23

Алеко Константинов посреща Освобождението петнадесетгодишен. Докато Ботев, Вазов и Каравелов живеят и творят в поробена България и заедно с прогресивната и патриотично настроена част от българския народ жадуват и се борят з а свободата на отечеството си, Алеко Константинов изживява целия си съзнателен живот след Освобождението. Това е времето на недостойни политически страсти и партизански борби, на безогледен чиновнически кариеризъм и корумпираност, на отчайваща бездуховност и жалки „идеали”. Алеко Константинов е роден на 1 януари 1863 г. в Свищов в семейството на богатия и патриотично настроен търговец Иваница Хаджиконстантинов. Израства в културна среда и получава добро образование. Отначало учи с частни учители – Емануил Васкидович и Янко Мустаков, по-късно в свищовското училище и габровската Априловска гимназия. От ученическите му години датират първите му литературни опити – отначало в превода („Отело” на Шекспир), а после в поезията – стихотворенията „Огледало” (1880) и „Защо?”, изпратени и публикувани във вестниците „Целокупна България” и „Свободна България”. Пише хумористични пиески за ученическа сцена и заедно с приятели издава ръкописно хумористично списание. След Освобождението е назначен за писар при губернатора на града Найден Геров. Алеко Константинов продължава образованието си в Русия, отначало в гимназията в гр. Николаев, а после в Одеския новоросийски университет, откъдето излиза дипломиран юрист. В университета написва първата си книга – комичната поема „Песен за Пламен Теня и Слобод Маджара”, повлияна изцяло от духа на народните песни. През 1885 г., едва завърнал се в родината, участва като доброволец в Сръбско-българската война. След завръщането си от фронта работи като прокурор в Софийския окръжен съд, а по-късно и като помощник-прокурор към Софийския апелативен съд. В течение на пет години – от 1885 до 1890 – умира цялото му семейство. Фактът, че единствен той е пожален от смъртта, дава повод на Алеко сам да се нарече с горчива ирония „Щастливец”. Неудачи го преследват и в службата. На 30 март 1888 г. е уволнен за неподчинение, защото не се съгласява да постави съвестта си в услуга на абсолютизма на княз Александър Батенберг. „При туй отчаяно положение, без средства за съществувание, той се предава на литературни занятия...” – пише за себе си  Алеко. В началото той се отдава на активна преводаческа дейност. Превежда от руски – стихотворения и поеми на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, от френски – драмата „Отче наш” от Франсоа Копе,  „Тартюф” от Молиер и комедията на Виктор Сарду „Партиите в Монако”. Преводът му на Пушкиновата поема „Цигани”, публикувана под заглавие „Чергари”, привлича дори вниманието и ласкавата оценка на Вазов. От началото на 1890 до пролетта на 1892 г. работи в Софийския апелативен съд, а по-късно като адвокат. Алеко е  надарен с природна любознателност и желание да пътешества и опознава чужди страни и народи. През 1889 г. той посещава Всемирното изложение в Париж, а през 1891 г. и изложението в Прага. Тези събития оставят трайни  спомени в него. През 1893 г. авантюристичният му дух го отвежда чак в Чикаго. Впечатленията си от пътуването и от Новия свят описва живо и увлекателно в пътеписа „До Чикаго и назад”. Отначало го отпечатва на части в сп. „Български преглед”, а през 1894 г. произведението излиза като самостоятелна книга. С него Константинов дава нов облик на пътеписа като жанр и го превръща от географско-етнографско описателно четиво в художествено произведение. Наблюденията си от нравите в България и другите страни, от срещите с хората той споделя с приятелите си от бохемския кръг „Весела България”. В тази среда от единомишленици – наблюдателни, духовити, с остро и язвително чувство за хумор,  е роден  най-популярният герой на писателя – Бай Ганю. От първата му поява като самостоятелна книга до днешно време „Бай Ганю” претърпява повече от двадесет издания у нас и става повод за най-различни спорове в литературните среди. За образа на Бай Ганю са се изказвали най-противоречиви и парадоксални възгледи и той най-трайно е привличал вниманието на българската критика. Вълнението си от красотата на българската природа Алеко Константинов излива с лиричен патос в пътеписите „Невероятно наистина, но факт...”, „Какво? Швейцария ли?”, „В Българска Швейцария” и др. Тази красота за автора е не само наслада за очите, но и повод за патриотична гордост. До края на живота си Алеко Константинов създава и над 40 фейлетона, повечето от които са отглас на конкретни събития и наболели обществени проблеми. Талантливият хуморист притежава особения талант да открива в човешките и социалните отношения най-типичното за следосвобожденската епоха в България – пошлостта, безнравствеността, моралния упадък, обезценяването на традиционните патриархални добродетели. Хуморът на Алеко варира от безгрижен смях до унищожителен сарказъм, от снизходителна ирония  до остра гротеска. В средата на 90-те години на 19-ти век той вече е напълно изграден като личност и автор. Твърде млад, едва 34-годишен, Алеко Константинов става жертва на партизанщината и първичните страсти, развихрили се в следосвобожденска България. На 11 май 1897 г. той е убит от засада на път от Пещера към Пловдив. Произведенията му са преведени на повече от 30 езика.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

23

„РАЗНИ ХОРА – РАЗНИ ИДЕАЛИ”Фейлетонният цикъл „Разни хора – разни идеали” е замислен като обширна сатирично-

портретна галерия на съвременни на автора социални типове (той остава незавършен – четвъртият фейлетон е публикуван след смъртта на автора). В самото заглавие на творбата е вложена ирония – героите не са „разни хора”, а са еднакви по своята душевност, морал и цели, с еднакъв идеал – „келепира”, изгодата. Те са представени с дълбоко проницание в интимната им психология. Помощник-регистраторът, политиканът, лъжепатриотът-използвач и приспособенецът-еснаф пряко се разкриват чрез собствените им монолози, речевата им характеристика е типизирано-индивидуализирана.

Алеко Константинов е извисена и чиста личност, представител на младата генерация български интелигенти след Освобождението, продължител на реалистичните и демократичните традиции на българската литература. Животът и творчеството на твореца са изява на конфликта между неговия нравствен идеализъм и съвременната му действителност.

Ситуацията, която пресъздава писателят в своите фейлетони, коренно се различава от предосвобожденската действителност. Ако от икономическа гледна точка капиталът навлиза закономерно в българското общество в края на ХIХ век, то от етична – той нахлува стремително в живота на обикновения човек, където патриархалният бит и идеали още не са отмрели. Според Боян Ничев това е време, в което се осъществява метаморфоза, в която националните добродетели се превръщат в социални пороци. Героите на Алеко Константинов са носители на негативно трансформиралите се качества под влияние на нахлуването на новите обществено-икономически отношения (практичност – в грубо сметкаджийство, пестеливост – в алчност, патриотизъм – в патриотарство, лоялност – в угодничество). Моралните позиции на автора и героите му са коренно противоположни, в своите нравствени разбирания те са антиподи. На фона на конкретната социална ситуация Алеко Константинов критикува всички човешки недостатъци: вулгарно-прагматичен материализъм, сметкаджийството, „келепирджилък”, користолюбие, хамелеонство, наглост и безочие. Критическият патос на творбата е израз на хуманистическата реакция на демократа, разкриващ покварата в цялата обществена стълбица.

Четирите характерни социални типа – герои на фейлетоните – писателят изгражда с помощта на похвата за пряко саморазкриване на героите чрез собствените им монолози с типизирано-индивидуализирана речева характеристика (така наречения „сказов похват”).

Фейлетонът като жанр е литературно-публицистично произведение хумористично-сатиричен характер злободневна тема. У Алеко Константинов е налице тенденция към общочовешките проблеми. Така фейлетона излиза извън журналистиката и става пълноценно художествено произведение. Разширяването на тематичния обхват води до създаване на галерия от типове и политически нрави от тогавашната българска действителност – „Спиртосани във фейлетоните на Алеко като редки екземпляри от екзотични животни, които с удивление ще се съзерцават от потомството” (Пенчо Славейков). Най-високо е художествено-обобщената и социално-изобличителната сила във фейлетонния цикъл „Разни хора – разни идели”. Силата художествената обобщеност във фейлетоните дава възможност на автора да открива различни варианти на бъдещия Бай Ганьо: „Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за бай Ганя.”

Фейлетоните са силно доказателство за конфликта между хора, силни на деня, и високата нравственост на Алеко Константинов. „А идеали трябват, Алексей, те не са празни думи, както мисли жадната за облаги сволоч” – четем в писмо на писателя до свой приятел. Целият му живот и творчество доказват верността на този принцип. АЛЕКОВИЯТ ПОГЛЕД ЗА СВЕТА В българското духовно пространство Алеко Константинов завинаги остава с прозвището Щастливеца. Може би затова, че в едно дисхармонично и бездуховно време той успява да опази светлите нравствени идеали на Възраждането и същевременно да открие за себе си и другите по-широки хоризонти, да надмогне характерната за българското съзнание затвореност и ограниченост.

23

Роден и възпитан в строгия домашен порядък на свищовския търговец Иваница Хаджиконстантинов, той и в буквален, и в преносен смисъл носи в себе си усещането за граница – между консервативното и новото, между родното и чуждото пространство, между устойчивите граници на националното живеене и динамиката на развиващия се свят. Това усещане обяснява неговата жажда за опознаване и дистанцирания критически поглед към родното.

Получил европейско образование, Алеко развива у себе си стремеж за приобщаване към богатствата на цивилизацията, култивира позитивно отношение към другостта, различно от традиционното „чичовско” възприятие. Същевременно високата нравственост и ; хуманистичните принципи са корективът, който обуславя оценките му за видяното и преживяното.

Стремежът към новото, неоткритото, превръща Алеко в първия истински пътешественик в българската литература. За разлика от възрожденското съзнание, което възприема пътя винаги в контекста на завръщането и го осмисля като познание или страдание, за Алеко Константинов удовлетоворение носи самият акт на пътуването. Чрез него авторът влиза в досег с красотата на света. Най-ярко тази особеност личи в пътеписите му – „Какво? Швейцария ли?!...”, „До Желюша с говежди вагони”, „Невероятно, но факт: 300 ! души на Черни връх”, „До Чикаго и назад”. В центъра е именно пътуването като начин на възприемане на реалността – независимо дали то се извършва в пространството на родното или вън от него. То е в основата на крилатата му фраза: „Опознай родината, за да я обикнеш”. Пътят е именно опознаване, „знаене” на истинската същност на нещата.

Най-ярко Алековото умение да вижда и „познава” е разгърнато в „До Чикаго и назад”. Още самото заглавие съдържа особеностите на неговия поглед – това е двойната оптика на българина за света и за самия себе си. Предадените впечатления от американския свят доказват Алековото умение да оценява достойнствата, но и да открива негативите на новото, различното, чуждото. Техническият прогрес, демократичните принципи на обществено живеене, освободената човешка мисъл, красотата на чуждата природа предизвикват възторжените чувства на пътешественика. Но внимателният му поглед на хуманист открива и ерозията на духовните ценности, разрушената връзка „човек-човек”, „безобразията, до които е довела жаждата за злато”. Съпоставката „свое-чуждо”, погледът „назад” присъства и в двете посоки. За горчиво съжаление на автора уподобяването с българското е само в плоскостта на негативното – само то е „също като у нас”.

Именно вглеждането в отрицателните страни на българската действителност е основният смислов център и в Алековото фейлетонно творчество.

Претърпели крах в следосвобожденската действителност, духовните и етични ценности биват „претопени”. Материалното благоденствие се превръща в единствен мотив за социално и лично поведение, а представата за политическата власт се осмисля не като граждански дълг и обществено служене, а като най-пряк път към собствено бързо забогатяване. Тези горчиви истини за духа и нравствеността на новата българска действителност Алеко полага в идейната основа на своите фейлетони.

От позицията на последователен демократ (той е един от основателите на Демократическата партия) и убеден републиканец, Щастливеца написва своя първи фейлетон като журналистическа реакция на конкретно политическо събитие – изборите за Народно събрание от 1894 г. В тях писателят сам е взел участие, финалното изречение на „По изборите в Свищов” е особено симптоматично – „Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за Бай Ганя”. Засилената диалогичност на текста цели провокативно „разшифроване” на политическия термин, изкован от К.Стоилов – „морално влияние”. Неговото противодействие той открива в трезвия реализъм на селяните, които се превръщат в първи изобличители на фалша и лицемерието на властта. Картините на трагичната развръзка в деня на изборите са достатъчна критика на едно псевдодемократично правителство. Самите избори пародират законността, която се трансформира в политическа демагогия и произвол. Сякаш властта сама

23

отрича себе си, своите институционални функции, които са призвани да конституират обществото. Беззаконието сякаш е сраснало с тъканта на самата държавност, неморалността е проникнала във всичките й нива: жандармерия, полиция, висши общински чиновници... С горчивина и остър сарказъм Алеко визира тоталното разпадане на връзката между държава и народ – проблем, който по-късно ще намери поетично обобщение в Гео-Милевата творба „Септември” – „Прекрасно, но що е Отечество?”

Темата за илюзорната свобода на изборите продължава да занимава твореца и той я развива в поредица фейлетони като „Смирррно! Рота-а, п`ли!”, „Угасете свещите”, пародията „Избирателен закон” и др. В по-късните си творби писателят вече търси социално-сатиричното обобщение, типизацията, като най-ясно тази тенденция се реализира в последните му фейлетони от цикъла „Разни хора, разни идеали”. Така той създава галерия от социални типове и политически нрави на тогавашна България, чиято жизнена плътност л конкретност, силата на художественото обобщение превръща в гротескови образи – „редки екземпляри от екзотични животни”, които „с удивление ще се съзерцават от потомството” (П Славейков).

„Почетно” място в тази галерия на политическа екзотика заема монархът Фердинанд, главен обект на прицел в творбите „Що значи: „Народът ликува”, „Херострат II”, „Миш-маш” и др. Отрицателното отношение към монарха е мотивирано от неговото цинично несъобразяване с националните интереси, от неадекватността спрямо политическите процеси, надменността, антидемократизма и славянофобството („ХеростратШ”). За Алеко фигурата му е персонификация на негативите на съвремието в социален и политически аспект.

Емблематичен за антимонархическата ориентация на твореца е фейлетонът „Миш-маш”. Анекдотичният разказ за това как българинът използва газеното тенеке, се превръща в сатирично изобличение на бездната между блясъка на дворците и мизерията на крайните софийски квартали, в които сиянието на газените тенекета, чрез пародията, внушава фалшивата несъстоятелност на лукса и разкоша.

Четирите творби, обединени в цикъла „Разни хора, разни идеали”, бележат апогея з развитието на Щастливеца като фейлетонист. Цикълът е замислен като сатирична портретна панорама на типични и негативно маркирани социални типове – кариериста чиновник (помощник-регистратора); амнистирания политик (притаил се зад законите политикан); псевдопатриота (мечтаещ за Солунската митница); еснафа приспособленец. Представените и в четирите фейлетона дегенерати на човешкото имат своите социални „идеали”, които са свързани със себеоблагодетелстване, с пригаждане на социалното тространство към личните интереси – „келепира”, представящ най-силната деформация на същинския социален идеал.

На концептуално равнище „разните идеали”, разгърнати в четирите фейлетона, са проявление на един-единствен идеал – този на безпроблемното съществуване и себеустройване, независимо от цената. Героите израстват като демонични фигури в едно общество, позволяващо тяхната синхронна поява. Макар да са изградени върху злободневното, произведенията запазват проекцията на типичното и универсалното. Текстовете впускат социалния си контекст във времето, за да бъдат възприемани като мащабни алегории за типични обществени ситуации.

За пълната слятост на писателя с имплицитно присъстващото в художествените текстове етично верую свидетелства едно писмо до приятел: „А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч”.

Посланията на цикъла намират своеобразна проекция и в разказите „Пази, боже, сляпо да прогледа” и „Страст”. Чрез разгръщането на повествованието и житейската съдба на героите, Алеко илюстрира разпада на патриархалния морал и замяната му в обществените реални с една нова ценностна система, конституираща Аза като самодостатъчност, а социалния му просперитет – като свръхценност. Първият фейлетон е художествена реализация на истинността на поговорката, цитирана в заглавието. Тази творба се отличава от останалите текстове на писателя с това, че в нея липсва традиционната за художническия му

23

почерк монологично-диалогична форма като механизъм за „автохарактеристика” на героите. Разказвачът е анонимен и привидно дистанциран. Именно привидно, защото позицията му се експлицира в начина, по който са обговорени героите, в сатиричния патос в отношението му към техните проявления. Смислоорганизиращ център на творбата, носител на нравственото послание, са времевата и образна опозиция – между „преди” и „сега”, между образа на дядо Петко Белокръвчанина и неговия син „г-н Христофор Белокровский”. Метаморфозата на последния от сополиво селянче до достолепен господин, зазидан в представата за собствената си елитарност и изключителност, е художествено обобщение на нравствените трансформации в българското обществено пространство. Героите персонифицират основни модели на светоусещане и себесъзнаване. Единият (този на дядо Петко) съхранява традиционните добродетели – простосърдечност, уважение към другите, дълбока любов към детето, чувство за родова обвързаност. Другият – на „г-н Белокровский” – обобщава егоизма и нравствената деградация, високомерието, грубостта, показния аристократизъм (като белези на парвенющината) в отношението към другите. Както заглавието, така и повествованието разкриват авторовото разбиране, че зад социалния просперитет и привидната „елитарност” на силните на деня се крият духовна нищета и безнравственост.

Тази позиция, иманентна част от светоусещането на Алеко, е поднесена с директен изказ във фейлетона „Страст”. Иронизирането на собствения безобиден „порок” – тютюнопушенето – е отправна точка за безпощаден критичен анализ на обществото. Материалното, парите като основен ценностен ориентир на това общество се превръщат в тотален знак на обществената безнравственост.

Най-ярко художествено обобщение, образен синтез на негативите на времето, на деформацииите на националния характер в условията на груб материализъм в епохата на „келепира” писателят постига в безсмъртната си творба „Бай Ганьо”. Паратекстът към заглавието „Невероятни разкази за един съвременен българин” полага проявите на „българското” в контекста на съвременността. Героят е представен както в срещата му с европейската култура, така и като проявление в условията на националния обществен живот. Онова, което обуславя Алековата дистанцирана сатирична позиция, е не толкова културната неадекватност на персонажа, неговата изостаналост, колкото основната черта, мотивираща повдението му – стремежът към „келепир”. Търсенето на изгода във всеки миг и всяка ситуация, жаждата за материална облага са белезите на обществения живот, чийто типичен представител е Бай Ганьо. Това е духът на времето, чиято безпринципност възмущава и самия герой: „На маймуни ни обърнахте, майка му стара!”.

Наред с другите му произведения, неостаряващата Алекова творба илюстрира нравствения максимализъм на писателя, неговата духовна извисеност, която го поставя над негативите на времето, обосновава позицията му на критик и изобличител на социалните недъзи, на нравствен коректив на времето. Щастието да бъде „недоволен човек”, да бъде самият себе си, оставайки верен на съвестта си и изконните човешки принципи за добро и справедливо, определят жизненото и творческо кредо на Алеко. Показателно е, че във време на клевети и тотално обругаване, като средство за отричане на опонента, многобройните му противници не са се опитали да го очернят. Те го убиват, но не посмяват да го окалят. За цяла България той завинаги остава Щастливеца.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ„РАЗНИ ХОРА – РАЗНИ ИДЕАЛИ - I”

(анализ)

ГЕРОЯТ НА ПЪРВИЯ ФЕЙЛЕТОН – помощник-регистраторът изповядва своята житейска философия: „Вярвай бога, никога не си бил опозиция... И на господин Стамболова съм подавал палтото, и сега го подавам на наши министър. Аз имам добро сърце, асль, хич не съм горделив.” Несъответствие-то между разбиранията на героя за доброто и действителния морален смисъл на неговото поведение определят комичното в този образ. Той е безгръбначен чинопоклонник, който сам декларира своята същност: „Дрънкат ми някои диванета, че можеш кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай подлец. Бошлаф! Подлец

23

ли? Архиподлец ти ствам аз тебе, брайно, ала где оня късмет! Не ми върви, чорт да го вземе.” Алеко Константинов е уловил социален тип, рожба на обществената нагласа в първите десетилетия след Освобождението. Писателят го индивидуализира чрез речевата характеристика, която помага да се открои дълбоката българската същност на героя, и начина, по който авторът го изгражда художествено.

*** *** ***

В ПЪРВИЯ ФЕЙЛЕТОН ОТ ЦИКЪЛА „РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ” авторът е част от слушателската аудитория. Той е зрител, активно констатиращ нелепото и грозното в несретата участ на малкото, бледо копие на вездесъщия Бай Ганьо, превърнат в „класически” образец за подражание в следосвобожденска България.

В тази грозота, изповядана от самия герой - помощник-регистратора, Алеко Константинов вижда жалкото издребняване дори и в идеала за „щастие” на самия Бай Ганьо. Тъжен е житейският жребий на неговите последователи. Изповедта им е искрена. Недоволството - оправдано, но горчив присмех остава след изповяданото от помощник-регистратора: „- Е, дявол да го вземе - вика той, в позата на гамбета, - каква е тази управия, не можах да я разбера - моля ви се. Вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес, моля ви се, пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон - кой ти търси фаетон! -ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградна на кесията ми... ”

Горчива е иронията на Щастливеца. На пръв поглед близостта между художествения АЗ на Алеко от фейлетона „Страст” и помощник-регистратора от първия фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали” е очевидна. Но тази прилика е мнима. Различието е в позицията спрямо пошлото и грозното в поведението на човек и общество.

Щастливеца от фейлетона „Страст” на Алеко Константинов е нравствено дистанциран от пошлото и грозното в моралните норми на байганьовското общество. Щастливеца не търси съчувствие, не моли за спасение. Той стои високо над обществената грозота. Самоиронизира се. И макар смехът да е през сълзи, той е щастлив със своята несрета, но почтена съдба.

Не такава е позицията на помощник регистратора. Той искрено се бунтува, че е отделен, незаслужено дистанциран от грозното и пошлото, което властва в обществото. Неслучайно си пожелава съдбата на кокона Поликсени. Тя е неговият идеал за щастие: „ - Е, туй справедливо ли е сега, кажете? И с какво, моля ви се, е заслужила кокона Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха - туй заслуга ли е, кажете ми? Аз поне, кое чиновник, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа. Ами тя? - И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията й - злато с шепи, моля ти се. ”

Помощник-регистраторът не отрича грозната бездуховност в живота на кокона Поликсени: „Да си пълниш и празниш стомаха...", той се стреми към нея. Несправедливото е, че право на охолно безделие има само кокона Поликсени. И помощник-регистраторът протестира. Той се бори за постигане на същия грозен и пошъл идеал. Подлага на преоценка личностните си качества. Не открива вина в себе си. Потенциалните му възможности не са използвани. Той е недооценен, това го обижда: „Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии - хайде де, а пък аз не съм от тях. Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са дотам меки очите, и при всичко това, моля ти се, виж ме на кой хал съм! ”

Иронията на Алеко се задълбочава. Дистанцията между автор и герой става непреодолима. Не смях, а тъжен размисъл предизвикват жалките изповядани „терзания” на помощник-регистратора от непочтеността на обществото. Героят на Алеко се ужасява от мисълта, че може да остане почтен бедняк до края на живота си. Готов е да плати висока цена, но да сподели съдбата на непочтените, но щастливи от своята непочтеност. И помощник-регистраторът търси спасителен изход. Анализира тайните, задкулисни действия на байганьовския морал. Търси средства да се адаптира към нравствения облик на новото общество: „- Като вляза при господина министъра, и аз уж се старя да се докарам: „Вий

23

имахте честта, господин министре, да ме назначите за помощник-регистратор, ,..,а той ме гледа през мустак и се усмихва, като че ли дете със сурвакница стои отпреде му... А от мене по-предан човек надали може да се намери. Вярвай бога, никога не съм бил опозиция. На, питай когото щеш. И на господина стамболова съм подавал палтото и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив. ”

Основен критерий за различие между достойния и недостойния член на обществото е духовната сила да опонираш, да бъдеш в опозиция по отношение на грозния обществен морал. Щастливеца е винаги в опозиция с байганьовския идеал за щастие. Но помощник-регистраторът страда. Неговата лична трагедия е неизмерима. Никога в опозиция, но винаги - сред несретниците. Грозно издребнялата същност на байганьовския , нрав ражда войнстващата агресия на страхливеца и подлеца. Недостойният отмъщава на недостойно облагодетелстваните от байганьовското общество: „Па да не мислиш, че аз кой знай какви чудеса гоня... Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш - нищо не помогна.... Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва, да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли! Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет! ”

Да бъдеш подлец е твърде недостатъчно за постигане „идеала” за „щастие” в байганьовска България. Срещу тази „несправедливост” спрямо „почтените” хора протестира помощник-регистраторът на Алеко Константинов от първия фейлетон на цикъла „Разни хора, разни идеали”.

Незавидна е съдбата на Алековия герой, трагичен е смехът на Щастливеца. Човек и общество не намират общ критерий за смешното в живота. Авторът наблюдава жалките страсти за обществен просперитет на своите герои и смехът преминава в горчива тъга.

Идеалът за щастие остава непостигната цел за българското следосвобожденско общество.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ„РАЗНИ ХОРА – РАЗНИ ИДЕАЛИ - II”

ГЕРОЙ НА ВТОРИЯ ФЕЙЛЕТОН от цикъла „Разни хора – разни идеали” е освободеният от отговорност за извършените в миналото политически престъпления. По повод амнистията той гуляе цинично и се подиграва на честните общественици: „Е, добре, драги борци – бих извикал на ветрогонците, - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте Вие? – Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха... Глупци!”

Основен критерий на новия обществен морал е политическият келепирджилък, който има и своите „законни” оправдания: - „Тази амнистия призна, че всички наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България...”

*** *** ***

Още по-мрачни и трагични са предчувствията на Алеко Константинов за крах на обществените идеали в повествованието на ВТОРИЯ ФЕЙЛЕТОН ОТ ЦИКЪЛА „РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ”.

Иронията в повествователния глас на автора се изпълва с мрачните интонации в откровено циничната изповед на Алековия герой: „- Наливай, наливай! Още ... още ...

- Ще прелее.- Нищо, нека прелей, наливай! Искам да вдигна пълна чаша, ... Наливай! ... Стига!

Благодаря. Вземи и ти чашата си. Е хайде, наздраве. Ура, да живее амнистията!... ”В подтекстовите внушения на диалога авторският АЗ е дистанциран от открито

агресивната позиция на амнистирания от Парламентарната анкетна комисия байганьовски АЗ. Две личностни позиции влизат в опозиция. Контрастът между нравствено почтение и войнстваща обществена неморалност е вътрешният художествен двигател на изповедния диа-лог. Отново двете „лица” на българската обществена действителност през 90-те години на XIX век представя Щастливеца. Те са контрастни, несъвместими помежду си, но са част от времето. Съжителстват в странно диалектическо единство. Алеко търси дълбоката

23

обществено-политическа причина за нарушената хармония, за поява на различие в критерия за нравственост в следосвобожденска България, но открива само дисхармонията и всемогъщото тържество на войнстващата пошла наглост.

Деформационните процеси в моралния облик на байганьовска България застрашават традиционно устойчивата нравственост на българина. Не е случайно жeланието на „амнистирания” да сподели своя „духовен” празник именно с Щастливеца, присъстващ мълчаливо в повествователното действие на фейлетона. Алеко има свой представител в художественото пространство на текста. Неговото присъствие е анонимно, но ясно легити-миращо интелигенцията в българското общество. Именно интелигентът „ветрогонец” е единствен свидетел на премълчаните пред общественото съзнание истини, но открито и свободно изповядани пред авторския свидетелски АЗ на Алеко. Страшната истина за двойствения, противоречив облик на обществото атакува читателското съзнание. Разкрива непреодолимото различие между идеал и действителност. Узаконената безнравственост сама изповядва себе си, разкрива тайните на своя неотменен и вездесъщ „успех”:

- Ура, да живее амнистията!... Ох, сладко винце! Сега усещам всичката му прелест, сега, когато смъкнаха от плещите ми адския товар... И така, нашите приятели теглиха черта на миналото. Браво! Значи, всичко от миналото е предадено вече на забвeние. Браво! Значи, отсега нататък и да с,с разкрие вече грозната драма на Орландовските гробища ... (я виж в съседната стая няма ли някой да подслушва)... значи, и да се разгатне енигмата на зеленото сукно с металическото копче, и пламъкът на петрола в нощната тъмнина, и ужасният смрад, и цвъртенето... и закритият фаетон в Драгоманското дефиле, и всичко, и всичко ... У-у! Косите ми настръхват... Но, баста! Всичко е заличено вече с амнистията. ...

Възмездието, „справедливото” наказание има стойност само за непочтения. Криворазбраният нравствен кодекс на обществото оневинява престъпника, намира мотив за извинение на морално недобронамерения. Дълбоко скрита е деформацията на обществената нравственост. Нейният облик е грозен и отблъскващ. Затова и самото присъствие на Алековия герой в повествователното пространство на фейлетонната изповед е потискащо. Расте усещането за всемогъщество на пошлото и грозното. Дори самият амнистиран изпитва неприязън Към немотивираната толерантност на закона, извинил неговите странни действия. Сериозни и дълбоко потресни са възприятията на читателското съзнание, внушени от откровено циничната изповед на фейлетонния герой. Отделни художествени фрагменти: „зеленото сукно”, „пламъкът на петрола”, „ужасният смрад”, „затритият фаетон”, „Драгоманското дефиле”, създават гротескно окрупнена картина за възприятие. Цветовата експресия на зелено („зеленото сукно”), жълто и черно („пламъкът на петрола") очертава зловещия контур на реалния, но дълбоко скрит от „погледа” на обществото образ на престъплението. Внушеното и изпитано чувство на отвращение е сетивно („утаеният смрад”).

Авторът присъства дълбоко покрусен от акта на престъпното деяние. Той е „свидетел” на грозни сцени, забулени от зловещата тайна на принудителното мълчание и нощната тъмнина. Колкото реално, толкова и художествено условно е очертана дълбоката пропаст на нравствени деформации. Гражданското съзнание на Щастливеца за миг „осветява” грозния лик на обществения морал сред трагично смълчаните усои на Драгоманското дефиле. Тъмен мрак забулва престъпните следи на поставената над закона обществена неморалност. В „закрития фаетон”, заедно с анонимната неизвестна жертва, е взет като заложник на „унижението, лакейството и непочтеността” и авторът. Той е „свидетел” и „жертва” на престъпно ненаказаната, но „справедливо” амнистирана от Парламентарната анкетна комисия обществена безнравственост. Тя е шумна и нагла. Стига до цинизъм в своите сатанински оргии с безвластието и беззаконността. Усетила се с неограничени „Възможности” и „перспективи” за развитие, разгулната престъпна съвест с ехидно превъзходство разказва за своите „подвизи”: „Да живее, трижди да живее амнистията - значи, сега и да се разкрие оргията в участъка през 1888 година - пак нищо, всичко е предадено на забвение и нашите четири девици ще преклонят глава пред повелението на закона и ще затаят своята жажда за възмездие, ха-ха-ха!... ”

Насилието над обществения идеал на Щастливеца за „свобода, честност и любов” е

23

нагло заявено В изповедта на амнистирания герой на мерзката драма в Драгоманското дефиле. Прокобно знаменателен е образът на „закрития фаетон”. Само четири месеца след написването на фейлетона, на 11 май 1897 г. Алеко ще бъде прострелян на път от Пещера, пътуващ в подобен „фаетон”.

Нравът на престъпните байганьовски страсти не се променя. Той е закрилян от закона. Обект е на официална държавна амнистия.

Изповедта на Алековия фейлетонен герой преминава в открит диалог не с държавните институции, „блюстители” на закона, а с най-същностния опонент на амнистираната престъпност - интелигента с неподкупна гражданска съвест - художествен двойник на Алеко. Девалвираните стойности на законност и свобода са най-силните оръжия за диалогичен „двубой” на амнистирания престъпник с честта и достойнството на българина, забравен от закона. Свободата е приоритет на безогледната и нагла байганьовщина В помислите и действията на всички, престъпили закона, но защитени от него. Тя не принадлежи на честния и почтен български гражданин. Той е „извън” закона. Действията му са „противоестествени”. Вреди на себе си, на държавата и на закона. Честната гражданска съвест е голямо „зло” за обществените нрави. Ето защо и „възмущението” на амнистирания е „искрено”. Отрицанието в „граждански разбунената” му „съвест” расте. Присмехът преминава в сарказъм: „Е добре, драги борци - бих извивал аз на ветрогонците, -за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие?... Вятър? Законност и свобода, ха-ха-ха ... Глупци! - Кажи ми ти, недоял-недоспал, нещастнико, ти какво спечели със своята упорита борба, а? ... Какво разбра ти от живота? Остана честен, ще кажеш, и плаваш из облаците в съзнание на своята честност!... ”

В диалогизираната изповед на „престъпно” честното гражданско съзнание на амнистирания герой авторовото присъствие, макар и ненатрапено, е ярко и силно. След всяка пунктуационна пауза, фиксирана в графиката на текста чрез многоточие, следва нов порой от нападки и грозни ругатни. Цинично откровен е Алековият „граждански” опонент в своето възмущение. Емоционалната гама в изповедта расте. Градацията е възходяща. Гневът, роден от „справедливо” възмущение, нараства. Но в тази възходяща скала на вулканично градирани, престъпно изповедни страсти е най-голямото доказателство за неподкупната и честна гражданска съвест на Щастливеца: „...Глупец, счупена пара не струва твоята гладна честност! Спечеленият с упорен честен труд хляб, ще кажеш ти, е по-сладък от амброзии. Какво заблуждение! Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение. Разбра ли? ”

Отчуждението расте. Дистанцията между автор и герой е трагично непреодолима. „Гладната честност” „разкошният дом” на престъпника са несъвместими. Честният интелигент е обречен. Библейска е неговата участ, като тази на Христос. Честен е хлябът му, стаичката е „мрачна килия”, а идеите му „са вятър”. За такива „честни” глупци бъдеще няма. То принадлежи на позналите наслаждението чрез купища престъпно спечелено злато. Честността се оказва недостатък. Безпочвена идея за нравственост, ненужно наследена от миналото. Тя не е в синхрон с новата нравственост на следосвобожденското българско общество.

Честност и свобода са контрастно несъизмерими понятия в новия нравствен кодекс на българина. Честността носи унижение, несвобода и обществено порицание. Свободата да не спазваш закона е единствено право на непочтения. Той е „щастливият” и „блаженстващият” в новото следосвобожденско общество. Борещият се за справедливи идейни каузи, защитаващи националния, а не личния интерес, е нещастен мечтател и „ветрогонец”. Той действително няма никакво бъдеще. Затова и Алековият герой се опитва да „помогне”, да даде „шанс” на заблудения, непоправимо честния, беден интелигент: „Е добре, още веднъж те питам какво спечели ти в своята упорита борба? Ти мечтаеше за свобода и правда, а аз тънех в блажено упоение от неограничена с никакви законни с никакъв морал власт! ... Ти жадуваше моето падение, ти го очакваше като второ пришествие и живееше с вяра, че моментът на моето падение е момент на тържеството на твоите мечти. Е, добре, аз паднах - где е твоето тържество, нещастнико?... ” Диалогичното

23

противопоставяне между нагло войнстващия байганьовски АЗ и повествователния условен опонент - ТИ (художествен представител в текста на честна и интелигентна България) в гротескно преобърнат образ представя грозните реалности на нечовешка по размери обществена и политическа безнравственост.

Честната гражданска съвест на Щастливеца страда. Прозират трагичните истини за живота, но техните екзистенциални и духовни стойности нямат никакво значение за безнравствеността на закона. Той дава сила и личностно самочувствие на престъпните съвести. Престъпилите закона гордо заявяват своето АЗ-ово „достойно” присъствие в общественополитическото развитие на следосвобожден-ската българска действителност.

АЗ-овото съзнание на амнистирания е изпълнено със себеуважение и дълбоко презрение към авторския ТИ - „Ветрогона”-интелигент, към честния гражданин с полугладно съществуване: „Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш ... Кой спечели? Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честний труженико ... Ха-ха, ха-ха!... ”

Виталните сили на злото, въплътени в АЗ-овото съзнание на престъпилия закона, са категорично заявени в доказателствените примери на Алековия герой. Той изповядва: „Аз паднах ... Аз живях ... Аз пак ще живея.” Какво противопоставя на тези несъкрушими доводи честният гражданин-интелигент? - Страдание: „...ти страда... ти лак страдаеш... ”.

Над безкрайното страдание на Алеко се издига неистово „щастливият” присмех на амнистирания герой от втория фейлетон на цикъла „Разни хора, разни идеали”. Той има право да се радва на победата си, да благославя своето „щастие”. Победил е отново байганьовският нрав на следосвобожденска България: „- Наливай! - Стига, благодаря. Вземи и ти чашата си. Е, хайде, наздраве. Ура, да живее амнистията! ... Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България ... Ха-ха, ха-ха... ”

„Разни хора – разни идеали” Двадесет години след трагичната смърт на Алеко Константинов д-р Кръстев отбелязва, че никоя от трите същности на Щастливеца – човешката, общественическата и писателската – не могат да бъдат попълнени в духовното пространство на България. Загубата е безкрайно голяма. Нашата литературна и културна общественост добре познава колко взискателен е към творческото съсловие редакторът на сп. „Мисъл”. Такъв критерй той прилага и към Щастливеца, за да открие: „У човека – привлекателност, сърдечност, впечатлителност, заразителна експанзивност, весела, блага и открита душа, съчетана с мила рязкост, достигаща до груба правдивост, и най-сетне прекалена гордост, гордостта на болезненото самочувство. У писателя – непосредственост, живост, обич към човека, към бедния, простия брат... У общественика – кристална чистота на помислите и стремленията..., смелост, безстрашие, готовност за жертва, боготворение на всеки страдалец, всеки борец за една идея...”.

Ясно е от изброените качества, че от Алековата душа лъха хармония на доблестни идеали. А идеалът за човешка личност и обществено устройство прави този писател от първите дни на съзнателния му живот неспокоен „да живее в бленуваното царство на правда и обич” (Д-р Кръстев) и да поддържа като верую мисълта на Джон Стюарт Мил: „По-добре да бъдеш недоволен човек, нежели доволна свиня”.

Подобно на своите съвременници Ив. Вазов, М. Георгиев, 3. Стоянов, Г. Стаматов, изградили облика на литературната деятелност в края на 19-ти век, Алеко Константинов има изострено болезнена съвест и чувство за национален срам. Със завидното качество да превръща своите симпатии и антипатии към явленията в българската обществена действителност в преживявания и вълнения на цялото общество, неуспелият в прагматичните си занимания юрист се насочва към фейлетона. Към жанра го тласкат множество причини: от една страна, съзнатост да се откликне на актуалните задачи на времето (връзката на жанра с

23

публичността), а, от друга – иронията, дълбоко заложена в нравствената оптика на човека и общественика към грозното в социално-политическия живот след Освобождението. Писателят вече е познат с пътеписите си и впечатляващата книга „Бай Ганьо”: Жив, динамичен, развълнуван е фейлетонният „глас”, появил се с конкретното възмущение от „моралното влияние” върху избирателите „по изборите в Свищов”, за да се оформи като глас обобщение в публичното политическо говорене с цикъла „Разни хора – разни идеали”.

Време на създаване на четирите фейлетона е последната година от живота на Алеко Константинов. Конкретността е крайно ограничена, а в първия фрагмент изобщо отсъства. „Алеко имаше наум под общото име „Разни хора – разни идеали” да създаде цяла галерия от образи, в които поетически да бъде представена нагледно нашата днешна обществена корупция” – така Пенчо Славейков определя две съществени нагласи, които са ръководили писателя в създаването на цикъла : „галерия от образи” и „поетически да бъде представена”. Първото словосъчетание хвърля светлина върху намерението типологично да се изведат поведенчески модели в нашата действителност, а второто осветлява художествения поглед към процеса на отразяване на грозотата в човешките и обществените нрави. Отново Пенчо Славейков напомня в очерка си „А. Константинов. Спомени и бележки”, че „Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен, фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е аз… фейлетонистът туря маска на лицето си, маска, която вместо да пречи на говора му, спомага още повече този говора бъде непринуден”. В оригиналното виждане, което не е задължително да се възприема еднозначно, безспорно е схващането, че лиризмът на фейлетона произтича от грозната претенция на разголените обществени типове да определят морала на епохата, или защо пък не, на всички времена. Политическите и нравствените нищожества се роят най-сполучливо в годините на преход – от една по-продължителна обществено-политическа ситуация към друга, която създава нови ниши за проявление на пошлостта, корупцията, безотечествеността, нравствения нихилизъм, дебелашкия апетит към държавната трапеза. Нюансите, акцентите, метаморфозите и превъплъщенията на тези човешки и обществени типове, които кипят като „гнусна пяна”, изграждат чрез диалогизирания монолог един идеал в кавички.

В първия фейлетон помощник-регистраторът разбулва своя „идеал” монологично. В началото е представен анекдотично, поведението му е на смешник, което сам героят сякаш съзнава. Той е вечно неудовлетворен и почти обезверен в непрестанните усилия да се изкачи по стълбата на служебната йерархия. Комичността на поведението е ясно заявена с изразите „изпокапваме от смях”, „вика... в позата на Гамбета”. Монологичната форма с открояващото се присъствие на слушателя, фамилиарно назован от „оратора” – „брате”, въвлича читателя в театъра на живота, в някакъв спектакъл, където се разиграват човешките „идеали в кавички”. На пръв поглед смешникът е от гоголевски тип – малкият, незабелязан от когото трябва човек, който, колкото повече се старае, толкова по-жестоко се усеща измамен, нещастен, неуспял. Но Алековият герой в моралната си същност е далеч от малкия гоголевски или чеховски несретник, както по стремленията си, по екзистенциалните вълнения, които го тревожат, така и по средствата, с които се домогва до общественозначима позиция. Той бърза да се дистанцира, да заяви, че неговите морални принципи нямат нищо общо с „ония ветрогони, които бленуват за някаква си правда”. Далеч от сферата на духовността, помощник-регистраторът разгръща своя идеал – материалното благополучие. Желанието на канцелариста не е само да живее по-добре, а да си пробие „път”. Този път на преуспяването е изграден в монолога като личностен стремеж за изкачване до поста на началника – с комични добавки, съотнасящи се с гротескно преобърнатия обществен модел. Помощник-регистраторът е изобретателен – разкрива големите си възможности за активна дейност чрез подлизурства, клевети и лицемерие.

Негодуванието на героя е представено оригинално: амбициозният чиновник непрекъснато съпоставя личната си орис с успелите според неговия прагматичен критерий хора. Блюдолизничеството и респектът му към властимащите сякаш са му вродени. Писателят извайва образа на злозавистника върху комични нюанси в поведенческите подходи и реакции. Министърът стои най-високо в йерархията и поради това чиновникът го възприема априори

23

като човек с по-малко недостатъци. Ето защо е „добър чиляк инак”, но не може „да си цени хората”. Г-жа Поликсени и д-р Сперандо, които стоят според преценките на героя по-ниско в социалната среда на обществото, разпалват гнева му дотам, че той се вглежда в жестовете, мимиките им, облеклото, навиците и пародийно ги коментира. Разбогателият се доктор не е „левент с мустачури”, а „една оскубана сврака с цилиндър”, кокона Поликсени и децата й незаслужено си живеят „бейски”. В оценката на споменатите богопомазани особи се разгръща изобилна самохарактеристика, в която личните неуспехи са възходящо, трагически градирани.

В монолога на чиновника контрастът е смислопораждащ композиционен похват: колкото по-силно е старанието и прилежанието да се хареса на особите, да се издигне в службата до поста на регистратор, толкова по-незабележим и неоценен остава. Комичната енергия се подхранва от убеждението, което носи героят, че неговият „път” не е лична изобретателност, такъв „път” е проверен в житейската практика: „Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш - нищо не помогна.” Речта е ярка, образна, съградена чрез обмислена авторска подборка на експресивно-разговорна лексика, присъща на хитреца и на човека с невротична природа. Огрубителните думи и изрази, жаргонизмите („шибнах писмото”, „говедо”, „диванета”), турските думи, които имат висока честота на употреба в първите десетилетия след Освобождението, кореспондират като езиков адекват на моралната нечистоплътност на онези човешки типове, които са по природа користолюбиви, но и които имат лошия пример на обществената среда – „люпилня” на безсрамие и подлост. Героят добре познава логиката на времето, внимателно я следва, дори съотнася своите „изобретения” с безочливия модел за ценностите. От очерците за Бай Ганьо е позната типичната за времето духовна позиция на безгръбначност и безпринципност, на унизително лазене пред силните на деня. Чиновникът на Алеко никога не е в опозиция, както и не подбира средствата, за да следва своя път. Негодуванието си насочва не срещу покварата, а срещу това, че той ;не успява, ползвайки се, дори надскачайки в пошлостта, безчестните форми на състезателната борба.

Реториката на героя се отличава с една специфична езикова физиономия, присъща на романовия Алеков герой Бай Ганьо. В панаира на нечестната надпревара в култ са издигнати мерзките ходове на користта: „Подлец ли?! Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет!”

Кулминация в изповедта на героя е споделената мечта: „...и на мойта маса един звънец да курдисат”. Електрическият звънец персонифицира „идеала в кавички”. Той е материализиран израз на престижа, големеенето, респекта за по-нисшите служебни постове. Бюрото, папироската, звънецът не са обикновени елементи от интериора на амбициозния чиновник, а емблеми на една обособена в своята материалност престижна среда, те са емблеми на системата.

Темата за звънеца се подхваща циклично, което подава модел на безкрайност, отворена композиция, в която могат да се прибавят нови преживявания, нови открития на героя, снемане на нови маски и написване на нови роли – все от кошмарния репертоар на нагаждача. Трагикомизмът в такива изживявания произтича от неизбежните колизии – в гоголевски тип. Търсейки идентичност с новия еталон – успелия богаташ или богатия началник, който с радост тъпче и унижава подчинените си – героят загубва своята индивидуалност. В саморазкритията му могат да се доловят противоречия: определя се като човек „с добро сърце”, но също така е и „строг... писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел”. От една страна се самопреценява като спретнат, естетически приемлив: „дрехите ми дрехи, ръкавици чисти, шапка, то се знай”, а, от друга, окайва своя нос, че не съответства на „намерената” с големи усилия върху себе си „зализана физиономия”.

В саморазкритията на героя е приложена вечната сентенция за истината и виното. Двуличната му природа е издръжлива към носенето на маска и към превъплъщенията във всякакъв слугински персонаж. Алкохолът му дава временна смелост да изкаже болките си и да се освободи от вътрешната агресия: „Па като се ядосам веднъж, че като се залостя в

23

някои тунел, па дай една бира, дай още една..., че като се насвяткам, че като почна да режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник – вдън земя!”. Но такава слабост е краткотрайна, защото амбициозният чиновник не се отчайва от неуспехите. Убеден е, че кариеристичната философия и властолюбивите цели нямат алтернатива. Системата е показала, че в живота успяват безскрупулните и приспособенците, които нямат никакви морални задръжки.

Героят от първия фейлетон въвежда читателя в житейската философия на приспособенеца, който смехотворно се причислява към интелигенцията. Художественият похват е интересен, за да се осмисли опозицията с духовната ограниченост, елементарните природа и култура. Чувството за непогрешимост, с което проследява пътя за преуспяване, прави такива човешки и социални типове устойчиви, вечни, неподатливи към отрицанието и омерзението на честните хора. Като цяло във фейлетонния цикъл „Разни хора – разни идеали” е изграден типът на антигероя на времето или на новия човек, определен от Вазов със станалите емблематични слова – „ниски чела и широко разтворени джебове”. Чувството за безнаказаност в държавата, когато политическите нрави са изострени, е присъщо на този нов тип на епохата. Амнистираният политически престъпник (герой на втория фейлетон) е палач, който се гордее с насилническата си природа. Нощите на главореза са били неспокойни, но не от гузна съвест или боледуваща поради виновност психика. Страхът да не му се потърси сметка – тук е неговото вълнение. Виното отпуска „вкочененото тяло”, стопля „вечните жили”, но истинското спасение е амнистията, с която се заличават както политическите, така и физическите издевателства. Тя е прогласявана като спасителна операция за възземане на снишилия се преди три години мародер. Изразът „Да живее амнистията” става лайтмотив на изповедта на героя.

В четирите фейлетона анонимността на героите, които монологично се саморазкриват, е подчертано търсена от писателя. Читателят се докосва не до определен политически злодей, а до кой да е, до безнравственото лице на социален тип, откърмен с отровата на покварената човешка среда. Цинизмът, душевната мерзост, която граничи с патологията, сякаш поставят един „класически” вариант на бияча, насилника, убиеца, извършителя на „мокри поръчки” (ако си послужим с модерния полицейски език). Лицето на този тип се мултиплицира с незначителни окраски, но в основата си остава един и същ – самодоволен и саморазголващ инстинктите на насилник, възмездяван с „блестяща трапеза, окръжен с жени и песни”. Хтоничното в монолога не притежава никакво оправдание, то дори не е болно разпускане на телесността, а целенасочено цинично отстояване на насилието като ефикасна формула за справяне с противниците на идеи.

Алеко Константинов разбулва не само ниските страсти на насилника, а и политическото опростителство на насилието, на терора без съд и присъда, на клеветите и инсинуациите, на разправата с идейните противници.

Интересна роля за внушенията на творбата и за опознаването на личността на опозиращия слушател (т.е. самия автор) има „рамковото” включване на еднотипната реплика: „Ще прелее”. Думите принадлежат на един мълчалив свидетел на разкритията и на отприщената стихия. Тази стихия отвращава, а изповядващият се опива от чувството, че е надхитрил всички идеалисти, наречени „глупци”: „Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш... Кой спечели? Ти запази идеите си, аз запазих златото си... Кой спечели, кажи ми, о, честний труженико... Ха-ха-ха-ха!”

Фейлетоните от цикъла са своеобразна картина на времето. Подобно на Вазовите разкази „Травиата” и „Тъмен герой” в недомлъвките се разбулват невероятните средновековни зверства. У Вазов подходът на изобличението е съответен на прякото авторско присъствие, на моралистичната оценка на прекия авторски глас („Тъмен герой”), който се издига до трибуната на човечността и тъжно, и гневно пита: „Няма ли кой да основе партия на милостта?”.

23

В Алековия фейлетон безобразията в полицейските участъци се рисуват с определения („измъчени, изтезавани, разорени, опропастени”), с фрагментни щрихи („пламъкът на петрола в нощната тъмнина, и ужасният смрад, и цвъртението..., и закритият файтон в Драгалевското дефиле...”). Говорът на героите от четирите фейлетона се разпалва, насища с експресия, задъхва се от вълнение, обикновено злорадо, почти болно. Амнистираният политически злодей, след тригодишното спотаяване в затвора като насилник, подведен заради безчинствата на платен убиец, изпитва жажда. Тя сякаш е неутолима, тя разплита спомените, втурването в „славното” време, когато героят се е „мешал” със силните на деня. Кулминация на монологичното безсрамие е наглият извод: „Тази амнистия призна, че всички наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България”. Ироничният глас на Щастливеца „подкача” проблемите за продажната политика на правителството, за необратимата деформация на човека, който обслужва мерзки интереси, като унищожава тела, дух и човешки съдби.

Алеко Константинов е възприеман приживе като един от българските духовни първенци, а следсмъртното битие на Щастливеца неизбежно се оформя в опозиция на „галерията от типове”, които е създал. На простащината, малокултурието на тези пъстри герои от най-неприветното сметище на българската действителност – помощник-регистратора, амнистирания престъпник, мечтателя за Солунската митница и чичото от последния фрагмент – се противопоставя българският интелектуалец от европейски тип, аристократът по нагласа и нрав, представителят на демократичното либерално-народническо съсловие.

В известната анкета на проф. Иван Шишманов могат да се прочетат Алековите остроумни и искрени отговори, които сами по себе си изграждат антиобраза на фейлетонния герой. Най-мразеният човешки порок от писателя е скъперничеството, а свободата, честността и любовта представляват „девиза”. Псевдомечтателят от третия фейлетон носи робските окови – не го вълнуват нито свободата, нито честността и любовта към сънародниците, останали под османско иго в Македония, а личната изгода да „докопа” келепира на Солунската митница, ако някой реши да освободи българските земи. Освобождбнието на Македония се заявява като конкретно искане, идеята за национално обединение е оформена като утопичен проект, който поставя в съзнанието на героя насоки за личен социален просперитет. Отдалечен от възрожденските традиции, този българин е равнозначно лишен и от европейската култура, към която принадлежи авторът. Привидно героят се изживява според колективното съзнание на българина – множествената подложна форма преобладава над първоличната: „...ние сме почтени хора”, „Ние трябва докрай да покажем", "„.малко ли добрини сме видели...”, „Белята ли си искаме?”. Крайната цел обаче на колективното облагодетелстване, на популисткия национализъм е личното забогатяване. Свободата на Македония не е абстрактна идея, а условие за придобиване на богатство – една пещера със скъпоценности, която подтекстово е маркирана с присъщи за времето езикови определители: „каймака”, „вила на Охридското езеро”, „Калифорния, да я вземе мътната”. В изразителната реч тези значещи думи са определени метонимично, така че Солунската митница се превръща в метафора на материалното непресъхващо изобилие. Хипотетичността на визията подсказва, че манталитетът на псевдопатриота е граден с добро вглеждане в механизма на преуспяването. Като образец стоят вечните успешни състезатели в материалното натрупване – евреите, но в мечтателния вариант те са образец на млечна крава, която „има и да доиш, и да остане”. Така статуквото, което е предмет на злозавистничество, може и трябва да се промени според модела на героя – я с някоя „гюрултийка из Македония”, я със „султанското благоволение”.

Образът на приспособенеца и псевдородолюбеца е познат от Ботевия фейлетон "Политическа зима", но Алеко Константинов го поставя в контекста на следосвобожденска България, когато максимата „Покорната глава сабя не я сече” се разширява в топоса на Великите сили, прекроили Санстефанска България в княжество. Петвековното робство наклонява съсловния манталитет на лъжепатриота към навика да стои на завет под султанското „милосърдие”: „Ние трябва докрай да покажем на султана, че сме кротка вяра,

23

че не сме като ония бунтовници, разбираш ли, като гърчулята”. В защита на тезата за извоюване на освобождение по милостта на султана героят привежда примери от най-новата история в освободителното движение на гръцкия народ. Учестената употреба на турски думи и изрази съставя автентично говорно поведение, в което битовата изразителност на турцизмите смехотворно и изобличително има претенцията да се използва идеологически контекст. Авторът умело използва синтактичните форми, недовършените изречения, графически оформени с многоточие, за да съответстват на мечтателно замълчаване. Неизговореното се довършва в алчния мозък на мечтателя, който сантиментално си представя султанското благоразположение в азиатски тертип („...тамам се разположил човекът в харема си...”), след което може да се очаква „благоволение”. Чувствата н „мечтателя свободолюбец”са експресивни, те напират, развихрят се с разнообразни детайли, но кошмарната „самодисциплина” на приспособенеца „задържа” отприщената фантазия с индивидуални за езика на героя клишета: „да си мълчим”, „да си кротуваме”. В своята проза и публицистика Алеко Константинов оригинално си служи с устойчиви словосъчетания, които са създадени в епохата на байганювщината, но остават, за огорчително съжаление, актуални за всички следващи времена: „Ей че келепир, майка му мечка!”, „да обирам каймака”, „па си накриви калпака”, „гледай си кефа”, „Туй комитети, туй дружества... всичко бош лаф”, „Някоя пара ще капне”.

В повествователния модел на първите три фейлетона подтекстовият диалог в монологичната реч има структурно и смислово значение: словоизлиянието се регулира от слушателя, който в последната творба от цикъла придобива ролята на опонент. В третия фейлетон героят се отнася към събеседника си покровителствено, обръщението „брате” и фамилиарната форма „ти” дават възможност за много широка читателска преценка относно нравствения облик на слушателя. Очевидно е, че говорещият се самопреценява като по-енергичен, умен, хитър, оправен в надпреварата по келепирджилък. Разделително смислово значение между отделните мечтателни тези за освобождението на Македония, т.е. за „докопването” на Солунската митница, имат повелителните подкани: „Тури още две-три дървета в печката”, „Стига, недей туря вече дърва”, „Хайде нейсе, тури още две-три дървета...”.

Антитезите са свойствени художествени средства, върху които се изграждат смисловите и образните пластове в Алековите фейлетони. Традиционни са още за публицистичните творби на нашето Високо възраждане. В третия фейлетон антитезно се раздвоява основният хронотоп за времето на македонското освобождение: „...сега му е времето” – „Ама не му е времето”. Богато натоварени с конотации са и другите антитези: „почитаемото правителство” – „тези нехранимайковци”, „софийската голотия” – „Солунската митница”.

Фейлетонните герои на Алеко Константинов даряват читателя с две основни, също противоположни в своята нравствена съдържателност възприятия: да опознае онези уродливи личности и явления, които поразяват българина и човека изненадващо трайно – дотам че в мигове на мрачно самовглеждане ги приемаме мултиплицирано, множествено характерни за нашата съвременна история. И, от друга страна – личността на „гордия благородник..., който не слезе от своята аристократична висота, дори и тогази, когато в изборите през 1884 година трябваше сам да дели мегдан с бай Ганя” (П. Ю. Тодоров).

Умишлено писателят не разнищва причините за тези явления, за псевдоидеалите, за политическия паразитизъм и нравственото разложение, за консуматорството в обществените нагласи. Но читателят улавя гнилите корени на едно дърво – това на човешката и обществената екзистенция, отнася се с погнуса, стремейки се да създаде своя нравствена почва за разграничаване. Творческата индивидуалност на Щастливеца проправя пътеката към общочовешките ценности чрез фейлетонния дебат за консуматорството, користта, пошлото отношение към отечествените и общонародните проблеми, за робската нагласа на българина дори във време на официална политическа самостоятелност, за мнимостта на тази самостоятелност поради липсата на здрав човешки ресурс, необременен с „анемията” на

23

бедността, с етичен нихилизъм, а имунизиран срещу келепирджилъка. В оригиналното си есе „Щастливеца и Бай Ганьо” Т. Жечев изследва „значението на личността на Алеко за преодоляване на байганьовщината у нас”. С нарицателното „байганьовщина” адекватно се назовават поведенческите модели на героите от цикъла „Разни хора – разни идеали”. Личността на Алеко като коректив на тази байганьовщина е заявена в последния фрагмент, реализиран като диалог между чичото и неговия племенник. Произтеклият дебат дава пример за разширено тълкуване и ние го допълваме с пресни примери от настоящия живот. Ветрогонството на младежа, когото чичото вразумява, е заложено в контекста на времето, но с отворена възможност да се допълва и обогатява с факти и детайли. Структуроопределящ принцип на дебата е контрастът между незрелостта и „мъдростта”, улегналостта и буйния наивен идеализъм, практичността и духовността. На фона на нравствения спор смехово се осветляват тъмните кюшета на българската политическа действителност, когато традиционните ценности се свеждат до морално и идейно дезертьорство от отговорностите на правовата държава. Както е в другите фейлетони, ценностната нагласа е подменена: безобразията се виждат като нещо редно, което е било и може пак да бъде. В култ е издигната стратегията на мълчанието: „Мълчи, па си гледай кефа.” Синонимното значение на тази тактика трябва да се разбира като снишаване, нагаждачество пред силните и властващите. „Никога в опозиция” – такава е стратегията и на Бай Ганьо, който емблематизира поведението на всички типове на епохата, втурнали се в битката за преуспяване. Безчестният минимализъм на „мъдрия” чичо се изповядва със задоволство, позицията „на инат” води до безработица, до неспастряне на „парици”, до липса на „къщици”, до отсъствие на „кол” в живота. Ироничният подтекст е взаимен в говора на роднините, но понятието „човек” има коренно различен смисъл. Като по-мъдър в себепреценките си, чичото залага на роднинска добронамереност. Може и да се приеме, че от сърце желае благоденствието на племенника си пройдоха, но както всички морални принципи, така и смисълът на благоденствието е полярен в своите знаци. За младежа ветрогонец благоденствие значи чиста съвест, а за чичото – „да си гледаш кефа”. Множество фразеологизми подреждат средствата за материалното благополучие: „па си налягай парцалите”, „накриви си калпака”, „свий си опашката”. Изпитаните пословични мъдрости също се вплитат в поучителната беседа: „Политика къща не храни”, „Цигулар къща не храни”, „С гюрултия гърло се не пълни”. Всички те очертават тъжното лице на българската народопсихология, заложена в мрачните години на робството, и то се оказва горчиво представително за немалка част от обществото в годините след Освобождението. Образът на малкия човек, започнат от фейтониста с първия фрагмент, се развива с нови детайли: той е вече идеолог, който направлява, възпитава с изпитаните и изградени в личния му живот типови навици на хамелеонство и снишаване пред силните на деня. Загърбването на опасни ситуации („...па си тръгнал хората да оправяш”) е корективът, който чичото противопоставя на лудориите, на „зевзеклъците”, на „пощръкляването”. Твърде мрачно и многозначно продължава уж случайно подхвърлената поука: „Защо и ти да не влезеш в болшинството, както другите?” Реторичният въпрос горчиво напомня съотношението между тези, които „обират каймака” и онези, които „патки пасат”. Авторът подсказва и още нещо: усилията за снишаване са дотам, докато се премине бариерата, докато човек стане доверен, сляп и глух за безобразията, докато свикне с тях. Сервилността е въздигната като мъдра стратегия, като пряк път към успеха.

Личността на нравствения антагонист привидно е загатната чрез репликите на племенника духовито, подценени привидно са също усилията за отстояване на човешкото лице в действителността на разюздани политически нрави. Косвено е утвърден естетическият идеал като реципрочен на нравствения и обществения. Чрез пестеливо създадения образ на бунтаря срещу нагаждачеството се възправя позицията на Алеко – в подкрепа на високата принципност, на истинското родолюбие и гражданската отговорност. Произведенията в този цикъл се превръщат в политически сатири, насочени срещу конкретни и актуални явления. Те се оформят като обществени знаци на „мъртвото” време, но същевременно и на широкозначими нравствени черти на личността, смесваща понятията за добро и зло, чест и безчестие. Много от героите на цикъла се родеят с Бай Ганьо, защото са носители на идеал в кавички. Те предизвикват у българина здравото ядро на неговото самовъзпитание, поддържат

23

жаравата на будния дух. Колко прав е Ив. Мешеков, когато казва: „У Алеко обичта към положителното го импулсира да рисува отрицателните черти на българите... Печалната и гнъсна действителност е преодоляна и пречистена в „чистата душа” на Алековата

цялостна личност, в неговия артистичен културен смях.” АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

„РАЗНИ ХОРА – РАЗНИ ИДЕАЛИ - III”

Тонът на лъжепатриота – герой в ТРЕТИЯ ФЕЙЛЕТОН, е голямото творческо завоевание на Алеко Константинов. Патриотарът най-пълно се приближава до политическия морал и „философията” на Бай Ганьо: „Сега да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт, че да те науча аз тебе какво се нарича келепир. Ех, да ти пипна аз тебе Солунската митница и не ми трябва много, само две години, две години само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай с мен...” С цинична откровеност героя изповядва „мечтата” за велика България, за нейното национално обединение. Той отправя упреци към Великите сили, че не са достатъчно активни и не правят нищо за националната цялост на България: „Ама хубава е пустата Македония... Еле таз Солунска митница – на сърцето ми е израсла ваджията!... Да ще султанът да ни даде Македония, ама догде е нашата партия на власт, че да ти се курдисам аз тебе на митницата... Па сетне се оттегли на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака... Ето туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!”

Солунската митница се превръща в метафора на лъжливия патриотизъм, за който националната идея е преди всичко е средство за облагодетелстване. За героя свободата на Македония трябва на настъпи по благоволението на Великите сили, но не и като резултат на националната отговорност и съпричастност. В своята изповед той е пределно искрен; тази откровеност обогатява представата за пораженията на човешкото. Язвителни са иронията и сатиричната гротеска, с която авторът заклеймява политическата и нравствената поквара.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ„РАЗНИ ХОРА – РАЗНИ ИДЕАЛИ - IV”

За разлика от първите три части на „Разни хора – разни идеали”, ЧЕТВЪРТИЯТ ФЕЙЛЕТОН от цикъла е изграден не като монолог, а като диалог. В него възрастният човек, към когото се обръща младия човек, „мъдро” съветва младежа: „На теб ли остави света да оправяш бре, чедо?”

Тази позиция има от векове утвърдени постулати на робството: „Политиката къща не прави”, „Прави, каквото праят хората, свий си опашката, па си налягай парцалите”, „ С гюрултия гърло не се пълни”, „ Крив-прав, мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш.” Тези завещани от векове робски правила са и обосновката за съвременния конформизъм: „Ама ще речеш: безобразия се вършат – нека се вършат, тебе какво ти е? Мълчи си, па си гледай кефа. Защото и да дрънкаш – все едно няма да оправиш света. Не е ли тъй... Е защо тогава да дразниш другите и да се смразяваш със силните хора? Аз се чудя как ти досега не си разбрал тази философия?” Спокойно и разумно героят на фейлетона иска да накара идеалиста да се откаже от своите заблуди. Неговата философия се заключва в ясни и точни правила - да се премълчава за нередностите, никога да не се посочват грешките на силните на деня, да бъдеш безмълвна част от „болшинството”. За демократа и хуманиста Алеко Константинов означава, че в обществото изчезват човешкото достойнство и свобода, което води до морална деградация на човека. „Чичото”, който внимателно и загрижено съветва своя племенник, въплъщава типично негативното в добре познатия на автора български свят. Когато през 1895 г. Алеко Константинов издава своите дванадесет истории, чийто главен герой е Бай Ганьо, той ги обособява в четири части – „Бай Ганьо тръгна по Европа”, „Бай Ганьо се върна от Европа”, „Бай Ганьо прави избори” и „Бай Ганьо журналист”. В литературната памет на четящите поколения обаче това авторово разделение се трансформира в две смислово и знаково обособени части – „Бай Ганьо в Европа” и „Бай Ганьо в България”. Това на пръв поглед незначително и лесно обяснимо явление е твърде показателно за начина, по който българинът възприема Алековия герой. Той се срамува от него, смее му се, дори

23

плаче, когато вижда неадекватността му в чужда културна среда („Бай Ганьо тръгна по Европа”). От образа на героя в условно наречената втора част „Бай Ганьо в България” българинът се ужасява, отвращава и „мълчи”. Белезите на това „мълчание” можем да проследим при вторичната фолклоризация на образа – като герой на многобройни анекдоти и вицове. Тя го поставя в конфликтна ситуация винаги в чуждата културна среда и никога в културното пространство на своето. Като олицетворение на националните ни черти и характер Бай Ганьо най-често трябва „да се пребори” – с англичанина, с американеца, с французина и т.н. От тези състезания героят винаги излиза победител, благодарение на прагматизма, хитростта и способността си да лавира и да се възползва от ситуацията. Той е също толкова нахален, груб, „простак” спрямо европейския културен етикет, колкото и в Алековата творба. Българинът обаче компенсаторно неутрализира „некултурността” на Бай Ганьо, акцентирайки върху качествата му, които го правят победител. Често дори същата тази „некултурност” е главната причина за Бай-Ганьовия триумф. Смеховата култура пък е тази, която превръща негативите на Алековия пътуващ „европеец” в позитиви. Чрез това преобръщане своеобразно се компенсира уязвеното от критичното изобличение на автора национално самочувствие.

Като изваден от националния и регионален културен контекст на Балканите и положен в този на европейското, Бай Ганьо наистина се намира на границата на две култури (Н. Георгиев). Той не познава цивилизационните кодове на чуждото, каквито са езикът, облеклото, етикетът (нормите на хранене, регламентацията в общуването) и поради това ги разпознава като враждебни и заплашителни. Това от своя страна провокира у него стремежа към тяхното умишлено омаловажаване и отрицание, извършвано винаги чрез сравнението и утвърждаването със своето и познатото. Европа очаква от Бай Ганьо да приеме и да се научи на нейния културен модел, да се цивилизова. Той обаче отказва да възприеме чуждото по друг начин, освен като заплаха за изгубване на собствената идентичност (отзвук от възрожденския светоглед на българина). Формираните през периода на османското владичество нагласи и черти на националния ни характер предполагат именно изолация, затваряне в собствената културна общност и мислене за чуждото в контекста на враждебното, застрашителното, асимилаторското. Тези нагласи все още живеят в съзнанието на следосвобожденския българин, какъвто е Бай Ганьо, но в образа на героя, извадени от историческия контекст, който ги е породил, те получават своята деформация. Героят обаче добре ги познава и използва – както по отношение на европейците, така и по отношение на сънародниците си в странство. Отказал да разбере различието на европейската култура и да я опознае, той следва единствено своя чисто прагматичен интерес, който мимикрира чрез външното използване на културните й знаци.

Националната и регионална ограниченост в светогледа на героя е ясно различима в текста на „Бай Ганьо тръгна по Европа”. Но в него ясно различима е и авторовата позиция, приемаща категориите на европейското като еталон и критерий, спрямо който се обговаря и оценява своето, българското. Рецидивите на робството, провокирали формирането на определени светогледни нагласи у българина, обясняват, но не оправдават неадекватното поведение на Бай Ганьо. И в този смисъл показателни са поведението, реакциите и оценките на другите присъстващи българи.

Голяма част от конфузните ситуации, в които изпада героят на Алеко, са плод на различията в духовните кодове, на разминаването в културните езици, но и на липсата на гъвкавост, на способност за преоценка и промяна (самият бай Ганьо като че ли не се променя – външният му облик, възрастта му, замаскирана под неангажиращото „бай”, са като че ли консервирани). Негативните черти в образа се допълват от грубия прагматизъм, издигащ „келепира” като основна цел, независимо от средствата за постигането й. Той обаче е „замаскиран” под формата на традиционната за българина практичност. Бай Ганьо мимикрира не само спрямо чуждата култура, но и спрямо своята. Експлоатирайки изградените през епохата на Възраждането модели и светогледни нагласи, в културното пространство на Европа той гони единствено грубия прагматичен интерес, а в пространството на своето – желанието за власт. Ако в Европа изглежда нелеп, смешен, дори жалък, то в България героят

23

претърпява трансформацията от невинен простак в морално чудовище. Ако в чужбина за него ролята на непознаващия Европа балканец е удобна, тъй като го лишава от необходимостта за преоценка на своето при срещата с чуждото, то също толкова удобна му е ролята на европеец в културното пространство на своето. Не разбрал различната култура, пред сънародниците си той демонстрира точно обратното, използвайки знаците й на чисто външно ниво – в облеклото и езика.

Неведнъж е отбелязвано, че ярката специфика на персонажа е постигната до голяма степен чрез облеклото и речта му, функциониращи в творбата като културни и етномаркери. Подчертавано е и силното присъствие на турцизми, диалектизми и вулгаризими в речта му, които знаково го затварят в рамките на балканското, на регионално обособеното и го отпращат към архаизма на една исторически отминала и изживяна епоха – тази на османското владичество. Непознаващ и невладеещ богатството на собствения си език, Бай Ганьо афишира пред другите културното първенство на българите чрез делото на Св. Св. Кирил и Методий, деформирайки по този начин една от възловите възрожденски митологеми. За него чешкият език е развален български, така, както и сърбите са сърбеещи се българи. Героят вписва реалностите в рамките на една друга възрожденска митологема – тази за славянското братство, като така отказва те да бъдат различени и опознати.

Презрителното му отношение към унгарския език, интерпретиран като „хеке-меке” и свеждането на виенчани до „гут моргин и все пари искат” го показват като лишен от сетива за различното. Непризнавайки на другите правото на тяхна културна и национална специфика, той ги свежда, претегля и оценява единствено в параметрите на ограниченото си познание. Достатъчно е съобразителен обаче, за да разбере, че езикът работи като културен маркер и го използва при завръщането си в родината. За него не е важно познаването или владеенето на чуждия език, а симулирането на такова. Ето защо при завръщането си от Европа той заявява своята „европеизация” с прословутото: "Ех, Пратер, Пратер!” и с новата си вратовръзка.

Неслучайно именно думата „родина” прозвучава грешно „преведена” от устата на Бай Ганьо. В рамките на възрожденската национална идеология и менталността на българина понятието родина е в най-голяма степен сакрализирано. Под неговия знак минава целият период на национална идентификация и националноосвободителни борби. Образът на майката родина е централен за възрожденската ни литература. Чрез карикатурния превод на словото в речта на Бай Ганьо то като че ли се профанира, десакрализира и възрожденският национален мит се развенчава.

Непроменената същност на регионално ограничения в светогледа си балканец е маскирана както чрез чуждо звучащото слово, така и чрез вратовръзката, която като нововъведение в облеклото е знак на европейското. Както на тръгване Бай Ганьо е навлякъл над потурите, пояса и домашно тъканата риза европейското облекло, продължавайки да носи калпака си, така със завръщането е добавил вратовръзката. Следвайки законите на мимикрията, Алековият герой превръща дрехите и речта си в своеобразна културна амалгама, целяща да прикрие неподатливостта, закостенялостта и липсата на идентичност, разбирана като липса на принадлежност към определени стойностни и морални ориентири – личностни и национални. Така е описан героят и от разказвача: „Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това, сега има и по-импозантна външност, и чувство за собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз...като нищо”.

Освен от претенцията, че е познал чуждото и различното, Бай Ганьо по нищо не се различава от затворения и апатичен към новото драгалевски шоп. Овчарят, който гледа как пред очите му се издига новият облик на българската столица, е толкова „вкопан” в строго обособеното си затворено пространство, че не желае да види новото, да го опознае и да стане част от него. Аналогично е и поведението на Бай Ганьо. Въпреки че той упорито изгражда образа си на пътувал и знаещ, героят всъщност никога не е напускал регионално

23

ограниченото пространство на своето. Той го е носил навсякъде със себе си, не е излизал извън атмосферата на балканското. Пътуването му обозначава единствено географско преместване в пространството и като такова е отрицание на идеята за пътя. Това обаче не му пречи да припознае като своя ролята на културен мисионер спрямо непътувалите и да превърне своето пътешествие в част от мита за собствената си личност. И тук Бай Ганьо използва работещ в българското съзнание модел за личностно оценностяване – посещението на Божи гроб или хаджилъка. Тъй като самият акт на пътуването се осмисля като изпитание в съзнанието на българина, пребиваването „там” е достатъчно, за да придаде на извършилия го достойни за уважение качества и да му заслужи почитта на другите. Аналогично значение придава на своето пътуване и Бай Ганьо. Него той използва като възможно най-силен довод в споровете със „съмишлениците” си, когато заявеното от него познание се разминава с демонстрираното на практика: „Ами как се говори бе, келеш. Ти мене ли ще ме учиш!... Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй – зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден... че ти ли на ум ще ме учиш?...”.

Ако речта на Бай Ганьо в първата част е елемент от регионалния му колорит, пораждащ леко негодувание и насмешка у спътниците му, то във втората част тя се превръща в словесен еквивалент на тоталния му нравствен цинизъм. От образа на смешен, нелеп груб балканец, попаднал в Европа, персонажът „еволюира” до морално чудовище в родината си. Той се оказва чужд на всякакво разбиране за национално достойнство, институционален ред, обществен дълг и личностен морал: готов е да пее пред чехите патриотични песни, да се хвали с „Крума и Симеона”, с победите на българското оръжие, да тика в очите културното първенство на българите, да използва възловите възрожденски митологеми, да играе на патриот. От текста на „Бай Ганьо се върна от Европа” става ясно обаче, че националният и патриотичният идеализъм на предосвобожденската епоха по никакъв начин не е намерил отзвук в ценностната му система. Неслучайно Алеко влага в неговите уста станалата крилата фраза: „Идеали! Бошлаф!”. Верен единствено на безогледния си прагматизъм, Бай Ганьо като че ли остава недокоснат от идейните повеи на времето.

Възраждането като епоха на формиране и защита на стойностните измерения и категории на българското, на изграждане на национално самочувствие носи небивал в съвременната българска история духовен и идеен заряд. Понятията родно и родина се сакрализират в българското съзнание, поставяйки на първо място обществения дълг към България като единствен критерий и мяра за моралния облик на личността. Саможертвата в името на родината, отдаването със слово и дело на нейната кауза поставя в българския пантеон имената на възрожденските дейци. Те се превръщат в емблематичен обра на най-ценностните за националното ни съзнание категории. Връх на идейните духовни революционни движения, чиято цел е осъзнатата необходимост от свобода, е Руско-турската, наречена Освободителна война, в която духовният и борбен/воински потенциал на българите намира своята най-пълна реализация и оставя в историята ни безпримерни подвизи на храброст и величие. По същото това време, Бай Ганьо и бай Михал са били заети да ограбват изоставяните турски села. Оттогава бай Михал е натрупал богатството си, а Бай Ганьо – спечелил водениците си („Бай Ганьо се върна от Европа”).

Величавото със силата на духовния си идеализъм време е отминало, „лудостта” и опиянението от Освобождението са стихнали и са извикали на историческата сцена личности от типа на Бай Ганьо и бай Михал. Настъпва времето на „дребните характери”, на изплуващите от социалното дъно Гочоолу и Дочоолу. А това време изисква концентрация на интелектуалната и обществената енергия за институционално изграждане на новоосвободената държава.

Осемдесетте и 90-те години на XIX в. са именно десетилетията, в които се полагат основите на съвременната българска държавност. Това предполага създаването на конституция, формирането на политически грамотна прослойка, която да направи

23

функционални сферите на изпълнителната, съдебната и законодателната власт. Понятия като граждански и конституционни права, изборна власт, парламентаризъм звучат екзотично чуждо на българина, който поколения наред е водил безправно съществуване в рамките на една полуфеодална, полумодернизирана османска държава. Той тепърва трябва да ги изпълва със съдържание и да преосмисля собствената си обществена роля като поданик на държавата. Преминаването от родовия патриархално-правен кодекс, затворен в рамките на селската общност, към правната нормативност на държавните закони (по същество плод на чужда културна система) се оказва мъчителен и трудно осъществим процес. Трудността се увеличава и от това, че ролята на „институционални строители” на държавността изпълняват личности, лишени от обществен морал и съзнание за дълг към родината. Самите те носят робската психика на масата и за тях ценностите, заложени в най-модерната и либерална за времето си конституция, са също лишени от съдържание. Водени от грубия си прагматичен интерес, те налагат своята представа за държавната власт като власт на бруталното насилие – морално и физическо – на корупция, финансови и законови злоупотреби. Възрожденските идеали за справедлива законова власт, за святост на обществения дълг към родината получават своето тотално опровержение чрез картината на политическия и обществен живот, обрисувана от Алеко. Героят на новото време става неговият герой – Бай Ганьо.

Неслучайно авторът поставя персонажа си във възловите сфери на обществения живот – местната власт, „депутацията”, журналистиката. Изпраща го дори в царския дворец като народен представител. Показва го като съизмерим по социално положение с личности от ранга на Константин Величков. Фамилиарността, арогантността, лицемерието и прагматизмът правят Бай Ганьо вече не некултурен простак, достоен за снизходителна подигравка, а нравствено чудовище, обществено зло, подкопаващо ценностните устои на политическия и социален живот.

Още със завръщането си героят се впуска в политически игри, присвоявайки си безогледно правото да представя съгражданите си. Тъй като падането на Стамболов би попречило на търговските му интереси, той оглавява самозвана „депутация”, носеща възвание до царя. С този акт той обезсмисля основния принцип, залегнал в законовите норми на младата държава и зададен от идейните и духовни измерения на предходната епоха – принципа на свободата; свободата на неприкосновената и защитена от закона гражданска позиция, правото да я изразяваш и да избираш за представител на своите права този, когото си преценил като достоен и способен да ги защитава. Тези либерални принципи, утвърждаващи се и в Европа, са съвсем неразбираеми за Бай Ганьо. За него представата за власт е свързана с умението да мамиш, да лавираш, лицемерничиш и клеветиш, възползвайки се от правата, които имаш, и присвоявайки си на всяка цена тези, които нямаш. Сам героят възкликва: „Калпав народ!...като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас.”.

И ако цинизмът на политическата спекула и преднамереното лицемерие, възприети и обявени за основна стратегия в политическия живот, в „Бай Ганьо се върна от Европа” предизвикват отвращение, то начинът, по който Алековият герой се впуска в реалната власт, саботирайки местните избори, ужасява с бруталното си кръвопролитие. Преводът му на политическите принципи на либерализма и държавното управление гласи следното: „Свобода ли? На-а, свобода! Ще видят те в неделя една свобода, че ще я помнят до живот. Хеле Граматиков! Той, горкия, не е виждал още наши избори. Да му излязат насреща ония ми ти влася, ония ми ти цигани с кръвясали очи... да му се облещят насреща... Ли-бе-ра-ли! Кос-тен-ту-ция! На-а, констентуция!”. Четящият тези редове неволно се сеща за Вазовия Боримечка, който в наивното си незнание обяснява произхода на думата либерал като човек, който либи ралото. Бай Ганьовото незнание вече не звучи ни най-малко умилително. Той произнася не само думите грешно, той „превежда”, побългарява самите понятия като политическа реалност, стояща зад тях.

Ако в единия случай насилието се извършва в границите на словото, то в другия е пряко и безкомпромисно. Деформацията на словото, десакрализирането на възлови за възрожденското, а оттам и за националното съзнание понятия отразяват степента на

23

политическа и личностна безнравственост, която получава и своята практическа реализация в обществения живот. Само тоталният регрес на чувството за национално достойнство може да провокира „леката” игра и замяна в следните изказвания: „Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави! Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северния враг ни нанася чрез оставката на нашия... Цицерон, този Нютон на българския небосклон!”. И „Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин.”

Поругаването на идеализма на предходната епоха и гаврата с фундаменталните за българското съзнание исторически събития се проявява чрез десакрализацията на словото. Формалистичното и театрално риторското му използване го изпразва от значение, лишава понятията от тяхната стойност и по този начин зачертава ценностите на българското.

На мястото на възрожденската публицистика, която през революционната епоха става трибуна на българското и изиграва ролята на националнообединителен фактор, идва Бай-Ганьовото: „Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай налява и надясно.... Нали е работата да омаскарим тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква философия!”. Тази е концепцията, която стои зад гръмкото име „Народно величие”. На мястото на Ботев, Каравелов, Славейков, Раковски се оказват Дочоолу, Гочоолу и Данко Харсъзина. Личностите са заменени от лишени от индивидуалност и морал субекти, принадлежащи към социалното дъно. Авторът им е отказал индивидуалност, назовавайки ги чрез звукоподражателни незначещи названия с турски наставки и окончания, сочещи тяхната принадлежност към миналото в негативен аспект. Става ясно обаче, че дори в техните очи начинанието предизвиква колебания, напомнящи морални дилеми. Аурата на възрожденското слово продължава да работи в определена степен в съзнанието им: „У тях все се съхраняваха възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изригваше тая лава от адски хули и проклятия... Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат се, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде; но върху тия чисти чувства, Бай Ганьо прибавя нов пласт и ги задушава.”

Същите тези Гочоолу и Дочоолу нямат никакви скрупули, когато организират Бай-Ганьовата „избирателна кампания”. Те „наблюдават с възторг ленивото пробуждане на тези трийсет от кол и въже събрани тъмни личности, на които днес предстои задачата да сплашат, да изгонят, да всеят ужас и трепет около изборното място и да накарат и без туй сплашения българин да се откаже от своето едвам осъзнато право да упражнява свободната си воля в управление на държавата”.

Парадоксално е, но Бай Ганьо се оказва „по-добрият” народопсихолог, залагайки на пряката заплаха и насилие, които провокират изработените у българина механизми на политическо поведение – безропотност и подчинение. Защото за следосвобожденския човек политическата реалност е тази, която му създава бай Ганьо, а не тази, с която борави политически грамотното, цивилизовано и европеизирано градско съсловие. Управляващите държавата се оказват спъвани от собствения си народ, който все още не може да се отърси от робския манталитет. Вместо с либерална конституция, българите са управлявани от : „...сган, тази утайка от тинята на един див, бестиален, лишен от всяко образование и отхрана граждански слой, готова за всяка бруталност... безпринципна тълпа, водима от разнородни ней игноранти и безхарактерност... и тази сган, казвам, има своите представители в Народното събрание...”.

Оправдана е Алековата самоирония, що се отнася до наивната вяра, че петвековна „политическа традиция” може да се замени с няколко модерно звучащи фрази. България може и да е свободна, но българският народ се оказва все още поробен от собственото си невежество и безволие. Затова и нашенският „превод” на свободни избори навежда на мисълта за ордите на Фазлъ паша. Тази представа за образа на държавната власт все още е жива в съзнанието на българина и вече не са необходими орди, достатъчни са трийсетина

23

пияни цигани и власи, за да се задейства „робският” инстинкт. Иваница Граматиков не подозира това, но Бай Ганьо го знае. Затова и поздравът му към опонента крие сарказма на моралното чудовище: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...”.

Смехотворният образ на некултурния балканец е тотално разрушен, когато на политическата сцена на новоосвободената държава тази „некултурност” се оказва уродливата форма на най-негативните черти на българския манталитет. Затова и вицове за Бай Ганьо в България няма. Може би защото българинът не може да се смее на изградената от него „политическа традиция” и над самия себе си.