7 май 2015, година 12, брой 5 (126) - първа част bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 8 стр.

стр. 6

(На стр.2-3)

(На стр.7)

ИМИГРАЦИЯТА ВЪВ ФОКУСА НА МЕДИИТЕ

АНАТ

ОЛИЙ

СТА

НКУ

ЛОВ

, 201

5

О Н

Л А

Й Н

С изявлението си, че „г-жа Льо Пен говори като комунистическа пропагандна брошура от 70-те години“, Франсоа Оланд допринесе за размиване-то на политическите ориентири във Франция. Нараст ващият брой съюзи между държави, които по начало всичко противопоставя едни на други, затруднява разбирането на международните от-ношения. Междувременно информацията непрекъс-нато засилва темпото, а това увеличава обърква-нето. Как в този хаотичен контекст може да се предотврати затварянето на хората в собствения им произход, религия и култура и как да се избист-рят проблемите?

СЕРЖ АЛИМИ

ПРОМЕНЯЩИ СЕ ИДЕОЛОГИИ И ПАРАДОКСАЛНИ СЪЮЗИ

Êàê äà èçáåãíåì ïîëèòè÷åñêàòà áúðêîòèÿ

ПОВЕЧЕ от четири години след нача-лото на арабските бунтове и световните протести срещу задълбоча-ването на неравенството – от „Възмутените“ до „Окупи-рай Уолстрийт“, липсата на непосредствени резултати и загубата на ясни ориентири попарват устрема за промяна на обществото и света. Разоча-

рованието се изразява в думите „И за какво беше всичко това?“ Стари партии се разпадат или променят името си. Множат се странни съюзи, което също обръща с главата надолу оби-чайните политически катего-рии. Русия изобличава „киев-ските фашисти“, но приема в Санкт Петербург сборище на европейската крайна десница. Франция редува благонравни

възвания за демокрация и светски принципи и удвоява подкрепата си за саудитска-

та монархия. Националният фронт (НФ) твърди, че се радва на изборния триумф на ради-

калната и интернационалисти-ческа левица в Атина.

ЖИЗНЕНОВАЖЕН СНАБДИТЕЛ ЗА ЕВРОПА

„Ãàçïðîì“, Êðåìúë è ïàçàðúòЕвропейската комисия задвижи процедура срещу „Газпром“ заради монополна позиция. Възприеман най-общо като оръдие на руското политическо влияние, газовият гигант е предприятие, което се развива в един все по-конкурентен пазар. По причини, колкото икономически, толкова и геопо-литически, той се стреми да разнообразява своята клиентела.

КАТ Р ИН ЛОКА Т Е Л И*

*Изследовател в Академията на науките на Франция, в лаборатория-та Pacte-Еdden, Университет на Гренобъл – Алпи.

СВЪРЗАНИ истори-чески, „Газпром“ и руската държава под-държат тесни отно-шения, но не се сливат. Пред-приятието е пряк наследник на съветското Министерство на

газовата индустрия, трансфор-мирано през 1989 г. в държавна икономическа групировка, подчинена на принципа за управленска и финансова ав-тономност. Председателят ѝ Виктор Черномирдин стана премиер през 1992 г. В след-ващата година той превър-на „Газпром“ в акционерно дружество и отвори широко

вратите за други капитали. Все пак държавата запази до-миниращата си роля с 38% от дяловете. Когато през 2000 г. стана президент на Руската федерация, Владимир Путин продължи контрола на пра-вителство върху този мощен геополитически инструмент. Той постави приближения си Алексей Милер начело на компанията, в която държавата държи 51% от дяловете.

„Газпром“ е най-голямата газова компания в света и кон-тролира над 72% от запасите на страната (1), която разпола-га с 16,8% от световните зале-жи (2). През 2013 г. изпревари „Ексон Мобайл“ и „Шел“ по продукция – 487 млрд. куби-чески метра, и по обем на из-носа – 233,7 млрд. кубически

метра. Това представлява 12% от стойността на всички стоки и услуги, изнасяни от Русия.

Повече от половината про-дукция се продава на вътрешния пазар, което съществено допри-нася за икономическата и соци-алната стабилност на страната. По силата на едно споразумение с държавата компанията се за-дължава да снабдява на ниски цени руските потребители – и битови, и индустриални. Евти-ната енергия играе роля както на социален амортисьор за до-макинствата, така и на непряка подкрепа за индустрията, която е много енергоемка. В замяна на това предприятието се обла-годетелства от монопола върху транспорта и износа по газо-проводи чрез филиала „Газпром Експорт“, изцяло собственост

на „Газпром“. Част от печалбата от износа влиза в държавния бюджет.

Както всички руски друже-ства в сектора на горивата, освен данък печалба „Газпром“ тряб-ва да внася и още две такси – върху износа и върху добива, с надценка, каквато незави-симите производители не са длъжни да плащат. В крайна сметка газовите компании оси-гуряват 5% от приходите на държавата, което е съществен принос, но доста по-малък от този на петролните компании, изчисляван на 36%.

(1) Според „Газпром“.(2) Резерви, потвърдени в края

на 2013 г., според British Petroleum, Statistical Review of World Enery (Ста-тистически преглед на световната енергия), Лондон, юни 2014.

27 МАЙ 2015 - МОНД дипломатик

(От стр. 1)

ПРОМЕНЯЩИ СЕ ИДЕОЛОГИИ И ПАРАДОКСАЛНИ СЪЮЗИ

Êàê äà èçáåãíåì ïîëèòè÷åñêàòà áúðêîòèÿ

НЕСЪМНЕНО всичко е казано... Още през 1989 г. сегашният първи се-кретар на Социалистическата партия Жан-Кристоф Камба-делис не криеше мрачното си настроение: „Скептицизмът бавно се настанява. Малко по малко се приема, че поради икономическите изисквания и общественото отдръпване политическото пространство не може да бъде завладяно отново. Трябва да се ловува на противниковите земи, и тъй като в това има нещо отблъск-ващо, стига се до там всеки да се спасява както може.“ (8) Двадесет и пет години по-къс-но, в много по-лош икономи-чески контекст (през 1988 г. икономическият растеж беше 4,3%, а през 1989 г. – 4%), уп-равляващите социалисти още веднъж оправдават неолибе-ралния си уклон и бездънната празнота на политическия си

Îäåñíÿâàíå íà ôðåíñêîòî îáùåñòâî?

Медийната машина съвсем естествено засилва объркване-то, тъй като темпото се уско-рява, а тя умее да произвежда вече само спиращи дъха сюже-ти, предназначени да задържат вниманието и да предизвикат нездраво любопитство, тъпо съчувствие и страх. Крайната десница и религиозният фун-даментализъм често използват общото разочарование и почти системното извеждане на пре-ден план на предпочитаните от тях темите. Бойци и съперници в „сблъсъка на цивилизации-те“, те внедряват носталгия и проповядват връщане към света на традициите, покор-ството и вярата. Защитават един социа лен ред, омесен и вкаменен от култа към иден-тичността, земята, войната и мъртвите.

Тук-таме опитите да се раз-

чупят рамките, да се извоюва свобода, се сблъскват, както в Гърция, с един монолитен блок на недоброжелателство и забрани. Замесени са мощни интереси, битката неизбежно е неравна. Разкъсването на тази примка изисква ясен поглед върху социалните сили, ко-ито трябва да се задействат, съюзниците, които трябва да се спечелят за каузата, и приоритетите, на които да се основе действието (1). Ала на основните ориентири, с които бяха въоръжени освободител-ните движения в миналото (десница и левица, империа-лизъм и прогресивизъм, етнос и народ), като че ли отлично пасват думите на писателя Жан Полан: „Всичко е казано. Несъмнено. Ако думите не бяха променили смисъла си, а смисълът – думите.“ (2)

Франция e своеобразен

пример за това. Откакто На-ционалният фронт стана една от главните партии в страната, терминът „трипартийност“ из-живява втора младост. С една

„мъничка“ разлика. В началото (1944-1947) думата обозна-чаваше две партии, които се обявяваха за марксистки, и една трета – от левия център (3).

Сегашната тройна игра

предизвиква объркване, тъй като всеки участник твърди, че другите двама са (най-малкото негласно) в съюз против него. „UMPS“, втълпява Национал-ният фронт; „FNPS“, отвръща Никола Саркози; „UMPFN“, коригират мнозина от левите водачи (4). Мъглата изглежда още по-непрогледна, тъй като нито едно от трите твърдения не е напълно неоснователно. „В икономическата област по-литиката на Франсоа Оланд е същата като на Никола Саркози“ (5), казва напри-мер Арно Монтебур, бивш социалистически министър, чиято прозорливост нарасна десетократно след отстраня-ването му от правителството през август м.г. Съюзът за народно движение (СНД) и Социалистическата партия (СП) създават впечатлението, че се противопоставят една на друга във Франция, но никоя от тях не оспорва основните икономически и финансови па-раметри, определени от Евро-пейския съюз, от които зависи почти всичко останало.

Няма ли една голяма коа-лиция от умерени, както в Гер-мания, да изясни ситуацията? „Може би трябва един ден да се помисли да се отрежат двата края на омлета, така че разумните хора да управляват заедно и да изолират крайни-те отдясно и отляво, които не са разбрали нищо от света“ (6), подхвърля Ален Жупе, един от водачите на френската десница. Центристът Франсоа Байру добавя, че „не вижда големи различия“ между „уме-рените и реформаторите от двата лагера“: „Няма да е трудно да се постигне съгла-сие по основните неща.“ (7)

проект с някакво одеснява-не на френското общество. През октомври м.г. Камбаделис пак се оплакваше: „Наложиха се всички класически реакцион-ни теми – идентичността по отношение на равенството, свобода за коренните фран-цузи, но не и за потомците на имигрантите. Това е из-вънредно сериозно.“ (9) Това дори е смайващо признание за провал.

Но трябва ли да се учудва-

ме? Вместо да отклонява реак-ционния гръм, политиката на „умерените“ го привлича като гръмоотвод точно там, където тя се проваля от десетилетия. И не предлага друга колектив-на съдба, освен обещанието за нови ограничения, възнаграде-ни с половин процент допълни-телен прираст. Джим Норекас –директор на един американски прогресивен вестник, наблю-

дава същото паническо бягство в своята страна след възхода на „Чаеното парти“: „Цен-тризмът функционира като идеология само ако смятате, че нещата вървят по-скоро добре и изискват единствено минимални промени. В проти-вен случай, ако смятате, че са необходими големи трансфор-мации, центризмът съвсем не е „прагматичен“, а е обречен на провал.“ (10)

И невинаги, както добре се

вижда, в полза на един прогре-сивен изход. Схемата илюстри-ра сегашното положение в Гърция: една социалдемокра-тическа партия – ПАСОК, се срина за пет години от 45% на 5% електорално влияние, докато подкрепата за СИРИЗА изхвърча нагоре. Тя би могла да се приложи в по-малка степен и за Испания. Други социалдемократически партии обаче устояват по-добре. В Италия например Матео Рен-ци се възползва от всеобщото объркване, за да се наложи (40,8% на европейските избо-ри през май 2014), като изигра ролята на бунтар, загнездил се в сърцето на системата. Не за да я трансформира (тъй като политиката на Ренци е само да отстъпва пред италианските работодатели), а за да промени формата и стила ѝ: младост, свободно поведение, послания от и към неговото поколение, подобно на Тони Блеър, който громи „привилегиите“ на тру-дещите се, претендирайки, че го е грижа за младежите, осъ-дени на временни договори. Ръководните елити винаги се мъчат да разединят народните класи на основата на нацио-налност, религия, поколения, начин на живот, културни предпочитания, местоживеене (11). И да затлачат общест-вените дебати, така че поля-ризациите да създават нови политически идентичности, които няма да бъдат никаква опасност за социалния ред.

Успехът на Националния

фронт произтича от тази бър-котия, като едновременно я засилва. Посланията му смес-ват етническия национализъм („националното предпочита-ние“), който привлича десния електорат, и социални възва-ния, защитавани обикновено от левицата. А тя, като се опира на въпросите за идентичността, исляма, имиграцията, които непрекъснато присъстват в публичните дискусии, пре-тендира, както каза бившата министърка еколожка Сесил Дюфло, че „вече няма и най-малка разлика между Никола Саркози и Марин льо Пен“(12). Бившият президент на репуб-ликата обаче отхвърля този анализ, като набляга на един основен аспект, който според него го опровергава: „Да се твърди, че г-жа Льо Пен е от крайната десница, е лъжа. Икономическата ѝ програма е програма на крайната левица. (...) Тя предлага съвсем същите мерки, по-специално по отно-шение на минималната гаран-

тирана заплата и пенсиите, както Меланшон.“(13) Саркози чифтосва г-жа Льо Пен и със Социалистическата партия: „Да се гласува за Националния фронт на първия тур, означава да се даде победата на левица-та на втория. И тогава става FNPS (НФСП).“ (14)

Какво точно искат избира-

телите на Националния фронт – обект на такова внимание от конкуриращите се страни? Често произхождащи от на-родните среди, масово под-крепящи връщането на франка (63% според допитванията), те заявяват, че хич не са такива привърженици на премахва-нето на „Данък солидарност върху богатството“ (29%) като избирателите на Съюза за на-родно движение (52%), и искат повече от тях възрастта за пенсиониране да стане отново 60 г. (84% срещу 49%). Двата електората обаче са единни за това да се намали драстично броят на имигрантите и да се забрани ислямската забрадка в университетите (15).

Има ли одесняване на френското общество? Думата „объркване“ може би най-до-бре отговаря на ситуацията, в която левите избиратели се де-мобилизират, защото се чувст-ват предадени от една дясна политика. Или когато близо половината от привържени-ците на Националния фронт искат „капиталистическата система да се реформира в дълбочина“ и предлагат „да се установи социална справедли-вост, като се вземе от богати-те и се даде на бедните“(16), а крайната десница изобщо не обмисля проект от този род. Историята изобилства със случаи на опропастени закон-ни протести поради липса на подходящи перспективи.

Международната политика

не прави света по-лесно разби-раем. Особено за онези, които си мислят, че компасът на голе-мите принципи – демокрация, солидарност, човешки права, антиимпериализъм и т.н., на-правлява и диктува дипломати-ческата дейност. Тя повече от когато и да било се определя от държавните интереси. Но дори по време на Студената война социалистическа Полша дос-

тавяше въглища на франкистка Испания и така ѝ помогна да потуши една миньорска стачка в Астурия. А Китай на Мао Дзедун поддържаше отлични отношения с низ от проаме-рикански тирани. И обратно, когато Съветският съюз оку-пира Афганистан, местните джихадисти бяха въоръжени от Белия дом и снимани с умиле-ние от Фигаро магазин...

Станал ли е светът по-объркващ, след като САЩ косвено подкрепят Иран в Ирак, противопоставят му се в Йемен и преговарят с него в Швейцария? Или защото Социалистическа република Виетнам разчита на амери-канския флот, за да сдържа хегемонистичните изкушения на Китайската народна ре-публика? В действителност държавите почти винаги се стремят ту да се освободят от прегръдката на прекале-но мощен покровител, ту да възпрат атаката на неприятел, като замислят необичайни съюзи. Следователно, да се изтъкват не особено прогре-сивните ходове на Русия или на Китай, с цел да се упрекне гръцкият премиер, че търси в Москва или в Пекин някакъв начин да се измъкне от финан-совата хватка на Европейския съюз, би означавало да се изхожда от морални съобра-жения. И да се обрекат на без-силие всички страни, които не могат да обвържат спасението си със солидарността на една световна политическа общ-ност, твърде малко действена в момента.

В продължение на десети-

летия левите активисти наблю-даваха снизходително борбата срещу западния империализъм на държавите, които се включ-ваха в нея. Още повече че соци-алният ред на разбунтувалите се държави противоречеше на този на САЩ и създаваше про-блеми на многонационалните компании. Като се изключат няколко латиноамерикански страни, подобна ситуация вече се среща много рядко, малко територии са извън властта на капитализ ма. Така че по-добре е да се върви с двата крака, но като се поставят един след друг... С други думи, да се насърчава съпротивата

(1) Вж. „Стратегия за от-воюване на социалните придо-бивки“, Монд дипломатик в Дума, 5 септември 2013.

(2) Jean Paulhan, Enigmes de Perse (Персийски загадки), Babel, Париж, 1992.

(3) Френската комунистическа партия (PCF), Френската секция на Работническия интернационал (SFIO) и Републиканското народно движение (MRP).

(4) Игра на абревиатури: UMPS (СНДСП) – съчетание от абревиатурите на десния Съюз за народно движение и Социалисти-ческата партия, FNPS (НФСП) – на Националния фронт и Соци-алистическата партия, UMPFN (СНДНФ) – на Съюза за народно движение и Националния фронт. Бел. прев.

(5) Еко, Париж, 1 януари 2015.(6) Поан, Париж, 1 януари 2015.(7) Поан, 9 април 2015.

(8) Изказване на 16 декември 1989 г. пред конференцията на Со-циалистическата партия „Où sont nos divergences idéologiques?“ (Кои са идеологическите ни различия?)

(9) „Questions d’info“, LCP, 15 октомври 2014.

(10) „Centrist anxiety at the New York Times, FAIR, 2 февруари 2015, www.fair.org.

(11) Вж. Benoît Bréville et Pierre Rimbert, „Une gauche assise à la droite du people“ (Една левица, седнала отдясно на народа), Le Monde diplomatique, март 2015.

(12) Монд, 1 април 2015.(13) TF1, Новините в 20 ч., 17

март 2015.(14) Фигаро, Париж, 2 март 2015.(15) Допитване на IFOP –

Фигаро магазин, 3 април 2014, и Cevipof - Фигаро, 8 април 2014.

(16) Съответно 47% и 45%, вече цитираната анкета на Cevipof - Фигаро.

МОНД дипломатик - 7 МАЙ 20153

(На стр.4-5)

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Мария Петрикова

АНАТ

ОЛИЙ

СТА

НКУ

ЛОВ

, 201

5

Ïîäêîïàâàíå íà ñóâåðåíèòåòà

(17) Daniel Bensaïd, Eloge de la politique profane, (Възхвала на неве-жата политика), Albin Michel, coll. „Bibliothèque idées“, Париж, 2008.

(18) Vacarme, № 71, Париж, пролет 2015.

(18) Vacarme, № 71, Париж, пролет 2015.

(19) Вж. Фредерик Лордон, „Ле-вицата не може да умре“, Монд дипло-

матик в Дума, 4 септември 2014.(20) Цитирано от Mario

Einaudi et François Goguel, Christian Democracy in Italy and France (Хрис-тиянска демокрация в Италия и Франция), University of Notre Dame Press, 1952.

(21) Фигаро, 2 март 2015(22) Файненшъл таймс, Лондон,

6 април 2015.

срещу западната хегемония, когато тази съпротива помага на международната полити-ка и увеличава възможните варианти пред дисидентите. В същото време трябва да се разбере, че подкрепата за дър-жави, подложени на натиска на великите сили, не задължава да се поддържат или оправда-ват други техни политически и социални решения. Времето на автоматичната солидарност и на системното противопос-тавяне отмина. Това удобство вече си изживя времето.

„Вече не искате класи,

нито тяхната борба? Ето ви простолюдие и хаотични множества. Не искате на-роди? Ще имате глутници и племена“, предупреждаваше философът марксист Даниел Бенсаид (17). В страните, където политиката дълго време изпълняваше ролята на светска религия – със своите ритуа-ли, богослужение и тайнства, упадъкът, който тя понесе

(ограничаване на възможности-те за избор, жълти истории, ко-рупция, връзкарство, продаж-ност), неизбежно под гряваше страстите другаде. А вярата и етническото схващане за на-цията имат общото свойство да предлагат доста опростеноопростено тълкуване на света, със схема, която е малко податлива на коренна промяна шест месеца по-късно. Да се приеме, че религиозната или културната принадлежност са ключ към самоличността на едно обще-ство, лишено от всякакви други ориентири, означава повечето политически съюзи и социал-ни сближавания, необходими за една радикална промяна, да станат проблематични (или невъзможни).

При това положение има

опасност да се наложат най-реакционните фракции в об-ществото. От едната страна – западна десница, която в името на християнските ценности на Стария континент, дори

на светския принцип, който почти винаги е преследвала, започва междукултурна война срещу малцинствения ислям, а от другата страна – мюсюл-мански фундаменталисти, които свързват отхвърлянето на последиците от колониализма с осъждане на прогресивното наследство на Просвещението. В Европа изходът от подобен сблъсък не буди никакво съм-нение. Само халюциниращ романист като Мишел Уелбек би могъл да си представи, че той ще доведе на власт исля-мисти.

Дали това самоличностно и религиозно послание, фраг-менти от което вече се чуват, се дължи на самоубийственото отчаяние на част от радикална-та левица, или е последица от социалната и политическата изолация на университетските ѝ симпатизанти? В интервю за списание на крайно леви инте-лектуалци и творци говорите-лят на Партията на туземците на републиката г-жа Хурия Бутелджа говори за смесените бракове, като предлага „въ-просът да се уреди чрез смяна на религията“ (18). „Деколо-низаторската перспектива, обяснява тя, е най-напред да се обичаме ние самите, да се приемем каквито сме, да се женим мюсюлманка с мюсюл-манин, черен с черна. Знам, че това изглежда връщане назад, но ви уверявам, че не е, а е гигантска крачка.“ Несъмнено, но една от онези гигантски крачки, които биха ускорили постоянното разде-ление на народните съсловия, расовия и религиозния сепа-ратизъм, „сблъсъка на циви-лизациите“.

СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ НА ФРЕНСКИ И АМЕРИКАНСКИ ПУБЛИКАЦИИ ЗА ПЕРИОД ОТ 40 ГОДИНИ

Èìèãðàöèÿòà âúâ ôîêóñà íà ìåäèèòåЗатрогващ, когато загива при корабокрушение, всяващ безпокойство, когато нарушава обществе-ния ред, чужденецът при всички случаи увеличава аудиторията на медиите. Във Франция, както и в САЩ, темата за имиграцията все повече се съсре-доточава върху хуманитарния аспект и въпросите на сигурността, като обикновено се поставя и в съответствие с политическия календар.

РОДНИ БЕНСЪН*

ИМАМЕ склонност да говорим за имигран-тите единствено в хрониката на зло-полуките и престъпленията и през погледа на сиромахо-милството, да ги вижда-ме само като агресори или жертви“(1), посочи през 1988 г. Робер Соле, журналист във вестник Монд. Двадесет годи-ни по-късно това съждение е все така в сила. А валидност-та му прекрачва далеч отвъд френските граници.

Имиграцията заема все по-централно място в поли-тическите разисквания, тя е важен обществен въпрос. Спо-ред Върховния комисариат на ООН за бежанците, през 2014 г. 3400 емигранти са загинали в опит да прекосят Средизем-но море, за да се доберат до Европа. Във Франция, където чужденците са не повече от 6% от цялото население, На-ционалният фронт (НФ) рази-грава картата на инвазията, за да печели гласове в местните или националните избори. В САЩ повече от 60 000 деца без придружители са спрени през 2014 г. на границата с Мексико, при опита им да из-бягат от насилието на бандите в Централна Америка или да намерят късмета си на север.

* Професор по социология в Ню-йоркския университет. Автор на „Shaping Immigration News: A French-American Comparison“ (Оформяне на имигрантските новини: френско-американско сравнение,) Cambridge University Press, Ню Йорк, 2013.

В отговор Обама засили гра-ничния контрол. Което доказ-ва, че по тази тема противоре-чията му с републиканците не са чак толкова дълбоки.

Коментирайки решението му, медиите съсредоточиха вни-манието си върху човешкото страдание и полицейските ре-пресии, без да се задълбочават в действителните причините за емиграцията. А това явле-ние изисква повече от всякога широко публично обсъждане, способно да насочи към под-ходящи политически решения. Важно е следователно при разглеждането на този въпрос да се осветлят зоните, скрити от полезрението. С оглед на това направихме системен анализ на 22 от основните френски и американски медии, като се опитахме да разграни-чим различните гледни точки (вж. карето на стр. 4).

Разискванията по въпроса претърпяха значително разви-тие през последните четири десетилетия. В началото на 70-те години, профсъюзите и републиканското управление в САЩ възприеха общ подход срещу нелегалната имиграция.

Бившият морски пехотинец Леонард Чапман, назначен от президента Никсън начело на Американската служба по имиграцията и натурализаци-ята (която днес е част от Ми-нистерството на вътрешната сигурност), изрази на глас опасенията си от възможна „инвазия“.

Американската феде -рация на труда – Конгрес на индустриал ните организации, основна профсъюзна конфеде-рация в страната, смяташе по същото време, че мексиканската работна ръка е заплаха за за-платите и условията на труд на американците. Легендарният калифорнийски синдикалист Сесар Чавес създаваше преч-ки пред идващите от Мексико селскостопански работници, за да не могат да заместват стачкуващите местни работ-

ници. Лос Анджелис Таймс от 3 юли 1975 г. пише на първата си страница: „Според американски отговорни фактори, работода-телите предпочитат работна ръка, която да могат да екс-плоатират, като ѝ плащат мизерни възнаграждения.“

През следващите десети-летия икономическият натиск върху американските трудещи се силно нараства, но идеята, че имигрантите отнемат работни места на местните хора и теглят заплатите надолу, постепенно губи почва. През 1974–1975 г. тя присъства в 47% от ин-формациите за имиграцията във всички медии. В периода 2002–2006 г. присъствието ѝ спада до 8% (2). Икономистът Пол Кругман (3), автор на ста-тии в Ню Йорк Таймс, е един от малкото, които засягат този аспект на темата.

(1) Robert Solé (entretien avec Jacqueline Costa-Lascoux), „Le journaliste et l’immigration“ (Журналистът и имиграцията), Revue européenne des migrations internationales, том 4, № 1-2, Париж, първи семестър 1988.

(2) Тези проценти са изчис-лени главно на базата на анализа на статии и теми, посветени на имиграцията в следните медии:

Le Monde, Le Figaro, Libération, TF1 и France 2 във Франция; The New York Times, The Washington Post, Los Angeles Times, ABC, CBS и NBC в САЩ, освен в случаите, когато се посочва друг източник.

(3) Вж. например Пол Круг-ман, „North of the Border“ (На север от границата), The New York Times, 27 март 2006.

НА въпрос на Фигаро – „Какво да се каже на един 20-годишен младеж?“, есеистът Мишел Онфре отговаря малко цинич-но: „Корабът потъва. Бъдете изискан. Умрете прав.“ Има и други, не толкова отчайващи възможности. Те са в това да се поведат с удвоени сили борбата за икономическа де-мокрация и борбата за поли-тически суверенитет, които са неотделими. Днес изходът може да изглежда несигурен – прекалено много теми ни от-клоняват в друга посока и все още не можем да им влияем. Ала съдбата на Гърция ни връща към тях.

Икономическа демокра-

ция? Въпросът в крайна сметка е да се ограничи, а след това и да се сложи край на шантажа, който капиталът упражня-ва върху обществото (19). Този проект дълго време беше свързван с левицата, макар че след Освобождението една центристка партия – Републи-канското народно движение, също се обявяваше „срещу капитализма, който осигурява власт за вземане на икономи-чески решения единствено за притежателите на капитала и който организира човешки-те отношения на основата

на превъзходството на капи-тала“ (20).

Политически суверенитет?

Точно това ценно благо Евро-пейският съюз се стреми да подкопае, щом стане въпрос за гърците. През март Саркози изрази задоволство, че едва избран, Алексис Ципрас „е от-теглил предизборните си обе-щания“ и е „паднал на колене“ (21). Също толкова „деликатно“ се изразяват и официални пред-ставители на Еврогрупата под прикритието на анонимността. Те настояват гръцкият минис-тър-председател да смени пар-ламентарното мнозинство и по-литиката, ако иска да спести на страната си финансовото заду-шаване. „Това правителство не може да оцелее“ (22), е решил вече един от тях. Но освен при държавен преврат, тази присъда все още произтича от народния суверенитет. Ето една проста, справедлива, универсална и солидарна борба, която може да поведе всеки, почувствал се объркан пред лицето на един свят със замъглени ориентири. Тази борба съвсем не е предва-рително загубена, тъй като за всеки е ясно, че тя е в интерес на всички останали.

СЕРЖ АЛИМИ

„

47 МАЙ 2015 - МОНД дипломатик

АНАТОЛИЙ СТАНКУЛОВ, 2015

(От стр. 3)

НАШЕТО изследване се опира на анализ на няколко хиляди статии и телевизионни предавания по въпросите на имиграцията, публикува-ни и излъчени във Франция и САЩ от началото на 70-те години на миналия век до средата на първото десети-летие на настоящия. Системно бяха проучени френските вестници Монд, Либерасион, Фигаро, Еко, Юманите, Кроа, Паризиен, както и информацион-ните предавания на телевизиите TF1, France 2 и Arte. От другата страна на Атлантика анализът обхвана Ню Йорк таймс, Вашингтон поуст, USA Тoday, Дейли нюз, както и новинарските еми-сии на телевизиите ABC, CBS, NBC и PBS (1). Извадката включва сравними политически, финансови и популярни медии в двете страни.

След това проучихме рамките, в които журналистите разполагат своите

гледни точки. За разлика от несъстоя-телната двуполюсна оценка (между обективност и пристрастност), рамките позволяват да се види, че медиите подбират и подчертават едни аспекти на реалността за сметка на други.

Три от тези рамки описват имигран-тите като жертви. „Хуманитарната“ рамка поставя на преден план икономи-ческите, социалните и политическите затруднения, с които имигрантите се сблъскват. През призмата на „расизма и ксенофобията“ вниманието се насочва към нападките и дискриминацията по повод на национална, културна или религиозна принадлежност. Гледната точка „световна икономика“ вписва имиграцията в по-широк контекст и очертава бедността на международно равнище, проблемите на изостаналост-та и неравенството, белег за което е миграцията от Юга към Севера.

Четири рамки обхващат гледни точки, според които имигрантите са заплаха: за трудовата заетост (с упрек, че отнемат от националните работни места или че дърпат запла-тите надолу); за обществения ред (подчертава се измерението „сигур-ност“); за фискалната стабилност (безпокойство за предполагаемата цена, която данъкоплатците плащат за здравеопазването и обучението на ими-грантите); и накрая – за националната сплотеност (културните различия – традиции, религия, език, като заплаха за националното единство и съгласието в обществото).

Други три рамки представят ими-грантите като героични фигури. Под-ходът, който възприема като отправна гледна точка „културното разнообра-зие“, посочва, че различията са принос към националната общност. Гледната

точка на „интеграцията“ сочи добрия пример на приспособилите се към приемното общество, както в граж-данско, така и в културно отношение. И накрая, рамката „добри работници“ почива на принципа, че имигрантите „извършват дейности, които никой не желае“ (без да отчита непривлекател-ните за местните граждани фактори като ниските заплати). Всеки от тези различни подходи дава различен отго-вор на въпроса за имиграцията.

(1) Анализът за периода 1973–2006 г. бе допълнен от анализ за качеството за годините 2006–2012. Заключенията, до които стигнахме в резултат на това изследване, бяха потвърдени от по-нови проучвания. Вж. например Erik Bleich, Irene Bloemraad и Els de Graauw, „Migrants, minorities, and the media“ (Мигранти, малцинства и медии), Journal of Ethnic and Migration Studies, vol. 41, № 6, Брайтън, 2015.

Р. Б.

Различни подходи

(4) „Une implosion statistique, une bombe dans l’imaginaire“ (Ста-тистическа имплозия, бомба във въображаемото), Libération, Париж, 9 септември 1983.

(5) Интервю с автора.(6) Todd Gitlin, The Whole

World Is Watching: Mass Media in the Making and Unmaking of the New Left (Целият свят гледа : масмедиите в изграждането и разрушаването на новата леви-ца) University of California Press, Berkeley, 1980.

Това развитие съответ-ства на трансформирането на американското политическо прост ранство през 70-те и сре-дата на 80-те години. В стре-межа си да увеличат членската си маса много профсъюзи преразглеждат отрицателното си отношение към незакон-ната имиграция. Насърчава-ни са от създадените в края на 60-те и укрепнали през следващите две десетилетия организации, като Национал-ния съвет на испаноговоре-щите американци „Расата“ и Фонда за правна защита и образование на американските мексиканци. Тези сдружения разобличават многото случаи на дискриминация на лати-ноамериканците и азиатците, живеещи в САЩ. Но макар и необходимо, разширяването на темата за ксенофобията заглуши в медиите въпросите за икономическите корени на имиграцията и последиците от ниското заплащане на чуждес-транната работна ръка.

Във Франция темите , свързани с имиграцията, се появяват още през 70-те го-дини и разширяват обхвата си в началото на следващото десетилетие. Расизмът по от-ношение на чуждестранните работници се отбелязва в 46% от репортажите през 1973 г., срещу 25% през 2002–2006 г. Широкото му отразяване е придружено и от обширно разгласяване на темата за културното разнообразие. Тя присъства в половината от статиите, публикувани в Либерасион през 1983 г. „Във Франция трябва да се нау-чим да живеем в общество на културно многообразие“, отбелязва в своя уводна статия всекидневникът (4). Впоследствие, като отзвук от пробива на крайнодесния На-ционален фронт на местните избори в Дрьо през 1983 г. и в отговор на антиимиграци-онната офанзива на десния печат, вестниците, близки до

Социа листическата партия, променят приоритетите и ос-тавят „културното многооб-разие“ на по-заден план, за сметка на „интеграцията“ на новодошлите в „национална-та общност“. „Имахме нужда да създадем солидна база, за да спрем Националния фронт и да покажем, че защитата на имигрантите е част от френската републиканска традиция“, обяснява Лоран Жофрен, тогавашен главен редактор на Либерасион . Стигнахме до заключението, че изтъкването на „равните права“ се приема по-добре, отколкото писанията за „правото да бъдеш разли-чен“ (5).

Последиците от този завой се почувстваха незабавно и продължават да се усещат два-десет и пет години по-късно. Между 2002 и 2006 г. във всич-ки френски медии темата „ин-теграция“ измества темата за „културното различие“ (20% срещу 8%). Във вестниците „националната сплотеност“ се появява в 42% от статиите. В САЩ този процент е три пъти по-малък. В тази държава, формирана под въздействието на една все по-фрагментирана пазарна икономика, въпросът за „националното сплотява-не“ не се радва на особена популярност сред политиче-ските ръководители и част от техните избиратели. Левите демократи показват голяма чувствителност към искания-та на различните общности, докато десните републиканци са разкъсвани между финансо-вите си спонсори (много пред-приятия подкрепят свободната имиграция) и избирателите си, най-често враждебно на-строени срещу имигранти-те. Ето защо политическите ръководители предпочитат да формулират проблема по различен начин.

Във Франция съществува-нето на относително мощна социална държава позволява

на понятието „национална общност“ да запази смисъла си. Но колкото повече от-слабва социалната защита, толкова повече на медиите сякаш им се иска да изтъкнат културната сплотеност, за да запълнят празнотата. В нача-лото на 80-те години темата за сплотеността беше люби-ма за Националния фронт и за вестници като Фигаро и Фигаро Магазин, макар че не преобладаваше сред темите за имиграцията. Впоследствие основните правителствени партии възприеха същите понятия и оставиха на втори план въпросите на расизма и дискриминацията. Възходът на Националния фронт не спря, а имигрантите и тех-ните поколения, по-специал-но чернокожите и арабите, продължават да страдат от дискриминацията, макар жур-налистите да говорят за това по-малко, отколкото преди тридесет години.

През първото десетилетие на новия век американските и френските медии изоставят подхода към темата през „ико-номиката и расизма“ и се съ-средоточават все повече върху „обществения ред и сигур-ността“ (62% от репортажите в САЩ и 45% във Франция), както и върху „хуманитарните аспек ти“ (64% в САЩ и 73% във Франция). Зрелищни, прости и много подходящи за онагле дяване, тези две теми имат предимството, че са в тон с говоренето на организациите и държавните институции, без оглед на това дали са враж-дебно или благоприятно раз-положени към имигрантите. Така задоволяват търговските

и политическите изисквания, на които се подчиняват ме-диите.

Охулването на незакон-ната имиграция е печеливша търговска формула за все-ки вестник или телевизио-нен канал, тъй като, както пише социологът Тод Гитлин, „архетип на историята на медиите е криминалната история“(6). Темата за об-ществения ред не се нуждае от обяснения и може да бъде разглеждана с помощта на шокиращи картини – бунтове, полиция, гранични пунктове, оръжия, преследвания и арес-ти. Съществува обаче и друго обяснение за честото използ-

СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ НА ФРЕНСКИ И АМЕРИКАНСКИ ПУБЛИКАЦИИ

Èìèãðàöèÿòà âúâ ôîêóñà íà

МОНД дипломатик - 7 МАЙ 20155

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Станимир Делчев

ВЪПРЕКИ първата поправка на аме-риканската Конституция, чиято цел е да запази независимостта на печата спрямо държавата, дискусията относно имиграцията в САЩ е монополизирана от лица от администрацията и политическите среди. Между началото на 70-те и средата на първото десетилетие на настоящия век, 52% от лицата, поканени да се изкажат по тази тема, принадлежаха на тези среди. За Франция процентът е 38%. Похвалната картина, очертана от Алексис дьо Токвил, относно американските сдружения през ХІХ век е доста различна от сегашната реалност, поне що се отнася до медиите. Френските журналисти са по-склонни да дават думата на представители на гражданското общество (35% от случаите), отколкото техните амери-кански колеги (20%).

И в двете страни неправителствените мнения произлизат най-вече от сдружения, благоразположени към имиграцията (12% във Франция, 8% в САЩ), и по-рядко – от враждеб-ни към имиграцията групи (6% във Франция, 3% в САЩ). Профсъюзите също имат по-ши-роко присъствие във Франция (7%), отколкото в САЩ (2%). Представителите на религиите – мюсюлмани, евреи или християни, макар и канени в отделни случаи да участват в медий-ните прояви, рядко се появяват в репортажи-те (1% в САЩ, 2% във Франция). Що се отнася

до самите имигранти, те представляват 15% от интервюираните във френските репортажи и 12% в американските.

Два влиятелни участника в миграционна-та политика почти не присъстват в медиите. Това са фирмите (4% присъствие в амери-канските публикации и 3% – във френските), от една страна, и от друга – чуждестранните правителства и международните организа-ции, като ООН и ЕС (по 4% от двете страни на Атлантика).

Включването на експерти е по-често в САЩ, отколкото във Франция (5% срещу 3%), но близо половината от американските експерти са от мозъчни тръстове, а не от университетите. Освен това те разполагат с по-малко време да изложат аргументите си – средно четиридесет и четири думи в САЩ, срещу триста и петнадесет за френските им колеги (1). Констатираме най-вече, че и в двете страни информационните средства, които най-малко зависят от търговските императиви – Крисчън сайънс монитър, PBS, Юманите, Арте и др., предлагат най-голямо разнообра-зие от участници и гледни точки.

Р. Б.

(1) Това число е изчислено на базата на извадка от седем вестника от всяка страна за периода 2002–2006 г.Àïåòèò çà çàòðîãâàùè ðàçêàçè

(7) Sonia Nazario, Enrique’s Journey: The Story of a Boy’s Dangerous Odyssey to Reunite with His Mother, (Пъ-туването на Енрике: опасната одисея на едно момче, за да се събере с майка

си), Random House, Ню Йорк, 2006.(8) Цитирано в Nicolas de

La Casinière, „A Nantes, les carences de la France décriées“, Либерасион,12 юли 2006.

ХУМАНИТАРНИЯТ подход постепенно доби широко разпрост-ранение от двете страни на Атлантика и се споделя от многобройни сдружения: „Франция –земя на убежище“, организацията за солидар-ност с мигрантите „Симад“, Лигата за правата на човека и „Амнести интернешънъл“ – Франция; „Раса“, „Малдеф“ (Мексикано-американски фонд за правна защита и об-разование), Проекта за права на имигрантите към Амери-канския съюз за граждански свободи, Националния форум за имиграцията в САЩ. До-като френските сдружения се издържат главно от публични субсидии и членски внос, аме-риканските се финансират от разнородни дребни дарители, привърженици на човешки-те права, от Католическата църква и от мощни фондации („Форд“, „Карнеги“, „Ма-картър“), както и от банки, строителни предприятия и различни мултинационални компании, които имат инте-рес да съхранят източника на евтина работна ръка.

Подобно на темата за об-ществения ред, хуманитар-ният подход позволява да се привлече аудитория. В САЩ той прекрасно съответства на разказвателното и персонали-зирано повествование, харак-терно за медиите. Когато се прилага сполучливо, този стил може ефикасно да представи опита на мигриращите и да запознае читателите и зрите-лите с непознати обществени среди.

Най-прочутият пример за подобен подход е несъмнено „Пътуването на Енрике“, репортаж в шест части, пуб-ликуван през 2002 г. в Лос Ан-джелис Таймс, който донесе на Соня Назарио наградата „Пулицър“. Журналистката

разказва историята на мла-деж от Централна Америка, тръгнал да търси майка си. Тя била принудена да напусне гладуващите си деца, за да на-мери работа, която би ѝ поз-волила да им изпраща пари и така да им осигури по-добър живот. За да отрази този опит, Назарио е пътувала с Енрике от Хондурас до Северна Каро-лина, включително на покри-вите на влакове в Мексико. Репортажът завършва драма-тично. След като е изстрадал заминаването на майка си, Енрике е принуден да наложи подобна съдба на собствената си дъщеря: „Скоро след прис-тигането си в САЩ Енрике телефонира [на приятелка-та си] в Хондурас. Както е предполагал преди до замине, Мария Изабел е бременна. На 2 ноември 2000 г. тя ражда момиче, Катрин Жасмен. Бе-бето прилича на Енрике. Има същата уста, нос, очи. Леля насърчава Мария Изабел да замине за САЩ, като ѝ обе-щава да се грижи за бебето. „Ако ми се удаде възмож-ност, ще отида, казва Мария Изабел. Ще замина без мое-то бебе.“ Енрике одобрява: „Ще трябва да го оста-вим.“

Книгата, отпечатана на базата на репортажа (7), е посрещната с буря от хвалеб-ствени критики. Списание Седмично развлечение от-съжда например, че „забе-лежителният репортаж на Назарио превръща сегашната полемика за имиграцията в един по-скоро личен, откол-кото политически въпрос“ (22 февруари 2006). Но кол-кото и да е привлекателен, този подход не позволява да се уловят основните подтици на явлението „миграция“. Наистина читателят преживя-ва до най-малки подробности мъките, които изпитва Енри-ке, но остава в неведение за

причините, довели до това положение, както и за възмож-ностите да избегне подобна съдба.

Извън затрудненията, с ко-ито се сблъскват имигрантите, журналистиката би трябвало да анализира начина, по който световната икономическа и со-циална система на западните страни като САЩ и Франция стимулира емиграцията от страните на Юга към Севера. Защото, както казваше френ-ско-алжирският социолог Аб-делмалек Саяд, имиграцията е най-напред емиграция.

Що се отнася до САЩ, повече от двеста и петдесет хиляди души загинаха във въоръжени конфликти в Гва-темала, Салвадор и Никарагуа като жертви главно на еска-дроните на смъртта и армията, обучавани, финансирани и въоръжавани от САЩ. През 1980 г. в САЩ имаше по-малко от сто хиляди имигранти от Салвадор. След десет години война и размирици броят им нарасна до петстотин хиляди. Днес надхвърля един милион.

Търговската политика на Вашингтон също допринесе за масовата емиграция. Се-верноамериканското споразу-мение за свободна търговия (NAFTA), подписано през 1993 г., не само не подобри условията за живот и труд на мексиканските работници, но допринесе за задълбочаване на бедността и несигурност-та, като подтикна голям брой мексиканци, по-специално от селата, да пресичат границата. Американските предприя-тия подготвиха условията за приемането им. Секторите на промишлеността и услугите приспособиха трудовата сре-да, за да предложат „гъвкава“ заетост с ниски заплати и

ограничени социални придо-бивки. В месопреработването, текстила, строителството, общественото хранене и хо-телиерството американските служители често бяха увол-нявани и замествани с много по-евтини незаконни ими-гранти.

Същото би могло да се каже за Франция, въпреки че възможностите да се намери работа там са много по-огра-ничени поради по-стриктното френско законодателство. Многобройни мигранти от Магреб или от Африка на юг от Сахара също бяха при-нудени да напуснат своите страни поради икономически или политически трудности, свързани с неравностойни-те взаимоотношения, които Франция поддържа с бивши-те си колонии. „Дълбокото неразположение в Африка засилва масовото изселване, което не може да бъде спряно от никаква стена, дори да е висока до небето, обяснява Арсен Болуви, изследовател от Того към „Амнести ин-тернешънъл“. Интригите на мултинационалните компа-нии, продажбите на оръжие, контролът над природните богатства, авторитарните правителства, поддържани от Франция, всичко това кара хората да бягат с риск за живота си, преследвани от глада и войната.“ (8)

Комплексният и между-народен характер на първо-причините не позволява миг-рацията да бъде разглеждана като сбор от лични мелодра-ми. Тя предполага диску-

сия по твърде чувствителна идеологическа тема, която разкрива несправедливостта и недостатъците на иконо-мическата и обществената система, които по-голямата част от политическата класа и медийната общност приемат като даденост. От началото на 70-те години до средата на първото десетилетие на новия век – период през който неолибералната глобализация набираше скорост и конфли-ктите, манипулирани от САЩ, доведоха до кръвопролития и разрушения в Централна Аме-рика, репортажите в печата, отбелязващи и ролята на меж-дународните фактори, спадна-ха от 30% на 12%. Френските вестници се отличават, понеже за световната икономика те пишат в една трета от статиите си – стабилен процент между началото на 70-те години и 2005 г. Разликата се обяснява главно с това, че в средите на френските интелектуалци и политици в по-голяма степен присъстват културни течения, враждебни към глобализа-цията.

Много често обаче медии-те на двете държави, които ни занимават, предлагат доста непълна картина на имигра-цията, макар че редовно ѝ отделят внимание. Предим-ството, което дават на емо-ционалните и индивидуал-ните измерения, обезсмисля политическата дискусия по същество. Така те предоста-вят допълнителен терен за опростенческите „решения“ на крайната десница.

ване на тази гледна точка. Френските журналисти и още повече техните американ-ски колеги често придобиват информация от официални източници – министерства, кметства, администрация, полиция и др. Следователно се влият от мнението на пред-ставителите на държавата и политическите ръководители. Тъй като правителствата често възприемат имиграцията като заплаха за обществения ред, журналистите също са склон-ни да приемат тази гледна точка. По същата причина можем да отчетем и големи разлики в зависимост от по-литическия дневен ред. През 2002 г., след атентатите от 11 септември, когато демо-крати и репуб ликанци гово-реха само за „сигурност“, въпросът за обществения ред се появяваше при 64% от случаите. През 2004 г. този процент спадна на 53%

(т.е. приблизително колкото през 1994 г.), преди да се пока-чи на 62% през 2005 г., когато бе гласуван законът HR4437, който превърна незаконната имиграция в престъпление.

Във Франция темата за обществения ред възникна в началото на 80-те години във връзка с „кризата на предгра-дията“ и достигна връхната си точка в началото на 90-те, когато бе подета от двете основни политически пар-тии. През 1991 г., например, министър-председателката от Социалистическата пар-тия Едит Кресон говореше за наемане на самолети за депортиране на незаконните имигранти. От началото но-вото хилядолетие, след като поредните правителства се пренасочиха към въпроса за националната интеграция и сплотеност, за сигурност се говори по-рядко.

Кой има думата ? ЗА ПЕРИОД ОТ 40 ГОДИНИ

ìåäèèòå

67 МАЙ 2015 - МОНД дипломатикОТСТЪПЛЕНИЕ ОТ МНОГОЕЗИЧИЕТО В МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ

Öåíàòà íà åäíîåçè÷èåòîТвърди се, че въвеждането на английския език като основен в международните организации би спестило значителни средства. При акуратно използване на данните обаче верността на това общоприето схващане се оказва доста относителна, тъй като то се основава на едностранчиво и пристрастно виждане. В действителност налагането на един работен език е източник на грешки и неправди. Докато езиковото многообразие насърчава да се упражняват редица права и стимулира жизненост-та на демокрацията.

ДОМИНИК ОП *

* Председател на френскоговорeщи-те служители от международните организации (AFFOI).

ЕЗИКОВАТА политика е предмет на сериозни дискусии в междуна-родните организации. Макар по устав официалните и работните езици да са ясно определени (6 в Обединените нации [1], 24 в Европейския съюз [2]), на практика посте-пенно се налага едноезичието, като вече почти без стеснение се говори за новия език за ко-муникация – „English lingua franca“ (3). След като дълго време това положение беше представяно със съжаление за едва ли не неизбежно след-ствие от бюджетните ограни-чения, днес то сякаш се приема за естествено. Владеенето на английски представлява важен компонент в професионалната култура на международните организации. Привържени-ците му твърдят, че е станал международен език, а след като вече не се ползва само от родени англофони, той не представлява заплаха за езиковото разнообразие или равнопоставеността.

Привържениците на док-трината за „ново публично управление“ (4), които се за-стъпват за английския като единствен език, изтъкват, че налагането му ще спре неудър-жимото повишаване на разхо-дите. Анализът обаче показва, че този аргумент е несъстоя-телен. Евросъюзът, при най-строг официален режим по отношение на работните ези-ци, изразходва годишно около 1,1 милиарда евро за езикови услуги. Това е по-малко от 1% от бюджета, 0,0087% от брут-ния вътрешен продукт, 2,20 евро на жител на ЕС, или 2,70 евро на европейски гражданин над 15-годишна възраст. Дори при опасност от увеличение на разходите, отделянето на по-малко от 0,01% от БВП не би могло да се смята за иконо-мически непосилно.

Освен това ограничава-нето на разноските, с което се оправ дава въвеждането на английския като единствен, се основава на бюджетните от-чети на съответните организа-ции. Те включват само първич-ните преки разходи (писмени и устни преводи) и първичните непреки разходи (свързани с езикови услуги общи разнос-ки), които се поемат от самите институции. Ако се прилагат само тези критерии, може

да се „докаже“ погрешно, че едноезичието е по-евтино от многоезичието. В действител-ност