бр. 10, 2015www.nbu.bg

Дотогава ще е така...Христо Чукурлиев стр. 4

Относно средатаЕвелина Христова стр. 2

Зимъс, кога полетата са бели, таз песен пея аз за твое обаяние,

Напролет пък,кога дърветата развият листи, ще се опитам да ти кажа най-тайните си мисли.

През дните летни, дълги, безметежни ще разбереш ли песента ми нежна?

Наесен, щом листата със злато се покрият, вземи мастило и перо и бързо запиши я.

“Алиса в огледаления свят”, Луис Карол

Ще има ли още една градина с рози в НБУ?Веселина Василева стр. 19

Стъкленият под на майнър-програмите в НБУБогдана Богданова

стр. 6

МОДА, МОДАТатяна Георгиева стр. 14

330 години от рождението на Йохан Себастиан Бах проф. Явор Конов стр. 28

“Използвайте най-пълноценно преподавателите си, които ви вдъхновяват”Интервю с изкуствоведа Анжела Данева

стр. 32

Великата харта на свободитепроф. Румен Генов

стр. 25

Ne varietatem timeamus

2

Относно средатаГл. ас. Евелина Христова, департамент „Масови комуникации“

От създаването си през 1868 г. Университетът в Бъркли има 22 преподаватели, носители на Нобелова награда и 29 алумни, носители на Нобелова награда. В момента в кампуса има 7 места, запазени специално за носители на Нобелова награда.

Кадър от конференцията на тема „Знание, култура и промяна в организациите“, провела се през м. февруари в Университета в Бъркли и един от най-широко обсъжданите на конференцията въпроси – този за разнообразието.

Ъгълът на “Бъркли уей” и “Оксфорд”

Няколко дни в щата Калифорния, в напълно различната от обичайната ми среда и едновременно с това изненадващо доста сходна академична среда на университета в Бъркли, ме накараха да се замис-ля по някои въпроси, отнасящи се до “средата”. И по-точно – в кое моят си университет си прилича и в кое се отличава от този световен лидер, в който има 22 нобелови лауреати? За втори път съм в Бър-кли – първия път като турист, а сега - като участ-ник в научна конференция. Първия път видях свят, който е напълно различен от средата ми, видях го през очите на туриста и го преживях, сравнявай-ки с моите свободни дни. Втория път обаче, освен различията, видях и множество неща, които ме на-караха да почувствам средата близка. Втория път го видях през очите на човека, запътил се да свърши малко работа - както всички други работещи хора, това правя по-често от изживяването на свободни-те дни.

Преди да замина, няколко съвсем различни и непознаващи се помежду си хора ми казаха: “Хуба-во е да смениш средата за малко”. А аз отговорих с усмивка – “Всъщност средата си я правя сама, но с удоволствие бих сменила климата!”.

Наистина вярвам, че човек сам си прави средата и сам си избира пътищата, опитвайки се да се съо-бразява с нещо по средата на наличните възмож-ности и желанията си. Както и да лавира някъде по

средата между своето добруване и добруването на другите. По средата между доброто, което иска да постигне и лошото, което се случва да идва призо-вано или не. Някои хора го правят осъзнато.

Когато “сменя средата” и ми се наложи да пре-карам по-дълго време в нечия друга среда, често се замислям защо в българския език думата “среда” описва едновременно сърцевина, равното отстоя-ние от противоположности и обкръжаваща реал-ност.

Благодарение на конференциите на човеците, заети с академична работа, ни се налага често да се колебаем по отношение на това кое е нашата среда – дали е тази, в която ежедневно пребиваваме в би-тово и гражданско отношение. Или може би лич-ната ни среда на отбирани във времето и (Слава Богу!) прибавяни във времето човеци. Академич-ната среда в държавата? Тази на нашата и сходни-те научни области? Колегите ни по света - онези, с които говорим и се разбираме, независимо на кой език, защото общият ни език са споделените ни знания, търсения и теми.

В средата на какво се намираме и с цената на какво усилие успяваме да създадем по-малка среда по средата на това, което ни заобикаля. Или някол-ко по-малки среди, между които прескачаме, дока-то се налага да прекосяваме онази общата среда, за която все мислим, че не е добра, но в която с изне-

3

нада установявам всеки ден, някои хора виреят със задоволство. Да, налага се да минавам по паветата на Монтевидео вече 16

години. Колко коли и мотопеди ремонтирах – зная, но не мисля за това. Налага ми се и да общувам с хора, за които “добър ден” и “довиждане” са обидни за произнасяне. Общата ни, обкръжава-ща НБУ, среда се различава толкова много от онази обща среда, в която катеричките на Бъркли (които са дебели!) ти подушват ръката и правят обидена физиономия, защото в нея няма нищо за тях. Общата среда, в която НБУ е поставен, е носител на ре-пликата “Следващият”, произнесена от продавач в съседен мага-зин с неподправената погнуса от акта на извършваната работа.

За да не съм черногледа, ще отбележа, че общата ни среда все по-често ни предлага и кътчета, в които намирам споделе-ни ценности и поведение. И все по-често възникват тези малки среди, в които хората се събират не на случайния принцип на ведомственото разпределение, а на принципа на осъзнатия из-бор и наложеното усилие на волята.

Срещата с колегите от цял свят, които работят по сходни теми, с годините става по-малко стресираща, изпълнена по-скоро с нетърпение, отколкото с притеснение – на това ниво ли сме? Средата на споделения интерес, незасегнат от географ-ски граници, позволява на човек да си даде сметка какво уси-лие се изисква всекидневно за създаването на средата. И какво всекидневно усилие се изисква за запазването на изграденото. Материалният израз на средата едновременно дава заявка къде една общност иска да бъде и обучава тази общност как трябва да бъде. Материалният израз на нещо, което може да проличи в изследванията, в публикациите и в поведението.

Тежкият въпрос е какво е усилието за постигането на ефекта на окосената трева, когато тревата навсякъде е окосена. И какво е усилието за постигането на ефекта на окосената трева, която почти никъде другаде в обкръжаващата ти среда не е окосена. Какво е усилието за постигането на служебния паркинг, когато го има навсякъде, и какво е усилието за постигането му, когато до него няма път. Какво е усилието на това да срещнеш приятел на ъгъла на “Бъркли уей” и “Оксфорд” пред това да срещнеш някого на ъгъл, който няма табелка. Дава ли това отражение на усилието да направиш изследване, да изучиш литературата по дадена тема? Какво е усилието на публикацията на ума, незает с установяване на границите на средата, незает с непрекъснатия сблъсък с нея?

Средата май е важна, но по-важно е осъзнатото усилие да бъ-деш в средата. Така че от отвлечените ми разсъждения по-горе изводът, който правя за себе си, е:

Нов български университет е съизмерим със световните университетски центрове, особено ако имаме предвид средата. Поставени в една изключително тежка заобикаляща ни среда, ние се отличаваме от нея с цената на всекидневни и ежечасни усилия не само да се откроим, но и да я променим. Радвам се, че съм си пак тук, и още повече се радвам, че междувременно се е появила къщичка за двете нови котки в НБУ! Нашата си среда.

П.П. Да, зная статистиките за нивото на образованието и на-учните и наукометричните показатели на световно, регионално и местно ниво. Следя ги от години. Въпросът не е в данните, методологиите на събирането и анализите. Въпросът е в създа-ването на данните.

Кларк Кър Кампус, Университета в Бъркли

В кампуса на университета.

Дебела катерица от гр. Бъркли

Къща за котки на НБУ

4

Дотогава ще е така...Христо Чукурлиев,

Директор на Факултета за дистанционно, електронно и продължаващо обучение

България стои встрани от общия път на разви-тие в историята, бави се и стъпва на него понякога, защото й се струва по-примамлив диалектическият спираловиден вариант на понятието.

Омръзнало Ви е да чувате, че НБУ е първият университет в България, който е въвел кредитната система, гражданското образование, дистанцион-ното обучение... Но тъкмо така се случва прогре-сът – някой измисля, въвежда, осмелява се да на-прави и когато останалите виждат, че е успешно, го прилагат и при себе си. Помните ли 2005 г.? А пом-ните ли колко магистърски програми предложи на своите кандидат-студенти НБУ тогава и колко – другите университети в България?! Сега всички предлагат богат избор от магистърски програми (не коментираме качествените показатели). На

последната кандидатстудентска борса, която тече и в момента под формата на пътуващ спектакъл из страната, чух колеги от голям столичен универси-тет да привличат студенти, като с особена гордост им обясняваха, че прилагат “кредитна система” - в 2015 година!

От няколко години опитваме да утвърдим май-нър-програми и да укрепим образование, което е интердисциплинарно и приляга повече на гло-балния свят, отколкото класическото, затворено в дълбините си знание. Представяте ли си архитекту-рата без музика, киното без история, икономиката без философия, психология без литература?! Мно-го хора си ги представят, което е естествено и има своята логика. Но мнозина други знаят, че силата е свързването в общи системи с динамичен обмен, и

5

въпреки всичко казано “против”, системата на Ев-ропейския е онази, която привлича имигранти от цял свят, а не на Съветския съюз (а всъщност по-следния дори го няма от 1991 г.).

Все повече хора търсят дистанционно обучение, защото пътуват, работят, живеят другаде. Благо-дарение на компютрите и интернет то може да се провежда електронно. От години НБУ предлага дистанционни програми в три направления: Ико-номика, Бизнесадминистрация и Науки за Земята. От години знаем, че интересът към тези програми намалява, защото конкуренцията се увеличава. Тази година предлагаме нова форма на обучение: нарекохме я интензивна и планираме тя да се про-вежда в локалните центрове, присъствено за сту-дентите, без ползване на Мудъл за преподаване и оценяване. Вероятно вече се досещате, че програ-мите с тази форма на обучение са от същите три направления. Студентите ще имат тридневно обу-

чение (петък, събота и неделя), следва седмица за самоподготовка и в следващия уикенд – изпит.

Прогресът често пъти е поемане на риск зара-ди отеснялата зона на комфорт. Но може да бъде и друго – разумно оценяване на обстоятелствата и предприемчиво изпреварване на общото течение в една форма на авангард, в която рискът е заменен с експеримент, а скептицизмът – с бодра увереност в собствените сили. Защото НБУ е пионер за Бъл-гария в демократизиране на обучението и свързва-нето му с реалността. И заради принципа на тър-сенето и предлагането не можем да си позволим да останем на сигурно зад стените на академичността, но и защото сме се отличили досега в пригоднос-тта на онова, което се учи при нас спрямо живота извън академичния свят. Такава е мисията ни и не бива умората, вътрешната съпротива и факторите на ниво „държава“ да ни отказват.

СТЪКЛЕНИЯТ ПОД НА МАЙНЪР-ПРОГРАМИТЕ В НБУ

6

Когато дойде моментът да се запиша в универси-тет, знаех, че ще е точно Нов български универси-тет, и знаех какво точно ще уча. Нито съм се чудила, нито съм мислила с дни каква ще е програмата ми. Бях я мечтала от години. Отидох, кандидатствах и след месец вече знаех, че са ме приели. И плаках. Такъв е животът, нали..? Бориш се да избягаш най-накрая от затвора, който се нарича училище, и се бориш ненапразно, ами за да отидеш на място, къ-дето имаш права, имаш думата и учиш нещо, което искаш и харесваш. И така вече три години откакто уча това, което винаги съм искала - археология. Но миналата година, докато се чудех дали да не взема две години за една, се оказа, че нашият прекрасен Нов български университет дава възможност на студентите втора година да могат напълно безплат-но да запишат втора специалност по техен избор. Майнър-програма.

Какво по-хубаво от това. Така обаче започна моето голямо чудене какво точно искам да запи-ша. Много държа на Археологията, така че нямаше никакъв шанс да я пренебрегна или пък да избера нещо, което ще я засенчи по някакъв начин, не че това е възможно, разбира се. Първо бях решила да запиша майнър-програма с латински и гръцки език, но ми казаха, че през тази година няма да се предлага такава програма, тъй като през миналата година нямало желаещи студенти да я запишат. Е, тази година имаше - бях преценила, че латинският и гръцкият ще ми потрябват в Археологията, но се разминах с тях. Тогава реших, че като я няма тази майнър-програма, въобще няма да записвам ни-коя друга - в знак на протест. Но после отнякъде се

77

появи нова възможност, заинтересува ме една про-грама, въпреки че тя не беше толкова близо до Ар-хеологията, Изкуствознанието. Или, за да съм по-точна – Изкуствознание и артмениджмънт. Добре звучи, а пък и лекциите ми се сториха интересни, затова записах тази програма. Как да не запишеш, като ще имаш лекция като например „Балкански фолклорно-митологични представи“ – страхотно! Приказки, митове, легенди - какво по-интересно от това. Друг курс беше „Писмени извори за древ-на Тракия“ – от който научихме много неща. Много интересен семинар се оказа и „Антично изкуство и култура“ - там трябваше да представим някое антично съкровище и за какво е било там. Е, аз си мислех, че е лесно, но хайде ходете обяснете Па-нагюрското златно съкровище за какво е било…? Не се замисляйте много - за пиене е било. Така или иначе, първото, заради което записах все пак май-нър-програма, беше това, че ми харесваше колко хубаво звучи да се дипломирам едновременно като Археолог и Изкуствовед. Същинското навлизане в програмата стана след това.

Преди това беше много интересно, когато тряб-ваше да комбинирам лекциите от двете програми така, че да не се налага да спя на палатка в Нов бъл-гарски университет. Лека-полека се нагласиха лек-циите и по тях и аз. Това е като с обувките - ако една обувка не се нагласи по крака ти, то тогава кракът ти се нагласява по обувката. Успях да свикна с това, че като отворя e-student, в индивидуалната ми програ-ма имам към десетина лекции и семинари, но бързо преборих паниката си. Когато започна семестърът и лекциите се подредиха, започнах и да ги посеща-вам и така постепенно разбирах, че понякога ще съм заедно с други студенти като мен – майнъри, но понякога съм в среда сред хора изкуствоведи, от по-горни курсове, а имаше и лекции, на които аз си бях сама студент и колеги. Приех го. Реших, че ще мисля всичко като хубаво.

Нали успявам да съчетая нещата, с малки из-ключения. През първия семестър от майнъра, мно-го в последния момент започна текущото оценява-не, а съм приела за себе си, че да останеш на сесия е като да останеш на поправителен, затова трябва-ше да се изправя допълнително срещу 4 проекта, 2 курсови, 6 резюмета и куп други неща. Трябваше да се изправя срещу цялото съвременно изкуство, срещу всички приказки, срещу всички траки – кое-то беше страшно, но интересно. И да успея да из-пратя в Moodle и последната курсова работа в срок – преди да се затворят протоколите. Но важното е,

че мина първият семестър от майнъра и все още съм цяла!

Психологическият шок от втората специалност е голям. Човек си мисли различни неща: дали въоб-ще да запише втора специалност, дали тя няма да пречи на първата му специалност, в която всичко му е любимо, и как ще съизмери двете програми, дали ще се справи с няколко изпита повече, дали ще си хареса новите колеги, дали ще знае колкото тях, колкото тези, които отначало учат в програма-та. Но ако нещата се вършат правилно, всичко се получава. Текущото оценяване в НБУ е създадено точно затова, за да сме по-мобилни и да можем да свършим повече неща, да можем да отделим време и за нещо извън специалната ни програма. Според мен е голям плюс за университета да развива май-нър-програми и дори тези майнър-програми да не се записват само след втори курс, защото някой може да прояви интерес или да преодолее страха си – по-късно – и да поиска да учи и нещо друго. Разбира се, и информационната кампания около майнъра трябва да бъде по-добра, да дава повече информация, така че тази възможност да не се про-пуска. Записах и втори семестър, въпреки всички-те си вътрешни протести и страхове. Втората спе-циалност ти дава шанса да не се затвориш само в една определена област, а да успееш да разшириш границите си и да се запознаеш с непознатото до-сега. Затова, така както има дни на отворени врати за първите програми, които се правят за кандидат-студентите – за самите студенти на НБУ е добре да има дни на отворени врати за записване в майнър-програма.

Майнър-програмата също така има и друга го-ляма положителна черта - практиката. В майнър- програмата изведнъж те заливат с практически курсове, за да можеш да навлезеш в материята бър-зо. Моята майнър-програма веднага ми предложи практика в музей или в галерия. Може да помагаш в архивите на някой музей или пък да се опитваш - като мен - да прекосиш стъкления под на нашата модерна и красива УниАрт галерия, надделявайки страха си, защото човек е роден, за да не се страху-ва от височини и да може да вижда нещата отвся-къде, за да се учи цял живот и да няма граници в знанието си, и да не знае предела на ума си.

Богдана Богданова, 3-ти курс Археология, майнър-програма

Изкуствознание и Артмениджмънт

8

„Да съчиниш сам себе си”

Вярвате ли, че думите, написани веднъж, за-живяват свой собствен живот? Че литературните лирически герои на различни художествени про-изведения наистина съществуват – някъде там в алтернативна Вселена, не по-малко истинска от нашата? Може би дори Скарлет О’Хара е намерила обратно път към сърцето на Рет Бътлър, а Бойчо Огнянов е променил трагичния си край и е дожи-вял освобождението на България?

За всеки, който е кимнал положително като от-говор на тези въпроси, независимо дали го е осъз-нал напълно, или е било като неволен жест, про-диктуван от сърцето, то той е от същата кръвна група като мен. А след като е така, то със сигур-ност ще му е интересно да разбере повече за едно необикновено, почти магическо място, наречено департамент „Нова българистика” към Нов бъл-гарски университет. Срещнах се с хората, които работят там, съвсем случайно преди няколко го-дини. Един свободно избираем курс към една на-пълно целенасочено избрана от мен специалност ме сблъска с доц. Емилия Дворянова. В нейните лекции разбрах, че човек наистина може да съчи-ни сам себе си – единствено и само с помощта на

тези малки словосъчетания на гласни и съгласни – думите. И аз взех лаптопа (понеже, за мое съжа-ление, съм от този тип хора, привърженици на но-вите технологии) и натискайки клавиш, след кла-виш започнах да изписвам сама себе си. Няма да ви лъжа, че е лесно – това е като да родиш сам себе си. Налага се да изтърпиш много, да надзърнеш в най-тъмните кътчета на душата си, да си припомниш най-големите си страхове и да преживееш наново всеки свой кошмар. А резултатът? Резултатът идва бавно и е осезаем само за теб. Но, Боже, струва си! Писането, четенето, вникването в думите – това ти помага да се разбереш и ти дава свободата от това да знаеш кой си.

С познанието обаче идват и големи отговорно-сти – както към теб самия, така и към другите хора. „Аз знам, че нищо не знам” е казал Сократ и на-истина, колкото повече научаваш, толкова повече въпроси изникват в теб. И сякаш, за да ме научи на това, животът ме сблъска с още един представи-тел на този департамент – проф. Михаил Неделчев. Пак чрез лекции и пак по чиста случайност (или може би не) аз имах възможността да се насладя на познанията на един знаменит човек. И отново ду-мите на отдавнашни автори оживяха пред мен, за да ми покажат по нещо за мен, за света, за другите.

На това могат да те научат преподавателите от департамент „Нова българистика“ – да съчиниш и разбереш себе си. Затова не е и чудно, че когато ни поставиха задача да направим ПР програма на избран от нас департамент в курса ни по „Такти-ки за връзки с обществеността“ - аз и колежката ми Бетина избрахме именно „Нова българисти-ка”. Докато събирах информация за дейността на хората там, не можех да не се възхитя на научни-те им трудове, на лекциите, които преподават, на творчеството им, на наградите им. Присъствайки на семинарите, организирани от тях, се наслажда-вах не просто на казаното, а на начина, по който то биваше произнасяно. Всеки от тях се отнася със словото така, сякаш то има магията да сътворява и разрушава. Ще спра дотук, защото ме е страх, че ще превърна в твърде претруфено и кичозно нещо твърде магическо и красиво. И за да могат и мои-те думи да заживеят искрено, ви препоръчвам да посетите някоя лекция на преподавател от този де-партамент.

Десислава Коева, 4-ти курс БП „Връзки с обществеността“

9

Първата българска археологическа експедиция в Египет. ІV сезон(или защо трябва да изучаваме Египтология)

Херодот, пишейки за Египет още през V в.Пр.Р.Хр. отбелязва, че „Египтяните в съгласие с небето си ус-тановили нрави и обичаи в почти всичко, обратни на тези, които имат останалите хора.” В подобна връзка и египтологията като наука, макар и близка с ред хуманитарни дисциплини, се различава от всич-ки останали. Често приемана като част от историята, още от 1822 г. тя тръгва по свой собствен път, като всяко гениално творение.

Към днешна дата тази наука съчетава не само по-знания по древна история, но обединява лингвис-тика, археология и ред практически познания, като от своя страна задълбоченото изучаване на древно-египетския език развива познанията по граматика – морфология и синтаксис. В резултат - бъдещият египтолог трябва да направи една от най-скъпите инвестиции - инвестицията на свободно време, като се въоръжи с голяма доза търпение и страст. Страст, инспирирана от вникването в древните артефакти и текстове, които отварят пред нас свят, достъпен за ограничен брой специалисти. Въпросният подход дава възможност в процеса на работата си младият учен да стигне до решения, привидно встрани от съ-

временна логика и въпреки това по древноегипетски верни. И това се дължи именно на работата с поня-тието „древност”, защото то само по себе си отваря врати, през които не всеки е готов да премине.

Натрупването на подобен род знания превръща египтологията в различен тип наука. Защото тя из-пъква сред общата популярна и често комерсиална маса нáуки, хвърляйки около себе си блясъка на мек лукс, често неразбираем за общия поток млади хора, захванали се с по-високата степен на личното си усъ-вършенстване. И този лукс не е в стойността или в някаква външна, по-особена изява. Луксът се крие в отношението, което изгражда египтологията към света около нас.

На фона на международната обстановка стартът на „ІV сезон” на археологическите изследвания, про-веждани от екипа на Български институт по Египто-логия към НБУ, е повече от пресметнат риск. Експе-дицията, запазила високото ниво на научен интерес, стартира според предварителния план на територия-та на древна Тива. Работата започна независимо от реалните предупреждения за терористични атаки, насочени срещу чуждестранни туристи и археологи-

10

чески мисии, работещи на територията на Египет от страна на ИД. Подобни фактори напълно естествено поставят пред участниците на дневен ред въпроса: „Трябва ли да замина?” с организираната от Институ-та експедиция. Въпреки това у всеки един от нас ен-тусиазмът надделя. Защото не е тайна, че участието в подобни научни прояви прави нас, българите, евро-пейци на практика. Този научен ангажимент поставя България и НБУ на едно ниво с други страни от ЕС, изградили дългогодишни традиции в египтологията като Франция, Германия, Испания, Белгия, а дори и с Русия и САЩ. Фактът, че независимо от условията българите не се разколебават и продължават работа, показва реалното отношение на родната египтология към същността на даден научен проблем.

Няма в детайли да се спирам на перфектната предварителна организация, където опитът на проф. С. Игнатов, доц. Т. Леков и ас. Е. Бузов беше водещ фактор. Като резултат от тази организация на 28 яну-ари т.г., късно вечерта, кацнахме в Кайро.

Стъпил за първи път на земята на фараоните, разбрах, че тази страна не опитва да направи „първо добро впечатление”. Египет и не страда от подобен тип вълнения. Още на летището в „Кайро” си дадох сметка, че хората, които ме заобикалят, са първично откровени и типично по арабски хитри; хора, които на всяка цена са готови да запазят своя свят, без да го налагат на околните. „Аз съм такъв!” сякаш казва-ха те и подобно на пирамидите, чакаха задалата се от пустинята буря да отмине. От друга страна при прес-тоя си в страната разбрах, че днешните египтяни са смели хора, които с модерна техника завземат огро-мни пространства от пустинята, за да ги превърнат в градини!

Но като начало много бързо трябваше да приема бясното шофиране без светлини из нощен Кайро, при което се чувствах сякаш съм се качил на влак-че на ужасите, както и да си наложа да не обръщам внимание на огромното количество полиция, стру-пана около всички световноизвестни археологиче-ски обекти, които посетихме впоследствие; трябваше с усмивка да приема малко досадното поведение на търговците и безкрайно мудното от моя гледна точка отношение към света от страна на местните жители.

На сутринта, разбира се, пътешествието ни започ-на от Гиза и пирамидите - обект на не една фантас-тична хипотеза. За да се разгледа платото Гиза, този гигантски музей на открито, се закупуват билети на самият вход – един за платото Гиза и още един, в слу-чай че решите да влезете в Хеопсовата пирамида. За да влезем в гробната камера на Хуфу, трябваше да изчакаме огромна върволица от китайски туристи, които вдигаха невъобразим шум. Изправен до огро-мната планина от камък, осъзнах, че древният стро-еж не само смайва! Той озадачава. Но лично за мен допирът до тази пирамида бе материализираната детска мечта, която можех да докосна, да почувст-вам. След не особено дълго чакане бързах по дърве-ната рампа към сърцето на „Ахет Хуфу”. Оказа се наистина странно място, изградено от перфектно полирани гранитни блокове, в което саркофагът на великия фараон сякаш се губеше. От фотосите си бях изградил погрешно впечатление и очаквах саркофа-гът да е огромен. Напротив, изглеждаше спретнат и изящен. Осъзнах, че Хуфу вероятно е бил дребен на ръст. Влизах тук за първи път, и все пак Голямата пи-рамида изглеждаше, звучеше и миришеше така, как-то винаги съм си представял!

След пирамидата на Хеопс продължихме разход-ката по платото Гиза, за да посетим останалите зна-чими за египтологията обекти. Изненадан бях от ко-раба на Хуфу, за който е организиран отделен музей в близост до пирамидата. Корабът, намерен в тайник, с който (вероятно) преди хилядолетия е доплавал до вечния си дом фараонът. Древното плавателно сред-ство, изложено в музея, за мен бе истинско олицетво-рение на конструкторската мисъл и майсторските умения на древните строители. Само ще напомня, че за възстановяването му са били необходими цели 10 години работа на реставратора Ахмед Юссеф Муста-фа, за да сглоби кораба във вида, в който го виждаме. Изненадан бях от факта, че плавателният съд, изло-жен в музея, изглежда така, сякаш е поел на митично плаване, продължаващо през хилядолетията.

Дойде ред и на пирамидата на Хефрен, както и на Сфинкса. Още отдалече ни пресрещна шумна тъл-па търговци, които продаваха умалени модели на „свинкес”-а. Въпреки шумната тълпа от египетски ученици, застанал пред монумента, се сетих за Едип цар и гатанката, която му задава Сфинксът, гатанка, която продължава да звучи актуално и днес.

След Гиза, благодарение на чудесната организа-ция от страна на нашите домакини (туристическа агенция от Кайро), екипът ни имá възможността да посети Дашур. В Дашур, край двете пирамиди на Снофру, за разлика от шумните тълпи в Гиза, бяхме единствените посетители. Този факт позволи да се насладим на мястото в пълнота и да правим сним-ки на воля без тълпи китайци „за фон”. Тук успях да почувствам истинското величие на древния строеж, извисен над морето от пустинни възвишения. За мен мястото, където са построени „Наклонената” и „Чер-вената” пирамида, и до днес носи в себе си неповто-

11

рим енергиен заряд. След просторния Дашур спряхме за кратко в

шумното и претрупано по арабски градче Хелуан, застроено върху древната столица Мемфис. Там раз-гледахме скромния музей, в който най-голямо впе-чатление прави колосът на Рамзес ІІ, а след това се отправихме към Сакара.

Сакара изисква по-задълбочено внимание. Тук е не само пирамидалният комплекс на Нечерихет (по известен като Джосер), тук са позиционирани пи-рамидите на владетелите от V и VІ древноегипетска династия, както и множество частни гробници. Тук са и главозамайващите гробнични шахти на владете-лите от Втора династия. Тук посетихме пирамидата на фараона Тети и видях в оригинал отдавна срича-ния „канибалски” текст. Посетихме запомнящите се масивни мастаби – последен дом на велможи от Старо царство, включително и тази на везира Кагам-ни. Именно тук изпитах усещането, че сякаш над мястото витае време със свой собствен дух, забравил за бъдещето. В Сакара изгубих представа за час, не знаех откога снимам, или от колко време съм вътре в гробниците. А и не ме интересуваше... Исках да оста-на по-дълго на това място. Но... трябваше с екипа ни да отделим време и за новия музей „Имхотеп”, носещ името на древнияархитект. Трябва да отбележа, че музеят е резултат от съвместната работа на египет-ски и френски екип по опазване на древностите и е изграден през 2003 г. и е изключително просторен и елегантен.

След като с колегите разгледахме спретната експо-зиция, времето напредна и вече трябваше да бързаме за вечерния полет към Луксор, нашата крайна цел.

Та тук е мястото да отделя няколко думи и за еки-па ни. Разбира се, ръководител на групата бе дирек-торът на Института по Египтология проф. Сергей Игнатов. С организацията по настаняване и посеще-ние на обектите в Кайро се бяха заели гл. асистент Емил Бузов и младият докторант Силвия Кременска. Представители от страна на студентите бяхме: Мила Гюера, Диана Матеева и моя милост. В Луксор ни ча-каше доцент Теодор Леков, пристигнал няколко дни по-рано.

В Луксор кацнахме късно, но не изпитвах нито умора, нито глад, нито досада – бях щастлив от фа-кта, че потъвах в Египет по неповторим начин. Един незабравим миг!

Позиционирана на територията на някогашна Тива (Luxor west bank), базата на Българския ин-ститут по Египтология заемаше три тесни и не осо-бено чисти стаички с проблемен достиг на вода на последния етаж във „Pharaohs tours hotel”, или както го наричахме помежду си: „Хотелът на Рафат”. Ние, студентите, бяхме настанени в „хотела на Мохамед”, граничещ с този на Рафат. Но не отнасяйте поняти-ето „хотел” към европейските си представи. Обста-новката в „Хотела на Мохамед” силно напомня на къща за гости в Родопите, като ние заехме три тесни стаи на един етаж, с обща баня.

Въпреки леките дискомфортни условия, изборът на мястото, където се настанихме, бе изключително удачен за целите на студенти по египтология. Само на метри е разположен ticket office – мястото, откъ-дето стартира всеки пореден преход към близките исторически обекти. Какво е важно да се знае в слу-чая – наличието на ISIC card е крайно необходимо, защото спестява 50% от входната такса за повечето обекти. Тук трябва да уточня, че за световно извест-ните туристически центрове – като „Долината на Ца-рете” и „Долината на Цариците” – билети се прода-ват пред самите археологически обекти. Преди всеки един ваш преход, ако имате възможност, си пригот-вете дребни пари. Те са за местните „специалисти” по египтология, които комично „разясняват” изо-браженията и текстовете; както и пари за тоалетна; за такси или маршрутка; за лодка, в случай че искате да преминете на Източния бряг на Нил, защото не е тайна, че в Египет всички искат „бакшиш”, включи-телно и котките. По-добре да не споменавате думата „бакшиш”, защото и на арабски тя звучи по същия начин и носи същия смисъл, както и у нас.

И така, като се съобразихме максимално с тези „общи условия”, групата „на студентите” беше готова

за поредния преход. Разбира се, при посещението на повечето от обектите не бяхме сами. Професор Игна-тов отдели време, за да ни представи селцето на древ-ните строители Деир ел-Медина, като проведе една истинска лекция на открито. Той беше с нас и в храма на Амон в Карнак, с право наричан от изследовате-лите „каменната история на Египет”. Това е мястото, където владетелите на древна Тива са строили във времето, превръщайки постепенно свещената тери-тория около архаично светилище в главозамайващ монумент. В този храм не може без наставник. Ако бях сам, бих се загубил сред множеството известни ми и същевременно напълно непознати места. В Кар-нак времето и представите на древните египтяни са наслоени като геологични пластове и е необходимо по-дълбоко и професионално познаване на детайли-те на всеки един отделен елемент от храма.

12

Не бе пропуснат, разбира се, и храмът на Амон в самия град Луксор - любимото място за вечерни раз-ходки на днешните жители на града. Във великолеп-но аранжирания в светлини храм те се разхождаха, бъбреха и запознаваха със собствената си хилядо-летна история, отдавайки почит на мощта на Амон Тивански по странен и забавен начин. Повишеният интерес на съвременните египтяни към древната им история личи не само в Луксорски храм. С тълпи от посетители се „сблъскахме” и пред музея на града, както и в емблематичните храмове на Западния бряг.

Само на десетина минути ходене пеш по прашния път, в ляво от хотела „на Рафат”, се намира и знаме-нитият храм на Рамзес ІІІ в Мединет Абу. Въпреки белезите, които е оставило времето по този обект, храмът прави силно впечатление със запазените ос-нови на гигантски колони и запазения почти в ця-лост перистилен двор. В общ план - величието на храма все още е живо и се усеща в цялостното излъч-ване на мястото.

Тълпите от чуждестранни туристи преобладава-ха най-вече в „Долината на царете” и „Долината на цариците”, както и в „Деир ел Бахри”, където е хра-мът на царица Хатшепсут. За наше щастие, интересът към частните гробници – Рамесеума, храма на Сети І в Курна, както и към храма на Мернептах не беше така висок.

До „Долината на царете” наехме превоз – отново отзивчивия Махмуд, който, между другото, захран-ваше с Internet цялата околност и пушеше хашиш от ранно утро. Посетихме мястото на два пъти, защото е невъзможно подобен обект, база за египтологията, да бъде осмислен в един ден. За да влезете в „Долината на царете” си купувате билет, с който може да се по-сетят три гробници по избор. Забранено е снимането из целия комплекс, дори и вън от гробниците. Зара-ди световната популярност за вход в гробницата на Тутанхамон се закупува отделен билет и се редите на опашка пред самата гробница. Отделен билет трябва да се извади и за гробницата на Рамзес VІ, на чиито таван е поместена „Книга на деня и нощта”. Тази гроб-ница е изключително произведение на древноегипет-ското умозрение и задължително трябва да се посети от посветилия се на египтологията, защото реалният допир до нея е коренно различен от всяка възмож-на наслоена представа, натрупана от разглеждане на фотоси в информационното пространство. Докато пиша тези редове, се сетих за думите на д-р Бузов: „Не разглеждайте повече от три-четири гробници наведнъж. Не може да ги осмислите.” Оказа се прав.

Отделихме време, за да посетим и къщата на Ха-уърд Картър, превърната в музей. Истинска цветна градина на ръба на пустинята! Спретната сграда е разположена в близост до отклонението към „Доли-ната на царете”.

Посетихме и „Западната долина”, където е отворе-на за посещение гробницата на Ейе (Ay). Отново нае-хме превоз. Билети се купуват от касата на „Долината на царете”, но до обекта се стига по черен път след

пет километра на северозапад. За мен гробницата на Ейе и тази на Тутанхамон си приличаха като две кап-ки вода.

До „Долината на цариците” се стига за двадесе-тина минути пеш от „Хотела на Мохамед”. Билети, както казах, се купуват на входа. Там отново с един билет посещавате три гробници. Гробницата на Не-фертари е затворена за масови посещения. Може да я разгледате, ако имате възможност да се разделите приблизително с 600-700 Евро.

При престоя си посетихме и ТТ 263 – обекта, от-даден за изследване на Българския институт по Егип-тология. За съжаление, Институтът все още не раз-полага с достатъчно средства, за да наеме множество работници, както бяха направили белгийските егип-толози, но и с по-ограничен състав нещата напредва-ха. За направените открития и същината на работата ще оставя думата на директора на разкопките доцент Леков, както и на членовете на института. Само ще спомена, че полевата работа е истинският реален сблъсък с понятието „експедиция” и за осъществява-нето й, освен инвестиции, са необходими перфектно познаване на материята по египтология, търпеливо отношение към безкрайните изисквания на местни-те власти, съчетани с време и любов към науката. За наше щастие, въпреки липсата на достатъчно сред-ства, разчистването на обекта вече няколко сезона продължава успешно, именно поради професиона-лизма на членовете на Института.

Постепенно с престоя ни в Египет всичко, изуча-вано през годините, дойде на мястото си. Звучащи-те абстрактно имена на селца като Деир ел-Медина, Деир ел-Бахри, ел-Курна се позиционираха в съзна-нието на всеки един от нас. Всичко изучавано при-доби обем и блясък, а картината на познанието се нареди подобно на триизмерен пъзел.

Разбира се, не оставайте с впечатлението, че този престой се състоя единствено от бясното препуска-не из туристическите обекти. Остана време да посе-тим и „banana island”, където, организирано на групи са водени туристи от Хургада, за да се разходят из спретната бананова горичка. Обиколихме и пазара на съвременния град Луксор, както и посетихме кни-жарниците на източния бряг, претъпкани с книги по египтология на различни европейски езици. Остана време и да се отпусна по здрач в квартирата, за да се насладя на залеза в пустинята.

За мен бе емоционално изживяване и посещение-то на манастир Св. Теодор – фрагмент, оцелял още от християнския Египет. Св. Теодор е християнски (коптски) манастир, много различен от източно-православните манастири. В неговия градеж бяха вписани каменни блокове, по които ясно личаха йе-роглифи, та дори част от картуш. Разположено в пус-тинята, само на половин час ход пеша от „хотела на Мохамед”, мястото е запазило собствен раннохрис-тиянски дух. Манастирът е ежедневно посещаван от множество египтяни-християни, съдейки по непре-къснатото движение, както и по пристигащите авто-

13

буси, най-вече от Кайро. След това наше посещение на манастира, връщайки се към квартирата, преми-нахме през кварталче със спретнати къщи, на чиито външни стени е изрисуван огромен бял кръст. Бяхме попаднали в християнски квартал. Независимо от изповядваната религия, сградите, кравите и магаре-тата бяха абсолютно същите, както и във всяка друга част на града. Дадох си сметка, за пореден път, че не вярата е онази, която разделя хората, а политиката.

Но дните прелистваха страница след страница на календара и датата за отпътуване наближи. В края на нашия престой благодарение на добрата организа-ция от страна на доктор Емил Бузов и отзивчивостта на Махмуд (сина на домакина ни Мохамед), успяхме да посетим в два поредни дни няколко археологиче-ски обекта, истинска съкровищница за египтологи-ята. Това бяха: храмът на Сети І в Абидос и храмът на Хатхор в Дендера, които разгледахме в петък, а в събота преди отпътуване - храма на Хнум и Нейт в Есна и най-добре запазения храм от времето на Пто-лемеите - на Хор Бехдетски в Едфу.

Храмът на Сети І в Абидос е запечатал времето. Каквото и да кажа за това място, няма да мога да пре-дам усещането за проникващата около мен божестве-на промисъл. Мястото и до днес е заредено със сил-на, положителна енергия. В този храм е Абидоският царски списък, а зад масивната сграда е храмът на Озирис. Вдясно от храма на Сети І е този на Рамзес ІІ, но той, за съжаление, не е отворен за туристи. Поч-ти пълното отсъствие на други посетители ни даде възможност да разгледаме построеното от Сети І на шир и длъж. Само ще добавя, че там в храма видях изображения, на каквито не съм попадал в сайтове по египтология, а дори и в специализираната литера-тура. Сякаш този храм продължаваше да пази през времето образи, които да разкрие единствено пред посетителя!

В Дендера очаквах един сравнително добре за-пазен храм (на база фотоси). Но храмът се оказа огромен! Максимално запазен в цялост, дори и със Свещено езеро! Мястото се нуждае от консервация и реставриране, но като цяло този храм по нищо не от-стъпва по величие на запазените светилища в Едфу и Есна, които посетихме на следващия ден.

В събота отново с джипа на Махмуд, след близо час и половина път, стигнахме до храма на Хнум в Есна. До обекта се стига по тясна уличка, започваща от брега на Нил. Докато вървяхме към него, бяхме „притиснати” от сергиите на претрупано пазарче, и тъкмо се чудех кога ще се измъкнем от него, когато храмът изникна пред нас. Сградата буквално „изник-на”, защото се намира на девет метра под нивото на уличката. Отново бяхме единствените посетители. Прекрасен факт, който даде възможност да разгле-даме спокойно това древно съоръжение. Храмът е с напълно запазен хипостил, чиято особеност са раз-личните капители на всяка една колона. Тук буквал-но изпитах чувството, че се намирам в древна, пър-вична гора.

До Едфу пътувахме по-дълго от очакваното. Успо-редно на пътя минаваше и влакова линия. Пътувахме през различни селища с незнайни имена, а край нас преминаваше животът на същинския Египет. През стъклото на автомобила виждах просторни насаж-дения от захарна тръстика, превърнала се в основна селскостопанска култура в района, които се редуваха с цветни зеленчукови градини и редки горички фи-никови палми. Виждах забулени египтянки с огро-мни препълнени кошници на главите, мърляви деца, яхнали магарета, разсеяни мотоциклетисти. В про-цеса на пътуването свежите картини зеленина бяха рязко измествани от типичния за Египет пустинен пейзаж – голи скали и изветрени хълмове. Сред този пейзаж намираха място заводи - за строителни мате-риали; цимент; химикали.

От години мечтаех да стигна до Едфу! Да заста-на пред идеално изработената статуя на бог Хор! Но ето че осъществих и тази мечта. Застанал пред Хор Бехдетски е една от малкото фотографии, които си направих тук. След това прибрах техниката и бавно обиколих двора, залата и коридорите... Тук, в древ-ния храм, строен в продължение на повече от 100 го-дини, се чувствах така, сякаш съм се прибрал у дома. Затова, каквото и да напиша за храма в Едфу, няма да е истина, защото нито един разказ, нито един филм, нито един фотос не са в състояние да предадат ис-тинското усещане. Вкусът на магията, излъчвана от подобно древно място е неповторим и той трябва да бъде усетен там, ‘in sito”!

Така постепенно, въпреки краткия престой в тази страна, си дадох ясна сметка, че Египет във всяка една своя форма продължава да бъде уникално творение на вселената, че все още очарова и смайва, точно как-то преди хилядолетия. Истината е, че преди своето тръгване изпитвах леко безпокойство от реалния сблъсък с днешен Египет и се надявах поне малко той да е запазил от магията си, но навлизайки в местния ритъм, разбрах, че Египет е направил много повече – запазил е сърцето си!

Александър Александров,МП „Древният Египет в Класическата епоха“

14

мода

МАЙСТОРСКИ КЛАС ПО МОДА В НБУ„FAST FORWARD – FASHION FOOTPRINTS“

Майсторски клас по мода?! Вече три години тези думи привличат като магнит студентите по мода в НБУ, зареждат ги с ентусиазъм, разгръ-щат творческия им потенциал и креативността им. Тазгодишният майсторски клас бе воден от г-жа Нели Митева – професор в Akademie Mode & Design (Мюнхен).

Нели Митева е завършила специалност “Мо-ден дизайн” в Трир, Германия, и има наложена собствена марка „NELMIT“. Към наградите, които е спечелила на различни международни конкур-си, принадлежи и отличието „Design-Innovation-Award“ на Министерството по Икономика на Се-верен Рейн-Вестфалия. През 2007 г. и през 2009 г. е номинирана за „Жена на годината” в категория „Дизайн” от списание „GRAZIA“. Нели Митева е един от основателите на интердисциплинарния артистичен екип „brain store project“. През 2007 г. създава концептуалната платформа за пред-ставяне и подкрепа на млади модни дизайнери в София „ИВАН АСЕН 22“, а две години по-късно основава и Фондация „ИВАН АСЕН 22”. „Запазе-на марка” са създадените от Нели Митева нови форми за дрехи въз основа на развитата от нея собствена мулажна техника.

Младите дизайнери от НБУ бяха запознати с процеса и концептуалната систематика за съз-даване на една модна колекция, подробно бяха представени тенденциите за сезон пролет-лято 2016 – теми, цветови гами, материи, силуети, де-тайли. Студентите бяха разделени на 15 работни екипа и на всеки беше поставена конкретна тема и задача – да проектират и създадат цялостна ми-ни-колекция, инспирирана и разработена в стила на определен известен дизайнер или марка, които се явяват своеобразен техен „възложител“.

В продължение на две седмици студентите ус-пяха да изградят цялостна концепция за модна колекция, следвайки стъпка по стъпка принци-пите за създаването й, да изградят своите модни импровизации по зададените им теми, да реали-зират в материал проектите си. Всичко това се случи с помощта на преподавателите по мода и конструиране в Експерименталното художест-вено ателие по мода на НБУ. Ателието осигури всички необходими материали за изработването на облеклата. Студенти от БП „Фотография“ се включиха при създаването на фотосесии на реа-лизираните студентски проекти.

Така в Театъра на НБУ се проведе заключи-телна презентация на майсторския клас по мода. Беше показана мултимедия със селекция от целия творчески процес, концепциите, проектите, как-то и заснетите фотосесии на колекциите. Някол-ко работни екипа получиха отличия и награди за

представянето си: Награда за цялостно предста-вяне – екипът, създал колекция, инспирирана от дизайнера Rick Owens: Камелия Давидкова, Ни-колая Гюрова, Лили Кръстева, Деница Станчева, Мария Станчева; Награда за цялостно предста-вяне – екипът, създал колекция, инспирирана от дизайнера Bernhard Willhelm: Маринела Лазаро-ва, Неда Павлова, Вероника Иванова, Антоанета Войводова; Награда за най-добра фотосесия – екипът, създал колекция, инспирирана от дизай-нера Владимир Каралеев, фотограф Елица Джу-ренова: Мартина Бонева, Елена Димитрова, Мина Кънчева, Тина Абделазис.

Награди получиха и други два студентски еки-па, техните колекции ще бъдат експонирани при поредното модно събитие в шоурум „Иван Асен“ 22 – екипът, създал колекция, инспирирана от дизайнера Acne Studios - Иван Колев и Стиляна Бакалова и екипът, създал колекция, инспирира-на от дизайнера Jil Sander - Боряна Вътова, Елена Димитрова и Симеон Атанасов.

Създадените по време на майсторския клас студентски мини-колекции бяха представени на изложба-базар в Българската търговско-промиш-лена палата.

ДИПЛОМНО РЕВЮ

14

15

ДИПЛОМНО РЕВЮ

Дипломното ревю на студентите от магистърска-та програма „Мода и бизнес стратегии” в НБУ винаги е интересно и значително събитие. На 6.03.2015 г. в зала VIVACOM Art Hall 11 дипломанти представиха пред многобройната публика своите дипломни ко-лекции, всяка от които се състои от 10-12 аутфита. Това, което успя да обедини отделните колекции в един цялостен спектакъл, е усещането за предстоящ-ия сезон - 2015/2016 и опитът те да бъдат максимал-но адекватни към модните тенденции за следващата година. Всяка една от тези колекции носи своя дух и индивидуалност, обединени под собствено име. Под ръководството на Веселин Йорданов и Николай Па-чев всеки един от младите дизайнери ни показа собст-вените си знания и стил по избрана от него тема.

Асиметрия и кожа, вълнени и прозрачни материи, трикотаж, изчистени линии, впечатляващи аксесоари – всичко това бе показано на грандиозното ревю. За-лата беше препълнена, а аплодисментите не стихваха. Младите дизайнери демонстрираха по един категори-чен начин усета си за красота, стил и мода, показаха, че обучението им в НБУ е на високо професионално ниво. Всяка една от студентските колекции носеше своя дух и индивидуалност, обединени под собствено име.

Веселин Йорданов е български моден дизайнер, познат на всички, които се интересуват от мода в България. Живее и работи в Милано, Италия. Извес-тен е с работата си върху мъжката модна линия на „Капаска“, с изявите си като креативен директор на „Rolmann“, както и като редактор на едно от добрите мъжки списания MAX. Веселин Йорданов е завършил известното училище по мода ESMOD в Париж. От няколко години преподава в магистърска програма „Мода и бизнес стратегии” на НБУ.

Николай Пачев е един от известните родни стили-сти и в момента работи за повечето ни модни списа-ния. Завършил е „Мода“ в НБУ, а в момента преподава в магистърска програма „Мода и бизнес стратегии“. През 2005 година печели международния конкурс за млади дизайнери „Mitelmoda” и стаж в централата на „Benetton Group”. Автор е на модни сесии в почти всички български модни списания - Ego, Edno, Light, Amica, Eva, Moda, Madame Figaro и FHM.

инж. Татяна Георгиева,департамент „Дизайн“

„FASHION FORECAST 2015“

16

Клуб Eco Pro и устойчивото развитие на

Нов български университетЛошото управление на отпадъците в България днес

е често обсъждан и доста наболял въпрос, който засяга пряко не само околната среда, но и здравето на всич-ки българи. България е сред най-лошо управляващите отпадъците си страни в Европейския съюз. Причината за това са множеството пропуски в системата за уп-равление на отпадъците като липсата на политики за предотвратяване на генерирането на отпадъци, липса на подходяща инфраструктура и подценяване на въз-можностите за повторната употреба и рециклиране на отпадъците.

Популяризирането на разделното събиране и ре-циклирането на отпадъците сред младите хора е зна-чима крачка по пътя към решаването на проблема с управлението на отпадъците в България. Образовател-ните институции имат основна роля за постигане на промяна в мирогледа и поведението на младите хора. Академичната среда на Нов български университет предлага възможността да бъде оказано положително влияние върху мисленето на голям брой млади хора в посока опазване на околната среда. Така се роди идеята за създаването на клуб Eco Pro, чиято цел е опазването на околната среда да стане естествена част от ежедне-вието на младите хора в Нов български университет. Заслугата за създаването на клуба са на Анна Ташева (председател) и Ива Тонг (заместник-председател), които учредиха клуба като структура към Студентски съвет на Нов български университет в края на 2014 г. Членовете на клуба до момента са девет студенти от различни специалности и департаменти на универси-тета. Добре дошли като нови членове са всички, кои-то подкрепят и се интересуват от идеята за опазване на околната среда и постигане на устойчиво развитие, като единственото условие е да бъдат студенти в Нов български университет.

Мисията на всички нас – членовете на клуб Eco Pro, е да повишим информираността и да популяризираме най-иновативните технологии и практики в областта на устойчивото развитие, използването на природни-те ресурси, алтернативните и възобновяеми енергийни източници и енергийната ефективност сред студентите на НБУ и българската общественост; да насърчаваме инициативността, предприемчивостта и творчеството на студентите по отношение на опазването на околна-та среда и устойчивото развитие и да информираме за практическите икономически ползи от прилагането на екологосъобразни практики.

Всички тези цели ще бъдат постигнати освен чрез много съвместни усилия, но и чрез дейности като ор-ганизиране на изложби, прожекции, кампании и други прояви, свързани с популяризиране на екологичното мислене; провеждане на лекции и семинари от специа-листи в различни направления в областта на опазва-нето и управлението на околната среда; организира-не на открити срещи с представители на институции

или компании от сектора, както и на състезателни и доброволчески прояви, целящи да стимулират ино-вативността и креативността на студентите от Нов български университет; изграждане и поддържане на контакти с изследователски, екологични и научни ор-ганизации с цел обмен на знания и сътрудничество в различни области и създаване на уъркшопи.

Понастоящем усилията на клуба са фокусирани върху реализирането на пилотния ни проект – „Раздел-но събиране на отпадъците в НБУ“, който има за цел да внедри нова система за управление на отпадъците в рамките на първи корпус на НБУ, заведенията в този корпус и дворните пространства, като впоследствие да обхване целия университет.

Проектът е многопластов – състои се от информа-ционен, практически, творчески и образователен ком-понент и се реализира с подкрепата на департамент „Природни науки“ на НБУ, специалисти от Екопак Бъл-гария АД, Регионален екологичен център за Централна и Източна Европа – клон България (РЕЦ за ЦИЕ), еко-логично сдружение „За Земята“, Агенция пътна инфра-структура (АПИ), Български енергиен форум (БЕФ) и други.

Планът за действие на клуб Eco Pro за реализиране на устойчивото развитие на НБУ чрез разделно съби-ране на отпадъците се състои от два главни етапа.

Първият етап е организирането на информационна кампания, която има за цел да повиши заинтересова-ността на студентите по отношение на екологичните проблеми и да стимулира активното им участие. В дъл-госрочен план това ще увеличи както загрижеността на голяма част от младите хора спрямо състоянието на околната среда, така и желанието им да допринесат възможно най-много чрез ежедневните си дейности за опазването й.

За съжаление, все още по-голямата част от българ-ското общество не вярва в сегашната система за ре-циклиране на отпадъците и затова не полага усилия да изхвърля боклука си разделно. Именно за това младите хора в лицето на Нов български университет трябва да са носители на промяната в поведението и мисленето на цялото общество чрез демонстрирането на успеш-ното прилагане на принципите на екологичното устой-чиво развитие чрез разделно събиране и рециклиране на отпадъците на университета и полагането на усилия от решаващо значение за защитата на околната среда и човешкото здраве.

За информация и контакт с клуб Eco Pro:Email: nbu.ecopro@gmail.comWebsite: http://ecopronbu.wix.com/ecopro

Анна Ташева,Председател на студентски клуб

Eco Pro на НБУ

17

издания на Нов български университет

17

Управление на мрежи. Изграждане на социална връзка за икономическо благосъс-тояние. Кристоф Асанс. Превод от френски: Милен Шипчанов. Поредица „Европа – разбирана и правена“. Издателство на Нов български университет, София, 2015, ISBN: 978-954-535-852-4, 262 стр. Цена: 10 лв.

Съдържанието на книгата е представено в три основни глави – „Мрежа и капитали-зъм“, „Мрежа и предприятие“, „Мрежа и територия“, които представят моделите на мрежовите организации, мрежата в света на бизнеса в различните й форми, изграж-дането на доверие, което според Асанс в модела на мрежата е предварително условие, териториалното измерение на мрежата, като основния пример е Европейският съюз, семантиката на мрежите и др. Логиката на мрежата се разглежда по начин, който дава възможност стойността на връзката да надделява над стойността на благото.

Под сянката на Сталин и Хитлер. Европейската демокрация пред унищожение. Том ІІ. Пламен С. Цветков. Издателство на Нов български университет, София, 2015, ISBN: 978-954-535-848-7, 664 стр. Цена: 27 лв.

Във втория том на петтомния труд за съдбата на европейските народи по време на съ-юза между Сталин и Хитлер се разглежда прегазването на Дания, Норвегия, Люксем-бург, Нидерландия и Белгия от националсоциалистическа Германия и капитулацията на Франция пред Третия райх. Това драстично стеснява обхвата на демокрацията в континентална Европа, а комунистическа Русия пристъпва към поглъщането на Лит-ва, Латвия и Естония, което намалява още повече и броя на съществувалите дотогава суверенни държави на европейския континент.

Преходни истории за култура и комуникации. Петя Александрова. Издателство на Нов български университет, София, 2015, ISBN: 978-954-535-849-4, 234 стр. Цена: 13 лв.

Съдържанието на книгата е представено в четири основни части – „Нови медийни практики“, „Прочити на културната история“, „Приложението на метода“, „Наруше-ното общуване“. Книгата е моментна снимка на комуникациите на творци и творби – помежду им, с техните публики, с новите технологии. Отношенията между отделните прояви на изкуствата и техните комуникативни интерпретации са изменчиви и фра-гментарни, затова и конструкцията на книгата следва едно съвременно възприятие: на парче, с отклонения, лъкатушения, завръщания, препратки.

Методика на обучението по съвременни езици. Учене, преподаване, оценяване. Павлина Стефанова. Издателство на Нов български университет, София, 2015, ISBN: 978-954-535-850-0, 268 стр. Цена: 15 лв.

Книгата разглежда въпроси, свързани с проблемите на ученето и преподаването на езици. Основни теми са – методиката на обучението по съвременни езици, подго-товката на учители по съвременни езици, принципите на обучението, целите на обу-чението, преподаването и усвояването на езикови знания, видовете речева дейност, стратегиите на учене на език, планирането на учебния процес, проверката и оценката, учебните комплекси за обучение по съвременни чужди езици. Като приложение кни-гата съдържа понятиен справочник, в който са дадени основни методически понятия и техните разяснения, както и някои понятия от общата дидактика и психология, чие-то познаване определя съвременното езиково обучение.

18

издания на Нов български университет

18

Човешкият капитал – методология, измерения и практики. Сборник от доклади на научно-практическа конференция. Съставител: Димитър Панайотов. Издателство на Нов български университет, София, 2015, ISBN: 978-954-535-853-1, 509 стр. Цена: 26 лв. Представените резултати от български и международни изследвания в тази насока, с проекции за възможни промени в съдържанието на образователните програми и практики на университетите, имат познавателна, методическа и управленска интер-венция не само за теоретиците и практиците, занимаващи се с релацията “човешки капитал–социален капитал” в бизнеса и публичните организации за различните сек-тори в обществото, но и за студентите от съответните направления и специализации. Сред централните теми в сборника са – иновативността, съвременните практики в об-разованието, оптимизирането на човешкия фактор в организациите, екипите, мотива-цията, предприемачеството.

Всичко за продан. Консумативната култура в България. Съставител: Евгения Кръстева-Благоева. Издателство на Нов български университет, София, 2015, ISBN: 978-954-535-840-1, 304 стр. Цена: 15 лв.

Книгата е резултат от изследователския антропологически проект „Нови потребител-ски практики в България“, представен чрез въпросите: какво всъщност се купува и продава във Facebook; какво е да работиш в мол, а не само да се разхождаш там; как българите възприемат храната в суши-баровете; защо пицата вече е „традиционна“ българска храна; как жените от малките градове успяват да се обличат неповторимо всеки ден въпреки постоянното безпаричие; какво е да живееш бавно, близо до при-родата и далеч от капиталистическия труд в еко общност; как навлизането в западната консумативна култура промени живота ни в последните 25 години.

Въведение в екологичното счетоводство. Нинел Нешева-Кьосева. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-847-0, 156 стр. Цена: 13 лв.

Съдържанието на книгата е обособено в десет основни глави – „Причини за възник-ването на екологичното и социалното счетоводство и отчетност“, „Основни въпроси на екологичното счетоводство и отчетност“, „Екологично счетоводство Environmental Accounting“, „Финансово екологично счетоводство“, „Управленско екологично счето-водство“, „Намиране и оценка на екологичните разходи“, „Приложение на методите за рентабилност при екологични инвестиции“, „Методът Material Flow Cost Accounting, или себестойност на материалния поток“, „Модел на социална отчетност“, „Тихи и сен-чести счетоводни сметки: инструмент за социален одит на фирмата“.

Рекултивация и методи за изследване на почвата. Ботьо Захаринов, Янчо Найде-нов. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-837-1, 684 стр. Цена: 20 лв.

Материалът е структуриран в следните раздели – „Почвата като средство за живот“, „Деградация на почвата, видове деградации“, „Деградация и разрушаване на почвата - ерозия“, „Видове ерозия на почвата“, „Засолени почви“, „Полезащитни пояси – сред-ство за защита на равнинни терени от ерозия“, „Деградация на почвите в горските те-ритории“, „Деградационни процеси при добивната промишленост“, „Рекултивация на кариери от открит добив на полезни изкопаеми“, „Деградация и замърсяване на урба-низираните райони“, „Рекултивация на депа за отпадъци“, „Практики, свързани с при-ложение на рекултивационни проекти“, „Методи и средства за лабораторни почвени анализи и оценки. Лабораторен комплекс за физико-химичен анализ на почви“.

Рубриката подготви Издателски център

19

Ще има ли още една градина с рози в НБУ?

(вместо анотация)

Това е въпросът, който ни връхлетя веднага след излизането от печат на третия том на „В градината с розите“, лекциите и словата, за който събирахме цели седем години от 2007 г. до самия край на 2014 г. Ще има ли текстове? Ще говори ли някой отново така дълго и вдъхновяващо пред университетската общност, че онова, което каже – да бъде помнено по-дълго от вре-мето на един академичен час, самото то пренасящо, да бъде пренесено и да послужи в нещата, които правим в университета и извън него. Ще останат ли все пак хора, които да предпочетат говоренето пред сбитите схематични пауър пойнт презентации, с които все по-вече свикваме, да сменяме слайд след слайд, ползвай-ки лесно зададените темплейти, в приглушената свет-лина на залите, които няма да ни изведат, след време, до никакви градини с рози.

Заглавието на книгата с академични лекции и сло-ва, специално произнасяни или писани за Нов бъл-гарски университет, беше избрано от професор Бо-гданов в далечната 2004 г. след нашето дълго лутане какво да бъде и неуспешните ни опити между „Бъ-дещето на университета“ и „Университетът – днес и утре“, когато той накрая каза: „В градината с розите“ – така както се казваше първият текст, в първия том – този на Томас Сибиък. Така избирането на заглавие

стана и работната метафора на свободата, защото чо-век си мисли, че едно заглавие на книга трябва да е об-вързано с историята, с юбилея, с големите имена, с го-лемите събития, че е зависимо и трябва да е зависимо, за да се свърже и да остане – а всъщност нещата, за да могат да смутят праха – както пише Сибиък – трябва да са израз единствено и само на това, което искаме в себе си, защото то винаги е по-голямо и надхвърля нашето желание.

Самият Сибиък беше нарекъл текста си така, взимайки заглавието от едно стихотворение на Т. С. Елиът –

Отекват стъпки в паметта, по коридори, които не поехме,към вратата – нивга неоткрехната,в градината със рози.

Тъй думите мисъпътстват твойте мисли.Но смисълът къде е – смутил праханад листи розови в бокал – не зная.

20

Разказвайки как е протекъл университетският му живот, той на всяка крачка разсмива, но и замисля, вадейки смело големите правила и събуждайки в спо-мените всички други неща, които някога някъде са се случили в някой университет или някой е казал – по подобен на неговия начин. Без свян текстът на Сиби-ък например разказва как Роман Якобсон бил криво-глед, което му предавало доста страшен вид: „Спом-ням си как веднъж с него бързахме за летище “Охеър” и той случайно се блъсна силно в някакъв мъж, който вървеше в обратната посока. Якобсон ядосано му кре-сна: “Защо не гледате къде вървите?”, на което мъжът отвърна възмутено: “А вие защо не вървите накъдето гледате?”, или пък прави следната равносметка - „По-някога се питам как този университет успя да понесе присъствието на един толкова ексцентричен човек като мен – и то в продължение на близо петдесет го-дини! Единствената причина, която ми идва наум, е, че подобно на Джими Стюарт - героя на Хичкок от филма му “Човекът, който знаеше прекалено много”, аз знам добре къде са погребани огромно количество скелети, така че или ще трябва да ме глезят и коткат, или да прибягнат към убийство – нещо, което трима от предишните ми декани, всичките химици, безус-пешно се опитаха да направят.“ Тази неприкритост и дух, съчетани с точните рецепти – какъв трябва да бъде добрият университетски преподавател и изсле-довател, завързани със златната нишка на една еле-гантна семиотика, която той нито за миг не натрапва, бяха доброто решение „В градината с розите“ да бъде и наше заглавие.

Десет години по-късно – вече разполагаме с тре-тия том на „В градината с розите“. Минавайки набър-зо през текстовете, човек може да улови различните сияния на академичния дух, представени прекрасно в предговора на Лидия Денкова – и да търси своите надхвърлящи се хоризонти. Може да прочете книгата наведнъж и да усети на един дъх височината или да я чете разкъсано – оставяйки си възможността да я ползва като наръчник по правене на модели за реал-ност.

Във „В градината с розите - 3“ са публикувани лекциите на трима посланици, удостоени с титла-та „Почетен доктор на Нов български университет“. Н. Пр. Джефри Китийнг, който казва, че „Културата е това, което ни определя по-точно от ДНК и ни прави разбираеми за другите“, Н. Пр. Джан Батиста Кампа-ньола, който, посочвайки възможностите, които гло-бализацията дава на отделните държави, формулира въпроса – дали капацитетът на който и да било инди-видуален играч в този глобален свят би бил достатъч-но голям, устойчив и гъвкав, за да му позволи да се държи като световен полицай и Н. Пр. Ив Сен-Жур, който продължава дипломатическия диалог в „Гради-ната с розите“ така: вместо да се използват границите на отделните държави като инструмент за постигане

на политически цели, по-добре би било да се запитаме за специфичните характеристики на тези простран-ства, които обединяват иначе различни общности.

В друга група попадат големите френски изследо-ватели Франсоа дьо Полиняк, автор на „Раждането на гръцкия полис“, и Франсоа Артог, автор на „Режими на историчност“ – чиито текстове са предговори, специално написани за българските издания на тех-ните книги, издадени от Нов български университет. Франсоа дьо Полиняк обръща особено внимание на ролята на светилищата като форма на социално об-щуване, важна за полиса, а Франсоа Артог развива още по-голямата свързаност – тази на европейския опит за време и някои други опити, въвеждайки по-нятието „режими на историчност“ и неговите различ-ни начини на учленяване на категориите на миналото, на настоящето и на бъдещето. Отделя място и на гло-бализацията, в която няма история, а само използва-не на миналото – пригаждане към паметта и идентич-ността. Стига до понятието за „свързани истории“, което обаче пак не води до съществуването на една възможна история на света.

В третия том са публикувани и два големи езико-ведски текста. На непрестанната игра между различ-ните езици и езика, който се иска да бъде обявен за официален, е посветен текстът на големия испански езиковед Алешандре Вейга. Темата за езика продъл-жава и в текста на Маркхам Гелер – представящ исто-рията на писмеността и азбуката като дълга традиция на херменевтиката. Нужни са били 2000 години, за да може азбуката да замени клинописа и египетски-те йероглифи, въпреки това – пише авторът – и днес азбуката продължава да се състезава с много други системи на писане и да се променя от влиянието на английския и необятната сила на компютрите и ин-тернет, които могат да доведат до значителни проме-ни в начина, по който пишем езици.

Семиотичните текстове в книгата са на Уго Воли, посветен на философията на комуникацията, и на Кристиан Банков – посветен на удоволствието от хипертекста и онази нова, пренесена в академична среда, семиотика, силно свързана с дигиталната кул-тура, при която текстуалният модел е трудноприло-жим. Давайки примери за ефектите на комуникаци-ята, които превръщат човека в създание, различно от предметния свят, Уго Воли пише: „Защо трябва да се вълнуваме от звукови вълни, защо изображения ни карат да вадим от джобовете си други цветни късчета хартия, които наричаме пари, даваме тези хартийки на продавача, който в замяна ни дава – хляб, компю-тър или букет цветя?“.

Големите интерпретации, големите модели за раз-биране са заложени в текстовете на професора от Болонския университет Антонио Панаино, посветен

21

на теориите за звездата на влъхвите, изпълнени със символичен смисъл така, че духовното отхвърля вся-какви научни решения, и в текста на професор Бог-дан Богданов – „За превода и за българския превод на едно стихотворение на Кавафис“, който бе произнесен на първата среща на Клуба на младите преводачи в Нов български университет през 2009 г. Чрез успоред-на интерпретация върху оригинала и превода на сти-хотворението на Константинос Кавафис „Познават хората, това, което става в този миг“ професор Бог-данов представя възможностите на езика, на превода, на културата и същевременно – на непреводимото: „тази особена тяга към нещо случило се в миналото – в своето лично или в голямото историческо.“

Истински наръчник за антрополози е текстът на Асен Баликси, потомък на цариградски българи, представящ живота си на антрополог, или както сам казва: „живота си в житейско и академично номад-ство“, преминал през България, Турция, Америка, Швейцария, Канада, при ескимосите, при амазон-ските индианци, при обучението си при големия ан-трополог Маргарет Мийд и нейните впечатляващи теренни изследвания. А учи ли се така антропология днес? И възможно ли е другото – онова, което казва Тецуя Хасегава, говорейки за опита на Баухаус, чиято цел е не да създаде нов стил, а да поддържа процес на непрекъснато развитие.

Текстът на професора от Барселонския универси-тет Грегорио Лури е посветен на интерпретациите на Лео Щраус върху пещерата от „Държавата“ на Платон и започва с това, че ако по времето на Платон този, който е искал да опознае извънвремевата истина – ка-къвто е стремежът на философията – е трябвало да се изправи пред естествени трудности, пред естествено скриване на човешката същност, докато сега тряб-ва да се прибавят и историческите трудности, които прикриват естествената скритост на човешката при-рода – създавайки една втора пещера в Платоновата. Последният текст във „В градината с розите – 3“, този на Нестор Капдевила, работи именно върху самата утопия, но, първо, несводимостта на утопията до ней-ните осъществявания прави от негативността основ-ната й характеристика. Второ, тя е проект, когато се отъждествява с практики или с визирана цел от стра-на на човечеството. Трето, противопоставянето й на реализма прави от нея мечта. Четвърто, тя е илюзия, която се разкрива от провала на утопичните проекти.

Томовете на „В градината с розите“ са трите книги, които всеки трябва да има, да чете и препрочита – ко-гато усети, че желанията му станат по-големи от него и започне да се съмнява в тях, или когато долови раз-личие в степените на толерантност и реши да остане в себе си, приемайки като господство или като робство всеки друг духовен мир. Това са книгите, в които са скрити магически рецепти: „За да бъде добър учител,

човек на първо място трябва да при-тежава характерна нагласа и чувстви-телност, която се изгражда, поддържа и направлява от определена интелек-туална атмосфера. Ученият е начин за даден знак да породи и развие нови знаци, т.е. още по-добри бъдещи уче-ни. Съществуват две основни страте-гии за това: (1) чрез максимален брой научни публикации и усилена препо-давателска дейност; (2) от не по-малка важност – да осигуряваш възможно най-голяма подкрепа на колегите си.“ – е рецептата на Сибиък; „Отменяйте остарелите разпоредби. Приемането на нови разпоредби трябва да има за резултат бързото отменяне на какви-то и да е разпоредби, превърнали се в непригодни или излишни по силата на новата разпоредба.“ – съветва Алфред Келерман; „Отказът възпитава вкус.“ – казва Георги Господинов; „Любовта е заразителна и заразяването става чрез погледите.“ – припомня Франсо-аз Дюкру; „любовта е проницателна“ – допълва проф. Лури; „Но желания-та и потребностите не могат да бъдат усвоени. Те са в истинския смисъл на думата част от това, с което ни е на-дарила природата, или, с други думи – са продукт на еволюцията.“ – пише в градината с розите Джефри Елман; „Бъдещето обаче не се съдържа само в миналото, във всяко дадено настояще се появяват нови възможности, зася-гащи и променящи онова, което може или ще бъде възможно във всяко бъ-деще.“ – е сигурен Джон Дийли.

Между редовете, в кратките увод-ни или заключителни думи на тези лекции и слова, в трите тома на „В градината с розите“, преди самите тях, а понякога и след тях просиява по-голямата история на Нов българ-ски университет. Историите, които университетите разказват за себе си, ще определят това, в което те ще се превърнат. Не само спомените какво е било, кой е говорил, какво е казал, не само онова, което се е случило след това, и начинът, по който то е про-дължило, но и онова, което ще бъде, въпреки простите презентации – там, където думите ми ще продължат да съпътстват твойте мисли – в градина-та с розите.

Веселина Василева

22

Позитивно, а защо нев памет на Йордан Поромански

Така е озаглавена една от антологичните книги на Йордан Поромански, когото мнозина познаваха като преподавател-неоелинист, други – като енерги-чен културен деятел в качеството му на председател на читалище „Искра“, а трети, в това число неизбежно служителите на библиотеката на Нов български уни-верситет – като редовен и подобно на Казандзакис – всеяден – читател, чиято пословична методичност от-праща към здравите традиции на немската гимназия в Ловеч, на която Данчо беше възпитаник.

Всички, които са хвърляли по един поглед към чи-талнята на път за компютърния център в НБУ, не мо-гат да не си спомнят приведената му фигура с огряна-та от светлината на прозорците глава – сякаш ставаше дума за тайнство или някаква непроницаема иници-ация, при която малкото пространство около човека неусетно се е превърнало в енергиен храм, който не смееш да доближиш.

Една едра линия в живота му, оставила трайни следи не само за бъдещите грецисти и ценители на по-езията, е тази, която го представя като поет, преводач и проникновен коментатор на настоящето – с остро, но позитивно и непресторено перо, с точен усет за го-лемите теми в разгръщането на историята. Неговите „Делнични размисли“ от същата книга разбулват не само безпокойството на интелектуалеца към отчуж-деността на „гражданина от държавата“ и обратно, но и отговорността, дори упорството на писателя да ос-тане честен, без да сразява, нито сам да сверява ръста си с унинието. Когато например говори за липсата на „водачи, които да дават пример на останалите с пове-дението си, с честността, коректността, милосърдие-то и т.н.“, Йордан Поромански без да иска изгражда и една представа за личността си като оксиморонно на пръв поглед съчетание между романтика и просвеще-неца, мечтателя и ерудита. Но оксиморон всъщност

няма, защото поетът, който пише за един по-добър свят, принципно свидетелства за настоящия. Въпре-ки това би било грешка да разглеждаме творчеството на Поромански като захранвано извън означенията на историческото.

Така една друга персистираща черта, която е може би същинският нерв на неговия светоглед, се налага за погледа, независимо дали става дума за елегийно-то или сатирично умонастроение, за публицистичния или преводачески импулс: оптимизмът. Този, който се пробужда в тъгата, но и от красотата - от игривата вечност на Елада, вдъхвайки попътен вятър на след-ните незабравими стихове:

(…)А корабът се плъзга по вълните,над него чайките кръжати ясни са и нощите и дните,

а хората за нищо не тъжат.

Трудно наистина се пише за автор, още повече за приятел, който така ненадейно си е отишъл: граници-те на реалността се размиват с невъзможното за спо-койно отчитане.

Но един факт не може да бъде замъглен: Йордан Поромански остави след себе си осем стихосбирки, две преведени книги, открити и вдъхновени публи-кации в гръцката и българската преса. Той беше чо-векът, с когото можеш да говориш свободно за книги и топоси, докато неусетно се влюбваш в младостта и движението на университетския хабитат, който ни свързваше щастливо тогава и ни среща отново днес.

Екатерина Григорова

23

Ваня и Жeлю(Сестра ми)

През 1965 г. избраха сестра ми за рецензент на ас-пирант от тяхната катедра. Това ще бъде първата й рецензия като новоизбран доцент. Другият рецензент, по закон, трябва да бъде професор. Избрали Добрин Спасов.

Прегледах бегло дисертацията с многозначително-то заглавие „Философското определяне на материята и съвременното естествознание”, която сестра ми до-несе. В нея се поставяше под съмнение определението на Ленин, написано, доколкото си спомнях от курса по философия, на ръка в полето на неговите „Философ-ски тетрадки”: „Обективна реалност, която съществу-ва вън и независимо от нашето съзнание”.

Дисертацията не ме впечатли, но на мен философи-ята не ми импонира особено. Като студент учех т.нар. идеологически дисциплини, включително и филосо-фията, като задължителни учебни предмети, имам по всичките отлични оценки, но трудно ги преодолявах – на мен, физика, ми се струваха разводнени и мно-гословни. Самият аз се занимавам със структурни из-следвания на материалите, т.е. с материята, но не и с философското й тълкуване. Впрочем в англоезичната литература синоним на „сухото” понятие „физика” е „естествена философия” и еквивалент на използвано-то у нас „кандидат на физическите науки” е „доктор по философия”.

А рецензираната дисертация ме заинтересува, тъй като на едно събрание чух доц. Кирил Петров да казва

Този текст е любезно предоставен на в. Университетски дневник от проф. Андрей Апостолов, брат на проф. Иванка Апостолова, Ректор на НБУ в периода 1995-2002 г. и дарител на нейната богата библиотека, която може да бъде разгледана и ползвана в читалнята на библиотеката на НБУ, носеща нейното име. Сред публи-кациите на проф. Иванка Апостолова, която е преподавала философия и философия на физиката в големите български университети, са книгите “Между физиката и философията” (1969), “Стил на мислене” (1971), “Ху-манизация на науката” (1975), “Физиците пред аксиологически проблеми” (1985), “Философски предпоставки и научна общност” (1991), „Полето на метафорите“ (2007).

за автора й: „...и представяте ли си? Той Ленина крити-кува”. Филипиките на доцента от Философския факул-тет въобще не ме интересуват, но запомних изказва-нето поради необичайния обрат „Ленина критикува”.

„Ленина критикува” аспирантът от Философския факултет Желю Митев Желев. Този Желю е момче от село, прочело в детството си само няколко книги (ми-сля „Далеч от Москва” и „Винету”), но с неутолима жажда за знания. Самообразовал се, постъпил сту-дент по философия, след това станал щатен комсомол-ски деятел в родното си село, после е бил аспирант във Философския факултет, а сега е завършил дисертаци-ята си.

Сестра ми има слабост към аспиранта Желев: бивш селски активист, който яростно атакува науката, тър-си трудни и деликатни теми, стреми се към върховете на знанието. Дисертацията не й харесва особено, има много забележки, но като цяло намира и ред достойн-ства и рецензията й е положителна, независимо от „Ленина критикува”.

Такова е становището и на другия рецензент.Аспирантът Желю Желев отива на защита с две по-

ложителни рецензии.Някой не е съгласен с това.Един ден сестра ми идва вкъщи без настроение:

процедурата на аспиранта е в ход, защитата е насро-чена, но я вика на разговор ректорът акад. Пантелей Зарев.

24

Следващият ден. След разговора с ректора сестра ми идва разстро-

ена.Разказва. Срещнала се с ректора акад. Пантелей

Зарев. Нейната втора специалност е „българска фило-логия”, проф. П. Зарев й е чел лекции, изпитвал я е, познава я, говорил й на „ти”. „Приятелски” я съветвал да изтегли рецензията си. Сбъркала е. Тази дисерта-ция не е за положителна оценка. Ето, Добрин си я е изтеглил. И какво ще излезе: професорът оценил от-рицателно десертацията, а току-що избраният доцент – положително.

Сестра ми не пожелала да се откаже от рецензията си, казала нещо в този смисъл, но ректорът реплики-рал, че трябва добре да помисли и да се видят по-къс-но, за да му каже решението си.

Докато е пътувала от Ректората на Софийския уни-верситет до Централна гара, сестра ми като че ли вече е помислила и е решила нещо.

Пита майка ми и мен, може би, проформа, може би защото й се иска да получи още някакво мнение, може би защото сме свидетели на трудното обмислено пи-сане на тази рецензия, може би защото търси морална подкрепа: „Да се откажа ли от рецензията си”.

На мен, с манталитета на старши асистент по оп-итна физика, ми е лесно: „Прати го по дяволите този Пантелей Зарев!”.

Майка ми бе по-предпазлива.След няколко въздишки сестра ми ни съобщава ре-

шението си: „Няма да изтегля дадената вече рецензия. Мислила съм много, докато съм я писала. Ако я изтег-ля, няма да уважавам себе си”.

Не зная дали има етична категория „Себеуваже-ние”, но сестра ми говореше за уважението към самата себе си. А уважението, по дефиниция, е отношение, което признава достойнството на личността. Сестра ми държеше да остане достойна личност. В своите очи, в нашите очи, в очите на колегите си.

Тръгна към Ректората съсредоточена, решителна, с каменно лице. С физиономия, нехарактерна за нея, обикновено усмихната и лъчезарна.

Казала на акад. Зарев нещо за съвестта си на учен, за достойнството си. Чула още веднъж от ректора: „Жалко. Добрин изтегли рецензията си. Помисли!”.

Отказала се да мисли за оттегляне от вече депози-раната рецензия. Излязла от ректорския кабинет. На входа на сградата, преди да излезе на двора, срещнала проф. Добрин Спасов. Нахвърлила се върху него:

- Как не те е срам? Защо си се отказал от рецензията си?

Добрин Спасов я погледнал втрещено:- От нищо не съм се отказвал. Пантелей Зарев те е

излъгал. Държа на положителната си рецензия.За този случай по-късно Исак Паси ще напише: „Да

се даде такъв отговор съвсем не беше лесна работа, за него се плащаше, рискуваше се поприще и бъде-ще... Слава Богу, че във Философския факултет имаше Иванка Апостолова и Добрин Спасов”.

След този епизод започнах да уважавам още повече сестра си.

Защото беше Личност с достойнство, със СЕБЕ-УВАЖЕНИЕ!

След почти четвърт век проф. дфн Иванка Апосто-лова беше заместник-председател на Висшата атеста-ционна комисия към Министерския съвет и отговаря-ше за обществените науки.

Един предиобед този заместник – председател ми позвъни и ми каза: „Ти навремето нали работи по За-кона за научните степени и звания?”

Действително, бях член на комисията към Коми-тета за наука, технически прогрес и висше образова-ние по изготвяне на приетия през 1972 г. закон, даже в текста има няколко параграфа, буквално написани от мен.

Отговарям утвърдително.- В Закона е записано, че при утвърждаване на кан-

дидат трябва да се представи характеристика. От кого е тази характеристика?

- Доколкото си спомням тези параграфи ги писаха Г. Христов и Иванка Маркова (отлични юристи) и ми-сля, че характеристиката трябва да е от организация-та, в която работи кандидатът (в социалистическата държава всички се трудят).

Питам: „А какво те интересуват тези параграфи?”- Отговорът е неочакван за мен: „Желю Желев е

защитил докторска дисертация. Минал е през Спе-циализиран научен съвет. Но няма характеристика и процедурата е спряна тук, във ВАК. Оторизираните органи си прехвърлят даването на характеристиката. Ще взема аз да му напиша една характеристика. По-знавам го от 30 години”.

Казвам: „Не ми се струва много редно”.Мисля си: „Докога ще се занимаваш с дисертациите

на твоя Желю?”Добавям гласно: „Опитай. Може пък да мине”.И сестра ми „опитала”: написала характеристика на

Ж. Желев като частно лице, подписала я, представила я, май, написана на ръка, на заседанието на Комисията и с нея документите били придвижени по бюрокра-тичната стълбица: Желю Митев Желев бил утвърден за доктор на философските науки.

Не зная кой и защо и този път е правел спънки на Желев. Не зная какво е рискувала сега сестра ми и какво би написал Исак Паси. Предполагам, че нещо подобно на написаното при перипетиите с кандидат-ската дисертация на Желев: „...Съвсем не беше лесна работа... Слава Богу, че заместник – председател на Висшата атестационна комисия беше Иванка Апосто-лова.”

Но съм сигурен, че при процедурите и на двете въ-просни дисертации над Ж. Желев е бдял Ангел – Хра-нител („Прати Господи твоя Ангел-Хранител за да ни закриля” - из Вечерна молитва) и че този Ангел не е бил в бели одежди и с крила, а е бил в образа на сестра ми и се е казвал Иванка Апостолова.

А до избирането на Желю Митев Желев за прези-дент на Република България оставаха още няколко години.

Проф. Андрей Апостолов

25

ВЕЛИКАТА ХАРТА НА СВОБОДИТЕ: НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ ДОКУМЕНТ

В ИСТОРИЯТА НА ЦИВИЛИЗОВАНИЯ СВЯТ

В началото на своята скромна научна кариера имах щастието да работя известно време в Ръкописния отдел на Британската библиотека в Лондон. По това време тази библиотека все още се помещаваше в зна-менития Британски музей (сега тя има своя собствена сграда – най-голямата обществена сграда, построена във Великобритания през ХХ век, което само по себе си е доста показателно, особено на фона на нашето отношение към библиотечните институции). Още първия ден, когато влязох в музея, преди да съм раз-глеждал неговите безбройни и неоценими културни ценности, преживях емоционално разтърсване. Както разбирам, някои психолози наричат такова състояние Стендалов синдром (този велик писател, освен на ро-мани, е и автор на прекрасен пътеводител за Италия, главно за нейните културни забележителности, и кога-то се е озовал за пръв път в галерията Уфици във Фло-ренция, почувствал необикновено силно вълнение, почти до припадък). В такова състояние изпаднах, ко-гато за пръв път се отправих към Ръкописния отдел

Проф. Румен Генов, департамент „История“

– близо до неговата врата най-неочаквано попаднах на два експоната, при вида на които действително ми сек-на дъхът. Единият беше Иваналександровото Четве-роевангелие, а другият – английската „Велика харта на свободите“. И за двата бях чел много и бях ги виждал като репродукции, но за пръв път, и то напълно нео-чаквано, се озовах пред самите оригинали, поставени един срещу друг. Четвероевангелието всъщност беше експонирано като част от огромна изложба за Библия-та по света – имаше хиляди Библии на различни езици, в най-различни формати и вид, предимно от огромни-те колекции на музея. Естествено беше да почувствам естествена гордост, че нашето Четвероевангелие беше поставено на най-видно място, отделно стоящо в на-чалото на изложбата. То беше разтворено на страни-цата с рядкото по своето великолепие изображение на последните наши средновековни владетели - цар Иван Александър и неговото семейство. Великата харта на свободите пък беше в пълен контраст с Четвероеван-гелието – парче посивял и оръфан пергамент, на който

Едно от запазените копия на Magna Carta Libertatum

26

буквите едва се разчитаха. За Иваналександровото Четвероевангелие е ясно –

то си е наша неоценима културна ценност, ако и да се намира в чужд музей. Но какво значение и отношение към нас и нашето време може да има един английски документ, датиращ от преди 800 години, от епоха въз-приемана като „тъмно Средновековие“?

Макар и по непряк начин, то е важно и за нас, как-то и за целия цивилизован свят – със самия факт на неговото приемане, със създадения с него прецедент и най-вече с принципите, които са въплътени в него. Защо това е така?

„Великата харта на свободите“ (или Magna Carta Libertatum, каквото е оригиналното название, защото чак до XIX век законите в Англия са писани на латин-ски) на пръв поглед е резултат от конкретно и случай-но развитие на събития, разиграли се в едно кралство на периферията на Европа. През 1215 г. бароните – преки васали на английската корона – се вдигат сре-щу крал Джон (крал на Англия от 1199 до 1216 г., от т.нар. Анжевинска или Анжуйска династия, по името на едно от нейните френски владения) и изтръгват от него този документ. Царстването на Джон (с прозвище „Безземни“, защото баща му Хенри II не му е дал вла-дения във Франция, а не толкова, че самият Джон като крал ги е загубил, както по-късно става) обикновено се смята за катастрофално. Освен че губи войните с Франция (за което е награден с друго неласкаво про-звище - Softsword или „Мекият меч“), той влиза в ос-тър конфликт със своите васали – бароните – поради произволно и жестоко управление. Той без задръжки проявява своята кралска ira et malevolentia (гняв и зла воля) – налага им тежки данъчни задължения, огро-мни глоби, отнема земите им, прелюбодейства с жени-те им, проявява крайна жестокост (жената и синът на един от бароните, отказал да плати огромна глоба, са затворени и уморени от глад).

Което е по-лошо за Джон, когото средновековните хронисти-монаси описват едва ли не като безбожник, имал неблагоразумието да се опълчи срещу Римокато-

лическата църква, и то в лицето на един от най-мощ-ните папи Иннокентий III (свързан и с българската история като вдъхновител на Четвъртия кръстоносен поход и църковната уния с цар Калоян). След като Джон отказва да приеме папския избраник Стифън Лангтън за кентърберийски архиепископ, през 1208 г. Иннокентий III налага интердикт (забрана за извърш-ване на служби и тайнства) на английското кралство. В отговор Джон почва да конфискува църковните земи. Затова през 1209 г. папата го отлъчва от църквата, а през 1212 г. освобождава неговите поданици от клетва за вярност, тоест на практика го сваля от престола, и подкрепя намерението на френския крал Филип II Ав-густ да нахлуе в Англия. На Джон не му остава друго, освен да „клекне“ – той признава себе си за васал на папата и се задължава да му плаща данък. Интердик-тът над Англия е свален едва през 1214 г.

Като се възползват от слабостта на краля, барони-те – негови преки васали, подкрепени от духовенство-то, рицарството и гражданите, обявяват за невалидна клетвата за вярност и се вдигат на въстание срещу него. Когато бароните завземат Лондон, на Джон не остава друга възможност, освен да преговаря с бунтовници-те. Конфликтът е бил решен при посредничеството на кентърберийския архиепископ Стифън Лангтън с приемането от крал Джон на документ – „Харта на свободите“, впоследствие наречен „Великата харта на свободите“. Това става на 15 юни 1215 г. при селището Рънимид, близо до Уиндзор.

Кралските писари размножават документа и него-ви копия, с прикрепен към тях кралски печат, са раз-пратени в големите катедрални градове. От копията до наши дни са запазени четири – по едно в катедралите на Линкълн и Солзбъри и две в националната Британ-ска библиотека. По случай 800-годишнината от при-емането на „Великата харта на свободите“ оцелелите копия ще бъдат събрани заедно и ще бъдат показани на зрители, подбрани на лотариен принцип – първо – в сградата на парламента – Уестминстърския дворец, след това – в Британска библиотека.

Крал Джон скрепява с печат Magna Carta – картина от Франк Ууд (1925)

27

(Между другото през 2007 г. друго копие на Magna Carta е било купено от американски бизнесмен на търг в Sotheby’s за $ 21,321,000, за да бъде изложено в На-ционалните архиви на САЩ, а преди дни съвсем на-време за юбилея в архива на английския град Сендуич беше открито по-късно копие, оценено на $ 15,000,000. Но, разбира се, не цената в пари определя истинската стойност на този велик документ.)

„Великата харта на свободите“, приета в резултат на феодален конфликт в Англия отпреди осем века, е съдено да стане най-велик политически документ, смята се, че с него се слага основният камък на англий-ския, а с това и на световния конституционализъм. На пръв поглед Хартата, която се състои от 63 параграфа, защитава правата на църквата, на бароните, на Лондон и други градове, забранява незаконното хвърляне в за-твор, обещава справедлив съд, въвеждането на нови данъци със съгласието на бароните, ограничава при-лагането на специфични средновековни данъци като „сокидж“ и „скътидж“ (за безплатния труд на зависи-мите селяни и за откупуването на военнната служба от рицарите), като се създава и баронски съвет, който да следи за изпълнението на тези условия.

Голяма част от параграфите на „Великата харта на свободите“ след 800 години са напълно архаизирани, но между тях има и такива с непреходно значение. Това се отнася най-вече за параграф 39, който гласи: „Нито един свободен човек не може да бъде арестуван или хвърлен в затвор, или лишен от права или имуще-ство, или да бъде поставен извън закона или пратен в изгнание, или лишен от своето положение по какъв-то и да е друг начин, нито пък ние да прилагаме сила спрямо него, или да изпратим другиго да го стори, ос-

вен чрез законосъобразното решение на равни на него по ранг, или в съответствие със законите на страната. На никого няма да продаваме, да отричаме или забавя-ме правото или справедливостта“.

Историята на „Великата харта на свободите“ не приключва с приемането й през 1215 г. Крал Джон се обръща към папата като негов върховен господар и той я отменя като приета под натиск и незаконна. Това развързва ръцете на краля да почне нова война с ба-роните, в която, преди да умре през 1216 г., успява да загуби кралските съкровища, включително короната, във водите на залива Уош. Но неговият наследник Хе-нри III препотвърждава Хартата през 1216, 1217 и 1225 г., а през 1297 г. при царуването на Едуард вариантът от 1225 г. влиза в сборника от законите на кралството.

Крал Джон става най-непопулярният сред британ-ските монарси (за разлика от други, неговото име не се повтаря между тях). Той съответно е представян в ли-тературата в крайно негативна светлина (например от създателя на историческия роман Уотър Скот, който в „Айвънхоу“ противопоставя подлия и жесток Джон на неговия благороден и рицарствен брат Ричард Лъв-ското сърце). Срещат се инцидентно и други тълкува-ния, например на Джон Бейл (1495 – 1563), духовник и драматург от епохата на Реформацията, който пише може би първата английска историческа драма „Крал Йохан“, в която той е представен като защитник на на-ционалната вяра срещу папството и даже е сравняван с Мойсей. Това, разбира се, са в голяма степен поли-тико-пропагандни тълкувания на историята, защото има и историци, които смятат, че Джон не е бил по-лош или по-добър от други крале.

Хартата в оригиналния си вид носи ограничени-ята на своето време – правата и свободите, които тя декларира, се отнасят за „свободните хора“, а тогава голямата част от населението се състои от феодално зависими селяни – вилани, а те са съдени от техните господари. Но по-сетне Хартата се тълкува все по-раз-ширително като отнасяща се за всички англичани.

И не само това – в противопоставянето на абсолю-тистките амбиции на Стюартовите крале през ХVII век опозиционерите в парламента се обръщат към „Великата харта на свободите“. Нейни отгласи може да открием в „Била за правата“ от 1791 г. – част от Кон-ституцията на Съединените щати, и в Универсалната декларация за човешките права, приета от ООН през 1948 г.

Приемането на „Великата харта на свободите“ има огромно значение със самия факт, че за пръв път пода-ниците на един владетел ограничават неговата власт и декларират своите права и свободи, в пълна противо-положност с утвърдения през Средновековието, а и в началото на Новото време принцип, че „волята на вла-детеля е закон“. С Хартата се прокламира принципът за върховенството на закона, над него не може да стои никакъв владетел или властник. Този принцип е осно-вата на протестите и борбите срещу произволното и несправедливото приложение на властта през всякак-ви времена и политически режими, той е в основата на модерната демокрация.

Банкнота емитирана в Масачузетс по времето на Американската война за независимост – въстаник държи

свитък с надпис „Велика харта“ като основание за свободата

330 години от рождението на Йохан Себастиан Бах (1685-1750)

проф. Явор Конов, д.н., департамент „Музика”

Когато попитали прочутия биолог Луис Томас (Lewis Thomas, 1913-1993) какво послание би отпра-вил с „Войаджър” (Voyager, 1977) към евентуалните други цивилизации в космоса, той отговорил: „Бих им изпратил всички творби на Йохан Себастиан Бах.” След кратка пауза добавил: „Макар че това би било самохвално.”

Йохан Себастиан Бах (1685-1750) – най-велика, ненадмината архитектоника! През 2015 се навършват 330 години от рождението на Йохан Себастиан Бах (21 март 1685 – 28 юли 1750). Съответно цивилизованият свят отбелязва, ознаменува, празнува… Днес Й. С. Бах е считан от мнозина за най-великия композитор на всички времена. Когато обаче умира, е погребан в градското гробище Йоханисфрийдхоф без надгробен камък – такъв не му се полагал, дотолкова незначите-лен бил социалният му статус... Едва в 1894 решават да бъде тържествено препогребан. Тогава разкопа-ват 47 гроба, за да открият тленните му останки и ги пренасят в Йоханискирхе. Църквата е разрушена от бомбардировките на Алианса в 1943, но саркофагът оцелява. След войната е пренесен вече в Томас кирхе...

Само ще припомня, че осемдесет години след смъртта си Й. С. Бах, почти напълно забравен като композитор, е възроден, най-вече от Карл Фридрих Целтер, Йохан Волфганг фон Гьоте и Феликс Мендел-сон-Бартолди (ученик на Целтер): в 1829 Менделсон дирижира наново “Матеус пасион”, век след първото му изпълнение.

В Нов български университет още през миналата 2014 година започна честването на 330-годишнината от рождението на Й. С. Бах. Със серия от мои мул-тимедийно поднесени лекции в Галерия „УниАрт” на НБУ, включващи текст, изображения, аудио и видео-записи, както и концертни изпълнения, които напра-вих на рояла и на дигиталното пиано.

По време на „Европейска нощ на музеите и гале-риите” бе първата ми „баховска” лекция-концерт в галерия „УниАрт”: „За преподаването в НБУ, за ин-венциите на Й. С. Бах.” Особеният акцент падна вър-ху дидактическите му опуси. В частност, инвенциите му за клавир. На дигитално пиано изпълних бавно,

с идеята за умиротворение, 15-те инвенции на Бах, ползвайки тембри на орган, хор, щрайх, техни ком-бинации… Интересен, надявам се, подход, като имам предвид, че тези гениални пиеси Бах съвсем не пише за… съвременните пиано и роял. („Съвременни” ни, доколкото, да припомним и това, в последните 150-160 години в конструкцията, изработването и звуче-нето на тези инструменти няма радикални новости. Инструменти обаче несъществували по времето на Бах).

В пълно мълчание и, смятам, с интерес, публиката, проследи лекцията, слушайки музиката, която про-дължи и след края на лекцията - като изпълних някои от инвенциите не по веднъж, а по различни начини – не само като тембри на звучене, но и като интерпре-тационен подход. Отгоре, от „високото”… Превръ-щайки звуково галерията и в… „западна катедрала”. (В секуларизиран университетски план, разбира се.)

Идеята ми в този проект бе посетителят да попад-не звуково и визуално в „среда” на умиротворение, спокойствие, радост, съзерцание, релакс, общуване със себе си и с произведенията на изкуството... Да на-учава, да преживява, защо не и да релаксира...

Съвсем не на последно място, бавното темпо на изпълнение на инвенциите имаше за цел да предпос-тави и спокойната пълноценна възможност за про-следяване на полифоничността в тези гениални пие-си, за съжаление, у нас често подценявани, свързвани обичайно и с изучаването на облигатното (известно в средите и като „принудително”) пиано.

В лекцията си представих детайлни данни за жан-ра „инвенция” и историята на създаването на Бахо-вите инвенции, двугласните и тригласните симфонии. (Припомних, че тригласните си „инвенции”, наречени „тригласни инвенции” от… биографа му Форкел, са-мият Бах нарича „симфонии”, в смисъл на съзвучава-ния за 3 гласа.)

Двугласните инвенции и тригласните си синфонии Бах написва в 1720-1723 като упражнения към овла-дяване на клавирната фуга. Отпечатани са за първи път едва в 1801... Но дотогава са получили широко разпространение като ръкописи, което доказва чес-

28

тото им ползване като средство за обучение по тех-ника, композиция, музика… С желанието учениците да овладеят техниката на чистото изпълнение, бога-тата инвенция, доброто развитие на формата. Със специален акцент върху култивирането на cantabile в изпълнението и усвояването на здрав вкус в ком-позицията. В термина „инвенция”, познат ни още от риториката, се крие както идеята за „хрумване” в по-сока на технически модел за развиване на клавири-зъм, така и на тематичен модел за осъществяване на богато протичане и изграждане на композиционната форма. Бах, който държал на поетапното постепенно обучение в клавирна техника, е задавал „технически упражнения” от определен тип за овладяване и вза-имосвързване на елементите и „етажите” на клавир-ната сръчност. Но тези „технически модели” е из-ползвал и като композиционни. При това поверява на двете ръце равностойни задачи! Например чрез сложен превратен контрапункт – това, което се е сви-рило с дясната ръка, преминава в лявата, и обратно. Инвенциите на Й. С. Бах, които той пише, за да на-прави музикант – клавирист и композитор – първия си син (трето дете) Вилхелм Фридеман, са наистина гениални творби, които би трябвало да се изучават от пианиста всички до една. А не да се свирят само 2-3 от тях, каквато е обичайната практика. Гениални пиеси, чрез които могат да се учат и експериментират и клавирна техника, и контрапунктичност, и компо-зиционност, и пръстовки – особено чрез запознаване с различни издания, отразяващи времето и личните виждания, а и пристрастия на различни най-големи клавиристи... Чрез инвенциите на Бах могат още да се учат и туше, и артикулация, и ритъм и темпо, проти-чане, и характер, и орнаментика, включително и чрез прослушване на редица изпълнения – от „наши дни”, но и от по-близки и по-далечни десетилетия, на кла-вихорд, клавесин, пиано, други инструменти... Друга интересна тема беше тази за „историческите пръс-товки” при клавирните инструменти, запознаването с които разкрива, че тогавашните пръстовки в редица случаи предпоставят фразиране и музициране съв-сем различно от по-късни и съвременни наши пред-стави, включително и илюзии... В работата си върху – и с – инвенциите на Бах тръгнах от... факсимилета на манускрипти от епохата, в които, както и в ориги-налния ръкопис на Бах (от 1723, днес съхраняван в Staatsbibliothek Berlin), има само петолиния, ключове и ноти. И друго - указанието на Бах за cantabile съвсем не трябва да ни отпраща към… подвеждащата пред-става за пианистично легато и тип фразиране от епо-хата на Романтизма, например.

Инвенциите на Бах се изучават и щудирайки из-цяло изданията на инвенциите на големите кла-виристи като Friedrich C. Griepenkerl, Carl Czerny, Franclin Peterson, T. M. Ennis и Ferruccio Busoni – из-дания, отразяващи епохата и личните предпочита-ния на редакторите си. Компаративно проучвайки ги – не само като „нотен състав”, но и като пръстовки, щрихи, указания за характер и начин на протичане. Прослушах многократно, също съпоставително, из-

пълненията им на клавихордисти, клавесинисти и пианисти като Ralph Kirkpatrick; Zuzana Ruzickova, Gustav Leonhardt, Kenneth Gilbert, Pieter Jan Belder, Else Geissmar, Amadeus Webersinke, Glenn Gould, Marcelle Meyer, Evgeni Koroliov, Andras Schiff, Angela Hewitt, Till Fellner, Martin Stadtfeld… За запознаване с малко или повече различните подходи към интерпретация на тези пиеси, в зависимост от време, място, инструмент и изпълнител. За „вдъхване” на „аромата” и „произ-ношението” на всяка от тези интерпретации…

И така, представих варианти на осмисляне и реа-лизации в търсене както на „автентика”, така и на съ-временно и индивидуално интерпретиране и звучене, въз основа на отчитане на непреодолимите разлики в исторически период, езикова и друга култура, ман-талитет, религиозност, „идентитет”, разбиране за и отношение към (и преживяване на) консонанса и ди-сонанса, линеарността… Все въпроси, заедно с мно-го и не по-малко интересни други теми, застъпени в преподаването ми в НБУ по дисциплините „Стара Европа – култура и музика” и „Музика, култура, из-куство…”

На свой ред студентите, натрупващи познавателни ресурси и емоционални впечатления, участват в този взаимосвързан и взаимообогатяващ процес с есета, споделяне на лични виждания, опит, планове, но и с презентации, изпълнения, солови и ансамблови… Споделих, че след като в час съм представял нотации на вокална акапелна полифония от 16-и век, просвир-вайки я на дигитален клавир с хорови тембри, един студент ми представи домашна работа, състояща се в решени задачи в „строг стил” – но поднесени именно в семплирано звучене, а не като нотация. Като проз-вучаване. „Диктовка” за преподавателя... който да я провери именно чрез слуха си, а не във вида на ноти-ране, решение „тип судоку”.

На втората ни среща, посветена на Й. С. Бах - „За Йохан Себастиан Бах, за Барока в различните земи и култури, за Лутер и лутеранството, за Джон Елиът Гардинър, за кантатата, за римокатолическия грего-риански хорал, за протестантския хорал и за филма „Кантатно поклонничество”. В хода на повествова-нието изсвирих на рояла 3 хорала, хармонизирани от Й. С. Бах („Ein Feste Burg ist unser Gott” на Лутер,

29

„Wachet auf, ruft uns die Stimme” и „Wie schön leuchtet der Morgenstern” от Филип Николай), както и „Wachet auf, ruft uns die Stimme”, във варианта Бах-Бузони. Й. С. Бах в своето време е най-известен като виртуозен клавирист – на орган, клавесин, клавихорд..., дири-гент, цигулар, концертмайстор. Като композитор оба-че приживе е считан от мнозина за старомоден. Съче-таващ италианската и френска с немската традиция... Ненадминат майстор на многогласа (полифонията). Написал повече от 1000 творби в може би всички жанрове, без операта (но пише и десетки светски кантати, които се приближават до операта – „Сват-бена кантата“, „Селска кантата“, „Кантата за кафето“, „Възхвала на музиката“...). Много от музиката му е и погубена, несъхранена… Известен бил и като много добър механик, не само по отношение на строеж и поддръжка на органи, клавесини и други музикални инструменти, но и на музикални кутийки, часовници с озвучаване…

Композитор от епохата на Барока. Барокът, тръг-нал от католическа Италия в отговор на Реформация-

та на Лутер: Контрареформация. А Бах е изцяло в тра-дициите на Лутеранството. Изрично бих подчертал, че трябва да се пазим от „етикетите”, твърде удобни за употреба, но често подвеждащи.

„За живота и творчеството на Йохан Себастиан Бах (1685-1750). За Джон Елиът Гардинър (р. 1943) и филма му „J S Bach – A Passionate Life” (BBC, 2013)” - това бе третата ни среща в НБУ, посветена на предсто-ящата 330-годишнина от рождението на Бах. Отново в мултимедийна лекция, след встъпително мое из-пълнение на рояла на хорала „Ich ruf ’zu dir, Herr Jesu Christ” („Призовавам Те, Господи Исусе Христе”) на Йохан Себастиан Бах (BWV 639, от Das Orgelbuechlein, Част ІІІ, 1713-17) в обработка за пиано на Феручо Бу-

30

зони (същият хорал, в органово прозвучаване, е про-чутият „саундтрак” към филма „Соларис” на Андрей Тарковски, филм от 1972, по Станислав Лем, като за Тарковски основната тема на филма е въпросът за чо-вешката съвест). В лекцията си представих подробно живота и творчеството на Й. С. Бах – „поетапно”, спо-ред градовете, в които Бах живее: Айзенах, Ордруф, Люнебург (и работи), Арнщат, Мюлхаузен, Ваймар, Кьотен и Лайпциг.

Във филма „Кантатно поклонничество” Джон Е. Гардинър отстоява виждането си, че Й. С. Бах съв-сем не е бил един такъв „иконически” помпозен об-раз, какъвто ни го представя например паметникът му пред „Томаскирхе” в Лайпциг или тези в Айзенах - напротив – бил е много витален и емоционален чо-век, особено недисциплиниран и дори пакостлив като дете – и в частност до смъртта на родителите си, съ-щевременно с много силно усещане за смъртта, след тяхната крайно преждевременна кончина, както и след кончината на много от децата му (от 20-те, само 10 достигат пълнолетие) и изобщо от постоянния си

досег със смъртта, свързан с работата му в църквата, а и не само...

Джон Елиът Гардинър към края на филма призна-ва, че ако човек живее цяла година с творчеството на композитор като Й. С. Бах, т.е. с Й. С. Бах, поема ду-шевността му чрез музиката му, бива повлиян от него до дълбините на съществото си... и дори да не би мо-гъл да се промени като човек (защото ти си този, кой-то си), все пак се променя в начина, по който мисли, в разбирането за задълженията и отговорностите си, в начина, по който вярва и реагира, и от това става по-отговорен към хората и променя в крайна сметка приоритети на съществуванието си.

31

1001-ятНа 13 февруари 2015 г. на дипломна защита в депар-тамент “Масови комуникации” получи своята ба-калавърска степен 1001-ят дипломирал се студент.(До 31 декември 2014 г. департамента са завършили 797 бакалаври, 195 магистри, 8 доктори или кръгло 1 000 дипломанти)

1001-ят дипломант Красимир Добрев, след защита-та на бакалавърската си теза за сити брандинг, по-зира в специална фотосесия заедно със своя научен ръководител доц. д-р Десислава Бошнакова. Любо-питна подробност е, че доц. д-р Бошнакова е възпи-таник също на департамент “Масови комуникации” и е защитила първа дипломната си работа в първия випуск на департамента преди 17 години. Красимир Добрев получи подаръци от името на Нов българ-ски университет и книги с автографи на преподава-тели от департамента.

32

ИЗПОЛЗВАЙТЕ НАЙ-ПЪЛНОЦЕННО ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ СИ, КОИТО ВИ ВДЪХНОВЯВАТ

Интервю с Анжела Данева – изкуствовед и директор на изследователски център Българо-европейски културни диалози на Нов български университет

Анжела, Вие сте завършили НБУ – започвайки от интересната програма Artes Liberales – как я избра-хте, какво се случи по време на следването и как про-дължихте?

Artes Liberales е програма, подходяща за всеки, който има идеи, но се колебае към какво конкретно да се насочи като специалност и професия. Когато аз кандидатствах, програмата стартираше. Беше съвсем ново понятие у нас и даваше много възможности. Важно е, че колебаещият се има време да поживее в студентската среда, да помисли и осмисли бъдещи-те си ходове. Мисля, че и сега е така. За две години в програмата имаш възможност да се ориентираш и да направиш следващия ход, а моят беше към историята на изкуството.

Какви са начините, според Вас – хуманитарните специалности да намерят своите студенти? Как се реализирахте Вие след завършването си и може ли чо-век да успее, дипломирайки се като изкуствовед?

Хуманитарните специалности и сега имат своите студенти. Не трябва да ги съпоставяме и измерваме с комерсиални специалности като Икономика, Компю-

търни науки, Право и т.н., където интересът е голям, а след завършване се реализираш сравнително бързо и с добро заплащане. Изкуствознанието, а и другите хуманитарни дисциплини, например - Египтология, Археология, Антропология, История са съвсем друго нещо. Това са, ако мога да кажа, „бутикови специал-ности”. Или си достатъчно луд, че да се занимаваш цял живот, на всякаква цена и при всякакви условия с подобна неблагодарна у нас и зле платена професия, или си толкова погълнат в това, което ти е приятно и знаеш, че можеш да правиш, че се състезаваш със себе си, а не с другите. В това поле на образованието и на-уката се работи единствено за честта на професията. Моят начин за справяне със ситуацията стъпва върху правилото за затворената врата и новите възможнос-ти. Но аз принципно не се отказвам лесно. Смятам, че няма невъзможни неща. Рано или късно всичко си идва на мястото и се случва,понякога, когато най-малко очакваш, но трябва да си предприел първона-чалните ходове.

Създали сте фондация „Контакти без ограниче-ния“, която има стипендиантска програма за но-

33

воприети студенти в НБУ? Присъждате стипендии на студенти от програмите Artes Liberаles, Антро-пология, Археология, Българистика, Древна Балканис-тика, Египтология, Изкуствознание и артменидж-мънт, История, Книгоиздаване и печат, Философия. Защо избрахте точно тези програми? Какви стипен-дии присъждате и каква е каузата на фондацията? Какви са Вашите стипендианти?

Фондацията създадохме със съпруга ми - Веселин Данев - през 2009 г. заради две скулптурни произевед-ния, които купихме от Австралия. Там и до днес орга-низират тази страхотна скулптурна изложба на брега на океана. Но да се върна на въпроса за Фондацията. Тъй като произведенията бяха обемисти и пристига-ха с кораб от другия край на света, а и не бяха с евро-пейски произход, трябваше да решим редица админи-стративни и митнически въпроси, като най-лесното се оказа да запишем скулптурите като актив на фон-дация. Сигурно това са и единствените произведения на изкуството, за които в България е платено мито и ДДС. Така създадохме „Контакти без ограничения” като фондация в обществена полза.

Що се отнася до десетте стипендии, които през ес-ента на 2015 ще обявим за трети път, трябва да кажа, че ги даваме с ясното съзнание, че изпълняваме своя дълг пред обществото. Аз съм възпитаничка на НБУ и беше най-естествено да подкрепим специалности, без които никой университет не може да мине. С две думи, надяваме се да помагаме на институцията, но най-вече на желаещите да изучават тези хуманитар-ни специалности. Стипендиите се присъждат след събеседване с кандидатите. В крайна сметка остават най-мотивираните. Амбицията ни е да даваме всяка година 10 стипендии на новоприети студенти. Сти-пендията покрива 100% от четиригодишното обуче-ние на всеки, преминал успешно през събеседване с нас. През 2013 година дадохме 10 стипендии, като в този випуск към момента има 7 стипендианти. През втората година, след събеседване, бяха одобрени само 7 кандидати и три стипендии останаха неусвоени. Ис-кам да подчертая, че да си стипендиант на Фондация-та е и отговорност. За продължаване на стипендията студентите трябва да имат постоянен отличен успех 5.50, т.е. тези хора трябва да полагат повече усилия от своите колеги, за да поддържат нивото, което ние же-лаем. Освен това мотото на Фондацията е „Свободата да следваш мечтите си” и при присъждане на стипен-дията имаме предвид и доколко всеки от кандидатите успява да ни убеди, че има реална представа за свобо-дата си като средство да следва и реализира мечтите си. Като пример ще дам Габриела Терзиева (Изкуство-знание), тя е от първия випуск наши стипендианти, но, имаше ясна представа какво иска и последва меч-тата си, като след първата си година в НБУ кандидат-ства и беше приета в престижния Courtauld Institute of Art в Лондон. Тук ще използвам възможността да кажа, че за нас стипендиантите са част от семейството на Фондацията. Ние се интересуваме от тях, искаме да знаем за техните успехи, проблеми и съмнения, свър-зани с учебния процес в НБУ. Доколкото можем им

помагаме да направят правилния избор, но в крайна сметка решенията си остават техни.

Каква е представата Ви за добър преподавател?Може би този, който успее да те вдъхнови. Мен ме

вдъхнови доц. д-р Ружа Маринска и ето че с нея про-дължаваме да работим по различни проекти, за които скоро ще разберете. Тя е човек, който няма да спести критиките си и винаги ще даде конструктивно мне-ние по въпроса, стига някой да й го поиска. Днешните студенти могат само да съжаляват, че тя вече не е пре-подавател.

Каква е представата Ви за добър студент?Добрият студент е мислещият, питащият, любо-

питният, търсещият, дейният. С две думи свободният от предразсъдъци, който изисква от преподавателя, но и приема критика. Защото никой не се е родил на-учен, а колкото повече учиш, разбираш, че нищо не знаеш. Когато бях студент, ми правеше впечатление, че колеги се засягаха, ако някой преподавател ги кри-тикува. Мен градивната критика ме амбицира, кара ме да видя другата позиция. Мисля, че човек трябва да превъзмогне егото си и да не слуша единствено собствения си глас. Критиката, когато е направена от правилния човек, е ценен коректив и може само да бъде от полза. В крайна сметка преподавателите са тук, за да предадат своите знания, професионален и житейски опит. Студенти, моля ви, използвайте най-пълноценно преподавателите си, които ви вдъхновя-ват.

Със своите книги популяризирате българските ху-дожници и българското изкуство. Успявате ли? Кое е най-хубавото в българското изобразително изкуство – с какво сме различни?

Дали успявам? Надявам се. Във всеки случай пра-вя това, което смятам, че има нужда да се прави. Оп-итвам се да разказвам за българските художници, за техните истории. Опитвам се да ги показвам не само като художници, но и като личности, в наш и евро-пейски контекст. Това считам за важно. Вижте, ние дори нямаме нормално функционираща национална галерия. Как да знаят по-младите хора за еволюци-ята и постиженията на българското изкуство у нас преди 100 и повече години, а да не говорим да правят асоциации, да търсят връзките и отношенията с ев-ропейските художествени центрове? Това е интерес-ното за мен. Добре е да откриваме допирните точки, приликите, влиянията и да посочваме призмата, през която европейските художествени тенденции и дви-жения са били осмислени от нашите художници то-гава. Сигурна съм, че подобен поглед, който не аз съм измислила, а само споделям, като се опитвам да рабо-тя в тази посока, ще допринесе повече за разбирането на българското изкуство у нас. Само трябва да му се даде шанс да излезе от тъмните фондохранилища на българските галерии. Непознаването на историята на българския художник от втората половина на XIX в. и първите десетилетия на ХХ в. води до това, че не-

34

нужно се опитваме да се показваме различни, да ори-гиналничим и маниерничим, каквато е ситуацията в момента със съвременното ни изкуство.

Участвате в една напълно нова инициатива, в която НБУ и НДК са партньори, в организирането на „Салон на галериите“. Разкажете ни повече за това?

НБУ чрез наскоро създадения Център „Българо-европейски културни диалози”, чийто директор имам удоволствието да съм, е партньор на НДК по органи-зирането и честването на 80-годишнината на големия български художник Георги Божилов-Слона (1935-2001). Поканата към мен дойде от новото ръководство на НДК и съвместно с техния екип подготвяме пред-ставянето на изложбата Георги Божилов-Слона: Ре-троспективно. Амбицията е да покажем за първи път в ретроспективна линия творчеството на художника. Подобен опит не е правен, така че сме събрали едни от интересните произведения на художника. Участват и много творби от частни колекции, които публиката ще види за първи път. При експонирането на излож-бата и грижата за нея в периода от 22 април до 12 май сме включили два екипа от студенти-доброволци от програма Изкуствознание и артмениджмънт. Така ко-легите ще се запознаят с работата зад кулисите и при подготовката на една изложба.

През февруари се проведе първата сбирка на Дис-кусионен клуб по приложна икономика – който има за

цел да постави като приоритет връзката на образо-ванието с бизнеса. Как мислите, че изкуството може да бъде в контакт с бизнеса и случва ли се това в Бъл-гария? Какво мислите за меценатството?

Организирането на Дискусионен клуб по прилож-на икономика в НБУ е по идея на Фондация „Кон-такти без ограничения”. Дискусиите са насочени към студентите и младите хора, които утре ще трябва да живеят и управляват държавата. Чрез тези дискусии и интересните гости, които ще каним, се опитваме да допълним академичното образование. Искаме да да-дем възможност на студентите за пряк контакт с гос-тите, така че да чуят различни мнения и послания на хора с доказан опит в областта на приложната ико-номика, да зададат въпроси, които ги вълнуват, или просто да разговарят неформално с тях. Надяваме се студентите в НБУ да разбират, че това е уникална възможност, от която трябва да се възползват макси-мално.

Изкуството може да бъде и е в контакт с бизнеса. Има инициативи в тази посока и у нас. Доколко обаче те целесъобразно поощряват или подкрепят българ-ското изкуство и художниците, е спорно. Но, разбира се, е добре, че има такива инициативи изобщо. Бих добавила, че държавата трябва адекватно да помисли как да стимулира меценатството. Давайки повече об-лекчения на бизнеса в тази посока, той ще финансира и повече култура. Ако бизнесът убедено финансира стойностни събития, които имат и изпълняват нацио-

Мюмюн Хасан, проект за скулптура, пясъчник върху стъклена конструкция

35

Александър Тасев, Танц

Александра Коцева, Прозрачност

Стефан Велев, Поглед

нални приоритети, той ще печели престиж и за себе си. У нас обаче се търси бързата популярност. Бизне-сът не е склонен да подкрепя големи проекти, чиято подготовка трае с години, а резултатът се показва в публичното пространство в рамките на няколко ме-сеца. В развитите в това отношение държави бизнесът има съзнанието и разбирането, че от спонсорирането на култура печели цялата общност. У нас мисля, че няма подобни стратези, които мислят мащабно.

Ще влезе ли Вашият изследователски център Бъл-гаро-европейски културни диалози в диалог с Дискуси-онния клуб по приложна икономика?

Центърът Българо-европейски културни диалози (БЕКД) е изследователски център в рамките на НБУ. Най-общо казано ще се опитваме да разкриваме и по-пуляризираме качествата на българското изкуство и култура от средата на XIX век до днес у нас и в чуж-бина чрез творчески и изследователски проекти. Ние сме отворени за диалогичност на всякакво ниво, сти-га да има съответния интерес. Тук ще добавя, че ще представим официално дейността на БЕКД през май. Една картина-дарение, която успяхме да върнем през януари в България, в момента се реставрира и ще ста-не част от колекцията Българско изкуство на НБУ. Ще кажа само, че произведението е от голям български художник и е без аналог в неговото творчество.

В БЕКД и в Дискусионния клуб по приложна ико-номика приоритетно се набляга на отворения модел, на диалогичността. На първата среща на Клуба бяха представени два проекта на студента по архитекту-ра Мюмюн Хасан. Бих искала да видя поне единия от неговите проекти реализиран, така поне ми е обе-щал. На втората среща ще бъдат показани работите на студентите Александър Тасев, Александра Коцева и Стефан Велев от магистърската програма „Стъкло”, с ръководител Константин Вълчев. Бизнесът и изку-ството са поставени във взаимодействие, стига да на-мерят общ език за конструктивен диалог.

Какво е за Вас UniArt – галерията на НБУ?Галерията на университета се утвърди като люби-

мо място за срещи на деца, студенти и преподаватели. Много се радвам, защото това място е живо и явно изпълнява своите функции и начертани приоритети.

Ако трябва да изразите НБУ с картина, худож-ник или събитие от българското изкуство – какво ще бъде то?

Не мисля, че каквото и да предложа в тази връзка, ще бъде точно. НБУ се развива динамично и картина-та отстрани е все по-модерна и обещаваща. Но уни-верситетът не е само външна опаковка. Той е обита-ван от хора. Те създават неговия вътрешен и външен свят. Какво показват едните и какво виждат другите, зависи от човека. Сложно, като всяко картинно прос-транство.

Интервюто взе Веселина Василева

36

ISSN 1311-8439

Редакционен екип: Веселина Василева, Морис Фадел, Лъчезар Рачев, Христо Чукурлиев

Изпращайте своите предложения и материали на e-mail dnevnik@nbu.bg w

ww.

nbu.

bg

Бау! (против)Котенца, кученца, патенца, пиленца… Вероятно повечето от вас се умиляват, като ги видят, било на живо, било във фейсбук страниците си… Да предупредя, аз не съм като вас! Та дочакахме котешка къщурка в двора на НБУ!Какво ви става, бе, хора?!Това да не ви е двора у дома… Че му и направили врата, моля ви се, като котешки силует… Да се разплачеш! Че има кой да се грижи за тях е видно… Надпреварват се всички да си ги чуват! Всеки с подобаващо развити майчински инстинкти се е втурнал да носи храна…Мислете здравословно! Горките котета, ще умрат от преяждане… От залъка на собствените си домашни любимци откъсвате, че да не би НБУ да изгуби и този си отличителен белег. Да имахме поне дисциплина като ветеринарната медицина… Поне щяха да влязат в употреба – да се упражняват върху тях прохождащите специалисти… С тези грижи, нали се сещате какво се очаква в скоро време – очаква се развитието на цял жилищен комплекс от подобни постройки.Какъв ще бъде резултатът ли?!Това поколение ще се множи и ще оглася по пролетно (и не само) време с похотливите си възгласи околността. Ще сбира на воля и за радост на скучаещите своите събратя от цялата околност… Да не кажете, че като стане зелена тревата, не можело да си посядате на раздумка с колегите… Без гадост, няма радост – тъй знам аз! Сърдете се на колегите със златни сърца!

Мяу! (за)Животните в живота ни…Знаем какво отнемат, но знаем и какво дават. Като дете са те приучвали на отговорност и дисциплина, – оформяли са характера и дори ценностите ти занапред. Загърбваме егоизма си пред една влажна муцунка или едно близване по носа… Те са първите, които са ни учили на безкористност и преданост. Да не споменаваме колко нови приятелства и чудесни спомени им дължим. Който не го е изпитвал, само той не знае… И не се мъчете да го обяснявате на скептиците – няма да ви разберат. И в годините след детството те ни дават голяма част от усещането за дом… Тогава защо и ние да не направим дом за тях. Сигурно затова се появи тази очарователна къщурка за котета в двора на НБУ.И кой да знае?! Очевидно е имало нужда от такова малко местенце, което да отключи неподозирани от нас емоции в колегите и приятелите ни в университета… Намръщеният преподавател, който старателно отбягваме, носи в чантата си храна за тези нови членове на академичното ни семейство. Колегите идват преди началото на работния ден, за да оставят вода и котешки глезотии пред авангардния вход на новото съоръжение! Колко малко знаем един за друг, нали?!Научно доказано е, че грижата и общуването с домашните ни любимци гони депресията, намалява кръвното налягане и ни помага да преодоляваме болки от всякакъв характер. Така че май си имаме втори медицински център – този път на открито. Посетете го, отдайте малко нежност и вземете топлина и добро настроение!

Симеон Тачев,Директор на Център за качество и оценяване