8-14.01.2020 Год. 29

Брой 11,50 лв.

9 771310 956004

01ISSN 1310-9561

***Изметох шумата от двора. Казах си: „Сега вече трябва да завали. Чисто е като за сняг“. Прибрах се вътре и спуснах завесите. На сутринта ме събуди глъч: „Мамо, мамо, виж сняг! Ама защо толкова малкооо?!“ „Е, вие пък сега! – казвам. – Снощи и толкова нямаше.“ Тайно си мисля – „Благодаря ти, Боже! Добре, че не пусна повече, преди да съм купила лопата за сняг“.

***Казват, че нещастията ни правят мъдри. Казват го тези, които не знаят, че щастието ни прави още по-мъдри. Само че истински мъдрият не знае, че е мъдър, защото е такъв за другите, а не за себе си. Най-мъдри са сърцата на влюбените.

***Без две неща не може да се живее – любов и смисъл. Освен ако те не са едно. Като името на поета Костас Монтис, което днес въртя като хляб от едната до другата буза на душата.Нямам сили за друга храна. Тази сега е идеалната.

Като сватбения пръстен на възрастната жена, който пожарникарите откриват в пепелищата, останали от дома й. До този момент – казва жената – всичко беше изгубено.

***Мога да разкажа как гълъбите чуват шума на трохите още преди хлябът на мисълта да е опечен.Няма обаче. Лято е.Ще разкажа за жена, която стои на две места едновременно.На едното храни гълъбите срещу Съдебната палата и никого не съди.На другото коленичи

в „Александър Невски“ и пак никого не съди.Едни казват, че мирише ужасно.Други, че крилете й са по-големи от тялото й.Само на едните дължим шума на трохите.

***Господи, толкова кратко сме на тази земя. Помилвай ни, както се милва домашен любимец, дете и затворник.

***Мълча. Сърцето ми пак учи насън чужди езици.

***Талантът си личи по скромността. И по любовта, от която се изчервява рубинът.

***Нямаш дом, докато не станеш нечий дом.Така е.

Кирил МерджанскиЛитературна анкета

Горан Петрович„Хартия“

Разговори с:Алена Морнщайнова

Манол Пейков

Нова българскаГеорги Тенев

Виктор Чучковза филма „18 % сиво“

Людмила Миндова

Иск

ра Б

лаго

ева.

Оби

чай

себе

си,

200

9. Ч

аст

на к

олек

ция

2Литературен вестник 8-14.01.2020

н o в о Н О В О

„Протестът на киното“ е водещата тема на брой 01 на сп. „Култура“ за 2020 г. В анализа си кинокритикът Деян Статулов анализира „ябълките на раздора“: недостатъчното финансиране от държавния бюджет (въпреки Закона за филмовата индустрия); проблемите със справедливото разпределение на тази субсидия; липсата на алтернативни източници за финансиране. От анкетата в броя проговарят „гласове на кинообщността“ – проф. Любомир Халачев, Пламен Герасимов, Стефан Командарев, Павлина Иванова, Катя Тричкова, публикувано е и становището на Министерството на културата. В рубриката „Идеи“ можете да прочетете „Подражателният разум“ – откъс от новата

книга на Иван Кръстев и Стивън Холмс „Имитация и демокрация. Как Западът спечели Студената война“, която предстои на излезе на български език. И още: темите за модерността и религията през погледа на философите Реми Браг и Юрген Хабермас. В рубриката „Интервю“ писателката Елена Алексиева размишлява по повод на най-новия си роман „Свети Вълк“ върху „антиутопията и налудността“, а швейцарският писател Бернар Коман се пита не са ли авторите на книги „визионерите на бъдещето“. В броя ще откриете и нобеловите лекции на Олга Токарчук и Петер Хандке. Амелия Личева прави анализ на най-добрите романи на 2019 г., а Патрик Модиано в кратко интервю разсъждава над паметта и забравата – темите на най-новия му роман „Симпатично мастило“. Руският драматург Дмитрий Данилов споделя размисли над днешния „кипеж в театъра“, а режисьорката Вера Немирова, едно от ярките имен в съвременната оперна режисура, разказва защо е решила да постави „Африканката“ на Майербер в Стара Загора. В броя можете да прочетете и разговор с кинорежисьора Андрей Паунов за най-новия му проект „Януари“, както и статии за фестивала „Златния ритон“ в Пловдив и Международния филмов фестивал в Кайро. Фотографиите в броя са на Иглена Русева, която споделя своето „усещане за времето“, а разказът „Площад Сан Пиетро“ в рубриката „под линия“ е на Димитър Радев.

Рождество Христово e в центъра на новия брой 146 на сп. „Християнство и култура“. По повод празника списанието припомня разказите на Константин Петканов Коледен звън и на Селма Лагерльоф Кладенецът на мъдреците, а за пръв път публикува на български и разказа на холандския протестантски свещеник Вернер Пиeтерсе Първатa дума. Темата е продължена и в рубриката

Християнство и история, където е представена статията на Джо Пери Как нацистите преосмислиха Коледа. Важно място в броя е отделено и на Съвременното богословие, представено с текстовете на кардинал Андре Вентроа Да открием Исус, четейки св. Марк и на православния свещеник и богослов Джон Макгъкин, посветен на Мистическото богословие на Източната църква. Богословската тема е продължена и с текстовете на Романо Гуардини От Бога сътворен и на Марсел Ньош Две любови създадоха два града. За Божия град, които са откъси от публикуваните наскоро на български от Фондация „Комунитас“ книги на двамата автори. Християнската поезия е представена със стихове на Янчо Михайлов (о. Йоан Карамихалев) от стихосбирката Притоплени надежди, рецензирана от Калин Михайлов, и с Три богословски стихотворения по картини на Джоузеф Търнър на Цветанка Еленкова. Рубриката Християнство и философия включва текстовете на Едмунд Аренс Също и история на религията. Подходи към Opus Magnum на Юрген Хабермас и на Боголюб Шиякович Философията и богословието в контекста на съвременността. Броят е илюстриран с картини на Борис Денев, чието изкуство, посветено на вярата и религията, е представено от Антон Стайков.

90-те години са баби, които ни възпитават на човещина и емпатия; баби, които губим, бащи, които (не) си отиват, приятели, които емигрират с куфари на Запад; 90-те години са Кравай и музиката на Ревю, Милена и Нова Генерация, Синьото и Аз, графинята, Витамин Б, Ах, Мария и алтернативната литература в Литературен вестник, касетки с презаписани западни групи и ксерокопирани текстове от Славейков, „надеждата, че се намираме в стихотворение на Гинсбърг” (Зорница Христова); 90-те са Луканова зима, Виденова зима, инфлация, безпаричие, мутри, джебчийки със здравец, които предсказват бъдещето, престъпност, трева, паркизан, реланиум с водка (Капка Тодорова), режим на тока и водата, електронните партита в Ялта и Червило, мистериозните сбирки в Клуб 703 и Билкова на Шишман; 90-те са младостта на българските Деца на цветята, „90-те бяха нашите 60-те”, „нашият опит по неслучилата се 68-ма” , „90-те са по-сиви, опърпани, бедни, зле облечени, неподготвени” (Георги Господинов). Така могат да се обобщят спомените за времето след 1990 г., описани от авторите, събрани в сборника „Истории от 90-те” с редактор и съставител Невена Дишлиева-Кръстева. В книгата са събрани на произволен принцип, по покана на съставителката на сборника, текстове на различни хора, които разказват лично и субективно за времето на Прехода. Преобладават автори, които по професия са журналисти, писатели, преводачи. Въпреки това никъде не са представени биографиите им, което е известен недостатък, тъй като не може да се види от каква позиция разказват спомените си за този период. Разбира се, някои имена са известни, като например тези на писателя Георги Господинов, журналистките Веселина Седларска, Еми Барух и др., но има и такива, чиито имена не са популярни и не става ясно от каква

гледна точка говорят. Много от текстовете звучат в идентичен стил, сякаш ги е писал един човек. Стилът е лек, увлекателен. Очевидно е, че повечето автори са хора на перото.

провала на демокрацията. Не се говори и за политици и за техните схеми за кражба на пари. Това олекотява разказа за тези години. Всичко е един личен спомен за 90-те, толкова личен, че читателят се настанява някак уютно в интимния свят на авторите и слуша спомените им, сякаш е поканен на чай в дома им. И понеже дотолкова сме свикнали в медиите и в общественото пространство постоянно да се говори за 90-те и Прехода като време на провали, на изгубени надежди, на безпаричие, безработица и емиграция, изведнъж тази книга със събрани истории ни показва хубавата страна на трудния исторически период. Ако не хубавата, то поне романтичната страна на времето, пречупена през спомените за младостта. Както казахме в началото, авторите на текстовете в сборника „Истории от 90-те” са включени в него на произволен принцип, субективно избрани от съставителката. Въпреки че липсва концептуално сходство между авторите, книгата е едно добро начало на подреждането на пъзела от спомени за периода след 1990 г. – време, което тепърва ще анализираме и преосмисляме. Чрез личните истории книгата „Истории от 90-те” определено дава началото на конструиране на колективната ни памет за Прехода. И най-важното е, че това са разкази, изградени от лични спомени, а не от научно-исторически или социологически изследвания. Т.е. разкази на хора, живели в този период, по-достоверни от разказите на учебниците и научните трудове. Книгата е пример за това как субективното се превръща в обективно поради общите припокривания в спомените за периода. Така са оказва, че всички ние имаме единна памет за 90-те години и единодушно можем да заключим, че усещането ни за тях е амбивалентно – както казва Георги Господинов, по селинджъровски – с любов и омерзение.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

„Истории от 90-те”, редакция и съставителство Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2019.

Личният спомен за 90-те създава колективната паметИсториите нямат стремежа да осъждат или да правят равносметка на политическите промени през 90-те, те са изцяло лични и субективни. Именно затова са интересни. Вижда се, че много от спомените за онези години се припокриват. Не един от авторите споменава за Виденовата зима, за инфлацията, за липсата на стоки, за надеждите за по-добро бъдеще, които се разпадат с времето. Във всеки един от текстовете се прокрадва усещането за „отложеното бъдеще” (термин, използван в увода от съставителката Невена Дишлиева-Кръстева), бъдеще, което не се случва според очакванията: „Видях с очите си как еуфорията от новото време се превръща в рутина и уродлива имитация на демокрация” (Силвия Недкова). Когато се съберат личните истории на всички и се откроят местата, където спомените за времето се припокриват, от субективен разказ те се превръщат в обективен колективен спомен и сякаш придобиват историческа достоверност. Както казва френският философ и социолог Морис Халбвакс, създава се „колективна памет”. По думите му индивидите си спомнят в качеството на членове на дадена група и затова индивидуалното спомняне е колективно. Книгата „Истории от 90-те” е чудесен пример за тази теория. В нея виждаме как от събраните лични истории се получава един общ спомен, обща памет. Пример за това са идентичните усещания за 90-те: „Влязох в тях с надежда. Излязох с омерзение” (Силвия Недкова); в този дух е заглавието „На 90-те с любов и омерзение” (Георги Господинов); „всичко характерно за този период – еуфория, несигурност, свободна воля, улични кучета” (Милена Делева), „глупави надежди за най-доброто, което все предстои” (Калояна Климентова), „В началото на 90-те свободата ни зареждаше така силно, така силно вярвахме в прострялото се пред нас бъдеще... (…) Заминахме за Америка. Пътищата ни се разделиха...” (Велина Минкова).Освен всеобщото разочарование, и

топосите на 90-те са еднакви в спомените на авторите: култовите места, където се събират младежите, които слушат алтернативна музика, където се усеща свободата на десетилетието – Кравай, Синьото, Стената на Джон Ленън на „Попа”, площад „Славейков”. Музиката също е обща: Милена, Ревю, Нова Генерация, Контрол, столичните клубове за електронна музика: Ескалибур,

Спартакус, Ялта, Червило. Това също говори за формиране на колективна памет на базата на индивидуалния разказ за времето. Както пише Снежана Попова в книгата „Социално време и медиен разказ: 1989 – 2000”, има „общи долавяния и схващания на времето” – тъкмо това виждаме в книгата „Истории от 90-те”. В този т.нар. „колективен спомен”, на който ставаме свидетели, се усеща и една романтична носталгичност към времето на 90-те години. Дали това е така, защото тогава се е случила младостта на авторите, или просто в спомените винаги всичко изглежда по-хубаво от действителността? Има един романтизъм по бедността, в която се е живеело в годините на Прехода, така, както само един младеж, необременен от финансови ангажименти, може да мисли. Младежът на 90-те пътува на стоп до морето, спи под звездите и всяка несгода и трудност са повод за веселба и купон: режим на тока – още по-добре, купоните се случват на тъмно, тесни квартири – всички ще са задружни и ще пеят и пият заедно, липса на качествени музикални инструменти и студиа за запис – идеално, истински пънк и хипария. Интересно е да отбележим, че в нито един спомен не личи ярост и омраза към този период. За щастие, текстовете не са политизирани, не се говори за „червени” и „сини” и кой е виновен за

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Н О М И Н А Ц И И

Национален дарителски фонд „13 века България“и „Литературен вестник“ Ви канят на връчването на Голямата награ-да на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“. Събитието ще се състои на 22 януари 2019 г. от 18.00 часа в Нова конферентна зала на Софийския университет.

Жури в състав Пламен Дойнов, Мария Калинова, Емануил А. Видински номинира за Голямата награда следните участници:

НАТАЛИЯ ЯНЕВА

БОРИС ИЛИЕВ

МАГДЕЛИЯ ШУГОВА

ЛИЛИЯ ТРИФОНОВА

ПЛАМЕНА ВЪЛЧЕВА

АНТОНИЯ ТЕРПЕШЕВА

ГЕРГАНА СИМЕОНОВА

МАРИЯ МИЛУШЕВА

КРИСТИНА ИВАНОВА

КРИСТИНА ВЪЛЧАНОВА

Голямата награда в конкурса ще бъде връ-чена от изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ г-жа Слава Иванова.

Литературен вестник 8-14.01.2020 3

К О Н К У Р С 1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я

Представете си един свят, за който се колебаете доколко всъщност е реален – такъв свят ни представя Елена Алексиева в своя роман „Свети Вълк“. В този свят можете да пътувате за морето, но изведнъж да се окажете в другия край на България на циганска сватба под земята, в нелегален рудник. И това да е съвсем в реда на нещата. Героите сменят своите самоличности, лудите носят имена на птици, женските съдби са прсечени от един мъж, наричан по различен начин, но никога с личното си име. Още в самото начало на романа можем да забележим мотива за пътуването в българската литература. Той е свързан с вечното търсене, лутане, със скитничество. Срещаме го в „Пътуване към себе си“ на Блага Димитрова, в „Пътища за никъде“ на Богомил Райнов. Всъщност в основата си той идва от западната литература, но тук не говорим за пътешествията на романтическия герой, а по-скоро за друг тип пътуване – скитничеството, търсенето, лутането. И в това разпознаваме главния герой на романа, който жадува да види морето, но се оказва скитник без посока и цел. „Търся мястото си в света“, казва той. Пътникът не е назован с име, но определителният член индикира, че може би вече го познаваме, не го срещаме за пръв път. И това донякъде е вярно. Това е човекът, чието име не е споменато просто защото не е важно. От значение е търсенето, броденето из света. Пътникът може да бъде всеки един човек, неговата самоличност не е от значение. Дори когато прочетем книгата, ние не го познаваме, не можем да кажем почти нищо за него, нито да подредим в логическа последователност неговите действия и мисли. Той е герой, който вярва в науката и разума, но говори с извънземните. Във

втората част на книгата – „Вечното село“, е наречен странник, който „...живееше много животи и не само един и никой от тях не беше вечен“. В третата част на романа – наречена „Свети Вълк“, той вече е пришълец, който не е намерил мястото си в света. Следователно в края на творбата ние все още не познаваме този герой, той не получава име, неговият характер просто не е разгърнат, неговата съдба не е ясно разказана. Другите герои обаче имат свои имена и индвидуалности. Колимечков е научният сътрудник, който не се страхува от смъртта и се чувства добре долу под земята, в мините. Земята е олицетворена. „Тя диша и иска нещо да каже, а никой не я чува.“ Колимечков: „Ще напусна института. И без това ми е време за пенсия. Ще стана строителен работник. Ще си изкарвам парите с честен труд“. Земята е майка, която се грижи за своите деца. Но също така може да им навреди. Именно това разбираме от думите на пътника, когато земните пластове над мината се разклащат: „Ний всички сме деца на майката земя, но чужда е за нас кърмящата й гръд“. От интертекстуалната препратка към стихотоворението на Смирненски можем да тълуваме, че земята носи покой, но и опасности. Олицетворението на земята майка, която сякаш оживява, напомня на цитата „Кървава пот изби по гърба на земята“ от „Септември“ на Гео Милев.Връзките с други произведения от българската литература са много добре обиграни от авторката. Например отричането на стиховете на Михайловски

от пътника: „Напред, науката е слънце, което във душите грей, ама друг път“, създава впечатление, че героите може да се ръководят от здравия разум, но отричат интелигентите. Отричат учените, които не са успели да възродят народа. Сякаш в гласа на героите отново звучи Гео-Милевото „Септември: „не гении, таланти (…), а селяци, работници“, те ще поведат народа. Когато чета този роман, няма как да не забележа именно тези интертекстуални връзки с

други творби в българската литература, кои цитирани, кои – отречени. И си мисля, че точно те ни карат да търсим посланията на творбата в тъгата на героите по една утопична родина, която никога не се е случила, но и да разгледаме романа по-скоро психологически, да обърнем внимание на нестабилния свят, в който всеки е малко или много луд, умопобъркан, кога мил и грижовен, кога груб и нетолерантен. Като такъв ни се показва пътникът, странникът, пришълецът който е груб към жените, но става побратим с вълците и показва толкова чисто човешки чувства, че изведнъж става най-симпатичният персонаж в цялата творба. Във „Вечното село“, втората част на книгата, почти умира, ведно с простреляните вълци, които преди това се опитва да спаси. Той общува с тях по един необикновен начин, става един от тях: „Странникът лежеше по лице сред мократа от кръв козина и бързо изстиващите тела на зверовете. Четири озъбени вълчи муцуни го гледаха с кротката усмивка на смъртта, но не го виждаха. Сега те бяха най-близките му

същества“. Оттук можем да тълкуваме, че главният герой на романа е пришълец в света на хората, но побратим на животните. Той променя човешките съдби, така се случва с жените в романа – Евита, Богиня, Полин. Нито една от тях не го забравя. За него Богиня казва: „Не с него познах любовта, но без него нямаше и да я позная. Появи се отникъде, не поиска нищо и нищо не взе. Даже името си не каза“. Полин променя цялостното си излъчване след любовните преживявания с него, а Евита мечтае още веднъж да го види и никой повече да не ги раздели. След всичко това рабираме, че поведението му е непредсказуемо, а нравът му почти неразгадаем. Но може би това е завладяващото в образа. Колкото до езика на романа, той е огрубен, което е характерно за модерния тип писане. Лексиката е от ниския регистър, използвани са много жаргонизми, но всичко това е с ясна цел – да се покаже грубият свят такъв, какъвто е. В един постмодерен роман това е почти тенденция. Едно е ясно, романът не налага определена концепция, а по-скоро остава отворен за интерпретации, които читателят сам да направи. Именно поради това може да носи индвидуални послания и да въздейства на всеки от нас по различен начин. Всъщност точно това е целта на литературата. Тя не разказва истории, а разгръща реални или нереални светове, които носят своите идеи и оставят храна за размисъл.

МАРИЯ МИЛУШЕВА

Елена Алексиева, „Свети Вълк“, изд. „Факел Експрес“, 2019.

„Свети Вълк“

Теодора Димова е установила себе си в българското литературно пространство чрез социално ангажираните си пиеси и романи. Пише „Поразените“ в стремеж да отрази нерепрезентираното в съвременната българска проза. Подчертава текстовете, които са й повлияли при създаването на романа, като ги изрежда в края на книгата си. По този начин тя изгражда мрежа от произведения, към които читателят може да се насочи при своето задълбочаване в тематиката.Основна тема в романа „Поразените“ е темата за паметта – памет, която трябва да се съхранява и предава, която ни дава историческо знание и възможност да реагираме по различен начин на събития от миналото. Загубата на паметта също е мотив в творбата, напомняйки на читателя за преходността и отговорността, която носим като реципиенти на историята.В произведението се говори и за греха в различните му аспекти, за различните мотиви за извършването му. В същото време липсва отмъстителност. Остава усещането, че не хората трябва да бъдат осъждани, а самите им грехове. Авторката успява да вмъкне този ефект чрез християнското звучене на творбата си, постигнато с помощта на библейски цитати и внушения.Романът е разделен на четири части, сюжетно свързани чрез образа на една обща затворническа килия и чрез споделения от главните героини момент в едно студено февруарско утро. Класическият характер на творбата се разчупва от полифоничността на нейното устройство.Целта на „Поразените“ е читателят да преживее катарзис. Катарзис от определени исторически факти, случили се в период от няколко месеца.Трябва да се отбележи и корицата на изданието на романа. На нея се виждат елементи от християнската и от комунистическата символика. Те обаче не са поставени в дисбаланс. Въпреки че корицата представлява детайл от друго произведение (от декора на Шагал за балета „Алеко“), то се вписва в тематиката на книгата. Дава усещане за съдържанието й и така всъщност изпълнява напълно своята функция.Но нека се върнем към катарзиса. Защо е толкова важно да го изживеем? Трябва да знаем какво се е случвало и да съхраняваме паметта за събитията. Някои биха се съгласили с Авраам Йехошуа, че паметта „започна да ни обсебва и парализира“ (от интервюто му в сп. „Култура“, бр. 9, 2019, с. 28), но в български контекст като че ли не сме достигнали до този момент. Произведения като „Поразените“ трябва да се издават, Теодора Димова проявява отговорност, като пише, изразява силно позицията си. Важността на произведението, без значение на стилистичните му качества и без значение от коя страна на историята стои, е в това, че дава възможност да се преживее катарзис.

АНТОНИЯ ТЕРПЕШЕВА

Теодора Димова, „Поразените“, изд. „Сиела“, 2019.

Поразяване „Чудовището“ е роман, в който главният герой се прощава веднъж завинаги с младостта. Авторът Владимир Зарев умело се движи по бръснача, разделящ минало и бъдеще, комунизъм и демокрация, бивше и настояще. И колкото по-отворена става ножицата между желанията и действителността, толкова по-изгубен в миналото се чувства главният герой – писателят Симеон Станимиров. Къде започва историята на Симеон и къде се вплита автобиографичната линия, това никога няма да разберем, а Владимир Зарев оставя доста улики, които понякога водят до задънени улици.Пъстрият език и преминаването от разкази за младостта към днешния грохнал и изморен ден рисуват странни и привидно невъзможни да съществуват един до друг светове. Историята прелита от минало в „днес“, богато украсена от плътни женски образи, които в своята същност са колкото еднакви, толкова и различни. Макар различни във вида си или в житейското си поприще, героините са близки в емоцията си към Симеон. Главната женска роля е отредена на образа на Ния – полугола, нахална и почти престъпно млада журналистка, която като плод на обожанието си към Симеон желае да напише биографична книга за него. Образът на Ния е противоречив в изказа й, в поведението й и в стряскащия й начин на обличане, който понякога буквално нагарча. Описвана едновременно като красива, предизвикателна, екзотично червенокоса и обсипана с лунички, в поведението й се чете несигурност и това ясно личи от неособено издържания начин, по който подбира облеклото си. Лутането между псевдоморалния дрескод и крещящия гардероб я лишава от ясна идентичност. Това, по което Ния прилича на останалите жени в живота на Симеон, които за негово щастие не са никак малко, е властта, която успява да упражни върху него. Темата за властта е многократно използвана за всеки аспект от живота на главния герой. Властта е навсякъде, независимо дали е упражнявана от партията по време на дивия български социализъм, или е под формата на красавица, облечена в предизвикателна рокля. За съжаление, почти постоянното вмъкване на темата за

властта леко замъглява силното й присъствие, клишира я и отнема част от силата й. „Чудовището“ е и своеобразна енциклопедия от първо лице единствено число за политическия живот в България през последните петдесет години. С почти хирургическа точност авторът описва първо социалистическата действителност с всичките й абсурдни привички. За младия читател, който не познава света отпреди падането на Берлинската

стена, този период от българската история в разказа на Владимир Зарев ще се стори трагикомичен, а прийомите на комунистическата власт – на ръба на здравия разум. Съвременниците на автора, предполагам, ще усетят и романтиката на младостта си, но и огромния товар, който са носили на плещите си. Следва тъмният и мътен период от края на 1989 година, който впуска читателя в нова доза почти сюрреалистични, но за съжаление и изключително достоверни разкази за живота в България след падането на социалистическия режим. В търсенията на главния герой, независимо от политическата конюнктура, възрастта му или основната тема на живота му към настоящия момент, той винаги се сблъсква с някое „чудовище“ – чудовището на предателството от приятел, от любима жена; „чудовището“ на съвременния свят, облечено в прозрачната дреха на интернет пространството; или чудовищата вътре в нас, нашите собствени неизлечими демони.„Чудовището“ на Владимир Зарев е сбогуване с лятото на живота, с младостта и може би дори със суетата, при това по болезнен начин. Книга за най-важните битки, в които няма победители. За грешката, прошката и дали те успяват да танцуват на сцената на истината.

ГЕРГАНА СИМЕОНОВА

Владимир Зарев, „Чудовището“, ИК „Хермес”, 2019.

Сбогом, лято...

4Литературен вестник 8-14.01.2020

В И Т Р И Н А В И З И Я

Изминалата година беше изключително важна не само поради факта, че се случиха много неща, но и защото голяма част от тях ще се отразят на бъдещото развитие на изкуството и художествената сцена. Най-голямата промяна и мястото, към което гледаме с надежда, е изборът на Яра Бубнова за директор на Националната галерия. Това е сигурно най-трудно извоюваният пост в историята на музейните институции у нас. Битката срещу нейното назначение впрегна всички опозиционни и консервативни сили и извади наяве най-неприятните страни на арт средата, пропита от неудовлетвореност и комплекси. Няма съмнение обаче, че Яра Бубнова е квалифицирана за тази позиция, а международните й контакти ще изведат институцията на световната карта.Всъщност още докато изпълняваше временно длъжността, тя показа какво може, нагърбвайки се с комисарството на националното ни участие на Венецианското биенале, нещо, с което предишните ръководства на Националната галерия не искаха да рискуват, а и нямаха капацитет да го направят. Извън чудовищно профанските коментари в българските социални медии представянето на Рада Букова и Лазар Лютаков с куратор Вера Млечевска беше достойно и запомнящо се (вижте ЛВ, бр. 32). Предстои архитектурното биенале и дано доброто начало има достойно продължение. Да подчертаем тук и положителната роля на Министерството на културата, което независимо от всички проблеми устоя на бурите и на собствената си инерция и реализира проекта.Сред големите български амбиции определено трябва да отбележим два проекта – инициираното от фондация МУСИЗ с активното участие на Десислава Димова бъдещо сътрудничество с Центъра „Помпиду” в Париж. Проектът, започнал през 2018 г., преминава през различни етапи. Едно от предимствата му е въвличането на различни институции, което е единственият разумен път за по-голяма видимост на съвременните ни художествени постижения по света. Процесът има и още един принос, а той е, че се опитва да анализира и открие логичните връзки в развитието на изкуството ни от началото на ХХ век до днес. Надяваме се, че продължението следва.Другият амбициозен проект е на фондация „Отворени изкуства“ и е продължение на „Open Art Files: Теми, Хора, Пространства, Документи в българското съвременно изкуство“ – онлайн платформа за съвременно българско изкуство, разработена от галерия „Сариев Контемпорари“ и куратора Вера Млечевска. Изложбата „Open Art Files: Записки и бележки под линия“ бе реализирана в рамките на „Пловдив 2019”. Тя също показа не само отделни работи и постижения, но се опита да потърси връзки с предишните исторически периоди.„Пловдив 2019” ни поднесе две значими международни изложби – колекциите на „Дойче Телеком” и на Института за международни отношения на Германия ifa. Последната беше разположена в двете нови придобивки на града – изложбените зали „Капана“ и „2019“. Макар и с очевидни дефекти и архитектурни и интериорни недомислици, те ще останат и след ерата на културната столица. Въпросът е как ще се стопанисват и развиват отсега нататък. Иначе в Пловдив се появиха различни по-малки и по-големи проекти в рамките на отворената покана за кандидатстване. Сред тях се откроиха традиционната Седмица на съвременното изкуство, курирана от Илина Коралова и Емил Миразчиев, както и „ФОН: Млади автори от Пловдив“ на „Сариев Контемпорари“. Като цяло обаче остава неудовлетвореността, че „Пловдив 2019” не произведе голямо художествено събитие, което да даде възможност за колаборация на международно ниво и да бъде забелязано отвъд границите на държавата. Миналата година се появи платформата

NEXT BALKAN – опит за нова комуникация между балканските страни, ръководена от Мартина Стефанова и Арт фондация ДОМА. Изложба „Съвременно сръбско изкуство“ можеше да бъде видяна в галерия „Васка Емануилова“ и в пространството „SeeMeOn 29”. Това е още една инициатива, чието продължение очакваме.Активността на сцената се провокира и от Sofia Art Week, организирана от Войн Войнов и неговото пространство Етер, София-Хага. През месец юни събитието обхвана почти всички съществуващи места, а дори извади и нови на картата. Изложби, дискусии, пърформанси и срещи показаха големия потенциал на сцената, възможностите и желанието за сътрудничество и привличане на по-широка публика.Виктория Драганова от Swimming Pool продължава успешно да развива своята международна изложбена дейност и кураторското училище – платформа за обучение и обмен на идеи, създавайки жив и привлекателен център. Ирина Баткова и галерия „+359” поддържат стабилна програма, отворена както към постиженията на българските художници, така и към привличането на интересни автори отвън. Росица Гецова от „Аросита“ дава възможност за изява на редица автори. Другото устойчиво място е галерия „Кредо Бонум” с куратор Весела Ножарова. Продължава инициативата „Арт Старт“, представяща млади автори, съвместно със Стефка Цанева и Гьоте институт. С енергията на същия екип се поддържа и Международната резиденция за куратори КЛИК, чиято цел е чужди специалисти да се запознаят и да работят с българската сцена.Към това огромно разнообразие следва да споменем усилията на галериите „Contemporary Space” във Варна и „Heerz Tooya” във Велико Търново, които определено разширяват територията на изкуството. Във Варна кураторът Даниела Радева развива интересна и последователна програма. Ларс Нордби поддържа и арт резиденция във Вишовград. Радослав Механджийски и Теодора Константинова, които от три години провеждат лекции на тема съвременно изкуство чрез платформата Art and Culture Today, създадоха своя резиденция IMAGO в село Царимир. Международната резидентна програма World of Co също продължава дейността си.Сериозно беше присъствието тази година на Института за съвременно изкуство – София и особено на тяхната програма „Близки срещи. Визуални диалози“ (Част 2), която „цели реинтегриране на сцената на българските съвременни художествени практики и артисти в европейската сцена чрез предварително организирани визити“. В рамките на проекта България посетиха известни куратори, които изнесоха лекции и се срещнаха с редица художници.Ръководената от ИСИ – София и фондация „Едмонд Демирджиян“ в сътрудничество със Софийска градска художествена галерия награда БАЗА проведе своето 12-о издание. Това е една от най-представителните, мотивиращи и устойчиви инициативи в историята

на българското изкуство и има сериозно влияние върху развитието на сцената. Победителят Вълко Чобанов ще прекара два месеца в Ню Йорк в професионална среда.Силен старт беше даден на стипендията, подкрепяща млади автори „С усилия към звездите“, организирана от Ина Кънчева и фондация „Културни перспективи“. Първият спечелил художник Руди Нинов с ментор Недко Солаков организира изложба в галерия „Васка Емануилова“. Тази година ще очакваме продукцията на София Грънчарова с ментор Правдолюб Иванов.Меценатът Тодор Стойков вече години наред подкрепя изкуството чрез платформата „Млади български художници”. В края на изминалата година тъй връчи своите награди за живопис и скулптура на изложбата на номинираните автори в галерия „Райко Алексиев“. Николай Неделчев – колекционер, но и човек, активно подкрепящ сцената, представи част от колекцията си в СКЛАДА в Пловдив в изложбата „Поглед в депото (или „Колекционирайте съвременно!“)“.Едно от големите събития беше и заключителната част на дейността на Гауденц Б. Руф в България, който финансира съвременното изкуство у нас повече от десетилетия. Изложбите „Finale” в галерия Структура и „Thank you, Mr. Ruf!” в „Кредо Бонум” показаха ниво и характер, постигнати и благодарение на инвестициите на много хора в успеха на българското изкуство. Какво се случва с изкуството ни по света и чува ли се името на България? Продължава силното участие на Недко Солаков на международно ниво. Изминалата година беше знакова и за Даниела Костова. Нейно изображение украси многоетажната фасада на Рингтурм във Виена и няколко месеца доминираше над града. С успех преминаха изложбите на Красимир Терзиев във Версус Арт Проджект, Истанбул и на Иван Мудов в галерия „Алберта Пане” в Париж. Силен проект на Викенти Комитски беше показан от „Сариев Контемпорари” на панаира Листе в Базел. Наталия Йорданова, представена от галерия „Структура“, получи номинация за престижна награда (която ще бъде обявена на 5 февруари) в рамките на Арт Ротердам. Стоян Дечев, който работи с румънската галерия „Анка Потерасу“, имаше самостоятелна изложба в Лайпциг и работи на „Волта“, Базел. Изложба на Правдолюб Иванов с куратор Моника Шевчик беше организирана в публичната галерия „Арсенал” в Бялисток, Полша. Младата Мартина Вачева ознаменува първата си музейна изложба „КОРЕНИ / Roots / Wurzeln” в музея Folkwang, Есен, Германия. Като продължение на спечелена награда, Боряна Петкова получи самостоятелно представяне в музея в Мюлуз, Франция. Александра Чаушова показа проекта „Бюротика“ в Музей „М” в Льовен, Белгия. Със сигурност има още много изложби и участия, които отчитат разширената територия на съвременното изкуство и ни карат да тръпнем в очакване – ще става все по-интересно.

МАРИЯ ВАСИЛЕВА

Много е направено, още повече предстоиВизуалните изкуства през 2019 година

Руд

и Н

инов

. Гра

вит

ация

та

рабо

ти

сам

о, к

огат

о по

глед

неш

над

олу.

Гал

ерия

„В

аска

Ем

ануи

лова

“, С

офия

Алек Попов, „Митология на прехода“, трето допълнено издание, изд. „Сиела“, С., 2019.Книгата събира някои от най-добрите разкази на Алек Попов. Писани през 90-те и издадени първоначално в различни сборници, тук те са събрани тематично. Четени днес, те актуализират значенията си в нов контекст и разширяват литературната рефлексия на бурното десетилетие, в което са създадени.

Пламен Антов, „Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми, критика на политическото. Станев и Хайдегер“, изд. „Книги за всички“, С., 2019.Монографията изследва творчеството на Емилиян Станев през анималистиката, обвързвайки я както с философски концепции, така и с проблематиката на съвременността. Прочитът прокарва линии от ранното до късното творчество на Станев, но има и амбицията да го

постави в много по-широк контекст от хуманитарни проблеми и идеи.

„Възрастта при социализма. Поколения в семейството и обществото“, изд. Център за академични изследвания, С., 2019.След сборниците, посветени на детството, любовта, смъртта и тялото при социализма, това издание продължава изследванията на културата от социалистическите десетилетия през призмата на темата за възрастта. Статиите на различните изследователи в сборника я коментират в различните й аспекти на културен, антропологически и социален феномен.

Литературен вестник 8-14.01.2020 5

В И Т Р И Н АВ Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

В каталога на Вашето издателство детската литература заема солидно място. Защо се заехте с нея и какви критерии Ви ръководят при избора на детските книги, които издавате?Детската литература винаги е била в обсега на вниманието ни. Нека припомня, че една от първите ни книги беше „Приказки по телефона“ от Джани Родари през далечната 1995 година. А критериите – интересни, завладяващи текстове, написани с много въображение, интересни илюстрации.

Между най-известните Ви издания за деца са книгите за мечето Падингтън, а отскоро започнахте да издавате и поредицата за Мафалда. Разкажете малко повече за работата си по тях, както и за различите инициативи, които ораганизирате около тях освен самото издаване на книгите.Падингтън, както казва Стивън Фрай, си е цяла институция. В него са влюбени малки и големи. Успоредно с оригиналните приключения на Падингтън с графичните илюстрации на Пеги Фортнъм започнахме издаването и на адаптирани версии за малките (2-6 години) с великолепните цветни илюстрации на Р. У. Али. И така членовете на клуба „Падингтън & приятели“ са вече в широк възрастов диапазон – от 2 до 92. Сбирките на клуба носят забавление на всички, винаги има по някаква изненада в стил Падингтън. Сега, от месец, към приятелите на Падингтън се присъедини и Мафалда – шестгодишно момиченце от популярните в цял свят комикси на аржентинския художник Кино. Понякога е нужна невинността на дете, за да осъзнаем какви сме и какво правим с единствения си свят.

Една от най-интересните Ви поредици е „Големите за малките“, където публикувате книги на известни писатели, предназначени за деца. Как се роди идеята за тази поредица? Да очакваме ли скоро нови книги в нея?Идеята за поредицата „Големите за малките“ се роди някъде през 2007 г. в разговори с приятели за литературните изкушения и изключения. Повод бяха „Котките“ на Томас Елиът. С удоволствие установихме, че почти всички „големи“ в литературата в един или друг момент са се изкушавали да сменят жанра и да напишат нещо за децата – най-често за внуци, племенници или кръщелници под формата на поезия, проза или приказки. Предизвикателство за тях самите, а и за читателите – малки и големи... Мама и татко ги знаят, чели са им романите, стиховете, но децата... какво ли пък са измислили за тях? При всички случаи провокацията е налице, защото самото писане е различно, не е като при писателите, които пишат предимно за деца. Ефектът е двупосочен: родителите научават нещо ново за писателя, когото познават от книгите, писани за тях. А децата попадат в един друг свят...Тери Джоунс казва, че „писането за деца би трябвало да бъде същото като писането за възрастни, само че много по-добро“. Можете да се убедите сами кой как се е справил. Първо, „Котките: практически наръчник от Стария опосум“ на Т. С. Елиът – един от най-големите и сериозни поети на ХХ век, Нобелов лауреат, но тази книга го представя в смайващо различна светлина. Това е неговата „котешка“ поезия, написана с изключителна виртуозност и ведър хумор. По нея Андрю Лойд Уебър създава знаменития си мюзикъл „Котките“, а остроумните стихотворения, написани

първоначално за племенниците на поета, се четат с удоволствие от малки и големи по цял свят. Игриви, ловки и изобретателни като котките, за които разказват, тези стихове са забележително явление в света на детската литература. А илюстрациите към изданието са на Ребека Ашдаун, една от младите британски илюстраторки, и са направени за последното английско издание.Другата изненада бяха „Домашните духчета“ на Дубравка Угрешич – едно от големите имена в хърватската литература, „със запазено място сред класиците на XX век“, както казват. Тя е позната на българските читатели със своите романи („Форсиране на романа река“, „Музеят на безусловната капитулация“, „Министерство на болката“ и др.) и есеистични книги („Американски речник“, „Култура на лъжата“, „Четенето забранено“ и др.). Но ето сега, за удоволствие на малки и големи, една нейна книга за деца, написана през 1988 г. А великолепните илюстрации са дело на известния сръбски илюстратор, карикатурист и аниматор Душан Петричич. Искам да отбележа и наградите на тези две издания – номинация за Националната награда „Хр. Г. Данов“ (2018) на Ангел Игов за великолепния превод на „Котките“ и Наградата на Съюза на преводачите в България (2019) на Русанка Ляпова за чудесното й справяне с духчетата на Дубравка Угрешич.За любителите на хубави текстове ще разкрием само една издателска тайна: очаквайте тази година „Ерик Викинга“ на небезизвестния Тери Джоунс, един от прочутите „Монти Пайтън“. „Фантастично фентъзи“, както пише „Гардиън“.

Кои са съвременните тенденции в литературата за деца?Трудно бих дискутирала, защото тенденциите в литературата за деца са много разнопосочни – аудиокниги, графични романи, възраждането на комикса, фентъзи, книги-игри, стилизирана илюстрация. С развитието на технологиите става все по-трудно за книгата да устои на въображението на децата. Забелязва се тенденция при текстовете за деца те да бъдат възприемани чрез изображения, тоест образът да доминира над словото.

По какво се различава издателската работа върху книгите за деца от тази по останалите издания? Как например намирате преводачи, художници и т.н. за детските си книги – поставя ли ги детската литература пред различни от обичайните предизвикателства?Разбира се, че книгите за деца са истинско предизвикателство за преводачи, художници, издатели. Те поставят съвсем различни изисквания пред всички тях – текстът трябва да бъде изразителен, ясен, четивен, така че децата да не се спъват на всяка втора дума. При превода се изисква много повече въображение, трябва да е адекватен на възрастовата група. Децата са невероятно рефлективни и заобиколени от технологични пособия, но не бива да забравяме, че изграждането на прави и обратни връзки за формиране на аналитично и асоциативно мислене се постига чрез четене и наизустяване. Това засилва отговорността у издателите при пускането на пазара на детски заглавия. А за художниците – самото количество илюстрации е вече предизвикателство. За пример ще дам една от новите ни книги „Опак свят“ на португалеца Афонсо Круш. Авторска художническа книга,

за трудността на която можете да съдите единствено когато я разгледате. Що се отнася до избора на преводач и художник – при нас за разлика от хуманитаристиката и художествената проза, за които правим проби, при детската литература текст, преводач, художник сами намират себе си един друг. При преводната детска литература, ако оригиналните илюстрации ни харесват, използваме тях за изданието на български. Искам да спомена с огромна благодарност илюстраторската работа на нашия художник Илко Грънчаров. При всички случаи се отличава от работите на другите български илюстратори. А при „Манолито очилатко“ на Елвира Линдо дори включихме илюстрации и на деца (Стилиян Грънчаров).

Различен ли е пътят до детската аудитория и как успявате да го извървите? Кои реакции на детската публика най-много са ви изненадвали, кои са най-запомнящи се?Пътят до детската аудитория е значително по-труден, най-малкото защото е опосредстван от различни авторитети – родители, учители. Някой трябва да купи книгата на детето, някой трябва да му я прочете, когато не може още да чете, някой трябва да му каже да я прочете. Тоест някой влияе върху селективните способности на децата или някой ги насочва. Затова пътят до детската аудитория минава и през въздействието върху родители и учители – първо трябва да стигнеш до тях. Тук особена роля имат социалните мрежи, както и някои сайтове с акцент върху детската литература – „Аз чета“, „Детски книги“, „Книжни криле“. Покрай заниманията в „клуба Падингтън” сме имали възможността да наблюдаваме реакциите на децата – вълнуващи, запомнящи се. С такава любов са носили подаръци за Падингтън за рождения му ден – любимия му мармалад, аксесоари за празника, едно малко момченце си носеше костюм, специална книжка за мечето от една госпожица (просто прекрасно), а във Варна Емил (така се казва момчето – главен герой) и приятели бяха намерили помещение, където да направим варненския клуб на приятелите на Падингтън.

Имате ли усещането за по-висока степен на отговорност, когато издавате детски книги? Има ли например книги за деца, които не бихте публикували, макар да предполагате, че ще имат пазарен успех?Водени от собствените си критерии за добра литература, издателите често могат да бъдат оприличени на „манипулатори“. И тук е моментът на осъзнаване на отговорността за формирането на вкусове у децата. Тази отговорност е още по-голяма, като отчитаме ролята на четенето при формирането на асоциативно и аналитично мислене, за развиване на селективните способности у малките читатели, така че след време те сами да имат усет за литература и тя да им дава удоволствието да се докосват и потапят в света на въображението и познанието. А дали има книги, които не бихме издали независимо от евентуален пазарен успех – най-вероятно ДА.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Понякога е нужна невинността на дете, за да осъзнаем какви смеРазговор с Таня Петрова от издателство „АГАТА-А”

Иво Андрич, „Унесът и страданието на Тома Галус“, прев. от сръбски Светлозар Игов, Ася Тихинова-Йованович, изд. „Изток-Запад“, С., 2019.Тази книга е поредният резултат от дълголетния ангажимент на Светлозар Игов с творчеството на един от най-важните прозаици на XX век, Иво Андрич. Томът събира творбите на Андрич, свързани с героя Тома Галус, смятан за автобиографичен двойник на автора. Но книгата далеч надхвърля параметрите просто на сборник – както предговорът на Игов, така и самата й структура й придават концептуална рамка, извеждат важни линии в творчеството на Андрич, реконструират вътрешните му сюжети.

Яхим Топол, „Нощни работи“, прев. от чешки Анжелина Пенчева, изд. „Парадокс“, С., 2019.Това е първата издадена у нас книга на чешкия прозаик Яхим Топол, който още от началото на 90-те години се възприема като един от знаковите съвременни източноевропейски автори. Прозата на Топол често изпробва възможностите на литературата да разказва миналото; така е и в този роман, където знаменитата 1968 г. е пресъздадена така, че се превръща в архетипен разказ за повтарящото се историческо зло.

Сесар Айра, „Епизод от живота на един странстващ художник“, прев. от испански Красимир Тасев, изд. „АГАТА – А“, С., 2019.Откакто преди няколко години у нас излязоха първите преводи на Сесар Айра, издателският интерес към творчеството му не спира. В типичния за Айра стил и тази книга се изгражда на ръба на романа и есеистиката и предлага неочаквани повествователни, а и идейни обрати, докато коментира изкуството, пътуването, природата.

6Литературен вестник 8-14.01.2020

Е В Р О П Е Й С К И И З М Е Р Е Н И Я Н А К Н И Г О И З Д А Т Е Л С К А Т А П А Н О Р А М А

Вашето издателство е силно ангажирано с издаването на съвременна българска литература от самото си основаване – още от 90-те години, когато малко издателства проявяваха интерес към нея. Продължавате и сега, когато българските автори се радват на доста по-голям читателски интерес, но отново поемате издателския риск да публикувате не само утвърдени имена, а и дебютиращи автори, поезия и т.н. Какво ви кара да го правите? Издаването на българска литература е основна част от нашето издателско ДНК. От основаването на издателството през 1989-а до моето присъединяване през 2006-а българските автори представляваха практически 100% от портфолиото на „Жанет 45“. Към момента те са около три четвърти на годишна база. От над 1400 заглавия, които сме издали през годините, около 1200 са български. По традиция голяма част от книгите, които издаваме, са на млади автори.Винаги съм определял „Жанет 45“ като „малко” издателство. Съдейки по обема на годишната ни продукция (който ни класира в челната 15-ица на съществуващите в България над 1200 издателства), това – поне привидно – не отговаря на истината. Работата е там, че личната ми дефиниция за вододела между „големи” и „малки” издателства е малко по-различна: като „големи” определям онези, чиято издателска политика е задвижвана преди всичко от пазарния интерес. „Малки” – поне в смисъла, който аз влагам в този термин – са онези, при които основен двигател е вкусът на издателя. За мен именно малките издателства са хлябът и солта на книгоиздаването в България. Удивително е, че в страната с най-евтините книги в ЕС, която едновременно с това е една от двете страни в съюза с пълен размер ДДС върху книгите, въпреки всичко гъмжи от издателства. Това е огромен комплимент за неразрушимия предприемачески дух на българина. По последна статистика, над 1000 от общо 1200 действащи издателства в страната издават между 1 и 10 книги годишно. Да бъдеш „малък” издател почти винаги означава да правиш нещата с любов и с огромна себеотдайност – защото се налага да вършиш всичко съвсем сам: от избора на автор и заглавие до избора на хартия, от висенето край печатната машина до обикалянето из книжарниците с раничка на гърба. В същото време не е рядкост едно-единствено добре подбрано, добре преведено и добре оформено заглавие от малко издателство да има по-ключово и по-трайно значение за националната ни култура от примерно 100 заглавия, издадени от някое от по-комерсиалните издателства.За издателствата, при които основен двигател е вкусът, има няколко начина да оцеляват. Единият (класическият) е като издават комерсиални заглавия (обикновено под друга издателска марка), от които да печелят достатъчно, за да влагат пари в онова, което им доставя удоволствие. Вторият е да финансират книгоиздателската си дейност чрез приходите от друг бизнес, който може изобщо да не е свързан с книгоиздаването, а може и да е (така беше при нас дълги години – печалбите идваха от полиграфическата дейност, основно печат на етикети и списания). Трети начин е да разчиташ основно на субсидии (каквито предлагат повечето

1990-те, сега са в разцвета си и всяка година в големите ни градове (най-вече в София, разбира се) се появяват десетки нови книжарници. От друга страна, превземането на независимия книжарски сектор от големите мастодонти, което се случи на Запад през последните две десетилетия, все още не е засегнало България – било защото все още сме твърде малък пазар, или защото се развиваме със закъснение от няколко десетилетия спрямо Западна Европа и Америка. Така или иначе, в момента българското книгоиздаване е в разцвет – и „Жанет 45“ се стреми да бъде на гребена на тази вълна, която ни дава възможност да разширяваме публиките за автори и заглавия, които доскоро бяха считани за бутикови и практически непродаваеми. Лично аз наричам този процес „нормализация” – читателската аудитория се развива, книжният ни пазар узрява и достига нива, които са нормални за повечето европейски страни. Нас в „Жанет 45“ това ни вълнува и радва – макар да знаем, че подобно бурно развитие не може да продължи вечно.

Добре известно е, че огромната част от качествената художествена литература у нас се издава с помощта на субсидии – по национални, чуждестранни и международни програми. Как гледате като издател на този факт? Положителният ефект от наличието на субсидии е очевиден, но крие ли и рискове тази зависимост на българския книжен пазар от субсидиращи програми? Субсидиите са нож с две остриета. Те могат да бъдат от огромна помощ, особено за по-малките издатели, чийто бюджет се формира ден за ден. От друга страна, при липса на ясна книгоиздателска програма, субсидиите лесно могат да се превърнат в самоцел – вместо да търси начин за финансиране на дадена книга, която харесва, човек привиква инстинктивно да търси само книги (каквито и да е книги), които са подкрепени финансово. Това подрива издателската политика и води до сигурна загуба на читатели. А сетне – до загуба на ентусиазъм, докато накрая дойде неизбежното: загубата на смисъл, без който издателската работа е невъзможна. Затова трябва да бъдем много внимателни, когато ползваме субсидии.

Какви политики, механизми и мерки според Вас, от гледната Ви точка на издател, би трябвало да се предприемат в подкрепа на литературата у нас? Какви средства са нужни, за да се увеличи и разшири достъпът на публиката до книги? От години се говори например за намаляване на ДДС върху книгите, какъв според Вас би бил ефектът от подобна мярка? От значение ли е за работата на издателствата състоянието на библиотеките и библиотечните фондове? Говорил съм много по тази тема и тя сама по себе си е достатъчна за отделно интервю. Знаете позицията ми по въпроса за намаляването на ДДС: за мен това е не просто необходимо държавническо решение, това е цивилизационен избор. Единствената друга държава в ЕС с пълна ДДС ставка е Дания – една от най-богатите държави в Евросъюза, където книгите са между три и четири пъти по-скъпи, отколкото в България. Да, запознат съм с обичайните аргументи против: много било сложно за администриране, парите нямало да стигнат до крайния потребител, бля-бля-бля.След като всички европейски държави (освен Дания) са намерили начин да го сторят, значи няма как да е чак толкова сложно.

европейски страни и немалко страни извън Европа), които почти изцяло покриват издателския риск, но пък ограничават личния ти избор и понякога са свързани с досадни бюрократични изисквания. Четвъртият – и най-трудният – начин е да съумееш да създадеш устойчива система, при която да съумяваш да не правиш компромиси със съвестта си и едновременно с това да покриваш всичките си разходи, а в идеалния случай – и да правиш печалба. Това изисква необикновена визия, плюс специфичен талант и огромна доза харизма. „Издателското дело е занаят, в което съвършенството е достъпно само на малцина”, пише Роберто Каласо в книгата си „Издателското изкуство”. „Ако разглеждаме целия свят и целия наш век, то добрите издатели са много; много са и изкусните издатели. Великите издатели са малко – те са по-малко, отколкото великите писатели, които те са издали.” По-нататък в същата книга Каласо привежда пример за един такъв издател – Лучано Фоа от издателство „Аделфи”, което с течение на годините се превръща в запазена марка в Италия: редом с обичайните раздели като „История”, „Психология” и „Бизнес”, в италианските книжарници се появява специален раздел „Аделфи” – макар между заглавията им привидно да отсъства обединяващ елемент, всички признават, че обединяващият елемент в случая е именно вкусът на самия издател, който е безкомпромисен, характерен и силно разпознаваем за четящата публика.

Как успявате да обезпечите издаването и разпространението на книгите от съвременни български автори? Какви са критериите ви при избора на творбите, които публикувате?Изборът на заглавия в „Жанет 45“ зависи изцяло от личния ни литературен вкус. Работим със сериозен набор от рецензенти, на които имаме доверие. Нерядко книгите се четат от двама или повече рецензенти – особено в случаите, когато мнението на първия не е еднозначно.Когато харесаме една книга, ние заставаме зад нея. Това означава, че поемаме всички разходи по издаването й, включително хонорар на автора, както и цялата грижа за нея по пътя й до читателя. Ако не я харесаме я връщаме, нерядко с препоръки към автора (ако са желани, разбира се), както чисто литературни, така и за евентуални други издателства, към които би могъл да се обърне – когато преценим, че профилът на неговата или нейната книга, макар да не представлява интерес за нас, би могъл да представлява интерес за някой друг. Не издаваме книги по поръчка, нито срещу заплащане. Понякога обаче се съгласяваме да издадем книги с финансова подкрепа – когато преценим, че книгата е важна за българската публика, макар и съвършено непазарна.За маркетинга и продажбите при нас се

грижи екип от осем души, разпределени поравно между пловдивския и софийския ни офис. Книгите ни се предлагат в над 300 търговски обекта – практически във всички важни книжарници и книжарски вериги в страната, както и на много нестандартни места като музеи, художествени галерии, общностни центрове, клубове, барове.Единственото, което ни движи, е чувството за вътрешна необходимост – непрестанното преследване на смисъла, което всеки на този свят разбира по свой собствен начин. Ние го разбираме именно така.

С годините в каталога на „Жанет 45“ все по-солидно място заема и преводната литература, имате няколко поредици за чужда литература. Кои са акцентите в издателската ви политика по отношение на преводните книги? Смятате ли, че до българската публика достигат актуалните в световен план произведения и изобщо литературни тенденции?През последните 12 години в широкото корито на „Жанет 45“ се вливат две реки – по-пълноводната е тази с българските автори, а по-малката (но в никой случай по-малко буйната) е онази с преводните. За първата се грижи основно майка ми, Божана Апостолова, за втората – изцяло аз. Сред преводните заглавия на „Жанет 45“ с годините се оформиха няколко поредици, които се радват на сериозна популярност. Най-наложените сред тях са „Отвъд” и „Кратки разкази завинаги”. В „Отвъд” (стартирала през 2009-а) до момента са издадени 43 романа от автори от 25 различни държави. „Кратки разкази завинаги” (под редакцията на Нева Мичева) съществува от 2010-а. Преди нея на българския пазар беше почти невъзможно да си купиш сборник с разкази от автор, роден след О’Хенри или Катрин Менсфийлд. В 25-те книги, издадени до момента, представихме някои от най-вълнуващите автори на кратки разкази от края на ХХ и началото на ХХI век – от Ищван Йоркен, Аугусто Монтеросо и Туве Янсон до Роберто Боланьо, Етгар Керет и Миленко Йергович. През последните две-три години интересът към краткия разказ като форма в България отчетливо се засили – както сред читателите, така и сред издателите. Изкушавам се да смятам, че това развитие до голяма степен се дължи именно на нашата поредица, която беше истински първопроходник на тази територия.Трябва да кажа, че особено в последните години българският пазар е доста адекватен на световните тенденции. Освен чувствителното нарастване на броя заглавия, издавани в България всяка година (който през 2014-а изравни пика на комунистическото книгоиздаване от 1984-а, възлизащ на около 6000 заглавия годишно и вече наближава 10 000), качеството също се подобрява, и то по всички фронтове – полиграфически, оформителски, преводен, редакторски и чисто издателски. Вдъхновената работа на катедра „Книгоиздаване” към Софийския университет също дава своите плодове: много млади имена, които познавам още от студентската скамейка, напоследък се наложиха като умни и сериозни издатели със свой собствен вкус и отчетлив стил.

Кои са основните особености на българския книжен пазар? Пред какви предизвикателства изправят те издателите и как „Жанет 45“ се справя с тях?Мисля, че въпреки липсата на каквато и да е грижа от страна на държавата за този сектор, през последните години българското книгоиздаване преминава през своеобразна златна епоха. Книжарските вериги, които напълно липсваха през

Непрестанно преследване на смисълаРазговор с Манол Пейков от издателство „Жанет 45“

Сн. Личен архив

Литературен вестник 8-14.01.2020 7

П Р О Ч Е Т Е Н О О Т Н О В О

От излизането на най-новия роман на Теодора Димова „Поразените“ в средата на август до края на изминалата вече 2019 г. той вече е получил солидна критическа рецепция. За книгата излязоха две рецензии в „Литературен вестник“ – едната е написана от Амелия Личева, а другата – от Магделия Шугова – участва в конкурса за литературна критика на изданието и Националния дарителски фонд „13 века България“. Освен това през ноември 2019 г. в Софийския университет в рамките на конференцията „Литературната периферия – памет и употреби“ се проведе академичен разговор с писателката, който също повдигна важни въпроси около романа. Затова писането на настоящия текст е положено в ситуация, в която трябва да вземе предвид вече оформилия се критически дискурс около книгата. В този смисъл тази рецензия може да се възприема като своеобразна първа равносметка, обобщение или по-широк размисъл върху книгата. „Поразените“ е книга, която се обръща към слабо застъпена в съвременната българска литература тема – травматичния опит от деветосептемврийския преврат и последвалия терор. В своите четири части романът е изграден около една историческа точка, в която се осъществява преходът между два свята, унищожението на старата действителност и бруталното раждане на новия. Във фрагментарния разказ за това архитектонично разместване на действителността са вплетени множество въпроси около преживяването на кризисния момент. Такива са например темата за съдбата на българските интелектуалци след 9 септември 1944 г.; проблемът за дехуманизиращата сила на идеологията, противопоставена на естествените човешки отношения; за изначалното културно неразбиране между стария и новия свят и превръщането на озлоблението на преди маргинализираните фигури в идеологическа основа на терора, а впоследствие на тоталитарния режим; за човешкия избор в една катастрофична и абсурдна екзистенциална ситуация; за конформизма, прикрит зад досегашните светски взаимотношения и прелял в различните форми на предателството в последвалата ситуация на социален ужас.Широкият тематичен спектър обаче се нуждае от рамки, които да скрепят повествованието, за да се отлее то в романовия жанр. На формално равнище това е осъществено чрез особената полифоничност на композицията. Благодарение на нея в книгата прозвучават различни, фрагментарно изградени визии

на стария свят с нейния колорит и живителна мощ може да бъде създаден от способността за припомняне. Знаците на паметта са вложени и в изображението на предметността в романа. Тя е представена като начин човекът да се изолира от съдбовната превратност на историческото време и да се потопи в съществуване, слято с бита, с мисълта за виенските мебели, за избора на тапицерия, за търговските каталози и т.н. Отвъд този бряг на спокойствието остава „абсурдната и мъртвешка люлка“ на неумолимата история. Много важна характеристика на спомена в „Поразените“ е връзката му с представата за жената като медиатор между миналото, настоящето и бъдещето, като непрекъсната пъпна връв между живите и мъртвите, но и като субект на постоянна авторефлективност („Исках да пиша за баща ви, а написах какво той е говорел за мен“). Истинската смърт всъщност не се случва с погубването на плътта, тя идва със забравата, съвпадаща с прекъсването на разказването. Връзката между спомнянето и женския образ също не е новост в творчеството на Теодора Димова – достатъчно е да се припомни романът „Майките“, връзката майка – дъщеря в него, а и обединяващият фигуративен и богоподобен образ на Явора. Всички тези пътища на спомена са проникнати от изключително наситена емоционалност, която изпълва всички нива и обеми на романа. Нейният източник може би е патосът на книгата за невинността на „поразените“ от историческия прелом, представянето им като жертви. От една страна, това може да подтикне читателя към съпреживяване на трагедията, но от друга, може да говори за определена схематичност в изграждането на героите. Наистина тук става въпрос за персонажи без реални прототипи, но това не значи, че фикционалният им характер изключва всяко отношение към действителността. Напротив, от нея са привлечени определени черти на човека от средата на миналия век и когато е избрана именно тоталната невинност, това прозвучава шаблонно. Но така или иначе всеки текст, тематизиращ трагичните моменти от миналото, трябва да избере своя тон. По думите на Ани Бурова в това отношение „Поразените“ се различава от други произведения, посветени на историческите катастрофи от XX в., които „разказват (...) преднамерено дистанцирано, уж отстранено, хладно и тъкмо заради това извикват у читателя усещане за исторически ужас...“ („Литературен

вестник“, бр. 42, 2019, с. 12). „Поразените“ може да бъде четена не само като спомен за близкото минало от гледна точка на съвременниците на събитията, но и като емоционален щрих от паметта на XXI в. за травмите на българското общество след края на Втората световна война – един разказ, който продължава да вълнува и противопоставя Източна Европа и до днес.

БОРИС ИЛИЕВ

Теодора Димова, „Поразените“, изд. „Сиела“, 2019.

Разказът за поразените между паметта и забравата

И да, вярно е, че парите няма да стигнат до крайния потребител – със сигурност не и цялата сума. Истината е, че парите ще се разпределят по ценностната верига автор-преводач-редактор-коректор-оформител-издател-читател. Към момента трудът на част от тези хора – чиято роля за създаването на качествена книга (и качествена култура) е жизненоважна – е силно подценен в България. Българските литературни преводачи получават средно по 6-8 лева на страница при стандартна ставка от 20-25 евро (40-50 лева) в повечето западноевропейски страни (чийто стандарт като цяло безспорно е по-висок от нашия, но не е 6-8 пъти по-висок).Още по-подценен е трудът на редакторите – най-начетените, най-образованите, най-опитните и може би най-важните хора по пътя на един текст от автора до читателя. В много издателства той практически се приравнява с коректорския труд (който също е важен, но е доста по-рутинен и по-скоро технически, отколкото концептуален). В резултат на това голяма част от важните книги в България излизат без намесата на редактор – което подрива качествата на текста и спъва развитието на автори и преводачи, като в същото време притъпява чувствителността им и неоснователно надува тяхното самочувствие.Именно затова смятам, че намаляването на ДДС ще донесе сериозни ползи – и то не само на българския читател, а на цялата българска култура.Успоредно с това е важно да се работи за държавното подпомагане на преводите на български литературни произведения на чужди езици, а също и на международните факултети по българистика в Европа и по целия свят, които бяха напълно занемарени през последните години. Също – за ежегодното финансиране на библиотеките, които са самата сърцевина на българщината. Много от тях са с безнадеждно остарели фондове и материална база, което на практика обезсмисля съществуването им и ограбва цели общности от достъп до качествена литература.Последно, но не на последно място – трябва да се работи за финансирането на българското участие на най-важните книгоиздателски изложения (Франкфурт, Лондон, Лайпциг), но не на хавая и не в последния момент, а с адекватно и внимателно планиране.

В последните години намалява броят на периодичните издания в областта на литературата и културата. Притеснява ли Ви като издател този факт? Доскоро мнозина предричаха смъртта на хартиената книга изобщо. Когато веднъж попитаха един от любимите ми писатели Етгар Керет какво мисли по въпроса, той каза приблизително следното: някога хората са си разказвали истории около огъня. Сетне са ги изписвали на камък, после върху папирус, а след това са ги пренесли върху хартия. И няма никакво значение дали след 100 години ще ги четем от електронен екран, или на някъкъв друг, все още непознат за нас носител. Важното е, че самите истории ще бъдат същите.Затова съм оптимист: защото разбирам, че конюнктурата се променя, променят се модите, променят се и носителите, но нуждата от писаното слово остава. Завинаги.

През 2019 г. Пловдив – където се намира „Жанет 45“ и където самият Вие живеете – беше Европейска столица на културата. Имаше ли това ефект върху литературния живот и културата на четенето в града?Спечелването на титлата „Европейска столица на културата” беше важно за Пловдив – тя направи Пловдив по-видим за света и света по-видим за пловдивчани. Уверен съм че тези ползи няма да бъдат краткосрочни, а ще се умножават във времето.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

за изгубеното минало и ужасяващото настояще. Всяка следваща част подема и задълбочава нещо, което в предходната е останало периферно, и така извежда на преден план прикрити до този момент смислови обеми и герои. Моментът, в който обаче по наше мнение тази полифоничност става проблематична и започва да накуцва, е изграждането на образите на комунистите, агентите на унищожението, носителите на злобата и кървавата промяна. Загатнати само в първите части, по-нататък е направен опит за тяхното разгръщане, опит за постигането на някакво разбиране и мотивиране на злото, което изглежда лишено от смисъл. Този процес обаче не е достатъчно плътно проведен. От една страна, това би могло да е пропуск в художественото изграждане на романа, но от друга, може да се чете и като жест на оголване на нелогичността, на тоталната абсурдност в действията на определена част от обществото, според чиито закони убиецът Васа, участващ в изличаването на цял един свят, се превръща в „пазител на реда“, в силовото утвърждаване на новия космос. Тази полифоничност не само продължава устойчива тенденция в работата на самата Теодора Димова (позната например от „Майките“), но и включва книгата в една традиция на писането, простираща се от класическия роман на Достоевски до съвременната литература с автори като Кундера, да кажем. Друг момент, служещ като спойка на романа, е темата за паметта. Може да се каже, че той е централен за романа, защото именно от припомнянето се задвижва разказът, а също така много други теми и мотиви биха могли да бъдат сведени до проблема за паметта. Той може да се проследи през много нива в романа – индивидуалната, родовата, историческата памет, които се преплитат взаимно, влизат в определени взаимодействия. Отделните части разкриват различни визии за миналото и те се о(б)глеждат една в друга. Интересно е как съзнанието за нещо случило се в миналото и повлияло на настоящето и бъдещето е попило в имената на героите (при Екатерина, кръстена на своята баба). Споменът е белязал и развитието на езика, който в миналото е притежавал светоорганизираща функция например чрез фразата „ни мой тъй“, въвеждаща „ред, стойности, йерархия, тя нито обвиняваше, нито осъждаше, тя просто беше невидима граница, но отвъд нея живот нямаше...“. В настоящето обаче езикът е изгубил силата си, а единственият мост към отминалото време, към изразността

Стоян Дечев. Хоризонт на събитията, 2019. Седмица на съвременното изкуство, Пловдив

8Литературен вестник 8-14.01.2020

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

В края на изтеклата 2019 г., на 24 декември, се навършиха 11 години от смъртта на един от най-значимите драматурзи на ХХ век – Харолд Пинтър. Необичайните му, дълбоки и безпощадно откровени текстове не слизат от европейските сцени, продължавайки да вълнуват и провокират своите зрители и читатели. Ето още един прочит на забележителната му пиеса „Завръщане у дома” (1965).

Всяка лична история е едно непрекъснато завръщане у дома, защото преди всичко е израз на чувства и емоции. Какъв е домът според пиесата на английския драматург Харолд Пинтър? Дали е перонът, на който пристигат и си отиват човеци, с техните лични очаквания и емоционален багаж? Дали е гнездото, приютило с любов и обич мъж, жена, деца, семейство? Какво е дом без любов? Само една къща, в която всеки търси удобство, частица собственост. Място на съжителство между съпруг и съпруга, баща, майка , деца. „Цялата къща е голяма…“ – казва с умиление Теди на Рут. Сам пък ще заяви на своя по-голям брат Макс: „…Къщата е и моя. Беше на майка ни“. Домът, представен в пиесата на Харолд Пинтър, е имагинерното място, което няма в случая своя чувствен и нежен обединител в лицето на жената. Затова в него всеки търси любов, нежност, уют, това, от което се нуждае най-много. Завръщат се със спомена за нея, остават за кратко да я открият и пак си отиват, защото дом без обич е просто място за обитаване, съперничество между обитателите му. Когато майката – жената приютител, отсъства, то лесно може мястото й да бъде заменено с друга, особено снаха на първородния син – Рут. Затова винаги най-важният въпрос към нея ще е отправен „Ти майка ли си? Колко деца имаш?“ от Макс – бащата, главата на семейството – pater familias, останал здраво позициониран в своя дом. Той-образът, който олицетворява семейните взаимоотношения и е основната движеща сила в тях. „Уважавах баща си не само като човек, но и като първокласен месар… Увековечих името му с кръв“ – казва той. Като стожер на семейството не само унаследява, но той изхранва, обгрижва и изпълнява най-важния завет, да приюти и подслони всички близки на сърцето си. „Когато татко умря ми каза: Макс, грижи се за братята си… Родих трима коскоджамити мъжаги… и всичко това сам-самичък.“ В крайна сметка, когато в отношенията в един дом има дефицит на женска чувственост, на човешка топлота и обич, а присъствието е предимно мъжко, грубо, то винаги настъпва съперничество, завист, борба, утвърждаване на това кой е по-достоен. Сякаш завръщането у дома е вид борба към истината за това кой е по-обичаният, кой е по-можещият. Победителят е този, който е успял сам да се реализира в обществото, който е създал семейство, има деца, откъснал се е от бащината къща и е подредил живота си в отделен свой дом, свой пристан. За него, Теди, най-големия брат, смисълът от едно завръщане е просто начин да сподели радостта си, обичта си отново, че е сред най-близките – семейството. А това го прави само един любящ човек. Той винаги може да си замине, отново да бъде сам, но носейки чувството и отговорността към семейството, дома като изконна човешка ценност, ще може да съгради нов дом, ще проправи път на ново начало, ще напише нова история за фамилията. Защото освен да обичаш, е нужно и да осъзнаеш каква отговорност носи тази любов.Какъв е домът, видян през очите на Пинтър? „Стара къща в Северен Лондон“, с голяма стая, кухня, антре и стълбище за горния етаж. В стаята вдясно има прозорец, няколко масички, столове, две големи кресла, голям диван. Вляво на дясната стена има бюфет, над който е поставено огледало. Вляво е и радиограмофонът.1

Пространство, което се обитава от Макс и синовете му Лени и Джои, както и от брат му Сам. В него всеки е заел своето място, влиза във взаимоотношения с другия, изисква, говори, очаква, действа. Всички те са здраво позиционирани в това пространство, защото имат своя стожер в лицето на Макс. Мъж на седемдесет, облечен

1 Пинтър, Харолд. Завръщане у дома – В: Пинтър, Харолд. Парникът, Завръщане у дома, Лунна светлина. София, 1995, с. 76.

в стара жилетка, с кепе на главата и с бастун. Той не се колебае да жестикулира, да сочи с пръст към този, към когото отправя закани, предупреждения. Позволява си да обижда, но и да бъде откровен в спомените си как е съградил този дом. За ласките, с които е дарявал невръстните си момчета. „Как се забавлявахме в банята, а, момчета!“, ще отрони като въздишка, или: „Помня момчетата слязоха по пижами, косичките им блестяха, с розови личица… коленичиха в краката ни – моите и на Джеси“, сърцето му ще се разтрепери от обич и доволство, за да сподели за майката на децата му Джеси: „Бях щедър към нея. Никога не я оставях без някой и друг шилинг“. А най-топлото място в това пространство за Макс е кухнята: „Обичам кухнята. Там е хубаво и уютно“. Той като че ли иска да скрие искрица топлина от огнището, което е създал с месарския си занаят, събиранията на масата, където всички се хранят и споделят заедно своите чувства, мисли, случки, спомени. Не търпи съжителството и помощта на Сам, по-малкия му брат, в този спокоен кът. Иска просто да скрие и съхрани късче остаряла обич към дома, съпругата и семейството. Там той живее с миналото, привичките, свързани с него. Компенсира с готвене липсата на добрата, грижовна майка. Изпитва раздразнение от случващото се в Голямата стая, за това той ще сподели: „Мразя тази стая“. За него това е пространството от дома, в което трябва да се бори и съревновава с по-младите си синове за късче спокойствие, за реда, който той е сътворил. Тук удобствата за други като Лени, тридесетгодишния му син, и за Джои, който е на двадесет и пет, имат друго проявление. Те седят на големи кресла и лежат на голям диван. Имат маниакалния навик да се оглеждат в огледалото на бюфета. Като че ли не са опознали себе си, не са се себеутвърдили. Търсят доказателства за силата и младостта си. Това са синове, които нямат силни позиции в пространството, наречено дом, в който собственото им израстване е непосилно пред това на собствения им баща – авторитета на Макс.Завръщането у дома – дали е копнежът по този начин на живот. Или е скрита носталгична радост по родителските ласки. Как Теди – най-големият от синовете, тридесет и пет годишен, доктор по философия отвъд океана, семеен, с три деца, приема дома и чувството да бъдеш отново след шест години в него. Как ли ще бъде приета неговата съпруга Рут, тридесетгодишна жена, в този мъжки свят. Те са едно цяло. Пристигат тихо през нощта. Прекрачват прага на старата къща, остават там и оглеждат Голямата стая. Тя е осветена. Празна е, в нея няма никой от семейството. Теди и Рут са добре изглеждащи в летните си костюми и шлифери. До тях стоят два куфара. Усмивка засиява по лицето на Теди, в ръката си подхвърля стария ключ от дома. „Е, ключът стана…“ „Не са сменили бравата.“ Домът е същият, мястото не е променено. Крадешком се качва по стълбите. Рут стои неподвижно, много бавно прекосява пространството в стаята. Теди се връща при нея, за да й заяви „Още е там стаята ми. Празна е“. Той продължава да се разхожда оживено, като че ли да провери спомените си дали не го лъжат, дали завръщането е илюзорно или е реалност. „Леглото е там“ – казва, посочвайки стълбите за

горните стаи. Рут продължава да стои неподвижно, бавно обхожда стаята, докато Теди се върне при нея. Тя повдига поглед към него, за да разбере дали наистина ще останат. Дали са се завърнали у дома. Приема думите на Теди за факт, че са дошли, за да останат. Защото „Те са сърдечни хора, наистина… Не са чудовища“. Дали едно пристигане след шестгодишна раздяла с близките може да донесе радостта от семейната цялост. За Теди това е истинско завръщане, защото е готов за бащина прегръдка. С гордост може да представи пред Макс своето семейство в лицето на Рут – негова съпруга и майка на децата му. Той продължава традициите на дома. Търси, завръща се, за да намери смисъла на човешкия живот. За Рут какво означава това завръщане? Това не е нейният дом, в който е отраснала и живяла с родителите си. Но сред момчетата на Макс тя открива своя чар, вижда се обгрижвана, важна, харесвана. Сякаш се връща в годините, когато е била владетелка на мъжките сърца. Това й носи радост, става истинската причина за нейното оставане в дома на Макс. Тя е сладостна, крехка, притегателна. Може да даде любов на самотници като Джои, Лени и Макс. Ще им чисти, готви, но ще запази дома за своите деца. Всяка майка има доминираща роля да поддържа огъня на любовта в дома, да запази топли взаимоотношенията между деца и родители. В това е нейната истинска сила. Знае, че ако се хареса на близките на Теди, ако се постарае да я приемат не само като желана, хубава жена, а като жена продължителка на дома, то тя винаги ще се завръща с радост в него. Тя знае, че може да заеме по този начин липсващото място на любимата жена. Всички започват да я одобряват, да кокетничат с нея. И тя умело играе ролята си на Завърналата се жена у дома: „Сигурна съм, че Теди е много щастлив... да знае, че ме одобрявате“. Пиесата на Харолд Пинтър „Завръщане у дома“ е представена за първи път на английска сцена през 1965 г. от Роял Шекспир Къмпани в „Олдуич Тиътър“. С нейния прочит зрителят, читателят, сякаш преминава в авторовия свят на едно завръщане, завръщане към семейството, бащата, дома – тук и сега. Приема представата за минало и идеи за бъдеще посредством него. Дали Домът е плод на ретроспекция, или е само спомен, през който човек нарежда пъзела на своя живот. Дали това е мястото, в което променя напрежението на собственото си Аз и го преобразува в семеен уют. Дали прибирането при старите спомени, приятели, човешки отношения с близки може да се нарече Завръщане…, дали е намерен в него пристанът на собствената същност и човешка любов. Дали Домът за всеки човек е всичко – минало, настояще, бъдеще. Дали той като пристъпва прага му, завръщайки се от един друг свят, успява да заживее в нов такъв. Дали това не е играта на живота, в която човек се представя с различни образи и роли. Дали тази игра ще е правдоподобна или монументална – зависи от Времето, в което се разиграва, от Пространството, в което се помещава, от Тялото, с което се изобразява, от Гласа, който я разказва. Мисълта, тя е тази, която определя краските, дава границите, прави изображението в нея спонтанен израз на природата у човека.

МАРИАНА ЙОТОВА

Домътпо „Завръщане у дома” на Харолд Пинтър

Сцена от „Завръщане у дома” на Харолд Пинтър, Корт Тиътър, Ню Йорк, 2017

Литературен вестник 8-14.01.2020 9

(…)Ирен: Защо избра Античността като основен контекст и сюжет за мистификация и обиграване в тези две твои поетически книги – „Митът за Одисей в новата буколическа поезия“ и „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“?Кирил: Античността винаги ми е била интересна, още от детството ми. Спомням си, че в нашата семейна библиотека имахме една „Детска съветска енциклопедия“ в седем или осем тома, имахме и прочутата „Большая советская энциклопедия“ в тридесет и няколко тома, но тази‚ „Детската“, беше много богато илюстрирана и беше посветена на историята на света от най-древни времена до съвременността, та като дете аз постоянно я прелиствах и гледах илюстрациите, като най-много време прекарвах над тези, които бяха посветени на гръцката и на римската античност, когато стигах до Средновековието с разни там брадви и боздугани... изобщо пълна отврат... аз отново се връщах към античната част с мечовете, щитовете, с шлемовете с конски гриви... Троянската война... Ахил... Хектор... защото като дете битките и войните ми бяха най-интересни, разбира се... Ирен: А изкуството на Античността не те ли впечатляваше?Кирил: Това дойде впоследствие, но защо за мен Античността продължава да бъде нещо изключително важно в сравнение с християнското средновековие например – защото Античността, каквито митове и невероятни истории да е създала, винаги гледа на човека с едно изключително реалистично око, с неговото и лошо, и добро, и велико, и низко, и подло, например Херакъл, който е надарен с изключителна сила и извършва изключителни подвизи, но в един момент тази сила избива и той в момент на безумие убива това, което му е най-скъпо, децата си. Тоест една от поуките на Античността е, че много сила не е на добре, в Античността винаги можеш да откриеш тази мъдрост, че балансът е нещо по-добро от изключителността...Ирен: Мярата...Кирил: Да, мярата... и знанието, че ако си изключителен в едно нещо, то винаги има опасност да се провалиш в нещо друго. Античността винаги е държала сметка за изключителната сложност, която е човекът, докато християнството ти казва какво човекът трябва да бъде, идеалният човек, като една част от него е пръст, тоест материалната част, а другата част е Божият дух, та ти трябва да унищожиш земното в себе си, за да достигне твоят дух (душа) до Рая... Докато Античността гледа на човека такъв, какъвто е, с цялата му пълнота, с всичкото му добро и с всичкото му лошо. Още когато четеш античните митове, там няма да откриеш герой, който да е само добър или само лош, както е и при хората. Същото е в античната драма. Освен това в античните митове и литература много важна тема е как може човек да се заблуждава, какво могъщо нещо е заблудата, как е възможно ти да мислиш, че си сто процента прав, а всъщност да си сто процента грешен, и да действаш погрешно или да вършиш зло не с някаква порочна мисъл, а защото си убеден, че си сто процента прав. При християнството това вече го няма...Ирен: Е, това вече е така наречената „трагическа ирония”.Кирил: Да, това е терминът, но сравни с християнството, колко то е по-едноизмерно по отношение на човека... Разбира се, християнството си има други изключителни достойнства, откривайки пред човешкото съзнание нови светове най-вече в областта на мистичното, надчовешкото, но по отношение познанието за човека, такъв какъвто е, тук и сега, кой е най-силният период, който ни го дава във всичките му измерения? За мен е Античността. За мен през Средновековието представата за, нека така да го кажем, земния човек, става по-плоска, по-едноизмерна. След Античността, следващото време, което достига до същата многоизмерна представа за човека, в литературата по-специално, е XIX век, времето на великата класическа западноевропейска и руска литература – Стендал, Балзак, Флобер, Мопасан, Зола, Гогол, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов...Ирен: А Ренесансът?Кирил: Ренесансът... когато говорим за литература, кои са там? Бокачо и Данте... и Петрарка...

Ирен: В общи линии...Кирил: Говорим за литература, нали така, не говорим за скулптура и живопис, като в Ренесанса, разбира се, има едно невероятно изключение и това е Шекспир, но той според мен е феномен сам по себе и по някакъв начин излиза извън рамките на литературната периодизация, а и той е поет, защото колкото и да е реалистичен на моменти, то неговият психологизъм все пак е поетически. Докато в прозата, както е и според някои литературни историци, след Тацит, който пръв през римската античност обръща внимание на човешката психология, тази психология се разгръща литературно отново чак през XIX век, първо във френския класически роман, а след това и в руския... Например сега се сещам за Балзак, имаш ли при него само лоши персонажи? Според мен нямаш, голяма част от неговите герои са по някакъв начин мерзки, но следват някаква своя собствена логика, и най-важното – те са хора, от плът и кръв, както се казва. Тук ще направя едно отклонение, когато правех магистратурата си тук в Америка, в Wright State University, в началото на един от курсовете, които карах, професорката попита студентите, които бяхме там, кои са историческите периоди, които най-много ни интересуват и аз отговорих: два са – Античността и Модерното време, на което тя каза, как може такова нещо, те са много отдалечени, а аз й отговорих, напротив, аз мисля, че те са много близки... И те наистина са близки точно в това отношение, в отношението към човека...(…)Ирен: Интересува ме какви са според теб разликите, ако има такива, в боравенето с Античността в двете ти „антични“ книги – „Митът за Одисей“ и „Епитафиите“?Кирил: Да, има известни различия. При „Епитафиите“ имаме само античност, като „играта“ се прави всъщност с идеята за авторството и с аналогиите, които читателите могат да направят с тяхната съвременност, докато в „Одисей“ подходът е модерен, това е гледната точка на нашето време, разбира се през призмата на Античността. Интересно е, че докато пишех „Епитафиите“, беше зима, и то точно тази, дето й викат „Луканова зима“, когато магазините бяха празни и повечето от нас гладувахме. Тогава аз живеех в Симеоново, в една доста отдалечена от главния път къща, наоколо не живееше никой, и нямах почти нищо за ядене...Ирен (смеейки се): Значи си бил почти на ръба да напишеш собствената си епитафия...Кирил (смее се): Да, и май не само моята, та тогава имах в библиотеката си едно руско издание на римския скулптурен портрет от трети век...Ирен: Ти си ми го показвал – една галерия от отчаяни физиономии.Кирил: Да, едно от великите постижения на Античността е римският скулптурен портрет, а от добрия скулптурен портрет „виждаш“ човека, и ако знаеш история, и времето, в което е живял...Ирен: Аз знам от баща ми, който беше скулптор, че най-важното доказателство дали владееш добре занаята на скулптора или на художника е именно портретът, а тези портрети от трети век показваха изключително майсторство.Кирил: Именно, а трети век е трагично време в римската история – време на граждански войни, глад, епидемии и военна анархия. Гледайки тези портрети, аз си казвах, че това са същите хора, които виждам „сега“, което беше в началото на деветдесетте години на миналия век. Това е едно напрегнато вглеждане в бъдещето, със страх и недоверие, какво бъдещето ще донесе, както бяхме и ние и не малко от хората около нас, хората на прехода. Ти помниш колко хора, които познавахме, преходът смаза и унищожи, и то чисто физически, някои се пропиха и деградираха, а други умряха. Ето от този опит се родиха и „Епитафиите“, един опит, положен както в тогавашното настояще, така и в Античността, тоест един опит едновременно там и тук.

Ирен: Според мен това може да се приложи и като едно добро обяснение на поетиката, характерна за тази книга, поетика, която може да бъде определена като паралактична. И сега искам да ти задам един важен литературен въпрос, свързан с употребата на жанра на епитафията в тази книга – дали той е частично или напълно трансформиран?Кирил: Трансформиран, разбира се, но степента на трансформация не мога да я определя в момента. Това, което искам да подчертая, е, че някои от епитафиите в книгата се доближават повече до античните образци (като например тази за Неизвестния пътник или пък тази за Марция Паулина), отколкото други. Но има едно нещо, което особено ги сближава с античните епитафии, и тук въпросът не е за самата форма, въпросът е за отношението на персонажите към смъртта. Някои от тях се отнасят с присмех към смъртта, като дори си позволяват да си правят каламбури с нея. В християнството това го няма, защото там смъртта е нещо много сериозно. А в по-късната античност настъпва момент, когато хората са докарани до такова положение, че вече в нищо не вярват (пример за това е „Сатирикон“ на Петроний), че дори и смъртта вече не е за тях нещо свято. Мисля, че това по някакъв начин също коренспондира с времето на т.нар. „преход”, което и до днес продължава. Време на тотален цинизъм и неверие, защото животът не ти предлага нищо, в което да повярвяш малко или много, всичко е някаква игра, нещо престорено, нещо, което не точно така, някаква маска... и разбира се, резултатът е мизерия за всички, като даже и тези, които гмуцат, утре могат да бъдат убити на улицата.Ирен: В тази връзка може ли да се каже, че епитафията служи и като една надредна метафора, така че можем да възприемем цялата книга като една голяма епитафия на живота въобще или по-точно на неговия смисъл?Кирил: Да, и това също е антична мисъл, че смъртта осмисля човешкия живот – няма значение как си живял, важно е как ще умреш, известен е случаят с Крез и други подобни.

Истинският поет винаги се съмняваЛитературна анкета на Ирен Иванчева с Кирил Мерджански

на стр. 10

Публикуваният тук текст е откъс от пространна анкета, включена в подготвяния от издателство

„ФО“ сборник с произведения на Кирил Мерджански, съдържащ събраната му поезия, драматургия,

преводи на негови стихове, както и критически отзиви за творчеството му.

Наталия Йорданова. Музей на нечовешката етика след Петия закон, 2018-, детайл. Изложба Finale. Галерия „Структура“, София

10Литературен вестник 8-14.01.2020

И още нещо, за което античните са си давали сметка, е, че животът и смъртта са едно цяло. Докато при християнството е друго – това са два отделни свята.Ирен: Говорейки за смърт, това ли е и според теб книгата – защото според мен е, – която реализира за първи път толкова откровено в нашата поезия идеята на Барт за смъртта на автора?Кирил: Да, определено, когато писах „Епитафиите“ имах това предвид, но идеята ми дойде не от Барт, а от една публикация на Фуко – „Що е автор?“ – в „Литературен вестник“.Ирен: Да, те и двамата защитават тази идея почти по едно и също време, това всъщост е идея на постструктурализма.Кирил: Да, а на мен още преди постструктуралистката идея за автора ми беше правило впечатление, че в класическата литература има силно припокриване между автор и личност, което всъщност прави от писателите обществени авторитети. Значи, идва например Юго и казва – толкова несправедлив не може да бъде светът, и всички му вярват...Ирен: Разбира се, и ти имаш предвид тук и гражданската функция на литературата, писателят като гражданин? Кирил: Да, и това е, което от авангарда насам отсъства, писателят като обществена фигура се смени от политика, от кино- и рок звездата и така нататък.Ирен: Да, защото се смени парадигмата и вече литературата няма тази роля, която е имала преди.Кирил: Според мен причината е друга и тя е, че човекът вече е функция.Ирен: Точно така, това не е ли смяна на парадигмата?Кирил: Да, това е смяна, но не просто, че са се сменили жанровете.Ирен: Разбира се, приоритетът на жанровете се сменя със смяна на социалната парадигма.Кирил: Значи говорим за едно и също, за това, че тази смяна на парадигмата прави от човека функция и според мен довежда до смъртта на автора. Тук си спомням нещо, което наскоро ти ми беше казала за актуалния социален дебат във Франция, беше ми споменала Меланшон, който бе казал, че човек не живее, за да има работа, а за да бъде щастлив.Ирен: Да, това напомня и „дебата“ между Дон Кихот и Санчо Панса... но да се върнем на Меланшон, който е представител на крайната френска левица, завършил е философия в един от големите университети на Франция и продължава яростно да отстоява идеята за социална справедливост, от която социалистическото правителство на Франсоа Оланд, а след него и това на Макрон все повече се отдалечават, за да обслужат интересите на корпоративния капитализъм, така че Франция, този последен бастион в Европа и следователно и в света на социалната защита, все повече свива обсега си, превръща се в шагренова кожа пред очите ни. Това е процесът, срещу който Меланшон се обявява, и в конкретния дебат с неолиберална опонентка, на нейното одобрение, че новият кодекс на труда ще позволява произволното намаляване на работното време и заплащане, като в това тя вижда предимство, че повече хора ще имат работа... та именно на тази опонентка, Меланшон отговори с великата според мен фраза, която ти свободно цитира по-горе, което означава, че ти е допаднала... но нека да затворим тази скоба.Кирил: Да, но това е една много важна скоба, която по един съвременен начин напомня за важността на полиса и неговото обезкървяване, когато представящите го хора са превърнати само във функции. Това за мен са социалните предпоставки и за „смъртта“ на автора, или поне намаляването на значимостта на неговата роля. Сходни процеси виждаме и в Античността – когато големите трагици и философи ги има, тогава полисът е съставен от граждани. Когато обаче тези граждани се лумпенизират, идва времето на „техничарите“, без етос и без визия, като един Авзоний например, или пък реторите от втората софистика, които могат да те убедят във всичко, лишавайки езика от метафизика и превръщайки го в реторични фигури.(…)Ирен: И сега, ако си съгласен, едно-две питания, свързани с поколението на 80-те години... Първо, смяташ ли че има такова поколение, и второ, какво мислиш за подбора на поетите, които да представят поколението на 80-те в книгата-антология „Последните поети от 80-те“ (София, Сиела, 2010).

Кирил: За да се отговори на този въпрос, трябва да се види как след Девети септември, тоест по времето на социализма,

се формират поколенията в българската литература. Първото обособено поколение е т.нар. „априлско поколение“; след това може да се каже, че има едно полупоколение на т.нар. „тихи поети“, но когато се има предвид „априлското поколение”, може да се твърди основателно, че поколенията в българската литература се формират най-вече по някакъв политически принцип. Примерно „априлското поколение” – там имаме поети с най-различна естетика, но всички са пъхнати там по простата причина, че един политически момент е хванат и те са събрани на този принцип. Поколение на 80-те години според мене има, защото това поколение също хвана един определен политически момент – това беше краят на загниването на тази система и на нейното постепенно рухване. Може би малко хора си спомнят, че по това време, значи говоря за времето преди 90-а година, за един млад поет да издаде книга беше почти невъзможно, ако не е част от някаква номенклатура или ако не е бил доносник на Държавна сигурност. Поколението на 80-те години, по-скоро подбраните да го представят поети в книгата „Последните“, обикновено са поети, които не са правили компромиси от този род и почти всичките, с малки изключения, издадоха първите си книги след 90-а година. Така че да, има поколение на 80-те години и то е определено от самата политическа ситуация. Разбира се, този списък, който е представен в книгата „Последните“, е непълен, защото тука могат да се прибавят и други поети от това поколение, тоест от хора, които са писали талантливо, но по някакви причини не са успели да издадат първите си книги... Друга причина за непълността на списъка е, че той е центриран в София, докато има поети от провинцията, които биха могли да бъдат прибавени към това поколение, например един много талантлив поет от Варна, който почина много млад – Йордан Кръчмаров. Естествено, могат да се намерят и други примери. Разбира се, когато се говори за поколение, всеки списък в крайна сметка е непълен.Ирен: Списъкът е нормално да е непълен в една книга-антология, въпросът е доколко той е представителен...Кирил: Тук вече... не съм литературен критик, но според мен този списък хваща няколко тенденции, които биха могли да дадат някаква идея за представителност. Общо взето, всичките поети, които са включени в книгата „Последните”, бяха и продължават да са против тази конюнктурна система, която господстваше преди 90-а година и още преди края на 89-а – някои бяха открити дисиденти, други – просто бяха несъгласни с всичко това, но никой от тях не е писал конюнктурно. (…) Още веднъж, този списък е непълен, но би могъл да даде някаква представа, ако не и да е напълно представителен. Сред поетите, които са в този списък, не виждам също и един изключително талантлив поет като Росен Друмев, но както казах, този списък е столично центриран.Ирен: Добромир Тонев го няма също...Кирил: Да! Може да се дадат и други примери... Но мисля, че една голяма част от представените в „Последните“ поети дължат своята публична поява на своя ментор, който е Иван Теофилов. Росен Друмев също бе откритие на Иван Теофилов. Така че в голяма степен доста поети от този списък дължат присъствието си в българската поезия именно на Теофилов, който тогава като редактор в сп. „Пламък“ доста трудно, с борба, успя да публикува за първи път техни стихотворения. Много хора, особено младите днес, не си дават сметка за това колко трудно бе да се публикуват стихове или да се издаде първа книга в периода, за който иде реч. Това ставаше чрез издателство „Народна младеж“ или някое друго издателство, но цялото издателско дело беше монопол на държавата и обикновено човек можеше да се надява на първа книга едва на 45-50-годишна възраст, което е оксиморон: млад поет на 45 години. След 90-а година всички тези хора издадоха своите книги, някои в самото наверечие на 89-а... Първо Едвин Сугарев – мисля, че през януари 1989 издаде самиздат... Но това е много показателно, че всичките тези поети след 1989 издадоха веднага книги, и то няколко книги една след друга, защото доста бяха натрупали в чекмеджетата си в резултат на тази отвратителна система на монополно държавно и партийно книгоиздаване.(…)Ирен: След този интересен ракурс върху поколението поети на 80-те разкажи ни сега за театрала Мерджански. Как стигна до театъра, кога се появи интересът ти към него? Творбите ти за театър включват „Кой уби Питагор?“, „Тирезий Слепият“, „Антигона Смъртната“ (адаптация), „Животът е сън“ (адаптация)... Ретроспективно погледнато, виждаш ли някаква обединяваща ги линия, някакво взаимоотношение между тези свои прояви? В смисъл може би на мотиви, тематика, философия или стилистични търсения...Кирил: На театър започнах да ходя буквално от най-ранна детска възраст, една значителна част от детството ми премина в апартамента на моята баба Мария, който беше точно на гърба на ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), на улица „Стефан Караджа“. Та още като дете тя често ме водеше там, а също и в театъра на

Сатирата, който беше (и още е) от другата страна на „Раковски“, пак на „Стефан Караджа“. Известно е, че 60-те и първата половина на 70-те години на XX век бяха златните години на Сатирата с Калоянчев, Парцалев, Мутафова, Анастасов... Мисля, че съм гледал почти всички постановки на този театър през този период. Когато станах първи клас, се преместихме да живеем близо до Халите, там пък се намираше Младежкият театър, където много често ни водеха от училище. Тогава (60-те години) Младежкият театър също имаше много силна трупа – Николай Бинев, Домна Ганева, Гинка Станчева, Петър Петров, Надя Топалова, Димитър Буйнозов... Никога няма да забравя постановката на този театър по „Спасителят в ръжта“ на Селинджър, тази постановка ме накара да прочета и книгата, която и до днес продължава да е една от най-любимите ми.Както вече споменах, за мен театърът е едно от най-гениалните изобретения на древните елини. Като генезис (произход) театърът е полисно изкуство, тоест той идва от такава социална организация, която едновременно е държавна и гражданска общност, каквато именно е полисът. Затова същността на театъра е положена във всеобщата съпричастност на всеки към всичко и към всички. Когато едно общество се разпада и атомизирайки се, престава да бъде общност, то тогава и театърът запада. Освен това истинският тетър винаги противопоставя и сблъсква различни житейски позиции, без да прокламира или налага една абсолютно задължителна за всички, неоспорима истина. Има една гениална работа на Борхес, назована „Търсенията на Авероес“, където прочутият средновековен арабски интелектуалец, който, превеждайки Аристотел, не може да открие истинския смисъл на понятията (театрални по своя произход) „трагедия“ и „комедия“, накрая им дава съвсем неверни и нелепи дефиниции. В света на Авероес, където всичко и всички действат според едно-единствено божествено предопределение и предначертание, подобни понятия няма как да бъдат обяснени.Ирен: Особено актуално наблюдение и за днешния ни ден, когато сме свидетели на разбуден религиозен фанатизъм, причините за който не е мястото да изясняваме тук. Едно е сигурно, че монологичната гледна точка никога не може да разбере полифоничността на феномен като театъра и театралното.Кирил: Сега ми се иска да се спра накратко на първата ми пиеса „Кой уби Питагор?“. Тук действието се развива в римския град Сердика (днешна София) през 3. в. сл. Хр. За тези, които не са запознати подробно с римска история, ще кажа, че това е време на нестихващи граждански войни и междуособици – когато императорите непрестанно се сменят, убивани от другите претенденти за императорската власт, които, след като станат императори, също на свой ред биват убивани от следващите претенденти, и т.н. Идеята за пиесата ми хрумна, когато бях в първи курс „История“ в Университета и учехме антична, по-точно римска история. Действието се развива в театъра на Сердика, по време на представление, участниците в което не могат да го доиграят, защото постоянно пристигат съобщения, че поредният император е паднал, като на негово място се е възкачил нов и по тази причина спектакълът трябва постоянно да бъде променян. Когато си мисля за тази пиеса, две неща изпъкват като интересни за мен. Първото е, че по някакъв начин тя се оказа пророческа, тъй като в съвременната ни родина станахме свидетели как след като рухна тоталитарният социализъм, значителен брой партийни и комсомолски активисти и секретари, както се казва за една нощ, се преобразиха в отчаяни демократи и яростни антикомунисти. А второто е, че преди известно време бе открит и театърът на римския град Сердика, който се е намирал на мястото на Младежкия театър на „Дондуков“, т.е. съвсем близо до мястото, където живеех, когато ми хрумна идеята за тази пиеса. Та интересното е, че по времето, когато ми хрумна идеята, още никой не знаеше, че там е имало римски театър. Понякога се изкушавам да мисля, че геният на мястото (в римския смисъл на думата) ми е подсказал по някакъв начин тази идея.Ирен: Знаеш ли, аз наскоро си мислех за това, всъщност като бяхме в София и наблюдавахме спрените разкопки по този театър, зад железните прегради... Тогава си мислех колко хубаво би било тази твоя пиеса да се играе един ден именно в този театър и да можем да видим това представление така, както имахме шанса да видим „Тирезий Слепият“, поставен от „Сфумато”.Кирил: Да, „Кой уби Питагор?“ е последната пиеса, която замислих и написах сам – останалите драматургични текстове, „Тирезий Слепият“ и „Животът е сън“, бяха замислени и написани в сътрудничество с Иван Добчев, за неговите постановки съответно в „Сфумато” и в Бургаския драматичен театър. Тук искам да кажа няколко думи и за работата ми с Иван. Тази работа беше както изключително вълнуваща и интересна, така и много изтощителна. По принцип аз пиша бавно, но за постановките на Иван

Истинският поет винаги се съмняваот стр. 9

Литературен вестник 8-14.01.2020 11

трябваше да се пише бързо, защото винаги имаше някакви срокове, които ни припираха. Спомням си, че написах сцената, в която Тирезий се среща с Харикло и Атина (от „Тирезий Слепият“) за една нощ. (…) Този тип писане е нещо, което не съм сигурен дали някога ще съм способен да повторя отново. Причината, поради която успяхме да създадем добри драматургични текстове (поне така си мисля) с Иван Добчев, бе, че с него се сработихме изключително добре. Имаше дори моменти, когато влизахме в нещо като телепатична връзка, като че мислехме чрез едно общо съзнание. Разбира се, имаше и моменти на зацикляне, но те не бяха продължителни. Както и да е, работата ми с Иван бе едно от нещата, които никога няма да забравя и които ме обогатиха. Същото се отнася за работата ми с Маргарита Младенова върху „Антигона Смъртната“ и „Черното руно“ (в работата върху което участваше и Иван). Въобще продължавам да считам, че едно от най-интересните и ценни неща, които са се случвали в живота ми, е работата ми в „Сфумато”.Ирен: Да, това беше един невероятно интересен период и за мен като твоя спътница в този момент, спомням си репетициите, а също и препълнения театър, на „Цар Освободител“ тогава, за премиерата на „Тирезий“, с френетичните овации и теб, когато беше повикан на сцената. Беше голямо театрално и интелектуално маркиращо събитие не само според мен. Радвам се, че издаде текста на „Тирезий Слепият“ в книга с фотографии от спектакъла, едно наистина библиофилско и полезно издание, което предава идеята и духа на този спектакъл. Сега ще ти задам няколко въпроса, свързани с писането като творчески акт. Първият от тях е, как се изразява твоето удовлетворение от писането, какво ти носи то дълбинно?Кирил: Писането е нещо, което често започва извън теб. Нещо, което те озарява с идеалния си абсолютно завършен вид още когато не ти е и хрумвало, че ще създадеш нещо подобно. Така че освен от таланта писането зависи и от просветлението, което дава първоначалния тласък на твоя талант (доколкото го имаш), да реализира това, което си видял и почувствал в момента на просветление. Гьоте пише в „Поезия и истина“, че е безмислено поетът да споделя първоначалните си идеи за това, което ще напише, защото страничният наблюдател едва ли ще разбере (и най-вече почувства) като каква ще бъде в завършения си вид творбата му. Според мен това се дължи най-вече на това, че този миг на просветление е достигнал единствено до поета и той единствен знае (или по-точно се досеща) като каква трябва да бъде тя. За да я постигне, разбира се, той трябва да положи и необходимото количество труд, без което няма как да стигнеш дотам, закъдето си тръгнал. Това, което в случая е важно, е, че просветлението (някои го наричат вдъхновение) идва от място, което е недостъпно за земния практичен разум. Може би затова поетите са често житейски непрактични, поради което животът им често е труден. За поета най-тежко е времето, което се простира между началния момент на просветление, за който споменах, и завършената творба: там са и усилията му, там са и съмненията му, често пъти там е и отчаянието („Нищо не се получава!“), защото истинският поет винаги се съмнява дали това, което прави, е наистина това, което трябва да бъде. Когато това, което правиш, добие вид, за който вътрешното ти чувство ти каже, че е готово, тогава настъпва и чувството на успокоение, често на умора, понякога и на безразличие, но най-вече на облекчение, че това, което те е мъчило след благословения миг на просветлението, няма да те мъчи повече.И все пак има едно голямо удовлетворение, което идва от това, че си бил някъде там, където не всеки може да отиде.(…)

Разпознаване (фрагмент 7)

На стъпките – когато ти по мене стъпваш,на белите комети,и падащи звезди,след тебе завещани в тишината;на медоносните пчели,когато мед събирам под росата;на мигове, в които те мечтая;на всички тези думи и скритите под тяхмечтателно живеещи обетии с тях – без брой и край,а значи омагьосани предмети;на всички тези измамващи от истинностсвръхистини,на всички тях съм знак.

Мисли вместо думи

това е продажната силана властта в нас

ако не бях оцелявал всеки пътзаедно с непрежалимата загубана любовта

заради собствената ми слабостнеумело да я задържа

ако стоях докрай в това,което вече не ме е съдържало

ако продължавах с другигода стоя там,където бях останал сам

ако не следвах инстинкта да живея и рефлексите на надеждата

. / . / . / . / . / . / . / . / . / . / . / . / . / . / . / .

любовта е приближение до смъртвероятно защото е безсмъртна –просто ускорява времето

да се влюбиш значи и да остареештоест да приемешединствения си възможен спътник

любовта възражда ужасана обратното ражданекраят е неизбежен

краят

не съм намерил още никакво спасениестрах ме е не за мен, не за себе систрах ме е за Него

краят зейвав мига, когато споделишс някого Нещото

разделен между теб и нея,краят става вещ в ръцете ти,ръцете ви

никога никъде в детските приказкиза любовта не е казаноче е пропадане

мрежата,в която остават телатаслед неизбежното

божественият разум отстранинещо гледазениците ми са премрежени

отвъд плача има трезвост,за която да мисля –

страх ме е, че имат крайдори и най-великите учения

най-горчивото от тях изглежданай-мъдрои обратното

защото името му е неверие

Човекът е код (845)

Мастилото е като кръв, като се замислиш.Спейки обаче, ние не мислим.По инерция ерудитът в мен пази чистиграниците на граматиката.

Преди казвах: да живее истината.После казвах: да живее миналото.След това девизите сменяха местата си.Нови начала и старите препятствия.В орбитите на празнотатаеднодневните ни уреди за писанерисуват кръгове, чертаят елипси,повлекли като свое продължениеръката ми.Тялото ли е инструмент на душатаили обратното?Признавам, напоследък ми липсва липсатана липса,липсата на липсващ празен листза да фиксирам движението на мислите,считани преди за важни.За талантлив обаче днес считамхаоса. Или това е по-ясна ориентацияв метафизиката на ситуацията?

Върхът на празникае да преживееш всичкобез нуждата от писане.

Самотните поети

Поезия и проза бяха разделени.Езикът губи форми и запада,усложнява мислите.Поезията е издиганена тялото на жертватапреди да го положатв земята.

Важен e ритъмът,настрани отпада граматикатакато тяло, политнало от влака,в препускането на колелата –трак-трак –поезията-влакпоетът-шафнер...

...на светлината на фенерчевлакът разглеждапътя си напредела, ти казва мракът, не си отивайела,в тъмната страна на тунелаима някойтам той чака.

Ние всички сме за окайване,да жалиме смисълът на римите;човек това звучибодро;недей да спишпътувайв мрака.

Светът е търговски обект,часовникът спирапревръщането на висши енергиивъв високи форми;след преустройството на застойната епохаидва истинският застой.

А сега:самотните поети.

Българският поет Иван Станев напускас еднопосочен билет;българският поетКирил Мерджанскиемигрира;българският проект се разкултивира,девалвира на родна почваот коренходещ трифидпрекрачваотхрачва от трахеята на езикаполиписловесна храчка.

Футболните запалянковци в тазидържавапсуват в рими,стадионите можеха да положатоснова на ново изкуство,но нивото на футбола не си заслужаватакава висша изява.

Але

ксан

дра

Чау

шов

а. Б

юро

тик

а, 2

017-

2018

, дет

айл.

Муз

ей М

, Л

ьове

н, Б

елги

я. С

ним

ки Д

ирк

Пау

елс

Георги Тенев

12Литературен вестник 8-14.01.2020

В края на миналата година чешката писателка Алена Морнщайнова гостува в София по повод

премиерата на българското издание на своя роман „Хана“ (прев. Добромир Григоров, изд. „Сонм“, 2019). На 13 декември в Софийския университет се състоя

разговор между нея и студенти, преподаватели, специалисти и преводачи. За представянето на романа в София пристигна и литературоведът

проф. Иржи Травничек от Института за чешка литература на Чешката академия на науките, който също се включи в разговора. Дискусията

бе модерирана от Добромир Григоров и Стефани Ангелова. Тук публикуваме част от нея.

Добромир Григоров: Като чи ли досега никой в Чехия не ви е питал какво четете?Алена Морнщайнова: Не е така, всъщност са ми задавали този въпрос. Мога да прочета около двайсет заглавия за една година. Чета книги за собствено удоволствие, но също така и книги, от които се нуждая за своето писане. Защото книгите, които пиша, изискват проучване, изискват да разбера какво е било времето, в което се развиват сюжетите на моите романи. Старая се да следя чешката литература. Неотдавна прочетох „Мона“ на Бианка Белова, сега съм започнала „Възможностите на любовния роман“ от Ян Немец. От световната литература ме впечатли Мишел Фейбър със „Сто деветдесет и девет стъпала“. Обичам също Маргарет Атууд, а нейната книга „Наричаха я Грейс“ е една от тези, които мога да препрочитам. Обичам книгите, към които мога да се връщам. Защото при първото четене, когато съм била съсредоточена върху сюжета, има неща, които не съм забелязала и откривам впоследствие. При втория прочит откривам неща, които писателят е вмъкнал, тъй като е предвиждал определен финал. Погледът ми към книгите е малко по-различен от този на обикновения читател. Обичам Джон Ървинг, любимата ми негова книга е „Молитва за Оуен Мийни“ – книга, която съм прочела може би осем пъти, и непрекъснато се връщам към нея. Джон Ървинг ми е много близък. Харесва ми също Алис Мънро, с нейните разкази, всеки от които е нещо като новела, обхващаща един човешки живот. Важни за мен са добрите книги, били те художествена литература или специализирани заглавия, тъй като се уча от тях. Стефани Ангелова: За какво всъщност разказва вашият роман „Хана”? А.М.: Първоначално „Хана“ трябваше да бъде роман за това как две различни жени се завръщат към живота. Само че когато го започвах, направих проучване за тифната епидемия във Валашске Мезиржичи, действително събитие, случило се там, и закономерно стигнах до събитията от войната и Холокоста. Научих, че по време на войната в нашия град е живяла еврейска общност, която е изчезнала от града, и тъжното във всичко това е, че градът я е забравил. Сякаш е потънала вдън земя. Дадох си сметка, че щом пиша за своя град, тези събития трябва да присъстват, и че трудният характер на Хана идва от заминаването за концентрационните лагери. Отначало предвиждах да посветя само последната глава от романа на събитията, свързани с концентрационния лагер. Но естествено, когато пиша, книгата се променя. Така в процеса на писане осъзнах, че трябва да дам глас и на Хана, затова и последната част в романа е разказана от нея. Осъзнах също така, че само една глава няма да е достатъчна. И въпреки че третата глава е посветена на Освиенцим, всъщност немалка част от книгата разкрива страданието на Хана. А когато започна да се пише за „Хана“ след излизането й, тя бе възприемана като книга за Холокоста. Някои читатели дори бяха разочаровани, че Холокостът не е застъпен достатъчно. Не мога да проумея какво всъщност са очаквали. Не исках да разработя тема, интерпретирана милион пъти досега и върху която мога да прочета специализирана литература. Исках да напиша за това как две жени са се научили да живеят заедно, и как човек, ако това изобщо е възможно, се справя с такава травма, каквато е преживяла Хана. Д.Г.: „Хана“ всъщност се съпротивлява на очакването да прочетем роман за Холокоста. А.М.: Историята за Холокоста е част от книгата, но не и най-съществената. За мен по-важното е как всичко това е повлияло на героинята ми и как тя се опитва да се справи. Заглавието „Хана“ отпраща не само към името на главната героиня, тъй като на чешки език думата означава вина, провинение, и това е чувството, с което живее основният женски образ в романа. Същевременно това е чувството, което изпитва и нейното обкръжение. След завръщането на Хана от концентрационния лагер след края на войната цялото й обкръжение гледа на нея, както и на всички, които са се завърнали, без емпатия, без да знае как да помогне. Освен това натежава чувството за вина, че се е стигнало до всичко онова, което е преживяла еврейската общност. Защото у нас, за разлика от България, където евреите са били спасени,

почти цялата еврейска общност е завършила жизнения си път в концентрационните лагери и само малцина са се завърнали. Моята героиня е една от малкото,

които са успели да се върнат. Специфичното за преживелите Холокоста, което открих в документите от онова време, е вината, че са оцелели, въпреки че не са били виновни, въпреки че оцеляването е било въпрос на случайност и стечение на обстоятелства. Понякога оцелелите са чували и такива въпроси: „Как така ти си се върнала, а не твоята сестра или майка,

какво си направила, че да успееш да се върнеш?“. Тези хора добре са знаели какво са преживели и че е въпрос на изключителна случайност да оцелеят, а в основата е и огромното желание човек да преживее всичко, тъй като без това желание всички те биха се отказали от живота си още на първия ден. Затова думата „хана“, така избрах заглавието на книгата. Не просто име, а значение, което не забелязаха нито чешките читатели, нито рецензентите. Затова в разговорите и срещите се връщам към заглавието.Д.Г.: През 2012 г. в Чехия излезе романът „Немците“ на Якуба Каталпа, който също е посветен на травматични места от колективната памет. Преведен е и на български. Тогава писателката Дора Капралова, чиито текстове следя с голям интерес, написа изключително изненадваща рецензия за романа. Накратко, там се казва следното: това е позната история, отново се говори за добрите немци и лошите чехи, които се отнасят зле с тях в края на войната, и затова книгата не казва нищо ново. Рецензията завършва със съжалението, че в романа липсва езиков експеримент. Но пропуска факта, че Якуба Каталпа вече беше написала първата си книга, която представлява изключителен езиков експеримент, тоест беше доказала умението си да работи с родния си език. И си зададох въпроса: как рецензията на Дора Капралова е подминала това? А.М.: Якуба Каталпа беше написала даже две книги, и двете с много интересен език. Но нямаха особен успех сред читателите. Докато „Немците“ я направиха име в чешката литература и читателите я харесват. Избягвам излишните експерименти, въпреки че мога да си позволя да напиша такава книга. Но искам да имам читатели, които да харесват моите истории, да научат нещо от тях, така персонажите ми ще оживеят с моята история. Затова всъщност пиша, не бих написала книга за моите лични усещания, за вътрешната си неуравновесеност, все неща, които всеки може да нахвърля върху лист хартия. Защо да натоварвам останалите с нещо, което може би интересува само шепа хора? Скоро се завърнах от Полша, където ме попитаха дали в чешката литература виждам една тенденция, характерна за Полша – да се връщаме към събитията от Втората световна война, към влиянието им върху следващите поколения. С други думи, как чешката литература рефлектира тези събития? Трябваше да отговоря така: когато аз пиша за подобни събития, или Якуба Каталпа, или Катержина Тучкова, ни упрекват, че в чешката литература от нас се очаква да пишем за съвременността, за това как живеят хората днес. Добре, но аз пиша своите книги. Всеки писател ще открие своите читатели, а от своя страна, те имат избор да прочетат моята книга или тази на автор от поколението Y. Д.Г.: Ако ви упрекват в нещо, то това не е увлекателното разказване…А.М.: Упрекват ме, че книгите ми се четат на един дъх.Д.Г.: Наистина ли?А.М.: Да, онова, което се чете на един дъх, не било добро.Д.Г.: Имам впечатлението, че чешката литературна критика има поведението на владетелка на добрия вкус. И че се опитва да въвежда определен литературен вкус. Иржи Травничек: Бих искал да кажа нещо за чешката литературна критика – защото съм част от нея, но и защото виждам къде се крие причината. Смятам, че непрекъснато ставаме свидетели на едно застинало манихейство. То проповядва разделението между високата литература и всичко останало. Книга, която регистрира високи продажби, се превръща в подозрително заглавие вече само поради факта, че има читателски успех. Това от една страна. От друга страна – Добромир ме насочи към това, когато преди малко заговори за експерименталността – това е позицията на по-младите хора, като Дора Капралова, която също ценя много. Тук става дума за едно наследство, което можем да наречем „задържания оргазъм на 60-те години”. Ние продължаваме да живеем в канона на 60-те години – колкото повече експерименти, толкова по-добра литература. Ние не изживяхме това десетилетие – усетихме го като читатели през следващите две десетилетия до края на 80-те години, после бързо скочихме в 90-те години, така

че всъщност това десетилетие вече три пъти се случва в чешката литература. Така високата литература се разпознава по това, че е неподатлива, защото тъмнината обещава дълбочина. Всичко тъмно е дълбоко. На второ място, сякаш експериментът сам по себе си създава предпоставките за висока литература. Но може би не сме осъзнали, че още модерността и авангардът имат своята маниерност, че съществува нещо, което мога да нарека „модернистичен кич”. Много хора си мислят, че щом са се озовали на кулата на модернизма или авангарда, автоматично създават висока литература. Ще го кажа другояче: всеки, който си мисли, че прави висока литература, смята, че е на по-висок етаж от онзи, който пише жанрова литература. Защото този първият, дори да е на последното място във високата литература, е играч от първа лига, а авторът на жанрова литература може и да е на първо място в нея, но вече играе във втора лига. Не съм привърженик на тезата да сливаме всичко в една литература, защото литературата съдържа ценности, включително читателски ценности. Така че ако мислим в категориите на прокълнатото ни манихейство, ние маргинализираме собствената си среда като литературни критици. Освен това обаче маргинализираме донякъде и литературата. Достатъчно е да прочетем дискусията около наградата „Магнезия Литера“, за която Алена Морнщайнова с нейната „Хана“ изобщо не беше номинирана. Д.Г.: Може би по този начин е засегната преди всичко литературната критика, тъй като романът „Хана“ вече има сто и петдесет хиляди продадени екземпляра.И.Т.: Всъщност критиката вреди сама на себе си. Ако вреди само на себе си, добре, но нека не нанася щети и на литературата.А.М.: Не мога да преценя доколко Нобеловата награда за литература е въпрос на професионална преценка. Но следя и чета нобелистите. Харесах изключително много Казуо Ишигуро – нима там липсват истории, красиво разказани истории! А ако той горкият беше чех, нямаше да бъде номиниран дори за „Магнезия Литера“! Или Олга Токарчук, чиито книги чета с удоволствие, или пък Алис Мънро, с нейните добре построени разкази! Ето такива книги бих искала да пиша. Дали това се случва само у нас, или е световна тенденция?И.Т.: Не мога да го определя като тенденция. Познавам ситуацията например в Полша, за която твърдя, че отчасти важи същото. В англоезична среда това явление отсъства. Във Франция частично се наблюдава познатото манихейство, но пък в Германия го няма. Смятам, че литературата трябва да съдържа в себе си силен сюжет, но у нас, щом открием силния сюжет, литературата става опасна и не може да бъде висока литература.С.А.: Защо не пишете за съвремието, след като в Чехия има такава вълна?А.М.: Първо, защото има достатъчно писатели, обърнати към съвремието, като например Радка Денемаркова или Давид Забрански. Може би съм бавна, започнах да пиша доста късно, а се нуждая от дистанция спрямо събитията. Дълго премислям всичко. А и не познавам съвременната ситуация. Чувствам се неориентирана и не съм достатъчно подготвена да изразя мнението си за едни или други събития. Разбира се, мога да изкажа шумно своята позиция, но впоследствие тя може да се промени, защото изведнъж откривам още обстоятелства или изведнъж виждам едно нещо от друг ъгъл. Продължавам да пиша, защото писането ми доставя удоволствие и предпочитам скрития сюжет пред външните обстоятелства. Вече съм на възраст, на която искам книгите ми да бъдат полезни, и не желая да се приспособявам към средата.С.А.: Сюжетът на романа ви е тежък, но финалът е оптимистичен. Защо? А.М.: Старая се всичките ми книги да носят в себе си надежда. Смятам, че не можем да живеем без нея. Аз съм последният човек, който би казал, че всичко свършва добре, в никакъв случай. Но надеждата за мен е изключително важна, затова искам да бъде част от книгите ми. Разбирате, че не мога да предложа за финал на „Хана“ развръзка, в която тя ще оздравее напълно, ще се омъжи и ще си роди три деца. Не можех да си го позволя, а и не би било правдоподобно. Но исках да добавя поне късче щастие, защото вярвам в щастието. Вярвам и че трябва да се борим за него.В края на разговора бих искала да благодаря за добрия превод на „Хана“ на български, а също и да споделя колко много ми допадна българската корица, въпреки че съществено се различава от чешката. В българската корица е скрита една история. Когато я видях, я харесах много, защото е уловила сцената, в която Хана си представя, че полита към небето, когато в концентрационния лагер иска да се хвърли върху кабелите с високо напрежение. Но си казах: онези, които не са прочели книгата, биха си помислили, че пада от прозореца. А дъщеря ми припомни, че тя наистина скача от прозореца. Авторът забравя мотивите в собствената си книга, но корицата е уловила един от тях. Тя ми допада изключително много, защото за разлика от кориците на други преводни издания не подсказва за какво всъщност разказва романът. На една от кориците имаше униформа на концлагерист, и читателят вече си купува книгата като книга за Холокоста. А това е грешка, защото би следвало той постепенно да открие за какво разказва „Хана“.

Откъс от романа „Хана“ четете на стр. 15

За силните сюжети в литературатаРазговор с писателката Алена Морнщайнова

сн. Войтех Вълк

Литературен вестник 8-14.01.2020 13

Горан Петрович

Публикуваният тук текст е встъпително слово, прочетено от писателя Горан

Петрович през май 2019 г. пред Събранието на академиците и член-кореспондентите

по повод избирането му за академик на Сръбската академия на науките и

изкуствата.

Гора. Планинска роса. Разкъсана папрат, удар на брадва, пот на дървосекач, паднало от корона гнездо, окапали листа, прясно прерязан дънер, мирис на цепеници, трески…Горските влакна се преплитат с нишките на изхвърлени тъкани – жълта кърпа, купена за веселба, черна за траур, син пешкир за лице, бяла нощница, докосвала нечии рамене, червена риза, опъната на нечии гърди, зелена рокля, съвършено прилепвала до нечии бедра...Горските влакна и нишките на тъканите, дървото и памукът, се преплитат с влакната на други хартии, няма човек, който да е напълно наясно с това... Например с просто око сега не са видими частиците от Удостоверенията за раждане, от смъртните актове, с просто око сега не са видими частиците от майсторските свидетелства на пекарите и ковачите, от свидетелствата на учениците и връчените дипломи на учените, от серийно отпечатваните грамоти на кръводарителите, от документите, от картонените кутии за обувки, пълни със семейни снимки...Влакната от сметките на работническите възнаграждения и купоните за храна, от копията на молби и жалби, присъди и решения, договори за кредит, полици, платени в качеството на измамен гарант...Между тях има много разпаднали се картички от пътувания, от бани и курорти, телеграми, рецепти, капачета от кутии с лекарства, списъци за пазаруване, визитни картички, гаранционни карти и упътвания за упортреба на различни уреди, концертни програми, отрязъци от билети за театри и музеи...Горските влакна и нишките на тъканите се трупат до влакната на откъснатите листа от календара с пейзажи от страната, която вече не съществува, до влакната от изтръгнатите двойни страници с лица на красавици, до влакната от избледнелите афиши на популярни някога певци, до влакната от скъсани предизборни плакати...Не може да се твърди, но може да се предположи, че тук са и влакната от използвани торбички от чай, влакната от хартиени чаши, чийто ръб са докосвали нечии устни, от хартиени кърпички, избърсвали нечии сълзи, от опаковки от бакпулвер, от празни цигарени кутии, от картони след боядисване, влакна от фунийки за печени кестени, от омазнена хартия, с която месарят е загъвал агнешки ребърца или парче телешки шол, а после и влакната хартия от истински цветя, онази, с която някое девойче ви е увило букет от турски карамфили или нарциси...Влакната от рекламен материал. Влакната от надпис, залепен някога на входна врата: „Не приемаме реклами”. Влакна от хартия, търкаляща се по улицата, чието съдържание гласи: „Не изхвърляйте боклука си от терасата!”. Влакната от транспарант с удивителна: „Долу, бе!”.Влакната от учебници, от „пищови” за преписване, от тетрадки с тесни и широки редове или на квадратчета, влакната от тестове по различни предмети, от скицници, от цветна хартия по изобразително изкуство, от милиметрова хартия, влакната от нотни тетрадки, увити така, сякаш пак ще се превърнат в ключ сол...Влакната от пощенските марки, които събирах, учудвайки се колко много неща има по света, колко държави и градове, очертания на планини и фарове край моретата, ветрени мелници и воденици, колко видове животни, особено птици и пеперуди, после – видове дървета, цветове, тичинки и плодници, колко животворни полени има по света... Обичах пощенските марки и защото те са доказателство, че на света все пак има повече поети, отколкото диктатори.Влакната на банкнота от петстотин милиарда динара, срещу която в книжарницата за канцеларски материали „Иван Горан Ковачич” получих един лист пелюр. Продавачът каза: „Съжалявам, цената току-що е актуализирана”. Влакната на тогавашните спестявания, влакната на този единствен лист пелюр, който ми даваше кураж през всичките тези години, защото на него можеше да се побере един разказ.Влакната от вестници, може би точно от онези, с които майка ми запушваше фурната, когато правеше еклери. Вратичката на фурната на печката не се затваряше както на днешните, а на всеки, който знае нещо за живота, му е известно, че от съдбовно значение, за да бухнат еклерите хубаво, е фурната да не изпуска въздух. Радвах се, когато майка ми поверяваше задачата да късам, сгъвам и усуквам вестникарска хартия, дори и най-деликатната задача – да я напъхвам с помощта на вилица и да запушвам нежелания отвор. Това беше истинска телевизионна програма отпреди да се сдобием с телевизор, фурната на нашата печка имаше

„екран” от термостъкло. Когато привършиш запушването с вестникарска хартия, придърпваш табуретката, сядаш пред „екрана”, слагаш глава между дланите и наблюдаваш една-единствена, но най-интересната телевизионна програма – бухването на еклерите. Не трепваш, защото, струва ти се, че ако го сториш, тестото ще се слегне, язък после за плънката с варени ванилени пръчици и пудра захар. Издуването на еклерите – една-единствена телевизионна емисия, но по-неизвестна от днешните новини, филми, сериали... Опитът от детството и днес може да бъде полезен, достатъчно е да сгънеш вестникарската страница и отпечатаните портрети на политици, изявленията им и изреждането на заслугите им да ти свърши някаква работа. А ако няма какво да запушваш, пак ще спечелиш, защото сгънатият вестник не става за четене дори когато си се изкушил да го купиш.Влакната хартия за опаковане на подаръците за рождени дни, от шарените обвивки на бонбоните, от крепираната хартия за новогодишната украса, от станиоловите обвивки на шоколада. От тези, последните, бях запленен, особено откакто видях, че дъщерите на един приятел на баща ми имат цели две топки от слоеве лъскави шоколадени обвивки, по-голямата с диаметър над тридесет, а по-малката – около двадесет сантиметра. Назовах новооткритите сребърни небесни тела в Слънчевата система на двете сестрички. Моят принос в астрономията се състои и в откритието, че непознатите дотогава сателити се намират само на десет минути тичешком от училищната сграда и глобуса в кабинета по география.Преждата на похабените географски и исторически карти, преждата на немите карти, после – преждата на карти, пред които човек просто онемява, преждата на морските карти, преждата от страниците, изпаднали от атласите... И спомените за това как, затваряйки атласите, си представях, че съм обърнал континенти върху континенти, пресипал океани върху океани, морета в морета, как зъберите на планинските върхове попадаха между зъберите на планини на другия край на света, проходи върху проходи, седловини върху седловини, как съединявах реки с различни течения, пампаси и прерии лягаха върху джунгли и пустини, хромирани мегаполиси се озоваваха между тенекиени фавели, ледът се стопяваше там, където беше смятан за вечен, дъждът забарабанваше там, където отдавна не бе валял, разведряваше се на местата, където мусоните бушуват половин година...Има в тъканта на хартията, която държа в ръцете си, убеден съм, и част от хартиеното самолетче, отдавна пуснато от терасата...В тази хартия в ръцете ми, убеден съм, има влакна от картона, който навих на руло, за да ми служи като бинокъл, и през него виждах всичко, което бездруго виждах, но и много повече – всичко, което си представях.Има тук и влакна от листчетата, които жена ми и днес прегъва, за да прави лодки. Тези нейни лодки са пръснати навсякъде из къщи, една е пъхната в рамка, тук е „на гоблена” до нашата снимка с дъщеря ни и нейния приятел, направена на някакъв истински док, две са... в тъмносиня чиния мурано, по три-четири изплуват от развълнуваните страници на книгата, която отворих, защото ги е пъхнала там като разделители... Не зная колко такива лодки имаме, но това е цяла флота, жилището ни е пристан на плавателни съдове, макар вероятно да има и лодки, които са се заблудили и частици от тях да са се върнали като влакна, втъкани в листа хартия, който сега не изпускам от ръцете си.Има в тази хария и частица от забравената днес книга, наречена телефонен указател и тук някъде са Неранджич, Алексич, Йованович, Танасиевич, Алавукович, Вранкович, Лепович, Курузович, Хайдукович, Устич, Попара, Познанич, Милорадович, Поймилович, Жарич, Протич, Чиканович, Голубович, Мървич, Бойович, Дабежавич, Негованович, Смилянич, Дишич, Слович... Сега сме поверили имената и фамилиите на хората на апаратчетата.Тук някъде са и изгубените планове за храмове, за сводове, куполи... Затова никога не можахме да ги възстановим, когато бяха бомбардирани, когато се сринаха заради нашето нехайство... Тук някъде – за наш срам не знаем точно къде са всички – са и частиците от изгубените списъци на загиналите, разстреляните, разселените в същата страна, избягалите по света... Тук някъде са и частиците от думите, честитите.Втъкани в тази хартия са и влакната от малките тефтерчета, чието съдържание преписах и го имам само в компютъра, а самите тефтерчета хвърлих... Не мога да ги прежаля, бележките в тях бяха някак си такива, какъвто бях и аз под свода на Сикстинската капела, в подножието на Елбрус, на брега на Иртиш, пред стенописите на Ороско, помилван в Сопочани, трогнат в празната „Богородица Левишка”, осветен от слънцето между витражите на „Сент Шапел”, колкото бях смален на Света гора или в „Света София”, докато стоях изправен лице в лице с принцесите на Веласкес или кошмарите на Гоя, докато мислено коленичих под Вавилонската кула на Йеронимус Бош, каквито сме, когато се озовем пред геоложкото сечение на

Земята, пред сечението на еолийския нанос на Фрушка гора и колкото голям бях, защото тъкмо слушах Бах, Рахманинов, тъжното пиано на Сати, струва ти се, че слушаш само един инструмент, а въпреки това в него диша целият Атлантик...Откровено казано, не бих говорил за книгите. Все пак нека спомена, че в тази хартия вероятно има и влакна от книги, особено от такива, чиито страници никога не са били разрязани. Винаги съм се питал как на човек не му е жал да не разреже колите на някоя стара книга. Ножът за хартия и неразрязаната книга са като кухненския нож и хляба. Има нещо тържествено в разрязването на такава книга, както когато се реже хлябът на филийки. Та и хартиените трохи се разсипват като хлебните. Да хвърлиш книга с неразрязани страници е все едно да хвърлиш на боклука цял хляб, неначената бяла погача.Ако някой е забравил: горските влакна, платнените нишки, изгубената или изхвърлена хартия, свидетелствата за единственото или множественото число на живота, отново се преплитат... Всичко изброено и още много неща се натопява, смесва, стига до границата на засищане, ако не е пулпа, би се наричало магма на духа... И всичко един ден излиза под валяка, реже се с мощни машини-ножове, подобни на гилотина, става чист лист хартия с дебелина няколко микрона.Хартията, повтарям, е с дебелина няколко микрона, но когато я прегънете веднъж, дваж, триж, тогава е вече с дебелината на нокът... Когато я прегънете за седми път, тя е с дебелината на върха на пръста, с дебелината на възглавничката на показалеца, който се допира до молива, докато се пише стихотворение или разказ.В случай че някой успее да прегъне за десети път някой лист, той ще бъде с дебелината на дланта. Математиката ни помага: ако прегънете същия този лист двадесет и три пъти, според експоненциалната функция той е дебел цял километър. За изминаването на един километър са ви нужни петнайсетина минути бавен ход. По-нататък всичко се ускорява главоломно, трябва да се тича, да се лети, да се представя – и ако си представите, че можете да прегънете лист хартия трийсет пъти – вече ще се стигне до началото на космоса... При петдесет и първото прегъване ще се стигне до Слънцето... При деветдесетото прегъване ще се стигне до разстояние от над сто и трийсет милиона светлинни години, което представлява диаметър на пространство със сто галактики... Започнахме от няколко микрона, стигнахме до дебелината на нокът, после до възглавничката на показалеца, после на дланта, а след сто и третото прегъване се намерихме на ръба на космоса, отдалечен приблизително деветдесет и три милиарда светлинни години...Може би споменатите цифри не са най-точните, впрочем технологията напредва по-бързо от четенето на това слово, но същността е в това, че един-единствен изписан лист може да ни докосне, а не само ние него... И не е вярно, че само ние можем да хвърлим този лист, той също може да ни понесе до вселената.Честно да си признаем, това, последното, е трудно осъществимо, защото няма толкова голям лист хартия и не разполагаме с достатъчно голяма енергия да го прегънем толкова пъти. Това е положението, що се отнася до човешкия род. Но може би има Някой, Някъде... А този Някой има достатъчно голям, космически огромен лист хартия... И този Някой има достатъчно сили и търпение да го прегъва до безкрай... Ако е така, тогава тази хартия е вероятно подобна на най-финия паус, донякъде прозрачна, светлосиня... Отнякъде нататък съвсем непрозрачна, ако не смятаме преждата на мъглявините, влакната на краищата на кометите и пулсиращите точици на блещукащите звезди...

Преведе от сръбски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

Х а р т и я

Записки и бележки под линия. На преден план „Машина за рисуване“ на Любен Костов, 1989. Галерия „Капана“, Пловдив

14Литературен вестник 8-14.01.2020

През есента на миналата година Националният център за книгата – НДК, Чешкият център в

София и Академичното сдружение на българските бохемисти „Бохемия клуб“ ораганизираха конкурс

за млади преводачи на чешка художествена литература на български език, в който можеха да

участват преводачи до 35-годишна възраст, които до момента не са издали цяла преводна книга. Според

условията на конкурса се оценяваха качествата на превода, умението за представяне и промотиране

на преводната творба и доброто познаване на съвременната чешка литература.

Конкурсът се състоя в два кръга. За участие в първия преводачите изпращаха преведен на български откъс

от избрано от тях чешко художествено произве-дение, публикувано в първо издание в оригинал след

2000 г., както и представяне на автора и книгата и мотивация за нейното публикуване на български. В

края на първия кръг жури в състав проф. Маргарита Младенова (СУ „Св. Климент Охридски“), Светлозар

Желев (Национален център за книгата – НДК), доц. Ани Бурова (СУ „Св. Климент Охридски“) и Симона

Илиева (Национален център за книгата – НДК) опре-(Национален център за книгата – НДК) опре-ен център за книгата – НДК) опре-център за книгата – НДК) опре- опре-

дели шестима финалисти: Борислава Касавълчева (с превода на „Масло в огъня“ от Лубомир Мартинек),

Габриела Данаилова (с превода на „Белите животни са често глухи“ от Ивана Мишкова), Гергана Драгоева (с превода на „Воден дух“ от Милош Урбан), Катерина

Стоянова (с превода на „Хана“ от Алена Морнщайно- (с превода на „Хана“ от Алена Морнщайно-(с превода на „Хана“ от Алена Морнщайно-с превода на „Хана“ от Алена Морнщайно-ва), Магдалена Пиргова (с превода на „Кафене „Грол“

от Ян Щифтер) и Теодора Тодорова (с превода на „Дребните неща“ от Маркета Банкова).

Вторият кръг на конкурса се състоя на 17 октомври 2019 г. В неговите рамки финалистите представиха

пред журито и пред публика избраната от тях творба и обосноваха смисъла от издаването й на

български. Победител в конкурса стана Катерина Стоянова.

Тук публикуваме три от преводите, достигнали до финалния кръг. Останалите три можете да проче-тете в предстоящия февруарски брой на списание

„АТРизанин“, което – заедно с „Литературен вест-ник“ – е медиен партньор на конкурса.

Преводите се публикуват под редакцията на проф. Маргарита Младенова.

Милош Урбан

Иззад дърветата се показа млада жена, която с няколко големи крачки пресече билото на скалата, спря на ръба на пропастта и застана до Якуб. Облегна се на рамото му и нещо му каза. Той се засмя и обърнат леко назад извика нещо на някого. Думите му бяха последвани от многогласен кикот. Смъртката1 трепереше като тръстика, безпомощна в здравите му ръце. Глъчката внезапно утихна. Фигурата се издигна високо над боровете, застинала, сякаш предчувствайки неизбежността на съдбата си. Цялото шествие замръзна. Всички погледи се устремиха към зловещата сламена глава, само един чифт тъмни очи прехвърли залива и се втренчи право в мен. Не можеха да ме забележат сред тръстиката, но аз ги виждах добре. В тези особени, заоблени и остри като два сърпа очи дебнеше смърт. Истинска, не някаква си сламена имитация. Въпреки смущаващия поглед, красотата на това овално лице беше въздействаща. От подобно разстояние не можех да определя с какво тези очи така ме разтревожиха. От тях струеше тъмнина, тъмнина, която влизаше някак в противоречие с прямотата им. Светлите коси на девойката бяха стегнати в плитка, която бе преметнала през рамо и тя падаше върху гърдите й, украсявайки бялата долна риза с розова панделка. Носеше черна жилетка, наметната с голям син шал. Полата й беше бяла, краката – боси, а обувките се полюшваха на връвчица на рамото й. Облеклото й беше чисто и празнично, но на силното младо тяло изглеждаше сякаш твърде оскъдно. На ръст момичето почти се изравняваше с мъжа със сламената кукла в ръце, по пъргавост ръцете и бедрата й не отстъпваха на неговите. Беше ясно, че това е дъщерята на кмета. – Сега! – извика Якуб и хвърли плашилото във въздуха. То описа сводест полукръг, следвано от дъха на тълпата, на два пъти се превъртя като мелнично колело, а ризата заплува по водата срещу скалата, където подплаши един дъждосвирец, гнездящ под скалната козирка. Птицата, която се измъкна на косъм от стремглавия й летеж, се стрелна в тръстиката, точно в плитчината, където се бях разположил. Крилото й ме перна по врата, усетих лудия ритъм на сърцето й. Тълпата закрещя: – Лято, лято, лято, де се толкоз време губиш? Смъртката падна във водата, описа няколко плавни кръга по повърхността, поддавайки се полека на течението, което не водеше към средата на езерото, а криволичейки заобикаляше скалата и се стичаше към югозападния бряг, откъдето се насочваше към съседния вир. Горе на скалата вече танцуваха. Не им трябваше музика, всеки лудуваше както му падне. Якуб и Катержина се въртяха в кръг, сякаш се надиграваха с танцуващата в езерото Смърт. Другите им подражаваха, палта и ризи се виеха във въздуха в шеметен танц, по водата се разнасяше глъчка. Птиците, които сутринта гръмко огласяха гората, сега се бяха умълчали. От брега се разнесе нов шум, звънтене на метал и потракване на керамични съдове – танцуващите вадеха от торбите си стомни и халби, пиеха за новата година, за победата над зимата и смъртта, за тържеството на човека над природата. Двамата, които току-що бяха запратили Смъртката във водата, се спряха пред пропастта и опрели здраво крака в скалата, размениха бърза целувка. Лицата им сякаш се блъснаха едно в друго, удряйки се с устни.

Смъртта от селото изнесохме, Нов живот донесохме!

Никой вече не забелязваше Морана, която бавно се носеше към тръстиката, закачайки се по пътя за малко торфено островче и оставайки да лежи на повърхността. Косите й падаха и сламка по сламка продължаваха самотното си пътешествие, ризата белееше на слънцето, умита от водата, ликът й се надуваше като лице на удавник. Доплува до мен, беше на една ръка разстояние. Бяхме сами. Тези отгоре бяха хвърлили ръкавицата право в лицето ми. В този момент нямаше да им позволя подобно поведение .Пролетното изнасяне на Морана беше младежко занимание, в което аз не се вписвах. Поканите обаче могат да бъдат отхвърлени само тогава, когато ги получиш. А онази целувка беше все още пред очите ми. Вдигнах хвърлената ръкавица и позволих на Смъртта да оживее. Тя се изправи над водата, втренчвайки празния си поглед в разлудуваната младеж. На кого ли ще се спре?Дъхът на онези, които я видяха, за миг секна. Шумотевицата ту заглъхваше, ту отекваше отново на друго място, глъчката още кънтеше, но в нея вече нямаше радост, само паника. Страхливците се разпръснаха из гората, грешните изпопадаха на колене,

1 Смъртка (или още Морена, Морана и др.) – в чешката пролетна обредност – сламена фигура, облечена в женски дрехи и закрепена на върлина, символ на смъртта и на зимата, която се изгаря, удавя или закопава. – Бел. прев.

една от девойките, бяла като платно, внезапно изпадна в несвяст, като само миг преди да падне, Якуб успя да я хване, положи я на сянка, а Катержина охлаби корсета й. Девойчето очевидно беше живо, но над езерото вече се разнасяха викове, че Морана се е върнала, жадна за мъст. В пълен синхрон Якуб и Катержина вдигнаха ръце, заповядвайки й да остане там, където е.Най-смелите се струпаха около тях двамата. Виждах как и те се тресат от страх и яд, но по лицата им нямаше и помен от мисъл за бягство. Трескаво разискваха нещо, хвърляйки към сламената кукла объркани, гневни погледи. Бях я забол в мекото дъно и от време на време размърдвах пръчката, на която се държеше, така че да им помаха от вътрешността на Конското езеро. Якуб каза нещо, няколко ръце се вдигнаха в опит да го спрат, но той се отскубна. С подскок слезе от другата страна на скалата и се понесе през гората към просеката край брега, където лятно време пояха конете. Пред него бяха вързани две лодки, зелена и бяла. За момент той се поколеба. Нито една не беше негова. „Вземи зелената“, прошепнах и изпратих думите си по повърхността на водата, но той вече стоеше в бялата и прерязваше въжето с нож. После наттисна веслата и насочи лодката право към обятията на смъртта. Якуб греба чак до фигурата и я блъсна с носа на лодката, прекършвайки гръбнака й. Тя се разпадна на две – върлината продължаваше да се подава над водата, докато същите две ръце, както по-рано, вдигнаха високо тялото и още веднъж, този път окончателно, го захвърлиха надалеч с все сили. Тялото падна в тръстиката близко до мен, а главата се търкулна и се приземи право в скута ми. От гората се разнесе победоносен вик. Дори и страхливците вече се бяха върнали и празнуваха подвига на водача си, който стоеше разкрачен в клатещата се лодка и ревеше като мечка. Възторгът горе на брега нямаше край. Нямаше причина да бързам. Доплувах под водата до тялото на Смъртката и положих главата й върху него. На главата набучих няколко папура, та заприлича на малко зъбато слънце. Набитата на прекършения прът глава беше моето оръжие в боя.От брега всичко това приличаше на куклено представление – юнакът се наслаждава на победата си, гребе бавно, описва кръгове из езерото. Прилича на гръцки атлет, опиващ се от ръкоплясканията на публиката. Не долавя предупредителната нотка, която се прокрадва във виковете им, не вижда как от водата наново се надига Смъртката и се понася по повърхността, как се накланя към него откъм гърба му, как се издига, помахва на ужасената публика и с цялата тежест на дървения кол се стоварва върху шията му. Лодката се обръща и се изгубва под повърхността, от дъното изплуват мехурчета, известно време се пукат над водата, която сякаш ври. Якуб го няма. Подухва вятър, водата се успокоява, глъчката на брега постепенно преминава в ридание. На лакът и половина под повърхността погребвам Смъртката под потопената лодка. Целувам мъртвия за сбогом и го издигам на повърхността. Няма вода в дробовете, така че се задържа над водата, която бавно го отнася към скалата, лицето му още не е загубило цвят. Поглеждам Катержина и с изненада забелязвам колко е спокойна, дори някак смирена, сякаш е очаквала трагедията. Тя коленичи на скалата и стиска в дланите си розовата панделка, която е свалила от косите си. Вятърът й я взима. Отнася я в блатата зад езерото.

Преведе от чешки ГЕРГАНА ДРАГОЕВА

Милош Урбан (1967) е един от най-известните съвременни чешки прозаици. На български са

преведени романите му „Сянката на катедралата“ и „Седмоцърквие“. Романът „Воден дух“ е публикуван

през 2001 г. и е отличен с авторитетната литературна награда „Магнезия Литера“.

Действието в книгата се развива в два хронологични плана – в началото на XIX в. и в съвременността.

Гергана Драгоева е студентка в четвърти курс в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Славянска

филология“, профил „Бохемистика“.

Ян Щифтер

Бяха красиви. Красиви и си останаха на снимките. Портрети от ателиетата на изтъкнати фотографи.Изглеждаха толкова непорочни! Блуза, закопчана догоре, на главата панделка или семпла шапчица, верижка с кръстче. Ако съществуваше картотека на клиентите, мъжете в нея биха изглеждали подобно – все почтени господа в костюми, с вратовръзки и поддържани бради, придаващи си горделив и решителен вид.Много преди моето пристигане в Будейовице тукашното кметство беше издало заповед, която задължаваше всички проститутки да бъдат под лекарско наблюдение. Бяха получили здравни книжки със снимка вътре. В тях вписвах резултатите от прегледите си. Книжките бяха заведени в полицията, а когато някоя девойка решаваше да напусне града, трябваше да върне своята и да получи друга на новото място. Картотеката наследих от един доктор, който един ден си събрал нещата и се преместил в Немски Брод, откъдето изпратил писмо до кметството, в което заявил, че не възнамерява да се върне повече, защото той, като католик, не може вече да понася целия този морален упадък в града, който Ян Неруда1 е назовал „Флоренция на провинциалните чешки градове“. В края на краищата изобщо не се учудвам. Когато по-късно преброих момичетата, минали през Будейце2 в периода между 1878 и 1922 година, стигнах до числото 372. Триста седемдесет и две проститутки са ощастливявали хиляди мъже. – Рудолф, бъди така добър, ела да ми помогнеш – извика Либушка от кухнята. Загасям си цигарата в тенекиения пепелник, качвам се четири стъпала нагоре по стълбището, което дели терасата от нашия апартамент. Минавам през малкото преддверие и заварвам жена си, застанала на пръсти в безуспешен опит да достигне най-горните чашки. Понякога се питам защо е още с мен, и на своите четиридесет години си е все така красива, старее по-бавно от мен и от къщата ни. Мисля си за това как някой ден ще остане тук сама, все пак аз ще се разпадна много по-рано от нея. Какво ли ще направи с библиотеката ми, дали ще я продаде, или ще я раздаде, или пък ще бърше прахта от нея, точно както от тези чашки...– Всички ли? – питам, знаейки, че всички, както винаги...– Аз исках да те попитам същото – казва Либушка и аз за момент застивам в недоумение.– Какво имаш предвид?– Ами дали си ги виждал всичките. Тези момичета.Тумбестата чашка на червени райета и сребърни кръгчета остава за момент в ръката ми, след което й я подавам. – Бях техен доктор, нямаше как да не ги видя всичките.– Интересува ме по-скоро дали си ги виждал там, където никой иначе не гледа.– Там, Либушко, гледаха мъжете...– Ти също ли?– Бях техен лекар.– Значи си ги виждал всичките.Смея се. – Виждал съм ги, Либушко. Като техен лекар трябваше да ги гледам там, за да разбера дали могат все още да практикуват занаята си. За да мога да им сложа печат в книжката, където се записваха всички прегледи.Подавам на Либушка последната чашка с чинийка и й се извинявам, че отново отивам на балкона, където се бях зачел в бележките, които ми донесе от тавана. Даже не бях предполагал, че все още съществуват, и сега не можех да ги оставя. Имам чувството, че момичетата от тях ме чакат да си поговорим, да си разкажем всичко,

1 Ян Неруда – един от най-известните чешки писатели, творил през XIX в. – Бел. прев. 2 Будейце – разговорно назоваване на град Ческе Будейовице. – Бел. прев.

Из романа „Воден дух“

Из новелата „Кафене „Грол“

Литературен вестник 8-14.01.2020 15

Алена Морнщайнова

Мезиржичи, лятото на 1945

Опънах отмалелите си крака, внимателно се изправих и бавно излязох от гарата.Сякаш бях влязла в картината, която висеше над дивана в дневната ни. Огледах се наоколо и разпознах всичко. Улиците и къщите, дърветата и небето над тях. Вдъхнах познат аромат, слънцето ми заблестя в лицето, а летният ветрец леко повдигна крайчеца на забрадката ми. Заляха ме звуци, идващи от всички страни. Мотори на коли, тракане на токчета, притаен говор, птича песен, шумолене на листа по дърветата. Всичко беше познато и въпреки това напълно чуждо. Защото аз вече не бях част от пейзажа. Не се беше променил градът, а аз, аз бях друга.Влачех се по улиците в посока към площада с поглед, забит в тротоара. Спирах само от време на време, за да си отдъхна, и се озъртах в този чужд град, в който се бях родила преди двайсет и шест години. Хората ме заобикаляха, някои равнодушно, други – с раздразнение. Сигурно си казваха: „Каква е тая особнячка, дето така се спира по средата на тротоара и пречи“. Някога това вероятно щеше да ми бъде неприятно. Сега ми беше все едно.Смъкнах забрадката си по-ниско на челото и се принудих да направя следваща крачка. Просто да сложа единия крак пред другия. Да направя следваща стъпка и да не мисля какво ще стане по-нататък. Та нали така я карах цели три години. (...)От моста до площада е само няколко десетки метра. Бавно се тътрех нагоре. По-рано никога не ми се е струвало толкова стръмно. И изведнъж я видях. Нашата къща. Стоеше си там сякаш нищо не се беше променило. Приближих се малко и вдигнах глава към първия етаж. Разпознах и завесите, нали аз самата ги бях плела по модела, който ми беше показала баба Грета. Единият прозорец беше открехнат. Какво значеше това? За миг повярвах в чудо.Натиснах дръжката на входната врата, но беше заключено. Минах покрай лятно аранжираната чиста витрина и влязох в книжарницата. Беше празна, само звънчето над вратата се раззвъня, за да повика продавача. Знаех, че зад щанда няма да се появи майка ми, но въпреки това при вида на господин Урбанек гърлото ми се сви и коленете ми се разтрепериха. Сложих лакти на щанда, опрях чело в дървената дъска и се разплаках. Плачех с глас, хълцах и стенех, задъхвах се и се давех. Господин Урбанек говореше нещо, но аз не го забелязвах. Изведнъж зад мен се озова стол, господин Урбанек отлепи ръцете ми от щанда и ме накара да седна. Треперех с цялото си тяло, но вече само тихо хлипах и бършех мокрото си лице с ръкавите на сакото.– Добре ли сте, госпожо? Да повикам ли някого?Подсмръкнах и вдигнах глава. Угриженото изражение на лицето на господин Урбанек се промени в изучаващо, после в изумено и накрая в съчувствено.– Госпожице Ханичка... – гледаше ме и плачеше. Можех да си внуша, че плаче от радост, че ме вижда, но знаех, че това са сълзи от съжаление и ужас. От съжаление, понеже съм се върнала сама. И от ужас заради това как изглеждам.Въпреки че вече бях качила дванайсет килограма, все пак от теглото ми отпреди войната ме деляха още петнайсет. Когато се връщах, още не подозирах, че никога няма да ги кача отново. Не съм виновна за това. Дори да имах апетит, какъвто нямам, стомахът ми не би понесъл много. Когато почувствам слабост, пъхам в устата си парче хляб, премятам го и бавно преглъщам. Това ми помага и също така ме успокоява. Хляб винаги имам със себе си – по джобовете, в чекмеджетата и дори под възглавницата. През лятото след войната косата ми вече не падаше, обаче растеше напълно бяла и на места се мяркаха плешиви петна. Лекарят казваше, че с времето ще се сгъсти, но вероятно вече винаги ще расте бяла. Сякаш това ме интересуваше! По-скоро имах нужда да раздвижа пръстите на ръцете си. Ставите на пръстите ми бяха много по-подути от тези на краката и ръцете. Господин Урбанек обаче нямаше как да го знае, затова мисля, че от всичко най-много го ужасиха беззъбата уста и хлътналите бузи и очи. Очите ми бяха видели толкова много, че се бяха скрили дълбоко в ямките и бяха захлупени от натежалите клепачи.– Госпожице Ханичка...Да, госпожица Ханичка някога бях аз. Но после се превърнах в жълта звезда, транспортен номер седемдесет и девет, временна обитателка на Терезин и накрая в шестцифрено число в Аушвиц. (...)

Терезин, октомври 1944; Аушвиц, октомври 1944(...)Във вагона беше тъмно, само през преградените с бодлива тел прозорчета проникваше студената светлина на лампите. Отвън до нас долитаха звуци. Стъпки, остри команди на немски, но иззад заключените врати чувахме и иврит. Хващахме се за всяка надежда. След миг ще слезем, ще вдъхнем свеж въздух, ще утолим жаждата си и с малко късмет ще ни настанят колкото се може по-скоро. След това вратите на вагоните започнаха да се отварят с трясък, прокънтя лай на кучета и силен крясък: „Schnell! Schnell! Багажите да се оставят във вагоните!“.

Из романа „Хана“

Изсипвахме се един през друг и объркано се оглеждахме. Ниски бараки с високи огради, заредени с електричество, и наблюдателни кули. Бодлива тел. Кал под краката. Воня, идваща от тъмнината. Влак, обграден от въоръжена охрана и кучета. Крясъци и плач.Измършавели мъже с раирани дрехи и каскети изнасяха навън багажа ни и го трупаха на купчина. Подбутваха ни напред и шепнеха: „Аушвиц-Биркенау, Аушвиц-Биркенау“. Освиенцим-Бжежинка.Може би съм се придвижвала напред много бавно, защото почувствах удар в гърба. Първият ми удар от тояга в Аушвиц, а всъщност и в живота въобще. Притичах към групичката жени и вторият удар само леко се плъзна по палтото ми. Мъжете на едната страна, жените – на другата. Темпото се забави и през ума ми мина дали някога отново ще видя багажа си. Там имах кат бельо за смяна, топли неща за зимата и също семейна снимка. Редицата се придвижваше напред и аз постепенно се приближавах към групичката есесовци с изгладени униформи. Един от тях ме побутна с нагайка по рамото.– На колко си?– На двайсет и пет.– Здрава ли си?„Кой ли е верният отговор?“, ми мина през ума. Ако кажех, че току-що съм родила, може би ще ме пратят с децата и възрастните хора на по-лека работа. Около мен се разнасяха викове и отчаян плач. Защо разделяха семействата?– Здрава съм – казах решително.Камшикът ме побутна наляво и се насочи към Райсова.– Години?– Четиресет и две. – Следващ въпрос не последва. Обърнах се след Райсова, но тя вече вървеше надясно. Дали не направих грешка? Групата от дясната страна беше много по-голяма и бавно се отдалечаваше някъде назад, докато нас ни подкарваха в колони по петима покрай телта към зиданите бараки.Сега вече знам, че направих грешка. Ако бях попаднала вдясно, още същия ден щях да умра и пепелта ми щеше да се смеси с прашинките, които се издигаха на гъсти зловонни облаци от комините на аушвицките пещи. Щях да се разнеса в облак дим като Лео, който беше стигнал до Аушвиц седмица преди мен. Въпреки че беше млад и силен, убили са го веднага след пристигането, защото дошъл в лагера с присъда с надпис weisung1, което се равнявало на смъртна присъда. Веселият Лео, който оцеля цели три години в Терезин, трябваше да умре само заради това, че в болницата отчаяно крещях неговото име и твърдях, че ще се погрижи за мен и за детето ни.Пепелта ми щеше да се наслои по покривите на бараките, щеше да се изгуби по калните пътища и може би вятърът щеше да я отнесе и отвъд оградата на лагера, както това, дето беше останало от Ярка, която повярва, че полските деца ще отпътуват за Швейцария. Едва в Аушвиц разбрах защо напразно бях чакала обещаното колетче от Ярка. Влакът с хиляда и двеста бялистокски деца и техните гледачи веднага след пристигането свършил без селекция в газовите камери на Аушвиц. Ако ме бяха изпратили надясно, щях да умра изведнъж и нямаше да трябва да умирам минута след минута, час по час и ден подир ден. И нямаше други да умират вместо мен. (...)

Преведе от чешки КАТЕРИНА СТОЯНОВА

Романът „Хана“ от Алена Морнщайнова (1963) излиза през 2017 г. и бързо се превръща в една от

най-коментираните и превеждани чешки книги от последните години. В края на миналата година, малко

след финала на конкурса за млади преводачи, той бе издаден и на български (прев. Добромир Григоров, изд.

„Сонм“). Катерина Стоянова е студентка в трети курс в СУ

„Св. Климент Охридски“, специалност „Славянска филология“, профил „Бохемистика“.

1 Weisung (нем.) – нареждане, заповед, директива. – Бел. прев.

да ги питам какво са правили през последните години и дали самите те са били някога щастливи, след като са раздали щастие на толкова много мъже, било то и често краткотрайно. Дали са го получили някога обратно? Казвам й да ме извика отново, ако се нуждае от нещо, с радост ще й помогна. Целувам я по челото и излизам, но един неин въпрос ме спира.– Коя е Анна Вацлавикова?С удоволствие бих отговорил, но само вдигам рамене.Отново слизам надолу по четирите стъпала към балкона, тенекиения пепелник и цигарата.

*Първото ми посещение в кафене „Грол“. Това заведение на улица „Касаренска“, недалеч от гарата, беше наречено на Адолф Освалд Грол. От 1916 г. управителка беше Власта Холубова, която пазеше доброто му име. „Грол“ беше известна марка. Известна не само на войниците от близките казарми, които се събираха тук, но и на прииждащите от цяла Южна Чехия ухажори. Момичетата тук не се сменяха толкова често, поради което клиентът имаше сравнително голям шанс да види отново куртизанката, за която цял месец е мечтал и спестявал пари. За сравнение, докато в публичния дом на Бернард Махати момичетата си тръгваха след около месец, в кафене „Грол“ оставаха поне три месеца.Не заварих Адолф Освалд Грол, но от неговото време се е запазила една история, която момичетата разказваха на младежите на по чаша вино. А именно, веднъж тук дошъл някакъв майстор месар, избрал си компаньонка, казвала се Мина, бил едва вторият й работен ден, а когато се върнали от стаята в кафенето, той започнал да я псува, да я обижда грубо, крещял й, че по-добре да проституира на улицата, вместо да петни доброто име на изисканото заведение с неумението си, докато накрая останалите гости започнали да стават и да си тръгват. Момичетата обаче не изоставили Мина, започнали да налагат месаря, а към тях се присъединила и съсобственичката на заведението Матилда Гролова. Даже във вестниците писали за това как проститутките го били с камшик от волска кожа, със столове и какви ли не други предмети дотолкова, че „майсторът претърпял леки наранявания, докато размахвал около себе си каучуков маркуч за бира в опит да се защити“. Момичетата извикали полицай, защото нямало да се оставят да бъдат обиждани, а месарят излежал шест дни за лека телесна повреда.Първото ми посещение в кафене „Грол“. Пред мен седеше Власта Холубова, която управляваше дома през последните четири години. Беше преживяла войната и най-накрая й беше потръгнало. Беше същинска мадам. Имаше крушовидна фигура, лакираната тонетка3 скърцаше под дупето й, но от нея лъхаше възпитание, струеше от всеки неин жест и дума, винаги предварително осмислени. Краката си държеше плътно прибрани, извади цигара от табакерата си и чакаше да й предложа запалка, за да започне да пуши. Разглеждаше визитната картичка, която бях оставил пред нея и ме преценяваше с очи.– Рудолф Слива – каза и си дръпна от цигарата. – На колко години сте, докторе?– На тридесет и две, мадам. Завършил съм в Прага…– Извинете, в това, че имате Ausbildung4 изобщо не се и съмнявам – прекъсна ме тя. – Но имате ли някакъв опит с услугите, които такива кафенета като нашето предлагат?– Досега не съм имал тази чест, мадам!– А знаете ли изобщо за какво става въпрос?Исках да й отговоря конкретно, да й опиша всичко, което бях научил за публичните домове или какво бях чувал за тях, но не можех да намеря подходящи думи така, че да не засегна някого. Започнах да усещам как ми пресъхва гърлото, затова помолих мадам за кафе и казах: – Мисля, че няма за какво да се притеснявате. Като лекар съм длъжен да пазя в тайна всичко, що се отнася до пациентките ми. Във вашия случай чувствам особено голямо задължение да не допусна да изтече каквато и да е деликатна информация, касаеща вашите възпитанички или господата, които идват да се сприятеляват с тях.Тя се разсмя. – Да се сприятеляват… – каза, кикотейки се високо. – Добре, докторе. Ще се погрижа да се сприятелявате с всички дами, които работят при нас. Ще идват при вас редовно на контролни прегледи, ще се погрижа за това persönlich5. Елате да се запознаете с тях тази вечер.Подаде ми ръка, каза, че ме очаква с нетърпение и тръгна нагоре по широкото стълбище към етажа, където предполагах, че се намират стаичките. Допих си кафето и напуснах дома, за да се върна там вечерта. Да се сприятеля с проститутките.

Преведе от чешки МАГДАЛЕНА ПИРГОВА

Ян Щифтер (1984) е писател и журналист. Досега негови произведения не са публикувани на български.

Новелата му „Кафене „Грол“ e издадена през 2016 г. Сюжетът й се развива в началото на XX в.,

пресъздавайки тогавашния живот в чешкия град Ческе Будейовице.

Магдалена Пиргова е студентка в четвърти курс в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Славянска

филология“, профил „Бохемистика“.

3 Тонетка – най-често срещаният вид стол в Чехия. – Бел. прев.4 Ausbildung (нем.) – образование. – Бел. прев.5 Persönlich (нем.) – лично. – Бел. прев.

Дина Стоев. Помощ, 2019. Национална изложба – конкурс за живопис и скулптура. Галерия „Райко Алексиев“, София

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

„Кой има нужда от още една книга въобще?“, пита главният герой в книгата на Захари Карабашлиев. Ако перифразирам: кой има нужда от този филм въобще?Със сигурност първо аз явно съм имал нужда, щом съм го започнал. Желанието ми, любовта ми към киното, разказването на истории – всичко е в този филм. Имал съм нужда да кажа нещо, да го кажем заедно с моите най-близки съмишленици – авторите на сценария, продуцентите ми, и искрено вярвам, че зрителите ще го открият, ще го преживеят с нас. Филмът е своеобразно роуд-муви, каквато е и самата книга. Той е драматичен и забавен, и вълнуващ, и тъжен. Той е пътуване на няколко нива, както книгата е на няколко пласта, а и в сценария има няколко теми, които всеки ще открие с различна сила.

И доколкото всяко пътуване е откриване, то какво открихте за себе си, извървявайки пътя на филма?Процесът на създаване наистина е процес на търсене и намиране, той е процес на преплитане на емоциите и въображението с историите, които те вълнуват. За мен процесът беше много интересен и наред с това много сложен, изпълнен с всякакви премеждия, с вълшебни моменти и с трудни моменти. Филмът беше голямо пътуване за мен, за сценаристите, за актьорите, за продуцентите, за оператора, въобще за всички наши творчески сътрудници. Аз лично разбрах доста неща за себе си, правех паралели с моя живот и от това връзката ми с персонажите стана още по-силна. Безспорно пораснах като режисьор и човек с този филм и научих много неща.

Как и защо се спряхте на книгата на Захари Карабашлиев?Първо брат ми прочете книгата, Борислав Чучков, който е основният продуцент на филма, и ми се обади с думите: „Намерил съм една книга, която мисля, че може да е твоят нов филм като режисьор“. Аз я прочетох веднага и да, много неща ме развълнуваха в нея, генерални неща за живота, романът ме накара да мисля. Едновременно с това книгата беше ярка, кинематографична, пълна с интересни персонажи и действие, което е много важно като база за развитието на един бъдещ сценарий. Темата за живеенето на друго място, за желанието да живееш другаде винаги ме е вълнувала, това е засегнато и в предишния ми филм „Тилт“.

Темата, че щастието е другаде…Ами може би е другаде, ние така си мислим, че то е навсякъде, където не сме, и така, докато го намерим. Така че постепенно открих много важни за мен теми, сценарият заживя свой живот и се разви. А пътят наистина беше дълъг и сложен, това е огромна копродукция между пет държави – България, Германия, Северна Македония, Сърбия и Белгия. Освен във Варна имахме снимки основно на чужда територия – в Англия, Германия, Белгия. Това не само е сложна организация за продуцентите, но и изисква умение да адаптираш текста и случките към една чужда, различна среда. Действието на книгата, както знаете, се развива в Щатите, а ние го пренесохме в Европа, при това в една съвременна Европа, Европа днес.

Как се отнасяте към актуалната днес тенденция българските режисьори да търсят вдъхновение в действителността и по-рядко да прибягват до литературни истории?Защото е по-трудно според мен. Много по-трудно е, въпреки че аз, както вероятно и други режисьори, си мислех, че е по-лесно – като имаме историята, като имаме книгата, сценарият ще стане много бързо и лесно. Но оказа се, това са две тотално различни неща – литература и филмов сценарий. Знаех го, но не вярвах, че е чак толкова различно. Сценарият има други правила, друг живот, други неща, които трябва да го движат, и няма нищо общо с литературата. Затова много често сме свидетели как от дадена книга се взима само темата, само основният мотив и той се пренася в друга среда, или се правят вариации, или авторите просто се вдъхновяват, и дотам. Това е един многолик и сложен процес, в който всеки вижда своето и решава какво иска да направи – доколко иска да е близо до книгата и доколко да се дистанцира от нея. Това често зависи и от самия текст – доколко е адаптивен, доколко позволява да се надгради. За мен тъкмо надграждането е важното в случая, иначе по-добре да си стоим вкъщи и да си четем книгата, ако ще я правим едно към едно. Движеше ме тъкмо това надграждане, неизвестното, даже и страхът от провал.

Как участва Захари Карабашлиев в написването на сценария?Най-вече с прекрасните теми от книгата си. Захари работеше в самото начало, когато действието се развиваше в Америка, както в книгата. По-късно с Борко Чучков решихме да пренесем действието в Европа, и по-точно в Лондон, и постепенно сценарият заживя свой живот с други сценаристи. По време на репетиции с актрисата Доля Гавански, която избрах за ролята на Стела, започнахме да работим по сценария, за да направим диалозите по-автентични и истински, за да отговарят на европейските герои. Тя живее от много години в Лондон и добре познава и двете култури, англосаксонската и източноевропейската, техните специфики, език и дух. Усетихме, че едно преместване на действието в Европа води до сериозна промяна и изисква пренаписване. Тогава се обърнахме и към английския редактор и сценарист Хилари Нориш и така между нас се роди това плодотворно сътрудничество. Хилари и Доля направиха съвсем нова версия на сценария, по която всъщност беше сниман филмът. Ние сме много благодарни на Захари, че той е написал този роман, че ние го имаме в ръцете си, и това е най-важното.

Защо пренесохте действието от Щатите в Европа?Европа преживя голяма промяна за много кратко време, последните 5-6 години. Днес навсякъде тук е пълно с конфликти, с противоречия, пълно е с изгубени хора, с недоволни хора, с щастливи хора, с богати хора, с бедни хора. Искахме филмът да говори за сегашния човек, за човека в Европа днес, за неговия път, неговото порастване, неговата тъга и любов, неговия гняв, ако щете. А книгата е писана преди 10 години и повече, действието се развива и още по-назад във времето, а на мен вече, честно казано, времето на 90-те години не ми е толкова интересно. Днес в Европа се случват важни неща и киното трябва да ги коментира. Иначе големите теми от книгата са запазени, запазени са структурата и жанрът, просто са пренесени в Европа днес. Разбира се, това „просто пренасяне“ е сложна адаптация, свързана с промяна на персонажите, създаване на нови и т.н. Аз лично гледам на това като на надграждане, надявам се и за зрителите да е така, да им е любопитно и да ги развълнува.

Разкажете повече за Доля Гавански, тя е актриса с впечатляващо образование, учила е в Кеймбридж, има защитена дисертация върху Мейерхолд и руския театър…Освен актриса с класическо актьорско образование, с опит в британския театър, кино и телевизия, Доля е автор на няколко радиопиеси, записвани за Би Би Си, а вече има и филм, като режисьор, за образа на руската жена през последните 100 години. Доля открих в един много дълъг процес на кастинг. Ролите на Зак и Стела са централни и това как си партнират, как аз усещам двамата актьори, доколко всеки ще изгради своя образ и доколко ще има въображението да поеме от образа на другия и от историята като цяло беше важно за мен. Това е първото й участие в български филм, тя на практика е английска актриса, формирала се там, въпреки че е родена във Варна.

Руши Видинлиев играе централна роля и в „Снимка с Юки“, друг филм, продуциран от вашата компанията. Може ли да го възприемаме като запазена марка на компанията ви?Харесах много Руши още в „Цветът на Хамелеона“ на

Емил Христов. Впоследствие го бях избрал за ролята на Зак в „18% сиво“, но подготовката и финансирането на филма продължиха дълго. Лъчезар Аврамов вече работеше върху „Снимка с Юки“, показах му пробите с Руши, той много го хареса и го взе, а филмът му излезе преди моя. Много се радвам за Руши, защото в тези два филма той имаше възможност да си партнира с много добри актьори, утвърдени, европейски актьори. Това му даде нови възможности да се развива, и смея да кажа, го издига на едно друго ниво.

От първоначалното финансиране на филма до излизането му мина много време, 5-6 години, какво наложи това забавяне?Отстрани хората си мислят, че човек прави само едно нещо или пък, че щом имаш някакво финансиране, можеш да снимаш веднага. Нищо подобно. Освен доброто финансиране от България (от Националния филмов център и БНТ) на нас ни трябваха още толкова пари. А в същото време за тези години ние като продуцентска къща, „Чучков Брадърс“, направихме 8 международни филма като копродуценти, сред които „Уестърн“, чиято премиера беше в Кан, „Синът на София“, който взе голямата награда в Трибека, фестивала на Робърт де Ниро, работихме и по филма на Валери Йорданов „Шекспир като име на улица“, чиито снимки бяха преди три месеца, така че през това време сме направили много други важни неща. Ако говорим само за „18% сиво“, то пак е свързано с процес на работа – да усетим в дълбочина историята, да я преработим, да я превърнем в снимаем сценарий, а това, пак казвам, не е лесно. Като прибавим и факта, че история като тази не може да се направи само с български пари и български екип, а е нужна широка европейска копродукция – ето ти къде изтича времето. Всичко това изисква пътувания, търсене, кандидатстване за финансиране, изчакване, пак пътувания. Колко пъти сме ходили с оператора Ненад Бороевич до Англия, до Белгия, до Германия, до Варна, докато намерим всяко едно място, на което ще се снима. Над 600-700 човека са въвлечени в направата на филма. Тук искам да обърна специално внимание на оператора, който е много важен съмишленик на филма – Ненад чисто визуално пресъздаде духа на история. Другата ключова личност е нашият баща, композиторът Виктор Чучков, чиято музика се превърна в герой на филма. Искам да спомена и някои от другите актьори като Рон Кук, ветеран от английската театрална сцена, Сюзане Вюст, много интересна австрийска актриса, Самуел Финци, който е един от най-известните актьори от български произход в Европа.

Коя е Вашата книга на 2019 година? Дори това да е стара книга, която сте препрочели?Препрочетох „Портретът на Дориан Грей“, много ме развълнува тази книга днес, беше ми нещо като вдъхновение в процеса на правене на филма. Дори в началото на филма има моменти от книгата, които героите цитират.

Откога зрителите ще могат да гледат филма?Филмът тръгва по кината от 24 януари, а за настоящата му кампания бих искал да благодаря на нашите спонсори, които смело подкрепиха един културен продукт: Фибанк, България Еър, ресторант La Branche, Dentsu Aegus, JCDecaux Image.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

„18% сиво“ – едно пътуване из различните нюанси на ЕвропаРазговор с режисьора Виктор Чучков за новия му филм

Актрисата и сценарист Доля Ганавски Руши Видинлиев и британският актьор Рон Кук