РЕФЕРАТ

ПО

ФИЛОСОФИЯ НА МИТА И СИМВОЛА

НА ТЕМА:

Възникването на философията в съпоставка с тракопеласгийската

митология

В. Търново Изготвил: Кристина Свиленова МихайловаФак.№ 85393

III курс Философия

Възникването на философията в съпоставка с тракопеласгийската митология

Мит и философска рефлексия Проблема за възникването на философията поставя на преден план въпроса за фолософската рефлексия при анализа на мита и неговата ирационалност. Това се отнася особенно много до “тракийския орфизъм”, за който основателно се смята, че оказва влияние върху питагореизма най-вече с онтологията на космическата хармония. Днес различните направления на семиотиката (като наука за знаковите системи) позволяват да се разкрият редица особености на митологичния текст, който влияе върху възникването на философията. Митологичният текст изразява съществените ирационални отношения между човека, обществото и природата в техните многообразни аспекти на проявление и поради това може да се разглежда във връзка с ранните онтологични модели на света. Но задоволително осмисляне на съдържателната синкретична взаймовръзка между самосъзнанието на човека и митологичната действителност (социална и природна) днес е възможно само в сферата на философията. При анализа на мита философските категории се проявяват като (съдържателни) форми на диалектическото мислене, отговарящо на равнището на самосъзнателния духовен живот. От гледна точка на принципа за единство на историческо, логическо и диалектическо в организацията на митологичния модел на света всяка категория (като израз на самосъзнателното мислене) може да се разглежда като средство за разкриване същността на ранните митологични схващания за човешкото битие, което още тогава е противостояло на природата и дори е участвало в нейното конструиране. Подобно самосъзнателно равнище на духовна дейност, осъществявано като философска рефлексия, се проявявало чрез закономерностите в движението и развитието на естествения език, социалното битие и мисленето. Философската самосъзнателна рефлексия съдържа евристични моменти, които позволяват да се осъществи нравствено мотивирано реконструиране на света. Терминът “тракийски орфизъм”, въведен от А. Фол, позволява да се проследи влиянието на предфилософската дейност върху античната философия като цяло и върху питагореизма – в частност. Преди десетина години този проблем не съществува в литературата. Дори в последните наши учебници по философия става дума само за гръцкия орфизъм, а не за тракийския. Натрупват се много конкретни данни, които показват, че на територията на България се е развивало активно предфилософско мислене, все още не изучено според изискванията на съвременната наука. В България има места, където според антични автори като Омир, Платон, Аристотел, Херодот, Страбон, Посидоний, Й. Флавий и други е имало

“философски” общества (в Североизточна България т.е. на територията, заемана от тракийското племе “гети”). Тук философското мислене, което още е в зародиш, се свързва с имена като Орфей, Залмоксис, Анахарсис, Декеней. Проблемът за възникването на философията не може да бъде разрешен, без да се отчита наличието в психиката на човека на идивидуално, колективно безсъзнателно. В известен смисъл философското знание се обособява като резултат от една рефлексия върху безсъзнателното. Непосредственото влияние върху възникването на философията оказват археотиповете, проявяващи се в митологичното съзнание като човешки първообрази (ейдоси). Такъв първообраз например е мъдрият старец (мъдрец), с който се свързва възникването на философията. Мъдрецът се стреми към Божествената мъдрост, а тя се проявява чрез него. Мъдрият човек обича и се стреми към Божествената мъдрост, поради това е любомъдър, т.е. е философ. Те създават ейдосите на предифилософското мислене. Динамиката на археотиповете, с които е свързано индивидуалното и колективното безсъзнателно, лежи в основата на митовете и символите на художественото творчество. При усъвършенстването на съзнателната и самосъзнателната човешка дейност подсъзнателното се сублимира на развнището на съзнателното и самосъзнателното. От гледна точка на археотиповете художествената литература може да се схваща като начин на съществуване на митовете, към които следва да се отнесат и съвременните митове. При анализа на които и да е мит трябва да се има предвид, че археотиповете са недостъпни за рационалния подход. Тяхното осъзнаване е възможно, когато те се “проецират” върху външните обекти. Светът на археотиповете се схваща като свят на истината. Той се познава чрез съотнасяне на абстрактното и конкретното. Известно е, че терминът “архетип” се свързва с образа на Бога в човека. За първобитния човек това е митичен образ. Същевременно това е и “ейдос”. В основните митове прозира схващането, че върховният Бог не създава непосредствено многообразието на света (включително и човека), а ги копира от архетипове, които са най-често е неговия Син (Бог Син). В раннотракийския мит това е Дионис. Затова последният е Логосът на висшата разумност. В раннотракийската култура най-голям достъп до този Логос има мъдрецът Орфей. Архетипове в мита са ейдоси, организиращи хаоса, т.е. материята като възможност. Универсалните митологични образи, играещи основна роля в Първопразника на даден социум, са архетиповете. В много случаи архетипът се проявява едновременно като форма и като енергия.Архетиповете като фундаментални образци – символи принципно противостоят на съзнанието, но заедно с това влиаят върху формите на мислене.Поради своята връзка с архетиповете тракийският орфизъм е езотерично учение. Бог е първообраз на всяка светлина, а също и на Огъня. Последният е архетип. Знанието се осветява от истината, затова другият важен архетип е Истината. От него зависи осмислянето на истинното битие и преодоляването на смъртта. Чрез мита се постига символно тълкуване и преживяване на определени архетипни структури.Титаничното в мита за Дионис също е архетип.

Многообразието на дадена култура реализира своето единство чрез архетиповете. Проблемът за архетиповете следва да се отнесе и към митологията и духовните древности на великотърновския регион. Най-ранните сведения за предфилософската култура, разпространена тук, се отнася също до орфизма. Интересно, че в с. Орловец върху дъното на неолитен съд от VII – VI хилядолетие пр.Хр. е представен един ранен предшественик на питагорейския онтологичен модел. С тракйиската митология е свързана мраморната статуарна група на Дионис и неговите спътници (от района на гр. Павликени ). Има сведения, че от този край е образувано общество, изповядващо култа към Дионис. Между селата Бутово и Недан е намерена долнокредна каменна плоча, върху която са изписани имената на членуващите в това общество. В село Бутово е открита също варовикова колона с надпис, в който се споменава името на Паутал, син на Корнит, жрец на Дионис.Орфическият космогоничен мит възниква през VIII в.пр.Хр. Но той съдържа и значително по-архаични елементи. Получил е широко разпространение в Тракия, Атика и Елада. Пораждането на философията не може да се разглежда извън човешката духовна дейност. По такъв начин възникването на термина “философия” е свързано със самата култура.Възникването на философията показва, че съществуват исторически и логически възможности на културата. От една страна, културата на определено равнище от своето развитие е необходима предпоставка за развитието на философията, но от друга – философията обогатява самата духовна култура.Културата включва архетипове, които се отнасят както до природата, така и до безсъзнателната, съзнателната и самосъзнателната дейност на човека. Архетиповете в мита и във философията са форми на битието и мисленето. Митологичните архетипови образи се отнасят до произхода на предфилософските и философските форми на духовна дейност. Философията в своето съдържание сублимира подсъзнателните митични архетипове. Рационализирането на митологията и използването на самосъзнателни архетипове в крайна сметка довежда до възникването на философията. Архетиповете също така намират израз в определени инвариантни митични структури, обозначавани най-често като митологеми, които не са нищо друго освен родовата същност на многообразните форми на проявление на митологичния духовен живот.

Елементи на предфилософското мислене в раннотракийската култура

Под раннотракийска култура се има предвид част от онази праисторическа култура, в която могат да се открият аналози с древногръцкото предфилософско мислене. Смята, че раннотракийска култура се обособява окончателно през втората половина на II-то хилядолетие пр.Хр. Но се предполага, че това е станало значително по-рано, като се има предвид т.нар. Варненска цивлизация (за която имаме данни само от Варненския некропол ). Предфилософската духовна дейност е свързана с орфическикият култ към Дионис, за когото Аристофан (ок. 446 г.пр.Хр. ) използва прозвището Сабазий. Култът към Сабазий има отношение към състоянието на езотеричното

екстатическо съзерцание. Този автор дава сведения за тракийското племе “фриги”, което почита Сабазий. Задавайки въпрос кой е този бог, Аристофан обръща внимание, че Дионис и Сабазий са едно и също божество. Едно от най-значителните влияния на древнотракийската митология върху гръцката цивилизация, смятана за люлка на европейската култура, е именно култът към Дионис и свързаният с него орфизъм. Целият древногръцки духовен живот от VIII-VII в.пр.Хр. и присъщите му ценности фиксират едни или друго влияние на този култ.Не случайно на основата на култа към Дионис изграждат своите учения орфиците и питагорейците. Неговото евристично програмно влияние се проявява както по “линията на Демокрит”, така и по “линията на Платон”. Орфизмът (като предшественик на питагореизма) има непосредствено отношение към тази малко изучена раннотракийска (т.нар. прототракийска) култура, която предшества древногръцката. Основа на религиозно-митологическото осмисляне на света в съответствие с логико-психологичната парадигма на това време е бил култът към Дионис. При по-късното възникване и развитие на древногръцката митология раннотракийският бог бил въздигнат на Олимп. От това време произхожда късната антична версия за Дионис. Диференциацията на раннотракийската култура довежда в крайна сметка до възникването на култа към Зевз като върховно титанично божество на древногръцката култура. В този смисъл В. Иванов смята, че ранният Зевз е отъждествяван с Дионис. В едни случаи той е бил схващан като самият Зевс или син на Зевс. Позовавайки се на редица конкретни изследвания, К.И. Зайцева смята, че “на ранния стадий Зевс се отъждествява с Дионис, Дионис се е смятал или за самия Зевс, или за сина на Зевс”. Същата ситуация за съотношението между култа към Дионис и Зевс е възлова за развитието на културата на Балканския полуостров и нейнара специфика. Раннотракийската духовна култура оказва определено влияние върху българския фолклор. Значимостта на проблема за присъствието на древнотракийско наследство особенно убедително е показана от А. Теодоров. Този автор правилно смята, че култът към Дионис “ни е познат главно въз основа на гръцки писмени източници и вазови изображения, отразяващи формите на този зает от траките култ в Гърция, който все още не е изяснен в неговата народно-тракийска същност, в неговите основни черти у самите траки”. Това влияние намира най-ярък израз по линията на гореспоменатия тракийски орфизъм.Диференцията на раннотракийския мит, от една страна, довежда до възникването на дадена институционализирана религия, а от друга – на определено знание (включително и на предфилософското). Това намира ярък израз в питагореизма, който се предшества от раннотракийския орфизъм. В това отношение древнотракийската митология за своето време е играла основна роля при формирането на предфилософското мислене. Подобно положение е свързано с вече отбелязаното отъждествяване на Зевс с Дионис, което намира израз и в самата символика, съдържаща се в тези култове и самия начин на живот. Пак във връзка с това древните балкански народи често са смесвали атрибутите на двата бога. Така например символът “бик” е бил използван “не само в култа към Зевс, но и в култа към Дионис”. Отчитайки

приемствеността между раннотракийската и древногръцката култура, А. Фол основателно отбелязва, че в “елинския велик културен синтез са участвали и тракийски традиции т.е. тракийски етнокултурни съставки”. Последните намират особено ярък израз във формирането на предфилософското (орфическо) миелене, характеризиращо се с богато антропологично съдържание и своя онтология. Например според питагорейците (като последователи на орфизма) всяка вещ носи е себе си определена мъдрост, която се проявява в съответни числа и числови отношения. Смисълът на познанието се свежда именно до откриването на всички форми на проявление на Мъдростта, която от своя страна се намира в единство с Любовтта и Истината. Както ще видим по-нататък, подобно разбиране за смисъла на понятието “мъдрост” се свързва с култа към Дионис, и по-точно с неговото прозвище Сабазий. Понятието “софия” изпълнява изключително важни социокултурни функции и не случайно е възприето в един или друг вариант от всички народи за обозначаване на тяхното любомъдрие. Джовани Пико делла Мирандола се позовава на Ямблих (IV в.), който пише, че “Питагор е имал теологията на Орфей като образзец при създаването на своята философия”. Нещо повече – ренесансовият философ признава следното:”Говорят, даже изказванията на Питагор само за това се считат свещенни, че се основават на положенията на Орфей; тук се намира първоизточникът на съкровенната наука за числата и всичко възвишено и велико в гръцката филосфия”. По този начин става ясно, че връзката между предфилософското мислене и питагореизма е непосредствена и се проследява най-ясно при орфизма.Според орфиците символът на змията олицетворява злото (титаничното) начало.Древногръцкият орфизъм се съподчинява на титаничното начало и по такъв начин съдържанието му преминава почти в своята противоположност. Орфиците са смятали, че най-старите владетели на Олимп са били змиеподобни същества.

Мъдростта и истината в предфилосфското мислене Ранннотракийският мит има своя обществено-историческа социално-ценностна основа, която се проявява в начина на живот, преживяванията на хората и целите на тяхната социална дейност, имащи отношение към формирането на определено самосъзнание. Реннотракийският мит е своеобразна картина на света, в която реалното се слива с фантастическите образи. Но в нея се дава определен отговор за произхода на злото и неговата роля на Земята. Раннотракйиският мит преодолява различието между естествено и свръхестествено, тъй като той е в голяма степен синкретичен. В раннотракийската култура митът (като нейно ядро) е единствено възможна и необходима форма за духовно усвояване на действителността. Такава функция по-късно изпълнява знанието за определена ритуална дейност и нейните семиотични резултати. От гледна точка на мита (като ранна форма на синкретизъм) възникването на филосфията може да се разглежда като отрицание на неговото отрицание. Орфизмът като непосредствено предфилософско мислене е своеобразна рационализираща антитеза на мита.

По-късно култът към Дионис получава разпространение и в Олвия във връзка с предфилософското мислене. Тук през 1951 г. При разкопки са намерени три костни пластинки с надписи от V в. пр.Хр. Те дават основание да се реконструират някои ранни орфически представи във връзка с култа към Дионис и отношението му към предфилософското мислене. Намереният надпис от първата костна пластинка, който пряко е свързан непосредствено с култа към Дионис, според А. С. Русяева гласи: “Живот-смърт – живот–истина”. Важна роля тук играе понятието “истина”, което възниква във връзка със схващането за (принципите на) Любовта и Мъдроста. Истината освобождава от робството на тъмнината. На другата пластинка от същото място на двуреден надпис от 4 думи е написано “Свят-борба”, “Истина-лъжа”. Интересно е, че тя е оформена във вид на неправилен правоъгълник, разделен на седем части. Това е свързано непосредствено с орфическата символика. Във вътрешната им страна са представени също седем вдлъбнатини, което свидетелства за особената роля на седморката в култа към Дионис. Известно е особеното значение на седмицата в числовата символика още от палеолита, която има и негеоцентрично съдържание. Тази символика заема особено място в схващанията на орфиците и питагорейците за музикалната хармония и свързаната с нея “златна пропорция” – използвана през Античността и във ваятелското изкуство. Противоположностите “Дионис-титани”,съответно “живот-смърт”, “мир-борба”, “истина-лъжа” и други представляват бинарни опозиции, които намират израз и в съответни онтологично мотивирани ритуални съображения. Позовавайки се на В. В. Иванов, В. П. Алексеев смята, че на основата на двойната опозиция възниква изображението на благославяща ръка като символ на организираща, структурираща хаоса власт. Точно такова изображение на ръката играе особена роля в култа към Дионид – Сабазий. В този култ се набляга на творческата същност на Бог-Син, носител на Любовтта, Мъдростта и Истината. В ръката си на някои изображения той държи пиниева шишарка, символизираща началото на живота, който има за основа световната мъдрост. Естествено тази Мъдрост като Разум (Ум) на Дионис носи в себе си хармония и истина, както това беше показано на описаните по-горе костни пластинки. На третата пластинка от Олвия се четат думите: “Истина-душа”. Както думите, така и знаците представляват символи с мистично или магическо значение. В случая главното е, че душата пребивава в света на истината.Така че за да се изработи понятието “фолософия” е изминат доста дълъг път на осмисляне на три основни принципа: Любов, Мъдрост, Истина, заемащи централно място в орфизма. Надписите в Олвия характеризират основните черти на орфическата митология и космогония. Те разкриват пълния цикъл на човешкия живот с окончателно завръщане в света на Дионис, т.е. божествения свят – царството на Истината и Логоса. Този цикъл съсредоточава в себе си борбата между живота и смъртта, като последната се смята, че е въведена от титаните. Тук ще отбележим, че у орфиците истината е свързана с доброто и красотата като израз на Любовтта, Истината и Мъдростта. По такъв начин може да се каже, че в известен смисъл Сократ е продължител на орфическите идеи, намиращи се в

противоречие с титаничната нормативност. Надсветовният Ум (и свързаният с него Логос) е върховното Благо, което човек може да съзерцава чрез философията. Именно наличието на музикални елементи у орфическия култ към Дионис показва тяхната връзка с истината като онтологичен и космогеничен принцип. Организиращо начало е phileos. Любовта организира хаоса и на тази основа възниква космическата хармония. По такъв начин понятието “философия” включва единството между принципите на мъдростта и любовта. Това е свързано с орфическата числова символика. Тук преобладавт числата: 1,2,3,4,7,8,9,12 и др. Всички те са свързани с учението на орфицита за истинната мотивация на хармонията, която определя музиката на космическите сфери. За ренесансовите мислители Орфей и Хезиод са авторитетите при решаването на философско-космологичните онтологични проблеми, свързани с пройзхода на света, на човека и техните взаймоотношения. Ето защо се приема безрезервно, че химните на Орфей са били наситени с философско съдържание. Любовта според Орфей е този принцип на Вселената, който обединява многообразието и създава хармония. Като свързващо начало тя е чисто Едно и единство на многообразието. Именно това единство като принцип-Любов трябва според Питагор да лежи в основата на философското знание. По-късно този проблем заема централно място в диалектиката. Бъркли също отбелязва, че тази сила за Орфей е “съединяващо начало, но не сляпо, а действащо разумно”. Ето защо “разумът просвещава, любовта свързва, а висшето Благо привлича всички неща”. По такъв начин и Бъркли не е избегнал влиянието на орфизма. Мъдростта, Разумът и Любовта са съсредоточени в образа на Дионис поради синкретичната природа на орфическото предфилософско мислене. Любовта е основа на съвършенната космическа хармония и извор на красота, музика и чистота (катарзис). Тази идея мотивира и схващането за числата-ейдоси и като символи. Любовта като творчески принцип пребивава в Истината. Израз на тяхното единство са породените музикални отношения, проявяващи се в “златната пропорция”, прилагана по-късно в античното ваятелско изкуство. Според М. Фичино в основата на подобна хармония се намира редуването на мира и любовта. За това е пял Орфей. Любовта съединява и четирите стихии (първоелементи) – въздух, земя, огън, вода, които лежат в основата на цялото многообразие на света. Поради това към тях Питагор прибавя и пета – небе. Титаните, разкъсали Дионис, фактически го разделят на части. Така възниква хаосът, който за древногръцката митология е изначален като материя. В този смисъл Платон говори, че времето организира хаоса. Благодарение на него произлиза хармонията на Вселената. Не случайно един от образите на Дионис е времето. Но с последното гетите свързват и Кронос. Тук обаче ценностната система е обърната, както се полага в езическия цикъл делник – празник. В житието (съст.ок. VI в.) на св. Дазий, живял около 285-305 г., се споменава за “славния празник” на Кронос по времето на “беззаконните светотатци Максимиан и Диоклетиан”. Според съставителя на житието празникът на Кронос се чествал “по-тържествено от други празници”. На този празник, отричайки нравствените делнични забрани, всеки един извършва

“оброчно светотатство”. На празника, който тряел 30 дни, се избира чрез жребий самият “цар”. Това се отнася до гетите, населяващи днешна Североизточна България. В житието е отбелязано, че “този, комуто се паднел жребия, бил пременяван, явявал се сред народа по образ и подобие на самия Кронос и получавал дръзка и безсрамна власт над целия народ”. Този “цар” – бог – “вървял с много войници, като имал възможност в продължение на тридесет дни да задоволява беззаконните си и срамни желания и да се наслаждава на дяволски удовоствия”. Тук онтологичния модел се обръща. Съставителят на житието е съзнавал, че по време на празника “царят”, въпреки закона, задоволявал “беззаконните и срамни желания”. Празникът отново ставал оброчен в своя край. Тогава “царят” бил пренасян в “жертва на беззаконните и скверни идоли, като бивал посичан с меч“. Така обърнатата ценностна система отново заема първоначалното си положение в цикъла делник-празник. Тук времето играе организираща роля, а онтологията се социализира, придавайки битие на културата. Любовта организира разрушителната насоченост на “хаоса” и го превръща в съзидателна хармония. И това е главаната задача на Дионис като Бог Син. По такъв начин хармонията (земна и космична) се смята като производна на Любовта. От Любовта като върховно Благо в известен смисъл възниква и самата Мъдрост, обулавяща хармонията на разумния целесъобразен живот. Така върховното Благо става целева причина. Оттук понятието “философия”, използвано от Питагор, следва да се схваща като любомъдрие – единство на принципите на Любовта и Мъдростта, благодарение на което се осъществява съзидателната космическа активност на хармонията във Вселената. Не случайно Диоген Лаерций пише, че за Питагор “философия” означава “любомъдър”. Според тези критерии философът трябва да носи в себе си единство на принципите: Любов, Мъдрост, Истина. Те би следвало да се проявяват чрез него и да изразяват битието му. Както се вижда от историческият аспект, първичното съдържание на понятието “философия” е много близко до идеините предпоставки на учението за същността и смисъла на живота, който се свързва с най-крупната единица за време – Еон като Бог Син. Именно от тези позиции е нужно да се тръгне, когато трябва да се обосноват взаимоотношеният между раннотракийският мит, предфилософското мислене и възникването на философията като наука и като самосъзнателна дейност. Орфизмът предстаялява добре обособено предфилософско учение, което вече е разработило собствена онтология, теогония и космогония. В орфическата космогония Дионис като Син на Бога е обявен за единствен обновител на човешкия род. Ценностните функции на времето се свързват не случайно с този образ. Еврипид (ок. 484 – 406 пр. Хр.) отбелязва, че Орфей е бил и поет, и предсказател, с което подчертава особената функция на времето. Дионис като световен Разум е единстсвеният от боговете, способен да проникне в дълбочината на първоелементите (т.е. материята), в най-малките градивни елементи, за да бъдат те организирани според хармонията на Мъдростта и Истината. Тъй като Дионис участва в създаването на света, той е господар на живота и негов спасител. Дионис е световна Мъдрост, реализираща

се в два аспекта: единно и единично. Според Прокъл (410 – 485) и някои други древни автори Дионис е схващан като световен Ум, който в своята еманация се проявява и като световна (космическа) Душа, простираща се навсякъде. С други думи Дионис обхваща единичности и заедно с това прониква във всичко, оставайки неизменен. Израз на това е хармонията, която, както отбелязахме, обхваща единството на многообразието. Но върховното Благо е Едно. Съзерцавайки себе си, то поражда единния Ум, чийто образ е Дионис. В известен смисъл той възпроизвежда Христос като Бог Син. Дионис съединява противоположностите и поради това в синкретичното мислене той би следвало да е праобразът (ейдосът) на диалектиката. От тази гледна точка всяка хармония, дори музикалната, и тази, която намира проявление в поезията, произлиза от Дионис, когото античните поети възхваляват заедно с Орфей. Дионис е “неделимият Ум”. Химните на Орфей са синкретично повествование, характеризиращо предфилосфското мислене. Философската доктрина на орфиците естетически е представена в поетична форма според принципа за единство на красота (хармония), Мъдрост и Истина. Но във фолклорните предания Орфей е известен предимно с трогателната си съдба, твърде близка до народната. Той става особено популярен с участието си в похода на агронавтите за златното руно, с богочовешката неутешима тъга при смъртта на Евридика и със своя опит, подобно на Дионис, който освобождава майка си, като я извежда от царството на сенките. В социален план според орфиците животът на Земята представлява изтърпяване на наказание, благодарение на което човек изкупва греха на титаните, разкъсали Дионис – световният Разум, намиращ израз в митологемата Син – Логос. Истинският живот човек може да придобие, като преодолее смъртта като начин на превръщане на единното в множествено. Борбата на Дионис с титаничното начало налага необходимостта той да се превръща в Кронос, младия Зевс, тъй като е въплащение на Мъдростта. Дионис е най-младият, но заедно с това участва в поражението и обновяването на света. Като носител на митологично съдържание образитеи въплащенията му са непосредствено свързани както със соларния култ, така и с култа към Небето. То е петият елемент, противостоящ на другите четири. Ето защо особен интерес представлява способността на Дионис като Логос да се превръща в бог на времето или самото време. Такава възможност естествено предполага и съществуването на Дионис извън времето – във вечността. Това става в този случай, когато според орфиците той го включва в себе си и го трансформира във вечност.

Синкретичните предпоставки на филосфското мислене Философията възниква и като “самосъзнание” на мита, в резултат на което много от породилите се проблеми в системата на мита получават логическа конкретизация в сферата на философското мислене. Преди възникването на философията митът е функционирал като своеобразно “самосъзнание” на културата. Проявявайки се като ново “самосъзнание” на културата, философията служи за осмисляне на границите и възможностите на човешките способности и поради това е непосредствено свързана с дейностния аспект на

културата. Философията опосредства връзката между митологичния синкретизъм и новия синкретизъм, към който се устремява съвременната наука. Именно поради това би било методологически крайно неправилно формално да се противопоставят митът (като система) и философията. Диалектически опосредстваща връзка между тях е предфилософското мислене. Основната роля във формирането на древния митологичен светоглед играе безсъзнателното. То участва и във формирането на знаковата (семиотическата) структура на културата. Във връзка с това особен интерес представлява проблемът за съотношението между митът, знака и символа. Митът и неговата символика се отнасят като единство на противоположности. Такива символи са форма на проявление на митологичното съдържание. То от своя страна изпълнява структурообразуващи функции по отношение на културата. Между мита и символите, функциониращи в системата на древнотракийската култура, има структурни отношения на инвариантност. В противен случай символът не би могъл да “замества” (символизира) определени митологични отношения и да функционира както в системата на мита, така и в системата на свързаната с него култура. От тази гледна точка символът се проявява като йерархическа система от съподчинени знаци. Тяхната семиотическа натовареност зависи от самата специфика на мита и свързаната с него обществено-историческа практика. Древностракийската митологична система задава нормите на човешкото съществуване и социалната дейност, които стават необходимо условие по-късно за възникване на науките и философията. Следвайки диалектиката на мита, проявяваща се като бинарни опозиции: микрокосмос – макрокосмос, човек – Слънце, Земя – Небе, битие – небитие, живот – смърт и др., философията формулира не само своя предмет, но и своя главен метод на изследване – диалектическия. Синкретичността на митологичните образи се разгръща в логиката на отделните науки, а диалектиката изразява отношенията между ейдосите. На древнотракийския мит може да се гледа като на фундамент, от който израства предфилосфското мислене. Това най-добре се определя по линията на възникването на понятието “философия” и неговите синтактически, семантически и ценностни аспекти на релаизация. Към това предфилософско мислене следва да се отнесе орфизмът. От гледна точка на митичната семантична мотивировка с възникването на философията възниква и проблемът за произхода на термина “философия”. Възникването на понятието σοφία следва да се отнесе към един твърде ранен период, който в най-добрия случаи обхваща началото на класическата древногръцка култура. поради това съвсем основателно е корените на това понятие наитина да се търсят и в орфическото предфилосфско мислене. По отношение на древнотракийската култура Топоров основателно търси връзка между σοφία и древнотракийското Σαβάδιος, Σαβάζιος. Този въпрос от своя страна също има отношение към раннотракийския мит за Дионис (и свързаният с него тракийски орфизъм). Особено голямо значение за изясняването му има личността на Орфей, с която се свързва появата на идейното течение, предшестващо Милетската и Йонийската натурфилософия. При разкриване етимологията на понятието Σαβάδιος (σοφίη) В.Н. Топоров се обръща към “тракийския митологичен персонаж”, чието име обикновенно се

представя като Σαβάδιος, Σαβάζιος. Пак с култа на Дионис – Сабазий В.Н. Топоров свързва и произхода на сатирите и силените. Така би могла да се търси общност между етимологията на “сатри” и “Сабазий”. Те според същия автор се наричали σανάδας или σαίδος, т.е. названия, които са неотделими от Σα(ο)νάζιος – вариант на основната форма Σαβάδιος. Свещената планина “Пенгей”, където се е намирало светилището на Дионис, е символизирала Земята или по-точно “центъра” на нейния живот. Не случайно това светилище по времето на Херодот е било контролирано от тракийското племе, наричащо себе си “сатри”. Известно е, че жрецът Вологес (13 – 11 г.пр. Хр.) вдига по тези места въстание срещу Римската империя, което в основата си има религиозна мотировка. Това тракийско племе е било особено чуствително към свободата. По всяка вероятност разбиранията за нея са били свързани с култа към Дионис. При някои питагорейци Пангей се намира и в центъра на Космоса, в който гори огън (Логос). Съществуват сведения, че Орфей заселва “Пангейската скала като бежество, почитано от посветените”. В орфическите мистерии се утвърждава основният онтологичен модел на древногръцката философия. У Омир “Орфей е откривател на сладкодумното поетическо изкуство и на химните на боговете”. Тази “поезия” във вид на химни е била форма на проявление на едно негеоцентрично онтологично мислене и духовен живот. Основен структурен елемент в раннотракийската митологична картина на света е вече споменатия образ на “Световното дърво”, символизирано от пиниевата шишарка на Дионис – Сабазий, бръшляна или лозата. Раннотракийското митологично съзнание конструира такава картина на света, според която всички природни процеси, включително и човекът, са съпричстни на “Световното дърво” на живота. То обаче е в пряка зависимост от Дионис като Син Бог. Именно в този смисъл Дионис е “спасител”, “обновител” на живота. С Дионис – Бог-Син като спасител и обновител е свързан символът налозата, оставил трайни следи в късната Античност на територията на Балканите. Лозата в определени случаи (отнасящи се към ранният култ) е символизирала Дионис, подобно на Христос. Неговите последователи са смятали себе си за части от самата “лоза”. Виното символизира кръвта на Дионис, пролята от титаните. Сам Дионис като “управител” на природата олицетворява цикличността на живота и нейната връзка с времето. През четирите годишни времена конкретните изяви на живота се зараждат, живеят, умират и отново се възраждат. Като символ на четирите годишни времена е бил използван квадратът с вписания в него кръст и описана около него окръжност. Той е функционирал като образ на обновяващата се Вселена. В християнството този образ е свързан с Царството Небесно. Освен “покровител” на живота в природата, Дионис е бил покровител и на устройството на социалния живот. Квадратът като геометричен символ на Дионис намира по-късно израз в учението на “философите” – орфици като жреци на култа към мъдростта. Интересно, че някои от праисторическите селища по нашите земи се проектират във формата на квадрат. Тази геометрична митологема остава да действа и по-късно, в римско време. Дори пространственият обхват на Никополис ад Иструм се влияе от формата на

квадрата. Така че семиотическото влияние на Дионисевият култ се разпространява и върху някои градски композиции, целящи възпроизвеждането на “Небесния град” или на Царството Небесно. Има основание да се предполага, че изграждането на праисторическите селища по нашите земи е ръководено от “ейдоса” на квадратната форма. М. Тачева-Хитова отстоява хипотезата, че тракийският конник “е местната тракийска хипостаза за орфическият Дионис, т.е. на Сабазий”. Разглеждайки “Сабазиевите ръце” като символ на култа, тя смята, че те изобразяват “даряващата (чрез пиниевата шишарка) плодородие в растителния свят Божия ръка”. Този жест, по-късно известен като “бенедиктис латина”, според същата авторка “е характерен и за католическата догма на християнската религия (откъдето е получил впрочем и името си). Някои смятат, че това е жест на Божието поучение, на мисълта (logos) и го свързват с иконографията на Учителя Христос”. Подобна интерпретация позволява да се открие връзка между култа към Дионис – Сабазий не само със σοφία, но и с философия. За орфиците земния живот – това е време, в което човек трябва да преодолее своето съпричастие към злото – титаничното начало. Тялото като тъмница на душата е нейно времево обиталище. Поради това човек трябва да се стреми към вечен живот, чийто цар е Дионис, т.е. синът на Зевс. По аналогичен начин Христос като Бог-Син е “Княз на живота”. Съществуват сведения, според които заслужили хора в Античността се награждават със златен венец. В ранния култ към Дионис той се е давал като свидетелство, че душата на умиращия е спасена. Дионис-Сабазий функционира като върховен тракийски бог-космократор и прародител на траките. Монотеистичният култ към Дионис като Син на Бога е основа на орфизма. Интересно е, че съдбата на Дионис в най-общи линии напомня на съдбата на Иисус Христос. Последният също така е убит от “титаните”, т.е. от първосвещениците.

Евристичността на раннотракийската митологична система Древногръцкият мит се характеризира със свой език, който конструира събитията на обща идейна (ейдосна) основа. В този смисъл именно митологическият език се проявява като “начин на организиране на лингвистичните знаци” в орфическата онтология. Такъв митологически език е родствен с поетическия. Не случайно корените на редица основни философски категории водят своето начало от мита и по-точно от определени митологеми – ейдоси. За древните траки такава картина на света е била основа и същевременно цел за духовно усъвършенстване. Древнотракийският мит за Дионис функционира като специфичен “критерии за истинност” в социума. Той функционира като управляващ елемент в системата на древнотракийската култура, с която се свързва орфическото предфилософско мислене. Раннотракийският мит за Дионис включва три основни типа “евристични” програми, отнасящи се не само до природата (земна и космична), но и до онтологията на човека и човешката съзнателна дейност. Първите са свързани с въпроса за произхода на Земята и Космоса; вторите – с произхода на човека и смисъла на неговия живот; третите – с основата,

границите и възможностите на човешкия разум. Древнотракийския мит функционира като нормативна система на донаучната културно-познавателна и културно-практическа дейност. В този смисъл култът към Дионис е онтологически регулатор на социалните отношения. Своите отношения към света древните траки формират не като абстрактни, изолирани индивиди, а като хора, притежаващи определен митичен светоглед при осмисляне на обективната действителност и на самите себе си. Общите принципи, архетипове и митологеми, залегнали в системата на древнотракийския мит, детерминират свободното поведение на човека, начина на неговите действия и синкретичното съдържание на присъщото му митологично съзнание. Когато се изяснява процесът на диференциацията на мита, довел до възникването на философията, трябва да се има предвид, че древните траки (посредством развитието на своята култура) са формирали такъв светоглед, който е необходим за решаването на проблеми, свързани с потребността от усъвършенстването на социалните дейности. Днешното реконструиране на древнотракийския култ към Дионис е свързано с изясняване на диалектиката на единство и многообразие, която е реализирана в донаучните древнотракийски схващания за света и неговата онтология. Зависимостта между единството и многообразието в древнотракийския мит се реализира по такъв начин, че многообразието, отричайки своето отрицание, преодолява ограничеността си и “снема” себе си в едно систематизирано обяснение на света, т.е. онтология. По такъв начин митът включва в едно цяло както определени схващания за природата, така и за човека и неговите взаимоотношения със социума като мезокосмос. Тук се реализира и едно безсъзнателно отношение на човека към света. Затова може да се каже, че предфилософското знание, генерирано в системата на древнотракийския мит, има свой евристичен аспект на проявление. Участието на опита и емпиристическото знание се осъществява само дотолкова, доколкото се реализира процес на опредметяване на това знание в съответни знакови системи, обуславящи структурообразуващото взаимоотношение както между мита и културата, така и между мита, философията и философската култура. Според А. Турсунов като първа картина на света митът носи в себе си “определени логически”, макар и безсъзнателни операции на повествование, в които събитията се разгръщат по определени вътрешни правила и образуват в своята съвкупност постоянна структура, едновременна не само за миналото, но и за настоящето и даже и за бъдещето. Така става обяснимо защо древнотракийският мит съдържа определени инвариантни черти (митологеми) както за миналото и настоящето така и за бъдещето. Именно в този смисъл би следвало да се тълкува и митологемата “σοφία”. Още тук човешкото съзнание е направило опит да обхване и бъдещето като цел и смисъл на миналото и настоящето. И днес евристичността на древнотракийския мит буди основателно възхищение. Мисленето, формиращо митологичните черти на древнотракийската култура, има специфичен безсъзнателен характер. Пространството, времето и животът в структурата на тази митологична картина на света образуват едно синкретично единство, намерило израз в образа (ейдоса) на Дионис като Бог-Син. Не

случайно Дионис е известен като “спасител”, “освободител”, “избавител” или “свободен”. Поради това раннотракийския мит за Дионис (и самият Донис) може да се разглежда като предобраз на Иисус Христос. Главният персонаж в раннотракийският мит е вечно възкръстващият Дионис, олицетворяващ обновлението на света. Символизирайки вечната младост на Космоса, Дионис същевременно символизира и най-голямата единица за време – ЕОН (ΑΙΩΝ). Тя обхваща началото и края на възникването на света, чийто господар е Дионис като световна Мъдрост – Логос. От гледна точка на орфизма буквално ΑΙΩΝ значи живот, но в този живот присъства неговия ейдос като нещо извънвремево, чието олицетворение е умиращият и вечно възкръстващият Дионис. У Платон ΑΙΩΝ включва съответни опредмвтени идеи (ейдоси) в дадени качества на живота. Като иманентна характеристика на Дионис времето е неотделимо от живота. Дионис олицетворява вечната младост на Космоса. Битието на вечността в Космоса се реализира чрез времето, което вече се осмисля като постоянен (неподвижен) образ на измененията. То бива два основни вида: въплатено и невъплатено, множествено и единно. Самата хармонична организация в онтологията на Космоса се разбира като въплатено време. По такъв начин йерархичното диахронно разгръщане на Дионис в качеството му на организиращо начало започва да се схваща като време. Но сам по себе си образът на Дионис олицетворява ЕОНА, който всъщност е мярата на живота на Вселената и нейното възраждане.

Орфико-питагорейският онтологичен модел Има пряка връзка между орфизма и питагорейзма. Тъй като при питагорейците предметът на философията започва да придобива очертания, за неговото осмисляне се налага необходимостта от въвеждане на понятието “философия”. Ранните питагорейци несъмнено са орфическа школа. При орфизма не може да се говори за философия. Там обаче е налице определена диференциация на мита, което ни дава основание да говорим за предфилософско мислене. Питагореизмът започва да рационализира ирационалната онтология на орфиците. Налице е пълно основание да се говори за орфико-питагореиски онтологичен модел. При орфизма, както и при питагореизма, съществуват определени схващания за битието и неговата същност. От гледна точка на парадигмите, чрез които се реализира космическата музика, според орфико-питагореизма космическото битие е непрекъснато формиращо се. Материално-вещественото битие е сътворено и поради това е неистинно. Неговата хармонична организация се приближава към Истината, но не може да съвпадне напълно с нея. Истинното битие е Божественото. В него се намират парадигмите (образците) на музикалната хармония и на свързаната с нея “златна пропорция”. Действителното битие е Божественото битие на Бог-Син (Дионис). Истинното битие е едновременно действително и възможно. Светът на Истината и хармонията е идеалното битие, което поражда реалното битие. За орфико-питагорейците идеалното битие притежава ценност. Реалното битие се отнася до съществуването, а идеалното – до същността на нещата. Към идеалното се

отнасят образците на числовата и музикалната хармония, според които се изгражда Вселената и тялото на човека като храм на божествената душа. Тракийският орфизъм (в който основна роля играе идеята за музикалната хармония в организацията на битието), а след него и питагореизмът, са свързани с недостатъчно добре изучената тракийска митология, предшестваща древногръцката. Онтологичният модел на орфическата митология отнесохме към предфилософското мислене. Неговата рационална експликация оказва силно влияние върху прехода от митологията към философията на питагорейците. Орфико-питагорейският онтологичен модел включва, от една страна, метафизичната музикална хармония в организацията на битието, а от друга – свързаните с нея числови геометрични парадигми. Несъмнено за разкриване същността на орфико-питагорейската концепция за света, важно значение има реконструкцията на числовото съдържание на т.нар. питагорейски знак или пентограм. Подобен модел концентрира в себе си отношенията, които характеризират хармонията в битието. Сам по себе си този питагорейски модел, известен още като питагорейска звезда, от гледна точка на топологията представлява четиримерен симплекс, т.е. той концентрира в себе си едно жизнено четиримерно пространство (и време). Във връзка с четиримерния орфико-питагорейски свят интерес предстявлява проявата на тази четиримерна структура в 0,1,2,3 и 4 измерения. Такъв симплекс в своето нулево измерение се представя като точка. В едно измерение е права, в две – триъгълник, в три тетраедър (ейдос на огъня) и в четири – фигура, която съдържа с себе си всички останали. Като историческа категория философията е свързана с времето и мястото на нейното възникване. Като логическа (диалектическа) категория философията има отношение към възникването на определени форми на мислене (принадлежащи към самосъзнателния духовен живот). Като принцип философията се отнася до основанията на самосъзнателната рефлексия. Към тях следва да се отнесат Любовта, Мъдростта и Истината.