възраст и от зората на живота, то тя никога няма да се появи; а ако пък се появи, то това ще бъде нездрава и слаба, непълноцен-на личност.

Грешат коварно и възпитателите (родители и пр.), които смятат, че задача на възпитанието в по-ранните периоди е да “пречупят” всички пориви към самостоятел-ност и личностност, да “попарят” стремежите към проявяване на характер и сила (на-ричат това “детски инат”), да съсипят наченките на свобода и жизнерадост и на тази основа да направят детето “сериозно” и прекалено “отговорно”. Единственият начин да не се пречи на интимното и дълбоко прераждане и на превръщането на малкия чо-век в свободна личност е предоставянето на цялата необходима и възможна свобода, т.е. неограничаването на свободата (с която се раждаме!) отвън и на тази основа съз-даването на предпоставките за това свободата сама да достигне до собствени огра-ничения, до осъзнаването на своите граници и на естествения си предел.

114

Предубеждението, че детето “не разбира” и затова трябва да бъде “водено” до-вежда до това, че то никога няма да усети, да се “закърми” със свобода. За такива де-ца свободата си остава чужда и непозната, поради което един ден те остават безпо-мощни пред изпитанията на живота, с които трябва да се справят сами. Личността на такива деца се оказва деформирана и в някакъв смисъл осакатена откъм най-важното; такава личност никога няма да се справи с дефектите на неизживяното (свободно и непринудено!) детство и точно поради е слаба, страдаща и болезнено нежизнеспо-собна. И така, личността се ражда едва в края на юношеството, но преди това е пре-минала период на продължително оформяне и създаване. Раждането на “изпъкваща” в своите достойнства и недостатъци личност е акт и финал, преди който тя е прежи-вяла процес на търсене, култивиране и доказване – определян изцяло от вътрешните закони и изисквания на свободата, първото условие и “жизнената среда” на личност-ното и на личността. Разбираме ли сега, че свободата не е “куха дума”, а е съдбов-ност, “орис” и всекидневна участ на живия човек? Дали тя е същност на живота ни или е “абстракция”, за която си позволяваме лукса да мислим само отвреме-навреме? Да-ли пък субективното отношение към свободата, доколкото то е живо в човешкото сър-це, не е точен измерител на личността, на “будността” на личността, прозираща в на-шата същност? Как да събудим личността у себе си, можем ли да я държим постоянно будна, кога личността “спи” – нищо че човекът е с отворени очи? Живият усет за свобода, оказващ благотворно влияние върху съществуването на душата и човека, точно съответства на личността – ако той е налице, то личността не позволява някой друг да накърнява светостта на свободата. Познато ли ни е чувст-вото за святост и ненакърнимост на свободата? Доколкото ни е познато, дотолкова сме личности, т.е. заслужаваме това име… Неслучайно философът Хегел е написал: “Ако духът на човека е жив, то само при споменаването на думата свобода гърдите му се вдигат нагоре…”, защото оттук иде високото достойнство да си човек. Но то трябва да се заслужи – с преданост към нея, не иначе.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ: 1.Прочетете и след това обсъдете следния текст, изразяващ концепцията за

личността на големия психолог Карл Густав Юнг: Цялостната личност Става дума за образ на пълния потенциал на човека, възникващ на основата

на “прообраза”, на първичният тип, архетипа, съответстващ на човека. Цялостната личност като обединяващ принцип в човешката психика заема централна позиция на авторитет по отношение на психологическия живот и следователно на съдбата на ин-дивида. Понякога Юнг говори за цялостната личност като начална в психичния живот, друг път посочва нейната реализация като цел. Схващането за цялостната личност не може да се разглежда отделно от нейното сходство с образа на Бога. “Цялостната личност е не само центърът – пише Юнг – но също и целият кръг, който включва и съзнаваното, и несъзнаваното, тя е центърът на тази тоталност също както Аз-ът е

115

центърът на съзнаващия ум.” В живота цялостната личност изисква да бъде опозна-та, интегрирана, реализирана , но няма надежда за включване на повече от един фрагмент от тази огромна тоталност в ограниченият кръг на човешкото съзнание. За-това и връзката на Аз-а с цялостната личност е един никога несвършващ процес. Процесът съдържа опасност от инфлация, ако Аз-ът не е достатъчно гъвкав и спосо-бен да постави индивидуални и осъзнавани (като противоположни на архетиповите и неосъзнавани) граници. Продължаващото цял живот взаимодействие между Аз-а и цялостната личност, което включва и активната съотнесеност между тях, се изразява в индивидуалността на живота на всеки човек…

Макар че, както пише Юнг, “Аз-ът се отнася към цялостната личност както дви-женото към движещото, или като обект към субект”, той признава, че двете големи психични системи се нуждаят една от друга. Защото без анализиращата сила на Аз-а и неговата способност да улеснява самостоятелното съществуване, като го отделя от детските и други зависимости, цялостната личност остава без присъствие във всекид-невния свят. С помощта на Аз-а ценната помощ на цялостната личност животът да бъде живян по-задълбочено и с по-висока степен на интеграция става достъпна за всеки мъж или жена.

От гледна точка на развитието в индивида се появява една силна и жизнеспо-собна ос Аз-цялостна личност, която зависи от определено качество на връзката меж-ду майка и дете, от равновесието между заедност и разделеност, между развитие и одобрение на отделните способности, между познанието на външния свят и самореф-лексията.

Съгласно концепцията на Юнг цялостната личност може да бъде дефинирана като архетипова претенция да се координира, релативизира и уравновесява напреже-нието между противоположностите. Посредством цялостната личност човек се конф-ронтира с полярността добро и зло, човешко и божествено. Взаимодействието изисква упражняване на максимума човешка свобода пред лицето на привидно противоречи-вите изисквания на живота. Единственият и окончателен арбитър е откриването на смисъла.

Из “Критически речник на аналитичната психология на К.Г.Юнг” от А.Самюелз, Б.Шортър, Ф. Плаут

2.Дали за обществото в някакъв смисъл е… изгодно личността да е слаба и унизена? Как се отнасяте към обществата, които поставят “колектива” над индивида и личността? Какво човек “печели” и “губи” от живота в едно такова общество? “Човеш-ко” ли е то?

116

19. Приемат ли ме другите?

Достойната личност е “ценност сама по себе си” (”самоценност”) тя е значима

преди всичко за самия индивид, тя е негово постижение и неоценимо богатство, което превъзхожда всяко друго. Но – от друга страна погледнато – личността е “нещото”, с което се представяме пред другите, те нас ни разбират (или не могат да ни разберат!) единствено и едва чрез (благодарение на) личността – явяваща се, както беше казано, олицетворение и образ на човека в неговата цялост. “Със” своята личност ние встъп-ваме в изключително многообразни отношения с другите, със социалния свят, който е съставен от индивиди, всеки от тях отличаващ се с уникална, по същество неповтори-ма личност.

“Обществото” обаче не е абстракция, а непосредствена човешка реалност, със-тавена от слоеве, групи, по-малки общности, обединяващи индивиди тъкмо на основа-та на общото, което те намират помежду си – и на което придават определено значе-ние. Встъпването в някаква (все пак свободно избрана по принцип!) общност в някакъв смисъл е отказ, пренебрегване, потискане и дори “саможертва” на индивидуалното в угода на “социалното”, общностното, “надличното” или просто “безличното”: в проти-вен случай самата общност като “връзка” на свободни индивиди не може да възникне.

Поставеният в общността индивид изпитва определени влияния от нейна стра-на, приема ги или се съпротивлява срещу тях, държи на индивидуалността си, на раз-личието и на личността си. Или пък заради някакъв комфорт вътре в нея е склонен да се отказва от себе си, от своето своеобразие заради запазването на общностната връзка, на общото, “сродяващото “ го с другите. Същевременно тази втора страна – възможността не само да си повлиян, но и активно да влияеш на групата – е твърде показателна за “равнището” на личностност у конкретния индивид, която не бива да се пренебрегва. Защото как тогава дадена общност може да получава подтици към живот и развитие ако липсват инициативи и активност вътре в нея, т.е. от страна на индиви-дите, които я съставят?

Общността е невидима връзка, която “пронизва” и свързва с фини нишки група индивиди: от индивидите, следователно, зависи всичко – дали връзките ще бъдат за-пазени и заздравявани, или пък ще бъдат скъсани когато са се превърнали в пречка за личностна изява. Възникват изключително интересни феномени на груповите взаимо-отношения и на груповото съзнание, които се нуждаят от изследване. Нали се казва “С каквито се свържеш, такъв ще станеш” (така ли е?), но, от друга страна, индивидът има неотклонната възможност за избор (нали индивиди са тези, които правят общнос-тите!) – как се съчетават подобни противоречиви тенденции, какъв ефект имат те вър-ху самочувствието и живота на човешките същества? Въпросите, които тук неизбежно възникват, са прекалено много, но нека все пак започнем от главния, а именно

19.1.Кое е по-ценното у човека – “индивидуалното” или “социалното”?

Ето един въпрос, който всеки човек непрекъснато решава – независимо дали го

съзнава или не го съзнава. Във всеки човешки контакт, във всяка междуличностна връзка прозира определено, независимо какво, решение на този “проклет” въпрос. Има човешки връзки, които възникват заради потвърждаване на индивидуалното, но

117

налице са също връзки, които изискват жертва на индивидуалното заради нещо извън самото него; такова е и не може да бъде друго освен социалното, социалността сама по себе си. Всяка човешка реакция и постъпка е по посока било на индивидуалното, било на социалното: какво тогава ни дава едното и другото? Какво губим и какво пе-челим когато съзнателно сме тръгнали или пък сме се подхлъзнали в едната или дру-гата посока?

Трябва добре да се разбере смисъла на тези въпрос. В тях не става дума за избор между “крайности”: крайният индивидуализъм (“пълното” скъсване с другите и със социума и “затварянето” в своята субективност) може да се разбере като израз на абсолютна зависимост от социалността по същия начин както и крайното “социализи-ране” (“разтварянето” на индивида без остатък в социалното, пълното му обезличава-не, загубата на себе си заради “другостта”), а и двете са възможност, която рядко се реализира. И която по същество е патологична, е израз на личностно-душевна патоло-гия, болезненост и болест. Не става дума за избор между две патологии (“извратенос-ти”), а за откриването на факторите, които съхраняват здравата личност, оставят я при нейната личностност въпреки опитите на разлагащата личността социалност, на “другостта” и “заедността”, които така или иначе искат да наложат своята безличност над самостойните индивиди.

В този смисъл по-ценното е онова, което е здравата основа на душевно-личностната хармония, което съхранява личността в условията на непрекъснат натиск от страна на общностите. Трябва да решим – всеки за себе си – въпроса за тенденци-ята, на която искаме да се подчиним: никой не е напълно независим от общността, но на кое си струва все пак да заложим, на себе си, или на “другостта у себе си”, на об-щото, противостоящо на различното и индивидуалното? Накратко казано, трябва да сме наясно с въпроса:

19.2.Искам ли да съм различен?

Който държи на различното у себе си и не се бои свободно да го изявява (неза-

висимо от това как другите приемат неговото различие!), е дал един, при това реши-телен отговор на горния въпрос. Той е готов да поеме рисковете, съпровождащи и следващи неговия избор, той е осъзнал предимствата на своята нагласа към индиви-дуалното и в някакъв смисъл е презрял другата възможност, оценявайки я като пагуб-на за неговата личност. Но нима това е единствената възможност, нима не срещаме в своето всекидневие хора с удивителна предразположеност към социалното, т.е. хора, които се страхуват от това да бъдат “набедени” за различни? И затова правят всичко за да се сродяват със “себеподобните”, да се “сливат” до неразличимост в “масата”, в аморфната общност! Как да постъпя – нима това не е основен, в някакъв смисъл на-истина съдбовен избор?

Човекът, по определението на Аристотел, е “политическо живо същество” (“об-ществено животно”). Живият човек се нуждае от другите и не може да живее извън ня-каква общност. В нас, следователно, е заложен някакъв стаден инстинкт, който сме длъжни да “очовечим”, а не да го оставим в природния му вид и така да се превърнем тъкмо в стадо. От друга страна погледнато, индивидът е единство на общо и различ-но, на социално и индивидуално. В такъв случай нашият въпрос за “по-ценното” може

118

да се преформулира така (тъй като разумният човек е склонен да желае именно ис-тински ценното!): общото или различното у човека го прави личност? И, следователно, кое следва да искам за да бъда личност – общото или различното у себе си? Като тук явно се приема, че личността е безусловна ценност, нещо, което не може да не се же-лае. За да отговорим (всеки за себе си, тъй като тук “общият отговор” нищо не струва!) трябва да вземем предвид нещо друго, т.е., да отговорим на въпроса:

19.3.Какво значи да си конформист?

Конформист е този, чиято личност се стреми към “разтваряне” в общностното,

към “сливане” с него с цел постигането на уют и безметежност в средата на другите. Стихия и страст на конформистите е нагаждането, приспособяването към социалния фон, към средата, в която те живеят и без която не могат да представят съществува-нето си. Конформисткото отношение към другите не предполага и не съдържа разли-чие с тях, напротив, то се свежда до жертването на всякакви различия в угода на со-циалното, на “колектива”, на групата. Конформистът като че ли е готов да се откаже от себе си, но никога – от своята среда, от другите, от своя “колектив”. Интересно е да се разбере защо го прави?

Изглежда в другите такъв човек намира подкрепа на своята безличност, на сво-ята, вероятно, посредственост. Защо е така?

Защото какво друго, впрочем, може да привлича така силно, като магнит, кон-формиста към едно социално обкръжение, освен импулса да се сроди със себеподоб-ните. А и дали “подобното” може да е личностно “изпъкващо” и “различно”, или то е някакво друго, но съвсем не такова?

В колектива, следователно, имаме единство на безличията, защото в него важи общата норма, усредненото, той не търпи различното и индивидуалното, а само оно-ва, което не се отличава с някакви особени качества. Защото кой е харесван и какво дразни колектива и “колективистите”? Това, което сродява комуналният колектив, е посредственото (“по-средата”, т.е. нито “по-горе”, нито по-долу”!), което тъкмо затова е така упорито в своята конформност – и, респективно, изпада в най-дива озлобеност срещу всичко онова, което го превъзхожда.

Ясният психологически тип на конформиста, на “завършения” конформист, е, разбира се, абстракция на психологията, но в живота на конкретните хора съществува несъмнената тенденция към конформност, според която едни са по-склонни да се подчиняват на социалното, а други – и това е съвсем друг човешки тип – да се съпро-тивляват, да й устояват. Живият човек по свой начин се отнася към тези противопо-ложни тенденции на личностното проявление, изпитва пориви както към подчиняване, така и към отхвърляне на конформността. В повечето случаи хората са по-склонни да й се подчиняват и само малцина са способни на устойчива съпротива срещу нея, а значи и срещу безличността. Това е особено характерно за посттоталитарните общес-тва, за обществата, пострадали от комунистическата агресия срещу личността (”кому-на” е тъкмо “общност” на еднаквите, на “равните”!). В тях тенденцията към конформи-зъм се опира и на неизживения, все още жив безсъзнателен страх от социума, а също и на диктата на държавата над индивида.

119

Противно на това личността, която не желае да се слива със социалния фон, в средата на който тя съществува, и следователно рязко изпъква на него (прави го именно фон), е личност с подчертано неконформистко отношение. Или, другояче ка-зано, обособява психологическия тип на неконформиста. Това е личност с ярко проя-вена индивидуалност, поради което тя не иска (а и не може!) да прилича на другите, тя е раз-лична и държи на различията си, демонстрира ги открито и не се срамува от тях. Това е типът на т.н. “конфликтна” личност, която не умее да се приспособява към “ко-лективите”, непрекъснато ги провокира, дразни ги и разваля разлагащото ги спокойст-вие; подобни личности затова се заплитат в конфликти с колективистката стереотип-ност.

В основата на тези конфликти стои съпротивата срещу безличността, срещу обезличаващите норми и канони но социалното обкръжение, с които подобна личност не иска и не може да се примири и затова предизвикателно ги отхвърля. “Конфликтите на поколенията” много често имат тази основа. Неконформистът е ярка личност със засилена потребност от изява на различното у себе си. В голяма част от случаите та-къв човек е носител на ценни сами по себе си позиции спрямо нещата, на напредни-чави идеи и възгледи, на духовно превъзходство. Подобни хора раздвижват същест-вуването на общностите, в които са попаднали и така им придават живот, предпазват ги от мухъла на прекаленото спокойствие и на безпределното самодоволство.

Неконформистът е добре или се чувствува добре когато е в раздор с другите, той изпитва силна страст да не се примирява и да не се нагажда, по душа той обича рисковете и предизвикателствата, а също и авантюрите. Разбира се с малко на брой личности, близки и родствени на самия него, т.е. също така презиращи “стадната пси-хология” на колектива. Не обича в много от случаите публичността, но когато натискът от страна на социалната среда стане неудържим, конформистът умее да й даде ре-шителен отпор – и, съответно, да изразходва прекалено много енергия. И също нав-личайки си безчет беди, на които малцина устояват: общността обикновено е безпо-щадно жестока спрямо ония, които са си позволили лукса да я презрат – и дори и да й покажат презрението си.

И какво излезе от всичко това? Индивидуалното и различното ли са по-ценни или социалното и общото? За кого са по-ценни – за личността или за общността? За какво живее човекът – за себе си или за другите? Дали трябва да се стремим към това другите да ни се радват, да ни харесват и да ни ръкопляскат – или пък можем да се подложим на омразата им, на тяхната завист, имаме ли правото да ги накараме да се чувстват унизени заради своята личностна непълноценност – и заради нашето лич-ностно превъзходство? Всеки тук решава сам, изхождайки от себе си, от това какво представлява и… “колко струва”.

На основата на казаното вече можем да пристъпим към решаването на прин-ципния въпрос:

19.4.Колко личности човек “притежава”?

Едно или много са “лицата на душата”, т.е. една или много са личностите на чо-

века? – това не е маловажен въпрос, която обаче може да се реши едва в резултат на по-горните предпоставки.

120

Знаем това, че човек душата си (и особено самосъзнанието) съвсем не може да смени. Личността съответства на душата и следователно човек има една личност “в развитие”, която се променя успоредно с проясняването на душевните способности. Човек има само една личност – своята, съответстваща на неговата душа, т.е. “истинс-ката”, неподправената, оная, която е лицето зад маската. Нас всъщност ни интересува само тази личност, а другите – маските, персоните – могат да бъдат безкрайно много, което е без особено значение: нали зад маските стои едно и също лице с неговите гримаси? Гримасите не променят устойчивата, суверенната личност, още по-малко пък душата, с която този човек “разполага”.

Лицето или личността “гримасничи” и се мени в разнообразните отношения с другите, но нали след изчезването на гримасата остава едно и също, неукрасено вече с грим лице, от което и маските са паднали. Ето това е личността, съответстваща на душата на този човек, която е единствена и истинска. Личността винаги е индивидуал-на, общото между личностите е несъществено, по същия начин както общите неща във физиономиите ни (уста, носове, очи, чела и пр.) само са основа на своеобразието, индивидуалния неповторим лик на всяко лице, което не прилича на никое друго. Чо-вешката личност е индивидуална, несъвпадаща с никоя друга, самобитна, уникална. Другата личност, т.н. “обща личност”, общото в личностите (или социалното в тях) е нещо, което е безлично и неиндивидуално. То е и нечовешко и може да се разпознае в ролите, които индивидите са принудени да играят пред другите и респективно – в мас-ките, които са свикнали да си слагат.

Това е така, защото в социума почти никой не се интересува от истинското лице на индивида, достатъчни са “сценариите”, които сме се нагърбили да спазваме, и кои-то изразяват “приетото”, “разпространеното”, стандартното, онова, което е “в реда на нещата”, “което се прави” и пр. безличности, т.е. социални роли и норми. Но множест-вото социални роли и игри, които индивидът е принуден да приеме и да играе, а също и съответните им маски не са и не могат да бъдат личности, които човекът има “под ръка” и с които свободно разполага: те са по-скоро без-личностите, лицата-маски, кои-то наистина могат да бъдат неограничен брой.

Много са възможностите за безличие, за скриване, за “потулване” и маскиране на истинското лице, а също и за не-явяване, не-изразяване на своята същност и душа. Но адекватното явление, изразяване на своята душа, на нейната външна форма в личността, е само едно и единствено. Всъщност установяването на тази личност на човека е разпознаване на единството в това подвеждащо многообразие, откриването на личността зад маските и ролите, намирането на достъп до неподправената душев-ност и индивидуалност на конкретния човек. Затова нека се запитаме

19.5.Какво показва желанието да си като другите?

Стремежът да надмогнеш себе си, своята индивидуалност, желанието да бъ-

деш като другите, е отказ от своята личност и стремеж към сливане с безличността, порив към безличието на човешката “маса” и на колектива, което комунизмът така упорито и жестоко насаждаше в опитите си да изкорени личността и личностното у чо-вешките същества. Общността от хора затова е общност – защото си създава общи, усреднени норми и представи за “нормалност”, които след това се опитва да наложи

121

на всички, опитва се да накара индивидите да се вместят в тях; а това не означава нищо друго освен стремеж да ги обезличи, да ги превърне в безличия. Социалното е точно това, то е “усредненото”, общото, средната мярка за “нормалност”, изравненото, не-своеобразното, чуждото, не-личното, “другостта”, не-конкретното, абстрактната “за-едност” на конформизма, достигнала под формата на комунизъм своя апогей и аб-сурд.

Следователно утвърждаването на собствената личност се определя от съпро-тивата срещу нивелиращите тенденции на социума. Това да бъдеш личност означава способност да се противопоставяш на инертността, водеща в крайна сметка до обез-личаване, т.е. до фалша да цениш маската повече от лицето, социумът повече от чо-века, комуната повече от индивида и т.н. Личност е индивидът, който е запазил лицето и своеобразието си, устоял е на възможността да бъде с нищо особено незабележим “един от многото”. Такъв човек е запазил човешкото у себе си, своята душа, съхранил е оригиналния си об-лик във всички отношения, достъпни за човека.

Това е така, защото човешката същност, задавана от душата на човека, е така-ва особена същност, която е в състояние да се проявява в безкрайно многообразие от индивидуални и неповторими форми, всяка от които е толкова по-човечна, колкото е по-индивидуална, по-своя, по-неприличаща на другите, по-оригинална. Различието е ключът към човешката природа, а “при-личието”, “приликата”, еднаквостта, общността е убийствена и унищожителна за личността.

Личностното не е “социална същност”, задължителна за всички и налагана без-жалостно. Социалното създава не друго, а “фабрикува” бездушните и затова безлични фигури на социума, които са безкрайно скучни: докато личността внася живот в соци-алната структура, в общностите. Ясно е, че свободата – този корен на човешкото – е причината за проявата на човешката “същност”, съществуваща само чрез безкрайно многообразие от индивидуални форми и воли. Именно в отделният индивид се срещат реално свобода и несвобода, дух и материя, принципът на личностното и принципът на социално-безличното, индивидуалното и общото и пр. В зависимост от това кое от тези две начала надделява и доминира или се ражда индивидуалната и суверенна личност, или пък – както това доста често се случва – се е получил “полуфабрикат”, “масов индивид”, “член на колектива”, “бурмичка от машината” и пр.

Казаното дотук ни позволява да хвърлим светлина върху основния проблем – “механизмите” за потискане и разгръщане на личността в отношението й към социал-ното, които стоят в центъра на личностното развитие и израстване на човека. Прие-мането от страна на другите, от което тръгнахме, съвсем не е безобидно нещо, “наго-нът към заедността” си има своята цена, която всеки решава дали да я плати. Не бива обаче да си позволим лукса да не разбираме или да недоразбираме: тук не става дума за това дали да живеем заедно с другите – то е съвсем естествено и непреодо-лимо – или дали да “страним” от тях, да се откъсваме и да се уединяваме с и в себе си. Важно е да се разбере границата, отвъд която “доброто става зло”, а необходимо-то – пагубно.

И също особено важно е да се постараем да култивираме у себе си волята да не преминаваме тази граница, да не се увличаме и “подхлъзваме”, мислейки си че пе-челим, докато всъщност много повече губим. Ако държим на себе си и на свободата си, тази крехка граница ще ни помогне неотклонно да вървим по пътищата на живота (с неговите изпитания и “безполезни страсти”!) в единствено вярната посока: пълно-

122

ценната и здрава, знаещата какво иска и затова силна личност, която не допуска да бъде използвана тъй като достойнството е нейна цел, смисъл на живота й. Да живееш за едното достойнство, да не допускаш да бъдеш унижаван – много ли е това, което животът иска от човека?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ: 1.Може ли човек да каже, че е постигнал своята личност – или пред нас винаги

съществуват перспективи, нови възможности за развитие и промяна? Ако у нас съ-ществуват винаги неизразходвани възможности за личностна реализация, значи ли това, че всяка личност е неразвита, “неразгърнала “ се, не докрай проявена? Как се отнасяте към изрази като “нормална личност”, “нормално развита личност”, “аз съм обикновен като другите” и пр.?

2.Как обществото се отнася към “нестандартните” личности? Как то избира сво-ите личности-водачи, лидери и “кумири”(които харесва и на които се прекланя)? Каква е личността, която се харесва едновременно на огромен брой различни хора? Лично вие имате ли своя личност-кумир, образец за подражание? Как оценявате подражани-ето на друга личност, какво означава то?

3.Може ли да се говори за три основни типа личности: силни, най-добри, ”арис-тократи” (от гр. дума “аристос” – “най-добър”), слаби, нищожни, “човеци-мравки” и накрая, “посредствени”, средни, “с нищо неотличаващи се”, “безлични”? Дали групата е склонна да признава превъзходството на някоя личност, да й се радва за това, че е нещо повече от другите – или това е невъзможно? Вие лично как се отнасяте към чо-века, който е по-добър от вас в някакво отношение? Измъчвате ли се понякога от за-вист към такива личности?

4.Правите ли разлика между характер и темперамент? ”Характер” е гръцка по произход дума, означаваща “вдълбан знак”; в психоло-

гията и в езика с нея се свързват особеностите на личността, придобитото своеобра-зие. “Темпераментум” е латинска дума, означаваща смес, съотношение”; използва се за назоваване на природните свойства на душата, предразположеността й към даден род прояви. Смята се, че характерът на човека се мени, докато темпераментът от рождението до смъртта е един и същ. Вие от кой темперамент сте (по теста на Ай-зенк)? Има ли “лоши” и “добри” темпераменти? А характери? Дали на основата на все-ки от темпераментите могат да се появят личности с висока ценност?

5.Дали по погледа, по очите може да се “чете” и разбира същината на душата, личността и човека? Какво изразява погледа? Как ви въздейства чуждият поглед, “вторачен” във вас самите, във вашите очи? Направете експеримент, при който “доб-роволци” се гледат в очите до момента, в който някой от тях не издържи и отмести погледа си. Какви изводи могат да се направят въз основа на резултатите, каква е личността на “победителя” спрямо тази на “победения”? Лично вие можете ли да из-държите дълго при такъв опит? Какво чувствате по време на експеримента – участни-ците и “наблюдателите” отстрани?

7.Харесвате ли своята личност? Какво именно харесвате, защо го харесвате – и от какви черти сте особено недоволни, ненавиждате ги? Правите ли нещо за да се промените? Чуждо ли ви е самодоволството?

123

20. Полът. Какви са различията между мъжа и жената?

Мъжът и жената са "пол-овинки" на цялото, човека. Да си човек означава да

съществуваш под ясната форма на мъж или на жена (третата възможност – мъж-жена", двуполовостта – е рядък случай, инцидент, аномалия, нещо нежелано). Мъжко-то и женското са неотделими от личността на отделния, конкретния човек, явяващ се или мъж, или жена – как да ги разбираме?

За мъжа подобава да иска да е мъж и мъжествен, да се стреми към мъжестве-ност, към прояви на мъжкото у себе си; жената е длъжна да е жена и женствена – всичко друго е неестествено, крайно смущаващо, внушава съжаление и понякога отв-ращение.

20.1.Къде минава “границата” между половете?

Наистина, съществува ли ясно очертана граница между качествата, "правещи

мъжа мъж" и тези, които определят жената като жена? Къде да я търсим? – ето два въпроса, по които не е зле да се замислим.

Много хора не съзнават, че е необходимо да се очертае такава ясна граница между половете: струва им се, че различията между мъжа и жената “не са така важни” или по-скоро са “несъществени”. Но ако пренебрегваме границата между качествата, които са чисто “мъжки” или чисто “женски”, ако си позволим лукса да ги смесваме, то тогава настъпва същински хаос – и то не само в главите ни, но и в живота ни. Тогава именно жените ще започнат да искат да играят мъжки роли, да се държат като мъже, а пък мъжете – или поне някаква част от тях – ще изневерят на мъжкото у себе си, ще почнат без смущение да възприемат женски маниери или поведение, двата пола мал-ко по малко ще размият различията помежду си, докато един ден стигнем до положе-нието да ни е безразлично дали сме мъже или жени; тогава няма да има особено зна-чение дали си мъж или жена! Мисля, че всеки ясно съзнава какво означава това – дег-радация не толкова на половете; а пък има ли по-жалка картина от мъже-дегенерати или от неженствени жени оставям на всеки сам да прецени…

Вярно е, че животът се мени, а заедно с него и ние. В днешно време може и да не е така провокиращо една жена да се държи като мъж, но преди десетилетия това е било скандално. И тогава, и днес обаче, един мъж да показва с всичко, че му харесва да е женствен, си е същински скандал; макар че ние, модерните хора, сме търпими и към такива случаи. Това, че сме все по-освободени обаче не ни дава право да посяга-ме на онова, което ни дава най-значимата характеристика, от която зависи удовлетво-реността ни от живота – половата. Мнозина днес смятат, че да се държи на различия-та между мъжете и жените е проява на “демодираност”, на лош консерватизъм – но дали пък точно в тази сфера консервативността не е задължителна? Ами ако започ-нем да губим в застрашителни размери своята същност – половата принадлежност! – ако станем антитрадиционалисти в главната ни задача – да сме достойни за своя пол и за изискванията на самия живот пред него! – то нима тогава не е настъпила страшна подмяна на ценностите?! Да държи човек на “мъжкото у себе си”, да насърчава своята мъжественост, най-просто казано, да иска и да може да е мъж – това не е и не може

124

да е “архаичност”, защото ако е, горко ни! За жените важи същото, те трябва да искат да са жени, иначе едва ли ще са истински щастливи…

Защото свободата ни не може да е безгранична, тоест да стига дотам, че ние да тръгваме срещу самите себе си, срещу онова, което самият живот иска от нас.

20.2.Кои качества са “мъжки” и кои – “женски”?

Добре де, говорим за “мъжки и женски качества”, но можем ли тук ясно да си

дадем сметка кои по-точно са те? Може ли тези качества да се представят така, че да заглъхнат всички спорове? От една страна уж всички разбират какво е това да си мъж, но попитайте някой ясно да ви го каже с думи – какво ще се получи? Едва ли ще успее да каже нещо кой знае колко смислено – съвсем нерешими са ония въпроси, които изобщо не си задаваме.

Първото, което можем да кажем, е, че поне външно, мъжът и жената се разли-чават съвсем ясно; мъжките и женските тела имат, така да се каже, “очебийни” разли-чия. За телесните признаци на двата пола като че ли особени спорове няма. Най-напред ни хрумва, че мъжът и жената се различават по половите си органи, мъжът има онова, с което така се гордее, а жената – онова, което така магнетично привлича мъжката сексуалност. Това е ясно, пенисът е символ на мъжествеността, но дали пък той именно ни прави мъже?

Символът на мъжкия пенис трябва да бъде разбран, констатацията, че той е мъжки атрибут, не е достатъчна. Същото може да се каже и за вагината като символ на женското и на жената. Мислил ли е някой по тези въпроси?

Вагината символизира женското и женствеността – какво означава това? И в какъв смисъл трябва да се разбира този израз?

Колко копнежи, спотаени желания, надежди и страхове се свързват при мъжете с пениса – защо е така? Общо взето с пениса ние свързваме и общата си удовлетво-реност от живота – какво е мъжът без неговия пенис?! И за жените е така, но не съв-сем: жените поне нямат ония притеснения, които внасят толкова безпокойства в мъж-ката душа и същност. Да бъдеш “мъж на ниво” – нима това не го свързваме най-вече със своя пенис и неговата неизчерпаема сила?

Пенисът символизира оплодяващото начало на живота, активната сила, която зачева и дарява живот, от пениса започва всичко и до пениса свършва. Вагината е приемащото тази сила “място” и начало, оплодената от пениса вагина поема и отг-лежда живота, изнася го и го ражда: от вагината е започнал земния живот на всеки един от нас, това поне е ясно. Нека засега спрем дотук, а пък това, че в сексуално от-ношение нашите полови органи са незаменими, е нещо, което всеки разбира.

20.3.Кое мъжко тяло е красиво?

А има ли други телесни "индикации" за това кой е мъж, и кой – жена? Тук вече

става въпрос за същностни различия между мъжкото и женското тяло, кои са те? Мъжките тела са твърде разнообразни и различни, но всяко различие всъщност

е отклонение от прототипа, образеца за мъжко тяло, негова деформация в една или друга насока. Има мъжествени тела, които като че ли се доближават плътно до обра-

125

зеца и един вид го символизират, представят го нагледно за другите, предизвиквайки, особено у жените (и у някои мъже, които харесват мъже!) неудържими телесни и ду-шевни трепети на мощно привличане, на което жените специално съвсем не могат да устоят. Това са отделни, рядко срещащи се силни и развити “екземпляри”, чието тяло е носител на мъжествеността в нейната ясна и съвършена форма, наричана обикно-вено мъжка красота, която – независимо от индивидуалните си прояви – е една и съ-ща, и ние тук сме длъжни да си я представим.

Красивото мъжко тяло носи и съдържа в себе си всички ония елементи на веч-ната представа за гордата мъжественост, която е така скъпа за мъжете – и е така привлекателна за жените. Това красиво тяло на мъжа е преизпълнено с енергия, сила и активност, то е една самодостатъчност, която потиска и подчинява душата със своя-та завършеност, пропорция и хармония. В него всичко е “точно на мястото си” и точно “такова, каквото трябва да бъде”, т.е. по-красиво не може да бъде. Конкретните телес-ни елементи, обединени от споменатата хармония и пропорция, са следните.

Ръстът на красивото мъжко тяло е точно в “нормата”, е среден и малко над средния, това е мярата, уравновесяваща крайностите на прекалено високия и прека-лено ниския ръст, които не могат да бъдат наистина красиви, понеже не съответстват на мъжката същност. Безспорно е това, че мъжете винаги трябва да превъзхождат жените по ръст, макар че общо взето тази характеристика не е така решаваща.

Торсът на истински мъжественото тяло е стегнат, изваян от мускули, които трептят от енергия под кожата, те придават на тялото изискващата се гъвкавост, тону-са на мъжката динамичност, която не знае покой и затова е преизпълнена с желание да овладява, да подчинява на себе си, да “потиска” жената до степента, при която “краката й се подкосяват”, а тялото й е обзето от копнежа да легне и да усети върху себе си мощта и тежестта на това силно мъжко тяло. Представата за мъжественост изисква тялото на мъжа да е мускулесто, набито, твърдо, стегнато, да му липсва от-пуснатост дори и в най-малка степен, но в рамките на идеалната мяра.

Съответно раменете на мъжкото тяло са хармонично широки, ръцете – здрави и силни, способни да “сграбчват” и притискат силно до стегнатата гръд крехкото и нежно женско тяло. Тазът и коремът са добре оформени, стегнати, близо два пъти по-тесни от раменете, задните части, задникът е силен и леко заоблен – защото тази средна част на тялото носи в себе си символа на мъжката сила и на мъжествеността изобщо. Става дума за гениталиите, които увенчават средната част, бидейки в пълна хармония и единство с мощта на тялото, и изразявайки неговата неизтощима потен-ция и властност.

Краката на мъжа са здрави, яки, мускулести, на тях той стои непоклатим, гордо и сигурно стъпил върху земята, и едновременно с тази сила съдържат и възможността за грациозни движения, за леката и плавна походка на завоевател или на хищно жи-вотно. Накрая прекрасното мъжко тяло е увенчано със също така прекрасна глава върху здрав и силен врат, а лицето пряко изразява душата и личността на мъжа, за-едно с очите и погледа – и затова с описанието им ще се занимавам на друго място, когато трябва да се опише мъжествената душа.

Ясно е, че мъжественото тяло е младото, преизпълненото с потенция и сила тяло, тялото на мъжа в периода на 20 – 40 годишна възраст, тялото във времето на разцвета на мъжествеността. Мъжката “нежност” е парадоксалната нежност на силата, тя е именно одухотворяващото, красивото в тялото на младия мъж, именно тя посте-

126

пенно повяхва и се губи след 40-45 годишната възраст – което довежда до изчезване-то на очарованието, излъчвано от младото мъжко тяло.

Стройност е обща характеристична черта, обединяваща в единство и хармония частите на мъжкото тяло, тя именно привнася дълбоката цялостност и пълноценност на мъжествеността като такава. Затова стройни могат да бъдат не само, да речем, краката на мъжа, стройно по начало е цялото тяло, което може да се нарече красиво. Същият характер имат и черти на мъжкото тяло като гъвкавост, елегантност (със спе-цифично мъжки дух), атлетичност, жизненост, твърдост и пр.

20.4.Коя женственост е образцова?

А сега да “разгледаме” най-прецизно красивото женско тяло, което също е в

състояние да побере в себе си толкова много неземна и божествена красота. Такова тяло е въплътената женственост, така дълбоко и силно вълнуваща и владееща души-те на мъжете – чиито разнолики представи за женско тяло и женска красота така или иначе съответстват на нея. Вълнението, обхващащо гърдите на мъжа при срещата на красива жена е толкова по-голямо, колкото по-близко е съответствието на нейната ин-дивидуалност със заложената в неговата душа представа за женственост, а в един поне случай – вещаещ неземно щастие, преобразяващо изцяло живота – на него му се струва, че това съответствие е пълно и изцяло: и тогава се е повила любовта!

В основата й стои удивлението, обзело мъжката душа, че именно тази жена е живият образ на женственост и красота, който може да бъде срещнат на тази земя – единствен и неповторим! – и затова такова поразително чувство активира мъжа да направи всичко, за да запази тази жена единствено за себе си като “своята половин-ка”, като “моето друго”, предвкусвайки редките наслади, които шанса да имаш тъкмо тази жена може да му даде. Мъжкото начало в живота е орисано изглежда да прави точно това: да овладява жената, да я подчинява на своята страст, да предизвиква съ-единяването на душите и телата, което поражда усещането за цялост и пълноценност на съществуването.

Жената пък, срещайки подобна всепобеждаваща активност и целеустременост на мъжа, е предопределена да й откликне без съпротива, да изпълни появилото се от дълбините на женската природа желание за отдаване, за пасивно приемане на мъ-жествеността и на мъжката сила в своето лоно – или в своята бездна! – за отпускане, “омекване” пред неудържимия напор на мъжкия гений и дори за изгубването на своето суетно, непълноценно само по себе си женско Аз, което в любовта към един истински силен мъж се преражда из основи. Така се появява изключителния феномен на влю-бената и всеотдайна жена, на обичаната и обичащата жена, който придава на живота изобщо, и особено на живота на мъжа, най-прекрасното очарование на този свят.

Жалка, изпълнена с непълноценност и безсмислие е жизнената съдба на една жена, която не е познала любовта към един истински силен мъж, същото може да се каже и за мъжете, които не са се впуснали в стихията на женската страст. Жената дос-тига предела на своето битие единствено във връзката си с такъв един мъж, тогава тя изпълнява мисията и отговорността си на този свят, а именно да бъде пълноценно чо-вешко същество, обичащо живота и предано на него – каквото жената става само чрез мъжа, чрез единството си с мъжкото начало на живота. Затова Библията – великата

127

книга на човечеството – нарича жената “на човека помощник, нему подобен”, затова там жената съществува защото “не е добро за човека да бъде сам”, по тази причина мъжът “ще се прилепи към жена си, за да бъдат двамата една плът”. Тези думи съ-държат истината на живота, на които и двамата – мъжът и жената – трябва да бъдат верни.

И така, длъжен съм вече да представя “образцовата женственост” под формата на женско тяло. В тялото, във външността на жената съществува точна асиметрия на мъжкото тяло, мъжкото и женското тяло са точно асиметрични, взаимно допълващи се: за да могат, прилепяйки се едно към друго, да образуват една хармонична и жиз-нена цялост, единството на живота на човека. Затова пропорцията на женското тяло е обратна на тази, която носи в себе си тялото на мъжа. Това не значи, че тялото на же-ната, нарушавайки мъжката хармоничност, в определен смисъл е “противно”, т.е. грозно, отблъскващо. Напротив, женското тяло в оригиналната си по отношение на мъжката собствена хармония създава твърде различна, но също така прекрасна про-порция, която особено силно впечатлява и изпълва с буйни, неотразими копнежи ис-тинските мъже.

“Образцовата”, красивата жена има ръст малко над средния (за жените), който е малко по-малък от ръста на красивия, съответстващ за тази жена мъж; ясно е обаче, че тази характеристика, ръстът, не е от решаващо значение, нищо че е така важна. Раменете на красивата жена са крехки и нежни, също такива са и ръцете й – и по този начин се намират в рязък дисонанс с мъжките рамене и ръце. “Мястото”, придаващо силното и неповторимо излъчване на женственост при жените са, разбира се, гърдите, трептящи от нежност и мекота, от ефирна женска плът – и затова така силно влудяват навсякъде твърдия мъж.

Женската талия е крехка и тясна, толкова, колкото да може почти да бъде обх-ваната с ръцете от мъжа. Женският таз е оформен от извита линия и е заоблен така, че да контрастира с раменете, тук мярата на красивото е изключително фина и затова така рядко е “изпълнена” при отделните реални жени. Това място на женското тяло е втория полюс, придаващ очароващата така силно мъжете женственост: защото тук се намира “неотразимо притеглящата по-силно от магнит” вагина, разположена под фи-ния и малък корем.

От само себе си се разбира, че женският таз е противоположен по форма и размери на мъжкия с неговата здравина, стегнатост, и почти два пъти по-малък раз-мер в сравнение с мъжките рамене – и с големината на женския. Краката на красивата жена са дълги, нежни, оформени от прекрасна линия. Тук мярата също е трудно изра-зима и постижима и затова толкова рядко се срещат жените с наистина красиви крака. Това е “фаталната” за жените част на тялото им не само защото отчасти се вижда, бидейки показвана, а и защото именно краката са онова, което първо фокусира вни-манието на мъжа-естет.

Истински красивите женски крака завършват с крехки и привлекателни крачета (стъпала), хармониращи и изразяващи най-ясно нежността и елегантността на краката и тялото. Ще завърша своето почти “анатомическо” описание – така е, защото думите не достигат за да изразя неизразимото! - с главата на красивата жена, “поставена” от Божествения скулптор върху лека, малко издължена шия, като лицето и очите, както и общото излъчване на физиономията, са крайно индивидуални поради връзката им с душевността, чието “лице” са те.

128

Основни характеристични черти на младото женско тяло – защото и при жените тялото е красиво докато е младо – са стройност, грациозност, изтънченост, финес, слабост, нежност, крехкост, трептяща “мекота” (противоположна на мъжката твър-дост!), елегантност и пр. Тези черти и качества са преизпълнени с женственост, макар че някои от тях са общи с “изтъканите” от мъжественост черти на красивия мъж. Уди-вителна е – няма как да не вметна и това! – съществуващата възможност за съчета-ване (“прилепяне”) на две красиви тела – мъжко и женско – при което възниква взаим-но допълваща се хармония и цялост, представата за която пробужда в душата неу-държими приливи на еротични чувства, на еротични желания. Това са еднакво силни еротични подбуди на привличане, във властта на които едновременно се намират всички, и мъже, и жени.

Изобщо в красивите тела всичко красиво е еротично и всичко, притежаващо еротично излъчване, неизбежно се оценява като красиво, а и двете са “небезразлич-ни” както за мъжете, така и за разбиращите живота жени. Следователно в основата на еротичните вълнения стоят силни, безкрайно мощни естетически подбуди, а естетично е всичко нова, което, първо, се определя от нещо прекрасно, красиво или възвишено и, второ, представлява непосредствено съзерцание (и изпитване на удоволствие) на такава ценност под сетивна форма. Следователно, красиво, естетично и еротично не може да е онова, което не може да се види, да се пипне, дори да се “вкуси” с език, да се помирише…

ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИСЪЛ И ЗА АРГУМЕНТИРАНЕ В ДИСКУСИИТЕ:

1.Ето текст, който може да се използва в дискусията: Според З.Фройд либидото е единственият източника на психична енергия. По-тискането на сексуалността дава възможност тази енергия да се превключи в други видове дейност – труд, художествено творчество и др. (сублимация). “Освобождава-нето” на либидото би довело до това, че хората биха престанали да се трудят, сексът би погълнал всичките им физически и психически сили. Освен това твърде лесното задоволяване на сексуалните потребности (Ерос) би довело в край на краищата до тяхното обезценяване, като това ще засили другия фундаментален импулс на човеш-ката психика - инстинкта на смъртта и разрушението (Танатос), което би означавало упадък на културата. “Това е вярно както за индивидите, така и за народите”, добавя Фройд. Затова потискането на либидото предизвиква неврози, но неговото разкрепос-тяване би означавало всеобща анархия и гибел на културата.

2.Според Айзенк същестуват 4 главни типа или групи хора, различаващи се по ха-рактера на сексуалните чувства и поведение:

• Индивиди със слабо либидо, но напълно удовлетворени от своя полов живот; това са стабилни интроверти, които формират най-моногамния слой от населението и опората на съответния морал;

• Стабилни екстраверти, които съчетават високо либидо с висока неудовлетворе-ност, но не се твърде стабилен сексуален живот;

• Хора (най-често интраверти), у които слабо либидо се съчетава със силни задръж-ки, с чувство за вина и комуникативни трудности, резултат от които е сексуална не-удовлетвореност;

129

• Хора със силно либидо и същевременно с високи показатели по отношение на пси-хотизъм или съчетаващи висок невротизъм със силна екстраверсия; такива хора не само че изпитват сексуална неудовлетвореност, но и представляват опасност за околните (потенциални изнасилвачи, сексуални престъпници).

3.Най-разработената съвременна типология на любовта, предложена от Д.А.Ли и

емпирично проверена от Клайд Хендрик, различава 6 стила или “цвята” любов:

• ерос - страстна, изключителна любов-увлечение, която се стреми към пълно физи-ческо обладаване;

• людос - хедонистична любов-игра, която не се отличава с дълбочина на чувството и сравнително лесно допуска възможността за измяна;

• сторге - спокойна, топла и надеждна любов-дружба; • прагма - възникваща от смесването на людос и сторге, разсъдъчна, лесно подда-

ваща се на съзнателен контрол - “любов по сметка” • мания - появяваща се от смесването на ерос и людос, ирационална любов - мани-

акалност, за която са типични неудовлетвореността и зависимостта от обекта на влечението;

• агапе -безкористна любов-самоотдаване, синтез на ерос и сторге. Доказано е, че любовните преживявания и нагласи на младите мъже съдържат повече “еротични” и особено “людични” компоненти, докато у жените са по-рядко изра-зени “прагматичните”, “сторгичните” и “маниакалните” черти. Както и това, че “маниа-калните” увлечения са по-типични за 12-16 годишните и юношите, доколкото за въз-растните; че мъжките и женските предпочитания при избора на партньори не съвпадат и т.н. (По И.Кон – Въведение в сексологията”)

130

22.Пътуването към самия себе си

(Заключение)

Душата на човека е свят и дори вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един величествен и нео-бятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия.

От живия човек се иска най-вече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали, напротив, той е длъжен да създава и поддържа великолепието, многообразието, цъфтежа, “плодоносността” и въобще жи-вота на ефирната духовна субстанция, каквато представлява човешката душа – и особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност.

Изкуството на живота, което единствено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвременна психология, пронизана изцяло от философ-ски дух. Нашата задача беше да разкрием началата на тази психология, която може да даде много на опитващия се да разбере себе си млад човек.

22.1.И напреднах ли в познанието на самия себе си?

Не казахме “всичко” (това е невъзможно!), но се стремяхме да вникнем в най-

важното, в онова, което определя всичко останало. А останалото вече зависи от от-делния човек, от теб, от мен, нея, него и т.н., от всеки за себе си и за неговия си жи-вот. Може и трябва ли тук да се каже още нещо? Най-напред човек е длъжен да се овладее от доверие към самия себе си и осо-бено от доверие към своята способност да разбира – и да схваща със собствения си ум. Трудностите в нашия път са затова да бъдат преодолявани, към тях трябва да се нахвърляме със страст, с една ясна и свободно разполагаща със себе си упоритост, с дързост и дори с вдъхновение: залогът тук е прекалено голям: аз самият, моят живот и съдба.

Трябва също да сме непримирими спрямо объркаността в нашия душевен жи-вот, в никакъв начин не бива да позволяваме съзнанието ни да се превръща в “бок-лукчийска кофа”, в която културата и светът изхвърлят своите отпадъци. Грижата на искащия да живее пълноценно, на човека, който изпитва увереност в бъдещето си, е една, и тя стои пред всички други загрижености, проблеми и суетности: да бъдеш себе си, да разполагаш свободно със себе си и със своя живот, да постигаш, следователно, чистота в своя душевен живот, да поставяш всяко нещо на неговото място. Усещаме ли всекидневно безпокойство, свързано със съдбовния избор на себе си и на едно бъ-деще, което е достойно за нас, а ние – за него? Отговаряме ли с откритост на дълбо-кия порив за яснота, който напира от цялото ни същество – или сме склонни да се ос-

131

тавяме на абсурдното живеене в тъмнина, т.е. “както се случи”, “както дойде”, “сле-пешком” и пр.? Човешкото съществуване, всекидневността с нейната хаотичност, регламенти-раност и неспонтанност може да постигне своята истина само чрез решаването на ця-ла поредица от коварни екзистенциални проблеми, които не търпят отлагане, за които отлагането подготвя страшен провал в такова едно бъдеще, което едва ли може да бъде желано от някой. Психологията в тази насока е дълбоко потребна, а философия-та – направо незаменима. Ако за живота са необходими умения и дори специфична техника, то за добиването им не е достатъчно да чакаме, уповавайки се само на вко-ренения порив на вродената ни жизненост, но сме длъжни да търсим и да пробваме, да започваме и да се отказваме, да се разочароваме и да се изпълваме с крехка на-дежда че прекрасната индивидуалност, която Бог ни е отредил, няма да ни се изплъз-не. Да си човек не е дар, а е постижение, лично завоевание, дори съдба, за която оба-че сме отговорни благодарение на свободата си. Безразличието към самия себе си е признак на несвобода и то се заплаща със страдания: “Човекът е осъден да бъде сво-боден” (Ж.-П.Сартр) Да разчиташ на себе си е достойно, но понякога се налага да търсим помощ: когато сме успели да се объркаме прекалено подкрепа можем да намерим само от страна на немного, на близки хора, но понякога именно те са част от ситуацията, която ни е довела до душевни страдания и проблеми. Търсейки изход, човек може да се обърне – не винаги обаче само като крайно средство, защото тогава може и да бъде късно! – и към психолог или психоаналитик, както това се прави във всички развити общества (у нас обаче се обръщат към врачки и ясновидки!). Защо обаче става така у нас и докога може да продължава така?

22.2.Проблемът да нямаш проблеми – как така?!

Хората ги е страх и изпитват непреодолимо неудобство да споделят душевните

си проблеми – особено сексуалните! – пред чужд човек, да не говорим пред психолога, психотерапевта или психоаналитика. Изпитваме див ужас от това да “разголим” души-те си пред друг човек – по-силен дори от този когато ни се налага да съблечем голи телата си. Защо е така, как да разбираме тези страхотни неудобства, във властта на които е мнозинството от хората у нас, ако не и всички? Да те е срам или да те е страх да се разголиш, независимо дали телесно или душевно, е ясен симптом за неблагополучия в душевния живот, нещо повече – то е израз на назряваща душевна криза и дори заболяване, особено когато този срам и страх е наистина див, траен, непреодолим по никой начин, парализиращ човека. Ду-шевният живот изисква откритост, гъвкавост, желание за промяна, пренебрежение към стереотипите: нима даже не можем да си представим, че “под дрехите си” (каквито и да са те, “телесни” или “душевни”) сме голи, че голотата е естественото състояние на човека. Тук обаче става дума за душевното разголване, което е ясен симптом (в край-ната си форма) за сериозни психични и личностни проблеми, за обърканост и дори нищета, нищожност на душевния живот. Ситуацията, описана по-горе, не се дължи, както видяхме, на предразсъдък, но нека да го определим така. Но се налагат разяснения.

132

Важното е хората у нас на успеят да преодолеят съществуващите предразсъ-дъци, които водят до нерешителността да прекрачиш прага и дори да потърсиш каби-нета на психотерапевта (чиято мисия е единствено да помага там, където човек не може да се справи сам). Същите хора, изпитващи неудобство, страх и срам да споде-лят с психолога или психоаналитика своите душевни проблеми или кризи, с охота и без смущение говорят за своите соматични (телесни) неразположения и болести – и без никакво неудобство се тълпят пред вратите на лекарите в болниците, търсейки изцеление. Оказва се, че като че ли телесният недъг или заболяване на някой телесен ор-ган е някак си “по-престижно” от заболяването на душата – което, веднъж появило се, довежда до цялостно разстройство на жизнените функции на целия организъм и до изчерпване на жизнената му сила. Съществува предубеждението, че от заболяването на черва, бъбреци, бял и черен дроб и пр. неизбежно се умира (и то си има своите ос-нования!), но от болна душа не се мре и затова такава “болка не за умиране” се крие и понася безкрайно.

Този предразсъдък, дължащ се на основно неразбиране на душевния живот, може да се опровергае така: от болест на душата не се мре, само се “живее”, но се живее така, че все едно си закопан жив в гроба. Жестоко е, но истината е такава, нека всеки избира сам ако е изправен пред такъв избор: да “живее” с вечни душевни стра-дания, при това криейки ги и преструвайки се че не съществуват, или да потърси ре-шителен изход пред задаващото се душевно заболяване. Няма такъв човек, който при телесна болка не оставя всичко и не тръгва при лекаря, следователно няма опасност някой да се остави заради такава болест да умре без помощта на лекар.

Но, уви, мнозина са ония, които се оставят да живеят с душевното си състоя-ние, напрежение, кризи и болести така, че все едно са живи закопани и даже с поглед, търсещ в гроба избавление от страшните неволи на душата. Наистина, от душа не се мре, защото по начало душата е нетленна същност, смърт за душата не съществува, тук и смъртта не е спасение. Ако душата ни е безсмъртна, то нима не трябва най-напред за нея да се погрижим?!

22.3.Ще полети ли “крилатата колесница” на моята душа?

“Завършвайки” иначе безкрайните по своите смислови и жизнени значения тема

за душата и човека, се надяваме казаното да е поне ориентир, позволяващ на всеки изучаващ-себе-си (а такъв е всеки жив човек!) да свърши самостоятелно най-съществената работа: да достигне до разбиране на самия себе си, до оня адекватен спрямо своята душа Аз, до разумния Аз, който уверено държи юздите на крилатата колесница с впрегнати в нея буйни, диво и бясно препускащи коне, на които древните много мъдро са уподобявали човешката душа.

Ясно е какво може да сполети водача на такава колесница, който е изпуснал конете на техния вихрен устрем и необуздана воля, или пък (и това е възможно!), му се е скъсала някоя юзда. Конете са душевните сили, колесницата е душата, а водачът е нейния Аз, самосъзнанието с цялата му свита. Уменията, техниката на управлението на тези коне не може да се научи отникъде и не може да се преподава. Всеки от нас разполага със своите си “коне”, с техния особен нрав и сам управлява, доколкото и

133

както може, “колесницата” си. Тук всеки е предоставен на самия себе си и единствено ясното разбиране на естеството на човека и Аз-а може да му помогне да сложи ред и да внесе мир в душата си. Всеки един от нас всекидневно и безсъзнателно, а много често и по неволя, се изживява като психолог, изучаващ своята душа и своя Аз. Понякога хората успяват и се справят – с цената обаче на много лутания, кризи и често с непрекъснати пробле-ми. Познанието на собствения Аз спестява подобно разпиляване на душевна енергия, която – ако е налице разбирането – може да се насочи за значително по-полезни це-ли.

ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS

ЗА КОНТАКТИ:

ТЕЛ. 032281728 0878269488

e-mail: angeligdb@abv.bg

134

Познай самия себе си!

Душата на човека е свят и дори

вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвезд-ните галактически одисеи с космичес-ки кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съ-ществува един величествен и необя-тен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия. От живия човек се иска най-

вече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали. Напротив, той е длъжен да създава и под-държа великолепието, многообразието, растежа, цъфтежа, плодоносността и въобще живота на ефирната духовна субстанция, каквато представлява човешката душа. И особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност.

Изкуството на живота, което единствено може да ни въведе в негова-та пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвременна психоло-гия, пронизана изцяло от философски дух. Задачата на ЦЕНТЪРА ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS е да помага на личността, опитва-ща се да постигне и да бъде себе си…

ЦЕНА 8 ЛВ.