АЙБРАХАУМ МАСЛОУ

МОТИВАЦИЯ И ЛИЧНОСТ

СЪДЪРЖАНИЕ

ЗА АВТОРАЗА КНИГАТАП РЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ ...5 ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ ...7ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ ...12ПРЕДИСЛОВИЕВЛИЯНИЕТО НА ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ...28Въведение ...28Влиянието на Маслоу ...28Кратка биография ...31Библиография ...36ЧАСТ 1ТЕОРИЯ НА МОТИВАЦИЯТА ...36ГЛАВА 1ВЪВЕДЕНИЕ В ТЕОРИЯТА НА МОТИВАЦИЯТА ...36Холистичен подход ...36Парадигма за мотивационни състояния ...37Средства и цели ...38Несъзнавана мотивация ...39Сходство на човешките желания ...39Множествени мотивации ...39Мотивиращи състояния ...40Задоволяването поражда нови мотивации ...40Не е възможно да се направи списък на нагоните ...41Класифициране на мотивацията в зависимостот фундаменталните цели ...42Неадекватност на данните от животни ...42Средата ...43Интегрирано действие ...44

Немотивирано поведение ...45Възможност за постигане ...45Действителността и несъзнаваното ...46Мотивация на най-висшите човешки способности ...47ГЛАВА 2ЕДНА ТЕОРИЯ ЗА ЧОВЕШКАТА МОТИВАЦИЯ ...48Йерархия на базовите потребности ...48Базови познавателни потребности ...56Характеристики на базовите потребности ...59ГЛАВА ЗЗАДОВОЛЯВАНЕ НА БАЗОВИТЕ ПОТРЕБНОСТИ ...65Последици от задоволяването на дадена базова потребност ...66Учене и задоволяване ...67Задоволяването и формирането на характера ...69Задоволяване и здраве ...71Задоволяване и патология ...73Следствия от теорията за задоволяването ...73Влияние на задоволяването ...76ГЛАВА 4ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ НА ТЕОРИЯТА ЗА ИНСТИНКТИТЕ ...78Необходимостта от преразглеждане ...78Критика на традиционнататеория за инстинктите ...80Базовите потребности в теорията за инстинктите ...85ГЛАВА 5ЙЕРАРХИЯТА НА ПОТРЕБНОСТИТЕ ...88Различия между по-висшите и по-нисшите потребности ...89Следствия от йерархията на потребностите ...91

ГЛАВА 6НЕМОТИВИРАНО ПОВЕДЕНИЕ ...94Справяне или експресия ...96Експресивно поведение ...102ЧАСТ 2ПСИХОПАТОЛОГИЯ И НОРМАЛНОСТ ...106ГЛАВА 7ПРОИЗХОД НА ПАТОЛОГИЯТА ...106Лишение и заплаха ...106Конфликт и заплаха ...108Индивидуално определение за заплаха ...109Травмата и болестта като заплаха ...110Потискането на себеактуализацията като заплаха ...111Източникът на патологията ...111Резюме ...111ГЛАВА 8ИНСТИНКТИВНА ЛИ Е ДЕСТРУКТИВНОСТТА? ...112

Животните ...113Децата ...115Антропология ...117Клиничен опит ...118Ендокринология и генетика ...118Теоретични съображения ...119Деструктивността - инстинктивна или заучена? ...121ГЛАВА 9ПСИХОТЕРАПИЯТА КАТО ДОБРИ ЧОВЕШКИ ОТНОШЕНИЯ ...122Психотерапия и задоволяване на потребности ...124Добрите човешки взаимоотношения ...127Доброто общество ...135Професионална психотерапия ...138ГЛАВА 1ОПОДХОДИ КЪМ НОРМАЛНОСТТА И ЗДРАВЕТО ...141Стандартни понятия ...142Социалните условности ...142Нови идеи ...144Какви можем да станем ...145Вътрешноприсъщата човешка природа ...147Как да различим вътрешноприсъщото от случайното ...149Условия за здраве ...150Среда и личност ...151Психологическа утопия ...152Природата на нормалността ...152ЧАСТ ЗСЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ ...153ГЛАВА 11СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩИТЕ СЕ ХОРА: ИЗУЧАВАНЕ НА ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ ...153Изследването ...154Наблюденията ...156ГЛАВА 12ЛЮБОВТА ПРИ СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩИТЕ СЕ ХОРА ...178Откритост ...179Да обичаш и да бъдеш обичан ...179Сексуалност ...180Его-трансценденция ...182Забава и веселие ...182Уважение към другите ...182Любовта като награда сама за себе си ...183Алтруистична любов ...184Отделяне и индивидуалност ...185ГЛАВА 1ЗТВОРЧЕСТВОТО ПРИ СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩИТЕ СЕ ХОРА ...186Предварителни представи ...186Нови модели ...187

Себеактуализиращо творчество ...187Решаване на дихотомии ...189Отсъствие на страх ...190Върхови изживявания ...190Равнища на творчество ...192Творчество и себеактуализация ...194ЧАСТ 4МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА ...195 ГЛАВА 14ВЪПРОСИ ЗА ЕДНА НОВА ПСИХОЛОГИЯ ...195Ученето ...195Възприятие ...196Чувства ...197Мотивация ...198Интелект ...199Познание и мислене ...200Клинична психология ...200Психология на животните ...202Социална психология ...203Личност ...205ГЛАВА 15ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПОДХОД КЪМ НАУКАТА ...207Изучаването на учения ...207Науката и човешките ценности ...208Разбиране на ценностите ...208Човешки и естествени закони ...209Социология на науката ...209Различни подходи към действителността ...210Психично здраве ...211ГЛАВА 16ЦЕНТРИРАНЕ ВЪРХУ СРЕДСТВАТА ИЛИ ЦЕНТРИРАНЕ ВЪРХУ ПРОБЛЕМА ...212Прекалено подчертаване на техниката ...212Центрирането върху средстватаи научната правоверност ...215ГЛАВА 17СТЕРЕОТИПИЗИРАНЕ ИЛИ ИСТИНСКО ПОЗНАНИЕ ...218Внимание ...219Възприятие ...222Учене ...223Мислене ...227Език ...232Теория ...233ГЛАВА 18ХОЛИСТИЧЕН ПОДХОД КЪМ ПСИХОЛОГИЯТА ...235Холистично-динамичен подход ...235Понятие за синдрома личност ...241

Характерни черти на синдромите на личността ...245Изучаване на синдромите на личността ...251Равнище и качество на синдромите на личността ...256Синдромите на личността и поведението ...257Логически и математически израз на данните за синдрома ...258

ПОСЛЕСЛОВБОГАТАТА ЖЪТВА НА ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ ...262 Въведение ...262Хуманистична психология ...265Трансперсонална психология ...268Образование: хуманистични ценностии нови методи на обучение ...270Влиянието на Маслоу върху труда и мениджмънта ...274Здравето и цялостната личност ...276Теорията за мотивацията и себеактуализациятаи психологията на жените ...278Синергичното общество ...279Многогодишната жътва ...282

За автора

„Бях ужасно любопитен да узная защо не полудях”, отбелязва Ейбрахам Маслоу (1908-1970), един от основателите на хуманистичната психология. Неговото мислене е изненадващо оригинално. Повечето психолози преди него са се занимавали главно с абнормалното и болното. Той иска да узнае какво означава да си психически здрав.

Ейбрахам Маслоу следва психология в университета в Уисконсин. Там той прави оригинално изследване върху поведението и сексуалния живот на приматите. Маслоу продължава своите изследвания в Клоумбийския университет, където негов ръководител става Алфред Адлер, един от първите последователи на Зигмунд Фройд. От 1937 до 1951г. той работи в Бруклинския колеж. В Ню Йорк се радва на приятелството на още двама учени, на които се възхищава и професионално и като личности – антроположката Рут Бенедикт и гещалтпсихолога Макс Вертхаймер. Те са толкова изключителни в своята област и са такива „прекрасни човешки същества”, че

Маслоу започва да си води бележки за тях и тяхното поведение. Това ще стане основата на неговото дългогодишно проучване и рефлексия върху психическото здраве и човешкия потенциал. Той пише задълбочено по този въпрос, заемайки идеи от други психолози, но значително допринасяйки с оригиналните си концепции за йерархията на потребностите, метапотребностите, самоактуализиращите се хора и върховите изживявания. Маслоу става лидерът на хуманистичната школа в психологията, която се появява през 50-те и 80-те години на XX век и която той нарича „третата сила” – отвъд теорията на Фройд и бихейвиоризма.

Маслоу е значителна фигура в теориите за личността. През в0-те години на XX век хората са вече изморени от редукционистките и механистичните писания на бихейвиоризма и физиологичната психология. Те търсят смисъл и цел в живота, дори висш, мистичен смисъл. Маслоу е един от пионерите в това движение за завръщането на човека обратно в психологията.

Хуманистичната психология поражда няколко различни терапии, обединени от идеята, че хората притежават вътрешни ресурси за израстване и изцеление и че същността на терапията е да спомогне за отстраняването на пречките пред индивида в постигане на себеактуализация. „Човешката природа не е толкова лоша, за колкото се смята”, пише Маслоув контекста на споменатото завръщане на човека в психологията.

Маслоу прекарва последните си години в полууединеност в Калифорния. На 8 юни 1970г. той умира от сърдечен удар след продължително боледуване.

За книгата

„МОТИВАЦИЯ И ЛИЧНОСТ” е новаторска творба на един от най-вличтелните и оригинални психолози на нашето време – Ейбрахам Маслоу. Въпреки че първото издание на книгата излиза през 1954г., нейните идеи остават все така ценени и актуални. Обединявайки и надмогвайки теорията на Зигмунд Фройд и учението на поведенческата психология, тази книга предлага холистичен поглед върху човека и човешкото съзнание. Вместо да се съсредоточава върху отклоненията от нормалността като психолозите преди него, Маслоу насочва

своето внимание върху стремежа на човека да придаде смисъл на живота си и да постигне себереализация.

„Човешкият живот никога няма да бъде разбран, ако не се вземат предвид неговите най-висши въжделения. Развитието, себеактуализацията, стремежът към здраве, търсенето на идентичност и автономия, копнежът за върхови постижения ... вече трябва да се приемат безрезервно като широко разпространена, а може би и всеобща, човешка способност” пише Маслоу.

МОТИВАЦИЯ И ЛИЧНОСТ" е оказала огромно въздействие за създаването на един положителен и цялостен възглед върху човешката природа. Тя продължава да е уникален, проникновен и влиятелен източник на познание, както проличава от съвременните тенденции в психологията, образованието,бизнеса и културата.

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ

Уважаеми читателю,

Ти имаш привилегията да държиш в ръцете си една изключителна книга, една книга, която бе, и надявам се, че ще бъде, своеобразна библия за стотици хиляди и милиони хора в Америка и по целия свят, които се стремят към пълноценен живот, разкрепостяване и реализиране на същностните си сили и потенции и на най-човешкото в себе си.

С тази книга издателство Кибеа ни прави съпричастни към една от най-популярните школи в американската, а и световна психология – «хуманистичната психология». Тази, т.нар. «трета сила», за разлика от другите две - бихейвиоризмът и психоанализата, които виждат и се концентрират повече върху животинското, проблемното, налудничавото у нас - поставя акцент, разкрива, стимулира и омо-ществява у всеки от нас именно човешкото, божественото, цялостното и оптимистичното. Тя ни изважда от омагьосания кръг, в който ни натикват споменатите две школи, каквато и академичната психология, и ни свързва пълноценно и осезаемо чрез всички наши сетива с живата реалност на живите хора, каквато и с хилядолетния опит и културните постижения на живелите преди нас, предавайки ни по един непосредствен начин техния автентичен смисъл и значение.

Те - и книгата, и хуманистичната психология като цяло - реабилитират и за психологията, и за всеКи от нас не болката, а щастието и екстаза; не ограниченията, външните проблеми и вътрешните конфликти, а безкрайността, прозрението, компетентността, вътрешното спокойствие и цялостността. Те ни помагат да осъзнаем, че както обстоятелствата на живота, така и ние самите и хората около нас ни напъхват, къде несъзнателно, къде съзнателно в черупки, в кутийки, в калъфи, слагат ни маски и вериги, и в края на краищата, ни лишават от своя идентичност, мощ и простор за развитие и утвърждаване. Пак те ни помагат да разкъсаме пашкула на какавидата, в която са ни или сме се превърнали, да изчистим слузта по себе си, да поемем дълбоко животворен дъх и да полетим в просторите на безбрежното пространство на автентичното себеизразяване и саморазвитие, където вероятно ще срещнем много сродни нам души.

Но този избор - да останем пълзящи по земята, съобразявайкн се с всяка нейна вдлъбнатина или височинка или напротив да станем, проходим и дори полетим и да определяме сами какво, къде, кога и с кого да правим - зависи само от нас, защото истината, красотата, доброто, мощта и удоволствието не са няКъде далеч, те са в нас и само ние притежаваме ключа и формулата, чрез които да ги отключим и задействаме. Това, обаче, може да стане, само, ако си повярваме и, ако се вслушаме в самите себе си, очистим се от излишното, открием своята същност и стил и им се отдадем да ни водят, според тяхната вътрешна интуиция. Търсенето извън нас - било във вещи и вещества, било в хора, било в думи и идеи - на нашата собствена същност е задънена улица и клопка, в която ние сами сме се вкарали или обществото ни е поставило. Именно в нас, а не извън нас, са нашата същност и енергия, както и пътят и средствата за постигането, разкрепостяването и развитието им.

Хуманистичната психология, както и произлязлата от нея «трансперсонална психология» еманципират истински човешкото, опитомяват и ни сприятеляват както със звяра у всекн от нас, така и с божественото извън нас - живата природа, извисените хора, духовните сили.

Именно Ейбрахам Маслоу е «бащата» на тези две революционизирали психологията науки и практики, генерирали поредица от вторични научни школи и социални и духовни движения през последните няколко десетилетия. Макар, за съжаление, Маслоу да е малко известен на широката публика в България (с изключение на психолозите и няКои групи социални

учени и психиатри), той е една от ключовите фигури на психологията през миналото столетие и името му би трябвало да се сложи вероятно сред първата петорка най-влиятелни психолози на XX век - наред със Зиг-мунд Фройд, жан Пиаже, Курт Лебин и Лев Виготски.

За някои набедени социални учени, особено тези заразени с бацила на позитивизма, хуманистичната психология може да изглежда недотам точна и ефективна. Това, обаче си е техен проблем, проблем на тяхното възприятие на науката и човека. факт е, че под влияние на хуманистичната и трансперсоналната психологии и свързаното с тях т.н. «движение за човешки потенциал» десетки милиони хора от двете страни на Атлантика се включиха във всевъзможни школи, семинари, курсове, срещи, движения и т. н. чрез които търсеха и разбиваха себе си. За този стремеж показателни са думите на един изследовател – «след като завладявахме все нови и нови територии, водихме много битки и накрая стигнахме до Луната, разбрахме, че сме изправени пред най-голямото завладяване и най-увлекателното приключение - самите ние". Бих пожелал на всички съществуващи школи и школички психологията да имат щастието и удовлетвореността да могат да помогнат на поне 10% от хората, за които хуманистичната и трансперсоналните психологии бяха не само откровение, но и съветник и водач в пътуването към самите себе си.

Ейбрахам Маслоу, катализаторът на тези процеси, както казва едни негов биограф, всъщност е един реалист заразен с идеализъм. За човек с неговия интелект (а неговото IQ е близо 200 точки), и голям експериментален опит (той е бил ученик и сътрудник на най-известните бихейвиористи и гещалтпсихолози и е провел стотици експерименти) придвижването към идеите, изложени в «Мотивация и личност» не са моментна иновация, а резултат от многогодишни наблюдения и размишления. Той отива, обаче, по-далеч - не само синтезира постиженията на съвременната му психология, не само показва нейните многобройни слабости, но прави и най-трудното - очертава рамките на една нова философия за човека, една нова парадигма в психологията, която служи за отправна точка за изследвания и постижения на хиляди други. Неговите идеи днес са популярни и влиятелни не само в психологията, но и в Консултирането, психотерапията, здравеопазването, образованието, организационното развитие, мениджмънта, социологията и дори теологията и естетиката.

Четенето на Книгата е удоволствие, както поради течащата леко мисъл на автора, така и поради излъчваната от текста

атмосфера, създаваща у читателя тъкмо онези усещания, които лансира и стимулира хуманистичната психология - вътрешно спокойствие, лекота, цялостност, творчество, оптимизъм, самоувереност и самоуважение, единение с нещо голямо и духовно.

Убеден съм, че книгата ще бъде полезна и за специалистите от различните социални науки и най-вече от психологията, психиатрията и педагогиката. За тях особено интересни ще бъдат главите за методология на психологията, както и многобройните конкретни примери и анализи.

Поради факта, че настоящата книга е първата преведена в България, която предлага един по-цялостен поглед върху основите на хуманистичната психология, бе избрано третото й издание, в което освен оригиналният текст на Маслоу са включени и глави, посветени на неговата личност и влияние в и извън психологията, както и изчерпателна библиография на неговите публикации.Поздравявам Ви с добрият избор на тази книга и Ви пожелавам едно приятно пътуване в самите Вас с нея.Панайот Рандев* Панайот Рандев, един от видните български психолози, е автор на студията «Хуманистичната психология: възникване, развитие и проблеми на парадигмата» - Бел. ред.

ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ

„Мотивация и личност” е оригинален запис на развитието в работата на един от най-творческите психолози на нашия век. Тя се е превърнала в основен източник на информация за всеки, който се интересува от теориите на Ейбрахам Х. Маслоу. Това става ясно от растящото внимание към книгата от страна на авторите на множество големи професионални списания в области като психология, образование, бизнес и социални науки. Въпреки че първото издание е излязло през 1954 г., а второто - през 1970 г. влиянието на книгата продължава да расте с течение на времето. От 1970 до 1975 г. „Мотивация и личност” е цитирана 489 като библиография или средно 97 цитирания на година. От 1976 до 1980 г., повече от 20 години след публикуването на първото издание, те достигат 791, или средно 198 цитирания на година.

Настоящото, трето издание на „Мотивация и личност”, е преработено така, че да насочи вниманието към творческото мислене на Маслоу и да подчертае влиятелните му идеи. В самия текст сме преподредили главите, в една от тях сме

добавили нови заглавия и подзаглавия и сме отстранили някои отживели времето си пасажи. Глава 13 е ново допълнение към тази книга. Тя представлява текст на лекция, изнесена от Маслоу през 1958 г. в Мичигън Стейт Юнивърсити. Добавени са още няколко текста, предназначени да подсилят чувството на читателя за историческия и интелектуален контекст, в който е създадена книгата: кратка биография на Маслоу, послеслов за голямото въздействие на неговия поглед върху съвременния живот, въведения към главите, данни от изследване на цитирането й и пълна библиография на неговите трудове.

Изданието има четири основни части: 1. Теория на мотивацията; 2. Психопатология и нормалност; 3- Себеактуализация и 4. Методология за една наука за човека.

Глава 1, «Въведение в теорията на мотивацията», предлага хуманистична критика на традиционните поведенчески теории за мотивацията. Маслоу систематично изрежда ограниченията на традиционната теория за мотивацията. Той подчертава колко е необходимо да се разглежда цялостната личност, въздействията на културата, средата, множествената мотивация, немотивираното поведение, здравословната мотивация. С две думи, Маслоу поставя основите на една истински хуманистична теория за мотивацията.

Глава 2, «Една теория за човешката мотивация», е класическо представяне на йерархията на потребностите на Маслоу. Той успява да интегрира великолепно и елегантно поведенческата, фройдистката и хуманистичната психология. Йерархията на потребностите е широко използван модел в бизнеса, рекламата и други приложения на психологията.

Маслоу доказва, че всички човешки потребности могат да бъдат организирани в йерархия, започвайки с физиологичните потребности - от въздух, храна и вода. Следват четири равнища на психични потребности,- от сигурност, от любов, от самооценка и от себеактуализация. Според Маслоу по-висшите ни потребности са също толкова действителна и неделима част от човешката природа, колкото и потребността ни от храна. Той избягва опростените схващания както на бихейвиористите, така и на фройдистите.

В Глава 3, «Задоволяване на базовите потребности», Маслоу разглежда някои следствия от своята йерархия на потребностите. Той обсъжда задоволяването на потребностите, неговите последици и връзката му с учението, формирането на

характера, психичното здраве, патологията и най-различни други явления.Маслоу преразглежда класическата психологическа теория за инстинктите в Глава 4, «Преразглеждане на теорията за инстинктите». Тази теория прилага биологичното схващане за инстинкта към човешкото поведение. За разлика от бихейвиористите, които са склонни да обясняват всяко поведение от гледна точка на учението, «инстинктивистите» търсят корените му в наследените инстинкти.

В тази глава Маслоу обобщава основните проблеми на инстинктивисткия подход. Той твърди, че при всяко внимателно вглеждане в човешкото поведение се открива смесеното въздействие на наследствеността и околната среда. Маслоу пише, че човешките потребности имат инстинктивен компонент, но общо взето той е слаб. Нормалните, здрави човешки същества не са доминирани от инстинктивните си потребности, нито пък са дълбоко фрустрирани, ако някои от тях останат незадоволени. Фройд твърди, че изискванията на нашето его и култура влизат неизбежно в противоречие с най-дълбоките ни, в основата си себични инстинкти. Маслоу не се съгласява с това. Той привежда доводи, че в основата си ние сме добри и отзивчиви и вместо да ни ограничава, нашата култура ни дава по-скоро възможност за осъществяване.

В Глава 5, «Йерахия на потребностите», Маслоу разглежда различията между по-високо и по-ниско стоящите в йерархията потребности. Той е на мнение, че висшите потребности са по-късно еволюционно развитие и, че те се развиват в по-късна възраст у всеки индивид. Висшите потребности не са толкова изискващи и могат по-дълго да бъдат отлагани. Задоволяването им носи повече щастие и води до по-голямо израстване на индивида. За тях е необходима също така по-добра външна среда.

После Маслоу разглежда някои от следствията на своята йерархия на потребностите. Тя позволява да се отдаде дължимото на богатството и сложността на по-висшето функциониране на човека, като в същото бреме поставя неговото поведение в един континуум с мотивацията и поведението на всички организми. Освен това той очертава следствията от този модел за философията, ценностите, психотерапията, културата и теологията.

В Глава 6, «Немотивирано поведение», Маслоу разширява традиционния предмет на психологията и включва в нея експресивното и творческото поведение. Съвременните нему

психолози-бихейвиористи са склонни да пренебрегват всичко останало извън заученото, мотивирано поведение. Той изтъква, че не всяко поведение е мотивирано или целенасочено. Експресивното поведение, което включва пеенето, танцуването и играта, е относително спонтанно, не е целенасочено и носи удоволствие само по себе си. То също е достойно за вниманието на психологията.

В Глава 7, «Произход на патологията», Маслоу разглежда два вида фрустрация на потребностите. Застрашаващата фрустрация води до патология. Незастрашаващата - не води. Според него не всяка фрустрация е застрашаваща и всъщност лишението може да има не само отрицателно, но и положително въздействие. Освен това Маслоу разглежда застрашаващия и незастрашаващия конфликт като е на мнение, че има конфликти, които могат да доведат и до положителни последици.

В Глава 8, «Инстинктивна ли е деструктивността", Маслоу твърди, че деструктивността не е вродена. Той прави преглед на данни от изучаването на животни, деца и сравнително културни проучвания на поведението, които сочат, че в едно здравословно, оказващо подкрепа обкръжение на практика не съществува деструктивно поведение. Той доказва, че по отношение на деструктивността, както и на всяко друго поведение, трябва да имаме предвид три факатора: структурата на характера на индивида, натиска на културата и непосредствената ситуация.

В началото на Глава 9, «Психотерапията като добри човешки взаимоотношения», Маслоу обвързва психотерапията с традиционните понятия на експерименталната психология, като заплаха, завършване на действието и удовлетворяване на потребностите.

Признавайки централното теоретично значение на удовлетворяването на потребностите, Маслоу доказва, че можем да разберем защо различни терапевтични системи дават резултат и как относително слабо подготвени психотерапевти могат също да бъдат ефективни. Според него основните ни потребности могат да бъдат задоволени само междуличностно. Това включва задоволяването на потребности в йерархията на Маслоу - от сигурност, принадлежност, любов и самооценка.Маслоу твърди, че добрите човешки взаимоотношения са в основата си терапевтични и обратното, че добрата терапия се гради на добри човешки взаимоотношения между терапевта и пациента. За него добро общество е онова, в което добрите човешки взаимоотношения се поощряват и насърчават. Доброто

общество е също така психологически здравото. Той подчертава, че за професионалните психотерапевти винаги ще има работа, особено с хората, които дори вече не търсят удовлетворяването на основни потребности, не биха приели такова удовлетворяване, ако то им бъде предложено. За такива индивиди професионалната терапия ще е необходима, за да извади на съзнателно равнище несъзнаваните им мисли, желания, фрустрации и задръжки.

В Глава 10, «Подходи към нормалността и здравето», Маслоу разглежда основните определения за психичната нормалност от статистическа, традиционна и културална гледна точка, както и от гледна точка на това, какво означава да си добре адаптиран и без дисфункции. Той предлага една по-положителна дефиниция в понятията на положителното психично здраве. Маслоу свързва психичното здраве с процеса на себеактуализация и с удовлетворяването на другите присъщи на неговата йерархия потребности. Освен това той разглежда въпроса за това, че психичното здраве се поддържа най-добре от среда, която свободно предлага на всеки индивид широк спектър от избори.

В Глава 11, «Себеактуализиращите се хора: Изучаване на психичното здраве», Маслоу описва своите пионерски проучвания на себеактуализацията. Той очертава методиката, която е използвал, при подбора и тестуването на изследваните лица. По-голямата част от тази глава е посветена на подробни описания на качествата и свойствата, които са общи за неговите себеактуализиращи се субекти. Те включват: точно възприятие, спонтанност, безпристрастност, върхово изживяване, чувство за хумор и творчество.

Освен това Маслоу сочи, че наблюдаваните от него индивиди далеч не са съвършени човешки същества и обсъжда слабостите им. Той разглежда, също така ролята, която играят ценностите в себеактуализирането и в решаването на конфликтните дихотомии при себеактуализиращите се хора, дихотомии от рода на сърцето или главата, себичност или себеотрицание, дълг или удоволствие.

В Глава 12, «Любовта при Себеактуализиращите се хора», се подчертава колко е важно да се изучава любовта, особено любовта у здрави хора. Там авторът разглежда взаимната връзка между секса и любовта. Нещо повече, той сочи как любовта е в състояние да ни накара да надмогнем егото си и да утвърдим независимостта и достойнството на любимото

същество. Той се спира и на вътрешно удовлетворяващия и алтруистичен характер на любовта.

В Глава 13, «Творчеството при себеактуализиращите се хора», Маслоу сравнява творчеството при художници, поети и други «творчески професии» със съзидателността на себеактуализиращите се хора, която произлиза по-пряко от личността. Вторият вид творчество се проявява като тенденция да правиш всичко оригинално и творчески, независимо дали преподаваш, готвиш, спортуваш или нещо друго.

Съзидателните себеактуализиращи се хора са склонни да виждат света с ясен, свеж поглед и са по-спонтанни и експресивни от повечето други хора. Маслоу нарича това «първично творчество», оригиналното прозрение и вдъхновение, което формира основата на голямото изкуство, музика и т. н. Той сочи, че докато само малцина от надарените и добре подготвените могат да постигнат успех като творци в изкуството, първичното себеактуализиращо творчество е основна страна на нашата фундаментална човечност.

В Глава 14, «Въпроси за една нова психология», Маслоу очертава поредица от въпроси, които произтичат от новия му подход към психологията. Те включват нови подходи към традиционните теми на психологията като учението, възприятието, чувствата, мотивацията, интелекта, познанието, клиничната психология, психологията на животните, социалната психология и психологията на личността.Маслоу ни предлага психологическо тълкуване на науката в глава 15, «Психологически подход към науката". Учените са хора. Тяхното поведение като учени следва психологически принципи. Това включва ролята на човешките страхове, надежди и мечти в науката. Освен това авторът подчертава, че науката не е единственият начин за откриване на истината. Той препоръчва да добавим към традиционния научен възглед подходите на поетите, философите, мечтателите и др. От здравите, щастливите, завършените личности може да се очаква да бъдат по-добри, по-творчески учени.

В Глава 16, «Центриране върху средствата или центриране върху проблема» Маслоу твърди, че много от проблемите на науката, особено на психологията, се дължат на прекалено съсредоточаване върху средствата. Центриране върху средствата или центриране върху проблема означава да насочиш вниманието си единствено към инструментариума, апаратурата и методите на научно наблюдение. Това често води до солидни от методологическа гледна точка изследвания, които обаче са

банални. Поставянето на средствата в центъра обикновено води до ортодоксалност, задушаване на оригиналността и ограничаване на въпросите, които науката може да изучава.

В Глава 17, «Стереотипизиране или истинско познание", авторът прави разлика между два типа мислене и твърди, че много от онова, което минава за мислене, е второразредно категоризиране. Той подчертава колко е важно първо да се обърне внимание на новото изживяване, да се види то ясно и в подробности, вместо незабавно да се категоризира. За Маслоу стереотипизирането е един от примерите на сляпо категоризиране, навиците са друг такъв пример. Наистина известна стабилност е полезна и необходима, но прекаленото категоризиране води до скованост и липса на чувство за настоящето. както и до неефективно решаване на проблемите. Новите проблеми не се осъзнават или към тях се пристъпва с неподходящи методи, със стари решения, които не им съответстват.

В Глава 18, «Холистичен подход към психологията», Маслоу пише, че комплексното човешко поведение не може да се сведе до по-прости части. Маслоу настоява да помним, че дори когато изучаваме специфични аспекти на личността, ние изучаваме части от едно цяло, а не отделни единици. Той въвежда понятието «синдром на личността» - един структуриран, организиран комплекс от привидно различни части - и обсъжда в подробности различните следствия от този подход.

Искрено се надяваме да изпитате същото удоволствие от тази книга, каквото ние изпитвахме при редактирането й. Ейбрахам Маслоу ни е вдъхновил като човек и мислител. Ако неговият възглед за психологията и човешкия потенциал стигне до Вас и ви накара да се замислите върху въпросите, които той повдига, книгата е постигнала успех.Робърт Фрейджър

Благодарности

Редакаторите искат да благодарят на Бърта Маслоу за нейната подкрепа.На Джордж Мидендорф, чието първоначално виждане и поощрение доведе до това издание.Рут Колс би искала да благодари на Синтия Макрейндолс, Джим Федимън, Боб Фрейджър и на дипломантите от випусК 1984 г. на КалифорнийсКия институт по трансперсонална психология за техните коментари върху по-ранните чернови.

Дължим благодарност на Майлс Вич за неговото гледище и на Милтън Чен и Пол Кокс за редакаторските им съвети.

ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ*

При настоящата редакция на книгата се опитах да включа основните поуки от изминалите шестнайсет години. Те са значителни. Смятам, че макар и да съм дописвал относително малко текст, пред вас е истинска и задълбочена преработка, защото основната насока на книгата беше променена във важни направления, които ще изброя подробно по-долу.

Когато се появи през 1954 г. книгата представляваше в основата си по-скоро опит да се гради върху съществуващите класически психологии, отколкото опит те да се отхвърлят или да се създава друга, конкурентна психология. Тя се опитваше да разшири нашето схващане за човешката личност, стигайки до «по-висшите» равнища на човешката природа. (Първоначално смятах да използвам като заглавие «По-ви-сока горна граница за човешката природа».) Ако тогава трябваше да сведа тезата, която защищавах до едно изречение, то би било, че освен онова, което бяха в състояние да кажат по онова време психологиите, човекът има и по-висша природа и тя е инстинкатоидна*, т.е. част от неговата същност. А ако можех да напиша второ изречение, бих подчертал дълбоко холистичния характер на човешката природа, в контраст с аналитично-дисекционно-анатомично-нютоновския подход на бихейвиористите и на фройдистката психоанализа.

Или, казано иначе, аз определено приех и градих върху наличните данни на експерименталната психология и на психоанализата. Приех също така емпиричния и експериментален дух на първата, както и разкриването и дълбочинното изследване на втората, като в същото

Препечатан е точно така, както е включен във второто издание; при това положение, номерацията на главите може да не съответства на организацията на настоящото издание. Препратките са изпуснати. - Бел. на английския редакатор.Маслоу създава термина «инстинкатоиден", за да внуши две значения: че по-висшите аспеКти на човешКата природа са също толкова вродени, естествени и психологическн вкоренени, както и инстинКтите, и че тези висши Качества действат по подобен, но не и идентичен с инстинктите начин. За да е по-четивен текстът на места сме заменили термина «инстинкатоиден» с «инстинКатоподобен». - Бел. ред.

време отхвърлих образите на човека, които те изграждаха. С други думи, тази книга представяше различна философия за човешката природа, нов образ на човек.Но оттогава досега онова, което тогава приемах като семеен спор между психолозите, се е превърнало по мое мнение по-скоро в местна проява на един нов Zeitgeist*, нова обща, всеобхватна философия за живота. Този «хуманистичен» Weltanschauung* е сякаш нов и далеч по-надежден и насърчителен начин да си представим всяка област на човешкото знание: например икономика, социология, биология, както и всяка професия: например юридическата, политическата, медицинската, а и всички обществени институции: например семейството, образованието, религията, и т. н. При преработването на книгата съм се ръководил от това лично свое убеждение, като съм отразил в представената в нея психология вярата, че тя е аспект от един по-широк светоглед и всеобхватна житейска философия, която вече е отчасти разработена, поне до степен да бъде приемлива и взета насериозно.

Трябва да кажа няколко думи за дразнещия факт, че тази истинска революция (нов образ на човека, обществото, природата, науката, основните ценности, философията, и т. н.) е все още почти напълно пренебрегвана от повечето интелектуалци, особено от онези, които управляват каналите за комуникация с образованата публика и младежта. (Ето затова започнах да я наричам Незабелязаната революция.)

Много членове на тази общност изповядват възглед, който се характеризира с дълбоко отчаяние и цинизъм, и понякога се изражда в жлъчна злоба и жестокост. На практика те отричат възможността да се подобрят човешката природа и обществото, да се открият вродените човешки ценности или способността човек да обича живота изобщо.

Те поставят под съмнение реалното съществуване на неща като честност, доброта, щедрост, чувства. Прекрачват границата на допустимия скептицизъм или въздържание от преценка, а когато се натъкнат на хора, които не споделят възгледите им, преминават към активна враждебност и им се присмиват като на глупаци, скаути, досадници, наивници, добродушковци, или безпочвени оптимисти. Това активно развенчаване, омраза и разнищване отива по-далече от презрението, понякога то прилича на яростна контраатака срещу онова, което според тях е обиден опит да бъдат заблудени, измамени,

Zeitgeist ( - Дух на времето (нем.) - Б. пр. 2 Weltanschauung - Светоглед (нем.) - Б. пр.подиграни. Според мен психоаналитикът би видял тук динамиката на яростта и отмъщението за минали разочарования и обезверявания.

Тази субкултура на отчаянието, тази позиция на «по-разрушителен съм от теб», тази контра-моралност, в която хищничеството и безнадеждността са действителни, докато добрата воля не е, противоречи изцяло на хуманистичните психологии и на онези предварителни данни, представени в настоящата книга и в много от посочените в библиографията трудове. Все още трябва много да внимаваме, когато утвърждаваме предпоставката за «доброто» в човешката природа (вж глави 7,9,11 и 16), но вече е възможно да отхвърлим категорично вдъхващото отчаяние убеждение, че в последна сметка и в основата си тя е покварена и зла. Такова едно убеждение вече не е само въпрос на вкус. То може да се поддържа единствено със съзнателна слепота и невежество, с отказ да се вземат предвид фактите. Следователно то трябва да се възприема по-скоро като лична проекция, отколкото като аргументирана философска или научна позиция.

Хуманистичните и холистичните схващания за науката, представени в първите две глави и в Приложение Б, получиха потвърждение от много разбития през последното десетилетие, но най-вече от чудесния труд на Майкъл Поляни “Personal Knowledge” («Личното знание»). Моята книга “The Psychology of Science” («Психология на науката») развива тези, които много наподобяват неговите. И двете книги са в крещящо противоречие с класическата, общоприета философия на науката, която все още преобладава твърде широко и предлагат далеч по-добра алтернатива за научна работа с хора.

Книгата е изцяло холистична, но в Приложение Б се предлага по-задълбочена, а може би и по-трудна тракатовка на въпроса. Холизмът е очевидно верен - в края на краищата космосът е единен и взаимосвързан, всяко общество е единно и взаимосвързано, всеки човек е единен и взаимосвързан и т. н. Въпреки това, холистичният възглед трудно се прилага и използва така, както би трябвало - като възглед за света. В последно време ставам все по-склонен да смятам, че атомист-кият начин на мислене е форма на лека психопатология или поне, че е един аспект на синдрома на познавателната незрялост.

Холистичният начин на мислене и виждане изглежда идва съвсем естествено и автоматично при по-здравите, себеактуализиращи се хора и е необикновено труден за по-слабо развитите, по-незрелите и по-нездравите хора. Засега разбира се, това е само впечатление и не бих желал да настоявам прекалено много на него. Все пак смятам, че съм в правото си да го представя като хипотеза, която подлежи на проверка - нещо, което е относително лесно да се направи.

Теорията на мотивацията, разбита в глави 3 - 7 и до известна степен в цялата книга, има интересна история. За първи път изложена през 1942 г. пред едно психоаналитично общество, тя представляваше опит да се интегрират в единна теоретична структура частичните истини, които откривах у Фройд, Адлер, Юнг, Д.М. Леви, Фром, Хорни и Голдщайн. От собствения си разпръснат опит в областта на терапията бях научил, че всеки от тези автори е бил прав по различно време и за различни хора. Въпросът за мен беше в основата си клиничен: Кое от по-ранните лишения (депривации) води до невроза? Кои психологически средства лекуват неврозата? Каква профилактика предотвратява неврозата? В какъв ред да се прилагат психологическите лекове? Кои са най-силни? Кои са най-основни.За да съм справедлив, ще трябва да кажа, че теорията е постигнала доста добър успех в клиничен, социален и личностен план, но не и в лабораторен и експериментален. Тя съвпада много добре с личния опит на повечето хора и в редица случаи им предлага структурирана теория, която им помага да осмислят по-добре вътрешния си живот. Изглежда за повечето от нас тази теория носи пряка, лична, субективна достоверност. И все пак, тя не е потвърдена и подкрепена експериментално. Все още не съм успял да измисля добър начин да я подложа на лабораторна проверка.

Част от отговора на загадката дава Дъглас Макгрегър, който е приложил тази теория за мотивацията към индустриалната сфера. Той установява, че тя е не само полезна при организирането на данните и наблюденията му, но и че те служат с обратна сила като източник, който придава валидност на теорията и я потвърждава. Сега емпиричните данни постъпват именно от тази област, а не от лабораторията. (Извадка от такива съобщения е дадена в библиографията.)

Поуката, която си извадих от това и от последвалите потвърждения от други сфери на живота, бе следната: когато става дума за потребностите на човешки същества, ние говорим за същността на живота им. Как съм могъл да мисля, че има

начин тази същност да бъде подложена на проверка в някаква лаборатория за животни или в ситуация от епруветка? Очевидно за това е необходима житейска ситуация на цялостното човешко същество в неговата социална среда. Ето оттук ще дойде потвърждението или отхвърлянето.

Глава 4 издава клинично-терапевтичния си произход, защото поставя ударението върху онова, което причинява невроза, а не върху мотивациите, които не създават проблеми на психотерапевта, например инерцията и мързелът, сетивните удоволствия и необходимостта от сетивни стимули за дейност, чистата радост от живота, или нейната липса, склонността към надежда или към безнадеждност, по-малката или по-голямата тенденция към регресия при страх, тревога, недостиг и т. н., да не говорим за най-висшите човешки ценности, които са също мотиватори: красотата, истината, достойнството, завършеността, справедливостта, редът, последователността, хармонията и т. н.

Тези необходими допълнения към глави 3 и 4 се разглеждат в глави 3, 4 и 5 от моята книга “Toward a Psychology of Being” («Към психология на битието»), в главата за тихото мрънКане, по-високото мрънкане и метамрънкането в моята книга “Eupsychian Management” («Еупсихиански мениджмънт") и в “A Theory of Metamotivation:The Biological Rooting of the Value-life” («Теория на метамотивацията: биологични корени на ценностния живот»).

Човешкият живот никога няма да бъде разбран, ако не се вземат предвид неговите най-висши въжделения. Развитието, себеактуализацията, стремежът към здраве, търсенето на идентичност и автономия, копнежът за върхови постижения (и други начини за изразяването на стремежа «нагоре») вече трябва да се приемат безрезервно като широко разпространена, а може би и всеобща, човешка склонност.И все пак, съществуват и други регресивни, страшни, обезсилващи склонности и е много лесно да ги забравим в нашето опиянение от «личния растеж», особено що се отнася до неопитни младежи. Аз смятам, че необходимата профилактика срещу подобни илюзии е дълбокото познаване на психопатологията и дълбинната психология. Трябва да осъзнаем, че много хора избират по-лошото, вместо по-доброто, че развитието често е мъчителен процес и поради тази причина те може да го отбягват, че ние не само обичаме нашите най-добри възможности, а и се боим от тях, че всички сме дълбоко двойствени по отношение на истината, красотата, добродетелта, като едновременно ги обичаме и се боим от тях.

Хуманистичният психолог все така трябва да чете Фройд (неговата факатология, а не метафизиката му). Бих искал също така да препоръчам една изключително проникновена книга от Хогърт, която положително ще ни помогне да разберем и да гледаме със съчувствие на влечението към просташкото, незначителното, евтиното и ментето при по-малко образованите хора, за които той пише.Глава 4 и Глава 6 за «Инстинкатоидният характер на базовите потребности» представляват за мен основата на система от вътрешно присъщи човешки ценности, човешки блага, които се самопотвърждават, които са изконно добри и желани, и не се нуждаят от по-нататъшно оправдание. Това е йерархия на ценности, които могат да се открият в самата същност на човешката природа. Те са не само желани и търсени от всички човешки същества, но са и нужни, в смисъл, че са необходими, за да се избегне болестта и психопатологията. Казано с други думи, тези базови потребности и метапотребности са също вътрешно присъщи подкрепители, безусловни стимули, които могат да се използват като основа за изграждането на всевъзможни видове инструментално учене и обуславяне. С други думи, за да ги имат, животните и хората са готови да научат практически всичко, което ще им помогне да постигнат тези висши блага.

Непременно искам да спомена, макар че тук не му е мястото да се разпростирам, че с основание и ползотворно можем да разглеждаме инстинкатопоидните базови потребности и метапотребности не само като потребности, но и като права. Това следва непосредствено от признанието, че човешките същества имат право да са човеци в същия смисъл, в който котките имат право да са котки. Удовлетворяването на тези потребности и метапотребности е необходимо, за да си напълно човек и следователно могат да се смятат за естествени права.

Йерархията на потребностите и метапотребностите ми помогна и в друго отношение. Според мен тя изпълнява ролята на шведска маса, от която хората вземат каквото съответства на техните вкусове и апетит. Това означава, че когато се оценяват мотивациите за поведението на даден човек, трябва да се има предвид също така и характера на съдията. Той избира мотивациите, на които ще отдаде това поведение, в съответствие със своя принципен оптимизъм или песимизъм, например. По мое мнение в наши дни второто се избира далеч по-често, толкова често, че ще е полезно да наречем явлението «снизяване на мотивациите». С две думи, това е склонността да предпочиташ като обяснение по-нисшите

потребности пред средните и средните пред висшите. Предпочита се чисто материалистичната пред социалната мотивация или пред метамотивацията, или пред комбинация от трите. Това е един вид параноидоподобно подозрение, форма на обезценяване на човешката природа, която наблюдавам често, но която, доколкото зная, не е достатъчно добре описана. Според мен всяка завършена теория за мотивацията трябва да включва и тази допълнителна променлива.

И, разбира се, сигурен съм, че един историк на идеите би намерил с лекота множество примери в различни култури и по различно време, за общата тенденция към принизяване или към възвисяване на човешките мотивации. Когато пиша тези редове, е съвършено ясно, че в нашата култура тенденцията е към широко разпространено принизяване. Нисшите потребности се използват прекалено много за обяснение, докато висшите и метапотребностите почти не служат за тази цел. По мое мнение тази тенденция почива далеч повече на предубеждения, отколкото на емпирични факти. Аз смятам, че висшите и метапотребностите са далеч по-определящи, отколкото моите изследвани лица и подозират, със сигурност много, много по-определящи, отколкото съвременните интелектуалци смеят да признаят. Очевидно, това е емпиричен и научен въпрос и също толКова очевидно е, че той е наистина прекалено важен, за да бъде оставен на клики и кръгове от посветени.Към Глава 5, където се разглежда теорията за задоволяването, съм добавил раздел за патологията на задоволяването. С положителност става дума за нещо, за което не бяхме подготвени преди петнайсет или двайсет години, - че след като човек е постигнал онова, което се е опитвал да постигне, и което е очаквал да му донесе щастие, могат да настъпят патологични последици. От Оскар Уайлд сме се научили да внимаваме какво желаем - защото, когато желанията ни бъдат задоволени, може да се разиграе трагедия. Това сякаш е възможно на всяко мотивационно равнище, независимо дали е материалното, междуличностното, или трансцендентното.От това неочаквано откритие можем да научим, че задоволяването на базовите потребности не носи автоматично и от само себе си система от ценности, в които да вярваме, и с които можем да се обвържем. По-скоро сме научили, че една от възможните последици от задоволяването на базовите потребности може да е скука, липса на цел, аномия и други подобни. Очевидно ние функционираме най-добре, когато се опитваме да постигнем нещо, което ни липсва, когато искаме нещо, което нямаме, и когато организираме силите си в служба на стремежа към задоволяване на това желание. Състоянието на задоволяване не се оказва по необходимост състояние на

гарантирано щастие или задоволство. То е неясно състояние, което не само решава, но и повдига проблеми.

Това откритие показва, че за мнозина единственото определение за смислен живот, което могат да измислят, е «да ти липсва нещо съществено и да се стремиш към него». Но ние знаем, че себеактуализиращите се хора, дори и ако са удовлетворени всичките им базови потребности, намират живота дори за по-богат и по-смислен, защото могат да живеят, така да се Каже, в царството на битието. Следователно обикновената, широко разпространена философия за смислен живот е погрешна или най-малкото незряла.

Не по-малко важно за мен е едно явление, което започвам все повече да осъзнавам, - нарекъл съм го Теория на мрънкането. Накратко, забелязал съм, че задоволяването на потребностите води само до временно щастие, което на свой ред има тенденцията да бъде последвано от друга, при това (надявам се) по-висша неудовлетвореност. Изглежда, че човешката надежда за вечно щастие не може никога да се осъществи. Наистина, щастието идва, и е постижимо и реално. Но според мен трябва да приемем вътрешно присъщата му преходност, особено ако съсредоточим вниманието си върху по-интензивните му форми. Върховите изкивявания не са трайни и не могат да са трайни. Голямото щастие е епизодично, а не трайно.Но това е равносилно на ревизия на теорията за щастието, която ни е управлявала в продължение на три хиляди години, определяла е нашите схващания за небето, за Райската градина, за добрия живот, доброто общество, добрия човек. Нашите любовни приказки по традиция са завършвали с «и те живели щастливо до края на дните си.»

Това се отнася и до нашите теории за усъвършенстване на обществото и социалната революция. Също така прекалено сме възхвалявали (и съответно сме търпели разочарование от) съвършено реалните, макар и ограничени, усъвършенствания в нашето общество например. Пред нас са възхвалявали ползата от профсъюзното движение, от равенството на жените, от прякото избиране на сенатори, от прогресивния подоходен данък, както и много други подобрения, които сме вградили например в поправките към конституцията. От всяка се е очаквало да доведе до хилядолетие вечно щастие, до окончателното решаване на всички проблеми. Резултатът по-скоро е клонил към разочарование от постигнатото. Но разочарованието означава, че е имало илюзии. А това е като че ли, ясният извод, който трябва да направим, - можем с основание да очакваме да настъпят подобрения. Но вече не

можем с основание да очакваме да се стигне до съвършенство или да се постигне постоянно щастие.

Трябва да обърна внимание и върху нещо, което почти всички пропускат, макар сега то да изглежда съвсем очевидно, а именно, че започваме да приемаме благата, които вече сме постигнали, за дадени, забравяме ги, те изпадат от съзнанието ни, а накрая дори преставаме да ги ценим - поне докато не ни ги отнемат. Така, в момента, когато пиша този предговор, януари 1970 г., за американската култура е характерно, че много неразумни и повърхностни хора отхвърлят несъмнения напре-дък и усъвършенстване, за които се е водила борба, и които са постигнати през последните 150 години. Смятат ги за измама, за неща без каквато и да е стойност, недостойни да се борим за тях, да ги защитаваме или пък да ги ценим само защото обществото все още не е идеално.

Съвременната борба за «освобождаване» на жените, може да послужи за пример (макар че бих могъл да посоча още десетки други), който илюстрира този сложен, но важен момент и показва колко много хора са склонни да мислят в дихотомии и разделение, а не по йерархичен и интегриращ начин. Днес би могло да се каже най-общо, че в нашата култура мечтата на младото момиче, мечта, отвъд която то не вижда, е най-често за мъж, който се влюбва в него, осигурява му дом и му създава дете. В своите фантазии то често живее щастливо до края на дните си. Но всъщност, независимо колко копнее за дом, рожба или любим, то рано или късно бива заситено с тези блага, приема ги за дадени и започва да изпитва неспокойствие и незадоволеност, сякаш нещо му липсва, сякаш трябва да постигне нещо повече. Честата грешка в такива случаи е, че жената се нахвърля срещу дома, детето и съпруга като че ли са измама, може би дори капан или заробване, а сетне започва да копнее в стил «или-или" за по-висши потребности и за по-висше удовлетворяване - например за професионална работа, за свободата да пътува, за лична автономия и т. н.. Основният момент в Теорията за мрънкането и в йерархично-интегративната теория на потребностите е, че да се мисли за тези неща като взаимно изключващи се алтернативи е незряло и неразумно. Най-добре е за неудовлетворената жена да се мисли като за човек, който дълбоко желае да стисне здраво всичко, което вече има, а сетне - също като профсъюзните дейци - да иска още! Иначе казано, тя общо взето би желала да запази всичките си блага и да придобие нови. Но дори и тук, сякаш все още не сме научили вечния урок - че целият този процес ще се повтори. След периода на щастие, възбуда и осъществяване идва

неизбежното - приемаме всичко за дадено, ставаме неспокойни и недоволни, искаме още!

Предлагам да помислим за действителната възможност, че ако осъзнаем напълно тези човешки черти, ако можем да се откажем от мечтата за вечно и непрекъснато щастие, ако приемем факта, че екстазът ни ще бъде само преходен, а сетне неизбежно ще сме неудовлетворени и ще мрънкаме за още, тогава бихме могли да научим обикновените хора на онова, което себеактуализиращите се правят автоматично, т.е. да ценят благата, с които разполагат, да бъдат благодарни за тях и да избягват капана на алтернативата или-или. Възможно е една жена да получи всички специфично женски осъществявания (да бъде обичана, да има дом и дете), а след това, без да се отказва от постигнатото, да отиде отвъд женствеността към пълната човечност, в която е равна с мъжете, например пълното развитие на интелекта си, на дарбите си, на собствения си, специфичен идиосинкратичен гений, на собственото си индивидуално осъществяване.Основната насока на Глава 6, «Инстинкатоидната природа на базовите потребности», е значително променена. Големите крачки, които генетиката направи през последното десетилетие и нещо, ни принудиха да отдадем по-голяма определяща сила на гените, отколкото преди петнайсет години. Мисля, че за психолозите най-важното от тези открития беше за различните неща, които могат да се случат с Х и У хромозомите: удвояване, утрояване, загубване, и т. н.

Глава 9, «Инстинктивна ли е деструктивността?», беше значително променена от тези открития.

Може би развитието на генетиката ще ми помогне да изразя своята позиция по-ясно и достъпно, отколкото очевидно е било преди. В момента дебатът за ролята на наследствеността и средата е почти толКова опростителски, колкото и през последните петдесет години. Мненията продължават да се люшкат между опростителската теория за инстинктите - тотални инстинкти от вида, който откриваме в животните, от една страна, и пълно отхвърляне на инстинктивисткия възглед в полза на тоталното обяснение чрез средата. И двете позиции лесно могат да бъдат оборени и по мое мнение са незащитими до положение, че бихме могли да ги наречем глупави. За разлика от тези две полярно противоположни позиции теорията, изложена в Глава 6 и в останалата част от книгата, предлага трета - че в човешкия вид има много слаби останКи от инстинкти, които не бихме могли да наречем цялостни в животинския смисъл на думата. Тези останки от инстинкти и

инстинктоидни тенденции са толкова слаби, че културата и ученето ги преодоляват с лекота. Културата и ученето са далеч по-могъщи. Всъщност методите на психоанализата и други «разкриващи» терапии, да оставим настрана «търсенето на идентичност», могат да се разглеждат като много трудна и деликатна задача - да открием през напластяванията на ученето, навиците и културата какви биха могли да са останките от инстинкти и инстинктоидни тенденции и нашата слабо проявена същностна природа. С една дума, човекът има биологична същност, но тя е много слабо и едва доловимо определена и са необходими специални «ловни» методи, за да я установим. Трябва да открием, индивидуално и субективно, животинското у нас, своята видова принадлежност.

Всичко това е равносилно на заключението, че човешката природа се поддава изключително много на моделиране, в смисъл, че културата и средата могат лесно напълно да заличат или намалят генетичния потенциал, но не могат да го създадат или дори да го увеличат. Що се отнася до обществото, според мен това е изключително силен довод в полза на абсолютното равенство на възможностите за всяко дете, родено на този свят. То е също и особено силен довод в полза на доброто общество, тъй като човешкият потенциал може лесно да бъде унищожен от лоша среда. Това е съвсем независимо от твърдението, което вече направихме, - че простият факт на принадлежността ни към нашия род представлява ipso facto право да станем хора в пълния смисъл на думата, т.е. да актуализираме целия си възможен човешки потенциал,Да бъдеш човешко същество - в смисъл, че си роден като представител на човешкия вид - трябва да се дефинира също и през призмата на това да станеш човешКо същество. От тази гледна точка едно бебе е само потенциално човешко същество и трябва да порасне до човещината в обществото, културата, семейството.

В последна сметка този възглед ще ни принуди да приемем много по-сериозно, отколкото досега, факта на индивидуалните различия, както и на принадлежността към вида. Ще трябва да се научим да мис-ipso facto - Поради самия факт. - Бел. ред.лим за тях по нов начин като за (1) много пластични, повърхностни, лесно променими, лесно стъпквани, но създаващи поради това всевъзможни едва доловими патологии. Така опираме до деликатната задача (2) да се опитаме да открием темперамента, характера, скритата дарба на всеки индивид, така че той да расте, без да бъде възпрепятстван, по свой собствен, индивидуален начин. Такова отношение ще изисква

далеч по-голямо внимание, отколкото са отделяли досега психолозите, на тънкнте психични и физиологични щети и болки, причинявани от отричането на истинските вътрешни склонности - страдания, които не са задължително съзнателни или лесно забележими отвън. Това на свой ред означава много по-сериозно внимание към работното значение на «добро израстване» на всяко възрастово равнище.

И накрая, трябва да посоча, че ще се наложи да се подготвим по принцип за разтърсващите последици на лишаването от алибито на социалната несправедливост. Колкото повече продължаваме да ограничаваме социалната несправедливост, толкова повече ще установяваме, че на нейното място идва «биологична несправедливост», а тя произтича от факта, че бебетата се раждат на този свят с различен генетичен потенциал. Ако стигнем дотам, че да даваме пълна възможност за развитие на добрия потенциал у всяко бебе, то това тогава ще означава да приемем и лошия. Кого ще обвиним, когато дадено бебе се роди със слабо сърце, увредени бъбреци или неврологични дефекти? Ако единствено природата носи вина, то какво би означавало това за самооценката на индивида, към когото самата природа се е отнесла «несправедливо»?

В тази глава, а също в други мои работи, съм въвел понятието «субективна биология». Установих, че това е много добро средство за преодоляване на пропастта между субективно и обективно, между феноменологично и поведенческо. Надявам се, откритието, че човек може и трябва да изучава интроспективно и субективно собствената си биология, ще помогне и на други, особено на биолозите.

Глава 9, за деструктивността, е основно преработена. Отнесох я към по-широката категория на психологията на злото, надявайкн се с това внимателно разглеждане на един аспект на злото да докажа, че целият проблем се поддава на емпирично и научно изследване. Според мен, поставянето му под юрисдикцията на емпиричната наука, означава, че можем с увереност да очакваме да се стигне до по-голямо разбиране, а това значи, че моке да се направи нещо.

Както стана ясно, агресията е както генетично, така и културно детерминирана. Освен това смятам за изключително важно разграничението между здрава и нездрава агресия.

Тъй като вина за агресията не носи изцяло нито обществото, нито вътрешната човешка природа, вече става ясно, че злото по принцип не е само социален, нито пък само психичен

продукт. Това може да изглежда прекалено очевидно, за да трябва да се казва, но днес има много хора, които не само вярват в тези незащитими теории, но и действат, изхождайки от тях.

В Глава 10, «Експресивният компонент на поведението», въвеждам понятието за Аполоновия контрол, т.е. желателния контрол, който не застрашава задоволяването, а по-скоро го засилва. Смятам това понятие за изключително важно както за чистата психологическа теория, така и за приложната психология. То ми помогна да направя разлика между (болестна) импулсивност и (здрава) спонтанност, една разлика, от която има голяма нужда днес, особено при младите хора и при мнозина други, които са склонни да мислят, че всеки контрол задължително е репресивен и зъл. Надявам се това прозрение да помогне на другите, така както помогна на мен.

Не съм отделил време да свържа този концептуален инструмент с древните проблеми за свободата, етиката, политиката, щастието и други от този род, но според мен за всеки сериозен мислител в тези сфери ще е ясна неговата уместност и сила. Психоаналитикът ще забележи, че това решение до известна степен се покрива с интегрирането на принципа на удоволствието и принципа на реалността от Фройд. За психодинамичния теоретик ще бъде полезно да обмисли приликите и разликите.

В Глава 11, посветена на себеактуализацията, съм отстранил един източник на объркване, като ограничих интереса си определено до по-възрастни хора. Според използваните от мен критерии себеактуализацията не се случва при млади хора. В нашата култура поне, младежите все още не са постигнали идентичност или независимост, не са имали достатъчно време да изживеят една трайна, лоялна, постромантична любовна връзка, нито пък, общо взето, са открили своето призвание, олтара, на който да се принесат. Освен това, те не са изработили своя собствена ценностна система, не са имали достатъчно опит (отговорност за други хора, трагедии, несполуки, постижения, успехи), за да се освободят от идеалистичните си илюзии и да станат реалисти. Не са се примирили по принцип със смъртта, нито пък са се научили на търпение. Не са научили достатъчно за злото в себе си и другите, за да бъдат състрадателни. Не са имали време да преодолеят амбивалентността по отношение на родителите си и по-възрастните от тях, на силата и на властта. Не са получили достатъчно знания и образование, за да открият

възможността да станат мъдри; не са придобили достатъчно смелост, за да рискуват непопулярност, да не се срамуват от това да са открито добродетелни и т. н.Във всеки случай по-добрата стратегия за психологията е да разделим представата за зрелите, изцяло човечни, себеактуализиращи се хора, в които е осъществен и актуализиран човешкият потенциал, от представата за здраве на всяко възрастово равнище. Установил съм, че това може да бъде преведено като «добро развитие към себеактуализация», една доста смислена и поддаваща се на изучаване идея. Направил съм достатъчно проучвания при младежи на колежанска възраст, за да се уверя, че е възможно да се установи разлика между «здрави» и «нездрави». Имам впечатлението, че здравите млади мъже и жени все още растат, и са приятни и дори обичливи, лишени от злоба, скрито добри и алтруистични (но много се срамуват от това), вътрешно привързани към онези от по-възрастните, които го заслужават. Младите хора са несигурни в себе си, все още неоформени, неспокойни поради своето и на връстниците си малцинствено положение (техните лични мнения и басове са по-почтени, откровени, метамотивирани, т.е. добродетелни от средното равнище). Те са вътрешно смутени от жестокостта, злобата, духа на тълпата, който много често се среща при младите хора, и т. н.

Разбира се, не зная дали този синдром прераства неизбежно в себеактуализацията, която съм описал при по-възрастните хора. Само лонгитюдни проучвания биха могли да установят това.

Описал съм моите себеактуализиращи се индивиди като издигащи се над национализма. Бих могъл да добавя, че те се издигат над класи и касти. Това е вярно в светлината на моя опит, макар и да бих мо-1 Лонгитюдни изследвания - вид психологически изследвания, в които се проследява развитието на едни или други явления в продължение на много време и при едни и същи хора посредством редовни измервания. - Бел. ред.гъл а приори да очаквам, че благоденствието и социалното достойнство биха направили себеактуализацията по-вероятна.

Друг въпрос, който не съм предвидил в първата редакция на тази книга, е следният: Дали тези хора са способни да живеят само с «добри» хора и само в един добър свят? В ретроспекция моето впечатление, което, разбира се, трябва да бъде подложено на проверка, е, че себеактуализиращите се хора са гъвкави в основата си и могат да се адаптират реалистично

към всякакви хора, към всякаква среда. Смятам, че те са готови да се отнасят с добрите хора като с добри хора, а с лошите хора - като с лоши.

Друго допълнение към описанието на себеактуализиращите се личности произлезе от моето проучване на «мрънканията» и широко разпространената тенденция вече постигнатото удовлетворение да се подценява, дори напълно да се обезценява и отхвърля.

Себеактуализиращите се хора са относително освободени от този голям източник на човешка злочестина. С една дума, те са способни на «благодарност». Блаженството от придобитите блага остава съзнателно. Чудесата остават чудеса, независимо, че не престават да се случват. Съзнанието за незаслужен късмет, за подарено благоволение е гаранция, че за тях животът остава ценен и никога не става безинтересен.

Трябва да призная, че за мое голямо облекчение изследването ми върху себеактуализиращите се хора се разви много добре. В края на краищата е изключително рисковано да се следва упорито едно интуитивно убеждение и в хода на работата да не се зачитат основни канони на научната методология и философската критика. Най-сетне това бяха правила, в които аз самият вярвах и приемах, и много добре съзнавах, че ходя по тънък лед. Съответно моите изследвания се правеха на фона на тревога, конфликт и съмнения.

За последните няколко десетилетия се натрупаха достатъчно потвърждения и доказателства в подкрепа на моите възгледи (Вж. Библиография), така че тази тревога вече не е необходима. И все пак, много добре съзнавам, че тези основни методологически и теоретични проблеми все още стоят пред нас. Свършената дотук работа е само началото. Вече сме готови за далеч по-обективни, консенсуални и безпристрастни екипни методики за подбиране на себеактуализиращи се (здрави, напълно човечни, автономни) индивиди за изучаване.

Очевидно трябва да се работи и в сравнително-културална насока. Само проследяване на тези индивиди от люлката до гроба може да осигури наистина задоволително потвърждение, поне по мое мнение. Очевидно не трябва да се подбират само хора, равняващи се на носители на олимпийски медали, както постъпих аз, а да се направят представителни проучвания на цялото население. Освен това, според мен, няма да проумеем ненамаляващото човешко зло, докато не изучим по-пълно, отколкото съм направил аз, «неизлечимите» грехове и

слабостите на най-добрите човешки същества, които сме в състояние да намерим.

Убеден съм, че подобни изследвания ще променят сегашната философия на науката, на етиката и ценностите, на религията, труда, мениджмънта и междуличностните отношения, на обществото и Бог знае какво още. Освен това мисля, че големите социални и образователни промени могат да настъпят почти незабавно, ако например можем да научим нашите младежи да се откажат от нереалния си перфекционизъм, от искането си за идеални човешки същества, идеално общество, идеални учители, родители, политици, бракове, идеални приятели, организации и т. н., защото нито едно от тези неща не съществува и просто не може да съществува - или по-точно казано не съществува, освен в преходни моменти на върхово изживяване, на идеално единение и т. н. Такива очаквания, както вече ни е известно дори при нашите недостатъчни знания, са илюзорни и затова неизбежно и неумолимо ще предизвикват разочарование и придружаващите го отвращение, ярост, депресия и желание за мъст. Стигам до заключението, че искането за «Нирвана сега!» е само по себе си основен източник на зло. Щом искаш идеален лидер или идеално общество, ти се отказваш от избора между по-добро и по-лошо. Ако несъвършеното се определи като зло, всичко се превръща в зло, тъй като всичко е несъвършено.

Убеден съм също така в нещо, което натежава в положителна посока, - че тази голяма, непроучена още област е най-вероятният източник на познание за вътрещноприсъщите на човешката природа ценности. Към това се отнасят ценностната система, сурогатите на религията, задоволяването на идеализма, нормативната философия на живота, от която изглежда всички човешки същества имат нужда, копнеят за нея и стават неприятни и зли, вулгарни и дребнави без нея.

Психичното здраве не само те кара да се чувстваш добре субективно, но то е и правилно, вярно, истинско. В този смисъл то е «по-добро» от болестта и я превъзхожда. То не само е правилно и вярно, но и по-лесно се разбира, разкрива повече истини, включително и по-висши истини. Така че липсата на здраве не само те кара да се чувстваш ужасно, но е и форма на слепота, познавателна патология, а също така морална и емоционална загуба. Нещо повече, то е форма на осакатява-не, липа на способности, по-малка годност да правиш и да постигаш.

Макар и да не са много на брой, здравите личности съществуват. Следователно, след като веднъж е доказано, че е възможно, здравето с всичките си ценности - истина, доброта, красота и т. н. - е по принцип постижима реалност. На онези, които предпочитат да виждат, вместо да са слепи, да се чувстват добре, вместо зле, цялостни, вместо осакатени, можем да препоръчаме да се стремят към психично здраве. Човек си спомня момиченцето, което попитали защо доброто е по-хубаво от злото, а то отговорило: «Защото е по-приятно». Мисля, че можем да направим нещо по-добро: - същата линия на разсъждения може да докаже, че да живееш в «добро общество» (братско, синергетично, основано на доверие, Теория У) е «по-добре», отколкото да живееш в общество на джунглата (Теория Х, авторитарно, враждебно, описаното от Хобс), както поради биологичните, медицинските ценности и ценностите на дарвиновия естествен отбор, така и поради субективните и обективните ценности на растежа.

Същото се отнася за добрия брак, доброто приятелство, добрите родители. Те са не само желани (предпочитани, избрани), но са също така, в определен смисъл, «желателни». Съзнавам, че това може да създаде значителни трудности на професионалните философи, но съм уверен, че ще се справят.

Доказателството, че чудесни хора могат да съществуват и наистина съществуват, - макар и много недостатъчно на брой и стъпили на глинени крака, - е достатъчно, за да ни даде смелост, надежда и сила да продължаваме да се борим, да ни даде вяра в самите нас и в собствените ни възможности за растеж. Освен това, вярата в човешката природа, колкото и трезва да е тя, би трябвало да ни помогне да вървим към братство и състрадание.

Реших да пропусна последната глава от първото издание на книгата – «Към една позитивна психология». Онова, което през 1954 г. беше 98% вярно, е само две трети вярно днес. Сега, макар и да не е широко разпространена, позитивната психология все пак съществува. Хуманистичните психологии, новите трансцендентални психологии, ек-Хобс, Томас (1588-1в79 г.) - английскн философ Х Б. пр.зистенциалните, роджерсианските, експерименталните, холистичните, психологиите на стремежа към ценности се развиват добре и, поне в Съединените щати, са на разположение, макар, за съжаление, все още да не се предлагат от повечето катедри по психология, така че интересуващите се студенти трябва да ги издирват или просто да се натъкнат на тях. А според мен читателят, който би

желал да «вкуси» от най-добрата извадка от хората, идеите и данните, ще ги намери най-лесно в различните книги с четива от Мустакас, Северин, Бюджентал, Сутич и Вич. За адреси на съответните учебни заведения, списания и дружества бих препоръчал Еупсихианската мрежа, приложение към моята книга “Toward a Psychology of Being” («към психология на Битието»).

На притеснените студенти пред завършване все още бих препоръчал последната глава от първото издание, което, предполагам може да се намери в повечето университетскн библиотеки. Освен това препоръчвам по същите причини своята книга “Psychology of science” («Психология на науката»). За онези, които са готови да приемат достатъчно сериозно тези въпроси и да работят упорито върху тях, голямата книга в тази област е “Personal Knowledge” («Личното знание») от Поляни.

Настоящето преработено издание е пример за все по-твърдото отхвърляне на традиционната наука без ценности - или по-скоро на напразното усилие да има наука без ценности. Тя е по-откровено нормативна отпреди, по-уверено утвърждава науката като вдъхновено от ценности търсене от страна на стремящи се към ценности учени, които могат, така твърдя аз, да открият вътрешноприсъщи-те, крайните и отнасящи се за целия род ценности в структурата на самата човешка природа.

На някои това би заприличало на атака срещу науката, която обичат, и пред която се прекланят, както я обичам и й се прекланям аз. Приемам, че понякога техните страхове са напълно основателни. Много са хората, особено в социалните науки, които смятат пълната политическа ангажираност (по дефиниция в отсъствие на цялостна информация) за единствената възможна, взаимоизключваща се алтернатива на науката без ценности. Според тях да прегърнеш едната, по необходимост означава да отхвърлиш другата.

Подобно противопоставяне е ученическо и това се доказва от простия факт, че е най-добре да получиш правилна информация дори когато се сражаваш с някакъв враг, дори когато си се обявил за политик.

Но съвсем настрана от подобна себеразрушителна глупост и обръщайки се към този много сериозен въпрос на най-висшите равнища, на които сме способни, аз смятам за доказуемо, че такава нормативна страст (да се прави добро, да се помогне на човечеството, да се направи светът по-добър) е напълно

съвместима с научната обективност и наистина може да направи мислима една по-добра, по-силна наука, с далеч по-голяма сфера на компетенция, отколкото тя има сега, когато се опитва да бъде ценностно неутрална (оставяйки ценностите да бъдат произволно утвърждавани от не-учени на не-фактическа основа). Това ще се постигне просто като се разшири нашето схващане за обективност, така че да включва не само «познанието на наблюдателя « (laissez-faire, неангажирано познание, познание за, познание отвън), но също така експерименталното познание и онова, което бих нарекъл любовно познание или даоистко познание.

Простият модел на даоистка обективност произлиза от феноменологията на безкористната любов и възхищение пред Битието на другия (Б-любов). Така например любовта към своето детенце, приятел, професия, или дори към «проблем» или научното поле, в което работиш, може да е така пълна и одобряваща, че да изключва намеса и натрапване, т.е. да обичаш едно нещо такова, каквото е, и каквото ще стане, без импулс да го промениш или подобриш. Голяма любов е необходима, за да оставиш нещо да съществува, да бъде и да става. Човек може да обича детето си така чисто, че да го остави да стане това, което е заложено в него. Но - и това е същността на моята теза - човек може да обича истината по същия начин. Човек може да я обича достатъчно, за да вярва и в нейното осъществяване. Възможно е да обичаш детето си още преди да се е родило, да чакаш със затаен дъх и огромно щастие да видиш що за човек ще стане то и да обичаш този бъдещ човек.

Априорните планове за детето, амбициите по отношение на него, подготвените за него роли, дори надеждите то да стане това или онова - всички тези неща не са даоистки. Те представляват изисквания към детето да стане онова, което родителят вече е решил, че то трябва да стане. Такова дете се ражда в невидима усмирителна риза.

По същия начин е възможно да обичаш истината, която предстои да се прояви, да имаш вяра в нея, да се радваш и дивиш, когато нейната природа се разкрива. Човек може да вярва че незамърсената,От френски: ненамеса в частни инициативи. - Бел. ред.неманипулирана, ненасилена, неизисквана истина ще бъде по-красива, по-чиста, по-истинска истина, отколкото би била същата истина, ако сме я насилвали да се съобрази с априорни очаквания, надежди, планове или конюнктурни политически

потребности. И истината може да се роди в «невидима усмирителна риза».

Нормативното усърдие може да бъде погрешно разбрано и да изкриви с априорни изисквания истината, която предстои да се разкрие, и се боя, че някои учени правят точно това, на практика отказвайки се от науката в полза на политиката. Но това съвсем не е необходимо за учения, по-склонен да се придържа към даоистките принципи, достатъчно обичащ истината, която предстои да се роди, за да приеме, че тя ще донесе всичко най-добро, и по тази причина ще й позволи «да бъде», тъкмо в името на нормативното си усърдие.

Вярвам също в следното: колкото по-чиста е истината и колкото по-малко е замърсена тя от доктринери с предварително взети решения, толкова по-добре ще бъде за бъдещето на човечеството. Аз вярвам, че светът ще извлече повече полза за бъдещето от истината, отколкото от политическите убеждения, които имам днес. Вярвам повече на онова, което ще се узнае занапред, отколкото на днешните си знания.

Това представлява хуманистично-научна версия на библейското «не моята воля, но твоята да бъде». Моите страхове и надежди за човечеството, голямото ми желание да върша добро, моето желание за мир и братство, моето нормативно усърдие - според мен ще служа на всички тези неща най-добре, ако остана смирено отворен за истината, обективен и безкористен в даоисткия смисъл, ако отказвам да предрешавам истината или да я подправям, и ако продължавам да вярвам, че колкото повече зная, толкова повече ще мога да помогна.

На редица места в тази книга и в много последвали я публикации съм приемал, че осъществяването на действителните възможности на дадена личност се обуславя от наличието на родители и други хора, които задоволяват базовите потребности, от наличието на всички онези фактори, които сега наричат «екологични», от «здравето» на културата или неговата липса, от международното положение, и т. н. Растежът в посока на себеактуализация и пълна човечност става възможен при сложна йерархия от «добри предпоставки». Тези физични, химични, биологични, междуличностни и културни условия имат значение за индивида дотолкова, доколкото в последна сметка му осигуряват или не му осигуряват нещата от първа необходимост и човешките «права», които му позволяват да стане достатъчно здрав и достатъчно човек, за да поеме собствената си съдба в свои ръце.

когато изучаваме тези предпоставки, се натъжаваме от лекотата, с която човешките възможности могат да бъдат разрушени или потиснати така, че напълно човечният индивид да ни изглежда като чудо, като дотолкова невероятно събитие, че ни вдъхва страхопочитание. И едновременно с това сме насърчени от факта, че себеа-ктуализиращите се хора наистина съществуват и следователно са възможни, че рискът да бъдем подложени на остра критика може да се поеме, че финишът може да бъде пресечен.

Тук изследователят почти сигурно ще попадне под кръстосания огън от обвинения както междуличностни, така и вътрепсихични, че е «оптимист» или «песимист» в зависимост от това, върху какво съсредоточава вниманието си в момента. Ще бъде също така обвинен, от една страна, че е привърженик на наследствеността, а от друга - на влиянието на средата. Политически групи положително ще се опитат да му залепят един или друг етикет, в зависимост от заглавията във вестниците в момента.

Ученият, разбира се, ще се съпротивлява на тези тенденции към дихотомизиране и рубрицизиране в стил «всичко или нищо», ще продължава да мисли в категориите на степени, ще осъзнава холистично много и много определящи фактори, които действат едновременно. Ще се опитва, доколкото има сили, да бъде възприемчив за данните, като ги различава доколкото му е възможно от своите желания, надежди и страхове. Сега е съвсем ясно, че тези проблеми - какво е добър човек и какво е добро общество - попадат напълно под «юрисдикцията» на емпиричната наука и ние можем с увереност да се надяваме да придобием нови знания в споменатите области.

В тази книга съсредоточаваме вниманието си много повече Върху първия проблем - напълно човечната личност, отколкото върху втория - какъв вид общество я прави възможна. По този въпрос съм писал много след 1954 г., когато тази книга се появи, но се въздържах от опити да включа тези открития в настоящото преработено издание. Вместо това ще препратя читателя към някои от моите работи по въпроса и също така колкото ми е възможно по-категорично Ще убеждавам в необходимостта от запознаването с богатата изследователска литература върху нормативната социална психология (наРичана по различен начин - организационно развитие, теория на организацията, теория на мениджмънта и т. н.). Изводите от тези теории, доклади за отделни случаи и проучвания ми се струват задълбочени, предлагащи действителна алтернатива,

например за различните версии на марксисткта теория, за демократичните и авторитарни теории и за други налични социални философии. Не спирам да се удивлявам, че са толкова малко психолозите, които знаят за работата на Аргирис, Бенис, Ликърт и Макгрегър, за да спомена само няколко добре известни учени, които работят в тази област. Във всеки случай, който желае да приеме сериозно теорията за себеактуализацията, трябва също така да приеме сериозно новия вид социална психология, а ако трябва да избера списание, за да го препоръчам на човека, желаещ да следи съвременните развития в тази област, това ще бъде Journal of Applied Behavioral Science (Списание за приложна поведенческа наука), въпреки напълно заблуждаващото му заглавие.

И накрая искам да кажа нещо за тази книга като преход към хуманистичната психология, или към това, което беше наречено Третата сила. Макар и все още несъвършена от научна гледна точка, хуманистичната психология вече е отворила врати за изучаването на всички онези психични явления, които могат да бъдат наречени трансцендентни или трансперсонални, за данни, които бяха отхвърлени по принцип от бихейвиоризма и фройдизма с присъщите им философски ограничения. Сред тези явления включвам не само по-висши и по-положителни състояния на съзнанието и личността, т.е. трансцендентацията на материализма, на индивидуалното его, на атомистките-разцепващи-разделящи-противопоставящи нагласи и т. н., но също и една концепция за ценностите (вечните истини) като част на много по-разширения аз. Списанието Journal of Transpersonal Psychology (Списание за трансперсонална психология) започна да публикува статии по тези въпроси. Вече сме в състояние да започнем да мислим за трансчовешкото - една психология и философия, която отива отвъд самия човешкия род. Това все още предстои.

Ейбрахам Маслоу

ПРЕДИСЛОВИЕВЛИЯНИЕТО

НА ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ

Робърт Фрейджър

Човекът не ще направи мъдър житейски избор,ако във всеки миг от своя животняма смелостта да се вслушва в себе си, в собственото си аз.

ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ

The Farther Reaches of Human Nature («Човешката природа се простира по-далеч», 1971)

ВЪВЕДЕНИЕ

"Ейбрахам Х. Маслоу беше човек, който имаше смелостта да се вслушва дълбоко в себе си и в неотклонната си вяра, че човешкият род има положителен потенциал. Наричали са го пионер, мечтател, философ на науката и оптимист. Той беше един от най-видните представители на хуманистичните психологии или на психологиите от «Третата сила», а „Мотивация и личност”, публикувана за първи път през 1954 г., съдържа важните въпроси и ранните му проучвания на човешката психика. Идеите, които развива в „Мотивация и личност”, представляват основите на делото на неговия живот. Тази книга е оказала огромно въздействие за създаването на един положителен и цялостен възглед върху човешката природа. Тя продължава да е уникален, проникновен и влиятелен източник, както проличава от съвременните тенденции в психологията, образованието, бизнеса и културата. В много области се наблюдава нарастващо подчертаване на значението на себеактуализацията, ценностите, избора и по-холистичното схващане за индивида.

Влиянието на Маслоу

В юбилейния брой, с който списанието Esquire отбеляза своята петдесетгодишнина, бяха представени статии за най-значителните фигури на Америка в средата на двайсетия век. Редакторите са избрали Маслоу като най-влиятелния психолог, а също като един от хората допринесли в най-голяма степен за

съвременното схващане за човешката природа. Ето какво казва Джордж Лионърд:

«Той не пишеше с мрачното величие на Фройд, учената грация на Ерик Ериксън или елегантната прецизност на Б.ф.Скинър. Не беше блестящ оратор, на младини бил толкова срамежлив, че едва намирал сили да се качи на подиума... Клонът на психологията, основан от него, не е завоювал господстващи позиции в колежите и университетите. Умря през 1970 г., а истинска негова биография все още предстои да се напише. И все пак, Ейбрахам Маслоу е направил повече, отколкото всеки друг американски психолог през последните петдесет години, за да променим нашия възглед за човешката природа и възможности. Влиянието му, както пряко, така и косвено, продължава да расте, особено в сферите на здравеопазването, образованието и мениджмънта, а също в личния и обществения живот на американците." (Leonard,1983, с. 326)

Когато Маслоу започва своята кариера, в психологията е имало само две основни сили - експерименталния, поведенчески подход и клиничния, психоаналитичен подход. Тези модели не били достатъчни за него. «Общо взето... мисля, че е справедливо да кажем, че човешката история е запис на начините, по които човешката природа е била подценявана. На практика са били подценявани най-висшите й възможности" (Maslow 1971, с. 7).

В интелектуалната си кариера той се стреми да противопостави на това подценяване с новаторскнте си изследвания за върховите възможности за човешки растеж и развитие. Той става причина за възникването на две основни нови сили в психологията - хуманистичната и трансперсоналната. И двете изследват цялостната, богата сложност на човешката природа, без да свеждат човешкото поведение до механичния или патологичния модел.

Най-голямата сила на Маслоу беше способността му да повдига важни въпроси. Той поставя на психологията въпроси, които имат централно значение в живота на всички нас: какво означава да си добро човешко същество? На какво са способни човешките същества? Какво носи на човешките същества щастие, творчество и осъществяване? Как можем да определим дали дадена личност е усъвършенствала напълно своите възможности, ако не знаем какви са те? Как можем наистина да се издигнем над незрялостта и несигурността на детството и при какви обстоятелства сме в състояние да го направим? Как можем да разработим един цялостен модел на човешката природа, като

отдадем дължимото на нашия необикновен потенциал, без да изпускаме от поглед нейната нерационална, незавършена страна? Какво мотивира психично здравия индивид?

Дали себеактуализиращия се човек е най-висшата проява на онова, което действително представлява под повърхността човешката природа? Това е сред онези много големи въпроси, на които единствено глупаци и мечтатели имат смелостта да дават окончателни отговори. Онова, което предложи Маслоу със себеактуализацията, не беше просто психологически факт, а напълно разбит възглед за човешката природа. Там, където други се опират на еротизма, властта, самоинтеграцията или на стимул и реакция, Маслоу представя възглед за гностическата истина и езическата радост." (Lowry, 1973, с.50)

Творческите въпроси, зададени от него продължават да вдъхновяват важни прозрения за човешката природа и стимулират по-нататъшните проучвания.животът на Маслоу беше посветен на това да изучава хора, които е смятал за психично здрави: «наистина себеактуализиращите се хора, онези, които са постигнали високо равнище на съзряване, здраве и осъществяване, имат да ни научат на толкова много неща, че понякога изглеждат едва ли не различна порода човешки същества." (Maslow, 1968, с. 71)

Той открива, че човешкото функциониране е различно при хората, които действат в състояние на положително здраве, а не в състояние на дефицит. Маслоу нарича този нов подход «психология на Битието». Той смята, че себеактуализиращите се хора са мотивирани от Дценности на Битието". Това са ценности, които се развиват естествено у здравите човешки същества, и не са наложени от религия и култура. Той твърди, че «ние сме стигнали до такъв момент в биологичната история, когато вече сме отговорни за собствената си еволюция. Станали сме самоеволюиращи същества. Еволюцията означава да подбираш и следователно да избираш и решаваш, а това на свой ред означава да оценяваш» (Maslow, 1971, с. 11). Ценностите, които приемат себеактуализиращите се хора, ВключВат истина, творчество, красота, доброта, цялостност, будност, уникалност, справедливост, простота и независимост.

Изучаването на човешката природа навежда Маслоу на много заключения, Включително следващите основни идеи:

1. ЧоВешките същества имат вродена склонност да се придвижват към по-Високи равнища на здраве, творчество и самоосъществяване.2. Неврозата може да се приеме за блокиране на склонността към себеактуализация.3. Еволюцията към синергетично общество е естествен и вътрешноприсъщ процес. Това е общество, в което Всички индивиди имат възможност да постигнат високо равнище на саморазвитие, без да ограничават взаимно свободата си.4. Ефективността в областта на бизнеса и личният растеж не са несъвместими. Всъщност процесът на себеактуализация води Всеки индивид към най-висшите равнища на резултатност.

През 1968 г. Маслоу отбелязва, че оглавената от него революция в психологията вече убедително се е утвърдила. «Нещо повече, тя започва да се прилага преди Всичко в образованието, индустрията, религията, организацията и мениджмънта, терапията и самоусъвършенстването...» (с. III) И наистина, неговото творчество е неделима част от господстващите интелектуални течения на нашия Век. В своята книга за Маслоу и съвременната психология, колин Уилскн пише:«Първата половина на двайсетия век става свидетел на една реакция срещу епохата на романтизма. В биологията господства неотклонен дарвинизъм, Във философията - различни форми на позитивизъм и рационализъм, в науката - детерминизъм. Последното може да се обобщи с представата, че ако има как да построим някакъв гигантски компютър и да Въведем В него Всички сегашни научни познания, той ще поеме върху себе си бъдещите научните открития.

Ранните психолози са се ограничавали до това да се опитват да обяснят нашите чувства и реакции с категориите на мозъчните механизми, т.е. да анализират една механична картина на съзнанието. картината на Фройд е далеч «по-богата и странна», но пък и дълбоко песимистична - онова, което Олдъс Хъксли нарича схващане за човешкото съзнание като за «мазе с мазе"... Маслоу пръв създава наистина Всеобхватна психология, която се простира, така да се каже, от мазето до тавана. Той приема клиничната методология на Фройд, но не и неговата философия... «Трансцендентните» пориви - естетически, творчески, религиозни - са също така основна и трайна част на човешката природа, както доминацията или сексуалността. Ако те не са така очевидно «универсални», то е единствено защото по-малко човешки същества стигат до точката, от която нататък продължават сами.

Постигнатото от Маслоу е огромно по своите мащаби. Както всички оригинални мислители, той отвори нов път към схващането за Вселената.» (Wilson, 1972, с. 181-184).

През целия си живот Маслоу е бил интелектуален пионер. Неспирно проправя нови пътища, сетне се придвижва към все по-нови области. Наред с научните изследвания, той представя лични догадки, интуиции и твърдения. Често оставя на другите Внимателния анализ и проверка на своите теории. Въпросите, поставени от него, Все още подканват за отговор.

Кратка биография

Ейбрахам Маслоу е роден на 1 април 1908 г. в Бруклин, Ню Йорк. Родителите му са руски евреи - имигранти. Баща му бил кацар и още съвсем млад се преселил в Съединените щати. когато се устроил, писал на своя братовчедка в Русия, предлагайки й да дойде в Съединените щати и да се омъжи за него. Тя приела.Ейбрахам е първото от седемте им деца. Бил необикновено срамежлив, невротичен младеж, депресиран, ужасно нещастен, самотен и недоволен от себе си.«Цяло чудо е, че при детството, което имах, не съм психотичен. Бях малко еврейче в не-еврейски квартал. Нещо равносилно на това да си първото негърче, записано да учи в училище само за бели деца. Бях изолиран и нещастен. Израснах в библиотеки и сред книгите, без приятели.

Както майка ми, така и баща ми, бяха необразовани. Баща ми искаше да стана адвокат...

Опитах в юридическия факултет за две седмици. Сетне, една вечер се върнах у дома при бедния си баща... и му казах, че не бих могъл да бъда адвокат. - Добре, синко - попита той, - какво искаш? Отговорих му, че искам да уча - да уча всичко. Беше необразован и не можеше да проумее моята страст към науката, но беше добър човек.» (Maslow в “Hall”,1968,с. 31)

Любовта на Маслоу към науката, съчетана с огромния му природен интелект, го прави блестящ студент. (Години по-късно неговият коефициент за интелигентност е бил 195, вторият най-висок по онова време.) Той проучил богатия културен живот на Ню Йорк и се влюбил в класическата музика и театъра. Ходел по два пъти седмично на концерт в Карнеги Хол и дори продавал фъстъци, за да влиза в залата.

Освен това се влюбил дълбоко в братовчедка си Берта. На 19 години най-сетне събрал достатъчно кураж да я целуне. Останал смаян и очарован, че тя не го отблъснала. Това, че Берта го приемала и обичала, повдигнало много колебливото му самочувствие. Година по-късно се оженили. През 1928 г. Маслоу се преместил в Университета Уисконсин, където учил като първа специалност психология. Там получил солидна подготовка от най-добрите американски специалисти в областта на експерименталните изследвания. Хари Харлоу, прочутият изследовател на приматите, ръководел магистърската му работа. Той е първият от поредицата изтъкнати учени, които, привлечени от блестящия, срамежлив млад мъж, го обучавали, вдъхновявали, хранели и му помагали да си намери работа.

Първият пост на Маслоу след доктората бил като научен сътрудник на изтъкнатия бихейвиорист Едуърд Торндайк. Силно впечатление му направили потенциалните възможности на бихейвиоризма, чийто типичен представител бил Джон Б. Уотсън, с оптимистичната му вяра, че научната психология може да се използва, за да се обучи всеки на всичко – «лекар, адвокат или индиански вожд». След време Маслоу осъзнал ограниченията на строго поведенческия подход към живота.«Красивата програма на Уотсън беше тази, която ме привлече към психологията. Но тя има една фатална слабост - добра е за лабораторията и в лабораторията, но човек я облича и съблича като лабораторна престилка... Тя не генерира образ на човека, философия за живота, концепция за човешката природа. Тя не е ръководство за живота, за ценностите, за избора, който човек има. Тя е начин да се събират един след друг факти за поведението, за онова, което можете да видите, докоснете и чуете с помощта на сетивата си.

Но поведението на човешкото същество е понякога защита, начин за скриване на мотивите и мислите, така както езикът може да е начин да скриете мислите си и да попречите на комуникацията.

Ако се отнасяте с децата си у дома така, както третирате животните в лабораторията, жена ви ще ви издере очите. Моята съпруга свирепо ме предупреди да не правя експерименти с бебетата й.» (Maslow в «Lowry» 1979, т. П, с. 1059-1060)

Освен това Маслоу вярвал, че теорията на Фройд е основен принос за разбирането на човека, най-вече защото е хвърлила светлина върху централната роля на сексуалността в човешкото поведение. В колумбийския университет той предизвикал

полемика, като интервюирал жените в колежа за половия им живот. Това било през 1936 г.,когато и дума не можело да става, за изследвания в областта на сексуалността. Може би той е вдъхновил работата на кинси, започнала две години по-късно. Маслоу установява, че половата активност е свързана с «господството», една черта, която бил изучавал в лабораторията за примати на Харлоу.

Маслоу приема професура по психология в Бруклин колидж и преподава там в продължение на 14 години. Той вдъхновява своите студенти със собствената си любов към науката и с ентусиазма си по отношение на психологията. Много от студентите в Бруклин колидж произлизали от семейства на имигранти и се чувствали притеснени от напълно новата за тях академична среда. Маслоу бил един от малкото професори, които били загрижени за това. Студентите високо ценели неговата грижа и обич. Маслоу бил един от най-популярните преподаватели, известен като «Франк Синатра на Бруклин колидж».

По онова време Ню Йорк бил един от най-големите световни интелектуални центрове, дом за мнозина от най-добрите европейски учени, избягали от нацистки терор1. Наставниците на Маслоу в Новата школа за социални изследвания в Ню Йорк включвали Алфред Адлер, Ерих Фром, Карен Хорни и Маргарет Мийд. Двама други големи учени станали не само учители, но и близки негови приятели - антроположката Рут Бенедикт и основоположникът на гещалтпсихологията Макс Вертхаймер.

Маслоу бил много вдъхновен от Бенедикт и Вертхаймер. Те били не само блестящи, творчески, изключително продуктивни учени, но и топли, грижовни, зрели човешки същества. Започнал да води бележкн за тях, опитвайки се да анализира какво ги прави великолепни човешки същества, както и блестящи учени. Той сравнява Вертхаймер с Хитлер - примери на най-доброто и най-лошото у човек.

«Проучванията в областта на себеактуализацията не бяха планирани като изследвания и не започнаха като такива. Те произлязоха от усилията на един млад интелектуалец, опитващ се да разбере двамина от учителите си, които обичаше и обожаваше, от които се възхищаваше и които бяха много,1 Спомняйки си за срещите с тези известни учени в Ню Йорк, Маслоу ги нарича «най-дълбокия жизнен опит и урок в моя живот» (Goble, 1970). Той пише «Аз никога не съм имал подобри формални и неформални учители от тях. Ню Йорк през тези дни беше фантастичен - там се бе събрал каймакът на

европейския интелект" емигрирал от хитлеристка Германия. Мисля, че нищо подобно, след времената на древна Атина, не е имало" - бел. ред.много прекрасни хора. Беше нещо като посветеност по линията на високия коефициент на интелигентност. Не се задоволявах просто да ги обожавам, а се опитвах да разбера защо те бяха толкова различни от обикновените хора на този свят. Става дума за Рут Бенедикт и Макс Вертхаймер. Те бяха мои учители след като се върнах в Ню Йорк с докторат от Запада и са наистина забележителни човешки същества. Сякаш не бяха просто хора, а нещо повече от хора. Моето собствено изследване започна като преднаучна дейност. Правех описания и водех бележки за Макс Вертхаймер и за Рут Бенедикт. когато се опитвах да ги разбера, да мисля и да пиша за тях в дневника и тетрадката с бележките си, в един чудесен момент проумях, че техните два модела биха могли да се обобщят. Пишех за вид личност, а не за два несравними индивида. Изпитах чудно вълнение. Опитах се да видя дали този модел може да се срещне другаде и го откривах другаде, човек след човек." (Maslow, 1971, с. 41)

В началото на Втората световна война Маслоу е развълнуван до сълзи от патриотичен парад. Решава да се откаже от кариерата си в експерименталните изследвания и да се опита да разбере психологическите причини за омразата, предразсъдъците и войната.

«Гледах и по лицето ми се стичаха сълзи. Помислих, че не разбираме - нито Хитлер, нито германците, нито Сталин, нито комунистите. Не разбирахме никого от тях. Помислих, че ако успеем да ги разберем, ще постигнем напредък... Бях прекалено стар, за да вляза в армията. В този миг осъзнах, че остатъкът от живота ми трябва да бъде посветен на това да открия психология за масата на мирните преговори... Исках да докажа, че човешките същества са способни на нещо по-велико от война, предразсъдъци и омраза. Исках да накрам науката да вземе предвид всички проблеми, с които се занимаваха не-учените - религия, поезия, ценности, философия, изкуство.

Залових се с това като се опитвах да разбера великите хора, най-добрите представители на човечеството, които можех да намеря." (Maslow в “Hall” 1968, с. 54-55)

В последна сметка през 1951 г. Маслоу най-сетне напуска Бруклин колидж и се премества в новооснования университет Брандейс. Той става първият ръководител на катедрата по психология и е дълбоко ангажиран с растежа и развитието на

университета.1 Остава там до 1969 г., година преди смъртта си. През този период той усъвършенства идеите си, непрекъснато придвижвайки се към една напълно Всеобхватна теория за човешката природа. През 1962 г., заедно с група видни свои колеги, включващи Руло Мей и Карл Роджърс, помага да се основе Асоциацията за хуманистична психология. Продължавайки да изучава далечните простори на човешкия потенциал, Маслоу вдъхновява също така създаването на ]Journal of Transpersonal Psychology (Списание за трансперсонална психология). Ето какво пише за тези две психологии той:

«Трябва да призная, че започнах да смятам хуманистичното течение в психологията за революция в истинския, най-стария смисъл на думата, в смисъла, в който Галилей, Дарвин, Айнщайн, Фройд и Маркс са произвели революции, т.е. нови начини да се възприема и мисли, нови образи на човека и обществото, нови концепции за етика и ценности, нови насоки, в които да се придвижим.

Тази Трета психология сега е един аспект на една... нова философия за живота, на ново схващане за човека, началото на един нов век на работа...

Трябва да кажа, също така, че според мен хуманистичната психология, психологията на Третата сила, е преходна, подготовка за една още «по-Висша», Четвърта психология, трансперсоналната, трансчовешката, съсредоточена по-скоро в космоса, отколкото в човешките нужди и интереси." (Maslow, 1968, с. III-IV)

Освен това Маслоу започва да се интересува от света на бизнеса. През лятото на 1962 г. става гост-преподавател в «Нелинейни системи», новаторска, високотехнологична корпорация в калифорния. Ус-1В университета Брандейс по същото бреме работят още известните учени Курт Голдщейн (K.Goldstein, 1878-1965) и Ондраш Онгиял (A.Angyal,1902-1960),чиито теории заедно с тази на Е.Маслоу, са известни като “организмични теории за личността” - бел.ред.тановява, че неговите теории са приложими в управлението на бизнеса и че в индустрията има много себеактуализиращи се хора.

Открива, че мнозина постигащи успех бизнесмени използват същия положителен подход към човешката природа, какъвто защищава той в психологията. С удоволстие установява, че

мениджърите, които се отнасят с доверие и уважение към своите подчинени, създават по-плодотворна, продуктивна и творческа трудова ситуация. Абстрактните теории на Маслоу се изпитват и потвърждават в пазарно ориентирана среда.

«Все ме питат какво ме е завело в «Нелинейни системи»... Преди всичко постепенно осъзнавах, че моите теории, особено за мотивацията, се използват и подлагат на проверка не в експериментална, а в индустриална лаборатория. Чувствах се виновен, защото не можех да измисля как да подложа на проверка теорията за мотивацията и СА (себеактуализацията) в лабораторията. Те ме избавиха от тази вина и ме отърваха завинаги от лабораторията. Друго не би могло и да бъде. «Нелинейни системи» представляваше една голяма лаборатория и един голям експеримент. Отказах се от опростената си представа, че психологията на мениджмънта е само приложение на чистата психология. Чистата психология можеше да научи повече от реалните изследвания на работата в живота, отколкото обратното. По-добре е живата психология да бъде изпитвана в лаборатории на живота. Химическата лаборатория и експериментите в епруветка са отвратителни модели за изучаването на човешкия живот." (Maslow, в Lowry, 1979, т. I, с. 191).

Това лято Маслоу вкусва от още един нов свят в Калифорния. През отпуската си двамата с Берта пътували с кола по Калифорнийския бряг за почивка. Придвижили се много по-бавно, отколкото планирали, и докато минавали през Биг Сър станало тъмно. Отбили встрани пред нещо, което им заприличало на мотел. Там, в една стара хижа,Институтът Исалън (Esalen) в местността Биг Сър (Big Sur) в калифорния е световно известен център за личностен растеж, култово шсто за всичкн, които се стремят 1лм само-РазВитие от в0-те години до днес, стартова точка на т.нар. Ддбижение за човешки потенци-м" (human potential movement) - бел. ред.открили група хора, които до един четели новата му книга «Towards a Psychology of Being” (“Към психология на битието").

Семейство Маслоу се натъкнали на Института Исалън. Предстояло да бъде открит първият в света център за растеж. Майкъл Мърфи, съосновател на центъра, току-що бил прочел новата книга на Маслоу и въодушевен купил екземпляри за персонала на Исалън. Двамата скоро станали приятели и идеите на Маслоу оказали силно влияние на Исалън и на цялото движение за човешки потенциал.

Маслоу бил прекалено много интелектуалец, за да приеме докрай пълното ударение върху чувствата и преживяването, което характеризира движението за човешки потенциал. Той провел първия си семинар в Исалън две години след основаването му. Институтът вече печелел национална слава като авангарден център за различни групи за среща и други интензивни, емоционално заредени семинари. Уикендът на Маслоу бил нещо съвършено различно - чисто интелектуален. Поради интереса си към идеите му, няколко души от персонала на Исалън присъствали на неговите разговори и на дискусиите.

Насред първата вечерна лекция Фриц Пърлс, основател на гещалттерапията и «ужасното дете» на Исалън, се отегчил от липсата на емоции. Той запълзял към една привлекателна жена от другата страна на помещението, нареждайки: «Ти си майка ми, искам си майката, ти си майка ми." Това «успешно» прекъснало вечерната сесия. Маслоу напуснал помещението огорчен и обиден. Същата вечер, по характерен за себе си начин, той се затворил в своето бунгало и премислил някои от различията между собствения си подход и акцента върху преживяването и личния опит, характерен за Исалън. Тази нощ той завършил в основни линии една от класичесКите си статии, в която сравнявал Аполоновия контрол и Дионисиевската волност.

През 1967 г., въпреки революционния и предизвикващ съпротива характер на делото му, Маслоу е избран за президент на Американската асоциация на психолозите. Макар и да възразявали срещу новостите, въведени от Маслоу в теорията и методологията, колегите му засвидетелствали признание на неговото влияние.През 1968 г. Маслоу получил субсидия, която му позволила да посвети последните си години на писане. Напуснал Брандейс и се преместил в Калифорния, Където починал след инфаркт през 1970 година.

Следващият цитат е от последния запис в дневника му и носи датата 7 май 1970 година.

«Някой ме попита... Как един свит младеж се е превърнал в (привидно) «храбър» лидер и изразител на едно течение? Как е станало така, че съм имал готовност да говоря силно и ясно, да заемам непопулярни позиции, докато повечето други не са го правили? Непосредственият ми порив бе да кажа: «Интелект - просто реалистично викдане на фактите", но преглътнах този отговор, защото, взет сам за себе си, той е погрешен. «Добра воля, състрадание и интелигентност» - отвърнах накрая.

Мисля, че добавих, че просто съм научил много от себеактуализиращите се индивиди и от начина им на живот, от техните метамотивации, които сега са станали мои. По този начин реагирах емоционално на несправедливостта, злобата, лъжите, неистините, омразата и насилието, на опростените отговори... Затова се чувствам евтин, виновен и страхлив, когато не заявявам ясно мнението си. Така че в известен смисъл просто съм принуден да го направя. Онова, от което имат нужда децата и интелектуалците - а и всички останали, - е един етос, научна система от ценности и начин на живот, от хуманистична политика с трезво изложена теория,факти и т. н.. Така че отново трябва да си кажа: На работа!» (Lowry,1979, т.II, с. 1309)

Библиография

Хол, М. Х. (19в8 г.). Разговор с Ейбрахам Х. Маслоу, Psychology Today, 35-37,54-57International Study Project (1972 г.). «Ейбрахам Х. Маслоу: Мемориален сбор-ник», Монтерей. СА ВгоооКs\Со1е. Лионърд, Г. (декември 1979 г.), «Ейбрахам Маслоу и новото аз» Сп. Esquireстр. 32в-33в.Лоури, Р. (1973 г.). «Е. Х. Маслоу - интелектуален портрет», Монтерей, СА ВгооКs\Со1е.«Дневниците на Ейбрахам Маслоу» в 2 тома, под ред. На Лоури Р. (1979 г.), СА ВгооКs\Со1е.Маслоу, Е. (1968 г.) «Към една. психология на съществуването» (II изд.). Ню Йорк, Ван Рорстранд.Маслоу, Е. (1971 г.). «По-далечните простори на човешката природа». Ню Иорк. Вайкинг прес.Уилсън, К. (1972 г.). «Нови пътища в психологията-Маслоу и постфройдистката революция". Ню Йорк. Ментор.

ЧАСТ1

ТЕОРИЯНА МОТИВАЦИЯТА

ГЛАВА 1ВЪВЕДЕНИЕ В ТЕОРИЯТА НА

МОТИВАЦИЯТА

В тази глава са представени 17 постановкн, които трябва да намерят място във всяка сериозна теория на мотивацията. Някои от тях са толкова верни, че чак са станали банални. Според мен е необходимо да се подчертаят отново. Други могат да бъдат сметнати за по-неприемливи и спорни.

ХОЛИСТИЧЕН ПОДХОД

Нашата първа постановка гласи, че индивидът е интегрирано, организирано цяло. Това е експериментална, а и теоретична реалност, която трябва да се осъзнае преди солидното експериментиране и солидната теория на мотивацията да станат възможни. Постановката означава много конкретни неща в теорията на мотивацията. Така например тя значи, че е мотивиран цялостният индивид, а не само част от него. Чисто теоретично погледнато таКова нещо като потребност на стомаха или устата или потребност на гениталиите. Съществува само потребност на индивид Храна иска Джон Смит, не стомахът му. Нещо повече, задоволява сеАмериканският еквивалент на «Иван Петров», символизиращ усреднения човек от улицата - Бел. ред. (Бележките на редактора под линия са почти винаги на Панайот Рандев).цялостният индивид, а не само част от него. Храната задоволява глада на Джон Смит, а не глада на стомаха му.

Разглеждането на глада жато функция просто на стомашно-чревния тракт, е накарало експериментаторите да пренебрегват факта, че когато индивидите са гладни, те се променят не само по отношение на своите стомашночревни функции, но и по отношение на много, може би дори на повечето от присъщите си функции. Променят се възприятията (храната се възприема с по-голяма готовност, отколкото в други случаи). Променят се спомените (в такъв момент човек е по-склонен да си спомни едно добро ястие, отколкото по друго време). Променят се емоциите (човек е по-напрегнат и нервен от друг път). Съдържанието на мисленето също се променя (човек е по-вече склонен да мисли за това как да се нахрани, отколкото да реши някаква алгебрична задача). Списъкът може да се разшири и да включи почти всяка друга способност, качество или функция, била тя физиологична или психична. С други думи,

когато хората са гладни, те са гладни като цяло; те са различни като индивиди от онова, което са по друго време.

ПАРАДИГМАЗА МОТИВАЦИОННИ СЪСТОЯНИЯ

Изборът на глада като парадигма за всички други мотивационни състояния е неразумен и несериозен както от теоретична, така и от практическа гледна точка. При по-задълбочен анализ ще видим, че гладът е по-скоро специален, отколкото обобщен случай на мотивация.Той е по-изолиран (тук използувам думата в смисъла на гещалт- и голдщайновите психолози) от други мотивации, по-малко разпространен от други мотивации и, накрая, се различава от други мотивации по това, че има добре известна соматична основа, която не е присъща за мотивационните състояния. Кои са по-разпространените непосредствени мотивации? Можем да ги открием без особеноПо името на Курт Голдщайн, Колега на Е.Маслоу от университета Брандейс. Най-важното понятие в терРетичната му система е «самоа^уализацията", Което той разглежда Като ^ "универсален творчески импулс на организма и личността, независимо от специфичните цели, оито се стремят различните индивиди. Това е понятие, Което по-късно се използва широко от Маслоу-бел.ред.усилие чрез интроспекция в течение на един обикновен ден. желанията, които преминават през съзнанието са най-често за дрехи, автомобили, приятелство, присъствието на други хора, възхвала, престиж и т. н. Обикновено са ги определяли като вторични или културални мотивации и а ги смятали за различни от истински «достойните за уважение» или първични мотивации, а именно, физиологичните потребности. Всъщност те са далеч по-важни за нас, а също и далеч по-обичайни. Следователно ще е добре да приемем за парадигма някоя от тях, вместо глада.

Най-често се приема, че всички подбуди и подтици следват примера на физиологичните. Вече можем с основание да предскажем, че това няма да стане. Повечето подтици не се поддават на изолиране, нито пък могат да се локализират соматично или да се разглеждат така, сякаш те са единствените неща, които се случват в организма по това време. Типичният подтик, потребност или желание не е, вероятно никога няма да е, свързан със специфична, изолирана, локализирана соматична база. Типичното желание много по-очевидно е потребност на цялата личност. Би било далеч по-добре да вземем като модел за изучаване такъв порив, като да речем, желанието да имаш пари вместо чистия

глад. А още по-добре дори, някоя по-основна, вместо частична цел, да речем желанието и стремежа за обич. Като имаме предвид всички данни, с които разполагаме сега, вероятно никога няма да научим нещо повече за потребността от обич, колкото и да знаем за глада. Дори е възможно още по-категорично твърдение, а именно, от пълното познаване на потребността от обич ще научим повече; общата човешка мотивация (включително и глада), отколкото подробното изследване на глада.

Добре е във връзка с това да си спомним за критичния анализ на понятието за простота, което гещатпсихолозите правят толкова често. В последна сметка гладът, който изглежда прост в сравнение с порива към обич, всъщност не е чак толкова прост (Goldstein, 1939 Привидна простота може да се постигне като се изберат изолирани случаи, дейности, които са относително независими от целостта на организма. С лекота може да се докаже, че дадена важна дейност има динамични отношения с почти всичко останало, което е от значени за човека. Защо тогава да се взема дейност, която съвсем не е средна в този смисъл, дейност, избрана за по-специално внимание единствено защото е по-лесно да бъде третирана с нашите обичайни (но не непременно правилни) експериментални методики на изолация, редукция или независимост от други дейности? Ако сме изправени пред избора дали да се занимаваме с (1) експериментално прости проблеми, които са обаче тривиални или незначителни, или с (2) експериментални проблеми, които са страшно трудни, но важни, със сигурност не бива да се колебаем да изберем второто.

СРЕДСТВА И ЦЕЛИ

Ако разгледаме внимателно обичайните желания, които изпитваме ежедневно, ще открием, че те притежават най-малкото една важна характерна черта - обикновено са средства за постигане на цели, а не цели сами по себе си. Искаме пари, за да си купим автомобил. На свой ред искаме автомобил, защото съседите имат такъв и ние не желаем да се чувстваме по-долу от тях, а да запазим самоуважението си, да бъдем обичани и уважавани от другите. Когато анализираме съзнателно желание, обикновено ще открием, че можем да минем, така да се каже, зад него, към други, по-основни цели на индивида. С други думи тук имаме ситуация, аналогична на ролята на симптомите в психопатологията. Симптомите са важни не толкова сами по себе си, колкото заради онова, което в края на краищата означават, т.е. заради това какви биха могли да бъдат техните крайни цели или ефекти. Изучаването

на симптомите сами по себе си не е важно, но изучаването на динамичното значение на симптомите е важно, защото дава плодове - например прави възможна психотерапията. Конкретните желания, които преминават през съзнанието ни десетки пъти на ден, сами по себе си не са толкова важни колкото онова, което те символизират, към което водят, което в крайна сметка означават при един по-задълбочен анализ.

Характерно за този по-задълбочен анализ е, че той винаги води до определени цели или потребности, по-далеч от които не можем да отидем, или с други думи до задоволяването на определени потребности, които сами по себе си приличат на цели и сякаш не се нуждаят от по-нататъшно оправдание или доказване. При средния човек те имат особеното качество в повечето случаи да не се виждат направо, а да са по-скоро концептуално извлечени от множество специфични съзнателни желания. С други думи, при това положение изучаването на мотивацията трябва да е отчасти насочена към изучаване на крайните човешкн цели, желания или потребности.

НЕСЪЗНАВАНА МОТИВАЦИЯ

Посочените факти подсКазват още една причина, поради която е необходима солидна теория на мотивацията. След, като тези цели често не се откриват направо в съзнанието, изведнъж се оказваме принудени да се занимаем с целия проблем за несъзнаваната мотивация. Внимателното изучаване само на съзнателния мотиваци- онен живот пропуска много важни или дори по-важни неща от онези които откриваме в съзнанието. Психонализата нерядко е демонстрирала, че съвсем не е необходимо връзката между съзнателното желание и трайната несъзнавана цел, която стои зад него, да е пряка. Нещо повече, взаимната връзка може всъщност да е отрицателна, както при формирането на реакция. Следователно бихме могли да твърдим, че една солидна теория на мотивацията не може да си позволи да пренебрегне несъзнавания живот.

IСХОДСТВОТО

НА ЧОВЕШКИТЕ ЖЕЛАНИЯ

Вече разполагаме с достатъчно антропологични доказателства, които показват, че основните или крайни желания на човешките същества не се отличават толкова, колкото съзнателните им ежедневни желания. Основната причина за това е, че две различни култури могат да предложат два напълно различни начина на задоволяване на конкретно желание, да речем за висока самооценка. В едно общество човек постига висока

самооценка, когато е добър ловец; в друго - когато е велик лечител или храбър воин, или много неемоционална личност и т. н. Може би, от гледна точка на трайните желанието на даден индивид да е добър ловец има същата динамика и същата фундаментална цел, както желанието на друг индивид да е лечител. В такъв случай можем да твърдим, че би било много по-полезно«Реактивната формация» (rection formation) е един от защитните психични механизми лансирани и дискутирани в психоанализата, наричани още его-защити. Реактивната формация означава предпазване от изразяване на опасни и неприемливи за личността желания чрез осъществяване на пресилени противоположни нагласи и поведения и използването им като бариери за възпрепятстване на изявата на първоначално неприемливите желания – например проповядване и налагане на фундаменталистки морални ценности с цел потискане на собствените нагони и други обикновено неосъзнавани собствени желания - бел. ред.да се съчетаят тези две привидно коренно различни съзнателни желания в една и съща категория, вместо да ги поставяме в различни категории на чисто поведенчески основания. Очевидно целите сами по себе си са далеч по-универсални отколкото пътищата, по които се тръгва, за да се осъществят, защото те са локално детерминирани в конкретната култура. Човешките същества си приличат повече, отколкото бихме допуснали на пръв поглед.

МНОЖЕСТВЕНИ МОТИВАЦИИ

Съзнателното желание или мотивираното поведение би могло да служи за нещо като канал, по който да намерят израз и други цели. Съществуват няколко начина да се докаже това. Добре известно е например, че е възможно сексуалното поведение и съзнателните полови желания да са страшно усложнени от гледна точка на несъзнаваните цели, които лежат в тяхната основа. При един индивид половото желание би могло всъщност да означава желание да се увери в собствената си мъжественост. При друг - да представлява всъщност желание да направи впечатление, или да е израз на стремеж към близост, приятелство, сигурност, желание за любов, или желание за всевъзможни комбинации от тези неща. При всички тези индивиди съзнателното полово желание може да има едно и също съдържание и вероятно те биха направили грешка, ако смятат, че търсят само сексуално задоволяване. Но сега знаем, че това не е вярно, че когато се опитваме да разберем тези индивиди е полезно да боравим с онова, което половото желание и поведение представлява в основата си, вместо с

онова, което самият индивид смята, че то представлява. (Това се отнася както до подготвящото, така и до осъществяващото поведение.)

Друга поредица от доказателства, подкрепящи същата теза, е откритието, че един отделен психопатологичен симптом би могъл да представя в едно и също време няколко различни, дори противоположни желания. Истеричната парализа на ръката би могла да представя осъществяването на едновременните желания за отмъщение, съжаление, любов и уважение. Да приемем съзнателното желание в първия пример или видимия симптом във втория по чисто поведенчески начин, означава, че произволно отхвърляме възможността изцяло да разберем поведението и мотивационното състояние на индивида. Нека подчертаем, че е нещо необикновено, а не обикновено, едно действие или съзнателно желание да имат само една мотивация.

МОТИВИРАЩИ СЪСТОЯНИЯ

В известен смисъл почти всяко състояние на организма е само по себе си мотивиращо състояние. Сегашните схващания за мотивацията сякаш изхождат от предпоставката, че мотивационното състояние е специално, особено състояние, различаващо се рязко от другите събития в организма. Тъкмо напротив, една солидна теория на мотивацията би трябвало да приеме, че мотивацията е постоянна, неспирна, променлива и сложна и е почти общовалидна характеристика на практическн всяко състояние на организма.

Да вземем за пример какво имаме предвид, когато казваме, че даден човек се чувства отхвърлен. Статичната психология би се задоволила да постави точка на това твърдение, докато динамичната би предположила с пълно емпирично основание твърде много неща. Такова чувство води до последици в целия организъм както в соматичните, така и в психичните му аспекти. Нещо повече, такова състояние автоматично и по необходимост води до много други събития,като например натрапливи желания да си върнеш обичта, най-различни по вид защитни усилия, натрупване на враждебност и т.н. В такъв случай става ясно, че за да обясним какво е състоянието на нещата, което се има предвид в твърдението «този човек се чувства отхвърлен», трябва да добавим, много, много повече твърдения за онова, което се случва с този човек в резултат на чувството за отхвърленост. С други думи, чувството, че си отхвърлен е само по себе си мотивиращо състояние.

ЗАДОВОЛЯВАНЕТО

ПОРАЖДА НОВИ МОТИВАЦИИ

Човешкото същество е искащо животно и рядко стига състояние на пълно задоволяване, освен за кратко време. Задоволи ли се дадено желание, изскача друго и заема неговото място. Когато и то бъде задоволено, на преден план излиза следващото и т. н. Характерно за човешките същества е, че на практика, през целия си живот те не спират да желаят нещо. При това положение, за да постигнем широкото разбиране, към което се стремим, ние сме изправени пред необходимостта да изучим взаимовръзкнте между всички мотивации и едновременно с това пред необходимостта да се откажем от изолираните мотивационни единици. Взети заедно, появата на нагона или желанието, действията, предизвикани от него,задоволяването, което настъпва от постигането на поставената цел, представляват само изкуствен, изолиран, единичен пример, изваден от цялостния комплекс на мотивационната единица. Тази поява практически винаги зависи от състоянието на задоволеност или незадоволеност на всички други мотивации, които съществуват в целия организъм, или с други думи от факта, че такива и такнва други, по-силни желания са постигнали състояние на относителна задоволеност. Да желаеш каквото и да е, само по себе си предполага вече съществуващи задоволявания на други потребности. Ако стомасите ни са празни през повечето време, ако умираме от жажда, ако над нас непрекъснато е надвиснала предстояща катастрофа или ако всички ни мразят, едва ли ще имаме желание да композираме музика, да изграждаме математически системи, да украсяваме домовете си или да бъдем добре облечени. Тук трябва да имаме предвид два важни факта: първо, че човешкото същество никога не е задоволено, освен относително или отчасти и, второ, че потребностите изглежда се подреждат в някаква йерархия на доминантност.

НЕ Е ВЪЗМОЖНОДА СЕ НАПРАВИ СПИСЪК НА НАГОНИТЕ

Веднъж завинаги трябва да се откажем от правенето на атомистичните списъци от нагони и потребности. Те са теоретично несериозни по няколко различни причини. Преди всичко, защото предполагат равенство на различните изброени нагони, равенство по сила и вероятност да се проявят. Това не е правилно, защото вероятността което и да е желание да изплува в съзнанието, зависи от състоянието на задоволеност или незадоволеност на други по-силни желания. Има голяма разлика във вероятността да се проявят различни конкретни желания.

Второ, такова изброяване предполага изолираност на всеки един от тези нагони от всички останали. Разбира се, те не са изолирани по подобен начин.Трето, тъй като обикновено се прави на поведенческа основа, изброяването пренебрегва напълно всичко, което знаем за динамичната природа на нагоните, като например, че е възможно техните съзнавани и несъзнавани аспекти да са различни и дадено конкретно желание всъщност да е канал, през който да намират израз няколко други желания.

Такива списъци са глупави, защото нагоните не се подреждат в аритметичен сбор от изолирани, отделни членове. Те се подреждат по-скоро в една йерархия на специфичност. Под това се има предвид че броят на нагоните, които се избират за списъка, зависи изцяло от степента на специфичност, с която човек избира да ги анализира. Истинската картина не е на множество наредени една до друга пръчки, а по-скоро на струпани сандъци, като във всеки сандък има три по-малки, във всеки от новите три сандъка има още десет, а във всеки от тези десет има по петдесет и т. н. Друга аналогия би могла да описанието на хистологичен срез при различни степени на увеличение. Така можем да говорим за необходимостта от задоволяване равновесие, или по-конкретно - за нуждата от храна, или още по-конкретно - за потребността да си напълним стомаха, или дори по-конкретно - за желание за протеини, или за един специфичен протеин и т.н. Твърде много от списъците, с които вече разполагаме, съдържат безразборно съчетани потребности на различна степен на увеличение. При такова объркване е разбираемо, че някои от тях съдържат три или четири потребности, докато в други има стотици. Ако искахме, бихме могли да направим списък, в който да се съдържат един до един милион нагона, в зависимост изключително от специфичността на анализа. Нещо повече, трябва да се признае, че ако се опитаме да разгледаме фундаменталните желания, те би трябвало ясно да се разбират като набори от желания, фундаментални категории сборове от желания. С други думи, такова изброяване би представлявало абстрактна класификация, а не каталогизиращ списък (Angyal, 1965)

Нещо повече, всички публикувани досега списъци сякаш предлагат взаимно изключване между различните нагони. Но такова нещо няма. Обикновено съществува такава степен на припокриване, че е почти невъзможно да се изолира достатъчно ясно и отчетливо един нагон от друг. Също така би трябвало да се посочи във всяка критика на теорията на нагоните, че

самата представа за нагон вероятно произлиза от пълната погълнатост на вниманието от физиологичните потребности. Когато се занимаваме с тези потребности е много лесно да се отдели подбудата, мотивираното поведение и целта. Но когато говорим за желание за обич, не е така лесно да се направи разлика между нагон и цел. Тук нагонът, желанието, крайната цел, дейността са сякаш едно и също нещо.

КЛАСИФИЦИРАНЕ НА МОТИВАЦИЯТА,В ЗАВИСИМОСТ ОТ ФУНДАМЕНТАЛНИТЕ ЦЕЛИ

Наличните доказателства сякаш натежават по посока на това, че фундаменталните цели или потребности са единствената здрава основа, на която може да се изгради класификация на мотивационния живот, а не някакво изброяване на нагони, в обикновения смисъл на подбуждане (по-скоро «дръпванията» (pull), отколкото «бутанията» (push). Единствено фундаменталните цели остават константни в непрекъснатите промени, които динамичният подход налага на теоретизирането в психологията.

Мотивираното поведение положително не е добра основа за класификация, тъй като, както видяхме, то може да е израз на много неща. По същата причина конкретна цел не е добра основа за класификация. Човешкото същество, което има желание за храна, дърки се по подходящ начин, за да я получи, а след това я дъвче и поглъща, може всъщност да търси сигурност, вместо храна. Индивидът, който преминава през целия процес на полово желание, ухажващо поведение и правенето на любов, може всъщност да търси по-скоро висока самооценка, отколкото полово задоволяване. Нагонът, такъв какъвто се появява интроспективно в съзнанието, мотивираното поведение иПопулярно в съвременната психология разграничаване между т.нар. «pull» (дръпване, дърпане)и „push” (бутане, натиск)сили, енергии, мотиви, модели, механизми. Първите (pull) означават, че действието е от долу нагоре или отвътре навън, докато вторите акцентират върху действие отгоре надолу и/или отвън навътре-бел. ред.дори съвършено очевидните цели или търсени резултати също не са здрава основа, на която да се опрем, за да направим една динамична класификация на мотивационния живот на човешкото същество. Като че ли само чрез процеса на логическо изключване накрая оставаме с предимно несъзнаваните фундаментални цели или потребности, като единствена солидна база за класификация в мотивационната теория.

НЕАДЕКВАТНОСТ НА ДАННИТЕ ОТ ЖИВОТНИ

Работейки в сферата на мотивацията, академичните психолози са разчитали до голяма степен на експерименти с животни. Всеизвестна истина е, че бялата мишка не е човек, но за съжаление е необходимо да го повторим, тъй като прекалено често резултатите от опити с животни се приемат като основни данни, върху които трябва да изградим нашите теории за човешката природа. Данните от животни наистина могат да бъдат много полезни, само ако се използват предпазливо и мъдро.

Има и други съображения в подкрепа на твърдението, че теорията на мотивацията трябва да е антропоцентрична, а не поставяща животното в центъра. Нека първо разгледаме понятието инстинкт, което можем твърдо да определим като мотивационна единица, в която подтикът, мотивираното поведение и основната цел или желаният резултат са доловимо определени от наследствеността. Колкото по-нагоре се качваме по еволюционната стълбица, толкова повече се наблюдава трайна тенденция към изчезване на дефинираните по този начин инстинкти. Например е справедливо да отбележим, че по нашата дефиниция у белите мишки е налице инстинктът за хранене, полов инстинкт и майчин инстинкт. При маймуните половият инстинкт определено е изчезнал, инстинктът за хранене е явно променен по различни начини и единствено майчиният инстинктт е без съмнение налице. По нашата дефиниция, при човешкото същество и трите са изчезнали, оставяйки на тяхно място конгломерат от наследствени рефлекси, наследствени подтици, автогенно и културно учене (вж. Глава 4). Така например, ако изучаваме половия живот на човешкото същество, ще установим, че чистият нагон е даден от наследствеността, но изборът на обект и на поведение трябва да се придобият или научат в течение на жизнената история на индивида.

Вървейки нагоре по еволюционната стълбица виждаме, че апетитът придобива все по-голямо значение, а гладът - все по-малко. А това означава, че има много по-малка вариантност например в избора на храна при бялата мишка, отколкото при маймуната и по-малка при маймуната отколкото при човека (Maslow, 1935).

И накрая, с изкачването по еволюционната стълбица и с отпадането на инстинктите, е налице по-голяма зависимост от културата като инструмент на адаптация. При това положение, ако решим да използваме данни от животните, трябва да осъзнаваме тези факти и например да предпочетем като обект

на мотивационни експерименти маймуната пред бялата мишка, ако не за друго, то по простата причина, че ние, човешките същества, сме много повече маймуни, отколкото бели мишки, както Харлоу (Harlow, 1952) и много други приматолози (Howell и Vine, 1940 г.) убедително са доказали. Разчитането на данни от животни е довело до произволно изключване от теорията на мотивацията на схващането за намерение или цел (Young, 1941). Трябва ли само защото не можем да питаме мишките за тяхната цел, да посочваме, че можем да питаме хората за тяхната. Вместо да отхвърляме намерението или целта като понятия, понеже не можем да питаме мишките за тях, изглежда много по-разумно да отхвърлим мишките.

СРЕДАТА

Дотук говорихме само за природата на самия организъм. Сега трябва да кажем поне една дума за ситуацията или средата, в която се намира организмът. Трябва веднага да признаем, че човешката мотивация се актуализира в поведението само по отношение на ситуацията или на други хора. Всяка теория на мотивацията трябва, разбира се, да вземе предвид този факт, като включи ролята на културалната детерминация както за средата, така и за самия организъм.

След като веднъж сме признали това, остава да предупредим да не се отдава прекалено много внимание на външната обстановка, средата или ситуацията. В последна сметка централният обект за изучаване тук е организмът или структурата на характера. Лесно е да се отиде до крайност в ситуационната теория, превръщайки организма просто в още един допълнителен обект в полето на изследванията ни, може би еквивалентен на някаква бариера или на предмет, който той се опитва да придобие. Трябва да помним, че индивидите отчасти създават собствени бариери и ценностни обекти и те трябва да се дефинират частично в съответствие с обстоятелствата, зададени от конкретния организъм в ситуацията. Не знаем начин да се определи или опише универсално едно поле на изследване, така че то да е независимо от конкретния организъм, който функционира в него. Определено трябва да се посочи, че дадено дете, което се опитва да придобие ценен за него предмет, но е възпряно от някакъв вид бариера, установява не само това, че предметът е ценен, но също така, че бариерата е бариера. В психиката няма такова нещо като бариера; бариера има само за конкретен човек, който се опитва да получи нещо, което той тя желае.

Когато дадена теория слага ударението на постоянни основни потребности, тя установява, че те са относително постоянни и по-независими от конкретната ситуация, в която се намира организмът. Защото потребността не само организира, така да се каже, неговите възможности за действие по най-резултатния възможен начин и с голяма степен на вариантност, но организира и дори създава външната реалност. Друг начин да кажем същото нещо е, че единственият задоволителен начин да се разбере как географската околна среда се превръща в психична, е да се проумее, че принципът на организация на психичната среда е текущата цел на организма в тази конкретна външна среда.

Солидната теория на мотивацията трябва да вземе предвид ситуацията, но не бива в никакъв случай да се превърне в чисто ситуационна теория, ако не сме изрично готови да се откажем от стремежа си да разберем природата на константността на организма в името на разбирането на света, в който той живее. Нека подчертаем, сега се занимаваме с теория на мотивацията, а не с теория на поведението. Поведението се определя от няколко категории определящи фактори, един от които е мотивацията, а други - силите на средата. Изучаването на мотивацията не отрича, нито отхвърля изучаването на ситуационните определящи фактори, а по-скоро го допълва. И двете имат своето място в една по-голяма постройка.

ИНТЕГРИРАНО ДЕЙСТВИЕ

Всяка мотивационна теория трябва да има предвид не само факта, че обикновено организмът се държи като интегрирано цяло, но и факта, че понякога това не е така. Трябва да се имат предвид определени, изолирани обуславяния и навици, сегментни реакции от различен вид и множество явления на дисоциация и липса на интеграция, които познаваме. Освен това организмът може дори да реагира по неединен начин, както когато в ежедневието правим много неща по едно и също време.

Очевидно организмът е най-единно интегриран, когато се изправя успешно пред голяма радост или творчески миг или пред голям проблем, заплаха или критичен момент. Но когато заплахата е непреодолима, или пък организмът е прекалено слаб или безпомощен да се справи с нея, той е склонен да се дезинтегрира. Общо взето, когато животът е лесен и успешен,

организмът може да върши едновременно много неща и да се обръща в много посоки.

Наше убеждение е, че значителна част от явленията, които изглеждат специфични и изолирани, всъщност не са такива. Често при по-задълбочен анализ е възможно да се докаже, че те заемат значимо място в цялостната структура (напр. симптоми на конверсионна истерия). Има случаи, когато тази привидна липса на интеграция би могла да е просто отражение на собственото ни невежество, но от друга страна вече знаем достатъчно, за да сме сигурни, че при определени обстоятелства са възможни изолирани, сегментирали или неинтегрирани реакции. Освен това става все по-ясно, че не е необходимо подобни явления да се смятат за слаби, лоши или патологични. Те по-скоро трябва да се приемат като доказателство за една от най-важните способности на организма, а именно да се справя с незначителни, познати или лесно преодолими проблеми по частичен, специфичен, или сегментирай начин, така че основните способности на организма да остават свободни за по-важни или по-упорити проблеми, пред които той се изправя (Goldstein, 1939).

НЕМОТИВИРАНО ПОВЕДЕНИЕ

Сведението или реакциите не винаги са мотивирани или поне не са мотивирани в обикновения смисъл на стремеж към задоволяване на потребности, т.е. на търсене на онова, което липсва, или е потребно. Явленията съзряване, изразяване и растеж или себеактуализация са все примери за изключения от правилото за всеобщата мотивация и е много по-добре да се смятат за изразяване, а не за справяне. Тях ще обсъдим нашироко по-късно, особено в Глава 6.Освен това, Нормън Майър (Maier, 1949) привлече нашето внимание към една важна отлика, подсказана от фройдистите. Повечето невротични симптоми или тенденции се свеждат до импулси по посока на задоволяване на базови потребности, които по някакъв начин са били осуетени или насочени в погрешно направление, сбъркани с други потребности или пък фиксирани върху погрешните средства. Съществуват, обаче и такива, които не са насочени към задоволяване, а са просто предпазни или защитни. Тяхна единствена цел е да предотвратят нови болки, заплахи или фрустрации. Разликата е подобна на тази между един боксьор, който все още се надява да победи, и друг, който е изгубил надежда и се опитва да загуби колкото се може по-безболезнено.

Тъй като пораженческата нагласа и безнадеждността са от сериозно значение за прогнозата при терапията, за очакванията от ученето и дори може би за дълголетието, тази разлика трябва да бъде разработена от всяка окончателна теория на мотивацията.

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ПОСТИГАНЕ

Дюи (Dewey, 1939) и Торндайк (Thorndike, 1940) подчертаха един важен аспект на мотивацията, който е напълно пренебрегван от повечето психолози, а именно, възможността. Общо взето ние копнеем съзнателно за онова, което евентуално бихме могли действително да постигнем.

Когато приходите им нарастват, хората започват активно да искат и да се борят за неща, за които не са и мечтали няколко години преди това. Средните американци копнеят за автомобили, хладилници и телевизори, защото те са действително възможни за постигане.

Не копнеят за яхти или самолети, защото те всъщност не са достъпни за средните американци. Твърде възможно е американците да не копнеят за тях и несъзнателно.Вниманието към фактора «възможност за постигане», е от ключово значение за разбирането на различията в мотивациите между различни класи и касти сред дадено население, както и между различни страни и култури.

ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА И НЕСЪЗНАВАНОТО

С това е свързан проблемът за влиянието на действителността върху несъзнаваните импулси. Според Фройд То-импулсът е отделна единица, която няма вътрешна връзка с нищо друго на света, дори и с други свързани с То импулси.

«Можем да се приближим до То с образи, да го наречем хаос, казан на кипяща възбуда... Тези инстинкти го изпълват с енергия, но то няма организация, нито единна воля, то е само тласък към постигане на удовлетворяване на инстинктивните потребности в съответствие с принципа на удоволствието. Законите на логиката - преди всичко законът за противоречието, - не се отнасят до процеси в То. Противоречивите импулси съществуват редом, без да се неутрализират взаимно или да се разделят; най-много могат да се съчетаят в компромисни формации под победния икономичен

натиск за освобождаване на енергията им. В То не съществува нищо, което би могло да се сравни с отрицание, и с изненада в него откриваме едно изключение от философските твърдения, че пространството и времето са необходими форми на нашите умствени процеси... Естествено, То не познава ценности, добро и зло, морал. Икономичният, или, ако така предпочитате, количественият фактор, който е така тясно свързан с принципа на удоволствието, доминира над всички негови процеси. Инстинктивните катексиси, които се стремят към разтоварване, - това по наше мнение е всичко, което съдържа То." (Freud, 1933, с. 103-105)

ДоКолКото действителните условия контролират, модифицират или възпират от разтоварбане тези импулси, те се превръщат по-скоро в част от Егото, отколкото от То.

«Човек едва ли ще сбърка, ако разглежда Егото като част от То модифицирана от близостта си с външния свят и влияние което той й е оказал и което има за цел да получава стимули и да предпази организма от тях, подобно на повърхностния слой с който е обвита частицата живо вещество. Тази връзка с външния свят е решаваща за Егото. Егото е поело задачата да представя външния свят пред То, а също така да го пази; защото в противен случай То, което сляпо се стреми да задоволи своите инстинкти, като напълно пренебрегва превъзхождащата сила на външните фактори, не би могло да избегне унищожение. При изпълнението на тази функция Егото трябва да наблюдава външния свят и да съхранява вярна картина за него със следите, които оставят в паметта му възприятията, или посредством проверката на реалността; то трябва да отстрани от тази картина всеки елемент на външния свят, който е получен от вътрешни източници на възбуда. От името на То, егото контролира достъпа до мобилността, но вмъква между желанието и действието отлагащия фактор на мисленето, по време на което то използва остатъчните следи от опита, натрупан в паметта. По този начин то детронира принципа на удоволствието, който упражнява неоспорима власт над процесите в То и го заменя с принципа на реалността, защото той обещава по-голяма сигурност и по-гарантиран успех." (Freud,1933, с. 106)

Но Джон Дюи твърди, че всички импулси в зрелия човек, поне характеровият импулс, са интегрирани и повлияни от реалността. С една дума, това е равносилно на твърдението, че няма То-импулси или, четейКи между редовете, ако има такива, те са по-скоро същностно патологични, отколкото присъщо здравословни.

Отбелязваме тук това противоречие, макар да не можем да предложим емпирично решение за него, защото това е ключова и директна разлика.

На нас ни се струва, че въпросът не се свежда до това дали съществуват или не То-импулси от вида, който описва Фройд.

Всеки психоаналитик ще свидетелства за проявата на импулси на фантазията, които съществуват без оглед на действителността, здравия разум, логиката и дори личната полза. Въпросът се свежда до това дали ще са признак на болест, на регресия или разкриват най-интимната сърцевина на здравото човешко същество? В кой момент на живота инфантилната фантазия започва да се модифицира от възприемането на действителността? Едно и също ли е това за невротика и за здра-вия? Може ли ефективно функциониращото човешко същество да запази напълно свободно от подобно влияние някакво скрито кътче от своя импулсивен живот? Или, ако се окаже, че такива импулси, напълно вътрешноорганизмени по произход, наистина съществуват във всички нас, то тогава трябва да попитаме: Кога се появяват? При какви условия? Непременно ли създават проблеми, както смята Фройд? Трябва ли да са противоположни на реалността?

МОТИВАЦИЯНА НАЙ-ВИСШИТЕ ЧОВЕШКИ СПОСОБНОСТИ

Повечето от онова, което знаем за човешката мотивация, идва не от работата на психолозите, а от тази на психотерапевтите, които лекуват пациенти. Пациентите са голям източник на грешки, както и на полезни данни, защото очевидно представляват лоша извадка от населението. Би трябвало, дори по принцип, мотивационният живот на страдащите от невроза да бъде отхвърлен като парадигма за здравата мотивация. Здравето не е просто отсъствие на заболяване или противоположното на заболяване. Всяка заслужаваща внимание теория на мотивацията трябва да се занимае с най-висшите способности на здравата и силна личност, както и със защитните маневри на поразените духове. Необходимо е да се обхванат и обяснят най-важните занимания на най-великите и най-прекрасни хора в човешката история.

Никога няма да получим това разбиране само от болни хора. Трябва да обърнем вниманието и на здрави мъже и жени.

Теоретиците на мотивацията трябва да станат по-позитивни в своята ориентация.

ЧАСТ1

ТЕОРИЯНА МОТИВАЦИЯТА

ГЛАВА 2ЕДНА ТЕОРИЯ ЗА ЧОВЕШКАТА

МОТИВАЦИЯНастоящата глава представлява опит да се формулира позитивна теория на мотивацията, която да задоволи теоретичните изисквания, изброени в предишната глава, като в същото време съответства на известните клинични и експериментални факти, както и на тези, получени от наблюдение. Но тя произлиза най-пряко от клиничния опит. Тази теория е във функционалистката традиция на Джеймс и Дюи, сляла се е с холизма на Вертхаймер, гещалтпсихологията на Голдщайн и динамизма на Фройд, Фром, Хорни, Райх, Юнг и Адлер. Такава интеграция или синтез може да се нарече холистично-динамична теория.

ЙЕРАРХИЯ НА БАЗОВИТЕ ПОТРЕБНОСТИ

Физиологични потребности

Потребностите, които обикновено се вземат като изходна точка за теориите на мотивацията, са т.нар. физиологични подтици. Две насоки на изследвания налагат да ревизираме нашите обичайни представи за тези потребности: първо, развитието на схващането за хомеостазата, и второ, откритието, че апетитът (предпочитаните храни) е доста резултатен индикатор за действителните потребности или липси в тялото.

Хомеостазата означава автоматични усилия на тялото да поддържа постоянно, нормално състояние на кръвообращението. Кенън (Cannon, 1939) описва този процес за (1) водното съдържание на кръвта, (2) съдържанието на соли, (3) на захар, (4) на протеин, (5) на мазнини, (в) на калций, (7) на кислород, (8) на постоянно водородно-йонно равнище (киселинно-алкален баланс база) и (9) постоянната температура на кръвта. Очевидно този списък може да се разшири и да включи други минерали, хормоните, витамини и т. н.

Янг (Young, 1941,1948) обобщава работата върху апетита и неговата връзка с потребностите на тялото. Ако на тялото му липсва някакъво вещество, индивидът ще бъде склонен (по един несъвършен начин) да развива специфичен апетит или частичен глад за липсващия му хранителен елемент.

Следователно изглежда невъзможно, а също и безполезно, да се прави някакъв списък на основните физиологически потребности, защото той би могъл да включва какъвто брой потребности пожелае човек, в зависимост от степента на конкретност на описанието. Не всички физиологични потребности можем да определим като хомеостатични. Дали половото желание, сънливостта, дейността сама по себе си и физическите натоварвания, както и майчинското поведение при животните са хомеостатични все още не е доказано. Освен това списъкът няма да включва различни сетивни удоволствия (вкусове, миризми, гъдел, галене), които вероятно са физиологични, и биха могли да се превърнат в цели на мотивирано поведение. Нито пък знаем как да изтълкуваме факта, че организмът има едновременно склонност към инертност, мързел и минимално усилие, а също така изпитва потребност от дейност, стимулираме и възбуда.

В предишната глава посочихме, че физиологичните подбуди или потребности трябва да се смятат по-скоро за изключения, отколкото за типични, защото могат да се изолират и да се локализират соматично. Или, с други думи, те са относително независими едни от други, от други мотивации и от организма като цяло, а в много случаи е възможно да се докаже локализираната, соматична основа на подтика. Това е вярно по-рядко, отколкото обикновено се смята (изключения са умората, сънливостта, майчинските реакции), но е все пак валидно за класическите случаи на глад, секс и жажда.

И отново трябва да се посочи, че всяка физиологична потребност и потребителското поведение, свързано с нея,

служи като канал за всевъзможни други потребности. Иначе казано, човекът, който смята, че е гладен, може всъщност да търси повече комфорт или зависимост, отколкото витамини или протеини. И обратното, възможно е да се задоволи отчасти потребността глад с други дейности, като пиене на вода или пушене на цигари. С други думи, възможно е тези физиологични нужди да се изолират относително, но не и напълно.

Без съмнение физиологичните потребности са най-силните от всички потребности. Това означава конкретно, че при човешките същества, които са лишени в крайна степен от всичко в живота, е най-вероятно основните мотивации да са физиологични, а не някакъви други. Вероятно е човекът, лишен от храна, сигурност, обич и уважение, да бъде гладен много повече за храна, отколкото за каквото и да е друго.

Ако всички потребности остават незадоволени, организмът ще бъде доминиран от физиологичните и останалите просто ще престанат да съществуват или ще бъдат изтикани назад. В такъв случай ще е справедливо да характеризираме целия организъм като кажем просто, че е гладен, защото съзнанието е почти напълно обхванато от глада. Всички способности се поставят в служба на задоволяването на глада, организацията им се определя почти изцяло от единствената цел то да се постигне. Рецепторите и ефекторите, интелектът, паметта, навиците - всички те биха могли да се определят като средства, насочени към задоволяването на глада. Качествата, които не допринасят за тази цел, остават потенциални или биват изтикани назад. В критични ситуации поривът да пишеш поезия, желанието да придобиеш автомобил, интересът към американската история, желанието да имаш чифт нови обувки, биват забравени или остават на втори план. За човека, който е крайно и опасно гладен, не съществуват други интереси извън храната. Той сънува храна, помни храна, мисли за храна, вълнува се само от храна, възприема само храна и иска единствено храна. По-фините определящи фактори, които обикновено се сливат с физиологичните подтици при организирането дори на хранене, пиене или полово поведение може да са потиснати до степен, че за момента (но само за момента) можем да говорим за чист глад и поведение с една неоспорима цел - засищане.

Друга присъща на човешкия организъм характеристика е, че когато е доминиран от определена потребност, той е склонен да промени цялата си философия за бъдещето. При нашия хронично и много гладен човек утопията може да се определи просто като място, където има много храна. Той е склонен да

мисли, че стига да му се гарантира достатъчно храна ще бъде напълно щастлив и няма да желае нищо повече до края на живота си. Има тенденция животът да се определя през призмата на яденето. Всичко останало се дефинира като несъществено. С махване на ръка човекът ще отпъди своводата, обичта, общественото чувство, уважението, философията като безполезни дреболии, тъй като те не успяват да напълнят стомаха. За такъв човек спокойно би могло да се каже, че живее заради единия хляб.

Няма как да се отрече истинността на тези неща, но може да се отрече, че са общовалидни. В едно нормално функциониращо, мирно общество, извънредните ситуации почти по правило са редки. Тази всеизвестна истина може да се забрави по две причини. Първо, мишките едва ли имат други мотивации извън физиологичните, а тъй като много от изследователската работа върху мотивациите се върши с тези животни, лесно е картината при тях да се пренесе върху човешките същества. Второ, прекалено често не се осъзнава, че сама по себе си културата е адаптивно средство, една от основните функции, на която е да направи така, че физиологичните извънредни положения да настъпват все по-рядко. В Съединените щати хроничен глад от типа на извънредните ситуации е по-скоро рядък, отколкото нещо обикновено. когато казват «гладен съм», обикновените американски граждани имат апетит, а не изпитват глад. Те могат да изпитат чистия глад на живот и смърт само случайно и само няколко пъти през целия си живот.

Очевидно един добър начин да се засегнат висшите мотивации и да се получи едностранно схващане за човешките способности и природа, е организмът да остане крайно и хронично гладен или жаден. Всеки, който се опитва да превърне извънредната картина в типична и би определил човешките цели и желания чрез поведение по време на крайни физиологични лишения, е очевидно сляп за много неща. Абсолютно вярно е, че човеците живеят заради единия хляб, - когато го няма. Но какво става с желанията им, когато има достатъчно хляб, и когато коремите им са хронично пълни?

Динамика на йерархията иа потребностите

Още щом се появят други (при това по-висши) потребности, те, а не физиологичният глад, завладяват организма. А когато те бъдат задоводени на свой ред, възникват нови (още по-висши) потребности, и т. н. Това имаме предвид, когато казваме, че базовите човешки потребности са организирани в йерархия на относителна сила.

Основен извод от изразената по този начин мисъл е, че в теорията на мотивацията задоволяването се превръща в също толкова важно понятие, колкото и лишението, защото освобождава организма от доминацията на относително по-физиологични потребности като по този начин позволява възникването на други, по-социални цели. когато са хронично задоволявани, физиологичните потребности, зследно с техните частични цели, престават да съществуват като активни определящи фактори или организатори на поведението. Сега те съществуват само в потенциален вид, в смисъл, че могат да възникнат отново и да доминират организма, ако задоволяването им бъде осуетено. Но задоволената потребност престава да е потребност. Единствено незадоволени потребности могат да доминират организма и да организират поведението му. Ако гладът бъде задоволен, той престава да играе роля в текущата динамика на индивида.

Това заявление правим донякъде с уговорки, поради една хипотеза, която ще бъде разгледана по-пълно по-късно, а именно, че точно онези индивиди, при които определена потребност е била винаги задоволявана, са най-добре подготвени да понасят лишаване от задоволяване на потребността в бъдеще. Освен това тези, които са били лишавани в миналото, ще реагират различно на текущото задоволяване в сравнение с онези, които никога не са били лишавани.

Потребности от сигурност

В случай, че физиологичните потребности са относително добре задоволени, възниква нова група, която грубо бихме могли да квалифицираме като потребности от сигурност (безопасност, стабилност, зависимост, закрила, отсъствие на страх, тревога и хаос; потребност от структура, ред, закон и ограничения; от сила у покровителя и т. н.). Всичко, което бе казано за физиологичните потребности, е валидно, макар и в по-малка степен, за тези желания. Те по същия начин могат напълно да господстват в организма. Те ще започнат да служат почти като единствени организатори на поведението, ще привлекат в своя служба всички възможности на организма и тогава с право бихме могли да определим целия организъм като механизъм за търсене на сигурност. Също така бихме могли да говорим за рецепторите, ефекторите, интелекта и другите способности като за средства, търсещи преди всичко сигурност. И отново, както при гладния човек, установяваме, че доминиращата цел е силен определящ фактор не само в настоящия светоглед и

философия на хората, но също така за техния възглед за бъдещето и за ценностите. Практически всичко останало изглежда по-маловажно от сигурността и закрилата (дори понякога физиологичните потребности, които, вече задоволени, биват подценени). За човек в такаова състояние, стига то да е достатъчно крайно и хронично, може да се каже, че живее само заради едната сигурност.

Но потребностите от сигурност на здравите и честити хора в нашата култура са до голяма степен задоволени. Мирното, гладко функциониращо, стабилно, добро общество обикновено кара членовете си да се чувстват в безопасност от диви животни, температурни крайности, престъпления, убийство, хаос, тирания и т. н. Следователно в истинския смисъл на думата при тях потребностите от сигурност престават да са активни мотиватори. Също както ситият човек престава да изпитва глад, намиращият се в безопасност вече не се чувства застрашен. Ако желаем да видим тези потребности пряко и ясно, трябва да се обърнем към невротичните или почти невротичните индивиди, към икономически и социално потиснатите или пък към социалния хаос, революцията, сриването на властта. В тези екстремни условия можем да забележим изявата на потребностите от сигурност само като явления от рода например на общото предпочитание за постоянна и сигурна работа, желанието да имаш спестовен влог и всевъзможни осигуровки (здравна, зъболечебна, за безработица, за инвалидност, за старост).

Други, по-широки аспекти на стремежа да се търси безопасност и стабилност в света могат да се открият в много разпространеното предпочитание към известните пред неизвестните неща (Maslow, 1937) или към познатите пред непознатите. Тенденцията да имаш религия или философски възглед за света, който организира вселената и хората в нея в едно доволно стройно, смислено цяло, е също отчасти мотивирана от търсенето на безопасност. Тук можем да включим също науката и философията въобще, като отчасти мотивирани от потребностите от сигурност (по-късно ще видим, че има и други мотивации за научните, философските или религиозните стремежи).

Инак потребността от безопасност и сигурност се разглежда като активна и доминираща мобилизираща сила на ресурсите на организма само в случаите на действително извънредно положение като война, болести, природни бедствия, престъпни вълни, дезорганизация на обществото, невроза, мозъчно увреждане, срив на властта или хронически тежки ситуации.

Някои невротични зрели хора в нашето общество, които желаят сигурност, са в много отношения като несигурни деца в своето желание за сигурност. Те реагират често на неизвестни психологически опасности в един свят, който се възприема като враждебен, смазващ и застрашителен. Такива хора се държат така, сякаш постоянно е надвиснала катастрофа - те обикновено реагират като на извънредна ситуация. Потребностите им от сигурност често намират специфичен израз в търсене на покровител или на по-силна личност или система, от които могат да зависят. Сякаш детинското им отношение на страх и реакцията на заплаха спрямо един опасен свят са потънали под повърхността и, недокоснати от процесите на съзряване и учене, са готови, дори и сега, да бъдат извикани от всеки стимул, който би накарал едно дете да се почувства застрашено. Хорни (Horney, 1937), по-специално, е анализирала добре за «базовата тревога».

Търсенето на сигурност намира най-чиста форма в манийно-натрапливата психоза. Страдащите от манийно-натраплива психоза се опитват отчаяно да подредят и стабилизират света, за да не се появяват неуправляеми, неочаквани или неизвестни опасности. Те се ограждат с всевъзможни церемонии, правила и формули, за да са подготвени за всеки непредвиден случай и за да изключат появата на нови непредвидени случаи. Те успяват да запазят равновесие като избягват всяко неизвестно или непознато нещо и организират ограничения си свят по такъв спретнат, дисциплиниран и подреден начин, че да могат да разчитат на всичко в него. Те се опитват да подредят света така, че да е невъзможно да настъпи нещо неочаквано (опасности). Ако се случи такаова нещо не по тяхна вина, реакцията им е паническа, сякаш неочакваното събитие представлява смъртна опасност. Онова, което можем да наблюдаваме като не особено силно предпочитание вНе всички невротични индивиди се чувстват несигурни. Неврозата мо*е да има в основата си препятстване на потребностите от обич и уважение у личност, която е в общи линии в безопасност. - Бел. авт.здравата личност (напр. към известното), в ненормалните случаи се превръща в необходимост на живот и смърт. Здравословният вкус към новото и неизвестното липсва или пък е минимален при обикновения невротик.

Потребностите от сигурност придобиват голяма актуалност на обществената сцена винаги, когато възникне действителна заплаха за законността, реда и авторитета в обществото. Може да се очаква заплахата от хаос или нихилизъм да предизвика у повечето човешки същества регресия от по-висшите към по-

силно изразените потребности от безопасност. Общата, почти предвидима реакция е, хората да приемат по-лесно диктатура или военно положение. Това е сякаш валидно за всички човешки същества, включително и за здравите, тъй като те също ще са склонни да реагират на опасността с реалистична регресия към равнището на потребностите от сигурност и ще се готвят за самозащита. Но това, като че ли се отнася най-вече до хората, които живеят около границата на безопасността. Те са особено силно разстроени от заплахата срещу властта, законността и представителите на закона.

Потребностите от принадлежност и любов

Ако физиологичните потребности и потребностите от безопасност са относително добре задоволени, ще възникнат потребностите от любов, привързаност и чувство за принадлежност и целият цикъл, който вече описахме, ще се повтори с този нов център. Потребностите от любов включват даването и получаването на обич. Когато те не са задоволени, човек остро чувства липсата на приятели, съпруг/а или деца. Той жадува за отношения с хора въобще, за място в група или семейство и се стреми с голяма енергия към тази цел. Постигането й ще има за него по-голямо значение от всичко друго на света и той ще е в състояние да забрави дори как някога, когато гладът е стоял преди всичко, любовта е изглеждала нереална, излишна и маловажна. Сега болката от самотата, остракизмът, отхвърлянето, липсата на приятелство и на корени излизат най-отпред.

Разполагаме с много малко научна информация за потребността от принадлежност, макар тя да е често срещана тема на романи, автобиографии, поеми и пиеси, а също и на по-новата социологическа литература. От тях знаем най-общо за разрушителните последици върху децата от честото местене; от дезориентацията, от общата свръхмобилност, която се налага от индустриализацията, от това да си без корени или да презираш корените, произхода, групата си, да си откъснат от дом и семейство, приятели и съседи; от това да си преминаващ или новодошъл, а не местен. Все още подценяваме дълбокото значение на махалата, квартала, територията, клана, на своята «кръвна група», класа, банда, на познатите колеги от работата. И до голяма степен сме забравили нашите дълбоки животински склонности да правим стадо, да се струпваме, да се присъединяваме, да принадлежим.

Вярвам, че огромното и бързо нарастване на тренинговите групи (Т-групите), групите за личностно израстване и съзнателните общности може отчасти да е мотивирано от този незадоволен глад за контакт, близост и принадлежност. Може би ще възникват подобни обществени явления, предназначени да преодолеят широко разпространените чувства, че си чужденец, на отчуждение и самота, които се засилиха от нарастващата мобилност, от срива на традиционните групирания, от разпръсването на семействата, от пропастта между поколенията и непрекъснатата урбанизация. Прави ми силно впечатление също така, че част от бунтуващите се младежки групи -не зная колко или доколко - са мотивирани от дълбоката жажда за групови чувства, за контакт, за действително единение пред лицето на общ враг, какъвто и да е враг, който може да послужи за образуването на група приятели, само защото представлява външна заплаха. Същото се наблюдава при групи войници, подтикнати към необичайни братски чувства и близост от общата външна опасност, и които, като последица, се държат зследно до края на живота си. За да просъществува и за да е здраво, всяко добро общество трябва по един или друг начин да задоволява тази потребност.

В нашето общество най-често намираме, че осуетяването на тази потребност е в сърцевината на лошата адаптация и тежката патология. На любовта и привързаността, както и на възможното им изразяване в сексуалността, се гледа общо взето амбивалентно и те обикновено се ограждат от ограничения и задръжки. На практикаКнигата «Териториалният императив» на Ардри (1966 г.) ще ни помогне да осъзнаем всички тези неща. Тя се оказа полезна за мен, защото подчерта като критично важно онова, към което бях безучастен преди и ме принуди да помисля сериозно по въпроса. Може би ще има същия ефект и върху други читатели. - Бел. авт.всички теоретици на психопатологията подчертават, че в основата на неприспособеността стои осуетяването на потребностите от обич. Затова по отношение на потребността от обич са правени много клинични проучвания. За нея знаем може би повече, отколкото за всяка друга потребност извън физиологичните. Съти (Suttie, 1935) е написал великолепен анализ на нашето «табу върху нежността".

На това място трябва да подчертаем, че любовта не е синоним на секс. Сексът би могъл да се изучава като чисто физиологична потребност, макар че обикновено човешкото сексуално поведение е множествено детерминиращ). Това означава, че то е детерминирано не само от сексуалните, но и

от други потребности, сред които главната е тази от любов и привързаност. Освен всичко, не бива да се пропуска фактът, че любовните потребности са свързани както с даването, така и с получаването на любов.

Потребностите от оценка

Всички хора в нашето общество (с някои патологични изключения) имат потребност или желание за стабилна, поставена на твърда основа, обикновено висока оценка на самите себе си, от самоуважение или чувство за собствено достойнство и от чувството, че са ценени от другите. Следователно тези потребности могат да се класифицират в две подгрупи. Те са, на първо място, желание за сила, постиже-ния, адекватност, майсторство и компетентност, увереност пред света, независимост и свовода. На второ място, имаме нещо, което бихме могли да наречем желание за репутация или престиж (определен като респект или уважение от страна на други хора), положение в обществото, известност и слава, господство, признание, внимание, важност, достойнство или оценка. Тези потребности са относително добре изтъкнати от Алфред Адлер и последователите му, а са били относително пренебрегнати от Фройд. Днес обаче тяхното цент-Не знаем дали това конкретно желание е общовалидно. Особено съществен днес е ключовият въпрос: Дали хората които са поробени и под иго неизбежно се чувстват недоволни и са бунтовно настроени? На основата на общоизвестни клинични данни бихме могли да приемем, че хората, които са познавали истинската свовода (за която не са заплащали, като са се отказвали от сигурност и безопасност, а по-скоро са изграждали на основата на адекватна сигурност и безопасност) няма с готовност или лекота да позволят да им бъде отнета своводата. Но не знаем с положителност дали това важи за хора, родени в робство. За разглеждане на проблема вж. Фром (1941 г.). - Бел. авт.рално значение се радва на все по-широко признание както сред психоаналитиците, така и сред клиничните психолози.

Задоволяването на потребността от висока самооценка води до чувството на увереност в себе си, на стойност, сила, способност и адекватност, до чувството си, че си полезен и необходим на този свят. Но неудовлетворяването й води до чувство на непълноценност, на слабост и безпомощност. Те на свой ред пораждат базово обезсърчаване или други компенсаторни или невротични тенденции.

От теологичната дискусия за гордостта и хюбриса, от теориите на Фром за самовъзприятието на неистинност към собствената природа, от работата на Роджърс върху аз-а, от есеисти като Айн Ранд (Rand,1943) и от други източници научаваме все повече за опасностите, до които води основаването на самооценката върху чужди мнения, а не върху действителните възможности, компетентност и адекватност спрямо задачата. Най-стабилната и следователно най-здравата самооценка се основава на заслужен респект от страна на другите, а не на външната слава, известност и необосновано преклонение. Дори и тук е полезно да правим разлика между действителната компетентност и постижения, основани на чистата сила на волята, решимостта и отговорността и онова, което се появява естествено и лесно от истинската вътрешна природа на човека, от конституцията му, от биологичната съдба или предназначение или, както се изразява Хорни, от Истинското Аз на човека, а не от идеалния псевдо-аз (Horney, 1950).

Потребността от себеактуализация

Дори да бъдат задоволени всички тези потребности, можем все пак често (макар и не винаги) да очакваме не след дълго отново да се развие недоволство и неспокойствие, освен ако човекът не прави онова, за което е индивидуално годен. Музикантите трябва да правят музика, художниците да рисуват, поетите да пишат, за да бъдат в последна сметка в мир със себе си. Хората трябва да са онова, което могат да са. Те трябва да са верни на собствената си природа. Тази потребност можем да наречем себеактуализация. (За по-пълно описание вж. глави 11,12 и 13).Хюбрис - от старогръцки - гордост, светотатство, надхвърляне на мярката. - Бел. ред.Този термин, въведен за първи път от Курт Голдщайн (Goldstein, 1939), се използва в настоящия труд в по-конкретен и ограничен смисъл. Той се отнася до желанието на хората за самоосъществяване, а именно, тенденцията да осъществят онова, което потенциално са. Тази тенденция може да се определи като желанието на човека да става все повече онова, което идиосинкратично е, да стане всичко, на което е способен.

Разбира се, специфичната форма, която потребностите ще приемат, варира много от човек до човек. У едни индивиди това може да е желание да станат отлични родители, при други да се проявят като спортисти, а при трети - да се изразят в рисуването на картини или изобретяване на нещо. На това равнище индивидуалните различия са най-големи. Общата

характеристика на потребностите от себеактуализация, обаче е, че възникването им обикновено почива на някакъво предхождащо задоволяване на физиологичните потребности и на потребностите от сигурност, любов и уважение.

Предварителни условия за базовите потребности

Съществуват определени условия, които са непосредствени предпоставки за задоволяването на базовите потребности. Примери за това са например своводата да се изразяваш, да правиш онова, което желаеш, стига да не причиняваш вреда на други, своводата на словото, своводата да получаваш и да търсиш информация, своводата да се защитиш. Правосъдието, справедливостта, честността и редът в групата са примери за такива предварителни условия за задоволяването на базовите потребности. Те не са крайни цели сами за себе си, но са почти такива, тъй като са тясно свързани с базовите потребности, които са очевидно единствените цели сами по себе си. На заплахата срещу тези свободи се реагира като на екстремна ситуация така, сякаш тя представлява пряка опасност за самите базови потребности. Тези условияЯвно, творческото поведение прилича на всяко друго по това, че има много детерминанти. То би могло да се види в присъщо творчески личности, били те задоволени или не, щастливи или нещастни, гладни или сити. Освен това е ясно, че творческата активност би могла да е компенсаторна, подобряваща, или чисто икономическа. Във всеки случай и тук трябва да правим разлика, по един динамичен начин, между самото видимо поведение и различните му мотивации или цели. - Бел. авт.биват бранени, защото без тях задоволяването на базовите потребности е напълно невъзможно, или най-малкото сериозно застрашено.

Ако си спомним, че познавателните способности (възприятие, интелект, учене) са набор от адаптивни средства, които между другото имат и функцията да задоволяват нашите базови потребности, тогава става ясно, че всяка опасност за тях, всяко лишаване от тях или спиране на свободното им използване трябва също да представлява непряка заплаха срещу самите базови потребности. Казаното по-горе дава частично решение на общите проблеми за любопитството, търсенето на познанието, истината и мъдростта и на извечния настойчив подтик да се намери решение на космическите тайни. Потайността, цензурата, нечестността и прекъсването на комуникацията застрашава всички базови потребности.

БАЗОВИ ПОЗНАВАТЕЛНИ ПОТРЕБНОСТИ

Желанието да знаеш и да разбираш

Основната причина, поради която знаем толкова малко за познавателните импулси, тяхната динамика или патология е, че те не са от значение в клиниката и най-вече в една клиника, доминирана от медико-терапевтичната традиция да се премахне заболяването. Тук липсват ярките, вълнуващи и тайнствени симптоми, които откриваме при класическите неврози. Познавателната психопатология е бледа, едва доловима и може лесно да се пренебрегне или да се определи като нормална. Тя не крещи за помощ. Поради това не намираме нищо по въпроса в трудовете на великите откриватели в психотерапията и психодинамиката - Фройд, Адлер, Юнг и други.

Шилдер е единственият познат ми виден психоаналитик, който разглежда в динамичен план любопитството и разбирането. Досе-"Обаче, човешките същества имат истински интерес към света, като действие и очакване. Те извличат дълбоко задоволство когато дръзват да навлязат в този свят. Те не възприемат действителността като заплаха за съществуването. Организмите, и най-вече човешките организми, имат реално чувство за сигурност и безопасност в този свят. Заплахите идват просто от специфични ситуации и лишения. Дори тогава дискомфортът и опасността се изживяват като отминаващи моменти, всеки от тях води до нова сигурност и безопасност в контакт със света" (Шилдер, 1942 г.). - Бел. авт.га сме споменавали за познавателните потребности само между другото. Да придобиваш знания и да систематизираш Вселената, е било считано отчасти за метод за постигане на основна сигурност в света или за израз на себеактуализацията на интелигентния човек. Освен това, своводата да търсиш информация и да се изразяваш са били разглеждани като предпоставки за задоволяване на базовите потребности. Макар и полезни, тези формулировкн не дават категорични отговори на въпросите, свързани с мотивиращата роля на любопитството, ученето, философстването, експериментирането и т. н. В най-добрия случай това са само частични отговори.

Над и отвъд факторите, възпрепятстващи придобиването на познание (тревога, страх), имаме разумни основания да постулираме наличието на положителни сами по себе си импулси за задоволяване на любопитството, за познание, за обяснение и за разбиране (Maslow, 1968).

1. Нещо наподобяващо човешкото любопитство може лесно да се наблюдава при по-висшите животни. Маймуната разнищва неща, пъха си пръста в дупки, проучва всевъзможни ситуации, в които не може да става и дума за глад, страх, секс, физическо състояние и т. н. Експериментите на Харлоу (Harlow, 1950) доказаха това по приемлив начин.

2. Историята на човечеството ни дава задоволителен брой случаи, в които хората са търсели факти и са намирали обяснения, когато са били изправени пред най-големите възможни опасности, дори за живота си. Имало е безброй много по-скромни галилеевци.

3. Изучаването на психично здравите хора показва, че те са привлечени от тайнственото, неизвестното, хаотичното, неорганизираното и необясненото и това е тяхна определяща характерна черта. Това изглежда само по себе си привлекателно, тези области са сами за себе си и по право интересни. Противоположната реакция на добре известното е скуката.

4. Може би ще е законно да екстраполираме от психопатологичното. Пациентът с манийно-натраплива невроза проявява (на клиничното равнище на наблюдение) натрапливо и тревожно придържане към познатото и ужас от непознатото, анархистичното, неочакваното, неопитоменото. От друга страна, има явления, които могат да унищожат такава възможност. Сред тях са принуденото оригиналничене, хроничният бунт срещу всякакъва власт, както и желанието да шокираш и сепваш, които до едно биха могли да се установят както в невротични индивиди, така и в такива, които се намират в процес на декултурация.

5. Вероятно е фрустрирането на познавателните потребности да има психопатологични ефекти (Maslow, 1962,1968). Уместни са и следните клинични впечатления: видял съм няколко случая, в които изглеждаше ясно, че патологията (скука, загуба на интерес към живота, ненавист към себе си, общо потискане на телесните функции, трайно влошаване на интелектуалния живот и вкусове и т. н.) възниква у интелигентни хора, които водят глупав живот и имат глупава работа. Имал съм поне един случай, при който подходящата когнитивна терапия (подновяване на задочно обучение, намиране на работа, която поставя по-големи интелектуални изисквания, прозрение) отстрани симптомите. Виждал съм много интелигентни, благоденстващи и неработещи жени бавно да

развиват същите симптоми на интелектуално изтощение. Онези, които последваха препоръките да се потопят в нещо достойно за тях, проявяваха достатъчно често признаци на подобрение или излекуване, за да ми внушат, че познавателните потребности са нещо действително съществуващо. В страните, в които достъпът до новините, информацията и фактите са били прекъснати, както и там, където официалните теории влизат в дълбоко противоречие с очевидните факти, поне някои хора реагират с тотален цинизъм, недоверие към всички ценности, подозрение дори и към очевидното, дълбоко разстройство на обикновените междуличностни отношения, безнадеждност, деморализация, и т. н. Други сякаш реагират в по-пасивна насока със затъпяване, покорство, липса на способности, ограниченост и отсъствие на инициатива.

6. Потребността да знаеш и да разбираш, като че ли се проявява по-силно в ранното и по-късното детство, отколкото в зрялаТози синдром е много подобен на онова, което Рибо (1896 г.) и по-късно Мейрсън (1925 г.) наричат ахедония, но приписват на други източници. - Бел. авт.възраст. Освен всичко това тя сякаш е по-скоро спонтанен продукт на съзряването, отколкото на ученето, както и да го определим. Не е необходимо да учим децата да са любопитни. Но пък можем да ги научим да не са любопитни, както става при настаняването в специални заведения.

7. И накрая, удовлетворяването на познавателните импулси е субективно задоволяващо и води до крайно преживяване. Макар този аспект на прозрението и разбирането да е бил пренебрегван в полза на получените резултати, на ученето и т. н., все пак остава вярно, че прозрението е обикновено ярък, щастлив и емоционален миг в живота на всеки човек, може би дори извисен момент в рамките на целия му живот. Преодоляването на препятствия, настъпването на патология при неудовлетворяване, широкото разпространение на явлението (междувидово, междукултурно), вечният (макар и слаб) натиск, необходимостта от задоволяване на тази потребност като предпоставка за най-пълното развитие на човешките възможности, спонтанното проявяване в ранната история на индивида - всичко това показва съществуването на базова познавателна потребност.

Такаова постулиране обаче не е достатъчно. След като знаем, ние сме принудени да знаем все повече, по-подробно и «микроскопично» от една страна, а от друга, все по-широко по посока на философия за света, теология и т. н. Някои

определят този процес като търсене на смисъл. В такъв случай ще постулираме желание да разбереш, да систематизираш, да организираш, да анализираш, да търсиш връзки и значения, да изградиш система от ценности.

След като тези желания бъдат приети за разглеждане, ще видим, че и те се организират в малка йерархия, където желанието да знаеш доминира над желанието да разбереш. Като че ли всички характеристики на йерархията на доминация, която описахме по-горе, се отнасят и до тази.

Трябва да се пазим от прекалено лесната тенденция да отделим тези желания от базовите потребности, обсъдени по-горе, т.е. да прокараме рязко противопоставяне между познавателни и волеви потребности. Желанията да знаеш и да разбираш са сами по себе си волеви (т.е. имат характер на стремеж) и са също толкова потребности на личността, колкото базовите потребности, които вече разгледахме. Освен това вече видяхме, че двете йерархии са взаимно свързани, а не строго разграничени и, както ще видим по-долу, са по-скоро синергични, отколкото антагонистични. За по-нататъшно развитие на идеите В този раздел вж. Маслоу, Toward a Psychology of Being («Към психологията на Битието», 1968).

Естетически потребности

За тях знаем дори по-малко, отколкото за другите, но свидетелствата на историята, на хуманитарните науки на естетите не ни разрешават да отминем тази област. Опитите да се изучи това явление на клинично-персонологична основа с подбрани индивиди, показа най-малкото, че при някои от тях съществува наистина базова естетическа потребност. Те се поболяват (по специални начини) от грозотата и се лекуват от красивата заобикаляща ги среда. Жадуват активно и тяхната жажда може да бъде задоволена само от красота (Maslow, 1967). Това се забелязва почти без изключение у здрави деца. Известно доказателство за съществуването на такъв импулс намираме във всяка култура и във всяка епоха, чак до пещерните хора.

Голямата степен на припокриване на волевите и познавателните потребности прави невъзможно рязкото им разграничаване. Потребностите от ред, симетрия, завършеност, довеждане на действието до край, система и структура биха могли да бъдат безразборно приписвани на познавателните, волевите, естетическите или дори на невротичните потребности.

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА БАЗОВИТЕ ПОТРЕБНОСТИ

Изключения в йерархията на потребностите

Ако се съди от казаното досега, ще излезе, че нашата йерархия е фиксиран ред, но всъщност тя далеч не е така твърдо установена, както може би съм дал да се разбере. Вярно е, че повечето хора, с които сме работили, изглежда имаха тези потребности в реда, посочен по-горе. Съществуват обаче редица изключения.

1. Има хора, у които самооценката изглежда по-важна от любовта. Това най-често срещано разместване в йерархията произлиза от представата, че човекът, за когото съществува най-голяма вероятност да бъде обичан, трябва да е силен или могъщ, внушаващ респект или страх, самоуверен или агресивен. Затова хора, които са лишени от любов, и я търсят, могат да положат големи усилия да си придадат агресивен, самоуверен вид. Но всъщност те се стремят към висока самооценка и поведенческият израз на това е по-скоро средство за постигане на цел, отколкото цел само по себе си. Те се стремят към самоутвърждаване по-скоро заради любовта, отколкото заради самооценката.

2. Има други, очевидно природно творчески личности, у които импулсът към творчество е сякаш по-важен от всеки друг противоположен детерминиращ фактор. Тяхната творческа същност би могла да се прояви не като себеактуализация, на която е дадена воля след удовлетворяване на базовите потребности, а въпреки липсата на базово задоволяване.

З. У някои индивиди равнището на аспирация може да е трайно притъпено или понижено. Това означава, че недоминиращите цели биха могли просто да се загубят и да изчезнат завинаги, като по този начин хората, които са изживели живота си на много ниско равнище (напр. хронично безработни), ще продължават да се чувстват задоволени до края на живота си, стига да имат достатъчно ядене.

4. Така наречената психопатна личност е друг пример за трайна загуба на потребността от обич. Едно от схващанията за тази личностна дисфункция е, че хора, които са били лишени от обич в най-ранните месеци на своя живот, просто са загубили завинаги желанието и способността да я дават и получават (тъй както животните, които не са упражнявали достатъчно своите рефлекси за сучене или кълване, ги загубват скоро след раждането).

5. Друга причина за разместване в йерархията е, че когато дадена потребност е задоволявана в продължение на много време, тя започва да се подценява. Хората, които никога не са изпитвали хроничен глад, са склонни да подценяват неговото въздействие и да гледат на храната като на нещо несъществено. Ако са доминирани от по-висша потребност, тя ще започне да им изглежда по-важна от всичко друго. Тогава става възможно, и наистина се случва, те да се поставят в положение да бъдат лишени от по-основна потребност в името на по-висшата. Бихме могли да очакваме, че след продължително лишаване от по-основната ще настъпи тенденция на преоценка на двете потребности, така че доминиращата ще стане съзнателно доминираща за индивида, който може да се е отрекъл с лека ръка от нея. По този начин човек, който може да се е отказал от определена работа, за да не загуби самоуважението си, а сетне гладува около половин година, би бил готов да приеме да се върне на работата си, дори това да му коства загуба на уважение към себе си.

6. Друго частично обяснение на привидното разместване виждаме във факта, че сме говорили за йерархия на доминацията от гледна точка на съзнателно усещани липси или желания, а не на поведението. Ако се вгледаме в самото поведение, може да останем с погрешно впечатление. Твърдяхме, че когато е лишен и от двете потребности, човекът ще желае по-основната от тях. Това не означава по необходимост, че ще действа, изхождайки от тези желания. Нека подчертаем отново, че съществуват много фактори, определящи поведението извън потребностите и желанията.

7. Може би по-важни от всички тези изключения са свързаните с идеали, висок социален стандарт, възвишени ценности и т. н. С такива ценности хората се превръщат в мъченици: те са готови да се откажат от всичко заради определен идеал или ценност. Тези хора могат да бъдат разбрани поне отчасти с помощта на едно основно понятие (или хипотеза), която бихме могли да наречем повишена поносимост към фрустрация поради начално задоволяване. Хората, чиито базови потребности са били удовлетворявани цял живот и особено в началните години, сякаш развиват изключителна сила да издържат настоящо или бъдещо лишаване от тях просто защото в резултат на основната си задоволеност са придобили силна, здрава структура на характера. Те са силни хора, които са способни да надживеят с лекота несъгласие или противопоставяне, да плуват срещу течението на общественото мнение и да защитят истината, заплащайки висока лична цена. Тъкмо онези, които са обичали

и са били обичани и имат много дълбоки приятелства, са в състояние да издържат на омраза, отхвърляне или преследване.

Казваме всичко това, въпреки факта, че при едно всеобхватно обсъждане на поносимостта към фрустрация трябва да се вземе предвид и известно количество най-обикновено привикване. Така например има вероятност хората, които са свикнали на относителен глад в продължение на дълго време, поради това да са отчасти способни да издържат на лишаване от храна. Остава да се установи с по-нататъшни изследвания какъв е балансът между тези две тенденции, на привикване, от една страна, и на минало задоволяване, което възпитава сегашната поносимост към фрустрация, от друга. Междувременно бихме могли да приемем, че и двете действат паралелно, тъй като не си противоречат. По отношение на това явление на повишена поносимост към фрустрация изглежда вероятно удовлетворяването на най-важните потребности да става в началните години от живота на човека. Това означава, че хората, които са били сигурни и силни в най-ранните си години, са склонни да остават сигурни и силни и след това, когато са изправени пред някакъва заплаха.

Степени на задоволяване

Дотук нашата теоретична дискусия може да е оставила впечатлението, че петте групи потребности - физиологични, за сигурност, принадлежност, оценка и себеактуализация - се намират в следната взаимовръзка: ако бъде задоволена едната, възниква другата. Това би довело до погрешната представа, че една потребност трябва да бъде задоволена сто процента, преди да възникне следващата. Всъщност по-вечето нормални членове на нашето общество са отчасти задоволени по отношение на всички свои базови потребности и същевременно са отчасти незадоволени по отношение на всички свои базови потребности. По-реалистично би било да разглеждаме йерархията през призмата на намаляването на процента на задоволяване с изкачването в йерархията на доминацията. Така например, ако използваме за илюстрация произволни числа, то средният гражданин задоволява, да речем 85% от физиологичните си потребности, 70% от потребностите от сигурност, 50% - от любов, 40% - от самооценка и 10% - от себеактуализация.

Що се отнася до идеята за възникване на нова потребност след задоволяване на доминиращата, то тази поява не е внезапно,

сводообразно явление, а по-скоро постепенно изплуване от нищото. Така например, ако доминиращата потребност А е задоволена само 10%, то потребността Б може въобще да не се проявява. Но когато потребността А бъде задоволена 25%, то би могла да възникне 5% потребност Б, а когато потребността А бъде задоволена 75%, потребността Б би могла да достигне 50%.

Несъзнавани потребности

Потребностите не са напълно съзнавани или несъзнавани. Общо взето, обаче, при средния човек те са по-често несъзнавани, отколкото съзнавани. Не е необходимо в този момент да правим щателен преглед на огромната маса доказателства, които говорят за ключовото значение на несъзнаваната мотивация. Тези потребности, ко-ито наричаме базови, са най-често и до голяма степен несъзнавани, макар да биха могли с подходящи методи и при опитни хора да станат съзнавани.

Културна специфика

Настоящата класификация на базовите потребности прави известни опити да отчете относителното единство, което се крие зад повърхностните различия в специфичните желания при една или друга култура. Положително, при определена култура съзнаваното мотивиращо съдържание на индивида ще е абсолютно различно от съзнателното мотивиращо съдържание на индивид в друго общество. Всичкн антрополози знаят от опит обаче, че дори в различни общества хората си приличат много повече, отколкото бихме помислили при първия ни контакт с тях, и че след като ги опознаем по-отблизо, сякаш откриваме все повече и повече общи неща. Тогава осъзнаваме, че най-изненадващите различия са повърхностни, а не основни (напр. в прическите или дрехите, във вкусовете по отношение на храната). Нашата класификация на базовите потребности е отчасти опит да вземем предвид единството, което се крие зад привидното разнообразие на културите. Тя все още няма претенцията да е окончателна или общовалидна за всички култури. Твърдим само, че е относително по-окончателна, по-общовалидна, по-основна от повърхностните съзнавани желания и се доближава повече до общите човешки характеристики. Базовите потребности са по-широко разпространени сред човечеството, отколкото повърхностните желания или поведение.

Множествени мотивации на поведението

Потребностите не трябва да се разбират като изключителни или единствени определящи фактори на дадени видове поведение. Във всяко поведение, което изглежда физиологично мотивирано, като например яденето, сексуалната игра и т. н., може да се открие пример за това. Клиничните психолози отдавна са установили, че всяко поведение би могло да е канал, по който протичат различни импулси. Или, другояче казано, в повечето случаи поведението е свръхде-терминирано или множествено мотивирано. В сферата на мотивационните определящи фактори всяко поведение обикновено е детерминирано от няколко или от всички базови потребности едновременно, а не само от една. Последното би било по-скоро изключение. Човек може да яде отчасти, за да си напълни стомаха, отчасти за комфорт и облекчаване на други потребности. Човек може да прави любов не само заради чистото сексуално облекчение, но също, за да се увери в своята сексуалност, да се почувства могъщ или да спечели обич. Като илюстрация би могъл (ако не практически, то поне теоретично) да се анализира отделен акт на даден индивид и да се види в него израз на физиологични потребности, на потребностите от сигурност, любов, оценка и себеактуализация. Това контрастира остро с по-наивния тип психология на чертите на характера, при която една черта или мотив обяснява дадено действие - агресивният акт например се проследява до характеровата черта агресивност.

Немотивирано поведение

Съществува основно различие между изразяващото и насоченото към справяне поведение (функционално усилие, целенасочен стремеж към определена цел). Изразяващото поведение не се опитва да направи каквото и да е, то е просто отражение на личността. Глупавият постъпва глупаво не защото иска или се опитва или пък е мотивиран да го прави, а просто защото е онова, което е. Същото важи и за случая, когато говоря с басов глас, а не с тенор или сопрано. Произволните движения на здравото дете, щастливата жена, която се усмихва, дори когато е сама, пружиниращата походка на здравата жена и изправената й стойка са други примери за експресивно, нефункционално поведение. Също така стилът на почти цялостното поведение, мотивирано и немотивирано, е най-често изразяващ (Allport и Vernon, 1933; Welff, 1943)

Тогава можем да се запитаме дали цялото поведение не изразява или отразява структурата на характера? Отговорът е: «Не!» Механичното, привичното, автоматизираното или

конвенционалното поведение би могло да е експресивно или не. Същото се отнася до повечето свързани със стимули поведения.

И накрая е необходимо да подчертая, че експресивността и целенасочеността на поведението не са взаимно изключващи се категории. Обикновеното поведение представлява и двете. (За по-пълна дискусия вж. глава 6.)

Поставяне на животното в центъра или поставяне на човека в центъра

Нашата теория изхожда от човешкото същество, а не от някое по-нисше и, предполага се, по-просто животно. Прекалено много от находките при животни са се оказали верни за животните, но не и за човешките същества. Няма никаква причина да започваме изучаването на човешкото поведение с изучаването на животни. Философи и логици, както и учени във всяка от посочените области, са сочили достатъчно често общата слабост на псевдопростотата, която се крие зад тази логика, или по-скоро липса на логика. Да изучаваме първо животни, а после хора, не е по-необходимо, отколкото да изучаваме първо математика, а после теология, психология или биология.

Мотивация и патология

В смисъла на казаното по-горе, съзнателното мотивиращо съдържание на всекидневието се схваща като относително важно или маловажно в съответствие с това дали е повече или по-малко свързано с базовите цели. желанието за сладолед би могло да е всъщност косвен израз на желанието за любов. Ако е така, то желанието за сладолед може да се превърне в изключително важна мотивация. Ако обаче искаш сладолед просто за да си охладиш устата или като непреднамерена, свързана с апетита реакция, то желанието е относително маловажно. Всекидневните съзнателни желания трябва да се разглеждат като симптоми, като повърхностни индикатори на по-основни потребности. Ако приемем повърхностните желания в тяхната външна стойност, можем да се озовем в състояние на пълно объркване, което не можем да разрешим, тъй като ще боравим със симптоми, а не с онова, което се крие зад тях.

Осуетяването на маловажни желания не води до психопатологични резултати, но осуетяването на базови и важни потребности води до такива резултати. Всяка теория за психопатогенезата трябва да се основава на солидна теория за мотивацията. Даден конфликт или фрустрация не е по

необходимост патогенен. Той става такъв едва след като застраши или осуети задоволяването на базови потребности или на частични потребности, които са тясно свързани с базовите.

Ролята на задоволяването

Вече беше посочено няколко пъти, че обикновено нашите потребности възникват едва след като бъдат удовлетворени доминиращите потребности. Задоволяването има важна роля в теорията на мотивацията. Освен това обаче, още щом бъдат удовлетворени, потребностите престават да играят активна детерминираща или организираща роля.

Това означава, например, че един базово задоволен човек вече няма потребности от уважение, обич, сигурност и т. н. Единственият смисъл, в който би могло да се каже, че ги има, е в почти метафизичния - задоволеният човек е толкова гладен, колкото в пълната бутилка има празнота. Ако се интересуваме от онова, което в действителност ни мотивира, а не от онова, което ни е мотивирало, ще ни мотивира или би могло да ни мотивира, то тогава удовлетворената потребност не е мотиватор. Трябва да смятаме, че тя на практика не съществува или е изчезнала. Това трябва да се подчертае, защото то или се пренебрегва, или се оспорва във всяка позната ни теория за мотивацията. Напълно здравият, нормален, сполучил човек няма сексуални потребности, не е гладен, няма потребност от сигурност или от любов, престиж или самооценка, освен в отделни моменти на бързо отминаваща заплаха. Ако приемем обратното, би трябвало също така да твърдим, че всеки човек има всички патологични рефлекси (напр. на Бабински), защото ако нервната система бъде увредена, те ще се проявят.

Точно такива съображения водят до дръзкня постулат, че човек, възпрян да удовлетвори която и да е базова потребност, може да се разглежда просто като болен или като не напълно човек. Това е аналогично на обявяването за болен на човек, комуто липсват витамини или минерали. Кой ще каже, че липсата на любов е по-маловажна от липсата на витамини? След като знаем за патогенните ефекти на глада за обич, кой ще каже, че се позоваваме на ценностни въпроси по един ненаучен или неоправдан начин повече, отколкото лекарят, който поставя диагноза и лекува пелагра или скорбут.

Ако ни е позволена тази употреба, ще кажем просто, че здравите хора са преди всичко мотивирани от своите потребности да разбият и актуализират пълния си потенциал и

способности. Ако даден човек има някакъви други базови потребности в някакъв хроничен и активен смисъл, той е просто нездрав, със сигурност също толкова болен, колкото и ако внезапно развие недостиг на сол или на калций. Ако ще използваме по този начин думата «болен», то тогава ще трябва директно да се обърнем към взаимоотношенията човек-общество. Едно ясно следствие от нашето определение ще е, че (1) тъй като дадена личност, която е била лишена от удовлетворяване на базова потребност, трябва да се смята за болна и (2) тъй като такаова неудовлетворяване на базова потребност е станало възможно в края на краищата единствено благодарение на сили извън индивида, тогава (3) болестта у нея трябва да произтича в последна сметка от болест в общество-Рефлекс, предизвикан от прекарване на остър предмет по повърхността на ходилото - от петата към малкия пръст. - Бел. ред.то. В такъв случай доброто или здравото общество може да се определи като общество, което позволява да възникват най-висшите цели във хората, задоволявайки техните базови потребности.

Тези постулати изглеждат необикновени или парадоксални, но читателят трябва да знае, че това е само един от парадоксите, на които се натъкваме при ревизията на подхода към по-дълбоките си мотивации. Когато питаме какво искат хората от живота, ние питаме за самата им същност.

Функционална автономия

По-висшите базови потребности биха могли след дълго задоволяване да станат независими както от своите по-мощни предпоставки, така и от собственото си нормално задоволяване. Така например, зрелият индивид, който е бил удовлетворен с любов в началните години, става по-независим от средния човек по отношение на удовлетворяването на потребностите от безопасност, принадлежност и обич. Силната, здрава, автономна личност е най-способна да понесе липсата на любов и популярност. Но тази сила и здраве в нашето общество обикновено се създават с ранно хронично удовлетворяване на потребностите от безопасност, обич, принадлежност и уважение. С други думи, тези аспекти на човек са станали функционално автономни, т.е. независими от самото удовлетворяване, което ги е създало. Ние предпочитаме да смятаме тази структура на характера за най-важния отделен пример на функционална автономия в психологията.

Гордън Олпърт (1960,1961 г.) разшири и генерализира принципа, че средствата за постигане на целта биха могли да се превърнат в окончателни удовлетворености сами по себе си, свързани само исторически с произхода си. Може да стане така, че те да бъдат желани заради самите тях. Това напомняне за огромното значение на обучението и промяната върху мотивационния живот се налага върху всичко, което говорехме преди, като огромна допълнителна сложност. Няма противоречие между двете групи психически принципи. Те са допълват взаимно. Дали според дотук използуваните критерии така възникналите потребности трябва да се разглеждат като истински основни потребности е въпрос на по-нататъшни проучвания. - Бел. авт.

ЧАСТ 1 ТЕОРИЯ НА МОТИВАЦИЯТА

ГЛАВА 3ЗАДОВОЛЯВАНЕ НА БАЗОВИТЕ ПОТРЕБНОСТИ

В тази глава ще разгледаме някои от многото теоретични изводи, до които стигаме от изложения в предишната глава подход към човешката мотивация. Тя би трябвало да послужи като положителна и здрава противотежест на едностранчивото подчертаване на фрустрацията и патологията.

Видяхме, че основният принцип на организация в мотивационния живот на човека е подреждането на базовите потребности в йерархия на по-голям или по-малък приоритет или доминантност. Основният динамичен принцип, който й вдъхва живот, е възникването у здравия човек на по-слабо доминиращи потребности при задоволяването на по-силните. Когато не са удовлетворени, физиологичните потребности господстват в организма, принуждавайки всичките му способности да им служат и ги организират така, че да са най-резултатни в тази си служба. Относителното удовлетворяване ги «потопява» и позволява на следващата група в йерархията да изплува, да доминира и организира личността така, че вместо, да речем, да е обсебена от глада, сега да е обсебена от въпроса за сигурността. Принципът е същият за други групи от потребности в йерархията (например обич, уважение и себеактуализация).

Освен това, вероятно от време на време се случва по-висшите потребности да изплуват не след задоволяване, а по-скоро след принудително или доброволно лишение, отказ или потискане на по-нисшите потребности и задоволявания (аскетизъм, сублимация, подсилващите ефекти на отхвърлянето, дисциплината, преследването, изолацията и т. н.). Такива явления не противоречат на изложените тук тези, защото никой не твърди, че задоволяването е единственият източник на сила или други желани психични последици.

Теорията за задоволяването е очевидно специална, ограничена или частична и не може да има самостоятелно съществуване и валидност. Валидност тя може да постигне единствено когато бъде структурирана поне зследно с (1) теория за фрустрацията, (2) за ученето, (3) за неврозата, (4) за психичното здраве, (5) за ценностите и (в) за дисциплината, волята, отговорността и т. н. В тази глава правим опит да проследим само една от нишкнте през сложната плетеница от психични определители на поведението, субективния живот и структурата на характера. Междувременно, при липсата на по-пълна картина, с удоволствие се съгласяваме, че извън удовлетворяването на базовите потребности има и други определители, че задоволяването може да е необходимо, но със сигурност не е достатъчно, че удовлетворяването и лишението имат както желателни, така и нежелателни последици и че то се различава във важни свои аспекти от задоволяването на невротичните потребности.

ПОСЛЕДИЦИ ОТ ЗАДОВОЛЯВАНЕТОНА ДАДЕНА БАЗОВА ПОТРЕБНОСТ

Най-основната последица от засищането на всяка потребност е, че тя потъва и на повърхността изниква нова и по-висша. Другите последици са вторични явления, породени от този фундаментален факт. Примери за вторичните последици са следните:

1. Независимост и известно презрение към предишните неща, набавящи задоволяване и обекти-цели, при нова зависимост от други, които до момента са били пренебрегвани, нежелани или желани само между другото. Тази замяна на стари, доставящи задоволяване неща с нови е свързана с множество третични последици. Така например настъпват промени в интересите.Всички тези твърдения се отнасят единствено до основните потребности. - Бел. авт.Това означава, че някои явления стават интересни за първи път, а старите - скучни, дори отблъскващи. Това е все едно

да се каже, че настъпват промени в човешките ценности. Общо взето има тенденция към: (1) надценяване на онова, което задоволява най-силните неудовлетворени потребности, (2) подценяване на онова, което е задоволявало по-слабите, и (3) подценяване или обезценяване на нещата, задоволявали вече удовлетворените потребности (и на силата на тези потребности). Тази промяна в ценностната система включва като взаимозависимо явление реконструкция на философията за бъдещето, за утопията, за рая и ада, за добрия живот и за несъзнаваното състояние на осъществяване на желанията на индивида в една най-общо предвидима насока. С една дума, ние сме склонни да приемем за дадени благата, които вече имаме, особено ако не трябва да работим или да се борим за тях. Храната, сигурността, любовта, възхищението, своводата, които винаги сме имали, от които никога не сме били лишавани, нито сме копнели за тях остават не само незабелязани, но също така биват подценявани, подигравали или унищожавани. Провалът да оцениш собственото си щастие, разбира се, е проява на липса на реализъм и следователно може да се приеме като форма на патология. В повечето случаи тя се лекува много лесно, като просто изживеем съответното лишаване или липса (например болка, глад, нищета, самота, отхвърляне или несправедливост). Това относително пренебрегвано явление на забравяне или подценяване след задоволяването има много голямо потенциално значение и сила. По-нататъшни разработки можете да намерите в главата «За ниското мрънкане, високото мрънкане и метамрънкането», в списанието Eupsychian Management «Еупсихиански мениджмънт" (Maslow, 19656). Иначе не можем да осмислим озадачаващия начин, по който благоденствието (икономическо и психично) прави възможен растежа към по-възвишени равнища на човешката природа, или различните форми на ценностна патология, за която току-що намекнахме и изяснихме подробно във вестникарски заглавия през последните години. Преди време в много от своите трудове Адлер (Adler, 1939, 1964; Ansbacher and Ausbacher, 1956 г.), говореше за «разглезения начин на живот» и вероятно трябва да използваме този термин, за даправим разлика между патогенното и необходимото здравословно задоволяване.

2. Тази промяна на ценностите е свързана и с промени в познавателните способности. Поради новите интереси и ценности на организма в най-общо предвидима насока се променят вниманието, възприятието, ученето, помненето, забравянето, мисленето.

3. Тези интереси, набавящи задоволяване неща и потребности са не само нови, но и в някои отношения по-висши (вж. глава 5). когато потребностите от сигурност бъдат удовлетворени, организмът е свободен да търси любов, независимост, уважение, самоуважение и т. н. Най-лесният метод за освобождаването му от игото на по-нисшите, по-материалните, по-себичните потребности е те да бъдат задоволени. (Разбира се, няма нужда да се казва, че има и други методи.)

4. Задоволяването на всяка една потребност, каквато и да е тя, стига да е истинско (т.е. на базова, а не на невротична или псевдо-потребност), помага да се детерминира формирането на характера (вж. по-долу). Освен това всяко истинско задоволяване на потребност е насочено към усъвършенстването, укрепването и здравото развитие на индивида. С други думи, задоволяването на която и да е базова потребност, дотолкова, доколкото можем да говорим за нея изолирано, е придвижване в здравословна посока и отдалечаване от невротичната. Без съмнение тъкмо в този смисъл Курт Голдщайн казва, че в далечна перспектива всяко конкретно задоволяване на потребност е стъпка към себеактуализация.

5. Конкретното задоволяване на потребност и засищането имат в допълнение тези общи резултати и определени конкретни ad hoc резултати. Така например, при равни други фактори, задоволяването на потребността от сигурност води конкретно до субективно чувство за сигурност, по-спокоен сън, загуба на усещане за опасност, по-голяма дързост и смелост.От латински: за специална цел, специално. - Бел. ред.

УЧЕНЕ И ЗАДОВОЛЯВАНЕ

Първата последица от изучаването на ефектите на задоволяването на потребности трябва да е нарастващо недоволство от свръхразширената роля на чисто асоциативното учене, която неговите защитници му приписват.

Общо взето, явленията на задоволяване (например пълна загуба на апетит след засищаме, промяна в количеството и вида защитни реакции след задоволяването на потребността от сигурност и т. н.) демонстрират: (1) изчезване при по-често повтарящо се упражняване (повторение, употреба или практика) и (2) изчезване при нарастващо възнаграждаване (задоволяване, похвала или стимулиране). Нещо повече, явленията на задоволяване като изложените в края на тази глава не само, че пренебрегват законите на асоциацията, въпреки факта, че са придобити промени в адаптацията, но и

както показват изследванията, произволните асоциации не са включени въобще, освен по вторичен път. Следователно всяка дефиниция на ученето ще е непълна, ако поставя ударение само върху промените във връзката между стимули и реакции.

Въздействието на задоволяването на потребностите се ограничава почти изцяло до вътрешно подходящите задоволяващи неща. В дългосрочна перспектива не може да има случаен или произволен избор, освен по отношение на не-базови потребности. За зажаднелите за любов има едно-единствено удовлетворение - честна и задоволяваща обич. На зажаднелите за секс, за храна или вода окончателно ще свършат работа само секс, храна или вода. Тук няма да послужат непредвидени съчетания или случайни или произволни съпоставяния. Нито пък сигнали, предупреждения или неща, сходни на нещата, които задоволяват (Murphy, 1947). Само самите набавящи задоволяване неща могат да удовлетворят потребностите.

Същността на тази критика на асоциативната, поведенческа теория на ученето е, че тя приема като напълно дадени крайните цели на организма. Тя борави изцяло с манипулирането на средствата за постигането на неопределени цели. За разлика от нея, изложената тук теория за базовите потребности обхваща целите и крайните ценности на организма. Тези цели са естествено и сами по себе си ценни за организма. Следователно той ще направи всичко необходимо за постигането им, дори като научава произволни, неуместни, тривиални или глупави процедури, които експериментаторът може да заложи като единствен начин целите да бъдат достигнати. Такива трикове са, разбира се, нещо, от което можем да се лишим и да отхвърлим (унищожим), когато вече не постигат вътрешно задоволяване (или вът-решноприсъщо подсилване).

Тогава изглежда съвършено ясно, че поведенческите и субективни промени, изброени в глава 5, не могат в никакъв случай да бъдат обяснени само със законите на асоциативното учене. Нещо повече, по-вероятно е те да играят само вторична роля. Ако родителят целува детето си често, самият порив изчезва и то се научава да не копнее за целувки (Levy, 1944). Повечето съвременни автори, които пишат за личността, характеристиките, нагласите и вкусовете говорят за тях като за привични съвкупности, придобити в съответствие със законите на асоциативното учене, но сега ми се струва препоръчително да преразгледаме и коригираме тази употреба.

Отличителните черти на характера не могат да се разглеждат като изцяло научени, дори в светлината на по-защитимия смисъл на придобиване на прозрение и разбиране («гещалт-учене»). Този по-широк, гещалт-подход към ученето, е все още прекалено ограничен в рационалистичния си акцент върху познаването на вътрешната струк-тура във външния свят, отчасти поради хладното си отношение към откритото от психоанализата. Необходима ни е по-здрава връзка с волевия и афективния процес в човека, отколкото това позволява както асоциативното, така и гещалт-ученето. [Но вж. също така работите на Курт Левин (Lewin, 1935), които без съмнение допринасят за решаването на проблема).

Без да се опитваме за момента да разглеждаме в подробности изложения въпрос, предлагаме хипотетично това да бъде наречено характерно учене или вътрешно учене, което взема за свой централен момент промените в структурата на характера, а не на поведението. Сред основните му съставки са: (1) възпитателните въздействия на уникалните (неповтарящи се) и дълбоко лични изживявания, (2) афективните промени, породени от повтарящото се изживяване, (3) волевите промени, предизвикани от преживяванията на задоволяване - Фрустрация, (4) широките промени в нагласите, очакванията или дори философията, предизвикани от някои типове ранни изживявания (Levy, 1938) и (5) конституционално детерминираните вариации в селективната асимилация на всяко преживяване от организма.

Такива съображения насочват към по-тясно сближаване на понятията за учене и за формиране на характера, докато в последна сметка, както вярва авторът, за психолозите ще стане по-плодотворно да определят типичното парадигматично учене като промяна в личното развитие, в структурата на характера, или с други думи, като движение към и отвъд себеактуализацията (Maslow, 1969 а, б, в).

ЗАДОВОЛЯВАНЕТОИ ФОРМИРАНЕТО НА ХАРАКТЕРА

Определени априорни съображения свързват тясно задоволяването на потребностите с развитието на някои, може би дори на много, от чертите на характера. Подобна доктрина няма да е нещо повече от логична противоположност на вече докзаната връзка между фрустрацията и психопатологията.

Щом е лесно да приемем фрустрацията на базова потребност като определител на враждебността, то ще е също така лесно

да приемем противното на фрустрацията (т.е. задоволяването на базови потребности) като априорен фактор за противоположното на враждебността (т.е. дружелюбието). Данните от психоанализата подсказват еднакво силно и едното, и другото. И макар че все още няма изрична теоретична формулировка, психотерапевтичната практика приема нашата хипотеза, поставяйки ударението на скритото вдъхване на увереност, подкрепа, толерантност, одобрение, приемане или в последна сметка на задоволяването на дълбоко залегналите потребности на пациента от сигурност, обич, покровителство, уважение, достойнство и т. н. В особена степен това е вярно за децата, при които жаждата за любов, независимост, сигурност и т. н. често без много колебание се лекуват направо с терапия, която включва заместване и задоволяване чрез засищане на жаждата им съответно за обич, независимост или сигурност.

Жалко, че разполагаме с толкова малко експериментален материал. Доколкото го има, обаче, той е впечатляващ, като например експериментите на Леви (Levy, 1934а, б, 1937,1938,1944,1951). Основният модел на тези експерименти е бил да се вземе група животни веднага след раждане (например кученца) и да се подложат съответно на засищане на потребност или частично нейно фрустриране, например на потребността от бозаене.

Експерименти от този вид са правени с кълване при пилета, сучене при човешки бебета, с дейност при различни видове животни. Във всички случаи е установено, че напълно удовлетворената потребност е изминавала обичайния си път и сетне, в зависимост от природата си, е изчезвала напълно (например сученето) или пък се е запазила на определено ниско оптимално равнище през останалата част от живота (например дейност). При животните, чиято потребност е била фрустрирана, са се развили различни полупатологични явления, от които нас ни интересува най-много запазването на потребността след момента, когато при нормални условия тя е трябвало да изчезне, и силно нарасналата й активност.

Пълното съответствие между задоволяването в детска възраст и формирането на характера на зрелия човек е подсказана най-вече от работата на Леви върху любовта (Levy, 1943,1944). Изглежда абсолютно ясно, че много от чертите, които характеризират здравите зрели хора, са положителни последици от задоволяването в детството на потребността от обич, например способността да се даде независимост на обичания,

да се понесе липсата на обич, да се обича без отказ от автономия и т. н.

Нека формулираме тази опозиция в теорията колкото се може по ясно и категорично: тя се свежда до това, че когато майката обича детето си, това води у него (поради нейните награди, насърчения, повторения, упражняване и т. н.) до намаляване на силата на потребността от обич в по-късния живот, до по-малка вероятност например от целуване, до по-малко държене за полите й и т. н. Най-добрият начин да научиш едно дете да започне да търси обич във всички посоки и постоянно да копнее за нея е частично да го лишиш от любов (Levy, 1944). Това е още една илюстрация за принципа на функционалната автономия (за нея стана дума по-горе), която е накарала Олпорт да погледне скептично на съвременната теория за ученето.

Когато говорят за задоволяването на основните потребности при децата или за експериментирането със свободния избор, учителите по психология неизменно прибягват до теорията, че чертите на характера се заучават. «Ако вдигате детето, когато се събуди от сън, няма ли то да се научи да плаче винаги, когато иска да бъде вдигнато (тъй като възнаграждавате плача)?»; «Ако позволите на детето да яде каквото си иска, няма ли да се разглези?»; «Ако обръщате внимание на лудориите на детето, няма ли то да се научи да се държи глупаво, за да привлича вниманието ви?»; «Ако позволите на детето да прави своето, няма ли то да иска винаги да се налага?» На тези въпроси не може да се отговори само с теориите за ученето. За да завършим картината ще трябва също така да призовем и теориите за задоволяването и за функционалната автономия.

Друг тип данни, подкрепящи взаимоотношението между задоволяването на потребности и формирането на характера, намираме в пряко наблюдаемите клинични ефекти от задоволяването. С такива данни разполага всеки, който работи пряко с хора, и може с увереност да се очакват при почти всеки терапевтичен контакт.

Най-лесният начин да се убедим в това е да се запознаем с преките и непосредствени ефекти от задоволяването на базовите потребности, като се започне с най-силните. Що се отнася до физиологичните потребности, в нашата култура не гледаме на засищането с храна и вода като на черти от характера, макар при други културни условия да бихме могли да ги приемем за такива. Дори на това равнище обаче

разполагаме с някои гранични случаи за нашата теза. Наистина, ако можем да говорим за потребностите от почивка и сън, бихме могли следователно да говорим за тяхното фрустриране и неговите последици (сънливост, изтощение, безсилие, отпуснатост, може би дори мързел, летаргия и т. н.) и за задоволяването им (бодрост, енергия, ентусиазъм и т. н.). Тук имаме непосредствени последици от простото задоволяване на потребностите, които макар да не са приети за черти на характера, поне представляват определен интерес за изучаващия личността. И макар все още да не сме привикнали да мислим така, същото може да се каже за сексуалната потребност, т.е. за категорията на сексуалната мания и нейната противоположност, сексуалното задоволяване, за което все още нямаме приличен речник.

Във всеки случай, когато говорим за потребностите от безопасност, стъпваме на много по-здрава почва. Опасението, страхът, ужасът и тревогата, напрежението, нервността и паникьосването са все последици от фрустрирането на потребността от безопасност. Същият тип клинични наблюдения ясно доказват съответното въздействие на удовлетворяването на потребността от безопасност (за която, както обикновено, нямаме подходящ речник) като липса на тревога, липса на нервност, релаксираност, увереност в бъдещето, сигурност, безопасност и т. н. Каквито и думи да използваме, има характерна разлика между индивида, който се чувства в безопасност, и онзи, който живее живота си като шпионин на чужда територия.

Това се отнася и до останалите базови емоционални потребности от принадлежност, любов, уважение и самооценка. Удовлетворяването им позволява появата на такива характерни черти като обичливост, самоуважение, самоувереност или сигурност.

На крачка от тези непосредствени характерологични последици от задоволяването на потребностите са такива общи черти като доброта, щедрост, алтруизъм, широта (обратното на дребнавост), хладнокръвие, ведрост, щастие, задоволство и т. н. Те са сякаш последици на последиците, странични продукти на общото задоволяване на потребностите, т.е. на общото подобряване на условията на психичния живот, на излишък, изобилие, богатство.

Очевидно е, че ученето, както в ограничения, така и в по-широкия смисъл на думата, също играе важна роля в генезиса на тези и други черти на характера. Данните, с които

разполагаме днес, не ни позволяват да кажем дали то не е по-мощен определящ фактор и въпросът обикновено се остава настрана като безплоден. И все пак последиците от поставянето на по-голямо ударение върху едното или другото толкова много се различават, че не трябва да изпускаме от очи проблема. Дали възпитанието на характера може да става в класната стая, дали книгите, лекциите, катехизисът и увещанията са най-добрите инструменти, които трябва да се използват, дали проповедите и неделните училища са в състояние да създадат добри човешки същества или по-скоро, дали добрият живот създава добрия човек, дали любовта, топлината, приятелството, уважението и доброто отношение към детето имат по-големи последици за структурата на характера - това са алтернативите, пред които ни изправя придържането към една или друга теория за формирането на характера и за ученето.

ЗАДОВОЛЯВАНЕ И ЗДРАВЕ

Да речем, че човекът А е прекарал няколко седмици в опасна джунгла, успявайки да оживее и от време на време да намира храна и вода. Човекът Б не само оживява, но разполага с пушка и скрита пещера, входът на която се затваря. В разполага с всичко изброено дотук, плюс още двама души. Г има храна, пушка, придружители, пещера, а освен това там е и най-добрият му приятел. И накрая, Д в същата джунгла разполага с тези неща и освен това е уважаван водач на група. За краткост бихме могли да наречем тези хора съответно просто оцеляващият, намиращият се в безопасност, имащият принадлежност, обичаният и уважаваният.

Но това е не само поредица от нарастващо задоволяване на базовите потребности; то е и поредица от нарастващи степени на психично здраве. Ясно е, че при равни други условия, човекът, който е в безопасност, принадлежи и е обичан, ще е и по-здрав (съгласно всяко смислено определение) от онзи, който е в безопасност и принадлежи, но е отхвърлен и не е обичан. А ако, зследно с всичко това, човекът спечели уважение и възхищение и поради това развие самоуважение, тогава той или тя е по-здрав, себеактуализиращ се или изцяло човек.

Излиза, че степента на задоволяване на базовите потребности е в положителна корелация със степента на психично здраве. Дали можем да отидем по-нататък и да утвърдим границата на тази корелация, а именно, че пълното удовлетворяване на базовите потребности и идеалното здраве съвпадат? Теорията

за задоволяването най-малкото подсказва такава възможност (но вж. Maslow, 1969б). Макар че, разбира се, отговорът на такъв въпрос очаква бъдещи изследвания, дори самото заявяване на такава хипотеза насочва погледа ни към пренебрегнати факти и ни повелява да поставим отново стари въпроси, които не са намерили своя отговор.Така например, трябва да приемем, разбира се, че има и други пътища към здравето. И все пак, когато избираме житейскнте пъ-По-нататък се сочи, че същата последователност от нарастваща степен на удовлетворяване на потребности би могла да се използва като основа за възможна касификция на личностите. Взета като стъпки или равнища на съзряване или личностно израстване по посока самоактуализция в живота на индивида, тя дава схема за една теория за развитието, която в най-общи линии усреднява и върви успоредно със системата за развитие на Фройд и Ериксън (Ериксън, 1959 г.; Фройд, 1920 г.). - Бел. авт.тища на децата си, е справедливо да си зададем въпроса: каква е относителната честота на здравето, основано на задоволяването и на здравето, основано на фрустрация? С други думи, колко често здравето се постига чрез аскетизъм, отказ от базови потребности, дисциплина и чрез закаляване в огъня на фрустрацията, трагедията и нещастието?

Тази теория ни изправя също така пред щекотливия въпрос за егоизма: Дали всички потребности са ipso facto себични и егоцентрични? Истина е, че самоактуализацията, крайната потребност е дефинирана от Голдщайн и в тази книга по един във висша степен индивидуалистичен начин и въпреки това, както ще видим в глава 11, емпиричното изучаване на много здрави хора ги показва едновременно, и като крайно индивидуалистични и здравословно егоистични и като крайно състрадателни и алтруистични.

Когато постулираме схващането за задоволяването (или основаното на щастие здраве), ние скрито се присъединяваме към онези автори - Голдщайн, Юнг, Адлер, Ангиял, Хорни, Фром, Мей, Бюлер, Роджърс и все повече други - които постулират някакъва тенденция към положителен растеж в организма, която го тласка отвътре към по-пълно развитие.

Защото ако приемем, че здравият организъм е парадигматично задоволен по отношение на базовите си потребности и следователно свободен за себеактуализация, и то по този начин приемаме също така, че той се развива отвътре чрез вътрешноприсъщ процес на растеж в смисъла на Бергсон, а не

отвън, в поведенческия смисъл на детерминизма на средата. Невротичният организъм е онзи, на когото му липсва задоволяване на базови потребности, а то може да дойде само от други хора. Следователно той е повече зависим от други хора и по-малко автономен и самоопределящ се - повече оформен от характера на средата и по-малко от собствената си вътрешна природа. Естествено, относителната независимост от средата, каквато намираме при здравия човек, не означава липса на общуване между индивида и средата, а само, че при тези контакти целите на индивида и неговата или нейната собствена природа, са първичните определящи фактори, докато средата съдържа преди всичко средствата за осъществяване на целите на себеактуализацията на индивида. Това е истинска психологическа свобода (Riesman, 1950).

ЗАДОВОЛЯВАНЕ И ПАТОЛОГИЯ

През последните години животът наистина ни научи нещо за патологията на материалното (свързаното с нисшите потребности) изобилие, за резултати от рода на скука, егоизъм, чувство за елитарност и за «заслужено» превъзходство, фиксиране на ниско равнище на зрялост, разрушаване на чувството за общност. Очевидно да живеещ живот на равнището на материалните или по-нисшите потребности само по себе си не удовлетворява задълго.

Но сега сме изправени пред нова възможност за патология на психичното изобилие - страданието, дължащо се (видимо) на последиците от това да те обичат и да се грижат предано за теб, да те обожават, да ти се възхищават, да ти ръкопляскат и да те слушат като се самообезличават, да се намираш в центъра на сцената, да имаш верни слуги, да се изпълнява всяко твое желание тук и сега, дори да бъдеш обект на саможертва и самоотричане.

Вярно е, че ние просто не знаем много за тези нови явления и определено не в някакъв развит научен смисъл. Имаме само силни подозрения, широко разпространени клинични впечатления, бавно затвърдяващото се мнение на детските психолози и възпитатели, че само и единствено задоволяването на базовите потребности не е достатъчно, а детето има нужда от някакъв опит със строгост, твърдост, фрустрация, дисциплина и ограничения. Или, казано по друг начин, че е по-добре задоволяването на базовите потребности да се дефинира по-внимателно, защото то лесно се подхлъзва по

посока на неовладяно угаждане, самоотричане, пълна свободия, свръх-покровителство и подлизурство. Най-малкото любовта и уважението към детето трябва да се интегрират с любов и уважение към себе си като към родител и към зрелите хора въобще. Децата са определено хора, но те не са опитни хора. От тях трябва да се очаква да са неразумни по отношение на много неща и определено глупави по отношение на други.

Породената от задоволяване патология би могла да се окаже също част от нещо, което бихме нарекли метапатология, или отсъствие на ценности, липса на смисъл или осъществяване в живота. Мнозина хуманистични и екзистенциални психолози обаче вярват, определено без да разполагат с достатъчно данни, че задоволяването на базовите потребности не решава автоматично проблема за идентичността, ценностната система, призванието в живота, смисъла на живота. За някои поне, особено за младите хора, това са отделни и допълнителни задачи в живота, извън задоволяването на базовите потребности.

И накрая, нека споменем отново недобре разбирания факт, че изглежда човешките същества почти никга не са трайно задоволени или доволни и - нещо, кето е дълбоко свързано с това, че хората са сконни да свикват с благата, да ги забравят, да ги вземат за дадени, дори да престават да ги ценят. За много хора - не знаем за колко -дори най-висшите удоволствия могат да загубят вкус и свежест (Wilson, 1969) и може да е необходимо да изживеят тяхната загуба, за да са в състояние да ги оценят наново.

СЛЕДСТВИЯОТ ТЕОРИЯТА ЗА ЗАДОВОЛЯВАНЕТО

Следва изброяване на най-важните хипотези, подсказани от теорията за задоволяването. Други са посочени в следващия раздел.

Психотерапия

Вероятно може да се твърди, че задоволяването на базовите потребности е първично в динамикта на действителното излекуване или подобряване на състоянието. Със сигурност трябва да се признае, че то най-малкото е един такъв фактор и то особено важен, защото досега е бил пренебрегван. Тази теза ще бъде разгледана по-пълно в глава 9.

Нагласи, интереси, вкусове и ценности

Дадени бяха няколко примера за това как интересите се определят от задоволяването и фрустрирането на потребностите (вж. също Maier, 1949). Възможно е също да се отиде много по-далеч, като в последна сметка обезателно се включи обсъждане на морала, ценностите и етикета, доколкото те са нещо повече от етикет, маниери, бит и други местни социални навици. Текущата мода е да се отнасяме към нагласите, вкусовете, интересите и дори ценностите от всякакъв вид така, сякш те нямат други определящи фактри, освен местното културно асоциативно учене, т.е. сякаш те се определят изцяло от произволни сили на средата. Видяхме обаче, че трябва да се обърнем и към вътрешните изисквания и ефекти от задоволяването на потребностите на организма.

Класификация на личността

Ако мислим за задоволяването на йерархията от базови емоционални потребности като за непрекъсната права линия, се сдобиваме с полезен (макар и несъвършен) инструмент за класифициране на типовете личност. Ако организмът на повечето хора има сходни потребности, то всеки човек може да бъде сравнен с който и да е друг по степента, до която са задоволени те. Този принцип е холистичен или организми-чен, защото класифицира цялостни личности в една последователност, а не части или аспекти на личности в множество несвързани последователности.

Скука и интерес

Какво е в края на краищата скуката, ако не свръхзадоволяване? И въпреки това и тук бихме могли да открием нерешени и несхванати проблеми. Защо повтарящият се контакт с картина А, приятел А, музика А води до скука, докато при същия брой контакти с картина Б, приятел Б, музика Б се стига до нарастващ интерес и повишено удоволствие?

Щастие, радост,задоволство, приповдигнатост и възторг

Каква роля играе задоволяването за пораждането на положителни емоции? Хората, които изучават емоцията, са се ограничавали прекалено дълго в изследванията си до афективните резултати от фрустрацията.

Социални ефекти

В следващия раздел са изброени различни начини, по които задоволяването сякаш води до добри социални резултати. С други думи, предлагаме като теза за по-нататъшно проучване, че (при равни други условия, като оставим настрана някои озадачаващи изключения и като за момент пренебрегнем желателните ефекти на лишенията и дисциплината) задоволяването на базовите потребности усъвършенства индивида не само от гледна точка на структурата на характера, но също така като гражданин на национално и международно равнище и по отношение на преките взаимоотношения. Възможните следствия за политическата, икономическата, образователната, историческата и социологическата теория са едновременно огромни и очевидни (Aronoff, 1967; Davies, 1963; Myerson, 1925;Wootton, 1967).

Равнище на фрустрация

В известен смисъл, колкото и парадоксално да изглежда, задоволяването на потребности е определящ фактор за фрустрацията на потребности. Така е, защото по-висшите потребности няма да изплуват в съзнанието, докато по-нисшите, по-силните не бъдат удовлетворени. И в известен смисъл, докато не съществуват съзнателно, те не могат да създадат чувство за фрустрация. Просто оцеляващата личност няма да се тревожи особено за по-висшите неща в живота, за изучаването на геометрията, правото на глас, гражданската гордост, уважението; преди всичко тя ще е загрижена за по-основни блага. Нужно е определено задоволяване на по-нисшите потребности, за да се издигне индивидът до достатъчна степен на цивилизованост, за да се почувства фрустриране заради по-широките личностни, социални и интелектуални въпроси.

Като последица бихме могли да признаем, че макар някои хора да са осъдени да желаят онова, което нямат, ще е полезно да се работи за по-голямото задоволяване на всички. По този начин се научаваме едновременно да не очакваме чудеса от всяка отделна социална реформа (например право на глас за жените, безплатно образование, тайно гласуване, профсъюзи, добри жилища, преки първични избори) и въпреки това, да не подценяваме реалността на бавния напредък.

Ако един човек трябва да се чувства фрустриран или разтревожен, за обществото е по-добре той или тя да е загрижен/а за прекратяването на войната, а не за това да се стопли или нахрани. Очевидно повдигането на равнището на фрустрация (ако можем да говорим за фрустрация на по-високо

и по-ниско равнище) има не само лични, но и социални последици. Приблизително същото би могло да се каже за равнището на вината и срама.

Забавление, безцелности произволно поведение

Отдавна отбелязана от философи, художници и поети, цялата тази област на поведение е останала по някакъв странен начин пренебрегната от учените-психолози. Възможно е това да се дължи на общоприетата догма, че всяко поведение е мотивирано. Без да се опитвам сега да оспорвам тази (по мнението на автора) грешка, едва ли може да се оспори наблюдението, че непосредствено след засищането, организмът си позволява да се откаже от принудата, напрежението, настойчивостта и необходимостта, като в замяна на това безделничи, мързелува и се отпуска, разтакава се, пасивен е, наслаждава се на слънцето, украсява, декорира, лъска тенджерите и тиганите, играе и се забавлява, наблюдава несъществени неща, небрежен и безцелен е, учи по-скоро случайно, отколкото целенасочено; с една дума, се оставя да бъде (относително) немотивиран. Задоволяването на потребностите позволява да възникне немотивирано поведение (Вж. глава 6, където въпросът е разгледан по-пълно).

Автономия на висшите потребности

Макар общо взето да е вярно, че след задоволяването на по-нисшите преминаваме към по-висшите равнища на потребности, все пак остава едно наблюдавано явление - че веднъж след като се постигнат, тези по-високи равнища, както и ценностите и вкусовете, които ги съпровождат, могат да станат автономни, да не зависят повече от задоволяването на по-нисшите. Такива хора могат дори да презират и да отблъскват задоволяването им, направило възможно техния «по-възвишен» живот в почти същия дух, в който третото поколение богаташи започват да се срамуват от първото или образованите деца на имигранти могат да се срамуват от своите по-прости родители.

ВЛИЯНИЕ НА ЗАДОВОЛЯВАНЕТО

Следва частичен списък на явления, които се определят до голяма степен от задоволяването на базовите потребности.А. Волево-емоционални

1. Усещане за физическо засищане и пресищане по отношение на храна, секс, сън и т. н. и като странични продукти - добруване, здраве, енергия, еуфория, физическо задоволство.2. Чувство за сигурност, мир, безопасност, защитеност, липса на опасност и заплаха.3. Чувство за принадлежност, че си един от група, за идентифициране с целите и победите на групата, чувството, че си приет или имаш свое място, че си «у дома».4. Чувството, че обичаш и те обичат, че си достоен за любов, любовната идентификция.5. Чувството, че можеш да разчиташ на себе си, на самоуважение, на собствено достойнство, увереност, вяра в себе си; за даровитост, постижение, компетентност, успех, сила на егото, чувството че си достоен за уважение, престиж, лидерство, независимост.6. Чувства на себеактуализация, себеосъществяване, себереализация, на все по-пълно развитие и съзряване на собствените ресурси и потенциал и последващото чувство на растеж, зрялост, здраве и автономия.7. Задоволено любопитство, чувството, че научаваш и знаеш все повече и повече.8. Задоволено разбиране, все по-голямо философско удовлетворение; придвижване към все по-широка и всеобхватна единна философия или религия; нарастващо възприемане на връзки и взаимоотношения; благоговение; ценностен ангажимент.9. Задоволена потребност от красота, вълнение, чувствен шок, радост, екстаз, чувство за симетрия, справедливост, съответствие или съвършенство.10. Възникване на по-висши потребности.11. Временна или продължителна зависимост и независимост от различни набавящи задоволяване неща; нарастваща независимост от по-нисшите потребности и нещата, осигуряващи задоволяването им и презрение към тях.12. Отвращение и апетит.13. Досада и интерес.14. Усъвършенстване на ценностите, формиране на вкус, по-добър подбор.15. По-голяма възможност и интензивност на приятната възбуда, щастието, радостта, удоволствието, задоволството, спокойствието, блаженството, възторга; по-богат и по-положителен емоционален живот.16. По-често достигане до екстаз, върхови изживявания, оргазмени емоции, екзалтация и мистичен опит.17. Промени в равнището на аспирациите.18. Промени в равнището на фрустрацията.

19. Придвижване към метамотивацията и ценностите на Битието (Maslow,1964а).

Б. Познавателни1. По-проницателно, по-резултатно, по-реалистично познание от всички типове; по-добра проверка на реалността.2. Подобрени интуитивни способности; по-успешни хрумвания.3. Мистични изживявания с просветления и прозрения.4. По-силно съсредоточаване върху реалността, обекта и проблема; по-малко проектиране и центриране в егото; повече трансперсонално и трансчовешко познание.5. Усъвършенстване на светогледа и философията (в смисъл че хората стават по-истинни, по-реалистични, по-малко деструктивни за себе си и другите, по-всеобхватни, по-интегрирани и холистични и т. н.).6. Повече творчество, повече изкуство, поезия, музика, мъдрост, наука.7. По-малко скована роботоподобна конвенционалност, по-малко стереотипизиране, натрапливо категоризиране (вж. глава 17); по-добро възприемане на индивидуалната уникалност през призмата на създадени от човека категории и рубрики; по-малко дихотомизиране.8. Повече от по-основните, от по-дълбоките нагласи (демократизъм, фундаментално уважение към всички човешки същества, любов към другите, любов и уважение към хората от различна възраст, пол и раса).9. По-малко предпочитание и потребност от познатото, особено във важните неща; по-малко страх от новото и непознатото.10. По-голяма възможност за случайно и латентно учене.11. По-малка потребност от простота; по-голямо удоволствие от сложното.

В. Черти на характера1. Повече спокойствие, хладнокръвие, ведрост, покой на съзнанието (противното на напрежение, нервност, нещастие, чувство за злочестина).2. Доброта, мекота, съчувствие, липса на себичност (обратното на жестокост).3. Здравословно великодушие.4. Широта (обратното на дребнавост, стиснатост, тесногръдие).5. Самоувереност, самоуважение, висока самооценка, увереност, вяра в себе си.6. Чувство за безопасност, мир, липса на опасност.7. Дружелюбие (противоположното на заложена в характера враждебност).8. По-голяма поносимост на фрустрация.

9. Поносимост, интерес и одобрение на индивидуалните различия и следователно загуба на предразсъдъци и обща враждебност (но не и загуба на преценка); по-силно чувство за родството между хората, другарство, братска любов, уважение към другите.10. Повече кураж; по-малко страх.11. Психично здраве и всички негови странични продукти; избягване на неврозата, психопатната личност и може би психозата.12. По-дълбока демократичност (реалистично и без страх зачитане на другите, които са достойни за това).13. Релаксация; по-малко напрежение.14. Повече честност, истинност и откровеност; по-малко увъртания, по-малко фалш.15. По-силна воля; по-голямо удоволствие от отговорността.

Г. Междуличностни1. По-добър гражданин, съсед, родител, приятел, любим.2. Политическо, икономическо, религиозно, образователно израстване и откритост.3. уважение към децата, наемните работници, малцинствата и други групи с по-малка власт.4. Повече демократичност, по-малко авторитарност.5. По-малко непредизвикана враждебност и повече дружелюбие, интерес към другите, по-лесно отъждествяване с останалите.6. По-добър съдник на хората, по-верен в избора (както например при избора на приятели, любими, лидери).7. По-приятна личност, по-привлекателна; по-красива.8. По-добър психотерапевт.

Д. Други1. Променена представа за небето, ада, утопията, добрия живот, успеха и провала и т. н.2. Придвижване към по-висши ценности, към по-възвишен «духовен живот».3. Промени във всички аспекти на експресивното поведение (напр. усмивка, смях, израз на лицето, маниери, походка, почерк); придвижване към по-експресивно и по-малко насочено към справяне поведение.4. Енергийни промени, отпуснатост, сън, покой, почивка, бодрост.5. Надежда, интерес към бъдещето (за разлика от загуба на дух, апатия, ахедония).6. Промени в съновния и във фантазния живот, в ранните спомени (Allport, 1959).7. Промени в (основаните на характера) морал, етика, ценности.

8. Отдалечаване от начин на живот, свързан с игрите «печеля-губя», «съперничество», «всичко или нищо».

ЧАСТ1

ТЕОРИЯ НА МОТИВАЦИЯТА

ГЛАВА3

ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ НА ТЕОРИЯТА ЗА ИНСТИНКТИТЕ

НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ

Теориите за базовите потребности, очертани в предишните глави, подсказват, че е необходимо, и дори призовават да бъде преосмислена теорията за инстинктите, макар и само поради нуждата да се направи разлика между повече или по-малко базовите, повече или по-малко здравите, повече или по-малко естествените от тях.

Съществуват и значителен брой други теоретични, клинични и експериментални съображения, които водят в същата посока, т.е., че е желателно да се преоцени и дори да се възкреси под една или друга форма теорията за инстинктите. Всички те идват в подкрепа на известен скептицизъм по отношение на настоящия, почти изключителен акцент, който психолозите, социолозите и антрополозите поставят на пластичността, гъвкавостта и адаптивността на човешките същества и на тяхната способност да се учат. Изглежда човешките същества са далеч по-автономни и самоуправляващи се, отколкото допуска сегашната психологическа теория.

Съвременните изследователи твърдо настояват, че на организма може да се разчита много повече, че той се пази, ръководи и управляВа сам повече, отколкото се е смятало досега (Cannon, 1932; Goldstein, 1939; Levy, 1951, Rogers, 1954 и др.). Освен това, бихме могли да добавим, че различни разработки доказаха теоретичната необходимост от постулирането на някаква положителна склонност към растеж или себеактуализация вътре в организма, което е различно от

неговата тенденция към запазване, изравняване и хомеостазис, както и от тенденцията му да реагира на импулси от външния свят. Различни мислители от Аристотел до Бергсон, а също и редица други философи са постулирали в една или друга смътна форма тази склонност към растеж и самоусъвършенстване. Сред психиатрите, психоаналитиците и психолозите тя е била установена като необходимост от Голдщайн, Бюлер, Юнг, Хорни, Фром, Роджърс и мнозина други.

Но може би опитът на психотерапевтите, особено на психоаналитиците, най-много натежава в полза на преразглеждането на теорията на инстинктите. В тази област логиката на фактите, колкото и неясни да са очертанията й, е безпогрешна - терапевтът е бил принуден, при това неумолимо, да прави разлика между повече и по-малко базови желания (потребности, импулси). Нещата са съвършено прости - фрустрирането на някои потребности води до патология, при други това не става. При едни задоволяването носи здраве, при други - не. Тези потребности са невъобразимо упорити и непокорни. Те се съпротивляват на всички ласкателства, замени, подкупи и алтернативи; при тях не върши работа нищо друго, освен задоволяването, което им е присъщо и съответстващо. Съзнавано или несъзнавано, те винаги са обект на копнеж и търсене. Те неизменно се държат като упорити, неподдаващи се на редукция и анализ, окончателни факти. Те трябва да се приемат за дадени или за изходни точкаи, които не се поставят под въпрос. фактът, че колкото и да спорят по всеки друг въпрос, почти всички школи в психиатрията, психоанализата, клиничната психология, социалната дейност или детската терапия е трябвало да постулират някаква доктрина за инстинктоподобните потребности, би трябвало сам по себе си да направи поразително впечатление.

Подобни изживявания неизбежно ни напомнят за видовите характеристики, за конституцията и наследствеността, а не за повърхностни и лесно манипулирани навици. Независимо дали между двете алтернативи на тази дилема е трябвало да се направи избор или терапевтът почти винаги е избирал за основен камък инстинкта, а не условната реакция или навика. За това трябва, разбира се, да се съжалява, защото, както ще видим, има други междинни и по-валидни алтернативи, измежду които вече бихме могли да направим по-задоволителен избор. Дилемата сега има повече от две алтернативи.

Но е сякаш ясно, че от гледна точка на изискванията на общата динамична теория, теорията за инстинктите, така както е изложена по-специално от Макдугъл и Фройд, е имала

определени достойнства, които навремето си не са били достатъчно оценени, може би защото слабостите й са били много по-очевидни. Теорията за инстинктите приема факта, че човекът функционира сам, че за определяне на поведението му допринася както собствената му природа, така и средата. Че собствената му природа го снабдява с готова рамка от цели, задачи или ценности. Че най-често, при добри условия, той иска онова, от което има нужда (което е добро за него), за да остане здрав. Че всички хора образуват един биологичен вид. Че тяхното поведение е лишено от смисъл, ако не се разбира неговата мотивация и целите, които преследва. Че общо взето, организмите, оставени на собствените си възможности, проявяват някаква биологична способност или мъдрост, която се нуждае от обяснение.

КРИТИКА НА ТРАДИЦИОННАТА ТЕОРИЯ ЗА ИНСТИНКТИТЕ

Наше убеждение е, че много от грешките на теоретиците на инстинкта, колкото и да са дълбоки и да заслужават да бъдат отхвърлени, не са били в никакъв случай естествени или неизбежни. И още, че значителен брой от тези грешки са били споделени както от инстинктивистите, така и от техните критици.

Редукционизъм

През двайсетте и трийсетте години повечето анти-инстинктивисти като Бърнард, Уотсън, Кюо критикуват теорията въз основа на това, че инстинктите не биха могли да се опишат със специфичните термини за стимул-реакция. Всичко се свежда до обвинението, че инс-гоинктите не се придържат към простата поведенческа теория. Това е вярно: те наистина не се придържат към нея. Психолозите - привърженици на динамичните и хуманистични теории не приемат сериозно подобна критика, защото единодушно смятат, че е невъзможно да се определи което и да е човешко качество или цялостна дейност само от гледна точка на стимул-реакция.

Такъв опит няма да доведе до нищо повече от объркване. Като типичен пример можем да вземем смесването на рефлекса с класическня инстинкт в по-нисшите животни. Първият е чисто моторен акт, вторият е същото, но и много повече: предопределен импулс, експресивно поведение, поведение на справяне, цел и афект.

Подходът «Всичко или нищо»

Няма причини, които да ни накарат да избираме между пълния инстинкт, завършен във всички свои части, и не-инстинкта. Защо да няма остатъци от инстинкт, инстинктоподобни аспекти на импулса сам за себе си или на поведението само за себе си, различия в степента, частични инстинкти?

Прекалено много автори използват думата инстинкт безразборно, така че да покрива потребност, цел, способност, поведение, възприятие, израз, ценност и придружаващите ги емоционални елементи, самостоятелно или в съчетание. Резултатът е пълна каша от произволна употреба, в която почти всяка известна човешка реакция бива характеризирана като инстинктивна от един или друг автор, както сочат Мармор (Marmor, 1942) и Бърнард (Bernard,1924).

Нашата главна хипотеза е, че човешките нагони или базови потребности са вероятно вродени, поне в някаква поддаваща се на оценка степен. Не е необходимо съответното поведение или способност, познание или чувство да е вродено, то може да е (съгласно нашата хипотеза) придобито или експресивно. (Разбира се, много човешки способности или качества са силно детерминирали или направени възможни от наследствеността, напр. цветното зрение, но сега те не ни занимават.) С други думи, наследственият компонент на базовите потребности може да се види като проста волева липса, която не е свързана с някакво поведение за постигане на цел, като някакви слепи, ненасочени изисквания, подобни на несъзнаваните импулси на Фройд. (По-долу ще видим, че и средствата за задоволяване на тези базови потребности са сякаш по един определен начин вътрешноприсъщи.) Остава да се изучи целенасоченото (свързано със справяне) поведение.

Грешката както на инстинктивистите, така и на техните опоненти бе, че мислеха в светлината на черно-бялото противопоставяне, вместо в светлината на степените. Как може да се каже, че един сложен набор от реакции е или изцяло детерминиран от наследствеността, или изобщо не е детерминиран от нея? Няма структура, колкото и проста да е тя, да не говорим пък за цяла реакция, която да има единствено генетични определящи фактори. В другата крайност също е очевидно, че нищо не е напълно освободено от влиянието на наследствеността, защото хората са биологичен вид.

Объркваща последица от това противопоставяне е тенденцията всяка дейност да се определя като не-инстинктивна, ако може да се докаже някакво научаване или обратното, тя да се

определи като инстинктивна, ако може да се докаже някакво наследствено влияние. Тъй като за повечето, а може би и за всички, нагони, способности или емоции е лесно да се докажат и двата вида детерминиране, подобни спорове ще трябва да останат завинаги нерешени.

Непреодолими сили

За привържениците на теорията за инстинктите парадигма беше животинският инстинкт. Това доведе до най-различни грешки, като провалът да се открият уникални за човешкия вид инстинкти. Един от най-заблуждаващите уроци, научен и от по-нисшите животни, обаче, е аксиомата, че инстинктите са могъщи, силни, неизменяеми, че те не се поддават на контрол и потискане. Както и да стоят нещата при сьомгата, жабите или лемингите, за хората това не е вярно.

Ако, както ние смятаме, базовите потребности имат осезаема наследствена основа, може спокойно да сме сбъркали, когато сме търсили инстинкти само с просто око и сме смятали дадена единица за инстинктивна само когато е била очевидно и безпогрешно независима и по-силна от всякакъви сили на средата. Защо да няма потребности, които макар да са инстинктоподобни, все пак лесно могат да бъдат изтласкани, потиснати или контролирани по друг начин и които се прикриват с лекота, модифицират се или дори се потискат от навици, внушения, културни въздействия, от чувство за вина и т. н. (както например, това изглежда вярно за любовната потребност)? С други думи, защо да няма слаби инстинкти?

Може би движещата сила зад настъплението на културалистите срещу теорията за инстинктите е до голяма степен погрешното отъждествяване на инстинкта с непреодолима сила. На такова предположение противоречи опитът на всеки етнолог и затова атаката е разбираема. Но ако уважаваме по достойнство и културата, и биологията, и ако приемем, че културата е по-голяма сила от инстинктивната потребност, тогава ще изглежда не като парадокс, а ще бъде съвсем в реда на нещата да защитаваме слабите, едва доловими и нежни инстинктивни потребности, за да не бъдат те съкрушени от по-коравата и по-могъщата култура, а не обратното. Това може да е вярно дори при положение, че същите тези инстинктивни потребности са силни в друг смисъл - те постоянстват, изискват задоволяване, фрустрацията им води до силно патологични последици и т. н.

Парадоксът може да е от полза за излагането на същността. Мислим, че разкриващите, водещи до прозрение дълбинни терапии, които включват практически всичко извън хипнозата и поведенческата терапия, са от определена гледна точка начин да бъдат разкрити, възстановени, засилени нашите отслабени и изгубени инстинктивни склонности и остатъци от инстинкти, нашите маскирани животински същности, нашата субективна биология. Тази крайна цел е дори по-открито заявена при така наречените групи за лично израстване. Както терапиите, така и групите, са скъпи, мъчителни, разтеглени във времето усилия, които в последна сметка отнемат цял живот борба, търпение и стоицизъм, и дори така пак могат да се провалят. Но колко котки, кучета, или птици имат потребност да открият как да са котка, куче или птица? Гласовете на техните импулси звучат високо, ясно и непогрешимо, докато нашите са слаби, объркани и трудно доловими, така че имаме нужда от помощ, за да ги чуем.

Това обяснява защо животинската естественост се вижда най-ясно при себеактуализиращите се хора и най-неясно при невротиците или «нормално болните» хора. Можем да отидем дотам, че да кажем, че заболяването често се състои точно в загубата на животинската природа. Така, парадоксално видовата принадлежност и животинското се виждат най-ясно при най-духовните, най-светите, най-прозорли-вите и рационални хора.

Примитивни импулси

На фокусирането на вниманието върху животинските инстинкти се дължи още една грешка. По неразгадаеми причини, които само историкът на интелектуалното развитие може би ще успее да проумее, в западната цивилизация е разпространено убеждението, че животното в нас е лошо и нашите най-примитивни импулси са зли, алчни, егоистични и враждебни.

Теолозите са го нарекли първороден грях или дявол, фройдистите - То, философи, икономисти и просветители са му давали различни имена. Дарвин се отъждествил дотолкова с този възглед, че в животинския свят е съзирал само конкуренцията, забравяйки сътрудничеството, което е също толкова разпространено, и което Кропоткин е видял така лесно.

Израз на този светоглед е отъждествяването на животното вътре в нас с вълци, тигри, глигани, лешояди или змии, вместо с по-добри, или поне не толкова свирепи животни като

сърна, слон, куче или шимпанзе. Бихме могли да наречем това «тълкуване на вътрешната ни природа като лошо животно» и да посочим, че ако непременно трябва да разсъждаваме от животните към човека, ще е по-добре да изберем онези, които са най-близки до нас, човекоподобните маймуни.

Противопоставянето иа инстинкт и разум

Вече видяхме, че във филогенетичната скала инстинктите и гъвкавата, познавателна адаптация към новото взаимно се изключват. Колкото повече намираме от едното, толкова по-малко бихме могли да очакваме да открием от другото. Поради това, от незапомнени времена се е правила жизненоважната и дори трагична грешка (с оглед историческите последици) да се противопоставят инстинктивният импулс и разумът в човешкото същество. Рядко е идвало на някого на ум, че при човека и двете биха могли да са инстинктоподобни и, което е още по-важно, техните резултати или подразбиращи се цели биха могли да са идентични и синергични, а не антагонистични.

Ние твърдим, че импулсите да знаеш и да разбираш биха могли да са точно толкова волеви, колкото потребностите да принадлежиш и да обичаш.

«Не е ли възможно примитивната и несъзнателна страна на човешката природа да бъде по резултатно опитомена, дори радикално трасформирана? Ако не е, то цивилизацията е осъдена" (Хардинг, 1947, стр. 5). «Под почтената фасада на съзнанието, със своя дисциплиниран, морален ред и добрите си намерения, се таят първобитните инстинктивни сили на живота, като чудовища от дълбините - разкъсващи, зачеващи, непрекъснато воюващи" (Хардинг, 1947.стр. 1).-Бел.авт.

В обикновената дихотомия или контраст между инстинкт и разум имаме зле дефиниран инстинкт и зле дефиниран разум, които се противопоставят един на друг. Ако бяха правилно дефинирани в съответствие със съвременното познание, те нямаше да се разглеждат като противоположни или противопоставящи се или дори като много различни един от друг. Здравият разум, така както се дефинира днес, и здравите инстинктоподобни импулси водят в една и съща посока и не са противоположни в здравата личност (макар че биха могли да са антагонистични в нездравата). Така например всички научни данни, с които разполагаме днес, показват, че от гледна точка на психиатрията е желателно децата да бъдат защитени, приети, обичани и зачитани. Но те желаят (инстинктивно) тъкмо това. Точно в този осезателен и поддаващ се на научна проверка

смисъл ние твърдим, че инстинктоподобните потребности и разумът са вероятно синергични, а не антагонистични. Техният привиден антагонизъм е продукт на изключителното съсредоточаване върху болни хора. Ако това се окаже истина, то ще сме решили вековния проблем: кой трябва да е господарят, инстинктът или разумът - въпрос, който е също така отживял времето си, както въпросът кой би трябвало да е господар в един добър брак, съпругът или съпругата?

Антагонизъм между иистиикти и общество

За да се проявят, изразят и задоволят, слабите инстинктоподобни импулси имат нужда от благотворна култура; лошите културни условия лесно ги унищожават. Нашето общество например ще трябва значително да се усъвършенства, преди да можем да се надяваме на удовлетворяването на слабите наследствени потребности. Да приемеш като присъщ някакъв антагонизъм между инстинкти и общество, между интересите на индивида и интересите на обществото, е ужасно извъртане на въпроса. Може би главното оправдание тук е, че в болното общество и в болния индивид това сякаш наистина е вярно. Но това не задължително да баде така. А в доброто общество не може да е вярно. Индивидуалните и обществените интереси при здравословни обществени отношения са синергични, а не антагонистични.

Описания на синергетичните общества ще намерите у Бенедикт (1970) и Маслоу (1964б и 1965б) -БеА.авт.

Фалшивата дихотомия продължава да съществува единствено защото погрешните схващания за индивидуалните и обществените интереси при лоши индивидуални и социални условия са естествени.

Отделните инстинкти

Един пропуск на инстинктивистката, както и на повечето други теории на мотивацията, е провалът да се осъзнае, че импулсите са динамично свързани помежду си в йерархия с диференциална сила. Ако импулсите се разглеждат независимо един от друг, положително ще останат нерешени различни проблеми и ще бъдат създадени много псевдопроблеми. Така например по този начин се прикрива същностно холистичния или унитарен характер на мотивационния живот и се създава нерешимият проблем да се изготвят списъци от мотиви. Освен това, се губи принципът на ценностите или избора, който ни позволява да определим една потребност като по-висша, по-

важна или дори по-основна от друга. Едничкото, на което е способна една отделно взета потребност е да напира за задоволяване, или с други думи, за собственото си заличаване. Това отваря теоретично вратата към инстинкти за смърт, към превръщане в нежива материя, хомеостаза, самодоволство и равновесие.

Така се пренебрегва очевидният факт, че задоволяването на която и да е потребност едновременно я погребва и позволява на други, по-слаби потребности, които досега са били пренебрегвани, да излязат на преден план и да заявят претенциите си. Потребност винаги съществува. Задоволяването на едната открива път за друга.

Обуздаване на инстинктите

На тълкуването на инстинктите в светлината на лошото животно съответства очакването, че те се виждат най-ясно при лудите, невротиците, престъпниците, слабоумните и отчаяните. То произтича естествено от доктрината, че съзнанието, разумът и етиката не са нещо повече от придобито лустро, напълно различно по характера си от онова, което се крие отдолу, и са свързани с него както затворник с оковите си. От това погрешно схващане следва определението за цивилизацията и всички нейни институции - училище, църква, съд, законодателство - като сили, обуздаващи лошото животно в нас.

Тази грешка е толкова ключова, толкова натоварена с трагедия, че може да бъде оприличена по историческото си значение с грешки от рода на убеждението в даденото от Бога право на царете, в изключителната валидност само на една религия, отричането на еволюцията или вярването, че земята е плоска. Всяко убеждение, което ненужно разколебава доверието на хората в себе си и другите и което ги кара да са нереалистично песимистични по отношение на човешките възможности, трябва да се държи отчасти отговорно за всяка война, която се е водила някога, за всеки расов антагонизъм, за всяко религиозно клане.

Признайте, че инстинктоподобните потребности не са лоши, а неутрални или добри и веднага се решават и изчезват хиляди псевдо-проблеми.

Като пример можем да приведем това, че обучението на децата ще се революционизира дори до положение да не се използва дума с толкова много грозни значения като «дресиране».

Промяната по посока на приемането на основателните животински искания ще ни подтикне по-скоро към тяхното задоволяване, отколкото към фрустрирането им.

В нашата култура средно лишеното от добри условия за живот дете, което все още не е напълно социализирано (т.е. не е лишено от цялата си здравословна и желателна животинска същност), продължава да настоява по всевъзможни детински начини, които е в състояние да измисли, за възхищение, за безопасност, автономия, обич и т. н. Обикновената реакция на индивидите с житейски опит е да кажат: «О, той само се перчи.» Или: «Тя само се опитва да привлече внимание.» и веднага да пропъдят детето от компанията на големите. С други думи, диагнозата обикновено се тълкува като предписание да не се дава на детето онова, към което то се стреми, да не го забелязват, да не му се възхищават, да не го аплодират.

Ако обаче започнем да разглеждаме тези призиви за приемане, обич или възхищение като законни искания или права, от същия порядък като оплакванията от глад, жажда, студ или болка, тогава автоматично ще престанем да фрустрираме и ще започнем да задоволяваме. Последицата от подобен режим би била, че както децата, така и родителите ще се забавляват повече, ще си доставят взаимно по-голямо удоволствие и поради това със сигурност ще се обичат повече.

БАЗОВИТЕ ПОТРЕБНОСТИ В ТЕОРИЯТА ЗА ИНСТИНКТИТЕ

Всички изложени по-горе съображения ни дават смелост да предложим хипотезата, че базовите потребности са в известен смисъл и до някаква подлежаща на оценка степен конституционални или наследствени в детерминизма си. Подобна хипотеза не може да бъде пряко доказана днес, тъй като за това са необходими преки генетични или неврологични методи, с каквито все още не разполагаме.

На следващите страници, както и в Маслоу (Maslow, 1965а), ще бъдат представени наличните данни и теоретичните съображения, които бихме могли да приведем в подкрепа на хипотезата, че базовите човешки потребности са инстинктоподобни.

Уникално човешки инстинкти

Пълното разбиране на теорията за инстинктите изисква да признаем приемствеността между човека и животинския свят, както и дълбоките различия между човешкия и всички останали видове. Вярно е, че по този начин всеки импулс или потребност, установен у човека и всички останали животни (напр. хранене или дишане), става доказано инстинктивен, но това не опровергава възможността някои инстинктоидни импулси да се откриват само при човешкия вид. Шимпанзетата, пощенските гълъби, сьомгата и котките имат инстинкти, специфични за техния вид. Защо човешкият вид да не може да има характерни черти, специфични само за него?

Фрустрацията е патогенна

Друга причина да смятаме, че базовите потребности са инстинктивни по природа е, че фрустрирането им е психопатогенно, нещо, с което се съгласяват всички клиницисти. Това не важи за невротичните потребности, навиците, пристрастяванията или предпочитанията. Ако обществото създава и насажда всички ценности, защо тогава е психопатогенно осуетяването само на някои от тях, а не на всички? Научаваме се да ядем три пъти на ден, да казваме «благодаря», да се храним с нож и вилица, седнали на стол пред маса. Принудени сме да носим дрехи и обувки, да спим в легло нощем и да говорим английски. Ядем крави и овце, но не кучета и котки. Поддържаме се чисти, съревноваваме се за степени и копнеем за пари. И все пак, всеки от тези силни навици може да бъде фрустриран без увреждане, а понякога дори с положителни последици. При определени обстоятелства, както когато излезем на излет с кану или на палатка, ги изоставяме с въздишка на облекчение и по този начин признаваме тяхната външна природа. Но това никога не би могло да се каже за любовта, сигурността или уважението. Ясно е следователно, че базовите потребности имат свой специален психичен и биологичен статут. Те са нещо различно. Те трябва да се задоволяват. В противен случай ние заболяваме.

Задоволяването е здравословно

Задоволяването на базовите потребности води до последици, които бихме могли да наречем по различен начин - като желателни, добри, здравословни или себеактуализиращи. Думите желателни и добри се използват в случая в техния биологичен, а не в някакъв априорен смисъл и се поддават на работно дефиниране. Това са онези последици, които самият здрав

организъм е склонен да избере и да се стреми към тях, стига условията да му позволяват избор.

Вече очертахме психичните и соматичните последици в главата за задоволяването на базовите потребности и не е необходимо да се спираме на тях нашироко тук, освен за да посочим, че в този критерий няма нищо езотерично или ненаучно. Той може с лекота да бъде поставен на експериментална или дори на инженерна основа, стига да си спомним, че проблемът не е много по-различен от избирането на подходящото масло за дадена кола. Едно масло е по-добро от друго, ако с него колата работи по-добре. Общоустановено е клинично, че когато бъде «нахранен» със сигурност, любов и уважение, организмът работи по-добре (т.е. възприема по-ефективно, използва интелекта по-пълно, стига по-често до правилни заключения, храносмила по-ефективно, по-малко е податлив на различни заболявания и т. н.).

Необходимост

Необходимостта от неща, задоволяващи базовите потребности ги различава от всички останали. Самият организъм, воден от собствената си природа, насочва към една вътрешно присъща поредица от неща, набавящи задоволяване, които не могат да се заместят, както е възможно например в случая с привичните, а дори с много от невротичните потребности.

Психотерапия

В нашия случай резултатите от психотерапията представляват значителен интерес. За всички основни видове психотерапия изглежда вярно, че доколкото гледат на себе си като успешни, те подхранват, насърчават и укрепват онова, което нарекохме базови инстинктивни потребности, докато, от друга страна, отслабват или изтриват така наречените невротични потребности.

Този факт е особено важен за терапиите, които изрично твърдят, че само оставят човека да бъде това, което той същностно и дълбоко в себе си е (напр. терапиите на Роджърс, Юнг или Хорни), защото този факт говори, че личността има някаква вътрешноприсъща, собствена природа и терапевтът не я създава отново, а само я освобождава, за да расте и се развива по свой собствен начин. Ако прозрението и

премахването на изтласкването унищожават реакцията, то може логично да се приеме, че тази реакция не е била нужна и вътрешноприсъща. Ако прозрението я засилва, то тогава бихме могли да я смятаме за вътрешноприсъща. Освен това, както разсъждава Хорни (Horney, 1939), ако освобождаването на пациента от тревожността го прави по-обичащ и по-малко враждебен, не означава ли това, че обичта е нещо основно за човешката природа, докато враждебността не е?

По принцип това е златна мина от данни за теорията на мотивацията, себеактуализацията, ценностите, ученето или познанието въобще, за междуличностните отношения, акултурацията и декултурацията и т. н.

Насърчаване на инстинктите

Инстинктоподобният характер на базовите потребности изисква да се преразгледат взаимоотношенията между култура и личност така, че да се придаде по-голямо значение на детерминирането, което е плод на вътрешните сили в организма. Вярно е, че ако дадена личност бъде оформена без оглед на тази структура, не се чупят кости и няма очевидни или непосредствени патологични резултати. Абсолютно всепризнато е обаче, че патологията ще дойде, ако не очевидно, то едва доловимо, и ако не бързо, то по-бавно. Няма да е неточно, ако посочим обикновената невроза у възрастните като пример за такова ранно насилие над вътрешноприсъщите (макар и слаби) изисквания на организма.

Значи съпротивата на индивида към социализацията в интерес на своята собствена цялост и вродена природа е или би трябвало да бъде заслужаваща уважение област за изучаване от страна на психологията и социалните науки. Човекът, който с готовност се поддава на деформиращите сили в културата (т.е. добре адаптираната личност) би могъл да е понякога по-малко здрав от отклоняващата се личност, престъпника или пък невротика, който може би демонстрира със своите реакции, че все още има куража да се съпротивлява на чупенето на неговите психични кости.

От това съображение следва нещо, което на пръв поглед е парадоксално. Повечето хора са тълкували образованието, цивилизацията, рационалността, религията, закона, властта преди всичко като потискащи и ограничаващи инстинктите сили. Но ако е вярно нашето твърдение, че инстинктите трябва да се боят повече от цивилизацията, отколкото цивилизацията от инстинктите, може би трябва да е точно обратното (ако искаме

да създадем по-добри хора и по-добри общества). Може би поне една от функциите на образованието, закона, религията и т. н. би трябвало да бъде да пази, подхранва и окуражава изразяването и задоволяването на инстинктивните потребности от сигурност, любов, самооценка и себеактуализация.

Решаване на противоречията

Инстинктоподобната природа на основните потребности помага да се решат и надскочат много философски противоречия, като биология или култура, вродено или заучено, субективно или обективно, идиосинкратично или универсално. Това е така, защото разкриващите, търсещи аза психотерапии и методите на личностния растеж и «търсенето на душата» са също път към откриването на обективната, биологична природа, на животинското и видовото в човека, т.е. на неговото Битие.Повечето психотерапевти, независимо от школата, към която принадлежат, приемат, че когато проникват през неврозата до сърцевината или ядрото, което по някакъв начин е съществувало там през цялото време, макар и обвито, скрито, ограничено от болните повърхностни пластове, те разкриват и освобождават една по-основна, по-истинска и по-реална личност. когато Хорни (Horney, 1950) говори за преминаване през псевдоаза и достигане до истинския аз тя използва думи, които показват много ясно това. Формулировките на теорията за себеактуализацията също подчертават, че се прави реално или действително онова, което човекът вече е, макар и в потенциален вид. Търсенето на идентичност означава до голяма степен същото, както и «да станеш онова, което всъщност си», да станеш «напълно функциониращ» или «напълно човек», индивидуиран или автентично себе си (Grof, 1975).

Очевидно основната задача тук е да се осъзнае какво е човекът биологично, по темперамент и конституция, като член на определен биологичен вид. Точно това се опитват да правят всички видове психоанализа - да помогнат на човека да осъзнае своите потребности, импулси, емоции, удоволствия и болки. Но това е един вид феноменология на собствената вътрешна биология на човека, на животинското и присъщото на вида в него, откриване на биологията чрез изживяването й, нещо, което може да се нарече субективна, интроспективна биология или нещо от сорта.

Но това е равносилно на субективно откриване на обективното, т.е. на присъщите на вида характеристики на човешкото. Това е равносилно на индивидуално откриване на общото и всеобщото, на лично откриване на безличното и

трансперсоналното (и дори трансхуманното). С една дума, инстинктоподобното може да се изучава както субективно, така и обективно чрез «вглеждане в душата си» и чрез по-обикновените външни наблюдения на учения. Биологията е не само обективна наука, тя може да е и субективна.

Ако перифразираме мъничко поемата на Арчибалд Маклейш, бихме могли да кажем:

Личността не означава: Личността е.

ЧАСТ 1

ТЕОРИЯ НА МОТИВАЦИЯТА

ГЛАВА5

ЙЕРАРХИЯТАНА ПОТРЕБНОСТИТЕ

По-висиште и по-нисшите потребности имат различни свойства, но си приличат по това, че и едните, и другите трябва да бъдат включени в репертоара на основната и дадена човешка природа. Те не са различни или противоположни на човешката природа, а част от нея. Изводите, до които води това, са революционни за психологическата и философската теория. Повечето цивилизации заедно със своите политически, образователни, религиозни и т.н теории са били основани на пълната противоположност на това убеждение. Общо взето те са приемали, че биологичното животно и инстинктоподобните аспекти на човешката природа са строго сведени до физиологичните потребности от храна, секс и други подобни. Приемало се е, че висшите импулси за истина, любов, красота по своята природа са същностно различни от животинските потребности. Освен това се е приемало, че тези интереси са антагонистични, взаимно изключващи се и в непрекъсната борба за господство помежду си. От тази гледна точка се е смятало, че цялата култура, с всичките си инструменти е на страната на по-висшите срещу по-нисшите потребности. Следователно културата по необходимост създава задръжки и фрустрира и в най-добрия случай е една злощастна необходимост.

РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУПО-ВИСШИТЕ И ПО-НИСШИТЕ ПОТРЕБНОСТИ

Базовите потребности се подреждат в една доста отчетлива йерархия на основата на принципа на относителната им сила. Така например потребността от безопасност е по-силна от тази от любов, защото когато и двете са фрустрирани първата доминира над организма и то по различни доказуеми начини. В този смисъл, физиологичните (те самите са подредени в под-йерархия) са по-силни от потребностите от безопасност, които са по-силни от потребностите от любов, които на свой ред са по-силни от потребностите от уважение, които са по-силни от онези идиосинкратични подтици, които нарекохме потребност от себеактуализация.

Това е един ред на избор или предпочитание. Но той също така преминава от по-нисшето към по-висшето в най-различни други аспекти, както следва:

1. По-висшата потребност е по-късно филогенетично или еволюционно развитие. Ние споделяме потребността от храна с всички живи същества, от любов с (може би) по-висшите маймуни, от себеактуализация с никого. Колкото по-висша е една потребност, толкова по-специфично човешка е тя.

2. По-висшите потребности са по-късно онтогенетично развитие. При раждането си всеки индивид проявява физиологични, а вероятно също така в много зачатъчна форма и потребностите от безопасност (например вероятно той може да бъде изплашен или стреснат и се развива по-добре, когато светът проявява достатъчно системност и ред, така че да може да се разчита на него). Едва след месеци живот бебето проявява първите признаци на междуличностни връзки и селективни чувства. Още по-късно можем да различим доста определено поривите към автономия, независимост, постижеиия, към уважение и похвала, надвишаващи безопасността и родителската обич. Що се отнася до себеактуализацията, дори и Моцарт е трябвало да почака, докато стане три-четири годишен.

3. Колкото по-висша е една потребност, толкова по-малко императивна е тя за простото оцеляване, колкото по-дълго може да се отлага задоволяването, толкова по-лесно е потребността да изчезне завинаги. По-висшите потребности имат по-малка способност да доминират, организират и да принудят автономните реакции и другите способности на

организма да работят в тяхна полза (например по-лесно е да си целенасочен, моно-маниак и отчаяно търсещ безопасност, отколкото да си отчаяно търсещ уважение). Лишаването от по-висшите потребности не води до такава отчаяна защита и не предизвиква аварийна реакция, така както това става при по-нисшите. В сравнение с храната и безопасността уважението е лукс, от който можем да се лишим.

4. Животът на по-висшето равнище на потребности означава по-голяма биологична ефективност, по-дълъг живот, по-малко болести, по-добър сън, апетит и т. н. Изследователите на психосоматичните явления доказват отново и отново, че тревожността, страха, липсата на любов, доминацията и т. н. насърчават нежелателни физически и психологически резултати. Задоволяването на по-висшите потребности допринася за оцеляването, а също и за израстването.

5. По-висшите потребности са субективно по-малко спешни. Те са по-слабо осезаеми, по-малко безпогрешни, по-лесно е да се сбъркат с други поради внушение, имитация, погрешно убеждение или навик. Да си в състояние да разпознаеш собствените си потребности (т.е. да знаеш какво всъщност искаш), е значително психологическо постижение. Това е два пъти по-вярно за по-висшите от тях.

6. Задоволяването на по-висшите потребности води до по-желани субективни резултати, т.е. до по-дълбоко щастие, ведрост и богатство на вътрешния живот. Задоволяването на потребностите от безопасност предизвиква в най-добрия случай чувство на облекчение и отпускане. При всички случаи обаче то не може да донесе екстаз, върхови изживявания и щастливия делириум от задоволената любов или последици от рода на покой, разбиране, благородство и т. н.

7. Преследването и задоволяването на по-висши потребности представлява обща тенденция към здраве, към отдалечаване от психопатологията. Доказателства в подкрепа на това твърдение са представени в глава 3.

8. По-висшата потребност има повече предпостави. Това е вярно, ако не за друго, то поне защото по-силните потребности трябва да бъдат задоволени преди нея. Така например, за да може в съзнанието да се появи потребността от любов, е необходим по-голям брой удовлетворявания, отколкото за потребността от безопасност. В по-широк смисъл би могло да се каже, че животът е по-сложен на равнището на по-висшите потребности. Търсенето на уважение и статус е

свързано с повече хора, с по-широк сцена на действие, с по-дълго време, повече средства и частични цели, с повече подчинени и предварителни стъпки, отколкото търсенето на любов. Същото би могло да се каже за последната спомената потребност в сравнение със стремежа към безопасност.

9. По-висшите потребности изискват по-добри външни условия, които да ги направят възможни. За да могат хората да се обичат един другиго, са необходими по-добри условия на средата (семейни, икономически, политически, образователни и т. н.), отколкото за да спрат да се избиват. За създаването на себеактуализиращи се хора трябват много добри условия.

10.Хората, които са задоволени по отношение на две потребности обикновено приписват по-голяма ценност на по-висшата, а не на по-нисшата. Те ще се жертват повече в името на по-висшето удовлетворяване и, нещо повече, с по-голяма готовност ще понасят лишения по отношение на нисшето. Така например за тях ще е по-лесно да живеят аскетично, да понесат опасност в името на принцип, да се откажат от пари и престиж в името на себеактуализацията. Всички, които са познали и двете, гледат на самоуважението като на по-висше, много по-ценно су-бективно изживяване от напълнения корем.

11.Колкото по-висше е равнището на потребностите, толкова по-широк е кръгът на любовната идентификация; колкото по-голям е броят на хората, с които се идентифицираш-обичаш, толкова по-голяма е степента на любовна идентификация. По принцип нея бихме могли да определим като сливане в единна йерархия на силата на потребностите на двама или повече души. Двама души, които се обичат много, ще реагират по един и същ начин на своите потребности и на потребностите надругия. Всъщност потребността на другия е и собствена потребност.

12.Преследването и задоволяването на по-висши потребности има желани граждански и социални последици. До известна степен колкото по-висша е потребността, толкова по-малко себична трябва да е тя. Гладът е във висша степен егоцентри-чен; единственият начин да бъде задоволен, е да задоволиш себе си. Но стремежът към обич и уважение е по необходимост свързан с други хора. Нещо повече, той е свързан със задоволяването на тези други хора. Онези, чиито базови потребности са достатъчно задоволени, за да търсят любов и уважение (а не просто храна и безопасност), са склонни да развиват качества като лоялност, приятелство и гражданско

съзнание и да стават по-добри родители, съпрузи, учители, държавни служители и т. н.

13. Задоволяването на по-висшите потребности е по-близо до себеактуализацията, отколкото задоволяването на по-нисшите. Ако теорията за себеактуализацията бъде приета, това е една важна отлика. Между другото, тя означава, че у хората, които живеят на по-високо равнище на потребности, можем да очакваме да установим повече и в по-висока степен качествата, които намираме у себеактуализиращите се личности.

14. Преследването и задоволяването на по-чистите потребности води до по-голям, по-силен и по-истински индивидуализъм. Това сякаш противоречи на казаното преди, че да живееш на по-висши равнища на потребности, означава повече любовна идентификация, т.е. по-голяма социализация. Но независимо как звучи от гледна точка на логиката, това е емпирична реалност. Откриваме, че хората, които живеят на равнището на себеактуализацията, едновременно обичат човечеството най-много и са най-развити идиосинкратично. Това идва да подкрепи изцяло твърдението на Фром, че любовта към себе си (или по-добре казано, самоуважението) е по-скоро синергично, отколкото антагонистично с любовта към другите. Казаното е свързано с начина, по който той разглежда индивидуалността, спонтанността и роботизацията (Fromm, 1941).

15.Колкото по-високо е равнището на потребностите, по-лесна и ефективна може да е психотерапията: на по-ниското равнище от нея почти няма полза. Гладът не може да се заглуши с психотерапия.

16. По-нисшите потребности са далеч по-локализирани, по-осезаеми и по-ограничени от по-чистите. Гладът и жаждата са много по-очевидно телесни, отколкото любовта, която на свой ред е много повече «телесна» от уважението. Освен всичко онова, което задоволяваме, по-нисшите потребности, е много по-осезаемо или наблюдаемо от онова, което задоволява по-висшите. Нещо повече, по-нисшите потребности са по-ограничени, в смисъл, че е необходимо по-малко, за да се засити потребността. Човек ще изяде само определено количество храна, но възможностите за удовлетворяване на обичта, уважението и познанието му са почти неограничени.

СЛЕДСТВИЯОТ ЙЕРАРХИЯТА НА ПОТРЕБНОСТИТЕ

Ако приемем, че по-висшите потребности са инстинктоподобни и биологични, също толкова биологични, колкотопотребността от храна, това води със себе си много последици, откоито можем да изброим само няколко.

1. Може би най-важна от всички е осъзнаването, че да противопоставяме познавателното на волевото, е погрешно и с него трябва да се приключи. Потребността от знание, разбиране, житейска философия, основен теоретичен критерий, ценностна система е сама по себе си волева или импулсивна част от нашата примитивна и животинска природа (ние сме едно много специално животно). Тъй като знаем също така, че нашите потребности не са напълно слепи, че те са модифицирани от културата, действителността и възможностите, от това следва, че познанието играе значителна роля в тяхното развитие. Джон Дюи твърди, че самото съществуване и дефиниране на потребност зависи от познаването на реалността, от познанието за възможността или невъзможността за задоволяване.

2. В нова светлина трябва да се разгледат много древни философски проблеми. Вероятно е дори някои от тях да се видят като псевдопроблеми, почиващи на погрешни схващания за мотивационния живот на човека. Тук бихме могли да включим например рязкото разграничение между егоизъм и алтруизъм. Ако нашите инстинктоподобни импулси например да обичаме, уредят нещата така, че да извличаме повече лично, «егоистично» удоволствие като гледаме как децата ни ядат някакво лакомство, вместо да го ядем ние самите, то тогава как да дефинираме «егоистично» и как да го различим от «неегоистично»? Нима хората, които рискуват живота си за истината, са по-малко себични от онези, които рискуват живота си за храна, ако потребността от истина е също толкова животинска, колкото и потребността от храна? При положение, че животинското, егоистичното, личното удоволствие може да се получи равностойно от задоволяването на потребността от храна, секс, истина, красота, любов или уважение, то очевидно ще трябва да преосмислим и теорията на хедонизма. Това подсказва, че хедонизмът на по-висшите потребности би могъл спокойно да заеме мястото на хедонизма на по-нисшите. Противопоставянето романтическо-класическо, контрастът Дионисиево-Аполоново с положителност трябва да се модифицират. Поне в някои свои форми те се опираха на същата неправомерна дихотомия между по-нисшите потребности като животински и по-висшите като не-животински или антиживотински. Наред с това трябва да върви значителна

ревизия на представите за рационално и ирационално, на контраста между рационално и импулсивно и на общоприетата представа, че рационалният живот е противоположен на инстинктивния.

3. Философите, които се занимават с етика, имат много да научат от един внимателен поглед към мотивационния живот на човека. Ако на нашите най-благородни импулси престане да се гледа като на конски юзди, а като на самите коне, и ако се види, че нашите животински и нашите най-висши потребности имат една и съща природа, как би могла да се поддържа рязката дихотомия между тях? Как бихме могли да продължим да вярваме, че те идват от различни източници? Нещо повече, ако признаем ясно и напълно, че тези благородни и добри инстинкти възникват и стават силни преди всичко като последица от предшестващото ги задоволяване на по-взискателните животински потребности, положително ще говорим по-рядко за самоконтрол, въздържание, дисциплина и т. н., а по-често за спонтанност, задоволяване и собствен избор. Изглежда между строгия глас на дълга и веселия зов за удоволствие има по-малко противопоставяне, отколкото сме смятали. На най-високото равнище на живота (т.е. на Битието), дългът е удоволствие, «работата» на човека е обичана и няма разлика между това да работиш и това да си във ваканция.

4. Нашето схващане за култура и за връзката на хората с нея трябва да се промени по посока на «синергия», както я нарече Рут Бенедикт (Benedict, 1970). Културата може да задоволява базовите потребности (Maslow, 1967,1969б), вместо да им налага задръжки. Нещо повече, тя се създава не само заради човешките нужди, но и от тях. Дихотомията култура-индивид се нуждае от преразглеждане. Не бива да се подчертава изключително техния антагонизъм, а възможното сътрудничество и синергия помежду им.

5. Признанието, че най-добрите импулси на човечеството са осезаемо вътрешноприсъщи, а не случайни и относителни, би трябвало да има огромни последици върху теорията за ценностите. Това означава преди всичко, че повече не е необходимо или желателно да извеждаме ценностите по логичен път, да се опитваме да ги четем у авторитети или да ги получаваме като откровения. Очевидно ще трябва само да наблюдаваме и да изучаваме. Човешката природа носи в себе си отговорите на въпросите: «как мога да бъда добър; как мога да бъда щастлив; как мога да постигна плодотворни резултати?» Организмът ни казва от какво се нуждае (и

следователно какво цени) като заболява, когато е лишен от тези ценности и расте, когато бъде удовлетворен.

6. Изследването на тези базови потребности показва, че макар тяхната природа да е в доловима степен инстинктоподобна, в много отношения те не са като инстинктите, които познаваме така добре при нисшите животни. По-важно от всички тези различия е неочакваното откритие, че в противоречие с дребното твърдение, че инстинктите са силни, нежелателни и непроменими, нашите базови потребности, макар и инстинктоподобни, са слаби. Да осъзнаем импулсите си, да знаем, че в действителност желаем и имаме потребност от обич, уважение, познание, философия, себеактуализация и т. н. е трудно психологическо постижение. И не само това: колкото по-висши са потребностите, толкова по-слаби и по-лесно променими и потискани са те. И накрая, те не са лоши, а неутрални или добри. Приключваме с един парадокс: нашите човешки инстинкти, или онова, което е останало от тях, са толкова слабои, че имат нужда да бъдат пазени от посегателството на културата, образованието, ученето, с една дума, от средата, която може да ги смаже.

7. Нашето разбиране за целите на психотерапията (както и на образованието, възпитанието на детето и най-общо на формирането на добрия характер) трябва значително да се промени. За мнозина то все още означава придобиването на поредица задръжки и контролни механизми върху вътрешноприсъщите импулси. Дисциплина, управление и потискане са паролите на такъв един режим. Но ако терапията означава натиск за разбиване на контролните механизми и задръжките, тогава новите ни ключови думи трябва да са спонтанност, освобождаване, ес-тественост, приемане на себе си, осъзнаване на импулсите, задоволяване, право на собствен избор. Ако разберем, че вътрешните ни импулси са прекрасни, а не отвратителни, положително ще пожелаем да ги освободим за пълното им изразяване и няма да ги стягаме в усмирителни ризи.

8. Ако инстинктите могат да бъдат слаби и по-висшите потребности се схващат като инстинктоподобни по своя характер, ако културата се възприема като повече, а не по-малко силна в сравнение с инстинктоподобните импулси, и ако базовите потребности се окажат добри, а не лоши, тогава усъвършенстването но човешката природа би могло да се постигне по пътя на подхранването на инстинктоподобните склонности, както и чрез насърчаване на социалното усъвършенстване. Нещо повече, въпросът за усъвършенстването

на културата ще се разглежда като начин да се даде повече шанс за осъществяване на нашите вътрешни биологични склонности.

9. В откритието, че животът на по-висши равнища на потребности понякога може да стане относително независим от задоволяването на по-нисшите потребности (и в краен случай от по-висшите потребности), може би имаме решение на прастарата дилема на теолозите. Те винаги са смятали за необходимо да се опитват да одобрят плътта и духа, ангела и дявола, по-висшето и по-нисшето в човешкия организъм, но никой досега не е стигнал до задоволително решение, функционалната автономия на по-висщите потребности е сякаш част от отговора. По-висшето се развива единствено на основата на по-нисшето, но накрая, след като е добре установено, то би могло да стане относително независимо от него (Allport, 1955).

10. Към дарвиновата ценност на оцеляването сега бихме могли да добавим «ценностите на растежа». Добре е да се оцелява, но е също така добре (за предпочитане, избрано, добро за организма) за човека е да расте към пълна човечност, усъвършенстване на потенциала, по-голямо щастие, покой, върхови изживявания, трансцендентност, по-богато и по-точно познаване на действителността и т. н. Вече не е необходимо да се облягаме на простата жизнеспособност и оцеляване като едничкото ни най-силно доказателство, че нищетата, войната, господството или жестокостта са нещо лошо, а не добро. Можем да ги смятаме за лоши, защото те принизяват качеството на живота, на личността, на съзнанието, на мъдростта също така.

ЧАСТ1

ТЕОРИЯ НА МОТИВАЦИЯТА

ГЛАВА6

НЕМОТИВИРАНО ПОВЕДЕНИЕ

В тази глава ще продължим да вървим слепешком напред към някаква научно приложима диференциация между стремежа (да

вършиш, да се справяш, да постигаш, да се опитваш, да си целенасочен) и съществуването-ставане (да съществуваш, да се изразяваш, да растеш, да се себеактуализираш). Това различие, разбира се, е познато в източните култури и религии, в даоизма, например, а в нашата култура сред някои философи, теолози, естетици, изучаващите мистицизма. То все повече си пробива път сред «психолозите-хуманисти», екзистенциалните психолози и подобните на тях.

Западната култура общо взето почива на юдейско-християнската теология. В Съединените щати по-специално господстват пуританският и прагматичният дух, които поставят ударението върху труда, борбата и стремежа, трезвостта и настойчивостта и преди всичко - върху целеустремеността. Както всяка друга институция,«Празните асоциации, излишните образи, ангажираните мечти, произволните търсения, играят роля в едно развитие, което никога не може да бъде оправдано, по своя произход, съгласно който и да е принцип за икономия или каквото и да е очакване за пряка полза. В една меха-нистична култура като нашата, тези важни действия се подценяват, или пренебрегват... «След като веднъж се освободим от несъзнателното си пристрастие към механизма, ще трябва да признаем, че «излишното» е също толкова съществено за човешкото развитие, както икономичното: красотата, например, е играла голяма роля в еволюцията и това не може да бъде обяснено, както се е опитал да направи това Дарвин, просто като практическо средство за ухажване и оплождане. Накратко казано не по-малко допустимо е природата да се възприема митологично, като поет, боравещ с метафори и ритми, отколкото да се смята за хитър занаятчия, който се опитва да си свърши работата добре, но пести материал, за да свърже двата края. Механичното тълкуване е не по-малко субективно от поетичното; и двете са, в някаква степен, полезни» (Мъмфорд, 1951, стр. 35) - Бел. авт.науката въобще и по-специално психологията, не са освободени от този културен климат и атмосфера. По своя характер американската психология е свръхпрагматична, свръхпуританска и свръхцеленасочена. Това е видно не само от нейните резултати и изповядвани цели, но също от пропуските й, от пренебрегваните от нея теми. В нито един учебник няма глава за веселието и забавата, за свободното време и медитацията, за безделието и мотаенето, за безцелните, безполезни и нецеленасочени дейности, за художественото творчество и преживяване или за немотивираната дейност. С други думи, американската психология енергично се занимава само с

половината живот, като пренебрегва другата, може би по-важната половина!

От гледна точка на ценностите, това може да се опише като прекалена грижа за средствата и никаква грижа за целите. Тази философия се подразбира практически в цялата американска психология (включително ортодоксалната и ревизионистична психоанализа), която без изключение пренебрегва активността само по себе си и самоцелното изживяване (което нищо не прави) в полза на свързаната със справяне, променяща, ефективна, целенасочена дейност, с която се върши нещо полезно. Кулминацията на тази философия можете да прочетете в доста откровена форма в книгата на Джон Дюи «Theory of Valuation» («Теория на оценката») (Dewey, 1939), в която възможността да съществуват крайни цели е на практика отречена: те сами по себе си са само средства за други средства, за други средства и т. н. (макар в други свои трудове той да приема съществуването на крайни цели).

Поради това, че съвременната психология е прекалено прагматична, тя абдикира от някои области, които би трябвало много да я занимават. Погълната от практически резултати, от технология и средства, тя има печално малко да каже например за красотата, изкуството, забавлението, играта, почудата, преклонението, радостта, обичта, щастието и други «безполезни» реакции и самоцелни изживявания. Следователно от нея има малка или никаква полза за художника, музиканта, поета, романиста, хуманиста, ценителя, аксиолога, теолога или други ориентирани към крайните цели или удоволствието индивиди. Казаното е равносилно на обвинение срещу психологията, че тя предлага малко на съвременния човек, който има най-отчаяна потребност от естественоисторическа или хуманистична система на крайните цели или ценности.

Различието между експресивните (неслужещите като средство) и свързаните със справянето (инструменталните, адаптивните, функционалните, целевите) съставки на поведението все още не е използвано по подходящ начин като основа на една психология на ценностите. Като изучаваме и използваме различието между изразяване и справяне, което е едновременно и различие между «безполезно» и «полезно» поведение, ще помогнем да се разшири компетенцията на психологията в тези направления.

Първата част от настоящата глава разглежда различията между изразяване и справяне. Следващата се спира на няколко

примера на по-скоро експресивно, отколкото свързано със справянето поведение, които можем да смятаме за случаи на немотивирано поведение.

СПРАВЯНЕ ИЛИ ЕКСПРЕСИЯ

Ето едно обобщение на онова, по което се различават стимулираното и експресивното поведение:

Целево или нецелево. Свързаното със справяне поведение е по дефиниция целево и мотивирано; експресивното често е немотивирано.

Парадоксът да се опитваш да не се опитваш. Свързаното със справяне поведение е изпълнено с усилие; в повечето случаи експресията не изисква усилия. Творческото изразяване, разбира се, е специален и междинен случай, защото човек се научава да бъде спонтанен и експресивен (ако се ползва с успех). Той може да се опита да се отпусне.

Тук трябва много да внимаваме, за да избегнем някакво остро, или-или противопоставяне. Повечето поведенчески актюве имат както експресивни така и подражателни компоненти; така например походката има едновременно цел и стил. И въпреки това не искаме да изключим, както правят Олпърт и Върнън (1933), теоретичната възможност да съществуват на практика чисто екпресивни прояви, като например да се разхождаш бавно, вместо да Грачиш; изчервяването; грацията; лошата стойка; свирукането; веселият смях на детето; лична, некомуникативна творческа дейност; чиста самоактуализация и т. н. - Бел. авт.

Външни или вътрешни определящи фактори. Свързаното със справяне поведение е повече детерминирало от външни променливи на средата и културата; експресията е до голяма степен детерминирана от състоянието на организма. Естествена последица от това е много по-голямата корелация на експресията с лежащата дълбоко в основата структура на характера. По-правилно ще е така наречените проективни тестове да получат названието експресивни.

Научено или ненаучено. Свързаното със справяне поведение е заучено; експресивното е най-често незаучено, освободено, или без задръжки.

Възможност за контрол. Свързаното със справяне поведение по-лесно се контролира (изтласква, потиска, има задръжки или се

поддава на социализация); експресивното е по-често некаонтролирано, а понякога дори неконтролируемо.

Въздействие върху околната среда. Справянето обикновено има за цел да предизвика промени в средата и често го прави; експресивното не е предназначено да върши каквото и да е. Ако предизвиква промени в средата, то го прави неволно.

Начини и средства. Справянето е характерно поведение-средство, а целта му е задоволяване на потребността от намаляване на заплахата. Експресията е често цел сама за себе си.

Съзнавано или несъзнавано. Типичният елемент, свързан със справянето, е съзнаван (макар и да може да стане несъзнаван); експресивният е по-често несъзнаван.

Целево и нецелево поведение

Справянето винаги има сред определящите си фактори нагони, потребности, цели, задачи, функции или предназначения. То възниква, за да постигне нещо като например да вървиш до някаква цел, да пазаруваш храна, да пуснеш писмо, да построиш рафтове или да свършиш работата, за която ти плащат. Самата дума справяне (Maslow & Mittelman, 1951) подсказва опита да се реши проблем или поне да се справиш с него. Следователно той предполага отпращаме към нещо, което се намира отвъд справянето, то не е самостоятелно. Това отпращане би могло да е към непосредствена или базова потребност, към средствата, и към целите, към предизвиканото от фрустрация или към преследващото цел поведение.

Експресивното поведение от типа, който обсъждаха досега психолозите, е общо взето немотивирано, макар че, разбира се, то е детерминирало. (Т.е., макар експресивното поведение да има много определящи фактори, не е задължително задоволяването на потребности да е един от тях.) То просто е огледален образ, отразява, означава или изразява някакво състояние на организма. Нещо повече, най-често експресивното поведение е част от това състояние: глупостта на слабоумния, усмивката и пружиниращата походка на здравия човек, добронамереното изражение на милия и обичливия, красотата на красивия, отпуснатият стоеж, пониженият тонус и безнадеждното изражение да потиснатия човек, стилът на почерка, походката, жестикулацията, усмивката, танцуването и т. н. Тези неща не са целенасочени. Те нямат цели или

намерения. Не са разработени заради задоволяването на потребности.

Парадоксът да се опитваш да не се опитваш

Макар всичко дотук да е вярно, възниква особен проблем от нещо, което на пръв поглед изглежда парадокс, а именно, понятието за мотивираната експресия на себе си. По-изтънченият човек може да се опитва да бъде честен, изящен, мил или дори неподправен. Хората, които са минали през психоанализа, както и тези на най-високите равнища на мотивация знаят добре как стои този въпрос.

Нещо повече, това е основният им проблем. Самоприемането и спонтанността са сред най-лесно постижимите неща (например при здрави деца) и най-трудното (напр. при питащите се, самоусъвършенстващи се зрели хора, особено онези, които са били или все още са невротични). За някои от тях това е дори невъзможно за постигане - както например при определени типове невроза индивидът е актьор, който няма собствено аз в обикновения смисъл, а само репертоар от роли, от които да избира.

Това твърдение е независимо от каквато и да е конкретна формулировк на теорията за мотивацията. Например, то се отнася също толкова добре до простия хедонизъм; по този начин ние можем да перифразираме твърдението си така: справянето реагира на похвала или упрек, награда или накзание; изразяването обикновено не реагира, поне докато остава екпресивно. - Бел. авт.

Можем да вземем два примера, единият прост, а другият - сложен, за да демонстрираме (привидните) противоречия, включени в понятието за мотивираната, целенасочена спонтанност, даоисткото отдаване и освобождаване, както и при стегнати мускули и сфинктери. Най-предпочитаният начин да се танцува, поне що се отнася до любителя, е да бъде спонтанен, плавен, автоматично реагиращ на ритъма на музиката и несъзнаваните желания на партньора. Добрите танцьори могат да се отпуснат, да станат пасивни инструменти, оформящи се под въздействието на музиката, която сякаш «свири» върху тях. Те нямат нужда от желание, критика, насока, воля. В съвсем истинския и полезен смисъл на думата, дори и да танцуват до изтощение, те могат да останат пасивни. Такава пасивна спонтанност или охотна увлеченост може да донесе някои от най-големите удоволствия в живота, подобни на това да позволиш на сърфа да те подмята

или да се оставиш да се грижат за теб и да те отглеждат, масажират, бръснат, или да правят любов с теб, или да направиш като майката, която пасивно позволява на бебето си да суче, да хапе и да пълзи по нея. Но са малко хората, които могат да танцуват така добре. Повечето ще се опитват, ще се контролират, ще бъдат целенасочени, ще слушат внимателно ритъма на музиката и със съзнателен акт на избор ще се синхронизират с него. От гледна точка на зрителя, а и от субективна гледна точка, те ще са лоши танцьори, защото никога няма да се насладят на танца като дълбоко преживяване на самозабравяне и съзнателен отказ от контрол, освен ако накрая не надмогнат усилието и не станат спонтанни.

Много танцьори стават добри без обучение. Разбира се, обучението може да помогне и тук. Но то трябва да бъде друг вид обучение - в спонтанност и готовност за забрава, в това да бъдеш естествен, непреднамерен, не-критичен и пасивен в даоистки стил, опитвайки се да не се опитваш. За тази цел човек трябва «да се научи» да изостави задръжките, стеснителността, волята, контрола, социализацията и достойнството. («Когато си освободен от всичко привидно, от всичко желано и жадувано, тогава ще те движи собственият ти импулс, без дори да знаеш, че се движиш" - Лао-дзъ.)

Виж и «Даодъдзин» на Лао-дзъ превод на Крум Ацев, серия «Оракул», ИК «Кибеа».

По-трудни са проблемите, които възникват от разглеждането на природата на себеактуализацията. За хората, които се намират на това равнище на мотивационно развитие, би могло да се каже, че техните действия и творения са в много висока степен спонтанни, безхитростни, открити, саморазкриващи се, нередактирани и поради това експресивни (тук ще е подходящ терминът на Асрани «свободно състояние»). Нещо повече, техните мотивации толкова се променят по своето качество и са така различни от обикновените потребности от безопасност, любов или уважение, че дори не би трябвало да носят същото название. (За да определя мотивациите на себеактуализиращите се хора, съм предложил термина метапотребности.)

Ако желанието за любов-бъде наречено потребност, необходимостта от себеактуализация би трябвало да получи някакво друго название, защото нейните характеристики са твърде различни. Основната разлика, свързана най-много с настоящата ни задача, е, че любовта, уважението и т. н. биха могли да се приемат като външни фактори, които липсват на организма и той има потребност от тях. Себеактуализацията не

е липса или недостиг в този смисъл. Тя не е нещо външно, от което организмът се нуждае, за да е здрав, както например дървото има нужда от вода. Тя е вътрешноприсъщ растеж на нещо, вече съществуващо в организма, или по-точно казано, на онова, което е самият организъм. Тъй както дървото има потребност от храна, слънце, вода и ги получава от околната среда, така и човекът има потребност от сигурност, любов и уважение и ги получава от социалната среда. Но както в първия случай, така и във втория, тъкмо оттам започва действителното развитие (на индивидуалността). Всички дървета имат потребност от слънчева светлина и всички човешки същества имат потребност от любов и въпреки това, веднъж след като е задоволило тези елементарни потребности, всяко дърво и всяко човешко същество продължава да се развива в свой стил, уникално, използвайки тези всеобщи потребности за собствените си, лични цели. С една дума, тогава развитието продължава отвътре, а не отвън, и парадоксално, най-висшият мотив е да си немотивиран и не-стремящ се, т.е. да имаш чисто експресивно поведение. Другояче казано, себеактуализацията се мотивира от растежа, а не от дефицита. Това е «втората наивност», една мъдра наивност, едно «свободно състояние».

Човек може да се опита да тръгне в посоката на себеактуализацията като решава по-дребните, предпоставящи мотивационни проблеми. По този начин той съзнателно и целенасочено търси спонтанност. Следователно, на най-висшите равнища на човешко развитие, разликата между справяне и експресия, се решава и преодолява и «да се опитваш» става път към «да не се опитваш», както се получава с много други психологически дихотомии.

Външни и вътрешни определящи фактори

Характерно за справянето е, че в сравнение с експресивното поведение то се определя повече от относително външни фактори. То е най-често функционална реакция на даден спешен случай, проблем или потребност, чието решаване или задоволяване произтича от физическия и/или културния свят. В последна сметка, както вече видяхме, то е един опит да се наваксат вътрешни липси с външно задоволяване.

Експресивното поведение се различава от справянето по своето по-изключително характерологично детерминиране (вж. по-долу). Бихме могли да кажем, че справянето е по същество взаимодействие на характера с не-психичния свят, процес на взаимното им пригаждане, оказващ въздействие и върху двете.

Експресията е по същество епифеномен или страничен продукт на естеството на характеровата структура. Следователно в първото бихме могли да доловим действието на закономерностите както на физическия свят, така и на вътрешния характер; при второто се долавят преди всичко психологически или характерологични закономерности. За илюстрация би могло да послужи противопоставянето на изобразителното на неизобразителното изкуство.

Гордън Олпърт подчертава дебело и правилно, че «съществуването» е също така изпълнено с усилия и активност, както и стремежът. Онова, кето казва той ни подтиква да правим разлика между «да се стремиш да се оправяш с недостига» и «да се стремиш към самоактуализиране", а не между «да се стремиш» и «да съществуваш». Тази поправка също служи да отстрани твърде лесно придобитото впечатление, че «съществуването», немотивираните реакции и нецелевата дейност са по-лесни, не така енергични и по-малко изпълнени с усилия, отколкото да се справяш с външните проблеми. Че това тълкуване на самоактуализацията като dolce far niente (приятно безделие - Бел. пр.), е подвеждащо, може лесно да се докаже с примери като саморазвитието по пътя на борбата при Бетовен. - Бел. авт.

От това следват няколко извода. (1) Сигурно е, че ако човек желае да разбере характеровата структура, най-добре е да изучава експресивното, а не свързаното със справяне поведение. Това се подкрепя от вече големия опит с проективни (експресивни) тестове. (2) Що се отнася до вечния спор за това какво представлява психиката и какъв е най-добрият подход към нейното изучаване, става ясно, че приспособяващото се, целевото, мотивираното поведение, не е единствено. (3) Посочената от нас разлика би могла да има връзка с въпроса доколко психологията е неделима част от останалите науки. По принцип изучаването на природата би трябвало да ни помогне да разберем справянето, но вероятно не и експресията. Последната е сякаш по-чисто психологическа, вероятно има свои собствени правила и закономерности и следователно е най-добре да бъде изучавана пряко, а не чрез физическите и естествените науки.

Заучено и незаучено поведение

По своя характер идеалното поведение на справяне е заучено, докато по своя характер идеалното експресивно поведение е незаучено. Ние не трябва да се учим как да се чувстваме безпомощни, да изглеждаме здрави, да сме глупави, да проявим

гняв, докато в повечето случаи трябва да се научим как да направим рафтове за книги, да караме велосипед или да се обличаме. Този контраст би могъл лесно да се наблюдава при факторите, определящи реакцията при тестовете за постижение, от една страна, и теста на Роршах, от друга. Освен това справянето е склонно към отмиране, ако не бъде поощрено. Експресивното поведение често продължава без награда или насърчаване. Едното е насочено към задоволяване на потребности, а другото - не.

Възможност за контрол

Диференцираното детерминиране от вътрешни и външни фактори се проявява също в различната податливост на справянето и експресията на съзнаван или несъзнаван контрол (задръжка, изтласкване, потискане). Много трудно е да се управлява, променя, скрива, контролира или повлиява по какъвто и да е начин спонтанната експресия. Всъщност, контролът и експресията са по дефиниция противоположни. Това е вярно дори и за мотивираното самоизразяване, за което стана дума по-горе, защото е крайният продукт на поредица от усилия да се научим как да не се контролираме.

Почеркът, стилът на танцуване, пеенето, говоренето или емоционалното реагиране биха могли да се контролират само за кратко време. Надзорът или контролът над собствените реакции не може да бъде непрекъснат. Рано или късно поради изтощение, разсеяност, пренасочване на вниманието нашият контрол започва да прави пропуски и по-дълбоки, по-несъзнавани, по-автоматични, по-характероло-гични фактори поемат управлението (Allport, 1961). Експресията не е в истинския смисъл на думата доброволно поведение. Друг аспект на този контраст е липсата на усилия при експресията. Поведението на справяне е по принцип плод на усилия. (И отново художникът е специален случай.)

Тук се налагат някои предупреждения. Лесно можем да сгрешим, ако започнем да смятаме, че спонтанността и експресията винаги са добри, а контролът от какъвто и да е вид - лош и нежелателен. Това не е така. В повечето случаи усещането при експресивността е, че тя е по-добра, по-приятна, по-честна, изисква по-малко усилия и т. н. от самоконтрола. Така че тъкмо в този смисъл тя е желателна и за самата личност, и за нейните междуличностни взаимоотношения, както докзва Журард (Jourard,1968) например. И все пак, има няколко значения на самоконтрола или задръжките, някои от които са съвсем желателни и здрави, независимо от това какво е необходимо за

справяне с външния свят. Контролът не бива да означава фрустрация или отказ от удовлетворяване на базови потребности. Онова, което бих нарекъл «Аполонов контрол», въобще не поставя под въпрос задоволяването на потребност. Той го прави повече, а не по-малко приятно след подходящо забавяне (както става при секса), с изящество (както става при танците или плуването), с естетизиране (както става при храненето и пиенето), със стилизиране (както става при сонетите), с церемониализиране, сакрализиране, с придаване на достойнство, с правенето на нещо добре, вместо простото му правене.

Освен всичко, това е нещо, което трябва непрекъснато да се повтаря - здравите личности не са само експресивни. Те трябва да са в състояние да бъдат експресивни, когато пожелаят. Да могат да се отпуснат. Да могат, когато сметнат това за нужно, да изоставят контрола, задръжките, защитите. Но в същото време, те трябва да имат способността да се контролират, да отложат удоволствията си, да са любезни, да избягват да нараняват, да си държат устата затворена и да дърпат юздите на своите импулси. Трябва да могат да са Дионисиеви или Аполонови, стоици или епикурейци, експресивни или справящи се, контролирани или некаонтролирани, саморазкриващи се или самоприкриващи се, способни да се забавляват и да се откажат от забавата, да мислят за бъдещето както и за настоящето. Здравите или себеактуализиращите се хора са по същността си всестранни: загубили са по-малко човешки способности от средния човек. Те имат по-голям набор от реакции и ходове към пълната човечност като единствена граница. С други думи, те имат всички човешки качества.

Въздействие върху средата

Характерно за поведението на справяне е, че то произхожда от опита да се промени света и, че го прави с повече или по-малко успех. Експресивното поведение, от своя страна, често няма въздействие върху околната среда. А там, където има такова, то не е умишлено, волево или целенасочено, а неволно.

Като пример бихме могли да вземем човек по време на разговор. Разговорът има цел - човекът е пласьор, който се опитва да получи поръчка и разговорът е съзнателно насочен и се осъществява по тази причина. Но начинът, по който говори може да е несъзнателно враждебен, снобски или надменен и това да стане причина да изпусне поръчката. Така

експресивните аспекти на поведението биха могли да окажат въздействие върху околната среда, но трябва да се отбележи, че говорещият не е искал тези последици, не се е опитвал да е високомерен или враждебен и дори не е доловил, че оставя такова впечатление. Последиците от експресията върху средата, тогава когато има такива, са немотивирани, нецеленасочени и вторични.

Средства и цели

Справянето е винаги оръдие, средство за постигане на мотивирана цел. И обратното, всяко поведение, което е средство за постигане на цел (с единственото изключение, обсъдено по-горе, за доброволно отказване от справянето) трябва да е поведение на справяне.

От друга страна, различните форми на експресивно поведение нямат нищо общо с каквито и да е средства или цели (например почеркът), или, в противен случай, се доближават до поведение, което е цел само по себе си (напр. пеене, безгрижна походка, рисуване или импровизация на пианото).

Осъзнавано или несъзнавано поведение

В най-чистата си форма експресията е несъзнавана или поне не е напълно съзнавана. Обикновено не съзнаваме начина, по който ходим, стоим прави, усмихваме се и се смеем. Вярно е, че бихме могли да ги осъзнаем с помощта на филми, звукозаписи, крикатури или подражания. Експресивните действия, които са съзнателни, - избирането на облекло, мебели, прически - се разглеждат като особени, необикновени или междинни случаи. Но справянето би могло да е и по своя характер е напълно съзнавано. Когато е несъзнавано, то се разглежда като изключение или като нещо необикновено.

ЕКСПРЕСИВНО ПОВЕДЕНИЕ

Експресията трябва да се определи като относително немотивирана и нецеленасочена, за разлика от справянето, което е както мотивирано, така и целенасочено. Съществуват много примери на относително немотивирано поведение и ние ще разгледаме накратко някои от тях. Трябва да се отбележи, че те са относително пренебрегната област на психологията, отлична илюстрация за хората, които изучават науката, за това как ограниченият възглед за живота създава ограничен свят. За дърводелеца, който е само дърводелец, светът е направен от дърво.

Битието

Експресивното поведение обикновено се наблюдава, когато хората са самите себе си, когато се развиват, растат и съзряват, не отиват ни-В нашата свръхпрагматична култура, духът, който поставя ударението преди всичко върху средствата за постигане на цели, може да настигне дори крайните, ценни сами по себе си изживявания: любов («Това е нормално да се прави»), спорт («Добър е за храносмилането»), («Релаксацията подобрява съня»), красивото време («Добро за бизнеса»), четенето («Наистина трябва да съм в крак с нещата»), обичта («Искате ли детето ви да стане невротик?»), добротата («Хляб по водите...»), науката («Националната отбрана!»), изкуството («Определено подобри рекламата в Америка»), добротата («Ако не си, ще ти откраднат сребърните прибо-ри») -Бел.авт.къде (например в смисъл на издигане в обществото), не се стремят в обикновения смисъл на думата да се стремят и да се опитват да постигнат състояние на нещата, различно от онова, в което се намират в момента. Представата за чакането е полезна като отправна точка в разсъжденията за това какво означава «да бъдеш». Котката, която се припича на слънце, не чака повече, отколкото чака дървото. Изчакването подсказва пропиляно, неоценено време, което е изпразнено от смисъл за организма и е страничен продукт на една прекалено ориентирана към средствата нагласа към живота. То е най-често глупава, безрезултатна и прахосническа реакция, тъй като (1) нетърпението обикновено не носи добро, дори от гледна точка на резултатността, и (2) дори преживяванията-средство и поведението-средство биха могли да носят удоволствие, наслада и да са ценни сами по себе си, така да се каже, без допълнително заплащане. Пътуването е чудесен пример за начина, по който един отрязък от време може да донесе наслада като крайно преживяване само по себе си или напълно да се пропилее. Образованието е друг такъв пример. Това се отнася и до междуличностните отношения въобще.

С това е свързано и известно преобръщане на представата за пропиляно време. За ориентираната към полезното, целенасочената, редуциращата потребностите личност пропиляно е времето, през което не е постигнато нищо, и което не е послужило за нищо. Макар този възглед да е напълно оправдан, ние бихме предложили един също така оправдан възглед - да се смята за пропиляно времето, което не е донесло крайно изживяване, т.е. не е било в последна сметка приятно.

«Времето, което с удоволствие пропиляваш, не е пропиляно.» «Някои неща, които не са необходими, биха могли въпреки това да са съществени."

Чудесна илюстрация за това как нашата култура не е в състояние да приеме крайните изживявания директно, можем да видим в бавната разходка, гребането с кану, играта на голф и т. н. Общо взето, тези дейности се възхваляват, защото те карат хората да излезнат на открито, близо до природата, вън на слънце или сред красиви околности. По същество това са начини, по които онова, което би трябвало да бъдат немотивирани крайни дейности и крайни изживявания,Глава 11 «Самоактуализиращите се хора - изучаване на психическото здраве», документира това наблюдение и го разработва. - Бел. авт.се превръщат в целеустремени, ориентирани към постижения действия, в прагматична рамка за успокояване на западната съвест.

Изкуството

Създаването на изкуство би могло да бъде относително мотивирано (когато се стреми да общува, да събуди емоции, да покаже, да направи нещо с друга личност) или относително немотивирано (когато е по-скоро експресивно, отколкото комуникативно, вътреличностно, а не междуличностно). Фактът, че експресията би могла да има непредвидени междуличностни ефекти (вторична печалба) не е от значение.

От много голямо значение обаче е въпросът: «Има ли потребност от експресия?» Ако има, то тогава художественият израз, подобно на катарзисните и освобождаващите явления, е също толкова мотивиран, колкото търсенето на храна или на любов. На различни места в предишните глави изразихме своето убеждение, че данните скоро ще ни принудят да признаем съществуването на такава потребност да изразиш с действие импулсите, зародени в организма. Че това ще създаде парадокси, е ясно от факта, че всяка потребност или всяка способност е импулс и следователно търси израз. Трябва ли в такъв случай това да се нарича отделна потребност или импулс или по-скоро би трябвало да се смята като всеобща характеристика на всеки импулс?

В този момент не е необходимо да избираме едната или другата от тези алтернативи, тъй като единствената ни цел е да покажем, че и двете са пренебрегнати. Която и от тях да се окаже по-плодотворна, ще наложи признаването на (1)

категорията немотивираност или (2) огромна преработка на цялата теория на мотивацията.

Също така важен за изтънчения човек е въпросът за естетическото изживяване. За много хора то е толкова богато и ценно, че те чисто и просто ще отхвърлят или погледнат с презрение на всяка психологическа теория, която го отрича или пренебрегва, независимо на каква научна основа става това. Науката трябва да обяснява цялата действителност, не само мизерните и безкръвни части от нея. Самият факт, че естетическата реакция е безполезна и безцелна, и че ние не знаем нищо за нейните мотивации, ако наистина има такива в обикновения смисъл на понятието, би трябвало да ни покаже единствено нищетата на нашата официална психология.

Говорейки от когнитивна гледна точка, дори естетическото възприятие би могло да се разглежда като относително немотивирано, в сравнение с обикновеното познание. Даоисткото, незаинтересовано възприемане на многостранността на дадено явление (със специално ударение върху неговата ефикасност при продуцирането на трайни изживявания, а не върху неговата полезност) е една от характеристиките на естетическото възприятие.

Оценка

Организмът получава пасивно и се наслаждава не само на естетическото преживяване, но и на много други. Самото наслаждение трудно би могло да се определи като мотивирано, то би могло да е единствено цел или задача на мотивираната дейност, епифеномен на задоволяването на потребност.Мистичното преживяване, преживяването на благоволение, радост, учудване, тайнство и възторг са до едно субективни, богати изживявания от същия пасивен, естетически вид, които си пробиватВ глава 17, «Стереотипи или истинско познание», виждаме, че в най-добрия случай категоризираното възприятие е частично; то не е толкова проучване на всички атрибути на един предмет, колкото (класификацията му на основата на онези няколко атрибута, които са полезни за нас, отнасят се до нашите интереси и са удовлетворяващи или застрашаващи потребности. - Бел. авт.

«Мозъкът служи да доведе до този избор - той актуализира полезните спомени, той държи в ниските пластове на съзнанието онези, които не са полезни. Човек би казал толкова за възприятието. Спомагателно на действието, то

изолира онази част от действителността като цяло, която ни интересува; то ни покзва не толкова самите неща, колкото ползата, която можем да извлечем от тях. То класифицира, слага предварително етикети, ние почти не поглеждаме предмета, за нас е достатъчно да знаем към коя категория принадлежи. Но понякога, по щастлива случайност, се появяват хора, чиито усещания или чието съзнание са по-малко свързани с живота. Природата е забравила да прикачи способността им да възприемат към способността им да действат. Когато погледнат към нещо, те го виждат заради самото него, а не заради себе си. Те не възприемат просто с оглед на действието; те възприемат за да възприемат - само заради удоволствието да го направят. По отношение на някои аспекти на природата, независимо дали е тяхното съзнание или едно от сетивата им, те са родени отделени; и според това дали отделянето е от някакво конкретно сетиво или от съзнанието, те са художници или скулптори, музиканти или поети. Затова в различните изкуства намираме много по-пряко виждане на действителността; и «творецът възприема много на брой неща, защото е по-малко насочен към използването на своето възприятие» (Бергсон, 1944, стр. 162-163) - Бел. авт.път до организма, заливайки го като музика. Те също са крайни, по-скоро окончателни изживявания, отколкото средства и съвсем не променят външния свят. Всичко това е вярно за свободното време, ако то бъде правилно дефинирано (Pieper, 1964).

Може би е подходящо да говорим тук за две най-крайни удоволствия: (1) функционалното удоволствие и (2) удоволствието от самия живот (биоудоволствие, изживяване на радост от живота). Можем да ги видим най-вече у детето, което повтаря ли повтаря новопридобитата си сръчност заради чистото удоволствие, съп-ровождащо доброто и сръчно функциониране. Танцуването също би могло да е добър пример. Kолкото до удоволствието да си жив, то всеки боледуващ, страдащ от лошо храносмилане или повръщащ човек може да свидетелства за реалността на това най-крайно биологично удоволствие (изживяване на радост от живота), което е автоматичен, нетърсен, немотивиран страничен продукт на това, че си жив и здрав.

Игра

Играта може да е свързана със справянето или с експресия, или и двете заедно (виж с. 42), както вече стана съвсем ясно от литературата върху игровата терапия и игровата диагностика. Изглежда много вероятно, това генерално

заключение да измести различните функционални, целеви и мотивационни теории за играта, предлагани в миналото. Тъй като няма какво да ни попречи да използваме дихотомията справяне-експресия при животните, бихме могли спокойно да погледнем напред към по-полезни и реалистични тълкувания на играта и при тях. Единственото, което трябва да направим, за да отворим тази нова област на проучване, е да признаем възможността играта да бъде безполезна и немотивирана, проява на това «да бъдеш», а не стремеж, по-скоро цел, отколкото средство. Същото би могло вероятно да се твърди за смеха, веселието, забавлението, радостта, екстаза, еуфорията и т. н.

Интелектуална експресия

Интелектуалната експресия - идеология, философия, теология, познание и т. н. - е друга област, която се съпротивлява на инструментариума на официалната психология. Ние смятаме, че това се дължи отчасти на отношението към мисленето, на което още от времето на Дарвин и Дюи се е гледало автоматично като на решаване на проблеми, т.е. - като на функиюнално и мотивирано. В добрия живот на здравия човек, мисленето, също като възприятието, би могло да бъде спонтанно и пасивно приемане или произвеждане, една немотивирана, без усилия, щастлива експресия на природата и съществуването на организма. То по-скоро позволява на нещата да се случват, отколкото ги прави да се случват. Мисленето е също толкова ярко доказателство за съществуване, колкото ароматът на цветето или ябълкнте на дървото.

ЧАСТ2

ПСИХОПАТОЛОГИЯ И НОРМАЛНОСТ

ГЛАВА

7ПРОИЗХОД НА ПАТОЛОГИЯТА

Очертаната дотук концепция за мотивацията съдържа някои важни насоки за разбирането на произхода на психопатологията, както и на природата на фрустрацията, конфликта и заплахата.

Практически всички теории, които предлагат обяснение за произхода на психопатологията и за това как тя се поддържа, почиват преди всичко върху две представи за фрустрация и конфликт, с които ще се занимаем сега. Някои фрустрации наистина водят до патология, а други - не. По същия начин едни конфликти водят до психопатология, а други - не. както изглежда, за да разплетен загадката, ще трябва да прибегнем до теорията за базовите потребности.

ЛИШЕНИЕ И ЗАПЛАХА

Когато обсъждаме фрустрацията, лесно можем да изпаднем в грешката да сегментираме човешкото същество; все още съществува тенденция да говорим за фрустрация на устата или стомаха или за фрустрация на потребност. Трябва винаги да помним, че може да бъде фрустрирано само цялостното човешко същество, а не част от него.

Като имаме това предвид, изпъква една важна разлика, а именно, разликата между фрустрацията и заплахата за личността. Обикновено фрустрацията се определя просто като неполучаване на онова, което желаеш, или като пречка пред желанието или задоволяването му. Такова определение пропуска да направи разликата между лишение, което не е важно за организма (то лесно може да се замести и ще има малко сериозни последици) и, от друга страна, лишение, което в същото време представлява заплаха за личността, с други думи застрашава жизнените цели на индивида, защитната му система, самооценката, себеактуализацията му - изобщо неговите базови потребности. Ние твърдим, че само заплашващото лишение има множество последици (обикновено нежелани), които обикновено се приписват на фрустрацията въобще.

Целта има две значения за индивида. Първото е вътрешноприсъщо, а би могла да има и вторично, символично значение. По този начин едно дете, лишено от фунийката сладолед, която е поискало, е загубило само нея. Друго обаче

може да е пропуснало не само сетивното задоволяване, но и да се почувства лишено от любовта на майка си, защото тя е отказала да му я купи. За второто дете фунийката сладолед има не само собствена стойност, тя е носител и на психологични ценности. За здравия индивид лишаването от сладоледа като сладолед едва ли означава нещо и е съмнително дали то трябва също да се нарече фрустрация, термин, характеризиращ други, по-застрашаващи лишения. Само когато поставената цел олицетворява любов, престиж, уважение или други базови потребности, лишаването от нея носи лоши последици, които в повечето случаи се приписват на фрустрацията въобще.

Двузначният характер на един обект можем да демонстрираме много ясно при определени групи животни и в определени ситуации. Така например е доказано, че когато две маймуни се намират във взаимоотношения на доминация-субординация едно парче храна е (1) нещо, което удовлетворява глада и едновременно с това (2) символ на доминиращия статус. Така че, ако подчиненото животно се опита да вземе храната, то незабавно ще бъде нападнато от доминиращото. Ако обаче то може да лиши храната от символичната й стойност на доминация, тогава доминиращото му позволява да я изяде. Подчиненото животно може много лесно да постигне това с жест на подчинение, т. нар. сексуално предлагане при доближаването си до храната. С това то сякаш казва: «Искам тази храна само за да задоволя глада си, не желая да оспорвам господството ти. С готовност го признавам.» По същия начин можем да приемем критика от страна на приятел по два различни начина. В повечето случаи средният човек ще реагира с чувството, че е нападнат и застрашен (което си е съвсем така, защото много често критиката е нападение). Затова той настръхва и ядно реагира. Но ако се увери, че критиката не е нито атака срещу него,нито отхвърляне, той не само ще се вслуша в нея, но вероятно дори ще изпита благодарност. В такъв случай, ако вече е имал хиляди дока-зателства, че приятелят го обича и уважава, за него критиката пред-ставлява само критика, а не атака или заплаха (Maslow, 1936,1940б).

Пренебрегването на тази разлика е предизвикало много излишни вълнения в психиатричните кръгове. Непрекъснато се поставя въпросът: Сексуалното лишение неизбежно ли поражда всички или някои от многото ефекти от фрустрацията, като агресията или сублимацията? Вече е добре известно, че са установени много случаи, при които непорочността не е имала психопатологични последици. Кой е факторът, който определя

какъв ще бъде резултатът? Клиничната работа с не-невротични хора дава ясен отговор - сексуалното лишение става патогенно в тежък смисъл само когато индивидът смята, че то представлява отхвърляне от противния пол, малоценност, липса на достойнство, изолиране или друго осуетяване на базова потребност. Сексуалното лишение може да се понесе с относителна лекота от индивиди, които не го приемат в такъв смисъл.

Също така неизбежните лишения в детството се разглеждат като фрустриращи. Отбиването, контролът върху отделянето, прохождането и всъщност всяко ново равнище на адаптиране се схващат като постигнати чрез насилствен натиск върху детето. И тук разликата между простото лишение и заплахата за личността ни кара да бъдем предпазливи.

Наблюдения върху деца, които са напълно уверени в любовта и уважението на своите родители, са показали, че понякога те понасят с удивителна лекота лишенията, дисциплинарните мерки и наказанията. Ако детето не възприема тези лишения като заплаха за основната му личност, за основните жизнени цели или потребности, последиците от фрустрацията са малки.

От това гледище следва, че явлението заплашваща фрустрация е много по-тясно свързано с други заплашващи ситуации, отколкото с обикновеното лишение. Също така често се установява, че класическите ефекти на фрустрацията а последица от други типове заплаха - травма, конфликт, корово увреждане, тежко заболяване, истинска физическа заплаха, угроза от смърт, унижение или голяма болка.

Това ни навежда на окончателната ни хипотеза, че отделното понятие за фрустрация не върши такава добра работа, както две понятия, които се припокриват с нея: (1) лишаване от задоволяване на небазовите потребности и (2) заплаха за личността, т.е. за базовитепотребности или за различните системи за справяне със ситуации, свързани с тях. Лишението означава много по-малко, отколкото понятието за фрустрация предполага. Заплахата означава много повече. Лишението не е психопатогенно, а заплахата е.

КОНФЛИКТ И ЗАПЛАХА

По същия начин самостоятелното понятие за конфликт може да се припокрие с понятието за заплаха. Тук ще разгледаме няколко типа конфликти.

Простият избор е конфликт в най-простия възможен смисъл. Ежедневието на всяко човешко същество е изпълнено с безброй много случаи на избор от този вид. Считаме, че разликата между този вид избор и другия, който ще бъде дискутиран, е следната: Първият тип е свързан с избор между две пътеки към една и съща цел, като целта е относително несъществена за организма. На практика психичната реакция при такава ситуация на избор никога не е патологична. Всъщност най-често няма обективно чувство за конфликт въобще.

Друг вид конфликт представлява ситуация, при която самата цел е важна, но има алтернативни пътища за постигането й. Самата цел не е изложена на заплаха. Дали целта е важна или неважна е, разбира се, въпрос, който се решава от всеки отделен организъм. Онова, което е важно за един, може да не е важно за друг. В повечето случаи привидното чувство за конфликт изчезва, след като се вземе решението. Вярно е обаче, че когато целта е от голямо значение, конфликтът, който представлява избора между две или повече пътеки към нея, може да бъде прекалено интензивен.

Застрашаващият конфликт е фундаментално различен от описаните по-горе. Той продължава да е ситуация на избор, но вече между две различни цели, като и двете са жизненоважни. Тук реакцията на избор в повечето случаи не урежда конфликта, тъй като решението означава да се откажеш от нещо, което е почти също толкова необходимо, колкото избраното. Отказът от необходима цел или задоволяване на потребност е заплашващ и дори след като е направен изборът, действията на заплахата постоянстват. С една дума, този вид избор може да завърши само с хронично осуетяване на базова потребност. Това е патогенно.

Може би ще е най-добре да наречем катастрофалния конфликт чиста заплаха без алтернатива или възможности за избор. Всъщност всеки избор е еднакво катастрофален или заплашващ с резултатите си или пък има само една възможност и тя е по същество катастрофална заплаха. Ситуации от този род можем да наречем конфликтни само ако разширим значението на думата. Това ще стане ясно много лесно, ако вземем за пример човек, на когото предстои да бъде екзекутиран след минути, или животно, принудено да избере посока на решение, за която то знае, че води до наказание и където всички възможности за бягство, нападение или алтернативно поведение са отрязани, както става в много експерименти при невроза у животни (Maier, 1939).

От гледна точка на психопатологията ще трябва да стигнем до същото заключение, до което доведе анализът на фрустрацията. Общо взето, има два типа конфликтни ситуации или конфликтни реакции: незаплашващи и заплашващи. Незаплашващите конфликти са съвършено маловажни, тъй като те обикновено не са патогенни. И отново, изглежда, че когато говорим за чувството за конфликт като основа на симптомите, е добре да говорим по-скоро за заплаха или застрашаващ конфликт, защото съществуват типове конфликти, които не пораждат симптоми. Някои от тях всъщност укрепват организма.

При това положение бихме могли да преминем към прекласифициране на съществуващите идеи в сферата на психопатогенезата въобще. Бихме могли да говорим първо за лишение и второ за избор и да сметнем и двете за непатогенни и следователно несъществени идеи за изучаващия психопатологията. Единственото важно понятие е не конфликтът или пък фрустрацията, а съществената патогенна характеристика и на двете, а именно - заплаха от осуетяване или действителното осуетяване на удовлетворяването на базовите потребности и себеактуализирането на организма.

Заплахата не винаги е патогенна; има здравословни начини да се справим с нея, а също така невротични или психотични решения. Освен това, една застрашителна ситуация би могла или не би могла да доведе до чувства на психическа заплаха у всеки конкретен индивид. Една бомбардировка или заплаха за живота би могла да се окаже не толкова застрашителна, както подигравката, пренебрежението, изоставянето от приятел, болестта на детето или актът на несправедливост по отношение на напълно непознат човек на километри разстояние. Освен това заплахата може да има укрепващи последици. - Бел. авт.

ИНДИВИДУАЛНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ЗАПЛАХА

Общата динамична теория, както и различни конкретни емпирични данни показват необходимостта от индивидуално определение за заплаха. С други думи, в последна сметка трябва да дефинираме ситуацията или заплахата не само от гледна точка на общовидовите базови потребности, но също така и от гледна точка на индивидуалния организъм, изправен пред своя конкретен проблем. Така и фрустрацията, и конфликтът често са били определяни единствено от гледна точка на външните ситуации, а не през призмата на вътрешната реакция на организма или на възприятието му за тези външни ситуации. И пак трябва да посочим, че травматичната ситуация

не е същата като чувството, че си травматизиран. Една травматична ситуация би могла да е, но не е задължително непременно да е психологически заплашваща. Стига да се справим добре с нея, тя може да бъде поучителна и укрепваща.

Как да разберем кога организмът възприема една конкретна ситуация като заплаха? При човешкото същество това лесно може да се установи с помощта на всеки метод, годен да опише цялостната личност, като например психоанализата. Такива методи ни позволяват да разберем от какво се нуждае даден човек, какво му липсва и какво го заплашва. Здравите зрели хора са по-малко застрашени от външни ситуации по принцип, отколкото средният или невротичният зрял човек. И отново не бива да забравяме, че макар здравето в зряла възраст да е плод на липса на заплаха или на успешно преодолени заплахи през детството, с течение на годините такива хора стават все по-малко податливи на заплаха - така например е практически невъзможно да се застраши мъжествеността на мъж, който е напълно сигурен в себе си. Оттеглянето на любов не е голяма заплаха за жена, която е била обичана през целия си живот, и която се чувства достойна за обич и обичаща. Тук отново ще призовем принципа на функционалната автономия.

И още един последен момент, който със сигурност произтича от динамичната теория: трябва винаги да имаме предвид, че чувството за заплаха представлява само по себе си динамично стимулиране на други реакции. Няма да получим пълна представа за чувството на заплаха у който и да е организъм, ако не знаем до какво води то, как ще постъпи индивидът под негово влияние и как организмът реагира на заплахата. Наистина е абсолютно необходимо да разбираме в теорията за неврозите както природата на чувството за заплаха, така и реакцията на организма спрямо това чувство.

ТРАВМАТА И БОЛЕСТТА КАТО ЗАПЛАХА

Тук е необходимо да посочим, че понятието за заплаха включва явления, които не се подвеждат нито под категорията на конфликта, нито под категорията на фрустрацията, според обичайната употреба на тези думи. Тежко заболяване от определени типове може да бъде психопатогенно. Човек, преживял тежка сърдечна криза, много често се държи като застрашен. Едно заболяване или престой в болница при малките деца често представлява пряка заплаха -да оставим настрана лишенията, които те предполагат.

Към нашия списък от ефекти от заплахата, които не са нито конфликт, нито фрустрация можем да добавим последиците от много основна и тежка травма. Човек, който е преживял тежка катастрофа, би могъл да стигне до заключението, че не е господар на своята съдба и че смъртта винаги дебне край вратата. Пред лицето на такъв смазващо по-силен и по-застрашаващ свят, изглежда някои хора губят увереност в собствените си способности, дори в най-простите от тях. Други, по-леки травми, разбира се, ще бъдат по-малко застрашаващи. Бихме добавили, че такава реакция може да се очаква по-често при хора с определен вид структура на характера, която ги прави предразположени към заплаха.

Угрозата от смърт по каквато и да е причина, би могла (но не задължително) да ни постави в състояние на заплаха, защото в резултат на нея ние можем да загубим своята основна увереност в себе си. Когато вече не можем да се справим със ситуацията, не можем повече да понасяме света, не сме господари на собствената си съдба, загубили сме контрол върху света или върху самите себе си, със сигурност можем да говорим за чувства за заплаха. Други ситуации, в които «няма какво да направим», също понякога се възприемат като застрашаващи. Вероятно в тази категория трябва да се добави силната болка. Това положително е нещо, за което «нищо не може да се направи».

Сигурно е възможно да разширим понятието, така че да обхваща явления, които обикновено попадат в друга категория. Например при децата можем да определим като застрашаващи, а не като просто предизвикващи емоция случаите на внезапно интензивно стимулиране, когато ги изпуснат неочаквано, загубят равновесие, всяко необяснимо или непознато нещо, нарушаването на рутинните действия или ритъма.

Разбира се, трябва също така да говорим за най-съществените аспекти на заплахата, а именно, прякото лишаване, осуетяване, или заплаха за базовите потребности (унижение, отхвърляне, изолация, загуба на престиж, загуба на сила) - всички тези неща са пряко застрашаващи. Освен това, себеактуализацията е пряко застрашена, когато способностите не се използват или се използват погрешно. И накрая, изключително зрялата личност ще възприеме като застрашаваща възможната заплаха за метапотребностите или ценностите на Битието.

ПОТИСКАНЕТОНА СЕБЕАКТУААИЗАЦИЯТА КАТО ЗАПЛАХА

Съгласявайки се с Голдщайн (Goldstein, 1939,1949), можем да разберем най-индивидуалните изживявания на заплаха като ситуации, които задържат или заплашват да задържат развитието към крайната себеактуализация. Това ударение върху едно бъдещо, както и върху едно настъпващо в момента увреждане има много сериозни последици. За пример бихме цитирали революционната концепция на Фром за «хуманистичната» съвест като усещане за отклоняване от пътя на растежа или себеактуализацията. Тази формулировка хвърля ярка светлина върху релативизма и следователно върху неадекватността на идеята на Фройд за суперегото.

Също така би трябвало да отбележим, че превръщането на «заплаха за растежа» и «задръжка на растежа» в синоними, създава възможността определена ситуация за дадения момент да не е субективно заплашваща, но да може да застраши или задържи развитието в бъдеще. Децата искат задоволяване, което ще им достави удоволствие, ще ги успокои или ще ги направи благодарни сега, но то може да се окаже задръжка за развитието. За пример можем да дадем родителя, който се подчинява на детето. Това създава отдаден на желанията си психопат.

ИЗТОЧНИКЪТ НА ПАТОЛОГИЯТА

Друг проблем, който в последна сметка отъждествява психопатогенезата с неправилното развитие, възниква от неговия монистичен характер. Ние вече намекнахме, че всички или повечето заболявания се дължат на този единствен източник - психопатогенезата е сякаш единна, а не множествена. Тогава откъде идват отделните болестни синдроми? Може би не само патогенезата, но и психопатологията е унитарна. Може би явленията, на които гледаме като на отделни болестни единици по медицинския модел, са всъщност повърхностни и идиосинкратични реакции на по-дълбоки общи заболявания, както твърди Хорни (Horney, 1937). Ние изградихме теста за сигурност-несигурност (Maslow, 1952), основавайкн се тъкмо на това основно предположение и досега той сякаш успява доста добре да избира хора, които по принцип имат психично заболяване, а не конкретно истерия, хипохондрия или страхова невроза.

Тъй като единствената цел тук е да посочим, че теорията за пси-хопатогенезата поражда сериозни проблеми и хипотези, няма да правим усилие да доразвиваме вече споменатите

хипотези. Необходимо е само да подчертаем нейните обединяващи, опростяващи възможности.

РЕЗЮМЕ

Можем да обобщим с думите, че общо взето всичко, изброено по-долу, се възприема като застрашаващо, в смисъла, който ние влагаме в думата: опасност от осуетяване или действително осуетяване на задоволяването на базовите потребности и метапотребностите (включително себеактуализацията) или на условията, върху които те почиват; заплаха за живота, за целостта, за интеграцията, за принципното господство на организма над света и заплаха за основните ценности.

Както и да я определяме, заплахата с положителност има един аспект, който не бива никога да пренебрегваме. Крайното определение, независимо какво друго би могло да включва, трябва със сигурност да се свърже с основните цели, ценности или потребности на организма. Това означава, че всяка теория за психопатогенезата трябва на свой ред да почива пряко върху теорията за мотивацията.

ЧАСТ2

ПСИХОПАТОЛОГИЯ И НОРМАЛНОСТ

ГЛАВА8

ИНСТИНКТИВНА ЛИ Е ДЕСТРУКТИВНОСТТА?На пръв поглед базовите потребности (мотиви, импулси, нагони) не са зли или грешни. Няма нищо непременно лошо в това да искаш и да имаш потребност от храна, сигурност, принадлежност и любов, обществено и лично одобрение и себеактуализация. Тъкмо напротив, мнозинството хора в повечето култури биха ги сметнали - в една или друга местна форма - за желателни и достойни за похвала желания. За да бъдем максимално научно предпазливи, все пак, ще трябва да кажем, че те са по-скоро неутрални, отколкото зли. Същото е вярно за повечето или за всички познати видово-специфични

способности (за абстракция, за използване на език, за изграждане на философии и т. н.) и за конституционалните различия (активност или пасивност, мезо- или екатоморфизъм, високи или ниски енергийни равнища и т. н.). Колкото до метапотребностите от отлични постижения, истина, красота, законност, простота и т. н., то в нашата, а и в повечето познати ни култури, е практически невъзможно да ги наречем същностно лоши, зли или грешни.

Следователно, суровият материал на човечността и човешкия вид не обясняват сами по себе си огромните размери на злото, което е очевидно в нашия свят, в човешката история и в индивидуалните ниЕкатоморфна, мезоморфна конституция - понятие от теорията на Институционалните типове на У. Шелдън, описващи генетично обусловените варианти в развитието на организма и психиката. -Бел. ред.характери. Наистина, вече знаем достатъчно, за да припишем голяма част от онова, което наричаме зло, на болести на тялото и личността, на невежество и глупост, на незрялост и на лоши социални и институционални условия. Но не може да се каже, че знаем достатъчно, за да кажем доколко злото се дължи на тях. Знаем, че злото може да бъде намалено от здравето, терапията, познанието и мъдростта, житейската и психична зрялост, от добри политически, икономически и други социални институции и системи. Но доколко? Ще успеят ли такива мерки някога да сведат злото до нула? Вече със сигурност можем да приемем, че разполагаме с достатъчно познание, за да отхвърлим всяко твърдение, че по своята същност човешката природа е първично, биологично, в основата си зла, грешна, злонамерена, свирепа, жестока или склонна към убийство. Но не смеем да твърдим, че въобще не съществуват никакви инстинкатоподобни склонности към лошо поведение. Съвсем ясно е, че просто не знаем достатъчно, за да твърдим това, и че съществуват поне някакви данни, които го оспорват. Във всеки случай е станало също така достатъчно ясно, че такова познание е постижимо и тези въпроси могат да се поставят под юрисдикцията на подходящо разширена хуманистична наука (Maslow, 1966, Polanyi,1958).

Тази глава е образец на емпиричен подход към един от ключовите въпроси в сферата на онова, което наричаме добро и зло. Макар да не прави усилия да бъде окончателна, тя сполучливо напомня, че познанието за деструктивността наистина е напреднало, макар и все още да не е стигнало до положение да даде окончателни и убедителни отговори.

ЖИВОТНИТЕ

На първо място, вярно е, че това, което прилича на първична агресивност, може да се наблюдава при някои животински видове; не при всички, дори не и при много животни, но все пак при някои. Очевидно има такива животни, които убиват, просто за да убиват и са агресивни без някакви наблюдаеми причини. Влязлата в кокошарника лисица ще убие повече кокошки, отколкото е в състояние да изяде, а играта на котката с мишката е станала пословична. Когато са разгонени, елените и други копитни животни търсят да се бият, като се случва дори да изоставят своите женски заради това. Много животни, дори от по-висшите, с настъпването на старостта стават по-злобни по очевидно конституционални причини и екземпляри, които преди това са били кротки, нападат, без да бъдат предизвикани. При някои видове те убиват не само за да си осигурят храна.

Едно добре известно проучване върху лабораторните мишки показва, че е възможно да се селекционира необузданост, агресивност или свирепост, така както могат да се селекционират анатомични характеристики. Склонността към свирепост, поне при този вид, а възможно е и при други, може да е първично унаследен фактор на поведението. Това започва да звучи по-достоверно в светлината на установения факт, че надбъбречните жлези при дивите и свирепите плъхове са много по-големи, отколкото при по-кротките и по-опитомените. Други видове, разбира се, могат да бъдат селекционирани от генетиците тъкмо в обратна насока - да са кротки и питомни, а не свирепи. Такива примери и наблюдения ни позволяват да предложим и да приемем най-простото възможно обяснение, а именно, че въпросното поведение се дължи на ad hoc мотивация, че съществува наследствен подтик към точно този вид поведение.

Все пак, по-внимателният анализ на много други примери на привидно първична жестокост при животните показва, че въпросът не стои точно така, както изглежда на пръв поглед. При животните, също както и при човешките същества, агресията може да бъде предизвикана по много начини и от много ситуации. Така например, съществува фактор, наречен териториалност (Ardry, 1966), който може да бъде илюстриран с птици, които гнездят на земята. Установено е, че когато подбират мястото за размножаване, те нападат всяка друга птица, която се появи в радиус, определен от самите тях. Но те атакауват само такива нарушители и никого другиго. Те не

нападат въобще, а само нарушителите. Някои видове атакуват всяко друго животно, дори от собствения им вид, което няма миризмата или вида на конкретната група или клан, към който принадлежат. Така например, има един вид южноамерикански маймуни, които формират нещо като затворени общности. Всяка друга маймуна от техния вид, която се опита да се присъедини към групата, бива отблъсната с шумно нападение. Но задържи ли се достатъчно дълго, тя става част от общността и напада на свой ред всеки появил се чужденец.

При изучаването на по-висшите животни се установява, че нападенията се намират в нарастваща корелация с доминацията. Проучванията са прекалено словни, за да ги излагаме в подробности тук, но би могло да се каже, че доминацията и агресивността, която произлиза понякога от нея, наистина имат функционална стойност или са важни за оцеляването на животното. Мястото му в йерархията на доминацията се определя отчасти от успешната му агресия, а самото то определя на свой ред колко храна ще получи, дали ще има партньор и други биологични удовлетворения. На практика тези животни проявяват жестокост единствено когато се налага да потвърдят своя статут в системата на доминация или да осъществят революция в нея. Не съм сигурен доколко това се отнася до други видове. Но подозирам, че много често се установява, че териториалността, агресията срещу чужденци, ревнивото пазене на женските, нападенията срещу слабите и болните и други явления, които обикновено се обясняват с инстинктивна агресия или жестокост, са мотивирани по-скоро от желание за доминация, отколкото от някаква специфична агресивна мотивация сама за себе си: агресията би могла да е по-скоро поведение-средство, отколкото самоцелно поведение.

При изучаването на човекоподобните примати се установява, че агресията става все по-малко първична и все повече производна и реактивна, все повече функционална, разсъдъчна, разбираема реакция на съвкупност от мотивации, социални сили и непосредствени ситуационни определящи фактори. Когато се стигне до шимпанзето, животното, което е най-близо до човешкото същество, не се открива поведение, което да има и най-далечна връзка с агресията заради самата агресия. Те са толкова обичливи, отзивчиви и дружелюбни, особено когато са млади, че при някои групи не можем да намерим жестока агресия от какъвто и да е вид, поради каквато и да е причина. Нещо подобно е вярно и за горилите.

На това място мога да кажа, че на всички тези доводи, които пренасят установеното при животните към човека трябва винаги

да се гледа с подозрение. Но, ако ги приемем заради спора, стигаме неизбежно до заключението, че ако съдим от животните, които са най-близо до хората, те доказват почти противоположното на онова, което обикновено се е смятало. Ако хората имат животинско наследство, то би трябвало да се потърси основно при човекоподобните маймуни, а те са по-скоро склонни да сътрудничат, отколкото агресивни.

Тази грещка е пример за един общоразпространен тип псевдо-научно мислене, което можем да наречем неоправдано поставяне на животното в центъра. Правилната процедура за извършване на такава грешка е първо да се изгради теория или да се формулира предразсъдък, а сетне, от целия еволюционен диапазон да се подбере онова животно, което най-добре илюстрира тезата. Второ, трябва да останем съзнателно слепи към поведението на всички животни, които не отговорят на теорията. Ако някой иска да докаже инстинктивна деструктивност, моля, нека избере вълка и да забрави за заека. На трето място е необходимо да забрави ясната тенденция на развитие, която може да проследи, ако изучи цялата филогенетична скала от долу нагоре, вместо да избере конкретен любим вид. Така например като се качваме по животинската скала апетитът става все повече определящ, а простият глад все по-малко важен. Нещо повече, нараства разнообразието. С някои изключения съществува тенденция периодът между оплождането и зрелостта да става по-продължителен и, може би най-бажното, рефлексите, хормоните и инстинктите губят своето значение и все повече се заменят от интелигентност, учене и социално детерминиране.

За да обобщим данните от животни, бихме могли да кажем първо, че да се използват животните като аргумент при изучаването на човека е деликатна задача и трябва да се изпълнява с най-голяма предпазливост. Второ, че първична и унаследена склонност към деструктивна и жестока агресия би могла да се установи при някои видове животни, макар и при по-малко, отколкото смятат повечето хора. Тя липсва напълно при някои видове животни. Трето, че когато се анализират внимателно конкретните примери за агресивно поведение при животните в повечето случаи се установява, че те са вторични, реакции, породени от различни фактори, а не просто израз на някакъв инстинкт за агресия заради самата нея. Четвърто, колкото по-високо се изкачваме по филогенетичната скала и се доближаваме до човека, толкова по-ясни са данните, че предполагаемият първичен инстинкт за агресивност става все по-слаб, докато, стигнем ли до маймуните, той сякаш съвсем е изчезнал. Пето, ако се изучат най-внимателно

маймуните, нашите най-близки роднини сред животните, се установяват малко или дори въобще не се установяват данни за първична, зловредна агресия, а вместо това има много данни за дружелюбие, сътрудничество и дори алтруизъм. Един последен важен аргумент е свързан с нашата склонност да предполагаме мотиви, при положение, че поведението е единственото, което познаваме. Между учените, които изучават поведението на животните, съществува общо съгласие, че повечето хищници убиват жертвите си просто за да се снабдят с храна, а не за да проявяват садизъм, тъй както ние купуваме пържоли, за да се храним, а не от страст да убиваме. В последна сметка всичко това означава, че оттук нататък трябва да гледаме с подозрение или да отхвърляме всеки еволюционен аргумент, че нашата животинска природа ни тласка към агресивност или деструктивност заради самата нея.

ДЕЦАТА

В редица случаи наблюденията и експерименталните проучвания и данни при децата напомнят някакъв проективен метод, някакво роршахово мастилено петно, върху което може да се проектира враждебността на възрастните. Чуваме да се говори много за вродения егоизъм и деструктивност при децата и на тази тема има значително повече доклади, отколкото за сътрудничеството, добротата, съчувствието и други от този род. Нещо повече, последните изследвания, макар и да а малко, обикновено се пренебрегват. Психолозите и психоаналитиците често разглеждат новороденото като мъничък демон, появил се на този свят с първородния грях и омраза в сърцето. Положително сгъстените краски на тази картина са погрешни. Трябва да призная, че има една достойна за съжаление липса на научен материал в тази област. Основавам преценката си само на няколко великолепни проучвания, особено това на Луис Мърфи (Murphy, 1937) за съчувствието при децата. Макар и оскъдни, обаче, тези данни са сякаш достатъчни, за да хвърлят съмнение върху заключението, че децата са изначално разрушителни, агресивни, враждебни животинки, на които с помощта на дисциплина и наказания трябва да им се налее някакво минимално количество доброта в главите.

Както изглежда, фактите - експериментални или от наблюдение - сочат, че в много случаи децата са наистина толкова враждебни, разрушителни и егоистични по един примитивен начин, колкото се

По името на известният тест на Роршах, съдържащ неясни мастилени петна, в които ние можем да си представим, че има различни фигури - бел. ред.смята. Но в други моменти, може би също така често, те са щедри, сътрудничещи и несебични по същия примитивен начин. Основният принцип, определящ относителната честота на двата типа поведение, изглежда е, че детето, което е несигурно, неудовлетворено в базовите си потребности или застрашено в потребностите си от сигурност, обич, принадлежност и самооценка ще проявява повече егоизъм, омраза, агресия и деструктивност. При децата, които са в основата си обичани и уважавани от родителите си, би трябвало да се установи по-малко деструктивност и по мое мнение наличните данни сочат, че това наистина е така. Това предполага реактивна, инструментална или защитна интерпретация на враждебността, а не тълкуването й като инстинктивна.Ако разгледаме едно здраво, обичано дете, за което се грижат, да речем докато навърши една годинка, а може би и до по-късна възраст, то ще е абсолютно невъзможно да открием нещо, съответстващо на понятията зло, първороден грях, садизъм, злоба, удоволствие от причиняването на болка, деструктивност, враждебност заради самата нея или съзнателна жестокост. Тъкмо напротив, внимателното и продължително наблюдение демонстрира противното. При такива бебета се установяват практически всички личностови характеристики, открити при себеактуализиращите се хора, всичко достойно за любов, възхищение и завист, но разбира се, без познанията, опита и мъдростта. Положително една от причините, поради които бебетата са толкова желани и обичани, е точно тази - че в първите година-две от живота им у тях няма видима лошотия, омраза или злоба.Колкото до деструктивността, дълбоко се съмнявам, че тя въобще се среща при нормалните деца като пряк, първичен израз на простия деструктивен нагон. При по-внимателен динамичен анализ отхвърляме един след друг примерите на очевидна деструктивност. В собствените му очи детето, което разглобява часовника на съставните му части, не го унищожава, а го разглежда. Ако тук може да се говори за първичен нагон, много по-смислено ще е да изберем любопитството, а не деструктивността. Много други примери, които, на разстроената майка й приличат на деструктивност, се оказват не само любопитство, но също така дейност, игра, упражняване на растящите възможности и умения, а дори понякога действително творчество, както когато дадено дете нарязва внимателно написаните на машина бележки на бащата на красиви, малки лентички. Съмнявам се, че малките деца са съзнателно деструктивни заради чистото удоволствие от злобно

разрушение. Възможно изключение са патологичните случаи, например епилепсия и постенцефалитен синдром. Дори при тези така наречени патологични случаи, не е известно дали деструктивността не е била също реактивна - реакция на заплахи от един или друг вид.Съперничеството между братята и сестрите е специален и понякога озадачаващ случай. Едно двегодишно дете може да бъде опасно агресивно към новороденото си братче. Понякога враждебното намерение се изразява много наивно и открито. Едно смислено обяснение е, че двегодишното дете просто не е в състояние да приеме, че майка му може да обича две деца. То причинява болка не просто заради това да причини болка, а за да запази любовта на майка си.

Друг специален случай е психопатът, чиято агресия често изглежда немотивирана, т.е. изглежда се осъществява заради самата себе си. Тук е необходимо да се обърнем към един принцип, формулиран за първи път от Рут Бенедикт (Benedict, 1970) при опита й да обясни защо сигурни общества могат да тръгнат на война. Според нея намиращите се в безопасност, здрави хора не са враждебни или агресивни срещу тези, които са в широкия смисъл на думата техни братя, с които те могат да се идентифицират. Ако някои хора не се възприемат като човешки същества, те могат съвсем лесно да бъдат изтребени дори от добри, обичащи, здрави хора, така както те не изпитват никаква вина задето са убили досадни насекоми или са заклали животни за храна.

Полезно за разбирането на психопатите е да приемем, че те не се идентифицират любовно с други човешки същества и следователно могат да ги наранят или дори да ги убият случайно, без омраза и без удоволствие, точно така, както убиват животни, които са станали истинска напаст. Някои детски реакции, които изглеждат жестоки, вероятно произлизат също от липса на подобна идентификация, преди детето да е узряло достатъчно, за да влезе в междуличностни отношения.

И накрая ми се струва, че тук се намесват някои семантични съображения, които са много съществени. Да го кажем колкото се може по-кратко, агресията, враждебността и деструктивността са до една думи на възрастни хора. За тях те имат определени значения, каквито те нямат за децата и при това положение не би трябвало да се използват, без да бъдат модифицирани или повторно дефинирани.

Така например през втората година от живота си децата могат да играят независимо едно до друго, без действително да си

взаимодействат. Когато при такива деца се появят егоистични или агресивни действия, те не са равностойни на някакъв вид междуличностни отношения, каквито могат да се срещнат при десетгодишните. Може би те постъпват по този начин, защото не осъзнават съществуването на другото дете. Ако такова дете дърпа някаква играчка, въпреки че среща съпротива, това прилича повече на опит да се измъкне със сила даден предмет от тясна опаковка, отколкото на егоистична агресия при възрастен човек.

Същото се отнася и за активното новородено, което установява, че зърното е дръпнато от устата му и затова вбесено крещи. Или за тригодишното дете, което посяга да удари наказващата го майка. Или за гневното петгодишно дете, което крещи: «Да пукнеш дано!» Или за двегодишното, което непрекъснато тероризира новороденото си братче. В нито един от тези случаи не би трябвало да третираме детето така, сякаш то е пораснал човек, нито пък да тълкуваме реакцията му, както бихме тълкували реакцията на възрастен.

В повечето случаи подобно поведение, разбрано динамично, от гледна точка на собствените критерии на детето, би трябвало да се приеме за реактивно. С други думи, то произтича от разочарование, отхвърляне, самота, страх от загуба на уважение или защита (т.е. осуетяване на базови потребности или заплаха от такова осуетяване) повече, отколкото от някакъб per se нагон да мрази или вреди. Нашите познания, или по-скоро липса на познания, просто не ни позволяват да кажем дали това реактивно обяснение се отнася до всяко деструктивно поведение или само до повечето такива случаи.

АНТРОПОЛОГИЯ

Обхватът на сравнителните данни ще се разшири, ако прибегнем към етнологията. Още веднага можем да кажем, че дори и повърхностният преглед на материала доказва на интересува-Per se (лат.)- личен - бел. ред.шия се читател, че количеството враждебност, агресия или деструк-тивност при живите примитивни култури не е постоянно, а варира между двете крайности - от почти нула до почти сто процента. Има народи като арапешите, които са толкова кротки, дружелюбни и неагресивни, че е изключително трудно да се открие достатъчно самоуверен човек, за да организира техните церемонии. От другата страна стоят народности като чукчите и добу, които са дотолкова изпълнени с омраза, че човек се чуди какво ги спира да се избият помежду си. Разбира се, това са описания на поведение,

наблюдавано отвън. Бихме могли все пак да се запитаме какви са несъзнаваните импулси, стоящи в основата на такова поведение, които могат да са различни от това, което виждаме.

Очевидно не е необходимо човешките същества да са така агресивни или разрушителни, както средната личност в американското общество, да оставим настрана онези в други части на света. Данните на антропологията изглежда представляват мощен източник, който да ни кара да смятаме, че деструктивността, злобата или жестокостта у човешките същества е вторична, реактивна последица от осуетяването или заплахата за базовите човешки потребности.

КЛИНИЧЕН ОПИТ

Обикновено опитът, съобщаван в психотерапевтичната литература, е, че насилието, гневът, омразата, разрушителните желания, импулсът за отмъщение и други подобни съществуват в големи количества, ако не видимо, то под повърхността практически у всекиго. Опитният терапевт ще откаже да приеме насериозно нечие твърдение, че той или тя никога не е изпитвал омраза. Той просто ще сметне, че този човек я е потиснал или изтласкал. То очаква да намери омраза у всекиго.

От друга страна, обичайният опит в терапията е, че когато се говори свободно за насилствените импулси (без те да се отиграват), тенденцията е те да се пречистват, да се намали тяхната честота и да се елиминират невротичните и нереалистичните им съставки. Общо взето, съществува тенденция резултатът от успешната терапия (или от успешното развитие и съзряване) да е приблизително същият, какъвто наблюдаваме при себеактуализиращите се личности: (1) те изпитват много по-рядко от обикновените хора враждебност, омраза, желание за насилие, злоба, разрушителна агресия; (2) те не изгубват своя гняв или агресия, а по-скоро качеството им се променя в негодувание, самоутвърждаване, в съпротива срещу това да бъдат използвани, в гняв срещу несправедливостта, т.е. върви се от болестна към здрава агресия и (3) изглежда, че по-здравите хора се страхуват много по-малко от собствения си гняв и агресия, затова са в състояние, когато въобще ги изразяват, да го правят много по-искрено. Насилието има две противоположности, а не само една. Противоположността на насилието може да бъде по-малко насилие и контролирането на собственото насилие, или

усилието да не упражняваме насилие. Може да е и противопоставяне между здравото и болестното насилие.

Тези «данни» обаче не решават нашия въпрос. Много полезно е да знаем, че докато Фройд и верните му последователи смятат насилието за инстинктивно, Фром, Хорни и други неофройдисти заключават, че то съвсем не е такова.

ЕНДОКРИНОЛОГИЯ И ГЕНЕТИКА

Всеки, който желае да събере всичко известно за източниците на насилие, трябва на всяка цена да се порови из данните, събрани от ендокринолозите. И отново при по-нисшите животни положението е относително просто. Почти няма съмнение, че хормоните на половите и надбъбречните жлези, както и на хипофизата, несъмнено детерминират агресията, доминацията, пасивността и необуздаността. Но тъй като ендокринните жлези са взаимно детерминиращи се, част от данните са много сложни и изискват специални познания. Това се отнася дори в по-голяма степен за човешкия вид, при който те са дори по-сложни. Но въпреки това, те не бива да се подминават. И отново съществуват доказателства, че мъжките хормони имат връзка със самоутвърждаването, с готовността и способността за бой и т. н. Има известни доказателства, че различните индивиди секретират различни пропорции адреналин и норадреналин и че тези вещества са свързани със склонността на индивида да се бие, вместо да бяга и т. н. Без съмнение новата интердисциплинарна наука психоендокринология ще ни каже много по нашия проблем.

Разбира се, данните от генетиката, от самите хромозоми и гени очевидно ще бъдат от изключително значение. Така например откритието, че мъже с двойни мъжки хромозоми (двойна доза мъжка наследственост) проявяват тенденция към почти неконтролирано насилие, само по себе си прави простото обясняване на всичко със средата невъзможно. Дори в най-мирните възможни общества, с най-идеални социални и икономически условия, ще има отделни хора, склонни към насилие просто защото така са устроени. Това откритие, разбира се, повдига много дискутирания, но още нерешен въпрос: Дали мъжът, особено зрелият мъж, не се нуждае от известна доза насилие, от нещо или някого, срещу когото да се бие, с когото да влезе в конфликт. Има известни данни, които показват, че това може би е така не само при зрелите човешки същества, но и при бебетата, дори и при бебетата на маймуните. Трябва да оставим на бъдещите изследователи да

решат до каква степен това е, или не е вътрешно детерминирано.

ТЕОРЕТИЧНИ СЪОБРАЖЕНИЯ

Както вече видяхме, гледището, че деструктивността или причиняването на болка е по-скоро вторично или производно поведение, а не първична мотивация, е широко разпространено. Под това се има предвид очакването, че враждебното или деструктивно поведение при човешкото същество на практика винаги ще се дължи на някаква определена причина, ще е реакция на друго състояни на нещата, ще е по-скоро продукт, отколкото първоначален източник. Това влиза в противоречие с възгледа, че изцяло или отчасти деструктивността е пряк и първичен продукт на някакъв инстинкт: разрушение.

Най-важната отлика, която може да се направи при подобна дискусия, е тази между мотивация и поведение. Поведението се определя от много сили и вътрешната мотивация е само една от тях. Бих могъл да кажа много кратко, че всяка теория за детерминирането на поведението трябва да включва изучаването на поне следните определящи фактори: (1) структурата на характера; (2) културния натиск и (3) непосредствената ситуация или област. С други думи, изучаването на вътрешната мотивация е само част от една от трите големи области, свързани с всяко изучаване на главните определящи фактори на поведението. С тези съображения на ум мога да перифразирам своя въпрос по следния начин: Как се детерминира деструктивното поведение? А след това: Дали единственият фактор за деструктивното поведение е някаква наследена, предопределена, ad hoc мотивация? Разбира се, тези въпроси получават незабавен отговор само на априорна основа. Появата на агресия или деструкция не се детерминират от всички мотивации, взети заедно, та камо ли само от един конкретен инстинкт. Трябва също така да се намесят културата като цяло, както и непосредствената ситуация или поле, в което се проявява поведението.Има и още един начин да поставим проблема. За човешкото същество със сигурност може да се покаже, че деструктивното поведение произтича от толкова много различни източници, че би било смешно да се говори за някакъв единствен подтик към разрушителност. Казаното може да се илюстрира с няколко примера.

Случва се деструктивността да се прояви съвсем инцидентно, когато човек разчиства нещо от пътя си към целта. Едно дете, което се опитва настоятелно да стигне до някаква отдалечена

от него играчка, едва ли ще забележи, че мачка други играчки по своя път (Klee, 1951).

Деструктивността може да се прояви като една от съпътстващите реакции при застрашаване на базовите потребности. Така например всяка заплаха от осуетяване на удовлетворяването на базовите потребности, всяка заплаха по отношение на системата от защити или системата за справяне, всяка заплаха спрямо начина на живот въобще има вероятност да предизвика реакция на тревога-враждебност, което означава, че в такива случаи може да се очаква враждебно, агресивно или деструктивно поведение. Това в края на краищата е защитно поведение, по-скоро контраатака, отколкото атака сама по себе си.

Всяко увреждане на организма, всяко възприятие за влошаване на състоянието му вероятно ще предизвика у несигурния човек подобни чувства за заплаха и следователно може да се очаква деструктивно поведение, както става в много случаи на мозъчно увреждане, при които пациентът неистово се опитва да укрепи разклатеното си самоуважение с всевъзможни отчаяни мерки.

Една причина за агресивно поведение, която обикновено се пропуска или ако не се пропуска, се формулира неточно, е авторитарният възглед за живота. Ако хората действително живееха в джунгла, където всички останали животни са разделени на две категории - такива, които могат да ги изядат, и такива, които те могат да изядат - агресията се превръща в нещо смислено и логично. Хората, описани като авторитарни, са сигурно често склонни несъзнавано да си представят света точно като такава джунгла. На принципа, че нападението е най-добрата отбрана, те са склонни да замахнат, да ударят, да разрушат без каквито и да са видими причини и цялата реакция изглежда безсмислена, докато не се осъзнае, че това се дължи просто на очаквано нападение от човек насреща.

Съществуват много други добре познати форми на защитна враждебност.Динамиката на садомазохистичните реакции е вече добре анализирана и общо взето се разбира, че онова, което прилича на проста агресия, би могло в действителност да е породено от много сложна динамика. Тази динамика прави позоваването на предполагаемия враждебен инстинкт да изглежда прекалено опростителско. Същото се отнася до непреодолимия нагон за власт над други хора. Анализът на Хорни (Horney, 1939)

доказва ясно, че и в тази област не е необходимо да се прибягва до основано на инстинктите обяснение. Втората световна война ни е научила, че нападението на гангстера и защитата на справедливо възмутените не са едно и също нещо от гледна точка на психологията.

Списъкът с лекота би могъл да се разшири. Привеждам тези няколко примера, за да илюстрирам тезата си, че деструктивното поведение много често е симптом, тип поведение, което е резултат от много фактори. Ако някой желае наистина да се основава на динамичната гледна точка, той трябва да се научи да бъде нащрек за факта, че поведенията биха могли да се проявят по един и същи начин, макар и да водят началото си от различни източници. Динамично ориентираният психолог не е камера или звукозаписно средство. Той се интересува да разбере не само какво се случва, но и защо се случва.

ДЕСТРУКТИВНОСТГА-ИНСТИНКТИВНА ИЛИ ЗАУЧЕНА?

Бихме могли да споменем данни от историята, социологията, теорията на управлението, семантиката, всевъзможни медицински патологии, политиката, митологията, психофармакологията и други източници. Но нищо повече не е необходимо, за да заключим, че въпросите, зададени в началото на тази глава, са емпирични и следователно може да се очаква с увереност, че ще намерят отговор при по-нататъшни изследвания. Разбира се, интегрирането на данни от много области прави екипното проучване възможно, а дори и необходимо. Във всеки случай, тази произволна извадка от наличните данни би трябвало да е достатъчна, за да ни научи да отхвърляме крайното, черно-бяло поляризиране: само инстинкт, наследственост, биологична съдба или, обратно, само среда, социални сили, учене. Макар и да би трябвало отдавна да са приключили, старите полемики между поддръжниците на наследствения фактор и поддръжниците на ролята на средата още са живи. Явно определящите фактори на деструктив-ността са плуралистични. Абсолютно ясно е дори сега, че сред тези определящи фактори трябва да имаме предвид културата, ученето, средата. По-малко ясно, но все пак вероятно е, биологичните фактори също да играят съществена роля, макар и да не можем да сме съвсем сигурни каква е тя. И накрая, трябва да приемем неизбежността на насилието като част от човешката същност, ако не за друго, то защото базовите потребности са осъдени да бъдат понякога фрустрирани. Ние знаем, че човешкият вид е така устроен, че

насилието, гневът, възмездието са доста чести последици от подобна фрустрация.

И накрая, не е необходимо да избираме между всесилните инстинкти и всесилната култура. Позицията, изложена в тази глава, отива отвъд това противопоставяне и го прави ненужно. Наследственото или другото биологично детерминиране не е всичко или нищо, то е въпрос на степен, на малко или много. Както покзват повечето данни, в човешкото същество съществуват биологични и наследствени фактори, но в повечето индивиди те са доста слаби и биват лесно надвити от силите на културата. Те не само са слаби, но а и фрагментарни, остатъци и парченца, а не цялостни и пълни инстинкти, каквито намираме при по-нисшите животни. Човешките същества нямат инстинкти, но при тях наистина сякаш има някакви остатъци от инстинкти, инстинктпоподобни потребности, вътрешноприсъщи възможности и потенциал. Нещо повече, клиничният и персонологичният опит общо взето показват, че тези слаби инстинктоподобни склонности са добри, желателни и здравословни, а не злокчествени или зли, че големите усилия те да бъдат спасени от унищожение си струват и са възможни. Нещо повече, това е основна функция на всяка култура, която би се нарекла добра.

ЧАСТ2

ПСИХОПАТОЛОГИЯ И НОРМАЛНОСТ

ГЛАВА 9

ПСИХОТЕРАПИЯТА КАТО ДОБРИ ЧОВЕШКИ ОТНОШЕНИЯ

Просто е удивително, че експерименталните психолози не са се обърнали към изучаването на психотерапията като към неразработена златна мина. В резултат на успешната психотерапия хората възприемат различно, мислят различно, учат различно. Мотивите им се променят, а също и емоциите. Това е най-добрият метод, който сме имали някога, за разголване на най-дълбоката природа на хората, а не на повърхностните им личности. Техните междуличностни отношения и нагласите им към обществото се променят. Характерите (или личностите) им се променят както повърхностно, така и дълбочинно. Дори има известни данни, че външният им вид се променя, подобрява се физическото им здраве и т. н. В някои случаи се повишава дори техният коефициент за интелигентност. И въпреки това, думата психотерапия дори не се посочва в индекса на повечето книги за ученето, възприятието, мисленето, мотивацията, социалната психология, физиологичната психология и други от този род.

Ако вземем за пример теорията за ученето, то не може да има и съмнение, че тя най-малкото би спечелила от изучаването на въздействието върху ученето на такива терапевтични сили като брака, приятелството, свободните асоциации, анализата на съпротивата, успеха в работата, да не говорим за трагедията, травмата, конфликта и страданието.

Друга, също така съществена група от нерешени проблеми, се разкрива при изучаването на психотерапевтичните отношения като обикновен пример за социални или междуличностни взаимоотношения или, с други думи, като клон от социалната психология. Сега ще да разгледаме поне три начина, по които пациенти и терапевти биха могли да установят връзка помежду си: авторитарен, демократичен и laissez-faire, като всеки от тях носи своя конкретна полза в различно време. Но точно тези три типа взаимоотношения откриваме в социалната атмосфера на детските клубове и хипнотичните методики, в някои видове политически теории, във взаимоотношенията майка-дете (Maslow, 1957) и в някои видове социална организация, установена при по-нисшите примати (Maslow, 1940а). Всяко подробно изучаване на целите и задачите на терапията трябва да разкрие много бързо неадекватното развитие на съвременната теория за личността, да постави под въпрос едно ортодоксално научно схващане, според което ценностите нямат място в науката, да оголи ограниченията на медицинските представи за здраве, заболяване, терапия и лечение и да покаже ясно, че нашата култура все още страда от липса на приложима ценностна система. Нищо чудно, че хората се боят от проблема. Можем да приведем още много

примери, за да докажем, че психотерапията е важен раздел от общата психология.

Би могло да се каже, че психотерапията се осъществява по седем основни начина: (1) чрез експресия (завършване на действие, освобождаване, катарзис); (2) чрез задоволяване на базови потребности, (3) чрез отстраняване на заплаха (закрила, добри социални, политически и икономически условия; (4) чрез подобрена способност за прозрение, знания и толерантност; (5) чрез внушение или авторитет; (6) чрез пряка атака на симптомите, както при различните поведенчески терапии; и (7) чрез положителна себеактуализация, индивидуализация или развитие. Що се отнася до по-общите задачи на теорията на личността, те също представляват списък на начините, по които личността се променя в насока, одобрена от културата и психиатрията.

Тук особено много ни интересува проследяването на няколко от взаимовръзките между данните от терапията и теорията за мотивацията така, както тя е представена досега в книгата. Ще се види, че задоволяването на базовите потребности е важна (може би най-важната) крачка по пътя към крайната, позитивна цел на терапията въобще, а именно, себеактуализацията.

Ще посочим също, че тези базови потребности могат в по-голямата си част да бъдат задоволени само от други човешки същества и затова терапията трябва да се провежда преди всичко на междуличностна основа. Множеството задоволявания на базовите потребности, които са основното терапевтично средство (напр. от сигурност, принадлежност, любов и уважение), могат да се получат само от други хора.

Ако ми бъде позволено, ще кажа, че собственият ми опит е почти изцяло ограничен в по-кратките терапии. Онези, чийто опит е предимно от психоаналитичната (по-дълбинната) терапия ще стигнат вероятно до заключението, че не задоволяването на потребностите, а прозрението е важното лекарство. Това е така, защото сериозно болните хора не са в състояние да приемат или асимилират задоволяването на базовите потребности, докато не се откажат от инфантилните си тълкувания за «аз» и «другите» и не станат годни да възприемат и приемат личната и междуличностната действителност такава, каквато тя е.

Ако желаехме, бихме могли да поспорим по въпроса като посочим, че задачата на терапията на прозрението

(инсайттерапията) е да направи възможно приемането на добри междуличностни отношения и задоволяването на базовите потребности, което ги съпровожда. Знаем, че прозрението дава резултат само защото са настъпили тези мотивационни промени. Значителна евристична стойност обаче има приемането за момента на една основна разликаа между по-простата, по-кратката задоволяваща потребностите терапия и дълбочинната, по-продължителна, по-мъчителна инсайттерапия. Както ще видим, задоволяването на потребности е възможно при много неспециализирани ситуации като брак, приятелство, сътрудничество или преподаване. Това открива теоретично път към едно много по-широко разпространение на терапевтичните умения сред всевъзможни непрофесионални терапевти. За момента терапията, водеща до прозрение, е определено специализирана, защото изисква много голяма подготовкаа. Неотстъпното изучаване на теоретичните последици от това противоречие между непрофесионалната и професиона терапия ще покаже, че те са полезни в различни случаи.

Ще да се осмелим също така да изкажем мнението, че макар терапиите, свързани с по-дълбокото прозрение, да включват допълнителни принципи, те на свой ред ще бъдат разбрани най-добре, ако изберем за отправна точка изучаването на въздействието на осуетяването и задоволяването на базовите човешки потребности

Това е точно противоположно на съществуващата сега практика да извличаме обяснение за по-кратките терапии от изучаването на един или друг вид психоанализа (или друга инсайттерапия). Един от страничните продукти на този подход е, че изучаването на психотерапията и личностното развитие са се превърнали в изолирана област от психологическата теория, повече или по-малко самостойна и ръководена от специални или автохтонни закономерности, присъщи само на това поле. Тази глава изрично отхвърля подобни заключения и се основава на схващането, че в психотерапията няма ad hoc закономерности. Това, че сме действали сякаш това е така, се дължи не само на факта, че повечето професионални терапевти са готвени като медици, а не като психолози, но и на странната слепота на експерименталните психолози по отношение на отражението, което явленията в психотератията имат върху собствената им картина за човешката природа. С две думи, бихме могли да твърдим не само, че психотерапията трябва в последна сметка да се опре здраво на една солидна обща психологическа теория, но и че психологическата теория трябва да се разшири, за да стане адекватна на тази отговорност. Съобразно с това ще се занимаем първо с по-простите

терапевтични явления, като отложим проблемите на прозрението за по-нататък в тази глава.

ПСИХОТЕРАПИЯИ ЗАДОВОЛЯВАНЕ НА ПОТРЕБНОСТИ

Известни са ни много факти, които, взети заедно, изключват всяка теория на психотерапията, която е (1) чисто когнитивна, или (2) чисто обективна, но пък са съвместими с теорията за задоволяването на потребностите и с един междуличностен подход към терапията и растежа.

Шаманско лечение

Там, където е съществувало общество, винаги е имало и психотерапия. Шаманът, знахарят, вещицата, мъдрата старица в общността, свещеникът, гуруто и по-отскоро в западната цивилизация, лекарят, винаги са били в състояние да постигнат в някои случаи, онова, което днес наричаме психотерапия. Наистина великите религиозни водачи и организации са били приети за такива, благодарение на лечението, което са провеждали не само на очебийната и драматична психопатоло-гия, но също така и на по-тънките смущения в характера и ценностите. Обясненията, които са давали тези хора за постиженията си, нямат нищо общо помежду си и не бива да се разглеждат сериозно. Трябва да приемем факта, че макар тези чудеса да са правени, онези, които са ги правили, не са знаели защо или как ги постигат.

Несъответствия между теории и резултати

Това несъответствие между теория и практика съществува и днес. Различните психотерапевтични школи не са единни помежду си и дори понякога твърде бурно изразяват несъгласието си. И въпреки това, ако сте психолог, зает с клинична работа, след един достатъчно дълъг период от време ще се натъкнете на пациенти, които са били излекувани от представители на всяка една от тези школи на мислене. Тези пациенти ще са благодарни и верни привърженици на една или друга теория. Но е също толкова лесно да се съберат примери на несполука от страна на всяка от тези школи на мислене. И за да станат нещата тройно по-объркани, ще кажа, че съм виждал пациенти, излекувани от лекри или дори от психиатри, които, както със сигурност зная никога не са получавали каквато и да е подготовкаа за това, което справедливо би могло да се нарече психотерапия (да не говорим за учители,

свещеници, медицински сестри, зъболекари, социални работници и други).Наистина можем да критикуваме различните теоретични школи на емпирична и научна основа и да ги организираме в някаква йерархия на относителна валидност. И да очакваме, че в бъдеще ще успеем да съберем подходящи статистически резултати, за да докажем, че една теоретична подготовка дава по-висок процент на излекуване или развитие от друга, макар и нито една от тях да не е регистрирала непрекъснати провали или пък непрестанни успехи.

Засега, обаче трябва да приемем факта, че добрите терапевтични резултати биха могли да се постигнат до някаква степен независимо от теорията или всъщност дори без която и да е теория.

Добри резултати с различни методи

Добре известно е и всички психоаналитици признават, че дори в рамките на една мисловна школа, да речем класическата фройдистка психоанализа, съществуват големи различия между отделните терапевти не само по отношение на дарбата им така, както се определя обикновено тя, но и по отношение на чистата ефикасност на лечението. Прекалено често става така, че някои блестящи психоаналитици, ко-ито имат важен принос в преподаването и литературата, които по общо признание знаят много и са търсени като преподаватели, лектори и обучаващи психоаналитици, не успяват да излекуват пациентите си. А има други, които никога нищо не пишат и ако изобщо правят открития, те са съвсем малко, обаче в повечето случаи лекуват своите пациенти. Разбира се, очевидно съществува някаква положителна корелация между това да си блестящ и да лекуваш пациенти, но въпреки това изключенията все още не са намерили обяснение.

Личността на терапевтите

В историята има добре известни случаи, в които майсторите на дадена терапевтична мисловна школа, макар и изключително способни като терапевти, до голяма степен са се провалили в предаването на тази своя способност на учениците си. Ако ставаше въпрос само за теория, съдържание или познание и ако личността на терапевта нямаше значение, учениците щяха да се справят толкова добре или по-добре от учителите си в края на краищата, стига те да са също толкова интелигентни и прилежни.

Подобрение без «терапия»

За всеки терапевт е достатъчно познато преживяването да приеме пациенти за първи път, да обсъди няколко странични подробности с тях (напр. процедура, часове) и при втората им среща те да докладват или демонстрират подобрение. На пръв поглед този резултат е абсолютно неразбираем от гледна точна на онова, което е било казано или направено. Случва се да настъпят терапевтични резултати, без терапевтът да е казал и дума. В един случай студентка дойде да иска съвет по личен проблем. В края на единия час, през който тя говореше, а аз не обелих и дума, тя беше намерила задоволяващо я решение на проблема, благодари ми за съвета и си отиде.

Терапевтичен ефектот житейски преживявания

Обикновените големи житейски преживявания могат да се окажат терапевтични в истинския смисъл на думата при млади хора, чиито случаи не са прекалено сериозни. Добър брак, успех на подходяща работа, постигане на добри приятелства, раждане на деца, справяне с извънредни ситуации и преодоляване на трудности - виждал съм случаи, когато всяко едно от тези неща води до дълбоки промени в характера, освобождава от симптоми и т. н. без помощта на специализирана психотерапия. Всъщност има основания за тезата, че добрите жизнени обстоятелства са сред решаващите терапевтични средства и че често единствената задача на професионалната психотерапия е да позволи на индивида да се възползва от тях. Много психоаналитици са забелязали, че пациентите осъществяват напредък по време на паузи в тяхната анализа, а също така и след като са я приключили.

Успешно лечениеот страна на неподготвени терапевти

Може би най-голямото предизвикателство е много особената ситуация, която съществува днес, а именно, че огромното множество от случаите се лекуват или поне с тях се занимават хора, които или никога не са били обучавани за терапевти или не са били достатъчно добре подготвени. Обучението на повечето студенти по психология през двайсетте и трийсетте години на века беше (и продължава да е в по-малка степен)

ограничено, понякога до степен на безплодност. Студентите, които идваха да учат психология, защото обичаха човешките същества и искаха да ги разберат и да им помогнат, се озоваваха въведени в една странна, култоподобна атмосфера и трябваше да отделят повечето от времето си за изучаване на усещанията, на различните видове условни рефлекси, на безсмислената сричка, на броденето на белите плъхове из лабиринти. Наред с това, имаше едно по-полезно, но все така философски ограничено и наивно обучение по експериментални и статистически методи.

И въпреки това, за неспециалиста психологът си беше психолог, мишена на всички генерални житейски въпроси, специалистът, от когото се очакваше да знае защо настъпват разводите, защо се разбива омразата или защо хората стават психотични. Често те трябваше да отговарят по най-добрия възможен начин. В особена степен това се отнасяше до по-малките градове и градчетата, където не бяха виждали психиатър и не бяха чували за психоанализа. Едничката алтернатива на психолога бяха любимата леля, семейният докатор или свещеникът. По този начин стана възможно неподготвени психолози да успокоят гузната си съвест. Освен това те можеха да отдадат усилията си на необходимото обучение.

Онова, което искаме да съобщим обаче е, че често, за пълно смайване на младите психолози, нескопосаните им усилия вършеха работа. Те бяха достатъчно добре подготвени за провалите си, които, разбира се, бяха по-чести, но как да обясним успешните резултати, на които не се бяха и надявали?

Професионалните терапевти се натъкват по-рядко от лаиците на подобни явления. Нещо повече, стана съвършено ясно, че някои психиатри просто не са готови да повярват на съобщенията за случаи от този род. Но всичко това би могло да се провери и потвърди, тъй като то е нещо обикновено сред психолозите и социалните работници, да не говорим за свещениците, учителите и лекарите.

Обобщение

Как да обясним тези явления? Струва ми се, че ще успеем да ги проумеем само с помощта на една мотивационна, междуличностна теория. Очевидно е необходимо да се подчертае не онова, което е казано или направено съзнавано, а това, което е направено несъзнавано и е възприето също така несъзнавано. Във всички цитирани случаи терапевтът се е

интересувал от пациентите, бил е загрижен за тях и се опитвал да им помогне като по този начин им е доказал, че те са ценни в очите на поне един човек. Тъй като терапевтът във всички случаи е бил някой, който са възприемали като по-мъдър, по-възрастен, по-силен или по-здрав, пациентите са могли да се почувстват също и в по-голяма безопасност, защитени и следователно по-малко уязвими и по-малко тревожни. Това, че един човек е готов да те изслуша, не ти се кара, предразполага те към откровеност, приема те и те одобрява дори след разкрити пред него грехове, неговата нежност и доброта, предаденото на пациента чувство, че някой е на негова страна - всички тези неща, прибавени към изброените по-горе фактори, помагат в пациента да се създаде несъзнаваното разбиране, че го харесват, защитават и уважават. Както вече беше посочено, всички тези неща са всъщност задоволяване на базови потребности.

Изглежда съвършено ясно, че ако допълним по-добре известните терапевтични фактори (внушение, катарзис, прозрение и напоследък поведенческите терапии и т. н.) като припишем много по-голяма роля на задоволяването на базовите потребности, ще можем да обясним повече неща, отколкото бихме успели само с тези известни процеси. Единственото обяснение за възникването на някои терапевтични явления е задоволяването на базовите потребности - както може да се предполага, това са по-леки случаи. Другите, по-сериозните, които се обясняват достатъчно задоволително само чрез по-сложните терапевтични методи, ще бъдат разбрани дори още по-пълно, като добавим като решаващ фактор задоволяването на базовите потребности, което се постига почти автоматично при добрите междуличностни отношения.

ДОБРИТЕ ЧОВЕШКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ

Всеки окончателен анализ на отношенията между хората (т.е. на приятелство, брак и т. н.) ще покаже, че (1) базовите потребности могат да бъдат задоволени само в междуличностен план и (2) задоволяването им е точно онова, което вече посочихме като основни терапевтични лекове, а именно, осигуряването на безопасност, любов, чувство за принадлежност, ценност и самооценка.

Разбира се, когато анализираме човешките взаимоотношения, неизбежно ще се озовем както пред необходимостта, така и пред възможността да правим разликаа между добри и лоши взаимоотношения. Тази разликаа може много лесно да се установи въз основа на степента на задоволяване на базовите

потребности, достигната от това взаимоотношение. Едно отношение - приятелство, брак, отношение родител-дете - тогава ще се определя (в един ограничен смисъл) като психологически добро, в степента, в която то подкрепя или подобрява чувството за принадлежност, безопасност и самоуважение (и в последна сметка себеактуализацията) и лошо, когато не допринася за това.

Няма как тези потребности да бъдат задоволени от дървета, планини или дори кучета. Ние сме в състояние да получим напълно задоволяващо уважение, защита и обич само от друго човешко същество и можем да ги дадем в най-пълна мяра само на други човешки същества. Откриваме, че точно това си даряват взаимно добрите приятели, любими, родители и деца, учители и ученици. Те са тъкмо онзи вид задоволяване, което търсим от човешките взаимоотношения от какъвто и да е вид. Удовлетворяването на тези потребности е предпоставка sine qua non за създаването на добри човешки същества, което на свой ред е крайната (ако не и непосредствената) цел на психотерапията въобще.

В такъв случай най-общите заключения, до които ни води нашата система от дефиниции, са следните: (1) в основата си психотерапията не е уникално взаимоотношение, защото някои от основните й белези ще открием във всички «добри» човешки взаимоотношения и (2) ако това е така, този аспект на психотерапията трябва да се подложи на много по-задълбочено критично разглеждане, отколкото обикновено е получавал досега от гледна точка на нейната природа на добри или лоши междуличностни взаимоотношения. Тъй както най-големите ценности на едно добро приятелство биха могли да са изцяло несъзнавани, без това да намалява много тяхната стойност, така и в едно терапевтично взаимоотношение самите тези качества могат да са несъзнавани, без това да премахва влиянието им. Такава постановка не влиза в противоречие с несъмнения факт, че пълното осъзнаване на тези качества заедно със съзнаваното и доброволно насочване на ползата от тях, би увеличило в огромна степен стойността им.Sine qua non (лат.) - без което не може, безусловно - бел. ред.Тези изводи са по-лесни за възприемане, ако за момента се ограничим до леките и средните случаи, които могат да получат любов и уважение пряко (Аз вярвам, че те преобладават в нашата популация). Въпросът за невротичното удовлетворяване на потребностите и последствията от това трябва да бъде отложен, поради по-голямата си сложност. - Бел. авт.

Приятелствата -да обичаш и да бъдеш обичан

При това положение, ако приемем добрите приятелства (независимо дали между съпруг и съпруга, родител и дете или човек и човек) за парадигми на добри междуличностни взаимоотношения и ги разгледаме малко по-отблизо, откриваме, че те предлагат много повече задоволство от онези, за които вече говорихме. Взаимната откровеност, доверие, честност и липса на отбранителност могат да се разглеждат като притежаващи освен видимата си стойност и допълнителна екс-пресивна, катарзисно освобождаваща стойност (вж. глава 6). Освен всичко друго, здравото приятелство позволява да се изрази здравословно количество пасивност, отпускане, детинщини, глупост, тъй като, ако няма опасност и ние сме обичани и уважавани заради самите себе си, а не заради фасадата, която показваме на света или ролята, която играем, можем да бъдем онова, което наистина сме - слаби, когато се чувстваме слаби, защитени, когато се чувстваме объркани, инфантилни, когато желаем да се откажем от отговорностите на зрелостта. В допълнение към това, едно наистина добро взаимоотношение подобрява прозрението дори във фройдисткия смисъл на думата, защото приятелят или съпругът/съпругата е човек, който се чувства достатъчно свободен да ни предложи за размисъл еквивалент на психоаналитичните тълкувания.

Все още не сме говорили достатъчно за онова, което бихме могли да определим най-общо като образователната стойност на добрите човешки взаимоотношения. Ние искаме не само да сме в безопасност и да бъдем обичани, но и да знаем все повече и повече, да сме любопитни, да разтворим всяка опаковка и да отключим всяка врата. Отвъд казаното дотук трябва да имаме предвид също нашите в основата си философски импулси да структурираме света, да го разберем задълбочено, да направим така, че той да бъде смислен. Но макар чудесното приятелство или взаимоотношенията между родител и дете да могат да предложат много в тази насока, същите тези удовлетворения се постигат или би трябвало да бъдат постигнати до определена степен чрез добро терапевтично взаимоотношение.

И накрая, вероятно ще бъде добре да кажа нещо за очевидния (и заради това пренебрегван) факт, че да обичаш и да бъдеш обичан е голямо удоволствие. В нашата култура откритият импулс към обич се ограничава също така сурово, както сексуалния и враждебния, ако не и повече (Sattie, 1935). Само в необикновено малък брой взаимоотношения, може би само

при три - двойката родител-дете, дядо/баба-внук и женени и влюбени двойки - ни се позволява открито изразяване на привързаност, а както знаем дори и те лесно могат да бъдат задушени и смесени с неудобство, чувство за вина, отбранителност, играене на роли и борба за доминация.

Не се подчертава достатъчно, че терапевтичното взаимоотношение позволява, дори насърчава, открито и словесно изразяване на импулсите за любов и привързаност. Само тук (както и в различните групи за «личностно израстване») те се приемат като нещо дадено и очаквано и само тук биват съзнателно пречиствани от болезнените си примеси, а сетне, веднъж пречистени, се използват за най-добри цели. Подобни факти ни насочват безпогрешно към необходимостта от преоценка на понятията на Фройд за пренос и контрапренос. Тези понятия са възникнали при изучаването на болестни състояния и са прекалено ограничени, за да боравят със здравето. Налага се да ги разширим така, че да включват не само болния, но и здравия, не само ирационалния, но и рационалния.

Взаимоотношението -предпоставка за терапията

В човешките взаимоотношения могат да се разграничат най-малко три различни качества - доминация-субординация, егалитарност и сдържаност или ненамеса в частните дела. Те са установени в различни области, включително и във взаимоотношенията между терапевт и пациент.Терапевтът може да смята себе си за активния, решаващия, управляващия шеф на пациента си. Той може да общува с пациента си като с партньор за решаването на обща задача. Или, най-накрая, да се превърне в спокойно, безстрастно огледало на пациента, без никога даНие, в частност, сме поразени от това необяснимо недоглеждаме в литературата по детска психология. «Детето трябва да бъде обичано», «Детето ще се държи добре, за да поддържалюбовта на родителите си към себе си» и други подобни, както и да прочетете със същата валидност, «Детето трябва да обича», «Детето ще се държи добре, защото обича родителите си"-Бел.авт.се въвлича, без да става по човешки близък, оставайки винаги дистанциран. Последният е типът, препоръчван от Фройд, но другите два типа отношения се срещат най-често, макар и официално единственият наличен етикет за всяко нормално

човешко чувство към анализирания да е контрапренос, т.е. ирационално, болно.

Ако взаимоотношението между терапевт и пациент е средата чрез която пациентът ще придобие необходимите му терапевтични лекове - така, както водата е средата, в която рибата намира всичко нужно - то те не трябва да се разглеждат сами по себе си, а по-скоро в светлината на въпроса коя е най-добрата среда за отделния пациент. Трябва да се пазим и да не избираме една, към която вярно да се придър- жаме, изключвайки останалите. Няма причина в инструментариума на добрия терапевт да не са включени и трите възможни качества на терапевтичната връзка, както и други, може би все още неоткрити.

От изложеното по-горе следва, че средният пациент ще се развива най-добре в едни топли, приятелски, демократични взаимоотношения на партньорство, но не бива да превръщаме това в правило,защото съществуват и твърде много други пациенти, за които няма да осигурят най-добрата атмосфера- това се отнася в степен за по-сериозните случаи на хронична, стабилизирана невроза.

На някои по-авторитарни характери, които отъждествяват добротата със слабост, не бива да им се позволява да развият с лекота пренебрежение към терапевта. Може би ще бъде за доброто на пациента, ако юздите се държат здраво и се поставят много определени ограничения на позволеното. Това подчертават дебело семейство Ранкин когато разглеждат границите на терапевтичните взаимоотношения.

Други, които са се научили да гледат на обичта като на клопка или капан, ще се отдръпнат разтревожени от всичко друго освен сдържаността. Изпитващите дълбока вина може би ще изискват наказание. Безразсъдните и саморазрушителните може би ще изпитват нужда от позитивни заповеди, за да не си нанесат непоправими вреди.Но не бива да има изключение на правилото, че терапевтите следва да осъзнават колкото се може по-добре взаимоотношенията които установяват с пациентите си. Вярно е, че поради собствения си характер те ще имат спонтанна склонност към един, а не към друг тип отношения, но те би трябвало да се контролират, когато става дума за доброто на пациента.

Във всеки случай е съмнително дали някое друго психотерапевтично средство би имало голям ефект, ако

взаимоотношенията са лоши по принцип или от гледна точка на отделния пациент. Това в голяма степен е така, защото в подобно взаимоотношение има вероятност да не се влезе изобщо или бързо да се прекъсне. Но дори, ако останат при човек, когото дълбоко не харесват, ненавиждат, или ги притеснява, много е възможно пациентите да прекарат времето си в самозащита и предизвикателство, изкушени да приемат за своя единствена задача да дразнят терапевта.

За да обобщим, макар че установяването на задоволителни човешки взаимоотношения не е цел само за себе си, а по-скоро средство за постигане на целта, то би трябвало все пак да се разглежда като необходима или във висша степен желателна предпоставка за психотерапията, тъй като в последна сметка и в повечето случаи подобни взаимоотношения са най-добрата среда за раздаването на психологическите лекове, от които има потребност всяко човешко същество.

Терапията - обучение във взаимоотношения

Тази гледна точка ни навежда и на други интересни изводи. Ако психотерапията представлява в сърцевината си начин да се даде на едно болно човешко същество точно онези качества, които то би трябвало да е получило от други добри човешки взаимоотношения, това ни води до дефиницията за психично болния като човек, който никога не е имал достатъчно добри взаимоотношения с други хора. Тя не противоречи на предишната ни дефиниция за болния като човек, който не се е радвал на достатъчно любов, уважение и т. н., тъй като те могат да се получат само от други хора. Въпреки че така тези дефиниции са тавтологични, всяка от тях ни отвежда в различна посока и отваря очите ни за различни аспекти на терапията.

Една последица от втората дефиниция на болестта е, че поставя психотерапевтичните взаимоотношения в друга светлина. Мнозина я смятат за отчаяна мярка, за последно убежище и тъй като в психотерапия влизат предимно болни, дори самите терапевти са започнали да гледат на нея като на нещо странно, ненормално, болно, необичайно, като на необходимо зло, подобно на хирургическата операция.

Това с положителност не е нагласата, с която хората влизат в други благотворни взаимоотношения като брака, приятелството или съдружието. Но, поне на теория, психотерапията прилича на приятелството толкова, колкото и на операцията. При това положение на нея трябва да гледаме като на здравословна, желателна връзка, дори до известна степен и в някои отношения като на едно от идеалните взаимоотношения между човешки същества. На теория тя трябва да се очаква с нетърпение, в нея трябва да се встъпва с готовност. Ето това би трябвало да следва от изложените по-горе съображения. В действителност обаче знаем, че случаи като тези са рядкост. Разбира се, това противоречие се съзнава добре, но не може да се обясни напълно с невротичната необходимост да оставаш вкопчен в заболяването. То трябва да се обясни също така с погрешно разбиране на фундаменталния характер на терапевтичните взаимоотношения не само от страна на пациентите, но и от страна на мнозина терапевти. Установили сме, че потенциалните пациенти с много по-голяма готовност встъпват в терапия, когато тя им бъде обяснена, както направихме по-горе, отколкото, когато са получили по- обикновеното обяснение.

Друга последица от междуличностната дефиниция на терапията е, че тя прави възможно формулирането на един от нейните аспекти като обучение в техниката за установяване на добри човешки взаимоотношения (понякога хроничният невротик не може да се оправи без специализирана помощ), че доказва, че това е възможност, че открива колко приятни и плодотворни са добрите човешки отношения. В такъв случай съществува надеждата, че пациентът вече ще може да установява дълбоки, добри приятелства с други хора, с помощта на нещо като пренасяне на наученото. Предполага се, че както повече от нас, той ще може вече да приема всички необходими психологически лекарства от своите приятелства, деца, партньор и колеги, тази гледна точка терапията може да се дефинира и по още един начин, а именно, като подготовка на пациентите да изградят свои собствени добри човешки взаимоотношения, които всички човешки същества искат, и от които относително здравите хора извличат много от потребните им психологически лекове.

Друг извод от изложените по-горе съображения е, че в идеалния случай пациентите и терапевтите би трябвало взаимно да се избират и освен това, че този избор не би трябвало да се прави единствено на основата на репутация, големината на хонорара, специално обучение, умения и други подобни, но и на основата на най-обикновено харесване помежду им. По пътя

на логиката лесно може да се покаже, че това поне ще скъси времето, необходимо за лечение, ще го направи по-лесно и за пациента, и за терапевта, ще направи възможно приближаването до идеалното лечение и ще направи цялото преживяване по-възнаграждаващо и за двамата. От това заключение произтичат и други, допълнителни изводи, а именно, че в идеалния случай техният произход, равнище на интелект, опит, религия, политика, ценности и т. н. трябва да са по-скоро близки.

Вече би трябвало да е ясно, че личността и характеровата структура на терапевтите е, ако не най-важното, то със сигурност едно от ключовите съображения. Те трябва да са индивиди, които могат да встъпят в идеално добрите човешки взаимоотношения, каквито представлява психотерапията. Нещо повече, те трябва да са в състояние да направят това с много различни хора или дори с всички човешки същества. Психотерапевтите трябва да бъдат сърдечни, състрадателни и достатъчно сигурни в себе си, за да са в състояние да проявят уважение към други човешки същества. Те би трябвало да са в основата си демократични личности, в психологическия смисъл на думата, а именно, да гледат на другите човешки същества с необходимото уважение просто защото са хора и са уникални. С една дума, да са емоционално уверени и да имат здравословна самооценка. Освен това, в идеалния случай, житейската им ситуация трябва да е толкова добра, че да не са погълнати от собствените си проблеми. Да имат щастлив брак, финансова сигурност, добри приятели, да обичат живота и да са общо взето способни да се забавляват добре.

И накрая, всичко това идва да покаже, че бихме могли да оставим отворен за допълнително обмисляне преждевременно приключения (от психоаналитиците) въпрос - дали след като завършат или дори още в хода на формалните терапевтични сесии, могат да съществуват трайни социални контакти между терапевт и пациент.

Всекидневието като терапия

Тъй като разширихме и обобщихме формулировката за трайните цели на психотерапията и конкретните лечебни средства, водещи до тях, ние съвсем логично станахме привърженици на сриването на стените, които отделят психотерапията от всички останали човешки взаимоотношения и събития. Преживяванията и взаимоотношенията в живота на обикновените хора, които им помагат да напреднат към крайните цели на специализираната психотерапия, могат спокойно да се нарекат психотерапевтични, въпреки че се случват извън кабинета и

без помощта на професионален терапевт. От това следва, че една съвсем уместна част от изучаването на психотерапията е изследването на всекидневните чудеса, предизвикани от добрите бракове, приятелства, родители, работни места, учители и т. н. Пример за теорема, която произтича пряко от такива съображения би била, че е необходимо специализираната терапия да разчита много повече, отколкото досега на насочването на пациентите тъкмо в такива терапевтични взаимоотношения още в момента, когато пациентите са в състояние да ги приемат и да се справят с тях.

Наистина, като професионалисти не трябва да се плашим от това, че слагаме в ръцете на лаици важни психотерапевтични средства, като закрила, обич и уважение към други човешки същества. Тези средства са мощни, но те не са опасни поради тази причина. Бихме могли да очакваме, че обикновено няма да навредим на хората като ги обичаме и уважаваме (освен при някои отделни невротични индивиди които са зле и без това). Справедливо е да се очаква че грижата, любовта и уважението са сили, които почти винаги носят добро, а не навреждат.

Съгласявайки се с това, трябва да сме твърдо убедени не само че всяко добро човешко същество е потенциален несъзнателен терапевт, но да приемем и заключението, че е хубаво да одобряваме, насърчаваме и обучаваме в тази насока. Полезно ще бъде всяко човешко щество от самото си детство да бъде учено поне на основните елементи на така наречената логическа психотерапия. Ясна задача за обществената психотерапия (използваме по аналогия противопоставянето между обществено здравеопазване и частната медицина) е да преподава точно тези факти, да ги разпространява на длъж и шир, да се погрижи всеки учител, родител, в идеалния случай, всяко човешко същество да получи възможност да ги разбира и прилага. Човешките същества винаги са ходили за съвет и помощ при други хора, които те уважават и обичат. Няма причина това историческо явление да бъде формализирано, вербализирано и насърчавано от психолозите както и от религиозните дейци, така че да стане общовалидно. Нека хората осъзнаят ясно, че всеки път, когато заплашат, унижат или наранят ненужно, доминират или отхвърлят друго човешко същество те се превръщат в сили, създаващи психопатология, дори тези сили да са слаби. Нека проумеят също така, че всеки добър, услужлив, честен, психично демократичен, обичлив и сърдечен човек е психотерапевтична сила, макар и слаба.

Самолечение

Едно от заключенията, на които навежда представената тук теория е, че самолечението има много по-големи възможности и едновременно с това много по-големи ограничения, отколкото обикновено се осъзнава. Ако всички човешки същества се научат да разбират онова, което не им достига, ако научат какви са основните им желания и, в широки очертания, симптомите, които показват, че тези основни желания не са задоволени, те ще могат съзнателно да се заемат с компенсирането на тези липси. Справедливо ще е да кажем, че съгласно тази теория повечето човешки същества имат в своя власт по-големи възможности, отколкото досега са осъзнавали, за да се лекуват сами от множество леки форми на неприспособеност, така разпространени в нашето общество. Любовта, сигурността, чувството за принадлежност и уважението от страна на други хора са едва ли не панацея за ситуационните смущения и дори за някои от леките смущения в характера. Ако индивидите знаят, че трябва да се радват на любов, уважение, самоуважение и т. н. те могат съзнателно да ги търсят. Със сигурност всеки ще се съгласи, че да ги търсиш съзнателно е по-добре, а и по-резултатно, отколкото да се опитваш да ги наваксаш несъзнавано.

Но докато на мнозина индивиди се предлага тази надежда и им се дават много по-широки възможности за самолечение, отколкото обикновено се е смятало, че имат, все пак съществуват проблеми, за които всеки непременно трябва да търси единствено професионална помощ. На първо място, при тежки характерови разстройства или при екзистенциални неврози, преди за пациента да може да се направи нещо повече от най-обикновено подобряване на състоянието му, е абсолютно необходимо ясно да се установи какви са динамичните сили, сложили началото, довели и поддържащи разстройството. Тъкмо тук трябва да се използват всички необходими средства, за да се постигне съзнавано прозрение. Това са средства, които няма с какво да се заменят засега и могат да се използват само от професионално обучени терапевти. В девет десети от случаите, при които е установено, че става дума за тежко разстройство, помощта на лаика, на мъдрата старица е напълно безполезна, що се отнася до трайно излекуване. Това е най-същественото ограничение при самолечението.

Групова терапия

И един последен извод от нашия подход към психотерапията е, че трябва да изпитваме по-голям респект към груповите терапии, а също и към Т-групите и подобните на тях. След

като така дебело подчертавахме факта, че психотерапията и личното израстване са междуличностни взаимоотношения, би трябвало априори да допуснем, че разширяването от двойката към по-широката група ще бъде наистина благотворно. Ако обикновената терапия може да се разглежда като миниатюрно идеално общество от двама, тогава груповата терапия би могла да се смята за миниатюрно идеално общество от десет души. Вече съществува силна мотивация да експериментираме с груповата терапия, която означава пестене на пари и време и по-широка достъпност на психотерапията за нарастващ брой пациенти. Но към това сега се добавят и емпирични данни, които говорят, че груповата терапия и Т-групите могат да постигнат нещо, което индивидуалната психотерапия не може. Вече знаем, че когато пациентите видят как другите членове на групата са устроени горе-долу по същи начин като тях, как техните цели, конфликти, задоволства и недоволства, скритите им импулси и мисли вероятно са универсални в обществото като цяло, те много по-лесно се освобождават от чувств за уникалност, изолация и грях. Това намалява психопатогенното действие на скритите конфликти и импулси.

Самата практика потвърждава и друго терапевтично очакване. При индивидуалната психотерапия пациентите се научават да След като това бе за първи път написано, се появиха интересни книги по самоанализ на Хорни (1942) и Фароу (1942). В тях се твърдеше, че индивиди, основаващи се на своите собствени усилия, могат да достигнат, като вид, но не и като степен, резултатите на професионалните (психо)аналитици. Това не се отрича от повечето аналитици, но се смята за непрактично, поради огромната енергия, търпение, кураж и настойчивост, която се изисква от подобни пациенти. Аз вярвам, че подобно нещо понякога е вярно и за много от книгите, посветени на личностния растеж. Те определено могат да са полезни, но не можем да очакваме големи трансформации без помощта на професионалист или на «водач» - лидер, гуру и други подобни. - Бел.авт.установят добро човешко взаимоотношение поне с един индивид - терапевта. След това остава надеждата те да пренесат тази си способност в социалния си живот въобще. Това често се получава, но понякога не става. При груповата терапия те не само се научават как да установят добри човешки взаимоотношения поне с един човек, но под наблюдението на терапевта се упражняват да практикуват тази си способност с цяла група други хора. Общо взето резултатите от експериментите, с които вече разполагаме, макар и да не са смайващи, са наистина насърчаващи.

Именно поради тези емпирични данни, както и благодарение на дедукции от теорията, трябва да насърчаваме изследванията на груповата психотерапия не само защото това е обещаващо указание за професионалната психотерапия, но и защото те със сигурност ще ни научат на много за общата психологическа теория и дори за социалната теория в най-общ смисъл.

Това важи също за Т-групите, групите за среща, сенситивния тренинг и други такива, които сега се определят като групи за лично израстване или семинари и групи за афективно образование. Макар да са съвършено различни в начина си на работа, би могло да са каже, че те имат същите дългосрочни цели като всички психотерапии, а именно, себеактуализация, достигане до пълна човечност, по-пълно използване на личните и видовите възможности и т. н. като всички психотерапии те са в състояние да постигнат чудеса, когато се вършат добре от компетентни хора. Но сега вече знаем, че могат и да са безполезни, дори вредни, когато се ръководят зле. Ето причината, която налага много повече проучвания. Това естествено не е изумително заключение, защото точно същото важи за хирурзите и всички останали професионалисти. Не сме решили и проблема точно как един лаик или любител може да избере компетентен терапевт (лекар, зъболекар водач или учител) и да избегне некомпетентния.

ДОБРОТО ОБЩЕСТВО

Какво представлява доброто общество?

Успоредно на дадената по-горе дефиниция за добрите човешки взаимоотношения, можем да изследваме последствията от (вече) очевидно необходимата дефиниция за доброто общество като онова общество, което дава на членовете си най-голямата възможност да станат здрави и себеактуализиращи се човешки същества. Това на свой ред означава, че доброто общество е онова, чието институционално устройство е изградено по такъв начин, че да разбива, насърчава, награждава и създава максимум добри и минимум лоши човешки взаимоотношения. Един извод от дадените по-горе дефиниции и тъждества би бил, че доброто общество е тъждествено с психично здравото, а лошото - с психично болното общество, което на свой ред означава съответно удовлетворяване и осуетяване на базовите потребности (т.е. недостиг на любов, привързаност, защита, уважение, доверие и истина и излишък на враждебност, унижение, страх, неуважение и доминация).

Трябва да се подчертае, че социалният и институционалният натиск води до терапевтични или патогенни последици (прави ги по-лесни, по-изгодни, по-вероятни, дава им повече първични и вторични печалби). Той не ги предопределя, нито ги прави абсолютно неизбежни. Знаем достатъчно за обхвата на личностите както в простите, така и в сложните общества, за да уважаваме, от една страна, пластичността и издръжливостта на човешката природа и от друга, странното упорство на вече формираната характерова структура при изключителните индивиди, която им дава възможност да се съпротивляват и дори да пренебрегват обществения натиск (вж. глава 11). Излиза, че антропологът винаги ще е в състояние да намери един добър човек в жестокото общество и един боец в мирното. Вече знаем достатъчно, за да не приписваме всички злини на обществената уредба, ала Русо. Не смеем да се надяваме, че само с усъвършенстване на обществото всички човешки същества могат да бъдат направени щастливи, здрави и мъдри.

Що се отнася до нашето общество, можем да го разгледаме от различни страни, всяка от които е полезна за една или друга цел. Например можем да вземем някаква средна стойност за нашето или за което и да е друго общество и да му лепнем етикета на относително болно, крайно болно и т. н. За нас би било по-полезно обаче да преценим и да потърсим равновесие между силите, които стимулират болест, и силите които стимулират здраве. В нашето общество очевидно има много и от двете сили, люшкащи се в изключително крехко равновесие, като властта минава ту в едната, ту в другата група от сили. Няма причини тези сили да не се измерват и с тях да не се експериментира.

Оставяйки настрана подобни общи съображения и обръщайки се към индивидуалнопсихологическите, първо ще се спрем на факта, че културата обикновено се тълкува субективно. Изхождайки от тази гледна точка, можем спокойно да заявим, че за невротичните хора обществото е болно, защото в него те виждат преди всичко опасност, заплаха, нападение, егоизъм, унижение и студенина. Естествено техните съседи, които разглеждат същата култура и същите хора, може да намират обществото за здраво. Двете заключения не си противоречат психологически. И двете могат да съществуват психологически. По този начин всеки много болен човек живее субективно в едно болно общество. Това, съчетано с разгледаното по-горе психотерапевтично взаимоотношение, води до заключението, че терапията може да се формулира като опит да се създаде в миниатюра добро общество. Същата формулировка би могла да се

използва и там, където обществото е болно от гледна точка на голямото мнозинство от своите членове. Тук трябва да се пазим от прекалено краен субективизъм. Обществото, което е болно, за болния пациент е лошо и в по-обективен смисъл (дори за здравите хора), ако не за друго, то защото е в състояние да създава невротични хора.

Как въздейства обществотона човешката природа?

Тогава, теоретически, психотерапията от социална гледна точка означава да се върви срещу основните стресове и тенденции в едно болно общество. Или, по-общо казано, независимо каква е степента на общото здраве или болест на дадено общество, терапията се свежда до борба на индивидуално равнище срещу произвеждащите болест сили в това общество. Тя се опитва, ако можем така да се изразим, да обърне посоката на течението, да променя отвътре, да е революционна или радикална в основния, етимологичен смисъл на думите. При това положение всички психотерапевти се борят или би трябвало да се борят по-скоро на дребно, отколкото на едро с патогенните сили в своето общество, а ако те са фундаментални и първични, психотерапевтите всъщност се борят със своето общество.

Очевидно, ако психотерапията би могла да се разрасне неимоверно, ако вместо с няколко десетки пациенти на година, психотерапевтите работят с няколко милиона, то тогава борбата на тези малки сили срещу природата на нашето общество би станала доловима и с просто око. Не може да има и съмнение, че обществото би се променило. Първо ще има тук или там промени във «вкуса» на човешките взаимоотношения по отношение на качества като гостоприемство, щедрост, дружелюбие и други подобни, но след като достатъчно хора станат по-гостоприемни, по-щедри, по-добри, по-социални, можем да сме съвсем сигурни, че те ще наложат и законови, политически, икономически и социални промени (Mumford, 1951). Може би бързото разпространение на Т-групите, групите за среща и всевъзможни други групи и класове за «лично израстване» ще окаже доловимо въздействие върху обществото.

Струва ми се, че нито едно общество, колкото и да е добро то, не би могло напълно да елиминира болестта. Ако заплахите не дойдат от страна на други човешки същества, те винаги ще идват от страна на природата, смъртта, фрустрацията, болестта, дори от простия факт, че макар да извличаме полза като живеем в общество, ние трябва по необходимост да

модифицираме формата на задоволяване на желанията си. Не бива да забравяме също, че човешката природа сама по себе си генерира много зло, ако не от вродена злоба, то от невежество, глупост, страх, лоша комуникация, несръчност и т. н. (вж глава 8).

Това е ужасно сложен набор от взаимоотношения и е много лесно да бъде погрешно разбран или нещата да се кажат по начин, който води до неразбиране. Може би мога да се предпазя от това, без да пиша надълго и нашироко като препратя читателя към един доклад, кой подготвих за студентите на семинар за Утопична социална психология (Maslow, 1968б). В него се подчертава емпиричното, действително постижимото, (а не непостижимите фантазии) и се настоява; говорим за степени, а не за «или-или». Задачата се структурира от въпросите: колко добро общество позволява човешката природа? Колко добра човешка природа позволява обществото? На колко добра човешка природа смеем да се надяваме, предвид вградените ограничения на човешката природа, за които вече знаем? На колко добро общество смеем да са се надяваме, предвид трудностите, присъщи на природа на обществото?

По моя преценка, идеалното човешко същество е невъзможно и дори немислимо, но човешките същества са наистина далеч по-способни да станат по-добри, отколкото повечето хора смятат. Колкото до идеалното общество, то, както ми се струва, е само една неосъществима надежда, особено като се има предвид очевидния факт, че е почти невъзможно да се постигне дори идеален брак, приятелство или отношения родител-дете. Ако съвършената любов се постига така трудно при една двойка, семейство, група, колко трудно би било това при 200 милиона? При три милиарда? И отново е ясно, че двойките, групите и обществата не могат да станат идеални, но очевидно могат да се усъвършенстват и да варират от много добри до много лоши.

Нещо повече, според мен знаем достатъчно за усъвършенстващи се двойки, групи и общества, за да отхвърлим вероятността да настъпят бързи или лесни промени. Усъвършенстването на един-единствен човек - така, че постигнатото да остане трайно - може да отнеме години терапевтична работа, а дори и тогава основният аспект на «усъвършенстването» е, че позволява на човека да се залови с доживотната задача да усъвършенства себе си. Наистина се случва във велики моменти на духовен прелом или прозрение да настъпи мигновена себеактуализация, но това става изключително рядко и на него не бива да се разчита. Психоаналитиците отдавна са се научили да не

разчитат единствено на прозрението, а да слагат ударението върху анализирането - продължителното, бавно, мъчително, повтарящо се усилие да се използват и прилагат прозренията. Духовните учители и водачи от Изтока обикновено също подчертават, че усъвършенстването е доживотна задача. Същата поука вече започва да става ясна на по-задълбочените и трезви ръководители на Т-групи, групи за личен растеж, за афективно образование и други като тях, които сега преминават през мъчителния процес на отказване от теорията за себеактуализацията като «големия взрив».

Всички формулировки в тази област ще трябва, разбира се, да са в дух на степен, както във следващите примери: (1) колкото по-здраво е обществото въобще, толкова по-малка ще е потребността от индивидуална психотерапия, тъй като ще има по-малко болни индивиди. (2) Колкото по-здраво е обществото въобще, толкова по-ве-роятно ще е болният човек да получи помощ или да бъде излекуван без намесата на специализирана терапевтична интервенция, или с други думи, чрез добрите житейски преживявания. (3) Колкото по-здраво е обществото въобще, толкова по-приемливо ще бъде то за пациента. (4) Колкото по-здраво е обществото като цяло, толкова по-лесно ще е за инсайттерапията да постигне излекуване, защото ще съществуват твърде много подпомагащи я добри житейски изживявания, взаимоотношения и т. н., както и относителна липса на войни, безработица, нищета и други социопатогенни влияния. Очевидно са възможни десетки теореми от този лесно проверим вид.

Необходима е някаква подобна формулировка за връзката между индивидуалното заболяване, терапията и природата на обществото, която да помогне да се реши често соченият песимистичен парадокс: как е възможно здраве или подобрено състояние на здравето в едно болно общество, което е създало лошото здравословно състояние? Разбира се, песимизмът, съдържащ се в тази дилема влиза в противоречие с действителното наличие на себеактуализиращи се хора и на психотерапия, които със самия факт на своето съществуване доказват, че това е възможно. Дори и при това положение е полезно да се набави теория, обясняваща как е възможно това, ако не за друго, то за да постави целия този въпрос отворен за емпирично проучване.

ПРОФЕСИОНАЛНА ПСИХОТЕРАПИЯ

Техники

Колкото повече се задълбочава болестта, толкова по-трудно достъпно е благотворното влияние на задоволяването на потребностите. В този континуум настъпва един момент, при който (1) често задоволяването на базовите потребности дори не се търси или желае, защото е заменено от задоволяване на невротичните потребности и (2) дори когато то се предлага, пациентът не може да го използва. Няма смисъл да се предлага привързаност, защото той или тя се боят от нея, не й се доверяват, тълкуват я превратно и накрая я отказват.

Тъкмо в този момент професионалната терапия (инсайттерапията) става не само необходима, но и незаменима. Не би свършила работа нито една друга терапия, нито внушение, катарзис, симптоматично лечение или задоволяване на потребности. Следователно отвъд тази точка навлизаме, така да се каже, в друга страна, в една сфера, управлявана от собствени закономерности, в която всички принципи, разгледани досега в тази глава престават да са валидни, освен ако не бъдат модифицирани и приети с уговорки.

Различията между професионалната и лаическата терапия са огромни и важни. Развитието на психологията през нашия век, започнало с революционните открития на Фройд, Адлер и други, превръща психотерапията от несъзнателно изкуство в съзнателно прилагана наука. Сега съществуват психотерапевтични средства, които не са автоматично на разположение на доброто човешко същество, а само на хора с достатъчно интелект, които освен това са били щателно подготвени да си служат с тези нови техники. Те са изкуствени, а не спонтанни или несъзнавани. Те могат да бъдат преподавани до известна степен, независимо от характеровата структура на психотерапевта.

Тук искаме да говорим само за най-важната, най-революционната от тези техники - довеждането на пациентите до прозрение, т.е. превръщането на несъзнаваните желания, импулси, задръжки мисли в съзнавани («генетична анализа, анализа на характера, анализа на съпротивите, анализа на преноса). Преди всичко това е средството, което дава на професионалния психотерапевт, който има необходимата добра личност, огромно преимущество пред човека, който просто има добра личност, но не борави с професионалните техники.

Как се постига прозрение? Досега повечето, ако не и всички техники за постигане на прозрение не са отишли много по-далеч от разработените от Фройд. Свободни асоциации, тълкуване на сънища и интерпретация на смисъла, който се

крие зад ежедневното поведение, са основните пътища, използвани от терапевта, за да помогне на пациентите да постигнат съзнавано прозрение. Под ръка а още няколко възможности, но те имат много по-малко значение. Релаксацията и различните методи, предизвикващи някаква форма на дисоциация, която след това се използва, не са толкова важни, колкото така наречените фройдови техники, макар че днес те биха могли спокойно да се употребяват повече, отколкото това се прави.

В известни граници всеки нормално интелигентен човек, който е готов да премине подходящ курс на обучение, каквито предлагат институти по психиатрия и психоанализа, катедрите за следдипломна квалификация по клинична психология и т. н. е в състояние да научи тези техники. Вярно е, че както би могло да се очаква, има индивидуални разликаи в ефективността на тяхната употреба. Както изглежда, някои от изучаващите терапията на прозрението имат по-добра интуиция от другите. Бихме могли да подозираме също така, че човекът, когото сме определили като добра личност, ще може да ги използва далеч по-резултатно от терапевта, който не е такава личност. Всички институти по психоанализа включват изисквания към лич- ността на своите студенти.

Друго ново и велико откритие, дадено ни от Фройд, е признанието на необходимостта терапевтът да разбира себе си. Докато психоаналитиците признават необходимостта от такъв вид признание на терапевта, психотерапевтите от други школи все още не признават официално. Това е грешкаа. От изложената в тази глава теория следва, че всяка сила, която би направила терапевтите по-добри личности, ще ги направи по този начин по-добри терапевти. Психоанализата или друга дълбинна терапия на терапевтите може да помогне в това отношение. Макар и понякога да не успява да излекува терапевтите напълно, тя най-малкото може да ги накара да осъзнаят какво е вероятно да ги застраши, кои са основните области на конфликт и фрустрация вътре в тях. Следователно те ще могат да предвидят тези сили в самите себе си и да ги коригират, когато работят с пациентите си. Съзнавайки ги, те ще могат да ги подчинят на своя интелект.

Както вече посочихме, в миналото характеровата структура на терапевтите е била далеч по-важна, отколкото теорията, към която са се придържали, и дори още по-важна от съзнателно използваните от тях техники. Но колкото повече се усъвършенства професионалната психотерапия, толкова по-малко валидно трябва да бъде това. В общата картина добрата

характерова структура на психотерапевта все повече е отстъпвала назад по важност и положително ще продължи да отстъпва в бъдеще, докато подготовката, интелектът, техниките и теориите стават все по-важни, така че, и в това можем да сме убедени, по някое време в бъдещето, те ще се превърнат в единствено важните. Възхвалихме техниката на мъдрата старица в психотерапията по простата причина, че в миналото това са били единствените съществуващи психотерапевти и второ, защото дори сега и в бъдеще, те винаги ще имат своето значение в областта на така наречената лаическа терапия. Но вече не е разумно, нито оправдано, да хвърляме ези или тура, за да решим дали да отидем при свещеника или при психоаналитика. Добрият професионален психотерапевт е оставил далеч зад себе си интуитивния помощник.

Можем да очакваме, че в не много далечното бъдеще, особено ако обществото се усъвършенства, професионалният психотерапевт няма да се използва, за да дава кураж, подкрепа и други задоволявания на потребности, защото тях ще получаваме от лаици като самите нас. Индивидът ще търси професионална помощ при заболявания, които отиват далеч отвъд простата терапия на задоволяването или освобождаването, а са достъпни само за специализирани техники, които не се използват от терапевта-лаик.

Колкото и да е парадоксално, изложените по-горе теории предлагат възможност и за напълно противоположен извод. Ако относително здравите хора толкова лесно се влияят от терапия, то е твърде възможно много специализирано терапевтично време да бъде запазено за най-здравите вместо за най-малко здравите, на разумното ос-нование, че да се усъвършенстват десет души на година е по-добре, отколкото един, особено ако тези няколко заемат ключови позиции в лаическата терапия (напр. учители, социални работници и лекари). Това вече става в значителна степен. През голяма част от времето си опитните психоаналитици и екзистенциални терапевти са заети да подготвят млади терапевти, да им преподават и да ги психоанализират. Освен това е нещо съвсем обикновено терапевтът да обучава ле-кари, социални работници, психолози, медицински сестри, свещеници и учители.

Прозрение и задоволяване на потребностите

Преди да оставим въпроса за инсайттерапията, ще бъде добре да решим противоречието между прозрение и задоволяване на

потребности, която бе подсказана дотук. Чисто когнитивното или рационалистично прозрение (студено, не-емоционално познание за) е едно нещо; органичното познание е друго. Пълното прозрение, за което говорят понякога фройдистите, е признание на факта, че само познаването на симптомите на даден човек, дори ако добавим и познание за това откъде са дошли те и за динамичната роля, която играят в съвременната психична икономия, често само по себе си не е лечебно. Едновременно с това би трябвало да има някакво емоционално преживяване, действително повторно изживяване на опита, катарзис, реакция. С други думи, пълното прозрение е не само когнитивно, но и емоционално изживяване.

Малко по-сложно е твърдението, че това прозрение е често волево, задоволяващо потребности или също така фрустриращо преживяване, едно действително чувство, че си обичан или изоставен, или презиран, или отхвърлен, или защитен. В такъв случай емоцията, за която психоаналитиците често говорят, се вижда по-добре като реакция на осъзнаването: например, изживявайки отново преживяването отпреди двайсет години, той осъзнава, че баща му наистина го е обичал - преживяване, което е било изтласкано или погрешно разбрано; или тя внезапно осъзнава, изпитвайки съответната емоция, че е мразила майка си, която винаги е мислела, че обича.

Бихме нареки това богато изживяване, едновременно познавателно, емоционално и волево организмично прозрение. Но да предположим, че сме изучавали преди всичко емоционални преживявания. Отново би трябвало да разширяваме преживяването все повече и повече, така че то да вкючва и волеви елементи и в последна сметка ще започнем да говорим за организмична или холистична емоция и т.н. Това се отнася също до волевото изживяване: и то би трябвало да се разширява, за да стане изживяване на целия организъм. Последната крачка би била да осъзнаем, че няма разликаа между организмичното прозрение, организмичната емоция и организмичната воля, освен ъгъла, по който го вижда изучаващият. А първоначалните противоречия ще дадат ясно видени като артефакт от един прекалено атомистичен подход към темата.

ЧАСТ2

ПСИХОПАТОЛОГИЯ И НОРМАЛНОСТ

ГЛАВА10

ПОДХОДИ КЪМ НОРМАЛНОСТТА И ЗДРАВЕТОДумите нормално и ненормално имат толкова много и различни значения, че са станали почти излишни. Днес сред психолози и психиатри се наблюдава силна тенденция да заменят тези много общи понятия с по-специфични, които се вкючват в тези категории. Точно това имаме намерение да направим в настоящата глава.

Общо взето, опитите да се дефинира нормалността са били или статистически, или културно-относителни, или биологично-медицински. Но това са само официалните дефиниции, дефинициите «за пред хора», а не ежедневните. Неофициалното значение на думата е също толкова дефиниращо, колкото и професионалното. Когато пишат «какво е нормално?», повечето хора имат нещо друго предвид. За повечето хора, дори за професионалистите в неофициални ситуации, това е въпрос на ценности и той на практика пита какво би трябвало да ценим, какво е добро или лошо за нас, за какво би трябвало да се тревожим и за какво би трябвало да се чувстваме виновни или добродетелни. Аз избрах да тълкувам заглавието на тази глава и в лаическня, и в професионалния му смисъл. Останал съм с впечатлението, че макар и през повечето време да не го признават, повечето специалисти в тази област правят същото. Много се дискутира какво би трябвало да означава нормално и твърде малко какво то наистина означава в определен контекст, в нормален разговор. В терапевтичната си работа винаги съм тълкувал въпроса за нормалността и ненормалността по-скоро в контекста на говорещия, а не в специализирания му контекст.

Когато някоя майка ме питаше дали детето й е нормално, аз разбирах, че тя иска да знае дали има за какво да се тревожи или не, дали да полага усилия да контролира поведението на своето дете или да го остави на мира и да не се тревожи. Когато след лекция хора ме питаха за нормалността и ненормалността в сексуалното поведение, аз разбирах въпроса им по същия начин и отговорът ми често подсказваше «Тревожете се за това» или «Не се тревожете за това».

Смятам, че истинската причина за възродения интерес към проблема сред психолози, психиатри и физиолози е чувството, че тук става дума за големия въпрос за ценностите. Когато например Ерих Фром говори за нормалността, той я поставя в контекста на доброта, желателност и ценност. Това правят все повече автори в нашата област. Този вид работа сега, и от известно време в миналото, е бил откровен опит да се изгради психология на ценностите, която могла в края на краищата да служи като практическа насока за обикновените хора, както и за теоретична основа за професорите по философия и други специалисти.

Мога да отида и по-далеч. Повечето психолози започват да признават, че е налице първи опит да се постигне онова, което официалните религии са се опитали и не са успели да свършат, а именно да се предложи на хората някакво разбиране за човешката природа в отношението й към самата себе си, към другите хора, към обществото по принцип и към света въобще, да им се представи рамка, в която да разбират кога би трябвало да се чувстват виновни и кога не. Или с други думи, ние изработваме нещо, което всъщност представлява научна етика. Нямам нищо против да се приеме, че бележките, които правя в тази глава, са насочени в това направление.

СТАНДАРТНИ ПОНЯТИЯ

Но преди да стигнем до този важен въпрос, нека се обърнем първо към различните специализирани опити да се опише дефинира нормалността, които не са сработили добре.

Средностатистическите данни

Статистическите изследвания на човешкото поведение ни казват само какъв е случаят и какво съществува действително. Предполага се, че те са напълно свободни от оценка. За щастие повечето хора, дори учените, просто не са достатъчно силни да се съпротивляват на изкушението да одобрят средното или онова, което е най-разпространено и най-често срещано, особено в нашата култура, която влияе така силно върху обикновения човек. Така например, чудесното изследване на Кинси за сексуалното поведение е изключително полезно заради суровия материал, който предлага. Но д-р Кинси и други като него просто не устояват на изкушението да говорят за това какво е нормално (имайки предвид желателно). В нашето общество средностатистически имаме болестен, патологичен полов живот (от гледна точка на психиатрите). Това не го прави желателен или здравословен. Трябва да се научим да

казваме «средностатистически», когато имаме предвид точно това.

Друг пример е таблицата на Гесел (Gessel) за нормите на развитие на бебето, които със сигурност са полезни за учените и лекарите. Но повечето майки са склонни да се тревожат, щом бебетата им изостават от средната норма, когато прохождат или пият от чаша, сякаш това е признак за нещо лошо или тревожно. Очевидно, след като сме установили какво е средностатистическото, продължава да стои въпроса: «Желателно ли е то?»

Социалните условности

Думата нормално се използва често като несъзнаван синоним за традиционно, привично, или конвенционално и обикновено с намерение да обвие традицията с одобрение. Спомням си бурята, която се разрази във връзка с пушенето при жените, когато постъпвах в колежа. Не е нормално, казваше за жените деканът и го забрани. По онова време не беше нормално също така жените в колежа да носят панталони или да се държат за ръце пред хора. Разбира се, имаше се предвид «това не е традиционно», което беше абсолютно вярно и зад това се криеше «това е ненормално, болестно, същностно патологично», което беше абсолютно погрешно. Няколко години по-късно традициите се промениха и деканът бе сменен, защото по това време вече тези разбирания не бяха «нормални».

Един вариант на такава употреба на думата е да се облече традицията в теологично одобрение. Така наречените свещени книги много често се възприемат като норми за поведение, но ученият обръща също толкова малко внимание на тези традиции, колкото и на всички други.

Културни норми

И накрая свързаните с културата норми би трябвало да се смятат за отживелица като източник на дефиниция за нормално, желателно, добро или здравословно. Антрополозите, разбира се, ни направиха голяма услуга преди всичко като ни накраха да осъзнаем своя етноцентризъм. Ние се опитвахме като култура да утвърдим всевъзможни местни културни навици - например да се носят панталони или да се ядат крави, а не кучета - като абсолютни и валидни за целия човешки род критерии. По-широките и развити етиологични възгледи разсеяха много от тези представи и сега всички съзнават, че етноцентризмът представлява сериозна опасност. Никой повече

не може да говори от името на целия род, освен ако не е в състояние да се издигне над своята собствена култура или да застане встрани от нея като по този начин да стане по-пригоден да съди човечеството като род, а не като махленска група.

Пасивно приспособяване

Най-разпространеният вариант на тази грешкаа откриваме в идеята за добре адаптирания човек. Може би читателят-лаик би се озадачил когато установи колко враждебни са станали психолозите към привидно смислена и очевидна идея. В края на краищата всички искат децата им да са добре приспособени и част от групата, популярни,харесвани и обичани от приятелите на тяхна възраст. Големият въпрос е: «Приспособен към коя група?» На нацисти, престъпници, малолетни нарушители, наркомани? Популярни сред кои? Харесвани от кои? В чудесния разкз на Х. Дж. Уелс «Долината на слепите», където всички са слепи, зрящият е неприспособен.

Приспособяването означава пасивно формиране спрямо собствената култура, спрямо средата. Ами ако тази култура е болестна? Или още един пример, ние бавно се научаваме да не съдим предварително на психиатрични основания малолетните с отклоняващо се поведение като задължително лоши или неприятни. Понякога престъпността, малолетните нарушители и лошото поведение при децата биха могли да представляват психично и биологично обоснован бунт срещу експлоатацията, несправедливостта и безчестието.

Приспособяването е по-скоро пасивен, отколкото активен процес - неговият идеал постига всеки, който е в състояние да бъде щастлив, без да има своя собствена индивидуалност. Дори добре приспособеният душевноболен или затворник.

Тази крайна поддръжка на решаващата роля на средата предполага една безкрайна податливост и гъвкавост на човешкото същество и непроменливост на действителността. Този възглед поддържа статуквото и фатализма. Човешките същества не са безкрайно ковки, а действителността може да се променя.

Отсъствие на заболяване

В съвършено различна традиция е медико-клиничният обичай да се прилага думата нормално към отсъствието на поражения, заболяване или очевидно функционално нарушение. Интернистът,

който след внимателен преглед не може да установи нещо физически нередно, ще каже, че при пациента всичко е нормално, макар че него все още го боли. Онова, което той има предвид е: «С моите методи не мога да открия какво не е наред при вас.»

Лекрят с известна психологическа подготовка, практикуващ така наречената психосоматична медицина, може да види нещо повече и ще използва думата нормално много по-рядко. Наистина много психоаналитици отиват дотам да казват, че никой не е нормален, имайки предвид «без каквото и да е заболяване». Или с други думи, няма човек без дефект. Което е така, но не ни помага особено в нашето етично начинание.

НОВИ ИДЕИ

Какво идва на мястото на тези най-различни представи, които сме се научили да отхвърляме? Новата концептуална рамка, с която се занимаваме в настоящата глава, е все още в процес на развитие и изграждане. Не може да се каже, че тя вече се очертава ясно, или че в момента се радва на надеждната подкрепа на неоспорими доказателства. Ще бъде справедливо да я характеризираме по-скоро като доста бавно развиваща се идея или теория, за която изглежда все по-вероятно да стане истинската насока на бъдещото развитие.

Специално моето предвиждане или догадка за бъдещето на идеята за нормалност е, че скоро ще бъде разработена някаква форма на обобщена, отнасяща се до целия род, теория за психичното здраве, която ще важи за всички човешки същества, независимо от тяхната култура и историческо време. Това се постига както на емпирична, така и на теоретична основа. Новата форма на мислене бе наложена от няколко факта, от нови данни, за които ще говорим по-нататък.

Дракър (Drucker, 1939) е изложил тезата, че от ранното християнство насам Западна Европа е доминирана от около четири поредни идеи или концепции за това как би трябвало да се търси индивидуалното щастие и благоденствие. Всяка от тези концепции или митове съдържа в себе си като идеал определен тип човек и общо взето приема, че стига да се следва идеалът, индивидуалното щастие и благоденствие със сигурност ще бъдат постигнати. Духовният човек е бил считан за идеал през средните векове, интелектуалният - по време на Ренесанса. Сетне, с възхода на капитализма и марксизма, е имало склонност в мисленето за идеала да доминира икономическият човек. По-наскоро, особено във фашистките

страни, е може би справедливо да се говори и за подобен, паралелен мит, а именно, за героичния човек (в ницшеанския смисъл на думата).

Сега изглежда, че сякаш всички тези митове са се провалили и отстъпват мястото си на нов, който се оформя бавно в съзнанието на най-напредничавите мислители и изследователи по въпроса. Спокойно можем да очакваме през следващите едно-две десетилетия, да разцъфне митът за психично здравия или еупсихичния човек, който на практика е «естествения» човек. Очаквам тази представа да въздейства върху нашата епоха също така дълбоко, както и посочените от Дракър.

Нека сега да представя накратко и първоначално догматично същественото в тази новоразвиваща се идея за психично здравия човек. Първото и най-важното е силната вяра, че индивидите имат собствена, присъща им природа, някакъв скелет на психологическата им структура и че имат някакви потребности, способности и склонности, които са отчасти генетично обусловени, като някои от тях са характерни за целия човешки род, независимо от културите, а други са уникални за дадения индивид. Базовите потребности са на вид по-скоро добри или неутрални, отколкото зли. Второ, с това е свързана идеята, че пълното здраве, нормалното и желателно развитие, се състои в актуализирането на тази природа, в осъществяването на този потенциал и развитието към зрялост по пътищата, диктувани от тази невидима, скрита, смътно видяна присъща им природа. Здравето се развива по-скоро отвътре, отколкото отвън. Трето, ясно се вижда, че в голяма степен психопатологията настъпва в резултат на отричането, фрустрацията или осуетяването на същностната човешка природа.

Какво е добро, съгласно новата идея? Всичко, което допринася за желаното развитие към реализирането на вътрешната човешка природа. Какво е лошо или ненормално? Всичко, което фрустрира, блокира или отрича истинската човешка природа. Какво е психопатологично? Всичко, което разстройва, фрустрира или изкривява хода на себеактуализацията. Какво е психотерапията, всъщност какво е терапията или растежът от какъвто и да е вид? Всички средства, които помагат да се върне човекът на пътя на себеактуализацията и развитието в посоката, която диктува неговата вътрешна природа.

На пръв поглед този възглед ни напомня до голяма степен за идеите на Аристотел и Спиноза от миналото. Всъщност трябва да кажем, че новата представа има много общо с по-старите

философи. Но се налага също така да посочим, че ние знаем много повече за природата на човешкото същество от Аристотел и Спиноза. Бихме могли да се съгласим с Аристотел когато приема, че добрият живот се състои в това да живееш в съответствие с истинската си природа, но трябва да добавим, че той просто не е знаел достатъчно за истинската природа на човешкото същество. Единственото, което Аристотел е бил в състояние да направи, когато е очертавал тази присъща природа, или вродена конструкция на човешката природа, е било да се огледа, да изучава хората, да наблюдава какви са те. Но, ако наблюдаваш само повърхностно човешкипе същества, каквато възможност е имал Аристотел, човек неизбежно получава една по същността си статична представа за тяхната природа. Той е бил в състояние единствено да изгради картина на добрия човек в собствената си култура и в конкретен период от време. Помните, че в представата си за добрия живот, Аристотел приема напълно факта на робството и прави фатална грешка като заявява, че ако присъщата природа на даден човек е робска и за него е добре да е роб. По този начин той разкрива напълно каква слабост се крие в това да се опитваш да изградиш представата какво представлява добрият, нормалният или здравият човек, като се облягаш единствено на повърхностните си наблюдения. - Бел. авт.

КАКВИ МОЖЕМ ДА СТАНЕМ

Предполагам, че ако ми се наложи да изразя с една-единствена фраза разликаата между традиционните идеи за нормалността и нововъзникващата представа за нормалност, бих заявил следното: Съществената разликаа между тях е, че сега виждаме не само какви са хората, но и какви могат да станат. Или с други думи, си видими не само външните прояви, не само реалностите, а и потенциалът. Сега знаем по-добре какво се таи скрито в хората, какво лежи потъпкано, пренебрегнато и невидяно. Сега можем да преценим същностната човешка природа от гледна точка на това какви биха могли да са техните възможности, потенциал и най-високо възможно равнище на развитие, вместо да разчитаме само на външни наблюдения за това как стоят нещата за момента. Този подход може да се обобщи по следния начин: На практика историята винаги е представяла човешката природа не откъм най-добрата й страна.

Едно друго преимущество, което имаме пред Аристотел е, че същите тези привърженици на динамичната психология са ни научили че себеактуализацията не може да се постигне единствено с интелект или рационалност. Помните, че у Аристотел има йерархия на човешките способности, в които

разумът заема първо място. Успоредно с това неизбежно върви и идеята, че разумът се различава, бори се и е скаран с човешката емоционална и инстинктивна природа. Но от изучаването на психопатологията и психотерапията разбираме, че трябва значително да променим картината на психологическата цялост и да уважаваме равностойно разума, емоциите и волевата, желаещата и подтикващата страна на нашата природа. Нещо повече, от емпиричните изследвания на здравата личност сме научили, че те не са в конфликт помежду си, че тези страни на човешката природа не са по необходимост антагонистични, а могат да си сътрудничат и да са синергични. Бихме казали, че здравата личност е цялостна, интегрирана. Тъкмо невротичната личност е скарана със себе си, там разумът се бори с емоциите. Резултат от това раздвоение е, че емоционалният живот и волевото начало не само са били погрешно разбирани и лошо дефинирани, но както вече осъзнаваме, същото се отнася и до концепцията за рационалност, която сме наследили от миналото. Както е казал Ерих Фром: «Ставайки пазач, който трябва да следи своя затворник - човешката природа, разумът е станал сам затворник и по този начин и двете страни на човешката природа, разум и емоция, са били осакатени" (Fromm, 1947). Всички трябва да се съгласим с Фром, че осъзнаването на собственото аз става не само с актове на мислене, а по-скоро с осъзнаването на цялостната човешка личност, което включва активното изразяване не само на интелектуалните, но и на емоционалните и инстинктоподобните му способности.

Веднъж получили надеждно познание за това какво могат да бъдат хората при определени условия, които сме се научили да наричаме добри, и при положение, че те са щастливи, спокойни, приемащи себе си, не изпитват чувство за вина и са в мир със себе си само когато се осъществяват и стават онова, което могат да бъдат - става възможно и смислено да говорим за добро и правилно, лошо и погрешно, желателно и нежелателно.

Философът може да възрази: «как ще докажете, че е по-добре да си щастлив, отколкото да си нещастен?» Дори на този въпрос може да се отговори емпирично, защото ако наблюдаваме човешки същества в достатъчно разнообразни обстоятелства, ще установим, че те самите, а не наблюдателят, избират спонтанно да са щастливи вместо нещастни, да изпитват комфорт, а не болка, спокойствие вместо тревога. С една дума, при равни други условия, човешките същества избират здравето пред болестта (с уговорката, че те избират за себе

си, не са прекалено болни и условията са от вида, който ще обсъждаме по-нататък).

Това дава отговор и на обичайното философско възражение на познатите на всички ни ценностни твърдения за средствата и целите (Ако искате да постигнете цел Х, би трябвало да използвате средство У. «Ако искате да живеете по-дълго, трябва да приемате витамини.»). Сега имаме различен подход към това твърдение. Емпирично е известно какво искат съществата от човешкия род - любов, сигурност, отсъствие на болка, щастие, удължаване на живота, познание и т. н. Тогава можем да кажем не: «Ако искаш да си щастлив, тогава...», а «Ако сте здрав представител на човешкия род, тогава...»

Всичко това е вярно в същия емпиричен смисъл, в който просто казваме, че кучето предпочита месо пред салата, декоративните рибки имат нужда от прясна вода и цветята се развиват най-добре на слънце. При това положение твърдя категорично, че сме правили описателни, научни твърдения, а не чисто нормативни.

Онова, което можем да бъдем е равно на онова, което трябва да бъдем, а тази формулировка е много по-добра от «трябва да бъдем». Забележете, че ако сме описателни и емпирични, то трябва да е съвсем не на място, както може ясно да се види, ако питаме какви трябва да бъдат цветята или животните. Какъв смисъл има тук трябва? Какво трябва да стане едно коте? Отговорът на този въпрос и духът, в който е зададен, се отнасят в същата степен и за децата.

Един дори по-категоричен начин да кажем същото е, че днес е възможно да се разграничи в един момент какво един човек е и може да бъде. Всички знаем факта, че човешката личност е организирана на пластове или дълбочини. Макар да могат да си противоречат, несъзнаваното и съзнаваното съжителстват. Едното е (в един смисъл); другото също е (в друг, по-дълбок смисъл) и би могло един ден да излезе на повърхността, да стане съзнавано, а сетне да бъде в този смисъл.

В тази концептуална рамка ще разберете, че хората, които се държат лошо, въпреки това може би дълбоко в себе си са обичащи. Ако успеят да актуализират валидния за целия род потенциал, те стават по-здрави хора и, в този специален смисъл, по-нормални.

Важната разлика между хората и всички останали същества е че техните потребности, предпочитания и остатъци от инстинкт са

слаби, а не силни, двусмислени, а не еднозначни, че те оставят място за съмнение, несигурност и конфликт, че могат прекалено лесно да се затиснат и да изчезнат под влияние на културата, обучението и предпочитанията на други хора. През вековете до такава степен сме свикнали да смятаме инстинктите за еднозначни, безпогрешни, и мощни (каквито са при животните), че не сме видели никаква възможност да съществуват слаби инстинкти.

Ние наистина имаме природа, структура, неясен «скелет» от инстинктоподобни склонности и възможности, но е голямо и трудно постижение да ги познаем в себе си. Да сме естествени и спонтанни, да знаем какво сме и какво всъщност желаем, е необикновена и висока кулминация, която настъпва рядко и обикновено отнема дълги години кураж и тежък труд.

ВЪТРЕШНОПРИСЪЩАТА ЧОВЕШКА ПРИРОДА

В такъв случай нека да обобщим. Заявено бе, че вроденото устройство или вътрешната природа на човека е не само неговата анатомия и физиология, а също така най-основните му потребности, копнежи и психични способности. И, второ, че вътрешната му природа обикновено не е очевидна и трудно се различава, тя е по-скоро скрита и неосъществена, по-скоро слаба, отколкото силна.

А как знаем, че тези потребности и конституционален потенциал представляват вътрешноприсъщо устройство? От дванайсетте отделни точки с данни и методики за откриване, изброени в глава 4 (вж. също така Maslow, 19б5а), ще споменем само четирите най-важни. Първо, фрустрацията на тези потребности и способности е пси-хопатогенна, (т.е. разболява хората). Второ, задоволяването им допринася здравословно за характера (еупсихогенно), докато удовлетворяването на невротичните потребности - не. С други думи, то прави хората здрави и по-добри. Трето, при свободни обстоятелства те спонтанно се проявяват като избори. Четвърто - могат да се изучават пряко у относително здрави хора.

Ако желаем да направим разликаа между базови и небазови потребности, не можем да разчитаме само на интроспекцията на съзнателните потребности или дори на описанието на несъзнаваните, защото феноменологично невротичните и вътрешноприсъщите потребности могат да изглеждат до голяма степен еднакви. Те настояват по един и същи начин за удовлетворяване, за монополизиране на съзнанието.

Наблюдаваните по интроспективен път техни качества не са достатъчно различни, за да позволят на самоанализиращия да ги различи, освен може би в края на живота си и в ретроспекция (както Толстоевият герой Иван Илич) или в моменти на необикновено прозрение.

Не, трябва ни някаква външна променлива, с която да се съотнасяме, или спрямо която да се оразличаваме. На практика тази друга променлива се оказва континуума невроза-здраве. Сега сме много дълбоко убедени, че неприятната агресивност е по-скоро реактивна, отколкото основна, по-скоро следствие, отколкото причина, защото когато един неприятен човек стане по-здрав с помощта на психотерапия, той престава да е така зъл; а когато един по-здрав човек стане по-болен, той се променя в посока на повече враждебност, повече злъч, повече ожесточение.

Освен това, знаем че задоволяването на невротични потребности не води до здраве така, както става с удовлетворяването на базовите човешки потребности. Когато на невротиците, търсещи власт, им се даде цялата власт, която желаят, това не ги прави по малко невротични, нито пък е възможно да се засити невротичната им потребност от власт. Колкото повече ги храниш, толкова по-гладни стават (защото те всъщност търсят нещо друго). В последна сметка за здравето няма особено значение дали една невротична потребност е задоволена или фрустрирана.

Съвършено различно стоят нещата с базовите потребности като сигурност и любов. Тяхното задоволяване наистина допринася за здравето, засищането им е възможно, фрустрирането им води до болестно състояние.Същото сякаш се отнася до индивидуалния потенциал като интелект или силна склонност към действие. (Единствените данни, с които разполагаме тук, са клинични.) Такъв потенциал играе ролята на подтик, който изисква задоволяване. Ако го удовлетворите, личността се развива чудесно; ако го фрустрирате или блокирате, веднага започват да се развиват най-различни, едва доловими смущения.

Най-очевидният метод обаче е прякото изучаване на хора, които са действително здрави. С положителност знаем достатъчно, за да сме в състояние да подберем относително здрави хора. Наистина идеални проби не съществуват, но въпреки това би могло да се очаква, че за естеството, да речем, на радия, можем да научим повече, когато е

относително концентриран, отколкото когато е относително разреден.

Изследването, изложено в глава 11, доказа възможността един учен да изследва и опише нормалността в смисъл на превъзходство, съвършенство, идеално здраве и осъществяване на човешкия потенциал.

КАК ДА РАЗЛИЧИМ ВЪТРЕШНОПРИСЪЩОТО ОТ СЛУЧАЙНОТО

Най-пълно изучената вътрешноприсъща структура е потребността от любов. С нея можем да илюстрираме и четирите споменати досега методи за разграничаване на вътрешноприсъщото и всеобщото в човешката природа от случайното и местното.

1. На практика всички терапевти са съгласни, че когато проследим дадена невроза назад до началото й, ще открием с голяма честота лишаване от любов в началните години. Няколко полуекспериментални проучвания потвърдиха това при новородени и бебета до положение, че радикалното лишаване от любов се смята дори за опасно за живота на новороденото. С други думи, лишаването от любов води до заболяване.

2. Известно е, че ако тези заболявания не са станали необратими, те могат да се излекуват, особено при малки деца, като им се осигури привързаност и любяща грижа. Вече имаме достатъчно основания да смятаме, че дори при психотерапията и психоанализата на по-сериозните случаи при възрастни терапията прави възможно едно нещо - пациентът да получава и оползотворява обичта, която лекува. Освен това съществува растящо количество данни, които доказват корелация между изпълненото с обич детство и здравето в зряла възраст. Такива данни водят до обобщението, че любовта е основна потребност за здравословното развитие на човешкото същество.

3. В ситуациите, в които им се разрешава свободен избор, и при положение, че все още не са осакатени и увредени, децата предпочитат обич пред не-обич. Все още не разполагаме с действителни експерименти, които да го доказват, но имаме огромен клиничен материал и някои етиологични данни в подкрепа на това заключение. Общоразпространеното наблюдение, че децата предпочитат любящия учител, родител или приятел пред враждебно настроения или студен учител, родител или приятел илюстрира онова, което искаме да кажем. Така например в ситуацията, която съществува на остров Бали,

плачещото новородено ни казва, че то предпочита обич пред не-обич. Зрелият жител на острова не изпитва такава необходимост от обич, както зрелият американец. Децата на Бали се научават от горчив опит да не я търсят и да не я очакват. Но на тях не им харесва това възпитание; те плачат горчиво, докато ги възпитават да не искат обич.

4. И накрая, какво откриваме описателно при здравите зрели хора? Че практически всички (макар и не абсолютно всички) са живели живот в обич, обичали са и са били обичани. Нещо повече, те сега са обичащи хора. И накрая, колкото и парадоксално да звучи това, те имат по-малка потребност от любов от средния човек, очевидно защото вече са имали достатъчно.Всяко друго заболяване, свързано с недостиг, дава идеалния паралел, който прави тези точки да звучат по-достоверно и изпълнени със здрав смисъл. Да предположим, че на дадено животно му липсва сол. Първо, това води до патология. Второ, допълнителната сол, приета в тялото, лекува или помага при подобни заболявания. Трето, една бяла мишка или човек, който изпитва недостиг на сол, предпочита солените храни, или, с други думи, ще яде сол в необикновено големи количества. В случая с човека, ще съобщава за субективен копнеж за сол и ще казва, че тя му е особено вкусна. Четвърто, установяваме, че здравите организми, които вече имат достатъчно сол, не копнеят по нея, нито пък изпитват някаква потребност от сол.

Следователно можем да кажем, че организмът има нужда от сол, за да постигне здраве и избегне болестта, по същия начин и потребност от любов - по същите причини. С други думи, бихме могли да кажем, че организмът е конструиран така, че изпитва нужда от сол и любов, по същия начин, по който автомобилите са конструирани така, че да им трябват бензин и масло, за да вървят.

Говорихме много за добри условия, за толерантност и неща от този род. Те се отнасят до специалните условия за наблюдения, които така често са необходими в научната работа и са равносилни на заявлението «Това е вярно при такива и такива обстоятелства».

УСЛОВИЯ ЗА ЗДРАВЕ

Да се обърнем към проблема за това какви са добрите условия за разкриване на първичната природа, за да видим какво може да ни предложи по въпроса съвременната динамична психология.

Ако заключението от казаното дотук е, че организмът има неясно очертана, вътрешноприсъща собствена природа, то е съвършено ясно, че тя е нещо много деликатно и трудно доловимо, а не силно и налагащо се, както е при по-нисшите животни, които никога не изпитват и сянка от съмнение какво те са, какво искат и какво не желаят. Човешките потребности от обич, познание или мироглед са по- скоро слаби и немощни, отколкото недвусмислени и безпогрешни, те шептят, а не крещят. А шепотът лесно бива удавен.

За да разберем от какво имат потребност човешките същества и какво представляват те, е необходимо да осигурим специални условия, които насърчават изразяването на потребностите и способностите, окуражават ги и ги правят възможни. Общо взето, тези условия могат да се подведат под една категория - разрешаване на задоволяването и изразяването. Как разбираме какво е най-добре да ядат бременните бели мишки? Като им даваме свободно да избират сред широк обхват от възможности и им позволим да ядат онова, което искат, когато искат и в каквито количества или по каквато система те изберат. Знаем, че за човешките бебета е най-добре да бъдат отбити по индивидуален начин, т.е. когато е най-добре за тях. Как го установяваме? Съвсем определено не можем да попитаме бебето, а сме се научили да не питаме педиатър от старата школа. Даваме на бебетата възможност да избират: позволяваме им те самите да решат. Предлагаме им както течна, така и твърда храна. Ако твърдата храна им допада, те спонтанно ще се отбият от твърдата. По същия начин като създаваме толерантна, приемаща, удовлетворяваща атмосфера, сме се научили да позволяваме на децата да ни казват кога имат нужда от обич, закрила, уважение или контрол. Научили сме се, че това е най-добрата атмосфера за психотерапия, нещо повече, че в последна сметка тя е единствено възможната. Свободният избор сред широк кръг от възможности се е оказал полезен при такива разнообразни социални ситуации като това да избереш с кого ще бъдеш в една стая в институциите за малолетни с отклоняващо се поведение, кои да са преподавателите ти и какви курсове ще посещаваш в колежа, с кого да съставиш екипажи на бомбардировачи и други въпроси от този род. (Оставих настрана чепатия, но важен въпрос за желаната фрустрация, за дисциплината, за поставянето на ограничения за задоволяването. Искам да посоча само, че докато «всичко е разрешено» е може би най-доброто за нашите експериментални цели, то не задължително само по себе си е достатъчно за обучението на другите и за осъзнаването на техните потребности или за разбирането на това какво може да е необходимо в бъдеще.)

В такъв случай от гледна точка на насърчаването на себеактуализацията или здравето, добрата среда (на теория) е онази, която предлага всички необходими «суровини», а сетне се отдръпва и стои настрана, за да позволи на самия (среден) организъм да изрази своите желания и искания, да направи своя избор (като винаги помним, че той често избира да се забави, да се откаже в полза на други и т. н. и че другите хора също имат искания и желания).

СРЕДА И ЛИЧНОСТ

Докато се мъчим да разберем това по-ново схващане за нормалността и връзката й със средата, пред нас се изправя друг важен проблем. Както изглежда, един възможен теоретичен извод би бил, че идеалното здраве изисква идеален свят, в който да живеем, и който да го направи възможно. При действителните изследвания сякаш нещата не стоят точно така.В нашето общество, което е много далеч от идеалното, е възможно да се намерят изключително здрави индивиди. Наистина, те не са идеални, но също така със сигурност за момента са най-прекрасните хора, които можем да си представим. Може би в това време и в тази култура просто не знаем достатъчно, за да определим доколко идеални могат да станат хората.

Във всеки случай изследванията са установили важен факт, откривайки, че някои индивиди могат да са по-здрави, дори много по-здрави от културата, в която израстват и живеят. Това е възможно преди всичко поради способността на здравите хора да се отделят от заобикалящото ги, което е все едно да се каже, че те живеят по-скоро по свои вътрешни закономерности, отколкото под външен натиск.

Нашата култура е достатъчно демократична и плуралистична, за да даде на индивидите достатъчно свобода да имат каквито искат характери, стига външното им поведение да не е прекалено застрашително или плашещо. Здравите индивиди обикновено не се разпознават по външни белези: те не са белязани с необикновени дрехи, маниери или поведение. Онова, което имат, е вътрешна свобода. Дотогава, докато са независими от одобрението или неодобрението на други хора и търсят по-скоро собственото си одобрение, те могат да се смятат за психично автономни, т.е. относително независими от културата. Толерантността и свободата на вкус и мнение изглежда са ключово необходими.

В заключение, данните от изследванията, с които разполагаме, насочват към извода, че добрата среда насърчава създаването на добри личности, но това взаимоотношение е далеч от идеалното. Нещо повече, дефиницията за добра среда трябва основно да се промени, да подчертае духовното и психическото, а не само материалните и икономически сили.

ПСИХОЛОГИЧЕСКА УТОПИЯ

Доставих си удоволствието да разработя въображаемо описание на една психологическа утопия, в която всички хора са психично здрави. Наричам я Еупсихия. Можем ли въз основа на онова, което знаем за здравите хора, да пророкуваме какъв вид култура ще създадат хиляда здрави семейства, ако се преместят да живеят на някаква пуста земя, където могат да изградят собствената си съдба така, както желаят? Какъв вид образование биха избрали? Икономическа система? Сексуалност? Религия?

За някои неща съм много несигурен - по-конкретно по отношение на икономиката. Но за други съм напълно сигурен. Едно от тях е, че това почти сигурно ще бъде (от философска гледна точка) анархистична група, даоистка, но любяща култура, в която хората (и младите също) ще имат много по-голяма свобода на избор, отколкото сме свикнали, а базовите потребности и метапотребности ще бъдат зачитани много повече, отколкото в нашето общество. Хората няма да си досаждат един другиго като нас, ще бъдат много по-малко склонни да налагат на своите съседи мнения, религии, философии, вкусове по отношение на облекло, храна и изкуство. С една дума, обитателите на Еупсихия ще са склонни към повече даоизъм, няма да се месят в живота на другите хора и ще задоволяват базовите потребности (винаги, когато това е възможно), ще фрустрират само при определени обстоятелства, които не съм се опитал да опиша, ще бъдат по-честни един към друг от нас и ще позволяват на хората да правят свободен избор винаги, когато това е възможно. Ще бъдат далеч по-малко контролиращи, склонни към насилие, презрителни или арогантни, отколкото сме ние. При подобни условия и най-дълбоките пластове на човешката природа ще получат възможност да се проявят с по-голяма лекота.

Трябва да посоча, че зрелите човешки същества представляват специален случай. Ситуацията със свободния избор не работи по необходимост за хората въобще, а само за цялостните хора. Болните, невротичните правят погрешен избор; те не знаят какво искат и дори когато знаят, нямат достатъчно смелост да

направят правилния избор. Когато говорим за свободен избор при човешките същества, имаме предвид здрави, зрели хора или деца, които все още не са увредени психически. По-голямата част от добрата експериментална работа във връзка със свободния избор е правена с животни. Също така научихме много на клинично равнище от анализа на психотерапевтичните процеси.

ПРИРОДАТА НА НОРМАЛНОСТТА

Връщайки се към въпроса, с който започнахме - за природата на нормалността - ще видим, че сме стигнали близо до това я отъждествим с постигането на най-висшето, на което сме способни. Но този идеал не е непостижима цел, поставена далеч пред нас, той е по-скоро в нас, скрито съществуващ по-скоро потенциал, от-колкото действителност.

Нещо повече, това е едно схващане за нормалността, за което твърдя, че е открито, а не е измислено, основано на емпирични данни, а не на надежди или пожелания. То представлява строго естественоисторическа система от ценности, която може да се разшири с повече емпирични изследвания върху човешката природа. Такива изследвания би трябвало да а в състояние да ни дадат отговори на древните въпроси: «Как мога да съм добър човек?», «Как мога да живея добър живот?», «Как мога да съм продуктивен?», «Щастлив?» ,«В мир със себе си?» Ако организмът ни казва какви потребности има - и следователно какво цени - като се поболява и линее, когато е лишен от тези ценности, той все едно ни кзва какво е добро за него.

И един последен момент. Ключовите схващания в новата динамична психология са спонтанност, освобождаване, естественост, избор на себе си, приемане на себе си, осъзнаване на импулсите, задоволяване на базовите потребности. Преди това бяха контрол, задръжки, дисциплина, възпитание и оформяне на принципа, че дълбините на природата са опасни, зли, хищни и грабителски. Образованието, семейното възпитание, отглеждането на деца и социализацията изобщо се вижда като процес, който поставя тъмните сили в нас под контрол.Вижте колко различни са идеалните разбирания за обществото, закона, образованието и семейството, които пораждат тези две различни схващания за човешката природа. В единия случай те са възпиращи и контролиращи сили; в другия - задоволяващи и осъществяващи. Отново трябва да подчертая двата вида сдържане и контрол. Единият вид не задоволява базовите

потребности и се бои от тях. Другият вид (Аполонов контрол), като забавяне на сексуалната кулминация, изисканото хранене или изкусното плуване, засилва удовлетворяването на базовите потребности. Разбира се, това е един свръхопростен контраст от типа или-или. Едва ли която и да е от двете концепции е изцяло вярна или изцяло невярна. Но контрастът на идеални типове е полезен за изострянето на нашите възприятия.

Във всеки случай, ако идеята, която отъждествява нормалността с идеалното здраве, издържи проверката, ние ще трябва да променим не само разбиранията си за индивидуалната психика, но и нашите теории за обществото.

ЧАСТ3

СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ

ГЛАВА11

СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩИТЕ СЕ ХОРА: ИЗУЧАВАНЕ НА ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ

Изследването, което ще представя в тази глава, е необикновено в много и различни отношения. То не беше планирано като стандартно проучване, не беше обществено, а лично начинание, мотивирано от собственото ми любопитство и насочено към решаването на различни лични, морални, етични и научни проблеми. Стремях се само да убедя и науча себе си, а не да доказвам или демонстрирам пред други.(Редакторска бележка: изучаването на себеактуализиращите се хора е неформално лично проучване, което Маслоу е продължил да прави през целия си живот.)

Съвършено неочаквано обаче тези мои занимания се оказаха поучителни и дотолкова изпълнени с вълнуващи изводи, че ми се струва справедливо, въпреки методологическите им слабости, да ги представя по някакъв начин пред останалите хора.

Освен това, смятам проблема за психичното здраве за толкова актуален, че всякакви предложения, всякакви частици от данни, колкото и да са спорни, имат голямо евристично значение. Този вид изследвания са по принцип толкова трудни - изискват в известна степен да се изтеглиш като барон Мюнхаузен за собствените си норми, - че ако разчитаме да получим конвенционално достоверни данни, ще трябва вечно да чакаме. Струва ми се, че всъщност е необходимо, без да се боим от грешки, да се гмурнем в проблема, да направим най-доброто, на което сме способни, с надеждата да се поучим от гафовете и след време да ги поправим. Засега единствената алтернатива е да се откажем да работим по проблема. Затова каквато и да е ползата от него, представяме изложеното по-долу съобщение, като поднасяме съответните извинения на онези, които настояват за конвенционална на-деждност, валидност, анализ и т. н..

ИЗСЛЕДВАНЕТО

Изследвани лица и методи

Изследваните лица бяха подбрани сред лични познати и приятели, както и сред публични и исторически личности. Освен това, при едно първоначално наблюдение на млади хора, бяха обхванати три хиляди студенти в колежи, но то даде само един непосредствено готов за използване обект и десетина-двайсет възможни («развиващи се добре») бъдещи обекти на изследване.

Трябваше да заключа, че може би в нашето общество себеактуализацията не е възможна за млади, развиващи се хора във вида, в който съм я установил при моите по-възрастни изследвани лица.

Освен това, в сътрудничество с Е. Раскин и А. Фрийдмън, започнахме да търсим група от относително здрави студенти. Произволно решихме да изберем най-здравия 1 % от популацията на колежите. Но се наложи това проучване, което продължи около две години, толкова, колкото позволяваше времето, да бъде прекъснато преди да бъде завършено. Все пак то беше поучително на клинично равнище.

Освен това се надявах за демонстративни цели да използвам образи, създадени от романисти или драматурзи, но в нашата култура и време не открихме подходящи за целта (което само по себе си дава повод за размисъл).

В последна сметка, първата клинична дефиниция, на основата на която бяха подбирани или отхвърляни обектите на изследването, имаше положителна, както и направо отрицателна страна. Негативният критерий беше отсъствието на невроза, психопатна личност, психоза или силни тенденции в тези насоки. При възможно психосоматично заболяване се налагаше по-задълбочено проучване. Когато имаше как, давахме тестове на Роршах, но се оказа, че те са далеч по-полезни за откриването на скрита психопатология, отколкото за подбиране на здрави хора. Положителният критерий за подбор бяха данните, потвърждаващи наличието на себеактуализация (СА) като един все още труден за дефиниране синдром. За целите на това изложение, той би могъл да се опише най-общо като пълно оползотворяване и използване на дарби, способности, потенциал и т. н. Такива хора сякаш се осъществяват и правят най-доброто, на което са способни, като по този начин ни напомнят за призива на Ницше: «Станете такива, каквито сте!» Те са израснали или израстват до пълния ръст, който са в състояние да достигнат. Потенциалните възможности може да са идиосинкратични или видови.

Този критерий предполага също удовлетворяване, минало или настояще, на базовите потребности от сигурност, принадлежност, любов, уважение и самоуважение, на познавателните потребности от знания и разбиране, а в няколко случая и овладяването на тези потребности. Това означава, че всички изследвани лица се чувстваха сигурни и спокойни, приемани, обичани и обичащи, достойни за уважение и уважавани и че те бяха изработили своите собствени философски, религиозни или ценностни ориентири. Остава открит въпросът дали удовлетворяването на базовите потребности е достатъчно или е само предпоставка за себеактуализация.

Общо взето при този метод на подбор си служехме с повторението, използвано при изследванията на личностния синдром на самооценка и сигурност, описан в глава 18. С две думи, той се състои това, че се започва с лично или културно, неспециализирано състояние на убеждение, съпоставяне на различните съществуващи начини за използване и дефиниране на синдрома, а сетне, давайки му по-внимател-но определение, все още в светлината на действителната му употреба (нека наречем това лексикографски етап), заедно с отстраняването на логичните и фактически несъответствия, които обикновено намираме в народните определения.

На основата на коригираните лаически определения се подбират първите две групи обекти, една с високо качество, и друга - с ниско. Те се изучават колкото е възможно по-внимателно в клиничен стил, а на основата на това емпирично проучване вече веднъж поправеното народно определение бива допълнително променено и коригирано според изискванията на данните, с които разполагаме. По този начин стигаме до първата клинична дефиниция. На нейна основа се прави нов подбор на първоначалната група изследвани лица, като някои се запазват, други отпадат и се добавят нови. Групата изследвани от това второ равнище се изследва на свой ред клинично и, ако е възможно, експериментално и статистически, като това отново предизвиква модификация, корекция и обогатяване на първата клинична дефиниция и на свой ред се прави нов подбор на обекти и т. н. По този начин първоначално неясната и ненаучна лаическа представа става все по-точна и по-работеща по характер и следователно, по-научна.

Разбира се, в този спираловиден процес на самокоригиране биха могли да се намесят външни, теоретични и практически съображения. Така например в началото на изследването се установи, че народното значение поставя дотолкова нереалистични изисквания, че на тях не би могло да отговори нито едно човешко същество. Наложи се да престанем да изключваме възможни изследвани лица заради отделни слабости, грешки или глупост или, ако се изразим по друг начин, нямаше как за основа при избора да използваме идеала, тъй като нито един от обектите не беше идеален.Подобен проблем възникна и от факта, че във всички случаи беше невъзможно да се получи пълна и задоволителна информация, такава, каквато обикновено изисква клиничната работа. Когато научаваха целта на изследването, възможните изследвани лица се засрамваха, сковаваха се, отхвърляха със смях цялото начинание или прекратяваха взаимоотношенията. Поради това, след този първоначален опит, изучавахме косвено, едва ли не потайно всички по-възрастни лица. Можехме да изучаваме пряко само по-младите лица. Тъй като ставаше въпрос за живи хора, чиито имена не биваше да се разкриват, не бяхме в състояние да изпълним две желателни, дори задължителни изисквания на обикновената научна работа, а именно да се осигури повторяемост на изследването и да се предоставят на разположение на обществото данните, въз основа на които сме стигнали до изводите си. Тези трудности са частично преодолени с включването на обществени и исторически личности и с допълващото проучване на млади хора

и деца, за които се предполага, че могат да бъдат предоставени на общественото внимание.

Изследваните лица бяха разделени в следните категории:Вж, също Боунър (1961, стр. 97), Бюгентал (1965, стр. 264-276), както и наръчника и библиографията на Шостръм за теста Р0I (Въпросник за ориентация на личността) за самоактуализиране (1963,1968) - Бел. авт.СЛУЧАИ: Седем почти съвсем сигурни и двама във висока степен вероятни съвременници (интервюирани)Две почти съвсем сигурни исторически личности (Линкълн в последните си години и Томас Джеферсън)Седем във висока степен възможни обществени и исторически личности (Алберт Айнщай, Елинор Рузвелт, Джейн Адъмс, Уилям Джеймс, Алберт Швайцер, Олдъс Хъксли и Бенедикт де Спиноза)

ЧАСТИЧНИ СЛУЧАИ: Петима съвременници, които почти положително не отговарят напълно на изискванията, но въпреки това могат да послужат при изследването.

Събиране и представяне на данните

Тук въпросът не се свежда толкова до обикновеното събиране на конкретни и отделни факти, колкото до едно бавно изграждащо се глобално или холистично впечатление, от представата, която си съставяме за наши приятели и познати. Рядко беше възможно да се създаде ситуация, да се задават насочени въпроси или да се подложат на тестове моите по-възрастни изследвани лица (макар това да беше възможно при по-младите). Контактите бяха случайни и от обичайния светски характер. Когато ни се удаваше възможност, разпитвахме приятели и роднини.

Поради това, а също и поради малкия брой изследвани лица и непълнотата на данните за много от тях, не е възможно каквото и да е количествено представяне - можем да предложим само обобщени впечатления, каквато и да е тяхната стойност.Потенциални или възможни случаи, които бяха предложени или изучени от други изследователи, са Дж. У. Карвър, Юджин Дебс, Томъс Икинс, Фриц Крайслер, Гьоте, Пабло Казалс, Мартин Бубър, Данило Долси, Атърт Е. Моргън, Джон Кийтс, Дейвид Хилбърт, Артър Уейли, Д.Т. Судзуки, Адлай Стивънсън, Шолом Алейхем, Робърт Браунинг, Ралф Уолдо Емерсън, Фредерик Дъглас, Джоузеф Шумптър, Боб Бенгли, Айда Тарбел, Хариет Тъбман, Джордж Вашингтон, Карл Мюцингер, Йозеф Хайдн, Камий Писаро, Едуърд Бибринг, Джордж Уилям Ръсъл (А.Е.), Пиер Реноар, Хенри Уъдуърт Лонгфелоу, Пьотър Кропоткин, Джон

Алтгелд, Томас Мур, Едуърд Белами, Бенджамин Франклин, Джон Мюър и Уолт Уитмън. - Бел. авт.

НАБЛЮДЕНИЯТА

Холистичният анализ на общите впечатления дава следните характерни белези на себеактуализиращите се хора, които да станат обект на по-нататъшни клинични и експериментални проучвания: възприемане на действителността, приемане, спонтанност, поставяне в центъра на вниманието на проблема, самота, автономност, свежи реакции, върхови изживявания, човешка близост, смирение и уважение, междуличностни взаимоотношения, етика, средства и цели, хумор, творчество, съпротива към социализацията, несъвършенства, ценности и решаване на дихотомии.

Възприятие на действителността

Първата форма, в която се проявяваше това качество, беше една необикновена способност да се долови фалшивото, подправеното, нечестното в личността и общо взето да се преценяват хората точно и ефикасно. При един неофициален експеримент с група студенти се установи ясна тенденция онези от тях, коищо имаха по-голямо чувство за сигурност (по-здравите) да преценяват професорите си по-точно, отколкото недотам сигурните студенти, т.е. имащите висок резултат в теста сигурност-несигурност (Maslow, 1952).

С напредването на изследването бавно стана ясно, че тази ефикасност се разпростира върху много други области от живота - всъщност върху всички наблюдавани области. В изкуството и музиката, в интелектуалната сфера, научните проблеми, политиката и обществените дела, те като група сякаш бяха в състояние да видят скрити или объркани реалности по-бързо и по-точно от останалите. По този начин неофициалното изследване показа, че техните предвиждания за бъдещето, въз основа на съществуващите по онова време факти, сякаш бяха по-често верни, защото почиваха в по-малка степен на искане, желание, тревога, страх или на обобщен, детерминиран от характера оптимизъм или песимизъм.

Отначало го формулирахме като добър вкус или добра преценка, като изводите бяха относителни, а не абсолютни. Но по много причини (някои от тях са изброени по-долу), започна да става

все по-ясно, че е по-добре да го наречем възприятие (не вкус) на абсолютно съществуващи неща (действителност, не комбинация от мнения). Надяваме се, че един ден нашето заключение или хипотеза ще може да се подложи на експериментална проверка.

Ако това е така, би било невъзможно да се подчертае много дебело неговото значение. Английскнят психоаналитик Мъни-Кайрл (Money-Kyrle, 1944) дава да се разбере, че смята за възможно да определим невротичните хора не само като относително, но и като абсолютно неефикасни, просто защото те не възприемат действителния свят така точно и ефективно, както здравите. Невротиците не са емоционално болни, те грешат познавателно! Ако здравето и неврозата са съответно вярно и невярно възприемане на действителността то в тази сфера фактическите и ценностните твърдения се сливат, а ценностните твърдения би трябвало да са по принцип, емпирично доказуеми, а не просто въпрос на вкус или убеждаване. За онези, които са се сблъскали с този проблем, ще е ясно, че тук може да се открие частична основа за истинска наука за ценностите и следователно за етиката, социалните отношения, политиката, религията и т. н.

Определено е възможно, неприспособеността или дори крайната невроза да разстроят възприятието достатъчно, за да променят възприемането на светлина, докосване или мирис. Но вероятно този ефект ще може да се демонстрира в сфери на възприятието, които са отдалечени от чисто физиологическото. Би трябвало също така да следва, че както при много провеждани напоследък експерименти, въздействието на искането, желанието или предразсъдъка върху възприятието би било по-слабо при здравите, отколкото при болните.Априорни съображения ни подтикват към хипотезата, че това превъзходство във възприятието на действителността, води въобще до превъзхождаща способност да се разсъждава, да се възприема истината, да се стига до заключения, до повече логика и познавателна ефикасност.В глава 13 ще разгледаме подробно един особено впечатляващ и поучителен аспект на тази превъзхождаща връзка с действителността. Установихме, че себеактуализиращите се хора правят далеч по-лесно от останалите разлика между свежото, конкретното и идиографското от общото, абстрактното и категоризираното. В резултат на това те живеят повече в един действителен природен свят отколкото сред създадена от човека маса от схващания, абстракции, очаквания, вярвания и стереотипи, които повечето хора объркват със света. Затова те са по-склонни да възприемат наличното вместо собствените

си желания, надежди, страхове, тревоги, собствените си или тези на своята културна група теории и вярвания. «Невинното око», както много сполучливо го нарече Хърбърт Рийд.

Взаимната връзка с неизвестното сякаш дава изключителни надежди като още един мост между академичната и клиничната психология. Общо взето, нашите здрави изследвани лица не се чувстват застрашени и не се плашат от неизвестното, като в това отношение доста се различават от обикновените хора. Те го приемат, уютно им е с него и дори често непознатото ги привлича повече, отколкото познатото. Те не само толерират двусмисленото и неструктурираното (Frenkel-Brunswik, 1949); то им харесва. Доста характерни са думите на Айнщайн: «Най-красивото нещо, което можем да изживеем, е тайнственото. То е източникът на изкуството и науката.»

Наистина, това са интелектуалците, изследователите и учените, така че тук силата на интелекта е може би основен определящ фактор. И все пак всички знаем, че поради плахост, традиционност, тревога и други дефекти на характера си твърде много учени с висок коефициент на интелигентност се занимават изключително с известното, с това да го излъскват, подреждат и преподреждат, да го класифицират и да се разпиляват с него, вместо да правят открития, както се очаква от тях.

Тъй като за здравите хора неизвестното не е плашещо, те не трябва да гонят призраци, да си свиркат като минават покрай гробища или въобще да се предпазват от въображаеми опасности. Те не пренебрегват неизвестното, нито го отричат, не бягат от него, не се опитват да се правят, че всъщност то е известно, нито пък го организират, дихотомизират или категоризират преждевременно. Те не се вкопчват в познатото, нито пък стремежът към истината е за тях катастрофична потребност от сигурност, безопасност, определеност и ред, каквато се наблюдава в преувеличена форма при пациентите с мозъчни увреждания на Голдщайн (1939), или при страдащите от манийно-натраплива невроза. Когато общата обективна ситуация го изисква, те могат да са безгрижно безредни, небрежни, анархистични, хаотични, неясни, изпълнени със съмнения, несигурни, неопределени, приблизителни, неточни или неверни (все неща, които в определени моменти са съвсем желателни в науката, изкуството или живота въобще).

Става така, че съмнението, колебливостта, несигурността, произтичащото от тях отлагане на решението, което за повечето хора е мъчение, за някои може да бъде приятно

стимулиращо предизвикателство, върхов момент в живота, а не срив.

Приемане

Редица лични качества, които се забелязват на повърхността, и пръв поглед изглеждат разнообразни и несвързани, биха могли да схванат като прояви или производни на една по-фундаментална нагласа, а именно, на относителната липса на първостепенно чувство за вина, на парализиращ срам и на крайна или тежка тревожност. Това е пряко противоположно на невротичната личност, която във миг би могла да се определи като скована от вина и/или срам,и/или тревога. Дори нормалният член на нашата култура изпитва ненужна вина или срам от прекалено много неща и се тревожи излишно в твърде много ситуации. Нашите здрави индивиди намират начин да приемат сами себе си и своята природа без огорчение, оплакване или дори без да мислят твърде много по въпроса.Те могат да приемат стоически собствената си човешка природа, с всичките й недостатъци, с всичките й несъответствия с идеалния образ, без да изпитват особена загриженост. Ако ги определим като самодоволни, това би създало погрешно впечатление. По-скоро трябва да кажем, че те могат да приемат слабостите и греховете, недостатъците и злините на човешката природа в същия дух на безрезервност, в който човек приема характерните черти на природата. Човек не се оплаква от водата затова, че е мокра, от камъните - защото са твърди или от дърветата - защото са зелени. Тъй както децата гледат на света с широко отворени, безкритични, неизискващи невинни очи, като просто отбелязват и наблюдават какво става, без да оспорват и без да искат нещата да стоят иначе, така и себеактуализиращите се хора са склонни да гледат по същия начин на човешката природа в себе си и в другите. Това, разбира се, не е равносилно на примирение, но при нашите изследвани лица може да се наблюдава нещо такова, особено когато са изправени пред болест или смърт.

Нека отбележим, че всъщност, така ние казваме под различна форма онова, което вече сме описали, - себеактуализиращите се хора виждат действителността по-ясно, те виждат човешката природа, каквато е, а не такава, каквато биха предпочели да бъде. Очите им гледат каквото стои пред тях и не се напрягат да го видят през всевъзможни видове очила, които разкривяват, оформят или оцветяват действителността. (Bergson, 1944).

Първото и най-очевидно равнище на приемане е така нареченото животинско равнище. Себеактуализиращите се хора са склонни да бъдат добри животни, които имат добър апетит и се забавляват без съжаление, срам или извинение. Те сякаш имат еднакво добър апетит за храна, спят добре, наслаждават се на половия си живот без излишни задръжки и това се отнася до всички относително физиологични импулси. Те са в състояние да се приемат не само на тези ниски равнища, а също и на всички останали като например любовта, сигурността, чувството за принадлежност, чест, самоуважение. Те приемат всичко като ценно без всякакво съмнение, просто защото са склонни да приемат творението на природата, вместо да спорят с нея, защото не е конструирала нещата по различен начин. Това се проявява в относителна липса на отвращение и непоносимост, като например неприязън към храна, отвращение от телесните продукти, миризми и функции, каквито се наблюдават при средния човек и особено при невротиците.

Тясно свързани с факта, че те приемат себе си и останалите са (1) липсата на чувството, че са непрекъснато нападани и трябва да се отбраняват, на защитна окраска или поза и (2) антипатията, която изпитват пред такива изкуствени прояви у другите. Жаргонът, хитруването, лицемерието, преструвките, гримасите, разиграването на роли, опитите да правиш впечатление по обикновените начини -всички тези неща отсъстват при тях в много голяма степен. Тъй като могат да живеят спокойно дори със собствените си слабости, накрая, особено в по-късния им живот, те престават да ги възприемат изобщо като недостатъци, а като неутрални лични особености.

Това не означава абсолютно отсъствие на вина, срам, тъга, тревога или отбранителност, а липса на излишна или невротична (защото е нереалистична) вина и т. н. Животинските процеси (напр. секс, уриниране, бременност, менструация, остаряване и т. н.) са част от действителността и трябва да бъдат приети като такива.

Онова, от което здравите хора изпитват чувство за вина (или се срамуват, тревожат, тъгуват или съжаляват), са (1) поправими недостатъци (например мързел, невнимание, избухливост, нараняването на други хора); (2) упорити остатъци от психично неразположение (например предразсъдъци, ревност, завист); (3) навици, които, макар и относително независими от структурата на характера, могат все пак да са много силни; (4) недостатъци на рода, културата или групата, с която се отъждествяват. Общата формула сякаш е, че здравите хора не харесват несъответствията между онова,

което е, и онова, което би могло или би трябвало да бъде (Adler, 1939, Fromm, 1947, Horney, 1950).

Спонтанност

Себеактуализиращите се хора могат да бъдат определени като относително спонтанни в поведението си и далеч по-спонтанни във вътрешния си живот, мисли, импулси и т. н. Поведението им се отличава с простота и естественост и с липса на предвзетост или стремеж към постигане на ефект. Това не означава непременно постоянно и конвенционално поведение. Ако започнем да броим колко пъти себеактуализиращите се хора са постъпили по неконвенционален начин, сборът няма да е много висок. При тях липсата на условност не е повърхностна, а свойствена или вътрешна. Но онова, което е изключително неконвенционално, са импулсите, мисленето и съзнанието. Очевидно съзнавайки, че хората, сред които живеят, не могат да разберат, или приемат това и тъй като нямат желание да ги наранят или да се карат с тях за дреболии, те изпълняват наложените от условностите церемонии и ритуали с добродушно свиване на рамене и с възможно най-добра воля. Така например съм виждал човек да приема чест, на която се присмива и дори я презира в частния си живот, вместо да направи от това въпрос и да нарани хората, които мислеха, че му доставят удоволствие.

Това, че условността при тях е като наметка, която се крепи много леко на раменете им, и лесно се отхвърля, проличава от факта че себеактуализиращите се хора рядко допускат тя да им пречи или да ги ограничава да направят онова, което смятат за важно или основно. Тъкмо в такива моменти се проявява присъщата липса на условие при тях - не във вида на средния бохем или на бунтуващия се срещу авторитетите, който прави голям въпрос от дреболии и се бори срещу някое несъществено правило, сякаш става дума за въпрос от световно значение.

Същата тази вътрешна нагласа може да се види и в онези моменти, когато подобни личности са изцяло погълнати от нещо,което стои близо до главните им интереси. Тогава ще ги видите небрежно да изоставят всевъзможни правила на поведение, към които иначе се придържат, и излиза, че те като че ли са правили съзнателно усилие да се подчинят на условностите, че са го правили доброволно и умишлено.И накрая, когато те се намират в компанията на хора, които не изискват или не очакват от тях да се държат рутинно, те са в състояние да изоставят това външно привично поведение. Че гледат на този относителен контрол над поведението си

като на някакъв товар, проличава от предпочитанието, проявявано от изследваните лица към компания, която им позволява да са по-свободни, естествени и спонтанни и ги освобождава от необходимостта да се държат по изискващ усилия начин.

Последица или корелат на тази характерна черта е, че техните етични кодекси са по-скоро относително автономни и индивидуални, отколкото конвенционални. Нехайните наблюдатели биха могли да ги сметнат за неетични, тъй като в моментите, когато ситуацията го налага, те са в състояние да нарушат не само условностите, но и законите. Но случаят е тъкмо противоположен. Това са възможно най-етичните хора, макар тяхната етика да не е непременно същата, каквато е на останалите около тях. Тъкмо такъв вид наблюдение ни води до твърдото заключение, че обикновеното етично поведение на средния човек е до голяма степен свързано с условностите, а не истински етично (например основано на фундаментално приети принципи, които се възприемат като истински).

Поради това отчуждаване от обикновените условности и от нормално приетите лицемерия, лъжи и непоследователности в обществения живот в много случаи те се чувстват като шпиони или чужденци в собствената си страна и понякога се държат като такива.

Не бива да оставям впечатлението, че се опитват да скрият какви са. Случва се, поради моментно раздразнение от обичайната липса на гъвкавост или конвенционалната слепота, съзнателно да дадат воля на чувствата си. Те може би се опитват да поучат някого, да го предпазят от нараняване или несправедливост, или пък да установят, че чувствата, които кипят в тях, са много приятни или дори възторжени и им се струва едва ли не светотатство да ги потиснат. В такива случаи съм наблюдавал, че не изпитват тревога или срам от впечатлението, което оставят у наблюдателя. Те твърдят, че обикновено постъпват съгласно условностите, когато не става дума за големи въпроси или защото знаят, че хората около тях ще се засегнат или ще изпаднат В неловко положение, ако те се държат по друг начин.

Лекотата, с която проникват в действителността, тяхната близост до подобно на животните или децата приемане и спонтанност, предполагат изключително добро познаване на собствените им импулси, желания, мнения и изобщо на субективните им реакции (Fromm, 1947, Rand, 1943, Reik, 1948). Клиничните изследвания на тази способност потвърждава

без съмнение мнението, например на Фром (Fromm, 1941), че средният, нормален, добре приспособен човек няма ни най-малка представа какво представлява, какво иска или какво е собственото му мнение.

Тъкмо такива изводи ни водят в последна сметка до откриването на най-дълбоката разлика между себеактуализиращите се и останалите, а именно, че техният мотивационен живот е не само количествено, но и качествено различен от този на другите хора. Както излиза, ще се наложи за тях да изградим съвършено различна психология на мотивацията, например метамотивация или мотивация на растежа вместо на дефицита. Вероятно ще е полезно да се направи разлика между това да живееш и да се готвиш да живеещ. Може би обикновената представа за мотивация би трябвало да се отнася само до несебеактуализиращи се хора. Обектите на нашите изследвания са престанали да се стремят в обикновения смисъл на думата, а по-скоро се развиват. Те се опитват да израснат до идеалното и да разработят все по-пълно своя собствен стил. Обикновените хора се стремят да намерят задоволяването на потребностите, което им липсва. Но на себеактуализиращите се всъщност не им липсва нито едно такова удовлетворение. И въпреки това, те имат импулси. Те работят, стараят се и са амбициозни, макар и в един необичаен смисъл. За тях мотивацията е просто развитието на характера, изразяването му, съзряване и растеж, с една дума, себеактуализация. Може ли такива хора да са повече човеци, да разкриват повече първоначалната природа на вида, да са по-близо до видовия тип в таксономичния му смисъл? Трябва ли един биологичен вид да се преценява по своите осакатени, изкривени, само отчасти развити екземпляри или пък по свръхопитомените, сложените в клетка и дресираните?

Проблем-центриране

Изследваните лица са общо взето силно съсредоточени върху проблеми извън тях самите. Съгласно сегашната терминология, те са проблем-центрирани, а не его-центрирани. Общо взето те не представляват проблем за себе си и не са особено погълнати от себе си (например за разлика от обикновената интроспективност, която наблюдаваме при хора, изпитващи чувство за несигурност). Обикновено тези индивиди имат мисия в живота, задача за изпълняване, проблем извън тях, който впряга много от тяхната енергия (Buhler&Massarik, 1968, Frankl, 1969).

Това не е задължително задача, която те предпочитат да имат, или самите избират; тя може да е нещо, което смятат за своя отговорност, дълг или ангажимент. Ето затова използваме формулировката «задача за изпълнение», а не «задача, която искат да изпълнят». Общо взето задачите не са лични и егоистични, свързани са по-скоро с доброто на човечеството като цяло, или, на нацията като цяло, или с неколцина индивиди в семейството на изследвания.

С малко изключения можем да кажем, че става дума за хора, заети с основни проблеми и вечни въпроси от типа, който сме привикнали да наричаме философски или етични. Подобни личности изхождат обикновено от най-широките възможни критерии. Те сякаш никога не се доближават толкова до дърветата, че да не виждат гората. Такива хора работят в схемата на ценности, които са големи, а не дребни, всеобщи, а не локални и в рамките на век, а не на момента. С една дума, те са в един или друг смисъл философи, макар и домашни.

Разбира се, такова отношение носи със себе си десетки последици в сферата на ежедневието. Така например един от главните представени симптоми, с които първоначално работехме (широта, липса на тесногръдие, тривиалност или дребнавост), може да бъде отнесен към по-обща категория. Впечатлението, че те стоят над дреболиите, имат широк хоризонт, по-обхватна панорама, изхождат от най-широките възможни критерии, sub specie aeternitatis, има изключително социално и междуличностно значение. То сякаш придава определена ведрина и отсъствие на тревога за непосредствени проб-sub specie aeternitatis (лат.) - от гледна точка на вечността - бел. ред.леми, което прави дивота по-десен не само за тях, но и за всички, свързани с тях.

Самота

За всички изследвани лица е вярно, че могат да бъдат самотни, без това да им навреди или да им причини дискомфорт. Нещо повече, за почти всички тях е вярно, че определено харесват самотата и уединението повече от средния човек.

Често се случва те да стоят настрана от сражението, невъзмутими, незасегнати от онова, което предизвиква буря у другите. На тях им е лесно да гледат отстрани, да са резервирани, спокойни и ведри - затова са в състояние да приемат личните беди, без да реагират бурно, както това прави обикновеният човек. Те са сякаш годни да запазят достойнството си дори в недостойно обкръжение и ситуация. Може би това се дължи отчасти на склонността им да се придържат към своето собствено тълкуване на ситуацията, а не да разчитат на онова, което други хора смятат или мислят по въпроса. Резервираността им може да премине донякъде в строгост и усамотение.

Може би тяхната дистанцираност има връзка с определени други качества. Преди всичко сме в състояние да определим хора като тях като по-обективни (във всекн възможен смисъл на думата)от средния човек. Казахме, че те са по-скоро проблем-центрирани, отколкото его-центрирани. Това остава в сила дори в случаите, когато проблемът е свързан с тях самите, с техните желания, мотиви, надежди или въжделения. Ето защо те имат способността да се съсредоточат до степен, която не е присъща на обикновените хора. Интензивното съсредоточаване носи като страничен продукт явления от рода на разсеяност, способност да забравяш и да не обръщаш внимание на външната среда. Примери за това са здравият сън, апетитът и това, че те са в състояние да се усмихват и дори да се смеят когато са изправени пред проблеми, тревоги и отговорност.

В социалните взаимоотношения с повечето хора дистанцираността създава определени неприятности и проблеми. «Нормалните» хора с лекота тълкуват това като студенина, снобизъм, липса обич, недружелюбност и дори враждебност. И обратното, обикновените приятелски взаимоотношения са по-ангажиращи, изискват повече, желаят повече насърчение, комплименти, подкрепа, топлина и изключителност. Истина е, че себеактуализиращите се хора не изпитват потребност от други хора в обикновения смисъл на думата. Но тъй като обикновено това дали имат нужда от теб и дали им липсваш стои в сърцевината на приятелството, става ясно, че средният човек няма да приеме лесно тази дистанцираност.

Друго значение на понятието автономия е самоопределение, самоуправление, да си активен, отговорен, самодисциплиниран фактор, а не пешка, безпомощна личност, решенията за която взимат други, да си силен, а не слаб. Нашите изследвани лица решават сами, стигат до собствени решения, сами поемат

инициативата и са отговорни за себе си и за собствената си съдба. Това е едно едва доловимо качество, което трудно се предава с думи, но е изключително важно. Те ме научиха да гледам на онова, което съм приемал за нормално човешко, като на съвършено болестно, ненормално или слабо; а именно, че прекалено много хора не решават сами за себе си, а това правят вместо тях продавачи, рекламни агенти, родители, пропагандатори, телевизията, вестниците и т. н. Така те се превръщат в пешки, които други движат, а не са индивиди, движени от своя собствен избор, самоопределящи се. Следователно са склонни да се чувстват безпомощни, слаби и напълно ръководени. Стават жертва на хищници. Това са мекушави, хленчещи хора, а не самоопределящи се, отговорни личности. Какво означава тази липса на отговорност в политиката и икономиката, основани на собствения избор, е очевидно, разбира се: тя е катастрофа. В демократичното, самоопределящо се общество трябва да има самоинициативни, самоопределящи се, самоизбиращи хора, които решават сами, необвързани хора на свободната воля.

Обширните експерименти на Аш (Asch, 1956) и Маклелънд (McClelland 1961, 1964, McClelland&Winter, 1969) ни позволяват да предположим, че хората, които решават сами, са може би между 5% и 30% от нашето население, в зависимост от конкретните обстоятелства. При себеактуализиращите се хора самоинициативни са 100%.

И накрая трябва да направя едно изявление, макар и много теолози, философи и учени положително ще го сметнат за смущаващо: себеактуализиращите се индивиди имат повече «свободна воля» и в много по-малка степен са «предопределени», отколкото средния човек. Независимо от това как се определят операционално думите свободна воля и детерминизъм, в това проучване те са емпирична действителност. Нещо повече, те са схващания в степени, в количествени разлики, а не са пакети от «всичко или нищо».

Автономия

Характерна черта на себеактуализиращите се хора, която до известна степен е напречен разрез на изложеното дотук, е тяхната относителна независимост от физическата и социална среда. Тъй като са задвижвани най-вече от мотивацията за развитие, а не от дефицитна мотивация, те не зависят за своето главно удовлетворяване от действителния свят, други хора, култура, средства за постигане на цели или въобще от външни задоволявания. Те са повече зависими от собствения си

потенциал и латентни ресурси. Тъй както дървото се нуждае от слънчева светлина, вода и храна, така и повечето хора изпитват нужда от любов, сигурност и удовлетворяване на други базови потребности, които могат да получат само отвън. Но след като веднъж външните удовлетворители са получени и вътрешните дефицити са заситени, тепърва започват истинските проблеми на индивидуалното човешко развитие, а именно себеактуализацията.

Тази независимост от средата означава относителна устойчивост на тежки удари, сътресения, лишения, фрустрация и т. н. Такива хора са в състояние да поддържат относителна ведрост при обстоятелства, които биха докарали други до самоубийство. Определяли са ги също като «самостойни».Мотивираните от дефицити хора имат нужда от други индивиди, тъй като повечето от основните потребности (любов,сигурност, престиж, принадлежност) могат да се удовлетворят само от други човешки същества. Но другите хора могат всъщност да попречат на мотивираните от растеж. Факторите, определящи задоволяването и добрия живот са за тях, вече вътрешно-индивидуални, а не социални. Себеактуализиращите се са станали достатъчно силни, за да са независими от доброто мнение на другите или дори от тяхната привързаност. Почестите, положението, наградите, популярността, престижът и обичта, която могат да дарят, са станали по-маловажни от себеактуализацията и вътрешния растеж (Huxley 1944, Northrop, 1947, Rand, 1943, Rogers,1961). Трябва да не забравяме че най-добрият известен ни, макар и не единствен, метод да стигнем до такъв момент на относителна независимост от обич и уважение е да сме получили много от същите тези обич и уважение в миналото.

Свежи оценки

Себеактуализиращите се хора имат чудната способност да оценяват отново и отново, свежо и наивно, благата на живота, изпълнени с благоговение, удоволствие, почуда и дори екстаз, колкото и досадни да са станали тези преживявания за другите - онова, което К. Уилсън нарича «новост» (Wilson, 1969). Следователно за такъв човек всеки залез може да е също така красив като първия, всяко цвете да е зашеметяващо хубаво, дори след като е видял милион цветя. Хилядното бебе е също такова чудо на природата като първото. Човекът остава все така убеден, че е имал късмет в брака 30 години, след като го е сключил, и все така изненадан от красотата на шейсетгодишната си съпруга, както е бил четирийсет години преди това. За подобни хора дори обикновеният работен ден,

ежедневието могат да са вълнуващи, да предизвикват смайване и възхита. Те не изпитват интензивни чувства през цялото време, а по-скоро случайно, отколкото обикновено, но пък в най-неочаквани моменти. Такъв човек може да пресече реката с ферибота десет пъти и на единайсетия да му се върнат същите чувства, реакция на красотата и възбуда както, когато е пътувал за първи път (Eastman, 1928).

Има известни разлики в подбора на красивите обекти. Някои от нашите изследвани лица се обръщат предимно към природата. За други това са децата, а неколцина реагираха преди всичко на хубавата музика. Но определено би могло да се каже, че те извличат възторг, вдъхновение и сила от основните житейски преживявания. Така например нито един от тях няма да реагира по същия начин, когато отива в нощен клуб, получава много пари или прекарва добре на гости.

Може би трябва да добавим едно особено преживяване. За неколцина от изследваните половите удоволствия и конкретно оргазмът не доставяха само временно удоволствие, а някакво основно укрепване и съживяване, каквото други хора извличат от музиката или природата. Ще се спра на това повече в раздела за мистичното преживяване.

Вероятно тази свежест и богатство на субективното изживяване е аспект на тесните взаимоотношения с конкретната и свежа действителност такава, каквато е, дискутирани по-горе. Може би онова, което наричаме баналност на преживяването, е последица от категоризирането и етикетирането на едно богато възприятие в една или друга категория или рубрика, след като то вече е престанало да е изгодно, полезно, застрашаващо или по друг начин свързано с егото (Bergson, 1944).

Убедих се също така, че привикването към нашите блага е един от най-важните не-зли генератори на човешкото зло, трагедия и страдание. Приемайки нещо за дадено, ние го подценяваме и следователно сме прекалено склонни да продадем ценно рождено право за паница леща, предизвиквайки съжаления, угризения и загуба на самоуважение. Ние обичаме и оценяваме съпругите, съпрузите, децата, приятелите обикновено повече след като умрат, отколкото приживе. Нещо подобно важи за физическото здраве, политическите свободи, икономическия просперитет - едва след като сме ги загубили, проумяваме каква е била истинската им стойност.

Работата на Херцбърг върху «хигиенните» фактори в индустрията (Herzberg, 1966), наблюденията на Уилсън за

бреговете Сейнт Неот (Wilson, 1967,1969) и моите проучвания върху «ниското мрънкане, високото мрънкане и метамрънкането» (Maslow, 1965б) казват, че животът може да се подобри в огромна степен, ако сме в състояние да ценим благата, както могат и го правят себеактуализиращите се хора, и ако запазим като тях едно непрекъснато усешане за сполука и благодарност за нея.

Върхови преживявания

Субективните изживявания, наречени мистични, и описани добре от Уилям Джеймс (James, 1958) са нещо доста обикновено за нашите изследвани лица, макар и не за всички. Силните чувства, описани в предишния раздел, стават понякога достатъчно мощни, хаотични и широко всеобхватни, за да бъдат наречени мистични преживявания. Този проблем привлече моя интерес и внимание благодарение на наши обекти на проучване, които описаха своите оргазми по смътно познат начин. По-късно си спомних, че него са използвали различни автори, когато са описвали така наречените от тях мистични преживявания. Същото усещане за безбрежни хоризонти, разкриващи се пред взора, чувството, че си едновременно по-силен и по-безпомощен, отколкото когато и да било преди, изпитването огромен екстаз, почуда и страхопочитание, загубата на чувство за време и място, и най-накрая убеждението, че с теб се е случило нещо изключително важно и ценно, благодарение на което след такива изживявания човекът е до известна степен преобразен и укрепнал дори в ежедневието си.

Много е важно да се разграничи това изживяване от теологичното или свръхестественото, в какъвто и да е смисъл, въпреки че ги свързват вече от хиляди години. Наричам го върхово преживяване, тъй като става дума за нещо естествено, което попада напълно под юрисдикцията на науката.Освен това, от нашите изследвани лица можем да научим, че такива преживявания могат да настъпят и с по-малка степен на интензивност. Теологичната литература общо взето приема една абсолютна, качествена разлика между мистичното и всички останали преживявания. Още щом като то бъде разграничено от свръхестественото начало и започне да се разглежда като естествено явление, става възможно да поставим мистичното преживяване в един количествен континуум от интензивно до леко. Тогава откриваме, че лекото мистично преживяване се случва на мнозина, може би на повечето индивиди, докато облагодетелстваните го изпитват често, може би дори ежедневно.

Очевидно силното мистично или върхово преживяване представлява огромно усилване на всяко изживяване,в което има загуба или трансценденция на аз-а, каквито са например центрирането върху проблема, интензивното съсредоточаване, интензивното чувствено изживяване или извличането на интензивно, до забрава удоволствие от музика или изкуство.

От времето, когато за първи път започнах това проучване през 1935 г., досега съм се научил да поставям много по-голямо ударение, отколкото преди, на различията между «върхови» и «не-върхови» индивиди. Най-вероятно става дума за разлика в степен или количество, но тя е много важна. Някои последици, до които води тя, са изложени в големи подробности в Маслоу, (1969б). Ако трябва да обобщя накратко, бих казал, че дотук излиза, че непостигащите върхови преживявания себеактуализиращи се са склонни да бъдат практични, ефективни хора, мезоморфи, които живеят в света, при това успешно. Постигащите върхови преживявания също така живеят в царството на Битието, на поезията, естетиката, символите, трансцендентното, в царството на мистичната, лична, неинституционална «религия» и на самоцелните изживявания. Моето предвиждане е, че това ще се окаже едно от ключовите характерологични «класови различия», ключови особено за обществения живот, защото, както излиза, «просто здравите", нестигащи до върховите изживявания себеактуализиращи се хора вероятно ще бъдат онези, които ще усъвършенстват обществения свят, те ще са политиците, обществениците, реформаторите, кръстоносците, докато постигащите трансцендентни върхове са по-склонни да пишат поезия, музика, да се занимават с философия и религия.

Принадлежност към човешкия род

При себеактуализиращите се хора има дълбоко чувство за идентичност с човешките същества въобще, те изпитват съчувствие и привързаност към тях. Те усещат сродството и връзката си с тях, сякаш всички хора са членове на едно семейство. Чувствата, които изпитва човек към своите братя и сестри, са общо взето на обич, дори и тези хора да са глупави, слаби или понякога зли. Все пак, на тях по-лесно се прощава, отколкото на непознати. Поради това себеактуализиращите се хора изпитват искрено желание да помогнат на човешкия род.

Ако няма достатъчно широк поглед и ако той не обхваща дълъг период от време, то човек може и да не забележи това чувство

на идентичност с човечеството. Себеактуализиращите се хора са в последна сметка много различни от останалите по отношение на мислене, импулси, поведение и чувства. В последна сметка, в някои основни отношения себеактуализиращите се са като чужденци в непозната страна. Колкото и да ги харесват, малцина наистина ги разбират. Слабостите на средния човек често ги натъжават, дразнят ги или дори ги вбесяват. Макар много често тези неща да са просто досадни, те понякога се превръщат в горчива трагедия. Колкото и настрана да стоят те понякога, те все пак усещат някакво фундаментално, лежащо в основата родство със същества, на които гледат, ако не със снизхождение, то най-малкото знаейки, че могат да свършат много неща по-добре от останалите, че виждат много неща, останали скрити за другите, и че за тях е съвършено ясна истината, която е забулена и скрита за повечето хора.

Смирение и уважение

Би могло да се каже, че без изключение всички изследвани лица в моите проучвания са демократични в най-дълбокия възможен смисъл. Заявявам това на основата на предходен анализ на авторитарната (Maslow, 1943) и демократична структура на характера, който е прекалено сложен, за да го излагам тук. Бих могъл да опиша накратко само някои аспекти на това поведение. Тези хора имат всички очевидни или повърхностни демократични характеристики. Те могат и са дружелюбни с всекиго, независимо от класа, образование, политически убеждения, раса или цвят на кожата, стига да са с подходящ характер. Всъщност често те сякаш дори не съзнават тези различия, които са толкова очевидни и важни за обикновения човек.

Те имат не само това най-очевидно качество, но демократичните им убеждения стигат и по-дълбоко. Така например за тях е възможно да се учат от всеки, който има на какво да ги научи, каквито и други характеристики да има този друг човек. В такива взаимоотношения на научаване те не се опитват да поддържат някакво външно достойнство, статус, възрастов престиж и т. н. Дори би трябвало да се каже, че изследваните лица имат едно общо качество, което бих могъл да определя като някакъв вид смирение. Всички те съвсем добре съзнават колко малко знаят, в сравнение с онова, което биха могли да знаят и знаят останалите. Ето защо те могат без поза да изпитват честно уважение и да са дори смирени пред хора, които могат да им дадат ново познание или сръчност, каквато не притежават. Те отдават честно дължимото

уважение на добрия дърводелец и поради това на всеки, който е майстор на своите инструменти или занаят.

Необходимо е внимателно да се прокарва разлика между демократичното чувство и липсата на изтънчен вкус и безразборното изравняване на всяко човешко същество с останалите. Тези индивиди, принадлежащи сами по себе си към елита, избират свои приятели сред него, но това е елит по отношение на характер, способности и та-лант, а не по рождение, раса, кръв, име, семейство, възраст, младост, слава или власт.

Много дълбока, но също така много неясна е трудната за определяне склонност да се отдаде известна доза уважение на всяко човешко същество само защото то е такова. Нашите себеактуализиращи се сякаш не желаят да отиват отвъд определен минимум, дори с негодниците, те не ги унижават, подценяват или лишават от достойнство. И все пак, това се съчетава със силното им чувство за правилно и погрешно, за добро и зло. Те са по-скоро склонни да минат в контра-нападение срещу злите хора и злото поведение. Те са далеч по-двойнствени, объркани или със слаба воля по отношение на собствения си гняв от средния човек.

Междуличностни взаимоотношения

Себеактуализиращите се имат по-дълбоки и цялостни междуличностни отношения в сравнение с всички други зрели хора (макар не задължително по-задълбочени от тези на децата). Те са способни на по-голямо сливане, повече любов, на по-идеална идентификация, на по-голямо заличаване на границите на егото, отколкото останалите смятат това за възможно. Тези отношения обаче имат определени характерни черти. По мои наблюдения, от другата страна на тези взаимоотношения стоят на първо място хора, които са по-здрави и по-близо до себеактуализацията от средната личност, понякога много по-близо. Като се има предвид малкият дял на такива хора сред населението, то тук става дума за много висока избираемост.

Последица от това, а и от някои други явления е, че себеактуализиращите се хора имат такива особено задълбочени връзки с доста малко индивиди. Кръгът на приятелите им е твърде тесен. Онези, които те обичат силно, са малко на брой. Това се дължи отчасти на факта, че да си много близък до някого в този себеактуализиращ се стил изисква доста време. Привързаността не е въпрос на миг. Един от

проучваните се изрази по следния начин: «Нямам време за много приятели, всъщност никой няма, ако това ще са истински приятели.» Тази изключителна привързаност може да съществува и съществува в действителност редом с щедро раздавана човешка топлина, добронамереност, привързаност и дружелюбие (както го окачествихме по-горе). Тези хора са склонни да са мили или дори търпеливи почти с всеки. Особено нежно обичат децата и те лесно ги разчувстват. В един много истински, макар и особен смисъл, те обичат или по-скоро съчувстват на цялото човечество.

Тази обич обаче не означава липса на преценка. Всъщност те могат и наистина говорят реалистично и сурово за онези, които го заслужават, и най-вече за лицемерните, претенциозните, надутите или самовлюбените. Но когато общуват пряко с такива хора, те не винаги дават знаци за реалистично ниски оценки. Чух една наистина необикновена декларация, която прозвуча по следния начин: «В края на краищата, повечето хора не представляват нищо особено, но биха могли да представляват. Те правят най-различни глупави грешки и става така, че са нещастни и не знаят как се е стигнало дотам, след като намеренията им са били добри. Онези от тях, които са неприятни, обикновено заплащат за това с дълбока злочестина. Тях трябва повече да ги съжаляваме, отколкото да ги нападаме.»

Може би най-кратко можем да определим себеактуализиращите се като кажем, че враждебните им реакции към други хора са (1) заслужени и (2) за доброто на нападнатия или за нечие друго добро. Иначе казано, по думите на Фром, тяхната враждебност не се основава на характер, а е реактивна или ситуационна.

Всички хора, за които разполагам с данни, имат една друга обща характерна черта, която е подходящо да спомена тук, а именно, че привличат поне малко почитатели, приятели или дори ученици или обожатели. Взаимоотношенията между себеактуализиращия се индивид и неговата или нейната свита е обикновено доста едностранна. Почитателите са склонни да изискват повече от индивида, отколкото са готови да му дадат. И освен това тази преданост може да е доста притеснителна, мъчителна и дори отвратителна за себеактуализиращата се личност, тъй като тя често минава отвъд обикновените граници. Нормалната картина е, когато са принудени да имат такива взаимоотношения, изследваните от нас да са мили и любезни, но да се опитват да избягват подобни хора колкото се може по-елегантно.

Етика

Не съм установил нито една от тези личности да изпитва хронична несигурност по отношение разликата между правилно и неправилно в практическия си живот. Независимо дали са в състояние да формулират въпроса или не, те много рядко проявяват в ежедневието си хаоса, объркването, непоследователността или конфликта, които са нещо толкова обикновено за етичните взаимоотношения на обикновения човек. Бихме могли да се изразим и по следния начин: себеактуализиращите се са много силно етични, имат определени морални стандарти, винаги постъпват правилно и никога - неправилно. Излишно е да се казва, че представите им за правилно и неправилно, или за добро и зло, често не са общоприетите.

Д-р Давид Леви предлага дефиниция на качеството, което опитвам да опиша. Той сочи, че преди няколко века всички те щяха да бъдат описани като хора, които вървят по пътя, посочен от Бога или са Божии хора. Малцина от тях заявяват, че вярват в един бог, смятат Бога по-скоро за метафизична представа, отколкото за определена фигура. Ако религията се определя единствено от социално-поведенческа гледна точка, тогава те са до един религиозни, включително и атеистите. Но ако използваме думата религия в по-консервативен смисъл, за да подчертаем свръхестествения елемент и институционалната ортодоксалност (а това е определено по-разпространеният смисъл), тогава отговорът ми би бил съвършено различен,защото в такъв случай малцина от тях са религиозни.

Средства и цели

През повечето време себеактуализиращите се хора се държат така сякаш за тях средствата и целите са ясно разграничени. Общо взето те съсредоточават вниманието си по-скоро върху целите, отколкото върху средствата, като последните са съвсем определено подчинени на първите. Това твърдение обаче е прекалено опростено. Изследваните от нас правят ситуацията по-сложна, като често гледат на много преживявания и дейности, които за други хора са само средства, като на цели сами по себе си. Те са някак си по-склонни да оценяват делата такива, каквито са и абсолютно. Те могат да се радват на самото пътуване до някъде, както и на самото пристигане. Понякога са способни да превърнат най-тривиалната и рутинна дейност в същностно забавна игра, танц или развлечение.

Както сочеше Вертхаймер, повечето деца са дотолкова творчески устроени, че могат да превърнат изтърканите, рутинни, механични и повтарящи се изживявания (например както в един от неговите експеримети, пренасянето на книги от един на друг рафт) в някаква структурирана и забавна игра и извършват тази дейност по известна система или при определен ритъм.

Хумор

Нещо, което с лекота установихме още в самото начало, тъй като е общовалидно за всички изследвани бе, че чувството им за хумор не е от общоразпространения вид. Те не смятат за смешно онова, на което се смее обикновеният човек. Например, ако хуморът е враждебен (да разсмиваш хората като засягаш някого), или е хумор на превъзходството (да се присмиваш на нечия малоценност), или пък е бунт срещу авторитета (не-смешните, едипови или цинични шеги), те не се смеят. По един характерен за тях начин те смятат, че хуморът е по-тясно свързан с философията, отколкото с нещо друго. Това би могло да се нарече също така хумор на действителното, защото се състои в голямата си част в присмиваме над човешките същества въобще, когато те са глупави или забравят за мястото си във Вселената, или се опитват да се правят на важни, когато всъщност са незначителни. Това може да стане под формата на присмиване над самите себе си, но те не правят това по някакъв мазохистичен или клоунски начин. Хуморът на Линкълн може да послужи за подходящ пример. Най-вероятно той никога не се е шегувал така, че да засегне другиго. Също така най-вероятно с много, а дори и с повечето си шеги той е искал да каже нещо, те са имали функция отвъд това просто да предизвикт смях. Като че ли много често те са били нещо като поучаване в по-приемлива форма, наподобявали са притчи или басни.

От чисто количествена гледна точка, изследваните лица са сякаш по-рядко изпълнени с хумор, отколкото е средното равнище сред населението. Играта на думи, шегите, духовити забележки, веселата размяна на остроумни реплики, обикновените добродушните шеги се наблюдават по-рядко в сравнение с доста дълбокомисления, философски хумор, който предизвиква повече усмивки, отколкото смях, присъщ е на ситуацията, а не е добавен към нея, по-скоро е спонтанен, отколкото планиран и много често не може да се възпроизведе. Не би трябвало да се изненадваме, че обикновените хора, свикнали на книжките с ицове и гръмкия смях, смятат нашите себеактуализиращи се за прекалено трезви и сериозни.

Подобен хумор може да е много широкоразпространен: положението на човека, неговата гордост, сериозност, заетост, суетня, амбиция, стремежи и планове могат да се сметнат за забавни, комични, дори смешни. Мисля, че веднъж разбрах тази нагласа в стая, изпълнена с «кинетично изкуство», което ми се стори комична пародия на човешкия живот с шума, движението, бъркотията, бързането и суетнята и всичко това без цел и посока. Тази нагласа оказва влияние и на професионална работа, която в известен смисъл е също игра и макар и да я приемаме сериозно, в същото време я приемаме и с леко сърце.

Творчество

То е всеобща характерна черта на всички изучавани и наблюдавани лица (вж. глава 13, «Творчеството при себеактуализиращите се хора») Няма изключение. Всеки показва по един или друг начин един особен вид творчество, оригиналност, находчивост, които имат някои конкретни особености. Тези специални характеристики могат да се разберат по-добре в светлината на последващото изложение в тази глава. На първо място то е различно от творчеството на специална дарба от типа Моцарт. Можем освен това да се изправим лице в лице с факта, че така наречените гении проявяват способност, която не разбираме. Онова, което можем да кажем за тях е, че те са сякаш специално надарени с порив и способност, които едва ли имат връзка с останалата личност и с които, както идва да покаже всичко, те се раждат. Не се занимаваме с този талант тук, тъй като той не почива на психично здраве и удовлетворяване на базовите потребности. Творчеството на себеактуализиращите се хора е по-скоро сродно на наивното и всеобщо творчество на неразглезените деца. То е по-скоро основна характерна черта на обикновената човешка природа - потенциал, даден на всички човешки същества при раждането им. Повечето от тях я загубват в процеса на социализацията си, но малцина сякаш или запазват този свеж и непосредствен, пряк начин да се гледа на живота, или ако са го загубили като повечето хора, по-късно си го възстановяват. Сантаяна нарича това явление «втори наивитет», едно чудесно определение.

Това творчество се проявява при някои от изследваните лица не в обикновената форма на писане на книги, композиране на или създаване на художествени произведения, а е доста по-скромно. Сякаш този специален тип творчество, бидейки израз на здравата личност, се проектира върху света или докосва

всяка дейност, с която се занимава съответният човек. В този смисъл може да има обущари, дърводелци или чиновници-творци. Каквото и да прави човек, той може да го прави с определено отношение, определен дух, който възниква от естеството на характера на човека, осъществяващ действието. Човек може дори да гледа творчески като детето.

Отделяме това качество заради изложението, сякаш то е нещо отделно от характерните черти, които го предшестват или следват, но случаят всъщност не е такъв. Може би, когато говорим тук за творчество, ние просто описваме от друга гледна точка - а именно откъм последствията - онова, което преди изложихме като по-голяма непосредственост, проникновение и ефикасност на възприятието. Тези хора сякаш виждат по-лесно истинското и действителното. Ето затова те изглеждат по-творчески личности, в сравнение с останалите, по-ограничените хора.

Нещо повече, както видяхме тези индивиди имат по-малко задръжки, те са по-малко сковани, по-малко обвързани, с една дума, по-малко социализирани. Изразено по положителен начин, те са по-спонтанни, по-естествени, повече хора. Това също има като една от многото си последици, че тази им страна ще изглежда на останалите като проява на творчество. Ако приемем, както имаме основание, от изучаването на деца, че всички хора са били някога спонтанни и може би дълбоко в корените си все още са, но в добавка на дълбоката си спонтанност имат повърхностни, но могъщи задръжки, тогава е обяснимо защо тази спонтанност трябва да се възпира и да не се проявява прекалено често. Бихме могли да очакваме, че ако ги нямаше задушаващите сили, всяко човешко същество щеше да проявява този специален вид творчество (Anderson, 1959, Maslow, 1958).

Съпротива на социализацията

Себеактуализиращите се хора не са добре адаптирани (в наивния смисъл на одобряване на културата и отъждествяване с нея). Те се погаждат с културата по различни начини, но за всички тях би могло да се каже, че по някакъв дълбок и съществен начин се съпротивляват на социализацията и запазват определена вътрешна самостоятелност от културата, в която са потопени. Тъй като в литературата за културата и личността се говори много малко за съпротивата на това да бъдеш оформен от културата и тъй като, както ясно сочи Рисмън (Riesman, 1950), спасителният остатък е особено важен

за американското общество, дори нашите оскъдни данни имат известно значение.

Общо взето взаимоотношенията на тези здрави хора с тяхната доста по-нездрава култура са сложни; от тях могат да се измъкнат най-малкото следващите съставки:

1. Всички тези хора попадат напълно в границите на видимата конвенционалност в избора на дрехи, език, храна, на начините, по които се правят нещата в нашата култура. И въпреки това те не са наистина конвенционални, в никакъв случай не са модни, елегантни или шик. Вътрешното им отношение обикновено се изразява в това, че при тях е без особено значение в чий народен бит съществуват, за тях едни правила за движение са не по-лоши от други - макар и да помагат животът да върви по-гладко, те не са толкова съществени, та да се прави въпрос от това. И отново забелязваме общата склонност на тези хора да приемат повечето състояния на нещата, такива, каквито са, когато те според тях са несъществени или непроменими или не са им първостепенна грижа като индивиди. Тъй като подборът на обувките или прическата, обноските или начинът, по който се държиш на гости, не е от основно значение за който и да е от изучаваните индивиди, тяхната реакция се изразява в просто свиване на рамене. Това не са морални проблеми. Но тъй като това толерантно приемане на безвредния бит не е топло одобрение или идентификация, те са склонни да отстъпват пред условностите по един доста случаен и небрежен начин, вършейки нещата по най-простия възможен начин в името на директността, честността, спестяването на енергия и т.н. В решаващи моменти обаче, когато придържането към условностите прекалено ги дразни или им струва скъпо, привидното подчиняване на условностите проявява повърхностната си същност и бива отхвърлено с лекота като наметка.

2. Едва ли би могло да се каже, че някой от тези хора е бунтар срещу авторитетите по някакъв юношески или ожесточен начин. Те не проявяват активно нетърпение, моментно, хронично дълготрайно недоволство от културата, нито пък са погълнати от желанието да я променят бързо, макар и често да изразяват възмущение по повод несправедливостите. Един от тези хора, който на младини е бил ожесточен бунтар, профсъюзен организатор по време, когато това е било изключително опасно занимание, по-късно се отказал изпълнен с отвращение и безнадеждност. Примирявайки се с бавния темп на обществените промени (в тази култура и в тази епоха), накрая той се заел с образованието на младите. Всички

останали проявяват един, бихме могли да го наречем спокоен, траен интерес към усъвършенстването на културата, който ми се струва, че предполага приемане на бавния темп на промяната, наред с неоспоримата желателност и необходимост от нея. Това в никакъв случай не е липса на желание за борба. Когато е възможна бърза промяна, или са необходими решимост и смелост, те ги проявяват. Макар да не са радикална група от хора в обикновения смисъл на думата, според мен те лесно биха могли да са. Преди всичко, това е основно интелектуална група (не бива да забравяме кой ги е подбрал), повечето от тях вече имат своята мисия и мислят, че вършат нещо действително важно за усъвършенстването на света. На второ място, те са група реалисти и сякаш не са готови да правят големи, но безполезни жертви. Изглежда много вероятно при по-драстични ситуации да са готови да зарежат работата си заради някаква радикална социална дейност (напр. антинацистката нелегална съпротива в Германия или Франция). Моето впечатление е, че те не са против това да се борят, а само са против безрезултатната борба. Друг въпрос, който възникваше много често при разговорите с тях, бе необходимостта да се радваме на живота и да се забавляваме. Всички, с изключение на един, като че ли смятаха, че това е несъвместимо с някакво ожесточено и непрекъснато бунтарство. Нещо повече, на тях им се струваше, че по този начин ще жертват прекалено много, за да постигнат твърде незначителни резултати. Повечето от тях са имали в младите си години епизоди на борба, нетърпение и плам и в повечето случаи са проумяли, че оптимизмът, с който са очаквали бързи промени, не е бил оправдан. Онова, на което са се установили като група, беше едно толерантно, спокойно, добродушно, ежедневно усилие да се усъвършенства културата, обикновено отвътре, вместо да се отхвърля въобще и да се води борба срещу нея отвън.

3. Вътрешното чувство на дистанцираност по отношение на културата не е по необходимост съзнателно, но се проявява от почти всички, особено когато разговаряхме за американската култура като цяло, сравнявайки я с различни други култури, и във факта, че много често са в състояние да стоят настрана, сякаш не принадлежат напълно към нея. Смесицата от различни части привързаност или одобрение, враждебност или критика показват, че избират от американската култура каквото им се струва добро от тяхна гледна точка и отхвърлят онова, което намират за лошо в нея. С една дума, те я претеглят, оценяват, вкусват, а сетне вземат решенията си. Това със сигурност е съвършено различно от обикновеното пасивно подчинение на оформящата сила на културата, проявяващо се

например при етноцентричните субекти в множество изследвания на авторитарните личности. То е различно и от пълното отхвърляне на една култура, която в края на краищата е добра в сравнение с други действително съществуващи култури, а не в сравнение със създаден от въображението рай на съвършенство (или, както го формулираше един вид значки, «Нирвана сега»!). Неангажираността с културата се отразява може би и в посочената по-горе дистанцираност на изследваните с хората и желанието им за уединение, а също в далеч под средната потребност от познатото и обичайното.

4. Поради тези и други причини бихме могли да ги определим като автономни, т.е. управлявани от законите на собствения си характер, а не от правилата на обществото. Тъкмо в този смисъл те са не само и не просто американци, но също така в по-голяма степен от останалите принадлежат към човешкия род въобще. Да се каже, че те стоят над или отвъд американската култура, би ни въвело в заблуждение, ако го тълкуваме строго,защото в последна сметка те говорят американски, държат се като американци, имат американски характери и т. н., и въпреки това, като ги сравняваме със свръхсоциализираните, роботизираните или етноцентричните, не можем да устоим на съблазънта да изложим хипотезата, че това не е просто друга субкултурна група, а доста по-малко социализирана, нивелирана и моделирана група. Това подсказва степени и поставя нещата в определена последователност, която се движи от относително приемане на културата до относителна отделеност от нея. Ако тази хипотеза се окаже защитима, то от нея произтича поне още една друга хипотеза - че онези индивиди в различните култури, които са по-отделени от своята собствена, ще имат не само по-малко национален характер, но освен това в определени отношения, ще си приличат много повече, отколкото това важи за по-малко развитите членове на собствените им общества.

В заключеиие, вечният въпрос «Възможно ли е да си добър или здрав човек в една несъвършена култура?» намира отговор в наблюдението, че в американското общество е възможно да се развият относително здрави хора. Те успяват да се справят благодарение на едно сложно съчетание от вътрешна автономност и външна толерантност, което, разбира се, ще е възможно само доколкото културата остава толерантна към такъв вид отделяне и въздържане от пълна културна идентификация.Разбира се, това не е идеалното здраве. Нашето несъвършено общество очевидно налага задръжки и ограничения на хората, изследвани от нас. На тях им се налага да пазят малките си

тайни и това в определена степен намалява тяхната спонтанност, а някои от потенциалните им възможности изобщо не се актуализират. И тъй като само малцина могат да постигнат здраве в нашата култура (а може би и във всяка култура), на онези, които го постигат, им липсват себеподобни и затова са по-малко спонтанни и по-малко актуализирани.

Несъвършенства

Писатели, поети и есеисти обикновено правят грешката, че описват добрите човешки същества толкова добри, че те заприличват на кариктури и никой не желае да прилича на тях. Собствените желания за постигане на идеалното, както и чувството за вина и срам от слабостите на индивида, се проектират върху различни видове хора, от които средният човек изисква повече, отколкото самият дава. Така например в много случаи на учителите и свещениците се гледа като на доста безрадостни същества, които нямат земни желания и слабости. Според мен повечето писатели, които са се опитали да опишат добри (здрави) хора, са го направили така, че са ги превърнали в сухари, ма-Аз съм благодарен на д-р Тамара Дембо за нейната помощ по този проблем - Бел. авт.рионетки, или нереални проекции на нереални идеали, а не в кипящи от енергия, сърдечни, силни личности, каквито те са. Изследваните от нас проявяват много от по-дребните човешки слабости. И те имат глупави, прахоснически или неразумни навици. Могат да са досадни, упорити, дразнещи. В никакъв случай не са лишени от доста повърхностна суета, гордост, пристрастие към направеното от тях, към техните семейства, приятели и деца. Нерядко те гневно избухват.

Случва се да са необикновено и неочаквано безскрупулни. Трябва да се помни, че става дума за много силни хора. Поради това могат да проявят, когато това се налага, хирургическо хладнокръвие, което не е по силите на обикновения човек. Когато някой от тях установи,че даден познат, на когото е имал дълго време доверие, се е проявил като нечестен, прекъсва това приятелство рязко и внезапно, без каквито и да е забележими угризения. Една жена беше женена за човек, когото не обичаше и когато реши да се развежда, го направи така решително, че изглеждаше едва ли не безжалостна. Някои от тях толкова бързо се възстановяват след смъртта на свои близки, че човек би ги сметнал за безсърдечни.

Бихме могли да приведем още един пример. Той е плод преди всичко на факта, че нашите изследвани лица са погълнати от един безличен свят. В своята съсредоточеност, в пламенния им интерес, в интензивната концентрация върху някакво явление или върху даден проблем, те могат да станат разсеяни, раздразнителни и да забравят обикновената си светска любезност. При подобни обстоятелства те са склонни да проявят по-явно от друг път основната си липса на интерес към празните приказки, веселите разговори, ходенето по гости или други подобни; да говорят или да се държат много стряскащо, дори обидно и да нараняват околните. Други нежелателни (поне от гледна точка на останалите) последици от тази тяхна неангажираност са изброени по-горе.

Случва се тяхната доброта да ги подтикне към грешки, например да се оженят от жал, да установят по-тесни отношения с невротици, досадници или нещастници, а сетне да съжаляват за това, да позволят на негодници да им се натрапят за известно време или да дават повече от необходимото и по този начин да насърчават паразити и психопати.

И накрая, вече посочихме, че тези хора не са лишени от чуваство за вина, тревоги, тъга, самобичуване, вътрешна борба и конфликти. За повечето хора (дори за повечето психолози) фактът, че те не се дължат на невротични източници няма особено значение и поради тази причина са склонни да ги смятат за нездрави.

От казаното дотук съм разбрал едно - че всички ще направим добре да се поучим. Няма идеални човешки същества! Могат да се намерят хора, които са добри, наистина много добри, всъщност чудесни. Наистина съществуват творци, мъдреци, пророци, светци, хора, които разтърсват и раздвижват. Те определено ни дават надежда за бъдещето на нашия род, дори и да не се срещат много често и да не ги ринем с лопата. Но същите те могат да са досадни, дразнещи, свадливи, себични, гневни или потиснати. За да не се разочароваме от човешката природа, ще трябва преди всичко да се откажем от илюзиите си по този въпрос.

Ценности

Приемайки философски естеството на аза, на човешката същност, на по-голямата част от обществения живот, на природата и физическата действителност, себеактуализиращите се автоматично намират твърда основа за своята ценностна

система. Често онова, което те одобряват, не одобряват, към което са лоялни, на което се противопоставят или което предлагат, което им доставя удоволствие или неудоволствие, може да се разбира като повърхностно производно на тази основна отличителна черта - приемането.Тази основа се осигурява автоматично (и всеобщо) на всички себеактуализиращи се от присъщата им динамика (така че поне в това отношение напълно разбитата човешка природа би могла да е всеобща и общокултурна); нещо повече, тази същата динамика осигурява и други определители. Между тях са (1) странно комфортните им взаимоотношения с действителността, (2) чувствата им на родство с цялото човечество, (3) състоянието на удовлетвореност на базовите потребности, от което произтичат като странични явления различни последици на излишък, богатство, прекомерно изобилие, (4) характерното за тях различаване на средства от цели и т. н. (вж. по-горе).

Важна последица от това отношение към света, както и неговото потвърждаване, е фактът, че конфликтът и борбата, амбивалентността и несигурността по отношение на избора намаляват или изчезват в много области на живота. Очевидно голяма част от т.нар. морал е всъщност вторично явление на неприемане или недоволство. В атмосфера на езическо приемане на нещата много проблеми се схващат като безпричинни, избледняват и престават да съществуват. Не толкова, че проблемът се решава, колкото започва да се вижда ясно, че на първо място той никога не е бил присъщ, а е създаден от болен, като играта на карти, танците, носенето на къси поли, откриване на главата (в някои църкви) или скриването й (в други), пиенето на вино, яденето на едни видове месо, а не на други, или яденето им в определени дни, а в други - не. Не само че подобни тривиалности губят своето значение, но и нещо повече, процесът продължава на едно по-важно равнище като отношенията между половете, възгледите за структурата на тялото и неговото функциониране и за самата смърт.

Проследяването на това откритие до по-дълбоки равнища показа на автора, че много от онова, което минава за морал, етика и ценности е може би само страничен продукт на общоразпространената психопатология на средния човек. Много конфликти, фрустрации и заплахи (които налагат избор, в който се изразява ценност) се изпаряват или разтварят при себеактуализиращите се по същия начин, както да речем, конфликтите по повод танците. За тях привидно примиримата битка на половете престава въобще да е конфликт и се превръща по-скоро в носещо радост сътрудничество.

Антагонистичните интереси на възрастни и деца се оказват недотам антагонистични. За редица различия - естествените, класовите и кастовите, политическите, ролевите, религиозните и т. н. важи същото, което важи и за половите, и възрастовите. Както знаем, всички те са благодатни територии, където се разплождат тревогата, страхът, враждебността, агресията, чувството, че трябва да се браниш и ревността. Започва обаче да става ясно, че това не би трябвало да е така,защото изследваните лица проявяват много по-рядко реакции от този нежелан тип. Те са по-склонни да се радват на различията, отколкото да се боят от тях.

Ако вземем взаимоотношението учител и ученик за специфична парадигма, то изследваните преподаватели се държаха по много невротичен начин като просто тълкуваха цялата ситуация различно, например като приятно сътрудничество, вместо като сблъсък на воли, авторитет, достойнство и т. н. Те заместваха изкуствено поддържаното достойнство, което бива лесно и неизбежно застрашено, с естествена простота, а тя не може да бъде така лесно застрашена. Те се отказваха от всякакви опити да се представят за всезнаещи и всесилни, при тях липсваше застрашаващият учениците авторитаризъм. Те не желаеха да възприемат преподавателския стереотип и настояваха да останат толкова реалистично човеци като, да речем, водопроводчикът или дърводелецът така, че те до един създават в класната стая атмосфера, при която подозрението, предпазливостта, готовността да се браниш, враждебността и тревогата са склонни да изчезват. По същия начин подобни реакции на заплаха изчезват в бракове, в семействата и в други междуличностни отношения, когато самата заплаха намалее.

Няма как принципите и ценностите на отчаяния и на психично здравия човек да не са различни поне в някои отношения. Те имат напълно различни възприятия (тълкувания) на физическия, социалния и наличния психологически свят, чиято организация и икономика е отчасти отговорност на ценностната система на личността. За лишените по отношение на базовите потребности хора светът е опасно място, джунгла, вражеска територия, населена от (1) такива, над които те могат да доминират и (2) други, които доминират над тях. Техните ценностни системи са по необходимост същите като на обитателите на която и да е джунгла, доминирани и организирани от по-нисшите, особено от материалните потребности и от потребностите от сигурност. Хората, чиито базови потребности са задоволени, са нещо различно. Поради богатството си те могат да си позволят да приемат тези потребности и

задоволяването им за дадени и да се посветят на удовлетворяването на по-висшите. А това означава, че ценностните им системи са различни и фактически трябва да са различни.

Върхът на ценностната система на себеактуализиращите се хора е изцяло уникална и идиосинкратично-характерово-структурно-експресивна. Това трябва да е вярно по дефиниция, защото себеактуализацията означава да се актуализира един аз, а няма два съвършено еднакви аза. Има само един Реноар, един Брамс, един Спиноза. Както вече видяхме, изследваните лица имаха много общо помежду си и в същото време бяха по-цялостно индивидуализирани, повече непогрешимо самите себе си, по-малко възможно е да бъдат сбъркани с други, отколкото при някаква средна контролна група. Това означава, че много си приличат и едновременно с това са по-различни един от друг. Те са по-цялостни индивиди, отколкото която и да е описана досега група, и въпреки това, са по-пълно социализирани, повече се отъждествяват с човечеството от всяка друга описана група. Те са по-близо едновременно до родовата си принадлежност и до своята собствена, единствена по рода си, индивидуалност.

Решаване на дихотомии

Тук бихме могли най-сетне да си позволим да обобщим и да подчертаем едно много важно теоретично заключение, което извличаме от извличаме от изучаването на себеактуализиращите се хора. На няколко места в тази, както и в други глави, стигнахме до заключението, че онова, което в миналото се е смятало за полярни противоположности или дихотомии е било такова само за по-малко здравите хора. При здравите хора дихотомиите намират решение, полярностите изчезват и много противоположности, смятани за вътрешноприсъщи, се сливат и срастват, за да образуват единства. Вж. също така Шено (Chenault,1969).

Така например при здравите хора изчезва вековното противопоставяне на сърце и глава, разум и инстинкт или познавателно и волево, при което те стават по-скоро синергични, отколкото антагонистични, а конфликтът между тях отсъства, защото те говорят едно и също и водят до еднакви заключения. С една дума, при тези хора желанията са в отлично разбирателство с разума. Думите на св. Августин: «Обичай Бога и прави каквото желаеш», могат лесно да бъдат перифразирани като: «Бъди здрав и ще можеш да се довериш импулсите си».

Дихотомията между егоизма и алтруизма изчезва напълно у здравите хора, защото по принцип всеки акт е едновременно егоистичен и алтруистичен. Изследваните лица са едновременно много духовни и много езически и чувствени до степен, при която сексуалността се превръща в път към духовното и «религиозното». Дългът не може да се противопоставя на удоволствието, нито пък работата на играта, когато дългът е удоволствие, когато работата е игра, а като изпълняват дълга си и са добродетелни, хората се стремят към своето удоволствие и към това да са щастливи. Ако най-идентифицираните социално хора са сами по себе си най-индивидуалистичните, какъв е смисълът да се запази полярността? Ако най-зрелите са също най-детински? И ако най-етичните и морални хора, са най-сладострастни и най-животински?

Подобни данни са установени за жалостивост-безжалостност, конкретно-абстрактно, приемане-отхвърляне, его-общество, приспособеност-неприспособеност, дистанция от останалите-отъждествяване с останалите, сериозен-хумористичен, Дионисиевски-Аполоновски, интровертен-екстровертен, ревностен-безразличен, сериозен-фриволен, конвенционален-неконвенционален, мистичен-реалистичен, активен-пасивен, мъжки-женски, сладострастие-любов и Ерос-Агапе. При тези хора То, Его и Суперего си сътрудничат и са синергични; те не воюват помежду си, нито пък интересите им са в основата си противоречиви както при невротиците. По същия начин познавателното, импулсивното и емоционалното се сливат в едно органично единство и в едно не-аристотелево тълкуване. По-висшето и по-нисшето не са противоположни, те се намират в съгласие. Установяваме, че хиляда сериозни философски дилеми имат повече от две алтернативи или, колкото и да е парадоксално, нямат въобще алтернативи. Ако се окаже, че войната между половете не е война при зрелите хора, а само признак на парализиране и изкуствено спиране на растежа, тогава кой би пожелал да вземе страна в нея? Кой би избрал нарочно и в пълно съзнание психопатологията? Необходимо ли е да се избира между добрата и лошата жена, сякаш те са взаимно изключващи се, след като сме установили, че наистина здравата жена е и двете едновременно?

В това, а и в други отношения, здравите хора се различават от средния човек, не само в степен, но и по вид, защото те създадат два различни вида психика. Става все по-ясно, че изучаването на осакатените, с изкуствено спряно развитие, незрели и болни екземпляри може да доведе само до осакатена

психология и осакатена философия. Изучаването на себеактуализиращите се хора трябва да послужи за основа за една по-универсална научна психология.

ЧАСТ3

СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ

ГЛАВА12

ЛЮБОВТА ПРИ СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩИТЕ СЕ ХОРА

Наистина е удивително колко малко имат да предложат емпиричните науки по темата любов. Особено странно е мълчанието на психолозите, защото човек би помислил, че това е тяхно особено задължение. Най-вероятно това е просто още един пример за затормозяващия грях на академичните учени - че те предпочитат да правят не каквото трябва, а каквото им е лесно, също като един мой познат, не особено умен кухненски прислужник, който един хубав ден отвори всички консервни кутии в хотела, защото много добре умееше да го прави.

Трябва да призная, че сега, след като аз самият се залових с тази задача, ги разбирам по-добре. Това е една изключително трудна тема за работа, в която и да е традиция, и е тройно по-трудна в научната. Сякаш се намираме в най-предна позиция в ничия земя, на място, където обикновените методи на ортодоксалната психология носят много малко полза.

Тук нашият дълг е ясен. Трябва да разберем любовта; трябва да сме в състояние да я преподаваме, създаваме, предсказваме или, в противен случай, светът ще попадне във властта на враждебността и подозрението. В предишната глава вече представих изследването, обектите на изследване и основните данни. Конкретният въпрос който стои пред нас сега, е на какво могат да ни научат тези хора за любовта и секса?

ОТКРИТОСТ

Теодор Райк (Reik, 1957) определя като характерна черта на любовта отсъствието на тревога. Това се наблюдава изключително ясно при здравите индивиди. Няма съмнение, че съществува тенденция към все по-пълна спонтанност, сваляне на защитите, отказ от роли, както и на старание и усилия за постигане на такива взаимоотношения. С продължаването на връзката нарастват интимността, честността и самоизразяването, като във върховата си фаза те представляват един рядък феномен. Изследваните хора твърдят, че с любимия човек е възможно да си самият себе си, да се чувстваш естествено: «Да се отпусна!» Тази честност означава също така да позволиш на партньора си да види открито твоите грешки и слабости, физическите и психическите ти недостатъци.

Според изследваните от мен лица едно от най-дълбоките удовлетворения, произлизащо от здравите любовни взаимоотношения, е, че те позволяват в най-голяма степен да си спонтанен, естествен, да свалиш защитите и предпазните си прегради. В такива взаимоотношения не е необходимо да се пазиш, да криеш, да се опитваш да правиш впечатление, да чувстваш напрежение, да внимаваш какво говориш или правиш, да се сдържаш или потискаш. Според изследваните лица в любовта те могат да бъдат такива, каквито са, без да смятат, че от тях се изисква и се очаква; да се разголват психически (както и физически) и все така да знаят, че са обичани, желани и в безопасност. Тези заключения намират по-нататъшно потвърждение и в наличието на по-малко враждебност и израз на гняв при изследваните лица, както и в това, че те изпитват по-малка потребност от конвенционална любезност един към друг.

ДА ОБИЧАШ И ДА БЪДЕШ ОБИЧАН

Изследваните лица бяха обичани и обичаха, те са обичани и обичат. Практически при всички (не абсолютно всички), иаличните данни навеждаха на заключението, че (при равни други условия) психичното здраве е резултат по-скоро от това, че си обичан, отколкото от това, че си лишен от любов. Вземайки за даденост, че аскетичната пътека е възможна и че фрустрацията има и някои добри резултати, все пак ми се струва, че удовлетворяването на базовите потребности е много по-обичайният предшественик или основа на здравето в нашето общество. Това изглежда е вярно не само когато си обичан, но и когато самият ти обичаш.

За нашите себеактуализиращи се хора е вярно също, че те обичат и са обичани сега. По определени причини е по-добре да се каже,че те имат силата да обичат и способността да бъдат обичани. (Това може да звучи като повторение на предходното изречение, но всъщност не е.) Става дума за клинично наблюдавани факти, които са на разположение на всички, и лесно могат да бъдат потвърдени или отхвърлени.

Мениндгер (Menninger, 1942) твърди съвсем прозорливо, че човешките същества наистина искат да се обичат, но не знаят как да го направят. Това е в много по-малка степен вВярно за здравите хора. Те поне знаят как да обичат и могат да го правят съвсем волно, лесно, естествено и без да се омотават в конфликти, заплахи или задръжки.

Но изследваните от нас лиид използват думата любов пред ливо и внимателно. Те са склонни да я отнасят към малко, а не към 1 го хора и предпочитат да прокарват рязко разграничение между I да обичаш някого и да го харесваш, да се отнасяш към него др но, благосклонно и като към сродна душа. За тях това чувство е; тензивно, а не умерено и неангажиращо.

СЕКСУАЛНОСТ

Много можем да научим от странната и сложна природа на секса в любовния живот на себеактуализиращите се: Той в никакъв случай не е нещо просто: в него се преплитат нишки. А и не мога да твърдя, че разполагам с много данни. Подобна информация трудно може да се извлече от частни лица. Общо взето обаче, доколкото ми е известно, половият им живот е специфичен и можем да го опишем по такъв начин, че да направим възможни положителни и отрицателни догадки за естеството на секса, а и за естесвото на любовта.

Поне едно нещо може да се каже и то е, че сексът и любовта могат да са, и най-често са, по-хармонично съчетани при здравите хора. Макар да е абсолютно вярно, че това не са неделими понятия, и няма някаква полза от ненужното им объркване, (Reik, 1957; Suttie, 1935) Все пак трябва да се каже, че в живота на здравите хора, те имат тенденцията да се обединяват и сливат. Всъщност можем също да кажем, че те стават по-малко делими и не толкова разделени в живота на хората, които сме изучавали. Като цяло себеактуализиращите се мъже и жени не са склонни да се стремят към секса заради самия секс или когато го правят, да се задоволяват само с него. Не съм сигурен, че данните ми позволяват да кажа, че те по-скоро не биха правили секс, ако това става без

чувства. Съвсем сигурен съм обаче, че разполагам с достатъчен брой примери, при които, поне засега, изследваните хора са се отказали от секса или са го отхвърлили, защото не е имало любов или привързаност.

При себеактуализиращите се хора оргазмът е едновременно по-важен и по-маловажен, отколкото при средния човек. Той често е дълбоко и едва ли не мистично изживяване и въпреки това, те по-лесно понасят липсата на секс. Това не е парадокс или противоречие. То произлиза от динамичната теория на мотивацията. Любовта на по-високо равнище на потребностите прави по-нисшите потребности и тяхното фрустриране и задоволяване по-малко важни, по-периферни и по-лесни за пренебрегване. В замяна на това обаче, тя ги превръща в по-пълноценно удоволствие, когато бъдат удовлетворявани.

Себеактуализиращите се хора се наслаждават на секса с цяло сърце, далеч отвъд възможностите на средния човек, макар в същото време той да не играе някаква централна роля във философията им за живота. Той е нещо, което доставя удоволствие, приема се за дадено, Върху него се гради, той има ключово значение като водата и храната и носи също толкова удоволствие, но удовлетворяването трябва да се приеме за дадено. Според мен, това отношение при себеактуализиращите се хора решава привидния парадокс, че те едновременно се радват на секса много по-интензивно от средния човек, а в същото време не го смятат за толкова важен в общата схема на нещата.

Трябва да подчертаем, че от това сложно отношение към секса произтича фактът, че в дадени моменти оргазмът е в състояние да доведе до мистични изживявания, а в други - да се приема доста леко. Ще рече, че сексуалното удоволствие на себеактуализиращите се хора може да е много интензивно или въобще да не е интензивно. Тук влизаме в конфликт с романтичното твърдение, че любовта е божествен екстаз, унес, мистично изживяване. И наистина, тя би могла да е също по-скоро деликатно, отколкото интензивно удоволствие, нещо весело, лекомислено и игриво, а не сериозно и дълбоко изживяване или дори неутрално задължение. Тези хора не живеят непрекъснато във висините - те обикновено живеят на едно средно равнище на интензивност, където леко и умерено се радват на секса като възбуждащо, приятно, игриво, носещо удоволствие, вълнуващо изживяване, вместо да се потапят в дълбините на най-интензивния емоционален екстаз.

Като че ли себеактуализиращите се хора са много по-свободни от средния човек да признаят, че някой ги привлича сексуално. Останал съм с впечатлението, че съществува тенденцията за едни доста непринудени отношения с другия пол, заедно с инцидентното приемане на факта, че си привлечен от другите, като в същото време тези хора правят по-малко усилия в това отношение, в сравнение с другите.

Друга характерна черта, която открих в нагласите към сексуалността сред здравите хора, е, че те не правят истински рязка диференциация между ролите и личностите в двата пола. Искам да кажа, че те не приемаха, че жената е пасивна, а мъжът - активен, независимо дали става дума за секс, любов или нещо друго. Те бяха до един толкова убедени в своята мъжественост или женственост, че нямаха нищо против да поемат някои културни аспекти на противоположните полови роли. Особено достойно за отбелязване беше, че могат да са едновременно активни и пасивни любовници, а това става най-ясно в половия акт и във физическото любене. Да целуват и да бъдат целувани, да са отгоре или отдолу в половия акт, да са спокойни и да получават любов, да възбуждат и да бъдат възбуждани - това установихме и при двата пола. Сведенията показваха, че и двете роли са доставяли удоволствие по различно време. Да си ограничен до активно или пасивно любене се считаше за недостатък. И двете възможности носят своите специфични удоволствия на себеактуализиращите се хора.

Това влиза в съгласие с тезата, че еротичната и братската любов са в основата си различни, но се сливат при най-добрите хора. В своята теза Д'Арси постулира два вида любов, които са в последна сметка мъжка или женска, активна или пасивна, егоцентрична или смирена и е вярно, че при повечето хора те сякаш са в контраст и се намират на противоположните полюси. Но при здравите хора не стоят иначе. При тези хора дихотомиите се решават, а индивидът става едновременно активен и пасивен, себичен и несебичен, мъжествен и женствен, егоцентричен и смирен.

ЕГО-ТРАНСЦЕДЕНЦИЯ

Важен аспект на добрите любовни взаимоотношения е нещо, което ще наречем отъждествяване на потребностите, или сливане на йерархиите на базовите потребности на двама души в една единствена йерархия. Ефектът от това е, че единият от тях изпитва потребностите на другия така, сякаш те са негови, дори нещо по-вече, той също така чувства собствените

си потребности като донякъде принадлежащи на партньора. При това положение егото се разширява, обхваща двама души и до известна степен, за целите на психологията, те се превръщат в една единица, една личност, едно его.

В историята на теоретизирането по повод любовните взаимоотношения, както и по повод на алтруизма, патриотизма и други като тях, се е говорило много за его-трансцеденцията. Отлично специализираното съвременно изложение на тази тема намираме в една книга на Ангиял (Angyal, 1965), където той разглежда различни примери за една тенденция към това, което той нарича хомономия, и която противопоставя на склонността към автономност, независимост, индивидуалност и т. н. Все повече клинични и исторически данни говорят, че той е имал право да иска системната психология да отдели място на различните тенденции на преминаване отвъд границите на егото. Нещо повече, съвсем ясно е, че тази потребност да се премине отвъд границите на егото може да е потребност в същия смисъл, както потребността ни от витамини и минерали. Така че, ако тя не бъде задоволена, човекът се поболява по един или друг начин. Бих казал, че един от най-задоволяващите и завършени примери за его-трансценденция са любовните взаимоотношения между здрави хора. (Вж. също Harper, 1966 и Maslow, 1967).

ЗАБАВА И ВЕСЕЛИЕ

Любовта и сексуалният живот на здравите хора лесно могат да бъдат сравнени с игрите на децата и кутретата, независимо че те често стигат до високи върхове на екстаз. Животът им е весел, изпълнен с хумор и игривост. Той не е преди всичко стремеж, а удоволствие и радост, а това е нещо съвършено различно.

УВАЖЕНИЕ КЪМ ДРУГИТЕ

Всички сериозни автори по въпроса за идеалната или здравата любов са подчертали утвърждаването на индивидуалността на другия, желанието за израстването на другия, присъщото уважение към неговата или нейната индивидуалност и уникална личност. Това се потвърждава с особена сила от нашите наблюдения върху себеактуализиращите се хора, които имат в необикновена степен рядката способност да се радват, а не да се чувстват застрашени от победите на партньора. Те наистина уважават своите партньори по един много дълбок и основен начин, а това има много, много последици.

Когато уважаваш другия, ти го признаваш за независимо същество, за отделен и автономен индивид. Себеактуализиращите се хора няма да се възползват от желанията на другия, да ги контролират или пренебрегват с безразличие. Те позволяват на уважаваната от тях личност да има фундаментално и ненакърнимо достойнство, не я унижават ненужно. Това се отнася не само до взаимоотношенията им със зрели хора, но и до отношенията им с децата. За тях е възможно така, както практически за никого другиго в нашата култура, да се отнасят към детето с истинско уважение.

Забавен аспект на това изпълнено с уважение взаимоотношение между половете е, че то често бива тълкувано по точно обратния начин - като липса на уважение. Така например знаем много добре, множеството т.нар. знаци на уважение към дамите са всъщност остатък от неуважителното минало и може би дори в наше време са някакъв несъзнаван израз на дълбоко презрение към жените. Такива културни навици, като това да ставаш при влизането на дама в помещението, да й подаваш стол, да й държиш палтото, да я пускаш да мине първа през вратата, да й даваш най-доброто от всичко и правото първа да избира във всяко едно отношение - всички те до едно изразяват исторически и динамично мнението, че жената е слаба и неспособна да се погрижи за себе си, защото те до едно предполагат покровителство, каквото се проявява към слабите и неспособните. В повечето случаи жените, които изпитват дълбоко уважение към себе си са склонни към предпазливост по отношение на подобни признаци на уважение, защото знаят прекрасно, че те могат да означават тъкмо обратното. Себеактуализиращите се мъже, които са склонни истински и по принцип да уважават и харесват жените като партньори, равни, приятели и пълноценни човешки същества, а не като непълноценни членове на рода, са в повечето случи по-небрежни, свободни, фамилиарни и нелюбезни от традиционна гледна точка.

ЛЮБОВТА КАТО НАГРАДА САМА ЗА СЕБЕ СИ

Фактът, че любовта носи много добри резултати не означава, че тя е мотивирана от тях или, че хората се влюбват, за да ги постигнат. Любовта, която установяваме у здравите хора, може много по-добре да се съизмери със спонтанната възхита и с онова приемащо и неизискващо чувство на страхопочитание и удоволствие, което изпитваме, когато някоя чудесна картина ни направи силно впечатление. В психологическата литература се говори прекалено много за награди и цели, за подсилване на реакцията и за задоволяване и съвсем не достатъчно за

онова, което бихме нарекли крайно изживяване (в контраст с изживяването-средство), или за преклонението пред красивото, което е награда само по себе си.При изследваните лица възхитата и обичта съществуват през повечето време сами за себе си, без да търсят възнаграждение или да изпълняват някакви цели. Те се изпитват конкретно и богато, заради самите себе си.

Възхищението не иска нищо и не получава нищо. То не преследва някаква цел и не носи никаква полза. Повече е пасивно, отколкото активно, и се доближава до простото получаване в даоисткия смисъл на думата. Благоговейно възприемащият човек въздейства малко или никак на изживяването, по-скоро то му въздейства. Той гледа с широко отворени, невинни очи, като дете, което нито се съгласява, нито не се съгласява, нито одобрява, нито не одобрява, а е очаровано от присъщото, привличащо вниманието качество на изживяването и просто се оставя то да дойде и да постигне резултатите си. Можем да го оприличим на онази охотна пасивност, с която се оставяме да ни подхвърлят вълните просто за да се забавляваме или, може би още по-добре, на безличния интерес и изпълнената със страхопочитание, непроектираща се възхита от бавно променящата се картина на залеза. Няма какво да добавим в залеза. В този смисъл не се проектираме в изживяването, нито се опитваме да му придадем Форма, както правим при теста на Роршах. Освен това, залезът не е сигнал или символ на каквото и да било, не сме били възнаградени или обвързани с харесването му. Той няма нищо общо с млякото, храната или други потребности на тялото. Ние сме в състояние да извлечем удоволствие от дадена картина, без да пожелаем да я притежаваме, от розов храст, без да искаме да си откъснем от него, от бебе, без да искаме да го отвлечем, от птица, без да искаме да я поставим в клетка. По същия начин един човек може да се възхищава и да извлича удоволствие от друг, без да му въздейства и без да получава нещо от него. Разбира се, благоговението и възхитата се наблюдават наред с други тенденции, които наистина обвързват индивидите един с друг. Това не е единствената тенденция в картината, но е определено част от нея.

Може би най-важният извод от горното наблюдение е, че този начин ние влизаме в противоречие с повечето теории за любовта, защото повечето теоретици приемат, че хората са тласкани към любовта, а не са привлечени от нея. Фройд (Freud, 1930) говори за отклонение от сексуалната цел, Рейк (Reik, 1957) за отклонение от властовата цел, а мнозина - че неудовлетворението от собствения ни «аз» ни принуждавало да

създаваме проектирана халюцинация, нереален (защото е надценен) партньор.

Изглежда е ясно, обаче, че здравите хора се влюбват, така както човек оценява великата музика. В една своя лекция Хорни определя неневротичната любов, изхождайки от положението, че ние разглеждаме другите като дадени сами за себе си, като самоцел, а не като средства за постигане на цели. Логично следва реакцията хората да извличат удоволствие, да се възхищават, да са очаровани, да съзерцават и да се наслаждават, а не да използват. Св. Бернар е формулирал това много точно: «Любовта не се стреми към кауза или граница извън себе си; тя е собственият си плод, собствената си наслада. Обичам, защото обичам. Обичам, за да мога да обичам" (Huxley, 1944).

АЛТРУИСТИЧНА ЛЮБОВ

В теологичната литература изобилстват твърдения този род. В старанието си да прокарат разлика между любовта към Бога и любовта към човека авторите често се основават на допускането, че незаинтересованото възхищение и алтруистичната любов могат да са само свръхчовешка, а не естествена човешка способност. Разбира се, трябва да възразим на това; когато са във върхова форма и напълно израснали, човешките същества проявяват редица характерни черти, които някога, в предишна епоха, са били смятани за свръхестествени прерогативи.

По мое мнение тези явления ще бъдат разбрани най-добре в рамките на различните теоретични съображения, изложени в предишни глави. На първо място, нека разгледаме разликата между мотивацията, породена от дефицит и мотивацията, породена от растеж. Аз изказах предположението, че себеактуализиращите се могат да бъдат определени като хора, които вече не са мотивирани от потребностите от сигурност, принадлежност, любов, статус и самооценка, защото те вече са били задоволени. Защо тогава ще трябва човек, чиито потребности от обич са били удовлетворени, да се влюбва? Съвсем определено не по същите причини, които мотивират лишените от любов хора, които се влюбват, защото жадуват и се нуждаят от любов, тя им липсва и те са принудени да наваксат този патогенен недостиг.

Себеактуализиращите се не изпитват някакви сериозни липси, които да компенсират. Те трябва да се разглеждат като хора, свободни да растат, да съзряват, да се развиват, с една

дума, да осъществяват и да постигат най-висшата си индивидуална и видова природа. Онова, което правят, произтича от развитието им и го изразява, без да се стреми към това. Те обичат, защото са хора, които могат да обичат, по същия начин, по който са добри и честни. Те са естествени, защото в природата им е да са такива спонтанно, тъй както силният човек е силен, без да го иска, както розата излъчва аромат, както котката е грациозна или детето е дете. Такива епифеномени са също толкова малко мотивирани, колкото физическият растеж или психичното съзряване.

За обичта на себеактуализиращите се хора далеч не е характерно те да се опитват, да се напъват и стремят да обичат, както е присъщо на средния човек. На философски език, това представлява един аспект на битието, както и на ставането, и може да се нарече Б-любов, иначе казано, любов към Битието на другия.

ОТДЕЛЯНЕ И ИНДИВИДУАЛНОСТ

На пръв поглед изглежда парадоксален фактът, че самоактуализиращите се хора поддържат степен на индивидуална отделеност и автономия, които изглеждат несъвместими с описаната от мен идентификация и любов. Но парадоксът е само привиден. Както вече видяхме, при здравите хора могат да съществуват заедно тенденциите към отделяне и към идентификация на потребности и осъществяване на дълбоки взаимоотношения с друг човек. Факт е, че себеактуализиращите се са едновременно най-индивидуалистичните и най-алтруистичните, дружелюбни и обичащи човешки същества. Това, че в нашата култура поставяме тези качества в противоположните краища на един континуум е очевидна грешка, която трябва да бъде поправена. Тези качества вървят заедно. При себеактуализиращите се хора дихотомията е решена.

При изследваните от нас лица откриваме здравословен егоизъм, голямо самоуважение и липса на склонност да правят жертви без сериозно основание.

Онова, което виждаме в любовните им взаимоотношения,е сливане на голямата им способност да обичат с голямото уважение към другия и към себе си. За тях не би могло да се каже, че имат потребност един от друг в обикновения смисъл на думата, какъвто е случаят с обикновените влюбени. Те могат да са изключително близки, и когато е необходимо, да се разделят, без това да доведе до срив. Те не се вкопчват един в друг, нито използват всевъзможни «кукички» и «котви».

Човек определено има чувството, че те извличат огромно удоволствие от общуването си, но приемат философски дългата раздяла или смъртта. С други думи, остават силни. Докато траят напрегнатите и изпълнени с екстаз любовни връзки, тези хора остават такива, каквито са - в последна сметка господари на самите себе си, живеещи съгласно собствените си стандарти, макар и силно да се наслаждават на връзката си.Очевидно, ако се потвърди, това откритие ще наложи ревизия или поне ще разшири дефиницията за идеална или здрава любов в нашата култура. Обикновено сме я определяли като пълно сливане на двете «аз» и загуба на самостойността, по-скоро като отказ от индивидуалност, отколкото засилването й. Макар и казаното да е вярно, за момента сякаш си остава факт, че индивидуалността укрепва - егото се слива в известен смисъл с другото, но едновременно с това остава както винаги самостоятелно и силно. Двете тенденции - да се премине отвъд индивидуалността и тя да се изостри и укрепи, трябва да се разглеждат като партниращи си, а не като противоречащи си. Освен това се внушава, че най-добрият път към его-трансценденцията е силната идентичност.

ЧАСТ3

СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ

ГЛАВА13

ТВОРЧЕСТВОТОПРИ СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩИТЕ

СЕ ХОРАЗа първи път ми се наложи да променя представите си за творчество преди около 15 години, когато започнах да изучавам хора, които бяха определено здрави, високоразвити и зрели, себеактуализиращи се. От тогава насам тези идеи се развиваха и предполагам ще продължат да се развиват. Следователно, изложеното по-долу е доклад за постигнатото, което би трябвало да представлява интерес не само поради конкретния предмет на изложението, но също поради това, че успоредно с него настъпи промяна в моето схващане за онова, което е и би трябвало да представлява психологията.

ПРЕДВАРИТЕЛНИ ПРЕДСТАВИ

Трябваше да се откажа от моята стереотипна представа, че здравето, геният, талантът и продуктивността са синоними. Макар да бяха здрави и творчески личности в определен смисъл, който ще изложа тук, в преобладаващата си част изследванитеЧетири години след първото издание на «Мотивация и личност» Маслоу говори за творчеството и самоактуализацията на симпозиум за творчеството, спонсориран от Мичиганския щатски университет. Тази глава представлява нередактирана версия на лекцията, която е изнесъл в Ист Лансинг, Мичигън, на 28 февруари 1958 г., като за яснота сме добавили подзаглавия - Бел. ред.хора не бяха продуктивни в обикновения смисъл на думата, нито пък имаха някакъв голям талант или дарба, не бяха поети, композитори, изобретатели, художници или творчески интелектуалци. Очевидно е също, че някои от най-големите таланти на човечеството съвсем определено не са били психично здрави. Ще посоча като примери Вагнер и Ван Гог, Дега и Байрон. Ясно беше, че едни от тях са били себеактуализиращи се хора, а други не. Трябваше на много ранен етап да стигна до заключението, че големият талант не само е повече или по-малко независим от добротата или здравето на характера, а също, че по този въпрос знаем много малко. Така например разполагах с известни данни, че големите музикални дарования и математическата дарба са по-скоро унаследени, отколкото придобити. Следователно изглеждаше ясно, че здравето и специалната дарба са отделни променливи, че те може би се намират в съвсем слаба корелация, а може и да не са корелирани. Сега можем да признаем също, че психологията знае твърде малко за специалния талант от типа на гения. Няма да говоря повече по въпроса, а ще се огранича вместо това с по-разпространения вид творчество, което е всеобщо наследство на всяко живо човешко същество и се променя в синхрон с психичното здраве. Нещо повече, наскоро открих, че подобно на повечето други хора съм разглеждал творчеството в смисъл на продукт и второ, несъзнателно съм го ограничавал само в определени, общоприети за творчески области на човешката дейност. Или с други думи, несъзнателно съм приел, че всеки художник, всеки композитор, всеки поет е живял творчески. Теоретиците, творците, учените, изобретателите, писателите могат да са творци. Друг не може да бъде. Или си вътре, или си вън, всичко или нищо, сякаш творчеството е прерогатив само на определени видове професионалисти.

НОВИ МОДЕЛИ

Но тези очаквания бяха опровергани от различни изследвани лица. Така например една необразована, бедна жена, само домакиня и майка не правеше нито едно от тези условно приети за творчески неща, но пък беше чудесна готвачка, майка, съпруга и създателка на домашно огнище. По някакъв начин, макар и да нямаше много пари, домът й оставаше винаги красив. Беше идеалната домакиня. Да се храниш у тях беше все едно да си на банкет. Вкусът й по отношение на покривките, сребърните прибори, стъкларията, съдовете и мебелите беше безукорен. Във всички тези области тя беше оригинална, новаторка, находчива, неочаквана, изобретателна. Аз просто трябваше да я определя като творческа личност. От нея и от други като нея се научих, че да сготвиш една първокласна супа е повече творчески процес, отколкото да нарисуваш второкласна картина, че общо взето готвенето, грижата за децата или изграждането на един дом биха могли да са творчество, докато поезията не винаги е - тя може да е нетворческа.

Друго от изследваните лица се беше посветило на нещо, което най-добре можем да определим като благотворителност в най-широк смисъл: превързваше рани, помагаше на потиснатите не само лично, но и организирано. Едно от нейните «творения» е организация, която помага на повече хора, отколкото тя би успяла да стори самостоятелно.

Трети беше психиатър, «чист» клиницист, който така и не беше написал нищо, не беше създал теории или провел изследвания, но изпитваше удоволствие от ежедневната си работа да помага на хората да създават себе си. Този човек подхождаше към всеки пациент, сякаш той беше единствен на света, без жаргон, очаквания и презумпции, невинно и наивно, но въпреки това с голяма мъдрост в даоисткия смисъл на думата. Всеки пациент беше уникално човешко същество и затова представляваше нов проблем, който трябваше да разбран и решен по съвършено новаторски начин. Големият му успех дори при много трудни случаи потвърждаваше неговия «творчески» (а не стереотипен или ортодоксален) начин на работа. От четвърти човек научих, че изграждането на една стопанска организация би могло да представлява творческа дейност. От млад спортист разбрах, че едно идеално отнемане на топката би могло да е толкова естетично като продукт, колкото един сонет и към него би могло да се подходи в същия творчески дух. С други думи, се научих да прилагам думата творчески (а

също и думата естетически) не само по отношение на произведения, но и на хора по един характерологичен начин, а също така и до дейности, процеси и нагласи. Нещо повече, трябваше да започна да употребявам думата «творчески» за много произведения извън стандартните и конвенционално приетите – стихове, теории, романи, експерименти или картини, до които дотогава ограничавах употребата й.

СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩО ТВОРЧЕСТВО

В резултат на това установих, че трябва да правя разлика между «специална творческа дарба» и «себеактуализиращо творчество», което произтича много по-пряко от личността, проявява се широко в обикновените аспекти на живота и не само във великите и очевидни произведения, а и по много други начини, в определен вид хумор, склонност да се прави всичко творчески например преподаването и т. н.

Възприятие

Много често се оказваше, че съществена страна на себеактуализиращото творчество е един особен вид способност за възприемане, пример за която може да е детето от приказката, което видяло, че царят е гол. (Това също противоречи на представата за творчеството като произведения). Тези хора могат да видят свежото, суровото, конкретното, идеографското, както и родовото, рубрицизираното, категоризираното и класифицираното. Затова те живеят далеч повече в действителния свят на природата, отколкото във вербализирания свят на концепциите, абстракциите, очакванията, вярванията и стереотипите, който повечето хора смятат за действителен, формулировкта на Роджърс «отвореност за изживяване» много добре може да изрази това.

Експресия

Всички изследвани от мен лица бяха относително по-спонтанни и експресивни. Те бяха в състояние да са по-«естествени» и по-малко контролирани и сдържани в поведението си. Сякаш то беше в състояние да се осъществява по-леко и свободно, с по-малко прегради и самокритика. Способността да изразяват своите идеи и да дават воля на импулсите си, без да ги задушават и без да се страхуват от подигравките на околните, се оказа много съществена черта на себеактуализиращо-то творчество. Определяйки този аспект на здравето, Роджърс

използва отличната формулировка «изцяло функционираща личност».

«Втора невинност»

Друго наше наблюдение беше, че творчеството, установено при себеактуализиращите се хора, е в много отношения същото, каквото намираме при всички щастливи и чувстващи се в безопасност деца. То беше спонтанно, без усилия, невинно, леко, някакъв вид свобода от стереотипи и клишета. И в същото време то сякаш се състоеше до голяма степен от «наивната» свобода на възприемане и «наивна», неограничена спонтанност и експресивност. Почти всяко дете може да възприема по-свободно, без предварителни очаквания за онова, което би трябвало или е нужно да види, или каквото винаги е било там. И почти всяко дете може да състави песен или стих, да танцува, рисува или съчини игра на момента, без да го планира или да има предварително намерение.

Изследваните от мен лица бяха творчески личности в този детински смисъл. Или, за да избегнем възможността за недоразумение, тъй като в последна сметка те далеч не бяха деца (до един минаваха петдесет или шейсет години), нека кажем, че бяха запазили или възстановили поне два от основните аспекта на детското, а именно, бяха не рубрицизирани, а «отворени за изживяване» и съвършено спонтанни и експресивни. Ставаше дума за нещо определено по-различно по качество от онова, което срещаме при децата. Ако децата са невинни, то изследваните лица бяха постигнали «втора невинност», както я нарича Сантаяна. Тяхната невинност на възприятията и изразяването се съчетаваше с изтънчен ум.

Във всеки случай, всичко казано дотук говори, че сякаш имаме работа с фундаментална характерна черта, свойствена на човешката природа, потенциално дадена на всички или на повечето хора с раждането им, която много често бива изгубена, погребана или овладяна в процеса на социализация.

Афинитет към непознатото

Изследваните от нас лица бяха различни от средната личност по отношение на една друга характерна черта, която прави творчеството по-вероятно. Себеактуализиращите се хора не се плашат от непознатото, тайнственото, озадачаващото и често са направо привлечени от него или с други думи, те го

подбират селективно, за да гадаят, да разсъждават и да бъдат погълнати от него. Цитирам мое описание:«Те не пренебрегват неизвестното, нито го отричат, не бягат от него, не се опитват да се правят, че всъщност то е познато, нито пък го организират, дихотомизират или категоризират преждевременно. Те не се вкопчват в познатото, нито пък стремежът им към истината е катастрофична потребност от сигурност, безопасност, определеност и ред, каквато се наблюдава в преувеличена форма у пациентите с мозъчни увреждания на Голдщайн (Goldstein, 1959), или при страдащите от манийно-натраплива невроза. Когато общата обективна ситуация го изисква, те могат да са безгрижно безредни, небрежни, анархистични, хаотични, неясни, съмняващи се, несигурни, неопределени, приблизителни, неточни или неверни (все неща, които в определени моменти са съвсем желателни в науката, изкуството или живота въобще).»

По този начин става така, че съмнението, колебливостта, несигурността, с произтичащото от това отлагане на решението, което за мнозина е мъчение, за други може да е приятно стимулиращо предизвикателство, върхов момент в живота, а не обратното.

РЕШАВАНЕ НА ДИХОТОМИИ

Едно мое наблюдение ме озадачава от години, но вече взе да ми просветва смисълът му. То е, както го наричам аз, решаване на дихотомии при себеактуализиращите се хора. С две думи, установих, че трябва да видя по различен начин много противоположности и полярности, които всички психолози са приемали за дадена праволинейна цялост. Да вземем за пример първата дихотомия, с която имах трудност. Не можех да реша дали изследваните лица са егоистични или неегоистични. Забележете колко спонтанно попадаме в противопоставянето или-или. Повече от едното и по-малко от другото - това се подразбира от начина, по който зададох въпроса. Но поради чистата принуда на фактите, сметнах за необходимо да се откажа от аристотелевия стил на логика. Изследваните от мен лица бяха много егоистични в един и много неегоистични в друг смисъл. И двете неща се сливаха, но не като несъвместимости, а по-скоро като смислено, динамично единство или синтез, до голяма степен такъв, какъвто е описал Фром в класическия си текст върху любовта към себе си, или, с други думи, за здравословната себичност.

Изследваните от мен лица бяха събрали противоположностите си по начин, който ме накара да осъзная, че да се гледа на

егоизма и неегоизма като на противоречащи си и взаимно изключващи се категории, е характерно за едно по-ниско равнище на личностно развитие. Както установих, при изследваните от мен лица много други дихотомии са решени като единства; познание и воля (сърце или глава, желание или факт)беше станало познание, «структурирано» с воля, тъй както инстинктът и разумът бяха стигнали до едни и същи заключения. Дългът се превръщаше в удоволствие, а удоволствието се сливаше с дълга. Разликата между работа и игра ставаше неопределена. Как би могъл егоистичният хедонизъм да се противопостави на алтруизма, когато алтръизмът се превръща в егоистично доставяне на удоволствие. Тези най-зрели сред хората много приличаха на деца. Точно тези хора, които имаха най-силното описвано някога его и бяха най-определени индиви- дуалности, се оказваха и онези, които можеха най-лесно да съществуват без его, да трансцедират себе си и да са проблем-центрирани.

Но точно това прави великият художник. Той е в състояние да събере биещи се помежду си цветове и форми, всевъзможни дисонанси в едно единство. И точно това прави великият теоретик, когато съчетава озадачаващи и несъвместими факти, за да видим, че те всъщност образуват единство. Това се отнася до великия държавник, терапевт, философ, родител, любим, изобретател. Те са до един «интегратори», способни да обединят отделни, дори противоположни неща.

Тук говорим за способността да се интегрира и за преминаването от интеграцията в личността към нейната способност да интегрира онова, което прави на този свят, и обратно. Доколкото творчеството е конструктивно, синтезиращо, обединяващо и интегриращо, дотолкова то зависи отчасти от вътрешната интеграция на личността.

ОТСЪСТВИЕ НА СТРАХ

Като се опитвах да разбера защо това е така, ми се стори, че всичко се свежда до относително отсъствие на страх у изследваните лица. Те са определено по-слабо социализирани. С други думи, те сякаш по-малко се страхуват от онова, което ще кажат, ще изискват, и на което ще се присмеят другите. Точно поради това одобрение и приемане на собственото им вътрешно аз, става възможно да се възприема храбро същинската природа на света, а освен това прави поведението по-спонтанно (по-малко контролирано, сдържано, планирано, «пожелано» или подготвено). Те се страхуват по-малко от собствените си мисли, дори когато са «откачени», глупави или

смахнати. Боят се по-малко, че може да им се присмеят или да не получат одобрение. Могат да се отпуснат и да си позволят да се потопят в емоции. Тъкмо напротив, средният и невротичният човек е обградил със стени от страх по-голямата част от онова, което се намира вътре в него. Той контролира, сдържа, изтласква и потиска. Не одобрява вътрешното си «аз» и очаква от другите същото.

Всъщност искам да кажа, че творчеството на изследваните от мен лица сякаш беше продукт на едно вторично явление, произтичащо от по-голямата им цялост и интеграция, които предполага всъщност приемането на себе си. У изследваните сякаш беше приключила гражданската война, която бушува в средната личност между силите на по-големите дълбочини и тези на отбрана и контрол, и те се чувстваха по-малко раздвоени. Поради това на разположение за използване, наслада и творчески цели беше по-голямата част тях. Те пропиляваха по-малко от времето и енергията си, за да се защитят от самите себе си.

ВЪРХОВИ ИЗЖИВЯВАНИЯ

Едно по-късно проучване на «върховите изживявания» дойде да подкрепи и обогати горните изводи. Запитах много хора (не само здрави) за техните най-чудни, изпълнени с най-голям екстаз преживявания. Това започна като опит да се създаде обобщена, всеобхватна теория на промените в познанието, описани в различни специфични произведения за творческото, естетическото, любовното, мистичното преживяване, за прозрението и оргазма. Обобщеното понятие, което използвах за тези събития, беше «върхово изживяване». Останах с впечатление, че всяко от тези преживявания променя човека и възприятието му за света по еднакъв или аналогичен начин. И ми направи силно впечатление фактът, че промените често се осъществяваха сякаш успоредно с вече описаната от мен себеактуализация или, най-малкото, с някакво преходно единение на раздвоенията в личността.

Така се и оказа. Но и тук, научих, че ще трябва да се откажа от някои удобни мои убеждения. Така например трябваше да започна да уважавам повече от преди характеровите различия от вида, описан от Шелдън, също както е установил и Чарлз Морис. Различните хора стигаха до върховите си изживявания поради различни събития. Но независимо откъде се вземаха те, субективното изживяване се описваше по един и същ начин. И ви уверявам, че направо се смаях, като чух една жена да описва чувствата си при раждането със същите думи, с които

Бък описва космическото съзнание, или Хъксли - мистичното изживяване във всички култури и ери, или Гисели - творческия процес, Сузуки - дзен сатори. Това разкри пред мен възможността да съществуват различни видове творчество, здраве и т. н.

Но основното откритие, което има отношение към разглежданата в момента тема бе, че интеграцията в личността и следователно на личността и света, е същностен аспект на върховото изживяване. При такова състояние на съществуването, личността става единна; за известно време раздвоенията, полярностите и дисоциациите в нея се решават; гражданската война не бива спечелена или загубена, а се трансцендира. В такова състояние човек става по-отворен за преживяване и далеч по-спонтанен и пълноценно функциониращ, а това, както вече видяхме, са основни характерни черти на себеактуализиращото творчество.

«Един аспект на върховото изживяване е пълното, макар и моментно загубване на страха, тревогата, задръжките, защитите и контрола, отказ от отхвърляне, отлагане и въздържане. Страхът от дезинтеграция и разпадане, от това да не бъдеш победен от «инстинктите», страхът от смъртта и безумието, от поддаване на неовладяно удоволствие и емоция, всичко сякаш за известно време изчезва или престава да съществува. А това означава също по-голяма откритост на възприятието, тъй като иначе страхът изкривява.

Би могло да се мисли за чисто удовлетворяване, чисто изразяване, чиста приповдигнатост. Но тъй като това става «в света», то представлява някакво сливане на «принципа на удоволствието» и «принципа на реалното» на Фройд.»

Забележете, че тези страхове се намират все в нашите дълбини. Излиза сякаш, че при върхово изживяване ние приемаме и прегръщаме нашето по-дълбоко аз, вместо да го контролираме и да се страхуваме от него.

Така например не само светът, но и той самият става по-единен, по-интегриран и по-верен на себе си. Това е друг начин да се каже, че той става по-пълно себе си, идиосинкратичен, уникален. И тъй като е такъв, той може да бъде по-лесно експресивен и без усилие спонтанен. Всички негови способности се обединяват в най-резултатната възможна интеграция и координация, организират се и се координират много по-перфектно от обикновено. Всяко нещо може да бъде свършено с необикновена лекота и без усилие. Задръжките,

съмненията, контролът, самокритиката, намаляват и отиват към нулата и той става спонтанен, координиран, ефикасен организъм, който функционира като животните, без конфликт или раздвоение, без колебание или съмнение, с голям прилив на енергия, която е толкова необикновена и не изисква усилие, че може би става по-скоро нещо като майсторско, виртуозно свирене. В такъв момент неговите способности достигат връхната си точка и той може да се изненада (по-късно) от неподозираната сръчност, увереност, творчество, проницателност и виртуозност на изпълнението. Всичко е така лесно, че носи радост и е съпроводено със смях. Той дръзва да извърши неща, които по друго време биха били невъзможни.

Да си го кажем простичко: той се превръща в нещо по-цяло и единно, по-уникално и по-идиосинкратично, по-живо и спонтанно, по-идеално експресивно и без задръжки, без усилие и мощно, по-смело и храбро (оставя страховете и съмненията назад), повече трансцендира егото и забравя за себе си.

И тъй като почти всеки запитан можеше да си спомни такива изживявания, трябваше да стигна до предварителното заключение, че мнозина, дори повечето, хора са способни на временни състояния на интеграция, дори на себеактуализация и следователно на себеактуализиращо творчество. (Разбира се, с оглед на моята много произволна и неадекватна извадка, давам едно съвършено предварително заключение.)

РАВНИЩА НА ТВОРЧЕСТВО

Класическата теория на Фройд не върши много работа за нашите цели и всъщност получените от нас данни отчасти й противоречат. Тя е (или беше) една психология на То, едно изучаване на инстинктивните импулси и тяхната променливост, а основната фройдова диалектика се развива в последна сметка между импулсите и защитите срещу тях. Но за разбирането на изворите на творчеството (както и за играта, любовта, възторга, хумора, въображението и фантазията) далеч по-ключово значение от изтласканите импулси имат така наречените първични процеси, които са по същество познавателни, а не волеви. Още щом насочим своето внимание към този аспект на дълбочинната човешка психика, веднага откриваме много по-голямо съгласие между психоаналитичната его-психология (Kris, Milner, Ehrenzweig), психологията на Юнг и американската психология на аза и растежа.

Нормалното приспособяване на средния, здравомислещ, добре пригоден човек предполага продължаващо успешно отхвърляне на

много от дълбините на човешката природа, както волеви, така и познавателни. Да се пригодиш добре към реалния свят, означава раздвояване на личността. Това означава, че човек обръща гръб на много от себе си, защото то е опасно. Но сега става ясно, че постъпвайки така, той и много губи, защото тези дълбини са също източник на всички негови радости, на способността му да играе, да обича, да се смее и, което е най-важно за нас, да е творец. Като се предпазва от ада в себе си, той се откъсва и от вътрешния рай. В крайните случаи имаме маниакален човек, скучен, стегнат, скован, замръзнал, контролиран, предпазлив, който не може да се смее, да играе и да люби, да постъпва глупаво, доверчиво или детински. Неговото въображение, интуиции, нежност, емоционалност биват задушени или изкривени.

Първично равнище

В последна сметка целите на психоанализата като терапия са интегративни. Прави се усилие да се лекува основното разцепване чрез прозрение, така че онова, което е било изтласкано става съзнавано или предсъзнавано. Но и тук можем да предложим модификации като следствие от изучаването на дълбинните източници на творчеството.

Връзката ни с първичните процеси не е във всички аспекти същата както връзката ни с неприемливите желания. Най-важното различие според мен е, че нашите първични процеси не са толкова опасни, колкото забранените импулси. До голяма степен те не са изтласкани или цензурирани, а са по-скоро забравени, както доказва Шахтел (Schachtel, 1959), или пък са изоставени, потиснати (а не изтласкани) в процеса на пригаждане към суровата реалност, която изисква целенасочен и прагматичен стремеж, а не унес, поезия, игра. Или иначе казано, в едно богато общество трябва да има по-малко съпротива към първичните мисловни процеси. Очаквам, че образователните процеси, които, както е известно, не правят нищо за да смекчат изтласкването на «инстинкта», могат да допринесат много, за да бъдат приети и интегрирани първичните процеси в съзнавания и предсъзнавания живот. Обучението по изкуство, поезия, танци, може по принцип да допринесе много в това отношение. Както и образованието в динамичната психология: например «Clinical Interview” (1967) («Клиничното интервю») на Дойч и Мърфи (Deutsch & Murphy, 1967), която говори на езика на първичните процеси може да се възприеме като някакъв вид поезия. Изключителната книга на Мериън Милнър «On not Being Able to Paint» («За това, че не мога да рисувам») идеално доказва моето становище. Най-

добър пример за вида творчество, който се опитвам да набележа, е импровизацията, както в джаза или в детските рисунки, а не творбите или изкуството, определяни като «велики».

Вторично равнище

На първо място голямата творба изисква голям талант, който, както установих, няма връзка с това, което ме интересува. На второ място голямата творба изисква не само проблясъка, вдъхновението, върховото изживяване, а за нея трябва много работа, дълга подготовка, безжалостна критичност, перфекционистки стандарти. С други думи, след спонтанното идва преднамереното; след пълното приемане идва критичността; след интуицията - суровият размисъл; след смелостта - предпазливостта; след фантазията и въображението -проверката на реалността. Сега възникват въпросите: «Вярно ли е?», «Ще го разберат ли останалите?», «Здрава ли е структурата му?», «Издържа ли теста на логиката?», «Как ще се приеме от света?», «Мога ли да го докажа?»

Възникват сравненията, мненията, оценките, хладните, пресметливите мисли – «утрото е по-мъдро от вечерта» - подборите, отхвърлянето.

Ако бих могъл да кажа така, вторичните процеси вече заменят първичните, Аполоновото начало идва на мястото на Дионисиевото, «мъжкото» застава на мястото на «женското». Доброволната регресия в дълбочините ни приключва, необходимата пасивност и възприемчивост на вдъхновението или върховото изживяване сега трябва да отстъпят място на дейността, контрола и здравата работа. Върховото изживяване се случва на човека; но човекът прави голямото произведение. Това може да се определи като мъжката фаза, която идва на мястото на женската.

Строго погледнато, аз съм изучавал само първата фаза, онази, която идва с лекота и без усилие, като спонтанен израз на интегрирана личност или като преходно единение вътре в нея. Тя може да настъпи само ако дълбините на даден човек са на негово разположение, само ако не се бои от първичните си мисловни процеси.

Интегрирано творчество

Първично наричам онова творчество, което произтича от първичните процеси и използва тях повече, отколкото вторичните, творчеството, което се основава предимно на вторичните мисловни процеси, ще нарека «вторично». Последният тип включва по-голямата част от създаденото на този свят, мостовете, къщите, новите автомобили, дори много научни експерименти и много литературна дейност, които представляват в основата си консолидиране и експлоатиране на чужди идеи. То може да се оприличи на разликата между командоси и военната полиция зад позициите, между пионера и заселника. Онова творчество, което използва и двата типа процеси с лекота и добре, при едно хубаво съчетание или в добра последователност ще нарека «интегрирано творчество». Точно от този вид творчество възникват великите произведения на изкуството, философията или науката.

Окончателният резултат от тези събития може, според мен да се обобщи като поставяне на по-силно ударение върху ролята на интеграцията (вътрешната последователност, единство, цялостност) в теорията за творчеството. Решаването на дихотомии с помощта на едно по-висше, по-всеобхватно единство, означава да се излекува раздвоението на личността и да се направи тя по-цялостна. Тъй като раздвоенията, за които говоря са вътре в нея, те се свеждат до нещо като гражданска война, насъскване на една нейна част срещу друга. Във всеки случай, доколкото става дума за себеактуализиращото творчество, то сякаш възниква непосредствено от сливането на първичните и вторичните процеси, а не от работа върху репресивния контрол върху забранените импулси и желания. Вероятно е, разбира се, защитите, които страховете от тези забранени импулси пораждат, да тласкат първичните процеси към една тотална, безразборна, паническа война срещу всички дълбини. Но както изглежда, такава безразборност не е по принцип необходима.

ТВОРЧЕСТВО И СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ

В заключение ще кажа, че себеактуализиращото творчество подчертава първо личността, а не нейните постижения, като смята тези постижения за вторични явления, произлезли от личността и следователно вторични на нея. То подчертава характеровите качества като смелост, свобода, спонтанност, яснота, интеграция, приемане на себе си, а те правят възможно онова обобщено творчество, за което говоря, което се изразява в творческия живот, творческата нагласа или творческата личност. Подчертах също експресивното или свързаното с Битието качество на себеактуализиращото

творчество, а не качеството му да решава проблеми или да създава произведения. Себеактуализиращото творчество се «излъчва» като радиоактивност и, независимо от проблемите, засяга всички сфери на живота, тъй както веселият човек излъчва веселие без цел, план или дори без да го съзнава. То се излъчва като слънчева светлина. Разпространява се навсякъде. Прави нещата да растат (онези, които са в състояние да растат) и се пропилява върху скали и други нерастящи неща.

Стигайки до края, напълно съзнавам, че съм се опитал да разчупя общоприетите представи за творчеството, без да съм в състояние да предложа в замяна някаква приятна, ясно дефинирана, загладена представа. Себеактуализиращото творчество трудно се дефинира, защото понякога то изглежда като синоним на самото здраве, както твърди Мустакас. А тъй като себеактуализацията или здравето трябва в последна сметка да се дефинира като осъществяване на най-пълната човечност или като Битие на човек, излиза едва ли не, че себеактуализиращото творчество е синоним или sine qua non аспект, или определяща характеристика на същностно човешкото.

ЧАСТ4

МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА

ГЛАВА14

ВЪПРОСИ ЗАЕДНА НОВА ПСИХОЛОГИЯ

«Формулирането на даден проблем е далеч по-съществено от неговото решаване, което би могло да е просто въпрос на математическа или експериментална сръчност. За да се повдигнат нови въпроси, за да се посочат нови възможности, за да се погледнат старите проблеми от нов ъгъл, се изисква творческо въображение. То бележи истинския напредък в науката.»

АЛБЕРТ АЙНЩАЙН и В. ИНФЕЛДThe Evolution of Physics («Еволюцията във физиката», 1938)

Вече е поставено началото на друга философия на науката. Тя представлява едно положително, основано на ценности схващане за познанието и познаването, включващо както холистичното, така и атомистичното; уникалното, както и повтарящото се; човешкото и личното, както и механичното; промяната, както и стабилността; трансцендентното, както и позитивистичното. Настоящата глава е начален преглед на въпросите, които възникват от този нов подход към човешката психология.

Оставям тази глава само с дребни поправки, защото (1) повечето от твърденията са все още валидни и (2) за читателят ще е интересно да види какъв точно напредък е бил осъществен в тези насоки за 15 години. - Бел. авт. [Бел. ред.: Сега, 15 години след като Маслоу е добавил тази бележка, някои от въпросите вече са признати области на науката, но много от тях остават провокативни и без отговор.]

УЧЕНЕТО

Как хората се научават да са мъдри, зрели, добри, да имат изящен вкус, да са изобретателни, да имат добри характери, да са в състояние да се приспособят към нова ситуация, да откриват доброто, да се стремят към истината, да знаят кое е красиво, истинско, или с други думи, какво е вътрешното, а не външното учене?

Да се учиш от единствени по рода си изживявания, от трагедия, брак, раждане на деца, успехи, победи, влюбване, заболяване, смърти т. н.

Да се учиш от болка, болест, депресия, трагедия, провал, старост, смърт.

Много от онова, което минава за асоциативно учене, е всъщност вродено и изисквано от действителността, вместо да е относително, произволно или случайно.

При себеактуализиращите се хора повторението, асоциацията на идеи и произволното възнаграждаване стават все по-маловажни. Вероятно при тях не дава резултат обикновената реклама. Те се поддават много по-малко на произволни асоциации, на престижни внушения, на снобско привличане, както и на

простото, безсмислено повторение. Възможно е тези неща да имат дори отрицателен резултат, т.е. вместо да увеличат, да намалят вероятността те да купят нещо.

Защо толкова голяма част от педагогическата психология се занимава със средствата (например степени, титли, удостоверения за завършени курсове, дипломи), вместо с целите (напр. мъдрост, разбиране, добра преценка, добър вкус)?

Ние не знаем достатъчно за това как се придобива емоционално отношение, вкусове, предпочитания. «Ученето със сърцето» се пренебрегва.

На практика, образованието прекалено често пригажда децата към удобството на възрастните, като ги прави по-малко досадни и по-малко приличащи на малки дяволчета. Положително ориентираното образование се занимава повече с растежа и бъдещото себеактуализиране на детето. Знаем ли нещо за това как да научим децата да са силни, как да ги научим на самоуважение, на справедливо възмущение, на съпротива срещу доминацията и експлоатацията, срещу пропагандата и сляпото подчинение на културата, срещу внушението и модата?

Твърде малко знаем за безцелното, немотивираното, т.е. латентното учене, за ученето от чист, вътрешен интерес и др подобни.

ВЪЗПРИЯТИЕ

Изучаването на възприятието е прекалено много едно ограничено изучаване на грешки, изкривявания, илюзии и т.н... Вертхаймер би го нарекъл изучаване на психичната слепота. Защо да не добавим към него изучаването на интуицията, на подпраговите възприятия, на несъзнаваното и подсъзнавано възприятие? Няма ли тук да влезе и изучаването на добрия вкус? На истинското, вярното и красивото? Ами естетическото възприятие? Защо някои хора възприемат красотата, а други - не? В същия раздел за възприятието би могли да включим конструктивното манипулиране на действителността с надежди, мечти, въображение, изобретателност, организиране и подреждане.

Немотивираното, безкористното, алтруистичното възприятие. Признателността. Благоговението. Възхищението. Безалтернативното осъзнаване.

Много се работи върху стереотипите, но много малко се изучава научно свежата, конкретна, «бергсонова» действителност.

Свободно плаващо внимание от типа, за който говори Фройд.

Кои фактори правят възможно здравите хора да възприемат по-резултатно действителността, да предвиждат бъдещето точно, да възприемат по-лесно какви са всъщност хората, да понасят и да се наслаждават на неизвестното, неструктурираното и двусмисленото, на тайнственото?

Защо желанията и надеждите на здравите хора не са достатъчно силни, за да изкривят възприятията им?

Колкото по-здрави са хората, толкова по-взаимосвързани са способностите им. Това важи и за сетивните модалности, които правят синестезията по принцип по-основна област за изучаване, отколкото изолираните проучвания на отделните сетива. Това не само е така, но и сетивният апарат като цяло е свързан с моторните аспекти на организма. Тези взаимоотношения се нуждаят от повече проучване. А също така обединяващото съзнание, Б-познанието, просвещаването, трансперсоналното и трансхуманното възприемане, познавателните аспекти на мистичните и върховите изживявания и т. н.

ЧУВСТВА

Положителните чувства (като щастие, спокойствие, ведрост, покой на съзнанието, задоволство, приемане) не са изучени достатъчно. Също така състраданието, съжалението, благотворителността.

Забавленията, радостта, игрите, спортът не се разбират достатъчно.

Екстазът, приповдигнатостта, увлечението, възторгът, веселието, еуфорията, благополучието, мистичното изживяване, духовният прелом в политиката и религията, чувствата, предизвикани оторгазъм.

Разликата между борбата, конфликта, фрустрацията, тъгата, тревогата, напрежението, вината, срамът и т. н. на болния и на здравия човек. При здравия човек те са и могат да бъдат добри влияния.

Организиращият и другите добри и желателни ефекти на емоцията са изучени по-малко, отколкото дезорганизиращите. При какви обстоятелства това влиза в корелация с нарасналата резултатност на възприятието, ученето, мисленето и т. н.?

Емоционалните аспекти на познанието например повишеното настроение, което идва с прозрението, успокояващият ефект на разбирането, приемането и опрощението, които са продукти на по-задълбоченото разбиране на лошото поведение.

Афективната страна на любовта и приятелството, удовлетворението и удоволствието, което те носят.

При здравите хора познавателното, волевото и афективното са много повече синергични, отколкото антагонистични или взаимо-изключващи се. Трябва да открием защо е така и какви са стоящите зад това механични настройки, например различни ли са хипоталамо-церебралните връзки при здравите хора? Трябва да научим как например волевата и афективната мобилизация помага на познанието, как познавателната и волевата синергия помагат на афекта, емоциите и т.н. Тези три аспекта на психичния живот трябва да се изучат не поотделно, а в тяхната взаимовръзка.

Психолозите неоснователно пренебрегват ценителя и познавача. Простото удоволствие от яденето, пиенето, пушенето или други чувствени задоволявания има определено място в психологията.

Какви импулси стоят зад изграждането на утопии? Какво е надеждата? Защо си представяме, проектираме и създаваме представа за рая, добрия живот, по-доброто общество?

Какво означава възхищението? Благоговението? Изумлението?

Изучаването на вдъхновението? Как можем да вдъхновим хората за по-големи усилия? За по-добри цели?

Защо удоволствието изчезва по-бързо от болката? Има ли начин да се опресни удоволствието, удовлетворението, щастието? Можем ли да се научим да ценим нашите блага, вместо да ги приемаме за дадени?

МОТИВАЦИЯ

Родителските импулси: Защо обичаме децата си, защо хората въобще искат да имат деца, защо правят толкова жертви за

тях? Или по-скоро, защо онова, което изглежда като жертва за другите хора, не изглежда жертва за родителя? Защо бебетата са обичливи?

Изучаването на справедливостта, равенството, свободата, желанието за свобода, за волност и справедливост. Защо хората са готови да се борят за справедливост като плащат за това висока цена дори и с живота си? Защо има хора, които идват на помощ на потиснатите, на несправедливо третираните и нещастните, без да очакват да спечелят нещо от това?

Донякъде човешките същества по-скоро копнеят за свои цели, задачи и стремежи, вместо да бъдат насочвани към тях от слепи импулси и подтици. Случва се, разбира се, и второто, но не е само то. Пълната кртина изисква и двете.

Досега сме изучавали само патогенните ефекти на фрустрацията, пренебрегвайки нейните предизвикващи здраве ефекти.

Хомеостазата, равновесието, адаптацията, самосъхранението и приспособяването са чисто отрицателни понятия и трябва да бъдат допълнени от положителни. «Сякаш всичко е насочено към запазването на живота и малко към това той да заслужава да се живее.» Поанкаре казва, че неговият проблем не е да спечели пари за ядене, а да не позволи да му стане скучно между храненията. Ако трябва да дефинираме функционалната психология като изучаване на полезността от гледна точка на самосъхранението, то по същата логика една метафункционална психология ще има за задача да изучава полезността от гледна точка на самоусъвършенстването.

Пренебрегването на по-висшите потребности и на разликата между по-нисши и по-висши потребности осъжда хората на разочарование тогава, когато желанието продължава дори след като потребността е удовлетворена. При здравите хора задоволяването води не до прекратяване на желанието, а след известен период на задоволство, до замяната му с по-висши желания и по-висши равнища на фруст-рация, наред със старото неспокойствие и незадоволеност.

Апетитите, предпочитанията и вкусовете, както и животинският, на живот или смърт, отчаян глад.

Подтикът към перфектност, истина, справедливост (Също като да се намести изкривена кртина? Или да се довърши една несвършена работа? Или да упорстваш да решиш нерешен

проблем?). Утопичният импулс, желанието да усъвършенстваш външния свят, да поправиш нередностите.

Пренебрегването на познавателните потребности, например от Фройд (Aronoff, 1962), както и от някои акдемични психолози.

Волевата страна на естетиката, естетическите потребности.

Не разбираме достатъчно мотивите на мъченика, героя, патриота, алтруистичния човек. Фройдовите «нищо-свен", редуктивните обяснения не обясняват здравите хора.

Ами психологията на справедливото и несправедливото, на етиката и морала?

Психологията на науката, на учения, на познанието, на търсенето на познание, на импулсите, които стоят зад търсенето на познание, на философските импулси.

Одобрението, съзерцанието, медитацията.

За секса обикновено се говори така, сякаш става дума за спасяване от чума. Прекаленото съсредоточаване върху опасностите от секса е замъглило очевидното - че той може и би трябвало да е едно много приятно прекарване на времето, да не говорим за това, че е много дълбоко терапевтичен и поучителен също така.

ИНТЕЛЕКТ

Трябва ли да се задоволим с дефиницията на интелекта, която е извлечена от това как стои, а не как би трябвало да стои въпросът? Концепцията за коефициента на интелигентност няма нищо общо с мъдростта; той е едно чисто техническо понятие.Така например Гьоринг е имал висок коефициент на интелигентност, но във всеки съществен смисъл е бил един глупак. И съвсем положително бил зъл човек. Ние не смятаме, че има вреда от обособяването на специфичното понятие за висок коефициент на интелигентност. Единствената беда е, че в една психология, която се ограничава по този начин, заради него биват пренебрегвани по-важните теми като мъдростта, познанието, самопознанието, разбирането, здравия смисъл, правилната преценка, защото формално погледнато той е по-удобен. За хуманиста, разбира се, той е във висша степен дразнеща концепция.

Кои са влиянията, които повишават коефициента за интелигентност - ефективен интелект, здрав смисъл, добра преценка? Знаем много за онова, което им вреди, но малко за онова, което ги усъвършенства. Може ли да съществува психотерапия на интелекта?

Организмично схващане за интелекта?

До каква степен тестовете за интелигентност са със съответна култура?

ПОЗНАНИЕ И МИСЛЕНЕ

Промяна на решението. Духовен прелом. Психоаналитичо прозрение. Внезапно разбиране. Схващане на принципа. Просветление. Сатори. Пробуждане.

Мъдрост. Какви са връзките й с добрия вкус, морала, добротата и т. н.

Характерологичен и терапевтичен ефект на чистото ние.

Изучаването на творчеството и продуктивността трябва има важно място в психологията. По отношение на мисленето би трябвало да обърнем повече внимание на изучаването на новаторството, изобретателността, раждането на нови идеи, а не да търсим решения на предопределени главоблъсканици от типа, използван досега в изследването на мисленето. Тъй като най-доброто мислене е творческото, защо да не изучаваме него.

Психологията на науката и учените, на философията и философите.

Мисленето при най-здравите хора - стига те да са и интелигентни, - е не само от типа на Дюи, т.е. стимулирано от някакъв нарушаващ равновесието проблем или нередност и изчезващо, когато той бъде решен. То е също така спонтанно, причудливо, доставящо удоволствие и често се излъчва или създава без усилие, автоматично, тъй както черният дроб секретира жлъчка. Такива хора се радват на това, че са мислещи животни, не е необходимо да бъдат тормозени, за да го правят.

Мисленето не винаги е канализирано, организирано, мотивирано или целенасочено. По свой собствен начин са продуктивни фантазията, мечтите, символизмът, несъзнаваното,

инфантилното, емоционалното мислене, психоаналитичните свободни асоциации. Здравите хора стигат до много от своите заключения и решения с помощта на тези методи, които по традиция се противопоставят на рационалността, но всъщност са синергични с нея.

Понятието за обективност. Безкористност. Пасивна реакция спрямо природата на действителността такава, каквато е, без да се внасят някакви лични или его-елементи. Познание, при което В центъра на вниманието стоят проблемите, а не егото. Даоистката обективност, любовна обективност срещу обективността на наблюдателя.

КЛИНИЧНА ПСИХОЛОГИЯ

Общо взето, трябва да се научим да разглеждаме като психопатология всеки неуспех да се постигне себеактуализация. Средният или нормалният човек е точно толкова клиничен случай, колкото и психотикът, макар и да не е така драматичен или спешен. Целите и задачите на психотерапията трябва да се видят в положителна светлина. (Това, разбира се, е вярно също така и за задачите на образованието, семейството, медицината, религията и философията.) Трябва да се постави ударение върху терапевтичната стойност на добрите и успешни житейски преживявания като например брак, приятелство, икономически успех и т. н.

Клиничната психология не е равнозначна на психология на нормалното. Тя би могла да е също така лична, индивидуална история на клиничен случай на постигнали успех, щастливи и здрави хора. Тя може да изучава не само заболяването, но и здравето, не само слабите, страхливите и жестоките, а също така силните, храбрите и добрите.

Психологията на ненормалното не би трябвало да се ограничава с изучаването на шизофренията, а също така да включва теми като цинизма, авторитаризма, ахедонията, загубата на ценности, предразсъдъците, омразата, алчността, себичността и т. н. Това са сериозните заболявания от гледна точка на ценностите. Деменция прекокс, манийно-депресивната психоза, манийно-натрапливата психоза и т. н.- са сериозни заболявания на човечеството от технологична гледна точка, т.е. в смисъл, че ограничават ефикасността. Но ако Хитлер,Мусолини, или Сталин бяха грохнали от открита шизофрения, това щеше да е благодат, а не проклятие. Онова, което трябва да разберем от гледна точка на позитивната и

ориентираната към ценностите психология, е дали тези разстройства правят хората лоши или ограничени в ценностен смисъл. При това положение, от социална гледна точка, цинизмът е определено по-важен от депресията.

Прекарваме много време да изучаваме престъпните наклонности. Защо не изучаваме също така придържането към законите, отъждествяването с обществото, филантропията, социалното съзнание?

Освен психотерапевтичните ефекти на добрите житейски преживявания като брак, успех, родителство, влюбеност, образованието и т. н., би трябвало също така да изучаваме и психотерапевтичните ефекти на лошите преживявания и по-специално на трагедията, но също така на заболяването, лишенията, фрустрацията, конфликта и други от този род. Здравите хора са сякаш способни да оползотворят добре дори такива събития.

Изучаването на интереса (противопоставен на изучаване скуката). На тези, които имат жизненост, жажда за живот, съпротива срещу смъртта, жар.

Нашите сегашни познания за динамиката на личността,здравето и приспособяването произлизат почти изключително от изучаването на болни хора. Изучаването на здрави хора не само ще коригира това положение и ще ни даде преки познания за психичното здраве, но и положително ще ни научи на много повече от онова,което знаем сега за неврозата, психозата, психопатията и психопатологията въобще.Клинично изследване способностите, компетентността, сръчностите, майсторството. Призвание, предназначение, мисия.

Клинично изследване на гения и таланта. Отделяме далеч повече време и средства за слабоумните, отколкото за интелигентните хора.

Теорията за фрустрацията, както обикновено се схваща, е добър пример за психология на уврежданията. В прекалено много теории за отглеждането на детето на него се гледа по първоначалния фройдистки начин, като на напълно консервативен организъм, който се придържа към вече постигнатата адаптация - той няма порив да продължи към нова адаптация, да расте, да се развива в свой стил.

До ден днешен използваме психодиагностичните методики, за да установим патология, а не здраве. Нямаме добри Роршахови тестове, тематично-аперцептивни тестове, тестове от типа на Многофазов личностен въпросник Минесота за творчество, сила на егото, здраве, себеактуализация, хипноза, устойчивост на заболяване. Повечето личностни въпросници продължават все така да следват първоначалния модел на Удуърт; те изброяват много симптоми на заболяване и добрият резултат, който показва здраве, е отсъствието на отговори по тези списъци от симптоми.

Тъй като психотерапията лекува хора, като не изучаваме пост-терапевтичната личност, ние изпускаме възможността да видим хората в най-добрата им светлина.Изучаването на върховите и невърховите личности, т.е. на тези, които имат, и онези, които нямат върхови изживявания.

ПСИХОЛОГИЯ НА ЖИВОТНИТЕ

В психологията на животните ударението се поставя върху глада и жаждата. А защо да не изучим по-висшите потребности? Всъщност не знаем дали у белия плъх има нещо, което може да се сравни с нашите по-висши нужди от любов, красота, разбиране, статус и т. н. И как бихме могли да знаем при методите, с които разполагат, тези психолози? Трябва да отидем отвъд психологията на отчаяния плъх, който е доведен до гладна смърт, или докаран с болка или електрошокове до екстремно състояние, толкова екстремно, че в него рядко изпадат човешки същества. (Известно количество подобна работа е вършена с маймуни и примати.)

Трябва да се постави по-голямо ударение върху изучаването на разбирането и прозрението, отколкото на повторението, сляпото асоциативно учене. Да се подчертаят по-висшите равнища на интелект повече от по-нисшите, по-сложните - повече от по-простите. По-високите равнища на постижения от животни се пренебрегват в полза на средните. Когато Хъзбънд (Husband, 1929) доказа, че плъх може да изучи един лабиринт почти също толкова добре, колкото човешко същество, трябваше лабиринтът да бъде изоставен веднъж за винаги като средство за изучаване на ученето. Знаем предварително, че човешкото същество учи по-добре от плъха. Всеки метод, който не може да докаже това, е равносилен на това да мериш колко са високи хора, които стоят приведени в помещение с нисък таван. Така мерим височината на тавана, а не на хората. Единствено нещо, което прави един лабиринт, е да измери

нисък таван, а не висотата, до която могат да достигнат ученето и мисленето, дори и при плъха.

Изглежда много вероятно, използването на по-висши, а не на по-нисши животни да ни научи на много повече неща за човешката психика.

Трябва винаги да се има предвид, че използването на животни гарантира предварително, че ще се пренебрегнат точно онези качества, които са единствено човешки, като например мъченичеството, саможертвата, срама, символите, езика, обичта, хумора, изкуството, красотата, съвестта, вината, патриотизма, идеалите, създаването на поезия, философия, музика или наука. Психологията на животните е необходима, за да се изучат онези характерни черти, които човекът споделя с останалите примати. От нея няма полза при изучаването на характеристиките, които хората не споделят с други животни, в които ги превъзхождат неимоверно, като например латентно учене.

СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ

Социалната психология би трябвало да се занимава повече с изучаването на имитацията, внушението, предразсъдъците, омразата, враждебността. Това са второстепенни сили у здравите хора.

Теорията на демокрацията, на анархизма. Демократичните междуличностни отношения. Демократичният лидер. Властта при демокрацията и сред демократичните хора и демократичният лидер. Мотивациите на безкористния лидер. Здравите хора не обичат да имат власт над други. Социалната психология е прекалено много доминирана от едно отнасящо се до по-нисшите животни понятие за властта с «нисък таван».

Конкуренцията се изучава повече от сътрудничеството, алтруизма, дружелюбието, безкористността.

Изучаването на свободата и свободните хора заема малко или никакво място в социалната психология днес.

Как се развива културата? Какви са добрите ефекти на отклонението от приетите норми на поведение? Знаем, че културата не би напреднала или не би се усъвършенствала без такива отклонения. Защо те не са били изучени? Защо те се смятат обикновено за патологични? Защо да не са здравословни?

Братството и егалитаризмът заслужават също толкова внимание, както класите, кастите и доминацията в социалната сфера. Защо не изучаваме религиозните братства? Потребителските и производителните кооперации? Съзнателните и утопичните комуни?

Взаимоотношенията между култура и личност обикновено се изучават така, сякаш културата е основната движеща сила, сякаш нейната способност да оформя е неумолима. Но по-силните и по-здравите хора могат да й се противопоставят и й се противопоставят. Акултурацията и социализацията въздействат само донякъде при определени хора. Нужно е да се изучава независимостта от средата.

Общественото мнение се изучава на основата на безкритичното приемане на едно ниско мерило за човешките възможности като например, че гласуването на хората се определя от себичност или просто от навик. Това е вярно, но само у нездравите 99 % от населението. Здравите човешки същества гласуват, купуват или оформят поне отчасти своята преценка на базата на логика, здрав смисъл, справедливост, правда, реалност и т. н., дори когато това е против собствените им интереси, схванати тесногръдо и егоистично.

Защо толкова много се пренебрегва фактът, че личностите, които се стремят към лидерство в демократичните страни, често го правят, за да имат възможност да служат, а не за да получат власт над други хора? Това напълно се пренебрегва, макар и да е било изключително важна сила в американската, а също и в световната история. Съвършено ясно е, че Джеферсън никога не е искал власт или лидерство заради някакви себични облаги, които биха могли да произтекат от тях, а по-скоро е смятал, че трябва да се принесе в жертва, защото може да свърши добре една работа, която трябвало да се свърши.Чувството за дълг, лоялност, ангажимент към обществото, отговорност, социална съвест. Добрият гражданин, честният човек. Отделяме много време, за да изучаваме престъпниците, защо не изучаваме такива хора.

Кръстоносецът. Борецът за принципи, справедливост, свобода, равенство. Идеалистът.

Добрите ефекти от предразсъдъците, непопулярността, лишенията и фрустрацията. Психолозите не правят много усилия изучат пълната многостранност дори на патологични явления като предразсъдъка. От изключването или остракизма има

определени благоприятни последици. Това е особено вярно тогава, когато културата е съмнителна, болна или лоша. Остракизмът от такава култура е нещо добро за личността, макар и да носи много болка. Себеактуализиращите се хора често сами се остракизират като се оттеглят от субкултури, които не одобряват.

Знаем по-малко за светеца, за рицаря, за човек, който върши добри дела, за героя, за безкористния лидер, отколкото за тиранина, престъпника, психопата.

Придържането към обществените условности има своя добра страна и благоприятни последици. Добрата условност. Противоположната стойност на условностите в здравото и в болното общество. Същото се отнася за ценностите на средната класа.Добротата, щедростта, благоразположението и милосърдието намират прекалено малко място в учебниците по социална психология.

Богатите либерали като Франклин Рузвелт или Томас Джеферсън, които в пълно противоречие с онова, което са диктували техните портфейли, са се борили срещу собствените си икономически интереси, в интерес на справедливостта, правдата и т. н.

Много се е писало за антисемитизма, нетърпимостта към негрите, расизма и ксенофобията, но почти не се забелязва фактът, че съществува такова нещо като толерантност към евреите и негрите и съчувствие към потиснатия. Това показва как съсредоточаваме вниманието си повече върху враждебността, отколкото върху алт-руизма, съчувствието или грижата за онези, с които другите се отнасят зле.

Изучаването на спортменството, честността, чувството за справедливост, грижата за другия.

Изучаването на любовта, брака, приятелството и терапевтичните взаимоотношения би могло съвсем спокойно да служи за парадигма за следващите глави в учебниците по междуличностни отношения или социална психология. Към днешна дата обаче те рядко се приемат сериозно от съществуващите учебници.

Устойчивостта по отношение на влиянието на търговските агенти, рекламата, пропагандата, мнението на другите, престижа е високоразвита у здравите хора и нискоразвита у

средната личност. Тези симптоми на здраве би трябвало да се изучават много по-широко от приложната социална психология.

Тя трябва да се отърси от онази разновидност на културния релативизъм, която набляга прекалено много на човешката пасивност, пластичност и безформеност и прекалено малко обръща внимание на автономията, склонността към развитие и съзряването на вътрешните сили. Тя трябва да изучава не само пешката, а и активния деец.

Единствено психолозите и социолозите могат да дадат на човечеството емпирични ценностни системи - други не биха и могли да го направят. Тази задача сама по себе си поражда хиляди проблеми.От гледна точка на положителното развитие на човешкия потенциал психологията претърпя пълен провал през Втората световна война. Прекалено много хора я използваха единствено като техника. Разрешаваше й се да прилага само онова, което вече беше известно. В теоретическата психология не се появи практически нищо ново за войната, макар и да не е изключено едно по-късно развитие. Това означава, че много психолози и други учени са се съюзили с късогледите хора, които са поставяли ударението само върху спечелването на войната и са пренебрегвали спечелването на мира след нея. Те пренебрегнаха смисъла на цялата тази война, като я превърнаха в технологична игра, вместо в сблъсък на ценности, каквато тя всъщност беше или поне се предполагаше да бъде. В корпуса на психологията нямаше нищо, което да им попречи да направят тази грешка. Например философия, която да отделя технологията от науката, нямаше теория за ценностите, която да им помогне да разберат какво всъщност представляват демократичните хора, за какво беше борбата и какво е било, или би трябвало да бъде подчертано. Те се заеха общо взето с въпросите за средствата вместо за целите, а средствата можеха да се използват сполучливо както от нацистите,така и от демокрациите. Усилията им не допринесоха да се предотврати разрастването на авторитаризма дори в нашата собствена страна.

Социалните институции, дори самата култура, обикновено се изучават като формиращи, налагащи, въздържащи вместо като удовлетворяващи потребности, носещи щастие и водещи до себеактуализация фактори. «Дали културата е поредица от проблеми или поредица от възможности?» (A. Maiklejohn). Представата за културата като формираща сила е вероятно последица от прекалено ограничения опит с патологични случаи. Използването на по-здрави личности подсказва

представа за културата като резервоар на задоволяване. Същото вероятно би могло да се твърди за семейството, което прекалено често се разглежда само като формираща, обучаваща, моделираща сила.

ЛИЧНОСТ

Понятието за добре адаптираната личност и за доброто приспособяване поставя нисък таван на възможностите за напредък и развитие. Кравата, робът, роботът могат да са добре приспособени.

Суперегото на детето обикновено се схваща като интроециране на страх, наказание, загуба на обич, изоставяне и т. н. Изучаването на децата и зрелите хора, които се чувстват сигурни, обичани и уважавани, насочва към възможността за съществуването на вътрешноприсъща съвест, изградена върху любовната идентификация, желанието да доставиш удоволствие и да направиш другите щастливи,както и върху истината, логиката, правдата, постоянството, правилното и дълга.

Поведението на здравия човек се определя в по-малка степен от тревога, страх, несигурност, вина, срам и в по-голяма - от истината, логиката, правдата, действителността, справедливостта, пригодността, красотата, правилното и т. н.Къде са изследванията върху безкористността? Липсата на завист? Силата на волята? Силния характер? Оптимизма? Дружелюбието? Реализма? Трансцеденцията на себе си? Смелостта, куража? Липсата на ревност? Искреността? Търпението? Лоялността? Благонадеждността? Отговорността?

Разбира се, най-подходящият и очевиден избор на тема за една позитивна психология е изучаването на психичното здраве (и другите видове здраве: естетическото, ценностното, физическото и т. н.) Но позитивната психология изисква също и изучаване в по-голяма степен на добрия човек, на сигурния и уверения. На демократичния характер, на щастливия човек, на ведрия, спокойния, миролюбивия, съчувстващия, щедрия, добрия. На твореца, светеца, героя, силната личност, гения и други добри представители на човечеството.Какво създава социално желателните характерни черти като доброта, обществено съзнание, услужливост, съседско чувство, идентификация, търпимост, дружелюбие, желание за справедливост, справедливо възмущение?

Речникът ни за психопатологията е много богат, но този за здравето и трансценденцията е много по-оскъден.

Лишенията и фрустрацията имат някои добри последици. Налага се изучаването на справедливата, както и на несправедливата дисциплина, а също и на самодисциплината, която възниква, когато получиш възможност да общуваш пряко с действителността, да се учиш от присъщите й възнаграждения и наказания, от обратната й връзка. Изучаването на идиосинкразията и индивидуалността (не на индивидуалните различия в класическия смисъл). Трябва да разработим една идиографска наука за личността.

Как хората стават различни, а не еднакви (акултурация, нивелиране от културата, и т. н.).

Какво е посвещаването на една кауза? Какво създава посветилата се, отдалата се личност, която се отъждествява с някаква его-трансцедираща кауза или мисия?

Задоволената, щастлива, спокойна, ведра, миролюбива личност.

Вкусовете, ценностите, мненията, изборът, който правят себеактуализиращите се хора, се правят до голяма степен на присъща и детерминирала от реалността основа, а не на относителна и неприсъща. Следователно това е вкус към правилното вместо към неправилното, към истината вместо към лъжата, към красивото вместо към грозното. Те живеят в една система от устойчиви ценности, а в един свят на роботи без никакви ценности (само моди, увлечения, чужди мнения, подражание, внушение, престиж).

Равнището на фрустрация и поносимостта към нея спокойно биха могли да са много по-високи при себеактуализиращите се хора. Също така равнищата на вина, конфликт и срам.

Взаимоотношенията родител-дете обикновено са се изучават сякаш те са само поредица от проблеми, само възможност да се правят грешки. Те са преди всичко удоволствие и радост, голяма възможност за наслада. Това е вярно дори за юношеството, което често се е третирало едва ли не като чума.

ЧАСТ4

МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА

ГЛАВА15

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПОДХОД КЪМ НАУКАТАПсихологическото тълкуване на науката започва с ясното съзнание, че тя е човешко творение, а не автономно, не-човешко «нещо» само за себе си със свои собствени, вътрешноприсъщи правила. Произходът й се крие в човешки мотиви, целите й са човешки и тя е създавана, подновявана и поддържана от човешки същества. Нейните закони, организация и формулировки почиват не само на природата на действителността, която тя открива, но и на природата на човешките същества, които правят откритията. Психологът, особено ако има някакъв клиничен опит, подхожда съвсем естествено и спонтанно към всеки въпрос по свой личен път, като изучава хора вместо абстракциите, които те произвеждат, учените, а несамо науката.

Погрешното усилие да ни убедят, че това не е така, упоритият опит да се направи науката напълно автономна и саморегулираща се и да се гледа на нея като на незаинтересована игра със свои присъщи, произволни, подобни на шаха правила - психологът трябва да счита всичко това за нереалистично, фалшиво, дори антием-пирично.

В тази глава искам да изложа някои от по-важните заключения и последици от признанието, че науката е на първо място човешко творение и трябва да бъде изследвана психологически.

ИЗУЧАВАНЕТО НА УЧЕНИЯ

Очевидно изучаването на учените е основен, дори необходим аспект на изучаването на науката.

Тъй като науката като институция е отчасти увеличена проекция на определени аспекти на човешката природа, всеки принос към опознаването им ще бъде автоматично многократно мултиплициран. Така например всяка наука и всяка теория във всяка наука ще бъдат повлияни от нарасналото познание за природата на (1) предубедеността и обективността, (2)

процеса на абстракция, (3) природата на човечеството, (4) социализацията и съпротивата на учения срещу нея, (5) повлияването на възприятията от желания, надежди, тревоги, очаквания, (6) ролята или статуса на учения, (7) антиинтелектуализмът в нашата култура и (8) природата на вярванията, убеждението, религиозността, увереността и т. н.

НАУКАТА И ЧОВЕШКИТЕ ЦЕННОСТИ

Науката се основава на човешки ценности и сама по себе е ценностна система (Bronowski, 1956). Тя има своите корени и цели в емоционалните, познавателните, експресивните и естетическите потребности на човека. Задоволяването на всяка потребност е «ценност». Това важи за любовта към сигурността, както и за любовта към истината или към увереността. Естетическото удовлетворение от сбитост, икономия, елегантност, простота, точност, яснота е ценност за математика и за учения, както и за занаятчията, художника или философа.

Това няма нищо общо с факта, че като учени ние споделяме основните ценности на нашата култура и вероятно винаги ще трябва да го правим, поне до известна степен - например честност,хуманизъм, уважение към индивида, служба на обществото, демократично уважение на правото на индивидите да вземат своите решения дори и когато са погрешни, запазване на живота и здравето, облекчаване на болката, признаване на чуждите заслуги, споделяне на собствените, спортсменството, «справедливост: и т.н.

Очевидно «обективност» и «непредубедени наблюдения» са формулировки, които се нуждаят от преосмисляне. «Изключване на ценности" е означавало първоначално да се изключат теологичните и други авторитарни норми, които са предрешавали фактите. Това е необходимо и днес, също както през времето на Ренесанса, защото ние все така искаме фактите ни да бъдат колкото се може по-малко повлияни. Ако в нашата страна организираната религия днес е само немощна заплаха за науката, ние все още трябва да се борим със силни политически и икономически догми.

РАЗБИРАНЕ НА ЦЕННОСТИТЕ

И все пак, единственият известен ни начин да предотвратим смесването на нашето възприятие на природата, обществото или на самите себе си с човешките ценности, е през цялото време да имаме пълно съзнание за тях, да разбираме влиянието,

което ценностите оказват на нашето възприятие и с помощта на това разбиране да внасяме необходимите корекции. (Под смесване имам предвид объркването на психичните определящи фактори и тези на действителността тогава, когато се стремим да възприемем последните.) Изучаването на ценностите, потребностите и желанията, на предубедеността, страховете, интересите и неврозата трябва да се превърне в основен аспект на всички научни усилия.

Тази постановка трябва да включва също така най-общата склонност на всички човешки същества да правят абстракции, да класифицират, да виждат прилики и разлики, и, най-общо казано, да обръщат селективно внимание на действителността, да я разместват и пренебрегват в съответствие с човешките интереси, потребности, желания и страхове. Да организираме нашите възприятия под различни рубрики и в различни категории е в известен смисъл желателно и полезно, а в друг - нежелателно и вредно, защото макар и да прави някои аспекти от действителността да изпъкват ярко и релефно, едновременно с това то хвърля сянка върху други нейни аспекти. Трябва да разбираме, че природата ни дава някои указания за класификация и понякога има «естествени» разделителни линии, но те са минимални и неясни. Трябва често да създаваме или да налагаме на природата някаква касификация. Правим го в съответствие не само с онова, което тя подсказва, но и в съответствие със собствената ни човешка природа, с нашите несъзнавани ценности, пристрастия и интереси. Наистина идеалът на науката е да сведе до минимум човешките фактори в теорията, но това никога няма да се постигне като се отрича тяхното влияние, а само като се познава добре това влияние.

Нашето уверение, че целта на всички тези смущаващи приказки за ценности е да се постигне по-ефикасно целта на науката, а именно усъвършенстването на нашето познание за природата, пречистване на познанието ни чрез изучаване на познаващия (Polanyi,1958,1964) би трябвало да вдъхне увереност на притеснения кабинетен учен.

ЧОВЕШКИ И ЕСТЕСТВЕНИ ЗАКОНИ

В известни отношения законите на човешката психика и не-човешката природа са едни и същи, а в други - съвършено различни. Фактът, че хората живеят в естествения свят не означава, че техните правила и закони трябва да са същите. След като живее в действителния свят, човешкото същество определено трябва да му прави някои отстъпки, но с това не е

само по себе си отричане на факта, че човекът има вътрешноприсъщи закони, които не са онези на естествената действителност. Желанията, страховете, мечтите, надеждите имат различно поведение от камъчетата по плажа, жиците, температурите или атомите. Една философия не е изградена така, както е изграден един мост. Семействата и кристалите трябва да се изучават по различен начин. Всички наши приказки за мотиви и ценности не означават желание да се субективизира или психологизира не-човешката природа, но, разбира се, ние трябва да психологизираме човешката природа.

Не-човешката природа е независима от желанията и потребностите на човешките същества, тъй като не е нито благотворна, нито пък злонамерена, защото няма цели, задачи, стремежи или функции (само живите същества имат цели), волеви или афективни наклонности. Това е действителността, която би останала да съществува, ако всички човешки същества изчезнат - нещо, което не е невъзможно.

Да познаваме тази действителност такава, каквато е, а не каквато бихме искали да бъде, е желателно от всяка гледна точка, било то от «чисто», безкористно любопитство или от желание да я предвиждаме и контролираме за непосредствени човешки цели. Кант наистина е бил прав да твърди, че никога няма да опознаем напълно не-човешката действителност, но пък е възможно да се доближим до нея, да я познаваме повече или по-малко вярно.

СОЦИОЛОГИЯ НА НАУКАТА

Изучаването на социологията на науката заслужава повече внимание, отколкото получава сега. Ако учените са отчасти детерминирани от културните променливи, то същото се отнася до техния продукт. До каква степен науката се нуждае от приноса на хора от други култури, до каква степен ученият трябва да стои настрана от културата, за да възприема по-валидно, до каква степен той трябва да е по-скоро интернационалист, отколкото например американец, до каква степен продуктът на учените се определя от тяхната класова и кастова принадлежност - това са все въпроси, които трябва да бъдат задавани и да получават отговор, за да разбираме по-пълно «замърсяващото» въздействие на културата върху възприятието за природата.

РАЗЛИЧНИ ПОДХОДИ КЪМ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА

Науката е само едно от средствата за достъп до познание за природната, обществената и психичната действителност. Художникът, философът, литературният хуманист, или, ако щете, онзи който копае ров, могат също да са откриватели на истината и би трябвало да бъдат насърчавани също толкова, колкото и ученият. Те не би трябвало да се разглеждат като взаимно изключващи се или дори като задължително отделни един от друг. Онзи учен,Вероятно главните отлики днес между идеализирания творец и идеализирания учен, биха могли да бъдат формулирани както следва: първият е обикновено специалист в познанието или откриването на идиографското (уникалното, идиосинкретичното, индивидуалното). Докато вторият е специалист в областта на номотетикта (общото, абстрактното). Освен това, художникът е по-близо до учения като откривател на проблеми, задаващ въпроси или създаващ хипотези, отколкото като рещаващ проблеми, проверяващ и постигащ сигурност. Последните функции се отнасят до онова, което може да се потвърди и подложи на проверка и са обикновено отговорност само на учения. - Бел. авт.който е и донякъде поет, философ и дори мечтател, почти сигури превъзхожда по-ограничените си колеги.

Ако се ръководим от този психологически плурализъм, - да мислим за науката като оркестрация на разнообразни таланти, мотиви и интереси - границата между учения и не-учения се размива. Философът на науката, който се занимава с критика и анализ на схващанията за науката, е положително по-близо до учения, който се интересува от чистата теория, отколкото последния до тесния специалист.Драматургът или поетът, който представя една организирана теория човешката природа, е положително по-близо до психолога, отколко последният до инженера. Историкът на науката би могъл да е историк или учен, няма значение какво точно. Психологът или лекарят-клиницист, който внимателно изследва отделния случай, би могъл да получи повече материал от романиста, отколкото от абстракциите и експериментите на колегите си.

Не виждам начин да се даде дефиниция, която да разграничи рязко учен от не-учен. Човек не може да използва за критерий дори експерименталните проучвания, защото твърде много хора, които получават заплати като учени, никога не са правили, нито ще направят истински експеримент. Човекът, който преподава химия в училище, се смята за химик, макар че не е открил нищо ново в химията, а чете химическите списания и повтаря чужди експерименти, така както се готви по готварска книга. Той би могъл да е много по-малко учен от блестящ

дванайсетгодишен ученик, който системно проявява любопитство в мазето на къщата си или от скептичния потребител, който проверява съмнителните твърдения на рекламиращите.

В какво отношение директорът на изследователския институт си остава учен? Той или тя биха могли да са напълно заети с административна и организационна работа и въпреки това имат желание да говорят за себе си като за учени.

Ако идеалният учен съчетава създателя на творчески хипотези, внимателния проверяващ експериментите, изграждащия философски системи, учения историк, технолога, организатора, автора-публицист и просветител, прилагащия и оценяващия, тогава лесно можем да си представим, че идеалният екип би могъл да бъде съставен от поне девет отделни специалисти за тези функции, като не е необходимо нито един от тях да е учен в истинския смисъл на думата!

Но макар това да доказва, че противопоставянето учен - не-учен е прекалено просто, трябва да вземем предвид също общоустановения факт, че човекът, който се специализира прекалено много, не става за нищо в дългосрочна перспектива, тъй като в този случай личността страда като цялостно човешко същество. Обикновеният, цялостен и здрав човек може да върши повечето неща по-добре от обикновеното, осакатено човешко същество. Човекът, който се опитва да бъде прекалено чист мислител като задушава импулси и емоции, парадоксално накрая става болен и може да мисли само по болен начин, т.е. става лош мислител. С една дума, бихме могли да очакваме, че ученият, който е и поне малко творец, ще е по-добър учен от колегата си, който не е поне малко творец.

Това става абсолютно ясно, ако използваме метода на историята на клиничен случай. Големите учени обикновено са имали много широки интереси и в никакъв случай не са били тесни специалисти. От Аристотел до Айнщайн, от Леонардо до Фройд, големият откривател е бил гъвкав и многостранен, с хуманистични, философски, социални и естетически интереси.

Трябва да заключим, че психологическият плурализъм в науката ни насочва към извода, че към познанието и истината има много пътища и творческата личност, философът, литературният хуманист, взети като индивиди или като аспекти в един отделен индивид, могат също да са откриватели на истини.

ПСИХИЧНО ЗДРАВЕ

При равни други условия бихме могли да очакваме, че ученият (творецът, машинистът или ръководителят), който е щастлив, чувства се сигурен, ведър и здрав, ще бъде по-добър учен (творец, машинист, ръководител), отколкото човека, който е нещастен, несигурен, притеснен и нездрав. Невротичният човек разкривява действителността, поставя изисквания към нея, налага й прибързани концептуализации, бои се от неизвестното и новото, прекалено много е детерминиран от вътреличностните си потребности, за да отразява добре действителността, прекалено лесно се плаши, прекалено много търси одобрението на другите и т. н.

От този факт произтичат най-малко три заключения. Преди всичко, че за да свърши най-добра работа, ученият (или по-скоро търсачът на истината въобще) би трябвало да е психично здрав, а не обратното. Второ, би могло да се очаква, че с усъвършенстването на културата и по този начин с подобряването на здравето на всички нейни граждани, търсенето на истината също ще се усъвършенства. И трето, би трябвало да очаквамеме психотерапията да усъвършенства отделния учен в неговата индивидуална функция.

Като упражняваме натиск за академична свобода, постоянни длъжности, по-добри заплати и т. н. вече признаваме факта, че в повечето случаи по-добрите социални условия помагат на търсещия познание.На читателите, които съзнават, че това е революционна декларация и се почувстват задължени да прочетат повече по въпроса, бих препоръчал да се преборят с наистина голямата книга в тази област: «Личното знание», от Майкъл Поляни (1958 г.) .Ако не сте я изучили, нямате право да се смятате подготвен за следващия век. Ако нямате време, воля, или сила за тази гигантска книга, тогава препоръчвам моята «Психология на науката - едно разузнаване» (Маслоу, 1966г.), която има достойнството да бъде кратка и четивна, и да изтъква същите неща. Тази глава, тези две книги и останалите книги отбелязани в библиографиите, представят общо взето новия хуманистичен Zeitgeist, (дух на времето) така, както е отразен в полето на науката. - Бел. авт.

ЧАСТ 4

МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА

ГЛАВА16

ЦЕНТРИРАНЕ ВЪРХУ СРЕДСТВАТА ИЛИ ЦЕНТРИРАНЕ ВЪРХУ ПРОБЛЕМА

Започнахме да обръщаме все повече внимание на слабостите и греховете на «официалната» наука. С едно голямо изкючение обаче -блестящият анализ на Линд (Lind,1939) - обсъждането на произхода на тези слабости бива пренебрегнато. В настоящата глава ще направим опит да покажем, че много от слабостите на ортодоксалната наука и по-специално на психологията са последица на подхода към дефинирането на науката, който поставя в центъра средствата или техниката.

Под центриране върху средствата имам предвид тенденцията да се смята, че същността на науката са нейните инструменти, техники, процедури, апарат и методи, а не нейните проблеми, въпроси, функции или цели. В своята неусложнена форма центрирането върху средствата смесва учените с инженерите, лекарите, зъболекарите, лаборантите, стъклодувите, операторите на машини и т. н. На най-високи интелектуални равнища такова центриране обикновено приема формата на превръщането на наука и научни методи в синоними.

ПРЕКАЛЕНО ПОДЧЕРТАВАНЕ НА ТЕХНИКАТА

Неизбежният акцент върху елегантността, изискаността, техниката и апаратурата има често за резултат пренебрегването на същността, жизнеността и значението на проблема и на творчеството въобще. Почти всеки кандидат за докаторат по психология ще разбере какво означава това на практика. Задоволителният от методологическа гледна точка експеримент, бил той тривиален или не, рядко бива критикуван. Смелият, новаторски проблем бива прекалено често критикуван до смърт, преди да е започнала работа по него, защото би могъл да се окаже «провал». Всъщност критиката в научната литература изглежда обикновено означава да се критикуват метода, техниката, логиката и т. н. Не си спомням да съм видял в литературата, с която съм запознат, някакъв доклад, който да критикува друг за това, че е несъществен, тривиален или без значение.

При това положение нараства тенденцията да се твърди, че стига да е добре изпълнена, темата на дисертацията няма

значение. С една дума, вече не е необходимо да е принос към познанието. От кандидатите за докторат се изисква да знаят методите в своята област и вече натрупаните в нея данни. Обикновено не се подчертава, че са желателни също така добри изследователскн идеи. В резултат на това става възможно напълно и очевидно не-творчески личности стават «учени».

Подобни резултати се наблюдават и на по-ниско равнище - преподаването на наука в горния курс на училищата и колежите. Ученикът бива насърчаван да отъждествява науката с боравене с апаратура под ръководство и наизустяване на процедури по книга с инструкции - с една дума, да следва насоките на други хора и да повтаря онова, което те вече са открили. Никъде не се сочи, че ученият е нещо различно от лаборанта или от читателя на книга за науката.

Лесно е да се схване погрешно смисълът на тези твърдения. Нямам желание да омаловажавам метода. Искам единствено да посоча, че дори и в науката целите лесно могат да бъдат смесени със средствата. Само задачите и целите на науката придават достойнство и валидност на нейните методи. Разбира се, работещите учени трябва да се занимават със своите методи, но само защото те могат да им Дори учените бяха склонни да работят повече върху големи монографии по маловажни въпроси. Наричаха това оригинални изследвания. Важно беше откритите от тях факти да не са били известни преди, а не дали си струва да стават известни. Други специалисти биха могли рано или късно да ги използват. Специалистите във всички университети работеха един за друг с търпението на трупащия могила за тайнствени цели" (Ван Дорен, 1936, стр. 107) «Спортстмен» е човек, който стои и наблюдава спортисти. - Бел. авт.помогнат да постигнат същинските цели, а именно, да отговорят на важни въпроси. Забравят ли го, стават като човека, за когото говори Фройд, - той през цялото време си лъскал очилата, вместо да ги сложи и да гледа през тях.

Центрирането върху средствата изтиква в командно положение в науката техници и оператори, а не «задаващи въпроси» и решаващи проблеми. Без да искам да създам някакво крайно и нереално противопоставяне, все пак е възможно да се посочи една разлика между тези, които знаят само как да го направят и онези, които знаят какво да правят. Първите са обикновено много на брой и неизбежно се превръщат в жреческата каста в науката, авторитети по въпросите на протокола, процедурата и така да се каже на ритуалите и церемониите. По-рано подобни хора са били само досадни, но сега, когато науката се

превръща във въпрос на национална и международна политика, те биха могли да са активна опасност. Тенденцията е двойно по-застрашаваща, защото лаиците разбират манипулаторите много по-лесно, отколкото творците и теоретиците.

Центрирането върху средствата води до силна тенденция да се надценява безкритично количественото и то да се превръща в цел сама за себе си. Казаното няма как да не е вярно, защото центрираната върху средствата наука подчертава повече това как се формулират нещата, а не това, което се казва. При това положение елегантността и точността се противопоставят на уместността и широтата на изводите.

Учените, поставящи в центъра средствата са склонни, въпреки себе си, да пригаждат проблемите към методите си вместо обратното. Като начало те си задават обикновено въпроса «какви проблеми мога да решавам с наличните методи и апаратура?», а не онзи, който би трябвало да си задават по-често: «кои са най-належащите, най-ключовите проблеми, за да посветя времето си на тях?». Как иначе да обясним факта, че посредствените учени прекарват живота си в една тясна област, чиито граници са определени не от основния въпрос за света, а от ограниченията, които поставя някакъв апарат или метод? В психологията малко хора виждат нещо смешно в идеята за «психолог на животни» или «психолог-статистик», т.е. индивиди, които нямат нищо против да работят по какъвто и да е проблем, стига да използват, съответно своите животни или статистики. В последна сметка това трябва да ни напомни за прочутия пияница, който търсел портфейла си не там, където го е загубил, а под уличната лампа, «защото тук е по-светло» или лекарят, който довеждал пациентите си до припадъци, защото само това знаел да лекува.

Центрирането върху средствата води до една силна тенденция към създаване на йерархия на науките, съгласно която доста пагубно се смята, че физиката е повече «наука» от биологията, биологията от психологията, психологията от социологията. Допускането на такава йерархия е възможно единствено на основата на елегантността, успеха и точността на методите. От гледна точка на проблем - центрираната наука, за такава йерархия не би могло да става и дума, защото кой би настоявал, че въпросите за безработицата, расовите предразсъдъци или любовта са по някакъв съществен начин по-маловажни от тези за звездите, натрия или функцията на бъбреците?

Центрирането върху средствата има тенденцията прекалено силно да разделя науките в различни отделения, да издига стени между тях, които ги разделят на отделни територии. Когато попитали Жак Лойб дали е невролог, химик, физик, психолог или философ, той отговорил простичко: «Аз решавам проблеми.» Това положително би трябвало да е по-често даваният отговор. И за науката би било добре, ако имаше повече хора като Лойб. Но това желано състояние се обезкуражава от философията, която превръща учения в техник и експерт вместо в дързък търсач на истината, в човек, който по-скоро знае, вместо да е озадачен.

Ако учените гледат на себе си като на задаващи въпроси и решаващи проблеми, а не като на специализирани техници, сега щеше да има стремителна атака на новите научни граници, на психологическите и социалните проблеми, за които знаем най-малко, а би трябвало да знаем най-много. Защо става така, че има толкова малко движение през границите на тези области? Как става така, че на сто учени, заети с физически или химически изследвания, има десет, които се занимават с психологически проблеми? Какво ще е по-добро за човечеството? Хиляда великолепни мозъци да се занимават със създаването на по-добри бомби (или дори по-добър пеницилин) или да им се възложи да работят върху проблемите на национализма, психотерапията или експлоатацията?

В науката центрирането върху средствата създава прекалено голяма пропаст между учените и другите търсачи на истината и между различните методи на търсене на истина и познание. Ако дефинираме науката като търсене на истината, на прозрение и познание и като занимаване с важните въпроси, тогава много ще се затрудним да направим разлика между учените, от една страна, и поетите, художниците и философите, от друга. Открито заявените им проблеми могат да са едни и същи. В последна сметка, разбира се, трябва да се направи честна семантична разлика и да се признае, че тя ще почива преди всичко на различните методи и техники, предпазващи от грешки. И все пак, би било очевидно по-добре за науката, ако пропастта между учения, поета, философа не е толкова дълбока, колкото днес. Центрирането върху средствата просто ги поставя в различни пространства. Центрирането върху проблема би ги превърнало в сътрудници, които взаимно си помагат. Биографиите на повечето големи учени показват, че второто е по-близо до истината от първото. Мнозина от най-великите учени са били също така творци и философи, и често са получавали толкова поддръжка от философите, колкото и от колегите си.

ЦЕНТРИРАНЕТО ВЪРХУ СРЕДСТВАТАИ НАУЧНАТА ПРАВОВЕРНОСТ

Центрирането върху средствата неизбежно създава научна правоверност, която на свой ред води до неправоверност. Въпросите и проблемите в науката рядко могат да бъдат формулирани, класифицирани или картотекирани. Въпросите от миналото вече не са въпроси, а отговори. Въпросите от бъдещето още не са възникнали. Но е възможно да се формулират и класифицират методи и техники от миналото. Тогава те биват наречени «закони на научния метод». Канонизирани, обвити с традиция, лоялност и история, те са склонни да сковават днешния ден (вместо просто да подсказват и да помагат). В ръцете на недотам творческите, плахите, конвенционалните тези «закони» се превръщат практически в изискване да решаваме сегашните си проблеми само така, както нашите предшественици са решавали своите.

«Ти трябва да обичаш самите въпроси.» - Рилке.«Научихме всички отговори, всички отговори, а въпросите тъй и не разбрахме." Маклийш«Хамлет на А.Маклийш» - Бел. авт.

Такова отношение е особено опасно за психологията и социологията. Тук предписанието да бъдем наистина научни обикновено се превежда като: «Използвайте методите на природните науки.» Следователно при много психолози и социолози се наблюдава тенденция да подражават на стари методи, вместо да създават и откриват нови, които са станали необходими поради факта, че степента на развитие, проблемите и данните са съществено различни от онези на природните науки. Традицията в науката може да е опасно благо. Лоялността е неоспорима заплаха.

Основната опасност от научната ортодоксалност е, че тя е склонна да пречи на развитието на нови методи. При положение, че законите на научния метод вече са формулирани, на нас не ни остава друго, освен да ги прилагаме. На новите методи, на новите начини да вършим нещата, неизбежно започва да се гледа с подозрение и в повечето случаи те се посрещат на нож, както например психоанализата, гещалт-психологията, тестовете на Роршах. Очакването за такава враждебност вероятно е отчасти виновно за това, че все още не са открити отношенческта, холистичната и синдромна логика, статистика и математика, които новата психология и социология изискват.

В повечето случаи напредъкът в науката се осъществява в резултат на сътрудничество. Как иначе ограничените индивиди могат да направят важни, дори велики открития? Когато няма сътрудничество, напредъкът спира на място, докато не се появи гигант, който няма нужда от помощ. Правоверността означава отказ да се помогне на неправоверното. Тъй като малцина (от неправоверните, както и от правоверните) учени са гении, това предполага траен, гладък напредък единствено на ортодоксалната наука. Бихме могли да очакваме неортодоксалните идеи да са изложени за дълъг период на мъчително пренебрегване или съпротива, за да пробият доста внезапно (ако са правилни), а сетне на свой ред да станат ортодоксални.

Друга, вероятно по-важна опасност от ортодоксалността, създавана от центрирането върху средствата е, че тя все повече и повече ограничава компетенциите на науката. Тя спира не само развитието на нови методи, но и задаването на много въпроси, на основания, които читателят вече може да очаква, а именно, че тези въпроси - за субективното, за ценностите, за религията - не могат да получат отговор със съществуващите в момента похвати. Само на такива глупави основания е възможно това излишно признание за поражение, това вътрешно противоречие - понятието за «ненаучния проблем», сякаш има въпрос, който не смеем да зададем и да се опитаме да му отговорим. Който е чел и разбрал историята на науката в никакъв случай не би посмял да спомене за нерешими проблеми. Той би говорил само за проблеми, които все още не са решени. При втората формулировка имаме ясен подтик за действие, към по-нататъшна проява на находчивост и откривателство. Формулировката с езика на текущата научна ортодоксалност - какво можем да постигнем с научния метод (такъв, какъвто го знаем) - ни подтиква към обратното - към доброволно наложени самоограничения, към абдикация от огромни области на човешки интерес. Тази тенденция може да достигне възможно най-невероятни и опасни крайности. Стигна се дори дотам, че в неотдавнашните дискусии по повод на разглеждания в конгреса проект за създаване на национални изследователски фондации, физиците да предложат от техните фондове да бъдат изключени изцяло психологията и социологията, защото не били достатъчно «научни». Подобно твърдение не може да се направи на друга основа, освен на уважението единствено към излъсканите и успешни технически похвати и на пълна липса на съзнание за задаващата въпроси природа на науката и нейните корени в човешките ценности и мотиви. Как аз, като психолог, да възприема това и други подобни задявки от мои приятели физици? Трябва ли да

използвам техните методи? Но те са безполезни за моите проблеми. Как това ще реши проблемите на психологията? Не трябва ли те да се решават? Нима учените трябва да абдикират от това поле напълно и да го върнат на теолозите? Или пък тук става дума за една подигравка ad hominem? Да не би да искат да кажат, че психолозите са глупави, а физиците - умни? Но на какви основания би могло да се твърди нещо подобно? Впечатления? Тогава нека съобщя моето впечатление, че във всяка група учени има толкова глупаци, колкото и в останалите. Кое впечатление е по-валидно?

Боя се, че не виждам друго възможно обяснение освен такова, което прикрито дава първо, а може би дори единствено, място на техниката.

Ортодоксалността, свързана с центрирането върху средствата насърчава учените да се стремят да са «здрави и читави», а не сме-Ad hominem - според човек. - Бел. ред.ли и дръзки. Тя кара обикновената им работа да върви едва ли не сантиметър по сантиметър по добре утъпкан път, а не да прокарва нови пътища през неизвестното. Тя налага по-скоро консервативен, отколкото радикален подход към все още неизвестното. Тя прави от тях заселници, а не откриватели-пионери.

Подходящото място за учения - поне в някои случаи, - е сред неизвестното, хаотичното, неясно видяното, неуправляемото тайнственото, все още неформулираното. Точно там би ги поставила проблемно ориентираната наука - толкова често, колкото налага. Центриращият върху средствата подход ги обезкуражава точно тук.

Прекаленото подчертаване на методите и техниките подтиква учените да смятат, че (1) са по-обективни и по-малко субективни, отколкото всъщност са и че (2) не бива да се занимават с ценности. Методите са етически неутрални; проблемите и въпросите може и да не са, защото рано или късно ще включат всевъзможни сложни спорове за ценности. Един начин да се избегне проблемът с ценностите, е да се постави ударението на техническите похвати на науката, а не върху целите й. Нещо повече, много е вероятно един от основните корени на центриращата върху средствата наука да е сериозното усилие на учения да е колкото се може по-обективен (безпристрастен).

Но както видяхме в глава 15, науката не е била, не е и не може да бъде напълно обективна, или иначе казано, независима от човешките стойности. Нещо повече, много е спорно дали тя трябва дори да се опитва да бъде такава (т.е. напълно обективна вместо толкова обективна, колкото е възможно на човешки същества). Всички грешки, изброени в тази глава, свидетелстват за опасностите, които пораждат опитите да се пренебрегват слабостите на човешката природа. Невротиците плащат за своите напразни опити не само огромна субективна цена, но и колкото иронично да звучи това, те стават прогресивно все по-слаби мислители.

Поради тази въображаема независимост от ценностите, стандартите за това какво има стойност стават все по-неясни. Ако философиите, поставящи в центъра си средствата, бяха крайни (каквито«Гениите са танков юмрук; тяхното светкавично настъпление в ничията земя оставя по необходимост фланговете им неприкрити» (Кьостлер, 1945, стр. 241). - Бел. авт.те рядко са) и напълно последователни (което те не смеят да бъдат, защото се страхуват от очевидно глупавите последици), няма да има как да се направи разлика между важния и неважния експеримент. Би могло да има само технически добре и технически зле проведени експерименти. При използването само на методологически критерии и най-тривиалните изследвания ще изискват също толкова уважение, колкото и най-плодотворните. Разбира се, всъщност това не става по такъв краен начин, но то е само защото се привличат критерии и стандарти, различни от методологическите. Въпреки че грешката рядко е очебийна, тя често се вижда в недотам очевидна форма. Научните списания са пълни с примери, че онова, което въобще не си струва да се прави, не си струва да се прави добре.

В случай, че науката не е нищо повече от система от правила и процедури, каква е разликата между нея, от една страна, и шаха, алхимията или работата на зъболекаря от друга?

«Един учен се смята за «велик» не толкова, защото е решил проблем, а защото е поставил проблем, чието решаване... ще допринесе за действителен напредък» (Кантрил, 1950). - Бел.авт.Ричард Ливингстън, от колежа Корпус Кристи, 0ксфорд, е дефинирал специалиста като човек, който разбира всичко, свързано с работата си, освен крайната й цел и мястото й в системата на Вселената". Някой друг бе определил експерта в същия смисъл, като човек, който избягва всички дребни

грешки, а в същото време се втурва с летящ старт към голямата заблуда. - Бел. авт.

ЧАСТ4

МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА

ГЛАВА 17

СТЕРЕОТИПИЗИРАНЕ ИЛИ ИСТИНСКО ПОЗНАНИЕ

«Дори когато (разумът) признава, че не познава предмета, който му се представя, той вярва, че невежеството му се състои само в това, че не знае коя от неговите осветени от времето категории подхожда на новия предмет. В кое готово да бъде отворено чекмедже да го сложим? В каква вече скроена дреха да го облечем? Това ли, другото ли, третото ли? А «това» и, «другото» или «третото» е вече формулирано, вече е известно. Идеята, че може би за новия предмет ще трябва да създадем ново понятие, нов метод на мислене ни е дълбоко противна. Историята на философията обаче съществува, за да ни покаже вечния конфликт на системите, -че не е възможно да се вмести задоволително действителността в конфекцията на нашите конфекционни представи, а трябва да шием по мярка."

АНРИ БЕРГСОНCreatice Evolution («Творческата еволюция», (Bergson, 1944,

с. 55-5)

За различните области на психологията има важна разлика между стереотипизираното познание и свежото, смирено, приемащо, даоистко познание на конкретното, идиосинкратичното, уникалното, наивното познание без

предубеждения и очаквания, без намесата на желания, надежди, страхове или тревоги. Повечето познавателни актове са, както изглежда, банално, невнимателно разпознаване и каталогизиране на стереотипи. Такова лениво класифициране в предварително съществуващи рубрики се различава дълбоко от действителното, конкретно възприемане с пълно и нераздвоено внимание по отношение на многостранността на единственото по рода си явление. Единствено от такова познание може да дойде пълното оценяване и наслада от всяко преживяване.

В настоящата глава ще разгледаме някои проблеми на познанието в светлината на изложените теоретични съображения. Авторът наистина се надява да предаде някои от убежденията си, че много от онова, което минава за познание, е всъщност негов сурогат, второкласен номер, станал необходим поради неотложните изисквания да живеем в една протичаща и процесуална действителност, без да сме готови да признаем този факт. Тъй като действителността е динамична, а средното западно съзнание е в състояние да опознае добре само онова, което е статично, голяма част от нашето внимание, възприемане, научаване, запомняне и мислене обикновено борави със статични абстракции от действителността или с теоретични конструкции вместо със самата действителност.

За всеки случай, с оглед евентуалната опасност тази глава да се приеме като полемика срещу абстракциите и концепциите, искам ясно да заявя, че ние просто не бихме могли да живеем без понятия, обобщения и абстракции. Въпросът е там, че те трябва да се основават на опита, а не да са празни или «въздух под налягане». Те трябва да се коренят в конкретната действителност и да са свързани с нея. Трябва да имат смислено съдържание, вместо да са просто думи, етикети и абстракции. В настоящата глава се спираме на патологичната абстракция, «редуцирането до абстрактното» и на опасностите от абстрахирането.

ВНИМАНИЕ

Доколкото понятието за внимание се различава въобще от възприемането, дотолкова при него ударението пада относително повече върху селективните, подготвителните, организиращите и мобилизиращите действия. Не е необходимо те да са чисти и свежи реакции, изцяло детерминирани от природата на действителността, която е обект на вниманието. Общоизвестно е, че вниманието се определя също така от

природата на отделния организъм, от интересите, мотивите, предразсъдъците, миналия опит и т. н. на човека.

По-съществен за нас обаче е фактът, че в реакциите на внимание може да се разграничи между свежото, идиосинкратично внимание към единственото по рода си събитие и стереотипизираното, категоризирано отбелязване във външния свят на група категории, които вече съществуват в съзнанието на внимаващия. С други думи, то би могло да е чисто и просто разпознаване или откриване в света на онова, което вече сами сме вложили там, - един вид предрешаване на преживяването преди то да е настъпило. Това би могло да представлява така да се каже, рационализиране на миналото или опит да се запази статуквото, а не същинско разпознаване на промяната, новото и потока. То може да се постигне като се внимава само за онова, което е вече известно, или като се принуди новото да влезе във формата на познатото.

Преимуществата и слабостите на това стереотипизиране на вниманието от гледна точка на организма са също така очевидни. Ясно е, че за простото класифициране на дадено преживяване не е необходимо пълно внимание, което на свой ред означава пестене на енергия и усилия. Категоризирането е определено по-малко уморително от пълноценното внимание. Нещо повече, то не налага съсредоточаване, не изисква впрягане на всички ресурси на организма. Концентрираното внимание, което е необходимо за възприемането и разбирането на някакъв важен или нов проблем, е, както всички знаем, изключително уморително и следователно относително рядко. Свидетелство за това заключение намираме в общоразпространеното предпочитание към бързото четене, съкратените романи, дайджестите, стереотипизираните филми, натоварения с клишета разговор и въобще, отбягването на действителните проблеми или поне силната склонност към стереотипизираните псевдо-решения.

Рубрицизирането и категоризирането не са пълна, а частична, символична или номинална реакция. Това прави възможно автоматизирането на поведението (т.е. да се правят няколко неща едновременно), което на свой ред позволява по-висши дейности, като дава възможност по-нисшите да се осъществяват по наподобяващ рефлекс начин. С една дума, не трябва да забелязваме или да обръщаме внимание на познатите елементи от преживяването.

Тук възниква парадокс, защото е вярно едновременно, че (1) сме склонни да не забелязваме онова, което не влиза във вече

изградената поредица от рубрики (т.е. непознатото), и (2) точно необикновеното, непознатото, опасното или застрашителното привлича най-силно вниманието ни. Един непознат стимул би могъл да е опасен (шум в тъмното) или не (нови пердета на прозорците). Пълното внимание се отдава на непознато-опасното; най-малко - на познато-безопасното; едно средно количество - на непознато-безопасното или иначе казано то се трансформира в познато-безопасно, т.е. се категоризира.

Странната склонност новото и непознатото да не получат никакво внимание, или да го завладеят изцяло, ни навежда на интересна мисъл. Излиза сякаш голяма част от нашето (по-малко здраво) население реагира с внимание само на застрашаващите преживявания. Сякаш на вниманието трябва да се гледа единствено като на реакция на опасност и като предупреждение за необходимост от аварийна реакция. Такива хора махват с ръка на преживявания, които не са застрашаващи и опасни, защото те не заслужават внимание или някаква друга познавателна или емоционална реакция. За тях животът е посрещане на опасности или отпускане между опасностите.

Съществуват обаче хора, за които това не е така. Те не реагират само на опасни ситуации. Вероятно чувствайки се по-сигурни и самоуверени, те могат да си позволят лукса да реагират, да забележат и дори да изпитат тръпка от преживявания, които не са опасни, а приятно възбуждащи и т. н. Сочено е, че тази положителна реакция, независимо дали е умерена или силна, лек гъдел или пълен екстаз, е като аварийната - мобилизация от страна на автономната нервна система, включваща вътрешните органи и останалия организъм. Основната разлика между тези изживявания е, че едната интроспективно се чувства като приятно, а другата - като неприятно преживяване. С товаЗа експериментални примери виж отличната студия на Бартлет (1932). - Бел, авт.«Нищо не е по-привлекателно от бебешка възраст до края на живота, от това да си в състояние да асимилираш новото в старото, да пресрещнеш всеки застрашаващ нарушител или натрапник на твоите добре известни поредици от представи още при появата му, да разбереш, че не е желан и да му лепнеш етикета на преоблечен стар приятел... Ние не чувстваме любопитство, нито почуда, по отношение на нещата, които дотолкова не можем да проумеем, че нямаме понятия, към които да ги отнесем или стандарти, с които да ги измерим» (Джеймс, 1890, т.II, стр. 110). - Бел. авт.

наблюдение стигаме до заключението, че човешките същества не само се адаптират към света по един пасивен начин, но също му се наслаждават и дори активно му се налагат. Факторът, чиито вариации сякаш обясняват повечето от тези различия, е нещо, което най-общо бихме могли да определим като психично здраве. За относително тревожните хора вниманието представлява преди всичко авариен механизъм и светът е разделен чисто и просто на опасен и безопасен.

Най-истинският контраст на категоризиращото внимание ни предлага концепцията на Фройд за «свободноплаващото внимание».

Забележете, че той препоръчва пасивното, а не активното внимание, на основание на това, че активното обикновено е налагане на поредица от очаквания върху действителния свят, които могат да заглушат гласа на действителността, ако той е достатъчно слаб. Фройд препоръчва да бъдем гъвкави, смирени, пасивни, да се интересуваме само от това какво има да ни каже действителността, да се погрижим единствено вътрешната структура на материала да определи какво ще възприемаме. Това всъщност означава да кажем, че трябва да се отнасяме към преживяването така, сякаш то е единствено по рода си, неприличащо на нищо друго на света и усилието ни би трябвало да е насочено към стремежа да го схванем в собствената му природа вместо да се опитваме да видим как то съвпада с нашите теории, планове и схващания. В най-пълен смисъл горното представлява препоръка за проблем - центриране, а не за его-центриране. За да схванем същинската вътрешна природа на преживяването, пред което се изправяме,«Защото още щом вниманието се съсредоточи до определена степен съзнателно, човек почва да подбира от материала пред себе си - едно ще се фиксира в съзнанието особено ясно, поради това друго ще бъде пренебрегнато и в този подбор ще бъдат следвани очакванията за собствените склонности. Но точно това не бива да се прави; ако човек следва очакванията си, съществува опасност в този подбор никога да не откриеш нещо, което да не е вече известно и всяко нещо, което ще бъде възприемано, почти сигурно ще бъде фалшифицирано. Не бива да се забравя, че във всички случаи значението на онова, което човек чува, е в по-голямата си част годно само за разпознаване по-късно. Следователно, както виждаме, принципът на равно разпределеното внимание е неизбежна последица от потребността на пациента да предаде всяко нещо, което му хрумне, безкритично и без подбор. Ако лекрят се държи по друг начин, той отхвърля повечето от преимуществата, което може да извлече от подчиняването на

пациента на «фундаменталното правило на психоанализата». Правилото за лекарите би могло да се формулира по следния начин: Всяко съзнателно усилие трябва да бъде държано настрана от способността за внимание и да се даде пълна свобода на «несъзнателната памет»; или, ако кажем същото със специализирани термини, чисто и просто: Човек трябва само да слуша без да се старае да има предвид нещо конкретно.» (Фройд, 1924, стр. 324-235). - Бел. авт.трябва в най-пълна степен да оставим настрана егото, неговите преживявания, предварителни представи, надежди и страхове.

Може би ще е най-добре да прибегнем към познатия (дори стереотипен) контраст между подхода към едно преживяване на учения и на твореца. Ако бихме могли да си позволим да мислим за такива абстракции като истинския учен и истинския творец, то вероятно ще е правилно да противопоставим подхода им към което и да е изживя-ване, казвайки, че ученият се стреми преди всичко да го класифицира, да го отнесе към други преживявания, да го постави на мястото му в една единна философия за света, да търси в какви отношения то е подобно и различно от всички останали. Учените са склонни да дадат име или да сложат етикет на преживяването, да го поставят на мястото му, с една дума, да го класифицират. Творците се интересуват преди всичко от единствения по рода си и идиосинкратичен характер на своето преживяване. Те разглеждат всяко от тях като индивидуално. Всяка ябълка е единствена по рода си, различна (а също всеки модел, дърво, глава) - нито една от тях не е като останалите. Както е казал един критик за някакъв художник: «Той вижда онова, към което другите само поглеждат.» Те по никакъв начин не се опитват да класифицират преживяването или да го сложат в някаква умствена картотека, ако имат такава. Задачата им е да видят преживяването свежо, а сетне, ако имат талант, да го замразят по някакъв начин, така че по-малко възприемчивите да го видят като свежо. Симел ни го е казал добре: «Ученият вижда, защото знае, художникът обаче знае, защото вижда.»

Като всички стереотипи, и тези са опасни. В настоящата глава искаме косвено да посочим, че учените ще направят добре да са по-интуитивни, по-артистични и повече да ценят и уважават непосредственото, пряко преживяване. По същия начин изучаването и разбирането на действителността такава, каквато я вижда науката би трябвало да задълбочи реакциите на художника към света, освен че ще ги направи по-валидни и

зрели. Предписанието за твореца и учения е всъщност едно и също: «Вижте действителността цяла.»

ВЪЗПРИЯТИЕ

Възприятието е понятие, което може да се отнесе не само до социалната психика на предразсъдъка, но и до основния процес на възприемане. То би могло да е нещо повече от абсорбирането или регистрирането на вътрешната природа на действителното събитие. Много по-често то е класифициране, каталогизиране или слагане на етикети на изживяването вВместо неговото изучаване и следователно би трябвало да се нарича другояче, а не истинско възприемане. Онова, което правим при стереотипизираното възприемане, съответства на използването на клишета и изтъркани фрази при говорене. Така например е възможно, когато ви запознават с друго човешко същество да реагирате на него непосредствено, да се опитате да разберете или да възприемете този индивид като единствен по рода си, неприличащ напълно на никой друг жив човек. Обаче много често ние всъщност отмятаме, слагаме етикет на човека или го поместваме някъде. Включваме го в категория не като уникален индивид, а като пример за някаква представа или представител на определена категория. С други думи, ако искаме да сме справедливи, човекът, който прибягва до стереотипизирано възприятие, би трябвало да бъде сравнен не с камера, а с архивар.

Между многото примери на такова стереотипизиране бихме могли да посочим тенденцията да се възприема:

1. Познатото и баналното, а не непознатото и новото.2. Схематизираното и абстрактното, а не актуалното.3. Организираното, структурираното, еднозначното, а не хаотичното, неорганизираното и многозначното.4. Назованото или назоваемото, е не неназованото или неназоваемото.5. Смисленото, а не безсмисленото.6. Конвенционалното, а не неконвенционалното.7. Очакваното, а не неочакваното.

Освен това, в случаите, когато събитието е непознато, конкретно, многозначно, неназовано, безсмислено, неконвенционално или неочаквано ние проявяваме силна склонност да го изкривяваме, насилваме или пригаждаме към по-позната, по-абстрактна, по-организирана и т. н. форма. По-лесно ни е да възприемаме събитията като представители на

категории, отколкото в собственото им качество, като уникални и идиосинкратични.

В теста на Роршах, в трудовете на гещалтпсихологията, в проектираното тестуване и в теорията на изкуството ще намерите много илюстрации на всяка от тези склонности. Хайакауа (Hayakawa, 1949, с. 103) цитира в последната спомената област примера с преподавател по изкуство, който «имаше навика да казва на учениците си, че те не са в състояние да нарисуват някаква отделна ръка, защото мислят за нея като за една ръка; и защото мислят за нея като за една ръка, те мислят, че знаят каква трябва да е тя». Книгата на Шахтел е пълна с подобни увлекателни примери (Schachtel,1959).

Очевидно е, че за да го картотекира във вече изградена система от категории, човек трябва да знае по-малко за обекта-стимул, отколкото за да го разбере и оцени. Става ясно, че истинското възприятие, което схваща обекта като уникален, оглежда го отвсякаъде, попива го и го разбира ще отнеме безкрайно повече време, отколкото частицата от секунда, необходима за да му се лепне етикет и да се картотекира.

Вероятно е също така, че категоризирането е далеч по-малко ефикасно, отколкото свежото възприятие, преди всичко поради вече споменатата характеристика - че то е възможно за частица от секундата. В такъв случай за детерминиране на реакцията могат да се използват само най-ясно видимите характеристики, а те много лесно могат да подведат. При това положение категоризирането на възприятието е покана за грешки.

Те стават двойно по-важни, защото категоризиращото внимание намалява вероятността да бъде поправена някаква първоначална грешка. Нещото или личността, поставена в дадена категория, обикновено си остава там, защото всяко поведение, което влиза в противоречие със стереотипа, може да се разглежда просто като изключение, което не би трябвало да бъде прието сериозно. Така например, ако сме стигнали по някаква причина до убеждението, че даден човек е нечестен и ако при това положение в някаква конкретна игра на карти се опитаме да го хванем и не успеем, обикновено продължаваме да го смятаме за крадец, приемайки, че е бил честен по ad hoc причини: че го е било страх да не го хванат, поради мързел или нещо подобно. Ако сме достатъчно дълбоко убедени в неговата нечестност, за нас няма да има значение, че никога не го

хващаме в нечестен акт. На него бихме могли да гледаме като на крадец, който просто се страхува да бъде нечестен с нас. Обратното поведение би могло да се разглежда и като интересно, в смисъл, че не е характерно за същността на човек, а е по-скоро повърхностно наложено.

Всъщност може да стане така, че понятието стереотипизиране да ни снабди с голяма част от отговора на вековния въпрос: как става така, че хората продължават да вярват в лъжата, дори когато истината ги гледа в очите година след година. Знаем, че най-често тази слепота за доказателствата се обяснява единствено с изтласкване или въобще с мотивационни сили. Без съмнение това също е вярно. Става въпрос дали представлява цялата истина и доколко тя е сама по себе си достатъчно обяснение. Изложеното дотук показва, че има и други причини да продължаваш да не виждаш доказателствата. Когато сме потърпевши от стереотипизирана нагласа, се догаждаме донякъде за насилието, до което може да доведе подобен процес. Ако ни поставят небрежно в един чувал с други хора, от които се смятаме различни в много отношения ще се почувстваме обидени и неоценени. Невъзможно е да го кажем по-добре от Уилям Джеймс: «Първото нещо, което прави интелектът с даден предмет, е да го класира при нещо друго. Но всеки обект, който е безкрайно важен за нас и събужда трайно интереса ни, ние приемаме като sui generis и единствен по рода си. Вероятно един морски рак би се почувствал лично оскърбен ако ни чуе, че го класифицираме без много да мислим или да се оправдаваме,като ракообразен и с това да приключим. «Не съм нищо такова, би казал той. Аз съм си аз и само аз" (1958, с. 10).

УЧЕНЕ

Навикът е опит да се реши настоящ проблем с помощта на успешно предишно решение. Това означава, че трябва да има (1) поставяне на настоящия проблем в определена категория и (2) избор на най-резултатното решаване на проблеми от тази конкретна категория. В такъв случай неизбежно се намесва класификацията.

Явлението навик илюстрира най-добре нещо, което важи и за категоризираното внимание, възприятие, мислене, изразяване и други подобни, а именно, че те са на практика опити да се «замрази светът». Всъщност, светът непрекъснато се променя и всички неща са в процес. На теория нищо на света не е

статично (макар и за практически цели някои неща да са). Ако трябва да приемем теорията съвсемSui generis (лат.) - своеобразен, особен. - Бел.ред.сериозно, то тогава всяко преживяване, събитие, поведение е по един или друг начин (независимо дали важен или неважен) различен от което и да е друго преживяване, поведение и т. н. на този свят, което вече се е случвало или предстои да се случи.

При това положение, изглежда резонно, както многократно е сочил Уайтхед, да базираме своите теории и философии за науката и здравия смисъл само на този основен и неизбежен факт. Истината е, че повечето от нас не го правят. Нашите най-добри учени и философи отдавна са се отказали от старите схващания за празното пространство и трайните неща, бутани безцелно насам-натам в него. Но макар на думи да сме изоставили тези представи, те продължават да съществуват като основа на нашите по-малко интелектуални реакции. Светът на промяната и развитието съществува и трябва да бъде приет, но това рядко става емоционално и с ентусиазъм. Дълбоко в себе си продължаваме да следваме Нютон.

При това положение, всички действия на категоризиране биха могли да се схващат като опити да се замрази, да се направи статично или да се спре движението на един движещ се, променящ се свят, за да можем да се справим с него, защото изглежда, че можем да боравим с него само когато той не се движи. Пример за тази склонност е находчивия номер, който статично-атомистките математици са изобретили, за да третират движението и промяната по статичен начин, а именно програмирането. За целите на тази глава обаче по-уместни са психологическите примери и е необходимо настойчиво да отстояваме тезата, че навиците и всъщност цялото репродуктивно обучение представляват нагледна илюстрация на тази тенденция у статично мислещи хора - да се опитват да замразят един непрекъснато изменящ се свят до временна неподвижност, тъй като в противен случай не могат да управляват и да се справят със света в процеса.

«Няма две еднакви неща и нищо не остава същото. Ако ясно го съзнаваме е съвсем правилно да действаме така, сякаш някои неща си приличат, а други остават същите - да действаме по навик. Правилно е, защото за да е едно различие различно, то трябва да е от значение, а се случват и такива, които не са от значение. Дотогава, докато съзнавате, че различия винаги съществуват и трябва да преценявате дали те са от значение, ще можете да се доверите на навика, защото ще знаете кога да

го изоставите. Няма безотказен навик. Навиците са полезни за хора, които не зависят от тях, нито настояват да ги следват, каквито и да са обстоятелствата; при по-малко способните да преценяват навиците, обикновено водят до неефикасност, глупост или опасност» (Джонсън, 1946, стр.199). - Бел. авт.Доколкото включването в някаква рубрика е преждевременно замразяване на заключенията, дължащо се на това, че човекът се бои от неизвестното, то е мотивирано от надеждата да се редуцира тревожността и отбягването. Хората, които имат уютни отношения с неизвестното, или което е почти същото, могат да понасят неяснотата (Frenkel-Brunswik, 1949) и следователно са по-слабо мотивирани в своите възприятия. Близката връзка между мотивация и възшриятие би трябвало да се разглежда по-скоро като психопатологично явление. Най-недвусмислено казано, тази връзка е симптоматична за един леко заболял организъм. При себеактуализиращите се хора тя е минимална; при невротичните и психотичните - максимална, както и при налудностите и халюцинациите. Един от начините да се определи тя е да се каже, че при здравите хора познанието е относително немотивирано, а при болните - относително мотивирано.

Следователно навиците, както е посочил отдавна Джеймс (James, 1890), са консервативни механизми. Защо това е така? Преди всичко, защото поради самото си съществуване, всяка заучена реакция блокира формирането на други заучени реакции на същия проблем. Но има и още една също така важна причина, която обикновено се пренебрегва от теоретиците на ученето, а именно, че то е не само въпрос на мускулни реакции, но и на активни предпочитания. Ние не само се научаваме да говорим английски, но също така се научаваме да го харесваме и да го предпочитаме (Maslow, 1937). При това положение ученето не е напълно неутрален процес. Не можем да кажем: «Тази грешка, лесно е да се отучиш от нея и да я замениш с правилната», защото научавайки я, ние до известна степен сме ангажирали себе си и своята преданост. Следователно, ако желаем да се научим да говорим добре френски, и единственият наличен учител има лошо произношение, може би е по-добре да не го учим въобще - ще бъде по-резултатно да изчакаме, докато се появи добър. По същата причина не можем да се съгласим с онези хора в науката, които имат лековато отношение къмАнтологистика: «Тъй като един съставител на антология, е включил в книгата си приятни неща от Морз, Боун, Потър, Брук и Блис, то, разбира се, след него всички съставители на антологии цитират Блис, Брук, Потър, Боун и Морз. Защото, ако някой съставител след тях, прибърза и включи неща, подбрани от мен или вас, като пропусне, по своя собствена

преценка, класиците Брук, Морз, Потър, Блис и Боун, като подминат нашите стихове с презрение критиците ще викнат в един глас: Що за антология е ето туй, щом като подминава Боун, Брук, Потър, Морз и Блис!» (Гуитърман, 1939) - Бел. авт.хипотезите и теориите. «По-добре една фалшива теория вместо никаква», казват те. Ако изложените по-горе съображения са валидни, то тогава положението съвсем не е така просто. Както се казва в испанската поговорка: «Отначало навиците са паяжини, а сетне - въжета.»

Тези критични забележки в никакъв случай не се отнасят до всяко учене, а само до атомисткото и репродуктивното, т.е. разпознаването и извикването на спомени за изолирани ad hoc реакции. Много психолози пишат така, сякаш това е единственият начин, по който миналото би могло да има влияние върху настоящето, или по който уроците от миналия опит да бъдат използвани полезно за решаването на настоящите проблеми. Наивно е да се приема такова нещо, защото много от онова, което в действителност се научава на този свят (напр. най-важните влияния от миналото), не е атомистко, нито репродуктивно. Най-важното влияние от миналото, най-влиятелният начин на учене, е онова, което бихме могли да наречем характерово или вътрешноприсъщо учене (Maslow, 1968), т.е. всички въздействия върху характера, оказани от нашите преживявания. Така например влиянието на някакво трагично изживяване може да промени една незряла личност в по-зряла, по-мъдра, по-толерантна, по-смирена, повече в състояние да реши всеки проблем, който поставя животът на възрастните. Противоположната теория би била, човек да не се променя по никакъв друг начин, освен придобивайки ad hoc методика за справяне или решаване на някакъв конкретен тип проблеми (напр. смъртта на майката). Примерът е далеч по-важен, по-полезен, по-парадигматичен от обикновените примери за произволна асоциация на една безсмислена сричка с друга, каквито експерименти, по наше мнение, нямат нищо общо с каквото и да е в света, освен с други безсмислени срички.«Паметта, както се опитахме да докажем, не е способността да се прибират в чекмедже, или да се вписват в регистър спомените. Няма регистър, нито пък чекмедже; всъщност няма дори способност, защото една способност сработва от време навреме, когато пожелае или може, а в същото време трупа неуморно минало върху миналото... Но макар и може би да нямаме ясна идея за това, ние чувстваме смътно, че нашето минало остава настояще за нас. Какво сме ние всъщност, какво е нашият характер, ако не една сбита история на преживяното от раждането до момента - дори и преди раждането ни, тъй

като носим в себе си нрави от родителите? Без съмнение, мислим само с една малка част от миналото си, но желаем, решаваме и действаме с цялото си минало, включително първоначалната склонност на душата ни. В такъв случай, нашето минало се проявява в нас чрез импулса; усеща се под формата на идея.»(Бергсон, 1944, стр. 7-8). - Бел. авт.Ако светът е в процес на развитие, всеки момент е нов и единствен по рода си. Теоретично погледнато, всички проблеми трябва да са нови. Според теорията за процеса типичният пример е проблемът, пред който не сме се изправяли никога преди и който в съществени отношения е различен от всички останали. Според тази теория проблемът, който много напомня на минали проблеми, следва да се разбира като особен, а не като парадигматичен случай. В случай, че е така, има вероятност прибягването до миналото за ad hoc да е колкото удобно, толкова и опасно. Вярвам, че това е вярно както практически, така и теоретически. Във всеки случай нито един човек, независимо от своето теоретично пристрастие, не би оспорил факта, че поне някои житейски проблеми са нови и следователно трябва да получат нови решения.

От биологична гледна точка навиците играят двойна роля в адаптацията, защото са едновременно необходими и опасни. Те по необходимост предполагат нещо невярно, т.е. че светът е постоянен, непроменящ се, статичен и въпреки това е общоприето да се смятат за едно от най-резултатните средства за адаптация, с които човешкото същество разполага, а това предполага един променящ се, динамичен свят. Навикът е вече формирана реакция спрямо дадено положение или отговор на даден проблем. Тъй като е вече формирана, тя развива определена инерция и се съпротивлява на промяната. Но когато ситуацията се промени, нашата реакция също би трябвало да е различна или да е готова бързо да се промени. Следователно, наличието на навик би могло да се окаже по-лошо от липсата на каквато и да е реакция, тъй като той гарантира съпротива и забавяне при формирането на необходимата реакция при новата ситуация.

Това може би ще ни стане по-ясно, ако погледнем на парадокса от друга гледна точка. Бихме могли да кажем, че навиците се изграждат, за да ни спестят време, усилия и мислене, когато трябва да се справяме с възпроизвеждащи се ситуации. Ако проблемът се появи отново и отново в аналогична форма, ние със сигурност си спестяваме много мислене, когато имаме на разположение някакъв привичен отговор, който можем автоматично да изведем, за да се справим с повтарящия се проблем тогава, когато той възникне. Ето защо е възможно да

кажем, че даден навик е реакция «като че ли» - «като че ли светът е статичен, непроменящ се и константен». Тази интерпретация естествено се потвърждава от непрекъснатото подчертаване на повторението от страна на психолози, които са впечатлени от първостепенната важност на навика като механизъм на приспособяване.

В повечето случаи така и би трябвало да бъде, защото без съмнение много от нашите проблеми действително се повтарят, те са познати и относително постоянни. Човекът, зает с онова, което наричаме по-висши дейности като мислене, изобретяване, създаване и т. н. установява, че те изискват като предпоставка разработена система от безброй навици, които автоматично решават дребните проблеми от ежедневието, така че творецът да е свободен да отделя енергия за т.нар. по-висши дейности. Но тук се натъкваме на противоречие, дори на парадокс. Всъщност светът не е статичен, познат, повтарящ се и непроменящ се. Вместо това, той е непрекъснат поток, винаги е нов, винаги се развива в нещо друго, измества се и се променя. Не е необходимо да навлизаме в спор дали така справедливо характеризираме всеки аспект от света - можем да избегнем излишният метафизичен диспут като приемем, че някои аспекти на света са константни, докато други не са. В такъв случай ще трябва също да приемем, че колкото и полезни да са навиците за константните аспекти на света, те са положително пречка и преграда, когато организмът трябва да се справя с променящите се, флуктуиращи аспекти, с проблеми, които са единствени по рода си, нови, несрещани преди.

Ето го и парадоксът. Навиците са едновременно необходими и опасни, полезни и вредни. Те без съмнение ни пестят време, усилие и мисъл, но на висок цена. От една страна, те са първостепенно оръжие на адаптацията, докато от друга й пречат. От една страна, навиците са решения на проблеми, а от друга и в последна сметка, те са антоними на свежото, некатегоризирано мислене, т.е. на решенията на нови проблеми. Навиците са полезни при нашето приспособяване«Картината е на човешки същества, изправени пред едия свят, в който могат да живеят и да са господари над него, само ако се научат да противопоставят на безкрайното му разнообразие, нарастваща изтънченост на реакциите и ако открият начини да избягат от пълната власт на непосредствените обстоятелства.» (Бергсон, 1944, стр. 301). «Във всеки миг, в който се утвърждава нашата свобода, тя създава все повече навици, които я задушават, ако не успее, с непрестанно усилие, да се поднови, тя е преследвана от автоматизма. Най-живата мисъл бива скована във формулата, която я изразява. Светът се

обръща срещу идеята. Пос-ледната убива духа.» {Бергсон, 1944, стр. 141). - Бел. авт.към света. Но те често спъват нашата изобретателност и творчество, или с други думи, са склонни да ни пречат да пригодим света към себе си. И, накрая, навиците са склонни да заместят по един мързелив начин истинското и свежо внимание, възприятие, обучение и мислене.

МИСЛЕНЕ

В тази област категоризирането се състои от (1) наличие само на стереотипизирани проблеми и/или (2) използване единствено на стереотипни методи за решаването им, и/или 3) набор от предварително готови решения и отговори на всички проблеми. Тези три тенденции са равносилни на гаранция срещу творчеството и изобретателността.

Стереотипизирани проблеми

Ще започнем с това, че първото усилие на човека със силна склонност да категоризира е да се опита да отбегне или да пренебрегне проблем. Като пример за най-крайната форма на това явление могат да послужат манийно-натрапливите пациенти, които регулират и подреждат всяко кътче от живота си, защото не смеят да се срещнат с нещо неочаквано. Такива хора се чувстват силно застрашени от всеки проблем, който изисква нещо повече от готов отговор, който изисква самоувереност, смелост, сигурност.

Би могло да се добави, че репродуктивната памет много се затруднява, ако няма на разположение система от категории (основен критерий). По въпроса насочваме интересуващия се читател към отличната книга на Бартлет (1932), където ще намери експериментална подкрепа на това заключение. Шехтел (1959) е брилянтен по въпроса. - Бел. авт.«Яснотата и подредеността дават възможност на мислителя да се справи с непредвидими обстоятелства. Те са необходимата основа за поддържането на съществуващите социални ситуации. И все пак, те не са достатъчни. Необходимо е да се отиде отвъд чистата яснота и подреденост, за да се справим с непредвиденото, напредъка, възбудата. Животът дегенерира, когато е скован от веригите на чистия конформизъм. Съществено необходима за напредване в новото е способността да обединяваме неясните и неподредените елементи на опита" (Уайтхед, 1938 г., стр. 108). «Същността на живота откриваме в осуетяването на установения ред. Вселената отхвърля притъпяващото влияние на пълния конформизъм и все пак,

отхвърляйки го, тя минава към нов ред, като основна предпоставка за важно изживяване. Трябва да обясним каква цел имат формите на ред и каква цел имат новите форми на ред, доколко успяваме и доколко се проваляме.» (Уайтхед, 1938, стр. 119). - Бел. авт.

Ако проблемът трябва да се възприеме, тогава първото усилие е той да се постави и да се види като представител на позната категория (тъй като познатото не предизвиква тревога). Опитът е да се открие: «В коя категория от вече преживяни проблеми може да се напасне или да се натъпче проблемът?» Такава реакция на разполагане на проблема е възможна, разбира се, единствено на основата на доловени сходства. Не искам да навлизам в трудния проблем за приликите - достатъчно е да посоча, че не е необходимо въпросното долавяне на подобия да е смирено, пасивно регистриране на присъщата природа на доловените реалности. Това се доказва от факта, че различни индивиди, които класифицират в идиосинкратични системи от категории, могат въпреки това успешно да стереотипизират преживяването. Такива хора не обичат да се виждат в чудо и ще класифицират всички преживявания, които не могат да бъдат пренебрегнати, дори и ако им се наложи да ги нарежат, притиснат или разкривят.

Стереотипизирани техники

Общо взето, едно от основните преимущества, които предлага категоризирането е, че заедно с успешното поставяне на проблема върви автоматично и система от методи за решаването му. Това не е единствената причина за категоризирането. Тенденцията да се постави даден проблем в позната категория е дълбоко мотивирана и това проличава например при лекаря, който се чувства по-удобно в присъствието на познатото, макар и неизлечимо заболяване, отколкото в присъствието на напълно тайнствена комбинация от симптоми.

Ако човек се е занимавал със същия проблем много пъти преди това, съответните механизми ще са добре смазани и готови за работа. Разбира се, това предполага силна тенденция нещата да се правят така, както преди, а вече стана ясно, че привичните решения носят със себе си не само преимущества, но и слабости. Като преимущества можем да посочим отново лекотата на изпълнението, пестенето на енергия, автоматизма, афективното предпочитание, спестяването на тревоги и т. н. Основните слабости са загуба на гъвкавост, адаптивност и творческа изобретателност, т.е. обикновените последици от

допускането, че нашият динамичен свят може да се третира сякаш е статичен.

Стереотипизирани заключения

Може би най-добре известният пример на това явление е рационализирането. За нашите цели този, както и други подобни процеси биха могли да бъдат определени като наличие на готова идея или предрешено заключение, след което се посвещава много интелектуална дейност, за да се подкрепи или за да се намерят доказателства за това заключение. («Този човек не ми харесва и ще намеря основателна причина за това.») Такъв вид дейност представлява само фасада на мислене. Това не е мислене в най-добрия смисъл на думата, защото стига до такова заключение независимо от характера на проблема. Свиването на вежди, разгорещените спорове, напъването да се търсят доказателства са само димна завеса. Заключението е предопределено още преди да е започнало самото мислене. Твърде често липсва дори и фасадата. Хората могат да вярват, без да са направили дори привидно усилие да мислят. Това отнема дори по-малко сили от рационализацията.

Възможно е човек да живее в съответствие с набор от готови идеи, които са придобити напълно и изцяло през първото десетилетие от живота му и не са, нито ще бъдат променени дори в минимална степен. Вярно е, че такъв човек може да има висок коефициент на интелигентност. Той би могъл следователно да е способен да прекарва много време в интелектуална дейност, подбирайки от света частици от доказателства в подкрепа на своите «конфекционни идеи». Не можем да отречем, че такъв вид дейност може да е полезна за света и все пак ни се струва очевидно желателно да направим някакъв вид словесна разлика между продуктивното, творческо мислене от една страна, и дори най-сръчната рационализация, от друга. Когато го сложим от другата страна на везните по-впечатляващите явления на слепота по отношение на действителния свят, недостъпността за нови доказателства, изкривяването на възприятията и паметта, загубата на способност за промяна и адаптация към един променящ се свят, както и други признаци, че съзнанието е спряло да се развива, случайните преимущества от рационализацията са нещо наистина дребно.

Но съвсем не е необходимо рационализацията да остане единственият ни пример. Така стои въпросът и с категоризирането -тогава, когато проблемът се използва като

стимул за асоциации, измежду които се подбират най-добре съответстващите на конкретния случай.

Както изглежда, категоризираното мислене има особен афинитет и връзка с репродуктивното учене. Трите типа процеси, които изброихме, биха могли да се третират като особена форма на привична дейност. Очевидно те са свързани със специално отнасяне към миналото. Решаването на проблемите става почти равнозначно на метод за класифициране и всеки нов проблем се решава в светлината на минал опит. При това положение, мисленето всъщност представлява просто ровене из придобити преди това навици и спомени от репродуктивен тип и тяхното разместване.

Контрастът с холистично-динамичното мислене става ясен, когато разберем, че последното е по-тясно свързано с процесите на възприемане, отколкото с процесите на паметта. Главното усилие при холистичното мислене е да се възприеме колкото се може по-ясно присъщото естество на проблема, пред който е изправен човекът. Той се изучава внимателно сам за себе си и в собствения си стил, сякаш преди това не сме се натъквали на подобен на него. Полагат се усилия да се открие неговата собствено присъща, истинска природа, «да се види в един проблем неговото решение» (Katona, 1940. Вж. също така Wertheimer, 1959). Докато при асоциативното мислене стремежът е по-скоро да се види как даден проблем се отнася към или наподобява други проблеми, преживяни преди това.

В конкретен смисъл, от гледна точка на поведението, този принцип може да се сведе до нещо като мото: «Не зная - Нека видим». С други думи, винаги когато човек се изправи пред нова ситуация, той не реагира без колебание по някакъв предварително решен начин. По-скоро сякаш си казва «Не зная - Нека видим», с изострена чувствителност към всяко отношение, в което тази ситуация би могла да е различна от предишните и с готовност да се реагира по подходящ начин.

Това не означава, че при холистичното мислене миналият опит не се използва. Естествено, че се използва. Работата е там, че това става по различен начин, както обяснихме когато разглеждахме характера или вътрешноприсъщото учене в предишния раздел – «Учене». Няма съмнение, че е налице асоциативно мислене. Спорът е по-скоро какъв вид мислене ще служи за ориентир, за парадигма, за идеален модел. Теоретиците на холистично-динамичния подход твърдят, че ако мисловната дейност въобще има някакъв смисъл, то той е по дефиниция творчество, уникалност, находчивост и

изобретателност. Мисленето е способът, с който човечеството създава нещо ново, а това на свой ред означава, че то трябва да е революционно, т.е. понякога да влиза в конфликт с вече направените заключения. Ако влиза в конфликт с интелектуалното статукво, то е в такъв случай, противоположно на навика, паметта или на онова, което вече е научено по простата причина, че трябва по дефиниция да противоречи на вече наученото. Ако миналото ни учене и нашите навици работят добре, можем да реагираме автоматично, привично и по познат начин. С други думи, не трябва да мислим. От тази гледна точка мисленето се разглежда по-скоро като противоположно на ученето вместо като тип учене. Ако ни бъде разрешено едно леко преувеличение, мисленето би следвало да се дефинира едва ли не като способност да нарушим навиците си и да пренебрегнем миналия си опит.

Пример за друг динамичен аспект на наистина творческото мислене откриваме в големите постижения на човешката история. Това е неговата характерна смелост, дързост и кураж. Ако тези думи не са съвсем уместни в тази връзка, те са достатъчно близо до него, както ще видим, ако помислим върху контраста между плахото и храброто дете. Плахото дете трябва да се държи здраво за полите на майка си, която олицетворява сигурност, познатост и закрила; храброто дете повече рискува и може да се отдалечи от дома. Мисловният процес, който съответства на плахото придържане към майката, е плахото придържане към навика. Смелият мислител това звучи едва ли не като тавтология, нещо като мислещият мислител - трябва да е готов да скъса с миналото, навика, очакванията, наученото, обичая, условностите и да се освобождава от състоянието на тревога всеки път, когато дръзне да напусне сигурното и познато пристанище.

Друг вид стереотипно заключение откриваме в онези случаи които мнението на индивида е оформено по пътя на имитацията и/или престижните внушения. На тях обикновено се гледа като на лежащи в основата и базови тенденции на здравата човешка природа. Вероятно ще е по-точно да ги считаме за примери на лека психопатология или най-малкото за нещо близко до нея. Когато става дума за достатъчно важни въпроси, те са от страна на прекалено тревожни конвенционални и страхливи хора (хора без свое мнение, които не знаят какво им е мнението, които не се доверяват на собствените си мнения) на неструктурирана ситуация, която няма определен основен критерий.

Изглежда, че доста голяма част от заключенията и решенията на проблемите в най-основните области на живота са от вида, при който докато мислим, поглеждаме с крайчеца на окото си за да видим до какви заключения стигат другите хора, та и ние да стигнем до тях. Очевидно, това не са мисли в същинския смисъл на думата, т.е. продиктувани от естеството на проблема, а по-скоро стереотипни заключения, взети цели-целенички от други хора, на които имаме повече вяра, отколкото на себе си.

Както би могло да се очаква, такава позиция има известни последици, които ни помагат да разберем защо конвенционалното образование в нашата страна е така далеч от целите си. Тук ще подчертаем само един момент, а именно, че образованието не прави някакво усилие да учи индивидите да разглеждат пряко и свежо действителността. По-скоро то им дава пълен комплект предварително из-фабрикувани очила, с които да гледат на света във всеки негов аспект, като например в какво да вярват, какво да одобряват, за какво да се чувстват виновни. Много рядко се прави нещо за индивидуалността на този човек, рядко той или тя биват насърчавани да са достатъчно смели, за да виждат действителността по свой собствен начин, да бъдат иконоворци или различни. Доказателство за твърдението за стереотипизиране във висшето образование може да се получи практически от всеки каталог на колеж, в който цялата променяща се, неизразима и тайнствена действителност е стройно разделена на три вида курсове, които по някакво чудно съвпадение траят точно 15 седмици и се разделят идеално, като мандарина в напълно независими и взаимно изключващи се катедри. Едва ли може да се намери по-добър пример за система от категории, наложена върху, а не от действителността.

Чудесно изложение на динамиката на ситуацията ще намерите у Фром (1941). Темата се разглежда също така по нов начин в «Изборът», от Айн Ранд (1943). В тази връзка «1066 и т. н.» ( Йейтмън и Селър, 1931) е едновременно забавна и поучителна. - Бел. авт. «Науката се преподава като нещо фиксирано и стабилно, а не като система от познания, чийто живот и стойност зависят от нейната подвижност и готовност да ревизира мигновено своите най-ценени консткрукции, когато нови факти или нови възгледи подсказват възможността за алтернативни.«Аз съм преподавател в този колеж и онова, което не зная, не е познание.»(Уайтхед, 1938, стр. 59). - Бел. авт.

Всичко това е съвършено очевидно, но далеч по-малко очевидно е какво да се прави във връзка с него. Изучаването на стереотипното мислене навежда на идеята да сме по-малко погълнати от категории и повече да се занимаваме със свежи изживявания, с конкретни и определени реалности. По този въпрос не бихме могли да кажем нещо по-хубаво от Уайтхед:

«Аз критикувам нашите традиционни образователни методи затова, че те са прекалено погълнати от интелектуален анализ и от получаването на изразена във формули информация. Искам да кажа, че занемаряваме укрепването на навици за конкретна оценка на отделните факти в пълното им взаимодействие с възникващи ценности и просто поставяме ударението върху абстрактни формулировки, които пренебрегват този аспект на взаимодействие на различни ценности.

Засега нашето образование съчетава задълбочено изучаване на няколко и малко изучаване на голям на брой абстракции. Ние сме прекалено книжни в учебното си ежедневие. Би трябвало общата подготовкаа да е насочена към разкриването на конкретните ни схващания и задоволяването на младежкия порив да се прави нещо. И тук би трябвало да присъства анализ, но само доколкото е необходим, за да илюстрира начините на мислене в различните сфери. В Райската градина Адам е видял животните, преди да им даде имена, в традиционната система децата назовават животните, преди да са ги видели. Тази професионална подготовка може да докосне само едната страна на образованието. Центърът на тежестта пада върху интелекта и негово основно оръдие е печатната книга. Центърът на тежестта от другата страна на подготовката трябва да пада върху интуицията, без аналитично откъсване от тоталната околна среда. Целта е непосредствено разбиране с минимум изсушаващ анализ. Преди всичко е необходим такъв тип обобщение, който осъзнава разнообразието на ценностите» (Whitehead, 1938, с. 284-28в).

ЕЗИK

Езикът е преди всичко едно отлично средство за преживяване и предаване на номотетична информация, т.е. прекрасно средство за категоризиране. Разбира се, той също се опитва да дефинира и предаде идиосинкратичното или идиографското, но често се проваля, когато става въпрос за крайни теоретични цели. Единственото, което той може да постигне по отношение на идиосинкратичното, е да му даде име, което в края на краищата, не го описва нито пък предава, а само му окачва етикет. Единственият начин да се разбере напълно

идиосинкратичното е то да се изживее изцяло и да се изживее лично. Дори назоваването на изживяването би могло да спусне завеса пред по-нататъшното му разбиране.

Дотолкова, доколкото езикът натиква изживяванията в категории той е завеса между действителността и човешкото същество. С една дума, ние плащаме за облагите, които той ни носи.

Ако всичко това важи за езика, когато става дума за най-високо теоретично равнище, ситуацията трябва да е далеч по-тежка, когато той се откаже напълно от борбата да бъде идиосинкратичен и дегенерира напълно като се сведе до използването на стереотипи, баналности, мота, лозунги, клишета, бойни викове и епитети. В такъв случай той се превръща съвършено очевидно и откровено в средство за отстраняване на мисълта, за притъпяване на възприятията, за спиране на умственото развитие и за лишаване на човешкото същество от способността да мисли. В такива случаи езикът наистина има функцията «да прикрива мисълта, вместо да я предава».

Следователно, когато използваме езика, както ни се налага, би трябвало да съзнаваме слабостите му. Един извод би бил, че учените трябва да се научат да уважават поетите. Те обикновено смятат собствения си език за точен, а останалите езици за неточни, но много често, колкото и да е парадоксално това, този на поетите е, ако неПоезията представлява опит да се предаде, или най-малкото да се изрази, едно идиосинкретично изживяване, което повечето хора «нямат изкуството да изкажат». Тя означава да се облекат в думи емоционални изявявания, които по същността си не се поддават на описание с думи. Тя е опит да се опише едно свежо и единствено по рода си преживяване със схематизиращи етикети, които сами по себе си не са свежи, нито единствени по рода си. Горе-доду единственото, което поетите могат да направят в подобна безнадежна ситуация, е да използват думите, за да правят паралели, обрати на речта, нови шаблони и т. н., с които, макар и да не могат да опишат самото изживяване, те се надяват да събудят подобно изживяване у читателя. Това, че понякога успяват да го направят, е направо чудо. - Бел. авт.по-точен, то поне по-верен. Случва се и да е по-точен. Така например ако е достатъчно талантлив, човек може да каже в много сбита форма онова, за което на интелектуалния професор му трябват десет страници. Следващата история, приписвана на Линкълн Стивънс ( Baker, 1945, с. 222) илюстрира тази теза.

«Вървяхме двамата със Сатаната по Пето авеню, рече Стивънс. - и видяхме как един човек внезапно спря и извади от нищото, ама ей така, направо от нищото, една Истина, жива Истина.- Видя ли това? - попитах Сатаната. - Не те ли притеснява тя? Не знаеш ли, че е достатъчна, за да те унищожи?- Зная, но никак не се притеснявам. И ще ти кажа защо. Сега тя е нещо красиво и живо, но човекът първо ще й даде име, ще я организира, а дотогава тя вече ще е мъртва. Ако я остави да живее и заживее с нея, това ще ме унищожи. Никак не се притеснявам."

Друга характерна черта на езика, която допринася за бедата е,че той съществува извън пространството и времето или, най-определени думи в него са в такова положение. За един период от 1000 години думата «Англия» не расте, не старее, не се развива, не се усъвършенства и не се променя, както това става със самата нация. И въпреки всичко, такива думи са единствените, с които разполагаме, за да описваме събитията във времето и пространството. Какво означава:»Винаги ще има Англия?» Както пише Джонсън «Движещият се пръст на дейността пише по-бързо, отколкото езикът може да извести. Структурата на езика не е така плавна, както тази на действителността. Тъй както гръмотевицата, която чуваме вече не гърми, така и действителността, за която говорим, вече не съществува.» (Johnson, 1946, с. 119).

ТЕОРИЯ

Изградените върху категории теории са почти винаги абстрахиращи, т.е. подчертават определени качества на явлението като по-важни от други или поне като по-достойни за отбелязване. Така че всяка подобна теория или друга абстракция в повечето случаи подценява, пренебрегва или подминаба някои качества на явлението, т.е. пропуска част от истината. Трябва да се предполага, че поради тези принципи на отхвърляне и подбор всяка теория ще дава само частичен, прагматично предубеден възглед за света. Вероятно е вярно също така, че всички теории, взети заедно, няма да дадат никога пълен поглед върху явленията и света. Както изглежда, пълното, субективно богатство на изживяването достига по-често до артистичните или емоционално чувствителните хора, отколкото до теоретиците и интелектуалците. Може би дори т.нар. мистично преживяване е идеалният и краен израз на такъв вид пълно възприемане на всички характерни черти на конкретното явление.

По пътя на противопоставянето тези съображения би трябвало да разкрият още една характерна черта на изброеното в подробности, индивидуално изживяване, а именно, неговия неабстрахиращ характер. Това не е същото като да кажем, че то е конкретно в Голдщайновия смисъл. Всъщност, когато имат конкретно поведение, пациентите с мозъчни увреждания не виждат всички характерни сетивни черти на обекта или преживяването. Те долавят и са в състояние да доловят само една от тях, онази, детерминирана от конкретния контекст; така например бутилката вино е само това и нищо повече, а не е, да речем, някакво оръжие, украса, преспапие или пожарогасител. Ако, по най-различни причини, дефинираме абстрахирането като селективно внимание по отношение на едни, а не на други от безбройните характерни черти на събитието, за пациентите на Голдщайн би могло да се каже, че абстрахират.

Има и определен контраст между класифицирането на преживяванията и възприемането им, между използването им и извличането на удоволствие от тях, между опознаването им по един или по друг начин. Всички автори по въпроса за мистичните или религиозни изживявания са подчертали това по-добре, отколкото някои специалисти психолози. Така например Олдъс Хъксли казва: «С израстването на индивида, познанието му става по-концептуално и систематично по форма, а неговото фактическо, утилитарно съдържание нараства в огромна степен. Но тези придобивки биват компенсирани от определено влошаване в качеството на непосредственото схващане загуба на силата на интуицията»(Huxley, 1944, vii).

Но тъй като оценката определено не е нашата единствена връзка с природата, бидейки всъщност биологично най-малко належащата от всички такива връзки, ние не бива да се поставяме в глупавото положение да стигматизираме на теориите и теориите и абстракциите, поради опасностите, които те крият. Преимуществата им са големи и очевидни, особено от гледна точка на комуникацията и практическото манипулиране на света. Ако ни беше работа да правим препоръки, вероятно бихме формулирали това горе-долу така: Обикновените познавателни процеси на работещия интелектуалец, учен т.н. биха придобили по-голяма сила, отколкото имат, ако той помни, че те не са единствените възможни оръжия в арсенала на изследователите. Има и други. Ако обикновено ги препращат към поета или художника, то е защото не се разбира, че тези пренебрегнати начини на познание имат достъп до онази част от действителния свят, скрита от изключително абстрахиращия интелектуалец.

Нещо повече, както ще видим в глава 18, възможно е и холистичното теоретизиране, при което нещата не се подлагат на дисекция и не се отделят едно от друго, а се виждат изцяло в техните взаимоотношения като страни на цялото, съдържащи се в него, видяни като фигура на фон или в различни степени на увеличение.

За източници по въпроса за мистицизма вж Олдъс Хъксли «Вечната философия» (1944)и Уилям Джеймс, «Видовете религиозно изживяване» (1958). - Бел. авт.

ЧАСТ4

МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА

ГЛАВА18

ХОЛИСТИЧЕН ПОДХОД КЪМ ПСИХОЛОГИЯТА

ХОЛИСТИЧНО-ДИНАМИЧЕН ПОДХОД

Основна психологическа единицаТрудно е да се каже точно за каква основна единица става дума, но е лесно да се посочи за каква не става. Имало е множество «нищо освен»Тази глава представлява поредица теоретични заключения, произтичащи пряко от изследвания за ролята на самоуважението и сигурността в организацията на човешката личност. Те са документирани в следващите мои материали: «Авторитарната структура на характера» J. Social Psychol 1943, бр. 18, стр.401-411. «Клинично извлечен тест за измерване на психичната сигурност-несигурност», J. Gen. Psychol., 1945, бр. 33, стр. 21.51 (с Е. Бърш, И. Стейн и И. Хонигмън), Consulting Psychologist Press, Пало Алто, Кал., 1952,

«Бележки върху доклада на проф. Маклелънд". В сборник под редакцията на М.Р. Джоунс, «Симпозиум по мотивацията, Небраска», 1955, Линкълн - University of Nebraska Press,1955. «Подтикът към доминация, като детерминатор на социалното и сексуално поведение на човекоподобните маймуни», I, П, Ш, IV, J. Gen. Psychol., 1936, стр. 48, 261-277,278-309 (Съвместно с С. Фланцбаум; 310-338; 1936, бр. 49, стр. 161-198. «Чувство за доминация, личност и статус», Psychol. Rev., 1937, бр. 44, стр. 404-429. «Чувство за доминация, личност и социално поведение при жените», J. Social Psychol.,1939, бр. 10, стр. 3-39. «Качеството доминация и социалното поведение при човекоподобните маймуни», J. Social Psychol., 1940, бр. 11, стр. 313-324. «Динамиката на психическата сигурност-несигурност», Character and Pers., 1942,1 бр. 10, стр. 331-344. «Индивидуална психика и социалното поведение на маймуни и човекоподобни маймуни», Int. J. Individ. Psychol., 1935,1, стр. 47-59. «Либералното лидерство и личността», Freedom, 1942, бр. 2, стр. 27-30. «Някои паралели между доминацията и сексуалното поведение на маймуни и фантазиите на пациенти при психотерапия»,J. Nervous. Mental Disease, 1960, бр. 131, стр. 202-212; (с Х. Ранд и С. Нюмън). «Самоуважение (чувство за доминация) и сексуалност при жените», J. Social Psychol., 1942, бр. 16, стр. 259-294. «Тест за чувство за доминация (самоуважение) при жените»,) J. Social Psychol., 1940, бр. 12, стр. 255-270. - Бел. авт.опити, но всички усилия за редукция се провалиха. Знаем, че основната психологическа единица данни не е свиване на мускул, нито рефлекс, нито елементарно усещане, нито неврон, нито дори наблюдаема частица открито поведение. Тя е много по-голяма единица и все повече психолози започват да смятат, че е най-малкото един адаптивен акт или акт на справяне, който по необходимост включва организъм, ситуация и задача или цел. С оглед на казаното по повод немотивираните реакции и чистата експресия, дори и това ни се струва прекалено ограничено.

С една дума, стигаме до парадоксалното заключение, че фундаменталната единица на психологията е първоначалният комплекс, който психолозите са се заловили да анализират по елементи или по основни единици. Ако изобщо използваме представата за основната единица, това е определено странен вид схващане, защото се отнася до комплекс, а не до симплекс, до цяло, а не до част от цяло. Дотук ако си поблъскаме главата над този парадокс, скоро ще стигнем до извода, че търсенето на основна единица е само по себе си

отражение на цялостен светоглед, научна философия, основа на представата за един атомистичен свят, в който сложните неща са изградени от прости елементи. В такъв случай първата задача на учения е да сведе т.нар. «сложно» до т.нар. «просто». Това трябва да стане по пътя на анализа, чрез все по-фино и по-фино деление, докато стигнем до неделимото. В други клонове на науката, поне за известно време, това е довело до доста добри резултати. В психологията подобно нещо не е станало.

Горното заключение разкрива, че по своята същност тези опити за редукция са чисто теоретични. Трябва да се проумее, че същността на науката като цяло не е такава и това е просто отражение или последица в нея от един атомистки, механичен светоглед, в който сега имаме сериозни основания да се съмняваме. В такъв случай настъплението срещу него не е срещу науката въобще, а по-скоро срещу една от възможните нагласи към науката. Все още обаче сме изправени пред първоначалния проблем, с който започнахме. Нека сега да го перифразираме и да попитаме не: :Каква е основната (неделима) единица данни на психологията?», а по-скоро «Какъв е предметът на психологическото изследване и каква е природата на психологическите данни?»

Холистична методология

Как ще изучаваме нашите индивиди, ако не ги сведем до «простите им части»? Може да се докаже, че това е много по-прост проблем, отколкото смятат някои хора, отхвърлящи редуктивния подход. Съвсем не е необходимо да се отхвърли валидността на понятията анализ, части и т. н. Просто трябва да им дадем нови определения, за да може нашата работа да дава по-валидни и по-плодотворни резултати.

Ако вземем за пример, да речем, изчервяването, треперенето или заекването, няма да ни е трудно да забележим, че бихме могли да изучаваме това поведение по два различни начина. От една страна, да го приемем за изолирано, отделно явление, самостоятелно и разбираемо само по себе си. От друга страна, можем да го изучим като израз на целия организъм, опитвайки се да го разберем в неговото богатство от взаимоотношения с организма и с другите изрази на организма. Разликата ще стане по-ясна, ако направим аналогия с двата възможни начина за изучаването на орган като стомаха: (1) той може да бъде изрязан от трупа и поставен на масата за дисекции или (2) може да бъде изучен in situ, т.е. в живия, функциониращ организъм. Сега анатомите разбират, че резултатите, получени

от тези два подхода, са в много отношения различни. Познанието, получено с втория подход, е много по-валидно и полезно, отколкото с методи, еквивалентни на тези in vitro. Разбира се, съвременните анатоми не заклеймяват дисекцията и изолираното изучаване на стомаха. Тези способи се използват, но само на фона на широки познания in situ, основани на съзнанието, че човешкото тяло не е сбор от отделни органи, че организацията на трупа не е същата, както тази на живото тяло. С една дума, анатомите вършат всичко онова, което са вършили в миналото, но (1) го правят с различна нагласа и (2) правят повече - допълват традиционните способи с други.

По същия начин можем да подходим по два различни начина към изучаването на личността. Единият е да решим, че изучаваме дискретна единица, а другият - че изучаваме част от едно цяло. Първият метод бихме могли да наречем редуктивно-аналитичен. Вторият -холистично-аналитичен. Съществена характеристика на холистич-in situ (лат) - На същото място - Бел. ред.in vitro (лат.) – В стъкло, т.е. извън организма. - Бел. ред.ния анализ на личността в практиката е, че първо ще изучим или разберем целия организъм и едва тогава ще се заемем с изучаването на ролята, която нашата част играе в организацията и динамиката му.

В двете поредици от изследвания, на които е основана тази глава (изучаването на синдромите на самооценката и на сигурността), сме използвали холистично-аналитичния метод. Всъщност резултатите бихме формулирали не толкова като изучаване на самооценката или на сигурността сами по себе си, а като изучаване на ролята им в цялостната личност. В методологичен смисъл това означава, че преди да се опита да открие специфичното за самооценката на обектите, авторът сметна за необходимо да разбере всеки от тях като цялостен, функциониращ, адаптиращ се индивид. По този начин,преди да задава въпроси, свързани конкретно със самооценката, той изследваше отношението на изследваното лице към неговото или нейното семейство, в каква субкултура живее, общия стил на приспособяване към основните жизнени проблеми, надеждите му за бъдещето, какви са неговите идеали, фрустрации и конфликти. Тази процедура продължи дотогава, докато авторът не прецени, че разбира обекта си толкова добре, колкото това е възможно при използването на прости методи. Едва тогава той сметна, че би могъл да разбере какъв е действителният психически смисъл за самооценката на конкретни частици поведение.

Ще дам пример, за да посоча колко е необходим такъв фон на разбиране, за да се постигне вярното тълкуване на дадено специфично поведение. Общо взето, хората с ниско мнение за себе си са склонни да са по-религиозни, отколкото хората с високо, но очевидно за религиозността съществуват още много определящи фактори. За да установим дали при конкретен индивид религиозното чувство означава необходимост от опората на някакъв друг източник на сила, трябва да познаваме религиозната подготовка на индивида, различните външни принуди за и против религията, които оказват въздействие върху личността му. Затова бихме могли да определим хората, които ходят редовно на черква, като по-малко религиозни от онези, които не ходят въобще, защото, може би (1) те отиват там, за да избегнат социална изолация, (2) за да доставят удоволствие на родителите си, (3) религията представлява за тях не смирение, а средство за доминация над други, тя ги прави членове на стояща по-високо група или (5), какъвто бе случаят с бащата на Кларънс Дей, «Това е добро за невежите маси и аз трябва да вървя редом с тях", или... и т. н. В динамичен смисъл е възможно те съвсем да не са религиозни и въпреки това да се държат така, сякаш са. Очевидно, преди да сме в състояние да оценим ролята й в личността, трябва да знаем какво означава религията за тях като индивиди. Простото поведение на ходене на черква може да означава практически всичко и следователно за нас - практически нищо.

Друг пример, може би по-поразителен, защото същото поведение би могло да означава точно обратните неща от психологическа гледна точка, е политико-икономическият радикализъм. Ако той се вземе per se, т.е. поведенчески, отделно, извън контекста, получаваме съвсем объркващи резултати, когато го изследваме във връзката му с чувството за сигурност. Радикалите се разпределят в двата противо-положни края по отношение на сигурността - едните изпитват чувството за сигурност, а другите - за несигурност. Но ако анализираме този радикализъм в неговия тотален контекст, лесно ще разберем, че някои хора са радикали, защото животът за тях не е добър, те са огорчени, разочаровани, тъй като нямат онова, което други имат. Внимателното изучаване на такива хора често показва, че те изпитват голяма враждебност към събратята си въобще, понякога съзнавано, друг път - несъзнавано. На такива хора подхожда чудесно формулировката, че са склонни да възприемат личните си трудности като световна криза.

Но има други радикали, които са много различни по вид индивиди, независимо от това, че гласуват, държат се и говорят по описания по-горе начин. За такива хора обаче радикализмът би могъл да има съвършено различна, дори противоположна мотивация или смисъл. Те са осигурени, щастливи, лично задоволени хора, които обаче от дълбока любов към събратята си се чувстват задължени да подобрят съдбата на хората с по-малко късмет в живота, да се борят против несправедливостта, макар и да не ги засяга пряко. Такива хора биха могли да из-разят подтика си по най-различен начин: чрез филантропия, религиозни проповеди, търпелива подготовка или радикална политическа дейност. Политическите им схващания са независими от промени в доходите им, от лична беда и т. н.С една дума, радикализмът е форма на изразяване, която би могла да произтича от съвършено различни, стоящи в основата му мотивации, от противоположни характерови структури. При един човек той би могъл да произтича от омраза към събратята му, при друг - от любов към тях. Едва ли ще стигнем до такива заключения, ако изучаваме радикализма сам за себе си.

Общият възглед, предложен за обсъждане тук, е по-скоро холистичен, а не атомистичен, функционален, а не таксономичен, динамичен, а не статичен, динамичен, а не причинно-следствен, целенасочен, а не чисто механичен. Установил съм, че на хората, които мислят динамично, им е по-лесно и естествено да мислят холистично, а не атомистично, целенасочено, а не механично и т. н. Този възглед ще наречем холистично-динамичен. Той също така би могъл да бъде наречен още и организмичен, в смисъла на Голдщайн (Goldstein, 1939,1940).

На това тълкуване се противопоставя един организиран и единен възглед, който е едновременно атомистичен, таксономичен, статичен, причинно-следствен и чисто механичен. Атомистки мислещият смята за много по-естествено да разсъждава също така статично, а не динамично, механично, а не целенасочено и т. н. Тази обобщена гледна точка ще наречем произволно обобщено-атомистка. Несъмнено ще сме в състояние да докажем не само, че подобни частични възгледи са склонни да вървят заедно, но и че те трябва логично да вървят заедно.

Ограничеността на теориитеза причинната връзка

На това място е необходимо да направим някои конкретни бележки върху понятието за причинност, тъй като то е аспект на обобщено-атомистката теория, който ни се струва от централно значение, и който авторите в областта на психологията са омаловажавали или въобще са пренебрегнали. То стои в самата сърцевина на обобщено-атомисткия възглед и е естествена, дори необходима негова последица. Ако човек разглежда света като сбор от вътрешно независими Един доста разпространен холистичен способ (обикновено не го наричат така) е този на итерацията, използуван при съставяне на тестовете за изследване на личността. И аз съм го прилагал, когато съм изучавал личностните синдроми. Като започваме с неясно възприетото цяло, ние анализираме неговата структура на раздели, части и т. н. Посредством този анализ установаваме, че започваме да срещаме трудности с първоначалното ни схващане на цялото. Тогава то бива реорганизирано, дефинирано отново и формулирано по-точно и ефикасно, и отново бива подложено на анализ. И отново този анализ прави възможно едно по-добро, по-точно цяло, и т. н. - Бел. авт.единици, остава да се даде обяснение на съвсем очевидния феноменален факт, че единиците въпреки това имат общо помежду си. Първият опит да се реши този проблем води до идеята за простата причинна връзка от типа на билярдните топки, при която една отделна единица прави нещо на друга, но и двете намесени единици запазват основната си идентичност. Подобен възглед може много лесно да се поддържа и в действителност изглеждаше абсолютен, доколкото теорията за света се основаваше на старата физика. Но напредъкът във физиката и химията наложи промени. Така например по-усъвършенстваната формулировка днес обикновено е в смисъл на множествена причинност. Признава се, че взаимоотношенията, които съществуват в света, са прекалено сложни, прекалено объркани, за да ги опишем по същия начин, по който описваме чукването на билярдните топки върху масата. Но такъв отговор най-често представлява просто усложняване на първоначалната представа, а не основното й преструктуриране. Вместо една причина, има много, но се смята, че те действат по същия начин - отделно и независимо една от друга. Сега топката за билярд бива ударена не от друга топка, а от десет едновременно и просто трябва да използваме малко по-сложна аритметика, за да разберем какво се случва. Основните процедури са все така сбор от отделни единици в една «получена чрез прибавяне сума», ако използваме формулировката на Вертхаймер. Не се смята за необходимо да се внася някаква промяна в основния възглед за сложните събития. Колкото и сложно да е явлението, всъщност не се

случва нищо съществено ново. По този начин идеята за причинност се разтегля все повече и повече, за да съответства на нови потребности, докато понякога изглежда, че тя няма друга, освен историческа връзка с предишната. Всъщност обаче макар да изглеждат различни, те остават по същество същите, тъй като продължават да отразяват същия светоглед.

И точно с данните за личността причинната теория търпи пълно крушение. Лесно е да се докаже, че във всеки синдром на личността съществуват и други, различни от причините връзки. Иначе казано, ако трябва да използваме речника на причинността, би трябвало да заявим, че всяка съставна част от синдрома е едновременно причина и следствие на всяка друга негова съставна част, а също и на всяко групиране на тези части. Нещо повече, би трябвало да кажем, че всяка част е едновременно причина и следствие на цялото, от което е част. До това абсурдно заключение ще стигнем, ако използваме единствено причинното схващане. Не бихме могли да определим връзките в синдрома, нито връзките на частта с цялото, дори и ако се опитаме да се справим със ситуацията като въведем по-новото понятие за кръгова или обратима причинност.

А това съвсем не е едничкият недостатък на причинния речник, с който трябва да боравим. Съществува също трудният проблем за описването на взаимодействието или взаимовръзката между даден синдром като цяло и всички сили, които му въздействат «отвън». Доказано е например, че синдромът на самооценката обикновено се променя като цяло. Ако се опитаме да променим заекването на Джони да се насочим конкретно към него и към нищо друго, има много шансове да открием, (1) че не сме променили нищо или пък (2), че сме променили не само заекването на Джони, а по-скоро цялостното му чувство за самоуважение или дори Джони като цялостен индивид. Външните влияния обикновено променят цялото човешко същество, а не просто «парче» или част от човека.

Има и други особености в тази ситуация, които не се поддават на описание с обикновения причинен речник. Съществува едно конкретно явление, което е много трудно за описване. Най-добре бих могъл да го предам като кажа, че организмът (или който и да е друг синдром) «поглъща причината, храносмила я и изхвърля резултата». Когато върху личността влияе някакъв ефективен стимул, да речем травматично изживяване, това има известни последици. Но те не се намират в праволинейна връзка, нито са свързани «едно към едно» с първоначалното преживяване-причина. Онова, което всъщност става е, че

преживяването, ако е ефективно, променя цялата личност. Тази личност, вече различна от онова, което е била преди, се изразява по различен начин и има друго поведение. Да предположим, че в резултат ще се влоши лицев тик. Дали десет процентовото засилване на тика е предизвикано от травматизираща ситуация? Приемем ли това, ако искаме да сме последователни, ще трябва да приемем, че всеки отделен ефективен стимул, който някога е повлиял на организма също е предизвикал десет процента засилване на лицевия тик. Защото всяко изживяване се поема в организма в същия смисъл, по който храната се смила и поглъща, като по този начин става част от него. Дали изяденият преди час сандвич е причина за думите, които сега нареждам, или изпитото кафе, или онова, което ядох вчера, урокът по писане отпреди години, или прочетената миналата седмица книга?

Наистина изглежда очевидно, че всяка важна експресия, като например писането на доклад, към който човекът изпитва дълбок интерес, не е предизвикано от нещо конкретно, а е израз или творение на цялостната личност, а тя на свой ред е резултат на почти всичко, което някога й се е случвало. За психолога би било също така естествено да смята, че стимулът (или причината) е бил приет от личността по пътя на повторното адаптиране или да мисли за него като нещо, ударило и бутнало организма. Крайният резултат тук би бил не причина и следствие, които остават отделени, а просто една нова личност (може би много малко по-различна, но все пак нова).

Още един начин да се покаже неадекватността на конвенционалните причинно-следствени идеи е да се докаже, че организмът не е пасивен агент, на когото причините или стимулите правят нещо, а активен агент, който влиза в сложна взаимовръзка с причината и на свой ред й причинява нещо. За читателите на психоаналитичната литература това е нещо банално и трябва само да им се напомни фактът, че можем да останем слепи за стимулите, да ги деформираме, реконструираме или да ги оформим наново, ако са били изкривени. В състояние сме да ги издирваме или да ги избягваме. Можем да ги пресеем и да подберем измежду тях. Или, накрая, сме в състояние дори да ги създадем, ако се налага.

Схващането за причинност почива върху постановката, че светът е атомистичен и независимо, че си взаимодействат, единиците в него остават дискретни. Личността обаче не е нещо отделно от своя израз, резултати или стимули (причини),

които й влияят и затова, поне заради психологическите данни, тя трябва да бъде заменена от друго схващане. Холистично-динамичната концепция не може просто да се заяви, тя трябва да се изложи стъпка по стъпка, тъй като е свързана с основна реорганизация на възгледа.

По-опитните учени и философи сега са заменили представата за причинност с едно тълкуване в смисъл на «функционална» връзка, т.е. А е функция на Б, или ако А, то тогава Б. Струва ни се, че по този начин те са се отрекли от същностните аспекти на схващането за причинност, т.е. за необходимост и за действия поради нея. Примери за функционални твърдения са простите линейни коефициенти на корелация, които са, обаче, често използувани като контраст на причинно-следствени връзки. Безполезно е думата причина да се запазва, ако ще се използва в смисъл, противоположен на онова, което е означавала преди. Във всеки случай, тогава ни остават проблемите за необходимата или присъща връзка и начините, по които настъпва промяната. Проблемът трябва да се реши, а не да се изостави, отхвърли или ликвидира.-Бел.авт.

ПОНЯТИЕ ЗА СИНДРОМА ЛИЧНОСТ

Ако приемем, че е възможен по-валиден тип анализ, как можем да продължим напред в изучаването на целия организъм? Очевидно отговорът на този въпрос ще зависи от природата на организацията на анализираните данни. При това полоожение трябва да запитаме: Как е организирана личността? Пълният отговор на въпроса ще трябва да се предшества от анализа на понятието синдром.

Медицински смисъл

Опитвайки се да опишем взаимосвързания характер на личността, заехме от медицината термина синдром. Там той се използва в смисъл на комплекс от симптоми, които обикновено се откриват заедно и затова им е даден обединяващ термин. В това си значение той както преимущества, така и недостатъци. Например обикновено под него се има предвид заболяване и ненормалност, а не здраве и нормалност. Ние няма да го използваме в такъв специален смисъл, смятайки го по-скоро за общо понятие, което се отнася единствено до тип организация, без да засяга нейната «ценност».

Нещо повече, в медицината той често е само едно сборно понятие, означаващо списък от симптоми, а не организирана,

зависима, структурирана група симптоми. Ние, разбира се, ще използваме във втория смисъл. И накрая, в медицината терминът се среща в причинен контекст. Смята се, че всеки синдром от симптоми има една-единствена предполагаема причина. Открият ли нещо подобно, като например даден микроорганизъм при туберкулозата, изследователите са склонни да се отпуснат доволни и да решат, че мъките им са приключили. По този начин те са пренебрегвали много проблеми, които за нас имат централно значение. Примери за подобни проблеми са: (1) защо туберкулозата не се развива по-често, като се има предвид, че туберкулозният бацил е вездесъщ, (2) защо в много случаи не се проявяват много от симптомите в синдрома, (3) защо съществува взаимозаменяемост на симптоми, (4) защо не можем да обясним и предвидим тежката или леката форма на заболяването при конкретни индивиди и т. н. С една дума,би трябвало да изискваме изучаване на всички свързани с проявата на туберкулозата фактори, а не само на най-драматичните сред тях или един, който е най-силен.

Нашата предварителна дефиниция на синдрома личност е, че той представлява структуриран, организиран комплекс от привидно различни специфики (поведение, мисли, импулси за действие, възприятия и т. н.), които обаче, подложени на внимателно и валидно изследване показват общо единство, което може да се формулира по различен начин като подобно динамично значение, израз, «привкус», функция или задача.

Динамично взаимозаменяеми части

Тъй като спецификите имат един и същ източник, функция или цел, те са взаимозаменяеми и биха могли да се схващат като психологически синоними (до една те «казват едно и също»). Така например характерните избухвания при едно дете и нощното напикаване при друго биха могли да се дължат на една и съща ситуация (например отхвърляне) и да са опити да се постигне една и съща цел (например внимание или обич от страна на майката). По този начин, макар и да са съвършено различни като поведение, те спокойно могат да са тъждествени като динамика.

В един синдром могат да се наблюдават група от чувства и поведения, които изглеждат различни от поведенческа гледна точка, или поне носят различни названия, но помежду си се припокриват, преплитат, зависят едно от друго и, следователно, могат да се определят като динамично синонимни. По този начин бихме могли да ги изучим в тяхното

разнообразие като части или специфичности, или в единството и целостта им. Езиковият проблем тук е труден. Какъв етикет ще сложим на това единство в разнообразието? Разполагаме с различни възможности.

Взаимозаменяемостта би могла да се дефинира в този смисъл като поведенческа разлика и динамично сходство на целта. Тя би могла също да се определи в смисъл на вероятност. Ако в един отделен случай съществува една и съща вероятност симптомите а и б да бъдат или да не бъдат установени в синдрома Х, те биха могли да бъдат определени като взаимозаменяеми- - Бел. авт.

Привкусът на личността

Използвайки като пример една гозба, съставена от различни елементи, и въпреки това имаща свой собствен характер (напр. супа,каша, яхния и т. н.) бихме могли да въведем схващането за «психологически привкус». В яхнията са сготвени много елементи, които заедно създават уникален вкус. Той прониква във всички нейни елементи и за него може да се говори извън отделните съставки. Или, ако вземем човешката физиономия, ние с готовност приемаме, че лицето би могло да има безформен нос, прекалено малки очи, прекалено големи уши и въпреки това да е красиво. (Една остроумна реплика звучи по следния начин: «Лицето му е грозно, но му стои добре.»). И тук отново бихме могли да имаме предвид отделните елементи като ги събираме последователно, или цялото, което макар и съставено от отделни части има «привкус», различен от всичко, внесено в него от която и да е отделна част. Дефиницията за синдром, която бихме могли да извлечем тук е, че той е организиран от разнообразни съставки, които дават общ психологически привкус.

Психично значение

Вторият подход към проблема с дефинициите би могъл да е от гледна точка на психично значение, схващане, на което се отдава голяма важност в съвременната динамична психопатология. Когато се каже, че симптомите на дадено заболяване имат едно и също значение (потенето на сън, слабеенето, определени звуци, издавани при дишане т.н. означават едно и също - туберкулоза) се има предвид, че те до един изразяват по различен начин обединяващата предполагаема причина, за която стана дума по-горе. Или в психологическите дискусии симптомите на чувството за изолация и на чувството, че не си обичан, означават

несигурност, защото се разглеждат като подведени към една по-широка, включваща повече неща концепция. С други думи ако и двата са част от едно цяло, два симптома ще означават едно и«Трябваше да разкажа нещо, не по същия начин, по който човек очертава една линия от ляво на дясно, като отбелязва раждането от ляво и смъртта - от дясно, а така както човек премисля нещата, докато прехвърля дадена реликва от едната в другата ръка.» (Тагард, 1934 стр. 15). - Бел. авт.също. При това положение синдромът би могъл да се определи (по един донякде кръгов начин) като организиран сбор от различия, всички от които имат едно и също психично значение. Колкото и да биха били полезни (например при описването на една културна система), понятията за взаимозаменяемост, привкус и значение, създават определени теоретически и практически трудности, които налагат по-нататъшно търсене на задоволителна формулировка. Някои от тях могат да се решат, ако въведем сред съображенията си функционалните понятия за мотивации, цели, задачи или цели за справяне. (Все още остават проблеми, за чието решаване е необходимо понятие за експресия или за немотивирано поведение.)

Реакция спрямо проблем

От гледна точка на функционалната психология единният организъм се разглежда винаги като изправен пред проблеми от определени видове и винаги опитващ се да ги реши по различни начини, позволени от природата на организма, културата и външната действителност. Психологът-функционалист разглежда ключовия принцип или фокусирането на цялата организация на личността от гледна точка на отговорите, които организмът дава в света от проблеми. Алтернативната формулировка е, че организацията на личността трябва да се разбира от гледна точка на проблемите, пред които е изправена, и на това какво тя се опитва да направи във връзка с тях. Следователно по-голямата част от организираното поведение трябва да прави нещо по повод на нещо. В такъв случай при разглеждането на личностните синдроми би трябвало да характеризираме два специфични вида поведение като принадлежащи към един и същ синдром, ако те имат едни и същи цели на справянето по отношение на даден проблем, или с други думи, ако те правят едно и също нещо по повод на нещо. Тогава бихме били в състояние да кажем за синдрома на самооценкаата например, че той е организираният отговор на организма на проблема за придобиването, изгубването, запазването и защитаването на самооценката или, когато говорим за синдрома сигурност, че

той представлява отговорът на организма на спечелването, изгубването и запазването на любовта на други хора.За изключения от това правило вж глава 6, «Немотивирано поведение». - Бел. авт.

Това, че тук не можем да дадем окончателен прост отговор проличава от факта, че обикновено, когато определено поведение бива анализирано динамично, се установява, че то няма една, а няколко цели на справянето. Освен това организмът обикновено има повече от един отговор на важен житейски проблем.Бихме могли да добавим също така, че съвсем независимо от фактите за изразяването на характера, целта в никакъв случай не би могла да бъде обявена за основна характеристика на всички синдроми.

Не можем да говорим за целта на една организация в света, извън организма. Гещалтпсихолозите са привели изобилие от данни, които сочат вездесъщието на организацията при възприетите,научени и мислени материали. За тях, разбира се, не може да се каже,че имат цели, свързани със справянето в смисъла, в който употребихме думата.

Общо взето, може да се каже, че гещалтпсихолозите са се съгласили с първоначалната дефиниция на Вертхаймер, че цялото има смисъл, когато между частите му съществува доказуема взаимозависимост и че има очевидни прилики между нашата дефиниция за синдром и различните дефиниции за Гещалт, предлагани от Вертхаймер,Кьолер, Кофка и др. Нашата дефиниция е успоредна и на двата критерия на Еренфелс.

Значението на цялото,свойствено за частите

Първият критерий на Еренфелс за организираното умствено явление беше, че на отделните стимули (например отделните ноти от една мелодия), представени поотделно на редица хора, ще им липсва нещо, което би изпитал един индивид, ако му се предложи организираният сбор от стимули (например цялата мелодия). С други думи, цялото е равносилно на сбора от частите му. По същия начин синдромът съвсем не е равносилен на сбора от изолираните му, редуцирани части.Но съществува и една важна отлика. В нашата дефиниция за синдром главното качество, което характеризира цялото (смисъл, привкус илиВъпрос е обаче дали синдромът представлява иещо повече от сбора от частите си, взети холистично. По пътя на редукцията частите могат да се равняват само на «и общо»; ако различни

условия в това твърдение бъдат дефинирани по някакъв специфичен начин можем говорим за частите от цялото като сбор, който дава организирано цяло. - Бел. авт.цел), може да се установи във всяка от тези части, ако те се разглеждат холистично, а не редуктивно. Разбира се, това е чисто теоретично твърдение и съвсем спокойно можем да се натъкнем на оперативни трудности с него. Повечето време ще сме в състояние да откриваме привкуса или целта на конкретното поведение само като разбираме цялото, от което то е част. И все пак, има достатъчно изключения от правилото, които ни убеждават, че целта или привкусът е свойствен за частта, както и за цялото. Така например често можем да направим извод или да заключим нещо за цялото от дадена част -чуваме човек да се смее само веднъж и сме почти убедени, че този индивид изпитва несигурност, или разбираме много за самооценката на хората само от избора им на дрехи. Разбира се, признаваме, че такава оценка по дадена частица обикновено не е толкова валидна, колкото оценката на цялото.

Разместване иа частите

Вторият критерий на Еренфелс е за разместването на елементите в цялото. Така например мелодията запазва своята идентичност дори когато се свири в различен ключ, като в двата случая всички отделни ноти са различни. Това наподобява взаимозаменяемостта на елементите в синдрома. Елементи, които имат една и съща цел, са взаимозависими или динамично синонимни помежду си; това се отнася до различните ноти, които имат една и съща роля в дадена мелодия.

Фокусираие върху човешкия организъм

Гещалтпсихолозите са работили главно с организацията на света на феноменалния свят, с «полето» на «материалите» преди всичко извън организма. Но както доказа убедително Голдщайн самият човешки организъм е в най-висша степен организиран и взаимозависим. В него съвсем ясно се проявяват основните явления на мотивация, задача, цел, израз и насока. Дефинирането на синдрома личност от гледна точка на свързаните със справянето цели веднага, създава възможност да се обединят иначе изолираните теории на функционализма, гещалтпсихоло-Вж обаче критиката, която прави Кьолер на критериите на Еренфелс (1961, стр. 25). -

гията, предназначеността (не телеологията), типа психодинамика, защитаван от психоаналитиците, последователите на Адлер и т. н. и организмичния холизъм на Голдщайн. Или с други думи, при положение, че е дефинирана както трябва, концепцията за синдрома може да служи за теоретична основа на единен светоглед, наречен от нас холистично-динамичен, който противостои на обобщено-атомисткия.

ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИНА СИНДРОМИТЕ НА ЛИЧНОСТТА

Взаимозаменяемост

Частите на синдрома са взаимозаменяеми или еквивалентни в динамичния смисъл, в който бяха обсъдени в предишните параграфи, а именно, че тъй като имат една и съща цел, две различни поведенчески части или симптоми могат да се разменят, да вършат същата работа, да има еднакво очакване за появата им или могат да бъдат предвидени с еднаква вероятност или увереност.

При истеричния човек симптомите са ясно взаимозаменяеми в този смисъл. В класическите случаи един парализиран крак би могъл да се «излекува» с хипноза или с друга техника на внушение, но почти неизбежно ще бъде заменен от друг симптом, да речем парализирана ръка. Из цялата фройдистка литература могат да се срещнат примери за еквивалентни симптоми; така например страхът от кон би могъл да говори или да замества потиснат страх от бащата. При сигурна личност всички поведенчески изрази са взаимозаменяеми, в смисъл, че те до един изразяват същото, т.е. сигурност. В примера за сигурния радикализъм, споменат по-горе, общото желание да се помогне на човечеството може да се превърне в крайна сметка както в радикализъм, така и във филантропия, милост по отношение на съседите или раздаване на дребни монети на просяци и скитници. При даден неизвестен случай, за който знаем само, че човекът е сигурен, бихме могли да предскажем с голяма увереност, че той ще даде някакъв израз на доброта или обществен интерес; но не сме в състояние да предвидим какъв точно ще бъде той. Такива еквивалентни симптоми или изрази биха могли да се определят като взаимозаменяеми.

Кръгово детерминиране

Най-добрите описания на този феномен са дадени от изследванията на психопатологията, например концепцията на Хорни (Horny, 1937) за порочния кръг, който е специален случай на кръгово детерминираме. Хорни се опитва да опише непрекъснатия поток на динамично взаимодействие в даден синдром, при което всяка една от частите непрекъснато въздейства по някакъв начин върху всяка друга, а върху нея въздействат на свой ред останалите части и всичко това протича едновременно.

Пълната невротична зависимост предполага очаквания, които трябва да бъдат осуетени. Това осуетяване по необходимост дава повод за гняв, който се прибавя към гнева, вече породен от признанието за слабост и безпомощност, каквито предполага пълната зависимост. Той обаче обикновено е насочен точно към човека, от когото личността е зависима, и с чиято помощ се надява да избегне катастрофата, а подобни гневни чувства незабавно водят до вина, тревога, страх от възмездие и други подобни. Но тези състояния са сред самите фактори, които са породили потребността от пълна зависимост първоначално. Изучаването на такъв пациент ще покаже във всеки един момент, че повечето от тези фактори съществуват съвместно, в състояние на постоянна промяна и взаимно подсилване. Докато генетичният анализ може да покаже дали даден белег има приоритет пред друг, динамичният никога няма да направи това. Всички фактори ще бъдат еднакво причини и следствия.

Някои индивиди ще се опитат да поддържат своята сигурност като възприемат нагласа на надменност и превъзходство. Те не биха го направили, ако не се чувстват отхвърлени и нехаресвани (несигурни). Но точно това отношение ще накара хората още по-малко да ги харесват, което на свой ред ще подсили необходимостта от надменно отношение и т. н.

«При расовия предразсъдък наблюдаваме много ясно този тип кръгово детерминиране. Онези, които мразят, ще сочат определени нежелани черти и ще оправдават с тях своята омраза, но точно тези черти в мразената група са в известна степен почти до една продукт на омразата и отхвърлянето."При тези примери сме описали само синхронната динамика. Въпросът за произхода и детерминирането на целия синдром и как въобще се е стигнало до кръгово дефиниране, е исторически. Дори ако такъв генетичен анализ покаже някакъв конкретен фактор като първи във веригата, това по никакъв начин не гарантира, че същият този фактор ще има основно или предварително значение в динамичния анализ (Олпърт, 1961) - Бел. авт.

Ако трябваше да използваме по-познатия речник на причинно-следствената връзка, би трябвало да кажем, че А и Б са причина едно за друго и са следствие едно от друго. Или, че те са взаимозависими, взаимно подкрепящи се или подсилващи се варианти.

Съпротива срещу промяната

Каквото и да е равнището на сигурност, то трудно ще се повиши или понижи. Това напомня на явлението, наречено от Фройд съпротива, но има много по-широко и по-общо приложение. Така например откриваме известна тенденция на придържане към начина на живот при здравите, а също и при болните хора. Човекът, който е склонен да вярва, че всички хора са в основата си добри ще окаже същата съпротива на промяната в това си убеждение, както и онзи, който смята, че всички хора са в основата си лоши. Като работна дефиниция тази съпротива срещу промяната би могла да се направи чрез трудността, изживявана от психолога-експериментатор, когато се опитва да повиши или понижи равнището на сигурност на даден индивид.

Личностните синдроми могат понякога да поддържат относителна константност при най-изненадващи условия на външна промяна. Съществуват много примери за запазване на чувството за сигурност у емигранти, които са преживели най-мъчителни и страшни изпитания. Изучаването на духа в бомбардирани райони също ни дава доказателство за изненадващата съпротива, която повечето здрави хора проявяват по отношение на външните ужаси. Статистиката показва, че депресиите и войните в никакъв случай не предизвикват голямо нарастване на броя на психозите. Промените в синдрома на сигурността се намират в голямо несъответствие с промените в средата и понякога като че ли последните въобще не предизвикват промяна в личността.Обикновено подобни данни се тълкуват погрешно, тъй като те често се използват, за да се отхвърля всяка средова или културална теория за детерминиране на психопатията. Твърдението просто покзва неразбиране на динамичната психология. Истински може да се твърди само, че психопатията е непосредствен резултат на вътрешни конфликти и заплахи, а не на външни катастрофи. Или, най-малкото, че външните ктастрофи имат динамично влияние върху личностста само дотолкова, доколкото са свързани с основните цели на индивида и неговата защитна система. - Бел. авт.

«Един немски емигрант, преди това много богат човек, дошъл в Съединените щати, напълно лишен от всичките си блага.

Диагностицирали го обаче като сигурна личност. Внимателно задаваните му въпроси показали, че стоящата в основата на психиката му философия за човешката природа не се е променила. Той продължавал да смята, че тя е по същество здрава и добра, стига да й се даде възможност да се прояви, а злината, на която е станал свидетел, обяснявал по различни начини като причинен от външни сили феномен. Разговорите с хора, които са го познавали в Германия показали, че е останал горе-долу същата личност, както преди финансовия си крах.

Съпротивата на пациентите към психотерапия ни предлага много други примери. Понякога след период на анализ у даден пациент може да се открие изненадваща степен на прозрение за погрешната основа на определени убеждения и злите последици, до които водят те. Дори при това положение той е в състояние да се придържа към тях с решителна твърдост."

Възстановяване след разрив

Често сме свидетели как, когато равнището на даден синдром е принудително променено, промяната се оказва само временна. Травмиращото изживяване например има в много случаи само временен ефект. След това може да настъпи спонтанно възстановяване на предишното статукво. Или пък симптомите, създадени от травмата, биват сведени с особена лекота до нула (Levy, 1939). Има случаи, когато тенденцията на синдрома може да се разглежда като един от процесите в по-голяма система от промени, в която се намесват и други синдромни тенденции.

«Следващият случай е типичен. Една невежа по въпросите на пола жена силно се шокирала при първия си опит след брака с един също така невеж мъж. Настъпило определено изменение в равнището на целия й синдром на сигурност, а именно, променило се от средно към ниско. Проучването показало промяна в повечето аспекти на синдрома като цяло: във външното й поведение, житейска философия, сънища, отношение към човешката природа и т. н. В този момент тя получи подкрепа и успокоение, положението беше обсъдено по неспециализиран начин и й бяха дадени някои прости съвети в течение на четири или пет часа. Възстанови се бавно, може би поради тези контакти, като се чувстваше все по-сигурна, но така и не стигна до предишното си равнище. Запази се някакъв много слаб, но траен ефект от преживяното, поддържан може би отчасти от един доста егоистичен съпруг. По-изненадващо от тази трайна вторична последица беше силната тенденция,

въпреки всичко, тя да продължи да мисли и вярва така, както преди да се омъжи. Подобна картина на рязка промяна с бавно, но пълно възстановяване наблюдавахме при повторния брак на една жена, чийто съпруг обезумя."

Нашите обикновени очаквания, че приятелите ни, които са нормално здрави, ще се възстановят след какъвто и да е шок, стига да им се даде достатъчно време, са признание за вездесъщността на тенденцията. Смъртта на съпруг или съпруга, на дете, финансов крах и други подобни в основата си травматични изживявания могат за известно време да извадят от равновесие дадени индивиди, но те обикновено се възстановяват почти изцяло. Единствено хронически тежка външна или междуличностна ситуация може да предизвика трайни промени в една здрава характерова структура.

Промяна като цяло

Обсъдената по-горе тенденция е, може би, най-лесно забележима.Ако синдромът се промени въобще в някаква част, то правилно проведеното изследване на практика почти винаги показва съпровождащи промени в същата посока в други части на синдрома. В много случаи те биха могли да се наблюдават в почти всички негови части. Причината те често да остават незабелязани, е че просто не са очаквани и следователно не се търсят.

Трябва да се подчертае, че тази тенденция към холистична промяна също както и другите, за които говорихме досега, е само тенденция и нищо друго, тя не е нещо сигурно. Наблюдавахме случаи, при които като че даден стимул имаше конкретно и локализирано въздействие, без забележим общ ефект. Те обаче са редки, ако изключим очевидно повърхностните умопомрачения.

«При един непубликуван експеримент от 1935 г. върху повишаването на самооценката чрез външни средства, една жена беше инструктирана да се държи по агресивен начин в около 20 конкретни и доста тривиални ситуации. (Така например тя трябваше да настоява за дадена марка стока, за която бакалинът винаги й се беше налагал.) Тя последва указанията и три месеца по-късно проведохме широко изследване на личностните промени. Без съмнение беше настъпила обща промяна в нейната самооценка. Така например се беше променил характерът на сънищата й. За първи път беше купила дрехи по тялото си, които подчертаваха нейните форми. Сексуалното й поведение беше станало достатъчно спонтанно, за да може

съпругът й да забележи промяната. За първи път беше ходила да плува с други хора, докато преди се срамуваше да се показва по бански. И се чувстваше много уверена в най-различни други ситуации. Това не ставаше по внушение, а спонтанно и тя не съзнаваше въобще значението му. Промяната в поведението може да доведе до промяна в личността.

Една много несигурна жена, която срещнах няколко години след нейния много успешен брак, показа обща промяна в посока на сигурност. Когато я видях за първи път (преди брака й), тя се чувстваше изоставена, необичана и недостойна за обич. Сегашният й съпруг най-сетне беше успял да я убеди, че я обича - трудна задача при една изпълнена с несигурност жена и те се бяха оженили. Сега тя не само знаеше, че съпругът й я обича, но и че е достойна за обич. Тя създаваше приятелства, каквито преди това не беше в състояние да понесе. Повечето от нейната обобщена омраза към човешките същества си беше отишла. Беше развила доброта и мекота, от каквито нямаше и следа, когато я срещнах за първи път. Някои специфични симптоми бяха отслабнали или изчезнали - например един повтарящ се кошмар, страх от компании и други събирания с непознати, хронична лека тревога, специфичен страх от тъмното, определени нежелателни фантазии за власт и жестокост.Днес това би било наречено форма на поведенческа терапия. Бел. авт.

Вътрешна последователност

По различни причини някои конкретни видове поведение, убеждения или чувства, характерни за сигурността, са в състояние да продължат да съществуват, макар и дадена личност да е преди всичко несигурна. Така например, въпреки че един много несигурен човек по-скоро има, отколкото няма хронични кошмари, тревожни или други неприятни сънища, в значителен процент от тях сънищата обикновено не са неприятни. В такива индивиди обаче относително слаби промени в средата ще предизвикат неприятни сънища. Както изглежда, има конкретно напрежение върху тези непоследователни елементи, което винаги действа по посока на това да ги постави в крак с останалите части от синдрома.Обикновено хората с ниска самооценка са скромни или притеснителни. Затова е нещо обикновено много от тях да не се появяват в бански костюми или, ако се появят, да се чувстват силно притеснени. Но едно момиче, което определено имаше ниска самооценка, беше забелязано на плажа в бански костюм, при това доста оскъден и разкриващ формите й. В една

последвала поредица от интервюта стана ясно, че,тя много се гордее с тялото си, което смята за идеално, - мнение, което за жена с ниска самооценка е съвсем необикновено, както впрочем и поведението й. От казаното обаче стана ясно, че това отношение към къпането е непоследователно, че тя неизменно се чувства притеснена, винаги има наблизо дреха, с която да се наметне, и ако някой започне да я гледа прекалено открито, просто ще я пропъди от плажа. Благодарение на различни външни мнения тя се беше убедила, че тялото й е привлекателно; на разумно равнище тя разбираше, че трябва да се отнася по определен начин с него, опитваше се много упорито да го прави, но й беше трудно поради характеровата структура, която имаше.

Често установяваме специфични страхове у хора, които се чувстват много сигурни, и общо взето изобщо не са от страхливите. В много случаи бихме могли да ги обясним с конкретни обуславящи изживявания. Установил съм, че е много лесно да се премахнат страховете при такива хора. Просто преобуславянето, силата на примера, призиви да проявят силна воля, разумни обяснения и други повърхностни психотерапевтични мерки са обикновено напълно достатъчни. Подобни прости поведенчески методи обаче ще донесат по-малко успех по отношение страховете на определено изпитващи несигурност хора. Бихме могли да кажем, че страхът, който е несъвместим с останалата част от личността, лесно се отстранява, този, който съвпада с нея, е по-упорит.

С други думи, човекът, който се чувства несигурен, обикновено става по-завършено и последователно несигурен; онзи, който има висока самооценка обикновено остава по-последователно на високо равнище на самооценка.

Тенденция към крайности

Наред с описаните вече тенденции към запазване има поне една противоположна сила, произлизаща от вътрешната динамика на синдрома, която работи в полза на промяната, а не на незменността. Това е склонността относително несигурен човек да стане крайно несигурен, а относително сигурният - крайно сигурен.

Относително несигурно чувстващият се човек е някак по-склонен да тълкува по един несигурен, а не по сигурен начин всяко външно влияние, всеки стимул, който въздейства върху

организма. Подобен човек е склонен да тълкува усмивката като надсмиване, забравянето - като оскърбление, безразличието - като неприязън и слабата привързаност като безразличие. При това положение, ако се съди по думите на несигурния човек, съществуват повече несигурни, отколкото сигурни влияния. Бихме казали, че тежестта на доказателствата за тях е на страната на несигурността. И така, те се придвижват непрекъснато, макар леко, по посока на все по-крайна несигурност. Разбира се, този фактор се подсилва от факта, че изпитващите несигурност хора са склонни да се държат несигурно, а това подканя останалите да не ги харесват и да ги отхвърлят, което пък ги кара да се чувстват още по-несигурни, да се държат още по-несигурно - и т. н. Всичко се върти в един порочен кръг. По този начин, поради своята вътрешнаТази тенденция е тясно свързана с описаната преди това тенденция към по-голяма вътрешна последователност. - Бел. авт.динамика, те са склонни да предизвикат точно онова, от което най-много се боят.

«Най-очевидният пример е ревността. Тя произлиза от несигурност и на практика винаги подхранва ново отхвърляне и задълбочаваща се несигурност. Един човек обясни ревността си по следния начин: «Обичам жена си наистина много и се боя, че ще се срина, ако тя ме напусне или престане да ме обича. Естествено, че ме смущава приятелското й отношение към брат ми.» Затова той взе много - до една глупави - мерки да предотврати това дружелюбие и по този начин започна да губи любовта както на съпругата, така и на брат си. Това естествено го направи още по-неистово ревнив. Порочният кръг беше прекъснат с помощта на психолог, който му каза първо да не се държи ревниво, дори и да изпитва това чувство, а сетне се зае с по-важната задача да разкрие по различни начини общото чувство на несигурност.»

Промяна под натиск отвън

Много е лесно, погълнати от вътрешната динамика на синдромите да забравим за известно време, че всички те, разбира се, реагират на външната ситуация. Този очевиден факт се споменава тук, за да бъде картината пълна и да се напомни, че синдромите на личността в организма не са изолирана система.

Променливи - равнище и качество

Най-важната и очевидна променлива е равнището на синдрома. Даден човек е на високо, средно или ниско равнище по отношение на сигурността, както и на високо, средно или ниско равнище по отношение на самооценката. Не искаме да кажем, че това изменение задължително е върху един континуум, искаме само да привлечем вниманието върху колебанието от много към малко, от високо към ниско. Качеството на синдрома се е разглеждало основно по отношение на синдромите на самооценка или доминация. Явлението доминация може да се наблюдава при всички видове човекоподобни маймуни, но се изразява по качествено различен начин. При човешкото същество с висока самооценка успяхме да отличим поне две качества на висока самооценка, и избрахме едното да означим като сила, а другото - като власт. Човек с висока самооценка, който също така се чувства сигурен, проявява силното си самочувствие по един мил, услужлив и дружелюбен начин. Онзи, който има висока самооценка, но едновременно с това се чувства несигурен, не се интересува толкова от това да помага на по-слабите, а по-скоро да господства над тях и да ги наранява. И двата индивида имат висока самооценка, но я проявяват по различен начин, в зависимост от други характерни черти на организма. Много са формите, в които чувството за несигурност може да се изяви при крайно несигурните хора. Така например то би могло да има качеството на усамотяване и отдръпване (ако са с ниска самооценка) или на враждебност, агресивност и злоба (ако имат висока самооценка).

Културни фактори

Наистина взаимоотношенията между култура и личност са прекалено дълбоки и сложни, за да се разглеждат накратко. Трябва да се посочи, по-скоро за пълнота, отколкото по някаква друга причина, че общо взето пътищата, по които се осъществяват главните житейски цели, често се определят от характера на конкретната култура. В повечето, макар и не във всички случаи, начините, по които се изразява и постига самооценка са културно детермипирани. Същото се отнася до любовните връзки. Ние печелим обичта на други хора и изразяваме своите чувства към тях по културно утвърдени канали. фактът, че в едно сложно общество статусните роли са също така отчасти културно детерминирани, често променя изразяването на синдромите на личността. Така например на мъжете с висока самооценка в нашето общество се позволява да изразят този синдром далеч по-открито и по много повече начини, отколкото на жените с ниска самооценка. На децата се дава също твърде малко възможност да изразяват открито

висока самооценка. Би трябвало също така да се посочи, че много често съществува утвърдено от културата равнище за всеки от синдромите (например сигурност, самооценка, социалност, дейност). Този факт проличава най-ясно при сравнителни културни и исторически проучвания. Така например средният гражданин Добу не само е по-враждебен, но от него се очаква да е такъв в сравнение със средния гражданин Арапеш. От средната жена днес се очаква да има по-висока самооценка, отколко от средната жена отпреди сто години.

ИЗУЧАВАНЕ НА СИНДРОМИТЕ НА ЛИЧНОСТТА

Стандартни начини за корелиране

Досега говорихме така, сякаш елементите на синдрома са хомогенни, като частиците на някаква мъгла. Всъщност случаят не е такъв. В организацията на синдрома се установяват както йерархии по значение, така и групиране. Този факт вече беше доказан по най-простия възможен начин за синдрома самооценка, а именно, по метода на корелацията. Ако синдромът не беше диференциран, всяка негова част би трябвало да е в също толкова тясна корелация с цялото, както и всички останали. Всъщност обаче самооценката (измерена като цяло) има различна корелация с различните части. Така например цялостният синдром на самооценка, измерен съгласно Социален личностен въпросник. (Maslow, 1940б), се намира в съотношение с раздразнимост r=-0.39, с езическо сексуално отношение r=0.85, с редица осъзнати чувства за малоценност r=-0.40, с притеснение в различни ситуации r=-0.60, с редица осъзнати страхове r=-0.29 (Maslow, 1968а, 1968б).

Клиничното изследване на данните също показва тази тенденция към естествено струпване на частите в групи, към които сякаш естествено принадлежат. Така например конвенционалност, моралност, скромност и зачитане на правилата попадат заедно или принадлежат съвсем естествено към групата, за разлика от друга група струпващи се качества като самочувствие, поза, липса на притеснение, на плахост и стеснителност.

Тази тенденция към струпване веднага ни дава възможност да класифицираме в рамките на синдрома, но когато действително се опитаме да го направим, се изправяме пред различни трудности. На първо място се натъкваме на общия за всички класификации проблем, този за принципа, върху който трябва да се изгради тя. Разбира се, би било лесно, ако знаехме всички данни и тяхната взаимовръзка. Но когато, както е в нашия аучай, се залавяме с това частично невежи,

установяваме, че ни се налага да постъпваме произволно, независимо колко чувствителни се опитваме да бъдем по отношение на вътрешната, природа на материала. В нашия случай това вътрешно сходство е начално указание, означаване на някаква обща посока. Но при подобни спонтанни струпвания можем да напреднем само дотук, а когато най-накрая стигнем до момента да престанем да ги възприемаме, трябва да продължим напред на основата на собствените си хипотези.

Друга видима трудност е, че когато работим със синдромни материали, скоро установяваме, че можем да класифицираме всеки синдром на личността в дузина, сто, хиляда, десет хиляди или колкото пожелаем основни групирания в зависимост от избраната степен на обобщение. Подозираме, че обикновеният опит за класификция е просто още едно отражение на атомистичния, търсещ връзките възглед. Ако при работа с взаимозависими данни използваме атомистичен инструмент, това определено няма да ни доведе далеч. Та какво е всъщност класификацията, ако не отделяне на различните части, на дискретни единици? И как в такъв случай ще класифицираме нашите данни, ако те не са по същността си различни и отделни едни от други? Може би се налага да отхвърлим атомистката класификция и да потърсим някакъв холистичен принцип на класификция, тъй както сметнахме за необходимо да отхвърлим редуктивния в полза на холистичния анализ. Следващите аналогии предлагаме като указания за посоката, в която вероятно ще трябва да търсим подобна холистична методология на класификация.

Степени на увеличение

Дадената тук формулировка е аналогия, извлечена от физиката, и е на базата на принципа на работа с микроскоп. Изследвайки хистологичен материал, човек наблюдава цялостния характер, общата структура, формирането и взаимовръзките в тяхната цялост, вдигайкии предметното стъко на светлината и оглеждайки го с просто око,обхващайки така цялото. После, след като имаме ясно в съзнанието си цялостната кртина, започваме да разглеждаме една част от цялото при слабо увеличение, да речем десет пъти. Сега вече изучаваме дадена подробност не като нещо изолирано, взето сама за себе си, а имайки предвид взаимовръзката й с цялото. По-късно можем да продължим с по-подробно изследване на това поле, като използваме друг обектив с по-голямо увеличение, да речем 50 пъти. Тогава става възможно да се анализират все повече и по-фини подробности от цялото, като използваме все по-големи

и по-големи увеличения до практическн трайните възможности на апарата.

Бихме могли също така да разглеждаме материала като класифициран не в праволинейни поредици от отделени и независими части, които след това могат да бъдат преподредени в някакъв ред, а като «съдържащ се», може би като влизащи една в друга кутийки. Ако наречем цялостния синдром за сигурност кутия, то тогава четиринайсетте подсиндрома ще бъдат четиринайсет кутийки, които се съдържат в нея (Maslow, 1952). Във всяка от тези по-малки кутийк сеи съдържат други кутийки, може би 4 в едната, 10 в другата, 6 в третата и т. н.

Ако преведем тези примери на езика на изучаването на синдромите, бихме могли да вземем синдрома за сигурност и да го разгледаме като цяло, т.е. при степен на увеличение № 1. Това конкретно означава да изучаваме психичния «привкус», значение или цел на синдрома като единно цяло. След това бихме могли да вземем един от четиринайсетте негови под-синдрома и да ги изучаваме на равнището на онова, което бихме могли да наречем степен на увеличение № 2. Тогава този подсиндром ще бъде изучаван в своята конкретна цялост, във взаимната му зависимост от тринайсетте останали, но винаги ще се схваща като холистична част от цялостния синдром за сигурност. Като пример бихме могли да приведем синдрома за власт-подчинение при изпитващия чувство за несигурност човек. Той има потребност от власт, но това се проявява по много начини и в много различни форми например като свръхамбиция, свръхагресия, собственическо чувство, нужда за пари, свръхсъстезателност, склонност към предразсъдъци и ненавист и т. н., или техните привидни противоположности като подмазвачество, готовност за подчинение или мазохистични наклонности. Но тези характерни черти очевидно също са общи и биха могли да бъдат анализирани и класифицирани. Изучаването на всяка една от тях би било на степен № 3. Да вземем например потребността или склонността към предразсъдъци, за които расовият предразсъдък е един добър пример. Ако ще го изучаваме правилно, то няма да го изучаваме сам за себе си или в изолация. Бихме могли да го формулираме по-пълно като кажем, че изучаваме тенденцията към предразсъдъци, която е подсиндром на потребността от власт, който е подсиндром на синдрома на общо чувство за несигурност. Не е необходимо да посочваме, че все по-подробните проучвания ще ни отведат на степен 4, 5 и т. н. Можем да вземем например даден аспект на конкретен комплекс, да речем, тенденцията да се хващаме за различия (например

цвят на кожата, форма на носа, говорения език)като средство за подсилване на собствената ни потребност от сигурност. Тенденцията да се залавяме за различия е организирана като синдром и може да се изучава като синдром. За да сме по-конкретни, в този случай той би бил класифициран като под-под-под-синдром. Намира се в петата кутия от поредицата.

За да обобщим, такъв метод на класификация, а именно този, основан на фундаменталното понятие «да се съдържа в», а не на «да е отделен от», може да ни даде насоката, която търсим. Той ни позволява да се усъвършенстваме както по отношение на подробностите, така и на цялото, без да навлизаме в безсмислени подробности или да изпадаме в неясни и безполезни обобщения. Той е едновременно синтетичен и аналитичен и, най-сетне, ни позволява да изучаваме уникалността и общото едновременно и ефективно. Този метод отхвърля противопоставянето, аристотелевото разделяне на категория А и категория не-А и все пак ни дава теоретически задоволяващ принцип на класифициране и анализ.

Групиране според значението

Ако потърсим евристичния критерий, по който да правим разлика между синдроми и подсиндроми, ще го намерим теоретично в понятието за концентрация. Каква е разликата между естествените групирания в синдрома на самооценка? Установено бе, че конвенционалност, моралност, скромност и спазване на правилата се струпват в една група и тя може да бъде различена от друго групиране, образувано от характеристиките самоувереност, уравновесеност, липса на притеснение и смелост. Разбира се, тези групирания или подсиндроми се намират в корелация помежду си и със самооценката като цяло. Нещо повече, във всяко групиране различните елементи са в корелация помежду си. Вероятно нашето възприятие за групиране, субективното чувство, че различни елементи вървят естествено заедно би намерило отражение в корелациите, които ще се получат при измерването на тези елементи. Вероятно самоувереността и уравновесеността се намират в много по-тясна корелация от уравновесеността и не-конвенционалността. Може би от статистическа гледна точка, даден комплекс би могъл да означава висока средна стойност на взаимна корелация между всички негови съставки. Може да се приеме, че средната стойност на взаимна корелация ще е по-висока от средната стойност на корелацията между съставкн от две различни групи.^ приемем, че средната вътрешна корелация при дадено стр г=0.7, а средната стойност на корелация между съставките

на различни струпвания е г=0.5, то тогава новият синдром, образуван от сливането на струпванията или подсиндромите, ще има средна стойност на корелацията по-висока от г=0.5 и по-ниска от г=0.7, вероятно по-близо до г=0.6. Бихме могли да очакваме, че придвижвайки се от под-под-синдром към подсиндром и оттам към синдром, средната стойност на корелация ще става все по-малка. Тази тенденция бихме могли да наречем промяна в концентрацията на синдрома и с основание да подчертаем това понятие, ако не за друго, то поне защото би могло да ни даде работния инструмент, с който да проверим своите клинични данни.

От основната предпоставка на динамичната психология следва, че онова, което може и би трябвало да се постави в корелация, не е поведението като поведение, а значението на поведенията например не скромното поведение, а качеството скромност, видяно като цяло във взаимоотношенията си с останалия организъм. Нещо повече, трябва да се признае, че дори динамичните променливи не винаги се изменят строго линейно, а понякога се отклоняват рязко към нещо съвсем различно. Пример за това явление откриваме в последиците, които оказва гладът върху обичта. Ако подредим малки деца в групи от напълно приети до напълно отхвърлени, все пак ще установим, че вървейки надолу по стълбицата, децата копнеят все по-неистово за обич, но когато стигнем до крайната точка на скалата - пълното отхвърляне от първите дни на живота, намираме не огромен копнеж за обич, а пълна студенина и липса на желание за обич.

И накрая, разбира се, трябва да използваме холистична, а не атомистична информация, т.е. не полученото по пътя на редуктивния, а по пътя на холистичния анализ. По този начин ще можем да установим корелация между отделните променливи или части, без да Психолозите холистици са склонни да гледат с недоверие на метода на корелацията, но според мен това се дължи на факта, че той е използуван по един изключително атомистичен начин, а не защото същностната му природа влиза в противоречие с холистичната теория. Средният статистик гледа с недоверие на самокорелациите (като че ли бихме могли да очакваме нещо друго в организма!), но не би трябвало да е така, ако се вземат предвид определени холистични факти. - Бел. авт.насилим единството на организма. Ако работим с необходимото внимание с данните, които съпоставяме, и съчетаем всички статистически данни с клиничните и експериментални познания няма причина методът на корелация да не е във висша степен полезен при холистичната методология.

Взаимосвързани в организма синдроми

В книгата си за физическите гещалти Кьолер (Kohler, 1961) се противопоставя на свръхобобщаването на взаимосвързаността, до степен да не сме в състояние да направим избор между много общ монизъм и пълен атомизъм. Затова той подчертава не само взаимосвързаността в един гещалт, но също и факта на отделността на различните гещалти. За него повечето гещалти, с които работи, са (относително) затворени системи. Той довежда своя анализ само до рамките на гещалта, по-рядко анализира отношенията между тях, били те физически или психични.

Трябва да е очевидно, че когато имаме работа с информация за организма, попадаме в различна ситуация. С положителност в организма почти няма затворени системи. Там всяко нещо действително е свързано с всичко останало, макар и понякога по едва доловим и далечен начин. Нещо повече, доказано е, че организмът, взет като цяло, е свързан с и е фундаментално взаимозависим с културата, с непосредственото присъствие на други хора, с конкретната ситуация, с физическите и географски фактори и т. н. Досега бихме могли да кажем най-малкото, че Кьолер е трябвало да ограничи своето обобщение до физическите и психологическите гещалти във феноменалния свят, защото неговите структури определено не са в такава степен приложими вътре в организма.

Ако решим да спорим, бихме могли да отидем по-далеч от това минимално твърдение. Всъщност необходимите доказателства могат да се намерят в това, че целият свят е теоретически взаимосвързан. Ако изберем измежду типовете отношения, които съществуват, то ще сме в състояние да открием някакъв вид взаимоотношения между всяка част на вселената и останалите й части. Можем да приемем, че системите са относително независими една от друга само ако искаме да бъдем практични, или ако говорим в отделна дискурсивна сфера, а не в тоталността на сферите на дискурса. От психологическа гледна точка например всеобщата взаимовръзка се нарушава, защото съществуват части на света, които не са психологически свързани с други части на света, дори и да са свързани от гледна точка на химията, физиката или биологията. Нещо повече, взаимовръзката на света би могла съвсем спокойно да бъде нарушена по напълно различен начин от биолога, химика или физика. Според мен за момента най-добрата формулировка е, че има относително затворени системи, но те са отчасти продукт на гледната точка. Може би онова, което е (и

изглежда като) затворена система, може и да не е такова след година защото догодина научните методи ще са се усъвършенствали достатъчно, за да се докаже, че подобна връзка съществува. Ако ни отговорят, че би трябвало да докажем действителни физични процеси, а не преди всичко теоретични връзки между всички части на света, тогава ще репликираме, че монистичните философи никога не са сочили съществуването на подобна всеобща физическа взаимовръзка, а са говорили за редица други видове взаимообвързаност. Но тъй като това не е основен предмет на нашето изложение, не е необходимо да се спираме на него. Напълно достатъчно е да посочим явлението (теоретична) всеобща взаимовръзка в рамките на организма.

РАВНИЩЕ И КАЧЕСТВОНА СИНДРОМИТЕ НА ЛИЧНОСТТА

В тази област на изследване имаме да предложим един внимателно подбран пример. Остава по пътя на бъдещи проучвания да се установи дали имаме налице парадигма или конкретен случай.

Количествено, т.е. в смисъл на прости линейни корелации, има положителна, но слаба взаимовръзка между равнището на чувството за сигурност и това на самоуважение, г= на около 0.2 или 0.3. В сферата на индивидуална диагноза на нормални хора е съвсем ясно, че тези два синдрома са практически независими променливи. Може при някои групи да съществуват характерни връзки в двата синдрома. Така например при евреите е имало (през 1940 г.) тенденция за високо равнище на самооценка и ниско на сигурност, докато при жените-католички сме откривали често ниска самооценка, съчетана с висока степен на чувство за сигурност. При невротиците и двете равнища бяха и са склонни да бъдат ниски.

Но по-поразително от взаимовръзката (или отсъствието й) по отношение на равнището на двата синдрома е много близката взаимовръзка между равнището на чувство за сигурност (или самоуважение) и качеството на самоуважение (или чувство за сигурност). Това отношение може да се докаже съвсем лесно като се противопоставят два индивида, при които равнищата на самооценка са високи, но те се намират на противоположните краища по скалата на чувството за сигурност. А (висока самооценка и високо чувство за сигурност) е склонен да изразява самоуважението си по много различен начин от Б (висока самооценка и ниско чувство за сигурност). А, който има както личната сила, така и любов към човешкия род,

естествено ще използва тази сила по грижовен, мил или покровителствен начин. Но Б, който има същата сила, но изпитва омраза и презрение към хората или страх от тях, ще използва по-вероятно силата си, за да наранява, да доминира или да уталожи по някакъв начин чувството си за несигурност. Тогава силата е заплаха за неговите събратя. Следователно бихме могли да говорим за несигурно качество на високата самооценка и да го сравним със сигурното качество на високата самооценка. Пак така бихме могли да направим разлика между несигурно и сигурно качество на ниската самооценка, т.е. мазохистът или подлизуркото, от една страна, и тихия, приятен или услужлив зависим човек, от друга. Подобни разлики в качеството на сигурността са в корелация с разликите в равнището на самооценка. Така например несигурно чувстващите се хора биха могли да са затворени и стеснителни или открито враждебни и агресивни, в зависимост от това дали равнището им на самооценка е ниско или високо. Хората, които изпитват чувство за сигурност, могат да са покорни или горди, следовници или лидери, в зависимост от това как се променя равнището им на самооценка от ниско към високо.

СИНДРОМИТЕНА ЛИЧНОСТТА И ПОВЕДЕНИЕТО

В широкия смисъл, преди да направим по-конкретен анализ, можем да кажем, че отношенията между синдромите и външното поведение са горе-долу както следва. Всяко действие е израз на цялата интегрирана личност. По-конкретно това означава, че всяко действие е детерминирано от всеки и от всички синдроми на личността (освен другите определящи фактори, за които ще говорим по-долу). Когато Джон Доу се смее и отвръща на закачка, ние теоретично можем да измъкнем измежду различните определящи фактори на този неделим акт равнището на неговото чувство за сигурност, самооценка, енергия, интелект и т. н. Такова становище очевидно противоречи на онази, сега вече отживяла времето то си теория за чертите на характера, според която всеки отделен поведенчески акт се определя изцяло от една единствена черта.Теоретичното ни твърдение се илюстрира най-добре-от определени задачи като например художественото творчество. Когато създава картина или концерт, творецът явно влага своето аз изцяло в задачата

и следователно тя е израз на цялостната личност. Но един такъв пример, или да кажем някаква творческа реакция на неструктурирана ситуация (какъвто е случаят с теста на Роршах) е в единия край на континуума. В другия е изолираният, конкретен акт, който има малка или никаква връзка с характеровата структура. Пример за това са непосредствените реакции на изискванията на моментната ситуация (да се дръпнеш от пътя на камион), чисто привични, културални реакции, които отдавна са загубили своето психично значение за повечето хора (навикът мъжете да стават, когато в стаята влезе жена) или, най-сетне, рефлекторните действия. Такова поведение ще ни каже малко или нищо за характера, защото в тези случай то е пренебрежимо като определящ фактор. Между тези крайности установяваме всевъзможни степени. Съществуват например действия, които са обикновено почти напълно детерминирани само от един или два синдрома. Конкретният акт на любезност е по-тясно свързан със синдрома на сигурност, отколкото с който и да е друг. Чувството за скромност се определя до голяма степен от самооценката и т. н.

Посочените по-горе факти биха могли до голяма степен да предизвикат въпроса защо, след като съществуват всички тези типове взаимоотношения между поведение и синдром, твърдяхме в началото, че общо взето поведението се определя от всички синдроми?

Очевидно е, че по силата на нещо като теоретично изискване, една холистична теория ще започне с такова твърдение, докато атомистичният подход би започнал с подбора на някакво изолирано, отделно поведение, откъснато от всички свои връзки с организма - например усещане или условен рефлекс. Това е въпрос на «центриране» (от гледна точка на коя част да се организира цялото). За атомистката теория най-простата основна единица е частицата поведение, получена по пътя на редуктивния анализ, т.е. поведение, откъснато от всички свои връзки с останалия организъм.

Вероятно по-близко до същността е твърдението, че първият тип връзка синдром-поведение е по-важна. Изолираните видове поведение са обикновено в периферията на основните житейски грижи. Те са изолирани просто защото не са важни, т.е. нямат нищо общо с основните проблеми, отговори и цели на организма. Съвършено вярно е, че кракът ми подритва, когато бъде ударено пателарното сухожилие, че ям маслини с пръсти или не мога да ям варен лук, защото съм научен да не го харесвам. Това в никакъв случай не е по-вярно от това, че

имам определена житейска философия, че обичам семейството си или, че съм привлечен от определен вид експерименти, но вторият тип ситуации са далеч по-важни.

Макар и наистина вътрешната природа на организма да е определящ фактор на поведението, тя не е единственият. Културната среда, в която оперира организмът и която вече е помогнала да се определи вътрешната му природа, също е определящ за поведението фактор. И накрая, под заглавието «непосредствена ситуация» би могла да се подведе и друга поредица от определящи фактори на поведението. Неговите цели и задачи се определят от природата на организма, а пътищата към осъществяването им - от културата, но непосредствената ситуация определя какво е реално възможно или невъзможно - кое поведение е разумно и кое не, кои конкретни цели са осъществими и кои не са, какво предполага заплаха и какво предлага възможен инструмент за постигането на целите.

Когато разглеждаме поведението по този комплексен начин, става лесно да разберем защо поведението не винаги е добър показател за структурата на характера. Защото, ако то се определя толкова от външната ситуация и културата, колкото и от характера, ако е компромисна формация между три групи сили, то поведението едва ли би могло да представлява идеален индикатор за всяка от тях. И отново това е чисто теоретично твърдение. На практика съществуват определени методи, при които можем да «изключим» или да сведем до нула влиянието на културата и ситуацията, така че на практика поведението би могло да е добро указание за характера.

УстановяВа се, че съществува много по-висока корелация между характера и импулса за поведение. Нещо повече, тя е толкова висока, че тези импулси за поведение биха могли сами по себе си да се сметнат за част от синдрома. Те са далеч по-свободни от външни и културни принуди, отколкото откритите поведенчески актове. Бихме да отидем дотам и да кажем, че ние изучаваме поведението само като указание за импулса за поведение. Ако това е добро указание, си струва да бъде изучено; ако не е добро - не си струва, след като трайна цел е да разберем характера.

ЛОГИЧЕСКИ И МАТЕМАТИЧЕСКИ ИЗРАЗ НА ДАННИТЕ ЗА СИНДРОМА

Доколкото зная, за момента не съществува такава математика или логика, която да е подходяща за символното изразяване и обработка на синдромната информация. Такава символна система в никакъв слуучай не е невъзможна, защото знаем, че сме в

състояние да изградим математика и логика, които да съответстват на нашите нужди. Засега обаче повечето съществуващи логически и математически системи се основават и са израз на общо-атомисткия Така например, като се направи достатъчно неясна, ситуацията би могла да се изведе в смисъл на детерминанта на поведение, както става в различните проективни тестове. Или се случва изискванията на организма да са толкова смазващи, както при лудостта, че външният свят бива отречен или пренебрегнат, а културата не се зачита. Основната методика за частично изключване на културата е да се установи връзка по време на интервюто или психоаналитично пренасочване. При определени други ситуации културните принуди биха могли да бъдат отслабени, както е при пиянството, яростта или други примери на неконтролирано поведение. И отново тук има много типове поведение, които културата пропуска да регулира, като различни неопределени, сублиминално, т.е. неосъзнаваемо възприети вариации на културно детерминираната тема, неекспресивни движения. Или пък бихме могли да изучаваме поведението при относително невъздържани хора, при деца, у които културалните принуди са все още слаби, при животни, където те са почти незначителни, или в други общества, така че да сме в състояние да изключим културалните влияния по пътя на съпоставянето. Тези няколко примера показват, че едно усъвършенствано, стъпило на здрава теоретична основа изучаване на поведението може да ни каже нещо за организацията на личността. - Бел. авт. светоглед, който вече критикувахме. Собствените ми усилия в тази насока са прекалено немощни, за да бъдат представени тук.

Рязкото разграничение между А и не-А, въведено от Аристотел като една от основите на неговата логика, е пренесено в съвременната логика дори там, където са отхвърлени други негови постановки. Така например в «Символната логика» на Лангер откриваме, че идеята, описана от нея от гледна точка на комплементарни класове, е една от основните постановки, които не трябва да се доказват, а могат да бъдат приети за дадени като въпрос на здрав смисъл. «Всяка категория има допълнение; категорията и допълнението й са взаимно изключващи се и заедно изчерпват всеобщата категория»(Langer, 1937, с. 193).

Вече трябва да е станало очевидно, че при синдромните данни не може да има такова остро изрязване на която и да част от цялото или такова рязко разграничение между всяка отделна единица и останалия синдром. Когато отрязваме А от цялото, А

Вече не е А, не-А вече не е онова, което е било, и положително простият сбор на А и не-А няма да ни върне цялото, от което сме тръгнали. В рамките на синдрома всяка негова част се припокрива с друга. Ако не пренебрегнем това припокриване, отрязването на част няма да е възможно. Психологът не може да си позволи такова пренебрежение. Взаимното изключване е възможно за изолирано взета информация. Ако се вземе в контекст, както трябва да бъде в психологията, такова противопоставяне е напълно невъзможно. Дори не е допустимо например да отрежем поведението на висока самооценка от всички други по простата причина, че не съществува такова нещо като поведение на висока самооценка и нищо друго.

Ако отхвърлим тази представа за взаимно изключване, поставяме под съмнение не само цялата логика, която е частично основана на него, но също така повечето познати ни математически системи. Повечето съществуващи математически и логически системи боравят с един свят, който представлява сбор от взаимоизключващи се единици, подобен на купчина ябълки. Отделянето на една ябълка от останалите в купчината не променя основната същност на ябълката, нито тази на купчината. В организма нещата стоят абсолютно различно. Отрязването на един орган променя целия организъм, а не само частта, която е била отрязана.

Друг пример можем да открием в основните аритметични действия събиране, изваждане, умножение и деление. Това са все действия, които предполагат атомистка информация. Събирането на две ябълки е възможно, защото природата им го разрешава. С личността нещата стоят различно. Ако имаме двама души, които имат висока самооценка и изпитват чувство за несигурност, и направим така, че единият от тях да има по-голямо чувство за сигурност («добавим» сигурност), ще разполагаме с един човек, който вероятно е склонен към сътрудничество и друг, който е склонен да бъде тиранин. Високата самооценка при един човек няма същото качество, както високата самооценка при друг. При човек, на когото е «прибавена» самооценка има две промени, не само една. Той не само е придобил чувство за сигурност, но се е променило и качеството на самооценката, по простата причина, че се е съчетала с високо чувство за сигурност. Примерът е малко насилен, но той е най-близкото, до което можем да стигнем, за да си представим нещо подобно на действието събиране в личността.

Очевидно традиционната математика и логика, въпреки неограничените си възможности, приличат само на слугини в услуга един атомистичен, механичен възглед за света.

Дори изглежда възможно да се каже, че математиката изостава от съвременните физически науки в приемането на динамичната, холистична теория. Съществените промени в природата на физическата теория се осъществяват не с промяна на същностната природа на математиката, а като се разтегля нейната употреба, като с нея се вършат трикове, като се оставя доколкото е възможно непроменена същностно статичната й природа. Те стават възможни само с мощта на различни допускания от рода на «като че ли». Добър пример намираме в математическта теория на приближенията, която претендира, че борави с движение и промяна, но прави това само като свежда промяната до поредица от статични състояния. Пространството под една крива се изчислява като се раздели на поредица от правоъгълници. Самите криви се разглеждат «като че ли» са многоъгълни фигури с много малки страни. Че това е основателна процедура, с която нямаме принципен спор, се доказва от факта, че приближенията вършат работа и са изключително полезен инструмент. Но не е основателно да забравяме, че той работи поради поредица от допускания, хитрувания или трикове, «като че ли» допускания, които явно не боравят със света на явленията така, както това правят психологическите проучвания.

Следният цитат може да послужи като илюстрация на нашето твърдение, че математиката е склонна към статичност и атомизъм. Доколкото зная, общият му смисъл не е оспорен от други математици.«Но не заявявахме ли доста пламенно преди това, че живеем в един неподвижен свят? И не доказвахме ли надълго и нашироко, използвайки парадоксите на Зенон, че движението е невъзможно, че летящата стрела е всъщност неподвижна? На какво да отдадем очевидно променената позиция? Нещо повече, ако всяко ново математическо откритие почива върху старите, утвърдени основи, как е възможно да се изведе от теориите на статичната алгебра и статичната геометрия нова математика, която да е в състояние да реши проблемите, свързани с динамичните единици? Що се отнася до първото, възгледът не е променен. Продължаваме да стоим вкопани здраво в схващането, че на този свят движението, както и промяната, са особени случаи на състоянието на покой. Няма промяна, ако под промяна се разбира състояние, качествено различно от покой; онова, което определяме като промяна, е просто, както вече веднъж посочихме, поредица от много различни статични

образи, възприети в относително кратки интервали от време... Тъй като сме интуитивно убедени, че в поведението на едно движещо се тяло има последователност, тъй като всъщност не виждаме как летящата стрела преминава през всяка точка по своя път, налице е един завладяващ инстинкт да абстрахираме идеята за движение като нещо, различно от покоя. Но тази абстракция е резултат от физиологични и психични ограничения; тя по никакъв начин не се оправдава от логическия анализ. Движението е корелация на място и време. Шанс е просто още едно име за функция, още един аспект на същата корелация.

Що се отнася до останалото, числените методи, като рожба на геометрията и алгебрата, принадлежат към статичното семейство и не са придобили характерни черти, които родителите им не притежават. В математиката не са възможни мутации. По този начин, числените методи неизбежно притежават същите статични качества като таблицата за умножение или евклидовата геометрия. Те представляват само още едно тълкуване на този неподвижен свят, макар и да трябва да признаем, че то е много находчиво» (Kasner&Newman, 1940, с. 301-304).

Нека отново заявим, че има два начина да се разглеждат елементите. Така например изчервяването може да е изчервяване само себе си (редуктивен елемент) или да е изчервяване в даден контекст (холистичен елемент). Първото е свързано с едно «като че ли» допускане: «като че то е само на света и няма връзка с останалия свят». Това е формална абстракция и в някои научни области би могла да е твърде полезна. Във всеки случай абстракцията не може да навреди, стига да се помни, че тя е формална. Проблеми възникват само когато математиците, логиците или учените забравят, че правят нещо изкуствено, когато говорят за изчервяването само по себе си, защото те положително ще признаят, че в реален свят няма такова нещо като изчервяване, ако няма човек, който да се изчервява, или нещо, поради което той да се изчервява и т. н. Този изкуствен навик на абстрахиране или на работа с редуктивни елементи е работил така добре и е станал толкова утвърден навик, че абстрахиращите и редукционистите са склонни да гледат с удивление на всеки, който отрича емпиричната и феноменална валидност на тези навици. На плавни етапи те се убеждават, че това е начинът, по който всъщност е изграден светът, и им е лесно да забравят, че дори и да е полезен, той все пак е изкуствен, условен, хипотетичен - с една дума, че това е изкуствена система, наложена на един взаимосвързан и променящ се свят.

Тези странни хипотези за света имат правото да съществуват напук на здравия смисъл само поради доказаното им удобство. Когато престанат да са удобни, или когато се превърнат в пречки, те трябва да се изоставят. Опасно е да виждаме в света онова, което сме вложили в него, а не което е действително там. Нека заявим това категорично. Атомистката математика или логика е в известен смисъл теория за света и всяко негово описание от гледна точка на тази теория може да се отхвърли от психолога като неподходящо за неговите цели. Явно е необходимо мислителите в областта на методологията да сезаловят със създаването на логически и математически системи, които по-пълно съответстват на природата на света на съвременната наука.Възможно е да разширим тези бележки и до самия английски език. И той е склонен да отразява атомистичната теория за света на нашата култура. Няма защо да се чудим, че при описването на данните и законите на синдрома трябва да прибягваме до странни аналогии, стилистични фигури и различни други усуквания и обрати. Имаме съюз «и», който изразява обединяването на две дискретни единици, но нямаме съюз, който да изразява обединяването на две единици, които не са дискретни и при обединяването си образуват единство, а не двойственост. Единственият заместител, който бих могъл да измисля за този основен съюз е тромавото: «структуриран с». Съществуват езици, които са по-благоразположени към един холистичен, динамичен светоглед. По мое мнение, аглутиниращите езици са по-адекватни от английския, като отражение на холистичния свят. Друг момент е, че нашият език организира света така, както това правят повечето логици и математици - на елементи и взаимовръзки, на материя и неща, причинявани на материята. Съществителните се третират като неща, глаголите са действия, извършени от неща по отношение на неща. Прилагателните описват по-точно какъв е видът на нещата, а наречията - по-точно какво е действието. Холистично-динамичният възглед не въвежда такова рязко противопоставяне. Във всеки случай, думите трябва да протичат в права линия, дори и когато се опитват да опишат информация за синдром (Lee, 1961).Аглутиниращи езици - езици, вкоито думите се сегментират на елементи, всеки от които представлява една отделна граматическа категория (например турски). - Бел. ред.

ПОСЛЕСЛОВ БОГАТАТА ЖЪТВА НА ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ

РУТ КОКС

«Мислех си, че сега се намирам на върха на силите си и мога да съм най-полезен, така че когато и да умра, ще бъде все едно да се отсече дърво, без да се обере цялата реколта от ябълки, която то ще даде. Ще бъде тъжно. И все пак приемливо. Защото ако животът е бил толкова богат, тогава да се вкопчваш в него би било признак на алчност и неблагодарност.»(Дневникът на Маслоу, 12 февруари 1970, в Lowry, 1979, с. 997)

ВЪВЕДЕНИЕ

Четири месеца след като написва тези думи в своя дневник, Ейбрахам Маслоу умира на шейсет и двегодишна възраст. Днес неговият възглед за потенциала на индивидуалното благополучие и синергичното общество се прилага в много сфери на социологията и психологията. Широкото приложение на неговата философия може да послужи като мерило за нейното значение.

В настоящата глава ще разгледаме някои практически и теоретически насоки, по които виждането на Маслоу се отразява върху нашия живот и върху живота на обществото. Той допринесе неизмеримо за създаването на един нов възглед за човешката природа и постави основата на два клона от съвременната психология - хуманистичната и трансперсоналната. През седемдесетте и осемдесетте години на нашия век идеите на Маслоу в различните области на психологията, образованието, бизнеса и стопанското управление, здравеопазването и социологията дават богата жътва.

Неговите размишления и теории засягат нашия личен и обществения живот по толкова различни начини, че е трудно, както пише Джойс Керъл Оутс, «да се оцени по достойнство предиздвикателството, което хвърля смайващо плодовитата мисъл на Маслоу; как той съчетава ролята на учител, пророк, лекар, мечтател, критик; амбицията му да свърже в едно всевъзможни привидно несвързани явления; неговия непобедим оптимизъм»(в Leonard 1983, с. 335).

Според обективните критерии, корпусът от публикации на Маслоу е внушителен: 6 основни книги и повече от 140 статии в списания, много от тях препечатани в различни сборници на съвременната психологическа мисъл. И все пак, по-важно от чистия обем на неговите публикации е въздействието, което

идеите му упражниха върху нашия живот и общество. Трудовете му изхождат от вярата, че ако не бъдат взети предвид най-висшите въжделения на човешките същества те няма никога да бъдат разбрани. Той казва, че като човешки същества ние притежаваме един вътрешен порив да култивираме тези явления така, че да реализираме себе си и да служим на обществото.

Усещане за чудо

Любовта на Маслоу към живота и безкрайната му вяра в положителния потенциал на човешкия род нарастват, когато той посвещава живота си на едно холистично разбиране на човешката природа. Човешките същества не са просто съчетание от неврози, а едно богатство от потенциални възможности. Дори в ранните си години той е бил изпълнен с почуда, откритост и честност на възприятието. През 1928 г. Маслоу пише в един студентски доклад по философия:«Защо да не отдадем [чудото на мистичното изживяване] на самия човек, вместо то да ни води до извода за неговата присъща безпомощност и нищета... не можем ли да оформим едно по-голямо, по-чудно схващане за величието на човешкия род?» (в Lowry, 1973а, с. 77).

След повече от 40 години, когато Маслоу е станал един от най-изтъкнатите психолози на нашето време, неговата тема остава непроменена и той я подхваща в книгата си «The Farther Reaches of Human Nature» (1971, с.144) («По-далечните простори на човешката природа»).

«Ако трябва да обобщя цялата тази книга в едно-единствено изречение, [бих казал]: в нея са изложени изводите, които следват от откритието, че човекът има по-висша природа и тя е част от неговата същност - или по-просто казано, човешките същества могат да са чудесни, поради своята собствена човешка и биологична природа (В Lowry, 1973а, с. 77).

Активният и търсещ интелект на Маслоу допуска психологически подход, който отива отвъд невротичното поведение и психозата, към една психология на човешкия растеж и себеактуализация. «Онова, което можем да изучаваме, са несъзнаваните и предсъзнаваните дълбини, рационалното и ирационалното, болестното и здравото, поетичното и математическото, конкретното и абстрактното. Фройд ни сложи тези медицински очила на носа. Време е да ги свалим» - пише Маслоу през 1959 г. (В Lowry, 1979, с. 66).

Незабелязаната революция

В предговора към преработеното второ издание на «Мотивация и личност» Маслоу заявява, че хуманистичната философия е «все още почти напълно пренебрегвана от повечето интелектуалци... Ето затова започнах да я наричам Незабелязаната революция» (Maslow, 1970,142, с. Х).

През март 1985 г. участниците в честването на 25-годишнината от създаването на Асоциацията за хуманистична психология направиха преглед на въздействието на «незабелязаната революция» и установиха, че хуманистичните идеи се възприемат в ежедневието. Докато преобладаващата насока в научните изследвания и текстове-те по психология често не отразяват хуманистичния възглед, в други области тази философия явно не е отминала незабелязана. Тенденциитете в психотерапията, образованието, медицината и мениджмънта отразяват значението, което отдава Маслоу на реализацията на себе си, на ценностите, на избора и отговорностите и на един много по-холистичен възглед за индивида в семейството, културната и работната среда.

Ричърд Дж. Лоури от колежа Васар, приятел и бивш студент на Маслоу, както и редактор на неговите дневници, е изиграл основна роля в изучаване на неговия принос. В книгата си «A.H. Maslow: An Intellectual Portrait» («Е.Х. Маслоу - Интелектуален портрет») (1973а), той прави преглед на основни теми на Маслоу и техния теоретичен статут в историята на психологията и на западната мисъл.

Лоури определя целия разумен живот на Маслоу като една великолепна съгласуваност и последователност в търсенето «на чудесните възможности и неразгадаемите дълбини на човешката природа» (Lowry, 1973а, с. 78-79).

Докато готви книгата си «New Pathways in Psychology: Maslow and the Post-Freudian Revolution» («Нови пътища в психологията: Маслоу и постфройдистката революция») (1972), английският автор Колин Уилсън работи в тясно сътрудничество с Маслоу и съпругата му Берта. Тази книга и «The Third Force, The Psychology of Abraham Maslow» («Третата сила. Психологията на Ейбрахам Маслоу») (1970) от Франк Гобъл представляват хроники на развитието на философията на Маслоу и неговите постижения, разгънати на един по-широк исторически фон.

Ето какво пише Уилсън: «Постигнатото от Маслоу е огромно... Подобно на всички оригинални мислители той откри нов начи по

който да се гледа на вселената. Идеите му се развиват бавно и органично, като дърво: няма прекъсвания, нито внезапна промяна посоката. Инстинктът му е бил забележително здрав» (Wilson, 1972, с. 198).

Психолог и философ на науката

Маслоу смята, че общият подход на емпиричната наука «за пред животни, неща и частични процеси е ограничен и неадекватен, когато се опитваме да проумеем и да вникнем в цялостни личности и култури" (Maslow, 1966,115, с. XIV).

В търсенето на подходящи средства за изследвания в областта на психологията Маслоу играе и ролята на философ на науката. Той смята за невъзможно да се изолира търсенето на психологическата истина от философските въпроси и настоява, че науката няма право да изключва каквито и да е релевантни данни или опит. В «The Psychology of Science: А Reconnaissance» («Психология на науката: Едно разузнаване») той пише: «Науката трябва да е в състояние да борави с проблемите на ценностите, индивидуалността, съзнанието, красотата, трансценденцията и етиката" (Maslow, 1966,115, с. XIV).

Маслоу се интересува повече от това да създава пионерскн и оригинални теории, отколкото да ги прилага и потвърждава, но непрекъснато предизвиква и кани други да експериментират с идеите му и да ги докажат или опровергаят.

«Аз съм човек, който обича да разорава целини, а сетне да ги оставя. Доскучава ми. Обичам да откривам, а не да доказвам. При мен голямото вълнение идва от откривателството" (Maslow, Lowry, 1979, с. 231).

В книгата си «The Farther Reaches of Human Nature» («По-далечните простори на човешката природа») (1971) той признава, че доказателството е «гръбнакът на науката» и все пак ще е голяма грешка, ако учените смятат себе си просто и само за хора, набавящи доказателства» (с. 4). Той е изцяло погълнат от открития, в които се съчетават едновременно опитът и теорията и отправя предизвикателство към науката и принципите й да търсят нови методи за придобиване на познания за човешкото поведение. Той призовава изследователската дейност да се простира от лабораторията до живота и да включва изучаването на заводи, домове, болници, общности и дори народи.

ХУМАНИСТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ

«В наши дни хуманистичната психология е много неща: културно движение, социална мрежа, поредица от преживявания на хора, набор от методи, ценностна система, организация и теория. В идеалния случай всички тези неща си взаимодействат и взаимно се обогатяват" (Maslow в Greening 1984, с. 3). «Аз съм фройдист, аз съм бихейвиорист, аз съм хуманист...» (Maslow, 1971,144, с.4).

Теорията

Най-често теориите на Маслоу за човешката мотивация и себеактуализацията се сравняват с фройдистките и бихейвиористките модели. И все пак, за самия него йерархията на потребностите е логично продължение на по-ранната му работа с бихейвористки, фройдистки и повлияни от Адлер модели. Той се смята както за фройдист, така и за бихейвиорист, а не за баща на подетата срещу тях революция. Маслоу се вижда не като дисидент, а като човек, който синтезира традицията, и смята работата си за продължение на модерните насоки в психологията.

Защо теориите на Маслоу и други хуманистични мислители са толкова революционни? Работата му и тази на другите хуманистични психолози е научна, в смисъл, че разчита на емпирични изследвания на човешкото поведение, но се отличава от другите психологически системи по това, че поставя ударението върху определени философски становища за човешките същества (Buhler & Allen, 1972).

Хуманистичната психология е революционна, защото изгражда положителен модел на човешкия опит. Психолозите-хуманисти се представят първо като човешки същества, а сетне като учени. Те не претендират за обективност, а съсредоточават вниманието си върху откриването на методи в рамките на високо субективния обмен в едно отношение, което ще разкрие лично познание за друго човешко същество (Buhler & Allen, 1972; Polanyi,1958).

Следващите основни теми са отличителните черти на съвременната хуманистична психология.* Неудовлетвореност от теориите, които поставят в центъра на вниманието патологията;* Признаване на потенциала на човека да расте, да се самоопределя и да упражнява избор и отговорност;

* Убеждението, че хората не живеят за единия хляб, а имат и по-висши нужди, като например да се учат, работят, обичат, творят и т. н.;* Висока оценка за чувствата, желанията и емоциите, вместо обективирането или обясняването на тези емоции;* Убеждението, че хората са способни да разберат какво е правилно и какво - неправилно и да имат поведение, което съответства на по-висшето добро; вяра в крайните ценности като истина, щастие, любов и красота.

Хуманистичното движение

Определението за «третата сила» в психологията е написано от Маслоу през лятото на 1957 г. и е включено във въведението към първото издание на Journal of Humanistic Psychology («Списание за хуманистична психология») (Sutich, 1961, с. Vii-ix):

«Списание за хуманистична психология" е основано от група психолози и професионалисти от други области, проявяващи интерес към онези човешки способности и потенциал, които не са намерили място както в позивистичната или поведенческата теория, така и в класическата психоаналитична теория, като например твочеството, любовта, азът, растежът, организмът, задоволяването на базовите потребности, себеактуализацията, по-висшите ценности, его-трансценденцията, обективността, автономията, идентичността, отговорността, психичното здраве и т. н.»

Две организации изграждат идентичността на хуманистичната психология като интелектуално движение в началото на шейсетте години на нашия век. Институтът Исалън в Калифорния, който служи за прототип на други центрове за растеж, е основан през 1962 година. Също през 1962 г., Ейбрахам Маслоу и неговите колеги създават Асоциацията за хуманистична психология (АХП).

Главната цел както на списанието, така и на асоциацията, е да изучават поведенческите характеристики и емоционалната динамика на цялостния и здрав човешки живот. Новата асоциация представлява бунт срещу механичната, детерминистката, психоаналитичната и поведенческата ортодоксалност. През 1985 г. членовете на АХП възлизат на 520 души от всичките петдесет щата и много други страни по света.

В предговора към книгата на Франк Гобъл «The Third Force. The Psychology of Abraham Maslow» («Третата сила. Психологията на Ейбрахам Маслоу») (Goble, 1970, с. VII), самият Маслоу пише следното:

«Искам да подчертая, че всеки от една дузина други теоретици би могъл не по-малко успешно да играе ролята на представител на Психологията на третата сила. Като движение тя няма отделен лидер, някакво голямо име, което да я характеризира. За разлика от повечето революции в светогледа, които са били характеризирани с името на един човек, каквито са например фройдистите, дарвинистите, марксистите, последователите на Айнщайн и т. н., Третатата сила е дело на много хора. И не само това, успоредно с нея вървят и независимия напредък, и открития и в други области. Бързо се разкрива нов образ на обществото и всички негови институции.»

Хуманистичните психолози търсят начините, по които себеактуализацията може да се поощрява и измерва при индивиди, групи и организации. През 1968 г. е разработен Въпросника за себеактуализация (POI), предназначен да измерва степените на себеактуализиране (Shostrom, 1968). Този инструмент намира широко приложение в бизнеса, образованието и психологията.

Хуманистична психотерапия

Практиката на съвременната психотерапия е радикално повлияна от теориите, формулирани от Маслоу и други ранни представители на психологията на Третата сила. Самият Маслоу не е практикуващ клиницист, но неговите идеи имат значимо въздействие върху практиката на психотерапията. Той не разработва система от методи, а по-скоро един етичен подход към човешките взаимоотношения въобще.

Маслоу вярва, че задоволителни резултати могат да се постигнат от всички съществуващи разнообразни клинични методи, и че за да постига успех, терапевтът трябва да помага на индивидите да задоволят базовите си потребности, като по този начин ги повежда нагоре по пътя към себеактуализацията, което той определя като «крайната цел на всяка терапия» («Мотивация и личност», стр. 241-264). «Безрезервна е вярата, че истината е силно лекарство. Да се научиш да пробиваш през собствените си ограничения, да опознаеш себе си, да чуеш гласовете на импулсите, да разкриеш триумфиращата природа, да постигнеш познание,

прозрение - това са изискванията." -пише той в «По-далечните простори на човешката природа» (Maslow, 1971,144, с. 52).

Хуманистичната етика, която Маслоу описва (1970, 142), а Бюгентал формулира (Bugental, 1971), оказва специфично въздействие върху терапевтичната практика. Ето някои от основните й принципи:

* Поемане на отговорност за собствените действия и преживявания;* Взаимност в отношенията - признаване на гледната точка на другия;* Екзистенциална (тук и сега) гледна точка, която приема, че човек живее само в настоящия момент;* Признаване, че емоции като болка, конфликт, печал, гняв и вина са част от човешкия живот, които трябва да бъдат разбрани и дори ценени, вместо да се потискат и крият; изразяването на емоция разкрива изживян смисъл в живота на човека;* Хората, въплътили хуманистичната етика, са единни в търсенето на благоприятстващи растежа преживявания.

Трябва да се признае, че Карл Роджърс (Rogers, 1942,1961) пръв въвежда ново, хуманистично схващане за взаимоотношенията между терапевт и пациент. Маслоу и Роджърс взаимно повлияват своите теории, но вторият прилага възгледите си като разработва нови системи от процедури при лечението на клиенти. Той нарича своята работа клиент-центриран подход. Роджърс говори за терапевта като за благоприятстващ, активен, но недирективен участник. Различни хуманистични психотерапевти са разработили варианти на тези взаимоотношения на човек с човек.

Хуманистичните терапевти приемат и оползотворяват собствения си опит и вярват, че въздействието и значението на личността на терапевта в процеса на работата не бива да се подценява. Той служи за модел като скрито демонстрира потенциала за творческа и позитивна дейност пред клиента. Те вярват също така, че крайните решения и избор остава за клиента. Въпреки че терапевтът може да играе подкрепяща роля, клиентът запазва основната отговорност за своя живот и винаги ще бъде най-силната фигура в него (Buhler & Allen, 1972, Maslow, 1970,142, Rogers, 1961).

«Трябва да помним, че познанието за собствената дълбока природа е едновременно с това познание за човешката природа въобще» (Maslow, 1971,144, с. XVI).

ТРАНСПЕРСОНАЛНА ПСИХОЛОГИЯ

«Аз смятам хуманистичната, Третата сила за преходна, подготовка за още по-висша, четвърта психология, трансперсонална, трансчовешка, която има за свой център по-скоро космоса, отколкото човешките потребности и интереси, отива отвъд човешкото, идентичността, себеактуализацията и т. н. (Maslow, «Towards The Psychology of Being» («Към психология на Битието"), 1968,128, с. Iii-iv).

Към края на живота си Маслоу вижда и други възможности за развитие на човека. Колкото повече студии за постиженията на човека в далечните пространства на благополучието започват да се появяват, толкова по-ясно започва да става, че в традиционната западна психология отсъстват подходящи насоки за изучаването им. Маслоу осъзнава, че различни състояния на съзнанието (променено, мистично, екстатично или духовно) са отвъд себеактуализацията и при тях индивидът преминава отвъд привичните граници на идентичност и преживявания (Walsh и Vaughy, 1980).

През 1968 г. Маслоу пише на Антъни Сутич, за да обсъдят заедно какво название трябва да се даде на тази нова «четвърта сила» психологията. Вече се подготвя списание под редакцията на Сутич.

«Основната причина, поради която пиша е, че в хода на нашия разговор [със Стан Гроф] обсъдихме понятието «трансперсонален» вместо по-тромавата дума «трансхуманистичен» или пък «трансчовешки». Колкото повече мисля за това, толкова повече понятието започва да ми казва всичко, което се опитваме да кажем, т.е. отвъд индивидуалното, отвъд развиването на индивидуалния човек в нещо, което е по-обемащо» (Maslow, в Sutich, 1976 г., с. 16).

Маслоу доживява да види първия брой на новото «Списание за трансперсонална психология», който излиза през 1969 г. Встъпителната статия е от беседа, която е изнасял, - «По-далечните простори на човешката природа».

Ето и оригиналното изложение на целите, които си поставя списанието, одобрено възторжено от Маслоу:

«Възникващата трансперсонална психология («четвъртата сила») се занимава конкретно с емпиричното, научно изучаване и отговорно прилагане на получените от това резултати, свързани със ставането, с индивидуалните и общовидовите ме-тапотребности, с крайните ценности, с обединяващото съзнание, върховите изживявания, ценностите на Битието, екстаза, мистичното изживяване, благоговението, битието, себеактуализацията, същността, блаженството, чудото, с крайния смисъл, трансцеденцията на аза, духа, единството, космическото съзнание, индивидуалната и общовидовата синергия, максималния междуличностен контакт, сакрализирането на ежедневието, трансцедентните явления, космическата самоирония и игривост, максималното сетивно усещане, съчувствието и експресията, както и свързаните с това понятия, опит и дейности» (Sutich, 1976, с. 13-14).

През 1985 г. членовете на Асоциацията за трансперсонална психология наброяват 1200 души. Създава се и Международна трансперсонална асоциация, която е спонсорирала конференции по цял свят.

Възникванена трансперсоналната перспектива

Възникването на трансперсоналната психология в края на шейсетте години е улеснено и от културни фактори, които говорят за необходимостта от нов модел на човешко поведение и израстване. Движението за човешки потенциал и широкото използване на психеделичните и променящите съзнанието методи от рода на медитацията оказват сериозно въздействие върху схващанията за съзнанието, здравето, опита и мотивацията.

Колкото повече индивиди започват да изпитват най-различни състояния извън обсега на ежедневието, толкова повече се налага едно признание на валидността и значението на не-западните психологии и религии. А с развитието на теоретичното разбиране за променените състояния на съзнанието, се стига до признанието, че някои не-западни традиции представляват методи за предизвикване по-висши състояния на съзнанието.

«Стана очевидно, пишат Уолш и Вон (Walsh & Vaughn, 1980, с. 212) - че способността за трансцедентни състояния, която би могла да се тълкува както от религиозна, така и от

психологическа гледна точка в зависимост от избора на човек, а също дълбоките прозрения и взаимоотношенията на човека със света, които ги съпровождат живеят латентно във всички нас.»

Изучаване на естеството на Битието

Строго погледнато, трансперсоналната психология не може да се нарече модел на личността, защото тя я разглежда само като един аспект на нашата психична природа; тя е по-скоро изучаване на същностната природа на Битието.

Ето и темите, които трансперсоналната психология разработва:1. Същността на човека е съзнанието, особено разсъждаващото върху себе си съзнание (Walsh & Waughn, 1980).

2. Следващото измерение на личността е обусловеността. Смята се, че сме в плен на обусловеността много повече, отколкото можем да си представим, но че освобождаването от нея е възможно или най-малкото е възможно на равнището на преживяването (Goleman, 1977).

3. На личноста се отдава по-малко значение, отколкото в другите клонове на психологията. Здравето се разглежда по-скоро като дезидентифициране от личността, отколкото като нейна модификация (Wilber, 1977).

4. Вътрешните, интрапсихични явления и процеси са по-важни от външната идентификация.

Терапии

«Трансперсоналната психотерапия включва лечение на пълния обхват на поведенческите, емоционалните и интелектуалните разстройства, както и разкриване и подкрепа на стремежа към себеактуализация.» - пишат Джеймс Фадимън и Катлийн Спийт (Fadiman & Speeth, 1980, с. 684). «Крайното състояние при психотерапията не се разглежда като успешно приспособяване към преобладаващата култура, а по-скоро като ежедневно изживяване на състоянието, наречено в съответствие с различните традиции освобождаване, просвещаване, индивидуализация, сигурност или познание.»

Психотерапевтичните техники в областта на трасперсоналното се извличат от клиничната работа, мистичните традиции, медитацията, поведенческия анализ и физиологичните техники. Във фокуса им стои развиването и интегрирането на

физическите, умствените, емоционалните и духовните измерения на личността.

«Изучаването на най-висшите простори на човешката природа и на нейните крайни възможности включваше за мен необходимостта непрекъснато да руша високо ценени аксиоми, постоянно да се справям с привидни парадокси, противоречия и неясноти, и от време на време сриването на отдавна установени, непоколебимо изповядвани и привидно ненарушими закони на психологията" (Maslow, 1968,128, с. ii).

«Дали ние сме всичко онова, което можем да бъдем? Или има по-големи висоти и дълбини на психични възможности вътре в нас, неподозирани от повечето от нас, доловени и подхранвани от някои и дали плодове при малцина? Ако такива възможности съществуват, тогава каква е тяхната природа, как могат да бъдат разпознати, как можем да се поучим от тях и как те могат да бъдат най-добре култивирани?» (Walsh & Shapiro, 1981, с. 5).

Това са все въпроси, които Ейбрахам Маслоу повдига преди повече от трийсет години. Днес в рамките на хуманистичната и трансперсоналната психология съществува търсене на нов контекст на саморазбирането и движение към интегративната психология на благоденствието.

ОБРАЗОВАНИЕ: ХУМАНИСТИЧНИ ЦЕННОСТИ И НОВИ МЕТОДИ НА ОБУЧЕНИЕ

«Целият ни живот е образование и всеки е учител и всеки вечно е ученик (Maslow, в Lowry, 1979, с. 816) «Ако се запитам кои са големите образователни преживявания в моя живот, тези, от които съм научил най-много, то това ще се окажат преживяванията, които са ме научили що за човек съм... бракът и бащинството ми; преживяванията, които ме предразположиха, укрепиха ме, направиха ме по-извисен и по-силен, повече човек». («Разговор с Ейбрахам Х. Маслоу», Psychology Today, 1968, с. 57)

За Маслоу обучението е свързано по някакъв начин с всички човешки потребности. То не означава само придобиването на данни и факти, а холистична реинтеграция на индивида, която непрекъснато води до промени в представата за себе си, в чувствата и поведението, както и във взаимоотношенията със средата. Той разглежда образованието като процес, който е в ход през цялия живот на човека, и не се ограничава само до класната стая.

Маслоу смята, че събуждането и осъществяването на «ценностите на Битието» у децата биха довели до разцъфтяване на нов вид цивилизация. Подобно на други мечтатели той вярва, че новото общество може да се създаде с промяна в образованието на младите. Хуманистичните ценности в образованието са били знаме на много реформатори и пионери в тази област. В «Съмърхил» (1960), А. С. Нийл изразява убеждения, аналогични с тези на Маслоу. Те включват свободата да работиш с радост, да намираш щастие и да развиваш лични интереси. Събуждането на самоувереността, прозрението, спонтанността и растежа стоят в сърцевината на подхода на Маслоу.

Хърберт Кол (Kohl, 1969) и мнозина други реформатори в областта на образованието са приложили тази философия в условията на частни и държавни учебни заведения. Застъпвайки идеята за отворената класна стая, Кол създава в часа среда, в която учителят се отказва от авторитарната си роля, разговаря с учениците като с равни и се ръководи от техните интереси. Проучванията показват, че най-добрите учители са възрастните, които са творчески, спонтанни и готови да помогнат личности, предаващи по-скоро смисъла, отколкото фактите, с висока самооценка и разглеждащи работата си като освобождаване, а не като контрол.

Хуманистичният подход към образованието, понятието, известно като афективно образование, поставя ударението на не-интелектуалния аспект на обучението - онзи, който е свързан с емоциите, чувствата, интересите, ценностите и характера. Сливащото образование, въведено първоначално като понятие от Джордж Браун, се опитва да интегрира афективните и познавателните елементи при индивидуалното и групово обучение (Miller, 1976).

Основните теми в хуманистичното образование включват:* Отговорност за собственото обучение и развитие на идентичността;* Подкрепа и признание на потребността от обич и чувството, че имаш собствена ценност;* Преподавателят като структуриращо въздействие в една отворена класна стая;* Използването на групи от връстници в процеса на обучението, като например обучение в екип, при което обсъждането се води от ученик; засилване на индивидуалното усилие чрез груповото взаимодействие и процес.

Готовността се признава за критичен фактор в йерархията на Маслоу. Афективното обучение подчертава, че преди обучаващият се и преподавателят да са готови, не може да се използва никаква стратегия. Ако сме в състояние да определим по-точно потребностите и готовността на обучаващите се, пише Морис (Morris, 1981), ще можем да усъвършенстваме организационните насоки, решенията, свързани с учебния план, и дори средата в училищата. Оползотворявайки йерархията на Маслоу в условията на държавното училище, понятията, свързани с базовите потребности и готовността, като представа за себе си, прозрение, разбиране на себе си и себеактуализация са били използвани, за да се персонализира учебния план и да се увеличи вероятността за научаване.

Образователни институции вече преразглеждат учебните програми (Guest, 1985) за това дали отговарят на физиологичните потребности (напр. безплатни обеди, дрехи, транспорт), на потребностите от сигурност (например упражнения по противопожарна охрана, разяснения за опасността от малтретиране на деца, посещения при отсъстващи ученици), на потребностите от обич и принадлежност (например срещи на класа, групи за приятелство, консултиране, действителна грижа за децата). За да развият самооценката и себеактуализацията учебните програми включват изложби на ученически творби, обяснения към оценките в ученическата документация, поощрителни награди и участие в продукции и специални дейности.

Множествена интелигентност и творчество

Маслоу отбелязва, че себеактуализиращите се хора са творчески личности - в артистичен, научен и безброй други смисли, но винаги творчески. Той е убеден, че има много различни начини да се реши един проблем и често се цитира как предупреждавал студентите си: «когато единствения инструмент, с който разполагаш е чук, то всеки проблем започва да ти прилича на пирон». (Ostrander & Shroeder, 1979, с. 147).

Основавайки се на дългогодишни изследвания в областта на когнитивната психология и невропсихологията, Хауърд Гарднър (Gardner, 1983) чрез Проекта върху човешкия потенциал публикува теорията за множествената интелигентност. Работата му подкрепя убеждението на Маслоу, че има много начини да се

решават проблемите и да се актуализира потенциалът. Индивидите могат да притежават езиков, музикален, логическо-математически, пространствен, телесно-кинестетичен или личен интелект. Прозрението, интуицията и кинестетичното усещане се оценяват като израз на основните характерни черти на човешката природа - един потенциал, присъщ на всички човешки същества при раждането им.

Маслоу смята, че образованието би трябвало да допринася за личното израстване на обучаващите се, да ги насочва, да ги съветва какво да изберат и какво да отхвърлят. В главата «Образование и върхови изживявания» в «The Further Reaches of Human Nature» («По-далечните простори на човешката природа»,Maslow, 1971, с. 168-179) той изказва предположението, че ранната подготовка по рисуване, музика и танци е от съществено значение за психичната и биологичната идентичност.

В «Education and Ecstasy» («Образование и екстаз») (Leonard, 1968) Джордж Лионард съчетава един поглед върху теорията на Маслоу за човешкия потенциал, новаторските училища, лабораториите за изследвания на мозъка и експерименталните общности. Също като Маслоу той вярва, че творческата способност на мозъка е практически неограничена. Лионард пише за свободно обучаващите се и отправи предизвикателство към ученици, родители и образователни дейци да изградят един нов възглед за обучението с нови методики и среда, която да е в състояние да превърне обучението в удоволствие.

Хуманистичното образование и отвъд него, към трансперсоналното образование

«Творческото образование може да подготви хората за неизвестното (Maslow, в Lowry, 1979, с. 18)

«Една от целите на образованието би трябвало да е да учи, че животът е скъпоценен» (Maslow, 1971, 144, с. 187)

Движението по посока на една парадигма на образованието, която да задоволява нашето познание за човешкия потенциал, е все още много ново. Традиционното образование има за своя цел да пригоди индивидите към обществото такова, каквото то е, докато хуманистичните дейци на образованието от шейсетте години на нашия век твърдят, че обществото трябва да приема

своите членове като автономни и единствени по рода си. Трансперсоналният опит цели създаването на нов вид обучаващ се и на нов вид общество. Отвъд приемането на себе си, то поощрява и трансценденцията на собственото аз (Фъргюсън, 1980).

Трансперсоналното образование означава образоване на цялата личност, процес, който разкрива пред хората тайнството в самите тях. Ударението пада върху това да се научиш как да учиш. Обучението е процес, пътешествие, което отразява откритията на личната трансформация. Маслоу настоява, че училищата трябва да съществуват, за да помагат на хората да погледнат вътре в себе си и да развият от това познание ценностна система.

Джонътън Козол, автор и преподавател, предлага образованието да се занимава с етични ценности като истина, почтеност и съчувствие и да ги прилага към събития извън класната стая. Маслоу също вярва твърдо, че индивидуалното здраве не може да се отдели от колективното, също както личностното израстване не може да се отдели от духовното.

Нови методи на обучение

Теориите на Маслоу за човешкия потенциал могат също така да бъдат обвързани с развитието на методики на обучение. В момента има цяло поколение нова литература и методологии, в които се говори за новите начини на обучение. Тези нови методики и средства за обучение включват релаксация, визуализация, хипноза, сетивни усещания, развиване на интуицията и хрумванията, обучение в сънно състояние, затвърждаване, развитие на паметта и мисловни игри. Тези средства за обучение са разработени така, че да помогнат да се разтворят страховете, самообвиненията, изкривените представи за себе си и негативните представи за ограничени способности.

Както става ясно от книгите с игри и методики за класна стая, трансперсоналните методи на обучение се използват от учители и психолози (Castillo, 1974; Hendriks & Fadiman, 1976; Hendriks & Willis, 1975; J.B. Robert & Clark, 1975).

Много важна област на изследвания е тази за състоянията на съзнанието. Изследванията показват, че хората разполагат с от разнообразни състояния на съзнанието. Ние не само имаме много състояния на съзнанието, но също така можем да променяме онези от тях, които пречат на обучението, и да

култивираме други, които засилват нашите способности. Методиките включват сънуване, душевно лечение (Le Shan, 1974), паранормални явления (Ullman, Krippner & Vanghn, 1973) и контрол върху автономната нервна система с помощта на обратна био-връзка (Green & Green, 1977).

Все по-популярни стават методиките за суперучене. В среда на шейсетте д-р Георги Лозанов, български лекар и психиатър, разработва система за бързо обучение. Методът, наречен сугестология, е създаден чрез заемането от музиката, обучението на сън, физиологията, хипнозата, автогенния тренинг, духовните йогийски практики, парапсихологията и драмата. Лозанов прилага за обучение, лечение и интуитивно развитие променени състояния на съзнанието (Ostrander & Schroeder, 1979).

Обучаващите биват насърчавани с конкретни резултати и с поглед върху истинските си способности. Отделя се повече внимание на органичната природа на обучението и необходимостта да разчиташ на себе си (Holt,1970, Kohl,1969, Maslow, 1971,144). Може би с налагането на тези методи ние ще се озовем поблизо до схващанията на Маслоу за образованието и психологията.

Явно е, че за задълбочаването на собственото ни самоизучаване потребността от високи очаквания и по-голямото съсредоточаване на вниманието върху далечните простори на човешката способност за образование са много важни. Застанал пред студентите си, Ейб Маслоу им задава един важен въпрос:

«Кой от вас очаква да постигне велики дела в избраната от негообласт?»

Студентите го гледали, без да разбират. След продължителномълчание Маслоу казва:

«Ако не вие, тогава кой?»(Wilson, 1972, с. 15).

ВЛИЯНИЕТО НА МАСЛОУВЪРХУ ТРУДА И МЕНИДЖМЪНТА

«Човешката природа е подценена. Човекът има по-възвишена природа, също толкова «инстинктоподобна», колкото и по-нисшата му природа, и тя включва потребности от съдържателна работа, отговорност, творчество, от това да бъдеш безпристрастен и справедлив, да правиш нещо, което си

струва, и да предпочиташ да го вършиш добре» (Maslow, 1971,144, с. 238).

През лятото на 1962 г. Маслоу идва в калифорния като гост-преподавател в «Нелинейни системи», завод за високи технологии в Дел Мар. Това се оказва повратна точка в схващанията му. Когато разглежда причините, които са го накарали да се обърне към психологията на мениджмънта, той пише: «Имаше поврат поради интереса ми към масовата терапия. Индивидуалната терапия е безполезна за масите. Бях си мислил, че на образованието може да се разчита най-много за промяната на обществото. Но сега вече трудовата ситуация започна да изглежда далеч по-подходяща» (Lowry, 1979, с. 191).

Благодарение на наблюденията си в «Нелинейни системи», Маслоу установява, че теориите му могат да се приложат към организационния мениджмънт. Той открива, че хората започват да функционират на оптимално равнище, когато организациите развият практики, отчитащи холистичната природа на човешките същества. Той е убеден, че хуманната, просветена политика на мениджмънт, която съсредоточава вниманието си върху човешкия потенциал, ще се окаже и финансово доходна.

Наричайки това схващане за утопичното лидерство еупсихичен мениджмънт, той посочва, че не всеки може да си позволи психотерапия, но много индивиди могат да попаднат в терапевтично ориентирана работна среда. Еупсихия е терминът, създаден от Маслоу, за да определи институциите, които се движат по посока на неговото трайно разбиране за психичното здраве. Маслоу е повлиян от Теорията Х и Теорията У на Макгрегър (1960), които показват как допусканията - били те авторитарни (Х) или хуманистични (У) - оказват влияние върху практиката на мениджмънта. Но той отива още по-далеч, като предлага друга група допускания, които са трансперсонални по своя характер, и ги нарича Теория Z.

Теория Z революционизира класическия модел на икономически недостиг, като включва импулса да се себеактуализираш, да обичаш, да достигнеш най-висшите човешки ценности. Теория 2 смята, че съвместното вземане на решения, взаимното доверие, близостта, грижата и сътрудничеството са същностно необходими за органнизационното развитие.

Компаниите, които прилагат практически тази теория, непрестанно полагат грижи за образованието на своите служители и по този начин подкрепят идеята, че бизнесът има

потенциал да преобрази и подкрепи себеактуализиращите се хора. Те признават сложните и променящи се отношения между хората на всички равнища на компанията. Потребностите от лично израстване и оценка са също така важни, както и икономическата сигурност. Работата се разглежда едновременно като психологическо преживяване и стопанска дейност.

Теорията Z на Маслоу предшества с двайсет години добре известната книга на Учи за японската бизнес - практика, подходящо озаглавена Теория Z (1981). Но колкото и да е странно, в нея авторът въобще не споменава за Маслоу.

Хуманистични развития в бизнеса

Хуманистичната психология подсказва съществуването и значението на психичните потребности, като например да постигаш, да си независим и автономен, да се чувстваш удобно със собственото си аз, да израстваш и да се себеактуализираш (Argyris, 1964; Drucker, 1974; Maslow, 1965,112; McGregor, 1960). Възникналото през шейсетте и седемдесетте години насрещно течение от идеи за мениджмънт и бизнес-практика, ориентирани към хората, продължава да разцъфтява. Много организации въведоха методи като сенситивен тренинг (French & Bell,1980), управление по цели (Drucker, 1974), участие във вземането на решения (Hackman & Oldman, 1980) и програми за подобряване качеството на трудовия живот (Carlson, 1980).

Книгата на Маслоу «Eupsychian Management» («Еупсихиански мениджмънт»), сборник от бележки, публикувани през 1965 г. във формата на списание, предшества много идеи, които се появяват в по-късни популярни трудове на тема мениджмънт, като например книгата на Питърс и Уотърмън In Search of Excellence («В търсене на отлични постижения») (Peters & Waterman, 1982), Паскал и Атос «The Art of Japanese Management» («Изкуството на японският мениджмънт») (Pascal & Athos, 1981) и «Theory Z» («Теория Z») на Учи (Ouchi, 1981). Американските фирми гледат с нови очи на успеха в страната и чужбина и много от новостите и условията, които сега се утвърждават като пътища към отлични постижения на работното място, са били описани от Маслоу още в началото на шейсетте години.

През 1965 г. Маслоу осъзнава онова, което Питърс и Уотърман потвърждават през 1982 г., а именно, че успешният лидер се съсредоточава върху човешките ценности, насочен е към задоволяване на потребността на хората от смисъл и създава организационна цел. Маслоу разработва система от 36

допускания или предпоставки за напълно действаща организация. Те включават: (1) Приемете, че у всички ваши хора съществува импулсът да постигат, че те са за висок професионализъм и против пилеенето на време, искат да свършат добра работа и т. н.; (2) Приемете, че хората предпочитат да се чувстват важни, потребни, полезни, постигащи успех, горди и уважавани; (3) Приемете, че всеки е достоен за доверие; (4) Приемете, че всеки трябва да бъде колкото е възможно по-пълно информиран за колкото се може повече факти и истини, за всичко, което има връзка със ситуацията; и най-накрая (5) Приемете, че съществува предпочитание или тенденция за отъждествяване с все по-голяма част от света и копнеж за ценности като истина, справедливост, съвършенство и т. н. (Maslow, 1965,112).

Големи америкнски компании, като Хюлет-Пакард, Епъл Компютър, Тексас инструмънтс, Ийстмън Кодак и Леви-Страус са въвели стил на мениджмънт, който зависи от индивидуалната отговорност, екипната работа и грижа за хората. Тези големи компании отразяват растящото признание, че за да има трайна продуктивност в индустрията се изискват високи равнища на човешка взаимозависимост, взаимно доверие и сътрудничество.

Проектът «Ценности и начин на живот» -директно приложение на йерархията на потребностите

Едно от най-преките и успешни бизнес-приложения на теорията на Маслоу е разработено в Станфорд Рисърч интернашънъл в Манло Парк, Калифорния. Проектът, известен като «Ценности и начин на живот», създава по един уникален начин профили на американците. Облягайки се на йерархията на потребностите на Маслоу, системата «Ценности и начин на живот» разработва подробни портрети на девет типа хора. Всеки от тях представлява «единствен по рода си начин на живот, дефиниран от гледна точка на специфична система от ценности, подтици, убеждения, потребности, мечти и специални гледни точки» (Mitchell,1983, с. 4).

Определян като информация за начин на живот проектът се прилага, за да се установи как служителите могат да бъдат привлечени и задържани, как да се съчетават хората и работата, която ще има да вършат така, че те да са както продуктивни, така и доволни, как да се изграждат работни групи. Типологията се използва, за да се определи сегментирането на пазара и размерите му и да се подпомогне разработването на продукти, опаковките и дизайна им.

Рекамни агенции от рода на Янг и Рубикъм, Огилви и Матър и Лио Бърнет използват психографиките на «Ценности и начин на живот», за да определят предпочитанията на потребителите. Това приложение на йерархията на потребностите на Маслоу засяга по един много убедителен начин живота на милиони американци днес.

ЗДРАВЕТО И ЦЯЛОСТНАТА ЛИЧНОСТ

Влиянието на Маслоу в здравеопазването се чувства в две основни направления. Първото е довело до пряко прилагане на теориите му в утвърдени медицински институции. Второто е взривът на холистичната перспектива в тази област.

Има буквално стотици проучвания, които използват моделите на Маслоу в областта на гледането на болните, медицината, болничната администрация, образованието и геронтологията. Много от тях въвеждат в медицинските институции като болници, клиники, психиатрични заведения и частни лечебни заведения схващането за по-вис-шите потребности. Лекари, сестри и други работници от здравеопазването започват да признават и насърчават една лично ангажирана грижа за по-широк кръг от потребности на пациентите. Промяната се отразява на политиката в много институции. Така например лекарите в една лондонска клиника построиха работата си на принципа, че «здравето е по-силно и заразително от болестта» (Pioneer Health Center, 1971, цитирано в Duhl, L.J. «The social context of health» («Социалният контекст на здравето») в Hastings, Fadiman, & Gorodon, 1980). (Големият брой медицински списания, споменаващи Маслоу в цитатния индекс показва влиянието му в тези сфери).

Холистичното здраве

В последните години думата холистичен се свързва най-често със сферата на здравеопазването. «Навсякъде, в това число и в медицината, редукционисткият начин на мислене води до фрагментиране на човешкото същество и опит в онези негови части или аспекти, които подлежат на детайлен анализ или интервенция. - пише Рик Карлсън (Carlson, 1980, с. 486) за бъдещето на здравеопазването в Съединените щати, повтаряйки схващанията на Маслоу. - Това е главната предпоставка, която стои в основата на преобладаващата част от медицинската практика. Тя носи някакво удобство, но отразява един изключително ограничен възглед за човешкото същество. Отместването по посока на холизма е наистина необратимо не защото някой го налага на медицината, а по-скоро защото е

част от една много широка промяна в гледната точка за това кое и какво е човешкото същество.»

В областта на здравеопазването се откриват много доказателства за холистичен подход към подобреното благосъстояние, както и за нагласа, служеща на физическите, умствените и духовните аспекти на хората, дошли за лечение. Холистичната медицина подчертава генетичната, биологичната и психосоциалната уникалност на пациентите, както и важността на това да се пригоди лечението към индивидуалните потребности (Gordon, 1980).

Да излекуваме себе си

Болестта потенциално води към промяна, защото може да предизвика внезапно изменение в системата от ценности, едно пробуждане. Много хора вече поемат отговорността за това да са добре. Книги за самопомощ по отношение на диетата, храненето, физическите упражнения и намаляването на стреса се превърнаха в бестселъри. «Ако нещо може да реши кризата на медицинската деперсонализация и нарастващите разходи, това е класическата промяна в стил Маслоу: все повече хора да работят срещу патогенното обкръжение и общество, като едновременно с това поемат лична отговорност за собственото си позитивно добро здраве». (Leonard, 1983, с. 335).

Нарастващото съзнание за въздействията на душевните и емоционалните състояния върху здравето и болестта, както и интегралната роля на пациента като активен участник в процеса на лечение доведе до разнообразни техники за мобилизиране на естествения процес на оздравяване на индивида. Те включват автогенния тренинг (Lindermann, 1974), хипнозата (Crasilnek & Hall, 1975), медитация (Shapiro & Walsh,1980) и клиничната обратна биовръзка (Pelletier, 1977).

Фил Нюрнбъргър заявява във «Freedom from Stress – A Holistic Approach»(«Свобода от стреса - холистичен подход») (Nuenberger, 1981), че себеактуализиращите се не създават същата степен на стрес, както останалите. Освен това те страдат от по-малко заболявания и показват последователно по-високи равнища на задоволство от живота. И все пак те непрекъснато постигат високи резултати, като работят в условията на същата «тенджера под налягане», каквато представлява за всички нас нашето общество. При тях напрежението, тревогата, загрижеността и раздразнението не са необходими предпоставки за постигане на високи резултати.

Себеактуализиращите се хора са се научили да управляват стреса.

Прилагането на холистичния възглед повлия върху всички фази на нашия жизнен цикъл, като се започне от алтернативните подходи към раждането на децата и се стигне до «здравото» стареене. Той повлия и на новото осъзнаване на умирането и смъртта. Нашето схващане за медицината се разширява, така че да включва много лични, семейни, свързани със средата социални фактори, които допринасят за здравето, предотвратяват болестта и насърчават оздравяването. Когато поемаме повече отговорност за собственото си здраве, ние заявяваме не само способността си да растем и да се променяме, но и способността си да лекуваме себе си.

ТЕОРИЯТА ЗА МОТИВАЦИЯТАИ СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯТА

И ПСИХОЛОГИЯТА НА ЖЕНИТЕ

«Жените наистина са едно непрекъснато чудо. Те са като цветята. За мен всеки човек е мистерия, но жените са по-тайнствени от мъжете» (Maslow, в Хол, 1968, с. 56)

Маслоу разкрива нови територии в много области, но подобно на редица свои съвременици, той приема наличието на общ процес на психично развитие на двата пола, характеризирайки върха на човешкото израстване през призмата на индивидуализирането и високите постижения. Тази постановка е използвана както да насърчава, така и да ограничава една всеобхватна психология на жените. Маслоу се е интересувал от различията между половете, но така и не е развил наблюденията си.

Бети Фрийдън в The Feminine Mystique («женската мистика») (Friedan, 1977) препраща непрекъснато към Маслоу, насърчавайки жените да възприемат едно виждане за себеактуализацията, което отива отвъд ролите на съпруга и майка. Но когато йерархията на потребностите се прилага по отношение на жените, те последователно не могат да се характеризират с някои от «по-висшите» равнища на Маслоу. Техните изживявания и развитие са различни тези на мъжете по това, че поставят в центъра привързаността и близостта, а не отделянето и автономията (Norman, Murphy & Gulligan, 1982).

Маслоу размишлява върху тази разлика, вписвайки следното в дневника си през 1962 г. (В Lowry, 1979, с. 251):

«Само жената изпитва потребност преди всичко и най-напред да бъде обичана... (колкото повече си мисля за това, толква по-силно впечатление ми прави. А нищо не е писано по този въпрос. Не са се правили никакви проучвания.)»

Въпросите, които си задава Маслоу, предхождат изучаването на тези различия. Но като подчертава качествата отделеност и зависимост, йерархията му пренебрегва някои съществени разлики между мъжете и жените.

В добре известната си книга «In a Different Voice» («На различен глас») Керъл Гилигън пише, че «психиката на жените, която непрекъснато се определя като отличаваща се с по-голямата си ориентация към отношенията и взаимозависимостта, предполага повече оценка в контекст и различно морално разбиране. Като се имат предвид различията в схващанията им за аз-а и за морала, жените внасят в жизнения цикъл различна гледна точка и подреждат човешките преживявания от позицията на различни приоритети» (1982). Жените не само определят себе си в контекста на човешките взаимоотношения, но и преценяват от гледна точка на способността си да обгрижват.Тази книга и нейната авторка са едни от най-известните явления в американския феминизъм - Бел. ред.Мястото на жената в жизнения цикъл е било това на хранещия, грижещия се и помагащия, на изтъкващия мрежата от взаимоотношения, на които тя на свой ред се обляга» (Gulligan, 1982, с. 17).

Когато Маслоу пише, все още не са ясни отликите между женската независимост и характерните черти на личната зависимост. При това положение част от работата му сякаш определя женските ценности и приоритети като «дефицитно мотивирани»:«Дефицитно мотивираните хора трябва да имат на разположение други хора, тъй като в повечето случаи задоволяването на потребностите им (от любов, сигурност, уважение, престиж, принадлежност) може да дойде само от други човешки същества. Но мотивираните от растеж хора всъщност могат да бъдат възпрепятствани от другите» (Maslow, 1970,142, с. 162).

Макар че Маслоу се опитва да дефинира себеактуализацията при двата пола, в основата си определението му за психично здраве не представя психиката на жените. При положение, че фокусът върху индивидуализирането и индивидуалните постижения се разшири така, че да обхване зрялата възраст и зрелостта се изравни с личната автономия, интересът към

взаимоотношенията започва да изглежда като женска слабост, а не като човешка сила (Miller, 1976).

СИНЕРГИЧНОТО ОБЩЕСТВО

«Себеактуализиращите се хора до голяма степен са отишли отвъд ценностите на своята култура. Те вече не са толкова просто американци, колкото първо и преди всичко граждани на света, представители на човешкия род. Те са в състояние да гледат обективно на собственото си общество, като харесват едни и не харесват други негови аспекти» (Maslow, 1971,144, с. 184).

Социални последствия

Маслоу не заявява какви социални и политически теории могат да се извлекат от трудовете му, но очертава свои идеи, стоящи в основата на концепцията му за здравото (той го нарича синергично или еупсихично) общество. Очертанията, които дава, са съчетание от интереса му към пълното здраве и развитието в индивида и разработването на късната работа на Рут Бенедикт в областта на антропологията. Бенедикт прави разлика между «ниско синергични» и «високо синергични» общества, като последните са онези, в които «има обществен ред, при който индивидът с едно и също действие и по едно и също време служи на собствения си интерес и на интереса на групата» (В Goble, 1970).

Прилагайки нейните критерии към американското общество, Маслоу установява, че то има смесена синергия, способно е в някои сфери да задоволи потребностите и да улесни растежа, а в други е склонно да ги фрустрира и да спира растежа, да подстрекава ненужно хората един срещу друг или срещу самото общество (Anderson, 1973).

През последните двайсет години от своя живот Маслоу посвещава голяма част от времето си на изучаването на социалните последствия от своята философия за йерархията на ценностите. Това го води в края на краищата до позиция, която може да бъде определена като «капиталистически анархизъм», като думата анархизъм се използва в първоначалния си смисъл на плодотворно сътрудничество между равни (1972, с. 179).

Той гледа на третата сила повече като на светоглед, отколкото като на школа в психологията, нарича я Zeitgeist, дух на епохата, основна промяна на мисленето в целия спектър

от човешки начинания, потенциална промяна във всяка обществена институция.

В този раздел разгледахме някои тенденции в областта на психологията, бизнеса, образованието, науката и здравеопазването. Навсякъде проличава, че пионерската работа на Маслоу върху потенциала за човешки растеж става все по-добре известна в нашето общество. Арнолд Мичъл, който е ангажиран в Проекта «Ценности и начин на живот" пише следното: «Изборът, основан на ценност, започва да доминира над чистата способност. Сякаш най-сетне се задава времето, когато много хора ще са в състояние да използват пълния обхват на силите си, за да изберат какъв вид живот наистина искат да водят» (Mitchell,1983, с. viii).

Наред с тази сила на избора обаче дойдоха и «неадаптивните черти на стратегиите за самоосъществяване». Даниел Янкелович е пробел проучвания на обществените тенденции и нагласи, които показват наличието на нагласата и позицията «първо аз» у хората. Определяйки това явление като «психология на изобилието», той посочи множество хора, които тълкуват самоосъществяването като начин да оправдаят стремежа към «повече от всичко». (Yankelovich, 1981, с. 234-274).

За Маслоу тази лична елитарност за сметка на по-широката етика на обществения ангажимент е постоянен повод за дебат. И той изглежда изключително актуален днес, в нашия свят, изправен пред ограничени ресурси, ядрената дилема и нарастването на населението, което се очаква да достигне 6.5 милиарда души до края на века.

«За нещастие физическото и стопанското богатство няма непременно да бъде използвано за задоволяването на висшите потребности. Те могат да бъдат удовлетворени и при нищета, по-трудно е, но е възможно, ако не забравяме с какво си имаме работа - уважение, любов, себеактуализация, а не автомобили, пари, вани (Maslow, в Lowry, 1979, с. 373-374).

Маслоу вярва, че хората никога няма да открият себе си като гледат единствено навътре, защото търсенето на аза, стига наистина да е внимателно, незабавно насочва човека отново навън. Джордж Лионард отбелязва, че «контракултурата на шейсетте се превърна в значим и влиятелен сегмент от основния поток на културата на осемдесетте години. Стана ясно също така, че макар търсенето на себеактуализация да тласка някои хора към егоцентрична погълнатост от самите себе си, етапът «първо аз» е общо взето временен, междинна

спирка по пътя към общественото съзнание» (Lionard, 1983, с. 335).

Проблемът за злото

Някои критици твърдят, че Маслоу не е обърнал достатъчно внимание на злото и на тъмната страна на човечеството, както и че положителният му възглед е изкривил неговите заключения. След Втората световна война, непосредствено след геноцида и атомните оръжия, Маслоу разбира, че една всеобемна психология трябва да вземе предвид както доброто, така и злото. Неговото становище е, че повечето зло в човешкия живот се дължи на невежество, но той не е сантиментален и не би пренебрегнал потребността да се разбират реалностите на слабостта, провала и жестокостта. Последните му дневници са изпълнени с вътрешно питане и дебат за универсалността на злите мотивации:

«Четох за безредиците, за злобата и проклетията, за подозренията и цинизма... Сякаш единствено аз настоявам, че добротата, почтеността, щедростта са реални - всички останали мълчат. В света има добро и зло и те водят непрекъснато борба - в битката няма победител. Но ако добрите хора се предадат, то тогава битката наистина ще бъде загубена»(Maslow, в Lowry, 1979, с. 1235).

Психологията на злото може би щеше да бъде следващият принос на Маслоу. В едно интервю в Psychology Today той отбелязва:

«Опитвам се да реша тази психологическа загадка от години. Защо хората са жестоки и защо - добри? Злите хора са рядкост, но у мнозинството хора ще намерите зло поведение. Следващото нещо, което искам да направя през живота си, е да изуча злото като го разбера» (Maslow, в Hall, 1968, с. 35).

Бъдещи насоки

На едно място Маслоу казва, че ако в дадено общество има 8 % себеактуализиращи се хора, скоро самото то ще стане себеактуализиращо се. «Забележителният човек ще бъде фактор на промяната.» - пише Мичъл (Mitchell, 1983, с. 4). Проучването на Мичъл предвижда, че към 1990 г. «насочените навътре» (т.е. себеактуализиращи се) ще съставляват близо една трета от населението в Съединените щати.

Независимо дали става въпрос за енергетика, политика, общност, самопомощ, движението на потребителите или за холистичното здраве, новата вяра вече означава упование в себе си и местна инициатива. Този нововъзникващ свят ще изисква и нови форми на обществена организация.

В своята книга Megatrends («Мегатенденции») Джон Нейсбит (Naisbith, 1982) очертава нови насоки в американското общество като отдалечаване от централизираните йерархии по посока на децентрализираните мрежи. Така например една форма на мрежа, кръгът за качествен контрол, е помогнал да се възроди работническото участие и производителността в американския бизнес. Маслоу проро-кува, че ще трябва да изоставим традиционните структури, които са служили за изграждането на централизирано, индустриално общество. Неговите идеи съвпадат с тези на Нейсбит за «мрежата като модел на организация и комуникация, която има своите корени в естественото и егалитарно образуване на групи от еднакво мислещи хора» (с. 241).

В днешното американско общество има много фактори, които биха могли да доведат до колективна промяна. В «Съзаклятието на Водолея: Личната и обществена промяна през осемдесетте години» Мерилин Фъргюсън потвърждава наличието на доказателства за гледната точка на Маслоу в много области. Ето какво пише тя: «За да си представим една съдба, за да отидем отвъд едно минало, сме започнали да опознаваме себе си, ние долавяме колко е ограничена старата наука, опасностите, която крият нашите натежали по върховете йерархии, и виждаме контекста на планетата. Събудили сме силата си да учим и да се променяме. Започнали сме да си представяме възможното общество» (Ferguson, 1980, с. 142).

Една бъдеща насока може да е по-доброто разбиране на универсалните схеми на мотивация и себеактуализация. Творчеството на Маслоу намира приложение навсякъде по света - проучванията включват наблюдения върху мотивацията за работа в развиващите се страни и сравнение на теориите на Маслоу с тези на източните философи. Необходим е синтез на изследванията, свързани с теориите на Маслоу. Ако започнем да виждаме нещата в световен мащаб, това би довело до международна синергия и до по-добро разбиране на универсалните норми и ценности.

МНОГОГОДИШНАТА ЖЪТВА

Движението към психично здраве е и движение към духовен мир и социална хармония (Maslow, 1971,141 с. 195).

Теориите на Ейбрахам Маслоу са приложени в удивително много организации и среди, от ферми до банки, от групи за медитация до военни институции, от частни клиники до предучилищни занимални. Те са използвани за развитието на рекламата в комерсиалната телевизия, както и за съобщения, свързани с общественото здравеопазване.

Улавяйки духа на епохата, психологията на Маслоу се е вплела в самата тъкан на американския живот. Неговото дело, основано на внимателни наблюдения, се разклонява непрекъснато в много измерения на нашата култура. Мощната визия, формулирана в «Мотивация и личност», е оказала дълбоко въздействие върху онова, което ценим, върху начина ни на мислене и учене, върху самия ни начин на живот.

Богатата жътва на психологията на Ейбрахам Маслоу продължава да повдига уникални въпроси и да ни води напред. Той открива нов подход към човешката вселена и по този начин ни извисява, подчертава природата на нашия човешки потенциал, насърчава ни да посягаме по-далеч и ни напомня, че величието е във всеки човек. В крайна сметка истината за въздействието на Маслоу живее във всеки от нас, в израза на нашия собствен стремеж да станем по-човечни.