6-12.05.2020 Год. 29

Брой 181,50 лв.

9 771310 956004

18ISSN 1310-9561

Откъси

· Джонатан Сафран Фоер

· Йозеф Рот

· Евгений Водолазкин

Нова българска

· Надежда Радулова

· Йорданка Белева

· Андриана Спасова

Отзиви

· Антония Апостолова за Джанин Къминс

· Любов Петрова за Лиу Цъсин

· Иван П. Петров за Петер Хьог

· Франческа Земярска за българския Декамерон

Интервюта

· Йордан Костурков

· Анна Аккаш

И още

· Ангел В. Ангелов: „Декамерон“: пандемията „черна смърт“ и копнежът по земния рай

· Диана Иванова за едно пътуване в Грузия

· Франческо М. Каталучио за Витолд Гомбрович

· Хавиер Мариас – Пророци навсякъде

Надежда Радулова

Нищо и никакво не можа

Разказваха ми, че съм ги скрила на тъмно, в таванската стаичка,никой да не ми ги пипа,и съм ги забравила дни наред гладни. И без вода. Погребали ги без да ми ги покажат.

Но и до днес не вярвам, че всичко това се е случило. Нито помня някой някога да ми ги е подал, аз дасъм ги поела в ръцете си.Не помня живите им телца, гласовете им.Не помня да съм виждала как отварятили затварят очи, как завъртат главиципо посока на слънцето.

Затова и разказът зачетиригодишното момиченце, чиито родителиму донасят две малки птичета, за които да се грижи,и които то скрива на тъмно и забравя дни наред гладни и жадни,докато умрат, после ги погребват без да му ги покажат, послеНищо и никакво пиле не можа да отчуваш!, не е моят разказ – моят е за родители, които живеят в друг град, където е животът и където няма деца, няма домашни любимци, ноима всичко, което тук го няма. И до днес така.

Тази история обаче също не разкрива истината от всичкивъзможни страни. Детето ми например все още няма четири и все още не знае за птичетата на тавана. Но когато дори за миг изляза от стаятаи чуя зад гърба си Мамо, не ме оставяй!, разказът на момичето иразказът на родителите се свързват ковалентно, точно кактодвата лисващи атома водород с този на кислорода,

и ужасът ще бъда ли добра майка ме заключвав тъмното на таванския спомени ми праща неутолими глад и жажда, и проглушително писукане.

2Литературен вестник 6-12.05.2020

Възкресение Христово e тематичният център на новия 149-и брой на сп. „Християнство и култура“. В него са представени проповедите на митрополит Антоний Сурожки за Вход Господен в Йерусалим, Страстната седмица и Пасха, както и текстовете на членове на Френската академия, посветени на Кръстния път, обединени в проект под ръководството на кардинал Жан-Мари Люстиже. Друг акцент в броя е отношението на църквите към Холокоста по време на Втората световна война. Темата е представена с основополагащия доклад от 1978 г. на немския богослов Йохан Баптист Мец За отношението между християните и

евреите в Германия, както и с историческите текстове на Франклин Х. Лител Германските църкви в Третия райх, на Джонатан Горски Папа Пий ХII и Холокостът, и на Ицхак Арад Християнските църкви и преследването на евреите в окупираните територии на СССР. Българският случай е представен с показанията на Пловдивския митрополит Кирил за участието му в спасяването на българските евреи, дадени през ноември 1944 г., докато се намира в ареста на Държавна сигурност, и е допълнен с писмото на Св. синод на БПЦ, посветен на актуалната политическа обстановка през лятото на 1944 г., с редакционно заглавие Шумкарството е явление на днешното болно и размирно време.Третият тематичен център, Църквата в съвременния свят, е свързан с отношението на църквите към пандемията от коронавирус. В него са представени текстовете на о. Кирил Синев Църковният дебат в Румъния и на Златина Каравълчева Мерки на поместните православни църкви за ограничаване на разпространението на коронавируса. На същата тема е посветено е есето на Калин Михайлов Вяра. В броя са публикувани и разказите на Янчо Михайлов (свещ. Йоан Карамихалев) „Няма кой да ме чуе“, Болнична стая, Избраникът на камбаните, и на свещеник Николай Петков Нежни хиперболи, а в рубриката „Забравени размисли“ е представен текстът на отец Борис Паспалев На хорото. Първият трясък от неговата книга Дневници на един селски свещеник, издадена през 1942 г.. В броя е представена и последната лекция на прот. Александър Мен Християнството, изнесена на 8 септември 1990 г. Рубриката „Християнство и изкуство“ е представена с текста на Ивайло Борисов Църковната музика и времето, а рубриката „Нови книги“ съдържа откъс от книгата на Лоренцо Скуполи Духовната борба, ново издание на Фондация „Комунитас“. Броят е илюстриран с творби на Любен Зидаров.

н o в о Н О В О

„Рафаело – 500 години по-късно“ – това е основната тема на априлския брой на списание „Култура“. И тя представя честванията под карантина на детето чудо на ренесансовата живопис със статиите на проф. Владимир Градев и проф. Антонио Паолучи, както и със специална кореспонденция от мащабната изложба, посветена на Рафаело в Рим, която може да бъде посетена днес

само виртуално на адрес #RaffaelloInMostra. В броя още можете да прочете разговор за „Апокалипсиса, хората, времената“ с големия френски историк Жан Делюмо, който ни напусна в началото на 2020 г., статията на немския изкуствовед Ханс Белтинг „Флоренция и Багдад“, посветена на разликата между зрителните системи в християнския свят и исляма, както и анализа на историка Жан-Филип Жене за епидемиите през Средновековието. В юбилейно интервю режисьорът Георги Дюлгеров вдига завесата над „биографията на своите филми“, а френският писател и носител на „Гонкур“ Никола Матийо размишлява над „величието на малките“. Проблемите на архитектурата изникват в разговора с арх. Станислав Константинов за „градския център на София“, както и в статията за наградите „Прицкер“. И още: можете да научите за изложбата „В нощта. Кабарето в съвременното изкуство“, която продължава във Виена до месец юни, както и за последното издание на „Берлинале“, което се проведе малко преди да се разрази епидемията. В интервю режисьорът Явор Гърдев се пита „колко тежат думите“, а композиторката Добринка Табакова споделя мисли за „музиката, заради която е тук“. Броят завършва с разказа „Клепалка“ на Теодора Димова, а фотографиите в него са дело на Красимир Андонов.

НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС НА ИМЕТО НА ПЕТКО И ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВИ ЗА ЛИРИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Славейковата награда се присъжда на български автор или на чуждестранен автор. Конкурсът е анонимен. Няма възрастови ограничения. Авторите участват с едно стихотворение от максимум 30 стиха. Текстовете да са неиздавана поезия. Приема се за неиздадено произведение това, което към крайната дата за участие в конкурса не е публикувано (на хартиен носител или в електронна книга) от издател в обособен том, включително в сборник от множество автори. Смятат се за неиздадени и стихотворения, появили се в интернет сайтове или тези, които само са участвали, без да бъдат награждавани, в един или повече литературни конкурси. Самостоятелно публикувани книги не се считат за издадени произведения. Текстовете на чужд език трябва да бъдат придружени с превод на български език. Творбите в електронен вид се изпращат на следния имейл: slavkonkurs.tryavna@gmail.com в два файла – един файл само с текста (неподписан) и един файл – с текста, с име, фамилия, адрес и телефон за връзка. Творбите на хартиен носител се изпращат в два екземпляра – един екземпляр само с текста (неподписан) и един екземпляр – с текста, с име, фамилия, адрес и телефон за връзка. Двата екземпляра се слагат в общ плик, който се изпраща на адрес:гр. Трявна, 5350 ул. „Ангел Кънчев“ № 21, Община Трявна, Конкурс „Славейкова награда“Краен срок за изпращане на творбите – 15 май 2020 г. (важи датата на пощенското клеймо).

Не виждам необходимост да се всява тревога за бъдещето у гражданите, докато все още се борят с настоящата заплаха

За вас не, но за мен днес е 5 април и току-що обявиха удължаването на домашния арест поне до края на месеца. С други думи, все още сме във възходящата фаза на коронавируса и хората продължават да са уплашени и ужасени.Сякаш това не е достатъчно и наблюдавам засилваща се тенденция от страна на журналисти, редактори, анализатори и интервюирани (без съмнение и в това издание, но то далеч не е единственото, да не споменавам за телевизиите, фанатично отдадени на системно „убиване“ чрез информация), да предвиждат по-лошото, което ни чака, след като инфекцията отшуми и изчезне и „нормалността“ се възстанови.Моментната ситуация е нищо, предупреждават ни те, в сравнение с това, което ще последва. Изглежда, че целта е да не си поемем дори глътка въздух и да сме уплашени. Има два типа черногледи пророци: ретроспективисти и футуристи. Първите се самобичуват подобно на древните назаряни, като строго отричат твърдението, че произходът и разпространението на болестта е от китайските пазари, където т.нар. деликатеси от прилепи, панголини (вид плацентни бозайници) и диви свинчета са натрупани все още живи един върху друг в ужасяващи хигиенни условия и без ни най-малък санитарен контрол.Не, потвърждават те (готови да

разкъсат дрехите си), всичко се дължи на лошотията ни, на неразумния ни начин на живот, на това колко инертно и самонадеяно

сме пътували (някои от изказващите тези мнения от години ни разказват за безбройните си междуконтинентални пътувания), на това, че ние сме прогонили от местообитанието им същите тези животни, с които някои китайци си приготвят супи и яхнии...Но преобладават футуристите, които се представят като „просветени свише“, може би опиянени от хилядите дистопии, с които романисти и сценаристи ни досаждат вече десетилетие.Някои казват, че икономическата катастрофа след пандемията ще бъде като краха от 1929 г., и то при добър късмет: по-добре е да сме наясно и да се подготвим за множеството безработни, срива на компании и банки, опашките за купони и прекомерната експлоатация.Други виждат в присъствието на полицията и военните по улиците приближаване към предстояща тирания, а невъздържаността им и злоупотребите, които извършвали, като прелюдия към диктаторското общество, което може би е напът да се установи. Засега, доколкото виждаме, силите на реда преди всичко помагат, дезинфекцират, рискуват живота си, и най-много да издирват и глобяват егоистите и безотговорните. Друг изказва мнението, че сме като сомнамбули по отношение на бъдещето – движим се в унес и сме напът да паднем от балкона, без да си дадем сметка. Някои пък се обръщат – колко оригинално! – към картината на Гоя, в която двама мъже затъват в кал, но продължават да се бият с тояги. Има и такива, които прогнозират, че животните, освободени от човешкото робство, ще ни завладеят малко по малко и че нашите улици и пътища ще се покрият с мъх. Тоест всичко ще се превърне в джунгла (законът на най-силния и т.н.) и ние ще се окажем изгонените. Един от интервюираните предупреждава

за фашистки реакции, които неизбежно ще последват, разбира се, сред лидерите (ето, да, вече имаме примера на Орбан в Унгария, който продължава да бъде подкрепян от нашата Народна партия (Партидо популар), но и сред населението. Други предсказват още епидемии...Начинът на поднасяне на новините също допринася с черни краски: един смахнат водещ от TVE съобщава: „Днес коронавирусът покоси и децата ни.“ Панически викове в домовете, сърдечни кризи на майки и бащи, само това ни липсваше...Впоследствие в репортажа става ясно, че един непълнолетен е починал в Белгия, друг в Обединеното кралство и трети в Люксембург или Черна гора, не съм сигурен. Трима в цяла Европа. Това „покосяване“ ли е? Не, но ужасът нараства, всички са покрусени, чак да ти се доповръща...

Възможно е всички тези пророци да се окажат прави, не го отричам. Възможно е бедствията да се умножат и да копнеем за дните, когато ни заплашваше само „Covid-19“, колко щастливи времена! Не виждам необходимост обаче да се всява тревога за бъдещето у гражданите, докато все още се борят с настоящата заплаха.Всяко нещо с времето си. Прекалено ли е да очакваме това, при положение че ни тормозят редица бедствия? Никой не може да удържи няколко открити фронта, да си припомним Вермахта, непрекъснато атакуван от изток, запад, север и юг.Изненадващо никой от пророкуващите не споменава за вече съществуваща опасност: имаме в правителството авторитарен вицепремиер, на когото демокрацията пречи (много прилича на Орбан), прикрит и ласкателен, когато му е изгодно.Сега той ласкае министър-председателя, докато му подкопава почвата под краката. (Препоръчвам от време на време да препрочитате встъпителния монолог на Ричард III от Шекспир, за да си припомните и може би разпознаете.)Въпросният вицепремиер придобива неоправдано влияние, тъй като партията му има само 35 места след отстъпление на последните избори. Не знам как функционират тези неща, но в случай че премиерът и първата вицепремиерша отсъстват по болест (на нея вече й се наложи), ще е ред на този авторитарен политик, с малко парламентарно представителство и отслабена обществена подкрепа, да поеме управлението на страната.Опомнете се и се вземете в ръце, моля.

ХАВИЕР МАРИАС

Превод от испански: ЦВЕТЕЛИНА МАРЕВА

Източник: El País, 19.04.2020

Пророци навсякъде

Н Е П Р Е М Ъ Л Ч А Н О

К О Н К У Р С

Литературен вестник 6-12.05.2020 3

Н А Ф О К У С

Пир по време на коронавирус

Извънредното положение ни изправи пред възможността да мислим преживяванията си във виртуалното пространство по един по-динамичен начин. И докато родните правителствени политики по отношение на свободния културен сектор са под будна обсада, се открояват две тенденции. От една страна, сме призовани да подкрепим този сектор, като не секваме употребата на културните продукти, където, разбира се, това е възможно; а от друга, в момента няма нужда да избираме за-какво-да-платим, тъй като много от дигиталните архиви на библиотеки, галерии, театри, опери, балети отвориха безвъзмездно своя достъп. Ситуацията е сложна – чуват се противоположни мнения на авторитетни фигури в различни области, правителствената политика е колеблива (може би гъвкава, може би конформистка), което още повече затруднява възможността ни да преценим опасността. Едно е сигурно: спокойно можем да преизобилстваме на фона на пандемията – дори с култура.Именно във втората линия, тази на безплатния достъп, попада и една инициатива с игривото заглавие „Декамерон 2020” [https://decameron2020.eu/]. При всички положения е похвално, че група хора се събира, за да създаде пространство за добре организирана съвременна българска литература, допринасяйки било с разказите си, било с доброволния си труд. Надяваме се, че извършената работа ще устои дълго след времето на пандемията, а няма да потъне, както много други добре направени сайтове, подобно на историите, събрани в сайта „Аз живях социализма”. Сдружението за градски читални, което стои зад платформата, вече е спечелило доверието както на автори, така и на читатели. Гражданите на София могат да го свържат най-вече с пространството „читАлнЯта”, намиращо се в градината пред Народния театър, но тяхната дейност далеч не се изчерпва дотам. Последният им проект „Декамерон 2020” събира под своята шапка тридесет български прозаици и техните „истории за четене по време на пандемията” като Алек Попов, Йорданка Белева, Ангел Игов, Иванка Могилска, Васил Георгиев, Оля Стоянова, Николай Грозни, Емануил А. Видински и др. Пред читателите се отварят две възможности – да изтеглят дигиталния сборник, в който са поместени по един разказ от всеки автор и/или да четат директно в сайта, където могат да намерят много повече разкази от същите тези автори, както и информация за техните книги и кратки биографии.В свое интервю Александър Шпатов, един от организаторите, споделя, че това е идея, появила се съвсем спонтанно, която всъщност е осъществена много бързо (бихме добавили и много добре). Сайтът изглежда повече от чудесно, корицата на дигиталния сборник шеговито намига към „100% българското производство” – български разкази в български консерви от прословутото русенско варено. В свой коментар в БНР журналистката Ива Дойчинова хитроумно отбелязва, че това са „няколко разказа в консервена кутия, изключително подходяща за време на карантина”. Визуалната репрезентация на проекта напълно отговаря на нуждите на съвременното позициониране, освен добре направената платформа и дигиталния сборник, може да бъде посетен и едноименният инстаграм профил на инициативата, където често се поместват още изображения в този дух – продукти от тъй наречената „първа необходимост“, върху които вместо обичайния надпис брашно, кайма, яйца, кибрит, препарат за почистване, кренвирши, стои заглавието „Декамерон 2020”. Тази идея ме присеща за поредицата готварски пърформанси

на Камен Стоянов, в които художникът иронично „спекулира с предположението, че визията за национална култура отчасти се припокрива с промотирането на националната кухня”1. При пародията си на националекзотичните емблеми той употребява всеизвестното кисело мляко, както и мусаката. Причината визуалната идентичност на „Декамерон 2020” да остава някак еднопластова е, че самите истории в сборника остават някак разлепени от нея – те нито сериозно, нито иронично се отнасят до актуалната ситуация на Covid-19.Лесно се сещаме за „Декамерон”. В тази ситуация magnum opus-ът на Бокачо се явява положителен, дори бленуван пример: мечтаем си да сме в една вила извън града в компанията от седем млади дами и трима млади мъже, където да разказваме и слушаме истории. Но къде отиде нашият морал? Само преди 3 години сборникът с новели беше публично анатемосван, подлаган на ожесточена критика в отворени писма до г-н Бойко Борисов, за да бъде премахнат от учебната програма. Гласът на разума надделя и днес една от новелите продължава да се изучава в гимназиалния курс2. Днешната ситуация като повод да си поговорим отново за „Декамерон” с нищо не напомня предишната дискусия – с извикването на помощ в толкова разнообразни посоки, препотвърждаваме отново и отново статута и значимостта на тази творба.

Новата граница

Но защо „Декамерон”, а не „Дневник на чумавата година” на Дефо или пък „Пир по време на чума” на Пушкин. На първо място сякаш Бокачовата рамка позволява събиране на привидно нехомогенни истории на едно място, на второ, ще оставим жанровата принадлежност. Както „Хиляда и една нощ”, така и „Декамерон” е не просто сборник с новели, той е един метатекст за възможността да се разказва. Отвъд първоначалната хрумка „Декамерон 2020” не предлага уподобяване на наративната структура в „Декамерон”. Българският дигитален сборник по-скоро употребява именно превръщането на Бокачовото произведение като код на разказването. Подзаглавието на изданието „Подбрани съвременни разкази за четене по време на пандемия” ни подсказва, че тук ще срещнем текстове, които вече познаваме добре. С подобно начинание по историзиране на настоящето съставителите правят

1 Вера Млечевска, „Изкуството като реакция на културните политики в България от края на 80-те години”, Open Art Files, [https://openartfiles.bg/]. 2 Вж. защитата на „Декамерон” от Огнян Ковачев, който припомня и други подобни реакции още от времето на Бокачо, Флобер, Бодлер, та чак до наши дни. Огнян Ковачев, „Смешен поплак срещу „Декамерон”. По повод на една протестна подписка”, Литературен вестник, бр. 41/2017.

опит имплицитно да поставят една граница. В сборника на Бокачо най-външната рамка се явява чумната епидемия във Флоренция от 1348 година, тя е исторически маркер, но също така алегореза за Средновековието – старото, християнската идеология, стария тип морал, на чийто фон се откроява новият ренесансов тип човек, готов да надхитри или съблазни ситуацията. Какво ни дава Covid-19 като рамка на един сборник с разкази? Covid-19 е събитието, което сякаш може да бъде използвано като задаващо нова граница в историческите наративи. „Декамерон 2020” прилича на антология на съвременния български разказ. В случая под съвременна литература се разбира принадлежащата на времето след 2000 година, тъй като почти всички разкази са публикувани именно в последните двадесет години. Но милениумът не проработи като структурозадаваща граница, а и автори като Алек Попов, Кристин Димитрова, Георги Господинов, Деян Енев, Палми Ранчев, Мирела Иванова, включени в сборника, неминуемо препращат към почерците на 90-те. Или иначе казано, няма да е пресилено да погледнем на тази инициатива като опит да се създаде една антология на разказа от края на социалистическия режим до пандемията от коронавирус.

Окото за настоящето

Заявката на организаторите да съберат едни от най-популярните български разкази (и автори) предполага освен антологийно мислене и не малък риск. Така един до друг се озовават разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица”, който е влязъл в учебници в Дания и САЩ, до звезди от родния небосклон. И ако в жанра на Александър Кьосев отворим списъците на отсъстващите, може да се запитаме например къде е Георги Тенев или Емилия Дворянова, Яна Букова или Силвия Томова. Но няма нужда да го правим. Ясно е, че всяка антология неминуемо включва индивидуалните предпочитания и избор на съставителите.Придобилият световна популярност разказ на Георги Господинов „Сляпата Вайша”, чиято екранизация под формата на късометражен анимационен филм на аниматора Теодор Ушев беше номинирана за „Оскар“ на осемдесет и деветата церемония на филмовите награди през 2017 г. е една добра алегореза за разказването. Сляпата Вайша е с едно око в миналото, с друго в бъдещето. Подобно на героинята на Господинов част от разказите са обърнати към близкото или далечното минало, други изобретяват бъдещето или въвеждат в едно притчово аисторическо време. Но имат ли разказите от „Декамерон 2020” око за настоящето? Предстои да мислим и пишем.

ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА

Декамерон на помощ

Сн. Филип Бояджиев

Трудните времена раждат най-добрите истории. С това послание към всички пишещи стартира първият конкурс за пилотен епизод на аудиосериал на Storytel Original - Storytel Studio.

В състезанието ще бъдат избрани две истории, чиито автори ще получат договори с аванс от 3000 лева и менторство за създаване на пълнокръвен сериал. Готовите сериали ще бъдат записани, разпространени и популяризирани в платформата на Storytel.

Победителите в първото издание на Storytel Studio ще избере жури в състав: писателите Ваня Щерева и Богдан Русев, и издателя от българския екип на Storytel - Ана Клисарска.

Всички желаещи могат да се включат в конкурса, като изпратят пилотен епизод до 10 000 думи, в който е заложено развитието на следващите 9 епизода на сериала. Единственото условие е историите да са създадени специално за аудио и да не са издавани в други формати. Предложенията се очакват на storytelstudio@storytel.com най-късно до 29 май 2020 г. До 30 юни журито ще избере двама победители.

НАЦИОНАЛНА ЛИТЕРАТУРНА НАГРАДА „ЙОРДАН РАДИЧКОВ“ - ГР. БЕРКОВИЦА

За български автори, издали сборник с разкази през последните 2 години

С решение на ОбС – Берковица от 20 декември 2019 г. е учредена Национална литературна награда „Йордан Радичков“ в гр. Берковица.Конкурсът се организира от Община Берковица с представител от Министерството на културата. Носителят на наградата „Йордан Радичков“ се излъчва от петчленно жури. Община Берковица, в качеството си на домакин, кани за жури в конкурса литературоведи, литературни критици, писатели и интелектуалци, които познават творчеството на Йордан Радичков или са работили с него. В журито участва представител на Община Берковица и на Министерството на културата.По статут конкурсът е национален и ежегоден. Наградите се връчват в гр. Берковица на рождения ден на писателя – 24 октомври.• Лауреатът получава парична премия в размер на 2000 лева, грамота от Община Берковица и статуетка по мотиви от произведения на Йордан Радичков.• Втора награда – 1000 лв. и грамота.• Трета награда – 500 лв. и грамота.Условия за участие:• В дебютното издание на конкурса могат да участват всички български автори, издали сборник с разкази през последните 2 години.• Желаещите да се включат в конкурса изпращат 5 бр. книги (сборник с разкази), кратка творческа биография, адрес, телефон и имейл за контакт на адрес: гр. Берковица, площад „Йордан Радичков“ 4, Общинска администрация, „За конкурса“, до 17:00 ч. на 31.07.2020 г.Журито тази година е в състав: Георги Господинов, проф. Инна Пелева, проф. Вера Ганчева, Горан Атанасов, (Община Берковица). Силва Хачерян, (Министерство на културата). Председател: Георги ГосподиновАдрес: гр. Берковица, ПК 3500, пл. „Йордан Радичков“ №4;Телефон: 0953/89 125 ; e-mail: ob@berkovitsa.com

К О Н К У Р С И

4Литературен вестник 6-12.05.2020

В И Т Р И Н А S U B U M B R A

Беким Сейранович, „Твой син Хъкълбери Фин”, превод от хърватски Димана Митева, изд. „Ерго“, 2020, 368 с., 18,00 лв.„Твой син Хъкълбери Фин” е книга за живота, смъртта и търсенето на собствената идентичност, роман за порастването или за отказа да се порасне, роман за отношенията между баща и син, любовен роман, и не на последно място – роман за дрогата и борбата със зависимостта. Чрез преплитащите се сюжетни линии за живота и множество приключения книгата на Сейранович рисува широкоформатно платно на сложните човешки взаимоотношения.

Али Смит, „Пролет“, превод от английски Паулина Мичева, изд. „Лист“, 328 с., 18 лв.„Пролет“ – третата част от поредицата „Сезони“ на шотландската писателка Али Смит излиза в България броени дни след като беше включена в дългия списък за наградата „Оруел“ във Великобритания. В романа Али Смит намества някои парчета от пъзела, вмъкнат в „Есен“. Повествованието следва няколко сюжетни линии, които от време на време майсторски се преплитат и предизвикват неочакван обрат. Сред героите на романа е Ричард „Дабълдик“ Лийз – режисьор с поизбледнял ореол на легенда. Той стои на перона на забутана гара в Шотландия и пътува из спомените си.

Карина Сайнс Борго, „Нощ в Каракас“, превод от испански Анелия Петрунова, изд. „Жанет 45“, 204 с., 17 лв.Дебютният роман на Карина Сайнс Борго разказва за съдбата на млада жена и в същото време изгражда умел портрет на една държава, която не просто се намира пред колапс, а необратимо пропада. На тъгата, продиктувана от насилието, безправието и провала на държавата, се противопоставя волята за борба, живот и щастие на главната героиня.

Борго описва по суров и директен начин в какво авторитарното управление на страната е превърнало Венецуела.

Петер Хьог отново проговаря на български, след като преди вече доста години у нас се е появила най-известната му книга Госпожица Смила и нейното усещане за сняг („Колибри“, 2006, прев. на Анюта Качева), която става хит не само в родната му Дания (издадена е през 1992 и третата му книга), но и в целия скандинавски ареал. Авторът се спряга като едно от важните имена в съвременната датска литература, а романите му поляризират критиката, която е или във възторг, или в пълно неразбиране и ступор. За немалко критици стилът му е свързван с магическия реализъм, макар че едно такова сравнение задължава с имената поне на Маркес и Кортасар – близост, която би могла да се провиди в някои от текстовете на Хьог повече като влияние, отколкото като плътно прилепване към това литературно течение. Хьог е майстор в ефектното поднасяне на тънки метафизични наблюдения, точно фиксиране на трудно дефинируеми състояния, в завладяващо северняшко писане без излишна емоция, но с достатъчно плътност, за да насища. Историята в Ефектът Сюзан напомня по много външн аспекти тази на така успешния му предишен роман, публикуван у нас, но за това след малко. Ефектът Сюзан е една от последните му книги (излиза през януари 2014, у нас – в последните седмици на 2019, отново от изд. „Колибри“ и отново в превод на Анюта Качева). В центъра на историята Хьог поставя 45-годишната Сюзан, която притежава рядка дарба, въздействаща върху хората, като предизвиква в тях извънмерна искреност. Главната героиня е експериментален физик и се оказва въвлечена в мащабен конспиративен план, свързан както с климатичните промени, така и с един особен експеримент. Става дума за специална група от изключително надарени лица в различни специалности – икономисти, теолози, физици и пр., които са събрани през 1972 с цел да предвиждат колкото може по-точно бъдещи събития в общо глобален план, но и в по-частно социален. В хода на историята членовете на това мистериозно общество започват да бъдат избивани по мъчителен начин, а Сюзан, в крайна сметка – заедно със съпруга си и двамата им близнаци, трябва да разплете загадъчните случаи.Тук романът вече смело е навлязъл в определението, с което е представен и на корицата на българското издание – „футуристичен трилър” и поне за мое съжаление, се е отдалечил от впечатляващите съзерцателни фрагменти, които се промъкваха щедро в първите глави. В известен смисъл книгата може би се вписва чудесно в този жанр, който впрочем съвсем не безуспешно се развива с пълен размах, макар и в малко по-другата плоскост на сериала (Black mirror, може би и Tales from the Loop от

най-скоро време). Романът е развит в стандартните action-plot техники на трилъровия жанр, където действието е водещият механизъм за задвижване на произведението, читателят е под напрежение от непрестанно тътнеща заплаха, която се проявява в експлицитни моменти на графично насилие. Хьог умее да заплита истории и да ги следи (това се вижда и в друг негов роман, първият му всъщност – Forestilling om det tyvende århundrede // The History of Danish Dreams, сравняван често по интензитет със Сто години самота (ситуиран в Скандинавия). Споделих за близостта на романа с предишно успешно заглавие на автора (Госпожица Смила...) и ми се ще да отделя известно внимание на приликите, които може би не са случайни. Разбира се, най-напред водещият персонаж – Смила/Сюзан е силно рационален образ, или поне Хьог се опитва да ни представи нещата по този начин, докато влага в думите на героините си силно интуитивни и поетични рефлексии, в които професионалните занимания на двете (математиката при Смила и физиката при Сюзан) дават призмата за едно по-друго пречупване на света, което майсторството на автора успява умело да поетизира. Тази на пръв поглед биеща се дихотомия създава може би едни от най-красивите моменти и пасажи в книгите на Хьог – те се разкриват не толкова в умелото му заплитане на мистерия и сюжет, колкото в богатото интровертиране на света, в точното му, стряскащо с нерационалната си проницателност изговаряне, без да се изпада в многословни обяснения, изповеди и нравоучения, без да влиза в лесносмилаемите плитковати духовности

на нюейдж-комерса. Може би в Ефектът Сюзан тази опозиция на рационалното (точните науки) и интуитивното (светът на изкуството) е още по-силно представена чрез добавянето на Лабан – съпруга на Сюзан, който е музикант. Оплитането на интуитивното с рационалното е може би запазена марка на Хьог, която се надявам българският читател да има възможността да опознае и в другите му произведения. В Ефектът… главната героиня, може да се каже, е с една идея по-близка до стереотипа за ролята на жената – за разлика от Смила, тя е майка, съпруга, семейството й участва в цялото развитие на криминалната линия, макар и да не е отделено кой знае какво внимание на вътрешните му динамики. Другата възможна близост, която може да се провиди между двата романа, са конспиративният бекграунд и екологичната тематика, върху които се развиват историите, свързани със Смила и Сюзан. В целите романи се прокрадва известно неспокойствие – тревожност, ясно кореспондираща с модерните течения за критика и преосмисляне на западното благополучие и цената му. Силен акцент е социалният ракурс, близък с датската и изобщо скандинавската социална ангажираност. Хьог не щади датското общество от проницателните си наблюдения и критики.Не на последно място е криминалната линия, която и в двата романа сякаш цели просто да направи високата литература на Хьог по-достъпна и четивна. Трябва да се има предвид и още един аспект. Може би комерсиалният успех на романа за госпожица Смила се дължи и на това, че се появява точно преди коледните и новогодишните празници – традиционното време за седене вкъщи и четене на … криминални роман (поне в Скандинавието). Романът завладява и норвежката публика дори преди да бъде преведен – близостта на книжовните норми на двете държави позволява това да се случи. С Ефектът Сюзан сякаш Хьог се опитва да се върне към първия си успех, особено след смесените отзиви към четирите романа, стоящи между двете книги. Вторият роман на Петер Хьог в България не може да се каже, че е най-представителният му, но ако зад избора за издаването му се търси привличането на нови читателски кръгове към творчеството на автора, то се надявам тази стратегия да се окаже успешна. За финал ще си позволя да цитирам края на едно от немскоезичните ревюта на книгата: Um ihn als Literatur wirklich schät-zen zu können, muss man aber action-plots mögen – und die mag bestimmt nicht jeder.

ИВАН П. ПЕТРОВ

Петер Хьог, „Ефектът Сюзан“, превод от датски Анюта Качева, изд. „Коли-бри“, 2019 г.

Ефектът на Хьог

Някъде свещБаба ми Зоица беше клисар в селската църква. Много обичаше да повтаря как слугува на Бога. Понякога свещеникът й заплащаше труда, но тя си знаеше нейното – аз съм на заплата при Господ, затова вземаше тези пари и ги пазеше за нещо изключително. Веднъж дори ми даде да си купя джинси, думата беше нова за нея и навярно си представяше джинсите като нещо свято. През годините, покрай толкова много палене на свещи и почистване на свещници, баба си беше изградила собствена теория за светлината. Често ми говореше как изтънява тъмнината с всяко наше влизане в храма.

От всичките свещи, които палим през годините, от изречените молитви. От сдобряването със себе си, но най-много от прошката. От достигнатата милост към другите. Така тъмното се разрежда и постепенно се превръща в светлина. Един ден й възразих как именно те, клисарите, работят за тъмнината. Аз съм от онези възмутените по големите празници, когато току-що запалена свещ бива изгасена и изхвърлена, за да има място за следващата. Тогава тя ми разкри теорията си за светлината. За поделената светлина. Изговорена с нейни думи, теорията звучи така – чиляк у восъка. Всички използвани свещи отиват в свещоливницата, да ги претопят и да

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

направят нови. Новите свещи са добре смесени стари. По този начин се поддържа една постоянна, неугасваща, обобщена светлина, предавана от църква на църква. Поделена светлина между хората. Поиска когато следващия път държа в ръката си свещичка, да си представя следното: как тя е направена от чуждите очаквания, от молитвата за някого, как е парченца вяра, събрани нарочно, за да дойдат при мен. Да внимавам какво от себе си ще оставя в свещта – чиляк у восъка. И да гледам светлината, а не клисарската ръка.Оттогава дори само да зърна купол на църква и ми става по-леко.Защото знам: там, в този момент някой пали свещ от моята болка.

ЙОРДАНКА БЕЛЕВА

Литературен вестник 6-12.05.2020 5

В И Т Р И Н АО Т К Ъ С

Джонатан Сафран Фоер

А бебето? Моята прапрапрапрапрапрабаба? Това е по-мъчен въпрос, защото е сравнително лесно да разсъждаваш как един живот може да се загуби в една река, но как би могъл да се зароди в нея? Хари В., главният логик на щетъла и местният перверзник, който от дълги години, но напълно безуспешно работел върху своя велик труд „Господ на вдигането“ и се кълнял, че той съдържа най-необоримите логически доказателства за неподбиращата Божия любов към неподбиращите любовници, изложил пространна теза за присъствието на друг човек в злополучната каруца, а именно съпругата на Трахим. Може би, разсъждавал Хари, водите й са изтекли, докато двамата са похапвали пълнени яйца на поляна между щетълите, и Трахим подкарал каруцата опасно бързо, за да я заведе на лекар, преди бебето да се изхлузи с гърчове като мятаща се камбала от хватката на рибар. Когато вълните на приливните й контракции започнали да се разбиват над главата й, Трахим се обърнал към нея, навярно докоснал мекото й лице с мазолестата си ръка, отклонил поглед от неравния път и без да иска, се насочил към реката. Може би каруцата се преобърнала, телата потънали под тежестта й и някъде между последния дъх на майката и последния опит на бащата да се освободи – бебето се родило. Може би. Но дори Хари не можел да обясни липсата на пъпна връв.Валмата на Ардищ – кликата на майсторите пушачи от Ровно, които пушели толкова много, че пушели дори когато не пушели, и били осъдени с постановление на щетъла да живеят по покривите, като редят керемиди и чистят комини – вярвали, че моята прапрапрапрапрапрабаба е прероденият Трахим. Когато настъпил моментът за отвъдния съд и размекващото му се тяло се явило пред Пазителя на великолепните порти с бодлива тел, нещо се объркало. Имал недовършена работа. Душата не била готова да напусне света, а била пратена обратно и получила шанса да поправи грешка на предишно поколение. В това, разбира се, няма никакъв смисъл. Но в какво ли има?По-загрижен за бъдещето на бебето, отколкото за неговото минало, Почитаният равин не предложил официално тълкувание на произхода му нито за щетъла, нито за „Книга на предшестващото“, а поел отговорността за него, докато се реши къде да бъде приютено за постоянно. Донесъл го в Изправената синагога – защото дори бебе, заявил той, не бива да припарва в Килнатата синагога (където и да се окажела тя в дадения ден) – и пъхнал набързо скованото й креватче в шкафа с Тората, докато мъже в дълги черни сюртуци се дерели с пълно гърло. „СВЯТ, СВЯТ, СВЯТ Е ГОСПОДАРЯТ НЕБЕСЕН! ВСЕМИРЪТ Е ИЗПЪЛНЕН С НЕГОВАТА БЛАГОДАТ!“Богомолците от Изправената синагога крещели вече повече от двеста години, откакто Многоуважаемия равин просветил жителите на щетъла, че постоянно се давим и молитвите ни са чисто и просто зов за спасение от дълбините на духовните води.– И АКО ПОЛОЖЕНИЕТО НИ Е ТЪЙ ОКАЯНО – казал той (започвал всяко изречение с „и“, сякаш изговореното било някакво логическо продължение на най-съкровените му мисли), – НЕ ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ ДЪРЖИМ ПОДОБАВАЩО? И НЕ ТРЯБВА ЛИ ДА ЗВУЧИМ КАТО ОТЧАЯНИ ЛЮДЕ?Така те закрещели и крещели вече двеста години.Крещели и тогава, без да дават на бебето нито миг покой, и висели – хванали с едната ръка молитвената книга, а с другата въжето – от макарите, закачени за коланите им, като върховете на черните им шапки им непрекъснато обърсвали тавана.– И АКО СЕ СТРЕМИМ ДА СМЕ ПО-БЛИЗО ДО БОГА – просвещавал Многоуважавания равин, – НЕ ТРЯБВА ЛИ ДА ГО ПОКАЖЕМ? И НЕ ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ ПРИБЛИЖИМ?В което имало логика. Било навечерието на Йом Кипур, най-светия от светите

дни, когато муха влетяла под вратата на синагогата и започнала да тормози висящите богомолци. Прелитала от лице на лице с бръмчене, кацала на дълги носове, влизала и излизала от космати уши.– И АКО ТОВА Е ИЗПИТАНИЕ – проповядвал Многоуважаемия равин, опитвайки се да задържи хората си да не се разпръснат, – НЕ ТРЯБВА ЛИ ДА ГО ПОСРЕЩНЕМ? И ВИ ПРИЗОВАВАМ: НЕ ПУСКАЙТЕ СВЕЩЕНАТА КНИГА, ПРЕДИ ДА РУХНЕТЕ НА ЗЕМЯТА!Но колко досадна била мухата, гъделичкала най-чувствителните места.– И КАКТО БОГ Е ПОИСКАЛ ОТ АВРААМ ДА ПОКАЖЕ НА ИСАК ВЪРХА НА НОЖА, ТАКА ТОЙ ИСКА ОТ НАС ДА НЕ СИ ЧЕШЕМ ЗАДНИЦИТЕ! И АКО СЕ НАЛАГА, НЕПРЕМЕННО ДА Е С ЛЯВАТА РЪКА!Половината послушали Многоуважаемия равин и пуснали въжето преди свещената книга. Това били предците на богомолците от Изправената синагога, които вече двеста години ходели с престорено накуцване, за да напомнят на себе си – или, което е по-важно, на околните – как са посрещнали изпитанието: че светото слово е възтържествувало. („ИЗВИНЕТЕ, РАВИ, НО КОЕ ТОЧНО СЛОВО?“ Многоуважаемия равин чукнал ученика си с върха на яда* за Тората: „И ПИТАШ ОЩЕ!...“.) Някои изправени стигали дотам, че изобщо отказвали да вървят, с което давали да се разбере, че падането е било още по-драматично. Разбира се, това означавало, че не можели да ходят в синагогата. „МОЛИМ СЕ, КАТО НЕ СЕ МОЛИМ, казвали те. СПАЗВАМЕ ЗАКОНА, КАТО ГО НАРУШАВАМЕ.“Онези, които предпочели да пуснат молитвената книга, вместо да паднат, били прадедите на богомолците от Килнатата синагога – наречена така от Изправените. Те въртели с пръсти ресните по маншетите на ризите си, които пришивали, за да напомнят на себе си – или, което е по-важно, на околните – как са посрещнали изпитанието: че носиш своите обвързаности със себе си, че духът на светото слово винаги ще възтържествува. („Извинете, но някой знае ли какво означава това със „светото слово?“ Другите свили рамене и се върнали към спора си как е най-удачно да разделиш тринайсет книша** за четиресет и трима души.) Килнатите били тези, които променили обичаите си: макарите били заменени с възглавници; Библията на иврит – с много по-разбираемия й превод на идиш; равинът – с групова служба и обсъждане, последвани, но по-често прекъсвани, от храна, напитки и клюки. Изправените богомолци гледали отвисоко на Килнатите, които явно били склонни да жертват еврейския закон в полза на онова, което определяли с жалкия израз „голямото и необходимо помиряване на религията с живота“. Изправените ги обиждали и ги заплашвали с вечно страдание в отвъдния свят заради копнежа им към удобство в този. Но както млекарят Шмул С., всеизвестен ци ция, и Килнатите не давали пукната пара. Ос вен в редките случаи, когато Изправените и Килнатите напирали към синагогата от две противоположни посоки, опитвайки се да на правят щетъла по-свят или по-светски, те били свикнали да се избягват взаимно.В продължение на шест дни жителите на щетъла, и Изправени, и Килнати, се редели на опашка пред Изправената синагога, за да се сдобият с възможността да зърнат моята много далечна прабаба. Мнозина се връщали на няколко пъти. Мъжете можели да разгле дат бебето, да го пипнат, да му говорят, дори да го държат. Жените, естествено, не били допускани в Изправената синагога, защото както Многоуважавания равин отдавна ги бил просветил: „И КАК ДА СЕ ОЧАКВА ОТ НАС ДА НЕ ОТДЕЛЯМЕ УМОВЕТЕ

И СЪРЦАТА СИ ОТ БОГА, КОГАТО ОНАЗИ ДРУГА ЧАСТ НИ НАСОЧВА КЪМ НЕЧИСТИ МИСЛИ ЗА СЕЩАТЕ СЕ КАКВО?“.През 1763 година бил постигнат компро мис, който всички смятали за разумен – да се позволи на жените да се молят във влажно и тясно помещение под специално монтиран стъклен под. Но не минало много време и ви сящите мъже отклонили погледите си от све щената книга, за да се любуват на изобилието от деколтета отдолу. Черните панталони станали по-прилепнали, имало повече бута не и поклащане, докато онези „други части“ щръквали от фантазии за „сещате се какво“ и в най-святата молитва се появила допълни телна дума:

„СВЯТ, СВЯТ, СЛЯТ Е ГОСПОДАРЯТ НЕБЕСЕН! ВСЕМИРЪТ Е ИЗПЪЛНЕН С НЕГОВАТА БЛАГОДАТ!“.

Многоуважавания равин разгледал обезпо коителния проблем в една от множеството си следобедни проповеди.– И ВСИЧКИ СЛЕДВА ДОБРЕ ДА ПОЗНАВАМЕ НАЙ-ПРОРОЧЕСКАТА ОТ БИБЛЕЙСКИТЕ ПРИТЧИ, СЪЗДАВАНЕТО НА РАЯ И АДА. И КАКТО ВСИЧКИ ЗНАЕМ ИЛИ БИ ТРЯБВАЛО ДА ЗНАЕМ, НА ВТОРИЯ ДЕН НАШИЯТ ГОСПОД БОГ СЪЗДАЛ ПРОТИВОПОЛОЖНИТЕ СЕЛЕНИЯ НА РАЯ И АДА, В КОИТО ЩЕ БЪДЕМ ПРАТЕНИ СЪОТВЕТ НО НИЕ И КИЛНАТИТЕ, ДА СИ ВЗЕМАТ САМО ПУЛОВЕРИ ДАНО. И НО НЕ БИВА ДА ЗАБРАВЯ МЕ ОНЗИ ТРЕТИ И СЛЕДВАЩ ДЕН, КОГАТО БОГ ВИДЯЛ, ЧЕ РАЯТ НЕ Е СЪВСЕМ РАЯТ, ЗА КОЙТО СЕ БИЛ МОЛИЛ, И АДЪТ НЕ Е ЧАК ТАКЪВ АД. И ТАКА ПО-НЕИЗВЕСТНИТЕ И ТРУДНО ДОСТЪПНИ ТЕКСТОВЕ НИ КАЗВАТ, ЧЕ ТОЙ, БАЩАТА НА БА ЩАТА НА БАЩИТЕ, ВДИГНАЛ ЗАВЕСАТА МЕЖ ДУ СРЕЩУПОЛОЖНИТЕ СЕЛЕНИЯ, ЗА ДА СЕ ВИДЯТ ЕДНИ ДРУГИ БЛАГОСЛОВЕНИТЕ И ОСЪ-ДЕНИТЕ. И КАКТО И СЕ НАДЯВАЛ, БЛАГОСЛО ВЕНИТЕ ВЪЗЛИКУВАЛИ, КАТО СЪЗРЕЛИ СТРА ДАНИЕТО НА ОСЪДЕНИТЕ, И ТЯХНАТА РАДОСТ МНОГО НАРАСНАЛА ПРИ ВИДА НА СКРЪБТА, А ОСЪДЕНИТЕ ВИДЕЛИ БЛАГОСЛОВЕНИТЕ, ВИДЕ ЛИ ТЕХНИТЕ ОПАШКИ ОТ ОМАРИ И ПРОШУТО, ВИДЕЛИ КАКВО СЛАГАТ В ДУПЕТАТА НА ШИК СИТЕ*** В МЕНЗИС И ОЩЕ ПОВЕЧЕ СЕ РАЗСТРО ИЛИ ОТ НЕСРЕТАТА СИ. И БОГ ВИДЯЛ, ЧЕ ТАКА Е ПО-ДОБРЕ. И НО ПРИТЕГАТЕЛНАТА СИЛА НА ПРОЗОРЕЦА СТАНАЛА ТВЪРДЕ СИЛНА. И ВМЕСТО ДА СЕ НАСЛАЖДАВАТ НА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО, БЛАГОСЛОВЕНИТЕ БИЛИ ЗАПЛЕНЕ НИ ОТ ЖЕСТОКОСТИТЕ НА АДА. И ВМЕСТО ДА СТРАДАТ ОТ ТЕЗИ ЖЕСТОКОСТИ, ОСЪДЕНИТЕ СЕ УТЕШАВАЛИ СЪС СЪЗЕРЦАНИЕ НА РАЙСКИ ТЕ БЛАЖЕНСТВА. И С ТЕЧЕНИЕ НА ВРЕМЕТО ДВЕТЕ ГРУПИ ПОСТИГНАЛИ РАВНОВЕСИЕ, ГЛЕДАЛИ ДРУГИТЕ, ГЛЕДАЛИ СЕБЕ СИ. И ПРОЗОРЕ ЦЪТ СЕ ПРЕВЪРНАЛ В ОГЛЕДАЛО, ОТ КОЕТО И БЛАГОСЛОВЕНИТЕ, И ОСЪДЕНИТЕ НИТО МО ЖЕЛИ, НИТО ИСКАЛИ ДА СЕ ОТКЪСНАТ. И БОГ СПУСНАЛ ЗАВЕСАТА, ЗАТВАРЯЙКИ ЗАВИНАГИ ПОРТАЛА МЕЖДУ ЦАРСТВАТА, И ТАКА ТРЯБВА И НИЕ, ИЗПРАВЕНИ ПРЕД НАШИЯ ТВЪРДЕ ИЗ КУШАВАЩ ПРОЗОРЕЦ, ДА СПУСНЕМ ЗАВЕСАТА МЕЖДУ ЦАРСТВАТА НА МЪЖА И ЖЕНАТА.Мазето било наводнено от оттока на Брод и в задната стена на синагогата била проби та дупка с размера на яйце, през която жените можели, една по една, да виждат само шкафа с Тората и ходилата на висящите мъже, някои от които, за да е оскърблението още по-голя мо, били покрити със залепнали фъшкии.

* Яд – показалка, с чиято помощ се чете от Тората, за да не се докосва и замърсява. – Бел. прев.** Книш е тестено изделие, характерно за еврейската кух ня. – Бел. ред.*** Шикса – нееврейка. – Бел. прев.

Превод от английски: ПЕТЯ ПЕТКОВА

Книгата е под печат в изд. „Лист“.

„Всичко е осветено“

Венелин Бараков, „И след смъртта“, изд. „Аквариус“, 2020, 112 с., 12 лв.Поезията на Венелин Бараков е поезия на Любовта. В нея, смътно – като в огледалото на Другия, в което единствено сме самите Ние, виждаме мълчанието на чувствата. Чудото на всекидневните неща. Да си влюбен в жена, да си влюбен в живота. Камбаната, биеща на невидим език, която чуваме с ударите на сърцето. Лапидарността, радикалната простота в поетиката на Венелин Бараков неизменно се опитва да улови неназовимото, апофатичното, „есхатологичното тук и сега“, това, за което „няма език“.

Валери Петров, „Събрано (Юбилейно издание)“, изд. Millenium, 432 с., 20 лв.Настоящият том, посветен на 100-годишнината от рождението на Валери Петров, събира богатия свят на поета, обрисуван в звучни рими и ярки образи. Между страниците му ще намерите всичко, излязло изпод перото на Валери Петров, от младежките му години до новия век – както широко известните стихове и поеми, така и емблематичните му пиеси, а също и рядко издаваните песни, съчинени през годините за различни театрални и филмови произведения.

Лиу Цъсин, „Трите тела“, превод от китайски Стефан Русинов, изд. „Колибри“, 2020, 432 с., 25 лв.Книгата на китайския писател фантаст Лиу Цъсин е сензационен роман, който се опира на научни факти. Сюжетът се гради около една смела история, в която науката и в частност физиката, животът и смъртта се преплитат, а човечеството е изправено пред своето най-голямо изпитание. Авторът придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на „Хюго“, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията – „Трите тела“.

6Литературен вестник 6-12.05.2020

Диана Иванова

Нина Сакиашвили срещаме в Кутаиси. Една вечер в търсене на място, където да похапнем, пред очите ни изниква Story house, точно така изписано на английски, което означава, че чакат хора като нас, чужденци. Вероятно сме щели да подминем в търсене на някакво въображаемо автентично грузинско място, но на входа ведро ни се усмихва симпатично момче и ни уверява, че кухнята е само със стари семейни рецепти. През витрината се прокрадва светлина на странични абажури и се вижда изящен и семпъл интериор със старинни мебели, само три маси, пиано… Има нещо привлекателно в Story house, на което се поддаваме и така ще стане, че всяка от следващите вечери ще сме тук… Story house има чар, напомнящ различни географии – духа на първите аристократични ресторантчета в София след 89-а, чрез които изведнъж открихме красотата на вътрешните софийски дворове, лежерната елегантност на първите частни семейни ресторантчета в Куба – така наречените паладари, в които имаше точно три маси и забележителни колониални сервизи и сребърни прибори, причудливите ресторанти в Прага през 90-те на избягалите от ужасите на войната в бивша Югославия, като босненския Доли Бел, побрал и спасил безброй истории и вещи от Сараево, за които вече нямаше да има дом… Кутаиси, който заради евтините самолетни полети от Европа изведнъж се оказва в центъра на растящо туристическо внимание, тепърва развива тази култура, и си личи, че зад места като Story house стоят огромно старание, лека неловкост от това трансформиране на частното в публично и онзи искрен и някак срамежлив разкош на личните вещи, когато изведнъж са извадени за допир до чужди ръце. Това не са места, в които мебелите са купени от антикварен магазин, а лични скъпоценности, смъкнати от тавана, които дишат с история, която собственикът много добре познава. Предмети, изживели живота си в търпение, за да дочакат възхитения поглед на новия гостенин сега. Търпението носи рози. Всяка нова среща в Грузия ще ме връща към писмата на Макс, дядото на Мартин.

В Story house, докато чакаме салатата с домати, естрагон и орехов сос и бутилката оглежало гвино (грузинците са убедени, че историята на виното тръгва от тях и грузинската дума за този еликсир – гвино – е само едно от доказателствата за това), на пианото сяда руса жена на около 60 години, заметната с дълъг копринен шал и започва да свири. Бах, Бетовен, Шопен. Пианото има нужда от по-добра настройка, но това не дразни, сякаш именно тази липсваща настройка напомня колко трудно все пак е преминаването от частно към публично. Тъй като ресторантчето е малко, Нина е буквално на метър от нас и можем да наблюдаваме как пръстите се движат по клавишите и как емоциите минават през тялото й. Питаме я дали би ни изсвирила нещо на грузински автори. Интересуват ни грузински автори,

въодушевява се тя. Да. Нина изчезва някъде за малко и идва с ноти. Сега започва не само да свири, но и да пее. Тялото, позата й се променя. Лицето й светва. Гласът й се лее над трите маси, тази неочаквана свобода сега обратно ни въодушевява…

Така научаваме няколко любими грузински песни, като „Шен хар венаки“, „Сулико“ и „Тбилисо“. „Шен хар венаки“ е средновековна песен, една от най-старите религиозни грузински песни, която знам още преди идването ми в Грузия. Песен, която никога не е била забранявана, и по съветско време, защото макар че възпява Богородица, в текста никъде не се споменава нейното име: ти си като лоза, току-що разцъфнала, млада, красива, растяща в Рая… ти самата си слънце, опияняващо… „Сулико“ е любовна песен, името „Сулико“ е едно от многото грузински имена за „душа“, същевременно това може да е хем женско, хем мъжко име. Къде си, къде те изгубих, Сулико? Песента е написана през 1895 година от Церетели, има лошия късмет да стане любима на Сталин и да оглася всички съветски церемонии и празници десетилетия наред. Но ако човек не знае тази история, може да се наслади истински на „Сулико“. „Тбилисо“, написана през 1959 от композитора Реваз Лагидзе, обяснение в любов към столицата на Грузия Тбилиси, ни влиза под кожата и питаме Нина дали не можем да я научим заедно. Така следващите вечери тя ни копира нотите, показва ни първия, втория и третия глас, пише ни текста, обяснява ни го и ние, естествено, завършваме дните така, в Story house, пеейки. „Тбилисо“ е песен, която се пее с увеличаваща се страст и в края се чувстваш като след концерт. Нина е въодушевена от нас, че можем да влезем в полифонията на песента. Ние също. В този чужд град, който още търси себе си, ние пеем. Нина, Бригите, Мартин и аз. Хубаво ни е.

Нина е учителка по музика. През целия си живот е правила само това. През деня е с учениците и вечер е тук. Вероятно е от близкия приятелски кръг на собствениците на ресторантчето. Вероятно идва и за да получава допълнително пари. В Кутаиси си личи, че бедността е голяма. Струва ми се обаче, че идва заради ролята – винаги с прическа, лек грим, копринен шал с големи ресни… Сякаш е извадена от филмите на Тенгиз Абуладзе. Струва ми се, че търпеливо част от нея е чакала дълго тази роля. Сцена и рози, аплодисменти, въодушевена публика. Докато посещаваме ресторантчето, в една от вечерите се запознаваме със семейство от Украйна, които са за първи път в Грузия. За тях Нина пее „Подмосковние вечера“, раздава текстове… Понякога е така – светът представлява три маси, светлината на странични абажури, разговори за Крим и Абхазия, за паралелите на историята, за чудото на ореховия сос, за меките залези над Сухуми, които нито Нина, нито украинците вероятно някога отново ще видят… Story house. Светът е споделени истории, песни и гвино.

Никога не съм предполагала, че една немска история ще ме доведе в Грузия. Грузия е част от моя социалистически свят. За мен тя беше далечно екзотично място, с което обаче принадлежахме в обща вселена – имахме общ език на разбиране – руския – и обща идеология/система. От 80-те мечтаех да отида там. Тогава, в края на 80-те, гълтахме грузинско кино като луди. Обожавах Сергей Параджанов. Имах приятели студенти в един киноклуб за любители в Кремиковци, с които гледахме грузински филми и с часове обсъждахме. За нас Грузия беше непостижима, велика с филмовия си език. Спомням си екзалтацията около „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе, който първоначално през 1984 беше забранен,

Сакартвело, търпение и розиПокаяниеЧаст 2

но после получи Голямата награда в Кан и през1988 вече можеше да се гледа и у нас… Дали този път води към храма? Мисля, че този въпрос звучи във филма поне десет пъти. За нас тогава този въпрос означаваше пряко питане – дали социализмът изобщо води някъде? Бяхме изумени от смелостта на филма. „Покаяние“ беше нов начин на разказ за миналото, нова метафоричност, нова тъга, нови въпроси. Историята започва с погребение на местен лидер в малък град, чието тяло след това всяка сутрин някой изравя от гроба. Преди няколко години разказвах на приятели, родени по време на промените през 89-а, за Абуладзе и разбрах, че името нищо не им говори. Намерихме „Покаяние“ и го гледахме заедно. Преживяването беше странно. За тях филмът беше труден, бавен. Наложи се да спираме, говорим, обясняваме неща. Аз самата бях шокирана колко метафоричен е разказът, колко подводни нюанси има – и колко директен и ясен ми се е струвал тогава! Story house и Нина на пианото с копринения шал ме връщат в това време, времето на „Покаяние“ с неговите аромати на застиналост и недоизказаност, но и на нови трепети. Мисля, че имаме нужда от такива стаи, които да напомнят, че сме били способни на висши трептения от специална дума или въпрос, че сме търсили неща и знаци в подредбата на изреченията, че сме били много, дузина, че не е имало нужда да обясняваме тези знаци един на друг. Едно мълчаливо трептящо множество. Видимо само при специално вглеждане. Търпеливо. Като светещия планктон вечер в морето. Като нощ със спящи светулки.

Колко пъти по време на това пътуване ще си припомням стар език, който съм забравила, ще ми се струва, че чак сега започвам да говоря. И пишейки този текст, ще оставям настрана бъбриви случки, пътища, църкви, дегустации, защото ще ми става все по-ясно, че Грузия е трептение, онова трептение, което Макс, дядото на Мартин, ни оставя в лаконичните си писма от

1947 година от Ткибули до Берлин, онова трептение, което ще изпълва белите дробове на Бригите при вдишване и издишване с една особена меланхолия, което ще ни събере всичките заедно и ще ни въодушеви да предприемем това пътуване. Всеки ден ще се изненадваме колко лесно се въодушевяваме и как това не спира. Как една история, извадена от керемиденочервена кутия с писма, ще ни среща с непознати аромати и ще напомня забравени. „Търпението носи рози“. Сакартвело. А дали търпението и трептението не са синоними? Дали едното не предполага и не предпоставя другото? Ще продължа да мисля върху това.

П Ъ Т Е П И С

сн. Диана Иванова

сн. Диана Иванова

сн. Диана Иванова

Литературен вестник 6-12.05.2020 7

С т о Л и ц а

1. Анна, имахме възможността да присъстваме на твоето четене-пърформанс „Дървото на живота” в София само няколко дни преди всички театри в страната да затворят (подобно на ситуацията в много други държави). Събитието събра малка, но много мотивирана и ентусиазирана публика. Хората останаха повече от час в залата, за да задават въпроси, да коментират или просто да помълчат заедно с теб. Като погледнеш към четенето сега, как ти се струва? Не е лесно да открехнеш душата си за някого другиго. „Дървото на живота” е много личен текст, за моя живот, за моето семейство в Дамаск. Той разкрива доста интимни подробности за мен, които никой не е знаел преди това – само семейството ми и най-близките приятели. И именно заради съвсем личната му страна, той и досега си остава просто това – „четене”, в което аз излизам да чета, не се е превърнал в „постановка” на сцена, не е за по-широка публика. Притеснявах се как хората ще реагират на тия разголвания. Докато четях, се опитвах да гледам хората в очите, исках да ги видя, но естествено, те бяха в по-затъмнената част на залата и не можех да различа всички, особено по последните редове. Не можех да разчета всички впечатления, които се появяваха по лицата им. Но мисля, че чух един мъж да хлипа. Потърсих го с поглед, но не можах да го намеря, защото всъщност после тембърът се смени. Докато минавах през различни места в текста, хлипането идваше от различни места в залата. Не беше един човек. Някои от нещата, които прочетох, пък се предполагаше да са смешни и на четенето в Александрия чух хора да се смеят, но в София – не. Та си помислих – може би нещата, които карат хората в арабския свят да се смеят, са различни от тези, които разсмиват зрителите в Европа. По време на дискусията после някои присъстващи споделиха, че им се е искало да се изсмеят, но са се въздържали, защото не са знаели как ще се възприеме в контекста на всичко прочетено. Това, което ни събра онази вечер в театъра, беше споделената ни човешкост, имаше общо чувство на топлота. Много бях впечатлена, когато на слеващия ден доста хора написаха впечатленията си за това какво са видели и чули. Колкото повече се връщам към написаното от тях, толкова по-впечатлена съм: изглежда текстът ми и четенето са оставили дълбока следа – при това върху една публика, която е доста начетена театрално, писатели, журналисти... Аз силно се разчувствах заради многото любов, която получих от тях след четенето, и съм много щастлива, че станахме приятели с някои от тях. Поддържаме връзка извън театралното – в живота, в неща далеч от изкуството.

2. По време на резиденцията си в „Радар София“ ти успя да посетиш доста театрални постановки от всякакъв вид. Какво смяташ за театралния живот в столицата ни?За съжаление, в Дамаск имаме само две театрални зали и те са под надзора на Народния театър, както и други три, които се управляват от Министерството на културата и те рядко показват театрални постановки, повече оперни и музикални спектакли. Също така нямаме никакви частни пространства, освен учебните театри в институциите, които преподават театър. По тази причина ние нямаме много постановки. Може би на всеки два или три месеца можем да отидем на театрална премиера и после чакаш доста време, за да видиш нещо ново пак. София има двайсетина театрални зали и това си е направо благословия, можеш да ходиш на различна постановка всеки ден, и неависимо колко са качествени нещата, които можеш да видиш, добре е да имаш възможността да усещаш как театралите упорстват и продължават да работят, колкото и проблеми да има в тая професия. 3. От какво значение беше за теб като творец възможността да дойдеш в България?Аз съм сирийка от руски произход и съм живяла само в Дамаск по време на цялата война. През последните 9 години бяхме доста изолирани от света. Поради несигурната ситуация в Сирия ни беше забранено да пътуваме навън (трудно е да получим визи за пътуване до където и да било), да участваме в каквито и да е теарални дейности извън страната. Не можем вече да срещаме чуждестранни театрали, а преди идваха в Сирия за ежегодния Театрален фестивал в Дамаск, или пък когато Дамаск беше „Столица на културата“ през 2007 г. За тези последни девет години всичко се промени, преди много световноизвестни режисьори посещаваха Висшия институт по театрално изкуство в Дамаск, изнасяха лекции, водеха ателиета, но посещенията им престанаха през 2011 г. България ми даде възможност

да видя различен опит, да се поуча от други театрали и колеги, така че съм голяма късметлийка, че такова нещо ми се случи. 4. Какво те изненада най-много в страната ни? Какви са най-общо впечатленията ти от престоя ти?Красив град и красиви и мили хора, но често тъжни и бедни. Стана ми болно за възрастните жени, които продаваха мартеници на студа, навън, от ранна сутрин до късна вечер, за просяците по метростанциите и за очевидните социални различия между хората. Осъзнах също, че проблемите на театралите са еднакви навсякъде по света – липсата на възможности да финансираш проектите си, както и едно налагане на дневния ред на Запада и на западните културни модели върху местните творци, за да могат те да си защитят проектите и да получат финансиране. Може да не е много убедително за самите тях, но има и умни хора, които успяват да „излъжат” системата и да си наложат собствената визия в тая система. Стори ми се, че в България, след като страната скъсва с комунизма и се присъединява към Европейския съюз, се развива една форма на шизофрения – като например когато се опитвате да премахнете всеки паметник, който напомня за комунизма, все едно че така може да се изтрие историята. Но въпреки всичко държавата ви като че ли не може да бъде приета съвсем от Запада, поради техните имперски гени и комплекс за превъзходство, както и поради дългогодишните им политики по контрол върху икономиката, външните и вътрешни работи по начин, който да потиска източните им европейски съседи. 5. В даден период си работила за Народния театър в Дамаск, а после решаваш да напуснеш и да се посветиш на независимия сектор. Може ли да ни кажеш повече за причините и каква е изобщо ситуацията, която довежда до подобен избор?Когато преди три години основах Mraya Theatre Project (mraya означава „огледало”) като независима театрална компания, основната цел беше да се отървем от контрола и влиянието на официалния театър, който се спонсорира от правителството, както и да имаме свобода да експериментираме, да представим нещо различно, извън обичайната картинка, така че почнахме с документален театър, четения и ателиета, но като всяка независима формация – имаме трудности да намираме финансиране. Надяваме се, че скоро ще успеем да преодолеем това. 6. Как изглежда Сирия за теб сега? По време на епидемията от коронавирус?Сирия си остава моята родина и съм благодарна за всичко, което ми е дала, радостта, тъгата, както и всички прекрасни спомени. Аз съм това, което съм, благодарение на нея (Сирия ме направи това, коeто съм сега). Имам един проблем с моята Сирия и той е в концепцията за това какво е Родина и какво е да си гражданин, но това е друга тема. Сирия сега изглежда по-тъжна, някак си надмогната, надвита. Ние сирийците обичаме живота и можем да се надсмиваме дори над най-страшните си проблеми. Струва ми се, че нормалният живот в Сирия ще се върне, преди това да се случи в други страни в карантина. Честно казано – нямаме тая привилегия, не разполагаме с това време, да се страхуваме от коронавируса, понеже

преживяхме доста тежки времена през последните девет години и ситуацията на карантина сега си е направо лукс в сравнение с това, през което сме преминали. 8. Ако можеш да промениш едно нещо в света, кое ще е то?Бих искала да има повече културни и образователни институции с голям бюджет, вместо религиозни места като джамии и църкви. 9. Кажи ни нещо за следващия си проект. Пиша два нови текста. Единият сега се казва „Когато ми пораснаха гърди” и е за това какво е от дете да се превърнеш в жена, каква е връзката с новото тяло, което една жена има вече, женствеността, както и за рака на гърдата и чувството за загуба на женското. За

пътя на лечение и за всички обиди и наранявания, които получава през това време жената – от едно общество, което я третира като че ли сега тя е счупена играчка Барби, понеже няма вече гърди, както и отношението от доктори, които я третират като опитно зайче. Един сложен комплекс от чувства и преживавания на жена, която се опитва да живее нормално в едно ненормално и прекалено мъжко общество. Другият се казва „Правителствен хляб” и е за цикличното насилие в Сирия, което започна още през 80-те години на миналия век. Подготвям също за поставяне и пиесата „Алмас” на иракския автор Муханнед ал Хади. Пиесата следва напълно модела на Mraya Theatre Project за работа по документиране на събития. Текстът е за една млада жена, етническа йезиди, която е отвлечена от ИЗИС в Ирак през 2014 г. и ролята на медиите за създаване и налагане на световно мнение относно случая. 10. Какъв би бил всъщност театърът, който ще е от значение за сирийската публика сега? Какво би им било интересно?Развлекателни неща, далеч от темата за войната и реалността, в която живеем. Хората се измориха от сериозен театър, особено като се има предвид, че сирийската публика не е особено високо театрано образована, с изключение на малка част от интелектуалците, журналистите, писателите и самите театрали. 11. Какъв е твоят съвет за справяне с депресията?Опитайте да направите живота колкото се може по-прост и се опитайте да приемате всичко, което е извън вашия контрол. Да промениш голямата картина, от моята гледна точка, е невъзможно, особено след всичко, през което ние преминахме. Обръщайте на смях и най-трудната ситуация, превърнете я в шега – това е възможно. И е решение. В най-лошите и крайни случаи – някои антидепресанти помагат. 12. Би ли препоръчала на твоите приятели в Сирия, а и в други арабски страни, да кандидатстват за резиденцията на „Радар София“?Разбира се. В „Радар“ и в София има много какво да се види и научи. Като цяло подкрепям идеята театрали и драматурзи от различни страни да обменят опит, понеже това отваря много нови възможности пред тях. Подходи, различни от обичайната им практика в собствената им страна, които по-късно, когато се върнат, могат да изпробват при собствените си артистични визии, ако искат, разбира се. Ние всички сме изправени пред едни и същи трудности, като се опитваме да упражняваме професията, която обичаме, а тя е „да създаваш театър”.

Разговора води екип на ЛВ

Анна Аккаш, „Дървото на живота”, ДНК, София, 5 март 2020 г., фото: Орлин Огнянов

Интервю с Анна Аккаш, драматург, режисьор, резидент на „Радар София“ в периода февруари – март 2020 г.

8Литературен вестник 6-12.05.2020

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена Те а т ъ р ъ т сле д п а н д е м и я т аПо тази добиваща все по-голяма актуалност и неотложност тема ще разсъждаваме на страница „Сцена” в настоящия и следващия брой на ЛВ

Венета Дойчева: Театърът е усилен животЗа страстните почитатели на театъра времето, в което живеем (поради изолацията заради вирусната епидемия) е странна пауза – спиране на мига, но не заради прекрасното улавяне на нещо изключително, а поради пропадане в пустошта на липсата. Натрапливото предлагане на онлайн продукции от всевъзможни театрални, оперни и музикални трупи засипва и изкушава зрителите. Сякаш чрез мрежата сценичните изкуства ни казват: „Тук сме, живи сме, вижте ни“. И разбира се, е прекрасно да се възползваме от тяхната щедрост. Но въпросите остават, някои от тях се засилват и пораждат нови. Екранът, на който гледаме, може ли да бъде възприеман като вид сцена? И ако го мислим като сцена, то сцена на кое изкуство е това пространство? А това, което ни предлагат, „тук“ ли е, „живо“ ли е, „вижда“ ли се? Ще се промени ли театърът след новия опит за свързване със зрителя?Театърът никога не е омаловажавал своя основополагащ принцип – живо естетическо изказване в непосредствено живо възприятие на публиката в общо реално споделено време и пространство. Тази основна характеристика стъпва върху един прост елемент – живият актьор се представя пред живия зрител във физически контакт без никакъв посредник. Театърът е усилен живот. Той винаги ни казва: живеем заедно в общо време-пространство и през всички свои сетива чувстваме споделения миг на преживяването си. Всичко друго е девиантност.Новите технологии и мрежи за информация подариха на театъра рядък шанс. Те позволиха да се фиксира неповторимия миг на сценичен живот и така дадоха още един носител на паметта на/за театъра. Появи се чудесен инструмент за театралната история и всякакви видове изследвания за театъра. Практиката на свободното излъчване на театрални представления е прекрасна възможност за демократизиране на изкуството, ръка, протегната към нови зрители и нови територии. От десетилетия вече творците на театъра интегрираха новите технологии в езика на сценичната естетика, публиката възприе с радост художествените постижения в тази посока, критиците започнаха да изучават и описват промените. Накратко – вече не са новост спектакли, наситени с изразни средства, родени от дигитална техника, както и не е изключение да се гледа театър онлайн, благодарение на сателитни и други канали. Нужно е да разграничим елементите в този комплекс – техниката в театъра и театър, представен чрез техника.Театърът в дългата си история винаги се е възползвал от всички открития на техниката и е преобразувал новите източници на светлина, на енергия и на изображение в сценична изразност. Днешната пандемична ситуация едва ли ще бъде решаващ обрат в този път на припознаване на техниката в живота на театъра.Театър, възпроизведен чрез техника е чиста проба „ефект на реалност“, а не реалност. Ако театърът стъпи върху надеждата, че така ще бъде по-ефективен, той пропада в пропастта на онова, което той не е. Зрителят цени театъра заради уникалния миг споделено дихание, което екранът никога не може да предаде. Новият опит би могъл да обогати с идеи за по-пряка информираност и бърза (обратна) връзка между театъра и аудиторията, за скъсяване на разстоянията и събуждане на интереса. А в художествените средства – очакването буди най-красиви надежди у зрителя. Прогнозите винаги таят ирония – бъдещето винаги изненадва.Автентичният театър е живият театър. Липсата на споделен живот е причината за

липса на театър. А и липсата на театър е симптом за липсата на споделен живот. Театър – живот? Едва ли бихме искали иронията да тържествува…

Асен Терзиев: Театърът винаги е успявал да се възстановиПандемията от COVID-19 ни изненада както със своя мащаб, така и със своята непредсказуемост. Тя далеч не е приключила, а дори по-мрачните прогнози твърдят, че се намираме в самото й начало, поради което е рано за каквито и да било изводи. Подобно глобално сътресение не е било усещано от нашето в известен смисъл спасено от тежки катастрофи поколение и мисля, че голяма част от нас сега за пръв път екзистенциално проумява смисъла на неща като „карантина“ и „извънредно положение“. Поне на този етап, за щастие, това осъзнаване, колкото и да е болезнено, се случва контролирано и санитарно обезопасено, ала ситуацията ни принуждава да преосмислим много неща в собствения си живот и да си зададем въпроса за истинските им стойности. В това число, разбира се, и театърът. Погледнато от по-широка историческа перспектива, случващото се не е нещо ново и тук мисля, че на първо време трябва да сме реалисти и най-малкото благодарни, че щетите не са с размерите и свирепостта на тези в предходни епохи. По отношение на театъра пламванията от чума са нерядко срещано явление, блокиращо временно неговото развитие: тук можем да си припомним началната сцена на „Влюбеният Шекспир“ с изнудвания от своите кредитори театрален антрепреньор Филип Хенслоу, който не може да си плати дълговете, защото не може да работи – театрите са затворени. Смъртоносните зарази винаги са прекъсвали социалния контакт, а театърът винаги е бил особено силно уязвим, защото е колективно, социално събитие. И не бива да забравяме, че той винаги е успявал да се възстанови. Мисля, че днешната затвореност ни кара по-силно да усетим тъкмо живата страна на театралното изкуство. Ще призная, че откакто интернет буквално бе залят от всякакви (често безплатни) предложения за недостъпни преди неща, аз гледам много по-малко театър от обичайното. Това в някакъв смисъл ме изненада и мен самия. Обяснението ми за това е, че виртуалният наплив от записи и стрийминги ми напомни, че гледането на компютър у дома (с всичките му възможности и предимства) не е истинско гледане на театър. Екранът смалява театралното преживяване като снимка. Записите на стари представления (дори и когато става дума за шедьоври) звучат далечно, отчуждено и някак странно – в тях нещо генерално липсва и също като записите на стари футболни мачове, могат да доставят удоволствие единствено на ценители и специалисти. От друга страна, тъкмо глобалната свързаност и едновременността на новите медии не ни позволяват да потънем в чувство за изолация и мисля, че ако те повлияят на театъра, то ще бъде в посока на това да го тласнат да преосмисли качеството на живия контакт със своята публика.

Камелия Николова: Утре театърът вече няма да бъде същиятМоже би е рано да прогнозираме какъв ще бъде театърът след пандемията, но едно е сигурно – той ще претърпи сериозни промени, той вече няма да бъде същият. Ситуацията на социална изолация и свързаното с нея трансформиране на обществения живот в онлайн работа и общуване открои и подложи на екстремно изпитание двете може би най-базисни опори на съвременното сценично изкуство. Едната от тях е вярата, че обновяването и актуалността на театъра ще осигурят преди всичко дигиталните технологии и тяхното максимално включване както в театралното представление, така и в достигането му до публиката (чрез сателитни излъчвания, стрийнминги, различни онлайн форми и стратегии). Другата е убеждението, че като изкуство, което предлага заедност и съвместно преживяване на хората, той ще продължи да им бъде безрезервно необходим в един все по-технологизиран свят, отдалечаващ ги един от друг.Днес, когато всеки от нас, сядайки пред компютъра си, в буквалния смисъл на думата е залят от (информация и предложения за) театрални спектакли, пърформанси на артисти „от дома” и онлайн фестивали (в момента например тече онлайн изданието на престижния форум Theater Theffen), излъчвани като записи или на живо, посочените две убеждения драматично се сриват или поне се откриват в нова светлина. Преди всичко става категорично ясно, че използването на дигиталните технологии няма да направи едно представление ново, експериментално и актуално, ако то не е такова. Гледането на много онлайн театър безусловно потвърди, че хибридният спектакъл, смесил прожекции, дигитални образи, онлайн общуване и т.н. с живо актьорско изпълнение и други театрални средства, е отделна театрална форма, проява на специфична естетика, който е замислен в тази естетика и не би могъл да се състои по друг начин. В останалите случаи използването на съвременните технологии има помощна, макар и много важна и полезна роля – за разпространение, информация за случващото се на сцените по света, съхраняване на театралните продукции и възможност за периодично оглеждане на архива на театрална история… Вярването, доказано през вековете, че театърът винаги ще ни бъде необходим, доколкото ни предлага заедност и съвместно преживяване, в днешната ситуация едновременно се препотвърждава, но и се изправя пред нови, неочаквани и остри въпроси, които предстои да бъдат коментирани и решавани.Ако погледнем само в най-близката история на театъра, тази през ХХ век, ще видим, че кризата, която той сега преживява, би могла да бъде сравнена с две негови предходни фундаментални кризи. Първата от тях е опитът му в началото на миналото столетие едновременно да интегрира в себе си новопоявилото се кино и да се еманципира от него, за да утвърди позицията и необходимостта си в обществото, довел до мощната поява на театралния авангард от 20-те и 30-те години. Втората е следващото му двупосочно усилие при появата и масовото навлизане на телевизията през 60-те, провокирало неовангарда с бурния

разцвет на европейското сценично изкуство и обновяването на театралния език. Да се надяваме, че след настоящото, драматично форсирано от условията на пандемията преразглеждане на взаимоотношенията на театъра с дигиталните технологии предстои неговото следващо ярко и неочаквано преображение.

Николай Йорданов: Театърът е съ-в-местностПромяната на целия ни живот се случва в момента. Това, естествено, ще засегне и театъра. От съществено значение колко дълбока ще бъде тази промяна е продължителността на извънредното положение. Колко време ще продължи социалната изолация? Защото това е именно социална изолация, колкото и уточнения да се правят, че по-скоро става въпрос само за физическа. Не, в своята същност разбирането ни за пълноценен социален живот е нарушено. А театърът е в най-силна степен манифестация на потребността ни от социално общуване.Ако можем да се върнем към нормален живот след 4-5, дори след 9-10 месеца, времето, прекарано пред компютърните и телевизионните екрани, ще ни изглежда наистина като „карантина“, през която, ако сме здрави, ще имаме достатъчно време да четем, да гледаме филми и видеоспектакли. Това безспорно ще повиши нашата информираност какво се случва по света, може би ще ни даде време да осмислим в по-голяма степен нашите компетентности и липси. Виждаме например колко много ни е липсвал публичният дебат за произведенията на изкуството и за художествените процеси, които протичат около нас. Просто все не ни достига време за задълбочени разсъждения и нови натрупвания, а не само за повърхностни и ефектни изяви в социалните мрежи. Ето сега имаме време!Ако обаче съжителството с коварния вирус продължи 2-3 или дори повече години, това вече ще наложи траен отпечатък върху сценичните изкуства, впрочем върху живота изобщо. В подобен времеви хоризонт дигиталните ресурси на живите изкуства ще се изчерпят (да не забравяме, че на видеозаписи, дори под формата на т.нар. live streaming, ние гледаме преди всичко архив на вече създадени художествени произведения). Проблемите ще са свързани със самия художествен процес при колективните изкуства, които веднъж се нуждаят от съвместна работа, втори път от срещата им с реална публика в салоните, за да се стигне до завършения спектакъл. От друга страна, евентуалното продължително налагане на социална изолация, повече или по-малко рестриктивна, ще даде мощен тласък на развитието на нови дигитални форми, които ще са базирани върху различен тип драматургия и различни представи за перформативност, вдъхновени от интернет технологиите. Само по себе си е интересно, но нека да кажем, че това са полета за изява по-скоро на интердисциплинарни артисти, които не е задължително да идват от сферата на театъра. Към днешна дата искам да споделя едно мое много силно усещане. След години деконструкции на т.нар. „метафизика на присъствието” в западния театър, като че ли изведнъж усетихме колко важна е съ-в-местността ни в едно конкретно време-пространство с група хора, с които да пре-живееш някакво събитие. Сега толкова ни липсват бързите ръкостискания и прегръдки преди влизането в театралната зала, любопитните погледи, мирисът на театралната сцена и декори, раздразнението ни от закъснелите или неадекватните зрители, възможността шумно да изразиш одобрение или да покажеш досада от видяното на сцената, така че да те видят околните, споделените първи впечатления след края на представлението…

Сцена от „Хамлет”, режисьор Йохан Симонс, Шаушпилхауз, Бохум , в програмата на Theater Treffen’2020 (онлайн издание)

Продължава с още мнения в следващия брой

Литературен вестник 6-12.05.2020 9

Измъчван от болестта и обсебен от мисли за самоубийство, Витолд Гомбрович изнася своите

Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт в последните два месеца от живота си,

от 27 април до 25 май 1969 г., пред своята съпруга Мари Рита Лаброс и своя приятел Доминик дьо Ру.

От Кант до Хегел, от Шопенхауер до Киркегор, от Сартр до Хайдегер, тези ексцентрични лекции

впечатляват с критичния прочит на възгледите за човека и света, залегнали в основата на модерното

западно мислене. Предлаганият откъс е от предговора към френското издание на Лекциите през 2017 г. от издателство „Пейо“, написан от

италианския философ и полонист Франческо М. Каталучио, благодарение на чиито усилия

съчиненията на Гомбрович са преведени и публикувани от миланското издателство „Фелтринели”. Текстът

е специално преработен за българското издание: Витолд Гомбрович, „Лекции по философия в рамките

на шест часа и четвърт”.

В памет на Цветан Тодоров (1939–2017), учител по философия и толерантност

Това не е легенда. Изглежда действително страстта към философията и Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт са спасили Витолд Гомбрович от самоубийство. През 1969 година във Ванс, измъчван от белодробно заболяване, превърнало се в негов спътник още от юношеството, полският писател настойчиво е умолявал своите приятели Константин А. Йеленски и Доминик дьо Ру да го снабдят с пистолет или с отрова.Възнамерявал е да напише театрална пиеса за страданието и е проклинал съвременната философия, преди всичко Жан-Пол Сартр: „Истинският реализъм по отношение на живота е да знаем, че конкретното нещо, истинската реалност, това е страданието. Съвременната философия възприема наставнически, професорски тон, така сякаш страданието не съществува. Сартр стига дотам да каже, че мъчението е може би дори удоволствие, ако си мислиш, че ще идеш на небето след смъртта. Впрочем според мен това изобщо не е вярно. Мисля, че този начин на разглеждане на страданието – лековато, с наставнически тон, е една от заблудите на съвременната философия, която е изключително буржоазна и в по-голямата си част създадена от университетски преподаватели […]. Бих искал да напиша нещо, което би могло да даде представа за болката, нещо наистина стряскащо и абсолютно, самия фундамент на реалността. Виждам вселената като черна и празна същина, където единственото реално нещо е онова, което причинява болка: именно страданието. Това е истинският ад, останалото са само декламации“.Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт, изнесени през април и май 1969 година пред съпругата му Мари Рита Лаброс и Доминик дьо Ру, помагат на полския писател да понесе последните месеци от живота си. Той се подготвя съвестно за тях. Връща се към записките си и няколкото книги, които си е донесъл от Аржентина: Битие и време на Хайдегер, монографията за Хусерл на Фабер и тази на Алфонс де Ваелхенс върху Хайдегер, История на екзистенциализма на Вал, есето на Лиотар за феноменологията1 и Lecciones preliminares de filosofía на Мануел Гарсиа Моренте.Тези лекции са били по идея на Доминик дьо Ру – съавтор заедно с Гомбрович на Завещанието (1968), своеобразна книга-интервю за цялостното му творчество и идеите му, – който разбира, че единствено философията може да направи по-поносима болестта му. Той предлага да бъде „ученик“ на „учителя по философия“ Гомбрович. Обстоятелство, потвърдено и от съпругата на полския писател: „Доминик беше разбрал добре, че единствено философията в този момент на физическо безсилие можеше да мобилизира неговия дух“.Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт е собствен прочит на модерните мислители, създали философията на нашето столетие такава, каквато я е виждал Гомбрович. „Лекциите по философия“ звучат като рекапитулация на мисленето на другия и на собственото мислене. Или по-скоро: на собственото мислене през мисленето на другите. Това са също така страници, изпълнени с хумор и блестящи прозрения.Целта на Гомбрович е да реконструира своеобразна „генеалогия на екзистенциализма“ с помощта на рисунката на едно „генеалогично дърво“, чийто дънер е Киркегор. Още през 1960 година на едно място в своя

* Откъс от Лекциите по философия, изнесени от Гомбрович на френски пред съпругата му Рита и Доминик дьо Ру, е публикуван за първи път през 1971 г. в Cahierdel’Herne, издание, посветено на Гомбрович, с увод на Клод Жану и бележка от същия този Дьо Ру за техния генезис. – Б. а.1 Става дума за La Phénoménologie, Paris, PUF (поредица Que sais-je?), 1954. – Б. пр.

Дневник той е очертал авторите, необходими, за да се разбере екзистенциалната философия: „…за да се стигне до Маркс, както и до Киркегор, е нужен Хегел. И не е възможно да „захапем“ Хегел без Критика на чистия разум. Която пък е свързана отчасти с Хюм и с Бъркли. На заден план би бил необходим поне Аристотел и донякъде Платон, като няма да навреди и Декарт, бащата на модерното мислене, както и пролегомените към феноменологията (Хусерл), без която не можем да четем нито Битие и нищо, нито Битие и време“.Лекциите по философия са ключът за препрочитането и разбирането на цялото наративно, театрално творчество на Гомбрович и най-вече на неговия Дневник. Наистина философията е била неговата голяма страст редом с музиката. Поетът Чеслав Милош споменава, че ,,всъщност той обичаше да говори единствено за философия”. Тази безмерна страст се е проявявала още в преподавателската му дейност: в Буенос Айрес през 1959 година той е изнасял лекции върху Хайдегер пред Клуба на приятелите на изкуствата. През 1936 година неговият приятел – писателят Бруно Шулц, който е споделял страстта му по Хусерл, му е написал пророчески: „Ти имаш заложбите на голям хуманист. Твоята патологична чувствителност към антиномиите не е нищо друго освен стремеж към общия копнеж да очовечиш все още варварските области, да експроприираш частните идеологии и да ги присъединиш към каузата на великото единство“.Още при публикуването на първия му роман през 1937 година (на който обаче е отбелязана следващата година), озаглавен Фердидурке, критиците съзират, че е налице своеобразна смесица от разказ и философско есе. Вацлав Кубацки например отбелязва, че темите за незрелостта и инфантилизма, разглеждани от Гомбрович като обществени и културни явления на нашата епоха, имат твърде важни философски последици. И именно тези две теми, разглеждани за пръв път в европейската литература така задълбочено и с толкова сарказъм, съставляват първичното ядро на „философията“ на Гомбрович. Незрелостта му се струва най-ефикасната категория за определянето на ситуацията на модерния човек, на неговата страна, както и на останалата Европа. Той е съзирал както малцина други писатели, в това число тези от Централна Европа, милионите инфантилни индивиди, лишени от Баща и несигурни относно Закона, щастливи да се хвърлят в ръцете на евтините идеологии и тоталитаризми, които ги инфантилизират още повече, тласкайки ги да се избиват и да убиват под знамена като „родина“, „раса“, „пролетариат“, „младост“, „потребление“ и т.н. Белегът на Модерния човек е отказът, както за Питър Пан и Жожо (протагониста във Фердидурке) да пораснат, да поемат тежестта на отговорностите, тъжната привилегия на зрелостта, шеметното объркване, което предизвикват свободата и демокрацията. Ето какво обяснява Гомбрович: „Книгата ми представлява равносметка на всичко, което ме е инфантилизирало, всичко, което е натежало по определящ начин върху моето развитие. […] Интересува ме състоянието на незрелост, което предизвиква у човека всяка култура, която е недостатъчно асимилирана, възприета и органична. […] Това е жалбата на индивида, който се брани от разпада и призовава конвулсивно една йерархия и една форма, но същевременно се досеща, че именно всяка форма го смалява и ограничава, индивид, който застава с лице срещу несъвършенството на другите, напълно осъзнавайки собственото си несъвършенство”.Инфантилизмът и незрелостта са тясно свързани с проблема за Формата, която заема централно място в светогледа на Гомбрович. Самият той в предговора към аржентинското издание на романа ще уточни: „Основните теми във Фердидурке са две на брой: тази за Незрелостта и тази за Формата. Установен факт е, че хората са длъжни да крият собствената си незрелост, защото единствено зрялото у нас следва да бъде изваждано на показ. Фердидурке поставя следния въпрос: не виждате ли, че нашата външна зрелост е само фикция и че всичко, което можете да изразите, не съответства на вашата интимна реалност? Докато ще си давате вид на зрели, а в действителност ще живеете в един доста по-различен свят. Ако не съумеете да свържете тясно тези два свята, културата ще бъде винаги за вас инструмент за измама/заблуда. При все това Фердидурке не се занимава единствено с тази, можем да я назовем, естествена незрялост на човека, а най-вече с незрялостта, придобита чрез изкуствени средства: когато един човек тласка другия към незрялост. […] Героите във Фердидурке не правят каквото искат, нито пък чувстват съгласно природата, а повечето от техните чувства и действия са им наложени отвън. Те взаимно се подтикват към нагласи, ситуации, чувства или мисли, чужди на собствената им воля, и едва след това се приспособяват психически към онова, което им се е случило да извършат, търсейки a posteriori оправдания и обяснения […], застрашени от абсурда и анархията”.Според Гомбрович онова, което характеризира

човечеството, е непрестанната му потребност да си предоставя форма: „Така както вълната, съставена от безброй хаотични частици, добива всеки миг определена форма“. Формата като такава взема връх, защото ние живеем в т.нар. в неговия Дневник „междучовешка Църква“ (Kosciół międzyludzki): човекът е създаден от човека, човекът е в непрестанна връзка с другите хора, нищо не убягва на определящия натиск на присъствието на другия. Формата трябва да бъде разбрана в нейното двояко значение: 1) маска, която другите ни налагат и ние трябва да запазим; 2) поведение, към което самите ние се приспособяваме, за да бъдем приети (искаме да сме свободни, ала още повече се страхуваме да не останем изолирани). Гомбрович се превръща с творбите си в „рицар на антиформата”: неговата цел сякаш е освобождаването от принудите на външния свят. Защото той вижда, че човешките същества са дълбоко неавтентични: „Човешкото същество не се изразява пряко и според собствената си природа, то преминава винаги през определена форма; тази форма, този стил, този начин на съществуване не произтичат единствено от самото него, а са му наложени отвън – ето защо един и същ индивид може да се проявява външно разумно или напротив – глупаво, кръвожадно или ангелски, зряло или незряло, съобразно присъщия му стил и зависимостта му по отношение на другия. […] Прекарваме времето си в преследване на формата, воюваме с другите хора заради определен стил или начин на живот; […] винаги и при всички обстоятелства търсим формата, наслаждаваме се или страдаме заради нея, огъваме се пред нея или пък я насилваме и рушим, или я оставяме да ни пресътвори, амин“. Следователно човек не е никога автентичен, той е деформиран, не притежава пълноценно съществуване, а изопачено съществуване, под действителната си реалност. Но каква е действителната реалност на човешкото същество? Според Гомбрович това е нещо непоправимо изгубено. След векове История не е възможно вече да открием отново – нещо, което се е нравило на Жан-Жак Русо – автентичния и естествен човек. Зад маската на формите има едно обезобразено лице от липсата на въздух и навика. Ние сме осъдени да играем с маска: „Човекът е вечен актьор, но естествен актьор, защото неговото умение му е вродено […]: да си човек това означава да си актьор, да си човек това означава да се преструваш на човека […], зад тази маска той няма лице – онова, което може да се иска от него, е да осъзнае измамността на своето състояние и да я признае“.Формата е противоположна на Хаоса, така както Превъзходството е противоположно на Малоценността. Гомбрович открива с горчивина, че ние се борим непрестанно за Формата и за Превъзходството, но постоянно сме привличани от Хаоса и Малоценността, защото ни се струва, че можем да бъдем по-волни в тях. В действителност единствената възможна свобода, макар и частична, се заключава в творческата дейност. Творецът на изкуството, дори ако е неспособен да избегне Формата или да постигне съвършената Форма, може най-малкото да се чувства свободен да „играе“ с нея. Той може да направи „видими“, вместо да прикрива, както зрелостта на художествената условност, така и собствената си Незрялост, и по този начин, стоейки на спасителна дистанция от тях, да се освободи до определена степен от техния гнет. Според Гомбрович изкуството е единственото средство, с което разполагат хората в хаоса на Съществуването, за да може да бъде зачетена собствената форма.

ФРАНЧЕСКО М. КАТАЛУЧИО

Превод от френски: ТОДОРКА МИНЕВА Книгата е под печат в издателство „Сонм“.

Философията на Гомбрович*

Витолд Гомбрович

10Литературен вестник 6-12.05.2020

П Р И П И С К И

Възможно ли е да харесаме много една книга въпреки осъзнаването и дори признаването на недостатъците й? Краткият – и в случая ентусиазиран – отговор е „да”. Разгорещената дискусия около авторката на „Изхвърлени в Америка” Джанин Къминс и правото й да напише тази книга заглуши говоренето за самия литературен текст извън всякакви социално-политически, културни и етнически съображения. Запознах се с повечето важни критични текстове, които се появиха в англоезичните медии по въпроса, много от тях от хора с латиноамерикански корени (впрочем не съм сигурна кое тук е коректното определение), и въпреки че мога да приема много от аргументите им, парадоксално – или може би тъкмо като реакция към онези от тях, които бяха изпълнени с прекомерно много яд и омраза – изпитвам съпричастие към Джанин Къминс и продължавам да харесвам книгата й.Цялата тази дискусия обаче, при която се стигна до заплахи за живота и отмяна на турне от съображения за сигурност, сложи на масата въпроса за правата върху една история (т.е. кой има право да я разкаже) или за правото на „свобода на въображението” (по Даниел Менделсон, редактор в „New York Review of Books”). Признавам си, че тук се сетих за еврейските вицове за Холокоста, които само евреи имат право да разказват – общо взето, в този смисъл звучи недоволството и възмущението на критиците на Къминс.За да се защити поне донякъде от обвиненията в културно присвояване (cultural appropriation), писателката твърди, че е прекарала години в проучвания, запознала се е от първо лице с историите на стотици мигранти, пътувала е из Мексико, работила е като доброволец в мигрантски кухни и сиропиталища. В послеслова към книгата си и в интервюта Къминс споделя предпазливо за тревогите, които е имала именно по въпроса дали е „годна” да пише за Мексико, картелите, заветния поход на имигрантите към Америка. Пет години след като се е обявила публично за напълно „бяла”, тя явно се е почувствала принудена да изтъкне наличието на пуерториканска баба и съпруг ирландски имигрант и дори признава, че се е притеснявала как „привилегированата ми позиция ще ме направи сляпа за някои истини” и че би искала „някой с по-кафеникав оттенък на кожата да я бе написал”. Последното със сигурност звучи ужасно.Някой по-тъмен обаче вече е написал тези книги, изтъкват критиците й, напомняйки за многото текстове от не-бели автори, които биват литературно маргинализирани и нямат достъп до седемцифрени хонорари. Впрочем справедливо е най-силното им негодувание, че подобни, смятани за автентични гласове биват изместени от един, който се рекламира като Текста с голямо Т за съдбата и преживяванията на мексиканските мигранти. Оплакването за емблематичността, представителността и достоверността са справедливи, ако този текст има претенцията да носи документалност. Ако обаче се примирим, че го четем като бял текст за бели читатели (каквито вероятно и вие сте), неспособни да познават и разбират в детайли реалната обстановка, и ако приемем, че четем просто литературна фикция, която стилизира едно универсално мигрантско преживяване, то тогава е неизбежно да сме сред феновете на „Изхвърлени в Америка”, сред които са впрочем имена като Ан Пачет и Стивън Кинг, но и Опра Уинфри и Сандра Сиснерос. И какъв е проблемът, ако една история не е типична, а е именно изключението, особеното, нехарактерното? Нима точно това не я прави интересна за разказване? Нека припомним накратко сюжета на „Изхвърлени в Америка”. Романът разказва историята на Лидия и Лука, отчаяна майка и сина й, оцелели посред избиването на цялото им семейство – отмъщение на картел заради статия за неговия бос, написана от съпруга журналист на героинята. Този зловещ бос се оказва очарователният Хавиер, с когото Лидия е имала нещастието опасно да се сближи в държаната от нея книжарничка, без да подозира за идентичността му. След покушението Лидия и 8-годишният Лука са принудени да бягат, избирайки пътя на повечето мигранти към севера, с всичките капани и опасности и най-вече с возенето на чудовищния товарен влак „Ла Бестия”, 2333-километровата жп линия, преминавана всяка година от половин милион мигранти, мнозина от които губят живота си или завинаги осакатяват.Нека сега разгледаме някои от съпротивите срещу

книгата и възможните отговори. Въпреки обвиненията в мелодраматичност например, моят прочит е на една обрано

емоционална, а съвсем не дразнещо сантиментална история. Напротив, преживяванията на Лидия и Лука са дотолкова концентрирани, напрегнати и „зрелищни“ сами по себе си, че всъщност писателката избира като контрапункт един по-обран и сдържан, но на места именно затова цъфтящ като пустинен кактус език.Въпреки обвиненията в pity/trauma porn (удовлетворяване на читателската нужда да съжалява героите и така да се чувства добър), съпричастието, емпатията и дори жалостта към протагонистите са легитимни и дори необходими и задължителни човешки чувства във всеки подобен контекст, още повече че Джанин Къминс навярно се надява книгата й да предизвика размисъл по проблемните мигрантски политики на президента Тръмп. Въпреки обвиненията, че Мексико и САЩ са вкарани в една черно-бяла дихотомия на зло и добро, на ад и райско убежище, това отразява по-скоро усещането и очакванията на самите мигранти, предприели немислимото, за да осъществят тази мечта за изход. Да, в книгата едва американската територия е земята, на която героинята Лидия посмява да скъса буквално и символично с преследващото я минало, убивайки го, за да свали най-после кожата му от себе си, докато Мексико остава мястото, на което в съзнанието й жената подлежи на изнасилване, заплахи и насилие. Но Къминс разказва също така за жестоко депортирани и разделени от децата си мигранти от американските власти, т.е. на територията на обетованата земя, а една от героините й едва не бива насилена именно там, по време на необходимия преход през пустинята. Така че Америка съвсем не е бял патриархален пристан (white patriarchal haven – по една от най-яростните критички Мириам Гурба), което освен това е и изцяло друга история.Въпреки че има достатъчно екшън в романа и той може да се чете като трилър, книгата не е жанрово четиво, а съспенсът, който Къминс умело поддържа, е преживяван интериорно, през реакциите и мислите на героите в отговор на външните заплахи. С това по думите и на Къминс той се отличава от изобилстващите мачистки екшъни, изпълнени с непрекъснати обрати, жестокости и свръхнасилие и влизащи повече в света на насилниците. Самата Къминс казва, че се интересува много повече от историите на жертвите, от начина, по който преработват травмите, и от механизмите им на оцеляване, отколкото от извършителите и техните основания. Разказвачът, който е всевиждащ, влиза и в съзнанието на две млади сестри придружителки на Лидия и Лука, за да „видим“ и тяхната тъжна история, но надниква едва два пъти и за кратко в ума на гангстера Хавиер, като това изглежда по-скоро като грешка или изключение. Въпреки обвиненията, че книгата е аполитична и не се интересува от излагане на дълбоките причини за състоянието на южноамериканските общества, които водят до масовата миграция, книгата не е дала заявка за подобен мащаб, а и това би дало друг ракурс на

историята. Къминс пише много повече психологически, отколкото социален роман. Но пък, както споменахме, е възможно тъкмо защото е разчитана като „бяла”, книгата да се окаже глас в дебата за мигрантската политика на САЩ. Въпреки обвиненията, че Лидия е абсолютно немексикански образ и едва ли не (пак по Мириам Гурба) се изненадва до шок от всичко, което като че ли едва сега открива за собствената си страна, сякаш не е живяла в нея (т.е. вижда я през очите на бял турист), героинята няма претенцията да притежава типичния бекграунд на мигрантите. Тя е светла, принадлежи на средната класа, има собствен книжен бизнес и мъж интелектуалец неподкупен журналист. И да, истината е, че е възможно дори хора като нея да попаднат в месомелачката на „Ла Бестия“. Съжалението, което изпитват белите, е изпитвала и самата Лидия – тя е жалила мигрантите, съчувствала е на историите им, дочути по телевизията, дарявала е пари за тях, но разбираемо е пазела територията на нормалния си живот от твърде много знание и вживяване в премеждията им, докато сама не се изправя пред тях в поредица от безсънни, параноични дни.Въпреки обвиненията (с които донякъде съм съгласна), че наркобосът Хавиер е романтизиран почти до пародийност образ, който няма много общо с профила на типичния картелен бос, именно изборът му той да е четящ и софистициран, душевно харизматичен и обаятелен като мъж, да пише поезия и да е обсебен от дъщеря си, прави сближаването му с нищо неподозиращата Лидия сюжетно оправдано и дава личностна причина за завръзката на историята. Въпреки обвиненията, че сред героите, действията и обстоятелствата в романа има едноизмерни, вредни и расистки стереотипи, за един читател отсам океана те звучат достатъчно психологически плътни и на практика достоверни в рамките на историята. Възможно е това да е свързано със собствените ни стереотипи – неустоимия латино любовник, всеотдайната майка, детето-мъж, което проявява немислим героизъм, комиксовата представа за картелното опериране (пак по един от критиците). Но ето например един стереотип, който е верен – важността на майката в латиноамериканската култура и „правилният” избор на Къминс да я превърне в протагонист на романа.Въпреки обвиненията, че е смехотворно и неточно използването на испански думи, които нямат нищо общо с мексиканския сленг, в романа има приемлива доза думи на латиница, които да предадат идеята за чуждия му вкус за неносителите на езика. Вярно е обаче, че авторовият глас неусетно се намесва, за да даде обяснение и сведение за това и онова, сякаш именно за „външен”, незапознат читател. Не съм чела в английския оригинал „Изхвърлени в Америка“ (American Dirt), но много от забележките са изобщо за езика на романа. Ако в него наистина има недоразумения на ниво синтаксис и образност, то преводът на Надежда Розова определено е свършил много добра работа, защото на български езикът на Къминс звучи повече от задоволително. Макар да не е изключителен или идиосинкретичен, той е хладно чувствителен, подреден, нелишен от сдържан финес, и въпреки някои чудати сравнения на места, силата му е преди всичко в прилежното описание на действието и сензорната визуалност, която постига.Ако не за друго, то универсалното, за което този роман е, е за „картела” на доброто. Именно човешката добрина е спойката, която гради свои връзки през паяжината на злото, за да стане онова, което може да ни преведе до едно по-хубаво място в живота. Лидия и Лука имат късмета да се натъкват на добри хора навсякъде и ако това би могло да е нереалистично, то е повод за надежда – онова, което крепи всички в това пътуване. Романът „Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс е версия на вечния мит за одисеята, или за старозаветното извървяване на пустинята (в случая аризонската) до обетованата земя. Той е и съкратена версия на билдунгс роман, роман за инициацията на едно момче, принудено да възмъжее пред немислими предизвикателства. Той е и история на майчинството, разбирано през себеотрицанието и мобилизацията. Дали ще се съгласите с това, че книгата е плод на тематичен опортюнизъм, който експлоатира чуждото страдание, ще трябва вие да решите. Във всеки случай не изпитвайте вина, ако романът много ви хареса.

АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА

Джанин Къминс, „Изхвърлени в Америка“, прев. от английски Надежда Розова, изд. ICU, 2020.

„Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс и обвиненията, че е кафяв роман за бели читатели

Литературен вестник 6-12.05.2020 11

Ангел Валентинов Ангелов

Нямах намерение да се занимавам с „Декамерон“ или с друга част от огромното творчество на Бокачо. Нямам достъп до електронните ресурси на богати библиотеки. Неспециализираното търсене в мрежата изважда най-често неспециализирани информации, изключенията са редки. Основни съчинения на италиански за последните петдесет години не са ми достъпни, освен в резюмета, подготвени за учебни цели. Все пак чрез колеги получих няколко съчинения. Дори до повечето публикации на български, които са обозрим брой, не мога да достигна. Не разполагам и с цялата си библиотека. Как бих могъл да зная, че това, което предлагам в тази статия, вече не е било написано преди мен? Творчеството на всеки писател или художник в Европа, възприет като класически, от 1980-те насам, е самостоятелна изследователска област; за ориентирането и за евентуален принос в нея са необходими години на проучване. Другото е образователна дейност, която може да носи лично удовлетворение и общностно израстване, но при нея целта не е изследователска.Единственото ми оправдание за това съчинение е актуалната ситуация на вирусна пандемия, поради която нашите непосредствени социални контакти са ограничени или напълно прекратени, а местата за тяхното осъществяване са затворени. Принудени сме да се откажем от действия, които са ни изглеждали естествени. Масовото придвижване, служебно или за удоволствие, е характеристика на модерността. Дали непознатото за модерността общуване чрез дигитални средства ще ни е достатъчно, ще разберем, ако останем по-дълго в тази ситуация на отсъстващи физически срещи.Преди модерността понятия като свободно време, движение без практическа цел, каквито са туризмът и разхождането, са непознати, места за срещи като стадиони и спортни зали, барове, киносалони, ресторанти, търговски центрове не съществуват. Съществуват обаче места на ограничена публичност през целия ХVІІІ в.: салоните във Франция, в които достъпът за разлика от предишния ХVІІ в. е почти свободен и „старите съсловни ограничения не играят съществена роля“; английските аристократични клубове от 1760-те натам; кафенетата от средата на ХVІІ в. натам. Но едва утвърждаването на индустриалното и технологично общество през ХІХ в. започва да създава тези преки форми на общуване, с които сме свикнали и днес. Накратко – делникът в епохите, които ме интересуват, протича различно; актуалната ситуация ме подтиква да се приближа с непознат досега опит до делника на една или друга общност преди епохата на модерността.

ІПървата голяма чумна епидемия (която е пандемия) властва над Европа през 1347-1349 г. От приблизително 80 млн. население в Западна и Централна Европа умира 30%, по други преценки – 40%. Чумата е непозната в Европа от почти 800 години. Във Флоренция към края на 1330-те години имат чувството, че епохата, в която живеят, е достигнала своя връх и не е съвсем ясно как ще се продължи напред. Следващите десетилетия – от 1339 до 1382 г., са тежки – икономически, социално, политически. Пандемията е последвана от епидемии, което променя отношението към света на тогавашните хора. За онези, които оцеляват, има и изгоди – напр. започват да се хранят по-добре.В статията само скицирам темата за чумната пандемия от 1348 г. и за земния рай така, както са представени в рамката на „Декамерон“ от Джовани Бокачо. Под рамка в „Декамерон“ се разбира: общото встъпление към книгата, въведенията и заключенията към отделните дни, преходите между новелите (т.нар. „рубрики”) и общото заключение на автора в края. В предишно свое изследване се занимавах, без това да беше централна тема, с разпространението и лечението на маларията през ХІХ в. Разбирана и чрез разпространението на болестите, историята ни става човешки по-близка. Между 1347 и 1400 г. на територията на Апенинския полуостров има шест чумни епидемии. През 1338 г., десет години преди пандемията, Флоренция наброява ок. 100 хил. души, а през 1353 г., пет години след нея – 40 хил. В други градове в Тоскана смъртността е още по-висока. Именно вследствие на връщащите се през период от десет-дванадесет години чумни епидемии се предприема мярката, която днес наричаме карантина. „За да се справи с поредната вълна на заразата, морската република Рагуза (дн. Дубровник) отделя болните далече от града за срок от един месец. Създадената тогава дума е “trentino” (тридесет). По-късно във Венеция срокът се удължава на четиридесет дни“ (Fioravanti 2020), което и означава карантина. Пандемията във Флоренция (продължила от април до

октомври 1348 г.) е поводът, казва ни авторът, за написването на „Декамерон“. Разпространението на болестта е описано във въведението към Ден първи. Авторът, както Бокачо нарича себе си, казва, че е решил да напише книгата, за да донесе утешение и развлечение на страдащите от любов дами, да утеши там, където има нужда, защото щастливите не се нуждаят от утеха. И още – за да се отблагодари за оказана му подкрепа, когато преди години страдал от любовна мъка. Бокачо се присъединява към традицията на съчиненията, написани с цел утешение (consolationеs), познати му от римската литература; той подчертава своя морален мотив, защото да си благодарен е добродетел. Новелите ще са полезни, но и ще доставят удоволствие. Литературата изпълнява практическа функция в делника – показва как трябва да се постъпва, едновременно развлича, но без да наставлява. Десетимата разказвачи са се събрали, не „за да поправяме хорските недостатъци или дори само да ги порицаваме“, казва Дионео в прехода към новела ІХ, Ден десети. Накратко – prodesse et delectare, както гласи заетата от Хораций (Поетическо изкуство, ст. 333) формула. Допуска се дори новелата да не е полезна, но не може да не развлича. „… нека всеки намисли да разкаже по нещо, което да бъде от полза за цялата дружина или поне да бъде приятно за слушане“2, казва Неифила в заключението към Ден втори. Реакциите на слушателската среда, която са деветимата, е „документирана“ след края на почти всяка новела. Най-често разказаната новела им доставя удоволствие и е полезна, деветимата се смеят или хвалят, изобщо – обсъждат чутото. „…те спорели за по-големите или по-малки достойнства на разказаните досега новели и отново се смеели, припомняйки си упоменатите в тях забавни случки…“ (Въведение към Ден шести). Почти няма новела, към която да няма реакция. Бокачо проявява усет „за потребностите на широка и нова публика“ (Branca 2001: 36). Публиката е нова, но в структурата на новелите присъства елементът на разказването и слушането на приказки или на проповядването, изобщо на устното слово. В споменатото общо встъпление авторът задава моралната посока, която ще важи за цялата книга: тя показва образци на поведение – това са десетте жени и мъже, които разказват новелите, това са протагонистите в част от новелите, но тя показва и противоположното – честото и дори преобладаващо отклонение от нравствения образец. На читателите е предоставено да изберат към кои действащи лица е предпочитанието им, да изберат ценностите, които да ръководят поведението им. Книгата, казва авторът, има като целева читателска среда преди всичко дамите, което означава – принадлежащите към средния и към високия социален слой. Това предполага, че дамите могат да четат. „… тя [Флоренция] е образован град: Дж. Вилани ни осведомява, че всичките 8000-10 000 флорентински деца знаят да четат и да пишат, че 1000-1500 деца учат аритметика, а 350-600 посещават училища от по-горна степен. В резултат на това се постига равнище на ограмотеност и на обща култура, което е абсолютно изключение в тогавашния християнски Запад. Не трябва да забравяме този факт, ако искаме да разберем защо именно Флоренция от ХІV в. създава една толкова богата … италианска и „буржоазна“ литература“ (Прокачи 2004: 81). Да знаеш да четеш и да пишеш не означава обаче, че си в състояние да възприемеш съчинения като „Филоколо“, „Елегия за мадона Фиамета“, „Декамерон“. Данните на хрониста Вилани се отнасят най-вече до една базова грамотност. Сред онези между 350 и 600 ученици в горната степен навярно са читателките на посочените съчинения от Бокачо. Цел на Бокачо е да утвърди прозата на италиански като еднакво достойна с поезията, което предполага стремеж към лексикално богатство, стилистично разнообразие и синтактична сложност, на които читателите да могат да се насладят. Дългите (латинизиращи) синтактични периоди и употребата на стилови регистри изискват грамотност, по-висока от базовата. Насладата предполага (езикова) образованост. В друг век ще се появят епистоларните романи, в които протагонистите и пишат, и четат, заявявайки се като представители на култура, в която четенето – и особено писането – се превръщат в белег за издигнатост, за социална ценност. Докато в „Декамерон“ всеки от десетимата е и разказвач, и слушател. С „Декамерон“ Бокачо се обръща както към читатели, така и към слушатели, но образовани. Основен проблем, който занимава Бокачо, но и други мислители, художници, юристи от средата на ХІV в. в Италия, е: от какво зависи добрият живот на един град; кои човешки качества са благоприятни, за да се осъществи съвместното благоденствие на много хора? Отговорът е: доброто съвместно живеене се основава на нравствени ценности. Нравствените образци в „Декамерон“, т.нар. exempla3, се отнасят както за

вече съществуващи, така и за формиращи се социални роли – напр. търговските и банкерските, защото и двете съсловия стават социална сила през ХІV в. във Флоренция. Сложността е в това, че в една динамична социална среда установеният образец не съвпада с опита. Несъвпадението между образец и опит е тема на едната част от новелите, съвпадението – на другата. По нов начин обаче е утвърдено любовното отношение, което не е свързано с определен социален слой. То бива преценявано въз основа на опита. Новелите разказват както за преживяването на любовта като близост на телата, така и телесната близост без любов; последното чрез образите на жени и мъже в новелите, които нарушават нравствената норма. От позицията на образеца непозволеното сексуално отношение е осъдително; начинът, по който в новелите са разказани сексуалните отношения обаче ги прави привлекателни и забавни. Не всяко нарушение на нравствения образец, разказано в „Декамерон“, е възхвала на живота, но насладата от близостта на телата е. Напрежението между образеца (моралната норма) и разказа е основна характеристика на повествованието. Преживяването на любовта, както и обсъждането й, е устойчива тема в творчеството на Бокачо и преди „Декамерон“. В тези произведения, които познавам, вкл. в „Декамерон“, обаче отсъства голотата на наслаждаващото се тяло. Единственото място, което установих, е под формата на видение, което Фиамета има (Бокачо 1980: 37, 44). Голото тяло ще стане обект на разказване и на изобразяване в Италия от 1420-те натам през целия ХV в.

Чумата сее смърт, нито градските власти, нито църквата или отделните семейства успяват да погребват мъртвите; тогава телата биват струпвани по улиците, преди да ги положат в общи гробове или да ги изгорят. Престават да са от значение връзките между хората, престъпват се моралните норми, поведението на хората проявява белезите на настъпващ апокалипсис. Връзката между края на света и чумата прави Матео Вилани в хрониката си, в частта, озаглавена „За нечуваната смъртност“. Друга хроника от епохата свидетелства с покъртителна фактичност за това, което е трябвало да преживеят хората. Често цитирано e свидетелството на обущаря от Сиена Анджело ди Тура: „И аз, Аньоло ди Тура, наречен Дебелия, зарових петте мои деца със собствените си ръце; а също имаше и такива, дето едва биваха покривани с пръст, та кучетата ги влачеха и ядяха от труповете из града“ (Treccani).Бокачо преживява чумата от 1348 г., както и следващата от 1363 г. Смята се, че в началото на 1349 г. той започва да пише книгата, макар някои от съдържащите се сто новели да са написани най-вероятно по-рано, в началото на 1340-те; завършва я през 1352 г.В църквата „Санта Мария Новела“ се срещат седем млади жени (Въведение към Ден първи). Те решават да напуснат града. Не изоставят никого и в този смисъл не постъпват безнравствено, защото са останали сами, близките им или са умрели, или са напуснали града преди тях. Обсъждат как ще е благоприлично да осъществят своето намерение. Не биха искали да тръгнат сами, желанието им е да бъдат придружени от мъже. В този момент в църквата влизат трима млади мъже, които седемте жени познават. Свързани са с тях било чрез родство, било чрез любов. Жените и мъжете са в църквата, за да се молят, но те и не биха могли да се срещнат другаде сами; няма друго социално място за срещи между млади и неженени мъже и жени. Заминават на следващия ден; пътуват само две мили, но това е достатъчно, за да попаднат в обстановка, която е т.нар. locus amoenus, място, в което човешката дейност и природната среда са в хармония. Дворецът, в който се настаняват, се намира на малко възвишение, отдалечен от околните пътища, заобиколен от поляни и градини, кладенци и изби. На възвишение и отделено от света, в пряк и в преносен смисъл, е мястото, на което попадат. От този момент десетимата се намират в свят, издигнат над реалния и поведението им ще съответства на неговата идеалност. Но още преди заминаването „седемте млади дами“ (или ако предпочитаме – седемте господарки), са образцови като външност и като морал. Когато като читатели се запознаваме с тях, ние научаваме, че те са „всичките от знатен род, всичките – хубавици, умни, благонравни и почтени“.

„Декамерон“ на Джовани Бокачо: пандемията „черна смърт“ и копнежът по земния рай1

на стр. 12

12Литературен вестник 6-12.05.2020

Мястото, в което са, е обособено спрямо останалия свят, но не е недостъпно. Затова Неифила, кралица за Ден трети, предлага: „Ние сме тук вече четири дни; за да не бъдем изненадани от нежелани посетители, смятам, че ще бъде най-добре … да се прехвърлим другаде; къде – вече съм намислила“. Новото място не е само locus amoenus, а е образ на земния рай – градина с много видове животни, които спокойно се разхождат, без да се страхуват едни от други или от човека, с цветя, трева, с дървесни видове, с плодни дървета и лозници. Обитателите на градината живеят в мир, без страдание, в свят, подреден от човека и едновременно – съобразен с природата.4 Честите войни на Италийския полуостров, както и тероризирането на населението, в което наемните войски се упражняват, когато не воюват, са усилвали копнежа за живот в траен мир. Сезонът е пролет, все още няма плодове, това също е част от символиката – плодовете, зрелостта предстоят. Но дори и да имаше плодове, младите жени и мъже не биха яли от тях, защото това би било знак за сексуално отношение, каквито отношения, подчертава неведнъж разказвачът, те нямат и не желаят да имат. Градината е в съседство с двореца и е оградена с висок зид. Описанието е на т.нар. „затворена градина”, hortus conclusus. Този тип градина е разумно организирана природна среда, която служи на човека: в нея могат да се отглеждат лечебни растения и плодни дървета, водата да задвижва воденици, но и да служи като място, което обитателите на дома или на вилата, както и техните приятели да използват за приятно прекарване на времето. Частните градини са сред отличителните характеристики на живота в областта Тоскана през ХІV-ХVІ в. С известно усилие читателят би могъл да си представи, че онова, което възприемат седемте жени и тримата мъже в „Декамерон“, разхождайки се във втората градина, е резултат от взаимодействие на сетивата (синестезия) – панорамна гледка, но и близки планове, ромон на вода, песни на птици, ухания на цветя, на подправки и на треви, осезание от сядането на тревата. И в това второ място има дворец, който също е изграден, както и първият, върху възвишение, също е издигнат над света. Третото място, в което се преместват, се нарича „Долината на дамите“. За него авторът разказва в заключението към Ден шести. Описанието на долината също пресъздава образа на земния рай. Авторът уверява читателите си, че става дума за реално място: „Както по-късно ми разказваше една от дамите, цялата долина била кръгла, сякаш очертана с пергел, въпреки че била дело на природата, а не на човешка ръка…“. Този път те изглежда са в центъра на рая, където откриват бистро езеро. Дамите се изкъпват; описанието на голите тела във водата е с отчетлив еротичен нюанс: „…седемте дами се съблекли и се потопили в езерото, което прикрило белоснежните им тела толкова, колкото тънкото стъкло може да скрие алена роза“. Символиката на цветовете (белоснежни, алена) има значение, но сетивният образ е въздействащ и сам по себе си. Седмият ден преминава именно около езерото. Бокачо само веднъж описва облеклото на младите жени: „…в божия храм „Санта Мария Новела“ … след службата се срещат седем млади дами; както бе прието тогава, те били облечени в траурни дрехи…“. Как са облечени дамите в дните, когато разказват новелите, не научаваме. В началото на Ден девети дружината се отправя към горичка недалеч от двореца, в която животните „сякаш били опитомени“. Десетимата се окичват „с венци от дъбови клонки, ръцете им били пълни с дъхави венци и цветя“. Изобилните ухания в този свят са противопоставени на миризмите от заразата в града – от разтлението на телата, от пепелта, която се изсипва върху труповете.

ІІВ земния рай няма страдание и смърт, няма социални конфликти, той е отсъствие на грижи, но и на трудова дейност. Кой тогава е построил дворците, кой поддържа както градините, така и комплекса от сгради, кой устройва пространството така, че да бъде привлекателно за обитаване от хора, животни, птици и растения. Младежите не работят, защото слугите работят за тях, носят багажа, приготвят храната, чистят. Земният рай възпроизвежда йерархията на реалната социалност. В земния рай не липсва храна, така както може да е в историческата реалност. „Гладът е постоянна заплаха за средновековното общество и през първите десетилетия на ХІV в. … Ужасяващ е например гладът, който достига най-острата си фаза през 1315-1317 г.“ (Прокачи 2004: 67, 70-71). Под „ужасяващ“

трябва да се разбира, че се умира, защото няма храна и цените са се повишили неколкократно. Бокачо, роден през 1313 г., не може да има спомени от глада 1315-1317 г., но

от следващия – 1346-1347 г. – има. Дж. Пинто цитира в своето изследване-хроника, според която „… много хора умряха от глад и се хранеха с диви растения като да бяха хляб. Гладът, добавя авторът, предшества с няколко месеца началото на чумната пандемия” (Pinto 1972: 3). Този фон може да обясни честото споменаване на храненето през дните, в които десетимата са в земния рай. Храната там не само е достатъчна, но тя е с високо качество: поднасяните отбрани вина и сладкиши са споменавани на няколко пъти от повествователя. Сред характеристиките на щастието, за хора, за животни и птици, е да си нахранен. Едва през втората половина на ХІХ в. гладът престава да е постоянна заплаха за отделни райони в Европа, което не означава, че всички имат достатъчно храна, но не се умира от глад. Това твърдение е вярно, но с необходимите уговорки. На петнадесетия ден5 дружината се подготвя да се завърне във Флоренция, в реалния исторически свят. Въпросът дали младите жени и мъже ще се завърнат като различни от преди заминаването си не може да бъде поставен, тъй като те са били само разказвачи на истории, в които не са участници. За десетимата може да се каже, че са били туристи в земния рай. Чрез новелите обаче те са създали образа на един съвременен свят в развитие, който не е заплашен от разпадане и от изчезване. В края ще се върна към темата за литературата като „полза и наслаждение“, която не наставлява. Наставления в „Декамерон“ има, в изобилие, защото новелите имат като своя рамка нравствени образци. Но това са наставления за възприемането на света от модерността натам; индивидуалното самомнение не понася наставленията. Преходите към новелите задават общото положение, образеца, който ще бъде обсъждан в съответната новела чрез нечие поведение. Понякога образцовото поведение на единия или и на двамата протагонисти бива подкрепено в заключението към новелата с допълнителни разсъждения. Тази обща постановка е свързана с реториката, така че някои от новелите могат да се четат като поставяне и разрешаване на теза и антитеза. За модерния читател образецът изглежда като стереотип, защото индивидуалността се стреми към различието. От позицията на образеца обаче различието е отклонение и е нежелано, защото не може да служи като регулатив на общностното поведение.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бокачо, Джовани (1980). Елегия за мадона Фиамета. Превод Никола Иванов. София, изд. Народна култура

Аретов, Н. (1984) „Боккаччо средневековый“ от В. Бранка. – Литературна мисъл, 5/1984, 156-158.Иванов, Ив. (2003) Чумата в Европа и българските земи в края на Средновековието -https://liternet.bg/publish8/ivelin_ivanov/chumata.htmИлиева, Б. (2019) Вдъхновението Италия. Литературни контексти 1878-1918. Благоевград, 180-187.Койчева, Р. (2012) Раят според старобългарската химнография. – В: Литературознанието като възможност за избор. Сб. в чест на Рая Кунчева. Пловдив, 697-709.Петкова-Сталева, П. Разказвачът като обединяващ елемент на повествованието в сборниците с новели от периода на Италианския ренесанс – http://eprints.nbu.bg/3446/1/Petia%20Petkova-Staleva_Razkazvachat%20%281%29.pdf. Прокачи, Дж. (2004) История на италианците. София.Хаджикосев, С. (2000) Западноевропейска литература. Ч. І. София.Branca, V. (2001) Boccaccio protagonista nell’Europa letteraria fratardo Medioevo e Rinascimento – Cuadernos de Filología Italiana, 2001, n. extraordinario, 21-37.Fioravanti, Federico (2020) https://www.rsi.ch/play/radio/geronimo/audio/ragusa-e-la-storia-della-quarantena?id=12838888Treccani: http://www.treccani.it/enciclopedia/andrea-dei_(Dizionario-Biografico)/Wilpert, G. von (1969) Sachwörterbuch d. Literatur. 5. Aufl. Stuttgart.

1 В основата на статията е лекция от 26. ІІІ. 2020 – https://soundcloud.com/angel-angelov-691513208/dekameron-na-dzhovani-bokacho-pandemiyata-cherna-smrt-i-kopnezht-po-zemniya-ray-a-v-angelovmp32 Цитатите са по: Дж. Бокачо, Декамерон. Превод Никола Иванов. София, 1970. G. Boccaccio, Il Decameron. A cura di V. Branca. Torino, 1956.3 Използвам „образец“ в значението му на норма за поведение, чието следване и спазване регулира социалния живот. В областта на жанровете обаче „exemplum или парадигма“ означава „кратък разказ с положителни или отрицателни примери от нравствен характер, които онагледяват догматично или морално учение…“ (Wilpert 1969: 240).4 Р. Койчева систематизира местата, обозначавани като „рай“ в: Койчева (2012), 699, 702-703. Тя прави важното разграничение-свързване за рая като място и като състояние на субекта.5 Дните на разказване са десет, но по два дни – петък и събота, са посветени на молитви и на хигиена; и в това отношение разказвачите са образцови.

„Декамерон“ на Джовани Бокачо: пандемията...от стр. 11

Майстор от Руан, миниатюра, 45 x 32 см, 1450-1475

Литературен вестник 6-12.05.2020 13

Йордан Костурков е писател, есеист, преводач, доцент по филология, преподавател по английска

и американска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Специализирал

е в Метрополитън Юнивърсити в Лийдс, и Университета на Луивил в Щатите.

„Книгата на Бек“ от Джон Ъпдайк е последната му преводаческа работа.

– Господин Костурков, в „Книгата на Бек“ Ъпдайк описва живота на изток от Желязната завеса, т.е. нашия живот. Защо толкова години тази книга е пренебрегвана от българските издатели, като се има предвид, че на английски излиза още през 1970 г.?– По политически причини. Освен че се е смятало, че е оскърбително описанието на някои от българските персонажи, разпознати в „Българската поетеса“, това е свързано и с описанията на действителността в Съветския съюз и дори Румъния. Не съм сигурен, но ми се струва, че и в конституцията имаше забрана за разпространение на антисъветска, антикомунистическа и друга литература. Освен това в списъците за държавна тайна (имаше цели отдели и на национално ниво, и на окръжно) това категорично е упоменато. Оставяше се на отговорниците по държавна тайна да преценяват. При редактирането на романите се пропускаха такива фрази и изрази, когато това беше възможно. В случая с този текст на Ъпдайк това е невъзможно.

– Неудобно ли е било за някого описанието на българския Съюз на писателите и родните литератори, миришещи на „тютюн, чесън, сирене и алкохол“? – Съюзът на българските писатели имаше висока позиция, не само като професионална, колкото като обществена организация и в този смисъл чрез институциите, които контролираха издателствата – Комитета по печата, Агенцията за авторско право и др., такова нещо не се допускаше. Но работата е по-сложна. Дори днес у нас предизвикват възмущение оскърбителни за страната и народа ни квалификации, например скулптурата на Давид Черни. В историята има и други случаи. У нас се преструваме, че пиесата на Джордж Бърнард Шоу „Човекът и оръжието“ не е написана. Доколкото ми е известно, тя е поставяна само един път в провинциален театър. Има и много други исторически примери. Аз не смятам, че Шоу е искал да ни обиди, и ние би трябвало да приемем положително акта, че сме част от творчеството на такъв велик писател. Същевременно обаче на ниво език има оскърбителна идиоматика (в италиански, френски, английски) свързана с нашия народ – по въпроса нищо не може да се направи, освен да си дадем сметка, че политическата коректност не е глупост. Конкретно съм чувал, че двама души се обидили от описанието си от Ъпдайк, знам кои са, но нямам доказателства.

– Снизходително ли подхожда писателя към Източния блок, или отегчението му от живота и работата хвърля сянка върху възприятията му, или на нас просто не ни достига чувство за хумор? – Когато осъществява това пътуване по програма на Държавния департамент на САЩ, Ъпдайк е сравнително млад и сравнително непознат като автор – например посещението му в България никъде не е отразено, за разлика от осъщественото малко преди това посещение на Ърскин Колдуел („малкият Фокнър“). Характерът на Ъпдайк – и като публична личност, и като автор, е такъв, че той възприема и България, и Румъния, и Съветския съюз с типична цинична (в смисъла на скептична) нагласа – той така би възприел и всяка чужда, но и розовата си американска култура, така че е пресилено да се смята, че презрително и надменно коментира някои комични и парадоксални културни особености. Ще добавя, че това е типичната нагласа изобщо на интелигентния американец, пък и европеец, в това число и българин. Такава нагласа е в конфликт с масовата, народна култура.

– Вие като човек, който познава добре културата на Източния блок, открихте ли у автора някакво неразбиране към нас, или напротив?– В никакъв случай – известно е, че Ъпдайк вече след години поддържа много сърдечни отношения с представители на българската литература и в спомена му за нашата страна дори са избледнели идеологическите абсурди, които е идентифицирал. Задължително трябва да припомним, че в антологията на българската поезия, съставена от големия американски поет и приятел на България Уилям Мередит, описвана често като „От Ботев до Фотев“, Ъпдайк приема да преведе (от подстрочник) стиховете на Блага Димитрова.

– Можем ли да гледаме днес непринудено на тази книга?– Да. Тази книга ще се чете от културния български читател, който ще се идентифицира с героя Бек/Ъпдайк и ще прочете приключенията му като забавни и понякога непонятни. Разбира се, никой не може да попречи и на някой и друг предубеден читател да прочете книгата другояче. В скорошното издание на БАН „Америките ни“ под редакцията на професор Пламен Антов се появиха събрани толкова интересни виждания на нашия образ в американската литература, конкретно и с най-големи подробности от Ъпдайк – от моята колега Биляна Дойчинович от Белградския университет и от мен.

– Ъпдайк е безмилостен и към родината си. Той нарича „копринен“ механизма, „с който Америка докарва писателите си до слабоумие“. Какви са разликите в последствията върху литературата при този копринен механизъм и при репресивния механизъм, който властва у нас по това време?– Отново тук има и историческа перспектива – скепсисът на поколението на Ъпдайк към политическите процеси в САЩ и тяхното отражение върху живота на американците. Гор Видал също като него обича своята велика родина, което не му пречи да бъде силно критичен към системата и историческата съдба, така както ги представя в серията си романи „Американски хроники“. Ъпдайк е типичен американски либерал от втората половина на ХХ век, такива вече няма. Той е от поколението, което беше раздвоено, защото не искаше повече да използва подходите на модернизма, а му беше необичайно да анализира постмодерното общество. Литературната Америка на Ъпдайк е тази от 50-те и 70-те години, но точно през 70-те години американското общество преживя катарзиса на Виетнам, свободната любов, марксизма на Маркузе. Визуално Ъпдайк ми напомня поолисяващия Уили от „Алф“ с всичките му дребни домашни проблеми и спомена му за дългите му хипарски коси в Удсток. Любопитно е, че днес това е образът на българската средна класа, която се готви да пристъпи в постмодерността, но пази в избата буркани за всеки случай.

– Обратно към обикновените хора, т.е. нелитераторите. Бек като че ли е по-толерантен към тях. Противно му е да се среща с американски емигранти, защото те отказват да се смесват с „призрачния свят“, в който са принудени да работят. На какво се дължи това – бунт, съпричастие или поза?– Бек/Ъпдайк като типичен либерал е съпричастен към съдбите на „обикновените хора“, той е социален автор и би се описал подобно на Гор Видал като социалист, но тук ние се спъваме в неразбирането на същността на идеалите на Демократическата партия на САЩ и тълкуването им от нашенска гледна точка, в която от почти осемдесет години идеята за социализъм е напълно лишена от смисъл и сведена до абсурден етикет.Аз съм преживявал по подобен начин отношение в чужбина и съм сигурен, че и други пътуващи български писатели са го чувствали. Описал съм го в моя разказ „Верига от случайности“, само че не така язвително като Ъпдайк, а по-универсално. Нека си дадем сметка, че много малък процент, както американци, така и българи, четат книги и респективно се впечатляват, че техен сънародник писател е посрещан в чужбина. Дипломатическите чиновници от културния сектор на посолствата на САЩ и в България, и в Румъния, и в Съветския съюз са точно това – чиновници. Те рядко имат каквито и да било познания за културата на съответната страна, в която работят, те са фактически политически назначения.

– Доколко омерзението на героя към родината му е истинско? И на какво се дължи?Това е позата на интелектуалеца либерал, който е скептик и понякога може да стигне и до омерзение. Това е труден за разбиране искрен и истински патриотизъм, който колкото държи на ценностите на своята страна, толкова страстно воюва срещу тяхното обезценяване или поругаване. Затова когато говорим за САЩ, една страна, нация и култура дълбоко неразбрана от нас, а и другаде в Европа, с натрупан „антиамериканизъм“ още от периода преди Втората световна война и стигнал до кулминация през Студената война – трябва да спрем и да се замислим веднага и за неподправената обич към родината си, която американците изпитват. Америка е велика страна, тя дава възможност на всеки свой гражданин, независимо от това от колко поколения е заселен там, да изпита такава силна гордост от страната си, че изобщо не може да си и помисли да не говори откровено за всичко, което не харесва. Това в нашите ширини е непознато – ние сме на крайностите – като отричаме – отричаме, като обичаме, обичаме безумно. Американецът е скептичен към всичко свое,

но точно защото е негово, защото това е неговата страна. Така всеки би се отнасял към най-добрия си приятел.

– В книгата Бек определя съвременната нему литература така: „Всичко е въпрос на промоция и разположение на рафта, както и на количество въздух между царевичния корнфлейкс“. Оттогава е изминал повече от половин век. Доколко са се променили нещата в американската литература?

– На кръстопътя между модернизма и постмодернизма Ъпдайк не иска да повярва, че литературата до такава степен ще се комерсиализира (макар че литературата според мен винаги е била комерсиална, трудният модернизъм се опита гордо да се отрече от парите). Днес американската литература не се притеснява от това, то няма значение – литературата на САЩ днес е литература на мащабни послания за бъдещето на човечеството и най-ясно отражение на постмодерната култура.

– Ъпдайк пише, че ние на Изток в други неща може да сме второкласни, но в страданието си сме върховни. Защо така според вас залитаме толкова към болката и сякаш ни прави кеф, когато сме мъченици?– Този Изток, този Ориент – те са митични за Запада. Руснаците имат Душа и т.н. Ъпдайк в известна степен е жертва на стереотипното мислене. Има различен Изток (Мирослав Пенков намери своя на запад от Изтока), и все е пълен с някаква митология. Българският Изток много често е Ориентът, нали границата на бозата минава някъде около западната ни граница. Ъпдайк долавя културните различия, няма истинско обяснение за тях и си ги обяснява шаблонно.

– Когато ни нарича „унизена страна“, какво точно има предвид според вас?– Има предвид, естествено, че комунистическият режим унижава гражданите, тяхното достойнство. България в онези години не впечатлява с алуминиево-стъклен външен вид, но е с почти девствена природа, с неподправена древна култура – а хората на този фон са скрити в себе си.

– Още от Русия героят разбира, че го шпионират навсякъде, но това като че ли не го притеснява. „Ние всички още от детските си години сме шпиони и това не е срамно, а е срамно, че тайните, които се разкриват, са толкова незначителни и толкова дребни.“ Това оправдание на чисто човешкото любопитство ли е, или неразбиране на ограничаването на личната свобода? Или?– Всички, посещаващи България от западноевропейски страни до края на 90-те години, са били наясно, че са шпионирани. Забавно им е. Но в онези години те не биха могли да разберат нещо, което и досега не е съвсем ясно, освен мащабите му – шпионирането като основен метод на репресия дори когато реалните репресии са посмекчени. Или го възприемат като културна особеност. Но това е явление валидно за всички соцстрани.

– Ако Ъпдайк посетеше отново Изтока сега, какво щеше да напише според вас? Щяха ли впечатленията му да са други? Ъпдайк е канен през 80-те години на Международна писателска среща и би било интересно да разберем как би видял България двадесет години по-късно. Интересен е паралелът с Гор Видал – те са от едно поколение, със сходна либерална идеология. Видал идва в България на международна писателска среща през 70-те и не съм много сигурен колко позитивно е бил впечатлен. Според мен ние сме объркваща страна за тях. Сега няма да има милиционерски контрол, естествено, но за съжаление, се е създал един балкантуристки синдром – да не се изложим пред чужденците. Днес и Ъпдайк, и Гор Видал вероятно биха имали добри взаимоотношение с млади български писатели. Както българинът се обърква в Америка и си я адаптира, така и ние объркваме американците тук с нашите традиции. Но трябва да се каже, че в „Книгата на Бек“ Ъпдайк категорично се дистанцира от Бек.

Въпросите зададе ЕЛИЦА ИВАНОВА

К А У З А Т А Н А К Н И Г И Т Е

Джон Ъпдайк беше пренебрегван по политически причиниПреводачът Йордан Костурков разказва за посещението на американския писател у нас, описано в „Книгата на Бек“

14Литературен вестник 6-12.05.2020

Йозеф Рот

Ако някой от страните на западния свят е отправил поглед на Изток, за да наблюдава червената огнена заря на някаква духовна революция, ще трябва да си направи труда сам да си я нарисува на хоризонта. Мнозина го правят. Те са не толкова революционери, колкото романтици на революцията. А междувременно руската революция отдавна навлезе в стадий на сравнителна стабилност. Угаснаха илюминациите на шумния празник. Настъпи трезвият, сив, мъчителен делник. На Запад обаче една голяма част от духовния елит очаква споменатото зарево откъм Изток. Стагнацията в европейския духовен живот, бруталността на политическата реакция, корумпираната атмосфера, в която се правят и харчат пари, лицемерието на публичния живот, фалшивият блясък на авторитетите, тиранията на отживелиците: всичко това принуждава свободомислещите и младите да очакват от Русия повече, отколкото революцията може да им даде. Каква огромна заблуда! Да заповядат тук, да минат по мрачни, сиви улици; да поговорят с преуморени хора, които вечно тичат между поредното събрание и мизерните покупки с намаление или на изплащане в държавния универсален магазин; живеят в квартири, за които непрестанно се водят съдебни дела с наемодателите и чиито обитатели от години живеят ден за ден като в чакалня; да видят усърдния, многорък апарат на тази гигантска държава, устремена в непрестанно, объркващо, а понякога объркано и безцелно движение – нека видят всичко това и после да продължават да вярват, че тук има време и място за духовни въпроси и възторзи. Факлите на революцията угаснаха. Тя отново пали добрите стари делнични фенери.Нов беше червеният и грандиозен спектакъл на активната революция. Сега обаче, драги другари, настана времето на полезната, дисциплинирана посредственост. Тази Русия няма нужда от гении, а още по-малко от литератори. Повече са й нужни начални учители, отколкото дръзки теоретици, трябват й по-скоро инженери, отколкото откриватели, по-скоро готови щампи, отколкото мисловност, повече злободневна ангажираност, отколкото мирогледна, което ще рече: повече агитация, трябват й фабрики, а не поети, за широките народни маси й трябва общодостъпна телесна хигиена, но и духовна, наречена просвета, трябват й читанки, а не истински творби. Литературната и културната проблематика тук е лукс. Съмненията са подозрителни. Да виждаш фини, неуловими нюанси, тук означава да имаш буржоазeн светоглед. Самоиронията, белег и цвят на аристократичния дух, тук се смята за дребнобуржоазна. Революцията беше разточителен опит на историята да направи духовната физиономия на руската маса поне подобна на западноевропейската. В материално, политическо и социално отношение тя беше революция. В духовно и нравствено отношение тя беше само огромен количествен напредък. Ако у нас старата и както я наричат още, „уморена култура“, с нейните кабаретни танцьорки, фашизъм и плоска романтика е

станала патологично банална, то тук един току-що пробуден, брутално енергичен свят е здравеняшки банален. На нашата декадентска баналност се противопоставя новоруската, свежа червенобуза баналност.Как е възможно това? – ще попитат мнозина. Та ние тука четем последните, с неизсъхнало още печатарско мастило, преводи на най-новите руски автори? Четем Романов, Сейфулина, Бабел! Да, но всички тези книги, у нас нови, тук са вече стари. Не всички млади и талантливи автори са „дисциплинирани“ революционери, каквито ги искат, малцина от тях са комунисти, някои не са съгласни с цензурата. А всички писатели търсят сюжетите си във великото време на революционните години или във великото време на смърт и глад. Всички добри филми като „Броненосецът Потьомкин“ , „Майка“, „Волният вятър“ (за които ще стане дума) представят революционни епизоди от по-далечни или по-близки героични времена. Но днешния ден – тази сива, дребна, всекидневна борба с милионите сиви, дребни грижи, кой би се осмелил да го опише, кой би могъл да го опише? Отмина героичното време – сега е времето на усърдната канцеларщина. Отмина времето на епопеите – сега е времето на статистиките.Както идеята, така и изграждането на новата държава започнало в името на тази идея, налагат индивидуалността да се разглежда като част от масата. Но ако като част от една духовно извисена маса човек навярно не би бил принуден непременно да прави компромиси и би останал верен на всички, като остане верен на себе си, то в днешна Русия човекът на духа трябва да се пожертва, ако иска да й служи. Той не се жертва за идеята – което не би било жертва, – а за всекидневието. Осигурена му е широка публика, ако се плъзга по повърхността, а не се задълбочава. Творецът революционер – не по принуда както пролетариата, а по свободна воля или призвание, си остава винаги революционер – дори и след победоносни революции. Той, разбира се, ще бъде щастлив да живее в държава, която иска да направи всички свободни. Но материалната свобода е само една от най-низшите предпоставки за неговото съществуване. Няма такова общество, което трайно би могло да оспори духовното първенство на естествения духовен аристократизъм. Творецът аристократ няма нужда от титла и трон. Но принципите на неговия светоглед му се диктуват. А принципите, от които се ръководи, му диктува историята, не цензурата. В днешна Русия, за съжаление, си отглеждат посредствеността. Боят се от върховете, строят широки парадни улици. Цари всеобща мобилизация. Един благонадежден марксист струва повече от дръзкия революционер. Тухлата е по-ценна от кулата. Трактори! Трактори! Трактори! – скандира цялата страна. Цивилизация! Машини! Буквари! Радио! Дарвин! – презират Америка, сиреч бездушния едър капитализъм,

Русия тръгва за Америка

Съвременната научна фантастика е рядкост на българския книжен пазар и излизането на всеки по-мащабен труд в този жанр е истинско събитие. То е двойно по-голямо, ако говорим за най-нашумелия в момента китайски фантаст Лиу Цъсин. Романът му „Трите тела“, книга първа от трилогията „Земното минало“, ще бъде по книжарниците съвсем скоро с логото на издателство „Колибри“ в превод от китайски език на Стефан Русинов.Сред известните почитатели на трилогията са Барак Обама, Марк Зукърбърг и изненадващо, или може би не чак толкова, половината висши китайски партийни функционери. Самият Цъсин споделя в някои от интервютата си, че се е притеснявал от евентуална цензура на романа, защото той включва крайно чувствителната тема за Културната революция, проведена под егидата на Мао Дзъдун. Опасенията му обаче се оказват безпочвени и „Земното минало“ печели най-престижната китайска награда в областта на научната фантастика – отличието „Галактика“, както и видно място в библиотеките на милиони китайци. Днес трилогията е преведена на над двадесет езика, а продажбите й надхвърлят осем милиона копия в световен мащаб. Трилогията е посветена на една от култовите за научната фантастика по цял свят теми – първи контакт с извънземна цивилизация. Обещаващото

начало на това приключение, поставено в „Трите тела“, включва преобръщането нагоре с краката на разнообразни физични

страната, в която златото е Бог. Но се и възхищават от Америка, сиреч от прогреса, електрическата ютия, хигиената и водопровода. Искат съвършена производствена техника. Но естествената последица от тези въжделения е несъзнаваното нагаждане към духа на Америка. А това е духовната пустота. Големите духовни постижения на Европа, класическата древност, римокатолическата църква, Ренесансът и хуманизмът, голяма част от Просвещението и целият християнски романтизъм – те всички са буржоазни. Старите културни

достижения на Русия: мистицизмът, религиозното изкуство, поезията, славянофилството, романтизмът на селячеството, социалната култура на двора, Тургенев, Достоевски – те всички, разбира се, са реакционни. И откъде тогава да се вземе духовната основа на един нов свят? Какво остава тогава? – Америка! Свежата, безметежна, спортно-здравословна рационална духовност на Америка – без лицемерието на протестантското сектантство: но затова пък с наочниците на правоверния комунизъм.Литературните списания в днешна Русия имат невероятно високи тиражи. От тях обаче страда качеството. Всеки полуграмотен може да ги чете. Но не и който има вкус към литературата. Стилът на повечето млади руски ангажирани писатели е общодостъпен, съставните му части са като оловни печатарски букви в сандъче. Езикът им е примитивен, неспособен да изразява нюанси и настроения, разбираем за всекиго, но и всекиму подръка, униформа от факти, принципи, агитация. Новият театър (за който ще стане дума на друго място) е достигнал невероятно техническо съвършенство в умението си да постига ефекти. Затова пък е унищожена свободата на артиста. Внушения се постигат не чрез атмосферата на сцената, а чрез технически средства. Новата революционна живопис се ограничава в метафори, които нямат силата да станат символи. Безброй, хиляди, милиони сили са се отприщили. Някой ден те може би ще запалят зарево, което ще бъде по-ярко от пламъците на революцията. Но не днес, не и след двайсет години. Засега духовната физиономия на Европа си остава по-интересната – макар политическата и социалната й физиономия да е ужасяваща. –

Преведе от немски: АНА ДИМОВА

Единадесета част от серията „Пътуване из Русия“, „Франкфуртски вестник”, 23 ноември 1926 г.

Репортажът е част от „Пътуване из Украйна и Русия“, която излиза на 12 май с логото на изд. „Аквариус“.

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

закони, разнообразни късчета китайска история, която е вмъкната безкрайно плавно в наратива, световна история (на страниците на книгата се срещаме с имена като Айнщайн, Нютон, Лайбниц, поставени в крайно необичайните условия на симулирана реалност), онлайн компютърна игра, на чиято технология могат да завидят и най-известните имена от Силициевата долина, както и чудесни тактически военни маневри, необходими на земляните за справянето с бъдещото нашествие на враждебните същества от Трителната система. Няма как да не бъдат казани и няколко думи за нея, защото тя дава наименованието на целия роман. Заглавието идва от аналитичния проблем в орбиталната механика, който касае прецизното изчисляване на движението на три тела, разположени така, че гравитацията на всяко едно от тях влияе и на трите едновременно. Прочитайки научна статия, посветена на този проблем, Лиу Цъсин си задава въпросите: „Ами ако тези три тела всъщност представляват три слънца? Как ще се развие интелигентен живот на планета, която е част от подобна слънчева система?“. Оттук нататък структурата на романа започва малко по-малко да придобива форма. За добро или лошо героите в него съществуват по-скоро за да поддържат тази научна рамка и историята като цяло и не са особено ярко открояващи се. Имаме обаче едно изключение и то е образът на недодялания, но гениален в оперативната работа полицай Да Шъ. Той е абсолютната противоположност на множеството учени, които населяват страниците на романа. Докато те денонощно си блъскат главите над странните явления, които почти обезсмислят всички познати на човечеството физични закони, Да Шъ ведро гази из делничността и прагматично разрешава трудност след трудност, без нито за миг да се

замисли над действията си.„ – Да Шъ, ти... разсъждавал ли си над разни основни философски въпроси. Примерно откъде идва човечеството, накъде отива, откъде е дошла Вселената, накъде е тръгнала и разни такива. – Не. – Никога ли? – Никога. – Все ти се е случвало да погледнеш към звездите. [..] – Нощем никога не гледам към небето. – Как е възможно? Нали редовно карате нощна смяна? – Братче, ако се зазяпам в небето по време на разследване, нали обектът може да се измъкне незабелязан?“Противопоставянето наука – прагматика е изключително благодатно както откъм нелепи ситуации, раждащи чудесни реплики за чиста наслада на читателя, така и за поддържането на ненатрапчива нишка хумор, която е нужна на иначе безкрайно сериозната и апокалиптична тематика на „Трите тела“.Лиу Цъсин работи дълго време като компютърен инженер в електроцентрала и любовта му към науката личи навсякъде в текста. За западния читател като цяло едно от многото удоволствия от прочита на Лиу Цъсин се състои в това, че неговите истории черпят вдъхновение от култура и светоглед, които са крайно различни от характерните за популярната научна фантастика. Но не културните различия правят писането на Лиу Цъсин толкова оригинално, а умението му да обедини в елегантна сплав наука, история и литература, разказвайки по нов начин вечната приказка за човешкия прогрес.

ЛЮБОВ ПЕТРОВА

„Трите тела“, Лиу Цъсин – приказка за човешкия прогрес

Литературен вестник 6-12.05.2020 15

Знам какво направи онази пролет

Избрахме мястото – до лехата със зюмбюлите, нито на сянка,

нито на припек. Избрахме момента – докато в къщатанямаше никого.Изкъпахме я и изпрахме роклята.Изсъхна бързо – онзи април беше необичайно топъл.Затворихме очите, едното се отвори. Ще се уплаши под земята, ако се ококори.Залепихме окото с тиксо.На плитко я заровихме. Поплакахме. Изядохмепо няколко бонбона.От спалнята на баба ми донесохмеизкуствени цветя, две рози, маргарита, гладиола.Подредихме ги накръст и после в холаотидохме да си играем. И да чакаме.

Улисани с яйца и козунаци,големите не забелязаха промяната.Или поне така бяхме планирали –никой да не забележи.

На следващата сутрин се събудих преди всичкисъучастниции тутакси изтичах в двора.Цветята ги нямаше, пръстта бе прясноразровена, а на въжето за пране висеше роклята.На руската кукла Светлана. Изпрана,на слънце простряна. Самата кукла я открих малко по-къснов спалнята на баба ми, върху стола до прозореца, все още гола.Някой беше махнал тиксото, ала окото,което преди не искаше да се затвори, сега не се отваряше.

По-късно баба смотолеви, че решилада изкъпе и изпере Светлана, защото: Ами… защото цялата е прах и пепел покрай вашите игри!Друго не каза.И аз не казах друго.

Оттогавас тая кукла не играя,но я държа под око и от време на времеповдигам пластмасовия клепач,същия, който не иска да се отвори. Навеждам сеи се вглеждам отблизо, навътре,докато скелетът на ирисасе раздвижи и протегне ръце, склератапотъмнее,а на дъното на това есенно сиво-синьо небелумнат лъвове, тигри изгреят.

Малкият свят, големият свят

Изплъзва се денят като намазана със олио филия, на пода в кухнята заедно с братята ми още чакаме далина кон ще дойде чудото преди да мръкнеили нощеска тайно през комина ще се вмъкне.

По тенджерите и тавите до лъжичка е изгребана храната,от глад чаршафите проскърцват, празни са леглата,макар до печката, обущата, чорапите ни мръзнат,сърцата ни са свити като във напръстник.

Заснети на забързан кадър, облаците тичатв прозореца, през който учудено надничаме ипо снежинките се учим да броим до десет,после до сто, а после вече не ни е интересно.

Но час след час косите ни растат, краката се скъсяват,сега да тръгнем в тъмното, после ще съжаляваме, чесме пропуснали мига, когато, виж, луната,прескочи пътната врата, разчисти снега от стъпалата.

И после някой ще потропа на прозореца веднъж и дваж и още,докато мракът избелее като пробита нощница.И после някой ще застане в светлото и ще попита за децата.Децата ли? Отдавна деца тук няма, само сняг и вятър

Сляпа поезия

На излизане от парка две измършавели кучета, оголили зъби в безнебесна усмивка,глозгат несръчно счупения и захвърлен върху асфалтапоследен слънчев лъч.

Все още непрогледнала за принудите на реалността,3-годишната ми дъщерябез капка страх протягаръка да ги погали и ми казва:

Моите приятели кучетата са меки като хляб.

Софийски фавели

Около петнайсето число, на една пожаленаот мартенските иди тераса, избягала отпогледите на града, накривоглътната между Женския пазари Халите, заседнала насредКняз Борис и Симеон, с бебето броимследобедното злато.

В сезона,в който слънцето си сменя кожата – не са лиоранжевите котки парчета слънце,излющени от амниона на зимата?

В сезона, в който Лениизрича първите си думи, най-напред чувам – помислям първо, че не съм разбрала, ала не, не Мамо! –

Айда, айдааа! – изкрещя но между пробиващите зъби Хайде!подпалва котките и предизвикванеутешими зачервяванияи следи от нокти

в сърцата и на двете ни, в сърцето на тази първа пролет.

Някъде през октомври

в ъгъла на тефтераза бързи бележки и списъци спи1-годишната ми дъщеря

Езикът й все още е вода и вятър.

внимателно разреждам думите правя ймясто да протегне ръцеи да одраска страницата когато се събуди

Стихотворенията са от книгата „Малкият свят, големият свят”, която е под печат в ИК „Жанет-45”.

ЛавърИз „Книга на Покоя“

Евгений Водолазкин

„Лавър. Неисторически роман“ (2012) на Евгений Водолазкин (р. 1964 в Киев) е една от най-успешните руски книги на десетилетието, преведена вече на повече от тридесет езика. Някои сравняват Е. Водолазкин с Умберто Еко, а „Лавър“ – с „Името на розата“.

Ето ме, Горсподи, и ето моя живот, който успях да изживея, преди да дойда при Тебе, каза Арсений пред Гроба Господен. А също и този живот, който по неизречената Твоя благост още мога да изживея. Аз вече не се надявах да бъда тук, понеже точно преди да стигна град Йерусалим, бях ограбен и посечен с меч, а това, че стоя тук пред Теб, приемам като велика Твоя милост. С моя незабравим приятел Амброджо носехме към Теб кандило в памет за Анна – дъщерята на псковския наместник, която в реката потъна. Сега ръцете ми са празни, няма го кандилото, и моя приятел Амброджо също го няма, и още много други, които бях срещнал по пътя, но също загубих поради своите грехове. Съ̀де ще помена стражника Власий, иже положи живота си за другарите. Обещах на Власий да изповядам греховете му пред Теб, самият той лежи в полската земя в очакване на всеобщото възкресение. Упокой, Спасителю наш, заедно с праведниците Твоите раби и гинастани в Твоите дворове, както е писано, като презреш като благ, всичките им волни и неволни, знайни и незнайни прегрешения, Човеколюбецо. Обръщам се към теб и с главното моление на моя живот, което се отнася до Твоята рабиня Устина. Моля не по правото на неин мъж, понеже не бях неин мъж, макар че можех да бъда, ако не бях попаднал в мрежите на княза на този свят. Моля по правото на неин убиец, понеже моето престъпление ни свърза в този век и в идващия. Като умъртвих Устина, аз я лиших от възможността да разкрия заложеното от Теб, да го развия и да я накарам да засияе с Божествена светлина. Исках да отдам за нея своя живот, по-точно – да й отдам своя живот за живота, който й отнех. И не можех да не го сторя иначе освен чрез смъртния грях, а кому би бил нужен такъв живот? И реших да го отдам по единствено достъпния за мен начин. Опитах се, както можах, да заменя Устина и да творя от нейно име добри дела, които никога не бих съумял да сътворя от свое. Разбирах, че всеки човек е незаменим, и не изпитвах особени илюзии, но как още, кажи, можех да въплътя своето разкаяние? Бедата е само в това, че плодовете на моя труд се оказаха толкова малки и нелепи, че нищо освен срам не изпитвах. И аз не се отказвах от това само защото всичко останало щях да правя още по-зле. Аз не съм уверен в своя път и затова ми е все по-трудно да вървя по-нататък. По неизвестен път може да вървиш дълго, много дълго, но по него не може да вървиш безконечно. Спасителен ли е той за Устина? Ако имах поне някакъв знак, поне някаква надежда… Знаеш ли, аз постоянно разговарям с Устина, разказвам й за това какво става по света, за своите впечатления, за да може във всеки момент да е, както се казва, в курса на нещата. Тя не ми отговаря. Това не е мълчание от непрощаване, аз познавам нейното добросърдечие, тя не би ме измъчвала толкова години. По-скоро няма възможност да ми отговори, а може би просто се опитва да ме щади от лоши вести, защото, с ръка на сърцето, как мога да разчитам аз на добри вести? Вярвам в това, че със своята любов мога да я спася посмъртно, но освен вяра ми е нужна поне капка знание. Така че подай ми, Спасе, макар и едничък знак, за да зная, че пътят ми не се е отклонил в безумие, и вече с това знание ще мога да вървя по най-трудния път, да вървя колкото трябва дълго и да не чувствам повече умора.Какъв знак искаш ти, и какво знание, попита един блажен старец, който стоеше до Гроба Господен. Нима не знаеш, че всеки път крие в себе си опасност? Всеки – и ако не го осъзнаеш, защо ти е да вървиш? Ти казваш, че вярата не ти е достатъчна, че още искаш и знание. Но знанието не предполага духовно усилие, знанието е очевидно. Усилието предполага вяра. Знанието е покой, а вярата – движение. Но нима праведниците не са се стремили към хармонията на покоя, попита Арсений.Те са се стремили чрез вярата, отвърна старецът. И вярата им е била толкова силна, че се е превръщала в знание.Аз искам само да науча общата посока на пътя, каза Арсений. Що се отнася до мен и Устина. А нима Христос не е общата посока, попита старецът. Каква посока търсиш още? И какво разбираш под път – онези пространства ли, които са вече зад гърба ти? Със своите въпроси ти си стигнал до Йерусалим, макар че можеше да ги задаваш например от Кириловския манастир. Не казвам, че тези странствания са безполезни: в тях има свой смисъл. Само не се уподобявай на твоя любим Александър, който имал пред себе си път, но нямал цел. И не се увличай по хоризонталното движение прекомерно.А от какво да се увличам, попита Арсений.От вертикалното движение, отвърна старецът и показа нагоре.В центъра на храмовия купол чернееше кръгло отверстие, оставено за небето и звездите. През него се виждаха звездите, но те бяха избледнели. Арсений разбра, че разсъмва.

Преведе от руски АНТОНИЯ ПЕНЧЕВА

Романът излиза до края на месец май с логото на изд. „Панорама”.

Надежда Радулова

Подходих сериозно и с цялата си категоричност казах „Да“. Вторият въпрос съдържаше неологизъм, но аз пак го изтълкувах като част от логическите загадки: „Двуядо ли си?“. Не бях сигурна изобщо дали схващам въпроса и дали съм го чула, но пак прозвънтя от мен „Да“. И оттам стана пълен екшън от въпроси, които се задаваха с такава скорост, че отговорите, които давах или щях да дам, нямаха значение. Всяко нещо логически отпращаше към друго нещо и заставаше на точно определено място. Лудият гений само отбелязваше с тъмнозелен маркер с прави малки черти посоката на отговорите и логиката на мисълта. Чудех се само как после ще запомни точно моя път, за да ме анализира, понеже в лабиринта му на бялата дъска имаше преди мен още поне десетина схеми, успоредно с моята. Горе-долу така изглеждаше моята:

Почти всички въпроси забравих, отговорите бяха още по-оскъдни, повечето просто си следваха стрелките. Но преди да се събудя, успях да обобщя отговорите и се втрещих от психопортрета си: Жива – двуяда – руса коса – обича липа. Така ме хвана яд и срам, че само тези неща си спомням. Все пак се очерта някаква посока, път имаше,напук на мръсните ми чорапи.

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Емануил А. Видински

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Лице на броя

На 11.02.2020 отпразнувахме 29-ия

рожден ден на„Литературен

вестник“. До навършването на неговата кръгла

годишнина ще излиза рубриката „Лице на

броя“. Тук ще срещнем автори, читатели,

приятели на вестника, които довършват

по своеобразен начин изречението „Чета

ЛВ…“. Защото ЛВ е вестникът с хиляди

лица.

Фот

огра

фия

: Ф

ранч

еска

Зем

ярск

а

Андриана Спасова: Чета ЛВ и правя форма

Андриана Спасова

29 октомври 2019

Намирам се в психоаналитичен кабинен при някаква жена на име Кръстева. Стори ми се приветлива и отговаряща на очакванията ми как трябва да изглежда един специалист по душевни въпроси. По време на първия ни сеанс някакъв мъж настоятелно звънеше на неизключения ми телефон. Усещах, че иска натрапливо да ми напомни за предстоящите си лекции, които очаква да посещавам. Би трябвало да съм очакван посетител на всякакви лекции – по орнитология, история на цивилизациите, творческо писане и теория на вероятностите. Телефонът не спираше да звъни – тоя е полулуд и полупреподавател. Отказах да говоря с него. Въпреки че се оказа колега на Кръстева. Знаех, че ще бръщолеви всякакви несвързани неща, само и само да ме убеди колко ще изпусна.Стоях на стол първо встрани, после директно срещу Кръстева. Забила съм поглед надолу – наоколо паркет и мръсните ми чорапи. Постоянно ги подбутвах зад и встрани на стола, за да ги скрия, но те хоп, и изскачаха точно отпред, и не можех нищо да направя. Каквото и да говорихме, аз мислех само за тези проклети чорапи, защото бяха така зацапани, че и Кръстева вероятно само тях гледаше подобно на мен.Тъкмо реших, че тя говори само и само за да ме забаламоса и да се зарибя да ходя на анализа при нея, и тя ми зададе два потресаващи въпроса. Но първо тя стана той. Друг мъж, недосаден и нелуд, а с въпроси-стрели. Започна „Живееш ли? Жива ли си?“, а аз си казах „е това или е сън, или някой се бъзика с мен и спирам да чета подобни книги“. Обаче после установих, че това е колкото шега, толкова и екзистенциален праг и аз искам да го мина.

Из „Дневник на сънищата“15 ноември 2019

В стаята сме с приятели на родителите ми и разчистваме разни неща на нечия вила. Преподреждаме мебели, като една част ги изнасяме и хвърляме. Стигаме до моето легло вкъщи – отдолу има дървена ракла, а от двете страни на раклата – и отляво, и отдясно са се появили дупки. Те представляват скрито мазе, килер, тип шахта към канализация. Толкова е занемарено това мазе, че по-скоро е една рушаща се част откъм леглото – не само навътре, но и надълбоко, триизмерно прогниващо пространство. Освен че беше като обикновен детски кошмар – тъмно, гнусно, с паяжини, но отвътре имаше и хиляди малки гадинки. И хоп най-невъзмутимо излезе от десния заоблен край едно миксирано животно между норка, златка, видра, малко плъх и повече невестулка. Веднага викам Стефан за помощ. Изобщо не се впечатлява и ми казва, че преувеличавам и изопачавам. Дори се забавлява и напълно убедено установява, че това не е плъх, а хлебарка. Изумена съм, че не вижда моята реалност, по-скоро, че не вижда очевидното. Възмутено крещя и го моля да го махне, да го убие.То обаче се скрива. Стефан вече се решава и обещава да го махне. Но остава ужасът как ще живея в това легло. Отдолу и навътре очевидно има още животинки. Разбира се, след като си го мисля, значи и те загатват за себе си. Това са гнезда от множество насекоми и най-причудливи влечуги, някои доста неприятни и опасни. Най-непреодолимото за мен е, че те отдавна си живеят под леглото ми и няма никакъв шанс да се почистят. Толкова са много и са плъзнали навсякъде, че дори и да се опитаме, е ясно, че гнездата ще си останат и ще се размножават.