Лекции по естетика

Предмет на естетиката

Отделя се като научна дисциплина през 18 век от Александър Баумгартен. Eстетиката въвежда реда на чувството срещу реда на разума. А. Баумгартен изхожда от троичното делене на способностите на душата: чувство, воля и разум. Според Баумгартен естетиката е наука за сетивното познание. Естетиката е нисша гносеология, нейното познание борави със смътни и неясни образи. Логиката според Баумгартен е наука за висшето познание. Красотата според него е съвършенството на сетивното познание, а целта на естетиката е да постигне това съвършенство. Главният резултат от сетивното познание е удоволствието. Естетиката има два обекта: изкуството и красотата. Някои теоретици смятат, че естетиката трябва да се раздели на: 1. естетика, която се занимава само с красивото - такава е естетиката на Платон, тя е рефлексия само върху красивото; 2. философия на изкуството, т.е. красивото в изкуството - при Хегел предмет на естетиката е сферата на... изкуство. Естетиката се занимава с онези неща, чиято изразителност ни кара да се вглъбим в тях и да им се наслаждаваме, това е безкористно удоволствие. Естетическият предмет е винаги резултат от някакви социално-исторически реалии.

Източници на историята на естетиката: 1.философските системи в дадените епохи, като там се търсят естетическите елементи; 2. художествените явления на дадена култура и дадена епоха- художествени форми, стилове и т.н. 3. учения за природата, обществото, морала, политологията.

Предметът на естетиката е "онзи дискурс, който в известна степен систематично и при използването на философски понятия изследва феномените на красотата и на изкуството като равнопоставени компоненти в цялата история на естетиката". Естетиката е свързана с философията, тя възниква като самостоятелна, автономна област на науката през ХVIII в. в творчеството на Баумгартен. За него естетиката е някаква част от философията. Той тръгва от 3-частното делене на душата: разум, воля, чувство. За разума има отделна наука : логиката, за волята - етиката, но за чувствата няма обособена научна дисциплина. Така Баумгартен обособява естетиката. Чувствата като сетивно познание са обект на естетиката. Естетиката е "нисша гносеология", според Баумгартен, защото се базира на сетивно познание. Според Хегел истината се постига чрез 3 пътя: сетивно (изкуството), чрез представи (религията) и чрез философията. Според Баумгартен "естетиката е нисша гносеология, изкуство за

красивото мислене, изкуство за мисленето по аналогия". Целтта на естетиката е съвършенство на сетивното познание. Това съвършенство е красотата, а красотата се изявява най-ярко в изкуството. Естетиката се занимава с разкриването условията, които правят възможно възприемането на красотата, закономерността. Естетиката е аксиологична наука (наука за ценностите).

В основата на естетиката лежи интуицията за тъждеството, за субектно-обектното, за вътрешното и външното. Външното ни дава знание за вътрешното и обратното, тогава съществува естетиката, т.е. някакво изразяване. Философията е първият източник на естетиката. Естетиката трябва да познава и емпиричният живот на изкуството. На трето място, естетиката е във връзка с теориите за морала, социологическите измерения на даденото общество.

Сократ

Сократ дава нова насока на философията и съответно и на естетиката. По принцип категорията красиво има някакви граници, тя е социално призната. От друга страна грозното е безгранично, грозният човек не се съобразява с всичко. Целият облик на Сократ издава нещо животинско, говори за отклонение от красивото.Той се опитва да разбере живота и да го подреди съобразно разума. Добродетелта според Сократ е знание, т.е. трябва да научиш човек какво е храброст и добродетел и той ще стане такъв. Красотата е свързана с разум.Красотата е това, което е разумно, което има смисъл.Първо откритие на Сократ: Красотата сама по себе си се отличава от отделните красиви неща. До Сократ такова различаване не е имало. Красивото е някаква идеална същност и то се отличава от материалната фактичност. Същността на красотата е непроменлива, а вещите се променят непрекъснато. Красивото не може да се търси в отделните материални вещи, защото те са относителни и в тях не може да присъства красотата. Красотата присъства сама по себе си, тя е основен принцип, смисъл на нещата - първо раждане на модерната естетика.Второ откритие: Идеята за отношението между красивото и целесъобразното. Сократ казва, че и красивото и благото са целесъобразни. За досократическата естетика космосът също е целесъобразен, но новото при Сократ е, че той търси целесъобразността като логически принцип на вещите. Така проблемът за целесъобразността става телеологически проблем. Красивото е винаги хармония между нещо вътрешно и нещо външно. Битието се състои от някакви физически стихии, неговото вътрешно - симетрията - съответства на неговото външно. Но Сократ пита какво представлява симетрията - външното е предмет на вътрешното, то е някаква негова цел

Сократ за първи път поставя проблема за красивото като целесъобразност, като постигане на целта? Сократовата естетика е телеологична. Всеки бог е някакъв телеологичен принцип, той е овъншняване, обективиране на една идея в космоса. Телеологическият принцип и принцип на разума. Човекът и космосът са целесъобразни. Самият принцип на целесъобразността има свръхестествен характер - възприема се чрез умственото зрение. Утилитаризмът на Сократ - “всеки предмет е красив с оглед на своята полза”. Красотата в живота винаги съществува с оглед на нещо, като полезна за нещо.При Сократ съществува една допълнителна дистинкция. Той разграничава красивото от благото, т.е. те не са тъждествени, въпреки че и двете са целесъобразни. Те съвпадат по съдържание, но не съвпадат по форма. И грозното може да бъде целесъобразно ? красивото не е просто благо; за естетическите принципи е важно то да има съзерцателен, безкористен характер. Телеологията не е учение за простата целесъобразност - красивото има съзерцателен характер.Разсъждения за изкуството. Изкуството напълно напуска сферата на митологията. Личността противопоставя на мита не само своята екзистенция, но и вътрешното си съдържание, вътрешния си живот. Изкуството е сътворено от човешките ръце.

Платон

Основни проблеми в Платоновата естетика:1. учението за естетическия принцип, т.е. за принципа на естетическото познание и естетическата предметност и формите на неговото функциониране;2. проблемът за художествената действителност като общо и за изкуството в частност, т.е. за реализацията на красивото;3. за естетическото/художествено/ възпитание, което включва и всички други форми на възпитание.Красотата сама по себе си - тя се проявява като съединение на ейдоса с материята, т.е. трябва да се обособи естетическата сфера от всички други сфери /Големият Хипий, Федър, Федон и др./. Една естетическа вещ предполага корелативно естетическо съзнание, което да я възприеме. Големият Хипий - да отхвърли всички предходни дефиниции като критикува софистката теза и търси понятие за красивото само по себе си - вещта не е самата идея, напротив вещта се определя от идеята. Подходящото не е красиво, то е средство за благото, но може да не е благото, а красотата е благото. Удоволствието също не може да е критерий за красиво, красивото не е само приятното във видимия свят, т.е. така се отграничава сферата на удоволствието. Платон тук казва само, че красотата съществува сама по себе си, но не я определя, дефинира. Красотата не се ограничава със субективните предикати, а е обективна реалност. Ион - отграничава се естетическата сфера, идеята за красотата от вдъхновението, възторга, който е 4 типа:1.дарен от Аполон - вдъхновява разума;

2. дарен от Дионис; 3. дарен от музите - за създаване на художествени произведения; 4. тип безумство - любовта. Така Платон отграничава естетическото вдъхновение от религиозното вдъхновение и практика и от етапите на моралното очистване. Сферата на рационалното не е само рационална. При естетическата предметност това безумие и екстаз подлежат на рационалност, на разумност. Красиво има там, където по пътя на съзерцанието получаваме радост и удоволствие. Платон търси своеобразието на естетиката в нейната чистота. Той отделя сферата на естетическото формално, по форми, а не по съдържание, по същност. Не се провижда разлика между идея и тяло - те са неразчленими. Какво е красотата по Платон -1. Красотата е число, мяра, пропорция. В основата й винаги са тези три неща и симетрията на частите; 2. В Пир е определена красотата и пътя на възхождане към нея. Красотата е нещо вечно, непознаващо нито раждане, нито време, нито увеличаване или каквото и да е изменение. Тя не се представя под някаква форма, а сама по себе си. Пътят на възхождане към красивото - Ерос е демонът, водещ човек към съзерцание, син е на Бедността и богатството. Той е олицетворение на естетическото, синтез на интелектуалното и чувственото. Платон създава и йерархия на красивите неща, т.е. на възхождане от един към друг /по-висок/ тип красиво: от едно красиво тяло ® към много красиви тела ® към едно красиво занимание ® към множество красиви занимания и науки стига се до красотата. Но за да стигне до там душата трябва да се освободи от емоции, воля и т.н. /неща, които я привързват към тялото/ и да остане само ум, за да съзерцава. Ерос е раждане в красотата и за красотата, но и духовно раждане - за продукти на духовната дейност, на раждане в същностния смисъл на думата. Законите - неговият социално-политически идеал е достоен само за богове. В държавата няма з съсловия, а има възпитани граждани и тълпа. Обект на художествено и естетическо възпитание трябва да бъде целия народ + робите. Истинските закони на държавата са божествените, идеалната държава е подобна на разумната част на душата. Олицетворение на властите са законите. Хората трябва непрекъснато да пият и танцуват. Целта на възпитанието е постигането на най-висшата добродетел - красивото, благото. Цел на образованието не е многознайството. Трябва да се избягва изнежеността при възпитанието, но да се наказва самолюбието. От поетите да останат само Тиртей и Полий. Свързва възпитанието с играта, но играта не като самоцел. Естетика на винопиенето - гражданите в държавата трябва да поемат вино /за да се вдъхновяват/. Виното прави човек снизходителен към себе си, после изпълва със смелост, кара те да говориш на всеослушание. Виното е тест за моралните характеристики на човека. Гражданите трябва равномерно да пият вино и така управляващите ще узнават истината за тях.

Концепцията за естетическото възпитание у Платон; изкуството като хетерономно средство за създаване на идеалния гражданин - в "Държавата" и "За законите". Според Платон всяко възпитание трябва да се осъществява с меки средства, защото всяко възпитание е и естетическо, доколкото създава хармония. Естетическото възпитание има за цел да осъществи космическия ред в идеалната държава. Човешката душа има 3 части: разумна, гневлива (тюмос) и неразумна (подвластна на низките страсти). На тези части отговарят 3-те прослойки в идеалната държава: философи (мъдреци), стражи (воини) и занаятчиите. На естетическо възпитание подлежат философите и воините. Главните цели на това възпитание са да формират идеални добродетели (оснвно са се преподавали гимнастика и музика). В "Законите" хората вече се различават на възпитани граждани и тълпа. Истинските закони са космическите, които трябва да се внедряд в идеалната държава. хората са марионетки, които се направляват от боговете. Законите са най-висшата ценност, но те могат да бъдат критикувани от старите мъдреци. Всички трябва да бъдат възпитавани. Висшата добродетел в държавата е справедливостта. В тази държава трябва непрекъснато да се пее и танцува, като песните трябва да възпяват законите, а танците имат социален характер, но това изисква едно екстазно състояние, ето защо трябва да пият вино. Непрекъснатото пиене идва от желанието за получаване на сила, но пиенето предизвиква и словесно невъздържание така, че виното е и тест, лекарство за гражданите.

Аристотел

Аристотел се занимава с разкриване на различията между понятията, описание на категориите. Има подреденост, т.е. това е дистинктивно дескриптивен тип мислене. Естетическата му теория е главно в За поетическото изкуство, Реторика и Метафизика /гл. 12/. Доразвива много от идеите на Платон. Общо е учението им за битието - 4 принципа на конструирането: единното, космическия ум, световната душа и космоса. Аристотел се занимава главно с проблема за космическия ум. Разглежда единното като Платон, т.е. като мяра, отделната вещ в нейната осъщественост. Космическият ум не е човешкият разум. Човешкият ум може да бъде в потенциално и активно състояние, той е несъвършен защото не може да бъде винаги актуален; преобладават чувства, воли, стремежи, някакви възприятия. Космическият ум е вечна същност, той е неподвижен и отделен от сетивните вещи. Той е неподвижен и неделим, недостъпен за изменения. Този ум е неподвижен в материалния смисъл на думата, на същевременно е някаква ентелехия. Той е подвижен като ентелехия и доколкото поражда ейдосите. Той е най-висшата красота. Той е вечният първодвигател на всичко движещо се. Този ум сам мисли себе си, съвместява в себе си субекта и обекта, т.е. е мислещо и мислимо едновременно. Този ум поражда ейдосите на нещата, но и ейдоси на ейдосите. Самите ейдоси също са неподвижни в материалния смисъл на думата. Най - висшата красота е именно

този неподвижен и действащ ум. От една страна имаме субективно съзерцание /той е субект/, а от друга страна - се възхищава на нещо красиво /обект/. Този ум е нещо живо, движещо се и ейдос. При този ум имаме тъждество на умозрение и удоволствие, единство на съзерцание и удоволствие; самодостатъчна естетическа предметност. Материята е нещо като потенция, принцип на ставането. Аристотел въвежда категорията умопостигаема материя, която е оформена от ейдосите. Този ум е в основата на всяка красива вещ, но самият той е съвършената красота. В качеството си на първодвигател космическият ум играе ролята на космическата душа. Космос - той се конструира и създава от космическия ум. Самият космос е породен от ейдосите. Той е одушевен, изпълнен с ейдоси. Ейдосите са в самата вещ, т.е. те са иманентни на вещта, а не трансцендентни. Естетика на ума и изразяването - Вътрешното да се изразява, явява външно и същевременно външното да бъде смисъл на вътрешното. Учението за потенцията и ентелехията /като смисъл, влагане на смисъл/. Категорията ентелехия означава осъществяване, реализиране на вещта. Тя е преход от потенция към организирана, проявена ентелехия. Тя е единство на 4 принципа: материя, ейдос - форма, причината на своето възникване и целта на своето развитие. Всяка вещ е ентелехия. Ентелехията е и естетическа изразност, съвпадане на вътрешно и външно. Материята без ейдоса е само лишеност, празно множество, от друга страна ейдоса е само мислима същност.Категорията красиво-и-благо - Единство на красиво и благо, т.е. “Красивото е благо, което е приятно, защото е благо”. Красивото и благото се разглеждат като чисто битие в себе си и за себе си. Красивото е благо. Благото е някакво деятелно осъществяване на разумната сфера. Благото като благо - някакво оценъчно съждение, то не е неутрално, а визира висшия морал, високо нравствено поведение, добрите постъпки. Аристотел смята за красиво само това, което е задължително нравствено повлияно. От постъпките са красиви тези, коти имат нещо нравствено полезно, но не за себе си. Красивото е в морално отношение добродетелно. Красивото като благо доставя удоволствие, но не въобще, а от моралната красота на човека; то е безкористно и съзерцателно удоволствие и същевременно морално възвишено. Можеш да бъдеш морален само като мотив, но постъпката не може да бъде само морална. Красивото е практическо осъществяване на сферата на теоретическия разум. Красивото като благородство на античния аристократ; то е някаква благоустроеност в сферата на морала; то е отношение към реалното битие, но не към всичко, а към това, което е изразило най-съвършено своята идея /изключва се ползата, егоизма, утилитарността/. В ума красивото и благото съвпадат. Но в човешката личност те се доближават така, че отпадат различията между тях. Калокагатията е нещо цялостно, единно, а не отделна добродетел. Доброто се разглежда като външно жизнено благо - власт, богатство, слава. А красивото е вътрешната добродетел - мъжество, справедливост. При конструирането на калокагатията и благото и красивото влизат като чисто битие, т.е. те не трябва да съдържат в себе си

небитие. Те са просто битие, те са абсолютна свобода. Но между тях съществува различие - благото е целесъобразно пораждане на действителността, а красивото е структурна подреденост на действителността /т.е. нещо застинало, неподвижно/. Естетическото е целесъобразно. Когато говорим за красивото и благото можем да ги разглеждаме с оглед на техния принцип, идеен смисъл. От друга гледна точка можем да ги разглеждаме с оглед на тяхното осъществяване. Тук можем да говорим за степени. В калокагатията моралът влиза не от гледна точка на неговия принцип, а на реалното му осъществяване. Използването на материалното благо престава да бъде изходно за тях, а съществуват в един и същи вид или се самоусъвършенстват. Материалните блага трябва да се конкретизират? от принципа на красотата, тя поставя граници за използването им. Властващият момент е именно красивото. Красотата слага някакъв предел на използването на материалните блага. Отношението душа - тяло - душата властва над тялото, тя го управлява, съвместява съзерцателното и действеното. Проблемът за изкуството - Всяка целесъобразна дейност се мисли като изкуство. За разлика от Платон Аристотел прави ясна дистинкция и отделя изкуството като особена форма на знанието. Той прави разлика между занаят и наука и изкуство. Занаятът е основан на привички, той е сляпо подражание. Той не се ръководи от принципи за разлика от науката и изкуството. Те притежават и свой съзнателно провеждан метод. Със занаят се занимават робите, занаятчиите, докато свободните хора се занимават с наука и изкуство - удоволствие. Изкуството и науката са дейности на свободното време. Те са далеч от сферата на материалния, физически труд. Науката пък е система от логически доказателства. Тя е в сферата на теоретичния разум, има отношение към съществуващото като това, което е. Изкуството има отношение към едно динамично, потенциално битие, което е възможно по вероятност. Аристотел различава изкуството като сфера на теоретическия разум. В науката има утвърдителни или отрицателни твърдения. Има обаче и друга сфера, за която не може да се каже “да” или “не”, това е една неутрално - битийна сфера и именно тук действа изкуството. То е в сферата на полудействителността и полуслучайността. То говори не за чистото битие, а за неговата динамика. Разлика между поета и историка - Задачата на поета е да говори не за станалото, а за това, което би могло да се случи, за възможното и недействителното. Те не се различават по форма, а съдържателно. Важно в изкуството е не това, което обективно съществува, а виртуозността на самото изразяване. Изкуството не трябва да се критикува, че изобразява предмети, които не съществуват. Изкуството не отразява голата фактичност, то се намира в друга сфера - в нелогическата сфера. Добродетелта е средината между две крайности в постъпката. По отношение на изкуството няма умереност, мяра. По отношение на естетическото удоволствие не трябва да има умереност. Умереност трябва да има само в низшите удоволствия. Изкуството е в сферата на неутралното, то е в едно динамическо битие и отразява битието като

възможност и вероятност. Изкуство и природа - Аристотел различава изкуството от сферата на природата, която съдържа принципа на своето конструиране в самата себе си. Изкуството създава вещи, форми и ейдоси, но по принцип, който не е в самото него, а е в душата на човека. Дори изкуството в някои отношения допълва природата - то създава неща, които природата не може да създаде. В природата няма нищо случайно и удивително, а изкуството създава оригинални неща (случайни, а не необходими. Изкуството е творческа привичка, която следва разума, но не в неговата логика. В природата ейдосът е само обективен, в човешкото изкуство той е субективен /съвършеното изкуство/, при боговете /в космическия ум/ ейдосът е и обективен и субективен /максимално съвършения и красив космос/. От тази гледна точка красотата може да бъде степенувана: човешко изкуство (космос (космически ум. Изкуство и морал - Изкуството не е морал, защото той се състои от правила и норми, докато изкуството може да изобразява и неморални хора, които пак да са красиви. Въпреки че моралът и логиката прилягат на изкуството и е по-добре то да ги включва, все пак това не е задължително. Изкуството е автономно, защото е разположено в неутрална сфера. Проблемът за подражанието - За Аристотел, както и за Платон, изкуството е подражание. Разликата между тях е в оценностяването на това подражание и в предмета на подражание. При Аристотел изкуството има много висока ценност именно защото е подражание, подражание на ейдосите, които са в самите вещи. Изкуството е подражание, но не на реалния свят, а на една неутрална сфера, на едно възможно битие. В Поетиката подражанието е определено като човешко творчество, т.е. то е активна деятелност, към която човек е склонен по природа. По силата на подражанието човек придобива първите си знания. За да има подражание, трябва да има образец. Удоволствието идва от това, че човек непрекъснато сравнява образа с първообраза, т.е. то е чисто интелектуално. Удоволствието от съзерцанието на една картина без ясен първообраз, т.е. състояща се от абстрактни линии и фигури, се дължи на удоволствието от абстрактните линии, присъщо на ума. Самото художествено произведение е не само копие, но то има и собствена структура. Самото произведение на изкуството възниква при съзерцанието му, т.е. намесва се силата на субективната гледна точка. ( Не е важно съдържанието, а играта на сравнението, което ние мислим. Изкуството няма за свой предмет нещо единно, то е знание за общото, за подобното. Картината на художника събира онова, което в природата е разпръснато навсякъде. Аристотел първи декларира автономността на изкуството и на естетическото удоволствие. Но все пак изкуството не е абсолютната действителност, защото тя е космическият ум. Изкуството е подчинена разновидност на космическия ум. Аристотел отделя голямо внимание на поезията и музиката, която определя като истински подражателното изкуство. Ритъмът най-много се доближава до реалността, мелодиите могат не само да възпроизвеждат афектите, но и да ги създават. Само музиката подражава на

психиката непосредствено. Музиката е най-подобна на душата, защото мелодията и ритъмът са движение и енергия, също както и нашата душа /течащи психически процеси/. В поезията има 3 начина да се подражава на предметите: 1. такива, каквито са; 2. такива, каквито изглеждат; 3. такива, каквито трябва да бъдат.Субективната връзка на индивида с обекта на възприятието - Произведението на изкуството трябва да притежава душа, да носи жизнеспособност. Трябва да се направи разлика между организма в природата и изкуството като организъм. Организмите в природата сами носят целта си, докато при изкуството целта е в твореца. Душата на предмета на изкуството е дадена от твореца, т.е. ейдосът на произведението се носи в душата на художника. Естетическото наслаждение, което получаваме от предмети в природата и от предмети в изкуството е различно. Красиви са величината и симетрията в изкуството, но като завършен израз на духовната същност на човека. Естетическото възпитание - Това е възпитание да можеш да се любуваш безкористно на красотата, а от друга страна това е възпитание на определени типове хора. Самият човек е актьор на собствената си личност, ролята му е предзададена от съдбата. Човекът е подражание на космоса, той се опитва да постигне същата хармония, спокойствие, благородство и безстрашие, характерни за боговете. Естетическото възпитание е общодържавна дейност. Всеки гражданин от държавата трябва да бъде обект на възпитание. Всяко възпитание е естетическо дотолкова, доколкото целта му е да постигне единство на душата и тялото. Естетическото възпитание трябва да бъде достояние на свободнородените, защото човекът е подражание на космоса (човек трябва да се наслаждава на своя аристократизъм. За да постигне естетическото възпитание, човек трябва да бъде далеч от физическия труд /той не подобава на свободно родения; висшият начин на живот е свободното съзерцание/. Всички заплатени дейности унижават човека. Много по-важно е свободното време, защото човек тогава реализира себе си. Целта на естетическото възпитание е вътрешната невъзмутимост и атараксия. Гимнастиката, музиката, рисуването могат да бъдат и полезни, но човек не трябва да бъде професионалист в тях. По-важна е способността за вътрешна съзерцателност. Естетическото възпитание трябва да направи човека красив и благороден, а не пригоден към някаква практическа дейност. В естетическото възпитание най-важни са гимнастиката и музиката. При упражняването им обаче трябва да има някаква мяра, предел. Целта на музикалното възпитание е развлечение, удоволствие и формиране на морални добродетели. Музиката изобразява човешки афекти и така води до формирането на човешкия характер. Целта на естетическото възпитание е формиране на способността за съзерцание (постигане в човека на подобие на космическия ум. Целта е живот в съзерцанието, а не деен, практически живот.

Проблемът за катарзиса - До голяма степен катарзиса е свързан с проблема за страха и състраданието. Човек изпитва различни видове страх. Страхът е нещо, което заплашва нас самите, но същевременно ни кара да размишляваме върху по-общи теми, доколкото ние самите се различаваме от този, който е пострадал /в трагедията/. Състраданието - ние състрадаваме, когато събитията не са нито твърде далечни, нито твърде близки /това предизвиква ужас/. Предмет на изображение в трагедията не трябва да бъде преход от щастие към нещастие при добродетелни хора, защото това възмущава, нито трябва да се изобразява преход от щастие към нещастие при подлеци, защото това е справедливо и не води до страх и състрадание. Трябва да се изобразява човек, който не е нито много добродетелен, нито подлец. Човекът трябва да е невинен, но сполетян от нещастие, дошло от неведома грешка - само тогава се изпитва страх и състрадание и се достига да катарзис. Има няколко основни тези за катарзиса:1. Катарзисът е морално удовлетворение и тържество. Той показва превръщането на пороците в добродетели - това е тезата на Просвещението. Но катарзисът не е само морално пречистване, защото в трагедията се изобразяват не характери, а действия. Трагедията не е резултат от човешката воля, а от случайността на действията.; 2. Катарзисът е непосредствено чувство, хедонистично преживяване, той е чувството на удоволствие.; 3.Катарзисът е освобождаване от натрупаните в душата негативни емоции /страх и състрадание/ - физиологическо разбиране.; 4.Катарзисът е мистично - ритуално чувство. Тази теза не е широко разпространена; 5.Естетическа концепция - Художникът създава нещо ново, някаква висша реалност. Произведенията на изкуството са идеално възпроизвеждане на човешката личност. Те създават една типологична, а не действителна реалност. Естетическото удоволствие при катарзиса е на първо място. Страхът и състраданието се преживяват естетически. Удоволствието идва от преодоляването на тези чувства. Страхът е въображаем и затова има удоволствие, затова човек може да се издигне над себе си и да се слее със страдащия. Така човек става множествен и в това е истинското трагическо удоволствие. 6. Тезата на Лосев - Лосев извежда разбирането си от учението за космическия ум. Катарзисът е висша цялостност, която е над обикновените емоции, над етическите норми, над естетическите възприятия. В античната психология всички душевни сили се смята, че се съсредоточават в нещо единно /ум/, няма множественост на психическия живот. Катарзисът е съсредоточие на ума, той е над отделните психологични сили /чувства, воля и т.н./. Катарзисът не е достигане на някаква морална норма. Самото очистване няма нищо общо с логиката на умозаключенията, а с логиката на живота. Очистването се извършва в ума. Самото очистване предполага успокояване, издигане над нещата. В очистването има любов и опрощение.

Катарзисът не е естетическо очистване, защото ние преживяваме не само изображението, но и самото му съдържание. Катарзисът е ноологическа категория. В един момент единното цяло на ума се разпада, то става множествено, а трагедийното идва от отпадането от единното. Разпадането на единния ум на множество личности, които носят само частица от този ум е всъшност грехът и престъплението. Страхът идва преди човек да извърши престъплението, а състраданието идва след това. Катарзисът идва едва след като човек осъзнае, че другият не е идеален, че той е престъпил някаква норма. Тогава единният ум възстановява целостта си. В античността се мисли, че човек по природа носи в себе си трагическото, защото всеки отделен човек осъществява себе си чрез престъплението и едва след като проумее какво е направил идва катарзисът и връщането към космическия ум. Аристотеловия метод е дистинктивно-дескриптивен (анализ на категориите и определянето на разликите между тях). Аристотел дава първото определение за изкуството в "Поетика", "Риторика", "Политика", "Метафизика"(12-та глава - учението за ума). Онтологическа структура на битието - единно, ум, душа, космос. Тук идва и разликата между Платон и Аристотел по отношение на ейдосите - според Аристотел ейдосите съществуват в самите неща. Самата вещ е нещо цялостно. Основна категория при Аристотел и умът (нус), категорията "единно" - цялостност, която се заключава в някаква мяра. Космическият ум е идеалът за красота. Този ум представлява абсолютната причина за движението, умът е вечен и неподвижен първородител (неподвижен от гледна точка на физическото движение и подвижен в актуален, абстрактен, енергиен смисъл). Човешкият ум е не винаги актуален, той е подвластен на волятя, обременен е от сетивното възприемане на нещата. Космическият ум мисли самия себе си, т.е. акт и предмет са в тъждество. Умът поражда ейдоси, които са въплътени в една умопостигаема материя, т.е. космическия ум е автархичен. Това е висшата наслада, това е идеалният естетически акт. В космическия ум причина и цел съвпадат. В този смисъл, умът е причината за създаването на този свят, но той е и целта, която трябва да се достигне. Ентелехията (осъществяване) е категорията, която носи естетически заряд, тя е единството на 4-те принципа, чрез които една вещ съществува: материална причина, формална, пораждаща (движеща) и целева. Така вещта постига самата себе си, чрез ентелехията тя става целесъобразна. Категорията "красиво" - красивото се свързва с някаква обозримост и субективен момент, свързан със сетивата; обозримост на естетическия предмет. Основен проблем в античността е съотношението между красиво и благо. Аристотел първо ги разчленява, а после обявява, че съществуват в тъждество. В "Риторика" той казва, че красивото е благо, т.е. то е благо само по себе си. Красотата се определя като проблем за благото. Благото е деятелно осъществяване на разумната сфера (практически и дианоетически добродетели). Благото е жизнена моралност, т.е. осъществява се в жизнената дейност на човека. Моралът като благо е висшият морал. Красивото е морално. Красивото е средина между практическия и

теоретическия разум. Красотата е благородството на античния аристократ, според Аристотел. Така благо и красота съвпадат в реалния живот. Благото е целесъобразно пораждане на действителността, докато красотата е самата структура, подреденост на това пораждане на нещата. Красотата е само предмет на съзерцание, докато благото е деятелно. "Калокагатията" за Аристотел е нещо цялостно и самостоятелно, единство на всички добродетели. Доброто - като външните жизнени блага, а красотата - като вътрешните добродетели. Калокагатията като единство на красота и благо е максимално просто битие. В областта на благото и красивото се откриват 2 момента: самият принцип на красотата и самият принцип на блогото, и физическото осъществяване на този принцип. Разликата между красота и благо е, че от блогото се взима не самият принцип, а фактическото осъществяване, докато от красотата се взима самия принцип. Водещият момент в калокагатията е красотата, т.е. благо. Друг проблем, който Аристотел изследва е изкуството. "Техне" е всяка целесъобразна човешка дейност. Разликата между занаята, в основата на който стои привичка и сляпо подражание, и науката и изкуството е, че занаятът няма единен принцип, а науката и изкуството имат принцип и подход - конструират умозрителна предметност. Има 2 вида хора: свободно родени и роби. Свободнородените се занимават с наука и изкуство. Науката изучава битието като станало, тя е система от логически доказателства. Изкуството изучава битието в неговото ставане, в неговата динамика, изкуството отразява едно възможно битие, изкуството е неутрално-смислова действителност, изкуството е една условна действителност, субективната интерпретация на света.

Ранна класическа естетика

Естетиката е дете на космополитизма. Красотата и изкуството са нещо външно и материално, което е всепроникващи и съответно пластично. Основен проблем е начина, по който битието се изтръгва от хаоса и се подрежда. Основната категория, с която те визират красотата на космоса е хармония. Досократиците са първите философи, които се откъсват от митологичното мислене и се насочват към логическото мислене. Бог Арес /бог на вечното противоборство/ и Афродита /богиня на обединяващата любов/ пораждат Хармония. Тук обаче Хармония не е вече богиня, а основен космологически принцип. Има три концепци за хармонията:1.Питагор - количествено-космически принцип на базата на числото2.Хераклит - качествено-космически3.Емпедокъл - хармонията е жив организъм Питагор Разглежда проблема за числото като душа на хармонията. Според Питагор всичко е число, само лъжата не е число, защото тя е неподредена и хаотична.

Литература: “Питагор и питагорейците”; “История эстетической мысли”; “За красотата и изкуството”В ранната класика основният естетически предмет е подредения космос. Тук не се употребява kaloV като термин за красива, а по-скоро хармония. Под хармония Питагор разбира космическо-количествена характеристика. Питагор създава една езотерична школа на базата на едно волево, морално и интелектуално приемане. В основата на хармонията Питагор поставя числото. Числото има телесен, битиен, онтологически смисъл. Всичко в този свят е число с изключение на лъжата. “Числото и синтезът на пределно и безпределно”. Безкрайното се проектира в крайното, за да стане обозримо то трябва да бъде ограничено. Синтезът на безпределното и пределното /числото/ прави ... разграничими, отделни. Понятието число създава ред в действителността. Същевременно обаче върху това понятие има друго отражение, то е битийно. Неслучайно то носи върху себе си следи от култа към Дионис /екстазис/ - 4: напускане на тялото с цел сливане с бога? култ към природата като пораждаща стихия. Природата се разглежда като количествена мощ, в която качеството на нещата остава на заден план, а числото отграничава отделните неща в тази стихия. В безпределната мощ на природата числата на Питагорейците внасят ред, порядък, т.е. числото е оформящо тялото, душа на тялото, смислова натовареността тялото ? числото е веществено-смислова енергия, неотделима от нещата. Числото е елемент на тялото в по-голяма степен от елементите: въздух, вода, земя, огън.Хармония - Числото е хармония дотолкова, доколкото тя е обединение на противоположности, а числото е пределна безпределност. Музиката е най-съвършения израз на тази хармония. Небесните тела също звучат, но ние не можем да чуем божествената музика на космоса. Лъжата и завистта не са част от числото, защото те са безпределни и неразумни.Вещите могат да станат хармонични, когато постигнат своята истина, истинската си форма или очертание, т.е. когато се откроят на фона на безпределното. Космосът има музикално - числов характер. Той се определя като симетрично разположени смислови сфери. Питагорейската философия първа вместо богове и демони създават абстрактни категории.Изкуството - Музиката е най - чистото изкуство. Тя се схваща като теория за числовите съотношения, но и като влияние върху човешката душа(психологическа теория). Музиката оказва най-голямо влияние върху човешката душа, защото тоновете в музиката са аналогични на преживяванията , на чувствата на човешката душа. Именно затова музиката може да облагороди човека, но има и орфически мотив, т.е. тя може да изведе душата от тялото, което е нейна тъмница.Питагор въвежда категорията съзерцание. Човешкият живот е форма на игра, но отношението на хората към тази игра е различно - едни участват в нея по различни начини, а други я съзерцават. Според Питагор най-благородното поведение е съзерцанието.

Влияние върху конкретната художествена практика - върху Поликлет. Водещото изкуство в античността е скулптурата. Тя овеществява основния античен светоглед. Естествено разбирането на Питагор за числото рефлектира върху нея. Теоретикът и практикът се сливат, пример за което е именно Хераклит Той придава качествено - космологични аспекти на хармонията като проява на борбата и единството на противоположностите. Всичко възниква чрез борба и по необходимост. Хармонията е борбата на противоположностите, която се поддържа чрез огъня. Това е хармония на вселенския огнен логос. Хармонията е съвпадане на субстанциите, на самите вещи една с друга. Тя се създава не от числата, а от субстанцията на вещите, които трябва да съвпадат, т.е. съвпадането е част с част и цяло с цяло и всички вещи са пронизани от тази хармония. всичко тече, всичко се изменя, но той не е краен, а предполага съществуването на някакъв относителен покой, защото иначе нещата (хармонията) ще се разпаднат. Хераклит схваща всичко като красиво, добро и справедливо. Красотата е огън, логос и т.н. Той не разделя естетическото от онтологическото, напротив те съвпадат. Има два вида хармония по неговата теория: 1.съвпадане на едновременни събития, вещи, елементи и т.н.; 2.съвпадане на разновременни събития - периодика на огъня.ЕмпедокълГовори за трети тип хармония, като хармония на съвършеното живо тяло, т.е. придава органически характер на теорията за хармонията. И числото, и субстанцията обхващат и живото, и неживото, докато Емпедокъл изгражда теория само за живото тяло. Най-висшето състояние на света е състоянието му на любов - именно това е първобога, който има формата на кълбо. Под името любов Емпедокъл възпява мирното първоначално състояние на нещата. Враждата води до хаос, но винаги има сили на любовта, които отново обединяват нещата. Това е един цикъл от любов - хаос - любов. Абсолютното взаимопроникване на всички елементи е в резултат на тяхното непрестанно привличане едни към други. Хармонията е атрибут на живата телесна субстанция.АнаксагорСъздава немитологична и антиантропоморфна философия. Основен принцип на красотата и реда за него е умът. Той преодолява митологичния етап, а умът е поставен на мястото на бога. Умът е всеобщ принцип, създаващ света. Във всичко останало този божествен ум е абсолютно митологичен. Анаксагор говори за две особености на битието: чиста материя и чиста форма. Принципът на красотата и реда може да се въведе само от ума. Материята е зададена на нещата(и живи, и неживи), но умът я извежда от хаоса и я въвежда в космоса. Самият ум има някаква материя, т.е. той е обективен. Тезата, че всяко нещо възниква като съединяване на основни частици на материята означава, че всяко нещо се съдържа в друго нещо. Това е хомеомерия, т.е. всяка хомеомерия съдържа в себе си подобно на цялото всичко съществуващо. Анаксагор не

признава сетивното познание, а признава образното (естетическо) познание, т.е. той говори за мислене чрез образи, което е възможно доколкото всяко нещо се оглежда в другите неща. Неоплатонизъм - Снема в себе си цялата антична естетика, но вече не интуитивно, а промислено. Постига и същностна оригиналност. Това е мисловната нагласа, която ще свърже античната и християнската култура. Плотин е един твърде езотеричен философ. Учението му се развива концентрично. Произведенията му са изложени в 54 трактата, разделени в 6 деветки=енеади. Естетическото му учение е изложено в дяла за живота на философа. Философията но Плотин - цезаристка естетика, оглежда социалния опит на човека в този свят. Има стремеж към затваряне в себе си, изразен в образа на мъдреца. Свободата е свързана с духовното самоопределение на човека, с освобождаването от веригите на телесността. Център на всичко е Аз-ът и философията му може да се определи като егоцентрична.Учението за йерархичния строеж на битието - Всички степени на битието еманират една в друга - Единно, Число, Ум, Душа, Космос, Материя. Всичко произтича от Единното, което е и абсолютна светлина, която постепенно угасва в Материята. Единното е Благото, но Благото не се мисли като добродетел, а се разбира чисто естетически като цялостност и съвършенство. Единното е източник на всичко красиво. За разлика от античната философия, Плотин конструира Космоса интуитивно. Философията му е иманентна, трансцендентното става иманентно. Плотин може да се мисли като венец на античната философия, но и като началото на средновековното светоусещане.Естетически разбирания - Лосев определя метода на Плотин като дифузен. Той излага тезите си не абстрактно - логически /както Хегел - и двамата са обективни идеалисти/, а използва образен, символичен език и стил. Може дори да се говори за възраждане на митологичното мислене. Плотин поставя интуитивното мислене пред логическото и може да се говори за интелектуална интуиция /сравнение с Бергсон/. Плотин поставя на първо място екстатичното сливане с Единното, то е озарение, а не просто съзерцание. Плотин говори за разделението вътрешен - външен човек, при което вътрешният човек трябва да се освободи от тялото. Плотин е философ, който е насочен към откриването на вътрешния човек. Човек трябва да извае себе си като вътрешна структура на душата. За Плотин цялата реалност е естетическа, т.е. подобно на английските философи не прави разлика между естетическо и художествено ? най-висшето произведение на изкуството е Космосът. Тъждеството на обекта и субекта е основният принцип на античността. Цялата античност има символистичен характер, обективното изразява субективното и обратно. Това тъждество е естетическо. При всяка естетическа реалност има субект - обективно тъждество. Проблемът за съзерцанието - Това е важен за античността проблем. Съзерцанието е тъждествено на самото творчество. То не е пасивно, а е дълбока вътрешна активност. Съзерцанието включва от една страна чисто

естетическото сетивно възприятие, но във външната форма се вижда ейдоса, т.е. то е интелектуална интуиция. Синтез на чувственост и интелектуално съзерцание. Начинът, по който Плотин конституира йерархията на битието. Цялата философия на Плотин се свежда до йерархичния строеж на битието и то е следствие от изтичането от Единното - еманация. За първи път се говори за еманация при стоиците. Еманация на Единното, което е преизобилно, но това изтичане има нематериален, а смислов характер. Категорията Единно /при Платон тази категория е неразгърната, а Аристотел не рефлектира върху нея/ - при Плотин тя е първоединното, тя стои в основата и на християнския бог /във византийския вариант/. Естетически самопораждащо се Единното обхваща всичко съществуващо в една неподвижна точка /катафатическо обосноваване на бога - приписване на положителни предикати, а апофатическото е приписване на отрицателни категории/. Плотин дава апофатическо определение на Единното - то се изплъзва от всяко име и название. То не е понятие, то е неназовимо, то не е форма, но е изобилие, преизпълненост, източник на всички форми. Единното излива от себе си това свое инобитие и първата му еманация е числото. Тази първа определеност на битието е лишена от всякакво качество, то е разделено битие, т.е. чисто - като единство на пределно и безпределно, без качествена субстанция - над времево битие. Следващата еманация е Космическия ум - тази качественост се постига от ума. Встъпвайки в синтез с безкачественото битие, му придава форма, качество, битие в този смисъл. Това битие е умно битие, проникнато от ейдос, но това не е чувствено битие. Космическия ум е синтезът на всички ейдоси и смисълът, умният лик на нещата. Този Космически ум е идеалният първообраз на всички неща. Плотин интериоризира учението за Космическия ум и често го митологизира - този космически ум е синтезът на всички Олимпийски богове, на отделните идеи, всеки бог е първообраз на съответната област на битието. Космическият ум е третият ипостаз на Единното и той е в основата на всичко оформено, на всяка красота. Следващата степен на еманацията е Световната душа - одушевяващият, енергийният принцип, благодарение на който ейдосите пронизват инобитийното с вътрешна енергия и го придвижват в състояние на ставане. Отделните богове стават одушевяващи принципи, а те са в основата на световната душа. Следващата степен на еманацията е Космосът - с неговата поява световната душа се изчерпва. Космосът не носи принципа си в себе си. Той е станалото, това, което вече е красота. Самият космос има своя йерархия. В него са въплътени ейдосите, той е одухотворен от световната душа, но има своя материя. Той е вече тяло, т.е. Умът и Душата са въплътени в материята и се е получило тяло. Материята според Плотин е точно опозицията на Единното. Самата материя е някакъв предел. Ако Единното е абсолютно светлина, то материята е абсолютен мрак, тя е пълното угасване на Ума и Душата. Материята е разсейване, размиване на формите. Материята обаче е и лоното, в което се въплъщават ейдосите. Без материята космосът не би съществувал.

Въплъщаването на ейдосите не винаги е съвършени, затова има уродливи форми. Космосът е вечен кръговрат на възхождане и низхождане на нещата. Човек трябва да осъзнае своето духовно затворничество и да възходи към висшето Единно.Поетичен израз на философията но Плотин - тя е художествена по стил и положение. За Единното - “баща на всичко”, “огън”, “слънце”, “благо”, “Уран”, “висша светлина”. За Ума - “топлина”, “енергия”, “семена”. За Душата - “печат”/в нея се отпечатват ейдосите/. За материята - “восък”, “сянка”, “вода” /аморфност на материята/. Образите показват, че Единното е неизтощимо, Умът съдържа в себе си множество, но още не е актуален, а материята е невъзмутима, дори грозна, но вдъхва форми.Красотата - Плотин има трактат за красивото, за умната красота. В античната философия еротическото и естетическото съвпадат. Дори и физическата красота не е нито битието на телесното, нито симетрията на частите. Категориите пропорция, симетрия, хармония са ирелевантни по отношение на красотата. За физическа красота говорим, когато ейдосът просветва в материята. Истинската красота е самият ейдос. Ние възприемаме вътрешния ейдос, а не материалната форма. Висшата красота е красотата на душата. За нея се изисква особен род концентрация, насочване навътре. Да се насочиш към душата и да се отделиш от плътностите. Да насочиш душата към ума е път към истинската красота. Ако тя е разсеяна, грозна и т.н., душата не вижда красотата. Душата, възхождаща към истинската красота, се очиства еротически. Душата не остава в образа, а се насочва с обич към първообраза. Красотата на душата се състои в очистване от всичко земно и материално и чрез едно еротическо очистване тя може да възхожда към ума като възпламеняване. Затова за Плотин огънят и светлината преодоляват материята и се приобщават към ума. Субективният корелат на тази душа е любовта - да се възпламени от любов към ума като истинска красота. Умът изключва разчленеността, той е истинска цялост. Но истинското възхождане е когато човек се издигне и над ума - екстаз. Човек е освободен от самия себе си. Това е умният екстаз. Красотата на Единното е естетическо пораждане на красотата на ума - ейдоса. Красотата на душата, красотата на космоса. Умната идея е по-високо от ейдоса в главата на художника, а той е по-високо от ейдоса в реалното изкуство. Само в чистия ум образът на красотата е тъждествен на самата красота. В ума край, начало, причина и цел се намират заедно. Плотин отдава голямо значение на Ероса, на любовното насочване към красотата. Има няколко разбирания за Ероса: 1. като афект на душата - първично, алогично влечение към красота; 2. Ерос като бог; 3. Ерос като гений - медиум между човека и бога. Еросът като афект е присъщ на неразгърнатите хора. Той е безсъзнателно, алогично чувство на интимния стремеж към красотата. Той е стремеж към образа и първообраза. Еросът е раждане на красотата за безсмъртието. Най - висша е тази любов, която не се стреми към физическо раждане. Еросът като Бог е свързан преди всичко с Афродита. Плотин мисли

Афродита само като небесна. Тя не е родена от майка, а е направена от Кронос /=Ума/, т.е. няма материален произход. Тя се обръща към ума, слива се с него и се поражда Ерос, т.е. той също няма материален произход, а е енергиен, смислов ипостас на това влечение към ума. Ерос е интимно проникване на божествената красота с Ума. Ерос като гений е роден от Порос и Пения /богатство и бедност, ум и материя/. Той пребивава в някаква недостатъчност. Той е свързване на чувственото и интелектуалното начало. Геният е безсмъртен по отношение на хората, но е различен от Бог. На гения е свойствена афектация - влияние отвън. Ерос като гений е непрекъснат стремеж към красотата и благото. Според Плотин той не е субективен, а е обективно съществуващо живо същество, което пронизва целия космос.Проблемът за изкуството - Природата е изкуство, изкуството е природа. За Плотин природата в своя предел се третира като изкуство. Природата и изкуството са тъждествени. Ако се вземе една природна вещ, тя само отчасти изразява своята идея, защото е обременена с материя. Идеята на вещта и идеята на изкуството в чисто невеществения си смисъл са тъждествени. Съвършените произведения на природата и изкуството са идентични. Пределното оформяне на всяка вещ е Космоса. Самият Космос е и природа, и изкуство, а в самия космос вътре изкуството и природата се различават от него. Творящото и творимото са принципно едни и същи в космоса, докато при творчеството на човека не е така. Това различие е несъществено, защото човек може да стигне до неразграниченост между творящото и творимото. Изкуството е подражание на ейдосите. Художникът подражава, но не на сетивните вещи, а на техните ейдоси. Способният да съзерцава мистичното предпочита мистичния образ, а не този, който създава изкуството. Винаги произведението на живата природа е по-красиво от произведението на изкуството, което е мъртво. Най-важното е да се проникне от външния образ към ейдоса. Нито едно изкуство не може да се сравнява със съвършеното изкуство на Космоса. Изкуствата се класифицират на подражателни /живопис, танци, музика/ и производителни /архитектура, военно дело/. Плотин поставя по-високо производителните, защото те произтичат от умната сфера на ейдосите. Всяко изкуство е плод на индивидуално човешко творчество. Най-висшето изкуство е музиката, но тя не е само изкуство, а е изразяване на чистия ум.Възхождането към красотата - То се осъществява чрез любовта и философията и има няколко степени: 1. художествен човек - леко подвижен, чувствителен по отношение на красивото; 2. обичащ човек - той има някакъв спомен за красотата и е привлечен от нейния първообраз, разбира, че красотата заключена в телата е нисша красота; 3. философът - философията дава такова състояние на ума, при което човек е способен да се очисти от материалното и земното. Красотата е онтологическа характеристика и битието колкото е по-красиво, толкова по-пълно съществува.

Средновековна естетика

Августин - Проблемът за изкуството В античността изкуството няма автономно битие. Подобна подчиненост съществува и през средновековието - ars, artes liberalis /свободно изкуство - освободеност, безкористност на духа, те са 7/ и artes vulgares /механични изкуства - целта им е удоволствието/. В средновековието основна цел на философията е човек да постигне съвършенство, а 7-те свободни изкуства помагат за това. Те се делят на тривиум - чрез думите и квадривиум - чрез самите вещи. Има два пътя за постигане на по-голямо съвършенство: чрез думите или чрез вещите /но като символ, като отвеждащо към друго по-висше, единствено Бог не е символ/. В тривиума влизат граматика - правилата за образуването на речта, изречението; реторика - структурата на речта, която освен логически смисъл носи и патос и емоция; и диалектика - логиката, да умееш да мислиш логично. В квадривиума са геометрията - занимава се с изкуството на земните форми, но търсейки разумните принципи на които са основани; аритметиката - числовите отношения, които са в основата на Универсума; астрономията - небесните тела, тук е и астрологията, т.е. и влиянието им върху хората; музиката - не като изпълнителско изкуство, а като теоретична дисциплина. Artes vulgares са тези изкуства, които днес наричаме изящни. Според Августин artes liberales са по-висши, защото са по-близки до абсолютните духовни истини. Но и двата вида изкуства са построени върху разумни начала. Механичните изкуства също са път за постигане на висши духовни истини. Според Августин най-низши в йерархията са зрелищните изкуства - те водят до свръхемоционално натоварване, отклонявайки хората от разумното битие. На по-висше място стоят миметическите, пластичните изкуства /живопис, скулптура/. Цел и съдържание на изкуството е да въплъти красотата, но пластичните изкуства са построени върху принципа на подражанието, а от друга страна творецът има в съзнанието си ейдосите за нещата, т.е. той хармонизира двете неща. Но според Августин изкуството е винаги някаква измислица и лъжа. Самите реално съществуващи неща не са истинни, защото не са съвършени, а художникът подражава на тези неща, което води до още по-голяма неистинност. Изкуството няма онтологически основания, но то се стреми да има битие, затова то винаги е илюзия или една условна реалност - в това е неговата същност. Вторият вид илюзия е съзнателната илюзия да изобразяваш нещо, което не съществува реално - фантазията. За Августин най-високо в йерархията на изкуствата са поезията и музиката. Според него цялата поезия е основана на същите ритмически принципи, на които е основана и музиката. Музиката пресъздава динамиката на универсума. Тук той въвежда и емоционалният момент. Най-високо стои музиката без думи, защото тя води най-близо до единението със съвършената същност - онези музикални моменти без думи, които довеждат човек до възвишено състояние на духа, до възторжено състояние на душата /Алилуя/. При музиката Августин търси не разумния, а емоционалния път към съвършенството. Свободните изкуства вървят по разумния път, а техническите

по сетивния, поради което са и по-нисшестоящи. Тома Аквински - Той следва принципите на естетиката, заложени от А Августин, но при него мисленето е по-аналитично. Той стига до извода, че красотата е онова нещо, което е идея, въплътена в материя. “Красотата е това, което бидейки вещно, ни харесва”. Това харесващо се той го свързва с формата /като идея, същност на вещта/. Той говори за материална и за умствена форма. Бог е абсолютната красота, но той е лишен от материя. Тук самата форма е материя. Създаденият от Бога свят е оформен и материален и красотата му се състои именно в оформянето на тази материя. Всяка вещ е красива, ако притежава: интегритас /цялостност/ и пропорция, т.е. не само ако има единство, но и ако частите и са хармонично съчетани ? кларитас /светлина/ - може да бъде чисто физическа, т.е. яркост на цветовете, но и чисто духовна, вътрешна красота. Разглеждайки проблема за грозното Тома казва, че то не съществува реално. Грозното е лишеност от красота. Красотата и грозотата се делят на физическа, интелектуална и морална. Разликата между благото и красотата - Бог е истина, благо и красота. По същество и благото и красотата не се различават, те са еднакво разумни и целесъобразни. Благото обаче е цел и предмет на човешките стремежи, а красотата е вече постигната цел, при която няма стремежи. Красотата е тази, чрез която постигаме познанието. Благото просто удовлетворява желанието, а красотата - самото съзерцание на вещите доставя удоволствие. В красотата вещта е чиста форма, взета сама по себе си. /тези размишления се повтарят и при Улрих Страсбургски/. Естетическият предмет не изисква за своето постигане никакви усилия, а той ни е даден наготово, като самодостатъчно удоволствие - безкористно, чисто естетическо съзерцание. Проблем за творчеството - Идеалният творец е самият Бог. Бог твори от нищото. Така създадената материя обаче е безформена. Бог първо създава материята, а после я оформя. Но това става веднага и едновременно. Разликата между божествения творец и земния творец е, че Бог твори не само вещите, но и душата, а земния творец твори само вещи. Бог твори от самия себе си, а човек твори от зададената вече от Бога материя. Изкуството е това, което имаш като идея в съзнанието си, зададено от самия Бог. Земният творец въплъщава предзададена идея. При Бог замисълът и творението са напълно идентични. При човека - творческият продукт никога не успява напълно да реализира замисъла /предзададената идея/. Бог управлява съществуването на вещта и след нейното създаване, а земният творец не е обременен с грижа за творението си, т.е. той е по-автономен. Бог твори само заради удоволствието, а човек и заради ползата. Характеристики на земния творец по Тома: 1. натура - природна дарба; 2. доктрина - технически умения;3. плод - ползата от творческия продукт. Византийска философско - естетическа доктрина - Ако католицизмът търси съотношението между свободната воля на човека и предопределената воля на

Бога, то Православието търси по-скоро онтологичния аспект на вярата, чисто онтологическото сливане на човека и Бога. Затова и православието е по-схоластично. Основният проблем в православието е познанието на Бога, т.е. мистичното сливане с първоизточника. Пътят към Бога е в незнанието, в мистиката. Оттук и естетическото познание като емоционално натоварено е верният път към Бога /свръхразумното сливане/. Псевдо Дионисий Ареопагит вижда три пътя за познание на Бога: катафатически /позитивно познание/ - тръгва от първопричината и след това на нея и се придават определени характеристики, взети от човешкия свят, затова те не визират истинската същност на Бога; апофатически /отрицателно познание/ - тръгва се от най-нисшите твари, относно Бог нищо не може нито да се потвърждава, нито да се отрича, Бог е нито битие, нито небитие, а свръхбитие; символически - посредник между катафатиката и апофатиката, чрез символа и чрез изкуството ние все пак можем по някакъв начин да познаем Бога. Теорията за символа - Разумът не може да постигне първопричината, тя се постига чрез субекта. Художествените образи като символи стоят по-високо от природните форми. Те стоят между битието и свръхбитието, т.е. символа е не само път към познанието, но самият той е познание. Форми на символа: да обозначава духовни същност; да възвежда човека към тях; реално да явява света на свръхбитието на нивото на битието. В този трети пункт е разликата между символа и образа. Има два художествени метода на изображение на божественото: катафатически - божествената същност се излива в художествени образи, които най-близко я изразяват, това са подобните подобия (Светия Дух = гълъб); апофатически - тръгва се от това, което е най-неприсъщо на Бога, това са неподобни подобия (Бог = червей, камък). Основен проблем е може ли Бог изобщо да бъде изобразяван. Образът е свързан с архиобраза, защото той го възпроизвежда и той е свързан с него генетически. Самият архетип произвежда своя образ, но образът не е идентичен с архетипа. Антиномията Античност - Средновековие - Средновековие - духовен личностен абсолют. Материята само дава символните съдържания на този абсолют. Художествената форма противостои на природата не като изображение, а като подобие, което трябва да свърже несъвършеното явяване на материята с абсолютното духовно начало. Основополагащи са категориите 7 символ, образ, канон, светлина, подобие. Различна е функцията на изкуството (в Античността то възпитавайки, развлича). В Средновековието то има познавателна функция и то като познание на първопричината. Изкуството е път за спасение и има онтологически - мистична функция. Тук е голямо значението на символите, образите и знаците. Има три типа образи: миметически; символически (символично-алегорични); знакови. Те се различават по степените на изоморфност. Миметическите образи са пасивно отражение, т.е. те отразяват само външния вид на нещата. Тук най-малко се явява духовно съдържание. Те са синтез на форма и съдържание. Символичните притежават самостоятелна ценност, имат битийност. Те имат и друга функция - търси се

синтез на смисъл и форма. Знакови - има пълно отсъствие на синтез между образ и денотат. Те са възникнали случайно, тук образът не повтаря първообраза. Предмет на внимание през Средновековието са символните образи. Защо Бог трябва да има образ? - Бог е красота, а тя е невъзможна без образ. Бог притежава някаква идеална образност. Именно човек в своето тяло носи видимия образ на невидимия Бог. Разлика между образ и подобие - образът е нисшата степен по отношение на Бога, а подобието е по-висша степен. Образът е изначално даден на човека в телесния му вид, а подобието е духовна характеристика. Адам е притежавал образ и подобие, но след него човек притежава само образ и от самия него зависи уподобяването му на Бога. Основни изкуства през средновековието са литургията /вм. театър/, икона /вм. скулптура/, архитектура, църковна музика. Икона - иконоборци и иконопочитатели /6-9в./. В основата стои теорията на Дионисий за подобните и неподобните подобия. Иконоборци - образът трябва да бъде единосъщен във всичко на първообраза, но доколкото последният е абсолютно духовно начало, то той не може да бъде изобразен сетивно. Те обвиняват иконопочитателите в: сливане на Бога и човека Христос на иконата; разделяне като се показва само човешката същност на Христос. Иконопочитатели - двете природи на Бога в иконата съществуват в разделно единство, ставането на което е тайнство. Йоан Дамаскин - иконите са видимост на невидимото. Изобразява се не божията природа, а нейните ипостаси - това е неподобно подобие. Изкуството и неговите особености в Средновековието - Творец на изкуството - такава категория няма - той е или занаятчия, или светец (човек, получил единение с Бога). Отхвърля се мимезиса, подражанието на природата. Античността приема природните форми, защото тогава човек е приел единението с природата. Средновековното изкуство е изкуство на абстракцията, то се стреми да преодолее природните форми, използвайки антиприродни форми. Материята е само груба материална маса, която трябва да бъде преодоляна. Човек трябва да се стреми към по-висше подобие. Изкуството е път за постигане на тъждество с Бога. Самият художник трябва да бъде богоозарен. Средновековието извървява пътя към вътрешното пространство, вътрешната духовност на човека. Иконопис - основно изкуство, което ни приобщава към свръхестественото начало. Тя притежава частица от онтологичната същност на бога. Не случайно се е вярвало, че те изцеляват и т.н. Смисълът на иконата - колкото повече вярваш, толкова повече виждаш онтологическите аспекти на иконата. Трябва да има хармония между реципиента и иконата. Стенописите пък показват преди всичко моралните аспекти на вярата /синтез на съдържание и форма, а иконата е синтез на смисъл и форма/. В иконата се разкрива собствения вид на православието, чрез нея то се разкрива като зримо явена мистика. В центъра на битието лежи личностното абсолютно начало, затова иконата изисква личностно изобразяване. Иконата се базира на антиномия - чрез телесно съзерцание възхождане към духовно съзерцание. Освен това иконата осигурява

по-масово проникване в Светото Писание. Благодарение на нея религията навлиза по-лесно и по-масово в сърцата на хората. Канон - основна характеристика на Средновековието. Лотман говори за каноничен и неканоничен тип култура, средновековието е култура на канона. Човек се е преживявал много повече като външно налично битие, което трябва да се определи от хилядите норми за поведение. Канонично изкуство - реципиента е поставян в определена обстановка, която го отпраща към същинското съдържание. това произтича от символичния характер на средновековието. Християнството с векове изработва каноничността и строго съблюдава за нейното следване. Флоренски - 2 типа стенописци - озарени от Бога и кописти,. В основата на канона - Бог е нещо абсолютно неизменно и той трябва да бъде рисуван по един и същи начин. Канонът е задължителен, тук въображението няма роля. Битието трябва да застине в абсолютната си неизменност. Ерминии - наръчници за каноните. Иконографският канон е закрепен като смислов център на всяка композиция на човешка фигура. Христос и Богородица се изобразяват само анфас, в профил се изобразяват предимно отрицателни фигури. Винаги се вижда лицето. Едното око е по-голямо от другото. Тази деформация усилва изразителността на изображението. Човешките фигури се изобразяват статично, което показва стабилност във вярата. Динамиката се получава чрез раздвижване на заобикалящата обстановка. Деформация се получава и на принципа на контраста между духа и тялото. Телата се рисуват така, че да не приличат на човешко тяло, а човек се представя чрез лицето и очите. Диспропорция - на базата на неподобното подобие да се достигне до истинската същност. Липса на перспектива - премахва се личностната гледна точка на художника, защото е важна свръхестествената същност. Персонажите се разполагат по важност, а не по правилна перспектива. Така се търси смисъла на нещата. Картината се рисува така, както гледа Бог. Канон на цвета - не трябва да се наподобява реален цвят. Самият цвят внася нещо субективно, затова трябва да се търсят чистите цветове, които изразяват неизменната безмълвност. Ролята на светлината - както в иконата, така и в катедралата е важна вътрешната светлина, която идва от лицата и очите. Архитектура - налага се като изкуство малко по-късно, свързана е с развитието на схоластиката. Готика - застинала каменна схоластика. Вътрешното пространство на готическия храм е въплъщение на мистиката, сваля се на земята свръхестествения свят. Романски стил - до 9, 11в. архитектурата още не е намерила истинската си същност. Все още има следи от Античността - голяма е още ролята на материалните маси.. Готиката е зряло изкуство, което използва абстрактни форми, наситени с експресия. Тя олицетворява жаждата за преминаване в отвъдното. Материята вече изразява чисто духовна жажда. Построена е на принципа на вертикала. Храмът вече съчетава в себе си всички останали изкуства - в него има скулптури, икони, витражи, литургия, църковно

пеене. С тази си синтетичност той създава обстановка, подходяща за единение с Бога.

Ренесанс

Етически норматив на Ренесанса става разумният хедонист. В култ се издига плътта; хармония между дух и тяло; ренесансовият човек утвърждава себе си и света чрез сетивата. Изобразителните изкуства изразяват най-пълно човешката сетивност и нейното разумно постигане, затова и РЕНЕСАНСЪТ е златния век на живописта. Ренесансовият художник е свободен човек, държащ и на свободата си и на изкуството си; той е индивидуалист. Той започва да пътува, за да доближи природата до сетивата си и света до ръцете си. Художниците от Ренесанса откриват целия свят като постигат неговата дълбочина в двуизмерната плоскост на картината. Леон Батиста Алберти: “живописта съдържа в себе си някаква божествена? сила”, защото увековечава смъртния човек, разширява границите във времето на неговото земно битие. Леонардо да Винчи: живописта е “божествена наука” - тя фиксира богатството на природата, многостранността на духа, величието и многообразието на земния живот. Красотата се открива в хармонията и пропорцията, органически присъщи на природата. Тя е достъпна за окото. Красотата е обективна категория и художникът дължи успехите си на подражанието си на природата, а изкуството черпи сили от нея. Изобщо подражанието на природата е главното и основно правило в изкуството. Окото е най-важното сетиво и в известна степен е орган на красотата. Красотата е тъждество на физическата пропорционалност и материалната хармония. Единството на красота и истина е едно от основните правила на Ренесансовата естетика. Отхвърлянето на правилата е отхвърляне на догматичната определеност и ограничената фантазия. Приемането на правилата е постановяване на фантазията като правило. За Ренесанса правилата са по-скоро правила на свободния вкус, правила за подражание на необятната природа.

Класицизъм

Конструира се нов свят. Създават се две естетически теории - класицизъм и барок, оглеждащи се в два вида изкуство; класицизъм - принцип на разума, барок - принцип на чувството, на субективното преживяване. 17 век естетиката се превръща във философска дисциплина. Тя става гносеологическа. Единната естетическа картина се разпада на топоси. Боало “Поетическото изкуство”Трагизъм на Ренесансовото светоусещане: Ренесансът е апология на човека, но в края му се появява скептичност. Например Монтен поставя под съмнение съвършенството на човека. Осъзнаването, че човек е краен, смъртен е първият пункт. Според

Монтен човек е същество, което е нито биологически съвършено, нито е съвършено в добродетелите си. Единствената му добродетел е мисленето. Декарт - философията му е основополагаща за цялата съвременна философия; френския 17в. е картезиански във всяко едно отношение. При Декарт всички качества на човека се свеждат до Мисля, следователно съм. Човек е оголен епистемологичен субект. Декарт поставя в скоби екзистенцията на човека: човек е тъждествен на душата си, а тя се свежда до мисленето, оттук екзистенция = мислене. Новото във философията на Декарт: в Античността основния проблем е този за същността /субект тъждествен на битието/, а при Декарт философията е гносеология - битийният смисъл на жизнения свят е субективно образование. Целият му патос е да създаде от философията обективна наука /субектът полага и обективизира този свят/, да се превърне философията в математика, която дава отражение върху изкуството. Образецът на изкуството трябва да бъде математическото познание. Класическата естетика е рационалистична, от друга страна тя е нормативна. Съвършеното изкуство е онова изкуство, което се създава съобразно някакви правила. Хармонията на субект-обектното тъждество се разпада. Светът противостои на субекта. Първоосновата е субективността - човек осмисля, рационализира света. Човек е това, което е благодарение на своето мислене; всички модалности на човешкия живот трябва да се сведат до разума. Първото правило на класическата естетика е рационалността. Второто правило е нормата - средство за определяне на правия, правилния път. Най-напред терминът е бил употребен при архитектурата като мярка за определяне на правилната посока. Но още от Античността има амбивалентно тълкуване на нормата: 1. Платон: модел, идеал = норма; тя има императивен смисъл, нещо, което трябва да се постигне; 2. Аристотел: нормално - съобразено с природата = норма, това, което съществува по природа.. В историята на класицизма нормата се свързва с първото й значение - като нещо, което трябва да се постигне. При Платон нормата е израз на благото /единство на истина, добро и красота/. Благото или нормата е обективна, тя съществува извън човека, докато при Декарт: задължения на човека = норми; нормата е човешка познавателна способност, т.е. неговият разум. Ако човек иска да познае света, той трябва да си изработи метод, т.е. съвкупност от правила. Новото слънце е човешкия разум. Слънчевата светлина е човешката наука. Целият свят съществува като проекция на човешкото съзнание. Всичко трябва да се поставя под съмнение, без моето съществуване, доколкото аз се съмнявам. Главният критерий за достоверност е в очевидността на познанието. Но затова са необходими правила, норми, чиято съвкупност съставя метода / “Правила за ръководство на разума”/. Истинският предмет на нашето познание може да ни бъде даден от рефлексията /мислене върху самото мислене/. Понятието за красиво, както и изкуството, се мени при отделния човек. Има различни красоти, защото красотата е подвластна на чувството, на ирационалното, а не на разума. Лабрюйер - съвършеното произведение е това, което е създадено според

правила. Чувството за красиво има интелект + разум?; логиката съвпада с естетиката. Боало - Боало пише, че класицизмът е не само отражение на философията на Декарт, но той е построен и върху една социална практика - абсолютизма във Франция. Кралят - държава това съм аз, което се проектира и върху изкуството. Не случайно във Франция създаването и оценяването на произведения на изкуството са държавна дейност. Създават се специални институции за регламентиране на духовната сфера /Академиите/. Принципите на Абсолютизма регламентират и делението на висши и нисши изкуства: 1.висши: трагедия, епопея; 2.нисши: басня, комедия, пейзаж, портрет и натюрморт. Изкуството е в състояние да направи естетически приятен всеки обект. Господство на строгия рисунък над колорита. Правилата му регламентират отношението природа-изкуство: трябва да се подражава само на красивата, т.е. на истинската природа. Изкуството трябва да преследва възпитателна цел, трябва да се възпитава дългът над всички други страсти и чувства. Красиво = истинно = морално. Изкуството е призвание, в което трябва да си гениален. Затова в изкуството освен талант се изисква и овладяване на правила. Класическата естетика задава правила на изкуството, но често то ги прескача. Водещо е драматургичното изкуство. Ако в Ренесанса идеалът за човешка личност е титанът, то в Класицизма това е героят. Героят се подчинява на морален императив, на социален дълг. Затова конфликтът е между социалния дълг и личните чувства. Така в пиесите любовта се подчинява на дълга; представят се идеални типове на отделните страсти. Затова в основата са митологични образи, олицетворения на извечните човешки страсти, зад които прозират действителни личности. Корней - Първо правило: в трагедията всичко трябва да е изпълнено с величие и тържественост. Героите са издигнати над профанния живот. Затова и комедията е нисш жанр - тя е за простолюдието. Второ правило: единство на място, време и действие /по Аристотел/. Трето правило: всичко е в пет действия - за правдоподобие. Добрата пиеса съдържа морална справедливост и щастлив край. Преоценява се катарзисът - трагедията предизвиква състрадание и страх, приучвайки на умереност и избягване на силни страсти в реалния живот. Основно правило е да се щади публиката от грозни и неприлични картини. Първото правило на класицизма е разумът - красотата трябва да явява истината. Изкуството трябва да бъде подчинено на разума, т.е. на истината; то трябва да се подчинява на правилото. В него трябва да има порядък, съвършенство на стила - логически принципи. Друго правило е подражанието на природата: не се подражава на природата като нещо хаотично, случайно, а се подражава само на красивата, подредена природа, в която си личи някакъв разум. И тъй като древните правят точно това, то трябва да се подражава на тях. Друго правило е връзка между етическо и естетическо...

Кант

Пише "Пролегомени" (Въведения). Докритически и критически период, които силно се различават. Докритически период - наблюдения върху чувството за красиво и възвишено. Според Кант, красивото и възвишеното по някакъв начин са приятни чувства, но възвишеното първоначално подтиска човека и после се приема, а красивото се възприема непостредствено. Пример за това: Красив е денят, възвишена е нощта. Възвишено е приятелството, красива е любовта. Възвишеността се свързва с тъмна коса и мургав тен, а русокоса и светли очи - красива. Критически период - същинските му разсъждения. Естетиката на Кант, свързана с "Критика на способността за съждение". Част е от цялата му философска система - свързана с трансценденталния идеализъм. Във философията на Кант човекът е този, който конструира света. Той конструира както самите неща, така и света на идеите. За Кант всичко е продукт на нашата способност за съждение. Съществуват феномени и ноумени. Съществува свят извън нас, но това са вещи самите в себе си, те са непознаваеми. Това, което можеш да познаеш, е продукт на нашите способности. Основни деления във философията на Кант. Деления на всяка способност на човешкия дух. Априори човекът има три способности - вечни, несводими, фундаментални: 1. познавателна2. чувство за удоволствие3. чувство за желание Изначално различие между тях. На тези способности на духа отговарят три различни познавателни способности: 1. разсъдък (чист разум), теоретичен разум2. способност за съждение3. разум Между тези познавателни способности съществува нещо общо - във всяка една от тях има наличие на един априорен принцип, заложен в тях. За първата способност това е закономерността, за втората - целесъобазността, за третата - крайната цел. Тези три способности имат законодателен характер по отношение на тези три сфери. - разсъдъкът със закономерността е конструктивен, законодателен спрямо природата.- способността за съждение с целесъобразността е законодателна спрямо изкуството.- разумът с крайната цел е законодателен спрямо свободата.

За Кант проблемът е не доколко обектът се отнася към истината, а как е възможна истината, как е възможно доброто /кои са условията, които правят възможно доброто, как е възможна красотата (условието)/. Условие за истината е разсъдъкът, който е съвкупност от априорните категории, чрез които се конструира предмета на познание - природата. Условието за доброто е практическия разум, той е основа на морала. При практическия разум нравствеността се отнася до мотива. Практическия разум - той се отнася до свободата, но тя никога не може да се онаследи, да стане природа. Условието за всеобщото удоволствие е способността за съждение - то прави възможно удоволствието. Способността за съждение като познавателна, се намира между разсъдъка и разума, подчинена е и на двамата. Нейната дейност е определяща. Когато ни е дадено общото, рода -> да намерим особеното. Емпиричното многообразие на нещата в природата да ги сведе до единичното. Но способността за съждение се нарича рефлексираща, когато имаме особеното и всъщност ние трябва да намерим общото (понятието). В този смисъл, като рефлексираща, тя се освобождава от разума. Това е нещо като игра. Човешкото съзнание конструира света, обекта. Кант изследва кои са условията, които правят възможна истината, красотата, доброто. Кое е условието за красивото - проблемът за въображението. Съществува способността за въображение, което е изконна, първична способност на човешката душа. Функцията на способността за въображение: - емпирична - нашата сетивност ни дава поток от впечатления и тя (емпиричната функция за въображение) ги подрежда в образи.- априорна функция на въображението - образуването на схемата (тези образи да се подведат под условието на разума, под някаква обща категория, едно понятие).Въображението е тази способност на душата, която свързва двата крайни процеса на познание - сетивността и разсъдъка. От една страна образът, от друга - схемата.Способността за съждение, което удостоверява до колко налагането на схемата върху понятието е истинно, правилно. Като ни е дадено общото, да подведем под него единичното. При Кант процесът на познанието винаги предполага някакъв наглед, образ. Проблемът за Бога, за човешката душа не е проблем на познанието, защото нямаме сетивен образ на Бога. Процесът на познание е сетивност и разсъдъчност. Подреждане на сетивните образи под общи категории -> онаследяване на понятията и подвеждане... Рефлексираща способност за съждение - тя почива на принципи. Определящата е несамостойна. Рефлексивната способност е тази, при която ни е дадено особеното, но не ни е дадено общото. Рефлексивната способност - ние нямаме за цел да познаем предмета. Естетическата рефлексивна способност - съзерцавате един образ и имате пълната свобода да го подведете под нещо по-общо. Това не е познавателно съждение, а просто съзерцавате предмета и

свободно го подвеждате под произволно понятие. "Всъщност красотата е хармонична игра между въображението и разсъдъка". Основен принцип на способността за съждение (рефл.) - този принцип е целесъобразността, но субективната, формална целесъобразност (без цел). Това понятие е продукт на свободното размишление. "Целесъобразността е закономерност на случайното като такова". В природата всичко е причинно, свързано, и там, където разсъдъкът не може да види закон, въображението си го измисля. Природата не е обективно целесъобразна, ние и придаваме целесъобразност, затова е субективна. В многообразието на емпиричните закони има целесъобразност, но тя е като че ли. Само на едно свободно същество, притежаващо разум, може да му се привиди природата като целесъобразна и свободна. Човекът не може да удовлетвори всички свои желания, а може само да предпостави като че ли разум и свободна воля в природата и то чрез въображението => в естетическата сфера. Собствено-естетическата сфера и понятието за красота. Категории "красиво" и "възвишено". И при двете категории ние трябва да тръгнем от анализа на съждението на вкуса (това, което преценява красивото). КРАСИВО Способността да се съди за красивото се характеризира с 4-ри елемента: - качество- количество- отношение- модалност Възможни ли са истината, доброто и красивото (като доказани трансцендентални обекти - синтезирани чрез сетивността и разсъдък)? Възможно ли е априорно удоволствие? Красивото се свързва с удоволствието и неудоволствието, защото то не е логическо съждение, а преживяване. - според качеството - предмет на удоволствие без всякакъв интерес е красивото -> безкористно удоволствие от красивото. Не отнасяме представата към обекта, а към нашето чувство за удоволствие или неудоволствие. Красивото изхожда от вътрешното състояние на човека. Съждението на вкуса е абсолютната липса на утилитарност. Кант противопоставя логическото съждение на естетическото съждение, при което липсва всякакъв интерес (всичкото удоволствие, което се свързва с представата за съществуване на предмета). Тази користност бива два вида: 1. нисшата заинтересованост на външните сетива (приятно е това, което се харесва на нашите усещания в присъствието на предмета на удоволствие), 2. заинтересоваността на разума - доброто е това, което се харесва посредством разума само чрез понятието. В основата на доброто лежи понятие, следователно, преметът не е необходимо да присъства, но трябва да очаквате бъдещо присъствие на предмета. Единствено при красивото проблемът за съществуването на предмета е ирелевантен (може да не съществува), а може да е предмет-предства. Удоволствието от красивото е удоволствие-въображение, което не се нуждае от предмета. В представата-присъствие - ако предметът би

ни се нравил само с фактическото си присъствие, той би бил само приятен, но за да е красив - той ни се нрави с неща, които ние приписваме на предмета. Ние придаваме смисъл на голата фактичност на предмета. -> При естетическата оценка се оценява не присъствието, а отсъствието, на което ние придаваме смисъл. Но безкористността опира и на: когато ти не си заинтересован от даден предмет, ти си свободен => естетическото съждение е свободно. - според количеството - "красиво е това, което се харесва всеобщо, без понятия". Къде е всеобщата валидност - чисто субективно. Красивото не е понятие, то не е логическо съждение. Може да се очаква, че ние ще имаме обща валидност на базата на това, че всички ние сме незаинтересовани. От друга страна - свободната игра на въображението и разсъдъка. Въображението като че ли игриво се отнася към разсъдъка => игра на познавателните способности, които са априорни -> във всеки един от нас тази игра съществува. Кантовото съждение за вкуса е интелектуализирано => Все пак, човек, който не притежава въображение и разсъдък, не може да оцени нищо като красиво. Чувството за удоволствие или оценката за красивия обект е първично? Чувството за удоволствие е съобщаемо и следователно, правим оценка на красивото => преценката предшества чувството. Когато познаваме природните обекти, ние не изпитваме удоволствие, а красивото - въображение и разсъдък в свободна игра. - според отношението - "красивото е форма на целесъобразност без цел". Харесването красивото като целесъобразно. Красивото не е свързано нито с ползата (външна целесъобразност), нито с вътрешната целесъобразност (съвършенството). Ако е така, то вторият принцип ще се разруши (трябва да имаме пред вид понятие за съвършенство). Ние се любуваме на формата на един предмет, без да го свързваме нито с ползата, нито с вътрешната целесъобразност. Това е целесъобразност като че ли принесена от човека на природните форми. Привеждането на целесъобразност е характерно само за същество (човекът), което може само да си поставя цели, което е свободно. => Само на човек може да му хрумне да внесе свобода в природата. Тук възникват някои проблеми. Естетиката на Кант е формална, свързана с формите на предмета. От друга страна, чистотата на съждението на вкуса стеснява периметъра на чистата красота. Прикрепена, свързана красота. Чиста красота - абстрактния рисунък (чисто формални предмети, на които се любуваме без понятия). Прикрепената красота - за да оценим нещо като красиво трябва да имаме предварително понятие - човек. За идеал за красота може да се говори само при човек, защото той е свободно същество, съществуването му е самоцелно. Подхождаме с оглед на моралния залог - свободно същество, което се стреми към добродетели => отново включва моралния момент, а не е само формална красота. Идеалът за красота се определя от идеята (понятие за разума), а идеалът е конкретизация на това понятие в единична форма => реализация на тази идея => Идеалът - само самоцелното същество (човекът) е идеалът на красотата. - според модусите - "красотата е предмет на необходимо удоволствие, без понятие". Играта на въображение и разсъдък. Чуждото

мнение не ти влияе. => Красивото е целесъобразност без цел, която предизвиква незаинтересованост, всеобщо и необходимо удоволствие. Доколкото, обаче, целесъобразното е само привидно (като че ли), то красотата е рефлексия, наслада, свободно размишление. Необходимото условие е свободният човек, човекът - Бог. Кант - дали е красива само способността за съждение, или е красив предмета. Присъствието на предмета е необходимо, но той е красив, защото е направен такъв от субекта. Естетическото е хедонистична ценност, то разширява сферата на удоволствието. Естетическото е ценностно, сетивно- предметен образ на вътрешната активност. Кант - при красивото има победа на сетивността (въображението) над разсъдъка. А при възвишеното е обратното - то е свързано с моралното и разумното. Възвишеното - драстично се разграничава от красивото (състояние на съзерцание). Възвишеното - свързано е и с неудоволствие, страдание, негативно състояние, което след това преминава в удоволствие. То не е игра, а сериозна работа на въображението и разума. Ние като човешки същества безкрайно можем да схващаме, но онаследяването ни е пределно (светът е безкраен). Оттук произтича възвишеното. Има неща, които не могат да бъдат визуализирани. Модерното изкуство иска да ни представи непредставимото. Ограничеността на въображението ни да онаследи представите на разума. Кант - посочва пътя на модерното изкуство. Непредставимите неща могат да бъдат представени в липсата на форма. Възвишеното се свързва с безформеното. Възвишеното е отношението между въображение и разум. То е свързано с някакво неудоволствие. И естетическото съждение, чрез което съдим за възвишеното също е единично и нелогическо (непознавателно), но разликата между красиво и възвишено е, че красивото се отнася до формата (която е някакъв вид граница, ограничение), а възвишеното може да се съдържа в безформени предмети, доколкото в тях се представя безграничността. Удоволствието от красивото е свързано с качеството на предмета, а удоволствието от възвишеното е свързано с количеството, което възниква опосредяване и свързано със затормозяването при играта на познавателните сили (неудовлетворение). Спецификата на красивата и на възвишената целесъобразност. Красивият предмет е съобразен с познавателните ни способности, а възвишения предмет - не. Затова в основата на възвишеното е сериозната работа на въображението и на разума и в случая това, което е затормозено е въображението - "истински възвишеното не може да се съдържа в никоя сетивна форма, то се отнася само до идеи на разума". Идеите на разума не могат да бъдат онаследени, ролята на въображението е да изобразява метафизични идеи. Следователно, то е изобразяване на непредставимото. Въображението трябва да направи това. Трите атниномии на разума. Може ли въображението да изобразява човешката душа? Идеята за свободата, за Бога? Това е невъзможно (всички воли да ги сведеш до един субект, който да

изобразиш). Невъзможно е да се изобрази безкрайността на света (разумът може да го положи в единен субстрат - например Бог, но въображението не може). С "Аналитика на възвишеното" - апология на разума. Рефлектиращата способност за съждение се опитва да снеме конфликта, за да получи удовлетворение. Възвишеното е категория, която е по-присъща на разума. "За да изпитваш възвишеното, трябва да бъдеш морален човек". Според качество, количество, отношение и модалност. Но още нещо - при възвишеното имаме движение на душата и в зависимост от това дали то е движение на познавателните способности или на способността за желание: - математически възвишеното - свързано с величината- динамически - свързано със силата Математически възвишеното - "възвишено наричаме това, което е абсолютно голямо". Какво предизвиква възвишеното? Отношението между въображението и разума - несъответствие, което може да бъде два вида: 1. може да има такава мащабност на въображението, за което няма съответствие в сферата на интелектуалните идеи; 2. такава мащабност на идеите, която няма съответствие на нагледи. В първия случай няма теоретично природосъобразно обяснение. Във втория - грандиозни идеи, които нямат реални изображения. В първия случай е безпомощна теоретическата употреба на определящата способност за съждение, а във втория - практическата употреба. Рефлектиращата способност влиза в действие тук, защото тя е размишление-чувство, удоволствие и тя като че ли съединява (съединяването е безкрайното в едно цяло). Възвишеното - макар че не може да види безкрайното, човекът може да го мисли и с това човекът превъзхожда природата. Въображението никога не може да даде целокупността на безкрайното многообразие, но разумът може. "Един е осъден да бъде в мислите си по-високо от друг". Човек осъзнава превъзходството на разумната си душа пред природата, която е несъзнателна. Чувството за това превъзходство доставя удоволствие, което преди това минава през неудоволствие. Красивото предизвиква удоволствие, а възвишеното - самоуважение, гордост от човека. Неудоволствието идва от безпомощността на въображението, но след това идва удовлетворението от безграничната мощ на разума. Чувството за възвишеното не е свързано с предмет, а корените му са в нашата душа - така ние се възхищаваме чрез предмета на нас самите. Възвишеното е също рефлексия за ограничените физически способности на човека и безкрайните му метафизически способности. Динамически възвишеното е възвишеното като сила. Силата е способност да се преодолее препятствие. Тя е власт, ако може да преодолее препятствие, а която сама притежава сила. "Природата като сила, която няма власт над нас, е динамически възвишена". Чувство на подтиснатост от човешкото безсилие пред природата, но после - гордост от превъзходството на разумната му сила. Колкото борбата е по-остра, толкова по-грандиозна е победата и по-голямо е чувството за възвишено. Чувството за целесъобразност е целесъобразността на човешкото поведение, а то е свобода. Ако нямаш нравствен разум, нямаш

възвишено чувство. За първи път слива красиво и добро във възвишеното! Свободата е неприродата в човека и тя е условието за възвишеното. "Само свободният, етическият човек е естетически човек". "Основание за красотата е природата в нас, а основанието за възвишеното е неприродата в нас". ИЗКУСТВО Проблемът за изкуството, за гения - "Трансценденталната критика" - изкуството е целесъобразност с цел, то е обективна целесъобразност. То е продукт на съзнателна цел. За това почти не го интересува, а го интересува проблемът за твореца. Що е геният? При този проблем Кант отново намира хармония между въображението и разума, и това свързващо звено е геният. "Талантът за изкуството е гениалност". Като такъв той се разграничава от таланта за наука. Гений има само в изкуството. Гениалността е тип талант и като такава тя е присъща само на науката. "Гениалността е несамосъзнаваща се талантливост". Огромна е разликата между Нютон и Омир. Можеш напълно да усвоиш идеите на Нютон, но самият Нютон може да изложи системата на своите открития и пътят, по който е стигнал до тях. Докато, четейки Омир, ние можем да му се възхищаваме, но самият Омир не може да каже как е стигнал до тук. В науката учените се различават по степен, а в изкуството - по специфичност. Жалкият подражател и вечният ученик много добре знаят какво вършат, а геният - не. Защото ученият е просто разсъдък (интелект), а геният - въображение. "Геният е вродената дарба на духа" - "чрез която природата дава красивото на изкуството". Никой до Кант не е успя да преодолее теорията за изкуството като подражание на природата, а Кант - геният като безразсъдна гениалност не подражание на природата, той самият е природа. Специфични особености на гения - оригиналност - той създава нещо, за което няма правила, той задава правилата. Но не свързва оригиналност с гениалност. - гениалната оригиналност е образцова. Тя трябва да бъде образцова за творба.- геният не може да даде рецепта за изкуство, защото чрез него самата природа дава рецепта за изкуството. Изкуството е гениална, а не разсъдъчна природа. Тя е одухотворена природа, защото освен вътрешното свойство на геният е духът. Геният като способност за естетически идеи - геният е способност за изразяване на естетическата идея (онази представа на способността за въображение, която дава възможност да се мисли много, но без определена мисъл. Следователно, геният е талант за естетически идеи. Спецификата на естетическите идеи - те са метафизически идеи (на разума) -> те са само мислими, но не и познаваеми, защото за тях няма наследници. Свободата не може да се познае, както да се осъществи. Естетическите идеи - съзерцание, въображение, на което не могат да съответстват понятия => те не са истинни, не са логични. Те са само илюзии, като игри-наслади. Насладата идва от това, че естетическите идеи развиват мисловните ни способности. С естетическите идеи си позволяваме да видим онова, което не може да има сетивно съществуване. Израз на горестната мечта на един за свобода и съвършенство.

При гения въображението побеждава разсъдъка. Въображението пренебрегва понятията на разсъдъка, за да изрази най-възвишените идеи. Геният е не само въображение, той трябва да притежава и вкус. Кант прави разлика между изкуство и природа, като между "вършенето" и "действането". Продуктите им се различават. Всъщност, произведението на изкуството трябва да изглежда като природа - да не се чувства преднамереността, умението. Механични, изящни и приятни изкуства (консумацията на храна). Същинското изкуство е изящното изкуство, защото "то описва красиви неща, които в природата биха били грозни", но има неща, които не трябва да бъдат предмет на изкуството - например, онази грозота, която буди отвращение. Красивото е субективно съждение. А къде е обективният критерий - в априорните познавателни способности. Вкусът, въпреки че е субективен, той е и всеобщ. Всеки човек има пълна свобода да излага вкуса си, но от друга страна никой не може да те накара да приемеш нещо за красиво. Антиномия на вкуса: теза - съждението на вкуса не се основава на понятия, защото иначе би могло да се дискутира върху него. антитеза - основава се на понятия - за вкусовете може да се спори, за да бъде общовалиден вкуса. Терминът понятие в първия случай - съждението на вкуса не се основава на определено понятие, а на някакво неопределено понятие. Това е антиномията между сетивност и разум. Естетиката е тази, която обединява сферата на природата със сферата на свободата.