М У С К У Л ИМускули на главата. Различаваме два вида мускули на главата; мимически и дъвкателни.- мимически мускули. Разположени са повърхностно в подкожната тъкан, предимно по лицето. Единият им край се вплита в кожата, а другият сраства с черепа. При съкращенията си те придават определена мимика на лицето. В зависимост от мястото си на разположение те се разделят на групи; мускули на черепния покривM. occipitofrontalis (m. epicranius) - състои се от две части свързани чрез galea aponeurotica (сухожилен шлем). Venter frontalis (челно коремче) - започва от кожата на веждите, като снопчетата му се залавят за предния край на сухожилния шлем.Venter occipitalis (тилно коремче) - започва от linea nuchae superioir и се залавя за задния край на сухожилния шлем.Мускулът е свързан подвижно с черепа и неподвижно с кожата.Функция: при фиксирана от тилното коремче galea aponeurotica, челното коремче повдига нагоре веждите и на челото се образуват напречни гънки (израз на учудване, изненада). При съкращение на тилното коремче, сухожилния шлем отива назад и изглажда гънките на челото.мускули на ушната мидаM. auricularis anterior, M auricularis posterior и M. auricularis sup.При човека се намират в рудиментарно състояние и нямат никакво функционално значение; силното им развитие при някои индивиди (способност да си движат ушите) се смята за проява на атавизъм. мускули около очната цепкаM. orbicularis oculi - кръгов мускул на окото. Ф; Затваря очната цепка, при съкращение на клепачната част - намига ме. мускули около ностните отвориM. dilatator naris - разширител на ноздритеM. compressor naris - затварач на ноздритемускули около устатаM. orbicularis oris - кръгов мускул на устата. Изгражда устните, стеснява и затваря устната цепка. Ф; При съкращение на периферната му част устните се издават напред (при целуване, свирене с уста и др.), а при съкращение на централната част, лигавицата на устните се придърпва към зъбната редица.M. zygomaticus major - започва от скуловата кост и завършва на устния ъгъл. Ф; Изтегля устния ъгъл латерално и нагоре (смях, добро настроение). M. zygomaticus minor - започва от скуловата кост и си залавя в областта на ностно-устната бразда. Ф; Повдига горната устна. M. risorius - мускул на смеха. Започва от кожата на бузата и завършва в кожата на устния ъгъл. Ф; Изтегля устния ъгъл настрани (смях, добро настроение)M. buccinator - мускул на бузата. Широка мускулна плочка, вземаща участие в изграждането на бузите. Ф; При съкращението си тегли устния ъгъл встрани, при което устните се затварят и бузата се притиска към челюстите.M. mentalis - брадичков мускул. Започва от долната челюст и се залавя за кожата на брадичката. Ф; При съкращение предизвиква трапчинка на брадичката.M. depressor labii inferior - смъквач на долната устна. Четириъгълна пластинка, започваща от долнато челюст и залавяща се за долната устна. Ф; При съкращението си смъква долната устна и я разтяга встрани (израз на отвращение).

1

M. depressor anguli oris - смъквач на устния ъгъл. Триъгълен по форма, започва от долната челюст и се залавя за устния ъгъл. Ф; При съкращени тегли устния ъгъл надолу (израс на печал).- Дъвкателни мускули - залавят се за долната челюст и извършват движенията в долночелюстната става.M. masseter - голям дъвкателен мускул. Започва от arcus zygomaticus и скуловата кост, завършва от външната страна на долночелюстния ъгъл. Ф; Повдига долната челюст и я притиска към горната.M. temporalis - слепоочен мускул. Има ветрилообразна форма. Започва от слепоочната кост и завършва на proc. coronoideus. Ф; Вертикалните му влакна, повдигат долната челюст към горната. Хоризонталните - дърпат долната челюст назад.M. pterygoideus medialis - вътрешен криловиден мускул. Започва от proc. pterygoideus и завършва от вътрешната страна на долночелюстния ъгъл. Ф; Повдига долната челюст към горната.M. pterigoideus lateralis - външен криловиден мускул. Започва от proc. pterygoideus и завършва на collum mandibulae. Ф; Едностранно - изтегля долната челюст в страни, двустранно - изтегля долната челюст напред и я смъква (отваря устата)Мускули на шиятаМускулите на шията се делят на повърхностни, подезични и дълбоки.- повърхностниM. platysma - подкожен мускул на шията. Много тънка, правоъгълна пластинка, разположена непосредствено под кожата отпред на шията. Започва кожно в областа на долната челюс и завършва кожно в областа на гърдите. Ф; Изопва кожата на шията и освобождава от натиск подкожните вени.M. sternocleidomastoideus - гръдно-ключично-сисовиден мускул. Разполага се под платизмата в страни на шията. Започва с две глави от manubrium sterni и от extremitas sternalis claviculae, залавя се за proc. mastoideus. Ф; При едностранно съкращение накланя главата на своята страна, като едновременно с това я повдига нагоре и завърта на срещуположната страна; при двустранно съкращение - шийната част на гръбначния стълб се накланя напред, а главата се движи назад.- подезични мускули* горни подезични мускули - Образуват пода на устната кухина и при фиксирана мандибула повдигат подезичната кост. Когато тя е фиксирана, смъкват долната челюст. M. mylohyoideus - челюстно-подезиченM. digastricus - двукоремчест* долни подезични мускули - Общатата им дейност е свързана с придърпване на подезичната кост надолу. M. sternohyoideus - гръднично-подезичен мускулM. omohyoideus - лопатково-подезичен мускул- дълбоки мускули Mm. scaleni - стълбести мускулиm. scalenus anterior, m. scalenus medius и m. scalenus posterior - започват от страничните израстъци на шийните прешлени и се залавят на първо и второ ребро. Ф; При фиксиран гръден кош те навеждат шията в страни, при фиксирана шия повдигат гръдния кош нагоре - спомагателни мускули при дишане.M. longus colli - дълъг мускул на шията M. longus capitis - дълъг мускул на главатаФ; Накланят главата напред.

2

Мускули на гръдния кошM. pectoralis major - голям гръден мускул. Започва от ключицата, гръдната кост, ребрата, влагалището на правия коремен мускул. Завършва на crista tuberculi majoris humeri. Ф; Аддукция и вътрешна ротация в раменната става.M. pectoralis minor - малък гръден мускул. Започва от предните повърхности на II-V ребро, завършва на proc. coracoideus. Ф; При съкрашението си тегли лопатката напред и надолу, при фиксирана лопатка (спомагателен мускул при дишането).M. serratus anterior - преден зъбчат мускул. Залавя се за предните повърхности на първите VIII-IХ ребра. Влакната му се насочват назад и медиална, минават под лопатката и завършва на margo medialis. Ф; Дърпа скапулата в латерална посока и долния ъгъл напред.Mm. intercostales externi - външни междуребрени мускули. Разполагат се от външната страна на междуребреното пространство, насочени са косо напред към гръдната кост. Започват от долният ръб на горно ребро до горния ръб на долно ребро.Mm. intercostales interni - вътрешни междуребрени мускули. Разполагат се от вътрешната страна на междуребреното пространство, насочени са косо назад към гръбначния стълб. Започват от горния ръб на долно ребро до долния ръб на горно ребро. Ф; Външните междуребрени мускули участват в обикновенното дишане, вътрешните се съкрашават при затруднено дишане.

Diaphragma /диафрагма/Мусколо сухожилен орган, разделящ гръдната от коремната кухина. Изграден е от три части;Pars sternalis - започва от задната повърхност на proc. xiphoideus.Pars costalis - започва от вътрешната повърхност на VII -ХII ребро.Pars lumbalis - започва с две крачета от телата на поястните прешляни.Мускулните влакна на диафрагмата имат лъчисто разположение и към средата преминават в сухожилна плочка с форма на трилистна детелина, наречен сухожилен център - centrum tendineum. На диафрагмата се намират три отвора; - heatos aorticus - отвор за преминаване на аортата, разполажен непосредствено пред телата на прешлените.- heatus oesofagos - отвор за хранопровода, непосредствено пред първия.- foramen venаe - отвор за преминаване на долната куха вена (vena cava infer.). Диафрагмата има два купола, под десния се разполага черния дроб, под левия стомаха и далака. Ф; При съкращаване на диафрагмата нейните куполи се спускат надолу, вследствие на което се увеличава вертикалният размер на гръдната кухина - извършва се вдишване. При едновременно съкращаване на диафрагмата и коремните мускули налягането в коремната кухина се увеличава - действа т. нар. коремна преса.

Коремни мускули- разположени по страничната коремна стена M. obliquus externus abdominis - външен кос коремен мускул. Той започва от долните ребра, мускулните влакна се насочват косо надоло и напред. Тези, който се насочват надолу завършват в crista iliaca, другите се насочват напред преминават в широка апоневроза и се вплита в апоневрозата на съседния мускул.M. obliquus internus abdominis - вътрешен кос коремен мускул. Разполага се под външния. Мускулните влакна се насочват косо перпендикулярно на външния. Запачва от crista iliaka насочва се косо нагоре и напред. Тази част, която се насочва нагоре

3

завършва на последните ребра, другата част която е насочена напред преминава в широка апоневроза (плоско сухожилие) като се вплита с апоневрозата на съседния мускул.M. transversus abdominis - напречен коремен мускул. Мускулните влакна се разполагат напречно. Започва от долните ребра и гребена на хълбочната кост, насочват се напред, преминават в широка апоневроза и се вплита в апоневрозата на съседния мускул.- по предната коремна стенаM. rectus abdominis - прав коремен мускул. Лентовиден по форма, разположен от двете страни на сагиталната равнина. По тялото на мускула се разполагат сухожилни нишки. Започва от гръдната кост и ребрата и завършва на срамните кости. Той се разполага във влагалище образувано от апоневрозите на муснулите разположени по страничната коремна стена. Мястото на вплитане на апоневрозите се нарича бяла линия - linea alba.- по задната коремна стенаM. quadratus lumborum - квадратен поясен мускул. Започва от хълбочния гребен и се залавя за ХII ребро. Ф; При съкращение дърпа ХII ребро надолу.Функцията на коремните мускули - антагонисти на автохтомните мускули на гърба.

Мускули на гърба Мускулите на гърба се разделят на повърхностни и дълбоки. - Повърхностни мускули - започват от гръбначния стълб и се залавят за костите на раменния пояст и мишницата.M. trapezius - трапецовиден мускул. Разполага се по горната повърхност на гърба. Има триъгълна форма, двете му части образуват трапец. Започва от protoberantia occipitalis ext., рroc. spinosus C1 - C7, Th1 - Th12, завършва върху spina scapule, acromiona и латералната трета на claviculata. Ф; Целият мускул дърпа лопатката и рамото назад и медиално, към гръбначния стълб. Изграден от три части;- pars descendens (низходяща част) - повдига рамото нагоре- pars horizontalis (хоризонтална част) - тегли хоризонтално лопатката към медиалната плоскост- pars ascendens (възходяща част) - смъква лопатката надолуM. latissimus dorsi - широк гръбен мускул. Широк плосък мускул разположен под кожата в долната част на гърба. Започва от гръбните израстъци на последните гръдни прешлени, на всички поясни прешлени, от дорзалната повърхност на кръстцовата кост и задната част на хълбочния гребен. Влакната се отправят нагоре и латерално, конвергират и се залавят с плоско сухожилие за crista tuberculi minoris humeri. Ф; Аддукция и вътрешна ротация на мишницата. M. rhomboideus major, M. rhomboideus minor - голям ромбовиден мускул, малък ромбовиден мускул. Започват от procc. spinosi C6-C7, Th1-Th4. Завършва на margo medialis scapulae. Ф; Придърпва лопатката нагоре и медиално, към гръбначния стълб.M. levator scapulae - повдигач на лопатката. Започва от страничните израстъци на C1-C4. Завършва за горния ъгъл на лопатката. Ф; Придърпва лопатката нагоре и медиално.- Дълбоки (собствени), (автохтомни). Собствените мускули на гърба представляват комплекс от сложно подредени мускули и мускулни групи, които се простират от таза до задната страна на черепа. Разполагат се в пространството между proc. spinosi, proc. transversi на прешлените и ъгъла на ребрата. Всички собствени мускули на гърба се обединяват свързани с общата им функция в един мускул - m. erector spinae. Изграждащите го мускули се подреждат в две групи - латерална и медиална.* латерална група

4

M. iliocostalis - хълбочно-ребрен мускул. Най-латерално разположен. Започва от crista iliaca, facies dorsalis на os sacrum, proc. spinosi на долните поясни прешлени. Завършва върху ребрата и напречните израстъци на долните шиини прешлени.M. longissimus - най-дългият и най-мощен мускул от собствените мускули на гърба. Започва от общо мускулно тяло с m. iliocostalis и завършва на proc. mastoideus. M. spinalis - бодлес мускул. Разполага се най-медиално, непосредствено до proc. spinosi. Състой се от отделни мускулни снопчета, които започват и се залавят за proc. spinosi.* медиална група. Мускулите, които влизат в тази група, започват от procc. transversi на по-долу лежащи прешлени и се залавят за procc. spinosi на по-горни прешлени. Те се разполагат в три слоя, като всеки по-повърхностен е съставен от по-дълги мускулни снопове.M. semispinalis - най-повърхностно, като прескача през 5-6 прешленаM. multifidus - втори слой, прескача през 3-4 прешленаMm. rotatores breves - на по-горен прешленMm. rotatores longi - на втория по-горен прешлен

Мускули на раменния поясM. deltoideus - делтовиден мускул. Започва от spina scapule, acromiona и латералната трета на ключицата, завършва на tuberositas deltoidea. Ф; Абдукция в раменната става до 900 и ротация.M. supraspinatus - надгребенен мускул. Започва от fossa supraspinata и завършва на tuberculum majus humeri. Ф; Абдукция в раменната става, слаба външна ротация.M. infraspinatus - подгребенес мускул. Започва от fossa infraspinata и завършва на tuberculum majus humeri. Ф; Външна ротация в раменната става.M. teres minor - малък объл мускул. Започва от margo lateralis scapulae и завършва на tuberculum majus humeri. Ф; Външна ротация и аддукция в раменната става.M. teres major - голям объл мускул. Започва от angulus inferior scapulae и завършва на crista tuberculi minoris humeri. Ф; Вътрешна ротация и аддукция в раменната става.M. subscapularis - подлопатков мускул. Започва от fossa subscapularis и завършва на tuberculum minus humeri. Ф; Вътрешна ротация.

Мускули на горния крайникмускули на мишницата* предна групаM. biceps brachii - двуглав мишничен мускул. Започва от лопатката и се залавя за tuberositas radii. Ф; Повдига мишницата напред; флексия и супинация в лакътната става.M. coracobrachialis - клюно-мишничен мускул. Започва от proc. coracoideus scapulae и завършва на средата на тялото на мишничната кост. Ф; Повдига мишницата напред и я привежда. M. brachialis - мишничен мускул. Разположен е под двуглавия. Започва от предната повърхност на тялото на мишничната кост и завършва на tuberositas ulnae. Ф; Флексия в лакътната става.* задна групаM. triceps brachii - триглав мишничен мускул. Разполага се по-задната повърхност на мишницата. Започва от лопатката и мишничната кост, трите глави се обединяват в общо сухожилие и завършват на olecranon. Ф; В раменната става - екстензия и аддукция; в лакътната става - екстензия.мускули на предмишницата

5

* предна група - сгъвачи а/ сгъвачи на киткатаM. flexor carpi radialis - лъчев сгъвач на киткатаM. flexor carpi ulnaris - лакътен сгъвач на китката б/ сгъвачи на пръститеM. flexor digitorum superficialis - повърхностен сгъвач на пръстите. Завършва на средната фаланга на II-V пръст. Ф; Флексори на китката и пръстите в средните фаланги.M. flexor digitorum profundus - дълбок сгъвач на пръстите. Завършва на крайните фаланги на II-V пръст. Ф; Флексори на китката и пръстите в дорзалните фаланги.M. flexor pollicis longus - дълъг сгъвач на палеца. Ф; Флексор в дорзалните фаланги. в/ пронаториM. pronator teres - объл пронатор. Започва от epicondylus medialis humeri. Завършва върху средата на латералната повърхност на лъчевата кост. Ф; Пронация и флексия в лакътната става. M. pronator quadratus - квадратен пронатор. Разполага се върху дисталните повърхности на лакътната и лъчевата кост. Ф; Пронация (вътрешна ротация) на предмишницата.* задна група - разгъвачи а/ разгъвачи на киткатаM. extensor carpi ulnaris - лакътен разгъвач на киткатаM. extensor carpi radialis longus - дълъг лъчев разгъвач на китката M. extensor carpi radialis brevis - къс лъчев разгъвач на китката б/ разгъвачи на пръстите M. extensor pollicis longus - дълъг разгъвач на палеца. Ф; Екстензия на палеца до крайната фаланга. M. extensor pollicis brevis - къс разгъвач на палеца. Ф; Екстензия на палеца до проксималните фаланги.M. extensor digitorum - общ разгъвач на пръстите. Ф; Екстензор на пръстите до крайните фаланги.M. extensor indicis - разгъвач на показалеца. Ф; Екстензор и аддуктор на втори пръст.M. extensor digiti minimi - разгъвач на малкия пръстM. supinator - супинатор. Ф; Супинация на предмишницата.мускули на ръката - mm. thenara (голяма възглавничка) - Четири на брой. Имената им произхождат от функцията, която осъществяват.M. abductor pollicis brevis - къс отвеждач на палеца.M. flexor pollicis brevis - къс сгъвач на палеца.M. opponens pollicis - противопоставящия палеца мускул.M. adductor pollicis - привеждач на палеца.- mm. hypothenara(малка възглавничка)M. abductor digiti minimi - отвеждач на малкия пръст.M. flexoe digiti minimi brevis - къс сгъвач на малкия пръст.M. opponens digiti minimi - противопоставяц малкия пръст.- мускули на длантаMm. lumbricales - червеобразни мускули. Те са четири, започващи от сухожилията на дълбокия сгъвач на пръстите. Завършват на дорзалната повърхност на основните фаланги на II до IV пръст. Ф; Флексори в метакарпо-фалангиалната става.

6

Mm. interossei - междукостни мускули. Седем на брой, разположени в междукостното пространство на предкитковите кости. Ф; Флексори в метакарпо-фалангиалните стави; отдалечават и приближават към трети, II, IV и V пръст.

Мускули на таза- предна група M. psoas minor - малък пояесн мускул. Започва от тялото на Th12 - L1. M. psoas major - голям поясен мускул. Разполага се латерално от телата на поясните прешляни. Започва от тялото и proc. transversus на Th12 - L4. M. iliacus - хълбочен мускул. Има триъгълна форма, започва от fossa iliaca.M. iliopsoas - хълбочно-поясен мускул. Изграден от три мускула; m. psoas minor, m. psoas major, m. iliacus. Те се обединяват в общо сухожилие и завършва на trochanter minor. Ф; Сгъване и лека външна ротация в тазо-бедрената става.-задна групаM. gluteus maximus - голям седалищен мускул. Започва от задната повърхност на ala ossis ilii, facies dorsalis на os sacrum. Завършва на tuberositas glutea и уплатнението на бедрената фасция. Ф; Екстензор и външен ротатор в тазобедрената става. M. gluteus medius - среден седалищен мускул. Разполага се в дълбочина, покрит е отчасти от предишния мускул. Започва от външната повърхност на крилата на хълбочната кост. Завършва на trochanter major. Ф; Абдуктор и ротатор в тазо-бедрената става.M. gluteus minimus - малък седалищен муснул. Разполага се най-отдолу, покрит от предишните два. Започва от задната повърхност на крилото на хълбочната кост. Завършва на trochanter major. Ф; Абдуктор и ротатор в тазо-бедрената става.M. piriformis - крушовиден мускул. Започва от facies pelvina на ossis sаcri. Завършва на trochanter major. Ф; Екстензор и външен ротатор в тазо-бедрената става.M. obturatorius internus - вътрешен затулящ мускул. Започва от вътрешната повърхност на foramen obturatum, membrana obturatoria. Завършва на fossa trochanterica. Ф; Външен ротатор и абдуктор в тазо-бедрената става. M. gemellus - Ф; Външна ротацияM. obturatorius externus - външен затулящ мускул. Започва от външната повърхност на foramen obturatum, membrana obturatoria. Завършва на fossa trochanterica. Ф; Външен ротатор на бедрото. Мускули на бедрото-предна групаM. sartorius - шивашки мускул. Започва от spina iliaca ant. sup., завършва на tuberositas tibiae. Ф; Флексор в тазо-бедрената става; флексор и вътрешен ротатор в колянната става.M. quadriceps femoris - четириглав бедрен мускул. Изграден от четири отделни мускулни глави;- m. rectus femoris - прав мускул на бедрото, започва от spina iliaca ant. inf.- m. vastus lateralis - външен широк мускул, започва от външната част на linea aspera.- m. vastus intermedius - междинен широк мускул, започва от предната повърхност на бедрената кост.- m. vastus medialis - вътрешен широк мускул, започва от вътрешната част на linea aspera.Четирите глави се обединяват и образуват общо сухожилие, което обхваща колянното капаче и преминавайки през колянната става, се залавя за tuberositas tibiae. Ф;

7

Екстензор в колянната става (единствен); m. rectus femoris е флексор в тазо-бедрената става.-медиална групаM. pectineus - гребенест мускул. Започва от pecten ossis pubis и завършва на linea pectinea. Ф; Флексор, аддуктор и външен ротатор в тазо-бедрената става.M. adductor longus - дълъг привеждач. Започва от клона на лонната кост. Залавя се в горната трета на linea aspera. Ф; Привежда бедрото; подпомага сгъването и външната му ротация.M. adductur brevis - къс привеждач. Започва от лонната кост. Завършва на в горната част на linea aspera. Ф; Привежда бедрото; подпомага сгъването и външната му ротация.M. adductur magnus - голям привежач. Започва от лонната кост, от клона на седалищната кост и tuber ischiadicum. Завършва на linea aspera и epicondylus medialis femoris. Ф; Привеждане в тазобедрената става.M. gracilis - нежен мускул. Започва от клона на лонната кост. Завършва на tuberositas tibie. Ф; Привежда бедрото и подпомага сгъването му; подпомага згъването и вътрешната ротация на подбедрицата. - задна групаM. biceps femoris - двуглав мускул на бедрото. Започва от tuber ischiadicum,linea aspera, завършва на caput fibule. Ф; Екстензор в тазо-бедрената става, флексор и външен ротатор в колянната ставаM. semitendinosus - полусухожилест мускул. Започва от tuber ischiadicum и завършва на tubrositas tibie. Ф; Екстензор и аддуктор в тазо-бедрената става, флексор и вътрешен ротатор в колянната става.M. semimembranosus - полуципест мускул. Започва от tuber ischiadicum и завършва на

condylus medialis tibiae. Ф; Екстензор и аддуктор в тазо-бедрената става, флексор и

вътрешен ротатор в колянната става.

- мускули на подбедрицата-предна групаM. tibialis ant. - преден голямопищялен мускул. Започва от латералната повърхност на големия пищял, междукостната преграда и подбедрената фасция. Завършва на медиалния ръб на ходилото. Ф; Разгъване (дорзална флексия) и супинация на стапалото. M. extensor digitorum longus - дълъг разгъвач на пръстите. Разполага се латерално и успоредно на m. tibialis ant. Залавя се за дорзалната повърхност на крайните фаланги на пръстите. Ф; Екстензия на II-V пръст,подполага екстензията и пронацията на ходилото. M. extensor hallucis longus - дълъг разгъвач на палеца. Започва от долните две трети на междукостната преграда и завършва върху дорзалната повърхност на крайната фаланга на палеца. Ф; Екстензия на палеца до крайната фаланга, екстензор и супинатор на ходилото.- латерална групаM. peroneus longus - дълъг малкопищялен мускулM. peroneus brevis - къс малкопищялен мускулФ; Плантарна флексия, пронация и абдукция на ходилото.- задна група*повърхностниM. triceps surae - триглав подбедрен мускул. Изграден от два мускула;M. gastrocnemius - коремчест мускул. Залавя се за condylus medialis и condylus lateralis на бедрената кост.

8

M. soleus - слънчев мускул. Започва от задните повърхности на големия и малкия пищял.Двата мускула се обединяват в общо сухожилие tendo calcaneus (achillis) и завършва на tuber calcanei. Ф; Сгъване (плантарна флексия) на ходилото в горната скочна става; участва в супинацията и аддукцията на ходилото; m. gastrocnemius подпомага сгъването в колянната става.* дълбокиM. flexor digitorum longus - дълъг сгъвач на пръстите. Започва от задната повърхност на големия пищял и завършва на основата на дисталните фаланги на II до V пръст. Ф; Плантарна флексия и супинация на ходилото; сгъване на II до V пръст.M. flexor hallucis longus - дълъг сгъвач на палеца. Започва от задната повърхност на малкия пищял и завършва на основата на дисталната фаланга на палеца. Ф; Сгъва палеца, аддукция и супинация на ходилото.M. tibialis posterior - заден голямопищялен мускул. Започва от задната повърхност на tibia, fibula и междукостната мембрана. Завършва на ладиевидната кост и трите клиновидни кости /медиалния ръб на ходилото/. Ф; Плантарна флексия, супинация и аддукция на ходилото. M. popliteus - задколенен мускул. Започва от epicondylus lateralis femoris и завършва чрез косо сухожилие за горната трета на задната повърхност на големия пицял. Ф; Флексия и вътрешна ротация в колянната става. Мускули на ходилотоХодилото притежава собствени сравнително малки мускули, които започват от задноходилните и предноходилните кости и завършват в областта на пръстите (изключение прави само m. opponens digiti minimi, който се залавя за V метатарзална кост). Тези мускули се разделят на мускули на гърба на ходилото и мускули на стъпалото. Мускули на гърба на ходилотоm. extensor digitorum brevis Започва от горно – латералната повърхност на петната кост и завършва с отделни сухожилия от II до V пръст. Ф: разгъване на II - V пръст.m. extensor hallucis brevis Започва от петната кост заедно с m. extensor digitorum brevis и завършва като неговото сухожилие се слива със сухожилието на дългия разгъвач на палеца и чрез него се залавя за фалангите на палеца. Ф: разгъване на палеца. Мускули на стъпалото Мускулите на стъпалото се разпределят на медиална, латерална и средна група.Медиалната група е съставена от три мускула, осъществяващи определени движения на палеца.m. abductor hallucism. flexor hallucis brevism. adductor hallucisЛатералната група се състои от три мускула, осъществяващи определено движение на малкия пръст.M. abductor digiti minimiM. flexor digiti minimi brevisM. opponens digiti minimiСредната група мускули на ходилото е най многобройна. Най повърхностно, неподстрествено под aponeurosis plantaris, се разполага m. flexor digitorum brevis. Под него се намира m. quadratus plantae. Подобно на ръката, ходилото притежава 4 mm. lumbricales, както и 3 mm. interossei plantares и 4 mm. interossei dorsales, разположени в междукостните пространства.

9

Храносмилателна система Устна кухина, Cavum oris

Устната кухина е ограничена отгоре от твърдото и отчасти от мекото небце, отдолу от устния под, отпред от устните, отстрани от бузите, а назад чрез устния зев се съобщава с гълтача. Устната кухина се разполага в лицевия дял на главата. Напред посредством устната цепка, тя се отваря навън, а назад се съобщава с гълтача чрез устния зев - isthmus faucium. Когато долната и горната зъбна редица са отдалечени, устната кухина представлява единно пространнство. Когато са в контакт тя се разделя на две части: външна, предверие – vestibulum oris, и вътрешна, същинска устна кухина – cavum oris proprium.

Устното предверие - vestibulum oris, е цепновидно пространство, заградено отвън от устните и бузите, а отвътре от зъбите и венците. При затворена уста vestibulum oris се съобщава нормално със същинската устна кухина посредством пространството, ограничено от последните кътници и клона на долната челюст.

Същинската устна кухина - cavum oris proprium, съсредучава в себе си основните функции на началния отдел на храносмилателната система. В нея се разполагат зъби и език. Същинската устна кухина се ограничава от устното предверие посредством венците и зъбите. За горна граница ú служат твърдото небце и предната част на мекото небце, а за долна – пода на устната кухина – diaphragma oris, представена от чифтния m. mylohyoideus, върху нея лежи езика. При затваряне на устата езикът изпълва същинската устна кухина – между горната повърхност на езика и небцето остава тясно цепковидно пространство.

Устни. Предното отвърстие на устната кухина се загражда от двете устни: горна - labium superius, и долна - labium inferius, завършвайки в устен ъгъл - angulus oris. Външната повърхност на устните е покрита с кожа, богата на косми, потни и мастни жлези. Отвътре устните са покрити с лигавица, в която се разполагат малки слюнчени жлези, които лесно се опипват. Кожата преминава в лигавица по ръба на устните. Тук се формира междинна част на покривката на устните, която на вид прилича на лигавица. През тънкия рогов слой прозират кръвоносни съдове, поради това този участък има червеникав отенък. Устните са изграждат от m. orbicularis oris.

Бузи. Бузите – buccae, образуват страничната стена на устното предверие. Те са изградени подобно на устните. Между кожата отвън и лигавицата отвътре се разполага m. buccinator.

Небце. Небцето – palatum, разделя устната от носната кухина. То получава пълно развитие при бозайниците във връзка с необходимостта от създаване на вакуум при бозаене. При човека поради участието си в звукообразуванито небцето придобива сводеста форма. Предната част на небцето има костна основа и се нарича твърдо небце - palatum durum, а задната част е мускулна с фиброзна основа, поради което се нарича меко небце - palatum molle.

Костната основа на твърдото небце е образувана от proc. рalatinus на горната челюст и lamina horizontalis на небцовата кост, свързани по между си с шевове. Лигавицата на твърдото небце се залавя посредством плътна фиброзна тъкан за подлежащите кости. Меко небце - palatum molle, заема задната трета на небцето. То представлява лигавичната дубликатура с мускулно-фиброзна основа. Предната му част е почти хоризонтална, а задната се спуска надолу, поради което се нарича небцова завеска – velum palatinum. Назад мекото небце се източва в конично израстъче, висулка - uvula, разположено в срединната равнина. Това образувание е развито добре само при

10

човека и се смята, че има отношение към създаването на херметичност в устната кухина, вследствие на което при изправено положение на главата долната челюст не увисва надолу. Странично на висулката от мекото небце започват две дъговидни гънки.

Мекото небце е покрито с лигавица, чийто епител откъм устната кухина е многослоен плосък, а откъм носната кухина – многореден цилиндричен. Само в областта на непцовата висулка и от двете страни епителът е многослоен плосък.

Зъби – dentesЗъби – dentes, са органи, които играят основна роля в механичното раздробяване

на храната. Освен това те вземат участие и при образуването на някои звуци на членоразделната реч. Общия брой на човешките зъби е 32.

Устройство на зъбите. Зъбите независимо от принадлежността си към една или друга функционална група са устроени по един и същи начин не само във външната им морфология, но и структурата и строежа на тъканите, които ги изграждат. Видимата част на зъба е зъбната корона – corona dentis, която се издава над венеца. При различните групи зъби тя има различна големина и форма. При режещите зъби тя завършва с един свободен ръб, а при дъвчещите – с дъвкателна повърхност - facies masticatoria. Обикновено по нея се разполагат значителен брой възвишения - tubercula dentis. Едната повърхност на зъба е обърната към устните, респ. бузите, а другата е обърната към езика - facies lingualis. След коронката се разполага незначително стеснение, наречено зъбна шийка - collum dentis. Тя се намира на нивото на костната алвеола и е обхваната плътно само от лигавицата на венеца. Вложената в алвеолата на челостта част от зъба се нарича корен - radix dentis. Той завършва в дъното на алвеолата със заострен връх – арех dentis. Във вътрешността на зъба се разполага кухина - cavum dentis, която в областта на зъбната корона е с най-значителни размери. В шийката тя се стеснява и преминава в малко каналче – canalis radicis dentis. Зъбната кухина е изпълнена с мека тъкан - pulpa dentis.

Зъбната корона е покрита отвън със съвършенно тънко мемрановидно образувание. Под зъбната мембрана, в областта на corona dentis, се разполага зъбната глеч, емайл – enamelum. Тя има ектодермален произход и е най-твърдата тъкан в човешкия организъм. Изградена е от отделни емайлови призми, споени помежду си с колагеноподобно вещество. Външната повърхност на зъбния корен е покрит с цимент. В областа на шийката циментът покрива малък участък от тънката долна част на емайла.

Основната тъкан на зъба, която съставлява по-голямат част от масата му, е зъбното вещество, наречено дентин – dentinum. В естествено състояние той е жълтеникав и полупрозрачен. По строеж, химичен състав и развитие той прилича на костната тъкан. Неговата твърдост е значително по-голяма от тази на компактната кост.

Кухината на зъба е изпълнена с мекото вещество - pulpa dentis. Тя има трофична функция по отношение на твърдите зъбни тъкани, тъй като в нея проникват и се разклоняват кръвоносни съдове и нерви.

Венци - gingivae, са околозъбни лигавични участъци, които покрива алвеоларните израстъци на челюстите. Тук лигавицата е срастнала плътно с подлежащата кост, което я прави неподвижна и неподатлива. Епитела ú е многослоен плосък, полувроговяващ. В областта на зъбната шийка венецът прилепва плътно към зъба посредством т.нар. венечен ръб. Той прониква в междузъбните пространства и образува междузъбните папили. Венецът е богато кръвоснабден и инервиран.

Съзъбието на израсналия индивид е съставено от 32 зъба, наречени постоянни зъби - dentes permanents. Те са разпределени поравно в две зъбни редици – горна и долна. Зъбите във всяка редица са представени от две симетрични половини от по 8

11

зъба, при което оста на симетрия се разполага в срединната равнина. Всеки от посочените 8 зъба се характеризира с определени анатомични особености. В анатомична и функционално отношение зъбите на израсналия индивид се делят на 4 основни групи: режещи зъби, резци - dentes incisive (8 броя); кучешки зъби - dentes canini (4 броя); предкътници (малки кътници) - dentes premolars (8 броя); кътници (големи кътници) - dentes molars (12 броя). Всяка група зъби има определено функционално предназначение, поради което се характеризира със собствена форма и особености. Различната функционална натовареност на отделните групи зъби определя фармата и големината на тяхната коронка, а освен това и количеството на корените им.

Млечните зъби – dentes decidui, наподобяват по форма съотвестващите им от постоянното съзъбие. Техният общ брой е 20. На всяка половина челюст се разполагат по 5 млечни зъба, от които 2 резеца, 1 кучешки и 2 кътника. Език – lingua

Език – lingua, е мускулест орган, покрит с лигавица, богато снабден с жлези, лимфоидни образувания, съдове и нерви. Той притежава голяма подвижност. Езика взема участие в храносмилането. Когато устната кухина е затворена, езикът действа като помпа и създавайки отрицателно налягане в нея, подпомага бозаенето. В неговата лигавица се разполага органа на вкуса, представен от вкусови луковици. Във връзка с голямата си подвижност езикът на човека взема активно участие в говорната функция.

На езика се различават две части: предна, тяло – corpus linguae, която завършва напред с връх - apex, и задна част, корен – radix linguae, чрез която езикът се прикрепва към подезичната кост и долната челюст. Горната повърхност на езика се нарича dorsum linguae– гръб.

Долната повърхност на езика е свободна само в предната си част. По нея се забелязва от всяка страна по една назъбена лигавична гънка, която върви успоредно на страничния ръб на езика. В срединната равнина се разполага нечифтна гънка, която свързва долната част на езика с венаца на долната челюст – езикова юздичка - frenulum linguae. Отстрани на юздичката се отварят изходните канали на подчелюстната и подезичната жлеза.

По гърба на езика в областта на неговото тяло лигавицата е грапавапоради наличието на специфични образувания – папили. В областа на корена тя е гладка, но с неравен релеф, който е предизвикан от натрупване на лимфоидна тъкан.

Папилите на езика – papillae linguales, се различават по форма и функция. Различават се четири вида папили: нишковидни, гъбовидни, жлебовидни и листовидни.

Нишковидните папили - papillae filiformes, са най-малки и най-многобройни. Разполагат се по гръбната повърхност на езика и му предават “кадифен” вид. Тези папили не съдържат вкусови луковици. Функцията им е свързана с храносмилането в устната кухина и общата сетивност.

Гъбовидните папили - papillae fungiformes, са по-широки и по-ниски. Епителът, който ги покрива, е невроговяващ, поради което през него прозират кръвоносните съдове. Затова у живи индивиди изглеждат като розови точки. Техният епител съдържа вкусови луковици.

Жлебовидните папили - papillae vallatae, се разполагат пред sulcus terminalis и се нареждат във верига, която описва тъп ъгъл отворен напред. Техният брой варира от 7 до 12. Тeзи папили са най-богато снабдени с вкусови луковицил.

Листовидните папили - papillae foliatae, представляват гънки на лигавицата, разположени по ръбовете на езика. Снабдени са с вкусови луковици. При човека те са слабо развити.

12

Езикова сливица – tonsilla lingualis, представлява струпване на лимфни фоликули в задната трета на гърба на езика. Фоликулите са групирани в множество отделни купчинки, заградени със съединителнотъканна капсула.

Мускулите на езика са напречнонабраздени. Според това, дали започват от съседни кости или се разполагат само в пределите на езика, те биват скелетни (външни) и собствени (вътрешни). Първата група мускули променят положението на органа в пространството, а втората предизвикват изменения във формата му.

Епителът на лигавицата е многослоен плосък. По гърба на езика той е по-дебел, а по долната повърхност той е по-тънък.

Жлезите на устната кухина - glandulae oris, се различават по-големина, разположение и вид на секрета. Тяхната функция е свързана със секретирането на слюнка, която подпомага формирането на хранителната хапка и осигурява първичната химична преработка на някои хранителни вещества. Жлезите на устната кухина са 2 групи: малки и големи.

Малките слюнчени жлези се разполагат непосредствено под лигавицата на устните, бузите, небцето и езика.

Големите слюнчени жлези са три чифтни органа: околоушна, подчелюстна и подезична.

Зев – fauces, е съвкупност от образувани, разположени на прехода на устната кухина в гълтача, които стават достъпни за наблюдение при широко отворена уста. В неговия състав влиза небцовата завеска - velum palatinum, заедно с висулката – uvula, и двете небцови дъги. Тези образувания заедно с корена на езика заграждат зевния провлак - isthmus faucum.

Важна съставка на зева са небцовите сливици - tonsillae palatinae, всяка от които се разполага в хлътването, ограничено от небцови дъги.

Хранопровод (esophagus)Представлява тръба с дължина 25-30 см, съединяваща гълтача с стомаха.

Разполага се пред гръбначния стълб от С6 до Th10. Долната му част се измества в ляво, като се прекръстосва с aorta thoracica. Преминава през hiatus esophagus и завършва до кардията на стомаха. Хранопровода се разделя на три части: pars cervicalis (шиийна част), pars thoracica (гръдна част) и pars abdominalis (коремна част).

Стената на хранопровода е дебела около 3 до 4 мм и е съставена от tunica mucosa, tunica muscularis и adventitia. Лигавицата поради механичното триене, на което е изложен, е постлана с многослоен плосък епител, който представлява продължение на епитела на гълтача. На долния край на хранопровода на няколко милиметра от стомаха плоският многослоен епител рязко се сменя с еднослоен цилиндричен. По лигавицата има пръснати неравномерно и сравнително нарядко малки слузни жлези. Лигавицата е прикрепена доста подвижна към мускулната подложка посредством рехава съединителна тъкан. Тunica muscularis се състои от мощен надлъжен слой и от по-слабо развит кръгов слой. Всъщност кръговата мускулатура не образува пръстени, а по-дълги и по-къси спирали. В горната третина на храноправада мускулатурата е още напречнонанабраздена.

Мускулният слой на хранопровода е най-дебел в близост със стомаха, а е най-тънък непосредствено след гълтача

Външният слой на хранопровода е образуван от рехава съединителна тъкан adventitia от която към всички съседни органи – плевра, левия бронх,аортата, околосърцевата торбичка и диафрагмата, излъчват еластични влакна, към които се премесват и гладки мускулни снопчета. Чрез тези нежни мостчета хранопровода притежава възможността да се приспособява към всяко положение на тялото. В

13

гръдния кош дясната плевра може на известно място направо да покрие хранопровода отвън. Коремната част на хранопровода е покрита отвън с коремница.

Хранопровода притежава три стеснения: горно – предизвикано от плочката на пръстеновидния хрущял на гръкляна; средно – от прекръстосването с aorta thoracica и началото на левия бронх; долна – от hiatus esophageus на диафрагмата.

Стомах (ventriculus/gaster)Стомахът е разширение на храносмилателната тръба, в което храната престоява

известно време. През това време тя претърпява редица химични промени под влиянието както на слюнните ферменти (от устата), така и от стомашния сок.

Големината и формата на стомаха търпят големи промени в зависимост от положението на тялото и на съседните органи (диафрагмата), от мускулния тонус и от напълването не само на самия стомах, но и но съседни органи (напречно ободно черво).

Формата, дължината и положението на стомаха са в зависимост и от възрастта: у жените стомахът има по-вертикално положение и е малко по дълъг, отколкото у мъжете; детският стомах е предимно напречно разположен, а у новородени той едва ли събира повече от 25-30 см3, (2 до 3 супени лъжици).

Стомахът при средно напълване, нормално тонична мускулатура и в състояние на покой е сплеснат в предно-задна посока, той има две стени: paries anterior (предна повърхност) и paries posterior (задна повърхност). Те се срещат отгоре в curvature minor (малка кривина) и долу в curvature major (голяма кривина). Състои се от следните части:

Pars cardiaca – горна част, която притежава отвор за хранопровода. Fundus ventriculi – разполага се в ляво от кардиата, който почти винаги съдържа

по-малко или по-голямо количество въздух.Corpus ventriculi - средна разширена част.Pars pylorica – долна част.Стената на стомаха се състои от три пласта: tunica mucosa, tunica muscularis и

tunica serosa. Тunica mucosa образува множество гънки, разположени предимно надлъжно. По

тях се намират изпъкнали полета, върху които има малки вдлъбнатинки. Лигавицата е покрита с еднослоен цилиндричен епител. Клетките имат жлезист характер и отделят мукоиден секрет. В различните отдели на стомаха жлезите имат различно устройство и функция.

Тunica muscularis е съставена от гладка мускулатура, разпределена в три слоя: най-външният слой е продължение на надлъжната мускулатура на хранопровода, но тя не е равномерно разпределена в стената на стомаха. Среден слой също е продължение на кръговата мускулатура на хранопровода. Той обаче почти навсякъде е равномерно дебел, като започва да се засилва в рars pylorica и към пилора вече се натрупва във вид на дебел пръстеновиден мускул m. sphincter pylori, който се отделя от останалата кръгова мускулатура чрез тънък слой нежна съединителна тъкан; m. sphincter pylori се вплита в надлъжните мускулни снопчета. В областта на m. sphincter pylori лигавицата образува кръгова гънка valvula pylorica, която при съкращение на сфинктера напълно отделя стомаха от дванадесетопръстника. М. sphincter pylori и valvula pylorica изграждат специално приспособление, което регулира преминаването на храната от стомаха в червата и не позволява връщането на съдържимото на дванадесетопръстника назад в стомаха.

Освен двата слоя мускулатура на стомаха притежава най-отвътре и трети слой от косо разположени мускулни влакна.

14

Тunica serosa е външна обвивка, която преминава към съседните органи, образувайки omentum minus и omentum majus.

Тънко черво (intestinum tenue)В тънкото черво към видоизменената и преработена при кисела реакция в

стомахаТънкото черво започва от пилора и след образуването на редица примки то

достига да дясната хълбочна ямка и там продължава в дебело черво. Дължината на тънкото черво у мъжа е около 7 м, а у жената около 6,5 м. То е съставено от три части: duodenum, jejunum и ileum. Стената му се изгражда от три слоя: tunica mucosa, tunica muscularis и tunica serosa.

Тunica mucosa е силно нагъната, образува plicae cervikalis надлъжни гънки. Повърхността на лигавицата е осеяна с villi intestinales (чревни власинки). Вътрешността на чревната власинка е изградена от хлабава съединителна тъкан, в която са разположени лимфен съд, кръвоносни съдове и гладко мускулни клетки, покрити с цилиндрични слузни клетки. Лигавицата съдържа голям брой лимфни фоликули, folliculi lymphatici solitari – пръснати в горната част, и folliculi lymphatici aggregate – струпани във вид на плочки в крайната част на тънкото черво.

Тunica muscularis е съставен от гладки мускулни влакна разположени в два слоя – външен надлъжен и вътрешен циркулярен.

Тunica serosa – покрива червата и се прехвърля към задната коремна стена, като образува опорока, mesenterium, между двата листа на който преминават кръвоносни съдове и нерви.

1. Дванадесетопръстник (duodenum) е началната и най-къса част на тънкото черво; дължината му е около 25 см. Разполага се в поясната област на коремната кухина, в по-голямата си част отдясно на гръбначния стълб. За коремната стена той е прикрепен неподвижно с изключение на началната и крайната му част. Наподобява подкова, обхващаща главата на задстомашната жлеза. В него завършва действието на стомашните сокове и започва това на чревните. Тук се излива и секретът на задстомашната жлеза и жлъчката. Състои се от четири части:

Pars superior (bulbus duodeni) – разположена интраперитонеално.Pars descendes – вдясно на гръбначния стълб. В нея се намира plica longitudinalis

c papilla duodeni major. На това място се отварят ductus pancreaticus и ductus choledochus.

Pars horizontalis – разположена пред гръбначния стълб.Pars ascendens – извива се нагоре и продължава в jejunum.2. Празно черво (jejunum). Съставя около 2/5 от тънкото черво и се

разполагапредимно в лявата част на корема. Стената му се състои от описаните три пласта и притежава следните особености: високи и нагъсто разположени plicae circulares; villi intestinales са многобройни, но по-ниски от тези на дуоденума. Лимфните фоликули са пръснати - folliculi lymphatici solitari. Стената е богато кръвоснабдена, поради което има тъмно розов цвят.

3. Хълбочно черво (ileum). То е последната част на тънкото черво и съставлява 3/5 от общата дължина. Извивките му са разположени около пъпа и в дясната част на корема. Притежава по-малък диаметър и по-тънка стена, която се състои от описаните три пласта. Рlicae circulares на лигавицата са по-ниски и се разполагат по-нарядко. Лимфните фоликули са групирани, folliculi lymphatici aggregate. Стената е кръвоснабдена по-слабо, порадикоето има по-светъл цвят.

Прикрепването на jejunum и ileum към задната коремна стена става чрез опорок, mesenterium.

15

duodenum jejunum ileumдължина 25 см 2/5 3/5лумен около 4 см 4 см около 3 смplicae circulares високи и нагъсто високи и нагъсто ниски, по-нарядко

villi intestinalesмногобройни, високи и дебели

многобройни, по-ниски и по-тънки

оскъдно, къси и тънки

Дебело черво (intestinum crassum)В дебелото черво е последният дял от храносмилателния път. Дълго е около 1-

1,5 м и вместимостта му е 2-3 литра. В него остатъците от хранителната материя се оформят като фекални маси. Тук процесите на смилане са ограничени; незначително е и всмукването на хранителни вещества. Във връзка с тава устройството му се различава от това на тънкото черво. То простира от края на тънкото черво до ануса и се дели на три части: cecum, colon и rectum. Тunica mucosa е покрита с еднослоен цилиндричен епител, в който се различават цилиндрични (резорбтивни) клетки и чашковидни клетки, които произвеждат слуз. Лимфните фоликули са пръснати folliculi lymphatici solitarii. Лигавицата образува гънки, plicae semilumaresр в които се вдава и част от кръговата мускулатура.Тunica muscularis се състои от два пласта: външни – надлъжни и вътрешни–напречни. При сляпото черво и при частите на ободното надлъжните мускулни влакна се групират в три надлъжни ленти – teniae coli. Между тях се намират изпъкналости на стената, разделени една от друга от чрез полулунни гънки – plicae semilunares.Тunica serosa – покрива по различен начин частите на дебелото черво. Тя образува висулки, изпълнени с мастна тъкан.

Сляпо черво (cecum) лежи в дясната хълбочна ямка. Дълго е около 6-8 см. Покрито е почти изцяло от серозна обвивка и е много подвижно. Нагоре то премина във възходящата част на ободното черво. Отвърстието, през което крайната част на хълбочното черво се отваря в сляпото посредством клапа valvula iliocecalis, която не позволява на съдържанието на дебелото черво да се връща в тънкото.

На долно-вътрешната страна на сляпото черво се намира червеобразен израстък appendix vermiformis. Той е закърняла част и представлява тънък израстък с дължина 7-8 см.

Ободно челво (colon), според положението различаваме следните части: colon ascendens (възходящо ободно черво), colon transversum (напречно ободно черво), colon descendens (низходящо ободно черво) и colon sigmoideum (сигмовидно ободно черво). Сolon ascendens и colon descendens, са покрити отпред и встрани с коремница, а задната им страна се свързва с коремната стена чрез рехава съединителна тъкан adventitia. Сolon transversum и colon sigmoideum са обвити от коремницата и притежават значителна подвижност.

Право черво (rectum), е дълго 15-20 см и е разположено в малкия таз. Пред кръстната област то е разширено значително и образува ampula recti (ампула на правото черво). На тазовото дъно то се стеснява и преминава в анален канал – canalis analis.

Серозната обвивка – част от коремницата, покрива само неговата горна част, и то обикновено отпред и отстрани, докато долната част е покрита с адвентиция.

Мускулният пласт се състои от два слоя: външен – надлъжен, и вътрешен – напречен. Надлъжният слой у продължение на трите надлъжни ленти от colon

16

sigmoideum, които към края му се сливат в непрекъснат слой и в долния му край част от влакната му преминават на вътрешната страна на напречния, като се групират в надлъжни снопчета, върху които лигавицата образува надлъжни колонки. В областта на задно-проходното отвърстие напречният мускулен слой задебелява и образува sphincter ani internus, около него повърхностно се намира втори мускул sphincter ani externus изграден от напречно-набраздена мускулатура.

Лигавицата в тази област от цилиндричен жлезист епител преминава чрез рязка граница в многослоенплосък.

Черен дроб (hepar)Притежава две повърхности – диафрагмална и висцерална, които се срещат в

остър ръб.Facies diaphragmatica, изпъкналата предно-горна повърхност, е частично

сраснала с диафрагмата, pars affixa, а останалата част е покрита с перитонеум и е свободна, парс либера. В нейната предна част се различават два дяла – lobus dexter и lobus sinister, разделени чрез диафрагмална дубликатура.

Facies visceralis e плоската задна повърхност. Черният дроб е обвит почти изцяло (с изключение на pars affixa) с перитонеум.

Той образува няколко дубликатури, като една от тях е omentum minus – от porta hepatis към стомаха и дуоденума. Под перитонеума се разполага съединителнотъканна капсула, която обвива чернодробната тъкан.

Основната структурна единица е чернодробната делче, lobus hepatic, с диаметър 1-2 мм и многоъгълна форма. Делчето е съставено от челнодлобни клетки, подредени в подредени в радиално ориентирани плостинки (laminae hepaticae), към централен кръвоносен съд (v. centralis). Между делчетата се намира съдинителнатъкан, в която се разполагат клонове на кръвоносни съдове и жлъчни каналчета. Кръвоносните съдове vv. Interlobulares, са клонове на v. portae. Те отделят разклонения vv. intralobulares, които се вливат в кухините между пластинките от чернодробни клетки. По стените на относително широките чернодробни синусоиди се намират звездовидни клетки с фагоцитарна функция, които принадлежаткъм ретикуло-ендотелната система (Купферови клетки). Венозната част на мрежата се влива във v. centralis. В чернодробното делче се намира и тора каналчеста система от жлъчни капиляри по които тече жлъчка в обратна посока. Те нямат собствени стени, а се образуват от залягащи един към друг жлебове на чернодробните клетки. Вливат се в жлъчни каналчета ductuli biliferi, които си разполагат междуделчевите пространства и са обвити с епител.

Чернодробно кръвоснабдяване. Венозната кръв от нечифтните коремни органи по v. portae навлиза в черния дроб. V. portae се разпада на клонове, vv. interlobares, които се разклоняват в междуделчевите пространства – vv. interlobulares и през синусоидите – във vv. sublobulares, които се сливат в по-големи вени. Венозната кръв се извежда от черния дроб по две vv. hepaticae (dextra et sinistra), които излизат по-горната повърхност и се вливат във v. cava inferior непосредствено под диафрагмата.

Паралелно с това съществува и втора съдова мрежа от разклонения на a. hepatica propria, които кръвоснабдяват съединителната тъкани чернодробните клетки. Въпреки малкия калибър на артериите по-високото налягане в тях обуславя важната роля на a. hepatica propria за кръвоснабдяването на черния дроб.

Жлъчни пътища (ductus biliferi). Образуваният от чернодробните клетки жлъчен сок попада в жлъчните капиляри и тече към периферията на делчетата. Там се влива в жлъчните каналчета, които се обединяват в по-големи жлъчни канали. От всеки лоб на черния дроб излиза по един голям жлъчен канал, ductus hepaticus (dexter et sinister),

17

които в porta hepatic се обединяват в ductus hepaticus communis. Последният се слива с ductus cysticus, канала на жлъчния мехур, при което се образува общият жлъчен канал (ductus choledohus). Той се спуска през omentum minus и се отваря на papilla duodeni major в pars descendens duodeni.

Жлъчен мехур (vesica fellea) представлява резурвоар на жлъчен сок. Той има крушовидна форма и заляга към fossa vesicae felleae на черния дроб. Притежава дъно (fundus), което е обърната надолу, тяло (corpus) и шийка (collum), която продължава в ductus cysticus. Стената на жлъчните пътища е съставена от съединителна тъкан и гладка мускулатура. Отвътре те са постлани с цилиндричен еднослоен епител, който съдържа и жлези. Лигавицата в областта на ductus cysticus образува спирална гънка plica spiralis, която играе роля на клапа.

Задстомашна жлеза (pancreas)Представлява серозна жлеза с издължена форма, разположена зад стомаха пред

гръбначния стълб на нивото на L2. Състои се от три части : глава (caput) – най-широка част, вложена в извивката на дуоденума, тяло (corpus) и опашка (cauda) която достига вляво до хилуса на слезката. Жлезата е съставена от делчета (lobi pancreatis). От всяко делче изхожда каналче, разклонение на общия канал. В делчатата се намират разклонения интралобуларни каналчета, които завършват с ацини. Отделните каналчета се вливат в ductus pancreaticus, който преминават по цялата дължина на панкреаса и си отваря заедно ductus choledohus на papilla duodeni major в pars descendens duodeni. Често съществува и втори, по-тънък канал, ductus pancreaticus accessories, който започва от главата на панкреаса е се влива 3 см па-високо в дуоденума. По тези канали протича панкреатичен сок, произведен от жлезисти клетки с външна секреция. Освен това панкреасът е жлеза вътрешна секреция. Част от жлезистата тъкан не притежава отводни канали, а е пръсната във вид на клетъчни острови, поради което се нарича островен апарат insulae pancreaticae (Лангерхансови острови).

ДИХАТЕЛНА СИСТЕМА

Дихателната система осъществява газообменна функция. Тази ситема осъществява и гласообразуването (фонацията), която функция налага основен отпечатък върху устройството на един от нейните органи – гръкляна.

Дихателната система е разделена на две части – проводна и респираторна. Проводната част е съставена от тръбести образувания, наречени пътища, които се разделят на горни (носна кухина, гълтач) и (гръклян, трахея и бронхи от различен размер). Респираторната част се състои от множество малки мехурчета, изпълнени с въздух – това са алвеоларните торбички и алвеолите, чиито стени съставляват общата дихателна повърхност, през която се извършва газовата обмяна.

Нос, Nasus Нос, Nasus, може да се ражглежда като дихателен обонятелен орган. Носът има

отношение към говора. Той се състои от външен нос и носна кухина. Външният нос, nasus externus, е разположен в средата на лицето и има форма на тристенна пирамида. Основатi,е насочена надолу. Сраничните повърхности се засрещат отпред в гърба на носа. Гърба започва от корена на носа - radix nasi, и завършва на върха - apex nasi. Вляво и вдясно се разполагат крилата - alae nasi.

18

Външния нос се появява вследствие на изправения стоеж и изоставане в развитието на дъвкателния апарат. Той има съществено значение в антропологията, пластичната анатомия и съдебната медицина.

Скелета на носа е образуван от части на горната челюст, processus frontalis maxillae (заграждащи крушовидния отвор - apertura piriformis), от носните кости, ossa nasalia, и от носните хрущяли, cartilagines nasales. Част от стената на външния нос се доизгражда от съединителна тъкан, която съединява костните и хрущялните елементи, като се свързва здраво с периоста и перихондриума.

Носната кухина, cavum nasi, се разделя на две половини от носната преграда. Носната преграда – septum nasi, има костна част, хрущялна част и фиброзна част. Костната част се изгражда от lamina perpendicularis на os ethmoidale и от vomer.

Входа на носа е представен от две елипсовидни отвърстия, наречени ноздри – nares. Формата на ноздрите е расов белег, които може да се мени. Навътре от ноздрите се разполага разширение, предверие - vestibulum nasi. Стената на предната част на предверието е покрита с кожа, която съдържа потни жлези, големи мастни жлези и космици. След зоната на космиците се намира преходната зона на предверието, стените на която са покрити с многослоен плосък епител, в който се вдават надълбоко силно кръвоснабдени съединителнотъканни папили. Тук липсат потни и мастни жлези, но се срещат отделни серозно-слузни жлези, характерни за лигавицата на вътрешния нос.

Стените на костната носна кухина са покрити с лигавица, която обаче не следва строго релефа на костите. Остават свободни само устието на слъзно-носния канал, а също и отвори, водещи към околоносните пазухи.

От латералната стена на носната кухина се забелязват три носни пластинки с костна основа: горна –concha nasalis superior, средна – concha nasalis media и долна - concha nasalis inferior. Между носните пластинки и латералната стена се заграждат носните ходове. Пластинките не достигат до хоаните.

От латералната стена на костната носна кухина се намират отворите на околоносните пазухи. Изходните отвори на носната кухина към гълтача се наричат хоани – choanae. Това са два овални отвора. Отгоре ги ограничава тялото на клиновидната кост, от латерално - proc. рterigoideus, отдолу - lamina horizontalis на небцовата кост и от медиално – vomer. Лигавицата на носната кухина се дели на дихателна област – regio respiratoria, и обонятелна област – regio olfactoria.

Обонятелната област на лигавицата заема участъка на горната носна пластинка и лежащото съответно на нейното ниво поле от носната преграда. Лигавицата съдържа специфични мирисни клетки и разклонени тръбести жлези, произвеждащи серозен секрет.

Основната част на лигавицата на носната кухина принадлежи към дихателната област. Дебелината ú варира между 1 и 3 мм. Състои се от епител и извънредно дебела съединителнотъканна собствена пластинка, която съдържа жлези, лимфоидни елементи и кръвоносни съдове. Епиталът е многореден цилиндричен ресничест (респираторен). Лигавицата съдържа множество жлези. Собствената пластинка на определени места съдържа венозни сплетения. Вдишания въздух трябва да бъде затоплен, овлажнен и пречистен. При преминаване на въздуха през носната кухина той се затопля благодарение на богатото кръвоснабдяване на носната лигавица и особено на венозните сплетения в нея. Овлажняването се осъществява от секрета на многобройните жлези. За пречистване на вдишания въздух има редица приспособления: космите в предверието, слузния секрет, по който се полепват прашинките, трептящите реснички на епитела, слуз съдържаща лизоцим и изобилие на лимфоидна тъкан в собствената пластинка.

19

Околоносни кухини – sinus paranasales Всички костни кухини, които стоят във връзка с носната кухина, се наричат

околоносни кухини.

Горночелюстна пазуха – sinus maxillaries, е най-голямата околоносна пазуха, която се намира в тялото на горната челюст. Синусът е твърде вариабилен по форма и големина.

Челна пазуха – sinus frontali, се намира в челната кост и е различно развит у отделните индивиди. Двете челни пазухи са разделени една от друга чрез преграда, която почти никога не е разположена срединно. Съобщават се с носната кухина посредством челно-носния отвор.

Решетъчна пазуха – sinus ethmoidalis, се нарича съвкупността на решетъчните клетки, разположени в лабиринта на решетъчната кост.

Клиновидната пазуха – sinus sphenoidalis, се намира в тялото на клиновидната кост и е различно развита у отделните индивиди. Разделена е на две посредством преграда, която обикновено не е разположена точно в срединната равнина.

Всички носни пазухи са постлани с лигавица, която се свързва чрез отвърстията с тази на носната кухина. Поради това възпалителните процеси могат да се предават от носната кухина към пазухите и обратно. Епителът е многореден цилиндричен, ресничест. В лигавицата има слузни жлези.

Гръклянът – larynx, е не само въздухоносна тръба, но и гласов орган. Гръклянът се разполага в предния срединен участък на шията, под подезичната

кост, на нивото на долния край на С4 до горния край на С6. Гръклянът е закрепен подвижно чрез връзки и мускули и може да извършва

значителни движения във вертикално направление при гълтане и говор. Пасивно може да се отклонява и встрани. Големината му е различна в различните възрасти и полове. Половите различия настъпват през време на пубертета.

Гръклянът е устроен по принципа на двигателните органи. Той има свой хрущялен скелет.Хрущялният скелет на гръкляна е изграден от хиалинни и еластични хрущяли, които биват нечифтни и чифтни.

Нечифтни хрущяли:

Щитовидният хрущял – cartilago thiroidea, е хиалинен. Той е най-големият хрущял. Изграден е от две плочки, които срастват отпред и под ъгъл, изпъкващ под кожата на шията. У мъжете този ъгъл е остър, а у жените и децата – прав. В задната си част всяка пластинка на щитовидния хрущял притежява по едно горно и долно рогче – cornu superius и cornu inferius. Посредством съединителнотъканни връзки горните рога се свързват с подезичната кост, а долните рога се свързват ставно с пръстеновидния хрущял.

Пръстеновидният хрущял - cartilago cricoidea, е хиалинен хрущял с формата на пръстен. Състои се от дъга - arcus, която заема предната и страничната част на хрущяла, и от плочка – lamina, която се разполага отзад. На горната повърхност на плочката се намират ставни повърхности за съчленяване с пирамидните хрущяли. Странично се разполагат ставни повърхности за съчленяване с щитовидни хрущял.

Надгръклянникът – cartilago epiglottica, е еластичен хрущял с формата на листо. Долната му част е изострена като дръжка, и се свързва чрез съединителнотъканна връзка с вътрешната повърхност на ъгъла на щитовидния хрущял. Той притежава

20

езикова (предна) и ларингеална (задна) повърхност. По задната повърхност се забелязва вдлъбнатини, предизвикани от разполагащите се тук жлези.

Чифтни хрущяли:

Пирамидният хрущял – cartilago arytenoidea, е хиалинен, като само една част от него е еластично-хрущялна. Той има форма на тристенна пирамида с връх, насочен нагоре. С основата си – basis заляга върху ставната повърхност на горната страна на плочката на пръстеновидния хрущял. Върхът – apex, е пресечен. От трите ъгъла на основата на хрущяла медиалния е слабо изразен, а латералният е силно развит и се нарича мускулен израстък - proc. muscularis. Предният ъгъл се нарича вокалин израстък - proc. vocalis.

Рогчестият хрущял

Клиновидният хрущял

Пшениченият хрущял

Свързванията на хрущялите помежду им, а също и с околните органи (език, гълтач) са синдемози (връзки и мембрани) и синартрози (стави).

Мускулите на гръкляна са напречнонабраздени. Различават се скелетни и собствени мускули на гръкляна.

Лигавицата на гръкляна – tunica mucosa laringis, се свързва хлабово с подлежащата тъкан чрез добре развит подлигавичен слой. Лигавицата на гръкляна е изградена в по-голямата си част от многореден цилиндричен ресничест епител и е богата на слузни жлези.

Кухината на гръкляна – cavum larynges, на напречен срез има форма на пясъчен часовник. Разделя се на три части: пространството от входа на гръкляна до лъжливите гласни гънки се нарича предверие на гръкляна – vestibulum laringis; двете лъжливи гласни гънки заграждат една цепка - rima vestibuli, а двете истински гласни гънки заграждат друга цепка, наречена rima glottides или glottis – гласна цепка.

Истинските гласни гънки са подвижни при говор и дишане, докато лъжливите не променят положение си. Гласът се образува вследствие колебанията на гласните връзки под действието на издишваната въздушна струя. Характерният индивидуален тембър на човешкия глас обаче се получава благодарение на цялата система резонатори, за каквито служат въздухоносните кухини – гълтач, устна и носна кухина, околоносни пазухи. Говорът се получава вследствие модулация на гласа, която се извършва от мекото небце, зъбите, езика и устните. Силата на гласа се определя от ширината на гласната цепка, а височината – от дължината, дебелината и степента на изопване на гласните връзки.

Освен гласообразуване чрез двигателната си функция гръклянът изпълнява и важни защитни реакции. Чрез рефлексно затваряне на гласната цепка може да се предотврати попадането на чужди тела или отровни газове в долните дихателни пътища – чрез акта кашляне се изхвърля навън. Силната въздушна струя изхвърля чуждото тяло навън.

21

Дихателна тръба и бронхи

Дихателна тръба – trachea, представлява образувание, което провежда атмосверния въздух от гръкляна до двата главни бронха, които се образуват в резултат на нейното раздвояване – bifurcatio tracheae. Раздвояването на трахеята се проектира при увиснали надолу ръце върху гърба на височината на spina scapulae. Bърху предната стена бифуркацията е проектирана наначалото на трахеята angulus sterni. Началото на трахеята се намира на нивото на C6 и C7 шиен прешлен, а долният край – на нивото на Th4 или Th5 гръден прешлен. Tрахеята е дълга около 11-13 см. По протежението ù се наблюдават 15-20 сегмента, които отговарят на броя на хрущялните пръстени. Хрущялите са свързани помежду си чрез съединителнотъканни връзки.

Трахеята се разполага почти изцяло в срединната равнина пред хранопровода. В дихателната тръба се развиват сили на опъване, които действат в две посоки – надлъжно и напречно. Надлъжното опъване надолу при дихателните движения. Напречното опъване се дължи на самите хрущялни пръстени, които действат подобно на огънати пружини. На надлъжното опъване се противопоставят еластичните връзки между хрущяли, а на напречното – мембраната, която свързва крайщата на хрущялните полупръстени. В резултат на това опъване и противодействие трахеята остава винаги отворена и достъпна за въздуха независимо от движенията, които извършва.

Трахеята се дели на две части: шина част –pars cervicalis, и гръдна част – pars thoracica. Към шийната част заляга щитовидната жлеза, която покрива началната ù част отствани, на протежение на 5-6 хрущялни пръстена.

Гръдната част на трахеята се разполага в средостението. Долната ù част се кръстосва с аортнота дъга, която оставя отпечатък върху нея.

На височината на Th4 гръден прешлен трахеята се дели на два големи бронха – bronchus dexter et sinister. Двата главна бронха - bronchi principales, се образуват в резултат на раздвояването на трахеята. Главните бронхи са разположени под нивото на трахеята, в средостението, между левия и десния бял дроб. Те се насочват надолу, латерално и назад и навлизат в хилусите на двата бели дроба.

Двата бронха се различават един от друг по тяхното направление, дължина и калибър. Десният бронх е по-сръмен, а левият – по-полегат. Левият бронх е значително по-дълъг и по тесен от десния.

Стената на трахеята и главните бронхи се изгражда от фиброзно-хрущялна обвивка и лигавица. Фиброзно-хрущялната обвивка се състои от наредени един след друг отворени отзад хрущялни пръстени, покрити и свързани помежду си чрез съединителнотъканни влакна. Лигавица на трахеята и главните бронхи покрива цялата вътрешна повърхност, без да образува гънки.

Бял дроб – pulmo

Бялият дроб – pulmo, е чифтен орган. В неговия паренхим се извършва газовата обмяна и венозната кръв се превръща в артериална.

Двата бели дроба се разполагат в кухината на гръдния кош. Те са отделени от коремните органи чрез диафрагмата и са разделени един от друг чрез средостението. Големината на белия дроб зависи от големината на гръдния кош. С това се обясняват неговите индивидуални и полови различия. Цветът на белия драб зависи от възраста на индивида. До раждането той не функционира и има червенокафяв цвят. При раждането с първото поемане на въздух в него за първи път нахлува голямо количество кръв и той придобива яркочервен цвят. Белият дроб притежава мека и спонгиозна консинстенция

22

със значителна еластичност и голямо сцепление, което обяснява трудното му разкъсване.

Белия драб има форма на полуконус. Неговата основа – basis pulmonis, е обърната към диафрагмата. Горния му край се нарича връх - apex pulmonis, който достига нивото на задния край на първото ребро. На белия дроб се различават три повърхности: външна, ребрена - pleura долна, диафрагмална - facies diaphragmatica, и срединна - facies medialis. Ребрената повърхност на белия дроб е изпъкнала. Тя се допира до вътрешната повърхност на гръдния кош. Диафрагмалната повърхност на белия дроб е вдлъбната и съответствува на силно изпъкналите куполи на диафрагмата. Медиалната повърхност на белия дроб е обърната към срединната равнина. Върху тази повърхност се намира хилусът на белия дроб - hilus pulmonis. През него в органа навлизат главният бронх и белодробната артерия, придрожени от бронхиалната артерия и нервни влакна, а излизат белодробните вени, придрожени от бронхиалната вена и лимфни съдове. Бронхът и съдовете, които влизат и излизат през белодробния хилус, образуват корена на белия дроб – radix pulmonis. Той е заобиколен от медиастиналната плевра, която тук се прегъва, образувайки дубликатура, наречена белодробна връзка.

В предхилусната част на белия дроб се забелязва хлътване от сърцето – impressio cardiaca. Върху левия бял дроб то е придизвикано от лявата камера, а върху десния дроб – от дясното предсърдие и долната куха вена. В задхилусната част се забелязва върху левия дроб бразда от гръдната аорта, а върху десния – две бразди: от хранопровода и v. azygos. Надхилусното пространство на левия дроб притежава отпечатък от аортната дъга и от левите a. subclaviia и v. brachiocephalica, а това на десния дроб – от дъгата на v. azygos и trunсus brachiocephalicus. Освен това на препарат на бял дроб се забелязва отпечатък от ребрата и телата на прешлените.

В предния ръб на белия дроб – margo anterior, се срещат ребрата и медиалната повърхност. Този ръб е остър и тънък. При левия дроб в долната му част се забелязва изрезка, наречена сърдечна – incisura cardiaca.

Белият дроб е съставен от различни анатомо-функционални единици – дялове, сегменти, делчета, ацини. В основата на това деление стои устройството на това деление стои устройството на вътреорганните въздухоносни пътища. Тези пътища се изграждат от разклоненията на главния бронх. Неговото непосредствени разклонения bronchi lobares, навлизат в дяловете на белия дроб – вдясно те са три, а вляво – два. В вътрешността на дяловете всеки дялов бронх се разпада на по-малки бронхи, наречени сегменти - bronchi segmentales. В десния дроб се различават 11 сегмента, а в левия – 10. Сегментарните бронхи се делят дихотомно и на все по-малки разклонения и след около пет последователни деления се получават бронхи, които се разклоняват в делчетата на органа и се наричат bronchi lobulares.

Белодробните делчета са ясно диферинцирани едно от друго. Отделени са от съединителна тъкан и междуделчови прегради. Количеството на делчетата в двата бели дроба възлиза на около 1000. Във всяко делче навлиза един делчев бронх. Вътре в делчето този бронх се разпада на крайни бронхиоли - bronchioli terminalеs. Терминалните бронхиоли са последното звено на системата от въздухоносните пътища на белия дроб. По-нататък те се продължават в респираторната му част.

Респираторната част на белия дроб се помества в най-малките функционално-анатомични единици – ацини, acinus (грозд). Те се изграждат от разклонения на респираторните бронхиоли. Всяка терминална бронхиола се дели на две дихателни бронхиоли - bronchioli respiratorii. По стената им се появяват алвеоли. Всяка дихателна бронхиола се разклонява радиално в няколко алвеоларни хода - ductus alveolares, които

23

завършват сляпо с алвеоларни торбички - sacculi alveolares. По цялото си протежение алвеоларните ходове и торбички са обкръжени от разположени една до друга алвеоли. Броя на алвеолите в двата дроба се изчислява на 300-500 милиона.

Кръвоносните съдове на белите дробе принадлежат към двата кръга на кръвообращението. По белодробната артерия – a. pulmonalis, в белия дроб се внася венозна кръв. Тази артерия придружава бронхите и нейните разклонения. От всеки дроб излизат по две белодробни вени - vv. рulmonalis, много кратки, вливащи се в лявото предсърдие. Белите дробове получават артериална кръв чрез бронхиалните артериални съдове - rami bronchiales, които се отделят от гръдната аорта, задните междуребрени артерии и подключичната артерия.

Плевра – pleura, е серозна ципа, чийто висцерален лист обвива дробовете, а париеталният ограничава отстрани средостението и покрива отвътре гръдната стена и горната повърхност на диафрагмата. Плеврата образува два изолирани една от друга плеврални торбички, в които са вмъкнати двата бели дроба. Освен това в гръдната кухина се разполага и трета серозна торбичка – за сърцето, наречена pericardium. Между двата листа на плеврата pleura pulmunalis и pleura parietalis, се загражда цепнатовидно пространство - cavum pleurae, в което се намира капилярен слой серозна течност, която навлажнява допиращите се повърхности на двете плеври и по такъв начин улеснява плъзгането им една спрямо друга.

Отделителна система

Бъбрек, RenБъбрекът е чифтен орган и е разположен от двете страни на гръбначния стълб

на ниво на последния гръден и на първи и втори поясни прешлени. Те лежат върху задната корена стена и отчасти са покрити отпред с коремница. На бъбрека се различават: горен край, extremitas superior; долен край, extremitas inferior; латерален и медиален ръб, margo medialis et lateralis; и предно и задно страна facies anterior et posterior. Десният бъбрек е разположен с около 2 см по–ниско от левия, тъй като дясното подребрие е заето от черния дроб. Предната страна на бъбрека е по-изпъкнала, а задната – по-плоска. На медиалния ръб на бъбрека има вдлъбване, hilus renalis, където влизат артериите и нервите, а излизат вените, лифните съдове и пикочопроводът. Бъбрека тежи от 120 г до 200 г и има средна дължина около 11,5 см. В горния край на десния бъбрек приляга надбъбрека, отделен от него с прослойка съединителна тъкан, по-надолу предната страна опира до flexura coli dextra, покрай медиалният му ръб се спуска дванадсетопръстникът, тези части не са покрити от коремница; голяма част от бъбрека опира в черния дроб, където причинява отпечатък, impressio renalis, като тази последна част е покрита от коремница. Левият край на левия бъбрек като десния е в контакт с надбъбрека; към средата на предната страна заляга задстомашната жлеза, а малка част от долната една трета е в допир с flexura coli sinistra; като тези части не са покрити от коремницата. Големите три допирни площи – със стомаха, със слезката и с тънкото черво са покрити с коремница. Бъбрека отзад е в допир с диафрагмата, с m. quadratus lumborum и с m. transverses abdominis. До хилуса на десния бъбрек лежат долната куха вена и pars descendens duodeni. До хилуса на левия бъбрек лежи аортата. Левият бъбрек е разположен на височина от Th11 гръден прешлен до междупрешленния диск между L2 и L3 поясен прешлен; десния бъбрек е разположен малко по-ниско и лежи между Th12 гръде и L3 поясен прешлен. Положението на бъбреците е с големи вариации. При жената бъбреците са разположени малко по-ниско, отколкото при мъжа.

24

Новороденото има по-ниско разположени бъбреци, които в края на първата година от живото заемат положението като на възрастен индивид.

Фиброзната капсула, capsula fibrosa плътно покрива бъбрековия паренхим, тя е гладка, неразтеглива и лесно се отделя от нормален бъбрек. По-здраво е прикрепена само около хилуса.

Мастната капсула, capsula adiposa е обща за двата бъбрека, като обвива и надбъбреците. Тя се състои от мастни делчета, преплетени със съединителнотъканни снопчета, които се залавят както за capsula fibrosa renis, така и за лежащатата по-повърхностно facia renalis. Мастната капсула отзад е по-дебела, а отпред по-тънка, а отпред има места където мастната капсула съвсем липсва и там перитунеума покрива бъбрека направо.

Facia renalis обвива мастната капсула. Тя се състои от два листа. Задния лист, facia retrorenalis, от единия бъбрек се прехвърля пред гръбначния стълб към другия бъбрек, предния лист, facia praerenalis от единия бъбрек преминава пред големите кръвоносни съдове върху другия бъбрек. В горния край на бъбреците двата листа facia renalis обхващат надбъбрека и се съединяват над него, като ограничават подвижността на бъбрека нагоре, в долния край на бъбреците няма плътно съединяване на двата листа, има само отделни тънки нишки от предния лист към задния. По тази причина бъбреците лесно могат да се изместят в посока надолу. Бъбреците са прикрепи посредством:

facia renalis; аортата и долната куха вена; “леглото” образувано от m. psoas major и m. quadratus lumborum; вътрекоремното налягане.При надлъжен разрез на бъбрека се различава корово вещество, cortex renis и

сърцевина, medulla renalis. Коровото вещество има зърнест сроеж, докато сърцевината има радиалнолъчист вид и е по-тъмно оцветена.

Сърцевината се образува от бъбречните пирамиди, pyramides renales, които са разделени една от друга с вещество, подобно по строеж на коровото-columnae renales(Bertini). Дебелината на коровото вещество, както и на columnae renales е от 5 до7 мм. Върховете на пирамидите, papillae renales, се вдават в пазухата. Бъбречните чашки, calices renales,се вливат в бъбречното легенче, което заема почти целия хилус. На всяка папила има 15-20 отвора, foramina papilaria, през които се излива урината. Върхът на пирамидата прилича на ситно сито. Всяка пирамида заедно с коровото вещество, което е заобикаля, образува един бъбречен дял. Бъбречните пирамиди придават делчестия строеж на бъбрека.

Коровото вещество, лежи непосредствено под tunica fibrosa, образува повърхностната част на бъбрека като достига до sinus renalis и продължава между пирамидите- columnae renales.

При разрез на бъбречната кора тя има зърнест строеж поради многократно прерязаните извити каналчета. От основата на пирамидитена малки разстояния едно от друго се вижда радиално разположени ивички, които изглаждат като продължение от лъчистия строеж на пирамидата по посока на външната повърхност на бъбрека.

При разглеждане фини строеж на бъбрека се различават две системи от каналчета: система от събирателни каналчета; филтриращи каналчета.

Нефрона е основната структурна единица на бъбрека. Той започва с бъбречното телце, продължава в бъбречните каналчета и завършва с събирателните каналчета.броя на нефроните са около 1 000 000 във всеки бъбрек. Всеки нефрон е дълъг около 50 мм. Отделните части на нефрона са:

25

1. бъбречното телце (Малпигиевото телце), corpusculum renis, то е образувано от съдово клъбце, glomerulum, и от Bawman - Шумлянский капсула, capsula glomeruli;

2. проксимално извито каналче от I ред, tubulus contortus primae ordinis;3. примка на Хенле;4. дистално извито каналче от II ред, tubulus contortus secundae ordinis;5. събирателни каналчета, tubuli colligentes ductus ductus papilares.

1.Малпигиевото телце, corpusculum renis, има два противоположни полюса: съдов полюс, където навлиза приводящия съд, vas afferens, а излиза отводящ

съд, vas efferens; пикочоотводен полюс, където от капсулата на Шумлянский, започва извитото

каналче. Малпигиевото телце има 0,13 до 0,22 мм диаметър и се вижда с просто око като малка червена точица сред зърнестото корово вещество.

Съдовото клъбце, glomerulum e образувано от приводящия съд, arteriola afferens. То има в стената си видоизменени мускулни клетки, каквито има в артериално-венозните анастомози и които могат напълно да затворят прозрачността на съда. Капилярните примки на гломерула не анастомозират помежду си. отводящият съд по диаметър винаги по-тесен от приводящия, след като напусне Малпигиевото телце, той наново се разделя на капиляри в коровото вещество, като го снабдява с кръв. В гломерула около 10% от кръвта се филтрира, за да образува първичната урина. Това е главния източник на урина. Прецеждането става по законите на ултрафилтрацията. Bawman - Шумлянский капсула, capsula glomeruli, е съставена от плосък епител. Тя се състои от два листа:

1. вътрешен, висцерален лист, който покрива съдовите примки и се простира и помежду тях, не образува непрекъсната мембрана.

2. външният, париетален лист образува вече непрекъсната мембрана, ограждаща малка кухина, в която виси гломерулът.

Между двата листа се загражда пространство наречено капсулно пространство, в което се отделя първичната урина. От капсулното пространство първичната урина преминава в проксималното извито каналче. Мястото, от което излиза това каналче, се нарича пикочен полюс на Малпигиевото телце – този полюс се разполага срещоположно на съдовия полюс. На съдовия полюс външният и вътрешният лист преминават един в друг. Проксимално извито каналче, tubulus contortus primae ordinis, започва от пикочния полюс на гломерула, като образува в близост до него множество криволичести каналчета. Каналчето е постлано с кубичен епител. Епителните клетки на тези криволичести каналчета обикновенно нямат ясно очертани клетъчни граници, ядрата на клетките се разполагат на нееднакви разстояния едно от друго. Примката на Хенле е спирално навита и епителните клетки имат на свободната си повърхност има микровласинки, с които силно се повишава резорбтивната повърхност на клетките. Хенлиевата примка започва там където спираловидното навито каналче преминава от кората в пирамидата. Каналчето тук е право и има две части:- pars descendens е тясна и е постлана с нисък еднослоен епител.- pars ascendens е по-широка с кубичен епител без рязки клетъчни граници. Възходящата част на примката на Хенле се насочва изправена към кората, завива и прониква в коровото вещество, като продължава в дистално извито каналче от II ред. Дистално извито каналче от II ред, tubulus contortus secundae ordinis, има същата ширина и същия строеж строеж както възходящата на Хенлиевата примка, прави няколко извивки, като една от тях приляга към съответното Малпигиево телце, след

26

което с множество извивания се насочва към ръба на сърцевината и се слива с други няколко каналчета от съседните нефрони и образуват събирателно каналче. Събирателни каналчета, tubuli colligentes ductus ductus papilares, не участвуват в образуването на урината, а са само пикочоотводни пътища с правилни клетъчни граници. Клетките на малките каналчета са кубични, а на по-големите – цилиндрични.към върха на папилата няколко събирателни каналчета се сливат в един ductus papilaris, който с малки дупчица се отваря на върха на пирамидата в area cribrosa. Общо взето извитите части на нефрона лежат в коровото вещество, правите части са разположени в пирамидите и сърцевината. За екскретиране на урината съществено значение имат редица структурни особености на Малпигиевото телце.цялата съдова система на глумерула е артериална – гломерулните капиляри представляват образец на т.нар. rete mirabile (чудна мрежа), т.е. мрежа, включена между два артериални съда. Vas afferens притежава по-голям калибър от vas efferens – това се дължи не само на големия просвет, но и на по-дебелат му стена, съдържаща по-голямо количество гладка мускулатура. Внасящият съд се разпада първоначално на 4-5 сравнително големи капиляри, които след това се разпадат на по-малки капиляри, тези капиляри образуват неправилни примки. Те се групират на отделни групички; анастомозите между капилярите на една групичка са многобройни, а между тези на отделни групички – единични. По-големият калибър на vas afferens и по-малкият на vas efferens създават определено кръвно налягане в глумерулните капиляри, което е необходима предпоставка за филтрацията на кръвта и образуването на първичната урина. Тази филтрация се извършва през стените на гломерулните капиляри и висцералния лист на гломерулната капсула. Кръвоснабдяването на бъбрека се осъществява от a. renalis, голям директен клон на аортата. Тя се насочва почти хоризонтално към хилуса на всеки бъбрек. При хилуса на бъбрека артерията се разделя обикновенно на три клона, от които единият е заден и преминава зад pelvis renalis, а другите два клона се разполагат непосредствено пред легенчето. Единични клонове aa. renales accessoriae проникват в бъбрека извън хилуса в горния и долния бъбречен полюс. Клоновете се разпадат в хилуса дървовидно и се разполагат между пирамидите, насочват се към кората и се наричат aa. interlobulobares renis. Оттук те извиват по основата на пирамидите и следват границата между кора и сърцевина - aa. аrcuatae, от тези дъговидни артерии се отклоняват перпендикулярно към повърхносттана бъбрека на равномерни разстояния aa. interlobulares, които завършват с капиляри непосредствено под капсулата на бъбрека. От тези aa. interlobulares се отклоняват множество arteriolae afferents, които образуват гломерулите. Аrteriolae afferents винаги е с калибър малко по-дебел от arteriola efferens. Аrteriola efferens се разпадат на капилярна мрежа, която оплита извитите каналчета от първи и втори ред. Кръвта в отводящите съдове, vasa efferentia, е сгъстена поради загубата на вода и има намалено осмотично налягане. Скороста на кръвния ток, следователно е по-малка в капилярите на кората. Вените с малки изключения придружават вените и носят съответните имена. От съдовата мрежа в капсулата и от най-повърхностните корови слоеве се събират звездовидни венички, vv. stellatae, чиито стени имат дебела мускулатура; те се вливат във vv. interlobulares. В бъбрека има артерио-венозни анастомози, които провеждат кръвта от артериите направо във вените на три места:

1. в стената на бъбречнате чашки;2. между аа. и vv. interlobulares;3. в съдовата мрежа на кората.

Vv. interlobulares се обединяват в една вена - v. renalis, вливаща се във v. cava inferior.

27

Лимфните съдове на бъбрека се делят на повърхностни, които започват от обвивките на бъбрека и от покриващата го отпред коремница, и на дълбоки, които се оформят от лимфните мрежи, оплитащи артериите и вените, разположени между бъбречните пирамиди. Събирателните каналчета се сливат и образуват къси протоци, ductus papilares, които поединично се изливат през foramina papillaria на върха на папилата. Тук урината се събира в бъбречните чашки, calices renales, котио са сраснали със свободния си ръб за основата на папилите. Чашките са малки, calices renales minores, на 8-9, обхващат по една-две, по-рядко и три папили и се вливат в по-големи чашки, calices renales majoris, обикновено две – горна и долна. В самия sinus renalis големите чашки се сливат в едно и образуват бъбречното легенче, pelvis renalis, което каудално се стеснява и преминава в пикочопровод. Малките чашки, големите чашки, бъбречното легенче и пикочопровода съставляват ексреторните пътища на урината. Различават се три форми на екскреторна система, които отразяват последователните стадии на нейното развитие:

Ембрионална форма – когато е налице широко меховидно легенче, pelvis аmpullaris, в което непосредствено се вливат малките чашки.

Фетална форма – когато са налице голям брой малки и големи чашки, които непосредствено преминават в пикочопровода. Бъбречно лигенче липсва.

Зряла форма – когато са налице неголям брой малки чашки, които се сливат в две по-големи чашки и прехождат в слабо изразено легенче, от което започва пикочопровода. Тук са налице и четирите компонента на екстреторния път.

Пикочопровод, ureter Пикочопровод, ureter e тръбесто образувание с дължина около 30 см и с диаметър извън стесненията около 7-8 мм. Той започва от областа на бъбречния хилус и се отваря в пикучния мехур, като се разполага ретроперитонеално върху задната коремна стена и в малкия таз. В зависимост от това той се разделя на две части: pars abdominalis и pars pelvina. По задната коремна стена пикочопроводът се насочва надолу и леко медиално, залягайки върху предната повърхност на m. psoas major. С началната си част се допира до задната стена на дванадесетопръстника. По-надолу той прекосява a. et v. testicularis у мъжа (a. et v. ovarica у жената). При прехода в малкия таз десният пикочопровод заляга пред a. iliaca externa, а левият – пред a. iliaca communis. В малкия таз двата пикочопровода имат еднаква синтопия, която обаче е различна за мъжа и жената. У мъжа пикочопроводът от тазовата стена се насочва надолу и медиално, кръстосва от задната страна семепровода и в непосредствена близост с върха на семенното мехурче навлиза в стената на пикочния мехур. У жената пикочопроводът от страничната стена на таза се насочва надолу, медиално и напред, върви в основата на широката маточна връзка, кръстосва vasa uterina покрай страничната стена на маточната шийка и влагалището и достига стената на пикочния мехур. У мъжа и жената двата пикочопровода прекосяват стената на пикочния мехур косо, при което запазват своята стена ясно обособена, поради това и в пределите на мехура те представляват самостоятеленорган и тази тяхна част се нарича pars intra muralis. При разтягане на мехура вследствие на косото си разположение в неговата стена пикочопроводите се притискат и връщане на урина от мехура в пикочопровода е невъзможно. По своето протежение пикочопроводът има три анатомични стеснения: в близост с мястото на излизането му от легенчето, при навлизането в малкия таз и при

28

преминаването му през стената на пикочния мехур. В тези места неговият диаметър е 3-4 мм, т.е. около два пъти по-малък, отколкото в останалото му протежение. Стената на чашките, легенчето и пикочопровода се изгражда от три слоя: лигавица, мускулатура и адвентиция. Лигавицата – tunica mucosa, е покрита с преходен епител, под който се разполага слой от фини влакна. Мускулният слой - tunica muscularis, е представен от надлъжни и циркулярни гладкомускулни влакна. На голямо протежение те са наредени в два слоя – вътрешен, надлъжен и външен, циркулярен. В долната трета на пикочопровода слоевете стават три – прибавя се и външен надлъжен. В областа на чашките мускулатурата на стената активно участва в тяхното напълване и изпразване: при съкращение на надлъжната мускулатура настъпва разширение на чашките, което способства за събирането на урина; при съкръщение на циркулярната мускулатура насъпва стеснение на чашките и изтикване на урината в легенчето. Аналогична е функцията на мускулатурата в стената на легенчето. Мускулатурата на пикочопровода е силно развита. Чрез перисталтични съкращения тя осъществява провеждането на урината от легенчето до пикочния мехур, което се извършва периодично на малки порции (по 2-3 на една минута). Адвентицията на стената на екскреторните пътища е представена от хлабава съединителна тъкан, която съдържа кръвоносни съдове и нерви.

Пикочен мехур – vesica urinaria Пикочен мехур – vesica urinaria, е орган с резервоарна функция, в който се събира урината. Той притежава три отвърстия: чрез две от тях се отварят двата пикочопровода, а от третото започва пикочният канал. Вместимостта на пикочния мехур е индивидуално различна – обикновено е от 500 до 700 см3. големината, формата и положението му зависят от степнта на напълване. Празният пикочен мехур се разполага изцяло в малкия таз, зад лонното съчленение. При изпълване с урина той се издига значително над нивото на симфизата. Изпразненият и съкратен мехур представлява компактно тяло с неправилна кълбовидна форма, малко приплесната отгоре надолу. При изпълване той се закръгля, като придобива форма на яйце. Разширеният му край е насочен надолу и назад; той се нарича дъно – fundus vesicae. Долният край на мехура прехожда в пикочния канал; мястото на прехода се нарича шийка - сervix vesicae. Нагоре от основата се проточва тялото на мехура - corpus vesicae, което завършва със заострена част – apex vesicae. То заляга върху долната част на предната коремна стена.долната част на пикочния мехур е фиксирана към дъното на малкия таз, поради което промените в големината му се съпровождат от промени в положението на тялото и върха. С предната си повърхност пикочният мехур заляга към лонното съчленение и медиалните части на ossa pubis. Пространството между мехура и синфизата е изпълнено със съединителна тъкан. То съдържа силно развито венозно сплетение. С останалите си повърхности пикочният мехур влиза в отношения, които са различни за мъжа и жената. У мъжа пикочният мехур заляга и сраства отдолу с простатната жлеза, която обхваща началото на пикочния канал. По този начин се осъществява и закрепване на на мехура към тазовото дъно. Към по-задните части на дъното на мехура залягат двата семепровода и странично от тях – семенните мехурчета. Към задно-долната повърхност на пикочния мехур заляга частично ampulla recti. У жената дъното на пикочния мехур лежи непосредсредствено върху trigonum urogenitale. С долно-задната си повърхност той влиза в контакт с шийката на матката и с предната стена на влагалището; от тях се отделя чрез слой съединителна тъкан.

29

Горно-задната повърхност на пикочния мехур е покрита с коремница. Към тази повърхност у мъжа залягат примки на тънкото черво, а у жената – матката. У новороденото пикочният мехур се разполага значително по-високо – долният му край се намира на нивото на горния ръб на симфизата, поради което представлява не тазов, а коремен орган. Стената на пикочния мехур се състои от три слоя: лигавица – tunica mucosa, мускулатура – tunica muscularis, и външна обвивка – серозна или съединителнотъканна. При изпразнен мехур и съкратена мускулатура общата дебелина на стената достига 15 мм, докато при пълен разтегнат мехур тя е само 2-3 мм. Лигавицата на пикочния мехур у живия човек е сравнително мека, с розов цвят и с прозираща мрежа от кръвоносни съдове. Когато мехурат е празен и съкратен, лигавицата образува множество високи неправилни гънки, които с напълането на мехура постепенно се изглаждат и могат да изчезнат напълно.възможноста за нагъване на лигавицата се обуславя от наличието на добре развит подлигавичен слой, който я свързва подвижно с мускулния слой на стената. На дъното на пикочния мехур гънки не се образуват. Гладката повърхност на дъното на пикочния мехур очертава поле с триъгълна форма – trigonum vesicae. В трите ъгъла на това поле се забелязва по едно отвърстие: в двата странични – отвърстията на пикочопроводите, а в предния – вътрешното отвърстие на пикочния канал. Лигавицата на пикочния мехур е изградена от преходен епител и съединителнотъканна пластинка. Мускулната обвивка - tunica muscularis, се изгражда от три слоя: вътрешен и външен – предимно надлъжни, и среден – предимно циркулярен.тези слоеве са тясно свързани помежду си – снопчета от единия слой се продължава в другия. По този начин се изгражда единен мускул, при съкращението на който урината се изгонва от пикочния мехур.той е антагонист на мускула стегач на мехура, който представлява задебелена част на циркулярния мускулен слой. Той обхваща отвърстието на пикочния канал и със своя постоянен тонус задържа урината в пикучния мехур. В областа на trigonum vesicae мускулните снопчета са натрупани нагъсто – в тях са вложени устията на пикочопроводите, около които се образуват подобия на сфинктери. Мускулните снопчета се съкращават през време на уриниране и подпомагат отварянето на канала. Външната обвивка по горно-задната повърхност на пикочния мехур е серозна, а по останалата повърхност – съединителнотъканна.

Мъжки пикочен канал – urethra masculine Мъжкият пикочен канал – urethra masculine, започва от пикочния мехур с вътрешно отвърстие – ostium urethrae internum, и завършва на върха на glans penis с външно отвърстие - ostium urethrae externum. Дължината му възлиза на около 20-22 см. Пикочният канал преминава през простатната жлеза, пикочно-половата диафрагма и спонгиозното тяло на пениса. В зависимост от това той се разделя на три части: простатна, ципеста или мембранозна и спонгиозна.Простатна част –pars prostatica urethrae, е с дължина около 3 см. Тя е обкръжена отвсякъде от субстанцията на простатната жлеза. Върху задната ú стена се забелязва семенното хълче, в средата на което се намира отворът на utriculus prostaticus, а от двете страни на последния – отвърстията на изхвърлящите канали. Простатната част на пикочния канал, която се разполага над нивото на отвърстията на изхвърлящите канали, е път само на урината, а под това ниво тя служи и за път на семенната течност. Тази особеност се отразява и върху структурата на стената.Ципеста част – pars membranacea, е най-късата и най-тясната част на пикочния канал; дължината ú възлиза на около 1-1,5 см. Тази част прекосява пикочно-половата

30

диафрагма и покриващата я горна и долна фасция. Тази част е най-неразтеглива и най-тясна обкръжена от напречнонабраздени мускулни снопчета – m. sphincter urethrae.Спонгиозна част – pars spongiosa urethrae, е най-дълга – около 15-16 см. Тя навлиза в гъбестото тяло по горната част на неговата луковица – bulbus. По своето протежение тази част притежаваразлична ширина. Първото разширение е в участъка, който съответствува на луковицата на гъбестото тяло. Второто разширение се намира в терминалната част непосредствено пред устието. То се нарича ладиавидна ямка – fossa navicularis urethrae. Самото външно отвърстие е сравнително тясно и заобиколено от неразтегливи фиброзни елементи.

Пикочният канал има две извивки. Първата се намира след преминаването му през пикочо-половата диафрагма, при което посоката се изменя от вертикална в хоризонтална. Втората извивка е при прехода на фиксираната в свободната увиснала част на пениса (между корена и тялото).

Лигавицата в началната част на пикочния канал до нивото на семенното хълче е покрита с преходен епител. Тук тя влиза в контакт само с урината и затова нейният строеж е сходен с този на пикочния мехур. По останалото протежение на пикочния канал, което служи за общ път на урината и семенната течност, епителът е многореден цилиндричен; само в областта на fossa navicularis, където се създава голямо налягане на урината и семенната течност (предизвикано от стеснения външен отвор), епителът е многослоен плосък.

Женски пикочен канал – urethra feminine Женски пикочен канал – urethra feminine, започва от пикочния мехур с ostium urethrae internum и се отваря в предверието на влагалището с ostium urethrae externum. Той има дължина 3-4 см и диаметър на просвета при изопване около 1 см. Каналът върви успоредно на влагалището, като сраства с предната му страна. Предната му стена се намира в близост с долния край на симфизата. Началото на пикочния канал е обхванато от m. sphincter vesicae. при прекосяването на пикочо-половата диафрагма около канала се разполага напречнонабразден волев сфинктер - m. sphincter urethrae. Най-долната част на канала е заобиколена от венозно сплетение. Стената на женския пикочен канал се изгражда от лигавица, подлигавица и мускулатура. Лигавицата образува надлъжни гънки в близост с вътрешното отвърстие на канала. Тя е изградена от преходен епител, който постепенно се сменя с многослоен плосък, съдържащ слузни жлези. Мускулатурата на стената е представена от два слоя: вътрешен, надлъжен и външен, циркулярен. В подлигавичния слой има добре развито съдово сплетение, което при срез наподобява кавернозна тъкан.

Мъжка полова система

Семенник (testis). Мъжката полова жлеза се образува от обща заложба с бъбрека и към края на бременността или първите месеци след раждането се спуска през canalis inguinalis в скротума (descensus testis). Има овална форма, сплеснат напречно, които се срещат в надебелен преден и заден ръб. Горният полюс е изтеглен леко напред и върху него отзад заляга придатък, epididymis (надсеменник). Горната част на epididymis е по-широка carut (глава), надолу се стеснява в corpus (тяло) и cauda (опошка). Опашката се продължава в семеотводния канал. Тестисът е покрит с дебела белезникава обвивка tunica albuginea. Към вътрешността се насочват съединителнотъканни пластинки septulatestis, които са подредени радиалнои се съединяват в задно-горния край mediastium testis. Между пластинките се намират 250-300 делчета, lobuli testis, които

31

съставят паренхима на жлезата. В лобчетата се разполагат tubuli seminiferi contorti, които са дълги около 40-60 см. Стената на каналчетата е изградена от многослоен епител, лежащ върху базалната мембрана. В него има два вида клетки – сперматогенни и подпорни. При полова зрялост сперматогенните клетки от различни стадии на сперматогенезата – сперматогонии, сперматоцити, пресперматиди и сперматозоиди. Нагънатите каналчета се продължават в tubuli seminiferi recti, които се насочват към mediastium testis. Там се разполага мрежа rete testis. Около каналчетата се намира съединителна тъкан с кръвоносни съдове.

Еpididymis е изграден от каналчеста система, в която се складират зрелите сперматозоиди. От rete testis започват 12-18 ductuli efferentes, които се насочват към carut epididymidis. В стената на каналчетата се намира малко гладка мускулатура. Те са покрити с ресничест епител, чрез който сперматозоидите пасивно се придвижват към по-широк канал ductus epididymidis. Той се нагъва в тялото и опашката и разширявайки се, достига до ductus deferens.

Ductus deferens (семеотводен канал). Представлява мускулна тръба с дължина 50 см започваща от cauda epididymidis. Началната част заляга към семенника, следващата част влиза към състава на семенната връв, преминава през слабинния канал и по страничната стена на таза, достига до простатната жлеза. Краят се разширява в ampulla ductus deferentis. Ампулата се съединява с отводното каналче на семенното мехурче, като се образува общ канал с фуниевидна форма ductus ejaculatorius, който преминава през простатата и се отваря в pars prostatica urethrae.

Стената на ductus deferens е изградена от три слоя мускулатура: два надлъжни и между тях един кръгов. Лигавицата образува надлъжни гънки и е покрита с цилиндричен, на места ресничест епител.

Vesicular seminalis (семенно мехурче). Двете семенни мехурчета се разполагат под пикочния мехур. Представляват задънени канали, стената на които се изтласква във вид на малки камерки. Постлани са с лигавица, която притежава кубичен епител и множество жлези. Притежават мощна гладка мускулатура, чрез която при еякулация секретът се извежда посредством канал. Той се съединява с края на ductus deferens и образува ductus ejaculatorius. Секретът има алкална реакция и стимулира движението на сперматозоидите.

Prostate (простатна жлеза). Представлява плътно тяло с формата на кестен, което лежи под симфизата, пред пикочния мехур. Плоската повърхност е обърната към ректума. Състои се от основа, залягаща към пикочния мехур, връх и две странични части. Между тях се разполага простатно стеснение isthmus prostatae, който се вдава към уретрата. През простатната жлеза минава пикочният канал.

Жлезата е покрита със съединителнотъканна капсула и се изгражда от жлезиста част, съединителна тъкан и гладка мускулатура. Жлезистата част е образувана от около 20 до 50 отделни туболо-алвеоларни жлези, изградени от цилиндричен епител и съединителна тъкан. Техните отводни канали, ductuli prostatici, се отварят самостоятелно в уретрата. Простатата отделя секрет с характерна миризма, който влиза в състава на спермата. Гладката мускулатура спомага за изливане на секрета от жлезистите делчета.

Glandulae bulbourethrales. Чифтни жлези, голяма колкото грахова зърно. Разполагат се под симфизата. От водният канал е дълъг около 5 см. Минава през пещеристото тяло и се отваря е уретрата. Произвеждат секрет, който се прибавя към спермата.

Мъжки полов член (penis). Състои се от radix penis (корен), corpus penis (тяло) и glans penis (глава). Отвън е покрит с тънка кожа, която във вид на дубликатура, preputium (крайна плът), а под него образува frenulum preputii (юздичка). Кожата

32

притежава мастни жлези. Пенисът се изгражда от три пещеристи тела. Двете от тях, corpora cavernosa penis, се намират отгоре и са сраснали. Задният им край, crus penis, се прикрепва към os pubis. Покрити са с плътна съединителна тъкан, tunica albuginea corpus cavernosum (белезникава не разтеглива обвивка съдържаща колагенни влакна на която се дължи твърдостта на penis). Corpus spongiosum penis (гъбесто тяло) се разполага по долната повърхност и е покрито от tunica albuginea corpora spongiosa (тънка разтеглива обвивка). Задният му край е надебелен и образува луковица bulbus penis, а предният се разширява и образува glans penis, която заляга към предния крайна corpora cavernosa. През това пещеристо тяло минава пикочният канал, който се отваря на glans penis. Пещеристите тела имат гъбест строеж. Кухините са оградени от различни по форма прегради, които са съставени от съединителна тъкан и гладка мускулатура. Постлани са с ендотел. В тях се отваря aa. helicinae, клонове на a. рenis, които могат да променят ширината на лумена си. При засилен приток на артериална кръв и намален венозен отток пещеристите тела се препълват с кръв и се получава ерекция.

Мъдница (scrotum). Изградени са от няколко пласта: кожа (тънка, пигментирана, с мастни и многобройни потни жлези); гладка мускулатура (липсва подкожна мастна тъкан); подкожна фасция; m. cremaster, образуван от влакната на m. obliquus internus abdominis и m. transverses abdominis; tunica vaginalis testis е серозна ципа, състовена от два листа сраснали с тестиса.

Женска полова система Яйчник (ovarium). Яйчника е чифтен орган, сплеснат в напречна посока. По

форма би могъл да се сравни в едни случай с костилка от праскова, а в други – с бадемова костилка. Положението на яйчника не е строго определено и е в значителна степен променливо, но в редица случай той се разполага в малкия таз в fossa ovarica (на бифуркацията на a. iliaca communis). На него се различават две повърхности (медиална и латерална), два ръба (преден и заден) и два полюса (маточен и тръбен). Отвън яйчникът е покрит от един слой кубични клетки, обособени като зародишен епител. От него през време на вътреутробния живот се образуват първичните яйчникови фоликули. При разрез на яйчника се различават периферно разположена част – корова област, и централна – съдова област. Съдовата област съдържа значително количество кръвоносни съдове и нерви. Много по-важна във функционално отношение е периферната част, в която се съдържат яйчниковите фоликули, които биват първични и зреещи. Под зародишния епител си разполага белтъчна обвивка на яйчника, съставена от две части: периферно разположената част се обособява като корова или паренхиматозна, а централната част в която се намират голямо количество кръвоносни и лимфни съдове и нерви, се обозначава като сърцевина.

Маточна тръба (tuba uterina). Представлява мускулна тръбичка, която изхожда от дъното на матката, обикаля около яйчника и завършва над горния му полюс. Има дължина около 12 см и се състои от три части. Pars uterine – започва от кухината на матката с отвор, isthmus tubae uterinae – стеснена част, около една трета от тръбата и ampulla tubae uterinae – ампулово разширение, което представлява две трети от дължината. Ампуловото разширение завършва фуниевидно, като образува няколко ресни (fimbriae tubae), между които се разполага отвор. Стената на тръбата се състои от три слоя. Лигавица (tunica mucosa) в областта на ампулата е силно нагъната. Епителът е цилиндричен ресничест. Мускулатурата (tunica muscularis) е изградена от спираловидно ориентирани влакна, от които външните са предимно надлъжни, а вътрешните – кръгови. Най-външният слой е tunica serosa.

33

Матка (uterus). Представлява мускулест орган с плътни стени и крушовидна форма. Разположена е в малкия таз, между пикочния мехур и ректума. Състои се от следните части: дъно (fundus uteri), тяло (corpus uteri) стеснение (isthmus uteri) и шийка (cervix uteri). Една част от шийката се вдава във влагалището (portio vaginalis) и на него се намира външният отвор. Той се продължава в canalis cervicis uteri, който преминава през горната част на шийката и в областта на isthmus uteri се свързва с кухината на матката – cavum uteri. Кухината на матката представлява цепнатовидно пространство, което на фронтален разрез има триъгълна форма. Стената на матката се изгражда от три слоя: лигавица, мускулатура и сероза.

Tunica mucosa (endometrium) е гладка, а в цервикалния канал образува гънки наподобяващи палмов лист – plicae palmatae. Лигавицата притежава ресничест епител, множество кръвоносни съдове и жлези, които достигат до мускулатурата. Липсва субмукоза. Във връзка с овулационния цикъл лигавицата търпи периодични промени, протичащи в три фази:

Пролиферативна (5-14-ия ден) – възстановяване и разрастване на лигавицата. Секреционна (15-28-ия ден) - активиране на жлезите Десквамативна (1-4 ден) – отделяне на по-голямата повърхностна част от лигавицата (menstruum). Тези фази се повтарят средно на 28 дни и съставят менструационния цикъл. През време на бременността той се преустановява, а част от лигавицата се превръща в плацента.Tunica muscularis (myometrium) е основният пласт от стената на матката. Състои

се гладка мускулатура, подредена в две прекъсващи се спирални системи, кръгови и надлъжни влакна, които чрез удължаване на влакната при бременност водят до разширяване на cavum uteri без увеличаване на налягането в нея. Мускулатурата е богата на кръвоносни съдове.

Tunica serosa (perimetrium) покрива изцяло матката с изключение на част от предната повърхност на шийката. Перитонеумът се прехвърля от пикочния мехур, а назад преминава върху ректума. От двете страни на матката той образува дубликатура, която се изопва до стената на малкия таз. Пространството между двата листа непосредствено до матката, е изпълнено със съединителна тъкан, кръвоносни и лимфни съдове. От предната страна на тялото изхожда връзка, която минава през ингвиналния канал и държи матката изтеглена спрямо оста на влагалището напред – anteversio uteri. Освен това тялото на матката е наклонено спрямо шийката напред – anteflexio uteri.

Влагалище (vagina)Представлява еластична тръба с дължина около 10 см, която притежава

две стени. Към предната стена paries anterior, заляга дъното на пикочния мехур и уретрата, а към задната paries posterior – ректума. Задният и край се разширява и обхваща шийката на матката. Там се образуват влагалищните сводове fornix vaginae, от които задният е по-дълбок поради антеверзиото на матката. Стената на влагалището се състои от:

Tunica mucosa – притежава напречни гънки, чиито средни части са най-високи и образуват колонки. Епителът на лигавицата е многослоен плосък, невроговяващ и не съдържа жлези, а се овлажнява от секрета на матката.

Tunica muscularis – е сравнително тънка и се състои от два пласта гладка мускулатура, разпределена във взаимно кръстосващи се спирални системи.

Tunica fibrosa – съединителна тъкан покриваща мускулният слой, чрез което влагалището сраства със съседните органи.

Външни женски полови органи

34

Mons pubis представлява възвишение, образувано от подкожната мастна тъкан върху симфизата. Надлежащата кожа е окосмена и съдържа мастни и потни жлези.

Големите срамни устни (labia majora pudendi), представляват кожни гънки съдържащи мастна тъкан. Те заграждат срамната цепка (rima pudenda).

Малки срамни устни (labia minora pudendi), разполагат се медиално от големите. Те са покрити с невроговяващ епител и съдържат жлези. Предният им край се съединява, като образува пред клитора frenulum clitoridis.

Клитор - clitoris представлява пещеристо тяло, подобно на мъжкия член.

Съдова система

Съдовата система у човека се състои от органите на кръвоносната и лимфната система, които тясно свързани една с друга. Тя осъществява непрекъсната циркулация на течните вътрешни среди – кръвта и лимфата.

Кръвоносна система

Кръвоносната система се състои от централен орган на кръвообращението – сърце, и от кръвоносни съдове. Кръвта от сърцето се пренася към артериите. Крайните им разклонения са капилярите, а от тях кръвта се връща отново в сърцето чрез вените.

Кръвта се движи по два затворени кръга от кръвоносни съдове – голям и малък кръг на кръвообращението, които започват от сърцето и завършват в него.

Лявата половина на сърцето е наречено артериална, а дясната- венозна. Всяка половина се поделя на предсърдие и камера.

Големият кръг на кръвообращението започва от лявата камера. От тук започва аортата, която дава артерии за всички части на тялото, които се разклоняват и преминават в капилярна мрежа. От капилярната мрежа започва венозната страна на големия кръг на кръвообращението с малки вени, които се обединяват и накрая се събират в две големи вени – горната и долната куха вена, които се вливат в дясната половина на сърцето, в дясното предсърдие. От капилярната мрежа на стомаха, червата, задстомашната жлеза и слезката започват вени, които след това се обединяват в една обща голяма вена, наречена портна вена. Тя навлиза в черния дроб, където се разклонява и преминава във втора капилярна мрежа. От нея започват чернодробните вени, които се вливат в долната куха вена.

Малък кръг на кръвообращението

Белодробната артерия – truncus pulmonalis, започва от дясното стомахче. Скоро след това, под дъгата на аортата, тя се дели на ляв и десен клон, които се отправят заедно с бронхите към съответните бели дробове. Преди да навлезе в хилуса, левия клон се дели на два по-малки клона за горния и долния дял на дроба, десния клон съответно на трите дяла на десния дроб се дели на три такива клона.

След като навлязат в белия дроб, клоновете на белодробната артерия се разделят на все по-малки и по-малки клонове и на края завършват с капилярна мрежа около белодробните алвеоли. От тази капилярна мрежа вземат началото си белодробните вени.

Четирите белодробни вени - vv. pulmonales са къси венозни стволове, които излизат по две от хилуса на единия и другия бял дроб. Вливат се в лявото предсърдие. По пътя си белодробните вени не приемат никакви клонове.

Сърце – cor

35

Сърцето - cor (cardia), е кух мускулест орган, разположен в средното средостение върху сухожилния център на диафрагмата. То лежи асимитрично: ⅔ от него се намират наляво от срединната равнина, а ⅓ - надясно от нея. Обвито е от перикардна торбичка и зафиксирано към големите съдове – аортата, белодробния ствол и двете кухи вени.

Сърцето има форма на неправилен конус. Неговата основа - basis cordis, е обърната нагоре, надясно и назад. Тя се изгражда от двете предсърдия, аортата и белодробния ствол. Върха на сърцето - apex cordis, е насочен надолу, наляво и напред. Той е образувание на лявата камера. На сърцето се отличават повърхности и два ръба. Предно-горната повърхност - facies sternocostalis, е издута и обърната към гръдната кост и левите ребрени хрущяли (от III до VI).

Долно-задната повърхност - facies diaphragmatica, е сплесната – тя заляга върху диафрагмата. Двете повърхности преминават една в друга чрез закръглени ръбове. Върху повърхността на сърцето се забелязват бразди, които маркират отвън границите между различните му отделим в тях залягат съдовете на сърцето, заобиколени от различно количество мастна тъкан. Една циркулярна бразда - sulcus coronaries, върви напречно на надлъжната ос на сърцето и отделя двете предсърдия от двете камерим отпред тя се прекъсва от белодробния ствол. Границата между дясната и лявата камера се маркира от две междукамерни бразди: отпред – от sulcus interventricularis anterior, а отзад – от sulcus interventricularis posterior. С долните си крайща двете бразди преминават в друга и образуват изрезка в областта на сърцевия връх - incisura apices cordis.

Големината на сърцето зависи от големината на индивида. При мъжа то тежи средно 300 гр., а при жената – средно 220 гр.

Кухината на сърцето се разделя на четири отделения, две предсърдия и две камери. Двете предсърдия се отделят едно от друго чрез septum interatriale, а двете камери – чрез междукамерната преграда - septum interventriculare. Дясното предсърдие - atrium dexterum, и дясната камера - ventriculus dexter, образуват дясната или венозната половина на сърцето. През дясното предсърдно-камерно отвърстие - ostium atrioventriculare dextrum, тя преминава в дясната камера. В това отвърстие се разполага клапа - valva atrioventricularis dex. (v. tricuspidalis), която пропуска кръвта само от предсърдието в камерата, но не и обратно. Кръвта напуска дясната камера през отвора на белодробния ствол - ostium trunci pulmonalis. В този отвор се разполага клапа - valva trunci pulmonalis, която не позволява кръвта да се върне обратно от белодробния ствол в сърцето. Лявото предсърдие - atrium sinistrum, и лявата камера - ventriculus sinister, образуват лявата или артериалната половина на сърцето. Кръвта преминава в лявата камера през лявото предсърдно-камерно отвърстие - ostium atrioventriculare sinistrum. В това отвърстие се разполага клапа - valva atrioventricularis sin. (v. mitralis, s. bicuspidalis), която пропуска кръвта само в едно направление – от предсърдието в камерата. Кръвта напуска лявата камера през отвора на аортата - ostium aortae, в който се разполага клапа - valva aortae, която не позволява кръвта да се върне обратно от аортата в сърцето.

Активната дейност на сърцето се осъществява от неговата стена. Последната се състои от специална (сърдечна) мускулатура – миокард. Неговата дебелина е твърде различна в различните отделения на сърцето в зависимост от съпротивлението, което преодолява при съкращенията си (най-малка е в предсърдията, по-голяма – в дясната камера и най-голяма – в лявата камера). От вътрешната срана на миокарда се разполага ендокард, който го изолира от кръвта в сърдечната кухина, а към външната му страна заляга епикард – серозна ципа, която облекчава триенето между сърцето и стената на околосърдечната торбичка.

36

Устройството на предсърдията и камеритеДясното предсърдие - atrium dexterum, има кубовидна форма и заема най-дясната

част на сърцето. Напред то се продължава непосредствено в дясното ухо – auricula dextra. То обхваща отдясно корените на аортата и белодробния ствол. В задната разширена част на предсърдието се вливат двете кухи вени: отгоре - v. cava superior, а отдолу - v. cava inferior. За медиална стена на дясната предсърдие служи междупредсърдната преграда - septum interatriale. Върху нея се забелязва плитка яма с овална форма – тя се нарича fossa ovalis. Овалната яма представлява остатък от foramen ovale, който през време на вътреутробния живот свързва кухините на двете предсърдия.

Вътрешната повърхност на дясното предсърдие в областта на венозния синус mm. pectinati. В пределите на предсърдието те са по-малко и са разположени успоредно, а на ухото са повече и са подредени неправилно.

Дясната камера - ventriculus dexter, заема предимно предната част на сърцето. Предната стена е изпъкнала навън, а задната е плоска. Лявата стена е образувана от междукамерната преграда - septum interventriculare, която е изпъкнала надясно и се вдава в камерната кухина. В дясната камера се разполагат два отдела: заден и преден. Задния отдел на камерата се съобщава с дясното предсърдие чрез ostium atrioventriculare dextrum. В този отдел на камерата се разполагат платната на дясната предсърдно-камерна клапа, закрепващите се за тях сухожилни нишки и папиларни мускули, от които тези нишки започват. Предния отдел нагоре се стеснява и завършва с ostium trunci pulmonalis. За граница между двата отдела на дясната камера служи добре изразено дъгообразно мускулно валче.

Дясната предсърдно-камерна клапа - valva atrioventricularis dextrа, е известна още под названието триплатнена клапа - valva tricuspidalis. Трите платна на тази клапа са: предно, задно и преградно. Тези клапи са прикрепени към съответните части от обиколката на предсърдно-камерния отвор. Между тях се намират и допълнителни платна с незначителна големина. Свободните ръбове на платната са обърнати към кухината на дясната камера. Към тези ръбове се прикрепват тънки сухожилни нишки – chordae tendineae; част от тези нишки се прикрепват към долната повърхност на платната. Тези ншки започват от папиларните мускули, а някои от тях – направо от камерната стена. Към трите платна се прикрепят сухожилни нишки от три папиларни мускула, но така че всеки мускул е свързан с две съседни платна. Папиларните мукули представляват конични или цилиндрични образувания на сърдечната мускулатура, котио проминират в кухината на камерата. В задния отдел на дясната камера освен папиларни мускули стената съдържа и проминиращи мускулни гредички – trabeculae carneae. Между надлъжно оринтираните гредички се срещат и напречни, поради което стената има твърде сложен сложен вътрешен релеф. През време на диастолата платната на valva tricuspidalis се избутват от преминаващата кръв към стените на камерата. При систола кравта в камерата издува платната подобно на издуването на парашут.платната се долепват плътно едно до друго и затварят предсърдно-камерния отвор.

На ostium trunci pulmonalis се разполага клапа valva trunci pulmonaris. Тази клапа се изгражда от три еднакви платна с полулунна форма. В средата на свободния ръб на всяко платно има малко възелче. При затваряне на цялата клапа възелчетата на трите платна се долепват едно до друго. Те са приспособления за пълното затваряне на клапата. Последната се затваря през време на диастола под влиянието на кръвта от белодробния ствол, която се устремява към дясната камера. Формираните клапите

37

платна и стената на белодробния ствол джобчета се изпълват с кръв, трите платна се допират едно до друго и преграждат пътя на кръвта.

Лявото предсърдие - atrium sinistrum, заема задната част на сърцето. То има неправилна кубовидна форма. Напред се продължава в лявото ухо – auricula sinistra, което обхваща отляво основата на аортата и белодробния ствол. Ухото е отделено от предсърдието с ясно изразено прищъпване. В лявото предсърдие се отварят четирите белодробни вени – vv. pulmunales. Обикновено всяка вена се отваря със самостоятелно отвърстие, но понякога двете леви или двете десни вени се обединяват помежду си и се отварят с общо устие. Вътрешната повърхност на лявото предсърдие е гладка. Върху septum interatriale се забелязва слабо хлътване, съотвествуващо на овалната ямка. В областа на лявото ухо по вътрешната повърхност на стената се наблюдават множество mm. pectinati.

Лявата камера - ventriculus sinister, заема ляво-задната част на сърцето. Тя има форма на конус, чийто връх съвпада с върха на сърцето. На напречен срез нейната кухина има овална или кръгла форма. Кухината на лявата камера претежава един основен задно-ляв отдел, който се съобщава с лявото предсърдие посредством ostium atrioventriculare sinistrum. Предно-десния отдел е значително по-малък, нагоре той се стеснява и завършва с отвор - ostium aortae, от който започва аортата.

Лявата предсърдно-камерна клапа - valva atrioventricularis sinistra, е известна още под названието двуплатнена или митрална клапа - v. mitralis s. bicuspidalis. Между двете платна се срещат и съвсем малки допълнителни платна. Сухожилните нишки, които се прикрепват към свободните ръбове на платната, започват от два папиларни мускула, които са значително по- големи от тези на дясната камера. Лявата атрио-вентрикуларна клапа функционира по еднакъв начин и синхронно с дясната. Вътрешната повърхност на камерната стена е покрита с множество мускулни гредички – trabeculae carneae. Те са особено много в областта на сърдечния връх и по-малко върху междукамерната преграда.

В ostium aortae се разполага клапа – valva aortae. Тази клапа функционира синхронно с клапата на белодробния ствал и се изгражда по подобен начин. Тя има три полуллунни платна, всяко от които притежава възелчета. Между платната и стената на аортата се загражда синуси, в обастта на които аортната стена е издута. От десния и левия синус започват двете венечни артерии, които кръвоснабдяват сърдечната стена.

Строеж на сърдечната стенаСтената на сърцето се изгражда от три слоя: вътрешен – ендокард, среден –

миокард, и външен – епикард. Той се изгрaжда от специален вид напречнонабраздена мускулатура, която се съкращава ритмично независимо от волята. Дебелината на този слой определя и дебелината на сърдечната стена.

Ендокардът – endocardium, е тънка ципа, която покрива цялата вътрешна повърхност на мускулния слой, повтаряйки строго нейния релеф. Той е изграден от един ред плоски клетки – ендотел. Под ендотела се намира тънък слой от фини колагенни влакна, който от своя страна заляга върху плътен слой от съединителна тъкан, съдържащ изобилно еластични влакна и различно количество гладки мускулни влакна.

Образувания на ендотела са предсърдно-камерните клапи. Миокардът – myocardium, се изгражда от специални сърдечномукулни (миокардни) влакна – myofibrae cardiacae.

Мускулатурата на предсърдията и тази на камерите са напълно отделени една от друга. Това оболавя възможността за неедновременното им съкращение – първо се съкращават предсърдията, а след това камерите. Двете отделни мускулни системи са

38

прикрепени към фиброзния скелет на сърцето, който се разполага на границата между предсърдията и камерите.

Мускулатурата на предсърдията се състои от повърхностен и дълбок слой. Повърхностния е общ за двете предсърдия. Той се изгражда от напречно вървящи мускулни снопчета, които по предната повъхност образуват по дебел мускулен пласт. Дълбокият слой е отделен за двете предсърдия. Той се изгражда от вертикални примковидни снопчета, всяко от които се прикрепва с двата си края, отпред и отзад, за фиброзния скелет. Този слой притежава и циркулярни мускулни снопчета, които обхвощатустията на двете кухини и четирите белодробни вени, както и корените на аортата и белодробния ствол.

Мускулатурата на камерите се разпределя в три слоя. Външният слой е общ за двете камери. Неговите снопчета започват от фиброзните пръстени и отчасти от коренитена аортата и белодробния ствол. По предната стена те вървят надолу и наляво, а по задната – надолу и надясно, по такъв начин този слой е засукан отдясно наляво. При върха на сърцето мускулните снопчета навлизат в дълбочина, като образуват т. нар. водовъртеж – vortex cordis. Те се продължават във вътрешния мускулен слой, който е отделен за двете камери. Между външния и вътрешния мускулен слой се разполага се разполага средният мускулен слой, който е по-дебел при лявата и по-тънък при дясната камера. Снопчетата на този слой започват и завършват върху фиброзните пръстени и описват плоски спирали.

Епикардът – epicardium, е гладка тънка и прозрачна ципа. Той е покрит с един слой мезотелни клетки, които при диастола са плоски, а при систола стават кубични. Този слой заляга върху съединителнотъканна подложка, която съдържа значително количество еластични влакна. Епикардът се прикрепва към външната повърхност на миокарда чрез слой от хлабава съединителна тъкан.

Проводната система на сърцето има основна значение за осъществяването на ритмичната и координирана мускулна дейност на предсърдията и камерите.

Сино-атриалният възел (възел на Кейт и Фляк – Keith и Flack), се разполага под епикарда в горната част, между синусната и собствената предсърдна част на дясното предсърдие. От него започват проводни влакна, които образуват сплетение в миокарда на дясното предсърдие. От сино-атриалният възел започват инпулсите за сърдечните контракции, които чрез проводните влакна се предават на миокарда на дясното предсърдие, а оттам по обикновенните миокардни влакна достигат миокарда на лявото предсърдие. Инпулсите изхождащи от сино-атриалният възел, се предават и на атрио- вентрикуларния възел.

Атрио - вентрикуларния възел (възел на Ашоф–Тавара – Ashoff-Tawara), се разполага под ендокарда на дясното пресърдие, в междупредсърдната преграда. От този възел започва едно снопче – снопче на Хис – His. Началната част е единна и преминава през специален отвор на фиброзния скелет и нафлиза в междукамерната преграда. В горнатачаст на тази преграда снопчето се дели на две крачета. Дясното краче – по-тънко и късо се насочва към основата на предния папиларен мускул на дясната камера и дава разклонения за различните части на мускулатуратана тази камера. Лявото краче – е по-дебело и по-дълго, достигайки до областта на папиларните мускули на лявата камера, то се разпада на тънка мрежа от влакна, които се разпространяват в миокарда на тази камера.

Кръвоснабдяването на сърдечната стена се извършва от двете венечни артерии – лявата (a. coronaria sinistra) и дясната (a. coronaria dextra). Те започват от началната част на аортата като началните им отвърстия се намират в пределите на десния и левия синус под нивото на свободния ръб на съотвените полулунни клапи.

39

Нервите на сърцето по своя характер са симпатикови, парасимпатикови и сетивни. Симпатиковите нерви стимулират сърдечната дейност, а парасимпатиковите я потискат. Симпатиковите нерви водят началото си от трите шийни и първите пет гръдни ганглия на truncus sympaticus. Парасимпатиковите нерви на сърцето представляват клончета на n. vagus и от гръбначномозъчните ганглии. Сетивните влакна завършват с чуствителни нервни окончания – рецептори.

Околосърдечната торбичка или перикардът – pericardium, представлява затворена серозна торбичка, в която е вмъкнато сърцето.той се състои от два листа: вътрешен и външен. Вътрешният (висцерален) лист заляга върху повърхността на сърцето и образува неговия външен слой – епикарда. Външният (париетален) лист е подсилен отвън от добре изразен фиброзен слой. Върху стволовете на големите сърдечни съдове париеталният лист на серозния перикард преминава в неговия висцерален лист, а фиброзният перикард се продължава в адвентицията на тези съдове.

Чрез свой фиброзен слой перикардът влиза в контакт със сухожилният център на диафрагмата чрез долната си част като срастват, а чрез страничните си части той се свързва с лявата и дясната медиастинална плевра. Това свързване се осъществява чрез хлабава съединителна тъкан.

Между париеталние и висцералния лист на перикарда се загражда цепнатовидна серозна кухина, която съдържа тънък слой серозна течност – liquor pericardii. Прехода на париеталния лист на перикарда в неговия висцерален лист се извършва на две места – около аортата и белодробния ствол и около кухите белодробни вени.

АртерииАорта, aorta – най-големия артериален кръвоносен съд в човешкото тяло. От нея

като от главен път на кръвта изхождат клоновете, които направо или чрез свои разклонения кръвоснабдяват всички органи.

Според посоката, която има тя се дели на три нееднакви по размер части: възходяща аорта, аортна дъга и низходяща аорта. Първите две се намират в гръдния кош, а третата продължава в коремната кухина.

Възходящата аорта, aorta ascendens започва от лявата камера на сърцето. Още от началото си тя се отправя надясно, нагоре и малко напред (в областта на аортните пазохи тя отделя венечни артерии). Скоро възходящата аорта, която е най-къса преминава в аортна дъга, arcus aortae, която завива дъгообразно наляво и назад. Достигайки гръбначния стълб, дъгата на аортата продължава в низходяща аорта - aorta descendens. Тя се спуска по протежение на гръбначния стълб, като се разполага пред него. Разположената в гръдната кухина част на низходящата аорта се нарича гръдна аорта - aorta thoracica. След като премине през диафрагмата в коремната кухина, низходящата аорта се нарича коремна аорта - aorta abdominalis. Пред тялото на IV поясен прешлен коремната аорта се разделя на два големи клона - a. iliaca communis dexter и a.communis sinister.

Arcus aortae От изпъкналата страна на аортната дъга се отделят три големи артерии. Те

кръвоснабдяват главата, горните крайници и малка част от гръдната стена. Най-отдясно се отделя т. нар. артериален ствол за главата и горните крайници - truncus brahiocephalis (дава артерии за дясната половина на главата и десния горен крайник), carotis communis sinistra и а. subclavia sinistra. След къс вървеж нагоре и вдясно стволът се разделя на: а. carotis communis dextrа и а. subclavia dextrа.

40

а. carotis communis dextrа и а. carotis communis sinistrа, се различават една от друга само по мястото, от което започват. Всяка от тях напуска гръдния кош през горния му отвор и встани от дихателната тръба и гръкляна се отправя нагоре по шията, като не отделя никакъв клон. На равнището на горния ръб на щитовидния хрущял тя се разделя на: a. carotis externa и a. carotis interna.

a. carotis externa – кръвоснабдява чрез голям брой клонове част от органите на шията и главата. По-важни нейни клонове са:

1. a. thyroidea superior – щитовидната и околощитовидната жлеза.2. a. linguales – за езика, непцовите сливици и подезичната жлеза.3. a. facialis – за мускулите на кожата на лицето и пода на устната кухина.4. a. occipitalis – за мукулите в тилната област и ушната мида.5. a. temporalis superficialis – за кожата и мускулите в слепоочната област.6. a. maxilaris отделя многобройни клонове за горната челюст, зъбите,

дъвкателните мускули, орбитата и носната кухина. От нея се отделя клон - a. miningea media, която кръвоснабдява част от твърдата мозъчна обвивка.

a. carotis interna – отправя се нагоре към черепа, като в областта на шията не дава клонове. Навлиза в черепната кухина през canalis caroticus, пробива dura mater, достига до hiasma optici и се разделя на крайните си клонове:

1. a. ophtalmica – за окото.2. a. cerebri anterior – медиалната повърхност на полукълбата.3. a. cerebri media – за горно-медиалната повърхност на полукълбата.

а. subclavia – насочва се нагоре, напуска гръдния кош и се насочва латерално, достига до подключичната ямка, където носи името a. axilaris. След което преминава в a. brahialis, която се спуска по медиалната дължина на мишницата. Тя дава къси клонове за мускулите на раменната става и раменния пояс. В дълбочина на ямката пред лакътната става, тя се разделя на два големи клона:

a. ulnaris

които преминават успоредно на едноименните кости по дължината на предмишницата.a. radialis

а. subclavia, дава клонове за органите на шията и рамото и освен това от нея се отделят клонове за доста отдалечени органи и части на тялото. От нея се отделя най-напред a. vertebralis – преминава през foramen transversarium и навлиза в черепната кухина през foramen magnum, където a. vertebralis се сливат и образуват a. basilaris, разположена в sulcus basilaris на pons. Тя се разделя на: a. cerebri posterior – за задната част на мозъка. Трите a. cerebri анастомозират.

Aorta descendens

Клонове на гръдната аорта (aorta thoracica)

Aorta thoracica кръвоснабдява стените на гръдния кош и органите, които се проместват в него. По-важните са:

1. a. bronhialis – за белия дроб2. a. esophagei – за хранопровода

41

Към стената на гръдната кухина се отправят aa. intercostals. Те са 10 чифта и се разполагат в sulcus costae. Кръвоснабдяват междуребрените мускули, ребрата, мускулите и кожата на гърба и гърдите, гръбначния мозък и неговите обвивка.

Клоновете на aorta thoracica са тънки и сравнително малко, тъй като голяма част от гръдните органи и стената на гръдния кош се изхранват от разклоненията на а. subclavia.

Клонове на коремната аорта (aorta abdominalis)

От aorta abdominalis се отделят клонове за коремната стена и за органите, разположени в коремната кухина.

Към коремната стена се отправят вляво и вдясно по 4 aa. lumbales и по една a. phrenica (диафрагмална).

Коремната аорта кръвоснабдява коремните вътрешни органи чрез големи свои клонове. При това на чифтните органи, отговарят и чифтни артерии. Чифтни:

1. a. renalis - бъбреци2. a. suprarenalis – надбъбречна жлеза3. a. testicularis (a. ovarica) – отделят се високо, тъй като в ембрионалното

развитие тестисите и яйчниците се залагат в коремната кухина, преди процеса на десцензус на яйчниците в малкия таз, а на тестисите в скротума.

Нечифтни:1. truncus coeliacus:

- a. hepatica communis – черен дроб, duodenum, pancreas- a. lienalis – за слезката, дъното на стомаха и голямото було- a. gastrica sinistra – долната част на хранопровода и стомаха

2. a. mesenterica superior – навлиза между двата листа на перитонеума на червото, кръвоснабдява цялото intestinum tenue, intestinum crasum до colon descendens.

3. a. mesenterica inferior – intestinum crasum, colon descendens, colon sigmoideum и началото на rectum.

На нивото на L4 aorta abdominalis се разделя на:1. a. iliaca communis dextrа2. a. iliaca communis sinistrа

Всяка от тях дават по два клона:1. a. iliaca interna се насочва към кухината на малкия таз и от нея излизат следните

клонове:- a. glutea superior за седалищните мускули- a. glutea inferior- a. vesicalis – за пикочния мехур- a. rectalis – за правото черво- a. uterinа – за матката, tuba uterine и vagina (ductus deferens – а. ductus

deferens и простата)- a. unbilicalis – пъпна артерия, тя съществува само в плода и през нея се

изнася наситена с СО2 кръв към плацентата. Веднага след раждането пъпните артерии се затварят, отвора им изчезва и те се превръщат в две съединително-тъканни върви.

2. a. iliaca externa – кръвоснабдява долния крайник и части от стените на коремната и тазовата кухина

42

- a. femuralis, нейното начало лежи под средния участък на срединната връзка, насочва се надолу и се разполага в улея, който се ограничава между медиалната и предната група мускули на бедрото и по своя ход тя отделя дълбок клон за мускулуте на бедрото: a. profunda femuralis. През долното отвърстие на улея се появява па задната повърхност на бедрото и продължава в a. poplitea – малко под коляното се разделя на:

a. а. tibialis anteriorb. a. tibialis posterior

Кръвообращение на плодаПри плода белия дроб не функционира. Плодът получава необходимите му

хранителни вещества и кислород от майчиния организъм чрез плацентата. Обмяната се извършва без смесване на майчината и детската кръв през стените на капилярите на плацентарните власинки. Последните са заоблени от майчина кръв, която чрез клончета на маточната артерия се излива в околовласинковите пространства на плацентата.

От капилярите на плацентарните власинки започва пъпната вена – v. umbilicalis, която в състава на пъпната връв се отправя към пъпния отвор на коремната стена. В коремната кухина пъпната вена се насочва към вратата на черния дроб, където се разделя на два клона. Единият от тях се влива в портната вена, а другият, наречен венозен проток – ductus venosus, се отправя към долната куха вена. Кръвта от първия клон чрез чернодробните вени също се вливат в долната куха вена. Там артериалната кръв на пъпната вена се смесва с венозната, която тече в кухата вена. Чрез долната куха вена тази смесена, но вече артериална кръв се отправя към дясното предсърдие на сърцето, от където малка част от нея се излива в дясната камера през предсърдно-камерния отвор. По-голямата част от кръвта се насочва към овалния отвор на междупредсърдната стена и през него навлиза в лявото предсърдие. От лявото предсърдие кръвта попада в лявото стомахче, а от него минава в аортата. Кръвта, която горната куха вена влива в дясното предсърдие, е напълно венозна. Тя приминава в дясната камера, а от там в белодробните артерии. Тази кръв обаче не достига до белите дробове, тъй като белодробната артерия се свързва с дъгата на аортата чрез ductus arteriosus, по който кръвта преминава в аортата. По този начин се избягва малкият кръг на кръвообращението. Кръвта, която върви по низходящата част на аортата, след присъединяването на артериалния проток е смесена. По разклоненията на аортата тя се отправя към органите и частите на долната половина на тялото, туловището и долните крайници. Една част от тази кръв се отправя по аа. umbilicalе umbilicalеs, които са клонове на вътрешната хълбочна артерия. Пъпните артерии влизат в състава на пъпната връв и чрез нея достигат плацентата. Тук се образува капилярната мрежа на плацентарните власинки.

Венозната кръв от всички части на туловището и крайниците се връща в сърцето чрез горната и долната куха вена.

Във всички артерии на плода и в четирите кухини на сърцето се намира смесена кръв. Само черният дроб се изхранва с чиста артериална кръв чрез единствения клон на пъпната вена.

С първото вдишване след раждането кръвта от дясното стомахче нахлува в клоновете на белодробната артерия. Това създава разлика в налягането от двете страни на междупредсърдната преграда, следствие на което овалния отвор се затваря. Кръвта престава да протича през артериалния проток. Прекъсва се връзката с плацентата. Пъпната вена, пъпните артерии, венозния проток и артериалния проток се превръщат в съединително-тъканни върви.

43

Венозна система

Вените се разглеждат в обратна на артериите посока – по пътя на кръвта към сърцето. Всяка от тях е образувана от сливането на по-малки вени. Най-често вените придружават артериите и носят тяхното название. Повечето от артериите се придружават от две вени. Има обаче и доста повърхностна разположени вени, които имат самостоятелен вървеж и название. Те се разклоняват в подкожната тъкан и сътавят повърхностния слой на венозната система. Венозната система по отношение на общия обем на артериалните съдове е около два пъти по-голяма.

Вените от големия кръг на кръвообращение могат да бъдат разделени на три системи: система на горна куха вена, на долна куха вена и на портната вена.

Система на горна куха венаГорната куха вена – vena cava superior представлява къс ствол и се влива в

дясното предсърдие. Тя се образува от vv. brachiocephalicae (dexter и sinister), а те се образуват от сливането на v. jugularis и v. subclavia. Вени на главата и шията V. jugularis interna събира кръвта от черепната кухина и от лицевата част на главата. Тя започва от sinus sigmoideus на foramen jugulare. Тя събира кръвта от целия мозък и цялата черепна кухина. В областта на шията се спуска зедно с a. carotis interna и a. carotis communis, като лежи странично от тях. Тук тя приема кръвта от лицевата част на главата чрез v. facialis. Областта, която обхваща v. jugularis interna съотвествува на a. carotis communis.

На шията под кожата се намират и няколко кожни вени, свързани една с друга. Те се вливат в дълбоките вени.

V. jugularis externa – играе второстепенна роля, по нея се оттича част от кръвта на меките тъкани на главата и шията. Вени на горния крайник V. subclavia е продължение на v. axilaris, която се образува от сливането на vv. brachialis, а те от своя страна от: v. radialis и v. ulnaris.

Различават се две по-големи кожни вени: v. cephalica и v. basilica. Те се свързват чрез широка мрежа от по-малки вени на предмишницата и на гърба на ръката.

В горната куха вена се влива и дясната нечифтна вена – v. azygos. Преди това тя поема кръвта от разположената вляво от гръбначния стълб полунечифтна вена – v. hemiazygos. Всяка от тях се образува на задната стена на гръдния кош, близо до диафрагмата, където поема кръвта от възходящите поясни вени.

Система на долнана куха венаДолната куха вена – v. cava inferior, се образува пред четвъртия поясен прешлен от

сливането на двете общи хълбочни вени. Тя върви нагоре, разполагайки се вдясно от аортата. След като пробие диафрагмата, долната куха вена се влива в дясното предсърдие. Освен кръвта от долните крайници в нея се събира кръвта и от бъбреците – чрез бъбречните вени, надбъбречните вени, семенните жлези и яйчниците – чрез семенните (яйчниковите) вени, а минавайки зад черния дроб, тя приема и чернодробните вени.

Общата хълбочна вена – v. iliaca communis, съотвествува на общата хълбочна артерия и събира кръвта от областите, в които последната се разклонява. Образува се от сливането на външната и вътрешната хълбочна вена.

Вътрешната хълбочна вена – v. iliaca interna , събира кръвта от органите, разположени в малкия таз, и от някои органи, разположени навън от него. Вените,

44

които я образуват, имат път и названия както клоновете на вътрешната хълбочна артерия.

Външната хълбочна вена - v. iliaca externa, е продължение на бедрената вена. Последната е продължение на задколянната, която се образува от сливането на задната и предната голямопищялна вена. Те са двойни и придружават едноименни артерии. На долния крайник, както и на горния се намира обшрна мрежа от кожни вени. В нея се обособяват две големи кожни вени – голямата и малката кожна вена на долния крайник.

Голямата кожна вена на долния крайник – v. saphena magna , започва от венозната мрежа на гърба на ходилото, минава под вътрешния глезен, изкачва се нагоре по подбедрицата и бедрото и под слабинната гънка извива в дълбочина и се влива в бедрената вена.

Малката кожна вена на долния крайник- v. saphena parva, започва също така от венозната мрежа на гърба на ходилото, минава под въшния глезен и върви по задната страна на подбедрицата. В задколянната ямка тя навлиза в дълбочина и се влива в задколянната вена. Двете кожни вени са свързани една с друга чрез широка мрежа от по-малки кожни вени.

Система на портната венаПортната вена – vena portae, представлява къс венозен ствол, който се образува от

сливането на три вени: горната и долната опорачна вена (v. mesenterica superior и v. mesenterica inferior) и слезковата вена - v. lienalis. Тези вени събират кръвта от коремните органи на храносмилателната система и от слезката. Портната вена навлиза в черния дроб през неговата врата - porta hepatis. В черния дроб тя се разклонява, на многобройни клонове, които преминават в капилярна мрежа. От нея вземат началото си чернодробните вени - vv. hepaticae, които излизат през задната страна на черния дроб и се вливат в долната куха вена.

ЛИМФНА СИСТЕМА Лимфната система е изградена от лимфни капиляри, лифни съдове и лимфни възли. Лимфната система е придатък на кръвоносната, но за разлика от нея не представлява затворен кръг от тръбички и каналчета. Лимфните капиляри започват от междутъканните пространства. Те са много повече от кръвоносните капиляри и образуват богата мрежа в всички части на тялото. От тях лимфата се отправя бавно по лимфните съдове. По пътя на лимфните съдове се намират лимфни възли – nodi lymphatici, те са лимфоидните органи и се разполагат най – често на групи или в редици на определени места в тялото. По своята големина лимфните възли са твърде различни – някои от тях са малки, едва забелижими телца, докато други могат да достигнат до 2 см.по форма те също са различни – закръглени, неправилни, а най – често продълговати и приплеснати, наподобяващи бобови зърна. По повърхността на лимфния възел се забелязва хилус – вдлъбнато място, в което влизат и излизат кръвоносните съдове на възлите, а също и изнасъщите лифни съдове. Лимфата се внася в лимфния възел чрез аферентни съдове - Vasa afferencia. Изнасящите, еферентните съдове - Vasa efferencia са по – малко на брой (два – три) и с по – голям калибър.

Лимфния възел е обвит от плътна съединителнотъканна капсула, която изпраща влакна към околната съединителна тъкан. Чрез тези влакна лимфния възел се оказва подвижно закрепен към тази тъкан. Тя изпраща във вътрешно-стта на лимфния възел гредички – trabeculae. Субстанцията на лимфния възел е разпределена в две части: кортикална и медуларна. Кортикалната част на възела – cortex, представлява непрекъсната зона от лимфоидна тъкан, в която лимфоцитите са плътно групирани и образуват лимфни фоликули. Медуларната част на възела – medulla, се разполага

45

централно. Тя се състои от лимфоидна тъкан, не съдържаща лимфоидни фоликули. Лимфния възел съдържа пространтва, през които протича лимфата – те се наричат лимфни синуси. Такива синуси, наречени маргинални, се разполагат между неговата капсула и кортикалната му част. В тях се отварят аферентните лимфни съдове. Тези синоси се продължават в преходни (кортикални и медуларни) синуси, разположени около гредичките и преградите. От своя страна те се свързват с хилусните синуси лимфата от последните се оттича по еферентните лимфни съдове.

Към главните лифни съдове се отнасят лимфните протоци и вливащите се в тях лимфни стволове. Лимфните протоци са два – гръден проток и десен лимфен проток. Гръдения проток – ductus thoracicus, събира лимфата от долните крайници, таза, коремната кухина, лявата половина на гръдната кухина, левия горен крайник и лявата половина на шията и главата. Десният лимфен проток - ductus lymphaticus dexter, събира лимфата от останалата част на тялото, която е значително по – малко – дясната половина на гръдната кухина, десния горен крайник и дясната половнина на главата и шията.

Лимфните притоци приемат лимфата от лимфните стволове. Към тях се отнасят един нечифтен ствол – truncus intestinalis, събиращ лимфата от коремните органи, и четири чифтни ствола, събиращи лимфата от големи области на тялото: – truncus lumbalis – от долния крайник и съответната половина на таза с тазовите органи и коремната стена;- truncus bronchomediastinalis – от стената и вътрешните органи на половината гръден кош;- truncus subclavius – от горния крайник с рамото и част от гръдната стена;- truncus jungularis – от половината шия и главата.

Гръдния проток - ductus thoracicus, се образува в коремната кухина, най – често на нивото на първи поясен прешлен, чрез сливането на три лимфни ствола - truncus intestinalis и двата trunci lumbales. В мястото на сливането на трите лимфни ствола в повечето случаи се формира разширение – cisterna chili. Десният лимфен проток - ductus lymphaticus dexter, се образува при латералния ръб на m. scalenus anterior чрез сливането на три ствола: truncus jungularis dexter, truncus subclavius dexter и truncus bronchomediastinalis dexter. Той е дълъг 10 – 12 мм и широк 2 мм. По – важните лимфни възли в областа на главата са: nodi lymphatici occipitals (задтилни лимфни съдове), nodi limphatici submandibularis (поддолночелюстни), nodi lymphatici submentales (подезични) и др.

Еферентните лимфни съдове, започващи от изброените лимфни възли, достигат шийните лимфни възли, които се делят на повърхностни и дълбоки. Повърхностните шийни въэли се разполагат в подкожните слоеве на шията. Дълбоките шийни възли са около 20 – 30 във верига предимно по хода на магистралните съдове на шията. Еферентните лимфни съдове, извеждащи лимфата от повърхностните шийни възли, се свързват многократно помежду си и се отправят към дълбоките шийни възли. Еферентните съдове на дълбоките шийни възли се сливат и образуват truncus jungularis, който вдясно се влива в десния лифен проток, а вляво – в гръдния проток.

Лимфните съдове на горния крайник са повърхностни и дълбоки и преминават през две групи лимфните въли. Те първо преминават през няколко единични възела в областта на лакътната ямка (лакътни лимфни възли – nodi lymphatici cubitales), след което достигат до голяма група възли в подмишничната ямка (подмишничните лимфни възли - nodi lymphatici axillares). Еферентните съдове се сливат помежду си в няколко големи колектора, които образуват truncus subclavius, който върви по v. subclavia. Той се отваря вляво в ductus thoracicus, а вдясно – в ductus lymphaticus dexter.

46

В гръдния кош се различават париетални и висцерални лимфни възли. Париеталните лимфни възли са представени от две групи. По–голям броя групи от висцерални лимфни възли. Еферентните съдове на лимфните възли, разположени около бронхите и трахеята, заедно с предните медиастинални възли се обединяват, уголемяват и образуват truncus bronchomediastinalis, който се влива вдясно в ductus lymphaticus dexter, вляво – в ductus thoracicus. Париеталните и задните медиастинални лимфни възли от двете половини на гръдния кош се отварят направо в ductus thoracicus.

В коремната кухина лимфните възли се разделят на париетални и висцерални лимфни възли. Париеталните се разполагат около общите и външните хълбочни артерии, които са две групи (поясни лимфни възли - nodi lymphatici lumbalis и хълбочни лимфни възли - nodi lymphatici iliaci – чифтна група). Възлите на коремните органи се намират в съседство със съответния орган, а групови възли се натрупват най – много в пространството междудвата листа на опорака и около по – големите кръвоносни съдове. Част от еферентните съдове от коремните органи достигат поясните лимфни възли. От тях лимфата попада в двата trunci lumbales. Truncus intestinalis се образува чрез сливането на останалата част от еферентни съдове на коремните органи. Той се влива направо в началото на ductus thoracicus или в влевия trunci lumbales.

Лимфните възли в областта на таза се разполагат около кръвоносните съдове по повърхността на тазовите органи.

Лимфните възли в областта на долния крайник са локализирани в слабинната област и задколянната яма. От тях се различават три групи. На долния крайник също както в горния лимфните съдове са повърхностни и дълбоки. Еферентните съдове на повърхностните слабинни възли пробиват широката фасция на бедрото в областта на hiatus safenus и се вливат в дълбоките слабинни възли. Еферентните съдове от последните преминават през lacuna vassorum и достигат до външните хълбочни възли, откъдето през общите хълбочни и поясни възли лимфата от долния крайник заедно с лимфата от таза достига truncus lumbalis.

ЕНДОКРИННИ ЖЛЕЗИ Ендокринните или инкреторните жлези (жлези с вътрешна секреция) произвеждат едно или повече специфични химични вещества – хормони, които по пътя на кръвта достигат всички части на тялото, но оказват но оказват въздействие само определени органи и тъкани. Тази регулация се нарича хуморална. В филогенезата тази форма на регулация е първична. По–късно с появата на нервната систена регулацията става нервно – хуморална.

Ендокринните жлези са разпръснати в различни части на тялото. Те представляват самостоятелни органи или тъкани и клетъчни комплекси в състава на органи, изпълняващи и други функции. Те притежават общи анатомични особености. Всички инкреторни жлези са без изходни канали – поради това те се наричат glandulae sine ductibus. Те отделят своя секрет в кръвта,това обуславя обилно кръвоснабдяване. Характерна особеност на ендокринните жлези е техния малък размер независимо от голямото им значение за организма.

Ендокринните жлези се намират в тясна функционална връзка с нервната система. Основната връзка се осъществява от невросекреторните клетки, разполоени в хипоталамуса на междинния мозък. По повърхността на тези клетки завършват нервни влакна, които идват от различни части на главния мозък. От своя страна те изработват вещества, които по техните аксони достигат аксо – вазалните синапси и нафлизат в хипофизното портално русло; по пътя на кръвта те достигат до аденохипофизата и оказват влияние върху нея, а чрез нея – и върху останалите ендокринни жлези.

47

Ендокринните жлези произлизат от различни ембрионални слоеве. От ектодермата произхождат хипофизата и епифизата. От ектодермален произход са и жлезите от адреналната група – сърцевината на надбъбречната жлеза и хромафинните тела. От мезодермата произлиза коровата част на надбъбречната жлеза. С такъв произход е и инкреторната част на половите жлези – семенник и яйчник. От ендодермата произлиза щитовидната и околощитовидната жлеза. Тези жлези са образувания на хрилните джобчета на първичното предно черво. Поради това те се смятат за жлези от хрилен произход – бранхиогенни жлези. От ендодермален произход е и инкреторната част на задстомашната жлеза – островите на Лангерханс.

Хипофизна жлеза – hipophisisХипофизната жлеза - hipophisis (glandula pituitaria), представлявя нечифтно

тяло, разположено в хипофизната ямка на sella turcica. Над тази ямка се изопва твърдата мозъчна обвивка - diafragma selle. Последната съдържа отвор, през който преминава фуниевидното краче - infundibulum, което свързва хипофизната жлеза с хипоталамусната област на главния мозък.

Хипофизната жлеза има овална форма, приплесната е в горно – долно и предно – задно направление. По отношение на теглото си показва големи индивидуални различия. У жените през време на бременност тя се увеличава и след раждането не се връща до първоначалното си състояние – поради това при много раждали жени тя може да тежи повече от 1g. Към хипофизата се отнасят и отделните части на хипоталамуса: infundibulum и средното възвишение на tuber cinereum.

Цялата субстанция на жлезата се разделя на две части: предна или аденохипофиза и задна или неврохипофиза. Тези части се различават по топография, произход и функция.

Аденохипофизата има три части: pars anterior, pars intermedia и pars tuberalis. В pars anterior (която отговаря на предния дял) жлезистия паренхим е изграден от три основни типа клетки: ацидофилни, базофилни и хромофобни. Ацидофилните клетки произвеждат соматотропен хормон, стимулиращ ражтежа на тялото, и пролактин, който усилва продукцията на мляко в млечните жлези. Между базофилните клетки са установени различни в хистологично и морфологично отношение разновидности, които са свързани с производството на различни хормони. Диферинцирани са: гонадотропоцити, тиротропоцити и кортикотропоцити.гонадотропните хормони са: фоликолостимулиращ, който повлиава разтежа на яйчниковите фоликули у жената и сперматогенезата у мъжа, и лутеинизиращ, който у жената предизвиква овулация и образуването на жълтото тяло, а у мъжа – отделянето на тестостерон. Тиротропния хормон стимулира функцията на щитовидната жлеза. Аденокортикотропният хорман (АСТН) стимулира произвадството на гликокортикоидите в надбъбречната кора. Хромофобните клетки се смятат за резервни клетки, от които се развиват нови ацидофилни и базофилни клетки.

Pars intermedia на аденохипофизата у човека е рудиментарно образувание. Тя е съставена от тънак клетъчен слой и малки мехурчета, изпълнени с колоид. Този колоид съдържа йод, но в малко количество.

Pars tuberalis на аденохипофизата е представена от кубични клетки със слабо базофилна цитоплазма.

Неврохипофизата е еднакво устроена в различните си части. Тя има невроглиален характер. Нейните клетки – питуицити (pituiciti) представляват малки вретеновидни клетки с израстъци. Доказано е, че тези клетки не изработват т. нар. хормони на неврохипофизата. Тези хормони се изработват от невросекреторните

48

клетки в две ядра на хпоталамуса. Секретът, изработен в тялото на невросекреторните клетки, се придвижва по техните амиалинови нервни влакна, които завършват в нервохипофизата. Този секрет съдържа антидиуретичен хормон (вазпреси) и окситоцин. Антидиуретичният хормон стимулира резорбцията на водата в извитите каналчета на бъбрека, в резултат на която първичната урина се сгъстява. При недостик на този хормон настъпва безвкусен диабет, който се проявява с често и обилно уриниране. Този хормон упражнява констрикторен ефект върху кръвоносните съдове с повишаване на кръвното налягане. Окситоцинът действа върху гладката мускулатура на матката, стимулирайки нейното съкращение.

Епифиза – corpus pinealeЕпифизата наречена още шишарковидно тяло - corpus pineale, е малко нечифтно

образувание, представляващо част от т. нар надхълмие – epithalamus, което се отнася към междинния мозък. С предния си край то е свързано с междинния мозък чрез специални образувания, наречени поводи - habenulae. Епифизата има триъгълно- овална форма и е леко приплесната в горно – долна и удължена в предно – задна страна. Тя заляга в улия, формиран от двете горни хълмчета на четирихълмието на средния мозък. Епифизата достига своето пълно развитие към седмата година от живота, след което се подхвърля на бавна инволюция. Тя е обвита от тънка съединителнотъканна обвивка, от която в дълбочина проникват преградки, които я разделят на делчета. Делчетата се изграждат от два основни клетъчни типа: паренхимни клетки и невроглия.

Функцията на епифизата не е напълно изяснена. Смята се, че тя изработва хормон, който пряко или чрез хипофизната жлеза упражнява потискащо влиание върху половото развитие. При хипофункция на жлезата в детска възраст настъпва преждевременно полово узряване - puberta precox.

Щитовидна жлеза – glandula thyroideaЩитовидната жлеза - glandula thyroidea, е най – голямата ендокринна жлеза –

тежи 30 – 40g. На нея се различават два дяла: ляв - lobus sinister, и десен - lobus dexer. Щитовидната жлеза показва важни анатомо – топогравски взаимоотношения. Страничните дялове покриват част от щитовидния хрущял – долния ръб и долната част на пластинките, а също и трахеята. Странично те се допират до сънната артерия и вътрешната яремна вена, а отзад – до гълтача и хранопровода. Болестно увеличаване на жлезата може да притиска сънната артерия, яремнната вена, началната част на хранопровода, което предизвиква съответни оплаквания.

Щитовидната жлеза е обвита от тънка капсула – capsula fibrosa. Тя изпраща в дълбочина преградки и гредички, които разделят жлезистия паренхим на делчета. Основната структурна единица на щитовидната жлеза е фоликулът. По форма фоликулите са неправилно сферични и показват големи вариации в големината си. Между фоликулите има малки епителни струпвания – интерфоликулярни островчета. Фоликулярните клетки – тироцити (thyrociti), по правило са кубични, но с известни вариации във формата, обема и големината в зависимост от функционалната активност на жлезата; при повишена активност те стават по–високи (призматични), а при намалена активност – по–ниски (плоски). Хормоните, изработени от тироцитите, стимулират обмяната на веществата в организма, дейността на нервната система, както и енхондралната остеогенеза през време на растежа. Интерфоликулярните островчета представляват малки компактни групички от епителни клетки, наречени парафоликуларни, чието количество и големина силно варират. Те произвеждат хормона тирокалцитонин,който не съдържа йод. Този хормон

49

влиае върху калциеват обмяна, като предизвиква намаляване количеството на калция в кръвта и способства за задържането му в калциевите депа (костите).

Хипофункцията на щитовидната жлеза у израстнали индивиди предизвиква появата на микседем – болест, която се изразява в набъбване на подкожната тъкан, понижаване на температурата, отпадналост, забавена сърдечна дейност, сънливост и умствена тъпота. Хиперфункцията на жлезата предизвиква Базедова болест: появяват се ускорена сърдечна дейност, повишена температура, засилена обмяна, повишена нервна възбудимост, изпъкване на очните ябълки.

Околощитовидни жлези – glandulae parathyroideae

Околощитовидните жлези - glandulae parathyroideae, в повечето случаи са представени от 4 отделни телца, две горни и две долни, разположени върху зядната повърхност на страничните дялове на щитовидната жлеза. Отвън всяка жлеза е покрита със съединителнотъканна капсула, от която във вътрешността се вдават фини прегради.

Околощитовидните жлези произвеждат хормон, който има важно значение за регулирането на калциевата обмяна. При хипофункцията на жлезата концентрацията на калциеви соли в кръвта намаляв и настъпва свръхвъзбудимостна нервната система, която се изразява в мускулни спазми – тетания. Тяхната хиперфункция предизвиква повишаване на концетрацията на калциеви соли в кръвта, което се съпровожда от обезкалцяване на костите.

Надбъбречна жлеза – glandula suprarenalisНадбъбречната жлеза – glandula suprarenalis, е чифтен орган, който се

разполага в ретроперитонеалното пространство, като заляга върху горния полюс на съответния бъбрек. Дясната надбъбречна жлеза, гледана отпред, има триъгълно очертание, а лявата – полулунно очертание. Надбъбречната жлеза заедно с бъбрека е обхваната от двата листа на fascia renalis. Озад тя заляга върху диафрагмата.

Надбъбречната жлеза е съставена от две части с различен произход: кортикална част или кора – cortex, която е от мезодермален произход, имедуларна част или сърцевина - medulla, която е от ектодермален произход.

Кортикалната част на надбъбречната жлеза се разделя на три зони. Изработените от кортикалната част стероидни вещества проявяват изразена хормонална активност. Минералкортикоидите (алдостерон) регулират нивото на натрия в кръвта, което определя осмотичното равновесие между кръвта и тъканите и свързаната с него водна обмяна. Гликокортикоидите (кортизон, хидрокортизон,кортикостерон) стимулират процеситена фосфорилиране, повишават резистентността на организма спрямо вредни агенти, намаляват проницаемостта на капилярите и с това ослабват възпалителната реакция, а чрез потискане на колагенообразуването забавят образуването на ръбцова тъкан. Половите хормони отделяни от надбъбречната кора, у мъжа са андрогенни, сходни по състав и действие на тестостерона, а у жената са етроген и прогестерон, т.е. еднакви с хормоните образувани в яйцника.

Медуларната част на надбъбречната жлеза е изградена от овойдни клетки, наречени хромафинни. Секреторните продукти са катехоламини (адреналин или норадреналин). Тези хормони са идентични с медиатора на симпатиковите нерви и предизвикват тъждествен, т.е. симпатикотоничен ефект.

ХЕМОПОЕТИЧНИ ОРГАНИ Костен мозък – medulla ossium

50

Костният мозък – medulla ossium, изпълва каналите на дългите кости и кухините на гъбестото костно вещество. Неговото количество при израстнали индивиди възлиза на около 2600g. Костния мозък се разделя на червен и желт. При раждането той е само червен. По време на израстването част от него се подлага на мастна дегенерацияи се транформира в жълт. При израстнали индивиди червеният костен мозък се намира в прешлените, ребрата гръдната кост, костите на черепа. Жълтият костен мозък се разполага в каналите на дългите кости. Във функционално и морфологично отношение рязка граница между червения и жълтия костен мозък не съществува. Червения костен мозък е активен хемопоетичен орган, а жълтия костен мозък е неактивен костен мозък, който в условията на усилена хемопоеза (напр. След големи кръвозагуби) може да се активира и трансформира в червен костен мозък. Тимус – thymus

Тимусът – thymus, се смята за лимфоиден орган – той произвежда лимфоцити. Освен това тимусът изпълнява функциите на инкреторна жлеза. Тимусът расте интензивно до края на втората година от живота, след което темповете на растеж се забавят. След настъпване на пубертета тимусът преминава в обратно развитие.

Тимусът се състои от два асиметрични дяла – lobus dexter и lobus sinister. Той се разполага в горната част на предното средостение. От предната му страна се намира гръдната кост. Със задната си повърхност той заляга към трахеата, големите кръвоносни съдове и перикарда.

Тимусът е покрит от съединителнотъканна капсула, която изпраща във вътрешността му прегради и гредички. По такъв начни всеки дял се подразделя на множество делчета - lobuli thymi. Субстанцията му се състои от по – тъмна част – кора, и по – светла сърцевина. Тимусът се изгражда от лимфоидна тъкан.

Слезка - lienСлезката - lien (splen) най – големият лимфоиден орган в тялото, а освен това и

орган на кръвоносната система.Слезката се разполага в лявото подребрие, между нивото на Х и ХI ребро.Слезката има форма на кафено зърно. Върху нея се разливат една изпъкнала

повърхност - facies diaphragmatica и една вдлъбната - facies visceralis. В средата на вдлъбнатата повърхност на слезката се намира плитка надлъжна бразда – hilus lienis. През това място в слезката влизат артерии и нерви, а излизат венозни и лимфни съдове. Тук лимфните съдове са само еферентни.

Слезката притежава серозна обвивка - tunica serosa, която сраства с външната ú повърхност. Строежът на слезката в много отношения наподобява този на лимфнит възли, но има и съществени структурни различия. Отвън тя е ограничена със съединителнотъканна обвивка - tunica fibrosa (capsula propria). От тази обвивка във вътрешността на органа проникват съединителнотъканни гредички - trabeculae lienis, които се свързват помежду си и образуват вътрешния му скелет. Пространствата между фиброзния скелет на слезката са изпълнени с мека материя, наречена слезкова пулпа – pulpa lienis. Тази пулпа се разделя на бяла и червена.

Функциите на слезката са различни. През време на ембрионалния живот тя има кръвотворна функция, а у израстналия индивид в нея се произвежда само лимфоцити. В слезката започва разрушаване на остарелите червени кръвни телца. Освен това по отношение на кръвта тя изпълнява функциите на филтър – чужди частици, микроорганизми, дегенерирали левкоцити. Слезката играе роля и на кръвно депо – побира от 8 до 12% от цялото количество кръв. Въпреки това слезката не е жизнено важен орган – при отсраняването ú по оперативен път индивидът продължава да живее.

51

Гръбначен мозък (medulla spinalis)

Гръбначният мозък се разполага в гръбначния канал – от foramen magnum до L2. Дълъг е около 40-45 см и тежи 30 г. Има форма на леко сплеснат в предно-задна посока цилиндър с две надебеления: шийно (intumescentia cervicalis) и поясно (intumescentia lumbalis), откъдето излизат нервите на крайниците.

С горния си край гръбначният мозък се продължава без рязка граница в medulla оblungata (продълговат мозък), а долният му край е конусовидно заострен и се нарича conus medullaris (мозъчен конус). Върхът на конуса се източва в дълга и тънка нишка, наречена filum terminale (крайна нишка), която продължава до самия край на гръбначния канал, където крайната нишка се прикрепва към втория опашен прешлен.

По външната повърхност на гръбначния мозък се спускат надлъжни бразди. Най-дълбоката от тях върви точно по средата на предната му страна и се означава като fissure mediana anterior (предна срединна цепнатина). По средата на задната страна се спуска по-плитка бразда, наречена sulcus medianus posterior (задна срединна бразда). Чрез тях гръбначният мозък се разделя на две симетрични половини – лява и дясна. По повърхността на всяка половина се очертават още по две, по-слабо изразени бразди – sulcus lateralis anterior (предно-странична) и sulcus lateralis posterior (задно-странична). По тяхното протежение излизат предните и задните коренчета на гръбначните нерви. Между браздите повърхността на гръбначния мозък е гладка.

От двете страни на гръбначния мозък излизат симетрично 31 чифт гръбначномозъчни нерви, които според мястото на излизане и областите на тялото в които се разклоняват са: 8 шийни, 12 гръдни, 5 поясни, 5 кръсни и 1 опашен. Всеки гръбначномозъчен нерв се образува от сливането на два корена – преден и заден. Предният корен излиза от предно-страничната бразда, а задният – от задно-страничната. Предният съдържа моторни влакна, а задният е сетивен. Всеки чифт гръбначномозъчни нерви изхожда от определен участък на гръбначния мозък, наречен гръбначномозъчен сегмент. Гръбначномозъчните сегменти отговарят на сегментарният строеж на тялото и чрез съответните нерви се свързват с определена област. Нервите напускат гръбначния канал през междупрешленните отвори.

Според отделящите се нерви гръбначният мозък се разделя на шийна, гръдна, поясна, кръстна и опашна част. Отделните части преминават една в друга без рязка граница.

До третия месец от утробния живот гръбначният мозък и гръбначният стълб са еднакво дълги и едноименните им части съвпадат. По-късно растежът на дължина на гръбначния мозък изостава и при раждането той е значително по-къс от гръбначния стълб. Поради това кръстната и опашната, а отчасти и поясната част на гръбначния лежат много по-високо от отговарящата им област на гръбначният стълб. Корените на нервите, които изхождат от кръстната и опашната част, удължават и запълват гръбначния канал под L2. Полученият сноп от нервни корени поради особения си вид се нарича cauda equine (конска опашка).

Повърхностната част на гръбначния мозък е изградена от бяло мозъчно вещество, съставено от нервни влакна и невроглия, а във вътрешността му се намира сиво мозъчно вещество образувано от нервни клетки с техните израстъци и невроглия.

Сивото мозъчно вещество е симетрично разположено. Двете му половини са разположени в предно-задна поска и са свързани чрез напречна връзка commissural grisea, по средата на която се намира централният канал на гръбначния мозък canalis centralis. Така се формира фигура, наподобяваща при напречен срез на пеперуда с разперени криле или буквата Н. На всяка страна на напречния срез се различават заден

52

рог – cornu posterius, преходна част и преден рог – cornu anterius. В гръдната част и в първите два поясни сегмента между cornu anterius и cornu posterius се намира страничния рог – cornu laterale.

В предната колона се намират големи звездовидни клетки, наречени коренчеви клетки. Техните дълги периферни израстъци преминават през бялото вещество и напускат гръбначния мозък през предно-странична бразда, като образуват предните двигателни корени на гръбначномозъчните нерви.

В задната колона (задния рог) на сивото вещество се вижда ядра от клетки, в които завършват израстъците на аферентните (сетивни) неврони, идващи по задните коренчета на гръбначномозъчните нерви. Тези израстъци започват от крушовидни клетки, разположени в нервни възли, наречени още междупрешленни или гръбначномозъчни възли (ganglions spinales). Възлите се намират извън гръбначния мозък, на задните коренчета на всеки гръбначномозъчен нерв. Крушовидните клетки разположени във възела отделят по два израстъка, които са лъжливо еднополюсни (Т-образни). Единият от израстъците в състава на задните коренчета се отправя към гръбначния мозък, а другия в състава на съответния нерв – периферно.

В сегментите от І гръден до ІІ поясен в страничната колона на сивото вещество се намират симпатикови ядра на гръбначния мозък. Израстъците на техните клетки напускат гръбначния мозък чрез предните коренчета на гръбначномозъчните нерви.

Бялото мозъчно вещество се изгражда от надлъжно вървящи миелинови нервни влакна. Двете половини се свързват отпред пред commissural grisea чрез напречна спойка, commissural alba, а отзад са отделени чрез срединна преграда. Чрез sulcus lateralis posterior и чрез ивицата, по която се появяват на повърхността предните корени бяло мозъчно вещество разделящо на три снопа. Всеки сноп притежава основни собствени на гръбначния мозък снопчета, които се разполагат непосредствено около сивото мозъчно вещество и са съставени от междусегментни нервни влакна. Останалата част е изградена от снопчета и пътища с възходяща и низходяща посока. Те свързват гръбначния мозък с различни части на главния мозък.

Главен мозък (encephalon)Обвит непосредствено в три обвивки, главният мозък приляга плътно към

стените на черепномозъчната кухина. По време на своето развитие той упражнява растежен натиск върху тях – на места по стените е причинил чрез своите извивки и бразди доста дълбоки отпечатъци.

Главният мозък при човека тежи 1350-1400 г и съставлява 1/13-1/14 част от общото тегло на тялото. Той се разделя на следните, свързани една с друга, части:

1. продълговат мозък (medulla оblungata)2. заден мозък (metencephalon) с две части:

*мост (pons)*малък мозък (cerebellum)

3. среден мозък (mesencephalon)4. межденен мозък (diencephalon)5. краен мозък (telencephalon)

Продълговат мозък (medulla оblungata)Продълговатия мозък има формата на конус леко сплеснат отпред-назад, с

широка основа насочена нагоре. Долната граница на продълговатия мозък е при decissatio pyramidum (кръстосването на пирамидния път), а нагоре преминава в pons, от който отпред е ясно отделен чрез дълбока бразда. На повърхността му се намират бразди продължение на браздите от гръбначния мозък – fissure mediana anterior, sulcus

53

medianus posterior, sulcus lateralis anterior, sulcus lateralis posterior. С малкия мозък е свързан посредством pedunculus cerebellaris posterior. Между fissure mediana anterior и sulcus lateralis anterior се ограничава сноп от бяло мозъчно вещество - pyramis (пирамида), което е част от пирамидния път. На мястото на кръстосват на пирамидния път 80-85% от влакната на пирамидата се кръстосват и преминават на противоположната страна на гръбначния мозък. Зад пирамидата се намира oliva (маслина). Между двете структури се появяват коренчетата на n. hypoglossus. Латерално от маслината излизат коренчетата на n. glossopharyngeus, n. vagus n. accessories. Задната повърхност на продълговатия мозък заедно със задната повърхност на моста образуват ромбовидната ямка (fossa rhomboidea), която изгражда пода на четвъртото мозъчно стомахче (ventriculus quartus). В ретикуларната формация на medulla оblungata се намират центровете на кръвообращението и на дишането. През продълговатият мозък преминават редица проводни низходящи и възходящи пътища.

Мост (pons)Pons е напречно разположено възвишение, добре ограничено по предната страна

от medulla оblungata и от mesencephalon. По средата на pars basilaris pontis се разполага sulcus basilaris. Напречно разположените нервни влакна встрани и нагоре преминават в pedunculus cerebellares medius (средното краче на малкия мозък). Горната страна на моста – pars dorsalis pontis има триъгълна форма и участва във формирането на fossa rhomboidea. На повърхността на моста се появяват четири черепномозъчни нерва: n. trigeminus – встрани между моста и pedunculus cerebellares medius; n. abducens – между моста и pyramis medullae oblongatae; n. facialis – зад n. trigeminus; n. vestibulocochlearis – на задния край на моста, латерално от oliva.

Малък мозък (cerebellum)Функцията на малкия мозък е свързана главно с регулацията на движенията, във

връзка с което при човека достига относително най-висока степан на развитие. Той тежи 140-150 грама и по форма се оприличава на овоид с напречно разположена ос.

Сerebellum е изграден от сиво мозъчно вещество – кора (cortex cerebelli) и бяло мозъчно вещество (corpus medullare). На повърхността се намират много напречни дълбоки бразди, които ограничават гънки.

Анатомично на cerebellum се различават средна част – червей (vermis) и две странични части (hemispheria cerebelli). Малкият мозък е свързан със ствола на главния мозък чрез снопове нервни влакна – крачета, pedunculus cerebellares superior – към mesencephalon, pedunculus cerebellares medius – към pons, pedunculus cerebellares inferior – към medulla oblongata.

Във вътрешността на бялото мозъчно вещество на малкия мозък се намират 4 ядра на всяка страна. До тях достигат влакна от кората на малкия мозък и започват еферентни влакна.

Кората на малкия мозък се характеризира с еднообразна структура във всички свои части. На нея се различават от повърхността към вътрешността три слоя с различно устройство: молекулярен слой, слой на клетките на Пуркиние и зърнест слой. Клетките на Пуркиние имат големи тела с крушовидна форма.

Основната функция на малкия мозъка координацията на волевите и рефлексните движения и поддържане на мускулния тонус.

Среден мозък (mesencephalon)Мesencephalon е съставен от две части: вентрална – pedunculi cerebri (мозъчни

крачета), и дорзална - tectum mesencephali или lamina quadrigemina (четирихълмна

54

пластинка). На pedunculi cerebri се различава основа crus cerebri (мозъчни крачета част от пирамидния път) и tegmentum (покрив). Тectum mesencephali притежава четири възвишения – две горни colliculi superiors, и две долни colliculi inferiors. Те са разположени върху обща пластинка lamina tecti. Възвишенията се отделят чрез кръстообразна фигура. Встрани и нагоре от всеки colliculus се отправят снопчета, които отиват съответно към corpus geniculatum laterale et mediale.

Вътрешно устройство на средния мозък. По дължината му, под lamina tecti се разполага канал aqueductus cerebri (силвиев

водопровод) свързващ ventriculus quatru c ventriculus tertius. Сrus cerebri е изграден от сноп надлъжно вървящи нервни влакна.

В tegmentum (покрив) се намират substantia nigra, nucleus ruber и ядрата на два черепномозъчни нерва (n. oculomototius, n. trochlearis). 1. substantia nigra – струпване на силно пигментирани нервни клетки между сrus cerebri и tegmentum. Той има формата на сърп с по-широк медиален край.2. nucleus rubber – най-голямото от всички ядра на средния мозък. Има формата на овоид (напречният срез през ядрото е кръгъл) и се разполага на нивото на colliculi superiorеs. То представлява важен център на регулацията на движенията. Nucleus rubber e свързан двустранно с голямо мозъчните хемисфери и с малкия мозък.3. двигателни ядра на n. оculomototius - чифтно и нечифтно, разположени под aqueductus cerebri на равнището на colliculi superiorеs. Пред чифтното ядро се намира парасимпатиковото, свързано с инервацията на m. ciliaris и m. sphincter pupillae (с акомодацията на окото).4. двигателно ядро на n. trochlearis – чифтно, разположено под aqueductus cerebri на равнището на colliculi inferiors.

Четвърто мозъчно стомахче (ventriculus quartus)Ventriculus quartus се намира между моста, продълговатия мозък и малкия мозък.

То прилича на палатка, на която се различават под и покрив. Подът е изграден от fossa rhomboidea, покрива прилича на палатка с две платна.

Межденен мозък (diencephalon)Междинният мозък има следните части: 1. thalamus; 2. metathalamus; 3.

epithalamus; 4. subthalamus; 5. hypothalamus. В него се намира и третото мозъчно стомахче (ventriculus tertius).Thalamus. Той има формата на овоид, на който се различават по-широк и издут заден край, pulvinar, и по-тесен преден край. Metathalamus. Към него спадат коленчатите тела (corpora geniculatum), разположени под pulvinar. Corpus geniculatum laterale се свързва с colliculi superiors и образуват подкоровия център на зрението, corpus geniculatum mediale с colliculi inferiors образуват подкоровия център на слуха. Epithalamus. Разполага се над и зад thalamus. Към него спадат trigonum habenulae и corpus pineale. Двата триъгълника на хабенулата се свързват чрез commissural habenularum. По средата и се прикрепва шишарковидното тяло (corpus pineale). Той е рудиментарно образувание, в което не се намират нервни клетки, а само невроглия. В дълбочината на trigonum habenulae се намират ядра, nucleus habenulae, в което завършват влакната на обонятелния път (tractus olfactorius).Subthalamus. Той е предно продължение на tegmentum mesencephali. Тук се разполага предната част на subtantia nigra и на nucleus rubber.

55

Hypothalamus. Към него спадат: corpora mamillria (пъпчести тела), tuber cinereum (сива върга), infundibulum (дръжка), hypophysis (хипофиза) и chiasma opticum (кръстосване на очния нерв).

В corpora mamillria се намират две ядра – латерално и медиално, които са подкорови центрове на обонятелния мозък.

Тuber cinereum се намира пред corpora mamillria. Надолу той се стеснява фуниевидно и се продължава в infundibulum. Іnfundibulumа се свързва с хипофизата. В стените на tuber cinereum се намират множество ядра и разпръснати нервни клетки.

Нypophysis е жлеза с вътрешна секреция. Тя има преден дял - аденохипофиза и заден дял – неврохипофиза.

Сhiasma opticum се разполага пред tuber cinereum. Тук се кръстосват отчасти влакната на n. opticus. Зад chiasma opticum зрителният път продължава като tractus opticus.

Ядрата в hypothalamus играят важна роля като центрове на регулация на основни функции – на телесната температура, водно-солевия баланс (отделянето на водата чрез бъбреците) и други.

Ventriculus tertius (трето мозъчно стомахче).То има вид на сагитално разположена цепка между двата thalami. Продължава се

надолу в hypothalamus. Третото мозъчно стомахче се свързва с четвъртото мозъчно стомахче чрез aqueductus cerebri (силвиев водопровод), a с латералното чрез foramen interventriculare.

Краен мозък (telencephalon)Краен мозък (telencephalon) е най-масивната част от главния мозък. Изграден е

от две хемисфери (hemispheria cerebri), които са свързани помежду си посредством corpus callosum (мазолесто тяло), между двете хемисфери има дълбока цепнатина, fissure longitodinalis cerebri. Всяка хемисфера е изградена от кора, cortex cerebri (palluum), бяло вещество – изградено от нервни влакна и базални ядра (nuclei basales). Всяка една хемисфера съдържа кухина, латерално стомахче (ventriculus lateralis).

Cortex cerebri, представлява прослойка от сиво вещество с дебелина 3-5 мм. Повърхността на хемисферите е силно нагъната от множество бразди (sulci cerebri) и гънки (gyri cerebri). Това води до голямо увеличаване на кората, тъй като само 1/3 от нея се вижда, а останалите 2/3 се намират в дълбочината на браздите. Разпределението на гънките и браздите е сравнително постоянно, при все че съществуват различия както между двете хемисфери, така и между отделните индивиди. Пряка връзка между степента на нагънатостта на кората и интелекта не съществува.

Нервните клетки на cortex cerebri не са равномерно разпределени и образуват слоеве или пластинки. Въз основа на броя и дебелината на тези слоеве кората се разделя на три части. Нова кора, която заема повече от 9/10 от цялата кора и има шестслоен строеж. Останалата част има три и четири слоен строеж и се разделя на най-стара кора и стара кора. Бяло мозъчно вещество на хемисферата

Нервните влакна във вътрешността на хемисферата са три вида: асоциативни, комисурални и проекционни.Асоциативните влакна свързват различно отдалечени точки на хемисферата, според което те биват къси и дълги. Късите са дъговидни и свързват съседни гънки. Дългите свързват отделните части на кората и някои от тях образуват особени снопчета. По-важни са: cingulum – под кората на girus cinguli и girus parahippocampalis.

56

Комисурални влакна свързват симетрично разположени части на кората на двете хемисфери. Те изграждат corpus callosum. Corpus callosum e напречно разположена плоча, изградена от нервни влакна, които се отправят радиално към всички части на кората. Проекционните влакна свързват кората на хемисферата с различни, по-ниско стоящи части на централната нервна система. Те са аферентни и еферентни. По-голямата част от тях преминава през capsula interna, плоча от бяло мозъчно вещество между thalamus и nucleus lentiformis.

Базални ядра на хемисферите (corpus triatum) Във вътрешността на хемисферата, към нейната долна част, се намират

струпвания от сиво мозъчно вещество – ядра: nucleus caudatus (опашато ядро); nucleus lentiformis (лещовидно ядро); claustrum (преграда). Nucleus caudatus и nucleus lentiformis се свързват чрез ивица от сиво и бяло мозъчно вещество, което придава ивичест вид на тази зона - corpus triatum.

Nucleus caudatus има вид на голяма запетая и формира част от стената на предния рог на страничното стомахче.

Nucleus lentiformis се разполага между insula и thalamus. Има вид на двойно изпъкнала леща. Медиално nucleus lentiformis се ограничава от capsula interna (вътрешна капсула от бяло мозъчно вещество), а латерално от capsula externa (вътрешна капсула).

Сlaustrum се разполага встрани от nucleus lentiformis, медиално от capsula externa и латерално от capsula extrema (крайна капсула), която го отделя от кората на insula (остров).

Capsula interna анатомично принадлежи към corpus striatum. Тя се разполага между лещовидното от една страна и thalamus и опашатото ядро от друга. Тя има формата на буквата V. През нея преминават важни аферентни и ефернтни пътища.

Локализация на функциите в кората на голямо мозъчните хемисфериВ кората на голямо мозъчните хемисфери се извършва най-висш анализ и синтез

на нервната дейност. В нея се намират ядра – корови краища на анализаторите.Ядра на двигателни анализатори. До тях идва информация от двигателния

апарат и започват еферентни пътища, отнасящи нервни импулси до мускулите.Основна двигателна зона – gyrus precentralis. Тук в петия слой на кората, се намират гигантските клетки на Бец. От тази зона започва пирамидният път. Отделните части на тялото се представят в противоположните хемисфери, и то по обратен ред – долните крайници най-високо, а главата в най-долната част.

Корови ядра на сетивността. Корово ядро на общата сетивност (допир, натиск, температура и болка) – gyrus postcentralis. Частите на тялото тук са представени в противоположната хемисфера в обратен ред – главата в най-долната частна gyrus postcentralis, а краката в най-горната му част.Кораво ядро на зрителния анализатор – sulcus calcarinus и съседните части от cuneus. Тук кората е по-тънка и е разделена на слоева от бяло мозъчно вещество.Корово ядро на слуховия анализатор – горната страна на gyrus temporalis superior. В съседство с него се намира коровото ядро на вестибуларния апарат.Корови представителства на човешката реч. По отношение на речта една от хемисферите е доминираща; при десняците това е лявата хемисфера, а при леваците – дясната.

57

Двигателното ядро на речта се намира пред най-долната част на двигателната зона – между sulcus centralis и sulcus lateralis. При неговото увреждане се изпада в говорна афазия.Слухово ядро на речта – в близост до коровото ядро на слуха, в най-задната част на gyrus temporalis superior. При увреждане човек загубва способността да разбира говорната реч.Двигателно ядро на писмената реч. През общото двигателно ядро за горния крайник. При увреждане човек загубва способността да пише (аграфия). Зрително ядро на писмената реч – в долната част на lobus parietalis. При увреждане човек загубва способността да разбира това, което чете.

Rhinencephalon (обонятелен мозък)Обонятелният мозък обединява структури на хемисферите, на

междинния и средния мозък и е филогенетично най-старата част на предния мозък. Неговите части се групират в два дяла – периферен и централен. Към периферния дял спадат bulbus olfactorius (обонятелна луковица) и tractus olfactorius (обонятелен път), който завършва на задния си край с trigonum olfactorium (триъгълно възвишение). Зад него се намира малка триъгълна площадка substantia perforate anterior (предна надупчена пластинка), в предната част на която се намират голям брой малки отвори за преминаване на кръвоносните съдове. Централния дял се състои от две части на fornix (сводеста извивка) и от особени образувания, вдаващи се в кухината на страничното мозъчно стомахче (слепоочната му част) – pes hippocampi (крака на морския кон) и gyrus dentatus (зъбна извивка).

Ventriculi laterals (странични мозъчни стомахчета) Са кухини със сложни очертания, разположени симетрично в

двете голямо мозъчни полукълба. Те са изпълнени с цереброспинална течност и са свързани чрез отвори с третото мозъчно стомахче. Всяко от тях се дели на четири части, разположени в съответните дялове на полукълбата и носещи съответните названия. Различават се централна част (pars centralis), лежаща в областта на теменния дял, и три изхождащи от тях продължения – преден, заден и долен рог (cornu anterius, cornu posterius и cornu inferius).

Страничното мозъчно стомахче лежи под мазолестото тяло, което образува голяма част от покрива на отделните му части. Подът на предния рог се образува главно от опашатото ядро. Централната му част има цепнатовидна форма. В нея и в долния рог прониква гънка на меката мозъчна обвивка със съдово сплетение (plexus chorioideus), което произвежда цереброспинална течност.

Гръбначно мозъчни нерви От гръбначния мозък излизът 31 чифт гръбначномозъчни нерви. Те се разделят на 8 шийни, 12 гръдни, 5 поясни, 5кръстни и 1 опашен. Всеки гръбначномозъчен нерв се образува от сливането на два корена - преден и заден. Предният корен изхожда от сивото вещество на предния рог на гръбначния мозък и е моторен, а задният излиза от

58

задния рог и е сетивен. Образуваните по този начин смесени гръбначномозъчни нелви напускат гръбначния канал през съответните междупрешленни отвори. Непосредствено след напускането на гръбначния канал всеки нерв се разделя на два клона - преден и заден, които съдържат както моторни, така и сетивни влакна. Задните клонове на гръбначномозъчните нерви (rami dorsales), инервират собствените мускули на гърба и кожата по задната повърхност на главата, шията, гърба, поясната и седалищната област. Предните клонове на гръбначномозъчните нерви (rami ventrales), се свързват по между си и изграждат нервни сплитове - plexus. Изключение правят гръдните нерви от II до ХI, които преминават направо в съответните междуребрени нерви. Различават се шиен, мишничен, поясен и кръстен сплит.Plexus cervicalis (шиен сплит), образува се от предните клонове на първите четири шийни нерва. n. auricularis magnus (голям ушен нерв) - инервира кожата на ушната мида, слепоочната област и съседни на нея части на лицето.n. occipitalis minor (малък тилен нерв) - насочва се назад и нагоре към сисовидния израстък и инервира кожата на страничния участък на тилната област на главата.n. transversus coli (кожен нерв на шията) - инервира кожата по предната страна на шията.n. phrenicus (диафрагмален нерв) - нервът се спуска надолу, навлиза в гръдната кухина през горния и отвор. Преминава встрани от сърцето, между плеврата и перикарда, отдава сетивни влакна и достига до диафрагмата, която инервира. Plexus brachialis (мишничен сплит) - образува се от предните клонове на последните четири шийни нерви (С5-С8) и по-голямата част на първия гръден нерв (Th1). n. axillaris (подмишничен нерв) - смесен. Инервира m. deltoideus u m. teres minor, сетивно кожата на външната страна на мишницата.n. musculocutaneus (мускулно-кожен нерв) - Пробива m. coracobrachialis и върви между m. biceps brachii u m. brachialis, които инервира. Сетивната му част инервира предно-страничната страна на предмишницата.n. medianus (срединен нерв) - смесен. Спуска се по медиалната повърхвост на мишницата, където не дава клонове. В областа на предмишницата инервира моторно всички мускули по предната страна с изключение на m. flexor carpi ulnaris и медиалната полвина на m. flexor digitorum profundus. Достигайки до дланната страна на китката той се разделя на мускулна и сетивна част. Мускулните клончета инервират мускулите на тенера и сетивно кожата в областа на тенера, I, II, III и латералната полвина на IV пръст.n. ulnaris (лакътен нерв) - смесен, спуска се по медиалната повърхност на мишницата, където не дава клонове. В областта на предмишницата инервира m. flexor carpi ulnaris и медиалната полвина на m. flexor digitorum profundus. По дланната страна на китката инервира мускулите и кожата на хипотенера, кожата на V и медиалната полвина на IV пръст.n. radialis (лъчев нерв) - смесен. Спуска се по задната повърхност на горния крайник като го инервира и сетивно и моторта, достигайки до гръбната повърхност на ръката я инелвира сетивно.

nn. intercostales (междуребрени нерви) - Отделят мускулни клонове за междуребрените мускули и сетивни клонове за кожата и плеврата. Последните шест междуребрени нерви са най-дълги и инервират коремните мускули и кожата на коремната стена.Plexus lumbalis (поясен сплит) - Образува се от предните клонове на L2-L3 и отчасти от Th12 u L4.

59

n. obturatorius (затулящ нерв) - смесен. Насочва се надолу и напуска малкия таз през затуления отвор, инервира външния затулящ мускул спуска се по медиалната страна на бедрото която инервира и сетивно и двигателно. n. femoralis (бедрен нерв) - смесен, втория по-големина нерв в човешкото тяло. Инервира мускулите от предната група на таза, минава под слабинната връзка и достига предната страна на бедрото. Отдава моторни клонове за инервиране на мускулите от предната група на бедрото и сетивни за кожатта в тази област. Един от сетивните клонове се спуска като отделно обособен нерв - n. safhenus, по медиалната страна на подбедрицата която инервира. Plexus sacralis (кръстен сплит). Образува се от предните клонове на част от L4, L5, S1, S3

u S4.n. gluteus superior u n. gluteus inferior (горен и долен седалицен нерв) - инервират седалищните мускули.n. ischiadicus ( седалищен нерв) - най-големият нерв в човешкото тяло. Той е смесен и получава влакна от целия кръстен сплит. Напуска кухината на таза през големия седалищен отвор, като минава под m. piriformis. Спуска се надолу, по задната повърхност на бедрото която инервира и сетивно и моторно. Над задколянната ямка се разделя на два клона n. tibialis и n. peruneus (fibularis) communis.n. tibialis (голямопищялен нерв) - спуска се по средата на задколянната ямка инервира кожата и мускулите по задната повърхност на подбедрицата. В областа на ходилото се разделя на два клона; единия инервира мускулите и кожата по стъпалната повърхност на ходилото и пръстите.n. peruneus (fibularis) communis (общ малкопищялен нерв) - спуска се по външната страна на задколянната ямка, извива се около caput fibule и се разделя на два клона - повърхнотен и дълбок. Повърхностният е предимно сетивен; спуска се по външната повърхност на подбедрицата, където отдава моторни клонове за инервиране на мускулите от латералната група на подбедрицата (m. fibularis brevis & longus), сетивната му част инервира кожата по латералната повърхност на подбедрицата, дорзалната повърхнаст на ходилото и пръстите. Дълбокият инервира предната повърхност на подбедрицата сетивно и моторно. След това преминава върху дорзалната повърхност на ходилото, отделя клонове за разположените тук мускули и завършва като сетивен нерв за кожата на първо междупръстово пространство. n. pudendus (срамен нерв) - преминава през големият седалищен отвор под т. piriformis и дава мускулни и сетивни клончета за инервация на мускулите и кожата на тазавото дъно и външните полови органи.

Черепно-мозъчни нерви Черепно-мозъчните нерви са прикрепени към основата на черепа и напускат черепната кухина през различни отвори на основата на черепа. Те са 12 чифта симетрично подредени биват: сетивни, двигателни и смесени нерви.

1. n. olfactorius (обонятелен нерв) - чисто сетивен нерв. Обединява съвкупнастта от тънки, немиелинизирани нервни влакна fila olfactoria (обонятелни връвчици), които представляват израстъци на сетивни клетки, разположени в обонятелната част (regio olfactoria) от лигавицата на ностната кухина. N. olfactorii минава през отворите на lamina cribrosa и завършват в bulbus olfactorius.2. n. opticus (зрителен нерв) - сетивен. Провежда зрителни импулси. Представлявя сбор от неврити на гангрийните клетки на ретината. В задния полюс на окото те формират нерва, който напуска очницата през canalis opricus, навлиза в черепната кухина, където

60

медиалните му пулвини се прекръстосват в chiasma opticum с тази на срещуположния нерв. Той продължава в tractuus opticus (зрителен път) и достига до подкоровия център на зрението (corpus geniculatum laterale u colliculus superior) 3. n. oculomotorius (двигателен очен нерв). Ядрата на n. oculomotorius са в средния мозък, под aqueductus cerebri, на равнището на colliculi superiores. Той е предимно двигателен нерв. Навлиза в очницата през fissura orbitalis superior и инервира горния, долния и медиалния мускул на окото, а също за долния кос мускул на окото и мускула повдигач на горния клепач. В състава на n. oculomotorius влизат и парасимпатикови влакна инервиращи m. sphincter pupillae u m. ciliaris (м. свивач на зеницата и ресничестия м.).4. n. trochlearis (скрипецовиден нерв) - двигателен. Ядрата му се разполагат в средния мозък на равнището на colliculi inferiores. Навлиза в очницата през fissura orbitalis superior и инервира горния кос мускул на окото.5. n. trigeminus (троичен нерв) - смесен. Паявява се на мозъчната повърхност на границата между маста и средното малкомозъчно краче - n. ophtalmicus (очен нерв) - Той е изцяло сетивен нерв. Навлиза в очницата през fissura orbitalis superior. Осигурява сетивната инервация на очната ябълка, част от лигавицата на носа, кожата на челото до венечния шев, горния клепач, част от кожата на носа и слъзната жлеза. - n. maxillaris (горночелюстен нерв) - Осигурява сетивната инервация на средната част на лицето, лигавицата на мекото и твърдото небце, небцовите сливици, част от ностната лигавица и зъбите и венците на горната челюст. Той излиза от черепната кухина през foramen rotundum върви в канал разположен по пода на очницата и гонапуска през foramen infraorbitalis. - n. mandibularis (долночелюстен нерв) - Той е смесен нерв. Сетивната му част инервира кожата на слепоочната област, отчасти ушната мида, външния слухов проход, долната част на бузата, предните 2/3 от лигавицата на езика, лигавицата по пода на устната кухина, бузите и долната устна, зъбите и венците на долната челюст. Двигателната му част осигурява инервацията на дъвкателните мускули.6. n. abducens (отводящ нерв) - двигателен. Ядрата му се намират в дорзалната повърхност на моста. Появява се на повърхността, между pons u пирамидата на medulla oblongata. Отправя се напред, навлиза в очницата през fissura orbitalis superior и инервира външния очен мускул, който отвежда окото встрани.7. n. facialis (лицев нерв) - смесен. Съдържа двигателни, сетивни и парасимпатикави влакна. Сетивните и парасимпатиковите влакна се присъединяват към него чрез n. intermedius. Ядрата му се разполагат в моста. На мозъчната повърхнаст неръвът се появява между oliva u pedunculus cerebellaris inferior. Той се отправя към meatus acusticus internus, навлиза canalis facialis, минава през foramen stylomastoideum. Двигателната му част инервира всички мимически мускули и горните подезични. Сетивната - вкусовите папили по предните 2/3 на езика (без papili valate).8. n. vestibulocoochlearis (n. statoacusticus) (слухово-равновесен нерв) - сетивен. Нервът се състои от pars vestibularis u pars cochlearis. На мозъчната повърхност се намира между oliva u pedunculus cerebellaris medius. След къс вървеж той достига meatus аcusticus internus. 9. n. glossopharyngeus (езико-гълтачен нерв) - Съдържа двигателни, сетивни и парасимпатикави влакна. Ядрата на нерва се разполагат в medulla oblungata. На мозъчната повърхност се появявя в sucus lateralis posterior, зад oliva, а черепната кухина напуска през foramen jugulare. Сетивно инервира лигавицата на гълтача и задната 1/3 от лигавицата на езика, областа на сливиците и вкусовите луковици. Моторно - мускулите на гълтача.

61

10. n. vagus (блуждаещ нерв) - смесен. Съдържа двигателни, сетивни и парасимпатикави влакна. Той е най-дълъг от всички черепно мазъчни нерви, дава разклонения към по-голяма част от вътрешните органи. Ядрата му са в medulla oblungata. На мозъчната повърхност се появявя в sucus lateralis posterior, черепната кухина напуска през foramen jugulare. Спуска се по шията, покрит отпред от яремната вена и сънната артерия. Двигателната му част - инервира мускулите на гръкляна, сетивно и парасимпатиково - лигавицата на гръкляна, щитовидната жлеза, гръдничната жлеза. Блуждаещия нерв навлиза в гръдната кухина заедно с хранопровода и го инервира, отдава клонове за бронхите, белия дроб и околосърцевата торбичка. От тук заедно с хранопровода нервът навлиза в коремната кухина и образува заедно със симпатиковите влакна нервни сплитове. От тези сплитове изхождат клончета към черния дроб, слезката, бъбреците и по-голяма част от стомашно-чревния път, изключение прави само крайната част на дебелото черво.11. n. accessorius (добавъчен нерв) - двигателен. Изграден от две групи влакна ; образува се от сливането на два корена. Първият изхожда от medulla oblungata. Към него се прибавя вторият, който се отделя от началната част на гръбначния мозък и навлиза в черапната кухина през foramen magnum. Добавъчният нерв напуска черепната кухина през foramen jugulare. В областта на шията нервът се разделя на два клона - латерален и медиален. Латералният се отправя към m. trapezius u m. sternocleidomastoideus, а медиалния се слива с блуждаещия нерв. 12. n. hypoglossus (подезичен нерв) - двигателен. На мозъчната повърхност той излиза между маслната и пирамидата на medulla oblungata. Нервът напуска черепа през canalis hypoglossi, спуска се напред и надолу, извива се дъговидно и се отправя към мускулите на езика.

Вегетативна съставка на нервната система

Соматичната съставка на нервната система, която бе изучена до сега инервира волевата мускулатура – скелетните мускули и вътрешните органи, чиито стени са изградени от напречнонабраздена мускулатура. Вегетативната съставка на нервната система не е непосредствено свързана с нашето съзнание, както соматичната, но тя също се контролира от кората на голямомозъчните полукълба. Така, че и двете съставки представляват части от цялата нервна система. Вегенативната нервна система инервира вътрешните органи, сърдечносъдовата система и всички жлези в организма и гладката мускулатура. Тя дублира соматичната нервна система достигаики до скелетните мускули, кожата, но във връзка с храненето и осъществяване обмяната на веществата. Вегетативната нервна система се състои от централна част, разположена в главния и гръбначния мозък и периферна съставена от нервни възли и нервни влакна, разположени извън мозъците. Характерно за вегетативната съставка е, че предаването на нервните импулси от мозъка до съответните органи се осъществява по два неврона. Единият неврон се намира в мозъка, наречен предвъзлов и е изграден от струпване на нервни клетки в тази част, а вторият се разполага извън мозъка и клетките му образуват нервни възли или ганглии. Невритите на тези клетки образуват след възлови нервни влакна, които достигат до

62

изпълнителния орган, провеждайки вегетативните нервни импулси (например до една жлеза, гладка мускулатура, сърдечносъдови органи и други). Следователно вегетативните нервни импулси се предават до изпълнения орган по два неврона, докато при соматичната съставка на нервната система нервното дразнение се провежда по един неврон. Вегетативната нервна система, физиологично, се дели на симпатична – симпатикус и парасимпатична – парасимпатикус. Всички органи инервирани от вегетативната нервна система получават нервни импулси едновременно от симпатикуса и парасимпатикуса. Във физиологично отношение тяхното действие е противоположно, тъй като, ако по единия се провеждат импулси за учестяване дейността на даден орган, то по другия протичат такива за намаляване на неговата дейност. По такъв начин, поради едновременното действие на симпатикуса и парасимпатикуса органите, които те инервират се намират в динамично равновесие. Така например гладката мускулатура на червата под действието на симпатикуса се отпуска, докато от това на парасимпатикуса тя се контрахира. Обратното явление се наблюдава при сърцето. Неговата дейност се учестява от импулси на симпатиковия дял, а от тези на парасимпатиковия, сърцето забавя своята работа. Симпатиковия дял е изграден от централна и периферна част. Централната част се разполага от Th1 до L3 сегмент на гръбначния мозък. От тук излизат пред възлови нервни влакна, които използват компанията на предните коренчета на гръбначно-мозъчните нерви и достигат до симпатиковия ствол, който е ляв и десен. Симпатиковият ствол truncus sympaticus е изграден от нервни възли, които са свързани помежду си с междинни клончета. Двата симпатикови ствола се разполагат симетрично от двете страни на гръбначния мозък. Всеки симпатиков ствол е изграден от 23 – 24 ганглия, от които шийните са 3, гръдните – 11-12, поясните – 4, кръстните – 4 и 1 опашен. Опашният ганглий е не чифтен и в него се събират двата ствола. От трите шийни възела най-голям е горният ganglion cervicale superius. От него се отделят нервни влакна, които се омотават около артериите, кръвоснабдяващи главата. Освен това от него се отделя и клонче за сърцето. Следвъзлови нервни влакна от този ганглион инервират също така гладкомускулния разширител на зеницата (m. dilatator pupillae). Средният и долният шийни възли са по-малки и понякога се сливат в един (ganglion stellatum). От тези два симпатикови възли се отделят вегетативни нервни влакна главно за сърцето, аортата, бронхите и белите дробове. От гръдните възли се отделят клончета за органите в гръдната кухина. Освен тях гръдните възли отделят и два големи вътрешноорганни нерва – голям и малък n.n. splanchnici major et minor. Те пробиват диафрагмата и участват в образуването на слънчевия сплит plexus solaris. От него се отделят и нервни влакна за инервиране на коремните органи симпатиково. Поясните и кръстцовите възли отделят нервни клончета, които участват също в изграждането на слънчевия сплит. Освен това те

63

отделят и нервни влакна, които се отправят към малкия таз и участват в образуването на подчревния сплит – plexus hypogastricus. Той отделя клончета за органите в малкия таз и външните полови органи. Парасимпатиковия дял е изграден също от централна и периферна част. Централната част се състои от парасимпатикови ядра струпани в средния, моста и продълговатия мозък и кръстцовата част на гръбначния мозък. От посочените части на главния мозък се отделят парасимпатикови предвъзлови влакна, които влизат в състава на четири черепномозъчни нерви, а именно – очедвигателния, лицевия, езично-гълтачния и блуждаещия. Парасимпатиковите влакна, влизащи в състава на очедвигателния нерв достигат до очницата, където се прекъсват в ресничестия ганглий. От него започват следвъзлови влакна, които достигат до окото и инервират свивача на зеницата – m. sphincter pupillae и мускула на акомодацията. Парасимпатиковите нервни влакна в състава на лицевия нерв водят началото си от центрове в моста, след което се отправят към слъзната, подчелюстната и подезичната жлези, които инервират. Парасимпатиковите влакна, които се намират в езичногълтачния нерв водят началото си от парасимпатиково ядро разположено в продълговатия мозък. Те достигат до околоушната жлеза glandula parotis, която инервират. Парасимпатиковите влакна в състава на блуждаещия нерв са в най-голямо количество и водят началото си от ядра разположени също в продълговатия мозък. Тези влакна след като се прекъснат в определени ганглии инервират органи в шията, гръдната и коремна кухини без органите в малкия таз. Парасимпатиковата част в кръстцовата област на гръбначния мозък отделя нервни влакна, които се отправят към малкия таз и участват в образуването на подчревния сплит – plexus hypogastricus. От него се отделят нервни клончета, които инервират органите в малкия таз и външните полови органи.

64