Протопрезвитер Александър Шмеман За Евхаристията с...

Протопрезвитер Александър Шмеман за Евхаристията с цигара в уста

Написано от Свещеник Игор Белов и Николай Каверин04 Май 2010

Немалък принос в модернисткото разбиране за свръхчестото причастие със СветитеТайни, наред с трудовете на прот. Н. Афанасиев, са внесли и съчиненията напротопрезвитер Александър Шмеман, особено неговите книги „Евхаристията.Тайнството на Царството” и „Въведение в литургическото богословие”. В тяхАлександър Шмеман настоява за връщане към литургическата простота на апостолскиявек. Призовава също така да се пристъпва към Светата Чаша без каквато и да билоподготовка, защото за това, според него, не се изисквал никакъв труд за очистване надушата.

Представете си само как маститият професор-протопрезвитер седи зад бюрото сдимяща цигара в уста и съчинява поредната глава от своята книга за необходимосттавсички да се причащават без никакво ограничение и на всяка литургия! Можем ли да седоверим на тази просмукана с цигарен дим книга, посветена в същото време наТайнството Евхаристия?! Във връзка с това ще цитираме някои характерни мисли наотец Александър Шмеман от неотдавна издадените му „Дневници, 1973-1983”.

1 / 7



У протопрезвитер Ал. Шмеман се наблюдава съвсем атрофирало чувство за църковност,като той дори не криел своето презрение към Православната Църква, към която занегово съжаление, имал честта да принадлежи:

„Не обичам и не мога да обичам Православната Църква и бабешкото благочестие”.

„Всички тези дни за мен бяха дни на наслаждение от зимните Олимпийски игри вИнсбрук, които гледах по телевизията”, („Дневници”, стр. 248-249, М. 2005).

А ето и други цитати от неговите „Дневници”:

„Лъжа и евтин фалшификат е това самодоволно, глупаво, сантиментално „рускоПравославие”.

„Безкрайно съм отегчен от целия този „православизъм”, от цялата тази дандания– Византия, Русия, бита, духовността, Църквата, църковността, благочестието”, (стр.331).

„Аз все повече ненавиждам Византия, Древна Русия, Атон, тоест всичко онова,което за всички е синоним на Православието”.

„Само пред себе си мога да призная, че моят интерес към Православието еобратно пропорционален на всичко, което така страстно интересуваправославните”, (стр.237).

„Колко съм уморен от своята професия! Едно постоянно чувство за фалш,чувството, че играеш някаква роля. И е невъзможно да излезеш от тази роля”, (стр. 17).

2 / 7



Не е ли било по-добре, при това положение, протопрезвитер Ал. Шмеман още тогава дабеше сменил „професията си”, след като тя така го е угнетявала?

Но ето още няколко нетрадиционни изказвания на обожавания от съвременните„православни” либерали и отегчен от своята „професия” протопрезвитер:

„Чувствам отчуждение към всичко типично руско – „уюта” на храма, рускотоблагочестие, в което винаги съм съзирал някакво тъпо самодоволство”, (стр. 215).

„Духовност”, „църковност” – какви двусмислени и по тази причина опасни понятия”, (стр. 73).

„Разговорите за тази „църковност”, към която все повече и повече изпитвамистинска алергия. Болна религиозност! И всички тези забежки – я към Византия, якъм „Добротолюбието”, я към остров Патмос, я към иконите”, (стр. 48). И още единцитат:

„Цялата тази възторжена и пустословна дрънканица за „духовността”, „умнотоделание”, „Православието”, „паламизма”, цялата тази игра на религия, като сезапочне от самото богословие – настъпва момент, когато всичко това те довеждадо задушаващо униние”, (стр. 218).

Постоянно нападайки Типикона, с който, по мнението на протестантстващияпротопрезвитер Шмеман, се изчерпва цялата „духовност” на Православната Църква,отец Александър в своите „Дневници” демонстрира въпиющо непознаване набогослужебния Устав. Там четем следното:

„Сряда, 27 февруари 1974 г. (първа седмица на Великия пост – бел. авт.). Вчера вцърквата наУтренятапяха цялата втора част на канона на Андрей Критски. За пореден път бях поразенот контраста между тази божествено-грандиозна поезия и вкараните в неявизантийски тропари с тяхната платоническа съсредоточеност върху „душе моя”1

3 / 7

#bb1



и пълна липса на усещане за историята като Божествен „театър”, (стр. 79). Съвършено немислимо е било по онова време, за който и да е свещеник вСъветския съюз да не различи Утренята от Великото повечерие, по време на коетовсъщност през Първата седмица на Великия пост се чете покайният канон на св.Андрей Критски. Впрочем и самият канон на св. Андрей Критски за протопрезвитер Ал.Шмеман се явява „изцяло риторическо произведение”, (стр. 80), проникнато от „остарял византизъм”, (стр. 257), и „чуждо за съвременния човек”, (стр. 616).

От „Дневника” става ясно, че постът, (пък бил той Велик или Рождественски) за отецАлександър не означава абсолютно никакъв личен аскетизъм с оглед на неговитепостоянни обеди в различни ресторанти, „задушевни вечери” с пореднитеновопристигнали в Америка „руски” емигранти от третата вълна и прочие. По този поводето още един цитат от „Дневника”:

„Петък, 29 ноември 1974 г., (Рождественския пост. – бел. авт.)Чудесен ден! Първоспокойна, тиха служба... За вечеря – пуйка... Ненарушимо щастие, пълнота наживота!” , (стр. 132).

Срещащите се едва ли не на всяка страница в „Дневниците” постоянни изобличения наПравославната духовност, намират в записките на отец Александър съвсем просто ичестно обяснение:

„Аз почти никак не се моля, моят „духовен живот” в смисъл на „подвиг”,„правило”, или всякакво там „умно делание”, всичко онова, за което все говорятоколо мен, е кръгла нула”, (стр. 629).

Ето значи, каква се оказва причината за раздразнеността на отец протопрезвитера къмПравославната духовност. Явно му се е искало да приспособи Православието къмсветския си образ на живот, абсолютно лишен дори от минималното духовно делание,тоест от пост и молитва. А при положение, че при него отсъстват и най-минималниусилия в духовния живот, аскетизмът и църковността на другите хора неизбежно

4 / 7



предизвикват раздразнение, ропот и се обявяват от отец Александър за „шизофренияна Православието”. Целият този ропот срещу Православната Църква води до пълна загуба на чувството запастирска отговорност за съдбите на своите духовни чеда и на Църквата като цяло.

Съществуват свидетелства, че отец Александър, комуто богослужението видимотежало, излизал по време на Шестопсалмието (!) пред входа на църквата, за да изпушиедна цигара. (По негово собствено признание, той пушел по две кутии цигари на ден –стр. 422).

Постоянно четял, даже и през Страстната Седмица, безбожни светски писатели,най-често френски и нито една православна книга, както личи от всички негови запискиот 1973 до 1983 година! Вярно, само на два пъти се срещат такива упоменавания:

„Събота, 14 май 1977 г. Късно вечерта, когато вече бях в леглото, четох, по-точнопрелиствах валаамски сборник за Иисусовата молитва. Странно чувство – сякашчета за някаква друга религия! Същото чувство помня, че изпитвах, когато четяхкнигата за отец Алексей Мечьов” 2 , (стр. 374). Или:

„Сряда, 30 септември 1981 г. Вчера четох и преглеждах книгата на еп. ИгнатийБрянчанинов за смъртта. Как може да се пишат такива книги? Нима е възможнода се вярва във всичко това?!”, (стр. 587).

Това наистина са дневници на един американски протестант в православно расо!

Иска ни се да отправим към Православните следния призив:

Братя и сестри! Четете боговдъхновените светители Игнатий и Теофан, а неновоявения „учител” на Църквата, ултралибералния пастир на емигрантите-дисиденти,протопрезвитер Ал. Шмеман, който в своите съчинения разпространявани и днес внякои храмове, призовава не само към причащаване на всяка Света Литургия, но и къмборба с „повсеместно нарастващата православна шизофрения”, (стр. 208). Това е

5 / 7

#bb2



човек възпитан в традиции, чужди на руското Православно благочестие!3

Из статията „Сверхчастое причащение и обновленчество” от Священник Игорь Белов иНиколай Каверин.

„Благодатный огонь”, бр. 16

Превод: Свещеник Божидар Главев

1. Текстът на покайния кондак „Душе моя”, е съвсем в унисон с покайния характер наПокайния канон на св. Андрей Критски и в него се пее следното: „Душо моя, душо моя,стани, защо спиш? Краят наближава и ще се смутиш. Но, стресни се, и ще те пощадиХристос, Който е навсякъде и всичко изпълва” – бел. прев. (обратно в текста)

2. Протоиерей Алексей Мечьов – (1859-1923). Поставен да служи в един от най-малкитехрамове на Москва, където останал до края на живота си. В началото почти нямалмиряни. Без да се притеснява от това, въвел ежедневно богослужение като 8 годинислужил в пустия храм почти съвсем сам. Постепенно отец Алексей получил известност,бидейки добър пастир и в храма започнали да идват все повече миряни, а с времето тамсе оформила една от най-известните московски православни общини. Проповедите мубили прости, искрени, трогвали сърцето с дълбока вяра, правдивост и разбиране наживота. Открил църковно-енорийско училище, устроил приют за сираци и бедни. 13години преподавал Закон Божи в Женската гимназия. Способствал за възраждане надревно-руската иконопис. Бил близък с Оптинските старци. След смъртта на жена си исрещата си с прав. Иоан Кронщадтски, сам добил известност като духовен наставник истарец, макар да не приел монашество и да останал да служи като протоиерей венорийската си църква. Често водел беседи с енориашите си за житията на светиите.Бил скромен, имал дар на прозорливост. Канонизиран през 2000 г. – бел. прев. (обратно в текста)

6 / 7

#bb3

#b1

#b2

#b2



3. Не само на руското, но и на българското православно благочестие. Същият призив нисе ще да отправим и към българските православни християни, част от които повтарятбуквално същите неща за Православната вяра, светци и духовност, наизустили допоследната буква горните „поучения” и дълбоко натровени от този, по същество,безбожнически, антиправославен и като цяло антихристиянски дух – бел. прев. (обратно в текста)

7 / 7

#b3

#b3

Протопрезвитер Александър Шмеман За Евхаристията с...

Documents