Ангел Грънчаров

ЧАСТ ВТОРА:

СТАТИИ, ПИСАНИ ПРЕЗ

ГОДИНИТЕ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ ИДЕИ

ПРИЛОЖЕНИЕ 4, АПРИЛ 2012

2

ИДЕИИДЕИИДЕИИДЕИ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ

Приложение 4, Година IV, Април, 2012

Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия:

Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров – главен редактор АлесиАлесиАлесиАлесиян Пацев ян Пацев ян Пацев ян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов Стефан Пенов Стефан Пенов Стефан Пенов – „Философия и религия”

Александър ДолевАлександър ДолевАлександър ДолевАлександър Долев – “Философия и история”

ISSNISSNISSNISSN 1313 1313 1313 1313----9703970397039703

© Център за развитие на личността HUMANUSHUMANUSHUMANUSHUMANUS

3

СЪДЪРЖАНИЕ:СЪДЪРЖАНИЕ:СЪДЪРЖАНИЕ:СЪДЪРЖАНИЕ: Псевдоученият............................................................................... 4

Един вълнуващ епизод от моята младост.................................. 8

За бездуховността ....................................................................... 14

За преподаването на философията в университета................ 17

Философски ненаучен манифест .............................................. 21

Някои проблеми на преподаването на философията във

висшите учебни заведения ........................................................ 37

Бойците и корифеите на "философския фронт" в Пловдив ... 50

В Пловдивския университет… апокалипсисът започва!........ 55

Как се пише и как се защитава дисертация у нас?................. 57

Не наливайте ново вино във вехти мехове…........................... 63

Академичният дух, идеята за университет и тяхната

фалшификация у нас ................................................................. 67

Реформата в науката и “моралът” като лицемерие ................ 73

В канона на безличието ............................................................. 76

Последен фалш ........................................................................... 79

Защо ли ректорът на ПУ „П.Хилендарски” така сърдечно

подкрепя ченгетата-владици?! .................................................. 81

Моят университет ....................................................................... 83

Да говориш това, което мислиш................................................ 87

Идеята за университет и университетите в България ........... 90

„Звездна система” ИЛИ „Идеологически цикъл”.................. 101

„Науката в себе си” ИЛИ „Себе си в науката” ....................... 105

Духът на морето ........................................................................ 108

Истина и свобода....................................................................... 111

„Новото мислене”....................................................................... 114

Ще стане ли Пловдив средище на младите философи? ....... 116

Нов скандал: в ПУ провъзгласили за “доктор хонорис кауза”

внука на Андрей Громико!....................................................... 120

4

Псевдоученият

Тази моя статия е отпечатана в брой 36 (1519) от 6 септември 1985 го-

дина на тогавашния авторитетен в-к "Народна КУЛТУРА", чийто главен ре-дактор беше Стефан Продев. (Карикатурата към статията пък беше нарису-вана от Борис Димовски.) Тогава съм бил на 26 години, моя милост в оня пе-риод току-що беше издържала конкурс за асистент по философия в ПУ "Паи-сий Хилендарски" (това стана през юли 1985 година), ала утвърждаването ми през есента на същата година от Факултетен съвет висеше на косъм – друга-рите имаха предчувствието, че за асистент има опасност да бъде избран "неправилен човек". (Което, както се оказа малко по-късно, е било едно съв-сем основателно предчувствие!) В края на краищата едва на 10 октомври, когато учебните занятия в Университета бяха вече започнали, бях повикан с телеграма да се явя на работа в ПУ – изборът и утвърждаването ми вече бя-ха минали успешно през Факултетния съвет.

Най-интересното беше, че авторът на статията "Псевдоученият", която излезе в в-к КУЛТУРА месец преди това, веднага след като се появи в катед-рата по "марксизъм-ленинизъм" в ПУ откри, че е попаднал в общност, състо-яща се предимно от оня тип "учени" (с ударение върху "е"), каквито е имал неблагоразумието да опише в статията си. Когато след време катедрата раз-бра за статията "Псевдоученият", излязла не къде да е, а в най-авторитетният в-к КУЛТУРА (аз бях принуден в една справка да отбележа всичките си публикации), тогава катедрата, първо, единодушно ме оцени като опасен и крайно неприятен човек, и, на второ място, разбра, а скоро се и убе-ди какво "шило" е сложила в торбата си (или, по-добре: какъв "таралеж" е вкарала в гащите си!).

Публикувам тази статия, защото едва 25 години след появата й бъл-гарската държава предприе някакви по-сериозни мерки за промяна на статук-вото в науката и академичната дейност у нас. Не съм убеден, че приложените мерки ще доведат до очаквания благотворен ефект: виж Промяната в науч-ната и в академичната сфери ще доведе до ескалация на провала, не до нещо друго... Дано доведе до добро, но много се съмнявам.

Както и да е де, а също публикувам статията си от 1985 година, понеже реших да я включа в новата си книга, наречена Идеи за една нова филосо-фия и стратегия на образованието в България, която подготвям за печат. Тия дни ще публикувам и още няколко други мои статии за науката, излезли през годините, които също ще добавя в книгата си. И така, ето текстът, напи-сан толкова отдавна, в далечната 1985 година, когато наистина съм бил твър-де млад:

5

ПСЕВДОУЧЕНИЯТ

(опит за портрет)

Живеем в последната четвърт на ХХ век. И макар мисленето всякога да е склонно да абсолютизира своето време, струва ми се можем да приемем, че нашият век, независимо от всичко друго, което сполетя човечеството, е век на триумфа на действения разум. Днес науката има всепризнат авторитет – тя стана символ на прогреса.

Но наивно е да се мисли, че науката е единствено територия за твор-ческо себеотдаване и дръзновение на призваните. Не е голяма тайна, че око-ло науката (а и в нея, което е най-лошото) се навъртат хора, които гледат на нея като на благодатна почва за виреене на техните прагматични и користни амбиции и интереси. Следователно тук ще стане дума за псевдоучеността, за посредствеността, чиято единствена цел е да се разположи на трапезата на българската наука, а след това да прави всичко, за да не се разбере, че мяс-тото й не е там. Може би нямаше да е необходимо да разглеждаме (за кой ли път?!) тази тема, ако социалните и чисто научните последствия от това явле-ние не бяха така значими, ако не съществуваха звена в механизма, регули-ращ научната дейност у нас, които да подхранват едно такова безплодно ви-реене на псевдоучеността. Но тук са засегнати обществени интереси, тук е налице аномалия, подронваща справедливостта, мащабите на явлението престанаха да бъдат незастрашаващи никого, тъпченето на място на някои научни институти и цели области на науката не може да бъде търпяно в епо-хата на разцвета на науката и техниката.

Каква е физиономията на псевдоучения? Той трудно може да бъде разпознат; след като е "пробил", за него главното е да се маскира. Цялата му енергия и изобретателност отиват за това да си изработи и да държи винаги пред лицето си маска. А за това трябва да му се признае талант. Той има вродена дарба, артистичност! Ученият трябва да е скромен и трудолюбив – и ето че псевдоученият разиграва най-смирена скромност и най-показна работ-ливост! Истинският учен не изтъква своите заслуги и постижения, а трябва да е устремен винаги към новото и неизвестното – и ето че посредствеността непрекъснато демонстрира най-горещ и кипящ изследователски и търсачески патос и вдъхновение! Ученият трябва да има постижения, оригиналност, отк-рития и приноси в науката – и ето че псевдоученият е най-плодовитото нещо в науката! Когато трябва, посредствеността е работлива като къртица или мравка.

А какви "учени" трудове пише учената посредственост! Най-приносните, най-авангардните, най-приложните, най-актуалните, най-вдъхновените, най-фундаменталните, (според случая)! Но мимолетната слава на псевдоучения се разсейва като прах след него (подобен на праха, гъсто покрил "учените" му

6

трудове в библиотеките, който обаче ще издържи изпитанията на времето – той в наглостта си не е стигнал дотам да желае вечна слава; псевдоученият е човек на днешния ден и умее да се възползва от облагите му – нищо повече).

Псевдоученият е най-точният ветропоказател в социо-културната ат-мосфера – той винаги приветства пръв новото с аплодисменти, той е вечно бодър, вечно нащрек, най-гражданственият, най-идеологически издържаният "учен". Неговата несломима настъпателност го издига все по-нагоре – крачка по крачка, коляно по коляно, лакът по лакът.

Колко е трудно разпознаването на псевдоучения и колко е лесно при-познаването в него, когато го приемат за най-истинския учен! Защото псевдо-учеността е уверена в себе си...

Вече много пъти в нашия печат се появяват статии, които показват, че някои неща в българската наука не вървят добре или пък "нещо" позволява да разцъфтяват явления, подобни на тази печална псевдоученост. По мое мнение вече приближаваме прага, отвъд който е примирението пред тях – те станаха публична тайна, с която всички свикнаха.

Всяко зряло общество е заинтересовано от това да даде простор на способните. Разпознаването на некадърните, поставянето на мястото им и отстраняването на всички пречки по пътя на изявата на таланта може да ста-не включително и чрез механизма на общественото мнение, на обществената съвест, на обществената непримиримост. Трябва да се мисли, трябва да се действува за тържеството на обществената справедливост, което е висше достояние само на социализма; в противен случай тя няма да дойде сама.

Искам да посоча някои белези на научната дейност у нас, които според мен облагодетелстват псевдоучеността или изявата на посредствеността в науката. Струва ми се, че нещата опират най-вече до липсата на обективни критерии за избора, издигането и изявата на научните кадри, както и до лип-сата на обективност, безпристрастност във вътрешнонаучните отношения.

От една страна това са програмираните конкурси за "избор" на научни кадри, особено за младите научни кадри (асистенти, аспиранти); те са пролу-ката, през която най-лесно пробива и се утвърждава псевдоучеността – било по линията на "вуйчо-братовчедството", било по невидими, интимни и дели-катни иначе канали, специфични за всеки случай и неустановими за външния наблюдател. Това е "протежирането", с което науката не трябва да се прими-рява в никакъв случай, защото последствията са огромни, неизчислими, не-безобидни. Пилее се интелектуалният капитал на нацията, вместо който в науката се наместват непълноценни заместители.

От друга страна това е липсата на механизъм за обективност при оцен-ката на научните трудове и особено на дисертациите. (Като се четат рецен-зии на дисертации става ясно, че у нас приносът в науката се прави винаги и много лесно.)

7

От трета страна това е затвореността на научните институти, самовъз-произвеждането на кадрите в тях, т.е. всички онези вътрешни отношения, ха-рактерни за научните учреждения, които в някои случаи довеждат до прев-ръщането им в безплодни и заети само със себе си съобщества. Връзката им с живия научен живот се губи.

Вездесъщата псевдоученост намира почва и в научните списания. И на мястото на истинската научна статия, която е бърз и ефикасен начин за об-мен на научна информация, са поставени събиращите праха и никому неиз-вестни дисертации на пробивните и настъпателните хора в науката...

Това е само един далеч непълно изброяващ списък на някои извраще-ния в научната дейност – за кой ли път се говори или пише за всичко това. Не считам, че казах нещо ново, никому неизвестно, "приносно". Необходимо е обаче нещо друго.

Необходимо е обществената съвест да прояви непримиримостта си към тези вредни за науката явления. Няма невъзможни неща: невъзможно е само това, за което обществото не може да си изработи идея. Негативният елемент на една жизнена идея в дадения случай е налице: ние знаем какво не трябва да бъде положението в науката. Остава да се намери позитивната й страна: как трябва да бъде. Това е сложен но, убеден съм, не и неразрешим проблем.

Ангел Грънчаров, философ

6 септември 1985 година

8

Един вълнуващ епизод от моята младост

По-долу ще публикувам една моя статия, публикувана в списание ФИ-

ЛОСОФСКА МИСЪЛ в далечната 1989 г. Тя се нарича "Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения". Става дума за "официалния превод" на някои мои идеи, изложени във Философс-кия ненаучен манифест, написан по-рано, който тогава, разбираше, нямаше как да бъде публикуван. И във връзка с всичко това искам да разкажа една история, която е доста показателна за ситуацията и нравите по онова време.

В периода 1986-89 година аз съм 27-30 годишен млад мъж, тогава ра-ботех в ПУ като асистент по философия. Бях твърде активен в научно-изсле-дователската работа, твърде много пишех (научни, популярни и публицис-тични статии), работех също по дисертацията си, участвах във всякакви науч-ни сесии и конференции. И някъде трябва да е било 1987 или 1988 година във Варна се проведе съвещание на преподавателите по философия в бъл-гарските висши учебни заведения, в което участвах. Та във връзка с това ис-кам да ви разкажа една случка, която има продължение, свързано с горната статия.

По онова време изучаването на т.н. "идеологически дисциплини" беше в ужасна криза: старите идеологеми и догми бяха изветрели и съвсем не мо-жеше вече да бъдат пробутвани на студентите, а пък новите идеи не можеха да бъдат съчетани с официалната държавна идеология (маркс-ленинизма, комунизма). Много преподаватели бяха в криза, в невъзможност да препода-ват, още повече че веянията от Изток, свързани с перестройката на Горбачов, разклатиха още повече предишната им вяра, стереотипа на комунистическа-та идеология. Тогава именно група влиятелни казионни философи предприе-ха мерки да се внесат някои промени в програмата на изучаваното от студен-тите, да се даде малко по-голяма свобода за преподавателите и пр. Започна-ха се дискусии, които дори стигнаха до официалния печат, а пък на тази кон-ференция (съвещание) се обособиха и няколко "лагера".

Понеже и тия дни, 20 и колко години по-късно, все още в главите на бюрократите от образованието стои проблемът за "допустимата свобода" на преподавателите по философия, та е интересно да напомня как се е осмис-лял този проблем тогава; така ще забележите, че някои глави сякаш изобщо не са мръднали в представите си за тия 20 години, сиреч, времето за тях изг-лежда е минало съвсем напразно.

Та тогава първата група преподаватели, или първият "лагер", беше то-зи на догматиците, които държаха въпреки всичко да се продължи препода-ването на "непоклатимите истини" на марксизма-комунизма, независимо от това, че те вече се оценяваха от студентите като някакъв ужасен анахрони-зъм, като повей от някакви отдавна минали динозавърски времена. Тази гру-па философи бяха само за някакви съвсем леки, козметични промени в офи-

9

циалната програма, по която да учат философия студентите, която си оста-ваше задължителна за преподавателите. Тоест, тия близки до режима тогава философи държаха на преподавателите да не се дава никаква свобода в преподаването, или, по-скоро, да им се дава някаква неистинска свобода "в пределите на догмата". Общопризнат лидер на това направление беше ше-фът на Философското дружество в България акад. Николай Ирибаджаков, по съвместимост изпълняващ и длъжността идеологически цербер в ЦК на БКП.

Друга група философи, сред които беше и моя милост, се придържахме към решителното и последователно алтернативно гледище: на преподавате-лите по философия им е жизнено-необходима свобода; без свобода няма и философия. Тогава това наше гледище се оценяваше като "крайност", като подтикване на философите към произвола, към "всепозволеността", както тогава се използваше този странен израз. Ние искахме всеки преподавател да получи правото да преподава по своя собствена и оригинална програма, направена според неговите ценности и убеждения, т.е. искахме образовател-ната институция да даде на преподавателите така необходимата им творчес-ка свобода. Понеже оценявахме, че е крайно позорящо това недоверие на институцията (на бюрократите в институцията) към преподавателите, при ко-ето някой друг, именно овластеният чиновник, ще разрешава кое е позволено и кое не е позволено.

В тази връзка още тук искам да отбележа, че и до ден днешен у нас, по-специално в сферата на средното образование, все още не е извършена ни-каква промяна, т.е. на преподавателите съвсем не им се разрешава да пре-подават по свои оригинални програми, напротив, те биват принуждавани да преподават по някакви унифицирани, типови, безлични програми, в които бил въплътен прословутият "ДОИ", обявен за нещо като "свещена крава"; туй "ДОИ" не означава "доене", примерно, на крава, ами обозначава т.н. "дър-жавни образователни изисквания".

Но да се върна на описанието на тогавашната ситуация. Разбира се, между двата крайни, враждуващи лагера имаше един, който предлагаше ком-промис между двете позиции, т.е. да има образователни изисквания от стра-на на държавата, контролът върху преподавателите да остане, но просто да се разшири малко периметърът на преподавателската свобода. Тези хора съзнаваха, че в условията на идеологическа диктатура, пък макар и разкла-тена, няма как да се даде "пълна академична свобода" на преподавателите в университетите (тогава ги наричахме "вузове"), затова скланяха към такова едно компромисно гледище.

На мен ми се струва, че този трети лагер имаше за свои лидер акад. Кирил Василев, авторитетен философ, който имаше репутацията на свобо-домислещ, а пък начело на "лагера на съвсем свободомислещите филосо-фи", на групата на "крайните", стоеше една групичка млади философи от СУ около Здравко Попов, Любен Сивилов, Сергей Герджиков, Цочо Бояджиев.

10

Моя милост, както казах по-горе, се чувстваше – идейно и духовно – част от тази насока.

Да, обаче като се отпочна самото съвещание, и трите лагера се поста-раха да не се конфронтират, с оглед тогавашната доста опасна ситуация: в СССР на Горбачов течеше едно либерализиране на режима, което доведе до това, че почвата под краката на таварищите взе в един момент да се клати и да гори, докато у нас царуваше пълна тишина, т.е. идеологическата и всякак-ва друга диктатура си стоеше непокътната, а пък режимът само с половин уста говореше за "преустройство". Но тогава аз, признавам си, може би и по-ради младостта си, бях "прекалено краен", бях се овладял от идещия от Из-ток "дух на свободата", та когато се изказаха неколцина по-влиятелни и отго-ворни философи, взех думата и се постарах да кажа нещо, което, за зла участ, взриви залата. Една част от присъстващите, изглежда, ме взеха за провокатор, а пък друга част, кажи-речи, ме възприеха, чисто и просто, като луд.

Аз сега не мога да си спомня с подробности какво точно казах в кратко-то си и прекалено емоционално изказване на съвещанието, провело се не къде да е, а в АОНСУ-Варна ("АОНСУ" значи "Академия за обществени науки и социално управление към ЦК на БКП"). Но добре си спомням два принципни момента, около които се въртеше моето изказване. Първият беше за това, че е назряло времето за промени, но не за какви да е промени, а за коренни, същностни промени, другояче казано, изтърсих недообмислено, че е дошло времето за една "духовна революция". И то промени не в коя и да е, отделно взета сфера на живота, а в абсолютно всички сфери, т.е. назряла е коренна промяна на цялостните отношения в българското общество. В тази връзка изтъкнах, че философите трябва да са авангарда на промените, стига да ис-кат да стоят близо до духовната си мисия, стига да искат да изпълнят пред-назначението си. И ето че изплюх камъчето в един момент: изтърсих, че на философите е нужна не някаква "контролирана свобода", която е унизителна, а се иска, а им е потребна същностна, същинска, автентична свобода, имен-но, "пълна свобода". По тази причина предложих да се приеме от конферен-цията, че преподавателите трябва да получат своето суверенно право сами да изготвят програмите си, по които преподават.

Докато говорех тия неща, в залата настъпи крайно голямо оживление. Сякаш назряваше невиждан скандал. Аз не разбирах какво толкова съм ка-зал, понеже в тия неща вярвах, живеех с тях, ето обаче, че те се оказаха крайно необичайни за аудиторията, съставена предимно от подлизурковци на режима, от верни служители на идеологическата диктатура на комунизма. Вътрешно, спомням си добре това, се овладях от решимост да кажа каквото мисля, пък да става каквото ще: залата, която не знаеше какво точно още ис-кам да кажа, и в която вече имаше хора, които ме освиркваха, които крещяха "Махнете го тоя бе, как може да говори такива глупости, тоя не е наред бе?!",

11

ме провокира да стана наистина краен. И тук имах неблагоразумието да кажа нещо, което има ефекта на снаряд с компютърно прицелване, пуснат от стра-тегическата авиация на Съединените щати и затова точно уцелил и взривил се тъкмо в центъра на голямата зала.

Казах горе-долу това: – Колеги, не разбирам на какво се дължи тази реакция на неодобрение

на моите думи. Не съм казал кой знае какво, това, което казах, е нещо съвсем естествено: свободата е пространството, в което живее философията, без свобода няма философия, толкова е естествено това, какво има тук да се ръмжи и спори! Изглежда някои така са свикнали с идеологическия хомот, че явно ги е страх, че ще се чувстват съвсем безпомощни в условията на свобо-да. Сигурно такива освен да повтарят догмите на марксизма друго не умеят. Пък и откъде-накъде да сме длъжни да преподаваме все този марксизъм: не-обходим ни е идеен плурализъм, необходима ни е свобода. Нека да има фи-лософи с всякакви идеи, не може всички да бъдем все марксисти, каква е та-зи унификация?! Живеем в ХХ век, не може само една-единствена филосо-фия да бъде обявена за правилна, а всички други за "неправилни"!

Казвайки значи тия думи, погледнах към мястото, където седеше Здравко Попов (той сега, впрочем, е български посланик в Прага), и забеля-зах, че той, горкият, се беше свил отдве на стола и се беше хванал с ръце за главата. Групичката на свободомислещите се чувстваше доста неуютно и гуз-но, понеже наистина минах прекалено много граници; но се надявах да го от-дадат на моята младост и неопитност. Ала като си позволих да се провикна: "Аман от тоя марксизъм бе, на мен лично той ми е втръснал, задушавам се от него, нужно е да се отърсим от тия догми!", тогава в залата някакъв подмаз-вач изви на умряло, виковете да се махна от трибуната станаха така силни, че аз наистина вече повече нищо не можех да кажа и се оттеглих. Станаха след мен някои, които почнаха да замазват моя гаф, мисля, че Любен Сиви-лов се изказа непосредствено след мен, за да пооправи положението. Но скандалът беше направен, бомбата беше хвърлена.

Още преди да дадат почивка от вълнение излязох да запаля една ци-гара. В един момент съвещанието си даде почивка, хората излязоха, но за-белязах, че никой не посмя да дойде при мен: държаха се всички все едно че съм прокажен. Моя милост отиде при групичката на пловдивски философи, с които бях дошъл и с някои от които работех в една и съща катедра. Ала те бързо се отдръпнаха за да не ги компрометирам, лицата им побеляха като платно, а пък моя шеф само изръмжа: като се върнем в Пловдив, добро не те чака!

Но на обяда след скандалното ми изказване, в столовата, аз, с таблата, огледах залата, за да си избера място, понечих да седна на масата на едни пловдивски философи. Един от тях, като разбра намерението ми, се задави така, че започнаха да го спасяват; не помня дали и линейка не викаха, но

12

много сериозно се задави човекът. И тогава в един момент забелязах, че ня-какъв възрастен човек с очила ми маха и ме кани на своята маса. Крайно учуден, тръгнах към неговата маса, даже не вярвайки, че кани тъкмо мен; ка-то наближих, загрях, че това е известният философ от Института по филосо-фия на БАН, Сава Петров, Бог да го прости; той отдавна вече е покойник.

Сава Петров наистина беше една знаменитост тогава, аз знаех книгите и статиите му, той беше сериозен мислител, работещ по отвлечени, неидео-логизирани проблеми. Аз никога не бях общувал с него, понеже той не препо-даваше в Университета, а си беше изключително изследовател, "научен ра-ботник", както се наричаше това тогава. Та Сава Петров – той, впрочем, в ли-це много приличаше на Хегел, т.е. имаше лице на истински философ – ме покани на масата си и докато обядвахме, ми рече доста важни неща. Ще се опитам да предам думите му по възможност по-пълно, доколкото са съхране-ни в моята памет.

Спомням си, че ми рече директно, че това, дето съм го рекъл, макар че беше поднесено прекалено недипломатично, си е съвсем така, че съм напъл-но прав: без свобода няма философия. Няма пълноценна философия, а има заместители, нещо кухо и неистинско. С.Петров ме гледаше пред дебелите стъкла на очилата си, и, леко усмихнат, продължаваше да ми говори: абе, момче, трябваше малко по-кротко да се изкажеш, а ти хвърли същинска бом-ба; но добре се получи де, това все някой трябваше да го каже. Даже това, че го каза ей-така, с тия груби, "несресани" мисли, може и да е за добро. Само да си нямаш проблеми, момче, затуй по време на конференцията оттук-нататък се дръж до мен, и никой няма да посмее да те пипне.

Още доста си поговорихме на онази маса тогава, един вид, си разкрих-ме душите. Аз го слушах и не вярвах на ушите си: той, маститият, световно известен философ, разговаря наравно с мен, и ми признава правотата, и твърди, че и той мисли като мен! Каза, че утре ще изнесе официален доклад, за който е поканен на конференцията; в него ще говори за тенденциите в пре-подаването на философия по света (току-що се беше върнал от Световен конгрес на философите) и ми рече да слушам внимателно: ще каже по съ-щество същото като мен, но така, че никой няма и да мръдне. Но аз съм опи-тен, рече професорът, и ти един ден ще станеш такъв, а сега си зелен и млад, затова ще те закрилям доколкото мога.

Забелязах, че ония мои "приятели" от Пловдив, като ме видяха, че раз-говарям със самия Сава Петров, придобиха такива изражение на лицата, все едно че някой ги е шибнал с мръсен парцал право през устата. В дните на конференцията много пъти бях със Сава Петров, водехме интересни разго-вори, той ми каза за миналото си – горкият, не знаеше родителите си, бил е дете, когато и двамата му родители, емигранти в СССР през 30-те години, изчезнали в сталинските лагери, животът му съвсем не е бил лек! – и даже когато конференцията свърши, го изпратих до автогарата и му носех багажа.

13

Той още там ми рече да запиша мислите си за философията и нейното пре-подаване, да подготвя статия, която да му я пратя, за да опита да я пусне в сп. ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ, в редколегията на което беше. И наистина, на-писаната от мен статия излезе в списанието след време, а пък моите врагове в Пловдив онемяха, като разбраха, че съм "протеже" на самия Сава Петров. Ей такива неща ставаха тогава...

Този инцидент с моето изказване на онази конференция и след това запознаването ми със Сава Петров изиграха голяма роля в моето развитие като личност и като философ. Първо, запазих работата си в ПУ, удържах в най-тежките времена; от момента, в който ми излезе статията във ФИЛО-СОФСКА МИСЪЛ (после излезе още една, пак с подкрепата на С.Петров и на проф. Иван Славов, и след време и още една излезе), аз станах непоклатим, а "другарите-комунисти" успяха да ме изритат от ПУ едва в 1992 година.

Но предизвиках срещу себе си такива мощни зли сили, че никой, даже и Сава Петров, не можа да ми помогне да защитя дисертацията си; таварищите ме провалиха с поредица от най-подли и гнусни номерца. Но това са други истории, за които някога може и да пиша. А може и да не пиша, защото кому е интересно това: у нас всичко скоро ляга под дебелите пластове на забравата. Много истории се случиха в некъсия ми живот вече.

Истории на човешката низост – и тук-там примесени с малки историйки на човешко благородство и достойнство...

14

За бездуховността

“Тъй като човекът е дух, той смее и трябва да смята себе си достоен за най-висшето; величието и могъществото на неговия дух са така големи, че той никога не може да ги надцени.”

Това са думи на великия мислител, направил твърде много за възвели-чаването и прославянето на човека; но тъй като за Хегел е съществено най-вече истинното познание на човека, у него можем да намерим и всички въз-можни “доводи противни”: той е воювал най-много и срещу прекомерните претенции на човека на своето време, оценявайки ги като празни, суетни и безплодни. Затова, изглежда, прав е кьонигсберският мислител Имануел Кант, твърдейки, че най-важното е човек трезво да разбере на какво е спосо-бен (и да пожертва всичките си илюзии относно себе си), а след това да действа, за да стане такъв, какъвто трябва да бъде. Защото прокобата на чо-века е, че той трябва сам и непрекъснато да изгражда човешкото у себе си, което става негова същност едва чрез безмилостния и сам възпламеняващ себе си огън на живота и човешкото съществувание.

Но един от парадоксите на ХХ век е и често изявяваното празно са-момнение, че на човека е непотребно познанието на самия себе си, че нему е достатъчно да действа, да се разпростира и да господства над създавания от него свят на науката, техниката и производството, а всичко останало е “суета на суетите”. “Смири се, о, горди човече; смири се, о, празни човече!” – зовеше Достоевски, но малцина го чуха и разбраха. Те не проумяха, че създаваният от човека външен свят на материални отношения може да стане сила, враж-дебна и стремяща се да погуби човека, ако не се направлява от едно съзна-ние за дълга, призванието и отговорностите на човека, както предупреди Маркс: “Ако е вярно, че човекът е порождение на обстоятелствата, то, значи, обстоятелствата трябва да бъдат направени човечни.”

Тук ще се опитам да извърша една дисекция на бездуховността. Но тъй като тя е безпределна, многолика и забулена в мистериозност, в нея има не-що неуловимо и изплъзващо се. Тя неусетно се всмуква в съзнанията, разпо-лага се в тях и ги обзема, а след това диктува една линия на поведение, с която обществото е най-трудно да се пребори.

Бездуховността, ниско прекланяща се пред материалното, е пълно от-рицание на духа и неговите атрибути: човечност, доброта, красота, чист сво-боден разум, истина и справедливост. Тя вярва, че този свят е неин, а духът е рядък и неканен гостенин в него; последното пък ú дава увереността, че в правото си е да се разправи безжалостно с него. Затова тя бърза да овладее времето, защото знае, че след това остава само прах. Да се възползва от то-ва, което времето и мигът носят и дават, е единствената й възможност; но това е и нейната обреченост и тя го знае.

15

Пренебрегнала и потъпкала всичко идеално, насочено в бъдещето и устремено към вечността, тя се опиянява и отдава без остатък на сегашното, мигновеното, хедонистичното, полезното, успешното. Тя не позволява нищо от временното да ù се изплъзне и да не бъде нейно притежание; тя презира всичко “не от мира сего” и за да се изтъкне, самоволно го обявява за незна-чително, наивно, идеалистично, безполезно и достойно само за несретници и луди глави. Но тази наглост е естествена: там, където бездуховността е об-разец, духът е безумие.

Да се спрем на типовете и на някои проявления на тази бездуховност, да видим как действа, за да реализира своята природа.

Изглежда най-напред трябва да се разгледа наивната, сляпа и затова като че ли по-безобидна бездуховност. Става дума за бездуховността на “чо-века-мравка”, който, не замисляйки се, целия си живот отдава на безропотно тъчене и кърпене на чергата на своето дребно благополучие. “Да бъда и аз като другите!”, “Мъчих се цял живот, но поне децата ми да поживеят!” – това са неговите жалки мотиви и импулси, заради които пропилява живота си. Не-говото еснафско самочувствие се опира на “Имам си парици, къща, женица и дечица!” и то не може да бъде разколебано, дори и целият свят да отиде на поразия. Това е бездуховността “в себе си”.

След това иде бездуховността, осъзнаваща себе си и постепенно раз-биваща сферата на тази изява “в себе си”; тя вече започва да има самосъз-нание, превръща се в бездуховност “за себе си”, поставя си “по-висши” цели и се изявява повече навън, обземайки все нови и нови територии. Та се отър-сва от дрипите на кротостта, тя става самоуверена, нагла, самодоволна. Тя се вмъква незабелязано във всички сфери на живота като социална проказа, нейният интерес се свежда до това да опошли колкото се може повече всич-ко, до което се домогне. Тази бездуховност “за себе си” съзира своя враг в духа и неговите проявления и се вкопчва в безмилостна, ту скрита, ту явна борба с него. Тя е тази, която на доброто противопоставя всички всевъзмож-ни превъплъщения на злото, на красивото – всички видове безобразно, на истината – всички форми на лъжа, подлост и лицемерие, на справедливостта – всички начини на изнудване, присвояване и грабеж. Тя се присмива на без-користността, тя издевателства над искреността, обявявайки ги за наивност; тя дори си позволява да спекулира с духовното, придавайки се благовидност, като се представя за разумната и настъпващата “истинска” и нова, а не стара, жалка, съзерцателна и поради това срамежлива и безпомощна духовност. Тази е “гордата” и самоосъзната бездуховност, която създава атмосферата и климата, в които може да си пробие път и да процъфти другата, най-висшата форма, формата на абсолютната бездуховност.

Това вече е бездуховността “в себе си и за себе си”, която воюва на предния фронт на вечния конфликт с духа, която си е поставила за цел да скалъпи и да отстоява някаква своеобразна “духовност” на бездуховността.

16

Ясно е, че нейно поприще е попрището на науката, изкуството, философията, културата. Снобът, дилетантът, фукльовците в тези сфери са нейни самоот-вержени и верни рицари, а тяхната желязна фаланга натиска с огромната си тежест. Но истинските й апостоли са псевдоученият, мнимият или припознал се в себе си художник, опортюнистът в културата, т.е. всяка самодоволна, увенчана с фалшиви лаври посредственост, представяща се едва ли не за гениалност. Е, тя често страда и афишира непризнаването си от неразумната и неподатлива тълпа, но умее да се възползва, нагажда и печели. Това е пе-чално известният “сив поток” в културата, а да се направи така, че да пресъх-не, е изглежда най-трудното. Тази бездуховност опошлява и паразитира вър-ху творенията на талантите и гениите; тя умъртвява (доколкото може) живото в тях. За нея няма нищо свещено, тя се домогва да оскверни най-висшето. Тя се стреми, деформирайки и израждайки духовното, да създаде своеобразна митология и религия; тя изковава мъртвите идоли на бездуховността и се опитва да устрои поклонение на мъртъвците (за духовното) пред техния ол-тар. Това е апогеят и триумфът на бездуховността.

Но… стига. Нека да оставим мъртъвците да погребват своите мъртви. Всичко не е така отчайващо, както може би прозвуча. Защо “къртът продъл-жава да рови там, вътре, в тъмното”. Къртът на неуморимия, тъпкан, но нико-га несломен и безсмъртен човешки дух.

Ангел Грънчаров, асистент по философия в ПУ „П.Хилендарски”

В-к Комсомолска ИСКРА, 1 февруари 1988 г.

17

За преподаването на философията в университета

(изразено в статия, публикувана в далечната 1989 г.)

Обещах преди време да публикувам в блога си една моя статия, изляз-

ла в сп. "Философска мисъл" в далечната 1989 г., м. март. Статията се нарича Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения и представлява идеологически допустим (за онова време) вариант на мое разбиране за философията, което съм изразил в един трактат, наре-чен Философски ненаучен манифест. Аз вече описах ситуацията, в която съм писал статията: Един вълнуващ епизод от моята младост.

Много добре разбирам, че някои "доброжелатели" няма да пропуснат възможността да ме осмеят за някакъв предполагаем мой конформизъм, кой-то ще открият в отделни абзаци в тази статия, но това съвсем не ме смущава. Примерно, писал съм за "привлекателността на марксизма-ленинизма" и пр., и ония, които съвсем хал-хабер си нямат от установилите са тогава нрави ще се хванат за такива думички, за да ме подиграят. Ще се разкрещят: "Абе виж-те го, сега се представя за антикомунист и антимарксо-ленинист, а тогава как хубаво се е подмазвал!" и ще посочат във всичко това някакъв мой морален дефицит. Ала трябва да им кажа за успокоение на съвестта, че ако човек то-гава не повтаряше тук-там тия идеологически мантри, то и ред написано от него нямаше шанса да излезе. Тогава нямаше интернет, нямаше много вест-ници и списания, и за да ти излезе статия особено пък във "Философска ми-съл", трябваше да спазиш доста условности, иначе щеше да я видиш публи-кувана на кукуво лято.

Не се оправдавам, нито пък ме е срам от нещо. Напротив, публикувам тази статия за ония, които се интересуват, защото тя е един документ от оно-ва време, наричано "перестроечно", което у нас, за съжаление, нямаше кой знае колко перестроечни явления; у нас, за съжаление, конформизмът е пре-обладавал и е задушавал порива към свободомислие. Та в този контекст аз съвсем не се срамувам от своята статия, напротив, с достойнство я причис-лявам към ония малочислени прояви на свободомислие, които изобщо бяха възможни в онова тъмно време.

Това е цялата статия. Тя е мое лично предизвикателство към идеоло-гическа диктатура на комунизма, и то още много преди той да се помине поне формално (началото на края на българския комунизъм ще дойде след 7 ме-сеца след излизането на статията). А трябва да се отбележи, че тя повече от година след написването й беше обсъждана по редакционни съвети, връща-на ми за "корекции" и пр.; т.е. статията излезе поне една година след напис-ването ù. С това не искам да се правя на "дисидент" или да очаквам призна-ние за някакви "заслуги"; далеч съм от такава суетност.

18

Просто реших да публикувам всичко, което съм написал преди години, в блога си, т.е. искам то да се появи интернет и да може да се ползва сво-бодно от интересуващите се. Захванах се да си подредя архивите и да ги ка-ча в интернет, нищо чудно да са интересни за някой тия неща. А за студенти-те, изучаващи философия, те, надявам се, ще са им твърде интересни.

Скоро ще публикувам по същия маниер и свои статии, публикувани във вестниците преди 1989 година, а също и останалите мои статии, публикувани в научни списания и сборници. Общо взето преди 1989 г. беше твърде трудно човек да "пробие" и да му се появи, примерно, някаква статия в централен вестник; аз имам много такива.

Странното обаче е друго. Ето, сега България е страна от Европейския съюз, у нас вече има плурализъм, демокрация, многопартийност, пазарна икономика. И тъкмо в тия времена нито един вестник, включително и издани-ята на моите "ценностни единомишленици" от десницата, не смее да публи-кува моя статия. Поради което гласът ми може да се чуе само тук, в интернет, в блога ми.

На какво е симптом това аз твърде скоро ще напиша тълкуването си. Тук само ще открия лекичко тайната, като ще кажа, че в поне две статии ще осъществя своя анализ на тази загадка; едната ще се нарича "Князете на де-мокрацията", а пък другата засега смятам да я нарека "Нещастното съзнание на елитарната ни журналистика"...

19

Философски ненаучен манифест

Ще имате възможност да прочетете в автентичният му вид един доку-

мент на епохата, една историческа, но за сметка на това крайно скандална статия, наречена Философски ненаучен манифест. Тя е написана в далечна-та 1986 година, когато нямаше свобода словото, пък и на мисълта – противно на това, което обикновено се смята: че всеки бил свободен да си мисли как-вото си иска – не беше така! Искам съвсем накратко да представя контекста, в който съм написал тогава тази статия.

В онази година аз усърдно пишех своята дисертация, наречена Фило-софско учение за човека и формите на духа. Бях доста напреднал, но тогава станаха някои истории и аз не можах да ида в Русия да я защитя, а пък след това не можах да я защитя и тук, в България – това е цяла епопея. Но ето то-гава ми хрумна да напиша пародия на тогавашната философия, в която да изложа между другото и част от идеите си, развити в дисертацията. Вече бе-ше времето на "гласността" в Русия, и аз, крайно обнадежден и ентусиазиран, реших да пробвам доколко и у нас има условия някой да публикува това, кое-то друг е написал, а пък този последният смело да е дръзнал да напише това, което мисли – а не това, което "трябва да се мисли". Младите, които изобщо не познават онова абсурдно време, едва ли могат да схванат защо се изразя-вам така, но ето и за тях една възможност да се докоснат до онази толкова задушна и наистина непоносима атмосфера на немислене, на подлости, на несвобода.

Речено-сторено, написах статията си, и я изпратих в списание "Фило-софска мисъл", единственото философско списание тогава. След няколко месеца узнах от достоверен източник, че моята статия е стигнала до обсъж-дане в редколегията, но рецензентите са я обявили за "прекалено свободо-мислеща и нихилистична", и, разбира се, не са я пуснали. Но пък за сметка на това аз бях извикан, и ми се каза, че ще ми публикуват статията, ако я прера-ботя така, че пак да изложа разбирането си, но не в иронична и подиграва-телна, а в "позитивна форма". Крайно обнадежден, аз запретнах ръкави и на-писах и такава статия, която излезе в списанието, и предизвика доста голям скандал: аз там се осмелих да изпадна в непростимо волнодумство. Тия дни ще подготвя за печат и публикуваната статия, та да може читателите на бло-га да сравнят коя е "по-страховита". В частен разговор с един от редколегията – той е покойник, мога да му кажа името: проф. Сава Петров, Бог да прости, голям и дълбок философ беше, също беше мой тогавашен познайник; трябва да опиша как се запознах с него, непременно ще го направя понеже е инте-ресно - ми каза, че редколегията, в която и той членуваше, станала била пишман, че публикувала втората статия, сиреч съжалили за първата.

Както и да е, за мен тия неща са доста значими, понеже отбелязват етапи на моето интелектуално развитие. През 1986 година съм бил на 27 го-

20

дини. Тогава съм и написал този толкова дързък манифест. Нека тия, които ме обвиняват, че съм бил "марксист" и не пропускат да ме клъвнат дружески подобно на змии за това, да млъкнат поне малко като прочетат и двете ста-тии. Аз пък като психолог добре знам, че тия дето са така придирчиви към съ-вестта на някой друг, го правят само затова, че имат проблеми със собстве-ната съвест: имат да изкупват стари вини и старо недостойнство, и по тази причина приписват своята подлост другиму. Както и да е, да правят каквото щат...

Приятно четене за тия, които обичат да четат – и които не се страхуват от цели 10 страници философски текст!

21

Философски ненаучен манифест

Ще си позволя по-долу да изложа едно прекалено претенциозно и из-цяло ненаучно мнение за философите. Ще дръзна да напиша нещо, което отдавна си го мисля, ала не се решавах да го споделя; ще го кажа, пък какво-то ще да става.

Откакто философията стана наука, от нея бяха изгонени всички самозвани философи, а на-учността в нея беше въздигната на най-висок пи-едестал. Затова във философията критерий за научност постепенно стана всичко противополож-но на ненаучното, а това последното всеки започ-на да го разбира както си иска – или както му е угодно. За различаването значи на научното от ненаучното (респективно на истинното от неис-тинното) възникнаха твърде смътни и неясни признаци; най-често за научно беше приемано

само до болка познатото и безкрайно повтаряното. Или пък само това, което можеше да мине пред строгия взор на атестационни комисии и научни съве-ти, или онова, което е сивичко, непретенциозно, "в реда на нещата", т.е. не-необичайното. Другото, което не се вместваше в тези рамки, т.е. непознатото, оригиналното, необичайното, новото, различното, съвсем естествено, разби-ра се, биваше посрещано с удивление (на глупостта на онзи, който имаше неблагоразумието да си го позволи), с недоверие и най-вече със съмнение или подозрение относно неговата научност. А и много често категорично бе-ше определяно като ненаучно и дори недостойно за дръзналия да го каже или напише.

Но тъй като философите никога не са ограничени хора, трябваше, значи, да не се изпада в крайности. Затова трябваше да стане така, че сивичкото, тривиал-ното, познатото да изглежда и да бъде възприемано от другите като блестящо, оригинално и новаторско, изця-ло непознато, а това е трудна работа. Но за философи-те няма нищо невъзможно; те се понапънаха малко и извършиха "чудото на преброената безкрайност" (Ен-гелс): от тяхното изсилване възникна незаконния – а може би и кръвосмесителния, кой знае?! – брак на на-учната философия с псевдонаучността. Но все пак как беше извършено това чудо?

Както всички неща на този свят – много просто, дори смешно-просто. Трябваш само кухите и обичайни мисли да намерят нова и необичайна фор-ма, да зазвучат по новому. Защото като няма мисли, то поне форма да има!

22

(Сравни с Балзак и неговото "До поет без стил седеше поет без идеи"; става и ако вместо поет се каже философ). Философите запретнаха ръкави и сътво-риха такива невероятни форми, такива неподозирани изразни шедьоври, че на човек главата му може да се замае. (Обикновеният човек по-лесно се отървава – него просто го хваща неумолима дрямка като ги слуша.)

Сещате се за какво става дума, нали? За словотворчеството, за чепа-тите и многословни изрази, за тъмните и неясни – но срамота е човек да си помисли… безсмислени! – изречения, от които косата може да ти се изправи и пр. и пр.

Философията била “дълбока наука”; всеки не могъл да разбере езоте-рическата ù дълбочина; но тук някои наши философи изпочупиха всички ре-корди и се изхитриха да постигнат такава дълбочина (и ширина също!), че чисто и просто някои се... изпоудавиха в нея. А във връзка с “ширината” на тяхното философстване мнозина се разляха и разпръснаха дотам, че вече не можеха да останат при себе си и, разбира се, започна да ги няма никъде. Фи-лософията отново стана за избраници; нещо повече, възникна опасност да се превърне в изкуство. Върховете на това изкуство изкачиха онези, които пос-тигнаха абсолютно съвършенство в умението да говориш (или пишеш), без да кажеш нищо. Разбира се, всичко това бе направено в името на Науката, за-ради Научността на философията...

Но изглежда – и неизвестно защо – всички сега са преситени от тази така желана някога (съзнателно или безсъзнателно) научност; вече не само им се вие свят от нея, но много често за-почват да получават спазми или пък произволни или неконтролируеми тикове от нея. То пък остана медицината (или психиатрията) да започне да се интересува от този феномен и философията (и най-вече философите) да започнат да търсят спа-сение при нея. Породи се фаталната опасност: сред философите да оцелеят само тези, които са си извоювали (с труд и достижения) правото да

спят (тайно или явно) на безкрайните защити, симпозиуми, конференции. В другото време не мога да ви кажа какво правят, не зная.

В светлината на казаното дотук може би е непростима и варварска нес-кромност това, че нарекох моето философско съчинение "ненаучно мнение" (относно пък неговата претенциозност нямам никаква оправдание или смек-чаващо вината обстоятелство). Признавам си ги открито, не ги афиширам, и моля поне за снизходително презрение към себе си; ония, които си загубят времето да прочетат всичко, което ще последва (а то е изцяло ненаучно, об-разец на ненаучност), нека го приемат като нещо абсолютно несериозно и недостойно за внимание. Но, повтарям пак, философите, постигнали съвър-

23

шената научност, в никакъв случай не са ограничени хора, и могат да си поз-волят лукса да изслушат едно друго мнение, пък и само просто за да устано-вят, че то изобщо съществува. Разбира се, под достойнството им е да го оп-ровергават; и от тази страна съм напълно спокоен: не си заслушва труда да бъде отхвърляно едно мнение, което открито излиза с безсрамната претен-ция че е изцяло ненаучно.

И така, да започна да развивам ненаучните си постановки… Хегел, който също така смъртоносно ненавиждаше ненаучността и съ-

ветваше ония, които не разбират от философия, да си затварят устата и да започнат да се занимават с обущарство, дърводелство и с всичко друго както им е угодно, само не с философия, на едно място си позволи да напише не-що, което преобръща с главата надолу цялата му люта ненавист към ненауч-ността. А тази мисъл е следната: "Някой си излиза и казва нещо банално и тривиално. Всички го аплодират, стават на крака и мило му говорят: "Браво! Ти не каза нищо особено, ти си от нашите, и ти като нас не мислиш и пр." Ци-тирам по памет: то каква ненаучност ще е моята ако и аз започна да цитирам точно и както правят учените философи.

Помислете си обаче само до какви страхотни поразии би довела това изказване ако се отнесе към самата философия (а иначе тя е казана по друг повод и не е чак толкова обидна). Кой тогава ще се осмели да излезе и да каже що е научност и що е ненаучност?

Няма такива смелчаци, нали? Такава е всемогъщата сила на изтерза-ната от злоупотреби диалектика, безкрайно превъзнасяна от всички изцяло научни философи. Те би трябвало, ако държат на нея, да съхранят в себе си поне подозрението, че няма и не може да има толкова строга и абсолютна научност, на която да не влиза в сметките другото, с моменти на ненаучност (или изцяло ненаучно, като моето) мнение. Те, които така сладкодумно и приспивно говорят за единството, примирението и преминаването на проти-воположностите една в друга, тук си затварят очите и високомерно вярват, че само те са носители на правото и истината.

Това е що се отнася до ненаучната ми постановка на въпроса. Следва изцяло ненаучното му разрешаване.

Първият въпрос, който смятам да реша, е този какво следва да се раз-бира под научност във философията. И тъй като в нея се търси преди всичко истината (и то обективната), ще трябва да се изясни какво е това обективност на положенията във философията). Същото, изразено другояче, касае въп-роса за истинността на философските твърдения, или, ако трябва да се изразя по-научно, “проблема за обосноваването на твърденията във философията”. Вижда се, това е прекрасна тема за докторска дисертация и ако някой иска, нека я развие научно; подарявам му своята идея, но с едно условие: да признае, че едно ненаучно мнение го е подбудило да я напише.

24

Явно е, че така поставеният въпрос е сложен, многоаспектен и много труден (простете, изтървах се: това е едно типично научно оправдание, кога-то искат да скрият, че нещо не разбират). Някога Сократ – тази, по думите на Маркс, "въплътена философия" – когато не знаеше нещо, открито си призна-ваше, че не знае; но тъй като неговите, на Сократ, времена безвъзвратно са отминали, длъжен съм да остана верен на своето време и да направя опит да реша този въпрос, пък дори и с риск да се заблудя. Още повече, че имам твърдо основание да го направя – изказвам ненаучно, а не научно мнение. То само това остана: ненаучните мнения – подобно на научните – да започнат да излизат с празната претенция, че в тях няма никакво заблуждение!

Изглежда най-напред трябва да се запитаме: обективността (научността) във философията от същия тип ли е както тази в науката, в естествените науки, или е обективност от по-особен, присъщ само на филосо-фията, тип? Защото ако е същата като научната обек-тивност, то тогава би трябвало голяма част от фило-софските твърдения да бъдат отхвърлени като ненауч-ни (да бъдат изтълкувани като празни, необосновани, като чисти илюзии, метафизически безплодни и вредни спекулации). А известно е, че тъкмо това направиха

неопозитивистите (няма да споменавам имена), едни крайно ненаучни и пре-комерно претенциозни философи.

Но ако тяхното мнение е неправилно и ненаучно, то излиза, че във фи-лософията имаме друг тип обективност (и следователно – научност) от тази в точните и естествените науки.

Ако някому се стори недостатъчно моето доказателство "на вяра", нека се обърне към множеството чисто научни изследвания, в които се доказва както трябва ненаучността на неопозитивистките схващания. Но тук, както ще видим, се стига до нещо крайно интересно: ще се окаже, в крайна сметка, че нашите "научни философи" (безсъзнателно, или "волю-неволю", или не зная как) стоят на същата позиция (ненаучна), както и ненавижданите от тях пози-тивисти! Защото те, изхождайки от предпоставката, че философията “въпреки всичко е все пак наука”, не виждат особена разлика между обективността (на-учността) на естествените науки и обективността, свойствена само на фило-софията.

Но това не е всичко. Обективността на точните, на "частните" науки, се основава на едно чисто познавателно отношение на човека към външния свят, при което той разглежда нещата само и единствено като обекти (на това отношение). И значи тяхната обективност (истинност) е резултатът на всичко това, докато философията:

1.) Има за предмет "света като цяло" – да използуваме това широко разпространено предубеждение на повечето научни философи – а той не

25

може да бъде разглеждан като познавателен обект (подобен на обектите на частните науки). Защото тогава и тези науки биха свършили тази работа по-добре, уверявам ви, от философията, която някога се опита да разглежда света като познавателен обект, от което се роди крайно погрешното и "нена-учно" образование, каквото е прекалено претенциозната и многократно осми-вана натурфилософия и

2.) Изразява съвършено друг тип отношение (не само познавателно, което се оказа, по примера на натурфилософията, невъзможно) към света като цяло, собствена, присъща само на философията, позиция спрямо този свят, в която наред с познавателните (не ги игнорирам) съществуват ред дру-ги (ценностни, нравствени, естетически или, общо казано, мирогледни) мо-менти, и значи нейната обективност (научност) не е и не може да бъде като тази на изброените науки, а е съвършено друга, собствено философска, обективност и научност.

Не твърдя, че всички тези неща са непознати на научните философи, но ми се струва, че те не са си дали сметка за тях и затова не са стигнали до твърденията, до които аз ще стигна (за които се разбрахме, че са ненаучни). Засега ни е достатъчно само констатирането на особения тип обективност на философията, коренно различна от тази на другите науки, а каква е тя, ще трябва да се изясни по-нататък.

Но има още един предварителен въпрос: а може би обективността (научността) на филосо-фията е подобна на тази на математиката и логи-ката (както си е мислел, да речем, Спиноза)? За-щото ако се окаже, че е така, всичко става прека-лено ясно и тогава кому е нужно обосноваването на особен тип "философска" обективност и науч-ност? Убеден съм, че сега всички философи сниз-ходително се усмихват на моето затруднение и вярват, че то е прекалено просто разрешимо.

Но аз твърдя, че всичко, дори и простото, трябва задълбочено и основателно да се изслед-

ва – както твърдеше Сократ, бащата на всички, и научни, и ненаучни фило-софи. Интересно е какво би станало ако Сократ по някакво чудо или недора-зумение, се окажеше наш съвременник; изглежда щеше да твърди вече не само че нищо не знае (някога той знаеше едно нещо: че не знае), но и че не знае, че не знае, може би че не иска нищо да знае повече. Достатъчно му е само да надникне в онези прословути заведения на неговия сънародник Ав-гий, които съвременната философия е устроила, за да измени така решител-но на себе си. Но той ни е завещал своето "Изследвай!" и това ни стига; ма-кар усилията ни да бъдат оценени набързо като ненаучни (и то от тези, които знаят само едно нещо – че знаят, т.е. антисократиците на ХХ век).

26

И така, научността (обективността) на мате-матиката и логиката може ли да бъде обективност и на философията? Явно е, че има нещо общо между тези два типа обективност, и то се основа-ва на движението на анализа във формите на ло-гическата необходимост, т.е. на доказателстве-ността на положенията. Но обосноваването на твърденията в логиката и математиката (ограни-чено в рамките на една чисто логическа непроти-воречивост и истинност) не е и не може да бъде образец на философското обосноваване. Защото тази чисто логическа истинност (обективност) не включва в себе си (или свежда до минимум) су-бективния момент: не е математик или логик онзи,

който привнася своята суетна субективност в строгия си и хладен анализ, имащ за цел обосноваването на безразлични спрямо субективното форми.

Да се поясня с пример: ако един математик каже: "По мое лично мне-ние и убеждение 2+2 не е равно на 4, а на 5!" и се заеме да ни увещава в то-ва, той явно е вече клиент на психиатрична клиника. Но помислете си, Боже мой, колко философи (и научни сред тях) са дръзвали да отричат очевидното за ума и да ни увещават в празни неща, и то без някой да ги е подозирал в лудост!

И тук, подобно на това, което констати-рахме при частните науки, елементите на су-бективност (доколкото ги има), са свидетелство неадекватност на познаването на своя обект. И значи са равносилни на заблуждение, грешка, изопачаване. Но някой може да каже: предмет най-вече на логиката е мисленето, а нали няма "обективно", извън човешкото съзнание, мисле-не и разсъждение?

Да, ще отговоря, но тук предмет е мисле-нето, насочено и обусловено от външното, си-реч мисленето като екстракт или квинтесенция на общочовешкия опит (практика), в който е

кондензирано съдържание, "не зависещо от човека, нито от човечеството" (Ленин). И значи тук ролята на субекта е само да изрази в завършена форма това безразлично спрямо него съдържание. И математиката, и логиката значи са пределно абстрактни продукти на онова чисто познавателно отношение на човека спрямо външния свят, което беше присъщо и на другите науки. И зна-чи и тяхната обективност (научност) не е онази мяра за обективност, към коя-то трябва да се стреми философията. И тук мои последен довод за защита на

27

тази постановка са грешките този път на “изцяло” ненаучния логически пози-тивизъм, основателно разкритикуван в “изцяло научната” ни литература.

Следователно се видя, че във връзка със своята научност философия-та не може да подражава на никой и значи не трябва да се страхува да наме-ри своята собствено философска обективност и научност. Стана ясно, че нейната обективност не може да бъде нито обективността на естествознани-ето, нито пък тази на логиката и математиката. Възниква въпросът: към какъв тип обективност трябва да се стреми философията?

Пръв осъзна в цялата му дълбочина този въпрос кьонигсбергският мъдрец Имануел Кант. Известно е неговото решение: истинската обектив-ност, към която трябва да се стреми основателната метафизика, се дава от загадъчния механизъм, намиращ се в дълбините на субекта, наречен от него трансцедентална аперцепция, който има някакво отношение към времето (в определен смисъл). Тук няма да се спирам на всички онези доводи, които на-учните философи отправиха против това решение; интересува ме разумното в него. А те, впрочем, не могат да спят, ако не отхвърлят нещо. “Отхвърлих го – казва такъв един учен отрицател – и съм си спокоен!” И дори започва да си вири носа: като че ли кой знае какво толкова е направил.

Защото в кантовото решение е уло-вено нещо крайно дълбоко и съществено: истинската същност на света, към която се стреми да се добере философското позна-ние, не е и не може да е безразлична на човека. Напротив, тази обективност, доби-вана от философията, трябва да съдържа в чист вид и субективното (т.е. човешката, а не някаква друга, позиция спрямо света, която философията трябва да изрази по свой, а не чужд, начин). Защото филосо-фията е форма на синтетично (свързващо, а не разделящо) познание, а тя не може да остане вярна на себе си, ако не намери най-великия синтез: единството на човека

със света. Затова философията е и най-трудното познание. И така, въпросът доби ново звучене: възможна ли е обективност, снела

в себе си субективността? И това ли е философската обективност? А сега вече долавям крясъците на всички научни философи, отправени

но повод на подобно еретично мнение. "Няма и не може да има подобна обективност! Та това е дървено желязо!" (Той да си отрече, човекът!) Но кое (и кой) е дървеното, ще се разбере след малко. Тук само ще ги посъветвам да си спомнят какво изисква любимата им диалектика (и какво прави нена-вижданата от тях метафизика – в Енгелсовия смисъл).

28

Но за да изясним възможно ли е единството на субективното и обек-тивното да бъде постигнато, трябва да отстраним една люта ненавист срещу една дума, най-ненаучната, срещу която въстава съвестта на всички научни философи. А тази дума, неизкоренима впрочем и от техния език, е думата дух. Те сладкодумно говорят за духовна култура, за духовно “производство”, за духовност (бездуховност), дори, по-рядко, за човешкия дух, но косата им се изправя, когато чуят думата, майка на горните понятия, думата дух. Тя била крайно лоша, стара, вредна, понамирисваща на идеализъм, излишна. Ще им кажа, че в човешкия език няма нито една излишна, още повече пък глупава или лоша дума. Изобщо лоши и добри думи няма, всички думи са необходи-ми. Може би отдръпването на философите от живия език и затварянето им в черупката на псевдонаучния език е причина за подобно недоразумение, кой знае?! Да се опитаме да определим необходимостта от употреба на думата дух. (Да ме извиняват знаещите българския език! Та тук стигнах до безобра-зието да преподавам "родна реч, омайна, сладка…”, както в първи клас!)

Вярно е, че няма дух (Der Geist), който витае в собствените си предели, както твърде-ше старецът Хегел, вождът на борбата срещу ненаучността във философията, но защо да не можем да използваме тази дума? Народът не я е измислил само за да могат сега да я гонят научните философи, за да не останат без рабо-та. Не вярвам да е заради лошата дума, произ-водна от нея, думата “духовник”. Ненавиждай колкото си искаш духовниците, но призная ду-мата дух, научни философе! Не се превземай!

Защото търсенето на върховното единст-во на субективното и обективното, на човека и света – цел на всяка философия! – е невъз-можно без признаването на човешкия дух, в

който се реализира това единство. Човешкият, а не в някакъв друг дух, за-помни добре! Защото не вярвам някой философ да е стигнал дотам да нена-вижда човека и всичко човешко. Защото това вече е неспасяемо положение, крайно реакционно и дори... подсъдимо! Става дума за неволното човеконе-навистничество на някои научни философи.

А духът е висша, присъща само на човека, потенция – никъде другаде няма дух, нито в безкрайните космически пространства, нито в несъществу-ващия Тартар. Успокои ли се сега?! За да не останеш с впечатлението че съм казал неща, които не съм казал. Духът не е фантасмагория, нито приумица, когато се признае, че съществува само в човека.

Философията, търсейки единството на субективното и обективното, може да го само в човешкия дух, защото последният е това единство. И значи

29

тя е изразителка на човешкия дух, тя е един от начините, чрез които той гово-ри. Но как може да стане това? Защото философската научност се състои в това философията да не измени на самата себе си.

Значи философът не трябва да изключва субективното у себе си (както беше необходимо за науките, логиката и математиката), напротив, трябва в него и чрез него да добива онова единство на субективното и обективното, което е длъжност и призвание на философията: за постигане и изразяване на духа, на съвременния човешки дух. Защото всяка жива философия е само-съзнание на епохата, изразено в понятия (Хегел). Епохата като социокултур-на реалност, предмет на стремящата се към истината за нея философия, а не като някакво свърталище на "духа сам по себе си", както си мислеше нау-колюбивия старец Хегел. Но в своята епоха съвременният човешки дух може да намери своя отпечатък, защото човекът е този, който непрекъснато твори и съзидава своята собствена епоха. И така, философията е квинтесенция на епохата и на съвременния човешки дух.

Философът, бидейки човек, може да намери човешкия дух само в себе си, след като го е усвоил, възприемайки съществено-то на своята епоха. Епохата няма самосъз-нание, но такова самосъзнание на епохата е философията (и изкуството), философът (и художникът) – изразители и рупори на това самосъзнание.

В светлината на казаното сигурно свидетелство за нищета на някой философ е оплакването, което напоследък често мо-же да се чуе: "Няма теми, нито за писане, нито за дисертации. Понеже философията е развита изчерпателно, за нас останаха тро-хите." Нищожество! Богатствата на човеш-

кия дух били изчерпани! Но той, впрочем, е прав за себе си. И значи личността на философа не е за пренебрегване, напротив, тя е

основното за философстването и философията. Разбира се, не става дума за емпирическия характер на личността на философа (с неговите предразсъдъ-ци, ограниченост, вярвания, кашлица и страсти; и на философите "нищо чо-вешко не е чуждо", както е казал за себе си Маркс, един истински философ. Работата е там то да не е "прекалено човешко"!

Но тук става дума за нещо много по-съществено: за философа като чист трансцедентален субект на философското познание, при което неговата личност намира в себе си общозначимото (транссубективното) на тоталното човешко отношение към света. А видяхме, че това отношение, което трябва да бъде постигнато от философията, не може да се схване, ако той не вземе

30

пред вид субективното, човешкото в себе си, ако се абстрахира от него, ако го постави "извън скобата". А извън скобата трябва да се постави не нещо дру-го, а само емпирическото – психологическото и физиологическото – в лич-ността на философа (т.е. споменатите предразсъдъци, страсти и кашлица), но в никакъв случаи общозначимото, транссубективното в тази личност, свър-зващо хората в една човешка общност, поставена в аналогична позиция спрямо външния свят. Т.е. онова, което е органична съставка на единния и във всички присъстващ човешки дух. Именно този момент е решаващия, без него философстването на всеки индивид става безсмислена игра на думи, псевдофилософия, занимание, достойно за дървени глави, бездушна и сива, и най лошото, безжизнена и никому непотребна философия.

Една от илюзиите на мнозина съвре-менни философи е тази, че те могат да пос-тигнат научност (обективност) само ако поста-вят "извън скобите" самите себе си, т.е. фило-софстващия индивид извън самото философ-стване. Разбира се, те си получиха заслужено-то и до насита се насладиха на плодовете на своята илюзия: те създаваха продукти, сиви и безлични (може би като самите тях!), безжиз-нени и всяващи студенина като мъртвешки глави. Тяхната прехвалена позитивност и на-учност стана тази на мъртвината, в която не присъстваше живия философски – и човешки – дух. Затова те скоро започнаха да се зани-

мават само с предъвкване на някога живи положения, задоволявайки се със соковете, които можеха да изсмучат от тях. В сърцето на истинския философ обаче трябва да отеква страхотния рев на неговия век; защото то е сърце, което намира в себе си пулса на своето време: противното означава само едно незначително движение на кръв из вени и артерии. ("Я гледай ти, та аз започнах да се изразявам с афоризми; изглежда ми се случва нещо подобно на това, което стана с героя на Молиер, който твърде късно разбрал, че цял живот говорел в проза!/)

И така, установихме, че е невъзможна философия, в която да не при-съствува личността на философа в нейния трансцедентален – чисто фило-софски, познавателен – характер; и ако в отделни случаи това е налице, то това не поставя под съмнение този извод: те пак налагат своя отпечатък, този на своята безличност, безхарактер, бездуховност, създавайки мъртвите идо-ли на безличната – и, следователно, безразличната на другите – позитивис-тична псевдофилософия, на която могат да се кланят само техните себепо-добни.

31

Но има още нещо: те излязоха с наистина безсрамната претенция, че в това, което говорят или пишат, изказват не своето собствено мнение, а че говорят и пишат от името на Философията като Наука, т.е. заставаха в пози-цията на класическия тип мислител Е.Ю.Соловьов, Мамардашвили и др.), имащ самосъзнанието за абсолютност и безапелационност на своите твър-дения и мнения. Те, разбира се, не бяха толкова велики и класически както старите мислители, но макар да съзнаваха своето нищожество, не се побояха и посвениха да застанат в същата позиция. А съчиненията си обилно гарни-раха с цитати от същите тези, повечето ненаучни, стари философи. Цитатът стана мярка за научност и доказуемост. "Тоя казал това, оня – онова, трети – нещо друго!" – и все така се пишеше. Добре де, а ти какво ще кажеш?! "Аз… критикувам, аз съм разрушител на "старите скрижали!" – отвръщаше замеч-тано поборникът за научност, нямащ никакви собствени мисли. От тяхното говорене и писане излизаше, че говорят и пишат не някакви философски ин-дивиди, а богове или поне делфийски оракули, т.е. не суетни философи, а самата Философия. Нека, ако могат – и ако не е късно! – да се позамислят и върху това.

Но да продължим своя път. Дотук изводът от всичките разсъждения може да бъде само то-зи: невъзможна е философии, построена върху идеала за обективност на науката, математиката и логиката, защото изчезва патоса, жизнеността, собствено философското в нея; открива се прос-тор за господството в нея на посредствеността, на нефилософската индивидуалност, на ограни-чената субективност, на само претендиращата гола ерудиция на суетния философ. Възниква философията-хермафродит, философията "ни рак, ни риба". Изходът може да бъде само един:

философията има свой иманентен тип обективност, които е сроден, но не общ с този на изкуството. И в друго отношение – с този на митологията и ре-лигията; Само така се решава иначе неразрешимата антиномия за обектив-ността (научността, истинността) на философските твърдения. Да видим как може да се развие този изход.

Възниква следният въпрос: ние знаем какво е обективно-истинното; какво представлява това субективно-обективно истинно, в което двата мо-мента са в неразчленимо единство – и което се постига от философията и изкуството? Защото се появява опасността да не се окажело само субектив-но-истинно, което е много вредно и недопустимо. Или ако е такова субектив-но-истинно, то как се постига общовалидност “в себе си”, обективност, или това, което беше наречено транссубективно. Този термин не трябва да ни плаши толкова, защото и с него е “злоупотребявано”, което не е основание за

32

забрана на неговата употреба. Транссубективното изразява само общочо-вешки значимото и ценното. Така че това транссубективно (в уточнения му смисъл) ще се окаже търсената обективност на субективно-истинното на фи-лософията и изкуството, което е тяхна “висша и последна цел” (Гьоте), “Фа-уст”).

Разбирам, че тук нечия философска съвест може да бъде силно смуте-на и уязвена и тя може да изрази дълго подтисканото си негодувание така: “Глупости! Но, моля ви се, какво си повелява да говори този! Та той се подиг-рава с нас, играейки си с понятията, и така обърка иначе ясните ни предста-ви, че нищо не може да се разбере! Празни приказки! И т.н.”.

Мисля, че тук не мога да се измъкна иначе, освен като покажа разлика-та между субективизма и произвола във философията и изкуството и пости-ганата от тях транссубективна значимост на тяхната като че ли изцяло субек-тивна истина. “Няма субективни истини! – крещи и не се отказва да отрича онзи. "Няма, съгласен съм – ще отговоря – те само ни изглеждат такива, но ако са дълбоко и истински субективни, те разчупват тези рамки и постигат, снемайки в себе си външно-обективното, транссубективната значимост и ценност." Казахме вече, че транссубектизността съществува само в духа, в човешкия дух. Субективизъм в неговата едностранчивост – без снето външ-но-обективното – и произвол във философията и изкуството е само капризът и формалната игра, когато субектът се отдава на нямащата значимост в себе си употреба на изразни средства, изхождайки само от своя по-скоро емпири-чески, но в никакъв случай не трансцедентален – и транссубективен – харак-тер. Т.е. постъпвайки като ограничен и не знаещ какво иска, към какво се стреми индивид. Този субективизъм и произвол няма съществена – още по-малко пък общозначима – истинност в себе си; той е празно и суетно занима-ние на необуздано и непродуктивно въображение. Но това не е основание да бъде изцяло отречен: той има оправдание само за това, че е страстно и мъ-чително търсене на себе си, на човешкия дух в себе си, той е едно налучква-не на транссубективното и жадуван и криволичещ път към него. Защото транссубективното не се удава никому изведнъж, по наследство или по рож-дение: то е идеал, който мами в далечината, към които мъчително се стре-мим, но който никога не ще успеем да изразим изцяло. Доближаването към философията и изкуството във високия им смисъл е възможно само чрез непрекъснато преодоляване на субективизма и произвола в тях; тези послед-ните са патерици, чрез които философът и художникът се учат да стъпят на краката си. Когато проходят, когато стъпят на територията на транссубектив-ното и следователно започнат да творят истински, те вече не са им нужни и веднага ги захвърлят. Блажени са тия, които го постигнат! И колко нещастни са тези, които цял живот им е отредено да ходят с патерици! А сред тях са и някои "наши" изцяло научни философи. "Моля ви се, но той ни обвини в су-бективизъм! Нас, които така силно, на думи, го ненавиждаме!"

33

Но и обратното е още по-лошо. Имам пред вид парадоксите, до които стига позитивистичният и много претенциозен гносеологизъм във философи-ята и в изкуството.Изкуството се отърва от него едва чрез безмилостната борба, която доведе до краха на натурализма на “леля Зола и Ко” (израза е, мисля, на Бодлер) през 19-тия век. Философите, изглежда поради инертност, все още продължават да си патят от този криворазбран гносеологизъм. Те дори се разделиха на партии: "гносеологизатори" и "онтологизатори"! Но съ-щината на работата не е там!

Едва преди няколко години ледовете се пропу-каха и те видяха, че трябва да се отчитат и ценност-ните – т.е. транссубективните – моменти във фило-софското знание. Но го признаха само на думи и, едва признали го, го разделиха: възникна аксеологията, никому ненужната наука за ценностите. Не проумяха, че ценностното отношение не е привилегия само на изкуството, но е призвание и на философията. Не е късно да го проумеят и сега. Ценност (транссубектив-ност) и мисъл – плод на познавателно отношение –

чувство и разум, но в слято синтетично единство – това е истинската терито-рия на философията, стига тя да иска да се върне до своето понятие, да ос-тане вярна на себе си, за да не се срамува, за да не е повече безразлична на хората, сива и бездушна.

Следователно е назряла необходимостта от преоценка във философи-ята. Дошла е също необходимостта за създаване на нова, собствено фило-софска позитивност и научност. Изкуството безсъзнателно върви, с малки отклонения, по своя път и остава вярно на себе си. Но видяхме колко непра-вилно се трактуваше досега научността във философията: по мярката на обективността на позитивното естествено-научно знание. Но се оказа, че тази позитивност е негодна за философията. Нещо повече – между тях има корен-на противоположност. Защото това научно знание е знание за външното, обектите, разглеждани безотносително спрямо субективното, чийто дял в ис-тината се свежда до минимум, за постигането на обектна адекватност, обект-на "обективност". В същото време философското знание е знание за корела-цията "субект-обект" в неразчленимото ù единство и синтез, знание за света на обектите, но съотнесено и пречупено през призмата на нуждите, жизнения смисъл, интересите на субективното (като транссубективно), т.е. отражение-то, но и дейността, смисъла, значимостта на външния свят за субекта. Т.е. философията е поглед върху света от човешка позиция, с човешки очи; тя не е и не трябва да бъде свеждана до безстрастния, студен и смразяващ поглед на едностранчивата и ограничена чисто научна позитивност. И това трябва да бъде разбрано, но не на думи, а провеждано във философските изследвания.

34

Ето, аз в моето, наистина ненаучно, съчинение правя опит да покажа, че това все още е възможно.

Но за да не се досети някой да ми отправи най-жестокия упрек – че съм забравил принципа за класовост и партийност във философията, нека сам помисли: с изложената от мен позиция засилва ли се, или се отслабва този принцип? Разчитайки на научната му съвест (ако я има), вярвам, че ще пред-почете да си замълчи…

Но изчезва ли в тази трактовка позна-вателната функция на философското знание, принесена в жертва на ценностното човешко отношение? От казаното, убеден съм, не мо-же сериозно да ми се отправи подобен упрек. За да не се "самоцитирам" – често срещана научна практика – просто трябва да се проче-те внимателно още веднъж всичко дотук и да се проумее.

Оказа се, че философското знание е особен тип знание. И ако това се осъзнае и започне да бъде провеждано, философията ще се върне към собствените си първоизвори: тя отново ще стане човешка мъдрост, личнос-

тно-транссубективно проникновение в жизнения смисъл на тайните на битие-то, а философстването ще се превърне в ценностно ориентирано и страстно търсене на човешка мъдрост, изхождащо от една чиста и безкористна любов към нея. Философията като самопознание на човешкия дух – ето го рацио-налното в Хегеловите “приумици”. По този начин философстването отново ще съживи Сократовия дух и ще придобие статуса на общочовешки-значима екзистенция. Това последното е ненаучен термин, който не изразява обаче толкова вредно съдържание: живот, посветен не на самия себе си, а на едно насочено към бъдещето и идеала проникване в неговите тайни, за разгадава-нето на тези тайни в услуга на целия човешки род. Защото на този свят най-вече животът и човекът са "тайни, които трябва да бъдат разгадани (Достоев-ски). Трябва да се улови трайното, оставащото, субстанциалното в мимолет-ното течение на живота, на вечното в в изплъзващите се моменти на жизне-ното време. А това може да го направи само философът, но не иначе, а като дух…

Така аз си позволявам да издигна, пък макар и в ненаучна форма, не-новата идея за един нов синкретизъм на философското знание. Което значи, че то трябва да може да свързва в нерушим синтез, в неразчленимо единство и познание, и ценностно преживяване, знание и жизнен смисъл на света.

Защото само така философията може да стане жизнена, да възвърне първооткривателския си патос и творческото се дръзновение. Защото кому е

35

необходима студена, безразлична към човека, прекомерно "позитивистична" философия?! Философия, за която хората не подозират, че съществува. Или пък имат само неприятни спомени от нея: когато им се е налагало да я изуча-ват…

Да философстваш не означава да позна-ваш света като цяло – това е невъзможно, ние не сме богове. А и не си струва: "Нали си имаме наука?!" (Достоевски). Да философстваш озна-чава да проклинаш света, да гориш и да се жер-тваш за един човечен, уютен свят, да пропра-вяш пътя към човешко съвършенство и да се бориш за един свят, построен “по законите на красотата” (Л.Живкова). А на някои им се видя, че е много лесно да се философства и като на-секоми се нахвърлиха върху тялото на фило-софията! Може би за по-голямо парче хляб! На-ивници! Та тя не ви познава!!!

Видяхме, че без същностна реформа в нашите разбирания ще продъл-жава да се развива безразличието на хората към философията, някогашната "наставница" на народите. Виновни за това са някой припознали се в себе си философи. Философията не е и не трябва да бъде безплодно витаене в цар-ството на безжизнени абстракции. Тази черупка трябва да бъде строшена! Укорите и насмешките на хората над философията са отплата за това.

Как философията може да възвърне доверието към себе си? Чрез съзнанието за необикновената отговорност на всеки философ

пред философията. Той не трябва да си позволява неща, които унизяват нейното достойнство. Всеки трябва да стои на висотата на своето призвание (ако го има) и да се чувствува отговорен за философията. Такава е повелята на времето! А който разбира, че няма такова призвание, да си намери друго занимание. Нейният кокал не е толкоз тлъст. Не е нужно да се насилваш да станеш това, което не си. Това е празна работа. Разумното е: "Стани това, което си!" (Гьоте) Не можеш да бъдеш философ само по професия. Фило-софският дух не можеш да го вземеш назаем; той не може да се компенсира с нищо друго: или го имаш, или го нямаш, ако държиш на себе си, занимавай се с това, за което си роден…

Казвам това – макар да е силно, а за някои обидно – защото към фило-софията се е създало интересно отношение. Ако за изкуството всички поне считат, че без талант не може (макар и там да се навъртат гении, които наве-ки ще си останат непризнати), то за философията мълчаливо предполагат, че не е толкова фатална липсата на дарба и призвание за философия. Оръжие на философстването е живият език, но някои рицари, без да го владеят, си позволяват неблагоразумието така да го размахват, че ще се изпорежат це-

36

лите. Други пък си извадиха очите! И най-вече: не допускат някой да се усъм-ни, че в техните ръце то е опасна и безполезна играчка, на която нямат пра-во.

И още нещо, вече последно. Има огромно различие между философски образования – "наду-та ученост"! – и философски мислещия и имащ фи-лософски дух субект. Отсъствието на втората спо-собност е непоправим недостатък и дефект.

Та това беше моето прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Да ме прощават уязвените самолюбия; показах страст в мнението си, но кой и къде е доказал, че истината трябва да бъде безстрастна и студена?! Опитах се

и да дам кураж на онези, които се чувстват отговорни и призвани за филосо-фия. Пожелавам им дързост и несломима енергия по пътя, който им предстои да из вървят. И така необходимата вяра в себе си и в човешкия дух в себе си. Защото всичко, което правим, е в името на философията и заради човека. Дошло е време философията отново да се върне при човека. И тя ще го нап-рави!

(Забележка: Ако е вярно, че и върху мислите има право на собственост, то признавам, че в тази статия няма нито една моя мисъл. Дори и маниера не е мой. Но ми се струва, че е важно съществото на мислите, а после иде това чии са те, кой ги е изказал пръв. Нямам обаче самочувствието на плагиат: написах всичко това не за себе си.)

Ангел Грънчаров, асистент по философия в ПУ „П.Хилендарски”

Пловдив, 10 юни 1986 г.

37

Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения

В последно време – имам предвид период от две-три години – препо-

даването на философия като страна на философстването, разбирано като цялостна духовна дейност в обществото, се изправи пред нови трудности и противоречия. От една страна се засили критиката към философията (и фи-лософите) в светлината на едно традиционно негативно отношение и нераз-биране на спецификата на тази духовна дейност, което явно показва законна неудовлетвореност на обществото от състоянието, в което се оказаха т.нар. обществени или “идеологически” (!?) дисциплини. И ако по-рано същото това състояние на философския “фронт” кой знае защо не предизвикваше опасе-ния (нещо повече – беше дори желано!), то сега ясно беше осъзнато, че ако нещата не се променят, ако не се намери път към живота и човека, ако не се изгонят скуката, схоластиката, догматизмът, казионното и формализмът от тези науки, ще продължава отчуждението на общественото съзнание от тех-ните ценности, с което не се постига нищо друго, а се “… убива живата душа, цялата привлекателност на емоционалната интелектуалност на марксизма-ленинизма…”

От друга страна, самите философи получиха правото, отнето им по-преди, да разчупят рамките на “отживели догми и стереотипи” и “схоластични хитроумия” (М.С.Горбачов), като им беше припомнено нещо старо, но позаб-равено, а именно, че “търсенето на истината трябва да става чрез съпоста-вянето на различни гледища, чрез разчупването на предишните стереотипи” . Това е едно от условията философията да стане привлекателна, да се прео-долее снизходително-пренебрежителното отношение към нея, да се зароди наново отдавна изтлелият интерес към това, което минаваше за философия. Защото крайно време е да се преодолее абсурдната ситуация – философия-та да съществува единствено като средство за препитание и професионална кариера на занимаващите се с философия, а влиянието й в обществото да бъде незначително, при това, ако се погледне от една по-висша гледна точка, негативно. Но за да стане това – и като следствие от него да се появят живи и значителни философски произведения, внасящи импулс в духовния живот на нацията – трябва да се променят коренно много неща тъкмо там, където се прави философия и където тя се изправя пред най-младата и най-възприемчивата част от интелигенцията – студентството. Тук искам да поста-вя някои назрели проблеми на преподаването на философия във ВУЗ, които трябва да бъдат осъзнавани и решавани в трудния процес на преодоляване на сложилата се ситуация. Ще изразя своето мнение, стремейки се да схвана по възможност “същината на цялата работа” (Хегел), т.е. истинското състоя-ние на нещата, както и да предложа начин за преодоляването му. Разбира се, това мое мнение ще бъде “дискусионно” и друго не може да бъде. Но ми се

38

струва, че трябва вече да не употребяваме тази дума в лошия й смисъл – ка-то синоним на нещо нетвърдо, субективно и непритежаващо единственост и всеобщност – и да се опрем предимно на позитивния й смисъл. Ясно е обаче, че едва ли някой би могъл да изкаже мнение по повдигнатия въпрос, което да не бъде спорно – защото тук се намесват интереси, а и на мнозина истината им е просто неудобна.

КАК СЕ ПРЕПОДАВАШЕ ДОСЕГА ФИЛОСОФИЯ?

Преподаването на всяка учебна дисциплина има два взаимно свързани аспекта: качество на програмата, по която се провежда обучението, и начини на поднасяне на материала, утвърдили се методики, стереотипи на препода-ване и пр. Първата страна е твърде важна, определяща: заложеният в нея подход-изискване към преподавателя предпоставя спецификата на поднася-не на материала. Това в още по-голяма степен важи за философията, където се прибавя обстоятелството, че програмата по философия отразява състоя-нието и равнището на развитие на философската наука, утвърдилия се стил на философстване. Засега ще се абстрахирам от тези проблеми, за да пред-ставя утвърдилия се начин на преподаване.

В спомената си реч М.С.Горбачов каза: “… съществуващите засега пос-тановки, форми и методи на преподаване на обществените науки в немалка степен допринасят за онова, което ние наричаме догматизъм, схоластика. Склонността да се търсят в “азбучните истини” рецепти, годни за всички слу-чаи в живота, идва от учебникарството, от това, че се разчита не на творчес-ката мисловна работа, а на самоцелното заучаване на общи постановки” . Към това може да се добави още нещо, за да се очертае още по-пълно кар-тината. Но тъй като преподаването на философия е адекватно отражение на състоянието на философската наука, то по необходимост трябва да ги разг-ледам едновременно.

Като съществена страна на явленията на деформации в живота на об-ществото, все по-остро чувстващи се особено през последното десетилетие, тук трябва да се посочи и състоянието, в което се оказаха в същия период обществените науки у нас, а също и философията сред тях. Точно тогава във философията като наука и във философстването като духовна дейност ста-наха очевидни симптомите на едно много сериозно изопачаване на понятието за наука, отнесено към философията, и формализирането на дейността, коя-то може да се нарече философстване (в която се включват “правенето” и преподаването на философия). Във всичките тия отношения от предишния период (40-те, 50-те, 60-те години) беше наследена една лоша инертност и закостенялост, която някога може и да е имала известно оправдание, но в последното десетилетие се изяви като чиста парадоксалност и анахронизъм. Понятието за научност, отнесено към философията, до такава степен беше

39

изопачено, че се оформиха изцяло извъннаучни критерии и стереотипи за това, което без особено основание беше отнасяно към философията. Най-съществена роля изигра т.нар. стар, консервативен (а в друг аспект – догма-тичен) начин на мислене, който намери тук своя чист и завършен израз, своя-та “научна” и идеологическа форма. И към правенето, и към преподаването на философия се установи едно външно, схоластично, постулиращо, несъв-ременно отношение, което от своя страна подрони из основи отношението на обществото към философията (свеждащо се до съвсем основателно безраз-личие, недоверие и отчуждение на общественото съзнание от това, което ми-наваше за философия). Тази т.нар. философия изгуби своя патос, духа на своите класици, тя постепенно придоби ония качества, които има всяка епи-гонска школа или направление. И то не защото този патос и дух бяха отживе-ли своето време, а защото бяха принудително “вкарани” във форми, в които този дух не можеше да живее пълноценно и актуално да се изявява. Като ре-зултат от това философията, която по понятие е нещо живо, израз на пълно-ценния духовен живот на обществото и на неговото самосъзнание, изгуби своите истински функции – светогледни, културни и общодуховни – и на тяхно място формира и се опитваше да закрепи за себе си роли, които с основание могат да се нарекат и определят като изкуствени, външни, кухи и дори мърт-ви. По силата на редица обстоятелства тази т.нар. философия беше лишена от ефективната си природа, беше й отрязана възможността да влияе с нещо на общественото съзнание (да оставим това, че тя трябваше да бъде негова квинтесенция). Тя се изроди до степента да бъде непълноценен заместител на това, което трябваше да бъде философията, живата и значима за общест-вото философия. Затова започна да продуцира мнения, несъвпадащи с ис-тинското и субстанциалното съдържание на епохата, позволяваше си да дава оценки, противоречащи дори на т.нар. “здрав смисъл”. На мястото на истина-та тя въздигна правдоподобността, а някои от философите замениха научна-та си съвест с компромиса, с угодното на най-близкото началство, със съоб-ражения, нямащи нищо общо с науката. Дори и гражданската отговорност на философа беше заменена с безгръбначността, лицемерието и измъкването чрез общи и никого неангажиращи “едропанелни” (К.Василев) и банални фра-зи. Естествено мнозина се поддадоха и станаха носители на тези явления не даром и не доброволно – и тук, както и в други сфери на живота, беше уста-новен безжалостният механизъм, даващ простор на способната на всичко посредственост, а социалният просперитет стана за нея единствена двига-телна сила! “Проблематиката” на философията, ако можеше да се говори за такава на безоблачното небе на философията, огрявано от слънцето на дог-матизма и празнословието, се изолира съзнателно от въпросите, над които работеше “духът на времето”, и се концентрира около псевдопроблеми или проблеми, осигуряващи вакханалията на схоластиката, безразличието и ску-ката. (Спасиха своите души само ония, които се приютиха в някоя периферна

40

философска дисциплина, където можеха да работят, без да плащат такава огромна цена за спокойствието си.)

В преподаването на философия се разпространи, породен от догма-тизма, т.нар. “дидактично-педагогически” стил на поднасяне на материала, който беше единственото спасение на наукообразността и безличността. Безцелното или самоцелно теоретизиране, явяващо се същност на този стил, доведе до тривиализиране и банализиране на съдържанието на философия-та, която стана “катехизис от вечни истини” (Енгелс). Обучението се сведе до заучаването и зазубрянето на тия истини. Дидактично-педагогическият стил, пренебрегвайки всяка специфика на философското знание, се изрази в едно сухо и наукообразно поднасяне на материала, което компрометира филосо-фията в очите на изучаващите я, а тривиалното и безспорно съдържание на нейните вечни истини можеше да предизвика само насмешки и недоверие у студентите. И какво оставаше при това положение на философите освен гор-до, наметнати с мантията на езотеричността, да дъвчат някакви сухи понятия, от които отдавна беше изтлял философският интерес на епохата, надявайки се да изсмучат все пак някакви сокове от тях. Този дидактичен стил, осигурил простор на философската посредственост, превръщаше студента в прост обект на обучение, изискването към който е да заучава “мъдростта”, извира-ща от устата на философа, признат за единствен субект. Така отношението, установило се между тях, се оказа монологично отношение на недоверие и неискреност, така пагубно за философията. Догматизмът рушеше всякаква възможност за установяване на друго отношение, защото той “… във фило-софията, в т.ч. и нашата, е неразривно свързан с деперсонализацията на фи-лософското мислене и творчество, което само по себе си е пагубно за фило-софията”.

Така беше убит творческият характер на философията, възникна ужа-сяващо и сиво еднообразие в продуктите, определяни като философски (при-личащи си като две капки вода!), а преподаването, лишено от творчески еле-мент, се изроди в безконечно преповтаряне на постановки, които не можеха да предизвикат траен интерес. Философията стана безпроблемна, а името философ в очите на общественото мнение – обидно прозвище. Така в ауди-ториите, където се “четеше” философия, се настаниха скуката и дълбокомис-леното празнословие. Но така дълго не можеше да продължава.

КАКВО БЕШЕ НАПРАВЕНО ОБАЧЕ?

В тази ситуация на безпроблемност във философията постепенно съз-ря един проблем, който не можеше обаче да не бъде решаван: как по-нататък може да съществува подобна философия? Ясно беше едно, че така повече не може да съществува. Изчерпани бяха и средствата, които философите използваха, за да смекчат назряващия скандал в аудиториите, а именно ост-

41

роумието, високомерната ерудиция, самоцелното теоретизиране, прослову-тият неразбираем теоретичен баласт и пр. Същевременно канонът на прог-рамата, излиняла откъм съдържание, отприщи своеволието на отделните философи, които или започнаха да “системотворят” по един стар маниер, или да говорят каквото си искат, каквото им хрумне, каквото им дойде на устата. Единната и монолитна сграда на философията беше подкопана и се появи най-лошият плурализъм и партикуларизъм – този на произвола, на блудкаво-то оригиналничене, на празната маниерност. Всичко това се стовари върху главите на бедните студенти – изискванията на преподавателя, неговата са-моцелна оригиналност (а често просто склеротичността му!) трябваше да бъ-дат заучавани по негова прищявка – или понеже все нещо трябваше да се прави. Така пък бяха предотвратени празнотата и осиротяването на аудито-риите. Забележете – средството се оказа изцяло нефилософско! “Както по-казват данните от социологически изследвания, само около четвърт от сту-дентите проявяват заинтересовано отношение към обществените науки, а примерно 20% от запитаните се отнасят към тях изцяло негативно. Повече от половината от студентите, получаващи сравнително високи оценки, към изу-чаването им се отнасят формално (“за изпита”).” У нас положението едва ли е по-различно, ако не е и още по-плачевно.

И ето че инстанциите се заеха да поправят положението. Без обсъжда-не от философските среди беше спусната нова програма.

НОВА ЛИ Е НОВАТА ПРОГРАМА?

Поставям същия въпрос, на който един наш философ , сам поставил си го, има благоразумието да не му отговори, задоволявайки се с уклончивото “недостатъците и достойнствата й ще се проявят след няколко цикъла на обучение”. Според него главното е в “промяната на научното съдържание и на подхода при обучението, който би трябвало да бъде по-проблемен, по-евристичен, по-насочен практически”. Хубаво, но така ли е това? И нима не може да се каже все пак нова ли е новата програма?

С.Стоилков смята, че програмата е прогрес в сравнение със старите програми, по които се е преподавало (“сталинската” и от 50-те години насам), защото тя не само изразява обективните изисквания на социалната диалек-тика в наши дни, но и насочва към изясняване на перспективите на общест-вения прогрес…” . Ако се абстрахираме от прекомерно възторжения тон на изявлението и от това, че той вижда разковничето в “преустройството на са-мите преподаватели”, по същество обаче не можем да се съгласим с негова-та оценка. (Макар да му убягва същността на проблема, за което свидетелст-ват направените от него конкретни козметични допълнения.)

Други оценки в печата не съм срещал, запознат съм с обсъждането на програмата на съвещанието на преподавателите от ВУЗ във Варна (1987 г.),

42

на което присъствах. На това съвещание бяха направени много ценни пред-ложения (С.Петров, Л.Сивилов, А.Андонов и др.), които като цяло сочат опре-делен изход от ситуацията. Особено важно предложение, което, като се има предвид неизползваемостта на повечето учебници, би могло да съдейства за излизане от задънената улица, е това да се издадат помагала за студентите (и преподавателите) по история на философията от Маркс насам, по методо-логия на науката, съвременни философски изследвания на отделните проб-леми, всички съставени върху основата на оригинални текстове (С.Петров).

И ТАКА, НА ВЪПРОСА: НОВА ЛИ Е НОВАТА ПРОГРАМА?

Съставителите са на мнение, че в новата програма е “използван нов подход при структуриране на проблемите… Акцентира се върху нейната тео-ретична същност и функции, социална детерминация и социална рефлексия.” Действително, това е въпросът – нещо ново ли е акцентирането върху теоре-тичната същност и функции на философията? И дали този подход би спомог-нал за излизането от онова състояние при изучаването на философията?

Безспорно, философията е единство на три страни – теоретична, мето-дологическа и светогледна. Те трябва да бъдат в органично единство и в са-мата философска система, и в начина, по който се поднася тя на изучаващи-те я. Това не означава, че тук или там не може да се окаже доминиращ еди-ният или другият аспект в зависимост от разглежданата проблематика, макар че спецификата на философското знание изисква това единство да е налице. При преподаването на философия в зависимост от потребностите и интере-сите на студентите трябва да се акцентира върху някоя от трите страни. Това е т.нар. “профилирано” преподаване на философия. От друга страна, дори и при преподаването на една и съща специалност е неизбежна смяната на ак-цента при различните теми. Но въпреки това тази смяна винаги е относител-на, тя може да повлияе върху стила на преподаването, но не да разруши единството на трите страни, което е основа на философското знание и на не-говата несравнима с нищо специфика.

Но какво е наложило в единната програма, предназначена за всички ВУЗ и специалности, да се акцентира именно върху теоретичната страна? Не е ли по-разумно да се предположи, че светогледната страна на философията би могла да бъде онова средоточие, около което може да се обедини нейната проблематика като хуманитарна дисциплина предвид дефицита на подобно знание в нашите висши училища? А също и с оглед предотвратяване на за-раждащите се симптоми на технократично и прагматично мислене?

Струва ми се, че съставителите на програмата са заложили на стара, при това “бита” карта. Преподаването на философия с акцент върху теория-та, систематизирането и изясняването на понятия, въвеждането на нов тер-минологичен баласт и изкуственото опериране с абстракции не е нещо ново

43

дори и в нашата философия. Защото, мисля, досега тя едва ли се е занима-вала с нещо друго, като изключим вулгарно-идеологическите й упражнения по време и след сталинизма. Съставителите вероятно са сметнали, че теорията ще внуши у студентите преклонение пред силата на теоретичната рефлексия на философията и са видели в това нещо подобно на спасение. Струва ми се, че това е твърде стара философска илюзия, която се възражда там, къде-то философията не може да намери път към човека и затова си наметва ман-тията на сложността, езотеризма, “схоластичните фокуси” (Енгелс, Ленин), студенината. След като предчувства, че не може да приобщи човека към себе си, тя застава на теоретичния пиедестал, изправя го пред себе си, почва да го мъмри като неразумен и неразбиращ, изисква от него подчинение, учене и зазубряне, лишава го от правата на свободен и равностоен субект. Впрочем, това е и принципът на авторитарното и догматичното мислене, от което е време да се откажем.

Но има и нещо друго, твърде съществено. Такъв подход не съответства на хуманистичния патос на Марксовата философия, която не може да се ог-ради от света, човека и съвременността зад стените на голямата и претенци-озна теория. Човекът и неговият свят са средоточие на революционния патос на най-хуманната философия, каквато е Марксовата. Именно поради това смятам, че светогледната страна на философията, чрез която може да се изяви най-пълно хуманистичния заряд на марксизма-ленинизма като учение, трябва да стане средоточието на една бъдеща вече истински нова програма. Само така може да се преодолее “парадоксалната картина: най-интересното и увлекателното в съвременното научно познание – човекът и обществото, законите на тяхното развитие, противоречията... стремежът на човечеството към идеал, духовните търсения и разочарования, достигането до истината..., се превръщат нерядко в лекциите, а и в учебниците в нещо скучно, казионно, формално” . Защото именно с това “... се убива живата душа, цялата привле-кателност на емоционалната интелектуалност на марксизма-ленинизма (пак там). Според мен само така може да се разруши стереотипът на безличната, деперсонализирана човешка мисъл, който се е утвърдил в нашата филосо-фия – ако се акцентира върху светогледната страна на философията.

Защото тогава ценностното отношение на човека към света (и към себе си) неизбежно ще намери онова място в нашата философия, откъдето беше и прокудено по времето на сталинизма. Всъщност това не означава нищо друго, освен да се признае изконното условие на философията: свободната човешка мисъл. Като резултат от това творческият характер на марксистката философия няма да си остане само декларация.

Затова оценявам подхода, залегнал в новата програма, като недосмис-лица, която в никакъв случай няма да изведе нашата философия от състоя-нието, за което стана дума. В нея светогледната и методологическата и стра-

44

на са останали само декларации. Тази лоша, безкрайно лоша декларативност е омръзнала на всички.

Моят апел за коренна преориентация в подхода на програмата не озна-чава пренебрегване на теоретичната същност на философията. Той е насо-чен обаче против безцелното и никому ненужно теоретизиране, което кънти в нашите полупразни и полузадремали философски аудитории.

ДО КАКВО БИ ДОВЕЛО ПРЕПОДАВАНЕТО ПО НОВАТА ПРОГРАМА?

Макар че програмата е прекалено „теоретична”, тя е и еклектична. Без-крайното повторение на мотиви и въпроси (дидактична цел: „Повторението е майка на знанието”), изкуствено формираните проблеми, набиващото се в очи отсъствие на система, подчинена на единен принцип, са свидетелство за това. Тук няма да изброявам факти в подкрепа на това твърдение, защото самата програма е най-силното доказателство против самата себе си. Веро-ятно тя, в духа на демократичност, е предоставила на преподавателите пра-вото сами да си градят някакво единство и система. Вече казах до какво до-вежда това. Подходът, залегнал в програмата, акцентирането само върху те-орията, ща доведе до:

1.) теоретизиране като самоцел, абстрактност и безсъдържателност; 2.) обременяване на преподаването с голям и хитроумен терминологи-

чен баласт; 3.) невъзможност за строго теоретично и понятийно обосноваване на

постановките и изтъкване на взаимната връзка между тях; 4.) неразбиране на тези постановки от студентите, които нямат и не мо-

гат да имат ясно изразен теоретичен интерес към философията. Така че тук ефектът от “строго теоретичната платформа” на програмата

не е някакъв друг, а... бумерангов.

А ПО-НАТАТЪК?

Може би моето отношение към програмата ще се стори някому твърде отрицателно. Да, така е, аз смятам, че програмата унищожава всякаква въз-можност за установяване на диалог със студентите, за проблемно обучение и т.н. Поради неадекватността на това, което програмата изисква да им пред-лага, с техните духовни потребности и като реакция на тази неадекватност ще продължи отблъскването, а не приобщаването им към философията. С други думи, теоретизирането като самоцел е външно и с нищо не докосва светогледната ориентация на студента. То може да даде само сухи и безлич-ни знания, което обаче няма да му помогне да разбере “човека и света на чо-века” (Маркс) и най-вече да повлияе върху личната му, субективно-интимна позиция спрямо този свят, която по редица причини, но между тях и поради

45

вече изтъкнатите е оставена да се оформя сама по себе си, абсолютно сти-хийно. Това е твърде опасна тенденция към позитивизъм, сляп и безразличен към човека и собствено човешкото отношение към света, т.е. към начина, по който съвременният човек гледа света (светоглед). Последиците от този по-зитивистичен уклон са непредвидими, но твърде опасни. Необходимо е да се търси и намери път, по който философията да навлезе в света на човека и да му даде нещо от себе си. Тя трябва да престане да бъде така безразлична и студена към него.

Но, уви, при наличието на тази програма това е утопия. Затова я оце-нявам като противоречаща на една назряла духовна потребност на нашето общество, като неотговаряща на необходимостта от коренна промяна и в ду-ховната област, доц. Стоилков. Философията не на думи, а на дело трябва да бъде жив и действен фактор на духовното развитие на обществото.

Подходът на програмата предполага едно външно усвояване на знания (“що е това”, “що е онова”, “какво казал този”, “какво казал онзи” и т.н.), т.е. даване на информация, в най-добрия случай допринасяща за развиването на една дилетанска обща култура, но в никакъв случай не внушаване на идеи, убеждаване, формиране по интимен път на духовни ценности. А в такъв слу-чай как ще излезем насреща на ширещата се бездуховност?! И – нима не е истина?! – безидейност, антиидейност на голяма част от младите и не само млади хора.

СЪЩЕСТВУВА ЛИ ЗАСЕГА РЕАЛЕН ИЗХОД ОТ СИТУАЦИЯТА?

Разбира се, рушенето е нещо по-лесно от създаването. Моето критично отношение, което, струва ми се, не е само мое, е също предпоставка за раз-бирането на това, какво ни е необходимо, “какво да се прави?”, накъде да се върви. Дотук предложих едно възможно виждане-проект за обща ориентация на една бъдеща, вече истински нова програма. Но в този си вид това разби-ране е само проект-утопия. Защо?

Защото, от една страна, то трябва да се “разгърне” и да добие формата на нова структура на една програма. И, на второ място, защото са ни необхо-дими преподаватели от нов тип, които да са в състояние да преподават наис-тина по новому. “И възпитателят трябва да бъде възпитан” – беше казал по друг повод Маркс. Не зная дали някой ще се наеме да твърди, че ние имаме такива преподаватели и възпитатели от нов тип. А ако програмата е действи-телно нова, вече няма да може всеки да преподава философия. (По старата не е трудно всеки да бъде „обучен” и да бъде нелош философ както повече-то.) Позволете ми да си кажа мнението по тези два въпроса.

Вече имаме добър прецедент, що се отнася до първия въпрос. Пред мен е новият вариант на програма по философия за съветските ВУЗ, разра-ботен под ръководството на И. Т. Фролов, В. С. Степин, В. А. Лекторски, В. Ж.

46

Келе. Те завършват „Заключението” на курса „Въведение към философията” с констатацията за философията като „древна, но вечно млада наука за същ-ността на света и човека в него. Философията възвисява човека, тя вечно ще утвърждава този стремеж напред и по-високо”. А малко по-нагоре казват, че изучава философия „ ... всеки, който иска да се приобщи към върховете на човешката мъдрост, който живо го вълнуват острите въпроси за смисъла на всичко съществуващо и преди всичко живота на самия човек. Такова постига-не на философската мъдрост е дело на целия живот на човека, резултат е на овладяването на съкровищницата на човешката култура както на настоящето, така и на миналото” (пак там). Ето че само такъв може да бъде патосът на всяка истински нова програма по философия, а не... теоретичната същност и функции, социалната детерминация и социална рефлексия (?!).

Съветските философи, осъзнали тази потребност, разгърнаха своя принцип във формата на систематичен курс “Въведение във философията”. Може само да се приветства такъв подход в този курс, както и самото му оп-ределяне като “Въведение...” – ясно е, че студентите няма да могат за една година да бъдат “просветлени” в цялата марксистка философия, която, впро-чем, голяма част от професионалните философи не я разбират. Но какво да правим ние?

Най-лесното е да направим изключително добрия вариант на съветски-те философи също наша програма (ако ни разрешат да се възползваме!). Аз лично нямам нищо против да стане това, защото у нас едва ли ще се роди в близко бъдеще нещо по-добро. А да правим собствен “модел” само за да си бъде наш, “роден”, не е чак толкова добре в светлината на най-близката ис-тория. Но също съм убеден, че като изключим незначителна част от младите философи и философите от по-средното поколение (също малка част от тях) и също съвсем малка част от философите от по-старото поколение, т.е. об-що, условно казано (не съм ги броил!), 15-20-25% от българските философи, останалата част просто не могат да преподават по тази програма! (Или ако започнат да преподават, представям си каква трагикомична картина би се получила!!!) Аз смятам така, а ако не съм прав, ще се радвам много.

Другата възможност е да се разработят като компромис два-три вари-анта на програма, които да бъдат еднакво “задължителни”, т.е. всеки според наклонностите си да преподава по този, който иска (и може). Това е по-реалистично, а и студентите вече ще имат възможност да избират препода-ватели, които да четат алтернативни курсове лекции. Но предвид това, че у нас “четат” лекции повече философите от по-старото поколение (и повечето от тях другояче просто не могат да мислят!), то това предложение ще означа-ва, че пак поголовно ще се водят курсове от лекции… по старата програма. (И тук-там по нова програма от по-млади или по-“грамотни” възрастни филосо-фи.) Но това все пак е нещо в сравнение със сегашното поколение.

47

Ако ми бъде разрешено, ще обърна смисъла на един израз на Ст.Цанев “В унификацията не е спасението на нацията!”, имам предвид философската “нация”. Трябва да разберем, че философите не могат да преподават еднак-во. Тогава интересно е да се позамислим защо все още им се иска на някои да спускат нови програми?

Струва ми се, че това е израз на чиновническо недоверие към нашите преподаватели. При всички други “неидеологически” дисциплини във ВУЗ преподавателите сами си правят програмите, но “при нас” не е така. Какво, ние по-лош “сорт” хора ли сме?

Кой се срамува ако студентите му се смеят когато преподава лошо? Кой носи отговорност за това какво ще научат студентите от този поток, от тази група? СВО, МНП или аз, ти, той…? Кой има научна съвест за това какви граждани на отечеството възпитава, какви ценности формира у тях? Аз, той или… Дирекция “Обществени науки”? Какви философи сме ние, какви идеали споделяме, че е толкова голямо недоверието към нас?! В края на краищата нашите дипломи не ни ли дават правото да преподаваме, ние не сме ли за-щитили безброй пъти това свое право, което е и отговорност, но също и изис-ква свобода (без свобода не може не могат да ни държат отговорни, както е сега). Има ли някаква логика в това недоверие? Вярно е, че ние сме служите-ли на държавата, но ние сме служители, ако помислим малко повече, и на народа, чиито интереси изразява тази държава. А за нас народът не са ли тези млади хора, които всеки ден ни гледат право в очите, а и ние трябва да смеем да погледнем в очите?! Не мога да разбера защо е това тотално недо-верие и също оскърбление, на което сме подложени, след като не ни вярват?

Съгласен съм, че моята собствена “кривина” на характера е голямата емоционалност, но позволете ми да запитам: има ли известна правота в ду-мите ми? Кажете ми, убедете ме, че не съм прав, а пак “залитам”, както ми казват едва ли не всеки ден моите преки началници! Иначе не мога да се примиря, докато не разбера, защото, струва ми се, съм философ, а ако това не е съвсем вярно, то поне съм, изглежда, човек!

С всичкото това исках да кажа, че не е толкова страшно ако бъде раз-решено всеки преподавател на своя отговорност да получи свободата да преподава по своя собствена оригинална програма. Зная, че е трудно, зная, че са необходими ориентири, но никому няма да бъде забранено да препода-ва и по старите програми, и по съветската, наистина коренно променена и обновена програма. А ако сп. “Философска мисъл” отдели място за публику-ване на варианти на програми, изработени от български философи, аз съм убеден, че ще се появят поне пет-шест наистина нови варианта, от които все-ки може да избира за себе си. Също могат да бъдат написани учебници от колективи от философи-съмишленици, и то за кратко време. С това подновя-вам предложенията си от Съвещанието на философите, проведено в Плов-див (1988 г.).

48

А още по-осъществимо е да бъдат създадени минимум два колектива, които да разработят два проекта на програма и два учебника върху основата на различни принципи и ориентации. Едната ориентация неизбежно ще бъде по-сциентистка или по-позитивистична ( и тук нека да развиват колкото си ис-кат теоретичната същност на философията), а другата нека да има по-хуманитарна ориентация, по-силно да бъдат застъпена светогледната страна на философията. Когато бъдат издадени тези два варианта на програма и учебници (заедно с пособия и антологии от рода на “Идеята за времето” на З. Попов и Ц.Бояджиев, но по всички раздели на философската наука), нека бъ-дат утвърдени от Министерството, а преподавателите нека да работят по който си искат от тях. Мисля, че така всички ще бъдат удовлетворени, а пре-подаването ще бъде осигурено, обновено, ще се влее живот в нашата фило-софия.

Това е моето становище. Сигурно тук-там пак съм прекалил или “абсо-лютизирал”. Да го отдадем на субективността ми, която, както всяка субек-тивност, дори и философска, е все пак не нещо друго, а тъкмо… субектив-ност. Не зная защо, но все по-трудно напоследък изказвам обективни мне-ния? Преди кажи-речи налучквах “обективното”. Защо ли е така?

О, ясно, нали тогава бяхме прекалено големи “единомишленици”! Но нали всеки ден преподаваме диалектика, която твърди, че единството се пос-тига върху основата на разнообразието, че противоречието води напред, че всичко, особено живото, е тъждество на противоположности, които премина-ват една в друга и се борят една с друга и т.н. Но диалектиката не е само за учебниците, нито само за студентите, тя подчинява на себе си всичко. И ние, философите, сами трябва да й се подчиним.

Ангел Грънчаров1

Горната статия е излязла в единственото списание у нас за философия преди 1989 г., именно сп. Философска мисъл, кн. 3, 1989 г.

--------- 1 М.С.Горбачов, Реч пред съвещанието на завеждащите катедри по общест-вени науки във ВУЗ – Философска мисъл, 1987, кн.1. 2 Пак там. 3 Пак там, с. 5. 4 Проблемы перестройки и задачи философии на современном этапе – Воп-росы философии, 1987, № 1. 5 Вопросы философии, 1987, № 5, с. 5.

1 Асистент по философия в ПУ “Паисий Хилендарски”.

49

6 Л.Иванов – в: Философска мисъл, 1988, кн.6. 7 С.Стоилков, Теоретико-методологически и методически проблеми. – Фило-софска мисъл, 1988, кн. 6. 8 Пак там. 9 Програма по марксистко-ленинска философия за ВУЗ, с., 1988. 10 Вопросы философии, 1988, № 9.

50

Бойците и корифеите на "философския фронт" в Пловдив

В коментар към статията Един вълнуващ епизод от моята младост

някакъв човек, нарекъл се Brave, написа следното: За мое лично съжаление през всичките ми години на студентстване ни-

то веднъж не чух да се споменава "пловдивската група философи" (което по-не малко да погъделичка местния ми патриотизъм!). Ето защо смятам, че е редно да посветите един текст на тези хора. Да не говорим, че ПУ тогава ня-маше кой знае какво реноме и беше известен като "учителския институт". До-пускам, че както в повечето случаи и тук е имало насилствен провинциали-зъм, затова ми е интересно да науча повече от човек, който е бил в тези сре-ди тогава. Знам, че по-късно нещата се промениха. През 1997 като студент по политология в ПУ философия ми преподаваше Любен Сивилов, което за мен беше изключително приятна изненада.

Благодаря за въпроса! Аз все още се надявам някой от присъствалите на съвещанието във Варна философи да попадне на този текст и да напише своето възприятие, та да може да се сравни моя спомен с неговия. На Вас вероятно написаното от мен ви звучи като "художествена фантастика", но ис-кам да Ви уверя, че нищо не съм си измислил или притурил. Разбира се, въз-можно е други, присъствали на същото съвещание, да са го видели по съв-сем различен начин, т.е. драматизма, за който Вие пишете, да е минал встра-ни от полезрението им. Хубаво е това, че не възприемаме нещата по един и същ начин; противното обаче е същински кошмар.

А сега за т.н. "пловдивска група философи". Ще Ви кажа някои неща, връщайки се в моя спомен, както и в някои преживелици, но за съжаление сега не мога да бъда обстоятелствен. Аз започнах работа в ПУ в 1985 година, когато наистина постепенно ледовете бяха почнали да се топят, но в Пловдив това топене хич не се усещаше. Наистина ПУ беше затънал тогава в един тотален провинциализъм – и доколкото това е било така ще разберете като Ви запозная сега с някои от личностите, които олицетворяваха тогава плов-дивската "философия".

Не съм сигурен, но ми се струва, че повечето от тях вече няма как да не са покойници, а нали знаете, за мъртвите – или добро, или нищо. Но ще кажа все пак нещичко, в което ще може да се почувства известен незлоблив сарка-зъм и една ирония – та белким мъртвите ми простят. В интерес на истината обаче не зная кои точно от тях са покойници, кои са живи; нищо чудно всички да са живи, което напълно ще ме извини че съм дръзнал да напиша каквото помня и зная за тях. Възможно е някои от тях да са безсмъртни и да ме на-дживеят. От друга страна хубаво е да бъде написано нещо за тия хора, защо-то иначе споменът за тях може съвсем да се заличи.

Преди да постъпя в ПУ в него е имало един "професор по философия", по-скоро партиен администратор в нáуката, който е бил и ректор; но малко

51

преди аз да пристигна вече беше се преместил на друга работа, пак, разбира се, ръководна (станал бе директор на АОНСУ-филиал Пловдив). Той се нари-чаше Драгомир Поборников, като аз лично не зная друг случай, в който името по-точно да изразява и да въплъщава характера и същината на самата лич-ност. Професорът към нáуката и още по-малко пък към философията, изг-лежда, не е имал и не е могъл да има никакво отношение, той си е бил просто един партиен бюрократ. Проф. Поборников беше твърде едър, да не кажа дебел човек, любител на пържолите, на мекия хлебец и на хубавото вино – както и подобава за един образцов марксически "философ"-материалист...

За което говори и единствената му публикация, една брошурка, наре-чена "За връзкарството" (не се шегувам, точно такава е темата комай на единствената му "книга"!), с която човекът е могъл да скалъпи обичайната на „нашите хора” партийно-административна професура. А иначе като човек, твърдят, бил "пич", добряк, стига, разбира се, да не му размътиш водите. По негово време катедрата по "Марксизъм" в ПУ е била наричана "царската ка-тедра", тогава той е успял да уреди по-изявените партийци от катедрата с ведомствени апартаменти, за което те са му и ще му бъдат признателни цял живот. Когато аз пристигнах в катедрата, за него се разправяха разни митове, един от друг по-невероятни, примерно за това как си похърквал на заседание, как щипвал младите асистентки по задника и пр. Моя милост има от тази осо-ба само едно по-близко впечатление, за което може да разкажа друг път, по-неже сега обещах да бъда по-кратък.

Втора една знаменитост на пловдивската "философия" тогава беше един професор, работещ в Медицинския институт, който носеше фамилията "Поибренски". Моя милост за кратко време (един семестър) работи като хоно-руван асистент на този човек и затова имам повечко впечатления от него. То-зи човек минаваше за "по-образован", беше завършил между другото и пси-хиатрия освен философията (защо да не се възползва след като и без това е дрямал в медицински институт цял живот?!). На това основание той бълваше разни простотии, които смяташе за изключително остроумни, като ги беше включил даже във въпросника си за изпит, от рода на "класовост и партий-ност на черния дроб и на далака" (?!), "диктатурата на пролетариата и соци-ална революция в сферата на храносмилането" и прочие тъпотии. Горко на оня студент, който не е успял да схване "мъдростта" им обаче; за него могат повече да разкажат практикуващи лекари из страната, които са завършили по онова време медицинския институт в Пловдив – и които са имали злата участ да им преподава проф. Поибренски.

Тогава имаше един доцент, който и сега е жив и здрав; той още тогава минаваше за същинска знаменитост на пловдивския "философски фронт". Той се наричаше и още се нарича Асен Карталов, вече е професор и в мо-мента, след изчезването в небитието на горните двама, е единствената звез-да и знаменитост на пловдивския "философски фронт". Този човек има къс-

52

мета да се прочуе с това, че е бил роднина (баджанак, не знам точно?!) на Желю Желев, който по-късно стана президент – и най-вероятно поради тия родствени отношения е бил дори и рецензент на книгата на Желю "Фашиз-мът", с което се обезсмърти, и по едно време даже минаваше за "дисидент".

Този актив проф. Карталов успя да го осребри изцяло, поради което, както виждаме, продължава да преподава философия навсякъде, където тя в Пловдив изобщо се преподава – бидейки титуляр по философия кажи-речи на всички пловдивски вузове. Единствен "сериозен научен труд" на този Кар-талов, доколкото ми е известно, е едно фундаментално съчинение, наречено "За завистта", с което стана и доцент, и професор, а, ако е живот и здраве, нищо чудно и академик да стане. Горките студенти общо взето трябва да учат все неговите мъдри мисли за завистта, и дори, като студентски фолклор, мо-же да се чуе следната случка при изпитване:

На някакъв студент се паднал, разбира се, въпрос за завистта. Горкият студент, разбира се, нищичко не бил учил. Почнал да мънка нещо, но профе-сорът, явно недоволен, му рекъл:

– Хей, момче, абе що се мъчиш толкова, я кажи с едно изречение, ясно и кратко, какво е завистта за теб?

– Амче, завистта... завистта... завистта е много лошо нещо, г-н профе-соре! - отсекъл в един момент студентът, на който най-сетне му дошло вдъх-новението.

– Браво, точно така, браво! А нещо друго знаеш ли? – Амче, амче... не е хубаво човек да завижда... – Браво, точно така, браво! И? – Амче, амче... по-лошо от завистта няма! – Браво, точно така, браво! Отличен ти пиша! Хубаво го каза! Следва-

щият... Та тъкмо поради този специфичен начин на преподаване и изпитване

проф. Карталов, твърдят, е всеобщ любимец на студентите, а пък на това ос-нование е и несменяем доайен на пловдивската философска мисъл. Той съ-що така символизира най-високите нейни научни постижения. Проф. Карта-лов е и несменяем член на Специализирания научен съвет по философия към ВАК, което донякъде обяснява защо моя милост години наред не пожела да се яви да защити написаната си отдавна дисертация. Имам малко по-добро мнение за себе си та да допусна чак до такава степен да се самоуни-жавам...

Имаше по онова време доста доценти и асистенти по философия, но не ми се пише за всички. Ще кажа нещо примерно за моя доцент, Христо Мит-ровски, Бог да го прости, с който работих 7 години – и с който се разбирах идеално. Той беше един добродушен човек, който имаше голяма потребност да разговаря с мен, понеже от нашите разговори научаваше какво е това фи-лософия – той, горкият, си беше пълен диаматовец до корена на костите; ка-

53

то му казвах това или онова, имах чувството, че комай нищо не разбираше, но иначе си водехме любопитни разговори. Четеше си, горкият, лекциите от едни пожълтели листа, останали от епохалните времена на неговото студен-тстване в началото на 50-те години. Иначе ме подкрепяше за всичко, закри-ляше ме, което и обяснява факта, че ме уволниха едва когато успяха него да пенсионират и да го изгонят по най-унизителен начин от ПУ. За по-младите философи, част от които и досега работят в ПУ, не ща да пиша – по обясними причини.

Ще кажа обаче няколко думи за един много свестен човек, който рабо-теше в катедрата в ПУ, и който се наричаше Георги Грозев. Той беше изклю-чително интелигентен човек, историк по образование, познавач и ценител на художествената литература, с който сме водили много разговори – и който много ме е подкрепял в най-тежките за мен времена в ПУ. Имам предвид времето когато с група студенти създадохме Философски дискусионен клуб през 1987 г. – и когато партийните копои почнаха да измислят всякакви сред-ства да провалят инициативата ми. Този човек преподаваше обаче "научен комунизъм", иначе като политолог беше изключително ерудиран.

Уволниха го малко след мен и, понеже беше честен човек, не се и опи-та да нахалства да се върне в университета, въпреки че имаше много връзки с влиятелни хора. Дълго време след това работеше като учител по история, а по едно време дори и като пазач. Загубих му телефона поради цифровизаци-ята, а пък нищо чудно и да е и заминал за чужбина, защото вече повече от 10 години не съм го срещал. Дано е жив и здрав и ако попадне на този текст, мо-ля го да се свърже с мен.

Това е в общи линии, а иначе много може да се пише. "Пловдивската философия" и тогава, пък и сега, е в окаяно състояние. Затова и Вие изобщо не знаете за такава, та така реагирахте като употребих израза "пловдивските философи". Днес в ПУ, доколкото ми е известно, преподават пришълци от СУ, което означава, че пловдивската философска мисъл явно се е поминала след края на знаменитите си корифеи, за които Ви писах по-горе. Дано съм задоволил поне отчасти интереса ви... 4 коментари: Brave каза: Любопитна и твърде мрачна картина на пловдивската философс-ка мисъл описвате. Благодаря, че отговорихте толкова бързо! Анонимен каза: Професор Карталов е един страхотен преподавател. Лично аз останах абсолютно изумен, че има още хора като него, които не се притес-няват да преподават малко по-свободно и не изцяло следвайки програмата. Залата беше пълна всеки път, когато имахме лекции при него и всеки гово-реше с възхищение за този човек, нещо, което не мога да кажа за 90% от

54

преподавателите в ПУ. Не ме интересува какъв е на Желю Желев, не ме ин-тересува и какво е правил в миналото, важното е че сега вдъхновява младото поколение да МИСЛЯТ!

За това аз ще му бъда вечно благодарен и никога няма да го забравя! А, да и понеже знам, че ще бъда обвинен, че съм му роднина или нещо тако-ва, веднага ще вметна, че нямам абсолютно никакви роднински връзки с него, нито се познаваме лично. Единствените впечатления, които имам от него са от лекциите му. Анонимен каза: Г-н Грънчаров, не ви познавам, а и явно не е загуба, камо ли пък голяма такава. Имайки предвид, че съм най-вероятно третият посетител на вашия… странен (да не кажа малоумен ) блог ще ви доставя това удовол-ствие да се "изходите" и по посока на моя коментар.

Разбира се аз не съм предубеден, но самият факт, че произхождате от как да го нарека… ( не е поради беден речник, просто не искам да съм груб) нещо като село, а именно "Гурково" ме кара да си мисля, че не сте в никаква степен достоен да коментирате, когото и да е от тримата изброени по-горе в тази "удивителна" статия-отговор. В духа на свободния си начин на изразява-не бих добавил, че е повече от ясно, че сте яли дървото в миналото. Сигурен съм, че някъде някога сте чували баснята "какво ти преча? – пречиш, казва глупакът – светиш!" . Та така… и в затвора сте били, и то на една доста… крехка възраст, в която външният ви вид не е бил толкова отблъскващ, та сте зарадвали този или онзи загорял чичко симпатяга...

Най-вероятно се смятате за герой от съпротивата или нещо такова, но всъщност не сте нищо повече от комплексиран селянин, публикувал някол-ко… (ще обидя всички други публицисти, заслужили тази титла с достоен труд, ако нарека тези неща книги!) жалки подобия на „творчество”. Още по-смешно в цялото ви изказване е обстоятелството, че си противоречите: "За мъртвите или добро или нищо…" Къде точно се вписва описанието ви за професор Поборников в тази фраза ?

Смешно, недостойно и просташко са първите определения, идващи ми на акъла... най-тъжното е, че има хора, които явно се интересуват какво мис-лите (мисленето като процес едва ли е доказан точно при вас, но все пак).

Пожелавам ви да сте жив и здрав! Ангел Грънчаров каза: Към последния другар (другарка):

Другарю (другарко), бъркате ме с друг човек, който също се казва Ангел Грънчаров, но не е философ; направете справка в Уикипедия, различни лица сме... Тъй че беше съвсем излишно и неуместно да си давате труда да пише-те толкова прочувственото си словоизлияние!

55

В Пловдивския университет… апокалипсисът започва!

Фортуна изглежда е на път да отвърне ръката си от Пловдивския уни-

верситет, този местен рай за номенклатурни отрочета, комсомолски активис-ти и за цели семейства и фамилии с “академичен дух” – кой знае откъде взел се. Създаден преди време с указ на Тодор Живков като един вид жест към неговата сърдечна приятелка Дража (а тя беше преизпълнена с любов и към… родната просвета!), този университет приютяваше настъпателната псевдоученост и ù осигуряваше блажено съществуване под дебелата сянка на догматиката и схоластичното празнословие на класовата нáука (с ударе-ние на първото а). Светила и корифеи на Пловдивския университет бяха, уви, не други, а Драгомир Поборников и Милена Калудова, а това е твърде мно-гозначително за ония, които ги помнят или са чули нещо за тях. Сладката дрямка, в която живееше ПУ през последните години на “промяна”, е на път да свърши по най-неочаквания начин.

Първият жесток удар ще бъде нанесен, разбира се, от злото, наречено реституция: сградата на ПУ е собственост на католическата църква и по за-кон, и по право трябва да й бъде върната. Това се знаеше, че ще се случи, но ръководните другари на ПУ воглаве с ректора Никола Балабанов предпоче-тоха мъдрата щраусова позиция и заложиха, вероятно, на “ляв завой” в поли-тиката. Когато преди две години група преподаватели и студенти от тогаваш-ния Философски клуб “Аристотел” предложихме на ректора да се изпреварят събитията и чрез контакти с католическата църква да се открие Теологически факултет, другарят Балабанов даже се изчерви от възмущение: това предло-жение му се видя скандално и еретично, но не за друго, а защото не се било съгласувало с атеистичното му класово-партийно възпитание. Вместо Теоло-гически факултет под почетния патронаж на Католическата църква (и тогава проблем със сградата просто нямаше да има!) бившият партиен секретар Ба-лабанов откри правен факултет, в който чете лекции не някой друг, а, предс-тавете си, самият… Янаки Стоилов, Балабанов съпартиец и звезда на родния партиен небосклон.

Но връщането на сградата на законните ù собственици, макар да е зло за ПУ, не е най-голямото зло по логиката на тези, които го управляват. Истин-ското зло, което се очертава, уви, е безмерно по-страшно и иде от т.н. Закон за декомунизация на науката. Ужас и тръпки като че ли от смъртен уплах вледеняват кръвта на досегашните тартори на ПУ, които вече няма да могат да управляват и да се разпореждат със съдбите на хората, които няма да мо-гат да ходят в командировки и ще бъдат настрана от други подобни благинки. Казват, че в последно време ректорът Балабанов крачел из Университета като че ли е в несвяст: “ножът”, хирургическото сечиво на този позакъснял закон, ще пресече и изтръгне властта от ръцете му, което няма как да не дов-лече определени беди на многобройната му клика. Светила на “академизма”

56

на ПУ Стефка Кабаиванска (секретар по идеологията на ОК на БКП, приютена в ПУ от другаря Балабанов след 10 ноември 1989 г., Милена Калудова, пар-тийна секретарка на ПУ и съпруга на страховития генерал Калудов, партий-ният секретар Вранчев и пр. символи на това академично блато вече няма да бъдат членове на академични и факултетни съвети, ректори и декани, т.е. ще си останат само “учени”, каквито, впрочем, никога не са били. Излиза, че не-чувани беди и страхотии очакват тази стара гвардия, а също, да се надяваме, след време и техния легион от послушници, протежета, чада и прочие, които сладко си живяха под крилото им десетилетия.

С други думи, уважаеми читателю, апокалипсисът в ПУ започва, предс-тои невиждана драма и трагедия. Затова когато влезете в този университет и минете покрай нечий кабинет с облицована с кожа врата, отвътре ще чуете… парламентарните дебати по радиото! Гореупоменатите “господа” чакат “завой наляво” в политиката, който само може да ги спаси…

Но въпреки вселенския “страх и трепет”, обзел душите на номенклату-рата, тя продължава да забърква каши, опитвайки се да се възползва от как-вото поне може. Последната такава каша е обявеният конкурс за асистенти по философия, история, политикономия. Целта му е на мястото на уволнени-те политпросветчици-марксисти в ПУ да се наместят в суматохата… право-верни другари с титли от закритото АОНСУ в Пловдив, които се намъчиха от безработица и безпаричие в тези проклети демократични времена. Смята се, че докато се приложи Законът за декомунизацията и докато “властта е наша”, поне на тези изпитани кадри да се направи услуга и да се наместят на топло край така уютно димящото “академично” блато…

Че е зима и понеже за Пловдивския университет… апокалипсисът за-почва!

Ангел Грънчаров, старши асистент по философия

Статията е излязла в тогавашния вестник “Денонощен НОВИНАР” през

юни 1992 година

57

Как се пише и как се защитава дисертация у нас?

Преди известно време присъствах на две защити на докторски дисер-

тации: едната за „голям“, а другата за „малък“ доктор. Първо беше защитата на кандидата за малък доктор. Невероятно шоу е заседанието на научния съ-вет, що не бях Алеко за да го опиша! Но ще се опитам, колкото и немощна да е ръката ми. За да се знае все пак докъде сме стигнали и колко плачевно и изглежда съвсем непоправимо е положението в българската нàука…

Та значи момчето на първата защита си беше написало прилична ди-сертация, ама се оказа, че е… ничие момче. Това си пролича от първия миг – и момчето беше осъдено. Научният съвет се прозяваше хорово, рецензенти-те четяха вяло рецензиите си, въпроси към докторанта почти нямаше. Но момчето си отговори добре. В един момент някакъв член на съвета не издър-жа и започна разгромна реч. Аз съм за бой що не стенографирах този шедьо-вър. Дисертацията сравняваше източните религии с християнската. Та наши-ят критик, който, оказа се, бил „най-голям спец по Библията в България“, по най-нехристиянски начин, съвсем жестоко, но и крайно глупаво екзекутира дисертанта, с една дума казано – обезглави го. Но по такъв тъп начин, че аз в един момент взех да се щипя за да разбера на кой свят съм. То не бяха стра-хотни глупости на ниво прогимназия, то не бяха нравоучителни съвети как трябвало да се мисли, то не бяха идиотски силогизми, от които човек е спо-собен да онемее като ги чуе. Явно този наш „теолог“ преди това е преподавал марксистки атеизъм, ама сега набързо се е преквалифицирал в „религиозен мислител“.

По едно време ме обзе такъв гняв, че едва се сдържах на мястото си за да не взема думата. Но се побоях да не сторя „мечешка услуга“ на дисертан-та. До мен седеше мой приятел, който е един от най-добрите познавачи на тази материя. Той се беше хванал за главата и в очите му четях пълно отчая-ние. Явно се е борил със същата дилема – дали да се сблъска с туй учено насекомо, или да замълчи, оставяйки все пак някакъв нищожен шанс на док-торанта. Оня най-после седна, препоръчвайки на учения съвет да гласува против дисертацията. Стана след това още един доцент, който, горкият – как-то разбрах после – бил се смятал за най-голям и велик учен в тая област. Ня-кой му бил казал това, той повярвал, ама оня явно го е излъгал. Неговото слово беше същински кошмар: изсмукани от пръстите доводи, кандидат-гимназистки аргументи, тъпотии, от които човек може да изгуби свяст и памет. Личеше си, че човекът просто не беше чел дисертацията, ама се чувстваше длъжен и той да забие няколко пирона в ковчега на младото момче, дето бе-ше дръзнало да защищава дисертация без да има нужните за това протек-ции. Оказа се, че критичният бяс на тоя доцент се дължал на това, че той лично имал зъб на… научния ръководител на дисертанта, та затуй искал да

58

провали дисертацията. Е, и на вродената му мерзост се е дължало, ама ка-рай. Същински кошмар…

Гледах в лицата на останалите членове на научния съвет, една част от които бяха все пак големи и авторитетни учени. Някои от тези последните гледаха с широко отворени очи и у мен се породи смътната надежда, че ня-кой няма да издържи и ще спре тази страшна разправа. Но никой не се изка-за, всички знаеха, че това момче е ничие и че е обречено. Общо взето духът на 30-те години в СССР си витаеше най-свободно в тази зала. Кипях, кипях, пък утихнах, по едно време ме заболя сърцето и излязох навън. След това ми казаха, че момчето било провалено – не му достигнал един глас. Т.е. съсипа-ли са го по най-гадния начин.

След около час започна другата защита. За големия доктор. Същият учен съвет, ама атмосферата беше коренно различна. Никой не се прозява-ше, а всички с любов гледаха дисертанта право в очите. Оказа се, че тази персона била бивш посланик на България… е, да не казвам къде, щото ще се разбере кой е. Впрочем, защо пък да не кажа, ще кажа, та да се знае, понеже наистина е върховно: тази учена особа е била посланик на Република Бълга-рия при… Светия Престол (Ватикан)!!! Беше, с една дума казано, човек от „голямото доброутро“ и приближен до властта. Прочете си абракадабрата човечецът и се почна една, за която трябва да имаш перото на Данте поне, та да я опишеш.

То не бяха прочувствени слова, то не бяха овации, то не бяха вернопо-данически погледи и усмивки, то не бяха суперлативи: оказа се, че наперени-ят бивш посланик бил най-големия философски гений на България, на Балка-ните и поне на Източна Европа едновременно! Точно такива думи произнесе един разпален адвокат за уважавания поголовно от всички дисертант, а пък препълнената зала дружно изръкопляска. Във въздуха витаеше полъх на… съветско-колхозна романтика! За малко и аз да повярвам, че присъствам на велико събитие: раждането на нов гений на науката! Естествено, научният съвет единодушно без нито един въздържал се гласува да му се присъди титлата „голям доктор“. Залата дълго и бурно ръкопляскаше.

Бившият (а и бъдещ, естествено!) посланик сияеше, приемаше ръкос-тисканията на подмазвачите и обилно черпеше с уиски и бонбони. За да не повърна се наложи набързо да изляза, пробивайки си с мъка път през тълпа-та, която напираше да се здрависва с щастливеца…

Отвън стоеше посърнало младото момче, което преди час и половина бяха екзекутирали най-гадно. Не можеше да асимилира още как така, за ед-ното нищо, се провали тригодишния му труд. Поговорих си с него и му казах някои неща. Той не вярваше, горкият: чак такава низост не беше очаквал. Аз обаче, като голям оптимист и патил и препатил човек му казах, че има и още по-големи низости. Ама те ще дойдат когато момчето един ден се защити.

59

Казах му и как може да се защити. Той ме гледаше ококорен. Тъжно, но няма как, казах му цялата горчива истина. Момчето беше на път да се разплаче.

В храма на науката, в СУ, той, изчервен от гняв, си тръгна да излиза, почувствал някаква сила у себе. Опасно гневен си тръгна. Гледаше ожесто-чено пред себе си. Имах чувството че иска да избяга от цялата тази отврат. Дали не провалих завинаги този човек, като му казах тия неща? Както прова-лих навремето и самия себе си… 38 Коментара: Георги: Ако не е тайна какво точно каза на момчето? Ангел Грънчаров: Хубав и необходим въпрос, Георги. Ето какво му казах:

Ти не се чуди на случилото се, защото системата е такава, че е приго-дена да обслужва тъкмо некадърниците. Това, че си отхвърлен, всъщност е комплимент за теб: ако ти бяха ръкопляскали като на тоя, това щеше да зна-чи, че като него нямаш никакво отношение към науката, още по-малко пък към философията. Способен човек няма как да пробие в тази “месомелачка” защото тя е настроена през нея да пропълзяват само червеи. Нормалните не могат да се промушат, освен ако не искат да бъдат смлени. Последната гри-жа на нашите “учени” е науката, те съществуват само за да дебнат да не би някой, имащ отношение към науката, да се промъкне в тяхната среда. Защото такъв призван за науката носи тяхната собствена гибел. Ако в тая система пробият талантливи хора, тя ще се напука и скоро ще се сгромоляса. Тия во-дят война за собственото си съхранение.

Псевдоучеността е жестока спрямо кадърните и не прощава. Способни са на всичко, на най-големи подлости, защото водят борба за съществуване. Страшно е, но ти си млад и може да доживееш и по-добри времена. Гледай само да си съхраниш творческия порив и да не си погубиш таланта ако поч-неш да правиш компромиси. Тогава те ще те приемат, ама така лицемерно, че накрая ще те накарат да полудееш. За да съхраниш творческия си порив трябва да си, следователно, извън тази система. Ако искаш да влезеш вътре, раздели се с идеалите си, с творческия си порив, даже с таланта си. Вътре се иска да си като тях: низък, подъл, безпринципен, жесток, безсърдечен… Това е дилемата: сам избирай какво да стане от теб… Kiril: Нищо не се е променило през последните 25 години! Присъствах на по-добна защита през 1982 год. – абсолютно същата отврат!!! За каква наука става въпрос? Като в Ирландия ли!? valentina doneva: Това е самата истина, аз също бях ничие момиче и прежи-вях този „провал“…

60

диди: Радвам се, че в природо-математическите специалности такива случаи са по-скоро изключение и това се дължи на факта, че една дисертация обик-новено е „подплатена“ с 3-5 публикации в международни списания, премина-ли през рецензенти и авторитетни редактори, дори често се прилага и списък на цитати. Това ограничава възможностите за произвол на съвета. Атанас Ганчев: И Константин Гълъбов, и Янко Янев, и Найден Шейтанов са били синове на майките с черни забрадки, но са защитили своите доктора-ти… в престижни германски университети; знайна е тяхната съдба след това, но въпреки всичко си остават вечно живи наши съвременници. Преживявал съм гореизложената драма, разбира се, с много по-добър край, но универси-тетски преподавател така и не станах въпреки близо десетте години, които прекарах като такъв, така че на момчето ще му бъде по-лесно в бъдеще за-щото е получил урок за цял живот; важни се плодовете на човешките усилия, а не подарените титли на „наши“ некадърници. От такива стигнахме дотам, от онзи, визираният голям доктор, че българската дипломация днес, никой да не брои за…, а на дипломатическата маса да сме и след Македония. Горе гла-вата, момко, от обиди най-много боли, но един достойно бит струва повече от десет ухилени учени – без определения нататък, то се подразбира. Мълдър: Присъствах на почти 100 % същата история в УНСС през 2010. Момчето го разкатаха, но поне се застъпиха за него 2-3 души, та даже се и скараха и в крайна сметка му издействаха още едно явяване. За сметка на това ръководител на една от най-важните институции в България получи сво-ята така желана докторска степен след 20-минутни четене и стабилна почер-пка през последните няколко минути от уж защитата си. Толкова гнусно ми стана, че се отказах да се занимавам повече с това, което толкова много ис-ках. М.Меринова: Чета статията и… плача! Мен ме чака защита, но съм от тези, които нямат протекция! Какво да правя, като съм се хванала на хорото, а око-ло мен само “вълци” с големи титли – разделени на лагери и всеки се чуди каква гнусотия да направи на другия?! Нямам никаква представа как ще се подготвя – вече година и половина ме мотаят ръководителите ми (само ме лъжат и подбутват – “ела днес… ела утре…), даже не помня кога за последно сме се срещали – за да проверят развитието на труда ми, от който и те имат облаги. Вече съм се отчаяла и наистина не мисля, че ще се справя, а дори и да успея – дали ще издържа на цялото това напрежение, безразличие, лице-мерие и грандоманщина!!! Отчаянието ми става все по-голямо! – Оцеляване-то ми в такава “мъжка” среда е почти = на “0″, а да не говорим и за подхвър-лените намеци и страха ми от безцеремонни УЧЕНИ, които и с поглед ти каз-

61

ват “ако не ми пуснеш – гориш”! Кажете ми, МОЛЯ, какво да направя, как да се справя?!

С уважение към автора! М.Меринова Ангел Грънчаров: Здравейте, г-жо (г-це) М.,

Благодаря Ви за въпроса! Ще опитам да Ви дам оптимистично “настав-ление”. В наше време да защити човек дисертация става по два начина: да си намери връзки (протекции) или… да си плати. Ако имате пари, платете си къ-дето трябва и ще станете доктор. Морални компромиси, предполагам, също ще Ви се наложи да направите. А пък животът в една нашенска “научна” или “академична” общност съм го живял и още изпитвам тръпки на погнуса – въп-реки че вече цели 19 години съм извън бюрократичните институции на това, което минава за наука и академичност у нас.

Прочее, тия дни срещнах един мой студент, с който години наред бяхме приятели, после не още повече години не се бяхме срещали. Наистина от-давна не се бяхме виждали. Поговорихме си. Между другото и той ми разказа като Вас за свои опити да защити дисертация и да спечели конкурс за асис-тент. И ми каза нещо, което звучи като анекдот, но, уви, е самата истина. Не знам как да употребя автентичната цинична дума, не обичам да употребявам такива думи, но за автентичност, а също и да проличи “духа”, витаещ в тия общности, съм принуден да напиша точните думи на моя приятел:

Та значи, явил се на конкурс за асистент по филологическите специал-ности. Разбира се, не го издържал. Отишъл да разговаря с един от доценти-те, член на комисията. Доцентът, който минава за “свободолюбец”, му казал директно ето тия думи:

– Виж какво бе, мой човек, искаш да станеш асистент, е, хубаво, асис-тент, асистент, ама ако вземем теб, ний кого ще… еб…м?! А?!

Това му казал. Хиляди извинения за грозната дума, която ми се наложи да употребя за автентичност. Така се изразил нашият “авторитетен учен”. Няма да кажа кой е той. Знам кой е, но не ща да споменавам името му. Гнус-но ми е…

Това е положението в нашата наука, такъв “дух” витае из наште “ака-демии”. Млъквам. Нямам повече думи. Пълна мизерия… нравствена мизе-рия, упадък, простотия… както и навсякъде другаде… какво повече да каже човек?

Затуй моят съвет към Вас е: бягайте от България! Вървете да търсите шанса си в науката някъде по света, в Европа, в Америка, от тази нашенска клоака бягайте. Непростимо е, ако имате талант, да се погубвате тук. Както сторихме ний, от по-старото поколение…

Желая Ви успех!

62

Infidel: “Способен човек няма как да пробие в тази “месомелачка”. Значи, според вас, няма достоен човек, защитил досега докторат? Така ли е – или не е така? Ангел Грънчаров: Не знам, Вие знаете, кажете Вие Пък и зависи какво в нашенски условия разбираме под “достойнство”. Прочее, казано е “способен”, не “достоен”. Човек може да е способен на много работи, примерно, на… не-достойнство. Infidel: Без увъртане, моля. Според вас честно и достойно заслужил докторс-ката титла човек досега в България няма ли? Да или не? Ангел Грънчаров: Да, има – като изключение, потвърждаващо правилото. Друг въпрос към мен имате ли?! Infidel: По тази тема не. Просто исках да видя дали ви е съвсем черно-бяла позицията. Ангел Грънчаров: “Черно-бяла” е неполовинчатата и принципна позиция. Запомнете това от мен. Увъртанията, половинчатостите и лъжите са съвсем цветни и пъстри Infidel: Без да искам да ви засегна, философите сте най-големите майстори на увъртането. Запомнете това от мен. Ангел Грънчаров: Ний, философите, имаме право да правим всичко, понеже сме най-свободни духове. И сме майстори на много неща… когато философ “увърта”, то такова нещо се нарича “диалектика”; това изкуство е за избрани и затова смисълът му е трудно постижим от обикновения простосмъртен… ше-гувам се де, не ми се връзвайте… (Останалата част от горната дискусия може да се прочете на съответ-ното място в моя образователен блог, наречен СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ)

63

Не наливайте ново вино във вехти мехове…

Защото и виното ще се похаби, и меховете ще се спукат. Така е казано

в Свещеното Писание. Ала ние направихме точно обратното: искам да дам пример докъде доведе това в науката, в академичната ни общност, във вис-шето ни образование. „Виното“ на новото, на свободата, човечността, демок-рацията и пр. го наляхме в „стари мехове“, т.е. все ония същите „нàучни кад-ри“ и номенклатури, които властваха преди; те, прочее, и сега са навсякъде, и сега командват, и сега пак всичко опорочават и изкористяват.

Една предварителна уговорка: навсякъде вместо „наука“ ще пиша „нàука“ – и това съвсем не е случайно. Същото се отнася и до производните: „нàучен“, „нàучни“ и пр. Защо е така ще се разбере по-нататък, макар че съм сигурен, че много хора ще разберат защо го правя още сега.

Проблемът обаче все не успяваме да го схванем в неговата цялост. Отвреме-навреме се пише за ужасяващата корупция в тази сфера: професо-ри давали изпитите само като си платиш, дипломи се продавали за солидна сума в зелено, заверките по някои места вървели еди колко си лева и т.н. Преподаватели не си водели лекциите, ами се правели на интересни и с пет-те прилежни студента, дето им идвали на лекциите, си пиели кафето в кафе-нето, водейки вместо лекциите някакви умни интелигентски разговори. И си продавали скудоумните книжлета, понеже ги мързяло да преподават. Рабо-тели в по пет университета и бичели добри пари, стараейки се да бозаят от колкото се може повече „академични цицки“. Постоянно се „реформират“ и висшето образование, и закона за нàучните степени и звания, но особен нап-редък не се забелязва.

Автономията на ВУЗ-овете пък беше изтълкувана от старите комунис-тически „нàучни“ кадри като възможност за бетониране на статуквото – и точ-но така си и стана. По тази причина „капитализмът“ в университетите не можа да проникне и да събори прогнилите „академични структури“, създавани по съветски образец и копиращи буквално модел, създаван в 30-те години на миналия век. Системата за нàучно израстване (нàучни съвети, ВАК, писане на дисертации, присвояване на нàучна степен) беше само козметично промене-на, което не докосна архаичността й, административния модел, господстващ в тази така деликатна област. Преди си имахме „кандидати на нàуките“ и „доктори“, сега си имаме само „доктори“ – при това „малки“ и „големи“, което, впрочем, го няма никъде по света. Това явно беше направено за да не би, не дай Боже, да се промени съветския модел на нàука, който е благодатна почва за растежа и цъфтежа, но и за безплодието на нашите „нàучни кадри“. И пре-ди се пишеха дисертации по ялови „нàучни проблеми“, и сега се прави също-то, а псевдонаучността по тази причина триумфира и е в своя апогей. Никой не мисли за науката, всички обаче са самоотвержени жреци на… нàуката.

64

Да не се разпростирам повече, за да не стане отегчително: в академич-ната област възтържествува девизът: „Промяна тук няма и не може да има!“. Защо е така? Ето малко подсещане. Спомнете си какъв вой се появи преди години по повод на прословутия „закон Панев“. Този закон предвиждаше не-що съвсем нищожно, но необходимо за начало на промените: бивши партий-ни секретари на БКП, нàучни номенклатури, хора, за които науката нищо не означава, но които работят само за нàуката, администратори и партийни про-тежета и т.н. просто за известен период да не могат да заемат изборни длъж-ности из университетите и нàучните институти.

И се вдигна олелия до небесата: как така другарите в нàуката да не мо-гат повече да бъдат ректори, декани, шефове на катедри?! Та те за друго изобщо не стават освен да ръководят и контролират: тяхната стихия не е да правят наука, а да осигуряват простор за вегетиране на некадърниците в нàуката! Виха и плакаха неистово няколко месеца, „свободните медии“ изляха тонове помия срещу този най-плах опит за провеждане на декомунизация и лустрация поне в сферата на академичния живот – и какво стана в края на краищата?! Ами както винаги стана това, което трябваше да стане: всичко беше спряно! Ахмед Доган, марксистки нàучен кадър впрочем – за тия, които не знаят, той иначе преди да стане политик си е бил „учен“ в такава нàучна организация каквато беше тогава Философският институт към БАН! – нареди на своите хора да гласуват против „закона Панев“. И заедно с гласовете на „обновената БСП“ в Народното събрание старите комунистически нàучни кадри си останаха да векуват, да колят и бесят, да държат и ножа, и сирене-то, т.е. да правят всичко онова, заради което „Партията“ някога ги е турила и пратила на „нàучния фронт“. Понеже тия „другари“, знайно е, от наука нищич-ко не разбират.

Ето за тия „стари мехове“ говорех в началото, в тях беше наляно „ново-то вино“ на „свободния академизъм“, на „научната свобода“, на автономията на университетите и пр., а пък те, разбира се, направиха всичко зависещо от тях това „ново вино“ да прокисне и да се превърне в най-кисел и смрадлив оцет. Ето затова сме на туй дередже в „българската нàука“, ето защо у нас де факто няма наука, а имаме само нàука. Ето защо „професори“ станаха курио-зи като бай ви Вучко, Стефан Данаилов (министъра, от чиято „култура“ наис-тина е страшно: той именно пише „збогом“), зетя на Т.Живков Иван Славков също е „професор“, шоумена Хачо също е „професор“, и кой ли не още. Ма-кар че такива не знаят що е наука, но нàуката – както произнасяше тази дума техния първосъздател бай ви Тодор Живков – е тяхната истинска стихия.

Бившите „академии за обществени нàуки и социално управление към ЦК на БКП“ (АОНСУ), ковачницата на нàучни кадри и на стопанските ръково-дители на „Партията“, бяха провъзгласени мигновено за „свободни универси-тети“ и се почна една, за която е жално да се приказва, още по-малко пък пи-ше. Ето затова у нас няма наука, не се и предвижда да има, докато тази

65

нàучна измет не бъде изметена по някакъв чудодеен начин. Но аз лично не си представям как. Тя се е вкопчила с костеливите си ръце в научните организа-ции и изглед да бъде изтръгната оттам няма. Лошото е, че и биологичният подбор (че те няма да са вечни, и един ден ще се пенсионират и ще измрат) не помага: този тип „учени“ се възпроизвежда и тия, които са избрани от тях да се подвизават в „науката“, са същите! Защото именно те си подбират мла-ди „нàучни кадри“, те заседават в „нàучните съвети“, те присвояват „нàучни титли“, те пишат безсмислени „нàучни трудове“, те се грижат нашата родна нàука да е така жалка, безплодна, отвратително абсурдна и тотално опороче-на…

Един блогър (не мога да се сетя за името му, за което се извинявам, пък и бележката му в блогосферата е изчезнала!) писа тия дни, че лично чул как министърът похвалил страхотна „иновация“, която той, министърът, с очи-те си видял в… бургаския „свободен университет“. Та там, представете си, на стените на аудиториите били пробити малки прозорчета, откъдето инспекто-рите да следят как върви „академичния процес“! Едно време подслушваха зад вратите, така беше когато аз работех в ПУ, и ме дебнеха дали не се отк-лонявам от „правилната линия“. Сега обаче направо пробили прозорчета, от-където да си следят и подслушват съвсем официално!

Това не е виц, аз вярвам на човека, който го изнася като информация – и който го е чул с ушите си. И знаете ли какво: министърът останал възхитен от тази нàучна и в още по-голяма степен “академична” иновация и я препо-ръчва и на другите университети! Това, господа и дами, не го е имало и в средновековието, но ето че у нас го въвеждат в 21 век! И го говори министър на нàуката и на образованието в страна, членка на Европейския съюз! Неве-роятен резил, който обаче показва действителната ситуация у нас: по-зле не може да бъде, и то именно е така най-зле тъкмо на 17-тата година на „проме-ните“.

А той, министърът, не е „стар мех“, ама е възпитан добре от такива „стари мехове“, които са били и си остават самоотвержени труженици на нàуката. Той дори не е комунист, ами е „царист“. Виждате обаче как научната посредственост и некадърността, как творческата импотентност на нашите академични кадри се възпроизвежда, за да става все по-уродлива. Ето защо правилно е казано: не наливайте ново вино в стари мехове! Ама ние го нап-равихме. И ето плачевните резултати: министърът на нàуката ни е точно оли-цетворение и персонализация на тия плачевни резултати.

В Източна Германия знаете ли как изчистиха старата комунистическа нàучна измет? Ами веднага след обединението на двете Германии от Бон наредиха да се закрият и разформироват всички университети и нàучни инс-титути в комунистическата част на Германия. Всички до един „учени“ бяха уволнени, а пък от Западна Германия бяха изпратени и командировани авто-ритетни учени, които да подберат и да формират новите катедри, факултети,

66

институти и университети. Така старата безплодна и неспособна за наука ко-мунистическа нàучна номенклатура беше изтръгната от университетите по един най-кардинален и твърд начин. Никакви компромиси не бяха направени. А у нашите университети продължават да се подвизават като труженици на нàуката все същите ония партийни и комсомолски секретари, които едно вре-ме като цербери пречеха на всеки научен и творчески порив. Кошмарно вре-ме беше тогава, не ми се спомня даже…

Пиша тия неща, защото съм ги изпитал на гърба си. Впрочем, днес ми се наложи да вляза в Пловдивския университет, където съм работил някога преди години. И се сблъсках с мои отколешни познайници, бивши партийни и комсомолски секретари, с които навремето съм водил моите си битки. В ре-зултат на които те ме изритаха от нàучната им и „академична“ общност вед-нага след идването на демокрацията. И ми се стори, че там времето е спря-ло. Най-велик нàучен авторитет в ПУ все още си е известният ви Огнян Сапа-рев, проверен в битките кадър на ДС! Това говори много за тия, които разби-рат. Да не говоря за още по-куриозни случаи, за партийни секретари, които още се подвизават в ПУ като ректори и декани. На таблото от разписанията видях имената на много дейци на нàуката: Андрей Бунджулов, последният първи секретар на ДКМС, Янаки Стоилов и т.н. Дори Жан Виденов преподава тука.

Това е положението. Какво повече да говорим? Да изкрещим едно яко: „Да живей нàуката!“ и да замълчим като в гробища. Друго не ни остава…

(юни 24, 2007)

67

Академичният дух, идеята за университет и тяхната фалшификация у нас

Синът ми наскоро беше приет за редовен студент в една от нашите родни "академии"; покрай това в съзнанието ми оживя спомена за времето, в което аз самият преживях тия незабравими вълнения. То е било в далечната 1977 година, когато бях приет за студент по философия в СУ "Св. Кл. Охридс-ки". Но в един момент – понеже имам погледа върху актуалната ситуация в нашите "вузове" – си представих какво очаква младите, които тия дни с тре-пет прекрачват праговете на нашите университети: очакват ги, за съжаление, безброй разочарования. Та в тази връзка публикувам нижеследующата моя статия:

Академия, или Άκαδήµεια – тази дума води началото си от Академията на Платон, от философската школа, която великият мислител основал в свое имение-градина наблизо до Атина, посветено на митичния герой Академ. В нея той разговарял с учениците си и отчасти ги наставлявал за живота, но най-вече с тяхна помощ търсел истината за човека и за всичко онова, което може да интересува човека. “Студентите” в тази първа академия са имали право на избор, сиреч могли са да останат при Платон – или пък да идат при софистите, при киниците, при стоиците и пр.

Впрочем не е ли и сега така, та и днешните студенти могат да учат ако искат било при софисти – а с такива е пълно в нашите сегашни вузове! – било пък при днешните киници, или циници – и много такива се подвизават из на-шите родни академии! А ако искат и ако изобщо имат такъв шанс могат да останат при "Платон": ала, обаче, пита се, има ли “платоновци” сред днешни-те наши академични величия? Повечето от които ходят из коридорите на родните ни академии с така гордо вдигнати носове, че човек веднага разбира, че у такива едва ли има нещо научно, или пък, опази Боже, академично!

Но да не избързвам. Ето нещо важно: методът на Платон не е бил ди-дактически – това недоразумение е постижение на по-новото време и е цъф-нало като плевел в нивата на родната ни нàука! – сиреч усвояване на някаква “сума от знания”, а е бил сократически, сиреч изследователски. Учещият и ученият (учителят, професорът) съвместно, с общи усилия търсели истината. А тя е трябвало да се роди, преди това обаче е трябвало да бъде “зачената”, после пък младите дълго време са я носели в душите си, сякаш били “бре-менни” с нея. И такива младежи, вдъхновени от потребността и от великата мисия да родят истината, водели най-боговдъхновени разговори, та да доча-кат деня, в който истината ще се появи на белия свят. И тъкмо си мислели, че вече е “хваната” и покорена, се оказва, че тя – понеже е нещо твърде фино и хвъркато, както говорел Платон! – пак отлитала някъде, а пък младите наново

68

и наново започвали да я търсят, подтиквани от провокациите, от насърчения-та на своя учител.

Впрочем, дипломи тогава изобщо не раздавали, нито пък давали нàучни титли, както е сега у нас. Достатъчно било на възпитаника гордо да каже: “Аз съм ученик на Платон!” и това е било предостатъчно всички да му завидят с една благородна обаче завист. А също и те да се овладеят от съ-щата страст по знанието, по истината и по мъдростта. Може ли сега някой у нас да каже нещо подобно? Как ще ви прозвучи някой, примерно, гордо да каже: “Аз съм възпитаник на... проф. Юлиян Вучков!”?! А се е стигнало дотам, достигнало се е до падението тъкмо Вучков да е някакво "светило", а какво ли остава за другите тогава?!

Но са минали векове, академичният дух, така да се каже, се е развивал и дори е “мутирал”, та да стигнем в днешно време – и то както е сега у нас. Много по-късно възникнали вече университетите, модерните академии, и тия университети имали години на възход, величие и триумфи: такова, примерно, е било времето на Св. Тома от Аквино, когато той е бил преподавател в па-рижката Сорбона, или в Германия, когато най-знаменити професори са били Имануел Кант, Фр. Шелинг, Георг Хегел, по-късно пък времето на Едмунд Ху-серл, на Мартин Хайдегер и т.н. В България и ние сме имали възход на ака-демичния дух във времената на проф. Ал. Балабанов, на проф. М. Арнаудов, на проф. Гьоргов, на проф. Богдан Филов, на проф. Димитър Михалчев.

Но после у нас се възцарила съветската нàука и от този момент почва наудържимо израждането и падението на нашето университетско образова-ние, та да се стигне до жалката му участ днес, в наши дни. Казвам това, щото на някои им се иска да ни внушат, че падението било почнало в годините на демокрацията: да имат много здраве от мен обаче, много по-отрано е започ-нало.

Аз искам най-напред да направя опит да опиша и представя самия ака-демичен дух, сиреч да се добера до същината, до онова, което наистина оду-хотворява академиите-университети. И без което те си остават нещо мъртво, превръщат се в грамади от камъни и тухли, обитавани сякаш от призраци и сенки. А благодарение на него те се преизпълват с живот, стават преизобил-ни на живот, и също даряват живот, палят и пръскат искрите на духовното, овладяват душите, изпълват ги с ентусиазъм и преклонение пред истински великото и величавото на този свят. Драги ми днешни студенти, познато ли ви е това чувство? Ако не ви е познато, положението у нас наистина е съвсем трагично...

Академичният дух е общочовешка ценност, той е грандиозно завоева-ние на културата. Той е пропит от искрено свободомислие и свободолюбие, от страстен копнеж по истината, също така той се свежда до неуморно търсе-не на смисъла. Смисълът, без който всичко на този свят губи ценността си, всичко се превръща в отломки, всичко пропада, понеже е загубило устоите

69

си. Академичният дух се основава на истинско партньорство (диалог, общу-ване, дори приятелство, но не в нашенския смисъл на тази иначе прекрасна дума!) между студенти и професори, които заедно изследват, търсят, творят. Професорът от академичен тип винаги има съзнанието, че геният е някъде сред неговите студенти и затова прави всичко, та да го открие и насърчи. Той не може да понася горделивците, празнодумците, нагаждачите, подмазвачи-те, фукльовците и цялата тази измет, която се шляе и или “студентства”, или пък се опитва да “поакадемичествува” малко. Вдъхновеният от академичния дух професор търси тъкмо нестандартните, "лудите глави", “несретниците”, “гледащите критично под вежди” и вечно недоволните. Защото знае, че само от такива може да се чака нещо оригинално, значимо, стойностно.

А студентът от академичен тип сам себе си учи, много пита, задава най-често съвсем неудобни въпроси, не се съгласява, не кима утвърдително с глава. Всъщност студентите са носителите на решаващото условие за да има изобщо академичен дух; те обаче със своята младост – а тя е свежест най-вече на съзнанията! – са главния фактор за подем на науката, за който обаче трябва да се полагат грижи. Понеже младите хора могат да попаднат в такива отвратителни условия на средата, че да им пресекне желанието за полет във висините на духовното, в безбрежните хоризонти на знанието и на науката. Това бях длъжен специално да отбележа.

От такива търсещи студенти професорът е непрекъснато използван, той е консултант, дава някакви съвети, но не налага мнението си, подпомага, насърчава, подтиква, нищо повече. Той не чете лекции от пожълтели листи, останали от годините на неговото славно студентстване в средата на мина-лия век, а просто и човешки разговаря със студентите си. Академичният про-фесор е просто по-опитният съветник в общото изследователско дело, той отчасти дава нещо от богатствата на своята душа на своя възпитаник и го импулсира, нищо повече.

Но представете си, моля ви се, какво може да даде един нашенски днешен професор или доцент (студентският фолклор неслучайно ги нарича “профанесори” и “босенти”, иде от “бос” в чисто българското значение на тази двузначна дума!), след като той просто няма нищо в себе си – как тогава да даде някому нещо?! Няма как, уви, пълно е у нас с университетски препода-ватели, които, понеже няма какво да дадат, просто се гаврят със студентите и направо им губят времето: продават единственото простотията си, кухото си високомерие, надутата си “ученост”, от която на нормалните хора просто им се повръща...

А иначе истинският академичен деец се занимава с това, че прави нау-ка (не нàука!) и то в най-живо и пълноценно личностно общуване и партньор-ство със своите студенти. Той не пре-по-дава науката, ами я прави с и пред студентите си, разликата е колкото от небето до земята. От тази гледна точ-

70

ка, кажете ми, моля, какво изобщо е останало от академичния дух в нашите многобройни и така многолюдни академии и университети?!

Е, може и да е останало нещичко, но то е към външната форма, не е обаче в субстанцията, в същността на нещата. Защо е прокуден така жестоко академичният дух от нашите “академии”? Това, струва ми се, е най-важното, за което трябва да се запитаме.

Аз писах вече по тия въпроси в статията си Не наливайте ново вино във вехти мехове... (2007 г.), в която давам своето обяснение. В статията си Крайъгълният камък на образованието (2007 г.) също съм мислил по тази неблагоприятна, дори критична ситуация в българското образование. В тия две статии съм казал най-главното. Сега обаче искам да добавя още нещо.

Прекалената, плоска, едностранчива и едноизмерна “рационалност”, която идва у нас с комунизма, е виновна за плачевната ситуация в българско-то образование и наука, също както причина за станалото са и криворазбра-ните интереси. Сметката е била проста когато е била правена "системата на висшето образование" – съществуваща и в старите, и в новите университети и "академии", понеже и тия, и другите са носители общо взето на все един и същ неизменен манталитет и стереотип. Та когато са били поставяни темели-те на системата, останала непокътната до ден-днешен, се е сметнало, че ня-къде трябва да се прави нàука (не наука, а тъкмо нàука!), това е БАН с мрежа от институти към нея. Другаде тази рафинирана нàука се преподава. Профе-сорът “чете” лекции, сиреч “дава” знанията, студентите прилежно си записват, четат, заучават, зазубрят, запаметяват тази смляна и предъвкана “духовна храница”, а след това я възпроизвеждат като ги изпитват. Е, те може и малко да се поупражняват в мислене, но затова си имаме семинари, упражнения, но общо взето и там работата се свежда до преподаване, учене и изпитване. Там се прави контрол кой колко учи и какво е научил. И всички са доволни, защото за професора е къде-къде по-лесно просто да преподава (да “чете” лекциите си), вместо да прави наука, за студента е много по-лесно да чете тия лекции преди изпита (те са именно “сдъвкана нàука”!) та да ги “храносми-ла”. И така нататък, да не се задълбавам в тази смрад, щото наистина от сис-темата отдавна вее дъх на трупно разложение, не на нещо друго. Няма кой обаче просто да вдигне и да изнесе трупа...

Мина доста време, докато тази система бъде внедрена (около 45 годи-ни!), после пък беше реформирана (уж де, наужким, не истински!), накрая пък беше мултиплицирана в никнещите като гъби най-нови академии все на база-та на прочутото АОНСУ на ЦК на БКП. А сега, когато всичко вече е втвърде-но, когато огромните камъни на системата са прилепнали така плътно, че и косъмче не можеш да мушнеш през тях, камо ли пък някакво острие (това са думи на мой познат, който е професор в един от елитните ни университети, и дори е началство там!), всички с учудване откриха... какво откриха ли?

71

Ами ето какво: професорите лошо “четат”, и дори, ако са по-модерни, изобщо не четат нищо, ами се правят само на велики и оригинални пред "ко-лежките" в кафенето; студентите пък съвсем не четат и нищо не учат, а само се обучават в... преписване; а ние всички сме някъде страшно назад в наука-та, на космически разстояния се намираме от напредналите нации, а в много области сме дори направо извън процесите в световната наука. Всичко в на-шата система е обърнато с главата надолу, всичко, уви, е тъкмо наопаки.

Защото не се разбират някои много прости, съвсем елементарни, драги ми Уотсъне, неща: студентът не е прост “обект на педагогическо въздейст-вие”, а е истински и пълноценен негов субект; професорът не е единствен, своеволен и абсолютен, но крайно фалшив “субект” на това въздействие, а също е равностоен и пълноценен субект на науката, намирайки се обаче в най-тясно партньорство с младите хора, които въвежда в храма на науката. Глупаво е професорите “да четат” лекции, от тях се иска нещо много по-значимо: да излъчват духовност, дух, свобода, страст към истината, копнеж по знанието. Колцина из нашите университетски преподаватели са обаче на това ниво?! На пръсти се броят, за жалост, така е, а останалото е една науч-но-академична сволоч и пасмина, която само вреди и пречи, нищо не допри-нася.

Другояче казано, студента не го “учат” какво да мисли, а той сам себе си учи и се стреми да привикне – с помощта и насърченията на професора! – как да мисли. И ако се чудим сега защо толкова ни липсват мислещи хора, личности и творци с нужната свобода и дръзновеност, то сигурно е и затова, че академичният дух отдавна е прокуден от нашите академии.

Как може да се завърне ли? Не знам, много е трудно. Завръщането на прокудения академичен дух от нашите родни "академии" и университети е процес на раждане и растеж: иска се много време, традиции, култура, корен-на промяна в съзнанията и манталитета. Трябва да се мисли и най-вече трябва да се действа в тази насока, потребни са коренни и най-смели рефор-ми. Иска се воля за промяна и осъзнаване, че само промяната е спасителна, че без промяна всичко отива на поразия. Тук-там ако има академични труже-ници на истинската наука и носители на пресветлия духовен академизъм, то точно на тях трябва да се опре държавата, та да извърши жизнено необходи-мите промени. Защото докато тях ги има, не всичко е загубено...

Ангел Грънчаров, асистент по философия в ПУ „П.Хилендарски” (Забележка: Този текст съм го публикувал в блога си преди доста време, а пък самите текстове, от които се състои, от които е „сглобена” тази публика-ция, съм ги писал преди много години, преди повече от 20 години (За доказа-телство може да послужи голям фрагмент от същия текст, публикуван още преди 1989 г. във в-к "Народна култура" (тогава наричан така, а сега е прос-

72

то КУЛТУРА; същият текст е публикуван и другаде, в един друг вестник, именно, пловдивският вестник ИСКРА – и то в по-голям обем.). Струва ми се, че сега, когато у нас отново се говори за потребността от реформи, за това, че положението в образованието и науката у нас е нетърпимо, актуалността на написаното преди толкова време нараства – поради което го и публикувам отново. Искам да съобщя също, че в момента екип на Центъра за развитие на личността HUMANUS работи по документ за потребността не просто от реформа, а от революция в българското образование. Този документ ще бъ-де предоставен за публично обсъждане, а резултатите от дискусията (ако има такава), заедно със самия текст, ще бъдат изпратени в Министерството и Парламентарната комисия по наука и образование.)

73

Реформата в науката и “моралът” като лицемерие

Кратка справка: В края на 1991 и началото на 1992 г. бях уволнен от

Пловдивския университет, където от 1985 година бях на работа като асистент по философия. Уволни ме тогавашният ректор проф. Никола Балабанов, иначе “ядрен физик”, а по-скоро бивш активист на БКП, парти-ен секретар, който е излетял във висините на науката понеже е бил изс-трелян там от мощния катапулт на любимата му партия. (Наскоро пък установих, че проф. Балабанов, който още се подвизава като “учен” в ПУ, е главен активист на т.н. “инициативен комитет” за издигане на Георги (Гоце) Първанов за президент – и в това си качество организира събира-нето на подписи в негова защита сред студентството!)

Не стига че ни уволни – заедно с мен беше уволнена и една историч-ка, К.Сариева, която също като мен показа привързаност към демокрация-та и си плати за това! – но той тогава се опита и да ни окаля, да ни уни-зи, да ни изкара по-черни от дявола, и за тази цел написа една “разгромна” статия в стил 50-те години на ХХ век, която излезе в университетския вестник. Наложи се да му отговоря писмено, редакцията дълго усуква, ала накрая се престраши да ми даде “право на отговор”; впрочем, главен ре-дактор тогава на това вестниче беше Емил Стоянов, брат на бъдещия президент Петър Стоянов, чиято шеметна кариера към върховете на славата ще почне съвсем скоро, когато брат му ще се възвеличи и ще застане начело на държавата. Ето в този контекст излезе кратичката моя статия, която публикувам тук, за да се разбере поне малко от по-младите какво е било онова, макар и възторжено, но и твърде гадно време:

Право на отговор

Реформата в науката и “моралът” като лицемерие

Макар че не съм имал късмета да обикна… физиката (оказала се шанс на щастливци като проф. Балабанов) аз съм човек, посветил живота си на философията – и съвсем не смятам това за нещастие. Нещо повече, фило-софското образование и усет ми дават преимуществото да разбирам отчасти човешката природа и да се удивлявам на нейните висоти и падения, на неог-раничените й възможности да бъде низка и подла.

Статията на известния с публицистичните си опити проф. Балабанов е интересна не с казаното по същество (такова липсва!), а със стремежа да бъ-дат дискредитирани двама “колеги”, уволнени от него без всякакво законно основание, просто ей-така, само защото са били неудобни на партийно-номенклатурната “научна” каста в ПУ. Уволниха ни за “назидание” на другите и за всяване на страх; сега ще настъпи спокойствие, особено в прословутата

74

катедра по марксизъм-ленинизъм (след “прочистването” й от “чуждите еле-менти” вече наистина е такава!). Оказва се, че аз съм бил един от “виновните за миналото” – по думите на увлеклия се публицист-физик. Аз не искам да отговарям на подобни смехотворни обвинения. Ако г-н Балабанов беше се потрудил да отчете възрастта ми обаче, той би трябвало да признае, че кога-то аз съм започнал самостоятелния си живот, това минало отдавна е било “установено, цъфнало и вързало” благодарение на старанията на партийни секретари като него.

Станалото в катедра “марксизъм-ленинизъм” е симптоматично за шан-совете на реформата в университета. Щом като в тази катедра “реформа” се оказа не друго, а утвърждаването на дългогодишни поборници на априлската линия (като доц. Тина Шишкова например) и щом като тази метаморфоза не предизвика никакво противодействие в широките среди на университета, то безспорно е, че шансовете на действителната реформа са нищожни, а сили-те, готови за промяната, са прекалено слаби. Не разумът, а инстинктът за са-мосъхранение, инертната комунална психика, очакваща чудото, което вкупом всички да спаси, е, уви, доминиращото на масовата нагласа, владееща наст-роенията в университета. Това предопределя един крайно неблагополучен изход от ситуацията, в която се оказа това изкуствено “цяло”, т.е. един неиз-бежен крах.

Защото животът всичко поставя на мястото му, а природата аномалии не търпи дълго време. Стремежите на физика Н. Балабанов да запази инерт-ната система, в която се чувства толкова уютно, са обречени и напразни – и това скоро ще го разбере самият той. Не може да се върви напред без де-мократични отношения, без демократично съзнание и култура, без уважение към личността и без толератност. От тези “неща” няма и помен в “разгромя-ващата” статия на проф. Балабанов: чрез такива писания преди години бяха унищожавани личности, а сега са свидетелство за това, че миналото е живо.

Цинизмът в нея е колосален даже за морала на комуниста. “Засегнал” се бил, понеже репресивното уволнение на един философ и на един историк му се било сторило нещо като “привилегия” или “награда”, на която те нямали право, и г-н професорът протестира: “Не, всички сме маскари!”, “Не, всички бяхме еднакво послушни!”. И изтъква нещо като “доказателство”: “А онзи, Ан-гел Грънчаров, беше в… комсомола!”. Смешно и жалко, особено когато жа-лостиво добавя: “Имал съм късмет, че съм обикнал физиката” – това като че ли е атестат за благонадеждност (?!). И това ако е морал, здраве му кажи!

А ето го и сюблимният момент, “изплюването на камъчето”. Допреди две години, за да стане някой асистент, се искало одобрение от ОК на БКП, разсъждава проф. Балабанов, а сега, за да остане такъв – благодарение на Закона за автономията – се иска благословията на… “клуба по интереси” на БСП, приютил се навсякъде в ПУ, особено във ФС на Филологическия факул-

75

тет, към който е катедрата “марксизъм”, а най-много пък в кабинета на самия ректор, на самия проф. Балабанов!

Ето я истината, иначе на какво би се опрял г-н Балабанов за да се ос-мели да потъпка волята на синдикатите относно съдбата на катедра “маркси-зъм-ленинизъм”?!

Ангел Грънчаров, старши асистент по философия

В-к “Пловдивски университет”, 3 март 1992 година

76

В канона на безличието

Ще има ли действителни промени в образованието?

Публикувано във в-к Комсомолска ИСКРА, 14 ноември 1988 г.

Образованието е изключително значима сфера в духовния живот на всяко общество. Именно в тази сфера се формират интелектуално и волево младите хора – бъдещето на нацията. Затова ми се струва, че няма по-голяма опасност от тази училището да стане последният “ешелон” в духовно-то и културното развитие на дадена нация. Но смея да заявя, че тъкмо това се получи с нашата система на образование и възпитание. Ще се аргументи-рам, но преди това трябва да се запитаме:

Защо стана така?

Това е сложен и “многоаспектен” въпрос; трябва да се имат предвид няколко основни предпоставки. Първата група са общодуховните, които се заключават в следното.

Най-напред това е крещящото неразбиране на образованието и възпи-танието като специфични духовни дейности по приобщаване на нечии съзна-ния към определени ценности (знания, общозначими истини и чувства, нравс-твени норми и правила). На тях се гледа като на нещо много по-прагматично: добиване на сума от знания и навици, необходими за бъдещата “социална реализация” на индивидите. Към средата на миналия век под мощното влия-ние на позитивистичния канон, формирал се на основата на бурния растеж на научното познание, започна постепенно да си пробива път едно такова отно-шение, което в ХХ век избуя до крайност. Смятам, че то се изрази в съвсем определени позитивистични и технократични тежнения в начина на мислене на епохата. Така силно занижена се оказа възпитателната функция на учи-лището, университета, института.

Но има и чисто социални предпоставки, валидни вече не само за наше-то общество. Най-напред още през 30-те години в СССР, а у нас след 9-ти септември 1944 г. бе положена основата на административно-командните методи в сферата на образованието и възпитанието. Това доведе до създа-ването на командно-педагогическа система с нейните методи, форми и сред-ства за “педагогическо” въздействие. Над учителя и преподавателя се издиг-на йерархическата пирамида на образователната инстанция, където автори-тетът се определяше от мястото, което заема съответният индивид в тази йерархия.

77

Същевременно възпитаваният беше сведен до нивото на несвободен, несамостоен и манипулиран обект, третиран не съобразно неговата природа, а за външни, предпоставени от социума цели. Това неизбежно доведе до за-душаване на активността и индивидуалността, самостоятелността на обуча-вания, а оттук и до невъзможността за формиране на творческо мислене. За-почна да се насърчава изпълнителността и репродуктивното усвояване на знания, т.е. “зубрачеството”, което твърде се цени от възпитателите.

Като резултат от тези процеси започна да се формира тип личност на изпълнителя и конформиста още от училище. Скоро беше потъпкано личнос-тното начало в името на един криворазбран колективизъм на основата на безличността. Духовните качества и ценностните характеристики на личност-та започнаха да се формират стихийно и нерегулирано – защото те не може-ха да се “поберат” в една такава педагогическа система. Затова съвсем пра-вилно на Февруарския пленум на ЦК на КПСС (1988 г.) беше заявено, че е необходим механизъм, който “… отстранява от училището неговото бюрокра-тическо еднообразие, освобождава учителството от всякаква унификация на мисълта, поведението, действията, открива път към творческа реализация”.

Какво трябва да се направи?

Аз не смятам, че пътят е този, по който се тръгна преди няколко години, когато се създаде УПК, или пък по който се готви да тръгне сега нашето вис-ше образование. Това е пътят на “екстензивното” развитие на образовател-ната система, в която по същество нищо не се променя. Необходимо е корен-но да се изменят подходите и механизмите, за които стана дума. Необходимо е да се съкруши командно-педагогическата система и да се конституират но-ви отношения на една истинска – педагогическа и възпитателна – система.

Най-напред трябва да се променят правата и отговорностите на отдел-ните звена в системата (образователна инстанция – учител – ученик) и да се премахне опеката, която съществува по един командно-административен ма-ниер. В самите училища е необходимо да се развият елементите на самоуп-равление, за които имаме традиция още от Възраждането: настоятелства, права на учителските съвети, родителски и ученически комитети с реални възможности за въздействие. Но основното е, струва ми се, признаването на учителя и ученика за свободни субекти, установяване на диалогично отноше-ние между тях, премахване и изкореняване на дидактично-педагогическото и командно-административно отношение.

Необходимо е да се разбере, че усвояването на знания, идеи и още по-вече пък формирането на високи ценностни качества на душата и личността е дълбоко интимен процес на взаимодействие на свободни субекти. Но, както казва Маркс, “и възпитателят трябва да бъде възпитан”. И ние трябва да признаем, че имаме огромна нужда от нов тип възпитатели, рожба на друг тип

78

отношения в системата. Ако това не бъде направено ще продължават да се ширят нравствените деформации и безличността, издаващи една грозна без-духовност, която е най-голямата беда на нашето общество; беда, изпълнена с непредвидими последици.

Ангел Грънчаров, старши асистент по философия в ПУ „П.Хилендарски”

79

Последен фалш

Един мой приятел ми съобщи наскоро потресаващия факт: бивш до-

цент по “научен комунизъм” се прехранва в момента като изнася в СУ “Св. Кл. Охридски” лекции за… Светия дух (?!!). Ясно е, че подобни перестроечни фе-номени, стигащи до неприкрит фарс, няма как да не са често срещано явле-ние, щом трета година нищо не беше направено за ликвидирането на просло-вутите катедри по “марксизъм-ленинизъм” във вузовете. Те не само оцеляха, но и добиха куража, че безкрайно ще могат да паразитират.

Политикономистите, десетилетия проповядващи “преимуществата” на плановото централизирано стопанство и на тоталната държавна собственост, днес вече са страстни адепти на пазарната икономика и набързо скалъпиха курсчета по “мениджмънт и маркетинг”. На пазарната икономика те гледат както преди гледаха на “неотклонното” социалистическо строителство – като на възможност за апологетика с цел постигането на користно-кариеристичните си подбуди; в никакъв случай не подхождат от научна глед-на точка, която не търпи подобни салтоморталета.

Преподавателите по “История на БКП”, най-идеологизираната и конюн-ктурна пропаганда, която е имала някога място в университетите, днес са си наметнали мантията на строги и безпристрастни “учени”, третиращи модер-ната история на България – и е чудно, че има наивници, които могат да вяр-ват в една толкова съмнителна метаморфоза. Един от тях в опитите си да защити тяхната каста разви парадоксалната теза: ако ще трябва да се четат сега лекции по история на… СДС, ние сме готови да го правим: защото сме специалисти и професионалисти и сме най-добрите(?!). Досущ същото, което искат да правят комунистическите дипломати, плачещи сега за кариерата си…

“Научните комунисти” (имаше и такива!) пък направиха най-зашеметя-ващия скок – към дебрите на несъществуващата и отричаната от тях самите политология и, изглежда, се чувстват уютно там, щом като още не са освир-кани. “Цялата работа е в смята на акцентите – дълбокомислено твърдеше един побелял доцент, цял живот вадил хляба си от проповядване на теорията за диктатурата на пролетариата. – Досега отричахме буржоазната политоло-гия и хвалехме комунизма, а отсега нататък ще правим обратното: ще отри-чаме комунизма и ще хвалим буржоазната политология!” Тоест досущ байга-ньовското: “Маскари си бяхме, маскари ще си останем!”.

Същото е положението с някогашните “марксически философи” – “смя-та на акцентите”, “пазарна конюнктура”, “съвест под наем” и пр. Малцина са ония, които не са си продавали душите и имат моралното право да застават пред студенти. Душевният хоризонт на марксистките философи се простира в тесните граници от “Анти-Дюринг” на Енгелс до “Материализъм и емпириок-

80

ритицизъм” на Ленин, но независимо от това се надяват, че никой няма да забележи фалшификацията.

Успешно завършилите метаморфози в тази сфера нямаше да минат ако съвестта и моралът бяха познати “продукти” сред пасмината бивши “иде-ологически работници”. Но не би: някой да е чул след пропадането на кому-низма и марксизма за масови оставки на ония, които живееха от безогледно-то му пропагандиране?! Или пък да е станало поне едно самоубийство? Не, няма такова нещо, а има: “Ний пак сме тук!” – червенобузести, нахални, без-пардонни, с лакти проправящи си пътя…

Хуманитарните и особено социалните науки са в тежка криза, тъй като не бяха друго, а безсрамна апологетика на комунистическата система. Мо-ралната деградация на “кадрите” в тях е ужасяваща – гореказаното е само илюстрация и пример. Десетилетия възпитаваното верноподаничество и гос-подството на лъжата в тия среди не могат да бъдат излекувани и на тяхно място да дойде (откъде?!) научната добросъвестност, обективност, честност, всеотдайното служене на истината. Липсват нормални вътрешно-научни от-ношения и механизми, които естествено да ограничават безскрупулната и готова на всичко посредственост – и същевременно да дават път на талант-ливите и способните за наука.

Необходимо е час по-скоро да бъде разбита сферата на възпроизвеж-дащата се посредственост и нейната псевдонаука, която продължава да па-разитира, уповавайки се на това, че държи командните постове в свои ръце (мнозинство във факултетни и научни съвети, атестационни комисии и пр.). Нейното упование сега е на по болшевишки превратно разбираната “демок-рация”, свеждаща се до това масата некадърници, недопускащи промяната, да продължават да налагат мнозинството си и да диктуват развитието на не-щата. Т.е. добре познатата ни социалистическа “демокрация” – вечното усло-вие за съществуването на мързеливите, неспособните, заспалите.

А отстраняването на тази напаст може да стане единствено с един нов закон за науката, бързо и ефективно приложен в живота. Той трябва да бъде приоритетен след приемането на икономическите закони. Ликвидирането на катедрите по марксизъм-ленинизъм е една от първите му задачи.

Защото цинизмът на маркс-ленинските пропагандатори вече надминава всички граници и достига анекдотични измерения. Сега в техните среди е по-пулярна една мисъл, с която искат даже признание на… заслуги. “Понеже не-кадърно преподавахме марксизма-ленинизма – тъй като бяхме “вътрешни опозиционери” – ние най-много допринесохме за краха на комунистическата доктрина, а оттук и на цялата система!”

Този е абсурдният финал на бързо половинвековното присъствие на марксизмо-комунизма из нашите университети.

Публикувано във в-к ВЕК-21 на 9.06.1992 година

81

Защо ли ректорът на ПУ „П.Хилендарски” така сърдечно подкрепя ченгетата-владици?!

Преди няколко дена написах и публикувах текст под заглавие Длъжни

сме да помогнем на Великата Страдалчица – Светата Българска Пра-вославна Църква – да се очисти от сатанинско-ченгесарската гнус!, в който призовах ние, гражданите, някак да реагираме, та да покажем на ченге-тата-владици, че тяхната арогантност е нетърпима вече. Два дни след това пловдивският владика, "православният" талибанин Николай организира в ос-квернената от него митрополитска черква "Света Марина" следното меропри-ятие, представяте ли си: "молебен за спасяване" на ченгетата от ДС с бради и раса! Уж трябвало Църквата да запази единството си, сиреч, трябвало да продължи да търпи под крилото си тия, дето ù нанесоха такива поражения, които ù навредиха колкото можаха и още толкова след това.

Но не за тоя фамозен молебен, на който присъстваха докарани с авто-буси от цялата му подопечна църковна област хорица, искам да пиша днес; от "дядо" Николай всичко може да се очаква, знайно е, той е неудържим. Ис-кам обаче да наблегна на следния смущаващ факт, който забелязах около това същото събитие; ето за какво става дума.

Николай бил поканил на молебена си пловдивското отделение на де-журната чета от вечно готови да услужат червени "интелектуалци"; но, за жа-лост на светиня му, се бяха отзовали само неколцина, от по-безскрупулните; повечето се бяха въздържали да отидат, предполагам защото и те, току-виж, може и да са смутени от поразиите, които владиката стори на митрополитския храм, нареждайки да го облепят с кичозни мушамени тапети, разположени връз древните стенописи. Но след неколцината, що стърчаха на видно място в храма, за да покажат солидарност с акцията на бесовския владика, на най-почетно място се открояваше не кой да е, а доц. Запрян Козлуджов, ректор на ПУ "П. Хилендарски", както това учебно заведение се назовава; пишат го още в атеистичен дух без "Свети" пред името на Св. Паисий Хилендарски.

Аз лично не предполагах, че е чак толкова набожен г-н Ректорът; да, ама ето, отрадно е, че той стоеше на предно място, гледаше владиката право в очите и усърдно се кръстеше пред приятно жужащите телевизионни камери; прочее, камери не се допущат на богослужение, но да не придиряме чак тол-кова, все пак живеем в България. Същият този ректор, както е известно, се обезсмърти с прогласяването на Ицо Мамата за "доктор хонорис кауза" на ПУ, и то със смехотворния аргумент, че той бил придумал финансовия ми-нистър да даде държавни пари за строителството на някаква спортна зала; самият министър и особено г-н Премиерът, който фактически даде парите, не бяха наградени по простата причина, че специално за г-н Премиера в приро-дата липсва такова отличие, което да е достойно да блещи на неговите баба-итски гърди. Сега, след като доц. Козлуджов оправи на такава чиста нравст-

82

вена основа работите в институцията, която ръководи, гледам, че се е загри-жил за изчистването на моралния авторитет на съгрешилите владици-ченгета, щото молебенът всъщност беше ориентиран точно в тази насока: Николай ходатайства чрез молитвата си на самия Бог да си затвори очите за мерзостите, що се случват в БПЦ, а пък Ректорът го подкрепя сърдечно в тия негови "богоугодни" инициативи!

Не мога да проумея по каква именно линия присъства на молебена г-н Ректорът. Мислих, мислих, и накрая измислих следната хипотеза, която чис-тосърдечно споделям с мислещия читател на моя блог.

В годините на т.н. "преход" ПУ беше ръководен, както наскоро разбрах-ме, все от ченгета на ДС; по два ректорски мандата извъртяха бойните друга-ри от ДС, дегизирани като професори, именно Огнян Сапарев и Иван Куца-ров; преди тях пък ректор беше бившия партиен секретар на БКП на ПУ дру-гарят Никола Балабанов, все най-доверен човек на партията и на нейния же-лезен юмрук ДС. Сега ПУ си има младичък-чистичък ректор, който обаче, как-то забелязваме, има някаква странна сърдечна привързаност не само към бившите ректори-ченгета на ПУ, но и към ченгетата-владици; как иначе да изтълкувам това, че ректорът е станал в неделя заран така рано, та да уважи с присъствието си активното мероприятие на московския емисар по делами Болхарской Православной Церкви, именно Николай Сивастиянович, ныне прославляющийся като владика на хилядолетния град Пловдив!

Аз не знам кои са душевно по-мръсни: тия, дето са вършили мръсотий-ките и мерзостчиците си, правейки доноси пред ДС, или тия, които им се въз-хищават, и то ето сега, толкова години след славното време на комунизма. Чини ми се обаче, че е по-гнусно да се възхищаваш от ченгета, пък макар и брадати и оборудвани с раса, а още по-гнусно е да показваш на всички свое-то възхищение и подкрепа на тия мерзавци, които, ако имаха поне капчица съвест или християнско чувство, отдавна да се бяха покаяли и да се бяха от-теглили от владишките си тронове, та да се захванат с уреждането на лични-те си сметки със самия наш толкова дълготърпелив Бог...

Това исках да кажа. Искам да добавя и още нещо: загадка е защо тол-кова благочестивия ректор на пловдивската академия не вземе да направи нещичко, та патронът на ПУ да почне да се изписва както подобава, именно "Свети Паисий Хилендарски". Но в светлината на казаното отговорът на тоя въпрос е близко до ума: щото вярата на такива хора явно е само поза, а не нещо същинско. Което е твърде, твърде жалко – и грозно.

Хайде стига. Да спра дотук. Приятен ден желая на всички!

83

Моят университет

Пиша това на 8 декември 2008 г., празничен ден на студентите.

Нормално е всеки, който е бил студент, да се почувства малко по-особено на този ден. Да си спомни за годините, когато е бил млад, да оживи също спомена си, да речем, за това как със страхопочитание е стъпил за първи път в Университета или пък да си спомни за атмосферата, която е царя-ла в Алма Матер в ония години, когато той е бил студент.

Аз искам да отбележа този ден с един мой спомен за университета, в който съм завършил в далечната 1983 г. Тогава съм бил на 24 години. Две години по-късно съм вече асистент по философия в Пловдивския уни-верситет, а през 1988 г. в младежкия вестник на Пловдив (в-к “Искра”) из-лиза една моя статия, наречена “Спомени от вчера”. Тя се състои от две части: Университетът и Градът. Става дума за университета, в който съм завършил – Санкт Петербургския – и за града, в който се намира този университет, Санкт Петербург, тогава “Ленинград”. Заради тази статия си имах тогава доста проблеми, макар че не го казвам това за да се правя на дисидент или пък да си приписвам заслуги. Но статията, както ще се убедите сами, наистина е “перестроечна”. Искам само като куриоз да от-бележа критиката, която ми направи по повод на статията ми в “Искра” идеологическата церберка на ПУ доц.Милена Калудова.

Та тя ме срещна в коридора на университета, спря ме и изсъска: “Как не те е срам! Да петниш името на университета, който си завършил! Да плюеш срещу съветската наука и съветската страна! Неблагодарник! Партията те изпрати там и ти даде образование, а ти да плюеш най-безсрамно срещу родината на великия Ленин!”.

Ето как – благодарение на моя спомен, записан тук – се преплитат три епохи, три исторически времена: онова, когато съм бил в универси-тета (1980-1983 г.), времето, в което е писана и излязла тази статия, и сегашното време, съвременността.

А ето и самата статия, няма да променя и една дума в нея, тя се нарича

Спомени от вчера: университетът

Той носи, засега, името на А.А.Жданов – и това, струва ми се, е сим-

вол. Доскоро името на дебеличкия добряк, какъвто го виждахме по фотогра-фиите и филмите, не всяваше такъв ужас – както сега, когато знаем истината за него. Този палач на литературата, изкуството, философията и науката (а и на много от хората, работили в тия “сфери”), невежата, пълновластно разпо-реждал се с “насоките и направленията” на съветската култура, не може да е патрон на едно културно заведение, дори и то да не е от ранга на Ленинград-

84

ския университет. Това мое мнение от няколко месеца е вече “влязло в сила”: в дипломата ми на възпитаник на този университет думите “… имени А. А. Жданова”, са саморъчно зачертани с две дебели червени черти…

Въпреки това обаче Университетът, ако се абстрахираме от някои вън-шни черти, наследени от “ждановското време” (осеяните с лозунги и табла стени по коридорите, пушенето навсякъде, неподдържаните, рушащи се ма-сивни и някога великолепни сгради…), беше носител на един своеобразен академичен дух. Атмосферата в него е едва ли не средновековна, “оксфордс-ка” в добрия смисъл на тия думи.

Как може да се изрази онова, което е останало в моето съзнание за университета, в който стана приобщаването ми към философията?

Ако един студент завърши в своята страна едно дори твърде престиж-но учебно заведение – духовен център на неговата страна – то, струва ми се, независимо от това, върху неговия интелектуален и душевен хоризонт би ос-танал отпечатък на някаква едва долавяща се ограниченост, на някаква рам-ка, която може да се разбие само от образованието, получено в чужбина. В този смисъл аз съм твърде благодарен на Ленинградския университет. Още повече че бях вкусил – като студент в СУ – нещичко от екстравагантното празнословие на нашите философи – да ме прощават ония, за които това не се отнася.

Професорите от моя университет бяха все звезди от “втора величина”, непризнати от официална Москва, но тъкмо затова талантливи, всеотдайни за науката, идеалисти в най-възвишения смисъл на тази дума. Не говоря тук за академичната измет, която се шляе из всеки университет, а за ония, които завинаги в моето съзнание ще символизират Университетът и неговия дух. Първите от всички научни области бяха, разбира се, московски професори и академици, но вторите, неофициалните, авторите на непризнати теории, веч-ните “аутсайдери” в науката (“аутсайдери”, но в един друг смисъл на тази ду-ма!), бяха окупирали Ленинград, бяха създали научни школи, противостоящи, в рамките на допустимото, на официалните доктрини. Тъкмо това противос-тоене особено привличаше (беше разгара на застоя) и то беше равносилно на свеж полъх в коридорите на академичната догматика.

Тия личности пазеха кой знае как съхранения огън на старата, свобо-долюбива руска интелигенция, оцелял въпреки кървавия топор, неистово размахван в епохата на “вожда и учителя на всички времена и народи”. Именно те даваха на университета оня духовен патос, без който той се прев-ръща в нещо мъртво, в грамада от камъни и тухли.

Макар времето съвсем да не благоприятстваше сериозните духовни търсения в науката – в сферата на идеологията се разпореждаше М.Суслов, достойният ученик на Жданов! – университетът, за времето си, беше среди-ще на пълноценен духовен живот. Но сериозното в науката беше в немилост, пласираше се сивата, вулгарно-идеологическа продукция, нископоклоничест-

85

вото пред силните и безсрамното лицемерие. Аз постъпих в този универси-тет, когато вилнееше и процъфтяваше догматизмът, когато се четяха безброй спецкурсове “в духа на 20 и еди кой си конгрес”, когато катедрите се надпре-варваха в преданост към “най-новата линия и указанията на скъпия Леонид Илич”, когато по принуждение трябваше да четем и конспектираме, за да тър-сим някакви прозрения, книгите му “Малая земля”, “Целина” и не знам какво още. Тогава обаче бяхме свикнали с тези напъни, схоластиката минаваше покрай ушите ни, но за сметка на това имахме повече време да се концентри-раме върху истинското и сериозното. На този фон истинската мисъл, творчес-кият поглед, оригиналността не можеха да бъдат взети за нещо друго, а ску-ката в науката, блудкавото празнословие веднага ги надушвахме. Не зная как е било при другите, но за мен бяха най-пълноценни лекциите по казионните и ненужни курсове лекции: с том от Кант, Шопенхауер или Ницше на коленете си прекарвах до немай-къде интересно.

Знаменателно беше, че в университета цареше една твърде привлека-телна двусмисленост във всичко, което се казваше или правеше. Лицемерни-те или хвалебствени лекции “В духа на…” въпреки старанията на мастити професори звучаха като реквием на една отиваща си епоха, един-единствен наивен въпрос на студент беше в състояние да събори сложни схоластични построения, зад надутата официозност прозираше истината, защото фокуси-те вече не помагаха. Новото неудържимо напираше, а старото с цялата си парадоксалност демонстрираше неизбежната победа на истината. Ние, сту-дентите, владеехме езоповския език, а направо очарователно спекулирахме със споменатата двусмисленост на изпити и зачоти. До съвършенство беше овладяно майсторството да се вземат изпити, без нищо да се чете: избивах-ме чрез самостоятелно разработени системи от предположения, недомлъвки и логически изводи. Успявахме много често: арсеналът на догматизма не е богат.

В наглостта си аз стигнах дотам, че си взех държавния изпит по основ-на дисциплина тъкмо по този начин. Изпитах удовлетворение, когато най-големият професор-догматик с изписано на лицето му отвращение ми пода-ваше книжката: не знаех броя на китайските комунисти. Както се изрази, “са-мо изостреното му чувство на пролетарска солидарност” ми било помогнало. Не беше ясно само какво пък общо има злобният дебелак срещу мен с про-летарската солидарност.

Това е статията (в първата си част, тази за университета), която

съм написал в 1988 г. – и която тогава излезе в младежкия вестник на Пловдив. За ония, които не са живели това време може би всичко изглежда прекалено странно и абсурдно. Не че то не си е такова, но за нас, живели-те го, то се е вдълбало в съзнанието и не може да бъде изгонено оттам. Минаха години, но ето че когато дойде 8 декември, неизбежно си спомням

86

моя университет и онази задушна, прекалено тежка атмосфера, царяща зад средновековните стени на университета в обвития в мъгла и студен Петербург, тогава наричан Ленинград.

Но нещо от мен е останало там, и затова – макар че си спомням всичко това с двойнствени чувства – не мога да ги забравя: както университетът, та-ка и градът, така и самата Русия…

87

Да говориш това, което мислиш

Ангел Грънчаров, асистент по философия в ПУ „П.Хилендарски”

В-к „Комсомолска искра”, 9 ноември 1987 г.

Искам да започна с едно схващане, което е толкова необходимо, колкото и

навременно…

Неизбежно е установяването на кардинално нов тип отношение към младежта, което би довело до преодоляване на „кризата на доверието”, която се усеща напоследък и от младия човек, от една страна, и от неговите ръко-водители, „лидери”, „наставници” – от друга. Псеовдообщуването с младите хора, което кой знае защо се наложи през последните две десетилетия, се изразяваше в едно външно, демонстриращо някаква фалшива откритост, па-радиращо и малко принудително отношение и доведе до все по-засилващо се недоверие. Младите хора усещаха неискреността на това отношение, а недоверието все пак е главната пречка за установяването на диалог без ус-ловности; това поражда мълчаливо оставане при собственото мнение, подоз-рителност.

Дълго време младият човек беше „отвисоко” наставляван, беше обви-няван в неразумност, „наставниците” с високо вдигнат показалец го мъмреха и това прекъсна връзката между двете страни, ако допуснем, че тя изобщо е съществувала. Младият човек, упрекван и осъждан, трябваше да потърси за-кономерна „реакция на защита” на своята самобитност и самодейност. И той я намери в отдръпването в своята субективност, в свободата сам да се раз-порежда поне с вътрешния си свят, в нихилизма към всичко конвенционално, външно, принудително. Това беше израз на засилващото се отчуждение между младите и света на установените стойности. Израснаха стени на недо-верието, изкопани бяха (с усилията на “наставниците”) пропасти на подозри-телността, образуваха се ледове на неразбирането между младеж и общест-во – все предпоставки за голяма опасност за обществото: обезценяване на традиционните стойности и тенденции към тяхното компрометиране. Но ста-ващото, както винаги, не е толкова лошо: това е един от симптомите на за-почващата сега с преустройството и демократизацията духовна революция, в сърцевината на която може да се открие неизбежната преоценка на стойнос-тите. Неин фокус, средоточие е откриването на път към доверието към мла-дите. Доверието на младите не се дава просто ей-така, както наивно се заб-луждавахме доскоро, за това доверие трябва всеотдайно да се воюва, както учеше Ленин.

88

Съзнавам, че против волята си изпаднах в толкова омразния и на мен самия тон или маниер на поучения и наставления – и то тъкмо в статия, на-сочена против подобна маниерност.

Как може да се прокара с общи усилия пътят към доверието на младия човек, което е насъщна нужда на съвременността? Написаното по-долу не е мое откритие, всичко е казано преди повече от 23 века от Сократ, тази “въп-лътена философия”, по думите на Маркс, мъдреца, чиято мъдрост и може би сега й е съдено да бъде възродена.

Именно Сократ не само открил, но и през целия си живот вървял по пъ-тя на доверието на младите. Или по-точно казано, създал изкуството за дос-тигане на това доверие. А младите вървели до него, защото му вярвали – до-верието на младите може да се спечели само когато те бъдат убедени, че фарът, който осветява техния жизнен път, излъчва светлината на истината, доброто и красотата. Именно истината, доброто и красотата – свещената триада на Платон, мълчаливият ученик на Сократ, който на млади години вървял със своя учител до смъртния му одър. И днес, след толкова векове на унижения на човешката самобитност и свобода, само философията, съчета-ваща в себе си Сократовата мъдрост с прозренията на Маркс и неговия учи-тел Хегел, изкристализирали в изкуството на диалектиката, може да доведе до така жадуваната хармония на младия човек със света.

Сократ живял в най-възвишената епоха на Елада и с право историята го запомни като квинтесенция на класическия дух на Гърция. Известно е, че той по цял ден скитал по улиците, площадите и пазарищата на Атина, а с него вървяла златната младеж на този най-свободен полис на тогавашна Гърция. Разговорите на Сократ с младите атиняни, описани от Платон, са образец на изкуството, чрез което може да се спечели доверието на младите, и наръчник за онзи, на когото в ХХ век не е безразлично дали младежта има към него същото доверие.

Някой може да се подразни, че говоря за най-мъдрия човек на Гърция и поставям Сократ на толкова висок пиедестал, а не, да речем, него. А може и да си помисли глупостта, че всичко това “не е толкова актуално”, щом като са минали 23 столетия оттогава. Когато попитали Пития кой е най-умният от гърците, тя отговорила: “Сократ, синът на Софрониск, от Атина, е най-мъдрият в Елада и в целия свят!”. В тези думи на жрицата са повярвали след това много достойни мъже, един от тях е Карл Маркс.

В ХХ век пътят към доверието на младите е много по-стръмен, изкри-вен и трънлив. Днешната младеж е обиждана, неслушана, навиквана, поради което е недоверчива и подозрителна. Тя има правото да бъде такава. Ако не беше такава, тя щеше да е покорна, послушна, примирена, а това е още по-лошо. Но тя е отчуждена младеж.

Сократовото изкуство е вечно, защото е силно и в наше време. Защото под неговата сила може да се сгромолясат стените на недоверието, да се

89

преодолеят пропастите на отчуждението. Изкуството на Сократ и диалектика-та на Хегел и Маркс са трудни изкуства. За овладяването им се иска освен техника и дарба, и талант. Но има още нещо, което е колкото важно, толкова и просто: “Да мислиш преди да говориш, и да говориш това, което мислиш!”. През ХХ век бяха изпробвани всички средства за противодействие на сво-бодната мисъл: бесилки, “да работиш свободно”, но под дулото на пистолета, лагери на смъртта, тотално човеконенавистничество и насилие, тоталитари-зъм от фашистки тип, дори средството, наречено Берия. Но те не успяха и на свободната човешка мисъл като че ли й е дошло времето на висок глас да изяви това, което я занимава.

А нашият малък, но изстрадал народ вероятно в епохата на най-дивото робство е изрекъл простата, но голяма мъдрост: “Езикът кости няма, но кости чупи!”. Нека обаче да не я разбираме от позицията на страхливия и самоо-съзнаващ се роб. Да се надяваме, че това време вече окончателно е отмина-ло! Иначе ни чакат нови коварни изпитания.

Ангел ГРЪНЧАРОВ, асистент по философия в катедра “Марксизъм-ленинизъм” на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА: Миналият понеделник в Пловдивския

университет се събраха първите почитатели на новия философски диску-сионен клуб-лектория. Авторът е един от създателите на Клуба. Изтък-нати български философи ще гостуват с лекции по история на световна-та философия и проблеми на съвременната философия. Пожелаваме на клуба висок градус на истинност!

90

Идеята за университет и… университетите в България

(анкета)

Г-н Грънчаров, здравейте! Искам да отправя към Вас една молба. А именно имам голямо желание да видя философската Ви гледна точка относ-но поредицата “Ще ви пука ли, ако утре няма…” от блога на Капитал и по-конкретно относно НБУ и относно СУ. Понеже разбирам, че обичате да екс-периментирате с обществените настроения и виждания, какво би било Ваше-то отношение към коментарите по темите. Благодаря Ви.

Получих ето това необичайно искане, и дори обещах на човека да из-пълня молбата му. А иначе темата е много интересна. А от друга страна смя-там, че един разговор за българската наука и образование ни е крайно необ-ходим. Но преди да си напиша своя коментар, искам да приведа по няколко изказвания на участници в своеобразната анкета за всеки от двата водещи университета. Наистина те са крайно интересни. Аз толкова обичам да чета такива изказвания, че ми се иска едва ли не всички да сложа тук. Който обаче иска, може да ги изчете на посоченото място. Но за начало наистина ми се иска да имаме тук пред очите си някои най-показателни мнения. Тук-там ще ги посъкратя. Някои мнения за НБУ: ● Може да е нов, може да е български, но университет не може да бъде! Тъжно, но факт. Възможно ли е причината да е в “български”? Деградацията в университетите е пълна – студенти, преподаватели, ръководство. Без изк-лючения. ● НБУ е без традиция учебно заведение, което направи първи стъпки в пог-решна посока! Възможно бе да се наложи, защото познавам добри препода-ватели в него! За съжаление настоятелството заложи на прием на студенти от “кол и въже” – неграмотни и профани, със занижени критерии за прием и домогване без никакви усилия на дипломи, с което буквално „бе убит” завина-ги имиджа на това учебно заведение! Уви! Тъжен и непоправим факт! ● А до ниво на обучение аз лично уча в него и в СУ разликата е голяма, но в полза на частния университет. ● Това е най- добрият университет в България!!!Там обучението и всичко ос-танало е на европейско ниво, предлагани курсове, преподаватели, база и т.н Структурата е страшно модерна и мога да кажа че там учат доста по интели-гентни хора отколкото в другите “западащи и остарели ВУЗ-ове”.НБУ е струк-

91

тура от която в момента се опитват да взаимстват останалите университети (пример за това е кредитната система и приема с тест).кога най- после ще се проумее факта че приема в СУ с някаква наизустена темичка по история или “поглед върху творчеството на Йовков” е една закостеняла измислица…Ме може за 4 часа (толкова трае кандидат студентският изпит)някаква “леля” на която за извинение й е дошъл месечният цикъл или някакъв застаряващ чич-ко да реши съдбата дали ти трябва да учиш висше или не и да ти решава бъ-дещето.Това е безумие…Браво НБУ, браво на вашето новаторство…Аз са-мата завърших там бакалавърска степен и ми предстои магистърска…Горда съм че уча там… ● НБУ е чуждица, форма без съдържание. Много програми, гръмки имена, отлична база – но – никакви преподаватели, никакво сериозно учебно съдър-жание, посредствени студенти. Дълбоко погрешно е даскалът да превива глава пред тъпанара – студент, само защото чрез своята такса той плаща на даскала. Там се случва точно това. Студентът е всесилен, преподавателите са мачкани и унижавани, макар и за доста пари. С администрация, база и ви-соки такси не се случва академизмът! Трябва и акъл! ● Но винаги съм си мечтала да уча в университет, който да разполага с хуба-ва база и да е на високо равнище. Сега се радвам, че детето ми учи в НБУ. Де повече такива висши учебни заведения. Човек има самочувствие на евро-пеец още щом влезе от входа в сградата. Светло, просторно, книжарници, библиотеки,копирен център. Всичко е модерно и чисто, чисто. Защо не умеем да се радваме на хубавите неща. Защо все търсим на какво и на кого да се нахвърлим. Да НБУ трябва да го има. Хубаво е, че го има,защото е мярка за висок стандарт в българското висше образование. Срам ме е,че някои от хо-рата, които пишат във форума са доста неграмотни, а имат претенции към висшето ни образование. Не, не е добре да критикуваш, хулиш и даваш оцен-ки за неща, за които дори не си чувал и виждал. Оправете си правописа и…попълнете теста за НБУ. Пък кой знае, може “гроздето да не е толкова ки-село; нищо, че е нависоко”. Успех на Н Б У! ● НБУ пое по трудния път на реформата в българското образование. Да про-карваш път е по-трудно, отколкото да го следваш. Не казвам, че университе-тът е перфектен, но казвам, че там дават шанс на хората, които искат да учат и да се занимават с нещо професионално. Това е единственият университет в България където преподавателите ти обръщат внимание и са видимо заг-рижени ти да си наясно с цялата информация. НБУ е единственият универси-тет където като покажеш, че имаш желание да се развиваш, ще ти помогнат да си намериш и работа. И най-важното: илюзия е да си мислим, че 150 лв./семестър е такса, която може да покрие нечие образование. С тези пари

92

не може да се платят нито заплатите на преподавателите, нито техническото оборудване, нито да се мисли за подобрения, нито нищо. В НБУ таксите за семестър може да са по-високи, но това е цената на доброто образование. Навсякъде по света университетите са скъпи и който иска да учи трябва да е готов да плаща. А после тези пари се връщат много бързо. Мислете за обра-зованието си като за инвестиция, а не като за възможност за студентски жи-вот. Завършил съм НБУ и смятам, че този университет ще бъде все по-търсен. ● Аз мисля, че НБУ вече си е извоювал име и има място за него. От една страна е наистина европейски университет – модерна база, добри препода-ватели, много форми на обучение, много дати за явяване на изпити. Идеята е за всеки да има по нещо и на студента да му е удобно. Аз мисля, че всеки има право да учи и има избор как и къде да го направи. В НБУ най – ми ха-ресва, че като си плащаш те уважават и имат лично отношение и се чувстваш на място. Не като в държавните – да те мачкат и да ти се присмиват в очите на всяка крачка. Там нито си правят труда да ти научат името, нито зная чия работа персонално на кой е като я проверяват, нито някой се интересува от мнението ти. Лошото е, че е НБУ все още скъп и на повечето хора не им е възможно да си плащат таксите. От друга, всички знаят, че ако ги мързи да се подготвят за приемните изпити в държавните университет или въобще ги мързи да учат – мястото им е в НБУ. ● Та това университет ли е и раздавачница на дипломи? Влизат от кол и въ-же да “учат”. Всички си взимат изпитите. Високи такси, скъпи коли на ректора и Богданов, добри жилища на Текев. Липса на наука, то и с кого ли да се съз-даде… “Европейски” да не би да го използвате заради някои програми с тако-ва заглавие… Няма нужда!!! ● Да, ще ми пука, разбира се. Да няма НБУ означава да няма алтернатива! Ще се върнем пак в “доброто старо време”, когато купувахме шоколад “Кума Лиса” и мармалад от шипки, когато всички носехме панталонки “Панака” и учехме или в СУ, или никъде. Т.е., някои учеха в СУ, ако имаха късмет да са родени в семейство на партизанин, който и сам не е знаел, че е такъв, но пък партията така му е казала. Другите ходеха на бригада, учеха една година за месари и земеделци някъде в Родопите и … после в “Кремиковци”. Помните ли го? Аз, за щастие, да. Завърших НБУ, защото така исках. И го обичам! Университетът, не, хората в него, ми помогнаха да разбера какво мога и какво искам да правя.

Качеството на образованието не подлежи на коментар – 100% най-доброто, качеството на преподаване – също. Отиваш на изпит, защото ти ис-каш така и се чувстваш значим, но не защото си плащаш, а защото никой не

93

те тупа покровителствено по главата и не ти казва колко си глупав. Няма из-речения от типа “Купете си моя учебник, колега!” Четеш, каквото ти решиш, говориш – каквото мислиш. И ако не си изключителен глупак, те третират като равен, ако пък случайно си изключителен глупак, то въобще не можеш да влезеш, камо ли да се класираш на завършване в НБУ! Вярвам в НБУ и в свободния избор! Знам, че ще го има утре! ● Не е възможно утре да няма НБУ! По-скоро обратното. Уча вече четвърта година в НБУ и всеки ден се убеждавам, че този университет се развива и ще продължи да се развива и да се бори със закостенялата образователна сис-тема в България. В този университет кипи живот и има дух. Докато другите университети въвеждат това, което Нов български университет пръв е създал и разработил (като кредитната система, дистанционно обучение, прием с тест и мн. др.), то НБУ реализира нови и нови идеи. Не ме интересува кой какви коли и жилища си купува. За мен е важно да получавам качествено образова-ние и да знам, че след като завърша НБУ ще имам реалния шанс да се реа-лизирам и то не само в България.

Получих лека перфорация на язвата докато четох някои от коментари-те, в които нямаше доза истина – на авторите им ще пожелая да пораснат малко… надявам се да има все по-малко такива повърхностни хора в нашето общество. ● НБУ е като карикатура, както всичко изкривено днес. Прекалено претенци-озно е да се определя като университет. Заведението е точно толкова уни-верситет, колкото ЮЗУ, или Шуменски университет, или друг измислен уни-верситет. Няма стил, жалка имитация, но какво друго може да се очаква от преподаватели отпаднали дори от други учебни заведения., ● С интерес прочетох всичко написано по повод на НБУ. Твърдя, че познавам твърде добре този университет и затова искам да се изкажа по някои повдиг-нати въпроси. Най-напред по отношение на преподавателския кадър. Извест-но е, че НБУ е най-вече платформа на учените от БАН, които през социализ-ма трудно се добираха до преподавателска дейност, защото на тях име беше отредена своеобразна “абаносова кула”, за да не мътят главите на строите-лите на социализЪма с врели-некипели. Действително преподавателите в НБУ получават двойни заплати в сравнение с колегите си от СУ и тройни в сравнение с колегите си от БАН. Но по този начин проф. Богданов успя да събере интелектуалния ВИП на България. Така че за какви “изпаднали извън борда” преподаватели говорим? Всъщност никак не е лесно да станеш щатен преподавател на НБУ – дори точно обратното! Второ, настина всеки препода-вател познава по име студентите си, грижи се за тях и следи за тяхното раз-витие. Това направо е чудесно. Колкото до колите на проф. Богданов, ректо-

94

ра, Георги Текев – защо все това ни прави впечатление? Доскоро автомобил-ният парк на НБУ бе твърде беден, направо аскетичен. Самият проф. Богда-нов е образец за аскетичност и е твърде недостижим пример. А какво да каже за автомобилния парк на СУ. Ректорът на СУ използва доста по-скъпа кола от колата на председателя на настоятелството на НБУ, без да има необходими-те мениджърски данни: СУ непрекъснато се оплаква, че няма пари, че прави-телството му виновно, че времето му виновно, че международната обстанов-ка му виновна. С едно от нещата наистина съм съгласен: НБУ е скъп (за бъл-гарите) университет. Дъщеря ми е студентка в СУ и най-голямата й мечта е да учи в НБУ. За съжаление, не съм в състояние да й покрия учебните такси и затова детето продължава да търка банките на онова заведение с потискаща сграда, от която лъха 100-годишна мърсотия, изпразнена вече от всякакво съдържание. СУ = ВУЗ, а НБУ = УНИВЕРСИТЕТ. ● Аз уча в НБУ трета година. Мислех си, че е като на всякъде, обаче се оказа по-различно. Преподавателите ни карат да работим в екип. Напътстват ни как да вземем правилното решение. Едно от курсовите ми задания е да направя проект за собствена фирма, на която аз са съм шеф. Да си измисля структура на управление, подход на действие, да назначавам служители и да ги ръко-водя, също така да се справям с различни проблеми, създадени от вътреш-ната и външната среда за моята “фирма”. Всичко това трябва е моя проект и аз трябва да го разработя и да го защитя пред целия курс от 64 души.

В НБУ те учат на реални неща, хвърлят те в една реална ситуация и ти трябва да се справиш. Точно както е в живота. Не се ли справиш… както се пее в една песен “Кiss me one last time before I take my flesh away” Никога и по никакъв повод не съм съжалявал и няма да съжалявам, че уча в този универ-ситет. Горд съм че съм студент на НБУ!

ЗА СУ: ● СУ студентите твърдят, че ако на един бастун сложат факултетен номер, следващите четири години образование са му в кърпа вързани. Нямам впе-чатление положението в останалите вузове да е различно. Технологиите съв-сем са го подминали това свърталище на духове и призраци, както е видно и от снимката. Не ми пука ако утре го обърнат на ББ таверна. Деца, спасявайте се в страни дето има образование. ● Докато карах висше в чужбина учех всеки ден, някаква форма на изпитване имах поне веднъж седмично, често едва смогвах, а преписвалите изхвърляха като мръсни котки. През това време приятелите ми от СУ купонясваха, рабо-теха, мотаеха се, преписваха от нета и чат-пат сядаха да учат за сесия. Пфу.

95

● Ще ми пука, дал ми е магистърска степен. Само че не знам кой какво може да направи вече, за да го спаси… Ако не въведе тестове за прием още дого-дина, той просто си е заминал. Ако продължава да приема имбецили с тройки по всичко да следват някакви екзотични филологии, реномето му отива там, където му е мястото – при БАН. От филологическите факултети се бълват елитни преводачи, които превеждат по-зле от софтуер. От културологията се излюпват лекета, които твърдят, че думата “дискурс” ги кара да тичат към то-алетната. Познавам и испанист, дипломиран в СУ, който не е прочел дори 1 страница от Борхес. СУ е хранилка за бездарни даскали, сред които умните и образовани преподаватели бавно, но сигурно загиват. Ректорът пише пос-редствени книги, а студентите му мият чинии по ресторантите в учебно вре-ме. Абе, въобще на самия СУ няма да му пука, ако изведнъж се окаже, че го няма. Има ли го въобще? ● По отношение на реализацията в живота СУ очевидно не може да се мери с ВИФ или с школата в Симеоново. От гледна точка на културата… неотдавна ректорът, литераторът Биолчев, дръпна пред кандидат-студентите кратко слово (темата беше за Йовков), на което би могла да завиди всяка опасана в ланци мутра. Мисля, че изводът се налага от само себе си. ● Казва се Св. Климент Охридски, а не, примерно, Климент Охридски (Коце). Аз винаги съм бил на мнение, че какво обучение получаваш, зависи изцяло от теб. Аз завърших бак. и маг. степен в университет, който е известен с курви, богати мамини детенца и купони по цяла седмица. В крайна сметка се предс-тавям отлично на професионални изпити и на работа ми козируват, хора кои-то са завършили супер елитни университети. Така, че съм сигурен че на мно-го хора ще им пука ако “Коце” го няма. ● На кого може да липсва нещо, което просто не е това, което ще липсва… университета е хубава сграда, но това което става в нея… едва ли заслужава някой да става част от тази корупционна система. БЪЛГАРСКО ОБРАЗОВА-НИЕ може би скоро ще махнат и двамата братя отпред… ще направят БАНКА на първия етаж! НЕ НЯМА ДА МИ ЛИПСВА! ● Хе-хе. СУ “Св. Климент Охридски” е фалирала интелектуално компания. Язък и за името (не че някой знае к’ъв е то’а, или пъ кой е на попа). Развесе-ляват ме обаче мнения, че от теб зависи дали ще се изучиш. Това според мен значи, че ако си купя 20-30 учебника на английски и ги науча, то и СУ ще ми даде образование. Странна мисъл, странна. Казано с други (надявам се по-ясни думи) в СУ се предлагат безобразно остарели и затова неприложими знания. Нещо като изгнили домати, с които не можеш да си направиш (припя-вам мераклийски как ме научиха на купоните в студентски) “салатката-

96

ракийката-опса”… Моля, простете, ама като пиша за СУ и ме избива на на-родно творчество. ● Въпросът измества центъра на проблема с образованието – естествено, че на едни ще им пука, на други хич. Хубаво ще е по отношение на такива въп-роси да играем малко по-отборно. Не заради друго, а защото струва ми се това е верния път, ако желаем да се запазим като нация и като равнище на интелект. ● Нека да видим какво се случва в СУ:

1. почти 10 години начело е човек, за когото публична тайна са редов-ните му пиянски изпълнения – рибата се вмирисва от към главата, нали?

2.манталитетът на ректора стана слоган на университета – стари, мъд-ри и затова ще ни слушате. Обаче света вече не е такъв, дори комунизма е друг.

3. Повече от 3/4 от преподавателите са продукт на системата преди 1989 г. Това е предпоставка за изкривена оценка и на новите кадри – избират се послушни и не толкова знаещи асистенти, за да не засенчват професорите и да бунят духовете.

4. В БГ трудно се става добър преподавател, защото няма система, ко-ято да организира научната и преподавателската дейност на всеки щатен университетски служител. Когато научната им продукция е слаба (а тя в 90 % е такава), тогава и преподаването е слабо, неизбежно е.

5. Някак оставам с убеждението, че на хората от самия университет не им пука. Това може да е следствие от а)нихилизъм, безхаберие, непрофеси-онализъм и прочее; б) световна конспирация.

Добре известни, да не кажа печални, са походите, и размахването на юмруци на ректора, когато по “царско време”, хората се бореха за бюджета си. В това “царско време” в топ 10 на управлението на страната имаше трима професори и един доцент от СУ.

6. Проблем с базата наистина има и той е особено критичен за природ-ните науки. Това обаче не пречи на уважаемите даскали да илюстрират лек-циите си с някоя схема или снимка от уикипедия да речем, защото е безплат-но. В тази точка от проблеми намеквам, че у преподавателите няма хъс. Не се пишат учебници – светая светих на образованието. Въпреки интернет, въпреки технологиите, учебниците са нужни – възпитават и други качества у човек, освен като информационен източник. А учебници не се пишат, защото ги мързи – лични впечатления.

7. Докато политиката на прием на студенти е такава, нищо добро не може да се очаква. От 12 години местата са едни и същи, въпреки демограф-ския срив. Това води до по-малко конкуренция, съответно прием с по-ниски оценки. Всичко това се прави, за да се запази аудиторната заетост на препо-

97

давателите. Аудиторната заетост, която е регламентирана в момента в СУ е пълна глупост – опорочава идеята за свобода на мисълта.

8. Рубриката “Ще ви пука ли ако…” е готина, разтоварваща, но поставя-нето на такива въпроси елементаризира проблема и го лишава от възмож-ност за добро обсъждане. Явно това е политика на всички медии в БГ, поради което и истинските проблеми остават забулени в мъгла от излишни приказки и изместен център на тежестта. ● Наистина от студента си зависи какъв ще излезе от университета – знаещ или празноглав. Обаче не става въпрос само за усвояване на знания, а и за получаване на документа-дипломата. Защото в работата ти искат нея – уж удостоверявала какво знаеш и можеш. Случва се обаче – особено в СУ – до-ри, когато учиш за изпит сериозно, прочел си много повече от изискваната литература, да те скъсат. И то не веднъж – а до последната година в универ-ситета. За разлика от колегите, които са учили и не са минали, идиотите са запомнили само цвета на съответния учебник и минават. Тъпото е, че колкото и молби, жалби и пр. да подадеш – почти не ти обръщат внимание. Излизат с номера, че този или еди кой си преподавател си бил такъв, сега не бил в нас-троение, трябвало да се отнасяш с него по определен начин и т.н. И така до четвъртата година на бакалавърската степен примерно.

Да, но мен не ме интересува настроението на преподавателя, а дипло-мата, за която съм се потрудил. Харесва ми да уча, не ми е трудно усвоява-нето на нов материал и не ме мързи. Едновременно с това и работя. Е, в та-къв случай най-малкото ми пука за преподавателя в кофти настроение, който иска да ме скъса. Така че не СУ трябва да изчезне, а преподавателите. С малки изключения, повечето не стават дори за чистачи в тоалетната. Адски ми е омръзнало и някакви малоумници, които само си клатят краката в уни-верситета и се оливат по цял ден в кафетата да завършват. Не бастун, а овца да вържеш в СУ – ще завърши, при това с отличен и грамота за принос в раз-витието на университета. ● Вече доста годинки минаха, откак съм го завършила тоя университет и ве-роятно впечатленията ми не са най-актуални и верни, но продължавам да мисля, че от бг университетите това си е единствения що-годе приличен. Американският в Благоевград сигурно е на светлинни години напред, но той е американски все пак. На СУ-то основното предимство пред останалите е, че входните изпити са си трудни и осигуряват качествен подбор на студентите. Защото, повярвайте ми, имам нещастието да живея в Овча купел и да наб-людавам студенцията в Нов български. Слушам ги по околните кафетата и направо ми става жал за бъдещите им работодатели. Язък за хубавата мате-риална база, като такива ограничени същества я ползват. Убедена съм, че ако имам малко излишно време там мога и докторантура по ядрена физика

98

да защитя, нищо че имам четворка по физика в гимназиалната диплома. Та, в България – СУ не е толкова зле, хора. Просто защото останалото е много зле. ● Да, ще ми пука! На мен за всичко ми пука! Но ако Софийският университет “Св. Климент Охридски” утре го няма, не знам как ще го преживея. И много ще ме е срам ако го няма! Говоря сериозно. Това е едно от местата, откъдето черпя енергия – душевността ми по-лесно успява да противодейства на зали-ващата ме чалгаджийница, шоуменщина и куп други простотии, към които из-редилите се министри на културата не взимат отношение – очевидно очакват да видят народа си тотално отъпял, на колене и лигаво ухилен. После да му пращат юпита от Лондон за спасение! ● Хе,хе – какъв полет на фантазията , само – “Ще ви пука ли, ако от утре ня-ма СУ ” св. Климент Охридски”?” Предположението е идиотско, понеже дори да бъде заличен от метеоритен удар, СУ пак ще го има – повече от 100 годи-ни поколения българи са минали през него – в едни моменти добър, в други – недотам.А един университет не е само сградата , а и хората, които го носят в сърцата си и ги е грижа за него!.Какъвто и да е днес, той е дал много на Бъл-гария, а такива много дали неща трябва ревниво да се пазят и да се развиват позитивно на всяка цена – това е традицията! ● Изобщо – когато такава фундаментална институция е в криза, достойните хора умуват върху изходите от кризата, обичайки Университета си. Злобарите със склонност към оригиналничене – разчитат на метеорити Нека си разчи-тат! ● СУ е доста загубен, но все пак е НАЙ ДОБРИЯ В БГ, така че ще ми липсва повече отколкото всяка друга “продавачница на дипломи” ; БАРАБАР с НБУ, ПУ, ВТУ, ЮЗУ, УНСС, ТУ и морските недоразумения!!!!! За другите дипломо-печатници да не говорим! Но сериозно никак няма да е зле да се закрият поне половината от пръкналите се “продавачница на дипломи” . които не могат и да се мерят със СУ!!!

Иначе В СУ има добри факултети има и слаби, има добри професори има и слаби, на много места командват наредили се навремето партийни не-кадърници, но да не би в морските недоразумения да не е същото!!!! И ще е така докато студентите влизат за диплома а не за квалификация и докато ра-ботодателите не почнат да гледат откъде е дипломата на кандидата! В белия свят също има менте университети, но на дипломите им се гледа с насмешка и никоя фирма не би ги взела (освен от третия свят) ● Да, да, да ще ми пука. Несъмнено и при него има спад и деградация, както всичко мисловно и духовно в тази държава, но за това са виновни доста инс-

99

титуции, находящи се западно от университета, а и нали кадрите им са въз-питаници на СУ. На фона на НБУ, ЮЗУ, ВТУ и всички провинциални вузове, СУ е космос. Прекрасно допитване, в което да се включат хора нямащи щас-тието да учат в СУ и сега си отмъщават с плиткоумни съждения и заключе-ния. СУ е институция и затова трябва да се помисли и положат усилия за не-говото укрепване. Нужна е помощ не само финансова. На мен Биолчев ми харесва. Пиар-отделът е най-силен в сравнение с другите вузове. Без СУ ня-ма държава, няма нация. ● По света общо взето има Университети и учебни заведения. Университети-те, независимо дали са английски или албански, не са фуниеналивници, къ-дето да разливат знания по главичките на младоците. В Университета само дават искрата, а ако дръвцата са сухи се получава процеса наречен горене. В учебните заведения, които също са полезни, пишат-бришат ежечасно и след денонощни усилия дори и Франкеновците придобиват някакви полезни зна-ния. Винаги личи, дали си учил в Университет или Заведение. Понякога дър-вото си остава за цял живот сурово и пуща само пушек. ● СУ е университет само в името си. Това е една тежка бюрократична струк-тура, а не място за учене. Дали ще го има или не – няма никакво значение. Друга глава от главите на змея-държава ще го израсне и ще смуче народната пара на негово място. ● Бях студент в СУ когато Биолчев стана шеф. След втората година се отча-ях и напуснах. Отидох в чужбина и се върнах с британска диплома. Сякаш се преродих. Хората те учат с желание, имат процедури и конкретни критерии за оценка, преписвачите ги изритват, образованието е насочено към реалността и пазара. Сега като се сетя за СУ и ми се повръща. Бих го изгорил до основи. За съжаление много българи не са в състояние да преживеят това, през кое-то преминах, и да осъзнаят колко жалко е българското образование. ● Аз съм следвал и в СУ и другаде (извън страната) и съвсем лесно мога да направя сравнение. Мисля един по-горе го е казал много точно. Колкото до опитите за “пазарна ориентация” на СУ – просто ме напушва смях… Първо Университетът (както често се нарича, сякаш е единствен) някак си се опитва да се постави над злободневието на пазара на труда, има се за някаква ака-демична мека, за едва ли не свещено място – изобщо пълна идиотия. Второ, пазарната му ориентация се ограничава до изключително елементарни тър-гашки прийоми: преподаватели каращи студентите да им купуват жалките (и често брутално плагиатствани книжки), кафенца и други малки имотчета като книжарнички и пр. се дават под наем по неясни схеми, за всяка администра-

100

тивна услуга се плащат някакви неясни пари по мъгляви начини и т.н… Изобщо бит пазар с “академична осанка” ● “Виждам, че британските университети възпитават полезни нагласи у сту-дентите си.” Абсолютно. Във Великобритания възпитават определен начин на мислене, светоглед. И тук е така и затова обвинявам българските универси-тети за много от проблемите в държавата. Там (в бг унитата) се формира професионалния елит в България и неговото отношение към света в зряла възраст. Българските университети възпитават в цинизъм и непукизъм, СУ най-много от всички с претенциите си за елитизъм. Смятам двете години пре-карани в СУ за пропиляно в живота ми време. БГ университети все се оправ-дават с липса на пари и зависимостта си от държавата. Истината е, че проб-лемът не е толкова в парите. За да създадеш система от ефективни и проз-рачни процедури и да я приложиш не ти трябват толкова пари. За да изгра-диш една силна, насочена към студентите организационна култура не ти трябват толкова пари. Преди време министърът предложи да се въведат над-зорни съвети към университетите, както е навсякъде в напредналите образо-вателни системи. Биолчев отговори с “да не сме малоумни да ни надзирават”. Еми пич малоумни сте, ама като такива не може да го осъзнаете.

Това е малка част от изказаните мнения. Интересни са, нали? И много говорят. Налага се да се осмислят, защото те всичките намекват за една ре-ална ситуация, в която се намира българското “висше образование”. Скоро ще напиша своето разбиране по тия така важни, а може би и съдбовни за бъ-дещето на страната ни проблеми.

101

„Звездна система” ИЛИ „Идеологически цикъл”

„Комсомолска искра”, брой 49 (1595), 4 декември 1989 г.

Ще започна с един анекдот от „епохата на гласността”. Студент по ме-

дицина се явявал на основен изпит по специалността. Но станало така, че не могъл да отговори нещо много важно, „без което не може”. Професорът за-почнал да му помага така: „Хайде, колега, това нещо сте го учили цели чети-ри години!”. Тогава студентът с надежда рекъл: „Да не е нещо от… марксиз-ма-ленинизма?”.

Когато става дума за „идеологическия компонент” в образованието – а за него искам тук да разсъждавам – това не са само добре познатите „поли-тически дисциплини”, както остроумно и много точно ги наричат хората. Имам предвид идеологическата мъгла, която се стеле и пронизва така или иначе всички хуманитарни предмети – история, български език и литература, педа-гогика и пр., – еднакво както във ВУЗ-а, така и в средните училища. Епитетите „буржоазен” (първи, „римува се”, с „реакционен”, „упадъчен”, „ненаучен” и пр.), „класов”, „прогресивен” (касае повече „нас”), и пр., които са част от този „фол-клор” и основно средство за „единствено научни” анализи на исторически, литературни, художествени и пр. факти, не изразяват нищо друго, освен една безцеремонна, безпрекословна и груба идеологизация, не оставяща място за строг научен анализ, изцяло подменяща го. Вероятно все още се смята, че така деформираното хуманитарно знание съществува едва ли не само за идейното „подковаване” на младите („подковаване”, „този е добре подкован” – все едно че е кон или магаре!), за порастване на съзнателността на младия човек и за засилване на класовия характер на ориентирането му в света. Но в наше време тази куха и всеядна идеологическа форма, останала от епохата на триумфиращия догматизъм, непрекъснато демонстрира своята парадок-салност. Преди време, когато всички бяхме във властта на догматическата дрямка и слепота, тези неща не дразнеха така силно слуха, приемахме ги ка-то „в реда на нещата”. Днес все повече се набива в очи, че те не са нищо дру-го, освен висящи парцали по дрехата на хуманитарното знание. Сега тъкмо порасналата и ставаща все по-реалистична съзнателност на младите (и не само млади) хора не може да ги оцени иначе. Засега те се отнасят към своите „политизиращи” педагози и пропагандисти с ирония, която впрочем е могъщо оръжие, обезсилващо всички напъни на догматиците. „Хората се разделят с миналото си, смеейки се”, е казал Маркс.

Положението обаче е сериозно, когато стане дума за т. нар. „идеологи-чески цикъл” – в средното училище и ВУЗ. Тук на всички е ясно, че така, както е вървяло, повече не може. Необходими са промени. Защото, от една страна, идеологизираните дисциплини претендират да са науки (тях ги систематизи-рат, преподават, по тях изпитват) и, от друга, защото от смесването на идео-

102

логия и наука се извършва едно грубо примитивизиране и принизяване и на едната, и на другата. Кому е нужно всичко това?!

Нарушени са прости, но важни неща. Идеологията на всяко общество е сфера на неговия духовен живот, тя е същественото на всички жизнени идеи, които битуват в съзнанията на хората. От своя страна, възприемането на идеи от отделното съзнание е твърде интимен процес на приобщаване към духовни ценности, който не може да се помести в тясната рамка на една ди-дактична форма. Всеки човек е длъжен да си изгради уникална, негова „звез-дна система” от идеи, собствено виждане на света и своето място в него. Пропагандирането, грубото натрапване, интервенцията на идеи нанася не-поправима вреда на индивидуалното съзнание, тя разчита на невежеството, на некритическата работа на мисленето, на „упойването” и „успиването” на съзнанието от идеологическия опиум, подкрепян от страха, от диктата на си-лата (от „полицейски съображения”, Маркс), от монопола върху истината, върху която никой няма абсолютното право. Тази манипулация на съзнанията се основава на утопичния идеал, че хората могат да бъдат унифицирани, уеднаквени, лишени от индивидуални особености, превърнати в бездушни агрегати на обществото – машина, лишени от правото да мислят със собст-вения си ум, да се съмняват, да имат съвест. Днес на всички е ясно, че един такъв модел на общество, колкото и да е удобен на някои социални сили, е неефективен, защото в него са прекъснати всички източници, подхранващи развитието на човешката общност. Основния от тях е самостойно съществу-ващия и свободен човек, разкрепостената енергия на личностите. Срещу идеологията, превърната в слугиня на социалната практика в подобни общес-тва, се извършва не нещо друго, а истинско покушение и то – парадоксалното е това! – тъкмо от социалните сили, които се уповават на нея. Значи идеоло-гията трябва да бъде призната за такава, каквато е, и да бъде оставена да се развива по естествените си пътища, насилието и тук не може да помогне. Манипулирането на една идеология, използуването и за практически цели унищожава нейната възвишеност и привлекателност.

Но точно едно такова манипулиране и на идеологията, и на съзнанията е „идеологическият цикъл” в образованието. Самото понятие „идеологическа дисциплина” ( в смисъл на наука, учебен предмет) е понятие – „хермафро-дит”, „ни рак – ни риба”, „дървено желязо”. Една идеология не може да при-добие научна форма, последното е нещо много тясно за нея. Превръщането на идеологията в инструмент за „хигиена” на мозъците, още повече пък в ди-дактическо средство, е недопустимо. Винаги трябва да имаме по-високо мне-ние за идеологията. И също – подобаващо мнение за науката. Друг е въпро-сът за превръщането на „идеологическите дисциплини” в науки (те засега не са такива), но аз тук няма да се спирам на него.

В резултат на това „смесване на понятията” се стига до познатата бър-котия, която цари в аудиториите, където се преподава политикономия, фило-

103

софия и пр. Преди те приличаха на комсомолски или профсъюзни събрания: „благочинни” лица-маски и с досада скривано лицемерие; сега те много често приличат на митинги. Преподавателите се преструват, че преподават, а сту-дентите – че учат. Всички знаят, че се занимават с отживяла времето си це-ремония, с някакъв анахронизъм. В резултат нервите не издържат и на едни-те, и на другите. Необходимо е много „дебелокожие” на чувствителността за да останеш невредим; такива се срещат все по-рядко. По-често се срещат лицемерните, чието прекалено лицемерие се диктува само от частния инте-рес. Все пак и едните, и другите трябва да преживеят, това поне е разбирае-мо…

Връх на недоразумението обаче е изпитът. Студентът, изхождайки от съзнанието, че „ний тия неща ги знаем”, се явява абсолютно неподготвен и смирено говори някаква абракадабра; преподавателят, за да не получи тико-ве, се държи за лицето или стола. Нервите са изопнати докрай. За изпитва-щия е ясно, че всички студенти (не „зубрачи”) са за скъсване, но за изпитва-ните е от ясно по-ясно, че той няма да го направи. Обаче тук-там, произволно избрал жертвата си, той го прави, за да „поддържа огъня”. Останалите полу-чават „слаб 4”: всички са доволни…

Ледовете се пропукаха, когато беше отменен „политическият изпит” за кандидат-студенти. Всички чакаха, че неговата съдба ще сподели и държав-ният изпит по „марксизъм-ленинизъм”, но не било съдено. (Разбрахме, че в СССР отмениха изпитите по най-нова история, а преподаването ставало, ка-то четели на глас публицистика от вестниците и списанията…) От тази година нашите студенти ще учат „философия”, така вече се нарича дисциплината (отпаднаха поясняващите епитети), макар програмата да е пълна със старите идеологеми. Сред преподавателите сега „повикът” е да правят „лекции-диалози”, проблемно да обучават студентите и пр. Идеологическата „девст-веност” обаче е на висота: най-„модерният” философ, който е допуснат в сис-тематическата част на програмата, е Фойербах; като я чете човек, може да си помисли, че след него и Маркс философите са измрели.

Някои млади асистенти все по-често поставят на дневен ред правото си да преподават наука, като се водят само от научната си съвест и от граждан-ската си отговорност, т.е. искат преустройство. Но тези дни един ветеран на „философския фронт”, който преподава философия от времето на „великия корифей на всички науки” (т.е. надживял е всички досегашни преустройства), завърши разговора си с мен по проблема за преустройството на философия-та, като махна с ръка и рече: „Всичко тече, всичко идва и заминава...”

Е, да, така е. Но лошото е, че той имаше предвид точно обратното на това, което днес е надежда на много хора. Дано сега този видял и патил чо-век да греши.

Ангел ГРЪНЧАРОВ, старши ас. по философия в ПУ „Паисий Хилендарски”

104

Б.Р. – Текстът е постъпил в редакцията на 28 септември 1989 г. Сега в Пловдивския университет се обсъжда платформа с конкретни предложе-ния за преодоляване на кризисната ситуация в идеологическите дисципли-ни.

105

„Науката в себе си” ИЛИ „Себе си в науката”

(Продължение от миналия брой)

Лошо, много лошо е да се свиква с недостатъците, болките и язвите, да се отлага борбата с тях до някой прекрасен ден, когато всичко ще стане

добре като че ли от себе си. Вече много пъти в нашия печат се появяват вопли като че ли из пусти-ня, които показват, че някои неща в българската наука не вървят добре или пък „нещо” позволява да разцъфтяват явления в нея, подобни на тази печал-на псевдоученост, която тук подлагаме на дисекция. По мое мнение, вече приближаваме прага, отвъд който е примирението с тях – те станаха публич-на тайна, те станаха предмет на дълбокомислени, приятни интелигентски разговори, в които загадъчно се цъка с език, а след това всичко се забравя. Не се стига до онзи тъй необходим ропот на недоволство от страна на об-ществото, от който треперят тези, срещу които той е насочен, не се изяви непримиримост, като че ли не се е пробудила обществената съвест. Днес всичко решават хората, нашето общество стигна до етапа в свое-то развитие, на който задържащите фактори са главно от субективен харак-тер. За науката това важи като че ли в най-голяма степен – всичко в нея зави-си от хората, които работят в тази област, от тяхната подготовка, от техния талант, от тяхната всеотдайност, от тяхната честност. Нашата наука трябва да стане територия на творците и талантите, всичко друго и е чуждо. А об-ществото трябва да даде зелена светлина на техния отговорен път, да за-пълни тресавищата и рововете по него, да направи всичко необходимо за безпрепятствена изява на дарованията. (Впрочем, някои черногледци казват, че у нас в училищата за надарени деца приемали само с „връзки”, т.е., там приемали надарените с „връзки”, не зная дали е така)

Всяко зряло общество е заинтересовано от това да даде простор на дръзновението на способните и непрекъснато да поставя на мястото им не-кадърните. Искам в завършек да посоча някои звена на механизма, регулиращ на-учната дейност у нас, които облагодетелстват псевдоучеността, или изявата на посредствеността в науката. Както ще се види, всичко опира до липсата на обективни критерии за избора, издигането и изявата на научните кадри, както и липсата на обективност, безпристрастност в механизмите на вътрешнона-учните отношения. Програмираните конкурси за „избор” на научни кадри, дори и особено за млади научни кадри (асистенти, аспиранти). Това е ненуждаеща се от ко-ментар всеизвестна тайна, която е пролуката за „пробиването” и утвърждава-нето на псевдоучеността, имаща свои покровители било по линията на вуйчо-

106

братовчедство, било по невидими, интимни и деликатни канали, специфични за всеки случай, невидими за външния наблюдател, но подозирани от ощете-ните и от обществото. Това е т.н. връзкарство, това е протежирането, с което точно по отношение на науката не трябва да се примиряваме в никакъв слу-чай, защото последствията са огромни, неизчислими, небезобидни. Пилее се интелектуалният капитал на нацията и вместо него в науката се наместват непълноценни заместители. Субективизмът, или липсата на механизъм за обективност при оценка-та на научните трудове и особено на дисертациите. От този механизъм се възползва псевдоучеността, за да си направи име в науката. И трябва да признаем, че с нейната настъпателност твърде лесно го постигна. Тези т.н. приносни за науката дисертации са често сурогат на наука. (Като се четат ре-цензии на дисертации, става ясно, че у нас приносът в науката се прави вина-ги и много лесно.) Механизмът е такъв, че работещата като къртица некадър-ност по-лесно пробива чрез тях от таланта, който не може да бъде скован и да се поддаде на тесните и чисто формални рамки на една дисертация. Ме-ханизмът на дисертирането (или по-добре „десертиране” на псевдоучеността на научната трапеза) е благодатна почва на посредствеността, която, неспо-собна на нещо друго, разцъфтява на почвата на минималните и формални изисквания на една, най-вече кандидатска, дисертация. Ако използвам израза на Бай Ганьо, „дай ми едно магаре, и то ще напише дисертация”, стига с не-чия помощ да спечели конкурс. (Не е пресилено това, дисертация се пише лесно, ако са налице някои външни на науката условия и фактори.) Дисерта-ция (и това е абсурдното!) пишат най-трудно талантливите, неконвенционал-но мислещите, новаторите, т.е. призваните в науката. Затвореността на институциите, самовъзпроизвеждането на кадрите в тях, т.е. всички онези вътрешни отношения, характерни за научните институ-ти, които в някои случаи довеждат до превръщането им безплодни интригант-ски съобщества на шляещата се и заета само със себе си посредственост. Връзката им с живия научен живот става формална и дори се губи; в тях е забравен девизът на истинския учен – „Търси науката в себе си!”, там гърми грохотът на девиза на псевдоучеността – „Налагай себе си в науката!”. Отношенията (отново вътрешните!) в научните списания, благодарение на които те са се изолирали от научното движение в страната и неговите нег-ръмогласни труженици, вместо да бъдат трибуна на науката и рупор на ней-ните търсения, съмнения, противоречия и постижения. На научната статия като най-ефикасен и бърз начин за обмен на научна информация и е отказа-на възможността да се наложи, да бъде това, което трябва да бъде. Затова вездесъщата псевдоученост и тук намира почва, опошлявайки списанията и науката. На мястото на научната статия са поставени събиращите праха и почти никому неизвестни дисертации на пробивните и настъпателните хора в науката. Трябва да се разбере, че без авторитетни и уважаващи самите себе

107

си научни списания науката никога не може да се включи в общокултурносто движение на съвременността, критерият за научност си остава мътен и под-даващ се на прагматични интерпретации и произволи, от което печели само псевдоучеността, в никакъв случай не науката. Това е далеч непълният списък на някои извращения в научната дей-ност, на които исках да обърна внимание. Няма невъзможни неща; невъз-можно е само това, за което обществото не може да си изработи идея. Нега-тивният елемент на една жизнена идея в дадения случай е на лице: ние зна-ем какво не трябва да бъде положението в науката. Остава да се намери по-зитивната и страна: как трябва да бъде? Това е сложен, но, убеден съм, не и неразрешим проблем. И субективните амбиции, пристрастения, пакостничес-тва на някои хора по отношение на науката могат да имат предел, а общест-вото може да намери начин да ги регулира. В името на българската наука, заради нея. Тя не трябва да бъде мъченица.

108

Духът на морето

Случи се така в моя живот, че до 23-годишна възраст не бях виждал

непосредствено морето. Като размишлявам сега обаче, разбирам, че е било по-добре. Защото мнозина деца, които са свикнали да си топят задниците в него, са изгубили способността да го възприемат като нещо величествено. А пред морето трябва да заставаш като в катедрала.

Лятна е тази импресия не защото е писана през лятото, а защото духът на морето може да възприеме и изрази – никога обаче пълно – само през ля-тото; през зимата морето не губи своя дух, но нашата зимна и особено, есен-ната меланхолия са непреодолимо препятствие за истинното схващане и из-разяване на неговия дух. Но аз се готвех за срещата си с него и предчувствувах вече нещо от неговия дух. Хърман Мелвил беше този, който ме въведе в светилището на морския дух, и оттогава аз вярвам най-много на неговите морски възприятия. Дори, струва ми се, че те вече са станали и мои. Джек Лондон също, но не така силно: той доста спекулира с морския дух, а това е непростимо за онзи, който го разбира. Смятам, че Джек Лондон изразява най-висшето, до което може да стигне закоравелият континенталист за морето, но между него и духа на морето се изправят точно за това множество непреодолими препятствия. Може би греша, но така смятам. Родих се и израснах в едно континентално село, забито на веки на су-шата, където духът на морето може да проникне само чрез книгите. Именно в книгите на Ърнест Хемингуей аз узнах, че на този свят няма нещо по-висше от съзерцанието, тихо и естествено, на морето, от потопяването в скритото на тази безбрежност, на този велик оазис в останалия сух и жаден свят. Дъл-бините, до които е достигнал този стар гмуркач, дълбини и висоти на съзер-цанието на морския дух, са недостигнати от никой друг. А след това вече ес-тествено дойде Алберт Камю и аз по цяло лято скитах с негова книга по на-шата велика река – древния елинистичен Еврос, сегашната Марица, където в съзнанието си търсех моето море, моята интимност с морето. От него разб-рах, че човекът – този изконен чужденец по напуканата от сухост земя – може да намери и е длъжен непрекъснато да търси бягство и спасение в несрав-нимите с нищо мигове на чистото и тихо съзерцание на морския дух. При първата си среща (истинска, реална) с морето аз разбрах колко съм неподготвен за него. Тогава за два часа се пренесох от мрачния Ленинг-рад в „гиздавата” Варна и в този друг, сияен свят, стоях дълго като ударен в лицето. Суровите ленинградски възприятия смазаха слънчевата и древног-ръцка красота на нашата Варна, някогашния Одесос. Тогава бях с единия от двамата си най-добри приятели – и дано тоя човек ми бъде приятел, докато сме живи двамата! – и той, стар познавач и ценител на морето, бавно ме въ-

109

веждаше в тайнствата на морския дух. Тия няколко дни ще си останат най-добрите в моя живот. Избягали от шумните и непоносими плажове, където се занимават само с това, да нанасят оскърбления на морето и неговия дух, ние двамата без умора скитахме по голите скали и безлюдните кътчета, за да направим своя-та истинска среща с морето. И там, на един пуст плаж, тя стана, ние паднах-ме на колене и извършихме своя обред-просвещение за вечна вярност на духа на морето. Като че ли пред нас беше жрицата Пития от Делфи и като че ли тя ни посвети в морските тайнства, в които ние се заклехме – да не им из-меним до края на живота си. Но аз след този ден стоях сам на брега, опитвах се да се вглъбя в себе си и в него, в морския дух, но нещо не достигаше, не се получаваше това, към което се стремях. Оказа се, за мое голямо неудов-летворение, че аз още не можеш да почувствувам морето и неговия вечен дух. Изглежда всичко стана така, защото моят трепет беше да намеря нещо необичайно, някакво висше блаженство на своя дух, очаквах да ми се разкрие някакво велико тайнство. Разочарованието ми явно е било резултат на това, че морето беше просто в своята несравнима внушителност, че то ме смяташе за не негов човек, каквито с лопата да ги ринеш по брега. Както аз, така и то не беше ме почувствувало. Времето минава, и ето аз всяка година се срещам поне веднъж с море-то и се отдавам на съзерцание на неговия дух. Есента и зимата за мен са мъртви сезони, аз съм роден за страна, където има вечно лято. Тогава ме обхваща неизразима меланхолия, някакви подмолни копнежи владеят съзна-нието ми, сред които надделява страстта за среща с морето. Навсякъде по морския бряг човек може да срещне истински познавачи и ценители на морския дух, които странно и тихо разговарят с морето. „На-шенци”, които крещят и вият като хиени по многолюдните плажове, ги смятат за луди глави. Та тия хора, малцина, търсят уединени места, където без ос-татък се отдават на своята самота. Самотниците, отдаващи се по нашите брегове на това тихо и чисто съзерцание, се разтварят без остатък в морския дух и си говорят нечувани неща с него. Някои неща на този свят само той мо-же да ги каже. Тези хора на море никак не скучаят. Тях няма да ги видиш в барове и кресливи компании. Те не са като ония, които се чудят къде да се дянат, когато са на море. Те не са като нашите нагли „гларуси”. Те са на са-мотните брегове, времето им минава неусетно, те отнасят най-възвишените спомени и мисли от разговорите си с морето. Спомени и съзерцания, които ще им дават сила до другата среща с морето и неговия дух. Защото без тия срещи и разговори те едва ли щяха да подържат „света около нас”. Свят, за който един велик мислител някога твърдеше (тогава може би е бил прав), че е „най-добрият от всички възможни светове”. Не зная дали съм прав, но ми се струва, че ако днес някой се заеме да твърди това, едва ли ще бъде чут.

110

Моята като че ли безкрайна среща с морето вече привършва. Но само за тази година. Чака ме непоносима за мен „зима”. Но прекарах чудесно. В картичките, които пиша от море, казах на всички приятели и близки хора: „От няколко дни съм в рая, не този на небето – едва ли ще попадна в него – а тук, в Ахтопол!”.

Ангел Грънчаров

111

Истина и свобода

(На 9-ти и 10-ти ноември в София е състоя III конгрес на Българското фи-

лософско дружество) Първото, с което трябва да започна, е това че този конгрес беше конг-рес не на „единомишленици”, а просто на мислещи хора; а хората, особено пък философите, мислят твърде различно. На него бяха представени три по-коления философи и три, така да се каже, „фракции” сред философите. Едната може да се нарече условно групата на „старите” (не влагам възрастов признак) и за нея стана ясно, че те другояче, освен „по старому”, не могат да мислят. Въпреки „перестроечната” им фразеология, въпреки дори истеричността им в споровете, те непрекъснато демонстрираха, че не могат да мислят по новому. Количествено те бяха много и твърде сплотени; техен най-изявил се лидер на конгреса беше акад. Н. Ирибаджаков. Другата група беше тази на „обърканите”, в съзнанията на които от 2-3 години настъпва все по-голям хаос, а дали той някога ще се превърне в ред, струва ми се, е съм-нително. Хаосът на тяхното разкъсвано от противоречия мислене беше крас-норечиво изявен в изказванията на лицата от тази група: те фалшиво, неиск-рено говореха за „новото”, а носталгията им по старото ги караше сами да си противоречат, да свързват в едно „вода” с „огън”. Техен лидер, така да се ка-же, беше чл. кор. Д. Спасов, макар че той, както винаги, умееше да се владее и беше дори красноречив. Накрая, разбира се, беше „фракцията” на „новите”, „младите”, макар второто да е твърде относително. За тези хора може да се каже, че те другояче, освен „по новому”, просто не могат и не искат да мис-лят, и техните изказвания бяха проникнати от духа и идеите на „новото мис-лене” и отношение към нещата. Те бяха твърде активни, макар малцина от тях да бяха допуснати до трибуната. Техен най-изявил се лидер на конгреса беше акад. К. Василев, известен освен като голям учен и като човек с будна и смела гражданска съвест. Спонтанната му реч, когато конгресът научи нови-ната от пленума, на всяко изречение беше посрещана с овации. Той каза много верни неща и чест му прави, че ги е казвал гласно и преди. Този човек обедини около себе си конгреса и единодушно и безалтернативно беше изб-ран за президент на новоучредената Българска философска асоциация. Този факт е показателен сам по себе си. По-важни бяха реалните проблеми на философията, към които конгре-сът насочи своето внимание. Аз бих ги обособил в няколко момента. Първо, конгресът демонстрира становището, че висша инстанция, която има право да се произнася по въпросите на философията, е конгресът на философите. Никой друг няма право да им диктува решения, защото никой друг не е ком-петентен по въпросите на философията. Защото, ако се смята, че философи-те служат или трябва да служат някому, то те служат само на истината и на

112

философията. Конгресът изяви съзнанието, че само той е правомощен да решава съдбините на философията и на философите – досега никога не е било така – и го закрепи в новия Устав на БФА. На второ място, в много изказвания пролича разбирането, че филосо-фията по идея е нещо твърде свободолюбиво, толерантно, веротърпимо като културен феномен. Това са прости неща, но дошло е времето точно такива прости неща да бъдат осъзнати и признати. Тя уважава всякакви идеи, всички жизнени идеи, проникнати от стремеж към истината. Философията е невъз-можна без свободата, и в най-варварските времена в нея е била съхранява-на, приютявана, култивирана свободата: свободата на духа, свободата на съ-вестта, мисълта, словото. Ако на някоя епоха е крайно ненавистна свободата, то тя не може да търпи философията, а също и изкуството, религията и дори науката, също такива оазиси на свободната човешка воля. На конгреса беше казано, че не е тайна, никому неизвестна, че се появи сериозна опасност такова време да сполети и нашето общество. Свободата на духа и философията бяха изправени пред сериозни и жестоки изпитания. Тоталитарният политически режим и неговия идеологически диктат се опита-ха (особено в сталинския СССР) да задушат мисълта и философията. Защо-то ясно е, че тази система е невъзможна, ако допусне философите да фило-софстват, а философията да живее, изявявайки истината. „Истината прави духа свободен”, твърди Хегел, учителят на К. Маркс. Възникнаха абсолютно непълноценни заместители, сурогати: митологизираща идеология, псевдо-философия, продажно „изкуство за народа”, нагло фанатичен атеизъм. Въз-никна коварна система от илюзии, митове, коренът на философията започна да изсъхва, репресирани бяха най-светлите умове (А. Лосев, П. Флоренский, у нас бяха притеснявани и обиждани Д. Михалчев, Ж. Желев, Н. Василев – учени и хора с гражданска съвест), коронясвани бяха фалшиви величия (и в науката, изкуството, културата като цяло), възникна такава нетърпимост към идеите, другите вярвания, различните и нетривиални мисления, каквато не-търпимост нито една епоха на духовната история не познава. Всичко беше правено заради стерилността, заради „идеологическата девственост” (К. Ва-силев) на социализма. Но, от друга страна, констатирано бе, че от 10-20 години насам израс-наха мислещи хора, ново поколение, хора които не искат да живеят нечовеш-ки, вечно притеснявани и унижавани. Те обичат свободата, те обичат фило-софията („Същност на философията е свободата” – Хегел), те не могат да бъдат повече принуждавани да вярват сляпо, те търсят истината и настъпват към нея. Призивът към тях от страна на конгреса може да бъде дефиниран и така: „Бъдете смели, където и да се намирате, не допускайте да ви унижават, непрекъснато доказвайте, че съществувате!”. Тези хора генетически са коди-рани да не падат на колене, да слугуват, да си продават душите, те имат, как-то се каза на конгреса, „различни кръвни групи” (Н. Василев) с ония, които са

113

правили точно обратното, а сега си наметват мантията на борци за новото и на „нови хора”. След като митологията и идеологическата диктатура днес пращят по всички шевове, идва времето на отрезняването, събуждането от „догматичес-ката дрямка” (Кант), идва времето на безпощадния реализъм. Хората преста-ват да бъдат единомишленици, стават мислещи и започват да искат свобода-та, липсващото условие на човешкия живот. „Ние”, простете за тази дума, всички искаме свобода, за да бъдем човеци. Но тя няма да дойде сама; никой няма да ни я подари. Защото тя е нещо, което го иска този, който вече го има, има го като нещо вътрешно (мисъл, съвест), а иска само правото да може свободно да ги изявява.

Ангел Грънчаров Старши асистент по философия в ПУ „П. Хилендарски”

114

„Новото мислене”

Действително, както казва и Бурлацки, „тази книга е вдъхновена от

промените, които стават в нашата страна” (СССР, б. м., А. Г.). Нейният автор, известният съветски философ Фьодор Бурлацки, е популярна фигура на съ-ветското преустройство. Той стана особено известен със своите очерци за Сталин, Хрушчов и Брежнев, а също и с издигната от него преди Партийната конференция концепция за коренна реформа на съветската политическа сис-тема.

Искам тук да представя все пак тази книга пред младите читатели, за които зная, че нямат твърде голямо доверие към подобен род четива. Тази т.н. „обществено-политическа” литература по времето на застоя окончателно сама себе си компрометира, и свидетелство за това са претрупаните рафтове на тези отдели в книжарниците и у нас. Но от две-три години в СССР този „жанр” стана най-четения.

Книгата започва с един диалог на автора с американския учен проф. А. Тофлър, който е изключително интересен и показва съзвучие на възгледите на американския и съветския учен. Двамата дискутират върху най-дълбоките процеси, извършващи се в съвременния свят, които са аналогични навсякъ-де, и правят извода, че пред света като цяло стоят проблемите, които могат да бъдат решени със съвместни усилия и партньорство, а не с противопоста-вяне.

Но немислимо е да се „разказва” тази книга – тя е твърде богата на факти от съвременната история (карибската криза и разрешаването и, пока-зана чрез драматичните събития в стана на „врага”; политическото завеща-ние на Ленин и пр.), при това представени диалогично, чрез разговор и събе-седници (истинските участници или други, размишляващи върху дадени съ-бития). В този си вид тя представлява образец за писане на подобна литера-тура – с противопоставяне на различни мнения и съображения, чрез които да се върви към добиване на истината, която съвсем не е „известна” предвари-телно, при това без изключение да е винаги на „наша” страна. С други думи това не е „трактат” за новото мислене на „като такова”, а е сполучлив опит изявяване и демонстриране на новото мислене по отношение на редица сложни въпроси. Тази книга ще е твърде поучителна и за ония, които са свик-нали да мислят, че… всичко е ясно, и дебнат някой да не каже нещо особено, т.е. да не е „от нашите”. Тази книга в този смисъл руши много установили се и вкоренени вече стереотипи на догматическото мислене, т.е. възстановява правата на свободната и диалектическа мисъл.

В резултат на своя „прочит” на тази книга ще синтезирам някои изявени или „латентно” съдържащи се принципи на „новото мислене”.

● СВЕТЪТ НЕ СЕ ДЕЛИ НА „наш” (най-добър от всички възможни све-тове) и „техен” или „чужд”, който е изключително лош, много враждебен, свят

115

на злото и покварата. Светът е един и единен. Единството се основава на това, че всички сме хора, човеци, и в сравнение с това фундаментално обс-тоятелство бледнеят всички други различия. Погледите в такъв случай се из-бистрят, отпадат коварните сталински и да ги наречем така, „чърчилови” пре-дубеждения и стереотипи на възприятие, разсейват се митовете за „врага”, „империята на злото”, западния свят на „нищетата”, „егоизма” и „аморалните империалисти”.

● ОСЪЗНАВАТ СЕ ЦЕННОСТИТЕ, доминиращи над всичко друго, и обусловени от общочовешкия интерес (не класовия, не националния и пр.); това е дълбоката основа на разбирането, което идва да смени досегашния „разговор между глухи”, който доминираше в отношенията между държавите.

● ВЪТРЕ В СЪОТВЕТНИТЕ ОБЩЕСТВА се цени вече не „всеобщото, пълно и абсолютно съгласие” по всички въпроси („Въздържали се? Няма!”), а конструктивното и творческо разногласие; опонентът не е за това, за да бъде „удушен”, дори и със собствените ръце, а желан събеседник, чрез който мо-жеш да преодолееш собствената си слепота. Става връщане към принципа на Волтер: бих дал дори и живота си, за да може опонентът ми да има право-то гласно да каже това, което мисли.

● ЕСТЕСТВЕНА Е само демократичната система на управление, до-пускаща и основаваща се на естествените права на човека (на мисълта, сло-вото, печата, сдруженията и пр.), които вече не са само формално проклами-рани, а конституционно гарантирани: наказва се този, който пречи на реали-зирането им, а не този, който се е възползувал от конституционните си права.

● ВСТЪПВАТ В СИЛАТА СИ елементи на Марксовия хуманистичен идеал за обществото: свободна асоциация на стокопроизводители, същест-вуване на всеки в условия, в които може да разкрие богатството на същност-ните си сили, човекът като свободен, активен и самодеен субект, създател на човечен свят.

И други принципи могат да се откроят…

Ангел Грънчаров, асистент по философия в ПУ „П.Хилендарски”

116

Ще стане ли Пловдив средище на младите философи?

От 8 до 13 декември в Пловдив се състоя Първият симпозиум на младите философи в България – идея и дело на младите научни работници от Инс-титута по философия към БАН. Основната тема на симпозиума беше „Философия и общество”, по която бяха изнесени доклади от изтъкнати учени. Младите философи оживено дискутираха по най-горещите точки на актуалната философска тематика. Голям интерес предизвикаха докладите на проф. К. Василев, доц. к. ф. н. Любен Сивилов, доц. к. ф. н. Богдан Богданов, на културоведа М. Неделчев и на гостите от чужбина д-р М. Бри (ГДР) и д-р А. Малкевич (ПНР), посветени на различни аспекти, които най-общо могат да се съсредоточат около проб-лема за предизвикателствата на съвременността към философията. Плов-дивската среща на младите философи имаше новаторски характер, за дните на своята работа тя доби облика на живо общуване, откровена и честна раз-мяна на мнения по най-сложните проблеми, с които се сблъсква днес фило-софията. Патосът на срещата беше именно този: свободният диалог, проти-вопоставянето на проникнати от стремеж към истината мнения, продиктувани от научната съвест и гражданската отговорност на младите философи. Еди-нодушна беше оценката на всички участници в дискусиите: тази среща е из-раз на дълбоката потребност от общуване, от честен диалог, от жива, непре-дубедена мисъл, стремяща се чрез общи усилия да се добере до истината. Само по този начин философията, изправена пред съвременността, може да роди евристични идеи, да способства не само за познанието, но и за измене-нието на света към по-добро. Логично възниква въпросът: нима срещата ще остане само вълнуващ прецедент? В последния ден на дискусиите се разбра колко големи, неимо-верно големи са били усилията на организаторите, успели въпреки всичко да доведат идеята си за срещата докрай. Техният апел беше: търсим съдейст-вие, необходима ни е помощта на всички, заинтересувани от бъдещето на тази нова идея, помощта на всички, убедени в потребността и полезността на такива празници на философската мисъл! Какво трябва да бъде нашето от-ношение към този повик? Казвам нашето, защото младите научни работници, организатори на симпозиума, благодариха на домакините, които помогнаха за приютяването на участниците в сградата на филиала на АОНСУ. Но въпросът е: след Плов-див накъде? Когато се постави този въпрос, част от пловдивските участници в симпозиума – млади научни работници, асистенти, учители и студенти – всички членове на новосъздадения философски дискусионен клуб към Плов-дивския университет „Паисий Хилендарски”, предложи Пловдив да стане пос-тоянно място за ежегодни срещи на младите български философи. Така се

117

зароди идеята пловдивския симпозиум да се превърне в средище на младите философи, като запази и развие своя характер на пълноценно научно общу-ване от нов тип, израз на обновлението на нашата философия. Предложението на пловдивските млади философи и социолози беше подкрепено от повечето участници от цялата страна. Те изтъкнаха, че Плов-див заслужава това. Известно е, че в някогашния Филипополис се е оттеглил за една година, за да напише своята „Метафизика” преди повече от 23 века великият Аристотел. Условия има, необходими са действия, необходимо е съдействието на всички инстанции в Пловдив, от които зависи осъществява-нето на предложението – Областния комитет на БКП, филиала на АОНСУ, Общинския комитет на ДКМС, Научноизследователската лаборатория по об-ществознание и др. Философският дискусионен клуб към Пловдивския уни-верситет се зае да координира усилията на инициаторите на симпозиума от Института по философия към БАН с пловдивските инстанции. На Пловдив прилича един път годишно да бъде гостоприемно средище на младата философска мисъл в страната, защото е един от големите инте-лектуални центрове на България. Много са младите пловдивски художници, поети, артисти, учители, инженери и т.н., които имат нужда от общуване по-между си и от приобщаване към духовните философски ценности на фило-софията. Началото на такова живо общуване вече е поставено – универси-тетският философски клуб функционира вече втори месец. Интересът към него е голям не само сред студентите – възникнаха клубове по философия в няколко техникума, асоциирани с университетския, а също и секция „Филосо-фия” към Окръжния младежки дом (засега в рамките на клуб „ХХI век”). В университетския клуб е добре дошъл всеки, който има потребност от фило-софия.

118

Нов скандал: в ПУ провъзгласили за “доктор хонорис кауза” внука на Андрей Громико!

Вчера си купих многотиражното вестниче “Пловдивски университет”,

охарчих се с 30 ст., но няма как. Разлиствах го и още на втора страница оне-мявам; гледам, и не вярвам, както се казва, на… ушите си! Не, това не е въз-можно, гледам пак, не, явно не сънувам, явно не е мираж? Майчице, нима е възможно това? Леле, тия съвсем са превъртели, ако това е истина! Явно е истина, щом го пишат черно на бяло; непоправими са обаче, спор в това ня-ма! Как пък се сетиха? Егати простотията!

Какво толкова съм прочел в това вестниче ли? Басирам се, че никой не може да се сети или дори само да допусне, че такова нещо изобщо е въз-можно. Това нещо е в сферата не просто на фантазиите, а на мистиката. Аз си мислех, че тия в ПУ не могат да ме шокират повече след обявяването на Ицо Мамата за “доктор хонорис кауза”, но ето че могло. Сами себе си надми-наха, спор няма! Ашколсун! Бравос!

Иска ми се да ви поднеса новината малко по малко, за да не припадне някой от изненадата. Преди време ТУ (Търновският университет, той е вели-котърновски де) реши да обяви за свой “доктор хонорис кауза” таваришч Пу-тин, нали си спомняте? Вдигна се шум, намериха се даже академични хора в ВТУ, реагираха, противопоставиха се, отсрамиха се, така да се каже. Путино-вата номинация биде провалена. Но ето, номинацията на Ицо Мамата, нищо че е така куриозна, в ПУ мина и замина и ако изключим обречената акция на Цв.Томов, който в знак на протест си даде оставката като преподавател в ПУ, друг никой – повтарям, никой – не реагира. Аз на това му викам отровно “ака-демично” блато; че е блато, блато е, но какво му е пък “академичното”?

Е, вече ви подготвих, сега вече мога да ви съобщя новината. Не ми се ще някой със по-слабо сърце като моето да се шокира така, както се шокирах аз вчера. Но моя милост понеже е претръпнала, та го прие по-леко все пак. Философ съм, тъй да се рече. И така, новината е: нов “доктор хонорис кауза” на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” (“Свети” пред името на отец “Паисий” не се пише, партията – как коя партия, комунистическата, раз-бира се, вий още нима не знаете, че ПУ си е чисто и просто една непокътната крепост на автентичния комунизъм?! – не позволява!), та значи нов доктор хонорис кауза на ПУ е – фанете се за сърцето! – не някой друг, а… – спокой-но, дръжте се за стола да не паднете! – да, не някой друг, а… Андрей Громи-ко (на руски се пише “Громыко”), не бе, не оня същият, не сталинският люби-мец, не десетилетният сталинистки министър на външните работи на импе-рията на злото, наречена СССР, не покровителят на всички ченгета на КГБ по цялото земно кълбо, а неговият внук, който също се нарича “Андрей Громы-ко”!!! Тази е новината, моля, не ме мислете за луд, не фантазирам, не си го и измислям, не съм превъртял, така пише. Ако някой друг е превъртял, моля,

119

не обвинявайте мен! Аз само предавам каквото пише. Че пише там невероят-ни неща не съм ви аз виновен, виж ги ти, мен ще обвиняват?!

Аз не бях чул за тая новина, явно съм я проспал. А вие чули ли я бяхте до тоя момент? Не, медиите не пошумяха, което е странно? Или не е странно вече? У нас, прочее, възможно ли е нещо да не е възможно – или странно? Всичко вече е възможно. Ето, и това било възможно. Та провъзгласяването на Громыко за доктор хонорис кауза било станало отдавна, на 28 март тая години, вече почти месец е минало оттогава. Ако се мълчи, явно някой го е срам, и затова новината се крие. Е, аз ви я казах. Издадох я тая тайна. Какво ще кажете, а? Бива ли си я тайната, нали? Бива си ги тия, дето произвеждат такива лудешки новини? Аз на такива им викам “железо-бетонни комунисто-комуноидни глави” или тикви. Непоправими са, спор в това няма!

Та тоя Громыко, разбира се, бил “световно признат учен”. Е, пак работи в сферата, в която се е подвизавал дедо му: международните отношения, провеждането на руската имперска експанзия по света, стратегията и такти-ката на правене на България не само на троянски кон на Русия в ЕС и НАТО, но и на превръщането й в Задунайская губерния на Русия. Какво друго да ра-боти внука на Громыко освен това, хайде де, не се занасяйте, он друго и не може да работи?! И ето, за тия негови приноси тукашните руски ченгесарски лакеи го направили “доктор хонорис кауза”, показвайки какво именно е скрито в мизерните им сърца! Кажи ми какви са ти доктор хонорис каузите, за да ти кажа що за университет си… и колко струват тия, дето го управляват. Е, на това провъзгласяване точно на такъв за “доктор хонорис кауза” аз му викам “комунистическа чалгария”, то е нещо като комунистическа оргия или отвра-тителен комунистически разврат – от рода на ръкоблудството…

Три поредни ректора на ПУ, двама от които по два мандата, и двамата ченгета на ДС, филиал на ГКБ, бяха последователно ректори на ПУ в години-те на “демокрацията” у нас, бяха в най-топли отношения с СССР, сиреч, с КГБ. Партийният секретар-ректор Балабанов да не го броим като агент, щото той по прзумпция си е техен най-доверен човек, защо да го вербуват пък не-го?! Но Огнян Сапарев и Иван Куцаров си бяха формени агенти на ДС, спо-ред комисията за досиетата. Сегашният ректор на ПУ явно е тяхно послушно момче, което е готово да изпълни всяко тяхно нареждане. Той затова и тол-кова уважава мутрополит Николай, доверен руски представител по управле-нието на Болхарская православная церковь. ПУ ли рекох по-горе? Пу, пу, пу, пу, да не ме чуе дяволът…

Стига толкова. Аз няма да правя специален коментар. Повръща ми се. Простете, ще ида да повърна. Толкоз. Безсрамници! Превърнаха тая “акаде-мия” в нещо по-лошо и от проститутка! Безгръбначни комунистически мутан-ти! Наглеци!

120

ЗАБЕЛЕЖКА: Поразгърнах други вестници от оня период и разбрах, че са пи-сали за скандалното провъзгласяване на Громико за доктор хонорис кауза, но не са съзрели в него скандал; ето какво чета на едно място:

Внукът на най-дълго заемалия поста министър на външните работи

на бившия СССР Андрей Андреевич Громико пристига в Пловдив, за да се включи в Научната конференция “Русия в България и България в Русия: пер-спективи на сътрудничеството през 21 век”.

Форумът ще се проведе на 29 и 30 март. Негови организатори са Факултетът по икономически и социални науки, Философско-историчес-кият и Юридическият факултети на ПУ “Паисий Хилендарски”, Центърът за руски език и култура и Асоциацията за европейски изследвания на Русия, обясни доц. Козлуджов.

Това е положението. Няма смисъл повече да се говори или пише. Да

замълчим както се мълчи в гробища…