1

ОТ ЕТНИЧНОСТ КЪМ МИГРАЦИЯ

Анна Кръстева Съставителство и научна редакция

София 2004

2

От етничност към миграция

3

Поредица

МИГРАЦИОННИ И БЕЖАНСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Международен научен комитет Анна Кръстева, НБУ

Александра Алунд, Университета Линкопинг, Щвеция

Андреа Реа, Свободен Университет в Брюксел, Белгия

Жозеф-Ивон Терио, Университет в Отава, Канада

Лоранс-Руло Берже, Университет Лион 3, Франция

Луизе Дрюке, Представителство на Върховния комисариат на ООН за бежанците в

София

Марко Мартиниело, Университет в Лиеж, Белгия

Пал Нюри, Унверситет в Оксфорд, Великобритания

Стефано Бианкини, Университет в Болоня, Италия

Уилиям Сафран, Университет в Боулдър, САЩ

Ханс Вермьолен, Университет в Амстердам, Холандия

4

Книгата се публикува със съдействието на

Нов български университет Представителството в София на ВКБООН

Анна Кръстева – съставителство и научна редакция

5

СЪДЪРЖАНИЕ УВОД От етнически към миграционни изследвания 6

Анна Кръстева Миграциони и бежански изследвания в България – обещаващо начало 9

Луизе Дрюке ПЪРВА ЧАСТ: Етническа политика Публични политики и културни различия 11 Пламен Макариев Българската етническа политика 29 Анна Кръстева Българският етнически модел в медийното огледало 58

Галя Лазарова Етнически кризи и спешна антропология 71 Антонина Желязкова ВТОРА ЧАСТ: Миграционна политика Миграция и сигурност 87 Антоний Гълъбов Бежански режими в пост-комунистическите страни 100

Луизе Дрюке Взаимодействие между институциите в областта на убежището и бежанците 134

Филиз Хюсменова ТРЕТА ЧАСТ: Етничност и миграция в съвременния дебат Западна политическа теория и етнически отношения в Източна Европа 144

Уил Кимлика

6

ОТ ЕТНИЧЕСКИ КЪМ МИГРАЦИОННИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Анна Кръстева

Западът произвежда теория, а Изтокът – факти. Не ми е изестно някой да се е

ангажирал експлицитно с тази провокативна теза, но тя прозира имплицитно в логиката

на впечатляващ брой научни форуми, на които западни изследователи въвеждат

понятия и теории, а източни – конкретни случаи, за да ги илюстрират, потвърдят,

опровергаят. Един впечатляващ по своя обхват и многоаспектност дебат е озаглавен

“Западна политичека теория и етнически отношения в Източна Европа” (Kymlicka and

Opalski 2001).

Новата поредица Миграционни и бежански изследвания не се стреми към

революционни поврати, още по-малко към възпроизводство на съществуващи

дисбаланси. Нейната цел е и по-конкретна, и по-конструктивна: да допринесе за

запълване на значителната теоретична ниша на изследванията на имиграцията и

емиграцията. У нас както научният, така и политическият дискурс създават “списък на

чакащите”1: на първо място, изграждането на най-продаваемия политически продукт –

българския етнически модел; на второ – мултикултурната радост от разнообразието на

малките, интегрирани, непроблемни малцинства; на трето – задълбочаващия се

проблем с интеграцията на ромите; и на четвърто, далеч зад първите три, новият

феномен на имиграцията.

Поредицата е теоретичното ‘лице’ на Центъра по миграционни, бежански и

етнически изследвания към НБУ.

От етничност към миграция – този теоретичен преход има две основания.

Първото е методологическо: политическата теория мисли “старите” и “новите” групи с

общ теоретичен апарат. Подходът на лиералния плурализъм на Уил Кимлика обхваща и

малцинствата, и имигрантите. Типологията на Евробарометър, по която в сравнителен

план се анализира етнокултурното разнообразие, също обхваща и двата вида групи.

Второто основание е гражданско: необходимостта новите групи да бъдат разбрани и

обяснени, преди да бъдат инструментализирани, а общественото мнение да се запознае

с умерени и аналитични позиции преди опортюнистични политици, търсещи

електорални ниши, да предложат по-езноизмерни или екстремни версии.

1 По сполучливия израз на Габриел Андрееску (Andreescu 2001).

7

Човешките права, почертава Р. Рорти (1993), имат нужда повече от страст и

кураж откокото от разум и теория. Нито политически манифест, нито научен трактат,

новата поредица ще предостави теоретично пространство и на критичната рефлексия, и

на открвателския патос от навлизането в нова изследователска проблематика.

Първият том от поредицата От етничност към миграция е опит за теоретичен

синтез на търсенията на пост- комунистическите социални науки у нас. Етническатата

проблематика е анализирана в три разреза: теоретичния (П. Макарев), политическия (А.

Кръстева) и медийния дискурс (Г. Лазарова). Новите проблеми изискват нов

теоретичен инструментариум – това предизвикателство е в центъра на разсъжденията

на А. Желязкова.

Вторият тематичен блок, посветен на имиграцията, е фокусиран върху

бежанците. Изборът е закономерен – това е единствената сфера на имиграционната

политика, за която има създадена институционална структура. Именно последната е

аналитичният ‘вход’ в темата: тя пронизва сравнителния подход на Л. Дрюке и е в

центъра на анализа на Ф. Хюсменова. Аналитичният ‘прочит’ на достиженията на

петнадесет години изследователски усилия се стреми да не се повлиява от

конюнктурата на деня, но има теми, които така мощно навлязоха и във всекидневните

представи, и в медийните образи, и в политическите приоритети, че не е възможно да

бъдат пренебрегнати в академичните размисли. Такава е темата за сигурността,

предмет на изследването на А. Гълъбов.

Първият том илюстрира две от амбициите на поредицата. Едната е желанието за

пресичането на множество гласове –и на утвърдени учени, и на млади изследователи.

Родните търсения се оглеждат в големите съвременни дебати (У. Кимлика). Политика и

теория са интимно вплетени в деликатната материя на миграцията, затова на

страниците на научен том четем позицията на български министър (Ф. Хюсменова).

Миграцията може да се разбере само в перспективата на нейната глобалност, външният

поглед е задължителен (Л. Дрюке, представител на Върховния комисариат на ООН за

бежанците).

Втората абмиция е интердисциплинарността: и етническите (Кръстева 1998) и

миграционните изследвания не принадлежат на никоя отделна социална наука – право,

политология, социология, антропология, – а имат нужда от всички тях.

КРЪСТЕВА А.(Съст.) (1998) Общности и идентичности в Бьлгария. С: Петекстон.

8

ANDREESCU G. (2001) Universal thought, eastern facts: scrutinizing national

minority rights in Romania.- In: KYMLICKA W. and M. OPALSKI (Eds) (2001) Can liberal

pluralism be exported? Western political theory and ethnic relations in Eastern Europe.

Oxford: Oxford University Press, 270 – 282.

KYMLICKA W. and M. OPALSKI (Eds) (2001) Can liberal pluralism be exported?

Western political theory and ethnic relations in Eastern Europe. Oxford: Oxford University

Press.

RORTY R. (1993) Human rights, rationality, and sentimentality.- In: Shute S. and S.

Hurley (Eds.) On human rights: the Oxford amnesty lectures 1993. New York: Basic Books.

9

МИГРАЦИОННИ И БЕЖАНСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В БЪЛГАРИЯ – ОБЕЩАВАЩО

НАЧАЛО

Д-р Луизе Друке

Представител на ВКБООН

И.д.Постоянен координатор на ООН в България

Новата поредица Миграционни и бежански изследвания е рожба на съвместния План за

действие на Нов български университет и Представителството на ВКБООН в България, подписан

на Световния ден на бежанците 2003 година в София. Тя е първата в България и се надяваме, че ще

допринесе както за развитие на теорията, така и на миграционната политика.

За да стане по-ясно, представете си съвкупност от цели като създаването на режими в пост-

комунистическите страни с цел предотвратяването на нови и решаването на вече съществуващи

проблеми в областта на движението на населението, имиграцията и бежанците.

Интердисциплинарен екип от учени по международни отношения, политология, право предлага

теоретична рамка за обяснение на процесите и разработва конкретни предложения за тяхното

управление.

Сравнителното изследване на 22 страни от Централна Европа, Източна Европа и Централна

Азия (Централна Евразия) през последните 10 години показва, че този регион е обект на

значително развитие на правната и институционалната страна на миграционната политика, въпреки

многобройните все още съществуващи предизвикателства. Общата Европейска система за

убежище като част от присъединителния процес представлява основният двигател на прогреса в

новите страни-членки, както и в кандидатките, включително България. Това развитие контрастира

с ограничените резултати на страните от Централна Евразия.

От “източници на бежанци” държавите от Централна Европа се превръщат в “страни,

приемащи бежанци”. Демократичните промени разкриват нови възможности пред ВКБООН и

правителствата в региона, включително и България. Съществено се разширява европейското

пространство, в което нуждаещите се от международна закрила могат да търсят и получават

убежище.

10

НБУ под академичното ръководство на доц. Анна Кръстева и ВКБООН в България

инициират тази поредица, за да създадат теоретично пространство за обмен на реултатите от

изследванията и за да павират пътя напред.

Надяваме се книгите от новата поредица да достигнат до широк кръг учени и практици, да

хвърлят светлина върху миграционната и етническата политика в тази част на света, което да

доведе до по-нататъшно разширяване на европейското пространство за убежище в разширяваща се

Европа и в глобализиращия се свят.

На добър час!

11

ПУБЛИЧНА ПОЛИТИКА И КУЛТУРНИ РАЗЛИЧИЯ:

теоретични модели

Пламен Макариев2

Категорията “политика” фигурира в темата на тази статия в своя най-широк

смисъл – като институционална линия на поведение изобщо, не непременно свързана с

борба за заемане на властова позиция или с упражняване на политическа власт. В

англоезичната социално-научна литература тази диференциация се прави и на чисто

езиково равнище – между “policy” и “politics”(Hill 1997 : 8). Става дума за “политика”

като законодателство, като програми за действие, формулирани и осъществявани от

държавни институции, като приоритети за насочване на финансови ресурси от страна

на донори, като проекти на неправителствени организации, като медийни стратегии.

Би било преувеличено да се твърди, че държавните, а и останалите институции,

които имат отношение към проблемите на етническите и религиозните малцинства у

нас, осъществяват последователни политики в тази област. Не е трудно човек да си

припомни примери за действия на една и съща организация, които се обезсилват

взаимно и така водят до прахосване на ресурси и до обезкуражаващи резултати. От

друга страна, едва ли някъде по света се провеждат политики по перфектен начин,

реализирайки един или друг концептуален модел. Обикновено реалните събития са по-

сложни и непредвидими, отколкото се приема на теория. В много случаи се налага да се

реагира според обстоятелствата, с цената на нарушаване “канона” на прилаганата

политика. И все пак е за предпочитане политиката да се изгражда върху основата на

теоретически артикулирана стратегия, отколкото на интуиция и здрав разум, а също

въпросната стратегия да не е формирана чрез прилагане на взаимно изключващи се

подходи, дори и всеки един от тях да е сам по себе си убедителен.

Съображения от този род мотивираха написването на тази статия, която

представлява обзор на най-популярните в съвременната академична литература

подходи към културното различие. Целта на съпоставителния им анализ е да се

фокусира вниманието на нашата научна публика върху проблематиката на прилагане

тези методологии при изграждане на политики по отношение на етническите и

религиозните малцинства у нас. От само себе си се разбира, че в ограничения обем на

2 Доцент, ръководител на Катедрата по философия в СУ «Кл. Охридски», един от създателите и ръководителите на Магистърската програма по интеркултурни изследвания.

12

настоящия текст въпросните концепции могат само да се “скицират”, но се надявам

картината на широкия набор от предлагани алтернативи да създава адекватна обща

представа за трудността и отговорността на задачата да се избере такава стратегия за

разрешаване на малцинствените проблеми, която да е съобразена както със световния

теоретически и практически опит, така и с конкретната културна и социална среда в

нашата страна.

Методологиите, които се разглеждат в статията, се разполагат между две

полярни схващания: либералното, залагащо на минимизиране ефектите от културното

различие върху публичния живот, и комунитаристкото, “парцелиращо” логиката и

морала на социалния живот според културни специфики. Между тях се разгръща цял

спектър от мултикултуралистки теории, които гравитират в посока на единия или на

другия полюс. Към синтез на либералните и общностните ценности са ориентирани пък

диалогичните подходи, а те, на свой ред, могат да бъдат диференцирани на такива,

които работят повече за развиване психологическите техники на общуване в

интеркултурна плоскост (към този род подходи спадат различните методики на

интеркултурна комуникация), и такива, които разработват в морално и правно

отношение процедурата, гарантираща интерсубектността на диалога и със самото това

легитимността на постигнатите чрез него споразумения (става дума за дискурсната

етика и теориите за делиберативната демокрация). В заключителната част на статията

се прави преглед на отделни концептуални, “вътрешни” трудности, с които се

сблъскват някои от разглежданите теории и които заслужават внимание като възможни

“точки на растеж”, т. е. на развитие в разглежданата проблематика.

* * *

Политико-философският дебат относно културното различие се опира на три

основни ценности, признавани в една или друга степен от всички участници. Това са

единството на социалния живот, свободата на индивида и културната идентичност.

Теоретичният проблем е именно как да се отдаде дължимото и на трите ценности по

рационален и реалистичен начин.

Исторически първото предложено решение е на класическия либерализъм в

лицето на теории като социалната философия на Джон Лок. Според това схващане,

изходът от политическите вражди, пораждани от културни (най-вече религиозни)

различия, е в отстраняване техните прояви от публичния живот и локализирането им в

частния. Водеща роля в този процес има отделянето на църквата от държавата.

13

Взаимодействията в политическата и икономическата сфера трябва да са културно

неутрални. На никого не се полагат привилегии и никой не трябва да бъде

дискриминиран въз основа на културни особености – принадлежност към една или

друга религия или етничност. Публичният живот следва да има единна основа и тя е

човешката природа. Дължимото отношение към “Другия” е като към човешко

същество, все едно към каква култура принадлежи.

Тази стратегия за постигане на единство на социалния живот – без ограничаване

свободата на индивида и без премахване на културните различия (за тях все пак остава

“ниша” в сферата на семейството, религиозната общност, приятелските връзки,

съседските отношения и т.н.) – постига много добри резултати при преодоляване на

религиозните вражди, породени от Реформацията. Тя обаче има един съществен

недостатък. Ако приемем човешката природа за единна основа на публичния живот,

възниква проблемът: кой може да каже каква е тя по своето съдържание. Този въпрос е

важен, защото от неговия отговор зависи интерпретацията на човешките права, а от нея

пък – характерът на секуларизирания публичен живот. Ако се тръгне от една културно

обусловена, ограничена (т.е. не универсална) представа за човешката природа и спрямо

нея се “скроят” права, които претендират за универсалност, ще се получи това, което в

една по-късна терминология се нарича “културен империализъм”. Нечие частно

виждане за човешката природа се предлага на цялото човечество като абсолютно и

културно неутрално знание за нея. Със самото това една от световните култури прави

опит да наложи своя начин на живот по отношение на всички останали.

Тези концептуални дефекти на класическия либерализъм са една от причините

за опозицията, която Просвещението среща в лицето на немския Романтизъм.

Германските интелектуалци като Фихте и братята Шлегел, а преди тях още Хердер, не

откриват сред просвещенските идеали ценностите на немската култура (Berlin 1998).

Но още преди тази полемика един друг немски мислител, И. Кант, вече набелязва

начина, по който единството на публичния живот може да бъде поставено на по-

универсални основи (най-представителното в това отношение негово съчинение е, без

съмнение, “Критика на практическия разум”). Вместо от човешката природа може да се

изхожда от Разума. Не е ли Разумът един и същ навсякъде? Какво по-подходящо

средство за преодоляване на пристрастията, които разделят и противопоставят хората,

от апелирането към човешката разумност?

Същото решение може да бъде представено в по-нова терминология по следния

начин: културните специфики, които заплашват да фрагментират публичния живот,

14

могат да бъдат “извадени пред скоби” чрез саморефлексията. Осъществявайки един

такъв разумен акт, аз мога да се дистанцирам от всички дадености на моето физическо

и духовно съществуване и да взема рационално решение, без да се подчинявам на

представите за света и живота, които са вкоренени в моето съзнание от

социализационните механизми на моята култура. Тази автономия на Разума е

концептуализирана от Дж. Ролс в категорията “було на незнанието” (“veil of

ignorance”). Дж. Ролс (1998) се пита: ако хората трябва да изберат принципи, въз основа

на които да регулират своите взаимоотношения, как би могло този избор да стане по

справедлив начин? И неговият отговор е, че това би било възможно, само ако те

избират принципите, без да изхождат всеки от своите частни, егоистични интереси. Но

за това е необходимо всеки да се абстрахира от своите качества, от социалната си

позиция, дори от представите си за добро и от психологическите си нагласи, т.е. да си

представи, че не знае дали е млад или стар, здрав или болен, мъж или жена, богат или

беден, или иначе казано – да направи своя избор иззад булото на незнанието.

При устройство на публичния живот, което е в този смисъл справедливо, няма

място за изява на пристрастия, обусловени от културна принадлежност. Това не

означава, че е недопустимо да се осъществяват публично каквито и да било културно-

специфични практики, а само че не бива да се привилегирова или дискриминира никоя

култура, както и никой индивид или група въз основа на тяхната културна идентичност.

Не може, например, едни закони да са валидни за едни културни (напр. етнически или

религиозни) категории граждани, а да не са валидни за други. Не може чрез

образованието и медиите да се утвърждава ценността на една култура за сметка на

други – напр. като се индоктринират учениците или читателите (зрителите) в духа на

дадени ценности, които са несъвместими с ценностите на друга култура.

Ако в този дух приемем, че личният морален избор на индивида не трябва да се

определя от неговата културна или общностна принадлежност, ще стигнем до един от

емблематичните принципи на либерализма – за приоритета на морално правилното над

благото. Никое колективно убеждение, колкото и да е подкрепено от традициите на

общността, колкото и очевидно да съответства на общия интерес, не би трябвало да

предопределя позицията на индивида, измествайки разумната процедура на неговото

свободно решение. Една така предопределена позиция не би могла да бъде

справедлива.

При цялата си вътрешна състоятелност теорията на посткантианския

либерализъм не се основава на безспорни предпоставки. Нейната концептуална изходна

15

точка е саморефлексията. Наистина, Разумът може да се абстрахира от всички

дадености на своя носител и от това следва по-нататък възможността да се вземат

справедливи решения и всичко останало, което е необходимо за постигане на

рационално единство на публичния живот. Ала остава въпросът дали в акта на

саморефлексията не се дистанцираме и от дадености на своя живот, без които той губи

нещо от своята привлекателност за нас?

Основната философска школа, която в наши дни противостои на либерализма, е

комунитаризмът. Тя е продължител на идеи, формулирани от мислители като

Аристотел, някои от немските романтици, Хегел. На ценности като свобода,

рационализъм и справедливост комунитаристите противопоставят автентичност на

социалното битие и солидарност. Особена значимост за техните възгледи има теорията

на общността, която създава Ф. Тьониес (1979). Именно ценностите на общностния

начин на живот са това, от което не си струва – според комунитаристкото гледище – да

се дистанцираме саморефлексивно. Либерализмът е по начало индивидуалистична

философия. Той наистина еманципира човека от необходимостта да изпълнява сляпо

някакви задължения, които произтичат от принадлежността му към културна или друга

общност. Но заедно с това се стига и до неспособност на индивида, възприел една

тотално саморефлексивна нагласа, да поема каквито и да било конститутивни

ангажименти. Съображения от този именно род аргументират приоритета на благото на

собствената общност спрямо абстрактната морална правилност, който е характерен за

комунитаристките схващания.3

От позицията на комунитаристката философия либералният обхват на

малцинствените права изглежда недостатъчен. Той не гарантира съхранението и

възпроизвеждането на малцинствените културни идентичности. В рамките на своите

универсални права индивидите могат да постигнат много, сдружавайки се свободно в

името на една или друга кауза. Ала една общностна идентичност не може да се

утвърждава по този начин.

Някои от участниците в съвременния дебат по проблемите на културните

различия възлагат големи надежди за синтез на либерални и общностни ценности на

идеята за гражданството. В основата си тя е либерална, но дава възможности и за

комунитаристки интерпретации. Статутът на гражданин се свързва не само с права, но

3 Един интересен опит да се формулират позитивно принципи на комунитаристки морал, който не се ограничава в рамките на етическия релативизъм, представлява концепцията на М. Уолцър, развита в книгата му “Плътно и ефирно. Моралната аргументация у дома и навън” (Walzer 1993).

16

и с отговорности към обществото като цяло (Patten 2000 : 193). Патосът, с който някои

автори пишат за гражданската лоялност към обществото, за моралните ангажименти

към съ-гражданите, за гражданската солидарност, е близък по дух на комунитаристката

парадигма. Ако в техни текстове “общество като цяло” се замести с “общност”, трудно

бихме могли да направим разлика. Но либералният момент в този синтез си остава

твърде съществен. За разлика от безусловната преданост към нацията, например, която

гладко се вписва в комунитаристкия идеал за социално поведение, гражданската

лоялност е саморефлектирана. Тя трансцендира партикуларните идентичности –

ориентирана е към социалното цяло като форма на съвместно човешко битие изобщо, а

не като реализация на една или друга контингентна културна традиция. В този смисъл

гражданската и културната идентичност са в отношение по-скоро на алтернативност,

отколкото на взаимно допълване.

Наистина, в литературата не липсват и опити да се разработват концептуални

модели на гражданство с претенции за по-убедителен баланс на общностни и

либерални ценности: “Една динамична обединяваща култура на гражданството, която

може да изгражда действително уважение, равенство и взаимно зачитане между

различните групи, заедно с твърди анти-дискриминационни мерки, може да ни даде

тъкмо такава страна, за каквато толкова много от нас копнеят” (Alibhai-Brown 2001 :

55). При по-внимателен прочит обаче се вижда, че балансът тук е по-скоро продукт на

едно пожелателно мислене, отколкото на теоретично решение.

Различните теории и политики, които са ориентирани към защитата на

малцинствени културни идентичности, обикновено биват подвеждани под общия

знаменател на мултикултурализма. В методологическо отношение те се влияят в една

или друга степен както от комунитаризма, така и от либерализма. Основното

убеждение, от което изхождат тези теории и практики, е, че либералният социален ред,

основаващ се върху универсални права на индивидите, не отдава дължимото на

малцинствените културни идентичности.

В какъв смисъл не е възможно да се възпроизвеждат такива идентичности, ако

се признават само универсални права? Най-напред, функционирането на обществото в

съответствие с универсалните права дава възможността мнозинството да налага волята

си над малцинството – това по начало е характерно за демокрацията. Но в случая с

етническите и религиозните малцинства това ще означава, че техният начин на живот

ще се определя от хора, които не принадлежат на тяхната култура.

17

В дискусиите по тази проблематика е особено популярна темата за лицемерието,

което е залегнало в основата на либералната постановка за културна неутралност на

публичния живот. Не един и двама автори убедително показват, че и в страните, които

провеждат най-стриктно либерална политика спрямо културните различия, под маската

на националната идентичност всъщност държавата утвърждава културната идентичност

на “мнозинството”. В това отношение са особено показателни някои публикации на У.

Кимлика, който именно от либерална гледна точка разкрива неравнопоставеността на

етническите и религиозните малцинства в съвременните либерални демокрации

(Kymlicka 1995, гл. 4). И наистина, можем ли да си представим, например, културно

неутрално преподаване на национална история или национална литература? А такива

се изучават във всяка независима страна.

Необходимостта от по-висока чувствителност на държавните политики към

културното различие се обосновава и по друга линия. Изтъква се, че културната

идентичност по начало има диалогична природа. Ние дефинираме своята идентичност

винаги в диалог със “значимите за нас други”, както се изразява Ч. Тейлър в

знаменитата си студия “Политиката на признание” (Тaylor 1999). Когато се опитваме да

си дадем отговор на въпроса, “кой съм, собствено, аз” ние не можем да не държим

сметка за това, какво се очаква от нас, за какво някой разчита на нас, какво в нашите

действия би било оценено високо от “значимите други” и какво би срещнало

неодобрение. Възпроизвеждането както на индивидуалната, така и на колективната

идентичност, зависи и от социалната ситуираност на нейния субект. От всичко това

Тейлър прави извода, че на малцинствените идентичности се полага, в един или друг

смисъл, признание. Без него те не биха могли да съществуват пълноценно.

Освен за “политика на признаване”, в съвременните изследвания,

аргументиращи значимостта на културната идентичност, се апелира още и за “политика

на идентичността”, политика на различието” и дори “политика на другостта” (Gutmann

2003, Nealon 1998).

В какво обаче трябва да се изразява това признаване ценността на

малцинствената културна идентичност? Ясно е, че въпросът не може да се изчерпи с

номиналното приветстване в държавни документи на етническото и религиозното

многообразие. В крайна сметка практическото зачитане на малцинствените

идентичности опира до признаване на човешки права, които отиват отвъд

универсалните. Именно със защитата на такива права се свързва в наши дни

мултикултурализмът.

18

В зависимост от използваната методология – дали тя е по-близка до

комунитаризма или до либерализма – от мултикултуралистки позиции се предлагат

модели на права, които имат в една или друга степен партикуларистки характер. Става

дума за степента на културна и дори административна автономия на малцинствените

общности. В най-крайния вариант на колективни права общността излъчва свое

ръководство и взаимодействията между отделните нейни членове и държавните

институции в редица отношения се опосредстват от него. Индивидът е длъжен да се

подчинява на ръководството на общността. В канадската провинция Квебек (Taylor

1994) френскоезичните семейства са длъжни да пращат своите деца във френскоезични

училища, а във фирмите с численост на персонала над определена граница работният

език задължително е френският. Такова е решението на провинциалните власти и ако

човек не желае да го изпълнява, трябва да се изсели от Квебек.

Отделен кръг колективни права са тези, които имат функцията да гарантират

преференциалния статут на малцинствата – да предотвратят накърняването на техните

права от мнозинството. Те са свързани с упражняването на законодателната и

изпълнителната власт. В Унгария, например, действа Закон за правата на националните

и етническите малцинства (Акт № 57/93). Той предвижда възможности малцинствената

общност да се противопоставя на институции, които нарушават нейните права,

включително да налага вето върху наредби и назначения (чл. 26 – 29, вж. Закон...с.13 –

16). Подобни права вече имат и малцинствата в Република Македония по силата на

Охридското споразумение от 2001 г. В чл. 69, пар. 2, например, се предписва, че

относно закони, директно засягащи културата, използването на езици, образованието,

личните документи и използването на символи, Парламентът взема решения с

мнозинство от гласовете на присъстващите народни представители, в рамките на което

обаче задължително трябва да има и мнозинство от гласовете на присъстващите

депутати, които представляват малцинствените общности (в официалния текст вместо

“малцинства” е употребен изразът “общности, които не са мнозинство сред

населението на Македония”)4.

Към колективните права на малцинствата може да се причисли и т. нар.

“групово представителство”. Става дума за гарантиране участието на представители на

малцинствата в държавното управление чрез запазени за тях квоти от местата в

4 Текстът на Рамковото споразумение може да бъде намерен в интернет на страницата на Съвета на Европа, www.coe.int.

19

органите на управлението. Тезата, че такова представителство е необходимо, се

изгражда като отрицание на т. нар. “политика на идеи” (Phillips 1995), т. е. на

презумпцията, че не е необходимо човек да принадлежи към една социална група, за да

представлява нейните интереси – достатъчно е той (тя) да изповядва съответните идеи,

да е привърженик на съответната кауза. От гледна точка на “политиката на присъствие”

има редица важни проблеми, по повод на които групата може да бъде представлявана

само от някой, който споделя нейния опит, нейната съдба. Има въпроси като

съхранението и възпроизвеждането на малцинствените културни идентичности, за

които не може да се изгради адекватна позиция чрез наблюдение и изследване “отвън”.

Разбира се, при оценяването на “политиката на присъствие” трябва да се има

предвид, че тя предпоставя изграждането на механизми за легитимно излъчване на

представители на малцинството във властта, формиране на политически елит на

общността – сливане на общностни и властови отношения, което е проблематично в

редица отношения. Как може да се осъществява конкуренцията между политиците пред

техните избиратели, ако нейна арена е малцинствена общност, обединявана от базисна

солидарност в условията на дискриминационен и/или асимилационен натиск отвън?

Как може в такива условия да се реализира вътре в общността политическият

плурализъм - необходимо условие, за да не се допусне монополизиране на

политическото представителство на това малцинство от безалтернативен авторитарен

елит с всички произтичащи от това последствия, на първо място – използването на

участието във властта по-скоро за лично облагодетелстване отколкото в интерес на

представляваното “свое” малцинство?

Колективните права, особено в по-комунитаристките им варианти като частично

самоуправление на малцинствените общности, будят загриженост сред по-либерално

мислещите изследователи и общественици. Техните опасения вървят основно по две

линии. Най напред, колкото е по-висока степента на обособяване на живота в

общностите от този род, толкова по-застрашен е интегритетът на обществото. Създава

се опасност от зараждане на сепаратизъм, затруднява се комуникацията в национален

мащаб, възникват допълнителни огнища на политическо напрежение. В по-друга

плоскост се изтъква, че колективните права дават възможности на общността да

подтиска отделни свои членове. Ако държавата предоставя известна културна

автономия на дадено малцинство, тя се въздържа от намеса, дори и когато неговите

нрави и изобщо специфичните му културни порядки ограничават индивидуалните

права и свободи на някои негови членове. В това отношение често се дават примери с

20

религиозни общности в САЩ, които, поради известни свои вярвания, ограничават

образованието на децата си до първите няколко класа, като по този начин ги лишават от

възможността да се интегрират по-нататък пълноценно в социалния живот.

Като алтернатива на този вид признание, оказвано на малцинствената

идентичност, се разглеждат групово-специфичните, респ. групово диференцираните

права (Kymlicka 1995). Те се признават само на някои категории граждани (т. е. на

членовете на малцинствени общности) и в този смисъл не са универсални, но тяхното

консумиране не предпоставя специално създавана за тази цел вътрешна организация на

общностите и не е политически релевантно. Някои автори ги наричат дори

“индивидуални права, консумирани по колективен начин”. Като примери могат да се

посочат: правото да се ползва в образованието и държавната администрация

(обикновено на регионално равнище) малцинствен, т.е. различен от официалния, език;

правото да се учи по различни програми (ако става въпрос за усвояване на собствената

култура на малцинството, да речем посредством учебни дисциплини като литература,

история, география); правото да се създават малцинствени медии, работещи само на

езика на общността, занимаващи се изключително с нейни проблеми и застъпващи се за

нейните интереси пред обществото като цяло; правото да се определят официални

названия на населени места, местности и улици независимо от властите на национално

равнище; правото на привилегии при постъпване в учебни заведения и на работа в

държавни институции (в духа на т. нар. в американската практика “affirmative action”).

Нееднаквото третиране на членовете на малцинствените общности, каквото

представлява предоставянето на групово-специфични права, има за цел постигане

именно на равнопоставеност на идентичностите. То обаче не е свързано с някакво

“овластяване” на малцинствата в сферата на вземане на решения, които засягат техните

идентичности – какъвто е случаят с колективните права. Затова, ако последните

пораждат опасения за интегритета на обществото, то пък групово-специфичните права

изглеждат твърде умерени като форма на признаване ценността на малцинствената

културна идентичност.

Напрежението между либералните и общностните ценности, по чиито “силови

линии” се разполагат различните мултикултуралистки концепции, е било възприемано

от немалко автори като диалектическо противоречие, което изисква синтез. За едно от

достойнствата на диалогичните методи за създаване на легитимен социален порядък се

приема и разрешаването на противоречието между морална правилност и общностно

благо – противоречие, което се изявява при различните системи на малцинствени права

21

и допринася за това те все да клонят към една или друга крайност и да пораждат повече

затруднения, отколкото преодоляват.

К.-О. Апел, един от създателите на дискурсната етика – може би теоретически

най-артикулираният диалогичен метод - разглежда въпроса за приемствеността между

дискурсната етика и Кантовия етически формализъм (Apel 1993, 1996). Това той прави

именно в духа на един синтез, отварящ либералната метаетическа концепция на Кант

към общностните ценности. В тази насока Апел твърди, че “самотният субект” няма

как да извежда от основния (в Кантовия, формалистично-етически смисъл) морален

закон конкретни норми, които да са приемливи за всички. Това не може да става по

монологичен начин, ако не предпоставим догматичното допускане, че Разумът е

еднакъв навсякъде. Следователно, би трябвало този закон да се прилага в реална

комуникация със засегнатите. По този начин формалната “рамка” на категоричния

императив би се запълвала със съдържание, без да се противопоставят или по-скоро,

като се съчетават благото и моралната правилност. Ако приоритетът на правилността

изисква всеки да бъде оставен сам да решава какво е благо за него, стига да не пречи с

действията си на околните, една договорена система от норми на взаимодействие,

които гарантират именно такова взаимно “щадене” на интересите, би представлявала

някаква конкретна обща платформа на съвместно съществуване, която може да

претендира за статуса на общо благо.

Апел показва в посочените статии как методологията на формулиране на

легитимни норми, която се предлага от дискурсната етика, може да дава в няколко

направления резултати, синтезиращи либерални и общностни ценности. Тъй като в

неговите разсъждения се използва специфичната терминология на дискурсната етика,

тук няма да се спираме на аргументацията му.

За актуалната практика на регулиране на междуетническите и

междурелигиозните отношения като че ли има по-голямо значение един “по-приземен”

диалогичен метод – този на публичната делиберация. За неговото теоретично развитие

има не малък принос и дискурсната етика (особено в лицето на другия й

основоположник - Ю. Хабермас (Habermas 1992, 1996). “Публичната делиберация” е

метод за вземане на социално значими решения чрез рационален диалог. Оригиналното

при него е, че “силата” на аргументите се приема за превъзхождаща правото на

мнозинството. При вземане на някакво решение, например, ако трябва да се избира

между две алтернативи и мнозинството от “имащите право на глас” са заинтересовани

да предпочитат едната, би трябвало при представяне на по-убедителни аргументи в

22

полза на другата (т. е. на аргументи относно съответствието между решението и общия

интерес) всички да се обединят около нея.

Какво може да накара някого да подкрепи решение в името на общия интерес,

което е неизгодно за него? Отговор на този въпрос се търси в механизмите на

публичността за легитимиране на решения и норми. В дългосрочен план по-печеливша

стратегия е да заслужиш и поддържаш публичното доверие към своята персона

отколкото да реализираш някаква непосредствена печалба, като се компрометираш

веднъж завинаги. Дж. Ълстър нарича тази зависимост “цивилизоващата сила на

лицемерието” (Elster 1998 : 12).

Теоретиците на делиберативната демокрация полагат големи усилия да

формулират достатъчно пълно и подробно правилата на делиберацията – така че “по-

добрият аргумент” действително да превъзхожда всички останали съображения с

рационалното си съответствие спрямо общия интерес, а не, да речем, с авторитета или

харизмата на този, който го предявява, или с пропагандните манипулации, които го

придружават, или пък с някаква загатната заплаха за неприятности, които очакват

опонентите, ако не го приемат(Elster 1998). Приема се, най-напред, че публичната

делиберация трябва да бъде рационална дискусия, свободна от принуда и

осъществяваща се между равнопоставени партньори. Освен това, дискусията трябва да

бъде отворена за изразяване на позиции относно общия интерес – т. е. всеки има право

да оспори дадена норма, ако тя го ощетява по някакъв начин и в този смисъл не

съответства на общия интерес. При положение, че подобно възражение бъде

достатъчно аргументирано, то задължително трябва да бъде уважено. В този смисъл

споразуменията, които се постигат посредством публична делиберация, трябва да са

съобразени не само с интересите на непосредствените, реални участници в дискусията,

а и с предвидимите от тях последствия за всички останали хора. От всичко това следва

и че въпросните споразумения винаги са открити за ревизия.

Близко е до ума, че една толкова “млада” теория (публикации относно

делиберативната демокрация излизат едва от началото на 80-те години на ХХ в.)

понастоящем едва ли може да претендира за съвършенство. Тя е предмет на много

критики, но се развива с бързи темпове и открива добри перспективи за преосмисляне

на отношенията между либерални и общностни ценности и норми. Публичната

делиберация се изгражда от нейните привърженици като универсален механизъм за

формиране на обществен консенсус по всякакви въпроси. Темата за интеркултурните

взаимодействия не се засяга често в тази връзка, освен като един от източниците на

23

концептуални затруднения пред теорията на делиберативната демокрация (Bohmann

2000, гл.2). И все пак, нямаме основания да се въздържаме от обсъждане на

възможностите за делиберативно решаване на проблемите в междуетническите и

междурелигиозните отношения.

Друг диалогичен метод за работа в тази насока е интеркултурната

комуникация. Това е относително нова академична дисциплина - формирането й

започва в началото на 60-те години на ХХ век. Тя се опира на научни традиции в

културната антропология и социалната психология, особено на т.нар. cross-cultural

studies. В днешния си вид интеркултурната комуникация е твърде приложно

ориентирана, най-вече като методология на тренинги, подготвящи за работа в чужда

културна среда. Разбира се, правят се и значителни емпирични изследвания на

културните различия, като например известното проучване на организационната

култура в повече от 50 страни на Х. Хофстеде (2001).

В рамките на дисциплината интеркултурна комуникация се разработват методи

за постигане на т.нар. “интеркултурна компетентност”. Тя има три компонента.

Единият е мотивацията за конструктивно отношение към другата страна в

интеркултурното взаимодействие – без стремеж към доминация, но и без отбранителна

враждебност, както и без наивна, некритична, “всеядна” толерантност към чуждото

културно влияние. Друг елемент на интеркултурната компетентност е знанието за

партньора в интеркултурното взаимодействие, а третият са уменията за конструктивно

участие в това взаимодействие. Освен чрез специализирано обучение, интеркултурната

компетентност може да се изгражда чрез включване на съответни мотивационни и

познавателни елементи, както и на умения в общообразователните училищни програми.

За такава компетентност могат да работят и мас-медиите.

Централна роля при изграждането на умения за поведение в културно

хетерогенна среда играе разбирането на чуждата позиция във взаимодействието. В този

аспект се получава известно конвергиране между интеркултурната комуникация и

теорията на публичната делиберация и по-специално, що се отнася до втората, в пункта

на оценяване убедителността на чуждия аргумент. Когато трябва да си дам сметка дали

да приема за валиден нечий аргумент, отнасящ се до отношението между

дискутираната норма и неговите нужди, аз не мога да мина, без да си отговоря на

въпроса дали претенциите на този човек, или на тази общност, че те имат дадени

нужди, са основателни. Това изисква, ако страните в делиберацията принадлежат на

24

различни култури, да вникна в чуждата “културна логика” с всичките й зависимости, за

които не мога да съдя по аналогия със собствената си култура.

В интеркултурната комуникация тази задача се нарича “постигане на

изоморфност на приписванията” (isomorphism of attributions), т. е. положение, при което

даден участник в интеркултурния контакт е наясно какво другият има предвид със

своите изказвания и действия: приписва им същия смисъл, който е вложил в тях

техният автор (Brislin 1993 : 41). Начинът, по който двете методологии подхождат към

предизвикателството на този вид разбиране на Другия, е много различен. В

интеркултурната комуникация се работи за постигане на разбиране по чисто емпиричен

начин – за чуждата култура се събира информация и чрез тренинги се формират умения

как тя да се използва. В теорията на делиберативната демокрация задачата е много по-

трудна и отговорна, защото там се работи с аргументи. Ето защо, поне на този етап,

рационалната комуникация между представители на различни култури се третира като

твърде проблематична.

* * *

Всяка от теориите би могла да залегне в основата на политика по отношение на

етнически и/или религиозни малцинства (а също да послужи като ориентир и за

политика от страна на организации, изразяващи интересите на самите малцинства). Тъй

като задачата на тази статия е да се направи обзор на разглежданата проблемна област в

теоретична плоскост, той би бил твърде едностранчив, ако не се обърне внимание и на

“вътрешните” концептуални затруднения, с които се сблъскват представените

схващания. Те са илюстрация за “подводните камъни”, на които може да се натъкне

политиката по малцинствената проблематика, следвайки някаква привидно разумна

теоретична стратегия.

По-горе вече стана дума за вътрешната непоследователност на либералната

политика по отношение на културните различия. От една страна, тя претендира за

културна неутралност на публичния живот, а, от друга, негласно поставя социалните

взаимодействия в зависимост от една доминираща култура, упражнявайки по този

начин асимилационен натиск върху малцинствените идентичности. Антиподът на тази

политика - комунитаристката алтернатива - също е предмет на критики. Тя бива

уличавана най-вече в есенциализъм. Сочи се, че една политика по отношение на

малцинствата, основаваща се върху признаване ценността на културните идентичности,

би трябвало да третира последните като “твърди” същности – дискретни (не е

25

допустимо “хибридизирането” им една с друга или плавното им преливане една в

друга), вътрешно хомогенни (в техните рамки няма място за процеси, които се

отклоняват от съответния културен модел), статични (всяко съществено развитие се

разглежда като “противопоказано” на съхранението на културната автентичност). За

отделния представител на малцинството неговата така схваната културна идентичност

се оказва съдба – принадлежността му към съответната етническа или религиозна

общност, предопределяща как хората (както “отвътре”, така и “отвън” на общността)

ще се отнасят към него, задава неговото поведение, лишава го от свобода на избор.

Всичко това дава основание на някои автори да наричат мултикултурализма “нов

расизъм” (Berliner and Hull 2002) . Индивидът се оказва в плен на едно ново

потисничество, което се корени в доброто намерение да се отдаде признание на

неговата идентичност.

Разбира се, тези критики са релевантни единствено спрямо крайно

комунитаристките форми на мултикултурализма. Само като илюстрация на това колко

различно може да се интерпретира признаването ценността на културната идентичност,

ще посоча разграничението, която прави Л. Блум между три възможни предмета на

признание в мултикултуралисткия смисъл: индивидът като носител на културна

идентичност, “културната група” и културата като групово-специфичен начин на живот

(Blum 1998 : 76).

Що се отнася до последния вид признание – спрямо културата като такава

(някои автори го оприличават на грижата за опазване на биологичните видове) - то

действително клони към есенциализиране на идентичността. Ала, ако признанието се

реализира, като се предоставят на индивидите от едно или друго малцинство

подходящи условия те да възпроизвеждат, включително да реконструират, своята

културна идентичност по начини, които те в своето общуване помежду си са

предпочели (и които могат и да преразгледат, ако пожелаят това) – условия, които

индивидите от “мнозинството” без друго имат, поради отъждествяването на тяхната

култура с националната – това не би било нищо повече от възстановяване на

справедливостта. В противен случай не само че би било застрашено съществуването на

малцинствената култура, но и индивидите, които се идентифицират с нея, биха се

оказали принудени да черпят мотиви и форми за своята личностна реализация и

развитие от чужд източник.

Така разбран, т. е. като ориентиран към културното благополучие на хората, а не

към самоцелното съхранение на някакви културни модели, мултикултурализмът не

26

“забранява” доброволната асимилация. Номиналната (по силата на родствена връзка)

принадлежност към етническо или расово малцинство не поражда ангажимент за

участие в културната активност на съответната общност. Групово-специфичните права,

чието признаване предполага този вид мултикултурализъм, се отнасят до възможности

за възпроизвеждане и развитие на културни идентичности, а не до задължение да се

прави това.

Подобен конструктивистки подход към малцинствената идентичност обаче не

може да се впише безпроблемно в една мултикултуралистка политика. Традиционно в

литературата се приема, че конструктивизмът върви “ръка за ръка” с инструментализма

в интерпретацията на идентичността, т. е. с презумпцията, че хората са склонни да

конструират и реконструират своята идентичност в съответствие със своите егоистични

интереси, а не от вярност към заветите на своите предци и от преданост на някаква

кауза. Така обаче се лишава от почва признанието спрямо ценността на културната

идентичност, без което мултикултурализмът се обезсмисля.

Очертаният проблемен кръг не изчерпва концептуалните затруднения на

теориите за културното различие. Как да разграничаваме, например, културни от

социални фактори за конфликтите от етническо или религиозно естество? Очевидно е,

че мотивацията за съпротива, която се корени в нежеланието ти да приемеш някакъв

налаган отвън чужд и отблъскващ за теб начин на живот, е твърде различна от онази,

която се поражда от стремежа ти да не допуснеш да бъдеш ощетен при

разпределението на определени материални блага. Но как да артикулираме

категориално тази разлика? И възможно ли е въпросните два вида фактори да се

преплитат в своето действие и дори да се отъждествяват в някои случаи? На какво се

дължат проблемите на ромите в модерните общества – на някаква културна

несъвместимост или на крайната бедност, възпроизвеждана от дискриминация, която се

намира в отношение на порочен кръг с бедността? И не е ли възможно социалният

фактор бедност да се интериоризира в етническата култура? Отговорите на тези

въпроси са от голямо значение за формирането на политика по отношение на

етническите и религиозните, а и на расовите малцинства. Но теорията е още далеч от

убедителни решения в тази област.

Подобно е положението и при различните концепции за диалогично устройване

на отношенията между културните общности. Едно легитимно балансиране интересите

на последните предполага рационално, аргументирано съизмерване на техните

културни нужди. Ала именно поради културното различие валидността на аргументите,

27

формулирани в единия културен контекст, е под въпрос от другата гледна точка. В тази

връзка се изказват редица съмнения относно възможността на интеркултурния дискурс.

Те биват различни по степен. А. Макинтайър, например, се противопоставя на самото

допускане за единна, универсална, културно неутрална рационалност. Според него

различните култури имат и различни рационалности, между които е налице отношение

на непреводимост (MacIntyre 1988 : 387). Постигане на взаимно разбиране не е

невъзможно, ала за него са необходими специални, трудно постижими условия – във

всеки случай делиберация от подобен род не може да служи като стандартно средство

за уреждане на проблемите между културни общности.

На пръв поглед по-умерено е схващането на Т. Макарти, който работи в

традицията на Ю. Хабермас и съответно свързва трудностите при дискурса в културно

хетерогенна среда с различията между жизнените светове на участниците (McCarthy

1992). Става дума за невъзможността да се оцени доколко е действителна дадена нужда

на Другия, заявена от него като основание на претенция, да речем, за културни права.

Как да съдим доколко е важно за едно етническо малцинство, например, неговите деца

да получават своето образование изцяло на своя майчин език. За да направим това, ние

трябва да вземем пред вид особеностите на жизнения свят на тази общност, включващ

ценностна система, традиции, родова памет, специфична историческа чувствителност,

свързана със следи от едни или други събития от по-близкото или по-далечното минало

– все фактори, които действат през саморазбирането на хората. Но в такъв случай

можем да градим своята оценка само върху изявления на носителите на въпросната

идентичност, които пък могат да ни въвеждат, умишлено или не, в заблуждение. В

резултат се поставя под въпрос аргументативната комуникация и между общности,

които не са разделени от кой знае колко значителни културни различия.

В специализираната литература са формулирани още много критики по адрес на

теориите за културните различия. Но и представените дотук дават представа за

“вътрешните” проблеми на разгледаните концепции, които обаче могат да се

интерпретират и оптимистично – като залог за предстоящо развитие в методологически

план на политиките по отношение на етническите и религиозните малцинства.

ЗАКОН № LXXVII от 1993 г. за правата на националните и етническите малцинства, Будапеща, Управление за националните и етническите малцинства в Унгария (година на издаване не е посочена)

РОЛС Д. (1998) Теория на справедливостта. София.

28

ХОФСТЕДЕ Г. (2001) Култури и организации. Софтуер на ума. София: Класика и стил.

ALIBHAI-BROWN Y. (2001) After multiculturalism.- In: Crick, B. (ed.) Citizens: Towards a Citizenship Culture. Oxford: Blackwell.

APEL K.-O. (1993) Das Anliegen des anglo-amerikanischen “Kommunitarismus” in der Sicht der Diskursethikл- In: Brumlik, M. und Brunkhorst, H. (Hrsg.) Gemeinschaft und Gerechtigkeit. Frankfurt am Main: Suhrkamp

APEL K.-O. (1996) Die Vernunftfunktion der kommunikativen Rationalitaet.- In: Apel, K.-O. und Kettner, M. (Hrsg.) Die eine Vernunft und die vielen Rationalitaeten, , Frankfurt am Main: Suhrkamp.

BERLIN I. (1998) The Crooked timber of humanity. Princeton: Princeton University Press.

BERLINER M. S. and G. HULL (2002) Diversity and multiculturalism: the new racism.- In: Multiculturalism: The new racism, Impact, November issue, Newsletter of the Ayn Rand Institute.

BLUM L. (1998) Recognition, value, and equality. In: Willet, C. (ed.) Theorizing multiculturalism. Oxford: Blackwell.

BOHMAN J. (2000) Public deliberation. Cambridge, Mass.: The MIT Press. BRISLIN R. (1993) Understanding culture’s influence on behavior. Fort Worth:

Harcourt Brace. ЕLSTER J. (1998) Introduction.- In: Еlster, J. (ed.) Deliberative democracy.

Cambridge: Cambridge University Press. GUTMANN A. (2003) Identity in democracy. Princeton: Princeton University Press HABERMAS J. (1992) Faktizitaet und Geltung. Frankfurt am Main: Suhrkamp. HABERMAS J. (1996) Die Einbeziehung des Anderen: Studien zur politischen

Theorie. Frankfurt am Main: Suhrkamp. HILL M. (1997) The policy process in the modern state. Harvester Wheatsheaf

Prentice Hall. KYMLICKA W. (1995) Multicultural citizenship. Oxford: Oxford University Press. MACINTYRE A. (1988) Whose justice? Which rationality? Notre Dame: University

of Notre Dame Press. MCCARTHY T. (1992) Practical discourse: On the relation of morality to politics.-

In: Calhoun, C. (ed.) Habermas and the public sphere. Cambridge, Mass.: The MIT Press. MODOOD T. (1998) Anti-essentialism, multiculturalism and the “recognition” of

religious groups.- The Journal of Political Philosophy, Vol. 6, No 4. NEALON J. (1998) Alterity politics. Ethics and performative subjectivity.

Duke University Press. PATTEN A. (2000) Equality of recognition and the liberal theory of citizenship.- In:

McKinnon C. and I. Hampsher-Monk (eds.) The Demands of citizenship. London: Continuum.

PHILLIPS A. (1995) The politics of presence. Oxford: Clarendon press. TAYLOR C. (1994) The politics of recognition.- In: Gutmann, A. (ed.).

Multiculturalism. Examining the politics of recognition. Princeton: Princeton University Press.

TOENNIES F. (1979) Gemeinschaft und Gesellschaft. Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft.

WALZER M, (1993) Thick and thin. Moral argument at home and abroad. Notre Dame: Notre Dame University Press.

29

БЪЛГАРСКАТА ЕТНИЧЕСКА ПОЛИТИКА5

Анна Кръстева6

Откритието на етничността

Едно от най-големите посткомунистически открития е…етничността. Това

откритие е интелектуално, културно, социално, политическо. Студията ще анализира

последното измерение, в увода ще скицирам теоретичните му аспекти.

Свидетели сме на впечатляващ бум на публикации по етническите отношения.

Той е и върхът на това развитие, което западните обществени науки 7познават от края

на 60-те години. Бяха предложени две обяснения: възникват нови явления и се създават

нови аналитични инструменти за тяхното изследване (Glazer and Moynihan 1975);

етничността винаги е съществувала, но е било скрита от предишните теоретични схеми

(Smith 1997)8. И двете са релевантни на посткомунистическите изследвания на

етническите отношения.

Марксизмът мисли обществото в термините на класите. В този теоретичен

хоризонт на културните идентичности се отрежда второстепенно място - в

“надстройката”, чиято функция е по-скоро да отразява базата, която остава определяща

и активна.

Марксизмът не е единствената концепция, която разглежда социалното по този

начин. Той се вписва във вълната теории на модернизацията, които считат, че

технологичният и икономически прогрес намалява относителна тежест на културните

идентичности като променлива величина, обясняваща социалната промяна. Със

смайваща бързина посткомунизмът замени тази визия с друга, фокусирана върху

етничнотта, религията, културата.

5 Версия на студията е публикувана на френски език в списание Transitions, 2001, N 1. 6 Доцент, ръководител на Департамента по политически науки на НБУ и на Центъра по бежански, миграционни и етнически изследвания. 7 По отношение на етничността западните обществени науки не са единодушни. Разграничават се съвсем ясно англосаксонските проучвания, от една страна, със значителна продукция и траен интерес, и френските обществени науки, от друга, по-въздържани, поставящи ударението върху пряката неопосредена връзка между гражданина и държавата. 8 Етничността е една от основните оси на и класифициране и групиране както в пред-модерния, така и в модерния свят (Smith 1997).

30

На Запад мултикултурализмът е комплексен феномен: теоретична парадигма и

интелектуална мода, пазарен продукт и идентификационна стратегия. Неговата съдба е

далеч по-добра от тази на други продукти на интелектуалния маркетинг. “Опитвахме се

да продаваме семиотиката, но това се оказа трудно – ни обясняват от английската

компания Семиотични решения. Понастоящем продаваме култура. Всички я

припознават. Не е необходимо да я обясняваме. Тя е по-убедителна от разума, по-

масова от психологията” (Kuper 2000: 1).

Ако на Запад са готови да плащат за културни консултации, на Изток приехме

на драго сърце да ни плащат да играем мултикултуралистката игра. Букет от НПО,

щедро финансирани от чужбина, бележи посткомунистическия пейзаж, като тясно

обвързва култура и пари, гражданско общество и пазарна икономика.

“Отгоре” – “надолу” – това е посоката на настоящия преход. Ако преди култура

се римуваше с изкуство, днес тя се отъждествява с начин на живот и традиции. “Ако

нямахме kastom, щяхме да бъдем досущ като белите” (Kuper 2000: 2), заявява жител на

Нова Гвинея на антрополога. Идентичността се развява като знаме: “Трябва да укрепим

нашите обичаи, трябва да основем сами себе си върху това, което белите наричат

култура” (ibid). Така един африкански имигрант, при завръщането си в родината

обяснява новата идеология на сънародниците си .

Сходни явления възникват и при нас: възраждане на малцинствени

идентичности, оценностяване на малцинствени езици и култури, социални и

икономически искания, облечени в етнически одежди.

С. Хънтингтън само разширява полето на валидност на културните различия,

като ги въздига до равнището на основен източник на съвременните конфликти и ги

превръща в основен обясняващ механизъм след края на Студената война (Huntington

1993, 1996).

Етническите изследвания бързо се утвърдиха като едно от важните направления

на развитие на посткомунистическите обществени науки. За това свидетелстват

множество индикатори: брой конференции, теоретични и емпирични проекти,

публикации. Бих желала да спомена два9 интелектуални центъра, които публикуват

значителна като количество и с удовлетворяващо качество литература: Международния

център по проблемите на малцинствата и културните взаимоотношения (Поредиците

9 Сред множеството други.

31

“ Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите” и Спешна антропология”,

Кръстева, Богомилова, Димитрова, Кацарски 1996, Mitev 1999, Büchsenschütz 2000 ) и

екипа на магистърската програма “Интеркултурни изследвания” от Софийския

университет (Кръстева 1998, 1998a, Makariev and Keersmaker 1999, Makariev 2000).

Четири причини подхранват този интерес: епистемологична, теоретична,

прагматична и гражданска. Първата е свързана с обрата, който посткомунистическите

обществени науки осъществяват в момента: от законите, детерминантите,

обективността към контингентността, актьорите, интерсубективността. Целта е да се

отърсим от опеката на детерминизма, за да освободим повече място за индивидите, за

да не бъдат те вече предимно изпълнители на общи тенденции, а и инициатори,

двигатели на социалната промяна. От етноса към етничността, от общностите към

актьорите, от вкореняването в първичните принадлежности към свободата да

(ре)конструираме идентичности : такъв е “преводът” на общата тенденция в

анализираната област.

Логично е посткомунистическите изследвания да се впишат във все по-

влиятелното направление на етническите изследвания. Дори и френските обществени

науки, които дълго време бяха критично и резервирано настроени, вече не могат – а и

не желаят - да се изолират от големия дебат относно междукултурните отношения.

Българските изследвания се колебаят между два полюса: първият разглежда

етничността като важно измерение на обществените и политическите отношения,

вторият е по-склонен да вижда в тях главният обяснителен ключ за разбиране на

балканските общества (Kanev 1999)10. Аз се вписвам по-скоро в първата перспектива,

която е и по-умерена. Другата също има западни теоретични еквиваленти : “Изглежда

че краят на Историята предизвестява ерата на етничността” (Hutchinson and Smith 1996:

V).

Прагматичната причина за подчертания интерес на посткомунистическите

изследователи към етнически проучвания вече бе спомената: щедрото финансиране,

най-често от чуждестранни източници.

10 На този подход противостои друг, който изследва демократичните промени, без изобщо да се позовава на етническите проблеми (например Drezov 2000).

32

Не трябва да подценяваме11 четвъртата причина, която насочва интелектуалците

към теми с граждански отзвук, които им гарантират удовлетворението, че допринасят

за демократичните промени.

Това съсредоточаване на изследователски усилия води до интересни резултати.

Ще резюмирам най-важните. Най-очевидният е значителният брой емпирични

проучвания на всяко едно от малцинствата12, както и сравнителните проучвания на

взаимоотношенията между тях. Изследванията в тази посока са толкова интензивни, че

се доближават до степен на пренасищане. Съществуват още две области, които трябва

да бъдат обхванати: руснаците – значителна по култура и брой общност, която по

различни сложни причини е останала дълго време в периферията на научния интерес.

Изследванията на малцинствата винаги носят политически оттенък, но съществуват

някои общности, при които той е особено голям. Най-чувствителна за българския

интелектуален и политически дискурс е македонската идентичност.13

Втората посока е разнообразяването на концептуалния апарат.

Примордиализмът, теорията, която разглежда етничното като неразривно свързано с

произхода, културата и традициите е здраво залегнал в българските изследвания (Боев

1995). Един от големите теоретични парадокси е, че комунизмът, който обичаше да

променя етническата идентичност по политически причини, игнорираше или отбягваше

умишлено инструментализма, теорията, която най-добре осмисля тази връзка. За сметка

на това тази теория все повече се утвърждава като едно от предпочитаните схващания

от редица посткомунистическите автори (Иванова 1991). Друг парадокс е липсата на

(нео) марксистко тълкуване на колективните идентичности в публикациите преди

промените. Тази липса е още по-категорична днес. От чисто абстрактна гледна точка,

можем да съжаляваме за това обедняване на общата теоретична панорама14. Това обаче

е цената, която трябва да заплатим за освобождаването от твърде дългото присъствие

на марксизма и за отварянето към други обяснителни схеми. Любимите акценти в

посткомунистическите разсъждения – паметта, имената, езикът – се вписват в етно-

11 Още по-малко да надценяваме. 12 Като се започе от най-големите (турци и роми), премине се през важните исторически малцинства (арменци, евреи, каракачани, власи и др.) и се стигне до най-малките групи като старообредците. 13 Контрастът между (свръх)производството на проучвания за някои групи и липсата на сериозни, неизкривени от предварително заета позиция, изследвания върху македонската идентичност у нас е смущаващ. Като значима положителна стъпка трябва да се подчертае включването на «македонци» в публикуваните резултати от последното преброяване от 2001 г. след десетилетното им отстраняване от оповестяваните данни за етническото разнообразие. 14 Все още не са преведени на български класически за това направление трудове (като Balibar and Wallerstein 1991).

33

символния подход (Грекова 1995). Интеркационизмът присъства по-скоро като фон на

изследванията на отношенията между Нас и Другите, на разстоянията и мостовете

между общностите, наричани по твърде странния начин “(не)съвместимости”

(Желязкова 1994), отколкото като действително използван концептуален апарат.

Епистемологичното резюме на това теоретично развитие е преминаването от

“наивността” към саморефлексията. Множество комунистически автори говореха

проза, без да го знаят, разглеждаха етническите отношения, без да осъзнават

теоретичните рамки, които насочваха техните заключения. Отговорността за

теоретичния избор, стремежът към аналитична кохерентност бележи нарастващ брой

посткомунистически публикации.

Стремежът към интердисциплинарност е третата особеност. Деликатната

материя на етничността не принадлежи на нито една обществена наука и се нуждае от

приноса на всяка от тях: социологията, политическите науки, правото, историята,

социалната география и др. Проблемът първоначално беше поставен в

епистемологични термини (Кръстева 1998), преди да бъде приложен към малцинствата

в България. Те биват изучавани в разнообразие от перспективи: как теорията

проблематизира етничността; как всекидневното съзнание възприема малцинствата; как

политиката управлява културното многообразие (Кръстева 1998а).

След това теоретично въведение ще навляза в същината на темата: етническата

политика. Етническият фактор в структурирането на политическата сцена и

политическите фактори в структурирането на етническия модел: това са двата

въпроса, през призмата на които ще се постарая да обрисувам портрета на българския

етнически модел.

Терминът “български етнически модел” е въведен от политическия дисурс. Той

бе широко използван по време на войната в Косово, като целта бе да се предаде

положително послание, да се противопостави на образа на Балканите като разкъсвани

от насилие и етнически конфликти. Желанието бе да се релативизира тази нова “ре-

балканизация” на региона, да се подчертае, че обобщаването й не е коректно, както и да

се предложи положителна алтернатива.

Терминът остана в речника на медиите и на политическите лидери. След това бе

подет и от изследователите (Zhelyazkova 2001). Ще го използвам не в нормативния, а в

34

аналитичния смисъл, не като запазена марка, която България продава15, а като

специфичен опит в управлението на етнокултурното многообразие. Анализът ще бъде

съсредоточен върху противоречията и парадоксите.

Статията влиза в имплицитен дебат с интерпретацията на българския етнически

модел, склонна да се фокусира около един фактор – лидерството на ДПС. Тук този

ключов, но и контингентен, фактор е вплетен в една многофакторна перспектива.

Анализът е структуриран в четири части. На основата на класификацията на

различни видове малцинства първата въвежда етнокултурната панорама в България.

Основните линии на етническата политика са резюмирани накратко във втората част.

Посткомунистическият опит е анализиран в третата с акцент върху “етническите

нововъведения”, етапите и определящите фактори. Заключението във финалнаната част

извлича поуките от българския етнически модел.

Етнокултурната панорама на България На Балканите наблюдаваме два различни случая: силни мнозинства и слаби

мнозинства. Вторият случай се илюстрира от македонците - между 60 и 70 %16, сърбите

в Югославия17– около 65 %. Има страни като Босна, където дори не съществува

мнозинство, босненците са едва 45 %. България е от първата група наред със Словения,

Хърватия и Албания, където мнозинствата надвишават 80 % от населението.

В изследванията си на малцинствата в Централна и Източна Европа

международният екип на Етнобарометър (Etnobarometer 1999) използва следната

класификация:

15 Характерно за нашето отношение към собствения ни опит не е самовъзхвалата , а иронията: “ Х. Колумб търсеше Индия и откри Америка, а ние непрекъснато тръгваме за Америка, за да се озоваваме винаги в Индия” (Стратиев 1991 : 5., цитиран също от Drezov 2000). 16 Политически твърде деликатни, етническите проблеми рядко се радват на надеждна статистика. 17 преди обособяването на Сърбия и Черна Гора

35

Вид малцинство Основен проблем Среща

малцинство/

мнозинство

Потенциален

конфликт

Териториалн

о

Автономия Етнонационална Разцепление

Гранично Самоопределяне Субнационална Гражданска война

Историческо Културен

плурализъм

Етническа “каста” “Апартейд”

Индустриално Граждански права Етническа “класа” Необлагоде-

телствана класа

Постиндустриално Принадлежност Имигранти Ксенофобия

Временно Убежище Бежанци Отхвърляне

Няма да се спирам подробно на теоретичните качества на класификацията. Най-

голямото й достойнство е, че се опитва да вмести в единна обяснителна схема два вида

общности, които обикновено се разглеждат отделно: малцинства и имигранти. Най-

съществената й слабост виждам в нейната прекалена ориентация към конфликтните

отношения между малцинства и мнозинства. Използвам я като концептуална рамка,

която позволява да “подредим” аналитично общностите.

Турското малцинство притежава характеристиките на първи три типа от

класификацията: съсредоточено е в два региона, като единият е в близост до границата

ни с Турция. Силното му присъствие е наследство от вековното съжителство на

християни и мюсюлмани, установено при Османската империя. То има ясно

самоопределение, символните граници на турската идентичност са еднакво дефинирани

и отвътре, и отвън. Българският политическият дискурс в определени периоди на

комунистическия режим18 мобилизира темата за евентуални искания за автономия.

След като малцинството успя да излъчи стабилен политически субект – ДПС - това

искане не е било формулирано.

18 Най-типичният е т.нар. възродителен процес.

36

Ромите са типично историческо малцинство, обитаващо Балканите още от

средновековието. Комунизмът успя да превърне тези номади в уседнали. Някои се

възползват от поскомунистическата свобода на мобилността, за да се върнат отново

към традиционния си чергарски начин на живот. Силните отрицателни нагласи ги

изтласкват на периферията на социалния универсум – в икономически, социален,

културен и символен план. Ситуацията на някои групи в гетата, изпаднали в крайна

аномия, напомня на “апартейд” – не de jure, а de facto.

На Балканите могат да се различат два противоположни случая. При първия

етничността е по-силна от религията. Най-характерен пример са албанците:

общността е прорязана от религиозни различия (мюсюлмани (70 %), православни

християни (20 %) и католици (10 %)), но е силно сплотена от единното етническо

съзнание. Във втория случай религията служи за diferentia specifica. Сърбите,

хърватите и босненците са славяни, доскоро говорещи на един език19. Една от

разделителните линии, по които протича настоящото им обособяване, е религиозната

им принадлежност, съответно: православна, католическа и мюсюлманска.

Приплъзването между религиозна и етническата принадлежност, преходът на

едната в другата не е невъзможен. Жителите на Босна основаха своята специфичност

върху религията, за да я превърнат след това в национална идентичност.

Такъв процес не се установява при българите мюсюлмани. Някои от тях се

стремят да се отъждествят с българското мнозинство, с което споделят езика и

етническата принадлежност, също като католиците и протестантите. Други, за които

религията е по-значима от езика, са привлечени от турското малцинство. Има и една

трета подгрупа, която се стреми да засили своята специфика по отношение на по-

големите общности.

Българите мюсюлмани могат да бъдат квалифицирани като “между двете”

(Krasteva 1998), като привличането на силните общности, българската и турската, е

също толкова силно, да не кажа преобладаващо, колкото търсенето на специфична

идентичност.

19 На основата на сърбо-хърватския днес се обособяват отделни хърватски и босненски език. Някои говорят дори за черногорски език.

37

Същата особеност - “между двете” - в обратния вариант, може да бъде

приписана и на гагаузите, говорещи турски език и изповядващи православната религия.

Тъй като тази група е малка, тя не представлява политически интерес.

Етническата панорама се обогатява и с други общности: арменска, еврейска,

влашка, каракачанска, гръцка, татарска. Религиозната палитра е представена от всички

деноминации в християнството: православие, католицизъм, протестантство, униатство,

при категоричното преобладаване на първата група. Ислямът е второто по значимост

вероизповедание.

Силно българско мнозинство, от една страна, и сложна плетеница от

народности, от друга страна, тези две противопоставящи се характеристики обрисуват

етнокултурната картина на България. Тя е характерна за Балканите с цивилизаторския

сблъсък между православието и на исляма, с историческото и културно наследство от

Османската империя.

Възможно ли е в една типична етнокултурна обстановка да бъде изграден

атипичен политически модел? Именно този въпрос е в центъра на изследването.

Преди да премина към основния обект на анализ, бих желала да подчертая

промяната на етнокултурната ситуация през последните години. Ако тя дълго време се

мисли в термините на традиционните малцинства, след демократичните промени

динамичната й промяна се дължи на един нов източник – имиграцията в двете й

основни форми: икономическа и политическа (бежанци). “Запълваме” вече и двата

последни типа от класификацията на Етнобарометър.

Етнокултурната ситуация се променя в два съществени аспекта:

• Източниците й вече не са само в миналото, а все повече и в

съвременността, не трябва да ги търсим само в наследството на

Османската империя, но и в глобализацията;

• Новите групи поставят ключов въпрос пред публичната политика:

приложим ли е към имигрантите българският политически модел.

38

Отговорът не е предмет на настоящата статия. Необходимо е натрупване на

критична маса изследвания върху имиграцията20, за да се подходи към

неговото разглеждане.

Комунистическата етническа политика:

от доброволното до насилственото приобщаване

Не съществува една комунистическа етническа политика, а няколко, от които ще

разгледам21 три: признаване на културните различия, интегриране и асимилация.

Комунизмът дойде с разкрепостяващи, освободителни лозунги. Той обещаваше

освобождаване от всякакво потисничество, включително това на мнозинството. Бе

създадена благоприятна среда за развитието на малцинствените култури, пресата и

театрите на малцинствените езици разцъфтяваха (Желязкова 1998, Кънев 1998),

появиха се училища за малцинствата. Някои от тях бяха субсидирани от държавата.

Бяха приложени някои мултикултурни мерки като квоти в университетите за студенти

от райони с многобройно малцинствено население. Особен е случаят с македонската

идентичност. Следвайки повелята на Комунистическия интернационал за една бъдеща

Балканска федерация, в зората на комунистическия режим у нас БКП признава

македонската идентичност на жителите на Пирин и дори я поощрява22.

Трябва да се подчертае една особеност от този период на културно признание,

колкото положително, толкова и краткотрайно: признаваха се единствено етническите,

но не и религиозните различия. Докато комунизмът се колебаеше твърде много в

своята етническа политика, той остана последователен в отрицанието на религията.

Всички религии бяха отричани: на мнозинството, както и на малцинствата. Религията

беше мислена единствено в идеологически, а не в културни термини.

Втората форма на комунистическата политика по отношение на малцинствата бе

интеграцията. Тук усилието е модернизаторско. “Сделката” традиция срещу

модерност отприщи впечатляваща социална енергия с обещанията за урбанизация, за

социална мобилност - както вертикална, така и хоризонтална, за еманципация на

20 Под печат са резултатите на голямо интердисциплинарно изследване на основните имигрантски общности в България (Кръстева под печат) 21 Анализът не е исторически, а типологичен. 22 При преброяването през 1946 г. лицата с македонска принадлежност са 169 544 , а през 1956 г. - 187 789.

39

жените, за откъсване на индивида от вкостенелите патриархални структури, за живот в

едно по-просторно обществено пространство - “в общество”, а не “в общност”.23

Неграмотността бе изкоренена, изградена бе интелигенция, произхождаща от широки

социални слоеве. Малцинствата се присъединиха към тази модернизация.

Каракачаните, скитници овчари, са един от многото примери: те бяха

седентаризирани24.Тази рязка промяна разтърси традиционния им начин на живот.

Първоначално разочаровани, те обаче бързо оцениха предимствата на модерността:

удобствата на градския живот, по-доброто образование за децата, възможностите за

социално издигане.

Тази политика е комунистическият вариант на френския републикански проект,

стремящ се към обединяване около един политически и социален идеал на всички

граждани, независимо от културните им идентичности.

Една от формите на интеграция беше членството в БКП. Този договор

удовлетворяваше и двете страни: членството улесняваше кариерата, а БКП подготвяше

привилегировани събеседници, по-ангажирани с въвеждането на политиката й в

съответните общности.

Най-характерната за комунизма политика безспорно е асимилацията.

Македонската идентичност бе отречена25, бе закрит факултетът по турски език в

Софийски университет, както и театрите и вестниците на малцинствата.

Апотеоз на тази политика бе смяната на имената, най-напред на българите

мюсюлмани (в края на 50 години до първата половина на 70), след това на турците

(1984 – 1985 г.). В това нямаше нищо оригинално. Тази техника на асимилация вече бе

прилагана през първата половина на ХХ век, като имената на някои възрастните хора

бяха сменяни и възстановявани 5 – 6 пъти. Имаше обаче няколко изненадващи

елемента: на първо място, липсата на повод, дори и формален, след това и най-важно,

методите - насилствена, масова и брутална кампания, и накрая, периодът – средата на

80 години, период на засилваща се международна загриженост за правата на човека,

България вече бе подписала Хелзинското споразумение.

23 ако използвам известното разграничение на Ф. Тьониес. 24 Комунизмът превърна всички чергари в уседнали. Тъй като движението убягва по-лесно на контрола, то е сведено до минимум. 25 На пленум на комунистическата партия (1956 г.) бе решено да се отхвърли идеята за македонска идентичност, различна от българската. При преброяването от 1965 г. броят на македонците спада на 9632. Оттогава данните за тях повече не се обнародват. Едва последното преброяване от 2001 г. промени тази анормална ситуация.

40

Две различни интерпретации се опитват да направят интелигибилни тези

събития, най-драматичните в новата история на България. Първата (Zhelyazkova 2001 ,

Büchsenschütz 2000) ги разглежда като логичен връх на трайна политика на отричане на

културните различия с цел пълна асимилация. Този прочит е историцистки, докато

вторият, който предлагам, е по-скоро спекулативен. Той се основава на схващането на

М. Фуко, че не е възможно да се разбере функционирането на властта без икономията

на дискурсите на истината (Foucault 1997). Любимите позовавания в комунистическия

дискурс относно малцинствата са: закони, обективност, истина.

Амбициите на този дискурс на истината не са дискурсивни, а онтологични и

властови. Той се стреми да изгради дискурсивния субект като хомогенен, както и да

моделира цялото общество по своя калъп : “вътрешно консолидирана нация”,

“социалистическо общество без религиозни различия”. То цели освен това да

възпроизведе и укрепи властта на тези, които знаят ”истината”, упълномощавайки ги да

я прилагат в обществената действителност. Следвайки М. Фуко, бих казала, че втората

цел е също толкова съществена колкото първата. Комунистическата власт се стреми да

наложи начина, по който определя етническите различия, но най-вече е заинтересована

от техниките за налагането им и процедурите за постоянен надзор на индивидите.

Надзорът и господството са целите, а не средствата. Всяка възможност, която

позволява тяхното засилване, от една страна, и тяхното все по-дълбоко навлизане в

частния живот, от друга страна, е добре дошла. А ако такава възможност не възникне,

тя се създава.

Да принудиш хората да сменят собствените си имена, дори и тези на починалите

си родители, бруталното нахлуване в една толкова интимна област, е форма на

символно изнасилване. Смяната на имената на цяла общност гради образа на властен

символен баща, който изисква подчинение и наказва непокорството.

Насилствената смяна на имената утвърди два аспекта на комунистическата

етническа политика:

• тя напълно унищожава идеята за частна сфера, недостъпна за властта,

• тя конституира индивидите като поданици, не като граждани, като

вменява на държавата отговорността за определяне на идентичността.

Първата интерпретация поставя ударението върху континуитета, втората – по-

скоро върху разрива. В телеологическата перспектива на първото промяната изглежда

41

неизбежна, като всички други мерки само подготвят тази драма. Приемайки това

съждение, вторият прочит внася един нов елемент, произвола, непредвидимостта.

Разумната власт се подготвя и се обосновава. Абсолютната власт не се подчинява на

никаква логика. Тази липса на логика допринася за нейната сила. Няма по-

красноречиво доказателство за мощта на една авторитарна власт от липсата на

оправдание за нейните действия.

Комунизмът отдавна бе загубил своята атрактивна и мобилизационна сила.

Икономическите проблеми се задълбочаваха. Властта се нуждаеше от конфликт, за да

афишира своята сила, както и за да се опита да мобилизира мнозинството с високата

цена на прекъсване на връзките с най-голямото мнозинство.

Трите политики – признаване, интеграция и асимилация – конструират по

различен начин малцинствения субект. Първата счита културната идентичност за ценна

и предоставя публичното пространство за нейното разгръщане. Втората “забравя”

малцинствените разлики в името на социалистическия проект и приканва българи,

евреи, турци, арменци, цигани да се присъединят към устрема за модернизация. Както в

първия случай, асимилацията “вижда” културните разлики, но не ги цени. Както във

втория случай, тя счита, че по-важното е това, което обединява индивидите, а не това,

което ги разграничава. За разлика от интеграцията, политиката на асимилация нито се

предлага, нито се договаря, а бива налагана с всички средства – теоретични,

политически, символни, дори силови.

Първите две политики допринасят за присъединяването на малцинствата към

социалистическия модернизационен проект . Пътищата са различни, но целта е една –

включването, приобщаването. Стремейки се да наложи приобщаване на всяка цена,

насилствената асимилация всъщност произвежда изключване - отношенията между

турската и българската общности деградират, комунистическата държава се възприема

от малцинствата като враждебна и “чужда”. Една от първите форми на дисидентството

се появява между турците и българите, които ги подкрепят.

В зората на комунистическия режим бяха разгърнати две успоредни и

допълващи се политики: признаването на малцинствените култури и интеграцията По-

сетнешното развитие бе белязано от все по-силен стремеж към асимилация.

Независимо от значителните разлики, трите политики имат един общ

знаменател: неучастието на малцинствата в тяхното определяне. За сметка на това, след

42

като тези политики биваха определени от комунистическата власт, малцинствата

биваха поканени да ги прилагат. Тази покана приемаше две форми, стари като самата

власт: съблазняването (“моркова”) и санкцията (“тоягата”).

Равенство в изключването - тази парадоксална форма на неучастие - сближаваше

мнозинство и малцинства: всички бяха изключени от определянето на политиката.

Посткомунистическата етническа политика:

от напрежение до изграждане на българския етнически модел

Етническите “иновации”

Българският посткомунизъм създаде две етнически иновации: политическа и

социална.

Първата се отнася до структурирането на политическата сцена. Тя се изгражда около

две оси. Противопоставянето между социалисти и демократи, между реформизъм и

радикална промяна, е основополагащо: то установява плуралистичния политически

живот. Втората ос не е от идеологически, а от етнически характер. Движението за права

и свободи, създадено в самото начало на промените, се радва на забележителна

стабилност, има депутати във всички парламенти. В центъра на анализа ще бъде не

неговата трайност, а неговият демократичен потенциал.

Каква е ролята на етническите партии в укрепването на демокрацията?

Литературата не предлага окончателен отговор, а две противоположни интерпретации.

Първата тръгва от съвместимостта на малцинствената и гражданска идентичност и

подчертава, че малцинствената принадлежност не поражда безразличие към

обществения живот и оттегляне в рамките на затворени общности, а се придружава от

силна връзка с държавата (Helly 2002). Привържениците на консоционалната

демокрация подчертават, че представителството на малцинствата позволява

политическо разрешаване на конфликтите. За членовете на малцинствата то има и друг

благоприятен ефект – представителството подхранва тяхното удовлетворение от

демокрацията, важен фактор за нейното укрепване. Критиците на консоционализма

поставят ударението върху разделящата роля и заключават, че етническите партии

задълбочават конфликтите и забавят укрепването на демокрацията (Ishiyama 2001).

43

Приемането на демократичните правила на играта от етническите партии и

удовлетвореността на гражданите от напредъка на демокрацията са два ключови

въпроса. Отговорите за ДПС и неговия електорат са разгледани в следващата глава.

Това, което e съществено на този етап от анализа, е тежестта на втората ос в

структурирането на политическата сцена. Тя е толкова значителна, че има случаи, при

които социалисти и демократи гласуват заедно “срещу” ДПС (Krasteva 1996).

Второто етническо нововъведение е също толкова важно, колкото и първото.

Разликата е, че то е отрицателно, при това твърде отрицателно.

Комунизмът разглеждаше Другия от социална и политическа гледна точка:

“буржоа” или “враг с партиен билет”. За да персонифицира чуждостта, комунизмът

избра една етническа фигура – циганина, изкупителна жертва за множество проблеми

на прехода: несигурност, безработица, нова бедност.

Това второ нововъведение не пощади нито България, нито останалите страни от

Източна Европа. Защитниците на правата на човека са безпощадни: отрицателното

отношение към ромите е също толкова силно, колкото това на белите американци от

южните щати към афро-американците в началото на 60 години (Kanev 1999). Нещо

повече, към края на 50-те години, броят на българите, които не желаят да гласуват за

циганин, е по-голям от този на американците, които не искат да гласуват за “черен”

(ibid).

Отношението е толкова отрицателно, колкото и широко разпространено.

Противно на теорията, която представя малцинствата като по-толерантни едни към

други в контраст с по-строгия поглед на мнозинството, отхвърлянето на ромите се

споделя от всички. Циганите са съвършените аутсайдери, отхвърляни физически

(расизъм), географски (гета), материално (бедност). Те са изключени и символно,

ценностите им не се признават. М. Ксиберас (1998) обяснява механизмите на

изключването: съществува поредица от норми или равнища за постигане, отвъд които

индивидите не са допускани да участват в нормативния модел, тоест в това, което е

“добро”, “хубаво”, “прилично” или “ефикасно”. Неуспехът в постигането на тази

нормалност е определящ за процеса на изключване.

Многобройни и силни, отрицателните предразсъдъци не могат да не произведат

най-вредния ефект, а именно интериоризирането им от самите заинтересовани. На

44

въпроса бихте ли приели министър или полицай от ромски произход част от самите

роми отговарят отрицателно.

Етапи

Преходът започна в изключително напрегната обстановка. Западните

наблюдатели очакваха избухване на етнически конфликти в България, а не в съседните

страни.

Петнадесетте години, изтекли оттогава, бележат един динамичен период, богат

на промени. Ще разгранича три етапа.

І етап

1989 г.– 1990 г.

Мъчителното сбогом на комунизма

Зимата на 1989-90 г, изключително студена, противопоставя две демонстрации:

на мюсюлманите, които искат възстановяване на своите имена и права, и на българите,

недоволни от трудностите, които масовото изселване на турците бе предизвикало и от

последствията, чиято тежест те трябваше да поемат.

Въпреки студа, напрежението, противоположните искания, всички

демонстрации запазиха своята мирна форма.

ІІ етап

От началото до втората половина на 90 години

Криворазбраният либерализъм

Най-значимият резултат от този период са двата закона за възстановяване на

имената и нормализирането на междуобщностните отношения - бавен, но устойчив

процес.

Желанието отведнъж да се освободим от комунизма бе така силно, че

изхвърлихме водата заедно с бебето. Нихилизмът бе въздигнат в норма: атрибутът

“нормален” бе приписван единствено на други страни. Общество, което не зачита

своето мнозинство, е още по-малко чувствително към културите на малцинствата:

езиците им отсъстваха от радиото, от телевизията, от училищата.

Бих нарекла този подход и неговата липса на интерес към културните различия

“наивен” либерализъм. Искахме да напуснем социализма толкова бързо, колкото и да

45

навлезем в либерализма, без да осъзнаваме, че по отношение културните различия,

техните подходи са по-скоро сходни, отколкото противоположни. А. Филипс

подчертава принципа на либерализма: “Трябва да бъдем равни, независимо от

различията” за разлика от този на социализма: “Не можем да бъдем равни, докато има

различия”. Независимо от противоположността на основополагащите идеи, и двете

доктрини мислят различията в социален, икономически и политически план,

предвиждайки възможното им намаляване в дългосрочна перспектива.

Мултикултурализмът тръгва от друг различия - етнически, религиозни, културни.

Тяхното намаляване не е желателно, а понякога не е и възможно. Хората не биха

искали да сменят своята раса, етничност, религия, пол, за да станат пълноправни

граждани (Phillips 1995).

Първият български лидер, който систематично замени дискурса на нихилизма с

уважение към националната идентичност, бе президентът Петър Стоянов. Не е

случайно, че той разшири този дискурс и по отношение на малцинствата.

ІІІ етап

Краят на 90 години – начало на първото десетилетие на ХХІ век

Интеграция и мултикултурализъм

Този период е белязан от ратифицирането на Рамковата конвенция за защитата

правата на малцинствата. Разгръщат се по-регулярни усилия за осигуряване

преподаване на малцинствените езици в училищата, за осъществяване на телевизионни

предавания на турски език. Официални поздравления се отправят не само към

православните християни, но и към мюсюлманите и евреите по повод на съответните

им празници.

Най-важната промяна в настоящия период е влизането на ДПС в изпълнителната

власт.26

Голямото предизвикателство пред българските елити продължава да бъде

отношението им национализма. Заявката на новата партия на Иван Костов Демократи

за силна България свидетелства, че част от тях са изкусени от тази политическа ниша.

Още е рано да се правят прогнози и заключения. Другият открит въпрос е за

26 За разлика от Македония, където албански партии като правило взимат участие в правителството, ДПС въпреки трайното си представителство в Парламента, навлезе в изпълнителната власт едва с правителството на Симеон Кобурготски.

46

последствията от навлизането на ДПС на всички етажи на изпълнителната власт, власт,

която то консумира с неприкрит апетит.

Този диахроничен подход имаше за цел единствено да очертае насоката на

развитие на етническата политика. Действителността, пъстра и сложна във всеки

момент, не се подчинява на твърди времеви рамки.

Парадоксите

Най-големият парадокс на българския етнически модел е между либералния дух

на Конституцията и мултикултурната политическа практика.

“ Veil of ignorance ”, “ benign neglect ” – това е принципът, който сложи край на

религиозните войни. А преводът му в областта на етничното е либералният лек за

общностните конфликти. Като забранява основаването на партии на етническа и

религиозна основа, новата Конституция се вписва в либералната идея. В същото време

ДПС се утвърди като ключов участник в българския политически живот.

Правовата държава означава върховенството на закона.

Парадоксално е, че противоречието между Конституцията и политиката се оказа

фактор на стабилност. То позволи на два противоположни подхода да бъдат изпитани в

реално време. Всеки от тях се оказа фактор на стабилност, а интерференцията на двата

– най-противоречивият, но и най-позитивният резултат на посткомунистическия

преход.

Прилагането на либералния подход доведе до два положителни резултата:

• изграждането на нормална плуралистична политическа сцена;

• несъвпадението на политическите и етнически кливиджи.

Представителството на турската общност, от своя страна, позволи:

• да бъдат канализирани напреженията;

• проблемите на най-голямото малцинство да бъдат обсъждани и

решавани в рамките на статуквото.

Ключовият показател за успеха на една политика е удовлетвореността на

гражданите. Емпиричните проучвания сочат, че мнозинство и малцинство, българи и

турци, са еднакво удовлетворени от демократизацията в своята страна. Този резултат е

47

почти уникален в СЦИЕ, където само една друга партия е постигнала същия резултат27.

Електоратът на етнически партии в посткомунистическите страни често е значително

по-малко удовлетворен от съответните мнозинства (Ishiyama 2001).

Тези емпирични резултати илюстрират положителното отражение на ДПС върху

укрепването на демокрацията.

Вторият парадокс е, че първият не се прилага за македонската идентичност. По

отношение на нея следваме буквално Конституцията.

В българското общество битуват две разбирания на македонската идентичност,

които присъстват на всички равнища: в колективните представи, в научните теории, в

политическите партии. Първото я схваща като регионална идентичност, която не се

различава от българската. Второто подкрепя идеята за различна идентичност.

Аргументът на първата се основава на еднаквите “обективни” индикатори: език,

вероизповедание, историческо минало... Другата тръгва от принципа на

самоопределението: ако има лица, които се наричат “македонци”, тогава трябва да се

признае тази колективна идентичност.

Политическият израз на тези две схващания са ВМРО и ОМО-Илинден “Пирин”.

Въздържаността на държавата да признае македонската идентичност се изразява както

в различното отношение към тези две партии, ката и в дългото колебание преди

включването на македонците в данните от преброяването.

Положителният опит на ДПС произвежда някои двойнствени ефекти. Този трети

парадокс се проявява в две форми. Първата е засилването на етническия вот.

Икономическата и социална диференциация на турската общност все още трудно се

изразява в електоралното поведение. Етническият вот на малцинството стимулира

същия вид електорално поведение от страна на мнозинството, което понякога забравя

разцеплението левица-десница и се обединява около “българските” кандидати.

Другият амбивалентен резултат от положителния опит на ДПС е превръщането

на етническите партии в модел. Ромската общност се стреми да излъчи свои собствени

политически представители, като на последните два местни вота направи първия си

пробив.

27 Унгарският демократичен съюз в Румъния.

48

Политически успех и икономически провал – това е накратко формулировката

на четвъртия парадокс. Той се задълбочава и от факта, че успехът и провалът не са

симетрично разпределени между различните малцинства, турците ползват първия,

ромите са принудени да приемат втория в смазващи пропорции.

Контрастът е толкова крещящ, че предизвиква още един парадокс: пред

ескалиращата бедност някои роми отричат своите граждански задължения.28

Последните парадокси поставят два вида въпроси:

• Може ли държавата да се освободи от отговорността към едно

малцинство, чието икономическо, социално и културно положение непрекъснато се

влошава?

• Едно необлагодетелствано малцинство може ли да се позволи да

прекрати обществения договор под претекст, че не е разбрано или чуто?

Отговорите на държавата са основно дискурсивни и бюрократични: бе приета

програма за подобряване положението на ромите, бе създаден Съвет по етническите и

демографските въпроси към Министерския съвет. Обществото все още очаква видими

резултати.

Ролята на”жертвата” е най-лошият начин да се подходи към един дебат (Taylor

1998). Ако едната от страните е “жертва”, другата може да бъде само “палач” и така от

самото начало диалогът е обречен, усилието за изграждане на обща политическа

платформа е възпрепятствано29.

След като разгледах тези различни парадокси, ще въведа факторите на

стабилност на българския етнически модел.

Факторите

Не беше трудно на политическите елити да се утвърдят като основен фактор.

При отсъствие на силно гражданско общество, те са тези, които определят посоката и

динамиката на прехода, главните оси на всички публични политики.

28 Непрекъснати скандали избухват, когато цели цигански квартали като Столипиново в Пловдив отказват да заплатят потребената електроенергия, а същевременно получават помощи. 29 Исмаил Кадаре обяснява по-добре от учените това “приплъзване” от справедливост към несправедливост: “ Правото не е неизменно, напротив, то може да се измества, да премине в противниковия лагер. Изпадането в крайности при защита на собствените права може да доведе до несправедливост… Крайната ситуация, дори и при законна самоотбрана, може да предизвика “мигрирането” на правото при противника” (Kadaré 1988: 25).

49

Джордж Шоплин поставя следната диагноза на посткомунистическите елити: те

приемат някои демократични ‘форми’, най-вече управлението на мнозинството, но не и

демократичните ‘ценности’ на самоограничаването, обратната връзка, умереността,

отговорността, признанието на конкурентни рационалности (Schopflin 2001). Доколко

тя е валидна за родната ни политическа класа ще бъде предмет на анализ в настоящия

параграф.

Форматът на тази студия не позволява подробното излагане на позициите на

големите политически актьори. Мога само да скицирам тяхното развитие.

Най-забележително е развитието на БСП, която за броени години премина от

национализъм към умереност. В началото на прехода нейната парламентарна коалиция

включваше една малка националистическа партия 30 и нейният лидер М. Минчев беше

активен и емблематичен депутат. На втория тур на изборите през 1999 г. в Кърджали

БСП призова своите избиратели да гласуват за ДПС. Това бе красноречив пример за

преминаване отвъд логиката на етническия вот в полза на политическия: опозицията

срещу властта.

Този радикален завой бе теоретизиран по време на една конференция на тема

“Националната идея и етническите отношения от ХХ до ХХІ век: българският модел”.

Г. Първанов, по това време лидер на БСП, отхвърли етническата концепция на

нацията,31 като утвърди два принципа: културно многообразие и обединено национално

съзнание.

Все още витае известна амбивалентност: БСП произвежда все по-умерени

официални дискурси, но поддържа един кръг интелектуалци с националистически

уклон, които са твърде активни в публичното пространство. Двойнствено послание,

предназначено да удовлетвори, от една страна, консервативно настроената част от

електората на БСП а, от друга страна, по-умерените й привърженици, останалите

политически актьори и, най-вече, международните наблюдатели.

СДС е още по-непостоянен и от БСП. Причините за неговото непостоянство са

от различно естество: те са не толкова идеологически, колкото политически, не

принципни, а личностни. От коалиция с ДПС през иницииране на паралелната турска

30 Обединена партия на труда 31 “ Идеята за етнически еднородна нация окончателно се провали по време на насилствената смяна на имената” (Първанов 2000).

50

партия на Г.Тахир до силните сблъсъци между А. Доган и И. Костов - отношенията се

колебаеха най-вече около втория полюс.32

Обособяването на СДС и ДСБ твърде вероятно ще доведе до

институционализация на двете тенденции: СДС ще възприеме по-отворената за

преговори линия, новата партия на И. Костов ще следва по-твърдата и

конфронтационна политика на своя лидер.

Подобно на БСП, макар и в по-малка степен, СДС също залагаше и на

националистическата карта, илюстрация на която е коалицията му с ВМРО.

В тази двойна игра и на СДС, и на БСП, няма нищо оригинално и специфично

за посткомунистическата политическа сцена. Същата амбивалентност се забелязва и в

позицията към имиграцията на нарастващ брой западни партии. Да се подценяват

проблемите, до които тя води, означава да се подклажда подема на десните

екстремистки партии в Европа.

НДСВ е първата партия, преминала важен праг с поканата към ДПС да се

включи в правителството. След десетилетно участие в законодателната власт ДПС

решително навлезе и в изпълнителната.

Непостоянството е характерно за всички33 големи политически субекти34, но има

един, който го е превърнал в свой основен коз – ДПС. Стратегията му е да създава и

разрушава коалиции: със СДС, със Зелената партия, с НДСВ. На втория тур на

последните президентски избори през 2001 г. ДПС подкрепи социалистическия

кандидат35. Силата на малките партии се корени в коалиционния им потенциал. Този

теоретичен урок бе напълно усвоен от ДПС и блестящо приложен в практиката.

Тактиката на непостоянство го прави гъвкаво, непредвидимо, винаги готово за нови

коалиции.

В резюме, можем да констатираме , че съществуват насърчителни признаци на

положителна промяна, на крехко и нестабилно развитие. За да стане трайно,

политическата класа трябва да се развие в две посоки: да изостави окончателно

етническото разбиране за нацията, вкоренено в историята на социалистическата партия,

32 И. Костов наруши всички граници на политически коректното, като окачестви А. Доган като “проклятие” за българската демокрация. 33 Парадоксално само умереният национализъм е постоянен, пример за това е ВМРО. 34 Липсата на политическо минало на НДСВ я изключва от общите квалификации. 35 Това бе напътствието на лидера А. Доган, което не бе последвано от част от неговия електорат.

51

да забрави опростенческите либерални схеми, които посткомунистическите демократи

наизустиха, без да са способни добре да ги прилагат към нашата специфична

действителност.

Двете особености на елитите – непостоянство и умереност – не са напълно

противоречиви, тъй като първата позволява на неопитните политически актьори да се

развиват към втората.

Друг фактор на стабилността на българския етнически модел, едновременно

контингентен и ключов, е лидерството на ДПС. Въпреки сложния му личен път36, А.

Доган се утвърди безспорно като една от големите личности на българския преход,

единственият, който е на демократичната политическа сцена от самото й създаване и

който все още присъства на нея като лидер.

Той резюмира идеите си в една статия-манифест: “Идентичност и интеграция”

(Доган 1999). Неговата позиция е постоянното търсене на равновесие между защитата

на интересите на турското малцинство и времето на узряване на макро-обществото.

Доган се опитва да не нарушава дневния ред на публичните дебати, да остави на

мнозинството времето, необходимо за размисъл преди да приеме решителни обрати37.

Подходящата теоретична рамка за оценка на ролята на ДПС е схващането за

мултикултурната гражданственост на Уил Кимлика. Той развива идеята за

специфичните права на представителство на малцинствата. Тези колективни права се

възприемат като временни, като необходимостта от тях трябва да отмре с изчезването

на необлагодетелстваните групи (Kymlicka 1995).

Това развитие от етническа към “класическа” партия се очертава в поведението

на ДПС: то се стреми да залага на етническата карта колкото е възможно по-рядко, да

си извоюва политическа идентичност .38 Пред “политиката на присъствие” предпочита

“политиката на идеи”.

Един от най-дискутираните в литературата въпроси е за легимността на

исканията на етническите партии: изразяват ли те истинските интереси на общността

36 От агент на комунистическите тайни служби до лидер на демократична партия. 37 E. Етем, един от лидерите на ДПС, подчертава, че изискванията на Рамковата конвенция за защита на правата на малцинствата все още не се прилагат, но ДПС не желае да възобновява дебата, преди обществото да е готово (непубликувано интервю с Х. Райчева). М. Дикме предлага да бъде затворена страницата за насилствената смяна на имената, да се потопи в мълчание тази болезнена история. 38 социално-либерална, макар тази идентификация да звучи по-убедително на външните партньори отколкото на собствения му електорат.

52

или само частните интереси на нейния елит. Като основа за оценка на легитимността

Уил Кимлика предлага следния критерий: партията да печели подкрепа в свободни и

честни избори, в които избирателите да имат избор между много партии, както и

достъп благодарение на свободна преса до информация за програмите на тези различни

партии (Kymlicka 2001). ДПС отговаря на тези високи критерии. Трябва да се изтъкне и

неговата уникалност – за разлика от огромното мнозинство партии с етнически

електорат и в Източна, и в Западна Европа, които са изразители на малцинствен

национализъм, ДПС е партия с пробладаващ турски електорат, чиято лидер обосновава

мнозинствен – български – национализъм.

Условието за ефикасността на първите два фактора е умереността на общностите

- както на мнозинството, така и на малцинствата.

Най-забележителният резултат на българския демократичен преход е липсата на

крайни националистически партии.

Три фактора застрашават да дестабилизират положението.

Най-напред и преди всичко нестабилността на Балканите, изобилието и

сложността на етническите конфликти, които застрашават регионалното равновесие.

До този момент те бяха възприемани като червена светлина, като отрицателен пример,

от който трябва да се оттласкваме.

Но второ място, потенциалните вътрешни екстремистки тенденции, които могат

да се възродят и засилят. Не може напълно да се изключи появата на ксенофобски

партии. Средствата за масово осведомяване съобщават за присъствието в страната на

представители на мюсюлмански международни организации с фундаменалистка

ориентация39.

Международният контекст също е обезпокоителен вследствие засилването на

крайната десница във Франция, Белгия, Холандия, Австрия, Италия. Политици

опортюнисти има навсякъде, а в крехките демокрации още повече – те търсят

електорални ниши, в които да се настанят. 10 - 20 % гласове, които крайната десница

печели в редица страни, са апетитно парче.

Политици, изкушени от екстремизма, има и ще има. Гражданите са тези, които

трябва или да ги следват, или да ги отстранят, като поемат отговорността за своя избор.

39 Каламов Н. “Генджев показва нови фундаменталисти”.- Труд, 29.08.00.

53

Как са съоръжени общностите пред тези тежки отговорности? Комшулукът е

най-често цитирания културен ресурс, изработен през вековете за осигуряване на

мирно съжителство между етнически и религиозни общности. Той представлява

реализацията на 4 принципа:

• признаването на другите като различни,

• правото на социално пространство за изразяване на общностната култура,

• регулирането на отношенията отдолу, чрез общностите,

• толерантността и диалога.

Комшулукът се е доказал във вековния опит на смесването на населенията, но не

е в състояние да разшири своя периметър и да преодолее своите ограничения:

• Той възпроизвежда различията: ендогамията преобладава пред

екзогамията;

• Той е изразът на традиционен начин на живот, който модерността

ерозира;

• Най-силното му ограничение е, че той не се превръща в демократична

култура. П. Е. Митев го резюмира по красноречив начин: “Хасан е мой съсед и

приятел, но не и мой съгражданин”.

Неправителствените организации са четвъртият фактор, който не бива да

пренебрегваме. Те са твърде многобройни в областта на правата на човека и на

етническите отношения. Според едно разпространено мнение, колкото оптимистично,

толкова и опростенческо,40 НПО са привилегированият израз на гражданското

общество. Като се има предвид финансирането им от чужбина, би било преувеличено

да ги възприемаме като автономни и независими актьори. Заслугата им е другаде: в

разнообразяването на публичните гласове, в мултикултурната им ангажираност като

контрапункт на националистическите и универсалистки позиции.

Международният фактор е твърде сложен и тук не може да бъде разгледан в

подробности. Ще спомена само изискването за решаване на етническите проблеми -

приоритетно условие за членство в НАТО и ЕС.

40 Споделяно най-вече от външни наблюдатели и спонсори.

54

Заключение:

от конфликт към равновесие

Съществуват два модела на плуралистично41 общество. Първият е разделен от

дълбоки кливиджи, общностите се избягват. Вторият предвижда по-справедливо

разпределение на властта между групите, както и система на взаимен контрол.

Етническите отношения в двата модела се управляват съобразно различни

принципи: регулиране и интеграция, като първото се налага, а втората е доброволна.

Общностите живеят едни до други, но отделно, като се срещат единствено на пазара:

това е единственото, което първият модел може да осигури. Вторият предполага всички

да споделят едни и същи основни ценности, като едновременно всеки признава

специфичната култура на другите общности.

Тръгнала от първия модел и достигнала до втория - това е решителният обрат,

който осъществява българската етническа политика през годините на демократичния

преход.

“Democracy is the only game in town” 42 за мнозинството, както и за

малцинствата. Усилията се съсредоточават за решаване на напреженията и на

конфликтите в рамките на статуквото. Гражданите, членове на различни общности, са

относително еднакво удовлетворени от укрепването на демокрацията.

Студията подчертава крехкият и нестабилен характер на това развитие. Ще

завърша обаче с два положителни щриха.

Не съществува балкански фатализъм. Не всички конфликти водят до насилие. В

сходни етнокултурни мозайки могат да бъдат построени различни модели на

управление на културното многообразие.

Един урок, който може да бъде извлечен от българския опит е, че решението не

се изразява в съвършен модел, а в търсене на прагматичен подход, на мерки,

подходящи за конкретни ситуации.

Социалните процеси са обратими и тази обратимост може да бъде използвана

положително. Доналд Хоровиц (Horowitz 1985) отбелязва, че времето на преход е често

41 По отношение на етникултурното разнообразие, не на множество политичеки субекти. 42 Заемам Жак Рюпник този сполучлив израз.

55

време на етническо напрежение. Високата цел е преобръщането на тази тенденция, за

да успеем в трудния преход от конфликт към равновесие.

БОЕВ E. (1995) Не неразбирането, а лъжата относно гагаузите. София: [без издателство]

ГРЕКОВА М. (1995). Националната идентичност през преходния период. София: Минерва.

ДОГАН А. (1999) Идентичност и интеграция.- Философски вестник, N 12, 9-12. ЖЕЛЯЗКОВА А. (1998) Между носталгията и адаптацията (Българските

турци в Турция). С.:МЦПМКВ.

ЖЕЛЯЗКОВА А. (1998) Турци.- В: Кръстева А. (съст) Общности и идентичности

в България. София: Петекстон.

ЖЕЛЯЗКОВА А. (1994) Съвместимост и несъвместимост между християни и

мюсюлмани в България. С.: МЦПМКВ.

ИВАНОВА Е. (1991) Етническият конфликт.- ИзтокИзток, N 2, 63 – 66. КРЪСТЕВА А. (съст.) (1998) Общности и идентичности. София: Петекстон.

КРЪСТЕВА А. (съст.) (1998а) Общности и идентичности в България. София:

Петекстон.

КРЪСТЕВА А (съст.) (под печат) Имиграцията в България. С.: МЦПМКВ.

КРЪСТЕВА, А. Н.БОГОМИЛОВА, Н.ДИМИТРОВА, И.КАЦАРСКИ (1996)

Универсално и национално в българската култура. С.: МЦПМКВ.

КЪНЕВ К. (1998) Законодателство и политика по отношение на етническите и

религиозни малцинства.- В: Кръстева А. (съст) Общности и идентичности в България.

София: Петекстон.

ПЪРВАНОВ Г. (2000). Българският етничеки модел.- В: Националната идея и етническите отношения пре ХХ и ХХІ век: българският модел. София.

СТРАТИЕВ С. (1991) Българският модел. София: Иван Вазов.

BALIBAR E. and I.WALLERSTEIN (1991) Race, classe, nation. London : Verso. BÜCHSENSCHÜTZ U. (2000) Minority policy in Bulgaria. The policy of the

Bulgarian communist party towards Jews, Roma, Pomaks and Turks 1944-1989. Sofia :

IMIR.

DREZOV K. (2000) Bulgaria, transition comes full circle, 1989 – 1997.- In : Pridman, G. and T. Gallagher (Eds), Experimenting with democracy. Regime change in the Balkans. London and New York : Routledge.

56

ETHNOBAROMETER. 1999. Ethnic conflict and migration in Europe. First report of the Ethnobarometer programme. CSS-CEME.

FOUCAULT M. (1997) Power, right, truth.- In : Goodin R . and P. Pettit (eds), Contemporary political philosophy. Oxford : Blackwell, 543 – 550.

GLAZER N. and D. Moynihan. (1975) Ethnicity, theory and experience. Cambridge,

Mass., etc. : Harvard University Press.

HELLY D. (2002) Minorités ethniques et nationales : le débat sur le pluralisme culturel.- L’Année sociologique, N 1.

HOROWITZ D. (1985) Ethnic groups in conflict. Berkeley: University of California press.

HUNTINGTON S. (1993) The clash of civilizations. – Foreign affairs, Summer, 22-49.

HUNTINGTON S. (1996) The clash of civilizations and the remaking of world order. New York : Simon and Schuster.

HUTCHINSON J. and A. SMITH (eds) (1996) Ethnicity. Ofxord : Oxford University Press.

ISHIYAMA J. (2001) Ethnopolitical parties and democratic consolidation in post-communist Eastern Europe.- Nationalism and ethnic politics, vol. 7, N 3, Autumn, 25 – 45.

KADARE I. (1988) Eschyle ou l’éternel perdant. Paris : Fayard. KANEV K. (1999) Changing attitudes towards ethnic minorities in Bulgaria and the

Balkans 1992 – 19997.- In : Thanasis, S. and C. Williams. Ethnicity and nationalism in East Central Europe and the Balkans. Aldershot etc. : Ashgate.

KRASTEVA A. (1996) Being different: right, privilege or constraint?- In: Cohenen-Huther J. (Ed.). Bulgaria at the crossroads. New York : Nova Science Publishers, 155 - 175.

KRASTEVA A. (1998) Les Bulgares musulmans, une identité crucifiée.- Cahiers Balkaniques, N 25, 27 – 39.

KUPER A. (2000) Culture. The anthropologists account. Cambridge, Mass., etc.: Harvard University Press.

KYMLICKA W. (1995) Multicultural citizenship. Oxford : Clarendon press. KYMLICKA W. and M. OPALSKI (Eds) (2001) Can liberal pluralism be exported?

Western political theory and ethnic relations in Eastern Europe. Oxford: Oxford University Press.

MAKARIEV P. (ed.) (2000) Intercultural communication and civil society. Sofia : Minerva.

MAKARIEV P. and G. de KEERSMAKER (eds) (1999) Bulgaria – facing cultural diversity. Antwerp : IPIS.

MITEV P.-E. (ed.) (1999) Bulgarian youth facing Europe. Sofia : IMIR.

PHILLIPS A. (1995) The politics of presence. Oxford : Clarendon Press. SCHOPFLIN G. (2001) Liberal pluralism and post-communism.- In: KYMLICKA W.

and M. OPALSKI (Eds) (2001) Can liberal pluralism be exported? Western political theory and ethnic relations in Eastern Europe. Oxford: Oxford University Press, 109 – 126.

SMITH A. (1997) Structure and persistence of ethnie.- In : Guibernau, M. and J. Rex

(eds) The ethnicity reader. Nationalism, multiculturalism and migration. Cambridge : Polity

press, 27 – 33.

TAYLOR Ch., (1998) The dynamics of democratic exclusion.- Journal of democracy, N 9.4, 143 – 156.

57

XIBERRAS M. (1998) Les théories de l’exclusion. Paris :A. Colin. ZHELYAZKOVA A. (2001) The Bulgarian ethnic model.-East European

constitutional review, vol. 10, N 4.

58

БЪЛГАРСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ МОДЕЛ В МЕДИЙНОТО ОГЛЕДАЛО:

двуликият Янус

Галя Лазарова43

Едно от най-големите посткомунистически открития е това на етничността,

пише Анна Кръстева. Това откритие е интелектуално, културно, социално, политическо

(Krasteva 2001: 153). Ще добавим, че то е също медийно.

Три големи събития бележат независимия печат в посткомунистическа

България. Те са откритието на етничността, на мнозинство и малцинства в

националното пространство на българския етнически модел.

Медиите откриват етничността като опасност, като инструмент за постигане на

власт и социално-икономически позиции, като примордиална реалност или просто като

различност в националната идентичност, която дедраматизира културните различия.

В тази статия ще се спра на медийното откритие на етничността като

дискурсивен проблем, на примордиалисткото конструиране на образа на етническото

мнозинството, на изграждането на образа на малцинствата в конструктивистка

перспектива, както и на двусмисленото дефиниране на “българския етнически модел”.

Медийното откритие на етничността

“Всеки от нас е етнически в степента, в която клоним към едно име, едно

отношение към предците, една памет, една история, един език и ценностите, заучени в

детството” (Elbaz 1999: 40). Една група обаче не се проявява като етническа, освен

когато политизира своята идентичност, подчертава канадският антрополог.

Етничност е терминът, с който се обозначава институционалната политизация

на етническите групи и стратегиите, които мобилизират, за да действат в обществото.

Появил се през 1975 г. в САЩ в трудовете на Глейзър и Мойнихън, този термин

отпраща към един траен факт в съвременните общества: етническото или културното

им разделение и последствията от това в структурите на властта. Етничността,

обобщава Елбаз (Elbaz 1999), е едновременно мобилизиран език и идентичност, които

извличат своята ефикасност от обективни и субективни фактори. Етничността,

43 Журналист с докторска дисертация върху етническите образи в медиите.

59

подчертава Ален Турен (Touraine 1997), е мобилизиране на културните ресурси с оглед

достъп до модерността, от която някои са изключени поради бедност, безработица и

дискриминация.

В посткомунистическа България признаването на културния плурализъм се

случва най-напред чрез отричането на етнонационализма като държавна политика

(“възродителния процес” от 80-те г.). Следват създаването и постепенното включване

на ДПС във властта, етническата мобилизация на различни малцинствени групи,

приемането на програми и мерки от страна на държавата за интеграция на

малцинствата към българското общество.

Медийното откритие на етничността означава признаване на културния

плурализъм, прекосяващ националното пространство, в журналистическия дискурс. В

медийното огледало се очертават не просто образите на етноси, а на етнически групи,

които политизират колективната си идентичност. От една страна, те настояват за

публично признаване на своята специфична културна принадлежност. От друга, в

печата тези групи са публично назовани и признати като етнически субекти.

Като реакция на етническата мобилизация на малцинствата през 90-те години в

печата се етнизира и мнозинството: днес вече е обичайно назоваването етнически

българи, основен и държавноформиращ етнос44, мнозинството. Етнизирането на

мнозинството съвпада с предефинирането на българския етнически модел през

последните години като модел на отношения между дискриминирано мнозинство и

привилегировани малцинства. В резултат, доминиращият образ на етническите българи

е този на жертва, която е измъчвана, гонена, ограбвана, рекетирана от своите

малцинства.

Две главни стратегии ръководят журналистическия дискурс при изграждането

на образите на мнозинство и малцинства: виктимизация и стигматизация. Културна

(етническа) фрагментация на образа на национално идентичните (българските

граждани) и непрекъснато преразпределение и оспорване на образите на жертви и на

виновни са основните черти на медийното отразяване на етничността.

Етничността като примордиална реалност

Другостта се възприема и преживява като скандал, драма или заплаха (Loslier

1997: 28). Има една група в националното ни пространство, която е обект и на трите

44 Монитор, 27 ІІ 2002 г. Политиците трябва да потушат огъня в Пловдив.

60

конструкции на особен тип другост: българите мюсюлмани (помаци). През 90-те

години на ХХ век в печата се изгражда тяхната неавтентична другост като драма

(насилственото ислямизиране преди векове), като скандал (отказът да се завърнат днес

в лоното на православието) и като заплаха (варианта “помашка република”).

Неавтентичната другост означава гранична идентичностна ситуация на групата:

принадлежността й към две културни пространства – на етнически и езиково

идентичното и на религиозно другото. Образът на българите мюсюлмани варира

съответно между два полюса – страдалци или предатели.

Именно в говоренето за тази група се изгражда в печата и образът на “чистия”,

автентичен българин, на българщината, в примордиалистката перспектива за

идентичността като “първични, всемогъщи и задължителни връзки по кръв, език и

обичаи” (Geertz 1963), като “даденост от момента на раждането” (Айзакс 1975): “Има

пълно отъждествяване на понятията българин и православен християнин. Значи, щом

си мюсюлманин, ти най-малкото не си истински българин! Едно 600 000 или 700 000

души в рамките на сегашна България са наследници на помохамеданчени българи –

това са осакатени хора, на които трябва да се помогне”45. В този образ помаците са

българи по плът и кръв и те ще станат пълноценни българи, ако направят правилния

избор - окончателно да скъсат с исляма.

Този образ на неавтентична другост, която може да бъде “излекувана” чрез

християнско покръстване, прониква в съвременния печат от предшестващата

комунистическа епоха. “Възродителната” дискурсивна практика от 80-те години, която

се опитва научно да легитимира насилствената асимилация на българските

мюсюлмани, вече е кодирала българското, идентичното с християнството, и другото,

опасното с исляма: Падането на България под османско иго и политиката на

ислямизация по нашите земи налагат “срастване” на религиозния и етническия

проблем. Християнството става форма и знаме на българщината, а ислямът – форма

и знаме на османщината46.

На етнорелигиозния образ на българина в печата (етнически българин –

православен християнин) се противопоставя друг, не-религиозен: етническата

категория българин няма нищо общо с религията. Българи са и българите католици, и

православните българи, и българите мюсюлмани, и дори, в рамките на шегата, и

45 Тема, 7/2002. Работи се за ново потурчване на Родопите, интервю с отец Боян Саръев. 46 Мизов, Н. Етнорелигозни аспекти на възродителния процес.-В: Проблеми на развитието на българската нация. София: Издателство на БАН, 170-171.

61

българите атеисти47. Този конкурентен образ превръща религиозната другост в

различност, в своеобразие сред множество други подобия.

Етничността като опасна другост

В образа на опасния Друг драматично се смесват памет, страх и реалност.

Етничността като опасност е колкото ефект от съществуваща граница между две групи

(Barth 1969), толкова и символна реалност (Smith 2001). Етно-символният подход се

фокусира главно върху субективните елементи (памет, ценност, чувство, мит и символ)

на идентичността. Паметта за петте века турско робство (“турският въпрос”48) и

чувството за всекидневна заплаха у мнозинството (циганският бандитизъм49) чертаят

граница между българите и българските турци, между българите и българските роми.

Опасността, която турците представляват, отдавна е кристализирала в образа на

“турчина-завоевател”. Самата опасност обаче еволюира. През 90-те г. тя е евентуален

сепаратизъм на етническото малцинство (“турският въпрос трайно ни държи в

компанията на най-уязвимите откъм сепаратистки претенции държави в Европа”50).

С включването на ДПС в изпълнителната власт опасността е вече турска колонизация

на страната (Турция използва Догановата партия, за да прокарва интересите си51).

Освен разликата във формата на опасността (сепаратизъм – колонизация), се

налага и още една – в носителя на опасността. През 90-те години в печата се

противопоставят културни цялости, назовани с етнически (българи – турци) или

религиозни имена (християни – мюсюлмани). С влизането на ДПС във властта вече се

разграничават добрите от лошите турци, обикновените турци от политическия елит на

групата (13 г. Доган живее на гърба на българските турци. Използва ги, а след това ги

захвърля52).

Медийният образ на ДПС обаче е не по-малко двойнствен. Той се колебае между

два полюса: опасност или гарант за националната стабилност. ДПС е едновременно

троянски кон, “петата колона” на Анкара53 и качествен критерий, че сме реални

европейци54.

47 Сега, 25VІІІ 2001 г. Божидар Димитров: Много пъти сме предавали Македония през ХХ век”. 48 24 часа, 5 ІІІ 1997 г. Двете лица на сепаратизма в Европа. 49 Монитор, 21 ІІ 2002 г. Защо държавата абдикира от Столипиново. 50 24 часа, 5 ІІІ 1997 г.Двете лица на сепаратизма в Европа. 51 Монитор, 26 VІІ 2003 г. Нужна ли ни е нова етническа партия. 52 Стандарт, 8 ІІ 2003 г. Доган, колко струва да предадеш турците. 53 Монитор, 10 V 2003 г. Операция “Обратен удар”: на прицел е националният суверенитет на България. 54 Сега, 9 ХІІ 2000 г. Защо успяхме за визите.

62

Образът на опасния друг в печата е част от разказа за незавършилото

завладяване на страната: задаващото се второ и, може би, окончателно потурчване на

България55 вследствие на включването на ДПС във властта. На образа на етническото

малцинство - жертва, чийто права са били нарушени от комунистическия режим (обект

на изключително тежки репресии през 80-те г.56, безцеремонна гавра с имената им57,

жестоко унизени58), се противопоставя образът на “турчина - завоевател”. Той е образ-

памет, кодиран в колективната и историческата памет на мнозинството. Паметта за

петте века турско робство съхранява два ключови образа: на чуждия завоевател и на

българския народ – мъченик.

Тази памет е символен капитал, от който черпи мнозинството, за да прокара

етническа граница между себе си и другите - турците. Образът-памет на “турчина-

завоевател” спира времето и антиципира заплахата от ново завладяване, нова загуба на

държавен суверенитет и идентичност. Опасността е едновременно етническа

(потурчване) и религиозна (ислямизиране и агресията към българското православие59):

Повече от 600 години – от османо-турското нашествие, а и в наши дни, продължават

опитите за ликвидиране на българската нация и държавност, за заличаване нейните

културни достижения и историческа памет. Основен фактор в този процес е

отродяването на българина от народностните му корени, православна вяра, бит и

традиции. От всичко, което го прави по произход и дух част от Европа и

християнската цивилизация60.

В края на 90-те г. в печата се появява нова етническа фигура, въплъщаваща

опасността – българските роми. Констатацията е, че турците ни са кротки61 и ако има

някаква заплаха за етническия модел у нас, тя идва не толкова от проблемите на

българските турци, колкото от тези на българските роми. Защото не турците,

арменците и евреите са тези, които чакат наготово от държавата, дишат лепило,

ходят мръсни, крадат, имат по дузина деца, за които не се грижат, необразовани са,

обитават гета, живеят ден за ден и т.н. Това е не просто друг етнос, а радикално

друга цивилизация62.

55 Монитор, 10 V 2003 г. Операция “Обратен удар”. 56 Континент, 11 ХІІ 1996 г. 57 Труд, 4 VІ 1996 г. 58 24 часа, 24 ІV 1999 г. 59 Заглавие в Монитор, 10 V 2003 г. 60 Монитор, 2 VІІ 2003 г. Отродителният процес и съвременните еничари. 61 Монитор, 25 ІV 2000 г. Започват да косовизират проблема в с. Мечка. 62 Сега, 27 VІІ 2001 г. Ромският проблем – цивилизационен, не етнически.

63

Често срещани изкази в печата са цигани-крадци, крадливия циганин,

нескончаемите кражби на циганите и т. н. Те са продукт на индуктивна категоризация,

при която етническата идентичност на престъпника се извежда като културна

характеристика на престъплението. Ефектът е криминализиране на групата и

културализиране на престъпността (Лазарова 2002). С т.нар. ”ромски протести” в

пловдивския квартал “Столипиново” в началото на 2002 г. обаче опасността от

индивидуалната фигура на циганина – крадец се превръща в колективна заплаха от

циганският бандитизъм63.

Етничността като инструмент за постигане на власт

В последните години в печата се разгръща дискурс за привилегированите

етнически малцинства и дискриминираното мнозинство, което означава предефиниране

на етническия модел в страната.

Ако първата дефиниция на българския етнически модел, популярна както в

медийния, така и в политическия дискурс, е като едно от малкото неща, с които днес

би трябвало да се гордеем (...) точно този модел, по който се различаваме от Сърбия,

Македония, Косово и Турция дори64, неговото предефиниране се случва именно като

символен обрат на социално-икономическите и властови позиции на мнозинството и на

малцинствата (това не е български, а османски етнически модел65).

Този обрат съвпада с включването на ДПС в изпълнителната власт, с

мобилизирането на малцинствата за достъп до различни обществени сфери, с края на

социалната държава, с масовото обедняване и безработица в хода на

преструктурирането на българската икономика. В печата вече се изграждат образите на

мнозинство, губещо права, и на малцинства, имащи повече права. В медийното

огледало етничността вече не е просто фигура на културната различност в

националната идентичност. Етничността е вече инструмент за постигане на власт:

Странното и тревожното не е турчин да бъде български министър. Странното и

тревожното е когато, за да станеш български министър, трябва да си турчин66.

Инструменталистките теории разглеждат етничността като ресурс, който може

да бъде мобилизиран за придобиване на политическа власт и икономически блага

(Poutignat et Streiff-Fenart 1995). В тази перспектива етничността се схваща като 63 Монитор, 21 ІІ 2002 г. Защо държавата абдикира от Столипиново. 64 Сега, 1 ІV 2003 г. Забравете Реджеп. Гледайте Доган. 65 Монитор, 10 V 2003 г. Агресията срещу православието. 66 Монитор, 4 ІV 2002 г. Защо искат да се откажем от историята си.

64

категория на статута и на разпределението на властта и, следователно, се оказва

идеология за колективна мобилизация.

Депесарски рекет67 и цигански рекет срещу държавата68 са два ключови

журналистически изказа, които демаскират етничността като инструмент за

политически и икономически натиск.

Същевременно в печата е разобличено преднамереното изобретяване на

малцинства, защото този статут се оказва печеливш в България. Техният конструиран

характер намира своя израз в назоваването турчеене, което имплицира неавтентичност

на идентичността. На примордиалисткия образ на етническото мнозинство съответства

конструктивисткият образ на малцинството. Образът на българските турци е в режима

на говорене за потомци на потурчени през турското робство българи69, образ, който

също прониква в печата от дискурсивната практика на “възродителите” от 80-те

години. Асимилационната теза за произхода на групата като “откъсната” (потурчена)

от българското етническо тяло по време на робството осигурява континуитета между

двата дискурса.

Турчеенето днес е заклеймено като предателство, то е отродителен процес,

новото еничарство в България70. Турчеенето е изобличено също като клиентелистка

тактика, чрез която ДПС се опитва да се легитимира като национална партия:

Съвременни еничари, дори с български имена, получават пожизнена издръжка или са

назначавани на скъпо платена държавна служба и по най-високите етажи на

властта. Предоставят се всякакви привилегии на “самоопределилите се” за

етнически турци71.

По подобен начин е разобличено и изкуственото обособяване на ромско

малцинство: Впечатлени от специалното отношение през последните години към

турчеещите се у нас и комфортните властови позиции на ДПС, мнозина си сменят

имената с турско-арабски и открито се назовават "турци". Други енергично се

втурнаха да обявяват циганите за някак репресирани от българските правителства и

дискриминирани от българския народ. Което е чиста лъжа и огромна

несправедливост72.

67 Монитор, 20 ХІІ 2002 г. 68 Монитор, 21 ІІ 2002 г. 69 Дума, 18 ІV 2003 г. Да не човъркаме раните, джанъм! 70 Монитор, 30 ІХ 2003. Новите еничари харизват интересите на България. 71 Монитор, 2 VІІ 2003 г. Отродителният процес и съвременните еничари. 72 Монитор, 28 ІІІ 2003 г. Репресирани у нас са българите, а не циганите.

65

Образите на привилегировани малцинства надхвърлят етнорелигиозната

различност. Границата между мнозинство и малцинства засяга вече разпределението на

властта и на социалната справедливост. Това е опозиция между придобиващите и

губещите права в посткомунистическа България: Наблюдаваме постоянен натиск от

добре организирани малцинства върху неорганизираното мнозинство73. От

мнозинството се взима онова, което се предоставя на малцинствата. Ясно е, че в него

назрява и се разпространява усещането за ощетяване и заплаха74.

Образът на ромите като привилегировано етническо малцинство се

противопоставя на образите им на дискриминирани, гетоизирани, маргинализирани,

техните конкурентни образи в печата. Привилегироването на ромите обаче е

парадоксално. То се случва чрез “нямането”, чрез недоимъка, чрез изключването, а не

както в случая с турците – чрез “имането” - на власт, позиции, права: В ромските

квартали има хора, които никога не са плащали за ток и вода, да не говорим за данъци.

Те получават социални помощи и са готови да окупират общината при най-малкото

забавяне на тези пари. В същото време сме свидетели как не една и две програми за

полагане на общественополезен труд или за временна заетост се провалят заради

нежеланието на тази прослойка от обществото ни да се включи в тях75.

Този медиен разказ претендира да демаскира доброволния отказ на ромите да

работят, доброволното им самоизключване от пазара на труда и от различни социални

програми. Той разобличава лошите безработни (не искат да работят каквото и да е

въпреки че по своя вина са неграмотни76), като ги противопоставя на добрите

безработни (20 % от българското население в активна възраст, което значи около

един милион нецигани, които също нямат работа, въпреки че са образовани,

квалифицирани и можещи. Тези хора обаче не практикуват тероризъм77).

Опозицията между ромите и българите надхвърля етническата граница. Тя е

между фалшивите и истинските бедни, между лошите и добрите безработни (Castel

1996: 39), между безотговорните и отговорните граждани. Циганията е представена не

просто като етнически, а като социален феномен. Тя е цигански рекет срещу

държавата, колективна стратегия на групата в обществото. Ето основните елементи на

антиромския дискурс в печата:

73 Сега, 22 І 2003 г. Социалният тютюн. 74 Монитор, 30 VІ 2003 г. Етническата истерия. 75 Сега, 21 ІІ 2002 г. В търсене на фондацията, която ще плати тока в “Столипиново”. 76 Монитор, 21 ІІ 2002 г. Защо държавата абдикира от Столипиново. 77 Пак там.

66

1. Циганите/ромите са безотговорни граждани (Претендират за правата, които

българското гражданство им дава, а отказват да споделят отговорностите,

които този статут им налага78. Нямат самосъзнанието на граждани. Те

реват за права, но отхвърлят съответните срещу тях задължения79);

2. Циганите/ромите са социални паразити (Те получават от обществото и

държавата несравнимо повече, отколкото внасят. Ако ни карат да се делим на

"ние - малцинството" и "те - българите", то трябва ясно да се посочи

фактът, че "те" носят "вас" на гърба си80; Приносът на циганите към

националния доход е микрокоспичен, а чрез социално подпомагане са

облагодетелствани непропорционално много81);

3. Циганите/ромите са неавтентичното българско лице, което ни позори пред света

(Те ни излагат по цяла Европа като се обявяват за българи, а вършат добре

познатите ни цигански работи82);

4. Истинската жертва е мнозинството (Българите са жертви на циганско насилие,

а не обратното83; никакви права и свободи на никого в България не са

ограничени. Тъкмо напротив – българите се повсеместно тероризирани от

цигани84).

Този дискурс е за един цял етнос, който бе приучен, че може да живее на гърба

на държавата, т.е. на останалата част от обществото85. Констатацията е, че за

ромското население срещу никакви насрещни задължения мълчаливо се наложи

система от социални привилегии, а в редица градски квартали и цели райони на

България обезправени са не ромите, а именно българите86.

Ефектът от конструирането на образа на лошия беден с етнически профил е

предефинирането на отношенията между мнозинството и малцинството: задълженията

се налагат на българите, правата се дават на циганите87, репресирани у нас са

българите, а не циганите88. Ефектът е също така културализирането на социално-

икономическите проблеми в България в един етнопопулистки дискурс. В основата му е

78 Труд, 26 Х 2002 г. Циганията като начин на живот. 79 Монитор, 28 VІ 2003 г. Репресирани у нас... 80 Монитор, 28 VІ 2003 г. Репресирани у нас... 81 Монитор, 16 ХІІ 2002 г.Циганско ДПС иска привилегии от държавата. 82 Пак там 83 Монитор, 28 VІ 2003 г. Репресирани у нас... 84 Монитор, 16 ХІІ 2002 г. Циганско ДПС... 85 Сега, 21 ІІ 2002 г. В търсене на фондацията, която ще плати тока в “Столипиново”. 86 Епоха, 19 – 25 ІV 2000 г. Името не решава проблема. 87 Монитор, 8 V 2002 г. Отвореният национализъм... 88 Монитор, 28 VІ 2003 г.

67

манихейското противопоставяне между Добрите ние (етнически българи) и Лошите те

(български цигани/роми) (Hermet 2001).

Този нов образ на групата като привилегировано етническо малцинство означава

също конструкцията на нов тип другост в националната идентичност. Ако другостта на

турците у нас е “историческа”, в смисъл, че тя е мизансцен на голямата драма от

българската история (завладяването и османското робство), то другостта на

българските роми е “всекидневна”, тя е мизансцен на тяхната гражданска

безотговорност и социален паразитизъм.

Медийните образи на другостта на опасни и привилегировани етнически

малцинства са огледало, в което етническото мнозинство мазохистично се съзерцава

като жертва и мъченик.

Интеркултурност и мултикултурност

С етнизиращата и малцинствена реторика журналистическият дискурс

изпреварва политическия като пространство с по-голяма свобода на говорене. Пример

за това са дългите парламентарни дебати относно ратифицирането на Рамковата

конвенция за защита на националните малцинства през 1998 г. Те забуксуваха именно

по въпроса има ли малцинства в България и трябва ли те да бъдат изброени в

съпътстваща декларация. В пленарната зала употребата на термина малцинство бе

предпазлива, докато на вестникарските страници политици и журналисти свободно

говореха за малцинствата у нас като за самоочевидна реалност.

Ясно е, че това различно говорене надхвърля областта на езика и навлиза в

сферата на политическото. Дори и в международните документи да няма утвърдена

формулировка за “национално малцинство”, факт е, че миноризирането е социално

отношение на власт и смисъл, че малцинство означава категориална група,

притежаваща по-малко власт, в положение на зависимост спрямо мнозинството (Elbaz

1999), която не е задължително да е числено по-малка. Пример за това е

съществувалата в ЮАР система на апартейд, при която чернокожото население бе

малцинство в социологически смисъл, въпреки че представлява числено мнозинство.

Институционализирането на малцинства означава публично признаване на

различност, на мултикултурния характер на националното пространство: то води до

ново изобретяване на националната идентичност. То означава също публично

признаване на наличието на категориални групи, които са изключени в някаква степен

68

от политическата, социално-икономическата, културната сфера именно поради факта

на своята културна различност.

Въпросът за различността, за нейното приемане или отхвърляне е в центъра на

мултикултурния дебат (Juteau 1999: 232). Мултикултурализмът проблематизира

изграждането на гражданските връзки, предаността към нацията и държавата (Elbaz

1995: 2, 15), мястото и правата на малцинствата (Semprini 1997). Мултикултурализмът е

оспорване на логиката, затваряща някои категории в маргиналност, изключване,

аномия, и превръщането на отчуждената жертва в актьор (Touraine 1997: 317, 308).

Уил Кимлика (Kymlicka 1995) разглежда мултикултурното гражданство не само

като съвместимо с либералните принципи за свобода и справедливост, но и като тяхна

реализация в съвременните плуралистични общества. В мултикултурния дискурс този

тип гражданство се схваща като новата парадигма на справедливостта, според която не

само имигрантите трябва да се адаптират към нормите на приемащото общество, но и

самото общество трябва да се адаптира към имигрантите.

Независимо от аргументите “за” и “против”, големият принос на

мултикултурализма е, че въвежда в публичните дискурси въпроса за културния

плурализъм. Мултикултурният дебат неизбежно предизвиква ревизия на идеята за

нация и води до “ново изобретяване на политическата общност” (Bourque et Duchastel

1995: 152-153).

Страхът от институционализиране на малцинства е именно страх от ревизия на

идеята за нация, от ново изобретяване на политическата общност, от отпускане на

права на малцинствата, които биха застрашили правата на мнозинството, страх от това,

че малцинственият статут дава възможности за самоопределение, за автономия89,

т.е. страх от разпадане на националната общност.

Трябва да припомня обаче, че приемането на мултикултурализма за официална

държавна политика в Канада от началото на 70-те години е замислено с цел да попречи

на националистическите амбиции на Квебек за особен статут в рамките на федерацията.

Признаването на Канада за мултикултурна държава и изграждането на панканадска

национална идентичност, в която да се разпознаят и “първите нации” (англо-

протестанти и франко-католици), и автохтонното население, и различните имигрантски

групи, е именно отказ да се признае Канада за мултинационална държава (Bourque et

Duchastel 1995:159).

89 Монитор, 2 Х 1998 г.

69

В началото на 2000 г. на среща с президента Петър Стоянов, на която за първи

път български държавен глава поздрави официално мюсюлманите за празника им

Рамазан Байрам, духовниците обяснили, че искат мюсюлманската религия да се

приема за част от културата на страната и обещали да помогнат за

разбирателството в районите със смесено население90.

В края на 2002 г. след бурни дебати бе прието за традиционно вероизповедание

в България източното православие.91 Ден преди това Лютви Местан поиска и ислямът

да се регламентира като традиционна религия, наред с православието, но царските

депутати отхвърлиха искането.

Медийното огледало отрази искането на ДПС като ислямски фанатизъм,

депесарски рекет, който на практика ще дискриминира над 6 млн. православни

българи, като удар по българщината: След 500 г. турско робство, това ще е най-

голямата гавра с народа ни.92

В средата на 2003 г. Съветът на Европа иска промени в закона за

вероизповеданията, тъй като той съдържа ограничителни текстове. Според направената

експертиза “съществуването на държавна църква и признаването на специална роля

на определено традиционно вероизповедание в живота на държавата само по себе си

е несъвместимо с Европейската конвенция за правата на човека”.93

Този случай показва, че културната различност в българската национална

идентичност се признава от мнозинството като интеркултурност, като всекидневна

междукултурна среща и съжителство на различни групи, т.е. в социалнопсихологическа

и комуникационна перспектива. Културният плурализъм се отрича обаче от

мнозинството като мултикултурно предефиниране на националната общност.

Това двойнствено приемане на културната различност в България води до

конкурентни и дори конфликтни образи в печата. Културният плурализъм служи ту за

изграждане на позитивния образ на България пред света, ту за изобличаване на

вътрешната опасност. Толерантността към културната различност е едновременно

доказателство за европеизацията на България и причина за нейна евентуална

балканизация. В медийното огледало България е едновременно еталон за етническа

90 Труд, 11 І 2000 г. 91 Монитор, 20 ХІІ 2002 г. 92 Пак там. 93 Mediapool, 10 VI 2003 г.

70

търпимост94 и една от най-уязвимите откъм сепаратистки претенции държави в

Европа95

Така “българският етнически модел” прилича на двуликия Янус: възхвала, но и

страх от културната различност.

АЙЗАКС Х. (1997) Идоли на племето. Групова идентичност и политическа промяна. София: Университетско издателство Св. Кл. Охридски.

ЛАЗАРОВА Г. (2002) Образът на ромите. Едно изследване на съвременния български печат. София, СЕГА. http://www.cega.bg/eng/5-ENG.htm

BOURQUE G. et J. DUCHASTEL (2000) Multiculturalisme, pluralisme et communauté politique: le Canada et le Québec.- In: Elbaz M. et D. Helly (dir) Mondialisation, citoyenneté et multiculturalisme. Paris, etc : L’Harmattan, Les Presses de l’Université Laval.

CASTEL R. (1996) Les marginaux dans l’histoire.- In : Paugam, S. L’Exclusion. L’Etat des savoirs. Paris : La Découverte.

ELBAZ M. (1999) Vocabulaire. Québec: Université Laval. ELBAZ M. et D.HELLY (dir) (2000) Mondialisation, citoyenneté et

multiculturalisme. Paris, etc. : L’Harmattan, Les Presses de l’Université Laval. HERMET G. (2001) Les populismes dans le monde. Paris : Fayard. JUTEAU D. (1999) Le multiculturalisme est-il compatible avec l’idée moderne de

citoyenneté?- In : Simon-Barouh, I. et V. de Rudder. Migrations internationales et relations interethniques. Paris : L’Harmattan.

KRASTEVA A. (2001) La politique ethnique bulgare.- Transitions, Vol. XLII –n 1, Gueorguieva, P. (dir) La Bulgarie et l’intégration européenne. Bruxelles etc. : ULB, Université de Genève.

KYMLICKA W. (1995) Multicultural citizenship. Oxford : Clarendon Press.. LOSLIER S. (1997) Des relations interculturelles: du roman à la réalité. Montréal. POUTIGNAT P. et J. STREIFF-FENART (1995) Théories de l’ethnicité. Paris : PUF. SEMPRINI A. (1997) Le multiculturalisme. Paris: PUF. SMITH A.D. (2001) Nationalism: Theory, ideology, history. London: Polity Press. TOURAINE A. (1997) Les conditions de la communication interculturelle.-

Wieviorka, M. (dir) Une société fragmentée? Le multiculturalisme en débat. Paris : La Découverte.

94 Монитор, 20 ІІ 2002 г., “Политиците да спрат с извиненията от името на народа”. 95 24 часа, 5 ІІІ 1997 г., “Двете лица на сепаратизма в Европа”.

71

ЕТНИЧЕСКИ КРИЗИ И СПЕШНА АНТРОПОЛОГИЯ

Антонина Желязкова96

Превратностите на историята в региона на Балканите през последното

десетилетие на ХХ век и първите години на новото столетие си направиха интересна

шега с учените антрополози и етнолози. Падането на комунистическите режими в

балканските страни, което изтръгна обществата от безвремието на догмите и

ограниченията и ги захвърли в хаоса на промените, разпадането на Югославия,

войните, огромните бежански и миграционни потоци, разместването на

идеологическите и политическите координати, събудените за нов живот идентичности

и неоиредентистки апетити принудиха теренните изследователи да променят спешно и

ходом своя академичен подход, традиционна философия и изследователска методика,

включително работния си инструментариум. Дългогодишните изследователски

съзерцания на разнообразните артефакти, етнокултурни и конфесионални групи в

региона, които често стигаха до естетизъм и опияняващо удоволствие да се прави

високо академична наука за самата наука или в другата крайност – лъженаука,

подчинена на идеологическия диктат и цензурата, внезапно и без преход трябваше да

отстъпят на някакъв нов подход, адекватен на времето, на новите академични простори,

на геополитическите сътресения, на нуждите и страданията на хората, които населяват

Балканския полуостров.

Балканската хуманитаристика, научните общности трябваше без бавене да

преосмислят своите позиции, кабинетно отчуждение от живота, гилдийно разделение и

съперничества, тематично и концептуално парцелиране, за да могат с методиките на

различните социални науки да изследват и да анализират драматичните събития на

момента. Пред учените се изправи плашещата задача да се ориентират бързо в

галопиращата динамика на промените и да подкрепят човешките общности в региона за

болезненото измъкване от затвора на старите идеологеми, митове и мистификации и

втурването им, често насилствено и с многочислени жертви, в новите национално-

високомерни капсули, в политическата и идеологическата конфронтация, в не винаги

ясната външнополитическа преориентация, в непривичната стопанска конюнктура.

Необходимо беше също така да съдействат за превенцията на разширяващите се

96 Ръководител на Международния център по малцинствени проблеми и интеркултурни взаимодействия, доктор на историческите науки.

72

конфликтни зони и за идентифицирането и разширяването на зоните на съвместимост и

търпимост, за омиротворяването на враждуващи етнически и конфесионални

общности, за съхраняването на специфични култури и историческо наследство, а дори

и на човешки живот, ако би било по силите им.

Не всички научни общности и изследователи бяха съгласни да поемат тежкото

бреме на многократно нарасналата необходимост да бъдат ангажирани с конкретни

социални функции и отговорности. В много отношения и за много от представителите

на историческата, социологическата и антропологическата гилдия това не се случи

изобщо или се случи с непростимо закъснение.

Хронология – част първа

В такава сложна среда в България беше създаден като независим институт

Международният център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия

(IMIR). Той събра учени съмишленици от социалните науки, за да направят спешни

експертизи за разкъсаните десетилетни връзки на съвместимост между мюсюлманите и

християните в страната, за нарушените традиционни форми и правила на паралелно и

мирно съжителство на различни култури .

Впоследствие задачите на изследователите трябваше да се разширят и да

насочат вниманието си към една или друга етническа и религиозна общност в

България, към регионите с етническо и религиозно смесено население, за да

предоставят достатъчно добри аргументи на гражданските организации в дейностите

им за защита правата на малцинствата и в хуманитарните акции, за да опонират и

неутрализират възникналите крайни националистически настроения, да препоръчат

ефективни практики, които да предотвратяват междуетническите напрежения в хаоса

на прехода.

Това беше голямо предизвикателство от научна гледна точка – да бъдат

разбрани, описани, анализирани и регистрирани за поколенията драматичните събития

на един значителен социален експеримент, който променя основно политическата и

икономическата структура на различни държави в Централна и Източна Европа, както

и неговото отражение върху обществата, върху традиционните култури, върху

религиозните и битовите етномаркери и общностни реакции.

Когато в някаква степен междуетническите и междурелигиозните отношения в

България бяха умиротворени и започнаха да се завръщат към познатия вековен модел

на съвместно или по-точно на паралелно мирно съжителство, към правилата и нормите

73

за междукултурна търпимост, създадената вече неформална, да я наречем гражданско-

академична общност, насочи вниманието си извън границите на България към

обществените процеси, сътресения и катаклизми в съседните страни и в Балканския

регион като цяло.

През 1993 г. с все още неизбистрена теория и философия на спешната

антропология екип от историци и етнографи направи теренно проучване в Албания.

Резултатите бяха впечатляващи, но беше констатирано, че за пълнотата на

изследването и на анализа, на екипа е липсвал и друг професионален подход – на

социолога , на културолога, а също, вероятно, на политическия анализатор.

През 1994 г. европейската програма ФАР - Демокрация финансира щедро

интредисциплинарното изследване на IMIR “Връзки на съвместимост и

несъвместимост между християни и мюсюлмани в България”. Екипите от учени

историци, етнолози и социолози работиха в продължение на година самостоятелно по

темата, след което обсъдиха резултатите си на съвместни работни срещи. В хода на

дискусиите и подготовката на общия том с изследователските резултати ясно пролича,

че научните гилдии в обществените науки имат проблем, а именно – работят затворено

със собствените си методики и инструментариум и с резерви приемат научния подход и

анализите на “другата” наука, особено когато трябва да съпоставят резултатите си. От

друга страна, стана несъмнено ясно, че специфичните методики на различните науки

позволяват съпоставка на емпиричните данни, на крайните анализи и това води до

коригиране на изводите, като се достига до степен на максимална точност в

резултатите.

Оттам насетне изследователските екипи за теренни проучвания на региони с

напрежение и смесено по своята етническа и религиозна принадлежност население вече

се сформираха като интердисциплинарни, за да постигат максимален научен резултат -

емпиричен материал и анализи, чиито прогнози да бъдат сравнително дългосрочни и

достоверни.

Опитът постепенно подсказа, че за целта е необходимо изследователските екипи

да бъдат с неголям и променлив състав, според региона и таргетната група, според

спецификите на историческия опит и културата на изследваните общности, според

екологията.

Може би най-спорно и рисковано беше включването на журналист – репортер и

политически коментатор за Балканите - в екипите, обикновено съставени от историк-

балканист, антрополог, социолог, философ - културолог, политолог или стопански

74

историк, понякога социолингвист или психолог. Различният подход на журналиста,

неговата бърза и агресивна реакция при поднасянето на въпросите, неговото

професионално упорство да надникне дори брутално в най-потайните кътчета на

респондентската душа или на общността контрастират с внимателния и деликатен

подход на учените, с търпението да подготвят интервюираните към откровеност чрез

създаване на приятелска атмосфера и доверие.

Във всички случаи участието на журналист се оказа находка за

изследователските екипи и за научните резултати. Създаде се възможност за

натрупването на различен вид информация чрез допълващи техники и подходи.

Понякога информираността на журналиста за актуални политически събития, личности

и злободневни факти, широката му обща култура и отвореност провокират

положително търсенията на учените от екипа и в анализите те се допълват едни други.

Журналистът също обогатява себе си от постоянното си участие в дискусиите и

четенията на глас на учените по проблема, в представянето на широки исторически

панорами, социологически и философски интерпретации на обектите, регионите и

културната среда.

Етични проблеми на теренния изследовател

Чрез познанията си за съответната културна среда, психологическото

майсторство и адаптивността, учените на терен обикновено успяват да проникнат

дълбоко в групата, която изследват, понякога дори да се превърнат в част от нея. След

това е въпрос на научна и човешка етика колко и какво от емпиричния материал могат

и трябва да използват в анализите си и при публикуването на дневниците от теренната

работа, за да не навредят на изследваната група или да не наскърбят нечие достойнство.

Задължителен принцип е в анализите да не се споменават имената на респондентите,

нито пък каквито и да било вторични индикатори, които биха позволили тяхната

идентификация и издирване.

Не случайно в гилдията на антрополозите често се дебатира за етиката и морала

на теренния изследовател. Защото съществува и обратният проблем - за харесването,

влюбването в обекта на изследване, което може да доведе до сливане с таргетната

група, с респондентите и тяхната културна общност като цяло и съответно до загуба на

собствената идентичност на учения, отчуждаването и дистанцирането от неговата

реална социална принадлежност и функция. Това е по-вероятно да се случи при

традиционните антропологически изследвания, които понякога продължават с години.

75

Но и спешните антрополози, въпреки кратките престои на терена, не са предпазени от

загуба на идентичността си поради силната психическа и емоционална натовареност в

периода на техните полеви натрупвания на емпиричен материал.

Съществен сегмент на спешната антропология като нова методика е въпросът

за етиката на научното проникване и изследването на терен. Многобройни са въпросите

от морално естество, които занимават учените, внедрили се по собствена воля в една

общност, за да получат максимално познание за нея, когато тя е в състояние на криза

или дори на колапс. Възможностите и условията за нарушения на етичните норми от

страна на спешните антрополози, които работят в кризисни ситуации, са много по-

широки, изненадващи, понякога шокиращи и по-трудни за преодоляване. От една

страна, защото учените работят в екстремна ситуация и са подложени на силни

емоционални въздействия, както и на натиск и внушения от всякакво естество. От друга

страна, защото информаторите, представителите на изследваните общности се намират

в период на социален и духовен катаклизъм и несъзнателно натрапват изкривена,

необективна информация или неволно се опитват да повлияят върху възприятията на

учения чрез всякакви средства. Формулирано с жаргона на полевите изследователи,

спешната антропология е обречена да се провежда и реализира на замърсен терен,

където респондентите и изследователите прибягват много често до манипулации,

едните неволно, като се подчиняват на рефлексите за самосъхранение, а другите

принудително целенасочено в името на научната прецизност.

В особено сложна морална позиция се оказват изследователите и водачите-

медиатори, които имат двойнствена идентичност – принадлежат биологически или по

силата на семейната традиция или пък поради личен житейски избор към културата и

философията на изследваната общността, на таргетната група и едновременно с това

към изследователската общност, към научната институция. В подобни ситуации

вероятността от дискомфорт на такъв член на изследователския екип е очевидна, както

и усещането за интелектуална самота в раздвоението. Още повече, че единствено той –

ученият - може да вземе решение как и до каква степен да продължи участието си,

каква форма да има неговата посредническа роля и в чия полза да бъдат насочени

усилията му. В подобни моменти позицията на ръководителя на екипа, както и на

колегите, е предопределена: дискретно насочване в исканата изследователска посока и

ненамеса в личностния морален проблем. По думите на Х. Ф. Уолкът, теренният

работник се сблъсква с етичните въпроси и се мъчи с решенията им на място. Често

решенията са компромис между личните му ценности, ценностите, приети в

76

изследваното общество или култура, и професионалните ценности на научната

институция. В крайна сметка решението се взима от изследователя (Wolcutt 1999,

Дрейпър 2000: 77-92).

Впрочем опитът на българските учени в това отношение е богат. В България, а и

в другите страни от бившия комунистически блок, десетилетна практика бе държавата

да финансира и насочва научните изследвания на различни култури - малцинства,

етнически, конфесионални и социални групи, за да ги използва за тяхната асимилация,

а също и за упражняването на недопустим контрол и репресии. Тази практика по

отношение на социалните науки е позната, разбира се, и в други тоталитарни,

репресивни режими и е очевидно, че изборът на учените никога не е лесен.

Моралните дилеми за учените не намаляват при установяването на

демократични режими. Учените от екипите за спешна антропология си задават

многократно въпроса на кого биха искали да послужат техните знания и емпирични

изследвания – на общността, която изследват, на научната общност, към която

принадлежат и която се идентифицира с тях и те с нея, или на политиците,

управляващите, военните и други официални и неофициални институции, които ги

финансират, като очакват да се възползват от техните анализи според своите собствени

стандарти.

Не е възможно да не цитираме отново Уолкът, защото е откровен до цинизъм:

“Алтруизмът и изследването са неподходящи другари. Тайнството е да накараш хората

да мислят, че изследването ти ще им бъде полезно. Може и да се опиташ да си втълпиш

същото сам и през цялото време всячески да се опитваш да го постигнеш…” (Wolcutt

1995: 148-149). Или следващото откровение, което терзае учения, когато отдъхва вечер

или подготвя въпросите и стратегиите си за следващия ден на терена: “Нима

прелъстяването е едно от тайнствата ни? Нима сме тъй умели като специалисти, че

околните не съзнават, че ги “сваляме”? Нима има подобаваща степен или ниво на

“сваляне” за теренни работници?…” (ibid).

Заслужава си да продължим с размислите на Уолкът, защото той като истински

гуру за полевите изследователи изрича ясно и точно скритите помисли и угризенията

на всеки активно работещ на терена антрополог: “Колкото и да е неудобно, следва да

посрещнем обвиненията в предателство открито. Не споделям мисълта, че всички

теренни изследвания водят до предателство, но съм съгласен, че предателството винаги

дебне… Няма как да твърдим, че сме откриватели, без да откриваме. Няма как да

обявим откритото, без някой да ни разбере криво” ( Wolcutt 1995: 149).

77

Поучени от гуруто Уолкът, антрополозите се опитват да предотвратят

обвиненията в предателство, като се самоцензурират. Разбира се, съществува

парадоксът, че колкото по-опитен и талантлив е ученият на терен, толкова повече неща

открива, които не е търсил и може би не е искал да намери. Но как да се спре и да

избере колко от наученото да обяви, когато на изкушението да открива още и още е

трудно да се устои, както и на желанието да сподели всичко натрупано на терена с

колегите и научните си съперници?

Екипите на IMIR за спешна антропология, които в продължение на пет години

работиха във всички балкански страни, където живеят албанци, за да изследват техните

културни различия, нагласи за национално обединение, модернизация и перспективи,

бяха поставени пред сложни морални дилеми, защото натрупаха оценки за своята

работа от самите обекти на изследването.

Коментар първи ( от респондент, който работи за разузнаването Y от

страната Z в зона с военно напрежение, впечатлен от нашите възможности да

проучваме терена ефективно и да натрупваме бърза и точна информация):”Вие дори

не си представяте колко разнопосочно може да се използва знанието, което имате и

обявявате с гордост като учени в публичното пространство. С вашите публикации в

ръка всяка заинтересована институция, но също и пара-структура, за добро или пък

за зло, може да гради адекватни стратегии, тактики, оперативни планове…”.

Коментар втори (група млади и образовани албанци в Черна гора, с които

разговаряме за възможностите местните албанци да се присъединят към

въоръжените акции на екстремисти от АНА): “А не ви ли е минавало през ума, че

може би вие сте някакъв катализатор за осмислянето и разпространяването на

нашата национална и обединителна идея. Пътувате от години, събирате мненията

на нашите лидери от различни страни, осмисляте ги, подреждате ги в система,

обличате ги в ясен език, обявявате ги публично в книги, списания или дори ги

обсъждате с нас, вашите информатори…?”

Къде е нашият гуру Уолкът, за да ни посъветва как да понесем тежестта на

подобни съмнения? Много по-лесно е да се самоограничаваш, когато преценяваш до

каква степен да проникнеш в общността, за да ограничиш обема на информацията,

която не би искал да научиш. Много трудно е да понесеш подозрението и вътрешното

съмнение, че може би неволно съучастваш или влияеш на процеси, които се случват в

общността. Подобни съмнения могат да разколебаят изследователя и той да стигне до

крайности в самоконтрола – ако се страхуваш, че правиш внушения и замърсяваш

78

екологичната среда на изследваните от теб общности, трябва да се откажеш от полевата

работа, а това означава да се откажеш от съществена част на своята интелектуална

същност, както и от една от значимите свои идентичности – професионалната.

До каква степен е допустима намесата на изследователя в събитията на

общността? Трябва ли да се въздържа от естествени човешки реакции в кризисна

ситуация? Нашият млад колега Мустафа Дрейпър разказва за моралната дилема на

учен, който присъства на ритуал за прогонване на джин, обладал тялото на

деветгодишно дете в ордена на накшибенди. Ритуалът се извършва от шейха върху

детето и е придружен със силни физически болки, дори счупване на пръст. Дрейпър

формулира етичните въпроси, на които не дава отговор, защото е изпадал многократно

в подобни ситуации и няма еднозначен отговор. Задава ги на нас – колегите от терена,

които също сме били изправяни пред подобни дилеми, без да сме намерили адекватен

отговор: “Следва ли изследователят да се намеси и да помогне на детето, въпреки че

така би наложил мироглед и морална перспектива, чужди на членовете? Следва ли да

уведоми властите, въпреки че така би наложил законни норми, чужди на

членовете?”(Дрейпър 2002: 89).

“Винаги с око и към благородния идеал, и към непредвидените последствия,

казва нашият незаменим гуру, не предлагам златен еталон. Правилото, към което се

опитвам да се придържам, е в някакъв смисъл отрицателен златен еталон – да не сторя

другиму това, каквото не искам да ми стори той. Понякога това просто значи: не казвай

и не публикувай повече от нужното” (Wolcutt 1999: 283). Не можем да храним никакви

илюзии – ясно е, че от времената на Конфуций моралните дилеми са неизменни.

Хронология – част втора

Първата автентична спешна антропология извън територията на България беше

проведена в Република Турция и продължи с прекъсвания от 1995 до 1998 г. Това

изследване беше посветено на българските турци – изселници в Турция, на миграцията

на стотици хиляди хора, на тяхната индивидуална и колективна философия, на

душевността им, на усилията им да се съхранят като идентичности и личности в

процеса на адаптация в един различен свят, прогонени чрез насилие или от страх от

родината си България (Желязкова 1998).

Най-сложната и в някакъв смисъл неуспешна спешна антропология беше

проведена през 1998 г. в Босна. Последиците от войната върху хората от трите основни

етнически и религиозни общности бяха смазващи: депресии, психологически травми,

79

разпадане на личността, дълбока скръб и подлудяваща омраза. Екипът пътуваше по

територията на цяла Босна и се намираше на границата на нервната криза. Не бяхме в

състояние да напишем анализа си след завръщане от терена. За първи път. Бяхме

загубили научната си обективност, преизпълнени с емоции, травмирани от сълзите на

нашите респонденти, от разрушенията, от минните полета, от най-проспериращия

бизнес в Босна, който заварихме – изсичането на надгробия. Книгата за Босна излезе

три години по-късно и не съдържа записките от терена и анализите на емпиричния

материал. Получи се книга с изследвания, наречена “Особеният случай” Босна

(Желязкова 2001), където много рядко някой от авторите се позовава на спомените и

дневниците си от това трудно пътуване.

Изключителната ценност на спешната антропология като нов и адекватен на

кризите метод беше разгърната при теренните наблюдения и анализите на войната за

независимост на албанците в остатъчна Югославия. В периода от лятото на 1999 г. до

пролетта на 2003 г. бяха проведени 10 теренни експедиции на територията на

Балканите, там, където са диспергирани или живеят като автохтонни жители албанците.

Резултатите на част от тези проучвания са събрани в два тома на поредицата Спешна

антропология (Желязкова 2001а и 2003), за да анализират последиците от войната на

НАТО срещу Сърбия и армията на Милошевич, психологическия климат и нагласите

на албанските бежанци в лагерите в Македония, Албания и Сърбия, а сетне и при

тяхното завръщане в родните места. Екипът от спешни антрополози на IMIR се постара

в хода на полевата работа да установи развитието на пан-национализъм сред част от

албанците в Косово и Македония, да регистрира опитите за мобилизация на общността,

независимо от нейната разпокъсана локализация в региона на Балканите, в Европа и

САЩ.

Изследванията на албанския терен сочат, че в началото на ХХI век балканските

държави и страните от Западна Европа са изправени пред необходимостта да разрешат

албанския национален въпрос.

Формирането и утвърждаването на албанската национална идентичност, както и

някакви форми на национално обединение на албанците, тепърва предстои да се

случват в региона на Балканите. Националноформационните и етнокултурните

процеси, които другите нации са преживели в края на ХVIII, през ХIХ в. и дори през

първата половина на ХХ в., протичат през последните години за албанците в Албания,

Косово, Македония и Черна гора. Разпадането на Югославия и последвалите

драматични сътресения предоставиха възможност албанците да се срещнат и опознаят

80

отново и отблизо. За да разберат, че макар и разделени само от една граница в тясното

балканско пространство, те са станали твърде различни като образование,

религиозност, култура и манталитет, но също така, че са свързани неразривно от езика,

етническата памет и родовите връзки, както и от общия икономически интерес

(Желязкова 2000).

Това, което се случва в момента на Балканите и има да се случва до края на

първото десетилетие на ХХI век, е именно избистрянето и утвърждаването на

албанската национална, културна и гражданска идентичност, както и апробирането със

сила и натиск на възможностите за национално обединение около духовния център на

националното пробуждане – Косово. За съжаление често процесът на национално

възраждане е съпроводен с формирането на обединителна доктрина, която е насочена

агресивно навън чрез фашизоидни теории за вредата от славянството или чрез

пейоративни клишета за всяка от европейските нации. Тази нова идеология е насочена

и навътре в общността чрез култивирането на национално високомерие и

самодостатъчност, които изместват необходимостта от култура на националното

достойнство и толерантност към всички останали общности и нации.

Пред албанците в перспектива стои и въпросът за териториалното разширение

поради нестихващия демографски възход. Традицията за безкомпромисно разселване

на албанците, свързано с преодоляване на крайната бедност във времената на Римската

империя и така добре описано от Ф. Бродел за Средновековието, се запазва във

вековете на Османската империя и в по-ново време до днес (Бродел 1998).

И още нещо предстои на албанците, където и да се намират на Балканите, в

Европа и САЩ: те трябва да направят своя сложен личностен, кланов и обществен

избор между традицията, етноцентризма и изолацията или законността, хуманизма и

човешките права като част от пост-модерните европейски ценности.

Всичко това продължава да бъде актуално в научните планове на IMIR и

предстои да бъде проследено и описано в теренните дневници на екипите за спешна

антропология.

Синопсис на спешната антропология

Кръстници на нашата нова методика за теренно проучване и анализ са колегите

от редакцията на френското академично списание Еthnologie française ( бр.3 от 2000 г.).

В редакционната бележка, която представя публикацията на дневника и анализа на

теренното проучване в бежанските лагери в Македония и Албания, проведено в края на

81

бомбардировките на НАТО над Сърбия и Косово (юни 1999 г.), главният редактор

посочва българското изследване като модел за спешна антропология. Тази реплика в

някакъв смисъл финализира един отдавнашен спор в колегията на антрополозите за

задължителния времеви обхват, както и за скандалното отклонение от методиката на

ортодоксалната антропологическа школа. Разреши и проблема на ръководителя на

екипа от спешни антрополози, която предлагаше описателен, но не и терминологичен

отговор, като не намираше адекватна формулировка, която би задоволила интереса на

колегите по света: “Към коя наука трябва да се класифицират обявените резултати от

вашите полеви изследвания?”

Съвършено интуитивно спешната антропология търсеше мястото си в

структуралистката школа на Леви-Строс, но напълно разбираемо за комплексите на

учен от наскоро разпадналия се комунистически блок, ръководителят на полевите

експедиции намираше за нескромно и преувеличено да обнадеждава изследователите,

че е възможно да се идентифицират с утвърдена и авторитетна школа. Още повече в

една изследователска област, отхвърлена и неизградена като система в доскоро

индоктринираните социални науки в България. А и едва ли в трескавото обхождане и

проникване в кризисните райони и воюващите общности имаше време за теоретично

осмисляне.

Отново отвън дойде високата оценка за резултатите от теренните проучвания. В

началото на 2002 г. проф.Зигмунт Бауман коментира резултатите от нашите

изследвания: “дадохте пример как да се съчетае една пълноценна полева работа с

широка теоретична рамка и великолепна интерпретация." Той зададе въпрос и за

голяма радост на спешните антрополози сам отговори на него: “Леви - Строс мислеше

за две школи по антропология: физически близки, но духовно далечни, и физически

далечни, но духовно близки. Към втората школа ли принадлежиш? В Косово не се

подчиняваш на разделението - успяваш да отделиш най-доброто от двата свята” (лична

кореспонденция, 4-15 януари 2002 г., З.Б. до А.Ж).

Спешността на изследователския подход в период на социални кризи естествено

води до минимизиране на предварителната подготовка на екипите. Онова, което Леви-

Строс съзира като недостатък в младото поколение антрополози: “И също такава е

позицията на не един етнолог от младата генерация, който, преди да отиде на терен, си

забранява всякакво проучване на изворите и преглеждане на регионалната

библиография под претекст да не разруши вълшебството на интуицията си, която ще

82

му позволи да постигне в безсмъртен диалог със своето малко племе……вечните

истини на природата и функциите на социалните институции” (Леви-Строс 1996: 32).

Тази недостигаща предварителна подготовка обаче се компенсира от

присъствието в интердисциплинарния екип от спешни антрополози на историк –

специалист по региона, който детайлно познава историческия опит на различните

етнически и конфесионални общности, които са обект на изследването. Съществено

значение за успеха на теренното проучване има подбора на учени с различена

подготовка, подход, принадлежност към изследователски области и личен опит при

сформирането на групата за полева работа. Наистина би било невъзможно в кратките

отрязъци от време за натрупване на полеви емпиричен материал да бъдат направени

аналитични връзки и задълбочени изводи, без предварително подготвена широка

теоретична рамка и историческа панорама. Историята, историческото познание и

геологията са жизнено необходими, според Леви-Строс, за конструирането на

структурализма като наука. Те му предоставят своите истини, те са неговите кодове.

Според него “когато изследването се ограничи до настоящия момент от живота на

дадено общество, то става жертва на илюзия, защото всичко е история – казаното вчера

е история и казаното преди минута е история. Но преди всичко, то е осъдено да не

познава настоящето, защото единствено историческото развитие позволява да се

претеглят и да се оценят в техните взаимоотношения елементите на настоящето. И по-

добре малко история (защото за съжаление това е съдбата на етнолога) отколкото

съвсем без история” (ibid: 32-33).

За спешната антропология географският фактор се превърна в основен елемент

на познавателния процес на “съзнателно и безсъзнателно ниво” . Отново според Леви-

Строс (1997: 13), двете нива съставляват фундамента на “истината” в социалните науки,

още повече, че няколко десетилетия доктринерските научни правила задължаваха

изследователите да подценяват този фактор, да го пренебрегват или най-малкото да не

го споменават, когато обявяват аналитичните си заключения.

Новата методика като всяка синкретична форма действително се оказа

извънредно точен изследователски подход и навременно средство за информация и

научно знание в екстремни ситуации, в динамично променящи се вътрешно-

политически, международни, социални и обществени парадигми. В подобни ефeмерни,

но наситени със събития отрязъци от историческото време, дори най-трайните

идентификационни маркери на обществата, на общностите, на етническите,

религиозните и социалните групи, които при спокойно развитие могат да останат

83

непроменени с десетилетия и столетия, понякога се трансформират фундаментално или

мимикрират всекидневно по необходимост. Когато имаме ситуации на стрес и

кризисни събития, свързани с оцеляването на индивидите или общностите, с отстояване

на идентичностите, били те граждански, етнически или културни, са възможни

сътресения и промени във всички пластове на социалната йерархия, на потестарните

модели, на общественото мислене, на идеологическите суперструктури. От там следват

рефлекторните действия – агресивни, еуфорични или потиснати, дълбоко депресивни,

до маниакални.

При подобни обществени катаклизми не е възможно опитът и знанията, а също

методиката и методологията на една хуманитарна наука да обхване и анализира цялата

гама от прогностични промени или деформации в традиционните пластове.

Необходимо е съчетаването на възможностите и интелектуалния потенциал на пъстър

екип от учени, които принадлежат на различни социални науки и използуват различни

методологии, подходи и инструментариум.Във времето, когато протича теренната

експедиция, но не работи с общността, а се намира в отдих или се придвижва от едно

място на друго изследователският екип всъщност извършва основната част от анализа.

Всеки учен споделя своите наблюдения, пречупени през неговия интелектуален

потенциал, собствен опит, както и през призмата на неговата наука с нейния

специфичен подход и методика. Така всъщност се извършва “мозъчна атака” върху

проблема: апробират се тези, отхвърлят се стереотипи – догматичните и

формалистичните отклонения, споделят се откривателства, събужда се любопитство,

водят се спорове по отделни казуси. В хода на тези нережисирани разговори, които

запълват времето по дългите и прашни балкански пътища, се раждат нови въпроси и

постепенно се изгражда или не се изгражда консенсусна концепция.

В някаква степен нашият изследователски подход е свързан с културната

екология, която позволява да бъдат анализирани функционалните връзки между

различните категории на една локална култура – производителни дейности, родствени

връзки, политически формации и т.н. Особено приложими се оказаха описателните и

аналитичните стратегии на културната екология, които могат да бъдат прилагани в

диахронен и синхронен план. Извънредно работеща методика, адаптирана към нашите

цели и намерения, въпреки, че “в периода на пост-модернизма, по думите на А.

Баликси, културната екология изпадна в положение на сериозна, значима, но остаряла

теория” (Баликси 1997: 16.).

84

Международният център за изследване на малцинствата и културните

взаимодействия наложи този сложно комбиниран интердисциплинарен подход, където

се съчетаха, без да губят облика си, множество науки, методики и методологии в

течение на дългогодишната си практика на изследване на междуетническите и

мултикултурните отношения в България и в региона на Балканите. Натрупаха се

отлични резултати, както й неочаквани възможности този тип социални изследвания да

надскочат идеалните академични приноси, но да изпълнят и някои важни приложни

социални функции. Тези качества осигуриха на спешната антропология място и

съществуване и в практиката, като подпомагат премерените и навременните

“интегрирани интервенции” на гражданското общество или на държавните институции

за разрешаването на конфликти или поне за тяхното смекчаване, за изработването на

превантивни практики за сложните и уязвими области на Балканите.

Разбира се, натрупаният в миналото горчив опит за неетично използване на

резултатите на социалните науки за манипулиране както на групите - обекти на

проучване, така и на обществата в цялост съпътства спешните полеви изследователи

непрестанно. Когато Леви –Строс твърди, че “социалната антропология не се откъсва

от реалностите”, той има предвид един елемент от своята стройна философска

интерпретация. Ние обаче изследваме съвършено други материални и потенциално

брутални реалности. “Хората комуникират с помощта на символи и знаци; за

антропологията, която е разговор на човека с човека, всичко е символ и знак, който се

поставя като посредник между два обекта” (Леви –Строс 1995: 17), а спешните

антрополози знаят, че страна в подобна комуникация може да бъде нещо съвсем

несимволично, бездуховно и мъртво като материя – оръжието или пък омразата и

перфидните форми на насилието.

Дали обаче не правим пресилен опит да се отдалечим от структуралистката

школа, огорчени от жестокостта, от потъпкването на хуманните ценности в края на ХХ

и в началото на ХХІ век, за който хранехме илюзорна надежда, че ще бъде най-

цивилизованият и ще издигне в култ ценността на човешкия живот? Заслужава си да

потърсим отново нашата принадлежност към тази школа в също тъй невеселите

философски размисли на Леви-Строс, комуто принадлежи заключението, че

антропологията никога няма да успее да бъде такава незаинтересована наука като

астрономията, съществуването на която дори се дължи на факта, че съзерцава отдалече

своите обекти. Антропологията е родена от едно историческо развитие, по време на

което по-голямата част от човечеството беше подчинена на друга, когато милиони

85

невинни жертви видяха средствата си разграбени, вярванията и институциите си

разрушени, преди те самите да бъдат дивашки избити, поробени или заразени с

болести, срещу които организмът им не притежава защита. Антропологията е дъщеря

на една епоха на насилие; и ако тя се оказа способна да погледне на човешките явления

по-обективно, което не се правеше преди, тя дължи това епистемологично

преимущество на едно състояние на нещата, в което част на човечеството си беше

присвоила правото да третира другите като вещ (Леви-Строс 1995: 77).

В името на личностния и научен оптимизъм и на перспективата трябва да

признаем, че, макар да проклинат и драматизират професионалната си съдба, полевите

работници не биха оцелели без хумор, както и без усилието да наблюдават себе си през

погледа на общността и респондентите. Това често предполага, че “за да стане

антропологията по-поносима за жертвите си, понякога се предлага да се разменят

ролите. Като се оставим сами да бъдем етнографирани от тези, за които ние досега сме

били само етнографи, всеки на свой ред ще има главната роля….никой вече няма да

има основание да се чувства в по-низша позиция. Самите ние ще спечелим от това

допълнителната облага да се опознаем по-добре чрез погледа на другите и тази

реципрочност на перспективата би била от полза за цялата наука” (Леви-Строс 1995:

76).

За практикуващите спешна антропология подобна размяна на ролите се е

превърнала в неразделен, абсолютно необходим сегмент от полевата работа. Вероятно в

това се крие успехът на достоверния резултат.

БАЛИКСИ А. (1997) Предговор. -В: Културна екология. София. БРОДЕЛ Ф. (1998). Средиземно море и средиземноморския свят по времето на

Филип II. Книга първа. София: Абагар. ДРЕЙПЪР М. (2000). Етиката и етнографските изследвания на суфитските

тарикати. -В: Желязкова А.(съст) Етнология на суфитските ордени – теория и практика. София: IMIR.

ЖЕЛЯЗКОВА А. (съст) (1998) Между адаптацията и носталгията. София: IMIR.

ЖЕЛЯЗКОВА А. (съст) (2000) Албания и албанските идентичности. София: IMIR.

ЖЕЛЯЗКОВА А. (съст) (2001) “Особеният случай” Босна. София: IMIR. ЖЕЛЯЗКОВА А. (съст) (2001а) Албанският национален въпрос и Балканите. т.1.

София: IMIR. ЖЕЛЯЗКОВА А. (съст) (2003) Албански перспективи. т.2. София: IMIR. ЛЕВИ-СТРОС К. (1995) Структурална антропология ІІ. София: Христо Ботев. ЛЕВИ-СТРОС К. (1996) Структура на мита. София: Абагар. ЛЕВИ-СТРОС,К.(1997). Раса и история. София: Христо Ботев.

86

WOLCUTT H.F. (1999) Ethnography a way of seeing. Walnut Creek: Altamira Press.

WOLCUTT H.F. (1995) The art of fieldwork. Walnut Creek: Altamira Press.

87

МИГРАЦИЯ И СИГУРНОСТ:

национални измерения на един глобален дебат

Антоний Гълъбов97

Отправни точки към един предстоящ дебат98

Българското обществено мнение възприема процесите на

структуриране на европейската общност като част от една неясна и далечна

международна картина. Основните теми на европейския политически дебат

трудно намират свое място в българското публично пространство. В редките

случаи, когато дискусиите за бъдещото устройство на Европейския съюз

биват цитирани на страниците на масовия печат или в програмите на

електронните медии, те не успяват да формират устойчива политическа

акустика. Най-често тяхната интерпретация остава в рамките на конкретния

вътрешно-политическия дебат. Отношението спрямо присъединяването на

страната ни към НАТО и Европейския съюз остава в рамките на неясните

очаквания за просперитет, гарантиран чрез външни спрямо страната ни сили

и интереси.

В същото време в българското публично пространство все още

продължава да отсъства темата за "губещите" от европейската интеграция.

Все още никой не желае да поеме политическата отговорност и да очертае

една реалистична картина , в която да намерят място конкретните социални

трансформации, които трябва да бъдат завършени в нашата страна, преди да

постигнем равноправно членство в Европейския съюз. Прекалено дълго

продължилата "комерсиализация" на представата за европейската

интеграция, представяща я само като средство за увеличаване на приходите

на страната ни, формира по-скоро "консумативни" нагласи в масовото

97 Научен сътрудник в Института по социология на БАН, доктор на социологическите науки. 98 Някои от идеите, представени в този текст, бяха обсъдени в рамките на работата по два проекта: "Прозрачност на отбранителната политика. Рискове и заплахи за регионалната и евроатлантическа сигурност след 11 септември" на Института за евроатлантическа сигурност и Сдружение "Джордж Маршал - България", както и в хода на работата по комуникационната стратегия за НАТО, разработена на територията на Бургаска област като част от проекта: "България - между поканата и ратификацията. Изграждане на обществена подкрепа за реализиране на регионални и местни инициативи в контекста на присъединяването на България към НАТО", "Център за регионални политики и практики", Бургас, 2003 г.

88

съзнание. Те успешно подпомагат изграждането на представа за

неконтролирания и непрозрачен начин, по който биха могли да бъдат

използвани средствата от предприсъединителните фондове.

Равнището на информираност и политическа компетентност на

българското обществено мнение остава ниско. В масовото съзнание

съществуват твърде различни и некореспондиращи помежду си "карти",

както на процеса на евро-атлантическа интеграция, така и на случващото се

в българското общество и неговите перспективи за развитие. Състоянието на

социална дезориентация генерира нови равнища на представа за

несигурност и непредвидимост, а всичко това, на свой ред, засилва

усещането за зависимост и разширява пространството за конспиративни

интерпретации на случващото се.

По парадоксален начин тази ситуация съживи представите,

характерни за началото на ХХ век в България. Образът на "Великите сили",

които решават съдбата на "малката страна" България, все по-често може да

бъде открит сред аргументите и оценките, които доминират публичния

образ на перспективите за национално развитие. Обхватът на тези представи

най-често е ограничен от началото на прехода от тоталитарно към

демократично общество и в по-голямата част от случаите мотивира общата

оценка за тези социални трансформации като елементи на единен

"сценарий", в който ролята на страната ни е сведена до минимум.

Изостреното съзнание за социална несправедливост и загуба на

достъп до ресурсите, определили предишния социален статус на големи

групи от хора, формира по парадоксален начин представата за национална

общност чрез образа на "жертвата". Позициите и перспективите за развитие

на страната ни биват интерпретирани чрез образите на несправедливата

зависимост от интересите на "Великите сили", които пък, на свой ред, биват

възприемани като временни състояния на господство и подчинение,

определени чрез серия от задкулисни сделки.

"Съживяването" на тези образи, като че ли дава нови сили за

възраждането на идеологията на балканските национализми. В българските

условия, както и в останалите страни от Балканския полуостров, този тип

национализъм винаги се е основавал на комплекса за национална

малоценност, превърнат в основание за подозрения и обвинения към

89

съседните страни като преки проводници на волята на "Великите сили",

която, на свой ред, винаги е бивала интерпретирана като "злонамерена" към

България. Върху тези доминиращи мотиви е бивала изграждана

националистическата пропаганда на Балканите още по времето на Първата

Световна война. Принципната разлика между тази идеология и

западноевропейските модели на национализъм може да бъде определена

чрез модела, по който се формира представата за собствената нация. На

Балканите водещ не е мотивът за качествата, достойнствата и

възможностите на собствената нация. Позитивният собствен образ не е

самостоятелен предмет на пропагандата. Той се конструира по-скоро като

резултат от негативните оценки, приписвани на останалите.

В тази идеологическа рамка представата за политиката и политиците

винаги е била доминирана от образа на предателството към собствените

национални интереси, основано на представата за стремежа към безогледно

и безотговорно лично облагодетелстване, на "консумирането" в и чрез

властта. Всичко това определя значението на факта, че българското

обществено мнение за евро-атлантическата интеграция на страната ни се

формира в рамките на доминиращите нагласи спрямо българската

политическа система.

В този смисъл поне засега имаме основания да твърдим, че

Европейският съюз и НАТО нямат свои автентични измерения в

българското масово съзнание. Резултатите от социологическите проучвания

на общественото мнение показват висока степен на неустойчивост и

ситуативност в декларираните нагласи и оценки. Те зависят в прекалено

голяма степен от конкретната вътрешно-политическа ситуация, от

авторитета на правителството и управляващото мнозинство. Изграждането

на ясни и относително устойчиви публични нагласи по проблемите на

сигурността и развитието на България в контекста на присъединяването на

страната ни към НАТО и Европейския съюз все още предстои.

Структурирането на публично пространство за подобен дебат налага

преосмислянето на представата за национална сигурност и суверенитет, за

глобално и регионално развитие, както и отношението към различието и

културното многообразие. Резултатите от подобен дебат биха могли да

очертаят действителните параметри на една нова национална стратегия за

90

развитие, основаваща се на свободата като всеобщо условие за

толерантност и сигурност в променящия се свят.

Геополитическите измерения

Ефективното присъединяване на България към НАТО през 2004 г. и

очакваното присъединяване към Европейския съюз през 2007 г. определят

спецификата на геополитическата ситуация, в която страната ни ще се

развива, поне до ефективното приемане на Република Турция за член на ЕС.

България ще се превърне във външна граница на евро-атлантическото

пространство. Тази нова геополитическа характеристика определя до

голяма степен спецификата на онова, което ни предстои.

Всичко това е възможно да форсира една относително забравена

фигура в интерпретацията на културното и политическо значение на

България. В епохата на Студената война блоковото противопоставяне

структурираше представа за граници, които драстично се различаваха от

националните, регионалните и етнокултурните. В тези условия

намаляването на значението на националния суверенитет за сметка на

общите интереси на организации като Съвета за икономическа взаимопомощ

и останалите наднационални институции на "социалистическия лагер"

биваше представено като реализация на международната солидарност. В

нейно име бяха умишлено подценявани и пренебрегвани редица линии на

традиционно, регионално и културно сътрудничество и модели на

съседство, които днес отново определят обхвата на възможностите ни за

развитие. Завръщането към реалното значение на регионалното съседство и

промяната в идеологическите граници на гео-политическите координатни

системи на съвременния свят най-вероятно отново ще превърнат България в

"предверие на Европа", във "врата", преходно пространство,

характеризиращо се с огромно културно многообразие.

Новите измерения на евро-атлантическото пространство ще

определят появата на нови линии на интеграция, но в същото време ще

формират и нови граници. Българските държавни граници ще се превърнат в

част от общата граница на Европейския съюз на югоизток - с Република

Турция, а на запад с Република Сърбия и Черна гора и Република

Македония.

91

Изминалите години ни дават достатъчно примери за поведението на

страни, които за определен период от време са изпълнявали подобна роля.

Промененото значение на българската територия и държавни граници ще се

изрази чрез специфичния митнически режим на страните-членки на

Европейския съюз. Въвеждането на визови ограничения за гражданите на

всички страни, които не са членки на ЕС, ще доведе до съществена промяна

в ритъма и ориентацията на движението на хора, стоки и услуги към и през

българска територия.

В разстояние на сравнително дълъг период от време страната ни бе

възприемана като източник на риск от емиграция. Масовото съзнание на

застаряващото българско население бе шокирано от емигрирането на млади

и висококвалифицирани хора. Съществена част от превърналата се в

традиционна представа за национална политика бе ориентирана към

формирането на условия за сдържане на емиграцията и дори за

стимулиране на завръщането на емигриралите в чужбина българи.

Ефективното присъединяване на България към НАТО и особено към ЕС ще

наложи преориентация на масовите представи в това отношение.

Интензитетът на присъединителния процес най-вероятно ще

определи перспективите за засилване на емиграционния поток от България.

Тази тенденция ще остане доминираща до момента, в който бихме имали

основания да приемем, че е постигната определена степен на изравняване на

стандарта на живот и възможностите за професионална и лична реализация

в България спрямо преобладаващата част от страните от ЕС. Но

едновременно с това предстои засилването на вече зародилата се тенденция

за увеличаване на имигрантския поток към страната ни. Това означава, че

България трябва да започне формирането на собствена имиграционна

политика, която да съответства на едно по-цялостно, стратегическо

разбиране за позициите и значението на страната ни в обединена Европа.

Налице са всички основания да смятаме, че българската територия

като част от общото европейско пространство ще се превърне в обект на

засилен имиграционен натиск. В регионален план той би могъл да бъде

очертан в две насоки. Първата е свързана с територията на бившите

югославски републики. Традиционно силните културни връзки и динамично

развиващите се икономически отношения на България с тези страни ще

92

постави специфични трудности пред спазването на строгите изисквания на

ЕС.

Второто направление, по което ще бъдем свидетели на рязко

нарастване на интензитета на миграционния натиск, е от Близкия Изток и

бившите републики на Съветския Съюз през територията на Република

Турция. Този тип предизвикателство изисква структурирането на ефективна

публична дискусия, която да завърши с очертаването на основните елементи

на една нова българска имиграционна политика.

Демографските параметри

Традиционната представа за демографското развитие на населението

на страната трябва да бъде подложена на преоценка в контекста на евро-

атлантическата ни интеграция.

В разстояние на поне две десетилетия демографските прогнози за

числеността на българското население бяха превърнати в основен аргумент

за лансирането на определен тип политика, която често търсеше образите на

етнонационализма. В началото на 80-те години именно прогнозите за бързо

нарастване броя на българските турци бяха използвани като "научен

аргумент" за оправдаване на т.нар. възродителен процес. В началото на 90-те

години страната ни навлезе в състояние на депопулация. През последните

години все по-често по подобен начин биват интерпретирани и

демографските анализи за темповете на раждаемост и смъртност в ромската

група - отново като контрапункт, носещ заплашителния характер на

етническа доминация на фона на представата за застаряващото българско

население.

Този тип "аргументация" все още се радва на твърде отчетлива

подкрепа. С подобни катастрофични прогнози най-често се обосновават

исканията за реализиране на политика, създаваща своеобразен тип

привилегии и носеща в себе си подчертано дискриминационен характер.

Коректно цитираните демографски данни показват ясно, че сред

българските турци, както и сред ромите в България са налице негативни

тенденции по отношение на раждаемостта. Независимо от факта, че в

момента ромската група е относително най-"младата" етно-културна

общност в страната, темповете на раждаемост в нея спадат прогресивно.

93

Основната зависимост между образователното равнище и доминиращия

начин на живот, от една страна, и раждаемостта, от друга, която е

потвърждавана многократно в световния опит , се реализира и в България.

Фалшивата връзка, върху която се основават политическите призиви

за тревога, свързана с раждаемостта, се основава на представата за

обезлюдяването на страната. Актуалните данни показват ясно, че

съществена част от територията на България е в състояние на прогресивно

обезлюдяване. Вътрешната миграция продължава да бъде ориентирана към

големите градски центрове, като в същото време редица селски райони

остават населени предимно или изцяло от възрастни хора. Към това трябва

да добавим и факта, че районите на депопулация почти напълно съвпадат

със сухопътните граници на страната. Изключение все още е само

преобладаващата част от сухопътната ни граница с Република Гърция в

областта на Родопите, където все още възпроизводството на населението

остава положително.

Тези факти дават основание на редица наблюдатели да установяват

пряка връзка между демографските процеси в страната и формиращата се

концепция за национална сигурност. Но подобен модел съответства на

традиционните концепции за териториална сигурност, изграждани в края на

ХІХ и началото на ХХ век. В условията на съвременния глобализиращ се

свят числеността и гъстотата на населението, обитаващо една територия, не

е непосредствен фактор за степента на нейната защитеност. Така, както

числеността на населението в селските територии не определя пряко

относителния дял на аграрното производство в брутния вътрешен продукт

на една страна.

Начинът, по който обезлюдяването може да бъде интерпретирано

като проблем пред националната сигурност, изисква въвеждането на поне

още едно измерение. Не обезлюдената в смисъла на обитаването, а

"занемарената" от гледна точка на регионалното и местно стопанско

развитие територия все повече ще се превръща в източник на риск в рамките

на една нова архитектура на сигурност.

Отдавна, поне на територията на Европа, завладяването на нови

територии не е обект на стратегически интерес. В този смисъл опасенията от

сепаратизъм, които бяха старателно "култивирани" от националистическата

94

пропагандна на тоталитарната българска държава, никога не са имали

реална основа в българските условия. Но всяка част от една страна, която

остава инфраструктурно и комуникационно изолирана, с ниска степен на

стопанско развитие и различаваща се драстично по ниските средни доходи

на населението си, се превръща не само в икономически и социален

проблем, но и в проблем на сигурността.

Сигурност и риск

Съвременните измерения на сигурността надхвърлят границите на

традиционно възприеманите компетенции на въоръжените сили и

специализираните институции. Гаранциите за сигурност в съвременния свят

започват от ефективното и устойчиво функциониране на институциите

при спазването на демократичните принципи за тяхното управление. В този

смисъл една от основните гаранции за сигурността на модерното

демократично общество е ефективното функциониране на държавните и

обществени институции.

Важен проблем, за чието решаване би трябвало да даде своя принос

една съвременна българска концепция за рисковете и заплахите, както и за

новите измерения на сигурността след 11 септември 2001 г., е постигането

на координация и организационна съвместимост както с въоръжените сили

на страните-членки на НАТО, така и в рамките на страната. Досегашният

опит показва, че липсата на координация в действията на различните

институции води до неприемливо висок преразход на сили, енергия и

средства, който, на свой ред, подлага на съмнение ресурсната осигуреност

на съществени части от сектора за сигурност.

Подобно функциониране на държавните институции предполага

ефективно усвояване и постигане на съизмерими равнища на сигурност на

територията на цялата страна. В съвременните условия регионите с лоша

информационна и комуникационна инфраструктура (неизградена или

неподдържана), районите с ясно изразена депопулация и граничните

територии, попадащи на пътя на международния нелегален трафик,

определят необходимостта от дефиниране по нов начин на "географията на

сигурността". Те се превръщат в подходяща среда за разгръщане на заплахи

95

и рискове, които могат да подложат на съмнение ефективността на

съществуващата система за сигурност.

Разбирането за риск и представата за сигурност са част от цялостния

комплекс от отношения към властта и обществения ред в една страна.

Именно затова социологическият анализ на обществените възприятия за

рискове, заплахи и сигурност налага изследване на относително по-

устойчиви нагласи, основаващи се на определена политическа култура и

проявяващи се в сравнително дълъг период от време.

Представата за сигурност може да бъде дефинирана по два начина. Тя

може да бъде определена негативно - като състояние на отсъствие на

рискове и заплахи. Това е представата за сигурност, с която "работи"

всекидневното съзнание. В този аспект сигурността не се възприема като

самостоятелна ценност. По-скоро тя бива възприета от масовото съзнание

като необходимо и нормално състояние на условията за житейска

реализация, за поддържането на които е необходимо да се грижат

определени обществени институции.

Това разбиране за сигурност се изразява най-често в традиционно

високи стойности на доверие в институциите, гарантиращи пряко реда и

сигурността - основно армията и полицията99.

В същото време традиционно високите стойности на доверие в

"силовите институции" не кореспондират пряко с представата за сигурност

във всекидневния живот, нито с високи степени на доверие и авторитет на

съответните професии. Все още авторитетът и достойнството на българския

офицер и войник, както и респектът към войнската и полицейската

професия, не се възприемат като неразделна част от изграждането на

динамична и съвременна представа за национална сигурност. Показателен

пример в това отношение са и данните от изследвания, които едновременно

с оценки за доверието към институциите формулират и конкретни въпроси

по отношение на усещането за сигурност, най-често спрямо ръста на

престъпността в страната.

Другото измерение на разбирането за сигурност в масовото съзнание

може да бъде определено позитивно - като състояние на необходимо 99 Между 45% и 55% от пълнолетните граждани декларират, че имат доверие на армията и полицията.

96

познание за реалните рискове и ефективно управление на очакванията,

свързани с гарантирането на сигурността. Това разбиране има по-скоро

експертен характер и би трябвало да характеризира преди всичко

поведението на институциите в сектора за сигурност, а едва като резултат и

да мотивира определени обществени нагласи и очаквания по отношение на

сигурността.

Резултатите от социологическите проучвания показват, че

декларираното отношение към сигурността не кореспондира с определено

равнище на познание за рисковете и заплахите, както и с конкретно знание

за начините, по които институциите осигуряват поддържането на реда и

сигурността. Там, където подобно позитивно разбиране за сигурността е

налице, то най-често е резултат на определена представа за лична или

групова сигурност, осигурявана чрез специфичен достъп до властта. Това е

модел на представата за сигурност, при който едновременно могат да бъдат

оценявани както рисковете, така и ресурсите за тяхното неутрализиране.

В синтетичен вид двата аспекта на обществените възприятия за

сигурност могат да бъдат представени като комбинация от три конкретни

нагласи:

• Предвидимост в дейността и поведението на фактори,

структуриращи условията на всекидневния живот;

• Познание за принципите на функциониране на институциите,

призвани да гарантират сигурността и обществения ред;

• Доверие във възможностите на специализираните институции на

сектора за сигурност да осигурят необходимото равнище на сигурност.

Всекидневното масово съзнание формира своето разбиране за

сигурност на основата на представата за предвидимост в дейността на

институциите, които определят основните параметри и възможности за

социална реализация. Това предполага наличието на относителна

устойчивост в поведението на институциите: спазване на едни и същи

норми; прокламиране на едни и същи принципи; гаранции за

последователно прилагане на политика на прозрачност и отчетност в

тяхната дейност.

Вторият елемент от тази система от нагласи предполага определено

равнище на познание за дейността, спецификата и характера на

97

институциите, пряко или косвено ангажирани с гарантирането на

сигурността и спазването на обществения ред. Тук определящо значение има

равнището на социална компетентност на гражданите. Степента, в която

гражданите познават механизмите за функциониране на институциите,

определя реалистичността на техните очаквания към институциите, а оттам

и доминиращата представа за степента на сигурност. Водещо значение при

определянето на този втори елемент има състоянието и динамиката на

системата "армия - гражданско общество".

Първите два елемента отразяват съдържанието на обществените

възприятия по отношение на сигурността при липса на пряка заплаха или

риск. Третият елемент се фокусира върху ситуацията на криза, при която

масовото съзнание би могло да различи наличието на институции, които

притежават необходимите ресурси и компетентност, за да поемат

управлението на възникналата кризисна ситуация.

В същото време всекидневните наблюдения, както и значителна част

от социологическите проучвания, дават основания да определим

българското общество като генериращо сравнително високи стойности на

риск. Най-често в масовите представи рискът се определя като "външна

заплаха", като възможност за негативна промяна в условията за социална

реализация, които не се определят пряко от поведението на отделните

граждани или групи от интереси в българското общество.

Невоенните рискове притежават по-голямо многообразие и се

проектират на различни равнища в масовите представи за състоянието на

обществото. Представите за риск остават относително неясно артикулирани

по отношение на природни бедствия и промишлени аварии, които биха

могли да доведат до екологични катастрофи. Социологическите изследвания

регистрират подобни феномени преди всичко на регионално и местно ниво,

най-често в близост до крупни промишлени обекти, изграждани в периода

на стихийната и масова индустриализация на страната.

Независимо от отделни елементи на обществени представи за риск

масовото съзнание все още трудно формулира реалистични очаквания и

елементи за оценка на неговата възможност. Липсата на обществено

възприятие за реалистичността на рисковете, пред които е изправено

98

българското общество, представлява заплаха за сигурността, която налага

нови подходи при дефинирането и социализирането на риска.

В новите условия българското общество ще се изправя все по-често

пред комбинирани рискове, които все по-трудно ще се поддават на

определяне в категории като военни и невоенни. В тези условия

стратегическо значение придобива капацитетът за предварителна оценка на

риска и управлението на очакванията, свързани с неговото неутрализиране.

Източници на стратегически риск все по-често ще бъдат:

• Страни с нестабилни държавни институции и недемократични

политически режими, притежаващи значими ресурси;

• Слабо населени, бедни и инфраструктурно неусвоени територии и

региони по пътя на традиционни и нови контрабандни канали.

И при двете групи откриваме елементи, които определят

регионалната ситуация на България. Ранното идентифициране и

неутрализиране на заплахите и рисковете налага оценка на конфликтния

потенциал в регионален и международен план, както и преоценка на

традиционните представи за "зони на несигурност".

Предизвикателствата на имиграцията

Архитектурата на сигурност и структурата на асиметричните

съвременни заплахи определят нови зони на несигурност и риск. В този

смисъл обезлюдяването на граничните територии на България би могло да

бъде разглеждано като стратегическо предизвикателство както пред

стопанската политика, така и пред политиката на сигурност. При определени

условия те биха могли да се превърнат в ресурс за терористична дейност,

тъй като България сама по себе си не е цел за световния тероризъм, но гео-

стратегическото й разположение може да я превърне в предпочитана

територия като средство за организирането и координирането на

терористични актове. Подобен риск съществува в степента, в която страната

ни не би била в състояние ефективно да противодейства на структурите на

организираната престъпност, които винаги могат да бъдат използвани за

реализирането на терор.

Преодоляването на заплахи от подобен род налага преосмисляне на

политиката за стимулиране на регионалното и местно развитие.

99

Изграждането на ефективна бариера пред асиметричните заплахи на

международния тероризъм включва пълноценното и динамично развитие на

всяка част от територията на страната.

Все по-често България ще се превръща в обект на миграционен

интерес. Към нея като към крайна цел или дори само като транзитна

територия ще се придвижват все по-големи групи от мигранти. При липсата

на стратегическа политика в тази насока е възможно формирането и

масовото разпространение на негативни нагласи, свързани с имигрантите по

подобие на други страни в Западна Европа.

Хипотезата за стимулиране на специфичен тип "етническа

имиграция" чрез насърчаване за завръщане в родината на представители на

различните български общности, живеещи на територията на Руската

федерация и в някои от бившите републики на Съветския съюз, се нуждае от

сериозно обсъждане и промяна в нейните изходни намерения. Подобна

имиграционна политика може да се изправи пред сериозни рискове, ако бъде

възприемана само като средство за корекция на етническия състав на

определени райони от страната.

Преодоляването на тенденцията към формиране на негативни

етностереотипи по отношение на мигрантите и бежанците в българските

условия трябва да се превърне в приоритет на работата по подготовката и

реализацията на цялостна национална имиграционна политика. Първите

стъпки в тази насока би трябвало да се проектират в политиката спрямо

етнокултурните общности, живеещи в страната. Изграждането на единна

политика, насочена към съхранение и социална реализация на културното

многообразие в рамките на една нова концепция за национална идентичност,

придобива стратегическо значение в процеса на евро-атлантическата ни

интеграция. Нещо повече, имаме всички основания да твърдим, че от

реалния капацитет на българското общество за ефективна социална

интеграция на културното многообразие ще зависи не само актуалната

преоценка на капацитета ни за развитие, но и степента, в която

миграционните предизвикателства пред България ще се превърнат в нови

аргументи на политиката за сигурност.

100

БЕЖАНСКИ РЕЖИМИ В ПОСТ-КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ СТРАНИ 100

Луизе ДРЮКЕ101

Въведение

Обект на изследването

Бежанската система обхваща развитието на практики и процедури,

политики и законодателство в областта на бежанците и свързани с нея области на

правата на човека, включващи също имигрантите и малцинствата.

Изследването включва десет страни от Централна Европа (България,

Чешката република, Естония, Латвия, Литва, Унгария, Румъния, Полша,

Словакия, Словения), както и държавите от европейската и азиатската част на

бившия Съветски съюз (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова,

Русия, Украйна, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и

Узбекистан).

Географският регион, обхванат в настоящото изследване, е бил разтърсван

от конфликти, особено от етническо естество, водещи до невежество,

преднамерено насилие, нарушение на правата на човека. Етническите конфликти

се коренят в исторически причини или са функция на недоразвити нови социални

отношения. Периодите на преход са благодатна почва за спонтанни взривявания.

Народи, борещи се са етническа идентичност, която им е била отричана дълги

години, бързо се превръщат в политически групи с искания за територия или

социални и езикови отстъпки. Появата на културен и политически етнически

100 Предишни варианти в Revue québécoise de droit international, том 13.2, 2000 г., с. 99-143 и Refugee Survey Quarterly, том 19, брой 3, 2000 г., UNHCR Centre for Documentation and Research, Geneva, издаден от Oxford University Press и представен на 4-тата годишна конференция на Обществото за централно-азиатски изследвания (CESS) на 2-5.10.03 г. в Харвардския университет. Първият вариант е разработен по време на участието като изследовател от ВКБООН (1999-2000) по Програмата за проучване на международните организация (PSIO) във Висшия институт по международни изследвания (HEI), Женева, 1999-2000 г.). Изложените тук виждания не отразяват непременно становищата на Агенцията за бежанците на Обединените нации. 101 Представител на ВКБООН в България от октомври 2000 г. Работи към ВКБООН от 1977 г. и е ръководила операции и/или отдели на ВКБООН от 1979 г. в Югоизточна Азия, Латинска Америка, Централна Азия, Африка и Европа. Има магистърска степен по международно и сравнително право (VUB Брюксел), докторска степен от Хановърския университет в сътрудничество с HLS; магистърска степен по публична администрация от Харвардския университет, магистърска степен по икономика, финанси и управление (Уебстър). Доктор Хонорис Кауза на Шуменския университет. Интернет страници: http://www.unhcr.ch, http://www.unhcr.bg, http://www.luisedruke.com.

101

национализъм сред част от пренебрегваните малцинства, както и сред старите и

новите мнозинства, е предвидима при отсъствието на полезно минало и

жизнеспособно бъдеще, съчетани с широко разпространена ксенофобия и

нестабилни държавни функции.

Основни въпроси

В развитието на системите за бежанци и убежище в пост-комунистическите

страни е постигнат значителен напредък, но със съществени различия между

отделните групи държави. Най-съществени са постиженията сред страните-

членки на ЕС поради изискванията за въвеждане на европейското acquis в техните

правни системи и институции.

Първата половина на 90-те години в Централна Евразия се отличава с

установяването на национални стандарти в местното законодателство във връзка с

гражданството, правоприемствеността и ратифицирането на международни

конвенции в областта на хуманитарното право, правните норми за правата на

човека, както и бежанските и свързаните с бежанци въпроси. Понастоящем

всички страни в Централна Европа са ратифицирали Женевската конвенция от

1951 г., създали са институции за работа с бежанци, приели за бежански закони и

прилагат производства за предоставяне на статут на бежанец.

Всички изследвани 12 страни от бившия Съветски съюз, с изключение на

Узбекистан, са ратифицирали Конвенцията от 1951 г. Някои от тези страни са

били и все още са източници на бежанци. Държавите-страни по Конвенцията са

създали или са в процес на изграждане на национални бежански режими, като

вече са въведени административни и съдебни или парасъдебни бежански

производства. Четири от петте централно-азиатски държави са постигнали

напредък при установяването на правни стандарти и изграждането на национални

бежански институции.

През периода 1996-2000 г. ВКБООН подпомага страните от ОНД с около

95 млн.щ.д. за развитието и функционирането на бежански режими и операции,

както и за подкрепа на гражданското общество чрез Фонда за работещи с бежанци

неправителствени организации (НПО). Въпреки тази щедра финансова подкрепа

има недостиг във финансирането по време на и след процеса на Конференцията на

ОНД. Като цяло обаче работата по развитието на НПО се отчита като най-

резултатна в рамките на Процеса на конференцията на ОНД. Страните в региона

102

са имали възможност със собствени и сравнително ограничени международни

средства да започнат да изграждат своите национални бежански режими. Това

важи особено за Централна Азия, където благодарение на дейностите на ВКБООН

стотици държавни служители и членове на НПО са имали възможност да

придобият знания и умения по тези въпроси. За 1998 г., например, с подкрепа или

организация от ВКБООН в Централна Азия са проведени около 200 курса за

обучение по бежанска проблематика, от които само представителството на

ВКБООН в Казахстан е провело 42.

Закрилата на бежанците се вписва в рамката на правата на човека.

Комисията на ООН за правата на човека в своя резолюция 1998/55 потвърждава

важността на развитието на действащи, независими и плуралистични национални

институции за укрепване и защита на правата на човека. Изпълнителният комитет

на Програмата на ВКООНБ изтъква задължението на държавите да се отнасят към

търсещите убежище и бежанците в съответствие с приложимите правни стандарти

за бежанците и правата на човека, както те са разписани в съответните

международни документи.

Движеща сила за развитието в областта на убежището е процесът на

присъединяване към ЕС. Трябва да се създадат справедливи и ефективни

процедури за убежище като едно от условията за присъединяването. Строгият

контрол на външните граници на ЕС стана възможен благодарение на ударението,

което държавите-членки поставиха върху този въпрос. Въпреки това не е

разрешен окончателно проблемът с достъпа до територията и производството за

предоставяне на статут на бежанец, адекватните приемателни центрове, както и

неадекватното използване на понятията за трета сигурна страна и сигурна страна

на произход, което може да доведе до отхвърляне на лица, нуждаещи се от

международна закрила. Въпреки това техническата и финансовата помощ от ЕС и

от държавите-членки, предоставяна пряко на двустранна основа и в ползотворно

партньорство с ВКБООН, доведе до съществена промяна в

централноевропейските страни. Предстои работа в областта на минималните

стандарти за процедурите и дефиницията на “бежанец” в рамките на Работната

програма от Тампере от 1999 г., чието изпълнение ЕС трябва да приключи през

2004 г.

Процедурите по допускане и ускорените процедури за т.н. явно

необосновани молби все още са проблем, на който трябва да се обърне внимание.

103

Без да са налице всички необходими гаранции за тези процедури, не може да се

търсят свързаните с тях елементи на допълнителните “мрежи за сигурност” в

западноевропейските страни – като добре функционираща съдебна система,

институцията на обществения защитник, мониторинг от НПО на производствата

за убежище и др. Особена тревога буди насочването на молби за убежище към

производствата за допускане на формални основания (например, липса на

документи или неспазване на сроковете за попълване на молбата за убежище или

посочване на трасето на бягството), което означава блокиране на достъпа до

разглеждане по същество на молбата и често води до задържане на търсещите

убежище, което е ненужно дълго и необосновано.

Централна Азия

Регионални конфликти, бежанци и бежански режими

Регионалната конференция за бежанци и други разселени лица, която през

1996 г. прие Програмата за действие съвместно с Международната организация

по миграция (МОМ) и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа

(ОССЕ), беше най-мощният тласък за развитието на бежанския режим в 12-те

страни от ОНД. Те се договориха за цялостна регионална стратегия за движение

на населението, основаваща се на правата на човека и международно приети

принципи. В Програмата се използва дефиниция на “бежанец” в съответствие с

Конвенцията от 1951 г., но се въвежда и нова категория “лица в подобно на

бежанско положение”. Правата на тази категория съвпадат с тези на бежанците,

но може да възникнат ситуации, когато да е неясно определянето на техните

права, тъй като няма правно задължителни международни или регионални

документи, които да уреждат статута им (Kourula 1997).

Бежанците по Конвенцията са лица, бягащи от преследване по причини,

посочени в Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. Ако лицата

бягат поради други причини, сред които въоръжен конфликт, екологично бедствие

или/и политически мотивирана бедност, обикновено получават хуманитарен

статут, което в някои страни се нарича “допълнителна форма на закрила”.

Съгласно член 1 на Конвенцията от 1951 г. дадено лице е бежанец, ако:

“…при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия,

националност, принадлежност към определена социална група или

политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е,

104

и не може да се ползва от закрилата на тази страна или не желае да се

ползва от такава закрила поради тези опасения.” 102

Бежанците напускат страната си и искат да влязат в друга страна не поради

личен избор или лично удобство, а за да спасят живота или свободата си. През

целия ХХ век и по-специално след края на Втората световна война бежанците се

смятат за лица, които не могат или не желаят да се възползват от закрилата на

своите национални правителства. Посредством ВКБООН националните държави

предоставят на бежанците международна закрила, за да:

“гарантират, първо, живота и свободата на хора, чиито основни права са

били застрашени в страната им на произход; и, второ, за да гарантират

собствения си интерес чрез осигуряване на управление на движението на

хора по предсказуем начин и в съответствие с договорени принципи” (The

state of …1997: 52-3 ).

Както е добре известно, повече от 200 етнически групи образуват

културната мозайка на Руската империя и съветската федерална система. Днес все

още се чувстват последиците от изкуствено прокараните граници между

националните групи, чиято цел е била да се ограничат възможностите за заплаха

към централната власт в Москва. Сталинската политика за преразпределяне и

колонизация е дала и продължава да дава своето отражение. Балтийци, поляци,

чеченци, германци, кримски татари, казаци, украинци и др. бяха разселвани

насилствено в и извън централна Азия и Сибир. Успоредно с това Сталин и

следващите съветски лидери насърчаваха руснаците да се заселват в неруските

републики на бившия Съветски съюз и в известна степен в централна Азия. Това

доведе до размиване на етническата хомогенност на всяка република и

намаляване на исконната националност, което също поставяше неруските

малцинства в положение на население с по-нисък статут (Gowlland-Debbas 1996:

25).

Разпадането на Съветския съюз след 1991 г. създаде етнически напрежения

и остави региона с повече от 60 милиона малцинствено население: 25 млн.

руснаци, 6.7 млн. украинци, 2.5 млн. узбеки и около по един милион арменци и

таджики, за които изведнъж се оказа, че живеят “в чужбина”. Един от

102 Член 1, член 1 на Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г., Сборник документи за бежанци и лица в подобна на бежанска ситуация в Република Казахстан със съпоставителни анализи по отношение на страни в Централна Азия и ОНД, ВКБООН, Алмати, 1998 г.

105

приоритетите за справяне с това положение беше разработването на напълно нова

правна система (Gowlland-Debbas 1996: 25- 6). Беше поета отговорност от

международната общност да се съдейства за предотвратяване на масов поток на

бежанци и разселени лица от този регион. По не един повод Общото събрание на

ООН е подчертавало, че отприщилият се от една страна бежански поток може да

засегне цялата международна общност. Ето защо на лицата, загубили закрилата на

своята държава, трябва да се осигури място за живеене, както и основните

потребности за оцеляване и защита. За да помага на правителствата при

изпълнението на тези задачи, ООН създаде Службата на ВКБООН през 1950 г.103

(Gowlland-Debbas 1996).

В резултат от гражданската война в Таджикистан през 1992 г. имаше около

500 000 вътрешно и външно разселени лица, някои от които избягаха в съседни

страни (Афганистан и бившите съветски републики). Този конфликт породи

голяма загриженост както в региона, така и сред световната общественост. Той

подтикна също ВКООНБ да предприеме активни действия за насърчаване на

ранното репатриране.104 Освен горепосочените данни за разселените лица

приблизително 3000 000 руснаци напуснаха страната заради конфликта, което

предизвика нестабилност и изтичане на мозъци в районите им на местоживеене,

както и ад за останалите в тях. Освен това двадесетте автономни републики на

Руската федерация поискаха от централното правителство по-големи

икономически и политически правомощия. Арсеналът от оръжия, сред които и за

масово поразяване, търговията с наркотици, оръжие и жени свидетелстват за

наличието на множество огнища, поддържащи сравнително нестабилното и

непредсказуемо положение в региона на бившия Съветски съюз.

Конфликтът между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах води

началото си от изкуствените граници, прокарани по време на сталинизма. Това

доведе до заобикалянето на арменското население с азари, които имат различна

култура, религия и обичаи. По време на войната имаше принудително

разместване на арменци от Азербайджан и на азари от Армения. И така при

конфликта в Кавказкия регион през 1993/94 година имаше над 900 000 бежанци и

103 От Резолюция на Общото събрание 428 през декември 1950 г. 104 Това беше една от онези ситуации, когато има риск бежанските потоци и продължителният престой в страните на убежище да предизвикат разпространение на конфликта в съседни държави. Политиката за ранно репатриране може да се разглежда като превантивна мярка. Това беше важен аргумент в случая с репатрирането в Таджикистан през 1993 г. ( Roberts 1998: 390).

106

вътрешно разселени лица (ВРЛ) в Азербайджан, 300 000 бежанци и 75 000 ВРЛ в

Армения, избягали от Азербайджан, водещи битки в Нагорни Карабах и по

границата (Argent 1994: 115 - 9).

Въпреки огромните усилия предоставяната хуманитарна помощ не можеше

да покрие всички нужди. И днес много бежанци и ВРЛ все още разчитат за

оцеляването си на оскъдни ресурси от международни организации. Недостатъчни

са и медицинските доставки, което води хората до отчаяно положение. За да

преодолее трудностите, Азербайджан възприе съвсем различен подход в

сравнение с този при неотдавнашни ситуации с потоци от разселени лица. На ВРЛ

се забраняваше свободно движение, като за целта се използваха блокади по

пътищата, за да не могат да навлязат и да се разпръснат във вътрешността на

страната. Основният аргумент за тези мерки от страна на властите беше, че

своевременното връщане на бежанците в районите им на произход трябва да се

смята като единствената възможност за решаване на проблема (Argent 1994: 115 -

9).

В балтийските републики нямаше въоръжен конфликт след разпадането на

СССР, но процесът на развитие на независими политики, в това число по

въпросите на миграцията и етническите малцинства, се осъществяваше бавно.

Данните от преброяването в Литва през 1989 г., например, показват, че 20% от

3.7-те млн. население на Литва не са от литовски произход, а предимно от други

републики на бившия Съветски съюз, най-вече от Русия, Украйна и Беларус. За

около 70% от тези хора, оказали се внезапно разселени лица, има данни, че

оттогава са получили литовска националност. Много от другите често са de facto

лица без гражданство. Някои от тях кандидатстват за гражданство в страните си

на произход (Zabulioniene 1995).

Въпреки че балтийските републики не са част от ОНД, през 1994 г. те

подписаха с Руската федерация “Споразумение за оказване на помощ на бежанци

и принудителни мигранти”. За съжаление това споразумение нито се отнася за

бежанците от бившите съветски републики, нито предлага уеднаквен подход към

въпросите на правното третиране на гражданин на страна извън ОНД, който,

бягайки от преследване или насилие, пресече границата на Руската федерация или

друга страна по споразумението. Този инструмент не предвижда нищо и във

връзка с процедурите за предоставяне на статут на бежанец за търсещи убежище

от страни извън ОНД, нито за настаняването по време на процедурата. По силата

107

на това споразумение беше създаден Консултативен комитет за труд, миграция и

социална защита като опит да “се предоставя практическа помощ при

изпълнението” на различните клаузи на споразумението (Haney 1995: 158).

Законът за бежанците и насилствената миграция на Руската федерация,

изменен и допълнен през 1993 г. и 1997 г., има недостатъци, въпреки че като

основа за разработването му е послужила че Женевската конвенция от 1951 г. На

теория в тези закони са уредени двата статута, които Русия може да предоставя на

търсещите убежище. На практика обаче термините “бежанец” и “насилствен

мигрант” се използват по противоречив начин. За преобладаващата част от

принудителните мигранти, както те са определени в този закон, държавите на

произход са републики от бившия Съветски съюз, само малка част са търсещи

убежище от “по-далечни” места като Афганистан. Споразумението за оказване на

помощ на бежанци и принудителни мигранти между Русия и другите страни от

ОНД (т.е. Армения, Азербайджан, Беларус, Казахстан, Таджикистан,

Туркменистан и Узбекистан) с изключение на Грузия, Молдова и Украйна е

ратифицирано като закон на Руската федерация през ноември 1994 г. През 1995 г.

Русия започна преговори с Грузия и Украйна с цел привличането им към това

споразумение, което предвижда запазване на гражданството на приемащата

страна като разграничаващ фактор между “бежанци” и “принудителни мигранти”.

Конференция на ОНД по въпросите на бежанците

в страните от ОНД и съседни държави

ВКБООН пое ръководната роля за организиране на регионални и

подрегионални консултации за решаване на проблемите на бежанците,

разселените лица и други форми на доброволно разселване и завърналите се в

страните от ОНД и съседните държави. Заинтересованите държави и

междуправителствени, регионални и неправителствени организации бяха

поканени да подкрепят това усилие.

Целта на Конференцията на ОНД при приемането на Програмата за

действие през 1996 г. беше да се подкрепи създаването на регионален подход към

различните бежански проблеми както на регионално, така и на национално

равнище. По-конкретната й цел беше да се окаже съдействие на правителствата и

гражданското общество чрез национални, регионални и международни механизми

108

за сътрудничество (ООН, ОССЕ във взаимодействие със Съвета на Европа) при

решаването на бежанските въпроси.

Резултатността при прилагането на стратегиите за бежанците зависеше в

голяма степен от възстановяването в периода след конфликта, стабилизирането и

укрепването на мира. Началото на процеса беше бавно, особено в регионите като

Кавказ и Таджикистан, където конфликтът не беше затихнал и имаше множество

пречки пред развитието на бежански режим.

Опитът от справяне с бежански ситуации на други места може да послужи

като полезен пример въпреки различията в предпоставките за възникване на

конфликта, например CIREFCA (Международна конференция за централно-

американските бежанци)105 и временното управление на ООН в Камбоджа.

В региона на бившия Съветски Съюз установяването на доверие и

стабилност чрез програми за ре-интеграция на завърналите се, като тези в

Таджикистан, въпреки известни трудности, се оказа успешно. По време на

войната през 1995 г. и особено към нейния край ВКБООН разположи мобилни

оперативни екипи, за да окаже помощ на около 600 000 завърнали се в страната с

цел да предотвратяване на по-нататъшно разселване.

Икономическата помощ за стабилизирането на региона е част от

стратегията за превенция на ВКБООН. Постигната е важната цел за

предотвратяване на масово разселване на населението във все още неукрепналия

регион. Правителството на САЩ предложи създаването на механизъм за

оценяване на постиженията и направи конкретни предложения за действия с

105 Събитията водят началото си от декември 1987 г., когато централно-американските лидери подписаха споразуменията "Esquipulas II", в които се предвиждат планове за "стабилен и устойчив мир" в региона. През септември 1988 г. правителствата на Мексико, Коста Рика, Ел Салвадор, Гватемала, Хондурас и Никарагуа се срещнаха в Сан Салвадор и с подкрепата на ВКБООН се договориха за свикването на първата среща CIREFCA през юни 1989 г. в Гватемала Сити, когато приеха "Съгласуван план за действие" CIREFCA за хора, напуснали принудително родните си места в раздирания от конфликти регион, със следните цели: 1. Набелязване на решения за проблема с насилственото напускане на родината; 2. Спазване на правата на бежанците за доброволно завръщане в страната им на произход; 3.Оказване на помощ на бежанците, за да играят по-съществена роля, докогато още не е възможно репатрирането им; 4. Подобряване на положението на разселените лица в региона; 5. Противодействие на отрицателните последици, до които могат да доведат разселените лица върху заетостта, социалните услуги, икономическите условия и околната среда в приемащите страни, като се предвидят и програми за подпомагане на местното население. Целевата група на CIREFCA беше повече от 1.9 млн. лица за разнообразен набор от проекти – от общо развитие на инфраструктурата и националното възстановяване до посрещане на специалните нужди на отделните общности. Повече от 420 млн.щ.д. бяха изразходени по проекти CIREFCA, в които 80 млн.щ.д. през ВКБООН, предназначени за хуманитарни области и процеса на установяване на политически мир.

109

участието на Световната банка, ЕБВР, ПРООН, Съвета на Европа, Върховния

комисариат за националните малцинства и НПО във взаимодействие с ЕС и

ОССЕ.

Въпреки огромните усилия и ресурси, инвестирани за развитието на

политиката за миграцията и бежанците и посрещане на нуждите на повече от един

милион разселени лица, придвижването на хора от Русия към други страни от

ОНД и незаконната миграция все още будят сериозна тревога. Общите проблеми

пред централно-азиатските страни са продължаващите потоци от Афганистан и

слабите национални служби за миграционен и граничен контрол, което налага

съгласувани действия и международна подкрепа.

Консултации за афганистанските бежанци в Централна Азия

в рамките на CASWANAME

Освен Конференцията на ОНД от май 1996 г. и продължението от юли

2000 г., през 1997 г ВКБООН започна. консултации за разселените лица в

централна Азия, югоизточна Азия и Близкия изток (процесът CASWANAME).

Непосредствената цел на тази инициатива беше да се съберат правителствата на

страните от региона и в дух на сътрудничество да поставят като основен въпрос за

разискване разселването на населението.

Процесът започна със срещи в Аман, Йордания, на 12-13 март 1997 г. и

Втората среща на Регионалните консултации за бежанците и разселените лица

(процесът CASWAME), проведена в Ашгабат, Туркменистан на 3-4 март 1998 г.

Въпреки политическите различия между някои страни в региона, всички

участници осъзнават колко сериозен проблем е разселването и необходимостта от

намирането на трайни решения. Предвижда се система за регистрация на бежанци

и база данни на руски в Центъра за управление на миграцията в Бишкек с

информация за страните на произход за основните групи бежанци в региона. За

1999 г. основната група от търсещи убежище е от Афганистан (71%).

За по-нататъшното изграждане на националния капацитет и институции за

бежанците и миграцията ще е необходима редовна финансова и техническа

помощ за правителствата, която ще се осигурява отчасти от ВКБООН, но най-вече

от агенции за развитие, международни финансови институции (Световната банка,

Международния валутен фонд) и страни-донори чрез посредници като ОССЕ,

Председателството на ЕС, ТАСИС и др. Страните-донори трябва да осъзнават, че

110

решаването на проблемите е и в техен интерес (контрол върху неправомерните

разселвания и др.). Присъствието на бежанци и разселени лица, най-вече от

Афганистан, в страните в Централна Азия и в много от страните от ОНД, е било и

ще бъде предизвикателство. Установените бежански режими все още не могат да

издържат теста на международните стандарти и практики.

Централна и Източна Европа (ЦИЕ)106

ЦИЕ като транзитна зона

Сравнителната отвореност на някои централноевропейски страни, дори и

преди падането на берлинската стена, както и присъствието на бежанци на

територията им е причината някои правителства да започнат да развиват

действащ бежански режим въпреки хроничната миграция в посока Западна

Европа от над един милион лица през десетилетието след 1991 г.107 Поради

необходимостта от съдействие за решаване на проблемите с бежанците в и от

страните в Централна Европа, ВКБООН откри представителства в региона,

първото сред които е в Унгария през 1989 г., а в България през 1992 г.

Първоначално акцентът беше върху дейностите по закрилата, създаването

на бежанско законодателство и изграждането на институциите, както и

ограничени програми за материална помощ. Правителствата в ЦИЕ ратифицираха

Конвенцията от 1951 г. и поеха активна роля в процеса на индивидуално

предоставяне на статут на бежанец в съответствие с международния бежански

режим. Централноевропейските държави долавяха двойна заплаха: първо, от

възможни масови разселвания на хора от изток и юг и, второ, от затварянето на

западните граници към изтока. Недостигът на ресурси беше хроничен проблем,

както и липсващата инфраструктура, а понякога и липсата на интерес или

способност за справяне с бежанските проблеми.

Изправени пред транзитната миграция, държавите реагираха, като

въведоха ограничително национално законодателство и процедури вместо да

разработят подходящи национални инструменти и институции в съответствие с

международните стандарти. В светлината на искането от ВКБООН през 1992 г.

106 С благодарност за дискусиите и идеите на Майкъл Петерсен, които са използвани с негово разрешение. 107 Само от България за периода 1990-1999 г. във високоразвити страни са подали молби за убежище 111390 души, от които 75 % в Германия (83210) и 5% в Белгия (5800), вж. Статистически преглед на ВКБООН за 1999 г., и само за 1999 г. 270 българи са получили статут на бежанец, вж. стр. 61 в Статистически преглед на ВКБООН за 1999 г.

111

към държавите в региона да разширят временната закрила и за лицата, принудени

да избягат от въоръжените конфликти и нарушенията на човешките права в бивша

Югославия, някои от засегнатите централноевропейски държави разработиха

режим на временна закрила с признаване prima facie за случаите на масови

разселвания в резултат от бягство поради преследване.

Преди демократичните промени централноевропейските и балтийските

държави бяха източници на бежанци. Нито една от тях не се беше присъединила

към международните бежански документи. Нито една нямаше капацитет и

институции за работа с бежанци.

За кратък период бе постигнат съществен напредък - всички

централноевропейски и балтийските държави са страни по Конвенцията от 1951 г.

и Протокола от 1967 г. Те са приели национални бежански закони и

поднормативни актове за изпълнението на тези документи. Особено след

започването на преговорите за присъединяване към ЕС те изграждат капацитет и

институциите за работа с бежанци.

Същевременно тези страни се смятат за “буферни зони” за търсещи

убежище, бежанци и имигранти по пътя им към Западна Европа. За това

положение допринасят опитите на западноевропейските държави да ограничат

отговорностите си по отношение на търсещите убежище и бежанците. Те

използват понятията “трета сигурна страна” и “сигурна страна на произход”, за да

връщат търсещи убежище и бежанци в централноевропейските и балтийските

страни. Например, към 31 декември 2001 г. България беше подписала 21 спогодби

за реадмисия108, които се използват от западноевропейските страни за връщането

на търсещи убежище в техни (обикновено) междинни съседи. В такива спогодби

за реадмисия обикновено няма необходимите гаранции за това, че върнатите

търсещи убежище ще имат достъп до процедурата за убежище в приемащите

страни.109

Други ограничителни практики включват кратките срокове за подаване на

молбите за убежище, широкото използване на ускореното производство, както и

108 Писмо от Министерството на външните работи на България от 31 януари 2002 г., в което се потвърждава, че са в процес на договаряне още 11. 109 ВКБООН препоръчва, ако в тях няма клаузи, свързани с конкретното положение на търсещите убежище, тези спогодби да не се използват като база за автоматично връщане на търсещи убежището в междинни страни. Службата на Върховния комисар препоръча тези връщания да стават на основата на споразумения, в които се определя отговорността за разглеждане на молбите за убежище, като Дъблинското споразумение, задължително за държавите-членки на ЕС.

112

прекомерното прибягване до задържане на търсещи убежище.

Централноевропейските и балтийските страни все повече следват примера на

западноевропейските при приемането на мерки, насочени към предотвратяване на

неправомерната миграция, включително визови изисквания, санкции за

превозвачите, засилено наблюдение на границите и строги санкции за

контрабандистите, трафика и незаконното влизане и пребиваване; както и

двустранни спогодби за реадмисия, особено с други централно- и

източноевропейски страни.110

Присъединяването към ЕС –

основна движеща сила за развитието на системите за бежанци и убежище

Нито една от страните в ЦИЕ нямаше капацитета да се справи с

проблемите, произтичащи от новия тип придвижвания след промените от

началото на 90-те години. Ето защо трябваше да се окаже помощ на тези страни,

за да изградят необходимите институции и капацитета. Започна се с

ратифицирането и присъединяването към международните бежански документи,

за да се стигне до приемането на национални бежански закони в съответствие с

международните и европейските стандарти. Целта е националните системи за

убежище да се развият предвид интегрирането в общата европейска система за

убежище в съответствие с развиващото се acquis.

Освен финансирането от международната общност чрез ВКБООН,

програмата ФАР на ЕС има съществен принос за изграждането на институциите и

капацитета в областта на убежището в тези страни. В повечето случаи ВКБООН

участва в изпълнението на проекти по ФАР, особено програмата “Фар-

Хоризонтал”. Целта на тези проекти е да се набележат “празнотите” в съответните

системи за убежище. Амстердамският договор през 1999 г. предвижда действията

по проблемите на бежанците да бъдат в пълно съответствие с Женевската

конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и другите международни бежански

стандарти. 110 Целта на спогодбите за реадмисия е да се даде възможност на страната А да изпрати бързо в страната Б чужденец, който е влязъл незаконно на територията на страната А. В случай на опасения за дадена страна, че ще се наводни със завръщащи с помощта на тези спогодби може да се осигури страната Б да приеме същите имиграционни и полицейски стандарти и механизми на своите граници със страната В, с което ще предотврати влизането на чужденци на нейна територия и косвено ще защити страната А. Това ще накара страната В да направи същото на границата си със страната Г и т.н. Всички централноевропейски страни са подписали спогодби за реадмисия със съседите си (Crepeau 1999).

113

Единодушно се отчита, че процесът на интегриране в ЕС играе безспорно

положителна роля. Все по-доброто запознаване със западноевропейското

законодателство и практики доведе обаче и до някои нежелани практики. Някои

страни приеха понятия, които иначе нямаше да въведат, като сигурна трета

страна, страна на първо убежище, сигурна страна на произход или явно

неоснователни молби. Друг проблем е доста ограниченото прилагане на практика

на международните бежански инструменти.

Пълното прилагане на международните бежански стандарти зависи от

политическия ангажимент на правителствата, който, от своя страна, зависи от

множество икономически и социални фактори. Докато приемането на адекватни

правни норми е постижимо, по-трудно осъществима е промяната в нагласата и

възприятията, както и поемането на ангажимент. Ето защо от съществено

значение при изграждането на капацитета и институциите за бежанци е да се

привлече участието на гражданското общество, което води борба за преодоляване

на икономическите и социалните проблеми на прехода и за което финансовите

последици от въвеждането на либерална политика за убежището се оказаха

трудно поносими.

Западноевропейските донорски страни и международните агенции

подкрепят страните в усилията им за изграждане на институции и капацитет в

сферата на убежището111. Сред централноевропейските страни като че ли има

известно разочарование от това, че досега подкрепата е била по-скоро от

техническо естество и е включвала предимно обучение и консултации от

чуждестранни експерти. Преценява се, че е необходима повече финансова помощ

за офис оборудване, различни схеми за интегриране или програми за завръщане.

Очевидно е, че неправителствените организации, работещи с бежанци, все още са

напълно зависими от външни източници на финансиране.

Някои страни от ЦИЕ налагат ограничителни срокове за подаване на

молбите за убежище, във връзка с което трябва да се обърне внимание на няколко

проблема. На кандидати понякога се отказва достъп до производството за

убежище, в резултат на което се нарушава принципът за забрана на

принудителното връщане. Ограничителното използване на дефиницията за

111 Като пример, от 1993 г. до 2003 г. ВКБООН е инвестирал в българската национална система за убежище 5 млн. щ.д. и ЕС предстои да одобри още 5 млн. евро, което прави около 7 млн. евро до 2006 г.

114

бежанец също буди загриженост. Докато ограничителното тълкуване на

включващата клауза в Конвенцията от 1951 г. преобладава най-вече в Западна

Европа, широкото прилагане на изключващите и прекратяващите клаузи е добре

известно явление в този регион. Законодателството на някои от страните

позволява прилагане на изключващите и прекратяващите клаузи в по-широк

смисъл, отколкото е предвидено в Конвенцията от 1951 г. Например, в някои

страни изключващите клаузи се прилагат към лица, извършили престъпления,

които не са достатъчно сериозни, за да бъдат изключени по смисъла на

Конвенцията от 1951 г.

През последните години западноевропейските страни засилиха

имиграционния контрол по границите си със страните в ЦИЕ и ускориха борбата

срещу незаконната миграция, контрабандата и трафика на хора. И страните в

региона са насърчени да сторят това. Визовите изисквания и санкциите за

превозвачите, засиленото наблюдение на границите, въвеждането или

повишаването на размера на санкциите за трафика и незаконното влизане и

пребиваване са сред предприетите в тази насока мерки, разработени в голяма

степен в контекста на Будапещенската група по въпросите на незаконната

миграция.112

Съчетанието между визови изисквания и санкции за превозвачите води до

укрепване на границите. Този процес се засилва и от разполагането на

имиграционни служители на страните - крайна цел за търсещите убежище в

страни, където има сериозни нарушения на правата на човека. Те следят лицата,

които нямат валидни визи и/или необходимите документи за пътуване, да не се

качват на самолети, пътуващи до страните - крайна цел за търсещите убежище.

Поставя се въпросът дали такива мерки представляват нарушения на

международното хуманитарно право или дали могат да смятат като косвени

нарушения на принципа за забрана на принудителното връщане. През последните

години сред някои юристи по бежанско и хуманитарно право, висши държавни

служители и политици се очертава становището, че не само ограничителните 112 В продължение на няколко години акцентът в Будапещенския процес - форум, където европейски страни координират усилията си за предотвратяване на незаконната миграция - беше върху хармонизирането на политиките и практиките в страните от ЦИЕ с тези на западноевропейските държави. В резултат от мерките за контрол над имиграцията и усилията за противодействие на незаконната миграция е възможно в някои случаи нуждаещи се от международна закрила да нямат достъп до такава закрила. Това, разбира се, е особено сериозно, ако на хора, които искат да избягат от страната си на произход поради сериозни нарушения на правата на човека, се пречи да сторят това.

115

политики за убежището, но и някои мерки, насочени към борба с незаконната

миграция, се разминават с духа на Конвенцията от 1951 г. Смята се, че така

държавите отстъпват от моралния си ангажимент да защитават бежанците, който

са поели при подписването на Конвенцията.

Следователно в хода на изграждане на системата за бежанци и убежище е

важно да не забравяме как могат да се балансират мерките за контрол на

имиграцията, за да се намали възможният отрицателен ефект върху закрилата на

бежанците. Ако, например, не могат да се избегнат санкциите за превозвачите ( в

контекста на шенгенските изисквания), те не трябва да се прилагат в

противоречие с международните принципи за човешките права и защита на

бежанците, по-специално член 14 на Всеобщата декларация за правата на човека,

според която всеки човек има право на убежище.113

Когато се оценява съответствието на текстовете на европейското acquis с

международните бежански норми и стандарти, е важно да се има предвид, че

европейското acquis се състои от редица доста различни елементи. Трябва да се

подчертаят по-специално два от тях. Първият са актовете на “твърдото право”,

приети от държавите-членки на ЕС доста време преди процеса на хармонизация,

например резолюциите, общите позиции, приети от страните на ЕС преди и след

Маастрихт в началото на 90-те години. Те бяха първите резултати от

междуправителственото сътрудничество в областта на правосъдието и

вътрешните работи между страните-членки преди Маастрихтския договор от 1992

г. Той поставя началото на процеса на хармонизация.

Изключенията, които се допускат в хармонизираните текстове на ЕС,

трябва да се разглеждат в контекста, в който са приети. Някои от държавите-

членки бяха подложени на значителен натиск от търсещи убежище, много от

които се опитваха да заобиколят ограниченията на законната миграция. Тези

държави-членки на ЕС приеха редица мерки, за да решат проблема с явно

неоснователните молби или случаите на злоупотреба, които бяха уредени в

хармонизираните текстове.114

113ВКБООН отстоява виждането, че държавите не трябва да санкционират превозвачи, които съзнателно са превозили в страната лице, което няма валиден документ за влизане, но има достоверна претенция за статут на бежанец или за международна закрила по други причини.. 114 Становището на ВКБООН е, че няма нищо в текста на член 1А на Конвенцията от 1951 г., което да показва, че само лицата, подложени на преследване от държавата, или преследване, подстрекавано или толерирано от държавата, могат да се възползват от статут на бежанец. Тази разпоредба предвижда, че всяко лице, намиращо се извън страната си на произход поради

116

Има отделни случаи на конфликт между международните стандарти и

европейското acquis в областта на убежището, като например преследването от

не-държавни субекти. Съдът за правата на човека допринесе за изясняване на

проблема, като определи, че малтретирането от не-държавни субекти попада в

разпоредбата на член 3 на Европейската конвенция за правата на човека. В

резултат от това онези бежанци, които попадат под тази разпоредба, ще се

възползват от защитата срещу принудително връщане, независимо дали

преследването е свързано с държавни или не-държавни субекти.

Финансовите ограничения са били и продължават да бъдат пречка пред

изграждането на адекватни и достатъчно бежански приемателни центрове в

България и другаде в региона. Незадоволителни са резултатите от интегрирането

на бежанците и намирането на решения на проблема с връщането на лицата,

чиито молби са отхвърлени.

Стабилността и развитието на бежанските режими зависи и от броя

подавани молби. Все повече търсещи убежище в ЕС, преминали транзитно през

централноевропейските страни, биват връщани там на основание сигурна трета

страна/страна на първо убежище. Тези връщания, съчетани със стриктния контрол

върху незаконното излизане от страната, водят до увеличение броя на търсещите

убежище в региона115, с което се засилва натискът върху крехките системи за

убежище.

Терминът “външни ефекти” (Lavenex 2002) се използва в широк смисъл, за

да опише ефектите от системата на ЕС за убежището и бежанците върху

изграждането на институции извън ЕС. Развиващият се режим функционира на

две взаимосвързани равнища.

Първото е формулирането на норми и правила, които да се прилагат към

влизането на територията на ЕС. То се е развило в механизъм за контрол,

едностранно, двустранно и все повече многостранно въвеждане на визови

правила, спогодби за реадмисия, санкции за превозвачи и др. Второто е свързано с

усилията за сближаване на правилата за пребиваване за онези, които са на основателен страх от преследване по посочените в Конвенцията причини, попада в обхвата на включващите клаузи на Конвенцията. Тези условия са налице, когато лицето е извън страната си на произход поради това, че животът, свободата или сигурността му са застрашени от неправителствени субекти поради раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически убеждения или държавните власти не могат да му осигурят ефективна закрила. 115 За периода 1999 - 2001 г. са подадени 110000 молби за убежище в 11-те централноевропейски страни, от които около 5000 са от България.

117

територията на ЕС. Това обхваща съвместно решаване на въпросите на статута

по отношение на пребиваването и трудовата заетост за граждани на трети страни,

правила за гражданството и достъп до социалната държава.

Бежанският режим на ЕС доби значимо външно измерение с помощта на

два механизма. Първият се нарича “пренос на политика” и включва политически

субекти в ЕС и трети страни, както и специализирани международни организации.

Той обхваща общите принципи, оформящи политическите действия в областта на

убежището и имиграцията, конкретни норми и инструменти за политиката

Общите разпоредби за влизането и излизането на граждани на трети страни

в ЕС се отразяват на други, функционално свързани области на политиката, като

социална политика и гражданство.

Амстердамския договор предвижда, че до 2004 г. държавите-членки трябва

да определят минималните стандарти за процедурата за убежище, да приемат

обща дефиниция за бежанец, да уредят социалните и икономическите права по

време и след приключване на процедурата за убежище, както и насоките за

минималните стандарти за временна закрила в ситуации на масов поток116.

Последните въпроси представляват първата директива на ЕС в областта на

убежището, приета през юли 2001 г. Правата на съществуващите дългосрочно

пребиваващи граждани на ЕС са уредени в основополагащите договори на ЕС.

Правилата, уреждащи правата на законните граждани на трети страни,

понастоящем са предмет на обсъждане. В ход на обсъждане са и правилата за

бъдещите мигранти от страни, подписали споразумения за асоцииране с ЕС, които

ще уреждат техните социални права, професионално обучение и образование.

Краткосрочните посетители на ЕС подлежат на правилата, разписани в раздела за

визите в развиващия се режим.

Разработени се общи документи, свързани с връщането от територията на

ЕС на лицата без разрешително, включително общите спогодби за реадмисия със

страните на произход и транзит. За осъществяване на връщането спомагат

програми със стимули, насочени към работници-мигранти. Бежанците и

търсещите убежище също могат да бъдат отстранени и върнати при определени

обстоятелства, посочени в международното право, както и в общите

116 2001/55/EC Council Directive 20 July 2001 относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масови потоци разселени лица и мерките за постигане на баланс на усилията между държавите-членки при приема на такива лица и поемане на последиците .

118

споразумения, постигнати от държавите-членки. Бежанците, получили статут,

могат да бъдат върнати по силата на прекратяващата клауза на Конвенцията от

1951 г. Бежанците, получили отказ, също могат да бъдат върнати от общата

територия (въпреки че много от тях все още не са). Лицата с временна закрила

(чийто правен статут е по-несигурен отколкото този на търсещите убежище и

признатите бежанци) също подлежат на връщане след изтичане на техния статут.

ЕС разработва понастоящем общите правила на връщането.

Някои от последните въведени елементи са свързани с нови програми,

предназначени за споделяне тежестта и подкрепа за приемащите и изпращащите

страни за облекчаване на нарастващия миграционен натиск. Те биват подсилени

от акцента върху всеобхватните подходи, при които не само се заделят ресурси за

управлението на миграцията, но се използват и инструменти от други области

като външната политика и търговията.

Въпреки че бежанският режим на ЕС на настоящия етап включва само

специфични и частични инструменти, свързани с влизането, престоя и връщането

на гражданите на трети страни, за двадесетгодишен период вземането на решения

постепенно измести центъра си и процесът се развива отвъд чисто

междуправителственото сътрудничество. Преди Маастрихт усилията за

координиране бяха откъслечни и се основаваха предимно на регионални и

международни правни актове. Всяка обща политика беше или договор, или

инструмент на “мекото право” с ограничен потенциал за правоприлагане.

Маастрихтският договор определи Европейския съюз като подходящото

равнище за вземане на решения за управлението на външните граници на ЕС, но

позволи на държавите-членки да си запазят правото на вето върху съдържанието

на инструментите на политиката. Въпреки че въпросите се договаряха на

многостранна основа, бяха маргинализирани наднационалните институции на ЕС,

с което се създаде странна междуправителствена/наднационална смесица.

Пречките от междуправителствено естество пред разработването на политиката в

голяма степен бяха преодолени с помощта на Амстердамския договор от 1997 г.,

който ясно постави въпросите по управлението на границите в контекста на

първия стълб на Европейския съюз, т.е. в правомощията на ЕС. Освен това

Европейският съд сега има думата и се намесва, ако и когато в тази област се

изисква съдебен контрол. Въпреки че за първите пет години след влизането в сила

на Амстердамския договор (от май 1999 г. до 2004 г.) се запази правилото за

119

единодушието, беше оставена отворена вратата за преминаване към вземане на

решения с квалифицирано мнозинство. Това показва значителна промяна в

механизмите за вземане на решения по колективното управление на границите.

Тъй като режимът продължава да се разширява, обхващайки или засягайки други

органи и субекти, вземащите решения институции в ЕС са предимно Съветът на

министрите, Европейската комисия, Европейският парламент и Европейския съд.

Те не само изработват политиката, а участват активно и в “износа” на тази

политика извън ЕС.

Има различия във въздействието от по-широкия режим за убежище на ЕС.

Традиционният икономически подход разглежда външните фактори от гледна

точка на количествено измеримите допълнителни разходи или ползи за трета

страна от конкретна дейност. В случая с миграцията такива външни фактори се

появяват, например, когато броят на търсещите убежище и доброволните

мигранти се увеличи в трета страна в резултат от промени в политиката в ЕС.

В този контекст външните фактори по отношение на трети страни включват

различни елементи. Преносът на политика варира по отношение на обхват и

специфика. Могат да се пренасят общи принципи и норми или конкретни правила

като инструменти, програми и процедури – например, специализирани

административни агенции за убежището и имиграцията. Колкото по-широк е

обхватът на преноса на политика и по-специфично - съдържанието му, толкова

по-силен е външният ефект на миграционния режим на ЕС върху съответната

трета страна.

Този външен ефект варира обаче не само като обхват и специфика. Друг важен

фактор е дали преносът на политика става доброволно или под натиск. Широкият

спектър от форми обхваща от прякото налагане и принуда до доброволното

приспособяване. Въпреки че в някои случаи може да има натиск за

приспособяване към миграционния режим на ЕС, адаптирането не трябва да бъде

в разрез с интересите на тази страна. Проучвания в Норвегия и Швейцария

показват доброволни случаи на адаптиране към режима на ЕС. При тях типът

пренос на политика може да се опише като случай на извличане на поуки. Тогава

третата страна приема активно и доброволно някои елементи от бежанския режим

на ЕС, тъй като те се преценяват за по-ефективни при решаването на

съществуващите проблеми. Извличането на поуки понякога предлага средство да

120

се избегнат продължителните и противоречиви дебати по политиката, свързани с

борба на различни интереси в собствената страна.

Смесица от доброволен и недоброволен пренос на политика се наблюдава

тогава, когато България, както и други трети страни, осъзнаят необходимостта от

промени в политиката в отговор на нарастващия брой търсещи убежище в

резултат от затягането на граничния контрол в ЕС. Изследователи като Е. Жилева

подчетрават, адаптирането на бежанския режим в ЦИЕ към този на ЕС е условие

за членството. В Турция също, според Кирищи, националните реформи в

законодателството за убежището и имиграцията все повече следват условията за

членство в ЕС. Подобен модел е установен от Пасторе и за средиземноморския

регион.

Най-съвършената форма на приспособяване към бежанския режим на ЕС може

да се нарече копиране и включва пълен пренос на принципи, инструменти,

програми за политиката и национални структури. Най-слабата степен на

приспособяване е когато елементи от бежанския режим на ЕС могат да вдъхновят

промяна в политиката, но крайният резултат не се основава на оригинала. По

средата се разполагат различни форми на преливане или съчетаване, от което се

развива избирателното приемане на конкретни елементи от бежанския режим на

ЕС.

Европеизацията на визовите политики, граничният контрол или бежанските

регламенти оказва въздействие, което се простира много по-далеч от бежанските

политики на отделните държави-членки. Бежанският режим на ЕС е развил

динамика на саморазпространение, която засяга не само съседни на ЕС страни, но

и по-далечни части на света, като страни-източници на бежанци в Африка и

традиционните имиграционни страни в Северна Америка и Австралия. От друга

страна, промените, произтекли от въздействието бежанския режим на ЕС, засягат

по-общо баланса между политиката на включване и изключване в развиващия се

политически съюз и неговите отношения с външния свят.

Заключение

Ако въпреки нарастващия брой търсещи убежище в Централна Евразия не

се увеличават адекватно ресурсите за институциите, отговарящи за приема,

определянето на статут и интеграцията на признатите бежанци, е вероятно

натискът върху тези структури да се увеличи. Това може да доведе до насрещна

121

реакция на съответните правителства и техните гранични власти, които да

проявяват още по-малко желание да допускат търсещи убежище в страната и да

осигуряват достъп до процедурата за убежище.

Техническата и финансовата помощ за Централна Евразия за целите на

имиграционния контрол обаче трябва надхвърля помощта за изграждане на

институциите и капацитета в областта на убежището. Целта на такава помощ е

тези страни да приемат стандарти за закрила на бежанците, включително

имиграционен контрол, санкции за превозвачите и визова политика, сходни на

тези в западноевропейските държави. Ако такива мерки се прилагат безразборно

към хора, търсещи закрила, и такива, които не търсят, това ще пречи на лицата,

които наистина се нуждаят от нея.

Не трябва да се подценяват отрицателните последици от износа на

ограничителна бежанска политика от ЕС. Политиците и законодателите и особено

ВКБООН и НПО в еднаква степен трябва да разбират тези предизвикателства.

Изследванията и опитът показват различни концентрични кръгове, в които

бежанският режим на ЕС се разпростира към държавите, които не са членки на

Съюза, като географските граници се простират от западноевропейските държави,

които не са членки - Норвегия и Швейцария- към Юго-източна Европа, Централна

Евразия, Северна Африка и дори още по-нататък към Северна Америка и

Австралия.

Анализът показва, че процесът на интеграция в ЕС е основният двигател за

развитието на бежанските режими в централноевропейските страни . Дори и сега

в някои от страните на втория регион се забелязва развитие “крачка напред, две

назад”. Ще продължи да се търси балансът между националната сигурност и

закрилата на индивида. Това е и ще продължи да бъде предизвикателство за

разширяващата се Европа и намаляващата Централна Евразия.

Приложение 1

ИЗГРАЖДАНЕ НА НАЦИОНАЛНА СИСТЕМА ЗА УБЕЖИЩЕ

В БЪЛГАРИЯ

Ролята на процеса на европейска интеграция

България се присъедини към международния бежански режим през 1993 г.

с ратифицирането на Женевската конвенция и Протокола към нея. Тя беше сред

122

късно присъединилите се, тъй като дотогава повечето от другите

централноевропейски страни, с изключение на Румъния и балтийските страни,

бяха подписали Конвенцията. Желанието за присъединяване към ЕС е

определящо за присъединяването на страната към международния бежански

режим (Lavenex 1999). ВКБООН също установи присъствието си в страната през

този период (1992 г.). То беше закрепено на 22 юли 1993 г. чрез подписването на

споразумение между Република България и ВКБООН.

Амстердамският договор изисква страните-кандидатки да приемат

задължително шенгенското acquis117. Прехвърляйки убежището и имиграцията в

първия стълб, ЕС легитимира задължението за всички кандидатки да се

присъединят към неговите стандартите. През 1998 г. бяха въведени възловите

области на граничния контрол, миграцията, убежището, визите, правоприлагането

и правоохранителните дейности (Grabbe 2002).

След 1999 г. конкретните задачи са определени по-ясно, но въпреки това

общите формулировки все още преобладават. Говори се за “институционален

изоморфизъм” - подпомагане на кандидатките да развият подход, сходен с

европейския, а не за пренос на конкретни политики.

Конкретните изисквания по укрепването на новите източни граници и

системите за убежище се набелязват в хода на напредъка по въвеждането на

европейското acquis, а проектите се администрират чрез програмата ФАР.

Ролята на ВКБООН в подкрепа на създаването

на благоприятна среда за развитието на бежанския режим118

Дейността на ВКБООН в България е насочена към подкрепа за създаването

и развитието на цялостна система за убежище чрез предоставяне на експертен

опит, материална помощ, изграждане на капацитет и постигането на целите,

поставени в Дневния ред за закрила от 2003 г.119 на Програмата на Върховния

117 Вж. член 8 на Протокола, интегриращ шенгенското acquis и член 49 на TEU, изискващ пълното му прилагане от страните-кандидатки. 118 Някои части от този раздел се позовават на предишен материал “Ролята на ВКБООН в България” от д-р Кина Събева., Ръководител програми, Представителство на ВКБООН в София, публикуван в месечното издание, “Бежанците днес и утре”, брой 4/2003 година VIII. 119 Цел 1: Укрепване на изпълнението на Конвенцията от 1951 г. и Протокола от 1967 г. Цел 2: Закрила на бежанци в рамките на по-широки миграционни движения Цел 3: По-справедливо споделяне на тежестта и отговорностите; изграждане на капацитет за приема / закрилата на бежанци Цел 4: По-резултатно решаване на проблемите със сигурността

123

комисар на ООН за бежанците до 2007 г. ВКБООН работи за изграждането на

капацитета на правителствените и неправителствените субекти, участващи в

закрилата на бежанците, за подобряването на нормативната и поднормативната

уредба за убежището и бежанците. Целта е в хода на присъединяването си към ЕС

България да се превърне от транзитна в приемаща бежанци страна.

Широката рамка на политика на ВКБООН за осигуряване на качествено

убежище в България обхваща разработването и ефективното провеждане на

бежанската политика чрез съдействие за запълване на празнотите в бежанския

режим – както правни, така и социални, чрез координация с националните власти

по постигането на следните цели:

• Разработване и прилагане на цялостна бежанска и миграционна политика

от гледна точка на правата на човека, включително адекватни гаранции

срещу пряко и косвено експулсиране;

• Осигуряване на достъп за търсещите убежище до процедурите, при

които молбите им да се разглеждат справедливо и бързо;

• Съответствие на бежанските стандарти с международните стандарти

и практики и съответното им прилагане;

• Подкрепа за институциите на убежището в тяхното развитие и

превръщането им в ефективни и независими от външна подкрепа

структури;

• Осигуряване на способността на системата за убежище да се справя с

допълнителните системи на закрила и временна закрила в ситуации на

масов приток чрез обучение и планиране на действия при извънредни

обстоятелства;

• Постигане на такова отношение към търсещите убежище и спазване на

правата на бежанците, което да е в съответствие с международните

стандарти в условията на положителна среда;

• Превръщане на интеграцията на бежанците в реална възможност в

България;

Цел 5: Удвояване на усилията за търсене на трайни решения Цел 6: Посрещане на нуждите от закрила на жените-бежанки и децата-бежанци, http://www.unhcr.ch.

124

• Намаляване на ксенофобските тенденции в полза на нарастващата

търпимост и разбиране от страна на обществото на разликата между

икономически мигранти и бежанци.

До присъединяването ВКБООН ще продължи да наблюдава, поощрява и

подкрепя укрепването на бежанската практика, като ударението ще бъде

специално върху достъпа до територията и производството за предоставяне на

статут на бежанец, спазването на принципа за забрана на експулсирането,

прилагането на минималните процедурни гаранции и ясното разграничаване

между бежанците и другите категории мигранти.

Достъп до системата и процедурата за убежище

През последните десет години в България са регистрирани търсещи

убежище от 72 страни. България е приела само около 5% от общия брой търсещи

убежище в 11-те централноевропейски страни, т.е. 185 975 за периода 1997 - 2002

г. Докато условията в страните им на произход не позволяват безопасно,

доброволно репатриране, бежанците се нуждаят от защита срещу връщане на

място, където животът или свободата им са застрашени. Това се постига най-

добре чрез достъп до територията, както и чрез справедлива процедура за

убежище.

Поради гео-политическото разположение на България след време тя ще

поеме отговорността за контрола на външните граници на ЕС. Този факт поставя

приоритетно ударение върху укрепването на капацитета на страната за ефективна

защита на общото европейско пространство срещу лица с неизправни документи.

Постигнат е голям напредък от властите по отношение на

предотвратяването на неправомерната миграция. Трябва да се подчертае обаче, че

тези усилия не бива да се полагат за сметка на компромис с изпълнението на

международните отговорности на България. Важно е да бъдат напълно осигурени

на практика достъпът до територията и до производствата за предоставяне на

статут на бежанец, както и властите да отдават необходимото внимание на

принципа за забрана на принудителното връщане.

Укрепване на системата за убежище

Като страна по Конвенцията от 1951 г. и Протокола от 1967 г. от 1993 г. и

като страна-кандидатка за ЕС България осигурява закрила и трайни решения за

125

търсещите убежище и бежанците, развива система на убежището в съответствие

със съответните стандарти, която цели постигането на справедливо разпределение

на свързаните с убежището отговорности в Европа. Полагат се и усилия системата

да се основава на механизми за координация, взаимно доверие и споделяне на

тежестта между правителството и гражданското общество.

Трайни решения

ВКБООН непрестанно помага на българските институции при намирането

на трайни решения, особено чрез интеграция и доброволно репатриране. Само в

ограничен брой случаи е прилагано преселване в трети страни. При положение че

бежанци желаят да се възползват от програмата за доброволно репатриране,

съответните партньори от правителството и НПО работят съвместно с ВКБООН,

за да съдействат на отделните бежанци за тяхното завръщане. Местната

интеграция обаче все още е най-практичното трайно решение за признатите

бежанци в България. За да се даде възможност на бежанците да живеят достоен

живот и да станат самостоятелни, правителството вече е приело поднормативни

актове във връзка с образованието, езиковото обучение, професионалната

квалификация, пазара на труда, държавните социални помощи и здравното

осигуряване.

Централен е въпросът за равнопоставеността на половете и специалните

нужди на жените, децата и възрастните бежанци, както и на бежанците с

увреждания, хронично и психично болните, както и жертвите на насилие. Със

съдействието на създадения неотдавна Съвет на жените бежанки ВКБООН и

другите партньори продължават да работят за ускоряване на местното

интегриране на жените-бежанки чрез мрежа от социални дейности и подкрепа за

отделни лица, семейства и общността. Интеграцията на децата и юношите-

бежанци обикновено се постига чрез образованието.

Десет години развитие на национален бежански режим

• Създава се националният орган за бежанците – Национално бюро за

териториално убежище и бежанци НБТУБ към Министерския съвет

(октомври 1992 г.)120;

120 http://www.government.bg/English/1182.html

126

• Открива се представителство на ВКБООН (1992) и се пописва

Споразумение с България (22 юли 1993 г.).;

• Република България се присъединява към Конвенцията от 1951 г. и

Протокола от 1967 г. (ратифицирани през 1993г .);

• Наредба за предоставяне и уреждане на статута на бежанец (октомври 1994

г.);

• Първо признаване на бежанец от правителството (юли 1995 г.);

• Изгражда се правна мрежа чрез Българския Хелзинкски комитет (1996 г.);

• Първа помощ за интеграцията, финансирана от ВКБООН (1996 г.);

• Първо обжалване, гледано от Върховния административен съд с

произнесено положително решение121 (1996 г.);

• Първа юриспруденция по бежански въпроси във Върховния

административен съд (1996 г.);

• Създава се гранично транзитно съоръжение за търсещи убежище чрез НПО

(1997 г.), закрито през 2000 г.;

• Правителството за пръв път поема от ВКБООН 25% от разходите по

грижите и издръжката за всеки бежанец (1997 г.);

• Създава се интеграционен център за жени-бежанки по специалната

програма на ВКБООН (1997 г.);

• Обработва се първият значителен брой пристигащи на сухопътни граници

(1998 г.);

• Споразумение за сътрудничество в областта на обучението по бежански

въпроси на служители на Министерство на вътрешните работи122 (1998 .);

• Значително подобрение в отношението на масмедиите и отразяването на

бежанската проблематика (1999 г.), установено чрез проучване;

• Влиза в сила първият национален закон за бежанците (май 1999 г.), в който

коментарите на ВКБООН са отразени слабо;

121 http://www.sac.government.bg/ 122 http://www.vipond.mvr.bg/

127

• Създава се Държавната агенция за бежанците (август 1999 г.);

• Министерски съвет приема Националния план за действие (юли 2000 г.);

• Правителството поема от ВКБООН около 50% от разходите по грижите и

издръжката за всеки бежанец (декември 2000 г.);

• Министър-председателят създава Временния междуведомствен

координационен съвет за случаи на масов приток (с постановление No. P-

28, София, 14 юни 2001 г.);

• Министерският съвет създава Регистрационен център и Интеграционен

център за бежанци към Държавната агенция за бежанците в София с

постановление 123 (14 май 2001 г.);

• Правителството и Представителството на ВКБООН в София финализират

аварийния план в случай на бежански поток от Република Македония (юли

2001 г.);

• В съответствие със заключенията на международната конференция по

Програмата за интеграция на бежанците, 17-18.10.00, Правителството

създава работна група за интеграция на бежанците (февруари 2001 г.);

• Съветът на Европа заедно с Държавната агенция за бежанците и

Представителството на ВКБООН в София е домакин на Международна

експертна среща за разработване на стратегията за настаняване на

бежанците (май 2001 г.);

• Националната служба “Гранична полиция” на МВР става изпълнителен

партньор на ВКБООН (март 2001 г.);

• Националната целева група за бежанците, в консултации с

Представителството на ВКБООН в София, постига широк консенсус във

връзка с измененията и допълненията в Закона за бежанците от 1999 г. (31

май 2001 г.);

• Народното събрание става домакин на инициираните от

Представителството на ВКБООН в София кръгли маси на полугодие по

въпросите на присъединяването на България към ЕС, европейска

128

хармонизация и международна закрила на бежанците123 (декември 2000 г.;

април 2001 г.; октомври 2001 г.; май 2002 г.; октомври 2002 г.124: март 2003

г.; декември 2003 г.);

• Представителството на ВКБООН инициира и е домакин на по-голяма част

от срещите на работната група и националната целева работна група за

промените в закона. Този процес довежда до широко единодушие по

отношение на промените в закона и разработването на нов проектозакон с

активното участие на Представителството; проектозаконът е одобрен от

Министерския съвет на 6 декември 2001 г. и внесен в Народното събрание

за приемане; законът е приет на 16 май 2002 г. след около 14 сесии, на

които Представителството на ВКБООН участва активно с лобиране и

дискусии;

• Министерски съвет създава Регистрационен център в София с капацитет за

настаняване на 500 търсещи убежище и 22 души персонал с Постановление

123 (14 май 2001 г.).

• Министерски съвет създава Интеграционен център за бежанци към

Агенцията за бежанците с 9 души персонал с Постановление 123 (14 май

2001 г.);

• Публикуван е сборник на български и английски с речи и документи по

бежански въпроси от Международната конференция по Програмата за

интеграция на бежанците125 (декември 2001 г.).

• Подписан е съгласуваният план за действие 126 от името на децата-бежанци

с Председателя на Държавната агенция за закрила на детето 127 (21 май

2002 г.);

• Подписан е съгласуваният план за действие128 във връзка със социалната

закрила на бежанците и търсещите убежище в България със заместник

министър-председателя и министър на труда и социалната политика (7 юни

2002 г.); 123 http://www.unhcr.bg/round_tables 124 http://www.unhcr.bg/events_records/2002/5_rt/handout_shoumen_en.pdf 125 http://www.unhcr.bg/conference/index.htm 126 http://www.unhcr.bg/sa_plans_action/sacp_en.pdf 127 http://sacp.government.bg/sacp/about/about.htm 128 http://www.unhcr.bg/sa_plans_action/mlsp_en.pdf

129

• Подписан е план за действие с Академията на МВР за сътрудничество по

бежански въпроси в контекста на правата на човека, за обучение на

правоохранителни служители по бежанско и хуманитарно право, както и за

сътрудничество за специализацията на преподаватели от Академията в

областта на убежището (май 2002 г.);

• Създаден е Съветът на жените бежанки в България за самопомощ и

дейности за подкрепа на адаптацията и интеграцията на бежанците в тясно

сътрудничество с Българския Червен кръст (юни 2002 г.);

• Представителството на ВКБООВ в София инициира работна група по

европейската хармонизация в областта на убежището, която провежда

срещи два пъти в годината, с участието на представители на Министерския

съвет, Министерството на вътрешните работи, Министерството на

правосъдието, Държавната агенция за бежанците, изпълнителните

партньори – НПО, Института за публична администрация и европейска

интеграция, Министерството на труда и социалната политика,

представители на академичните среди;

• Народното събрание на България приема Закона за убежището (ЗУБ) на 16

май 2002 г.129, обнародван в Държавен вестник на 31 май 2002 г. и влязъл в

сила от 1 декември 2002 г.130. Със ЗУБ се постига хармонизация с

международното и европейското законодателство в областта на достъпа до

процедурата и предоставянето на статут, както и политиката на прием,

грижи и интеграция на бежанците. ЗУБ е в съответствие с Женевската

конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и Протокола към нея от 1967

г., както и с acquis на ЕС в областта на убежището131;

• Изменения и допълнения към Закона за здравното осигуряване, уреждащи

достъпа до националните здравни услуги за търсещи убежище след

регистрацията им (май 2002, в сила от 1 декември 2002 г.);

• Изменения и допълнения към Закона за насърчаване на заетостта, които

предвиждат, че за лицата с хуманитарен статут не се изисква разрешително

за работа (май 2002, в сила от 1 декември 2002 г.); 129 http://www.unhcr.bg/bglaw/agreement_unhcr_government_bg_en.pdf 130 http://www.unhcr.bg/bglaw/index_national.htm 131 http://www.unhcr.bg/bglaw/en/unhcr_comments_lar2002_en.pdf

130

• Изменения и допълнения към Закона за социалното подпомагане, които

включват лицата с хуманитарен статут сред имащите право на социално

подпомагане (декември 2002 г.);

• Децата-бежанци започват да получават детски надбавки на базата на

инструкция на НОИ 91/01/91 от 9 април 2003 г.;

• Въвежда се официално назначаване на юридически представител за

непридружени деца-търсещи убежище от Председателя на Държавната

агенция за бежанците за периода на производството (май 2003 г.);

• Създава се междуведомствена постоянна комисия за доброволно

репатриране (Афганистан и Ирак) (май 2003);

• Въвежда се приемно време в сградата на ДАБ за БЧК, БХК, Каритас и

Съвета на жените-бежанки за консултации от името на ВКБООН за

търсещи убежище и бежанци (май 2003 г.);

• Подписан е план за действие132 между Нов български университет,

Държавната агенция за бежанците и ВКБООН за обучение и изследвания

по въпроси на бежанците и миграцията (30 май 2003 г.);

• Координира се 2-то обучение и симулативно учение НАТО/ВКБООН в

рамките на “НАТО Кооператив кий 2003” със сценарий с 20 000 бежанци в

Пловдив за 80 души, работещи с бежанци от държавни организации и

неправителствения сектор и представителството на ВКБООН в София (2-

12.09.03)

• Покана от Агенцията за закрила на детето към ВКБООН да стане

асоцииран член на Междуведомствения национален съвет за закрила на

детето в България (2 октомври 2003 г.)

• Координира се обучението на ВКБООН за действие при извънредни

обстоятелства в контекста на учението НАТО/ПЗМ “Кооператив

Асоушиът 2003” (CAS A1-2), (16-26 ноември 2003 г.).

132 http://www.unhcr.bg/events_records/2003/wrd_2003_en.pdf

131

Приложение 2

СРАВНИТЕЛНА ТАБЛИЦА

за състоянието на ратификацията на международни актове за правата на

човека и бежанците (към 13 септември 2000 г.)133

Страна CSR

51/

CSR

P67

PP

C

G

48

CSS

P

54

CR

S61

ECH

R

50

ICCP

R66

ICE

S

66

CA

T84

CER

D

65

CR

C89

Армения X X X X X X X X X

Азербайджан X X X X X X X X X

Беларус X X X X X X

Грузия X X X X X X X

Казахстан X X X X X

Киргизстан X X X X X X X

Република

Молдова

X X X X X X X

Руска

федерация

X X X X X X X X

Таджикистан X X X X X X

Туркменистан X X X X X X

Украйна X X X X X X X

Узбекистан X X X X X X

България X X X X X X X X

Чешка

Република

X X X X X X X X

Латвия X X

X

X X X X X X X

133 Актуализирана справка към 13 септември 2000 г., потвърдена от отдела на ООН “Договори” на базата на състоянието на конвенциите (с измененията към тях) на Обединените нации.. Специални благодарности за съдействието от д.р Палита Кохона, завеждаща отдел “Договори”, and г-жа Хана Драйфийлд. Последната информация за договорите, депозирани в кабинета на Генералния секретар, може да се намери в Собрника с договори на ООН в интернет на адрес http://www. untreaty.un.org.

132

Литва X X

X

X X X X X X

Естония X X X X X X X X

Унгария X X X X X X X X

Румъния X X X X X X X X

Полша X X X X X X X X

Словашка

република

X X

X

X X X X X X X

Словения X X

X

X X

X X X X

CSR51/CSRP67 Конвенция от 1951 г. и/или Протокол от 1967 г. за статута на

бежанците

PPCG48 Конвенция за предотвратяване и наказание на престъпления

на геноцид от 1948 г.

CSSP54 Конвенция за статута на лицата без гражданство от 1954 г.

CRS61 Конвенция за намаляване на случаите на лица без

гражданство от 1961 г.

ECHR50 Европейска конвенция за защита на правата на човека и

основните свободи от 1950 г.

ICCPR66 Международен пакт за гражданските и политическите права

от 1966 г.

ICES66 Международен пакт за икономическите, социалните и

културните права от 1966 г.

CAT84 Конвенция против изтезанията и други форми на жестоко,

нечовешко или унизително отнасяне или наказание от 1984

г.

CERD65 Конвенция за премахване на всички форми на расова

дискриминация от 1965 г.

CRC89 Конвенция за правата на детето от 1989 г.

ARGENT T. et al. (1994). Europe - Country reports. World Refugees Survey. Washington, DC.

133

CREPEAU, F. (1999) International co-operation on the interdiction of asylum seekers: A global perspective.- In: Refugees and migration in Central and Eastern Europe. Budapest: Europe’ Central European University Press.

GOWLLAND-DEBBAS, V. (ed) (1996) The problem of refugees in the light of contemporary international law issues. The Hague: Martinus Nijhoff Publishers.

GRABBE H. (2002) The sharp edge of integration: EU border Ppolicies for Central and Eastern Europe. Доклад на годишната конференция BASEES, 6-8 април 2002 г.

HANEY M. (1995) Refugees, forced migrants, and asylum seekers in the Russian Federation World Refugees Survey.

LAVENEX S. (1999) Safe third countries: extending the EU asylum and immigration policies to Central and Еastern Europe. Budapest: Central European University Press.

LAVENEX S. and E. UÇARER (eds) (2002) Migration and the externalities of European integration. Lanham, MD: Lexington Books.

KOURULA P. (1997) Broadening the edges, refugee definition and international protection revisited. The Hague: Matinus Nijhoff Publishers.

ROBERTS A. (1998) More refugees, less asylum: a regime in transformation.- Journal of Refugee Studies, vol. 11, N 4.

The State of the World Refugees 1997-1998. A Humanitarian Agenda (1997) Oxford: Oxford University Press.

VIEIRA DE MELLO, S. (1998) Paper presented at the International Conference on Post-Conflict Reconstruction.

ZABULIONIENE, L. (1995) Special Features of Lithuania's Migration policy. Paper at the International Conference on Refugees in Central and Eastern Europe, Geneva.

134

ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ИНСТИТУЦИИТЕ

В ОБЛАСТТА НА УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ134

министър Филиз Хюсменова

Уважаеми студенти,

Благодаря за предоставената ми възможност да изнеса заключителната лекция

"Взаимодействие между институциите в областта на убежището и бежанците" в

рамките на курс "Миграция и европейска интеграция" към Нов Български университет.

Бих искала да изкажа благодарност и на лекторите преди мен, които са

представили пред Вас теоретичните аспекти на миграцията, международното и

национално законодателство в областта на убежището и бежанците, практическите

дейности по процедурата за предоставяне на закрила и по осигуряване на социална

защита на бежанците в Република България.

Проблематиката за взаимодействието между институциите е ключов въпрос не

само в областта на убежището и бежанците, но и във всяка една област.

Учебната ви програма също е пример за взаимодействие между академичната

институция – Нов Български университет, международната организация – Върховния

комисар на Организацията на обединените нации за бежанците и националната

институция, която провежда политиката на България по прилагането на Конвенцията

за статута на бежанците от 1951 г. и Протокола за статута на бежанците от 1967 г. Това

е Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет.

Доброто взаимодействие между партньорите при провеждането на дадена

политика е основа за постигане на целите, независимо дали говорим за политиката и

грижите за децата в нашата страна, политиката спрямо бежанците, както и политиките

в социалната и икономическа сфера. То позволява ясно и точно да бъдат определени

отговорностите и обхвата на извършваните дейности, начините за постигане на

поставените задачи и координацията между отделните организации. Разбира се,

доброто взаимодействие се гради на правилното разпределение и използване на

финансовите средства и материалните ресурси, както и на отговорната работа в екип.

134 Текстът представлява лекцията на министър Ф. Хюсменова пред студенти от Нов български университет, изнесена на 14.01.04.

135

Като министър, който отговаря за координацията на дейността на органите на

изпълнителната власт във връзка с предоставянето на статут на бежанец, правата и

задълженията на бежанците и тяхната закрила, смятам, че Държавната агенция за

бежанците (ДАБ) при Министерския съвет е постигнала високо ниво на

взаимодействие с другите държавни ведомства, с националните служби за бежанците

на страните по Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г., с международните и

неправителствените организации, които работят по проблемите на бежанците. Тук не

бива да пропускаме и важната и отговорна работа с органите на местното

самоуправление и местната администрация, а през последните две години и с

академичните институции в Република България.

Съгласно чл.53 от Закона за убежището и бежанците Държавната агенция за

бежанците:

• оказва помощ и съдействие на чужденците, търсещи или получили закрила на

територията на Република България за адаптиране към българските условия в

сътрудничество с Българския Червен кръст (БЧК) и други неправителствени

организации;

• организира дейностите по осигуряване на социална, медицинска и

психологическа помощ на чужденците, търсещи или получили закрила;

• съдейства за интеграцията на чужденците, получили закрила във

взаимодействие с централните органи на изпълнителната власт, БЧК и други

НПО;

• провежда разяснителна работа сред населението и юридическите лица по

бежанските проблеми, организира благотворителни акции за материално

подпомагане във взаимодействие с органите на местното самоуправление и

местната администрация, БЧК и други НПО;

• изпълнява възложените й функции с плана за действие при временна закрила в

условията на извънредни ситуации и масово навлизане на чужденци, търсещи

закрила съвместно с централните органи на изпълнителната власт, органите на

местното самоуправление и местната администрация, БЧК и други НПО;

• сътрудничи с ВКООНБ при изпълнение на неговите функции, улеснява

наблюдението на прилагането на разпоредбите на Конвенцията за статута на

бежанците от 1951 г. и Протокола за статута на бежанците от 1967 г.,

предоставя информация и статистически данни;

136

• осъществява сътрудничество с националните служби за бежанците на страните

по Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г., с Международната

организация по миграция, Международната федерация на дружествата на

Червения кръст и Червения полумесец, Международния комитет на Червения

кръст, както и с други международни правителствени и неправителствени

организации по бежанските проблеми и миграцията.

Съгласно чл.54, ал.1 от закона, ДАБ, съвместно с Министерството на външните

работи, Международната федерация на дружествата на Червения кръст и Червения

полумесец, Международния комитет на Червения кръст и неправителствените

организации осигурява съдействие на чужденците, търсещи или получили закрила,

пред органите на друга държава или пред международен орган за снабдяването им с

документи, необходими за реализирането на техните права.

ДАБ, самостоятелно или съвместно с органите на местното самоуправление и

местната администрация, БЧК и други НПО, може да организира спомагателни

трудови дейности, чрез които чужденците, търсещи или получили закрила, получават

възможност за обучение с професионална насоченост и за трудова реализация.

Какви са практическите аспекти на взаимодействието между институциите?

На първо място бих искала да подчертая, че Законът за убежището и бежанците,

който е в сила от 1 декември 2002 г., беше изготвен от Национална работна група под

ръководството на Агенцията за бежанците с активното съдействие на

Представителството на ВКООНБ в България, съдии от Върховния административен

съд, експерти от Министерство на вътрешните работи, Българския Хелзинкски

комитет и с помощта на експерти от Европейския съюз.

На първо място бих искала да отбележа, че на 10 декември 2003 г. бе чествана

десетата годишнина от подписването на Споразумението между Република България и

ВКБООН.

Сътрудничеството между ДАБ и Представителството на ВКООНБ в София е

дългогодишно и намира приложение в различни области:

• разработване и усъвършенстване на нормативната уредба, която

регламентира правата и задълженията на бежанците;

• съвместни програми за квалификация на служителите от държавните

органи, работещи по проблемите на бежанците;

137

• разработване и прилагане на програми за социална защита на

чужденците, търсещи или получили закрила.

ВКООНБ оказва и финансова подкрепа на усилията на нашата страна в

изпълнение на поетите международни ангажименти по осигуряване закрила на

чужденците, търсещи или получили закрила.

Успешно е и сътрудничеството с Международната организация по миграция.

Като пример бих искала да посоча, че от 2002 г. насам ДАБ участва в програмата на

Международната организация по миграция “Партньорство за взаимодействие срещу

трафика на жени в България”. Съвместно с МВР, Представителството на ВКООНБ,

БЧК и Българския Хелзинкски комитет са обсъдени и набелязани мерки за защита и

решаване на специфичните проблеми на жертвите на трафика на жени млади бежанки

от африкански страни и страни от бившия Съветски съюз.

От голямо значение за успешната работа в областта на убежището и бежанците

е взаимодействието на ДАБ с МВР, тъй като дейността на агенцията е непосредствено

свързана с националната сигурност на страната и опазването на обществения ред в

контекста на разграничаването на чужденците, търсещи или получили закрила, от

незаконно пребиваващите имигранти.

В повече от 10-годишната си история ДАБ (първоначално създадена като

Национално бюро за териториалното убежище и бежанците) претърпя развитие в

отношенията и взаимодействието си с органите на МВР. През първите години

дейността на службата, занимаваща се с предоставяне закрила на чужденци, често беше

пренебрегвана и омаловажавана. Поради недоброто познаване на Конвенцията за

статута на бежанците от 1951 г. и Протокола за статута на бежанците от 1967 г. и

поради липса на вътрешна нормативна уредба, част от незаконно пребиваващите у нас

чужденци бяха насочвани за подаване на молби за статут на бежанец. Към агенцията

бяха препращани граждани на страните от ОНД, Румъния, дори Уругвай, за които не би

следвало да има проблем с връщането им в съответната държава. Обичайна практика на

паспортните служби беше да насочват към агенцията чужденци, на които по една или

друга причина не се разрешава продължаване на престоя в страната ни по Закона за

чужденците. Трудности съществуваха и в работата с Национална служба “Гранична

полиция” – в агенцията бяха докарвани почти всички чужденци, заловени при влизане

или при опит да напуснат нелегално страната ни. Към агенцията бяха прехвърляни и

чужденци, заловени с фалшиви паспорти при опит да напуснат България, или такива,

заловени с нередовни документи при влизане в страната ни.

138

Постепенно чрез провеждане на съвместни срещи, активна размяна на

кореспонденция и обучения на служители от Национална служба "Гранична полиция" и

Национална служба "Полиция", отношенията и взаимодействието на агенцията с

органите на МВР бяха подобрени и навлязоха в нов етап. Бяха изготвени редица

указателни писма и вътрешнонормативни документи за действията на полицейските

органи, при подаване на молба за закрила от чужденци на границата и на територията

на Република България.

Промяната се почувства осезателно след подписването на Споразумение за

сътрудничество и обмен на информация между МВР и ДАБ и влизането в сила на

новия Закон за убежището и бежанците:

• взаимодействието и контактите с направление “Документи за

самоличност и миграция” при Дирекция на Национална служба

"Полиция" (ДНСП) са ежедневни;

• ДАБ има директна електронна връзка с направлението, като по този

начин се получава обратна информация за чужденци с наложени

административни мерки по Закона за чужденците, за наличие на

документи за самоличност (което често се укрива от подалите молби за

закрила ), за броя и начина на влизане и излизане от Република България

и пр.;

• регламентирани са и контактите с Дома за временно настаняване на

пълнолетни лица (ДВНПЛ) към Столичната дирекция на вътрешните

работи (СДВР), което сведе до минимум случаите на предадени в

агенцията чужденци, потърсили закрила в изолатора. След направено

волеизявление от чужденеца, молбата се приема от полицейски служител

и по съответния ред се предава на агенцията, заедно с копие от всички

документи, засягащи лицето. Едва след получаване на отговор от ДАБ,

чужденецът се транспортира за откриване на процедура по предоставяне

на закрила;

• същото се отнася и за действията на служителите от Гранична полиция в

случаите, когато заловен при влизане или при опит за незаконно

напускане на страната чужденец заяви, че търси закрила. След

идентификация на лицето (снемане на пръстови отпечатъци,

фотографиране, установяване на външни белези) се извършва

139

задължителна проверка в автоматизираната информационна система на

МВР.

Молбата за закрила, както и копия на служебните документи, свързани със

задържането му, се изпращат на ДАБ. След получаване на положителен отговор от

агенцията, лицето се транспортира и предава на съответния регистрационно-

приемателен център за откриване на производство по предоставяне статут на бежанец.

В някои случаи и при необходимост, ДАБ сътрудничи с Национална служба

"Сигурност" (НСС) и Национална служба "Борба с организираната престъпност"

(НСБОП), както и с Интерпол.

Друга дейност, при която взаимодействието между институциите е от

изключително важно значение, е организацията и координацията на действията в

случай на масово навлизане на чужди граждани, които търсят закрила на територията

на Република България.

Съгласно чл.80, ал.1 на Закона за убежището и бежанците ДАБ, съгласувано с

министъра на външните работи и министъра на вътрешните работи, прави

предложение до Министерски съвет за постановяване на временна закрила в случай на

масово навлизане на чужди граждани, които търсят закрила на територията на

Република България.

При възникване на подобна ситуация е предвидено да бъде създаден временен

оперативен орган, който да отговаря за изготвянето на план за действие и

осъществяването му в сътрудничество с представителя на ВКООНБ, Международната

организация по миграция, ББК и други международни и български НПО.

Във връзка със ситуацията в Афганистан през 2001 г. и готовността на

държавата да реагира при евентуално масово навлизане на чужди граждани, търсещи

закрила, със заповед на министър–председателя на Република България бе създаден

Временен междуведомствен координационен съвет, който разработи общ План за

действие в извънредна ситуация при масово навлизане на лица, търсещи закрила в

Република България. Бих искала специално да отбележа неоценимия опит на

Държавната агенция “Гражданска защита” в действията по овладяване на

последствията при възникване на бедствия, аварии и катастрофи, който успешно бе

приложен при изработване на примерни разчети за персонал, финансови и материални

средства и ресурси за действия в извънредна ситуация при масово навлизане на лица,

търсещи закрила в Република България. В разработения през 2001 г. план бяха

определени целите, задачите и задълженията на Министерството на вътрешните

140

работи, Министерство на външните работи, Министерство на транспорта и

съобщенията, Министерство на финансите, Министерство на отбраната, Министерство

на регионалното развитие и благоустройството, Министерство на здравеопазването,

Държавната агенция “Гражданска защита”, ДАБ и органите на местната администрация

и местното самоуправление относно приемането, разпределението, настаняването и

осигуряването на лица, търсещи закрила на територията на нашата страна.

Взаимодействието между ДАБ и другите държавни институции е от

изключително важно значение за реализирането на социалните и икономически права

на чужденците, търсещи или получили закрила. Благодарение на упоритата работа,

сътрудничеството и координацията между агенцията и отделните министерства и

ведомства, са постигнати значителни успехи, както в хармонизиране на нормативната

уредба, така и в практическите дейности по социалната защита на бежанците:

• чужденците с предоставен статут на бежанец имат правата и задълженията на

български граждани, с някои изключения, предвидени в чл.32, ал.1 от Закона за

убежището и бежанците;

• чужденците с предоставен хуманитарен статут имат правата и задълженията на

чужденци с разрешено постоянно пребиваване в Република България;

• децата - бежанци до 18 години имат право на обучение в държавните и

общинските училища;

• чужденците с предоставен статут на бежанец имат равен достъп с българските

граждани до висшите учебни заведения;

• чужденците, търсещи или получили закрила, имат право на социално

подпомагане и здравно обслужване при условията и по реда за българските

граждани;

• чужденците, получили статут на бежанец или хуманитарен статут, могат да

работят без специално разрешение;

• чужденците с предоставен статут на бежанец могат да придобият българско

гражданство при условията и по реда на Закона за българското гражданство.

Това са част от правата на чужденците, търсещи или получили закрила, които им

дават възможност да поставят основите на своя нов живот, да станат част от нашето

общество.

Бих искала да насоча Вашето внимание към подписания през месец юни 2002 г.

План за действие между ДАБ, Представителството на ВКООНБ в България и

141

Министерство на труда и социалната политика, който е отличен пример за

взаимодействие и координация между институциите.

В резултат от съвместните дейности по прилагане на плана е усъвършенствана

нормативната уредба, която регламентира социалното подпомагане на чужденците,

получили закрила, както и нормативната уредба, регламентираща правото на труд на

чужденците, търсещи или получили закрила. Обсъдени са и предложения за

усъвършенстване на нормативната уредба, регламентираща отпускането на семейни

помощи за деца.

През 2003 г. е поставено началото на специализирано обучение на служителите

от Агенцията за социално подпомагане и дирекциите "Социално подпомагане" за

развиване на компетенциите за социална работа с чужденци, търсещи или получили

закрила. Изготвено е учебно помагало, предоставено за ползване на служителите

отДАБ, Министерство на труда и социалната политика, неправителствени организации,

работещи с бежанци.

В проекта на Националния план по заетостта за 2004 г., разработван от

Министерство на труда и социалната политика, по предложение на ДАБ, е включен

пилотен проект за ограмотяване, квалификация и заетост на 40 чужденци, получили

закрила.

Необходимостта от осигуряване на специални грижи и закрила на децата –

бежанци и по-специално на непридружените малолетни и непълнолетни деца, търсещи

или получили закрила, е обект на сътрудничество и взаимодействие с Министерство на

образованието и науката и Държавната агенция за закрила на детето.

През месец май 2002 г. бе подписан Меморандум за сътрудничество между

Представителството на ВКООНБ, ДАБ и Държавната агенция за закрила на детето. В

рамките на планираните дейности по изпълнение на меморандума са организирани и

проведени две кръгли маси, посветени на необходимостта от специализирани грижи и

закрила на непридружените деца - бежанци, с участието на представители от редица

министерства и ведомства, съдебната система, органите на местното самоуправление и

местната администрация, неправителствени организации.

В резултат от тях е разработен ред за осигуряване на правно представителство от

страна на адвокати от Българския Хелзинкски комитет при интервюиране на

непридружени деца, търсещи закрила. Благодарение на съвместната работа с

Министерство на образованието и науката е регламентиран редът за настаняване на

непридружени деца – бежанци в Домове за отглеждане и възпитание на деца, лишени

142

от родителски грижи. Координацията на усилията в тази област в значителна степен

спомага за осигуряването на адекватни грижи и закрила на децата – бежанци.

По инициатива на Държавната агенция за закрила на детето, ДАБ участва в

разработването на проект за Национален план за действие “Деца на улицата” и

Национална стратегия за борба с насилието спрямо деца с конкретни предложения

относно грижите за непридружените малолетни и непълнолетни деца - бежанци.

Бих искала да спра вниманието Ви на взаимодействието с неправителствените

организации, работещи в областта на правната и социална защита на чужденците,

търсещи или получили закрила.

Тристранните проекти, реализирани от ДАБ, Представителството на ВКООНБ и

неправителствените организации - Българският Червен кръст, Българският Хелзинкски

комитет, “Каритас - България”, Центърът за подпомагане на хора преживели изтезания

са пример за сътрудничество, координация и разпределение на отговорностите.

Успешно се прилагат редица съвместни проекти, финансирани от ВКООНБ:

• проект за социално консултиране и интеграция на чужденците, получили

закрила, изпълняван от Бежанско-мигрантската служба при Българския Червен

кръст, съвместно с ДАБ и Съвета на жените - бежанки;

• проект за социално консултиране и подпомагане на уязвимите групи чужденци,

търсещи закрила, изпълняван от “Каритас-България” съвместно с ДАБ и Съвета

на жените – бежанки;

• проект "Анализ на закрилата, предоставяна на децата – бежанци в България",

изпълняван от Бежанско – мигрантската служба при БЧК в сътрудничество с

ДАБ, Представителството на ВКООНБ, държавни институции, НПО и научни

работници;

• рехабилитационна програма за бежанци, изпълнявана от Центъра за

подпомагане на хора, преживели изтезания в сътрудничество с ДАБ,

Представителството на ВКООНБ и НПО;

• проект на Бежанско-мигрантската служба при БЧК “Развиване на национална

мрежа и на бежански групи за самопомощ с цел предотвратяване и работа при

сексуално, свързано с пола и домашно насилие в бежанските общности в

България”.

Веднага искам да подчертая, че изброяването на проектите не е самоцелно. Те са

пример за разпределение на отговорностите и привличане на бежанските общности в

143

процеса на взимане на решения. Посочените проекти позволяват максимално

използване на ресурсите и по–пълно обхващане на уязвимите групи сред бежанците в

различните мерки за социална защита.

Отличен пример за взаимодействие в областта на обучението на студенти,

развитие на научна и изследователска дейност по проблемите на бежанците и

миграцията, е разработването и провеждането на Академичната програма за обучение

по бежански въпроси в България - инициатива на Представителството на ВКООНБ и

ДАБ в сътрудничество и взаимодействие с висши учебни заведения от страната.

Специално бих искала да отбележа, че първите стъпки в тази нова област бяха

направени в Нов Български университет чрез въвеждането на допълнителна

специализация "Социални дейности с бежанци" за студентите от специалността

“Социални дейности”. Настоящият курс "Миграция и европейска интеграция" е част от

подписания на 30.05.2003 г. План за действие между Нов Български университет, ДАБ,

Представителството на ВКООНБ.

Изброявайки отделните области на взаимодействие между институциите и

постигнатите успехи, трябва да отбележа, че те са в резултат от дългогодишна, упорита

и всеотдайна дейност.

Не винаги пътят е бил лесен, но водени от мисълта за високо хуманната работа,

която извършваме, всички ние даваме своя принос за създаване на условия за свободен

живот и личностно развитие на бежанците в нашата страна.

Позволете ми да Ви благодаря за вниманието, надявам се, че в рамките на

програмата сте успели да научите много нови неща за проблемите на бежанците и

институциите, които работят за тяхната закрила.

144

ЗАПАДНА ПОЛИТИЧЕСКА ТЕОРИЯ И ЕТНИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ

В ИЗТОЧНА ЕВРОПА135

Уил Кимлика136

Въведение137

Новите демократично развиващи се държави от Централна и Източна Европа

(ЦИЕ) понякога се вглеждат в по-старите западни демокрации, за да видят начина, по

който се решават различни политически въпроси.

Целта на моето изследване се състои не в това да оценявам в каква степен

настоящата политика на държавите от ЦИЕ в сферата на етническите отношения следва

ясно очертаните и дълготрайни принципи на Запада, тъй като подобни принципи не

съществуват. Стремя се по-скоро да обърна внимание на някои от интересните, наскоро

издадени трудове на западни политолози, за да посоча кои от тях са съотносими с

въпросите, разглеждани в това изследване. Смятам, че тези западни теории могат да

помогнат, за да осветлим в известна степен политическите идеи в ЦИЕ. Дискусиите в

ЦИЕ могат също да имат принос, за да се осъзнаят ограниченията на тези

нововъзникващи теории.

Една от причините за невъзможността на западните теоретици да се справят

задоволително с проблемите на етническото многообразие е, че те са заслепени от това,

което наричам мита за “етнокултурната неутралност”. Изграждането на последователна

либерално-демократична теория на етническите отношения стана възможно, едва

когато този мит бе преодолян. В началото на моя труд ще изследвам този мит, след

което ще изясня алтернативния модел на етнически отношения, разработен от няколко

съвременни теоретици на либералния демократизъм. В заключение ще изследвам някои

от възможните приложения на тази теория в страните от ЦИЕ .

Митът за етнокултурната неутралност

135 Текстът е съкратен превод на студията Western political theory and ethnic relations in Eastern

Europe.-In: KYMLICKA W. and M. OPALSKI (Eds) (2001) Can liberal pluralism be exported? Oxford: Oxford University Press, който издаваме с любезното съгласие на автора. Текстът е съкратен от Ангелина Тодорова. 136 Професор в Queen’s University, Онтарио, Канада и гост-професор в програмата по изследвания на национализма в Централно-европейския университет в Будапеща, автор на концепцията за мултикултурната гражданственост, разработващ подхода на либералния плурализъм. 137 Преводът е осъществен с любезното спонсорство на Фондация “Отворено общество” и ВКООНБ в София.

145

Майкъл Уолзър посочва, че либерализмът е израз на “острия разрив между

държавата и етничността”. Либералната държава стои над всички етнически и

национални групи, “отказвайки да приеме и подкрепи техния начин на живот или да

прояви активен интерес към социалното възпроизводство”. Вместо това, държавата се

държи “неутрално към езика, историята, литературата и летоброенето на тези групи.

Уолзър сочи САЩ като най-яркия пример за такава неутрална либерална държава,

чиято етнокултурна неутралност се изразява в липсата на официален език,

санкциониран на конституционно ниво (Walzer 1992a: 100-1; cf. Walzer 1992b: 9).

Някои теоретици твърдят, че именно това разграничава “гражданските нации” от

“етническите нации”. Една от най-важните цели на етническите нации е

възпроизводството на дадена етнонационална култура и идентичност. За разлика от

тях, гражданските нации са неутрални по отношение на етнокултурните идентичности

на своите граждани, определяйки националната принадлежност единствено с оглед

придържането към определени принципи на демокрацията и справедливостта (Pfaff

1993: 162; Ignatieff 1993).

Нека разгледаме конкретната политика на САЩ, за които се твърди, че са

прототип на “неутрална” държава. Първо, съществува законово изискване за децата да

изучават английски език в училище. Второ, налице е законово изискване за

имигрантите над петдесетгодишна възраст да изучават английски език, за да придобият

американско гражданство. На трето място, де факто съществува изискване при наемане

на работа в и за правителството, кандидатите да говорят английски език. Четвърто,

решенията за границите на щатските правителства и избирането на подходящ момент

за приемането на отделните щати във федерацията са съзнателно взимани, за да се

осигури мнозинство на англоговорящите във всеки един от петдесетте щати на

американската федерация.

Решенията за езика на образованието, наемането на работа в правителствените

структури, изискванията за получаване на гражданство и определянето на вътрешните

граници са от особена значимост. Те не са отделно изключение от нормите на

етнокултурната неутралност, а са тясно обвързани и в своята цялост изграждат самата

структура на американската държава и начина, по който държавата структурира

обществото. Те играят централна роля при определяне на това кои етнолингвистични

групи ще просперират и кои ще изостанат в развитието си.

Една от най-важните детерминанти, определящи съхраняването на културата, е

доколко нейният език е езикът на управлението, тоест, дали нейният език се използва в

146

държавните училища, съдилищата, законодателната власт, социалните служби,

здравните заведения и т.н. Провеждането на образование на майчин език в държавните

училища е важно, тъй като по този начин се гарантира предаването на езика и неговите

асоциативни традиции на следващото поколение. След като правителствата в повечето

западни държави съдействат за формирането на 40-50 % от БВП, езикът, който се

изисква при наемане на работа в правителствени служби и при сключването на

договори, се явява главен фактор при определяне на това коя лингвистична група ще

просперира и коя ще изостане в развитието си. В държавите, в които е задължителна

военната служба, езикът на армията играе подобна роля. Задължителната военна

служба във френскоговорящата армия бе основа за превръщането на “селяните в

истински французи” (Weber 1976), подобно на задължителната служба в израелската

армия на иврит, което е важно средство за сплотяване на нацията в Израел днес.

Имайки предвид разширяването на обхвата на стандартизираното и

задължително образование, високите изисквания за грамотност при упражняването на

дадена професия и широкото взаимодействие с правителствените служби, всеки език,

който не е официален, бива до такава степен маргинализиран, че съществува голяма

вероятност да оцелее в ритуализирана форма само в рамките на един малък елит или в

изолирани селски райони, а не като жив и развиващ се език, основа за една

процъфтяваща култура. Решенията на правителството относно езика в държавните

училища и държавната администрация са в действителност решения за това кои

езикови групи ще оцелеят.

Като последица от тези решения в САЩ се утвърди хегемонията на английския

език. Това не бе просто непредвидена или случайна странична последица, а ясно

изявена воля в правителствените решения за налагането на тази хегемония.

С оглед на това е необходимо да заместим идеята за “етнокултурно неутралната”

държава с нов модел на либерално-демократичната държава, който би могъл да се

нарече модел за “национално изграждане”. Ако идеята за културно неутралната

държава е мит, това не означава правителствата да насърчават само една социетална

култура. Възможно е политиката на правителството да стимулира съществуването на

две или повече социетални култури в рамките на една държава и в действителност,

както посочвам по-долу, именно това е характерно за мултинационални държави като

Канада, Испания, Белгия или Швейцария.

Но в една или друга степен всички либерални демокрации всъщност се опитаха

да разгърнат само една социетална култура в рамките на цялата територия. Те напълно

147

се ангажираха с процеса на “национално изграждане”, тоест с процеса на въвеждането

на общ език и изграждането на чувство за обща принадлежност и свободен достъп до

обществените институции, които боравят с този език. Решенията, отнасящи се до

официалните езици, учебните програми по основните образователни дисциплини и

изискванията за придобиване на гражданство, бяха взети с явното намерение за

разпространяването на една определена култура сред обществото и толерирането на

една определена национална идентичност, която споделя ценностите на тази

социетална култура. Другите общи “инструменти” на националното изграждане на

Запад включват развитието на национална медия, приемането на национални символи и

празници, преименуването на улици, градове и топографски дадености като реки или

планини на езика на мнозинството, за да се увековечи паметта на героите, почитани от

мнозинството или за да се запази споменът за събития.

Защо прилагането на принципите на либералната демокрация и

утвърждаването на либерално-демократичните държави е толкова тясно исторически

обвързано с налагането на общ национален език? Това е първостепенно важен въпрос,

въпреки че почти изцяло е бил пренебрегван от политическите теоретици на

либерализма. Нито един от изявените изследователи на либералната традиция не се е

ангажирал да подложи на продължителна дискусия правотата или целите на политиката

за национално изграждане или границите на нейните допустими форми. Например,

допустимо ли е за една либерална държава да изисква от имигрантите изучаването на

езика на мнозинството като условие за придобиване на гражданство? Напразно ще

търсим подобни изследвания върху тази или друга политика за национално изграждане

в трудовете на Лок, Кант, Мил, Попър, Роулз или Дворкин. Това е голям пропуск за

либералната теория и е необходимо да се направи твърде много за неговото

преодоляване.

Възможно е някой да остане с убеждението, че националното изграждане е

единствено въпрос на културен империализъм или етноцентричен предразсъдък. Но

много съвременни теоретици на либерализма, известни като “либерални

националисти”, твърдят, че този вид национално изграждане служи на повече значими

и легитимни демократични цели. Например, модерната икономика поставя изискването

за мобилна, образована и грамотна работна сила. Стандартизираното държавно

образование на общия език може да изиграе изключителна роля, ако всички граждани

имат равни шансове за работа в условията на модерната икономика. Всъщност, равният

148

шанс често се възприема именно под формата на равен достъп до системата от

институции, в които се използва доминиращият език.

Също така, споделянето на обща социетална култура нерядко се

възприема като особено важно за появата на солидарност в рамките на съвременните

демократични държави. Видът солидарност, налаган от социалната държава, изисква от

гражданите да проявяват силно чувство за обща идентичност и принадлежност, за да са

готови да пожертват себе си за другия, като се приема, че тази обща идентичност е

подпомагана от наличието на общ език. Освен това, имайки предвид, че общият език е

от особено значение за демокрацията, как е възможно “хората” взаимно да се

управляват, ако не могат да се разбират помежду си? Накратко, насърчаването процеса

на превръщане на интеграцията в една обща социетална култура, е важно за социалното

равенство и политическото сцепление в съвременните държави.

Националната привързаност може да бъде като “акумулаторът”, който захранва

развитието на западните държави: наличието на обща национална идентичност

мотивира гражданите да съдействат за постигането на общи политически цели

(Canovan 1996: 80). Съвременните държави трябва да разполагат с капацитет за

мобилизиране на гражданите в постигането на широк спектър от цели: “това, което

държавата изисква от гражданството, не може да се постигне със средствата на

принудата, а само по пътя на сътрудничеството и самоконтрола при упражняването на

личните права” (Cairns and Williams 1985: 43), като национализмът е едно от най-

ефективните средства за мобилизиране на гражданите. “Акумулаторът” на

национализма може да се използва за постигането на либерални цели като социална

справедливост, демократизация, равни възможности, икономическо развитие или за

постигането на нелиберални цели: шовинизъм, ксенофобия, милитаризъм и

несправедливо завладяване на нови територии. Фактът, че акумулаторът на

национализма може да бъде използван в толкова различни посоки, спомага за

изясняване на неговата вездесъща природа. Либералните реформатори използват

мотива за родината, за да мобилизират гражданите посредством лансирането на

проекти за социална справедливост като предоставянето на обща медицинска помощ

или държавно образование в училищата; нелибералните авторитаристи използват

мотива за родината, за да мобилизират гражданите, като отправят атаки към

предполагаемите врагове на нацията, независимо дали това са чужди държави или

дисиденти от страната.

149

Към етнокултурна справедливост:

диалектика на националното изграждане и малцинствени права

Докато ролята на националното изграждане в условията на съвременните

демокрации се нуждае от повече изследвания, според мен вече е ясно, че този модел за

национално изграждане изисква от нас коренно да преосмислим проблематиката,

свързана с правата на малцинствата. Въпросът вече не се състои в това как да обясним

отдалечаването от нормите на неутралността, а по-скоро дали усилията на

мнозинството, свързани с националното изграждане, са несправедливи към

малцинствата? И дали правата на малцинствата допринасят за осигуряване на защита

срещу тези несправедливости? Иначе казано, като стандарт за оценка на исканията за

признаване на малцинствени права служи вече не етнокултурната неутралност, а

етнокултурната справедливост.

Както отбелязва Чарлз Тейлър, процесът на национално изграждане неминуемо

облагодетелства тези, които принадлежат към културата на мнозинството:

Ако съвременното общество притежава “официален език” в най-пълния смисъл на думата, то това е един

покровителстван, налаган и формулиран от държавата език и култура, като в рамките на това общество

действат икономиката и държавата и следователно хората с този език и култура очевидно се ползват с

огромно предимство. Хората, които говорят други езици, се намират в явно неизгодно положение.

(Taylor 1997: 34).

Това означава, че членовете на малцинствените култури са изправени пред

избор. Ако във всички обществени институции се използва друг език, малцинствата са

изправени пред заплахата да бъдат изместени от главните икономически, академични и

политически институции на обществото. Поставени пред тази дилема, малцинствата

трябва да сведат избора си до четири възможности:

1. Масово да емигрират, особено ако наблизо има просперираща и приятелски

настроена държава, която ще ги приеме. Това рядко се е случвало в

недалечната история на Запад, но има много по-голямо значение в Източна

Европа.

2. Да приемат да бъдат интегрирани към културата на мнозинството въпреки

стремежа да се договорят по-добри или по-справедливи условия за

интеграция.

3. Да се опитат да наложат тези права и правомощия на самоуправление, които

са необходими за запазването на тяхната собствена социетална култура,

150

тоест да създадат свои собствени икономически, политически и

образователни институции, в които да се използва техният собствен език.

4. Да приемат състоянието на непрекъсната маргинализация и да искат

единствено да бъдат оставени на спокойствие в периферията на обществото.

Всяка една от посочените възможности предполага възприемането на различна

стратегия от страна на малцинствата, изправени пред процеса на държавно национално

изграждане. Успехът на тези алтернативи, с изключение на емиграцията, зависи от

предоставянето на определени улеснения от страна на държавата. Възможно е да бъдат

открити някои етнокултурни групи, които отговарят на всяка една от тези категории и

други групи, които заемат междинно положение. Например, някои имигрантски групи

избират състоянието на постоянна маргинализация. Това изглежда се отнася за

хутеритите в Канада или амитите в САЩ. А идеята за приемане състоянието на

маргинализация, вероятно изглежда привлекателна само за тези етнорелигиозни групи,

чиято теология им налага да избягват всякакви контакти със съвременния свят.

Хутеритите и амитите не са загрижени за това, че биват изтласквани от университетите

и органите на законодателната власт, защото считат подобни “светски” институции за

корумпирани.

В действителност обаче, всички останали етнокултурни малцинства се стремят

да участват в съвременния свят, а за да направят това, трябва или да се интегрират в

обществото на мнозинството или да претендират за самоуправление, необходимо за

изграждането и запазването на собствени модерни институции. Поставени пред този

избор, етнокултурните групи действат по различен начин. Накратко ще представя пет

типа етнически групи, които могат да се открият в рамките на западните демокрации:

националните малцинства, имигрантите, изолационистките етнорелигиозни групи,

метеките и расовите кастови групи. Във всеки един от случаите ще разгледам начина,

по който тези групи са засегнати от процеса на национално изграждане, наложен от

мнозинството, какви искания за предоставяне на малцинствени права са предявени в

отговор на националното изграждане и начина, по който тези претенции се съотнасят с

основополагащите либерално-демократични принципи.

Национални малцинства

Под национално малцинство имам предвид групи, които са формирали

завършени и функциониращи общества върху своята исторически доказана родина,

преди да бъдат инкорпорирани в по-голяма държава. Националните малцинства могат

151

да се подразделят на две категории “субдържавни нации” и “автохтонни народи”.

Субдържавните нации са нации, които не са мнозинство в държавата, в която живеят,

но е възможно в миналото да са имали държава или да са правили опити да създадат

държава. Те се оказват в положението да делят една държава с други нации поради ред

причини. Възможно е да са били завладени или анексирани от по-голяма държава или

империя в миналото, отстъпени от една империя на друга или обединени с друго

кралство по пътя на унията. В редки случаи мултинационални държави възникват в

резултат от постигането на доброволно споразумение между две или повече

национални групи за формиране на взаимноизгодна федерация.

Автохтонни народи са тези, чиито изконни земи са били опустошени от

завоевателите и те са били принудително или по силата на договори инкорпорирани в

държави, управлявани от лица, които считат за чужденци. Докато други малцинствени

нации бленуват за статут на нация-държава с подобни икономически и обществени

институции и постижения, автохтонните народи обикновено се стремят към нещо по-

различно: способността да съхранят традиционния си начин на живот и вярвания,

независимо че участват по свой начин в модерния свят. Освен от автономност,

необходима за постигането на този вид проект, автохтонните народи също така

обикновено изискват от по-голямото общество да проявява уважение и признание и да

започне да се поправя заради униженията, които тези хора са понасяли от десетилетия

или векове като второкласни граждани, не-граждани или дори роби.

Pеакцията на националните малцинства по отношение на националното

изграждане на мнозинството в повечето случаи се изразява в опитите за извоюване на

по-голяма автономия, за да запазят и разпрострат социеталната си култура в своята

изконна територия. Всъщност те често се стремят да използват инструментите, които

използва мнозинството, за да насърчават своето националното изграждане: опитват се,

например, да наложат контрол върху езика, на който се преподава в училищата и

изготвянето на учебните програми в региона, в който живеят, върху езика, който се

изисква от кандидатите при назначаване на работа в структурите на управлението,

върху изискванията за имиграция и натурализация, върху определянето на вътрешните

граници. Това ясно се забелязва при фламандския и квебекския национализми,

насочени именно към извоюването и упражняването на тези националноизграждащи

правомощия.

Как трябва да реагират либералните демокрации на подобен малцинствен

национализъм? В исторически аспект либералните демокрации са правели опити,

152

нерядко с жестокост, да потиснат национализма на малцинствата. През ХVІІІ и ХІХ

век, например, Франция под различни предлози е налагала забрана върху използването

на баски и бретонски език в училищата или публикуването на издания на тези езици и

върху всякакви политически обединения, целящи насърчаването на малцинствения

национализъм; британците в Канада лишиха жителите на Квебек от правата им върху

френския език и институции и преначертаха политическите граници така, че

квебекчани да не формират мнозинство в нито една провинция; Канада също забрани

на автохтонното население да създава политически обединения за постигане на своите

национални искания; след завладяването на юго-запада във войната с Мексико през

1848 г. САЩ лишиха отдавна заселилите си испаноезични от правата им върху

испанския език и институции, въведоха тестове за грамотност, за да създадат пречки

при гласуването и насърчиха масовата имиграция в тези области, за да превърнат

испаноезичните в малцинство.

Всички тези мерки целят да лишат от права националните малцинства и да

заличат всякакво чувство за принадлежност към отделна национална идентичност. Това

намира оправдание в мотива, че малцинствата, които се възприемат като отделни

“нации”, биха проявили нелоялност и биха се възползвали от потенциалната

възможност да се отцепят. Често се посочва, че малцинствата, особено автохтонните

народи, са нецивилизовани и изостанали в развитието си и в техен интерес е да бъдат

инкорпорирани, дори и против волята им, в по-цивилизованите и прогресивни нации.

Националните малцинства, следователно, нерядко са били първата мишена в

кампаниите за националното изграждане на мнозинството.

През този век обаче отношението на либералните демокрации към националните

малцинства коренно се промени. Все повече се признава, че е погрешно

малцинственият национализъм да бъде потискан както поради практически, така и

поради нормативни съображения. Независимо от провежданата векове наред

дискриминация, породена от обществени предразсъдъци и незаинтересованост,

националните малцинства съхраняват стремежа към създаването на отделна нация и

постигането на национална автономия.

В резултат на това, когато държавата атакува чувството на малцинството за

принадлежност към отделна нация, често се стига по-скоро до засилване, а не до

намаляване на заплахата от нелоялност и сепаратистки движения. Последните

изследвания на етнонационалните конфликти в света показват, че постигнатите

споразумения за предоставяне на самоуправление намаляват вероятността от

153

избухването на ожесточени конфликти, докато отказът или отмяната на правата за

самоуправление води до възможна ескалация на конфликтите (Gurr 1993, 2000; Hannum

1990; Lapidoth 1996). Опирайки се на опита на западните демокрации, най-добрият

начин да се гарантира лоялността на националните малцинства е да се приеме, а не да

се атакува тяхното чувство за принадлежност към отделна националност.

Фактите сочат, че всяка национална група, която е оцеляла през XIX век,

запазвайки непокътнато чувството си за национална идентичност, не може да бъде

заставена да отстъпи пред желанието си да бъде призната и да получи национална

автономия. Франция постигна успех само през ХІХ век, защото използва такова ниво на

принуда срещу баските и бретонците, каквото е немислимо да се употреби днес. И дори

когато през ХХ век се прибягва до подобна принуда, например срещу някои автохтонни

народи, тези опити завършват с неуспех в опита за заличаване на малцинствената

национална идентичност. Опитите за потискане на малцинствения национализъм бяха

изоставени поради тяхната неефективност и непродуктивност. Те бяха отхвърлени и

поради това, че са морално неоправдани. На какво основание либерално-

демократичните теории оправдават потискането на малцинствения национализъм, а от

друга страна, разрешават националното изграждане на мнозинството? От морална

гледна точка и двете са равнопоставени. Ако мнозинството може легитимно да участва

в националното изграждане, защо това да не се отнася и за националните малцинства,

особено за тези, които насилствено са инкорпорирани в по-голяма държава?

Разбира се, либералните принципи наистина поставят ограничения върху това

как мнозинството или националните групи извършват националното си изграждане.

Либералните принципи ще пресекат всякакви опити за етническо прочистване,

лишаване от гражданство или нарушаване на човешките права. Либералната

демокрация се основава на принципа за зачитане на индивидуалните граждански и

политически права. Освен това, либералните принципи ще изискват от всяка

национална група, която участва в проекта за национално изграждане, да зачита

правото на други нации в рамките на своята юрисдикция, да защитава и създава

собствени национални институции. Квебекчаните, например, имат правото да отстояват

националните си права спрямо останалата част на Канада, но само ако зачитат правото

на автохтонното население в Квебек да отстоява националните си права спрямо

останалата част от Квебек.

Тези ограничения имат важно значение, но мисля, че те все пак оставят

значително пространство за легитимните форми на малцинствен национализъм. Освен

154

това, тези ограничения са сходни както за малцинствените нации, така и за нациите на

мнозинството. Равноправни във всички останали аспекти, националните малцинства

трябва да имат достъп до същите инструменти за национално изграждане, както и

нацията на мнозинството, съобразявайки се със същите либерални ограничения.

Тези ограничения понякога се представят като израз на “балансирането между

индивидуалните и групови права”. Не мисля, че терминологията за “групови права” или

“колективни права” е подходяща, основанията за което съм посочил на друго място

(Kymlicka 1995: ch. 3). Но тъй като не говорим за групови права, важно е да

разграничим два вида права, за които малцинствените групи могат да претендират.

Първата включва правото на групата по отношение на нейните собствени членове,

целящо да защити групата от дестабилизиращото влияние на вътрешните разногласия –

например решението на отделни членове да не следват традиционните практики или

обичаи. Вторият вид обхваща правото на групата по отношение на по-голямото

общество, насочено към защита на групата от въздействието на външния натиск –

например, икономическите и политически решения на по-голямото общество. Първите

наричам “вътрешни ограничения”, а вторите – “външни защити”. Либералните

плуралисти отхвърлят вътрешните ограничения, имайки предвид задължението за

зачитане автономията на индивида. Либералният плурализъм отхвърля идеята, че

групите могат законно да ограничават основните граждански или политически права на

своите собствени членове с цел съхраняване чистотата или автентичността на

груповата култура, традиции или кръвни връзки. Но либералната концепция за

малцинствените права е склонна да отстъпи на групите различни права по отношение

на по-голямото общество, за да ограничи зависимостта на групата от икономическата

или политическа сила на мнозинството. Подобни “външни защити” съответстват на

либералните принципи, въпреки че те също могат да се превърнат в нелигитимни, ако

позволяват на малцинството да упражнява икономическо или политическо

превъзходство над някои други групи, вместо да ограничават зависимостта на

малцинството от силата на по-голямото общество.

Обобщавайки, можем да кажем, че малцинствените права съответстват на

либералния плурализъм, ако отговарят на две условия: да защитават свободата на

индивидите в групата и да стимулират отношенията на равенство (недоминация) между

групите. Както държавното, така и субдържавното национално изграждане, трябва да

бъдат ограничавани от тези принципи.

155

С други думи, това, от което се нуждаем, е една последователна теория за

позволените форми на национално изграждане в рамките на либералните демокрации.

Въпросът е защо националните малцинства да не се ползват от същите възможности на

мнозинството за национално изграждане. Това е контекстът, в чиито рамки трябва да

разглеждаме малцинствения национализъм, тоест като реакция срещу националното

изграждане на мнозинството, използвайки същите инструменти за национално

изграждане, подчинени на същите либерални ограничения. А тежестта за доказване

лежи върху тези, които отричат същите възможности на националните малцинства за

национално изграждане като тези, които националното мнозинство приема за дадени.

Съобразявайки се както с морала, така и със здравия разум, много западни

демокрации, в които живеят национални малцинства, приемат, че са по-скоро

“мултинационални” държави отколкото “нации-държави”. Те допускат съществуването

на две или повече нации в рамките на своите граници и признават, че всяка

конституирала се нация има еднакво обосновани претенции за езикови права и

възможности за самоуправление, необходими за съхраняването й като отделна

социетална култура. В някои държави тази посока към постигането на териториална

автономия се изразява посредством въвеждането на федерална система, тъй като

федерализмът позволява формирането на регионални политически единици,

контролирани от националното малцинство, с реални и конституционно гарантирани

права на самоуправление. Държавите, които са въвели федерализма, с което изразяват

стремежа си към зачитане на малцинствените групи, са Канада (за квебекчаните),

Белгия (за фламандците), Испания (за каталонците, баските и галисийците) и

Швейцария (за френско- и италианоговорящите малцинства).

Важно е да правим разграничение между тези “мултинационални” федерации и

федералните системи, които не са създадени поради етнокултурен плурализъм като

например САЩ, Австралия, Германия или Бразилия. В тези еднонационални федерални

системи федералните единици не са непременно съобразени с отделните

етнонационални групи, които искат да запазят своето самоуправление и културна

обособеност. Американската федерална система може да бъде посочена по-скоро като

форма на “административно-териториален” федерализъм отколкото като

“мултинационален” федерализъм. Американският федерализъм е начин да бъдат

поделени правата на териториална основа в рамките на дадена национална общност,

чиито членове са доминиращи във всяка отделна подединица. Това не е начин за

предоставяне самоуправление на малцинството. Същото се отнася и за Бразилия,

156

Австралия или Германия. За разлика от тях, в многонационалните федерации границите

или правата на една или друга под-единица са определени с идеята да се даде

възможност на националното малцинство да осъществява своето самоуправление. Този

вид федерализъм съществува в Канада, Белгия, Испания и в по-малка степен в

Швейцария.

В други страни или за други национални групи вероятно са налице географски

или демографски причини, поради които федерализмът технически не може да

функционира. В тези случаи се забелязва появата на различни квазифедерални форми

на териториална автономия. Великобритания, например, наскоро прие квазифедерална

система за самоуправление на Шотландия и Уелс, които днес имат свои собствени

законодателни органи. Тенденцията към създаването на квазифедерални форми на

автономия много по-ясно се проявява в контекста на автохтонните народи. В повечето

западни демокрации те поставиха своите искания и извоюват все повече реални форми

на самоуправление над своите земи. На индианските племена в САЩ и Канада е

признато правото на самоуправление, като по този начин те придобиват или

възстановяват контрола върху образованието, здравеопазването, застрахователното

дело, помощите за деца, природните ресурси и т.н. По сходен начин скандинавските

държави създадоха парламент на самите; маорите в Нова Зенландия се ползват със

значителна автономия.

Подкрепяйки Филип Резник (1994), аз ще нарека тези федерации

“мултинационални федерации”. Те не са федерации във формалния смисъл на думата,

но олицетворяват модел за държава, в която националните малцинства са федерирани

към държавата посредством някои форми на териториална автономност, в която са

очертани вътрешните граници, а правомощията са разпределени по начин, гарантиращ,

че всяка национална група може да се запази като отделна и самоуправляваща се

социетална култура.

Смятам, че това е едно от най-значимите постижения на западните демокрации

през този век. Мултинационалните федерации не само управляват конфликтите,

породени от техните конкуриращи се национални идентичности, с демократични и

мирни средства, но също така са осигурили високо ниво на икономически просперитет

и лични свободи за своите граждани. Това е наистина забележително, имайки предвид

огромната сила на национализма през този век. Национализмът разруши колониалните

империи и комунистическите диктатури и преначерта световните граници. Въпреки

това демократичните мултинационални федерации бележат успех в обуздаване силата

157

на национализма. Демократичният федерализъм култивира и умиротвори

национализма в процеса на зачитане индивидуалните права и свободи. Трудно е да си

представим някаква друга политическа система, която може да изяви такива претенции.

Няма гаранция, че всички западни мултинационални федерации завинаги ще се

запазят по този начин. Но със сигурност можем да кажем, че повечето от тези държави

много отдавна биха се разпаднали или дегенерирали в авторитарни управления, ако не

се бяха научили да се съобразяват с малцинствения национализъм.

Имигранти

Имигрантските групи, според мен, са групи, формирали се въз основа на

решението, взето от отделни лица и семейства, да напуснат своята родина и да

емигрират в друго общество, разделяйки се със своите приятели и роднини.

Обикновено това решение е продиктувано от икономически съображения, въпреки че

понякога се дължи и на политически причини, поради които имигрантите искат да

отидат да живеят в по-свободна или по-демократична държава. След време, появата на

второ и следващо поколение в новата страна на пребиваване води до възникване на

етнически общности с различна степен на вътрешно единение и организация.

Особено важно е още сега да разграничим две категории имигранти: тези, които

имат право на гражданство, и тези, които нямат това право. Смесването на тези две

категории предизвика голямо объркване в академичната литература и по-широките

публични дебати. За първата категория ще използвам термина “имигрантска група”, а

втората, която ще изследвам по-долу, наричам метеки.

Следователно, имигрантите са хора, които успяват в условията на една

провеждана от държавата имигрантска политика, която им дава правото да получат

гражданство след относително кратък период от време (около 3-5 години) и при

спазването на минимални изисквания като изучаване на официалния език и познаване в

някаква степен на историята на държавата и нейните политически институции. В това

се е изразявала традиционната политика по отношение на имигрантите в трите основни

“имигрантски държави”, а именно САЩ, Канада и Австралия.

За разлика от националните малцинства, идеята за участие в конкуриращо се

национално изграждане не е била нито привлекателна, нито приемлива за

имигрантските групи в западните демокрации. Съществуват малко, а по-скоро липсват,

примери за имигрантски групи, които да се активират под формата на сецесионистки

движения, националистически политически партии или да изразяват подкрепа си за

158

революционни движения, целящи сваляне на демократично избраните правителства.

Вместо това имигрантите се интегрират в съществуващата политическа система в

момента, в който се интегрират в икономически и социален аспект.

По този начин те не се противопоставят на предприетите от мнозинството

кампании за национално изграждане, насочени към интегрирането им в системата на

обществото. Това, което имигрантите се опитват да постигнат, е преразглеждане на

условията за тяхното интегриране. Всъщност, последните дебати върху

“мултикултурализма” в имигрантските държави са свързани именно с предоговарянето

на условията за интегриране. Имигрантите искат по-толерантен или

“мултикултуралистки” подход за интеграция, който би им позволил и реално би им

помогнал в стремежа да съхранят отделни елементи от своето етническо минало, дори

когато се интегрират в общите институции, които в своята дейност използват езика на

мнозинството. Имигрантите настояват да имат свободата да съхраняват някои от

старите си традиции, свързани с храната, облеклото, свободното време, религията, да

правят сдружения помежду си с цел запазването на тези практики.

По какъв начин либералните демокрации ще реагират на тези претенции на

имигрантския мултикултурализъм? До 60-те години на ХХ век всяка една от трите

основни имигрантски държави приема модела за “англоконформизъм” на имиграцията.

Разчита се, че имигрантите ще бъдат асимилирани от съществуващите културни норми

и след време няма да се отличават от местните граждани по отношение на езика,

облеклото, заниманията през свободното време, кухнята, големината на семейството,

идентичностите и т. н. За непатриотично се възприема да бъдеш външно твърде

“етничен” в общественото си поведение. Тази силна асимилационистка политика се

счита за необходима и служи като гаранция за това, че имигрантите са се превърнали в

лоялни и съзидателни членове на обществото.

Въпреки това в началото на 70-те години на ХХ век все повече се утвърждава

схващането, че този асимилационистки модел е нереалистичен, ненужен и

несправедлив. Той е нереалистичен, защото независимо колко сила се използва при

провеждането на асимилацията, имигрантите никога не изгубват изцяло своите

собствени идентичности и практики. Представата за “melting pot” никога не е била

правилна. Имигрантите в действителност наистина се интегрират в общите институции

и научават доминиращия език, но видимо и с гордост запазват своята обособеност в

етническите си идентичности и привързаности. Натискът върху имигрантите за

асимилация е също така ненужен, тъй като фактите сочат, че имигрантите, които

159

съхраняват в себе си дълбокото чувство за етническа идентичност и гордост, могат да

бъдат въпреки това лоялни и полезни граждани. И накрая, провеждането на асимилация

е несправедливо, защото по този начин се отрича еднаквото отношение към

имигрантите, което превръща интеграцията в потиснически процес.

Мисля, че исканията на имигрантите за по-“мултикултуралистки” модел за

интеграция са справедлива реакция към националното изграждане на мнозинството.

Щом либералните демокрации ще оказват натиск върху имигрантите да се интегрират в

общите институции, които използват в дейността си езика на мнозинството, тогава е

необходимо да се гарантира, че условията за интеграция ще бъдат справедливи. Това

изисква наличието на два основни елемента:

(а) Трябва да признаем, че интеграцията не се появява веднага, а е труден и

дълготраен процес, който действа между поколенията. Това означава, че в

повечето случаи е необходимо създаването на специални, временно действащи

улеснения, от които да се ползват имигрантите. Например, определени услуги

трябва да се извършат на техния майчин език. Необходима е и подкрепа за тези

организации и групи от имигрантските общности, които съдействат на процеса

на заселване и интеграция.

(б) Трябва да се гарантира, че общите институции, в които имигрантите са

принудени да се интегрират, ще се отнасят със същата степен на уважение,

внимание и вежливост към идентичностите и практиките на етнокултурните

малцинства, каквито обикновено се проявяват към доминиращата група. Това

изисква систематично наблюдение върху обществените институции, за да се

установи дали техните правила, структури и символи не поставят имигрантите в

по-неблагоприятно положение. Например, необходимо е да бъдат проучени

правилата в облеклото, официалните празници или ограниченията за ръст и

тегло, за да се установи дали те не са насочени към отделни имигрантски групи.

Необходимо е също така да бъде изследван образът на малцинствата в медиите и

да се установи дали неизбежните ограничения на училищните програми имат

характера на стереотипи и дали отчитат приноса на етнокултурните групи в

националната история или световната култура.

Ориентацията към подобен “мултикултуралистки” модел за интеграция на

имигрантите е много широко разпространена на Запад. Канада е първата държава,

която през 1971 г. официално прие на национално ниво такава “мултикултуралистка”

политика. Оттогава тя бе възприета в много други страни, от Австралия и Нова

160

Зенландия до Швеция, Великобритания и Холандия. И въпреки че САЩ нямат

официална политика към мултикултурализма, приета на федерално ниво, те също

имплицитно възприеха подобен подход. Политиката по отношение на

мултикултурализма или “многообразието” може да се открие в действителност на

всички други нива на управление в Америка и реално във всички обществени

институции от училищните съвети и болници до полицията и армията. Както посочва

Натън Глейзър, “сега всички сме мултикултуралисти” (Glazer 1997).

Всъщност, ако се вгледаме в реалните искания, за които настояват имигрантите с

гражданство, ще видим, че тези искания могат най-правилно да бъдат разбрани, когато

преразгледаме условията за интеграция, без да пренебрегваме целите на интеграцията

(Kymlicka 1998: ch. 2). Имигрантите се стремят към извършването на промени в

системата на институциите – училища, работни места, съдилища, полицейски сили и

социални служби, за да улеснят участието си в тези основни институции. Те искат да

реформират посочените институции с цел осигуряването на по-широко признаване на

техните етнокултурни идентичности и създаване на повече условия за упражняване на

своите етнокултурни практики, за да се чувстват по-комфортно в тези институции. В

този смисъл искат училищата да предоставят информация за живота на имигрантите;

работодателите да се съобразяват с техните религиозни празници или традиционно

облекло; правителствените служби да предоставят здравни услуги и социални

придобивки, съобразявайки се с особеностите на тяхната култура и т. н. Тези политики

по-скоро съдействат на интеграцията, отколкото я затрудняват.

Това обяснява, че страховете относно влиянието на мултикултурализма върху

интеграцията са преувеличени. Няма причина да оставим всичко това на случайността.

Според мен е правилно либералните държави да продължат да смятат, че имигрантите

ще научат доминиращия език като условие за придобиването на гражданство и ще се

запознаят с историята и политическите институции на тяхното ново общество. Също

така е уместно либералните демокрации да продължат да изискват децата на

имигрантите да изучават тези предмети в училище.

Много малко имигранти в западните демокрации се противопоставят на тези

изисквания. Стремейки се към мултикултурализъм, имигрантите не отхвърлят идеята,

че те и децата им имат задължението да изучават живота на по-голямото общество или

че по-голямото общество има интерес да внушава на децата това познание и качества,

които са необходими за придобиването на демократично гражданство.

161

В този смисъл, мултикултурализмът не се възприема като конкуриращ или

заместващ гражданството. Мултикултурализмът е по-скоро външната страна на

гражданството.

Необходимо е отново да подчертая, че аз разглеждам този вид

мултикултурализъм, към който се стремят имигрантите с гражданство.

Според мен, преобладаващата част от постигнато под мотото на политиката на

мултикултурализъм в Канада и Австралия, не само на федерално, но и на местно и

общинско ниво, както и в училищните съвети и частните компании, може да се обясни

като създаване на справедливи условия за интеграция. Тези политики не са доказани

само на теория, но и на практика работят добре, за да улеснят процеса на интеграция на

имигрантите (Kymmlicka 1998: chs. 1-7).

Въпросът не е дали имигрантите са ни подтикнали неизбежно да се отклоним от

нормите на етнокултурната неутралност, а по-скоро как можем да гарантираме, че

политиките на държавата, насочени към оказване на натиск върху имигрантите за

интегриране, са справедливи?

Изолационистки етнорелигиозни групи

Докато повечето имигранти желаят да се обвържат с по-голямото общество,

съществуват някои малки имигрантски групи, които доброволно се изолират от него и

се въздържат от участие в провежданите политики или в живота на гражданското

общество. Както вече посочих, тази възможност за доброволна маргинализация е малко

вероятно да бъде привлекателна за етнорелигиозни групи, чиято теология изисква от

тях да ограничат своите контакти с модерния свят, като хутеритите, амитите и евреите-

хасиди, които емигрират, за да избегнат преследване заради своите религиозни

вярвания. Те не са загрижени за своята маргинализация от по-голямото общество и

държава, защото считат нейните “светски” институции за корумпирани и се стремят да

запазят същия традиционен начин на живот, който са водили в своята родина.

За да избегнат контакта с модерния свят и да запазят своя традиционен начин на

живот, тези групи се стремят да издействат за себе си различни законови облекчения.

Те претендират, например, за освобождаване от военна служба или от задължението да

бъдат съдебни заседатели, защото това би ги намесило в дейността на светските

институции. Също така искат да бъдат изключени от действието на задължителните

закони за образованието, за да предпазят децата си от влиянията на корупцията,

например те се борят за правото да ограничат своите деца да посещават училище преди

162

законоустановената възраст от 16 години и да бъдат освобождавани от основни учебни

дисциплини, по които се придобиват знания за начина на живот в модерния свят.

По какъв начин либералните демокрации трябва да реагират на подобни искания

за освобождаване от участие в националното изграждане на мнозинството? Учудващо

е, че в исторически план много западни демокрации приемат голяма част от тези

искания.

Тези групи нерядко се организират вътрешно по нелиберален начин. Те

забраняват опитите на своите членовете да поставят под въпрос съществуването на

традиционните практики или религиозните органи и всъщност често полагат усилия да

предпазят децата си от това да се възползват от възможността за изказване на подобни

критични коментари, а също и да ограничават жените си от изява извън рамките на

домакинството. Като цяло, те нямат поведението на ангажирани граждани в държавата,

в смисъл, че не проявяват интерес към опитите за преодоляване проблемите на по-

голямото общество: те не се интересуват, например, от начина, по който се решават

въпросите за бедността в градовете, замърсяването или злоупотребата с наркотици.

Джеф Спинър посочва, че тези групи искат да бъдат “частични граждани”,

защото доброволно се отказват както от правата, така и от отговорностите на

демократичното гражданство (Spinner 1994). Те не упражняват правото си на глас и

заемане на изборни длъжности, както и правото за ползване на социални придобивки,

но по същата причина се опитват и да избегнат своята гражданска отговорност, която

изисква от тях да съдействат при решаването на проблемите на държавата. За разлика

от много национални малцинства и имигрантски групи, тези етнорелигиозни секти

отхвърлят принципите за лоялност към държавата, либералните свободи и

гражданската отговорност.

Защо тогава се приемат исканията на тези групи? Част от причината е, че те са се

появили в момент, когато и САЩ, и Канада отчайващо са търсели имигранти, които да

се заселят по западните граници и са били готови на отстъпки, за да се сдобият с

големи групи от имигранти с полезни умения в селското стопанство.

Повечето демократични държави продължават да толерират тези групи до

момента, в който те не започнат в значителна степен да навреждат на своите членове,

например, да упражняват сексуален тормоз върху деца и докато не се опитват да

налагат възгледите си върху външни за тях хора, както и докато членовете имат

правото свободно да напуснат групата. Тази търпимост обикновено се основава на

(противоречивия възглед за) свободата на религията или на това, че групите са

163

получили определени обещания за толерантно отношение при пристигането си в

държавата – обещания от миналото, които не са давани на други имигранти.

Докато първите три вида групи са принудени да се интегрират, дори въпреки

желанието си да останат незасегнати от този процес, разглежданите по-долу две групи

– метеките и расовите кастови групи - са насилствено изолирани, макар и да желаят да

се интегрират. Този процес на изолиране продължава да създава много трудности на

западните демокрации.

Метеки

За разлика от изолационистки групи като амитите, които доброволно се отказват

от своето гражданство, се срещат и мигранти, на които никога не им е предоставена

възможността да получат гражданство. Това е една разнообразна група от хора,

включваща нелегалните мигранти, които неправомерно влизат в държавата или

превишават визовия престой като много северноафриканци в Италия, и временни

мигранти, които влизат в държавата като бежанци в търсене на временна закрила или

като “гастарбайтери” подобно на турците в Германия. При влизане в държавата тези

хора не биват възприемани като бъдещи граждани и дори като дългосрочно

пребиваващи и не им е разрешено да заемат първостепенни позиции. Но въпреки

законовите ограничения те успяват в една или друга степен да се установят постоянно.

Теоретично, а в известна степен и на практика, много от тях са изправени пред

заплахата да бъдат депортирани, ако са преследвани от властите или са обвинени в

извършване на престъпление. Те участват легално или нелегално в определени форми

на заетост, могат да се оженят и да създадат семейства. Това се отнася, например, за

мексиканците в Калифорния, турците в Германия или северноафриканците в Италия

или Испания. Заемайки термина, който се използва в Древна Гърция, Майкъл Уолзър

нарича тези групи “метеки”, тоест дългосрочно пребиваващи лица, които независимо

от статута си не са изолирани от живота на полиса (Walzer 1983). Метеките

предпочитат да живеят в перифериите на по-голямото общество, тъй като се сблъскват

с огромни затруднения в интегрирането си от юридическо, политическо, икономическо,

социално и психологическо естество.

Като цяло най-важното искане на метеките е свързано с узаконяването на техния

статут като постоянно пребиваващи и получаването на достъп до възможността за

придобиване на гражданство.

164

По какъв начин либералните демокрации трябва да отговорят на това искане?

Някои страни, особено тези, които традиционно са считани за имигрантски, приемат с

неохота подобни искания.

Други държави, особено тези, които не се считат за имигрантски, се

противопоставиха на подобни искания. Те не само че не признават на посочените лица

статута на имигранти, но им отказват всякакъв статут и не са склонни да започнат

процеса за интегриране на имигрантите, както и да изградят съответната

инфраструктура. Голяма част от метеките нарушават закона, като влизат в държавата

(нелегални имигранти) или не изпълняват обещанието си да се завърнат в страната на

произход (гастарбайтери), поради което не биват считани за достойни да получат

гражданство.

Можем да проследим как тази политика рефлектира върху идеята за

“мултикултурализъм”, насочена към имигрантите, на които е отказана възможността да

получат гражданство. Това е идея, която твърде много се различава от тази в

имигрантски държави като Канада или Австралия. В някои немски провинции

(лендери), например, до 80-те години на ХХ век правителството не допускаше турските

деца да учат в немски класове, а вместо това сформира за тях отделни класове, в които

занятията обикновено се водеха на турски език от учители от Турция, а учебната

програма целеше подготвянето на тези деца за живот в Турция. Това бе наречено

“мултикултурализъм”, но за разлика от мултикултурализма в Канада или Австралия,

този модел не беше разглеждан като начин за обогатяване или допълване състава на

немското гражданство. Той бе начинът, посредством който да се посочи, че на тези

деца мястото им настина не е тук, че техният истински “дом” се намира в Турция.

Накратко, съществуваше надеждата, че ако на метеките им бъде отказано

гражданство, оставайки със съмнителен правен статут в държавата и ако неколкократно

им бъде обяснено, че истинският им дом е в тяхната страна на произход и не са желани

да бъдат членове на обществото, тогава евентуално те биха се завърнали в родината си.

Все повече обаче се утвърждава схващането, че този подход към метеките е

погрешен както в морален, така и в реален план. Стана ясно, че метеките, живеещи от

няколко години в една държава, почти не са склонни да се завърнат в родината си, дори

и да имат несигурен правен статут. Това важи особено за случаите, в които метеки са

сключили брак в приемащата държава и имат деца. От тази позиция това е новата им

страна, превърнала се в техен “дом”, а не страната, от която произхождат.

165

Следователно, една политика, която се основава върху надеждата за доброволно

завръщане в държавата на произход, е просто нереалистична. Освен това, тя е заплаха

за голямото общество, тъй като вероятният резултат от подобна политика е създаването

на обезправена, отчуждена и основана на расистки принцип нисша класа. Метеките

могат да развият една противостояща субкултура, в която самата идея за постигане на

успех в основната система на институциите сe приема със съмнение. За да се избегне

това, в западните демокрации, дори в неимигрантските държави, се забелязва

нарастваща тенденция към приемането на програми за амнистиране на всички

нелегални имигранти и предоставяне на гражданство на гастарбайтерите и техните

деца. Всъщност, отдавна заселилите се метеки все повече се възприемат като легални

имигранти и имат разрешението и подкрепата да следват пътя на имигранта към

интеграция.

Либералната демократична система е система, при която хората, подчинени на

политическата власт, могат да участват във формирането на тази власт. Наличието на

постоянно пребиваващи лица, които са подчинени на държавата, но без право на глас, е

като създаването на някакъв вид кастова система, която подкопава демократичните

правомощия на държавата (Bauböck 1994, Carens 1989, Walzer 1983, Rubio-Marin 2000).

Налице са, следователно, както разумни, така и морални основания на метеките

да бъде предложено гражданство.

Според някои, културните различия са твърде големи, за да се интегрират тези

имигранти, без значение каква е официалната политика по отношение на имигрантите.

Фактите обаче не подкрепят този възглед.

Различни изследвания показват, че ключовият фактор за интеграцията на

имигрантските групи не е в културните различия между страната на произход и

приемащата страна, а по-скоро в политиката на приемащата страна. Интегрирането или

изолирането на имигрантите не се обуславя от разликата в културата или нивото на

образование, а от държавните политики по отношение на заселването и гражданството

(Castles and Miller 1993).

Това не трябва да ни изненадва. Имигрантите с гражданство коренно се

отличават от нелегалните имигранти по своите очаквания, стимули и възможности за

интеграция. Освен това и също толкова важно, очакванията и стимулите на

приемащото общество по отношение на тези групи коренно се различават.

Легален имигрант, който има право да бъде натурализиран, се приема като

бъдещ гражданин. Процесът на подбор на тези имигранти се възприема именно като

166

подбор на бъдещи граждани. В резултат, приемащото общество има голям принос в

интеграцията на тези имигранти – очакванията са те да се заселят постоянно, да бъдат

натурализирани, да гласуват и да имат деца, които без съмнение са граждани.

За разлика от това, приемащото общество в много малка степен, а дори и изобщо

не е стимулирано да инвестира в нелегалните имигранти. Напротив, официалната цел

на правителството е да установи самоличността им и да ги депортира по възможно най-

бърз начин. Като последица стратегията на нелегалните имигранти за оставането им

налага укриване от държавните органи. С други думи, нелегалните имигранти са

неспособни да се възползват от програмите и институциите, които съдействат за

интеграцията на имигрантите, докато легалните имигранти имат множество стимули

сами да инвестират в собствената си интеграция.

Афро-американци

Последната група, която придоби особено значение в наскоро проведените в

Америка теоретични дебати относно етническите отношения, обхваща чернокожите

или “афро-американците” - наследници на африкански роби, доведени в САЩ между

ХVІІ и ХVІІІ век. Като роби, чернокожите не са приемани за граждани или дори за

“хора”, а просто като собственост на робовладелеца, наред със сградите и добитъка.

Въпреки че робството е премахнато през 60-те години на ХVІІІ век и чернокожите

получават гражданство, те са били подчинени на законите за сегрегация, изискващи от

тях да посещават отделни училища, да служат в отделни армейски части, да пътуват в

отделни вагони и т. н. до 50-60-те години на ХХ век. И ако подобни дискриминационни

закони сега са отхвърлени, то фактите сочат, че чернокожите продължават да бъдат

обект на широко разпространена неформална дискриминация по отношение на

заплащането на труда и устройването в жилища, като се запазва непропорционалното

им съсредоточаване в слоевете на по-нисшата класа и в бедните квартали.

Афро-американците имат уникално отношение към американското национално

изграждане. Подобно на метеките, в исторически аспект те не се били допуснати да

станат членове на нацията. Но за разлика от метеките, обяснението не е във факта, че те

са били граждани на друга нация, към която трябва да се завърнат. Чернокожите в

Америка едва ли могат да бъдат възприемани като “чужденци” или “представители от

друг свят”, тъй като те се заселват в САЩ по едно и също време с белите и нямат

чуждо гражданство. Вместо това, те са били денационализирани – отказва им се

167

членство в американската нация, но едновременно с това не са възприемани като

принадлежащи към друга нация.

Афро-американците се отличават от други етнокултурни групи на Запад. Те не

се вписват в модела за доброволното имигрантство, не само защото насилствено са

доведени в Америка като роби, но и защото по-скоро са били възпирани, отколкото

насърчавани да се интегрират в институциите и културата на мнозинството, пример за

което е провежданата расова сегрегация, законите срещу смесването на расите. Афро-

американците не се вписват и в модела за националните малцинства, тъй като в

Америка нямат своя родна земя или общ исторически език. Те произхождат от смесица

от африкански култури, ползващи различни езици, като не са направени никакви опити

за запазване единството на афро-американците с общ етнически произход. Напротив,

хора от една и съща култура, дори от едно и също семейство, обикновено са били

разделяни. Нещо повече, преди да бъдат освободени от робство, на чернокожите е било

забранено от закона да се опитват да възстановят своята собствена културна структура,

например всички форми на общуване между чернокожите освен църквите са

съществували нелегално.

Все повече се утвърждава схващането, че е необходимо да бъде изработен един

подход sui generis за афро-американците, съдържащ разнообразни мерки. Те могат да

включват обезщетяване за неправдите в миналото, предоставяне на специална помощ в

процеса на интеграция като гаранция за политическото представителство на

чернокожите (например, като се преначертаят границите на избирателните райони, за

да се формират области, в които чернокожите имат мнозинство) и оказване на подкрепа

за различните форми на самоорганизация на чернокожите (например субсидиране на

исторически формиралите се колежи за чернокожи и на образованието, предназначено

за чернокожи). Тези отделни искания изглежда имат различни посоки, тъй като някои

насърчават интеграцията, докато други засилват сегрегацията, но всяко се отнася до

различен аспект от сложната и противоречива действителност, в която се намират

афро-американците.

Дългосрочната цел се състои в насърчаване интеграцията на афро-американците

в американската нация, но това очевидно е дълготраен процес, който може да се

развива, само ако се засилят съществуващите общности и институции на чернокожите.

Необходимо е в краткосрочен план да се постигне определена степен на отделеност и

чувствителност към цветовете, за да се изпълни дългосрочната цел за едно интегрирано

и нечувствително към расовите различия общество.

168

Може би афро-американците понасят най-големите несправедливости в

сравнение с всички етнокултурни групи, както поради исторически утвърдилото се

неправилно отношение към тях, така и поради настоящото им положение.

Следователно, от морална гледна точка американското правителство има неотложното

задължение да посочи и поправи тази несправедливост.

Диалектика на националното изграждане

и малцинствени права

В предходния раздел разгледах пет типа етнокултурни групи и се опитах да разкрия

начина, по който техните искания са най-добре осъзнати от гледна точка и като реакция

на националното изграждане на мнозинството. Ако се опитаме да съчетаем тези

различни искания в едно по-широко понятие за етнокултурна справедливост, можем да

кажем, че националното изграждане на мнозинството е легитимно при наличие на

следните изисквания:

1. Всяка група от дългосрочно пребиваващи лица винаги трябва да бъде приемана

като член на нацията, за разлика от метеките и расовите кастови трупи. Всеки,

който живее на територията на приемащата държава, трябва да има

възможността да придобие гражданство и да стане пълноправен член на

нацията, ако желае това.

2. Имигрантите и другите етнокултурни малцинства трябва да се интегрират към

нацията. Социокултурната интеграция, необходима за членство в нацията,

трябва да бъде разбирана “ограничително”, преди всичко като включваща

институционалната и езикова интеграция, а не като съвкупност от обичаи,

религиозни вярвания или модели на начин на живот. Интеграцията в общите

институции, използващи един език в дейността си, трябва да открие във

възможно най-голяма степен пространство за изявява на индивидуалните и

колективни различия, както в личния, така и в обществения живот, като

публичните институции трябва да се настроят към зачитане идентичността и

практиките на етнокултурните малцинства. Иначе казано, представата за

национална идентичност и национална интеграция трябва да бъде поставена на

плуралистична и толерантна основа.

3. На националните малцинства да бъде позволено да участват в своето собствено

национално изграждане, за да се съхранят като отделна социетална култура.

169

В исторически аспект тези три условия рядко се срещат в рамките на западните

демокрации, но в повечето демокрации е налице явна тенденция към тяхното по-

широко приемане.

Моделите, които описах , са обобщения, а не твърди правила. Някои метеки,

групи от имигранти и национални малцинства не са се активизирали в исканията си за

малцинствени права, а дори когато се активизират в тази посока, някои западни

демокрации продължават да се противопоставят на техните искания. Дори и тези

искания да бъдат приети, те често запазват противоречивата си природа и уязвимост

към промените в общественото мнение или управляващата партия.

Това, което откриваме в “истинския свят на либералните демокрации”,

следователно, е сложната диалектика на държавното национално изграждане

(претенциите на държавата по отношение на малцинствата) и малцинствените права

(исканията на малцинствата към държавата). Това може да бъде представено нагледно

по следния начин:

Съществено е да разглеждаме в единство двете половини на тази елипса. Твърде

често в рамките на дебатите относно малцинствените права хората поглеждат само

долната половина на фигурата и поставят въпроса защо натрапчивите и агресивни

малцинства претендират за “специален статус” или “привилегии”. Какво дава право на

170

малцинствата да предявяват такива претенции към държавата? Но ако погледнем

горната част на фигурата, става видно, че исканията за малцинствени права трябва да

бъдат разглеждани в контекста и като реакция на държавното национално изграждане.

Реално предявените от малцинствата претенции към държавата трябва да бъдат

възприемани като реакция на исканията, които държавата отправя към малцинствата.

В западните демокрации действа сложна съвкупност от активни форми на

национално изграждане, съчетани с активни искания за малцинствени права. Това

особено се усложнява при мултинационалните федерации, тъй като предоставянето на

права за самоуправление на националните малцинства означава, че вътрешната

диалектика се повтаря на субдържавно ниво. Както вече бе посочено, националните

малцинства използват своите права за самоуправление, за да приемат собствени

политики за национално изграждане в рамките на своята подединица на федерално

ниво или автономна територия, като често прилагат същите инструменти за национално

изграждане като централизираната държава, за да разпространяват езика и

социеталната си култура в рамките на територията на своята подединица, например,

чрез контрол върху образованието и заетостта в сектора на обществените услуги. Това

оказва натиск върху всяко едно от “вътрешните малцинства” в рамките на

самоуправляващата се територия, като например англоговорящото население и

автохтонните народи в Квебек; кастилците и северноафриканските имигранти в

Каталония. Изправени пред този вид субдържавно национално изграждане, вътрешните

малцинства очевидно разполагат със същия ограничен кръг от възможности: да

приемат интеграцията в социеталната култура на националното малцинство или да се

борят за създаване и съхраняване на свои собствени самоуправляващи се институции,

или да приемат доброволната маргинализация, или да мигрират на друго място.

И тук откриваме същите модели за ответна реакция, подобно на нивото на по-

голямата държава. Имигрантите в Квебек, например, обикновено избират интеграцията

във франкофонската социетална култура, докато автохтонните народи и общността на

англоговорящите, които дълготрайно са се заселили, се борят за съхраняване на своите

собствени институции. Всяка от тези реакции към субдържавното национално

изграждане включва предявяването на претенции за малцинствени права към

правителството на териториалната подединица или на автономната територия.

Имигрантите се стремят към свое собствено обществено финансирано образование,

болници, медии, университети. И както държавно централизираното национално

изграждане все повече е ограничавано от малцинствени права, така се забелязва и

171

ясната тенденция правата на вътрешното малцинство да бъдат възприемани като

ограничаващи субдържавното национално изграждане.

Това означава, че на субдържавно ниво съществува диалектика от втори ред на

националното изграждане и малцинствените права в мултинационалната държава:

Тази диалектика от втори ред е малко вероятно да се прояви на практика по

същия начин като първата. Много малко национални малцинства осъществяват контрол

върху политиката на натурализация или военната служба, които са два от важните

инструменти на провежданото държавното национално изграждане (на централно

ниво). Но като цяло можем да кажем, че в мултинационалните федерации

националните малцинства разполагат с много от същите възможности за национално

изграждане, както и доминиращата нация, подложена на същите ограничения,

включващи зачитане правата на (вътрешните) малцинства. Независимо дали действа на

държавно или субдържавно ниво, националното изграждане е нелегитимно, ако се

опитва насилствено да асимилира имигрантите, с изключение на метеките, или да

потиска националните малцинства.

Крайната комбинация между държавното и субдържавното национално

изграждане, ограничавана от малцинствените права и на двете нива, изглежда

объркана. Но това е реалният свят на либералната демокрация в мултинационалните

държави – реалност, която е систематично пренебрегвана или замъглявана от мита за

неутралната държава. Като цяло обаче особената съвкупност от национално изграждане

и малцинствени права в западните демокрации функционира доста добре. С времето е

172

придобит опит проблемите да се решавет с мирни средства и е изградена устойчивост в

многообразието.

Разбира се, има много трудни въпроси, които не са намерили решение.

Съществуват много групи, които още не са извоювали пълно равенство: афро-

американците в САЩ, гастарбайтерите в Австрия, нелегалните имигранти в Южна

Европа, автохтонните народи в Южна и Северна Америка, Австралия. Освен това, дори

когато политиките функционират добре, винаги съществува опасността някое от

посочените възходящи движения да бъде забавено. А всъщност фактът, че тези

политики работят добре, е плод по-скоро на щастлива случайност, отколкото на

проявена далновидност и внимателно планиране. Тази цялост се появи ad hoc, без да

бъде контролирана от никаква теория, модели или ясно разбиране на основополагащите

принципи или дългосрочни цели. Въпреки това либералните демокрации на практика

развиха учудващо успешни форми и на националното изграждане, и на малцинствените

права. Особената им цялост е може би най-добрият създаван досега подход.

Релевантност на западните подходи към ЦИЕ

Дотук накратко очертах теоретичните подходи към малцинствените права в

рамките на западните демокрации. До каква степен и дали въобще съществува връзка с

етническите конфликти в ЦИЕ? Можем ли да открием сходна диалектика на

държавното национално изграждане и малцинствените права в региона? В началото ще

изследвам процеса на национално изграждане, а след това ще разгледам исканията за

малцинствени права.

Национално изграждане в ЦИЕ

Според мен е очевидно, че новите демократизиращи се държави от ЦИЕ следват

модела на държавното “национално изграждане”. Те не са, а и не претендират да бъдат,

етнокултурно неутрални, но активно участват в проектите за национално изграждане и

разпространение на общата социетална култура върху цялата територия на държавата

(Pettai 1998). В този смисъл използват много от инструментите за национално

изграждане, с които си служат западните демокрации. Те включват:

(1) политиката по отношение на официалния език;

(2) опитите за създаване на унифицирана система за национално образование;

(3) политиката по отношение на миграцията и натурализацията, изискването да

приемат обща национална идентичност като условие за натурализация;

173

(4) създаването на нови административни области с цел намаляване влиянието на

малцинствата във всяка една от тях;

(5) централизирането на властта, така че всички решения да се вземат в средата, в която

доминиращата група формира сигурно мнозинство.

Някои западни анализатори възприемат тези политики за национално

изграждане като доказателство, че новите демократизиращи се държави в ЦИЕ коренно

се различават от западните “граждански” нации. Но както вече бе посочено,

прилагането на модела за национално изграждане само по себе си не е несъвместимо

със западните либерални демокрации. Какво тогава различава либералното национално

изграждане от нелибералния национализъм? Това е интересен и недостатъчно

изследван въпрос. Ще изтъкна девет разлики, всяка от които имат връзка с

малцинствените права, като искам да подчертая, че всяка от тези девет разлики е

въпрос на приоритизиране: националистическите движения са част от континуума на

либерализма и по-скоро нямат “чисто либерална” или “чисто нелиберална” същност.

1. Една от разликите между либералните и нелибералните форми на национално

изграждане се проявява в степента на принуда, използвана за насърчаване

изграждането на една обща национална идентичност. Като цяло е вярно, че

либералните държави налагат по-малко санкции или пречки на тези, които остават

извън доминиращата национална група. Например, докато една либерална държава

може да откаже отпускането на средства за училища, в които се преподава на езика на

малцинството, малко вероятно е да се забрани частното финансиране на училища за

малцинствата.

2. Либералните държави имат много по-тясно схващане за подходящото

“публично пространство”, в рамките на което може да се изявява доминиращата

национална идентичност, и много по-широко схващане за “частната” сфера, в която

различията се толерират. Например, в една либерална държава парламентарните дебати

може да се водят само на един език, но либералните страни не са склонни да изискват,

подобно на някои страни от ЦИЕ, изборните плакати и брошури да се отпечатват

единствено на официалния език или сватбените церемонии да се провеждат само на

този език.

3. Либералните държави не са склонни да забранят формите на изразяване или

политическа мобилизация, които оспорват привилегироваността на националната

идентичност. За лицата, които искат да придадат различен национален характер на

публичното пространство, вероятно чрез приемането на друг официален език или дори

174

чрез образуването на отделна държава по пътя на отцепването, липсва забрана да

заемат обществени длъжности. Оказването на подкрепа за такива промени не се

възприема като израз на нелоялност, а дори и да се приема в подобен смисъл, това не се

счита като достатъчно основание за ограничаване на демократичните права.

4. Либералните държави обикновено използват много по-тясна дефиниция за

национална общност. Членството в нацията не е ограничено за тези, които имат

определена расова принадлежност, етничност или религия. Като цяло, всеки може да се

присъедини към нацията, ако желае да направи това. Когато либералните държави

забраниха националните малцинства да изразяват публично своята идентичност, както

французите направиха с баските, те поне гарантираха, че малцинствата могат да станат

пълноценни и равноправни членове на доминиращата нация. Понастоящем българският

национализъм преминава през големи трансформации, но до неотдавна, за да бъдеш

истински българин, трябваше да носиш българско фамилно име, да произхождаш от

етнически българи и да принадлежиш към православната църква. Излишно е да

казваме, че за турците, които живеят в България, е било много трудно някога да бъдат

приети за членове на “българската” нация, дори и да са имали желанието да се

интегрират.

5. Отчасти като последица от тази всеобхватност либералните държави имат

много по-тясно схващане за националната идентичност. За да бъде възможно за хората

от различни етнокултурни среди да станат пълноценни и равноправни членове на

нацията и за да се предостави максимална възможност за изразяване на различно

мнение, условията за приемане са относително малко, например изучаване на езика,

участие в общите публични институции и вероятно заявяването на ангажираност към

процеса на просъществуването на нацията в дългосрочен план. За да се присъединиш

към нацията, не е необходимо да се откажеш от фамилното си име, религия, обичаи и

т.н.

6. Отчасти като последица от това културно изтъняване е по-малко вероятно

либералният национализъм да възприеме нацията като върховна ценност.

Нелибералните национализми често приемат нацията като сакрална и най-висша

ценност, на която всичко останало е подчинено и съществува, за да й служи –

например, определянето ролята на жените като “даващи живот на нацията”. За разлика

от тях, либералният национализъм се опитва да стесни съдържанието на националната

идентичност и култура, за да се открие пространство за други сфери на обществения

живот, които да се развиват самостоятелно като религия, семейство, начин на живот,

175

хоби и професионално развитие. Нацията е полезна не само на себе си и за себе си, тя

по-скоро създава средата, в която ние постигаме това, което реално има значение за нас

като индивиди – нашето семейство, вяра, призвание, свободно време и планове.

Необходимият максимум за либералните националисти, както посочва Джонатан

Глоувър е: “Сами по себе си нациите винаги да бъдат използвани единствено като

средство и никога като цел” (Glover 1997: 29)

Разбира се, дори и в либералното общество някои индивиди възприемат своята

нация като нещо сакрално, особено ако принадлежат към религия, която постановява,

че те са избраните хора, чиято национална съдба е предопределена от Бог. Това обаче

не е схващане на държавата или идея, заложена в конституцията, и не е основа за

развитието на програми за либерално национално изграждане. Отделяйки църквата от

държавата и ограничавайки съдържанието на националната идентичност, либерализмът

десакрализира нацията и открива пътя за други ценности.

7. В резултат на това културно изтъняване и етническа всеобхватност

либералните национални култури придобиват по-“космополитен” характер. Нямам

предвид това, че гражданите в една либерална нация приемат идеологията на

космополитизма. Като идеология космополитизмът отхвърля всички форми на

национализъм и се противопоставя на усилията на държавата да защитава

националните идентичности и култури. Ясно е, че гражданите на западните демокрации

не са “космополити” в този смисъл - те приемат, че легитимната функция на държавата

е да защитава и да дава изява на определена национална идентичност. Но докато

либералните граждани запазват своята обвързаност към принципите и практиките на

националното изграждане, действителната същност на техния всекидневен живот е все

повече повлияна от вярванията, практиките и продуктите от други части на света. Този

културен обмен е неизбежна последица от съществуващите либерални свободи,

етническа всеобхватност и изтъняване на официалната национална култура.

Иначе казано, социеталната култура в либералната нация е отворена и

плуралистична, заимстваща от други култури всичко ценно, до което се докосне, след

което го вмества в своите собствени традиции и го предава на следващите поколения.

Освен това този вид културен обмен се възприема като нещо позитивно.

Нелибералните национализми, обратно, обикновено имат за цел съхраняване на

“чистотата” или “автентичността” на своята култура от “заразата” на външни влияния.

8. Либералните нации е по-малко вероятно да настояват, че националната

идентичност трябва да бъде изключваща. Можеш да бъдеш истински “канадец” и също

176

така да се възприемаш като член на ирландската или виетнамската нация. Можеш освен

това публично да изразяваш и двете си национални идентичности. Канадците от

ирландски произход могат да почитат ирландските национални символи и празници,

както и канадските – не съществува формална или неформална забрана за поставяне на

ирландско знаме върху нечия къща или участие в шествие по случай празника на свети

Патрик. Нелибералните национализми са склонни да възприемат по-ограничително

схващане за национална идентичност и да настояват, че за да бъдеш истински член на

една нация, трябва да отхвърлиш всички останали национални идентичности.

9. Накрая, либералните нации постигат единство в общественото признаване на

тези национални малцинства, които последователно и демократично подчертават

своята национална обособеност и споделят общественото пространство с тях. За

разлика от Франция след революцията или САЩ през 1848 г., днес либералните

държави признават, че групите, концентрирани върху дадена територия, които

насилствено са били инкорпорирани в държавата, не могат и не трябва да бъдат

принуждавани да приемат националната идентичност на мнозинството. Ако групи като

квебекчаните, каталонците, фламандците, шотландците или автохтонните народи се

възприемат като отделни нации в рамките на по-голямата държава, тогава тяхната

национална обособеност трябва да бъде призната в обществения живот и обществените

символи, посредством предоставяне на статут на официален език, права за

самоуправление и зачитане на специфичните правни традиции. Приемайки

легитимността на тези малцинствени национализми, държавите признават, че са от този

тип “мултинационални” държави, който описах по-горе.

Тези девет разлики са свързани помежду си и нерядко взаимно се подсилват. Но

е възможно националистическите движения да бъдат по-либерални в някои аспекти и

по-малко в други, като е необходимо тези нюанси да бъдат взети под внимание. Важно

е също така да изследваме тези девет точки както на формалното ниво на законите и

конституцията, така и на неформалното ниво на публичния дискурс. Например,

възможно е една държава да има приета либерална конституция, която потвърждава

равните права за жените, и въпреки това нелиберален публичен дискурс, който твърди,

че жените, които упражняват своите права, изменят на дълга си към нацията. Правилата

за либерална натурализация могат да съществуват заедно с нелиберален дискурс, който

отрича, че имигрантите или децата от смесени бракове са “истински” членове на

нацията. Съществуват много други критерии, които отграничават либералното

национално изграждане от нелибералните национализми. Въпросът е не дали

177

държавите участват в националното изграждане, а по-скоро с какъв вид национално

изграждане и на каква фаза от националното изграждане ще се ангажират. Либералните

държави считат, че имат правото да насърчават определена национална идентичност и

да се опитват да я разпростират върху територията на държавата, но този проект за

национално изграждане на обществото е рамкиран и самоограничаващ се.

Малцинствата не биват възприемани като “неестествени” и загрозяващи националния

пейзаж, а като пълноценни граждани, чиито интереси заслужават подобаващо

внимание и не трябва да бъдат оценявани въз основа на това как влияят на

доминиращата национална група. Това означава, че всички програми за национално

изграждане трябва да предвиждат използването на минимална степен на принуда;

трябва да оставят достатъчно пространство за изразяване на различията в личната

сфера; трябва да разрешават на тези, които желаят, да станат пълноценни и

равноправни членове на нацията; трябва да допуснат да споделят публичното

пространство с тези национални малцинства, които настояват за запазване на своята

обособеност.

Искания за малцинствени права в ЦИЕ

От гледна точка на първата половина на диалектиката национално изграждане/

малцинствени права определено се забелязва, че страните от ЦИЕ използват

разнообразни инструменти за национално изграждане с оглед защитата и

разпространяването на доминиращата социетална култура. В някои случаи това

държавно национално изграждане е по-широко, принудително или изключващо в

сравнение със западните демокрации. По какъв начин малцинствата ще реагират на

държавното национално изграждане? Както вече посочих, малцинствата, изправени

пред процеса на национално изграждане, имат ограничени възможности, вариращи от

интеграция до самоуправление и доброволна маргинализация. Коя от тези възможности

избират малцинствата в ЦИЕ? Реагират ли те на това, предявявайки подобни видове

искания като малцинствата на Запад?

Вече отбелязах една важно различие в реакцията на малцинствата в ЦИЕ. За

разлика от Запада, възможността за масова емиграция се възприема сериозно от дадени

групи. Можем да отбележим няколко примери за бягство на малцинства. В някои

случаи буквално цялото малцинствено население напуска страната. Например, почти

всички етнически немци и евреи напускат Централна Азия и се отправят към Германия

или Израел. В други случаи е налице значителна на брой миграция, понякога стигаща

178

до стотици хиляди души. Това се отнася за етническите руснаци, които напускат

Казахстан и се отправят към Русия; етническите унгарци напускат Трансилвания и

Войводина и се отправят към Унгария; етническите гърци напускат Южна Албания и

се отправят към Гърция. При всички тези случаи е налице значителна миграция,

въпреки че повечето членове на малцинствената група не заминават.

Въпреки това в повечето случаи идеята за масова миграция нито е възможна,

нито е желана от малцинствата. А ако малцинствата останат в държавата, може да се

очаква, че те ще реагират на политиките на държавно национално изграждане,

издигайки искания за предоставяне на различни права. И това реално се случва. В

Молдова, например, исканията на гагаузите и на славянската общност от

Приднестровието предизвикаха, поне в началото, “реактивен национализъм” като

противодействие на решителните политики за национално изграждане, предприети от

мнозинството (Chinn and Roper 1995, Ethnobarometer 1999: 62-7, Kaiser 1994: 364-7;

Thompson 1998). Много от примерите за малцинствен сепаратизъм, който се появи

между края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век в бившия Съветски съюз в

Азербайджан, Грузия, Молдова и Украйна, бе първоначално реакция към проектите за

национално изграждане на мнозинството, инициирани в републиките (Ethnobarometer

1999: ch.2). Исканията на турците в България бяха израз на натиска, който им бе оказан,

за да се асимилират в българското мнозинство (Tomova 1998). Унгарците в Румъния и

Словакия също реагираха на политиките за радикална национализация в началото на

90-те години на ХХ век (Ethnobarometer 1999: ch.3). В по-общ смисъл, винаги, когато

мнозинството се опитва да дефинира държавата като еднонационална, националните

малцинства реагират, предявявайки искания за признаването им като “отделно

общество” или “конституираща нация”.

Има ли основание да мислим, че държавите от ЦИЕ ще (или трябва да) приемат

по-специфичните модели на малцинствени права от западен тип като имигрантския

мултикултурализъм или мултинационалния федерализъм? Дали Западът и ЦИЕ ще (или

трябва да) се доближат до подобни принципи на етнокултурна справедливост в

отношението си към метеките, имигрантите, националните малцинства или

изолационистките етнорелигиозни групи? Нямам достатъчно познания и опит, за да

отговоря по категоричен начин на тези въпроси, но ще си позволя да направя няколко

предварителни бележки. В началото ще разгледам исканията за малцинствени права,

след това мигрантските групи и накрая ще изследвам няколко случаи на “аномалия”

179

като ромите, руските заселници в бившите републики от Съветския съюз или

кримските татари, които не се вписват в обичайните категории.

Национални малцинства в ЦИЕ

Доколкото ми е известно, Русия е единствената държава, която доброволно прие

една от формите на мултинационален федерализъм, който предоставя значителна

териториална автономия на някои национални малцинства. Във всички останали страни

идеята за териториалната автономия енергично се отхвърля.

В някои случаи съществувалите преди това форми на автономия за

малцинствата бяха изхвърлени като непотребни: Сърбия отмени автономията на

Косово/Войводина; Грузия - на Абхазия и Осетия; Азербайджан - на Нагорни Карабах.

Отмяната на автономията на малцинствата в повечето случаи бе една от първите

стъпки, които тези страни решиха да предприемат, възползвайки се от новата свобода, с

която разполагат след падането на комунизма. В други случаи исканията за

възстановяване на исторически утвърдилите се форми на автономия бяха отхвърлени:

Румъния отказа да възстанови автономията на Трансилвания, отнета през 1956 г.

Редица искания за създаване на нови форми на автономия не бяха приети: Естония

отхвърли подкрепената с референдум автономия на доминираната от руснаци Нарва;

Казахстан отхвърли исканата автономия за етническите руснаци на север; Украйна

отказа подкрепената с референдум автономия за областите с етнически румънци; Литва

- исканията на етническите поляци за автономия; през 1992 г. Македония отхвърли

референдума за автономия на доминираната от албанци Западна Македония. В други

случаи държавите преначертаха своите граници, за да ограничат възможността за едно

бъдещо признаване на автономия: Словакия преначерта вътрешните си граници така, че

етническите унгарци да не могат да формират мнозинство в нито една от вътрешните

административни области; Хърватска преначерта вътрешните си граници в Крайна и

Западна Славония, за да разреди областите, населени със сърби.

Единствените случаи, с изключение на Русия, където е допуснато

съществуването на териториална автономия, са когато националните малцинства

завземат политическата власт и де факто установяват автономия без съгласието на

централното управление. В подобни ситуации единствената алтернатива на

фактическото признаване на автономията е военната намеса и потенциалната

гражданска война. В това се изразяваше положението в Молдова в района на

Приднестровието; случаят с Абхазия в Грузия; Крайна - в Хърватска; Крим - в Украйна.

180

Дори и тук повечето страни предпочетоха гражданската война пред преговорите за

автономия и приеха автономията, само когато и доколкото не можаха да победят с

военни средства.

Тази почти сляпа съпротива срещу териториалната автономия намира отражение

в недалечната история на Крайна - област на Хърватска, населена със сръбско

население, която преживя брутална гражданска война. Много анализатори смятат, че

предоставянето на автономия за сърбите е била единствената възможност, която би

могла да предотврати това кръвопролитие (Vàrady 1997). Въпреки това исканията на

сърбите за териториална автономия бяха счетени от хърватите за твърде големи. И

двете страни предпочетоха гражданската война, отцепването и етническото

прочистване пред воденето на преговори за автономия.

Какво обяснява тази огромна съпротива към общия принцип за признаване на

малцинствения национализъм и към по-особеното схващане за федерализъм или други

форми на автономия за малцинствата? Тези идеи са отхвърлени по същите причини,

поради които не бяха приети на Запад – например, страх от нелоялност и сепаратизъм.

Въпреки това, повечето мултинационални западни държави възприемат опитите за

потискане на малцинствения национализъм като несъзидателни и считат, че

федерализмът е средство за стабилизиране на мултинационалните държави. Вероятно

след време хората от ЦИЕ може би ще започнат да споделят това схващане.

Всъщност, това като че ли са фактите и за ЦИЕ. Нека, сравним начина, по който

Украйна се справи с руските националисти от Крим, с начина, по който Азербайджан

се справи със ситуацията в Нагорни Карабах, Грузия – с Абхазия и Осетия, Молдова – с

Гагауз и Приднестровието и Сърбия – с Косово. Последните четири държави

първоначално се опитаха, но не успяха, да потиснат малцинствения национализъм. В

резултат избухна въоръжен конфликт. По-късно те бяха принудени да предложат

отстъпки, но все още не бяха постигнали крайни споразумения (Ethnobarometer 1999:

ch. 2). За разлика от тях, Украйна продължи да преговаря с руснаците от Крим,

предостави на полуострова статут на автономна република и никога не предприе

каквито и да било военни или полицейски действия, като по този начин предотврати

насилието и постави спора в рамките на мирната политика. Накрая Украйна и

руснаците от Крим постигнаха това, което може да се нарече трайно споразумение

(Ethnobarometer 1999: 67-71).

Съществува основание да вярваме, че в ЦИЕ, както и в останалата част от света,

лоялността се постига най-добре чрез насърчаване, а не потискане на малцинствените

181

идентичности и чрез предоставяне на форми на малцинствено самоуправление (Vàrady

1997: 47). Това, което Хоровиц казва, отнасяйки го в международен аспект, изглежда е

приложимо и в ЦИЕ, а именно, че “преждевременното и щедро предоставено

самоуправление е много по-вероятно да предотврати, отколкото да насърчи

сепаратизма. За нещастие, твърде много правителства възприемат противоположното

становище, че предоставянето на самоуправление предизвиква появата на центробежни

сили” (Horowitz 1991: 224, Hislope 1998).

Утвърждаването на мултинационалния федерализъм в страните от ЦИЕ е

затруднено от два фактора, които не се срещат на Запад. Първо, от наследството на

псевдо-федерализми, дело на комунистическите режими в Чехословакия, Югославия и

Съветския съюз. Конституциите на тези федерации предвиждат разделение на властите

на централно и местно ниво на управление, но в действителност цялата власт е

концентрирана в ръцете на комунистическата партия, която налага своята воля върху

отделните териториални подединици. Както посочва Дорф, тези страни са федерални

по своята “структура”, но в тях напълно липсват “процедури” от федерален тип, тоест

липсва традиция на партньорство, взаимно сътрудничество и открито договаряне с

оглед зачитане на етническото многообразие (Dorff 1994: 100-1). Този вид федерализъм

не бе възприет като начин хората да бъдат убедени да осъзнаят и приемат трайното

разнообразие от интереси и идентичности, а по-скоро като механизъм за централизиран

контрол над изявата на етничността, за да се отстрани всякакъв потенциал за каквото и

да било етническото мобилизиране, независимо от централната държава и

комунистическата партия (Lynn and Novikov 1997: 187-8). Партията подбира

вътрешните кадри, на които след това е предоставен монополът върху мобилизирането

на съответната етническа общност. Тази опорочена форма на псевдо-федерализъм,

вместо да насърчи форми на толерантност и междуетническо зачитане, предопредели

разпадането на три федерации (Dorff 1994: 102). Има много малко общи черти между

тези федерализми под комунистическа диктатура и федерализма в либералната

демокрация (Linz 1996). Разпадането на тези три федерации оказа “силно негативно

влияние” върху самата идея за федерализма в ЦИЕ (Liebich 1995: 317).

Второ, много национални малцинства в ЦИЕ се намират в близост до държава, с

която поддържат родствени връзки и се надяват, че може да се установят или да се

завърнат отново в нея. Това значително ги отличава от националните малцинства в

Западна Европа, повечето от които не граничат с държави, с които поддържат

родствени отношения. Възможно е каталонците, баските и шотландците понякога да

182

обмислят идеята за отцепване, но не за да се присъединят към някоя по-голяма

държава, с която се чувстват близки поради наличието на етнически връзки. В Северна

Америка измина почти век, докато някой сериозно се замисли, че Пуерто Рико може да

прояви желание да се присъедини отново към Испания или че Квебек може да иска да

се присъедини отново към Франция. Автохтонните народи от Северна и Южна

Америка нямат родствена държава.

За разлика от това, в голяма част от сложните етнически конфликти в ЦИЕ са

замесени национални малцинства, които граничат с държава, с която поддържат

родствени връзки. Проблемът в подобни случаи е не само, че малцинството вероятно

има стремеж да се присъедини отново към родствената държава, но и че съществува

възможност за политическа и дори военна намеса от страна на родствената държава,

която да “защити” интересите на “своите” хора. Пример в това отношение е начинът,

по който нацистите поощряваха етническите немци в Чехословакия да подават жалби, в

които се оплакват от отношението към тях, след което използваха тези жалби като

повод да нахлуят в страната.

Много хора в ЦИЕ се страхуват, че днес също може да възникне подобна

ситуация. Този страх е породен от ситуацията с етническите руснаци в Крим (Jaworsky

1998, Marples and Duke 1995) и Балтика (Pettai 1998, Mitrofanov 1998); с руските казаци

в Казахстан и Северен Кавказ (Opalski 1998), с етническите унгарци в Словакия и

Румъния (Mihalikova 1998, Nelson 1998, Andreescu 1997); с етническите албанци в

Македония (Stazzari 1998), с етническите румънци в Украйна (Jaworsky 1998) и с

етническите сърби в Босна или Хърватска (Crnobrnja 1998).

Възможно е в някои случаи националното малцинство да иска указания от

своята родствена държава. Яворски предполага, че това се отнася за етническите

румънци в Украйна (Jaworsky 1998). Но проблемът за вмешателство на родствената

държава може да съществува, дори и ако самите малцинства не са иредентистки и не

желаят да се присъединят или отново да се съединят със своята родствена държава.

Фактите сочат, например, че все по-голям брой етнически руснаци в Балтика не само че

отхвърлят идеята отново да се присъединят към Русия, но по-скоро възприемат себе си

като свързани с местните латвийци или естонци отколкото с етническите руснаци в

Русия (Pettai 1998, Antane and Tsilevich 1998, Mitrofanov 1998). Това обаче не ограничи

опасността националистите в Русия да използват руските малцинства като повод за

намеса. Както отбелязва Петай, Русия продължава да говори от името на етническите

руснаци в балтийските страни и да се конфронтира с тези държави, въпреки че самите

183

руснаци тук не споделят дневния ред на Русия. В този смисъл Яворски посочва, че

много малко етнически руснаци в Украйна – извън Крим - се възприемат като “петата

колона” на Русия, въпреки че някои руски националисти в Москва продължават да

твърдят, че етническите руснаци наистина трябва да проявяват висша лоялност към

Русия.

Постигането на стабилно временно споразумение с местното национално

малцинство се затруднява, когато родствената държава, която има собствен план,

претендира да говори от името на малцинството. Повечето от най-сложните етнически

конфликти в ЦИЕ се развиват около тази триединна връзка между етнокултурното

малцинство, неговата приемаща държава и родствената държава. Като други примери

за подобна триединна връзка могат да се посочат етническите турци в България и

Гърция, етническите поляци в Литва, етническите таджики в Узбекистан, етническите

гърци в Албания и етническите немци в бивша Чехословакия.

Този феномен на родствената държава е значим елемент от съдържанието на

етническите конфликти в Източна Европа, който обикновено липсва в западните

демокрации. Австрия, например, може да бъде считана за родствена държава на

немскоговорящото малцинство в Южен Тирол; Франция – за родствена държава на

френскоговорящите валонци в Белгия; Холандия – за родствена държава на

фламандците; Швеция – за родствена държава на шведите, които обитават островите

Аланд. В нито един от тези случаи обаче не се повдига въпросът за родствените

държави или за заплаха от иредентизъм. С изключение на Северна Ирландия и Кипър,

съществуването на родствени държави не води до същия проблем на Запад.

Струва ми се, че тук се проявява и допълнителен фактор, а именно

историческата връзка между малцинството и външните сили. Проблемът не е просто в

това, че малцинството има родствена държава, а по-скоро в историческия факт, че

малцинството сътрудничи на тази държава с цел потискане на мнозинството. Това ясно

се проявява в Източна Европа, докато не се среща на Запад, с изключение може би на

Ирландия и Кипър.

Тези и други фактори насърчават появата на три взаимосвързани твърдения,

които сега широко се възприемат от страните от ЦИЕ: (а) малцинствата са нелоялни не

само в смисъл, че не проявяват лоялност към държавата – това важи напълно за

сецесионистите в Квебек или Шотландия, а като по-крайно твърдение, че сътрудничат

на предишните потисници и продължават да съдействат на сегашните или потенциални

врагове; (б) една мощна и стабилна държава се нуждае от слабо и безправно

184

малцинство, иначе казано, етническите отношения се разглеждат като игра с нулев

резултат: всичко, което благоприятства малцинството, е заплаха за мнозинството; и (в)

третирането на малцинствата е преди всичко въпрос на национална сигурност.

Тази широко разпространена реторика на лоялност/нелоялност е изострена в

някои страни от варианта с местно звучене, който Самуел Хънтингтън предлага в труда

си за “сблъсъка на цивилизациите” (Huntington 1996). От тази гледна точка светът е

разделен на отделни “цивилизации”, формирани на основата на религията, които в по-

малка или по-голяма степен се намират в естествено състояние на конфликт помежду

си. Отношенията между конфронтиращите се цивилизации са въпрос на власт и

сигурност, а не на справедливост.

Предвид тези фактори, шансовете за федерализъм в ЦИЕ са много ограничени,

поне в обозримо бъдеще. Не е ясно какви са алтернативните механизми за зачитане на

малцинствения национализъм. Както отбелязва Михаликова, докато мнозинството

словаци отхвърлят идеята за предоставяне на местна автономия на етническите

унгарци, те не предлагат като алтернатива една “последователна визия за бъдещето”.

Тя счита липсата на всякаква идея за етнокултурна справедливост в дългосрочен план

като “най-големия проблем” в отношенията мнозинство/малцинство в Словакия

(Mihalikova 1998). Според мен, подобно нещо може да се каже за държавната политика

в много други страни от ЦИЕ като Македония, Румъния или Сърбия. Съпротивата

срещу федерализма е ясна и категорична; предпочитаната алтернатива е неясна и

скрита.

Разбира се, федералните и квази-федерални форми на териториална автономия са нито

възможни, нито желани от многото по-малки и разпръснати национални малцинства,

както и от някои групи, подложени на продължителен и остър асимилационистки

натиск. Системи на нетериториална културна автономия са приети за етническите

руснаци в Източна Украйна и етническите унгарци в Транскарпатия.

Това схващане за културната автономия, което намира отзвук в теорията на Ото

Бауер за нетериториалната автономия в старата Хабсбургска империя (Bauer 2000), е

интересно допълнение към познатите западни модели за малцинствени права. За

разлика от западните модели на мултинационален федерализъм, тук не се включва

териториалната автономия, но противно на западните модели за имигрантски

мултикултурализъм, културната автономия предвижда в значително по-голяма степен

наличието на институционална обособеност, собствена администрация и разширено

съдържание на правата за използване на майчиния език.

185

Това е сфера, в която страните от ЦИЕ имат какво да поучат западните

демокрации. Тези възникващи модели на културна автономия може би са относими към

онези групи на Запад, които не се вписват напълно в категорията на нациите,

концентрирани върху определена територия или доброволните имигранти. Една от

последните канадски правителствени комисии посочи какво реално означава системата

за културна автономия на автохтонното население, което изчерпва потенциала си за

самоуправление. Тази нетериториална система на културна автономия за индианците,

които са изчерпали своя потенциал, би допълнила териториалната автономия,

упражнявана в рамките на индианските резервати (RCAP 1996).

Важна характеристика на либерално-демократичната концепция за

мултинационален федерализъм е всички управления, независимо дали на централно

или местно ниво, в които преобладават представители на националните малцинства, да

спазват конституционните изисквания, които защитават индивидуалните граждански и

политически права. Както вече посочих, справедливостта налага националните

малцинства да имат същото право на участие в националното изграждане, както и

мнозинството, подчинено на същите ограничения по отношение правата на другите.

Вероятно ще бъде трудно да се постигне такъв вид демократичен

мултинационален федерализъм в ЦИЕ. Националистите от мнозинството твърде често

се противопоставят на идеята за предоставяне на самоуправление на националните

малцинства, а националистите от малцинството също нерядко упражняват своето

самоуправление по нелиберален и нетолерантен начин (Dimitras 1998). Трудно е, но не

невъзможно. Във всеки случай каква е алтернативата?

Имигранти/метеки в ЦИЕ

Нека сега насоча вниманието върху етнокултурната справедливост за

имигрантите/метеките. На пръв поглед тези категории сякаш не са приложими в ЦИЕ,

поне не по начина, по който се използват на Запад. Страните от ЦИЕ не набират

имигранти, за разлика от САЩ, Канада или Австралия, нито гастарбайтери, за разлика

от Германия, Швейцария или Австрия и също така до неотдавна не са били изправени

пред широкомащабна нелегална имиграция за разлика от много държави в Западна

Европа. Едва наскоро значителен брой мигранти се насочват към ЦИЕ. Тези “транзитни

мигранти” често си поставят за крайна цел страните от Европейския съюз, но ако не

бъдат допуснати до “крепостта Европа”, някои от тях решават да се устроят в ЦИЕ.

186

Въпреки тези ограничения в приложимостта си заслужава да поставим въпроса

дали западният модел за интеграция на имигрантите е относим към ЦИЕ. Трябва ли

новопристигналите в страните от ЦИЕ да се възприемат като бъдещи граждани и

трябва ли концепцията за национална идентичност да бъде “стеснена”, за да позволи на

имигрантите да съхранят и изразят своята етническа идентичност, докато все още се

интегрират в нацията?

Има две стандартни възражения срещу приемането на този модел в ЦИЕ.

Първото е, че самата идея за интеграция на имигрантите е единствено приложима за

страните от Новия свят, в които имиграцията е част от основополагащия мит за нацията

и не може да действа в по-старите нации от Стария свят. Второто възражение се отнася

до това, че в днешно време мигрантите от ЦИЕ са по-скоро склонни да бъдат бежанци

или “транзитни мигранти”, отколкото имигранти, което още повече усложнява идеята

за интеграция.

Това са легитимни обяснения, но мисля, че често биват преувеличавани.

Мнението, че интеграцията на имигрантите може да се извърши само в традиционните

имигрантски държави от Новия свят, често се изразява не само в ЦИЕ, но също и в

Западна Европа. От тази гледна точка фундаменталното деление се прави не между

западните демокрации и ЦИЕ, а между демокрациите от Новия свят и тези от Стария

свят. Говори се, че северноамериканският /австралийският модели за интеграция на

имигрантите не могат да се приложат в страните от Стария свят, защото европейските

нации-държави са много по-стари отколкото държавите от Новия свят и много по-

хомогенни в културно и етническо отношение. Имиграцията е един от

основополагащите митове в държавите от Новия свят, създавайки условия за

положително отношение към последващите вълни от имигранти, които са избрали да

живеят в новата нация. Европейските държави са изградени на основата на митовете за

общия произход и на вярата, че този общ произход очертава предопределения характер

на общността. В този смисъл имигрантите могат да влязат в националната територия,

но никога реално не могат да се присъединят към нацията.

За мен това мнение не е убедително. Налице са значителен брой доказателства,

че този вид политики, основани на интеграцията, които характеризират имигрантските

държави, могат да се приложат в Европа. Някои западноевропейски държави приемат

имигрантите като бъдещи граждани, например Великобритания и Франция, и това са

именно страните, в които в исторически аспект имигрантите успешно са се

интегрирали.

187

Обратно, сполучливото интегриране на имигрантите в много от държавите от

Новия свят, няма нищо общо с техните “основополагащи митове”. В действителност

единствено САЩ са държавата, която е изградена върху идеята за имиграция. Повечето

от останалите страни от Новия свят са основани на мита, че са колониални постове,

които възпроизвеждат културата на Стария свят в една нова земя.

Истината е, че този модел за интеграция на имигрантите действа в много

различни страни и за много разнообразни имигрантски групи, въпреки дългата

традиция на предишна изолация. Ако Австралия, една от последните крепости на

британската имперска култура, може да приеме този модел и да го задейства, защо да

не сторят същото и страните от Стария свят? Всъщност, точно това направи наскоро

Швеция. Тя възприе политиките на натурализация и мултикултурализъм, близки до

тези в по-старите имигрантски държави, които насърчават новопристигащите да мислят

за себе си като за бъдещи граждани. Ако Швеция, една от най-хомогенните в етническо

отношение държави със силно сплотено общество, може да възприеме тази политика и

да я приложи, защо Германия, Италия, Украйна или Унгария да не направят същото?

Дихотомията Нов свят - Стар свят е твърде непрецизна, за да бъде от полза при

обсъждане предизвикателствата на етнокултурния плурализъм.

Не намирам основание да бъде изключено приложението в ЦИЕ на западния

модел за интеграция на имигрантите. Но в ЦИЕ съществуват усложняващи фактори

като националните малцинства, които могат да затруднят прилагането на този модел.

Повечето мигранти в ЦИЕ са по-скоро бежанци, търсещи убежище, отколкото

имигранти по собствена воля, включени в имиграционната политика. Това повдига

въпроси относно целта на интеграцията.

Разбира се, западните демокрации също приемат много бежанци, но на Запад бе

възможно бежанците да бъдат едва ли не възприемани като имигранти. В исторически

аспект отношението към бежанците от гледна точка на тяхното преселване и

интеграция бе почти идентично с това към имигрантите. Позовавайки се на практиката,

правителството и обществото като цяло очакват от бежанците, подобно на

имигрантите, трайно да се заселят и да придобият гражданство в своята нова страна.

Това търпи промени, особено в Западна Европа, където няколко държави се

стремят към създаването на система за “временна закрила” на бежанците, а не за

тяхното дълготрайно презаселване (Zend 1998). Но в основните имигрантски държави

на Запад се запазва очакването, че бежанците ще се заселят постоянно и ще придобият

гражданство. Бежанците на Запад не идват от съседна държава, а от друга част на света

188

и обикновено пристигат по-скоро като отделни лица или семейства отколкото в големи

групи. Поради това за тях е по-лесно да се интегрират и по-трудно да се върнат в

държавата, от която произхождат. В ЦИЕ, обратно, бежанците често идват в

многоброен състав от близки разстояния, което прави интеграцията им по-трудна, а

възможността да се върнат - много по-реална.

При тези условия не е ясно дали е правилно да насърчаваме мигрантите към

интеграция или просто да им осигурим безопасно убежище, докато ситуацията в

страната, от която произхождат, се подобри. Този конфликт между насърчаване на

интеграцията или осигуряване на временна закрила се прояви в Русия (Gavrilova 1998),

Унгария (Zend 1998) и Югославия (Crnobrnja 1998).

Временната закрила ще остане доминираща цел на политиката по отношение на

бежанците в ЦИЕ. Но това не означава, че е невъзможно страните от ЦИЕ постепенно

да възприемат западния модел на интеграция, освен когато е сигурно, че бежанците

бързо ще се завърнат в страната, от която произхождат. Възприемането на подобна

политика не само избягва заплахата от маргинализация, но и дава възможност на

страната в максимална степен да се възползва от уменията и образованието на

бежанците, за да се превърнат те в капитал за нея, а не в нейно бреме (Gavrilova 1998;

Ossipov 1998).

Трудни случаи

Имайки предвид тези две широки категории на национални малцинства и

имигранти, бих искал да кажа, че принципите, които се развиват в западните

демокрации, са потенциално приложими, макар и трудно, в ЦИЕ. Съществуват обаче

други по-усложнени случаи в ЦИЕ, за които няма явни аналози в западния опит и за

които Западът не предлага полезни модели или принципи. Накратко, ще разгледам три∗

подобни случая: ромите, кримските татари и казаците.

Ромите. Те се отличават от имигрантите и от националните малцинства, защото

тяхната “родина” е както навсякъде, така и никъде. Афро-американците на Запад се

намират в подобно положение, тъй като и те не са концентрирани върху една територия

и стоят на дъното на социалната йерархия, където и да бъдат. Подобно на афро-

американците ромите са разделени във вижданията си дали да се стремят към възможно

най-бърза интеграция или да търсят признание като обособена и отделна култура

∗ Оригиналната статия включва и анализ на руснаците в Балтика.

189

(Mihalikova 1998). И в двата случая забелязваме някои лидери, които подкрепят

подхода на гражданските права, концентриращ вниманието върху премахването на

дискриминацията и омаловажаването на културното многообразие, докато други

лидери поддържат по-етнокултурно ориентиран подход, който цели утвърдителното

признаване и зачитането на различията. Ромите традиционно са възприемани като хора

без езикови, културни или етнически корени, а освен това са считани за социална

категория, характеризирана от гледна точка на явления като бедност, безработица,

престъпност и т. н. Повечето роми смятат, че това има “изключително негативен”

резултат, поради което “сегашните ромски политически елити въвеждат в обществения

дискурс езика на етничността и културната идентичност, на човешките и

малцинствените права, недискриминацията и равенството” (Gheorghe and Mirga 1997:

15). Подобни изявления могат да бъдат открити и във връзка с необходимостта афро-

американците да бъдат възприемани като етнокултурна група, а не просто като расова

група, поставена в неблагоприятно положение (Cochran 1999; Valls 1999).

Ромските лидери наскоро дискутираха два модела за малцинствени права.

Едната възможност е да се иска еднакъв статут с другите национални малцинства от

страните от ЦИЕ. Например, централната организация на синтите в Германия заявява,

че те имат 600-годишна история в Германия и трябва да имат същите права като

останалите “домицилни” (национални) малцинства като датчаните и сорбите. Няколко

държави (Германия, Унгария) декларираха, че ромите са “национално малцинство” за

целите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, приета от

Съвета на Европа. Придобиването на статут на “национално малцинство” предоставя

определени изгоди. Например, ромите днес са официално признати за “малцинство” и

имат парламентарно представителство или присъстват в листите на общонационални

партии в Чешката република, България и Унгария или имат своя собствена партийна

листа като в Румъния. Но този подход може да не бъде полезен за много от ромските

общности, които са съставени от лица, отскоро търсещи убежище, бежанци или

апатриди и не могат да претендират, че са историческо малцинство, което се е вградило

в държавата. В по-общ смисъл, ромите не могат да се възползват от повечето искания,

които обикновено се поставят от националните малцинства, тъй като не живеят върху

определена територия. Поради тази причина в Препоръка 1203 на Съвета на Европа е

посочено, че ромите не отговарят на дефиницията за национално малцинство и следва

да им се предостави нов статут на “нетериториално малцинство”.

190

Това води до втората възможност, която се изразява в предявяването на

претенцията за статут на “транснационално” или “европейско” малцинство, чиито

права са защитени по-скоро от Общоевропейска харта, отколкото от вътрешното

законодателство на всяка страна. Ромският национален конгрес заявява, че ромите са

уникални сред европейските легитимни нации, поради което се стремят към

Европейска харта за правата на ромите със специален статут за ромите/синтите “като

нетериториално (транснационално или установено в много държави) малцинство в

Европа” (Gheorghe and Mirga 1997: 22). Този подход очевидно би бил полезен за тези

ромски общности, които неотдавна са се преместили или все още се местят от една

страна в друга в рамките на ЦИЕ и отразява дългата история на ромската миграция.

Това би отстранило и всякакви съществуващи страхове за отцепване, свързани с идеята

за искане на статут на национално малцинство. Първата експериментална стъпка към

подобен подход за статут на “транснационално малцинство” намира отражение в

Европейската харта за регионалните и малцинствените езици” (1992), в която ромският

език заедно с идиш са признати за “нетериториални езици”.

Въпреки това Георг и Марга отбелязват, че идеята за признаване на ромите като

“транснационално” малцинство, откъснато от гражданството във всяка отделна

държава, предизвиква безпокойство в много държави, а и у някои роми, тъй като тя

не съответства на духа и буквата на днешните международни нормативни правила. Тази идея повдига

въпроса за лоялността и правата, които биха издигнали в превъзходство онези, на които е предоставено

гражданство в една национална държава, а от това следва неизбежно за индивидите да преживеят

конфликта на лоялност и интереси. Тя също така би предизвикала прояви на дискриминация от страна на

държавата към онези, които не бъдат възприети като пълноценна част от нея (Gheorghe and Mirga 1997:

22).

Повечето роми днес водят уседнал начин на живот и все повече се

приспособяват към културите на страните, в които пребивават, поради което сме

свидетели на нарастващите различия в използването на ромски език и обичаи в

отделните страни. Опитите за организиране или мобилизиране на ромите на

транснационална основа показаха колко трудно е това. За добро или зло ромите

вероятно ще трябва да преговарят за нов статут във всяка държава, като този статут е

възможно да бъде коренно различен в зависимост от големината, историческото

минало, вътрешната пъстрота и съхраняване на културата на различните ромски

191

общности в рамките на отделните страни. Липсват западни модели, които да се

приложат за този сложен процес.

Кримски татари. Кримските татари приемат да бъдат наричани “автохтонен

народ” и апелират от трибуната на международни форуми да бъдат признати за такива

(Packer 1998: 315). Това определение се различава от обичайно използваното понятието

на Запад за “автохтонен народ”. Това, което отграничава националните малцинства от

автохтонните народи, е, че докато първите са били съперници, но губещи в процеса на

формиране на европейските държави, вторите до неотдавна са били напълно изолирани

от този процес и са запазили предмодерен начин на живот до късно през този век.

Националните малцинства биха желали да създадат свои собствени държави, но са

загубили борбата за политическа власт, докато автохтонните народи съществуват извън

системата на европейските държави. Каталонците и квебекчаните, следователно, са

национални малцинства, докато лаппите и инуитите са автохтонни народи.

От този аспект на дефиниране на понятията татарите стоят по-близко до

националните малцинства отколкото до автохтонните народи. Татарският хаганат е

играел ролята на активен конкурентен участник в съвременната европейска политика и

възползвайки се от лекото изменение в баланса на силите, би могъл лесно да се утвърди

като независима европейска държава. Татарите обаче не успяват да постигнат това и

сега са изправени пред същите проблеми, които имат националните малцинства, като

борба за възстановяване на езиковите права и някои права на самоуправление срещу

натиска, който оказва националното изграждане на мнозинството.

Няма универсално възприета дефиниция за “автохтонен народ” и всъщност

татарите биха се вписали в някои от съществуващите определения. Но каквато и

терминология да използваме, според мен татарите коренно се различават от

автохтонните народи на Запад. По-особеното при тях не е в това, че те са “автохтонни”

(те не са повече или по-малко автохтонни от унгарците в Транскарпатия), а че

изстрадаха през Втората световна война ужаса да бъде депортирана от Крим цялата

тяхна общност. Това отличава татарите не само от националните малцинства на Запад,

но и от повечето автохтонни народи.

Особеният проблем, пред който са изправени татарите, е как да решат въпроса за

завръщане към мястото, от което са били депортирани и компенсиране на тази

историческа несправедливост. Нито теорията, нито практиката на Запад могат да дадат

отговор на тези въпроси.

192

Казаци. Групата на казаците приема да бъде наричана “нация” и издига

познатите националистически искания за териториално самоопределение в онези

области на Русия или бившите съветски социалистически републики, в които са

концентрирани казаците. Както отбелязва Опалски, налице са множество неизвестни

характеристики, които изграждат собствената представа на казаците за родина (Opalski

1998). В продължение на векове те формират военна каста в рамките на руската нация,

която е разположена по ширината на Руската империя, а не отделна нация, прикрепена

към своя собствена територия, която съществува независимо от или заедно с руската

нация. Дори и днес казаците продължават да възприемат себе си като наследници на

“истински” русияни и като опора на руската национална култура срещу заплахите от

неславянските народи и влияния. Има нещо анормално в начина, по който казаците се

опитват да защитават руската национална култура, докато едновременно с това се

стремят да отделят себе си от тази култура в политическо и териториално отношение.

Предвид трудността за ясно разграничаване на тяхната националност от тази на

руснаците и предвид това, че те не са концентрирани върху дадена територия, казаците

изразходват голяма част от своята политическа енергия не за постигането на

национално самоопределение, а за други две по-реалистични цели: (а) реабилитация и

официално признаване след много години, в които изявяването на казашката

идентичност е било потискано от комунистите, както и реституция или обезщетение за

експроприираната собственост; (б) придобиване (или повторно придобиване) на

различни групово-специфични права по отношение на основната система от руски

институции като армията, стопанските организации и Парламента. Тези права включват

данъчно кредитиране, гарантирано политическо представителство и равностоен

вариант на програма за предприемане на решителни действия във военната сфера.

Не е ясно кои от тези групово-специфични права са защитими от гледна точка

на либерално-демократичните норми. казаците са били набелязани от комунистите за

репресии и поради това определено имат правото под някаква форма да бъдат

реабилитирани и да получат признание, но повечето искания, които предявяват, са за

незаслужен дял от властта и ресурсите. Изглежда сякаш казаците искат възстановяване

на несправедливите привилегии, а не просто безпристрастна компенсация за миналите

грешки.

Това представлява част от по-общия проблем за идентичността на казаците.

Сякаш правото да управляваш другите е станало част самата идея за “казачеството”.

Както посочва Опалски, “доминацията е ключът към успеха и има първостепенно

193

значение за казашкия етнос” (Opalski 1998). Няма нищо странно в това етнически или

национални групи да определят себе си не само като се противопоставят на други

групи, но и като доминират над други групи. Изглежда, че това сякаш е единственият

начин, по който казаците могат да запазят силно чувство за отделна идентичност и

групова организация. Ако казаците се откажеха от претенцията за превъзходство, не е

ясно дали биха имали друга изходна точка или основание да отличават себе си от

другите руснаци или да продължат своята активизация по отношение на правата на

етническите малцинства. Това очевидно затруднява, ако не прави и невъзможно

съчетаването на групово-специфичните права, които искат казаците, с либерално-

демократичните норми. Във всеки случай нищо от западния опит не може да ни посочи

как да излезем от този кръг.

За всички тези случаи, а и за многото други, които могат да бъдат посочени за

ЦИЕ, се нуждаем от напълно нови модели за етнокултурна справедливост.

Заключение

Опитах се да представя накратко част от последните изследвания на западните

политолози по въпросите на малцинствените права и да посоча някои от решенията,

които биха намерили приложение в страните от ЦИЕ. В течение на годините западните

държави получиха някои тежки уроци, свързани с управлението на етническите

отношения в условията на демокрация. Да се надяваме, че страните от ЦИЕ ще се

поучат донякъде от тези грешки, за да избегнат някои от проблемите, които в миналото

създаваха грижи на западните демокрации. До съвсем скоро много западни либерали се

надяваха и очакваха, че етнокултурните проблеми ще изчезнат и критикуваха, че

продължителността на етнокултурните конфликти се държи на временни фактори.

Западните либерали посочваха, че етнокултурният конфликт е странична последица от

някакъв друг, по-дълбок проблем и би изчезнал с решаването на този проблем.

Някои либерали изтъкваха, например, че истинският проблем е незавършената

демократизация и изграждането на правова държава или липсата на икономически

просперитет, а конфликтите, породени от тези въпроси, са изместени от

етнокултурните конфликти. От тази гледна точка, хората биха прекъснали

етнокултурната си мобилизация, ако демократичните права и институции бъдат

създадени, действат ефективно и са достъпни за всички граждани. Аналогично,

просперитетът би притъпил същите тези етнокултурни конфликти.

194

Днес знаем, че тези прогнози се оказаха погрешни. Няма никакви гаранции от

страна на западните демокрации, че постигането на демокрация, икономически

просперитет и толерантност към личността ще доведат до отслабване на

етнокултурното мобилизиране. Обратно, етнокултурните искания на Запад се

увеличават, е не намаляват, дори когато посочените цели са изпълнени. Постигането на

демократизация, просперитет и толерантност вървят успоредно с намаляване степента

на етнокултурно активиране.

Нека разгледаме отношенията между французите и англичаните в Канада. Преди

четиридесет години квебекчаните бяха бедни и политически статични, управлявани от

автократични политически елити в споразумение с католическата църква, подложени

на огромна дискриминация от английскоговорящите канадци. Днес те имат същия

стандарт на живот като англоговорящите канадци, изградили са стабилна демокрация в

Квебек и с оглед пропорционалността имат по-голямо представителство във

федералното правителство и бюрокрацията.

Можеше да се очаква, че през последните четиридесет години национализмът на

квебекчани ще затихне. В действителност се случва точно обратното. Подкрепата за

квебекския национализма постоянно расте. Същият феномен се забелязва и в Белгия,

където демократизацията и икономическото развитие на Фландрия вървят успоредно с

нарастващия фламандски национализъм, както и в Испания, където демократизацията и

икономическият просперитет на Каталония са придружени от нарастващия каталонски

национализъм. Забелязваме същата тенденция и сред имигрантските групи, които

упорито се борят за признаване на своята етническа идентичност, дори и след като са

постигнали същото ниво на икономическо благоденствие и политическо

представителство като мнозинството.

Демокрацията, икономическият просперитет и толерантността към личността са

велики ценности, значими сами по себе си и за себе си. Но те не могат да отговорят на

въпросите за етнокултурното многообразие. Зачитането на етнокултурното

многообразие ще остане силен източник на конфликти и може да ескалира, дори и

когато всички тези ценности съществуват. Това е най-важният урок, който Западът

трябва да е научил.

Не виждам основание да мислим, че ЦИЕ ще се различава в това отношение.

Днес много хора в страните от ЦИЕ твърдят, че етническите конфликти действително

заместват или изместват конфликтите, породени от незавършения процес на

демократизация и неправилно икономическо развитие и следователно трябва да бъдат

195

пренебрегнати исканията на етнокултурните групи, а цялата енергия да се съсредоточи

върху “истинския” проблем. Те посочват, че можем да оставим настрана, например,

претенциите на албанците в Македония или на унгарците в Словакия, тъй като тези

претенции ще изчезнат, когато се установят истинска демокрация, икономическо

развитие и върховенство на закона. Тези искания са само странична последица, а не

“истинският” проблем.

Това отричане или омаловажаване значимостта на етнокултурните идентичности

е именно грешката, която западните демокрации отново и отново допускат, а това

нерядко води до ужасяващи последици. Това е грешка, която се надявам да не се

повтори от страните от ЦИЕ. Ако нищо не бъде възприето от западния опит по

отношение на етнокултурните отношения, вярвам, че държавите от ЦИЕ ще признаят

важността на това да се търси решаване на предстоящите въпроси, свързани с

етнокултурния плурализъм.

GLOVER J. (1997) Nations, identity and conflict.- In: MnMahan J. and R. McKim

(eds) The morality of nationalism. New York: Oxford University Press, 11 – 30.

ANDEREESCU G. (1997) Recommendation 1201 and a security (stability) network in

Centra1 and Eastern Europe.- International Studies, 3, 50-63.

ANTANE, A. and B. TSILEVICH (1998). The Problem of citizenship in Latvia.- In:

Opalski M. (ed) Managing diversity in plural societies: minorities , migration and nation-

building in post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 33-50.

BAUBÖCK R. (1994). TransnationalcCitizenship : membership and rights in

international migration. Aldershot: Edward Elgar.

BAUER O. (2000). The question of nationalities and social democracy. Minneapolis,

MN: University of Minnesota Press.

CAIRNS A. and C. WILLIAMS (1985) Constitutionalism, citizenship and society in

Canada. Toronto: University of Toronto Press.

CANOVAN M. (1996) Nationhood and political theory. Cheltenham Edward: Elgar.

CARENS J. (1989) Membership and morality: admission to citizenship in liberal

democratic states.- In: Brubaker W. (ed) Immigration and the politics of citizenships in

Europe and North America. Lanham, MD: University Press of American.

CASTLES S. and M. MILLER (1993) The age of migration : international population

movements in the Modern world. London: Macmillan.

196

CHINN J. and S. ROPER (1995) Ethnic mobilization and reactive nationalism: The

case of Moldova.- Nationalities Papers, 23(2), 291-326.

COCHRAN D. C. (1999) The color of freedom: race and contemporary American

liberalism. New York: State University of New York Press.

CRNOBRNJA M. (1998) Politics of refugee resettlement in the former Yougoslavia.-

In: Opalski M. ( ed) Managing diversity in plural societies: minorities , migration and nation-

building in post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 191-207=

DIMITRAS P. (1998) The minority rights paradox.- War Report, 58( February-March.

DORFF R. (1994) Federalism in Eastern Europe: part of the solution or part of the

problem ?- Publius, 24, 99-114.

DRUVIETE I. (1997) Linguistic human rights in the Baltic States.- International

journal of the sociology of language, 127, 161-185.

ETHNOBAROMETER Programme (1999) Ethnic conflict and migration in Europe:

First Report on the Ethnobarometer Programme. Rome: Consiglio Italiano per le Scienze

Sociali.

GAVRILOVA I. (1998) Does Russia have a migration policy?- In: Opalski M. (ed)

Managing diversity in plural societies: minorities , migration and nation-building in post –

communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 51-74.

GHEORGHE N. and A. MIRGA (1997) The Roma in the twenty-first century: a

position paper. Princeton,NJ: Project on Ethnic Relations.

GLAZER N. (1997) We are all multiculturalists now. Cambridge, MA: Harvard

University Press.

GURR T. (1993) Minorities at risk: a global view of ethnopolitical conflict.

Washington, DC: Institute of peace press.

GURR T. (2000) Ethnic warfare on the wane.- Foreign Affair, 79/3, 52-64.

HANNUM H. (1990) Autonomy, sovereignty and self–determination: The adjudication

of conflicting rights. Philadelphia, PA: University of Pennsylvania Press.

HISLOPE R. (1998). Ethnic conflict and the generosity moment.- Journal of

Democracy, 9, 140-53

HOROWITZ D. (1991) A democratic South Africa: constitutional engineering in a

divided society. Berkeley, CA University of California Press.

HUNTINGTON S. (1996) The clash of civilizations and the remaking of world order.

New York: Simon and Schuste.

197

IGNATIEFF M. (1993) Blood and belonging: journeys into the new nationalism. New

York: Straus and Giroux.

JAWORSKY J. (1998) Nationalities policy and potential for interethnetic conflic in

Ukraine.- In: Opalski M. (ed) Managing diversity in plural societies: minorities , migration

and nation-building in post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 104-27

KAISER R. (1994) The geography of nationalism in Russia and the USSR. Princenton:

Princeton University Press.

KYMLICKA W. (1995) Multicultural citizenship: a liberal theory of minority rights.

Oxford: Oxford University Press.

KYMLICKA W. (1998) Finding our way: rethinking ethnocultural relations in Canada.

Toronto: Oxford University Press.

LAITIN D. (1998) Identity in formation: the Russian –speaking population in the near

abroad. Ithaca: Cornell University Press.

LAPIDOTH R. (1996) Autonomy: flexible solutions to ethnic conflicts.

Washington,DC: US Institute of Peace Press.

LIEBICH A. (1995) Nations, states and minorities: why is Eastern Europe different?-

Dissent, Summer 1995, 313-17.

LINZ J. (1996) Problems of democratic transition and consolidation. Baltimore: John

Hopkins University Press.

LYNN N. and A. Novikov (1997) Refederalizing Russia: debates on the idea of the

federalism in Russia.- Publius 27/2, 187-203.

MARPLES D. and D. DUKE (1995) Ukraine, Russia and the question of Crimea.-

Nationalities Papers, 23/2, 261-89.

MIHALIKOVA, S. (1998) The Hungarian minority in Slovakia: conflict over

autonomy.- In: Opalski M. (ed) Managing diversity in plural societies: minorities , migration

and nation-building in post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 148-64

MITROFANOV M. (1998) Language in multicultural community: the case of

Daugavpils.-In: Opalski M. (ed) Managing diversity in plural societies: minorities , migration

and nation-building in post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 51-74

NELSON D. (1998) Hungary and its neighbors: security and ethnic minorities.-

Nationalities Papers , 26/2, 314-330.

198

OPALSKI M. (1998) The Cossack revival: rebuilding an old identity in a new Russia.-

In: Opalski M. (ed) Managing diversity in plural societies: Minorities , migration and nation-

building in post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 75-103.

OSSIPOV A. (1998) Krasnodar Krai: migration, nationalism and regionalist rhetoric.-

Opalski M. (ed) Managing diversity in plural societies: minorities , migration and nation-

building in post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 260-274.

PACKER J. (1998) Autonomy within the OSCE: The case of Crimea.-In: Suksi M.

(ed) Autonomy: applications and I mplications The Hague: Kluwer ,295-316.

PETTAI V. (1998) Emerging ethnic democracy in Estonia and Latvia.- Opalski M. (ed)

Managing diversity in plural societies: minorities , migration and nation-building in post –

communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 15- 32.

PFAFF W. (1993) The wrath of nations: civilization and the furies of nationalism.

New York: Simon and Schuster.

RCAP- Royal Commission on Aboriginal Peoples (1996) Report of the Royal

commission on aboriginal peoples .Volume 2. Restructuring the relationships. Ottawa.

RUBIO-MARIN R. (2000) Immigration as a democratic challenge: citizenship and

inclusion in Germany and the United States. Cambridge: Cambridge University Press.

SPINNER J. (1994) The boundaries of citizenship: race, ethnicity and nationality in

the liberal state. Baltimore: John Hopkins University Press.

STRAZZARI F. (1998) Macedonia: state and identity in an unstable regional

environement.- Opalski M. (ed) Managing diversity in plural societies: minorities , migration

and nation-building in post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 165-90.

TAYLOR C. (1997) Nationalism and modernity.-In: McKim R. and J. McMahan (eds)

The morality of nationalism. New York Oxford University Press, 31-55.

THOMPSON P. (1998) The Gagauz in Moldova and their road to autonomy.- Opalski

M. (ed) Managing diversity in plural societies: minorities , migration and nation-building in

post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 128-47.

TOMOVA I. (1998) The migration process in Bulgaria.- In: Opalski M. (ed) Managing

diversity in plural societies: minorities , migration and nation-building in post –communist

Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe, 229-39.

VALLS A. (1999) Reconsidering black nationalism. Paper presented at Conference on

Nationalism, identity and minority rights. Bristol, September 1999.

VÀRADY T. (1997) Majorities, minorities, law and ethnicity : reflections on the

Yugoslav case.- Human Rights Quarterly,19, 9-54.

199

WALZER M. (1983) Spheres of justice. New York: Basic Books.

WALZER M. (1992a) Comment.- In: Gutmann A (ed) Multiculturalism and the

politics of recognition. Princenton: Princenton Univrsity Press, 99-103.

WALZER M. (1992b) .What it means to be an American. New York: Marsilio.

WEBER E. (1976) Peasants into Frenchmen: the modernization of rural France.

London: Chatto and Windus.

ZEND N. (1998) Hungary’s Migration Policy 1987-1996: external influences and

domestic imperatives.- In: Opalski M. (ed) Managing diversity in plural societies: minorities ,

migration and nation-building in post –communist Europe. Ottawa: Forum Eastern Europe,

208-228.

Превод: Борислав Димитров