Тема1

ФОНЕТИКАТА КАТО ДЯЛ ОТ НАУКАТА ЗА ЕЗИКА. СЕГМЕНТНИ И СУПЕР СЕГМЕНТНИ ЕДИНИЦИ

Думата фонетика има гръцки корен, който означава звук, глас, тон. Етимологията и казва, че фонетиката е наука за звуковата система на езика, тя

изучава звуковия му строеж, като система от единици подчинени в своето образуване, съчетаване и употреба на определени фонетични закономерности. Наред с главната задача да опише материалната страна на езика, фонетиката изследва супер сегментните явления като ударението, интонацията, проблемите на сричката, звуковите промени и редуване, законите на звуковата съчетаемост, отношението на звуковата страна на езика към неговата граматична и графична система.

Фонетиката като дял от езикознанието е в по-особено положение спрямо останалите дисциплини, тъй като на нейното равнище езиковите единици още не са носители на семантиката (значение), а са само средства, чрез които по определени закони на функциониране се осъществява изразяването на съдържанието. Следователно фонетиката се занимава с тази страна на езика, която изучава неговата материална обвивка (звуковата материя), без която той изобщо не би съществувал.

Ясно е, че разглежданите звукови единици се явяват градивен елемент на по-високите езикови равнища, в този смисъл е несъмнена връзката на фонетиката с другите дялове на езикознанието: историческата граматика, топономията, етимологията, даалектологията.

Топономия – название на древните места, тя помага съществено и при анализа на редица морфологични и синтактични явления.

Голямо е и практическото значение на фонетиката като изучава съотношението между звук и букви, между звук и фонема. Тя допринася за правилното решение и правоговорни проблеми. Усвояването на произношението на чужд език също се основава на доброто познаване на произношението на народния език.

Основна особеност на речта е нейния линеен характер – тя функционира под формата на подредени един след друг звукови елементи, които по законите на езика образуват по-висши единици – срички, думи, словосъчетания, изречения и текст.

Тези звукови елементи от речта наричаме сегментни единици, тъй като при анализ могат да се обособят, да се разграничат. Говорната верига на всеки звуков сегмент заема определено място и може да влезе в съчетание с друг. За да се изрази семантиката, обаче те трябва да се употребени в строго фиксиран ред. Например само една от потребните (О), (Н), (В) може да породи значението – нов.

Суперсегментните единици - с ударението и пунктоацията те са по-особени, тъй като са двустранно обвързани. Първо със звуковите единици що се отнася до техния интензитет, височина и времетраене. Второ – те са свързани с цялата дума или с цялото изречение.

В такъв смисъл те са нещо повече от сегментните единици и затова се използва названието и представката супер.

Звуковата страна на даден език е резултат от комплексното функциониране на сегментните и суперсегментните единици в речта.

Тяхната специфика придава и характерната материална обвивка на езика „методията на езика”.

Езикът, обаче съвсем не е само това, което се чува от ушите ни, той има вътрешен ред – организация, своя вътрешна форма.

На фонетично ниво под форма ще разбираме система от фиксиран набор звукови единици, наречени фонеми, които в езика функционират под определени правила.

Понятието звук и фонема са много близки, но не са синоними. Звукът се определя въз основа на артикулационни и акустични характеристики, а фонемата въз основа на функционалната си стойност, функционирането и, като сегмент от структурата на езика, това означава, че фонетиката в еднаква степен трябва да представи звуковете, както от гледище на тяхното материално осъществяване, така и от страна на функционирането им като фонеми.

Тема2

ФОНЕТИКА И ФОНОЛОГИЯФОНЕТИЧНА И ФОНЕМАТИЧНА ТРАНСКРИПЦИЯ

През 30-те години на ХХ век Николай Сергеевич Трубецкой обособява 2 научни направления – фонетика и фонология.

Фонологията е наука, която изследва звуковите структури на езика, т.е. говорния звук и суперсегментните явления на речта от посока на тяхната лингвистична служба в процеса на комуникация. Нейна е задачата да установи броя на звуковете в определен език, които противопоставяйки се един на друг осигуряват различия в звуковата обвивка на морфемите и думите, а заедно става и различието на смисъла им.

Фонетиката пък разглежда говорния звук, единствено като материална реализация.Фонетиката и фонологията не са откъснати една от друга, а взаимно се допълват,

тък като обекта на тяхното изследване е един и същ – фонемата (говорния звук), на който материалното съдържание и езиковата функция са неделими, затова с основание се смята, че в действителност не съществуват 2 отделни науки – фонология и фонетика, а само 2 различни аспекта на изследване.

Традицията е наложила в този дял от езикознанието да се срещат в учебните пособия под названието фонетика, макар че ако трябва да бъдем прецизни и последователни, терминът фонология е по-удачен като обобщаващо понятие.

В действителност изследователския обем на фонетиката е само част от проблемите на фонологията.

Ще обобщим, че звуковете на езика имат 3 основни аспекта:- акустичен;- артикулационен;- функционален.От акустична гледна точка звукът е физично явление, представляващо ред от

трептения с определена честота и амплитуда. Именно тези трептения се долявят от нашите слухови органи. Основни акустични качества на звука са: височина, тембър, сила и дължина.

Артикулацията е характерна за човешкия говорен апарат, доколкото единствен той може да произвежда членоразделни звукове. Ясно е, че в случая става въпрос за вида на движението на говорните органи, чрез които се образуват звуковете.

От артикулационна гледна точка фонетиката изследва мястото и начина на учленение на звуковете на езика.

Лингвистичният или функционалният аспект не е свързан с материалната страна на езика. За него съществено е способността на фонемата да изпълнява различителна функция в състава на морфемите и думите.

Между графичната система (азбуката) и фонетичната система (реалните говорими звукове) на даден език не винаги е имало пълно съответствие. Това важи и за съвременното състояние на българския книжовен език.

За да се избегнат съответствията при фонетичния анализ се използват знаци, всеки един, от които отразява конкретната звукова употреба. Този начин на отбелязване на речта се нарича транскрипция, а думата буквално означава презаписване.

В зависимост от целите в езикознанието се различават два вида транскрипции – фонетична и фонематична.

При фонетичната се отбелязват всичките видове реализация на говорния звук, т.е. обозначават се не само фонемите, но и вариантите на фонемите с техните артикулационни и акустични характеристики – конкретната реч. Използва се най-често в диалектологията или при практическото усвояване на чужд език, тъй като при фонетичната транскрипция писмените знаци предават най-точно реалния човешки изговор.

При фонематичната транскрипция се предават писмено само фонемния състав на думите, без да се отбелязват индивидуалните и несъществените промени при употребата на фонемата в речта, т.е. не се отбелязват техните варианти.

Фонетично записаните думи се предават с квадратни скоби, а фонематично написаните с наклонени линейни скоби /б/; сал /сол/; сял /с`ал/.

Тема 3

КЛАСИФИКАЦИЯ НА ЗВУКОВЕТЕ – ГЛАСНИ И СЪГЛАСНИ

Човек е способен да произвежда незброимо количество шумове и тонове, но в речта си употребяваме само една малка част от всички възможни комбинации. Именно говоримите звукове са обект на изследване от науката за езика.

Лингвистичният звук е резултат от колебанията, трептенията на гласните струни при преминаването на въздушнатата струя през гръкляна. Образуването му се съпроводено от шум, нехармоничен звук възникващ при преодоляването им на различни препятствия от въздушната струя по продължение на главния канал.

В зависимост от наличието или липсата на преградата по пътя на издишвания въздух, звуковете на човешката реч се делят на 2 основни групи:

1.Гласни (вокални);2.Съгласни (консонанти).Двудялбата се основава на акустичн, артикулационни и функционални критерии.От акустично гледище гласните се характеризират с тон, който се дължи на

дейността на гласната струна. При съгласните преобладава шумът, като участието на гласни струни не е задължително. Освен това издишната струя при гласните излиза относително през гласовия канал – това пък е характеристика артикулационна. От същата гледна точка при съгласните издишната струя среща преграда или стеснение, т.е. винаги среща някаква пречка от гласовия канал.

От функционална гледна точка се изтъква фактът, че всички вокали могат да образуват сричка, докато консонантите в българския език нямат тази способност.

Въпреки своите удобства делението на гласни и съгласни съвсем не е точно, а по скоро условни, тъй като съществуват звукове, чиито характеристики не отговарят напълно на посочените критерии. Такива звукове са например сонорите, които представляват преходен тип между гласните и съгласните. Някои изследователи ги определят самостоятелно в своите специфики. При това положение съгласни остават да бъдат само например шумови съгласни, които от своя страна са звучни и беззвучни.

В българската фонетика по традиция сонорите се включват към групата на съгласните като тип подгрупа или субгрупа.

Характерно за сонорите е, че една част от своите артикулационни и акустични характеристики се сближават с шумовите съгласни, образуват се с преграда на издишната струя на мястото на учленението. В същия момент като учленение е на лице свободен проход за издишната струя било през носната кухина за { ш} и {н}, било през устната кухина или при вибриране на преграда на сонора р, като по този начин сонорите се сближават с гласните.

Ясно е, че при учленението на сонорите преградата и проходът са едновременен артикулационен акт.

Разглежданият клас звукове е близък до гласните и по това, че при изговора им винаги преобладава тонът, те са винаги звучни.

Въз основа на вокалността в някои езици, като например славянските, сръбските и чешките сонорите са сричко отворени, като явлението се наблюдава и някои български диалекти – например – врх; смрт (връх), (смърт).

В българската фонемна система участва и един по-особен звук, който бележим с буквата (й), в езикознанието този звуков тип се нарича с термина глайд. Статусът на тези звукове дълго време бил неустановен, тъй като те не притежават свойствата нито на гласни, нито на съгласни. Глайдовете са специфична категория динамични звукове,

при чието учленение конфигурацията на гласовия канал не се задържа в определения канал.

Тяхната основна артикулационна особеност е – движението им към съседната гласна, с която образуват цялостна единица от тук идва и терминът глайд, който на английски означава glade - движа се, прилежност.

Тема 4

БЪЛГАРСКАТА ФОНЕМНА СИСТЕМА И АЗБУКА

Броят на фонемите в българския език и броят на буквите в българската азбука не съвпадат. Количеството на фонемите е значително по-голямо, което показва, че определени букви имат повече или една обозначителна функция. Непълно съответствие между фонема и буква наблюдаваме в следните случаи: буквата (я) в положение, когато е в началото на дума или след гласен звук – означава два звука (и) и (а).

Например ям (йам); Маями (Майами). Обозначаването на глайда плюс гласна с една буква си го обясняваме с

обстоятелствата, че глайдът не е пълноценен звук, а е много динамичен, прилепващ се към гласни.

Буквата (я) употребена след съгласен звук обозначаваме, че той е мек плюс вокала а дял (д`ал)

дал (дал)При думи с условен правопис буквата (я) може да означава (й) и/или мекост на

съгласност на съгласните Зная (знайъ), ходя (ход`ъ)Буквата (ю) означава началото на думата и след гласен звук 2 звука (йу)Юни (йуни)Каюта (кайута)След съгласен звук буквата (ю) означава неговата мекост и вокал у

дюни (д`уни)Буквата (щ) означава два звука (ш) и (т)Нощ (ношт)Нощта (ношта)На практика, обаче буквата (щ) е излишна за българската азбука, защото

обозначаваните от нея фонеми (ш) и (т) имат своите буквени съответствия.Буквата (щ) стои в българската азбука по силата на традицията в старобългарската

азбука.Буквата (ь) няма фонемна стойност и служи само за отбелязване на признака мекост

на гласен, пред гласен (о)шофьор (шоф`ор)Гьоте (Г`оте)В българския език съществуват звукове, които нямат конкретно графическо

съответствие. Това са звуковете (S) и (Y), които при писане обозначаваме с 2 букви – съответно (S) – дз и (Y) – дж.

Буквата (а) в думи с условен правопис означаваме (ъ)Например в глагол гласните форми от І и ІІ спр. в 1 лице ед. число сег. време и 3

лице мн. ч. сег. времеЧета (четъ)Четат (четът)Също така условен правопис на (а) имаме при краткото членуване на

съществителните имена, мъжки род единствено число. Стола (столъ)

Тема 5

КЛАСИФИКАЦИЯ НА ГЛАСНИ ЗВУКОВЕ В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

В съвременния български език функционират 6 гласни звука (а), (е), (о), (и), (у), (ъ).Днешната вокална система съществено се различава от старобългарската. В процес

на историческа еволюция тя е претърпяла качествени и количествени изменения. Качествените промени се изразяват в отпадането на диференциалния признак носовост (нозалност) в девокализацията на 6 и изравняването в гласен по група съгласни, това е довело и редуцирането (намаляване) на броя на гласните фонеми от старобългарски 11 – днес са останали споменатите шест.

Съществува теория според, която броя на гласните е по-голям 9, 10, 12. В основата на различията е интерпретацията на признака – акцентуваност (ударена гласна).

Ако приемем, че той има диференциална стойност, то гласните ще бъдат 12, 6 акцентувани и 6 неакцентувани.

От гледищ на фонетиката в артикулационно и акустично отношение различията между ударени и неударени гласни са неуспорими от фонологично гледище, обаче акцентуването няма различителна функция.

Според последните изследвания с помоща на модерна апаратура бе установено, че ударението има само суперсегментна роля и противопоставянето на ударена и неударена гласна е от фонетично, но не и фонологично естество. С други думи удареният и неудареният вокал представляват не отделни фонеми, а варианти на една и съща дума.

Класификация на гласните

Класификацията на гласните се основава на артикулационната и акустичната им характеристика.

Артикулационната класификация се извършва по следните показатели:1. Според мястото си на ударение е устната кухина.Делят се на : предни {е} и {и}и задни {а}{ъ}{о}{у}.Задните вокали биха могли също да се обособят на 2 подгрупи:{а}и {ъ}, които се образуват малко по-напред от другата група гласни {о}{у}.Предните гласни имат свойството да смекчават предходната съгласна. Тя обаче не е

смислено различителна, т.е.предходният съгласен пред {е} или {и}е само смекчен позиционен вариант на същата фонема, а не друга фонема.

2. В зависимост от големината на прохода между езика и небцето гласните се делят на широки {а}{е}{о}и тесни {ъ}и {у}. Те се намират в двучленни корелативни позиции. На всяка широка гласна съответства по една тясна, която има същото място на учленение, но при по-ниско положение на езика.

Опозициите са : Е – И, А – Ъ, О – У. Те са актуални, когато двойките са под ударение. Когато не са ударени, широките гласни се редуцират и се приближават максимално по гласен до съответните тесни.

3. В зависимост от участието на устните като действащ учленителен орган гласните се делят на: устнени или лабиални – това са {а}{ъ}{е}{и}.

4. На базата на признака степен на издигане на езика в българското езикознание е познато и делението на :

Ниски гласни - {а}

Средни гласни - {е}и {о}Високи гласни - {ъ}и {у}

предни задни И У

високи Ъ--------------------

тесни ---------------- --------------- среднишироки Е О

А ------------------------- ниски

нелабиални лабиални

Въз основа на посочените критерии българските гласни имат следната артикулационна характеристика.

{а} – задна по място на учленение широка, нелабиална, нискагласната {е} – предна, широка, нелабиална средна гласна{о} – задна по място на учленение, широка, лабиална според участието на устните,

средна{ъ}- задна, тясна според широчината на отвора, налабиална, висока{и}- предна, тясна, нелабиална, висока{у} – задна, тясна, лабиална, високаАкустичната класификация си служи с признаците – компактност, дифузност,

тоналност и бемолност. Те се установяват чрез съответната техника, изследваща физичните качества на вокалите.

От слухово или акустично гледище гласните се характеризират по следния начин:1.Компактни - {е}, {а} и {о}и дифузни {и}, {ъ} и{у};2.По тоналност – висока тоналност {и}и {е}, средна тоналност {а}и {ъ}и ниска

тоналност {о}и {у};3.По бемолност – закръглени гласни {о}и {у}, незакръглени или небемолни {е}, {и}

{а}и {ъ};4.По комбинитет – дълги и кратки, но в българския език това деление не

съществува. Няма противопоставяне на гласните.5.Напрегнати гласни – под ударение и нанапрегнати – гласните, които не са под

ударение.

Тема 6

КЛАСИФИКАЦИЯ НА СЪГЛАСНИТЕ ЗВУКОВЕ В СБЕ

Консунантната система на съвременния български език включва 39 фонеми – шумови съгласни плюс 4 сонарни съгласни, а също така и спорните меко (х`) и (S`).

Класификацията е значително по-сложна отколкото при гласните звукове, макар също да се основава на артикулационни и акустични характеристики.

При щумовите съгласни – фонологично определящи са 4 диференциални признака. Това са:

Място на учленение; Начин на учленение; Звучност – беззвучност; Мекост – твърдост.

При сонарните съгласни невалиден е признакът звучност – беззвучност, защото те са винаги звучни.Класификацията по място на учленение е обща за шумовите и за сонарните съгласни, а по начин научленение е различна за шумовите и сонарните съгласни.Класификацията по място на учленение зависи от – локализацията на преградите или стеснението, което среща издишната струя в гласовия канал.Повечето съгласни се учленяват на различни места в устната кухина. Тези, които се артикулират на едно и също място образуват локален ред, който може да включва, както шумови, така и сонарни съгласни.В зависимост от артикулационната точка, съгласните се разделят в следните локални редове:

1. Лабиални съгласни – те се учленяват с движение на устните, като активен орган е долната устна – разделят се на две подгрупи:

а) билабиални или двуустни – (п), (п`); (б), (б`); (м), (м`). При образуването им подвижната долна устна се опира към горната устна. При учленението на (м) твърдо и (м`), част от излишната струя излиза през носа. 2. Лабиодентални (устноне-зъбни) – това са (в), (в`); (ф), (ф`). При артикулирането им долната устна се доближава към горните зъби.

Второ локално място – олвеолни съгласни – те се учленяват с допиране на предната част на езика до вътрешната част на венците, също се делят на 2 подгрупи:

1) Олвеодентални – това са (т), (т`); (д), (д`); (с), (с`); (з), (з`); (ц), (ц`); (л), (л`);2) Чистоолвиолни – (н), (н`); (р), (р`), при учленението им предната част на

езика образува преграда или проход в централната и горната част на олвеолите малко по-назад от предните зъби.

3. Трети локален род – посталеолни или преднонебни – това са (ш), (ж), (ч). Те се образуват в горния край на олвеолите и предната част на твърдото небце с помоща на предната част на езика. Предно небна е и съгласната (й), която се учленява със средната част на езика.

4. Веларни още заднонебни или заднобезични – (к), (к`);, (г), (г`) и (х), (х`) – те се образуват на мекото небце с помоща на задната част на езика.

Класификацията по начин на учленение на съгласните (модална класификация) - тя дава отговор на въпроса „По какъв начин се образуват съгласните от един и същ локален ред?”

В модално отношение шумовите и сонарните съгласни се класифицират по различни признаци.

В артикулационно отношение в зависимост от фактора преграда – проход, шумовите съгласни се делят на:

- преградни (ексилозивни от акустична гледна точка) (п), (п`); (б), (б`); (д), (д`); (т), (т`); (к), (к`) и (г), (г`). Учленяват се при пълна преграда на гласовия канал: при устните (п) и (б); от езика и зъбите (т), (д), (к), (г). От акустично гледище преградните съгласни се определят като експлозивни, а поради краткостта на шума, като мигови или прекъснати.

- преходни (фрикативни от акустична гледна точка – (ф), (ф`); (в), (в`); (с), (с`); (з), (з`); (ш), (ш`); (й), (й`); (х), (х`). Те се учленяват със стеснен проход в гласовия канал, получен при приближаването на долната устна към горните зъби при (ф) и (в), чрез приближаване на езика към олвеолите или различни части на небцето при звуковето (с), (з), (ш), (й), (х).

При издишване въздушната струя се трие в стените на тесния проход, от който акт се произвежда шум. Затова от акустична гледна точка разглежданите съгласни се определят като фрикативни или търкани. Изговорът им може да трае толкова време, колкото е количеството на издишвания въздух.

- преградно-преходни (африкати) – те се учленяват със стеснен проход в комбинация с преграда. По-конкретно говорните органи, създали преграда в началото на артикулацията плавно се раздалечават, образувайки тесен проход. Преградно-проходни съгласни са: (ц), (ц`); (з), (з`); (ч), (ч`); (ж).

Както вече сме споменавали при артикулацията на сонарите, преградата и проходът са едновременен учленителен акт, докато при шумовите съгласни преградата и проходът са последователни операции.

Освен това при преобразуването на сонарите преградата и проходът се локализират в различни точки. От тук произтича и делението им на сонарите по начин на учленение:

1)Нозални или носови (м), (м`); (н), (н`). Признакът носовост е свързан с участието на носната кухина при учленението на съгласна. Именно там се осъществява проходът за издишната струя.

2)Латерални (странични) (л), (л`) – преградата при образуването им е в зоната на алвеолите с помощта на върха на езика, а проходът при отпуснатите краища на езика, покрай който преминава озвучената издишна струя.

3)Вибрантни или треперливи (р), (р`) – при учленението им се получава редуване на проход-преграда на мястото на алвеолите.

Класификацията по мекост – твърдост според участието на твърдото небце при учленението и – съгласните се делят на меки (полатални) и твърди (неполатални).

В съвременния български език опозицията полатални и неполатални включва 34 фонеми противопоставени в 17 корелативни двойки напр. б-б`; х-х` и т.н. В опозицията не участват исторически затвърдените ( от съвременна гледна точка винаги твърдите ш, ж, ч, дж), които нямат меки съответствия. Извън противопоставянето е и фонемата (й), за която се твърди, че е винаги мека. Артикулационно-акустичната основа на делението е наличието или липсата на допълнително учленително място при полатума (твърдо небце) при меките съгласни, като второ учленително място се явява именно твърдото небце, като учленителната конфигурация се получава чрез издигане на средната част на езика към небцето.

С полаталността са свързани редица спорни въпроси: съществуват ли меки фонеми (х), (дз)?, каква е природата на (й)? С оглед на признака мекост дали е само мек или е неутрален по този критерий ? Какви са от съгременна гледна точка фонемите (ш), (ж), (ч), (дж)? – Според някои те са само меки, а според други изследователи те са само твърди. Единодушно е мнението, че те са само от един вид или само твърди, или само меки. (Ние приемаме първото) следователно не участват в опозиция мекост – твърдост.

Съгласните (х`), (з`) могат да се срещнат в думи най-често в собствени имена от чужд произход напр.Юсеин Дзян.

В езика първоизточник те имат смисловоразличителна функция т.е. функционират, като отделни фонеми. В нашето езикознание меко (х`) и меко ( s`) се наричат още потенциални фонеми, тъй като употребата им е възможна, но от друга страна, не се срещат думи с български произход.

Малко по-различно стоят нещата при (ш), (ж), (ч), (дж). Надделява мнението, че по характер те са само твърди съгласни, в този смисъл, дали ще се изговорят като меки или твърди в чужди имена и думи няма никаква фонологична стойност.

Въпреки, че мекостта на консонантите е широко разгърната в системен план в реалния език тя е ограничена. Най-често меките съгласни се срещат пред гласна (а), по-рядка е употребата им пред (ъ), а най-рядка пред гласните (о) и (у). Най-често от думи с чужд произход, като шофьор, бюро, кюфте.

В съвременния български език меки съгласни не се срещат в следните позиции:1.В края на дума – старобългарски думи завършили на мека съгласна като ДЕНЬ,

ИТЬ, в днес завършват на твърда съгласна, но мекостта се възстановява при тяхното членуване денят (ден`ът), пътят (път`ът), кон, огън, крал, лакът, нокът, зет.

2.Меки съгласни не се учленяват пред други съгласни.3.Меки съгласни не се учленяват пред (е) или (и).Класификацията по звучност – беззучност.В артикулационно-акустично отношение тя зависи от участието ли неучастието на

гласните струни при образуването им в следствие, на което съгласните се делят на : звучни и беззвучни. По време на учленението на звучните съгласни едновременно с шума произведен от преградата или стеснението се чува и тон от действието на гласните струни.

Звучните съгласни в съвременния български език са: (б), (б`); (в), (в`); (г), (г`); (д), (д`); (ж); (з), (з`); (s ),(s`); и (дж).

Шумовите беззвучни съгласни се образуват без глас само от шум по време на артикулацията им. Гласните струни не работят и се чува шума. Беззвучни съгласни са:

(п), (п`); (ф), (ф`); (к), (к`); (с), (с`); (т), (т`); (ц), (ц`); (ш),(ч); (х), (х`).По признака звучни – беззвучни шумовите съгласни формират 14 корелативни

опозиции, което означава, че на всеки един звучен съгласен, съответства по един беззвучен на същото място на учленение и идентичен начин на учленение.

Например: б~п, д~т и т.н.Извън корелацията остават сонорните консунанти и звуковите(х), (х`). Шумовите

съгласни (х), (х`) нямат звучни съответствия. Сонарите пък са винаги звучни.

Тема 7

СЪЩНОСТ НА ФОНЕМАТА

1. Варианти – диференциални признаци.Говорният апарат на човека в състояние да произвежда множество най-разнобразни

звукове. Само една малка част от тях се използват в процеса на езиковото общуване.Звуковете на езика пък, употребени изолирано, не са носители на значение. Тяхната

функция е да бъдат строителен материал на единици от по-високите езикови равнища – морфеми, думи, фрази.

Звуковете формират външния, материалния облик на значещите единици, като същевременно ги противопоставят по смисъл.

Понятието звук и фонема, обаче не са тъждествени. Докато за звука,определящи са неговите артикулационни-акустични характеристики, то за фонемата е обект на изследване от към функционалната страна на езика.

Лингвистичният звук, не се употребява изолирано, а в съчетание с други звукове. Това създава възможност в потока на речта, при различни фонетични условия, те да си влияят взаимно като променят частично учленителния си характер.

Нека да разгледаме следните примери: кино, кана, кон, кум, кът, кеф.Според всеки неспециалист в тези думи се произнася един и същ звук (к), в

действителност, обаче в артикулационно и акустично отношение се изговарят различни начални звукове. Посочената думи кът се изговаря, а съответно и звучи по различен начин в зависимост от фонемното обръжение – конкретният наш случай под влияние на следващата гласна.

Например пред (е) и (и) – (к) се смекчава палатолизира, т.е. при нейното образуване е засегнато твърдото небце или палатума. Когато () е пред (о) и (у), при неговото учленение устните се протягат напред и се сближават – получава се лабиализувано (к). В относително най-чист (незасегнат вид) е (к) пред най-широката гласна (а). Така с помоща на 6-те примера установяваме 6 различни вида (к).

На практика в говоримия език бихме могли да получим неизброим брой разновидности на (к).

Видовете, нюансите на един звук, които можем да установим при неговото реализиране в речта ще наричаме варианти или алафони.

Различните варианти, принадлежащи на този звук, наричаме фонема. Понятието фонема е общото във вариантите, това е инвариантът във вариантите.

В действителност фонемата е езикова абстракция, съществуваща чрез конкретните употреби на звуковете. Тя обобщава речевите звукови реализации.

Отделните звукове на речта, не са носители на значение, никой ото 4-те звука в кино, не изразява конкретен смисъл. Семантиката е свързана с целия звуков комплекс, т.е. със съчетаването в определен ред на фонеми.

Фонемите имат план на изразяване, но нямат план на съдържание. Фонемите, обаче имат друга много важна функция в езика

б, б`; в, в`; д, д` ;бал – (б`ал)вал – (в`ал)дал – (д`ал)жалшалкал

сал – (с`ал)(йал)Ако вземем в предвид следните примери ще установим, че те много си приличат, а

се различават само по един звук.Първите звукове, противопоставяйки се един на друг, способстват за

разграничаване на отделните звукосъчетания. Тази функция на фонемите се нарича смислоразличителна.

Фонемата е най-малката смислоразличителна езикова единица.Фонемите се различават помежду си по определени признаци. Тези признаци, които

се оказват важни за различаването се наричат диференциални или дистинктивни.Фонемата (ж) в думата жал се разничава от (ш) в шал по диференциалният признак,

съответно звучност – беззвучност. По признака мекост – твърдост се различават фонемите – думите бал и бял, вал и вял и дял, сал и сял.

По признака място на учленение се различават (б) в бал от (д) в дал – всички други характеристики са им еднакви – преградни са, твърди са и са звучни.

Съществуват и недиференциални признаци – те се проявяват при съчетаване на дадена фонема с други. В такива случаи, т.е. при съвместно учленение на звуковете, те си влияят, променят се и функционират със своите алофони.

Алофонът не е различна фонема, а вариант на фонемата.

ФОНОЛОГИЧНИ ОПОЗИЦИИ И ПОЗИЦИИ НА ФОНЕМАТА

Всяка фонема представлява по отношение на всяка друга един вид противоположност в контраст. Когато двойка от думи, две фонеми се противопоставят една на друга, те се намират във фонологична опозиция. Сравняването на фонемите в опозиция става на базата на техните диференциални признаци, противопоставяните фонеми се наричат членове на опозицията. Двучастната опозиция с нарича бинарна и се противопоставя на многочленните опозиции.

Например вол вол ^ І v Бинарна дол вол І сол тричленна опозиция

В езикознанието се познават следните типове опозиции:1. Привативна – в нея са противопоставени маркиран и немаркиран член, т.е. тя е от

типа – у –о или (не у) Например такава е опозицията – звучност – беззвучност – ф-в; г-к2.Еквивалентна – формира се от противопоставянето на два маркирани члена: на 2

експлицитни признака например: тя е от типа х-цВъв фонологията такава е опозицията преградност – преходност; мекост – твърдост.3.Йерархична (градуална) – тя е от типа (х – хх) – формира се от

противопоставянето на два еднородни члена с различна степен на качество. Във фонологията такава е опозицията по квантитет (дължина на времетраене на звука). За българската фонемна система признакът квантитет, не е определящ, тъй като звуковете са еднакви по дължина.

Признакът квантитет е валиден за езици, като чешки, английски, в които различната дължина на звука има смислоразличителна функция, т.е. те са различни фонеми.

Пример мит – мийтТеоретичски във всяка фонема трябва да има толкова диференциални признаци,

колкото и в друга фонема, като поне един от тях задължително не съвпада. В повечето от случаите двойките се различават по повече от един диференциален признак.

Например съгласната б се различава от т по два диференциални признака. Единият е място на учленение, а другият звучност – беззвучност.

Когато фонемите се противопоставят по един диференциален признак, опозицията се нарича корелативна. Например б-п (и двете са твърди); к-х (и двете са беззвучни).

к- преградна; х- преходнавал – вял (в,в`)Има ситуации в езика, при коитопривативните опозиции не функционират. Така

например опозицията звучност – беззвучност в българския език не се среща в абсолютно краесловие, тъй като в тази позиция звучните съгласни се произнасят като корелативните им беззвучни.

Например кос-коз; кос (кос); коз ( кос)под (пот)пот (пот)Анулирането на опозицията в езикознанието се нарича още неутрализация.Фонемата при своето реализиране в речта, като градивен елемент на морфемите и

думите, заема определено място. То е свързано с наличието или липсата на ударение и със специфично обкръжение на други фонеми. Съвкупността от тези всички произносителни условия се нарича позиция на фонемата.

Фонемите се реализират чрез звуковете на речта в позиции от два типа –силни и слаби.

Силна позиция е тази, при която фонемата е улеснена максимално при изпълнението на смислоразличителните си функции, тогава тя е в основния си вариант.

Позицията, в която различителната функция на фонемата е непълна се нарича слаба позиция.

Силна позиция за гласни фонеми в българския език е, когато са под ударение и пред или между твърди устнени съгласни – например баба, боб, бебе.

Основният вариант на вокалите може да бъде показан и при тяхното самостойно произнасяне.

По отношение на съгласните фонеми в българския език силната им позиция е, когато участват в ударена сричка с наличие на следваща гласна а, тъй като е най-широка гласна и този им признак оказва най-малко влияние върху останалите думи.

баба, кака

Тема 8

ЗВУКОВИ ПРОМЕНИ. ВИДОВЕ ЗВУКОВИ ПРОМЕНИ. ПОЗИЦИОННИ ПРОМЕНИ

Езикът не е нещо, което е създадено завинаги, а представлява жива, развиваща се и променяща се система. На изменения са подложени и звуковете на речта. Явлението може да бъде резултат от устна реч, в която звуковете артикулирани в линейна верига се оказват в различни позиции и под влиянието на съседните звукове и в зависимост от ударението, темпа на речта и интонацията, променят своите характеристики. Тези промени се наричат зависими.

Зависимите промени са два типа – позиционни и комбинаторни.Позиционните промени са обусловени от мястото, което заемат звуковете в думата,

а също така и от положението им спрямо ударението. В българския език познаваме следните позиционни промени:

1. Редукция (стеснение, намаление) – това е фонетична промяна, при която гласните в неударено положение променят от части или напълно своето звучение. Съществуването на редукция в българския език се обяснява със спецификата на ударение. То е свободно и динамично. В неударена позиция се наблюдава отслабване на мускулното напрежение на гласните струни, поради което и звукът се артикулира с по-малка учленителна сила. В резултат се наблюдава акустично сближаване на корелативните, широките и тесните гласни –а и ъ; о и у; е и и.

Например баща (бъща`)зелено (зиле`но)модел ( моде`л)Много често редуцирането се схваща едностранно, дословно, като стеснение на

широките гласни. В действителност промяната е реципрочна. Наблюдаваме сближаване на опозитивните двойки на тесни и широки и в двете посоки.

тъга (тага); интелект (ентелект); омърлушен (омарлушен)Редукцията не действа в еднаква степен, а е зависима от следните фактори:

От мястото на неударената гласна спрямо ударението в първата предударена позиция - редукцията е най-слаба, с отдалечаване на ударението в предредукция - редукцията се засилва, след ударените гласни са със силна редукция независимо от близостта им спрямо ударението.

От диалектната основа – в източните български говори, редукцията е пълна; в западните диалекти промяната засяга само двойките а-ъ; о-у като наблюдаваме слижаване по гласни. В книжовния български език е възприето частичната редукция на двойките а-ъ; о-у – от тук следва, че редукцията е-и е ненормативна (неправилна като изговор).

2. Втората промяна - краесловно обеззвучаване - на промяната са подложени шумовите съгласни, които участват в опозицията: звучност – беззвучност. В краесловие пред пауза в българския език може да се учлени само беззвучен съгласен. Причината за обеззвучаването е отслабването на артикулационната сила в края на думата, поради което гласните струни престават да участват в учленението на звучните съгласни.

Пример - боб (боп)ров (роф)мраз ( мрас)бридж ( брич)плаж (плаш)

враг (врак)Ако думата завършва на две звучни съгласни и двете се обеззвучаватгрозд ( грост)дъжд ( дъшт)3. Трета промяна – преглас а-е (ятов преглас) или променливо я – промяната има

смесен характер. Тя е и позиционно и комбинаторно обусловена и е едно от най-характерните звукови редувания в българския език. Ятовият преглас е редуване на гласните а с предходна мекост или е на мястото на старобългарската предна гласна ъ. Промяната дава различни резултати в българските говори като именно на тази база се прави и основното диалектно деление на източно и западно наречие. В западното наречие на мястото на ъ, гласна се произнася винаги е, а в източното наречие се произнася или а, или е в зависимост от фонетичните условия.

Българската книжовна норма е възприела източното българско произношение. Според него на мястото на я гласна, произнасяме и пишем е, когато: Следваща сричка е мека ( съдържа гласните е и и)

Пример: бял – беливидял – виделисняг – снеженвяра – верен

Употребяваме е, когато ударението се измести от мястото на я гласнамляко - млекавяра – верносттацял – целостта пяна – пенообразуващ

Произнася се винаги е пред ж, ш и чсмях –смешкамлако – млечнасняг – снежкоЯтовата гласна е постоянна (пишем винаги буква я след гласен звук)Например: стояли, дояли, пояли

Тема 9

КОМБИНАТОРНИ ПРОМЕНИ

Комбинаторните промени се обуславят от съвместното учленение на звуковете. Те зависят от фонемното обкръжение и се дължат на стремежа за по-лесно учленяване на звуковете в потока на речта. Познаваме следните видове комбинаторни промени:

1. Асимилация (уподобяване) – това е промяна, при която един звук се нагажда частично или изцяло към учленението на друг звук. Възможно е само между звукове от един тип - гласен се уподобява от гласен, съгласен от съгласен.

Например думата сладко (слатко) – звучният д се асимилира по беззвучност от следващия беззвучен к и се произнася като т. Аналогичен е случаят между гласните – думата единица ( еденица), където и се уподобява от предходния вокал е.

Различаваме няколко вида асимилация:1.1.Регресивна и прогресивна асимилации.Регресивна е асимилацията, когато даден звук влияе върху предходния (назад

влияе), тя е много често срещана в българския езикгостъбъ – гозбаизпит - испитПрогресивната асимилация е тази, при която даден звук влия върху следващ. Тя е

много рядко срещана в българския език.свой – (сфой)твой – (тфой)единица - (еденица)1.2.Частична и пълнаЧастична е, когато звуковете се сближават по един от своите признаци и запазват

останалите си различия (например сближават се по беззвучност).При пълната асимилация звуковете се уеднаквяват напълно, т.е. се изравняват по

всички свои характеристики. Например изживея – (изживейъ)една – (енна)отдих – (оддих)1.3.Близка и далечна асимилация (контактна и дистационна)Близка е, когато се оподобяват съседни звукове.Дистанционна е, когато не се напосредствено един до друг.детектив ( дедектиф) – далечна асимилацияманатарка – (маматарка)манастир монахВ асимилационните процеси по-особено е поведението на звука в, когато е в първа

позиция, той се обеззвучава от следващия го беззвучен съгласен.впряг – (фпр`ак)завивка – (завифка)Когато е във втора позиция, обаче в се държи като сонор и не участва в

асимилативните процеси, т.е. неуподобява по звучност предходните съгласни.отвор – (отвор)поквара – (поквара)2. Междусловна асимилация (снадна) – това е промяна, на която са подложени

крайните и началните звукове на две съседни думи. Условието е паузата между тях да е достатъчно малка, за да си влияят.

нов филм – (ноф филм)от гарата – (од гарата)

3.Дисимилация (разподобяване) – тази фонетична промяна е обратна на асимилацията. При дисималацията два еднакви или различни звука се раздалечават в акустично или учленително отношение. Тя се дължи на стремежа да се улесни изговора чрез отстраняване на еднаквите, еднообразните или твърде сходните учленителни движения, които затрудняват говорещото лице

Пример: (бомбандира) – бомбардиратрамвай ( транвайдоктор ( дохтор)

4.Елизия – това е промяна, при която изпадат звукове от думата сърце – сърдцепразник – праздникрасна – растанужно – нуждаОт наставката ски изпада съгласния с, когато е употребена след съскав съгласен Пример: бургазкипетричкивдовишкиразложкибукурещки(понеделник)вестник (весник)

5.Епентеза – харакетрно за нея е вмъкване на нов звук вътре в думата с цел да се улесни изговорът. Така например звуковата съчетаемост в българския език не позволява съчетаването в краесловие на шумов съгласен и сонарен съгласен, затова между тях винаги се вмъква епентетична гласна ъ или е.

Например: мисъл, расъл, социализъм, хуманизъм, номер, пресен, ясен(переспектива) – перспективазрач – здрач – дублетВид епентиза е и протезата – въкване на нов звук в началото на думата пред трудна

за произнасяне на съгласни в българския език. Тя е много рядко срещана в някои диалекти, но протезните гласни са нормативни в езици като испански, португалски.

6.Метатеза – това е комбинаторна промяна, при която два съседни или несъседни звука разменят местата си в думата, без да се променят по характер.

ветъхъ – вехтлеворвер - револверхвод – (хвот)Характерно за българския език е ликвидната метатеза, при която гласната ъ променя

мястото си спрямо л или р в зависимост от фонемната комбинаторика.Пример: мръдни – мърднидървохълцам – хлъцнапълня, но плънка

7.Хапология – тя представлява особен вид дисимилаторно опростяване, при което се елиминира едната от две еднакви или близки срички.

Пример:имен ден – именен дентрагикокомедия – трагикомедиязнаменосец – знаменоносец

Тема 10

ОТРАЖЕНИЕ НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ЗВУКОВИ ПРОМЕНИ В СБЕ

В по-ранните етапи от развоя на българския език са се извършвали редица промени, които са имали закономерен характер. В последствие те са престанали да действат, но следите им се пазят и до днес, като понякога дори предизвикват аналогични промени в думи с по-нов произход или в чуждици. Въпреки остатъчния и непоследователен характер на историческите промени, доброто им познаване е необходимо, за да си обясним редица особености в съвременния български правопис и правоговор.

Историческите промени може да ги разделим на три етапа:1.Редуване на гласни в коренаПример: Редуване на о в етека – ток; донеса – донос; лежа – ложе

Редуване на и – опия – поя – водопойзавия – завой

Редуване и отпадане на исъбера – събираммета – измитамрека – изричам

Редуване на о в авнос – внасямвлог – влагам

Редуване е в яметна – мятамсметна – смятам

2.ПалатализацияВ историята на българския език са се извършили три типа асимилации, които са

имали последователен характер и в хронологичния си ред са наречени първа, втора и трета палатализация. Във всичките случаи става въпрос за промяна във вид на смекчаване ( преместване на учленението към палатума или твърдото небце) на веларните съгласни к, г, х под влияние на предни гласни.

Първата палатализация е най-ранна и е действала най-продължително. От нея има запазени най-много резултати в СЕЕ. Тя е била тип регресивна промяна, при която к, г и х са преминавали съответно в ч, ж и ш под влиянието на предни гласни.

В днешния първа палатализация се срещат в следните словообразувателни и формообразувателни модели- при образуване на звателни форми човек – човече, бог – боже.

Парадигмата за лице на някои глаголи от сеграшно време пека – пече, или в минало свършено време рекох – рече, мога – можеш – може.

В повелително наклонение – пека – печи, легна –лежи, във форма на число – око –очи, ухо –уши. При образуване на съществителни имена с различни наставки – велик – величина, дълъг – дължина, тих – тишина.

При образуване на умалителни форми на съществителни имена от мъжки род – облак – облаче, кръг – кръжец, прах – прашец.

При образуване на прилагателни имена с различни наставки – лирик – лиричен; другар – дружески или дружелюбен; монах – монашески, ръка – ръчен и т.н.

Втора палатилизация – също има регресивен характер, но е от друг тип.Веларните съгласни – к, г и х преминават съответно в ц, з, с под влияние на

старобългарската ъ и и.Най-често промяната се среща във форми за старо двойнствено число, а също и във

форма за множествено число.Пример:ръка – ръце, нога – нозе; ученик – ученици; облог – облози; влах – власи;

монах – монаси.Трета палатализация – за разлика от останалите е прогресивна по посока, като

промяната на к, г и х съвпада с тази на втора палатализация – преминават в ц, з и с. Следите и се пазят в думи като:лице – лик; старец – старик; слънце.

В СБЕ има много случаи, в които законите за палатализация не действат.Например : Пенка – Пенке; монахиня, траки, изверг, чех – чехи. Това е съвсем

естествено с оглед на историческия характер на разглежданите промени. От друга страна често срещаме нови и чужди по произход думи, които по аналогия образуват множествено число с омекване на велорния съгласен.

Например: анцунг – анцузи; хоремаг3.Йотация – това също е вид палатализация, но тя се извършва под влияние на

следваща йота ( j ) – знак за мекост на буквата. Пример гj – жЛегна – лежа; влог – вложа.кj – чскок – скоча, тъка – точахj – шсух – суша; дух – душасj – шмирис – мириша; бърсах – обършазj – ж казах – кажа; вързах – вържатj – щ (ш + т)светя – свещ; клатя – поклащам;пратя – пращам; платя – плащамдj – ждводя – вожд; град – гражданин; родя – раждам.

ПОНЯТИЕ ЗА КНИЖОВНА НОРМА. НОРМАТИВНОСТ И ЕЗИК

Наличието на нормативност е едно от най-важните условия за пълноценното функционилане на езика. Въвеждането на права цели установяването на унифицирани модели за говорене и писане за всички носители на езика. Това е продиктувано от все още съществуващите диалектни различия в отделните езикови територии. Нормите имат социален характер, те се установяват в обществото от даден колективен субект и са общозадължителни в границата на държавата, на която са създадени.

Прилагането им се актуализира в реториката на всички държавни нива и институции – от образователната система, където нормата се изучава, до речево и писменото комуникиране в рамките на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, телевизията, пресата и други.

В опозиция с понятието норма е понятието грешка, т.е. отклонение от установените правила. Такава позиция съществува само в книжовно-езиковата система. Отделният диалект със своите специфични особености в никакъв случай не може да се квалифицира като неправилен език. Понятие от типа недоразвит, грешен, несъвършен език са илеревантни за езикознанието, (нямат нищо общо).

Диалектът може да греши само по отношение на изкуствено създадената книжовна норма. Двете понятия- норма и грешка са исторически относителни. Нормата се установява за определен период, но с развитието на езика тя може да се промени. Така това, което в един момент е грешка може да се превърне в норма и обратно.

Целта на езиковото законотворчество е да бъде в оптимално съответствие със съвременното състояние на езика. Обявяването на дадено явление за норма се нарича кодификация – системата то актуалните за момента правила е поместена в справочната кодифицираща литература – това са речници и граматиките на езика.

Образно казано книжовната норма може да се определи като конституция на езика. Тя е основен и общозадължителен закон за всеки гражданин в държавата.

Нормата подобно на конституцията също не е съвършена, тъй като е плод на обществено споразумение . Установяването и е отворен и цикличен процес, но въпреки това повече или по-малко изоставащ от динамиката на езиковото развитие. Това е причина на определен етап от езиковата еволюция, наложила в практиката езиковото явление, да не е отразено в кодификацията в СБЕ. Такъв е случаят с употребата на падежните форми за лица – кой – кого, някой – някого, никой – никого. Напоследък все по-често се отчита употребата само на именителната форма например – кой търсиш вместо кого търсиш. „Познавам някого” е правилното, а се употребява „познавам някой”, „на кого е чантата”, но казваме „на кой е чантата”. Явлението не е възприето от книжвната норма, макар то да е обективно следствие от процеса на отмиране на падежните форми при имената. По подобен начин стоят нещата и с новонавлизащите от глаголни форми – на м в българския език от типа на управлявам, движим, незаменим и други, които по всички познати критерии би трябвало да се квалифицират като форми на ССПр. Инерцията на граматичната ни традиция, обаче все още ги определя, като прилагателни имена.

Отсъпление от логиката на нормативността е съществуването на дублетни форми, което е резултат от невъзможността да се кодифицира еднозначно изговора или правописа на някои думи.

Например: допуска се реторичен и риторичен, обеца и обица, нискостебен и нискостъбен, повествовател и повествувател, воин и войн, за ударението – произхо`д и прои`зход, вино` и ви`но.

Недоглеждане е столицата на Италия да се нарича Рим, а едноименният отбор Рома, провинцията в Германия – Бавария, да се нарича още Байерн.

Наличието на дублетност в голяма степен оронва авторитета на нормата, тъй като така не се изпълнява основната и функция във въвеждане на единен изговор и правопис. Доскоро вземат и взимат бяха дублети, правилното е вземам.

Тема 12

БЪЛГАРСКИТЕ ПРАВОГОВОРНИ ЗАКОНИ

Правоговорните норми са система от общозадължителни изисквания за единство в произношението на езика. Както вече стана ясно те имат недиалектичен законов характер и се създават на базата на действащата фонетична структура на реално съществуващия говор в практиката, на резултатите от историческите и съвременните законови промени.

Българският правопис включва правила за произношението на гласните и съгласните звукове и техните варианти, на отделни морфеми и форми, на думите като цяло и особено на тези от чужд произход. В нормата се включват и въпроси, свързани с мястото на ударението и с интонацията, които имат важно значение за устната реч. За единно произношение в българския език започва да се говори през Възраждането, но споровете са имали по-скоро периферен характер, тъй като вниманието на граматиците е било насочено повече към проблемите на правописа.

Основите на правоговорната книжовна норма се поставят след освобождението и особено в началото на ХХ век, в условията на значително диалектно многообразие. Излезлите редица фундаментални изследвания на видни български книжовници и езиковеди (Петър Берон, Иван Богоров, Марин Дринов, Стойко Стойков и др.) спомагат за постепенното избистряне на противоречията, за да се стигне до първия и за сега единствен кодифициращ правоговора речник, издаден през 1975г. със заглавие „Правоговорен речник на българския език”, който има второ издание през 1979г.

Съвременната правоговорна норма синтезира изговорните особености на източно и западното наречие, като все пак преобладаващо влияние имат диалектите от северо -зточните български райони.

Правоговор на гласните звукове – най-трудни за унификации се оказват ятовият преглас и редукцията на широките гласни, тъй като нормата не може да намери инвариант (общото) на източните и западните наречия. По отношение на редукцията е кодифицирано западното произношение, т.е. правилна е полуредукцията на а към ъ, но и о към у , когато не са под ударение. Ненормативно е стесняването на е към и.

При ятовия преглас е възприето източното произношение – изговор на а или е, но в зависимост от позицията и фонетичното обкръжение.

Правоговор на съгласните звукове - най-често нарушавани са провоговорните норми при асимилационните процеси и при краесловния изговор на съгласните. В българския книжовен език е узаконена регресивната асимилация звучни – беззвучни.

Пред сонари, обаче уподобяване н се позволява. Честа грешка в практиката е ненормативното обеззвучаване на фонемата в пред сонари.

Например: вместо (фместо)влива (флива)Недопустима е и прогресивната асимилацияНапример: свети (сфети)твой ( тфой)Отклонение от предписанието на нормата е и краесловната елизияПример: вест (вес)дъжд (дъш)Съществени различия между западните и източните български диалекти се

наблюдават при изговора на меки съгласни. По-честа е употребата на меки съгласни в източните наречия, в тях консонантите пред предните гласни е и и се омекчават редовно.

Пример:меко (м`еко)дискотека ( дискот`ека)нива (н`ива)

В правоговорната норма е залегнало западното произношение, т.е. правилен е изговор на твърди съгласни пред е и и.

Честа грешка в практиката е затвърдяването на крайните съгласни първо лице единствено число сегашно време и трето лице множествено число сегашно време.

Пример:спя ( спъ)мисля (мислъ)ходя (ходъ)Правоговорните граматични форми – най-често допусканите правоговорни

граматически грешки са следствие от изоставянето на нормативността спрямо естествения езиков развой. От този тип са неточностите – употреба на местойменията за лица вместо в именителен падеж „кой виждаш” , вместо „кого виждаш”

Аз ми се спи, вместо на мене ми се спи.Изпускане на звателните форми – господин председател, вместо господин

председателю; Иван ела, вместо Иване ела.Употреба на бройна форма при имената от мъжки род – двама приятели ( правилно),

трима студенти, а не три студента; но два стола, не двама стола; три реда, на не трима редове.

При глаголите от първо и второ спрежение – формите им за първо лице единствено число и трето лице множествено число сегашно време се пишат с буквите а или я в краесловие, но трябва да се изговаря ъ.

Пример:чета (четъ)четат ( четът) – условен правописспя (сп`ъ)В последно време често допускана грешка е изговорът – четеме, пишеме, ходиме на

глаголите от първо и второ спрежение първо лице, множествено число, сегашно време. Този изговор е характерен за някои западни диалекти и не е нормативен.

Тема 13

ПИСМЕНА ФОРМА НА ЕЗИКА. РАЗВОЙ И СЪВРЕМЕННО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРАВОПИС

Човешкият език съществува по две основни форми – устна и писмена. Възникнал е в говорим вид с цел реализиране на комуникация между отделните индивиди, на определен етап е осъзната необходимостта от трансформация на вербалния език с оглед на непряко общуване. Така се създава и писмената форма на езика. Устната реч е по – динамична и е еворюционно по-предразположена. Писмената форма се стреми да отразява доколкото е възможно устната реч, но поради вторичния си характер, тя е винаги догонваща и съответно по-консервативна.

Връзката между правоговора и правописа е много тясна, но поради ред причини разминаванията са неизбежни.

Три са основните понятия на писмеността – графика, азбука и правопис.Графиката е съвкупността от знаци, служещи за предаване на устната реч. В

графиката се включват – азбуката, цифрите, препинателните знаци, знак за ударение, девиз, апосроф и др.

Азбука – тя е набор от букви, с които се означават фонемите. Буквите имат свой ред напълно условен, а в повечето езици и названия, които са необходими при ползване на речници, списъци, картотеки и други пособия, както и при изучаването на чужди езици.

Българската азбука е преминала през три етапа:През ІХ век братята Кирил и Методий създават оригиналната славянска азбука –

наречена глаголица. Тя е представлявала изключително точна система за трансформация на устната славянска реч (светите братя са познавали колунското наречие, което е част от говоримия старобългарски език), като всяка от глаголицата е отразявала конкретен звук. В това отношение глаголицата е била най-съвършенната за времето си азбука в Европа. Поради оригиналния се характер, високата степен на неграмотност през периода и ред други исторически причини, тя не успява да се наложи в книжовната дейност. Заместена е от кирилицата, чийто предполагаем автор е Климент Охридски. Създадена е на базата на гръцката азбука. Повечето български произведения през Средновековието, в това число от тези от Златния век, са написани именно на кирилица.

Третият вариант на българска азбука, с който си служиме до днес е известна като гражданска кирилица, установена е в Русия през 1708г.

През 1708г. от Петър І Велики и е предназначена за нуждите на административния и обзор, като вида на буквите е значително опростен, по-късно се въвежда и при книгопечатането.

Гражданската кирилица е опростен вариант на старобългарския език, премахнати са различни начертания и диакретични знаци, отпаднали са ненужни букви, добавени са буквите я и й. Така днешната ни азбука съдържа 30 букви, те имат 4 практически варианта главна буква – малка буква, печатна буква и ръкописна буква.

Правопис – тя е система от правила за употреба на графичните знаци. Той регламентира прилагането на азбуката и препинателните знаци, изписването на съкращения и абиватури, пренасяне на нов ред, изписване на сложни думи и т.н.

Въпросите как да пишем? Кое е по-правилно? Кое да отпадне? – започват да вълнуват нашите граматици в началото на ХІХ век през периода на Възраждането.

Оформят се 4 основни школи, отстояващи свой модел за бъдещата правописна нормативност.

Най-консервативни са идеите на представителите от Пловдивската школа – Гаврил Кръстевич, Найден Геров, Йоаким Груев. Те се застъпват за установяване на етимологичен правопис със запазване на голяма част от старобългарските букви. По умерено етимологична е търновската школа, която допуска промени, свързани с отразяването на реално говоримия език.

Представителите на третата фонетична школа – белградските възпитаници – Васил Априлов и Никола Първанов са за фонетичен правопис и предлагат опростяване на азбуката.

Решаващ момент в полемиката се оказва намесата на Марин Дринов, в статията си „За новобългарската азбука” – 1870г. авторът отстоява становището, че правописът не може да се гради върху две езикови основи – говоримата българска реч и класическия старобългарски език. Според Марин Дринов писмото трябва на първо място да е съобразено с живия език, а старобългарското състояние да служи само като коректив в случай на големи диалектни различия. Като цяло предложеният модел намира практическо приложение и действа в продължение на много години. Официално той е узаконен.

През 1899г. е известен и като Дриновско-Иванчевски правопис, тъй като се основава на дриновия проект, а е въведен от министъра на просветата Т. Иванчев.

В средата на ХХ век, обаче все повече се е усещала нуждата от промени. През 1945г. се прави правописна реформа от специално избрана комисия, която засяга, както азбуката, така и правописните правила. Най-важните промени са: от азбуката отпадат буквите ъ гласна и голямата носовка ж. На тяхно място се пише ъ – я и е, на ж – ъ. Премахват се крайните ерове голям и малък –ъ,ь.

За първи път се регламентира употребата на пунктоационни знаци.До наши дни са правени многократни корекции в нормативната уредба на

правописа, без да се засягат основните правила.Последният кодифициращ правописа речник излезе през 2002г., който също

регламентира някои козметични промени.

ПРАВОПИСНИ ПРИНЦИПИ

Правописното законотворчество се основава на три принципа:1. Фонетичен 2. Морфологичен3. Етимологичен Каот едностранното им прилагане е невъзможно за трансформирането на нито един

език.Обикновенно се намира компромисен вариант на съчетаването им, като един от тях

поема водещата роля.В съвременния български правопис е предимно морфологичен. Това означава, че се

вземат предвид морфемния стоеж на думите, а незвуковата им реализация. Затова представката из или пред се пишат винаги по един и същ начин, независимо от изговора.

Фонетичният правопис предполага да се пише така всяка фонема, както се изговаря, т.е. имаме единство на изговор и правопис. В българския език на този принцип се пишат само думите, при чиито изговор не настъпват фонетични промени.

Етимологичният принцип изисква думите да се отбелязват съобразно исконната им употреба. Единственият етимологичен елемент в българския правопис е запазване на буквата щ, въпреки съществуването на букви отразяващи фонемната и стойност.