хv юбилейни кюстендилски четения 2008 г. заговори и...

ЮСТЕНДИЛСКИЧЕТЕНИЯ

ХV ЮБИЛЕЙНИ

КЮСТЕНДИЛСКИ ЧЕТЕНИЯ 2008 Г.

ЗАГОВОРИ И ПРЕВРАТИ

В ИСТОРИЯТА

ХV ЮБИЛЕЙНИ

КЮСТЕНДИЛСКИ ЧЕТЕНИЯ 2008 Г.

ЗАГОВОРИ И ПРЕВРАТИ

В ИСТОРИЯТА

ИФ–94РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – КЮСТЕНДИЛ

2010 г.

© 2010 Владимир Станев – съставител © 2010 Александър Заралиев, Божидар Драганов, Веселка Гъркова, Зорница Грекова, Ивайла Попова, Ивайло Начев, Илия Хаджипетков, Ирина Якимова, Искра Баева, Калин Йорданов, Камен Станев, Марко Димитров, Милан Пилjак, Полина Цокова, Руслан Иванов, Тодор Мишев, Филип Буров, Цветелина Харалампиева

ХV ЮБИЛЕЙНИКЮСТЕНДИЛСКИ ЧЕТЕНИЯ 2008 Г.

ЗАГОВОРИ И ПРЕВРАТИВ ИСТОРИЯТАПърво изданиеФормат 70х100/16Печатни коли 12,25

Съставител Владимир СтаневНаучен редактор Христо Беров

Редактор Милета Милчева

Предпечат: Ани Истаткова-ИвановаПечат: FABER – В. Търново (062) 3 52 56 e-mail: [email protected]

© ИФ–94 02/ 9308237, 9308279ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ – СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“ Факс 02/ 946 30 22

ISBN 978– 954– 9445– 11– 4

5

СЪДЪРЖАНИЕ

Илия ХаджипетковЕтапи на производство на полирани каменни сечива от района на Южното Черноморие през късния неолит ……..............7

Божидар ДрагановЗаговорите, любовта и Хермес в древногръцката митология ............15

Камен СтаневБунтът срещу Покръстването в светлината на масовия гроб от Девня ……………………………………………........23

Веселка ГърковаВойната между две кралици – или за големите превратности в историята на Меровингската династия ……………………………..31

Калин ЙордановМагията в политическата практика на Византия и смъртта на някои средновековни български владетели ....................................................44

Александър ЗаралиевЗаговори и предателства в Хрониката на Хенрих Латвийски ………53

Ивайла Попова Превратностите при пътуване през Средновековието ………………66

Руслан ИвановТрудности и поврати в работата на търговците през Възраждането ….............................................................................72

Ивайло Начев„Младите“ срещу хабсбургската държава: покушения и заговори в годините преди Сараево ’1914 ………………………....79

6

Марко ДимитровПриемственост и промени в стопанската политика на държаватапо време на управлението на кабинетите на Военния съюз (19 май 1934 г. – 21 април 1935 г.)………………………………………….......88

Филип БуровПреврат срещу преврата – анархизмът в Испания по време на Гражданската война …………………………………….104

Цветелина ХаралампиеваБитката при Москва – поврат в германския блицкриг по време на Втората световна война …………..................................111

Тодор МишевОт въстание и революция до преврат… и обратно (Понятията за 9 септември 1944 г. в учебниците по история) ...………...............121

Полина ЦоковаДебатът за Девети септември – 50 години по-късно на регионално равнище …………………………………...128

Зорница ГрековаСукарно и пътят към преврата от 1965 г. ..….........……………........144

Милан ПилjакБрионски пленум 1966 године. Покушаj историографског тумачења догаћаjа………………………………...159

Искра БаеваУпотреба на масите при осъществяване на поврати / преврати в социалистическа Източна Европа …………………………............177

Ирина ЯкимоваАвгустовският пуч в СССР през 1991 г. – поглед зад кулисите …..........................................................................188

7

ЕТАПИ НА ПРОИЗВОДСТВО НА ПОЛИРАНИ КАМЕННИ СЕЧИВА ОТ РАЙОНА НА ЮЖНОТО ЧЕРНОМОРИЕ ПРЕЗ

КЪСНИЯ НЕОЛИТ

Илия Хаджипетков

Обособяването на Черноморската област като самостоятелна е свързано с различните климатични и екологични условия, в които тя съществува. Към нея може да се отнесе тясна ивица земя с ширина до 20 км навътре в сушата. Специфичните условия и възможностите за контакти, които предлага, създават предпоставки за развитието на култури, различаващи се от тези във вътрешността на полуострова. Те носят редица белези на синхронните на тях явления, но и специфични, до голяма степен уникални, елементи. Под термина Южно Черномо-рие тук ще се разглежда територията на юг от Източна Стара плани-на до нос Енеада (или т.нар. Южно Българско Черноморие и част от Северното, принадлежащо на Република Турция). Към късния нео-лит се отнасят културните явления, развили се в периода 5200/5150–4900/4850 BC1.

Зоната на Южното Черноморие остава дълго време в периферията на мащабните археологически проучвания. Известните праисторичес-ки обекти от района са сравнително малко, а разкопки са извършени на единици от тях. До този момент към късния неолит се отнасят три обекта – откритите селища Крушака2 и Буджака3 и селищна могила Желязово4. В тази статия са разгледани част от материалите от пър-вите две.

Разстоянието между двата разглежданите обекта е около 40 км Крушака се намира на 2 км североизточно от с. Вратица, Бургаска област5, а селището в местността Буджака – на 2 км южно от гр. Со-зопол6.

Обектите имат сходни природо-географски условия. Суровинната база на района показва голямо разнообразие от скали. Доминиращи са вулканичните, като в източната част има и седиментни7. Едни от най-често срещаните са туфи и андезити. Те са и основните суровини, използвани за производството на полирани каменни сечива.

Материалите от разглежданите обекти позволяват да се предпо-ложи, че основната скална маса е добивана от първични източници на суровина (кариери). Доказателство за това са регистрираните ядра,

Заговори и преврати в историята

8

при които липсват следи от ерозия. Артефактите от вторични източ-ници са малък брой. Въз основа на направения анализ на повърх-ността, произходът на последните може да се свърже с речни корита, морския бряг и алувиални наслаги. Подобни материали са регистри-рани предимно в Буджака.

Основната техника за добив в кариерите е ломенето. С цел улес-няването му скалата е била нагрявана чрез открит огън. Отдаваната топлина служи за нарушаване на кристалната структура на скалата и улеснява добива и последвалата обработка. Следи от подобни прак-тики са запазени и върху полуфабрикати в първичен етап на ломене. Вероятната цел на тази операция е отново същата – оптимизиране на процеса и намаляване на изразходваната енергия и време за про-изводство.

Първичната обработка на суровините е осъществявана още в границите на кариерите. Тя включва тестване на качествата им и оформянето на скални ядра с елипсовидна форма и размери около 150 на 100 мм (фиг. 1.1.). Получената форма напомня много на тази на ядрата, използвани за отделянето на кремъчни пластини.

Обработката включва два етапа. През първия се отстранява една от късите страни на ядрото с цел оформяне на площадка. При вто-рия се отделят и самите полуфабрикати. Това се постига чрез удари, насочени към получената равнина, с посока надлъжната на оста на ядрото. Благодарение на това се отломят няколко артефакта, от ко-ито крайните два са с планконвексно, а средните – с правоъгълно напречно сечение.

Така оформените полуфабрикати преминават през три етапа на ломене. Първият се характеризира с грубо оформяне на страничните ръбове. Той е осъществяван чрез удари със средна сила, насочени от периферията към центъра. Отломъците са със размери до 30–40 мм. При този етап се извършва регулиране на дебелината и формата на сечивото (фиг. 1.4–5.).

Вторият се характеризира с удари с неголяма сила, при които се отделят отломъци с размери до 10 мм. Целта е да се заравнят създа-дените в предишния етап остри ръбове (фиг. 1.2–5.).

През третия етап на ломене се оформя острието на сечивото. Той се осъществява чрез удари, насочени успоредно на централната на-длъжна равнина на полуфабриката. Дължината на отломъците тук е различна, без да превишава 20–30 мм. При определени случаи този етап e пропускан, като се е използвала получената при отделянето на

етапи на проиЗводството на полирани каменни сечива ...

9

полуфабриката остра долна част (фиг. 2.1.).Характерно за техниката на ломене през късния неолит е липсата

на посредник. Същата особеност се наблюдава и при обработката на кремъчни суровини.

Следващата фаза е свързана с оглаждането на полуфабриката. Техниките, използвани за тази цел, са три.

Първата включва прилагане на поредица от удари с различна сила, покриващи цялата повърхност на предмета. За разлика от ломенето, тук целта не е да се нанесе удар в конкретна точка, а такъв, покриващ по-голяма площ. По този начин се отбиват отделни кристали или дреб-ни късове скала, при което остават специфични следи, имащи форма-та на язвички с различна големина, според силата на удара. Целта на технологичната операция е да се заравнят неравностите от ломенето и да се осъществи грубо оглаждане на повърхността на полуфабриката. По този начин се извършва предварителна подготовка за следващия етап на обработка (фиг. 2.2–4.).

Следите от ударното оглаждане са заличавани чрез шлифоване. Сечивата, които могат да се свържат с извършването на тази техника, са точилните камъни. Техният брой е изключително малък. Не са ре-гистрирани и жлебове или друг вид следи по основната скала, които да могат да бъдат свързани с подобна дейност. Това е причината да се предполага, че за основен абразив е използван пясък. Подложката, върху която се е поставял, е била вероятно от нетраен материал по-ради факта, че не са запазени следите от тази операция освен върху точилните камъни. По подобен начин са били изготвяни и сечивата на австралийските аборигени, които шлифовали своите оръдия чрез директно триене в песъкливата земя8.

Третият етап на оглаждане е свързан с най-фината обработка на повърхността – полиране. Сечивата, използвани за тази цел, не са за-пазени до наши дни. Може да се предположи, че са били от нетрайни материали, например кожа. Следите от полиране по брадвите, теслите и длетата са запазени предимно по работната им част. Това е причи-ната да се предполага, че те не са преднамерени, а резултат от употре-бата на сечивата.

Степента на обработка на полуфабрикатите е различна. Причините за това могат да се обяснят с основната функция, за която е изготвян артефактът. Логично е да се приеме, че сечивата, свързани с груба, теж-ка работа, като мотики, са били обработвани до степен на придаване на нужната форма без допълнително оглаждане. Противно на това – тези


10

за фина и детайлна дейност, са изготвяни старателно, с пълно зали-чаване на следите от предходната обработка. Повечето находки от разглежданата територия имат завършен вид. Следите от отделните етапи на ломене са премахвани старателно посредством оглаждане-то чрез удари и шлифоване. Примери за последното са регистрирани предимно по страничните и тилната част.

Представеният модел на обработка на полираните каменни сечива представлява идеализирана схема на последователност. На практика наличните материали позволяват да се предположи, че някои от ета-пите на обработка са били пропускани. Причината за това може да е както формата на скалния къс/полуфабриката, така и характера на скалата. Пример за това е използването на речни камъни, при кои-то естествената форма не създава необходимостта от допълнителна обработка на тялото. В много подобни случаи обработката се огра-ничава единствено в оформянето на острието и някои допълнителни корекции на формата. Подобен случай е регистриран в Буджака (фиг. 2.1.).

Друга особеност е и повтарянето на определени операции с цел повишаване на ефективността при обработка. Пример за това е пред-полагаемото редуване на ударно оглаждане с низходяща сила и шли-фоване с цел по-бързо придаване на желаната форма. Тези особености подсказват за търсенето на максимална ефективност при работа.

Извършените наблюдения върху материалите от двата обекта позволява проследяването на отделните етапи на обработка, които са характерни за голям брой полуфабрикати. По този начин се доказва съществуването на определена производствена верига (фиг. 3.). Нали-чието ѝ е предпоставка за очакване на специализиран добив и обра-ботка на материалите от определен човек или група от хора в рамките на селището. Проследяването на редица общи елементи при изгот-вянето на кремъчните и полираните каменни сечива позволява да се предположи наличието на известна връзка между двете производства. Това твърдение е резултат от предварителни наблюдения и следва да бъде доказано детайлно в бъдещи проучвания.

Бих желал да изкажа своите благодарности за предоставените ми материали на доц. д-р К. Лещаков от СУ „Св. Климент Охрид-ски“ и на П. Лещаков от НАИМ, без които не бих могъл да извърша тези си наблюдения.

11

БЕЛЕЖКИ

1Gцrsdorf, J., J. Bojadћiev. Zur Absoluten Cronologie der bulgarischen Überschichte. – In: Eurasia Antiqua, Bd. 2, 1996, 67.2 Лещаков, К. Спасителни разкопки на обекта „Крушака“ в землището на с. Врати-ца, община Камено (2003–2004 г.). – Във: Среща на Музеите от Югоизточна Бълга-рия. Център по подводна археология 1. С., 2005.3 Лещаков, П., М. Класнаков. Аварийни археологически разкопки на обект УПИ 8038 в м. Буджака, гр. Созопол, Бургаска област. – Археологически открития и раз-копки (АОР) през 2007 г. 2008.4 Николов, В., М. Класнаков. Сондажни археологически проучвания на неолитната селищна могила Борунката до Желязово, Бургаска област. – АОР през 2007 г. 2008.5 Селището е разположено върху южния склон на нисък хълм. Проучването с ръ-ководител доц. д-р К. Лещаков (СУ „Св. Климент Охридски“) е извършено в пери-ода 2003–2004 г. във връзка с изграждането на автомагистрала „Тракия“. Обектът представлява открито селище с площ около 35–45 дка, от които са проучени 10 в северната му част. Културният пласт е с дебелина до 0,40 м. Организацията на разкритите структури издава определена предварителна планировка9. Селището е защитено от фортификационна система. Тя се състои от каменен вал и ров – в западната, и ров, вал и палисада – в източна част. Последната е представена от близо 50 дупки, в които са били поставени стълбове с дебелина от 0,40–0,50 м. На места, за допълнително укрепване, е бил издигнат и втори ред колове10. От кул-турна гледна точка най-близките паралели на откритите материали са от селището Усое ІІ, с. Аспарухово, Варненско11.6 Обектът е разположен върху част от добре изразен нос, издигащ се на 30 м от съ-временното морско равнище. Проучването му е свързано с частни инвестиционни планове. Първите разкопки са проведени от д-р К. Ников (НАИМ) през 2005 г., след което те са продължени от П. Лещаков (НАИМ). Заемал е площ от около 20–25 дка12, от които са изследвани около 1,5 от различни части на селището. Регистрираните праисторически структури са с различен характер – предимно останки от жилища и ями. Селището може да се синхронизира с култура Караново IV13.7 Петрова, А., Л. Михайлова, В. Василева – Картен лист Бургас. Геоложка карта на България, Комитет по геология и минералните ресурси, 1992.8 Семенов, С. А. Первобытная техника. Материалы и исследования по археологии СССР. Академии науки СССР. Ленинград, 1957, с. 89.9 Лещаков, К. Цит. съч., с. 35.10 Пак там, 37–38.11 Тодорова, Н. Характеристика на къснонеолитния керамичен комплекс от обекта “Неолитно селище – Крушака” в землището на с. Вратица, Бургаско. – Във: Среща на Музеите от Югоизточна България. Център по подводна археология 1. С., 2005, с. 46.12 Лещаков, П., М. Класнаков. Цит. съч., с. 54.13 Пак там, с. 57.


12

Фиг. 1. Следи от ломене върху спално ядро и полуфабрикати от селището в местността Крушака

ударно оглаждане

заглаждане

оксидирана повърхност

лом

посока и място на удара

следи от множество слаби удари, целя-

щи заглаждане на страничния ръб

полирана повърхност

съвременни счупвания

13

Фиг. 2. Следи от ударно оглаждане и ломене върху полуфабрикати и фрагменти от готови сечива. Материали от

Буджака (1 и 2) и Крушака (3 и 4)


14

Фиг. 3. Етапи на производство на полирани каменни сечива

15

ЗАГОВОРИТЕ, ЛЮБОВТА И ХЕРМЕС ВДРЕВНОГРЪцКАТА МИТОЛОГИЯ

Божидар Драганов

Когато човек се запознае отблизо с древногръцката митология, остава с впечатлението, че главните действащи лица не са богове, а по-скоро герои в латиноамерикански сапунен сериал. Нищо човешко не им остава чуждо – интриги, изневери, омраза, гордост, ревност, за-вист, лицемерие. Тези страсти пораждат заговори от най-различно ес-тество, с които изобилства цялата митология. Разбира се, освен бито-во-емоционалните заговори, съществува и едно по-високо ниво, което описва заговори, съпътстващи космогонията и отразяващи процеса на създаването на подредения свят от хаоса, битката между „доброто“ и „злото“, борбата между богове и гиганти, между небесните сили и тези от подземния свят. Хермес, като бог-пратеник на Зевс, хералд, медиатор между световете и покровител на любовната магия, често е действащо лице в тези митологеми. В настоящата работа е направен опит да се проследят няколко отделни митологични линии, за да се раз-крие многопластовата същност на Хермесовия култ в Древна Гърция.

В гръцкия пантеон Хермес е едно от дванадесетте главни олим-пийски божества. Първоначално е асоцииран като аркадски бог на ветровете и дъжда, а поради пъргавината си е възприеман като вести-тел и пратеник на Зевс и другите олимпийски богове. Той е покрови-тел на скотовъдците, на стадата от дребен и едър рогат добитък, на пътищата и пътниците, на пазарите, търговията и търговските отно-шения. Той дава в търговията печалба, изпраща на хората богатство и подпомага растежа на животните. Като древно божество на плодо-родието, най-вероятно с предгръцки малоазийски корен, той се пре-връща в бог на благосъстоянието, съответно на късмета, а оттам и на крадците. Възприеман е и като бог на красноречието, а същевременно и на извъртането и измамата, ето защо е патрон на ораторите, но и на измамниците1. Освен това Хермес е покровител на атлетите, бог на гимнастиката, ловкостта и сръчността, а статуите му са поставяни в палестрите и гимназионите. Счита се, че той изнамира мерките, чис-лата и азбуките и научава хората да ги употребяват (Diod. Sic. Bibl. Hist. 5. 75), ето защо е възприеман като сходен на боговете на мъдрост-та от Древния изток. Хермес покровителства пътниците при пътуване приживе и пак той съпровожда душите на покойниците до подземния


16

свят („Ψυχοπόμπος“ – „водач на душите“), следователно той е медиа-торът между двата свята и във връзка с подземния свят е епитетът му („Χθόνιος“ – „подземен“). Понеже сънищата идват от света на сенки-те, той също е техен бог, а с вълшебния си жезъл може да потопи в дълбок сън всички – и хора, и богове, и чудовища. Негови атрибути са крилатите златни сандали – „таларии“, символ на пъргавината му, крилатата пътническа шапка-шлем – „петасос“, кесията с пари, сърпо-видният меч и „кадуцеят“ – вълшебен златен жезъл с две обвити около него змии и с криле на върха, подарен му от Аполон.

Поради силно изявената си многофункционалност Хермес често помага на другите олимпийски богове със своята хитрост, ловкост и сладкодумие в космологичния митологичен цикъл. Той участва в страшната „Гигантомахия“ – битка между богове и гиганти, а те са си-нове на Гея – богинята на земята, произлезли от капките кръв, които се ръсили върху нея от осакатеното тяло на Уран, скопен със златен сърп от най-малкия си син Кронос. Те, по подбуда на майка си Гея, се опълчват срещу второто поколение богове, като поставят една върху друга планините Оса и Пелион и започват да замерват небето със ска-ли и горящи стволове, но биват победени от всички олимпийци, под-помогнати от циклопите, хекатонхейрите и Херакъл. В това сражение Хермес побеждава гиганта (Х)иполит с помощта на шапката, която го прави невидим, и сърповидния меч, дадени му от Хадес (Apollod. 1. 6. 2). След поражението им Зевс захвърля гигантите в подземния Тартар, а от тяхната кръв произлиза необузданият човешки род. Според някои изследователи в основата на този мит лежи споменът за победата на олимпийската религия над предгръцките култове – почитащи основно необяснимите природни и оплодителни сили на заобикалящия ги свят.

Друг син на Гея и на тъмния Тартар – Тифон (Тифоей), също се опълчва срещу реда на Олимп. Изобразяван като сторък великан, с не-обикновен ръст и сто змийски глави, от които бълва огън, той е считан за олицетворение на подземните вулканични сили. Въстава срещу бо-говете, които не успяват да устоят пред него и побягват в Египет, къде-то се спасяват под образа на различни животни – Аполон се преобра-зява в гарван, Артемида – в котка, Хера – в юница, Афродита – в риба, а Хермес – в птицата ибис (Ovid. Metamorph. 5. 329–331). Въпреки това, Тифон успява да хване Зевс, изрязва и скрива жилите му, като по този начин го парализира и заплашва да разруши реда във Вселената. В различните версии на мита единствено Хермес, Пан или Кадъм ус-пява да открадне жилите и да ги върне отново на Гръмовержеца, като

17

Заговорите, любовта и Хермес в древногръцката митология

по този начин възвръща и отнетата му сила, а Зевс побеждава Тифон, като хвърля върху му вулкана Етна. И трите споменати митологични персонажа са различни хипостази на Хермес – Пан е негов син, а Ка-дъм се свързва с него чрез другото му име Кад(с)милос2.

Към същия митологичен цикъл може да бъде причислена и мито-логемата за двамата братя близнаци Алоади – исполините Отос и Ефи-алт. Те са синове на гиганта Алоей (или на Посейдон) и на Ифимедея или Гея, според друга версия на мита. Често биват идентифицирани с титаните и гигантите заради чутовната сила, която притежават. Още на девет години били дебели девет лакътя, високи девет разтега, а все-ки месец пораствали с по девет пръста. И те като гигантите се закан-ват, че ще струпат една върху друга планините Оса и Пелион, за да се възкачат на Олимп и да откраднат Хера и Артемида. Силно разгневена от постоянните сексуални заплахи, които Алоадите отправят към нея, богинята на лова Артемида се преобразява на сърна и се спуска меж-ду двамата братя, които в желанието си да я уцелят се пронизват един друг. Според друго предание те дори успяват да затворят неукротимия бог на войната Арес в бронзов съд в продължение на тринадесет месе-ца, през които на земята царува нерушим мир (Hom. Il. 5. 385). Разгне-вени от настъпилия мир и благоденствие сред смъртните, Зевс и Хадес изпращат Хермес да освободи Арес, като отключи медните вериги, с които е окован бронзовият съд. Реминисценция за това откриваме в употребяваните днес понятия „херметичен“ и „херметически“ поради факта, че на Хермес е приписвано изкуството да затваря (съответно и да отваря) съдовете от метал, а алхимиците от Средновековието са го считали за откривател на херметически затворената стъклена тръба.

Въпреки някои преправки от класическата епоха, в разгледаните три мита лесно може да бъде открит субстратът на средиземномор-ско-малоазийските митологеми, както и този на по-късно навлезлите индоевропейски религиозно-митологични разбирания. И действител-но, и гигантите, и Тифон, и Алоадите произхождат от Земята-Гея, и се опълчват срещу създадения порядък на Олимп, но тук не трябва да търсим някакъв заговор на идентични божества, които си оспор-ват владичеството над света. Тези митологеми са реминисценции към времето, когато се осъществява преплитането на етноси и религиоз-ни вярвания, довели до създаването на егейско-микенската култура. Древните автори обясняват този процес с наличието на първо и второ поколение богове и четири века в световната история – златен, сребъ-рен, бронзов и железен. В действителност именно тогава, в преход-


18

ния период между каменно-медната епоха и раннобронзовата епоха се осъществява контактът между индоевропейските божества – като Зевс, Аполон, Арес и Хермес, с тези на автохтонното население. В митологията този процес е предаден като нескончаема борба между двете поколения богове, с непрестанни „заговори“ и „преврати“, но това всъщност е един дълъг процес на взаимопроникване и синкрети-зъм. Така например в началото Гея е считана за едно твърде неопре-делено божество – богиня на земните недра, една от най-старите съ-зидателни сили, остатък от времето на матриархата, неродена от бог, а произлязла от Хаоса. Тя същевременно ражда и кърми растенията, животните и хората, но е и хтонично божество, богиня на смъртта и подземното царство, която приема обратно в утробата си всичко живо. Със засилването на антропоморфизма в гръцката религия функциите ѝ започват да се припокриват с тези на Рея, Хестия, Деметра и Хера. От другата страна е Хермес – божество с ясно изразен индоевропей-ски корен, което на пръв поглед не притежава силата на хтоничните предгръцки култове, но присъства в голяма част от разглежданите ми-тологеми, успявайки да предотврати заговорите срещу реда на Олимп. Това се дължи най-вече на факта, че той е едно многофункционално божество, медиатор между световете, който безпрепятствено преми-нава всякакви граници. Той е същевременно и пастир, и търговец, но и измамник и крадец. В тези ранни митове трябва да бъде разглеждан преди всичко като проводник на Зевсовата воля, който често е по-бли-зо до хората, отколкото до Олимп. Така например в мита за потопа, който Зевс изпраща върху покварения човешки род от бронзовия век, Хермес е посредникът между Гръмовержеца и Девкалион и Пира – единствените оцелели хора на земята. Попитани каква награда желаят за своето благочестие, те отговарят, че искат земята пак да се насели с хора, затова Зевс им заповядва да съберат камъни и да ги хвърлят през рамо, без да се обръщат. Така от камъните, които хвърля Девкалион, се появяват мъжете, а от тези, които хвърля Пира – жените.

Хермес присъства и в митологичния цикъл, акцентиращ върху „културния герой“ Прометей и Хезиодовия мит за Пандора. С лас-кавите си думи той успява да убеди прикования Прометей, малко преди да бъде освободен от Херакъл, да разкрие тайната за това, как Зевс може да избегне злата си участ, като не встъпва в брак с Тетида (Aeshyl. Prom.). Но все още разгневен от постъпката на Прометей, кой-то откраднва огъня и го дарява на хората, Зевс решава да им отмъсти, като заповядва на Хефест да създаде от глина първата жена – Пандора.

19


Както личи и от името ѝ, всички богове ѝ дават дарове – Атина я даря-ва със сръчността в домашните занаяти, Афродита – с красотата, а Хермес – с фалшивите и ласкателни думи и „крадливото предразпо-ложение“ – „stealthy disposition“. Лично Хермес я отнася при Епиме-тей, който с радост я приема, въпреки съветите на брат си Прометей. Тази митологема е доразвита и с разказа за „кутията на Пандора“, която тя отваря, водена от любопитство, и по цялата земя се раз-пръсват болести и нещастия, а на дъното ѝ остава единствено „На-деждата – Ελπίς“ (Hes. Op. et Dies. 42–104). Този мит определено има два основни пласта. В първия ясно се откроява дълбокият Хезиодов мизогинизъм, който гледа твърде негативно на образа на Пандора – цялостна персонификация на женския пол. Дуалистичната философия на Хезиод е ясно изразена в опозицията мъж – жена. Хитростта, като дар от Хермес, е приета като нещо добро в образа на сина му Автолик и по-късно при Одисей, но в образа на Пандора, която е жена, отноше-нието към нея е силно отрицателно. Може би оттам е породено и нега-тивното отношение спрямо Хермес, богът покровител на сексуалното привличане и брака. Ето защо в дуалистичната философия на Хези-од, силно повлияла изградената от него теогония, Хермес като сим-вол на безнравствената реалност е принизен до изкусителната роля на „змията“ или „сатаната“ в по-късната християнска идеология. Но несъмнено разглежданата митологема съдържа в себе си един много по-дълбок пласт, който е слабо застъпен в Хезиодовата интерпрета-ция. Пандора действително може да бъде разглеждана като символ на жената, но тя е и символ на културата. В своята същност тя може да бъде дефинирана като „артефакт“, създаден от занаятчията Хефест. Пандора е дадена на човечеството заедно с Прометеевия огън, който е символ на металургията. А боговете, отговорни за нейното създаване, всъщност са главните занаятчии и „културни герои“ в Гръцкия панте-он – Хефест, Атина, Хермес и Прометей3. Ето защо Пандора трябва да бъде разглеждана и като символ на занаятчийската култура, а не само като заговор на Зевс и олимпийските богове срещу човечеството.

Още преди създаването на големите митологични епоси като „Или-ада“ и „Одисея“ се засилва антропоморфизмът в гръцката религия. И това е характерно не само за иконографията и атрибутите на божества-та, но и за същността на характерите им. Почти всички божества вече проявяват човешки слабости – сприхавост, завист, ревност, гордост, омраза и т.н. Митовете от този период продължават да изобилстват със заговори, но те вече не са на космологично, а на чисто личностно ниво,


20

породени най-вече от любовта и съпътстващата я ревност. Ето защо Хермес, който е възприеман като покровител на любовното изкуство, омайването с думи, сексуалното привличане, а дори и брака, често е замесен в тези любовни интриги. Той продължава да бъде пръв по-мощник на Зевс и вестител на неговата воля, но вече не се бори срещу гиганти и чудовища с хтонична сила, а помага в любовните авантюри на своя господар и предпазва любовниците и незаконните деца на Зевс от суровата ревност и отмъстителност на Хера. Самият Хермес е плод на любовните похождения на баща си. Доката Хера спи, Зевс отива в една пещера в планината Килене в Аркадия и там обладава нимфата Мая, дъщеря на Атлас (Hymn. Hom. 4. 1–19). Но Хермес успява да избегне гнева на Хера, който толкова често се стоварва върху другите деца на Зевс от любовните му авантюри, преобличайки се като Арес, синът на Хера, и тя го закърмя като собствено дете4.

Когато Зевс се влюбва в жрицата на Хера – Йо, той е принуден поради ревността на съпругата си да превърне избраницата си в крава. Но Хера усеща хитростта на съпруга си и го принуждава да ѝ дари преобразената Йо, след което заповядва на гиганта Аргус да я пази. Аргус е представян със сто очи по цялото тяло, от които винаги по две почиват и спят затворени, а останалите гледат на всички страни. Преди да се антропоморфизира, той е мислен като куче, което проличава от запазените до днес гръцки вази, в които е изобразен като куче с мно-жество очи по тялото5. Зевс заповядва на Хермес да освободи Йо, кой-то благодарение на сирингата, сладкодумието и вълшебния си жезъл успява да приспи всичките очи на гиганта и да го убие (Apollod. 2. 3. 2–4). Оттам идва и най-често срещаният му епитет – „Αργειφόντος“ – „Аргусоубиец“ (46 пъти употребен в ранната епическа поезия, 14 пъти в „Илиада“ и 13 – в „Одисея“)6.

Когато Семела забременява от Зевс, ревнивата Хера се явява пред нея в образа на бавачката ѝ. Тя я подлъгва да поиска от Гръмовержеца да ѝ се покаже в истинския си божествен вид. Той не ѝ отказва и тя изгаря под блясъка на мълниите му. Зевс успява да спаси от утроба-та ѝ неродения и недоносен Дионис и го вшива в бедрото си (Ovid. Metamorph. 3. 253–315). След повторното си раждане невръстният Дионис е поверен на Хермес, за да го пази от гнева на Хера. Той го отвежда при Ино и Атамант в Орхомен, но Хера отнема разсъдъка на Атамант и Хермес е принуден да отведе по-малкия си брат в Нисай-ската долина, където е отгледан от нимфите. Въпреки тези гонения, когато низвергнатият син на Хера – Хефест, я оковава в златно кресло,

21


единствено Хермес и Дионис успяват да го убедят да я пусне, като го напиват.

Отново Хермес е богът, който отвежда Атина, Афродита и Хера при Парис, за да отсъди младият пастир коя от тях заслужава златна-та ябълка, подхвърлена от Ерида на сватбата на Тетида и Пелей (Eur. Andr. 274–287). Като съществува и схващането, че именно Хермес, по нареждане на боговете, отнася Елена в двореца на египетския владе-тел, а тази „Елена“, която Парис довежда в Троя, и заради която гърци и троянци се впускат в унищожителна война, всъщност е само един мираж, създаден от Хера, за да накаже троянците7.

Някои от митовете, в които Хермес е замесен в любовните ин-триги между боговете, придобиват дори хумористичен характер. Така например по време на Троянската война Атина отива при Хефест, за да поиска да изкове и за нея специално оръжие с вълшебни свойства. Съгласявайки се, той не иска да приеме никакво възнаграждение, за-явявайки, че ще го направи от любов и уважение към нея. Един ден, научавайки, че Атина ще посети работилницата на Хефест, за да види как върви изработката на оръжието ѝ, Хермес решава да се пошегува. Той изпреварва богинята и предупреждава Хефест, че Атина идва да го види, като му казва, че тя е силно влюбена в него и че той като пра-теник на Зевс носи благоволението му за тяхната любов. Още щом я вижда, Хефест изпитва неудържимо желание и се опитва да изнасили Атина, но не успява и опложда Земята–Гея, която ражда Ерихтоний (Hes. Theog. 896–900, 924–926)8. Тази митологема има и своя по-дъл-бок пласт. Атина, като богиня-войн, но същевременно и девица, трябва да утвърди покровителството си над Кекроповия град, което получава след съревнованието си с Посейдон. Ето защо след раждането му тя отглежда Ерихтоний като свой син, който отраства в нейното светили-ще на Акропола и впоследствие става цар на Атина.

Целта на настоящата работа бе да покаже, че в своята същност гръцката митология е преди всичко многопластова смесица от митоло-геми, която поради антроморфния характер на гръцката религия труд-но може да се приближи до християнските представи за божествено. И въпреки всички човешки слабости на древногръцките божества – пороци, заговори, любовни интриги и предателства, в своята същност те си остават носители на древните индоевропейски религиозни пред-стави, които хилядолетия по-късно намират своите паралели в светов-ните монотеистични религии. А що се отнася до Хермес, присъствие-то му в тези митове не е случайно поради многофункционалността на


22

неговата същност и близостта му до всичко човешко, независимо дали става въпрос за житейско благоденствие, любов, раждане или смърт.

БЕЛЕЖКИ

1 Brown, N. O. Hermes the Thief. The Evolution of a Myth. New York, 1947, 3–14.2 Маразов, Ив. Видимият мит. С., 1992, с. 133.3 Brown, N. O. Цит. съч., 54–64.4 Hodge, J. Who’s who in Classical Mythology. London, 1995, p. 79.5 Beazley, J. D. Attic Red-Figure Vase-Painters. Oxford, 1963, р. 176.6 Chittenden, J. Diaktoros Argeiphontes. – AJA, LII, 1948, р. 25.7 Avery, C. B. The New Century Classical Handbook. New York, 1962, p. 554.8 Дончева, Ив. Иконографска характеристика на изображенията на Атина върху об-рочни релефи от Мизия и Тракия. – Археология, XLIII, 2002, № 3, 24–25.

23

БУНТЪТ СРЕщУ ПОКРЪСТВАНЕТО В СВЕТЛИНАТА НА МАСОВИЯ ГРОБ ОТ ДЕВНЯ

Камен Станев

Районът на град Девня е богат на археологически обекти от пери-ода на Ранното средновековие. Тук, върху развалините на амфитеатъра на римския Марцианопол, се издигала българската крепост Девина. В близост до нея са открити четири селища и три некропола, които дават изключително ценна информация за езическите погребални обичаи на българите, както и за прехода към християнство. В непосредствена близост е и големият славянски езически некропол от гара Разделна. Отново в землището на Девня е открита и колективна находка с 888 бронзови монети, сечени при Василий ІІ. През 1969–1970 г. при раз-копките на некропола Девня–3 се попада на интересно съоръжение, което впоследствие се оказва най-зловещото откритие в българската средновековна археология1.

Съоръжението се намира в североизточния край на некропола и предствлява траншея с формата на кръг, с ширина на изкопа 0,8 м и дълбочина 3,7 м, като в дълбочина изкопът се стеснява до 0,2 м. Диа-метърът на очертания от траншеята кръг е около 5,7 м. В така напра-вения изкоп били нахвърлени безразборно останките на 76 индивида, които на места достигали до седем скелета един върху друг. Много от скелетите били обезглавени и разчленени, други били с вързани ръце и крака, някои били погребани полуживи, а няколко били затиснати с камъни. Антропологичното проучване затвърждава мнението, че кръговият гроб е ням свидетел на някаква жестока драма – огромна-та част от погребаните са съвсем малки деца, юноши и жени (в т.ч. и една бременна) и само 2 са мъже – съответно на 35 и 60 години. Очевидно в масовия гроб не били погребани загинали от епидемия или вражеско нашествие2. Датировката на кръговото съоръжение е ясна – то се намира в края на езическия некропол, като същевременно е застъпено от християнски гроб, т.е. със сигурност може да се отне-се към втората половина ІХ в. Откритите край скелетите материали, макар и съвсем оскъдни, не противоречат на тази датировка3. Откри-вателят на кръговия гроб счита, че е следа от масово човешко жертво-приношение, свързано с езическите вярвания на българите4. Тази теза се приема и от следващите изследователи, занимавали се с въпроса5.


24

Основният аргумент за тази интерпретация е самият вид на съоръ-жението, както и сведението, че през 813 г. Крум извършил пред сте-ните на Константинопол човешки жертвоприношения6. Принасянето на човешки жертви, и то на толкова много, очевидно трябва да се свър-же с някакъв много сериозен обществен проблем. Във връзка с това са изказани две хипотези за появата на масовия гроб. Според първата въстаналите през 865 г. езичници принесли в жертва привърженици на християнството. Според втората хипотеза масовият гроб е следа от опита на княз Владимир-Расате да възстанови езичеството7.

Тъй като в литературата най-често Расате е обвиняван за клане-то край Девня, първо ще разгледаме доколко е състоятелна тази теза. Трябва изрично да се отбележи, че в изворите никъде директно не се казва, че княз Расате избивал, и то масово, привърженици на хрис-тиянството. В най-често цитирания по повод „езическата реакция“ на Расате извор – 43. беседа от Учителното евангелие на Константин Преславски, се казва: „[...] да го славим боголепно, без страх от цар, без срам от князе и велможи. Дори и ако настане гонение, ако предсто-ят мъки, ако ни сполети принуда [...] Да си спомним и светите наши мъченици – не бяха ли всички от нашия род, не предадоха ли телата си на мъка: на огън, на зверове, на смърт, за да не отпаднат от любовта му, за да не се отрекат от него“8. Това сведение е твърде общо и лише-но от конкретика и няма преки данни, които да го свържат с българска-та действителност в периода 889–893 г. Със същата вероятност може да се отнесе към антихристиянските гонения в Римската империя или прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Великомора-вия през 886 г., един от които е бил именно Константин Преславски9. Всъщност Константин Преславски като съвременник на събитието много добре е знаел, че Расате никога не е носил титлата „цар“, което още веднъж поставя под въпрос свързването на сведенията в написа-ната от него 43. беседа с българската действителност. В останалите старобългарски извори за периода – например Житията на Климент Охридски10 и Наум Охридски, Мъченичеството на петнадесетте Ти-вериуполски мъченици11, Чудото на свети Георги с българина12 и др., няма и намек за подобни гонения, още по-малко пък масови избива-ния. Това, което е особено важно в случая, е, че старобългарските из-вори за периода били създавани под прекия надзор на цар Симеон, което още повече поставя въпроса защо той не използвал езическата реакция и избиването на християни по времето на Расате като аргу-мент за свалянето му от престола, което реално погледнато си е било

25

бунтът срещу покръстването в светлината на масовия гроб от девня

дворцов преврат. В хрониката на Регино изрично се казва, че Расате започнал „с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“13. Интересното в случая е, че това е дадено като последния грях на Расате след грабежите, пиянствата, пиршествата и разврата. Едва ли може да има съмнение, че за един игумен, какъвто Регино е бил, връщането към езичеството е бил най-големият грях, по-ради което съвсем естествено възниква въпросът: защо той е споменат след далеч по-безобидни грехове като пиянството и разврата? А може би е просто едно клише, целящо да опетни името на Расате и да оп-равдае действията на Борис, на когото Регино явно симпатизира. Във връзка с езическата реакция на Расате понякога се твърди, че тогава била разрушена Голямата базилика в Плиска14. Същото се твърди и за Дворцовата църква15. При внимателно проучване на Голямата базили-ка обаче се установява, че разрушенията са следствие от слягането на почвата16. За Дворцовата църква няма данни да е бил възстановяван езическият храм, който се намирал под нея, нещо, което би трябвало да се очаква, ако е била разрушена от Расате. Също така няма данни да са били възстановявани разрушените езически храмове в Цитаде-лата на Плиска, Преслав, Мадара, Калугерица и новооткритият храм в Дръстър. Предвид тези факти, езическата реакция по времето на Расате изглежда е била далеч не толкова значима, и този въпрос от българската история се нуждае от преразглеждане17.

За това, че масовият гроб не е следствие от принасяне на жертви или на избити християни по времето на Расате, личи от един много важен факт. Огромната част от черепите са с изкуствена деформация. Всъщност това е популацията с най-голям процент с деформирани че-репи в цяла България. Това, което е важно в случая, е, че 18 от чере-пите са на лица под 20 години, в това число и на съвсем малки деца. Изкуственото деформиране през VІІІ–ІХ в. се прилагало единствено от българите и се явявало основен етноопределящ обичай, наследен от сарматските им предци. С Покръстването този обичай бил забра-нен като влизащ в разрез с основните християнски догми, съгласно които човек е създаден по образ и подобие Божие. Така за български-те некрополи от края на ІХ в. този обичай се явява и датиращ белег. В никакъв случай не може да се допусне, че повече от двадесет години след приемането на християнството (т.е. близо едно поколение)18 жи-телите на Девня са продължавали да деформират черепите си, демон-стрирайки по толкова показен и безспорен начин верността си към езическите традиции. Това е още по-недопустимо, ако се вземе под


26

внимание фактът, че погребаните в масовия гроб най-вероятно са при-надлежали към най-висшата аристокрация, т.е. лица, били в постоянен контакт с княз Борис и висшето духовенство, а Девня не е била забутано селце в покрайнините на държавата, а съвсем близо до Плиска и един от най-важните държавни центрове. Ако се приеме, че, въпреки посоче-ните аргументи, част от българите двадесет години след Покръстването са продължили да спазват езическия обичай на изкуствена деформация, а масовият гроб е от времето на Владимир, то се изпада в абсурдна си-туация. Излиза, че Расате е избил или принесъл в жертва на езическите богове най-фанатизираните привърженици на езичеството, защото едни искрени християни, каквито би трябвало да бъдат потенциалните жерт-ви на езическата реакция, не биха погазили, и то толкова демонстратив-но, основни християнски догми и да деформират черепите на новороде-ните си деца, спазвайки един езически обичай. Очевидно Расате трябва да отпадне като евентуален извършител на клането при Девня.

В литературата по въпроса е обърнато значително по-малко вни-мание на едни други езичници, потенциални извършители на клането – въстаналите през 865 г. боили19. Предвид факта, че голямата част от лицата под 20 години, погребани в кръговия гроб при Девня, са с де-формирани черепи, то те са по-вероятните извършители. През 865 г. България е била пълна с новопокръстени християни първо поколение, чиито родители езичници са им деформирали черепите като бебета. На-личните данни – преки и косвени, обаче оневиняват и тях. На първо място в запазените извори никъде не се споменават въстаналите боили и воденият от тях народ да са избивали или принасяли в жертва при-върженици на християнството20. Всички извори за епохата – български, византийски и западни, са писани от хора, изцяло симпатизиращи на княз Борис, т.е. без съмнение всяко действие на противниците му, което би го оневинило за последвалото избиване на 52-ата боилски рода, би трябвало да се спомене. Нещо повече, дори в своите въпроси до папа Николай І, които са най-надеждният източник за тези събития, Борис иска прошка за бруталното смазване на бунта, но изтъква като аргумент в своя защита единствено факта, че въстаниците искали да го свалят от трона и да го убият. Ако въстаналите българи бяха избили десетки невинни жени и деца, едва ли може да има съмнение, че българският владетел щеше да спомене този факт в писмото си до папата като осно-вателно оправдание за последвалите репресии.

Това, че масовият гроб в Девня не е свързан с езически жертво-приношения21, личи от самите обстоятелства. На първо място мно-

27


гократно отбелязваният факт, че заровените са само жени и деца, а от двамата мъже единият е възрастен, т.е. небоеспособно населе-ние. Очевидно мъжете ги е нямало. Важна подробност е и фактът, че огромната част от черепите са с изкуствена деформация, което се приема като белег за принадлежност към по-висшите съсловия, т.е. в жертва са били принесени представители на елита в района, а не би трябвало да се очаква на по-нисшите съсловия или на ромейски духовници, проповядващи така омразното на фанатизираните езич-ници християнство. Интересно е разположението на кръговото съоръ-жение на края на едно обикновено селско гробище, а не, както може да се очаква, край някое светилище. Български езически храмове до-сега са известни в Плиска, Преслав, Мадара, Калугерица и Дръстър и никъде няма следи от човешки жертвоприношения или от подобни кръгови съоръжения. Всъщност съоръжението е без аналог в Дунав-ска България и в прародината на българите, което още повече поставя под съмнение култовата му интерпретация. Около съоръжението няма никакви следи от извършването на някакви обредни действия, като па-лене на огън или керамика. В насипа на гроба има само един фрагмент старобългарска керамика, за който още разкопвачът приема, че е по-паднал случайно. Същото се отнася и за няколкото животински кости, които трябва да се свържат със съществувалия тук културен пласт от предните векове. Важно е да се отбележи, че в гроба са били заровени само хора, а не и животни, което влиза в противоречие с единственото сведение за човешки жертвоприношения при българите – „принесъл в жертва много хора и добитък“. Много съществена подробност е, че заровените хора не са били просто заклани или удушeни, а умъртвя-вани по особено жесток начин, определен от антрополозите като „са-дизъм“, което показва изключителната омраза на извършителя спрямо жертвите. Интересен е и фактът, че не се наблюдава точно определен начин на убиване, както би трябвало да бъде при един утвърден от векове ритуал при жертвоприношения. Няколко от скелетите са за-трупани с камъни, което още откривателят на гроба свързва със стра-ха от вампирясване и това е изтъквано като един от аргументите, че става въпрос за езическо жертвоприношение. В случая обаче се полу-чава много сериозно разминаване. Принасянето в жертва е свързано с вярвания в дадено божество, докато обредите срещу вампирясване са породени от страха да не би мъртвецът да излезе от гроба и да тормо-зи живите, т.е. става въпрос за съвсем различни, несвързани помежду си вярвания. Всъщност страхът от вампири, наследен от българските


28

езически вярвания, се запазва и след Покръстването и е един от най-устойчивите елементи в българската народна митология, който битува практически до ден днешен. Според народните вярвания едни от най-опасните лица, които можело да се превърнат във вампири, са били именно умрелите по насилствен път, и в частност екзекутираните.

За това, че в кръговия гроб от некропола Девня–3 не са били погре-бани християни, избити от езичници (без значение в случая дали става въпрос за въстаналите през 865 г. боили или Владимир Расате през 889–893 г.), има още един, макар и косвен, но много сериозен аргумент. Ако избитите са били християни, принесени в жертва от езичниците заради тяхната вяра, то без съмнение Църквата би ги обявила за мъче-ници и светци, още повече като се има предвид, че българите току-що приели християнството и не разполагали със собствени светци и кул-тове. Защо обаче жестоко избитите заради Христовото име 76 жени и деца са били напълно забравени? За тях няма дори бегло споменаване в старобългарската литература, няма и следа от култ към тях. Данните от самия гроб са безспорни – върху него, до него и в неговата околност няма абсолютно никакви следи, които да покажат, че мястото е било считано за свято от християните. На местата, където са били измъч-вани и убивани християни, са били издигани специални мартириуми, в които се почитала паметта им. Тук обаче такъв няма, няма и църква, няма дори и скромен параклис. Мястото много скоро е било забраве-но – то си останало в периферията на едно обикновено селското гро-бище. Това е особено важно още повече, ако се вземе под внимание масовото строителство на църкви и манастири в края на ІХ и началото на Х в.22 Очевидно за новопокръстените българи и за новосъздадената Българска църква избитите не са представлявали никакъв интерес, т.е. те не са били християни, загинали заради религията си.

На каква трагедия обаче е бил сцена масовият гроб от Девня? От-говорът се крие в писмените извори, в чиято достоверност не може да има и следа от съмнение. Във въпросите си до папа Николай І княз Борис сам си признава вината – „обаче ония, след като били покръс-тени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз, и как вие, подготвени срещу тях със съдей-ствието на божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със собствените си ръце, пък и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч“23. Броят на избитите боилски родове е уточнен в Бертинските летописи – „Обаче царят наказал със

29


смърт [само] 52 от болярите.“24. Така като извършител на клането в Девня може да се посочи единствено княз Борис25, а в масовия гроб били заровени избитите жени и деца, принадлежащи на някой от въста-налите боилски родове. Кръговото съоръжение, което се е намирало на края на тогавашното гробище, вероятно е било направено специално във връзка с екзекуцията, а в центъра му е бил ешафодът, на който се е извършвало клането.

БЕЛЕЖКИ

1 Димитров, Д. Раннобългарски некропол № 3 при Девня. – ИНМВ, 8, 1972, 53–54; Ди-митров, Д., Г. Маринов. Раннобългарски масов гроб при град Девня. – ИНМВ, 10, 1974, 109–141; Йорданов, Й. Антропологическо изследване на костния материал от раннобъл-гарския масов гроб при град Девня. – ИНМВ, 12, 1976, 171–213; Балан, М., Г. Маринов, Й. Йорданов. Предварителни резултати от антропологичното проучване на погребаните в кръговия изкоп на некропол № 3 край Девня. – МПК, 4, 1972, 29–32; Йорданов, Й. Антропология на древните българи – масовият кръгов гроб при Девня. С., 2008.2 Подобен случай има в Кюлевча, където в гроб № 80 са погребани 25 български вой-ници, загинали в битка с ромеите през 811 г.3 Става въпрос за пет медни обеци, четири железни токи, 2 глинени мъниста, един глинен прешлен за вретено и 2 ножчета.4 Димитров, Д. Цит. съч., с. 54; Димитров, Д., Г. Маринов. Цит. съч., с. 125.5 Ваклинов, Ст. Формиране на старобългарската култура. С., 1977, с. 139, той обаче не взема категорично мнение и допуска, че може да става въпрос за избиване на оп-ределени родове по политически причини; Станчев, Д. За интерпретацията на кръ-говия гроб от Девня. – Във: Проблеми на прабългарската история и култура. Т. 2. С., 1991, с. 85; Аладжов, Ж. Паметници на прабългарското езичество. С., 1999, 34–35; Рашев, Р. Българската езическа култура VІІ–ІХ в. С., 2008, с. 203.6 Scriptoris incerti. – Във: ГИБИ. Т. 4. С., 1961, с. 20 – „А Крум направил жертвопри-. – Във: ГИБИ. Т. 4. С., 1961, с. 20 – „А Крум направил жертвопри-ношение вън от Златната врата според обичая си, като принесъл в жертва много хора и животни“.7 За тези две събития вж.: Гюзелев, В. Княз Борис Първи. С., 1969, 108–118 и 459–469.8 Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите. С., 2006, с. 67.9 Прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Великоморавия било породено от религиозни причини, а именно отказът им да приемат догмите на Западната църква за Светата Троица.10 Теофилакт Охридски. Житие на Климент Охридски – Във: ГИБИ. Т. 9. Ч. ІІ. С., 1994, с. 33 „ХІХ. 60 [...] Властта наследил синът му Владимир, който напуснал жи-вота в четвъртата година на своето управление. Наследник на всичко станал брат му Симеон“.11 Теофилакт Охридски. Мъченичеството на петнадесетте Тивериуполски мъченици. – Във: ГИБИ. Т. 9. Ч. ІІ, с. 69 – „36 [...] След като се подстригал, предал ума си на Бога, а царството поверил на първородния си син Владимир“, и с. 75 – „47. Синът на Борис, Владимир, както казах по-горе, приел от него по онова време царството и като живял четири години след поемането на властта, застава начело по-малкия му брат на име


30

Симеон“.12 Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите, с. 89. „И още дордето той бе жив като черноризец и на негово място управляваше неговият първороден син княз Владимир, Симеон получи Божие и Михаилово благословение и зае престола, изгон-вайки брат си“.13 Пак там, с. 188.14 Ваклинов, Ст. Цит. съч., с. 179.15 Пак там, с. 178.16 Георгиев, П., Ст. Витлянов. Архиепископията – манастир в Плиска. С., 2001, 28–29.17 Сериозни съмнения по този въпрос например изказва Станчев, Д. Цит. съч., 83–84.18 Децата, погребани в масовия гроб на възраст между 4–10 години, би трябвало да са родени през 80-те години на ІХ в., ако се приеме, че са били избити в периода 889–893 г.19 Станчев, Д. Цит. съч., 82–89. 20 Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите. – Във: ЛИБИ. Т. 2. С., 1960, 81–82, глава 17 – „[...] обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз [...]“; Бертинските летопи-си – Във: ЛИБИ. Т. 2, с. 287 – „Недоволни от това, неговите боляри разбунтували народа против него, за да го погубят. И тъй, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с четиридесет и осем души [...]“; Продължителят на Теофан. Хронография. – Във: ГИБИ. Т. 5. С., 1964, с. 117 – „Когато станало известно, че се покръстил, той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни [...]“; Теофилакт Охридски. Мъченичеството на пет-надесетте Тивериуполски мъченици, с. 68 – „34. След това и останалите приемали святоносното очищение с изключение на някои съвсем звероподобни, срещу които, като събрал войска, не твърде многобройна, защото Христос му помагал, той лесно поразил и накарал и тях да приемат божественото кръщение“.21 Тук се има предвид по принцип, а не конкретно през 865 г. или 889–893 г.22 В близост до Девня има два много важни манастира от този период – при провадий-ското село Равна и в местн. Караач теке във Варна: Попконстантинов, К., Р. Костова, В. Плетньов. Манастирите при Равна и Караач теке до Варна в манастирската геогра-фия на България през ІХ–Х в. – In: Acta musei Varnaensis, ІІІ–2. Българските земи през Средновековието (VІІ–ХVІІІ в.). Международна конференция в чест на 70-годишни-ната на проф. Ал. Кузев, Варна 12–14 септември 2002. Варна, 2005, 107–119.23 Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите, 81–82, глава 17. В очевидна връзка с бунта са и следвашщите две глави от Отговорите на папата – глава 18 – „Вие заявявате, че искате да знаете, какво трябва да направите с ония, които се отрекат от християнския закон“, и глава 19 „Какво трябва да се направи по право с ония, които са въстанали, за да убият княза си [...]“.24 Бертинските летописи, с. 288.25 Меламед, К. Характеристика на ранносредновековните некрополи по българското черноморско крайбрежие. – Археология, 1995, № 1, с. 36.

31

ВОЙНАТА МЕЖДУ ДВЕ КРАЛИцИ – ИЛИ ЗА ГОЛЕМИТЕ ПРЕВРАТНОСТИ В ИСТОРИЯТА НА МЕРОВИНГСКАТА

ДИНАСТИЯ

Веселка Гъркова

Историята на франките, предците на западноевропейските народ-ности, започва с династията на Меровингите. Нейни първооснователи са Хлодио и Меровей, живели в средата на V в., които, според Гри-горий от Тур, най-известният летописец на франките, са били техни крале. Но първият исторически доказан крал при франките е синът на Меровей – Хилдерих І, починал през 482 г. Краят на династията настъпва при управлението на Хилдерих III, свален през 751 г. от ма-йордома на франките Пипин ІІІ Къси (741–768). В тези времеви гра-ници – между 482 г. и 751 г., се развива историята на Меровингската династия, чиито представители са поставили в много отношения жа-лоните на ранносредновековните реалности, доразвити от следващата династия на Каролингите.

Кралството на франките, създадено при Хлодвиг І (481–511), има много бурна, буквално кървава история – още Хлодвиг става крал на са-лическите франки след поредица от убийства на роднини и други кон-куренти за неговата почти еднолична власт в конфедерацията на рейн-ските франки. При синовете и внуците му тази тенденция се засилва в резултат от съперничеството между отделните части на кралството, управлявани от наследниците му по принципа на салическото обичайно право. В летописите на това време на Григорий от Тур – „История на франките“ (540–594), и Фредегар от VІІ в. – „ Хроника от 4 книги“, като най-ожесточени и кървави в цялата история на франките са описани събитията, предизвикани от войната между две кралици – Фредегунда и Брунхилда, развили се на фона на повече от 50 години – от средата на VІ в. до 613 г., когато умира Брунхилда. С нейната смърт се поставя ново начало в отношенията между Нейстрия и Австразия и възход на кралството при едноличното управление на Дагоберт І (613–639).

Ще предадем накратко историята на тази кьрвава сага не само по-ради крайно поучителната фактология, но с оглед на по-широк анализ на ролята на меровингските кралици като управляващ фактор – един досега много малко проучен в немската и в българската историогра-фия въпрос. Тя е описана в книги IV–X от „История на франките в


32

десет книги“ на Григорий от Тур1 и в книги III и IV на по-късния ле-тописец Фредегар 2.

От наследниците на Хлодвиг, който оставя четирима синове, само Хлотар I (511–561), владетел на Аквитания, е общ крал, т.е. едно-лично управляващ всички части на кралството владетел, и то само за годините 558–661. Наследници на тези четири кралства, на които се разпада държавата на Хлодвиг след 511 г., са съответно – Хилпе-рих І (561–584) – крал на Аквитания; Хариберт І (561–567) – крал на Нейстрия; Гунтрам (561–592) – крал на Орлеан и Бургундия, и Сиги-берт І (561–575) – крал на Австразия. Обща столица е Париж, владян съвместно от тях. Като най-алчен за власт се проявява Хилперих, кой-то веднага след вестта за смъртта на баща си заграбва в Париж общата ськровищница – символ на кралството, но е принуден да я върне и да приеме разделяне на кралството наравно с братята си.

Негова наложница е Фредегунда, прислужница при първата му съпруга, умна и амбициозна. Както описва това Григорий от Тур, за да стане фаворитка на краля, тя използвала хитроумен и коварен начин – посъветвала кралицата сама да кръсти сина си, и тъй като поради ролята си на кръстница тя станала едновременно и кума на мьжа си, той я изгонил, явно търсейки удобен предлог да оваканти престола. Но Фредегунда не става кралица веднага – през 567 г. Хил-перих І, известен с развратния си нрав, се жени за дъщерята на вест-готския крал Хайлесвинта, давайки клетва за брачен морал и приби-райки голямото богатство, което тя донася като зестра със себе си. Нейна сестра е Брунхилда, омъжена за краля на Австразия Сигиберт I, на чиято сватба поетът Венанций Фортунат посвещава издържана в класически латински стил поема. Коварното убийство на Хайлесвин-та, удушена в постелята си, слага началото на дълга поредица от вой-ни между Нейстрия и Австразия.

През 569 г. се установява временно примирие – Хилперих дава на Брунхилда 5 града в Аквитания като цена за убийството на сестра ѝ, след което обаче отвоюва Тур и Поатие от брат си Сигиберт като компенсация за своите загуби. Сигиберт придвижва през 575 г. през Северна Галия огромен брой войски и обсажда клетвопрестъпника в Турне, очаквайки самият той да стане новият крал на Нейстрия. Ко-лелото на съдбата се завърта обаче не към него – Сигиберт I умира от отровата на ножа на изпратени убийци в палатката му. Хилперих успява да плени Брунхилда, и тук се случва нещо неочаквано – не-говият син Меровей се влюбва в красивата пленница и дори се жени

33

войната между двете кралици – или За големите превратности ...

за нея, въпреки че църковните канони са забранявали брака между родственици от тази степен на родство. Кралят осуетява връзката им, като връща Брунхилда в Австразия, където тя става регентка на малолетния си син, а Меровей бива убит след две години.

Фредегунда дава като наследник на Нейстрия само един син – Хлотар II, роден през 584 г. Дотогава тя, загубила от епидемия и трите си деца, успява да се отърве от съперничеството за власт в лицето на последния син на краля от първата му жена, убивайки го. Когато и съпругът ѝ бива убит на лов, Фредегунда търси защита при девера си Гунтрам Бургундски и той я приема под своята закрила по силата на родовите традиции за протекция над вдовицата от страна на мъжките роднини на починалия съпруг. Фредегунда воюва лично в сраженията срещу сина на Брунхилда – Хилдеберт II, който, след като присъеди-нява Бургундия след смъртта на Гунтрам по силата на сключения в Андело през 587 г. договор, решава да завладее и Нейстрия. Той умира обаче през 596 г. в разцвета на силите си и като настойник на него-вите малолетни синове остава Брунхилда. Нейстрия се обединява с Аквитания при сина на Фредегунда – Хлотар ІІ (584–629), и до края на меровингското управление тази част от кралството носи същото име – Нейстрия.

За по-нататъшната съдба на Брунхилда знаем следното. Тя воюва успешно срещу Нейстрия, получава големи териториални придобивки след сключения с Хлотар II мир, но в управлението си среща съпро-тивата на австразийските и бургундските магнати, недоволни от авто-ритарния ѝ подход. Тя е принудена да напусне Австразия през 600 г., когато нейният внук Теудеберт II става пълнолетен. Бяга в Бургундия и управлява там от името на другия си малолетен внук – Теудерих ІІ, като се опира главно на романизованата галоримска аристокрация, но поради опита да въведе отново римския поземлен данък си спечелва враждебността на местната аристокрация. Гражданската война меж-ду внуците на Брунхилда продължава, накрая австразийският крал е пленен и убит, но през 613 г. победителят Теудерих II умира от заразна болест и като кралица на Австразия Брунхилда провъзгласява без кон-султ с франкските магнати своя правнук Сигиберт II за крал.

Тогава обединената австразийско-бургундска опозиция начело с епископ Арнулф от Мец и магната Пипин от Ланден встъпва в открит съюз с краля на Нейстрия – Хлотар II, в резултат от което Брунхилда е предадена и безмилостно наказана от сина на съперницата Фреде-гунда. Както свидетелства Фредегар в книга IV, 42 от своята хрони-


34

ка, тя бива обвинена в множество злодеяния, вкл. и в убийството на десет франкски крале, след мъчения бива вързана за опашката на буен необязден кон и така умира. Убити от заговорниците аристократи в Нейстрия са и правнуците ѝ, поради което Австразия и Бургундия остават без владетели и впоследствие са разпределени между двамата синове на Хлотар ІІ – Хариберт ІІ и Дагоберт І. След смъртта на Ха-риберт ІІ през 631 г. едноличен владетел на франките остава Даго-берт І, управляващ до 639 г. Изследователите на франкската история виждат в него последния велик крал от Меровингската династия. След Дагоберт І започва периодът на т.нар. лениви крале – до 751 г., кога-то монархията на Меровингите управлява формално кралството, а властта принадлежи на майордома на Австразия Пипин ІІ, обединил в свои ръце майордомската длъжност в трите кралства след битката при Тертри през 687 г.

Какви заключения можем да направим от гореописаната дългого-дишна война между Брунхилда и Фредегунда? Тя не е само кървава ро-дова сага – за историка анализът на този период води в няколко посоки на разсъждение.

За силното присъствие на варварското светоусещане като самосъЗнание, бит и нрав при франките

Под „варварско светоусещане“ разбираме в случая подчертано военизирания бит и нрави при франките, демонстрирани в непрекъс-натите военни сблъсъци и в специфичното ежедневно поведение, дик-тувано от норми, различни от галоримските. Фюстел дьо Куланж го-вори за превръщане на войната във вид частна дейност при франките и определя управлението на Меровингите като „абсолютна монархия, усмирена от убийството“3. При обявяване и водене на война не са се от-граничавали частни и държавни интереси, личен и общодържавен мо-рал. Григорий от Тур свидетелства в книга ІІІ, 22, че Хилперих І веднага след смъртта на баща си завладял съкровището в Париж – символ на единното монархическо управление, но бил принуден от братята си да направи законно разделяне на кралството през 511 г. на четири части. В случая завладяването на бащиното съкровище, а не законната подялба, решена на общо събрание на магнатиге и народа, както е изисквал зако-нът, е било гаранция за легитимно управление. Но през 511 г. той е бил принуден да го направи.

Липсата на мир и ред в страната са белег за началната „цивили-

35


зованост“ на франкското общество, чиито владетели сами не проявя-ват достатъчно мъдрост и благоразумие за поддържане на обществе-ния ред, независимо от апелите на църковния елит до управляващите, а разглеждат властта и атрибутите ѝ като лично притежание и действат изключително за лично облагодетелстване. Самият папа Григорий І Ве-лики (590–604) пише в писмо до Брунхилда за това, че кралят трябва да бъде морален образец за народа си. Необходимостта от вътрешен мир, базиран на кралската справедливост, iustitia, е особено подчертавана от църковните събори от средата на VІІ в. нататък като условие за налагане на християнските норми на живот – главна задача на кралете.

Поетът Венанций Фортунат в своите поеми, например в поемите, посветени на кралете Хилперих І и Сигиберт І, на техните съпруги – кралиците Брунхилда и Фредегунда, съответно в поема 6. – книга 6., част 1., и в поема 9. – книга 9., част 2. и 3., визира като най-важно качество на доброто управление вътрешния мир, условие за проява на християнските добродетели на управляващите и за просперитет на народа4. Фортунат представя всички меровингски владетели, не само тези, взели пряко участие в гражданската война, но и други като крал Хариберт І (561–567) и по-късно управляващия Дагоберт І като образци на християнски владетели – силни, смели и добри вой-ни, набожни и красиви. Тяхното управление било винаги изпълнено с мир, а дори и да воювали, те го правели с цел да донесат благоден-ствие на народа си.

Кралицата на Австразия – Брунхилда, е описана в сватбената песен на Фортунат като „чудо, по-сияйно и от Рая“, велика владетелка, ин-телигентна, скромна, целомъдрена, щедра и благородна. Кралицата на Нейстрия – Фредегунда, е представена като умна, проницателна и добра управителка на своя народ. Страната ѝ блестяла пред другите държави чрез добродетелите на владетелката си и съпруга ѝ Хилперих 5. Иници-аторите на кървавата гражданска война, траяла повече от половин век, са надарени от Фортунат с всички възможни добродетели и отговарят на християнските „стандарти“ за добрия управник. По тази причина не-говите поеми се считат от изследователите за „огледала“ на меровинг-ските владетели – т.е. това са съчинения, в които кралете да могат да се „оглеждат“ и да намират в тях необходимите за управници качества, наследени в духа на галоримската и християнската традиция. Друг е въпросът, доколко те са притежавали тези качества на практика.

На фона на лиричната приповдигнатост и възвишената харак-теристика на владетелските образи при Фортунат основният извор


36

за историята на франките Григорий от Тур представя същите персо-нажи много по-реално, в светлината на собственото им съвременно битие, на което сам е свидетел. Като епископ на град Тур, преден пост на Австразия на запад спрямо Нейстрия и виден галоримски епископ, приближен на австразийския двор, Григорий е авансирал интересите на австразийските владетели, но е описал в реални краски краля на Бургундия – Гунтрам (561–592), и на Нейстрия – Хлотар ІІ (584–629), докато образът на Хилперих І, съпругът на Фредегунда, е предаден от него в подчертано негативен план 6.

Друг важен израз на варварското светоусещане при франките е липсата на цивилизовано отношение на управляващите към бра-ка. Християнският канон за чистота и неразторгваемост на брака е забранявал кръвосмесителните бракове, а през ІХ в. – и развода. В Новия Завет – 1 Коринтяни 7:10–11, апостол Павел говори за огра-ничаване на развода – такъв да имало в краен случай, а ако това ста-нело, жената да останела неомъжена. Правило според закона било едноженството – но изворите изобилстват с примери за кръвосмеше-ние при кралете и за множество бракове с жени с по-нисък социален статус, вкл. и робини. Например според историка Фредегар, описано в книга IV, 60, Дагоберт І е имал 3 съпруги и няколко наложници (конкубини) едновременно, Хариберт I – една съпруга и две жени наложници, едната от които – монахиня, за което говори и Григорий от Тур в книга IV, 26. В книга ІV, 3 епископът на град Тур ни запознава с факта на двоен брак при краля на Аквитания – Хлотар І (511–561), кой-то се оженил за две сестри едновременно поради силната си страст и към двете, а самият той имал три законни жени една след друга. По-нататък, в книга ІІІ, 26, той описва как Деотерия, съпруга на Теоде-берт І, крал на Австразия за годините 533–554, причинила смъртта на дъщеря си поради страха си от това, че кралят можел да хареса по-вече нея от майката. Син на конкубина е и крал Теодеберт II (596–612). Също така има и кралици, бивши робини по социален произход като Балтхилда, жена на Хлодвиг II (639–657) – канонизирана като свети-ца в края на VІІ в., Билихилда и Нантхилда – съпруги съответно на Теодеберт II (596–612) и Дагоберт I. Фредегар описва в книга ІV, 40 на своята хроника как Теодеберт ІІ убил жена си и взел една слугиня за съпруга, без да се съобразява с общоприетия християнски морал. Кралят на Австразия Сигиберт ІІІ (634–656) също е син на конкуби-на, както сочат изворите. Неканоничен е също така бракът на сина на Хилперих І – Меровей, с Брунхилда, която е жена на неговия чичо,

37


т.е. е имало кръвна връзка по мъжка линия до трето поколение, и по тази причина Църквата не е допускала този брак.

Проследявайки порядъка за наследяване при франкските владе-тели, стигаме до факта, че незаконородените синове са имали право да наследят трона наравно със законородените, т.е. през меровинг-ския период не е съществувала още установената по-късно законо-ва практика на наследяване по пряка мъжка линия 7. В едно сведе-ние, което ни дава Григорий от Тур в своята „История на франките в десет книги“ – по-точно в книга ІІІ, 18, се описва как Хродехилда, кралицата-майка, регентка след смъртта на съпруга си Хлодвиг І, възнамерявала да въздигне на трона на Бургундия малолетните си-нове на починалия през 524 г. бургундски крал Хлодомер и, за да си поделят това кралство, по-големите ѝ синове Хлотар и Хилдеберт организирали заговор против нейната воля и убили децата наслед-ници, които – класически пример за езическата традиция на дългите коси, синоним на легитимно управление при франкските владете-ли – Хродехилда предпочела да види мъртви, но не и подстригани живи: „Отивайки при кралицата, той 8 ѝ показал ножницата и меча и попитал: „О, преславна кралице, твоите синове [...] очакват твоето решение по повод участта на децата. Ще заповядаш ли да им под-стрижем косите и да останат живи, или да бъдат убити и двамата?“ А кралицата само казала: „Ако те не могат да бъдат короновани, то за мене е по-добре да ги видя мъртви, отколкото подстригани“9.

Този цитат при Григорий от Тур, освен че свидетелства за живата древна традиция, отличаваща наследяването при франките от това при другите германски народи, говори ясно и за голямата роля на крали-цата-майка, управляваща при липса на крал почти авторитарно крал-ството. В случая можем да говорим и за създаване на модел-образец на този персонаж – църковната традиция „канонизира“ Хродехилда като първа кралица светица при франките. Знаем, че канонизирането ѝ става най-рано през VІІ в, а според някои автори – през Х в., но не и при този хронист, основен извор за ранната франкска история. В житието на св. Балтхилда – съпруга и регентка след смъртта на мъжа си Хлодвиг ІІ през 657 г., се говори за Хродехилда като за светица поради заслугите ѝ – обръщането в правата вяра на краля езичник и на „първенците“ франки, големите ѝ грижи и дарения за църквите и благодеянията за бедните и манастирите 10.

„История на франките в десет книги“ съдържа доста указания за актуалното все още кръвно право на чичовците при наследяване как-


38

то в имуществената сфера, така и в сферата на управлението – в кни-га ІІІ, 23 Григорий от Тур разказва за това, че синовете на Хлодвиг І, чичовци на Теудеберт І (наследник на брат им Теудерих І), крал на Ав-стразия, претендирали за собственото му кралство въз основа на кръв-ната им връзка, заради което Теудерих извикал сина си, за да му предаде лично във владение трона преди смъртта си 11. Но това не попречило на Хлотар І през 555 г., когато австразийският трон остава незает по пряка мъжка линия, да завладее кралството чрез обход – circuitus. Местни-те знатни – leudes, обаче го заплашили, че ще го убият, ако не тръгнел в поход срещу саксите, отказали да платят на франките полагащия им се към Австразия данък: „[...] тогава те, разгневените към крал Хлотар (франки) разкъсали шатрата му и насила го измъкнали навън, възна-мерявайки да го убият, ако той откаже да излезе на бой заедно с тях. Виждайки това, Хлотар против волята си излязъл на поход заедно с тях [...]“12. Явно отказът на краля да осигури на бойците си плячка от похода срещу саксите довежда до това силно противопоставяне.

Присъствието на варварското светоусещане като бит и нрав при франките се илюстрира и в липсата на достатъчна „цивилизованост“ в отношението на властта към обществените дела. Това се вижда ясно от следния случай, описан в „История на франките“: в град Турне въз-никнал спор между брата на една сестра и неговия зет, който изневе-рявал на жена си с друга. Братът убил неверния съпруг, но последвала кървава вендета между двата рода, „докато не останал жив нито един, освен един“ от тях. И понеже и бащите на двамата продължавали да воюват до последно, се намесила кралица Фредегунда и ги усмирила със сила, но не по цивилизован начин, а като просто ги убила с брадви, след което техните роднини се обърнали към краля с искане кралицата да бъде убита. Фредегунда избягала от Шампан, където народът се въл-нувал срещу нея, и така се спасила 13. Факторът „кралска власт“ тук се проявява в светлината на подчертано персоналното, частно отношение на управляващите към обществените дела, които не желаят или не са в състояние да се съобразят с още непригодените от тяхна страна към управлението християнски норми.

политическите последици от гражданската война

Неконтролируем произвол на държавните служители, поместни-ческа власт в лицето на светски и църковни магнати – видно в текста на един знаменателен за епохата документ – едиктът от 614 г. на Хлотар ІІ.

39


Той е първият документ във франкската история, издаден след кръ-вопролитната гражданска война и фиксиращ промените във франк-ското общество. С цел „да се възцарят редът и мирът“ в кралство-то „завинаги“, се санкционирали злоупотребите с държавната власт главно от страна на местните държавни служители – чиновниците, събиращи държавни данъци по крайно произволен начин. Огранича-вала се намесата на светските съдии и на данъчните чиновници в цър-ковните имения – т.е. се установявал имунитет (неприкосновеност) на тези имения спрямо държавните служители. Свидетелство за процеса на начална феодализация на франкското общество е чл. 12. на едикта, според който нито един държавен служител, управител на област, не можел да бъде избиран в друг регион освен в своя собствен роден край14. По този начин поземлената власт се обвързвала с обществената по места – един от признаците на феодалното общество.

Все повече се издига родът на австразийските майордоми. Неслу-чайно именно през този последен период на фона на слабата кралска власт имаме пръв опит от тяхна страна да завладеят властта в Австра-зия при отсъствието на малолетния наследник Дагоберт II. Това е опи-тът за държавен преврат на майордома Гримоалд през 656–662 г. Баща на Гримоалд е майордомът на Австразия Пипин І от Ланден, основа-телят на династията на Пипинидите, чийто внук Пипин ІІ Херсталски ще извоюва в битката при Тертри през 687 г. победа над майордома на Нейстрия и ще стане за първи път в историята на франките общ майордом, положил основата на управлението на следващата велика династия – Каролинги.

За меровингските кралици като управленски феномен

Ключ за разбиране причините за тази война е водещата позиция на кралицата като съпруга на крал, майка на крал и особено като вдо-вица-регент. Считаме, че активното присъствие на кралиците на по-литическата сцена говори за видим процес на начална институциона-лизация на този фактор на управлението. В изворите тя се обозначава като regina, domina, която следи за кралската кухня, приема дарове или преподписва даренията наред с мъжа си, както свидетелства Фредегар за съпругата на Дагоберт Нантхилда.

Фредегунда и Брунхилда са описани при Венанций Фортунат като властни, умни и амбициозни, като при Брунхилда хронистите подчертават и високата ѝ култура и интелигентност. Но както сочи


40

Фредегар в своята хроника, тя имала и авторитарно поведение като кралица-регент на своя син и внук – крале на Австразия. И все пак за тези кралици не се отнася формулата на consors regni (съуправляваща, споделяща властта), практикувана във Византия, за което тук липсват историческите условия. Във франската политическа традиция крали-цата не е била основен управленски фактор наравно с краля, като из-ключим управлението ѝ като вдовица-регент, колкото въпитателка на наследниците и ръководителка на голямото домакинство на кралския двор, включващо служителите на кралския двор и хранениците, т.е. възпитаваните при двора млади аристократи.

И така, кралицата се появява най-рано с предиката „gratia Dei regina“, „кралица по Божия милост“, в една франкска формула от 670 г. – в из-ворите е упомената по този начин жената на Хилдерих ІІ – Билихилда. Формулата е израз на сакрализацията на тази институция и отговаря като цяло на развиващия се през VІІ в. във Франкското кралство култ към кралиците светици. Такива за меровингския период са: св. Хро-дехилда, съпруга на Хлодвиг І (486–511), св. Ултрогота, съпруга на Хилдеберт І (511–558), св. Радегунда, съпруга на Хлотар І (511–561), и св. Балтхилда, съпруга на Хлодвиг ІІ, починала през 680 г.

Св. Хродехилда е обявена не при историка на франките епископ Григорий от Тур, но най-рано през VІІ в. за светица в църковните кръ-гове, както се вижда от житието на св. Балтхилда 15. Нейната най-го-ляма заслуга като светица, като изключим обичайните за агиографи-ята чудеса на гроба ѝ, е покръстването на франките: „Която мъжа си, много здрав и езичник, както него, така и първенците от франките, чрез своето появяване – ex orationem, довела до християнство, и тях до католическата вяра, и построила и църквите в чест на св. Петър в Па-риж и на св. Георги в девическия манастир в Кала, и основала в чест на светците и други, като награда за лишенията [си] и ги обогатила с много дарове“16.

Св. Ултрогота, съпруга на Хилдеберт І, е обявена в житието на св. Балтхилда за светица, понеже „[...] била утешителка на бедните и помощница на божиите слуги и на монасите“17.

Св. Радегунда (518–587), чийто живот е описан отблизо от писате-ля Венанций Фортунат и също така в житието на Баудонивия, монахи-ня в женския манастир в Поатие, е дъщеря на тюрингския крал и след покоряването на кралството от франките пристига като заложница при Хлотар І, който я принуждава да му стане жена. След убийството на брат ѝ от краля тя бяга при епископ Медарий от Ноайон, който ѝ дава

41


право да стане монахиня в основания от Радегунда женски манастир в Поатие, където поради аскетичния си живот е призната от монахините и впоследствие от духовенството за светица. Фортунат е имал с кра-лицата монахиня много близко приятелство, наричал я своя майка и разменил с нея множество писма, писал и поеми в нейна чест. Той бил упълномощен от нея да благодари на император Юстин за подарената от него на манастира частица от Светия кръст. Една от най-известните му поеми е елегия, е написана от името на Радегунда до нейния бра-товчед Амалафрид, когото тя много обичала и който загинал прежде-временно в Испания.

Важно тук в контекста на въпроса за ролята на кралицата, раз-гледан в религиозните съчинения и в агиографията от меровингския период, е да се каже, че животът на кралицата светица е представен в тях по принцип подчертано стилизирано и в духа на църковната тра-диция. Но именно при тази кралица в житието ѝ, написано от мона-хинята Баудонивия, проличават нови нотки в очертаване на образа: Радегунда се молела за мир и за просперитета на кралската фамилия и на кралството. Тях тя гарантирала чрез получаване на частица от Све-тия кръст от Константинопол за манастира 18. Неслучайно манастирът в Поатие е наречен „Светият кръст“ и е имал задачата да се грижи да духовното благо на кралската фамилия, от която е бил издържан финансово.

Св. Балтхилда (починала през 680 г.) е управлявала дълго време кралството след смъртта на Хлотар ІІ (639–657). Била е англосаксонска робиня, дошла в Париж с помощта на майордома на Австразия Еброин. По характер енергична и властна, след смъртта на мъжа си Хлодвиг ІІ (639– 657) тя е управлявала еднолично кралството. Кралица Балтхилда е известна с активната си вътрешна политика – с нейна помощ се осуе-тява превратът на майордома Гримоалд в средата на VІІ в. срещу закон-ната власт на крал Дагоберт ІІ (675–679). Тя е инициатор на културно-религиозно движение с център Луксьой, един от най-големите духовни и просветни центрове на франките. Принудена е обаче от аристокраци-ята да отиде в манастир и да приключи живота си като монахиня.

До времето на Пипин ІІІ Къси нямаме сведения за миропомазване и коронация на съпругата заедно с краля, което да очертае по-високия ѝ статус в управлението на кралството.

От друга страна, кралицата е разполагала с доста големи доходи от свои имения и други приходи, дарения от краля или от приближени. Че тя е имала право на своя пълна собственост в рамките на семейното


42

имущество, говори ясно текстът от договора в Андело от 587 г. между Гунтрам, Хилдеберт ІІ и Брунхилда (той свидетелства за участието на кралицата в разпределението на фискални земи в нейна полза и прите-жание), а също така и свидетелството на Григорий от Тур, кн. ІV, 45 за сватбата на дъщерята на Фредегунда за сина на вестготския крал през 584 г.: „[...] майка ѝ също донесла много злато, сребро и одежди, така че при вида му кралят помислил, че не му е останало нищо повече. Кра-лицата [...] се обърнала към франките и казала: „Не мислете, вие мъже, че съм взела нещо от съкровищата на предишните крале: всичко, което тук виждате, е моя собственост [...] и дадените ми имения са ми донесли много приходи в натура и пари, а и вие често сте ми правили подаръци [...] От държавната хазна тук наистина няма нищо“19.

В случая визираме още един важен момент – персоналният харак-тер на управлението, т.е. положението, че властта и принадлежащите ѝ атрибути се разглеждат от субекта като алод, т.е. като изцяло лично при-тежание. Изворите често свидетелстват за смесването на частно, инди-видуално и обществено при франкските владетели. Историкът Мишел Руш говори за „мисловно объркване между общественото и частното [...] невъзможност на служителите на меровингската династия, с изклю-чение на духовниците с римска култура, да се издигнат до понятието общо благо“20, и продължава: „Там, където Империята правеше разлика между държавното имущество – хазната, после личното богатство, т.е. имуществото на короната, и най-накрая частното имущество на импе-ратора, меровингската администрация смеси трите категории“21. Така можем да определим и смесването на частна и обществена причина, на частни и обществени интереси от страна на управляващите при водене-то на многобройните войни в периода 561–613 г.

Гражданската война от 561–613 г. се води в името на фамилна чест и право, за лична власт и земи, а не в името на някакъв обществен идеал. В основата на това обстоятелство стои варварското самосъзна-ние за самоцелно лично притежание, проектирано върху всички страни на обществения живот, което бавно и трудно отстъпва място на други ценности, запазени в късноримското общество, които ще получат пръв видим израз и резултат през каролингската епоха.

БЕЛЕЖКИ

1 Работили сме по руския превод на: Савукова, В. Григорий Турский. История франков. Москва, 1987.2 Ползвали сме в работата си немското издание: Die vier Bücher der Chroniken

43


des sogenannten Fredegar. – In: Quellen zur Geschichte des 7. und 8. Jahrhunderts. Ausgewählte Quellen zur deutschen Geschichte des Mittelalters. FrSt Gedächtnisausgabe, Bd. 4a, Darmstadt, 1982.3 Срв. Руш, М. Ранното западноевропейско Средновековие. – Във: Човекът и Сред-новековието. Ч. 1. История на европейската средновековна цивилизация. С., 1994, с. 287.4 Venantius Fortunatus. Personal and political poems. Transl. by J. George. Liverpool, 1995, 25–33, 73–87.5 Пак там, 30–33, 79–83.6 Срв. Heinzelmann, M. Die Franken und die fränkische Geschichte in der Perspektive der Historiographie Gregors von Tours. – In: Historiographie im frühen Mittelalter. Hg. von A. Scharer und G. Scheibelreiter. Wien, München, 1994, 326–345. 7 Срв. повече при: Ewig, E. Studien zur merowingischen Dynastie. – In: Frühmittelalterliche Studien, Bd. 9, 1975, 15–59. 8 Аркадий, пратеник на Хлотар І и Хилдеберт І при Хродехилда. 9 Григорий Турский. Цит. съч., кн. ІІІ, 23, с. 73.10 Срв. подробното изследване на този въпрос при: Graus, Fr. Volk, Herrscher und Heiliger im Reich der Merowinger. Studien zur Hagiographie der Merowingerzeit. Praha, 1965, 406–414.11 Григорий Турский. Цит. съч., кн. ІІІ, 23, с. 75.12 Пак там, кн. ІV, 14, с. 90.13 Пак там, кн. Х, 27, с. 309.14 Льобек, Ст. Франкското наследство V–ІХ в. Нова история на Франция. Ч. 1. С., 1996, 93–94.15 Vita s. Balthildis, 18 = SS rer. Merov. II, 505–506.16 Цит. по: Graus, Fr. Цит. съч., с. 406.17 Пак там, с. 407.18 Пак там, с. 408.19 Григорий Турский. Цит. съч., кн. ІV, с. 108.20 Руш, М. Цит. съч., с. 288.21 Пак там.

44

МАГИЯТА В ПОЛИТИЧЕСКАТА ПРАКТИКА НА ВИЗАНТИЯ И СМЪРТТА НА НЯКОИ СРЕДНОВЕКОВНИ БЪЛГАРСКИ

ВЛАДЕТЕЛИ

Калин Йорданов

В предговора към българското издание на изследването си, наре-чено „Въображаемият свят на Средновековието“, големият френски медиевист Жак льо Гоф споделя следното: „Повечето от историците днес са убедени, че историческата реалност има две страни. Едната е изградена от факти, събития, материални реалности, а другата – от представи, образи, сънища. Историческата реалност обединява тези две страни. Въображаемото в историята е тясно свързано с цивилиза-цията, в която то се проявява [...]“1.

Изключително важен момент в подобен подход към миналото е вземането предвид на обстоятелството, че средновековният човек е живял в свят, в който въображаемото, вълшебното, чудесното и ма-гическото били схващани като съществена част от реалността. Като типичен homo religious средновековният човек е притежавал специ-фична чувствителност и менталност, зад които стои цялостна и съвър-шено различна от тази на съвремения човек система от представи за заобикалящия го свят, и изобщо в този смисъл за Космоса. През целия си живот – от раждането до смъртта си, той е изграждал отношения и връзки с духовните светове. Ето защо присъствието на вълшебното, магическото, чудесното е било допълнителен елемент от неговия ми-роглед2. По-голямата част от културната дейност на средновековния човек се е осмисляла именно през призмата на неговото религиозно съзнание и светоусещане. Войната и политиката като съществена част от живота и развитието, и изобщо от културата на средновековните общества, не са правели изключение в това отношение и често са били схващани, разглеждани и мислени именно чрез така изложената сис-тема от идеи и представи.

Думата магия, маг/и произхожда от персийски език, преминава в гръцкия и се свързва с древноиранското жречество, но впоследствие се конотира със значението на езически религиозно-мистичен ком-плекс от обреди и заклинания, чрез които може да се въздейства по свръхестествен начин. В повечето случаи във византийските източни-ци тя е употребена тъкмо в този смисъл, като понякога е отнасяна и до

45

магията в политическата практика на виЗантия ...

сферата на военните практики и дори на политиката. В старобългар-ските текстове се използват по-скоро думите чародейство, обайване, влъхувание.

Терминът чудо е употребен както във византийските и западните извори, така и в старобългарските, със значението на свръхестестве-но явление, действие, намеса. То дори е послужило като основа за на-именованието на цял един средновековен литературен жанр, наречен миракула.

Византийските и западните извори са засвидетелствали редица интересни случаи на използване на видения, сънища, гадания, про-рочества, астрология и магия в ромейската военна традиция и по-литическа практика, голяма част от които могат да бъдат отнесени, според определението на византолога Р. Гринфийлд, към сферата на „магическото християнство“ или „християнизираната магия“3. Добре известно е, че редица византийски императори и дори константино-полски патриарси се увличали по културната мода на магията и се занимавали лично с астрология, пророчества и магия или прибягвали до услугите на придворни астролози, гадатели и прорицатели, за да насрочват предстоящите важни сражения в благоприятно време, да узнаят изхода на битките или да елиминират физически посредством свръхестествено въздействие своите политически врагове. Византий-ската традицията в използването на гадания, предсказания, проро-чества, астрология и магически практики във военно-политическата сфера била обаче далеч по-древна. Тя била широко използвана още в езически времена от елините и римляните. В много отношения ви-зантийците наследили тези предхристиянски магически практики, ко-ито в различни периоди от историята на хилядолетната империя се превръщали в своеобразна културна мода сред елитарните кръгове в Константинопол.

Редом с конвенционалните военни и политически средства и ме-тоди в борбата с враговете на империята ромеите прибягвали поняко-га и до помощта на различни сакрално-мистични ритуали и практики, вкл. и употребата на магически средства. Изворите свидетелстват за редица подобни случаи от военната и политическата практика на ви-зантийците в действията им срещу българите и другите врагове от Севера. Водената срещу демонизираните неприятели война (в това число често попадали и българите) византийците схващали като сво-еобразна свещена война, чиито измерения и характеристики били качествено различни от обичайната сакрализация на конвенционал-


46

ното воюване между двете страни4. „Арсеналът“ от свръхестествени средства в тази сакрализирана борба на ромеите, придобиваща неряд-ко формата на „психомахия“, се простирал от извършването на чисто християнски религиозни ритуали и практики до употребата на някои езически магически действия. Едни от най-интригуващите примери в това отношение са византийските легенди, отнасящи се до гибелта на няколко български владетели, познати като непримирими врагове на ромеите.

В хрониката на византийския историк Псевдо-Симеон Магистър се открива следното любопитно свидетелство, отнасящо се до смъртта на българския владетел цар Симеон: „На двадесет и седмия ден от месец май, петнадесети индикт, астрономът Йоан казал на император Роман, че статуята, която стои над колонадата на хълма Ксиролоф и е обър-ната на запад, е на Симеон: „Ако ѝ отсечеш главата, в същия час ще умре Симеон“. Тогава императорът изпратил през нощта хора, които отсекли главата на статуята. И в същия час умрял Симеон в България [...]“5. Същият разказ, но с някои малки промени, се съдържа и в хро-никата на Продължителя на Теофан, където е добавено, че цар Симе-он умрял в същия миг, „обхванат от безумие и сърдечна болест“6. В съчиненията на Скилица - Кедрин и Йоан Зонара се споменава освен това, че императорът направил внимателно проучване, „като разпит-вал подробно за времето на неговата смърт“ и установил, че Симеон умрял в същия миг, когато била отрязана главата на статуята7. В хро-никата на Михаил Глика по повод същия епизод пък е добавено, че статуята „била свързана“ по някакъв начин с българския цар, и още, че императорът узнал, че Симеон умрял точно в същия час, когато била обезглавена статуята, „понеже го отбелязал“8.

Тази византийска легенда, отнасяща се до смъртта на първия бъл-гарски цар, е особено интересно свидетелство за ромейските пред-стави относно използването на магически средства в борбата срещу българите и опитите за физическо елиминиране на техните владете-ли по свръхествествен начин. Прави впечатление, че във всички тези разкази, отнасящи се до кончината на цар Симеон, е засвидетелства-на важната роля на астронома съветник, който подтиква императо-ра към магическото действо. Впрочем в Средновековието думата „астрономия“ била синоним на „астрология“, а това е потвърдено и от известната сентенция на Тертулиан: „Scimus magiae et astrologiae inter se societatem“. Добре известно е, че в народната демонология през Античносттта и Средновековието била широко разпространена

47


представата, че между личността на човека и неговото изображение съществувала мистична връзка. Така и за статуите се считало, че имат душа, или че в тях живее или обладава някакъв дух или демон. Вяр-вало се, че разрушаването на статуята причинявало духовна и физи-ческа смърт на съответния враг или недоброжелател, с чиято личност тя се свързвала или асоциирала, или пък чийто дух се бил вселил в нея. Всички тези вярвания и представи, засвидетелствани в разказите за смъртта на българския цар Симеон, разкриват характеристиките на т.нар. в етнологията и културната антропология „имитативна магия“.

Впрочем византийските хроники са запазили редица подобни слу-чаи, отнасящи се до употребата на имитативна магия срещу враговете на империята тъкмо посредством въздействие върху различни статуи9. Според едно сведение на Олимпиодор Тивански през първата полови-на на V в. в Тракия били намерени и извадени от земята три „свещени статуи“, направени изцяло от сребро. Те били „[...] легнали по вар-варски начин и с вързани на гърба ръце [...] били облечени в пъстри варварски дрехи, имали дълги коси на главите и били обърнати към север, сиреч към варварската земя“. Според разказа на Олимпиадор: „След като тези статуи били вдигнати, веднага подир малко дни, на-хлули първо готите по цяла Тракия. Малко по-късно хуните и сарма-тите щели да нападнат Илирик и самата Тракия [...] излежда, че трите статуи били предопределени срещу всеки един от тези народи“10.

Добре познат е и разказът на няколко византийски историци, спо-ред който разтревоженият император Теофил се допитал до някакви мъдри хора какво да стори, за да спре нашествието в пределите на държавата на някакво варварско племе, предвождано от трима гла-ватари през първата половина на IX в. Мъдреците го посъветвали да разруши в нощен час едновременно всички глави на една триглава статуя, която се намирала на Хиподрума в Константинопол. По такъв начин вождовете на варварския народ щели да бъдат елиминирани. Василевсът натоварил с тази задача лично патриарх Йоан VII, който преоблечен, за да не бъде познат, през нощта се отправил към мястото заедно с още три лица. След като изрекъл няколко магически слова, патриархът наредил да ударят със сила едновременно и трите глави на статуята. При удара обаче паднали само две от тях, а от третата, която не била ударена достатъчно силно, се отчупило само едно малко пар-че. Скоро след това ромеите разбрали, че между тримата варварски вождове се разразила яростна междуособна война, в която на двама от тях били отрязани главите, а третият, който бил ранен, оцелял11. Една


48

миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица представя илюстративно сцената с отчупването на главите на стату-ята в присъствието на патриарха. Особено интересно в разглеждания епизод е участието тъкмо на Константинополския патриарх в извърш-ването на този магически ритуал по нареждане на василевса. Впрочем в кореспонеднцията между патриарх Николай Мистик и цар Симеон се откриват някои косвени податки, които разкриват, че и този кон-стантинополски първосвещеник вероятно също се е ангажирал лич-но да помогне посредством молитвите си за постигането на гибелта на българския цар. От текстовете на разменените помежду им писма става ясно, че българският владетел отправил пряко обвинение към патриарха, че заради неговите гибелни молитви самият той едва не за-гинал в сражението при Ахелой през 917 г., където вместо царя, който избегнал насочения срещу него удар с меч, погинал конят му12. До-бре известно е, че във византийската военна традиция било обичайно участието на свещеници в бойните походи, които по време на сражение трябвало тъкмо чрез молитвите си да осигурят и обезпечат победата над врага. Тази практика била позната и на Запад. В своите „Писма“ Рабан Мавър е засвидетелствал използването ѝ по време на една военна кампания на Людовик Благочестиви и фриулския маркграф Балдерих срещу българите през 828 г.: „Фулденските монаси се хвалят, че про-чели през Четиридесетница хиляда литургии и толкова псалтири за краля на франките, който предприел поход срещу България, за баща му и за войската му“13.

Византийската имитативна магия, извършвана чрез използването на статуи, с които да се въздейства върху враговете на империята, била засвидетелствана и по-късно. Никита Хониат разказва, че когато император Мануил I Комнин изчаквал войските си в Сердика, докато се готвел за предстоящата война с унгарците, до него достигнало след-ното известие: „[…] над арката, която била построена на западната част на площада в Константинопол, били издигнати някога две мед-ни статуи, едната наречена „ромейската“, а другата – „унгарската“. А сега едната, която носела името си от това на ромеите, се наклонила поради времето, което променя всичко, а другата стояла на предиш-ното си място“. Когато разбрал за това, готвещият се за предстоящи-те сражения василевс „веднага изпратил да възстановят едната, а да свалят и отнесат другата, като мислел, че с разместването на статуите ще промени и преобразува хода на събитията, та да може да издигне положението на ромеите и да унищожи пеонците“14.

49


Никита Хониат е оставил и още едно любопитно сведение, което също може да бъде отнесено към практиката на имитативната магия у византийците. Според това известие в Константинопол се носело древно поверие, което се предавало от уста на уста, а именно, че под предното ляво копито на една конна статуя, намираща се на един от площадите в града, било скрито изображение на човек, което някои приемали за венецианец. Според други пък то било оприличавано на някой от западните народи – врагове на ромеите, или на „някого от българския род“. След завладяването на града от кръстоносците през април 1204 г., конната статуя била разбита на парчета и претопена, а под копитото била намерена медна фигурка, която била пробита с гвоздеи от край до край и била загърната с вълнен плат15. Тя обаче също била хвърлена в огъня от завоевателите.

В контекста на всички тези свидетелства, разкриващи използване-то на магически средства и практики в борбата на ромеите срещу бъл-гарите и някои други врагове на империята, идващи от север, разказът за смъртта на хан Крум, описана от Scriptor Incertus и Псевдо-Симеон, може да добие нов смисъл. Според свидетелството в хрониката на не-известния автор, по време на изключително серозните приготовления за завладяванито на Константинопол, „на Велики четвъртък преди Възкресение, първият българин, прочутият Крум, който имал намере-ние да превземе столицата, завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв“. Император Лъв V толкова се възгордял от това известие, „като че сам той, а не бог е сразил неприятеля“. Василевсът се хвалел със следните думи: „Намерих българите близо до града и благодарение на моята предвидливост, храброст и съобразителност ги прогоних всички, като пронизах със стрела първенеца им. И по такъв начин умря [...] нашият враг“16. Едно интересно допълнение на този разказ се намира в хрони-ката на Псевдо-Симеон, според което в същия час небесен глас, който бил чут от мнозина, известил Крумовата смърт. Когато това се случило, „записали времето и часа на това съобщение (беше десетия час на но-щта) и най-после открили истината“17. По своя характер това сведение е в немалка степен семантично свързано с легендарните разкази за смъртта на цар Симеон. От своя страна тези два случая имат общи характеристики с описанията на свръхестествената смърт на някои други български владетели, които застрашавали империята със свои-те враждебни действия. Тези разкази се отнасят по-скоро до жанра на християнското чудо, извършено от светец отмъстител.


50

В „Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър“ Йоан Ставракий разказва как светецът воин „поразил смъртоносно“ българския цар Гаврил Радомир по време на един лов. Според това свидетелство: „Тия, които вървели след Радомир, видели наяве вели-кия Мъченик как бързо и устремено нападнал и го убил с копието си. И мъченикът веднага станал невидим, а онзи тутакси издъхнал и костите му се разпилели в ада“18.

Макар и извън византийската традиция, но все пак в контекста на балканската средновековна житиеписна традиция, латинският текст на „Дуклянския летопис“ свидетелства, че по подобен начин бил убит и наследилият българския престол след Гаврил Радомир цар Йоан Владислав. Според този разказ по време на обсадата на град Дура-цо (Драч) от българските войски, на царя се явил въоражен ангелски воин в образа на св. Владимир. Скован от страх, владетелят завикал силно: „Тичайте мои войници, тичайте да ме защитите, защото Вла-димир иска да ме убие“. Йоан Владислав обаче бил поразен внезапно от ангела-отмъстител и “погинал телесно и душевно“19.

Известно е, че по време на обсадата на Солун от българо-куман-ските войски през 1207 г. в нощта преди щурма на града цар Калоян бил убит по подобен мистериозен начин. Според свидетелството на Йоан Ставракий българският владетел бил смъртоносно поразен пра-во в гърдите от копието на явилия се призори на бял кон в шатрата на царя небесен покровител на града св. Димитър20. Убийството на Калоян от воина светец, покровител на Солун, е засвидетелствано и у Никита Хониат, Георги Акрополит, Теодосий – биографът на св. Сава, Алберих и Робер де Клари21. Тази легенда е отразена и във ви-зантийската и балканската средновековна иконография след ХІІІ в.

Изключително интересна се явява констатацията, че смъртта на всички тези български владетели, независимо дали тя била предизви-кана чрез имитативна магия, молитви или чудеса на светци, се случва винаги в изключително критични военни ситуации, и в крайна сметка тъкмо свръхестествената гибел на тези непримирими врагове на им-перията донася избавлението на византийците (в случая с обсадата на Солун през 1207 г. – и на латините). Това натрупване на аналогии и съвпадения едва ли би било правилно да бъде отдавано само и един-ствено на случайността, на легендарния характер на сведенията или пък на топосите, моделите, спецификите и маниерите на византий-ската летопис, които, разбира се, имат своето безспорно място, значе-ние и функция в ромейската историографска традиция. При все това в

51


разглеждането на този проблем е важно да бъдат отчетени и ролята, и значението на присъствието на вълшебното, магическото и чудесното в мирогледната система и чувствителността на средновековните хора. По-голямата част от културната дейност и живота на средновековния човек се е осмисляла и схващала именно през призмата на неговото религиозно съзнание и светоусещане, в което разбирането за проявле-нията на свръхестественото е имало своето важно място. Респективно темата за смъртта, още повече смъртта на владетеля на врага, е била неизбежно натоварвана с подобна семантика.

Изглежда, че в Константинопол интересът към темата за гибелта на българските владетели и представянето ѝ в контекста на мисте-риозното и свръхестественото продължил дори и по времето на Ла-тинската империя, за което свидетелства и предаденото в хрониката на монаха Алберих предсказание, отнасящо се до смъртта на българ-ския цар Йоан-Асен ІІ, направено през 1241 г. Ето какво гласи текста на този разказ: „Преди няколко години в Константинопол пристигна един добър учител и мъдрец. По молба на някой, той със своето бае-не (заклинание), накарал дявола да му даде сигурен и верен отговор. А дяволът му отговорил така:

„Царят ще погубинесправедливите враговене чрез приятели...“Като казал това, дяволът млъкнал и не казал нищо повече. Запитан

пък за тълкуването на стиха, учителят казал: „Та вие сами скоро ще видите тълкуването и ще го разберете без ничие разяснение“. Вярва се впрочем, че с идването на куманите се сбъдвало това пророкува-не, защото небесният цар ще да погуби и унищожи несправедливите врагове на Константинополската империя, именно Ватаций и Асен, не чрез приятели, т. е. чрез куманите, които са неверни, нито пък са приятели на Христа.“22

В светлината на всички тези свидетелства не без основание може да се предположи и заключи, че е възможно тъкмо разгледаните и някои други подобни куриозни епизоди от византийско-българските военно-политически взаимоотношения, оставили дълбока следа не само във византийската историография и в народната памет, но и в някои официални средновековни български паметници, да са се пре-върнали в предпоставка за вземането на специални мерки от страна на българската средновековна държава и Църква във връзка с опазването неприкосновеността на личността, здравето и живота на българския


52

владетел, намерили отражение в § 101 [78] от „Синодика на цар Бо-рил“, който гласи: „На онзи, който чрез каквато и да била хитрина или билки, или чародеяния, или обайване, или вражески влъхувания, или отрова, се опита да увреди царя, помазаника господен, нему анатема трижди“23.

БЕЛЕЖКИ

1 Льо Гоф, Ж. Въображаемият свят на Средновековието. С., 1998, с. 5.2 По-подрoбно у: Льо Гоф, Ж. Цит. съч. Въпреки че авторът разглежда проблема из-ключително в културата на Средновековния запад, много от тези явления имат своите паралели във Византия и средновековна България, към които могат да се отнесат и една част от изводите в настоящото изследване. Вж. още: Byzantine Magic. Еd. Henry Maguire. Dumbartоn Oaks, Washington, D.C., 1995; Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981; Венедиков, И. Медното гумно. С., 1995; Златният стожер. С., 1995; Овчаров, Д. Прабългарската религия. Произход и същност. С., 2001.3 Greenfield, R. P. H. Contribution to the study of Paleologian Magic. – In: Byzantine magic, p. 123.4 Вачкова, В. Традиции на свещената война в ранна Византия. С., 2004, с. 149.5 Pseudo-Simeon. – Във: ГИБИ. Т. 5. С., 1964, с. 182.6 Theophanes Continuatus. Chronographia. – Във: ГИБИ. Т. 5, с. 135. 7 Scylites – Cedrenus. – Във: ГИБИ. Т. 6. С., 1969; Т. 10. С., 1980, с. 225; Ioannes Zonaras. – Във: ГИБИ. Т. 7. С., 1968, с. 178.8 Michael Glycas. – Във: ГИБИ. Т. 10, 114–115.9 Dujcev, Iv. Appunti distoria bizantino-bulgara. I. – La leggenda bizantina della morte del re bulgaro Simeone. – In: Medioevo bizantino-slavo. Roma, 1965, Vol. 1, 207–212.10 Olymphiodorus Thebanus. – Във: ГИБИ. Т. 1. С., 1954, с. 84.11 Dujcev, Iv. Цит. съч., 209–210.12 Nicolaus Patriarcha. – Във: ГИБИ. Т. 4. С., 1961, 294–295.13 Hrabanus Maurus. – Във: ЛИБИ. Т. 2. С., 1960, с. 56.14 Nicetas Choniates. Цит. съч., с. 16; срв.: Theodorus Scutariota. – Във: ГИБИ. Т. 8. С., 1971, с. 236.15 Никита Хониат. – Във: История Средних веков. СПб., 1999, 1246–1247; срв. с: Nicetas Choniates. Цит. съч., с. 93. Известно е, че на т. нар. хлебарски тържища в Константи-нопол имало статуя на българин, който оре с вол (вж.: Anonymi Chronographia. – Във: ГИБИ. Т. 3. С., 1960, с. 224; Дуйчев, Ив. Статуя на българин в Цариград. Приноси към средновековната българска история. – Във: Българско средновековие. С., 1972, 546–587).16 Scriptor Incertos. – Във: ГИБИ. Т. 4, с. 24.17 Pseudo-Simeon, с. 174.18 Ioannes Stauracius. – Във: ГИБИ. Т. 10, 127–128.19 Annales de Diocleia. – Във: ЛИБИ. Т. 3. С., 1965, с. 178.20 Ioannes Stauracius, 131–132.21 По-подробно за смъртта на цар Калоян вж. у: Златарски, В. История на Българ-ската държава през средните векове. Т. 3. Второ българско царство. България при Асеневци (1187–1280). С., 1972, 254–257.22 Chronica Alberici monachi. – Във: ЛИБИ. Т. 4. С., 1981, с. 185.23 Вж. Попруженко, М. Г. Синодик царя Борила. С., 1928, 42–82.

53

ЗАГОВОРИ И ПРЕДАТЕЛСТВА В ХРОНИКАТА НА ХЕНРИХ ЛАТВИЙСКИ1

Александър Заралиев

Историята на Прибалтика през Средните векове (по-точно ХІІ–ХІІІ в.) е изпълнена с остри противоречия, вкл. и многобройни примери за заговори и предателства. Борбата за политическо над-мощие, заговорите и предателствата в Прибалтика в тези векове се оказват сблъсък на две културни нива през Средновековието – ви-соко напредналата в технологично отношение западнохристиянска цивилизация и много по-изостаналата технологично не-християнска култура на Прибалтика. Всъщност напредъкът на западната цивили-зация, чиито представители в Прибалтика са германците, е част от разпространението на новите технологични и културни ценности в по-изостаналите европейски райони. Простият факт, че балтийските народи дълго време остават езичници, подсилва усещането и идеята за по-висши и по-низши във взаимоотношенията между германци и балтийци, ясно изразено от германските хронисти. По тези причини германските завоеватели съчетават кампаниите за тяхното покръст-ване с кампаниите за покоряването на балтийските народи. От това следва още, че в района на Прибалтика покръстването на езически-те племена (от славянски, лето-литовски и фински езикови групи) означава не само загуба на собствената им религия, но и загуба на независимостта им. За много от тях това покръстване води до уни-щожение, изселване и асимилация от превъзхождащите ги герман-ци. За селяните от не-германски произход това означава загуба на личната им свобода.

С какво превъзхождат германските завоеватели и заселници местните народи? Те донасят със себе си християнската феодална цивилизация със сложна и добре развита светска и църковна орга-низация на германските князе. По-високото цивилизационно ниво се изразява и в каменни строежи (непознати преди това в този ре-гион); превъзхождащи военни, занаятчийски и минни технологии; нови изкуства и умения (писмена традиция, нови музикални инстру-менти); по-високи хигиенни стандарти, а не на последно място – и по-добри земеделски сечива като новия железен плуг, който заменя дървения2.

Първите покръстители в Ливония (Livonia), или долното течение на


54

река Двина (лат. Duna, нем. Düna), и първите противоречия, вкл. и преда-телства, и заговори, за каквито ги смятат апостолите на новото учение, възникват точно относно построяването на първите каменни замъци. Тяхното изграждане е дело на първия епископ – Майнхард (Meinhard, лат. Meynardus, 1186–1196), августински свещеник от манастира Зе-геберг в Холщайн (Segeberg in Holstein), който е част от Бременската ахриепископия. Той се присъединява към група търговци от Любек, които искат да достигнат до богатствата на руските княжества, като по този начин избегнат посредничеството на Висби (Visby)3. В 1184 г. свещеникът Майнхард взима позволение от полоцкия княз Валдемар (rege Waldemaro de Poloceke) да започне проповеди сред ливонците (Lyvones)4 и построява първата църква в Икескол (лат. Ykescol, нем. Üxhüll, рус. Икескол) – над Рига, съвременната столица на Латвия. Без особен успех в началото, той е подпомогнат от враговете на ливон-ците. „На следващата зима литовците (Lettones) разорили Ливония и мнозина отвели в робство […] Проповедникът заедно с икесколците се укрил в гората. Когато те си отишли, Майнхард укорил ливонците в неразумност, защото нямали никакви укрепления. Той обещал да им построи замък, ако те решат да станат и да бъдат Божии деца. Те го приели присърце, дали обещание и клетвено потвърдили, че ще приемат кръщение.“5 На следващото лято пристигат каменоделци от остров Готланд (Gothlandia) и започват да строят въпросния замък. По време на изграждането му част от народа се покръства, а остана-лите обещават да сторят същото след окончателното му завършване. „Когато замъкът бил завършен, кръстените отново се върнали към езичеството, а тези, които все още не били кръстени, отказали да при-емат християнството.“6 Това не отчайва свещеника Майнхард и той продължава своята мисионерска дейност сред ливонците. Едно от съ-седните на тях племена – семигалите, живеещи по река Лиелупе (Аа) и даващи името на областта Семгалия (лат. Semigallia), се опитва да събори замъка с помощта на корабни въжета. Идеята им да го бутнат с лекота в река Западна Двина не успява, защото не познават свойствата на цимента. Съседните хора, живеещи в Холм (Holm), също обещават да приемат християнството, ако им бъде построен замък. По този на-чин Майнхард издига своя втори замък и църква7. По време на този строеж свещеникът е посветен в епископски сан от Бременския епис-коп Гартвиг ІІ (1184–1207), вероятно през 1186 г. В резултат на тези строежи средствата на епископ Майнхард се изчерпват. Усилията му за масово покръстване остават напразни, защото нито един от обеща-

55

Заговори и предателства в Хрониката на ХенриХ латвийски

лите да се покръстят не изпълнява клетвата си. Той бива предаден и от ливонците, приели Светото кръщение чрез светената вода. Те решават да се изкъпят в река Западна Двина и по този начин да отмият са-мото кръщение. Отношенията между германците и местните племена се изострят вследствие противопоставянето на ливонците на новата религия чрез използване на древни ритуали8. Съвсем малко на брой ливонци остават християни благодарение на личната мисионерска и чудотворска дейност на свещеници и монаси9.

Авторът на Ливонската хроника Хенрих Латвийски е наясно защо ливонците няколко пъти обещават и сътветно не изпълняват своите обещания. По този повод той пише: „Епископът се убедил в упорство-то на ливонците и че неговото дело се рушало, той събрал клириците и братята и решил да се върне назад […] Тогава лукавите ливонци със страх предвидили, че след това ще дойде християнска войска, започ-нали с лицемерни сълзи, всякакви способи и измамно старание да се опитват да задържат епископа“10. Самият хронист влага в устата на ливонците думи на св. Мартин, доста неeстествено звучащи, но на-пълно в духа на епохата. Така те молели епископ Майнхард: „Защо ни напускаш, отче? На кого ни оставяш нас, отхвърлените? Може ли пастирът да си отиде, когато овците му са изложени на опасност от зъбите на вълците“ […] и отново обещали да приемат християнство-то. Искрено повярвал епископът на тези слова и се върнал назад с ли-вонците […] той назначил в кой ден да се събере народът за приемане на християнството, но ливонците в определения ден не дошли и не изпълнили обещанието“11. Епископът се опитва да отиде в Естония, но ливонците не го пускат. Изпраща брат Теодорих (Theodoricus)12 от Торейда (Thoreyda) до папата и той стига след много перипетии. „За да получи съвет, той тайно изпратил с послание брат Теодорих от Торейда. Последният, като видял, че не може да излезе по друг начин от страната, с благочестива хитрост победил козните на ливонците. Той пътувал, облечен само с книга и свята вода, както за посещение на болен човек. С тази причина обяснявал и пътуването си на питащи-те го пътници и по този начин успял да се изплъзне – излязъл от стра-ната и пристигнал при върховния първосвещеник.“13 Папа Целестин ІІІ изслушва брат Теодорих за броя на покръстените и „намерил [за подходящо], че те не трябва да бъдат загубени, а накарани да запазят вярата, поради това щото те доброволно обещали да я приемат. Затова той дал пълно опрощение на греховете на всички, които приемат кръ-ста и отидат да възстановят първата църква в Ливония“14. След това


56

през 1196 г. в областта Варония (Естония) последва малък кръстоно-сен поход начело с шведския херцог ярл Бригер І, който води тевтон-ци, готи и шведи. Междувременно епископ Майнхард умира.

Ливонците, достатъчно добре информирани за политиката на покръстване, водена от владетелите на Швеция, Дания, Норвегия, Курията и Новгород15, са принудени да дават лъжливи обещания за приемане на християнството, естествено, без да имат намерение да ги изпълняват. За тях е по-изгодно да приемат християнството, макар и привидно, отколкото селищата и земята им да бъдат разорени от пи-лигримите и новите заселници. И от едната, и от другата страна често се нарушават примирия, давани под клетва.

Третият епископ на Ливония – Алберт І (1199–1229), разработ-ва подробен план за покръстването и завладяването на балтийските племена, чието изпълнение води до пълна промяна на политическата, социалната и демографската карта на Южна Прибалтика16. Ето как се развиват събитията през втората година (1200) на новия епископ – Ал-берт І (трети епископ на Ливония). „Във втората година от епископата си Алберт І заедно с граф Конрад Дортмундски (Conrado de Tremonia), Харберт Ибургски (Harberto de Iborch) и много още пилигрими оти-шъл в Ливония, взимайки със себе си 23 кораба. Навлязъл в Двина и, осланяйки се на себе си и на своя Бог, се отправил към замъка Холм, придвижвал се по реката и се готвел да отиде в Икескол, но нагоре по течението ги нападнали ливонците – няколко ранили, а свещеник Николай и други убили. Братята, живеещи там от времето на първия епископ, а и други радостно ги приели. Събралите се ливонци веднага сключили с тевтонците примирие за три дни, но само от хитрост: за да съберат през това време войска. След сключването на мира епископът се отправил надолу по течението в Холм и, осланяйки се на примирие-то, изпратил в Дюнамюнде (лат. Dunemunde) с корабите пратеници за епископското кресло, одежди и други необходими неща. Изпратените взели, каквото искали, и под защитата на мира тръгнали обратно по съ-щия път. Малко след като подминали Румбуле (Rumbule)17 ливонците нарушили примирието и жестоко ги нападнали; един кораб отстъпил и се спасил, а другият бил заловен и почти всички на него – убити. След това ливонците се придвижили към Холм и обсадили епископа с неговите хора. Обкръжените, нямайки храна за себе си и за своите коне, били силно смутени, но в края на краищата разровили земята и намерили на различни места много закопан хляб и други припаси. През това време дошъл един кораб с фризи (Frisones), подпалили ни-

57


вите на ливонците и продължили да вредят, колкото могат на тях и на другите. Виждайки това и боейки се от други опасности, ливонците подновили и потвърдили примирието, отишли с епископа и тевтонци-те към мястото Рига, където [старейшината] Ассо (Asso) и много дру-ги получили благодатта на кръщението.“18 Епископ Алберт І от своя страна действа със същите методи и средства, като нарушава склю-чени примирия и предишни договори, както когато залавя заложни-ци от ливонците. „Недоверявайки се обаче поради вероломството на ливонците и на мира, който те многократно нарушавали, епископът изискал заложници от Анно, Каупо и старейшините на страната. Те били поканени на пир (potacionem) [от епископ Алберт], явили се и всички били заключени в една къща. Боейки се, че ще ги пратят отвъд морето в Тевтония, те дали на епископа около 30 свои синове, най-добрите от които живеели по Двина и Торейда. Епископът с радост ги приел […]“19 Според хрониста излиза, че епископ Алберт І извършва едно много добро и полезно действие, което реално е нарушение на мира.

Ливонците по-късно се подчиняват на епископите на Рига и на братята от Ордена на Христовите воини (по-известни като Ордена на Ливонските мечоносци) най-вече поради острите им противоречия с по-могъщите от тях съседни племена (литовците, семигалите и др.). Всъщност ливонците, летгалите и семигалите, както и князете на По-лоцк се опитват да се възползват от Рига и Ордена в борбата им срещу литовците. Руските князе също използват Ордена и германците във войните помежду си20.

Наследникът на първия епископ Майнхард – епископ Бертолд (Bertoldi, 1198 г.), цистериански монах, абат на Локум (Loccum, лат. Lucensis), изпратен от архиепископа на Бремен Гартвиг ІІ, на своето „първо пътуване в Ливония отишъл без войска, за да опита щастието си. Пристигайки в епископията на Икескол, той встъпил във владе-ние на църквата и събрал всички по-висшестоящи в областта, както езичници, така и християни. Предложил им напитки, угощение и по-даръци, за да ги предразположи към себе си. Поради това, че идвал по тяхна молба, за да замени във всичко своя предшественик, те в началото ласкаво го приели, но после на освещаването на Холмското гробище се старали един през друг – едни да го изгорят в църквата, други да го убият, трети да го удавят […] Като видял такова начало, той се качил тайно на корабите и се върнал в Готланд. Оттам се от-правил в Саксония и се обърнал към папата, архиепископа и всички


58

християни с молба за спасение на Ливонската църква. Папата дарил опрощение на греховете на всички, които приемат знака на кръста и се въоръжат против вероломните ливонци. Дал грамота на епископ Бертолд, както постъпил по-рано и с неговия предшественик. Епис-копът събрал хора, пристинал с войска в Ливония и отишъл в замъка Холм, разположен насред реката. По лодка изпратил послание, в ко-ето питал дали са решили да приемат християнството и да го запазят. Те заявили, че не искат нито да го познаят, нито да го спазват [...] Те [ливонците] изпратили пратеник да го запита защо е довел войска. Причина за това е, отвърнал епископът, че те са като повърнали ку-чета, всички се връщали от християнството към езичеството. Тогава ливонците му отговорили така: „Ние тази причина ще отстраним. Ти просто отпрати войската, мирно се върни в своята епископия с хората си и тези, които са приели християнството, ги накарай да го спазват, а другите убеждавай да го приемат със слова, а не чрез удари (verbis, non verberibus)“. Епископът поискал от тях като залог за своята безо-пасност синовете им, но те решили между себе си да не ги дават, а под предлог, че ще съберат заложници, предложили и получили кратко примирие, за което по обичая от двете страни в знак на мира изпра-тили свои копия“21. Според Хрониката ливонците нарушават прими-рието и епископът връща копията им, на което езичниците отвръщат с шум и викове според обичая им. По-късно епископ Бертолд загива в едно от последвалите сражения с ливонците. Така той не приема толерантната и мирна представа на ливонците за разпространението на новата християнска вяра и отношенията между християни и езич-ници, а се явява изразител на политиката на „воюващата Църква“22.

В петата година от дейността на епископ Алберт І в Ливония от-криваме интересен момент за отношенията между епископа и пилигри-мите. Както се знае, последните са войскови контингент с непостоянно присъствие и с точно определена лична цел, а именно – да постигнат опрощение на греховете си. В 1203 г. епископът с много пилигрими, между които Арнолд от Мейендорф (Arnoldum de Meyiendorpe), Бер-нард от Зеехаузен (Bernardum de Sehusen), брат Теодорих и много ри-цари, отива в провинция Листрия (Listrie), област на датското крал-ство. Целта му е да намери езичниците естонци от остров Озел, Ösel (paganos Estones de Osilia insula), които преди това подпалват църквата, избиват и взимат хора в плен – нещо обичайно за естонците и курите (Сurones)23 в този район на Дания и Швеция. Пилигримите не успяват с отмъщението си, защото лековерно приемат за истина уверението

59


им, че са сключили мир с жителите на Рига. След това пилигримите се преместват във Висби и, виждайки, че естонците преминават сво-бодно през пристанището с плячката си, започват да укоряват христи-яните, че позволяват подобни действия на враговете на християнския род. Тъй като гражданите на Висби предпочитат да бъдат в мир с ес-тонците, пилигримите отиват при епископа си с молба за разрешение да нападнат враговете на Христос.

Поклонниците в Ливония са неразделна част от кръстоносното движение през епохата и като такива трябва да извършат един основен дълг – освобождението на Гроба Господен в Йерусалим (всички други направления и посоки на кръстоносните походи са част от тази свята цел). Това им носи страдание, жертви, но и успоредно с това – опро-щение на греховете. Ливонските поклонници са също загрижени за изпълнението на основния си дълг и в случая настояват пред епископ Алберт І не само да нападнат естонците, но и това тяхно действие да се сметне за получаване на индулгенция. Според хрониста епископът се старае да ги разубеди: „Научавайки за техните желания, епископът се опитва да ги разубеди, от една страна, заради това, че в битката с враговете те могат много да пострадат, а от друга, и защото църквата в стараната на езичниците [Ливония], очакваща тяхното идване, не би могла да ги замести, ако ги убият. Те продължили да настояват по всички начини и, разчитайки на Божията милост, не искали да се откажат от своите намерения, доказвайки, че няма никаква разли-ка между естонците-езичници и ливонците, и молели епископа да се съгласи с тяхното желание и да благоволи да причисли това тяхно дело за опрощение на греховете им. Епископът, като видял упорство-то им, решил, че е по-добре, ако те отидат в битка с послушание, тъй като покорството е по-добро от жертвата, удовлетворил желанието им и разрешил в опрощение на греховете им да встъпят мъжествено в бой с езичниците“24. Пилигримите започват бой с езичниците в Име-то Христово и отмъкват няколко техни кораба (piratica)25. Това е още един пример за намеса на кръстоносци в политиката между Църквата и местното население, характерна за района на Прибалтика26. Той е показателен и за бъдещите противоречия между архиепископа на Рига и мечоносците. Кръстоносците се нуждаят от опрощение на греховете и в този смисъл искат да свършат бързо и успешно своя дълг. Дори и епископът не може да ги отклони от тези им намерения и единствено-то, което успява да направи, принуден от обстоятелствата, е да прие-ме тази битка като част от кръстоносната идея. Хронистът е напълно


60

съгласен и възхитен от извършеното дело. „По този начин славно за-вършило това дело, всички пилигрими поднесли на всемогъщия Бог благодарност за дарената им победа.“27

През седмата година (1205) от дейността си в Ливония епископ Алберт І успява да сломи съпротивата на всички ливонци и да ги по-кръсти. В същата година в съюз със семигалите гражданите на Рига и малкото рицари, останали по това време в Ливония, успяват да разбият могъщите литовци, които минават през техните земи на връ-щане от успешен поход в естонските области. В решаващата битка с литовците се наблюдава един интересен епизод. Литовците пленя-ват повече от 1000 естонци. По време на битката обединените сили на семигалите и тевтонците разгромяват литовците. В същото време естонците се присъединяват на страната на пленилите ги литовци и се бият срещу тевтонците и семигалите28. Този епизод ясно показва сложната политическа картина в Прибалтика и острите противоре-чия между местните народи, което е една от причините за успеха на германските завоевания през ХІІІ в.

В същата тази година епископът успява след тежка борба да на-ложи за реален бенефициарий в стария, построен още от епископ Майнхард, замък в Икескол рицаря Конрад Мейендорф (Conradum de Meyendorpe). Хронистът допълва картината: „Ливонците, които получили благодатта на кръщението от първия епископ на Ливония Майнхард, издевателствали неведнъж по техните думи над Христо-вата вяра, отмивайки я в Двина“29. Епископът и неговата армия уни-щожават два замъка на ливонците – Леневерде (castrum Leneworde) и Аскрат (castrum Ascrath), като ги изгарят, а жителите им се спа-сяват в гората. „Така се случило, че и техният замък [Аскрат] бил по Божия милост опожарен, а те [жителите му] дали заложници, сключили мир с тевтонците и обещали скоро да дойдат в Рига и да се кръстят. Така и направили.“30 Тъй като замъкът Икескол е добре укрепен, но необитаем, епископът решава, че ливонците не заслужа-ват такъв замък, защото, макар и кръстени, те останали бунтовници и неверници. Конрад е въведен във владение, а германците с мечове ожънват ливонските ниви и събират достатъчно запаси за оставащи-те в замъка. След това епископът ги напуска. Малко по-късно отго-ворът на ливонците е доста жесток – пленяват 17 души от замъка, като част от тях са принесени в жертва на езическите богове и уми-рат в страшни мъки. Походът е успешен за епископа, защото успява да покори всички ливонци по река Двина. „Живеещите по Двина

61


ливонци паднали духом и били в дълбоко объркване, дали залож-ници и се помирили с господин епископа и всички тевтонци, а тези от тях, които все още останали езичници, обещали да се кръстят. Така по призвание на Христа, непокорният и изцяло предан на ези-ческите обреди народ […] изоставяйки мрака на езичеството с вяра видял истинския свят, който е Христа.“31 С типично за успешната политика на епископ Алберт І насилие и изискване на заложници от противниците си, той успява да подчини цяла Ливония и да създаде своя собствена теократична държава.

Хрониката на Хенрих Латвийски е история на обръщане на езич-ниците във вярата на Иисус Христос. Тя е панагерик на германското завладяване на части от Прибалтика. За Хенрих Ливония е земята на „Пресветата Дева“ и в този смисъл враговете не просто претърпяват неуспехи и поражения, а понасят Божественото наказание за деяния против Божията майка. Естествено, от тази гледна точка са лесно оправдани всички жестокости, извършени по-късно от пилигримите спрямо местното население. То се явява противник на самата Божия майка според представите на кръстоносците и завоевателите. Всъщ-ност и преди колонизирането на Ливония скандинавските владете-ли, князете на Новгород, Полоцк и Ерсике извършват походи срещу езическите племена в района на Балтика с цел да бъдат подчинени трибутарно местните племена, без да бъде задължително да приемат християнството32. Дори данъкът, който се изплаща от балтийските племена, често се събира след организирането на военен поход сре-щу тях. По този начин племената запазват висока степен на незави-симост, изразена във вътрешна автономия, вкл. политическа струк-тура, социални и икономически взаимоотношения, а стават зависими спрямо тези владетели само чрез изплащането на тежък за тях данък и военна повинност. Те не губят земята си, не променят религиозните си практики и социалната структура така рязко и бързо, както при извършените промени от германците по-късно в завладените тери-тории33. Както се спомена в началото, германската колонизация до-нася новата западноевропейска цивилизация. Нейните постижения достигат до балтийските племена на висока цена чрез подчинение на светски и духовни владетели, промяна на бита, социалната структу-ра и икономическите отношения.

63


БЕЛЕЖКИ

1 За автора на “Ливонската хроника” все още се водят някои спорове относно него-вата личност, но се знае, че трудът е написан около 1225 г., вероятно по поръчка на епископа на Рига Алберт І и е предназначен за папския легат Вилхелм от Модена. Хрониката трябва да послужи за обосноваване желанието на епископ Алберт І, чий-то възпитаник е Хенрих Латвийски, да се сдобие с архиепископия. Самият автор вероятно е епископски свещеник, живеещ на река Имер. Той взема активно участие в мисионерската дейност на германското духовенство и във военните кръстоносни походи за покръстването на ливонците, естонците и други племена, включени по-къс-но в архиепископията на град Рига. За автора вж.: Латвийский, Г. Хроника Ливонии. Ред. С. А. Аннинский, изд. Академии наук СССР. М. – Л., 1938, с. 30; Пашуто, В. Т. Образование Литовского государства. М., 1959, 127–134. 2 Вж. Johnson, E. N. The German Crusade on the Baltic: A History of the Crusades, Vol. III: The Fourteenth and Fifteenth Centuries, Kenneth Setton, gen. Ed., Madison, Wisc., 1975, 545–549; Housley, N. Crusading and Warfare in Medieval and Renaissance Europe. 2001,

111–113.3 Град на остров Готланд в Балтийско море, посредник в търговията между германци-те и Прибалтика.4 Племе от фински произход, което плаща данък на полоцкия княз, владеещ Средна Двина. Полоцкият княз е де факто признат от германците за владетел на областта по-ради факта, че искат от него разрешение за проповед сред ливонците. За характера на взаимоотношенията между руските князе и десетките различни подчинени племена в Прибалтика вж.: Насонов, А. Н. История русского летописания XI – начала XVIII

века. Очерки и исследования. М., 1969, 145–158.5 Латвийский, Г. Цит. съч., с. 30.6 Пак там.7 По-късно след появяването на още един замък цялата област получава названието Кирххолм.8 Както във всяко древно общество, силите, които заплашват човека (било то болести, природни бедствия или военни нашествия), трябва да бъдат умилостивени посред-ством определени обреди. Вероятно чрез подобен ритуал ливонците се опитват да се спасят от германското нахлуване в техните земи. Ето думите на хрониста: „Тези, заминалите [саксонци], изрязали от клоните на едно дърво подобие на човешка глава, а ливонците го приели за саксонски бог и, мислейки, че той ще им донесе наводнение и мор, приготвили по обичай мед (медовина), пили заедно, посъветвали се, свалили главата от дървото, направили сал от греди, положили на него главата, като че ли е саксонски бог, и заедно с християнската вяра го отпратили отвъд морето след замина-лите в Готландия“. Латвийский, Г. Цит. съч., с. 32; MGH, SS., XXIIІ, p. 244.9 Има редица случаи на „чудотворно“ изцеление на болни ливонци, приели Светото кръщение. Един от тях е дело на брат Теодорих от Цистерианския орден, един от най-активните мисионери в Прибалтика, впоследствие абат на Цистерианския манастир край устието на река Двина – Дюнамюнде. Той покръства един ранен ливонец, който обещава да приеме кръщението, ако бъде излекуван. „Братът изскубнал треви и по-неже не знаел тяхното действие, призовал името Божие и изцелил тялото и духа на


64

покръстения.“ Вж. Латвийский, Г. Цит. съч., с. 30. 10 Пак там, 30–31.11 Пак там, с. 31. 12 Брат Теодорих изживява тежки моменти, отдавайки се на делото за покръстване на Ливония, и в частност на областта Торейда, откъдето идва и неговото име. Брат Теодорих е жертва на древен ритуал на гадаене чрез коне и копия, използван в реги-она. Благодарение на това намираме едно от редките описания на този обред: „Ливон-ците от Торейда решили да го принесат в жертва на своя бог, защото жътвата при него била обилна [на брат Теодорих], а техните поля били наводнени от дъжд. Народът се събрал, решили да узнаят чрез гадание волята на боговете за жертвоприношението. Слагат копие, конят пристъпва [през него] и волята Божия е поставена в краката на коня […] братът изрича молитви и благославя с ръце. Жрецът казва, че християнски-ят бог стои на гърба на коня и направлява краката му и затова е нужно да се изчисти гърбът на коня, за да се изхвърли бога. Направили така, а конят отново, както и първия път, стъпил с крака на живота [десния], така животът на брат Теодорих бил съхранен“ – пак там, с. 30.13 Пак там, MGH, SS., XXIIІ, p. 242.14 Пак там.15 Barber, M. The two cities: medieval Europe, 1050–1320. London, 1992, 380–394; Эпоха крестовых походов. Ред. Э. Лависса, А. Рамбо. Смоленск, 2001, 203–206, 557–570; Хëш, Э. Восточная политика немецкого ордена в ХІІІ веке: Бегунов, Ю. К. Княз Алек-сандр Невский и его епоха. СПб., 1995, 65–74; Шаскольски, И. П. Борьба Руси против крестоносной агрессии на берегах Балтики в XII–XIII вв. Л., 1978, 136–139.16 Urban, W. The Baltic Crusade. Chicago: Lithuanian Research and Studies Center, 1994, 26–28; Johnson, E. N. Цит. съч., 558–560. 17 Така се наричат бързеите по коритото на река Двина.18 Латвийский, Г. Цит. съч., с. 33.19 Пак там.20 Т.нар. „завоевателна война“ на Ордена и завладяването на Псков и Изборск през 1235 г. и 1240 г. може да се разглежда в светлината на въвеждането на войска в собст-веното княжество по молба на законния управител на Псков княз Ярослав Владими-рович. Бегунов, Ю. К. Цит. съч., 81–85.21 Пак там, 31–32, MGH, SS., XXII, p. 243.22 Riley-Smith, J. What Were the Crusades. Oxford, Macmillan, 1993, 1–9, 17–18.23 Естонци – племе от фински езиков произход (както и ливонците), живеещо на севе-роизток от Ливония и на остров Озел, ХІІ в. частично подчинени от Псков и Новго-род. Те са едни от най-потърпевшите от борбата между руските княжества, Швеция, Дания и германците, която в голяма степен се води на тяхна територия. Кури – племе от фински езиков произход, живеещо по брега на Балтийско море, на югоизток от ливонците. Тяхната област Курландия ги свързва с Прусия, което става и причина за бързото им завладяване от Тевтонския орден около 1260 г. 24 Латвийский, Г. Цит. съч., 35–36.25 Термин за леки и бързи кораби, с екипаж до 30 човека, използвани само от естон-ците и курите.26 Политиката, водена от Курията за покръстване на езичниците, невинаги съвпада с интересите на пилигримите и ордените. Показателен пример е случаят с епископа на

65


Прусия Кристиан (1215–1245). Първоначалните му мирни успехи за покръстване на Прусия са прекъснати от агресивната намеса на Тевтонския орден в региона, заради което прусаците, както и ливонците, още по-яростно се съпротивляват и търсят опора в своята древна религия. Johnson, E. N. Цит. съч., 565–570.27 Латвийский, Г. Цит. съч. с. 36.28 Това показва, че местните народи не са имали идеята за общо противопоставяне на новата сила – германците, поради което и редица малки племена изчезват като поли-тически единици. Интересен е моментът с описания от хрониста погребален обред на литовците. Това всъщност е обичай, вероятно характерен за цялата древна балто-сла-вянска общност. Ето какво разказва хронистът за литовците след тяхното поражение: „Един свещеник, бидейки в плен по това време при литовците, наричан Йоан, разказ-вал, че там 50 жени загубили мъжете си [в битката] и след това се обесили. Това било, защото те се надявали скоро да се срещнат с тях в другия живот“. Пак там, с. 38, срв. със „Стратегикон“ (Псевдо Маврикий, ГИБИ. Т. 2, 281–282).29 Пак там, с. 39.30 Пак там.31 Пак там, с. 40.32 Изглежда под влияние на немските кръстоносци и шведските завоевания в Средна Финландия князете на Новгород Велики провеждат политика за защита на своята те-ритория и интереси с методите на насилствена християнизация. Например по време-то на управлението си новгородският княз Ярослав Всеволодович (1223, 1226–1228, 1230–1236) се опитва да покръства естонците в околностите на град Оденпе (Мед-вежья голова) през 1210 г., притеснен от немските военни кампании в Естония през 1208–1209 г., и карелите в една от северните области на Новгород Велики – Карелия (1227). Urban, W. Цит. съч., 23–26; Шаскольски, И. П. Цит. съч., 136–139. 33 Причина за това е вероятно по-малкият ресурс на северните руски княжества, но те са подчинени и трибутарни в пълния смисъл на тези думи. Руските князе навлизат в този район много по-рано от германците, но това не е причина те да не се смятат за агресивни завоеватели, за каквито руската историография не ги приема. Намираме многобройни свидетелства във войните между местните племена и завладелите ги княжества на Полоцк и Новгород – пак там.

66

ПРЕВРАТНОСТИТЕ ПРИ ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Ивайла Попова

Настоящото изследване има за цел да представи най-често срещаните превратности по морските пътища, с които се сблъскват пътешествениците през Средновековието. За постигането на тази цел е използван пътеписът на италианския духовник Пиетро Казола, който описва своите непосредствени впечатления от пътуването си към Светите места.

Поради факта, че текстът е особено атрактивен, наситен и богат на информация, и не се нуждае от особен коментар, представяме в български превод големи откъси от пътеписа, в който трудностите по пътя, морето и Балканите са видени през погледа на един италианец от края на ХV в.

Пиетро Казола е роден през 1427 г. в знатно миланско семейство. Ранните години от своя живот прекарва в църквата в Милано, после за период от шестнадесет години е секретар на миланския посланик в Рим, а през 1478 г. се завръща в Милано, където продължава духовни-ческата си кариера. През 1494 г. предприема поклонничество до Йе-русалим, за което оставя подробен разказ. Неговият пътепис е особено интересен за нас с оглед описанията на острови, селища и местности по Адриатическото крайбрежие на Балканския полуостров, както и на населението в тази район. Венецианската галера, с която пътува Казо-ла, спира в Паренцо (Пореч в Истрия), Зара (Задар в Далмация), ми-нава покрай Себенико, както нарича Шибеник, Трау – Трогир, Спала-то – Сплит. По-нататък пристигат в град Лесна [Лесина], както казва миланският каноник, понякога наричан Фара – град в западната част на острова със същото име – днес остров Хвар. В пътеписа след-ва кратко описание на остров Курцола – днес Корчула, откъдето се насочват към острова на рагузаните, наречен Мелида – днес остров Млиет. От лявата страна, откъм планините, има твърде обширно място, което също принадлежи на рагузаните, наречено Станьо (ве-роятно днес Стон на полуостров Пељешац). Може би най-подробни и твърде интересни са сведенията, които миланският духовник дава за Рагуза / Дубровник. След пространното описание на Рагуза в Дал-мация или Скиавония, както посочва сам Казола, пътуването му про-дължава през Дзанте – остров Закинтос, Модон, Крит, Кипър и оттам

67

превратностите при пътуване преЗ средновековието

до Светите земи. На връщане Казола минава през Кипър, Родос, Кос, Санторин, Крит, Модон, отново Закинтос. Връщайки се от Светите земи по обратния път, Пиетро Казола продължава описанието си на Западното крайбрежие на Балканския полуостров и тъй като този път корабът спира на други места в Далмация, италианският поклонник допълва разказа си с нови впечатления.

Пътешественикът тръгва от Венеция на 4 юни 1494 г. Първоначално имахме благоприятен вятър, затова моряците ка-

заха, че към 18 ч. ще сме изминали 60 мили по посока на Паренцо [По-реч]. Тази част от морето се нарича Залива на Триест. След казания час обаче имаше спокойно море [т.е. безветрие], което спря галерата, така че тя не помръдна чак до нощта. Тогава излезе лек вятър, при-дружен с дъжд, и моряците, смятайки че това ще е в наша полза, разпънаха и трите платна, надявайки се да стигнат Паренцо поне на сутринта. Но те останаха разочаровани, защото вятърът се промени и нищо не можеше да се направи, освен да се чака промяна на времето, а междувременно галерата се движеше, както можеше, дрейфираща по пътя и тласкана към брега1.

След като все пак галерата успява да стигне Пореч, преминава на-татък към Зара (Задар) и оттам продължава да плава по Далматинско-то крайбрежие.

След вечеря на 9 юни бе дадена заповед всички поклонници да се качат на кораба, защото вятърът, наричан сироко [югоизточен вя-тър], който задържа всички ни предната вечер чак до 18 часа на споменатия ден, е спрял. Когато всички се качиха на борда, галерата отплава в 19. час. Казаха, че е над 300 мили от Венеция до Зара2.

След бавна навигация, само със слаб гарбино [югозападен вятър, наричан още африкано], открихме, между тези скали на Скиавония, които са безбройни и много пустинни и каменисти, че сме изминали 70 мили от Зара до следващия вторник, който беше 10 юни. Тогава морето, или както може да се каже заради скалите – каналът, за-щото на мен не ми изглежда да е по-широк от река По в Ломбардия, изпадна в безветрие.

Във вторник, в третия час на деня, сирокото задуха отново и тласкаше галерата назад. Всички платна бяха свалени и котвите – спуснати, за голямо безпокойство на капитана, който искаше поклон-ниците да продължат пътя си. Така останахме чак до сряда сутрин-та3.

Сряда, 11 юни, на изгрев слънце, той заповяда да бъдат разпъна-


68

ти платната, защото мислеше, че излиза благоприятен вятър. Но времето внезапно се промени и всички платна отново бяха свалени и по неговата заповед – котвите отново спуснати4. Разбрахме, че за цялата сутрин сме изминали само една миля. Капитанът и неговите съветници мислеха да се върнем в Зара, защото започна да свършва хлябът и вече стана необходимо да минем на сухари и, въпреки че имаше поселения тук и там между скалите, въпреки това, нямаше да има откъде да се осигури хляб. В действителност нямаше нищо освен овнешко и няколко козлета. По-нататък, виждайки че той не може да продължи пътуването, защото насрещният вятър продъл-жаваше, капитанът реши, че ще му струва по-малко разноски, ако обърне и акостира в Зара, понеже оттук нямаше друго място, къде-то можеше да намери убежище. Ние бяхме твърде близо до град Се-бенико [Шибеник], но той не можеше да отиде там, защото галера-та беше твърде широка, както вече отбелязах, и не би могла да бъде придвижена на весла. Та ние останахме така за голямо неудобство на поклонниците, големи загуби за капитана, който поемаше всички разходи и не можеше да продължи пътя, и за извънредна преумора на галеотите [моряците на галерата], които трябваше да спускат и вдигат платната твърде често, и също да вдигат и да спускат кот-вите. Беше много жалко да се види такава умора, че чак не можеше да се повярва на това, което се виждаше [...]5

Накрая, на 12 юни, четвъртък, на изгрев слънце или малко след това, задуха благоприятен вятър. Главното и средното платно бяха разпънати и, след като благодарихме на Господа с думи и със звук на тромпети, ние продължихме нашето пътуване, преминавайки по-край скалите при Себенико [Шибеник] в Скиавония6.

Същата вечер техните перипетии продължават. По време на ве-черята над всички надвисва нова опасност, тъй като изглежда, че ще потънат. Не всички разбират какво се е случило, но Пиетро Казола, който вечеря на капитанската маса, е сред онези, които са наясно със събитията.

Ето какво се случи. Правило е за тази галера да взима водач – чо-век с голям опит в морето – един ни водеше от Венеция до Паренцо. В Паренцо ни пое друг, както и друг ни пое от Модон. От Модон друг ни пое до Яфа. Изглежда, водачът [навигатор, лоцман] или пи-лотът, както го наричаха, който ни пое в Паренцо, загуби пътя сред тези Далматински скали и позволи на галерата да се отклони към плитчина, така че рулят се удари три пъти в ръката на кормчията

69


и смятаха, че се е пробило дъното на галерата. Но Бог се смили над многото души, които се намираха на тази галера и особено над тол-кова много различни духовници, които бяха на борда. При прегледа, въпреки че се смяташе че корабът се е ударил в скала, се установи, че само е закачил тиня или пясък. Така ние заобиколихме риска и, въпреки че бяхме в голяма опасност, не бяха нанесени щети7.

По време на плаването си по-нататък към Светите земи пътешест-веникът се сблъсква и с една от най-големите, най-страшните морски опасности – бурята.

Така, по верме на Вечернята, когато ние смятахме, че ще стиг-нем Корфу тази нощ и времето беше толкова хубаво, и когато вече бяхме срещу остров Якинтос [Закинтос], често наричан Дзанте, на 100 мили от Корфу, се изви страшна буря от всички ветрове едно-временно – сироко, гарбино и остро [южен вятър] – така че офице-рите на галерата не знаеха какво да направят и след като свалиха платната, чакаха да видят какво ще се случи8. В последвалата нощ морето беше толкова развълнувано, че всяка надежда за живот беше изоставена от всички, повтарям, от всички. Бяхме изхвърлени от нашия курс и галерата беше оставена в открито море на съдба-та си и платно, наречено кохина, беше вдигнато, макар и да не беше използвано досега в пътуването. Бурята беше толкова яростна, че всеки се укри на долната палуба и нямаше полза да се каже Това е моето място, защото в този час всички неща бяха общи в нашето оскърбление. Смъртта ни улавяше9.

През нощта няколко тежки вълни удариха кораба така, че покри-ха [...] и цялата галера напълно с вода [...] Водата идваше от небето и от морето, от всяка страна имаше вода. Всеки постоянно мълвеше Исусе и Милост, особено когато тези грамадни вълни се срутваха върху галерата с пълната си сила, така че за момент всеки очакваше да отиде на дъното.

Така премина нощта сред такива плачове, че изглеждаше ся-каш всички души страдаха в ада [...] От време на време галеотите, които останаха на палубата, изложени на стихията на времето, за да управляват галерата, идваха долу мокри до кости, и при това положение заслужаваха цялото ни състрадание, дори ако те бяха по-лоши, отколкото бяха. Аз им отстъпих моето място с голямо желание, за да могат да се облекат в сухи дрехи. Колко много па-зарлъци бяха направени с Всевишния, Който не приема безсмислени приказки, нито празно дърдорене. Аз самият направих много такива


70

[пазарлъци], само да бяха приети! По това време не липсваха обети, общи и индивидуални. Сред общите клетви, ако се пада на мен да запиша една, фигурираше обещанието да се каже някоя литургия във Венеция. Аз няма да забравя индивидуалния обет, който сам дадох, и ще го осъществя, колкото мога по-скоро10.

Тъй като страшната буря продължи, в четвъртък, на 14 ок-томври, по заповед на капитана и също на дон Лоренцо Вениер три поклонничества бяха разпоредени – едно – до Нашата Богородица в Лорето, друго – до св. Антоний в Падуа, и трето – във Венеция. Много пари бяха набрани за целта и мнозина поклонници доброволно се съгласиха да участват в тези поклонничества.

По време на тази буря ние се бяхме оставили на милостта на морето, с нищо друго освен платното, споменато по-горе. Трима много силни мъже остоваха винаги на руля на галерата, но беше из-вън възможностите им да направят нещо. Аз останах на палубата, защото морето не преобърна моя стомах, както се случи на мнозина други11.

Аз стоях да съзерцавам яростта на морето, която беше мно-го по-голяма, отколкото мога да опиша някому, който не я е видял. Когато морето беше гневно, тези планини от вода, на каквито при-личаха, се появяваха, сякаш искаха да разрушат галерата. Както отбелязах, това беше едно от нещата, в които аз не вярвах, когато чувах за тях. Когато тези планини достигаха галерата, така я удря-ха, изглеждаше, сякаш тя ще се прекърши, което всъщност трябва-ше да стане, ако не беше така добре построена. Старите и опитни моряци казваха, че няма друга галера, която би могла да устои на толкова много и толкова силни удари и аз винаги съм в състояние да свидетелствам за това, което видях.

Бурята приключи към полунощ. Беше невъзможно при това време да се акостира, в което и да е пристанище, така че ние оставихме Корфу зад нас, макар че да акостираме беше желанието на толкова много хора, като се започне с мен самия.

Както свидетелстват предложените пасажи от пътеписа на ми-ланския духовник Пиетро Казола, най-сериозните превратности по морските пътища за пътешествениците през Средновековието са липсата на благоприятен вятър, продължителният престой във или извън пристанищата, и едно от най-страшните премеждия – морска-та буря. Бурите, или по-точно ужасът, който вдъхвали те, оставят трайна следа в творбите на средновековните автори. Без да разглеж-

71


даме въпроса за пиратството, от посочените откъси е видно как дори в края на ХV в. пътуването по море си остава голямо предизвикателство. Въпреки нововъведенията през Средните векове като усъвършенства-нето на морските карти и на самите кораби, на уредите (астролабът, появата на компаса), въпреки помощта на лоцманите, които познават пътя и водят кораба през плитчини и покрай скали, и в крайна сметка пътешествениците – търговци, поклонници, дипломати, авантюристи – са оставени на милостта на морето.

БЕЛЕЖКИ

1 Viaggio a Gerusaleme a Pietro Casola. A cura di Anna Paoletti. Alessandria, 2001, p. 116.2 Пак там, с. 121.3 Пак там.4 Пак там.5 Пак там, с. 122.6 Пак там.7 Пак там, с. 123.8 Пак там, с. 258.9 Пак там, с. 259.10 Пак там.11 Пак там, с. 260.

72

ТРУДНОСТИ И ПОВРАТИ В РАБОТАТА НА ТЪРГОВцИТЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Руслан Иванов

Ежедневната работа на търговците не е свързана само с доставяне-то на определен вид стока на крайния купувач или някой прекупвач на дребно, малък дюкянджия или пък с воденето на търговските тефтери. За да достигне продукцията до потребителя, е необходимо тя да бъде натоварена от едно място, транспортирана, разтоварена, поставена в склад на съхранение. Всичко това е свързано с пътувания, съобра-зяване с метеорологичните условия, лошите пътища, работа с други хора, опасности от грабежи и убийства, получаване на тескерета. Не-винаги работата върви гладко и както я искат нейните организатори. Всекидневието им е изпълнено с редица трудности и пречки от вся-какъв характер. В настоящия доклад ще се опитам да опиша някои от тях, позовавайки се на съобщенията в периодичния печат, кореспон-денцията на някои търговци и мемоарната литература.

В родната историопис този проблем е малко осветлен. К. Косев и М. Грънчаров се спират на разбойничеството и го разглеждат като пречка за развитието на търговията. В редица поселищни проучвания авторите също не пропускат да отбележат наличието на смутители на общото спокойствие, които грабят и убиват пътуващите1. Освен опас-ностите от грабежи и убийства, търговците трябва да се примирят с потъванията на плавателни съдове със стока, дъждовете, които правят недобрите пътища трудни за преминаване и повреждат стоката, лошо-то време, което също е пречка за работата. На първо място ще се спра на разбойничеството.

раЗбойничество

Според К. Косев разложението на турската администрация създа-ва предпоставки за процъфтяването му. През 60-те и 70-те години на XIX в. грабежите и насилията на организирани разбойнически шайки достигат големи размери. През 1860 г. разбойници ограбват пощата до Ихтиман и успяват да открадат 300 000 гроша търговска пара2. Сведения за кражби и убийства изобилстват в периодичния печат и личната кореспонденция на българските търговци. Грабежите и на-силията стават част от всекидневието им. Това от своя страна създава

73

трудности и поврати в работата на търговците преЗ въЗраждането

пречки на стопанската дейност. Богатите икономически центрове и панаири се оказват примамливи за разбойниците.

За да бъде по-сигурно и безопасно пътуването на всички посе-тители на панаираите в Узунджово, производители, занаятчии, тър-говци, наблюдатели от различни населени места се движат на гру-пи, като извън държавната наемат и своя охрана3. По подобен начин се придвижват и от едно населено място до друго. Търговци, които трябва да се отидат от Копривщица до Клисура, се обединяват в една група и така достигат до Беклемето, което се намира на пътя, където служат като стражари четирима турци и един българин. Последни-ят дълги години е смутител на общото спокойствие по тези места и известен убиец. Когато търговците искат от началника на стражата две заптиета за охрана, той им отговаря, „че няма нищо, че те са си сами заптиета и че трябва безгрижно да пеят и да си вървят“. При това положение избират един от тях начело и продължават. Малко след това се чуват гърмежи и водачът пада убит. От него са взети оръжие, часовник, пари и други вещи4. Понякога държавната охрана е безразлична към молбите на нуждаещите се, а някои от стражарите се оказват с нечисто минало, което не е в полза на пътниците, които са изложени на непрекъснати опасности. За да ги избегнат, търговците понякога прибягват и до някои хитрости. Бащата на М. Маджаров, за да не бъде обезпокояван от бандити по време на път, е принуден да се облече с турски дрехи и да наеме кираджия, който да е обле-чен по същия начин и да се придвижват нощем. Пътуването по това време също носи положителен резултат, защото разбойниците пазят пътя през деня и не предполагат, че ще има хора, които ще се решат в това време да минават гъстите гори и тесните пътеки5. Българският търговец е принуден да посещава селата само предрешен като турчин и въоръжен6.

Лошото състояние на пътищата е опасно за кесията, стоката и жи-вота на търговците. По тях има места, които се преминават благопо-лучно само от по-големи групи или при наличност на доверени турци за пазачи7.

Не са изключение и случаите, когато османската власт предпри-ема известни мерки за обезпечаването сигурността на търговците и тяхната дейност. С цел нормалното провеждане на панаира в Узун-джово турска войска придружава търговските кервани при влизането и илизането им от селището, а също така по всички пътища са поста-вяни денонощни караулни постове8. Това е отбелязано и на страници-


74

те на възрожденските вестници: „Колкото за спокойствието и безопас-ността, замина и другите години, защото филибелийский Машук паша взе такива мерки щото нигде не ся чу някое нещастие“9.

Но има и години, когато посещението на някой панаир е слабо именно поради страха от разбойници. Така е в Неврокоп през 1852 г., когато много от търговците не отиват поради страха от злото, което могат да им причинят грабителите10.

трудности при работата с други хора

Друг момент от дейността на търговците е общуването с дру-ги хора и ползването на услугите им. Естеството на работа изисква създаване на контакти с представители на други професии и зана-яти, които невинаги са коректни. Ежедневно се работи с кираджии, арабаджии, хамали11. В стремежа си всяка една страна да извлече максимална печалба от работата, която върши, се стига до неспазва-не на уговорки. Това се вижда в едно от писмата на Е. Георгиев до брат му, където четем: „[...] бричкаринът, когото бях пазарил, за да отиде на Рени [...] са пометна и сега търся друга кола, за да пратя на Рени“12. От следващите писма се разбира, че такава не е изпратена, защото кирията е скъпа13.

Като добър и пресметлив търговец Е. Георгиев преценява на мо-мента ситуацията и когато му се струва скъпа услугата, която трябва да ползва, просто се отказва. Тук той проявява съобразителност и пресметливост, които са задължителни при неговата работа. Органи-зирането на транспорта също е важна част от работата на търговците, която е свързана с превозни средства, пътища и метеорологични ус-ловия.

транспорт

Размяната, която е важен лост на всяко икономически развиващо се общество, се оказва спъвана от ограниченията, които транспортът налага със своята мудност и слаба пропускателна способност.

При транспортирането на стоки на по-дълги разстояния съществу-ват и известни рискове за продукцията, които са свързани с финансови загуби. Ако се използва воден път, има вероятност от потъване на пла-вателните съдове, които по това време невинаги са в състояние да по-срещнат трудностите на пътуването. За такъв случай научаваме от едно

75


писмо на Е. Георгиев, който съобщава за гемия с ориз и други стоки, които падат в морето14.

Лошите метеорологични условия също пречат на работата на тър-говците. Дъжд може да намокри стоката и да я повреди. Така става, когато Е. Георгиев изпраща един каик с продукти на брат си в Буку-рещ. В писмото му четем: „15 балоти с прежда останаха на ковертата и се завиха отгоре, но като хвана на 2–3 пъти голям дъжд, измокриха се по 2–3 пръста отдолу“15. Пренасянето на стоки на далечни разстояния може и да повреди продукцията, което от своя страна да се отрази на търсенето ѝ. Е. Георгиев пише на брат си Христо за захар във варели, които повечето „са смазани, като тръшкали връз тях в гемията различ-ни стоки. Качеството ѝ не е дотам добро, и да видим как ще отидим с продажбата ѝ“16.

Освен на качеството, лошото време влияе и на бързината на достав-ките и продажбите. Малкото гемии, които се намират в р. Дунав и тряб-ва да стигнат в Галац, са възпрепятствани от „противните времена“17. Пощата също може да се забави заради зловремието или пък да се от-ложи товаренето и отпътуването на стока за друго място. „Всеки ден дъждове има. По тая причина и некои от гемиите дето ще товарят, не можат да наченат.“18 „От гемиите със стоките, ни една не се е явила досега на портата ни, защото ветровете се са противни“19. От цитира-ната кореспонденция ясно се вижда как неблагоприятните атмосферни условия пречат на организацията на работата и продажбите. „От ня-колко време имахме много дъждове и калове и по тая причина не се явява отвън никакъв купувач“20, а има и случаи, когато дюкяните не се отварят21. С подобряването на времето и изсъхването на пътищата надеждите за мущерии отново се възвръщат22.

Неблагоприятното време за някоя реколта дава отражение и на тър-сенето на продукти, свързани с нейното прибиране. Липсата на влага и слънце води до оскъдна трeва, а оттук и до по-малка продажба на коси, които се закупуват от Виена и трябва да останат за следващата година23. Тук ясно личи обвързаността на търговията на българите с аграрното стопанство.

Смяната на сезоните налага и промяна на транспортните средства. „Времето се развали много. Три дни наред имаме голема фортуна с мал-ко сняг и студ. Дунавът нема още ледове, но като се уталожи вятърът, ако студът последува, навярно ще начени да влачи ледове. При такива обстоятелства разумявате, че вече не е разумно да се товари захарта на каик за Гюргево.“24 От подобно естество е и друго писмо на Е. Ге-


76

оргиев: „[...] от вчера насам имаме виелица със сняг и дано се задържи снегът, за да стане път за шейни, че да се пораздвижат малко хората, и да стане малко алъш-вериш“25. Едни пътища се използват през зимата, а други – през пролетта и лятото, а в Османската империя, както е добре известно, те не са в цветущо състояние, някои ги намират като „изоста-вени от Ньой“26, а състоянието на плавателните съдове не позволява ползването им през зимата. И наистина повечето от трасетата нямат солидна основа, засипани са само с пръст и по време на дъждове про-падат, пълнят се с вода, каруците затъват в кал. Всичко това означава ниска скорост, тромавост, загуба на време и показва несъвършенството на транспортните средства и инфраструктура.

наводнения и пожари

Водата колкото улеснява транспорта на стоки и хора, толкова и без-пощадна може да бъде спрямо тях. Градовете, които са разположени на реки, са изложени на риск от наводнения. Е. Георгиев в своята корес-понденция информира братя Пулиеви за един разлив на р. Дунав при Галац, който има тежки последици. В писмото се казва, че никой от жи-телите не помни подобно нещо. Загубите са значителни и немалко хора остават без подслон27. Големи щети са нанесени и на стоките в пиаците. Отваря се много работа за храната, всеки търси спасение. Пътищата също са увредени и товаренето на стоки от Галац става невъзможно28.

Година по-късно това бедствие не може да излезе от съзнанието на хората. „Лане на днешния ден имахме онова изтребителното наводне-ние. Ето че и сега излязоха днес в пиацата ни хорати за наводнение и истина, че водата в Дунава е много по-малко от лане, и е далеч, за да стане ланското, но хората като слушат наводненията, что са станали сега във Виена и Пеща, наченаха да се страхуват, особено като ледът тука е много здрав, а водата от някой ден начена да прихожда по малко [...] Днес имаме много меко време и снегът начена да се топи на здраво, ако ся задържи така, разумява се, че и пътищата ще ся продънат.“29 В следващите писма Е. Георгиев отново говори за времето и дъжд, пре-минаващ в сняг, и мерките, които вземат „притежателите на храна“ срещу евентуално ново наводнение30. В следващите дни новините за нивото на водата непрекъснато се следят. „Вчера и днес имахме тука по-нови телеграфи от Олтеница, които известяват, че водата се теглила и че по-високите магазии с храна останали неповредени и това ме прави да се лаская, че и нашето жито в по-високата магазия ся е запазило без

77


повреда и честитявам да е така.“ 31

Друга стихия, която нанася сериозни поражения на търговците и тяхната работа, е огънят. Пожарите са често явление във възрожденски-те селища и се улесняват от дървените постройки на чаршията. Върху едно твърде ограничено пространство са струпани стотици дюкянчета, които лесно могат да се запалят. Достатъчно е да започне от една ра-ботилница и бързо обхваща целия град, нанасяйки щети на мнозина. В Стара Загора през 1853 г. избухва силен пожар и изгаря цялата чаршия от 1270 дюкяна, 12 ягхани, 5 фурни, 3 бани, 3 хана, 1 турска библиотека. Сред потърпевшите е и бащата на Атанас Илиев, който в същото време се готви да заминава за панаира в Узунджово. Нанесените щети не го обезкуражават, той поглежда хладнокръвно на ситуацията, построява отново дюкяна, събира „каква-годе стока“ и заминава за панаира32. В Плевен също не са подминати от огъня, „много дюгени и къщи“ са уни-щожени. „Некой си Вълчо Попов, комуто стана на пепел къща, хан, дюген, дрехи и сичко, остана сиромах до крайна степен.“33

епидемии

Пречки за нормалната работа на търговците създават още холерни-те и чумните епидемии. Те променят ритъма на градския живот, занаят-чийските работилници прекратяват работа, дюкяните затварят, хората са уплашени, а търговията замира34. Заради холера през 1848 г. продаж-бите са слаби, а откриването на Узунджовския панаир се забавя с 10 дни35. От Пловдив първите хора затварят канторите и търсят спасение в околните селища. Търговците трябва да се съобразяват и с произтича-щите от чумата затруднения, сред които е и карантината36.

От изложеното се вижда, че работата на българските търговци невинаги върви по мед и масло. Те често трябва да се съобразяват с наличието на разбойници по пътищата, които пречат на тяхното сво-бодно придвижване, принудени са да се движат на групи и да наемат допълнителна охрана, да се преобличат като турци, което неминуемо им създава неудобства. Нужно е да прекъснат работа при лошо време, да забавят доставка или да понесат загуби от наводнения, пожари, епи-демии. Някои от тях могат да бъдат повратен момент от техния живот. Природно бедствие или пожар унищожават цялата стока, епидемиите и разбойниците отнемат човешки живот, променяйки съдбата на десетки и стотици семейства.


78

БЕЛЕЖКИ

1 Явашов, А. Разград. Неговото археологическо и историческо минало. С., 1930; Косев, К. За капиталистическото развитие на българските земи през 60-те и 70-те години на XIX в. С., 1968; Грънчаров, М. История на Плевен: Възраждане и осво-бождение. С., 2001; Цончев, П. Из стопанското минало на Габрово. С., 1996.2 Косев, К. Цит. съч., с. 163; Динеков, П. София до Освобождението, с. 108.3 Пунев, Х. От Узунджово до Пловдив. Пловдив,1935, с. 17.4 Македония, № 37, 9 авг. 1869.5 Маджаров, М. Спомени. С., 2004, с. 68.6 Явашов, А. Цит. съч., с. 155.7 Цончев, П. Цит. съч., с. 478.8 Косев, К. Цит. съч., с. 164.9 Цариградски вестник, № 141, 3 окт. 1853.10 Пак там, № 99, 6 септ. 1852.11 НА – БАН, ф. 34к, а.е. 94, л. 17–18.12 НБКМ – БИА, ф. 7, а.е. 9, л. 53.13 Пак там, л. 59.14 Пак там, л. 65.15 Пак там, л. 120.16 Пак там, ф. 7, а.е. 11, л. 53.17 Пак там, а.е. 9, л. 125.18 Пак там, а.е. 10, л. 52.19 Пак там, а.е. 9, л. 125.20 Пак там, ф. 183, а.е. 6, л. 35.21 The Levant Тimes, No 4, 2 Fevr. 1874.22 НБКМ – БИА, ф. 183, а.е. 6, л. 35.23 Пак там, ф. 7, а.е. 16, л. 122.24 Пак там, а.е. 17, л. 143.25 Пак там, а.е. 12, л. 6.26 Пак там, кол. 80, а.е. 34а, л. 36.27 Пак там, ф. 183, а.е. 6, л. 288.28 Пак там, ф. 7, а.е. 16, л. 46–47.29 Пак там, а.е. 17, л. 32.30 Пак там, л. 36.31 Пак там, л. 48.32 Илиев, А. Спомени. С., 1926, с. 19; Цариградски вестник, 19 авг. 1853.33 The Levant Тimes, No 23, 15 June 1874.34 НБКМ – IIВ 4790.35 НБКМ – БИА, ф. 7, а.е. 3, л. 5–6.36 Манолова-Николова, Н. Чумавите времена (1700–1850). С., 2004, 95–102.

79

„МЛАДИТЕ“ СРЕщУ ХАБСБУРГСКАТА ДЪРЖАВА: ПОКУ-шЕНИЯ И ЗАГОВОРИ В ГОДИНИТЕ ПРЕДИ САРАЕВО ’1914

Ивайло Начев

Атентатът в Сараево от юни 1914 г., когато Гаврило Принцип прострелва ерцхерцог Франц Фердинанд, наследникът на хабсбург-ската корона, е със сигурност едно от най-коментираните покушения в новата европейска история. Той обаче е само върхът на айсберга на случващото се в балканските територии на Австро-Унгария радика-лизиране сред определени кръгове от по-младото поколение.

В годините преди Първата световна война хабсбургскта власт на Балканите се сблъсква с едно ново явление – политическото убийство става част от арсенала на противниците на режима. Извършени са ня-колко опита за покушение срещу високопоставени личности и са раз-крити значителен брой конспирации. Участнициите в тях са изклю-чително от средите на студентството. По-долу ще бъдат разгледани с някои детайли два от ключовите атентати.

Първи по стъпките на индивидуалния терор тръгва босненският сърбин Богдан Жераич, който, имайки за цел да наруши статуквото след обявената през 1908 г. анексия на Босна и Херцеговина, доста спонтан-но се решава да направи опит за убийство на император Франц Йосиф при удобния случай, който му се открива по време на плануваното по-сещение на последния в провинцията от 30 май до 3 юни 1910 г.

Жераич, който по времето на тези събития е само на 23, израства в сръбско селско семейство от Източна Херцеговина, след което учи в гимназията в Мостар, която завършва три години преди атентата1. Той продължава образованието си като студент по право в Загреб-ския университет, но поради липса на средства е принуден да пре-късне обучението си. В биографията му следва престой в Сърбия при чичо му Милан Жераич, който е лекар на висок пост в армията. В част от този период Богдан изкарава прехраната си като учител. Когато през октомври 1908 г. е обявена анексията на Босна и Херцеговина, се записва като доброволец в сръбските части, които се организират в очакване на война с Австро-Унгария. Декларацията на правителството в Белград за признаване на акта и пасивността на сънародниците му в Босна са горчив хап за младия идеалист2.

По време на официалното обявяване на императорската визита в местната преса в началото на май ’1910, Жераич се намира в Загреб.


80

Той отпътува за Босна, където на два пъти най-вероятно получава шанс да изпълни замисъла си да извърши атентат срещу императора. На 2 юни в Сараево и ден по-късно на гарата в Мостар той успява да се озове съвсем близо до Франц Йосиф, в ръцете си държи зареден револвер, но в последния момент се разколебава. „Той беше толкова близко до мен, почти можех да го докосна“ – Жераич споделя някол-ко дни по-късно с Василий Гърдич, един от лидерите на по-старото поколение босненски интелектуалци. Причините за това Жераич да не направи последната крачка не са съвсем ясни. Изказани са пред-положения, че той по една или друга причина не събира кураж да натисне спусъка. Съществува обаче и хипотезата, че пред Жераич всъщност така и не се открива удобен случай да стреля по импера-тора, чието посещение протича при засилени мерки за сигурност3. Тази втора възможност съвсем не бива да се отхвърля, предвид това, че първата версия се основава на спомените на Гърдич и едно доста неясно писмо, намерено по-късно сред вещите на Жераич, където той никъде не казва в прав текст какво точно се е случило.

Само след няколко дни обаче Жераич стига много по-далеч, като този път мишената му е генерал Мариан Варешанин, началник на областното управление в Босна, като се смята, че сред мотивите за това покушение се нарежда именно и неуспелият опит за атентат срещу Франц Йосиф. При откриването на новия босненски Сабор на 15 юни 1910 г., един тържествен случай, имайки предвид, че това е пър-вата сесия на новата демократична придобивка, непозната преди 1908-а, Жераич стреля пет пъти срещу високопоставения администратор (нито един от изстрелите не попада в целта), а шестия куршум в револвера запазва за себе си.

Акцията на Жераич, който впрочем с публичната си саможерт-ва се превръща в култова фигура за следващите атентатори, вкл. Гаврило Принцип, става прецедент в използването на индивидуал-ния терор срещу водещите политически фигури в империята сред младежкото движение в южните провинции. Според някои изсле-дователи тя е до голяма степен вдъхновена от Косовската легенда. Аргументацията е следната: в средата, от която произхожда Жераич, историята за мъченическата смърт на Милош Обилич, след като е покосил султан Мурад, притежава изключителна притегателна сила. Отговорът на Жераич срещу тираничното в очите му хабсбургско управление в Босна е да направи саможертва по примера на средно-вековния сръбски герой Обилич4.

81

„младите“ срещу Хабсбургската държава ...

Владимир Гачинович, който е един от идеолозите на младеж-кото движение в Босна и близък приятел на Жераич, ни го описва като сантиментален и жертвоготовен млад човек, който се увлича от руски писатели анархисти. Гачинович е и фигурата, която изиграва най-важна роля за оформяне героичния образ на Жераич и неговата саможертва, най-вече с емоционалните текстове, които му посвещава. Така например по време на процеса срещу Принцип няколко години по-късно памфлетът на Гачинович „Смъртта на един герой“, появил се за първи път в белградската публикация „Пиемонт“, е прочетен на глас в съдебната зала като един от факторите, повлияли постъпките на обвиняемия. Попитан от съдията какво мисли за това, Принцип се провиква в залата: „Да живее Жераич!“. Както посочват няколко изследователи, непосредствено преди покушението срещу Франц Фердинанд Принцип посещава гроба на Жераич, където се заклева, че няма да се раколебае в замисъла си5.

Дали и доколко атентатът срещу Варешанин е резултат от дейст-вието на група заговорници или е личен замисъл на Жераич, е важен въпрос, който обаче не е напълно изяснен. По сведения на няколко от близките познати на атентатора те са били поне в общи линии в течение за намеренията му да извърши покушението, но доказател-ства за участие на други в подготовката на акцията не са открити. Известно е, че, докато Жераич е бил в Сърбия, той заедно с други младежи от Босна се учи да си служи с револвер и бомби под ръ-ководството за майор Аце Благоевич от „Обединение или смърт“. Сигурни сведения за по-нататъшно участие на тази или друга ор-ганизация в атентата обаче липсват, а това, че Жераич загива при атентата, прави податките още по-оскъдни. Официалната версия на австро-унгарските власти, които впрочем държат под око Жераич още от 1909 г., е, че опитът за убийство на Варешанин е мотивиран изцяло от анархическите убеждения на извършителя си. „По всичко личи, че това е добре подготвена анархическа акция; определени национално-политически мотиви или предположения за лично отмъщение би тряб-вало да бъдат изключени“ – пише Варешанин в свой доклад до Франц Фердинанд. Официалната преса в монархията също застъпва тезата, че Жераич е анархист и член на тайно руско общество. Разследването по случая е прекратено в края на 1910 г. със заключението, че Жераич няма съучастници, т.е. не става въпрос за конспирация. Което е и „удобна-та“ за властите версия, но липсата на доказателства препятства убе-деността в различни от нея.


82

На младежкото движение в провинцията от началото на ХХ в. чес-то се прикачва етикетът „Млада Босна“. Според някои изследователи използването на това наименование обаче в голяма степен е неточно6. Както посочват те, по това време не съществува нито една организа-ция, формално носеща името „Млада Босна“, а и това понятие много рядко е използвано от съвременниците. За първи път то е споменато във вестник на босненските сърби през 1907 г. и после популяризи-рано в статия на Гачинович. Младежките движения в Босна от този период на практика са много разнородни и с променлив състав. Някои от клубовете са регистрирани и функционират под погледа на власти-те, докато други бихме могли да определим като „тайни“. Също така участниците не са обединени от обща идеология, няма и единомислие относно методите на действие. И въпреки многото различия, повечето от младите босненци са противници на хабсбургската власт. Сръбски-те и хърватските групи са като цяло разделени, но все пак в редица акции участниците в тях застават рамо до рамо. Що се отнася до мю-сюлманите, тези от тях, които се включват в движението, са малко на брой, въпреки опитите да бъдат привлечени. Повечето от участниците в младежките движения произхождат от бедни селски семейства. Едно от главните предизвикателства пред тях след отделянето от средата им била адаптацията към различния начин на живот в модернизиращи-те се градски центрове в Босна, където се сблъсквали с редица неща, които не одобрявали. Например процъфтяването на бордеите в Сара-ево, които за тях били олицетворение на морална разруха и заплаха за традиционните ценности на патриархалното семейство. В тези сре-ди се четяло много политическа литература, основно руски автори и най-вече Херцен, Бакунин и Кропоткин. Събирали се в определени ка-фенета, където се обсъждало със сантиментални нотки какво би било най-справедливото обществено устройство, но често надделявал и ре-волюционният патос. За разлика от по-възрастното поколение, в чии-то редици конформисткото настроение било преобладаващо, много от тях не отричали предприемането на радикални действия за промяна на политическата ситуация и тази тенденция, не само като реторика, но и като действие, става особено силна след анексията на Босна през 1908 г., докато дотогава доминираща е визията за еволюционна промяна.

Друг един атентат, който е извършен две години по-късно от бос-ненския хърватин Лука Юкич, се различава съществено от акцията на Жераич с това, че зад него стои значителна конспирация. На 8 юни 1912 г. Юкич, който следва право в Загреб, прави опит да убие бана

83


на Хърватия Славко Цувай. Списъкът на замесените в съзаклятието е дълъг: студентски групи в Далмация, Загреб, Босна, както и тайни ор-ганизации от Сърбия.

Причините за това покушение се коренят в обтегнатата обща по-литическа ситуация в Хърватия, след като подкрепяните от Будапеща партии губят изборите в края на 1911 г., но на спечелилата най-много места в хърватското Народно събрание хърватско-сръбска коалиция не е позволено да състави правителство. Цувай, който е назначен за бан на Хърватия през януари следващата година с инструкциите да управлява с твърда ръка, разпуска събранието, въвежда извънреден режим и забранява всякакви политически събирания. В отговор на това избухват масови ученически и студентски протести, които ескали-рат и на места, например в Сараево, се стига до сериозни сблъсъци с по-лицията. Юкич е един от организаторите на този протест, в който дей-но участие взимат и няколко от участниците в заговора срещу Франц Фердинанд през 1914 г., вкл. Гаврило Принцип. Според заключението на властите обаче сърбите в Босна като цяло не се включват активно в тези протести.

Репресиите от страна на властта стават причина за преминаване към по-радикални действия. Юкич и съмишлениците му решават да премахнат Цувай, който план става основна тема на няколко от срещи-те им в Загреб, както по-късно разказват някои от участниците в тях. По спомени на свидетели при една от тези сбирки Юкич тържествено се заклева да убие бана. Разказва се също, че в различни случаи той се разпалва и патетично започва да рецитира поемата си „Злотворец“, в която се разказва как един тиранин и приближените му биват взривени заради извършените злини.

Успоредно с кроежите на Юкич и съмишлениците му, Далматин-ската тайна организация в Сплит също замисля убийството на Цувай, дори се тегли чоп кой да бъде извършителят, но впоследствие тази гру-па се присъединява към усилията на Загребската завера, като роля за това развитие изиграва и една среща между тези конспиратори и извър-шителя на бъдещия атентат.

Юкич е сред най-запалените застъпници на тактиката за използване на политическото убийство като средство за борба с Австро-Унгария. Властите започват да го следят в определен момент, има и доклад, описващ го като „социалист, който публично защитава идеите си, и е краен враг на абсолютизма“. Твърди се също, че той е дезертирал от армията. По думите на негов близък приятел Юкич споделя, че един-


84

ственото спасение за Босна би било зараждането на революционен дух, какъвто съществува в Русия, и изграждането на общество, чиято цел е да сложи край на бруталното абсолютистко управление7.

Любопитен епизод е начинът, по който Юкич се сдобива с оръжи-ето, с което впоследствие извършва атентата. Около два месеца по-рано той посещава Белград, където е представен на полковник Апис, лидер на тайната сръбска офицерска организация „Обединение или смърт”, известна още като „Черната ръка“. Последният го насочва към хората, които ще му съдействат за набавяне на пистолет и бомби. Юкич сам взима и пренася пистолета, докато бомбите са доставени посредством трето лице.

Първоначално Юкич замися да застреля Цувай по време на религи-озна церемония, състояла се на 6 юни, но планът пропада в последния момент. Юкич споделя със съзаклятниците си, че не натиска спусъка, защото е нямал добра видимост и се е страхувал, че може да пострадат невинни. Някои от приближените му обаче го обвинили, че е страх-ливец, което го разгневява и той почти се отказва от атентата. Все пак Юкич размисля и прави втори опит два дена по късно, на 8 юни. В мо-мента на изстрелите към 13,00 часа по обяд Цувай, заедно със съпру-гата си и Иво Хервоевич, министър в правителството му, се намира в лек автомобил, движещ се по улиците на Загреб. Юкич се затичва към движещата се кола и стреля от близко разстояние, като куршу-мът вместо Цувай улучва спътника му, който е тежко ранен във вра-та. Възможност за втори изстрел няма, защото полицията се нахвърля върху атентатора, който прави опит да избяга, но по-късно е заловен след преследване, при което има още ранени.

Имайки предвид колко широк кръг хора е бил посветен в пла-новете за този атентат, остава изненада как властите не предприемат мерки за предотвратяването му. Има сведения дори, че един от мла-дежите, които имат информация за атентата, казва на чичо си, който е офицер в полицията, какво се подготвя в общи линии. Ответни мерки обаче така и не са предприети. Интересно е и сведението на военния командир за Далмация, че вечерта след извършването на атентата на голяма младежка демонстрация в Дубровник се чуват скандирания „Да живее Юкич!“. В същото време властите там са известени за по-кушението чак на следващата сутрин. Това може да бъде тълкувано в посока, че атентатът е бил нещо като обществена тайна. Обяснение обаче може да бъде и мудността, с която информацията пътува по офи-циалните канали.

85


В нощта след извършването на атентата в Загреб са заловени още 11 младежи, които са обвинени в заговор. Извършени са арести и в Далмация. Полицейското разследване преди процеса разкрива широ-ка мрежа от тайни студентски организации в Хърватия и Далмация. Най-възрастен от поставените на подсъдимата скамейка е Юкич – той е 25-годишен, а останалите подсъдими са на между 15 и 18 години. На въпрос, отправен му от председателя на съдебната комисия, дали в Хърватия се подготвя революция, Юкич отговаря, че такава подготовка все още няма, но това ще се случи, ако условията не се променят. Един от другите обвиняеми пък заявява по време на процеса, че с опита за убийство заговорниците не целят само да премахнат персонално Цу-вай, но и да сложат край на воденото от него управление, с което да подтикнат сънародниците си към действие8. Делото приключва с про-изнасяне на присъда за извършителя на неуспелия атентат – смърт чрез обесване (присъдата е намалена в резултат на силен обществен натиск на доживотен затвор; в крайна сметка Юкич лежи до разпадането на Австро-Унгария през 1918 г.), а останалите наказания варират между шест години и няколко месеца затвор.

Скоро след този случай Цувай става мишена на още един опит за убийство. През октомври с.г. Иван Планиншкак стреля по него в мо-мента, когато последният се показва на прозореца на резиденцията си в Загреб. Цувай избягва и този куршум на студента по право, който стреля покачен на близък телеграфен стълб. Планиншкак се самоубива след неуспешния опит, отнасяйки със себе си историята, която стои зад това покушение.

Атентат срещу бана подготвят и хърватските емигранти в Съедине-ните щати. С мисията се нагърбва Стефан Дойчич, на когото обаче не се отдава сгоден случай да осъществи плана заради предпазните мер-ки, които стават особено засилени след поредния неуспешен опит за убийство на Цувай. През август 1913 г. обаче Дойчич все пак успява да се доближи до новия бан – Иво Шкерлец, когато последният излиза от една катедрала след тържествена служба в деня на рождения ден на императора. Единственият изстрел само ранява бана леко в ръката.

Непосредствено преди Сараевския атентат от юни 1914 г. е извър-шен още един опит за покушение срещу влиятелна фигура от полити-ческата сцена в Австро-Унгария. На 15 май с.г. загребският студент Яков Шефер прави опит за покушение срещу бан Шкерлец и ерцхерцог Салвадор в момента, когато последните излизат от театрална постанов-ка в хърватската столица. Шефер успява единствено да извади писто-


86

лета си, но полицейски агент скача върху него, преди да е могъл да стреля.

Както се вижда от гореспоменатите случаи, опитите за убиийство на влиятелни обществени фигури в Австро-Унгария се възприемат от част от по-радикалните младежи като единствено средство за постигане на определени политически цели. Кулуминацията си тази тенденция намира в Сараевския атентат срещу Франц Фердинанд от 1914 г. Посочените покушения обаче могат да бъдат разгледани като част от една тенденция с общоевропейски обхват, която се наблюдава в началото на ХХ в. и се изразява във все по-честото използване на оръжие срещу високопставени фигури в опит за промяна на полити-ческата ситуация. В този период са извършени трийсетина успешни покушения в Европа, като по-малко от една трета са на Балканите, които често са определяни като Меката на политическото насилие.

В заключение може да се каже, че разгледаните случаи притежа-ват някои общи черти. Тези атентати не са дело на професионални килъри, както бихме ги нарекли днес, често извършителите им дори нямат почти никакъв опит в използането на оръжие. Това са акции, при които отстраняването на конкретната фигура сякаш не стои на първо място (атентатите срещу Цувай са може би донякъде подбу-дени от омраза лично към него, но това съвсем не попречва един от подготвените за него атентати да бъде извършен срещу приемника му), а вместо това се цели въздействие върху възможно по-широк кръг от обществото. Показателен е изборът на времето и мястото за атентатите – извършени са посред бял ден, там, където ще бъдат ви-дени от повече хора и при възможно по-тържествени случаи. А това, че, както историята показва, подобни акции могат да послужат като добър повод за войни, е съвсем отделен въпрос.

БЕЛЕЖКИ

1 Както отбелязва Миша Глени, политическите и културните организации на мю-сюлмани, сърби и хървати превръщат Мостар във важен център с кипящ общест-вен живот. Според автора няма друго учебно заведение в Босна, което да е създало повече политически активисти с най-различни убеждения от гимназията в Мостар. Глени, М. Балканите 1804–1999. С., 2004, с. 278.2 За емоционалното състояние на Жераич в този период свидетелства негово писмо до Гачинович, писано няколко месеца преди атентата, което е един от малкото до-кументи по случая, даващи личната му гледна точка. Писмото е цитирано напр. у: Богићевић, В. Атентат Богдана Жерајића 1910 године. – ГДИБХ, VI, 1954, 89–90; Dedijer, Vl. The Road to Sarajevo. (1966), р. 238.

87


3 Първата хипотеза е застъпена при Dedijer Vl. Цит. съч., 240–242, а втората се защи-тава от Богићевић, В. Цит. съч., 92–94.4 Dedijer, Vl. Цит. съч., с. 250.5 Напр. Богићевић, В. Цит. съч., с. 87.6 Подобна е трактовката напр. на: Donia, R. J. Sarajevo: A Biography. University of Michigan Press, 2006, р. 112. Това е един от авторите, които застъпват тезата, че „атентатът от 1914 се корени в младежките движения, които процъфтяват в Сараево след 1910 г.“. 7 Цит. по: Dedijer, Vl. Цит. съч., с. 264.8 Пак там, с. 270.

88

ПРИЕМСТВЕНОСТ И ПРОМЕНИ В СТОПАНСКАТА ПОЛИТИКА НА ДЪРЖАВАТА ПО ВРЕМЕ НА

УПРАВЛЕНИЕТО НА КАБИНЕТИТЕ НА ВОЕННИЯ СЪЮЗ (19 МАЙ 1934 Г. – 21 АПРИЛ 1935 Г.)

Марко Димитров

В българската историография доминира мнението, че превратът на 19 май 1934 г. има за цел и до голяма степен като последствие решителна промяна в същността, насоките и съдържанието на по-литическия и икономическия живот в България. В определен сми-съл това е вярно за някои страни от нашето развитие през втората половина на 30-те години на ХХ в. и до 1944 г. Има обаче сфери от обществения живот, в които съществува приемственост между воде-ната до преврата политика и тази на неговите автори – Военният съюз и Политическият кръг „Звено“, т.нар. деветнадесетомайци, с чието управление се свързва началото на нов етап в историята на България между двете световни войни. Една от тези сфери е стопанската по-литика на държавата1.

Общоизвестен факт е, че от началото на 1930 г. българското сто-панство е обхванато от сериозна криза. Борбата с нейните прояви е част от дейността на две правителства до май 1934 г. – второто на Демократическия сговор (януари 1926 – юни 1931 г.) и най-вече това на Народния блок (юни 1931 – май 1934 г.), чието управление съв-пада с най-тежките години на кризата. Докато кабинетът на Ляпчев по различни причини не успява да изгради адекватна стратегия и да води ефективна борба със стопанската криза, правителството на На-родния блок има доста мащабна и обмислена политика в тази насо-ка2. По време на неговия мандат държавната намеса в икономиката с цел противодействие на кризата се осъществява в няколко области на стопанството и именно тук се очертават елементите на определе-на приемственост между водената от Блока политика и тази на него-вите наследници в управлението – деветнадесетомайците3.

На първо място това е селското стопанство, което е един от най-пострадалите отрасли по време на кризата не само в България, но и в световен мащаб. Основният инструмент за правителствената интервенция в аграрния сектор е създадената през 1930 г. от кабине-та на А. Ляпчев Дирекция „Храноизнос“4.

89

приемственост и промени в стопанската политика ...

Правителството на Народния блок няколко пъти променя режи-ма на дейност на Дирекцията с цел да отговори на постоянно про-менящите се условия в аграрния сектор, но без особен успех. Обоб-щените резултати от изкупната дейност на „Храноизнос“ до 1934 г. съвсем не са окуражителни. За първите две години от съществува-нето си тя инкасира загуби от 1 122 323 078 лв.5 В края на управле-нието си кабинетът се опитва още веднъж да направи по-ефективна държавната намеса в търговията със зърнени храни. На 20 януари 1934 г. Министерският съвет взема решение да въведе държавен мо-нопол в тази сфера6.

Поради „мъртвия“ сезон за селското стопанство през зимата и ранната пролет ефектът от въвеждането на монопола не се проявява осезателно, но потенциалните ползи от него са оценени от новото правителство на деветнадесетомайците. То дори предприема дейст-вия за неговото разширяване и засилване. Една от причините за това е сравнително по-добрата ефективност от монопола за бюджетните приходи на държавата, защото от началото на 1934 г. цените на зе-меделските произведения на международния пазар бележат ръст на покачване. Подобна картина на развитието на цените се наблюдава и на вътрешния пазар7. Запазването и разширяването на монопола на Дирекция „Храноизнос“ е свързано и с обещанията на деветнаде-сетомайците за по-големи грижи за българското селско стопанство, заявени в Манифеста от 19 май. На този режим се разчита да бъ-дат компенсирани щетите от лошите метеорологични условия през лятото на 1934 г., вследствие на които има много слаба реколта от зърнените храни8.

Продължаването на въведения от Народния блок монополен ре-жим на „Храноизнос“ от кабинета на деветнадесетомайците е едно от доказателствата за конструктивния характер на мероприятията в стопанската област на това правителство. Освен фискални мотиви със запазването и засилването на държавния монопол в търговията със зърнени храни, преследват се и социални цели.

Друг голям проблем в българското стопанство по време на кри-зата е въпросът за задълженията на населението и кризата в бан-ковата система. Той има предистория в развитието на българското стопанство през втората половина на 20-те години на ХХ в.9

По време на стопанската криза възниква голямо напрежение в кредитната система на страната във връзка със задълженията на на-селението. Създава се опасност от срив на системата. Това принуж-


90

дава правителството на Народния блок да се намеси в тази област. Неколкократните опити на кабинета да се справи с този доста ком-плициран проблем обаче се оказват неуспешни10.

В самия край на 1933 г., принудени още веднъж от обстоятелства-та, управляващите предприемат още една инициатива за разрешаване на проблема. На 31 декември Народното събрание приема Закон за облекчаване на длъжниците и заздравяване на кредита. Законът вли-за в сила на 2 януари 1934 г. С него се преследва едно по-трайно и последователно уреждане на въпроса със задълженията на населени-ето11. Най-същественият момент в това отношение е учредяването на Погасителна каса, която застава като посредник между длъжниците и кредиторите12. Поради краткото време, през което управлява кабине-тът след приемането на закона, реализацията му на практика остава в начална фаза и няма видим ефект от прилагането му.

С идването си на власт деветнадесетомайците скоро налагат свой вариант за разрешаване на проблема със задълженията на населе-нието. Това става с Наредба-закон за облекчаване на длъжниците и заздравяване на кредита от 7 август 1934 г. С нея се отменят всички закони по тази материя на правителството на Народния блок13. Отмя-ната на Закона за облекчаване на длъжниците и Закона за закрила на земеделеца-стопанин, приети от Народното събрание през пролетта на 1932 г., е съвсем формална, защото отдавна никой не се ползва от техните постановления.

По друг начин новите управляващи се отнасят към Закона за об-лекчаване на длъжниците и заздравяване на кредита от януари 1934 г. Макар че наредбата-закон от август отменя неговото действие, в нея се запазват общият смисъл, схемата и голяма част от постановленията му. Той е основата на наредбата-закон. Променят се само някои еле-менти с цел да се направи практическата дейност по разрешаване на проблема със задълженията по-ефективна.

Наредбата-закон за облекчаване на длъжниците и заздравяване на кредита определя по нов начин категориите длъжници, които могат да се ползват от нейния режим14. Тя не променя статута на Погаси-телната каса, а само по-точно регламентира обсега на действието ѝ и разширява нейните правомощия да разрешава дела по облекчение на длъжници. Правителството на Кимон Георгиев се стреми да съз-даде по-стройна и оперативна организация на тази институция, като изменя и някои положения, засягащи структурата и функциите на ка-сата. По този начин то продължава и усъвършенства създадената от

91


кабинета на Народния блок добра основа за трайно разрешаване на проблема със задълженията на населението със Закона за облекчение на длъжниците от януари 1934 г.15

Промените в управленската структура на държавата на всички нива са съществена част от дейността на кабинета на Кимон Геор-гиев. Идеята за нейното оптимизиране обаче не принадлежи само на деветнадесетомайците. С особена острота въпросът е поставен още по време на управлението на Народния блок. През 1933 г. неговото правителство прави опит за реформи в тази сфера, като със специален закон през лятото на 1933 г. закрива окръжните съвети16.

Оптимизирането на управленската структура на държавата е поста-вено като задача в Манифеста към българския народ от 19 май 1934 г.17 Сливането на министерствата и създаването на областите е извърше-но от правителството на К. Георгиев още в първия ден на неговото управление18. Тази експедитивност на новите управляващи дава ос-нование да се мисли, че мотивите за осъществените от тях реформи в административната и управленска структура на страната са повече практически, отколкото идеологически, и в това отношение има опре-делена приемственост с политиката на предходния кабинет.

Въпреки че правителството на Народния блок полага известни усилия за ликвидирането на бюджетните дефицити и държавните задължения, то не успява да постигне значителни положителни ре-зултати. В края на управлението отношенията на кабинета с Финансо-вия комитет при Обществото на народите (ОН) се изострят. Причина за това е становището на международната институция, че стопанската политика, която води българското правителство, създава заплаха от пълно разстройство на държавните финанси на страната19. Комитетът смята, че е необходима дълбока реформа в тази област20.

Още с идването си на власт деветнадесетомайците започват под-готовка за основна корекция в държавния бюджет. Главната цел на промените е съкращаването на държавните разходи. Приетата в на-чалото на юли Наредба-закон за изменение на бюджета на държавата за 1934/1935 г. заема ключово място в усилията на правителството за стабилизирането на държавните финанси. В нея, наред със съкраща-ването на разходите, се въвеждат и други мерки, някои от които със засилена рестриктивна насоченост21.

С корекцията приходната част на държавния бюджет за 1934/1935 г. е намалена с 319 562 000 лв., от 5 649 562 000 лв. на 5 330 000 000 лв., т.е. с 5,6%. Освен това с друга наредба приходите в самостоятелния бюджет


92

на Главната дирекция на железниците и пристанищата са намалени с 93 538 000 лв.22 Общото съкращение в приходната част на бюджета на държавата е 413 100 000 лв.23 Базата за намалението в предвижданията за приходите в наредбата-закон са действителните постъпления в бю-джета на държавата за предходната бюджетна година. С това се цели създаването на по-реален приходен бюджет, който стъпва на основата на реализираните приходи през предходни бюджетни години.

Възползвайки се от това, че държавното управление е съсредо-точено изцяло в негови ръце, правителството на К. Георгиев успява да направи значителна стъпка напред в борбата на държавата с бю-джетните дефицити. Боричканията в кабинета на Народния блок и в Народното събрание, корупцията и стремежът за по-големи облаги от властта на партиите от управляващата коалиция са основна причина за слабата ефективност на управлението ѝ, вкл. и при изработването на държавния бюджет. С промяната на 19 май 1934 г. тези пречки са преодолени и оптимизирането на държавните приходи и разходи ста-ва много бързо и значително по-ефективно.

Важността на външните задължения на България за финансовата политика на държавата е толкова голяма, че дейността по обслужване-то им също не се влияе от политическите отношения вътре в страната. През юни 1934 г. правителството на деветнадесетомайците одобря-ва три международни спогодби, подписани от кабинета на Народния блок в края на управлението му, като не прави никакви възражения по техните условия24.

Уреждането на някои от външните задължения на страната с по-сочените по-горе споразумения има важно значение за осъществяване на намерението на управляващите от Военния съюз и Политическия кръг „Звено“ да сложат в ред държавните финанси. По този начин се внася яснота в едно съществено перо от разходната част на бюджета на държавата и същевременно сумите в него се намаляват. Освен това новото правителство демонстрира приемственост и конструктивност в политиката на държавата по този въпрос. То се нуждае от това, за-щото след идването си на власт не е посрещнато особено добре нався-къде в чужбина.

Кабинетът на К. Георгиев продължава и довършва започнатите от правителството на Народния блок преговори по сключване на търгов-ски договор с Югославия.

От началото на 30-те години на ХХ в. характерът и насоките на външната търговия на България се определят от промените в състоя-

93


нието на световното стопанство, предизвикани от стопанската криза, започнала през есента на 1929 г. По време на кризата световният пазар на практика се разпада. Правителството на Народния блок още с ид-ването си на власт започва да води валутна и външнотърговска поли-тика, типична за т.нар. клирингови държави и това ориентира нашата външна търговия към страните от Централна Европа и Германия25. Този факт поставя територията на Югославия в стратегическо поло-жение спрямо нашата външна търговия. През западната ни съседка преминава основната и по същество единствена транспортна артерия, свързваща България с търговските ѝ партньори в Европа. Към 1933 г. през югославска територия преминават почти 100% от изнасяните от страната ни птици, 73% от износа на яйца и 97% от изнасяното гроз-де26.

Така създалата се конюнктура във външнотърговски план е една от основните причини правителството на Народния блок да се ориен-тира към политика на сближение със западната ни съседка. В края на 1933 г. е постигнато споразумение между България и Югославия за започване на преговори за сключване на редовен търговски договор и ветеринарна конвенция, както и за уреждане на транзита и жп съоб-щенията27. На 8 май 1934 г. в Белград започват официални преговори между двете страни, а договорът е подписан от кабинета на К. Геор-гиев на 24 май и влиза в сила от 1 юли 1934 г.28

За бързото подписване на търговския договор с Югославия от ка-бинета на деветнадесетомайците след идването му на власт има оп-ределени политически мотиви. Без съмнение обаче се преследват и определени стопански цели, което е още едно доказателство за съ-ществуването на приемственост между стопанската политика на но-вото правителство и тази на кабинета на Народния блок.

Друга важна инициатива на държавата по време на стопанската криза в областта на външната търговия, която има значителен положи-телен ефект върху отглеждането на тютюн и тютюневата индустрия в България, е реализирането на голямата компенсационна сделка с български тютюни29. И тук може да се отбележи пълна приемственост в политиката на двата кабинета.

Тютюневият отрасъл по време на кризата е в особено тежко със-тояние поради неизнесените в чужбина тютюни от реколти 1928, 1929, 1930 и 1931 г. Проблемите в него се отразяват негативно върху българското стопанство в няколко насоки. На първо място държава-та е лишена от съществени бюджетни приходи и това задълбочава


94

проблемите в държавните финанси. Освен това се създават трудности в платежния баланс, което от своя страна влияе неблагоприятно върху изплащането на външните задължения на България. Кризата в тютюне-вия отрасъл има и социална страна, изразяваща се в намаляването на доходите на част от селското население. Затрудненията с реализаци-ята на тютюните от старите реколти засягат сериозно тютюнопроиз-водителите. По данни на Българската земеделска банка през 1934 г. в страната са засети близо 40% по-малко тютюневи насаждения, откол-кото през 1933 г. Основната причина за това, според ръководството на банката, са ниските цени, които са предложени тази година от тютю-нотърговците30.

Проблемите в тютюневия отрасъл принуждават правителството на Народния блок през 1933 г. да търси възможности за реализирането на залежалите тютюни в чужбина31. В началото на 1934 г. усилията на кабинета приключват с успех. В средата на февруари е публикувано постановление на Министерския съвет, с което се одобряват общите условия на компенсационна сделка с няколко чужди държави. След приключването на търга започват преговори с избраните доставчици, които се проточват поради преврата на 19 май. Деветнадесетомайците не ги прекратяват. В началото на юни 1934 г. са договорени общите условия на сделката и е приет заключителен протокол32.

На 31 август са подписани два договора с Германия33. През октом-ври Министерският съвет утвърждава и сключените на 30 септември с.г. общи договори между България, от една страна, и Австрия, Ун-гария и Чехословакия – от друга. Всички те, както германския, са за производство и доставка на индустриални произведения и извършва-не на монтажни работи срещу покупка и износ на български тютюни от пет последователни реколти (1933–1938)34.

Стопанските среди в България посрещат с одобрение приключва-нето на голямата компенсационна сделка. Тя се смята за един от успе-хите на деветнадесетомайското правителство в началото на неговото управление. Отчита се нейното значение за излизането на българско-то стопанство от кризата35. В политическите среди също има положи-телни отзиви за значението на тази сделка за българската тютюнева индустрия. Кръгове, близки до Народното социално движение на Ал. Цанков, смятат, че националният интерес диктува по-широко използ-ване на такъв тип сделки, които са един „реален път да се достигне възможно повишаване на местните експортни цени“. Това се оценява като „най-важният стимул за общото оживяване на стопанството“36.

95


По малко по-различен начин се посреща голямата компенсацион-на сделка от международните финансови институции37. Комисарят на ОН в България Пиер Шейсон признава, че тя има благоприятно влияние върху стопанството с реализирането на тютюните от стари-те реколти и намаляването на напрежението в тютюневия отрасъл на България. Същевременно обаче той изразява известни опасения, че начинът, по-който е сключена сделката, не позволява България да получи свободни девизи повече от 20% от договорената сума и това може да се отрази на изплащането на външните задължения на страната в следващите 5 години38.

Въпросът за възстановяването на отношенията със съветска Русия е повдигнат сериозно още при управлението на Народния блок. Инициативата идва от българска страна както на официално ниво, така и от индустриалците в България, които търсят по частен път контакти със съветската страна. До края на управлението на ко-алицията обаче няма конкретни резултати поради известни затруд-нения в преговорите39.

При новия режим, установен на 19 май, пречките бързо са преодо-лени и на 23 юли 1934 г. България установява дипломатически отно-шения със СССР. За български посланик в Москва е изпратен проф. Димитър Михалчев40.

Правителството на К. Георгиев предприема действия и в областта на валутната политика. Те също представляват продължение на за-почнатото в тази област от кабинета на Народния блок с изменение-то на Закона за търговията с външни платежни средства от октомври 1931 г.41, въвеждането на девизните контингенти през май 1932 г.42, частните компенсационни сделки и валутните премии от същата го-дина43.

Деветнадесетомайците задълбочават и разширяват системата на частните компенсационни сделки, чрез които основно се регулира валутният режим от държавата и се осъществява контролът върху външната търговия на страната. Най-съществена в това отношение е приетата през август 1934 г. „Обща наредба за вноса и износа“44.

След избухването на стопанската криза през 1929 г. условията за международна търговия стават особено трудни поради пренаси-щането на международните пазари. Българската държава е принуде-на да обърне повече внимание на външнотърговската си договорна политика, за да се опита да намери сигурен пласмент за произведе-нията, предмет на износ в чужбина, особено в страните, от които


96

се получава свободна валута. Именно във връзка с изпълнението на тази задача през 1931 г. е създаден от правителството на А. Ляпчев Експортен институт (ЕИ)45.

След правителствената промяна на 21 юни 1931 г. обаче дейност-та по учредяването на експортната централа е прекратена. Взаимните подозрения и противоречия в коалицията Народен блок, наследила Сговора в управлението, осуетяват практическото създаване на Екс-портния институт.

Още в самото начало на своето управление деветнадесетомайците предприемат известни действия за засилване на държавната намеса в областта на външната търговия. Съществено значение в тази насока има сливането на Министерството на търговията, промишлеността и труда и Министерството на земеделието и държавните имоти46. Със създаването на специален Отдел за търговия към новото министер-ство се обединяват дейностите на двете ведомства в тази област47. Ос-новна задача на Отдела става ръководството на вътрешната и външ-ната търговска политика на България и с това той много напомня на Експортния институт, така както е замислен от неговите създатели през 1931 г.48

С формирането на Отдела за търговия деветнадесетомайците пра-вят значителна крачка напред към създаването на единен орган за ръ-ководство на държавната експортна политика. През есента на 1934 г. сред управляващите започва да се говори за практическото учредяване на Експортния институт, но падането на правителството в началото на 1935 г. не позволява да разберем дали тези намерения са били истин-ски49. (ЕИ е създаден и започва да действа през октомври на 1935 г. от кабинета на А. Тошев.)

През 30-те години на ХХ в. проблемът с оземляването на селяни-те и бежанците все още остава неразрешен, въпреки усилията на пра-вителствата на БЗНС и Демократическия сговор в тази насока. Това е една от причините кабинетът на деветнадесетомайците да предприеме действия за ревизиране на Закона за трудовите земеделски стопанства от 1924 г. и изменението му от 1933 г. Наредбата-закон за изменение и допълнение на Закона за трудовите земеделски стопанства променя някои елементи от приложната част на закона, които активизират ро-лята на държавата с цел по-ефективната му реализация50.

Засиленият протекционизъм и общата политика на насърчаване индустриализацията на страната от държавата довеждат до свръхка-питализиране на някои браншове и появата на елементи на монопо-

97


лизация в индустрията. Този процес набира скорост след Първата световна война, особено през втората половина на 20-те години.

През 1930 г. в печата се поставя остро въпросът за намеса на дър-жавата за намаляване цените на редица индустриални произведения за масова консумация. Настоява се за създаване на специален закон против картелите51. През май с.г. министърът на търговията, промиш-леността и труда свиква конференция с участието на Управителния съвет на Съюза на българските индустриалци (СБИ)52. На конферен-цията се повдига въпросът за въвеждането на режим на преситеност. Индустриалният съвет одобрява това становище и до края на 1930 г. след щателно проучване в такъв режим са поставени 26 отделни ин-дустриални производства53.

Правителствената смяна през юни 1931 г. обаче възстановява до из-вестна степен старата държавна политика по отношение на индустрия-та. Новият министър на търговията, промишлеността и труда Г. Петров смята, че въвеждането на принципа на преситеността е противозаконно от формално-юридическа гледна точка и възстановява старата прак-тика, т.е. връща действието на Закона за насърчаване на местната ин-дустрия (от 1928 г.), въпреки изразената позиция на ръководството на СБИ в специално изложение до министерството да се запази статук-вото, установено от предходното правителство54.

Притиснати от проблемите, породени от стопанската криза, пар-тиите в Блока водят доста непоследователна политика по отношение на българската индустрия. Всяка законодателна инициатива на пра-вителството в тази област е придружена с ожесточени спорове и по-ява на открити противници вътре в самата коалиция. Така е при об-съждането на законопроекта за контрол върху картелите през есента на 1931 г., при възстановяване на Главното комисарство по продо-волствието през август с.г., с което се цели да се нормират цените на продуктите от първа необходимост, и пр.55

За непоследователността в политиката на Народния блок за пре-махването на елементите на свръхпротекционизъм в индустриална-та област влияние оказват и проблемите в другите сфери на иконо-мическия живот. Необходимостта от нови източници на приходи и дефицитът в платежния баланс принуждават кабинета да провежда мерки, които често водят именно до засилване на протекционизма в индустрията. Въпреки трудностите, правителството на Н. Мушанов успява да прокара някои мероприятия, с които се регламентира и ограничава индустриалното производство в страната56.


98

С идването си на власт деветнадесетомайците заемат твърда пози-ция по отношение на индустриалното производство в България. Това е заявено ясно в Манифеста. В него е подчертана необходимостта ин-дустрията да се пригоди към стопанските и националните нужди на страната57.

При новото правителство се продължава политиката, водена от Индустриалния съвет при Министерството на народното стопанство, за ограничаване откриването на нови предприятия в браншовете, в които е преценено, че има преситеност. Освен това чрез валутния кон-трол на БНБ се регулира състоянието на функциониращите предпри-ятия в преситените производства. Банката отпуска валута за модерни-зация на производството само с одобрение на министерството58.

Тази политика обаче не е достатъчно ефективна. Основната при-чина за това е фактът, че не е отменен Законът за насърчаване на мест-ната индустрия от 1928 г. и неговият облекчителен режим е все още в действие59. Липсата на специално законодателство, което да регла-ментира точно условията за обявяване на дадено индустриално про-изводство за преситено, води до субективизъм и непоследователност в провеждането на линията на държавно регулиране и в края на краи-щата до нищожен ефект от дейността на Индустриалния съвет в тази насока.

Доста трудно се осъществява и текущият контрол върху насърча-ваните предприятия. По сведения на Министерството на търговията, промишлеността и труда в края на управлението на Народния блок в страната има около 1200 индустриални заведения, които са под ре-жима на Закона за насърчаване на местната индустрия и те трябва да бъдат контролирани от 6 инспектори в министерството60. Според изискванията на чл. 50. от закона инспекторите трябва да правят по 2 ревизии годишно на тези предприятия, което е непосилна задача61.

Кабинетът на деветнадесетомайците също не успява да промени съществено правния режим на българската индустрия. До края на него-вото управление не е приет закон по тази материя, въпреки че в новите условия и при липсата на парламент това може да стане доста лесно и бързо. Най-вероятната причина за това е липсата на достатъчно време за проучване и подготовка на по-радикални промени в индустриалното законодателство. На всичкото отгоре поради стремежа да се извършат икономии в разходите по издръжката на Министерството на народното стопанство деветнадесетомайците намаляват броя на инспекторите по индустрията от 6 на 362. С това се затруднява още повече контролът вър-

99


ху насърчаваните предприятия и събирането и систематизирането на сведения за състоянието на тази част от индустриалното произ-водство.

Основание за твърдението, че управляващите от Военния съюз и „Звено“ са имали намерение да направят сериозни промени в режима на българската индустрия и да превърнат държавата в решаващ фак-тор за нейното развитие, е намереният документ във фонда на Ми-нистерството на търговията, промишлеността и труда (1934–1935 г. Министерство на народното стопанство). Документът е писан по вся-ка вероятност в края на 1934 г. и се състои от две части. Първата е озаглавена „Петгодишен план за рационализиране на индустрията“ и съдържа 12 точки. Във втората част са изброени мероприятия, ко-ито трябва да се извършат през 1935 г. за реализиране на този план63. Поради падането на правителството от власт предвидените в пла-на промени в българската индустрия остават неосъществени. При следващите правителства по отношение на индустрията се вземат други мерки, чрез които се засилва най-вече държавното регулиране на мащабите на развитие и отрасловата структура на тази част от българското стопанство.

* * *

Тези и някои други инициативи в сферата на икономиката, ра-ботата по които е започната от правителството на Народния блок и завършена при управлението на деветнадесетомайците, са едно до-бро доказателство, че Военният съюз и „Звено“ в своите действия са водени от желанието да извадят българското стопанство от състоя-нието на криза. Това тяхно намерение е една от основните причини за извършването на преврата на 19 май 1934 г. Въпреки че остро критикуват Блока за неспособността му да се справи със стопанска-та криза, когато вземат властта, деветнадесетомайците възприемат рационалните и ефективни елементи от антикризисната политика на кабинета на Н. Мушанов, като ги доработват или довършват без промени.

Същевременно новите управляващи не се отнасят безкритично към онези инициативи на предходния кабинет в стопанската област, които смятат за неправилни или недобре реализирани. Те биват или променяни, или изцяло отменяни в зависимост от преценката за тях-ната ефективност.


100

Всичко това дава основание да смятаме, че в областта на стопан-ската политика на държавата 19 май 1934 г. не е такава разграничи-телна дата, каквато е в развитието на останалите сфери на обществе-ния живот през 30-те години на ХХ в. Проблемите, които икономика-та поставя за разрешаване пред управляващите в България, изискват определена приемственост във водената от тях политика. Това прави стопанската политика на държавата по-ефикасна. Тази приемстве-ност довежда до интензивно развитие на икономиката след 1934 г. до избухването на Втората световна война и до втория връх, след начало-то на ХХ в., в цялостното развитие на Третата българска държава.

БЕЛЕЖКИ

1 Проблемът за приемствеността в държавната стопанска политика на България през 30-те години на ХХ в. не е разработван досега в нашата историография.2 Неадекватната реакция на кризата е характерна за повечето правителства в света, които тя заварва на власт. Мнението, че кризата ще отмине от само себе си, е най-разпространено сред управляващите почти навсякъде в първата и отчасти втората година на стопанската криза. 3 Между другото в историографията по стопанска история на България все още няма достатъчно прецизна характеристика на мащабите и последствията от сто-панската криза 1929–1934 г. Много често пишещите за този период се позовават на стари оценки от времето след 9 септември 1944 г., които до голяма степен пред-ставляват постулати, имащи за цел да пригодят историческото ни развитие от 30-те години на ХХ в. към предварително определени теоретически схеми. Все още остава открит въпросът за определянето на точния размер на пораженията от тази криза върху отделните клонове на българското стопанство и отражението ѝ върху обществения живот, бита и ежедневието на българина.4 Беров, Л. Дирекция „Храноизнос“ 1930–1944 г. – Тр. на ВИИ „Карл Маркс“ – Со-фия, 1960, кн. 1, с. 278.5 Загубите са покрити частично от постъпленията от износа на реколта 1930 г. и данъка върху хляба и брашната, от които общо са получени 371 130 040 лв. По този начин до края на 1933 г. „Храноизнос“ фактически завършва дейността си със загуба от 751 193 038 лв. Поради липсата на финансови средства през 1933 г. дирекционните агенти практически престават да изкупуват зърнени храни. Това принуждава производителите да продават продукцията си на по-ниски цени на свободния пазар. – Каназирски, Г. Цит. съч., с. 6.6 Държавен вестник, № 237, 22 ян. 1934. Притурка. Законопроектът за въвеждането на монопола се разработва от ръководството на „Храноизнос“ още от есента на 1933 г. В началото на януари директорът ѝ Г. Николов изпраща мотивиран доклад до министър-председателя за въвеждането на монопола върху зърнените храни – Софийски търговски вестник, № 852, 14 ян. 1934.7 Христофоров, Ас. Развитие на конюнктурния цикъл в България. – Тр. на Статис-тическия институт за стопански проучвания при Софийския държавен универси-тет (по-нататък – Тр. СИСП при СДУ), 1939, кн. 1–2, с. 114, 120.

101


8 Членът на ръководството на Българското земеделско дружество Димитър Симов определя резултатите от въвеждането и поддържането на монополния режим на „Храноизнос“ през 1934 г. като много положителни. Според него с това са постигна-ти няколко цели: 1) поддържат се задоволителни цени на зърнените храни; 2) премах-ната е опасността от спекула, поради лошата реколта и кризата в кредитната система и 3) осигурена е прехраната на населението. Вж.: Симов, Д. По-широки задачи. – Изв. на Дирекцията за закупуване и износ на зърнени храни, 2, 1935, с. 19.9 Чакалов, А. Задълженията на българското земеделско стопанство. – Тр. СИСП при СДУ, 1936, кн. 2–3, с. 139.10 За политиката на правителството на Народния блок по въпроса за задълженията на населението по-подробно вж.: Димитров, М. Политиката на правителството на Народния блок по въпроса за задълженията на населението през 1932 г. – Във: Ис-торическата, юридическата и икономическата наука в полза на България. – Сб. с материали от научна конференция, проведена в с. Равда на 30–31 май 2003 г. Т. 1. Историческата наука в полза на България. С., 2004, 132–144.11 Държавен вестник, № 223, 2 ян. 1934. Притурка.12 В литературата често се посочва като документ и дата на създаването на Погаси-телната каса приетата от правителството на деветнадесетомайците Наредба-закон за облекчаване на длъжниците и заздравяване на кредита от 7 август 1934 г., за която ще стане дума по-нататък в текста. Всъщност касата е създадена със Закона за облекчаване на длъжниците и „рождената“ ѝ дата е 2 януари 1934 г.13 Държавен вестник, № 103, 7 авг. 1934. Притурка.14 Пак там.15 Христофоров, Ас. Цит. съч., с. 77.16 Държавен вестник, № 73, 4 юли 1933 – Закон за закриване на окръжните съвети. Икономии и подобряване на дейността на администрацията чрез централизиране на някои от функциите на местните управленски тела (окръжните съвети) в ръцете на държавата са основните мотиви при закриването на окръжните съвети през юли 1933 г. от кабинета на Народния блок. Вж.: Недков, Б. Развитие на българската финансова система през последното десетилетие. – Тр. СИСП при СДУ, 1937, кн. 3–4, 28–29; 60; Стефанов, Ив. Върху структурата и източниците на финансовото стопанство на България. – Тр. СИСП при СДУ, 1935, кн. 2–3, с. 178.17 Държавен вестник, № 38, 19 май 1934.18 Пак там. Притурка.19 Вачков, Д. Цит. съч., 104–106.20 Българска народна банка. Сборник документи. Т. 4. 1930–1947 г. С., 2004, с. 315.21 Държавен вестник, № 76, 5 юли 1934. Наредба-закон за изменение и допълнение на бюджета на държавата за 1934/35 финансова година.22 Пак там, № 85, 17 юли 1934. Наредба за бюджета на Главна дирекция на желез-ниците и пристанищата за 1934/1935 г. 23 Пак там, № 76, 5 юли 1934. Наредба-закон за изменение и допълнение на бюдже-та на държавата за 1934/35 финансова година.24 Първата спогодба е с комитетите на портьорите от предвоенните и следвоенните държавни външни заеми – Държавен вестник, № 67, 25 юни 1934. Втората е с Коми-тета на портьорите от предвоенните държавни заеми – Държавен вестник, № 61, 18 юни 1934. Третата спогодба е с френските компании „Жанксион Салоник – Константинопол“ и Regie generale de Chemins de fer Travaux Publics – Държавен вестник, № 67, 25 юни 1934.


102

25 Външнотърговската политика на Народния блок е била предмет на изследване в българската историография. Вж. напр.: Иванов, М. Политическите игри с външ-ния дълг. Български сюжети на стопански кризи и възход 1929–1934. С., 2001, 99–304.26 Мир, № 2, 3 ян. 1934.27 ЦДА, ф. 176 к., оп. 11, а.е. 1207, л. 1–7; Кацаркова, В. Икономическите отноше-ния на България…, с. 156.28 ЦДА, ф. 284 к., оп. 2, а.е. 211; Държавен вестник, № 57, 13 юни 1934. 29 На този въпрос е посветена цяла статия от проф. Л. Беров, в която изчерпател-но се разглеждат механизмът и икономическият ефект от този акт на българската държава, особено за българо-германските търговски отношения в навечерието на Втората световна война. – Вж.: Беров, Л. Голямата компенсационна сделка срещу български тютюни през 1934 г. и българо-германската търговия в навечерието на Втората световна война. – Във: Българо-германски отношения и връзки. Т. 3. С., 1981, 318–338.30 Известия на БЗБ, 1934, кн. 11, с. 630.31 Беров, Л. Голямата компенсационна сделка..., 318–324.32 Софийски търговски вестник, № 871, 6 юни 1934; Знаме, № 124, 6 юни 1934. Вестникът съобщава и точната сума 909 млн. лв.33 Държавен вестник, № 130, 8 септ. 1934.34 Пак там, № 159, 13 окт. 1934.35 Стопанска България, № 77, 13 окт. 1934.36 Слово, № 3839, 17 апр. 1935.37 Подробно за взаимоотношенията на деветнадесетомайското правителство с Фи-нансовия комитет на ОН вж.: Вачков, Д. Контактите на деветнадесетомайския режим с международните финансови институции. – Минало, 1998, № 3, 55–64.38 Софийски търговски вестник, № 894, 1 дек. 1934.39 Спасов, Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934–1944 г. С., 1987, 14–19.40 Пак там, 26–27.41 Държавен вестник, № 161, 15 окт. 1931. Въз основа на това изменение е приета Наредба № 1 на БНБ със същата дата, с която банката придобива пълни монополни права да разрешава отпускането на чуждестранна валута за каквито и да е цели. Най-съществено в този случай е, че се установява пълен валутен контрол на БНБ върху външната търговия на България.42 Българска народна банка ..., с. 526. Със специална наредба от 19 май 1932 г. БНБ определя, че няма да отпуска на никой търговец или индустриалец чужди девизи повече от 50% от вноса му през 1931 г., като същевременно се държи сметка за промяната в цените през 1932 г.43 Българска народна банка ..., с. 542.44 Държавен вестник, № 114, 20 авг. 1934.45 Стенографски дневници на ХХІІ ОНС, ІV р.с., 44 зас., 18.ІІ.1931, 983–984; Дър-жавен вестник, № 273, 10 март 1931.46 Държавен вестник, № 38, 19 май 1934. Притурка – Указ № 5; ЦДА к., ф. 284, а.е. 6318, л. 1–3.47 Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. С.,

103


1987, с. 253.48 Чакалов, Ас. Стопанската политика на България през 1935 г. – Списание на Българ-ското икономическо дружество (по-нататък – Сп. Б.Ик Д.), 1936, № 1, с. 43.49 Според някои специалисти със създаването на службата на главния инспектор по износа към този отдел се поставя началото на практическото изграждане на експортната централа. Вж.: Чакалов, Ас. Задачи и организация на Експортния ин-ститут. – Слово, № 3977, 4 окт. 1935.50 Държавен вестник, № 194, 26 ноем. 1934. По-подробно за измененията на ЗТЗС вж.: Димитров, М. Стопанската политика на кабинетите на Военния съюз (19.V.1934 – 21.ІV.1935). – Дисертация, 186–189.51 Калинов, Д. Картели и регулиране на цените (реферат, четен пред Българското икономическо дружество на 19 март 1931 г.). – Сп.Б.Ик.Д., 1931, № 6, с. 345.52 Индустриален преглед, 1938, № 3, с. 34. 53 Пак там. За преситени са обявени производствата на: 1) растителни масла; 2) мел-ничарство; 3) захар; 4) спирт; 5) оризолющене; 6) трикотажни изделия; 7) сламени шапки; 8) гвоздеи; 9) бижутерия; 10) поцинкована и бодлива тел; 11) телеграфни и телефонни апарати и централи; 12) изделия от гума и каучук; 13) глюкоза; 14) въл-нени платове с тегло над 250 г на квадратен метър; 15) конопени прежди за въжета и канапи; 16) боя за обувки и лакови бои; 17) оцет; 18) дегра; 19) букволеярство; 20) бергоманеви тръби; 21) кожарство; 22) памучни платна и платове с тежест над 100 г на квадратен метър; 23) кухненски и алуминиеви съдове, лъжици, вилици и ножове; 24) панти; 25) ленени платове; 26) сапун за пране и тоалетен сапун.54 Индустриален преглед, 1931, № 10, с. 183 – Изложение № 508, 1 септ. 1931 г. Няколко дни по-късно, на 9 септември, е свикан Висшият индустриален съвет при СБИ, който също взема решение, че принципът на преситеността трябва да се за-пази, „за да може да се провежда една истинска индустриална политика с оглед на стопанските интереси на страната“.55 Стоянова, Р. Под знака на конфронтацията. Демократическата партия и полити-ческите борби в България (1924–1934). С., 2003, 258–260.56 По-подробно за индустриалната политика на правителството на Народния блок вж.: Димитров, М. Стопанската политика на..., 191–199.57 Държавен вестник, № 38, 19 май 1934. Манифест към българския народ.58 Чакалов, А. Стопанската политика на България през 1934 г. – Сп.Б.Ик.Д., 1935, № 1, с. 87.59 В края на своето управление кабинетът на Народния блок подготвя текста на нов закон за индустрията, целящ да повиши прага на условията, на които трябва да отговаря дадено индустриално заведение, за да се ползва от определени облаги. Острата реакция на голяма част от индустриалците и стопанските дейци принуж-дава бързо кабинетът да се откаже от намеренията си. – История на националното и световното стопанство…, с. 370.60 ЦДА, ф. 231 к., оп. 3, а.е. 12, л. 176.61 Държавен вестник, № 58, 14 юни 1928. Всеки инспектор трябва да посети и да направи ревизии на 400 предприятия на година. Това е една непосилна задача.62 ЦДА, ф. 231 к., оп. 3, а.е. 12, л. 176.63 Пак там, л. 167, 167-г., 167 а, 168.

104

ПРЕВРАТ СРЕщУ ПРЕВРАТА – АНАРХИЗМЪТ В ИСПАНИЯ ПО ВРЕМЕ НА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА

Филип Буров

Когато се говори за Испанската гражданска война, обикновено един от пренебрегваните аспекти е ролята на анархисткото движение и синдикатите за развитието на политическото противоборство и во-енните действия, както и за осъществяването на може би последния голям европейски социален и революционен експеримент на част от територията на републиканска Испания. Това подценяване, често ре-зултат от идеологически предразсъдъци, е несправедливо, най-мал-кото защото съпротивата на самоорганизиралите се народни маси в Барселона и Мадрид спомагат за провала на преврата и удължаването на войната, което от своя страна вероятно има ефект и над цялостното развитие на случващото се в Европа.

Събитията, разиграли се след началото на гражданската война, раз-бира се, имат своите предпоставки. В една страна с дълбока социална диференциация и нестабилен политически живот като Испания стач-ките, бунтовете и дори въоръжениете въстания са чести явления. През 30-те години все още се усеща наследството на феодализма – около 60% от населението се прехранва със земеделие, но едрите земевла-делци, съставляващи само 2,04% от населението, притежават близо 2/3 от обработваемите площи. Индустриализацията в някои северни части на страната само е добавила работнически проблем към селския и е спомогнала за разделението на нацията. В тази обстановка е ес-тествено, че работническото, синдикалното и анархисткото движение имат традиции в Испания още от времето на Първия интернационал. В навечерието на войната анархисткият синдикат Национална кон-федерация на труда (НКТ) и социалистическият синдикат Общ съюз на труда (ОСТ) имат по над 1 млн. членове всеки, като значимостта на тези числа за влиянието им в обществения живот се разбира при съпоставката с общия брой на населението към онзи момент – около 25 млн.

Обявяването на Втората република през 1931 г. води до още по-съществено раздвояване на испанското общество. Зад новия общест-вен строй застават анархисти, социалисти, комунисти, републиканци федералисти и сепаратистки сили от областите Каталуня и Баския. (Това разнообразие става повод граф Романонес, лидер на Либерал-

105

преврат срещу преврата – анарХиЗмът в испания ...

ната монархическа партия, да каже: „Виждам република, но не виж-дам републиканци“) От друга страна, десницата също обединява зна-чителни сили – монархисти, консерватори от всички разновидности, традиционните клерикални сили и голяма част от военните.

Въпреки бурните събития, съпроводени от редица реформи и кон-трареформи по време на последователните двугодишни управления на левицата и десницата, социалната картина в страната не се подобрява, а към икономическите проблеми се добавя и ефектът от световната икономическа криза. Въпреки разочарованието от републиканското управление обаче, на изборите през 1936 г. левите избиратели под-крепят Народния фронт. След трудната победа на лявото обединение (4 540 000 срещу 4 300 000 гласа) напрежението в страната прогре-сивно нараства и опасността от пореден военен преврат става все по-очевидна. От НКТ успяват дори да разберат точната дата и час на подготвяната от военните офанзива, но въпреки предупрежденията, правителството не реагира адекватно и отхвърля призива да се разда-де оръжие на работниците и да се уволнят генералите заговорници. При това положение комитетите за отбрана на НКТ и Федерацията на иберийските анархисти (ФИА), подпомогнати от стражата за бързо реагиране1 в Барселона, вземат нещата в свои ръце и разграбват в пристанището корабите с оръжие, приготвено за правратаджиите. В нощта на 18 срещу 19 юли военните излизат от казармите и се опитват да установят контрол над невралгичните точки на града – телефонна-та централа, радиото, пристанището и главните кръстовища. Целият град обаче е осеян с барикади и в крайна сметка превратаджиите са победени и разоръжени, пленен е и пратеният да ги командва ген. Го-дет. По подобен начин протичат събитията в Мадрид и още редица градове и селища, което позволява половината страна да остане в зо-ната на вцепенената републиканска власт. На повечето места, където съпротивата „от улицата“ успешно отблъсква военните, местната и особено централната власт напълно губи авторитета си. Създават се местни блокове за управление с участието на различни политически и синдикални организации и животът придобива един почти автоно-мен и комунален характер. В много случаи представителите на НКТ и ФИА не са мнозинство, но се изявяват като най-активни и имат най-силно влияние при организацията. В ползващата се с автономен статут Каталуня ситуацията придобива по-особен аспект. В деня след победата в Барселона президентът на каталунското правителство Ком-панис извиква при себе си делегация на НКТ и ФИА и им предлага


106

да поемат властта2. Един от най-видните им водачи – Гастон Оливер, категорично му отказва, като подчертва, че за момента е най-важно единството на антифашистките сили и затова Компанис трябва да ос-тане на поста си и да поеме отговорностите3.

След като Барселона е осигурена, се организират милиции, които да тръгнат към стратегически важния център Сарагоса. В началото на войната огромната част от офицерите от армията и полицията са на страната на превратаджиите, също така чуждестранният легион и мароканските войници. От друга страна, голяма част от 140-те хил. бойци, които им противостоят, са съставени от милициите – около 50 хил. от НКТ, 30 хил. на ОСТ, 10 хил. комунисти и 5 хил. троцкисти от Работническата партия за марксистко обединение (РПМО). В мили-циите липсва типичната за военните йерархия и офицерство. Войни-ците сами избират командирите си и сами могат да ги сменят. Всеки 10 души са организирани в група, която праща един делегат в сен-турията, съставена от 10 групи. Пет сентурии правят „групировка“, като делегатите на сентуриите съставляват комитет на групировката. Във военните действия най-много се отличават колоната на Дурути и „Желязната колона“.

Въпреки ентусиазма и някои успехи на фронта обаче, въоръженият народ среща редица трудности – липсата на подготвени кадри води до много грешки и даването на излишни жертви, още по-голям проблем е недостигът на оръжие. Много от военните складове са предварително пренесени от превратаджиите, които и без това са добре снабдени от Италия и Германия. Част от военната индустрия остава в републи-канските зони, но много от инженерите бягат в противниковия лагер. Доставките на оръжие от СССР по принцип са резервирани за кому-нистите и правителствените сили, като често силите за сигурност в тила са по-добре и по-тежко въоръжени от тези на фронта. Проблеми-те накланят везните към настояващите за възстановяване на старата военна организация и дисциплина. Така в крайна сметка през 1937 г. се пристъпва към милитаризация на милициите, въпреки съпротивата и предупрежденията дори на някои от съветските генерали, че това може да доведе до спадане на морала.

Още в началото на кризата изниква въпросът за политическото сътрудничество. Въпреки идеологическите рзличия и конфликтите в миналото, всички разбират, че ситуацията изисква обединени усилия и главен приоритет е сформирането на антифашистки фронт от анар-хисти, социалисти, републиканци, комунисти, каталунски и баски на-

107


ционалисти. Първата стъпка е създаването на Комитет на милициите, където всички имат равно представителство. На анархистите е пред-ложено участие в правителството на Ларго Кабалеро, което ги поставя пред дилема, предвид принципната им позиция против властта. От своя страна синдикатите предлагат създаването на Съвет за отбрана, къде-то да имат представителство заедно с политическите партии, но това предложение не се приема и в крайна сметка двама представители на НКТ и двама на ФИА получават 4 от общо 16 министерски места. Това са Хуан Пейро, който става министър на промишлеността, Хуан Лопес – на външната търговия, Федерика Монтесени – на здравеопаз-ването, и Хуан Гарсия Оливер – на правосъдието. Последният, сам той многократно съден и поставян извън закона, премахва адвокатските и съдебните такси и унищожава криминалните досиета. Още трима пред-ставители на анархистите влизат в каталунското правителство.

Един от основните аспекти на разглежданата тема са дълбоките организационни и социални преобразувания, които настъпват в някои области по време на Гражданската война. В началото на конфликта много едри земеделски стопанства и производства са изоставени от собствениците си, държавната администрация на много места е де-зорганизирана или направо липсваща. За да се преодолее парализа-та в икономическия живот, синдикатите и работническите колективи поемат организацията на производството и обществения живот. Но-вите условия позволяват отдавна тлеещите социални конфликти да намерят отдушник в революционни преустройства в икономическия, политическия и културния живот. Старите властнически и капиталис-тически структури са премахнати и заменени с разнообразни форми на работническо самоуправление и колективистка организация. Со-циализирани са около 70% от промишлеността в Каталуня, голяма част от комуникациите, градския и железопътния транспорт, обра-зованието и здравеопазването, дори сферата на услугите, театрите и кината. Само 5 дни след събитията в Барселона улиците са разчистени от барикадите и трамваите са пуснати, като дори броят на мотрисите е увеличен и вече всички са боядисани в черно-червените цветове на НКТ и ФИА. Особено впечатляващи са постиженията в сферата на здравеопазването – Каталуня е разделена на 9 големи сектора и още 35 вторични центъра, което позволява да се осигурява равноправна медицинска помощ на цялото население. За една година в Барселона са отворени 6 нови болници, има и нови санаториуми и старчески до-мове.


108

В големите градски центрове обаче няма как тези нови отношения да вземат пълен превес – републиканската власт, макар и разклатена, съществува и дублирането на отговорности често води до конфликти, особено след пренасянето на централното правителство във Вален-сия. Съществуват и партиите със своите стремления и интереси, как-то и различни групи от населението, негативно настроени към ново-въведенията. Затова и по-голямо развитие придобиват промените в аграрните области. На много места в провинциите Арагон, Леванте, Каталуня, Андалусия и Естрамадура се организират колктивни сто-панства, обхващащи в един момент 60% от обработваемата земя в ре-публиканската зона. Този процес често е за сметка на едрите собстве-ници, принципно подозирани в симпатии към фашизма. Отношението към дребните собственици обикновено е толерантно, на някои места дори им се позволява участие в събранията на колективите и народ-ните комитети.

Уедряването на земята и рационализацията на производството в много от случаите водят до увеличаване на самото производство, ня-кои стопанства дори успяват да се сдобият с модерна селскостопанска техника. Колективите се заемат и с организирането на останалите сфери на обществения живот. Капиталистическите отношения вътре в колективите са ако не премахнати, то сведени до минимум, въве-дени са ваучери или купони за по-рационално и справедливо разпре-деление на продуктите и семейно заплащане, като, както и в другите сфери, стремежът е уеднаквяване на жизнения стандарт. В Арагон и Леванте се създават областни федерации на колективите, които съгласуват работата на колективите и контролират разпределението на излишъците и работната ръка.

Като цяло тази алтернативна организация на икономиката поз-волява вдигане на жизненото равнище – увеличаване на заплатите, съчетано с намаляване стойността на някои основни стоки и услуги. Но до пълно уеднаквяване на стандарта не се стига – заплащането в отделните отрасли е различно, има известни разлики и в зависимост от квалификацията, а в някои от аграрните колективи традиционните представи налагат двойно по-ниско заплащане на жените.

Каквито и резултати да имат преустройствата, те остава силно за-висими както от събитията на фронта, така и от вътрешните полити-ческите борби и противоречия, каквито в републиканския лагер не липсват. Въпреки уверението на един от идеолозите на народните фронтове Г. Димитров, че в Испания ще се гради нов тип социализъм

109


с участието на широки слоеве на населението4, политиката на СССР и Коминтерна да вижда най-големите си врагове в „конкурентните” со-циални движения дава своето отражение и в Испания. Показателни са изказвания като това във вестник „Правда“ от декември 1936 г.: „Про-чистването на терена от троцкистите и анархо-синдиклистите вече за-почва. То ще бъде извършено също толкова решително, както в Съвет-ския съюз“. Парадоксално комунистите не застават на страната на рево-люционно настроените сили, а на буржоазията и дребните собственици и се обявяват против колективизацията. Министърът на земеделието Урибе дълго води кампания срещу колективизацията, дори спомага за възникването на организации като Федерацията на селяните в Леванте, имащи за цел защитата на частната собственост. Той предизвиква все-общо учудване, когато през юни 1937 г. издава декрет за узаконяване на колективите, но скоро става ясно, че това е просто поредният опит те да се поставят под контрол. В просталинистката преса се води активна кампания срещу анархистите, като се стига дори до обвинения, че дей-ците на НКТ и ФИА са „хитлеристки и фашистки агенти, платени от Франко“. Тази позиция натежава с развитие на войната, основно пора-ди увеличаващата се зависимост на републиканското правителство от оръжейните доставки на СССР, което също така води до сериозно уве-личаване влиянието на Испанската комунистическа партия. Отделно от това управляващите си дават сметка, че при евентуална победа над Франко дълбоките промени, които са били извършени, няма да позво-лят съществуването на системата в предвоенния ѝ вид.

Освен пропагандата се извършват и саботажи срещу анархисти-те – липса на подкрепа по фронта и снабдяване на техните формиро-вания с оръжие и провизии (има случаи, в които се оставя оръжие да попадне в ръцете на франкистите, само и само да не го вземат анар-хистите), опити да се пречи на дейността на колективите и предпри-ятията чрез ненужни мобилизации на населението, насилствено иззе-мане на продукция и технически средства, като се стига до открити нападения с цел унищожаване на колективите. Първата такава офан-зива през март 1937 г. среща сериозна съпротива и се оказва неуспеш-на, но няколко месеца по-късно следва ново нападение, предвождано от Енрике Листер (на когото принадлежат реплики като: „Ще застре-лям всеки анархист, който хвана“. Същият става позорно известен с отстъплението на 50 км от фронта след атаката на Белчите), води до ликвидиране на около 30% от колективите, а много от организаторите им са хвърлени в затвора.


110

Кулминацията на тези събития са т.нар. майски дни през 1937 г. Тогава направлявани от комунистите полицейски сили се опитват да овладеят контролирана от НКТ телефонна централа. Това води до петдневни улични боеве и смъртта на около 500 души. В резултат от тези събития правителството изпраща 6000-на войска да обезоръжи работниците, ФИА и РПМО са обявени извън закона, а министрите анархисти са премахнати. За сметка на това комунистите получават още по-голямо влияние в правителството, армията и полицията. В крайна сметка конфликтите, раздиращи републиканския лагер, имат толкова принос за победата на Франко, колкото и немския легион „Кондор“ и хилядите италиански „доброволци“.

Описаните събития, макар че са вдъхновили Дж. Оруел да напише „Почит за Каталуня“, остават в сянката на Втората световна война и са като цяло недооценени – както като значение за развоя на съ-битията, така и като последната от поредицата социални революции, разтърсили Европа през ХІХ и ХХ в. Революция без партия авангард и вождове – вероятно още една причина да остане в сянка, – която, ма-кар и за кратко, постига забележителни успехи в прилагането на една често анатемосвана и обявявана за утопична концепция за обществото и организацията.

БЕЛЕЖКИ

1 Специална полиция, организирана от републиката, която оттогава се изявява като изключително жестока спрямо анархистите2 „Без вашата намеса фашистите щяха да победят в Каталония. Вие, анархистите, спа-сихте Каталония и аз ви благодаря за това; вие също така спечелихте правото да по-емете в свои ръце управлението на обществения живот. Впрочем ние сме готови да се оттеглим и да ви предадем отговорността при създадената ситуация.“ – Левал, Г. Събитието на века – анархистическа Испания ’36– ’39. С., 1994.3 По-късно Оливер споделя в лични разговори: „Кога съм се занимавал с власт? Не бях подготвен за нищо от това, което тя включва, а и ситуацията е такава, че мога само да се проваля.“ – Пак там, 70–71.4 „Новата република ще бъде особена държава с истинска народна демокрация. Тя няма да бъде още съветска държава, а антифашистка, лява държава, с участието на наистина лявата част на буржоазията.“ – Драганов, Др. Комунистическото движе-ние след Втората световна война. С., 1990, 18–19.

111

БИТКАТА ПРИ МОСКВА – ПОВРАТ В ГЕРМАНСКИЯ БЛИц-КРИГ ПО ВРЕМЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Цветелина Харалампиева

От 1939 до 1942 г. класическото средство за водене на война е блицкригът. Той включва високоподвижни танкови и пехотни съеди-нения, които правят пробив в тила на врага, разкъсват отбраната му и в крайна сметка го принуждават да се предаде или отстъпи. Залага се на изненадата и бързината на нападението. Руснаците са първите, които откриват противодействие на този начин на водене на война. Те създават евтини и мобилни противотанкови оръдия, които се местят бързо на нови позиции, строят укрепителни пунктове и контраатаку-ват със собствени танкове1. Повратна точка в това противодействие на стратегията блицкриг е именно битката за Москва – 30 септем-ври – 4 декември 1941 г. Непостоянството на Хитлер при избора на стратегически цели в Източната кампания, подценяването на възмож-ностите на Червената армия, грешки в оперативното ръководство на операцията по превземането на Москва („Тайфун“), както и непригод-ността на техниката и войската за нелекия терен и климатични усло-вия в СССР са едни от главните причини, които слагат край на устре-ма на блицкрига и на надеждите на хитлеристка Германия за победа над СССР до края на зимата на 1941 г.

На 18 декември 1940 г. е издадена Директива № 21, с която Фю-рерът известява за намеренията си да нападне СССР, или това е т.нар. план „Барбароса“. В нея категорично се заявява: „Германските въоръ-жени сили трябва да са готови да смажат Съветска Русия в една бърза офанзива преди края на войната срещу Великобритания [...] Основ-ната част от руската армия в Западна Русия трябва да бъде разбита с решителни операции, като се направят четири дълбоки танкови вкли-нявания, за да се попречи на боеспособните сили на противника да отстъпят навътре в Русия [...]2 Главната цел на операцията е да се дос-тигне една линия изолираща Азиатска Русия и продължаваща изобщо до Волга – Архангелск“3.

В плана „Барбароса“ превземането на Москва не е сред основ-ните цели. Едва след като група армии „Север“ е разбила врага в Прибалтийските страни, превзела е Кронщад и Ленинград, а на юг е окупиран Донецкият басейн, могат да се започнат операции по пре-вземането на Москва. Хитлер смята, че основните сили на Червената


112

армия са по западната граница и цели тяхното бързо разбиване и от-късването на важните за СССР продоволствени райони, намиращи се там. До есента той се придържа към този план, макар и с извести ко-лебания, които се определят от действията на фронта. Така например след победата при Уман той издава допълнение към Директива № 34, в която се заявява, че: „Целта на настоящото настъпление ще се състои в това още до зимата да се овладее целият комплекс на държавните, икономическите и комуникационните центрове на противника в района на Москва с оглед нарушаване на работата на апарата за държавно управление и лишаването му от възможността да възстанови разгро-мените въоръжени сили“4. Така се създава впечатлението, че предстои решаващо настъпление към столицата на СССР. Но с усложненията на военните действия около Смоленск, активността на съветските войски, стратегическите успехи на съветското командване със създаването на непрекъснат фронт води до „отрезвяване“ у Хитлер. Съветските вой-ски успяват да отслабят настъплението на Вермахта, а също и бързо да организират резерви и нови попълнения в редиците си. Оказва се също така, че СССР разполага с повече дивизии, отколкото германците са предполагали и, както самият Хитлер пише в своя дневник, че те са не-дооценили силите на „руския колос“5. Така на 21 август подписва нова директива, с която се поставят следните цели: „Най-важната цел, която трябва да бъде постигната до настъпването на зимата, е не завземане-то на Москва, а завладяването на Крим, индустриалния и въглищния район на Донецка област, и нарушаване на руските доставки на нефт от Кавказ. На север – завладяване на Ленинград и съединяване с фин-ландците. Само след завършване на тези операции ние ще имаме сили да възстановим настъплението на Централния фронт“6. Тя е и отговор на настояванията на Главното командване на сухопътните войски и на фронтовите командири за настъпление на група армии „Център“ към Москва, защото, според тях, отбраната на столицата е ключово звено в съветския стратегически фронт и превземането ѝ няма да позволи на руснаците да преминат към позиционна война. Вместо това, една част от група армии „Център“ трябва да се насочи в южно направление, къ-дето да унищожи съветските сили и да подпомогне група армии „Юг“. Хитлер не третира Москва като главна военна цел.

Бездействието на германците по отношение на Москва за около два месеца дава възможност на съветското командване да организира огромни сили и да създаде дълбока отбрана по фронта пред столицата. Нейната подготовка започва още на 30 юли 1941 г., когато е създа-

113

битката при москва – поврат в германския блицкриг ...

ден Резервният фронт като второешелонно оперативно обединение, прикриващо далечните подстъпи към Москва. Първоначално фрон-тът се състои от три армии – 24., 28. и 29., под командването на ар-мейски ген. Г. Жуков. Войските са частично попълнени с части на НКВД и в пълен обем използват Далекоизточния резерв на Червената армия. С решение на Държавния комитет по отбраната на 16 август 1941 г. е създаден Брянският фронт с цел по-доброто прикриване на междината между Западното и Югозападното направление и парира-не активността на Втора германска танкова армия спрямо съветския Югозападен фронт. В началото на операция „Тайфун“ Московското стратегическо направление е прикрито и от Западен фронт, който е изнесен напред с ролята на първоешелонно обединение. В дълбочина отбраната е изградена от три отбранителни рубежа – фронтовите ру-бежи на Западния и Брянския фронт и рубежът на Резервния фронт – Ржевско-Вязменски и Можайски отбранителен район. Към тях спадат и трите отбранителни линии на Московската отбранителна зона7.

През септември 1941 г. отново настъпва промяна в германски-те стратегически цели. Тогава започва блокадата на Ленинград, а на 26 септември германците превземат Киев. Спряна е руската ак-тивност по фланговете на група армии „Център“, а фронтовата линия между трите немски стратегически групировки е изравнена. С оглед на тези обстоятелства на 6 септември Хитлер издава Директива № 35 за провеждане на „решаваща операция срещу групата от армии на Тимошенко, сражаваща се западно от Москва“8. Целта на операция „Тайфун“ е да се разгромят съветските войски във вязменско-москов-ското и брянско-московското направление, след което Москва да бъде обходена от север и от юг и овладяна по метода на двойния обхват в най-кратък срок. За постигането ѝ в първия етап трябва да бъдат об-кръжени и разбити съветските войски в района на Брянск и Вязма, а във втория – Москва трябва да бъде обкръжена и овладяна чрез обход на бронетанкови войски от северозапад през Клин и Калинин и от юг през Тула и Кашира, „за да се затворят клещите на стратегическото обкръжение в района на Ногинск“9.

Операцията е възложена на група армии „Център“ с командващ фелдмаршал Фон Бок, като в офанзивата се включват три пехотни армии (2., 4., 9.) и три танкови групи (2., 3., 4.), или 33% от сухо-пътните и 64% от танковите и моторизираните дивизии на немската армия, действащи на съветско-германския фронт. Немските войници са 1 млн. 750 хил. и разполагащи с 1683 танка, 13 680 оръдия, 1354


114

самолета. Руските войници наброяват 1 млн. и 250 хил., разполагащи с 990 танка, 7600 оръдия и 677 самолета (в това число и самолетите на резервните авиогрупи)10. На 26 септември 1941 г. е издадена заповедта за настъпление, което започва на 30 септември от 2. танкова група и 2. пехотна армия по посока Брянск и Орел. На 2 октомври 1941 г. започва и настъплението към Вязма на 3. и 4. танкова група и съответно – 9. и 4. армия. Въпреки че имат необходимите сили за противопоставя-не на германското настъпление, първоешелонните съединения на съ-ветските войски още в началото на октомври търпят поражение, като по-късно причините за това се търсят както в грешки, допуснати от Главното командване, така и от неправилното определяне на посо-ката на главния удар на противника. Така в района на Вязма част от съветските армии от Западния и Резервния фронт на 7 октомври са вече обкръжени. Въпреки това, те продължават да оказват съпротива и по този начин да забавят настъплението на намиращите се там 28 немски дивизии, 14 от които именно поради тази причина не успяват да продължат напред. Резултатите от тази тактика са най-малко два, а именно – да се изтощава противника и да се печели време за органи-зиране отбраната в района на столицата и в самата нея. Към средата на октомври, със значителни загуби, обкръжените армии пробиват обръ-ча и се насочват към Можайската отбранителна линия.

На Брянския фронт съветските войски също са разбити и герман-ските части настъпват успешно в две направления – към Орел и Брянск, като първият град е превзет на 3 октомври, а вторият – на 6-и. Значи-телна част от съветските армии се намират в обкръжение, разсечени и с прерязани тилови комуникации. Пред германското командване се отваря възможност бързо да настъпи към Тула и Москва. Но то не ус-пява да осъществи ефективно преследване на разбитите части поради ожесточената съпротива на обкръжените войски и заради започнало-то есенно разкалване, което затруднява маневрените действия на тан-ковите съединения. Още една грешка допуска немското командване, а именно, че използва своите резерви още в началните действия и те са изразходени още първите 3 седмици от операцията, докато съветското командване постоянно доставя „свежи сили“ и техника при отбрана-та на столицата. Също така със заповедта от 26 септември „налетите върху промишлените обекти на Московски район имат второстепенно значение и ще се провеждат тогава, когато позволи положението на наземните войски“11, поради което през октомври и ноември столи-цата на СССР не е подложена на масирани бомбардировки, а и зна-

115


чително малък брой самолети достигат до обектите за бомбардиране, което говори за добрата организация на противовъздушната отбрана на Москва и за намаляващия брой на немската авиация.

На 10 октомври е издадена заповед на Съветското върховно ко-мандване, с която Западният и Резервният фронт се обединяват в един Западен фронт с командващ армейски ген. Жуков. Започва съсредо-точаване на главните артилерийски и противотанкови средства, как-то и прехвърляне на войски от резерва на Можайската отбранител-на линия. В нейния тил има развита система от радиални шосейни и железопътни комуникации, които гарантират широк маньовър на войските във всички посоки. От 13 октомври започват ожесточени боеве по всички оперативни направления, водещи към Москва. Част от немските 9. армия и 3. танкова група се насочват към Калинин, който е превзет на 14 октомври. Пред немските войски се открива възможност да нахлуят в тила на Северозападния фронт. За да се обе-динят съветските войски в това направление, няколко дни по-късно се създава Калининският фронт. Там именно немската 9. армия спира по-нататъшното си настъпление. Едва на 27 октомври са спрени нем-ските войски при Волоколамск. В Югозападно направление те също напредват, след като на 12 октомври превземат Калуга, а на 18-и ус-пяват да преминат Можайския рубеж. На Брянския фронт танковите дивизии се придвижват успешно до Тула, но на 29 октомври са спрени след 3-дневен безуспешен опит за превземане на града. С даването на множество жертви на 30 октомври германското настъпление е спряно по линията Селижарово – Калинин – Тула – Новосил. Трябва да се отбележи, че още от началото на октомври темпото на германското настъпление започва да се забавя. Времето също оказва влияние, за-щото есенните дъждове правят трасетата за настъпление почти не-проходими. Снабдяването на армейските групировки и зареждането с гориво е през големи паузи, тъй като се извършва с автомобилен транспорт, който се оказва неподходящ за страна с неразвита шосейна мрежа. Обратно, съветските войски използват плътните железопътни комуникации и така имат възможност да прегрупират бързо силите си и да осигуряват доставки за войските безпрепятствено. Друга се-риозна грешка е и липсата на устойчива йерархия в приоритетните военни цели, защото основната задача след разгрома на първоешелон-ните войски от Западния и Резервния фронт е тяхното преследване. Това обаче не се случва и действията на танковите и армейските съ-единения са „разчленени“ на отделни второстепенни цели с локално


116

значение. Съветското командване, макар и със закъснение, няколко дни след започване на операция „Тайфун“ прави мащабни кадрови и организационни промени, целящи стабилизирането на фронтовете и ефективното управление на войските, както и попълването на ар-миите с части от Далекоизточния резерв. По този начин се спомага за своеобразното „възраждане“ на съветските сили по фронтовете, а германското разузнаване не отдава значение на резервите, за което допринася и липсата на ясна информация за техния брой. Всъщност дори и на самите съветски командващи не им е известно това. Ген. Жуков в своите спомени изтъква също така като фактор с огромно значение неуморния труд и помощ на московчани12.

На 13 ноември на съвещанието в Орша германското командване взема решение да поднови настъплението на 15 ноември, като цел-та е с две подвижни групировки да се нанесат едновременни удари по фланговете на Западния фронт и, след като се обходи стремител-но Москва от север и от юг, да се затвори обръчът на обкръжението източно от столицата13. За тази цел се подсилват пехотните и тан-ковите армии на север и северозапад по волоколамско-клинското и истренското направление, а на юг – по тулско-каширското направле-ние. Общо група армии „Център“ разполагат със 73 дивизии, от които срещу Западния фронт са съсредоточени 51 дивизии.

Съветското командване решава Западният фронт във взаимодейст-вие с войските от Калининския фронт и дясното крило на Югозапад-ния фронт да не допусне обхождане на Москва от северозапад и юг. Към първата половина на ноември Западният фронт е подсилен със 100 хил. души. За повдигане на бойния дух на 7 ноември на Червения площад се провежда военен парад в чест на 24-годишнината от Вели-ката октомврийска революция. Оттам войските заминават директно на фронта. Равносметката на силите за финалната атака на Москва е следната: немските войски наброяват 943 хил. души, 1500 танка; съ-ветските войски – 500 хил. души, 890 танка14. Точно преди началото на офанзивата Хитлер допуска грешка, като решава да намали чис-леността на авиацията, прикриваща от въздуха войските, действащи по московско направление. Това решение е повече политическо, тъй като, обвързан с коалиционните си задължения към Мусолини, той му изпраща в помощ авиационни части, които да бъдат дислоцирани на о. Сицилия и да се включат в сраженията в Средиземноморието. За сметка на това при Москва съветското командване съсредоточава около 1000 самолета, с което се превъзхожда количествено авиация-

117


та на германците; нападат общо 47 немски летища и унищожават 88 самолета.

На 15 ноември започва второто настъпление на германските войски на Калининския фронт с направление Клин. Там те разполагат с 300 танка и 900 оръдия срещу 56 танка и 210 оръдия от съветска страна. На 23 ноември немските танкове нахлуват в Клин, а на 25-и – и в Сол-нечногорск. Положението става катастрофално, когато една танкова част успява на 29-и да премине през моста над канала „Москва – Вол-га“. Въпреки това, съветските части успяват да я отхвърлят обратно отвъд канала.

На 18 ноември започва настъплението на тулско-московското оперативно направление и до 30-и там се водят ожесточени боеве, до-като накрая командващият Гудериан се убеждава, че е невъзможно да се сломи съпротивата на съветските войски и в района Кашира – Тула преминава в отбрана.

След като търпят неуспех в Северно и Южно направление, герман-ците нападат на 1 декември в центъра на Западния фронт при Наро-Фоминск. Но съветското командване отговаря веднага с контраудар и противниковите войски са отхвърлени зад р. Нара. С това пропада и последният опит на германското командване да спаси операция „Тай-фун“. На 4–5 декември 1941 г. завършва отбранителният период на Московската битка, след който съветските войски получават възмож-ност да започнат контранастъпление, завършило с отхвърлянето на немските войски в началото на 1942 г. на 250–300 км от Москва.

В средата на ноември кризата от незавършеното октомврийско настъпление усложнява ситуацията в германските части. Те са прех-върлили кулминацията на своите действия и се чувства изтощението в тях, докато Жуков изкарва нови „свежи сили“. Той разполага с мощен резерв близо до фронтовата линия, а железопътните връзки позволя-ват бързото и безпроблемно снабдяване на военните части. Така на-пример по време на Московската битка трите съветски фронта полу-чават 333,5 хил.15 вагона с товари, боеприпаси и попълнения, или това са около 120 влакови композиции дневно. За сравнение група армии „Център“ получава около 20 влакови композиции дневно. Така гер-манците продължават да воюват по старата тактика чрез трудноосъ-ществими прегрупирания да получат временен превес на ударните групи, което изтощава войските и намалява тяхната боеспособност. Също така ген. Жуков прилага в бойните действия метода „активна отбрана“, или това е нанасяне на системни удари по фланговете на


118

разтеглените немски ударни групировки, като направленията на съ-ветските главни удари са добре прикрити и минирани16. По този начин успешно се омаломощават силите на противника. Към това трябва да се добавят и атаките на партизаните в тила на германската армия, ко-ито също допринасят за отклоняване на част от силите. Но има и още няколко обстоятелства, които предрешават края на битката, още пре-ди да е започнала.

Още по време на Смоленското сражение (16 юли – 15 август 1941 г.) група армии „Център“ изразходва всичките си тактически, оператив-ни и стратегически резерви. Поради загубите окомплектоваността на дивизиите рязко спада – при пехотните до 80%, при моторизирани-те и танковите до 40–50%. В началото на операция „Тайфун“ трите танкови групи разполагат с около 60% от първоначалната си щатна численост. Положението при пехотните войски също е лошо, защото от началото на кампанията до началото на октомври получават по-пълнение от около 151 хил. при загуба 219 хил. души. От 22 резервни пехотни дивизии група армии „Център“ получава само 8. За сметка на това Съветското върховно командване има ефективна система за попълване на загубите, основана на т.нар. запасни стрелкови бригади. За сравнение само за август от тях по фронтовете са изпратени 613 хил. души от ротите за запасняци и 380 хил. – изтеглени от различни военни учреждения и учебни заведения. Също така Генералният щаб не разполага с точни сведения за броя на съветските дивизии, като смята, че те са не повече от 54, а те се оказват 95 и за трите съветски фронта при Москва. Не се отчита и започналото мощно сформиране на съветския стратегически резерв.

Още в края на Първата световна война е установено, че ако всички превозни средства в рамките на бронетанковите сили бъдат оборудва-ни с вериги, те ще могат по-лесно да се придвижват през трудни тере-ни, като си проправят собствен път. През 1941 г. в германската армия има не повече от 300 гъсенични превозни средства, докато останалите почти 3000 са на колела и повечето от тях са годни само за използва-нето им по пътища. Голямото изобилие от тези превозни средства не се отразява на кампаниите на запад поради това, че атакуващият се възползва от мрежа от добре павирани пътища. Но на изток, където добрите пътища са рядкост, това се оказва решаваща пречка17, което пречи и на тактическите маневри и задържа придвижването по стра-тегическите пътища. Всеки проливен дъжд намалява мобилността до пълно спиране. Танковите дивизии биха могли да продължат, но снаб-

119


дяването им, а също и пехотните дивизии се придвижват с колесни превозни средства, така че това става невъзможно, ако пътят е покрит с кал. В същото време обаче именно в Московското сражение съвет-ското командване прилага тактиката на смесените конно-механизира-ни съединения за справяне с трудните теренни условия. А ето как ген. Жуков оборва фактора време и липса на пътища, с който се оправда-ват германците за загубата: „[...] хитлеристкото ръководство се кане-ше да се поразходи „леко облечено” из Русия. То изчисляваше сроко-вете на цялата си кампания със седмици и месеци. Значи, работата не бе в климата, а в погрешните политически и стратегически сметки на фашистката върхушка [...] Но аз видях с очите си как в същата тая кал и при същите тия пътища хиляди и хиляди московчани, главно жени, не свикнали изобщо с тежката сапьорна работа, напуснали топлите си градски квартири, копаеха противотанкови ровове, окопи [...] Калта лепнеше по краката им и по колелата на количките [...] утежняваше неимоверно и без това неподходящата за женски ръце лопата [...] мога и да добавя, че през октомври 1941 г. кишата трая сравнително кратко време [...] През ноемврийските дни на „генералното настъпление” на хитлеристките войски температурата в района на бойните действия беше от 7 до 10 градуса под 0, а при такова време, както е известно, кал няма“18. Според него германците допускат голяма грешка при из-числението на силите и средствата, които ще им бъдат нужни, защото именно заради това не успяват да осъществят втория етап от операция „Тайфун“. Поради липса на стратегически резерви, на предпоставки за маневриране и прегрупиране група армии „Център“ не успява да преодолее кулминационната точка и да развие първоначалния так-тически успех в стратегически. Така ответният удар на противника може да се окаже съкрушителен. През втория етап на настъплението германците губят над 155 хил. убити и ранени, около 800 танка и не по-малко от 300 оръдия и множество самолети.

Практиката на съветското командване да тормози всячески нем-ските войски, печелейки време за сформиране на резерв и подготовка на контранастъпление, се оказва резултатно противопоставяне на док-трината на блицкрига, доказано и в битката при Москва. Тя е своеоб-разен поврат в прилагането на тази доктрина в реални военни условия, като напълно проваля плана „Барбароса“ за светкавична война, чиято цел е окупирането на европейската част на СССР до края на 1941 г. Всъщност като цяло операцията не е смазваща и краткотрайна както заради жизнеността и боеспособността на Червената армия, така и за-


120

ради големия брой проведени стратегически и фронтови операции на съветските въоръжени сили през 1941 г., вкл. и битката при Москва. Неуспешната операция „Тайфун“ показва кризата в блицкрига и необ-ходимостта от търсене на нов вид стратегия при водене на война.

БЕЛЕЖКИ

1 Дъниган, Дж., Ал. Ноуфи. Скритото за Световната война. С., 1996.2 Харт, Б. Л. История на Втората световна война. С., 2005, с. 146.3 http://www.histdoc.net/history/NaSo1940-12-18.html4 Узунов, Ф. Източният поход на Вермахта 1941. В. Търново, 1999, с. 170.5 Пак там, с. 173.6 Пак там, 173–174.7 Пак там, 192–193.8 Пак там, с. 187.9 Жуков, Г. Спомени и размисли за Отечествената война 1941–1945. С., 1983, с. 438.10 История на Втората световна война 1939–1945. Т. 4. С., 1977, с. 111.11 Узунов, Ф. Цит. съч., с. 199.12 „Стотици хиляди московчани денонощно работеха по изграждането на отбра-нителните рубежи, опасващи столицата. Само във вътрешния отбранителен пояс през октомври и ноември се трудиха 250 хил. души, ¾ от които бяха жени и юно-ши. Те изкопаха 72 хил. линейни метра противотанкови ровове, около 80 хил. метра ескарпи и контраескарпи, 52,5 хил. метра надълби и много други препятствия, почти 128 хил. линейни метра окопи и ходове за съобщения. Със своите ръце тези хора изхвърлиха повече от 3 млн. кубически метра пръст!“ – Жуков, Г. Цит. съч., с. 422. 13 История..., с. 123.14 http://www.serpukhov.su/dima/war/eng/ebattle.htm15 История..., с. 132.16 Узунов, Ф. Цит. съч., с. 208.17 Харт, Б. Л. Цит. съч., с. 156.18 Жуков, Г. Цит.съч., с. 437.

121

ОТ ВЪСТАНИЕ И РЕВОЛЮцИЯ ДО ПРЕВРАТ... И ОБРАТНО(ПОНЯТИЯТА ЗА 9 СЕПТЕМВРИ 1944 Г.

В УЧЕБНИцИТЕ ПО ИСТОРИЯ)

Тодор Мишев

Понятието Деветосептемврийско въстание се утвърждава в ня-колко речи на Георги Димитров и в официални документи на БКП между 1948–1950 г.1 За периода от близо 10 години след 1944 г. няма научни изследвания, които да оборват или защитават партийно ут-върденото понятие. След това през 50-те години започва неговото до-развиване и модифициране, натрупването му с нов информационен пълнеж и усложнен понятиен вариант. Това доразвиване продължава до 80-те години на ХХ в. През 50-те години основните понятия са въоръжено антифашистко въстание и народно антифашистко въс-тание, като само събитията между 6 и 9 септември 1944 г. се наричат революционни действия. Срещат се варианти на словосъчетания като Деветосептемврийско народно въстание, които пък са обяснени с по-нятия като въстанически сили, въстаническо движение, революционна власт, революционно минало (за БКП). Основният извод е, че Девето-септемврийското народно въстание поставя началото на социалисти-ческата революция. Ролята на СССР за 9 септември 1944 г. се сравнява с ролята на Русия за българското освобождение през 1878 г. Прави се паралел с понятията турско робство и немско фашистко робство2.

В учебниците от края на 70-те и 80-те години няма големи проме-ни в трактовката на проблема. Описва се наличието на „революционна вълна“ в началото на септември, която довела до народно въстание на 8 и 9 септември. Успоредно се използват понятията въстание и рево-люция. Въстанието е с времетраене четири дни – от 6 до 9 септември. Общо взето понятийната логика е следната: След четиридневни рево-люционни акции и всеобщо революционно вдъхновение побеждава Деветосептемврийското въстание, което е и победа на социалистиче-ската революция. Тази теза противоречи на тезата от V конгрес на БКП, че народното въстание на 9 септември 1944 г. само дало нача-лото, открило пътя на строителството на социализма. Тази тема на V конгрес се запазва до учебниците от 1978 г., а след това има известно творческо престараване от страна на авторите на учебници3. В книги-те за учителя и в учебните пособия за СИП от този период, револю-


122

ционният момент в акта на 9 септември е дори много по-силен, от-колкото в учебниците. Там при обяснението на явленията и фактите са включени повече понятия от научните области на марксистката философия и научния комунизъм. Пренаситено е с понятия като ре-волюционен процес, революционни сили, революционна криза, класо-ва борба. Понятието Деветосептемврийска революция се използва заедно и дори по-често от словосъчетанието Деветосептемврийско народно въстание. На учителя е поставена ясна и конкретна цел – с тези понятия и с цитати от книги като „Деветосептемврийската со-циалистическа революция“ емоционално да обагри акта на 9 септем-ври. Най-пълната като количество и емоция формулировка на акта имаме през 1983 г. – Деветосептемврийско народно въоръжено ан-тифашистко въстание, което извоюва победата на социалистическата революция. В повечето учебни помагала за учители и ученици има често смесване и препокриване на понятията въстание и революция. Така например през няколко реда за едни и същи действия се използват и двете понятия, или пък едното е в заглавието (въстание), а другото – в текста (революция)4.

През периода на 70-те и 80-те години в понятийно отношение няма разлика между учебниците за ІІІ/ІV клас, за VІ и ІХ/ХІ клас, където се учи за 9 септември 1944 г. Все пак понятието въстание се употребява по-често при по-малките ученици. В ІІІ и ІV клас то е придружавано от емоционални образи като Велик ден, истинска лавина, обща атака и др. В ІІІ клас се прави сравнение между въста-нията от 1944 г., 1923 г., 1876 г. и с явното отъждествяване между опита за свобода през април 1876 г. и свободата, дошла с въстанието от 1944 г.5 В заключение за този период може да се каже, че докато в академичните изследвания се употребява преди всичко понятие-то въстание, то в учебниците и помощните дидактически средства, вероятно с цел по-голямо емоционално въздействие, се използват заедно и почти равностойно понятията въстание и революция.

Следващият период на понятийно развитие е този от 1990 до 1995 г. Тогава с различни темпове се сменяха записки, пособия и учебници, появиха се и първите кандидатстудентски помагала. Ди-намиката на смяната на понятията вървеше неравномерно според бързо променящата се смяна на правителствата и личните полити-чески позиции на отделните автори. През този период понятийната система в учебниците се доближаваше по-скоро до медийните дис-кусии по въпроса, защото сериозни и бързо написани академични

123

от въстание и революция до преврат ... и обратно ...

оценки практически нямаше. В повечето учебници и пособия все пак се наблюдаваше радикалното налагане на понятието преврат.

През 1990 г. в учебника за VІ клас все още се пише за въстание и въстанически части, като терминологията е семпла, а оценките за въс-танието са изцяло положителни (автори са М. Куманов и М. Радева). През 1992 г. друг автор пак за VІ клас пише само за събитията на 9 сеп-тември 1944 г., без да използва никакво определено понятие. Оценката обаче е негативна. Прави се паралел с 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. пак без употребата на точни понятия. Като извод за събитията се посочва установяването на комунистическа диктатура от тоталитарен съветски тип (автор Б. Бобев).

Промяната при ХІ и ХІІ клас протича по същия начин, като имаме известно препокриване между смяната на правителствата, политическите убеждения на авторите и понятийното съдържание в учебниците. В първите учебници след 1989 г. се използва понятието въстание. Както при VІ, така и при ХІ и ХІІ клас изчезва понятието революция и съответните му разновидности. През 1992 г. текстовете в учебниците за VІ, ХІ и ХІІ клас са почти идентични, но при ХІ и ХІІ клас същият автор през същата година вече използва понятието преврат (военно-политически преврат) – автор Б. Бобев. За промяната на властта обаче е употребено понятието предаване, което се използва предимно при доброволни действия. През 1995 г. вече окончателно се утвърждава понятието преврат, а понятието въоръжено въстание се пише в кавички с елемент на ирония и ясно изразен негативизъм (автор Ст. Грънчаров). Прави впечатление, че в някои учебници с участие на едни и същи автори през 1990 г. се използва понятието въстание, а през 1995 г. – понятието преврат6.

През периода 1990–1995 г. излизат и първите кандидатстудентски помагала. През 1991 г. в първото помагало събитията са наречени въс-тание, което поставя началото на демократичен период в българската история (без автор). През 1993 г. актът на 9 септември 1944 г. също е въстание, но без да има ясни позиции за установената власт и последва-лото управление (автор Ст. Трифонов). През 1993 г. излизат и първите нови общи истории на България. За събитията от 9 септември 1944 г. има изключително емоционални антикомунистически оценки с целена-сочено отхвърляне на понятията революция и въстание и утвърждаване на понятието преврат (автори П. Константинов и Ст. Грънчаров)7.

От 1996 до 2003 г. за гимназиалната степен функционираха три паралелни алтернативни учебника. Те съвпаднаха с управлението на


124

СДС и НДСВ, но писането на учебниците бе в последната година от управлението на БСП с автори с леви убеждения. В учебника на издателство „Анубис“ има раздвояване между текст и понятие. Фак-тологията на събитията изцяло преповтаря фактологията от учебни-ците през 1989 г. с ясното внушение, че народът и партизаните зав-земат властта в страната. За събитията от 1942 до 9 септември 1944 г. се използва понятието гражданска война. За събитията в страната от 6 до 9 септември 1944 г. липсват понятията въстание и революция, но за събитията конкретно в София има понятие преврат (автор Ив. Илчев). Урокът е онагледен със снимки от учебниците преди 1989 г. – стачки и посрещане на партизаните. В учебника на издателство „Просвета“ е обратното. Няма подробно описание на стачки и партизански дейст-вия, но събитието недвусмислено е наречено с понятие отпреди 1989 г. – въоръжено въстание (автор Л. Огнянов). Все пак в методическата част на урока на учениците е предложена дискусия дали политическата промяна на 9 септември 1944 г. трябва да се нарече въстание, преврат или нещо друго. В учебника на издателство „Отворено общество“ има кратка обективна фактология без използване на никакво специфично понятие. Според автора на конкретния урок за 9 септември 1944 г. държавните учреждения са завзети, а правителството е арестувано (ав-тор Ст. Трифонов). В урока за последвалото вътрешнополитическо раз-витие на България обаче предпазливо и с уговорки е лансирана тезата и съответно понятията за военен преврат в София и въстание в много региони на страната (автори Е. Калинова и И. Баева).

В книгите за учителя на издателство „Просвета“ и „Отворено общество“ авторите доразвиват тезите си от учебниците. В книгата за учителя на „Просвета“ се прави подробна сравнителна характеристика на събитията от 9 юни 1923 г., 19 май 1934 г. и 9 септември 1944 г. Твърди се, че промяната става по методиката на първите два преврата, но тази от 1944 г. все пак не се нарича преврат, а просто – промяна (автор М. Радева). При издателство „Отворено общество” авторите са посочили, че оценката е политическа – противниците на 9 септември 1944 г. използват понятието преврат, а участниците и симпатизантите говорят за въстание8.

От съдържанието на учебниците през 1996–2003 г. може да се направят няколко извода. В понятийно, а понякога и в емпирично-фактологично отношение имаме връщане към учебниците отпреди 1989 г. по отношение на понятието въоръжено въстание. В същото време обективно са премахнати някои крайно емоционални и поли-

125


тизирани антикомунистически оценки от учебниците, издадени в пе-риода 1992–1995 г. Фактът, че по същество „левите“ оценки за 9 сеп-тември 1944 г. просъществуваха при управлението на СДС и отчасти на НДСВ, може да се анализира по-скоро политоложки, отколкото от гледна точка на академичната история. Авторите очевидно са се стремили да балансират между реалните факти, времето, в което са писани учебниците, и личните си политически убеждения. Две прави-телства с явно декларирани десни убеждения не премахват учебници, в които има преобладаващо леви оценки за 9 септември 1944 г. Тук анализът може да има поне два нюанса. Единият е, че скритите убеж-дения на министрите от СДС и НДСВ са също леви, въпреки деклара-циите. Другото разсъждение може да бъде в посока, че демокрацията в България е достигнала до напреднал стадий. При него смяната на управляващите не води до конюнктурна смяна на учебници или ели-миниране на издателства, чиито автори, собственици или финанси са свързани с комунистическото управление преди 1989 г.

През същия разглеждан период – 1996–2003 г., на книжния пазар се появиха над петнайсет кандидатстудентски пособия с различен обем и структура, в които, макар и кратко, се пише за 9 септември 1944 г. В повечето от тях участват практически всички автори на учеб-ници след 1990 г. Така че в тези помагала според авторския колектив са застъпени тезите за въстание, за преврат, за преврат / въстание. Ав-торите, писали записки и учебници до 1995 г., преповтарят понятието преврат9. Автори на учебници след 1995 г. използват понятието за-вземане на властта, като не използват въоръжено въстание10. Трета група автори, които не са участвали в писането на учебници, използ-ват понятия като преврат или по-неутралното насилствено сваляне, но никога въоръжено въстание. Тоест, появяват се и автори, за които в учебника случката на 9 септември 1944 г. е въоръжено въстание, а в кандидатстудентската история е насилствено сваляне на властта11.

След 2003 г. и до днес функционират пет алтернативни учебника за ХІ/ХІІ клас. В тях разнообразието при оценките за 9 септември 1944 г. е по-голямо, като се запазват някои тенденции от периода 1996–2003 г. Появяват се нови издателства, нови автори, а част от ста-рите автори си остават в същите издателства или преминават в други, които отново имат одобрени учебници. В учебника на „Планета – 3“ (автори Ив. Илчев и Е. Калинова) е доразвита тезата от края на ХХ в. за „въстание в провинцията и преврат в столицата“. Предложената фак-тология подробно описва въстаническите действия в провинцията и


126

„преминаването“ на властта в столицата. За първи път след 1989 г. в този учебник има два урока за 9 септември 1944 г. В първия се използ-ва само понятието преминаване на властта, във втория са само поня-тията въстание и преврат. Тази теза за понятийното раздвояване на събитието според географията на България общо взето не се подкрепя от авторите на другите четири учебника.

В учебника на „Анубис“ в основния текст събитията са „военен преврат“, като в рубриката научна консултация обективно и без диску-сионност е посочено мнението за „деветосептемврийска социалисти-ческа революция“ (Атанас Василев, Ст. Грънчаров).

В учебника на „Просвета“ (М. Лалков, Л. Огнянов) определението е „държавен преврат“. В учебника на „Слово“ е само, но категорично „преврат“, а в съответния урок няма нито дума за стачки, партизани и за събитието не е отделен дори отделен абзац. В профилираната под-готовка на „Слово“ събитието не е споменато дори като факт. Съби-тията от 9 септември 1944 г. са „държавен преврат“ и в учебника на издателство „Кръгозор“12.

В заключение биха могли да се посочат няколко неща. От 1944 г. до 1989 г. понятията следват преди всичко партийните документи с мнения по въпроса за характера на 9 септември 1944 г. Научните из-следвания, които все пак понякога малко се отклоняват от догмата, не се взимат предвид при оценката на събитията. В учебниците и книгите за учителя, които имат предимно образователна и възпитателна цел, се наблюдава дори понятийно престараване, с което се величае акта от 9 септември 1944 г. От 1990 до 2008 г. в оценките има творчески и политически плурализъм. Мотивите за понятийна характеристика са няколко: творческите изследвания на автора, понякога политическата му ангажираност, понякога желанието му да се съобразява с управля-ващите. Като цяло крайните оценки от времето 1990–1995 г. в послед-ното десетилетие стават по-балансирани.

БЕЛЕЖКИ

1 Димитров, Г. Избрани произведения. Т. 2. С., 1954.2 Кратка история на България. С., 1958; Бурмов, Ал. и др. Българска история за ХІ клас на общообразователните училища. С., 1953. 3 Косев, Д., Хр. Христов и др. История на България за втори курс на техникумите и СПТУ. С., 1978; Димитров, И., М. Исусов, Й. Шопов. История на България за Х клас на ЕСПУ. С., 1983.4 Шопов, Й. История на България (ръководство за учителя). С., 1982; Радулов, Ст. и др. История на България за ХІ клас на ЕСПУ (СИП). С., 1983; Шопов, Й. Методи-

127


чески насоки по история на България за VІ клас. С., 1986.5 Дражев, П. и др. Родинознание за ІІІ клас на ЕСПУ. С., 1983; Дражев П. и др. Роди-нознание за ІV клас на ЕСПУ (ръководство за учителя). С., 1976.6 Куманов, М., М. Радева. История на България за VІ клас на ЕСПУ. С., 1990; Бобев, Б. Записки по история на България за VІ клас. С., 1992; Радева, М., М. Лалков и др. Ис-тория за VІ клас на СОУ – книга да учителя. С., 1995; Бобев, Б. Записки по история на България за VІ клас. С., 1992; Бобев, Б., Ст. Грънчаров. История на България за ХІ клас на СОУ. С., 1995.7 Колева, В. и др. Шанс за успех. С., 1991; Каймаканова, М. и др. История на Бъл-гария (план-тезиси). С., 1993; Божилов, Ив. и др. История на България. С., 1993; Константинов, П. История на България. С., 1993.8 Делев, П. и др. История на България за ХІ клас. С., Отворено общество, 1996; Гю-зелев, В. и др. История за ХІ клас. С., Просвета, 1996; Фол, Ал. и др. История за ХІ клас. С., Анубис, 1998; Радева, М. История на България (книга за учителя). С., Просвета, 1997; Делев, П. и др. История на България (книга за учителя). С., Отворе-но общество, 1996.9 Петков, П. План-тезиси на изпитните теми по история на България. С., 1997; Ма-танов, Хр. и др. Книга по история за кандидат-студенти. С., 1996; Матанов, Хр. и др. Ръководство за подготовка на кандидат-студенти по история. С., 2000.10 Каймакамова, М. и др. История на България за кандидат-студенти и зрелостници. С., 1999.11 Илиев, И. и др. На изпит по история. С., 1996; Колев В. и др. История на България (разширени планове за конкурсен изпит). С., 2000.12 Мутафчиева, В. и др. История и цивилизация за ХІ клас. С., Анубис, 2001; Гю-зелев, В. и др. История и цивилизация за ХІ клас. С., Просвета, 2001; Лазаров, Ив., Ив. Тютюнджиев и др. История и цивилизация за ХІ клас. В. Търново, Слово, 2001; Андреев, Й. История и цивилизация за ХІ клас. С., Кръгозор, 2002; Делев, П. и др. История и цивилизация за ХІ клас. С., Планета – 3, 2001.

128

ДЕБАТЪТ ЗА ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ – 50 ГОДИНИ ПО-КЪСНО НА РЕГИОНАЛНО РАВНИщЕ

Полина Цокова

През 1994 г. се навършват 50 години от събитията, придали на Девети септември 1944 г. славата на начало на социалистическия летопис в съвременна България. Юбилеят става повод за оживен об-ществен дебат, отразяващ антагонистични политически убеждения, заявени и отстоявани пред политическите опоненти. Обществените настроения в национален мащаб са ориентирани около двата полюса на политическия живот – Българската социалистическа партия (БСП) и Съюзът на демократичните сили (СДС).

Проекция на политическото противопоставяне може да се просле-ди на регионално равнище сред привържениците на основните полити-чески сили в град Кула – традиционен регионален център в Североза-падна България. За разлика от новопровъзгласените при социализма градове в Северозападна България, Кула притежава важно регионал-но значение, чиито корени отвеждат в Късната античност, както сви-детелстват руините на Кастра Мартис – римската крепост с четири кули в центъра на града, локализирана от унгарския пътешественик Феликс Каниц по сведенията на византийския хронист Прокопий Ке-сарийски1. Верни на възрожденския порив да възвърнат блясъка на своя град, родолюбивите му жители канят художник от Дебърско, Вардарска Македония, да изографиса новопосторената им църква, чийто олтар пренася в Кула царственото вeличие на охридските църк-ви с възрожденски икони от същия майстор2. Географското положе-ние на града придобива военностратегическо значение за възстанове-ната българска държава с разположението си на западната ѝ граница след 1878 г. Разположен на 13 км от съседна Югославия, със статут на околийски център, градът предизвиква акция по овладяването му от части на германската армия, започнала на 9 септември 1944 г. с насочването на противникова разузнавателна група по пътя от старо-планинския проход Връшка чука към Кула3.

В дните непосредствено след Девети септември 1944 г. малцина-та жители, останали в град Кула, в който дотогава никой от гражда-ните не е имал лека кола, са можели да видят немски танк на самия кръстопът между главната улица и улицата, по-късно гордо имену-вана „Девети септември“4. Там е къщата на Ванчо Костов (дядо на

129

дебатът За девети септември – 50 години по-късно ...

Маргарита Йончева, председател на Общинския съвет през 90-те години на ХХ в.), в която след Девети септември 1944 г. се е поме-щавал щабът на немците. За тяхното очаквано идване в Кула се съоб-щава на митинга пред полицията на 10 септември 1944 г., малко след като комунистът Неделко Ненов с патос е обявил на съгражданите си, че вече може да се диша свободно5. В годините на прехода улицата с предишно име „Девети септември“, преименувана на „Александър Стамболийски“ от временната управа след 1989 г. (начело със земе-делеца от БЗНС „Никола Петков“ Цанко Нинков), остава без асфалт и отдавна не личи дали е имала тротоари с плочки и бордюри.

През 1994 г. на страниците на общинския седмичен вестник „Кула“ още от първия септемврийски брой започва дискусия за характера на политическата промяна в управлението на България, за предимствата и недостатъците на икономиката, образованието и морала при социа-лизма. Вeстникът помества пет статии по темата, чието съдържание е концентрирано около следните групи въпроси:

– какъв е характерът на извършената промяна във власттта на Девети септември и последвалото управление до 1989 г.;

– насилието като метод на управляващите преди и след Девети септември и като метод на нелегалната комунистическа дейност;

– икономическите резултати от смяната на политическата власт на Девети септември 1944 г.;

– паралели с други събития от националната история и съвремен-ност.

Дебатът показва опорните точки на разделението между полити-ческите опоненти в Кула. Привържениците на СДС обявяват събити-ята от Девети септември за преврат, докато представителите на БСП отричат правилността на подобна квалификация, без да предлагат друг термин. Политическите пристрастия надделяват над стремежа за обективност и изчерпателност при излагането на размисли и изводи за Девети септември. Като израз на силната конфронтация в обществото са предпочитани крайни оценки и категорични заключения. Приве-дените примери и аргументи са подбрани от авторите в зависимост от това, дали споделят или опровергават тезата, че през 1944 г. промяната във властта е извършена чрез преврат. Дебатът за Девети септември се превръща в словесен сблъсък „за“ или „против“ БСП, а терминът „преврат“ предава негативната оценка за завземането на властта от комунистите и за последвалото управление в България.

Статията, която разбунва политическите страсти в града, е пуб-


130

ликувана във в. „Кула“ на 17 септември 1994 г. Неин автор е Полина Пенкова6. Заглавието „Деветосептемврийският преврат“ категорично насочва към сърцевината на изложението, което разглежда успеха на проведените акции на Отечествения фронт като резулат от присъст-вието на съветската армия на българо-румънската граница. Послед-валото социалистическо управление и зависимостта от Съветската империя стават възможни благодарение на съгласието на У. Чърчил България да бъде в „съветската сфера на влияние“. Тази теза е изведе-на на преден план, за да подчертае несъстоятелността на твърдението, застъпвано от местните комунисти, че Девети септември 1944 г. спа-сява България от фашизма.

Последвалото социалистическо управление е описано като зако-номерност от вътрешнополитически и външен фактор. Във вътрешно-политически план като традиция на Българската комунистическа пар-тия, създадена през 1891 г., е очертано прилагането на незаконни и често кървави средства в борбата за власт до Девети септември. Тази практика прераства в убийства и гонения срещу инакомислещите от страна на властта след Девети септември. У хората се внедрява вяра в безпогрешния път към утрешното могъщество на България, чийто пътеводител са партийните повели, придружени от хвалебствия и ло-зунги. Като основна последица от влиянието на външнополитическия фактор – зависимостта от Съветския съюз – е представено експери-ментирането на нов стопански модел. Лишаването от частна соб-ственост, специализацията в губещи производства, унищожаването на природата от заводите, неизгодните финасовите сделки – всичко това, провокирано и осъществено в България под съветски диктат, я превръща в бедна и изостанала страна, ограбвана и от собствените си управници.

На фона на печалната картина за комунистическото управление финалът на статията е оптимистичен, породен от убеждението на ав-тора, че отчаянието от съвременните трудности би било признак на излишно самочувствие и слаба национална памет за нация с 13-ве-ковна история. Доказателство за политическа свобода 50 години след Девети септември е фактът, че причинилата настоящето незавидно състояние социалистическа партия има мнозинство в законодателно-то събрание. Тя подкрепя безличното правителство на Любен Беров, което безславно си отива според партийната заповед от юни 1994 г.

Статията „Деветосептемврийският преврат“, чиито тези и аргу-менти разкриват симпатиите на автора към Съюза на демократичните

131


сили, провокира остра реакция у лидерите на социалистите в Кула. Ролята да защити позицията на своята партия е поета от Лалко Ге-оргиев, потомствен комунист, чиято майка е участвала в боя срещу противниците на насилственото коопериране при помпената станция в Кула през 1951 г. Инженер по образование, наред с партийните и об-щински постове, той е и заместник-директор на Завода за технически каучукови изделия (ЗТКИ), най-големият промишлен обект в Кул-ския край. Заглавието на неговия материал, формулирано като посве-щение на името на автора от предишния брой, ясно изразява общия тон на материала – арогантен и поучителен7. Мотивът за написването му е заявен още в началото. Проучването сред кулчани за семейния произход и интелекта му е издигнало опонента в достоен противник, изпаднал в заблуждение поради недостатъчно информация („Умните по това се различават от глупавите, че освен да наизустяват могат и да мислят“). Под маската на мнима диалогичност, преминаваща произ-волно от „Вие“ на „ти“, в отговор на статията „Деветосептемврийски-ят преврат“ на вниманието на всички читатели на вестника са предло-жени следните постулати:

– режимът преди Девети септември е фашистки, защото воюва с деца вътре в България и окупира съседни държави;

– през 1939 г. селското стопанство има ниски добиви, докато през 1982 г. то е подобрило добивите от декар;

– при новата система след 10 ноември 1989 г. добре възпитани в комунистически дух граждани могат да се превърнат в крадци и убий-ци.

Тезите са сходни с изложението по темата от 1993 г., когато на страниците на в. „Кула“ под надслов „Преврат или закономерност“ председателят на общинската организация на БСП се възмущава, че в централните медии стотици гласове и потоци мастило представят Девети септември като преврат на група хора, агенти на чужда стра-на8. Затова закономерен е силният отзвук в средите на БСП година по-късно, когато дебатът се разгръща все по-осезаемо в регионален мащаб – на страниците на общинския вестник.

Ако сравним статията на Л. Георгиев с предишна публикация на негова съпартийка – Перса Борисова, дългогодишна ръководителка на Българската комунистическа партия (БКП) в Кула преди 1989 г., обща отправна гледна точка е протестът срещу отрицанието, което „черногледи люде“ отправят срещу „периода след Деветосептемврий-ската победа“. В статията ѝ под заглавието „50 години от 9 септември


132

1944 година“ Деветосептемврийският ден се възприема като спасение от фашизма, а половинвековният юбилей дава повод за равносметка и за преклонение пред героите в борбата. „Голямата истина – пише ав-торката – е, че 9 септември даде работа на всички, осигури безплатна медицинска помощ и образование“9. Тезите са познати и от статията ѝ в памет на партизаните от отряд „Георги Бенковски“, загинали на 17 януари 1944 г., между които са Гено Цанов, по-късно патрон на кулския каучуков завод, и Тошо Младенов, баща на бъдещия прези-дент Петър Младенов. Желанието за участие във властта е заявено нееднозначно с призива „да създадем едно социално общество“10.

Друг автор на страниците на вестник „Кула“ от 1994 г. е Илия Дочев, бивш учител, убеден монархист, привърженик на Съюза на де-мократичните сили. За съгражданите му социалисти изявата на емо-ционална словесност под надслов „комунистическото робство“ след Девети септември не е изненада. Затова неговата статия със заглавие „Нека младите да знаят истината“, публикувана по същото време в два последователни броя на общинския вестник11, се оказва недоста-тъчно подходящ обект за медийно опровержение. Илия Дочев приема като въпрос на чест да подкрепи позицията, изразена „на нивото на един професионалист“ в статията „Деветосептемврийският преврат“, която, както сам споделя, препрочита с възхита12. Диспутът вече има четирима участници и, макар да се води задочно, се характеризира с образен език, ярки исторически паралели и крайни политически оцен-ки. В противовес на тезата за монархофашисткия режим преди Девети септември се сочи формата на управление – народна монархия, която гарантира законност и ред. В сражението от януари 1944 г., когато са убити 17 партизани от Кулския партизански отряд, приблизително съ-щия брой жертви дава и противната страна. Оцеляват единствено въз-растните командири на отряда, което поражда съмнение, че съвест-та им не издържа и се пропиват, защото са предали своите другари, осемнадесет- и деветнадесетгодишни деца. След Девети септември престъпници комунисти няма, обяснява г-н Дочев, защото криминал-ните, преди да влязат в затвора, са изключвани от редовете на БКП. Измамна е и статистиката за победния ход на българския народ към комунизма. През 1990 г., под ръководството на комунисти, местното ТКЗС „Връшка чука“, вместо да е пример за процъфтяващо селското стопанство, приключва с дълг от близо 63 милиона лева. Възползвай-ки се от благоприятната роля на партиите в опозиция да критикуват водената политика, икономическият анализ е продължен и в настоя-

133


ще време. За да защити управлението на Филип Димитров като ми-нистър-председател на СДС, в статията се изтъква демократичният му характер (не прибягва до отмъщение) и икономическите успехи (изплаща вноски по външния дълг). Атаката към БСП кулминира в обвинение за стопяване на валутния резерв и ежедневното поскъп-ване, постигнати чрез агентурното, прокомунистическо правителство на Любен Берия.

Последната публикация по темата за Девети септември е при-дружена с бележка на редакцията, която гласи, че материалът се пуб-ликува по нареждане на г-н Цанко Нинков, кмет на Община Кула, издигнат от антикомунистическа коалиция. Възможни са две интер-претации относно съдържанието на подобна бележка. От една стра-на, тъй като вестникът е общински, кметът на общината с авторитета на финансов разпоредител на бюджета му би могъл да се домогва до влияние и върху характера на публикациите в изданието. От друга страна, подобен коментар може да се разглежда като проява на дикта-та на медиите, наричани често в съвременното общество „четвъртата власт“.

През 2008 г. редакторите Регина Мирчева и Христела Алексан-дрова са единни в мнението си, че сами са избирали материалите и са решавали редакционното приключване на всеки брой самостоя-телно, без намеса или натиск на общинската власт, позволявайки си да изобличават и недъзите на общинската политика. В условията на изострени политически пристрастия, с цел да избегне обвинение в политическа ангажираност, редакцията предпочита изрично да заяви неутралитет към изразяваните позиции на граждани от различни по-литически лагери. За редовния автор по исторически теми Илия До-чев журналистите от вестник „Кула“ си спомнят, че е бил ревнив към статиите си и не е позволявал да бъдат съкращавани или редактира-ни. Г-жа Александрова разказва, че след като отказват да публикуват статията на И. Дочев, тъй като реакцията на БСП е негативна, кметът на общината моли редакторите, без да ги е принуждавал, статията да бъде публикувана на негова отговорност13.

Откритата вражда и омраза между комунисти и демократи при-надлежат на миналото. Вестник „Кула“ е закрит по финасови причини малко след като празнува 90 години от основаването си, а броевете от теченията, останали в бившите редакционни офиси, са разпръснати, дори ползвани за бърсане на прозорци от новите им обитатели. Редак-торът от 1994 г. Христела Александрова сега продължава да следи по-


134

литическите страсти в Общинския съвет във връзка с работата си като началник-отдел в общинската администрация. Проблемите на малкия човек, които, според нея, вълнуват обществеността по-силно, откол-кото споровете за Девети септември, се възприемат като изолирани от политическата сцена, както личи от заседанията на Общинския съвет, посещавани твърде рядко от граждани14.

От дистанцията на годините на регионално равнище във всяка стъпка за участие в местното управление прозира като най-значим политически резултат от Девети септември установяването на двупо-люсния модел на разделение в българското общество. След Девети септември 1944 г. и до днес, в периодите, когато законодателството позволява многопартийност, т.е. в първите четири години в средата на ХХ в. и десетилетията след 1989 г., жителите на Кула неотклон-но избират една от двете крайни политически позиции – комунисти или антикомунисти. Трайно превъзходство в политическия живот има Българската социалистическа партия.

През втората половина на 40-те години на ХХ в., когато органи-зацията на комунистите носи името Българска работническа партия (комунисти), привържениците ѝ се налагат над своите политически противници, като ги елиминират от участие в обществения живот. Ге-орги Петков, доайенът на опозицията в Кула след 1989 г., е лидер на младежката организация на БРСДП (о). Запленен е още като ученик от човешкото благородство на д-р Петър Дертлиев, който при тежко боледуване бди в критични часове над леглото му и осигурява чрез организацията „Червен кръст“ лекарства за спасяването на живота му. Кулските делегати на младежкия конгрес в София подкрепят опози-ционното крило в организацията, водено от Иван Чешмеджиев. Една от снимките на милицията при шествието им по столичните улици с плакат „Кула“ служи като доказателство, че абитуриентът от Кулска-та гимназия Георги Петков е нелоялен към народната власт и не може да продължи обучението си. Спечелил си славата на „бивш човек“, както през 1968 г. е описан в ожесточителна критика за негова пиеса в противоречие с марксизма-ленинизма, бившият младежки лидер пре-карва живота си сред книгите, встрани от политическия живот. През 1990 г., вече пенсионер, той възстановява градската социалдемокра-тическа организация, наричана със завист от комунистите партията на докторите и учителите, защото обединява около бъдещия стълб на местния Съюз на демократичните сили видни представители на кул-ската интелигенция. Георги Петков самоотвержено работи за привли-

135


чането на качествени хора в местната организация, както го е учил д-р Дертлиев – и като го погледнеш, и като го чуеш, да разбереш, че този човек можеш да го водиш. В началото на 90-те години на ХХ в. Българската социалдемократическа партия в Кула, въпреки заплахите за саморазправа от противниците и малобройното население в града, достига до членски състав от около 100 души15.

В коалиция с БЗНС „Никола Петков“ СДС оглавява местното управление в Кула още от временната управа в началото на 90-те години, чийто председател е бъдещият кмет Цанко Нинов, земеде-лец николапетковист. След 1989 г. в първия демократично избран общински парламент повече места имат комунистите (18 от 33 об-щински съветници), които излъчват председателя Лалко Георгиев. На практика БСП се оказва в малцинство по всички важни въпро-си. Общинският съвет подкрепя демократичната коалиция (трима от БСП гласуват със СДС и БЗНС „Никола Петков“), победила в мажо-ритарния избор за кмет16. Според общинските съветници от БСП, образно казано, ножът и баницата са в ръцете на демократите, а за другите остават трохи17. През 1994 г. позицията, че не БСП е виновна за срива на икономиката, е лансирана убедително и при редовните посещения на депутатите от БСП в Кула д-р Мими Виткова, Емилия Томова, Николай Койчев18, а и до днес местните социалисти смятат, че, ако те са управлявали, разрухата би била по-малка19.

Тактиката на СДС е разяснена от Иван Костов при посещението му в града на 31 май 1994 г. Критиката срещу правителството на Любен Беров, застъпена в изказванията и на другите лидери от СДС пред свои привърженици в Кула, в края на годината изкристализира в предизборния призив да се гласува за демокрацията в изборите за Народно събрание20. В палитрата от наименования, регистрирани за лидерите на опозицията през следващите пет мандата на Общинския съвет в Кула, се отразяват политическите размествания на нацио-нално ниво, но в Кула лидерите на опозицията от 90-те години са последователни и никога не встъпват в съюз с комунистите – качест-во, с което Мария Димитрова, Соня Христова, Надка Нанова, по-късно и младият лидер Асен Асенов, винаги са печелили уважението на съпартийците и на опонентите си21. Макар че от няколко години насам при гласуванията в местния парламент общинските дела са подвластни еднолично на БСП, опозицията успешно използва об-щинските сесии като трибуна да отстоява своята нетърпимост към инициативите на управляващите.


136

Повод за яростни политически сблъсъци дават всички публични прояви, които издигат авторитета на комунистите от Кула в национа-лен мащаб. През 2004 г. Георги Първанов, най-авторитетният лидер на БСП, избиран за президент два последователни мандата, е посрещ-нат с почести в Кула по повод Девети май, който като Ден на победа-та заменя в йерархията на политически празници Деня на свободата Девети септември. Опозицията, отхвърлила в Общинския съвет като провокационно предложението за издигането на паметник на загина-лите във Втората световна война американски летци, не присъства на тържествата. През 2007 г. при обявяване на родения в Кула Михаил Миков, ръководител на парламентарната група на БСП в ХХХІХ На-родното събрание, за почетен гражданин на града, опозицията гласу-ва „против“. Само един от общинските съветници от БСП се въздър-жа при гласуването. На тържествената сесия за връчване на отличието Мария Димитрова, лидер на местната организация на „Демократи за силна България“, публично обявява мотивите си и напуска заседа-нието22. Улицата, на която се намира домът на рождените родители на М. Миков, е оценена като възлова за градската инфраструктура и е включена в плана за ремонти на общината23. При избирането на М. Миков за министър на вътрешните работи през април 2008 г. сним-ката на кулската улица, кръстена на социалдемократа Янко Сакъзов, придружава в централния печат материалите с биографични сведения за новия член на правителството24, заменил подалия оставка Румен Петков25. И ако през 1994 г. дискусията „за“ или „против“ политиката на БСП се води на регионално равнище на тема „Девети септември като преврат или избавление“, през 2008 г. един кулчанин привлича вниманието в централните медии към родния си град с мисията да извърши преврат отвътре в министерството, набелязано за гнездо на корупцията в България. На противоположния полюс на политически-те очаквания стои съмнението в истинската цел на опита за реформи26. Макар и отправен към тълкуването на нови факти и събития, които тепърва ще преминат в историята, въпросът дали в близката история на България политическа промяна преди всичко означава, първо, за-вземане на властта от комунистите, и второ, овладяването на ключови позици от предани хора в услуга на силните на деня, остава открит.

БЕЛЕЖКИ

1 Каниц, Ф. Дунавска България и Блаканът. Т. 1. С., 1995, 95–97, 106–107, 130; Ата-насова, И. Късноантичната крепост при град Кула. С., 1981, с. 3.

137


2 Цокова, П. Дичо Зограф. – Македонски преглед, 2005, № 3, 149–154. 3 Записки от дневника за водените военни действия при превземането на Кула от германските части, подготвени за печат от Ренета Андреева, служител на Държав-ния архив – Видин, са публикувани под надслов „50 години от отбраната на Кула“ в два последователни броя на общинския седмичник. – Кула, № 17, 16 септ. 1994; № 18, 30 септ. 1994. На тържествено честване, състояло се на 17 септември 1994 г., ораторите от местните дружества на ветераните напомнят за боевете като начало на Отечествената война, която за България започва от Кула. – Викьов, В. 50 години от сраженията с немско-фашистките войски. – Кула, № 18, 30 септ. 1994. В спомените си за Втората световна война, писани на 2 ноември 1993 г., професорът по география от Софийския университет Марин Деведжиев също посочва 9 септември 1944 г. като начална дата на сраженията при Кула. – Деведжиев, М. Спомени и размисли за Ма-кедония. – Геополитика, 2008, № 1, с. 67. Изгонването на германците от България след сражения в Кула е заложено в учебния материал по „История на БКП“. През учебната 1976/77 г. във Великотърновския университет изключителният шанс да разкаже за родния си край се пада на 18-годишна студентка от Кула, изтеглила на първия изпит въпроса „Деветосептемврийското въстание и последствията от него“. – Интервю с Венета Борисова, учителка по български език и литература (с втора специалност „История“), проведено на 27 април 2008 г. в Кула. Празнуването на Девети септември в Кула по традиция се свързва и с паметника на съветската армия, издигнат на пътя от Връшка чука към Видин. Както пише Димитър Остоич в стати-ята си „За нашата монументална скулптура“, произведението на проф. Иван Фунев разчупва скучното разнообразие в българското паметниково изкуство със синте-тичния образ на жена с меч в ръка и избягва слабостите на едноименния паметник в София (липса на отчетлив силует, местоположение в падина и др.). – Култура, № 1, 26 ян. 1957. 4 Интервю с Лалко Георгиев, председател на Общинския съвет в Кула, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. Той оспорва твърдението на писателя кулчанин Йордан Вълчев в статия в централния печат от началото на 90-те години, че на Девети сеп-тември Иван Глишев (по думите на г-н Георгиев – тогава 12-годишен), закачил с леката си кола даскала или попа (г-н Георгиев цитира статията по памет) и го влачил през града. 5 Интервю с Георги Петков, пенсионер, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. 6 Пенкова, П. Деветосептемврийският преврат. – Кула, № 17, 16 септ. 1994. По това време Полина Пенкова е ученичка в гимназията, дъщеря на Мария Димитрова, една от най-уважаваните учителки в Кула. По-късно завършва право и история в Софий-ския университет. – Интервю с Христела Александрова, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. Това, което бих могла да добавя оттук нататък като пояснение, има автобиографичен характер. През 1978 г., в духа на времето, рождената дата на момичето, чието име придобива известност с гражданската си позиция през 1994 г., е избрана да съвпадне с Деня на труда – 1 май, а улицата, на която живее семейство-то ѝ, носи името „Девети септември“ и по нея, вместо по главната улица „Ленин“, се отклонява движението на автомобили в славните за Кула дни на ежегодния летен панаир. Като белег на бурното време след 1989 г. е политическата съпричастност към промените у будните млади хора, израснали като граждани с преките предава-ния на Кръглата маса и на Великото народно събрание, с митингите и с възстано-


138

вяването на опозиционния печат. Макар и негови свидетели от щастливото време на детството, противно на пропагандните клишета на комунистическата власт, те свързват социализма не с представата за безгрижна идилия, а с усещането за изгу-бено време, предрешило и нерадостното настояще на България. Възмущението от опита на комунистите в Кула да честват Девети септември мотивира решението на Полина да предаде в редакцията на в. „Кула“ свой материал по темата. Несъмнено възгледите са повлияни от семейната среда (майка ѝ Мария Димитрова се включва в политическия живот на Кула от 1990 г.), както и от седесарските настроения, които преобладават сред приятелите и учителите ѝ в Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ“ в София. От един от учебни-ците, послужили при подготовката за приемните изпити през 1992 г. (за 11. клас, с изображение на българското знаме на корицата), са почерпани датите, посочени във въведението на статията „Деветосептемврийският преврат“. 7 Георгиев, Л. На Полина Пенкова. По повод Вашата статия „Деветосептемврийския преврат“ в бр. 17 на в. „Кула“. – Кула, № 18, 30 септ. 1994. По-късно г-н Георгиев споделя, че не е познавал автора на предишната статия. Това, което би добавил, е споделеното от негов съгражданин след 1989 г. Макар богато кулско семейство да е имало вършачка и трактор преди Девети септември, негов потомък споделя, че се чувства доволен, че е дошло времето след Девети септември да го изкара от мръсо-тията и робията. – Интервю с г-н Лалко Георгиев, инженер, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. Г-н Лалко Георгиев ме посреща в кабинета на кмета на Община Кула в съботната сутрин на 26 април 2008 г., ден преди Възкресение Христово. Той е председател на Общинския съвет в Кула през първия мандат след 1989 г. и по време на двата последни мандата (от 2003 г. и до момента). Още носи огорчени-ето от решението, скрепено с подписа на Нора Ананиева, в състава на временната управа за кмет да бъде предпочетен г-н Цанко Нинков (БЗНС „Никола Петков“), докато за самия него е предвидена длъжността на заместник. Той обаче не може да откаже поста, защото би изложил партията. Че въпросите на управлението на масите винаги са го вълнували, личи и по оценките му за управленските качества на лидерите на опозицията в Кула – негативно е мнението му за д-р Пеко Пеков, но положително за д-р Валери Василев, водач на опозицията през 90-те години на ХХ в., който е и управител на местната болница. Убеден, че хората трябва да се въвличат в управлението, същевременно признава, че това е трудна работа. Все още пази лекциите си от Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ) през 1981 г., когато е обучаван за пропагандист. Ректорът на АОНСУ, професор по екология, учел курсистите, че за Западна Европа източните страни са придатък, където може да прехвърлят мръсните си производства и да получават преработения продукт. И днес г-н Георгиев цитира с убеждение в правотата им думите на Маркс, че най-важно е отношението към собствеността. Обикновените хора лидерът на кому-нистите в Кула твърди, че познава прекрасно по повод работата си в ръководството на кулския каучуков завод. Задочно е завършил инженерна специалност по каучук и пластмаси. Сред директорите на каучуковите заводи в България, при сравнение на качествата им като мениджъри, би определил за себе си второ място. Според него по-простите хора стоят на земята, а интелигентните граждани и тези на средно ниво се манипулират най-лесно. За манипулациите заслуга вижда в медиите, които про-веждат определена кампания. Самият той е обвинен, че нарочно е пратен да излъже

139


съгражданите си заради председателството на първата местна политическа структу-ра след 10 ноември 1989 г. – „петорка“ с абревиатура ОДС, за чието регистриране е депозирано искане пред кмета на Кула Николай Недков, и то 10 дни преди регистри-рането на СДС в София. От другите членове на „петорката“ си спомня имената на Илия Дочев, Йордан Йончев, Весела Меркулова. Участниците са желаели смяна на модела, но не кардинални промени в структурата на обществото. Учредителното събрание, след сбирки в частни домове, е проведено публично, в малкия салон на читалището („Яйце нямаше къде да се хвърли.“). Г-н Георгиев води събранието, като използва спомена за това събитие да подчертае, че никога не е бил „страшлив човек“. Емил Дичев, шеф на милицията през 1989 г., сега водач на мнозинството в Общинския съвет, насърчава събралите се хора с думите: „Не се бойте, хора! Аз съм с вас!“. При предлагането за кандидати за депутати намира практиката на БСП за демократична, а по повод предложението от региона Михаил Миков да е кандидат за депутат в листата на БСП изпитва гордост, че от града е тръгнал такъв човек, с потенциал, със статут и възможности, който по-късно винаги лобира за Община Кула. 8 Кула, № 22, 15 септ. 1993. Бележка на редакцията гласи: „Материала публикуваме без редакторска намеса“. Лалко Георгиев е преизбран за председател на Общинския съвет на БСП в Кула на Отчетно-изборната конференция от 9 март 1994 г. – Пак там, № 7, 15 апр. 1994. През 2008 г. г-н Георгиев потвърждава мнението си, че Девети септември 1944 г. не е преврат. Подобна квалификация, според него, се отнася за съ-бития като например промяната във властта от 19 май 1934 г. През 1944 г. България е във война, имат значение чуждата армия на границата ѝ и смяната на две прави-телства с различна политическа насоченост. – Интервю с Лалко Георгиев, проведе-но на 26 април 2008 г. в гр. Кула. Военният аспект на тезата, че на Девети септември е извършен преврат, е разгледан в сравнение с други възможни интерпретации на събитията у: Минчев, М. България на кръстопът (1942–1946). С., 1999, 55–72. Що се отнася до въпрос дали в България е имало фашизъм, модерният подход към изследването му се съсредоточава върху неговите идейни центрове и привърже-ници, с изричната уговорка, че в България фашизмът не участва в управлението на страната. – Поппетров, Н. Фашизмът в България. С., 2008, 8–9, 96–117. 9 Борисова, П. 50 години от 9 септември 1944 година. – Кула, № 16, 1 септ. 1994. П. Борисова, първоначално библиотекарка в гимназията, отговаря за пропаганда-та и агитацията по времето, когато Л. Георгиев е пропагандист. От авторитета на своя пост тя се опитала да промени негово изказване за местна партийна конференция преди 1989 г., представеното за одобрение. Друг пример за догматично партийно ми-слене представлява противодействието ѝ спрямо първичната партийна организация в Завода за технически каучукови изделия (ЗТКИ), гласувала против наказването на Генко Нинов, кръстен на патрона на завода, партизанинът Гено Цанов. Впоследствие провинението му, че се напил с дядо Нинко Фръкатия на Великден, а после и с попа отишли да си допият в черквата, е санкционирано от общинската организация на БКП. – Интервю с Лалко Георгиев, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. 10 Кула, № 1, 14 ян. 1994.11 Дочев, И. Нека младите да знаят истината. – Кула, № 17, 16 септ. 1994; № 18, 30 септ. 1994.12 Дочев, И. На инж. Лалко Георгиев – с уважение! – Кула, № 19, 17 окт. 1994. Полина


140

Пенкова не е представила за публикуване своя отговор до г-н Георгиев от 3 октомври 1994 г. Както тя пише в запазения ръкопис (с. 9), „единственият вестник в един малък град (независимо кой е издателят му) не е мястото за лицемерни пожелания или оценки [...] нито за лични препоръки какво да се чете“. Финалът на непубликувания отговор (с. 9) е показателен за убеждението ѝ, че властовият ресурс обременява де-бата с усещането за неравнопоставеност между участниците: „[...] привилегията да се притежава последната дума е примамлива, особено ако е навик“. 13 Интервю с Регина Мирчева, проведено на 25 април 2008 г. в гр. Кула, в Средно-то общообразователно училище „Васил Левски“, където г-жа Мирчева работи като библиотекар; интервю с Христела Александрова, понастоящем служител в местната общинска администрация, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. Прийомът като израз на неутралитет статиите да се придружават от бележка на редакцията личи и при отпечатването на „Деветосептемврийският преврат“. При сравнението на текста с фотокопие от оригинала, запазено и предоставено от автора, се вижда, че са нанесени незначителни редакционни промени в текста – замяна със синоними на отделни думи или обособяване на съставни изречения като самостоятелни. 14 Интервю с Христела Александрова, понастоящем служител в местната общинска администрация, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула.15 Интервю с Георги Петков, пенсионер, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. Г-н Петков си спомня, че си е слагал дървени капаци на прозорците, за да предпази дома си от сбъдване на заплахите за саморазправа. Що се отнася до процентното съ-отношение на социалдемократите спрямо активното население в града, може да се приведат следните данни. Според преброяването от декември 1992 г. населението на град Кула наброява 4630 души, а на община Кула – 8681 души (за сравнение през 1985 г. жителите в общината са 10 121). – Кула, № 5, 16 февр. 1993. 16 Интервю с Лалко Георгиев, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. Като опо-зиционни партии през 1991 г. в Кула съществуват БСДП и БЗНС „Никола Петков“. Радикалдемократическа партия е създадена в Кула след „предателството“ на Петър Дертлиев. – Кула, № 4, 9 февр. 1993. Общинската избирателна комисия в Кула обя-вява като победител в изборите на 13 октомври 1991 г. кандидатът на БСП Драгомир Данков. Само с три гласа по-малко на второ място остава Цанко Нинков от коали-ция „Обединена демократична опозиция“ (2764 подадени бюлетини за опозицията и 2767 бюлетини за БСП). Видинският окръжен съд насрочва нови избори в с. То-половец, където са констатирани нарушения от страна на секционната избирателна комисия. В резултат на победата на опозицията в това село (199 срещу 191 гласа) за кмет е избран Цанко Нинков (2847 гласа в негова полза и 2752 гласа за кандидата на БСП). На 10 февруари 1991 г. г-н Нинков официално встъпва в длъжност. – Кула, № 32, 22 окт. 1991; № 5, 12 февр. 1992. 17 Велкова, Ив. 1993 през погледа на един общински съветник. – Кула, № 2, 31 ян. 1994. Поводът за възмущение е, че управляващите на Община Кула са купили втора кола.18 Кула, № 23, 16 дек. 1994; № 7, 15 апр. 1994; № 4, 1 март 1994. Лалко Георгиев и Иванка Велкова са представители на Кула в Националния социалистически форум от 27–28 март 1993 г., който служи за обмен на идеи от всички течения в БСП. Общо е убеждението, че партията е много променена. Тя бива оприличавана на могъщ дънер, който постепенно ще се заобиколи от покълнали млади фиданки. На 12 ап-

141


рил 1993 г. в Кула гостуват партийните лидери М. Виткова и Ф. Боков, депутати в Народното събрание. – Кула, № 11, 20 апр. 1993. Същевременно социалистите обвиняват кмета, че не проявява желание да се срещне с депутатите от БСП от региона. – Пак там, № 9, 30 март 1993. 19 Интервю с Лалко Георгиев, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. По време-то, когато от София са се интересували единствено дали са свалени тоталитарните символи в Кула, ЗТКИ е купен за по-малко, отколкото струва „коминя на завода“ от холандски собственик, бивш външнотърговски партньор на продукцията му за износ. Техен консултант първоначално е бил и г-н Георгиев, погрешно посрещнал холандците като хора с висок морал и професионални качества. Свален е от поста директор на завода на 15 август 1998 г., три месеца след съдебната регистрация на назначаването му като директор в търговския регистър. 20 Кула, № 8, 29 апр. 1994; № 11, 16 юни 1994; № 22, 1 дек. 1994. За проблемите на града на предизборното събрание на 28 ноември 1994 г. говори местният депутат от СДС Емил Капудалиев – недовършеният водопровод, разсипването на млеко-централата, нерешеният въпрос със земераздаването. – Кула, № 22, 1 дек. 1994. По инициатива на Координационния съвет на СДС е организирана среща на Общинска-та управа и Бюрото по труда с безработни граждани. – Пак там, № 24, 15 окт. 1993. По данни, съобщени на партийна конференция на БСП, безработните в общината са повече от 1000 души, от които 446 млади хора. – Пак там, № 7, 15 апр. 1994. 21 Интервю с Георги Петков, пенсионер, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула; интервю с Лалко Георгиев, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула. През 1991 г. в предизборната листа на кандидатите за общински съветници социалдемократи и земеделци фигурират имената на лекарите Цеко Вълчев, Валери Василев, Соня Христова и учителите Йордан Йончев, Иван Соланов, Мария Димитрова, Надка Нанова. – Кула, № 32, 22 окт. 1991. 22 Протокол от сесията. – Личен архив.

23 Интервю с Лалко Георгиев, проведено на 26 април 2008 г. в гр. Кула.24 Цветкова, П. Новият МВР шеф е с две майки. – Стандарт, № 5492, 24 апр. 2008. Според Юрий Асланов, социолог, при избора на досегашния шеф на червената пар-ламентарна група Михаил Миков за шеф МВР целта е да се покаже, че партията по-ема отговорност за реформата. Същината на партийното му поръчение е да разреши кризата в МВР, но, както пише Огнян Минчев, трудно е да се прецени доколко той би се справил с подобно предизвикателство. – Пак там, № 5491, 23 апр. 2008. Според со-циалисти М. Миков има свобода да назначи нов екип. – Петкова, Т. МВР пред „пълна промяна“, БСП и НДСВ махат по шестима зам.-министри. – http://www.mediapool.bg/show/?storyid=138575 (22.05.2008 г.). От Национално движение „Симеон Втори“ смятат, че Миков е способен да осъществи реформата в МВР – Петкова, Т. Николай Цонев излиза от фирмите си и отрича конфликт на интереси. – http://www.mediapool.bg/show/?storyid=138450 (22.05.2008 г.). 25 Вместо да рискува създаване на открит фронт в БСП срещу противниковото лоби на Румен Петков, премиерът Сергей Станишев е улеснен от силния обществен на-тиск и препоръките на Европейската комисия, предизвикали оставката му. – Цвета-нов, Пл. МВР крушението – приказка с изначално предизвестен край. – Правен свят, май 2008, с. 28. (Броят е приключен редакционно на 17 април 2008 г.) 26 Според колеги на Миков, той трудно може да устои на натиск от влиятелни


142

партийни кръгове и бизнес групировки. – Петкова, Т. МВР пред „пълна промя-на“... – http://www.mediapool.bg/show/?storyid=138575 (22.05.2008 г.). Съмненията, че Миков има капацитет да се справи с реформата в МВР, пораждат прогноза за нови корупционни скандали. – Петкова, Т., Ст. Хиндилиян. Четирима министри си отиват, провалени пред ЕС остават. – http://www.mediapool.bg/show/?storyid=138397 (22.05.2008 г.). Според Даниел Митов, заместник-председател на ДСБ, новите ми-нистри, вкл. и М. Миков, са персонални назначения на президента Г. Първанов, ко-ето осигурява участието на различни икономически групировки във властта. – Екип на Mediapool. Според опозицията ремонтът е безсмислен. http://www.mediapool.bg/show/?storyid=138424 (22.05.2008 г.).

143


Тържествена сесия на Общинския съвет, 19 август 2007 г., гр. Кула

144

СУКАРНО И ПЪТЯТ КЪМ ПРЕВРАТА ОТ 1965 Г.

Зорница Грекова

Повечето държави в Югоизточна Азия, вкл. и Индонезия, попадат под колониално владичество в края на ХVІ в., но колонизационният процес в този район познава най-силното си развитие едва в началото на ХХ в., което от своя страна провокира все по-мащабното разпрос-транение на азиатския национализъм сред местния политически елит1. Към края на Втората световна война и в следващите години държавите от Югоизточна Азия започват ожесточена борба за независимостта си, като първата държава, която обявява независимостта си, е Република Индонезия2. На 17 август 1945 г., само два дни след капитулацията на Япония, националистическите лидери Ахмед Сукарно и Мухаммад Хата обявяват независимостта на Индонезия, чието окончателно из-воюване е съчетание на въоръжена борба и водене на мирни прегово-ри. През юли 1947 г. новата република получава квазимеждународно признание и представителство в рамките на Организацията на Обе-динените нации (ООН). Кралство Нидерландия предава окончателно суверенитета чак през декември 1948 г., а официално договорът за признаване на Индонезия е подписан през 1949 г. Според мнението на М. Лийфър3 постколониалните държави в Югоизточна Азия започват съществуването си, носейки бремето на колониалното си минало. То се изразява в политическите граници на държавите, които обхващат неединни територии със значителни различия помежду си, и идеята за изграждането на демократична политическа система по модела на САЩ като доминиращата световна сила в района в онзи момент. Най-тежко е положението на Индонезия, която поради островното си раз-положение4 е най-уязвима за центробежни политически тежнения.

Целите на настоящата статия са да се проследят идеите и принци-пите, които оказват най-силно влияние върху по-нататъшното разви-тие на новосформираната република и непряко в основата на разигра-лите се през 1965 г. събития.

Съвременната история на Индонезия поставя няколко съществени проблема. Първо, до 1922−1923 г. понятието „Индонезия“ въобще не съществува, а подобна държава се появява на международната сце-на едва през 1945 г. Следователно, всеки изследовател на външна-та политика, религията или историята на Индонезия е поставен пред необходимостта да изследва цяла мозайка от княжества, султанати,

145

сукарно и пътят към преврата от 1965 г.

религии и обичаи, за да може да създаде по-цялостна и донякъде обективна картина на развитието на архипелага през вековете. Второ, т.нар. малайски свят, обхващащ Малайския (или Малакския) полуос-тров и архипелага от Индийския океан до Филипините, до началото на втората половина на ХХ в. не е постигал трайно политическо обе-динение (дори и върху малка част от територията), въпреки че още най-древните писмени паметници свидетелстват за устойчиви търгов-ски, културни и езикови връзки между различните центрове. Като трети проблем пред изясняването на логиката на развитие на индо-незийското общество може да се определи фактът, че голяма част от островите изпитват влиянието на други центрове и цивилизации, ко-ито въздействат върху формирането на идентичността и насоките на експанзионистичната политика и външните отношения на всеки от-делен остров или по-голям архипелаг в рамките на общия архипелаг Индонезия.

От изключително значение за вътрешно- и външнополитическото развитие на Индонезия в първоначалните години след края на коло-ниалния период се явяват принципите на панчашила (pancasila)5. Още в преамбюла на Конституцията от 1945 г.6 се казва, че панчашила е въплъщение на основните принципи на независимата индонезийска държава7. Накратко и в реда, в който са изброени в Конституцията, тези принципи са: вярата в един-единствен бог; хуманност8; национа-лизъм – изразен в единството на нацията; демокрация – която се опре-деля като консултативна, но всъщност се основава не на мнозинство-то от гласовете, а на твърдо установената индонезийска традиция за предпазливост по отношение на консенсуса; социална справедливост. Първият индонезийски президент Ахмед Сукарно създава принципи-те на панчашила на основата на комплексно и задълбочено изучава-не и оценяване на идеологическите потребности на създаващата се хетерогенна индонезийска нация. В противоречие с мюсюлманските националисти, които настояват новата държава да приеме ислямска идентичност, създателят на панчашила набляга на неутралната култур-на идентичност, която по този начин става съвместима и с демократич-ните, и с марксистките идеи, и превъзмогва огромното културно разно-образие на местното население.

Въпреки че панчашила съдържа много съвременни аспекти, самата идея Сукарно представя с понятия от традиционното индо-незийско общество, при което е направен паралел между нацията и идеализираното село. В това село обществото е егалитарно, ико-


146

номиката е организирана на основата на „готон ройон“ (от индон. gotong royong − взаимна самопомощ), а решенията се взимат с кон-сенсус. Според разбирането на Сукарно за панчашила политическото и социалното дисидентство са част от порочното поведение. По-късно ген. Х. М. Сухарто изменя това виждане, като се опитва да го „явани-зира“, твърдейки, че основната носеща конструкция на панчашила е „висшата мъдрост“.

Сукарно е толкова убеден в силата на принципите на панчашила, че по време на срещата на държавните глави на държавите – член-ки на ООН, през септември 1960 г. заявява в една от най-прочутите си речи9, че опитът на Индонезия при изграждането отново на нация трябва да се изследва и прилага. Освен това той предлага индонезий-ското национално верую панчашила да бъде включено в Устава на Организацията на Обединените нации.

Причината, поради която и Сукарно, и Сухарто, въпреки огромни-те различия във възприемането и реализирането на политическите принципи и изключително различната си политическа ориентация, из-ползват с успех панчашила за поддържане на властта, авторитета си и при формулирането на външнополитическите си цели и принципи, се крие във факта, че принципите на панчашила са зададени по обобщен начин. При всеки случай, когато политическите лидери се опитват да придадат политическо съдържание на принципите на панчашила, тя се оказва недостатъчно успешна като обединяваща концепция. Още от самото начало на независимостта ислямът като основна религия в индонезийското общество и самата индонезийска държава в лицето на политическите ѝ лидери имат напрегнати политически отношения. Много изследователи изтъкват, че една от причините се крие и във формулировката на първия принцип на панчашила, който поставя на равни начала всички религии в Индонезия – ислям, християнство, бу-дизъм, индо-будизъм и др.

Принципът на „политик луар нъгери бебас-актиф“ (от индон. politik luar negeri bebas-aktif − независима и активна външна политика, наричан за краткост в темата „принципът бебас-актиф“) на Републи-ка Индонезия помага на изследователите и теоретиците да разберат концептуалната рамка, в която се развива и променя индонезийската външна политика и според която се разработват актуалните за всеки период цели и насоки. Той се развива на четири исторически етапа: периодът на либералната демокрация в първите години след незави-симостта на Индонезия; периодът на „направляваната демокрация“

147


(1959−1965); периодът на Новия ред (1965−1998) и периодът след управлението на Сухарто (от 1998 г. до наши дни). Самият прин-цип теоретично е променян нееднократно, като е давано предимство или на независимата, или на активната външна политика. Може да се каже, че принципът получава своя завършен теоретичен облик през последните години на управлението на президента Сухарто, а е при-ложен „в идеалната си форма“10 в годините след икономическата и финансовата криза от 1997 г.

„Принципът бебас-актиф“ се формулира при необходимостта Ин-донезия да намери своето място в разделения на два блока свят и да ва-рира между интересите на съревноваващите се елити, които се разли-чават по идеологически и политически признак и по това, какво място Индонезия трябва да заеме. Поради което Мохаммад Хата в прослову-тата си реч “Mendajung Antara Dua Karang“ („Гребане между два кора-лови рифа“)11, произнесена пред Индонезийския централен национа-лен комитет на 2 септември 1948 г., очертава основните елементи на индонезийската външна политика. „Принципът бебас-актиф“, както е формулиран от М. Хата, включва четири основни положения. Пър-вото е, че управлението на външнополитическия процес се основава на принципите на панчашила. Второто положение се състои в това, че външната политика следва да бъде насочена към опазване на фор-мулираните в Конституцията национални интереси. На трето място, преследването на националния интерес трябва да бъде осъществено чрез независима политика. На четвърто място, индонезийската външ-на политика се ръководи прагматично в съответствие с всяка отделна конкретна ситуация12.

Това определение съдържа две много ясни послания за вътрешната и за международната среда. По отношение на международната среда „принципът бебас-актиф“ представлява идентификация на мястото и позицията на Индонезия в системата на международните отношения, като заявява и нейното нежелание да участва в някои от двата блока или да създаде трети, който да бъде противотежест на другите два. По отношение на вътрешната среда този принцип намалява напре-жението при противоборството на съперничещите си елити. М. Хата се опитва да създаде национално обединение, като заема независима позиция спрямо всички външни фактори. Освен това М. Хата твърдо вярва, че националните индонезийски цели могат да бъдат постигнати само чрез строго придържане към рамката, която той очертава. Това би помогнало при осъществяването на трите актуални проблема пред


148

Индонезия − запазване на националната независимост, суверенитет и сигурност; поддържане на вътрешната консолидация; запазване на икономическите интереси.

Принципът на антиколониализма е третият принцип, към чието строго следване се придържа управлението на външнополитическите процеси в Индонезия. Следколониалният период е белязан от мно-жество амбивалентни културни настроения и формации, които съ-провождат периодите на преход и трансформация. Това е тържест-вен момент на посрещане, зареден с реториката на независимостта и творческата еуфория на самооткриването. Според Албер Меми, тунизийски интелектуалец и революционер, следколониалният пе-риод е поначало заблуден в своите надежди, че архитектурата на новия свят магически ще се появи от физическите руини на колони-ализма. Ал. Меми и Едуард Саид13 са обединени в мнението, че след-колониалният период по никакъв начин не провъзгласява края на колониализма. Причината е, че колониализмът не свършва с края на колониалната окупация, както, например, психологическата и физи-ческата съпротива срещу колониализма започват от самото му нача-ло. Важен момент за уточнение е, че според повечето изследователи на постколониализма в следколониалния период му е необходимо припомняне на колониалното минало, тъй като споменът е необхо-димият и понякога опасен мост между колониализма и въпроса за културната, а в повечето случаи и национална идентичност14. Най-добре основите на антиколониалната политика на Сукарно проли-чават в създаването и утвърждаването на Движението на необвър-заните държави. Идеите на Сукарно за необвързаност на Индонезия с нито един от формиращите се и противостоящи си блока намират практическо приложение в Движението на необвързаните държави. Това движение има и още една положителна черта – то изиграва ре-шителна роля в борбата на азиатските и африканските държави сре-щу колониалната зависимост.

До края на 1957 г. във вътрешната и външната политика на Ин-донезия се наблюдава приемственост не само при прилагането ѝ, но и по основните моменти от формулирането ѝ. Тази приемственост продължава до момента, в който Сукарно решава да създаде нова по-литическа система, тъй като, според него, либералната западна поли-тическа система не подхожда на индонезийския начин на мислене и световъзприятие. Президентът Сукарно, по думите на Р. Сукма, „из-гаря“ старата политическа система и стабилната рамка на развитие

149


на външната политика15, която се основава на антиколониализма, не-зависимостта и заедно с това на прагматичността.

През 1959 г. индонезийската политика навлиза в нова ера, кога-то Сукарно отхвърля либералната демократична система и въвежда „направляваната демокрация“ вследствие на няколко безуспешни регионални въстания, която скоро след това ще се окаже началото на края на политическата му кариера. След като веднъж получава ръководна роля, Сукарно скоро радикализира вътрешната политика, а след това и външната политика. В традиционното си обръщение по случай Деня на независимостта на 17 август 1959 г. той заявява, че индонезийската революция още не е завършила и че държавата трябва да се върне в „джалан револуси“ (от индон. jalan revolusi − релсите на революцията). Главната задача е „освобождението“ на Ириан Джая (Западна Папуа) от ръцете на нидерландските власти. Може да се каже, че Сукарно до този момент се е задържал на върха на властта с изключителното си ораторско умение и с ловкостта си в противопоставянето едновременно на индонезийските въоръжени сили и на многобройната комунистическа партия, като заедно с това ловко експлоатира националистическите страсти и ги насочва в по-соката, която той желае – към Нова Гвинея и отказа на Кралство Нидерландия да остъпи западната половина от острова или към но-восъздадената през декември 1962 г. Федерация Малайзия. Още през януари 1963 г. Сукарно оспорва легитимността ѝ, като въвежда терми-на „конфронтаси“ (от индон. коnfrontasi − конфронтация) – форма на настъпателна дипломация.

Според представите на Сукарно за насоките на „направляваната демокрация“ вътрешната политика може да бъде радикализирана, ако е съпроводена от съответната и паралелна радикализация на външна-та политика. Той смята, че две от основните цели на индонезийската революция – създаването на унитарна и независима държава и на справедливо и проспериращо общество – не могат да бъдат постиг-нати, ако не бъдат унищожени враговете, пречещи на реализирането им16. Като главни врагове Сукарно определя международния импе-риализъм, колониализма, неоколониализма (nekolim17 − неколим) и капитализма, и следователно като първите цели за унищожение от продължаващата революция. С тази цел Сукарно започва серия от антиколониални мерки, които надхвърлят участието в създаването и утвърждаването на Движението на необвързаните държави като фактор в международните отношения.


150

Изключително амбициозен в целите си във външната политика, Сукарно лансира проект за трансформиране на международния ред. Според него този нов ред трябва да се характеризира с борбата между старите установени сили (Old Established Forces) и новите появява-щи се сили (New Emerging Forces), което би следвало да доведе до разпадането на първите и победата на вторите. Следващата му идея за борба с колониалните сили е чрез установяването на „Оста Джа-карта − Пномпен − Пекин − Пхенян“, която може да допринесе за унищожаването на колониалните и неоколониалните държави.

Направеният дотук анализ показва, че Сукарно при определянето на главните цели на външната политика на „направляваната демокра-ция“ се основава на концептуалната рамка и особено на „принципа бе-бас-актиф”, създадени по-рано от М. Хата с цел определяне на първо-началните насоки на индонезийската външна политика18. Това, което той прави, е да допълни, да „дооцвети“19 създадената от Хата картина, като прибави ново съдържание и смисъл на някои от ключовите поня-тия и ги пречупи през своя светоглед. За голяма част от политическия елит в Индонезия и особено за Сукарно, а след него и за Сухарто, идиосинкретичността им заедно с амбицията и предразсъдъците са примесени с теоретичните възгледи за насоките на външната поли-тика до такава степен, че в определени моменти е почти невъзможно да се определи кое е надделяло при вземането на дадено външнопо-литическо решение. Според Д. Новотни20 по време на управлението на президента Сукарно в периода на „направляваната демокрация“ най-ясно личи в каква значителна степен личните качества и харак-теристики на ръководния индонезийски елит влияят на насоките на политиката на архипелага.

„Направляваната демокрация“ утвърждава авторитарен и попу-листки президентски режим, който се стреми да съчетае национализма, комунизма и исляма – трите водещи политически течения, съставлява-щи основата на съпротивата срещу нидерландските колонизатори – в нова форма на правителствено управление, основаващо се на тради-ционните ценности и на характерното за селската демокрация еди-номислие, съществувало винаги в малайския свят21. Но въвеждането на тази система, противно на очакванията на Сукарно, води до период на напрежение и на регрес в държавата, белязан в международен план от политическа радикализация и задълбочаваща се икономическа мар-гинализация, а в национален план – задълбочаване на антагонизма между социалнополитическите сили и влошаване условията на жи-

151


вот на населението. Сукарно прави фронт срещу опозицията. През март 1960 г. той разпуска парламента и сам назначава събрание от 261 членове. Три години по-късно е избран за пожизнен президент от конгрес, чиито членове са посочени от самия него.

Преди да се проследи хронологията на събитията около преврата и последвалите репресии, необходимо е да се изяснят различните кръго-ве, които са замесени или за които се предполага, че са играли някаква роля около случилото се в Индонезия през онзи период. Първият кръг действащи лица е т.нар. дворцов кръг, центърът на който са Сукарно и външният му министър Субандрио. Вторият кръг е Съветът на генера-лите, който се явява един от най-крайните противници на дворцовия кръг. Със сигурност ген. А. Яни и най-близките му съветници се стре-мят към много повече, отколкото повишения. Те приемат, че се нами-рат в състояние на борба на живот и смърт с Индонезийската комунис-тическа партия (ИКП) и се стремят да не се окажат губещата страна22. Третият кръг се формира около Политбюро на ИКП, което симпатизира на двореца, но и едновременно с това води борба срещу него. В ядрото на Политбюро са петимата лидери на ИКП, оглавявани от Айдит, въз-приемащи себе си като спасители на народа, като митичните петима братя Пендава. Четвъртият кръг действащи лица се оформя от проко-мунистически настроените офицери. Знае се, че групата е подпомагала комунистите или поне ги е карала да си мислят, че им помага. По-късно част от тях са екзекутирани, а останалите живи са били толкова дълго и много измъчвани, че днес никой не вярва на запазените спомени. От тази група няма съхранени документи с планове или друга насочваща информация, която да помогне да се определи степента им на участие и точните им намерения. Ръководените от подполковник Унтун действия изглеждат прекалено самоуверени, непоследователни и политически незрели.

Извън тези четири основни групи се откроява фигурата на личност, играла важна роля в тези събития, а и в по-нататъшната история на Ин-донезия – фигурата на ген. Сухарто. В момента на събитията той е на-чалник на запаса и поради това не влиза в ничии планове за ликвидация или привличане на нечия страна. Той не е привързан към Сукарно, но и няма никакви ислямски или други възгледи, поради които да му се про-тивопоставя. Сухарто е човек, който мрази хаоса, а години преди това финансови злоупотреби са го противопоставили на ген. А. Яни.

На 30 септември 1965 г. военен революционен съвет начело с под-полковник Унтун, началник на президентската охрана, се провъзгла-


152

сява за върховен ръководител с цел да защити президента от заговор на генералите. По-рано същата вечер подполк. Унтун, войници от ди-визиите в Дипонегоро и Бравиджая и поддръжници на ИКП се събират във военновъздушната база Халим. Там присъстват и ген. Омар Дани и ген. Аидит. Силите са под тактическото командване на бригадирен генерал Супарджо, който преди това командва партизанските части по време на конфронтацията с Малайзия. Така сформираната воен-на част на 30 септември срещу 1 октомври успява да залови и лик-видира шест от предвидените седем генерали, като само министърът на отбраната ген. Насутион успява да се спаси, но за сметка на това най-малката му дъщеря и първият му заместник са убити. По план е трябвало да бъдат убити седем от осемте генерали, като жив е щял да остане само ген. Сухарто, който е трябвало да се намеси, в случай че нещата излязат извън контрол. Ген. Яни – началник-щаб, е един от първите, когото бунтовниците ликвидират физически. По ирония на съдбата точно той е човекът, който не вярва на информацията, по-лучена от китайското разузнаване и от американското военно аташе Джордж Бенсън, като дори заявява на последния, че няма от какво да се притесняват, тъй като комунистите са обучени да ползват оръжие, но нямат оръжие. Скоро след като избиват генералите, разбунтували-те се войници завземат площад „Мърдека“ в Джакарта, президентския дворец, радио- и телевизионните станции.

На 1 октомври в седем часа сутринта националното радио съобща-ва, че „Движението 30 септември“ (Gerakan 30 September, или G30S, Gerakan September Tigapuluh, останало в историята под отрицателния акроним GESTAPU) е про-Сукарно настроено, против корупцията, против САЩ и ЦРУ. По-късно през деня ген. Омар Дани прави изявле-ние, че подкрепя бунтовниците. Метежи в пет от седемте батальона на дивизията в Дипонегоро подкрепят бунтовниците, както и официрите от военния флот в Сурабая. През това време Сукарно отива в Халим, където се серща с Омар Дани, но не и с Аидит. През това време Сухарто се опитва да привлече част от войските, разположени на площад „Мър-дека“, на своя страна. По-късно той обявява по радиото, че шест висши генерали са били убити, че в момента той е начело на армията и смята да прекрати опита за преврат и по този начин да защити Сукарно. По същото време няколко лидери на Нахдатул Улама се крият, а „Ансор“ заявява, че няма нищо общо с организирания опит за преврат, въпреки твърденията на бунтовниците, че четирима лидери на Нахдатул Улама са част от „Движението 30 септември“.

153


В критичния момент се намесва ген. Сухарто и бунтът е потушен. В следващите дни и седмици започва жестоко преследване на членовете на ИКП, в което участва не само армията, но и младежката мюсюлман-ска организация „Ансор“, гравитираща към Машуми. Избиването на хора продължава и през 1966 г., като Сухарто наблюдава отмъщението в типично азиатски стил, което поглъща над 1 млн. жертви, сред кои-то и лидера на ИКП Аидит. През това време Сукарно все още запазва властта си, но реално всичко се направлява от Сухарто. Едва на 11 март 1966 г. Сукарно е принуден да подаде оставка като президент и четири години по-късно умира.

Все още не е изяснен въпросът за причините и авторите на преврата, като в началото отделни изследователи повдигат въпроса дали случ-ващото се в Индонезия е преврат или инсценировка23. Някои специа-листи по темата смятат, че съзаклятниците са били подпомогнати от Китайската комунистическа партия, но според други източници само-то китайско разузнаване е в основата на осуетяването на преврат два месеца по-рано и е дало информация на индонезийското разузнаване за подготвян за 15 октомври 1965 г. преврат срещу президента Сукар-но. Действията на революционния съвет компрометират както Су-карно, така и ИКП. В началото повечето разузнавания са обединени в мнението, че зад така организирания преврат стои самият Сукарно, който цели да закрепи още повече властта си, като отстрани двата си най-големи противника – индонезийската армия и ИКП.

Голям интерес представляват разсекретените документи на ЦРУ и на Държавния департамент24, които ясно показват първоначалните колебания на част от управляващите в САЩ по отношение на случ-ващото се в Индонезия и на степента на участие на ЦРУ и самото правителство в преврата. Част от документите са разсекретени за пръв път през 2001 г., но основното ядро се появява през 2004 г. и 2007 г. Важно е да се подчертае, че все още има неразсекретени изречения в тези документи и всъщност това са местата, в които се споменават конкретните действащи лица в преврата и източниците на информация за намесата или ненамесата на определени кръгове – на-пример Китайската комунистическа партия, ЦРУ, военното контрара-зузнаване на САЩ и др.

В доклад на американското посолство в Джакарта от 13 ноември 1965 г. се казва, че според информация от полицията „всеки ден в Източна и Централна Ява се убиват между 50 до 100 членове на Ин-донезийската комунистическа партия”25. Няколко месеца по-късно, на


154

15 април 1966 г., посолството на САЩ изпраща грама до Вашингтон, в която заявява: „Честно казано, ние не знаем дали броят (на убитите членове на ИКП – б.м., З. Г.) е по-близко до 100 000 или до 1 милион, но смятаме, че е по-разумно да се придържаме към по-малките числа, особено ако пресата задава подобен въпрос”. От документите за отно-шенията между САЩ и Индонезия в периода 1964–1968 г. се вижда, че се предлага числото 105 000 като брой на жертвите26. Този брой се основава на мнението на служителя във външното разузнаване Кейбът Хауланд, чиято статия се цитира. В нея той се опитва да опровергае три от най-разпространените мита за този преврат, като, според него, един от тези митове е броят на жертвите, определян от 350 хил. до един милион27. Днес вече това е опровергано, като се смята, че надви-шава 500 000, а според някои изчисления достига милион и половина, като в това число не влизат затворниците и емигриралите.

По другия особено важен момент – намесата на САЩ в убийства-та, в документите се съдържа информацията, че в ЦРУ са подготвили списък на вероятните членове на ИКП, който наброява близо 5000 души, като посолството оправдава тази намеса с факта, че, според него, индонезийското правителство и армия са абсолютно неподгот-вени да се справят с тази ситуация. Останалата част от информацията, отнасяща се до разплащания и парични преводи на различни органи-зации, свързани по някакъв начин с преврата в Индонезия, все още не е разсекретена28.

Въпросът се поставя с особена острота, след като станаха извест-ни нови данни за зверствата, с които са били унищожавани физически членовете или предполагаемите привърженици на Индонезийската комунистическа партия или противниците на предишния режим. Във всички доклади, телеграми и грами на ЦРУ и Държавния департамент се говори за „зверствата срещу членовете на ИКП“29. В доклад за ЦРУ се разказват свидетелствата на един от противниците на ИКП, участ-вал в убийството на висши партийни лидери. Поради изключителната популярност на този момент намираме за уместно да бъде цитиран: „Ние се страхувахме от големите комунистически лидери: те имаха магически способности, които не им позволяваха да умрат. Незави-симо колко дълго ги бихме, те не умираха. Трябваше да изписваме буквите „PKI“ (Индонезийска комунистическа партия – б.м., З. Г.) на скулите им, за да не им пораства отново косата, след като ги бяхме скалпирали. Някои не искаха да умрат, дори след като набучвахме бамбукови пръчки в очите и устите им или дори след като изваждахме

155


очите им. Особено в случаите на големите ръководители – при тях трябваше да слагаме жива котка върху коремите им и само тогава те се задушаваха. Котката, която е символ на тигъра, им отнемаше маги-ческите способности и те умираха“30.

Този пример е достатъчен, за да се илюстрира цялата жестокост при преследваните предполагаеми организатори на преврата. Раз-личните изследователи и разузнавания отдавна са съгласни с това, че ролята на ИКП е повече от преувеличена, тъй като многократно се изтъква, че както партията, така и армията нямат необходимия оръже-ен, финансов и човешки ресурс, за да подготвят сами преврата и съот-ветния контрапреврат. Някои изследователи са склонни да виждат в това преследване на хора опит на взелия в свои ръце властта ген. Су-харто да затвърди авторитета на армията, унищожавайки най-големия ѝ враг – комунистическата партия, но за тази хипотеза все още не са намерени неопровержими доказателства.

* * *От направения в статията анализ може да се заключи, че, въпреки

неоспорваното си политическо влияние в държавата си и на между-народната сцена след двадесет години на върха на държавното упра-вление, Сукарно не е в състояние да консолидира всички слоеве на индонезийското общество. Последователните провали във външната му политика и в икономическата сфера провокират недоволството на някои от най-силните кръгове – армията и Индонезийската комунис-тическа партия, които искат на всяка цена да вземат властта и да „спа-сят” държавата от продължителния упадък. Превратът от 30 септем-ври 1965 г. и кървавото преследване на предполагаемите участници бележат обществения живот на индонезийците за години напред. Най-важното последствие е идването на власт на крайно противоречивата фигура на ген. Сухарто, който ръководи държавата през следващите над тридесет години с подкрепата на индонезийската армия.

БЕЛЕЖКИ

1 Вж.: Лийфър, М. Югоиточна Азия. – Във: Оксфордска история на ХХ в. С., 2000, с. 267.2 В официалните справочници не се дава отговор на въпроса защо новата държава, която възниква върху развалините на нидерландската колония на 17 август 1945 г., е наименувана Индонезия. Отговорът може да се намери в автобиографията на пър-вия индонезийски президент Сукарно. Ето какво пише той: „Успоредно със съзря-


156

ването на националното съзнание и с разрастването на революционното движение е възникнал въпросът, дали по-нататък да наричат своята родина с колониалното ѝ название Холандски (Нидерландски – б.м., З. Г.) Източни Индии. Те са чувствали нужда от ново наименование, което да изрази тяхното желание бъдещата свободна държава да обедини всички територии и всички жители на холандската колония. Да намерят нужното им наименование им помага изследването на германския етнограф Йордан, посветено на веригата острови между Тихия и Индийския океан. Авторът дава на произведението си заглавието на старогръцки език – „Индуснезос“. На гръцки „незос“ означава остров, т.е. в превод заглавието гласи „Индийски острови“. Всяко произведение, посветено на родината им, е било посрещано с голям интерес от ръководителите на борбата за независимост. Произведението на Йордан е имало това предимство, че заглавието му е звучало различно от официалното нидерланд-ско название на архипелага. Ораторите на митингите на революционната младеж започнали често да се позовават на книгата на немския етнограф. По този начин от уста на уста, от митинг на митинг „Индуснезос“ се превръща в „Индонезия“. Кога-то почувствахме необходимост да обединим нашите острови в общо понятие, ние се вкопчихме в това наименование, и го изпълнихме с политическо съдържание. Така то се превърна в символ и знаме на нашето единство. От 1922−1923 г. насам ние наричахме нашата родина Индонезия“.3 Лийфър, М. Цит. съч., с. 271.4 Според последното проучване островите наброяват 17 508 от които 6000 са насе-лени, но броят на постоянно обитаваните острови е около 920. За броя на островите, които са включени в Индонезия, съществуват много и различни мнения. Според едни данни те са 17 508. Според други автори броят на островите е 13 667, а трети автори дават приблизителни цифри, които се колебаят в границите на споменати-те вече две – около 17 500 и около 13 000 острова. Поради тези различия авторът на разработката е избрал да се придържа към данните от официалните справочни-ци на Република Индонезия, които дават 17 508 острова (Indonesia 2004, National Information Agency, Republic of Indonesia, 2004, p. 1; Мирчева, Хр. Югоизточна Азия. Традиции и съвременност. С., Парадигма, 2001; Аласор, Р. Мистичната Югоизточна Азия. С., Сиела, 2006, с. 100).5 В темата терминът ще бъде транскрибиран като „панчашила“, както е прието в българския език. На индонезийски език той се произнася като „панчасила“. В индо-незийския език терминът е заимстван от санскрит.6 „[...] националната независимост на Индонезия е формулирана в Конституцията на държавата Индонезия, която има държавно-политическата структура на Република Индонезия със суверенитет, произтичащ от народа, и която се основава на: вярата в един Бог, хуманност, единство, право на представителство и социална справедли-вост за всички индонезийци“ (Преамбюл на Конституцията на Република Индоне-зия от 1945 г.).7 Тези принципи са обявени от Сукарно в реч, представена още на 1 юни 1945 г.8 За точния превод на термина от индонезийски език съществуват различни мнения.Авторът на разработката се придържа към интерпретацията, дадена от проф. Френд в смисъла на хуманност. Сукарно с този термин е имал предвид, както самият той е обяснявал в свои речи, че това не е хуманизъм или хуманитаризъм, а по-скоро национализъм, обхванал интернационализма. Това е своеобразно признание, че ця-

157


лото човечество носи общи характеристики, които го обединяват. По-подробно вж.: Friend, Th. Indonesian destinies. Harvard, 2003, p. 31.9 Sukarno, A. To Build the World Anew – In: Toward Freedom and Dignity of Man. Jakarta, Department of Foreign Affairs, 119−149. 10 Sukma, R. The Evolution of Indonesia’s Foreign Policy. – Asian Survey, Vol. XXXV, No 3, March, 1995, p. 306.11 Заглавието на речта е директна алюзия за търсенето на пътя на Индонезия между двата оформящи се блока на САЩ и на СССР и отразява традиционното индонезий-ско световъзприятие на архипелажна държава – wawasan nusantara.12 Mohammad Hatta, Kumpulan Pidato [collected sppeches]. Jakarta, 1981, p. 446; 443−450.13 Цит. по: Ганди, Л. Постколониална теория. С., 2005.14 Пак там, с. 16; Саид, Е. Ориентализмът. С., 1999.15 Sukma, R. Цит. съч., с. 309.16 Според Даниел Новотни тази концепция на Сукарно издава привързаността на индонезийския ръководен политически елит към следването на общите очертания на теорията за баланса на заплахите. Както изяснихме в началото, осъзнаването на източника на заплахите и на природата на заплахите са един от ключовите моменти при определянето на насоките на външната политика на всяка държава. В случая на Индонезия това осъзнаване се допълва и от психологичните възприятия на Сукарно за насоката на развитие на вътрешната и външната политика на Индонезия. Под-робно за концепцията на теорията за баланса на заплахите: Novotny, D. Indonesia’s Foreign Policy. – In: Quest for the Balance of Threats, Paper presented to the 15th Biennal Conference of the Asian Studies Association of Australia in Canberra 29 June – 2 July 2004. 17 Акроним от индонезийските думи за неоколониализъм (neo-kolonialisme), коло-ниализъм (kolonialisme) и империализъм (imperialisme). Използван за пръв път от генерал-лейтенант Яни – началник-армия, в началото на 1964 г., този термин скоро става част от политическия речник на индонезийските лидери. 18 Р. Сукма защитава мнението, че за него и за други индонезийски изследователи доколко принципът bebas-aktif служи за основа на водената от Сукарно външна по-литика през 60-те години на ХХ в. остава един от дискусионните въпроси, които скоро трябва да получат своя отговор.19 Sukma, R. Цит. съч., с. 310.20 Novotny, D. Цит. съч., 11–12.21 Цит. по: Мирчева, Хр. Цит. съч., 118–119.22 Friend, Th. Цит. съч., 106–110.23 Интересен момент представлява документ на ЦРУ, грама 300 от 22 октомври 1965 г. от Джакарта, RG 59, Central Files 1964–1966, POL 23-8 INDON. ЦРУ също подготвя анализ на случилото се в Индонезия, в който се казва, че, според тях, най-вероятната цел на преврата е да се унищожи висшият състав на армията, но освен това остава неясен въпросът за мотивите на ген. Унтунг и полк. Яни за участието им в преврата; колкото до ИКП, видно е, че техни членове са замесени, но ролята на лидерите на партията не е ясна (LBJ Library, National Security File, Country File, Indonesia, Vol. V, Memos, 10/65–11/65).24 FRUS, Foreign Relations, 1964–1968, Volume XXVI, Ibid., p. 338. По-подробно:


158

Source: National Archives and Records Administration, RG 59, Central Files 1964–1966, POL 23-9 INDON.25 FRUS, Foreign Relations, 1964–1968, Volume XXVI, Ibid., p. 338. По-подробно: Source: National Archives and Records Administration, RG 59, Central Files 1964–1966, POL 23-9 INDON.26 FRUS, Foreign Relations, 1964–1968, Volume XXVI, p. 338.27 Пак там.28 Пак там.29 Пак там.30 Цит. по: Howland, R. C. The Lessons of the September 30 Affair, Confidential, No Foreign Dissem. – In: CIA Historical Review Program, Approved for release 1994, пуб-ликувано на 2 юли 1996 г. Разказът на очевидеца се съдържа у: Gavi, Ph. Indonesia Days of Slaughter. – In: Rinascita, No. i, Rome, February 16, 1968, 15–18.

159

БРИОНСКИ ПЛЕНУМ 1966 ГОДИНЕ.ПОКУшАј ИСТОРИОГРАФСКОГ ТУМАЧЕњА ДОГАђАјА

Милан Пилjак

Брионски пленум, који се одржао 1. јула на истоименом острву 1966, имао је огроман одјек у тадашњој Југославији, па и свету.1 Уопштено гледано ту је дошло до сукоба унутар највишег руководства Савеза комуниста Југославије око правца и концепта даљег развоја земље, али ни дан данас нису довољно истражени сви узроци и последице ових догађања.

Мало острвце испред Истре било је место многих пријема и састанака током владавине Јосипа Броза. Међутим, израз Брионски пленум остао је везан за IV пленарну седницу Централног комитета Савеза комуниста Југославије (ЦК СКЈ) одржану 1. јула 1966. у брионском хотелу „Истра“. Чланови ЦК СКЈ били су смештени у вишекреветним собама и измешани по републикама. Овим је било онемогућено било какво груписање. Створено је неповерење и права завереничка атмосфера.2 Све је указивало на обрачун и сви медији СФРЈ будно су пратили развој догађаја. На тој седници, Александар Ранковић Марко3 био је оптужен за деформације унутар Савезне службе за државну безбедност (ССДБ)4 и злоупотребу положаја. Некада други човек у Социјалистичкој федеративној републици Југославији (СФРЈ) и дугогодишњи сарадник Јосипа Броза поднео је оставку на место потпредседника државе и организационог секретара ЦК СКЈ и на остале функције. Поред Ранковића смењен је и члан Савезног извршног већа и скеретар за унутрашње послове Светислав Стефановић Ћећа, као и још 16 високих службеника СДБ-а, а унутар службе била је извршена велика чистка кадрова. Важно је нагласити да је Ранковић смењен када више није био на челу ССДБ-а (у даљем тексту УДБ-а).

Ауторе који су се подробније бавили овом тематиком можемо поделити на две групе. Први, и нама најзначајнији, су сами савременици тих догађаја, који су крајем осамдесетих и током деведесетих објавили своја виђења ових дешавања. Они су Брионски пленум означили као почетак краја Југославије.5 Реч је пре свега о људима који су у потпуности или делимично изгубили власт након поменутог пленума. Иако важан извор, мемоарског карактера, треба га узети са резервом. Документи који су настали од стране Ранковићевих противника


160

углавном су имали задатак да оправдају одлуке пленума и објасне их масама, те тиме има врло ниску историографску вредност.6 Друга група аутора представља писце публицистичког жанра које су из свог угла покушали да дају одговор на узрок, последице и значај пленума.7 Овај чланак је више покушај да се да преглед догађаја, избегну теорије завере и поставе нека нова питања о овој проблематици, него ли да се да потпуни одговор на још увек осeтљиво место у историографији.

уЗроци смене

Данас сматрамо да је било више узрока за смену А. Ранковића. Најчешће се спомињу кочење реформи усвојених на VIII конгресу ЦК СКЈ 1964. године, које су требале додатно да децентрализују државу и дају већу самосталност републикама на рачун федерације.8 Ранковић и један део високих фунционера противили су се тој концепцији па су оптуживани за противнике дебирократизације, децентрализације и развоја самоуправљања, бисера југословенског социјализма. Други најчешћи навођени разлог је борба за власт око Титовог места или наслеђа по његовој смрти.9 Навођене су и могућности Ранковића као вођу српског национализма и шовинизма под називом најјачег српског човека.10 У његов пад укључује се чак и сукоб између Јованке Броз и Ладиславе Ранковић (Ранковићеве жене), па чак и Јованкин сукоб с Пепцом Кардељ, када Ранковић није хтео да заузме Јованкину страну и Пепцу изведе пред партијску комисију.11 Константин Поповић наводи да је у смени Ранковића било и елемената сукоба КОС-а (Контраобавештајна служба) и УДБ-е, то јест сукоба војне и цивилне обавештајне службе.12 Али ако се дубље погледа, иако је овај ривалитет постојао и КОС дао значајан допринос у смени Ранковића он је био само периферија нечег много већег.

Једна од ретких ствари у коју можемо бити сигурни је Брозов страх како ће Срби доживети смену Ранковића и других високих чланова УДБ-е, који су већином били Срби. Ту се надовезује и теорија да је код Броза постојао страх од српских кадрова, чији је вођа могао бити Ранковић.13 Поред ових популарна је и теорија о словеначко – хрватској завери која је имала за циљ да смени Ранковића као највернијег Брозовог човека и тиме стави на милост и немилост остарелог Тита под утицај Едварда Кардеља и Ивана Крајачића, који су намеравали да разбију Југославију.14

161

брионски пленум 1966 године...

ранковић је желео да Збаци броЗа?

По теорији о борби за власт у којој би Ранковић насилно заменио Тита не слажу се ни сами учесници комисије као што су Мика Трипало15 и њен председник Крсте Црвенковски,16 као ни Коча Поповић, човек који је Ранковића наследио на месту потпредседника СФРЈ. Коча Поповић чак наводи да је Ранковићева оданост Титу с његове тачке гледишта била потпуна, као и да је Ранковић себе сматрао Србином, али не и националистом. Међутим, сва тројица поменутих слажу се да је Ранковић био противник неопходних реформи демократизације и децентрализације друштва. Ове изјаве учесника, поред једног од узрока смене, можемо узети и као један од мотива њихове подршке Брозу током пленума, поред оданости и поштовању Титовог ауторитета. Оно што би можда изазвало страх код Брозовог, је совјетска подршка Ранковићу. Наиме, током једног пријема у Москви, Совјети су наздравили Ранковићу као Титовом наследнику.17 Али и та подршка односила се према Ранковићу као наследнику после Брозове смрти. У том случају већи страх би требало да имају његови политички противници.

седнице ик скј и пут За брионе

Не сумњајући ништа А. Ранковић је отишао на седницу Извршног комитета ЦК СКЈ 16. јуна 1966. у Београду, за коју је био обавештен тек 20-так минута пре њеног заседања. Иван Крајачић Стево, бивши агент НКВД-а и тадашњи министар унутрашњих послова Хрватске и председник Сабора СР Хрватске, касније је изјавио да је због Ранковића била покренута целокупна Југословенска народна армија (ЈНА) и стављена у приправност.18 Припадници контраобавештајне службе при армији (КОС) обезбеђивали су седницу, а њихов кадар био је из Хрватске и Словеније.19 По доласку на седницу Извршног комитета, Ранковић је оптужен да је извршио злоупотребу положаја, тј. да је УДБ-у поставио изнад друштва па и партије и користио је, са још неким њеним високим функционерима, у личне сврхе. Да је неовлашћено прислушкивао чланове партије, па и самог председника државе у сврху борбе за власт и кочења у спровођењу државних реформи које су утврђене VIII конгресом СКЈ 1964. године. Шокиран, Ранковић се прибрао и одмах поднео оставке на све своје функције, сматрајући да због недостатка узајамног поверења може сносити само


162

моралну одговорност у периоду док је водио УДБ-у.20 Мислимо да се Ранковић одлучио за овакав поступак из неколико

разлога. Први је свакако била затеченост и озбиљности оптужбе. Пошто се повратио од шока Ранковић је сигурно закључио да се нико не би одважио на овакав поступак, а да претходно нису извршене опсежене припреме чијој је реализацији присуствовао. Такође му је сигурно било чудно да се терети за рад организације на чијем челу није већ три године, а да тадашњи функционери УДБ-е нису присутни. На самом крају, порицањем свих оптужби и одрицањем од до тада обављаних функција намеравао је да отклони сумње и оптужбе од себе, јер је био оптужен за велеиздају што је са собом повлачило најтежу казну.

На крају седнице Тито је образовао комисију која је имала задатак да формулише и испита ове оптужбе. Комисију су чинили: Крсте Црвенковски (Македонија), председавајући комисије, Ђуро Пуцар (БиХ), Блажо Јовановић (Црна Гора), Добривоје Радосављевић (Србија), Мика Трипало (Хрватска) и Франц Попит (Словенија).21

Убрзо, 22. јуна одржана је нова седница ИК ЦК СКЈ. Комитет је одобрио и подржао рад комисије, која је требала да сачини извештај за четврту пленарну седницу ЦК СКЈ. Важно ја напоменути да је комисија Црвенковског на том заседању изјавила да није стручна и да нема могућности да испита и провери техничке детаље у вези са прислушкивањем! Стога је поднет и усвојен предлог о оснивању комисије за техничке ствари, али није именован њен састав.22

За живота Ранковић никада није сазнао ко је био на челу војничко – техничке комисије и ко ју је чинио. На тој седници Броз је навео да је на то место поставио Ивана Мишковића, шефа КОС-а. Каснија сазнања, у објављеним документима, открила су да је комисију заправо водио пуковник КОС-а Душан Русић и да је комисија утврдила да прислушкивања није било.23 Међутим, важно је било прво оптужити Ранковића, јер је био синоним за УДБ-у и њен рад, те није било разлога да се у његову кривицу не поверује. У противном сакупљање доказа би могло изазвати много већи међупартијски сукоб. Такође је важно да су другој седници ИК ЦК присутни су били и чланови руководства Савеза комуниста Србије (СКС). Они су свесрдно подржали одлуку ИК ЦК СКЈ против Александра Ранковића и других чланова УДБ-е. Ово је био важан тренутак, јер је подршка СКС у обарању Ранковића била неопходна како би све протекло без већих инцидената и очувала се стабилност државе. Подршка српских комуниста Брозу оставила је Ранковића и друге оптужене без икакве подршке.

163


Након ове седнице А. Ранковић је заједно са својим пријатељем Иваном Гошњаком, државним секретаром народне одбране, отпутовао на Брионе код Тита. Сусрет је био врло хладан и Тито је том приликом носио тамне наочаре, иако је у соби било мрачно.24 Броз није рекао Ранковићу ништа конкретно, осим да сачека извештај комисије и да не схвати све трагично, јер ће они још сарађивати.25 По Ранковићевом каснијем сећању последње речи имале су за намеру да дају лажну наду и отупе одбрану.

Један од оптужених, Војин Лукић, савезни секретар унутрашњих послова 1963–1965,26 је уочи пленума био у партијској посети КП Монголије. Потпуно необавештен о развоју прилика у земљи, слетео је на београдски аеродром 30. јуна увече. На аеродрому је добио наређење да не може кући, већ да војним авионом оде на Брионе, на пленум који је почињао 1. јула у девет часова ујутру! Међутим, Лукићев син је на кратком аеродромском сусрету током опроштајног руковања дотурио писамце оцу, нагласивши да је од Светислава Стефановића и да га тајно прочита. У писму је стајало да се на пленуму спремала политичка ликвидација А. Ранковића и намера да се разбије УДБ-а.27 Вест га је сигурно погодила као гром из ведра неба. Овај случај само говори колико је цела акција била добро припремљена и временски прорачуната.

Међутим, због велике тајновитости долазило је сигурно и до пропуста. Један од њих наводи и сам Лукић. Реч је о Крајачићевом покушају да врбује Лукића. Догађај се десио током пријема у Белом двору, поводом 25. маја 1966. године. Крајачић му је предлагао заједнички одлазак у лов у Славонију, а касније на Космет, али када је чуо да Лукић треба да путује у Монголију изненада је повукао свој позив, давши притом неубедљив изговор.28

атмосфера на брионима

Ранковић је отишао на Брионе 30. јуна, као и остали учесници пленума. Сам Јосип Броз је тамо отишао неколико дана раније. Овај пут Брозово путовање до Бриона обезбедио је Иван Крајачић Стево, шеф хрватске УДБ-е, како он каже на Титов лични захтев.29 Пут је организован са великом опрезношћу и одабран је неуобичајен, заобилазни, пут председниковог воза.30 Поставља се питање да ли се Броз заиста бојао Ранковића или неког другог или је то само била представа за јавност или можда за самог Броза?


164

Ранковића је на Брионима затекла ледена атмосфера, нико није желео ни да га поздрави, а камоли да прича са њим, изузев Ивана Гошњака и Ђуре Пуцара. Иако су други учесници добили материјал за пленум,31 Ранковићу је речено да још није одштампан. Материјал му је достављен у ноћ, пред пленум, око 23 часа. Читајући оптужбе против себе, Ранковићу је позлило. Доктор га је прегледао и дао му лекове, наредивши му да мирује.32 Гошњак је одмах дошао и предложио му да не долази сутра, рекавши: Ти то нећеш издржати, не знаш шта ти се спрема.33 Пошто није имао снаге даље да чита оптужбе, Ранковић је према сопственом сведочењу легао разматрајући како да се брани. Важно је напоменути да су од оптужених на Брионима били А. Ранковић, С. Стефановић и В. Лукић.

пленум (један од инструмената вођења државе)

Пре него што почнемо са излагањем пленумских дешавања ваља нагласити какву је тежину имао пленум као један од инструмената вођења државе. Пленум је био, по важности, после конгреса СКЈ највиши облик спровођења власти. Одлуке донете на њему биле су највишег нивоа. Друго, такође важно, и то не само у овом случају, на конгресима и пленумима СКЈ дељен је припремни материјал о којим темама ће се расправљати и редослед којим ће најзначајнији учесници говорити. Упркос могућим неслагањима (којих је било), по завршетку конгреса или пленума, подвлачена је јединствена линија партије, што је био подједнако важан циљ као и донете одлуке. Овим се исказивала снага и јединство партије.34 С обзиром на направљену атмосферу и предмете расправе, брионски пленум се умногоме разликовао од уобичајених пленарних седница СКЈ. У овом случају, иако већином на брзину упућени, сви учесници су знали да је око одлуке требало само да се прате најстарији чланови СКЈ, како би се створило осећање јединства, снаге и монолитности партије, а не да се о случају расправља. У овом случају значај хијерархије и у коликој мери су млађи кадрови били зависни од својих старијих другова дошао је до пуног изражаја.

У овом контексту, поред стања затечености, треба обратити пажњу на држање оптужених на пленуму током њихове одбране. Ранковић је као најискуснији међу оптуженима то најбоље знао. Сам пленум и читава атмосфера били су брижљиво оркестрирани. Пленум је почео у девет часова уводним говором Јосипа Броза. Он је навео заслуге које су А. Ранковић и УДБ-а имали за партију и земљу, али је приметио

165


да је временом дошло до деформација, јер је УДБ-а дуго била ван контроле партије (sic!). Тито је напоменуо да није цела УДБ-а крива, но се само једна група појединаца осилила и подредила себи партију и државу!35 Како би се избегло нејединство у партији и елиминисале створене деформације и злоупотребе предложио је смену А. Ранковића и С. Стефановића са свих функција. Не треба заборавити да је овај предлог већ био упућен 16. јуна и да је тада Ранковић поднео оставке на све функције.

У своју одбрану А. Ранковић је признао само моралну одоговорност и могућност да је било пропуста, па и неких грешака, али је порицао сваку могућност да је он прислушкивао Тита или било којег функционера, без претходног Брозовог одобрења. Ранковић је чак признао да је могуће да је дошло до одређених деформација у служби, па и да га је прегазило време,36 али је нагласио да он никада није прислушкивао Броза, нити је намеравао да га смени у борби за власт, јер није имао таквих амбиција. Сличан, само много оштрији отпор дао је у свом говору Светислав Стефановић. Он је своју одбрану започео историјатом службе безбедности са намером да покаже да она није ништа радила без знања партијског врха. Као и Ранковић, порекао је било какву могућност да је с његовим знањем извршено прислушкивање Броза и других партијских функционера. Убрзо је дошло до препирке С. Стефановића са Брозом и неким учесницима пленума који су га жестоко нападали.

Важно је напоменути да је генерал Вељко Ковачевић одржао дуг говор између Ранковићеве и Стефановићеве одбране, након чега је направљена петнаестоминутна паза.37 Ковачевић је представљао не само ЈНА, већ и српске официре у њој, што је присутнима и слушаоцима радија само наглашавало усамљеност оптужене групе. Кратка пауза је само појачала утисак изолованости оптужених, али је била уперена пре све га на Стефановића како би га додатно уздрмала да призна оптужбе. Након поменутих говора уследила је лавина оптужби које су уследиле превасходно од стране српских кадрова. Цвијетин Мијатовић Мајо (Србин из Босне и Херцеговине) навео је да је Стефановић прећутао изјаву једног члана УДБ-е у југословенској амбасади у Москви, да остарелог Тита треба да наследи Ранковић, а не Кардељ.38 Последњи говор пред паузу одржао је Албрехт Роман из Словеније. Његов говор био је посвећен југословенском путу у социјализам и идејама које су покренуте на VIII конгресу СКЈ 1964. године. Говор је, поред слагања са изнетим оптужбама, био пре свега идеолошки и односио се на


166

проблеме са којима се Југославија суочавала. Сводећи, дуалистички, да проблем напретка Југославије ка развијеном и демократском друштву лежи у отпору бирократа и централиста. Завршетак говора пропратио је велики аплауз и почела је пауза. Романов говор је један од кључних и из наведеног се види да је он био врло добро упознат са сценаријом. Сам говор имао је много симболике и једну слику о огромним успесима Југославије у њој самој, али и целокупном човечанству. Из тога је произилазило да такву једну светињу није смела да угрози једна група на челу са Ранковићем. Ефекат је утолико био јачи што је након његовог говора уследила пауза те се на одмор отишло са мишљу о дивовским успесима југословенског социјализма у које се не сме сумњати.

Након паузе први је говорио Јован Веселинов, председник СКС, блиски Ранковићев пријатељ и близак Ранковићевим политичким идејама. Његов говор предстваљао је, поред слагања са Брозом и осуде прислушкивања, савет А. Ранковићу и С. Стефановићу како треба да поступе на пленуму да би поправили свој тежак положај. Тојест да признају кривицу и повинују се одлуци пленума. Након његовог говора ређали су се пре свега српски кадрови: Петар Стамболић, Добривоје Радосављевић, Цвијетин Мијатовић, Владимир Поповић, Светозар Вукмановић, итд. Сви су били сложни да је од свих Ранковићевих злоупотреба положаја, најгнусније било прислушкивање Јосипа Броза.39 У својим нападима учесници су неретко скретали с главне теме, а неки, попут Вукмановића и млађих кадрова који су желели да се докажу, износили су проблеме својих ресора и чинило се као да не схватају разлику тог, од других пленума. Како се ствар не би отргла контроли,40 председавајући пленума Владимир Бакарић, Вељко Влаховић и Петар Стамболић гледали су да што пре заврше седницу. Пред крај, реч су опет узели Ранковић и Стефановић. Они су признали да их је време прегазило и да нису дорасли новим потребама партије и државе и да сносе сву моралну одговорност за деформације које су се сигурно десиле током њиховог дугог рада у УДБ-и, али су упркос мекшем ставу и даље порицали умешаност у прислушкивање Броза и других чланова партије као и остале оптужбе за освајање власти, национлизам и шовинизам. Ранковић је чак рекао да ће се сложити са свиме што комисија одлучи, али ипак није признао наведене оптужбе.41 Овим су обојица порекли кривицу.

Завршну реч имао је Јосип Броз. Он је изразио своје задовољство исходом пленума, који је показао да је Југославија демократска земља

167


и да се на ненасилан начин опходи са својим неистомишљеницима. Броз је рекао да је разочаран држањем С. Стефановића који се није понео као комуниста, јер се опирао прихватању одлука пленума. Он је нагласио да треба наставити тековине VIII конгреса СКЈ и очувати јединство партије у овим тешким тренуцима. Целокупна партија имала је задатак да одлуке пленума не утичу погрешно на стабилност земље и да не дају повода националним сукобима.42 Притом је нагласио да највећи задатак сада има Извршни комитет СКС, који треба да образложи одлуке пленума својим људима. На крају говора још једном је нагласио своје задовољство исходом пленума.

На закључној Брозовој речи треба се на кратко задржати, јер носи са собом једну логичку противречност, али у ширем контексту она је део његове вештине владања. Нелогичност се састоји у израженом задовољству држањем Ранковића, али не и Стефановића. Међутим, обојца су одбили да признају било какву политичку одговорност за целокупан свој рад као и умешаност у случај прислушкивања. По овом другом питању обојица су били уверени да уколико се случај подробно испита, нарочито са техничке стране, добиће се увид да они немају додира са тим. Стога, није било никаквог разлога давати изјаве задовољства, односно незадовољства. Али уколико ставимо овај Брозов став у шири контекст и упоредимо га с његовим закључним речима на другим седницама, пленумима и конгресима, видећемо да је најважнији циљ био очувати јединство партије.

Након закључка да су оптужени одговорни, није било више назад. Цео СКЈ стајао је иза те одлуке и политички утицаји Ранковића и Стефановића били су у потпуности уништени. Брозова радост пре свега је могла да се односи на потпуну подршку СКС, него на признавање моралне одговорности Ранковића и Стефановића. Пристајање СКС уз линију партије отклањало је могућност отпора одлукама пленума по овако осетљивом питању.

Занимљиво је да, иако су Ранковић и Стефановић знали када и ко је поставио микрофоне на поменутим местима, нису хтели дубље да залазе, већ су наводили да то треба комисија да истражи. У свом првом говору на пленуму Стефановић је затражио од комисије да говори са Селимом Нумићем и Војином Лукићем. Први је био шеф оперативно техничког одељења УДБ-е, а други некадашњи Савезни секретар за Државну безбедност. Међутим, председавајући (Кардељ, Влаховић и Стамболић) и Крсте Црвенковски су на вешт начин прешли преко тога навевши изјаву Лукића коју је комисија узела одмах пошто је он


168

слетео на Брионе.43 Лукић је у почетку намеравао да се јави за реч, али је одустао, јер је било очигледно да је одлука била донесена и да ју је само требало спровести. Један од мотива Лукићевог одустајања да се јави за реч била је и нада да ће га бура заобићи, а те наде су му потхрањивале колеге које су седеле поред њега на пленуму. Он је сам признао да у том тренутку није имао храбрости да се супротстави целокупном аудиторијуму ЦК СКЈ.44

Након Брионског пленума Коча Поповић је заменио А. Ранковића на месту потпредседника СФРЈ. Како сам каже, то је учинио на инсистирање Милентија Поповића, Мијалка Тодоровића, Добривоја Радосављевића и других чланова Савеза комуниста Србије.45 Такође наводи да су то желели Тито и Кардељ како би се смањило незадовољство у Србији и одлазак Ранковића из политике мирније протекао.46 Овим су највиши српски кадрови награђени за своју подршку, без којих целокупан подухват не би био могућ.

да ли је било прислушкивања?

По речима самог Ранковића, Брозову резиденцију у потпуности је обезбеђивала војска, те нико није могао да уђе и постави уређаје без председниковог личног одобрења.47 Брозов кабинет и вила у Ужичкој 15 озвучени су због доласка совјетске делегације 1955. године. Бели двор и Бриони нису, јер се тада није имало времена, а радове није било могуће изврштити на време јер би остали трагови. Чланови СКЈ који су су на пленуму оптуживали службу да их је уходила, сами су пристали да им се озвуче станови, јер су их радо уступили делегацијама несврстаних 1961. године. Неки су како наводи Селим Нумић, чак били у кући док су радови вршени. У Згради СИВ-а, Кардељев кабинет је озвучен на његов лични захтев, јер је желео да у разговору са страним делегацијама не буде присутан стенописац како би саговорник био отворенији, јер се разговори не бележе. Кабинет новог савезног секретара за унутрашње послове (од 1965) је био озвучен још у време Светислава Стефановића, кога је наследио Војин Лукић, а затим Милан Мишковић. Оптужбе Мишковића да су га Ранковић, Лукић и Стефановић прислушкивали, неосноване су јер је цело особље кабинета са којим је Мишковић радио знало за апарате, а соба за снимање била је недалеко од његове канцеларије.48 Јаснију слику добијамо из интервјуа Крајачића загребачком листу Вијесник 1984. године. По његовим речима он је послао илегално два

169


техничара, од тога једног пилота, ноћу у Београд. Они су том приликом пронашли прислушне уређаје у спаваћим собама и купатилу.49 Касније је техничка комисија на чијем је челу био Иван Мишковић (начелник КОС-а) дошла до закључка да нема доказа да је Јосип Броз, нити било ко други био прислушкиван без одобрења. Ову комисију је водио пуковник КОС-а Душан Русић. У извештају је наведено да нису нађени никакви трагови прислушкивања.50 Са овим знањем, пре би смо могли рећи да су ова два оперативица хрватске полиције на брзину поставили уређаје на најинтимнијим местима Брозове виле како би представа била што потпунија. Ово нам намеће питање, да ли је Броз био обманут од стране Крајачића и других људи око њега, или је Броз био упознат и желео да ствар буде уверљивија? Уколико је био обманут, Броз је већ морао веровати у Ранковићеву заверу, јер другачије оперативци хрватске УДБ-е не би могли ући.

Много касније, у фељтону београдске ревије Дуга током 1986, тада већ пензионисани генерал, Љубодраг Ђурић је изјавио да је након пленума 24. новембра 1966. посетио Тита. Броз га је одвео у свој кабинет и показао му на који начин су га прислушкивли. Ђурић је гледао запањено, а онда изјавио, да је то озвучивање извршено док је он још био у служби код њега и да су заједно уносили неке исправке у реконструкцији.51

епилог

По завршетку пленума учесници су се разишли својим путем. Ранковић је отишао у своју вилу у Дубровнику, а потом у Београд. Против њега и других оптужених на пленуму покренута је огромна кампања која их је је у потпуности политички уништила и искључила из јавног живота. Партија је обезбедила да пленум буде покривен колико су тадашњи технолошки услови омогућавали (где год је то било могуће, постављени су радио пријемници да би преносили седницу пленума). Што је значило да су организатори били у потпуности уверени да ће се све завршити како је и замишљено. Савез комуниста Србије успешно је спровео одлуку Брионског пленума и изузев незадовољства појединих људи, попут Добрице Ћосића, није било никаквих значајних противљења. Савезна, српска и УДБ-а Београда прерпели су највеће кадровске промене, велики број службеника је пензионисан. Удар је претрпела и обавештајна служба при Савезном министарству иностраних послова (СМИП), њено такозвано


170

Координационо одељење основано 1952. године, које је требало да усклади рад и изглади сукобе између савезних и републичких УДБ-и. Служба се бавила контраобавештајним радом и након пленума је престала да постоји као јединствени савезни орган.52

Важно је напоменути да питање Косова и Метохије није ни поменуто на Брионском пленуму, јер би вероватно било схваћено као превелики удар на Србе. Међутим, овај проблем је подробно разматран у септембру исте године на пленуму Савеза комуниста Србије. Латинка Перовић, савременик и учесник тадашњих догађања у књизи коју је приредила у част Марку Никезићу најбоље даје слику како су Срби доживели овај догађај. ...његово је уклањање поделило Србију, нарочито Партију и Србију. Тежи од овога могао је бити још само удар на армију као други стуб система.53

Закључак

Ранковић је смењен док је био потпредседник државе, те би мишљење да је као Брозов наследник представљао претњу другима имало смисла. Као организациони секретар и другим местом на државној лествици, могао је стајати на путу или успоравати даљу убрзану децентрализацију, чији је противник био. Не треба заборавити ни подршку Совјета коју је Ранковић уживао, што је додатно поткрепљивало снагу његове позиције у случају Брозове смрти.

Из приложеног мислимо да је мисао о смени Ранковића потекла пре свега од чланова ЦК СКЈ Словеније и Хрватске. У њу су сигурно били умешани или водили Е. Кардељ, В. Бакарић и И. Крајачић, јер без њихвог знања ништа није могло бити учињено у поменутим републикама. Тек касније склопљен је савез са најважнијим партнерима у Србији, која је заправо претрпела највећи ударац, али са свешћу да ову жртву подноси зарад неизбежних економских и друштвених реформи, које су требале да спасу државу, укљештену између два блока, од економске кризе, која је почела полако да нагриза државу, као и свеукупне заосталости у односу на индустријски развијене земље. Овакву политику српске стране заступали су чланови СКС вођени Петром Стамболићем, Константином Поповићем, Мијалком Тодоровићем и другима.

За овако размишљање има неколико разлога. Први велики сукоб у партији након смене Ђиласа који је претио екскомуникацијом умало се није десио 1962. када је Кардељева концепција одбачена. Даљи успон Ранковића и бројност Срба у државниим службама могла је изазвати

171


страх да ће Срби постати неоспорно доминантна нација и република у СФРЈ и у тако строго централизованој држави доносити најважније одлуке само у своју корист. Такође, Београд је преузео вођство финансијског центра у држави од Загреба у односу на међуратно доба и тиме додатно ослабио снагу хрватског дела Југославије.

Важно је нагласити да против Александра Ранковића и Светислава Стефановића никада није био покренут судски процес, али да је услед недостатака доказа поменутој двојици и другим члановима УДБ-е против којих је вођен кривични поступак, дата аболиција 9. децембра 1966. године. Овим је Јосип Броз политички уништио Ранковића и онемогућио му да поново покрене судски поступак како би доказао своју невиност. Остаје питање зашто је Ранковић прихватио аболицију? Да ли је прихватио своју смену као неопозиву или се можда надао да ће након неког времена бити реактивиран када прође одређено време?

Поред смене кадрова унутар државних служби и олакшања које је наступило са сазнањем да је уништен репресивни апарат, временом је дошло до разочарења, јер наведени пленум није донео решење за југословенске проблеме. Став Коче Поповића одражавао би мотиве и разочарења једног круга српских кадрова који су подржали смену Ранковића као главну препреку напретка у Србији и Југославији. „Практично се све свело на рушење једног од најмоћнијих људи у врху строго централизоване власти уместо да се сама таква власт промени у корист демократског отварања за које су се сви на речима изјашњавали.“54

Један од неиспуњених захтева учесника пленума био је и отварање затворених организама као што је ЈНА.55 Гломазни бирократски апарат, национално питање, које је постајало све оштрије, и економски проблеми и даље су нагризали Југославију. Многобројни изми наставили су да прате земљу до њеног краја.

БЕЛЕшКЕ

1 Иако је био један од најважнијих унутрашњих догађаја комунистичке Југославије о овом проблему историјска наука није обратила довољно пажње. До сада не постоји ниједна монографија која се бави искључиво овим проблемом, као ни биографија Александра Ранковића, уколико изузмемо публицистику. Проблематику су само дотакли у својим синтезама Branko Petranović, Istorija Jugoslavije 1918–1988 III, Beograd 1988, 383–388. Петрановић сматра да је смена Ранковића првенствено борба за власт, мада ту хипотезу не развија, већ је поткрепљује популарношћу и утицајем који је Ранковић имао и које су могле изазвати страх код других. Он, као и већина, одбацује могућност да је Ранковић био националиста, и да је оптужба


172

за прислушкивање била само декор. Хрватски историчар Зденко Радилић дуалистички посматра овај догађај као сукоб између Кардеља и Ранковића као потпуно међусобно супротстављених реформиста и догмата у борби за власт и Брозово наслеђе. Z. Radilić, Hrvatska u Jugoslaviji 1945–1991: od zajedništva do razlaza, Zagreb 2006, 360–366. За изучавање овог догађаја значајно је издање некадашњег Архива Југославијe: J. Popović, Dokumenti za istoriju Jugoslavije. Četvrta sednica CK SKJ – Brionski plenum, Beograd 1999.2 V. Lukić, Brionski plenum: Obračun sa Aleksandrom Rankovićem, sećanja i saznanja, Beograd 1990, 64.3 Александар Ранковић (1909–1983), рођен је у селу Дражевац у близини Београда. У Београду је учио абаџијски занат. Приступио је СКОЈ-у (Савез комунистичке омладине Југославије) 1927. године. У Краљевини је два пута хапшен и други пут је одслужио шест година робије, па је унапређен за председника Покрајинског комитета СКОЈ-а. Гестапо га је ухапсио 27. јуна 1941, али су га ослободили припадници СКОЈ-а. У рату је био један од најближих Брозових сарадника. Од 1940–1966 био је организациони секретар ЦК, на челу партијске полиције био је од 1944–1963, а од 1963–1966 потпредседник државе.4 На ослобођеној територији у Србији 13. маја 1944. основано је Одељење за заштиту народа (ОЗН-а). На њено чело постављен је А. Ранковић. Поменута организација је пре, а и након завршетака ратних операција била једна од главних полуга КПЈ за преузимање власти у Југославији. Највеће искушење за ОЗН-у представљао је раскид с Источним блоком 1948. године, што је она успешно пребродила. Ради успешније борбе током сукоба против ИБ-а служба је реорганизована 1949. када је издвојена из војске и прикључена министарству унутрашњих послова (МУП), а 1952. служба је опет реорганизована и преименована у Управу државне безбедности (УДБ-а) и добила је посебан статус унутар МУП-а. Током реорганизација УДБ-а је мењала имена, али је у народној свести име УДБ-а остало синоним за Државну безбедност или Безбедносну информативну агенцију (БИА) како се она зове данас. Од њеног оснивања 1944. па до 1963. Ранковић је био на челу УДБ-е. Све промене вршене су под будним оком партије, а пре свега Јосипа Броза. По доношењу устава из 1963. године, Ранковић је пребачен на нову функцију потпредседника државе, а задржао је место организационог секретара ЦК СКЈ.5 Антун Духачек – A. Duhaček, Ispovest obaveštajca: Uspon i pad jugoslovenske obaveštajne službe, Beograd 1992; Добрица Ћосић – Д. Ћосић, Пишчеви записи (1951–1968), Београд 2001; Војин Лукић – V. Lukić, Brionski plenum: Obračun sa Aleksandrom Rankovićem, sećanja i saznanja, Beograd 1990; Александар Ранковић – A. Ранковић, Дневничке забелешке, 2002; Антоније Исаковић – А. Исаковић, Господар и слуге, Београд 1995; Селим Нумић – S. Numić, Dobra zemljo, lažu: do istine u brionskoj aferi prisluškivanja, Beograd 1989. Треба водити рачуна да су сва дела писана када је Југославија запала у највећу државну кризу након сукоба са Стаљином 1948. године, или када се држава већ распала у грађанском рату.6 Редак изузетак је изјава Ивана Крајачића Стеве, дата Недељном вјеснику 28. октобра 1984, као и интервијуи Мике Трипала и Крста Црвенковског дати новинарима вечерњих новости Ј. Кесару и П. Симићу. О овим изворима биће касније речи. У својим разговорима са Александром Ненадовићем, Константин Поповић - Коча дао је своја мишљења. A. Nenadović, Razgovori sa Kočom, Rijeka 1989, 139–147. Латинка

173


Перовић се дотакла овог питања у своје две књиге Zatvaranje kruga: Ishod političkog rascepa u SKJ 1971/2, Sarajevo 1991. године. Друга је постхумно објављени рукопис Марка Никезића (1921–1991 дипломата и председник ЦК СКС од 1968–1972) у редакцији Л. Перовић, Krhka srpska vertikala, Beograd 2003. Иако ове три књиге тек својим делићем посвећују пажњу догађајима из 1966, ипак представљају драгоцен извор, јер су поменуте личности активно учествовале у догађањима.7 У тој групи најуспелије дело је новинара Вечерњих новости: J. Kesar, P. Simić, Leka Aleksandar Ranković: oproštaj bez milоsti, Beograd 1990. Дело има и изворну вредност, јер су поменути новинари током својих истраживања направили интервијуе с Крстом Црвенковским, Миком Трипалом, члановима комисије коју је именовао Броз да испита деформације у УДБ-и.8 Процеси децентрализације почели су увођењем самоуправљања 1950. године, али одлучнији кораци ка децентрализацији и пребацивању овлашћења с нивоа федерације на републике, започети су уставним амандманима 1961. године. Цео процес покренуо је велике расправе унутар ЦК СКЈ. На проширеној седници ИК ЦК СКЈ 14–16. марта 1962. Кардељева концепција одумирања органа федерације, доживела је пораз и Кардељ се повукао на одмор због болести. Броз је тада тражио Ранковићеву подршку за смену Кардеља на пленуму, али му је овај то ускратио иако се није слагао са Кардељевом концепцијом. Овај чин разбеснео је Броза. На притисак ЦК СК Словеније Кардељ је враћен и он је активно учествовао у доношењу устава из 1963. који је утро пут даљој децентрализацији република и њиховој афирмацији у самосталне државе унутар Југославије. Ранковић (у својим белешкама на 126. страни) наводи да је Броз хтео да се реши Кардеља још 1956. након повратка из Москве, због саботаже на преговорима. Поред привредних и административних реформи постојала је жеља и за друштвеном реформом и ослобађању од притиска и надзора УДБ-е и КОС-а. Ову тезу заступају савременици К. Поповић, В. Поповић, М. Никезић, М. Трипало, К. Црвенковски. Од историографа Л. Перовић, З. Раделић, донекле Б. Петрановић и др. Међутим, из дубљег сагледавања догађаја и говора Броза на пленуму да неће бити либерализма и на основу временске дистанце, овај разлог је сигурно привукао део политичких кругова и дао одређеног подстрека за смену Ранковића, али није био одлучујући.9 Овакву могућност заступају Б. Петрановић и З. Раделић у наведеним делима.10 Заступници ових теза потичу из ненаучних кругова, односно пропаганде и мита који се створио након пленума. Видети у M. Nikezić (приредила L. Perović), Srpska krhka vertikala, Beograd 2003, 17. 11 A. Ранковић, Дневничке забелешке, 128.12 Коча Поповић наводи овај чиналац као један од могућих, али сигурно не одлучујућих узрока смене Ранковића. A. Nenadović, Razgovori sa Kočom, Rijeka 1989, 140.13 Д. Ћосић, Пишчеви записи (1951–1968), 293.14 V. Lukić, Brionski plenum, 81.15 J. Kesar, P. Simić, Leka Aleksandar Ranković, 197–198.16 J. Kesar, P. Simić, Leka Aleksandar Ranković, 178.17 АЈ, ф. 507, ЦК СКЈ пленуми и прилози (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28. (садржај: материјал комисије ИК ЦК СКЈ, прилози од 13–82), прилог 74, 3.;V. Lukić, Brionski plenum, 72.18 J. Kesar, P. Simić, Leka Aleksandar Ranković, 32.


174

19 А. Ранковић, Дневничке забелешке, Београд 20024, 40.20 А. Ранковић, Дневничке забелешке, 38.21 АЈ, ф. 507, ЦК СКЈ пленуми и прилози (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28, прилог 1, 6.22 А. Ранковић, Дневничке забелешке, 41.23 На првом саслушању код Русића, Селим Нумић, тада суспендовани шеф оперативно – техничке службе у савезној УДБ-и, сазнао је од свог иследника да нису пронађени никакви додатни каблови који би повезивали пронађене микрофоне са изворима напајања и водили изван куће. Пошто очигледно нису били бежични, микрофони су представљали само мртве бубе, јер без кабла нису имале доток енергије, нити су могле одашиљати информације. S. Numić, Dobra zemljo, lažu: do istine u brionskoj aferi prisluškivanja, Beograd 1989, 112–113.24 V. Lukić, Brionski plenum, 21–22.25 А. Духачек наводи да је разговор трајао око четири часа. A. Duhaček, Ispovest obaveštajca, 191–192.26 Војина Лукића је средином 1965. наследио на положају, хрватски кадар Милан Мишковић. Миланов рођени брат Иван Мишковић Брк је у то време био на челу КОС-а. Овим су хрватски кадрови били на челу УДБ-е и КОС-а.27 V. Lukić, Brionski plenum, 53.28 V. Lukić, Brionski plenum, 107.29 Vijesnik, 28. Listopad 1984, стр. 7, број 13342.30 V. Lukić, Brionski plenum, 62–63.31 Описујући атмосферу на Брионима Лукића наводи, да су тек тада сви добили материјал за пленум док је уобичајена пракса била најмање 10–15 дана, како би учесници могли да се припреме. Овакав приступ потврђује да је цео пленум заправо био само формалност, неопходна како би се стекла слика о хуманости југословенског социјализма. V. Lukić, Brionski plenum, 64.32 Када је знатно касније вршио медицинске прегледе на срцу су откривени стари трагови инфаркта. A. Ранковић, Дневничке забелешке, 45, 89.33 V. Lukić, Brionski plenum, 69. 34 Одлуке донете на овако високом нивоу, у теорији, би морале да се беспоговорно спроводе, јер је иза њих стајало јединство целе партије.35 Архив Југославије (АЈ), фонд 507, ЦК СКЈ, пленуми (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28, прилози 1, стр. 3–4.36 Архив Југославије (АЈ), фонд 507, ЦК СКЈ, пленуми (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28, прилози 1, 20–22.37 Архив Југославије (АЈ), фонд 507, ЦК СКЈ, пленуми (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28, прилози 1, 25–31.38 На том пријему где су били и припадници руске службе безбедности, Слободан Шакота се напио и на запрепашћење присутних напао Каредља и хвалио Ранковића. АЈ, ф. 507, ЦК СКЈ пленуми и прилози (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28, прилог 1, 42.39 Цвијетин Мијатовић у свом говору дивинизирајући Броза, чак навео да је за Тита у Другом светском рату дало живот 1.700.000 Југословена! АЈ, ф. 507, ЦК СКЈ пленуми и прилози (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28, прилог 1, 85.

175


40 Не треба заборавити да је пленум био медијски пропраћен путем јавних радио пријемника.41 АЈ, ф. 507, ЦК СКЈ пленуми и прилози (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28, прилог 1, 123–125.42 АЈ, ф. 507, ЦК СКЈ пленуми и прилози (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28, прилог 1, 145.43 V. Lukić, Brionski plenum, 73.44 Према сопственом Лукићевом признању. V. Lukić, Brionski plenum, 71.45 А. Nenadović, Razgovori sa Kočom, 144.46 А. Nenadović, Razgovori sa Kočom, 145.47 Ранковић на овом месту наводи сложену процедуру уласка. A. Ранковић, Дневничке забелешке, 50.48 V. Lukić, Brionski plenum, 185.49 Vijesnik, 28. Listopad 1984, број 13342, стр. 7.50 АЈ, ф. 507, ЦК СКЈ пленуми и прилози (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28. (садржај: материјал комисије ИК ЦК СКЈ, прилози од 13 – 82), прилог 32 (извештај војно – техничке комисије), 1–10; A. Ранковић, Дневничке забелешке, 303, 305.51 Duga, број 329, 4–17. октобар 1986, стр. 72.52 A. Duhaček, Ispovest obaveštajca, 76.53 M. Nikezić (приредила L. Perović), Srpska krhka vertikala, 17.54 A. Nenadović, Razgovori sa Kočom, 140.55 Мисли се на КОС и саму војску. Овај предлог су на пленуму изнели Крсте Цревенковски у свом извештају комисије под тачком 10 и Владимир Поповић у свом говору. АЈ, фонд 507, ЦК СКЈ пленуми и прилози (период између VIII и IX конгреса) – IV пленум 1966, VII 1, II/28. 15, 127.

Summary

Brioni Plenum in 1966 had been one of the turning points in history of communistic Yugoslavia. Aleksandar Ranković, the most powerfull official after Josip Broz, was ousted from power in acusation for consipracy against Josip Broz together with other 17 high ranking officials of secret police (UDB-a). Even now all reasons of Ranković’s downfall are unknown. Main hypothesis are that he was resisting the reforms that had started in 1961, and that he was threat for further decentralization and democratization of Yugoslavian state and society. In 1963 Ranković had become vice president of Yugoslavia and many thought that he will be the Tito’s successor. Ranković’s closeness to Broz and his great influence were maybe fatal. He became obstacle for reformists, but also knew much about everyone’s week spots in career as former head of secret police. Even more interesting is that he was never prosecuted for his crimes. Brioni Plenum was heavy blow to Yugoslavian secret police, especially within officials of Serbian


176

origin. Weakening the apparatus of repression indeed made liberalization in society, but it was of short breath. Thanks to latter development and historical distance, now we know that there was no Ranković’s conspiracy and that he didn’t put wire in Tito’s private rooms, and that he was not main threat to the reforms and to Broz. But still is not clear who was mastermind of events. One thing is certain in ousting Ranković, Broz was the main figure in his downfall. Without his authority nothing could be done. The question is: Was he fully aware of all details in making the Plenum of Brioni? Or the conjuncture of interests was so greatly against Ranković’s favor.

177

УПОТРЕБА НА МАСИТЕ ПРИ ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ПОВРАТИ / ПРЕВРАТИ В СОЦИАЛИСТИЧЕСКА

ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Искра Баева

Темата на заговорите и превратите, интерпретирана от историци, несъмнено предполага да се вгледаме по-скоро в скритите механизми на историческото развитие, отколкото да проследяваме видимия му ход. Независимо от това обаче, в този текст искам да изляза от засилващата се в годините на прехода вяра в „големия заговор“1 и да погледна върху „заговорническата“ тема в малко по-различен ракурс – от гледна точка на механизмите, използвани от водещите политически сили и фигури, целящи да превърнат скритите планове в действия на големи обществени групи и да ги представят като масови движения и събития. Историята на Източна Европа след Втората световна война дава многобройни възможности да се разсъждава по темата за предизвиканото участие или използването на големите маси при постигането на явни или неявни политически цели. Всъщност не по-малко богат материал за това ни дават и събитията от годините на прехода, но ще се огранича само с епохата на социализма (каквото и да разбираме под това понятие).

Ще започна с началото – налагането на съветската система на държавен социализъм в следвоенна Източна Европа. Това в повечето случаи (но не във всички, както показват Югославия или Албания) става с пряката помощ на настъпващата към Берлин съветска армия (като окупационни съветските войски остават в Румъния, България, Унгария и източните провинции на Германия, докато в Полша и Чехословакия те преминават като освобождаващи тези страни от германска окупация). Геополитическата промяна в региона играе основна роля, но не бива да се подценяват и променилите се обществени нагласи в резултат на станалото в годините на Втората световна война2. Съчетанието между двата фактора дава възможност на комунистическите партии в цяла Европа, но най-вече в Източна, да се възползват от влиянието си върху масите за постигане на политически цели. В Източна Европа засиленият им обществен авторитет им позволява първо да влязат във властта, а после и да я овладеят напълно. Като изключим Румъния, на Балканите комунистическите партии – югославската, албанската, гръцката, българската, получават значителна подкрепа сред местното


178

население, която им придава нова легитимност при излизането им на политическата сцена в изцяло нова роля – не както са били преди войната – разрушителна сила, а съуправляващи и израждащи нова държавност.

С подобна популярност могат да се похвалят комунистите само в една от централноевропейските страни – Чехословакия, докато в другите – Полша, Унгария, източногерманските територии, те не получават видима подкрепа в обществото. Разбира се, това не им пречи в края на краищата да вземат пълния контрол върху властта, но за целта им се налага да прилагат много повече силови действия, да се възползват от външните фактори или да изчакат по-дълго време. В този период, обхванал най-общо годините между 1945 и началото на 1948 г., за пръв път са използвани заговорнически действия, придружени от „мобилизация на масите“, за да бъде постигната желаната политическа промяна. Дали това може да се нарече заговор, е въпрос, който има различен отговор според ситуацията и съотношението на силите.

В началото, когато се утвърждават първите „народнодемократични“ правителства, заговорническият елемент присъства дотолкова, доколкото те са договорени в емиграция или в нелегалност, но такива са военните условия и в този смисъл подобен характер имат всички политически действия в Европа. След преговори в Москва под международен контрол през юни 1945 г. е създадено полското Временно правителство на националното единство3, през март с.г. е договорено чехословашкото в Кошице4, а още в края на 1944 г. (на 22 декември) в Дебрецен е съставено и Временното унгарско правителство5. Легитимността на тези правителства идва не от населението, а от победителите във войната – представителите на Антихитлеристката коалиция. Но въпреки това, те трудно биха могли да бъдат възприемани като плод на заговор или като преврат – по-скоро са резултат на преговори и договорености между националните сили, обявили се срещу нацистка Германия и сътрудничили на нейните противници.

За да бъдат легитимирани според принципите на демокрацията, записана като цел на всички политически партии и движения (на комунистическите също) от временните правителства, новите държавни органи трябва да минат през ситото на парламентарните избори. Първата обществена проверка за временните правителства в Източна Европа стават изборите, проведени на 4 ноември 1945 г. в Унгария. Въпреки големите опасения, присъствието на съветски окупационни сили не оказва съществено влияние върху гласуването

179

употреба на масите при осъществяване на поврати / преврати ...

на унгарците. Те категорично подкрепят Независимата партия на дребните селски собственици (НПДСС), като ѝ дават почти три пъти повече гласове, отколкото получава свързаната със Съветския съюз Унгарска комунистическа партия (УКП). НПДСС получава 57% и 245 депутатски места в 409-членния парламент, докато УКП има едва 16,9% и 70 депутати6.

Изборната загуба на УКП в условията на съветска окупация и върховенство на Съюзната контролна комисия (СКК), оглавявана от маршал Ворошилов, кара ветерана комунист Матиаш Ракоши да потърси други, неофициални средства за овладяването на властта. Първата стъпка е направена по време на преговорите за съставяне на новото правителство. В крайна сметка в кабинета, оглавен от Золтан Тилди от НПДСС и встъпил в длъжност на 15 ноември 1945 г. с помощта на Ворошилов, комунистите получават контрола върху изключително важното Министерство на вътрешните работи (МВР). То е ръководено в началото от Имре Над, а впоследствие от Ласло Райк7. Външният натиск от страна на СКК остава скрит за обществото, но през следващата, 1946 г. е направена политическа стъпка, в която вече са призовани да участват и масите. Става дума за парламентарно-политическите атаки срещу спечелилата изборите НПДСС, обвинена, че има десен характер и застрашава отношенията на Унгария със СССР.

На 5 март 1946 г. е създадена нова структура в рамките на Унгарския национален фронт на независимостта, който представлява политическата основа на управляващата коалиция – това е т.нар. Ляв блок. Новата формация обединява около УКП левите крила в по-малките партии – Социалдемократическата, Националната селска, към които се присъединява и непартийният, но силно политизиран, Съвет на профсъюзите. Формално това е вътрешноблокова структура, но по същество става дума за създаване на немногобройна, но много активна ударна сила вътре в Унгарския национален фронт. Целта е да оказва траен и нарастващ натиск върху НПДСС, най-голямата партия в коалицията. От 12 февруари до началото на април 1946 г. Левият блок осъществява „мобилизирането на улицата“ – провеждат се демонстрации с участието на около 300 хил. души8 и протестни акции с икономически и политически искания както в столицата Будапеща, така и в провинцията. По такъв начин комунистите успяват да канализират недоволството срещу „десните сили“ в НПДСС и в крайна сметка в началото на април ръководството на НПДСС се оказва принудено да изключи 20 депутати от парламентарната си група, които


180

са в центъра на обвиненията. С този акт на предизвикано разцепление в най-голямата партия (отделилите се депутати създават нова Унгарска партия на свободата) започва реализацията на известната „салами тактика“ на Матиаш Ракоши. Благодарение на нея, но и с помощта на масовия натиск на „улицата“, унгарските комунисти под ръководството на Ракоши успяват да омаломощят и поставят в отбранителна позиция НПДСС и другите съперници на УКП за властта и да започнат тяхното отстраняване група след група, или „парче по парче“, както се реже салам9.

Събитията от февруари – април 1946 г. се оказват само първата крачка към установяване на пълна власт за УКП. Ръководството на НПДСС се опитва да се противопостави на натиска чрез собствена мобилизация на привържениците си – преди всичко селяните. За целта между 7 и 9 септември 1946 г. са обявени Общоунгарски дни на селяните, които трябва да демонстрират, че и НПДСС разполага с масова подкрепа и най-вече да се постави начало на професионална селска организация, способна да конкурира верните на комунистите профсъюзи10. Подготовката за учредяването на Общоунгарския селски съюз е осъществена през лятото и на 23 август 1946 г. Подобен законопроект е внесен в парламента, където НПДСС продължава да има абсолютно мнозинство. Той обаче не успява да се превърне в закон заради намесата на СКК под съветско председателство, която отхвърля законопроекта като „противоречащ“(?) на споразумението за примирие11. С този неуспех приключват усилията на НПДСС да мобилизира привържениците си, тя отново предоставя инициативата на комунистите.

Следващата стъпка на УКП към овладяването на властта вече е реализирана благодарение на контрола на УКП върху структурите на МВР, ръководено от комуниста Райк. Официално нещата са представени по следния начин: в средата на декември 1946 г. МВР „разкрива“ антирепубликански заговор, който е оповестен в пресата на 5 януари 1947 г. Според обявените през втората половина на 1946 г. данни група от политици, чиновници и офицери са се организирали и създали „Комитет на осмината“, поставил си за цел подготовката на заговор за сваляне на републиката. Един от осмината е депутатът Калман Шалата, политик, близък до премиера Ф. Над. Съобщението за заговора е използвано като основание за начало на нова политическа кампания срещу НПДСС. Първата атака е насочена срещу генералния секретар на НПДСС Бела Ковач, който на 19 февруари 1947 г. е свален от този пост (по решение на ръководството на НПДСС), а седмица по-късно,

181


на 25 февруари с.г., е и арестуван от съветските окупационни власти12. Резултатът от разширяващите се обвинения за участие на политици от НПДСС в заговор достигат и до министър-председателя Ференц Над – те са отправени в момент, когато той се намира в отпуска в Швейцария и Италия. От МВР в съгласие и с част от ръководството на НПДСС до премиера е изпратен ултиматум – да се завърне в страната, за да бъде разпитан за заговора, или да подаде оставка и да остане в чужбина, като в този случай ще получи и оставения си в Унгария малък син. Той избира второто, с което отваря пътя за предсрочни парламентарни избори13. Оставката на премиера е повратен момент за постепенното овладяване на пълната власт от комунистите след предсрочните избори, проведени на 31 август 1947 г. Тогава друг деец на НПДСС – Лайош Динеш, става министър-председател, но неговата партия вече е напълно зависима от комунистите в правителството. Така приключва „народнодемократичният“ етап от следвоенната унгарска история. Интересен от гледна точка на темата за използването на масите при политическите поврати е въпросът за това, от какви социални групи произлизат мобилизираните за улични действия маси – първо място сред тях заемат работниците от свързаните с УКП профсъюзи, но към тях се присъединяват и немалки групи селяни, получили земя от аграрната реформа, обявена на 17 март 1947 г.

Следващото включване на масите в унгарската политика настъпва девет години по-късно, но то има съвсем различен характер. Тогава ролите са разменени, защото масите се обявяват против комунистите и дори се опитват да ги свалят от власт. Правят го в бурните дни от 24 октомври до края на ноември 1956 г., но без успех, тъй като Унгарската революция предизвиква съветска военна интервенция от 4 ноември, която на свой ред възстановява системата със съответната ѝ трансформация от сталинистка в кадаристка14. Намесата на масите в политиката през 1956 г. не е плод на предварителна подготовка и заговор, а на стечение на обстоятелствата и спонтанен бунт, така че тя не влиза в темата на семинара.

В Полша следвоенната политическа борба за власт се осъществява в най-трудни за комунистите условия заради силната антируска/съветска традиция. Допълнителна трудност създава разпускането на Полката комунистическа партия от Коминтерна през 1938 г., което налага изграждането на нова партия в условията на германска окупация в началото на 1942 г. – Полска работническа партия (ПРП). От друга страна, условията в Полша са и най-ясни – разделението между левицата


182

около ПРП и центристите около Полската селска партия (ПСП), към която се присъединяват всички антикомунистически и десни сили, е толкова голямо, че до 1948 г. политическата борба е съпроводена и с въоръжена. Тя дава възможност в Полша да се говори за елементи на гражданска война, тъй като в сраженията са убити хиляди и от двете страни – само от властта те достигат 20 хил. души. В чисто политическото противопоставяне двата лагера използват всякакви средства – надхитряне, демонстрации, изтласкване, употреба и злоупотреба с външния фактор в лицето на първо място на Съветския съюз, а на второ – Западът (САЩ и Великобритания). Още в първите години важна роля в политическата борба изиграват силите за сигурност, които през есента на 1945 и пролетта на 1946 г. обвиняват ПСП в сътрудничество с нелегалните структури и с въоръжените отряди15. Политическата намеса на репресивните структури предопределя изхода от противопоставянето. В първите полски следвоенни избори, проведени на 19 януари 1947 г., категорична изборна победа печели Демократичният блок, групиран около ПРП: той получава 80,1% от гласовете, докато ПСП има едва 10,3%, а католическата Партия на труда – 4,7%16. Тази изборна победа обаче не може да се сравнява с унгарските избори, тъй като в полския случай основна роля изиграва безнадеждността, обхванала полското общество, и фалшификациите при изборите, а не толкова елементите на заговор.

Особен случай представлява Чехословакия, където Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) разполага с относително широка обществена подкрепа. Благодарение на популярността си ЧКП печели парламентарните избори на 26 май 1946 г.17 Само че и тук процесите на противопоставяне между политическите партии в коалицията Национален фронт на чехи и словаци не могат да бъдат избегнати. Макар и по-късно, отколкото в другите страни от „съветската сфера на влияние“, и в Чехословакия през 1947 г. се оформя ясно разделение между привържениците на съветския модел, от една страна, и на западния, от друга. Любопитното в чехословашките събития е и това, че опит да решат спора в своя полза с помощта на активни действия правят не комунистите, а умерените партии – чешките национални социалисти и лидовци, както и словашките демократи. Техните 12 министри се опитват да променят съотношението на силите в ръководеното от комуниста Вацлав Носек МВР, а след като не успяват, на 20 февруари 1948 г. подават оставки с цел да предизвикат правителствена криза и с помощта на близкия до тях президент Едвард

183


Бенеш да тласнат развитието на Чехословакия към традиционната за страната демокрация.

Плановете са осуетени, защото премиерът Клемент Готвалд отказва да разпусне правителството с мотива, че в него остават мнозинството министри – 14 от общо 26. При това положение Готвалд заявява намерението си да преодолее правителствената криза, като попълни освободените министерски кресла. При това неочаквано за тях развитие на събитията подалите оставки министри решават да се откажат от акцията, но вече е късно. Неуспехът на техните действия демонстрира липсата на предварителна подготовка за подобна политическата акция. Така външният министър Ян Масарик (син на създателя на Чехословакия Томаш Г. Масарик) не е информиран за акцията, а оставането му в правителството се оказва решаващо за изхода от сблъсъка. От друга страна, за комунистите правителствената криза всъщност е благоприятна възможност, за да се освободят от вече нежеланите си съюзници от умерения политически спектър. Но за целта в действие влиза употребата на масите като средство за натиск върху политическия противник и за демонстриране на сила.

Специфичното развитие на кризата съсредоточава вниманието върху президента Бенеш, пред когото са подадени оставките, и той трябва да реши дали да ги приеме или да ги отхвърли и да запази старото правителство. Точно тогава започва организираният натиск върху президента с помощта на масите. Още през нощта на 20 срещу 21 февруари са мобилизирани близките до комунистите сили – профсъюзните дейци и селяните, получили земя. От сутринта на 21 февруари пред президентския дворец се провеждат протестни демонстрации18. Създават се „комитети за действие“ към Националния фронт, чиято основна задача може да се формулира с една дума – чистка. Средствата за натиск са различни – демонстрации, писма и телеграми; на 23 февруари са въоръжени работническите милиции, наброяващи около 15 хил. души; на 24 февруари се провежда общонационална едночасова протестна стачка с участието на 2,5 млн. души; използвано е и присъствието на съветския представител Валентин Зорин19.

Представителите на умерените партии отговарят на натиска на масите с призив-обръщение на 80 интелектуалци и политици, сред които е и архиепископ Йозеф Беран и умерени политически дейци, публикуван във в. „Свободни новини“. В обръщението към президента е отправено искане да се обявят възможно най-бързо предсрочни избори20. На 25 февруари огромен брой хора обграждат


184

президентската резиденция, докато премиерът Клемент Готвалд, лидерът на революционните профсъюзи Антонин Запотоцки и вътрешният министър Вацлав Носек преговарят с президента Едвард Бенеш. И президентът капитулира пред съвместния натиск. От този момент Чехословакия започва да се променя, за да се приспособи към наложения вече в другите страни от съветската „сфера на влияние“ сталинизъм. Заслужава да се кажат няколко думи и за противоречието между буквата и духа на закона, защото формално правилата при смяната на министрите в правителството на Готвалд са спазени, но по същество Февруарските събития (наричани както държавен преврат, така и Февруарска победа21) променят изцяло политическа система.

През следващите десетилетия властите в Източна Европа не изпитват особено голяма необходимост нито от поврати, нито от масови действия, тъй като вече са си осигурили контрола върху обществото. Но тогава се явява изкушението заговорническите действия да бъдат използвани в борбата за власт сред управляващите. Най-ярките примери в това отношение идват от Полша.

Събитията от март 1968 г., които поставят началото на източноевропейското участие в световните студентски вълнения, започват именно като вътрешнопартиен заговор срещу партийния лидер Владислав Гомулка. Тогава полското МВР под ръководството на „партизанина“ Мечислав Мочар използва масовите антисъветски обществени настроения, за да подбуди и насочи в желаната посока спонтанния студентски бунт през март 1968 г. Пак с помощта на силите за сигурност бунтът е представен като акция на полските евреи – „ционисти“, което възражда „народния“ полски антисемитизъм. Гомулка се оказва в трудна позиция, тъй като съпругата му е от еврейски произход, а и защото разбира, че трябва да балансира между твърде различни вътрешнопартийни и обществени нагласи. В крайна сметка Гомулка успява да запази властта си, но не и обществените си позиции – работниците подкрепят властта срещу интелигенцията, но това е пирова победа22.

Подобен характер на вътрешнопартиен заговор има и избухналата само две години по-късно полска криза от декември 1970 г., в която бунтовете на работниците в Гданск и потушаването им със сила най-после довежда до оставката на Гомулка и поставя началото на десетилетието на Едвард Герек. За да постигнат целите си, съперниците на Гомулка в ръководството на Полската обединена работническа партия (ПОРП) излъчват различни сигнали към стачкуващите работници, с

185


което предизвикват кръвопролитията по Крайбрежието. На свой ред за пролятата кръв е обвинен Гомулка и това е използвано, за да се получи съгласието на Москва за смяната на лидера в ПОРП23.

Най-важни за темата на конференцията ми се струват механизмите за увличане на масите за постигане на определени политически резултати. През първите следвоенни години масите са използвани директно чрез призиви да излязат на улицата и демократично да заявят своята позиция като „глас на народа“. В следващите десетилетия обаче, когато е наложителна подкрепа от масите (обикновено от политици в по-слаба позиция), това става не пряко, а опосредствано, без масовите участници в събитията да подозират какви са истинските цели на подбудителите. Всъщност става дума за манипулации, за тиражиране на популярни сред обществото тези, за да бъдат тласнати хората да излязат на улицата. Причината за различния подход в различните периоди е ясна – докато в първите следвоенни години немалка част от обществото подкрепя комунистите и се надява, че политическите промени ще ѝ осигурят много повече социални възможности, по-свободен и добър живот, през следващите десетилетия настроенията коренно се променят – трудностите и ограниченията вече се свързват именно с утвърдената социалистическа система, а най-силна и действена е мотивацията за протест срещу управляващите. Точно от нея се възползват политиците, които се борят за власт, но не за да променят системата, а за да я оглавят.

Използването на масите в борбата за власт ясно проличава и по време на „Пражката пролет ’68“, когато подписките, протестните писма и масовите демонстрации са умело „употребени“, за да осигурят на реформаторите пълната власт, необходима им за осъществяване на промените. Един почти битов скандал, свързан с ген. Ян Шейна, близък на семейството на консервативния чехословашки лидер Антонин Новотни, е повод да бъде мобилизирано чрез медиите общественото недоволство, което на свой ред поисква и получава оставката на Новотни от президентския пост. Отстраняването на Новотни и от последния заеман пост създава условия реформаторите да поемат всички важни държавни и партийни постове, което им позволява да приемат Програма за действие и да започнат реализацията ѝ24. Но стимулирането на общественото недоволство срещу консерваторите има и обратен ефект. Веднъж събудено, то бързо излиза от контрола на реформаторите в ЧКП и на привържениците на идеята за „социализъм с човешко лице“. Така същите нагласи, които в началото на годината са помогнали за


186

отстраняването на Новотни, в края на пролетта и лятото се превръщат в опасност, защото тласкат събитията към критична за системата посока и дават повод за интервенцията на войските на Варшавския договор под претекста да спрат „контрареволюцията“.

В края на социализма отново виждаме „мобилизиране на масите“ и отново зад тези процеси се крият различни по своя характер политически цели. Някои от тях успяват да се реализират с помощта на масите, но, както се получава по-късно – за тяхна сметка. Други усилия се оказват напразни – те или са твърде неадекватни на времето, или постигат обратен на замисления резултат.

БЕЛЕЖКИ

1 Най-яркият пример за което е голямата популярност на издадената още в първите години на прехода книга на Никола М. Николов „Световната конспирация“ (1990). За това говорят и думите от 2008 г. на един от създателите на СДС – Йордан Василев, които потвърждават трайността на подобна тенденция: „Всичко е било подредено, за да стане това, което е сега... Как стана така, че в Полша, Чехия, Унгария, България по един и същ сценарий беше свалена властта? Ами от един и същ команден център – Москва“. „Какъв звяр съм аз?“ – Труд, № 148, 31 май 2008 г.2 Силно репресивната политика на Третия райх в Източна Европа, достигаща до наченки на етническо унищожение, в съчетание с победата на съветската армия над германския Вермахт засилва влиянието както на СССР като външен фактор, така и на комунистическото движение като обществен фактор в региона. Това проличава при създаването на съпротивителните структури в Източна Европа. За нагласите в края на войната говорят думите на Ищван Йорши: „Голяма част от моето поколение поради своя еврейски, селски или работнически произход, посрещна с голямо въодушевление идването на руснаците през 1945 г. Вярвахме, че започва един нов свят и че те са олицетворение на този свят, в който няма да има бедност, преследване и омраза на расова и националистична основа“. Цит. по: Берта, Б. Писатели, артисти, затвори. С., 1991, с. 40; Народные и национальные фронты в антифашистской освободительной борьбе и революциях 40-х годов. М., 1985.3 Баева, И. Антихитлеристката коалиция и полският въпрос от Кримската конференция до създаването на Временно правителство на националното единство. – Във: Проблемът за мира в международните отношения 1919–1980 г. С., 1987, 64–98.4 Dr. Benes, E. Pameti. Od Mnichova k nove valce a k novemu vitezstvi. Praha, Orbis, 1947.5 Освобождение Венгрии 1944–1945. Сб. документов. Будапест, Корвина 1975, 56–61.6 Hoensch, J. A History of Modern Hungary 1867–1986. London – New York. Longman,, p. 173.7 The Columbia History of Eastern Europe in the Twentieth Century. New York, Columbia University Press, 1992; Held, J. Hungary: 1945 to the Present, р. 209.8 Held, J. Цит. съч., с. 210.9 История венгерской народной демократии 1944–1975. Будапест, Корвина, 1984,

187


43–55.10 В подготовката за Общоунгарските дни премиерът Ференц Над лансира „Проекторезолюция“, в която очертава платформата на унгарските центристи, които се противопоставят както на традиционната унгарска десница, така и на новата унгарска прокомунистическа левица. Пак там, с. 62.11 Пак там, с. 63.12 Пак там, 68–70. The Columbia History of..., 211–212.13 За всичко това бившият унгарски премиер разказва в спомените си: Nagy, F. The Struggle Behind the Iron Curtain. New York, 1948.14 Баева, И. Източна Европа след Сталин 1953–1956. Полша, Унгария, Чехословакия и България. С., 1995, 126–230.15 Баева, И. Кризата в Полската селска партия и нейното преодоляване (1945–1949 г.) – Исторически преглед, 1984, № 2, 12–34.16 Roszkowski, W. Historia Polski 1914–1994. Warszawa, 1995, 162–170.17 Wolchik, Sh. L. Czechoslovakia. – In: The Columbia History of…, p. 130.18 Československe dejiny v datech. Рraha, 1986, р. 489.19 За това говори в спомените си Павел Судоплатов от съветското външно разузнаване. Судоплатов, П. Спецоперации. Лубянка и Кремль 1930–1950 годы. М., 1997, 383–385.20 Пак там, с. 490.21 Като държавен преврат са представени от: Ripka, H. Czechoslovakia Enslaved. The Story of Communist Coup d’Etat. London, 1950; Fejto, Fr. Praski zamach stanu 1948. Warszawa, 1984; Kaplan, К. The Short March. The Communist Takeover in Czechoslovakia, 1945–1948. London, 1987. А като революционна победа от: Резонов, П. И. Историческое значение февральских событий 1948 г. в Чехословакии. – Новая и новейшая история, 1969, № 1; Кузьмин, В. Ю. Исторического значения победоносного февраля 1948 г. в Чехословакии. – Пак там, 1988, № 11; Snitil, Zd. Vitezni Unor a jeho mezinarodni vyznam. Praha, 1983; Hribek, Br. Vitezny Unor 1948. Praha, 1988; Tejchman, M. Mezinarodni vyznam Ceskoslovenskeho Unora 1948. – Slavansky Prehled, 1988, No 1.22 Повече за събитията и манипулативното използване на масите: Баева, И. Полският март 1968: властта срещу интелигенцията. – Във: Модерният историк. Въображение, информираност, поколения. С., 1999, 147–160.23 Работническият бунт в Гданск има своя собствена логика и мотивировка, но съществува и този момент. Баева, И. Полските работнически вълнения през декември 1970 г. – предизвикателство срещу системата. – Във: Иронията на историка. В памет на историка и приятеля проф. Милчо Лалков. С., 2004, 385–412.24 Janacek, Fr., J. Moravec. Leden 1968 a spor o jeho smysl. – In: Československo roku 1968. 1. dil: obrodny process. Parta, 1993, 43–44.

188

АВГУСТОВСКИЯТ ПУЧ В СССР ПРЕЗ 1991 Г. – ПОГЛЕД ЗАД КУЛИСИТЕ

Ирина Якимова

Според обяснението в тълковните речници терминът „пуч“ произлиза от немски език и се превежда буквално като опит за държавен преврат, обикновено извършен от военна групировка.

Революция, преврат – така анализаторите и политиците определят случилото се на 19 август 1991 г. в Москва. Независимо от определението, за милиони хора московските събития стават символ на промени. Според социологически проучвания през 2007 г. около 40% от запитаните определят събитията от месец август 1991 г. като борба за власт в най-висшето ръководство на страната; 13% ги оценяват като победа на демократическата революция, а 12% се затрудняват да отговорят на поставения въпрос1.

предпоставките

Как се стига до опита за преврат от 19 август 1991 г.? Отговорът на този въпрос предполага кратко въведение в политическите проце-си, протичащи в КПСС при управлението на Михаил Горбачов (1985–1991).

През 1985 г. Горбачов идва на власт с намерението за мащабни реформи. Такива са необходими както на СССР, така и на целия Из-точен блок. Той лансира идеята за „перестройка“, която включва ико-номически преобразувания, наред с размразяването на отношенията със Запада. Към 1989 г. обаче кризата в Източния блок и в СССР е очевидна, а негативните резултати от „перестройката“ започват да се проявяват все по отчетливо. По това време в рамките на КПСС вече започва да се оформя радикално течение, чиито представители се ори-ентират към икономически и политически либерализъм и са склонни на някои компромиси по отношение на тлеещите национални проти-воречия в Прибалтика, Средна Азия и Закавказието, които съществу-ват още от началото на ХХ в. Сред привържениците на реформите е Борис Елцин, представител на партийната номенклатура, който от-крито настоява за многопартийна система2.

След изборите за народни депутати през пролетта на 1989 г. „де-мократичните сили“ в рамките на КПСС се обособяват в политическа

189

августовският пуч в ссср преЗ 1991 г. ...

опозиция. В Конгреса на народните депутати, който започва своята работа през май 1989 г., под ръководството на Андрей Сахаров и Бо-рис Елцин се оформя т.нар. Междурегионална група, която обхваща 380 от общо 2250-те депутати и призовава за „преход от тоталита-ризъм към демокрация“, за „радикална децентрализация на държав-ната собственост“ и за „икономическа независимост на отделните републики и райони“3.

Необходимостта от промени става особенно належаща, когато общата криза в СССР поражда и първите сигнали за дезинтеграция в прибалтийските държави. От есента на 1988 г. до лятото на 1990 г. парламентите на Естония, Литва, Латвия и Молдова декларират дър-жавен суверенитет. На 12 юни 1990 г. и парламентът на Руската феде-рация приема Декларация за суверенитета на Русия. С учредяването на т.нар. Конгрес на Руската федерация за пръв път след дореволюцион-ните месеци на 1917 г. в страната се създава фактическо двувластие4. Постепенно се оформят два центъра на държавната власт – лагерът на консервативно настроените сили в КПСС и лагерът на „демократи-те“ от създадената през януари 1990 г. „Демократична платформа“ в рамките на комунистическата партия, чийто лидер Борис Елцин, като нейните членове се ползват с широка обществена подкрепа. Що се отнася до Михаил Горачов, то неговото положение е много по-слож-но. През март 1990 г. той е избран за президент на СССР, но този ход по-скоро ускорява разпада на системата, тъй като дава допълнител-но основание както на „демократите“, така и консервативните сили в КПСС да търсят отговорността за разрастващите се проблеми лично от него5.

Междувременно националните противоречия обхващат Гру-зия, Узбекистан, Абхазия, Чечня, Армения и Азербайджан. В опит да овладее обстановката президентът Горбачов съвместно с предста-вителите на 9 съветски републики подготвят нов Съюзен договор и сключването на Съюз на суверенните държави. Идеята е СССР да бъде заменен от ново сходно формирование с оглед по-лесното раз-решаване на икономическите и социално-етническите проблеми, без да се допуска разрушаване на съществуващата система. Подписва-нето на новия съюзен договор е предвидено за 20 август 1991 г. Но то е възпрепятствано от несполучливия опит за държавен преврат, придобил популярност в медиите, спомените и политическата тер-минология като Августовският пуч от 1991 г.


190

какво се случи на 19–22 август 1991 г.?6

За трите августовски дни на 1991 г. е изписано значително коли-чество спомени, анализи, коментари и разкази. Всичко започва още на 18 август 1991 г. със задържането на президента на СССР Михаил Горбачов в резиденция „Форос“ на Кримския полуостров. При Горба-чов отиват членове на току-що сформирания Държавен комитет за извънредното положение (от руски език – ГКЧП), в който влизат ви-цепрезидентът Генадий Янаев, председателят на Министерския съвет Валентин Павлов, министърът на отбраната Дмитрий Язов, председа-телят на КГБ Владимир Крючков, министърът на вътрешните работи Борис Пуго, президентът на Асоциацията на държавните предприятия Александър Тизяков и др. На Горбачов е предложено да се оттегли доброволно от поста си, като се откаже от заплануваното за 20 август 1991 г. подписване на новия Съюзен договор за сключване на Съюз на суверенните държави между 9 от републиките, влизащи в състава на СССР. Горбачов отхвърля предложението.

Рано сутринта на 19 август 1991 г. вицепрезидентът на СССР Ге-надий Янаев издава указ за отстраняване от длъжност на Михаил Гор-бачов поради „невъзможността да изпълнява служебните си задълже-ния по здравословни причини“ и за въвеждането на извънредно поло-жение в някои райони на страната за срок от 6 месеца. Рано сутринта на същия ден Генадий Янаев разпространява съобщение, че поема функциите на президент на СССР. Няколко колони танкове тръгват към центъра на Москва.

Към 12.00 часа на 19 август, след като се е барикадирал в руския парламент, президентът на РСФР Борис Елцин излиза от сградата, по-катерва се на танк и призовава многочисленото множество, събрало се пред парламента, към гражданско неподчинение. Той определя съз-даването на ГКЧП като опит за държавен преврат, а членовете му – за държавни престъпници. От резиденцията в Крим на 20 август с по-добна декларация, адресирана до Конгреса на народните депутати, към обществото се обръща и Горбачов.

От 19 до 21 август масови демонстрации в защита на идеята за повече демокрация и либерализъм в управлението на страната об-хващат Москва и Санкт Петербург. Нараства напрежението и в мно-го от съветските републики. На този фон се откроява личността на Борис Елцин. В своите декларации към протестиращите граждани той успява да представи случващото се като опит за преврат на кон-

191


сервативните сили в СССР и така налага свой контрол над сложната обстановка. До края на деня на 21 август отделни армейски части преминават на страната на демонстрантите. Провалът на пуча става очевиден.

В нощта на 22 август Горбачов се връща в Москва. Организатори-те на несполучливия опит за преврат – Владимир Крючков, Дмитрий Язов и Александър Тизяков – са арестувани. На сутринта в Кремъл е арестуван вицепрезидентът на СССР Генадий Янаев, а министърът на вътрешните работи Борис Пуго е открит прострелян в квартирата си.

По-късно е обявено разпускането на КПСС и започва разпадът на СССР.

какво всъщност представляваше „пучът“?

Днес със сигурност може да се твърди, че на 19 август 1991 г. група заговорници извършват опит за преврат срещу Михаил Горба-чов. Опитът се проваля, но негови преки последици са разпадането на СССР и възходът на Борис Елцин и демократичните сили при променената политическа обстановка.

Това не е класически опит за военен преврат7, тъй като в него участват лица, заемащи високопоставени постове в съветската дър-жава. Ето защо някои анализатори говорят за политическа акция, за интрига, но не и за сериозен стремеж към завземане на властта. Оста-ва въпросът за целта на интригата. И до днес точен отговор не може да бъде даден. Самото ръководство на КПСС демонстрира изненада от опита за преврат не по-малко от всички останали. След време ми-нистърът на отбраната Язов твърди: „Нашата конспирация нямаше план [...] Ние не бяхме обмислили нищо предварително“8. Самият Горбачов категорично отрича да е допринесъл със свои активни или пасивни действия за организирането на акцията. В множество ин-тервюта пред руски и чуждестранни медии той обвинява за случи-лото се „номенклатурчиците“, които се страхуват от перестройката, защото властта се изплъзва от ръцете им9.

Липсата на достатъчно ясни сведения води до появата на поне четири версии10 за характера на случилото се на 19–22 август:

Версия 1 (най-масово разпространената версия): Пучът от 19 ав-густ 1991 г. е организиран от твърдолинейните комунисти в КПСС с цел свалянето на Горбачов и затягането на режима на управление в страната.


192

Версия 2: Опитът за преврат представлява акция, съгласува-на с Михаил Горбачов. Привържениците на тази версия допускат как-то уговорка общо между превратаджиите и президента на СССР, така и някакво споразумение между президента и само някои от участниците в преврата. Тази теза обаче има един недостатък – тя изхожда от явни-те демонстрации на политическа неприязън между Горбачов и Елцин и разглежда опита за преврат като коз на президента за сплашване на новопоявилата се „демократична“ опозиция. Поведението на Горба-чов, както и на Елцин обаче в хода на августовските събития от 1991 г. и впоследствие по-скоро опровергава такава версия.

Версия 3: Акцията от 19 август 1991 г. е лъжепреврат, органи-зиран от демократичната опозиция с помощта на буферна група от висши политици, които биват жертвани в името на победата на силите на десницата.

Версия 4: Опитът за преврат е резултат от политическа игра срещу Горбачов и номенклатурните кръгове, поддържащи идеи-те на „перестройката“ при запазването на системата на социализма, организирана от представители на т.нар. нова номенклатура, в чийто интерес е рухването на съществуващата система и установяването на капиталистически отношения. При такъв сценарий целта е създава-нето на хаос и нанасяне на удар както срещу Горбачов, така и против Елцин в зависимост от това, доколко и в кой момент единият, а впо-следствие и другият престават да бъдат удобни.

Августовският преврат от 1991 г. изиграва ролята на катализатор на процеса на разпадане на съветската държава и система. През есента на 1991 г. под натиска на демократичната опозиция и лично на Борис Елцин генералният секретар на КПСС забранява партията и нейните структури. КГБ също е разпусната. На 8 декември 1991 г. с подписва-нето на споразумението за създаване на Общността на независимите държави (ОНД) СССР като субект на международното право и геопо-литическа реалност също прекратява своето съществуване11.

Но и до момента остава въпросът кой всъщност печели от този опит за преврат. Може би е най-точно да се посочи, че печелят онези, от чийто интерес е радикална и бърза промяна на статуквото. Кои са те – днес все още не може да се отговори еднозначно.

В интервю пред електронното руско издание „Утро“ генерал Ва-лентин Варенников, подобно на много свои съвременници, търси причината за разрушаването на системата в предателството и на Горбачов, и на Елцин, откривайки в тяхно лице проводници на аме-

193


риканското влияние12. За Горбачов със сигурност може да се каже, че още от момента, в който поема властта в КПСС и СССР, изпада в своеобразна политическа изолация. Той успява да спечели подкрепа-та на интелигенцията и на малка част от партийния апарат. Останала-та част се страхува от идеите за реформи, а дисидентите са на мнение, че Горбачов иска да създаде нов вид по-ограничен социализъм, но не и демокрация от западен тип.

За Горбачов и неговото време е показателно мнението на руския историк Димитрий Волкогонов, според когото не Горбачов разруша-ва системата – той просто не пречи на нейното саморазрушаване13.

В определен момент Горбачов престава да бъде удобен – както за консервативния партиен елит, който иска да я запази, така и за „демо-кратите“, които са готови да жертват СССР в името на конкурентния па-зар. Моментът на отстраняването на Горбачов настъпва, когато на фона на общата криза и разпадането на основните институции на Източния блок – СИВ и ОВД, „перестройката“ окончателно затъва в омагьосания кръг на широко пропагандираните човешки права и разоръжаването, вътрешните икономически проблеми и междунационалните противо-речия в рамките на Съюза. Тогава Горбачов е заменен от Елцин.

Политическата кариера на Борис Елцин е бърза и целенасочена. Привърженик на по-радикалните идеи в средите на КПСС, той офи-циално напуска КПСС през юли 1990 г. по време на ХХVIII ѝ конгрес. През юни 1991 г. е избран за президент на РСФР – пост, учреден през месец април същата година в резултат на политическа сделка с Горба-чов, с която Елцин поема ангажимента да подкрепи неговия проект за нов Съюзен договор14.

Както подчертават в своето изследване, озаглавено „Предаденият социализъм“, Роджър Киърън и Томас Кени, Елцин съумява да прояви находчивост и политическа смелост, които му помагат да спечели на своя страна както значителна част от работниците, така и много пред-ставители на интелигенцията. Елцин издига оказалото се изключително популярно знаме на „радикалната перестройка“, без да се обвързва със строги предварителни определения и граници на конкретното ѝ съдър-жание. Елцин проявява и все по-засилен интерес към т.нар. партньори от западния бизнес, с което печели и тяхната подкрепа. Именно готов-ността на Елцин да жертва СССР като единна общосъюзна държава и да доведе „радикалната реформа“ в Русия до логичния ѝ край – рестав-рацията на капитализма, го превръща в признат лидер на контрарево-люционните сили както в страната, така и в чужбина15.


194

Може да се направи изводът, че социалната база на „елцинската революция на демократите“16 е съчетание на два компонента: стихията на революционния бунт срещу стария режим и кадровата бюрокрация на същия този стар режим, която бързо се преориентира към нови-те условия17. В контекста на посоченото версията за политическата игра в хода на постепенното трансформиране на висшия политически елит в СССР от комунистически в капиталистически и разглеждането на пуча от 19–22 август 1991 г. като пряка проява и средство за уско-реното осъществяване именно на този процес изглежда най-вероят-на18. Към 1991 г. презадоволеният от власт държавен и партиен апарат на СССР, който все още функционира като „съветски“, започва все повече да клони към преобразуване в капиталистически. Може би не е случайно, че само около два месеца след преврата от август 1991 г. Робърт Максуел19 – човекът, за когото се смята, че стои зад кулисите на трансферите на милиарди долари от Русия към западните държави, мистериозно пада от яхтата си, а трупът му е открит чак след три дни. Трансферът вече е приключил, от партийното имущество е останала незначителна част, която е национализирана веднага след овладява-нето на преврата.

В заключение може да се обобщи, че опитът за преврат от 19 август 1991 г. представлява политически театър, средство за ускоряване хода на мащабните политически, икономически и социални проме-ни, които в крайна сметка водят до разпадането на СССР. Интересно е да се отбележи, че, според социологическите проучвания20, днес, 17 години след Августовския пуч, около половината от руснаците не си спомнят водачите му. Но са единодушни, че опитът за преврат е бил прелюдия към мащабни политически, икономически и социални промени. Вследствие на преврата в една огромна част от света се ус-тановяват нови геополитически отношения, които нямат прецедент. Участниците в анкетите не са убедени, че политическият завой е бил положителен за Русия. Повечето от тях, напротив, смятат, че биха живе-ли по-добре при едно по-различно развитие на августовските събития.

БЕЛЕЖКИ

1 Пучът в Москва преди 16 години и отражението му в България. – http://e-vestnik.bg/19752 Мирчева, Хр. Съвременна история. Светът в историята на ХХ век. С., 1999, 599–601.3 Киърън, Р., Т. Кени. Предаденият социализъм. Разрушаването на съветската систе-ма. Вътрешни обществено-икономически фактори 1917–1991. С., 2006, с. 311.

195


4 Мирчева, Хр. Цит. съч., с. 601.5 Пак там.6 По-подробно описание на събитията от 19–22 август 1991 г. – вж.: Мирчева, Хр. Цит. съч., 606–607.7 Путч. Хроника тревожных дней. Электронная публикация – Русский журнал, 1997, http://old.russ.ru/antolog/1991 8 Авторски сайт на Люба Манолова, http://lubamanolova.info/210807-a.html 9 Горбачов, М. Августовският преврат. Причини и следствия. С., 1992, с. 8; Мир-чева, Хр. Цит. съч., с. 606.10 Путч. Хроника..., http://old.russ.ru/antolog/1991/kurginyn.htm 11 Мирчева, Хр. Цит. съч., 607–608.12 Интервю с генерал Валентин Варенников, http://ladno.ru/interview/7584.html 13 Авторски сайт на Люба Манолова, http://lubamanolova.info/210807-a.html 14 Киърън, Р., Т. Кени. Цит. съч., с. 313.15 Пак там, 314–315.16 Мирчева, Хр. Цит. съч., с. 607.17 Путч. Хроника..., http://old.russ.ru/antolog/1991/vite.htm18 Авторски сайт на Люба Манолова, http://lubamanolova.info/200807-a.html 19 Биографична справка за Робърт Максуел, http://bg.wikipedia.org/ 20 Пучът в Москва преди 16 години и отражението му в България, http://e-vestnik.bg/1975

ХV ЮБИЛЕЙНИКЮСТЕНДИЛСКИ ЧЕТЕНИЯ 2008 Г.

ЗАГОВОРИ И ПРЕВРАТИ В ИСТОРИЯТА

БългарскаПърво издание

Формат 70х100/16Печатни коли 12,25

Съставител Владимир СтаневНаучен редактор Христо Беров

Редактор Милета Милчева

Предпечат Ани Истаткова-Иванова Печат FABER – В. Търново (062) 3 52 56 e-mail: [email protected]

ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ – СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – КЮСТЕНДИЛ

„ИФ–94“

ISBN 978– 954– 9445– 11– 4

хv юбилейни кюстендилски четения 2008 г. заговори и...

Documents