2-8.10.2019 Год. 28

Брой 311,50 лв.

9 771310 956004

31ISSN 1310-9561

Емоционален, човечен, сърдечен, морален… и очевидно всички имаме по един разказ как сме били изпитани. Моето възприятие на Никола Георгиев е доста далече от тези топли усилия да го направим един от нас. Нарочно или по загадъчни вътрешни причини, той налагаше в общуването ефекта на отстранението: паузи, синкопи, недовършени, спънати изречения, непредвидими обрати, неразгадаема обиколност и – на прага на чуваемото – хехехе, по-скоро като към себе си. Номерата на зен-майстор, който се стреми да те накара да си блъскаш главата по-скоро над премълчаното, отколкото над казаното? Студ – както би казал Серенус Цайтблом, - онова изстудяване на емоцията, което интелектуалният труд, страстта към мислене, предполага? Спомням си – и аз, разбира се, имам своя наръч от анекдоти – как Никола Георгиев театрално произнася от катедрата, разперил ръце и с пауза между всяко име – Ернст.. Теодор… Амадеус… Хофман! Сякаш той беше всичките тези лица – Хофман, Моцарт, всяко и което и да е от множеството звездни безсмъртни. Струва ми се, че с всички средства Никола Георгиев се опитваше да удължи тези нашенски котловинни дистанции, толкова скъсени, че не оставят онова пространство, от което мисълта има нужда, за да се разгърне, а писмеността – за да оправдае наличието си. Никола Георгиев не трябва да бъде помнен. Той трябва да се чете. Да се чете в оня роден хоризонт, който той правеше с мисълта си световен, и в оня световен разговор, където бяха истинските му събеседници. Това е задача за повече от една жалейка. Да п(р)очетем Никола Георгиев.

МИГЛЕНА НИКОЛЧИНА

П(р)очит към Никола Георгиев

Джорджо Вазари, Шестима тоскански поети, 1544 г.

Латиноезичният ренесанс

Данте Алигиери

Франческо Петрарка

Микеле Маруло Тарханиота

2Литературен вестник 2-8.10.2019

100 годишнината от рождението на поета Александър Вутимски е темата на новия 07 брой (септември) на сп. „Култура“. Какво е мястото на Вутимски в „поколението на 40-те“? Как той е бил четен през 60-те или 90-те и как го четем днес? И ще дойде ли ден, когато в Докторската градина в София, където той е бил за кратко пазач, ще бъде издигнат паметник на поета? В криза или в упадък сме? – пита в една своя лекция френският философ Жан-Люк Марион, която също можете да прочетете в броя. Британският историк Нийл Фъргюсън размишлява над провала на университетите, а немско-американският социолог Зигфрид Кракауер анализира „моментната фотография“ през текстове на Пруст и идеята за „фотографския подход“. В броя ще откриете и интервюта с руските писатели Мария Степанова и Дмитрий Глуховски, със словенския театрален режисьор Йерней Лоренци и с френския театровед Патрис Павис. Красимир Илиев изследва началото на Райко Алексиев и неговите първи стъпки в карикатурата, а Владия Михайлова се спира на един проект на Даниела Костова, посветен на сграда на арх. Стефка Георгиева в центъра на Виена. В броя можете да прочетете и интервю с режисьора Асен Владимиров, посветено на новия му филм „Новини от фронта“, анализ на Светлана Димитрова за новия музикален сезон в София, както и статия за архива на големия фотограф Тодор Славчев. Разказът в броя – „Малките камъчета“ – е на Петър Крумов.

н o в о Н О В О К О Н Ф Е Р Е Н Ц И Я

ХРИСТИЯНСТВО И КУЛТУРА, БР. 143СЪДЪРЖАНИЕ

ХРИСТИЯНСТВО И ЛИТЕРАТУРА Оноре дьо Балзак. Иисус Христос във Фландрия

РАЗГОВОРБогословското образование: от младостта към мъдросттаС доц. Ивайло Найденов разговаря Димитър Спасов

ХРИСТИЯНСТВО И ЕТИКА Конгрегация за католическото образование. „Мъж и жена ги сътвори“. По пътя към диалога по въпроса за теорията за джендъра в

образованието

ХРИСТИЯНСТВО И ИЗКУСТВО Цветанка Еленкова. Христос – светлината на света Ивайло Борисов. „Човекът богатство” – 130 години от рождението на музикоучителя и композитор Петър Динев

ХОРИЗОНТИУбедена християнка начело на Европейската комисия Джери Нюкомб. Бъз Олдрин и срещата му с Бог на ЛунатаКрис Куунс. Демократите не трябва да мълчат за своята вяра

СЪВРЕМЕННО БОГОСЛОВИЕ прот. Николай Афанасиев. Християнството и социалният въпросХрисостомос Стамулис. Любовта като рана. Общуването на телата и любовното естество на живота

ХРИСТИЯНСТВО И ФИЛОСОФИЯ Хенинг Клинген. Юрген Хабермас – побелял, но не смирен

СВИДЕТЕЛИ НА ВЯРАТАотец Йън Матю. Бог докосва и променя. Едно духовно пътуване със св. Йоан Кръстни

ХРИСТИЯНСКА АРХИТЕКТУРА Елена Малджиева. Съвременна архитектура на католическия храм

Н А Б А Л К О Н А

Уважаеми колеги,

Институтът за литература при БАН и Факултетът по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“ имат удоволствието да ви поканят на националната научна конференция

Интерпретации и контекстуализации в българската литературна критикапо проект „Дигитална библиотека „Българска литературна критика“, финансиран от ФНИ, № КП-06-0ПР 05/11 от 17.12.2018

Форумът ще се проведе на 17 и 18 октомври в София, Американски център на Столична библиотека, и се посвещава на 140-годишнината от рождението на Александър Балабанов, 140-годишнината от рождението на Симеон Радев, 90-годишнината от рождението на Тончо Жечев, 90-годишнината от рождението на Минко Николов, 75-годишнината от смъртта на Петко Росен.

В програмата ще бъде включен и модул върху оперативната критика под наслов „Перипетиите на оперативната критика – преди и сега. В памет на Тодор Абазов“.

От 5 до 20 октомври София ще празнува по-добрата литература и нейните най-смели и печеливши превъплъщения на големия екран. Вече всички билети са в продажба! На уебстраницата на фестивала www.cinelibri.com можете да проследите пълната програма по дни и кинозали – очакват ви 15 дни с 55 филма, 15 гости, 23 специални събития и галавечери, 3 театрални представления, 2 големи церемонии в зала 1 на НДК! Ярко завръщане в селенията на голямото кино правят режисьорите Роман Полански („Офицер и шпионин”), Беноа Жако („Казанова, последна любов”) и Павел Лунгин („Исав”). Ще се насладим на екранизации по текстове на Роберт Музил, Станислав Лем, Робърт Харис, Харуки Мураками, Давид Фоенкинос, Ясмина Кадра и много други. Герои в част от филмите са величави фигури от различни епохи и области на изкуството: Вирджиния Улф, Леонардо да Винчи, Никос Казандзакис, Уилям Шекспир, Едмон Ростан, Мишел Уелбек, Карл Лагерфелд, Стиг Ларшон, Дж. Р. Р. Толкин, Пиер Луис... Някои от филмите ще бъдат излъчени в България веднага след като бяха отличени в Кан, Венеция, Торонто и на други престижни световни кинофоруми! Почитателите на Жулиет Бинош, Кейт Бланшет, Никол Кидман, Харви Кайтел, Бен Кингсли, Тим Рот и Клайв Оуен могат да бъдат спокойни. Тази есен CineLibri прави дълбок реверанс към режисьора

визионер Стенли Кубрик и музикалната легенда Дейвид Боуи и отбелязва 250 години, откакто Александър фон Хумболт измери света.

Гвоздеят в конкурсната програма е копродукцията на Италия, Белгия и Франция „5 е съвършеното число”. Естетски, ироничен и изключително забавен криминален трилър, адаптация по култовия комикс на Игор Тувери, който събира на екран две от най-ярките звезди на съвременното италианско кино – Тони Сервило и Валерия Голино. С трепет се очаква и екранизацията по романа на Роберт Зееталер „Продавачът на вестници и цигари”, която също ще се състезава за награда „Синелибри”. Това е нежна сърцераздирателна история за един млад мъж и неговото приятелство със Зигмунд Фройд по време на нацистката окупация на Виена. В образа на Фройд се превъплъщава Бруно Ганц – това е една от последните му титанични роли.Единственото българско заглавие в конкурсната програма е „Снимка с Юки” на режисьора Лъчезар Аврамов. По думите на критиката този филм, създаден по мотиви от разказ в сборника „На изток от запада” от Мирослав Пенков, е стилна космополитна драма за непрекъснатото бягство на модерния човек от отговорностите и въпросите за смисъла. Премиерата на филма в рамките на CineLibri ще се състои на 8 октомври от 20:30 ч. в кино „Одеон” в присъствието на екипа!Извън конкурса програмата е организирана в няколко модула: На живо от Космоса, Галавечери на културите, Звездна селекция, Документални филми, Театър по книга, Късометражно кино. Включени са и три от най-сполучливите български адаптации по литературни произведения от последните години.„Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, аз съм свободен.” Това е

Никос Казандзакис! Зрителите ще го разпознаят в едноименния филм на режисьора Янис Смарагдис, създаден по мотиви от автобиографичния роман „Рапорт пред Ел Греко”. В знак на уважение към вярната публика на фестивала, която обхваща зрители от няколко поколения, ще бъдат показани внушителни продукции като „Всичко е истина” на Кенет Брана, който ни връща към последните дни на великия драматург и поет Уилям Шекспир. В модула На живо от Космоса е включен и филм, който вади от анонимност „бащата” на Сирано дьо Бержерак – Едмон Ростан. Премиерата на тази героична комедия, създадена през 1897 г., постига истински триумф във Франция и е последвана от 1000 представления.„Истинската история на бандата на Кели” е част от звездната селекция тази година и пристига у нас директно от фестивала в Торонто! Филмът по романа на двукратния носител на „Букър” Питър Кери е класическа приказка за бунтовник с кауза - един истински, но и малко недодялан Робин Худ, претворена на екран от Шон Грант, при това с умопомрачителен кастинг в лицето на Ръсел Кроу, Никълъс Холт, Джордж Маккей, Чарли Хънъм. Друг акцент в този модул е „Песента на имената” – хипнотична история за приятелството, вярата, предателството и изкуплението, подписана от режисьора на „Червената цигулка” Франсоа Жирар и сценариста на „Вечният градинар” Джефри Кейн. Част от звездната филмова селекция е и новият филм на Ричард Линклейтър „Къде си, Бернадет?” с безупречната Кейт Бланшет. Микс от трагикомедия и мистерия, този сюжет ще прикове

вниманието ви до самия финал, който е абсолютно непредвидим. Бланшет влиза в образа на асоциалната Бернадет Фокс, иначе талантлива архитектка, страдаща от агорафобия. Историята следва неочаквани обрати, а Бланшет прави поредната си забележителна роля.Документалните филми, включени в програмата на фестивала, са изключително силни и заслужават внимание заради острата си социална проблематика. Става дума преди всичко за филма „Мъжът, който си играеше с огъня”, посветен на непримиримия разследващ журналист и писател Стиг Ларшон, автор на култовата трилогия „Милениум”. Зрителите не бива да пропускат и разтърсващия филм „Чернобилска молитва” по книгата на Светлана Алексиевич, носителка на Нобелова награда за литература през 2015 г.Билетите за всички прожекции и съпътстващи срещи са вече в продажба в съответните киносалони и арт пространства! Можете да закупите билети и онлайн на официалната страница на фестивала: www.cinelibri.com.CineLibri 2019 се провежда с подкрепата на Столична програма „Култура”, Национален фонд „Култура”, Национален филмов център, фонд „Култура” на Община Варна, Община Бургас, Община Габрово; с изключителното партньорство на Vivacom и със съдействието на УниКредит Булбанк. Фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г. Всички партньори и съмишленици са обявени на официалната страница www.cinelibri.com

Бляскави кинопремиери в програмата на CineLibri 2019

Литературен вестник 2-8.10.2019 3

Г Л А С О В Е Н А Ф Р А Н К О Ф О Н И Я Т А

ПОЛИТИК ЕНТЕРНАСИОНАЛ: Не е ли франкофонията историята на вашето собствено семейство от руски белогвардейци и грузинци, емигрирали през 1917 г. в Париж, където сте дошла на бял свят и вие?

ЕЛЕН КАРЕР Д’АНКОС: Това е историята на моето семейство, но и на цяла Източна Европа, говореща по това време на френски – владетели, дипломати, интелектуалци, цялата онази образована общност, която не е мислела с понятия като „франкофония“, а е изпитвала удивление пред качествата на френския език. Ние говорим френски от зората на времената. Баба ми по бащина линия превеждаше Жорж Санд на руски. Тя се интересуваше не толкова от авторката на „Малката Фадет“, колкото от авангардния писател, въплъщаващ идеите на своята епоха и по-специално мястото на жените в обществото. Баба ми не защитаваше никакви съсловни права, а смяташе за основополагащо от интелектуална гледна точка руснаците да имат достъп до този вид литература. Паралелно, дори бих казала огледално с това, Проспер Мериме учеше руски, за да превежда Гогол, Пушкин и Тургенев на френски. И тъй като този стремеж към кръстосващи се преводи служеше като брод между цивилизациите, щом се почувства застрашено от революцията, моето семейство съвсем естествено се приюти в Париж.

ПОЛИТИК ЕНТЕРНАСИОНАЛ: Кой е вашият първи език?

ЕЛЕН КАРЕР Д’АНКОС: Руският, тъй като родителите ми бяха осиромашали емигранти, това е най-подходящата дума! Тъй като нямаха средствата да ми осигурят френска гувернантка, те се бяха обзаложили, че френският ще дойде от само себе си благодарение на средата. И тъй прекарах първите си години само на руски между семейното огнище и един детски приют в Медон, който държеше някакъв поп, с когото се бяха сближили. А след това, когато бях на четири и половина, ме изпратиха за три месеца в Бретан при едни семейни приятели, които не знаеха нито дума руски – там ми показваха картинки и ми сочеха предметите с пръст. Истинско гмуркане в дълбокото! И тъй, без капчица комплекси, се върнах в Париж научила френски, дори можех да чета и да рецитирам басни от Лафонтен. По-късно всеки четвъртък се занимавах с текстове на кирилица в църковното училище. Резултатът е, че сънувам и на френски, и на руски, в ежедневието си живея с двата езика и преминавам от единия в другия, без това да ме обърква и без затруднения с правописа. И тъй като родителите ми говореха помежду си на английски, за да не ги разбираме – класика в жанра – с течение на времето ние с брат ми тихомълком хванахме всичко, което пътем успяхме. Още от детството си усещах, че езиковият феномен е многостранен и най-вече, че не бива да ги смесваме помежду им.

ПОЛИТИК ЕНТЕРНАСИОНАЛ: Като дъщеря на емигранти от несъществуваща вече империя, вие бяхте без националност, така ли?

ЕЛЕН КАРЕР Д’АНКОС: Да. И именно тук френският беше особено важен за мен. При падането на руския царизъм, в периода на свобода на родната му земя между 1918 и 1921 г. баща ми бил грузинец, а след това се оказал без националност. Родена в Италия от руски и немски родители, майка ми била италианка до мига на един красив порив на романтизъм, в който се отказала от националността си, за да бъде безотечественица като мъжа, за когото щяла да се омъжи. Безумен и пленителен жест. Размишлявайки над собственото си изгнание, родителите ми осъзнали, че изборът на националност трябва да бъде задълбочен акт на собствен свободен избор, когато човек осъзнае шанса да бъде приет в дадена страна. Възпитаха това схващане и у мен. И в деня, след като навърших 21, се явих пред мировия съдия преизпълнена

именно с възторга, че ще упражня този свой избор като стана французойка. Беше понеделник. Рожденият ми ден се беше паднал в неделя. По-скоро от това нямаше накъде. Беше важен момент, тъй като навършвах пълнолетие. Но какво беше моето изумление, когато той ми подаде един документ: „Тъй като досега не сте се явили пред мен да заявите, че отказвате френско гражданство, ето го тук. Готово“... А аз мечтаех да му изпея „Марсилезата” и да му изрецитирам Конституцията! Когато Жак Ширак ме помоли да участвам в комисията по реформата на правилата за придобиване на гражданство, му разказах тази сценка и наблегнах върху необходимостта от свободен избор. Националността не се решава по непредпазливост, нито се придобива като даденост. Както и езика, който структурира мисълта и носи култура. В рамките на световната франкофония, която ни занимава в момента, основната цел на Академията е строгата защита на езика урби ет орби.

ПОЛИТИК ЕНТЕРНАСИОНАЛ: Какво място заема вашата институция в лоното на този траснационален свят?

ЕЛЕН КАРЕР Д’АНКОС: Давайки си сметка, че светът се променя и отваря, в последните петнайсетина години Академията се постара да се превъре в отражение на този процес. Преди време тя включи в своите редици нефранцузи като Джулиън Грийн, но той беше американец, роден в Париж. Или Маргьорит Юрсенар, белгийка и французойка, която обаче Жан д’Ормесон беше поканил в качеството й на жена. Анри Троая, чиито родители са руснаци, говореше единствено на френски. Йожен Йонеско, който е роден в Румъния, пристига в Париж на четиригодишна възраст и е отгледан от семейството на майка си, французойката. Но вижте как нещата са се разширили сега: днес в редиците ни има един китаец – Франсоа Ченг, един жител на Квебек от хаитянски произход – Дани Лафериер, един ливанец – Амин Маалуф, един руснак – Андрей Макин и един британец – Майкъл Едуардс. Беше направена и една решителна крачка, от която съм щастлива, с разрешението, което получихме да впишем в нашия правилник, че не е необходимо писател, пишещ на френски, да бъде непременно фарцузин, за да бъде част от Безсмъртните. С това си отваряне днес Академията е отражение на франкофонията и по-точно на литературата, писана на френски език.

ПОЛИТИК ЕНТЕРНАСИОНАЛ: Защо ограничавате по този начин понятието „франкофония”?

ЕЛЕН КАРЕР Д’АНКОС: Амин Маалуф, Дани Лафериер или Франсоа Ченг няма да ви кажат спонтанно: аз съм „писател франкофон“, а по-скоро: аз съм писател „пишещ на френски“, защото онова, най-важното, е тяхното приобщаване към езика. „Това е нашият свят“, биха казали те, докато понятието за франкофонията, което води началото си от XIX в., прекосява историята на колониализма и добива нов устрем след освободителните движения, притежава един почти административен характер. Вероятно по този повод бихме могли да

поразсъждаваме... Морис Дрюон беше възприел израза „поделеният френски“ – както побратимите поделят хляба си, – но тази мисъл би могла да изглежда и малко тесногръда, тъй като няма как да нарежем общото на отделни късове. Такъв е случаят с френския, който ние изживяваме в симбиоза. Тъй като задачата на Академията е да поддържа връзките с всичко, което

ни сближава, през март президентът на Републиката представи пред нашето събрание своята концепция за франкофонията. Това категорично трябваше да бъда сторено под Купола и никъде другаде.

ПОЛИТИК ЕНТЕРНАСИОНАЛ: Какви са вашите конкретни действия?

ЕЛЕН КАРЕР Д’АНКОС: След четиривековна история, с франкофонията Академията преоткрива първичното си основание за съществуване. Основана през 1635 г. от Ришельо, тя е имала за призвание да обедини нацията. Френският бил езикът на краля, на неговата администрация и на двора, докато простолюдието се изразявало на най-различни местни говори. С превръщането на френския в норма, с неговото усъвършенстване, бих казала с неговото осиновяване, Академията е допринесла за основаването на нашата нация. И ето ни днес пред предизвикателството на разединението на езика. В наши дни сме стигнали дотам всяка социална, географска, професионална или идеологическа група да смята, че трябва да има „своя“ версия на френския език. И че по някакъв начин има „право“, което води до изкривявания, коренящи се в невежество, подплатено с пълно пренебрежение към Историята. Отхвърляйки предзададената неравностойност в правилото за преобладаващия мъжки род, някои движения изискват от Френската академия да реформира съгласуването на прилагателните в полза на правилото за използване на сближение в съгласуването по род. Академията не е надзирател в училищния смисъл на думата, а съдебен деловодител на езика, който проверява уместността и основателността на неговата употреба. В продажба има цял наръч речници, които отбелязват всичко, без дискриминация да подбират – така например изхвърлят поради съображения за обема хартия неологизмите и други езикови превратности, щом те изчезнат от употреба. С грижата да отрази точно и мотивирано езика, речникът, публикуван от Академията, не е търговски продукт. Той няма да съхрани последното излязло на мода понятие, преди да бъде прилежно проверено дали то отговаря на истинската употреба. И обратното, той ще запази някои думи, които са излезли от употреба, но продължават да се срещат в текстовете.

ПОЛИТИК ЕНТЕРНАСИОНАЛ: Всъщност Академията се опитва да прекрати определен брой езикови изкривявания...

ЕЛЕН КАРЕР Д’АНКОС: Да. Така наре-ченото „включващо” писане1 с неговата неразбория и възпрепятстване на удоб-ното четене е болезнен пример за това. Настояването за феминизация е факт, спрямо който трябва да запазим трезв поглед. Трябва да проучим дали употреба-та действително се е променила, което изисква сериозно изследване, провеждано в момента. Това е дългосрочна задача. На

1 Понятие, възприето от определено движение във Франция и обозначаващо съвкупността от синтактични и графични мерки, осигуряващи равенство в представянето на мъже и жени, с особен акцент върху езика. – Бел. пр.

сайта на Академията е качен проект под наименованието „Да казваме, да не казва-ме”, което е един модерен начин на общу-ване с обществото с цел разясняване на езиковата употреба и който има такъв чудовищен успех, че беше преведен на ки-тайски. В момент, когато всички се инте-ресуват от франкофонията, ние трябва да дадем гаранция за доброто състояние на езика. Квебек например ще бъде по-голям феминизатор. Там няма да можем да се правим на полицаи, но не поддържаме ли във Франция един съвършен еталон на френ-ския език, ще се получи нарояване и няма да остане нищо, което да попречи на хората да смятат, че са позволени всевъзможни начини на говорене. В това число и както чух да говорят артисти, специализирали се в екзотичните спектакли, креолизацията на езика. Френският не следва нито да се креолизира, нито да се нагажда според при-щевките на всеки и на всички. Човек няма как да си присвои общото, за да го превърне в своя собственост, най-често обеднена и изопачена. Това разбиране за правото на отделен език – на предградията, на бизнеса, на жените и на малцинствата, „включва-щото писане” и пр. – е особено зловредно. Днес френският език е изправен пред опас-ността от разцепление. Онова, което го застрашава, са всички видове индивидуали-зъм, докато именно той е нещото, което ни обединява. Никога досега Академията не е била толкова в сърцето на франкофон-ския проект. Да създадем единство е наша-та основополагаща задача, за да не се пре-върне франкофонията в амалгама от вече изгубили смисъла си френски езици. Защо-то тогава няма да ни остане нищо общо. Именно около френския език се осъщест-вява не поделянето, а общото житие, пър-вичната същност на франкофонията.

ПОЛИТИК ЕНТЕРНАСИОНАЛ: Ще отидете ли в Ереван?

ЕЛЕН КАРЕР Д’АНКОС: Ще отида, още повече че президентът Макрон представи своя проект пред Академията. На няколко пъти съм придружавала Жак Ширак и Никола Саркози на тези срещи на върха и там винаги съм се чувствала на място, защото връзката между Академията и франкофонския свят е дълбока. По този повод помня, когато почина Леополд Седар Сенгор, президентът Жак Ширак и премиерът Лионел Жоспен не успяха да идат в Сенегал. Отидох аз в качеството си на Постоянен секретар, за да присъствам в африканския пек на церемониите в костюм на академик. Вероятно беше жалко, че не присъстваха представители на изпълнителната власт, но африканските президенти, които ме заобикаляха, не скриха, че са очаровани. Единствено необходимо беше да присъства Академията. Това бяхме ние. Френският език, който поетът Сенгор възпя по своя великолепен начин.

Преведе от френски:

ЗОРНИЦА КИТИНСКА

Преводът е направен по “Dossier spécial: La Francophonie dans tous ses Etats”, Revue Politique Internationale, numéro 16, automne 2018.

Рубриката се издава с подкрепата на Международната

организация на франкофонията.

Френската академия – страж на Храма пазителИнтервю с Елен Карер д’Анкос

Бляскави кинопремиери в програмата на CineLibri 2019

4Литературен вестник 2-8.10.2019

В И Т Р И Н А Н А Ф О К У С

През май 2019 г. се появи на български език текстът на Рамон Лул „Книга за Влюбения и Възлюбения”. Преводът от оригинала на каталански е дело на проф. Владимир Градев. Блестящо филологическо постижение, което съвсем не е първото за преводача, но в творческата му преводаческа биография е първи опит с този език като пренос и принос към изяществото на българското слово. Самият той споделя, че този текст го е интригувал през годините, но едва сега се хвърля в предизвикателството да накара думите на Рамон Лул да зазвучат по същия начин и на български. Опитът е повече от успешен. Целта е постигната и това може да (съ)преживее дори и най-предубеденият читател на поета мистик от епохата на ренесансовата каталанска литература.Този текст ни отвежда към вселената на мистичната поезия, чийто първоизточник трябва да търсим сред поетите на исляма, които са били доста близо географски до мястото, където е роден Рамон Лул през 1232 г. – Кралство Майорка. Мистицизмът на любовта е заимстван от суфизма, където търсенето на Бога е възхождането към възлюбения; копнежите на душата за единение са образно предадени в диалога на Влюбения, който се стреми към неговия Възлюбен. Този културен пренос не е изненадващ географски, защото именно мистицизмът на поетите от Далечния Изток е бил известен в Палма, където Рамон Лул е роден. Знае се, че е изучавал арабски и тези поети мистици със сигурност повлияват на мистика Рамон, който осъществява християнското търсене на единия Бог чрез преживяванията и томленията на влюбената душа. Лул е интригуваща фигура за мистичната философия и екстатичното възхождане към Абсолюта. В своето календарно произведение той ни представя пътя на търсещата душа към това, което обича и отъждествяването с Него. Става дума за единение с обекта на любовта, към когото търсещата душа се отправя, за да намери пълнота и единение. Тук можем да потърсим сходство с Майстер Екхарт, който, отдаден на подобни мистични търсения, стига до идеята, че човек е това, което обича. За Лул любовта е пътят за достигане до Бога, а именно за среща с Възлюбения. И точно тук се разгръщат всички томления, страдания, съмнения и трепети на търсещата-обичаща душа. Веднъж обикнала, тя стои вечно отправена, винаги в полет и недостиг, непрестанно търсеща и стигаща до въпроси за пътя към Възлюбения, същността и стойността му.

2 Пътищата, по които Влюбеният търси своя възлюбен, са дълги, опасни, осеяни с тревоги, въздишки, сълзи и озарени от любов.

Текстът на Лул е оформен като кратки морални фрагменти за всеки ден от годината, общо 366 афоризма, в които се разгръщат различни гледни точки, ситуации, въжделения и перспективи, чрез които Влюбеният може да опознае, да срещне, да запита своя Възлюбен за същността на тяхното общуване, извисено над свят и понятия, в което те могат да постигнат единение и цялост. Както Руми, който в една ода казва подобно на Лул какво е най-върховното постигане на влюбената душа:

Ето, за себе си аз съм незнаен,А в името Божие що да сторя?

***На място отвъд най-далечното място,сред шир неизвестна,извисил се над тяло и дух,аз живея в душата на моя Любим!1

Основният момент в това слово, разбира се, е Любовта. Тя съдържа всичко и е отговор на всичко. В нея търсещо и търсено се намират и примиряват, но едновременно с това тя е жажда и глад, недостиг и копнеж, трепет и болка, страдание и желание. Да се търси Абсолют в любовта е може би упование и стремеж на душата, която, осъзнавайки пределите и крайността на телесния свят, се отправя към нетленното и безкрайното, където иска да остане и заживее вечно. В много от фрагментите можем да разпознаем човешки копнеж.

10Възлюбеният каза на Влюбения:– Знаеш ли още що е любов?Влюбеният отвърна:– Ако не знаех що е любов, щях ли да знам що са болка,мъка и тъга? 8Възлюбеният попита Влюбения:– Спомняш ли си с едно нещо да съм те възнаградил, че желаеш да ме обичаш?Той отвърна:– Да, защото не правя разлика между мъките и насладите, с които ме даряваш.

Точно този „капан на желанието“, в който Азът се изгубва от опиянение и желание за другия, неспособен да излезе от „играта“ и да продължи сам е една от проекциите на participation mystique2, когато отъждествяването с идея, събитие или обект заличава границите на личността и тя се простира извън себе си в безкрайното търсене и постигане на това, към което се стреми. Трудно се запазва трезво съзнание за реалност в тази „игра“, винаги съпроводена с томление, страст и недостиг. Състоянието на Влюбения от книгата на мистика Лул е смесено с всичко това, но има един друг елемент – Възлюбеният е Бог. Този стремеж вече е преход към Абсолюта чрез безкрайната любов към Бога и единение с него. В душата на Влюбения въглените са изпепеляващи, но този мистичен опит го пренася към нетленното, към висшето състояние на душата, отворена към Бог, където тя намира себе си в любовта и всеки трепет преминава в балансирано съответствие: нетърпението се примирява, жаждата се утолява, страданието се превръща в радост и това дава едно ново начало на душата. Синхронично съществуване между Влюбения и Възлюбения. Въпросът намира своя отговор в откровението на Божията любов. Вратата вече е отворена

* „Отвори ми вратата си за Божията любов“ - цитат от популярна френска песен със заглавие Au clair de la lune (На лунна светлина). 1 Превод на Джелалуддийн Руми, цитиран по: Рейнълд Никълсън, Мистиците на исляма, София, 2011.2 Термин, въведен от френския антрополог Люсиен Леви-Брюл (1857-1939).

и душата преминава прага на своите съмнения, освобождава се от тях, защото е разпознала единствения възможен обект на истинска любов и пълнота.

294Мъките и мъченията, които понасяше Влюбеният, го промениха и направиха нетърпелив; и Възлюбеният го укори със своите почести и обещания и му каза, че малко познава любовта онзи, когото несретата или сполуката променят. Влюбеният се покая и със сълзи замоли Възлюбения да му върне любовта.

Фрагментите в книгата са често драматични и не говорят само за онази любов, която е радост. Идеята за нея не идва с лекотата на пролетни вълнения. Тя гори в душата на Влюбения и често пъти не го оставя спокоен. Може би подобни вълнения е изпитвал Рамон Лул, когато сърцето му е било пленено от красивата дама, която той дълго ухажвал. След първата им и единствена среща насаме той преживява мистичен опит, подобен на този, който е имал и Савел (преди да стане апостол Павел) по време на пътуването, отправил се да преследва християни. Поводът за „психическия срив“ при Рамон Лул е гледката на разядената от рак гърда, показана му щедро от красивата дама. След това идва преобръщането в душата. Сътресението, което е изпитал, съпроводено с видения, го отвежда към Бог. След този момент се отваря нов свят за душата на Лул – пътят към Всевишния, по който предпазливо пристъпващият е съпроводен с любов, страдания, съмнения, радости и неволи. Една нова истина се разкрива пред вътрешното зрение, „невидима за очите“, и пътят назад вече е невъзможен. Фрагментите в книгата могат да бъдат четиво за всеки ден от годината. Чувството, което носи всеки откъс, често е противоречиво и нееднозначно. Въведени сме във водовъртежа на обичащата душа, където идеята за посока е относителна. Можем да четем и препрочитаме книгата и всеки път усещането от диалога на Влюбения и Възлюбения да е ново и несравнимо. Често пъти фрагментите звучат като молитвени възлияния, защото са израз на състояния на духа.

296Възлюбеният повика Влюбения, който му отвърна с думите:– Какво ще благоволиш, Възлюбени, ти, който си зеница на зениците ми, мисъл на мислите ми, съвършенство на съвършенствата ми, любов на любовите ми и начало на началата ми.

„Книга за Влюбения и Възлюбения” остава един съзерцателен и умозрителен текст, който може да ни докосне със силна емоция и неочаквано откровение. Смелостта и несигурността да се пише за любовта и да се разкриват състоянията на душата е потапяне в света на християнското тайнство. Въображението също играе своята роля, защото то отваря вратите и изпълва с образи абстрактните думи, които се опитват да назоват неназовимото. Пред прага на любовта всъщност означава пред портите на божията любов, където започва индивидуалният, несравним, безкраен мистичен опит.

ВЕРОНИКА КЕЛБЕЧЕВА

Рамон Лул, „Книга за Влюбения и Възлюбения”, прев. Владимир Градев, изд. „Семантика“, 2019

Ouvre-moi ta porte, pour l’amour de Dieu*

Владимир Градев, „Прибли-жавания“, изд. „Фондация Communitas”, С., 2019, 25 лв.„Приближения“ е четвъртата книга с есета на културолога Владимир Градев.

Тук есетата са организирани около една ключова философска и богословска тема – мистиката. Авторът разглежда феномените на мистическия опит в западната култура, започвайки от Античността, минавайки през богатата и разнопосочна християнска мистическа традиция на Средновековието и достигайки до Новите времена. Разгледани са автори като Тереза Авилска, Жан-Жозеф Сюрен, Симон Вейл. Не са пропуснати и явления като арабския суфизъм и юдейската мистика. Вместо обикновено историческо изследване Градев представя проникновен анализ на това културно явление, трудно поддаващо се на осмисляне поради своята сингуларност и граничност. По ръба между човешкото и божественото, мистическият опит може да работи единствено като неспирно приближение.

Георги Герджиков, „Форми. Поглед върху съвременната философия през културните нагласи към историческото време“, УИ „Св. Климент Охридски“, С.,

2019, 16 лв.Книгата демонстрира как различните позиции в съвременната западна философия могат да бъдат подредени спрямо четири по-общи културни гледища към историческото време. Под съвременна философия Герджиков схваща периода от Ницше до второто десетилетие на XXI век, като разработва в онтологичен

и епистемологичен план понятието за плурализъм. Философско изследване, което има завиден исторически усет.

Мери Биърд, „SPQR. История на Древния Рим“, прев. от английски Мария Кондакова, изд. „Изток-Запад“, С., 2019, 496 с., мека корица

29.90 лв, твърда корица 34.90 лв.„Сенатът и Римският народ“ – това означава съкращението SPQR, с което английската специалистка по култура на Античността Мери Биърд озаглавява своя колосален труд за историята на Древния Рим. Книгата предлага компендиум на цялата известна ни история на Рим – от легендарните предания за основаването на града до славния императорски период след Новата ера. Написана достъпно и увлекателно и снабдена с голямо число черно-бели и цветни изображения, „История на Древния Рим“ ни позволява да надникнем в ежедневието на римските граждани от различните епохи, като успоредно с това разказва и големите събития от политическата, военната, икономическата, културната история на най-знаменития град от Древността.

Литературен вестник 2-8.10.2019 5

В И Т Р И Н АС Ъ В Р Е М Е Н Н О Е В Р О П Е Й С К О К И Н О

„Стената вече не съществува.” Той (Антъни, изигран от Том Бърк) размества една по една плюшените животинки от средата на леглото, разрушава тази инфантилизараща преграда, която дели приятелството от любовта. Тя (Джули, в ролята Хонър Суинтън Бърн) държи на своята невидима граница и на своите играчки, едновременно и на независимостта си като студентка по кинорежисура. В игривия спор за това кой колко място заема в леглото („това-си-е-моята-страна” и пр.) е ясно, че няма победител. Такава е интимността на „Сувенирът”, четвъртият филм на британската режисьорка Джоана Хог, без обяснение, отникъде и със здрава хватка.

Джули започва семестъра в академията с проект за документален филм, който

проследява живота на едно момче от провинциалната Северна Англия. Идеологическият потенциал на филма й поставя предизвикателство, тъй като Джули е от средната класа, наследствено богато семейство на високообразовани баща и майка (в ролята Тилда Суинтън, самата майка на Хонър) и животът й в Западен Лондон е щедро спонсориран от тях, както и филмите, които прави. В кратките епизоди от семейни срещи, университетски задължения и купони с приятели тя прави впечатление на очарователно наивна и искрена девойка, която иска да преодолее класовата си привилегия и да формира истински междучовешки връзки, които не се основават на любезност и лъжливи усмивки. Филмите на Джоана Хог са импрегнирани с въпроса за класовите различия, особено що се отнася до подрастващите, младите мъже и жени, които често израстват вече съсухрени от стипчивост и предопределените блага, осигурени по презумпция.

Особеното за „Сувенирът” е, че сценарият е вдъхновен от дневниците на самата Хог, историята е лична и до голяма степен автобиографична с ролята на Джули. При подготовката за снимките режисьорката споделя част от дневниците си с Хонър Бърн, а друга, по-малка част, заедно със спомените си – с Том Бърк. Така двамата пресъздават свят, който съществува в спомените на Хог, разбира се, във фикционални краски. С развитието на сюжета Джули и Антъни се оказват необичайна, но съдбовна двойка, а връзката им – трансформативна за героинята и нейния творчески път. Предполагаме, че връзката-изпитание е била ключова във формирането на самата Джоана Хог като режисьор. „Гледам да не съдя хората. Изучавах кой е този човек [Джули] във филма, без самата аз да знам отговорите. Може би всичко произтича от факта, че аз самата не ги знаех и това е процесът по откриване, опознаване”, казва Хог в интервю пред Little White Lies.

Антъни се появява в живота на Джули от общия приятелски кръг, но енигматичната му персона бързо става център на вниманието й, особено в зачестяващите им срещи на по чаша шампанско в луксозни ресторанти. Той е значително по-възрастен от нея и

позицията му в Министерството на външните работи го принуждава да пътува често, също така и да изчезва за периоди от време. Макар да не става ясно с какво точно се занимава, Антъни е притегателната сила, която успява да заземи Джули и скоро тяхната връзка придобива одомашнен вид, развивайки красотата на споделените закуски и дългите среднощни разговори. В една от срещите им Антъни държи да й покаже деликатната картина „Сувенирът” в стил рококо на Жан-Оноре Фрагонар (1732–1806), която е публично изложена в галериите на „Колекцията Уолъс” в Лондон. Изобразено е младо момиче, което според каталога носи името Джули, централния план на картината, съсредоточено изписвайки инициала на любимия си върху ствола на едно дърво. В краката й се вижда любовно писмо и

надписът е свидетелство за нейната вярност. Докато Джули забелязва тъга в изображението, Антъни споделя, че вижда само нейната решителност и влюбеност. Тази сцена ще се превърне в иконична за тяхната връзка и ще даде името на самия филм.

Във волността на първата любов „Сувенирът” има изключително нежен подход към представянето на своите персонажи. Без да се забелязват класови различия и особени разминавания в начина на живот, връзката между двамата герои се разгръща през техните интимни моменти и разговори насаме. С изключение на вечери с родителите, Антъни и Джули са оставени сами на себе си, разговарят за статута на изкуството, значението на истината и каква е функцията на киното. Докато тя настоява за документалната стойност на собствения си филм, който разказва история на бедно семейство, за да излезе от своята привилегирована околна среда, той я предизвиква с въпроса къде минава границата между реалността и фикцията. Според Антъни, и можем да заявим, според Джоана Хог, киното е отговорно за това да ни представи живота, но видян „през мекия обектив на тази чудата машина”. Методът на преразказване на собствената история на Хог тук доказва необходимата връзка между реалност и фикция, която обаче дава нов, независим живот на произведението на изкуството.

Скоро горчивина успява да се намести в плитките резки помежду им, Антъни взема пари назаем от своята любима всеки ден, а тя на свой ред – от майка си. Наистина, парите не са проблемът, но подмятанията от познати и приятели намекват за злоупотреба с наркотици. Животът продължава, романтиката се разпростира във всички измерения, но има дни, в които Антъни е избухлив и невротичен, на които Джули наивно не обръща внимание. Все пак в първата си любов човек е склонен да прощава много повече, отколкото по-нататък сантименталността ще позволи. Камерата обръща значително внимание на угриженото лице на главната героиня, която дори след като целият й апартамент се оказва жертва на грабеж, не втвърдява поведението си в упрек към любимия – единственият свидетел

на станалото. Тук, в средата на филма, напрежение не се усеща, но пълното отдаване на Джули става физически преносимо и обективът не показва нищо друго, което не включва нейното участие и знание. Съвършената емпатия, която се постига с подобен паралел, се проявява не по-малко болезнено. Недоверието, недоумението и страхът на Джули остават непроявени и „Сувенирът” е всъщност разкъсан на две – преди и след узнаването на истината за хероиновата зависимост на Антъни, – но филмът се въздържа от това да покаже сблъсъка помежду им, както и сериозния им разговор. Вместо това, в изключително кратка сцена, двойката е представена на почивка във Венеция.

Венеция е безспорно точка, в която се засрещат романтизирани представи,

желания и мракобесен страх. Там е „Смърт във Венеция” (1971) на Висконти, още „Не поглеждай назад” (1967) от Никълъс Роуг, също така „Комфортът на непознатите” (1990) на Пол Шрейдър – филми, които започват със страст и завършват трагично. Не е случайно, че планираната почивка на тази двойка потомствени аристократи започва отдалеч, със специално ушити рокли и костюми, гравирани куфари, луксозен влак до Венеция и огромна къща с високи тавани, която чака да ги посрещне. В мълчанието, в което прекарват първите си няколко минути там, се усеща наличието на тайната. Докато мизансценът е погълнат от детайлите в декора, камерата се съсредоточава върху лицето на Джули и влажните й очи. Когато Антъни се приближава до нея, сцената прекъсва и филмът ни пренася в Лондон, където става ясно, че именно той е виновен за кражбата на всички вещи от апартамента. Малко след това кратки ретроспекции се връщат към венецианския престой, но само като трохи в лабиринта на спомена за любовта. Воалът на роклята сякаш гали стъпалата, по които краката се изкачват, коприната отразява лунната светлина, една сянка хваща ръката на другата сянка и заедно завиват в поредната тясна уличка.

Именно спестявайки драматичността на спора, „Сувенирът” сякаш ни спестява истината в нейната болезненост. Но в подхода си, лишавайки ни от катарзис и ясно решение, филмът остава в паметта като изключително нежен, дори и да представлява историята на една манипулираща и токсична връзка. Първата любов е безусловна по начин, който не може да бъде репликиран от втората, третата или последната, а тази безусловност е и коренът на апокалиптичното страдание, което често я съпътства. Забележителното във филма на Джоана Хог е капсулирането на тези емоции и превръщането им в чист материал за разказ за прехода между първата любов и останалата част от живота. А може би животът започва едва след първата любов? През 2020 г. очакваме продължението на историята, „Сувенирът Част две”.

САВИНА ПЕТКОВА

Любов и пристрастяване: „Сувенирът” (2019)Найджъл Никълсън, „Вирджиния Улф“, прев. Иглика Василева, изд. “Колибри”, С., 2019, 16 лв.За Вирджиния Улф човек може да прочете много, но Найджъл Никълсън като един от изявените

улфоведи успява с лекота синтезирано да разкаже ключовите срещи и събития в живота на В. Улф. Той е вторият син на Вита Саквил-Уест и от малък познава В. Улф, а също така е редактор на томовете й с писма. Никълсън ловко съчетава различните художествени търсения на писателката и биографичните факти. Той ни представя Улф в първо лице, от свое име, а освен добър синтез между писмата, дневниците, есетата и художествените текстове на Улф, включва и онова, което е достъпно само за него – какво се е случва, когато Вита оставя синовете си на „леля Джини“, как тя провокира детското им въображение и памет и защо Найджъл се е стремял да знае кой чорап първо е обул. Разказът е подкрепен с множество ключови цитати от самата Улф, както и с богата картина на най-близките й хора. Тази съвсем кратка биография се чете интензивно и увлекателно, тя е един добър ориентир в галактиката на Улф.

Антония Апостолова, „Потъване в мъртво море”, ИК „Жанет 45”, П., 2019, 14 лв.Дебютната прозаична книга на Антония Апостолова оставя солен послевкус –

емоционален и въздействащ, нейният сборник с разкази е четиво, което може да бъде прочетено както на един дъх, така и бавно и напоително разказ по разказ. Авторката е добре позната на почитателите на литературата още и от сайта „Литературни разговори”, където тя публикува както литературни рецензии, така и разговори с писатели. Дванадесетте разказа са обединени от темата за загубата, но те отвеждат отвъд нея, после нея, там, където се отваря мястото за ново начало.

Мартин Колев, „Софийски магьосници 3. Вещиците от Витоша“, изд. „Сиела“, С., 2019, 13.90 лв.Главният герой Свилен Воев заминава за Витоша, за

да намери душевен мир. Вместо това попада на вещерско сборище, призраци от миналото и заплаха, по-страховита от всичко познато. За да я предотврати, той ще трябва да се върне обратно в града. Силите на мрака не са си почивали по време на отсъствието му. Гласът е събрал цяла армия и се готви да завладее София, а сетне – и цялата страна. Свилен няма друг избор, освен да се изправи пред външните и вътрешните си демони и да се надява, че на сутринта слънцето ще изгрее отново. Мартин Колев продължава да упорства в жанра на фентъзито със стръв и разказвачески чар.

6Литературен вестник 2-8.10.2019

ТОДОР ХРИСТОВ: Той принадлежеше към едно изчезващо племе, интелектуалците. В училище обичах литературата благодарение на книгите му. В студентските години се бунтувах срещу него. След това, въпреки това, той ми даде шанс, какъвто не бих си дал. По време на хуманитарната война срещу Сърбия вече водех упражнения по стихознание към неговите лекции. Слушах новините нощем, за да не тревожа домашните си. Но бях непосилно тревожен. Накрая го попитах. „Нямате ли упражнения по стихознание?”, каза ми той. След седмица в книжарницата на университета видях нова негова книга, На повратки в село – или към света?, чиято трета глава четеше 1940 година като алегория на края на века, за да построи въпроса как е възможно достойнството на един малък народ и да преустрои поезията на Вапцаров в отговор: „Уедряването на капитала и свалянето на един тип граници в отделни части на света върви успоредно с прокарването на друг тип и още по-дълбоки граници и разграничения – както вътре в държавите, така и между тях. Понятията „национална независимост” и „национално достойнство” са отживелица само за малки народи, по-точно само за една част от малките народи, дребните, които предпочитат да благуват в положението на народи под попечителство. Отказвам да се откажа от тези овехтели разбирания”. Аз не бих казал това, не бих помислил това, но то беше моят глас. Ние често мислим за интелектуалците като за дискурсивни фигури, като за фигури, които дръзко говорят срещу властта. Но такива са също и всички, които се надяват да говорят като бъдещи победители или поне на бъдещите победители. Истинските интелектуалци, интелектуалците от онова изчезващо племе, бяха фигури на мълчанието. Те не просто казваха, те отказваха да се откажат. Те говореха едва когато вече не може да се мълчи от страдание, страх или страст, говореха отвъд мълчанието. За мен Никола Георгиев беше тъкмо такъв. Благодаря, учителю!

АЛБЕНА СТАМБОЛОВА: Студентът първокурсник е особено същество.Вярва, че е снабден с апарат за разбиране и същевременно вижда, че не е. От все по-дълбокото дъно на зейналия пролом между двете му говорят преподавателите. Някои с откровена дистанция, монологични, други подигравателни, трети – обидно добронамерени ... и още други – неразбираеми или досадни. А дъното пропада все по-надолу.

Имах щастието Никола Георгиев да ми води и лекциите, и упражненията. Не зная с какви недоразвити сетива разпознавах у

ДАРИН ТЕНЕВ: Никола Георгиев имаше магичен способ да улавя вниманието на своите слушатели по такъв начин, че да ги накара след края на разговора, след края на лекцията или доклада си да продължат да мислят и търсят. Той не търсеше съгласие, а активно участие, обсъждане. Затова и първото нещо, което се сещам, когато си спомням за неговите занятия и по-късно за дискусиите в катедрата по теория на литературата, е всъщност не колко омайващ оратор беше, а как умееше да слуша човека срещу себе си. Удивително умение е умението да изслушваш. Като студент във втори курс българска филология бях записал негов избираем курс , „Напразните усилия на литературознанието“. По това време с приятели вече бяхме посещавали неговите лекции по литературознание във всички специалности, където преподаваше; бяхме изслушали три варианта на тези лекции. Но избираемият курс беше различен и освен всичко останало ни даде шанс под формата на курсови работи да поискаме мнението му за собствените ни идеи. Помня как ме прие в 155 кабинет, за да обсъдим моя текст. Аз мислех, че той ще говори повече, че пространно ще ми посочи пропуските и недостатъците, че ще възрази на някои от аргументите ми и ще обори напълно други. Не стана така. Със съвсем кратки въпроси и насоки той ми остави думата и почти през цялото време говорих само аз. Намесваше се от време на време с коментари, които сякаш не бяха централни за това, което имах да кажа; не питах аз, питаше той. Когато излязох от кабинета, бях малко разочарован. Но в следващите дни, седмици и месеци се връщах към малкото, което беше казал, и започнах да разбирам колко сериозни проблеми всъщност ми е помогнал да открия и откроя. Започнах да разбирам, че с внимателното си слушане той ме беше превел отвъд собствените ми предразсъдъци и ме беше накарал да поставя под въпрос литературоведските си очевидности. Беше ми помогнал да се чуя и да се дистанцирам от наивните си схващания. Самият факт на отказа от многословие с времето придаваше все повече тежест на всяка дума, която беше казал. Слушащо слово. Такива бяха и ръкописните му бележки в полетата на моя текст, слушащо слово.Това не би трябвало да ме изненадва след всичките му така внимателни и удивителни прочити на литературни произведения. Тези прочити са били през цялото време отворени за други гласове, за несъгласие и сблъсъци. Отказ от какъвто и да е догматизъм. Те разкриваха и продължават да разкриват начина, по който литературата е – с неговите думи – „активно подсказваща възможността да бъде изменяна“. Тази иманентна изменимост на литературата не спира да носи обещание, но вероятно и да сочи дълга пред литературната теория.Много от последните занимания на Никола Георгиев бяха съсредоточени върху бъдещето на литературознанието. Но нима през всичките си книги и статии, през целия си живот той не беше показвал как това бъдеще се отваря пред нас? Делото на Никола Георгиев, сега, особено сега, не е нещо от миналото, а идва към нас от бъдещето. Едно крехко бъдеще, което силно се нуждае от силата да слушаш и умението да четеш.

НИКОЛАЙ ГОЧЕВ: През учебната 1985/1986 доц. Никола Георгиев водеше лекциите по теория на литературата за филолози – класици, италианска филология и други. Той никога не четеше, а произнасяше реч в течение на два учебни часа. Аз не успявах да забележа по каква програма говори, макар че си водех записки, или по-точно, записвах избрани места от чутото. Речите му и начинът да ги произнася толкова ми допаднаха, че започнах да каня някои приятели, които учеха друго, за да идват да го слушат. Никола Георгиев казваше „Платон“ с ударение на „о“. На мен това не ми се струваше необикновено, защото преди време и аз го произнасях така, но после в НГДЕК ме научиха да слагам ударение на „а“– то. Но сигурно някои възпитаници на класическата гимназия са се обаждали по време на лекция, че не се казвало така, а иначе.

– Та според Платóн... – започна той веднъж. Огледа аудиторията, усмихна се лукаво и рече:– Сега вие ще ми кажете, че се казва Плáтон... Никой не се обади.– Така де. Хората гледат да произнасят имената както е редно. Затова вече казват „Даниъл“, „Робинсън“. „Хърбърт“...Аудиторията започна да се смее.– Даа. То и добре звучи...В случая Никола Георгиев беше прав. Той мислеше, че човек не бива да бърза да променя езика си само защото някой му е казал, че „вече се говори така“. Езикът е нещо консервативно. Ако не се пази традицията, той би се разпаднал и би изчезнал. Не че е излишно да има новости, но тези новости трябва да имат смисъл, да са полезни, а не да се въвеждат само защото „така ни казаха“. Когато днес някои мои студенти казват, макар и с колебание, „Платон“ или „Солон“ с ударение на последната сричка, аз не ги убеждавам да си променят навика. Съветвам ги само да вземат решение как ще произнасят тази или онази дума. И щом го вземат, вече да не променят произнасянето й. Защото иначе ще започнат да сменят и собствените си имена и фамилии, или направо цялата си биография, просто защото тук и сега вече е прието „да се говори така“.

* * * Никола Георгиев беше емоционален човек и понякога заявяваше, че „трябва така“; но не се стремеше да принуди хората непременно да се съобразяват с казаното. Тоест не беше властолюбив.На изпита по теория на литературата по едно време излезе от кабинета, върна се след десетина минути и рече: – Никой мъж да не ми се явява на изпит без костюм и вратовръзка!Сред мъжете настана смут. Някои започнаха да се питат дали да не си идат до вкъщи и да си облекат костюма; а други изпаднаха в паника, защото изобщо нямаха костюм. Един, като му дойде редът, влезе и рапортува, че идва облечен така, защото костюмът му бил в града, откъдето е родом, и няма начин да иде дотам и да се върне в рамките на деня. Аз влязох без костюм, говорих на асистентката по въпроса, който ми се падна, а тя ме изслуша и нарисува на листче някакви геометрични фигури – май бяха кръг, триъгълник и квадрат едно в друго. Когато седнах срещу Никола Георгиев, тя му ги подаде, а той ги погледна, усмихна се одобрително и даде знак да говоря. Не ме прекъсна, накрая зададе някакъв страничен въпрос и писа 6.

За костюм не стана дума.

ИВАН ДИМИТРОВ: Имал съм един велик преподавател. Преподавател на съмнението, на несигурността, но и на необятността. Сега той стиска ръката на Шекспир и му казва, че за него няма значение дали сам си е написал пиесите. Лек път, професор Никола Георгиев.

АНГЕЛ ИГОВ: 2000 година, първи курс в Университета, литературознание с проф. Никола Георгиев. Беше чест, беше привилегия. Един от онези преподаватели, които разтварят широко хоризонта.

ГЕОРГИ ИЛИЕВ: Всичко започва със страшния сблъсък между гимназиалното литературно образование и лекциите на проф. Георгиев – нямат нищо общо! После се сблъскваш с нещо друго, което го няма в училище, а именно, че Никола Георгиев си има фенове, които посещават лекциите му, независимо че не са му зачислени като студенти. Човек се разочарова от Никола Георгиев, защото на последния са му скъпи художествените текстове, а научните смята за еднообразни и евтини – болезнено е да направиш разграничението между скъпото и евтиното. Ако случиш на дипломен ръководител Никола Георгиев, научаваш нещата практически: дипломна теза без нито едно позоваване към ръководителя, защото за него това не е важно. После твърдиш, че не си възпитаник на Никола Георгиев. Не! Поклон пред учителя!

В п а м е т н а Н и к о л а Г е о р г и е внего нещо немско, нещо магическо, нещо фокусническо, тъкмо това университетското, професорското, което прави разликата с целия свят преди и след това. Той дишаше и изсумтяваше дъха на погълнатите книги в онази трепетна материя, наречена „теория на литературата”, движеше се като обладан от невидимата сила на невъзможното да се каже в този момент и на тези деца. В лекциите му имаше и история, но и нещо физическо, което онагледяваше колко е трудно да знаеш и да търсиш как то да стигне, поне част от него, до притихналите втрещени глави. А в упражненията имаше теория, поетика, сакрални термини, стихознайни естетики и школи, посветили себе си на едно – не на две, не на три, а само на едно – изкуството. На формата, на ритъма, на радикалното отхвърляне на токсичните социални примеси.Не зная какво точно научих, тези семестри минаха като сън, като насън си взех изпита и Никола Георгиев остана там, във все същия кабинет на четвъртия етаж, остана там със следващите класове. А аз продължих, за да отглеждам в себе си всяка негова дума, всяка заръка, всеки жест, всяко изръмжаване, докато те полека си проправяха път навън от мен и докато ме отведоха до границите на световете, които той обитаваше.За всички нас, единомишленици от близките ни поколения, с които все още сме заедно, името на Никола Георгиев е кодът, който ни пренареди.Който го познаваше, който го е слушал и е учил при него, остава с него. Невъзможно е да се напусне Никола Георгиев.

ДЕЧКА ЧАВДАРОВА: Няма да споменавам за научния принос на професор Никола Георгиев – за това е писано много, доста се написа и в тези дни на прощаване с големия Учен и Учител. Искам да споделя впечатлението си от една от чертите на Човека Никола Георгиев – отзивчивостта. Тя се проявяваше към всички, с които той е общувал, но от свое име ще кажа: „Благодаря за помощта и вниманието, скъпи Учителю!“.До сетния си миг професор Георгиев се интересуваше (колко тъжно е това минало време!) от събитията в науката. Последния път, когато чух неговия глас по телефона, той се обади, за да ми препоръча статия на млада изследователка от Софийския университет върху непреводимостта в езика и литературата. Тъй като стана дума за Вазов, Професорът спомена по този повод заглавието „Чичовци“ (дойде ми на ум руското „Дяденьки“, което наистина не е същото). След този разговор и прочитането на препоръчаната статия проведохме с авторката интересен и полезен за мен диалог, в който се включи и литературовед от чужбина. Исках да се обадя на проф. Георгиев, за да споделя впечатлението си, но реших, че е по-добре да напиша писмо и уви, закъснях! Остава утехата, че словото на професор Георгиев, което провокира и въвлича в диалог, ще звучи у нас, че неговите идеи ще бъдат вечно актуални! (Не е случайно, че Професорът писа за диалога и за отсъствието на истински диалог и в науката, и в нашето ежедневно общуване.)Що се отнася до проблема за непреводимостта, ще добавя, че професор Георгиев не престана да изследва българската литература, въпреки съзнанието за нейната непреводимост на чужд културен код и въпреки иронията си спрямо някои национални митологеми, не престана да се вълнува от възможността за „женитбата на нашата литература със света“!Сбогом, Учителю! Дано Там също има симпосиони!

I N M E M O R I A M

Литературен вестник 2-8.10.2019 7

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ: Отишъл си е професор Никола Георгиев, може би най-важният за моето поколение преподавател в Университета, човекът, чиито лекции не пропускахме, въпреки че бяхме разпределени при друг в тази специалност. Няма да забравя как крачеше из аулата, перипатетични лекции, как говореше, гласът и паузите, и колко респект и боязън към него съм имал, сме имали. И ще имаме. Памет и благодарност!

АНИ БУРОВА: През изминалите няколко дни от кончината на професор Георгиев се разказаха толкова много спомени и случки с него, че изглежда почти невероятно как този сдържан, почти церемониален в общуването си човек е успял да остави у всички толкова личен отпечатък. Наистина, познанството с него е събитие; но ми се струва, че да помним Никола Георгиев ще бъде далеч по-сложно от това да си припомняме и споделяме преживяното с него – това е по-скоро средство за личната ни утеха. Неговото наследство е онзи етос на научно и академично битие, който беше изградил и отстояваше през годините. Трудното ще бъде да помним и опазим точно това наследство, след като Никола Георгиев, който въплъщаваше толкова много от духа и достойнството на хуманитаристиката и академията, вече няма да е сред нас. Защото спомените ни с него всъщност са за това как ни правеше съпричастни към този свой етос, учеше ни на него със собственото си поведение. Ще си позволя все пак и аз една случка, оправданието ми е, че не е съвсем лична, а е свързана с „Литературен вестник“. И, разбира се, в нея го има всичко онова, което съставяше личността на Никола Георгиев – човешката и професионална етичност (не мисля, че той ги разделяше), всеотдайността към нещата, на които държеше, толерантността, самоиронията, широтата на духа... В началото на 2011 г. „Литературен вестник“ стана на 20 години. Подготвихме юбилеен брой, в който поканихме хора, свързани с вестника през годините, да напишат по няколко изречения. Обадих се на Никола Георгиев с тази покана; още в началото на разговора стана ясно, че го мъчи някакъв здравословен проблем, но каза, че за „Литературен вестник“ не може да не напише и че ще ми позвъни след няколко дни. Направи го точно в уречения ден и час (както винаги, когато поемеше ангажимент), и ми издиктува следното изречение: “Литературен вестник” – едно от малкото добри неща, станали в българската култура през изтеклите двадесет години. С благодарност и поздрави: Никола Георгиев“. Броят излезе и едва в деня след отпечатването му видяхме, че поради някакъв технически проблем при странирането фамилията „Георгиев“ е изчезнала и изречението е подписано само с личното име на автора. Обадих му се отново, за да се извиня. Вече беше прочел вестника и не ме остави дори да започна с обясненията – като всеки човек с остро чувство за собствено достойнство не понасяше нечие чуждо самочувствие да страда пред очите му. Смя се на грешката, обсъдихме броя, не пропусна да каже, че случката само потвърждава правотата му да не вярва на компютрите. Направи всичко възможно, за да облекчи неудобството на редакцията от случилото се, накрая дори със смях отбеляза, че много му харесва начинът, по който е подписан – като царете, само с малко име, без фамилия.В електронния вариант на вестника грешката е поправена; но в хартиените екземпляри на брой шести от 2011 г. онова мило изречение за ЛВ стои подписано все така по „царски“, само с Никола.

ЦВЕТЕЛИНА ДРАГАНОВА: Отишъл си е професор Никола Георгиев. За тези, които са имали шанса да го срещнат чрез писаното или изговореното, думите са излишни. За другите - най-вече за „моите” ученици - това е един от Учителите, благодарение на които знам, че въпросът е по-важен от отговора, че неяснотата в литературата не е „дефект”, а част от смисъла, и още, и още...Разлиствам в негова чест книжката му, която по обясними причини е най-близо до мен сега – „Учител по литература ли? Не съм от тях”: „Двойката училище-живот е част от голямото и неразрешимо човешко раздвоение между полезност и безполезност, която преподаването на литература на свой ред доизостря. От идеалната държава, както си я представя Платон, поетите трябва да бъдат изпъдени - излишни и вредни. Какво ли би се случило там с учителите по литература?”.Поклон, Професоре, и светъл път.Светла е паметта.

ИВАН РУСКОВ: Ще напиша само ред за първата ми среща с някогашния доцент, за когото с уважение говореха всички като за бог. Съботен следобед през 1987 г. СУ. Кабинет. Приемен час. Никой през тези години не приемаше в събота. И пред кабинета, даже в събота следобед, опашка от студенти и аспиранти. Чакахме от по-рано. Пристигна усмихнат, поздрави, после прие и тези от нас, за които часът не стигна. И не пропусна с усмивка да ни каже, че това, за което питаме, е много интересно. А после... После идва осъзнаването колко много е нужно, за да видиш интересното там, където ти е подсказал мълчаливият диалог с „бога”.

ЦВЕТЕЛИНА ХРИСТОВА: Съкрушена съм. Никола Георгиев беше толкова невероятно интересен интелект и толкова мил и прям човек. В бакалавърската програма не ни водеше той лекциите по теория на литературата и затова с Камелия Спасова го следвахме и ходехме на лекциите му в други специалности. И след първата му лекция бях толкова впечатлена и главата ми беше толкова препълнена с нови идеи и връзки и вълнения, че не успях да спя. Накрая на курса искахме да напишем курсова работа за него, един вид признание за вдъхновението и за брилянтния подход към анализа на литературни произведения, който ни поднасяше всеки път. И това беше първият път, в който писах текст заедно с друг човек, суперинтензивно и прекрасно изживяване, в което две глави произвеждат нещо различно и нещо повече от това, което всяка отделна би написала. И го писахме с огромното желание той да го хареса и с малки закачки, които той да разпознае, включително псевдонима, който си измислихме - Майа Сотирова - който превеждаше фамилните ни имена Христова и Спасова. Бяхме украсили текста, тръпнехме от вълнение и беше толкова хубаво, когато той разпозна веднага закачката в псевдонима и ни погледна с шеговито пламъче в очите и попита: Коя от вас е Спасова и коя Христова? Винаги съм казвала за Никола Георгиев, че е малък бог. Ужасно съм съкрушена.

КАТЕРИНА КОКИНОВА: 4 октомври 2004 г., понеделник, 11:15 ч., ауд. 160. Чест е да те посрещне в Университета проф. Никола Георгиев, абстрактният автор на видяната за първи път в училищната библиотека „Анализ на лирическата творба“. Вдъхновяващо е, но е и задължаващо. И ето вече 15 години се опитвам да защитя една невероятна оценка 6+ (ще успея ли някога?), която постави на курсовата ми работа върху откъс от „Андрешко“. Признателна съм за шанса да бъда част от последния му курс лекции по теория на литературата като първокурсник по

славянска филология през 2004-2005 г. и че ми разреши като зелен второкурсник да слушам специално извоювания от магистрантите по литературознание след пенсионирането му курс „Какво движи и какво спъва литературознанието (Тревожно литературознание)“ през 2005-2006 г. Любовта си към теорията дължа преди всичко на него. Окончателното свързване с филологията навярно също. Пътеводни ми бяха създаващите трудности фрази „Филолог съм и нищо филологическо не ми е чуждо“ и „Филолог без руски и немски не е никакъв филолог“. Стремежът към сговаряне на различните проявления на филологическото (и оттам хуманитарното) извира оттук.Има и още много, за което Ви благодаря, Учителю!Останалото е мълчалив диалог…

БОРИС ИЛИЕВ: За първи път чух името на Никола Георгиев на 17-годишна възраст от една от преподавателките си по немски в Гьоте институт. След една година в Софийския университет тя беше завършила Хумболтовия в Берлин. Казваше, че лекциите на проф. Георгиев за метафората са били най-хубавите литературоведски лекции, които е слушала. В 12. клас по препоръка на Илияна Кръстева прочетох първия си текст на Н. Георгиев – „Името на розата и на тютюна”, който ми повлия изключително силно. А след това в Университета неговото име сякаш беше попило в стените, непрестанно звучеше в аудиториите. Сигурен съм, че и занапред ще е така. Бог да го прости!

ИСКРА АНГЕЛОВА: Един изключително красив ум... Най-ценният учител от СУ, проф. Никола Георгиев, на чиито лекции ходех тайно още като ученичка, изпратена там от класната ми Албена Руневска и от Николай Иванов... Човекът, с чиито златни думи сме изписали стотици големи тетрадки със спирала... Невероятен ерудит, интелектуалец, мислител, човекът, който правеше наука, докато всички цитираха, който въведе у нас забранените и неудобни тогава семиотика и структурализъм, който ни говореше за т.нар. „затворено четене” на няколко езика, чиято „Анализ на лирическата творба” беше като библия за всеки, който искаше да прави задълбочен литературен анализ, огромна фигура, учен, бунтар, който никога не се страхуваше да казва какво мисли, а същевременно - скромен и вежлив човек...Ходеше из претъпканата аудитория през цялото време, крачеше наперено, никога не четеше - лекциите му се посещаваха като рок концерти - мислеше на глас, цитираше, правеше невероятни и парадоксални връзки пред очите ни, умът му беше бистър, бърз, искрящ! Беше невисок, облечен винаги със старомоден костюм, винаги с вратовръзка. Колко много съм му се възхищавала и колко много съм научила от него за Критическото мислене въобще! (Нещо лично - когато през 1995 г. завършвах ВИТИЗ и СУ и кандидатствах за стипендията „Фулбрайт”, с която заминах за САЩ, той беше така добър да ми даде препоръка. И даже да съжали, че заминавам. Благодарна съм, че изобщо съм имала честта да го познавам. Винаги е говорел на студентите си на Вие!)Обичахме го. Възхищавахме му се. Боготворяхме го. Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Цветан Стоянов и Никола Георгиев - тях четяхме, освен Умберто Еко, Ролан Барт, Роман Якобсон и Клод Леви Строс... А, и Лотман. Много пъти съм опитвала да го интервюирам, след като се върнах... Той бе много скромен (или много обиден), не искаше публичност. Беше велик човек. Мисля, че всички хуманитаристи в СУ са се учили от него. До един. Независимо дали всички си го признават!Бог да го прости. Оставил е огромна следа. В моя живот - със сигурност. Много ми е мъчно. Осиротяваме.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Не съм се притеснявал никога да наричам Никола Георгиев мой учител, въпреки че вече съм на преклонна възраст. Защото Никола Георгиев бе от тези учители, които имаш за цял живот. Винаги съм чел веднага, в момента на публикуването, всичко написано от него.

Има обаче един момент, когато аз не послушах моя Учител. Всъщност тогава още не знаех, че той ще стане за мен такъв. Беше през 1963 г., когато панически се опитвах да избягам от суперпрестижната тогава радиоелектроника, която следвах безуспешно в момента. Исках да кандидатствам наново и да отида в желаната и мечтана филология, от която идеологизираната конюнктура ме беше грубо отклонила. Майка ми се познаваше с майката на Никола Георгиев и ме изпратиха при току-що дебютиралия асистент по теория на литературата, за да ме разубеди. И той наистина положи усилия, каза ми: „Колега, не напускайте, сега са на мода точните методи в литературознанието, и през „електрониката“ ще можете да се занимавате и с литература”. Не го послушах. И след една година той вече ми преподаваше теория на литературата (водеше ни „упражненията”) като на бъдещ „славянски филолог”. Всеки от студентите му знае какво означава това. С годините станахме близки, но винаги сме си говорили на „вие”. Известно време дори у нас на „Хан Аспарух” се събирахме няколко литератори на нещо като „частен” семинар.

На какво ни учеше той и защо завинаги остана за нас Учителя?

Преди всичко, да знаем, че всяка мода в литературознанието е нещо преходно, че трябва да познаваме връхлитащите ни „задължителни” научни „парадигми”, но да не им се отдаваме без остатък. Малко го послушаха, а още по-малко го следваха във верността му към теорията и историята на литературата. Второ: че прекъснатостта, взривовете, хиатусите в историята на литературата са страшно важни. Че пародийността и стиловите противопоставяния са едни от моторите на случванията в това изкуство. Че паратекстовете и текстовете на масовата култура също трябва да се познават и да се включват при анализите. Че „междутекстовостта” наистина е нещо значимо, но тя не се основава на приумицата на литературоведа, а просто също се е случила. Че отношенията между нефикционалното и фикционалното са в непрестанна динамика и не е редно да се отнасяме със снизхождение към „нехудожествените” текстове. Че значимият литературовед трябва да мисли (а и пише и говори) за обществените проблеми, че не трябва да бъде само „кабинетен” учен. Че задължителното разграничаване на литературната теория и история от литературната критика не означава да страниш задължително от актуалната литература (та Никола Георгиев бе първопричинителят на големите спорове около Йордан Радичков и Николай Хайтов). Че литературната история и теория се прави все пак в малка общност (опита се да ни въвлече в една такава общност с един свой манифестен текст). Обаждаше се с поощрение по най-неочаквани поводи.

Сега вече ще четем за поука и също за поощрение отново и отново всичките му съчинения. Сбогом, Учителю!

I N M E M O R I A M

8Литературен вестник 2-8.10.2019

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

(Glass. Kill. Bluebeard. Imp by Caryl Churchill, Jerwood Theatre Downstairs,Royal Court Theatre, London, 18.07 – 12.10.2019)

„Стъкло. Убий. Синята брада. Дяволче“от Керил ЧърчилРоял Корт Тиътър, сцена „Джерууд”18.07 – 12.10.2019

Керил Чърчил се появи след дълго отсъствие на сцената на Роял Корт Тиътър. Днес, на 81 години, тя (заедно с Том Стопард) е най-интригуващият жив английски драматург, чиито текстове обърнаха нова страница не само в английската, но и в световната драматургия. Критиката неслучайно я нарича класик на модерността. Още в 60-те години на миналия век дръзка, модерна, с точен и лаконичен език и сюрреалистични образи, тя пресъздава своята съвременност с езика на театъра. „Стъкло. Убий. Синята брада. Дяволче“ (Glas. Kill. Bluebeard. Imp.) е последната работа на Чърчил, поставена на сцена „Джерууд” (Jerwood Theatre) в Роял Корт Тиътър от режисьора Джеймс Макдоналд (James Macdonald). Партньорството между двамата творци е изпитано през годините. Макдоналд е поставял пиеси на Чърчил на сцените в Лондон и на Бродуей. Текстът е съставен от четири несвързани миниатюри, в които авторката изследва човешката необходимост от разказа – приказка, мит, фантазия. В странните и неочаквани театрални форми на Керил Чърчил въображаемото е втъкано в живеенето ни, определя моделите на мислене и поведение не толкова от необходимост, а по-скоро като неизбежност, предопределена от нашите страхове. Четирите части представят страховете, лъжите и съмненията ни в различни жанрови и стилистични проявления. Първата миниатюра „Стъкло” (Glass) е за стъклено момиче, невидимо за останалите. В болезнената уязвимост и ужаса й от допир прозира дълбоко кодиран страх от човешко насилие. Персонифицирани от четирима млади актьори, часовник, забравено плюшено куче, стъкленото момиче и ваза разговарят върху лавица над камина. Одухотворената предметност отново е заредена със страховете от изчезване и забрава, проявяващи се в извечния стремеж към внимание, към изместване и подценяване на другия. Момчето, което става приятел на стъкленото момиче, му подшушва своята тайна и само от неволно изпуснатия въпрос „Когато си бил на седем?!“ безмълвно изниква образът на насилието. Финалните думи на момичето разказват самоубийството му, последвани от звука на счупеното стъкло и празната тъмна сцена. Втората част „Убий” (Kill) e иронична изповед на един бог. Актьорът Том Мадърсдейл (Tom Mothersdale), седнал на бутафорен бял облак, разказва древногръцката митология като безкрайна повтаряща се поредица от насилие, прелюбодеяния, изневери, инцести убийства, които изтъкават цялата европейска история. Монологът, изпъстрен с недоумение към човешкото поведение („Та ние всъщност не съществуваме“), ескалира до протестен вик срещу това безконечно насилие и смърт. А долу на сцената едно дете рисува истерично и къса листовете хартия. Замахът му с молива, напомнящ удари с оръжие, е съпроводен от кратки ударни изрази – „Да!.. Не! Не! Не! Убий!... Да! Да!“. Третата част „Синята брада” (Bluebeard) е заиграване с приказката за Синята брада. В дъното на сцената висят шест пропити с кръв булчински рокли, а най-близките приятели (отново четирима) на сериен убиец са в хватката на ситуацията – току-що са разбрали истината за него. Ярък режисьорски ход е прекомпозирането на актьорската четворка в кратки сцени, накъсани от резки затъмнения и осветявания. Всяка микросцена е различен коментар, различна гледна точка и резонанс на факта, че техният приятел е убивал годениците си. Редуват се недоумение, отричане и вина. Лицемерието в семейни и приятелски отношения, болезнените последици на движението „Me too“, насилието в отношенията между половете мъж - жена, тези теми се сглобяват като части от пъзел. Тук Тоби Джоунс (Toby Jones) се врязва в съзнанието ни с великолепно актьорско умение с едва доловимо външно движение да пресъздаде мимикрията на защитите с дистанция и цинизъм, зад които се крие спотаено

желание за убийство. Действието кулминира в жеста на жената, Дебора Финдли (Deborah Findlay), която по модела на кървавите рокли създава модни експонати. Невъзстановимата стара материя е заменена с обикновен плат,

а кървавите петна – с червена боя. Убийството се трансформира в „културен продукт“ и се предлага за масова консумация. Трите части са отделени със спускане на червена завеса. Сцената е обрамчена с верига от лампи, носталгично намигване на старата театрална магия. Между тях оживяват две интермедии – едната на жена жонгльор, а другата – на акробат, чието изпълнение публиката проследява с притаено вълнение. Този странен на пръв поглед режисьорски ход посвоему хармонира и допълва изконния човешки интерес към цирковото изпълнение, където съпреживяването на страха се превръща в забавление.Последната част „Дяволче” (Imp) е най-приземена, най-реалистична като средства. Светът й е сведен до баналното съжителство на възрастна двойка братовчеди, които споделят безрадостното си битие след неуспешни бракове и житейски несполуки. В ежедневието им навлиза осиротяла млада жена Луиза Харланд (Louisa Harland), далечна племенница от Ирландия, по отношение на която те възприемат ролята на липсващото семейство. Случайността довежда при тях и мъж на средна възраст Том Мадърсдейл (Tom Mothersdale), останал без дом, напуснал семейството си, освободил се от вредни зависимости. Тоби Джоунс в ролята на Джими и Дебора Финдли като Дот великолепно пресъздават възрастната двойка, обвързана единствено от по-лесното битово ежедневие. Джими е в постоянна депресия, от която се надява да го спаси джогингът. Тичането и постоянното цитиране на персонажи от Шекспирови трагедии всъщност е бягство, в прекия и преносен смисъл, от празното му съществуване. Дот се е вкоренила във фотьойла си, който не напуска нито за миг. Бивша медицинска сестра, осъдена за нападение над пациент, тя крие натрупаната си агресия зад

неподвижност и самоизмама. Тайната на живота й е затворена в стъклена бутилка, в нея се крие духче. Двамата стават свидетели на развоя в отношенията между младата двойка и тези събития ги изваждат от механизираното им съществуване. Възелът в историята е духчето в бутилката, което Джими и младият Роб от любопитство един ден освобождават. Този акт нарушава мира и поставя на изпитание съжителството на Джими и Дот. Ролята на духчето в живота на Дот остава неясна и несигурна, но то е жизненоопределящо за нея. Дали то изпълнява желания или причинява зло не знае нито тя, нито някой от останалите. То остава нейната тайна, скритите страхове, неясното бъдеще. Джоунс и Финдли с лаконизъм и проникновение изграждат забележителни, запомнящи се образи. На финала равновесието между старите братовчеди е възстановено, а младата двойка започва общ живот. Сценичният разказ и тук е насечен от резки смени на светлина и пълна тъмнина. Над баналните диалози и скучното съществуване остава да витае сянката на неизвестността и тайнствения дух.Сценографията на Мириам Бутър (Miriam Buether), саунд дизайнът на Кристофър Шат (Christopher Shutt) и осветлението на Джак Ноуълс (Jack Knowles) доизграждат внушението на спектакъла с лаконичен изобразителен рисунък и озвучаване.Текстът на Керил Чърчил е изпълнен с ирония и безпощадност. Езикът, лаконичен и точен, изгражда днешния свят на човека, зареден с тайни, страхове и насилие. Пресъздаден на сцената с необходимия респект към автора, режисьорският прочит на Макдоналд завладява публиката с амалгама от черен хумор, мрачна антиутопия и загадъчност.

ИНА БОЖИДАРОВА

Изключителни срещи с артисти от Швейцария, Франция, Канада, Норвегия и Швеция очакват публиката на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс през настоящия сезон. Гостуващите спектакли са част от международната платформа „Мигриращото тяло” на ДНК, а освен представления от световната сцена почитателите на съвременния танц ще могат да се включат в дискусионни модули, лекции и уъркшопи. В края на септември и началото на октомври в рамките на резидентската програма на ДНК гостуват хореографката Мария Кефирова (Канада/България), философът и танцов теоретик Ноеми Соломон (Канада/САЩ) и артистът и теоретик Диего Жил (Канада/Аржентина). По време на резиденцията са организирани няколко публични събития: уъркшоп за студенти и професионалисти танцьори, хореографи, драматични актьори, воден от Мария Кефирова на 28 и 29 септември; дискусия на 1 октомври от 19:30 часа, в която едно от най-големите имена на танцовата теория Ноеми Соломон ще разговаря с философа и драматург Боян Манчев. Проектът, върху който Мария Кефирова заедно със своите колаборатори работи по време на престоя си в София backs.boxes.towels (Dance cure), ще бъде представен на 3 октомври от 19:30 часа. Екипът на проекта изследва обратимостта на концепциите за близо и далеч, за граници и неща като: гърбове, кутии, кърпи, сламки, невидими малцинства, звук, минимум и максимум танц. Шведската хореографка и филмова режисьорка Гунила Хейлборн гостува на ДНК със спектакъла Why I Wear This Shirt, който прави съвместно с норвежкия артист Ким Хиортьой. На 11 октомври може да видите солото на Хиортьой – абсурден спектакъл между комедията, поезията и съвременния танц; отчайващо тъжен и отчайващо смешен, някъде между баналното, прозаичното (как се движим по тротоара, кога да се тревожим за външния си вид) и метафизичното (какво представлява времето). С привидна лекота и закачливост се говори за сложните въпроси: кои сме ние, как живеем. Гунила Хейлборн и Ким Хиортьой работят заедно по различни проекти от повече от 10 години. Съвместната им работа през годините се е превърнала в нещо като дълъг разговор, чиято кулминация е това представление. На 22 ноември ще можете да гледате швейцарския

спектакъл на хореографа Марко Беретини iFeel4. iFeel4 е солов транс на фона на жива музика и с участието на детски хор. Удивително съчетание на диско, литургични напеви, попмузика, репетитивни движения и свободно придвижване на деца с маски, напомнящи гръцка трагедия или примитивна мистерия, преведени в съвременната форма на фейсбук-емотикони с едва забележими нюанси на човешкост. Марко Беретини е шампион по диско за 1979 г. на Германия и един от най-интересните съвременни хореографи и изпълнители. Международната програма „Мигриращото тяло“ на ДНК ще приключи ударно през декември с гостуването на последния проект на френския хореограф Жером Бел Retrospective. След световната му премиера на тазгодишното издание на фестивала „Импулстанц“ във Виена Retrospective ще бъде представен в България, което е първото гостуване на работа на една от водещите фигури на съвременния танц в световен контекст Жером Бел. Идеята на проекта е да събере в една лента откъси от най-емблематичните представления и филми на хореографа: „Jérôme Bel“, „Shirtology“, „The show must go on“, „Véronique Doisneau“, „Disabled Theater“, филмите „Gala: Moonwalk“, представен в рамките на изложбата „Michael Jackson: Onthe Wall“ - 2018/2019, „Company Company“ и др. Прожекцията е на 11 декември от 19:30 часа в ДНК.

ЛВ

Керил Чърчил с премиера на лондонска сцена

Сцени от спектакъла

ДНК - пространство за съвременен танц и пърформанс посреща Жером Бел – едно от големите имена на съвременния танц Събитието е част от международната програма „Мигриращото тяло“

Мария Кефирова (Канада/България), backs.boxes.towels (Dance cure)

Литературен вестник 2-8.10.2019 9

Писмо XIII1

Данте Алигиери

До великия и всепобеден господар Кангранде дела Скала, главен наместник на пресветия императорски престол в град Верона и град Виченца. Неговият предан Данте Алигиери, флорентинец по рождение, но не и по нрав, му пожелава дълголетно щастие и безкраен възход на славата му!

[1] Нечуваната слава на вашето величие, която неуморно се носи от уста на уста, разделя хората на две – едни изпълва с надежди за неспирен напредък, а други – с ужаса от надвисналата над главите им гибел. Действително, някога смятах, че мълвата за вашето величие е донякъде преувеличена, тъй като твърденията надхвърляха делата на нашите съвременници дотам, че отиваха отвъд границите на правдоподобието. Ала понеже се страхувах да не би, оставайки твърде дълго в неяснота, да изгубя истината, се насочих към Верона, за да се уверя в чутото със собствените си очи, както Савската царица2 е тръгнала към Йерусалим и както Палада е тръгнала към Хеликон, и тук съзрях вашите велики дела, съзрях и се докоснах до вашите благодеяния; и както преди подозирах, че това, което се говори, е донякъде неумерено, сега узнах, че всъщност самите дела са изключителни. Ето защо стана така, че както някога бях изпълнен с благосклонност и като че с духовно смирение само по силата на дочутите слухове, така сега всичко, което сам виждам, ме прави ваш най-предан приятел.

[2] Не смятам обаче, че като се наричам ваш приятел, следва да бъда обвиняван в дързост, в каквато може би някои са ме упреквали, тъй като свещеното тайнство на приятелството често свързва не само равни, но и неравни помежду си люде. Защото ако се замислим за всички известни ни пълноценни и полезни приятелски отношения, ще забележим, че в тези случи почти винаги става въпрос за връзка между високопоставени и нископоставени личности. И ако обърнем поглед към истинното и искрено приятелство, нима няма да открием, че повечето от най-великите и бляскави владетели са се сприятелявали с мъже, които са се отличавали с незначително богатство, но със значителни достойнства? Какво тогава, щом дори близостта между Бога и човека не може да бъде възпрепятствана от неравното им положение? И ако някому се стори недостойно реченото тук, нека чуе Светия Дух, който обявява множество люде за свои приятели. Защото в Премъдрост се казва именно за мъдростта, че „тъй като е дадена на хората като несметно съкровище, онези, които се ползват от него, стават приятели Божии“3. Ала всеобщото невежество винаги преценява прибързано; и както вярват, че слънцето е с диаметър една стъпка, така и относно нравите често се мамят, изпадайки в глупава доверчивост. Ала на нас, на които е дадено да познаем най-ценното у себе си, не подобава да следваме стъпките на множеството, нещо повече – дори трябва да се стремим да предотвратяваме неговите заблуди. Тъй като людете, ръководени от интелекта и разума, като че дарени с някаква божествена свобода, не могат да бъдат ограничавани от никакви предразсъдъци и никак не е чудно, защото вместо да се ръководят от закони, по-скоро законите се ръководят от тях. И тъй, ясно е, че това, което казах по-горе, а именно – че съм ваш най-предан приятел, по никакъв начин не е проява на дързост.

[3] Тъй като, прочее, ценя вашето приятелство като несметно богатство, желая да го съхраня с най-голямо усърдие, далновидност и грижа. И така, понеже моралът ни учи, че в делата на приятелството трябва да се отплащаме със същото, желая да се отплатя подобаващо за многократно получаваните благодеяния; и с тази цел често съм преглеждал скромните си притежания, отделях поред едно или друго и многократно разсъждавах над него, търсейки онова, което ще бъде едновременно и достойно, и приятно за вас. И не открих нищо по-подобаващо на превъзходството ви от най-възвишената кантика от „Комедия“, носеща прекрасното заглавие „Рай“. С настоящото писмо като с епиграма желая да ви посветя, да ви подаря и най-сетне да ви препоръчам тази кантика.

[4] Пламенното ми чувство обаче не ми позволява просто да подмина с мълчание това, че изглежда, с настоящото дарение чест и слава печели по-скоро самият дар, отколкото моят господар, още повече, струва ми се, дори още със заглавието му вече съм изразил (за всеки, който наистина внимава) предвещанието си за това докъде чак ще се прослави името ви; което е напълно целенасочено. Ала стремлението ми да получа вашето благоволение, за което толкова копнея и което ценя като 1 Превод по: Dante Alighieri, Epistole, a c. di Angelo Jacomuzzi, in: Dante, Opere minori, vol. II, Torino: Unione tipografico-editrice torinese, 1986, 323-469 (438-469).2 Мат. 12:42, Лук. 11:31.3 Прем. 7:14.

живота си, ще ме тласне отвъд предварително положената цел. И тъй, след това предостатъчно дълго встъпление към писмото, под формата на коментар ще пристъпя към едно кратко въведение към произведението, което ви посвещавам.

[5] Както казва Философът във втората книга на „Метафизика“: „Както едно нещо се отнася към битието, така се отнася и към истината“4. Смисълът на това изказване е, че истината за нещото, което е положено в истината като в подлежащо, представлява съвършено подобие на нещото такова, каквото е. А пък измежду съществуващите неща някои съществуват по такъв начин, че притежават абсолютно битие в самите себе си; други пък съществуват така, че битието им зависи от нещо друго посредством определено отношение, така че да бъдат, за тях е равнозначно на това да се отнасят към друго, подобно на относителните понятия – например баща и син, господар и роб, двойно и наполовина, цяло и част и други от същия вид. И тъй като битието на подобни същини зависи от друго, следва, че истината за тях също така зависи от друга; защото ако не познаваме половината, никога не можем да придобием познание за това какво е двойното. Същото се отнася и за останалите примери.

[6] И тъй, който желае да направи изложение към някаква част от едно произведение, на първо място трябва да представи и цялото, от което тя е част. Ето защо и аз, желаейки да направя нещо като въведение към гореспоменатата част от цялата „Комедия“, заключих, че първо трябва да кажа някои неща за цялото произведение, така щото да улесня подстъпа към въпросната част. Шест са, прочее, елементите, на които трябва да обърнем внимание в началото на което и да било учено съчинение: темата, авторът, формата, целта, заглавието на книгата и видът на представеното философско учение.5 В три от тези елементи частта, която пожелах да ви посветя, се различава от цялото. Това са темата, формата и заглавието. В останалите тя не се различава от цялото, както всеки веднага ще забележи. Ето защо, за да направя изложение на цялото, ще се насоча към отделно разглеждане на тези трите, чрез което цялото ще бъде достатъчно ясно представено, за да можем да пристъпим направо към третата част. Тогава ще разгледаме останалите три не само по отношение към цялото, но и по отношение на посветената вам част.

[7] За да стане ясно това, което имам намерение да река, първо трябва да се знае, че смисълът на произведението ми не е едносъставен, даже би могло да се каже, че то е многозначно, т.е. че има повече от един смисъл. Един е смисълът, който се съдържа на буквално равнище, друг – който се съдържа в обозначеното чрез буквалното равнище. Първият се нарича буквален, а вторият – алегоричен, морален или анагогичен.6 За да изясним по-добре този начин на тълкувание, нека разгледаме следните слова: „При изхода на Израел от Египет, на дома на Яков от варварския народ, Юдея стана негово светилище, Израел – негово могъщество“7. Ако разглеждаме нещата само в буквалния им смисъл, тези слова ни съобщават за изхода на синовете Израилеви от Египет по времето на Мойсей. Ако ги разгледаме обаче като алегория, за нас те означават нашето изкупление, извършено чрез Христос. Ако ги разбираме в морален смисъл, означават обръщането на душата от горестното състояние на греховността към състоянието на благодат. А ако ги вземем в анагогичен смисъл, означават изхода на осветената душа от робството на тленния свят и възхождането й към свободата на вечната слава. И макар че тези мистични смисли се назовават с различни имена, всичките могат най-общо да се нарекат алегорични, доколкото са различни от буквалния, т.е. историческия. Тъй като „алегория“ идва от „алеон“ на гръцки, което на латински означава „чужд“ или „различен“.

[8] При това положение става ясно, че темата, около която ще се движат различните смисли, трябва също да бъде двойна. Ето защо е необходимо да разгледаме темата на цялото произведение първо в буквален смисъл, а после – как трябва да се схваща алегорично. И тъй, 4 Arist., Metaph., II, 1, 993b32 (прев. Н. Гочев), Аристотел, Метафизика, прев. Н. Гочев, Ив. Христов, С. 2000, 34.5 Тези шест пункта са традиционни при коментара на съчинение, срв. Boeth., In Isagogen Porphyrii, I, c. 1.6 Това е традиционен херменевтичен подход при тълкуванието на Свещеното писание. Срв. още Dante, Conv., II, 1, където Данте въвежда още едно разграничение – между поетическа и богословска алегория.7 Пс. 113:1-2.

темата на цялото произведение, схванато само буквално, е състоянието на душите след смъртта изобщо. Защото действието на произведението от край до край е свързано именно с това. Ако обаче тълкуваме творбата алегорично, темата е човекът, доколкото, придобивайки определени заслуги или извършвайки простъпки чрез свободния си избор, подлежи на справедливо наказание или възнаграждение.

[9] Формата също така е двойна: формата на самото съчинение и формата на съчиняване. Формата на съчинението е на свой ред тройна, доколкото в произведението са налице три подвида деления. Първото е това, че цялото произведение се дели на три кантики. Второто е, че всяка кантика вътрешно се подразделя на песни. Третото е, че всяка песен се дели на стихове. Формата, т.е. похватът на съчиняването е поетически, фикционален, описателен, отстъпителен и преносен; чрез това той е още определящ, разграничаващ, одобрителен, порицателен и предлагащ примери.

[10] Заглавието на цялата книга гласи: „Започва Комедията на Данте Алигиери, флорентинец по рождение, но не и по нрав“. За да го разберем, трябва да имаме предвид, че „комедия“ идва от „комос“, т.е. село, и „ода“, т.е. песен, следователно комедия означава нещо като „селска песен“. Комедията представлява вид поетически разказ, различен от всички останали. От трагедията тя се различава по сюжет чрез това, че трагедията си в началото е приветлива и спокойна, а при развръзката си е отвратителна и ужасяваща; и поради това наименованието идва от „трагос“, т.е. козел, и „ода“, т.е. „козльова песен“, ще рече, че е отвратителна като козел8, както се вижда от трагедиите на Сенека. Комедията, от своя страна, започва с някакво тежко събитие, но сюжетът й завършва радостно, както се вижда от комедиите на Теренций. Ето защо в приветствията си писателите обичайно поставят вместо поздрав изречението: „нека началото да е трагично, а краят – комичен“. Трагедията и комедията също така се различават по стил: трагедията е приповдигната и възвишена, а пък комедията – умерена и скромна, както посочва и Хораций в своето „Поетическо изкуство“, допускайки комическите поети понякога да говорят като трагически и обратното:

Но и комичната драма понякога глас повишава,както и Хермет в гнева си проклятия сипе разпенен;също тъй още по-често трагикът скърби в понижен тон,Телеф, така и Пелей и т.н.9

8 Ugoccione da Pisa, Magnae derivationes.9 Hor., Ars poet., 93-93, Хораций, Поетическо изкуство, прев. Г. Батаклиев, С. 1983, 25.

на стр. 10

Сандро Ботичели, „Портрет на Данте“, 1495

10Литературен вестник 2-8.10.2019

Така вече става ясно защо настоящото произведение се нарича „Комедия“. Ако го разгледаме по отношение на сюжета, в началото то е отблъскващо и страховито, защото става дума за ада; на финала – благоприятно, прекрасно и радостно, понеже става дума за рая. Ако пък обърнем внимание на стила, той е умерен и нисък, защото се използва народният език, на който общуват включително жените. Съществуват и други видове поетически разказ, например буколическа песен, елегия, сатира, оброчен надпис10, както можем да видим от „Поетическото изкуство“ на Хораций, но сега няма да говорим за тях.

[11] Оттук нататък можем да посочим и как следва да определим темата на посветената вам част от цялото. Тъй като, ако темата на цялото, взето в буквален смисъл, е следната: състоянието на душите след смъртта, не в някакво отношение, а най-общо, ясно е, че в третата част темата отново е въпросното състояние, ала вече точно определено, ще рече – състоянието на блажените души след смъртта. И ако темата на цялото произведение, тълкувано алегорично, е човекът, доколкото, придобивайки определени заслуги или извършвайки простъпки чрез свободния си избор, подлежи на справедливо наказание или възнаграждение, виждаме, че в тази част темата се ограничава до човека, доколкото чрез заслугите си получава полагащото му се възнаграждение.

[12] Формата на третата част е вече ясна благодарение на казаното за формата на цялото. Ако според формата си цялото съчинение се поделя по три начина, в третата част е налице поделяне само по два начина, т.е. делението на кантиката [на песни] и на песните [на стихове]. В нея не можем да открием деление от първия вид, тъй като самата тази част е следствие от първото деление.

[13] Ясен е смисълът и на заглавието. Ако заглавието на цялата книга гласи: „Започва Комедията и т.н.“, както посочихме по-горе, заглавието на въпросната част е: „Започва третата кантика от Комедията на Данте и т.н., която се нарича Рай“.

[14] След като разгледахме трите елемента, по които частта се различава от цялото, следва да обсъдим и другите три, където не се открива различие между част и цяло. Авторът както на цялото, така и на частта, е този, когото посочихме, и изглежда е така и в трите части.

[15] Целта на цялото и на частта може да бъде и множествена, т.е. да има една по-близка и една по-далечна цел. Но пропускайки редица подробности, ще кажем накратко, че целта на цялото и на частта е следната: живите в настоящия живот да бъдат изтръгнати от състоянието на окаяност и да бъдат възведени към състояние на щастие.

[16] Видът философия, чрез който тук се подхожда както в цялото, така и в частта, е моралният, ще рече – етиката, тъй като и цялото, и частта са насочени не към съзерцанието, а към действието. Дори на някое място или в някой пасаж от текста да се прилага съзерцателният подход, това не е с цел насърчаване на този вид занимания, а на действието, защото, както казва Философът във втората книга на „Метафизика“, „понякога и практическите философи подхождат с помощта на съзерцание“11.[17] И тъй, след като сме предпоставили всички тези положения, следва да пристъпим към изложение на буквалния смисъл във вид на предварителни бележки. На първо място, нека да предупредя, че изложението на буквалния смисъл не е нищо друго освен разяснение на формата на творбата. И тъй, въпросната част, т.е. третата кантика, назована „Рай“, се поделя най-общо на две части, а именно – на пролог и същинско действие. Втората част започва така: „От разни точки фарът на всемира...“12

[18] Относно първата част трябва да се знае, че макар да може да се нарече „предговор“ в общоупотребимия смисъл на тази дума, най-точно следва да я наречем „пролог“ – нещо, което намеква и Философът в третата книга на „Реторика“, където казва, че „[у]водът е начало

10 Hor., Ars poet., 76.11 Arist., Metaph., II, 1, 993b22-23, Аристотел, Метафизика, прев. Н. Гочев, 33-34.12 Par., I, 37; Данте Алигиери, Божествена комедия, прев. Ив. Иванов, Л. Любенов, С. 1975, 294.

на речта, каквото е прологът в поезията и прелюдията в творбата за флейта“13. Също така трябва да отбележим, че въпросната начална част, която може да се нарече най-общо „предговор“, бива оформяна по един начин от поетите, а по-друг – от ораторите. Допуска се ораторите да изложат в една предварителна форма съдържанието на словото си, за да подготвят духа на слушателя. Поетите обаче не само правят това, но и след това има и призоваване [на някое божество]. На тях това им подхожда особено добре, тъй като те се нуждаят от пламенно призоваване, понеже трябва да измолят от висшите субстанции нещо, надхвърлящо човешките способности, подобно на божествен дар. И тъй, в нашия случай прологът се разделя на две части: в първата сбито се представя това, за което предстои да се говори, а във втората се призовава Аполон. Втората част започва така: „О, Аполоне, сетен път вдъхни ми...“14

[19] За първата част на пролога трябва да се има предвид, че за доброто начало се изискват три неща, както казва Цицерон в „Новата реторика“: да предразположи слушателя към благосклонност, внимание и доверие; и това е нужно най-вече в случаите, в които словото ще бъде с необикновено съдържание, както казва същият този Цицерон.15 И понеже съдържанието на настоящото съчинение е необикновено и следователно то трябва да се възведе към този вид слова, началото, т.е. прологът, се стреми да постигне въпросните три момента. Затова [говорещият] заявява, че ще разкаже за това, което е видял в първото небе и което е успял да запомни от него. Във въпросните слова вече се съдържат и трите: очакваната полза от предстоящия разказ набавя благосклонността [на възприемателя], удивителността – вниманието му, а правдоподобието – доверието. [Говорещият] намеква за очакваната полза, като казва, че ще разкаже за това, което е най-привлекателно за човешкото желание, а именно – райските наслади. Колко удивителен ще е разказът той посочва, като обещава, че ще говори за толкова невероятни и възвишени гледки, а именно положението на нещата в небесното царство. А правдоподобието засвидетелства, подчертавайки, че ще разкаже онова, което е успял да запомни, а щом той е могъл [да съзре това], значи и други ще могат. И всичко това е изразено в онези слова, в които казва, че е бил в първото небе и че желае да разкаже за небесното царство всичко, което е успял да съхрани като съкровище в паметта си. След като посочихме колко подобаваща и съвършена е първата част от пролога, нека пристъпим към буквалния смисъл.

[20] На първо място, [говорещият] казва, че „славата на първия двигател“, който е Бог, „просиява във всяка част на вселената“, ала така, че „в една част повече, в друга – по-малко“.16 Че просиява навсякъде,

13 Arist., Rhet., III, 14, 1414b, Аристотел, Реторика, прев. Ал. Ничев, С. 1993, 183.14 Par., I, 13; Данте, Божествена комедия, 293.15 Cic., De inventione, II, 15, 20-21.16 Par., I, 1-3; Данте, Божествена комедия, 293: „Първодвижителят със свойта слава/ прониква във всемира тук и там/ и силно или слабо го огрява.“ За целите на анализа на буквалния смисъл прилагаме и буквален превод на стиховете.

потвърждават разумът и древните авторитети. Разумът ни го потвърждава по следния начин: всичко, което съществува, има битието си или от себе си, или от друго. Ала ясно е, че да има битието си от себе си, подобава само на едно, т.е. на самото първоначало, което е Бог. Но тъй като това, че нещо съществува, не води след себе си необходимостта то да съществува от самото себе си, а да съществува с необходимост от самото себе си приляга само на едно, т.е. на първопринципа, доколкото е причина за всички неща. Следователно всичко съществуващо, с изключение на онова едно, получава битието си от друго. Ако вземем от вселената последното [в реда на възникването], а не какво да е, ясно е, че то ще притежава битието си от нещо друго, а то на свой ред – или от себе си, или от друго. Ако е от себе си, значи е първото [в реда на възникването], ако е от друго, значи и то на свой ред ще го притежава или от себе си, или от друго. И така може да се продължава нататък до безкрай по реда на действащите причини, както се доказва във втората книга на

„Метафизика“17, ала в един момент ще се стигне до първото, което е Бог. И тъй, всяко нещо, което притежава битие, опосредствано или непосредствено го притежава от него; тъй като от това, което вторичната причина приема от първичната, тя влива в следствието си, доколкото и приема, и предава нататък неговия лъч, и поради това първичната причина е в по-голяма степен причина. Прочее, в книгата „За причините“ се казва, че „всяка по-първична причина, общо взето, влива повече в своето следствие, отколкото вторичната“18. Това – що се отнася до битието.

[21] А пък що се отнася до същността, доказвам го по следния начин: всяка същност, с изключение на първата, е причинена, в противен случай щеше да има повече от едно, което по необходимост да съществува само по себе си, а това е невъзможно. На свой ред, това, което е причинено, е причинено или от природата, или от интелекта. Това, което е причинено от природата, от своя страна също е причинено от интелекта, тъй като природата сама по себе си е дело на интелигенцията. Следователно всичко, което е причинено, е причинено от някакъв интелект, било непосредствено, било опосредствано. Щом като способността е следствие от същността, на която принадлежи като способност, то ако същността е интелективна, и способността ще се отнася изцяло и единствено до онова, което я причинява. И тогава, както по-рано трябваше да се достигне до първата причина на самото битие, така тук се достига до първата причина на същността и способността. Ето как става ясно, че всяка същност и способност произхождат от първата, а по-нисшите интелигенции приемат [същността и способността си от по-висшата] като от лъчист източник и предават лъчите на по-висшата към най-нисшето, подобно на редица от огледала. Всичко това е достатъчно ясно изложено от Дионисий в съчинението „За небесната йерархия“19. Ето защо в книгата „За причините“ се казва, че „всяка интелигенция е пълна с форми“20. Изяснихме достатъчно по какъв начин разумът доказва, че божествената светлина, т.е. божествената благост, мъдрост и могъщество21, просияват навсякъде.

[22] По сходен и дори по-мъдър начин всичко това се потвърждава от авторитета на Писанието. Защото Св. Дух казва чрез устата на Йеремия: „Аз изпълвам небето и земята“22, а в Псалма: „Къде ще се скрия от твоя дух? И къде ще избягам от лицето ти? Ако се издигна в небето, ти си там, ако се спусна в ада, пак ще бъдеш там. Ако взема крилете и т.н.“23. А пък Премъдростта казва, че „Духът Божи изпълни целия свят“24. И Еклесиастът в четиридесет и втора глава казва: „С Божията слава е изпълнено творението му“25. Всичко

17 Arist., Metaph., II, 2, 994a1-19, Аристотел, Метафизика, 34-35.18 De causis, I, 1.19 Ps.-Dion., De coel. hier., III, 11.20 De causis, IX (X), 92.21 Inf., III, 5-6.22 Йер. 23:24.23 Пс. 139 (138):7-9.24 Прем. 1:7.25 Екл. 42:16.

Писмо XIIIот стр. 9

Гюстав Доре, „Божествена комедия“, Рай, 1867

Литературен вестник 2-8.10.2019 11

това се потвърждава и от писанията на езичниците, защото в деветата книга [от „Фарсалия“] Лукан казва: „Накъдето и да обърнеш поглед, накъдето и да тръгнеш, все откриваш Юпитер“26.

[23] Следователно добре казва [героят на „Комедията“], когато твърди, че божественият лъч, ще рече божествената слава, „прониква в цялата вселена и я озарява“. Казва се „прониква“ по отношение на същността, а „озарява“ по отношение на битието. Думите, които добавя относно повечето и по-малкото, очевидно са истинни. Тъй като виждаме на едно по-висше равнище една същност, а на друго по-нисше – друга, както можем да установим по [разликата между] небето и елементите, тъй като небето е неразрушимо, докато елементите подлежат на разрушение.

[24] След като е утвърдил тази истина, от нея преминава към едно перифрастично описание на Рая. Казва, че се е озовал в онова небе, което най-изобилно приема блясъка на Божията слава, т.е. светлина.27 Тук е необходимо да се знае, че става дума за най-висшето небе, обхващащо всички тела във вселената, без самото то да е обхванато от друго. Вътре в него се движат всички тела, а самото то остава в неизменен покой, без да приема влияние от която и да било телесна субстанция. То се нарича емпирей, което ще рече „огнено“ или „пламтящо небе“, ала не защото в него има материален огън или пламък, а защото там гори духовният огън, ще рече – светата любов.28

[25] Че това небе е най-силно озарено от божествената светлина, може да се докаже чрез два аргумента: първо, чрез това, че то обхваща всичко, без самото да е обхванато от друго, и второ, чрез това, че пребивава във вековечен покой, ще рече мир. Що се отнася до първия аргумент, доказателството е следното: обхващащото се отнася към обхванатото с оглед на естественото разположение по начина, по който оформящото се отнася към подлежащото на оформяне, както се казва в четвъртата книга на „Физика“.29 С оглед на естественото разположение на цялата вселена обаче първото небе е това, което обхваща всичко. Следователно то се отнася към всичко като оформящото към подлежащото на оформяне, а това е равнозначно на отношението, което причината има към причиняваното. Ала тъй като цялата мощ за причиняване представлява всъщност един лъч, струящ от първата причина, която е Бог, ясно е, че онова небе, което в по-голяма степен притежава разумното основание на причина, получава и повече от божествената светлина.

[26] Що се отнася до втория аргумент, той се доказва по следния начин: всичко, което се движи, се движи поради нещо, което самото то не притежава и което представлява крайна цел на движението му. Например, сферата на Луната се движи поради някаква своя част, която не се намира на онова място, към което се движи. И доколкото е невъзможно всяка нейна част да се намира на всяко място, Луната непрестанно се движи към друго, поради което винаги се намира в движение и никога в покой. Това е нейното стремление. Същото, което казвам за сферата на Луната, важи и за всички останали сфери с изключение на първата. Прочее, всичко, което се движи, се намира в състояние на някаква липса и не притежава цялото си битие наведнъж. Следователно, онова небе, което не бива задвижвано от нищо, притежава в себе си и във всяка своя част по съвършен начин всичко, което може да притежава, така щото да не се нуждае от движение, за да постигне своето съвършенство. И тъй като всяко съвършенство иде от лъча на Първото, което се намира в най-висшата възможна степен на съвършенство, очевидно е, че първото небе получава повече от светлината на Първото, което е Бог. Все пак, изглежда, че същият аргумент може да послужи и за опровержение на предходното, доколкото не предлага просто доказателство в съгласие с логическото правило. Ала ако го разгледаме откъм съдържанието, ще видим, че съвсем добре може да го докаже по отношение на което и да било вековечно, в което може да е налична някаква вековечна липса: понеже ако Бог не е придал движение на това небе, очевидно не му е дал и материя, която да страда от определена липса. Чрез това предварително положение аргументът се съхранява на основание на съдържанието си и по сходен начин бих се аргументирал, ако кажа: щом нещо е човек, значи е способно да се смее30; защото във всички обратими пропозиции важи същото разсъждение на основание на съдържанието. Следователно, когато се казва „в онова небе, което получава повече от Божията светлина“, перифрастично се има предвид Раят, т.е. небето емпирей.

[27] В съзвучие с така изложените разсъждения се изказва и Философът в първата книга на „За небето“, заявявайки, че небето „е с толкова по-ценна природа, колкото по-голяма е отдалечеността му от заобикалящите ни

26 Lucanus, Phars., IX, 580.27 Par. I, 122.28 Purg. XXVI, 62-63.29 Arist., Phys., IV, 5, 212a31-213a11.30 Arist., De part. anim., III, 10, 673a8.

същини“31. Към това можем да добавим и реченото от ап. Павел за Иисус пред ефесяните: „Той се издигна над всички небеса, за да изпълни всичко“32. Това е небето на божествените радости. Тъкмо за тези радости се говори в Йезекиил срещу Луцифер: „Ти, подобен по блясък, изпълнен с мъдрост, украсен със съвършенство, беше сред радостите на Божия рай“33.

[28] След като е заявил чрез перифраза, че е бил в гореспоменатото най-висше небе от Рая, [говорителят] продължава с това, че там е съзрял гледки, които никой напуснал Рая, вече не е в състояние да разкаже34. Посочва и причината за това, казвайки, че „разумът, съзрял целта ни“ т.е. Бог, „всецяло в нея бива потопен“, така че „все не го догонва паметта ни“35. За да стане ясно какво означава това, трябва да се знае, че в този живот човешкият интелект, поради сродството и близостта, които има спрямо обособената интелектуална субстанция, когато се издига [към нея], дотам се издига, че след завръщането му паметта му не му служи, защото е минал отвъд човешката мяра. Това ни е подсказано от ап. Павел в Посланието до коринтяните, където той казва: „Познавам един човек, който (дали в тяло, или извън тялото си, не зная, само Бог знае) е бил грабнат до третото небе и е съзрял тайните Божии, които човешки език не може за изкаже“36. Ето, след като интелектът се издигне отвъд способностите на човешкия разум, не може да си спомни какво се е случило, докато е бил вън от себе си. Нещо подобно ни се намеква и в Евангелието от Матея, когато тримата Му ученици падат ничком, а след това не разказват нищо от видяното, сякаш че са го забравили37. А в Йезекиил пише: „Видях и паднах ничком“38. И ако на завистниците това не им стига, да прочетат книгата „За съзерцанието“ на Ришар от Сен-Виктор39, или „За разсъждението“ на Бернар40, или книгата „За количеството на душата“ от Августин41 и не ще завиждат повече. Ако пък започнат да хулят правдоподобието на едно толкова голямо извисяване поради греховността на говорещия, нека прочетат Даниил, там ще открият и че Навуходоносор съзрял видение, пратено от Бога против грешниците, а след това го забравил.42 Тъй като „този, който кара слънцето да изгрява и над праведните, и над грешните, кара дъждът да вали и над справедливите, и над несправедливите“43, понякога милосърдно разкрива славата си на тези, които донякъде живеят в грях, за да преобразят живота си, а понякога го прави с жестокост, за да ги накаже, повече или по-малко, колкото той реши.

[29] Та значи [героят на „Комедията“] е видял неща, „които не знае и не може да разкаже, след като се е върнал“44. Необходимо е с голямо внимание да се забележи, че казва „не знае и не може“. Не знае, защото е забравил, не може, защото дори ако си спомни и успее да го задържи

31 Arist., De coel. I, 2, 269b15-16, Аристотел, За небето, прев. Д. Гочева, С. 2006, 39.32 Ефес. 4:10.33 Йез. 28:12-13.34 Par. I, 5-6.35 Par. I, 7-9, Данте, Божествена комедия, 293.36 II Кор. 12:3-4, Par. I, 70-75.37 Мат. 17:1-13.38 Йез. 2:1.39 Ришар от Сен-Виктор е мистик от XII в. Данте го поставя в Рая при мъдреците в сферата на Слънцето; Ricardus de S. Victore, De contempl., IV, 23.40 Св. Бернар от Клерво (ок. 1091 – 1153) е мистически богослов, последният водач на Данте в Рая (Par. XXXI, 59); Bernardus Claraev., De consideratione, V, 2, 3.41 Aug., De quant. an., XXXIII, 76.42 Дан. 2.43 Мат. 5:45.44 Par. I, 5-6.

в паметта си, речта му няма да успее да го предаде. С интелекта си ние виждаме множество неща, за които липсват словесни обозначения. Включително Платон потвърждава това в книгите си чрез употребата на разгърната метафорика, тъй като е видял благодарение на светлината на интелекта си множество работи, които не е могъл да изрази словесно в собствен смисъл.

[30] След това [героят] заявява, че ще разкаже за небесното царство онова, което е успял да запомни, и казва, че това е „сюжетът“ на неговото произведение. А какви и колко са тези неща, ще стане ясно в изложението на същинското действие.

[31] Най-сетне, с думите „О, Аполоне, и т.н.“45, започва призоваването [на божествената помощ]. Тази част се поделя на две: в първата подчаст [говорителят], призовавайки, излага молбата си, а във втората убеждава Аполон [да изпълни] молбата му, обещавайки му отплата. Втората част започва с „О, ако мощ...“46. Първата част, от своя страна, се дели на две части: в първата [говорителят] моли за божествената подкрепа, във втората изтъква наложителността на молбата си, т.е. оправдава я с думите „Дотук единият връх на Парнас и т.н.“47.

[32] Най-общо, това е съдържанието на втората част на пролога. Тук няма да излагам подробно отделните моменти. Тъй като ме притискат домашните дела, та трябва да изоставя и тези, и други полезни обществени дела. Ала се надявам, че Ваше Величество ще ни даде и друг път възможност да продължим с това полезно изложение.

[33] За частта, в която се разгръща самото действие и която е отделена от пролога, засега няма да казвам каквото и да било, нито за вътрешното й деление, нито като изложение на съдържанието, освен това, че навсякъде ще се издигаме от небе в небе и ще се разказва за душите на блажените, които героят среща във всяка от сферите, а също и че истинното блаженство се състои в познанието за първоначалото на истината. Това се вижда и от реченото от Йоан: „В това се състои вечният живот, да те познаят като истинен Бог и т.н.“48, както и от Боеций в третата книга на „За утешението“: „теб да видят е цел неотменна“49. Ето защо, за да се покаже славата на блаженото състояние на онези души, на тях, доколкото са станали свидетели на всяка истина, им се задават много въпроси за полза и за най-голяма наслада на читателя. И тъй като, стигне ли се до съзерцание на първопринципа, т.е. на Бог, няма какво да се търси по-нататък, понеже той е алфата и омегата50, т.е. началото и краят, както се посочва в Откровението на Йоана.51 Затова съчинението ни завършва с лика на самия Бог, благословен во веки веков.

Преведе от латински: БОГДАНА ПАСКАЛЕВА

Научен редактор: НЕВЕНА ПАНОВА

45 Par. I, 13, Данте, Божествена комедия, 293.46 Par. I, 22, Данте, Божествена комедия, 293.47 Par. I, 16, Данте, Божествена комедия, 293.48 Йоан 17:3.49 Boeth., De consol., III, 9, Боеций, За утешението на философията, прев. Б. Кацарска, С., 2008, 119.50 Par. XXVI, 17.51 Откр. 1:8; 21:6; 22:13.

Дом

еник

о ди

Мик

елин

о, ф

реск

а въ

рху

кат

едра

лат

а „С

ант

а М

ария

дел

Фио

ре“,1

465

12Литературен вестник 2-8.10.2019

Писма до близки ХХІV, 11

Франческо Петрарка

[1] Минаха вече тридесет години – как крадешком се изплъзва времето! – като се обърна назад и ги погледна всички едновременно, те обикновено ми се виждат едва ли не тридесет дни и тридесет часа, но измервам ли ги всяка една поотделно и започна ли да подреждам купищата грижи, ми се струват като векове. Писах на онзи уважаван и отличен старец Раймунд Суперан2, [2] който се ползваше с име на добър адвокат – което, както виждаш, мнозина притежават несправедливо – и имаше и вид, и дела на мъдър човек, и който с най-благородна съпротива до крайност в името на истината и правотата дори се изправи срещу римския папа с възвишения си и непобедим дух. Заради това, въпреки че прослави мнозина, далеч несравними с него, самият той не се възгордя, а радвайки се на голямо одобрение, с помощта на собствения, не на чуждия авторитет винаги стоеше на своето място, не се стремеше да бъде издиган, нито бе издигнат. [3] И тъй, обръщайки се приятелски, както обикновено, към този старец, който се беше заел да насърчава моята крехка възраст и моите вродени качества и да ги уважава и покровителства, да ги насърчава с всяко свое дело и съвет, както и с думи, откровено признах в едно писмо, което далеч предхожда настоящето и според сметката на времето заема първо място, че тогава още съм започнал да изследвам бега и хода на младостта3. Сега наистина се изненадвам, но признавам, прав бях. [4] И ако по онова време действително е било така, как смяташ, че стоят нещата сега, когато се случва именно това, което предчувствах? Пред очите ми беше най-цъфтящата възраст, „розов младежки отблясък“4, както казва Вергилий; а у Хораций четях следното:

...чакай: щом порасте първият мъх върху ланититеи къдриците, днес виещи се по раменете ти,среже ножът веднъж и по лице с пурпурно розовоти се видиш тогаз с гъста брада, о Лигурине мой,ще възкликнеш, уви, видиш ли се друг в огледалото:ах, защо ли не бях с днешния ум в мойте момчешки дни,или пък при това мое сърце с бузите румени?5

Четох у друг сатирик:Бърза тъй да избяга стремглаво най-краткото време като цветчена нашия мъчен и тежък дял от живота.Докато пием, докато търсим венци, помади и момичета,пълзи към нас незабелязана старостта.6

[5] Тези неща и тям подобни четях, без да зяпам жадно от любопитство единствено граматиката и теорията на думите, както е обичайно за тази възраст, ала разбирайки, че там има нещо скрито, и аз не зная какво точно, но такова, че не само съучениците ми не му обръщаха внимание, но също и учителят ми, макар и да беше мъж, вещ в науките за началата. Слушах възклицаващия „с божествен глас“ Вергилий:Благополучните дни за нещастните смъртни се нижатнай-бързо. Иде след тях болестта и с печалната старостмъката, после ги грабва смъртта – и жестока, и строга.7

И на друго място Животът е кратъки неповратен за всички...8

И пак:Между това не стои, а лети безвъзвратното време...9

Изглеждаше ми, че едва ли може достатъчно добре да опише бягството на времето и невъзвратимата му загуба по друг начин, ако не чрез честичкото повтаряне.

1 Преводът е осъществен по изданието “Francisci Petrarcae Еpistolae de Rebus Familiaribus et Variae”, Vol. III, Florentiae, 1863.2 В ит. издания Raimondo Subirani (починал 1330 г.) – адвокат и библиофил, заедно с когото П. чел Ливий, починал в Авиньон, писмото до него е І, 3 („За бързоувяхващия цвят на времето“, 1333г.), споменат и в Seniles ХVІ, 1.3 Букв. „на зараждащия се живот“ (orientis vitae – oriens, entis – изгряващ).4 Енеида, І, 590, прев. Георги Батаклиев, С., Народна култура, 1980, стр. 142.5 Оди, ІV, 10, прев. Георги Батаклиев, С., Народна култура, 1992.6 Ювенал, Сатири ІХ, 127 (прев. мой).7 Георгики, ІІІ, 66-67, прев. Георги Батаклиев, С., Народна култура, 1980, стр. 93-94.8 Енеида, Х, 467, стр. 326.9 Георгики, ІІІ, 285, стр. 99.

[6] Слушах Овидий и колкото по-игриво пееше неговата муза, толкова по-строго и тежко ми звучеше неговото признание, и по-неподправено беше за мен неговото свидетелство за истината, а той казваше:Недоловимо тече и ни мами крилатото време,нищо по-бързо не е от годините.10

И на друго място:Изплъзва се времето и остаряваме тихо с годинитеи избягват, щом им отпуснеш юздите, дните.11

Слушах самия Хораций, когото вече споменах:Времето шеметнолети...12

докато говори за младостта; и отново за целия живот:Текат години, Постуме, Постуме,ах, неусетно! И чрез молебствияне ще отсрочиш старостта сии предстоящата смърт всесилна!13

И пак:...дълги надежди не ни позволява, че кратък е животът...14

И отново: за „краткото време“:...не мисли за живот дълъг. Ний тук бъбрим, а времетобърза.15

И отново:Отлита нежна младост и грация,прогонва вяла старост любовните шеги и радости, разсейвалеката твоя безгрижна дрямка.16

И за да не очаквам завръщането на младостта, която веднъж е избягала, го слушах:Нито пурпур от Кос ще ти възвърне днес,нито накит безценен дните отминали,че в регистрите вехтиги е включил денят крилат.17

Твърде много се застоявам при Хораций. [7] Четох у Сенека: Сякаш течение грабва телата ни; виждаш - всичко отлита заедно с времето; нищо от това, което виждаме, не остава на едно място. Самият аз, докато говоря, че тези неща се променят, се промених.18 Слушах Цицерон: Лети времето19. И пак: Впрочем има ли човек толкова неразумен, който въпреки младостта си да е сигурен, че ще доживее до вечерта?20 Немного след това: Защото сигурно е, че трябва да умрем; несигурното – дали точно днес.21 И пак същото, но на друго място: Може ли някой да разбере в какво състояние ще бъде неговото тяло, не казвам след една година, но още същата вечер?22

[8] Оставям другите; тъй като е трудно да следиш всекиго и всяко отделно нещо и по-скоро е занимание

10 Метаморфози, Х, 519, прев. Георги Батаклиев, С., Народна култура, 1974, стр. 299.11 Фасти, VІ, 771 (прев.мой).12 Оди, ІІ, 5.13 Оди, ІІ, 14.14 Оди, І, 4.15 Оди, І 11.16 Оди, ІІ, 1117 Оди ІV, 13.18 Epistulae Morales ad Lucilium, VІ, LVIII, 22.19 Тускулански беседи, І, ХХХІ, 75, „Избрани произведения“, прев. Д. Илиев, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2012. стр. 180.20 За старостта, 67, „Етически трактати“, прев. Ю. Филипова, Народна култура, Хермес, С., 1984, стр. 40.21 Ibid.; 74., стр. 42.22 De Finibus Bonorum et Malorum, II, 228.

за младежа, нежели за стареца, да къса „цветчета“23; ала тези неща и хиляди подобни на тях се намираха в самите поляни на тези автори, а ти спокойно ги откъсваше било от мен, било заедно с мен. Книжките, останали ми оттогава, показват с какъв плам се бях запалил, събирайки ги през годините, когато, бидейки юноша, не се бях запознал така отблизо друг род писатели. Показват го също и белезите на моята ръка, запечатали подобни мисли, от които извличах изводи и чрез които, даже надскачайки годините си, подхранвах начаса нетипичното за възрастта си тогавашно и бъдещо положение. [9] Забелязвах, помня това добре, не реторическата украса, а тяхната същност, тоест самата окаяност на нещастния живот, неговата краткост, неговата бързина,

припряност, изплъзване, ход, полет и скритите измами, невъзвратимото време, преходното и изменящо се цвете на живота, нетрайния блясък на руменото лице, неукротимия бяг на невъзвратимата младост и коварствата на тихо дебнещата старост; най-сетне бръчките и болестите, и тъгата, и мъката, и безпощадността на непобедимата смърт, и неумолимата й суровост. [10] Това, въпреки че на спътниците ми в обучението и в живота им се виждаше сякаш някакво съновидение, на мен – нека свидетел ми бъде всевиждащият Бог – още тогава ми се струваше истинно и почти настояще. И дали беше от онази истинска миловидност на лика ми или от заблудата на възрастта – защото всички младежи доста често изглеждат за себе си твърде красиви дори когато са доста грозновати – но мислех, че за мен, не за друг, е казано това, колкото и пъти да четях или да слушах онзи пасторален стих:Мило момче, на цвета си премного не се уповавай!24

[11] Истината говоря; още по-добре знае това и Този, когото направих свидетел; колкото повече премислям това, се изненадвам, че сред толкова големи грижи все пак се оставях да бъда обсебван от младежки любовни чувства и заблуждения. Усещам: димът от тези неща замъгли зрението ми и стремително настъпващата възраст загаси оня твърде млад светлик на духа ми. Но ще е добре, ако дори сега успея да провидя; най-щастлив е този, когото никаква заблуда не го е отклонила от правия път; но понеже пълното щастие е рядко срещано, дори онзи, за когото между тъмните облаци на заблуждението най-сетне е проблеснала небесна светлина, е предостатъчно щастлив. [12] Впрочем какво мислиш сега? Ето, нещата, които тогава само предугаждах, вече са настоящи; сега виждам толкова голямото и тъй стремително бягство на живота, че едва мога да го обхвана с мисълта си. И макар че бързината на мисълта е несравнима, животът е сякаш по-бърз. Усещам, че всеки ден, час и миг ме тласкат към края; всеки ден вървя към смъртта, кълна се в Полукс (понеже още тогава, когато изглеждаше, че раста, бях започнал да вървя натам): всеки ден умирам и едва ли не вече трябва да говоря за себе си в минало време. Голяма част от времето, което трябваше да отмине, е отминало, а оставащото време е съвсем малко; то, както предчувствам, отминава и сега, докато говоря с теб. [13] Мое отдавнашно прозрение е: лъжат и без съмнение се заблуждават онези, които твърдят, че някое време устоява. О, вие, които обещавате на това телце толкова много, както подобава в останалите случаи, недейте да обещавате само това – постоянство на непостоянното. Грижете се за него с вяра, със старание, с мъдрост, давайте му това, което имате, прогонвайте болестите, които все пак ще се завърнат, отклонявайте старостта, която може да бъде победена единствено в смъртта... Противопоставяйте се на смъртта, която скоро ще дойде, укротявайте цветущата младост, която обаче ще изгризе юздите и ще се изплъзне от ръцете на тези, които я възпират, но не се надявайте да възпрете някога годините. [14] Ако действително животът „е кратък“, каквото е първото твърдение на вашето изложение, как така отделните периоди на живота се оказват дълги? Биха били дълги, но ако можехме да ги възпрем; времето бяга и грабва всички, нищо не стои на едно място; цялото време, твърдя аз, отминава с равни крачки, но не се измерва еднакво, понеже движението на изкачващите се и на спускащите се е по-забележимо. [15] Аз зная и

23 Flosculum – цветенце, но прен. есенцията, най-ценното (бел. прев., С. П.).24 Буколики, ІІ, 17, прев. Г.Батаклиев, С., 1980, стр. 25.

До епископ Филип от Кавийон: за краткостта на живота

Лаура коронясва Петрарка, Библиотека Лауренциана, XV в.

Литературен вестник 2-8.10.2019 13

виждам тези неща, които някога предугаждах, и вие, стига да не закривате очите си, ги виждате. Прочее, кой не би забелязал хода на живота, особено в момента, в който го е преполовил? Действително – спомням си – тогава аз гледах само напред; по-малкото беше зад мен; онова, което ми оставаше, беше повече, но както ме научи действителността, то бе несигурно и изложено на безкрайни опасности, сред които достигнах до днешния ден не без мъчения сред тези опасности, често оказвайки се сам, след като моите спътници се бяха уморили от пътя и бяха останали по средата на пътеката. [16] Разликата между мен и моите връстници, и дори и по-възрастните, беше тази, че пътят за тях беше сигурен и дълъг, а за мен (както си беше в действителност) бе кратък и неясен; и по същия въпрос се водеха дълги разговори и младежки препирни, в които авторитетът на зрелите надделяваше. И аз вече почти бях заподозрян в безумие, понеже не умеех да изразявам това, което ми беше в ума, а дори да можех, крехката ми възраст и необикновените ми възгледи вдъхваха твърде малко доверие. И така, победен от изреченото, бях избягал в крепостта на мълчанието; и все пак от безмълвните ми действия личеше какви са вижданията за едното и за другото.[17] Наистина на тях, не само на момчетата, но и на зрелите мъже, им предстоеше дълговечна надежда, почтени бракове, трудна военна служба, несигурно мореплаване, пламенни стремежи; на мен – отново за свидетел призовавам Христа – още от онази възраст не ми остана почти никаква надежда, защото още тогава съдбата бе започнала да подрива неузрелите ми мисли. [18] Така каквото и по-благополучно да ми се случи, (което е много, щом Бог го дава), то се случи, без аз да го очаквам; ако понякога съм се надявал по-силно на нещо, то не се случи, вярвам, за да се науча да

не се надявам. И наистина се отучих от това в такава степен, че обогатявайки се от даровете на съдбата всеки ден, ги приемам с благодарност и не се надявам на нищо повече, дори и да не съм получил нищо. Това е единственият ми спор с приятелите, които възразяват срещу дълговечните надежди на осъдения да умре, които, както казах, отхвърлях още в началото на живота си. [19] Тази било слабост, било доброта на природата ми ме пазеше свободен и независим, първо от брака, а също и от други житейски трудности, към които ме тласкаха любовта на роднините и съветите на приятелите ми. Все пак, за да не отказвам до едно всички предложения на родителите си, които очакваха много от мен, нищо неочакващия, сам аз допуснах да бъда превит под бремето на изучаването на гражданско право, от което всички, без мен самия, очакваха големи успехи; аз усещах какво мога и какво искам да постигна в тази дисциплина, не се съмнявах в способностите си, но мисълта да търся печалба от своето умение ми беше непоносима. [20] Заради това, щом за първи път станах господар на себе си, отърсих раменете си от ненавистното бреме и по своя си начин – без угриженост, без надежда – се заех да вървя по започнатия път. После постигнах много неща над очакванията си и много неща претърпях. И за да не бъда обвиняван от невежите в подобни думи на отчаяние, говоря само за тези неща, които се смятат за дарове на съдбата, а за останалото – като всеки грешник – се надявам много. [21] Бе приятно за мен да си спомня всичко това заедно с онзи, който ме познава от ранна възраст. И наистина изглеждаше, че не съм се отклонил много от същината, защото по-сетне осъзнатата краткост на живота ми предоставяше цялата проницателност, благодарение на която, ако не се лъжа, напреднах малко в самия си начин на живот. [22] И разликата между тази възраст и онази е в това, че тогава вярвах на учените хора, както вече съм казвал, а сега – и на тях, и на себе си, и на опита си. Тогава гледах напред, отначало колебливо и несигурен в мисълта си, а сега, гледайки напред и назад, виждам нещата, за които четях, и изпитвам това, което дотогава само подозирах. Виждам, че се приближавам с такъв устрем към края, какъвто човек нито може да изрази, нито може да си

представи лесно. [23] Не са ми необходими поети, нито някакви философи за тази цел; сам съм си свидетел, сам съм си подходящ съветник. За кратко се промениха обликът на лицето ми и не по-малко състоянието на духа ми, промениха се нравите, промениха се грижите, промениха се стремежите; нищо не е за мен такова, каквото е било тогава, не говоря за времето, след като написах онова писмо25, а когато започнах да пиша това. Сега вървя и както се движи това перо, така и аз се движа, но много по-бързо; то наистина лениво се поддава на заръката на ума ми, а пък аз, докато следвам природния закон, бързам, тичам, нося се към предела и вече забелязвам целта с очите си. [24] Не ми харесва вече, каквото ми харесваше, каквото не ми харесваше, ми харесва. Аз самият се харесвах на себе си, обичах себе си; сега какво да кажа? Мразя себе си. Но ще излъжа: никой никога не е мразил своята плът. Ако кажа „не се обичам“, това също не знам доколко би било вярно. Следното бих заявил смело: „не харесвам своя грях и не харесвам своите нрави, освен ако не са променени и поправени към по-добро“. Всъщност защо се колебая? И греха, и лошите нрави, и сам себе си толкова силно ненавиждам, защото от Августин съм научил, че никой не може да стане това, което желае, ако не се мрази такъв, какъвто е. [25] Ето, бях достигнал до това място в писмото си

и размишлявайки какво да кажа по-нашироко или какво да не кажа, между тези неща, както обичайно става, наранявах празния папирус с обратната страна на перото. Това ми даде повод за размишление: времето се изплъзва в промеждутъците, и в същото време аз пропадам, отивам си, отслабвам, да го кажа точно, умирам. [26] Непрекъснато умираме, аз – докато пиша това, ти – докато го четеш, останалите – докато слушат и докато не слушат; докато ти четеш това, аз умирам, ти умираш, докато аз пиша това – и двамата умираме, всички умираме, постоянно умираме, никога не сме живи, докато сме тук, освен в случай, че

вършейки нещо целомъдрено, не постиламе пътя си към истинския живот, където напротив, никой не умира, а всички живеят и вечно живеят: където каквото веднъж се е харесало, винаги се харесва, и където има една неизказуема и неизчерпаема сладост, чиито измерения нито могат да бъдат обхванати от ума, нито се усеща промяната й, нито краят й предизвиква страх. [27] Трябва да повторя една често припомняна и известна естествена историйка: Хипанис26 е северна река, която, разказват, била вдясно на Танаис27, която се влива в Понта; там живеят някакви животинки еднодневки28, пише Аристотел. И с колко, те питам, за нас е по-дълъг животът? Те наистина като нас живеят в повече или по-малко определени свои срокове: едни умират на сутринта и те са млади, а някои – по пладне, и те са на средна възраст; други умират на свечеряване и те вече са в напреднала възраст; други пък – при залез слънце, те умират най-накрая грохнали от старост, още повече ако това е и дълъг летен ден. [28] Сега сравни най-дългия човешки живот с вечността, както казва Цицерон: ще се окажем същите еднодневки като онези животинки. Така е, кълна се в Херкулес, и не смятам, че би могло да бъде казано нещо по-убедително, за да се разбере краткостта на живота. Дори да разделим времето, както ни се харесва, дори да умножим броя на годините, дори да измислим имена на периодите: целият живот на човека е един-единствен ден, не някакъв летен, а зимен ден, в който един умира сутринта, друг – по пладне, трети – привечер, друг пък – късно вечер, първият е млад и в разцвета на силите си, вторият – калѓн, третият вече съсухрен и изхабен. [29] Като трева казва Псалмопевецът, която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва29. Мнозина умират стари, а ако вярваме на мъдреците, всеки умира като старец, понеже за всекиго краят на живота е неговата старост. Зрели обаче умират малцина: защото

25 До Суперан в 1333 г. – бел. прев., С. П.26 Дн. Южен Бух – река в Украйна (на украински: Південний Буг).27 Дн. Дон.28 Тускулански беседи, І, XXXIX, 94, „Избрани произведения“, прев. Д. Илиев, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2012, стр. 188.29 Псалми, 89:6.

няма никой, който да е живял дълго, освен този, който се е убедил, че няма никаква разлика между най-краткото и най-дългото, но също ограничено време. [30] По тази тема нищо не съм прибавил към моята някогашна преценка, освен това, дето преди се доверявах, както казах, на учените хора, а сега вече вярвам и на себе си, и каквото предполагах, сега го знам. Понеже те са научили не по друг начин, а от живота, с очите си и с наблюдение това, което съобщават на следващите след тях, сякаш за да се пазят при прекосяването на ненадежден мост.Определено днес чета онова свое писмо с възхищение и понякога си казвам: „Този мой дух притежаваше някакво благородно зрънце, само своевременно да го беше обработил по-грижливо!“ Реших, че трябва да ти напиша тези неща на теб, най-далновидния от мъжете, не за да ти съобщя нещо ново (защото ако не си разбрал тези неща сам, едва ли бих могъл да разчитам да ми вярваш), но за да опресня твоята и моята памет, потънала в плесен и оплетена в събитията. Целя по-скоро да се подготвиш заедно с мен да презираш краткия живот и да понасяш неизбежната съдба (което не се съмнявам, че ти правиш мълчаливо, и си правил дори и при моето мълчание), и така да настроим душите си да презират с достойнство – нещо, което благодарение на Бога често вече сме правили – каквото и безполезно нещо съдбата да предложи на нас, заклещените между тези теснини и все пак стремящи се към блестящите висини.Бъди здрав!

Преведе от латински: САВИНА ПЕТКОВА

Научен редактор: ЙОАННА СИРАКОВА

14Литературен вестник 2-8.10.2019

До Диониджи ди Борго Сан Сеполкро1, относно своите собствени грижи

(1) В днешния ден, воден само от желанието да видя забележителната височина на мястото, изкачих най-високата планина в тази област, която заслужено наричат Ветровитата2. От много години възнамерявах да направя това пътуване, защото, както знаеш, съм бил по тези места още от детство, по волята на съдбата, която управлява човешките дела, а тази планина, виждаща се отдалеч и от всички страни, почти винаги беше пред моя поглед. (2) Обхвана ме желание най-накрая да направя това, което всеки ден исках да направя, особено след като случайно, докато четях римската история у Тит Ливий3, ми попадна онова място, в което Филип4, цар на македоните (този, който води война с римския народ), изкачва планината Хемус5 в Тесалия, от чийто връх, както той бил повярвал на мълвата, се виждат две морета – Адриатическо и Евксинско6. На мен не ми е достатъчно ясно дали това е така или не, понеже и планината е далеч от нашите предели, и разногласието на писателите прави този факт съмнителен. За да не ги споменавам всичките – земеописателят Помпоний Мела7 твърди без притеснение, че това е така; Тит Ливий го смята за погрешна мълва; ако аз имах такъв непосредствен опит от онази планина, както имах от тази, съмнението нямаше да остане дълго.(3) И така, като оставя онази планина, нека да премина към тази. Помислих, че у един обикновен младеж може да бъде извинено това, което у един престарял цар не предизвиква укор. Като мислех за свой спътник – странно е да се каже – нито един от моите приятели не ми се стори изцяло подходящ. Толкова рядко се среща дори и сред скъпите ми хора онова изключително съгласие на всички желания и нрави. (4) Един е твърде муден, друг е твърде буден; един е твърде бавен, друг е твърде бърз; един е твърде тъжен, друг е твърде радостен; и най-сетне един е твърде глупав, а друг по-разумен, отколкото аз бих искал. Мълчанието на един и натрапчивостта на друг; тежестта и тлъстината на един, мършавостта и слабостта на друг ме плашеше; студеното безразличие на един и пламенната ангажираност на друг ме обезсърчаваше. Тези неща, макар и да са сериозни, биват понасяни у дома, защото „любовта извинява всичко“8 и приятелството не отказва никакво бреме, но това става по-натоварващо на път. (5) Така придирчивата ми душа, стремяща се към почтено наслаждение, оглеждайки се, премисляше отделните неща, без да наврежда на някое приятелство и тихо отхвърляше това, което предвиждаше, че може да бъде в тежест по време на планирания път. Как мислиш? Най-накрая се обърнах за помощ към собствения си дом и разкрих намеренията си на своя единствен брат, по-малък от мен, когото ти добре познаваш9. За него не можеше да има по-голяма радост и той ми благодари, задето е за мен едновременно и брат, и приятел. (6) В определения ден тръгнахме от дома и пристигнахме привечер в Малаузана10. Това място е в полите на планината, обърнато на север. Там останахме един ден и чак днес с по един прислужник изкачихме планината не без големи затруднения, защото тя е една прекършена и почти недостъпна грамада от камениста земя, но добре е казано от поета:

Упоритият труд побеждава всичко11

Дългият ден, приятният въздух, бодростта в душите ни, силата и умението в телата ни и ако имаше още подобни неща, ни подкрепяха в пътя ни, а само естеството на мястото представляваше пречка за нас. (7) В котловината срещнахме пастир в напреднала възраст, който се опита с много думи да ни откаже от изкачването, като казваше, че преди петдесет години със същия напор на младежки плам той самият се е изкачил на най-високото място и че нищо не е донесъл оттам освен съжаление и мъки, тяло и дрехи, раздрани

1Диониджи ди Борго Сан Сеполкро (1300-1342) е монах августинец, близък приятел на Петрарка и Бокачо. Изкачването е станало на 26.04.1336 г.2 Mons Ventosus. Сега (на френски) – Мон-Ванту, близо до град Карпантра в Южна Франция. Височина 1912 м. 3 Римски историк (59 г. пр.Хр. – 17 г. сл.Хр.), написал история на Рим в 142 книги.4 Филип V, предпоследният цар на Македония (221-179 пр.Хр.), води войни с Рим и бива победен.5 Не е ясно за коя планина става дума. Ако цар Филип се е изкачил все пак на някоя, тя ще да е била Рила.6 Днешното Черно море.7 Първият римски географ, написал през 43 г. описание на познатия свят.8 1 Кор. 13:7. Тук и по-надолу е даден Синодалният превод.9Става дума за Герардо, с три години по-малък брат на Франческо Петрарка.10 Днес Малосен.11 Вергилий, „Георгики”, I, 145-146.

от камъните и тръните, и че никога преди или след това по тези места не се е чувало някой да е опитвал подобно нещо. (8) Докато старецът викаше така, у нас от самото попречване нарастваше желанието да направим това, понеже душите на младите винаги са изпълнени с недоверие към всеки, който ги поучава. И така, след като забеляза, че опитът му да ни попречи е напразен, старецът излезе малко напред между скалите и ни показа с пръст стръмна пътека, предупреждавайки ни за много неща и мърморейки още толкова зад гърба ни, след като вече се отдалечихме. Като оставихме при него някои от дрехите и нещата, които преценихме, че ще са ни в тежест, препасахме се само за самото изкачване и започнахме да се катерим въодушевени. (9) Но както почти винаги става, умората идва бързо след голямо дръзване. И така, спряхме на една скала не много далеч оттам. Когато тръгнахме отново, напреднахме, но по-бавно, особено аз, който вървях по планинския път с по-умерена крачка, а брат ми се насочваше към височините по някаква кратка пътека през билата. Аз, по-слаб, се насочвах към по-ниските места, отговарях на неговите викове и указания за правилния път с надеждата, че от другата страна достъпът е по-лесен, без да се страхувам, че пътят, по който вървях и който имаше по-малък наклон, е по-дълъг. (10) Давах си това извинение от незнание и докато другите бяха вече на извисяващите се места, аз се скитах по долчинките, макар че отникъде не се отваряше по-лек достъп, а и пътят се увеличаваше, и безполезните усилия натежаваха. Междувременно, когато вече бях съсипан от досада и ме беше обхванал срам от постоянното объркване, почти се отказах от изкачването. Тогава уморен и притеснен настигнах брат си, който чакаше, отпочинал от дълго излягане, и най-накрая тръгнахме с равни крачки. (11) Едва бяхме напуснали онова място и ето, забравям предишните заобикалки, отново се хвърлям надолу, и след като пребродя долчинките, докато следвам постоянно по-лекия, но по-дълъг път, се оказвам и по-дълго в затруднение. Отлагах трудността на изкачването, но чрез човешкия ум природата няма как да се премахне, нито може да стане така, че едно плътско същество да достигне до височини чрез слизане. Какво повече? Не без смеха на моя брат това ми се случи, докато аз недоволствах, три или повече пъти за няколко часа. (12) Така, често измамван, седнах в една долчинка. Там летящите ми мисли прескочиха от телесното към безтелесното и сам започнах да се подбуждам със следните или с подобни думи: „Това, което днес толкова пъти изпита в изкачването на планината, знай, че се случва на теб и на много други, когато се устремят към блажения живот. Не може обаче да бъде лесно преценено от хората, тъй като движенията на тялото са открити, а на душите – невидими и скрити“. (13) Наистина животът, който наричаме блажен, се намира на извисено място и както казват, до него води стеснен път12. Много хълмове се издигат по този път и от добродетел до добродетел трябва да вървим с възвишени стъпки. На върха е целта на всекиго и свършекът на пътя, до който се простира нашето странстване. Дотам искат да стигнат всички, но както казва Овидий:

Да се желае е малко. Стреми се със страст към успеха13.

(14) Ти със сигурност, освен ако не се лъжеш, както правиш в много неща, не само имаш желанието, но и страстта. Следователно какво те задържа? Несъмнено нищо друго освен това, че пътят през земните и нисшите удоволствия е по-полегат и както ни се струва в първия момент, по-лек; но все пак, щом много си се скитал, или трябва да се качиш до самия връх на блажения живот под тежестта на неуместно отложени усилия, или да се излегнеш мързеливо в долините на своите грехове и ако (това ме е страх да спомена) там те намерят мракът и сянката на смъртта, да прекараш вечна нощ в постоянни мъчения. (15) Невероятно е да се каже колко много тази мисъл подкрепи и душата, и тялото ми за това, което оставаше. И дано така премина по онзи път на душата, за който и денем, и нощем въздишам, както преминах днешния път с краката си от плът, след като трудностите бяха преодолени. И не знам дали не би трябвало да бъде далеч по-лесно това, което може да стане чрез живата и безсмъртна душа без никакво движение в пространството, само с мигането на очите, отколкото другото, което трябва да се върши в хода на времето чрез угаждане на смъртното и мимолетно тяло и под тежкото бреме на плътта. (16) Най-висок е върхът, наричан от планинските жители „Синчето“14; защо – не зная, освен ако не е наречен посредством антифраза (както подозирам, че се наричат много други неща), тъй като изглежда, че той е баща на всички близки планини. На самия връх има малко и равно място. Там най-накрая се спряхме уморени. И понеже вече чу какви грижи се надигнаха в сърцата ни, докато се издигахме, чуй, отче, и останалото и отдели, моля те, един час, за да прочетеш станалото за един ден. (17) Първо, въодушевен от някакъв необичаен полъх

12 Мат. 7:14.13 Овидий, „Писма от Понта”, III, 1.35, прев. Г. Батаклиев.14 Filiolus.

на въздуха и от ширната гледка, застанах подобно на вцепенен. Поглеждам отново: облаците бяха под краката ми и по-малко невероятни ми станаха [разказите за] Атон и Олимп, щом като съзирам това, което съм чел за тях, на планина с по-малка слава. (18) Отправям погледа си към Италия, накъдето душата се стреми. Самите Алпи са студени и снежни, през тях някога онзи прочут враг на римския народ15 е преминал и наливайки оцет, ако вярваме на мълвата, си пробивал път през скалите. Сега ми се стори, че се намират досами мене, макар да отстоят на голямо разстояние. Въздъхнах, признавам, повече с душата си, отколкото с очите си, по италианския въздух, който се виждаше. Неугасим плам да видя приятел и родина нахлу у мен, ала все пак така, че междувременно обругавах мекушавостта на съвсем не мъжките чувства по отношение на горното, макар че и за приятеля, и за родината имах извинение, подкрепено с опората на силни свидетели. (19) Оттам нова мисъл обзе душата ми и я пренесе от местата към времената, понеже си казвах: „Днес се навършва десетата година, откакто си тръгна от Болоня, след като приключи с младежките си занимания; и о, безсмъртни Боже, о, непроменима Мъдрост, колко и какви промени на твоите нрави видя времето между тези два момента! Оставям настрана незавършеното, понеже все още не съм в пристанището, та в сигурността му да си спомням преминалите бури. (20) Вероятно ще дойде време, когато ще си припомням всичко, по реда, по който се е случило, повтаряйки онази мисъл на твоя Августин: „Искам да си спомня за преминалите лоши неща у мен и за телесните опорочавания на моята душа, не за да ги заобичам, а за да заобичам теб, Боже мой“16. (21) На мен все още ми остава неясна и тежка работа. Това, което преди обичах, вече не го обичам. Лъжа всъщност – обичам го, но по-пестеливо. Ето, отново излъгах – обичам, но по-почтено, с по-голяма тъга. Най-накрая казах истината. Защото е така. Обичам, но това, което бих предпочел да не обичам, което бих желал да мразя. Все пак обичам, но неохотно, по принуда, с тъга и скръб. И в себе си нещастен изпитвам това, което се казва в онзи забележителен стих:

Ще ненавиждам щом мога, не мога ли, силом ще любя17.

(22) Още не беше изтекла третата година, откакто онова изопачено и нечестиво желание, което ме държеше целия и единствено управляваше дълбоко в сърцето ми без противопоставяне, срещна друго, което въстана срещу него и оттогава между тези две желания в полетата на моите мисли се е завързала битка за властта над двамината души [които представлявам аз самият], битка изключително тежка и несигурна дори в този момент. С такива мисли измина цяло десетилетие. Оттук обаче изоставих грижите си за миналото и питах сам себе си: „Ако ти се случеше да продължиш за още десет години този несигурен живот и съобразно времето толкова да се доближиш до добродетелите, колкото през тези две години благодарение на срещата на старото и новото желание и си се отказал от предишното си твърдоглавие, не би ли могъл тогава, макар че не си сигурен, но поне се надяваш, да посрещнеш смъртта на четиридесет години и да пренебрегнеш равнодушно оставащото от живота през старостта?“ (24) Такива мисли и подобни на тях преминаваха отново и отново в моето сърце, отче. Радвах се на своя напредък, оплаквах своето несъвършенство и съжалявах всеобщата променливост на човешките дела; изглеждах така, сякаш съм забравил на кое място съм дошъл и по каква причина, докато отстраних грижите, за които друго място би било по-подходящо, и отново погледнах и видях това, за което бях дошъл. Но времето за тръгване наближаваше, защото слънцето отиваше към заник и сянката на планината растеше. Опомнил се и сякаш събуден, се обърнах и погледнах на запад. (25) Хребетът между Франция и Испания, Пиренейските върхове, не се виждаше оттам, доколкото знам, не заради пречка, която стои на това място, а заради слабостта на човешкото зрение. Отдясно се виждаха изключително ясно, отдалечени на няколко дни път, планините на Лугдунската18 област, отляво пък хълмовете на Масилия19, които бяха надвиснали над Мъртвите води20. Самата река Родан21 беше пред очите ни. (26) Докато се възхищавах на тези неща и ту мислех за нещо земно, ту въздигах душата си по-високо по примера на тялото, реших да отворя „Изповеди“ на Августин, дар на твоята любов. Пазя в паметта си и автора, и дарителя на книгата и винаги я имам подръка. Това е творба под формата на бележки – нищо и никакво произведение, съвсем малко по обем, ала с безкрайна сладост. Отворих я с намерението да прочета на каквото и да попадна, защото на какво освен на нещо благочестиво и богоотдадено може да попадна? (27) Случайно книгата се отвори на десетата книга от това произведение. Брат ми, очаквайки да чуе от мен нещо от Августин,

15 Ханибал.16 Бл. Августин, „Изповеди“, 2.1.1.17 Овидий, „Любовни елегии“, III, 11b, 3, прев. Г. Батаклиев 18Лугдунум, днес Лион.19 Днес Марсилия.20 Днес Ег-Морт, град в Южна Франция.21 Река Рона.

Франческо Петрарка, Писма до близки IV, 1

Литературен вестник 2-8.10.2019 15

стоеше с напрегнат слух. Призовах Бога за свидетел, както и него самия, че там, където първо насочих очите си, беше написано: „И отиват хората да се възхищават на височините на планините, и огромните вълни на морето, и теченията на широките реки, и движенията на океаните, и движението на звездите, и оставят самите себе си“22.

(28) Вцепених се, признавам. Като помолих брат си, който искаше да чуе, да не ме притеснява, затворих книгата, ядосан на себе си, че дори сега се възхищавам на земните неща, макар че още отдавна трябваше да науча от самите езически философи, че „нищо освен душата не е достойно за възхищение, за нейното величие нищо не е велико“23. (29) Тогава, доволен, че съм видял достатъчно от планината, обърнах вътрешния си взор към себе си и от този момент, докато слязохме, никой не ме чу да произнасям нещо; достатъчно мълчалив труд ми бяха донесли онези слова. (30) И не можех да смятам, че това се е случило случайно, а каквото бях прочел там, смятах, че е казано именно на мен, а не на някого другиго, като мислех същото, което някога Августин е подозрял, че е казано за него самия, когато, докато четял Апостола, както сам споменава, първо това му попаднало: „без да се предаваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и разпътство, нито на раздор и завист; но облечете се в Господа Нашего Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти“24. (31) По-рано това вече се е било случило на Антоний25, когато, след като чул Евангелието: „ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“26, сякаш заради него е произнесено Писанието, така че, по думите на описателя на неговите дела Атанасий27, отнесъл към себе си божествената повеля. (32) И както Антоний, който, след като чул това, друго не потърсил, и както Августин, който, след като прочел това, не продължил по-нататък, така и за мен, като видях тези неща в малко думи, това беше краят на цялото четене, като мислех колко неразумни мисли има у хората. Те, след като пренебрегнат най-благородната част от себе си, се разливат на много места и изчезват в празни зрелища, като търсят навън това, което може да се намери вътре. Възхищавах се на благородството на човешката душа, което се проявява освен когато от само себе си тя не се отклони, отпадайки от началата на своя произход, и това, което Бог е дал в нейна чест, сама не го превърне в хула. (33) Колко пъти през онзи ден, смяташ, обръщайки се назад, поглеждах върха на планината! И изглеждаше висока един лакът пред височината на човешкото съзерцание, ако някой не го потопи в калта на земната грозота. Това също ми хрумваше на всяка една стъпка: ако не се срамуваше да понесе толкова пот и труд, за да бъде тялото малко по-близо до небето, кой кръст, кой затвор и кое мъчение би трябвало да плаши душата, която се приближава до Бога, потъпквайки мръсния връх на прекомерността и човешките съдбини. (34) И това също: на колко ли малко хора се е удало да не се отклонят от тази пътека било заради страха от трудните неща, било заради стремежа към леките? О, безмерно щастлив е, ако някой досега е постигнал това, за него е казано:

Оня човек е щастлив, що познава причините за нещата,що е потъпкал и страх, и съдба непреклоннасъс свойте нозе и дори бучащ Ахеронт ненаситен28.

С какво старание трябваше да се работи, за да имаме под краката си не по-висока земя, а желания, извисени над земния подтик! (35) С тези вълнения на бушуващото ми сърце и без да усещам каменистата пътека, се завърнах по късна доба в онази малка селска гостоприемница, откъдето бях тръгнал преди изгрев. Изгрялата луна ни предоставяше в дар пътека, по която да вървим. Междувременно, докато прислужниците подготвяха вечерята, аз се усамотих в отделената част на дома, за да напиша това за теб, бързо и начаса, за да не би, ако го отложа, да премине желанието ми да пиша, защото чувствата ни се променят, когато сменим мястото. (36) И така, най-обични отче, виж това, понеже не бих искал нищо у мен да е скрито за твоите очи, аз, който ти откривам старателно не просто целия си живот, а отделните си мисли. Моля те, понеже толкова дълго време се лутат и са непостоянни, моли се някога да се спрат и подхвърляни през много неща без полза, да се съединят в едното, благото, истинното, сигурното и неизменното. Бъди здрав!

На шестия ден преди майските Календи [26. април], Малаузана

Преведе от латински: ДИМИТЪР ДРАГНЕВ

Научен редактор: БОГДАНА ПАСКАЛЕВА

22 Бл. Августин, „Изповеди“, 10.8.15.23 Сенека, „Писма до Луцилий“, 8., 5.24 Римл. 13:13-14.25 Св. Антоний Велики (251-356), смятан за първия монах в християнството, основал първия манастир в Египет.26 Мат. 19:21.27 Св. Атанасий Велики, епископ на Александрия (293-373).28 Вергилий, „Георгики“, II, 490.

Химн към Сатурн („Природни химни“, II, 4)

Почна празникът на Сатурн, чистото вино днес всичко оглася с глъч.Волност весела вред цари в спомен за Златен век, ала не пия аз,сякаш бащините стени в лаком пламък обви факла вражеска днес.Тъй нещастен стоя встрани, низът празнични дни отминава край мен.Хиле, подай ми делвата, златния плектрон дай заедно с лирата – от Лоренцо е спомен скъп – лирата нежен звук връща, докосната.Ще възпея великото, невъзпято преди, за щастливия век:зрееше житото само, без всекидневен труд посев се хващаше,струи мляко със снежен цвят, струи химетски мед плискаха речен бряг,а из чистите градове Верността и Мирът бяха привичен гост.Още бе непознат срамът дълго държана власт да подарят без бойна решителен чужденец. Има ли по-велик от Сатурн, чийто сине Всеблагият Юпитер? Той е велик баща, но и съпруг могъщ – щерката Протогонова, Рея, му е жена, на войнолюбецаот недрата, мучащите, е излязла навън – майка на земна твърди на етера, бистрия. Кой е тъй всемогъщ, че да дари с благаи да изхрани всички нас, или, щом го реши, да ни разсипе в мигпо закона на Парките? Кой дарява с талант, с памет надеждна? Койучи бедност да изтърпим, но и нагоре пак жадно да се стремим,за водач да го имаме. Ако животът чист по-силно те влече,с радост следва той чистото; ако си мълчалив и с постоянстващ дух,пази твърдо мълчание. Сръчно обръща той нивите с хубав плуг,знае да хвърля семето в плодородна земя – зърно да заменихаонийските жълъди. Но макар старостта и годишният ходда са му взели силата, домове да гради може без отдих той,и ако ярост събере, знае успешно как да я разбие в насс всички средства и начини. О, Сатурне всеблаг, както и всемогъщ,на богове родителю, дръж далече оттук, моля те, дръж далечненавистта ти, страшната и свирепата мощ; нека други грозитвоят тъй безпощаден гняв!

Преведе от латински: ЕЛИЯ МАРИНОВА

Микеле Маруло Тарханиота (1453–1500) по произход е грък, но е роден в Рагуза (днешен Дубровник), тъй като родителите му напускат Константинопол малко преди падането на града под турска власт. Маруло израства и получава образованието си в Италия, най-напред в литературните кръгове в Неапол, а после – във Флоренция. Пътува много и като наемен войник участва в няколко безуспешни експедиции за освобождаването на своето непознато отечество. Макар да е дълбоко потопен в латинската култура, Маруло не успява да се впише напълно – като личност и като поет – в кръга от поети и философи около Лоренцо Медичи. Неразбран и недооценен от съвременниците остава и сборникът му „Природни химни“ (Hymni naturales), който принадлежи към особения жанр, дефиниран от Менандър Ретора през Античността като „химни, представящи истинската природа на божеството“. Сборникът не е включен в нито един от многобройните през XV и XVI в. канони на най-добрите новолатински автори, а Юлий Цезар Скалигер му отделя само няколко реда в своята „Поетика“ (VI, 4), в които обвинява поета, че „омърсил метафизичното“, и то го сторил, използвайки „лъжливите митове на гърците“. Преоткриването на Маруло започва едва с критичното издание на А. Пероза от 1951 г., в което за пръв път е поставен въпросът дали в химните на Тарханиота е налице опит за възкресяване на античния политеизъм, или поне отглас от прословутата програма, която неоплатоникът от Мистра, Георгиос Гемистос Плитон, популяризира във Флоренция. Някои изследователи смятат, че Маруло излага в химните си едно изцяло християнско учение, прибягвайки до употребата на алегории, но анализът на космологичните образи в сборника показва, че по-общата основа на поезията му са монотеистичните тенденции в езичеството, характерни за Късната античност. Мисълта се движи от общата представа за космоса, изразена в химна към Юпитер Всеблаг Всемогъщ, към единичното й, конкретно проявление в останалите богове, завършвайки с най-ниското йерархично стъпало – Земята.Макар да посвещава xимните си на елинските божества, Маруло е принуден да пише на латински и да озаглави xимните си с латинските версии на божеските имена, за да може изобщо да бъде четен и разбиран в Италия. Xимнът „Към Сатурн“ (вместо „Към Кронос“) започва с препратка към популярния празник Сатурналии, честван на 17 декември, на годишнината от основаването на xрама на Сатурн. Разбира се, празникът, който Маруло нарича тук Saturnalia, е съвременният му карнавал. Известно е, че Лоренцо де Медичи е автор на „Canti Carnascialeschi“, една от които, „Canzona de’ sette pianeti“, е била изпълнявана по време на карнавала. Настроението в творбата обаче не е празнично – твърде мъчителен е пресният спомен за обсадата и падането на Константинопол. С това още в самото начало xимнът внушава трудно съчетаемата представа за бога-благодетел от Златния век, и същевременно – за злотворната планета, която поразява жертвите си с меланxолия и незаслужени беди. Химнът „Към Сатурн“ съдържа всички композиционни части, характерни за структурата на античния химн: invocatio (обръщение към божеството, което съдържа и повода за написването на xимна), xарактеристика на божеството във всички негови аспекти и evocatio – молба за неговата благосклонност. Написан е в четвърта асклепиадова строфа, като ритмичната смяна от гликоней към малък асклепиад, която звучи елегантно и чисто на латински, за съжаление е на границата на преводимостта в почти всички останали езици.

Микеле Маруло Тарханиота

Лау

ра и

Пет

рарк

а, к

ъщат

а на

Пет

рарк

а (П

адуа

), ст

еноп

ис о

т X

VI

в.

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Камелия Спасова, Богдана Паскалева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил Видински Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Франческо Петрарка

Писма в стихове

Слабо известно е, че Франческо Петрарка е автор освен на внушителния корпус латински прозаични писма до

съвременниците си и до любимите си класически автори, също и на сборник писма в дактиличен хекзаметър,

чийто античен модел са предимно „Писмата“ на Xораций. Epistolae metricae, или „Писма в стихове“

са писани между 1350 и 1364 г., но впоследствие са преподредени от автора в три книги така, че

автобиографичният наратив в тях не отговаря на логиката на линеарното време. Подобно на Rime sparse,

поетичните писма представят пресечната точка между сборника и фрагмента, позволявайки на поета да конструира едно квазихронологично пътешествие през

историята на живота си.

III.3. До Гулиелмо да Пастренго, пратеник на Верона

Писмото е писано вероятно през 1338 г. и е адресирано до приятеля на Петрарка Гулиелмо да Пастренго, юрист и учен, който през 1335 г. пътува до Авиньон като пратеник на фамилията Скалигер от Верона и покрай мисията си посещава поета в имението му във Воклюз. Писмото започва със спомена тъкмо за това гостуване на Гулиелмо, което е описано като съвършения ден, прекаран в хуманистични занимания – четене на класически автори, разговори и разходки в напълно изолирания от външния свят locus amoenus на Vallis Clausa, или Затворената долина. В края на деня, който повтаря като ехо някогашния, Петрарка си тръгва по течението на Сорг и среща в падащия мрак група знатни дами, сред които разпознава любимата на Гулиелмо. Желанието му да не се разделя с илюзията, че живее още в онзи парадигматичен ден, го кара да търси доказателства, че и тя е тук в търсене на Гулиелмо, нещо повече, че е духовният двойник на Гулиелмо, докато хладната реакция на дамата не го отрезвява, а нощта не слага край на диалога с приятеля и на плетеницата от спомени и настояще, реалност и фикция. Писмото предизвиква въображението още на първите издатели на „Писма в стихове“, като Росети смята, че е открил в него скрит код, съдържащ познатите символи на лавъра, водата и скалата.

Шумната градска тълпа и копнежът по сладкото селотласнаха пътя ми към чудесата на дивния извори към кристалните струи на Сорг, вдъхновяващи щедровсеки поет, окрилен благородно от чудната гледка.Тук ти наравно със мен бе откъртвал и бутал скалите,беше разрохквал оскъдната почва за крехкия посев.Днес ще откриеш на същия бряг многоцветна градина – щом пред труда естеството отстъпи. Отсам я опасвадълбоководната Сорг, оттам – планината студена,скални стени я затулят от знойния дъх на южняка. Сянка й хвърля по пладне върхът. А от трета посокащеше да влиза свободно Зефирът, но там се препречвакаменен зид – да възпира неканен добитък и гости.Но пък ще видиш безчислени птици гнезда да си вият – горе, в зелените клони и по скалите крайречни;с мъх си застилат едни домовете, а други – със шума,а под крилата им слабото още потомство треперии със раззинати човки се мъчи да стигне храната.Жално писукане в миг кухините в скалата изпълва;ту цветове ще приканят окото, ту звуци – слуха ти,сцената, пълна със сладка гълчава, насам ме притегля,също покоят, примесен обаче с приятна умора.Ала в желаното „тук” аз не съм престоявал спокойнонито един пълен ден; с толкоз примки оплете ме дворът1,с толкова грижи – вината е моя, че пак доброволновърху протрития врат познатото иго понесох.Тук и сега е приятно за онзи ден с теб да си спомням:докато скитайки, гледам води и ливади, овошки,лаври, които донесох от странство, в доволна почуда,все ме посреща ликът на Гулиелмо – в стъблата дървесни,в плиткия брод отразен – все ти ми пред погледа беше.Ето го хълма, където приседнахме с теб уморени,

1 Задълженията на Петрарка към кардинал Джовани Колона и към папската Курия, след като получава канониката на Ломбез.

а на онази поляна лежахме и просто мълчахме в тревата,тук се шегувахме, докато Сорг под нозете ни носеше струи,тук призовахме на дълго изгнание пратени Музи2,заедно гръцки и римски поети събрахме с насладаи си припомняхме святата древност на техните песни,за да забравим за грижите; разговор всеки подхваща, тъй ободрени, вечерята чак до нощта продължихме.Докато всичко подред си припомням, не знам как отлитакраткият ден и едва от Воклюз окъснял се отскубвам.Щом превалих теснината, на долината гористасвърнех ли поглед, съзирах извивките, тънещи в сянка,а пък отляво се спускаше с мен и реката блестяща,виж ти – изкачва насреща ми склона неясна редица, групичка дами, а може би и мъже, отдалече не можехда различа външността им, откакто галската модасмеси така облеклото, та неразличим да е полът3.Ето че те приближават, лицата им ясно се виждат,както и тънки воали, скъпоценни огърлици; лентистягат косата; под пурпурна дреха, обшита по края,пръстени ярко проблясват. Но щом в наближилата свитавзрях се внимателно след обичайните думи на поздрав, спрях поразен – там бе тя, по която пламтиш, твоя радост,твоята мъка сърдечна. О, колко красив бе ликът й!Сякаш през тези очи ти ме гледаше, ти поздрави меи ми протегна ръка, заговори ме с думи познати.„Но накъде са поели“? – аз нейните спътници питам.„Там, накъдето известният извор зове“ – отговарят.Вярвам, че друг един извор бе критата в тайна причинатя да поеме насам – до какви ли лукавства не стигатъй находчивият Амор! На какво любовта ли не учи?Може би беше узнала, че по тези места си почивал;търсила дълго навред, по следите познати вървешес мисъл за теб и и извиквайки образа твой в паметта си.Тъй ми се стори – не, беше така – и щом е обичал,всеки ще каже: „Гори от любов и своя приятел,който се връща при нея, се е завтекла да срещне“.Стъпваше нетърпеливо в изгарящ копнеж да те види,беше по-ведра и цяла във плен на красивата местност.Щях да поема обратно, чрез нея теб сякаш да гледам; вече бях свърнал назад, и вярвах, до мен ти се връщаш,твоя глас слушам и твоите жестове пак разпознавам:как любовта благосклонна подобните свързва с подобни!Ала отпраща ме тя! Сякаш виждах скованата строгостна хемонийската дева4 към Аполон обожател,а ако носеше лък и колчан да висят на гърба й,щях да помисля, Диана гневи се така на Актеон.Погледът й е оръжие, сладки стрели с него мята.Острият връх е познат и на теб, и на всеки друг влюбен.Най-сетне се разделихме, нощта край на думите сложи.

2 Петрарка вероятно има предвид откритието на кодекса с поезията на Катул в Катедралната библиотека на Верона.3 Тъй като „френската мода“ през XIV в. по-скоро подчертава, отколкото скрива формите на тялото, тук вероятно се има предвид наметалото, еднакво за мъже и жени.4 Хемонийската (или тесалийска) девица е Дафне, която, за да избяга от Аполон, се превръща в лаврово дърво.

III. 33. До Франческо, Приор на манастира „Св. Апостоли“ във Флоренция

Писмото е писано във Воклюз между 1352 и 1353 г., скоро след като Петрарка напуска Авиньон. То е предпоследното писмо в сборника, между III. 32, каталог на всички напразни земни амбиции и занимания – истински contemptus mundi и Ep. III. 34, в което Петрарка кани свой приятел да се откаже от земните блага и да замине с него на поклонничество в Рим. Така писмото до Франческо Нели се оказва един вид рекапитулация преди последното пътуване, за което Петрарка се подготвя, размишление върху мястото на поета във времето, или по-скоро върху неестественото му отделяне от духовното поколение, на което е трябвало да принадлежи. Забележително е сходството на стихове 3–4 и 7–8 с цяла поредица стихове в дидактичната поема на Хезиод „Дела и дни“. Тъй като оскъдните познания по гръцки на Петрарка не могат да обяснят този факт, по-вероятно е да се мисли за посредничество на калабрийския монах Варлаам, когото поетът натоварва, както е известно, с латинския превод на „Илиада“. Независимо че стъпва на познатата топика на мита за деградацията на поколенията, Петрарка свързва тривиалния мотив с една съвършено различна тема – възможността за духовно оцеляване чрез поезията и извън линеарното време – до истински „своето“ поколение.

„Жив съм, ала негодувам, че в мрачна епоха съдбатани запокити и сякаш запази за по-лошо време.Трябваше да се родим преди или много по-късно; имало е век щастлив и навярно отново ще има,ала в средата е кал; мръсотията в нашето време,виждаш, накуп се е стекла и от трюма вода ни заливас тежки злини; напусна света ни талантът, и с негославата и доблестта, а съдбата, страстта към наслади,нравът безчестен царуват. Не се ли надигнем в гигантскинапор последен, то ние сме свършени – ще се разбиемв остри подводни скали, ще ни сграбчи въртоп непрогледен;костите твърда земя ще покрие, а името – скромна могила,славата – с мъка най-сетне добита – ще рухне в забрава.Урната, пазеща нашия прах, ще се пръсне разбита,вятър праха ще подеме, а по изтрития мраморпътникът сведен едва ще чете натрошения надпис.Времето всичко ще смаже. Решим ли в отпор да го спреме,нека повдигнем да станат надеждите ни изморени;никаква котва забита в подвижните пясъци некакораба да не забавя!“. – Това ти написах набързоот Хеликон5, онзи моя, сред тучно зелени морави,близо до извора с ромола глух под скала мълчалива,между два лаврови храста; писмото докрай прочети ми!Докато лавъра двоен садях – посветен бе на тебе,който под святата сянка един ден навярно ще седнеш,често повтарях с въздишка, уви: „Растете, растете!“.

Преведе от латински: ЕЛИЯ МАРИНОВА

5 Петрарка често назовава „Хеликон“ имението си във Воклюз, близо до извора на р. Сорг, където засажда донесени от Италия лаврови дръвчета.А

ндре

а де

л К

аст

аньо

, Зна

мен

ити

мъж

е и

жен

и– П

етра

рка,

Вил

а К

арду

чи, 1

450