Списание "Театър" брой 4-6 от 2009

1

63 години сп. “Театър” - паметта на българския театър

4-6 ’2009

ПЛАМЕН МАРКОВ; РЕНИ ВРАНГОВА

МАЧЕЙ НОВАК; ВАСИЛ ПОПОВ

ДИМИТЪР ЧЕРНЕВ; НЕВЕНА МИТЕВА; МИХАИЛ ЛАЗАРОВ

20940 ISSN 0204 6253

2

Година LXIII, брой 4-6, 2009

Уважаеми г-н Мутафчиев и колеги,

Днес е 27 март - Международният ден на театъра. Довечера ще се състои голямототържество, на което талантливи колеги ще получат годишните награди "Икар". А аз днеспосетих парцела на артистите ( както обикновено го наричаме) в Софийските централнигробища. Надявах се да е станало чудо и да е в по-добър вид, но уви, състоянието напаметниците и гробовете на колосите на нашия театър е окаяно. Веднага можем да сезапитаме защо за тях не се грижат роднините и близките им ( ако имат такива), а те пък отсвоя страна сигурно биха изтъкнали редица причини и оправдания. Но понеже в случая ставадума за имена, които са национално културно богатство, за които четем в театралнитеучебници и за които се пишат театрални дисертации и театрални научни трудове, защотоса строителите на българската театрална култура, е редно, ако всички други са ги забравили,то театралното общество, макар и забързано в своите изяви и кариери, да не допуснезабравата. Да прояви културен рефлекс към каменната памет на нашите велики, преминаливъв "великото никога", което чака всички ни.

Първият рефлективен жест е да се потърси държавата, но и държавата ни България, иСофийска община, чиято собственост е гробищният парк, са по-зле и по-грозни и от парцела наартистите. Затова се обръщам към вас - Съюза на артистите в България, за предприемане нанеобходимото в такава ситуация. Дори се размечтах да се направи едно "Пер ла шез" отпарцела на артистите. Защо не? Не заслужават ли? Защото са българи ли? Сега между технитегробове западните им колеги могат да снимат филми на ужасите. Някои от нас сигурно саположили цветя на гроба на Едит Пиаф и другите светила в Париж. Биха направили същото ина гроба на Георги Стаматов, Константин Кисимов..., но къде са те в гробищния софийскипущинак?

Адресатът на това писмо е точно САБ. Кой друг, ако не САБ, е редно да поддържа и този видпамет на големите имена поне четири пъти през годишните сезони? Технологията САБ сам щеизбере - варианти много. Стара истина е, че по отношението към мъртвите се правят изводиза културата на едно общество.

И още една тема. Г-н Мутафчиев, колеги от Управителния и Консултативен съвет, САБ иманедвижими имоти в София и край морето, които са дарения от заможни наши колеги итеатрални семейства преди години. Редно е да знаем техните имена, техните образи, да гипочитаме по различни поводи и по различни начини - ние сме хора, които работим и продавамевъображението си и можем да го включваме от време на време и в инициативи за борба срещузабравата. Сп."Театър" е отпечатвало публикации на тази тема, но САБ има много по-голямапричина да поддържа живи техните имена. Сега те са почти анонимни. Дойде нова генерация втеатралното общество и когато влизат, примерно, в офиса на САБ е хубаво да знаят, че тозиапартамент не е паднал от небето - на пл. "Народно събрание", а е дарен от щедри театралина една театрална организация. Житейските съдби на хората от театъра имат безбройварианти и кой знае - даренията може и да продължат.

Оставам с надежда, че ще отделите време, средства и активност за благодарната памет!

27 март, 2009г. С уважение: Кева Апостолова

ОТВОРЕНО ПИСМОДо: г-н Христо Мутафчиев - председател на САБ; Управителния съвет на САБ; Консултативния съвет на САБ

3


Година LХIII, бр. 4-6/2009, 20940 ISSN 0204-6253; Цена 4 лв.

ИЗДАНИЕ НА “ТЕАТРО”

THEATER MAGAZINEPl. SLAVEYKOV 11SOFIA 1000, BULGARIAРедакция: София 1000, пл.”Славейков”11Tel.: +359 2 988 17 63; 0889 85 95 33e-mail: [email protected]; http://grosnipelikani.net

Работен екип:Гл. редактор Кева АпостоловаАся Асенова (набор)Антоанета Тотева (коректор)Тинка Николова (стажант-редактор)Емил Илиев (стажант-редактор)“4ТЕХ ООД” (дизайн)

Колегия:Асен Аврамов (композитор)Проф. Здравко Митков (режисьор)Проф. Крикор Азарян (режисьор)Лилия Абаджиева (режисьор)Мариус Куркински (актьор)Доц. Мария Диманова (сценограф)Меглена Караламбова (актриса)Мила Искренова (пластика)Проф. Надежда Тихова (театровед)Д-р Ромео Попилиев (театровед)Съни Сънински (куклен режисьор)Христо Бойчев (драматург)

Ч Е Т Е Т Е

СПИСАНИЕ “ТЕАТЪР”СЪЗДАДЕНО ПРЕЗ

1946 ГОДИНАОТ СЪЮЗА НА

ТЕАТРАЛНИТЕ СЛУЖИТЕЛИ

Печатни коли: 6.5Формат 60/84/8

Банкова сметка:Общинска банка АДMunizipal bank PLCФЦ “Мария Луиза”IBAN: BG 67 SOMB9130 10 26768401

BIC: SOMBBGSF

Печат – “Омега М”, тел. 938 60 71

NDT - школа за танцов театър (2)� Проф. Сл. Иванов за"Шегите на случая" от Ст. Гечев (8)� Димитър Чернев - Обзор нанови постановки (12)� Николина Делева за "Казанова" в "Сълза исмях"(14)� Диана Добрева (16)� Анкета "Директоре, кажи" (18)�Мачей Новак (20)� Акценти (21)� Рени Врангова (22)� ВасилПопов (24)� Награди "Максим-2009"(25)� Ева Волицер (26)�Надежда Атанасова за ВИТИЗ (29)� Проф. Пламен Марков (37)�Излита големият клас(39)� "Авантюрата Хамлет" (43)� ЕленаМирчовска (45)� Театър "Провокация" (46)� Невербален"Татул" (48)� "Христос и Магдалена" на К. Апостолова в НюЙорк(50)� Отворено писмо до САБ (корица 2 стр.)� Премиеренафиш (корица 3 стр.)� Красимира Филипова (корица 4 стр.)

Из фотоархива насп.”Театър”Актьори

в началото на пътя си

ВЕСЕЛИН РАНКОВ

КОСЬО СТАНЕВ

СТОЯН СЪРДАНОВ

4


DE FACTO

Танцовият театър в бързо променящия сесвят

Динамичното развитие на съвременния тан-цов театър представлява сериозно предизвика-телство към методите и практиките на обуче-ние на актьори за него. Съвременният диалог ак-тьор- публика налага качествено нов подход приформирането на актьорите за този вид сценич-на театрална форма с оглед бъдещото развитиена жанра.

Основната цел на танцовия театър е обвър-зана с мисията на изкуството - да помага наиндивида да запази връзка със своето вътрешноаз, да съхрани емоционалната му същност, да мубъде опора срещу агресията и разрушителнитесили, завладяващи индивидуалното и общест-веното съзнание.

Изразните средства на танцовия театърпредставляват великолепна възможност за емо-ционално въздействие. Развитието на ИК (ин-формационно-комуникационните) технологи-ите и масовата култура на консуматорскотообщество, създават сериозно предизвикателст-во за театралното изкуство. Все по-трудно еда се задържи вниманието и интересът на съв-ременния зрител. Ценностната система, проду-цираща емоционалната същност на индивида -неговите емоции и въображение, в съвременно-то общество е дебалансирана. Може да се каже,че младото поколение израства в среда, коятого прави почти неспособно да общува на нивотона човешката емоция, а самотата го въвлича всвоеобразен психологически капан. Все по-честомладите хора заобикалят изкуството, а именното е призвано да култивира и съхранява ценнос-тите на обществото.

Задачите на танцовия театър, а и на театъ-ра въобще се съсредоточават в намиране на

NDT - уникална школаза съвременентанцов театър

Диляна Никифорова

ефективен път към ума и сърцето насъвременника, в залагане на усъвършенстван ес-тетически код, позволяващ разшифроването муот зрителя. Търсенето на нови изразни средст-ва и различни сценични похвати и технологии, сцел да се ангажира вниманието на публиката ида се отговори адекватно на скоростта, с ко-ято се движи съвременният живот, са от особе-на важност за бъдещето както на изкуството,така и на обществото.

Подготовката на кадри, способни да отгово-рят на тези високи изисквания, става още по-сложна задача в световен мащаб. Затова търсе-нето на адекватен на съвременните изискваниямодел за обучение на актьори за танцов театъре от жизнено значение .

Изследването, което направих в тази област,бе свързано с посещения в различни центрове насъвременния европейски танцов театър. В нас-тоящия материал ще се спра на един от безс-порните лидери в това изкуство - Nederland DansTheater, който е великолепен пример за школа,опираща се на традицията и успешно прокарва-ща нови пътища в развитието на танцовотоизкуство.

Изследването на опита на N D T бе направе-но в няколко насоки:

- Историческо развитие на трупата - усло-вия за нейното създаване и етапи наразвитието.

- Проследяване процеса на създаване на новиспектакли.

- Възстановяване и поддържане на вече създа-дени спектакли.

- Анализиране на метода на NDT за обучениена актьори и хореографи за нуждите на съвре-менния танцов театър

- NDT - източник на идеи за академично обуче-

Nederland Dance Theater e великолепен пример за школа,опираща се на традицията и успешно прокарваща нови пътища в

развитието на танцовото изкуство

5


ние на актьори за съвременнен танцов театърОсноваване и развитие на трупатаNederland Dance Theater е създаден през 1959

година от 18 члена на Холандския НационаленБалет - Het Nederlands Ballet. Артистичен дирек-тор на младата експериментална трупа в Хагастава балет майсторът Benjamin Harkavy, а не-гов мениджър - Carel Birnie.

Ханс Ван Манен, Анна Соколов и Глен Тетли сахореографите, които първи повеждат трупатав търсенето на нови хоризонти за танцовотоизкуство. NDT бързо добива популярност и неслед дълго започва да се ползва с репутациятана запазена марка. В началото на 70-те години,след напускането на Ван Манен и Глен Тетли,трупата преживява криза и нуждата от обнов-ление става повече от явна. Проводникът на то-ва обновление и както в последствие ще се окаже,човекът който ще направи трупата световенлидер в съвременния танцов театър, както инай-популярната школа за развитие на талан-ти - изпълнителски и хореографски, e ИржиКилиян.

Ранната му детска мечта е да стане акробатв цирка. Той отделя доста време на занимани-ята си по акробатика, посещавайки съвестнотакава школа до деня, в който майка му го за-вежда на първия му балетен спектакъл. Килиян етолкова впечатлен, че на деветгодишна възраствече е ученик в националното балетно училищев Прага, а не след дълго прави първитеси опити като хореограф, поставяйкитанци за своите съученици. През 1962 г.е приет за студент в Пражкатаконсерватория. Чехословакия дава наКилиян високо професионална подготов-ка в областта на класическия балет итеатър. През 1967 г. получава стипен-дия за обучение в Кралското балетноучилище в Лондон. Така Килиян попада вцентъра на световната култура презбурната епоха на хипитата. Именнотук Килиян среща Джон Кранко - човека,който ще остави осезателна диря не са-мо в неговото бъдеще, но и в съзнани-ето на поколения талантливихореографи. Кранко му предлага договорза работа като балетист вЩутгартския балет. По онова време,благодарение на вещото ръководствои хореографския талант на Кранко, то-ва е една от най-популярните трупи всвета. Неговите постижения в съчета-

ването на неокласическата балетна лексика съссериозната драматургична основа на спектакъ-ла са сред еталоните на неокласическия балетентеатър.Присъствието на заглавия с маркаКранко като "Ромео и Жулиета", "Евгени Онегин","Укротяване на опърничавата" и до днес са ком-плимент за репертоара на големите балетнитеатри. Самият Джон Кранко е личност на сво-бодния дух и творец, който не се бои отконкуренция. Той предоставя поле за изява, как-то на доказани хореографи, като Макмилан иТетли, така и на млади таланти. ИменноЩутгартският балет е мястото, къдетоКилиян получава възможността не само да ре-ализира изпълнителския си талант, а и да се фор-мира като хореограф и режисьор.

Глен Тетли е другата личност, която правивпечатление и оказва сериозно влияние върхуКилиян през този период. Поканен от Кранко запостоянен хореограф на Щутгартския балет,той коренно се отличава от него в подхода сикъм танца. Разбиранията на Тетли за танцово-то движение и отношението му към пространс-твото са истинско откритие за Килиян.

Спомням си, като участничка в трупата наЩутгарския балет през 90-те години за "NoverreGesellschaft"- инциатива, която посредством ор-ганизация на представления и уъркшоп давашевъзможност за изява на младите изпълнители ихореографи. Именно тя става първото поле за

Шест танца

6


изява на хореографския талант на Килиян. Той из-ползва тази идея, като я усъвършенствува по-късно при оформянето на структурата на NDT.

След първите си успешни изяви като млад хо-реограф Килиян получава поредица от задачи ипредложения от Кранко, които спомагат за сис-темното му развитие в тази област.

През 1973 година Килиян прави първият сиспектакъл - "Viewers" (Зрители) за Холандскиятанцов театър. След реализацията на още двепостановки "Stoolgame" (Игра на столче) и "Lacath?drale engloutie" (Потъналата катедрала),той е поканен за втори артистичен директорна трупата.

За период от почти 25 години ръководствона NDT, Килиян създава, утвърждава и развивауникална по рода си трупа за танцов театър.Формацията има своя собствена сграда и своястабилна система за формиране и развитие, как-то на изпълнители така и на хореографи, с другидуми - истински център на световния танцовтеатър, който неминуемо се асоциира с негово-то име. Холандският танцов театър прави тур-нета навсякъде по света. Между тях са предс-тавленията им в Парижката Гранд Опера,Метрополитън Опера в Ню Йорк, ПражкатаНационална Опера, Националния дворец накултурата в София и много други. Килиян създа-ва богат репертоар на трупата, който е със-тавен не само от негови творби, а включва ос-вен най-изявените хореографи на своето време,като Ханс ван Манен, Глен Тетли, Матс Ек, УилямФорсайт, още и редица по-млади таланти.

В началото на 80-те интересът на ИржиКилиян към племенната култура на аборигени-те намира своята реализация в спектакъла"Stamping ground" (1983г) - работа, която оста-вя трайни следи в по-нататъшното мутворчество.

Междувременно NDT се оказва спасителен ос-тров за много талантливи и креативниартисти. С цел да им предостави възможност заизява, ръководството започва да организира та-ка наречените "Коледни кабарета", които са несамо невероятно хумористични, но и служат ка-то трибуна за критика на артистичното и ад-министративно ръководство, както и за осво-бождаване на всякакъв вид артистична лудост.Не след дълго този вид коледни забавления пре-растват в поле за изява и проверка на млади из-пълнителски и хореографски таланти.

През сезона 2007-2008 тези Хореографски ла-боратории биват преименувани на 'Switch, from

dancer choreographer' или "Да се превърнеш оттанцьор в хореограф". Много хореографи, артис-тични директори и педагози, работещи днес поголемите световни сцени, са получили първитеси възможности за изява именно благодарение натази инициатива.

Отчитайки необходимостта от обучение намладите, Килиян и Carel Birnie, решават да създа-дат нова трупа - NDT ІІ, в която младите артис-ти да имат възможност да се усъвършенстватза период от две до три години, с цел след товада се включат към състава на основната трупаили да намерят реализация някъде другаде. ДнесNDT ІІ, се ползва с широка популярност, както средпубликата, така и сред изпълнители и хореогра-фи от цял свят. Трупата има свой забележите-лен репертоар, който освен традиционно извес-тните спектакли на Килиян, като например "Чер-но бяла програма", постоянно се обогатява с но-ви постановки, направени специално затрупата.

В периода между 1980-2000 година NDT се прев-ръща в изключително важно средище на нова-торското мислене, където много от най-талан-тливите творци на своето време създават спек-таклите си. През този период основните приори-тети на художественото ръководство са свър-зани с:

- Привличане на някои от най-добрите, младиталанти на хореографията като: Матс Ек, УилямФорсайт, Охад Нахарин, Кристофер Брус и т.н.

- Включване на нови творби от световно приз-нати майстори на съвременния танц като: Хансван Манен и Глен Тетли.

- Стимулиране на креативността вътре в са-мата трупа. Хореографските лаборатории сепревръщат в основния способ за създаване и раз-витие на младите таланти. Много бъдещи хо-реографи и художествени ръководители започ-ват своят път именно по този начин: NachoDuato - Compania Nacional (Spain), Johan Inger -Cullberg Ballet (Sweden), Philip Taylor - Ballett The-ater Munchen (Germany), James Vincent - HubbardStreet Company (Chicago, USA), Joe Kanamori (Tokyo,Japan), Catherine Allard (Barcelona, Spain), PaulLightfoot, Sol Lein, Patrick Delcroix, Jorma Elo,Alexander Ekman и много други.

През дългите години на работа, като артис-тичен директор на NDT, Килиян със съжалениенаблюдава как много великолепни и интересниартисти напускат трупата, поради факта, чевече са твърде възрастни, за да участват внейния настоящ репертоар. Това са танцьори,

7


които притежават огромен опит, чар, сценичноприсъствие, качество на движение и умения дакомуникират с публиката.

През 1990 Килиян решава да създаде трупа заартисти, които се намират във възрастта"Между четиридесет и смъртта". Световнатапремиера на тази "Старша трупа" е подсигуре-на със специално поставени спектакли от ВанМанен, Ек, Форсайд и самия Килиян. Значениетона тази инициатива веднага е разбрано иподкрепено, както от публиката, така и отпресата. Много от вече известните и доказанихореографи, допринасят за създаването на спе-циален репертоар за новосъздадената малка, нозначима трупа.

Притежавайки собствена сграда и сцена в Хагаи уникална структура от три групи NDT ІІ - замлади изпълнители, NDT І - като основна трупаза танцьори в силата си и NDT ІІ - за зрелиартисти, Nederlands Dans Theater постига голе-ми успехи и е удостоен заслужено с много и раз-лични награди.

През 1999 г. Килиян предава ръководния постна следващото поколение, като остава главенартистичен съветник на трупата и продължа-ва да следи за доброто й развитие.

За времето от 1973 г. до днес той създава 72спектакъла за NDT, като понастоящем продъл-жава да работи като хореограф на трупата.

При последната си среща с Nederland DanceTheater, която беше през 2008 г., имах възможнос-тта да наблюдавам работата на три поколе-ния хореографи: Майсторът Иржи Килиян, уста-новеното вече хореографско дуо Пол Лайтфут-Сол Леон и Меди Валески, който е съвсем в начало-то на творческата си кариера с първата си пос-тановка за репертоара на NDT ІІ.

Проследяване процеса на създаване на новиспектакли. Анализ на методологията на хоре-орафския феномен Килиян-генератор на идеи съсзабележителни сценични реализации.

Способността на Килиян да генерира идеи енаистина уникална.

Работният процес при създаването на единспектакъл, може да започне от различна изходнаточка: определена епоха -"Шест танца"; абори-генско племе - "Stamping ground"; древен мит- "Во-съчни криле"; медицински термин - "Vanishingtwin"; архитектурно правило; музикалнопроизведение; идеята за правата на човека и т.н.

Изумителна е способността на Килиян да пре-веде на човешките емоции всяка абстрактнаидея, да я облече в танцов изказ, и без да я обясня-

ва да я направи достъпна за сетивата назрителя. За своята работа той казва: "почтивсеки спектакъл, който съм създал е докосванедо сексуалността и някакъв вид отпътуване (из-чезване)". Основните теми на творбите му сасвързани с важните моменти от съществуване-то на човека - раждането, любовта, секса исмъртта. За наименованието на последната муработа "Vanishing twin", чиято световна преми-ера се състоя в Хага на 7 февруари 2008, е използ-ван медицински термин, описващ особеносъстояние, при което един от двамата близна-ци в утробата на майката започва да подтискадругия до пълното му изчезване. "Аз виждам то-зи феномен и като поетичен символ на онова, ко-ето представя нашата тъмна и нежеланастрана, част от нашия характер, която ние нежелаем да си признаем и искаме да скрием от пог-леда на другите" - казва Килиян и продължава:"Денят на нашето раждане е точно определен,..-...но моментът на смъртта ни тъне в тъмнина-.....през целия си живот ние се опитваме да й избя-гаме....да оставим следа след себе си....., но ако пог-леднем нашата работа на фона на безкрайност-та на вселената, то неминуемо ще видим колкомъничка е тя, дори сравнена с много по-малки не-ща от вселената."

Сценографията на спектакъла създавадалечна, но ясна асоциация за утроба. Тритестрани на сцената са направени от силноопъната, еластична и леко проблясваща сивкаваматерия. Макар че по този начин сцената е плът-но затворена, илюзията, която се създава, е заогромно и безкрайно пространство.Осветлението го разделя невидимо през среда-та на две половини. То ту създава усещането, чеси попаднал насред млечния път, ту че потъвашв безкрайна черна дупка. Музиката незабележи-мо следва един постоянен ритъм, подобен на би-енето на сърцето, а когато го няма в звука тойпреминава в осветлението или в движението натанцьорите - сякаш има невидима мрежа, коятоспоява компонентите на спектакъла в едно. Натози ритмичен фон се появяват звуци, удари, по-някога цигулка или друг класически инструмент.Огромното сивкаво платно в дъното на сцена-та е прорязано на две и създава пряка асоциацияза женска вагина. Спектакълът започва с извива-щото се тяло на гол мъж, миниатюрен на фонана огромния прорез. Постоянна пулсация преми-нава от танцьорите в лявата половина насцената към другата им половина от дясно иобратно. Актьорите се появяват и изчезват

8


неусетно, понякога биват погълнати от освет-лението, друг път буквално потъват в еластич-ната материя на декора. Телата на танцьори-те изглеждат съвсем малки на фона на мащаба,който е създаден от сценографията, но това вникакъв случай не води до тяхното омало-важаване. Напротив зрителският поглед е сил-но привлечен от тези странни същества. Дви-женията, които използва хореографът, силно сеотличават от така наречения "класическиКилиян". Запазена е динамиката на танцувална-та фраза и филигранността в обработката надетайла, но формата на движенията е различнаи въздейства с красотата на първичното. Предиблизо 16 години, когато лично и непосредственонаблюдавах постановъчния процес на "Steppingstones" в Щутгартския балет, Килиян обработ-ваше всяко едно движение и преход, докато дос-тигне границата на невъзможност в амплиту-дата му или до крайната прецизация на жеста.Той успяваше да извади във формата на движе-нието характера на изпълнителя и не сеотказваше, докато не достигне естетика, гра-ничеща с нереалното.

Днес филигранността на работата му есъхранена, но естетиката е променена. Докатоестетиката на "класическия Килиян" е дълбоко об-вързана с хармонията, то съвременната е по-близка до първичното, но прецизно изведено довселената на футуристичното.

Танцьорите са поканени да импровизират иучастват в процеса на постановката. Самият

Килиян твърди, че до голяма степен раз-чита на тяхната намеса и признава, четехниката на съвременните изпълните-ли далеч превъзхожда онази, която той евладеел. За танцьорите си днес той казва,че изпълняват невъзможни неща, при то-ва с лекота, на която той може само да севъзхищава. За процеса на създаване пред-лага следната водеща пътека: "Постависи граници (правила), за да ги нарушиш, сцел да намериш нови чувства, новиреалности, нови измерения." Парафраза натова изказване може да бъде чута от пос-ледователите му на хореографската сце-на Пол Лайтфут и Сол Леон: "Трябва доб-ре да познаваш правилата, за да знаешкак да ги нарушиш".

Анализиране на методите на NDT заобучение на актьори и хореографи за нуж-дите на съвременния танцов театър

Методите, които използва NDТ заобучение на актьори и хореографи за нуждитена танцовото изкуство могат да бъдат струк-турирани в следните групи;

- възстановяване и поддържане на вече за-вършени спектакли;

- грижа за личностното развитие и обучениена актьорите;

- грижа за формиране и развитие на хореог-рафски таланти;

- анализ на работата в лаборатория и резул-татите от нея, показани в крайния сцениченпродукт;

Възстановяване и поддържане на вече завър-шени спектакли

Процесът на отработване на вече поставе-на хореография по нищо не се отличава от стро-гата дисциплина, с която се отрепетирват кла-сическите балети. Движенията се разучаватпървоначално в много бавно темпо под ръковод-ството на педагог, който обикновено е танцу-вал разучавания спектакъл. След това се свърз-ват в танцувална фраза, която се поставя с изк-лючителна прецизност в използваната музика исе повтаря ежедневно до постигане на желаниярезултат. Процесът е бавен, продължителен итруден дори за специализираните в този стилтанцьори на NDT. Благодарение именно на него,обаче се достига това невероятно майсторст-во на изпълнението.

Грижа за личностното развитие и обучениена актьорите

Всички артисти в Холандския танцов театър

Малката смърт

9


имат великолепна подготовка по балет.Ежедневният класически екзерсис е задължител-на част от грижата за подържане на добратаим танцова форма.

Трупата на NDT ІІ, която се състои от 16 ду-ши до 23-годишна възраст, е мястото, къдетозавършилите класически балет изпълнителиимат възможността да специализират в облас-тта на съвременните танцови техники.Репертоарът от спектакли на Килиян, както ибогатото разнообразие от хореографи, поста-вящи за NDT ІІ, предоставя великолепни възмож-ности за обучение на младите артисти.

Формиране и развитие на хореографски та-ланти

Ежегодно провеждане на хореографските ла-боратории има няколко основни функции:

- да служи като място за осъществяване натанцово-театрални експерименти,

- да стимулира креативността на артисти-те от трупата,

- да помага за откриването на хореографскиталанти,

- да обогатява уменията на танцьорите.Артистите от трупата, които имат жела-

нието да опитат силите си на хореографскатасцена, получават пълната финансова подкрепаот ръководството на NDT, както и всички усло-вия свързани със създаването и подготовкатана техните идеи - изпълнители репетиционновреме, зала и т.н.

Анализ на работата в лабораторията и ре-зултатите от нея показани в крайния сцениченпродукт

В тази си форма хореографските лаборато-рии представляват великолепен пример за ком-бинация между елементите на обучението на ак-тьори и хореографи и подържането и култиви-рането на традицията на експеримента ииновацията.

Сценичната реализация на резултатите оттези експерименти се осъществява в по-малъктеатър и многократно се представя предпублика. Представилите се успешно на тозифорум, получават възможността да поставятза младата трупа NDT ІІ и в случай, че успеят дасе докажат като хореографи, започват да пра-вят спектакли за основната трупа NDT 22.

Тридесет и пет години делят "Viewers"(Зрители) - първия спектакъл, който Килиян пра-ви за NDT, от последния засега-"Vanishing twin".Този отрязък от време е белязан от поразител-на динамика в развитието на танцово-теат-

ралния жанр. Изразните средствата, с които бо-рави танцовият театър, се усъвършенстватнеимоверно. Сценичните технологии дават всепо-големи възможности за творчески инвенции.Уменията на танцьорите стават все по-брилянтни, танцовата лексика невероятна, а хо-реографът Килиян сякаш е направил скок в другавселена. Казвам "скок", защото за всеки, следилтворческото му развитие е ясно, че "чудото" енеговият гений. Гениалната му същност е не са-мо природен дар, а едновременно плод на постъ-пателен процес на усъвършенстване наличността, на твореца. Иржи Килиян като хоре-ограф и като ръководител на един от центрове-те на танцовия театър в света, има огроменпринос за развитието на жанра и на танца въ-обще в световен мащаб. Той успява да създадетрадиции, както художествени, така иорганизационни, да осъществи успешното фун-кциониране на модел на танцов театър, спосо-бен да създава сценичен продукт, чиято естети-ческа система въздейства успешно на съвремен-ния зрител. Голяма заслуга на Килиян е изгражда-нето на своеобразна методика за стимулиранена творчески иновации, както и на система заобучение на кадри, способни да развиват жанраедновременно като изпълнители и като автори.

NDT - източник на идеи за академично обуче-ние на актьори за съвременнен танцов театър

NDT е доказан център на съвременния танцовтеатър, който обединява в едно функциите натеатър и учебно заведение. Той успява едновре-менно да създава условия за новаторство и дасъхранява създадените вече традиции.

Схемата му на функциониране и съществува-не е сходна с тази на класическите танцови те-атри като "Но" и "Кабуки". Използва успешно инатрупания в това отношение опит на класи-ческите балетни театри. Всичко е прекаранопрез призмата на идеята за новаторството иуспешно приложено към нея.

Тази практика дава чудесни възможности заразвитие на жанра и му подсигурява непрекъс-нат бъдещ виталитет.

Постиженията на NDT доказват способност-та на съвременния танцов театър да достигадо зрителя, да комуникира успешно с младотопоколение и да предизвиква неговия интерес.

Практиките, методите и подходите за фор-миране на творческа креативност и обучение наактьори са чудесен източник на идеи, които мо-гат да бъдат препратени към академичнотообучение на актьори за танцов театър.

10


ЗА ЕДНА ОТ

НЕПОСТАВЕНИТЕ ПИЕСИ НАСТЕФАН ГЕЧЕВ

Проф. СЛАВЧО ИВАНОВАЛФАБЕ”Т”Отдалечаването на нашата най-нова драма-

тургия от класическия конфликт и заменянето

на противоречията у cy6ekтa с ерзаци на чо-

вешка сложност в обществото ни, доскоро

kвaлuфuцupaнo kaтo "бeзkoнфлukтнo" островче

в океана от катаклизми "някъде другаде", мно-

жеше в драмата онова, което оттласква от об-

щочовешки-непреходното. Следователно и от

националното, фарсът и водевилът (не само

kamo жанрове!) у нас се оказваха необходимост

насъщна, за да я има във всяко време челичената

монолитност на "ние", за да се утвърждава, гръ-

могласно да ечи услужливо отработена маршо-

вата стъпка на униформените. В нашето соци-

окултурно пространство cяkaш нямаше нужда

от самотен "аз", а драмата - от субективизи-

ращ и оличностяващ се В противоречивата

сложност на битието ни индивидуум.

Господстваха колективистичните чувства, по-

ради което човек cяkaш нямаше право да оста-

не сам (П. Стефанов). В онази драма, където все

пак се мяpkaшe няkakъв (npokpaднaл се през игле-

ните уши на цензурата) реален, над-времепрос-

транствен конфликт, той се решаваше не чрез

движения В "тайниците" на едно тревожно тър-

сене и горене, а чрез жеста на лидерите от влас-

тващия политически елит, идеализиран от апа-

ратчици драматурзи във вариативни

"съвременни" образи на античния Deus ex

machina.

Пиесата на Стефан Гечев "Шегите на случая"

прави сполучлив опит да наруши налагащия се

"водевилно-фарсов" канон в драматургията.

Тази негова лирична комедия не е фарсов конст-

рукт, изграден от натъкмени банални комични

ситуации. Чрез театралните условности на

сайнетата Гечев стъпва на солидна фuлocoфcko-

ekзucmeнцuaлнa основа, за да изрече днес свой

призив за издирване на многопосочни индивиду-

ални пътища към човешкото щастие в любовта.

Никъде, прочее, kaтo поет и романист той не

понася готовите изводи". Опитът на драматур-

га за промени В душевния строй на "аз"-а означа-

ва подкана към реципиента за издирване на оно-

ва непреходно човешко у нас, без koemo самият

свят просто престава да съществува - без

6oжecmвeно-ucmuнcкomo в любовта, без индиви-

дуалния темпоритъм към лъчите на обичта, без

прозрение за някакви изконни идеи, насочени към

просветление на човешката ни природа.

През 1989г. зрелият Вече драматург Стефан

Гечев прозира, че и под глазурата на лирично-

koмeдuйнomo може динамично да се зареди оно-

ва интелектуално острие, коетo да стимулира

роене на философско-естетическите смисли, на-

сочени към духовната недостатъчност у

uнmeлekmyaлeцa, пречкa той да осмисли своето

битие. И във фарсовото, условно kвaлuфuцupaнo

от Гечев като лupuчecka комедия, тук се търси

онова, koemo струи над "аз"-а, за да превъзмогва

всеки сам не-истината, а любовта да се преотк-

рива главно кaтo митологемен залог за вечност.

Може би още от жанровата kвaлuфukaцuя на ав-

тора В титулната страница - "лирична комедия"

- започва театралната алюзия за прочит на ко-

медиен фарс. Защото още първите репликu и си-

туации бързо подвеждат. Техният подтекст,

кактo прочее са се поставяли проблемите в кла-

сическатa сайнега - е себенаблюдението,

фokycupaнo към мисловен, логичен процес, свър-

11


зан с непреходно-вечното, с многоизмеримата

човешка его-доказуемост. Под комедийна маскa

тук сега се потулва замисленият за човешкото

лице на непознаваемия разрушен и нов свят Гечев,

познат от романа му "Мост". В тази комедия -

изпъстрена с "многолики" близначки (всичкu обаче,

потомкu на библейската Ева) - прозира "трево-

гата у мислещия uнтeлeктyaлeц - у индивида,

заради сложността на "простите неща" за лю-

бовта- познати и от cтuxoc6upkaтa му

"Бележник" 2, кaктo и от "Анихилация". Проблема-

тиката на тази недостигнала до зрителя

лupuчecka комедия се включва трайно в семан-

тичното ядро и на остана-

лите пиеси на Гечев - сред

тях "Голготата на

paз6oйнuкa Варава"(1993) и

"Процес на изчезване тяло-

то на Исус Назарянина, на-

речен Христос (1989).

Едва ли е нужно да се ди-

ференцират подточковo

водещата и маргиналната

npoблeмaтuka в драма-

тургичния текст на Гечев,

онасловен "Шегите на

случая". Обратно, мисля си,

че по-страничните, некa ги

наречем мukpo-проблеми,

са в диaлeктuчecka фило-

софско-екзистенциална и

естетическa спойкa с

основния. Тъкмо тук, спо-

ред мен, е морално-обнови-

телната сила на този каме-

рен комедийно-драматургичен тeкcт.

Лайтмотивът на пиесата - истинското и рав-

ноправно изчувстване на любовта от мъжа и

жената, е разположен и разгърнат, едва ли не раз-

творен - в периферните лирически мотиви: за

равнопоставеност, за множественост В

мисълта, която cяkaш във всекu социум сътво-

рява единствено "аз"-а катo истинност, кaтo

нравствена стойност. В такавa "периферия" е

разположено и диалогичното общение меж-

ду "противоположностите". Навсякъде обаче

пулсира прогресиращото ускорениe на страха -

кaтo зловеща, но неизменно-налична (Юнг), но и

наша си, бългapcka преграда В реализацията на

природосъобразното. Всичкo хармонизира с иде-

ята за пълнокръвието на дните човешки, за пре-

възмогването на uckyчнomo битие", коетo вина-

ги cяkaш оковавa двамата в любовта и руши по

"нещо и още нещо" (Хайне) от тяхната

индивидуалност. Многовариантно повтарящи-

ят се мотив за неприспиването на близнака у са-

мия cy6ekт в комедийнатa микроструктурa оз-

начава все едно - възземане до идеята: човекът

да бъде аналитичен, да е критичен към собстве-

ния си "аз". За да затваря све-

та в себе си, да не се страхува

от срещи и с другост, и с

чуждост, настанили се некане-

ни даже в нашия образ. Едва

тогава истината за "любов-

та божи дар" ще дири лични

пътища към самата любов, ще

kpuвoлuчu по лабиринтите, в

откриването по интроспек-

тивен път за баланс - между

мечта и необходимост, между

чест и страх от неиз-

вестността, между красивo

слово за любов и Самата

Любов.

Комедийните визии на

Гечев за Племенника-поет и

Вуйчото-професор конститу-

ират идеята му за трудното

превъзмогване на "доволната

скукa" у двама - битие немис-

лимо без извечните постулати на любовта, без

ucтuнckoтo чувство Любов, неизменно включ-

ващо в себе си и сексуалнотo привличане. Парите,

материалната осигуреност на Професора - не-

гова трайна надежда за просперитет и в любов-

та му към младото момиче, са вплетени в коме-

диен диалог с реалиите за неговия бит на заста-

ряващ самотник - с наполеонките, със заоблено-

то му коремче, с похъркванетоmo и пр. Такa се

откроява философско-естетическата позиция на

автора за трудно преодолимите пречкu no по-

Ст. Гечев

12


соka библейското сексуално единение между два-

ма - Професора и "неговата блuзнaчka" са обре-

менени и от крещящо възрастово различие.

Идеята на Професора за кротък 6pak ("без

напрежение"), no законите на класическия жанр у

Гечев се оказвa в контравертнa позиция с исти-

ната - не толкова на поставените от другата

страна на Възрастовата 6apukaдa, колкото на

многогласната много-смисло-значеща Юлия - ед-

на от роящите се пред погледа на зрителя

Блuзнaчka, нocumeлka на плуралистичните ин-

дивидуалистични авторови концепциu за онова,

което се нарича субективно разбиране за непов-

торимото щастие в любовта.

Сред заслугите на драматурга Гечев в тази

сайнета е не-комедийнатa илюзия за това, че

актьорът, кактo в класикатa, е един-

единствен. Че един герой абсорбира философс-

ките внушения за любовта на Професора, на

Доцента и Блuзнaчkama (поне с три имена). Те

са плуралистичната сингуларна оксюморон-

ност на Гечев, на автора, койтo никъде - и в

творческотo, и в преводаческотo си дело, не

търси само една-единствена, общовалидна ис-

тина за човекa с едното му едро, еднo-фиксаж-

но лице. В "Шегите на случая" драматургът по

мъжки алармира неизбежното идване на един

свят на Любовта и Истината в нея - свят

богат, многоизмерим, в природосъобразен. За

да бъде оттам-нататък и истински: катo

нравственост. Живецът в неговите коме-

дийнu сблъсъци са комично-драматичните

ситуации, в koumo Юлия (Сибина, Ева и т. н. - дo

6eзkpaйноcm kamo мислеща емоция!) поставя

двамата мъже-лековерници. И Поетът, и

Професорът са фарсово-наивни, особено с пред-

ставите си за 6paka катo примитивна

равнопоставеност, kakmo и за хармоничното

единение: "мечта - необходимост". И двамата

комедийни герои-мъже на Гечев са uнmeлek-

myaлцu, всекu от тях със свое място в йерар-

хията на обществото. Но kamo индивидуалис-

ти тези самотници, жадни за щастие в

любовта, не могат да намерят себе си.

Безплодно-kнижно е усърдието им да разберат

и да изчувстват любовта на извечните вре-

мена катo нещо цялостно и многомерно. За да

е реализуемо. Прочее, след многото диалози с

близначките-истини за любовта рефлексите

на родствениците за истинското в текущотo

битие не стават по-съвършени. Но и двамата

в kpaя на пиесата започват да търсят себе си

в самотата . В комедиен ракуpc e показано

стремлението им към променящ и сътворяващ

ги диалог, койтo Вече е "без забавени" и "отме-

рени жестове". Гечев комай е изчистил коме-

дийнатa koлopumнocm у своя Поет, когатo

преди той да изрече нakpaя последното: "Acta

est fabula", забелязва, че "порасъл най-малко с

десет сантиметра". Не, Гечев не променя с мис-

тично-митологични похвати прежния манта-

литет на двамата си пилигрими по Голгота на

любовта. Призивът за тишината-самотност

кaтo нужна вечност е изречена от Професора.

Тишина, чийто синоним е Самотата от ниц-

шеанскu тип - за да може да се мисли близнаш-

ки-умножествено: от индивидуума, от ос-

тойностяващия се в любовта към Другия "аз".

Такa Гечев отпраща своите мъже-несретници

към онази остойностяваща истина, която ги

задържа непроменени - кактo тогава, когатo

са пред собственото си огледало, такa и ко-

гатo застават пред очите я на Другия, я на

Чуждостта. Кактo казвa преди това

Професорът - "дано не играем ролите на дру-

гите чрез себе си". Не е нужно и обезателно да

преоткриваме силния мъж катo 6okcьop и тър-

сач на усещания, а kamo алпинист, устремен

към лазурите на единствено своята възходя-

ща траектория на Любовта, към искрост-

руйната Ипокрена.

Лирическатa комедия на Гечев успява да

внуши, че истината за човешкото щастие не е в

красивитe и силни думи, а в самата любов; че да

стигне до това прозрение uнmeлeкmyaлeцъm, то

той трябва да мисли амбивалентно, поне пос-

редством два гласа в себе си, без да забравя да се

съобразява - със собствената cu ncuxoлoгuчecka

човешкa сложност, kakmo и с чуждата проекция

за Свят (М. Хайдегер). "Близначето", редом с два-

мата й кандидатu за 6pak, са аз-ове психологи-

ческu затворени, връзкатa cy6ekm - o6ekm, кактo

13


в някои творби на сюрреалистичната вековечнa

драма на духа, е нестабилна. Kakmo при роман-

тиците-парнасисти, а после - и при симво-

листите, обективната реалност В тази лирич-

на сайнета на Cm. Гечев е универсална. Особено с

усещанията на героите за Свят, тя обаче е и

национална. Тези герои, без да се разтварят в сре-

дата си, чрез своя бит се движат към недости-

жимо-непреходното. Персонажите са "до", не

"във" Видимия живот3. Неговата мнoгoлuka Юлия

носи загадъчната npuвлekameлнocm на жената

у Сафо, Клеопатра и Месалина, kakmo и

Ведростта на младостта-любов, представена

във Виденията на Валери Петров: "част /от ня-

какъв безсмъртно растящ коралов храст/ или

дървена клетка, koяmo/ чувства сокa/ през нея

да се качвa към клетka/ no-висоka". Тези Внушения

за човек и за свят на Стефан Гечев от "Шегите

на случая" трудно се вписват в драматургията

ни от kpaя на 80-те години на отишлия си наш

XX веk. Те са неприемливи и катo естетическa

концепция, и kamo сценична реализация В навече-

рието на новите социално-политически, а от-

там - и естетически реалности, засягащи преди

всичкo смените в концепцията за творческия

cy6ekm kamo "аз", койтo с богатите параметри

на своята собствена духовност сам представ-

лява "status in status". Няма начин В едно хипоте-

тично бъдеще театралните прожекторu да не

осветлят чаровната "троица" на Гечев с тяхна-

та игра на шеги и случайност.

БЕЛЕЖКИ:1 Василев, Г. Стефан Гечев - откривателят. -

Летописи, 1996, N 11/12.2 Иванов, С. Мъдрите прозрения на поета. -

Порт -Силистра, N 41, 28 февр. 1995.3 Саев, Г. Театралните приключения на

символизма. София, ИК "Христо Ботев", 1993,

с. 195.

ИЗ ФОТОАРХИВА НА СП. “ТЕАТЪР” Честване на Народния театър

14


МЕЛПОМЕНАБЕЗ ГРИМ

Рубриката сеподдържа от фонд

“Култура”

Това се случи преди пет-шест месеца. Незнам как ще продължи тази история, дали изоб-що ще продължи, дали е игра на случайносттаили поява на нови творчески и социалнирефлекси.

Българският театър "проби" своята нарцис-тичност. Това може да бъде наречено себе-надмогване, пробив на спонтанността, връ-щане на искреното, а то значи интересното,структуриране. Излизане от акустичния асан-сьор на проповедническото говорене. От она-зи свръконцептуалност, която се припознавакато мисия, но е лишена от пластичност имногоглас. Която всъщност формира желязностатукво, което по един парадоксален начинкара живи и талантливи хора, да правят"тежък"(от послания), предсказуем, квазиекзис-тенциален театър. Патинира го пазител навечните стойности, откъсва го от живите об-ществени нагласи и рефлекси, които по прин-цип той презира като маловажни и дребни.

Разбира се, че имам пред вид оня театър,който беше обект на сериозния интелекту-ален дебат, доколкото у нас го има. В количес-

ИГРАТА ВЪРХУ КИЛИМА,В ОТСЪСТВИЕТО ПОДНЕГО НА БОКЛУКА ОТФАНАТИЧНАТА ПРОПОВЕД

Димитър Чернев

твено отношение този театър беше статис-тически пренебрежим, но обираше огромнатачаст от енергията за осмисляне на въпроса -къде и как са пласирани месианските роли в то-ва изкуство, което отдавна вече не би тряб-вало да се смята за масово и демократично. Къмднешна дата театърът е елитарно изкуствои няма защо обърнатата у нас пирамида да бъ-де считана за правилната.

На отсрещния бряг стоеше "масовияттеатър". Мелодраматичен, комедиен, мюзик-лоподобен - всякакъв. Той нямаше проблеми срефлексии върху своите основания засъществуване. Неговият проблем беше единс-твено ниското му качество, в един контекстна невзискателна и лишена от вкус публика,това беше дребен проблем. А да не пропуснем иотсъствието на добра и компетентнакритика, подменена от "културна журна-листика" с липса не само на естетически, но ина морални ценности. Така публиката се пре-върна в критика, във върховен "арбитър накрасивото". Количеството гилотинира ка-чеството, статистиката (броят на продаде-

"Без даже да се смятам за специалист по театъра, мога да кажа, че не е важно на всяка цена да сеувеличава количеството на спектаклите, защото така ще има повече зрители. Но могат да сеправят предварителни опити, които обикновено се наричат репетиции, водещи в края накраищата до един-единствен спектакъл, чиято интензивност и сияние ще бъдат толковаголеми, че възпламенявайки всеки свой зрител, този единствен спектакъл ще просветли и този,който не го е гледал- ще го просветли, за да посее в него тревога" (Жан Жене).

15


ните билети) елиминира дори и санитарнияминимум от естетично и етично.

Правенето на театър от първия вид се пре-върна в изтерзаващо усилие, в което поредно-то произведение в същността си повтаряпредходното. И ако аз изпитвам определенипристрастия именно към неговите автори, тое заради увеличаващата им се тревожност инамаляващо просветление. Те не можеха да неслужат жертвоготвно. В тяхното разбиранеза театъра саможертвата беше интегралначаст, нещо, без което това служене еневъзможно. Лекотата на занаята тук не зна-чеше нищо. Всичко беше в изстискването напределни емоционални и интелектуалниресурси, в структурирането им и в крайнасметка в споделянето с малцината разбиращиги и имащи нужда от страданията им.

Другите живееха във фалшиво сияние и аб-солютен комфорт. Достатъчно беше да захва-нат някоя ефектна пиеса и/или да привлекат всъстава си актьор - звезда от каквото и да етелевизионно предаване. Тогава залите бяхадобре напълнени, следователно "най-демокра-тичното изкуство" си беше намерило най-под-ходящите майстори. А да не пропуснем, че "кул-турната журналистика" с едни и същи бомбас-тични клишета възхваляваше и едните, идругите, след обстоен преразказ и кратък"анализ" на посланието на спектакъла.

Е, това не можеше да продължи вечно. Дории в страната на "ориенталската непод-вижност" (Кирил Христов), се усети, че дватапозиционирани модела, формиращи удобнотостатукво, вече губят ресурс и енергия.Първият - откъм споделящи зрители и нама-ляващо любопитство; вторият - откъм прес-тиж и дефицит на стойностни послания.Особено притеснително беше, че дори и среддирижирания дефицит от млади режисьори, всепо-малко стават тези, които са готови отк-

ровено да търгуват в Храма. Дали е въпрос насъвест или са били адепти на идеята за "те-атъра като мисия", е трудно да се каже. Не е иважно.

Важното е, че някои от тях не искат да сапросто рупори на манифести и теоретичнипостулати, да възприемат театъра като ви-зуализиран дуел на идеи, на тези и контратези.Дали е въпрос на самочувствие или компенси-рана малоценност, а може би е най-вече здрави интелигентен инстинкт, те знаят, че най-ценното, единствено ценното, което могат даподарят на света е собствената сииндивидуалност. Искрения си поглед върхунещата, макар и трансформиран през визи-онерството на театралния спектакъл.

Правят онова, което е най-естествено дасе направи. Да погледнат на живота, респек-тивно на драматургичния текст без преду-беждение и сухи интелектуални конструкти.И тогава да открият:

че обичайният жанр на живота е траги-комедията;

че са възможни различни интерпретации наслучките, героите и думите, дори в един и същспектакъл;

че образът на спектакъла и ролите на ак-тьорите са най-интересни не когато са"свръхоригинално" намислени, а когато се"живее" интелигентната (собствена,искрена,личностна, автентична) чувствителност везиковата и всякаква друга ситуация, предло-жена от драматурга;

че човек е най-истински, когато играе, но нероля в окови, а сложните (до ирационалност)мотиви на думите и действията си.

Толкова. Записал съм няколко имена на ре-жисьори и спектакли от последните месеци, ноще си позволя евтиния номер с игрословицатана два от тях. Намирам ги за симптоматични.Радост за моите очи е изкуството да смита-

“Калигула”“Изкуството да смитамебоклука под килима”

“Радост за моето сърце”

16


Наричам авторския опит наактрисата Диана Добрева ви-зуално "упражнение" на тема"Казанова", но не бих го нареклатеатър, защото в него липс-ват драматургия и режисьорс-ки замисъл, които да обединят

"Казанова" на Диана Добрева в НДТ "Сълза и смях"се оказа споренспектакъл, а това в днешно време е добра атестация за едно заглавие,защото около него няма най-страшното: скука. А от Питър Брук знаем,че най-големият враг на театъра е скуката! При "Казанова" е съвсемобратното - около него има динамични въртежи: страстни фенове, нои хора, които го отричат. Какво е това - сблъсък на две идеи затеатър? На конвенционалното, което защитава утвърденатапрофесионалност и на новото, което иска да руши? Редакцията еготова да помести и други мнения за спектакъла "Казанова". Катоначало публикуваме рецензията на театроведката Николина Делева иразговор с Диана Добрева. Очакваме вашите становища.

Сп. "Театър"

"КАЗАНОВА"В НДТ "Сълза и смях"

Николина Делева

отделните хрумвания и идеи,да организират визиите и ком-позират отделните сцени и ак-тьорските изпълнения. Акотрябва да го разкажа на някой ведно изречение, то би било:"Опит да се разкаже живота на

Казанова чрез бяло и черно,червено, златно, сатененичаршафи, огромно легло, голитела, ренесансови костюми, жи-во куче, и всичкото това съпро-водено с имитации на секс имонолози, които би трябвалода звучат поетично и философ-ски-дълбокомислено".

Очевидно е, че авторкатаобича ефектните визии и гово-ренето с метафори и символи,очевидно е и друго - претенци-ята за провокация и скандал,доколкото голотата, хомосек-суалните сцени и травести-ята все още могат да са прово-кация за някой. Ако идеята е би-ла да обърне внимание върху се-бе си - Диана Добрева го епостигнала, както и това данапълни салона с хора, привле-чени от писанията за голота искандалност. Не ми е ясно къмкого е адресирано това сценич-но упражнение - кой би се иден-

ме боклука под килима."Радост за моето сърце" е спектакъл по

текст на Керил Чърчил, поставен от МладенАлексиев в Драматичен театър - Ловеч; "Изкус-твото да смитаме боклука под килима" е ав-торски театрализирана версия от ДесиславаШпатова по филма "Сцени от един семеенживот" на Бергман в Пазарджишкия театър.

И двата спектакъла проблематизират"непосилната лекота на битието" и най-вечедействителната или въобразена лъжа наспомените, трагикомедията на живеенето,действителният или предстоящ край навсичко, изпълнило това живеене. Разбира се,като структура, визия, актьорстване, товаса съвсем различни спектакли. И в същото вре-ме доста неща ги сближават - стройната, ноненатрапчива конструкция, балансиранотосъчетаване (именно съчетаване) на сериознисмислови послания с иронични контратези,психологията на действащите лица -реална,

но "повдигната" на нивото на играта. И, важ-но е, едно особено чувство на състрадание ивяра в смисъла на човешкото битие. Нещо, ко-ето може и да е присъщо на все още непозна-тия ни Младен Алексиев, но доскоро чуждееше,да не кажа нещо по-силно, на ДесиславаШпатова.

Това са спектакли от театър, който увлича,просветлява и едновременно тревожи. Сега муе времето да го свържете с цитата от ЖанЖьоне. И е толкова по-обнадеждващото, че донего стои "Калигула" на Камю-Гърдев, с безус-ловната си концептуалност и рефлекторнаматематика, с цялата си монументална кра-сота и с репликата от програмата на ЯворГърдев за "екзистенциалния пънк", която внесесилен душевен възторг в целокупното култур-но пространство на България.

В което, надяваме се, бродят предчувствияза естетически преврати, защото прекаленодълго беше едно и също.

17


тифицирал с това, ко-ето гледа и за какъв ре-жим на възприятие епредназначено? Лип-сват му сила и остро-та, които да го напра-вят фарс, пародия илисатира, не е достатъч-но смешно за комедия,нито пък достатъчнотрагично или дра-матично.

Не успях да открия водещаидея, която да организира ефек-тните визии в дълбок смисъл.Вероятно това се отнася не са-мо до мен, защото без да искамна излизане дочух разговори назрители около себе си, които севъртяха около това - имаше лидълбок смисъл в това, коетовидяхме или нямаше никакъвсмисъл, а беше просто някаквоактьорско-режисьорско упраж-нение и експеримент-изпит заинтелигентност и образова-ност на зрителя, и проверка натърпението и толерантност-та му.

Неразбираемостта на пред-ставлението се подсилва отнеясното говорене на няколкочужди езика-италиански, ла-тински, английски - тези, коитоуспях да разпозная, но не и даразбера какво ми казват и за-що ми го казват по този начин?Може би това е някаква демон-страция на ерудиция? Ак-тьорите не могат да говорят- нямат добре поставенигласове, правилна техника надишане при изговаряне нафразите, правилен изговор нагласни и съгласни, усещане заинтонация и ритъм на речта,умение да се използват паузина точното място.

В представлението за най-прочутия любовник на всичкивремена има различни вариан-ти на секс: хетеро, хомо, групов

и т.н., но в нито една сцена ня-ма трепет, флирт, любов,страст, копнеж, наслада, по-езия или изтънченост. Има ски-цирано намерение те да бъдатпоказани, но това не едостатъчно, за да се превър-нат идеите в сценична реал-ност. Всъщност не е чудно, чеКазанова-Карамазов не можеда изпита любов към парт-ньорките си в представлени-ето-Припадничава, Само-убийствена, Монахиня, заста-ряваща Полковниша и др., ко-ито са истерични, досадни и па-тологични в проявите си.Оставям настрана това, че невсички са в достатъчно есте-тична физическа форма."Изненадващите" обрати сесъстоят в това, че в даден мо-мент не е ясно кой от какъв поли с каква сексуална ориентацияе, и към кого изпитва чувстваи мераци.

Любовта у Казанова-Кара-мазов се изразява чрез отвле-чени романтично- поетичнимонолози, а страстта е замес-тена от смешни движения, ко-ито би трябвало да имитиратсекс и мъжественост, но това"наужким" не може да сеизиграе. Идеите за свободатаи богоборството звучат фал-шиво и плакатно, произнесениот него. Единствен като ак-тьорска игра в представлени-ето се отличава Слугата наКазанова, който прави инте-

ресна гротескна роля.Визуалната символи-

ка на представлениетое четивна, но и банално-клиширана: чернотоилюстрира греха, зло-то, порока, бялото-доброто, чистотата,непорочността, черве-ното-страст, любов,похот. Оргията на шес-

тте полуголи жени, носещизлатни маски прилича на визу-ален цитат на бала-оргия отфилма на Стенли Кубрик "Ши-роко затворени очи". Една отсцените с голо момиче, върхукоето Казанова пуска листа отцвете, е като илюстрация отприказката "Спящата кра-савица".

Имам усещането за нат-рапчив стремеж към ефект-ност и странност на всяка це-на - музиката (Петя Ди-манова): валс, кючек почти сритъм на чалга, руски казачоки т.н., визиите (сценография икостюми Марина Додова), ко-ито приличат на картини отстарите майстори, ефекти-те - златният дъжд накрая,живото куче и т.н. Всички те-зи елементи, взети сами по се-бе си, са интересни, но оста-ват отделни хрумвания, ко-ито не са достатъчни, за дапревърнат упражнението натема "Казанова" в спектакъли да оправдаят съществува-нето си. Вместо "театър" то-ва може да бъде наречено ре-вю-поредица от музикално оз-вучени живи картини, с коитоавторката Диана Добрева(съзнателно не я наричам ре-жисьор и драматург) иска дапокаже колко оригинални,странни и едва ли не авангар-дни и шокиращи неща може даизмисли. Е, показала го е, и как-во от това?

“Казанова”

18


TÊTE-À-TÊTE

ДИАНА ДОБРЕВАактриса и режисьорка

“ТЕАТЪРЪТ ЕПИРШЕСТВО НА ДУХА”

Родена е на 8 септември 1971 г. в София. Учи Френска филология в Софийския университет „Св. Кл.Охридски” и История на изкуствата в Сорбоната. Израснала в семейство на актьори. Решава да сенасочи към театъра и кандидатства в Театрален колеж „Любен Гройс”, където я приемат веднага.Следват първите й стъпки в професията в Театрална работилница „Сфумато” - със спектакъла„Черното руно” обикалят фестивали и жънат награди и овации. Същевременно Диана е забелязана ив киното. Милена Андонова я избира за филма си „Маймуни през зимата”, Илиян Симеонов за„Пазачът на мъртвите”, Нора Хопе я ангажира в немско-френско-италианскатакопродукция „Краят на морето”, където си партнира с любимеца на КустурицаМики Манойлович, а Владимир Краев я взима във филма си „Малки разговори”. Втворческата биография на Диана Добрева са и няколко номинации за Икар ’2008за „Макбет” на Родопския драматичен театър, Смолян; двe награди Аскеер ’2008за костюми и музика на „Макбет”, както и Аскеер’2007 за изгряваща звезда заспектакъла й „Медея”. Най-новият й хит е „Казанова”, поставен в НДТ „Сълза исмях”. Билетите са разпродадени до края на сезона. Поканен е през лятото на2010 г. в театър „Шен Ноар” в Авиньон от директора на театъра Жерар Желас,който нарече спектакълът истински модерен и революционен.

- Защо този път Казанова?Не ви ли притеснява фактът, чехората добре познават тазилегендарна личност от множес-твото екранизации и имат из-градена своя представа и нагла-са?

- Привлича ме фактът, че тойне е литературен герой, а реал-но съществувал мъж. Ин-тересува ме не плейбоят, лове-цът на жени, а човекът-търсачна изгубения рай. Не пре-лъстителят, а страстта на чо-века да стигне, да се докосне доизгубения рай, до божест-веното, това ме накара да сеобърна към образа на Казанова.

Той притежава драматична,трагедийна страст през любов-та и жената да достигне изгу-бения рай. Докато пътят натвореца до изгубения рай е

изкуството. Аз не мога да сипредставя изкуството безлюбовта. Затова за мене един-ственият верен път към Рая елюбовта. Изкуството през лю-бовта води нагоре, към Бо-жественото

- Доколкото зная "Казанова"няма театрална версия у нас, апо света?

- Мисля, че в Русия е поставянпо Марина Цветаева.

- Защо се спряхте наВладимир Карамазов за ролятана Казанова?

- Защото го харесвам катоактьор, близко ми беше до об-раза на Казанова и то не защо-то е красив. Той има обаятел-ност и чар, особено, когато гопознаваш. Още по време на ре-петициите успя да се превърнев абсолютния Казанова. И всич-

ки актриси, които играят впредставлението, и азвключително, бяхме влюбени внего, когато беше на сцената.Той надмина очакванията ми.

- А влияние от филмови вер-сии?

- Отстранила съм се от всич-ки версии. Крайната ни точка еразлична. Абстрахирала съм сеот всичко досега. Сценарият наспектакъла е мой. Взела съм по-скоро духа на живота му, от-колкото конкретни случки отживота му. Ползвах Киркегор,Иван Бунин, Юхан Смуул, има имои лични текстове, както ипредсмъртните думи на майками за финал.

- Спектакълът има голямзрителски интерес.

- Той достига да хората итова ме прави изключително

19


щастлива. Лицата на хората сепроменят от представ-лението: когато влизат в сало-на са едни, когато излизат -други. Много хора плачатнакрая. Този плач не е ототчаяние, а от надежда. За ме-не това е много важно - винагида има надежда, да не оставамев тъмното, в мрака. Трябва нак-рая да излезем към и всветлината. И това хората горазбират. Това е всичко, коетоискам да виждам - хора с озаре-ни лица! Не ме интересуват хо-ра от гилдията, които се зани-мават с дребнави и ненужнианализи. Това означава, че тегледат на театъра не катопиршество на духа, а като напрофесия, която трябва да бъ-де разнищвана и поставяна напоточната линия. Когато натях им липсва някой елементот тази линия, те започват дасе объркват и се настървяват.

- Имате ли си любимспектакъл, вече сте автор натри?

- Това е все едно да имаш тридеца и да кажеш обичам първо-то повече от второто и оттретото. Не, нямам. Всеки спек-такъл ми е като една голямалюбов, като една щастливатежка или лека бременност, за-виси от спектакъла и като ед-но щастливо раждане по-теж-ко или по-леко. Всъщност имамлюбими спектакли - това са"Медея", "Макбет" и "Казанова".

- Какво е за вас театърът?- Най-верният, най-свобод-

ният, най-дълбокият и искрени-ят начин, по който мога да об-щувам с хората. Не познавамдруг такъв начин, по който азбих могла да общувам.Театъ-рът е единственото място, къ-дето мога да изкажа сънищатаси, лъжливите си или понякога

истински пророчества, гневътси, любовта си, целият ми вът-решен свят. Тук аз отдавам ця-лата си любов към света.

- А помага ли ви в режисура-та фактът, че сте и актриса?

- Много. Успявам да намеряпо-особен път към актьора.Актьорът ми е много близък, ви-наги ми е приятел и съм многотърпелива към актьорите си.

- Кое предпочитате повече -да бъдете актриса или ре-жисьор?

- Да съм долу, отколкото го-ре на сцената. Заради свобода-та да сътвориш цялото, а нечаст от цялото.

- В тази връзка, имате ли но-ви идеи, планове, намерения ка-то режисьор?

- Имам много идеи. Ще си дамвреме, за да разбера коя е най-важна за мен. Отказах многопредложения не за друго, а защо-то не искам никога да ми се слу-чи да правя спектакъл простотака, просто, защото трябвада го поставя. Не мога да сипредставя да правя нещо, без дасъм обсебена от това нещо.Тази личност, тази тема илислучка да ме обсебят така, че данаправя този спектакъл. Ако мисе случи такова вдъхновение,дай Боже, мога да направя ощепетдесет представления .Всичко зависи от духа на човека,от това накъде те води тозидух. Имаш ли страстта,силата, енергията да тръгнеш

и да заведеш със себе си група отхора някъде в някакъв свят. Намене това не ми е професия.

- А какво е?- Страст, любов!- И все пак нещо конкретно

за в бъдеще?- В момента ме интересува

личността на Распутин и четамного за него. Дали ще излезеспектакъл от това, ще видим ...

- Киното или театърът?- Театърът ми е по-голяма-

та страст. Напоследък, обаче,се замислям и за киното, коетоми се ще да се случи като единтеатрален спектакъл. Мисля занего като за нова форма, коятопредстои да бъде сътворена.

- Какво е в състояние да визареди?

- Пътуването. Неотдавнабях в Авиньон, за да видя в как-ви условия ще играем - театър"Шен Ноар" е бивша църква и пъ-тувайки до Франция, минах ипрез Испания. Бях в Барселона,където един директор ме канис "Макбет" и с "Казанова".Оттам отидох във Валенсия,където за пръв път гледах ко-рида на живо с един от най-го-лемите им тореадори ЕнрикеПонсес. Това, което видях натази корида - най-красивиятлюбовен танц със смъртта - мезареди страхотно! Такавакрасота, такова дуенде, така-ва любов, смърт и красота ведно.

Страшно много ме зареждамузиката. Тя е едно от най-го-лемите ми вдъхновения. Далище е класическа или фламенко,или арабска песен, или стараарменска песен - без значение. Тяе в състояние да ме зареди.Музиката е най-божественотоизкуство. С нея пътувам въввсякакви вселени...

ЛИЛИЯ ДИНОВА

“Казанова”

20


А Н К Е Т А Н А С П. Т Е А Т Ъ Р”

ДИРЕКТОРЕ, КАЖИ!1. Повечето театри в България си приличат неприлично: репертоарите копират софийския,

режисурата папагалства софийската, актьорските изпълнения догонват софийските. Можете ли

да ни убедите, че вашият театър е щастливо изключение от това правило?

2. Добра ли е, според вас, българската театрална система, при която режисьорът решава какво

да се поставя на сцената? Не сте ли много зависими от режисьорите? Как да очакваме един театър

да има свой облик, ако режисьорите реализират лични проекти, които нямат нищо общо с местните

обичаи и не са съобразени с потребностите на местната публика?

3. В най-престижните западни театри личността на директора се отразява в облика и афиша

на театъра. В договорите с режисьорите пише колко представления ще подсигури една постановка.

Вие можете ли да се похвалите с такива договори и с такъв афиш?

1. Мисля, че ДТ "Рачо Стоянов" - Габрово некопира ничия художествена политика. Давампример - последната ни премиера, невербал-ният спектакъл "ТАТУЛ" няма аналог в българ-ското театрално пространство. И всичкиспециалисти отчитат, че трупата е в блес-тяща кондиция за трудния сценичен език напостановката.

2. Не е режисьорът този, който решавакакво трябва да се постави на сцената.Директорът определя репертоарната и ця-лостната културна политика на своятеатър. Нямам случай да съм поканиларежисьор, който може да постави каквото сипоиска. Обикновено търся режисьор за конк-ретно заглавие или близко до него. Това важии за чуждестранните режисьори. Работата сгост-режисьори от Австрия, Литва, Сърбия,Румъния, Русия и други е също отличителна

черта на политикатана габровския театър.

Смятам, че нашияттеатър има свой облики той е в дълбоко бъл-гарските спектакли покласически текстове,реализирани в нестан-дартни пространства("Етъра") или с нестан-дартни изразни средст-ва ("Татул"). Смятам, че това е единствени-ят непрофилиран репертоарен театър, кой-то постоянно поддържа в репертоара сизаглавие, предназначено за юношескатааудитория.

3. Постановките приличат на своитережисьори, а в цялостния облик на един те-атър прозира личността на директора му. В

НЕВЕНА МИТЕВАДраматичен театър "Рачо Стоянов" - Габрово

"Здравейте, господин Коев.Намирам въпросите ви за груби, нелицеприятни и нереални. Дълго се чудих дали трябва да ви

отговоря. Все пак реших, че е по-правилно да взема отношение."

21


последните години, освен че прави два между-народни фестивала, габровският театъручаства в много фестивали по света и е заво-ювал множество режисьорски и актьорскинагради. Стремежът на режисьора-директор(Н.М.) се е превърнал в стремеж на театърада се съизмерва с най-доброто и да е в крак стенденциите, които се открояват на тезифоруми. Ние не живеем с усещането за теат-рална провинция (колкото и нескромно да зву-

1. Човечеството жи-вее в един дуалисти-чен свят - бяло-черно,добър-лош, любов-омраза, прилично-неприлично. Ние смемалък народ и непре-къснато се сравнявамес "по-големите" в тол-кова много области,включително и по от-ношение на култу-

рата. Столицата беше и си остана големи-ят притегателен център за поколениярежисьори, актьори, сценографи и ком-позитори. За мен проблемът не е в това дасе сравняваш с най-добрите образци визкуството, а в слагането на "спирачка" насвоите идеи, на свободата да твориш, да неби случайно да не достигнеш качествата инивото на "високото изкуство".

Всеки театър трябва да се опита да имасвой облик, свой стил и неповторимост на сво-ите спектакли.

А на въпроса, ако трябва да говорим за"щастливи изключения от правилото", ето иняколко примера от репертоара на нашия те-атър от последните няколко сезона:

За първи път в страната през 2002 годи-на поставихме "Крадецът на праскови" - ре-жисьор проф. Гриша Островски, сценографияАлександрина Игнатова, в главната роля -Стефка Янорова. Един спектакъл, посветен нанашия патрон - голямата Невена Коканова.

Отново за първи път в България през 2004година, по разказите на Чудомир поставихме

чи това) и доказателство за това е и селек-ционирането ни за участие във всички въз-можни форуми вече и в България - което се ока-за по-трудна задача, отколкото да ни пока-нят за чуждите фестивали.

Всичко, което пиша, е мое театрално и ди-ректорско верую и ми трябваха много години,за да го докажа. Ето защо смятам, че триго-дишният мандат за директор е нереалистич-но кратък, за да се утвърди сериозна политика.

МИХАИЛ ЛАЗАРОВДраматичен театър "Невена Коканова" - Ямбол

"Министрите идат" - режисьор Пламен Панев,сценография Александрина Игнатова -спектакъл, гостувал на Четвъртия театра-лен фестивал "Комедиен хит на сезона" - градКазанлък и на Фестивала на комедийния спек-такъл - Габрово - 2005 година. Тази година смепоканени от Фондация "Чудомир" да участва-ме в представянето на автора в Скопие,Република Македония.

В нашия театър през 2004 година поста-вихме авторския спектакъл на Атанас Жеков,Георги Гаванозов и Пламен Мирчев - Мирона"Орфей-прорицателят". Освен в страната,спектакълът бе представен в Одрин на фес-тивала в град Есхишехир - Република Турция,на Фестивала "Корчак" - Варшава, и на фести-вала в град Шибеник - Република Хърватия.

Може би това е един от пътищата те-атрите да имат свой неповторим облик в те-атралната общност на страната.

2. Мисля, че въпросът е поставен твърденекоректно. И, моля ви, "не стреляйте по бе-лите лебеди". Аз не познавам такава "българ-ска театрална система", при която режисьо-рът да решава какво да се поставя насцената. Нали всеки театър си имаръководство, което изготвя и в крайна смет-ка е отговорно за своя репертоар?

3. Не мога да се похваля с такива договории с такъв афиш! За мен личността на дирек-тора трябва да се отразява в качеството наспектаклите, палитрата на актьорскататрупа и значимостта на театъра зазрителите!

ВЕСКО КОЕВ

22


Г О С Т ИГ О С Т И

МАЧЕЙ НОВАК“Спонсори имат хубавите момичета.

Културата не може да бъде подложена накапризите на спонсорите”

Полският театрален критик Мачей Новак е създател и директор наТеатралния институт “Збигнев Рашевски” във Варшава; директор на Театър“Вибжеже” в Гданск в периода 2000-2003 г.; театрален критик, журналист,аниматор на културни събития. Като гост на Полския институт вСофия той се срещна с културната общност, която се интересуваот полския театър и сподели своите впечатления и виждания.

"Това, което се случи в полс-кия театър е "отцеубийство-то". Театърът, който се радва-ше на големи успехи в света, вкойто работиха Гротовски иКантор, изведнъж се оказа, чевсичко това вече го няма, вече"не работи". Той е в съвсем но-ва ситуация, всичко е съвсемдруго,съвсем ново за нас. Ние сеоказахме безпомощни предновото. Досегашните теми занезависимост и свобода, поли-тика - всичко това вече е абсо-лютно безсилно пред новитепроблеми. В живота се появихабездомни хора, излязоха насветло проблемите на хомосек-суалните и какво трябваше даправи с това и всичко друго но-во около нас театърът ни, кой-то разполагаше само с тради-ционни инструменти? Вля-зохме в Европейския съюз и из-веднъж установихме, че Берлине само на 500 километра отнас.Усетихме, че полският те-атър трябва да отговаря насвоето време. Дойде и западна-та естетика, езотеричнитетърсения.

Аз бих посочил около 30режисьори, които изпълват ця-

лото пространство на полскиятеатър със своята новаестетика. Тяхното творчест-во изпъква. Оказа се, че майсто-рите ни са замлъкнали и че це-лият театрален пейзаж е заетот тези млади режисьори. Те ре-визират класическото твор-чество, като разбиват стере-отипа и слагат пръста в горе-щите теми. Те отричат теат-ралната конвенция, театрал-ната конструкция. Появи се иновата концепция за актьора.Сегашният актьор е пълноце-нен участник в процеса на съз-даване на спектакъла.

Същите процеси се наблюда-ват и в драматургията. Ниепредприехме начинания за ре-анимиране на полската дра-матургия. Вместо популярни-те конкурси за пиеси, след ко-ито пиесите отиваха вчекмеджетата, направихмеконкурси за постановки. Повреме на тези конкурси, ако сипоставил интересна пиеса отполски автор, постановкатаполучава субсидия от Ми-нистерството на културата.Предпочитат се текстовете,които разсъждават върху те-

ми на обществото. В новатадраматургия се усеща разоча-рованието от разминаванетомежду мечтите и дейст-вителността, която се получислед промените. Новият те-атър препроверява кон-венциите. Работил съм и в те-атър и знам колко сложни са вза-имоотношенията там. Кактоказах в началото - в полскиятеатър се е стигнало до"отцеубийство" и то е в име-то на тези цели: да навлезеновото. Това е знак, че полски-ят театър се включва в проце-сите на дискусии между старо-то и новото. Но понякога встремежа си към новото ниеизхвърляме "бебето с водата",защото, например, съсипахмесистемата за взаимен обмен ието аз сега нищо не знам за бъл-гарския театър. Гледал съмбългарски театър в Полшапреди 20 години.

В началото на 90-те годиниправителствата бяха забра-вили театъра и ежедневночувахме: "намерете си спонсор"и бюджетът за театър силносе орязваше. От около 100 дър-жавни театри бяха затворени

23


два в малки градчета. В оста-налите театри структуратабеше запазена, а през последни-те десет години от правител-ството не се чуват гласове заспестявания. Вече не се чува, чеизкуството трябва да сесамоиздържа. Държавататрябва да е меценат на култу-рата.Тези думи за спонсори итърсене на пари вече ги мразя.Мразя ги, откакто бях дирек-тор на театър. Театърът нетрябва да има спонсор, а дър-жавата трябва да се грижи занего. Спонсори имат хубавитемомичета. Културата не мо-же да бъде подложена на капри-зите на спонсорите.

Имат успех творби, коиторазрушават традиционнитеконвенции в съвременната

драма. Режисьорът е, койтовзема важните решения.Разбира се, има сериозни кон-фликти между режисьори и пи-сатели - дори наскоро имашетакъв съдебен процес. ВПолша театърът е ре-жисьорски.

Театрите ни се финанси-рат от различни държавнинива. Имаме три театъра, ко-ито наричаме национални ите ползват пари директно отМинистерството на култу-рата. Има и театри в различ-ни региони, които се финанси-рат от воеводствата, частот тях получават и отМинистерството на култу-рата, поради социални при-чини. Следват градскитетеатри, които се финанси-

рат от местните съвети иима огромен брой театри,компании, асоциации, които взависимост от събранитесредства, поставят с различ-на честота - те получаватсредства от конкурси. В тазигрупа на последните се отде-ля една друга - на частнитетеатри. Някои от независи-мите компании си намиратседалище и се радват на голяминтерес и те са около пет-шест такива. Тези театрал-ни формации, към които сеотнасям с уважение, иматмного интересна продукция,но те са само допълнение,част, защото в тях обикнове-но се поставят малки камер-ни пиеси. Там Шекспир не мо-же да се поставя." ( "Т")

Покана"Тунелджиите" от Дон ДюинсЪндърграунд театър в галерията на ART Hostel, ул. Ангел Кънчев 21АЧували ли сте за свободен театър? За професионалисти, които се събират да творят независи-

ми от институция и хонорари, но ангажирани да споделят това, което днес ги провокира чрезизкуство? В автентично нетеатрално пространство спектакълът представя различен поглед вър-ху екологични, политически и морални проблеми. Постановката е вдъхновена от вълната протес-ти на млади еко-защитници в София срещу незаконното застрояване и унищожаване на българска-та природа. Режисьор Василена Радева, художник Елена Шопова, актьори Мартин Герасков, ВяраТабакова, Юлиан Петров, Юлиан Рачков

Поради ограничените (25) места, можете да си резервирате билет на:0899816825. За връзка с екипа: 0888779413, Василена Радева( "Т")

МГТ "Зад канала" - новиниСпектакълът "Ритъм енд блус" на МГТ "Зад канала" представи софийската театрална и музи-

кална сцена в рамките на Дните на София в Москва. Този необикновен спектакъл с автор Румен

Цонев е изграден изключително върху музика. Сцената е изцяло нейно владение. Актьорите зали-

ват с музика салона, слуха на публиката, душите на присъстващите. Сценографията и костюмите

са дело на Петя Стойкова.

На 30 октомври 2008 хитовото представление очарова френската публика в рамките на

Европейския културен сезон в Париж. В рецензиите си френската критика похвали магнетичност-

та на спектакъла и харизматичността на българските артисти. ("Т")

А К Ц Е Н Т И

24


- Рени, вие сте номинирана за наградата Икар’2009 за главна женска роля на Агафя Тихоновна от„Женитба” на Гогол. Какво е за вас тази роля?

- Гогол е гениален автор и аз се радвам, че успяхда се докосна до него чрез тази роля. Това е вторамоя роля в руска драматургия и класика след „Надъното” от Горки.

Срещата ми с Гогол ме накара да препрочетадоста неща, да прочета други, които не бяхвъобще чела от него, за него ...Той е труден, нобезкрайно интересен автор за игра. Мисля, че сегатрябва да се поставя много на сцена. Средстватана съвременния театър могат само да помогнатда се разбере колко той е велик. Например има единразказ, който според мен е основата на„Женитба”. Дори повече ми харесва. И си мисля, чеГогол, пишейки по-късно пиесата, опростяванещата, защото се съобразява с оскъднитесредства на тогавашния театър. Това са само моипредположения.

- Как се казва този разказ?- „Иван Шпонка и неговата леля”. Кошмарите

на една женитба там са по-абсурдни. Агафя емного интересна. Какво по-хубаво от това даимам шанса да я изиграя? Борих се против товаролята ми и спектакъла да стават водевилни, бяхс мисълта, че трябва да се играе трагично, аотстрани да изглежда смешно.

- В момента играете седем роли, в седемпостановки на Народния театър - Ангустиас от„Домът на Бернарда Алба” от Ф. Г. Лорка, Шарлота

от „Дон Жуан” по Ж. Б. Молиер, Агафя Тихоновнаот „Женитба” на Гогол, Евгени от „Хъшове” поИван Вазов, Илайза от „Пигмалион” на Бърнард Шоу,мадам Плюш от „С любовта шега не бива” от А.дьо Мюсе и лейди Ътъруърд от „Дом за разбитисърца” от Бърнард Шоу. Коя е предпочитаната вигероиня ?

- Всяка една от тях. Има такива, в които сечувствам по-добре, и други, които са ми по-трудни. Но то е относително, защото има роли,които играя от десет години, има и от единмесец. Различно е. Илайза от „Пигмалион” ми е по-близка, докато лейди Ътъруърд от „Дом за разбитисърца” ми е още трудна, нова.

- А любима неизиграна роля ?- Също не мога да кажа, че имам. Не мечтая за

някаква определена роля. Ролите ми ставатинтересни в процеса на репетиции. Тогава гизаобичвам. Спомням си в Академията КрикорАзарян ни беше раздал някакви анкети и тамимаше такъв въпрос. По същия начин ме затрудни.Неясно защо написах сестра Речид от „Полет надкукувиче гнездо”. Ако непременно държите да виотговоря, няма да съм искрена. Мечтая обаче задобри представления, за среща с добри режисьори,с добри артисти. За това мечтая!

-Ученичка сте на Крикор Азарян. Какво са за васучителите в живота?

- Едно от най-важните неща, които могат даму се случат на човек, е, да има добри учители.Поне досега е било така при мен. Нахално ли би

РЕНИ ВРАНГОВА Родена е на 12 септември 1965 г. в Бургас. ЗавършваНАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян през 1989 г. От 1992г. е в трупата на Народния театър „Иван Вазов”. Носителе на наградите Аскеер ’92 за ролите на Миранда и Ариел в„Бурята” на Шекспир с режисьор Александър Морфов иАскеер ’2006 за ролята й на Шарлота в „Дон Жуан” по Ж. Б.Молиер с режисьор Александър Морфов. Носител е нанаградата за млади дарования „Иван Димов” за ролята наИлайза в „Пигмалион” на Бърнард Шоу с режисьор ЛеонДаниел. Омъжена е за култовия режисьор Александър Морфов.Има две дъщери – осемгодишната Сара идеветнадесетгодишната Неда.

25


било да кажа, че моите учители са най-добрите? Ивъпреки това аз продължавам да се уча.

- В числото на учителите влиза ли и АлександърМорфов?

- Разбира се. И Леон Даниел.- С кои режисьори бихте работили, освен с тези,

с които вече сте си партнирала?- Аз съм открита за срещи с всякакви режисьори.

Има много млади колеги, които не познавам добре.Искам за втори път да ми се случи среща с РобертСтуруа. Очаквам с нетърпение репетициите сКрикор Азарян, защото не съм работила с него,откакто съм завършила. Това ме държи в приятнонапрежение. Той е един от тези, с които презвсичките години си мечтаех да репетирам.

- Имате любимата професия, чудесни деца иедин от най-талантливите български режисьориза съпруг. Какво е за вас щастието?

- То е нещо много лично. То е като ензим, койтоносиш в себе си – чувстваш се щастлив и по тозиначин привличаш щастието към себе си. А товапък идва от способността да се изненадваш и дасе радваш. И най-малките неща могат да тенаправят щастлив. Да, хубаво ми е, добре сечувствам.

- Вие, както и Мая Новоселска, чийто съпруг ережисьорът Теди Москов, сте от актрисите,които работите много добре със своите съпрузи/режисьори. Това привилегия ли е или отговорност?

- Със Сашо ми е най-трудно да репетирам. Най-много се притеснявам. И в същото времеизпитвам голямо удоволствие. Разбира се, че еотговорност. По-скоро е отговорност, отколкотопривилегия. Може би отстрани изглежда различно.

- Вие имате впечатления от театъра в Русия.Как бихте съпоставила театрална Русия стеатрална България ?

- Има огромна разлика в полза на Русия. Катотръгнем от факта, че там театрите са многоповече, средствата, които се дават за тях, самного повече. Уважението към хората, коитоработят в театъра – актьори и режисьори, е

голямо. Не само от страна на публиката, но и отстрана на държавата. Но това е 15-милионнаМосква и там има 200-300 театъра .

За мен най-интересното в Москва, по коетосъщо се различаваме, е ъндърграунд животът.Театър се прави по апартаменти, по фабрики, помазета...И той е много интересен, дори понякогаповече от официалния театрален живот. Това меизпълва с възхищение. Държавата също отпускасубсидии за такъв неформален, алтернативентеатър.

За заплащането – да не говорим. Разликата еогромна. Те работят вече и с продуценти, товадопълнително се заплаща. Докато българскияттеатър ми се струва, че е в криза.

- А защо се говори, че салоните са пълни? Не е литака наистина?

- Аз съм малко объркана и не зная какво да мисля.Виждам, че има представления, които никак не михаресват, със съмнителна художественастойност и те също са пълни. Публиката също вика„Браво!” Критериите се принизиха. За жалост,признавам това.

- Казвате, че сте объркана. Не е ли естествено,че Камен Донев и Сашо Морфов пълнят салоните?

- Това е чудесно и дай Боже така да продължава!Но има други спектакли, които са на ниво на чалгаконцерти и пак салоните са пълни. Жалко е, чедобрите режисьори са много малко. Нещо някъде епрекъснато. Мисля си понякога, че Леон Даниелнямаше достатъчно ученици. Той трябваше данаучи много режисьори как се прави театър. А нему се даде тази възможност. Азарян вече непреподава в НАТФИЗ. Значи има проблем, нещо не екакто трябва. Няма добри учители.

- Все пак има ли шанс за българския театър?- Сигурно, надявам се, иначе какво правим тук!- Как разделяте тези две любими про-

странства– театърът и семейството?-Ами не ги разделям, събрала съм ги много

здраво.- Имате ли еталони за актьорско майсторство,

може и да не са български?- Много са, но преди всичко Джулиета Мазина и

Федерико Фелини. Винаги има какво да научиш оттях, дори и за енти път да ги гледаш.

- По какъв начин релаксирате? - Като пътувам.- Този въпрос не бях го планирала: ходите ли на

спектаклите на Теди?- Разбира се. Особено се радвах на

поетичността и нежността на „Красотата спи”в Малък градски театър „Зад канала”.

- Какво е за вас театърът?- Една сбъдната мечта и едновременно с това

мечта, която продължава.Театърът е по-добрият,по-интересният, по-красивият ни живот.

ЛИЛИЯ ДИНОВА

Р. Врангова с М. Донкин (вляво) и В. Ганев в“Пигмалион” от Б. Шоу, реж. Л. Даниел, НТ “Ив. Вазов”

26


НЕРЕПЕТИРАН МОНОЛОГНЕРЕПЕТИРАН МОНОЛОГ

ВАСИЛ ПОПОВ (75) Актьор

“Последнитеедна-две го-дини възвър-наха надеж-дите ми заб ъ л г а р с к и ятеатър. Вече

има доста публика в театрите и е многорадостно че има млади хора, че това е публикас рефлекси. От известно време заедно съсСтоянка Мутафова играем една пиеса на ИлкоИларионов – „Молба до Господ”, с коятопътуваме из цялата страна.

Салоните са винаги препълнени, а вече смеобиколили почти половин България.

Важно е да има хубави пиеси и спектакли.Миналата година беше юбилейна за нашиявипуск от ВИТИЗ (сега НАТФИЗ)„КръстьоСарафов” – 50 години от завършването ни.Нашият курс бе и основател на Учебниятеатър в Театралната академия. Тогавапредставихме “Двубой” от Иван Вазов подрежисурата на проф. Анастас Михайлов.Разбира се, публиката се състоеше предимноот студенти от другите висши учебнизаведения по изкуствата. За нас беше важно,че играехме в този театър.

Когато говорим за българския театър немога да не спомена и Сатиричния, в чийтосъстав съм актьор от дълги години. Не знамдали домът или театърът са по-важни. За ментеатърът е всичко. В този театър имам и имахщастието да играя заедно с актьори катоСтоянка Мутафова, Георги Калоянчев, ГеоргиПарцалев и много други, които с огромния ситалант, с дисциплината си и като хора саповлияли върху развитието ми като актьор.Те са ме заразявали с енергията си. Дори и сега,когато съм на сцената със Стоянка Мутафова,се удивлявам на огромната й творческаенергия, на която като партньор не мога да неотговоря. Тази енергия така ме заразява, че

просто няма спиране.Голяма част от онова, което съм направил

в театъра и все още правя, се дължи нарежисьорите. Ще започна с името на МетодиАндонов . Той не ограничаваше актьорите.Оставяше ни да импровизираме. Той простоумееше да вземе за спектакъла нашитещуротии, умееше да посее у нас онова зрънце,така че после често сме се чудили даликрайното решение в спектакъла на даденасцена е негово дело или наше. Работеше много,но ни оставяше да се чувстваме свободни, атова е много важно за самочувствието наактьора.

Стане ли дума за театър, всеки актьор сеобръща към ролите си. Не мога да кажа че имамлюбима роля, защото си ги обичам всичките.Учудвам се, че помня текста на някои роли –например Петраки Глухонемия от „Суматоха”на Йордан Радичков, постановка на МетодиАндонов. Спомням си и други мои роли.

Никога не съм бил амбициозен. Винаги съмсмятал, че нещата ще се наредят от самосебеси. Едно обаче знам със сигурност – актьорътне може без работата си.

Сега, когато не съм толкова ангажиран, несе чувствам уютно. Знам че това еразместване на пластовете, смяна напоколенията. Сегашното поколение май имадруги ценности, тях като че ли повече гивълнува материалната страна или простоживотът придоби други измерения. При наснещата като че ли бяха по-ясни и по-истински.

Мисля че всичко ще си дойде на мястото.Лошото е че младите днес много бързат. Ачовек трябва да бърза бавно. Не трябва да сеинтересуваме само от парите. Нашетопоколение бе лишено от тази комерсиалност,у нас имаше идеализъм.

Идвахме в театъра два часа предипредставление, а не 15 минути преди да излеземна сцената. Това съвсем не значи, че отричам

В. Попов в "Ревизор" от Гогол,реж. Л. Абаджиева, Сатиричен театър, 1999 г.

27


съвременните творци в театъра. Ето аз съмиграл и в двете постановки на „Ревизор” - наМетоди Андонов и после на Лилия Абаджиева. Тяе много талантлив човек. Но разликата междудвата спектакъла е огромна. Методи Андоновнаправи класически прочит на Гоголевататворба. Лилия Абаджиева се съобрази с новитеповеи на времето и в театъра.

Българският театър си е бил винагибългарски. Що се отнася до модерното иавангардното, те бързо са се размивали внашата театрална действителност. Това сие автентичен български театър със своитрадиции; театър, който си има своитехубави черти.

Лично аз съм оптимист. Познавам нашатагилдия, познавам българския актьор, който е

много талантлив. Виж, не съм оптимист поотношение на бъдещето на България. Учудвамсе на този трудолюбив народ, който се докарадо това незавидно и обидно положение. НякъдеГоспод ни е сбъркал в кройката ни. Българинъте много талантлив, не толкова трудолюбив,имаме художници, писатели, поети, певци,актьори, танцьори... И може би точно това щени спаси от глобализацията. Става въпрос заоцеляването на всеки един народ. Ние смедлъжни да запазим българския театър такъв,какъвто е, да се съобразяваме с нашитетрадиции, с нашето мислене, с нашатадраматургия и с нашите български проблеми,които хич не са малко и тях никой няма да ниреши, а ние сами трябва да го направим!”

Ивон Димитрова

А К Ц Е Н Т И

Академия “МаксиМ” има удоволствието да Ви ОБЯВИнай-значимо присъствие на сцената на Театър

“Българска армия” през сезон 2008/2009

“МаксиМ`2009 и“ЗЛАТЕН ЧУК`2009”

ЗЛАТЕН ЧУК - Силвия Радкова

ЛЮБИМЦИ НА ЗРИТЕЛЯЙоана Буковска – Водеща женска роля за Афродита и Мойра в „Пътува Одисей”

Камен Донев – Водеща мъжка роля за Джеймс в „Колекцията”Леонид Йовчев – Поддържаща роля за Хамлет в „Хамлетмашината” (“Т”)

надпреварата спечелиха

ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯЙоана Буковска – за ролите й на Афродита и Мойра в

„Пътува Одисей”

ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯАлександър Дойнов – за ролите му на проф. ИхтиманаДжоунс и Хубавата Елена в “Пътува Одисей”

ПОДДЪРЖАЩА РОЛЯАнтоанета Добрева - НЕТИ – за ролята й на

Стела в “Колекцията”

28


ЕВА ВОЛИЦЕРМАСА ЗА ДВАМАМАСА ЗА ДВАМА

Ева Волицер завършва ВИТИЗ/НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класана проф. Желчо Мандаджиев и проф Крикор Азарян. Има около 40 роли,реализирани на сцените на различни театри в България, както имногобройни поетични спектакли. Играла е в Драматичен театър„Сълза и смях” през най-плодотворните му години. След промените встраната ни създава и участва в постановките на театър „Галерия”,където се поставят главно независими проекти. Именно в тозитеатър тя играе с големите имена на българското драматичноизкуство Коста Цонев, Мария Стефанова, Таня Масалитинова, кактои с по-млади актьори. Една от последните й изяви е участието впиесата „Моята скъпа лейди”, където играе заедно с Росица Данаилова

и Веселин Калановски на сцената на Държавния сатиричен театър под режисурата на проф.Снежина Танковска. Привличат я свободните проекти – там, където актьорът е не самоизпълнител, но и творец.

Ева Волицер е директор на програма „Актьорство за драматичен театър” към Центъра запродължаващо обучение в Нов български университет.

- Дълги години бяхте актри-са в НДТ "Сълза и смях". Какво сиспомняте от онова време?

ЕВА ВОЛИЦЕР: Трябва първода кажа че в държавните теат-ри артистът зависи от многонеща. Доста независим дух съми не винаги мога да се примиря-вам със статуквото. Обичам даимам чувство за творческасвобода. В "Сълза и смях" рабо-тих 14 сезона и имам около 20роли. Срещнах се с много талан-тливи и интересни колеги в то-зи театър. Там изиграх и някоиот най-хубавите си роли.Участвах в "Играчки на тавана"на Лилиан Хелман, "Сватба" наБертолт Брехт, "Дон Жуан илилюбовта към геометрията" наМакс Фриш, , в пиесата на УгоБети "Островът на козите", в"Хора с куфари" на Ханох Левин иимах интересни творческизадачи.

Там започна и творческатами дейност като преподавателв Младежката театрална сту-дия първо в сътрудничество с

колеги, а по-късно и със самосто-ятелно ръководство наМладежката театрална група"Приятели". Със спектакли настудиото обиколихме достаградове в Европа, гостувахме намладежки фестивали и всичко бесвързано с младежкото твор-чество.

Преподавателската мидейност, започнала в "Сълза исмях", се разви и сега преподавамв Театралния департамент наНов български университет. Замен това е изключителноважно, то ми дава светлина,срещам се с много интереснимлади хора.

Освен редовната бакалавър-ска програма "Театър" имамекурсове по актьорство за сту-денти от други специалности.Това е много интересно и полез-но за самите тях. През следва-щата година ще стартират имайнер програми по актьорскомайсторство. От една странатова дава възможност за разк-репостяване и формиране на

личността, а от друга човекпостепенно открива себе си иразбира на какво иска да сепосвети, усеща коя е вярнатапосока, получава знания и се до-косва до основите на актьорс-твото и разбирането за теа-тър.

- С какво образованието вНБУ се различава от това вНАТФИЗ?

Е. В. : В НБУ имаме повече иразлични възможности за изборот страна на студентите.Освен четиригодишната бака-лавърска програма по актьорс-ко майсторство имаме и двуго-дишни практически програми вцентъра за продължаващообучение, също и отделни кур-сове по актьорско май-сторство, както казах стар-тира и майнер програма.Определящ фактор е личност-та на преподавателя. Да пре-подаваш актьорско майсторс-тво е изкуство. В НБУ работятпреподаватели като проф.Крикор Азарян, проф. Васил

29


Димитров, проф. СнежинаПанова, проф. Румен Цонев, доц.Възкресия Вихърова, СнежинаПетрова и др. Това са изключи-телно авторитетни творчес-ки личности. Различното отНАТФИЗ например е в това, ченашите студенти в процеса наобучението имат възможностда работят с всеки един от те-зи преподаватели. Така те обо-гатяват познанията си, сре-щат се с различни ярки творци.

- Разполагате ли с добрабаза?

Е. В. : Да, имаме учебни сценив НБУ, но това съвсем не едостатъчно. Налага се да на-емаме сцени за нашите спек-такли и на други места, напри-мер в "Сфумато", "Сълза и смях",ето сега в Младежкия театър.Ще представим "Сън в лятнанощ" на Шекспир именно на та-зи сцена. Ние сме млад уни-верситет, който стремителносе развива. Надявам се скоро щеимаме и собствена сцена за на-шите представления.

- Известно е че преподаватене само в България, но и задокеана. Какво бихте споделилиза преподавателската сидейност в САЩ? С какво теат-ралното обучение там е по-раз-лично от това в България?

Е. В.: Пътуването ми до САЩе свързано със спечелването наФулбрайтова стипендия за пре-подавател по актьорскомайсторство. Бях в Ню Йоркедин семестър и имах възмож-ност да изследвам съвременнияамерикански театър, койтомного ме впечатли. Имах въз-можност да гледам прекрасниспектакли . Тук в България има-ме много ограничена представаза тяхното театрално из-куство, както и за преподава-телската им дейност. ВАмерика има много съвременни

преподаватели, които след-ват главно учението наСтаниславски. Той има своитеамерикански последователи,оставили студии и школи.Мога да посоча школите наСтела Адлер, Ли Страсбърг,Санфорд Майснер, Ута Хаген имного други. Всички тези школиса здраво стъпили върху систе-мата на Станиславски. Аме-риканците като цяло са единмного прогресивен народ, отво-рени към новото. Когато през20-те години на миналия векСтаниславски отива в Америкас МХАТ, той представя няколкоспектакли , които пленяватпубликата. Именно там попредложение на американски из-датели той пише "Моят жи-вот в изкуството" и като след-ствие от всичко това, там сесъздават много театралнистудии, една от които е и шко-лата на Михаил Чехов. Ние поз-наваме Станиславски, но презгодините го разглеждахме мно-го едностранчиво, а той е великноватор в създаването на на-уката за актьорското май-сторство.

Донесох книги от там. С мо-ите студенти практикувамупражнения на Стела Адлер.Имам намерение и аз самата данапиша книга за американскиятеатър и Станиславски. Го-лемите актьори на САЩ са учи-ли по неговата система -Марлон Брандо е посещавалшколата на Стела Адлер, АлПачино и Роберт де Ниро са уче-ници на Ли Страсбърг. Мно-гобройни са прекрасните аме-рикански актьори, учили поСтаниславски и неговите аме-рикански последователи.

- Самата вие в какви теат-рални спектакли участвате?

Е. В. : Последната ми роля бе-ше в "Моята скъпа лейди' от

Исраел Хоровиц, доскоро играх-ме този спектакъл в Камернатазала на Сатиричния театър.Когато се връщам от САЩ носяпо някоя пиеса на автор, непоз-нат за българската публика.Всичко е въпрос на търсене.Преди години донесох пиесата"Портрет" от Тина Хау, коятопредставихме в театър"Галерия". Винаги ми е било ин-тересно да търся нови въз-можности. Гледам да се случ-ват нещата, да има движение.Ето сега две прекрасни пиеси,които донесох при последнотоми пътуване, чакат своятареализация. Едната е съвсемнова, скоро се игра на Бродуей.

- Как виждате бъдещето насвоите студенти и на младитеактьори?

Е. В. Мисля, че за тях е многотрудно да се реализират, защо-то няма достатъчно въз-можности. Държавните теат-ри изцяло са обсебили театрал-ното пространство. Мини-стерството на културата от-пуска средства за независимипроекти, но те са минимални.Държавните театри имат пос-тоянни състави и един млад ак-тьор трудно може да влезе втакъв състав, ако няма солид-на подкрепа. Освен това дър-жавните театри много труд-но допускат независими проек-ти на своите сцени. А колко сце-ни има за подобни проекти?Една или две, но те работят напринципа на репертоарниятеатър, което ограничаватяхната дейност и пред-назначение. Не е възможна ре-ално състезание, конкуренция.Директорите на театритемислят за своите актьори ка-то за деца, мислят как да бъ-дат ангажирани творчески. Акоима конкуренция, истинскопрослушване за роли и истинс-

30


ки конкурси, тованяма да е така. Впоследните дваде-сет години не самоче нищо такова несе случва, но и ощеповече се връщатограниченията. Имладите хора нямакъде да играят.Говори се да има по-вече свободни отограничението надържавния театър сцени, носамо се говори - и това цели два-десет години!

Хубаво е че сега хората севърнаха в театралнитесалони. Но още по-хубаво би би-ло да сме отговорни за товакакви представления предлага-ме на нашата публика и колко евисок собственият ни творчес-ки критерий.

- Вие самата ходите ли натеатър? Какво ви впечатлипрез този сезон?

Е. В.: Ходя. Гледах моноспек-такъла на Мариус Донкин "Ка-мера Обскура". Уважавам мно-го този актьор, той работисложно, изгражда детайлнообраза. Миналия сезон ме впе-чатлиха актьорите в "Жули,Жан и Кристин" в Сфумато.Говоря за актьорите, защотозащитавам позицията, че ак-тьорът акумулира и внушаваидеи с творчеството си. Това,което не ми харесва днес е, чесе правят едни илюстративнипостановки, в които актьоръте марионетка. Така актьорът епоставен в ситуация на някак-ва пешка, която се мести нап-ред и назад, той илюстрирачувства и идеи, а не живее жи-вота на човешкия дух. Гледахедин-два такива спектакли исъм много разочарована.

- Как виждате бъдещето на

театъра?Е. В. : Ние сме отворена

страна. Нека театралните нидейци видят какво се случва посвета. Нека повече пътуват,нека да гледат повече театъри в Европа и на Бродуей. Ние неможем без да се сравняваме, за-щото сме малка държава.Имаме проблем с режисурата.Не говоря за имената в българ-ската режисура като СлавиШкаров, който беше великоле-пен и дълбок, като проф. КрикорАзарян, с когото за съжалениесъм работила само в НАТФИЗ,като проф. Снежина Танковска,която е много детайлна итънка, като Аарон Алмог, кой-то преди години постави "Хорас куфари" на сцената на театър"Сълза и смях" или като ЛилиАбаджиева, която много ха-ресвам.

- Вие самата, освен съсстудентите, поставятеспектакли. Скоро реализирахтес театър Кешет нов спектакъл.Какво ще споделите за тозипроект?

Е. В. : Театър Кешет реали-зира своите спектакли на сце-ната на Еврейския дом.Представленията се правятпо проекти, те са един нюансв културната политика надома, а и в театралното нипространство. Преди много

години там са пос-тавяли НиколайМасалитинов, МоисБениеш, ГришаОстровски, игралиса актьори катоЛуна Давидова, ЛеоКонфорти и др.

За последните ня-колко години реали-зирахме различнипроекти, между ко-ито и "Диббук" на

Соломон Ански. Постановкатабе излъчена и по Канал 1. Най-новият спектакъл е комеди-ята-ревю "Ой!" от Рич Орлоф.Интересното е, че работя сактьори, някои от които сатеатрално образовани, идруги, които са с различнипрофесии. Тези хора са толко-ва автентични и отдадени, ченаистина е много ценно тяхно-то участие в театъра. Добреби било да се видят тези спек-такли от по-широк кръгтеатрали, добре би било да из-лизаме от ограничения поняко-га модел на готови оценки,етикети, клишета и пред-разсъдъци. Изкуството се случ-ва и неочаквано, и изне-надващо, то не е поставено вочертаните от някои рамки,затворено само в закостенелии остарели определения.

- Не се ли уморявате?Е. В. : Бог ми е дал енергия.

Устойчивост. Позитивен човексъм. Обичам това, което правя.Редовно си говоря по телефонас Таня Масалитинова, коятомного обичам. Обичам срещитеси със студентите. И като сипомисля само за всичко това-отедна страна разговорите с ТаняМасалитинова, а от другастудентите, разбирам че из-куството няма възраст!

Ивон Димитрова

“Ой!”

31


НАТФИЗ

NATFA

ПРЕДИ НАТФИЗ БЕШЕ ВИТИЗНАДЕЖДА АТАНАСОВА

През 1965 година завър-ших специалността"театрознание" във ВИТИЗ"Кр.Сарафов" ( сега НАТФИЗ )в класа на проф. Гочо Гочев.Обичах това, за което учехи очаквах с нетърпение дазавърша и работя.

Театровед, театрален критик и историк натеатъра! Професия, за която все повече след1989 година, за съжаление, се стеснява полетоза изяви. За нея вече с право може да се употребиадминистративния термин "със затихващифункции".

Годината, през която кандидатствах, бешепредшествана от десет нулеви години за тазиспециалност. Правилникът за нашия прием бе-ше нов. Кандидатите трябваше да отговарятна едно от двете изисквания - или да имат вис-ше филологическо образование, или самогимназиално. На всичко отгоре обявените мес-та бяха общо четири. И понеже правилата са затова, за да бъдат нарушавани - двама от при-етите "на първо четене" трима висшисти има-ха юридическо образование.

Самите приемни изпити се провеждаха поспециална схема: първо, писмен изпит за впе-чатления от спектакъл, за който предварител-но трябва да се заявят две заглавия, а чак тога-ва следваше устен изпит, определен като"събеседване". С него се целеше изпитната ко-мисия да добие впечатление за общатакултура, образното мислене, театралните ин-тереси...и за толкова още качества на канди-

дат-студента.Добре, след известно време излизат

резултатите. На обявените четири места вли-зат трима с по едно завършено висше образо-вание и само едно момиче със средно. Всички дру-ги под чертата. От тук започна голяматабитка, в която - за наше щастие - взе участие итогавашния и.д. ректор проф. Желчо Ман-даджиев. Запомнете това име!

От името на Академичния съвет той изво-юва от Министерство на културата увеличе-ние на бройките на театраведите. Това станатака - председател на Съюза на писателите потова време беше Камен Калчев, чиято дъщерясъщо кандидатстваше с нас. Камен Калчев из-ползваше своето влияние, за да бъде приетаЛидия, която беше седма по бал. Да, но следва-щите двама имаха същия бал. И тогаваМандаджиев се заинати - или всички, коитоимат еднакъв бал, или никой. Явно волята на и.д. ректора е била непреодолима, защото в пър-ви курс се оказахме девет души плюс четиримависшисти.

Така приключи първият ми урок по гражданс-ка почтеност! Отстояването й явно криешенепредвидими заплахи предимно за Мандаджиев,но той ги прие без страх. Това беше толковадостойно! Наистина за Желчо Мандаджиев пос-ледвалите събития не минаха безпроблемно - ко-гато в края на учебната година дойде време дасе избира редовен ректор, неговото име изоб-що не беше сред кандидатите. Навярно някойси е спомнил за "несговорчивия" му характер.

За нов ректор беше "избрано" ( разбирайте

32


"натикано" ) лице от апарата на ЦК на БКП - ВасилКолевски. Но най-тъжно беше, че той нямаше ни-каква представа от театър, а да не говорим заоще по-сложната задача - подготовката на кад-ри за това изкуство. А обществено-политичес-ката обстановка беше сложна - това бешевремето, когато се правеха опити за частичнареабилитация на сталинизма.

По същото време посещението на лекции и уп-ражнения беше задължително. Пишеха сеотсъствия, което беше твърде неприятно.Присъствието се следеше толкова строго, чепреподавателите извикваха поименно сту-дентите. Сигурно днес младите трудно си пред-ставят как един ерудит като проф. ЛюбомирТенев повече от 30 минути срича някакъв нечет-лив списък със сбъркани имена. Но за мен и моитеколеги това беше ежедневен тормоз. Инатът ичиновническия манталитет на заместникректора, отговарящ за организа-цията в Института, се поощря-ваше от закона.

В годините, когато следвах,ВИТИЗ съществено се различава-ше от другите висши учебни за-ведения в страната. В него същес-твуваше друг климат на по-ведение, на мислене, на взаимоот-ношения между преподавателитеи студентите. Самите отноше-ния между тях се основаваха на ед-ни свободни, неприкривани,естествени, дружески връзки.

В началото на моето следваневидът на всички новоприети те-атроведи беше като че стреснати затова смешен. Ние се изчаквах-ме в някой ъгъл на фоайето и така,групово, се качвахме в ауди-торията. Но ми е останало в паметта колкобързо и естествено по-големите ни приобщихакъм себе си. Още в първите дни при нашата гру-пичка се спираше уж за по една цигара някой"батко". А Иван Цветарски - Цъфи, рано почина-лият актьор от Сатиричния театър, тогава фи-гура в комсомолското ръководство, беше разяс-нил на мой колега правилата на общуване вИнститута със заръката да ги предаде на цяла-та група. Тук никой студент не се обръща къмсвой колега на "вие" и никой не бива да очаква дабъде представен на останалите. И това като чеотвори душите ни и ние се почувствахме по-комфортно Всичко това се върна като преживя-

ване у мен, когато след време ме запознаха с по-млад проспериращ колега. Един ден го срещнах наулицата и го поздравих. И вместо отговор тойунищожително ме изгледа като "изкопаемо". Иповярвайте ми, идеше ми да извикам: "Бедни ми,бедни Цъфи..." Научих, че заминал за Америка итам правел някакви "изпълнения".

Всяка учебна година във ВИТИЗ започваше и за-вършваше с няколко часов рецитал, в който взе-маха участие студенти и преподаватели, та до-ри актьори от Народния театър "Иван Вазов".Още помня как при откриването на пореднатаучебна година великолепният актьор и препода-вател проф. Борис Михайлов изрецитира почтицелия цикъл "Език мой" на Иван Вазов под нестих-ващите аплодисменти на студентите. Накрая,щастливо просълзен, останал без сили, той на-пусна сцената. А се знаеше, че е много болен.

Пак по този повод съм слушала безконечнитерецитали на КонстантинКисимов. Неговият монолог наЗлатил от "Боряна" на Йовковвсъщност беше ако не цялатапиеса, то сигурно повече от ед-но действие, за който случай ак-тьорът беше направил собстве-на композиция.

Голямата българска актрисаМарта Попова веднъж на "СаваДоброплодни" рецитира корон-ния си номер "Смъртта напоета" от Лермонтов. Силновпечатление направи фактът,че за целта тя специално си бе-ше донесла дълга рокля.Необикновена почит към сцена-та изпитваше тяхнотопоколение, което чувство иска-ха да предадат и на по-младите.

Успяха ли? Едва ли, само като се преброятдънките, непритеснително развявани по всяка-къв повод. А дъвките?...

По мое време осми декември като студентс-ки празник не се празнуваше. Но във ВИТИЗ бешеизмислен друг начин за веселие. Денят носеше име-то Театрален празник "Сава Доброплодни" и "шо-уто продължаваше" чак до зори. За съответна-та вечер студентите подготвяха специалнапрограма, включваща комични сценки, скечове ивсякакви атракции. Именно в такава програмагледахме и картина от "Лес" на Островски с учас-тието на актьорските колоси Георги Стаматовв ролята на Нещастливцев и Константин

Проф. Желчо Мандаджиев

33


Кисимов като Щастливцев. Стаматов беше мно-го болен и постоянно се давеше в страшнакашлица. Но явно театралния пламък беше не-угасващ и у двамата. Те дори бяха приспособилимизансцена така, че да овладеят, доколко е въз-можно положението.

След време осми декември беше възстановенкато студентски празник, а "Сава Доброплодни"беше изместен на друга дата. Но той залиня ипродължи да се празнува съвсем формално.Ентусиазмът, огънят беше изчезнал.

Само десетина години след като завърших бяхпоразена от настъпилите промени вИнститута. Портиерката, същата от моетоследване, която продължаваше да ми говори на"ти", сега седеше неподвижно зад портиерскотогише. На мястото на пенсионираната "другар-ка Попова" - една внимателна, интелигентна, де-ликатна жена, говореща винаги със спокоен, тихглас, бяха назначени няколко темпераментнислужителки, вечно много заети. През техния"отбранителен" рубеж беше невъзможно да сепромъкне човек до ректора дори служебно."Възбраната" беше вдигната едва след като дъ-щерята на една от тях завърши института.Обаче през цялото това време със завидно пос-тоянство оставаха козметичните маски по ли-цето и ролките по главата на една отбиблиотекарките.

Мой курсов ръководител беше доц. Гочо Гочев,който наскоро след това получи професура.Когато постъпих във ВИТИЗ той беше точно напетдесет години. През главата му бяха миналивъзход, падения и разочарования. А ние, неговитенови студенти, бяхме много млади и се нуждаех-ме от енергичен водач, който да укрепи и насочизараждащите се у нас професионални амбиции.Гочев не можеше да направи това, защото сами-ят той беше загубил или разпилял всичките сиилюзии.

В часовете по театрална критика той след-ваше една не много стройна програма, до голямастепен свързана с това, което се играе по софийс-ките театри. Основен акцент на процеса на обу-чение се поставяше върху рецензентството. Ниебяхме един от последните курсове на проф. Гочев,след което той отиде на работа в БАН. Това, ко-ето можеше да се каже категорично за нас, е, чеживеехме задружно. Често ходехме заедно натеатър, особено когато определен спектакълщеше да бъде предмет на поредното заниманиепри проф. Гочев. В повечето случаи той идваше снас и разискванията започваха още в театъра.

Винаги обаче присъствието на професора бешесвързано с комичната ситуация, че никой не ис-каше да седне от дясната му страна, защотоГочев имаше навик да реагира спонтанно по вре-ме на представлението, като непрекъснато бу-та доста силно с лакът седящия до него.

Аз винаги съм обичала часовете при проф.Гочев. При него те протичаха в свободнадискусия. Всеки можеше да взема многократнодумата. Гочев ни помагаше да избистрим наши-те усещания, да намерим най-вярната терми-нология за театралните процеси, да се пазим отгръмките думи и крайни оценки. Учеше ни на чес-тност и прямота в професията. И как да постиг-нем онази мекота в критиката, която я правипо-лесно възприемана, по-смилаема за актьори ирежисьори. Самият той владееше това изкуство.Него всички поколения го обичаха и се вслушвахав съветите му. Но дори в нашите разисквания,когато бяхме в положението ученици - учител,той никога не употребяваше фразата:"Ти не сиправ!". Гочев уважаваше чуждото мнение и ниучеше и ние да се отнасяме винаги така. Той пос-тоянно се опитваше да открие чуждата логикаи деликатно, с много аргументи да те накара самда направиш преглед и евентуална преоценка натвърденията си.

Гочо Гочев беше много емоционален човек.Гледал беше невероятно много театрални пред-ставления през живота си. Най-талантливитевнушения той помнеше дълго и, което е по-невероятното, ги преживяваше отново иотново. В такива минути въображението му из-викваше спомена от видяното, вниманието мукато че напускаше реалността, а очите му сеовлажняваха... Ние притаявахме дъх -разбирахме, че съвършенството изискватишина.

Гочев беше един неизтощим бохема. Обичашевеселите компании, хубавото червено вино икрасивите жени. Умееше да се забавлява, да серадва на остроумието и непосредствения хумор.Навярно в нашата младежка компания му липс-ваха интелигентните, смислени диалози. Но тойникога, с нищо не показа това и пощади неукреп-налото ни самочувствие. И днес, от дистанци-ята на времето, аз съм му благодарна, че не седържеше покровителствено, а дружески.

Не помня вече дали ние, студентите, или про-фесорът инициира навика да се събираме с поводили без повод, да хапваме и пийваме за настро-ение и ...да пеем. Тон даваше Гочев. Със своя при-ятен баритон той започваше всяка песен.

34


Разбира се, в началото се пееше "химна на ВИТИЗ"- стар руски романс. Не липсваха и шеги, и комич-ни ситуации...

Веднъж се бяхме събрали в квартирата на нашколега. В най-високата точка на веселиеторазбрахме, че сме изяли и изпили всичко от колета,който бяха изпратили родителите му. Тогава ко-легата извади торбичка с около два килограмаорехи. Чудесно! Гочев я сложи пред себе си и, чу-пейки с ръце орехите, ги раздаваше. Ние ядяхме,смеехме се, пръски излизаха от устата ни, но нибеше хубаво.

Нашият курс имаше експерименталнапрограма. Академичният съвет искаше да нап-рави от всеки театравед гений. Затовасмяташе, че трябва да го наблъска със знания ислед това да провери чрез огромен брой изпитидали нещата се движат в очакваната посока.Така за девет семестъра ние взехме над петде-сет изпита. Например, руска литература изуча-вахме в обем почти колкото филолозите отУниверситета, само дето нямахме семинари потози предмет. Същото беше и по история на за-падноевропейската литература. Но там случа-ят беше почти неспасяем, поради огромния обемна произведения, които трябваше да прочетем.В курса решихме, че на първо време трябва да сесправим със самите произведенията. Но нима ог-ромният списък беше по силите на някойстудент? Във всички времена обаче, студенти-те са били истински дяволи. Ние не правехмеизключение. В случая "голямата ни стратегия" сесъстоеше в това, че разпределихме заглавиятапомежду си. Всеки трябваше да прочете това,което му е възложено, а след това да разкаже сю-жета на останалите. В това пъклено дело поже-ла да се включи и майката на наша състудентка.Тя, жената, работеше някъде, но вечер...Ура! Ниеприехме със задоволство благородния й жест икато знак, че напълно й се доверяваме, й набу-тахме най-дебелите книги - Дикенс, Текери,Голзуърти.

От цялото това препускане в класиката миостана горчивия привкус, че съм пропуснала мно-го важни неща. Така че колкото и да изглеждасмешно, признавам, че вече на зрели години че-тох по два-три пъти "Война и мир" и "ТихиятДон". И вече загубих бройката на "Минало иразмисли" на Херцен, "Мостът над Дрина" от ИвоАндрич... да не изброявам по-нататък. А когатосе разболях и задълго трябваше да лежа, проче-тох и десетте тома на Достоевски. С този ав-тор имах стари "сметки". Още като дете бях чу-

ла неизвестно от къде името му. И когато оти-дох в градската библиотека на градчето, къде-то живеех, пожелах да ми дадат книга от тозиавтор. Още помня притеснението набиблиотекарката, която ми каза, че той е"инкриминиран". Тогава не знаех значението натази дума (това стана повод да я науча ), норазбрах, че повече не бива да питам за него. Вечекато студентка, преди въпросния изпит, за пръвпът след 1944 година бяха отпечатани в нов пре-вод "Избрани съчинения" от Достоевски в 12тома. През лятото взех няколко от тях на море.Но плажът съвсем не е място, където може да сечете този автор. Още при първия опит разбрахтази горчива истина. Но след време не знам далиналегналото ме отчаяние от боледуването мидопринесе, но аз с удоволствие прочетох всичко,преведено на български.

Наша преподавателка по История на запад-ноевропейската литература беше НадеждаАндреева, която по-късно стана професор. Тя бе-ше наследила предмета от именития литерату-рен критик и историк проф. Д. Б. Митов. Андреевабеше човек със широки познания. Тя искаше да нипредаде всички знания, които притежаваше.Затова беше изготвила дълъг подробен план заобучение, в който влизаха автори, съмнителнодали са известни дори на филолозите. Но реше-нието на Академичния съвет беше нещо като за-кон в Института и затова ние полагахме безк-райно много изпити. Нейната приветлива ус-мивка предразполагаше студентите, ние дорине се замисляхме върху действителнотоположение. Но спомням си колко присърцеАндреева пое грижата да ни запознае с "Малкиятпринц" на Екзюпери. А това беше времето, кога-то още не съществуваше превода наКонстантин Константинов. Професорката из-ползва лични връзки и осигури магнетофонен за-пис с изпълнението на Жерар Филип в ролята наЛетеца и нашумялата тогава млада актрисаНикол Курсел като Лисицата.

Първият семестър във ВИТИЗ имахме самоедин изпит - по ПВХО (противовъздушна и хими-ческа отбрана). Учебничето беше тънко като чи-танка на първолак. Мислех, че бързо ще го "лапна".А навярно такива сметки са си правели всичкиколеги. Но реалността излезе друга. Освен с ала-бала, този учебник беше изпълнен с химическиформули до такава степен, като че аз сама щяхда си приготвям атомна бомба в къщи. С това сесложи началото на моите двуседмични денонощ-ни мъки. Денем зубрех формули и определения, а

35


през нощта - каталясала и притеснена -заспивайки, започвах да сънувам скривалища ибомбардировки...Тогава скачах и всичко сеповтаряше...

На определената дата ние цял ден чакахмепреподавателя си, който в същото време про-веждаше изпити в Университета, къдетопреподаваше. Той беше добър човек, но кой знаезащо беше решил, че с повече строгост ивзискателност, ще наложи необходимото уваже-ние за своя предмет. Та стояхме и час по час об-съждахме възможността да си вървим. И пак ос-тавахме...та чак до вечерта. Явно кошмарът отподготовката яко ни е гонел...

Ура, четворка! Това беше най-слабата миоценка от студентски изпит, но която ми доне-се най-голямо облекчение. Спомням си, че се връ-щах пеша, без да чувствам зимния студ, доволна,че съм преодоляла първото "препятствие" къмовладяване на професията. Каква заблуда!

История на руската литература ни препода-ваше младият тогава университетски препода-вател Христо Дудевски. В края на шестия семес-тър ни предстоеше втория, последен изпит потози предмет. И тук конспектът беше огромен.Едва сколасахме да минем половината въпроси.Този път трудността беше главно в това, че не-обходимите литературни анализи (повечето на

руски) много трудно се намираха. И така чели -недочели се явихме, но явно с повече самочувст-вие - вече сме края на третата година на следва-нето си.

... Влизам аз, тегля билета - четири въпроса:първият, характеристика на някаква епоха,вторият и третият вече не помня какви бяха,но четвъртият - поемата "Хорошо" отМаяковски. Да си призная изобщо не съм стигна-ла до този въпрос в конспекта, а от произведе-нието съм прочела само няколко начални строфи,които дори не съм осмислила. Но се успокоявам,че докато стигна до четвъртия въпрос, Дудевскище ме спре и готово. Идва и моят ред. Но ощенеизчерпила първия въпрос, той ме насочва къмвтория. Аз започвам да говоря по него, когатотой отново се намесва с въпроса: "Чела ли си"Хорошо"?" "Да!" - отговарям твърдо. "И каквоти хареса?" - пита той. "Образът на Ленин"."Достатъчно, дай си книжката"... Излизам край-но озадачена. Навън моите колеги веднага ме на-обикалят и припряно разпитват. Разказвам и ко-гато стигам до отговора си за "Хорошо", мой ко-лега гръмко се изхихика - в поемата няма такъвобраз.

Няколко години след като завърших ВИТИЗсрещнах на улицата Дудевски. Спрях се да му чес-титя професурата. От дума на дума му напом-них и за моя злополучен изпит. Той много се смя -беше забравил случката.

Постъпих във ВИТИЗ през есента на 1961 го-дина на 22 години, вече "старичка " в сравнение смоите 19-годишни колежки. Но за мен това небеше никаква трагедия, защото имах тежко бол-но дете и неговото лечение беше главната мигрижа. Обаче, в цялата несигурност и неуредицана личния ми живот, не мога да забравя първотоми студентско лято. Зад мен бяха останали три-надесет взети изпита. Можеше да се каже, че бяхстудентка втори курс. Най-важното беше, чедетето ми се завърна от чужбина след рискова-ни изследвания. През следващата година му пред-стоеше операция, а заедно с това растеше инадеждата, че ще оздравее.

Но заедно с тези грижи, се радвах на новотожилище, което родителите ми с големи лишенияуспяха да ми осигурят. То беше отдалечено, то-гава в покрайнините на София, защото четвър-ти километър по посока на Пловдив беше крайна-та източна граница на града. А там, където сегае ЖК"Младост" бяха ливади с дъхаво сено.

Съпругът ми нареди по телефона да премес-тя багажа, докато той се върне от чужбина.

Проф. Гочо Гочев със свои студенти.(отляво надясно) Михаил Кирков, Гочо Гочев, ПелинПелинов, Петър Филчев, 1965 г.

36


Наистина, покъщнината ни бе-ше повече от скромна и се със-тоеше от отстъпени от родни-ни вещи. А липсата на пари поч-ти блокираше въпроса. Тогаваедин мой съученик от гимнази-ята се зае изцяло с този проблем.Сам той роден със сърдечнипроблеми, с воля и спорт бешепостигнал известно стабилизи-ране на здравето си. Навреметосе тиражираше твърдението,че световноизвестният атлетВладимир Затопек чрез регуляр-но спортуване е успял да преодо-лее сърдечното си заболяване.Дали това беше вярно не знам,но моят съученик ГеоргиШехиров - Шинго вдигна перал-нята на гръб и я отнесе до десе-тия етаж, вдишвайки и издишвайки на всякостъпало. Чудесно момче и приятел беше тозиШинго! Вечна му памет!

Да се каже "апартамент" е лесно, но трудно еда се повярва, че това, което ни предадохастроителите, е годно за живеене. От стенитесе ронеше пясък, между дъсчиците на паркета зе-еха половинсантиметрови цепнатини, нитоедин прозорец не се затваряше плътно...но аз бяхщастлива. В сравнение с предходното жилище,където хазяйката с усмивка издевателстваше,това ми се струваше рай. Е, пари нямаше заремонт, но аз самоуверено мислех, че всички би-тови трудности са бързо преодолими, макар чеасансьорът не работеше. Поне веднъж на ден"тренирах" вдишване и издишване до десетияетаж. В дясната си ръка носех сина си. А ляватабях свила и опряла на рамото си така, че на гър-ба си носех детската количка с две колела, а мре-жата с покупките се люшкаше на гърдите ми. Надомакинството ми принадлежеше едно малкокотлонче с открити реотани, поставено върхуединствения стол, дошъл при нас след почиства-нето на нечий роднински таван. Хранехме се накръгла масичка, останала от началото на мина-лия век, когато върху подобна мебел са стоялисемейните албуми в гостните. А холът ни бешеобзаведен със сгъваеми туристически столове.Спяхме на детските си кушетки. Новозакупенивещи бяха креватчето на сина ми Боян и тазимодерна за онова време пералня. Но за пръв пътв живота си, след вечното митарстване по чуж-ди квартири, аз имах собствено кътче. Детето

като че изживяваше същото, защо-то разполагаше за игра с цяла стая,а не само с двата квадратни мет-ра на леглото. Аз използвах всякасвободна минута да чета книги, из-брани от мен самата, а не включе-ни в някакъв конспект.

Когато Васил Колевски станаректор, за да бъде приобщен към те-атралния профил на Института,му беше измислен спецкурс "Соци-алистически реализъм", който тойтрябваше да чете пред театрове-ди и режисьори цял семестър. В на-чалото шеговито мислехме, че то-ва е ала-бала. Но въпросното лицеидваше с двадесетина страницитекст, написан на пишеща машина,и държеше да изчита заплануванияматериал... Дойде края на семестъ-

ра и той ни предупреди, че "зачотът" ще бъдепроведен не като събеседване, а като изпит - сбилети. Ами сега? Ние предварително знаехме, ченяма от къде и за какво да се чете. Тогава сесетихме, че в класа на режисьорите следвашеедин грък - Стратус, който постоянно се борешес българския език. Затова винаги седеше на вто-рата банка до прозореца и си правеше подробнизаписки по всички предмети - с гръцки букви за-писваше български думи. Но ето че допряхме дотова, над което се шегувахме. Ден преди зачотасе събрахме театраведи и режисьори. Стратуссричаше на българо-гръцки записките си, къдеторазбрал-неразбрал беше записвал нещо. А еднаколежка, малко повече от нас запозната с кул-турните процеси между двете световни войни,дообясняваше по-разбираемо. На другия ден сеявихме на зачота, разчитайки преди всичко наумението си да "разтягаме локуми". Но все пак сеполучи "наказателен" резултат. За всяване нареспект една колежка получи "не" и това й създа-де допълнителни проблеми при завършването.

Лекциите по история на българския театърпрез по-голяма част от следването ни четешеНадежда Тихова, която отдавна вече има профе-сорска титла. Само през последната година нипреподаваше проф. Пенчо Пенев. Един тих, благчовек. Той търпеливо понасяше нашия студент-ски тапигьозлък с безкрайните неоправданизакъснения. Тогава Пенчо Пенев беше много бо-лен и година след като завършихме почина. Нотой притежаваше безкрайното спокойствие засъбиране и трупане на исторически факти, свър-

Проф. Любомир Тенев

37


зани с българския театър. Още в първите часовеПената ( както с любов го наричахме) ни възложиконкретни задачи да търсим, събираме и обоб-щаваме онези малки прашинки, които бяха про-пуснати досега.

Спомням си какво голямо внимание проф. П.Пенев прояви само при споменаването от моястрана на факта, че моят свекър Любен Илков егледал както Васил Кирков в ролята на Хамлет,така и световната знаменитост АлександърМоиси в същата роля и че той се е изказвал вполза на Кирков. Проф. Пенев веднага започва дами дава напътствия какво да попитам свекъраси, какво да го помоля да си спомни и т.н. И бешетолкова огорчен, когато му казах, че лицето ве-че е покойник. Този наш преподавател и учен мо-жеше да ни даде много, ако съдбата беше по-бла-госклонна и ни беше предоставила повече време.А може би вина има и младостта - разточителна,разпиляна, безотговорна. Но сега не ми оставанищо друго освен да замълча в дълбок поклон предпаметта на проф. Пенчо Пенев.

От проф. Любомир Тенев, който ми препода-ваше История на античния и западноевропейс-кия театър, съм запомнила и до днес мисълта, чекритиката е едно страдание. Минаха много го-дини от тогава. Самата аз активно се занима-вах с театрална критика... и все повече и повечесе убеждавам във великата истина на тазифраза. Изобщо проф. Тенев беше едно светило занашия театър. Неговите лекции се слушаха с не-обикновено внимание. Особена любов той изпит-ваше към Франсоа Вийон - предренесансовия по-ет на Франция. Тази му лекция беше неподража-ема и с пълно право изтръгваше спонтанни ръ-копляскания и ставане на крака от страна настудентите. Професорът винаги говорешепоетично, вълнуващо, с невероятно изисканиметафори.

Разликата в интелектуалното ниво междупроф. Л. Тенев и нас, неговите студенти, бешеогромна. Всичките негови усилия да стопи дис-танцията не бяха сполучливи. Някаква невиди-ма граница ни спираше, за да се чувстваме по-свободни в негово присъствие.Той често идвашес Гочев на нашите весели сбирки, участваше вобщата глъчка и особено обичаше да се шегува с"баритона на Гочо". Но ние продължавахме да из-питваме страхопочитание. Напрежението сечувстваше. Въпреки това ние винаги го канехмеи по своему се гордеехме с неговотоблагоразположение. Десетина години след катозавърших, вървях на обяд по тротоара на

бул."Руски" срещу руската църква. Денят бешенеобикновено топъл и улицата беше пълна с хора.(Тогава отсечката между "Раковски" и сегашно-то президентство беше пешеходна зона.) Средмножеството, увлечени в разговор, видях проф.Любомир Тенев и проф. Исак Паси. И най-неочак-вано за самата себе си извиках:"Здравейте,професоре!", въпреки че знаех, че той не е добресъс зрението. И чух почти машиналния отговор,докато той беше още гърбом:"Здравей, Надя.Честита награда". (Малко преди това бях полу-чила отличието за оперативна критика на по-редния куклено-театрален преглед, но само единвестник беше публикувал това решение на жу-рито със ситен шрифт.) Ето такава необикно-вено чутка личност беше проф. Л. Тенев.

Когато загубих детето си през май 1964 го-дина, бях още студентка. Спомням си, че още впървите скръбни дни слизах по стълбите наВИТИЗ от първия етаж към фоайето, където поч-ти винаги имаше свободни студенти от всичкикурсове. Като по команда врявата спря и всичкипогледи бяха насочени към мен. Изненадана, азспрях на горната площадка, без да зная какво даправя. Изведнъж от множеството се отделипроф. Тенев. Той бързо изкачи стълбата, каза са-мо името ми, взе ръката ми, целуна я и без да япуска, просто ме поведе надолу...След години не-го тихомълком го пенсионираха. И също така следоще толкова време тихомълком - погребаха.Особи, хванали дезгиите на управлението, си поз-воляваха по неизвестни критерии и с неизясненипълномощия да оценяват личности, чиито фигу-ри стояха недостижимо високо спрямо тях. И за-що не се появи в публичното пространство обяс-нение на обстоятелството, че след пенсионира-нето на Тенев големият радетел на българщи-ната Петър Увалиев повече не дойде в България?Мълвата разпространяваше версията околослучая, че пръст имали специалните служби, ко-ито са действали не без знанието на най-висо-ките етажи на властта в тогавашнотоМинистерство на културата. Дали е вярно то-ва или не - не се разбра. Истина обаче е, че и по-късно, в условията на демократичните промени,се намериха хора, които под формата назагриженост, плюеха по името на Любомир Тенев.Какъв срам!

Вярно е, че професорът не си хабеше перотопо всякакъв повод и затова навярно си беше нав-лякъл ненавистта на много дребни души.Особено това ставаше в безвремието, когатовсички, които го ненавиждаха, вкупом се опит-

38


ваха да изливат върху него помия от цинизъм инеясни "принципи". Но като един духовен арис-тократ Тенев стоеше над ежедневието исплетните. С присъщото му чувство за хумор,той често се шегуваше над подобни неща, а отгърдите му излизаше звук, подобен на " хъ-хъ-хъ".Какво ли му е струвало всичко това?!

Проф. Любомир Тенев остави не голямо пообем творчество, но дълбоко и изискано католитература. То е документ за истинската мощна българския театър, за необикновената худож-ническа сила и енергия на неговите творци.Младите поколения трябва да запомнят, че проф.Любомир Тенев беше необикновена личност, гор-дост за българския театър и българскатакултура.

Виолета Райнова, още съвсем млада и не-опитна асистентка на проф. СтефанКаракостов, ни четеше лекции по История наруския театър. (Какъв голям риск е поелАкадемичният съвет, възлагайки на един младчовек толкова отговорна задача). Нейните тек-стове бяха интересни, обаче, четейки ги, тя ти-хо мрънкаше под носа си. А аудиторията набро-яваше повече от шестдесет студенти -актьори, режисьори и театроведи. Все хорамлади, темпераментни, "отекчени" от бездейс-твието си... на слушатели. Затова те вземахаинициативата в своите ръце и ... всички започ-ваха да говорят на висок глас.

Обаче чули-нечули нещо, настъпваше време-то на "страшния съд". Изпитът се провеждашеот самия проф. Стефан Каракостов, който нибеше представен от по-големите катострашилище. Той навярно подозираше всичко изатова се държеше с нас добре, но по характербеше по- затворен и различен от другите нипреподаватели, с които бяхме свикнали даобщуваме. Тези обстоятелства винаги ни дър-жаха нащрек и никак не можехме да се отпуснем.Много години след като завърших, аз открих внегово лице един пълен самотник, когото прев-ратностите на съдбата бяха оставили безприятели. Грубо, безапелационно бяха го напус-нали дори и тези, които самоотвержено той бе-ше толерирал много години.

...Завършихме. семестриално в началото на1966 година - театроведите следваха деветсеместъра. Предстоеше ни дипломна работа. Нов този момент повече ни занимаваше въпросътда си намерим работа. Ние, театроведите, неподлежахме на прословутото "разпределение".Никой преподавател не се погрижи да бъдат за-

пазени свободните щатове в театрите. Малкопреди това свободните щатни бройки бяха за-пълнени от филолози, които явно се ползваха сподкрепата на властта по места. Но за мен бе-ше особено наложително да си намеря работа.Положението беше критично. Аз си седях вкъщи,гледах бебето си и страдах, че никой не мисли замен... Но ето че се появи и такъв човек. Това бешеколегата Пенчо Линов, който по-късно като пи-сател прие псевдонима Пелин Пелинов. Той бешепроверил какви са реалните възможности да за-почна работа и по-нататък ми помогна в товаотношение. Залисана в ежедневните грижи, аз ни-кога по-късно не се сетих да благодаря на Пенчо.Нещо повече - като истинска неблагодарница до-ри не съм му дала знак, че помня доброто. Затоваето сега, с огромно закъснение, му благодаря!

През пролетта на 1966 година по-голяма частот курса ми се дипломира. Комисията написа навсички петици. И до сега не мога да си обясня далитолкова бяха изравнени познанията и възмож-ностите ни, че преподавателите почти винагини пишеха еднакви оценки? Дали така беше най-справедливо, или най-лесно?

Положителната страна на дипломиранетони беше това, че за пръв път се замислихме кой скакво професионално иска да се занимава. И съ-ответно направленията на темите на диплом-ните ни работи бяха доста разнообразни. Аз пи-сах за кукления театър за възрастни. Наскоро,за пръв път след тридесет и пет години, разгър-нах и прочетох дипломната си работа. Бях я съв-сем забравила и затова можах до голяма степенбезпристрастно да я оценя. От дистанцията навремето и от опита, който съм придобила, ис-тински завиждам за анализите, с които подкре-пям съжденията си. Те са направениаргументирано, детайлно, проникновено,акуратно. Явно моите преподаватели добре сибяха свършили работата, щом още тогава саме научили на професионален дълг, заредили столкова енергия и упоритост да защитавам по-зициите си.

Изборът ми на темата за дипломна работане беше случаен. Аз някак се чувствах свързана скукления театър. Важното в случая беше, че потози начин публично признах и узаконих своетопристрастие към кукленото изкуство. От тукзапочна и равноускорителното движение на мояпрофесионален път, развивайки се години наредуспоредно с кукления театър. И ето, повече отчетири десетилетия, той протича именно в та-зи насока.

39


НА ВЕЗНИТЕ НА

ПРОФ. ПЛАМЕН МАРКОВ

Кое отличава този вашвипуск в НАТФИЗ от досегаш-ните?

Всеки випуск се отличава отдругите, всеки си има своителидери, които определятмикроклимата и творческияпотенциал за работа на класа.Всеки актьорски клас има веченалагащи се индивидуалности,както и хора, които още не сапроявили своя отличенпотенциал за отлично бъдещоразвитие, за съжаление има ихора, които са стигналитавана си и едва завършили,вече са в пенсионната възраст,когато не искаш да се учишповече, има и хора, коитоцентробежните сили щеизтласкат постепенно илирязко от театъра. Пара-доксално е, че намаляването наабсолютната бройкакандидатстващи за актьори

не намалява пропорционалнокачеството. Преди годинитази професия беше престижнав йерархията на стойноститена тогавашната държава, сеганай-добрите могат само дазаслужат привилегията дачетат гадости за себе си вжълтите издания. Но сегакогато тази професия не етака престижна и добреплатена, за да живеят само отнея, струва ми се,кандидатстват не простосуетни красавци и добрепласиращи се девойки, а многоповече кандидати за актьори,които считат актьорствотоза призвание и мисия. Може итака да се надявам. Но истинае, че в актьорските класове наНАТФИЗ и сега са най-много инай-активно работещитестуденти в България, сигуренсъм в това. Този випуск същобеше съставен предимно отмного мотивирани и енергичнимлади хора с чисти творческипомисли и страсти.

Предимствата и предиз-викателствата на големияактьорски клас?

По глупаво стечение наобстоятелствата класа бешенепомерно голям, което нито еудобно за работа от екипапреподаватели, нито е полезноза студентите. Това си бешежива тегоба и нямаше почтиникакви предимства. Но пъкиначе, при стеклите се нелепообстоятелства, нажежени отедна истерична млада особа насредна възраст, специалистка

в ласкаене на суетатата надоайените и създаване наинтриги, ако бях отказал даводя такъв голям клас, щеше даима нулева година. Аз заявихписмено твърдото си на-мерение да не водя клас предичетири години и много държахна това. Съзнавайки, че за менлично е по-добре да се оттегля,подложен на калните бани,които тя ми осигури,въвличайки в параноите сихора, които много уважавам,бях принуден да избера, аз вбяло и нулева година или да сеопитам чрез работата си, сцялата си положителнаенергия към невиновните занищо кандидати да бъдатактьори, да продължа. В личенплан, в създалата се грознаситуация, беше по-добре дапроявя инат и да държа нарешението си. Но никога не съмумеел да се измъквам потерлици и продължавам да сеуча да приемам несправедли-востите и гадоститестоически. Имах и имамсъображения от хуманитарноестество да не говоря посъщество за това сега, но съмнасъбрал много горчилка инякой ден съм длъжен даразкажа истината за единказус, нелепо сътворен зарадиистериите на една непомерноагресивна и неподбиращасредства за действие колежка.

Възможно ли е стремежъткъм успех и почтеността давървят ръка за ръка днес вБългария?

40


Много трудно е, кактостана ясно и в отговора ми напредишния въпрос. Аз лично съмнаправил много постановки,имам всички възможнибългарски театрални награди,работил съм във всичкисофийски и многоизвънстолични театри, аз бихмогъл да си позволя да сеоттегля и да не работя такаактивно, както са свикнали даме виждат, за известно време.Междувпрочем точно така инаправих, затворих кепенцитеза известно време, имампредвид дюкяна на кьоше,каквито са столичнитетеатри. За младите хора,които сега започват обачеотговорът е много сложен.Средата, в която трябва да сереализират е силно корозиралаот гледна точка на почтенитеактьорски средства: успеш-ните хора в професията сателевизионните водещи,успешни са спектаклите,които търсят скандала навсяка цена. Младите актьори,които работят почтено, сечувстват неоценени и някакзадръстени, когато сесравняват с българските“звезди”. Но ето от предишниями клас, почти всичкистуденти отидоха в СтараЗагора, до едно време моятагрижа за тяхното творческоразвитие продължи, после те ситръгнаха на собствен ход исега съм горд, че по най-почтени достоен начин заслужихапокани в големите софийскитеатри: трима в Армията,няколко работят в Сатиратаи в други софийски театри,същото се отнася и дорежисьорите от класа. Няма

как да не съм горд с това,защото това е доказателство,че може да се върви напред и спочтеност. Макар че впараноите на интриганткатавлизаше заклинанието никойникъде да не работел с моитестуденти, защото се осмелилида защитят вярата си впочтеността на своя учител.Но за нея това е твърде лесно,тя забрави своите учители, вкоито се кълнеше, докатоимаше полза от това, и сеприсламчи към други ракети-носители, измисляйки героичниистории, в която тя е единст-веният положителен герой.

За какво не достигна време?Не достигна време да ги

подготвя за обстановката, закоято ви говоря и сегаилюзиите им, че пълноценнатаи смислена атмосфера, в коятоработеха досега, е истинатаза живота в театъра. Даноуспеят без да продават зажълти стотинки своитесобствени високи критерии заизкуство, с които излизат отНАТФИЗ. Желая им устой-чивост и съзнавам колко етрудно и колко много очаквамеот тях. Но ако искат пътя имда е дълъг и осмислен, трябвада отстояват убежденията си.Дано имат и късмет, защото вмое лице нямат преподавател,който автоматично да гиназначи на щат в големисофийски театър, нито пъквярва, че назначенията трябвада се случват по начина, покойто често се случват. Иначевремето стигна. Една голямачаст от тях са много добреподготвени и истинскимотивирани за професията.Дано колегите режисьори и

директори да се възползватот това тяхно предимство, ане като критикари в крити-ческата, да си спомнят самосвоята прекрасна и идеалнатеатрална младост. Тезимлади хора заслужават вни-мание и търпение, за даразвият потенциала си, вкойто аз вярвам.

Радостта от пости-жението на колега е ли признакза таланта на един артист ипроявява ли се това качествопри абсолвентите?

Радостта, но и взиска-телността. Особено в първитегодини, аз им давах бюлетини,в които те сами да поставятгодишните оценки на себе си иколегите си. Съобразявал съм сес техните оценки, а не само смоите критерии и смея датвърдя, че студентите и оттози ми клас са обективни идоброжелателни един към друг.Или поне бяха досега. Впубличните продукции “Еднавечер на класа”, в която сепоказва най-успешното отизминалата сесия, също те, стайно гласуване, определяхакои са най-добрите откъси иминиатюри. Изключително съмвпечатлен от тяхнатабезкористност и обективноств оценката на собствените ичуждите откъси и миниатюри.Част от обучението на класа епублично да се обсъждатетюдите и откъсите надругите. Те се научиха дабъдат откровени, критични,конструктивни, лоялни, единкъм друг и най-важното къмизкуството на театъра. Тезнаят, че, обичайки ги, съм билсуров и взискателен към тях ине съм им спестявал нищо, даже

41


нещо, което не се е случило и нее факт, а само развиваща сетенденция. Знаят, че да успееше важно, но да отстоявашпринципи, е не по-малко важно.Дали това ще им помага или щеим навреди в лицемерието нареалния театър, ще гледаме,ще видим, както казватвоайорите.

Значението на пролетнототурне на продукцията?

Да се срещнат с реал-ностите.

Вие сте председател наОбществен съвет затеатрално изкуство къмМинистерството на култу-рата. Ще има ли скоро шанспрекрасната енергия намладите актьори да не бъдеразпилявана, а да стане

градивна част от националниядуховен фундамент?

Моето председателство наОбществения съвет се състояв една единствена среща.Ръководството на Ми-нистерството беше многоактивно, когато канеше мен идругите в този съвет, ноочевидно това е била само еднаформалност за пред закона заръководещите министер-ството, защото втора срещатака и не се състоя. А иначехубаво би било в Министер-ството да се замислят за тозиваш въпрос, още повече, сегато се оглавява от наш колега,добър актьор и авторитетенпедагог, но явно не е останаловреме да се мисли за бъдещето.Логиката, че то така или иначе

ИЗЛИТА ГОЛЕМИЯТ КЛАС...Тази година двадесет млади актьори и един режисьор от класа на проф. Пламен Марков се

дипломират в НАТФИЗ “Кр. Сарафов”. По традиция техните спектакли са основна част от

продукцията на Учебния театър. Заглавията са пет: “Клас”, “Едмонд” и “Истории от старата

България” на голяма сцена; “Белградска трилогия” и “Пухеният” на сцена 47.

Първото усещане, в което попаднах, след последователното виждане на всички, бе за

тематична единност на репертоара и документално звучене на острите проблеми пред младия

човек днес: национална идентичност, екзистенциална идентичност, устойчивост на

ценностната система, отговорност за всяка мисъл и постъпка, отговорност към

творчеството, когато то излиза от отделната личност, когато започва да се репродуцира в

околните.

КЛАСДоц. Ивайло Христов поставя "Клас", по сце-

нарий на едноименния филм на Илмар Рааг, лов-ко боравейки с картината-знак от киното, ко-ято е валидна и в механизма на театралнияспектакъл. Централен колективен образ е единклас - без значение естонски, финландски или бъл-гарски - и трансформациите на агресията къминдивида, който не е като другите. Не е случай-но изтичането в общия информационно-игровипоток на материала по литература, който сепреподава на тази възраст: Френскиромантизъм, Лермонтов... Действащите лица,

които търсят индивидуалността си сромантична, не може да се отрече, страст, сеоказват "герои на нашето време".Интровертният тип, в случая Йоосеп (в изпъл-нение на Тони Минасян), обикновено отразявапроблемите на групата чрез търпение имълчание. И по този начин я настройва срещусебе си. Конфликтът набира непреодолимаинерция, която финишира в катарзистично ма-сово убийство и самоубийство. Сценографскатасреда - клетка, която не е в състояние да усмиридеструктивната градация, на финала оставапразна. Трябва да се отбележи нагласата на аб-

ще се състои е невярна, важно екак ще се състои и какво щедонесе за щафетата, коятопоколенията в театъра битрябвало да си предават, за дабъде той винаги жив. Ниетрябва да съхраним тазинегова енергия на постоянногорене и нови изригвания,както са я съхранили поколенияпреди нас за нас.

МАЯ КИСЬОВА (актриса отпървия голям клас на проф.Пламен Марков, наследен отпроф. Богдан Сърчаджиев,випуск’1998, НАТФИЗ; автор накнигата “Словесни репетиции”,Изд. “Изток-Запад”, 2008 г.)

42


солвентите за игра в този спектакъл - те изоб-разяват едновременно лошия изблик и отноше-нието си към него, а на финала се покланятпрегърнати...

Представлението е копродукция с Модерентеатър, чиято първа стратегическа програмасе казва "Стартът на младите", а "Клас" е пър-вото й заглавие, в което играят и вече утвърде-ните Пламен Сираков, Тодор Близнаков, ИскраАнгелова и Кристина Янева, както и проф. ИванкаБенчева.

ЕДМОНДЗа проф. Пламен Марков "Едмонд" идва след две

реализирани пиеси на Дейвид Мамет - "Американ-ски бизон", ДТ - Варна (1997) и

"Олеанна", Младежки театър (2002). В предс-тавлението участва целият клас. Пълното раз-гръщане възможностите на голямата сцена е до-пълнено от автентична звукова среда. Под ръ-ководството на Асен Аврамов се формиратперсонажи, които диктуват последователно ри-тъма на спектакъла. Ако си припомним древни-те практики, звуците на тимпана/барабана/чи-нела/тъпана в различните култури - разгонватзлите духове, приветстват просветлението,открояват завършека на един епизод от човеш-кия живот. Героят Едмонд (паралелно изпълне-ние на Теодор Петелов и Ивайло Драгиев) преми-нава през няколко перипетии, които го довеждатв затвора. Място, където в пряк и метафориченсмисъл той има възможността да спре и дапрозре: "Истината винаги е зад думите" (Дзен);"Истината е извън рационалното".

И двата спектакъласъздават обединяващаатмосфера на преход. Дабъдеш абсолвент е същократко време на преход....Ако предишният випуск напроф. Марков търсеше из-меренията на "Животът- както ви харесва", вну-шавайки на зрителя чрезкомедията на Шекспир, чевсеки сам е създател насобственото си битие,"Клас" и "Едмонд" поста-вят ребром още по-сери-озни съвременни въпроси.Оголеният от хуманизъмсвят изисква повече отвсякога идентичността

на индивида. Как става така, че оръжията - пис-толет или нож - се превръщат от знак за наси-лие в средство за развръзка? Пресурата насредата, абсурдните безграничия, които фрус-трират ценностната система, водят до изкри-вени проявления на идентичността.Единственият ход, който гарантира адекват-ност за Йоосеп, е унищожението на насилници-те и на самия себе си. Елементарно е да заклеймимЕдмонд просто като убиец. Подсъзнанието му еобсебено от идеята, че е притежател на "ножана избавлението". Голям сценичен опит и житейс-ка безпощадност се изискват, за да съединиш дваеднакво значими, силни и контрастни епизода. Вхармоничен разговор Едмонд и Глена споделятсвоите открития: "Смисълът на живота е да сеживее" и "Единствено на сцената съществувауважението към чувствата на другия". В след-ващия епизод Едмонд дръзва да се усъмни в иден-тичността на Глена и я убива. Актриса ли е тя,или сервитьорка? (Самият Дейвид Мамет е ра-ботил като сервитьор в комедиен клуб, преди дазапочне обучението си в театрално училище."Едмонд" е написана през 1982 г., а през 2005-та ефилмирана под режисурата на Мамет.) Кое еистина? Дали самата Глена не предпочита собс-твената си смърт пред психологическия натискда бъде образът, който й налага Едмонд? Защогероят изпитва катарзис? ... "Истината е вина-ги относителна" - казва проф. Пламен Марков навсички свои студенти, особено, когато вижда ус-покояване в дадена теза, или твърде дълго пре-живяване на някакъв факт. Спектакълът залагана колективната игра, но и на запомнящи се

“Едмонд”

43


образи: Посетител в бара (Явор Бахаров, БлагойБойчев, Тони Минасян), Рецепционистки на клубаи жени от метрото (Стефания Кочева, ЗорницаКостова, Радина Кърджилова, Йоанна Темелкова),Мисионери (Момчил Мясищев, Стайко Мурджев,Милко Йовчев) и др.

ИСТОРИИ ОТ СТАРАТА БЪЛГАРИЯТретият спектакъл на голяма сцена е "Исто-

рии от старата България", драматургичен ко-лаж на проф. Иванка Бенчева, постановка с ас.Калин Ангелов. Материалът е направен специ-ално за актьорите от класа, овладяването натекстовете е съпътствано с изучаване и осмис-ляне на определен български диалект. А музикал-ната картина е плод на съвместната работана проф. Диляна Мичева и Асен Аврамов. "Имашего и екзотичното преживяване - все пак това еИнтернет поколение..." - споделя проф. Бенчева,преподавател на класа по сценична реч. Но не-ведомите генетични комбинации и фактът, чеси роден на тази земя, са оказали своето ус-тойчиво благоприятно въздействие. Месецитеработа са превърнали причудливото слово врефлекс за игра, която с много настроение пре-лива от рампата и се възприема от публиката.Мизансценът е семпъл, за да даде възможностза енергетизиране на думата - неведнъж"превеждана" словом и жестом, - за да я превър-не в зрелище и забавление. Симпатичните бези-менни герои, обаче, изричат същите сериозни ис-тини за света, както в разгледаните вечеспектакли. Една стълба е връзката им междутоя и оня свят и понякога от върха й те тър-сят отговори на своите тревожни въпроси:"Кое е по-добре - да си направен от кал и да сичовек, или от дяволова опашка и да си жена?",или "Ние ли сме, или не сме ние" - когато се загу-бим в живота... С жива наивност и мъдрост тезнаят, че отгоре ги наблюдават супервайзори-те Голямата мечка, Квачката с пилетата (а мо-же би и още Някой), които преценяват "земнитедела и глупости человечески".

Въпреки, че не е участвал пряко в подготовка-та на спектакъла, проф. Пламен Марков поддър-жа традицията в педагогическата практика дасе включва българско възрожденско и народнотворчество. Работата му върху подобни текс-тове датира отдавна, но реализациите започ-ват със "Зидарите и попа", авторски текст попоп Минчо Кънчев, Софроний Врачански и П. Ю.Тодоров, ДТ - Сливен, 1998 ("Аскеер"'1999 за режи-сура); следват "Попове и вещици", авторски спек-

такъл по пътеписи на чужди пътешественици,преминали през България между 14 и 19 век, ДТ"София", 2002; "Сънища наяве" авторски спекта-къл по автентични мемоарни текстове от бъл-гарското възраждане, ДТ "Гео Милев" СтараЗагора 2004; "Български работи", по мемоарна-та книга на Балчо Нейков и други мемоарнитекстове, ДТ "Стоян Бъчваров", Варна 2006(Награда за режисура на прегледа Нова българс-ка драма Шумен'2007).

БЕЛГРАДСКА ТРИЛОГИЯКамерният спектакъл "Белградска трилогия"

от Биляна Сръблянович съдържа три житейскиотрязъка на три микрогрупи млади хора, отря-зали пътя към родината назад. Белград е код, кой-то обединява емигрантските истории, развива-щи се в Прага, Сидни и Лос Анджелис. Трите кар-тини са сценографски решени от Ева Вентова, акостюмите са подбрани от Калина Терзиева, аб-солвентки на доц. Чайка Петрушева. Мотивитеи аранжиментите на Дони и приятели също под-чертават граничната зона на емоционално въз-действие - между смешно и тъжно. Доц. ИвайлоХристов води актьорите в добрата територияна психологическия театър, който разкрива ка-чествата им в близък план. Целият клас, разде-лен в два състава, участва в спектакъла. В наг-лед познатите драматургични схеми героитепреживяват поредица от инициации и катарзис-тични узнавания, които може би ги правят по-зрели.

ПУХЕНИЯТВ още по-крупен план, използвайки ренесансо-

вия ход за качване публиката на сцената, е ре-шил дипломния си спектакъл абсолвентът по ре-жисура Стайко Мурджев, избирайки пиесата"Пухеният" от вече познатия у нас ирландскидраматург Мартин Макдона ("Бившата мис намалкия град",НТ, (1999), "Куцльото от забутанияостров", МГТ "Зад канала", 2000, "Черепът на же-ната на гробаря", НТ, 2001 - постановки на проф.Пл. Марков; първа постановка на "Пухеният" наЯвор Гърдев, ДТ "Ст.Бъчваров" - Варна).Сценографията и костюмите са дело на абсол-вентите Момчил Тасев и Ивелина Минева от кла-са на доц. Мария Диманова. Благой Бойчев иТеодор Петелов постигат сложния образ на пи-сателя (работещ в кланица) Катурян в обърка-ната схема от материализирани мисли и образи.Ованес Торосян, Милко Йовчев и Павлин Танев пре-създават образа на неговия брат Михал, който,макар и набеден за невменяем, чрез действията

44


си доказва, че нито една човешка мисъл не можеда бъде изтрита или пренебрегната. Триматасе редуват и като Момчето с отрязанитепръсти. От позицията на правото и закона, убе-дително им партнират Явор Бахаров в ролятана Туполски и Ивайло Драгиев/ Иван Калошев вролята на Ариел. Въображаемите-реални децапроизнасят своите пророчества от издигнатанад сцената платформа, което усилва внушени-ето за манипулация на човеците от страна натехните фантазии. Балансирайки между неосъз-натата детска жестокост и невинността иг-раят Радина Кърджилова (Малкия Христос) и МираБояджиева (Момичето с ябълката), която вечеима професионален дебют като Жулиета в спек-такъла на Богдан Петканин "Ромео и Жулиета"(ДТ "С. Огнянов" - Русе).

Редувайки плоскостите на съзнателно иподсъзнателно, всички жертви саудовлетворени, всички екзекуции са извършени.Уважено е и налудничавото желание на писате-ля да заплати с живот съхранението на твор-чеството си. (За този парадокс ми напомни еднаигрова и на пръв поглед забавна реплика от спек-такъла "Истории от старата България": "...бай-чо ш'та запиши и в кутия ш'та тури..."). Защотозаписаното слово има вече друго нетленнозначение.

ВЪПРОСИ ЗА ФИНАЛ-НАЧАЛОХодът да се задават уж тривиални въпроси

пред абсолвента е в това, че отговорите съвсемне са тривиални. Те носят енергията на различнипоколения творци, излезли от едно и също гнездо,техните надежди, вяра и чистота.

1. С какви очаквания прекрачихте прага наНАТФИЗ?

2. С какъв творчески капитал напускатеАкадемията?

3. Какво ви предстои непосредствено следдипломирането?

Обединиха настроенията на класа:Йоанна Темелкова:1. Исках да продължа да чувствам магията на

сцената.2. Достатъчно голям, за да разбера, че присъс-

твието на актьора на сцената зависи само иединствено от него, а не от книгите за актьор-ско майсторство.

3. Три страхотни дни с колегите ми на море-то - като за последно! След това - ще ми бъдеужасно мъчно за тези дни.

Милко Йовчев:1. Очаквах, че някой ще ме научи да бъда

актьор. Нищо такова не се случи. Разбрах, че пъ-тят всъщност е много по-дълъг и май се учишсам.

2. За мен НАТФИЗ е, за да намериш "своитехора". Хората, с които гледаш в една посока. Азмисля, че съм ги намерил. Така че те са моя "твор-чески капитал".

3. Да прекарам едно хубаво лято и след товазапочвам с многото и една от друга по-добрироли. А, и мисля да се оженя за Ина от моя клас. Нооще не съм я питал.

Момчил Мясищев:1. Опитвах се да не си изграждам представи,

за да не остана разочарован. Нямах прекивпечатления, тъй като не познавах никого, кой-то да учи там. Единствено бях чувал легенди забезкрайния купон, който тече. Е, оказа се, че не есъвсем така. :

2. Научих се да вниквам зад думите, да разби-рам смисъла, който носят… поне донякъде.

3. Само хубави работи, надявам се.Павлин Танев:1. Очакванията ми бяха да направя първите

стъпки към осъществяването на мечтата ми -да бъда актьор!

2. Напускам Академията с една много добрафизическа, говорна и актьорска подготовка, нода не забравяме, че в театъра трябва да се за-почне на чисто, все едно, че тези четири годиниги е нямало.

3. Да си намеря работа в хубав театър, надя-вам се!

Пожеланието за успех към актьорскивипуск'2009 на НАТФИЗ е във вид на метафора, впотока на приемствеността. Реплика от ав-торския спектакъл "Зидарите и попа" на проф.Пламен Марков. Автор - неизвестен българскивъзрожденец. Произнасяше я Димитър Рачков, съ-що студент на Пламен. Двадесет актьори отцялата страна (представлението ни събирашеда свещенодействаме в продължение на три го-дини), всички зад кулисите, и зрителите в салона,затаяваха дъх: "На един висок връх се намирамсега... сам... в едно пусто село..." . Звучеше катомонолог на Нина Заречная, с хуманистичния за-ряд на Hamlet.

Намирайте себе си на върха. И със себе си из-пълвайте пустотата. В това е смисълът.

МАЯ КИСЬОВА

45


“АВАНТЮРАТА ХАМЛЕТ”НА ПРОФ. СТ. СЕМЕРДЖИЕВ В БРЮКСЕЛ

С голям успех в две последователни прожекции - в посолството в Брюксел на 26 март и в кино-клуб Millenium на 27 март- на брюкселската публика и на българската общност в Белгия беше пред-ставен документалният филм "Авантюрата Хамлет" на сценариста и продуцент СтаниславСемерджиев, режисьори Грег Роуч и Ивайло Дикански. Проф. Семерджиев, ректор на НАТФИЗ, бешепредставен на публиката от посланик Христо Георгиев. След прожекциите се състоя разговор, накойто проф. Семерджиев отгово-ри на многобройните въпроси назрителите и разказа изпълнена-та с трудности история на съз-даването на филма. "Авантюра-та Хамлет", чиято премиера вБългария се е състояла в края наминалата година, представлявамногопластов филм, съдържамножество документалникадри, ретроспекции в миналотои проспекции в бъдещето, умелосвързани чрез наративниясюжет, взаимстван от Шекспи-ровата драма. Филмът е носи-тел на наградата на София за2008 година.

“Авантюрата Хамлет”

Ст. Семерджиев

46


ТЕАТЪР В КНИГИТЕАТЪР В КНИГИ

ТЕОДОРА ВЕНЕДИКОВАУправител на Издателство

„Проф. Петко Венедиков”

- Издателство "Проф. ПеткоВенедиков" проявява интерескъм театралната книга, а то-ва не може да не ни впечатли.Каква е историята на изда-телството? Как съществувато?

Книгите винаги са били среднай-важните неща в живота ми.Като художничка се занимавах соформлението на книги в няко-гашните държавни изда-телства. Когато се появи въз-можността за частно книго-издаване, бях много въодушеве-на от идеята за собственоиздателство, в което да правякнигите такива, каквито михаресват.

Чудесно е усещането, че сидопринесъл за създаването нанова книга. Текстът действа поедин начин, когато е напечатанна купчина бели листа, и съвсемразлично, когато разтворишкнигата. Да съпроводиш ръкопи-са по пътя му, след като излезеот ръцете на автора, да си съ-участник в осъществяването накнигата - това носи голямоудовлетворение.

- Кой е проф. Петко Венеди-ков?

Първоначално идеята на на-шето издателство беше дапубликуваме някои книги на ба-

ща ми Петко Венедиков (1905-1995). Той беше юрист, човек сенциклопедични познания и из-вестен специалист по римско игражданско право. Спрян отпреподавателска работа вУниверситета през 1950 г. имного малко издаван след това,неговите учебници и моногра-фии бяха станали рядкост и сетърсеха от юристите. Няколкоиздателства предлагаха да сезаемат с преиздаването им, нона мен ми се искаше тези книгида се появят така, както зас-лужават - без грешки в текста,на хубава хартия и с красивикорици. Особено важно беше замен да публикувам споменитена баща ми, които той писа докрая на живота си - книга, ин-тересна не само за спе-циалистите. Така през 1999 го-дина започнахме с няколко юри-дически книги.

Едновременно с това дойдо-ха и нови автори. Предимно отобласти, към които имах инте-рес - изкуство, литература,история, философия (след 1990 г.си доставих удоволствието пакда следвам и да завърша катомагистър по философия). Голямарадост ми доставя всеки пътработата върху театралнизаглавия. Винаги съм гледала среспект на театъра и неговитетворци. За мен, като човек отпубликата, докосването домагията, както и до кухнята натеатъра е въодушевяващо.

- Кои театрални заглавия са

в списъка на вече издадените?Издали сме или сме сътрудни-

чели в издаването на книги наАнна Топалджикова, КамелияНиколова, Мирослава Тодорова,Николай Йорданов, РумянаДимитрова… Сигурно пропускамнякои. Дълбоки и качественитекстове, с удоволствие съмработила за издаването им.Също и няколко сборника исправочника. Наскоро излезе отпечат новата книга на АннаТопалджикова "Разриви и новипосоки. Българският театър отсредата на 50-те до края на 60-те". Впечатляващ труд, многопроникновен и много увлекател-но написан.

- Печели ли се чрез издаване натеатрална литература?

Печели се и то много - радости удовлетворение от добре из-дадената хубава книга.

- Каква е издателската поли-тика на издателството?

Радваме се всеки път, когатоучастваме заедно с автора в съз-даването на нова качественакнига. За съжаление издателство-то няма възможност да поема раз-ходите за публикациите, но тър-сим възможности за съдействие иподпомагане от институции, ор-ганизации и спонсори.

- Новите заглавия и автори,които да очакваме?

Проектът, върху който вмомента работим, е една изк-лючителна книга, посветена натеатроведката Росица Нен-чева. ("Т")

47


e-maile-mail

ЕЛЕНА МИРЧОВСКА(Актрисата, която помним и

обичаме от сцената на софийскияМладежки театър, от години

живее в Атина, Гърция. Омъженае за грък и има една дъщеря)

- Как е театралният живот в Гърция?Постановките, които напоследък са вивпечатлили?

- Не мога да кажа, че следя театралния животв Атина. Не ми е лесно да отговоря защо, без дазасегна културния живот на тази великолепнастрана. Също няма да ми е лесно да поучавам илиупреквам управниците на тази великолепнастрана в това как се води правилна културна по-литика или как се прави добър театър. Истинатаобаче е една: в последите години аз загубих инте-рес към театъра и за това не виня само себе си.Стойностни постановки съм гледала най-честов малки, забутани театърчета с по 50-100 места,

където играят млади и никому неизвестни, но та-лантливи актьори, ръководени от също такиварежисьори, от който бълва любов към театъра,вдъхновение и всеотдайност. Там не намирисвана търговия. Но за съжаление публиката е малко,рекламата недостатъчна, средствата оскъднии не след дълго, постановката пада от афиша, по-ради финансов крах.

Заслужава си да отбележа, че в Гърция многосе гледа един вид театър, който в България пре-ди години беше наричан "естрада". Та този те-атър е почти винаги политическа сатира.

Там автор, актьори и режисьор запретватръкави и здравата бичуват властта и всякакъввид управници, политиката, която прокарват,самите политици, корупцията и въобще всичкивъзможни недостатъци на съвременното ниобщество.

Но дори и в останалите видове театър отвсеки спектакъл прозира определена политичес-ка позиция, неминуема гражданска отговорност

и дълбоко залегналото във всеки грък чувство засправедливост и демокрация. Впечатляващотоза мен е, че не се бяга от проблемите наежедневието, а напротив - разнищват се допобъркване.

- Вярно ли е, гърците рядко харесват спекта-къл по древногръцка пиеса, направен от екип отдруги държави? Как си го обяснявате?

- Да, вярно е. Не знам каква е причината. Каточе ли тези древногръцки трагедии и комедии санаписани само, за да бъдат играни на сценатана Епидавъра или поне на подобен амфитеатър.И интересното е, че на такива сцени никак не имвърви да се постави древна драма по модерен

начин. Просто звучи пошло. Като че ли защототам атмосферата е друга, въздухът е друг, всич-ко наоколо е друго. А в класическия начин на под-насяне на замисъла на древния творец гърцитеса ненадминати.

- Продължавате ли да се занимавате с теат-рална педагогика?

- Да, аз все още се занимавам с театралнапедагогика. С мен се случи така: първо аз ос-тавих актьорската професия, след години итя ме остави. После се захванах с театралнапедагогика, сега тя не ще да ме остави. И за дасъм откровена с вас, ще ви кажа, че това намен не ми е хомеопатичното лекарство, а мие витаминчето С. Учениците ми обикновеноса влюбени в театъра, а аз в тяхнатачистота, всеотдайност, искреност, доброта,разсъдливост, дисциплинираност, топлота,способности, ма какво съм се разбъбрила -талант!

Десислава Найденова

48


-Неотдавна офи-

циално бе отбелязана

10-годишнината от

основаването на теа-

трална формация

„Провокация”.Много

или малко са 10 години

в творческата съдба

на един столичен

театър?

- Наистина един 10-

годишен период в ис-

торията на даден

театър не е твърде

дълъг. За нас, твор-

ците на изкуството, изтеклите години са

свързани с много постановки, много творчески

срещи, срещи с публиката, с много радости и

разочарования... Накратко – тези 10 години

бяха изпълнени с живот, с много пътувания и

творчески усилия.

- Кои са емблематичните ви спектакли,

оставили трайна диря в съзнанието и

паметта на зрителите? С кои режисьори и

актьори ще запомним вашата трупа през

изтеклите години?

- С режисьора Христо Стойчев и актьора

Петър Райжеков сме си създали една

структура, въз основа на която по законите

на театъра работи нашата театрална

формация. По начало ние работим в три

направления – поставянето на творби от

съвременната европейска драматургия – в

лицето както на ней-

ните образци, така и на

по-малко известни ав-

тори. Ние залагаме

много и на националната

ни драматургия. Преди

няколко години колегата

ми Христо Стойчев

постави една пиеса,

изградена върху фраг-

менти от разкази на

Елин Пелин – „Изкушения”.

А в момента аз работя

върху пиеса, създадена

по един от разказите на

Николай Хайтов. Съвместно с фондация „Радой

Ралин” сме подели една инициатива под наслов

„Не дочакани възкресения”. Става дума за

предстоящи поетични спектакли, реализирани

върху творби на поети от втората половина

на ХХ в. В тази връзка ние направихме поетичен

спектакъл върху философската лирика на Радой

Ралин. Успоредно с това създадохме и

постановка по стихове на Дамян Дамянов.

Театърът ни има и два опита в създаването

на детски спектакли.По този начин ние искаме

да привличаме и възпитаваме най-младата ни

публика

През 10-годишния период от нашето

съществуване имаме доста фестивални

участия – български и международни. Не бих

казал, че имаме емблематични спектакли.

Просто стремежът ни е да поддържаме

РАЗГОВОР С ДИРЕКТОРА НА ТЕАТЪР

„ПРОВОКАЦИЯ”

ДИМО ДИМОВ

49


определено творческо ниво, така че да не

разочароваме нашата публика. Основното в

нашата работа е, че работим като съ-

мишленици.

– В продължение на няколко години

театралната реформа си пробива път в

културния ни живот. Някои твърдят,че тя е

ненавременна, други – че е закъсняла.Какво е

Вашето становище по този въпрос?

- Като всяка реформа и театралната

плаши едни и допада на други. Като творци,

каквото и да кажем, бихме били пристрастни.

Важното е,че българският театър шества по

света, неговите създатели поставят успешно

пиеси на всички европейски сцени – Германия,

Англия, Франция и Русия. Български режисьори

като Сашо Морфов, Теди Морфов и Димитър

Гочев, актьори като Самуел Финци и

сценографи като Татяна Димова прославят

родината ни. Български спектакли участват в

едни от най-престижните европейски

фестивали – Единбург, Авиньон и пр. Най-

важното е, че българският театър е жив,

жизнен, пълен с енергия, с творчески заряд.

- Как гледате на бъдещето на Театър

„Провокация”, оптимист ли сте в това

отношение?

- В течение на 10 години ние работим при

доста трудни условия. Очевидно е,че ще се

наложи и занапред да работим така. Мечтата

ми е в нашия театър след 5-10 години да има

някаква степен на институционалност. Иска

ми се да имаме една постоянна театрална

трупа, с изградена вътрешна структура. И

това,естествено, ще повиши качеството на

нашата работа.

Валентина Михайлова

ИЗ ФОТОАРХИВА НА СП. “ТЕАТЪР” Трети конгрес на САБ, 1973 г.

50


ГАСТРОЛ В СОФИЯГАСТРОЛ В СОФИЯ

На 4 април 2009 на сцената на Сатиричния те-атър гостува ДТ "Рачо Стоянов"- Габрово с невер-балното представление "Татул"

Все по-често българската сцена представя спек-такли без думи. Като в случая не става въпрос запостановки на класически балет или пред-ставления, които се базират на съвремени тан-цови техники и съответно се изпълняват от про-фесионални балетисти. Интересното е, че драма-тичният театър, чиято платформа стандарт-но се базира върху словесното действие все по-настоятелно взе да обръща погледа си къмтеатъра, чиято основа се гради на движението ипластиката на човешкото тяло. Австрийскиятпсихолог Алън Пиз твърди, че когато човекътговори, но думите се остават само 7% отинформацията, която достига до слушателя, 38%от информацията се подават от гласа,интонациите, а 55% идват от положението натялото, жестовете и мимиката. В нашия дина-мичен век, в който богатото книжовно слово отс-тъпва пред заливащите информационното чо-

вешко поле реклами, клипове, чатове и пр, в кой-то човешкото тяло все повече престава да из-ползва мускулната си енергия и атрофира, защо-то битът и социалната дейност все повече се ог-раничават само в използването на копчетата надистанционното и клавиатурата на ком-пютъра, хората, които се занимават не само сменталното, виртуалното, но и с живототворчество, търсят нови форми и средства, с ко-ито да помогнат на обществото да се сети, чечовешкото тяло не е само биология, която задо-волява физиологичните потребности на физичес-кото съществуване, а вместилище на душата.Тялото е сложен, гениално сътворен инструменти неговото предназначение е да материализирадейността на Духа и Съзнанието.

"Татул" е невербален спектакъл (спектакъл бездуми и текст) изграден със средствата на плас-тическия и физическия театър. Сюжетът следвакласическия роман "Татул" на Георги Караславов.Действието се развива през 30-те години на ХХ в.в бедно българско село. Времетраенето на спек-

НЕВЕРБАЛЕН “ТАТУЛ”

51


Доц. Александра Хонг

такъла е 1 час и 5 минути. Сценичната среда сепостига чрез мултимедия, която придава яснотаза време и място на действието, както и извест-на биографичност на разказваната история. Замузикалното оформление на представлението саизползвани композиции на Теодосий Спасов - све-товно известен български изпълнител и компози-ции на популярната група "Булгара", които умелосъчетават фолк, джаз и етно звучене.Спектакълът има стилизирана, подчертано бъл-гарска визия, която се чете най-вече в използва-ния реквизит - предмети, характерни за бита набългарското село през 30-те години на ХХ век.

Художествен екип: режисьори - Невена Митева,Надя Асенова; мултимедия - Даниела Треймън.

Гледайки спектакъла, изпитах искрена радост,че българската сцена сполучи с подобнобогатство. Като човек, посветил вече 25 годинина творческите си търсения именно в областтана театъра, синтезиращ в себе си средствата навербален, невербален, танцувален, музикален те-атър и възпитаващ артисти с универсалниумения, аз разбирам колко трудно се намира мяр-ката и колко е тънка границата между абстрак-тното и достоверното, между условното иестественото, между ясното и загатнатото,

между реалното и иреалното. Самият процес насъздаването на подобен спектакъл е предизвика-телство както за режисьорите, така и за актьо-рите и винаги е задълбочено изследване на дълби-ните на човешката душа.

Гледах и се радвах, че Надя Асенова, НевенаМитева и актьорите успяха за един час да разка-жат ясно, достъпно и да извисят до агонична тра-гедия тривиалната история за човешкатадребнавост, глупост и страх, без да нарушат ни-то за миг условния рисунък на символа, да използ-ват уместно без намек на самоцелен снобизъмтехниките на физическия театър. Винаги е тру-ден драматургическият чертеж на невербални-те спектакли и с тази задача творческият екипсе е справил чудесно. А най-радостното беше, чена сцената се представяше богатството на бъл-гарските традиции във всички аспекти. Това е ху-бав български спектакъл, направен и изигран с гри-жовна любов, носещ високо духовно послание, раз-бираем от широка и елитна публика, доказващ,че не е необходимо да се създава пошлост, за да сепривлече масовият зрител. Точно обратното, ис-тинската българщина е универсална, радостна икосмическа.

ИЗ ФОТОАРХИВА НА СП. “ТЕАТЪР” Деветосептемврийскаманифестация

52


Мистерията„Христос и Магдалена”

от К. Апостолова в Ню Йорк

Действуващата катедрала на "Джъдсън ме-мориал чърч" е гнездо на Ню Йоркския интелек-туално-творчески авангард от 60-те годининасам. В този езотеричен оазис отделните рели-гиозни традиции търсят диалог в условията натолерантност, респект и екуменически плу-рализъм, изграждат своеобразен мост междудуховност, култура, наука и изкуство. Тази го-дина Американската образователна програма задвустранен обмен към "Джъдсън мемориал чърч"има удоволствието да приобщи към творческияси кръг още едно име, този път представител написменото слово. В края на май т.г. публиката в"Джъдсън мемориал чърч" ще се срещне с диало-гичната мистерия "Христос и Магдалена" на КеваАпостолова.

Важен аспект на събитието е почетното учас-тие на живо в него на авторката КеваАпостолова. Спектакълът, с който се закриваежегодният българо-американски фестивал закултура и изкуство "Сезони", ознаменува първа-та по рода си на територията на САЩ поста-новка по съвременен български друматург на ан-глийски език, адаптирана за хибридния жанр "Тан-цов театър". Пиесата от цикъла "Мистерии"(сред които е "Света Петка" и "Стояна и Ангел")на Кева Апостолова "Христос и Магдалена" е подрежисура и хореография на Антония Катран-джиева и се изпълнява от българската театрал-но-танцова трупа в Ню Йорк "ОУВЪРГРАУНД" с

участието на: Ага Тотани, Алесандро Блини,Чичилия Череза, Грейс Бедард, КристинаСтукаленко, Лариса Чаадаева, Мотоко Тадано, Чи-Йон Ким, Нанет Бевеландер и Стоян Радев. Тяпредставлява пъстър музикално-драматичен ивизуално-танцов калейдоскоп, третиращ тема-та за божествената природа у човека, за вечна-та дихотомия между душата и тялото, мате-рията и съзнанието, земното и небесното.

Във време на глобални икономически, полити-чески и социални трусове човек все повече изпит-ва потребност да осмисли отново моралните ифилософските принципи на битието и съвремен-ната система от общочовешки ценности. Без дабанализира и профанизира вечната тема за "пъ-тя на Христос", Кева Апостолова съумява елегат-но да втъче социални, персонални и чисто екзис-тенциални нишки в дълбоката драма на "човека,търсещ бога в себе си". Библейските образи ожи-вяват в прототипи на съвременни индивиди,превръщат се в хора от кръв и плът, които саизправени пред дилемите на своето време исъществуване, както всеки един от нас.Нетрадиционният прочит позволява полифонич-но изграждане на образа на Магдалена в синхронс демитологизирането на Християнския канон,познат ни от бестселъра на Дан Браун. Подобнона "Шифърът на Леонардо" в мистерията на КеваАпостолова от заклеймена блудница Магдаленасе превръща в олицетворение на жената на всич-ки времена - сложна и многоаспектна, дълбока ипротиворечива, древна и модерна. Кева Апосто-лова неусетно ни връща към гностичните коре-ни на езотеричното Християнство, къдетоМагдалена е рисувана като поливалентнафигура, побрала в себе си всички измерения на лун-ното начало, измеренията на майката, жената,съпругата, спътницата, и последователката, се-ячът на истинското Христово учение. КеваАпостолова не спира тук, тя стапя восъчнатафигура на Христос от изкупител на човешкиягрях и извайва един оригинален хибрид на хамле-

СВЕТЪТ Е МАЛЪКСВЕТЪТ Е МАЛЪК

Репетиция с А. Катранджиеваи Ст. Радев

53


товски раздвоенния философ, на лечителя, и си-зифовския мъченик, който търкаля бремето начовешката карма по склона и обратно в едно веч-но изкачване и слизане по октавите наеволюцията. По думите на авторката: "Той епъпната връв между небето и земята".

Мистерията е избрана да участва в между-културния форум в "Джъдсън мемориал чърч" несамо поради религиозната си тематика, а предивсичко поради неконвенционалния си прочит, со-циалната си ангажираност и съвременното сизвучене. Мелиса Джъдсън - програмен директорна департамента за културен и творчески об-мен към "Джъдсън мемориал чърч" споделя судивление: "В универсалността и актуалност-та на драматургията на Кева Апостолова туп-ти пулсът на забързания век, в който живеем.Това е една дълбоко интригуваща театралнаверсия на "Шифърът на Леонардо", която под ку-пола на историческата "Джъдсън мемориал чърч"ще се превърне в зов за съхраняването на божес-твената природа у човека във века на кон-сумацията."

Многопластовата драматургия на КеваАпостолова е решена в музикално драматичен итанцово театрален жанр. Спектакълът се раз-вива едновременно в библейско, универсално цик-лично и линейно време. Това дава възможност дапренесем драмата между Христос и Магдалена всъвременните междучовешки взаимоот-ношения. Стилът е метафизичен, кубистичен, на-помнящ Пикасовския абстракционизъм, издър-жан в шест различни плана: драматичен,пластически, музикален, танцувален, визуален илечебен. Диалогичната драма е решена под фор-мата на триалог между душата, духът итялото, между Христос, Земната Магдалена инебесната Магдалена. А обръзът на МарияМагдалена е "разседморен" - излъчващ седемтелица на жената Магдалена или седемте демона,обсебили я, седем аспекта, които подобно на единкристал променят отблясъка си в зависимостот ъгъла на зрение. Извежда се тезата, че прин-ципът Мария Магдалена присъства във всяка ед-на съвременна жена, поставена да се бори срещуизкушенията на съвременния свят, които посто-янно я отклоняват от разкриването на своятабожественост. Речевият и пластически рисунъке сплав от антропософския психологизъм наМайкъл Чехов, социалната дързост на Пина Бауш,застиналата експресия на Японския пост-моде-

рен стил Анкоко-Буто и абстрактната импре-сия на съвременните танцови техники.Музикалният фон е сътворен от акапелно изпъл-нение на специално композирани от НанетБевеландер "свещени химни", които поБрехтовски отчуждават участниците от ста-ващото и ги превръщат в "безпристрастнинаблюдатели", подобно на хора в античния гръц-ки театър. Древното звучене на химните е под-силено от живата музика, комбиниращаперкусионни, струнни и десет различни по то-налност тибетски гонгове, които лекуват съссвоите вибрации. Костюмите са мултифункци-онални - освен за костюми те служат зареквизит, минималистичен декор и сценография.Визуален видео колаж, сътворен от Ана и КалинИванови допълва основното драматично и плас-тическо действие, като предлага един асоциати-вен пластически и образен монтаж, подържащпетте основни теми, засегнати в спектакъла, аименно: темата за връзката на религия идуховност, за матералните изкушения и зависи-мости във века на консумацията, за постигане-то на божествената природа у човека, за пътякъм Голгота, който всеки един от нас изминаваи за толерантността на всички пътища иучения, които извират от един и същ източник.

Работното заглавие на спектакъла е"Ав@тар". Това е един жест на зачитане на всич-ки мултиетнически групи и общности, които щепосетят мистерията на Кева Апостолова "Хрис-тос и Магдалена". Терминът произлиза отсанскрит. Аватарите са извисени същества, ко-ито слизат на Земята, за да разпалят божест-вената искра у хората и да ускорят тяхнототворческо и духовно развитие. Христос е единот Аватарите, един от пътищата къмВсемирния Разум. В спектакъла "Ав@тар" се прев-ръща в състояние на духа и ума, в което може даизпадне всеки човек в момент на божественаепифания.

"След това ще се пробудим - както споделя но-беловият лауреат Дезмънд Туту - ще се пробу-дим и ще осъзнаем, че всички религии извират отедин извор, че богът е многомерен и всички ниесме частица от този творчески извор, че всичкиние сме едно семейство."

Проектът е реализиран със съдействието наДжъдсън Мемориал Чърч, Оувърграунд АртсАлайанс, Консулство на Република България в НюЙорк, Българо-американски фестивал "Сезони",

54


Бевеландер Ентърпрайз, АртВангард, Скоуп КапиталПартнърс, Чи-Йо Холистик Цен-тър, Ню Йорк.

Набраните от спектакъласредства ще бъдат заделени вотделен фонд за откриване напървия Център за Българскадуховност, култура и изкуст-во в Ню Йорк "Орфей". Тази ини-циатива на "ОУВЪРГРАУНД" епродиктувана от крещящатанужда от подобен културнопросветен и информационенцентър, който да обедини хи-лядната българска и междуна-родна общност в Ню Йорк и дапредостави възможност за ре-ализиране на междукултурни и мултидисцип-линарни проекти, провеждане на изложби ирецитали, продуциране на постановки и орга-низиране на семинари и образователнипрограми. За повече от седем години българс-ката организация с идеална цел ОУВЪРГРАУНДоснована от Антония Катранджиева и СтоянРадев, с центрове в България, Австрия, Швейца-

рия, о-в Бали, Индонезия и Аме-рика лансира междукултурнитепроекти "Новантроп" с цел да об-разова мултиетническата общ-ност с богатството на българс-ката култура и изкуство. За те-зи седем години организациятадебютира с над четиринадесеттеатрално-танцови премиерипо оригинални сценарии: "Лакто-бактерикум Булгарикум", "Све-щена Геометрия", "АрхипелагКатарктика", "Дзиан Коани", "На-низ от Слънчеви Перли", "Ос-тара", "Пчелно Съзнание", "Пери-ферни Визии", "Блупринт", "Пре-стартирам", "Ахимса", "Пътува-щите по Атласа на Промените"

и настъпващата премиера на "Христос иМагдалена" с работно заглавие "Ав@тар".

Д-р Антония Катранджиева

ИЗ ФОТОАРХИВА НА СП. “ТЕАТЪР”“Платон Кречет” от А. Е. Корнейчук,

реж. Н. О. Масалитинов,Народен театър, 1940 г.

Текстът на "Христос и Магдалена" от К. Апостолова:http://grosnipelikani.net

Репетиция на“Христос иМагдалена”.Сн. К. Иванов

�

55

63 години сп. “Театър” - паметта на българския театърПРЕМИЕРЕН АФИШ(Продължение от бр. 1-3/2009 г.)

СОФИЯ

Театър София

(10. 03.2009 г. )"Г Л У П А Ц И"от Нийл СаймънПр. - МаргаритаГошеваП. - ГригорАнтоновС. - ВладимирСлавовМ.О. - Гаро Ашикян

Театралнаработилница

"Сфумато"

(16.03.2009г.) "СЪНЯТ НА ГОГОЛ"по Невскипроспект, ИванФьодоровичШпонка,Женитба, Запискина лудия

от НиколайВасилиевич ГоголП. - МаргаритаМладенова и ИванДобчевС. и К. - ДаниeлаОлег ЛяховаМ. - Асен Аврамов

Театър на Голияохлюв-НБУ

и НДТ "Сълза исмях"

(26.03.2009 г.)"АМАРАНТОС"Р. - ВъзкресияВихърова

Сатиричентеатър "Алеко

Константинов"

(30. 03. 2009)"ТАПЕТИТЕ НАВРЕМЕТО"по КонстантинПавловП. - ЮлияОгняноваХуд. - ВасилАбаджиевК. - СвилаВеличковаМ. - Румен ЦоневПл. - ВелимирВелев

МГТ "Зад канала"

(13.03.2009)"СУХИ СЛАДКИ ЗАЧЕРЕН СЛЕДОБЕД"от ЕлизабетСтрикланд

П. - Бо ХерлъндС. и К. - ПатришаСтоук

Столичен куклентеатър

(14. 04. 2009 г.)"ПИТЪР ПАН"по Сър ДжеймсМатю БариДр .- М. Енчева,К. Каракостов,Б. ЛунговТ.П. -ВалериПетровП. - Боньо ЛунговС. и кукли - ДилянаПървановаМ. - МишоШишков

Модерен театър

(13. 04.2009 г.) "БОЖЕСТВЕНАТАКАСАПНИЦА"от Ясмина РезаПр. - СнежинаРусинова-ЗдравковаП. - проф. ПламенМарковС. и К. - МираКаланова

ВАРНА

Държавен куклентеатър

(06. 03. 2009 г.)"ЛЮБОПИТНИЯТФРИДРИХ"по Ерих КестнерДр. и Р. - Емил

ЙордановС. - Катина ПееваМ. - МартинКаров

БЛАГОЕВГРАД

ДТ "Н. Вапцаров"

(24. 02. 2009 г.)"ЗМЕЙОВА СВАТБА"по П. Ю. ТодоровП. - Крум ФилиповС. и К. - АнтонияПоповаМ. - ХристоНамлиев

КЪРДЖАЛИ

ДКТ "Димитър

Димов"

(26. 03. 2009 г.)"СБОГОМ,ДОЛЧИНКА!"от К. СергиенкоР. - Пламен ПаневС. - НадеждаМитеваПл. - ТатянаСоколова

ПЛЕВЕН

ДКТ "Иван Радоев"

(05. 02. 2009 г.)"КАБАРЕ "ЕВРОПА"от ЛюбомирПеевскиП. - Димо ДешевХуд. - Зоя Минева( 16. 03. 2009 г.)"ПОСЕЩЕНИЕ НАМЛАДА ДАМА"

от ЗбигневПодкалскиР. - СветославКаменов-Даки( 27. 03.2009г.)"ЯНУАРИ"от ЙорданРадичковР. - ВеселинБояджиев

ЯМБОЛ

ДТ "Н. Коканова"

(06. 03. 2009 г.)"СИРЕНА-ВИКТОРИЯ"от АлександърГалинП. - Дияна РадеваС. - АлександринаИгнатоваХуд. - Недко Данев(27. 03. 2009 г. )"ЛИСИЧЕТА"от Лилиан ХелманП. - Бойко ИлиевС. и К. -АлександринаИгнатова

Държавен куклен

театър "Петър

Митев"

( 13. 04. 2009 г.)Откриване наНационалниякуклено-театра-лен фестивал"Михаил Лъкатник'2009"

(Следва)

ТЕАТРАЛЕН КАЛЕНДАР

Богата и точна информация за

театър, музика, изложби,

кино, нови книги

Издател Константин Зарев, ЕТ

e-mail: [email protected]

Легенда:(Дата напремиерата)Пр. – преводР. – режисьорП. – постановкаТ. – текстС. – сценографияС.В. – сцен. вариантД. – декорДр. – драматизацияК. – костюмиМ. – музикаМ. О. – муз.оформлениеПл. – пластикаТ. П. – текст песниХуд. – художник

56


Сн. К. Апостолова

КНИГАТА “ ЛЕТОПИС 60 ГОДИНИСП. “ТЕАТЪР”

МОЖЕТЕ ДА НАМЕРИТЕ В:КНИЖАРНИЦАТА НА НАТФИЗ

“Кр. САРАФОВ”КНИЖАРНИЦАТА “ БЪЛГАРСКИ

КНИЖИЦИ”,СОФИЯ, УЛ. “АКСАКОВ” № 10

(градинката “Кристал”).Цена 20 лв.

КРАСИМИРА ФИЛИПОВА, ТЕАТРОВЕД

Списание "Театър" брой 4-6 от 2009

Documents